* ДЖАКСЪН *
Нещо вибрираше и това беше досадно. И каквото и да беше, щях да го счупя, по дяволите.
– Изключи го – промърмори Инес, докато се отдръпваше от мен и заравяше глава под възглавницата.
Седнах и грабнах телефона си от нощното шкафче, мигайки към екрана.
Майната му.
Беше Джеймс, а това означаваше само едно нещо посред нощ. По дяволите, като погледнах часа, осъзнах, че съм спал само няколко проклети часа.
– Да? – Измърморих, когато се измъкнах от леглото и се запътих бос към гардероба, за да се облека. Вече знаех, че това телефонно обаждане ще означава, че със съня е свършено.
– Трябва да си долу в кабинета ми след пет минути – нареди той.
– Идвам.
Затворих телефона и бързо навлякох чифт дънки черна блуза с дълъг ръкав и кожено яке. След като си измих зъбите и направих косата си малко по-прилична, се измъкнах от стаята и се отправих към офиса. Джеймс седеше сам и изглеждаше изцяло буден.
Нямах никаква представа как. Чувствах се мъртъв на краката си без кофеин в организма ми.
– Какво става? – Поисках да знам, като взех чашата му с кафе от бюрото. Той се намръщи срещу мен, но не каза нищо по въпроса.
– Имам нужда да събереш най-добрите си войници и да разбиеш картела в шибаното му сърце. Не ми пука колко време ще ти отнеме. – Той ми плъзна една папка. Погледнах я, докато преглъщах горещото му кафе. – Всичко, което трябва да знаеш, е точно там. Събери хората си и тръгвайте на път до изгрев слънце.
Взех папката и оставих празната чаша. Прелистих я, като се втренчих в лицето на мъжа, който беше в центъра на всичко това.
– Искам ли да знам как си разбрал всичко това? – Попитах, като го погледнах. Само преди няколко часа все още нямахме представа кой стои зад всичко това.
– Вероятно не – призна Джеймс. Всъщност се намръщи, а не беше нужно много, за да накара кожата ми да настръхне. – Заеми се с това.
Кимнах му веднъж в знак на уважение и си тръгнах, насочвайки се надолу към мястото, където спяха всички войници. След като събудих всички от леглата им, ги информирах за това, което щеше да се случи, и им наредих да са готови да се измъкнат оттук до изгрев слънце. Бях взел със себе си най-добрите, надявайки се никой от нас да не бъде убит. Защото да правиш нещо подобно беше почти самоубийствена мисия.
Но беше за семейството, а аз се бях зарекъл от шибания нулев ден да защитавам членовете му, дори ако това означаваше да загубя живота си по пътя.
След това отидох да се сбогувам със съпругата си. Не знаех колко време щеше да отнеме това. Можеше да отсъствам с месеци – на моменти напълно безмълвен по радиото. Това щеше да е едно от първите истински изпитания за брака ни. А ние дори не бяхме женени толкова дълго.
Това щеше да покаже дали тя наистина е готова да бъде омъжена за мен, защото да не чуваш съпруга си дълго време може да се отрази дори на най-силните и независими жени. Понякога тя нямаше да има представа дали съм жив или мъртъв. С всичко, което се объркаше, докато ме нямаше, тя трябваше да се справя сама. Аз нямаше да съм тук, за да я утеша или да и помогна.
Инес бавно вдигна глава, когато влязох в стаята. Очите ѝ все още бяха замъглени от съня, когато се прозя и седна.
– Кога си станал? – Промълви тя.
– Преди около час – съобщих и аз. Поставих телефона си на нощното шкафче. – Трябва да тръгвам след час. – Тя изглеждаше малко по-събудена от това. – Исках да прекарам малко време с теб, преди да тръгна.
– Тръгваш… – остави гласа си да прекъсне, докато ме гледаше. – За колко време?
Повдигнах рамене.
– Не знам – казах и честно. Тъга замъгли очите ѝ и аз, по дяволите, го мразех. – Изпращат ме по работа. Тези неща могат да отнемат време. Понякога само за няколко дни, а в други случаи може да отнеме седмици – месеци, дори.
Тя се намръщи и се повдигна на колене.
– Ще ми липсваш.
Боже, душата ми. Тя щеше да ме съсипе, по дяволите.
Наведох се и обгърнах шията ѝ с ръка, преди да покрия устните ѝ с моите. Тя изстена и ме дръпна надолу към леглото заедно с нея. Нямах време за прелюдия и го мразех. Все още ми трябваше време да си взема душ и да опаковам багажа, преди да се срещна с войниците долу при изгрев слънце.
Свалих дрехите си за рекордно кратко време и разкъсах бикините ѝ, преди да се забия в нея. Стоновете ѝ отскачаха от стените, докато я чуках, напомняйки ѝ на кого винаги ще принадлежи.
Тя приемаше всичко, което ѝ давах, посрещаше ме удар след удар, а циците ѝ подскачаха всеки път, когато се навирах в нея. Тя се вкопчи в мен, ноктите ѝ се впиха в гърба ми, а устните ни се срещнаха гладно, сливайки се, сякаш се опитвахме да засмучем душите си в телата.
След това тя ме целуна още веднъж, а в очите ѝ се появиха сълзи.
– Обещаваш ли, че ще се върнеш при мен?
Въздъхнах. Никога не съм искал тя да ме пита нещо подобно, не и когато не можех да ѝ го обещая.
– Обещавам, че ще направя всичко по силите си – поправих думите си.
Тя преглътна силно, знаейки, че наистина не може да иска от мен да и обещая повече от това. Защото ако умра, ще наруша обещанието си към нея. А аз никога не бих го направил.
Тя ме гледаше как бързо се отправям към банята и чух подсмърчането ѝ още преди да затворя вратата.
И мразех, че нямах време да я утеша и да оправя тази гадост, преди да си тръгна.
Назад към част 19 Напред към част 21
