Месец: август 2025

***

– Няма ли да спасиш баща си?
– Не.
Борс отново го бутна.
– Страхливец! Дръндьо! Как може да те е грижа толкова малко, че да го оставиш на Моргана?
Вариан не каза нищо, защото знаеше единственото, което Борс не знаеше. Беше твърде млад, за да се бие с майка си. Силите му бяха твърде зелени. Ако отидеше в Камелот заради баща си, нямаше да се върне. Поне не и за да се бие с тази армия.
Дори и сега чуваше как майка му го вика, как му обещава да ѝ служи с удоволствие на сърцето си. Адоните бяха мрачни в своите постъпки, но когато ставаше дума за майка му…
Тя знаеше какво се крие в него и знаеше как да го изкриви, за да го накара да се присъедини към нея. Ако придобиеше контрол над растящите му сили, нямаше да има кой да му се противопостави. Никой освен сина на Артур – Дрейг, който беше затворен в стазис. Ако Вариан попаднеше под магията на майка си, той щеше да използва погребаните с години омраза и знания, които имаше към рицарите на Артур, за да унищожи всички тях.
Докато мълчеше, към Борс се присъединиха още рицари. Заедно те тръгнаха да го нападат.
– Стига! – Изръмжа Вариан и изпрати към тях магьоснически взрив, който се разнесе от него във вълна, която ги събори от краката им. Той усети как около него се извива тих вятър, който разнасяше прах по останалите. В очите им се появи страх, тъй като осъзнаха точната степен на незрелите му сили.
Именно затова той нямаше да е тук тази вечер, когато Мерлин щеше да прави магиите си. Щеше да отиде там, където нямаше да може да нарани никого. Там, където нямаше да му се налага да избира страна или да бъде използван като пешка. Там, където нямаше да представлява опасност за никого.
Щеше да прекара нощта в Гластънбъри… С Дафин и останалите, а на сутринта щеше да се скита и никога повече да не бъде част от този свят.
Само ако Вариан знаеше тогава, че съдбата му е да бъде Мерлин. С отиването си в Гластънбъри той бе привлякъл тъмните сили, до които Мерлин се бе докоснал, към този град и бе станал причина той да бъде засмукан в завесата заедно с Камелот и Авалон.
Само по негова вина Дафин и останалите бяха прокълнати и това беше бреме, което той носеше оттогава. Беше унищожил живота на всеки човек там. Ако не беше той, те щяха да бъдат толкова невежи за завесата, колкото и всички останали на земята.
Сърцето му натежа, Вариан се опита да прогони спомените. Но те отказваха да си тръгнат. И този път те се настаниха върху последния път, когато бе видял Гуиневир. Беше във Фейската дупка. Онова нетърпимо време между нощта и зората, когато вратата към света на Адони беше отворена и тънка.
Гуиневир му беше изпратила вест да се срещне с нея там по това време. Небето тъкмо се озаряваше от зората, когато той я видя да се изкачва по хълма, за да се присъедини към него. Розово и оранжево бяха застлали тъмните облаци над нея, докато вятъра брулеше дългата ѝ, невързана коса около раменете ѝ. Беше облечена изцяло в бяло, а очите ѝ бяха оцветени в тъмни кръгове, които говореха за дългото ѝ, трудно пътуване и саможертва.
Със строгото си лице тя спря точно пред него.
– Баща ти е мъртъв.
– Знам. – По-рано през нощта той бе усетил, че Ланселот е починал.
Очите на Гуиневир бяха издали собствената ѝ скръб, докато го галеше нежно по ръката.
– Той беше благородна душа, която невинаги беше добра, Вариан. Никой от нас не е такъв. Но не е бил и толкова лош, колкото го смяташ.
Не желаейки да я чуе, в този момент той се беше изцепил на своята кралица.
– Защо съм тук?
– Защото ти поверявам най-свещената от всички тайни. – Гуиневир бе протегнала към него малък загорял свитък. – Направих каквото обещах. Скрих Граала на място, където не може да бъде намерен, а ето и уликите за моя Дрейг. Указания, които ще имат смисъл само за сина ми.
Той се намръщи към нея.
– Защо ми го даваш?
– Защото Наришка никога не би помислила, че ще бъда достатъчно глупава, за да предам това на някой от нейната кръвна линия. Но аз те познавам, Вариан, роден от феи. Ти няма да предадеш Артур повече, отколкото го направи баща ти.
Тогава тя се спъна и щеше да падне, ако той не я беше хванал срещу себе си.
– Ваше Величество?
– Това е отровата – прошепна тя с треперещ глас. – Надявах се, че няма да се разпространи толкова бързо. – Тя постави ръката му върху свитъка. – Предай това на Мерлин. Сега всички наши съдби са в твоите ръце. – Тя започна да трепери неудържимо.
Вариан свали собственото си наметало и го уви около нея.
– Заведи ме у дома, Вариан – прошепна тя. – Нека умра до гробницата на Артур.
Той кимна тихо, преди да направи това, което тя поиска. Използвайки силите си, той я отведе направо до мястото за последен покой на Артур под замъка в Авалон. Лицето ѝ се озари в момента, в който видя позлатения му образ върху саркофага.
Два удара на сърцето по-късно тя умря в ръцете на Вариан.
Вариан я държеше в ръцете си дълго време, докато скръбта го обземаше. Искаше му се да заплаче от загубата, но сълзите така и не дойдоха. Само една гъста тъга, която се просмукваше през тялото му и проникваше във всяка част на душата му.
Искаше му се да промени начина, по който се бяха стекли нещата, но от всички хора знаеше, че не може.
След известно време бе сложил кралицата си до любимия ѝ съпруг и погледна пергамента, който държеше. Трябваше само да го отвори и щеше да узнае най-ценната тайна в целия свят. Можеше да претендира за Граала и да използва силите му за себе си.
Можеше да накара всеки, който някога го е обидил или оскърбил, да си плати…
И по този начин щеше да опозори живота на единствените двама души, които някога са означавали нещо за него. Той щеше да обезсили жертвите, които Артур и Гуиневир бяха направили.
Затова прибра пергамента в торбата си и отнесе тялото на Гуиневир на любимото ѝ място. Хълмът в Корнуол, където си е играла като момиче.
Когато той беше момче, служещо в дома на Артур, тя му разказа за това място и за щастието, което споделяла там със сестрите си. Ако не можеше да бъде погребана до Артур заради жестокостта на другите, тогава той не можеше да измисли по-добро място за нейния покой.
Той не използва магията си, за да изкопае гроба ѝ. Беше го направил с пот на челото, за да почете една достойна и добра жена, която бе дала всичко от себе си, за да спаси народа си. Едва след като приключи с погребението, той погледна към дъба, който засенчваше гроба ѝ. Там, в кората, имаше стара назъбена дърворезба, която беше изкривена от годините.
Завинаги Артур на Гуиневир.
Тези думи горяха в съзнанието му, докато проследяваше руническите букви, докато болката го заливаше. Никога през живота си нямаше да познае любовта, която двамата споделяха. Никога нямаше дори да започне да я разбира.
С разбито сърце той се върна в Авалон и предаде свитъка, непрочетен. Мерлин го погледна учудено. Също като него тя беше нова в ролята си и несигурна.
Но там, в първите часове на деня, тя го бе провъзгласила за първия от рицарите на Граала, който щеше да носи един от свещените ключове.
Вариан се бе опитал да възрази.
– Не мога да направя това, Мерлин. Аз не съм…
– Ти си от кръвната линия. Може и да си роден от Наришка, но си и син на Ланселот. Не мога да се сетя за по-добър защитник от човек с твоята сила и мощ.
– Аз дори не съм се сражавал с Артур.
– Но не си се сражавал и срещу него. Половината от силата на всеки човек е да познава ограниченията и слабостите си. Ти избра да не се поставяш в ситуация, в която да бъдеш изкушен от злото.
Той поклати глава.
– Трябваше да съм достатъчно силен, за да се боря.
– И един ден скоро ще бъдеш, Вариан. Ето защо те избрах.
Тогава Вариан се бе обвързал с нея. За да бъде неин инструмент. Да бъде този, който ще изпълнява заповедите ѝ без въпроси и ще използва връзката си с майка си, за да открие предателите, които ще предадат Мерлин и останалите.
Векове наред той се чудеше дали е избрал правилно в онзи ден. Знаеше много добре какво щеше да се случи, ако майка му или Моргана някога научеха за символа, който носеше тайно.
Сега слугата на майка му най-вероятно знаеше истината за него. Меруин вече му беше казала, че няма да кърви за нищо. Че ще пожертва всичко за свободата си.
Щеше да го продаде, без да се замисли.
Убий я.
Това щеше да е най-сигурния начин на действие. Това щеше да спаси и него, и останалите.
Стиснал кинжала в юмрук, Вариан бавно се върна в лагера.

Назад към част 28                                                         Напред към част 30

ТЕЙТЪМ

Седях в леглото и пресушавах чаша горещ чай, като избягвах да гледам в очите болкоуспокояващите. Бяха ми дали някакъв коктейл от лекарства, който ме беше ободрил за една нощ, и бях твърдо решена да не приемам нищо повече, докато не се наложи. Лекарствата бяха най-съвременни и без съмнение ми бяха дадени точно навреме, за да спасят живота ми, защото снощи бях на косъм от това да повърна белия си дроб. Сега просто се чувствах слаба, замаяна. Но болката беше отслабена и смъртта днес не ми се струваше, че диша във врата ми.
– …седмица, след това можем да я изложим отново на него – прозвуча в коридора тревожен женски глас и аз напрегнах уши, за да се заслушам.
– Всеки ден на възстановяване, който тя има, означава, че са загубени повече американски животи. Лекарят ми даде разрешение за това, така че трябва да спреш да се бориш с нея – отвърна стария ми приятел Джонас и аз извих глава, за да се опитам да ги видя в коридора, но те сигурно стояха точно зад вратата.
Доколкото знаех, никой не знаеше, че съм се обадила от телефона на Джонас. Все още ме ядосваше, че бях успяла да измъкна телефона от единствения козел на това място, който очевидно не държеше да е зареден. Дали Сейнт ме беше чул? Знаеше ли изобщо, че това съм аз? Измъчвах се, мислейки за това, надявайки се, че е разбрал, надявайки се, че поне е помислил да провери мистериозното обаждане. Това беше нещо, което можеше да направи, така че може би все още имаше шанс да извлече нещо полезно от него.
– Тя има нужда от време, за да се възстанови, защо си толкова решен да протакаш това? – Съскаше жената. – Дали става дума за отмъщение, защото ти е дала онова успокоително?
Джонас изсумтя.
– Не – отсече той. – Престани да ме разпитваш, Дарла.
Те отидоха до вратата и я отвориха, като влязоха, докато Джонас ме гледаше през козирката си. Поставих празната си чаша до себе си и му запратих студен поглед точно обратно.
– Срещаме се отново, Джонас – казах весело, сякаш не ми пукаше какво са ми направили, макар че страха отново се процеждаше в гърдите ми от начина, по който ме гледаше.
– Слизаме в лабораторията – обяви той и кръвта ми се смрази. Наистина планираха да ме изложат отново на вируса на Хадес толкова скоро. – Трябва да направим още от ваксината, за да попълним запасите си – продължи той, докато Дарла му хвърляше гримаса.
– Е, може би нямаше да ни се налага, ако партидата, която вече имаме, нямаше да бъде дадена на основателите, а останалата част да бъде продадена на търг на този, който предложи най-много – промълви Дарла и пулса ми се ускори.
– Престани да ме разпитваш – отвърна и Джонас, след което се приближи към мен с жестокост в очите. Искаше да ме накара да си платя за това, че съм го унижила. И имаше възможност да го направи благодарение на тази болна компания и на Трой Мемфис, който им даде зелена светлина да направят всичко, което трябва, за да създадат колкото се може повече от ваксината, преди да се подложа на вируса. – Стани.
– Накарай ме – изръмжах аз.
Не бях в състояние да се бия или изобщо да правя много неща с това, как се чувстваше тялото ми разтреперано. Не само заради вируса, но и заради това, че вчера от мен беше взета толкова много кръв, че се движех на изпарения.
Джонас сграбчи ръката ми като в клещи, очите му пламтяха от ярост, а аз се опитах да се освободя.
Изведнъж потънахме в мрак, когато всички светлини угаснаха, и сърцето ми се разтресе. Настъпи зловеща тишина, когато звуците на всички машини в сградата угаснаха със загубата на енергия, а кожата ми настръхна, докато напрягах очи, за да видя в тъмното. Имаше нещо в прекъсването на електрозахранването, което те караше да се чувстваш някак уязвим, сякаш всички електронни патерици, на които си се опирал всеки ден, са били откъснати без предупреждение и си се чудил дали изобщо мога да оцелея без тях? Ако никога не се включат отново, какво ще правя?
Разбира се, ако това се случи, ще бъда съвсем наред. Татко се беше уверил в това. Бих могъла да живея в дивата природа като звяр, ако някога наистина възникнеше такава нужда, но за повечето хора загубата на електричество би била като загуба на крайник.
Джонас ме пусна изненадващо, но след малко всички светлини отново се включиха.
– Кълна се, че целия свят ще се разпадне – промълви той, докато споделяше объркан поглед с Дарла. – Благодаря за резервните генератори, нали?
Тя се засмя леко нервно, разтвори устни, за да говори, но също толкова внезапно всички те отново угаснаха, а тишината в сградата се сгъсти. Свещена работа.
Тогава осъзнаването ме връхлетя като ураган. Защото това не беше нормално прекъсване на електрозахранването. В гърдите ми избухна смях, когато осъзнах какво се случва. Облекчението, надеждата и вълнението се преплетоха в мен, докато не се разсмях като маниак, а Джонас поиска да разбере какво не е наред с мен.
Той ме сграбчи, само сянка в тъмното, докато смеха ми излизаше извън контрол.
– Спри, луда кучко – заповяда той, но на мен не ми пукаше, че го слушам. Не ми пукаше изобщо за нищо в този шибан ад на това място. Можеше да изгори, колкото и да ме интересуваше, и започвах да си мисля, че може и да изгори.
– Какво не е наред с нея? – Попита разтревожено Дарла, а аз се радвах, че ги плаша. Надявах се, че са уплашени. Надявах се, че са ужасно уплашени и треперят в проклетите си ботуши. Защото би трябвало да са. Всъщност, ако бяха умни, щяха да обърнат опашка и да избягат по проклетите хълмове, преди да е станало твърде късно.
– Просто слез долу, разбери какво става. Аз ще я наглеждам – изръмжа Джонас и фенерчето на телефона му светна, докато тя бързаше да излезе от стаята.
Той го замахна надолу, за да светне в очите ми, и аз ги почесах срещу наказващата светлина.
– Защо се смееш? – Поиска отново той, а чертите му бяха хвърлени в сянка отвъд светлината и го правеха да изглежда като чудовище в тъмното. Но той не беше чудовище, не и в сравнение с това, което предстоеше.
Позволих на широка усмивка да се отскубне от устните ми, докато триумфа помпаше в гърдите ми.
– Защото жътварите на ада са тук, Джонас – казах му с убийствен шепот. – И са дошли да приберат душата ти.

Назад към част 6                                                        Напред към част 8

***

Сутринта започна отвратително рано и като цяло беше просто отвратителна. За съжаление, действието на успокоителното беше отминало и ме обзе осъзнаването за случилото се.
– Моля те, кажи ми, че всичко това е било сън – извиках аз, хващайки се за главата.
– Съчувствам ти, но не – прохихика Хран, появявайки се в полезрението ми. – И настойчиво ти препоръчвам да погледнеш в огледалото, преди да излезеш.
– Какво има? – Изплаших се аз.
– По-добре виж сама – загадъчно се усмихна котарака и избяга в другата стая.
Веднага скочих от леглото и се втурнах към огледалото. И миг по-късно из стаята се разнесе жален вик.
На ключицата ми красеше синина, която не оставяше съмнение как е получена. И на врата ми от другата страна също имаше, малко по-ниско от ухото. Като цяло, магистъра се беше забавлявал добре вчера. А сега аз трябваше да плащам.
– Хра-а-ан – извиках аз на приятеля си.
– Впечатлена си, а? – Продължи да се подиграва пазителя.
– Имам две задачи – започнах мрачно аз. – Първо, както искаш, но ми направи лекарство за тази грозота. И второ, намери ми литература за самолечение.
– За теб е рано. При вас този курс започва едва догодина – учуди се котарака.
– Напоследък имам твърде много травми, които никой не трябва да вижда. Не мога всеки път да тичам при Рина. Тя вече подозира, че нещо не е наред. По-добре да се самообразовам.
– Добре, ще потърся нещо. – Той отново ме погледна с блясък в очите: – И как ще отидеш на занятия днес?
– Имам зимна рокля с висока яка, – отвърнах мрачно, като се насочих към скрина. – Днес ще се преструвам, че съм настинала.
За щастие, пазителя не ме тормозеше повече с глупави остроумия и аз се приготвих бързо. Роклята успешно скриваше следите от вчерашните събития, но, за съжаление, имаше един голям недостатък, поради който я носех изключително рядко. Проблемът беше, че беше от вълна, което означаваше, че ме сърбеше ужасно. Но щеше да ми се наложи да изтърпя деня. А ако имах късмет, след обяд Хран щеше да успее да приготви нещо.
В общия случай, излязох от стаята изключително недоволна от себе си, от ситуацията и от света като цяло. И вече на прага си спомних още едно нещо, в което успях да се издъня вчера. Трябваше да се върна за инструментите. Почуках на вратата на Рина, ядосана, безуспешно убеждавайки се да се успокоя и да не ръмжа на околните.
– Кас, как мина вчерашния разпит? – Веднага се нахвърли върху мен приятелката ми.
– Не много успешно – намръщих се аз. – О, роклята ти! Ще ти я донеса вечерта, сега нямам време да се връщам.
Да-а-а… О, тази рокля. Все пак не трябваше да я взимам. Може би, ако бях в ученическата си, реакцията на магията нямаше да е толкова ярка, а и… кхм… щетите щяха да са по-малки. Въздишах тъжно, размишлявайки за превратностите на съдбата.
– Не се тревожи. Можеш да я оставиш при себе си засега – махна с ръка Рина. – По-добре ми разкажи защо се получи така?
– Да речем, че идеята ми се получи, но аз се изпуснах и показах, че знам повече, отколкото трябва. – Неприятно, но трябва да умееш да признаваш грешките си. – Като цяло, ако магистъра не се беше намесил, за мен всичко можеше да свърши зле.
А още по-обидно е, че подвизите от моя страна бяха излишни. Вече знаех: Докато с Аларик разработвахме хитроумни планове, Бриар получи необходимите правомощия за задържането на дроу. Тоест, нашата инициатива беше напълно ненужна. И за това още ще ми се наложи да платя, вчера просто не стигна до порицание.
Рина ме погледна мрачно.
– Не се забърквай в тези разследвания – промърмори тя. – Опасно е.
– Не се тревожи – отвърнах аз – след вчерашните подвизи няма да ме пуснат там.
– Добре – зарадва се тя, влизайки в аудиторията.
Може би, съгласих се мислено.
За съжаление, надеждите ми да се отърва от измъчващата рокля след обяд не се сбъднаха. Хран намери необходимата рецепта, но за да подейства отварата, трябваше да престои шест часа. Така че предстоеше да страдам още два часа. Рина вече започна да ме поглежда накриво и да се интересува от нервността ми. За щастие, само тя забеляза нервността ми. А след последния час главния виновник за днешните ми мъки ме извади от потока адепти. Надявах се да отложа поредната обвинителна реч, но не ми беше съдено.
– Адептка Серас, елате с мен – строго произнесе магистър Бриар и веднага се обърна, сигурен, че ще го последвам. Наистина, къде да отида. Рина ми се усмихна окуражително и аз с въздишка се затътрих към екзекуцията.
В главата ми се въртяха варианти на разговора. Как да го обърна в своя полза? За моя изненада, не се насочихме към кабинета на магистъра, а към дежурната лаборатория, която винаги беше отворена за студентите-алхимици. Единственото място в сградата, където беше позволено да се правят експерименти. Вярно, набора от съставки там беше оскъден и не можеше да се приготви нищо опасно. Но да натрупаш опит с противопростудна отвара – беше лесно. И ме заведоха точно там. Затвориха вратата и ме погледнаха мрачно.
– Още веднъж се извинявам за вчера. Заради това ви поканих.
И отново не беше това, което очаквах! Бриар извади фласка от вътрешния джоб на тъмната униформа на градската стража и ми я подаде. Аз се смутих.
– Предполагам, че точно тук са ми сложили магическата отвара. Бих искал да уточня коя точно. А после ще разберем кой толкова жадува за вниманието ми – той се намръщи зловещо.
Не бих искала да получа такова внимание. Пристъпих, взех фласката и я обърнах замислено.
– А кога ще ви е нужен този състав?
– Вчера, но и сега ще стане – последва незабавен отговор. – Колко време ще отнеме?
– Час-час и половина – огледах наличните реагенти. За щастие, всичко необходимо беше тук. А билковите съставки ще определя сама. Хвърлих чантата си на стола до лабораторната маса и се насочих към дестилационната апаратура.
– Ще донеса резултатите в кабинета ви – опитах се да изпратя магистъра.
– Не, ще почакам тук – той разби надеждите ми да остана сама и да се успокоя.
Трябваше мълчаливо да се обърна към дестилационния куб и да започна анализа. Погледът в гърба ми беше изключително напрегнат, защото дори не можех да си представя за какво толкова напрегнато размишлява магистър Бриар, гледайки ме. Но, потапяйки се в работата, успях да се разсея. Още повече, че не може да се нервираш, когато се работи с химикали. Изплувах от процеса, без да си давам сметка колко време е минало. Бързо записах получените съставки и подадох листа на магистра.
– Мога да кажа със сигурност, че отварата не е купена. Това е изключително неуспешен опит да се получи една от най-силните магии за привличане. Сигурно не е приготвена от някой от нашия факултет, има големи проблеми с пропорциите, добре, че не са ви отровили. Да и привързването е направено небрежно. Неизвестната е добавила собствена коса, а действието е насочено не към конкретно момиче, а към дългокоса като принцип – изказах заключенията си. Разбира се, предполагам чий е подаръка, но нямам доказателства, затова по-добре да мълча.
Бриар вече се беше обърнал към вратата, явно с намерение да прекъсне разговора ни, но аз си спомних грешката си.
– Магистър Бриар, ето какво си помислих. Раната ви е доста дълбока. Трябваше да я зашия, но вчера някак си не се ориентирах – замънках, спомняйки си, че не бях в състояние да обърна внимание на всичко. – Трябва да го направя в най-близко време.
– И кога да се запиша за прием? – Усмихна се той.
– Да, всичко ми е с мен – промърморих аз, изваждайки от чантата си туристически комплект.
Бриар мълчаливо започна да си сваля камзола.
„Странна ситуация, всъщност“ – отбелязах в съзнанието си, придвижвайки най-близкия стол към най-светлото място. Разположих на масата игла, конец и няколко пинцета.
– Отново ли ще искаш алкохол? – Подкачи ме магистъра, вече без риза, като седна на подготвения стол.
– Не е нужно – отговорих сухо. – С това тук няма проблем! – посочих един от стелажите до стената, където се съхраняваше чист спирт за експерименти.
Мрачно развързах превързаното рамо, а магистъра, изглежда, днес беше в изключително добро настроение, защото продължи да ме дразни:
– И какво, никакви утешителни думи, за да успокоиш пациента преди процедурата?
– Няма да боли – утеших го мрачно, а после отмъстително добавих: – Ако не отвличате вниманието на човек с игла до рамото си.
– Ще се постарая – обеща ми той с най-сериозно изражение.
„Дразни ме“ – реших твърдо и се заех с драскотината.
Изглеждаше много по-добре, отколкото вечерта. Зачервяването беше изчезнало и дори ми се стори, че краищата започнаха да се свиват. Но мисълта, че там може да е останало нещо и след няколко дни всичко ще започне отначало, не ме напускаше. Трябваше да се върна към чантата си и да проверя дали там е скъпоценната бутилка с лечебна отвара за очи, за да мога спокойно да изследвам раната за наличие на магия. Освен това беше изключително интересно да видя как изглеждат потоците магия на некроманта. Тази мисъл не ме напускаше през цялото време на занятията. Защото ето колко странно: Всички заклинания, с които ни ловяха с Хран, бяха сплетени от прозрачни потоци, а от раната излизаха вече въглищно-черни ленти. Пазителят вчера беше много изненадан, когато разбра кой е нашия нощен преследвач. Той, както и аз, не беше особено опитен в некромагията, и нашите изследователски натури жадуваха да стигнат до „опитен образец“. А по време на занятието ми хрумна една любопитна мисъл. Аз вече бях видяла Бриар с погледа на пазителката и не обърнах внимание на цвета на магията му, въпреки че това беше една от главните загадки. Притичах на обяд при Хран, да уточня: Котаракът също не помни дали е видял някакви потоци върху Бриар. Като цяло, имах намерение да разгледам подробно какво става. Но първо лечителския дълг, и се върнах при пациента, без да забравя да пъхна отварата в джоба си.
Раната, за щастие, беше чиста. Нито следа от черната мръсотия. Това ме зарадва, но истински ме привличаха онези потоци, които с Хран не можехме да уловим. И не е чудно, защото бяха прозрачни! Широки ленти само леко отразяваха светлината, плътно обгръщайки ръцете, раменете и торса, като сложна татуировка. Красиво и диво необичайно! Никога не бях виждала потоци да прилепват толкова плътно към кожата. При мен, например, те обгръщаха ръцете ми свободно, като ръкави на изящна рокля. А тук – сякаш бяха част от кожата. Погладих широката лента на рамото до раната с един пръст, опитвайки се да разбера каква е текстурата ѝ. Обикновено се усеща плътна, еластична енергия, която леко отблъсква чуждите ръце. Но тук беше просто топла, тъмна кожа. Опитах се да я хвана с нокът, за да видя дали ще успея да я издърпам. Вече бях почти заровила носа си, опитвайки се да разбера дали мога да я хвана, когато над ухото ми се чу предпазливо кашлица. Обърнах глава и се натъкнах на изненадан поглед, с искрица смях дълбоко в него.
– Кастодия, вие какво, искахте да ме опипате и решихте да се прикриете с такъв претекст? – Прозвуча учуден въпрос и до мен стигна какво съм правила през последните няколко минути.
Зачервих се силно. Какво безобразие! Наистина, стоя тук и галя преподавателя по рамото! Отдръпнах ръката си и се изправих рязко.
– Не, просто отдавна не съм работила с живи хора – промърморих, опитвайки се да измисля достойно оправдание за поведението си. – А вие сте такъв добър анатомичен образец. Адепти биха се пребили за правото да ви разрязват.
А сега ме гледаха с откровено учудване. Анализирах какво избъбрах и сама замръзнах в шок.
„Глупачка, какво говориш! Наистина си луда!“
И тук се разнесе смях. Погледнах с опасение към веселия магистър.
– Вие сте лечител, нали? – Все още се смееше Бриар. – Вече съм чувал нещо подобно, само че от некромант.
– Извинете – промърморих, спускайки очи. – Просто ми излезе така.
– Добре, само ми обяснете в какво се състои моята анатомична красота? – Усмихна се той.
– Имате идеално телосложение, правилни пропорции, добре развита мускулатура, на такова е удоволствие да се изучават мускулните тъкани – отговорих честно.
– Обещавам да завещая собственото си тяло за изследвания – усмихна се магистъра.
Ох, днес по-добре да мълча. Мълчаливо започнах да обработвам раната със спирт. Трябва да приключа по-бързо, преди да кажа нещо умно. Взех иглата в ръце и се замислих.
– Гледате толкова кръвожадно, че вече започвам да се страхувам. Особено когато държите този страшен инструмент в ръцете си. За какво мислите? – отново проговори изненадващо разговорливия преподавател.
Аз само се намръщих на поредната закачка. Не е ли малко пресилено магистър по некромантия да нарича обикновена шевна игла страшен инструмент.
– Е, така? – Пациентът не искаше да се успокои.
– Мисля как по-добре да зашия – отговорих мрачно.
Подозрително дълго мълчание. А аз все не се решавах да го погледна, за да потвърдя подозренията си, че ме приемат за неизлечимо болна.
– Действай вече, адептка – тихо въздъхна той. – И без това загубихме много време.
Реших да зашия с най-простия, възлов шев, за да се отърва по-бързо от проблемния преподавател и да се заема с приготвянето на магическата отвара.
– Готово – отстъпих и се обърнах към масата.
– Благодаря – прозвуча зад гърба ми.
Незабележимо глътнах от отварата – достатъчно за днес – и се опитах да се занимавам колкото се може по-дълго с инструментите, надявайки се, че магистъра ще се отегчи и ще си тръгне, за да мога да се тревожа за собствения си позор в самота. Но когато се обърнах, го видях на същия стол, с лице към мен, макар и вече облечен.
– Благодаря за помощта! – Магистъра вече гледаше сериозно. – И последно. Вие очевидно жадувате да участвате в разследването, дори забраната не ви плаши особено. Да се разберем. Вземам ви на стаж като независим експерт. Ще работите с Аларик. Но трябва да обещаете, че няма да се намесвате в разпити, арести, с една дума, в никакви приключения. Имате твърде малко опит. Лабораториите и чистите логически изводи въз основа на информацията – моля. А информацията нека я събират професионалистите. Всичко ясно ли е? – Строго попита Бриар.
– Да – тихо кимнах, не вярвайки, че вчерашната ми изцепка ми е излязла толкова евтино. Не смятах да се забърквам повече в неща, които не ми е работа. Инициативата ми почти се оказа наказателна.
– Тогава сте свободна, адептка. Почивайте си днес – усмихна се той и напусна лабораторията.
А аз останах да стоя като стълб, за пореден път опитвайки се да осъзная какво се случва.
Дамиан Бриар не се караше, не ми се ядосваше, а ме дразнеше и дори ми разреши да работя. Определено света около мен беше полудял.

Назад към част 26                                                       Напред към част 28

РОМЕРИЯ

Раменете ми увисват от облекчение в момента, в който се появяват стените на криптата.
– Притеснявах се, че няма да успееш да се върнеш.
– Притеснявахте се за мен ли, Ваше Височество? – Тази вечер Лукреция носи кафяво кожено облекло в тон с Абаран, а косата ѝ е сплетена на три еднакви плитки. – Трогната съм.
– Кажи ми, че си научила нещо.
– Научих много неща.
– За София и Малахи и за това, което се случва в Кирилея – натискам аз. Вече познавам добре играта на Лукреция.
Тя се промъква около Ярек, като спира да наведе глава, за да се полюбува на лицето му.
– Здравейте, командире. Липсвахте ми.
Мускулите на челюстта на Ярек потрепват.
– Отговорете на въпроса ѝ или вече няма да ни бъдете полезна.
Тя се усмихва, сякаш го примамва, за да получи тази враждебна реакция.
– Новата кралица на Ослор много скучае по съпруга си.
– Тя не е кралица на острова! – Втренчва се Зандер.
Лукреция се намръщва с истинско объркване.
– Но тя носи короната.
Стискам ръката на Зандер. Не си струва да спорим със силкса за семантиката.
– Разкажи ни какво си видяла.
– Кралят блудстваше със смъртна и след това сложи край на живота ѝ.
Споделям поглед със Зандер.
– Пред София?
– Не. Е, частта с блудството – да. Но не-кралицата на Ислор си тръгна към покоите си, а аз останах за края. – Тя плъзва върха на пръста си по жилетката на Ярек и той я отблъсква. – Беше нещо за гледане.
– Сигурно ѝ е било трудно да го види – признава Зандер.
Ако Малахи превземе тялото на Зандер и ме накара да гледам това?
– Щеше да е съкрушително за душата. – Нищо чудно, че думите на Зандер за Илайджа я измъчват.
– Той го прави всяка нощ, според слугите, които си шепнат, когато си мислят, че никой не ги слуша. – Лукреция смръщи вежди, докато се шмугваше около празните каменни колони. – Понякога те са слуги. Понякога са лордове и дами. Тези той не убива.
Не ни трябват изрични подробности за мръсния сексуален живот на Малахи.
– Какво още научи?
– Снощи тя плака насън, копнеейки за мъжа, хванат в капана на мъжа. Дадох ѝ сънища, за да ѝ помогна да се утеши, подобно на тези, които давам на теб. – Лукреция се усмихва на Ярек. – Тя се наслаждаваше на тях толкова…
– Какво друго? Какво е важно да знаем? – Прекъсвам я, преди Ярек да извади кинжалите си и да я прогони.
– Екзекутират ли смъртните с даакнар? Вярно ли е това? – Скача Зандер.
– Да, и това беше клане. И млади, и стари. Те умираха и всички гледаха. Те държат звяра в клетка. Това е единствения начин да го контролират. Утре вечер и всяка следваща вечер ще има друго събитие, докато смъртните не научат мястото си.
Зандер проклина.
– А какво става с Аника? Това също ли е вярно?
– Източникът на тази информация беше Владетеля, който я съобщи на не-кралицата тази нощ, докато те бяха на път към теб.
– Имаше един кораб, който тръгна преди всички останали. Шеймъс ми разказа за него – потвърждавам аз.
– Така че утре ще отидем в Нортмост. Да видим дали ще успеем да я намерим. – Той се почесва по брадичката. – Не мога да си представя кой е лорда, който я е държал като заложник.
– Да не би да е източен лорд, който е избягал и я е използвал, за да се измъкне? – Предлага Абаран.
– Да. Може би. – Зандер обикаля каменния кръг. – Това, което София каза за Малахи, че ще намери друг стопанин и ще се върне… Как да се отървем от него, ако случая е такъв? Ако той просто може да се върне в друга форма и какво тогава? Ще преживяваме ли този кошмар отново и отново през цялата вечност?
– Вярно ли е това? – Питам Лукреция.
– Не мога да ти кажа какво ще реши да направи Съдбата на огъня.
– Но може ли да се обърне и да се върне през Нулинга, ако иска?
– Да. Проходът е отворен.
– И ние не можем да го затворим.
– Не можете да направите нищо. Само моите предишни учители могат да решат да затворят Нулинга.
– А как да ги накараме да изберат да го направят? – Изисква Абаран.
– Искате да се върнат в изгнание, след като са направили толкова много за вашия вид? – Усмивката на лицето на Лукреция е вбесяваща.
– Защо не? Всъщност къде са те? – Изправям ръце. – Никъде не ги виждам!
– Има толкова много неща, които не виждаш, колкото и тези, които виждаш. – Тя се усмихва. – Може би Нейно височество трябва да повика Аминадав или Вин’нила за съвет.
– Не. – Защо тя настоява за това?
– Твой избор е да не се вслушаш в съвета ми. – Тя свива рамене. – Не-кралицата използва червеевата дупка.
Смущавам се от внезапната смяна на темата, а после преценявам какво ми казва.
Зандер се намръщва.
– Какво прави тя…
– Вратата на нимфеума. – Боже, иска ми се никога да не съм я наричала по друг начин, освен така. – Какво имаш предвид, че София я използва? Тя може да го прави?
– Разбира се, че може. Не-кралицата на Ослор е могъща владетелка като теб. Тези проходи са построени за тях и за владетелите, на които са служили.
– Може ли София да дойде тук? – Посочвам вратата, която води към Кирилея, като за миг ме обзема паника.
Носи се музикалния смях на Лукреция.
– Те няма да се отворят за никого, освен за Кралицата за всички.
С тежка въздишка на облекчение питам:
– Тогава къде води вратата на Кирилея за София?
– Към място дълбоко в една пещера, където Съдбата на огъня може да събере още войници. Там има поток и врата към Нулинг.
– Съдби. Знам къде е. – Зандер затваря очи за миг. – Радомир ми показа една врата на нимфеум в Солдор. Има зейнала дупка в склона на планината. Щях да ти кажа, но с всичко останало, което се случваше, ми се изплъзна от главата. Това трябва да е мястото, откъдето идват тези саур’готи.
– И как Малахи и София са стигнали до Кирилея толкова бързо? – Сега вече има смисъл. – Къде другаде може да отиде?
– Пътят на не-кралицата е ограничен от проектите на онези, които са използвали тези врати, когато са били създадени.
– Нимфите.
– И техните хора. Но Кралицата на всички не е ограничена. – Тя направи жест из стаята.
– Коя от тях води към Солдор?
– Тази, там. – Тя посочва една дърворезба срещу Кирилея.
Сърбежът да се докосна до моите сродства е силен.
– Ако сега мина оттам, какво ще намеря?
– Не мога да кажа. Може би нищо, а може би сериозна заплаха.
– Колко от тези саур’готи е довел той? – Пита Зандер.
– Не знам колко.
– Имаш ли някаква идея? – Изпъшка той.
Лукреция се усмихва и в следващия миг се превръща в София.
Зандер и легионерите изваждат мечовете си за част от секундата.
– Те все още пристигат? – Казва тя, а френската ѝ заемка е съвършена.
В следващата секунда формата на Лукреция отново се преобразява, този път в мъж, когото разпознавам от каменната гробница под замъка на София.
– И ще продължат да пристигат в продължение на много години, преди да се изчерпят. Изковал съм армия, която може да се възстановява два пъти повече. Никоя армия от това царство няма да я победи – казва мъжа, който стои пред нас, с дълбок глас с акцент, преди да изчезне, а Лукреция да се появи отново.
В криптата настъпва тишина, докато тежестта на току-що чутото – проекция на това, на което силкса е станал пряк свидетел, предполагам – се стоварва върху раменете ни.
– Тази мина преминава през половината Венхорн – казва Абаран. – Тази армия може да се движи през нея и ние да не знаем.
– Не, особено когато бяхме толкова разсеяни с разлома, Линдел и Мордаин. – Зандер проклина, докато крачи, сложил ръце на хълбоците си. – Това е, което сме чакали. Това е, което Малахи е планирал.
Първото нещо.
– Как да унищожим вратата на нимфеума на Солдор?
– Да я унищожиш? – Красивото лице на Лукреция се изкривява. – Не можеш.
– Могат ли старейшините на нимфите?
– Ще трябва да ги призовеш, за да ги помолиш, а това ще струва скъпо.
Изтръпвам от идеята, болезнения спомен от общуването с тях е все още твърде пресен.
– Как да ги призова…
– Не. – Зандер поклаща глава. – Говори се, че нимфите разменят животи. Това ми каза веднъж Гезин. Съмнявам се, че това ще е цена, която сме готови да платим. Трябва да намерим друг начин.
Изчаквам подигравателната реплика на Лукреция, нещо за това колко малко знае Гезин за всичко. За пореден път обаче тя мълчи, което само засилва страха ми, че казаното от Гезин е правилно.
– И така, каква е играта тук? – Питам.
– Не можем да позволим на Малахи толкова лесен достъп на войниците му да се придвижват през Ислор. – Зандер решително скърца със зъби. – Ще съборим планината около него.

***

Зората изчиства небето в нюанси на лавандула и захарна пръст, докато маршируваме през залите на замъка, а адреналина се качва във вените ми.
– За протокола, смятам, че този план е луд, а и ти си луд.
Устните на Зандер потрепват.
– Тогава изглежда, че ти се отплащам за всички безумни схеми, в които си ме въвлякла.
Хвърлям поглед настрани. Мозъчната ни атака продължи до късно през нощта, преди да си починем за няколко часа, защото знаехме, че днес може да се наложи да използвам цялата си сила.
– Нуждаем се от най-добрите каменни леяри на Мордаин, за да се получи това.
– Сигурен съм, че Соланж ще изпълни заповедта на своя Прайм.
– Не ме наричай така. – Вдигам предупредително пръст. – И аз знам. Само се надявам да не са прекалено уморени от снощната битка в разлома. – Защото колкото по-скоро приключим с това, толкова по-добре.
– Знаеш, че те просто ще намерят друг път от Нулинг. – Ярек застава от другата ми страна, проверявайки и препроверявайки множеството оръжия, прикрепени към смъртоносното му тяло, като същевременно игнорира Лукреция, която го следва.
– Може би, но до него няма да има врата към Кирилея.
– Ваше Височество! Моля, за момент! – Извиква Агата, втурвайки се по коридора от крилото, предназначено за спалните помещения на писарите, с книга, прибрана под мишница.
Надеждата ми разцъфтява от спешността в гласа ѝ.
– Намерихте ли отговор за тялото на гостоприемника? – Бях подчертала важността на това, когато се върнахме от първото си посещение в Кирилея с искането на София.
– Не. – Тя прави пауза, като опира ръце на коленете си, докато си поема дъх. – Но открихме повече за това какво се е случило с мистиците.
– Добре? – Изчаквам търпеливо.
– Подобно на нас, мистиците са можели да творят с помощта на своите афинитети, а тези с повече от един афинитет са можели да призовават Съдбите. Заклинателите били съвсем различен вид. Те също имали връзки с елементите, но ги използвали по различен начин, по-изтънчено. Все още не ги разбирам добре, но не това е важното. Важното е, че мистиците призовавали Съдбата, която изпълнявала искания, на които заклинателите след това активно се опитвали да противодействат, което предизвиквало големи търкания между двете страни.
– Искаш да кажеш, че заклинателите могат да обърнат това, което Съдбата е дала?
– Не обърнат, а потискат, поне за известно време. Хората ги наричали развалячи на проклятия и ги почитали. Това не се харесало на съдбите и те убедили мистиците да водят война с тях. В крайна сметка мистиците избили всички заклинатели.
– И не се родили още? – Пита Зандер.
– Заклинателите не се раждат, те се създават. Да станеш такъв е тежък и болезнен процес и не всички са оцелели. След като не останал никой, който да извърши церемонията, скоро в кралството не останал нито един. Разбираемо е, че нимфите не са доволни.
– Тогава Малахи решил, че ще влезе в това ниво и ще управлява. Скоро след него Аоифе последвала примера му и двамата нанесли опустошение на земите. Мистиците призовавали Вин’нила и Аминадав на помощ и всеки път Съдбите ги наказвали по някакъв начин. Те осъзнали грешката, която са допуснали, че се отървали от магьосниците, които можели да им помогнат да се справят с многобройните язви, които се стоварвали върху тях.
– И тогава се родил един владетел на стихии с афинитет към четирите елемента. Името ѝ било Никсалия и тя станала владетелка на мистиците. Тя призовала старейшините на нимфите и ги помолила за помощ, за да обърне веднъж завинаги всички тези язви и да ги отърве от съдбите, които управлявали тези земи. Нимфите казали, че има само един начин да се направи това.
– Те трябваше да напуснат и да затворят Нулинг.
Тя кимва.
– А без старейшините на нимфите тук съдбите не можели да останат.
– Значи казваш, че именно нимфите са се отървали от Аоифе и Малахи. – Не смел воин, не заклинател на ключове или крал. Дори не и дракон.
– Да. Но цената била висока. Старейшините на нимфите поискали живота на мистиците. Всичките. – Агата го прошепва, сякаш това е тайна. – Както и тяхната история и наученото от тях. Епохата на мистиците щяла да приключи. Един ден щяла да се появи някаква друга версия, обещали старейшините на нимфите, родена от земите и елементите в тях, и тя щяла да призове нимфите да се върнат. Но ако цялата съвкупност от нимфи трябвало да се откаже от свободата си, да заключи силата си в това създадено от тях царство на Улиседе, тогава мистиците трябвало да платят цената за всичките си престъпления.
Стомахът ми се свива.
– И мистиците се съгласили на това?
– Никсалия се съгласила. – Тя вдига книгата. – Намерихме я прибрана зад специален калъф. Всичко е тук, с нейните собствени думи. Тя казва, че е обмисляла години наред и през това време масите само са страдали и са гладували повече. Нямало друг начин да го спре, затова накрая се съгласила, без да каже на никого. Все пак осъждала на смърт целия си род и знаела, че те ще се опитат да я спрат.
– Но единственото ѝ изискване било библиотеката на мистиците да бъде запазена тук, така че един ден, когато нимфите се върнат, както бяха казали, следващата епоха да научи истината за случилото се и да бъде предупредена да не върви по същите стъпки.
– Следващата епоха е… Ние. Кастерите.
Аз.
– Нимфите се съгласили. Последният запис в тази книга е в навечерието на Худем, когато Никсалия се разхожда из тази величествена библиотека, правейки равносметка на историята на своя народ. След него няма нищо. – Тя прелиства книгата, за да ни покаже празната страница. – Но трябва да приемем, че света се е отървал от Аоифе и Малахи, заедно с мистиците и нимфите, а зверовете са престанали да изпълзяват от пукнатината.
– Сигурен съм, че хората са се радвали. – Но веждите на Зандер се набръчкват. – Само ако нашите хора полагаха такова старание при документирането на знанията, както тези мистици.
– Вероятно са го документирали, но то е било унищожено в последствие. Известно е, че кралете и кралиците влияят върху това, което кралството може да запомни за тях и за боговете, на които служат, и понякога обществото избира да изтрие историята, сякаш никога не се е случвала, вместо да се изправи срещу тъмната ѝ страна. Мордаин е виновен за същото. Повечето от тях никога не са чували за знанието, открито в онези томове от Шадоухелм, и това е така, защото Праймите от миналото не са искали то да стане известно. Но… – Агата вдига книгата. – Можем да бъдем благодарни на Никсалия, че се е погрижила за това.
– Да. Благодарност. Но това е… Много за възприемане. – Да стоиш в залата, докато слънцето изгрява, и да научаваш най-дълбоките тайни, скрити в Улиседе от десетки хиляди години.
– Реших, че е важно да го чуеш.
– Така е. Благодаря ти, Агата.
– На кого разказа за съдържанието на този том? – Пита с понижен глас Зандер.
– Само на тези, които стоят тук.
– Трябва да остане така. – Той я поглежда строго. – Никой от Мордаин не трябва да знае.
Отварям уста, за да възразя, че Соланж и Алегра трябва да бъдат информирани.
– Да, разбира се, Ваше Височество. Разбирам опасността, която тази информация представлява за Нейно Височество, когато става въпрос за моя народ. Ще я пазя при себе си през цялото време. – Тя притиска книгата към гърдите си. – Най-добре е да сте на път към това, което правите днес. Ние ще продължим да търсим отговори на другия въпрос. – С ярка усмивка, сякаш разкритата от нея информация не е натоварена с обреченост, тя тръгва по посока на библиотеката.
– Какви са шансовете старейшините на нимфите да поискат края на кастерите заради тяхната помощ? – Зандер пита Лукреция.
– Не мога да говоря от тяхно име.
– Предполагам – изсъсква Ярек, оголвайки зъби, докато я поглежда.
– Да поискаш от тях да си тръгнат, след като са ти дали толкова много, би изисквало значителна жертва. – Гневът се забива в лицето ѝ.
А как иначе нимфите разменят, освен с живот…
Гърдите ми се стягат. Какво ще стане, ако всичко останало се провали и аз съм принудена да направя тази сделка? Рогът на Аминадав все още седи в чантата ми и чака най-мрачния ни час. Но какви последствия ще донесе той и дали те ще са по-лоши от това, което предлагат нимфите?
Зандер въздъхва.
– Да вървим сега. Имаме пещера, която трябва да разрушим.

Назад към част 46                                                          Напред към част 48

ГЛАВА 33

Когато се прибрах вкъщи, намерих Алисън да стои в кухнята с ръце на хълбоците и очи, пълни с обвинения.
По дяволите.
Надявах се, че тя ще е на работа, което щеше да ми даде време да избегна неизбежното поне за следобеда. Тя беше ядосана и с право.
– Счупен ли е телефона ти? Пиша ти от снощи! – Избухна тя срещу мен.
– Съжалявам. Телефонът ми беше изтощен, а нямах зарядно.
Слабо извинение, Коул. Наистина слабо.
– Това звучи като нещо, което бих казала аз, а не ти. Освен това, помниш ли нашата сделка? Никакви нощни занимания? Наистина се притеснявах, Крис!
Помръкнах от напомнянето ѝ и в корема ми се заби виновна болка. Последният път, когато някой от нас остана навън цяла нощ без предупреждение, се случи катастрофа. Изживявах най-мрачния си час и отчаяно се нуждаех от Алисън, но не знаех къде да я намеря. След онази нощ сключихме сделка. Никой от нас нямаше да остане навън цяла нощ, без да съобщи на другия къде се намира.
– Знам, знам – и наистина съжалявам. Трябваше да намеря някакъв друг начин да се свържа с теб. Просто през последните няколко дни ми се случиха много неща. Не исках да те тревожа.
– Да, точно така – изръмжа тя.
– Извиних се! Не знам какво друго да кажа, Али. Не възнамерявах да остана навън цяла нощ.
– Като начало, къде, по дяволите, си била?
– С Александър – казах аз с безгрижие.
Ръцете ѝ, които все още бяха здраво стъпили на бедрата ѝ, паднаха отстрани. Челюстта ѝ се отвори и тя започна да изрича думи, които не можеха да излязат от устата ѝ. За първи път я бях накарала да онемее, а невярващия ѝ поглед ме разсмя.
– О, не – не се смей – каза тя и поклати глава напред-назад. – Така и не довършихме разговора си от онази вечер. Искам да кажа, че не искам да продължавам да се държа все така като майка си, но не мисля, че Александър Стоун е човека, с когото искаш да танцуваш танго.
– Всичко е наред, Али. Мога да се справя с него – казах и уверено. – Просто ме остави да се преоблека в удобни дрехи и после ще ти разкажа всичко. Добре?
– Сега, след като знам, че не си мъртва в някоя канавка, би било добре да ми кажеш няколко подробности.
Пренебрегнах саркастичния и коментар и се оттеглих в спалнята си, за да се настаня по-удобно. Дрехите на Уоли два дни подред бяха отвратителни, дори ако Александър ги беше изпрал. Бързо се преоблякох в шорти и излязох отново в кухнята. Алисън беше направила кафе и извади канелени кифлички, за да хапнем.
– О, не. Ще изпия кафето, но не мога да ям това. Все още съм пълна от тази сутрин – казах и. Тя ме погледна подозрително, принуждавайки ме да обясня повече. – Александър направи закуска.
– А? – Попита тя, като повдигна една перфектно оформена вежда. – Значи той готви?
– Не, не съвсем. Просто закуска. Но почакай – нека се върна към началото.
Налях си чаша кафе и продължих да и разказвам интересната история на Александър Стоун. Беше трудна за разказване история, тъй като трябваше да премълча известна част от чувствителната информация. Когато приключих, Алисън имаше поглед, който говореше, че не е доволна от това, което съм казала.
– Това ли е всичко? – Каза тя. Сякаш виждаше през мен, напомняйки ми за умението си да чете между редовете. Опитах се да бъда по-убедителна.
– Наистина няма какво повече да се каже.
Лъжкиня!
Моят досаден ангел се беше върнал и се мръщеше неодобрително.
– А какво ще кажеш за това нещо с Доминанта? – Попита Алисън.
– О, това! – Престорих се на невинна. – Той само имаше предвид, че е доминиращ тип личност.
Тя ме погледна с притеснени очи и ме накара да отвърна поглед. Започнах да разбърквам без нужда кафето си с лъжица.
– Сигурна ли си, че е разумно да влизаш във връзка с такъв човек? – Попита тя тихо след няколко минути.
– Знам какво си мислиш, но те уверявам, че всичко е наред. Харесвам го – направих пауза, като изведнъж осъзнах колко точно ми харесва да бъда с Александър. В гърдите ми се появи неспокойствие и погледнах предпазливо към Алисън. – Всъщност много го харесвам. Но няма да си позволя да навляза твърде дълбоко. Освен това той знае на какво мнение съм по този въпрос. Открито му казах, че не му е позволено да контролира живота ми и че искам нещата между нас да останат непринудени. Гордея се с това, което съм сега, и няма да застраша това. Не е нужно да се притесняваш.
– Не мога да си помогна. Гледах те как преминаваш през ада и обратно, Крис. Искам да кажа, че спомените, които имах тази сутрин, когато видях, че така и не си се прибрал у дома… – Тя се отдръпна за минута, а очите ѝ гледаха надалеч. – Беше лудост. Представях си те в това проклето болнично легло с облепени ребра. Не искам да виждам как това се повтаря. Никога.
Мъката по ужасните спомени накара гласа ѝ да се пропука и почти ме разплака. Тя ме дръпна за сърцето и предизвика собствените ми болезнени спомени. Въпреки това не можех да си позволя да се изгубя в миналото.
Вече не.
– Помниш ли последния ни разговор? Каза ми да се отпусна и да се забавлявам, помниш ли? – Напомних ѝ. – Е, осъзнах, че е време да послушам съвета ти. Не мога да се занимавам с миналото или да се тревожа за това, което може да се случи или да не се случи в бъдеще. Всъщност, когато се виждам в бъдещето, знаеш ли какво виждам? Майка ми. Обичам я, но не искам да бъда като нея. Белезите ми ме озлобяваха твърде дълго. Трябва да се съсредоточа върху настоящето, да живея за днешния ден и да го приемам такъв, какъвто е.
Лицето ѝ видимо се смекчи при думите ми. И макар да и казах само половинчата истина за Александър, имах предвид всяка дума за това, че съм оставила миналото зад гърба си.
– Това е може би най-доброто нещо, което съм те чувала да казваш от много време насам – каза Алисън. Очите ѝ блестяха от сълзи, докато се изправяше, за да ме прегърне. – Предполагам, че щом ти си щастлива, значи и аз съм щастлива. Хубаво е, че си готова да продължиш напред. Не искам да прозвучи така, сякаш се опитвам да те спра. Притеснявам се обаче, знаеш ли. Просто се опитай да бъдеш внимателна, обещаваш ли?
Отблъснах собствените си заплашителни сълзи. Те обаче не бяха предизвикани от тъга, а от радост. Толкова се радвах, че я имам за приятелка, знаейки, че мога да разчитам на нея независимо от всичко.
– Обещавам – казах аз и я прегърнах в отговор. Отдалечавайки се, преди нещата да са излезли от контрол, и зададох въпроса, който ми се въртеше в главата, откакто се прибрах. – И как така днес не работиш?
– Неочаквано се появи фотосесия в Париж – каза тя и седна. – Днешният ден се счита за ден за пътуване, така че не трябва да влизам в офиса. Полетът ми тръгва в пет часа тази вечер.
– Париж! – Изпищях. – Това е толкова вълнуващо! Кога ще се върнеш?
– Късно вечерта в четвъртък… Мисля, че някъде около полунощ. Но хубавото е, че в петък мога да си почина и да се насладя на дълъг уикенд.
– Аз също почивам в петък. Единственото, което ми предстои, е прощално парти в „Мърфи“ вечерта. Всъщност трябва да дойдеш. Познаваш повечето хора от „Уоли“. Освен това Алекс може да е там и да се запознаеш с него.
– Включи ме. Нямам търпение да се запозная с този твой тайнствен мъж – каза тя с намигване. – Но нека планираме нещо и за следобеда.
– Можем да си направим спа ден – предложих аз.
– Това е страхотна идея! Отдавна не сме го правили!
– Защото никоя от нас не можеше да си го позволи преди! – Засмях се. – Но сега, когато и двете ще имаме по-тлъсти заплати, мисля, че можем да се поохарчим малко.
– Със сигурност! Трябва да отидем в някое от тези елитни заведения. Знаеш ли, онези, за които преди само можехме да мечтаем?
– Ооо! Мандаринът. Ще се обадя и ще се уговорим – предложих аз, внезапно замаяна от предстоящия женски ден. Толкова бях погълната от Александър, че щеше да ми е приятно да прекарам малко време насаме с Алисън.
– Добре, ти се обади, а аз ще отида да си взема душ. Все още трябва да опаковам нещата за пътуването си.
– Звучи като план – казах, без да мога да сдържа усмивката си. – А и още нещо. Ти не си кокошка майка. Знам защо се тревожиш и оценявам това повече, отколкото предполагаш. Благодаря ти, че си до мен, Али. Не знам какво щях да правя без теб.
– Аз съм тук за теб, бебе. Винаги.

***

Не можех да спра да мисля за погледа, който ми хвърли Кристина, когато споменах, че трябва да държи някои от дрехите си при мен. Изразът ѝ ме притесняваше дотолкова, че не можех да се концентрирам върху бизнес преговорите през целия ден. Опитах се да оставя работата на бюрото и да сляза да проверя как върви строежа на „Търнинг Стоун Реклама“, само че дори това не беше достатъчно, за да ме разсее.
Знаех, че Кристина никога няма да окачи доброволно нито една дреха от своите в гардероба ми, но не знаех защо това ме притеснява толкова много. Единственото решение, което ми оставаше, беше да се погрижа сам.
Когато съобщих на Лора, че ще напусна офиса за няколко часа, за да отида на импровизирано пазаруване, изражението на лицето ѝ беше почти комично.
Да, Лора. Вярвате или не, но аз умея да пазарувам.
Отхвърлих протестите ѝ, че ще се обади на Габриела, предпочитания от мен търговски представител в „Дънкан Куин“, за да поръча нещата, от които се нуждая. Габриела беше експерт в областта на мъжката мода, а освен това имаше контакти в няколко елитни дамски бутици. Обаче едно обикновено телефонно обаждане, за да поръчам дрехи за Кристина, ми се струваше твърде безлично. Това беше една разходка, която изискваше индивидуалното ми внимание.
Обадих се на мобилния телефон на Хейл, за да му кажа да докара „Порше Кайен“ до входа на сградата ми.
– Ще го докарам до пет минути – увери Хейл. – Къде отиваме?
– Пето авеню. Отиваме да пазаруваме.
– Да, сър – каза той.
И ако не се лъжа, струва ми се, че чух нотка на забавление в гласа му.

Назад към част 33                                                          Напред към част 35

Либерти

Докоснах ултразвуковата снимка, която бях оставила на кухненския плот за Лиам.
Когато медицинската сестра ми показа за първи път малкото личице, аз се разплаках. Когато ми каза пола на бебето, аз вече плачех неистово. Бяха толкова притеснени за мен, че дойде и лекаря, а някой трябваше да ми донесе чаша вода. Не можех да се овладея и да обясня, че не съм полудяла. Емоционалната стена, която се опитвах да издигна, докато се справях с ударите, които съдбата ми нанасяше, се срути, когато видях живота в мен. Този, който сега приличаше на бебе. С малки пръстчета на ръцете и краката. Това беше капката, която ме преля.
Снимките на това малко бебе бяха причината да успея да карам до вкъщи. След посещението при лекаря, където разбрах пола на бебето си, сама, без Лиам, който не се прибра снощи, не се обади и пропусна срещата, имах късмета да срещна Селена на паркинга пред болницата.
Не, нямаше да мисля за това. Новият ми гинеколог ми беше казал няколко пъти, че трябва да се успокоя. Стресът не беше добър за бебето. Трябваше да бъда силна и да преживея това заради него.
Писмото, което бях написала на Лиам, лежеше до снимката, заедно с ключовете от колата му и от къщата. Уверих се, че Ози е имал достатъчно време навън и напълних купичките му с храна и вода. Ако мислех прекалено много за това, че го оставям, щях да избухна в сълзи, които може би нямаше да мога да овладея.
Повдигнах поглед и огледах къщата още веднъж. Тя никога не беше била моя. Този живот тук с Лиам и бебето ни. Но въпреки че свършваше по този начин, щях да пазя добрите спомени. Просто не можех да се замислям върху тях в момента. Трябваше да се излекувам и за разлика от смъртта, този път времето можеше да излекува душата ми. А ако времето не успееше, бях сигурна, че сина ми щеше да го направи.
Погледнах телефона си. Уберът беше на седем минути разстояние.
Наведох се и целунах Ози още веднъж по главата.
– Благодаря ти, че си най-добрия приятел, който едно момиче може да има – казах му.
След това се изправих, хванах дръжките на куфарите с двете си ръце и ги издърпах към входната врата. Ози проплака, когато излязох и затворих вратата, оставяйки го вътре. Свалих един куфар по стъпалата пред вратата, повторих с другия, после ги изкарах по алеята.
Когато стигнах до края и портата се отвори, шофьора ми беше дошъл. Не можах да се сдържа и погледнах назад през рамо, преди да му подам куфарите и да се кача в колата.

Назад към част 37                                                               Напред към част 39

Глава 47

Не е трябвало орлово зрение, за да разбереш къде е избягал Деймиън. Той нямаше къде да се скрие, след като хората му се бяха обърнали срещу него. Но хората му не знаеха за клетките под града. Това беше тайна за повечето. Ето защо именно там бе прекарал по-голямата част от битката. Мястото, където всичко бе започнало за мен. Мястото на моите кошмари, така че дори при победата Деймиън трябваше да ми напомня за болката, която ми беше причинил.
Годините, които Маерал и аз бяхме прекарали затворени там. Седмиците, през които той беше държал Николай в същата килия като някакъв вид психическо мъчение.
Тунелът към черните килии беше разчистен. Дебелите дървени стълбове заместваха назъбените камъни от предишното пропадане и предпазваха от ново. Устните ми пресъхнаха, когато от най-ниските дълбини на пещерата се разнесе нотка на елфическо вино, носена от свистящ вятър, който ми напомни за далечен писък. Юмруците ми се стегнаха около остриетата, които бях взела от мъртъвците, и се ослушах за ударите на сърцата, чакащи в килиите долу. Беше само едно, слабо в далечината, но въпреки това предизвика тръпка по гръбнака ми.
Това вероятно беше последния капан, който Деймиън беше заложил. Обърнах се обратно към мястото, където светлината от горното ниво се виждаше покрай стръмния хълм. Замислих се дали да не изчакам останалите. Не биваше да ходя сама. Но исках да бъда тази, която ще сложи край на всичко това. И исках да го направя сама. Тридесет години скръб бяха втвърдили решимостта ми. Магията ми течеше във вените ми и изтръпваше във всеки мускул. Каквото и да ме чакаше от Деймиън там долу, аз можех да се изправя срещу него и да победя.
Вече имахме.
Извадих едно феено кълбо от малката торбичка, завързана за колана ми, и го смачках с пръста на ботуша си. Проследих кехлибареното сияние с ръце, протегнати пред мен, готова за изненадваща атака от всеки завой или извивка на тунела. Но никой от стражите на Деймиън не се криеше в сенките. Вместо това за пръв път в живота си открих, че помещението с черни клетки е добре осветено. Гигантски факли пламтяха по стените на всеки няколко метра и изпълваха въздуха с миризма на дим. Не кашлях. Някак си огънят приличаше повече на пречистване, изгаряше въздуха, който Деймиън дишаше, преди да достигне до дробовете ми.
Той седеше на трона си. Мога само да си представя лицата на войниците му, когато им заповядва да отнесат позлатения стол в дълбините на земята за своя крал. Дали са знаели, че това ще бъде неговата гробница? Може би точно това е искал Деймиън. Той отпи от една чаша, украсена с рубини с големината на юмрука ми. Черен касис и череша изпълваха опушения въздух, докато той пиеше.
Очите на Деймиън се присвиха. Той направи жест към мраморната плоча до себе си. На нея имаше каничка с вино и подходяща чаша.
– Присъедини се към мен за последно питие?
Повдигнах вежди.
– Твоето последно или моето?
Имаше нещо самодоволно в усмивката на Деймиън, което ме изправи на нокти. Изглеждаше твърде доволен от себе си за човек, решил да умре на стола на баща си.
– Зависи. – Здравото му око блесна над чашата, докато отпиваше още една глътка. – Макар че аз подозирам и двете.
Подиграх се.
– Армията ти от сенки е унищожена. Войниците ти са мъртви или твърде ранени, за да се бият. А армадата, която си купил, е избягала.
Устата на Деймиън дори не трепна.
– Ето защо дойдох тук. Мисля, че това е подходящо място за края на нашата игра. – Нефритеното му око погледна към земята. Беше се настанил точно между вратите на моята килия и тази на Маерал. Жлъчката напълзя в гърлото ми.
– Как все още не виждаш какво си направил? Хората, с които си си играл, болката, която си причинил на собствените си граждани? Наистина ли те не са нищо повече за теб от пешки на дъската, които можеш да местиш и жертваш по свое усмотрение?
Деймиън барабани с пръсти по подлакътника.
– Защо да ме е грижа за страха на онези, които са твърде кротки, за да търсят власт, когато аз съм на път да стана бог?
– Ти не си успял. – Погледнах един сив косъм над лявото му ухо.
Деймиън се намръщи.
– Трябваше да атакувам Земята на феите още преди години. В деня, в който баща ми те намери в онзи Разлом и го прие като знак за щастие, а не като предзнаменование за бунт.
Усмихнах се. Нито една от титлите, които някой някога ми беше давал, не беше истинска. Нито Острие, нито спасител или лидер. Но знамението ми се струваше правилно. Призрачно. Точно както лицето ми щеше да преследва Деймиън във всеки следващ свят. Оставих ръката си да падне върху бялата дръжка на кинжала, но не го откопчах. Деймиън забеляза и устните му потрепнаха. Не от страх, а от нетърпение.
Наклоних глава. Твърде дълго бях танцувала с Деймиън и бях ставала свидетел на последните мигове на твърде много хора, за да не намирам реакцията за странна. Човек, който е прекарал целия си живот в търсене на безсмъртие, не би се радвал на смъртта, дори когато знае, че тя е неизбежна.
Деймиън все още имаше една последна тайна.
Обърнах се и огледах стаята. Изпратих порив на вятъра нагоре по тунела, като оставих светлината, което ме следваше, да освети пътя, но там нямаше никой. Успокоих се. Нямаше други удари на сърцето, освен моето или на Деймиън. Бяхме сами. Не ме чакаше засада.
– Радвам се, че се учиш. – Усмивката на Деймиън беше дяволска.
Не си губих времето с въпроси. Използвах разтърсващата сила в стомаха си, за да издърпам тънка нишка вино от гарафата на Деймиън. Тя се носеше във въздуха като змия и се плъзгаше към устните му. Той отказа да ги отвори, затова изпратих виното в носа му. Деймиън се дръпна на стола си, когато хладната течност направи остра крива в гърлото му. Но аз не я оставих да падне в стомаха му. Исках отговори, а въпреки богато украсената корона на главата си Деймиън беше като всеки друг мъж. Той щеше да се поддаде на болката.
– Боли, нали? – Приближих се до него, докато той се гърчеше, и сложих ръка на облегалката на стола му. Наведох се достатъчно близо, за да могат издължените ми зъби да разкъсат гърлото му, ако се наложи. – Ще става все по-зле, докато дробовете ти се пълнят с течност. Скоро ще станат толкова тежки, че ще започнат да се разкъсват.
От подгизналото око на Деймиън се стичаха гъсти сълзи, но черното беше напълно сухо. Опита се да диша, но устата му само бълваше оцветена с вино слюнка.
– Ако не ми кажеш, следващото промиване няма да е толкова нежно. – Пуснах трона и спрях магията си. Виното падаше на гъсти капки, докато Деймиън се сриваше. Той изкашля на земята пълна уста с кърваво вино и избухна в пристъп на смях, когато най-накрая отново успя да усети вкуса на въздуха.
– Всичките начини, по които можеш да ме измъчваш, а ти избираш удавяне? – Той изплю остатъка от виното върху ботушите ми. – Такава магия е загуба за такива като теб.
Устните ми се свиха от отвращение. Дори смазан в краката ми, Деймиън продължаваше да жадува за силата да наранява хората. Преборих се с желанието да изтрия тези фантазии от съзнанието му завинаги.
– Говори или ще ти покажа колко изобретателна мога да бъда.
Деймиън избърса устата си в ръкава и се облегна назад на трона, като метна ръка на седалката. Влажната му кожа се сгряваше от сиянието на факлите.
Вдигнах ръка, чиито пръсти бяха обгърнати от пламък.
– Сега.
– Магията е могъща сила. – Самодоволната усмивка на Деймиън се върна, въпреки че вратът му се свиваше от болка при всяко вдишване. – Ти повече от ясно показа как може да се използва срещу враговете ти, но забравяш, Кира, че врагът ти може да я използва срещу теб.
Пламъците в ръката ми пламнаха и станаха почти бели.
– Приличам ли на човек, който е достатъчно търпелив за гатанки и речи?
Деймиън вдигна брадичката си.
– Спомняш ли си кръвната клетва, която си дала? – Устните му потрепнаха нагоре. – Извън Каерт. Размаза кехлибарената си кръв по лицето на онзи жалък елф и се закле да не му причиняваш зло.
Кръвта се оттече от лицето ми и остави само студен страх.
– Откъде знаеш за това? Защо Николай щеше да го прави?
Деймиън вдигна вежда над черното си око.
– Никога не е казал и дума. Лоялен до крайност.
Той потупа слепоочието си. Николай може и да не беше казал нищо, но Деймиън не споделяше връзката с ума му. Той не можеше да изтръгне спомена от сънищата на Николай. Почти беше забравил напълно за клетвата. Защо Николай щеше да се тревожи с този спомен, докато е затворен в подземието?
Имаше само един човек, от когото Деймиън можеше да научи това.
Колин.
– Но той не беше там… – Мислех на глас, опитвайки се да сглобя последния пъзел на Деймиън. Дъхът ми секна. Колин не беше там в нощта, в която положих клетвата, но беше в публиката в нощта на пира на Николай, когато празнуваше завръщането на Маерал. Нощта, в която той разказа на Елверинците за клетвата, която бях дала само няколко дни след началото на нашия съюз, за да ми помогне да спечеля доверието им.
Затворих ръката си и пламъците се разпръснаха.
– Какво общо има една стара клетва с това? Наистина ли искаш да прекараш последните си думи в обсъждане на това?
Деймиън поклати глава като разочарован учител, който се кани да порицае ученик.
– Знам, че когато си полагала тази клетва, си знаела малко за магията. Не си знаела какво си обещала. Но как можеш да не го виждаш сега?
Изръмжах, като се уверих, че зъбите ми са на показ.
– Никога не бих наранила Николай.
– Да, би го направила.
Ритнах го в корема. Деймиън само се изкашля и отново избърса лицето си. По челюстта и бузата му беше размазана червена кръв. Това беше като разобличаване, неговата дива, хищна същност най-накрая се показа и нямаше какво да крие. Гледката ме изнерви.
– Обяснявай или ще те изгоря, докато кожата ти се превърне в мехури, а после ще те излекувам, за да го направя отново.
По лицето на Деймиън пробяга най-краткият страх, след което се утвърди хладнокръвна решителност. Той вдигна другата си ръка зад себе си, така че да се облегне на трона, непринуден и невъзмутим. Деймиън все още си мислеше, че контролира ситуацията. Стиснах зъби и започнах да издърпвам въздуха от дробовете му. Той се изкашля и махна с ръка.
– В клетвата ти нямаше ограничение във времето, Кира. – Той направи пауза, като се увери, че съм прекратила атаката си, преди да продължи. – Направила си се уязвима. Докато ти и Николай сте живи, не можеш да му навредиш. Ако го направиш, ще умреш.
Засмях се.
– Повечето хора нямат проблеми с това да не причиняват вреда на приятелите си. – Бях нанасяла синини и удари на Николай много пъти по време на тренировките. И определено го бях наранявала емоционално повече пъти, отколкото ми се искаше да призная. Нито един от тези случаи не беше предизвикал клетвата. Деймиън беше твърде уверен. Ферон ме беше научил достатъчно на магия, за да знам, че клетвата щеше да ме държи само в духа, в който е положена. Тази нощ исках да убедя Ривен и Сира, че няма да убия приятеля им. А Николай не беше нищо друго освен в безопасност около остриетата ми.
– Да, наясно съм със сантименталността на по-малките същества. – Деймиън започна да дърпа копчетата на маншетите по левия си ръкав. – Именно това те прави толкова лесна за манипулиране.
Той дръпна тънкия черен плат на ръкава си. По китката му имаше изгаряне. Беше красива, деликатни кичури от фини линии, които се утаяваха до почти незабележимо сребристо.
Тя съвпадаше с тази около китката на Николай.
– Ето защо не го уби? – Гневът ме облъчи с такава сила, че гласът ми се разтрепери.
Деймиън ме дари с котешка усмивка.
– Не можех да го убия. Ако той умре, аз ще умра. Така работят връзките.
Замръзнах. Връзките бяха реки, които течаха и в двете посоки.
– Така че, когато ме убиеш, ще убиеш и скъпоценния си Николай – каза Деймиън, като прочете страха по лицето ми. – И тази кръвна клетва, която беше толкова глупава да дадеш, ще отнеме живота ти заради него. Може и да не съм спечелил нашата игра, Кира, но и ти не си.
Устните ми трепереха, докато хвърлях думите си към него като пламтящи стрели.
– Разбихме кралството ти на парчета.
Усмивката на Деймиън беше опасна.
– И ако ме убиеш, няма да доживееш да ги видиш как падат.
– Мислиш ли, че това ще те защити? – Разхождах се пред него, исках да съсредоточа енергията си някъде, за да мога да мисля. – Да свържеш живота си с този на Николай и да те оставим да изживееш остатъка от дните си в килия, вместо да те обесим на градската стена?
Деймиън изпъчи брадичка към оголените ми ръце и се засмя.
– Носиш истината върху тялото си и все още не я виждаш? – Той поклати глава. – През целия си мандат като Острие си претегляла стойността на човешкия живот. Решаваше чий живот си заслужава риска и чий – не. Примитивно и некалибрирано, но математиката все пак е изписана върху кожата ти.
– Изкажи мнението си – поисках през стиснати зъби.
– Не обвързах живота си с този мръсен елф като възможност да се спася, Кира. Познавам те твърде добре за това. – В тъмните очи на Деймиън блеснаха. Езикът му премина през долната устна. Деймиън искаше това. Знаеше, че един живот, дори такъв, за който ме е грижа или за който бих убила хиляди войници, няма да е достатъчен, за да го пощадя.
Не си заслужаваше риска.
– Имаш дълг, който трябва да платиш – прошепна той. Сега Деймиън знаеше истината; знаеше как го бяхме измамили, но също така знаеше какво точно означаваше тази нощ за мен.
Имах обет, който трябваше да спазя.
Обещание.
Деймиън разкопча яката си, за да открие светещата светлина, вградена в гърдите му. Висулката. Деймиън го използваше, за да извика обратно един от останалите Ваатейшир. Силен писък разтърси земята, докато звярът кръжеше над главата. Небето отново се бе изпълнило с дим, което му позволяваше да лети свободно. Нямаше време да приберат някой друг. Нямаше време да се защитят, преди звярът да ги нападне. Сърцето ми заби в гърдите. Полетата бяха пълни с невинни, които събираха мъртвите. Много, които щяха да умрат, ако не сложа край на това сега. Можех да видя как сърцето на Деймиън бие зад медальона – бяха се слели в едно. Разбиването му щеше да го убие. А това щеше да убие и Николай.
Гърлото ми се стегна. Нима не се борех с Ривен и останалите да изтъргуват медальона, защото знаех, че животът на Ник не струва стотици? Не бях ли казала, че бих искала всеки от тях да направи правилния избор и да ме остави да умра?
Деймиън ме беше поставил в същото положение – да балансирам стойността на човешкия живот до самия край. Тази работа винаги е била моя. Поне този път тя щеше да ми струва собствения ми живот.
Стиснах дръжката на кинжала си и го извадих от ножницата. Не можех да спася Николай. Той нямаше да иска да го направя, не и ако това означаваше десетки смъртни случаи при нападение от страна на останалите Ваатейшир. Но може би щеше да има още няколко мига с Врейл. Една последна целувка, сбогуването, което така и не получих с Брена.
Смъртта не ме плашеше. Хилдегард и Брена щяха да чакат. Сира също. И обещанието ми щеше да бъде изпълнено. Бях се справила със съжаленията си. Бях преодоляла онази тъмнина, която се беше вкоренила в мен. Щях да умра щастлива, знаейки, че Ривен ще има шанса да направи същото. Единственото ми притеснение беше, че трябва да взема Николай със себе си.
Махнах с ръка и се появиха две вятърни кълба с големината на малък фенер. Нежно поднесох по-малката към устните си и прошепнах съобщение за Врейл.
– Отиди при Николай. Неговото време е дошло. – С второ махване на ръката изпратих кълбото да се върти нагоре по тунела, за да я намери. Надявах се само Николай да е достатъчно близо и тя да има достатъчно време да стигне до него, преди да забия кинжала си в сърцето на Деймиън.
Второто кълбо плуваше на пръста ми, нежно като целувка. Бях прошепнала толкова много неща на Ривен за краткото време, през което бяхме заедно, бях му показала любовта си по начин, който никога не би могъл да се сравни с думите. Трябваше да вярвам, че той ще запази истината на тези спомени, докато казвах нещата, които Ривен трябваше да чуе, в оплетения порив на вятъра.
– Няма човек, който да е по-достоен за любовта ми от теб, Роваа. Не съжалявам за нищо, нито за миг. Погрижи се за Гуин и Герарда. Дано намериш при тях толкова утеха, колкото те дадоха на мен. – Поех си накъсано дъх и избърсах носа си. – Сплети косата си в моята и ме целуни още веднъж, преди да запалиш кладата ми. И когато погребеш моята дийзра, погреби с нея и тази на Брена. Защото моето сърце е твое, но нейното беше мое. Живей дълго и добре, Ривент Нументира, ще те чакам.
Сърцето ми се разцепи на две, когато махнах с ръка и последните ми думи бяха изпратени на Ривен. Бях благодарна, че силите му бяха изчезнали, така че светът нямаше да се впусне в безкрайна нощ, когато ги чуеше. Вдигнах кинжала. Ваатейширът изпищя навън, пързаляйки се по стените на тунела. Не оставаше време. Деймиън хриптеше над трона си, а медальона в гърдите му светеше все по-ярко.
От устата му се стичаше кръв.
– Докосване.
Не казах нито дума. Последните думи, които бях казала на Ривен, бяха най-истинските, които бях казвала през живота си. Ако щях да умра, исках да умра с любовта си към него, а не с ехидна забележка за човек, когото ненавиждах.
Една сълза се отрони от бузата ми и падна на челото на Деймиън, който ме погледна. Устата му се отвори и жалка глътка въздух излезе в шок, когато забих кинжала си от кървав камък в гърдите му. Той разби висулката и прониза сърцето на Деймиън – кинжалът, който той ме накара да използвам, за да отнема живота на Брена. Беше съвсем уместно той да сложи край и на неговия, и на моя живот. Единственото, за което съжалявах, беше, че Николай щеше да бъде хванат в кръвопролитието, но това си струваше да сложи край на рода на Аемон.
Ужасът беше отминал.
Деймиън падна пръв на земята. Той се опитваше да си поеме въздух и при всяко издишване по лицето му и земята се разпръскваше кръв. Нещо остро прониза крака ми и аз се сгромолясах. Когато погледнах, там нямаше нищо. Магията на нарушената ми клетва беше невидима, но смъртоносна. Тя прониза ръката ми и гърбът ми се изви от болка. После прониза гърдите ми точно както при Деймиън и всичко утихна. Топлата кръв се просмука през кожите ми и покри корема ми. Лежах на земята и се взирах в лицето на Деймиън. Кехлибареният пръстен в черното му око пулсираше като малките вълнички в езерото. Гледах как те се забавят, а животът изтичаше и от мен.
Кръвта се стичаше от устните на Деймиън, гъста и гореща върху лицето ми. Той едва движеше устата си, но някак си имаше сили за една последна дума.
– Рисувай.
Смехът ми беше само собствената ми кръв. Тя оцвети лицето му в кехлибар и аз се усмихнах, знаейки, че последния образ, който ще видя, е Деймиън, покрит с цвета на кръвта, който той мразеше. Надявах се да не я изтрият, преди да представят тялото му на града. Последната ми магия се завъртя около подземието и изгаси факлите. Затворих очи, представяйки си, че сенките са една последна прегръдка от Ривен, и умрях.

Назад към част 47                                                                Напред към част 49

Част II
Аш

Светът се върна в пламък от светлина и въздух. Стъпките му се удариха в твърдата земя и той се завъртя, претърсвайки лей линията, като напрягаше сетивата си за онази вълна в силата, която предшестваше пристигането на демон.
Нищо.
Секундите се превърнаха в минута, а тя не се появяваше. Сърцето му се разтуптя, удряйки се в ребрата му като бесен чук – някога непознато усещане, с което бе свикнал през последните седмици. Страхът се събра в центъра му, ледена тежест, която го дърпаше надолу.
Тя все още не се появяваше. Минутата се превърна в две, две в три. Изминаха пет минути. Той стоеше сам на хребета, неподвижен, в очакване. Това не отнемаше толкова време. Не би трябвало. Преминаването през Пустотата можеше да се усеща като безкрайно, но то траеше само секунди. Не можеше да си представи, че ще остане в тази адска забрава цяла минута. Ако досега не се е измъкнала, значи вече е изгубена.
Не. Не отново. Не можеше да премине през това отново. Запъти се крачка назад, паниката му се надигна. Погледът му се стрелна нагоре-надолу по билото, търсейки знак. Но вече беше минало твърде много време.
Мислеше, че тя може да го направи. Ако някой хемон можеше, то това беше тя. Беше толкова силна. Беше толкова сигурен…
Белите му дробове се свиха и го задушиха. Защо я беше пуснал? Трябваше да я спре. Трябваше да намерят друг начин. Да умреш в Пустотата беше най-лошата съдба, която можеше да си представи. Разкъсан от празнотата, умът откъснат от душата, душата откъсната от плътта. Представяйки си Пайпър, изгубена в този ужас и болка…
Той се върна с още една крачка назад, борейки се за контрол. Силата на линията прошепна през сетивата му, преминавайки спокойно.
Бърза.
Погледът му се отклони от линията към скалистия бряг, където тя изчезна от погледа му. Линията течеше, силата се движеше непрестанно. Откакто не сменяше местата си, Мийз не беше говорил с Пайпър за контролиране на изходната точка. Ако беше влязла и после излязла, линията можеше да я отнесе далеч от това място.
– Пайпър? – Извика той.
Като не позволи на слабата си надежда да го завладее, той се затича по билото, следвайки потока на силата по-нагоре по пътеката. Когато заобиколи една скала, вятърът се промени и задуха в лицето му.
Той усети миризмата ѝ.
– Пайпър!
Спринтирайки по тясната пътека, той се завъртя около един завой – и ето я там, приклекнала пред линията, увита плътно в одеялото, а разпуснатата ѝ коса висеше на раменете. Той се затича към нея и падна на колене, като вече се протягаше към нея.
– Пайпър! – Ръцете му застинаха, когато тя се отдръпна от него. – Добре ли си?
Ти здрава ли си? Това беше истинският въпрос, който той задаваше, независимо дали тя го знаеше или не. Мийзис мъдро се беше въздържал да ѝ каже, че Пустотата може да докара демона до лудост толкова лесно, колкото и да го убие.
Тя кимна мълчаливо, с наведена глава и очи, вперени в земята.
Той си пое дълбоко дъх, успокоявайки накъсаните краища на страха.
– Когато не излезе отново, се уплаших, че си… но после си помислих, че може би си се подхлъзнала малко надолу по веригата. Сигурна ли си, че си добре?
– Добре съм – прошепна тя хрипливо.
Искаше му се отново да я достигне, да я придърпа в прегръдките си и да я задържи, докато се почувства силна. Но тя се отдръпна от докосването му. Защо?
– Дали… – Погледът му я проследи, но не видя нищо необичайно във външния ѝ вид. – Получи ли се?
Тя кимна, а раменете ѝ бяха прегърбени, сякаш очакваше да започне да нанася удари. Той остави очите си да се плъзнат по нея по-бавно. Беше се скрила в одеялото, а косата ѝ беше пусната, вместо на конска опашка, каквато носеше преди.
Леко докосна брадичката ѝ. Тя се отдръпна, но той протегна ръка и издърпа лицето ѝ нагоре, докато тя стискаше очи. Нещо лъскаво проблясваше под завесата на бретона ѝ. Той отметна косата ѝ настрани – и се загледа в трите сълзящи люспи, които образуваха триъгълник в центъра на челото ѝ. Ако не беше видял абсолютно същите люспи вчера, нямаше да има представа каква демонична линия представляват.
– Не вярвам – прошепна той. – Как изобщо е възможно? Ти си част от рюджините.
Зашеметен, той отметна косата ѝ от ухото, за да разкрие тънък придатък, който съвпадаше с тези, които украсяваха главата на мъжкия рюджин.
– Не вярвам – повтори той. Как? Как е възможно? Всички слухове и истории, които някога беше чувал за рюджините, твърдяха, че те никога не напускат територията си, камо ли да напускат света си, за да се размножават с хора.
Веждите на Пайпър се смръщиха и тя присви очи, изражението ѝ беше почти объркано. Нима не разбираше какво означава това?
– Пайпър, това е… би трябвало да е невъзможно. Рюджин никога не напуска Надземния свят. Как можеш да имаш рюджин за баба или дядо? Това е… това е изумително. – Знаеше, че заеква, но не можеше да си помогне. От всички касти, с които тя можеше да има обща кръвна линия, никога не би предположил тази. Той прокара палец по люспата на челото ѝ, за да се увери, че е истинска. – Това също така обяснява много неща за вчерашната ви среща. Имаш кръвта на една от най-редките и най-могъщи касти в Надземния свят. Не би могла да имаш по-голям късмет.
– Късмет? – Въпреки че гласът ѝ беше грубо изкрещял, в думата се долавяше гняв. – Късмет?
Той примигна.
– Не съм късметлийка! Аз съм отвратителна.
– Какво? – Той отново примигна, когато видя, че в очите ѝ проблясват сълзи. – Не, ти…
– Не ме лъжи! – Тя отдръпна глава, а косата ѝ се развя диво. – Аз съм изрод. Имам проклети пипала.
Пипала? Той не виждаше никакви… Погледна тесните придатъци, които се издигаха зад ушите ѝ. Не му приличаха на пипала. А дори и да бяха, това не я правеше изрод.
Гневът се плъзна през него. Ако тя беше изрод, тогава всички демони бяха изроди. Това ли мислеше тя за тях? Нима се срамуваше, че има общ род с неговия вид? Хвана я за ръцете и я издърпа нагоре. Тя стискаше одеялото, обърнала глава, с поглед, насочен надолу, а от езика на тялото ѝ струеше срам и унижение.
– Ти не си изрод – изръмжа той. – Ти си красива.
Тя го погледна изненадано, после отново се сгърчи.
– Не, аз съм…
– Мислиш ли, че съм отвратителен?
– Не! – Изпъшка тя, очите ѝ се разшириха, сякаш тази мисъл я ужаси.
Значи тя не смяташе, че всички демони са мутанти. Само тя? Защото имаше няколко люспи и необичаен чифт придатъци? Сред демоните външният вид означаваше много малко.
– Знаеш ли колко пъти са ме наричали чудовище?
Тя размаха глава напред-назад.
– Но аз съм… ти… ти не си виждал…
– Тогава ми покажи.
Тя поклати глава още по-силно, като се хвана за одеялото, сякаш то беше единственият ѝ спасителен пояс. Явно нямаше да му покаже нищо, освен ако той не я принуди.
– Пайпър – изпъшка той раздразнено. С бързо движение хвана одеялото и го дръпна силно, като измъкна единия му край от хватката ѝ.
Тя изпищя и притисна другия край към гърдите си. Материята висеше по средата ѝ, скривайки гърдите и корема ѝ, но оставяйки страните на тялото ѝ оголени, за да може той да ги види.
За един дълъг миг единственото, което си помисли, беше, че тя е шибано красива.
Достатъчно пъти си я беше представял гола, но реалността – поне това, което виждаше – далеч надхвърляше въображението му. Тънките извивки на талията ѝ, пищните извивки на бедрата ѝ, стройните бедра, които искаше да обгърне отново. Страните на гърдите ѝ надничаха от краищата на одеялото, дразнещ намек за мека закръгленост. Силуетът ѝ, необезпокояван от дрехите, накара устата му да зажаднее и мислите му се спряха на това какво би било усещането да докосне тези извивки, да прокара ръце по нея, да дръпне одеялото изцяло и да вкуси все още скритите ѝ части.
И новите демонични допълнения към формата ѝ. Големите, блестящи люспи сякаш бяха поставени нарочно, за да подчертаят всяка съвършена линия и извивка на тялото ѝ. Контрастът на люспите правеше кожата ѝ да изглежда още по-копринена, още по-съблазнителна. Искаше му се да изследва тялото ѝ – от розовите устни, разтворени със затаен дъх, надолу по всеки сантиметър до дългите, тонизирани крака.
Искаше да я вземе. Точно тук, точно сега.
С рязко вдишване той върна ума си в правия път. Как може да си мисли, че е отвратителен изрод? Не беше с толкова тежки люспи като на пълнокръвен рюджин и всяка от тях блестеше като скъпоценен камък, като се променяше от синьо през зелено при всяка промяна на тялото ѝ. Люспите бяха ефектни, така че той се съмняваше това да е източникът на срама ѝ. Той се съсредоточи върху придатъците, които се поклащаха около краката ѝ, започвайки някъде откъм опашната кост.
– Ти нямаш пипала – каза ѝ той.
Тя погледна надолу към себе си.
– Ама ти сляп ли си?
– Виждаш ли вендузи? – Той се приближи, опитвайки се да види зад гърба ѝ, но бързо се изправи, преди дразнещата гледка на задните ѝ части, още една перфектна извивка, върху която искаше да сложи ръце, да отклони мислите му отново. – Можеш ли да ги извиваш като малки ръчички? Те не са пипала.
Поглеждайки отново към придатъците, тя промълви несигурно:
– Не са пипала?
– Не. – Въпреки че не разбираше какво точно представляват. Любопитен, той се наведе напред и хвана края на едно от тях, като го плъзна между пръстите си. Едва бе усвоил гладката, хлъзгава текстура, когато тя се отдръпна от него, трепереща от глава до пети.
– Господи – изпъшка тя. – Недей да го правиш повече.
– Съжалявам. Нараних ли те?
– Н-не. Просто се почувствах… много странно.
Той издиша с облекчение и погледът му отново се плъзна по тялото ѝ. Насилственото ѝ отдръпване от докосването му беше изместило одеялото, разкривайки повече от гърдите ѝ, и беше усилие на волята да задържи погледа си върху лицето ѝ.
– Пайпър…
Тя се сви под погледа му.
– Какво?
Това плахо отстъпление, този невинен, широко отворен поглед, сякаш тя нямаше представа колко силно я иска. По дяволите. Принуждавайки се да отмести погледа си, той прочисти гърлото си.
– Трябва да отидем да ти вземем дрехите.
– А?
– Трябва да се облечеш.
– Трябва ли?
Тя нямаше никаква шибана представа, нали?
– Натам – промълви той, тръгна обратно по пътеката и я остави да го следва със собствено темпо. Надяваше се да не приеме погрешно искането му за дрехи, но като се има предвид всичко, сега не беше най-подходящият момент да бъде гола.
Зад гърба му стъпките ѝ започнаха, после спряха. След миг тя продължи да върви, след което се чуха стъпки на тичане. Тя отново спря.
Той погледна назад и я видя да стои на пътеката, старателно увита в одеялото, загледана в краката си.
– Пайпър?
Цялото ѝ лице просветна.
– Идвам!
Със скокливи крачки тя се втурна към него и се плъзна към грациозното си спиране, като усмивката ѝ се простираше от буза до буза, а очите ѝ искряха от удоволствие.
– Винаги ли е така? – Попита тя.
– Как?
– Чувствам се толкова силна. Сякаш мога да вдигна кола.
– А, вероятно не. – Дори той не можеше да вдига коли.
Усмивката ѝ се стопи в бръчка.
– Отслабваш ли в блясъка?
– Да.
– Наистина? С колко?
Той повдигна вежди. Нима преди не беше забелязала? Може би ефектът на кошмара му е бил твърде разсейващ, за да може тя да забележи такива подробности.
– Много.
– Защо тогава използваш блясък?
– Защото всички бягат с писъци, когато не го правя.
– О, вярно – каза тя, сякаш неконтролируемият му талант да ужасява всички е нещо, което лесно се забравя. Главозамайващата ѝ усмивка отново разцъфна. – Можеш ли да повярваш, че го направих?
– Какво направи?
– Пустотата. Успях да премина през нея! Можеш ли да повярваш?
Усмивката му се пропука.
– Да, вярвам.
– Не можеш ли да се престориш на изумен от моето великолепие?
– Знаех, че ще се справиш.
Тя повдигна вежди.
– Не беше ли ти този, който крещеше за мен, целият паникьосан, когато не излязох на същото място?
Дали беше звучал толкова неистово? По дяволите. Надяваше се никой от останалите да не е чул.
– Никога не се паникьосвам.
Тя го погледна продължително, но той само посочи купчината плат на земята.
– Там са дрехите ти. Аз ще чакам тук.
Придвижи се до отвесната скална стена, издигаща се към планинския връх, и отново зачака, като я слушаше да шуми наоколо изненадващо дълго време. Звукът от разкъсване на плат също беше неочакван, но може би тя правеше промени в дрехите си, за да ги приспособи към „пипалата“.
Когато звуците спряха, но тя не се присъедини към него, той премести тежестта си.
– Пайпър?
Леки стъпки профучаха през късата трева, когато тя се приближи зад него.
– Добре, това е най-доброто, което мога да направя.
Той се обърна – и едва успя да удържи очите си да не изпъкнат. Какво, по дяволите, беше това? Искаше да я облече, защото одеялото не беше достатъчно. Сега тя носеше две по-малки – много по-малки – ленти от одеялото и това беше още по-лошо! Беше напълно неподходящо, напълно нелепо…
И абсолютно неустоимо.
Погледът му обхождаше кожата, оголена от ивиците плат около гърдите и бедрата ѝ. От талията до вдлъбнатината на бедрата ѝ, която надничаше над обвивката, после надолу по дължината на краката ѝ. Докато погледът му се върнеше към лицето ѝ, той вече не мислеше за самоконтрол, уместност или ситуации на живот и смърт.
Мислеше само за всички неща, които искаше да направи с нея.
Ръката му намери бедрото ѝ. Пръстите му се плъзнаха по гладките, твърди люспи, преди да се свият над талията ѝ. Той я приближи, вдишвайки нарастващата топлина на аромата ѝ, наблюдавайки как зениците ѝ се разширяват и устните ѝ се разтварят.
– Ти ми обеща нещо – каза тя, звучейки уморено. – Преди да вляза в Пустотата.
– Дали?
– Да. Определено го направи.
Тя плъзна ръце в косата му и докосването ѝ се почувства адски приятно. Той хвана устата ѝ със своята и езикът му се плъзна между устните ѝ. Завъртя ги и я блъсна в едно дърво. Чувстваше се невероятно, всяка извивка и линия на тялото ѝ беше притисната към неговото.
Ръцете му блуждаеха, плъзгаха се по меката кожа и твърдите люспи, проследяваха тези вкусни извивки, запомняха ги. Тя завъртя крака си нагоре и го закачи за бедрото му, придърпвайки бедрата си силно към неговите. Той преглътна ръмжене, а ръцете му се свиха от нуждата да откъсне тези глупави парчета одеяло. Искаше да премахне преградите между телата им. Искаше да обгърне краката ѝ около себе си, да наклони бедрата ѝ нагоре, да съедини телата им.
Отдръпна устата си от нейната и се премести на шията ѝ, вкусвайки кожата ѝ. Тя се изви в обятията му, когато той я целуна по гърлото и прокара зъби по ключиците ѝ. Ръцете ѝ намериха раменете му, а пръстите ѝ се вкопчиха в тях. Устните му продължиха да се спускат надолу, докато ръката му се плъзна нагоре, стискайки меката ѝ гърда, а палецът му хвана плата, за да я дръпне надолу и да може да я вземе в устата си. С див възторг тя изви гръб и се вкопчи в ръката му.
Болка се вряза в раменете му и той се дръпна.
– Какво? – Поиска тя, без да е много доволна, че е спрял.
– Ти… – Той опипа задната част на рамото си и пръстите му срещнаха отворени, парещи разкъсвания. – Ти ме наръга с нокти.
– Аз… – Тя прекъсна, загледана в ръката си, чиито пръсти бяха остри с нови нокти, украсени с малинови петна. – О, опа. Извинявай?
Това беше най-малко искреното извинение, което някога беше чувал. Не че се притесняваше – всъщност нямаше нищо против да го драскат с нокти. Тя просто го беше изненадала.
Когато той не отговори, тя го изгледа така, сякаш щеше да припадне или нещо подобно.
– Добре ли си?
– Мисля, че ще живея.
– О, добре, така че… – Очите ѝ изведнъж се присвиха и тя притисна двете си ръце към челото. – Ууууу.
Докато се поклащаше нестабилно, хванала главата си така, сякаш щеше да се пръсне, студеният адреналин утоли похотта му. Руническата отрова беше отшумяла. Не трябваше да губи толкова време. Изпрати бърза мисъл на Зви, като ѝ каза да доведе останалите.
– Пайпър, какво трябва да правиш по-нататък?
– Аз… – Тя се разтрепери и се задъха, едва сдържана. – Аз…
Той я хвана за ръцете, за да я успокои.
– Аш! Пайпър! – Гласът на Лире се чу миг преди той да се втурне около скалите. Заслиза и спря, а очите му изхвръкнаха, по лицето му се разля недоверие. – Пайпър! Боже мой, виж се!
Мийзис го следваше почти по петите на Лире и очите му изпъкнаха още повече, а устата му увисна за миг, преди да успее да проговори.
– Рюджин? Тя е Рюджин?
– Пайпър. – Аш обгърна ръката си около средата ѝ, поддържайки тежестта ѝ. – Сега имаш своя демоничен блясък. Какво трябва да направиш по-нататък?
– Трябва да видя магията си.
– Тогава тя трябва да се засенчи – веднага каза Мийзис. – Магията е най-ясна, когато си засенчена.
– Може ли хемон да засенчва? – Попита Лире.
Силната болка можеше да предизвика засенчване, както и всичко друго, а фактът, че в момента не беше засенчена, подсказваше, че не е способна на това. Ако не можеше да види магията си в новата си форма, значи всичко това е било напразно.
Аш държеше Пайпър по-силно, докато тя се тресеше, а лицето ѝ беше бяло като сняг.
– Пайпър, можеш ли да засенчваш?
Тя се разтрепери, задъха се, после вдигна глава и по бузите ѝ се стичаха сълзи.
– Аш, изплаши ме.
– Какво?
– Пусни блясъка си. Уплаши ме!
За миг той не разбра. След това отстъпи назад и остави блясъка си да падне, надявайки се, че страхът от ефекта на кошмара ще подейства там, където силната болка се беше провалила. Той разпери криле, за да се уголеми, и се надвеси над нея, докато тя го гледаше с широки, насълзени очи. Лире и Мийзис се отдръпнаха, неволно реагирайки на паниката, която предизвика присъствието му.
Но Пайпър не помръдна. Отчаянието изкриви лицето ѝ.
– Изплаши ме!
– Не мога да направя нищо друго, по дяволите – изръмжа той. Нима вече не беше достатъчно ужасяващ?
Главата ѝ се завъртя, докато се оглеждаше трескаво наоколо.
– Сейя! Сейя, къде си?
Сестра му се промъкна между Лире и Мийзис, за да се присъедини към тях, твърде хладнокръвна, докато всички останали бяха бесни.
– Да?
– Свали блясъка си – помоли Пайпър. – Моля те, изплаши ме!
Сейя сви рамене и се подчини, а формата ѝ блесна от блясъка. Но ако неговият Кошмарен ефект не беше накарал Пайпър да засенчи, защо този на Сейя да е по-различен?
Само че в момента, в който сестра му разпери крилата си, ужасът проблезна по лицето на Пайпър и паниката заля аромата ѝ. И тогава той осъзна, че преди този момент ужасът е отсъствал от тялото и аромата ѝ. Пайпър не беше молила Сейя да я плаши повече. Беше помолила Сейя да я изплаши и точка.
Защото Аш не я беше плашил. Ефектът на кошмара му не беше проработил.
Имаше само миг, за да изпита шок, преди Пайпър да се успокои зловещо, треперенето ѝ да изчезне, а изражението ѝ да се изглади. Зелените ѝ очи потъмняха до най-дълбокото черно и го гледаха със зловещо спокойствие.
– Боже мой. – Гласът на Лире беше почти беззвучен, сякаш не искаше да привлече вниманието ѝ. – Погледни очите ѝ. Черни като смола.
Аш се напрегна, приплъзна се обратно в блясъка и зачака Пайпър да нападне или да избяга от заплахата пред нея. Сейя го копира, а крилата ѝ изчезнаха. Пайпър се вгледа в тях, а после очите ѝ загубиха фокус. Ръцете ѝ се вдигнаха, сключиха се и над дланите ѝ избухна светлина.
Аш, Сейя и Лире се отдръпнаха, но Пайпър не нападна.
Тя се взираше в магията си, във вихрещата се плетеница от синя и лилава светлина. Там, където двата цвята се докосваха, се излъчваше неестествено оранжево сияние. С напрегнато от концентрация лице, тя започна да разтваря ръцете си. Докато ги движеше, усукващите се пламъци също се разкъсваха, цветовете се разделяха, докато в едната си ръка тя държеше лилаво кълбо, а в другата – синьо. Оранжевото сияние беше изчезнало напълно.
С небрежни движения на пръстите си, сякаш го е правила хиляди пъти преди, тя отхвърли магията. В очите ѝ отново се появи зелено и тя се усмихна слабо. Аш не можа да реагира. Тя го беше направила. Беше влязла в Пустотата, беше отключила рюджинската си форма, засенчена като демон, и беше разделила двете си магически породи.
И неговият Кошмарен ефект не я беше уплашил.
Усмивката ѝ се разшири, очите ѝ засияха.
– Аз го направих!
Тя се хвърли към него с ръце, които стигаха до раменете му, и го блъсна в краката му с мощен удар. Напълно неподготвен, той падна на земята по гръб, а въздуха излетя от дробовете му.
– Добра работа – изхриптя той.
– Извинявай! – Изкрещя тя и се отскубна от него с ярко изчервяване.
Той се избута нагоре, а тя вече му се усмихваше отново, еуфорична от успеха си. Собственото му облекчение беше почти толкова силно. Последните няколко дни му се сториха като кошмар, от който най-сетне се събуждаше.
– Поздравления, Пайпър – каза Мийз и ѝ се усмихна. – Не мога да кажа колко съм облекчен. А новата ти форма е доста впечатляваща. Изключително съм любопитен как се е стигнало до това да имаш кръв на Рюджин.
Аш погледна принца на Ра, като не хареса едва доловимия блясък на алчност в очите на демона, който оглеждаше Пайпър. Защитните – и собственически – инстинкти се събудиха и Аш потисна предупредителното ръмжене.
Пайпър, привидно забравила, сви рамене и отметна косата си от челото.
– Вероятно никога няма да разберем. Въпреки че предполагам, че мога да попитам рюджин.
– А, може би не днес – промърмори Мийзис. – Току-що се уверихме, че ще продължиш да оцеляваш. Нека не рискуваме това толкова скоро.
Очите на Аш се присвиха, студеното подозрение пропълзя в червата му. Пайпър дължеше услуга на Мийзис за помощта му при навлизането в Надземния свят, а принцът вероятно скоро щеше да си прибере договорката. Аш не вярваше на това. Трябваше да се измъкнат от този свят и да попаднат на по-неутрален терен.
– Трябва да си съберем багажа и да се върнем – каза той.
Мийзис кимна в явно съгласие и се отправи към чакащите го хора. Аш погледна Пайпър, но не спомена за притесненията си относно принца Ра. Не искаше да помрачи щастието ѝ толкова скоро. Оставяйки я да почака още няколко минути, той повика Сейя на своя страна с поглед.
Мийзис беше замислил нещо. Той, Сейя и Лире трябваше да бъдат подготвени за всичко, което предстоеше. Той само се надяваше, че ще успеят да надхитрят принца на Ра. За съжаление опитът на Аш в това отношение не беше толкова добър, колкото му се искаше, а последният път, когато подцени Мийзис, едва не загина.
Ако това се повтореше… той щеше да го разбере. За да опази Пайпър, щеше да се наложи да го направи.

Назад към част 15                                                               Напред към част 17

Глава 11

„Кажи на Деми, че никога повече няма да излизаш с нея“ – изрева Лука, докато аз се вкопчвах в гърба на Пърл. „Тя ти оказва лошо влияние!“
Лив беше зад мен, а Сейдж и Деми бяха отпред, докато Мармал отклони Пърл към Земите на вещиците.
„Нали това е планът“ – казах на Лука. – „Аз убивам Моргана, а ти убиваш Маз.“
„Знам, но си мислех, че и аз ще присъствам, в случай че нещо се обърка“ – каза той.
Погледнах другите четири жени с мен и се засмях.
„Лука, в добри ръце съм. Напълно ще се справим с това. Сега, когато си крал, трябва да си възможно най-далеч от това.“
Той мълчеше.
„Кажи ми, когато приключиш. Пази се. Искам да се оженя за теб, а не да те погреба.“
„Ще се ожениш за мен“ – уверих го. „И, технически погледнато, по-скоро би било кремация, тъй като се превръщаме в пепел.“
„Не е смешно“ – изръмжа той и аз се ухилих на собствената си шега.
Деми имаше кисело изражение на лицето си. Представих си, че и тя се кара със Сойер през партньорската им връзка. Беше лош момент, с всичките ни големите планове да съборим лагерите за развъждане само за няколко дни, но не можех да оставя този шанс да ме подмине.

Пърл прелетя над селото на троловете, земите на феите и накрая се натъкнахме на пейзаж, който не познавах: плачещи върби, течащи потоци и тучни зелени хълмове. Беше красиво, но имаше и някакъв заряд във въздуха.
Започнахме да се спускаме. Когато се приближихме, аз се намръщих.
– Пристигнахме ли? – Извиках над вятъра, търсейки палатката или хижата на Моргана или където и да се е скрила, но всичко, което видях, бяха безкрайни гори и ферми.
– Лек проблем. – Мармал погали белите люспи на Пърл. – Нейният щит за невидимост изчезна в секундата, когато влетяхме в територията на вещиците. Тук няма да работи, така че ще трябва да изминете остатъка от пътя пеша.
Деми кимна и аз направих същото. Нямаше да позволя на една малка неравност по пътя да ме възпира от единствената ми възможност да унищожа психопатът, който ме беше напълнил с олово.
След като Пърл кацна в гъста ябълкова градина, ние слязохме от нея и нагласихме оръжията и раниците си.
– Ти оставаш с Пърл – каза Деми на Мармал. – Ще поддържам връзка чрез връзката ни.
Тя потупа главата си, галейки Пърл.
Мармал наклони глава в знак на съгласие и аз погледнах Лив.
– Знам, че си силна, но това може да стане лудо и чувствам, че трябва да останеш и да помогнеш за защитата на Мармал и Пърл? – Добре, исках да кажа, че тя не може да се справи в една вампирската битка, което знаех, че не е вярно, но просто обичах Лив толкова много, а Моргана беше луда. Въпреки че бях ловец, тя ме победи доста бързо.
Лив въздъхна и после кимна.
– Пази се. – Тя ме прегърна и извади меча си, застана пред Мармал и Пърл, сякаш беше техен пазител.
С усмивка последвах Деми и Сейдж в гората. Пърл, Лив и Мармал изчезнаха от погледа ни.
– Мислиш ли, че тя все още ще е там? – Говорех тихо.
Деми кимна.
– Тя се крие в малко търговско селце. Причината, поради която научихме за нея, е, че Мармал наскоро посети някои приятели в селото на троловете, а троловете плащат за всичко с клюки.
Намръщих се, несигурна какво означава това.
Деми прочете объркването ми.
– Някои търговци говорили за силна жена вампир, която се крие при вещиците и купува всичките им кожи и се храни с кръв, за което им плаща.
Трябваше да е Моргана.
Деми погледна надолу и се консултира с картата си, докато вървяхме през полета и овощни градини. Минахме покрай една уютно изглеждаща къща на вещица, която ни хвърли един поглед и само махна изненадано, когато изскочихме от царевичната ѝ нива.
Деми махна в отговор и жената се върна вътре.
– Хеликоптерът на Сойер е в готовност, ако имаме нужда от евакуация – сподели Деми.
Хубаво. Но се надявах да не се наложи.
Деми продължи да поглежда в картата, а след това настрани, концентрирана. Мисля, че докато ни навигираше, мислено говореше с глутницата си. Сигурно е голямо бреме да споделяш главата си с толкова много гласове. Едва успявах да се справя с Лука.
Беше около половин час разходка през провинцията на Земите на вещиците, преди Деми най-накрая да вдигне стиснатия си юмрук, за да спрем. Стигнахме до някакво селище. Отпред имаше калдъръмен път, който водеше нагоре към планината, а отстрани имаше малки тухлени къщи. Някои от тях имаха слънчеви панели, комбинирайки новото и старото.
Това трябва да е търговското село, в което Моргана се криеше.
Деми претича зад редица вили, докато Сейдж започна да сваля дрехите си, разголвайки се.
Добре… скромността на променящите се не беше нещо характерно.
Беше ден; крайниците ми бяха натежали от липсата на сън, което означаваше, че Моргана ще чувства същото.
След като Сейдж се промени във формата на вълк зад малка къща, Деми посочи картата и след това следващата къща.
Моргана е видяна за последно там.
Ако имах късмет тя щеше да спи и можех просто да ѝ откъсна главата и да приключа с това.
– Наистина ли си мислеше, че можеш да се промъкнеш? – Гласът на Моргана дойде зад нас. Всички се завъртяхме.
Мамка му.
Толкова за елемента на изненадата. Тя стоеше между двама мъже вампири, които бяха облечени във войнишка екипировка и изглеждаха готови за битка. Тя се ухили.
– Мога да надуша твоите малки космати приятели от една миля разстояние.
Погледът на Моргана пробяга по тялото ми, веждата ѝ се повдигна.
– Мислеше, че си ме убила? – Изстрелях в отговор. Гневът кипеше точно под повърхността на кожата ми. Беше променила Лука против волята му, беше насадила мисълта за убийството на майка му в главата на баща му и се опита да убие мен. Ако имаше някой, който заслужаваше да опита нестабилните ми емоции, това беше тя.
Двамата ѝ лакеи се втурнаха напред, а Сейдж и Деми изтичаха да ги посрещнат, сблъсквайки се.
Моргана, в замъглено движение, се стрелна напред и аз се втурнах, за да я ударя по главата с боен вик.
„Добре ли си?“ – Гласът на Лука прозвуча през връзката ни.
„Намерих Моргана. Времето не е подходящо за разговор“ – отговорих аз, когато юмрукът ѝ се свърза с ключицата ми и усетих как нещо се чупи. В същото време се пресегнах и изтръгнах част от косата ѝ. Пронизителният ѝ писък раздра въздуха.
Тя шокирано погледна косата в стиснатия ми юмрук и аз се ухилих. Не можех да кажа, че съм над скубането на косата. Докато свърша с нея, тя щеше да моли за милост.
Гневът ми достигна точката на кипене. Нещо голямо, пулсиращо и вълшебно се бе събудило вътре в мен и да го задържа в себе си, всъщност беше болезнено. Разпънах ръце и изкрещях отчаяно. Силна ударна вълна избухна от дланите ми и се блъсна в Моргана, като я хвърли назад и счупи наполовина дърветата в непосредствена близост до мен.
Какво по дяволите? Шокирано се втренчих в ръцете си. Аз ли направих това?
– Ти си Итаки! – измърмори Деми до мен, докато се бореше с вампира. – Твоята сила трябва да се е активирала, когато са те се превърнали във вампир.
Имах… сили на фея?
Свети глупости.
Бях толкова зашеметен от проявата на сила, която току-що демонстрирах, че не видях, че Моргана се връща към мен. Тя държеше кама в ръката си и тичаше толкова бързо, че едва я проследих. Хвърлих се назад, ръката ѝ едва пропусна, минавайки покрай ръката ми, врязвайки се в плътта ми.
Да си вампир беше лудост. Беше счупила ключицата ми преди малко и ме болеше, но вече ми се струваше, че е почти зараснала. Вместо да се тревожа за кървящата рана, както бих направила, ако все още бях човек, извадих кола зад гърба си и се втурнах напред. Намушках я, пробивайки шест дупки в нея в бърза последователност. Всички целенасочено в зони, които няма да я убият. Тя ахна от шок, когато оръжието ми проникна в нея.
– Това е за семейството на Лука – изсъсках аз.
Страхът се процеди по лицето ѝ и тя се втурна назад и далеч от мен. Когато стигна до линията на дърветат, тя побягна.
– Бяга! – изръмжа Деми. Краката ѝ бяха покрити с пепел от мъртвия вампир – както и муцуната на Сейдж. Вече се бяха погрижили за лакеите на Моргана.
Сейдж се стрелна напред, но Деми я хвана и я дръпна назад.
– Това е убийството на Аспен – смъмри я Деми.
Вдъхновена от тази увереност, излетях към редиците на дърветата, преди Моргана да успее да излекува напълно раните, които току-що ѝ бях причинила.
Бягах с пълна сила, но Моргана все още беше като мъгла пред мен.
Беше бърза, дори когато беше наранена, и започнах да се чудя дали мога да я настигна. Трябваше да изпратя още една ударна вълна. Първият път го бях направила само защото бях изпълнена с ярост.
„Бързо, разкажи ми нещо ужасно за това, което Моргана ти е причинила.“ – казах на Лука.
Той дори не попита защо искам това.
„Ако тя не беше отровила ума на баща ми, майка ми все още щеше да е тук и да може да присъства на сватбата ни. Но тя не е и малка част от мен се надява, че този ден ще бъде до мен.“
Добре, тази кучка е мъртва. Абсолютно мъртва.
Гневът ме разкъса толкова бързо и горещо, че изкрещях, докато парченце болка се стичаше по ръцете ми. Хвърлих цялата си сила в гърба на Моргана. Избухна навън, удряйки всичко по пътя си. Моргана падна напред по лице, докато храстите и дърветата се изтръгваха. Уау! Тичах по-бързо от когато и да било преди, стигнах до нея точно когато тя се надигаше. Скочих върху гърба ѝ с краката си, притискайки я. Стон се откъсна от устните ѝ.
Стиснах кола, наведох се и ѝ прошепнах в ухото:
– Ти никога няма да бъдеш кралица, но благодарение на теб аз ще бъда. – С всичката сила, която имах, забих върха на кола в гърба ѝ, точно където беше сърцето ѝ, и тя се отпусна. Тялото ѝ започна да се разлага, изсъхва като черупка, превръщайки се в пепел около ботушите ми. Докато Деми и Сейдж изтичаха зад мен, Моргана беше изчезнала.
Те издадоха два възгласа и аз не можах да сдържа усмивката си.
„Готово“ – казах на Лука.
Шокът разкъса връзката ни.
„Моргана е мъртва?“
„Мъртва е“ – казах му аз.
„Наранена ли си?“
„Не. И открих, че имам страхотна сила на фея.“
„Сила на фея!“ – изкрещя той.
Аз се засмях.
„Ще ти разкажа, когато се прибера.“
– Както ти казах, ще се върнем навреме за вечеря. – Деми грейна и ме прегърна през раменете. Не можех да се въздържа от възторга, който изпитвах от това, че наистина съм убила голям злодей. През целия си живот в обществото убивах вампири наляво и надясно, без да знам кои от тях са истински престъпници. От друга страна, Моргана го заслужаваше. Светът беше по-добро място без нея.
Тръгнахме към Пърл, Лив и Мармал с еднакви усмивки на лицата си. Когато най-накрая стигнахме до тях, те бяха готови да тръгват. Лив ме погледна с очакване и аз кимнах, което я накара да засияе.
Моргана беше мъртва. Сега просто трябваше да се погрижим за Маз. Тя беше тази, за която наистина се тревожех. Знаех, че Лука е силен – той беше кралят на вампирите, но ако нещо му се случи, докато изпълнява тази задача вместо мен, никога няма да си простя.

Назад към част 11                                                                   Напред към част 13

Глава 32
„Ще горя за вас с огън и ярост.“

Когато Ловеца закръжи над „Честър“, готвейки се да кацне, с изненада видях, че пред клуба не се е събрала обичайната шумна тълпа, която се блъска, подкупва и спори, за да влезе.
По-малко от петдесет души се мотаеха край отломките на бившия клуб на безопасно разстояние от оградената черна дупка.
Не се виждаше нито една фея. Обикновено имаше повече феи, отколкото хора, по-ниските касти, които Риодан не допускаше в клуба, се опитваха да съблазнят отегчената, гладна клиентела, на която беше отказан достъп, с незабавна, по-малко силна (и далеч по-малко привлекателна!) помощ.
Докато се плъзгах от гърба на ловеца, бях мишена на десетки остри, завистливи погледи. Завиждаха на моята „езда“, на това, че имам такъв мощен звяр, който сякаш е под моя команда, чудеха се какви магически дарове ми дава – и дали може да бъде изяден за сила вероятно.
Не се страхувах от петдесет човека. Не и толкова близо до Честър.
Разполагах с оръжия, Глас, Ловец и Баронс на разстояние от един SMS. Все пак останах близо до ловеца си, с една дебело изолирана ръкавица върху ледения му фланг. Треперех от студ. Без Ънсийли плът в мен не беше толкова удобно да съм толкова близо до един от ледените зверове. Бедрата ми бяха изтръпнали, а задника ми беше напълно замръзнал. Разтърках го енергично с длан, опитвайки се да го размразя и да възстановя усещането.
– Къде са всички феи? – Попитах, като погледнах към подземния вход и с изненада установих, че той не е охраняван.
– Вратите са заключени – каза една жена. – Позволява ли ти да го изядеш? – Попита тя с плашещо ярка усмивка, като стрелна жаден поглед към сатанинското ми возило.
Ловецът завъртя голямата си рогата глава и изхвръкна към тълпата със зашеметяващо точно огнено пипало.
Косата на жената се издигна в пламъци. Тя побягна с писъци, държейки се за главата. Останалата част от тълпата се отдръпна предпазливо от мен.
– Вратата на „Честър“ е заключена? – Казах недоверчиво. Никой не ми отговори и аз получих кратък странен проблясък на себе си, както трябва да изглеждам от тяхната гледна точка: Русокосо Барби, както Баронс беше казал, с пурпурна коса, заплетена от вятъра, покрита от главата до петите с лек прах от черен лед, застанала до демонично изглеждащ крилат дракон-звяр, с издути джобове, копие, закачено на бедрото ми, и автоматичен пистолет, който бях хвърлила през рамо, когато си тръгвах, без да мога да разбера каква е причината. Просто имах лошо предчувствие, че тази вечер може да ми трябват повече оръжия от обикновено, а може би целия този извратен, груб секс с Баронс ме беше накарал да се почувствам още по-зле.
– Честър никога не се затваря – възразих аз. Това е все едно слънцето да не изгрява.
Изведнъж вратата в земята издрънча и се отвори отдолу.
– Госпожице Лейн – изръмжа Баронс, докато излизаше. – Крайно време е. Хайде да вървим. – Той затвори вратата, после се наведе и проследи един символ върху нея, като промърмори тихо.
Хората започнаха да го притискат, скандирайки:
– Пуснете ни, пуснете ни!
– Махайте се оттук! – Изръмжа Баронс с Глас, който зашемети дори мен, и усетих, че краката ми започват да се движат по собствено желание. Не вие, госпожице Лейн – той ме стрелна с поглед.
Спрях и застанах, наблюдавайки с изумление как петдесет души се обръщат като зомбита и дървено се промъкват по улицата. Най-многото, което някога бях успявала, бяха четирима с една-единствена команда.
После му се намръщих.
– Сам – изръмжах аз – как си направил това с петдесет души наведнъж. Второ, защо ми подейства, когато мислех, че трябва да съм имунизирана срещу теб, и трето…
– Манастира е нападнат. Качете се на ловеца, госпожице Лейн. И прочетете това. – Той ми подхвърли една хартия. – Не разбрахме защо клуба е толкова празен. Един от посетителите донесе това. Тогава се обади Джада. Другите вече са тръгнали напред.
Той ме беше изчакал. Това сигурно го е побърквало, като е знаел, че се води битка, а него го няма. Чакаше приятелката си.
– Вие не сте моята приятелка, госпожице Лейн – каза той хладнокръвно.
– Можеше да отидеш и без мен – казах също толкова хладно.
– Можеше да провериш проклетите си съобщения.
Погледнах го с празен поглед.
– Не получих нито едно. – Измъкнах мобилния си телефон от предния джоб на дънките си. Беше напълно покрит с дебел слой лед. Когато летя, се забивам под костеливия връх на крилата на ловеца, защото така имам за какво да се хвана, а телефона ми сигурно беше притиснат към долната страна на студения гребен. Ударих го в близката кофа за боклук, за да разчупя леда. Разбира се, три текстови съобщения, а последното беше адски ядосано. Направих си бележка да го нося някъде другаде, когато летя в бъдеще.
– Все пак можеше да отидеш и без мен.
– Това, по дяволите, го знам. – Той ме погледна втренчено.
– Тогава защо не го направи?
– Защото, госпожице Лейн, когато света отиде в проклетия ад, аз винаги ще бъда на ваша страна. Прочетете шибания вестник. Дори Риодан не очакваше това да се случи. Изглежда, че „новините“ му не са толкова точни, колкото бяха някога.
Грабнах вестника и го сканирах бързо.

Дъблинският вестник

7 август ССС

СПРЕТЕ ЧЕРНИТЕ ДУПКИ, КОИТО
РАЗРУШАВАТ НАШИЯ СВЯТ!!!
ОСВОБОДЕТЕ ПРИНЦ КРУС!

Заложник под МАНАСТИРА АРЛИНГТЪН е най-
Могъщият принц на ФАЕ, създаван някога!
Той е нашия СПАСИТЕЛ!
Той има силата да спре черните дупки, които унищожават ЗЕМЯТА.
Само той притежава магията, която може да излекува нашия свят!
Силата на феите го е повредила и само магията на феите може да го СПАСИ.
ВРЕМЕТО НИ ИЗТИЧА!!!
Таен култ, известен като „Шийте зрящите“, го е взел за затворник и го държи в напразен опит да ИЗПОЛЗВА СИЛИТЕ МУ за свои собствени цели!
Те имат способността да пътуват до други светове и не се интересуват от този.
ПРИСЪЕДИНЕТЕ СЕ КЪМ КРЪСТОНОСЦИТЕ!
ОСВОБОДЕТЕ ПРИНЦ КРУС!!!
Срещнете се в абатството Арлингтън и ни помогнете да освободим нашия шампион!
Вижте картата по-долу!

– Кой би отпечатал това? – Избухнах.
– Нямам никаква представа – отвърна стегнато Баронс. – Нагоре. Сега.
Изкатерих се обратно на Ловеца и докато Баронс се настаняваше зад мен, посегнах към огромния, необятен ум на великия звяр.
„Можеш ли да ни помогнеш да се борим? Да повикаме още ловци?“
„Ние не се занимаваме с въпросите на феите и хората.“
„Ти ме разхождаше наоколо.“
„Забавлявам се.“
„Защото усети краля в мен? – Зачудих се. – Нареждам ти да ни помогнеш да се бием.“
„Дори ти не можеш.“
„Мога ли да ти предложа нещо?“
Ако подкупите бяха това, което искаше, щях да опитам.
То изръмжа дълбоко в себе си, някакъв вид кикот.
„Нямаш нищо. Ние имаме всичко.“
„Е, тогава просто побързай! – Призовах го. – Приятелите ми са в опасност. Заведи ни в манастира толкова бързо, колкото можеш да ни закараш там!“
„Не искаш да кажеш това. – То отново изръмжа и аз усетих веселието му. – Няма да оцелееш.“ Но то размаха огромните си кожени платна, размърда черния лед под нас, и подкара нагоре и нагоре.
Издигнахме се под облаците, където деня все още беше светъл, после през облаците и над тях, плавайки все по-високо и по-високо в чернотата и звездите и студеното, студено небе, а после, точно когато си помислих, че дробовете ми може да се пръснат и да стане опасно трудно да дишам, то прибра крилата си близо до тялото като орел, който се готви да се гмурне, и прошепна в ума ми с тихо ръмжене:
„Дръж се, не-кралю.“
Пъхнах ръце под плътно увитите му криле и прегърнах костеливия гребен, притиснах го, стиснах бедрата си и притиснах лице към мразовитата му кожа. Тя пламна и аз се отдръпнах рязко, но твърде късно, оставих слой от бузата си върху гърба му.
– Ау!
То изведнъж стана неподвижно, увисна в небето като мъртва тежест, без да помръдне нито една кожена люспа. Останах също толкова неподвижна, подготвяйки се за всичко, което щеше да се случи.
Изведнъж то се изстреля напред толкова бързо, че щях да полетя право от гърба му, ако не ме беше предупредило. Чувствах се като „Ентърпрайз“, който навлиза в скорост на уарп.
Прибрах лицето си ниско (но не прекалено ниско!) до кожата му, докато ръцете на Баронс се стегнаха около мен, и стиснах очи срещу режещия вятър. Усещах как кожата на бузите ми се отдръпва от гравитационната сила, която хората не са предназначени да изпитват без шлемове или космически костюми.
След миг отворих очи и наблюдавах звездите, които минаваха покрай мен като сребристи партийни панделки.
Зад гърба ми Баронс се смееше със сурово, свирепо въодушевление. Чувствах същото. Най-добрата. По дяволите. Суперкола. Някога.
Усетих как Ловеца подканя нежно съзнанието ми, за да се увери, че дишам и съм жива.
„Най-добрите характеристики за безопасност също.“
Профучахме с куршум през небето, спускайки се все по-надолу и надолу, докато най-сетне се появиха полета, буйни и фантастични от магията на Крус. За нула време бяхме почти до абатството.
– О, Боже, Баронс, виж всички феи! – По тесния криволичещ път към манастира се тълпяха множество феи, както Сийли, така и Ънсийли, а други се носеха, плъзгаха се и пълзяха по поляните, плискаха се и се носеха по потоците. Имаше и хора, макар и не много. Подозирах, че може да са били повече, но тази тъмна, дива армия се беше нахранила с тях, като всички претенции за съблазън бяха изоставени от глада на бойното безумие.
– Всички за Крус? – Извиках през рамо. – Мислех, че Сийли презират тъмния двор!
– Те не са подвластни – изкрещя той в ухото ми. – Непокорните винаги са непостоянни.
Веднъж преди това бях видяла масово събрани Сийли и Ънсийли. Не на групички тук и там, както бях видяла да се смесват в Честър, а изправени като могъщи армии.
В’лане водеше Сийли, а ние с Даррок бяхме застанали начело на Ънсийли.
Усетих как тектоничните плочи на нашата планета се разтресоха, дори когато и двете страни контролираха огромната си сила.
Сега между дворовете нямаше разделение. Сийли и Ънсийли се устремяваха към едно място с една цел.
Нашият манастир.
За да го унищожат.
За да освободят Крус. Да измъкнат най-могъщия принц на Фае в цялото творение. А те дори не знаеха, че той разполага с цялата мощ на Шинсар Дъб.
– Ех, Баронс, ние сме в един скапан свят – промълвих аз.
– На същата страница, госпожице Лейн. Една и съща проклета дума.

***

– Къде са Риодан и останалите? – Извиках, докато се издигахме ниско над битката.
Петстотин шийте зрящи бяха там долу. Но не видях нито един от Деветимата.
Сестрите ми бяха изправени пред хиляди феи, а още повече маршируваха директно към тях.
Ливадата пред абатството беше сцена, излязла направо от някой от филмите „Властелинът на пръстените“. Сред издигащите се мегалити и сребристите фонтани хората се сражаваха с всякакви чудовища, някои летящи, други пълзящи, трети преследващи. Някои красиви, други отвратителни. Имаше и онези проклети феи на смъртта, които се стрелкаха около главите на шийте зрящите! Гледах ги с ужас. Тя все още се смееше, когато беше убита от една страховита Ънсийли с тръбовидни листенца по цялото си тяло.
Там беше Джада, която сечеше кръг около нея, алабастровото острие на меча блестеше. Но това беше само едно оръжие, а там долу имаше хиляди феи, които летяха, плъзгаха се.
– Те не са кървави пресяващи – каза Баронс и изръмжа. – Те са шибани шофьори. И със сигурност, по дяволите, не могат да тръгнат по пътя.
Понякога забравях, че Деветката има ограничения. Струваха ми се толкова всемогъщи. Ако ги познавах, щяха да се преместят недалеч от манастира и да се запътят към битката насред Ънсийли.
– Ами защо не повика още ловци за тях?
– Този е единствения, който някога идва.
– По дяволите – проклех се, навеждайки се ниско и поглеждайки отстрани.
Чух зад себе си тихо ръмжене, последвано от хрущящ звук на разместващи се кости, после Ловецът се напрегна под мен и се разтърси силно. С всички сили се вкопчих в гребена на крилата му.
– Ти не си ми враг – изръмжа Баронс зад мен. – Ще се променя и ще падна.
Ще паднеш и ще се промениш – изръмжа Ловеца в главата ми. Той изви дългата си шия и изстреля огромен изблик на пламък през рамо, който взриви Баронс направо от гърба му и изпепели адски много от палтото и косата ми.
– Баронс! – Изкрещях, когато той се свлече от гърба на ловеца и падна към моравата, преобразявайки се при движението си.
Ловецът рязко се наклони и започна да обикаля обратно. Взирах се надолу, гледайки как Баронс пада. Когато падна на земята, той вече беше напълно преобразен – рогат, с остриета и свиреп.
Издигна се нагоре, гладка черна сянка, сграбчи най-близкия носорог за гърлото и откъсна главата му с огромните си челюсти.
После челюстите му се отвориха още по-широко, невъзможно широко, след което Баронс-звяра изчезна.
Когато се появи отново миг по-късно, момчето-носорог се строполи мъртво на земята.
Проклятие. А аз все още нямах представа как е убил Фае.
Чернокожият звяр избухна в битка, дивашки разкъсваше, драскаше с нокти и убиваше, разпръсквайки навсякъде вътрешности и жизнена кръв, а пурпурните му очи блестяха с див блясък. Изчезване. Появява се отново.
„Той не язди отново, не е крал. Нито пък ти.“
Ловецът се издигна по-ниско и извърна глава, очевидно на път да ме обезвреди по същия начин, по който се беше отървал от Баронс. Вдигнах и двете си ръце в знак на капитулация.
– Ще скоча, добре? – Казах набързо. – Само се спусни малко по-ниско, ще скоча. Но се опитай да не ме изхвърлиш по средата. Приближете ме до нея. – Посочих към Джада.
Ловецът падна като камък, а аз на около двайсет метра от земята се подпрях и скочих от проклетото нещо. Нямаше да издържа толкова добре под същия огнен взрив, който беше насочил към Баронс. Изгубих автоматичния си пистолет по средата на пътя надолу, гледах как се разбива в земята. Беше ми все едно. Това, което можеше да направи разликата в тази битка беше копието, и то беше на сигурно място в кобура си.
Опитах се да се подгъна и да се претърколя, за да намаля удара, но предметите, към които се спусках, се движеха и аз се приземих върху един от червено-черните стражи на Ънсийли и го отнесох на земята под себе си. Ударих ръка в оребрения му нагръдник, като го обезсилих, после издърпах копието си и го забих в корема му.
Адреналинът бушуваше в мен, изглаждаше ръбовете ми, усъвършенстваше рефлексите ми. Претърколих се, скочих на крака и започнах методично да си проправям път през плъзгащите се, лумпенизирани феи, решена да стигна до Джада. Мамка му, как ги е задържала толкова дълго?
Навсякъде около мен шийте зрящи се сражаваха с феи в ужасяваща битка, която нямаше равна на себе си. Разполагахме с три оръжия: копие, меч и Баронс, поне докато не дойдат останалите от Деветте, а шийте зрящите падаха тежко и бързо.
Докато се въртях, ритайки и нанасяйки удари с нож, с болка осъзнах, че се чува дрън-дрън-дрън от автоматична стрелба. Изпитвам особена омраза към изкопаването на куршуми от тялото ми, без да имам Ънсийли плът в него, и много се старая да се въздържам. Завъртях се, нулирах го и се канех да пробода, когато Ънсийли, когото преследвах, полетя назад, съборен от краката си от концентриран взрив от куршуми.
– Ей! – Изръмжах аз. – Махни се от убийството ми!
– Извинявай! – Изръмжа в отговор една от новите шийте зрящи, обучена от Джада, и се хвърли покрай мен, сваляйки от краката си носорог. Докато я гледах, тя измъкна мачете от ножницата на гърба си и започна да сече Ънсийли на парчета. Проклятие. Шийте зрящите може и да нямаха оръжия, които да убиват безсмъртни, но бяха адски добри в това да ги нарязват на парчета, правейки ги неефективни.
Усетих, че зад гърба ми има Ънсийли, завъртях се, протегнах ръка, за да нулирам, пробода, преместих се. Нула. Удар. Движи се. Започваше да ми се струва, че феите са абсурдно лесни за убиване. Борех се по-добре, отколкото някога преди. Нито един от тях не успяваше да нанесе удар по мен, сякаш отклонен от невидим щит. Бях изумена от собствената си невероятна доблест, колко по-добра съм станала, без дори да съм тренирала.
Впуснах се в битката с ожесточение, като периодично зървах абаносовия звяр, който беше Баронс, да се хвърля насам-натам, да набира мощни мускули, да разтваря широко челюсти, да разкъсва с нокти, да разкъсва с кътници. Докато си проправях път към Джада, Баронс се изтласкваше все по-навътре в тълпата и аз разбрах, че избутва шийте зрящите от пътя на опасността, опитвайки се да ги накара да видят, че е на тяхна страна, като поваля феи пред тях.
Започнах да крещя на всички шийте зрящи, покрай които минавах, знаейки, че другите девет скоро ще се присъединят към нас:
– Черните зверове с червени очи са на наша страна! Не ги нападайте! Не убивайте черните зверове. Те се борят за нас!
По дяволите. Дори Джада не знаеше истинската им форма. Това беше отговорност. Въпреки че със сигурност щяха да се върнат, имахме нужда от тях тук, за да се бият.
Докато се приближавах към Джада, се опитвах да не изпускам от очи Баронс. Мразех да знам, че той може да умре тази вечер. Изведнъж осъзнах колко много той трябва да мрази да знае същото за мен. Поне знаех, че ще се върне. Не и той за мен:
Не разполагах с карта за излизане от смъртта.
Изтръсках тази мисъл от главата си, докато забивах копието си в един особено гнусен Ънсийли с мокри, размахващи се пипала и си пробивах път през тълпата към Джада.
След това свих очи и се вгледах в сребристо блестящата гривна на китката ми. Следващият Ънсийли, срещу когото се обърнах, не го убих или прободох. Просто стоях там и му дадох достатъчно възможности да замахне към мен.
Юмрукът му отскочи, сякаш се беше ударил в невидим щит.
Аз се намръщих. В крайна сметка това не беше моята невероятна доблест.
Бях сложила гривната на Крус и тя беше толкова добра, колкото В’лане твърдеше, че е. Ънсийли не можеха да ме докоснат. По дяволите.
Все пак това беше сладко.
– Гледай меча си – изсъсках към Джада, докато се приближавах към нея. Подобно на копието ми, той можеше да ми причини ужасни неща. Исках тя да знае къде точно се намирам по всяко време.
Главата ѝ се вдигна и ме погледна, а аз си поех дъх. О, да. Тя убиваше. Това беше, което тя правеше. Изумрудените ѝ очи бяха напълно изпразнени от всякакви емоции. Беше толкова потънала в черва и кръв, че лицето ѝ беше замаскирано, а бялото на очите ѝ беше ослепително в сравнение с тях.
Пристъпихме гръб в гръб, попаднахме в перфектен синхрон, въртейки се, режейки, пробождайки.
– Кой, по дяволите, е публикувал този ежедневник? – Поиска Джада.
– Нямам никаква представа – казах и мрачно.
– Намерих го на връщане от Дъблин. Те вече ги бяха нападнали. Жените ми умират – изръмжа тя.
– Доведох със себе си няколко… Зверове – казах ѝ през рамо. – Имам съюзник, за когото не знаеш. Те се бият за нас. Нека твоите шийте зрящи знаят това. – Описах ѝ ги.
– Къде ги намери?
– Едно от моите времена в Сребрата – излъгах аз. Чувствах се добре да съм тук, да правя това, да убивам с Джада. Бяхме го правили и преди, а аз го бях пропуснала. Чувствах се толкова кърваво жива, биейки се с нея, сякаш бях точно там, където трябваше да бъда, и заедно можехме да победим всичко.
– Имаш ли доверие на тези свои съюзници?
– Напълно. Те могат да убият феите.
– Мъртви мъртви? – Каза тя недоверчиво.
– Да.
– Идват ли Риодан, Баронс и останалите?
Не знаех какво да отговоря на това и изведнъж осъзнах, че имаме проблем. Ако зверовете се появяха, а Деветимата не, тя щеше да се чуди защо не са дошли на помощ.
– Не съм сигурна колко от тях – казах накрая. – Знам, че някои от тях са заминали на някаква мисия за Риодан. – Уау. Това беше жалко. Мисия?
Но Джада не каза нищо и се отдалечи за известно време, а аз я изгубих тогава, тъй като тя изчезна в битката, за да разпространи информацията до жените си и без съмнение да се увери сама, че тези зверове, които бях довела, наистина са съюзници и наистина са способни на невъзможното.
Превърнах се в машина за убиване, разбирайки чистотата, която Джада и Баронс откриваха в този акт.
Тук, във войната, живота беше прост. Имаше добри и лоши момчета. Мисията ти също беше проста: Да убиеш лошите. Не се изискваше фасада на цивилизованост. Никакви сложни социални правила. Малко са моментите, в които живота е толкова неусложнен и праволинеен. Това е смущаващо привлекателно.
В крайна сметка се озовах близо до главния вход и Джада беше там, а няколко от Деветте в зверска форма, връхлитащи около нея, помагаха да се блокира вратата към манастира.
Риодан и Лор също бяха там, и двамата в човешки кожи, изчезваха, появяваха се отново, придържаха се близо.
Изхърках. Риодан мислеше за всичко. Някои от Деветимата щяха да се покажат, а други щяха да са „на някаква мисия“. Големите умове мислят еднакво.
Около нас феите започнаха да се отдръпват. Едно е да тръгнеш да освобождаваш принц, но малко от тях бяха готови да жертват безсмъртието си, за да го направят. Хората можеха да бъдат мотивирани да се бият до смърт, да защитават бъдещето на децата си, да защитават старите и слабите. Ние сме способни на патриотизъм, жертвайки се за дългосрочното оцеляване на потомството си и благополучието на нашия свят.
Но не и феите. Те нямаха бъдещи поколения, не се грижеха за другите от своя вид и изпитваха сериозно отвращение да се разделят с арогантния си, самодоволен живот.
Предупредително превключих сетивата си на далечна, приглушена станция, без да съм в настроение да бъда атакувана от какофонията на толкова много разтърсващи мелодии.
Както и подозирах, в нашия враг се разпространяваше силен раздор. Някои от крайните редици се отдръпваха, други, близо до центъра, си пробиваха път на свобода, за да направят същото.
Това не беше съсредоточена армия. Това бяха отцепници оттук и оттам, некоординирани, несплотени. Може би бяха дошли, преследвайки обща цел, но без по-цялостно оформен план за атака от фронтално нападение. И това нападение ги убиваше. Завинаги.
Въздъхнах, знаейки, че дори феите да се оттеглят точно сега, скоро мрака ще се срути и някои ще опитат отново. Те щяха да започнат по-добри атаки, по-прикрити, по-съсредоточени и брутални. Новината беше излязла наяве: Легендарният принц Крус беше хванат в капан под нашия манастир.
Внезапна експлозия зад гърба ми едва не ме събори от краката, а върху гърба ми се изсипаха пръски стъкло.
– Пожар! – Изкрещя някой. – Манастира гори!
Главата ми се завъртя точно в момента, когато друга експлозия разтърси манастира.

Назад към част 32                                                           Напред към част 34