7
С израстването си усещам, че все повече ме привлича Дъч.
Привлечен. Обикновено отивам при нея. Гледам я. Но понякога емоциите и са толкова мощни, че всъщност съм привлечен към нея от невидима сила. Като магнит. Трябва да отида. Да видя дали е добре. Това е нелепо, знам, тъй като тя не е истинска.
Първият път, когато това се случи, първият път, когато съм привлечен от нея, съм на седем.
Емоциите и ме дърпат. Най-силната е гневът. Гняв, който само Дъч може да почувства. Тя е силна, а емоциите и, дори на четири години, са сила, която трябва с която трябва да се съобразяват.
Тя седи в колата с Дениз. Нарича мащехата си Денис, и това толкова ядосва жената, че лицето и става червено. Но Дъч разбра, че Дениз не я обича, и независимо какво казва тя
или как се държи, жената вероятно никога няма да я обикне. Затова тя я нарича по име, а не „мамо“, както иска Дениз. Дениз дори не го иска заради себе си, а заради бащата на Дъч. За да изглежда всичко наред отвън, независимо колко объркани са нещата отвътре. Но Дъч иска баща и да знае как се чувства тя. Колко далечна е Денис. Колко е нелюбяща.
Осъзнавам, че този път лицето на Дениз е зачервено по друга причина. Баща и е починал и Дъч се опитва да и го каже. Опитва се да и предаде послание от него, но Дениз трепери, толкова е поразена. Тя се взира в Дъч. Ръката и трепери, толкова силно и се иска да я удари. Тя решава, че едно добро ругаене ще свърши работа.
– Шарлот! Как смееш да кажеш такова нещо.
Дъч не обича да я наричат Шарлот. Повече и харесва „Чарли“.
Така я нарича баща и. И чичо и Боб. Те са двамата и любими
хора на света. Харесва сестра си Джема, много, но защото Джема е любимка на Дениз, Дъч се държи на разстояние през по-голямата част от времето.
Дениз не и вярва. Дъч повтаря съобщението, като се опитва да я накара да разбере. Нещо за сини кърпи. Не го разбира, но изглежда доста важно за мъртвеца, който говори на Дъч от задната седалка. Той поглежда през рамо към мен. Очите му се разширяват, но аз се интересувам повече от реакцията на мащехата на Дъч. На нещастната му дъщеря.
– Не мога да повярвам, че казваш такова ужасно, жестоко нещо. – Дениз хваща ръката на Дъч и я дръпва по-близо. – Ти си ужасно дете. Аз ще кажа на баща ти това, което току-що каза, и се надявам той да направи така, че да те боли да седиш една седмица.
Изблик на гняв спира дъха ми. Сдържам се. Искам да убия
жената за стотен път, но не го правя. Все пак това е моята мечта. Със сигурност мога да се отърва от нея по някакъв начин.
Намират се зад един бар, който бащата на Дъч посещава често. Той е местно ченге в заведението се събират полицаите. Тя разкопчава предпазния колан на Дъч и я издърпва през седалките и през шофьорската врата заедно с нея. Ноктите и се впиват в кожата на Дъч. Усещам.
болката, когато разкъсват няколко слоя. Но повече от всичко усещам унижението, когато тя завлича Дъч вътре и я слага грубо на пейка точно пред кухнята.
– Седни тук. Аз отивам да доведа баща ти. – Тя се навежда, докато лицето и е само на няколко сантиметра от това на Дъч. – И тогава ще видим какво мисли за своето малко ангелче.
Тя се отдалечава, докато една сервитьорка и хвърля съчувствен поглед. Дъч иска да пропълзи под пейката и да изчезне. Унижение и гняв се надигат в нея.
Дениз намира бащата на Дъч, на една маса с брат му Робърт.
чичо Боб, както го нарича Дъч. Дениз изпада в истерия. Той се премества на мястото си, смутен от поведението на Дениз. Почти толкова унизен, колкото е и Дъч докато не чува думите:
– Тя каза, че баща ми току-що е умрял.
Той се оглежда наоколо. Изправя се. Подканя я към вратата.
– Тя каза, че е починал, Лиланд. Как се осмелява да каже такова нещо!
– Дениз, скъпа, моля те, успокой се.
– Успокой се? – Изпищява тя. Наистина силно.
Другите хора в бара, предимно полицаи, са или развеселени, или раздразнени.
Някои от тях не харесват Дениз. Един от тях е братът на Лиланд. Той се взира докато г-н Дейвидсън се опитва да отведе Дениз.
– Ето те, пиеш с приятелите си насред следобед, а дъщеря ти ми казва, че баща ми е умрял.
– Обядвахме.
Тя се навежда напред, докато лицето и почти докосва неговото.
– Тя е зла.
Г-н Дейвидсън стиска челюстта си. Той е ядосан, а тя прави сцена пред колегите му.
Иска ми се да изрева. Да беснея. Да привлека вниманието им. Дъч е толкова наранена, че кръстосва малките си ръце на гърдите и прошепва:
– Добре. Просто ще избягам, тогава.
Само ако можех да тръгна с нея.
Тя избутва тежката задна врата и прави точно това. Тя бяга. Толкова бързо, колкото може. Колкото може, докато не се спъва и не се подхлъзва на улицата, и си одрасква коленете и лактите.
Оглежда се наоколо, но не разпознава нищо. Чувствам, че объркването я завладява. Леко чувство на паника, докато един мъж не се приближава, за да и помогне да се изправи.
– Какво се е случило тук? – Пита той. Той я вдига и я извежда от улицата, преди една кола да я прегази.
– Не мога да намеря баща си.
Той се усмихва.
– Ще ти помогна, скъпа. Мисля, че той е натам.
Той протяга ръка, но Дъч се колебае.
– Познаваш ли баща ми?
– Разбира се, че го познавам. Той те търси.
– О.
Той лъже. Той лъже! И тя го знае. Усеща го. Тя трябва да да го почувства. Но въпреки това поставя ръката си в неговата. Позволява му да я отведе, а аз познавам емоцията, която извира от него. Усещал съм я стотици пъти. На глада. Желанието.
Името му е Итън и той е извършил греха, който го е обрекъл на ада преди години. Той е стар. На четиридесет или нещо подобно, с космати рамене и шкембе от мазнини, което виси над колана на панталоните му.
Аз се появявам пред тях. Той не може да ме види, но Дъч може. Тя вдига поглед.
Започва да забавя ход. Но той я дърпа след себе си.
– Той е точно тук – казва той, за да я насърчи.
За щастие, той всъщност се връща към бара, но тя
не знае това.
Когато тя се опитва да се освободи, той казва:
– Всички те търсят, скъпа. Ще имаш много неприятности. Трябва да побързаме.
Връщам се в бара. Дениз все още ругае съпруга си. Робърт се надига от стола си, като почти го преобръща, и излиза.
Излиза през задната врата, за да види Дъч, но нея я няма. Той се оглежда. Прекосява кухнята. Тоалетните. Нищо.
– Там е – казва Дъч и посочва задната част на бара.
Мъжът се колебае. Преглежда района. Сигурно знае, че това е място, където се подвизават полицаи.
Когато не вижда никого, той казва:
– Да, но баща ти е в този блок там. Чука по вратите. Търси те.
– О.
Тя поглежда с копнеж към бара, докато те минават покрай него и влизат в жилищната сграда зад него. Позволява му да я заведе вътре. Потръпва, когато вратата се затваря зад тях. Прехапва устните си, когато сградата я поглъща цялата.
Робърт най-накрая се връща на масата, хваща ръката на г-н Дейвидсън.
– Може би трябва да ми помогнеш да намеря дъщеря ти, вместо да се кланяш на хленчещата си съпруга.
Дениз изтръпва, но г-н Дейвидсън не и обръща внимание.
– Какво имаш предвид, да я намериш? – Той се оглежда и се втурва навън отзад.
Чичо Боб го следва и двамата проверяват навсякъде.
Опитвам се да измисля начин да ги заведа при нея. Мъжът я води нагоре по стълбите, а емоцията, която се излъчва от нея, ми е почти чужда. Тя не се страхува от нищо. Никога. С изключение на мен. Когато ме вижда с ъгъла на окото си, по гръбнака и се разнасят малки тръпки на страх. Но през всичките години, в които съм я сънувал, никога не съм изпитвал страх от нея по някаква друга причина, до сега.
Тя знае, че има нещо нередно. Знае, че е трябвало да откаже.
Трябвало е да избяга от него. Дъч е като мен. Тя също може да усеща емоции. И тя знае, че емоциите, които идват от този мъж, не са правилни. Те не са в нейния най-добър интерес.
С всяка стъпка хватката му става все по-здрава. Той започва да се вълнува. Мога да усетя как кръвта се изпомпва във вените му. Ударите на сърцето му се ускоряват. И Дъч също го усеща. Тя издърпва долната си устна през зъбите си. Изпитва страх, истински страх, може би за първи път в живота си. И това не и харесва.
Започва да се бори срещу неговата сила. Той сключва дебели пръсти около нейната китката и почти я завлича до апартамента си. Когато тя се бори повече, той я вдига и я носи. Тя е облечена в рокля. Дениз я е накарала. Тя
обича да кара Дъч да носи неща, които не иска, сякаш това е начин да я измъчва или да я контролира. Мъжът усеща бикините и, когато я взима и едва не свършва в гащите. Чувствам леко ужилване от възбудата, която избухва
от него.
Иска ми се Дъч да изкрещи, но тя просто се притиска към мъжа. Срещу неговото лицето и рамене. Когато той заключва вратата зад тях, тя го дърпа за косата, рита и хапе. Тя е по-силна, отколкото той очаква, така че той
я хвърля на леглото си и я затиска с одеяло.
Знам какво предстои да се случи. Бил съм в ролята на получател за това откакто се помня. Но това е моята шибана мечта. Защо не мога да го спра?
Треперя и сълзите замъгляват зрението ми.
Тя рита изпод одеялото. Той я придържа с ръка.
Силно.
Сърцето и се разтуптява, когато той вдига одеялото над краката и. Тя рита още малко, така че той натиска по-силно. Почти смазва дихателната и тръба, но тя все пак
се бори. Опитва се да го отблъсне от себе си. Драска и го дере с нокти, но той е изгубен. Той прокарва пръсти по лентата на бикините и. Те са розови с малки цветя по тях.
Треперя толкова силно, че едва не повръщам. Усещам същите пръсти върху мен. Натискат ме. Притискат. Нахлуват.
Спри. Спри. Спрете.
Тя успява да свали одеялото от лицето си и ме вижда. Усещам го в момента, в който погледът и се спира върху мен. Аз обаче съм в наметалото си. Тя не може да види моето лице, но се страхува още повече. Защо? Не съм аз този, който иска да и направи нещо лошо.
Но това няма значение. Тя е спряла да се бори и се взира в мен, очите и, като суров златен прах, са големи и блестят от неизплакани сълзи. Той не и обръща внимание. Той е хипнотизиран от бикините и. От тънките и крака.
От буквата V, която създават в областта на слабините и. Той разтваря коленете и. Тя му позволява.
Тя е напълно безсилна, но аз знам какво ще направи той след това.
Повръщане се прокрадва в гърлото ми. Това е моята мечта. Това е моят сън. Не е негова.
Той сваля бикините ѝ и нещо в мен се пречупва. Не мога да видя да прави това с нея. От години го чака ада, но той не отива там още дълго време.
Така че може би все още не е умрял, но това не означава, че трябва да може да наранява хората. Особено не и Дъч. Не и моята Дъч.
Ако това беше видеоигра…
Плащът ми се развява около мен като дълбоко черно море. Плащът, който създадох с една-единствена мисъл. Ами ако…
Протягам ръка зад гърба си, както във видеоиграта в залата, обгръщам с пръсти дръжката на острието и размахвам зъл меч. Той е горещ, сякаш току-що е излязъл от огъня. От острия му ръб се стеле дим. Едно острие, което е назъбено с извивки и кукички, много подобно на маркировките по раменете и гърба ми. И знам, че е от ада. Като мен.
Обгръщам с двете си ръце дръжката. Нямам друг избор, освен да направя това пред Дъч. Погледът и е вперен в мен. Всяко мое движение. Всяка моя емоция.
Тя вече дори не забелязва къде са пръстите му. Как я е насилил.
Скачам върху един скрин и замахвам с меча. Той го пронизва.
Лесно. Сякаш той едва съществува.
Но няма кръв. Няма рана. Той не извиква и не се раздвоява
не пада, а аз стоя там в шок. Провалих се. Очите ми се затварят. Провалих се. Не мога да направя нищо.
В стаята се чува тропот и аз поглеждам надолу, докато Итън се свлича. Очите му са широко отворени. Той не знае какво се е случило. Но и аз не знам.
Това, което знам, е, че я търсят. Баща ѝ и чичо и са
на алеята и викат името и. Чувам ги, но Дъч е в шок. Тя е
сгушена в ъгъла, с бикини около глезените, с одеало, стиснато в малките и юмруци и около нея. То покрива половината и лице и тя го хапе. Хапе кокалчетата си през него.
– Бягай – казвам и.
Тя ме чува. Очите и се разширяват още повече, но тя продължава да мълчи.
– Къде? – Пита баща и една жена в уличката.
Тя поклаща глава. Не е сигурна.
– Току-що видях едно малко момиче. Носех хранителни стоки. Просто… не знам.
– Върви, по дяволите. Бягай.
Дъч продължава да се взира, затова я хващам за косата и я дръпвам към мен. Не и показвам лицето си. Държа го скрито в черното. Може би това е дори по-добре. Може би това ще я накара да се страхува още повече от мен, което точно
сега би било страхотно.
Обгръщам другата си ръка около гърлото и. Страхът в очите и е почти непоносим, но баща ѝ и чичо и тръгват по обратния път. Търсят в грешната посока.
Навеждам се по-близо и този път прошепвам.
– Бягай или ще ти счупя шибания врат.
Тя си поема дъх, за да изкрещи, но те са твърде далеч, за да я чуят.
Стискам я по-силно, затягам хватката си за косата ѝ и без
секунда колебание, тя се измъкна изпод одеялото и се затича най-накрая. Ключалката и създава известни затруднения, затова протягам ръка и я обръщам заедно с нея.
Отключва се и тя се втурва към стълбите. Запъва се по тях. Спъва се на последното и се блъска във вратата. Но тя почти не забелязва.
После слънчевата светлина нахлува и тя излиза навън. Отново е в транс, върви, без да вижда. Когато стига на половината път до колата на Дениз, тя спира,
парализирана. Големите сълзи проблясват между миглите и, докато урината се стича по краката и. Попива в чорапите и. Попада в обувките и.
Унижението се разгаря в нея. То осветява кожата ѝ и прави
бузите и червени. Отначало си мисля, че това е, защото пикае, или заради това, което Итън е направил, но тя е събрала полата си в малките си юмручета и я държи
към краката си. В гърдите и се промушват хлипове, когато се обръща и започва да върви обратно към сградата.
Какво, по дяволите? Защо ще се връща там?
Тогава разбирам. Бикините и. Те са се забъркали в одеялото
когато се опита да се измъкне от мен и ги остави там.
Появявам се пред нея и тя се спира. Правя крачка напред. Тя прави една назад. Правя го отново и отново. Баща ѝ и чичо и тичат към нас. Чувам ги. Още една крачка напред. Още една назад.
После ръцете на баща и я обгръщат. Той и задава въпроси, но тя може само да ме гледа, затова се отдръпвам на безопасно разстояние. Това не помага. Нейният поглед не се откъсва от моя.
Чичо и я гали по косата, след което забелязва състоянието и. Той изважда носна кърпа. Почиства краката и. Попива чорапите и.
Баща и я поставя на една ръка разстояние. Пита я какво се е случило.
Тя навежда глава. Срамът я изпепелява и това разбива сърцето ми. Но тя не му казва. Поклаща глава и казва:
– Изгубих се.
Той не и вярва. Мога да кажа, но след още едно бързо сканиране на района, той го изоставя и отново я придърпва в прегръдките си. Тя е в състояние на шок когато той я вдига в прегръдките си.
Извратенякът е жив. И ще бъде жив години наред, хапвайки вечерята си през сламка. Ебаси. Само ако можех да правя това в реалния живот. Нямаше да се радвам на нищо повече
от това Ърл също да си похапва през сламка.
Може и да се страхува от мен, но поне е жива. И тогава ми хрумва. Аз си спомням. Повечето от нейния вид не живеят дълго. Търсачи. Жътварите. Души колекционери. Те винаги умират много млади и се чудя дали това е част от свят, който съм създал. Просто знам по същия начин, по който знам, че някой ще отиде в ада. Знам името му и какво е направил, за да бъде осъден на такъв ужасен край.
Може би съм луд. Може би Ърл ме е удрял твърде много пъти. Дрогирал ме е с наркотици твърде много пъти.
Дениз най-накрая излиза от бара, но Лиланд я игнорира. Той
качва Дъч в джипа си и я откарва вкъщи. Когато те си тръгват, Робърт се взира в Дениз.
Тя вдига брадичка и е на път да отрече вината си, когато той пристъпва към нея и казва:
– Баща ти е мъртъв. Той почина преди два часа в Прес.
Изглежда, че се наслаждава на изумлението и. Не го имах за жесток човек, но изведнъж ми стана много по-симпатичен.
Жалко, че умира по възможно най-ужасния начин. Жалко, че отива в ада.
Назад към част 6 Напред към част 8