Глава 16
Госпожа Мери имаше добри връзки. От три седмици се занимавах с попълването на документи в кантората на местен адвокат. Очевидно съседът на госпожа Мери работеше за адвокат и той имаше нужда от човек, който да помага на секретарката му. С блестящата препоръка на г-жа Мери той ме нае и ми плащаше точно толкова, колкото бях изкарвала. Когато започна училището, щях да отивам след часовете директно в офиса му, а след това да работя до шест всяка вечер. Мери Елис, секретарката му, беше на възрастта на Джесика и с нея се работеше лесно. Работата ми доставяше удоволствие, а понякога дори бях толкова заета, че не мислех нито за господин Грег и неговите военни истории, нито за госпожа Мери и нейния смях. Бях завършила третата си седмица и заплатата ми беше в ръцете. Все още не ми беше необходима, като се има предвид, че обезщетението от Джакс беше голямо, а Джесика отказваше да ми позволи да се разпореждам с него. Госпожа Мери ме беше уверила, че на всички е било също толкова голямо. Това ме успокои малко, но не достатъчно. Някак си все още се чувствах подкупена. Мразех да мисля по този начин, но беше така.
Паркирах колелото си до вратата и от вътрешността на къщата се чу писък. Сърцето ми се разтуптя. Дръпнах вратата и изтичах вътре. Джесика беше наведена и стоеше в кухнята, а по краката и се стичаше кървава вода и се стичаше на пода.
– Какво става? – Попитах паникьосано.
– Обади се на 911 веднага!
Мобилният и телефон лежеше на плота и аз го грабнах. Тя отново изкрещя. Ръцете ми трепереха толкова силно, че ми беше трудно да набера номера. Нещо ужасно се беше объркало.
– 911, какво е спешното?
– Майка ми, тя кърви и изпитва силни болки, крещи. Тя е бременна в осмия месец. – Думите ми бяха толкова забързани, че се надявах да имат смисъл.
– Помощта вече е на път. Кажи ми какво прави майка ти. Гласът звучеше толкова спокойно.
– Тя диша трудно и седи на един стол.
– Попитайте я как се чувства.
Погледнах я и всички цветове бяха изчезнали. Очите и бяха големи и уплашени. Като виждах майка си притеснена и с болки, ми се искаше да изпадна в паника.
– Как се чувстваш? – Попитах треперещо
– В момента е добре, но това не означава нищо. То ще се върне. – Тя скръцна със зъби и затвори очи.
– Сега е добре, но каза, че ще се върне.
– Тя е права, ще се върне. Майка ти е в процес на раждане. Сега трябва да останеш спокойна, да и донесеш студена мокра кърпа и да избършеш лицето и. Това ще и помогне да се успокои.
Направих каквото ми каза гласът. Джесика седеше мълчаливо, докато аз измивах лицето и.
– Как е тя? – Попита гласът.
– Тя е добре. Измих лицето ѝ и тя диша по-леко.
– Това е добре. Бебето не идва твърде бързо. Сега, ако и донесете малко ледени парченца или натрошен лед в чаша, за да смуче, това също ще помогне.
Започнах да отивам да взема няколко кубчета лед и да ги натроша, когато чух сирената на линейката отвън.
– Линейката е тук – казах на гласа по телефона.
– Добре. Тогава всичко ще бъде наред, а ти се справи наистина добре. Ще те оставя да отидеш и да поговориш с тях.
– Благодаря ви – казах набързо и затворих слушалката. Изтичах до вратата и я отворих широко, точно когато едно момче се канеше да почука. – Тя е тук.
Направих знак и той влезе бързо с една дама зад гърба си. Поговориха с нея и провериха пулса и температурата и. Когато приключиха с прегледа и въпросите си, взеха носилка, сложиха я на нея и я вкараха в задната част на линейката. Аз стоях застинал и неуверена. Джесика не беше най-добрата майка на света, но аз я обичах и по лицето ми се стичаха сълзи. Не исках да мисля, че нещо може да и се случи.
Жената ми каза:
– О, скъпа, всичко е наред. Майка ти просто е в процес на раждане. Хайде сега, изтрий тези сълзи, преди тя да те види. Последното нещо, от което има нужда, е да те види разстроена.
Направих, както тя каза. Изведнъж осъзнах, че ако не шофирам, ще останем без транспорт, когато се наложи да се приберем. И тогава ми хрумна фактът, че трябва да взема столчето за кола и всички останали неща, от които тя се нуждаеше за болницата.
– Аз… ще ни трябва нашата кола и нещата за бебето.
Мъжът-фелдшер се приближи с лека усмивка на лицето.
– Тогава ние тръгваме напред, а вие вземете нещата, от които ще се нуждаят майка ви и бебето, и елате с колата. Когато стигнете до болницата, отидете при информацията и ще ви насочат към нейната стая.
Загледах се в дамата, докато тя се качваше на задната седалка с Джесика.
– Не забравяйте и нейните неща. Ще и трябват тоалетни принадлежности и нощница, а после, разбира се, и нещо за прибиране във вкъщи.
Кимнах и вратите се затвориха. Не можех да повярвам, че това вече се случва. Гледах ги как си тръгват, а после се втурнах обратно вътре, за да събера всичко, което щеше да им е необходимо. Най-напред избърсах кръвта и водата по пода и стола, на който беше седнала. Раждането на бебе наистина беше гадно нещо. След като кухнята беше чиста, отидох в стаята на Джесика и намерих детското столче за кола, което тя беше купила от магазин за втора употреба, преди да напуснем Тенеси.
Миналата седмица г-жа Мери изпрати на работното ми място торби с дрехи за бебета момичета и момчета. Беше запазила почти всичко, което беше купила за внуците си, когато те ги израснали. Пресях дрехите с бебешки аромат и намерих най-малкия предмет там. Беше мека жълта дрешка с ходила и закопчалки отпред. Това би трябвало да е безопасно за момче или момиче. Грабнах я и бързо измъкнах чантата с пелени и нещата, които Джесика беше купила за бебето. Без да имам представа за какво ще се използва всичко това, реших, че ако взема всичко, би трябвало да сме добре. След като приготвих нещата за бебето, опаковах на Джесика хубав, еластичен клин и долни неща, както и няколко нощници. Тя имаше много малко скромно облекло за спане, така че сложих няколко тениски, които да нахлузи върху нощниците си. След като всичко беше опаковано, отидох до колата и я натоварих. Исках да бъда там, когато бебето се роди. Исках да преживея появата му на бял свят. То беше чуждо за мен в продължение на девет месеца. Досега имах само Джесика. Сега щях да имам братче или сестриче.
* * *
Издърпах плъзгащата се бебешка чанта обратно на ръката си, докато слизах от асансьора. Чакалнята беше пълна с развълнувани, изпълнени с надежда хора от всички възрасти. Баби и дядовци подскачаха с децата си на коляно и сочеха и възхищаваха бебетата на прозореца. Това беше щастливо място, където животът започваше. Тръгнах към двойните врати, които водеха към родилните зали. Минах покрай нови или почти нови татковци, които стояха около кафеварката и споделяха ужасяващи истории за съпруги, които са се превърнали в чудовища. Няколко от тях бяха решили, че да се скрият тук е по-добра идея, отколкото да станат свидетели на раждането на детето си. Чудех се дали Джесика не се е превърнала в едно от тези обезумели чудовища, докато търсех стая 321. Забелязах я и си поех дълбоко дъх, преди да вляза. Аз бях всичко, което Джесика имаше. Нямаше да има никой друг, който да я държи за ръка. Бях само аз и не можех да отида никъде.
– Сейди, о, добре, имаш всички неща. Предполагам, че трябваше да ги опаковам, но не очаквах това да се случи толкова скоро.
Кимнах, сложих чантите на един стол и отидох при нея. Всички видове кабели бяха закачени за нея. Мократа и от пот коса прилепваше към главата и, а тя оставаше бледа. Освен това не ругаеше и не се пенеше, което очевидно правеха другите жени на този етаж.
– Изглеждаш добре – признах аз.
Тя се усмихна и сви рамене.
– Е, още не е свършило, скъпа, и става все по-зле. В момента разширяването ми се е забавило, а и съм под въздействието на Демерола. Знам, че има болка, но в момента сякаш не ми пука.
Кимнах, без да съм сигурна какво означава това.
– Добре, имаш ли нужда от нещо? – Попитах, като исках да бъда полезна.
– Още лед би било добре – промълви тя. Кимнах и тръгнах да търся лед. – Чакай! Ще ти трябва моята чаша.
Обърнах се и отидох да взема пластмасовата болнична чаша, която стоеше до леглото и.
– Веднага ще се върна.
След като излязох от стаята, отидох да намеря леда и напълних чашата и догоре. Исках да се уверя, че е добре, преди да се обадя на госпожа Мери. След като оправих мама, се измъкнах от стаята и се върнах пред болницата. Обадих се на госпожа Мери.
– Здравейте. – Веселият и глас разведри настроението ми.
– Г-жо Мери, това е Сейди. Исках само да ви се обадя и да ви съобщя, че мама ще роди.
– О, това е рано, но не се притеснявай за това нито за миг. Аз родих и двете си момичета няколко седмици по-рано и всичко беше наред. Ще дойда да те видя веднага щом се прибера от работа. А сега ти как си?
Усмихнах се на топлината, която ме изпълваше, когато госпожа Мери се тревожеше за мен. Джесика ме обичаше, но никога не се беше тревожила за мен.
– Добре съм, а мама се справя добре. Дадоха и малко демерол и тя каза, че от него не и пука, че я боли.
Госпожа Мери се ухили.
– Това са невероятни неща, казвам ти. Е, скоро ще бъда при вас и може би дотогава ще има бебе, което да държите. Обади ми се, ако имаш нужда от мен, чуваш ли?
Не можех да не се усмихна.
– Ще се обадя.
– Довиждане, засега – каза тя с веселия си тон, който винаги създаваше усещането, че всичко ще бъде наред.
– Довиждане – отвърнах, преди да натисна край. Изключих отново телефона и го прибрах в джоба си.
Докато стигна до стаята на Джесика, чух познатите писъци и побързах да вляза вътре. Джесика беше седнала с разтворени крака, като за щастие покривалото беше застлано върху нея. Една медицинска сестра, която изглеждаше много спокойна и събрана, като се има предвид, че пациентката и крещеше нецензурни думи по неин адрес, ми се усмихна. Усмихнах и се извинително и отидох да застана до Джесика.
– Сега ли ще ражда? – Попитах нервно.
Медицинската сестра кимна.
– Да, веднага щом лекарят влезе тук, тя може да започне да напъва.
Стомахът ми се сви. Цялата идея за напъване и за това откъде това бебе щеше да се появи на бял свят ме накара леко да се замая. Поредният кръвожаден писък на Джесика обаче беше като шамар в лицето и бързо изтръгнах мислите от главата си.
– Какво мога да направя? – Попитах, като тревожно се взирах в медицинската сестра.
– Можеш да ме заключиш в стаята ми, ако някога реша да се срещам отново с мъж! – Изкрещя Джесика и ме хвана за ръката, когато я връхлетя поредната контракция.
Направих гримаса и се преборих с желанието да изтръгна ръцете и от мен. Веднага щом свършиха и тя отпусна желязната си хватка, се измъкнах от обсега и. Медицинската сестра ми се усмихна.
– Това може би е разумно – прошепна тя, докато минаваше покрай мен, за да провери пиукането на апарата.
Джесика отново започна да крещи и този път перилата на леглото се оказаха нейната хватка. Разтрих ръката си, благодарна, че поставих дистанция между нас.
– А, докторът е тук – усмихна се сестрата, очевидно готова да приключи с това, за да може да избяга от насилието, което се изригваше от устата на майка ми.
– Ще останете ли за тази част? – Попита докторът, като се намръщи и нахлузи ръкавици на ръцете си.
Джесика изпъшка и кимна с глава.
– Да! – Изкрещя тя, а след това нададе още един свиреп писък.
Кимнах.
Той сви рамене и зае мястото си до краката и.
– Добре, госпожо Уайт, готова ли сте да направим това нещо? – Попита той шеговито и аз се зачудих дали някой трябва да е психически извън себе си, за да се радва, че е в стаята с крещяща жена, която се готви да извади човек от тялото си.
– Извадете го! – Изкрещя тя отново.
Той ми се усмихна.
– Много скоро ще се върне към нормалното си състояние. – Той ми намигна и кимна на медицинската сестра.
Отстъпих назад към главата на Джесика, когато той обърна белия чаршаф нагоре над коленете и.
– Добре, госпожо Уайт, когато контракцията започне, искам да напъните колкото можете по-силно – нареди той.
Джесика се задъха, а след това започна да крещи и да напъва едновременно.
– Това е страхотно! Продължавайте така и след секунди ще имаме едно малко тук.
Тя спря, за да си поеме дъх, преди лицето и да се превърне в чудовището, за което мъжете говореха по-рано, и тя отново изкрещя и напъна. Преминахме през това още няколко пъти, когато чух плач, който беше твърде тих, за да бъде нещо друго освен бебе.
– Красиво! Вече можете да се отпуснете, госпожо Уайт. Той пристигна.
Докторът беше казал „той“. Вече не ме интересуваше мръсната сцена, която се случваше долу при краката и. Исках само да видя този малък живот, който сега беше част от моя.
Медицинската сестра го уви в одеяло и ми се усмихна.
– Имаш братче. – Тя подаде бебето на Джесика, която, макар и изтощена, се усмихна на малкия живот в ръцете си.
– Здравей, Сам – прошепна тя.
Наведох се над нея и изучих миниатюрните му черти.
– Сам, запознай се с по-голямата си сестра Сейди – каза тя и ми подаде малкото пакетче.
Спрях се и я погледнах, сякаш беше луда.
– О, хайде. Той е само бебе, дръж го.
Плъзнах ръцете си под него и го взех от майка ми. Малкото му, юмруче си проби път от одеялото, размаха го във въздуха и нададе лек плач. Засмях се. Той беше като малко чудо.
– Трябва да отидем да го почистим и да дадем на педиатъра да го прегледа. Много скоро обаче ще го върнем да се нахрани. Медицинската сестра стоеше пред мен с протегнати ръце.
– Добре – казах през буцата в гърлото си. С неохота предадох това ново малко човече, което вече обичах, и я гледах как го отвежда.
– Не се притеснявай, ти също беше грозна, когато се появихте за първи път, но след няколко дни беше най-красивото бебе, което някога съм виждала.
Погледнах Джесика, която беше отпуснала глава назад и затворила очи.
– Той и сега е красив – отвърнах аз. Малкият човек вече ме караше да искам да го защитавам.
Тя се разсмя.
– Не, той прилича на слива. Всички нови бебета изглеждат така.
Намръщих се и се опитах да си напомня, че Джесика не е нормална, така че не бива да очаквам от нея да се отнася нормално към раждането.
– Извини ни, но трябва да оправим някои неща за майка ти и да я преместим в стая. Защо не отидеш да хапнеш нещо и да си починеш. Сигурна съм, че всичко това е било много вълнуващо за теб. – Медицинската сестра, която беше с нас през всичкото това време, ми се усмихна.
Излязох от стаята. Бях замаяна от последствията, когато влязох в чакалнята и веднага бях заобиколена.
Назад към част 17 Напред към част 19