ОРИОН
Двамата задници, които ме измъкнаха от килията, ме преведоха през тъмни тунели, после ме натикаха в каменна стая с врата пред мен и зад мен, а единствената светлина беше синьото сияние на белезниците, които ограничаваха магията ми. Преди да си тръгнат, един от тях беше забил игла във врата ми и Орденът ми се беше събудил скоро след това. Бих се опитал да се измъкна от това място, но магията в него го правеше силно и без собствените си сили, които да го разгадаят, бях прецакан.
Всичко беше мълчаливо, твърде шибано мълчаливо за изострените ми сетива и предполагах, че ме държат в проклетия балон на заглушаване. Очаквах Лайънъл да се появи всеки момент с някакъв план, с някакво обяснение на това, което щеше да се случи. Но той не го направи.
Страхът от раздялата с Дарси беше задушаващ. Незнанието дали някога ще я видя отново ме караше да губя ума си от нещастие, страх, паника. Трябваше да се измъкна. Трябваше да я спася от всичко, което щеше да се случи.
Хвърлях тежестта си върху каменната врата пред мен отново и отново, опитвайки се да я принудя да поддаде и изведнъж цялата се отвори и аз излязох препъвайки се навън. Краката ми се удариха в пясъка и когато преминах през магическа бариера, върху мен се стовари шумотевица. Слънцето ме заслепи след толкова дълго време на тъмно и аз вдигнах ръка, за да защитя очите си, когато ме заобиколиха дивите възгласи на тълпата.
– Ланс Орион! – Гласът на Лайънъл избухна, когато зрението ми се изостри и открих, че стоя в дъното на огромен амфитеатър.
Клетките от нощно желязо обграждаха кръглото пространство, като всяка от тях държеше по една нимфа в променената и форма, а блестящите им червени очи ме гледаха жадно.
Ужасът заплете самите корени на съществото ми, когато забелязах Лайънъл на голям трон на трибуните, от едната му страна беше Тори, а от другата – Клара. Ксавие стоеше отвъд Тори, а Вард беше до него с кръвожадна усмивка на устните. Със студена яснота осъзнах къде се намирам. Това беше амфитеатърът, използван за изпитания и смъртоносни игри по време на управлението на Дивия крал. Място, което беше затворено от съветниците, забранено, забравено. Но разбира се, това чудовище щеше да го върне в употреба. Вероятно повече от половината феи, които бяха умрели тук по време на управлението на Крал Вега, бяха заради него.
Пулсът ми заби в главата, докато разглеждах тълпата от хора в изящни одежди и рокли, и на практика можех да усетя вкуса на желанието им за моето страдание.
Тори се дръпна напред, където стоеше до Лайънъл, но един поглед на сестра ми я принуди да се върне назад. По твърдата стойка на Ксавие предположих, че и той е задържан на място от сенките. Но къде беше Дариус?
– Изправен си пред съда за бягство от моя арест, осуетяване на затворническата ти присъда и сговор с враг на Акрукс – обяви Лайънъл и из стадиона се разнесоха освирквания. – Имаш ли какво да кажеш в своя защита?
– Да вървиш на майната си – изръмжах аз, плюейки на пясъка в краката си, а от тълпата се чуха освирквания.
Лайънъл ме изгледа с гримаса.
– Много добре. Като наказание ще се бориш за живота си. Орденът ти е върнат и можеш да използваш всяко от оръжията, с които разполагаш на ринга. – Той направи жест към средата на арената, където на земята лежаха ръждясал меч, нож и дървена бухалка.
Развълнуван смях прозвуча от наблюдаващите копелета и кожата ми настръхна по цялото тяло. Гняв и омраза се извиха в гърдите ми, обсебвайки всеки сантиметър от мен.
Стрелнах се към оръжията, вдигнах ръждясалото парче гаден меч и го изстрелях с цялата сила на Ордена си към самодоволното шибано лице на Лайънъл Акрукс. Той се разби в магическия щит, който защитаваше тълпата, и се чуха въздишки, преди всички да започнат да ръкопляскат и да се смеят.
Лицето на Лайънъл се промени в мрачна и яростна гримаса, която говореше за моето предизвикателство. Той мразеше, че никога не може да ме вкара истински под петата си. Но той не знаеше, че разполагаме с Имперската звезда, нито че от месеци го храня с глупави лъжи. Ако наистина планираше да ме убие сега, тогава беше ли загубил надежда да я намери?
– Ще страдаш за престъпленията си срещу мен – изръмжа Лайънъл и в тълпата настъпи приглушена тишина, докато слушаше.
– Така че ме убий! – Изръмжах. – Вземи си парчето месо, ти, парче лайно.
Той ме изгледа с познавателен поглед, от който по гръбнака ми полазиха тръпки.
– Аз не желая твоята плът.
Зад гърба ми се чу скърцане на камъни и аз се обърнах, за да видя как Дарси излиза от вратата по шорти и горнище на анцуг.
Тълпата се задъхваше и ръкопляскаше, сочейки между нас, докато обсъждаха какви ли не лъжи, в които вярваха за нас. Но те не знаеха нищо.
– Гуендалина Вега направи покушение срещу мен миналата нощ – обади се Лайънъл на тълпата, която се заливаше и крещеше гневно.
Сърцето ми се сви в гърдите, когато Дарси вдигна предизвикателно брадичката си, загледана в нищожния мъж, който се осмеляваше да се нарича крал. Стрелнах се към нея и ръцете ни автоматично се сключиха, което разгневи тълпата, която ни освирка и закле.
– Днес този предател на короната умира! – Изръмжа Лайънъл и Тори отново се дръпна напред с очи, пълни с ужас, но Клара я принуди да се върне обратно. – Смееш ли да говориш в своя защита, Гуендалина Вега?
Пръстите и се стегнаха върху моите и горната и устна се отлепи назад, а изражението и беше на безстрашен воин. Почти се пръснах от гордост, че стоя до нея. Ако тя умреше днес, аз също щях да умра. Нямаше да остана и секунда повече на този свят без нея. Но дори да помисля за тази съдба за нея беше непоносимо. И щях да направя всичко по силите си, за да я спра.
– Ти си не Фея и не си достоен да седнеш на трона на баща ми – обади се Дарси, а гласът и отекна в амфитеатъра. – Знам какво си направил, знам как с Тъмната принуда командваше Крал Вега, как отрови ума му и го настрои срещу собствения му народ.
Тълпата започна да мърмори, да разменя любопитни погледи и Лайънъл седна по-изправен на мястото си.
– Баща ти беше безсърдечен, безмозъчен глупак и никоя истинска фея никога повече няма да се преклони пред мръсната му кръвна линия – изръмжа Лайънъл.
– Да живее Кралят на драконите! – Извика Вард и отговорът на призива падна от устните на всички по трибуните.
– Слава на кралиците на Вега! – Изревах в отговор и паднах на колене, като се поклоних за моите кралици в акт на бунт, който вероятно щеше да бъде последният ми.
– Освободете нимфите! – Изръмжа Лайънъл и клетките се отвориха около нас, като звъннаха. Дарси ме дръпна за ръкава, за да се изправя, и аз се изправих, придърпвайки я към себе си, докато сърцето ми се блъскаше в гръдния кош.
– Има ли шанс да са събудили Ордена ти, красавице? – Промърморих, а тя поклати глава. Майната му. – Тогава по-добре се качи на гърба ми.
Тя се притисна към мен, повдигна се на пръсти и ме целуна ожесточено за две кратки, сладки секунди, преди да се завърти и да се качи на гърба ми. И нещо ми подсказваше, че това може да е последният ми хубав момент на този свят.
– Обичам те, Ланс – прошепна тя в ухото ми и думите и ме изпълниха със силата, от която се нуждаех, за да се изправя срещу петте нимфи, които ни заобикаляха.
Изстрелях се към центъра на арената, вдигнах бухалката в хватката си и прибрах ножа в колана си. Знаех, че шансовете им в тази игра са значително по-големи от нашите. Но аз щях да се боря до последния си дъх, за да опазя момичето си. Смъртта щеше да се опита да я изтръгне от ръцете ми, ако я искаше, и дори тогава нямаше да я пусна.
Назад към част 50 Напред към част 52