6
Опитах се да избягам няколко пъти, докато растях. Преди да се появи Ким, мислех, че съм достатъчно голям, за да бъда самостоятелен, на около шест или седем години. Но Ърл
заковаше прозорците и ги затваряше с пирони, а аз не можех да ги отворя, без значение колко се опитвах. Той също така заключваше вратите отвън, когато тръгваше на някъде, и колкото и да натисках, те не помръдваха. Някой ден, мисля си, ще разбия прозорците и ще изтръгна решетките с голи ръце. Някой ден.
По това време започвам да се замислям защо съм създал своя друг свят. Защо създадох Дъч. Там мога да бъда силен. Умен. Хитър. Като ангела от Библията, която откраднах от хотелската стая, в която проникнахме. Или супергероите в комиксите, които намерих в боклука. Или пътният бегач в моето любимо анимационно филмче.
В реалния живот приличам повече на Койота. Спъващ се. Измамник. Един абсолютен провал във всичко, което правя. Чувствам се като Койота, когато падне от скала и се разплесквам на земята под нея в прахта.
Но не и когато съм в света на Дъч. Нейният свят е толкова жив. Толкова осезаем.
В него се случват неща, които не мога да контролирам. Ако можех, щях да направя новия свят на Дъч да я обикне. А и бих накарала Дъч да ме обича, така че вероятно е добре, че не мога да го контролирам.
Вместо това отивам да я видя при всяка възможност. За да усетя светлината и върху лицето си. За да видя блясъка в очите и. Лягам и се потапям в нейния свят с часове, в своя свят. Ърл се ядосва. Казва ми да се отърся.
Но той никога не е бил в нейния свят.
Всеки ден питах Ърл дали мога да ходя на училище. Той винаги казваше „не“.
Казваше, че се местим прекалено много. А ние, много, се движим. Понякога се запознавам с няколко от съседските деца, когато се преместим. Някои от тях ми харесват. Някои не ми харесват.
Трябва да се доказвам отново и отново. Момичетата искат да ме целуват.
Няколко от момчетата също искат да ме целунат. По-големите момичета искат и нещо друго. Очите им се стрелкат към устата ми. Към раменете ми. Към стомаха. Но това само ядосва по-големите момчета, въпреки че очите им
също бродят. Това е доста равномерно разпределение между желанието и абсолютната омраза.
За първи път се сбих, когато бях на пет години. Три момчета от средното училище се опитаха да ме ударят с камък по лицето. Водачът беше адски луд. Той отива в ада, защото ще застреля човека в съседната кола на един светофар, но не сега, а след няколко години.
Същинската битка не продължи дълго. Опитаха се да ме задържат, докато водачът балансираше с камъка над главата си. Бутнах лицето на единия с ръка.
Ударих другия с лакът. И просто ритнах ръката на водача. Камакът падна върху главата му и това беше всичко.
Той беше в болницата два дни. Момчетата казаха на полицаите, че аз съм ги нападнал. За щастие аз бях на пет години, а те на единадесет и дванадесет. Казах им.
че баща ми не си е вкъщи. Не излъгах. Ърл не е моят баща. Знаех това отдавна. Той се криеше в апартамента ни, докато аз казах на полицаите, че е отъшъл до магазина. Докато те говореха с другите родители, Ърл хвърли нещата ни в стар куфар и кош за пране и се измъкнахме оттам. Ние никога не сме се връщали в този апартамент. Никога не сме се връщали в тази част на града.
Апартаментът, в който живеем сега, получихме само защото Ърл флиртуваше с хазяйката. Той дори се срещаше с нея няколко пъти. Чувал съм ги да правят секс.
И двамата го симулираха и връзката им бързо се разпадна. Но ние имаме лъскав нов апартамент, оборудван с пералня и сушилня, които се слагат една върху друга. Сушилнята не работи, но това е нормално. Просто съм благодарен за
пералнята. Никога не сме имали такава в апартамента.
Ърл винаги е щастлив, когато си намерим ново жилище. Но щастлив не винаги е добро. Той готви за мен и Ким. Грижи се за нас. Изпраща я да си легне. Вика ме при себе си.
Мисля, че знае, че Ким и аз скоро ще заминем. Започва да ни заключва отново. Не ни позволява да се разхождаме до магазина или да ходим в библиотеката. Но ние вече
научихме да се измъкваме от повечето места, където отсядаме. Винаги има слабост в структурата. Винаги.
Когато бях дете, веднъж имахме къща с панел за достъп в моята стая който водеше към тавана. На тавана имаше вентилационен отвор. Можех да избутам вентилационния отвор настрани, да пропълзя през него, да скоча върху купчина дървени трупи и да си проправя път до библиотеката. Не толкова добре, колкото в училище, но почти. Докато се връщах във вкъщи преди Ърл да се върне, бях добре. Няколко пъти, когато не бях, платих висока цена.
Но все пак си заслужаваше.
Назад към част 5 Напред към част 7