Даринда Джоунс – Чарли-Дейвидсън – По-яркa от слънцето – Новела 8,5 – част 15

15

Оставам навън до края на нощта и си мисля. Обмислям плана който Амадор и аз бяхме съставяли в продължение на месеци.
Ърл щеше да ме убие. Той искаше да го направи. Чувства, че хватката му върху мен се разхлабва и колкото по-силно свива юмрука си, толкова по-лесно се изплъзвам. Той
знае, че ще взема Ким и ще го напусна. Планирал съм го от
седмици. Години, наистина, но действителният план беше задействан преди няколко седмици. Време е.
Но на следващата сутрин не мога да се върна в апартамента. Ърл се е заключил и не смея да рискувам да го събудя, като накарам Ким да се измъкне от апартамента, за да ме пусне в сградата. Тя беше на прозореца на нашата спалня през по-голямата част от нощта и ме наблюдаваше. Бореше се да остане будна. Тя накрая заспа около 4 часа сутринта.
Леко почуквам по прозореца, точно когато слънцето обагря хоризонта в блестящо оранжево. Ърл ще спи още часове наред. Ако нямаше решетки на прозорците щях да я измъкна и да я взема със себе си, но просто ще трябва да се върна за нея. Амадор ще ме чака.
Ким вдига глава, клепачите и са натежали от сън. Тя отваря прозореца, но аз и казвам да спре.
– Той може да се събуди – шепна аз.
– Знаеш, че няма да се събуди. Ще отключа вратата.
– Не. Всичко е наред. Не мога да рискувам тази хазяйка да се обади в полицията. Ще отида да се срещна с Амадор.
Тя прокарва пръстите си през пукнатината. Протягам ръка нагоре и ги преплитам в моите.
– Тя е истинска, Ким.
Ким се усмихва.
– Знам. Казах ти, че е.
– Каза ми го, нали? – Казвам със смях.
– Трябва да и кажеш.
– Какво да и кажа?
– Кажи и, че я обичаш.
– Да ами… – С босия си крак ритам камък от сандъка. – Аз заплаших да я изнасиля. Не съм сигурен, че тя иска да чуе от мен някакви признания в любов.
– Видях. И знам защо си го направил. Позволи ми да тръгна с теб.
– Той може да се събуди, скъпа. Не искам да попадаш под кръстосан огън. Освен това все още имам да свърша някои задачи в последната минута. Ще се върна.
– Ето – казва тя. Отваря прозореца още малко и ми подава чиста риза, обувки, чорапи и яке.
– Благодаря. Ще се върна веднага щом мога. Почти сме приключили с колата.
Тя кимва. Страхува се от Ърл, но не заради самия мен.
Започвам да си тръгвам, но стърженето в задната част на врата ми ме спира. Обръщам се към нея.
– Ако нещо се случи с мен, стигни до Амадор. – Хващам ръката и отново. – Намери го. Той ще знае какво да прави.
Тя кимва отново.
Излизам, знаейки, че в апартамента е твърде тихо. Знам, че нещо не е наред. Нещо е ужасно, ужасно сбъркано.
Няма ме цял ден. Амадор и аз почти сме готови с колата. Просто ни трябва ремък на вентилатора, но магазинът за резервни части наблизо е затворен.
Но всичко е наред. Реших, че трябва да видя Дъч на живо още веднъж. Трябва да я намеря. Трябва поне да се опитам да и обясня. Но единственото нещо, което никога не направих в съня си, беше да обърна внимание на адреса и.
Отивам в библиотеката. Използвам компютъра там, за да я потърся. Всичко е реално. Името и. Майка и умира при раждането и. Сестра и. Бащата. Чичото. Лудата мащеха. Всичко това е реално.
Живеят в Хайтс. Знам това. Познавам всяко кътче на
къщата и. Познавам квартала ѝ и мястото, където се е научила да кара колело. Аз знам кои са нейните приятели. Кои са любимите и храни. С кого се е срещала.
С кого е стигнала докрай. Но не знам шибания и адрес.
Най-накрая го намирам, но нещо не е наред. Целият ден е
сякаш във вселената е настъпила промяна.
Чувствам спешност. Затварям очи и търся Дъч. Тя е с
приятелите си и е добре, докато не се появявам. Тя ме забелязва с ъгъла на окото си и се напряга, така че я оставям сама. Но ако не тя, тогава какво?
Ким. Изправям се с тревога. Той не би го направил. Със сигурност няма да го направи.
Изтичам от библиотеката и изминавам целия път до вкъщи. Когато стигам там, тях ги няма. Ърл се е събрал и е тръгнал с Ким. Хазяйката блъска по вратата, а косата и е толкова побеляла, че е почти бяла около главата и. Тя се обръща към мен, но аз се отдръпвам. Тя не ме вижда.
Отключва вратата. Изчаквам я да влезе, преди да мина покрай нея. Къщата е празна с изключение на обичайните заподозрени. Разхвърляни боклуци. Един чорап тук. Тениска
там. Спирам. В стената има дупка. Снимките от последния
побой са там. Те са лоши. Едни от най-лошите. Отне ми почти две седмици, за да се излекувам след това.
Жлъч изгаря задната част на гърлото ми. Той я е отвел. Стотици пъти, той е заплашвал, че ще я убие, ако му се противопоставя. Никога не съм му вярвала.
Излизам от задния вход на сградата, преди хазяйката да ме открие. Не стигам далеч, преди да падна на колене. Преди да се преобърна, докато гърдите ми се издуват.
Очите ми се насълзяват. Обгръщам главата си с ръце и правя нещо, което рядко правя. Разплаквам се. Дълбоки ридания ме обземат в продължение на няколко дълги минути. Искам да крещя. Не. Искам да убивам.
Тялото ми трепери от емоции. Но се примирявам с едно нещо:
убийство. Той ще умре. Ако я докосне. Ако направи нещо с нея, той ще умре.
Не съм сигурен къде да отида първо, но познавам местата на Ърл като гърба на ръката ми. Започвам с билярдната зала. Оттам отивам в двата му любими бара.
Къщата на приятелката му. Нищо. Докато слънцето се спусне ниско над хоризонта, съм изчерпал почти всички места, които познавам.
Решавам да опитам с приятелите му. Той наистина има такива. Е, двама. Може би трима. Предполагам, че повече, отколкото имам аз.
Разхождам се в най-лошата част на града, насочвам се към един хотел Central, когато усещам, че някой ме следва. Не се обръщам. Мога да разпознавам звука на полицейска кола на километър разстояние. Замислям се дали да не избягам,
защото полицаите вътре са развълнувани. Чувствам как адреналинът преминава през тях като живак. Те ме търсят. Откъде, по дяволите, знаят как изглеждам, кой съм – това е извън мен. Но цялото това тревожно чувство, което имах през целия ден, започва да се затвърждава. Нещо определено не е наред.
Остават ми само две секунди до завоя, когато друга полицейска кола се изнизва от алеята пред мен. Същата алея, в която щях да избягам.
Намалявам скоростта и почти се насочвам в другата посока, когато друга кола, един седан без опознавателни знаци, се насочва към мен със скърцащи гуми от паркинга вляво от мен. Преди да се усетя, към мен са насочени седем пистолета.
Вбесен съм. Нямам време за тези глупости. Трябва да намеря Ким.
Със стисната челюст, толкова силно, че ме боли, вдигам ръцете си. Падам на колене.
Озовавам се на лицето си, докато Дъдли До-Райт се захваща с мен. Гневът се надига в мен.
На мястото на инцидента пристига детектив. Това е чичото на Дъч. Робърт. Боб. Каквото и да е.
Той е този, който ме разпитва в участъка. Не казвам нищо. Нито потвърждавам, нито отричам някое от обвиненията им. Дават ми служебен защитник, който се интересува повече от задниците, който има наоколо, отколкото от клиентите си.
Той е загубил уважението си към тях преди години. Работи, буквално, за пари които да похарчи през уикенда, когато може да се напие и да прецака последното си постижение.
Преди две години го бяха вкарали в списъка за ада, когато шофираше, в нетрезво състояние и блъсна възрастен човек. Не беше лош удар. Човекът можеше да бъде спасен, но той го остави да умре на улицата. Искам да му счупя врата. За да го изпратя там по-рано. Но не го правя. Само защото е толкова голям шибаняк, колкото и аз, но той е единственият ми шанс за свобода.
Аз съм задържан за убийство. Ърл Уокър е пребит до смърт с бейзболна бухалка, натъпкан в багажника на колата, която е карал, и подпален. С показанията на Сара, неговата годеница която е била очевидец, и която повече се страхуваше от него, отколкото го обичаше, и откриването на пръстена на Ърл, който беше намерен в джоба на якето ми, същото яке, което Ким ми подаде през решетките, това е доста лесна присъда.
Сигурен съм, че детектив Боб знае, че не съм го направил аз. Не аз съм убиеца. Той знае, но доказателствата са твърде убедителни. Твърде много са срещу мен.
Искам да попитам за Ким, но не смея. Ако тя беше с Ърл – ако и тя е била убита, щях да бъда обвинен и в нейното убийство. Затова изваждам Александър. Очи надолу. Затворена уста.
Понякога се чудя кой го е направил. Кой е убил чудовището. Не, че ми е гадно от това.
В ареста съм от една седмица, преди Амадор да дойде да ме види. Той води Ким и аз едва не припадам, толкова съм облекчен.
Добро момиче. Направила е каквото съм и казал.
И двамата са разтревожени. Чувствам напрежението, което се стяга в корема на Амадор.
Клепачите на Ким са подпухнали от плач. Това, в комбинация със синьото под очите и от липсата на сън, я прави да изглежда като жертва на физическо насилие. Дежурният охранител поглежда Амадор, чудейки се дали я бие.
Тя поставя едната си ръка на стъклото, докато с другата държи телефона. Аз правя същото. По лицето и свободно се стичат сълзи.
– Не съм го направил.
Тя ме поглежда с най-искрения си поглед.
– Аз знам, че не си ти. Трябва да им го кажеш.
– Детективът по случая знае, но доказателствата говорят друго. Той не може да направи нищо.
Сърцето и се ускорява.
– Какво имаш предвид?
– Ким, те не знаят за теб. Те не знаят, че имам сестра.
Питаха ме за семейството ми. Дали има други деца. Казах им, че сме само Ърл и аз, така че Сара сигурно не е казала нищо за теб. И ти не можеш да им кажеш. Не можеш да идваш повече тук.
– Какво? Не. Не.
– Дай телефона на Амадор, скъпа.
– Не! – Изкрещява тя. Започва да се отдръпва. Това е необичайно за нея. Тя винаги е толкова тиха. Толкова болезнено срамежлива. – Рейес! – Казва тя, когато Амадор увива ръка около раменете и. Не за да я утеши, а за да я задържи. За да я предпази от това да ги изгонят.
Той изтръгва телефона от ръката и. Тя веднага грабва плота
пред себе си, а кокалчетата и са бели като прясно навалял сняг.
Амадор знае какво да направи. Говорили сме за това.
– Дай и всичко – казвам му аз.
Той кимва.
– Мястото вече е подредено. Тя ще се справи.
Залива ме чувство на облекчение, но не усещам спокойствие. Треперя и се проклинам за това. Не искам Ким да види емоциите, които ме обземат.
Нямаме много за обсъждане. С помощта на Амадор бях планирал да измъкна Ким от Ърл в продължение на седмици, така че всичко вече е подготвено. Тя ще бъде в добро семейство. Тя ще се върне в училище. И някак си ще измисля как да и осигуря пари.
– Добре, дай и отново телефона и след това знаеш какво да направиш.
– Знам.
– Ами, не знам как да ти се…
– Дори не си и помисляй да ми пробутваш тези емоционални глупости. – Очите му се пълнят със сълзи и той се бори с тях със зъби и нокти. – Пазя ти гърба. Знаеш това.
Кимвам.
– Ако можех, щях да те целуна. Истински. С език и всичко останало.
Той се смее, а от движението му се отронва сълза.
– Сега ми кажи, че можехме да бъдем щастливи заедно, pendejo.
Осъзнавам, че лицето ми е мокро.
– Обичам те, човече.
– Аз също те обичам. Просто се измъкни от тук.
– Ще се опитам – лъжа. Няма как да се измъкна. Няма да призная нещо, което не съм направила, само за да получа по-малка присъда, но няма начин да не отида в затвора.
Той подава телефона обратно на Ким. Тя не казва нищо. Лицето и е толкова бледо, че почти прилича на мъртвец.
– Ти не ме познаваш. Когато си тръгнеш оттук днес, никога повече не се връщай. – Искам да добавя останалото. Искам да и кажа, че никой никога няма да я нарани заради мен. Никога. Но не мога да прокарам думите през буцата в
в гърлото ми.
Тя мълчи. Челюстта и трепери. Не съм сигурен, че може да говори, дори и да иска.
– Обичам те – казвам аз.
Това е последната пукнатина, която разкъсва язовира. Тя отново избухва в сълзи и
Амадор трябва да я изнесе. Буквално. Но тя ще ме послуша. Тя знае, че нетрябва да се свързва с мен. Тя е много по-силна, отколкото си мисли.
Това е последният поглед към нея, който получавам за много, много дълго време.

Назад към част 14                                                             Напред към част 16

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!