13
Годините минават и ние съществуваме. Убеждавам Ърл, че Ким трябва да отиде в училище. Давам обещания, ако той я пусне да отиде. Още повече, ако той ме пусне и мен да уча.
И така, няколко седмици по-късно съм в гимназията. Никога не съм бил в никакъв вид училище. Това е като да съм в чужда държава, където знам езика, но не познавам обичаите. Ким се страхува, когато я придружавам до основното училище и я оставям. Казвам и, че е в същия клас като Дъч. Казвам и, че ще и хареса. Казвам и, че ще бъда там, за да я взема в момента, в който излезе.
Тя кимва, напълно неубедена. Ким също никога не е ходила на училище, но когато пристигаме, към нас се втурва група момичета. Едно от тях я взема и я повеждат към детската площадка, преди тя да успее да промени решението си.
Благодарен съм и се отправям към собственото си учебно заведение: Юка Хай.
Децата ме зяпат, когато влизам в кампуса, затова си слагам качулката. Само, че в училище не ми е позволено да нося качулката, така че си навличам неприятности на всеки няколко метра. Спускам я обратно, минавам известно разстояние и отново я вдигам. Това не спира зяпането, но ми помага да се справя с него. Сякаш съм в гардероба си. На тъмно място. В безопасност. Забравен.
Регистрират ме и ми връчват графика на занятията, така че малко по-късно, стоя в стая, пълна с деца, които ме гледат. Отново. Това са физически наука. Учителят поглежда разписанието ми, после ме представя. На целия клас. Потресен съм, че наистина го прави. Усещам как лицето ми се затопля докато прехвърлям тежестта си.
За щастие никой не казва нищо. Учителят посочва едно място. То е заобиколено от изпълнените с надежда погледи на момичетата от втори курс.
– Свали качулката от главата – казва той, гласът му е по-строг от този на повечето от останалите.
Сядам и отмятам качулката си назад. Настъпва координирано освобождаване на въздух около мен. Емоцията, която се вихри в стаята, ме притиска в гърдите.
Не съм сигурен, че мога да го направя. Това. Нищо от това. Белите ми дробове не работят както трябва, и всички ме гледат. Погледите се забиват в гърба ми и по кожата ми.
Някои са толкова пълни с копнеж, че почти ги съжалявам. Някои са пълни с омраза. Аз правя това. Вдъхвам омраза без причина. Смятам, че това е част от моята същност.
Още един подарък от ада. Омразата я разбирам. Копнежът – не толкова.
Учителят, някакъв господин Стоун, ми подава книга. Посочва номера на страницата на дъската. Но аз вече съм я прочел от корица до корица. Той пита много въпроси за главата, която класът трябваше да прочете вечерта.
преди това. Аз знам всички отговори, но тъй като съм нов, ми е спестено ужасното горещо място. Това вероятно няма да продължи дълго.
Всичките ми уроци протичат по един и същи начин, а до обяд все още не съм се ориентирал. Чудя се дали някога ще успея. Светът ми винаги е бил толкова малък. Толкова концентриран. Това е нещо като негова разводнена версия.
Проправям си път навън, докато другите бързат към столовата или паркинга. Навън няма много пейки и повечето са заети, така, че се насочвам към тих ъгъл с парче трева, която все още е зелена въпреки студа. Докато седя на тревата, наблизо се чува глас.
– Какво става, каброн?
Поглеждам нагоре. Закривам слънцето с ръка, за да видя едно дете, което стои там. Отнема ми минута, но го разпознавам от парка.
Онзи с коженото яке от онзи ден преди пет години. Амадор.
Чудя се дали и той ме разпознава, или просто е много дружелюбен. Давам му поздрав с кимване на глава, така че той сяда до мен. Разгъва тръбичка от станиол. Разкрива
бурито. Ароматът кара устата ми да се напълни.
Той ми предлага половината. Поклащам глава. Нямам пари за обяд, но и без това не съм гладен. Поне така си казвам. Той откъсва половината все пак и я протяга. Свалям поглед и я вземам.
Амадор е като всяко друго дете там и все пак е толкова различен от тях, колкото и Дъч е различна от мен. В него има едно спокойствие. Спокойствие под развълнувана вода. Да си около него е успокояващо.
Ядем в пълно мълчание; после той изважда графика ми от джоба на суичъра ми и го отваря. Кимва с глава. Подава ми го обратно.
– Имаме два класа заедно.
Кимвам в отговор.
– Готино.
Лежим на тревата и гледаме как облаците се носят покрай нас до края на часа.
Той е много популярен. Всеки, който минава покрай него, го поздравява. Той маха с ръка. Разклаща ръце. Удря юмруци. Каквото изисква ситуацията.
Камбаната звъни. Ставаме и се почистваме, преди да се отправим към нашите следващи класове.
Той не ме представя на никого, докато влизаме в сградата и
по коридорите, въпреки че всички са любопитни. Те ме поглеждат, после го поглеждат. Предимно момичетата. Той ги игнорира. Сменя темата. Обижда по някакъв хумористичен начин.
След обяд има само два класа, защото имаме обяд в група Б
период. Късният. Ние сме по история и аз искам да кажа на учителя, че той произнася погрешно крал Християн Х, но не го правя. Отново ми беше спестено да говоря в клас, защото съм нов. Решавам да се насладя на това.
Когато бие последният звънец, събирам нещата си и излизам от кабинета. Виждам Амадор да излиза от своя клас.
– Здравей – извиква той към мен.
Обръщам се назад.
– Помниш ли името ми?
Усмихвам се за пръв път през целия ден.
– Амадор.
Той се смее.
– Амадор Санчес, г-н Рейес Александър Фароу. Как е сестра ти?
– Добре е. Ще се видим след малко?
– Не и ако аз първи я видя – закача се той.
Гледам го как си тръгва, изумен. Никога не съм имал приятел. Не и истински. Аз проверявам часовника си и разбирам, че съм закъснял.
Когато взимам Ким, тя е маса от треперещи нерви. Тя е уплашена, но училището е това, от което се нуждае. Тя има нужда да общува. Да намери приятели. Да бъде дете.
Тя не иска да се върне на следващия ден. Не може да отсъстваме. Училищният съветник чака да се прехвърлят училищните ни документи. Мисля, че мога да я задържа за няколко седмици. Нещата се губят в пощата през цялото време, така чувам.
Междувременно тя ще ме изпита. Никога не съм се подлагал на тест. Не и истински нито един. Но се научих да ги обичам. Освен когато мистър Стоун, моят учител по природни науки, решава да ми даде тест, за да провери къде съм в учебната програма. Аз се справям. Постигам успех на всеки тест. Сигурно затова ги обичам толкова много. Но той ме обвинява в измама. Води ме в кабинета на директора. Казва, че няма как да съм се справя с този тест; някои от понятията се въвеждат едва след завършване на колеж. Иска да ме изключат.
Чувам ги да си говорят през стената. Директорът му казва,
че съветникът също ме е тествал и резултатите ми са извън класацията. Аз седя самодоволно, без да осъзнавам какво може да означава това за мен.
Научавам това два месеца по-късно, когато мъже от правителството се появяват за да направят своите тестове. Аз симулирам грип. Не е трудно. Температурата ми естествено е малко по-висока през повечето време. Спринтирам по целия път до училището на Ким, проверявам я и бързам да се прибера.
И така, престоят ми в гимназията трае само три месеца, но убеждавам Ким, че може да продължи. След това отново се местим и за мен и Ким е твърде далеч, за да
да ходим пеша. Тя се страхува до смърт от автобусите. Искам да я попитам защо, но си мисля, че тя сама ще ми каже, когато е готова.
Недалеч от новия ни апартамент има средно училище. Вземам я и я водя до там всеки ден. В началото е същото: тя
се страхува. Не иска да ходи. Не иска да започва всичко отначало. Но след известно време тя започва да се чувства добре и очаква с нетърпение училището. То се превръща в бягство за нея. Нещо от което тя отчаяно се нуждае.
Амадор и аз поддържаме връзка. Той пропуска училище и ме посещава два пъти седмично. Отиваме в скейт парка или в мола, или събираме пари за обяд. Когато той не е наоколо, аз си намирам тихо място и влизам в света на Дъч. Един
ден тя седи сама навън и чете. Мек вятър подмята
кичури от косата и в очите. Те се забиват в гланца и за устни. Това, което е останало от него. Тя продължава да дърпа долната си устна между зъбите.
Прибира косата си зад ухото, за да я разпилее отново вятъра след около пет секунди, но тя е толкова погълната от книгата си, че почти не забелязва.
Първоначално съм хипнотизиран от нея. От косата и, от пръстите ѝ и от факта, че чете, без да движи устните си. Тя е облечена с карирана блуза, панталон и обувки „Мери Джан“. Класическо католическо облекло. Оставам извън полезрението и, но се приближавам достатъчно, за да видя какво чете. Каквото и да е, тя е възбудена. Коремът и се стяга. Залива се с топлина, която съперничи на адския огън. Гърдите и се стягат от копнеж. И за мен е трудно да се концентрирам върху нещо друго, освен върху факта, че
коленете и са разтворени, а дишането и е бързо и кратко.
Най-накрая различавам заглавието – „Сладка, дива любов“ – и си записвам да се сдобия с тази книга.
Ако можех, щях да се материализирам там още сега и да се погрижа за нуждите и.
Да я накарам да се гърчи. Да я накарам да избухне. Тъй като тя се страхува от мен, решавам да не го правя и да я оставя сама да се оправя.
Трябва да се погрижа за собствените си нужди, когато се върна, преди да взема Ким от училище.
Това е златно време за нас. Ърл не ме притеснява толкова често. Той преминава през абстиненция и аз мога да го преживея, като се въздържам заради Ким. От време на време тъмната му страна надига грозната си глава и аз получавам повече, отколкото съм се надявал. Той е доста по-жесток сега. Пиенето и наркотиците бавно изяждат и малкото му мозъчни клетки и настроенията му се променят на мига. Има няколко дни, в които изглеждам толкова зле, че дори не мога да заведа Ким на училище или да се срещна с Амадор. Но не много.
Един ден след училище Ким се разтреперва. Амадор е с нас, но не забелязва състоянието, в което се намира тя. Той я прегръща и тръгва за да хване автобуса обратно до военната зона. Когато той си тръгва, питам Ким какво се е случило.
– Трябваше да отида в офиса днес.
Веднага се притеснявам. Синьото под очите и е по-тъмно. Бялото на кожата и е по-бледо. Слагам ръце на раменете ѝ и я принуждавам да се обърне с лице към мен.
– Какво стана?
– Нищо. Просто ме извикаха в офиса.
– Защо?
Тя повдига рамо.
– Това е заради съветничката. Беше мила, но зададе много въпроси.
Страхът пропълзява по гръбнака ми. Чувствам се като когато ледът е толкова студен, че изгаря.
– Какво точно искаше да знае?
– Тя…- Сълзи се стичат между миглите и. – Тя ме попита дали се чувствам в безопасност у дома. Дали получавам достатъчно храна. Такива неща.
Отвръщам се от нея и проклинам под носа си.
– Казах и, че съм добре. Че всичко е наред.
Ако я отведат, няма да мога да я защитя повече. Някои
приемни семейства и домове за деца не са по-добри от това, което вече имаме.
С Ърл поне мога да я държа под око. А той не я докосва. Неговият мерак не е в тази посока.
Преди да се появя аз, той се интересуваше само от момчета. Преминаваше през момче на всеки две години, а после го продаваше на някой от приятелите си. Но той държеше
мен. Никога не се умори от мен, дори когато станах по-възрастен от обичайното му желание. Дори когато остарях много. Така че знам, че докато сме с Ърл, тя ще е в безопасност от този тип внимание. Ако властите заподозрат нещо, те биха могли да проведат разследване. Те
могат да я отнемат от Ърл. От мен. Могат да я поставят в много по-лошо положение.
Хващам я за ръка и бързаме да се отдалечим от училището. Не мога да не погледна през рамо.
– Това не е всичко – казва тя, докато я влача след себе си. Тя е задъхана, и аз забавям малко ход.
– Какво имаш предвид?
– Тя попита и за теб. А после дойде директорът и те
попитаха… Попитаха дали си в безопасност.
Спирам и я поглеждам.
– Аз?
Тя кимва.
– Какво ебаваш ли се? -Тя навежда глава. – Ким. Какво? Ти каза ли нещо?
– Не! – Тя бърза да ме увери, а аз знам, че е по-добре дори да не питам. – Аз кълна се. Те просто… мисля, че един учител те е видял миналата седмица.
Захапвам. Тя е пропуснала три дни от училище заради побоя миналата седмица. Ърл беше уволнен от работата си на половин работен ден като чистач в склад и той си го изкара
на мен. Изчаках три дни, преди да заведа Ким на училище. Тя отказа да отиде и не можех да рискувам да ме видят толкова пребит, колкото бях. Мислех, че съм изчакал достатъчно дълго. Мислех, че синините са избледнели достатъчно. Очевидно не.
Прибираме се набързо. Така или иначе знаехме какво предстои. Ърл изгуби парчето си…гадна работа. Не можеше да си плаща наема. Той или щеше да ограби някого, или да убие някого, или да се измъкнем посред нощ.
Два дни по-късно направихме точно това. Измъкваме се посред нощ.
Понякога на наемодателя му трябват дни, за да разбере, че сме изчезнали. Напускане в малките часове ни печели време.
Ърл пробива дупка в стената и зазидва всички снимки. Мога да дишам отново, когато го направи. Те са лоши. Най-лошите, които сме имали от известно време насам. Той ще ме убие някой ден. Просто трябва да се задържа достатъчно дълго, за да направя така, че Ким да е на безопасно място. Ако е достатъчно голяма, може да подаде молба за еманципация. Но тя трябва да е навършила шестнадесет години в Ню Мексико.
Нямам възможност да кажа на Амадор, че сме заминали, но имам домашния му телефон номер. Използвам телефона в хотела, в който сме отседнали за през нощта, и оставям съобщение. Казвам му, че научният ни проект е преместен. Той знае какво означава това: Ще се свържа с него, когато мога. Той знае, че не трябва да пита защо. Той е готин в това отношение.
По времето, когато Ким е първокурсничка в гимназията, тя вече е израснала в красива млада жена. Обича изкуството, френския език и историята. Дъч също е в първи курс. Обича момчета с рисунки по тялото, французи и горещи момчета от учебниците по история. Така че те имат много общи неща.
Имам работа в цеха за пласмаса с Амадор и вземам няколко нощни курсове отстрани. Но все още ходя с Ким до училище всеки ден. Е, повечето дни. От време на време има лоши дни, но те намаляват почти до вече не съществуващи. Ърл губи хватката си върху мен и го знае.
За съжаление, Ким е разбрала, че тя е причината да остана. Вината я изяжда. Особено в дни като днешния.
Аз отсъствам от работа, а Ким – от училище. Казвам и да си ходи, но тя отказва. Тя носи мокри кърпи и трябва да ми помогне да вляза във ваната. Аз съм смутен. Казвам и, че съм добре. Не е по-лошо от обикновено. Тя се преструва, че
вярва, после се опитва да задържи риданията в себе си, но от време на време дъхът и секва и между миглите и се изплъзва сълза. Пръстите и се разтреперват, когато
плъзга кърпата по гърба ми. Опитвам се да не се размърдам. Свиването само я кара да се чувства още по-зле.
Когато приключва, тя намазва следите от въжето. Не и позволявам да разбере, че китката ми е счупена. Тя така или иначе ще зарасне за няколко дни. Тя слага лейкопласт
тиксо на най-тежките разкъсвания. Изглежда, че това помага най-много, а клепачите ми изведнъж се изпълват с олово.
Опитвам се да не се подхлъзна. Опитвам се да остана там заради Ким – но после все пак се изплъзвам и търся светлината. Търся Дъч. Тя е на училище и се чудя дали ще я видя сега в училище като на Ким.
Двете им училища са едновременно различни и еднакви. Стените в училището на Дъч изглеждат по-светли. Децата са облечени по-добре. Никога не съм си я представял като богата, но никога не и се е налагало да носи мръсни дрехи. Радвам се. Не бих искал това за нея. Бих я направил богата, ако можех, но по някаква причина не мога да контролирам това съновидение.
Намирам я в тоалетната на училището и. Тя слага гланц на устните си, прокарва тубичката в подпухналите краища, а после го изглажда със среден пръст. Облечена е с блуза с копчета, къса пола и ботуши. Тя е секси като дявол и се чудя кога започнах да мисля за нея като за секси. Струва ми се, някак неправилно.
Осъзнавам, че ме е видяла. Тя спира да се грижи за себеси и ме поглежда в огледалото. Аз, разбира се, съм покрит с робата си. Качулката ми е вдигната, така че тя
не може да види лицето ми, но въпреки това се взира.
Звънецът бие и другите момичета си тръгват, но тя остава залепена за мястото.
Все още не знае коя е тя. Каква е. Знае само, че помага
на починалите. Помага им с техните проблеми. После им помага да преминат от другата страна. Тя няма представа, че е жътварка. Предназначена е да прави своята работа в продължение на стотици години след нейната смърт. Това е, което те правят. Жътварите.
Решавам да я просветля.
Поставям краката си на земята, оставям наметалото си да се сгуши около мен и вървя към нея. Тя е замръзнала. Не знае какво да мисли за мен. Това момиче което не се страхува от нищо, е изплашена до смърт от страхливец, който се крие зад пласт дим.
Навеждам се към нея. Тя мирише на ягоди и кафе и на лек
парфюм, който едва се разнася във въздуха. Тя е напълно неподвижна.
Гледа. Чака.
Устните ми докосват нежния край на ухото ѝ и аз прошепвам: – Ти си мрачен жътвар. Ще живееш вечно. Ще пренасяш душите до другата страна за стотици години. И си великолепна.
Тя не признава нищо от казаното от мен. Просто се взира.
Осъзнавам, че някой друг е влязъл в тоалетната. Жена. Тя
говори на Дъч. Щрака с пръсти, за да привлече вниманието и. Заплашва я с розово, каквото и да е това.
Започвам да вадя меча си, но Дъч се измъква от мен. Тя поклаща глава.
Моли.
– Мис Дейвидсън – казва жената. Тя се изправя пред нея и Дъч бавно се обръща от мен към нея. Но погледът и е вперен в мен.
Притеснява се, че ще прекъсна гръбнака на жената. Би трябвало да е така. Тя е кучка.
Добре. Прибирам меча си. Тя не е забавна.
– Отиди веднага в офиса – казва жената.
Дъч кимва и ме поглежда през рамо, докато жената я води
навън.
Все още не съм сигурен защо тя толкова се страхува от мен. Това е моята мечта. Но в нея, тя винаги е в беда. Сякаш е създадена по този начин. Ако не беше тя може би бих се самоубил отдавна, опитвайки се да помогне на починалите, тя страни от повечето си съученици.
Въпреки че срещата ни е кратка, светлината и отново върши своята работа. Тя ме изцелява. Поне така ми се струва. Защо иначе щях да оздравея толкова бързо? Дори ако
не е така, то ме държи здрав. Тя ми пречи да разкъсам света на парчета.
Назад към част 12 Напред към част 14