Глава 24
Надявах се никога повече да не нося това нещо, но нямах друг избор и отново облякох пропитата си с кръв лабораторна престилка. Поне имаше колан, тъй като Боунс беше откъснал копчетата. Дрехите му обаче бяха безнадеждни. Като вековен вампир, който е прекарал човешките си години като жиголо, на него не му пукаше. Излезе от силоза, облечен в същия костюм, в който се беше родил. Ако и да се оплаквах от липсата на скромност, все пак трябваше да му призная на Боунс за смелостта. Ако бях мъж, нямаше да доближа висящите си части до нов, злокобен гул.
Тъй като отделих няколко минути, за да се облека, все още бях вътре в силоза, когато чух някой да вика с певчески глас.
– Гладен… гладен…
Направих пауза. Мадиган? Трябваше да е той, макар че звучеше почти по детски. Не ревеше от ярост, както очаквах, че ще стане, когато се събуди и разбере, че все пак не ни е подвел.
Излязох от силоза. Пред силуза по надолу Боунс, Дейв, Пик и Денис образуваха кръг около това, което трябваше да е Мадиган. Докато се приближавах, с разсеяно забавление забелязах, че бузите на най-добрата ми приятелка бяха розови и тя гледаше право напред и никъде другаде.
-. … не се занимавам с теб – каза Боунс със строгия си тон. – Колкото по-скоро го осъзнаеш, толкова по-малко болезнено ще бъде това.
– Гладен! – Беше дребнавият отговор, който получи.
Проврях се през групата, за да видя Мадиган. Когато го направих, се загледах невярващо.
Не беше разчорленият му вид – фразата „не би се хванал мъртъв“ беше точна, защото никой не се събужда от гроба в приказен вид. Всъщност Мадиган изглеждаше по-добре от повечето, тъй като беше умрял от отравяне, а не от нещо по-разхвърляно. Така че не зачервените му гърди, разкопчаната риза или мръсният костюм ме разколебаха там, където стоях.
Беше погледът му. Бях свикнала да виждам толкова много неща в небесносините му очи: презрение, арогантност, безмилостност, студено удовлетворение, сляпа амбиция… Сега виждах само объркване и любопитство, сякаш не знаеше кои сме всички ние, но беше леко заинтересован да разбере.
– Гладен, гладен, гладен – чуруликаше той, докато клатеше глава, сякаш слушаше вътрешна звукова песен.
Това беше едва второто прераждане на гул, на което бях станала свидетел, но от напрегнатите изражения на лицата на Боунс и Пик личеше, че това не е нормално. Какво не беше наред с него?
– Боунс? – Попитах тихо.
Той ме погали по ръката веднъж, но не отговори. На Мадиган каза:
– Добре свършена работа, приятелю. Умно от твоя страна е да симулираш лудост, но аз правя това от стотици години, така че знам, че не си луд. Страхуваш се до смърт и трябва да се страхуваш, защото ако не спреш да се преструваш, ще те нараня по начин, който не можеш да си представиш.
В погледа на Мадиган не пламна искра на признание, но тънките му устни се свиха.
Боунс го удари толкова силно, че главата на Мадиган остави червена петна там, където се удари в силоза. След това сивокосият мъж се олюля в стойката си, когато Боунс го издърпа за раздърпаното му сако.
– Хареса ли ти? – Изсумтя Боунс. – На мен ми хареса. Нека ти покажа колко много.
С това той започна да бие Мадиган като луд. Допреди час щях да се закълна, че ми харесва да гледам такова нещо, но докато ударите идваха плътни и тежки, а Мадиган все още не спираше да стене в болезнено объркване, започнах да се чувствам зле. Навярно и Денис. Тя си тръгна, и то не по начин, който подсказваше, че се смущава от това, че Боунс е нанесъл удара на изрода. Или Мадиган беше най-убедителният актьор на света, или не се преструваше. Колкото по-дълго гледах, толкова повече се убеждавах, че това не е същият леден правителствен агент, който е овладял десетгодишен план за интегриране на три отделни вида в едно неудържимо оръжие. Това беше малко момче, хванато в капан в тялото на старец, и то нямаше представа защо лошият човек, който го наранява, не спира.
– Достатъчно – казах най-сетне, като хванах ръката на Боунс, когато той се канеше да пусне поредния удар, който разбиваше челюстта.
Наполовина очаквах, че ще ме изтръска и ще продължи да го прави. Вместо това той спусна юмрука си и пусна Мадиган, който се сгромоляса на купчина край краката му.
– Боли, боли, боли – проплака съкрушено той.
– По дяволите, така и трябва да бъде – изсумтя Боунс и му нанесе последен ритник, който го сви в ембрионална поза. – Имаш късмет, че съм уморен. Ще продължим на сутринта, щом се освежа добре.
Сега не знаех дали се преструва, но не казах нищо. Боунс беше присъствал на стотици прераждания на гули. Ако бях измамена от брилянтен актьор, не исках да издавам повече, отколкото вече бях, че съм повярвал на представлението.
– Хвърли го в дозатора за зърно – каза Боунс на Пик, който наблюдаваше всичко с каменно изражение. – Ще го задържи, докато пристигне Менчерес.
После Боунс си тръгна. Аз тръгнах след него, както и Дейв. Зад нас Мадиган издаваше малки, хленчещи звуци.
– Моля те, недей да ме нараняваш – помоли той Пик.
Стомахът ми се сви. Бях чувала деца да звучат по-малко ужасени и уязвими.
Боунс отиде в силоза, в който правихме любов. Дрехите му все още бяха на парчета по земята, но той сякаш не ги забелязваше, докато започна да крачи с къси крачки. Ако голотата му смущаваше Дейв, другият мъж не даде никакъв знак, когато ни последва и затвори вратата.
– Нещо не е наред – каза Дейв с равен тон.
Боунс погледна нагоре, а по чертите на лицето му беше изписано разочарование.
– Не, не е.
Въздъхнах. Значи не съм била просто подмамена. После, сред мръсотията от осъзнаването на това, което означаваше, установих, че се надявам Менчерес да се е сетил, да вземе допълнителен комплект дрехи. За предпочитане два. Боунс щеше да привлече твърде много внимание гол, а аз вече бях приключила с носенето на тази опръскана с кръв лабораторна престилка.
– Случвало ли се е нещо подобно преди? – Попитах, като се разтърсих мислено. – И ако е така, след известно време отминава ли?
Погледът, който Боунс ми хвърли, беше мрачен.
– Случвало се е и преди, обикновено при подобни обстоятелства, когато на човека не е била дадена достатъчно кръв предварително. Те просто са се върнали… неправилно. И не, не изчезва.
Оставих това да се настани върху мен. Фактът, че не подбуди кипяща ярост, ми даде да разбера колко уморена трябва да съм. Врагът ни успешно ни беше победил, без да остави трохи, които да последваме, за да намалим щетите, които беше оставил след себе си. Такава беше реалността, но единственото, което почувствах, беше вълна от горчивина, че Мадиган, когото искахме да върнем, си е отишъл завинаги.
Разбира се, това пораждаше и въпроса какво щяхме да правим с този, който имахме? Не исках да задържам Безразсъдния Мадиган, но също така ми се струваше жестоко да го екзекутираме за престъпления, които той – честно казано – не е извършил.
Боунс прокара ръка през косата си. За кратък миг щитовете му се изплъзнаха и мъглата на изтощението нахлу в емоциите ми. Ако все още бях човек, щях да изгубя съзнание, беше толкова силно. Каквито и енергийни запаси да имаше, той ги беше изгорил, нанасяйки този удар.
– Уморен си – казах аз, което вероятно беше най-слабото изказване на седмицата. – Ако Мадиган по някакъв начин ни заблуждава, ще разберем това не след дълго. Ако не е, нищо няма да се промени, ако всички се наспим.
Веднага щом казах това, чух как хеликоптер се приближава към нашето местоположение. Първата ми реакция беше да грабна оръжието, преди да си спомня, че не сме взели такова, а втората беше дълбоко облекчение, когато Боунс каза:
– Това е Менчерес.
Не можех да усетя кой е в хеликоптера, но се доверих на Боунс. Преди години Менчерес беше споделил с него изумителната си сила, създавайки връзка, която беше дори по-дълбока от връзката между вампира и неговия баща. Наследството на Каин, така го наричаха, дар на сила, който водеше началото си от първия вампир: Каин, когото Бог проклел вечно да пие кръв, за да се разкае, че е пролял кръвта на брат си Авел.
Същата нощ, когато Боунс получи това наследство, той разви умения за четене на мисли. По-късно той проявява способността да дегенерира и да премества неща с ума си. Честно казано, надявах се, че нищо ново не се задава на хоризонта. Някои неща никой не бива да може да прави.
Освен това, ако Боунс някога прояви способността да контролира огъня, Влад щеше да настоява за пламък между тях. Той беше такъв състезател.
Тримата напуснахме силоза. Щом излязохме навън, видяхме, че Пик все още не е прибрал Мадиган. Когато бившият агент на ЦРУ видя Боунс, той се вкопчи в крака на Спейд, сякаш беше спасително въже. Спейд се опита да го изтръгне, но Мадиган се държеше като обезумяла маймуна и притискаше лицето си в бедрото на Спейд, за да не погледне Боунс.
– Не, моля, не, моля – започна да пее с дрезгав глас той.
Не се нуждаех от повече време, за да си съставя мнение за състоянието му. Мадиган, когото познавах, по-скоро щеше да бъде изкормен жив, отколкото да се унижи по този начин, особено пред вампирска публика. Не, той беше умрял, когато изгълта онова хапче цианид, и всичко, което бяхме отгледали, беше една счупена черупка.
Може би по-милостивото нещо беше да го убием. В това си състояние Мадиган не би могъл да оцелее в света на немъртвите, а като гул, човешкият също не би могъл да се справи с него. С новия му, свръхестествен глад, нямаше да мине много време, преди да се опита да изяде най-близкия човек, когото види.
Хеликоптерът се приземи, отвличайки ме от този депресиращ ред на мисли. Менчерес седеше отпред, а Кира беше на управлението. Сигурно я е научил как да управлява новия му лъскав еврокоптер.
– Казвах ти, че допълнителните дрехи ще ни бъдат полезни – чух я да казва над тракането на роторите.
Това ме накара да се усмихна. Кира беше като мен – все още достатъчно човечна в мисленето си, за да се тревожи за такива неща.
Спейд се качи пръв, малко неловко, тъй като Мадиган все още беше залепена за крака му. Денис го последва, клатейки глава при тази гледка. След това влезе Дейв, който изскочи обратно, за да ми подаде купчина сгънати дрехи. С благодарност навлякох чифт панталони под лабораторната си престилка, след което я свалих, за да облека огромна тениска. Не оставих обаче окървавената пристилка на земята. В нея имаше твърде много ДНК следи. Както и съсипаните дрехи на Боунс, поради което се върнах в силоза и взех и тях. След това занесох цялата купчина в хеликоптера, като ги натъпках в най-отдалечения ъгъл.
Последен се качи Боунс, който носеше легналата форма на Купър. Той извърна очи към панталоните, които нарочно оставих да висят на вратата на хеликоптера, но сложи Купър и ги облече.
– Къде е Иън? – Попита Менчерес.
– Търси някого с Тейт – заяви Боунс.
Менчерес изглеждаше, че ще подложи това на съмнение, но веднага щом Боунс зае мястото си в хеликоптера, хленченето на Мадиган се превърна в откровени ридания.
– Не, не се приближавай! – Извика той, като се изкатери по крака на Спейд и се качи в скута му.
– Слез от мен – изпъшка Спейд.
Мадиган пренебрегна това, като се вкопчи в него с цялата си нова сила. Денис се премести на седалките от другата страна, за да избегне удар, докато Спейд избутваше Мадиган назад, само за да накара сивокосия глиган да се върне по-бързо от статично прилепване. Спейд разочаровано огледа тесния интериор, без съмнение осъзнавайки, че ако отблъсне Мадиган достатъчно силно, за да бъде ефективен, ще повреди самолета. Накрая погледът му се спря върху Боунс.
– Малко помощ? – Изрече той.
Във въздуха затрещя мощност, която вдигна Мадиган от Спейд, за да седне на седалката до него с ръце, скръстени примитивно в скута му. Но тя не дойде от Боунс. Тя дойде от бившия египетски фараон.
– Той е изчерпал твърде много от силите си – каза Менчерес, като погледна загрижено Боунс. – Използването на повече може да е опасно.
От краткия проблясък, който бях доловила от изтощението на Боунс, се съгласих. За щастие Менчерес беше достатъчно силен, за да се справи с Мадиган и Купър, ако се събуди по време на полета. По дяволите, двигателят можеше да изгасне и Менчерес пак щеше да отлети безопасно с всички нас до мястото, където отивахме. Предстоеше ми още много работа, но засега си позволих да се отпусна.
След като Боунс закопча Купър на седалката срещу него, опрях глава на рамото му. Ръката му ме обгърна и ми се стори, че се е отпуснал назад в седалката. До момента, в който хеликоптерът остави зад гърба си силозите за зърно, той беше заспал.
Назад към част 25 Напред към част 27
