ДАРИУС
Звездите ни изплюха насред знойната джунгла и аз вдишах влажния въздух, докато Гейбриъл тръгна с бърза крачка през дърветата.
– Около това място все още има древни заграждения – каза той, без да ме погледне назад. – Но те ми позволиха да ги премина, а и съм виждал как ти влизаш в тях. Просто реших, че трябва да те предупредя, защото ще разбереш всичко това, когато преминеш през тях.
– Добре – съгласих се аз и тръгнах след него, докато той използваше елемента си Земя, за да принуди листата да се разделят за нас, създавайки пътека през гъстата джунгла.
Докато вървях, съблякох тежкото си сако, захвърлих го настрани, без да ми пука, преди да разкъсам и шибания елек. Тук беше знойно, а и не исках да нося това шибано нещо, то само напомняше за покъртителната съдба, от която току-що бях успял да избягам.
– Сигурен ли си, че това е мястото, където трябва да бъдем? – Попитах тревожно, мразех, че съм толкова далеч от хората, които обичах най-много на този свят, когато те очевидно се нуждаеха от помощта ми.
– Това е едно от най-ясните видения, които някога съм имал. Единственият ни шанс и двете ми сестри да оцелеят през този ден е да сме тук. Днес има толкова много пътища към смъртта и за двете, че получавам постоянни проблясъци, че едната или другата умира многократно. Така ще ги спасим – каза твърдо Гейбриъл и аз видях колко много му тежи страхът, че тези видения ще се сбъднат.
– Тогава да побързаме – изръмжах аз, съсредоточавайки се върху задачата и отказвайки да си позволя да се впусна в притеснения. Ако трябваше да направя това, щях да го направя.
Гейбриъл ускори темпото си и изведнъж въздухът около нас сякаш оживя от енергия. Задъхах се, когато навсякъде се появиха миниатюрни светлинни искри, а кожата ми зашумя от контакта с древната магия, която се притисна към кожата ми и открадна дъха ми.
– Акрукс – заговори глас в главата ми, който беше мек и женствен, но също така свиреп и изпълнен със сила. – Потомък на нарушителя на клетвата. Предвестник на гибелта. Кръвта във вените ти е гъста, изпълнена с лъжи и предателства.
Силата, която ме заобикаляше, ставаше все по-плътна и по-мощна, обездвижвайки ме, докато се задъхвах, а енергийните удари започнаха да парят по кожата ми.
– Виждам два пътя пред теб, кръв на измамника. Избери мъдро.
Силата ме освободи толкова внезапно, че аз паднах на колене, вдишвайки разтреперан дъх, а крайниците ми трепереха, докато се борех да възвърна самообладанието си.
– Казвах ти, че ще го усетиш – каза Гейбриъл, докато стоеше над мен, а аз се принудих да се изправя на крака с хъркане от болка.
– Какво, по дяволите, беше това? – Изръмжах.
– Нещо много по-старо от нас – допълни той, преди да се обърне и отново да ме поведе през дърветата.
Втурнах се след него, като разкопчах копчетата на гърлото си, докато потта се лееше по кожата ми и аз използвах водната си магия, за да се охладя.
Гейбриъл изведнъж пристъпи през дърветата напред и аз погледнах надолу към краката си, забелязвайки бронзовата пътека, която се провираше между листата, преди да се промъкна зад него и да се озова пред входа на огромна пещера.
– Готов ли си, Дариус? – Попита ме сериозно той и аз свих рамене.
– Предполагам, че скоро ще разберем.
Навлязохме в тъмнината на пещерата, но преди да успея да хвърля Светлина на Фейли, за да видя, по стената светнаха огромни сребристи руни. Гейбриъл ми кимна да продължа, докато аз го погледнах въпросително.
Направих крачка напред и прокарах пръсти по тях, задъхвайки се, когато под кожата ми ме заля вълна от сила, която търсеше магията ми и сякаш преценяваше стойността и, преди да се оттегли отново.
Преди да успея да попитам какво трябва да правим сега, покрай стената светнаха още древни руни, които се отклоняваха по един коридор, който завиваше надясно.
– Те ще ни покажат пътя – каза Гейбриъл и аз се втурнах в бяг, като ги преследвах.
Стъпките ни отекваха тежко по широките каменни тунели, а по пътя съзирах древни реликви и съкровища, някои толкова ценни, че драконът в мен се канеше да спре и да ги вземе за свои. Но на тази земя нямаше нито едно съкровище, което да е по-ценно от момичето, което обичах, и нямаше да се разсейвам от това, което трябваше да направя тук.
Тунелите се спускаха под ъгъл надолу и колкото по-дълбоко навлизахме в пещерите, толкова по-силно магията на това място сякаш бръмчеше около мен. Беше красиво и ужасно, а и някак призрачно познато за мен.
Изведнъж нахлухме в пещера, която се отвори около нас, и докато руните осветяваха всички стени, открих, че навсякъде процъфтява живот и зеленина.
По стената на пещерата вляво от нас се стичаше малък, струящ водопад, който идваше някъде високо над нас, а до него беше израснало зашеметяващо дърво, чиито корени се разпростираха из цялата пещера. Малки бели цветчета цъфтяха навсякъде по дебелите зелени лиани, които покриваха каменните стени, а аз зяпах мястото, чудейки се как, по дяволите, всичко това е разцъфтяло толкова много под земята в тъмнина като тази.
Дали магията тук беше толкова силна, че беше заживяла свой собствен живот? Не се нуждаеше от ръката на фея, която да я направлява? Или това беше някакво творение от минали векове, а магията, която го беше създала, беше толкова силна, че все още имаше власт тук?
Руните пулсираха и трептяха, а погледът ми бе привлечен към далечната страна на пещерата, където кръгла каменна врата седеше затворена до стената, а около нея бе разположено колелото на зодиака и всеки символ бе осветен в сребро.
Пристъпих по-близо, страхувайки се да наруша тишината, докато затаявах дъх и се приближавах към вратата, знаейки с дълбока в душата си увереност, че съдбата ми се крие отвъд нея.
– До там не стигам – мрачно каза Гейбриъл, протегна ръка, за да хване рамото ми, и ме накара да се обърна и да го погледна. – Не виждам какво ще намериш отвъд тази врата, Дариус. Знам само, че щом си вътре, каквото и да се случи, ще завърти колелото на съдбата по фундаментален начин, който може да промени много неща. Толкова много, че дори не мога да започна да ги виждам всичките.
– Но ако направя нещо правилно там, Вега ще оцелее? – Попитах, като имах нужда да го знам без никакво съмнение.
Гейбриъл се поколеба, протегна ръка, за да прокара пръсти по каменната врата, карайки я да потрепери и да се освети със звездния му знак за миг, преди да се отдръпне.
– Да. Можеш да ги спасиш, като влезеш там. Но аз не мога да видя повече от това. Това е изпитание само за теб.
– Тогава ще бъда сигурен, че няма да го проваля – заклех се, потупах го по рамото и пристъпих напред, за да погледна към вратата.
Поставих ръката си върху грубия камък и символът на Лъва светна по-ярко от всички останали, магията затрептя в крайниците ми, когато зодиакалното колело започна да се върти, докато моят звезден знак не се настани над входа и вратата не се отвори.
Зад вратата беше тъмно, но аз отказах да се отклоня, вдигнах брадичка и влязох вътре.
– Акрукс – заговори отново ефирният глас в съзнанието ми. – Твоята съдба те очаква.
Назад към част 51 Напред към част 53