Категория: Аби Глайнс

15 ЮНИ / 20:57

Ел Харди

Вратата се затвори за Багряна, когато тя излезе от апартамента ми. Тя си тръгна последна. Останалите бяха започнали да излизат преди двайсетина минути, като започнаха с Мика и Джуд. Бяха се отправили към Лайв Бей, тъй като Лариса работеше тази вечер. Когато си тръгваше, Мика ѝ беше взел няколко сладкиша.
Когато гледах как Офелия се слива със семейството ми и как безпроблемно брат ѝ е тук с Блис, раздразнението ми намаля с напредването на нощта. Неловкостта, за която се притеснявах, изобщо не се беше случила. Офелия беше доказала, че може да се държи с Мика, а и той се беше забавлявал с шегите.
Когато бях оставил всички тях зад гърба си и бях тръгнал да търся живот извън това място, бях забравил за подобни неща. Някак си през всичко това бях започнал да мисля, че не искам това и че да приключа с всичко това е това, от което имах нужда. Тази вечер вече не бях толкова сигурен.
– Беше забавно – каза Офелия, докато вървеше към мен от вратата, която беше отворила за сестра ми, защото ръцете ѝ бяха пълни с остатъци от храна и вино.
Забавлението не беше точно думата, която бих използвала, за да го опиша, но ми беше харесало. Да бъда насаме с Офелия щеше да е за предпочитане. Да имаш някакво предупреждение, че всички ще се появят и ще нахлуят без предупреждение, щеше да е по-добре. Най-малката ми сестра не беше тук и не попитах, но ако Багряна я беше пропуснала, тогава щеше да има и тази драма, която щеше да произтече от това.
– Така е много по-добре – отвърнах, когато тя седна до мен на дивана.
– Не мога да споря с това – каза тя и се притисна към мен. Ръката ѝ се плъзна по корема ми и тя положи глава на гърдите ми. Напрежението, което бях задържал от тази вечер, изчезна толкова лесно. Не знаех как бях оцелял без ефекта от присъствието на Офелия толкова дълго. Как щях да оцелея, когато това свърши… Не можех да мисля за това.
– Сестра ти прави много добри брауни. Изядох две – каза тя.
– Майка ми ги прави. Мога да кажа, когато ги видя. А ти изяде три – отвърнах аз.
Тя наклони главата си назад, за да ме погледне нагоре. Забавният блясък в очите ѝ ме накара да се разсмея.
– Откъде знаеш колко съм изяла? – Предизвика ме тя.
Протегнах ръка, за да махна от пътя си кичура коса, който се канеше да падне в очите ѝ.
– Не правя почти нищо друго, освен да те наблюдавам, когато си в стаята. – Ето, как беше това за честност.
Начинът, по който очите ѝ омекнаха, а после потъмняха, накара члена ми да се втвърди. Тя не каза нищо, но след като ме погледна със знойния си поглед „Чукай ме“, премести крака над коленете ми, а после се повдигна с едно грациозно движение, при което остана разкрачена в скута ми.
Поставих ръцете си върху голите ѝ бедра. Късите панталони, които носеше, се бяха вдигнали и аз лесно можех да вкарам ръце в крачолите, докато стигнах до сатена на бикините ѝ. Но не го направих. Държах ръцете си точно над коленете ѝ и чаках. Тя беше направила тази крачка и аз щях да се наслаждавам на всяка минута от съблазняването ѝ.
Тя прокара ръце през косата ми, а очите ѝ останаха в моите. Ноктите ѝ леко остъргваха скалпа ми, докато стигнаха до врата ми. После ме оставиха и с едно дръпване свали блузата си и я пусна до нас на дивана. Дори не успях да оценя гледката, преди тя да дръпне блузата ми. Вдигнах ръце и се наведох, за да ѝ помогна да ме съблече. Когато я нямаше, тя започна да се отървава от сутиена си. Вниманието ми беше приковано от този процес и аз наблюдавах със страхопочитание и обожание как гърдите ѝ отскачат свободно от дантелата.
Нямаше да мога да изчакам следващото ѝ движение, не и с тези перфектни пълни гърди с розови връхчета толкова близо. Протегнах ръка, хванах ги с по една във всяка ръка и масажирах всяко зърно с възглавничката на палеца си. Тя издаде звук на удоволствие и изви гръб, за да ми осигури пълен достъп.
Плъзнах ръцете си зад гърба ѝ и я притиснах по-близо, докато устата ми не беше достатъчно близо, за да усетя сладостта пред себе си. Офелия започна да се люлее в ритъм, който притискаше клитора ѝ директно върху издутината на дънките ми. Тя дишаше и тихо повтаряше името ми, наред с други неща. Всичко останало беше забравено, освен нарастващото налягане вътре в нея. Тя искаше да се освободи, а аз имах място на първия ред на събитието.
Проследих с целувки ключицата и гърдите ѝ. Но това беше за мое собствено удоволствие. Офелия беше почти стигнала до кулминацията си и очите ѝ бяха затворени, докато започна да язди по-силно в скута ми. Повдигнах глава, за да наблюдавам как първия трепет преминава през тялото ѝ. Ръцете ѝ се хванаха за раменете ми, устата ѝ се отвори, когато извика, а подскачащите ѝ цици започнаха да се поклащат еротично заедно с треперещото ѝ тяло.
Запомних я по този начин. Всеки детайл от лицето ѝ, извивката на шията ѝ, долината между гърдите ѝ. Не бях романтичен. Вече не. Бях реалист. Но в този момент бях сигурен, че Офелия Финли е най-красивото творение на Земята.
Гледайки как се връща към мен и очите ѝ примигват няколко пъти, а по устните ѝ се разстила бавна усмивка, знаех, че никога няма да бъда този, който ще си тръгне от нея, но един ден тя ще ме напусне. Красотата ѝ не беше достатъчна, за да излекува щетите в мен.
– Може би се занимавах с някакво натрупано сексуално напрежение – каза тя, докато зачервените ѝ бузи потъмняваха. След това сведе глава и се засмя тихо на себе си, преди да се наведе напред и да я облегне на рамото ми.
Наслаждавайки се на това, че е толкова близо до мен и че я притискам към себе си, целунах върха на главата ѝ и вдишах кокосовия ѝ аромат.
– Не се оплаквам. Това беше едно от най-еротичните неща, които някога съм преживявал.
Офелия се облегна назад и ме погледна скептично.
– Това, че те гърчех като тийнейджър, беше еротично? – Попита тя с нотка на хумор.
Повдигнах рамене.
– Пълното необуздано удоволствие, което наблюдавах как се изгубваш, беше определено най-еротичното нещо, което съм виждал.
Ъгълчетата на пълните ѝ устни се повдигнаха и тя ме изучи. Видях кога очите ѝ започнаха да преминават от забавни към знойни. Когато тя започна да се движи от мястото си в скута ми, исках да я хвана и да я задържа там, но по начина, по който ме гледаше, реших да я оставя да направи каквото си мислеше.
Тя се изправи пред мен и започна да спуска късите си панталони надолу по бедрата си, след което с малко секси разтърсване те паднаха на пода. С едно побутване на крака си тя ги отмести настрани. След това коленичи между краката ми и ме погледна с предизвикателство в погледа си.
Страх ме беше да дишам.
Ръцете ѝ докоснаха бедрата ми, после ги вкара вътре, докато дланите ѝ не притиснаха вътрешната страна на бедрата ми. С един тласък тя разтвори краката ми по-широко, след което плъзна ръце нагоре към закопчалката на дънките ми. Бях хипнотизиран, докато гледах как бавно разкопчава ципа. Това беше всичко, което можеше да направи без моята помощ. Погледът ѝ се вдигна обратно, за да срещне моя, и аз повдигнах бедрата си достатъчно, за да може тя да свали дънките заедно с боксерките ми.
Тя спря, когато вече напълно твърдия ми член се освободи от затвора. Не бях сигурен дали планираше да се качи обратно в скута ми, или имаше други идеи, когато ръцете ѝ се свиха около горещата чувствителна плът и започнаха внимателно да го помпат.
Вече не ми се налагаше да си напомням да дишам. Бързото дълбоко поемане на кислород беше първото от многото. Не исках да затворя очи и да пропусна гледката на ръката ѝ върху члена ми. Дългата ѝ руса коса, опряна в бедрата ми, и гърдите ѝ, които се допираха до вътрешната страна на бедрата ми. Мислите ми продължаваха да се въртят около това как тя отново се качва върху мен и как се плъзгам в тясната ѝ мокра путка, докато тя подскача и се люлее върху мен. Пулсирах при мисълта колко невероятно би било да се разтоваря в нея по този начин.
Точно когато се канех да ѝ кажа да се върне върху мен, главата ѝ се спусна и преди да успея да регистрирам какво прави, топлината на дъха ѝ докосна върха на члена ми, пухкавите ѝ устни се плъзнаха надолу по него, а гладък влажен език си играеше по изпъкналите вени, докато не усетих как главата се удари в гърлото ѝ. Лекият задушаващ звук, който тя издаде, накара всички рационални мисли да изчезнат.
– ЕБАНЕ! – Изстенах и я хванах за главата, за да я задържа там. Това обаче не я спря. Главата ѝ започна да се поклаща нагоре-надолу, докато обгръщаше с ръка основата на члена ми. Звуците от смученето ѝ ме побъркваха почти толкова, колкото и усещането от всичко това.
Главата ми падна на дивана и се борих да си поема дъх, но Офелия засмука силно свръхчувствителната ми глава.
– БОЖЕ! Да, бебе. Изсмучи го – окуражих я аз. Никаква друга мисъл не беше в състояние да проникне. Бях изчезнал. Изцяло под неин контрол. Тя ме владееше с устата си.
Краят на езика ѝ премина по страната на ерекцията ми, след което го хвана отново и го изпомпа, преди да спусне устата си върху него и да ме приеме отново докрай. Този път усетих задната част на гърлото ѝ, а после още малко. Тя се задъхваше, докато го вкарваше по-дълбоко. Ебати майката, тя щеше да ме убие по най-добрия възможен начин.
– Светая светих, бейби, това е то. Вземи всичко – изръмжах, докато говорех, и я хванах за косата, за да я избутам още по-надолу. Тогава тя изстена и начина, по който усетих вибрацията на члена си, ме накара да започна да се треса. Това беше твърде невероятно. Не бях готов да свърши, но почти беше дошло. Не знаех колко още от сладкото мъчение мога да издържа, преди да експлодирам.
Тя започна да целува главичката, след което я обходи с език. Опитах се да си поема дъх, но нямах достатъчно време, защото този път тя ме засмукваше по-силно. Агресивно. Сякаш това я възбуждаше. ИСУСЕ! Това щеше да ме изпрати на ръба.
– Скоро ще свърша, бейби – предупредих я аз.
Тя стана по-дива, докато стискаше основата с ръка, сякаш беше гладна за нея. Гледката как ме поема в устата си толкова отчаяно беше това. Не можех да поема повече.
– ЕБАНЕ!!! – Изревах и тъкмо когато освобождаването ми се пръсна на свобода, тя отмести главата си назад и използва ръката си, за да изстреля товара ми по голите си гърди. Тялото ми се дръпна почти насила, докато гледах как спермата ми я покрива. – ГААААХ! – Беше последният ми вик, преди да падна на дивана, задъхвайки се за въздух.

Назад към част 22

15 ЮНИ / 17:37 Ч.

Офелия Финли

Очаквах, че трафика в събота следобед ще бъде по-лош, отколкото по крайбрежието. Пътуването ми от Розмари Бийч до Морски Бриз беше отнело точно два часа. След като танцовия лагер приключи днес, вече бях натоварила багажа си в колата, за да дойда по този път.
Ел беше тръгнал да се връща тук в четвъртък, след като бяхме отишли на обяд. Докато се хранеше, той получи обаждане от баща си за това, че баба му не се чувства добре след химиотерапията тази сутрин. Ел почувства, че трябва да се върне и да я провери.
Беше ми трудно да го гледам как си тръгва, но причината за това ме накара да го обичам още повече. Той дори не се беше върнал в „Морски Бриз“, когато ми написа, че ще се върне този уикенд, ако всичко е наред. Веднага му казах, че след работа днес ще дойда при него.
Намирането на място за паркиране беше достатъчно лесно. Повечето хора вероятно бяха излезли в събота вечер. Пресегнах се и взех нощната си чанта от пътническата седалка, след което излязох от колата. Звукът на плажа, който беше толкова близо, ме накара да се почувствам като у дома, въпреки че това беше съвсем различно място. Погледнах нагоре към апартамента на Ел, светлината светеше, а мотора му беше паркиран на определеното за него място. Той ме очакваше.
Бях гладна и се надявах да хапнем скоро. Всичко, което бях яла на работа днес, беше макарони със сирене за микровълнова фурна. От друга страна, ако Ел искаше да ме съблече гола и да ми даде няколко оргазма първо, нямаше да съм против и това. Не бях мислила за почти нищо друго, откакто той си тръгна от мястото ми. Колкото и да ми харесваше бавната любов, която имахме предишната вечер, тази вечер бях в настроение да ме вземе грубо. Харесваше ми мръсната му уста. Мисълта за това ме възбуждаше.
Докато стигна до стълбите, които водеха към апартамента му, вече се усмихвах. Очаквах див секс, вероятно на кухненската маса или може би на дивана му. Колкото повече се приближавах до вратата му обаче, толкова по-силни ставаха гласовете. Когато почуках на вратата, разбрах, че там има няколко души. Ел не беше казал нищо за това, че други хора са тук, когато му се обадих по-рано.
Вратата се отвори и сестрата на Ел, Багряна, отвори. Тя беше поразителна с червена коса и бледа кожа като на майка си. Усмивката, която се разля по лицето ѝ при вида ми, беше облекчение. Никога не ми се беше случвало да разговарям много с Багряна и знаех много малко за нея. Исках семейството на Ел да ме хареса.
– Сега разбирам защо Ел беше толкова раздразнен от пристигането ни – каза Багряна, отстъпи назад и отвори вратата по-широко, за да вляза. – Мика донесе бирата, аз донесох брауни и червено вино, а Джуд донесе домашната лазаня на майка си с чеснов хляб. Изглежда, че нашата домашна трапеза не е била в плановете му за тази вечер – тя ми обясняваше всичко това, което осъзнах.
Влязох в апартамента, когато Ел тръгна към мен намръщен. Когато стигна до мен, той взе чантата от ръката ми.
– Току-що влязоха – каза ми той и от изражението на лицето му се зачудих дали възнамерява да ги изгони. Надявах се да не е така. Не исках да бъда причината той да изгони семейството си. Знаех, че Мика е женен за лелята на Ел – Лариса. Това правеше него и по-малкия му брат Джуд семейство. Погледнах натам и не видях никой друг. Само тези тримата.
– Умирам от глад – казах, като погледнах към Багряна. – Бих искала лазаня, чеснов хляб и едно-две браунита.
Усмивката на Багряна стана по-ярка, а след това тя изстреля усмивка към брат си.
– Виждаш ли, тя е гладна. А сега иди да и сложиш чантата и спри да ни гледаш всички, сякаш сме натрапници. Защото очевидно сме, но все пак сме дошли с храна и напитки.
Намръщената физиономия на Ел не изчезна, докато той тръгна с чантата ми обратно към спалнята.
– Ти си сестрата на Нейт – каза тогава Мика Фалко, сякаш се опитваше да ме постави на място и просто му хрумна.
Кимнах му.
– Виновна съм.
– Няма да лъжа, нямахме представа, че ти и брат ми сте хм… Близки. Искам да кажа, че си спомням как ти и той се разхождахте до плажа в нощта, когато той пристигна при Блис, но не знаех, че се виждате… – Последните ѝ думи се изгубиха, сякаш бяха по-скоро въпрос. Не можех да виня Ел, че не е казала на никого. Аз също не бях казала на семейството си. Всичко това беше нещо ново. Планирах да говоря с майка ми за нещата, но все още не го бях направила. Почти се страхувах да не разруша щастливия балон, в който се намирах с Ел.
– Това са татуировките, нали? – Поклати глава Мика и се засмя. – Проклетото момче се мастилява и от задръстеняк се превръща в играч за една нощ.
Мика Фалко беше присъствал на достатъчно много от същите събития като мен, за да знам, че той е този с всички коментари и често забавни, но неподходящи едносрични реплики. Беше добър и в разсейването на неловки моменти. Няколко пъти бях ставала свидетел на това. Въпреки това не ми харесваше, че наричаше Ел задръстеняк.
– Мастилото е горещо – но Ел беше в полезрението ми доста преди да изчезне. Просто все още не бях събрала смелост да направя крачка. – Добре де, може би това не беше точната истина, но накара подигравателната усмивка на Мика да се превърне във впечатлено изражение на широко отворени очи.
– Е, по дяволите, пич – каза той, когато Ел се върна в стаята. – Не знаех, че имаш такава шибана игра, преди да избягаш.
– Не обръщай внимание на Мика, всички го правим – каза Багряна точно преди на вратата да се почука отново.
– Майната му – промърмори Ел и Багряна го игнорира, за да отвори.
– Моля те, кажи ми, че това е дип от спанак и артишок. – Гласът на Багряна беше изпълнен с копнеж, докато тя се отдалечаваше от пътя си, а Блис влезе с торба чипс, последвана от брат ми, който носеше купа, за която предположих, че е дипа, на който Багряна се надяваше.
– Разбира се, че е – каза Блис и ѝ се усмихна. – Не можех да се появя, без да донеса любимото ти… – Тя спря по средата на изречението, когато погледа ѝ срещна моя. Той се превърна от объркан в изненадан.
– Ти си поканила това отроче? – Тонът на брат ми беше подигравателен, така че го изстрелях с раздразненото си мърморене, което винаги правех, когато ме наричаше отроче.
– Сега се чувствам по-добре, че съм на тъмно – каза Багряна с лек смях. Изглежда, Багряна беше организирал това изненадващо парти за затопляне на къщата. Брат ми беше говорил с нея, когато спомена, че съм поканена. Багряна беше разбрала, че Нейт също няма представа за мен и Ел.
– На тъмно? – Попита Нейт, като постави купата на бара, преди да се обърне към останалата част от стаята.
В този момент ръката на Ел почиваше върху долната част на гърба ми и топлината на тялото му се усещаше успокояващо, когато той се приближи до лявата ми страна. Достатъчно близо, за да направи нещата много ясни.
Веждите на Нейт се вдигнаха, докато възприемаше очевидното невербално изявление.
– Наистина? – Попита той, звучейки учудено. – С нейната умна уста и поведение? Виждал си тази нейна страна, нали?
– Не съм над това да ти набия задника пред всички тези мили хора – предупредих Нейт. Който след това се засмя и поклати глава.
– Дори в добър ден, сестричке. По дяволите, мислех, че след премиерата на филма каквото и да се случваше между вас двамата, беше приключило. – Видях в очите му, когато се втренчиха в моите, че той е добре с това. Развеселен, но доволен. С оглед на историята на Ел и Блис не бях сигурна как ще се почувства. Честно казано, не ме интересуваше, но беше хубаво да видя, че не се притеснява от това. Дори беше щастлив.
Преместих поглед към Блис, след което осъзнах, че тя може да не е толкова доволна. Знаех, че обича брат ми неистово, и не се притеснявах, че ще се чувства така, сякаш има някакви претенции към Ел. Но тя беше моя снаха. Ел беше най-добрия ѝ приятел. Никой от нас не ѝ беше казал и тя беше влязла в ситуацията сляпа. Като всички останали.
Тя започна да изучава Ел, после замисления ѝ поглед се премести върху мен. Бавно в ъгълчетата на устата ѝ се появи усмивка.
– Чудех се след премиерата на филма… И оставянето на Ел там, но тогава никой от вас не каза нищо – каза тя, сякаш всичко се нареждаше на мястото си. – Добре. – Това беше всичко, което тя каза и ме дари с топла усмивка, която съответстваше на изражението в очите ѝ. – Няма да ви имам за лошо, че не ми казахте, след като дори братята и сестрите ви не знаеха – добави тя с вдигане на рамене, след което се приближи, за да подаде на Нейт чипса, който носеше.
– Ти няма да го предупредиш за нея? – Попита брат ми Блис.
– По дяволите, Финли, тя не може да е по-лоша от теб, а всички ние трябваше да ти позволим да имаш нашата сладка невинна Блис – каза Мика, докато се приближаваше, за да вземе капака от дипа. – Ел сега е целия замислен и секси. Разбира се, тя е прекрасна, може би извън неговата лига, но те се срещат. Хайде да хапнем, преди да се появи още едно проклето семейство и да се наложи да минем през всичко това отново.
Мълчаливият Джуд най-сетне се изправи от мястото на дивана, на което седеше тихо.
– Слава Богу, умирам от глад, докато тази шибана сапунена опера се разплита на живо.
Обърнах глава, за да погледна към Ел. Той не се мръщеше толкова силно, но все още не изглеждаше развълнуван от това.
– Донесоха храна – прошепнах аз.
Тогава той срещна погледа ми.
– Багряна трябваше първо да ме попита – каза той.
– Спести ни необходимостта да им кажем – добавих още едно „за“ в ситуацията.
– Вярно. – Той сви леко очи, сякаш се опитваше да прочете мислите ми. – Добре ли си с това?
– Да. А ти? – Отвърнах. Защото той не изглеждаше доволен от нищо.
Той въздъхна, след което едно малко дръпване повдигна дясната страна на устата му.
– Да. Просто исках тази вечер да бъдеш само с мен.
Това ме накара да изтръпна и да се замайвам, че ме е искал за себе си. Това означаваше, че и той е мислил за мен. Липсвах му.
– Те не остават да пренощуват – отбелязах аз, въпреки че разбирах какво искаше да каже.
– Може ли двамата да спрете да се чукате с очи, за да можем да се храним на спокойствие? – Обади се Мика от края на масата, на която сега седеше с чиния с храна.
Изражението на Ел отново потъмня, когато насочи погледа си към Мика, и аз го хванах за ръката, за да я стисна.
– Да ядем – казах, като се опитвах да не се разсмея.
– Изглежда като ангел, но ноктите, които излизат от тази и устата, ще те шокират – каза брат ми на Мика. – Добре умееш да и даваш, но ако тя се развихри, си срещнал своя съперник. – След това Нейт насочи вилицата си към Ел. – Този просто още не го е видял. Защото, ако беше видял, нямаше да ни гледа с тази вбесена гримаса, а щеше да се притеснява за нас.
Брат ми се напъваше. Стрелнах го с предупредителен поглед. Не исках семейството на Ел да си мисли, че съм психопат. Той се засмя и сложи чипс с дип в устата си, след което ми намигна.

Назад към част 21                                                     Напред към част 23

13 ЮНИ / 12:06 Ч.

Ел Харди

Звукът на гласовете на малките момичета затихна. Вдигнах поглед от лаптопа си и видях, че е пладне. Офелия беше казала, че ще има двучасова почивка от дванайсет до два часа. Трябваше да се върна в Морски Бриз тази сутрин. Трябваше да се настаня в апартамента си, да си намеря работа и да реша дали да се върна в Атланта, за да си взема нещата, или просто да се обадя и да видя дали Грейт няма да ми изпрати това, което съм оставил при него. Бях почти сигурен, че клуба, в който бях работил, ще ми изпрати по пощата заплатата, която все още ми дължеше.
Събудих се и намерих Офелия завита да спи до мен с ръце, увити около моите, сякаш се опитваше да се доближи до мен дори в съня си. Бях решил, че още един ден няма да навреди. Не исках да се сблъсквам с реалността, когато имах това тук. Не исках да се връщам в Атланта сега, когато знаех как близостта с Офелия ме кара да се чувствам отново жив.
Свободата от тъмнината, която ми даваше присъствието на Офелия, възможността да я видя да се усмихва, да я слушам как се смее, просто шибаната възможност да бъда в нейно присъствие беше лек за празнотата. Сякаш Вселената ми казваше, че съм преживял ада и тя е моята награда. Тази идея ме караше да се чувствам виновен. Бях я отблъснал. Офелия беше красота и за миг ми се удаваше да я изпитам. Тя притежаваше някаква сила да вплита тази красота във всичко около себе си.
Бях останал тази сутрин заради всичко това и за разлика от сексуалната ни експлозивност от предишния ден, в ранните часове на разсъмване бяхме постъпили бавно. Наслаждавах се на това, че сме там заедно. Бях я целунал и за миг бяхме само ние. Нищо друго на света. Колкото и да беше променил живота ми предишния секс с нея, тази сутрин беше духовна. Да го опиша като правене на любов не беше подходящо.
Вратата към таванското помещение се отвори и всеки нерв в тялото ми реагира на знанието, че тя се е върнала. Отново близо. Тук, с мен. Бях напълно прецакан и го знаех. Идеята да я оставя изглеждаше невъзможна. Атланта и всичко, което криеше, ми се струваше като друг живот.
Не можех да нарека тази лудост, която тя бе създала в мен, любов. Бях влюбен. Неведнъж и знаех какво е усещането за любов. Това беше съвсем друга сила. За която нямах име. Не бях сигурен, че някой има име за реакцията, която само мисълта за нея предизвикваше в мен.
– Умирам от глад – обяви тя, докато озаряваше мястото с усмивката си. – Искаш ли да дойдеш с мен да намерим храна? Защото да сготвя нещо не звучи никак привлекателно.
Затворих лаптопа си и се изправих.
– Къде искаш да отидем? – Попитах. Тази сутрин тя имаше достатъчно време да вземе само банан и протеиново барче на излизане от вратата.
Изражението ѝ беше дълбоко замислено, преди да вдигне пръст и да каже с очевидно вълнение:
– Знам!
Не ме интересуваше къде се намира и каква храна имат. Бях с нея и това правеше света по-светъл.
– Хайде тогава да вървим – казах аз и взех ключовете си от масата.
– Харесваш ли тайландска храна? – Попита тя, изучавайки ме, сякаш очакваше да излъжа и трябваше да разшифрова истината.
– Не ми е любима, но съм готов да я опитам – отговорих достатъчно честно.
Тогава тя избухна в огромна усмивка, преди да се засмее.
– Мразя тайландска храна – каза тя, докато все още се смееше. – Имаш късмет. Masters е място за барбекю.
Сбърчих вежда и не допуснах забавлението да се появи на лицето ми.
– По дяволите, мразя барбекю – излъгах аз.
Тя се разсмя още по-силно, преди да отговори:
– Добър опит. Виждала съм те да изяждаш чиния, пълна с пиле на барбекю, на годежа на Нейт и Блис. И се върна, за да си вземеш още нещо за дояждане.
Това ме накара да направя пауза и да го възприема. Тя ми беше обърнала толкова голямо внимание онази вечер, че беше запомнила какво съм ял? Как да преценя това? Дали просто защото тогава ме беше преценила като най-добър приятел на годеницата на брат ѝ и като мъж? Или защото искаше да ме погледне?
– Не се замисляй толкова много – каза тя с присвити очи. – Аз гледам хората.
Тогава се усмихнах. Ако тя изпитваше нужда да прикрие факта, че е запомнила подобна дребна подробност за мен, значи ме е изучавала не само за гледане на хора.
– Тогава ми кажи какво е ял някой друг тази вечер – предизвиках я аз. – Ако си наблюдавала хората, не може да съм бил единствения, когото си наблюдавала.
Розовият цвят, който мигновено оцвети бузите ѝ, каза повече от всичко друго, което можеше да каже в този момент. Възможно ли беше Ел, който бях, преди да ме променят гадостите, които бях преживял, да е била привлекателен за Офелия? Възможно ли беше нещо в мен, различно от външния ми вид и втвърдяването ми, да я е привлякло към мен?
Ебати майката. Тя ме привличаше. Онази невидима нишка, която бавно се удебеляваше в по-солидна структура. Правеше я по-важна. По-необходима. По-желана от мен, отколкото беше безопасно. За всеки от нас.
– Добре – каза тя, възвръщайки си увереността, която притежаваше толкова добре. – Гледах само теб. Бях заинтригувана.
Почувствах, че иска да каже нещо повече, но не го направи. Искаше ми се да натисна, но се въздържах. Тя беше признала достатъчно. Зачервените ѝ бузи ми подсказаха, че се чувства уязвима от това, че го знам. Не исках да съжалява, че се е отворила за мен по този начин.
Приближих се до нея и спрях едва когато бяхме на сантиметър един от друг.
– Беше невъзможно да не те гледам. Всеки един мъж в стаята те гледаше. Ребрата, които ядеш, без да ти пука, че роклята ти е бяла или че соса е върху лицето ти, докато им се наслаждаваш, бяха шибано секси. – Имах много спомени за нея. Да ги призная всичките щеше да е грешка. Но това щях да ѝ дам, за да се почувства така, сякаш сме на равна нога.
Реакцията с широко отворени очи, която получих от признаването на спомените ми, когато тя ме погледна с изненада, беше толкова адски очарователна, че сведох глава и я целунах. Колкото повече и давах от себе си, толкова повече знаех, че ще съжалявам. Там, където Офелия беше слънчева светлина и позитивизъм, аз бях мрак и болка. Това чувство, което тя ми даваше, не можеше да продължи вечно. Демоните ми в крайна сметка щяха да станат по-силни, когато свикна с нея. Времето щеше да разкрие колко неподходящ съм бил за човек като нея.
Ако само мъжа, който бях преди да си тръгна, знаеше, че тя ме търси. Дали щеше да ме накара да остана? Никога досега не бях съжалявал, че съм напуснал. Ръцете ѝ се спуснаха по ръцете ми, докато ме целуваше обратно също толкова страстно. Ако не се отдръпнех, тя щеше да се окаже все още гладна и отново на работа. Желанието ми да бъда в нея не можеше да бъде единственото нещо, върху което се фокусирах.
Прекратих целувката, отдръпнах се от нея и кимнах към вратата зад нея.
– Трябва да те нахраним.
Тогава тя се засмя тихо.
– Вероятно трябва да се махна от този таван, преди да забравя, че съм гладна.
– Поведи ме – отвърнах в знак на съгласие, да остана насаме с нея още една секунда щеше да е прекалено. Ако щяхме да ядем, трябваше да избягаме, преди страстта, която биеше горещо точно под повърхността, да се освободи отново.
– Имам още плодове и мисля, че малко фъстъчено масло. Мога да ям и тук – каза тя, без да помръдва.
Това беше шибано изкушаващо.
– Върви, сега, преди да съм променил решението си. Имаш нужда от повече от това, за да ядеш.
Видях нерешителността в очите ѝ.
– Сладкия Исус, ще ме убиеш, ВЪРВИ – казах последното като искане.
Дръзката усмивка, която тя ми хвърли, преди да се обърне и да излезе през вратата, намали сексуалното напрежение достатъчно, за да ме накара да се засмея.

Назад към част 20                                                     Напред към част 22

12 ЮНИ / 22:06

Офелия Финли

Лежах в леглото и гледах как Ел спи. Той ме държеше, докато заспивахме заедно. Или аз се преструвах, че заспивам, докато той не дишаше дълбоко и равномерно. Мислите ми нямаше да ми позволят да се затворя толкова лесно. Днешният ден беше съвършен. Твърде съвършен.
Затворих плътно очи и въздъхнах, когато нежността между краката ми ми напомни за задълбочената работа по чукането на мозъка ми, която Ел беше свършил по-рано. Намирането на място, където да живее, беше отнело по-голямата част от деня ни. Бях щастлива, когато той намери това място, но приемането на факта, че това е временно и един ден той отново ще си тръгне, ме накара да изпадна в паника. Това беше нещото, което ме държеше будна. Неведнъж днес го бях чувала да казва на някой собственик или агент по недвижими имоти, че не си търси постоянно жилище. Напомняне, че не иска да остане. Какъвто и живот да беше оставил, за да се върне тук, той беше важен за него.
Отчаянието ми да го задържа беше това, което ме караше да бъда толкова дива, когато правехме секс. Осъзнах, че когато всичко свърши, съм се опитвала да се вкопча в него или евентуално да намеря начин да го задържа. Знаех, че само щях да се нараня още повече, когато той си тръгне, ако позволя на сърцето си да мисли, че може да реши да остане. Най-безопасното нещо, което можех да направя, беше да взема всичко, което можех, докато го имах тук. Това беше целта ми, когато бях свалила всичките си стени. Бях се отворила емоционално и физически за Ел. Живеех в настоящето, приемах всичко, което той ми даваше, молех за още, исках да позная усещането да бъда едно цяло с Ел.
Беше зашеметяващо, най-доброто, което някога съм имала, направете го най-доброто, което някой някога е имал, като секс. Просто нямаше как да стане по-добре от това. Не можеше да има никакво сравнение. Това, което преживяхме заедно, трябваше да е върха на секса. Исторически погледнато. Не го подлагах на съмнение… Защото знаех, че докато давам тялото си на този мъж, той взима и сърцето ми. Такъв невероятен и истински секс, съчетан с отдаването на сърцето ти, беше на недостижимо ниво, което мнозина никога нямаше да познаят. Затворих още по-силно очи. Страхът сграбчи гърлото ми толкова здраво, че ми беше трудно да дишам. Никога не бях правила това. Нито веднъж не бях позволявала на един мъж просто да го вземе. Стените ми бяха поставени от една млада любов, която ме беше наранила. Такава, за която тогава не бях осъзнала, че е просто невинност, която за първи път вкусва желание. Това не беше истинска любов. Не и сега, когато познавах това чувство. Безспорната, изискваща душата ми любов, в която се бях влюбила направо с Ел.
Да я приема и да я призная беше едно и също. Сега нямаше начин да ме спаси. Никакво възможно изграждане на стена не можеше да промени случилото се. Нямаше да мога да се върна назад и да избягам. Бях взета. Да го напусна щеше да е невъзможно. Сърцето ми нямаше да го позволи. Ел Харди притежаваше тялото и душата ми, независимо дали го искаше, или не. Това, че не изгубих напълно главата си и не му казах, че го обичам по време на последния оргазъм, когато знаех, че това е истината, беше единствената ми спасителна милост. Ако му бях казала, че го обичам, сега той може би нямаше да е в леглото с мен. Не беше нужно да го казва, знаех, че не е търсил любовта. Нито моята, нито на някой друг. Не съм искала да падна. Не беше нещо, което можех да контролирам.
Реалността, че съм влюбена, ме беше шокирала. В миналото не бях достатъчно уязвима, за да изпитвам такива чувства към някой мъж. Защо Ел? Защо се влюбих в мъж, който ясно показа, че това е толкова временно, колкото и апартамента му? Този път каменната ми воля да не се пречупя ме беше подвела. Бях се счупила или по-точното описание беше да се стопя.
Вдишах дълбоко и миризмата на сапуна му ме накара да се почувствам топла навсякъде. Ако можех да вляза в кожата му и просто да бъда с него всеки миг, щях да съм щастлива. Това щеше да е върховната радост. И признавайки това пред себе си, звучах като луда задница, която трябва да бъде приета. Какво не беше наред с мен? Мислех си налудничави неща и трябваше да се изправя пред факта, че този мъж щеше да ме изостави. Това не беше приказка. Нямаше да спечеля този мъж. Той не беше отворен да бъде спечелен. Той си прекарваше времето. Ако бях по-умна, щях да намеря начин да защитя сърцето си, преди да се е случило това.
Да се дистанцирам сега беше невъзможно. Идеята спря дъха ми. Никога повече не исках да бъда далеч от него. Бях позволила на един мъж да се превърне в център на моя свят. Как? Отворих очи и отново го погледнах. Дългите му руси мигли и правия му нос. Тъмно русите къдрици от косата му, които опираха в бузата му. Той беше мъж, но също така беше и болезнено красив. Не разбирах как една жена може да не го иска завинаги.
Лайла Кейт и дори собствената ми снаха сега ми изглеждаха като глупачки. Не познавах Ел, когато и двете не бяха отвърнали на любовта му. Майка ми казваше, че сърцето вижда онзи, когото му е писано да обича, по-различно от всеки друг. Това не можеше да се случи тук, защото това беше едностранна любов. Това, че обичах Ел, не гарантираше, че той някога ще изпитва същото към мен.
Ревността започна бавно да ме обзема, когато си помислих как Лайла Кейт беше говорила за дълбоката любов на Ел към Блис. Как той никога няма да я забрави. Как я е обичал през целия си живот. Наистина ли щях да лежа тук и да мразя жената, която правеше брат ми щастлив заради Ел? Бях се побъркала. Любовта ли те караше да полудееш? Възможно ли беше Ел да е този, когото сърцето ми трябваше да обича, и с времето той да изпитва същите чувства? Гърдите ми се почувстваха по-леки при тази възможност.
Трябваше да поговоря с някого. Имах нужда от напътствия и помощ да разбера това и това, което чувствах. Това ме плашеше. Исках да го целувам, докато не се събуди и не се съединим отново. Да правим любов. Исках да му кажа, че го обичам… И тогава той най-вероятно щеше да си тръгне и никога да не се върне. Това щеше да го накара да избяга, точно както тези думи бяха накарали мен да избягам от мъжете в миналото.
Карма… Това можеше да е карма. Дали най-накрая е решила, че имам нужда от бърз ритник в задника? Приглуших стон във възглавницата си.
Лудост. Бях полудяла. Или това беше нормално? Затова ли мъжете казваха, че жените са луди? Любовта ли правеше жените луди? Имаше една песен за това… „Beautiful Crazy“ или нещо подобно. Която един мъж беше написал, за да има надежда, че мога да бъда обичана обратно, дори и при цялата тази лудост, която изпитвах.
Ел въздъхна в съня си и се премести, след което се претърколи по гръб. Премести ръката си от моето обкръжение и я сложи върху главата си, за да се облегне на възглавницата. Одеялото падна достатъчно, така че сега ми се откри великолепна гледка към татуираните му гърди и шия. Исках да го целуна целия. Да го попитам за всяка една от тях. Да разбера какво означават.
Удоволствието ми моментално изчезна, когато ме връхлетя въпроса… Дали една от татуировките беше за Блис? Момичето, на което беше дал сърцето си и което не го искаше? Почувствах се зле. Отвратително отвсякъде. Мразех тази идея. Исках да я изтрия от главата си. Защо се измъчвах по този начин? Нямаше причина за това. Трябваше да се овладея.
Знаех с кого мога да говоря. Човекът, който щеше да има отговорите. Тя щеше да може да ми каже дали трябва да потърся професионална помощ. Единствената жена, която познавах, обичаше мъжа с всяка фибра на съществото си и го беше правила през целия ми живот и преди раждането ми.
Майка ми. Тя знаеше всичко за любовта. Да намериш този, на когото сърцето ти принадлежи. Често виждах омъжени жени, които бяха нещастни или гледаха съпрузите си с неприязън. Виждах как очите им блуждаят, за да видят тревата от другата страна на оградата. Но нито веднъж не бях виждала майка ми да прави това. Когато поглеждаше баща ми, погледа ѝ беше толкова чист, изпълнен с любов и уважение, че ми вдъхна надежда за щастливо съществуване.
Любовта им не беше едностранна. Не бях сигурна дали някога е била. Това, което знаех, беше, че баща ми обожаваше земята, по която стъпваше майка ми, и нямаше равна на нея. Дори когато растяхме, знаехме, че баща ни ни обича, че би умрял за нас, че сме негови деца и никога не сме поставяли под съмнение предаността му. Той обаче също така ясно показваше, че майка ни е неговата единствена. Неговата втора половина. Веднъж Феникс се беше ядосал на мама и твърдеше, че я мрази. Често и казваше обидни неща на възраст около четиринайсет до седемнайсет години.
Татко се беше преместил бързо. В един момент всички бяхме седнали около кухненската маса, докато Феникс и мама водеха разгорещен спор за едно от лошите решения, които сестра ми беше взела. След това баща ми беше в лицето ѝ, хвана я за ръката и я изправи от мястото. Въпреки че не се страхувах за нея, защото татко никога не беше посягал на нас, бях потресена от реакцията му. Думите му все още звучат ясно в паметта ми.
– Тази жена е твоята майка, тя те е носила, родила, обичала те е от момента, в който е разбрала за съществуването ти, губила е съня си, грижейки се за теб, и би умряла за теб, ако я помолят. Но не само това – тя е моя. Тя е това, което ме допълва. И няма да позволя на НИКОГО да говори с нея по този начин. Включително и децата ни. Защото без нея нямаше да те има. Ясно ли се изразих?
Тези думи бяха потънали дълбоко и останаха там не само във Феникс, но и във всички нас.
Любовта се определяше от тези думи, които баща ми ѝ каза в онзи ден. По тях измервах всяка връзка, която някога съм имала. Нито една не се доближаваше до нея. Колкото и да знаех, че сме благодарни и благословени, че имаме родители, които се обичат като тях, с времето си бях казала, че е невъзможно да се намери.
Досега бях толкова погълната от тези чувства, които се бяха освободили в мен заради Ел. Само майка ми щеше да ме разбере. Може би тя щеше да може да ми помогне да го накарам да се чувства по същия начин. Не мислех, че се получава така, но трябваше да се надявам, че има начин да го задържа. Притиснах устни към ръката му и позволих на очите си да се затворят отново. Не се съсредоточавах върху притесненията, че обичам мъж, когото мога да загубя. Вместо това си мислех за всички моменти днес, които ме накараха да се усмихна, и позволих на това щастие да отиде с мен в спокойствието на съня.

Назад към част 19                                                       Напред към част 21

12 ЮНИ / 16:46 Ч.

Ел Харди

Намирането на обзаведено жилище, което да мога да наемам ежемесечно без дългосрочен договор за наем, беше по-трудно, отколкото се надявах. Въпреки това Крит Корбин ми се беше обадил преди два часа, за да ми каже, че апартамента, който притежава, в момента е празен. Майка ми му се беше обадила, когато беше разбрала, че си търся място за живеене. Не се бях сетил да го попитам за това. Помислих си, че го е отдал под наем всяка седмица за лятото. Някога е бил апартаментен комплекс, когато той е живял там преди да се ожени и да има деца. Но когато „Морски Бриз“ се застрои и туризма започна да се разраства, той се превърна предимно във ваканционен комплекс под наем. Това означаваше, че жилището беше напълно обзаведено и не ми трябваше нищо друго освен дрехите ми.
Изпитах облекчение, когато отидохме да се срещнем с Крит там и да го разгледаме. Не че си мислех, че няма да си намеря място. Бяхме видели две места, които можеха да са подходящи за мен. Чаках да ми се обадят и от двете. Бях изпитал облекчение, защото все още не беше дори четири часа и това означаваше, че трябва да прекарам времето си с Офелия, правейки нещо различно от това.
Макар че днес тя изглеждаше, че се забавлява. Тя го направи приятно. Просто я наблюдавах и слушах как говори. Беше изключително бъбрива, след като беше изпила някаква студена момичешка напитка с кафе около обяд. Харесваше ми да я виждам в този вид. Харесваше ми да я виждам по всякакъв начин, ако трябва да съм напълно честен.
Все още не се притеснявах да си взема дрехите от баба. Щях да се заема с това, когато Офелия се върнеше в Розмари Бийч. Не исках да повдигам въпроса за пътуването дотам. В момента тя проверяваше нещата в кухненския шкаф и ми казваше различни неща, които може да ми трябват. Слушах я, но само защото ми харесваше да я слушам да говори. За човек, който не готви много, тя имаше няколко мнения за кухненските принадлежности.
– Фактът, че плажа е точно там, ме кара да завиждам. Това е единственото нещо, което ми липсва. Това, че съм израснала с гледка към залива от прозореца на спалнята ми, предполагам, ме е разглезило. Мисля си, че нямам нужда от него, докато не видя колко успокояващ е той. Когато си купя собствено жилище, то ще бъде на брега на морето.
Представата за това, че ще си купи къща на брега, идва заедно с неизвестен мъж, за когото ще се омъжи. Настроението ми се вкисна. Това не беше нещо, за което исках да мисля. Отърсих се от него и реших, че трябва да направим нещо по-малко битово.
– Гладна ли си? Онзи сандвич по-рано не беше кой знае какво. Мисля, че съм готов за нещо повече. – Знаех, че внезапната ми смяна на темата я е смутила, но тя не го оспори.
– Разбира се. Това е твоя град. Какво хубаво има? – Попита тя.
Щях да предложа Лайв Бей, но си помислих за хората, които най-вероятно щяхме да видим там, и да я споделя не звучеше привлекателно. Досега бях избягвал колкото можех повече роднини и приятели. Знаех, че ще ми задават въпроси, на които нямаше да отговоря. Не ми харесваше и идеята тези спомени, които въпросите щяха да възкресят, да повлияят на времето ми с Офелия.
Тя беше моето бягство от празнотата. Исках да я запазя такава.
Наблюдавах я как обикаля около острова в кухнята, а след това и към мен. Не каза нищо, защото чакаше предложението ми. Поклащането на бедрата ѝ винаги привличаше погледа ми към тялото ѝ. Имаше начин на ходене, който трудно можеше да се пренебрегне. Дори лицето ѝ да не беше толкова дяволски красиво, че да спре движението, начина, по който носеше тялото си, щеше да е също толкова опасен.
Забравих какво трябваше да кажа, докато гледах как тя спира на няколко сантиметра от мен. Изтърканата синя дънкова пола, която беше облякла днес, беше достатъчно къса, за да ми е трудно да не се взирам в нея, вместо да разглеждам различните места, които бяхме разгледали.
Откъснах очи от загорелите ѝ крака, преди да започна да фантазирам как ще прокарам ръка между краката ѝ и ще я прокарам нагоре, докато не докосна топлината в горната част. Когато вдигнах поглед, твърдите ѝ зърна, притискащи мекия прилепнал памук на горнището ѝ, накараха вече втвърдения ми член да нарасне. Майната му.
Бях толкова добър тази сутрин. Когато я видях, единственото, за което си мислех, беше да я чукам във всяка стая на таванското помещение. Докато и двамата не издъхнем потни и преситени. Колкото и да ми се искаше да я почувствам, да докосна всеки сантиметър от нея и да бъда вътре в нея, се страхувах и от това, че няма да мога да си тръгна, когато дойде момента. Знаех колко незабравим е секса с нея.
След това имаше и напълно противоположния страх, че нощта ни заедно е била заради виното, което беше изпила. Ами ако експлозивната химия не беше същата? Тялото ми сякаш смяташе, че ще бъде така. Бях толкова проклето напрегнат, докато се борех с желанието да протегна ръка и да я сграбча.
– Ел – изрече тя името ми с нисък зноен тон, който ме накара да потръпна в отговор. Откъснах очи от гърдите ѝ и срещнах погледа ѝ. Синьото на очите ѝ беше потъмняло, а долната ѝ устна беше набъбнала, сякаш я беше хапала. Взирах се в нея и оставих цялата несигурност да изчезне.
– Свали горнището си. – Знаех, че звучи като заповед, тъй като гласа ми беше станал дрезгав от завладяващата ме нужда.
Тя вдиша рязко. В очите ѝ пламтеше чиста възбуда. Тя посегна надолу и хвана подгъва на горнището си, след което бавно го издърпа нагоре по тялото. Беше като шибан стриптийз. С всеки сантиметър, който отпускаше, задържах дъха си. Цял проклет ден бях виждал как гърдите ѝ подскачат под този топ. Тънката сатенена материя на сутиена едва ги задържаше.
Двете ми ръце бяха притиснати в бедрата ми, когато тя най-накрая издърпа горнището над главата си и го захвърли.
– Сутиенът – изръмжах аз. Надявах се да е също толкова болезнено бавно, но също толкова исках да е бързо.
Тя продължи с търпеливите си движения. Нямаше разкъсване на дрехите и колкото повече ме вълнуваше чакането, толкова повече ми се искаше да протегна ръка и да го направя сам. Докато тя се заиграеше със задната закопчалка на сутиена, ръцете ми бяха толкова силно свити, че съвсем късите ми нокти някак си успяваха да се впият в кожата ми.
Офелия държеше ръцете си върху всяка сатенена гърда само за миг, но ми се стори, че това е цяла вечност. Погледите ни бяха приковани, а желанието ѝ беше също толкова силно, колкото и моето. То блестеше в очите ѝ. Тогава се раздвижих, готов да скъсам проклетия сутиен, когато тя отпусна ръце и сутиена се плъзна от ръцете ѝ и се спусна на пода. Двете красиви гърди се разкриха и аз останах като вцепенен от гледката на гладката ѝ съвършена кожа.
Вместо да я помоля да продължи стриптийза, знаех, че не мога да издържа повече. Трябваше да я докосна, да я вкуся, да я помириша. Ръцете ми я хванаха за кръста, докато скъсявах разстоянието между нас. Притискайки я плътно до себе си, ми се искаше да бях свалил и ризата си. Само за да мога да усещам топлината на гърдите си, без да има нищо между нас.
Засега спуснах устата си, за да уловя нейната, и забравих всичко друго, освен връзката. Как вкуса ѝ стана всичко, което помнех, всичко, което ме интересуваше. Нищо болезнено не можеше да ме докосне, когато Офелия беше в ръцете ми. Тя беше всичко, което никога не бях знаел или очаквал.
Тихото и мъркане от удоволствие, когато ръцете и се вдигнаха към главата ми, за да може пръстите и да се проврат в косата ми, раздвижи още повече пулса ми. Започнах да оставям пътека от меки целувки по шията ѝ, а след това бавно надолу към рамото ѝ. Отхапах меко нежната кожа в основата на шията ѝ и дишах дълбоко от реакцията ѝ. Двете ѝ ръце се вкопчиха здраво в косата ми, а тялото ѝ се изви към мен. Не можех да чакам повече, намерих лявата ѝ гърда и я целунах, след което притиснах езика си върху зърното като камъче и го привлякох в устата си, за да смуча.
– АХ! – Извика тя и ръцете ѝ престанаха да се впиват в косата ми, а вместо това придържаха главата ми към гърдите ѝ. Захапах нежно и тя издаде още звуци, докато тялото ѝ се притискаше по-близо до устата ми. Докато целувах и се наслаждавах на всеки звук, който тя издаваше, пулсирането ми от нуждата да бъда вътре в нея ставаше все по-силно.
Преместих главата си към дясната гърда и ѝ обърнах същото внимание, но ръцете ми се преместиха към копчетата на полата ѝ. Достатъчно лесно успях да я разкопчая и да я смъкна на пода в краката ѝ. Тогава ръцете ѝ оставиха главата ми и тя дръпна долната част на тениската ми. С неохота освободих зърното ѝ от устата си, изправих се и ѝ позволих да свали тениската ми, преди да позволя на погледа си да обхване гледката на стоящата там само по бикини Офелия.
Тази кухня вече никога нямаше да бъде същата. Щях да я виждам всеки път, когато влизах тук. Изглеждаше като всяка фантазия, която някога съм имал. Тя щеше да бележи това място с присъствието си, а аз исках това. Тя правеше живота по-добър.
Ръцете ѝ бяха върху закопчалката и ципа на дънките ми. Тогава поех управлението и се нуждаех от това също толкова, ако не и повече от нея. Дънките ми бяха разкопчани и аз ги натиснах надолу, след което излязох от тях и ги избутах настрани. Черните боксерки, които носех, и нейните розови дантелени бикини бяха всичко, което стоеше между нас.
Хванах главата ѝ отстрани и я целунах отново. Този път с глада, жаждата и отчаяното желание, които ме връхлитаха. Изискваше да взема още. Исках да я изпитам отново. Да бъда отведен до онова делириумно лудо освобождаване, което само тя ми донесе.
Ръцете ѝ ме хванаха за кръста, а след миг се вмъкнаха в гащите ми. Спрях да дишам, когато ръката ѝ се плъзна надолу и хвана твърдия ми член в прегръдката си. С едно меко помпане на ръката ѝ се спуках. Не можех повече да удължавам това. Откъснах устата си от нейната и посегнах към бикините ѝ. В бързината си да я освободя разкъсах малките каишки от двете страни и ги захвърлих, без да искам да чакам, докато тя ги спусне по краката си.
Изненадата в очите ѝ не беше страх и, надявам се, не беше гняв от това, че съм унищожил дантеленото ѝ долно нещо, но трябваше да съм вътре в нея. Хванах я за кръста и я сложих на табуретката до мен. Бедрата ѝ се разтвориха и коленете ѝ се повдигнаха, сякаш бяхме направили хореография за това. Свалих слиповете си достатъчно надолу, за да са свободни, след което хванах краката ѝ и ги разтворих още повече, преди да се втренча в тялото ѝ.
Стегнатостта ме стисна, но аз се плъзнах лесно с тялото ѝ, готово да ме приеме.
– О, Боже! – Изкрещя тя и главата ѝ падна назад. Очите ѝ бяха затворени, гърдите ѝ стърчаха навън и нито една шибана богиня, която някога бях виждал изобразена, не изглеждаше близо до красотата на Офелия в този момент.
Потръпнах при вида ѝ. Когато бях дълбоко в нея, всички грешки в живота ми изчезваха. Хванах я отново за кръста и устата ми се насочи към откритата ѝ шия, за да я облизвам и целувам, докато започнах да люлея бедрата си и бавно да се отдръпвам, а след това да се плъзгам силно, така че и двамата да получим най-дълбокото усещане.
– Ел – издиша името ми тя, хващайки главата ми и държейки лицето ми близо до шията си. Дъхът ми беше горещ срещу кожата ѝ, а аромата, който беше уникален за Офелия, ме обгръщаше, поглъщаше ме. – По-силно, имам нужда от теб по-силно – изпъшка тя.
– Майната му – изръмжах, когато мъжа, който се опитваше да ѝ достави удоволствие, започна да се превръща в гладно животно по нейно желание. Исках да се втренча в нея, докато и двамата не изкрещяхме, че се освобождаваме. Колкото и райско да се чувстваше при всяко плъзгане в тялото ѝ, знаех, че в момента, в който започна да се блъскам в нея, това ще доведе до разтърсващо освобождаване.
– Моля те – помоли тя, когато не започнах веднага да я чукам така, както тя искаше. Отчаянието в молбата ѝ ме накара да се втурна в тъмнината, с намерението да ѝ дам това, което искаше, и това, което желаех.
Ръцете ми се преместиха, за да хванат дупето ѝ и меката плът изпълни ръцете ми.
– Искаш ли да те чукам здраво, бебе? – Попитах я, докато за пръв път влизах със сила.
– ДА! – Извика тя, докато телата ни се удряха едно в друго.
Стискайки пухкавината в ръцете си, пуснах чудовището, което драпаше в мен, на свобода и забих чук в желаещото ѝ тяло.
– О, БОЖЕ! ДА! АХХХХХ! – Нейните викове ме караха да продължавам. Опитът да и позволя да се наслади на това беше изчезнал. Желанието, нуждата и удоволствието водеха и двама ни.
– Толкова шибано мокро – казах в ухото ѝ. – Ти си мокра. Непослушното момиче се разгорещява от това, че го чукат здраво. – Бях я задействал и го знаех. Тя искаше да чуе думите.
Тялото ѝ се разтресе, а ноктите ѝ се забиха в гърба ми.
– Да – изпъшка тя. – Искам го – съгласи се тя. Думите ми я изпращаха по-близо до освобождението.
– Тази сладка и стегната путка е моя. Тя иска да я чукам. Искам да те сложа и да я опитам. Да те облизвам, докато не можеш да поемеш повече.
– О, БОЖЕ! – Изстена тя и главата ѝ отново падна назад точно когато тялото ѝ започна да се тресе и аз усетих първото стискане на оргазма ѝ върху члена ми. – ЕЛ! ОХ! – Успя да се задави тя. Продължих. Това не беше то. Щях да се погрижа тя да получи повече от един. Дори и да ме влечеше да я последвам до собственото си освобождаване. Ако успеех да се задържа достатъчно дълго, щях да ѝ дам три.
– Искаш ли езика ми да се плъзне в теб? – Прошепнах близо до ухото ѝ, след което захапах ухото. – Да милвам клитора ти, докато те заболи, че толкова много искаш да свършиш? Да ми дадеш цялата тази сладост на езика ми. След това отново ще те помпам с пениса си, докато не свърша толкова дълбоко в теб, че и двамата ще се изгубим.
Вълнувах се от образа, който и описвах. Звуците, които тя издаваше, ми подсказваха, че и тя прави същото. Надигащата се в нея лудост отново се покачи и със силен вик я връхлетя следващия оргазъм. Тя се размърда диво под мен. Името ми се изтръгваше от устните ѝ на пресекулки. Гледах я, чувах я как ме моли да спра, да продължа, всичко това ме караше да ставам още по-силен. Тя не знаеше какво казва и това вече нямаше значение. Ревът в ушите ми заглушаваше всичко и аз я хванах за бедрата, тя повдигна колене, сякаш я бях помолил за това. Очите ѝ се отвориха и тя ме гледаше как се впивам в нея. Дишаше тежко, гърдите ѝ подскачаха, а когато облиза устните си, аз се пречупих.
Кулминацията беше експлозия. Еуфория, която те завладява.
– ЕБАНЕ!!! СВЕТИ… ГАХ! – Изкрещях думите, докато най-интензивния момент в живота ми разтърсваше тялото ми.
– ЕЛ! Усещам го! О! – Тя отново започна да се тресе и третия оргазъм, който исках да ѝ дам, премина през тялото ѝ. Придърпах я към гърдите си. Тялото ми все още изпитваше тръпки на удоволствие.
Дори тази жена да намери начин да унищожи един вече съкрушен мъж, никога нямаше да съжалявам за това. За някои моменти си струваше да загубиш душата си.

Назад към част 18                                                           Напред към част 20

12 ЮНИ / 8:30 Ч.

Офелия Финли

Може би станах по-късно тази сутрин, тъй като в сряда нямаше уроци по танци през лятото, но все пак ми трябваше известно време, за да се приспособя към правенето на нещата. Бях на втората си чаша кафе и си мислех да отида в клуба, за да си взема онези червени кадифени вафли с крема сирене, които бяха добавили в менюто за закуска миналия месец. Бях сигурна, че тези гофрети са доста над хиляда калории, но бях в настроение да направя нещо, което ме кара да се усмихвам. Яденето винаги е било едно от тези неща.
Фактът, че се дуех, ме правеше жалка. Не трябваше да се дуя. Ел имаше много работа и през последните два дни беше останал при баба си. Разбира се, първата му цел би трябвало да е да си намери място за живеене. А не да тича тук, за да ме види. Това би било нелепо. Ние не бяхме лудо влюбени или нещо подобно.
При тази мисъл настроението ми се влоши още малко. Трябваше да се притеснявам за себе си. Бях навлязла твърде дълбоко с него в емоционално отношение и всичко беше едностранчиво. Това беше лошо. Много лошо. Никога не беше умно да бъдеш този, който се грижи най-много. Особено с мъжете.
Изпих остатъка от кафето си, преди да изстине, и се изправих. Щях да взема проклетите вафли. След това щях да облека бикините си и да изляза на белия пясъчен плаж, за да се попека на слънце. Забравих за цялата тази глупост, че харесвам Ел прекалено много. Прекалено много го обмислях.
Звънецът на вратата ме обърка за момент. Стоях там с празната си чаша в ръка и се мръщех на прозореца, преди да отида до него. Начинът, по който ме обзе мигновено замайване, лицето ми избухна в усмивка и изтичах да взема телефона си, за да мога да отворя приложението и да кажа на Ел, че ще дойда веднага, би трябвало да е по-скоро повод за притеснение. Вместо това бях прекалено щастлива, за да се замисля повече от миниатюрно.
– Това лице не го очаквах – казах, когато приложението ми се отвори и лицето му се появи от камерата на звънеца, която беше свързана с него.
– Тогава очакваше друго лице ли? – Попита той, без да звучи така, сякаш е развълнуван от това.
– Възможно е, зависи какво има в тази хартиена торбичка в ръката ти – Подразних го аз.
Той я вдигна и леко сви рамене.
– Предполагам, че трябва да заложиш на това.
– Храна ли е? – Попитах.
Той кимна с глава.
– Ще дойда веднага!
Чух го да се смее, преди да щракна върху приложението. Това ме накара да направя пауза. Чувала ли съм го да се смее преди? Винаги беше усмивка, но не и смях. Топлината, която идваше от съзнанието, че току-що съм го накарала да се засмее, ме накара да побързам да сляза по стълбите, за да стигна до него. Забавих темпото си, когато се озовах пред вратата на студиото, където той можеше да ме види. Вървях нормално, но мислите ми бяха насочени единствено към факта, че той е тук, за да ме види, и че се е засмял.
Искаше ми се да изпищя и да затанцувам щастливо, но не го направих. Поех си дълбоко дъх, преди да отключа вратата, за да го пусна вътре. Погледът му се спусна по тялото ми и завърши при чорапите ми. С повдигането на веждите му последвах погледа му към краката си, за да видя какво е толкова интересно.
Бях забравила, че нося пухкавите си жълто-розови чорапи с ананас. Огромният суичър и боксерките, с които бях спала, той беше виждал и преди. Но чорапите бяха нови. Освен това бяха ярки и неприятни, ако ги гледаш прекалено дълго. Важното беше, че бяха меки и топли. Обичах уютни чорапи.
– Краката ми бяха студени – обясних аз.
Той отново вдигна поглед, за да срещне моя, и ми придаде много сериозно изражение, като кимна.
– Да, представям си, че при положение, че тази сутрин температурата вече е ледените осемдесет и три градуса, ти си замръзнала.
Завъртях очи, отстъпих назад и му направих знак да влезе вътре.
– Снощи пуснах климатика на шеснадесет. Събудих се и в таванското помещение беше студено.
– Да, виждам, че шеснадесет градуса биха замразили краката на някого. Добре, че имаш чорапи, направени за такива температури.
Той се наслаждаваше на това твърде много. Изстрелях към него една недоволна гримаса, след което заключих вратата зад него. През цялото време исках да се усмихна като влюбено момиче.
– Ако не носеше храна в ръка, може би нямаше да те пусна тук. Стъпвай внимателно, Харди. – С кого се шегувах? Не само щях да го пусна тук с празни ръце, но и да изтичам също толкова бързо към вратата. Разбира се, обичах храната и бях огладняла, но Ел беше истинското удоволствие. Сякаш знаеше, че се дуя, и дойде да го поправи.
– Добре, че тогава донесох сладкиши от „Юми“ – каза той, като държеше торбата нагоре, но по-близо до гърдите си, сякаш за да ме дразни.
„Юми“ беше известна пекарна на улица 30А. Не бях сигурна дали знаеше това, или беше просто добро предположение.
– Дай ми торбичката – казах аз, след което добавих „Моля“ към искането си.
Той наклони глава настрани и я задържа още по-високо и далеч от мен.
– Какво? Все още получавам отношение? Предлагам ти да станеш сладка много бързо, тъй като в тази чанта имам твоите любими неща.
Любимите ми неща в „Юми“ бяха кроасаните с канела и крема сирене и канолите с пълнеж от черен шоколад и малини. Нямаше как той да знае това. „Юми“ беше популярна и няколко пъти беше участвала в предаването Food TV. Беше лесно да се предположи, че любител на поничките ще хареса „Юми“. Спирането му там беше безсмислено. Щях да харесам всичко, което ми донесе. Но да твърди, че има любимите ми… Това беше малко пресилено.
Поставих ръка на хълбока си и го погледнах предизвикателно.
– Добре. Ако имаш моите любими в тази чанта, тогава ще споделя с теб. Ако нямаш, тогава ще я изям цялата. За да компенсирам факта, че не е любимото ми, разбира се.
Тогава Ел се усмихна, сякаш вече беше спечелил.
– Трябва ми по-добро предизвикателство от това. Вече изядох закуската си по пътя дотук. Миришеше прекалено добре, а аз бях станал от пет, за да дойда тук толкова рано – отговори той, след което се наведе на сантиметър по-близо до лицето ми. – Ако имам любимите ти неща в тази чанта, тогава трябва да отидеш с мен в Морски Бриз и да ми помогнеш да си намеря временен апартамент или жилище. И, разбира се, ще изядеш всичко това сама. Бих могъл да се възползвам от едно кафе, макар и с няколко допълнителни шота.
Това беше лесна авантюра, тъй като точно това исках да направя. Да бъда с него. Да правя всичко, което той трябва да прави. Вчера се надявах, че ще ме покани да отида с него днес. Когато не спомена за това, бях огорчена. Ако нямаше моите любими, а имаше голяма вероятност да няма моите законни любими в тази чанта, тогава така или иначе щях да отида.
– Уговорка – казах внезапно, надявайки се, че в торбата има правилните неща и това няма нищо общо с желанието ми да ям.
Той спусна чантата и ми я подаде. Взех я и сега, когато я имах, не бях сигурна дали искам да погледна вътре. Ако това не бяха любимите ми неща, тогава щеше да се наложи да му кажа, че все пак ще отида, без да изглеждам прекалено припряна. Винаги можех да излъжа за това и да кажа, че каквото и да е купил, е било любимото ми, но не умеех да лъжа. Изражението на лицето ми винаги ме издаваше.
Задържах погледа му, докато бавно разгъвах горната част на чантата. Миризмата на канела беше обещаваща, когато я отворих, и мислено се подготвях да не изглеждам разочарована, когато погледна вътре.
Откъсвайки поглед от неговия, го спуснах към отворената торбичка и осъзнах, че ще трябва да извадя една и да видя, тъй като беше увита в розовата восъчна хартия, която бях забравила, че използват за поръчките за вкъщи. Когато извадих първия кръгъл артикул, сърцето ми действително се разтуптя. Бях се притеснила заради един печен продукт.
Разопаковах го и вдигнах канолито, за да погледна края, въпреки че вече можех да кажа, че е правилно. Тъмният шоколад се виждаше лесно и усетих познатия аромат на малинов шоколад. Знаех, че устата ми се е разширила в огромна усмивка, но това или беше отлично предположение, тъй като правеха седем различни вида каноли, или той четеше мисли, или някой му беше дал тази информация. Повдигнах глава, за да срещна вещата му усмивка.
– Това е много добро предположение – отбелязах аз.
Той вдигна рамене, сякаш това не беше кой знае какво.
– Аз обаче имам повече от един любим – добавих просто за да го затрудня. Сега, когато знаех, че по някакъв начин е разбрал за любимите ми. Това беше забавно.
– Наистина? Е, защо не провериш чантата по-обстойно – изрече той.
Свих канолито си и го сложих обратно в чантата, след което преместих второ каноли от пътя, за да открия по-голям предмет, увит на дъното. Като го извадих, не можех да го видя, но знаех. Просто знаех. Беше с правилния размер и когато го разопаковах, носа ми се изпълни със сладка миризма на канела. Засмях се, когато хартията падна и в ръката ми се озова правилния кроасан. Този път, когато погледнах към него, предишната му усмивка се превърна в победоносна.
– Добре, избрано. „Юми“ има твърде много неща, за да можеш да се справиш с това. – Направих пауза, след което добавих: – Не че няма да се съглася с условията на предизвикателството ти. Просто трябва да знам как си се справила с това.
Щях да прекарам деня си с него и бях развълнувана. Защитата на емоциите ми очевидно беше изстреляна по дяволите, щом реагирах по този начин на мъжа. Как беше стигнал до мен толкова лесно? Обикновено бях по-внимателна. Ел се превръщаше във все по-голяма зависимост. Запалих се, когато видях името му на телефона си. Дори текстовите съобщения, които получавах от него, ме караха да се усмихвам.
– Всичко знам – отвърна той, а в очите му се появи смях. Толкова рядко се виждаше това в тези зелени басейни, че сърцето ми се стопли. Разбира се, той лъжеше, но беше щастлив. Аз го правех щастлив. Тъмнината, която носеше със себе си, се проявяваше все по-рядко, когато бяхме заедно, и всеки малък пробив ме караше да спускам собствените си стени още повече.
О, кого заблуждавах? Аз нямах стени, когато ставаше дума за него. Вече го бях приела. Трябваше да спра да си мисля, че ми е останала някаква сила на волята срещу Ел.
– Вие, сър, криете истината. Но аз искам да ям, така че нека се качим горе – казах, след което се завъртях и тръгнах към стълбите. Миризмата на храната и радостта, която изпитвах в момента, ме накараха да огладнея. Протегнах ръка вътре и извадих едно каноли от хартиената опаковка, след което отхапах.
– Мммм, Боже, те са като рая – изстенах, докато дъвчех бавно.
Когато стигнахме до таванското помещение, бях оставила вратата отворена в бързото си бягство, за да отида да го пусна вътре, тъй като ако не го направех, той щеше да изчезне. Да вляза, без да се налага да отварям вратата, беше добре, тъй като в едната си ръка държах чанта, а в другата – каноли. Трябваше да наклоня глава назад и да хвана част от шоколадовото изкушение, което се опитваше да изпадне от края, от който не бях отхапала.
Затворих очи, насладих се и след това облизах пропуснатото от устните си. След като приключих, поставих пакета на кухненския плот и се обърнах, за да видя, че Ел ме наблюдава внимателно. Очите му вече бяха по-тъмни, но не в лошия смисъл на думата. По-скоро… Развълнувано.
– Продължавай да ядеш така и ще те накарам да се съблечеш гола и да се отпуснеш на бар стола, а краката ти да са опънати върху мен.
Думите му накараха всеки нерв в тялото ми да оживее, който вече не беше леко зашумял при вида му. Вдишах дълбоко и ударите на сърцето ми зазвучаха в ушите ми. С удоволствие бих съблякла дрехите си заради него и бих седнала на тази табуретка, ако ме помолеше. Стомахът ми вече не беше важен, но чувствителната зона между бедрата ми сега започна да ме боли по един апетитно болезнен начин.
– О. – Може би въздъхнах, докато го казвах. Бях се задъхала, а не бяхме правили нищо. През последните няколко дни се бях къпала няколко пъти с играчка, мислейки за първия и единствен път, когато с Ел се бяхме събрали.
Неведнъж си бях пожелавала той да се качи отгоре ми в петък вечер или в събота сутрин. Или по някое време между тях. Цялото ми тяло започна да изтръпва, когато си помислих колко добре се чувстваше той. Беше по-голям от всеки от предишните ми сексуални преживявания и сега разбирах защо момичетата ги харесват по-големи. Винаги съм си мислела, че ще ми е неудобно, но не беше така. Изобщо не.
– Яж. – Думите му звучаха като заповед. Точно сега идеята той да ми заповядва беше вълнуваща. Отворих чантата и извадих второто каноли. Преди да отхапя, той мина покрай мен към машината за еспресо.
Той нямаше да ме чука, а аз копнеех за това. По дяволите. Трябваше да се овладея. Кога бях започнала да мисля за секс през цялото време? О, точно така. Когато Ел ми беше показал колко невероятен може да бъде той.
– Обадих се на Блис снощи, когато реших да дойда да те подкупя да прекараш деня с мен в лов на кондо. Тя попита Нейт, а той се обади на майка ти, която знаеше точно какво ще свърши работа – обясняваше той храната, сякаш ме интересуваше. Това ми беше минало.
Избрах да ям, вместо да се опитвам да говоря.
Той успя да оправи правилно кафето и да направи и шотовете еспресо. Когато постигна и двете, той се обърна, за да ме погледне.
– Изяде ли всичко? – Попита той.
Бях изяла половината от второто каноли и реших да го сложа настрана и да хапна кроасана, преди да съм се наяла прекалено много, за да му се насладя. Бях успяла да изям само половината от него. Вероятно защото вече не бях гладна за храна.
– Не мога да го изям цялото. Опитах се – обясних. Двата полуизядени елемента бяха върху хартията на пекарната пред мен.
Ел отиде до нея и взе канолито.
– Мога ли да го опитам? – Попита той, преди да отхапе една хапка.
– Разбира се – казах му, след което добавих: – Но не ме обвинявай за моментното си пристрастяване. – Опитах се да разведря настроението. Моето настроение, тоест. Той изглеждаше добре. Сексуалната заплаха в очите му вече беше изчезнала. Толкова бързо.
– Добре е. Но карамелената със сирене, която ядох по пътя дотук, беше по-добра – контрира той с блясък в очите, очаквайки да споря.
– Никога не съм опитвала карамелената, така че не мога да съм сигурна, че грешиш. Но ще се доверя на интуицията си, че тъмния шоколад и малината винаги ще победят всичко карамелено.
Ел я допи, след което поклати глава.
– Просто ще се съгласим да не се съгласим. Карамелът винаги е по-добър. – После добави: – Поне за мен.
Ще запомня това за в бъдеще. Майка ми можеше да направи най-добрата карамелена торта на света. Това беше рецептата на майка ѝ. Не бях сигурна, че ще успея да се справя с нея без напътствията на мама или без тя да я прави, докато аз я гледам, но щях да му я направя.
Кафето свърши и той се обърна, за да започне да приготвя своята напитка.
– Искаш ли да ти направя едно? Или не ми вярваш, че ще се справя? – Попита той, докато дърпаше чашата, сякаш е бил тук милион пъти. Хареса ми колко удобно изглеждаше. В миналото един мъж, който се чувстваше комфортно в дома ми, винаги ме притесняваше. Караше ме да се чувствам задушена. Това беше още едно нещо, което осъзнах, че е различно. Всичко, което изпитвах към Ел, беше различно.
– Изпих си кофеина за сутринта, но ти благодаря – казах му.
Когато се обърна към мен с чашата си в ръка, той ме дари с онази усмивка, която виждах все по-често. Тази, която се надявах да не дава на никой друг.
– Тогава по-добре иди да се облечеш. Предстои ни пътуване и цял ден. Тоест, ако все още смяташ да изпълниш своята част от сделката.
ХА! Сякаш щях да го оставя да си тръгне без мен. Несигурността, която видях само за секунда в погледа му, ме накара да почувствам малко облекчение, че не е наясно колко съм потънала. Никой мъж не се нуждаеше от тази сила. Не и толкова скоро.

Назад към част 17                                                    Напред към част 19

Глава 8

„Аз или давам твърде много пари, или не давам никакви.
Не мога да намеря тази средна точка
за умерено разпределение на гадостите.

Истински факт

– Можеш ли да повториш това? Попитах, без да съм сигурен, че съм я чул правилно.
Тя отново се изправи пред мен.
– Никога не съм казвала на никого. Никога не съм се осмелявала. Виждаш ли? – Каза тя с искряща усмивка. – Казах ти, че си свръхестествен. По-малко от двайсет и четири часа след като те срещнах, а аз правя секс за първи път и разправям всичките си тайни.
Тя се бавеше. Изчаках я да събере мислите и смелостта си. Със сигурност не искаше да каже, че наистина е убила човек. Трябваше да е метафора за пубертета или нещо подобно.
– Когато бях на дванайсет години, отидох на рождения ден на братовчед си в парка „Беймор“. Тя навършваше шестнайсет години и ме покани на партито. Толкова се вълнувах, че ще се забавлявам с нея. Тя беше най-готината братовчедка. Беше много популярна. Много загадъчна.
– И ти искаше да бъдеш като нея.
Тя сви рамене.
– Исках. Но тя беше и малко дива. Винаги имаше проблеми. И повечето от тези проблеми се въртяха около момчетата. – Тя започна да потрива ръцете си и аз разбрах, че това не е в добра посока.
Взех едната ѝ ръка в своята и целунах кокалчетата ѝ.
– Не бързай, мила.
Тя кимна и сякаш се замисли.
– Искаше да се разходим в гората, но беше наказана. Позволиха ѝ да организира партито само защото вече бяха платили за всичко. Но леля ми и чичо ми не ѝ имаха доверие. Тогава разбрах защо ме е поканила на партито си, след като никога не ми е давала време. Не че я обвинявах. Бях дванайсетгодишна хлапачка. Тя беше кралицата на абитуриентския бал. Можеше и да живеем на различни планети.
– Бих искал да те познавам, когато си била чудак.
– О, познаваш ме. Все още съм. Просто го крия по-добре.
– Така ли мислиш? – Попитах със съмнение.
Тя ме удари, въпреки факта, че бях странично блъснат. Нулево уважение. – Понеже братовчедка ми обеща, че ще бъдем заедно, те ни пуснаха. Смятаха, че ще и окажа добро влияние.
– Срещали ли са те преди този ден?
От нея се изтръгна мехурче смях.
– Умник.
– Извинявай – казах аз, без да съжалявам ни най-малко. – Продължавай.
– Вървяхме дълбоко в гората до редица пещери, за чието съществуване дори не знаех. Едно момче излезе. Не, мъж. Беше доста по-възрастен от братовчедка ми, с бира в едната ръка и бутилка вода за уста в другата. – Тя ме погледна и сви рамене. – Все още не разбирам тази част.
Не исках да ѝ го кажа. Подготвих се за това, което последва.
– Анна ми каза да остана навън, каза, че ще дойде само за минута, и влезе в една пещера с мъжа. Само че дълго време не се върна навън. Разходих се малко, но вече се стъмни, затова влязох вътре. Там нямаше никой. Помислих си, че сигурно е излязла, когато съм се разхождала, и е тръгнала обратно без мен.
– Дали се шегуваш? Тя те е оставила там?
– Отчасти това беше моя грешка.
– Не, Хали, не беше.
– Трябваше да остана на място, както тя каза.
Реших да не споря с нея.
– Какво се случи след това?
– Слънцето залязваше, а аз се разхождах наоколо от часове. Имам нулево чувство за ориентация. Както и да е, един мъж ме намери и ми каза, че е част от издирвателна група. Каза, че целия град ме е търсил. По-късно разбрах, че това не е вярно. Притеснена, че ще си навлече неприятности, братовчедка ми казала на всички, че сме се скарали, и аз съм се прибрала вкъщи. Никой не ме търсеше. Родителите ми дори не знаеха, че съм изчезнала.
Придърпах ръката ѝ към гърдите си и я задържах там.
– Много съжалявам, Хали.
– Благодаря ти.
– Спомняш ли си как изглеждаше мъжа?
Тя кимна.
– Беше огромен, като мечка, с дълга, тъмна брада, дебели очила и бейзболна шапка.
Пол Мийчъм беше едър човек, но с това приликите свършваха. Снощи го потърсих в уебсайта на компанията. Но брадата, дебелите очила и бейзболната шапка бяха съвършени артикули, които помагаха да се прикрие самоличността.
– Мъжът започна да си прави шеги с мен, докато вървяхме. Вземаше пръчки и се преструваше, че имам буболечки по краката си, или пък случайно попадаше в мен и, е, докосваше ме неуместно. След това се смееше, сякаш всичко това е било шега.
Избухна възмутителна топлина, докато слушах. Тя беше толкова уязвима. Толкова невинна. Но тепърва трябваше да разбера какво общо имаше това с шефа на охраната на „Нордстрьом“. Дали той вече работеше за тях? Или беше отишъл да работи за тях заради Хали? И какво общо имаше всичко това с него? Тя го познава. Със сигурност щеше да го познае от гората.
– Той продължаваше да ме пита дали искам да спра и да си почина. Продължавах да казвам не. Получих много лошо усещане от него и доста бързо разбрах, че съм в беда.
Умно момиче.
– Накрая се престори, че го боли глезена, и настоя да спрем, но когато го направихме, той ме хвана за ръката и се опита да ме бутне на земята. – Сега тя видимо трепереше и една сълза се плъзна покрай миглите ѝ. – Борех се с него с всичко, което имах в себе си. После го ритнах и той се спъна в един клон. Той падна назад и си удари главата в един камък. – Тя избърса сълзите си, ядосана на себе си. – Избягах. Тичах, докато не стана твърде тъмно, за да продължа, после видях светлини. Отидох до една хижа и помолих да ми дадат назаем телефон. Родителите ми ме прибраха час по-късно. Мислеха, че съм останала да пренощувам при братовчедка ми.
– И никога не си им казала какво се е случило?
– Никога не казах на никого. Твърде много се срамувах.
– Защо? – Попитах. – Нищо от това не беше по твоя вина.
– За това, че бях достатъчно глупава да повярвам на братовчедка си. За това, че бях достатъчно глупава да си тръгна, когато тя ми каза да остана на място. За това, че бях достатъчно глупава да повярвам на този човек, въпреки че никой друг не ме търсеше. И за това, че го убих. – Едно ридание разтърси раменете ѝ и аз я придърпах в прегръдките си. – Просто продължавах да чакам полицаите да почукат на вратата ми. За да ми сложат белезници на китките. Но това така и не се случи. И до ден днешен част от мен продължава да чака.
Прокарах ръка по косата ѝ.
– Сигурна ли си, че е умрял?
Тя преглътна трудно и кимна.
– Имаше толкова много кръв. Тя се просмука в скалата и се натрупа на земята около него.
– Това не означава…
– Туристите намериха тялото му няколко месеца по-късно – добави тя, знаейки накъде отивам.
– Намерили са го?
– Да – каза тя между хълцанията.
Всичко най-накрая придобиваше смисъл. Е, почти всичко. – Мислиш ли, че той те е преследвал през цялото време?
– Знам, че е така. Започна веднага след това.
– И ти смяташ, че заслужаваш да те преследва. Заслужаваш да бъдеш арестувана. Заслужаваш да умреш.
– Заслужавам.
– Толкова грешиш, Хали.
Тя притисна устата си, отказвайки да ми повярва.
– Чакай, колко време след това? – Попитах. – Колко време мина между инцидента и странните събития в дома ти?
– Не си спомням. Отне ми известно време, за да осъзная факта, че ме преследват.
– Ако трябва да предположиш.
– Може би няколко седмици? Месец?
Кимнах замислено.
– А колко време беше необходимо, за да бъде намерено тялото му?
– Няколко месеца. Бяхме далеч от утъпкания път. Цяло чудо е, че изобщо го откриха.
– Може би. – Сега нещо друго ми се стори логично. – Затова ли не искаше да търся духа ти? Не искаше да говоря с него? Мислеше си, че той ще ми каже какво си направила?
Тя сложи ръка на очите си, сякаш това щеше да изключи болезнената истина. За пореден път се зачудих колко да ѝ кажа. Но това беше нейната история, не моята. Тя е била излъгана и предадена от братовчедка си. От собствените си родители, когато са я предали. От човека, който години наред отговаряше за нейната сигурност. Тя заслужаваше да знае истината. Да участва в плана. Но как да ѝ го кажа, без да предупредя Мичъм? Почти сигурно е, че е подслушвал телефона ѝ, но може да е подслушвал и чантата ѝ, часовника ѝ или ключодържателя ѝ. Неуравновесените психопати никога не бива да бъдат подценявани.
Взех телефона си и потърсих тялото, което бяха намерили. Беше се случило преди почти две десетилетия, така че ми отне известно време да намеря правилното, но започнах да се чудя за Айдахо и всички открити тела. Не че Ню Мексико беше по-различно.
Когато най-накрая намерих прилична статия за това, я попитах:
– Имате ли нещо против да ти покажа снимка на човека, когото са намерили? Тя е от шофьорската му книжка.
Тя поклати глава.
– Нищо подобно. Виждала съм го и преди, много отдавна.
– Добре, ако те притеснява, кажете ми.
Изразът на лицето ѝ, онзи, който подсказваше, че съм закачил луната и редовно сменям крушката ѝ, ме накара да се усъмня в здравия ѝ разум. Отново.
– Какво? – Попитах предпазливо.
– Никога никой не се е отнасял с мен по този начин.
– Като човек?
– Като че ли историята ми има значение. Като че ли е валидна. Сякаш емоционалното ми страдание е истинско и никога не съм била луда.
– Като човек – повторих. Обърнах телефона си и ѝ показах снимка на мъж, чисто избръснат
– Почти не помня лицето му, но той наистина прилича на човека в гората. Особено ако добавиш и брада.
– Казаха, че е бил изчезнал от седем месеца, когато го намериха.
– Времето звучи точно. Мислиш ли, че това е друг човек? – Попита тя изненадано. – Колко мъртви тела може да има?
– Изчакай. Кога е рождения ден на братовчедка ти?
– На 4 май.
– И партито всъщност е било на рождения ѝ ден?
– Абсолютно. Анна винаги настояваше рождения ѝ ден да се празнува на действителния ѝ рожден ден, независимо в кой ден от седмицата се пада. Винаги е казвала, че е глупаво да се празнува рожден ден през уикенда преди или след това, само защото е неудобно.
– Звучи като праскова.
Хали изхърка, а после ме попита с извити вежди.
Превъртях на втория параграф.
– Хали, този турист е изчезнал едва месец след рождения ден на братовчедка ти.
– Какво? – Тя седна и взе телефона. – Това е невъзможно. – Тя сканира абзаца. – Семейството му съобщава за изчезването му, когато не се появява на работа на 9 юни същата година. – Тя ми премигна, след което погледна обратно към статията. – Месец по-късно. Как съм пропуснала това?
Казвах твърде много, като се има предвид, че целия ни разговор – и другите ни дейности – вероятно се следят. Ако това е така, Пол Мийчъм ме е следил. Той щеше да знае, че подозирам, че Хали не е била преследвана от дух. Че тя е била преследвана наистина. Но нямаше да знае, че подозирам него.
– Искаш да кажеш, че нападателя ми не е този, който ме преследва?
Сега беше момента да я запозная с подозренията и плана си, но ни трябваше малко повече уединение. Протегнах ръка над нея, взех телефона ѝ и отидох до микровълновата печка.
– Какво правиш? – Попита тя.
Прокарах показалец през устата си и заключих телефона ѝ вътре. Притеснявах се, че има и други бръмбари. Преминавайки през хотелската стая гол като в деня, в който съм се родил, грабнах чантата ѝ и я подложих на същото мълчаливо лечение, заключвайки я в микровълновата печка.
След това вдигнах хленчещата козина.
– Не смей! – Каза тя и скочи.
Засмях се и се върнах при нея в леглото.
Тя взе кученцето от мен, притисна го до врата си, след което ме погледна с онези кобалтови очи.
– Видя последния ми миг в бара още първия път, когато погледна, нали? – Попита тя. Нищо за това защо току-що бях сложил вещите ѝ в микровълновата печка. Само абсолютно доверие.
– Наистина го видях. Съжалявам.
– Всичко е наред. Доколкото знаеше, аз бях просто една ненормална дама, която те нападна заради една бензинова помпа. Едва ли мога да те виня, че си се сдържал. Но какво да кажем за теб?
– Аз? Аз също съм нападал хора заради бензиновите помпи. Имаме толкова много общи неща.
– Не – каза тя с кикот. – Виждаш ли собствения си последен момент?
– За съжаление – или за щастие, в зависимост от гледната ти точка – не.
– Но моя със сигурност е след два месеца?
Придърпах я по-близо.
– Можем да променим това, Хали. Направихме го за Захари.
– Знам. Имам пълна вяра в теб. Но не затова те съблазних.
– Сигурна ли си, че си ме съблазнила? Или всичко това беше част от моя зъл план?
– Не мисля, че в тялото ти има и една зла кост. Ще ми кажеш ли защо вещите ми са в микровълновата печка?
Беше време. Щеше ли да ми повярва? Щеше ли да повярва, че никога не е била преследвана от дух, а е била преследвана от жив човек? Поех си дълбоко дъх и започнах да обяснявам, когато последния ѝ миг нахлу в главата ми, видението беше ясно и силно като HDTV. Точно както при Захари, то се появи в съзнанието ми, без дори да се концентрирам. Изскочи, защото момента беше толкова близък.
Втренчих се в нея, докато ужаса и неверието се плъзнаха по мен като одеяло от сух лед. Това предизвика временно състояние на парализа. Съмнение, предпазливост и поразително отрицание. Гърлото ми се сви, а очите ми се насълзиха, сякаш бях взел инжекция с акумулаторна киселина.
– Ерик? – Попита Хали, все по-загрижена.
Наистина бяхме променили съдбата ѝ. Променихме последния и миг. Вдигнах китката си и проверих часовника си. Седем минути. На Хали и оставаха седем минути живот.

Назад към част 7                                                              Напред към част 9

10 ЮНИ / 11:34 Ч.

Ел Харди

Химичното лечение на баба бе започнало преди два дни. Когато баща ми се обади да ми напомни, се опитвах да реша следващия си ход с Офелия. Бяхме приготвили закуска заедно, след което я бях целунал, защото имах адски голяма нужда да я докосна. Трябваше обаче да го прекратя, преди да я запратя към хладилника като луд. Докато ядяхме, тя ми разказа за всичко – от това, което трябваше да направи в работата този ден, до сегашното положение на сестра ѝ. Можех да я слушам цял ден и да бъда щастлив. Отначало изглеждаше нервна, но с напредването на разговора се отпусна. Задавах въпроси и слушах. Изглежда, че това я накара да се чувства по-комфортно.
Бях почистил кухнята, докато тя отиваше да се приготвя за работа. Това ми даде възможност да се занимавам с нещо и ме занимаваше, докато тя си вземаше душ. Беше трудно да пренебрегна факта, че е била гола там. Не исках тя да си мисли, че съм там само заради секса. Сексът беше невероятен, но не от него имах най-голяма нужда. Просто да съм близо до нея беше единственото нещо, от което не можех да се откъсна. Имах нужда от нея.
Нямаше да мога да я напусна, ако не беше факта, че трябваше да отида при баба си. Когато бях близо до нея, празнотата ми се забравяше. Почти като че ли я нямаше. Офелия я прикриваше по някакъв начин. Жадувах за това усещане за свобода, което ми даваше нейното присъствие. С нея дори тишината беше безопасна. Нямаше демони, които да ме преследват. Тя успяваше да държи всичко това настрана.
Чичо ми Престън ме беше взел преди обяд и се бях върнал в Морски Бриз, докато приключи лечението на баба. Родителите ми, сестрите ми, леля Аманда, чичо Престън, момчетата им, Лариса, Мика и Джили, вече бяха пристигнали при баба с вечерята и седяха в хола. По-малките бяха излезли на басейна. Притеснявах се, че след лечението на баба всички там ще са прекалено много, но тя настоя да се настани в креслото си в хола. Дори да изглеждаше бледа и слаба, тя се усмихваше, докато седеше сгушена под няколко одеяла. Дядо ми беше единствения, който не можеше да се държи нормално. Страхът, тревогата и загрижеността, изписани на лицето му, бяха ясни. Изглеждаше, че изпитва повече болка, отколкото баба.
Баща ми и леля ми Аманда се редуваха да остават при него, за да му помагат с баба през уикенда. Бях казал и на двамата, че ще остана в понеделник и вторник, а след това Лариса искаше да бъда с нея в сряда и четвъртък, докато е свободна от работа. Леля Аманда щеше да вземе петък и половината от събота, а баща ми – другата половина от уикенда.
Докато баба не се стабилизира и не се подобри здравословното ѝ състояние, знаех, че ще бъда в Морски Бриз. Не знаехме колко време имаме с нея и дали химиотерапията ще и даде времето, на което се надявахме. Напускането не беше вариант, който можех да обмисля сега.
Да намеря място за краткосрочен наем беше първата ми цел в сряда, след това ми трябваше работа. След като се справя с това, щеше да ми се наложи да се върна в Атланта и да взема последната си заплата в клуба, в който бях откачал през последните осем месеца. След това да си взема нещата от апартамента на Грейт. Договорът за наем на жилището ми изтичаше в края на май. Когато се върнах тук, знаех, че не съм сигурен къде ще отида по-нататък, но че няма да се върна в Атланта, за да живея. Грейт беше взел вещите ми вместо мен, докато не разбера повече за баба и плановете си.
Това щеше да отнеме остатъка от седмицата и уикенда. Това ме притесняваше. Единственото нещо, което исках да направя, беше да се върна в Розмари Бийч и да бъда с Офелия. Въпреки че тя разбираше защо трябваше да замина, това не облекчаваше болката ми да съм близо до нея. Поддържахме връзка всеки ден чрез текстови съобщения и обаждания. Опитвах се да запомня, че да се задълбоча твърде много с нея щеше да завърши само зле. Но всеки път, когато си мислех за нея, всеки път, когато говорех с нея, сякаш не ми пукаше. Чувствах се виновен за това, че тя ме караше да забравям, че ме караше да се усмихвам, това също ставаше по-лесно. Ако не се занимавах прекалено много с това.
– Ел, вземи си сладък чай и ела да седнеш с мен – обади се баба от слънчевата стая, в която беше дремнала. Когато пристигнах тази сутрин, дядо ми беше отишъл на работа и баба искаше да я заведа в слънчевата стая, където щеше да чете книгата, която Аманда ѝ беше донесла. Отидох там, за да се присъединя към нея с една своя книга, която бях взел от кабинета, но четенето скоро я приспа.
Вече имах чаша сладък чай, затова я взех от малката масичка до мен. Страхувайки се, че ще ми се обадят и ще нарушат съня на баба, се преместих в хола. Достатъчно далеч, за да не я смущавам в почивката, но достатъчно близо, за да може да ме извика.
Спрях до кухнята и взех със себе си и чашата с ледена вода, която беше с капак и сламка. Баба щеше да е жадна. Бях взел чашата ѝ, когато я оставих по-рано, за да мога да ѝ донеса прясна вода, когато се събуди.
Слънчевата стая се намираше вдясно от кухнята. Баба винаги беше обичала тази стая. Тя държеше тук цветята и растенията си. Когато бяхме по-малки, всички момичета правехме чаени партита с баба на кръглата стъклена маса, която се намираше в десния ъгъл. Прозорците бяха с изглед към задния двор и басейна. С това място бяха свързани спомени от детството ни. Рожденни дни, лято в басейна, лов на великденски яйца в задния двор. Знаех, че това са и причините баба да обича тази стая.
– Ето ти вода – казах ѝ, като поставих напитката до нея. – Чувстваш ли се вече гладна? – Апетитът ѝ не съществуваше. Въпреки това се опитваше. Дори само за да не се притесняват толкова много баща ми и леля Аманда.
– Ще хапна след малко. Седни и ми говори. Разкажи ми за времето, през което си бил далеч, за хората, които си срещнал, и за тъмните сенки на болката в красивите ти очи.
Направи кратка пауза, след което седна на стола до лежанката, която дядо ми ѝ беше купил наскоро, за да я държи в слънчевата стая. Ако родителите ми бяха забелязали, никой от тях не беше споменал, но баба никога не беше от хората, които пестят думи. Тя премина към същината на въпроса. В отслабналото ѝ състояние да ѝ разказвам това, което не бях споделяла с никого, ми се струваше лоша идея. Тя щеше да се притеснява за мен. Трябваше да се съсредоточи върху тялото и ума си.
– Животът извън „Морски Бриз“ е различен. Виждал съм много – казах, надявайки се, че това е достатъчно, и знаейки, че няма да е така. Не и за баба ми.
Тя прочисти слабо гърлото си и отпи от водата си, след което се премести леко в голямото си бледосиньо кресло, за да ме вижда по-добре. Мръщенето на лицето ѝ от типа „не ме занимавай с глупости, момче“ беше все така плашещо, както в детството ми. Не бях очаквал тази гримаса и това, че видях нещо толкова познато от здравата и пълна с живот баба, която винаги бях познавал, ми даде надежда. За нея. Не за мен.
– Аз изживях собствената си болка точно тук, в този град, и оцелях. Не ми казвай, че съм видяла много. Не това искам да кажа и ти го знаеш. В душата ти има белези и аз ги виждам ясно в тези твои очи. Не можеш да скриеш това зад татуировки и много коса. Не и пред мен. Това изобщо не ме заблуждава. – Тя си пое дълбоко дъх и не ми харесваше да я виждам как се вълнува.
Наведох се напред и взех крехката ѝ ръка в своята.
– Добре съм. Добре. Трябва да се съсредоточиш върху себе си. Всички ние се нуждаем от теб и аз няма да съм добре, ако не се пребориш с това. Имаш нужда от силата си и трябва да се съсредоточиш върху себе си. – Това беше толкова близо до честността, колкото беше необходимо на баба.
Тя въздъхна и след това извъртя очи към мен. Реакцията ѝ толкова много приличаше на тази на леля ми Аманда, че ми се искаше да се разсмея. В този момент баба изглеждаше по-млада. Исках да го запомня за деня, в който ще ми трябват нейните спомени, за да ги запазя.
– Ти, моето прекрасно момче, винаги си имал сърцето ми. Аз не правя фаворити, но ти си баща ти. По външен вид и характер. Имаш неговата усмивка, неговия смях, неговото красиво сърце. Другите ми внуци са си диваци. – Тя поклати глава в знак на раздразнение, но меката усмивка на устните ѝ даде да се разбере, че братовчедите ми са обичани също толкова силно, колкото и аз. – Обичам тези диви момчета със свирепост. Но ти получаваш специално място, защото когато се роди, беше все едно да гледам как Маркъс ми расте отново и отново. И аз виждам разликата дълбоко в теб. Бил си наранен по начин, който ще те бележи завинаги. А сега разкажи на баба си какво се е случило.
Знаех, че каквото и да направя, за да я убедя, че съм добре, тя ще продължи да настоява. Нищо нямаше да я спре да ме засипва с въпроси. Те щяха да стават все по-директни и тя щеше да изтръгне от мен всичко, което можеше. Щеше да бъде нейната воля срещу моята.
Реших да и дам малко. Може би това щеше да е достатъчно. Просто не можех да ѝ дам всичко. Да изрека истината на глас беше повече от това, което можех да направя. Дори и сега.
– Влюбих се и тя загина в автомобилна катастрофа. – Това беше най-истинското, което можех да кажа на баба. Подробностите, другите… Не можех.
Баба се замисли за това за няколко мига, а аз не казах нищо. Изчаквах да видя какво още ще иска да знае. Или дали ще настоява за повече. Най-накрая, след като се загледа през рамото ми със замислено изражение, погледа ѝ отново срещна моя.
– Как се казваше? – Попита ме тя.
– Алис – отговорих аз и лицето ѝ беше там, в паметта ми. Не ярката лъчезарна усмивка, която ме бе привлякла за първи път, а лицето… Лицето, което трябваше да идентифицирам… Лицето на смъртта. Нещо, за което никой човек не е подготвен. – О’Конър – добавих моминското ѝ име, само за да се разсея. Спомените, които исках да забравя, се насилваха да се възпроизведат в главата ми.
– Ирландско – отбеляза баба.
Кимнах.
– Да, и двамата ѝ родители са се преместили в Щатите от Ирландия, когато са били съвсем малки. – История, за която бях чул, когато се запознах с тях. В деня, в който отидохме да им кажем, че сме се оженили.
– Тогава си я обичал повече, отколкото винаги си обичал Блис? – Попита ме тя. Бях сигурен, че никой друг не е имал смелостта да ме попита нещо толкова откровено.
Кимнах.
– Да, обичах я. – Когато се бях влюбил в Алис, беше бързо, силно, вълнуващо. Всичко, което не бях изпитвал досега.
– Смъртта никога не е лесна. Особено за някой толкова млад човек – каза тя. – Тя обаче беше обичана от теб и това беше подарък, който знам със сигурност, че и е донесъл радост.
След това дойде изтръпването. Винаги го правех. Бях разбрал, че това е начина, по който ума ми се справя с останалото. Детайлите, които си идваха на мястото, след като… Всичко беше свършило. Не можех да се съглася с баба, защото въпреки че Алис ми беше доставила радост. Нищо не беше истинско.
– Най-големият ми страх е, че винаги ще я обичам – признах, без дори да се замислям.
– Това не е нещо, от което да се страхуваш, Ел. Това е нещо, което трябва да приемеш. Но сърцето ти винаги може да обича нея и времето, което си имал с нея, и все пак един ден да обикне друга. Също толкова бързо. Също толкова силно.
Баба никога не греши. До сега. Да дам на някого силата да ме унищожи по начина, по който Алис ме беше унищожила, винаги щеше да бъде невъзможно. Така тя ме беше погубила.

Назад към част 16                                                             Напред към част 18

ЮНИ 08 / 6:59 Ч.

Офелия Финли

Той беше красив, когато спеше. Чудех се дали знае това. Дали друга жена му е казвала преди? Миглите му бяха толкова дълги и тъмни в контраст със светлата му коса. Устните му бяха пълни, а челюстта му – широка и силна. Което правеше другите черти да изглеждат мъжествени. В противен случай щеше да е прекалено красив, за да е мъж. Широкият простор на раменете му, които не бяха покрити от одеялата, също правеше тези съвършени черти мъжествени. Искаше ми се да протегна ръка и да погаля раменете му и покритата с татуировки ръка, но се въздържах. Най-вече защото не исках да го събудя, а и защото все още не бях сигурна в нас.
Да, той беше в леглото ми, но не бяхме правили секс миналата нощ. Когато приключихме разговора, го помолих да остане. После му показах къде са кърпите в банята, за да може да си вземе душ. Тук имаше чифт спортни шорти на Круз, останали от времето, когато Лайла Кейт все още живееше тук. Все забравях да и ги дам. Миналата вечер те бяха дошли на помощ на Ел. Бях ги сложила на плота в банята и обясних защо имам чифт мъжки шорти.
Той излезе от банята и влезе в спалнята ми, а аз вече бях в леглото. Отдръпнах завивките, за да се присъедини към мен. Той без да се бави, ме придърпа към гърдите си. Нищо повече. Без целувки. Никакви разговори. Беше толкова топло и удобно, че заспах за няколко минути. Малко време да мисля за нещо повече.
Беше глупаво да мисля, че не мога да го докосна, ако искам. Цяла нощ бяхме близки. Просто ми се стори твърде скоро. След снощния разговор това би трябвало да е ясно, но в действителност не беше. Или пък просто се държах странно с всичко това, в което бях добра. След това имаше и малкия проблем с желанието ми да правя секс с него отново… Като точно сега.
Дишането му оставаше дълбоко и бавно. Той не се събуждаше, а аз имах нужда да отида до тоалетната. Колкото можех по-тихо, се измъкнах от леглото и отидох да свърша сутрешните си нужди. Така зъбите ми щяха да бъдат измити, преди той да се събуди, така че това беше плюс. Нямаше да се притеснявам за сутрешния дъх. Прекарах и една четка през косата си, за да се освободя от заплитанията, преди да се върна на пръсти в стаята и да се насоча към кухнята, за да направя кафе. В събота сутринта заниманията на малчуганите в „лагера за принцеси“ започваха в девет часа. Това означаваше, че до осем и трийсет трябваше да съм долу, да включа осветлението, да заредя водата, да се уверя, че в магазина за танцови принадлежности са изложени всички стоки, и да отговоря на телефона.
Първо трябваше да се пие кафе. След това още една чаша, преди да бъда истински работоспособна. В противен случай бях отпаднала и често намръщена. Пуснах машината за еспресо и след това включих кафеварката. От понеделник до неделя имах нужда от два шотчета еспресо в кафето си. Осъзнавам, че това е всеки ден от седмицата, но това ме направи по-хубав човек.
Обърнах глава, за да погледна към хладилника, и се зачудих дали не е пресилено да правя закуска на Ел. Не беше ли грубо, ако не го направех? Толкова дълго бях останала сама, че не умеех да каня мъже на гости. Бях забравила как е редно да постъпя. Съмнявах се, че Ел очаква да му приготвя нещо, но дали това беше смисъла?
Докато се занимавах с приготвянето на еспресото, се запитах дали харесвам Ел достатъчно, за да искам той да е често наоколо? Да. Щастлива ли бях тази сутрин, събуждайки се в леглото с него? Да. Харесваше ли на мъжете да ядат храна? Да.
След като еспресото се свари, отидох до хладилника и взех бекона, яйцата, а после посегнах към фризера за замразените бисквити. Бях приготвила закуска на мъжа. Страхотният секс не беше достатъчен, за да го накара да се върне. Тази мисъл ме накара да се изсмея на себе си. Ако само знаеше колко неудобна съм, щеше да преосмисли това. През по-голямата част от времето пазех тайните си интровертни проблеми под прикритие. Принуждавах се да се държа нормално на обществени места. Когато имаш по-малка сестра като Феникс, която доминира в стаята и привлича вниманието, а след това го попива като гъба, е трудно да приемеш факта, че си интровертна, иначе винаги ще бъдеш пренебрегвана.
Мама винаги е казвала, че приличам повече на нея, отколкото на другите двама, но майка ми не беше интровертна. Беше тиха и не изискваше внимание като Феникс или не очароваше хората като Нейт, но имаше определена красота в себе си, а не само във външния си вид. Имаше тази вътрешна красота, която озаряваше мястото, когато тя беше там. Без думи или действия тя се превръщаше в централна точка. Аз не бях като майка си. Мислите ми не бяха красиви. За разлика от майка ми, аз можех да бъда егоистична кучка.
Заех се да нагрявам тигана, за да изпържа бекона. Докато той се нагорещяваше, сложих замразените бисквити „направени от нулата“, които бях купила от магазина, върху чугунен тиган, след което ги пъхнах във фурната. Това беше пълна измама, но изглеждаха истински, когато бяха готови. Мислех, че на вкус не отстъпват на домашните бисквити на Блис.
Кафето ми беше готово, така че спрях да си налея чаша, след което се обърнах и открих Ел да стои във всекидневната само с тези спортни шорти. Дългата му коса беше разрошена, а произведенията на изкуството по гърдите и ръцете му буквално спираха дъха. Начинът, по който изглеждаше, би накарал всяка жена да се съблече гола и да го моли да я чука. Вижте… Лоши мисли. Не е като майка ми.
– Бекон – каза той с дълбок глас, дрезгав от съня. – Любимата ми миризма, с която се събуждам.
Бузите ми бяха нагорещени. Знаех го. Но той стоеше там с голите си гърди и секси косата, от които тялото ми изтръпваше.
– Надявам се, че не съм те събудила. Опитвах се да бъда тиха – казах и грабнах яйцата, за да започна да ги чупя в купата. Всичко друго, освен да го гледам така, сякаш той беше моята закуска. Трябваше да овладея и зачервеното си лице. Това беше смущаващо.
– Не си го направила. Но ако го беше направили, щеше да е добре – отвърна той и въпреки че изучавах купата и яйцата, сякаш бяха научен експеримент, видях как се приближава към кухнята. За щастие мъжката му миризма щеше да бъде прикрита от бекона, така че хормоните ми нямаше да полудеят още повече. Гледката му ми беше достатъчна.
– Трябва да съм долу към осем и трийсет и исках да се уверя, че си закусил, затова започнах по-рано – бълнувах, но продължих. – Имахме малка почивка след майския рецитал, но заниманията в летния лагер за малчугани са в събота през юни.
Той не отговори, а заобиколи плота и аз погледнах, за да видя как се спря пред машината за еспресо и кафеварката. Срещна погледа ми и повдигна вежди, сякаш беше объркан.
– От тази страна ли се прави кафето? – Попита той.
Сложих черупката на яйцето върху хартиената кърпа, след което бързо си измих ръцете, преди да отида да му помогна.
– В тази вече е направено кафе – обясних, като извадих една чаша от шкафа пред него. – Другата просто прави еспресо. Искаш ли да си направиш шот в кафето? – Попитах и се гордеех с факта, че бузите ми вече не бяха розови и изглеждах спокойна.
– Е, разбира се – каза той, като изобщо не звучеше сигурен.
Движех се с нормално темпо, докато преминавах през стъпките за приготвяне на еспресото, така че той да може да види какво правя. Вместо по забързания начин, по който обикновено го правех, когато се опитвах да си набавя кофеин бързо.
– Искаш ли да проверя за бекона? – Попита той тогава и аз осъзнах, че съм забравила за него. Преди да успея да отговоря, той се пресегна към печката и обърна бекона. Звукът от пукането на мазнината би трябвало да е достатъчно ясно напомняне, че го готвя, но бях толкова погълната от Ел, че успях да блокирам всичко.
– Беконът не е в списъка на нещата, които приготвям добре – признах.
Той ме погледна през рамо, а усмивката на лицето му подсказваше, че явно се забавлява от това признание. Засмях се. На себе си и на факта, че съм ужасна домакиня. Ако пътят към сърцето на мъжа минаваше през стомаха му, бях прецакана.
Ел се обърна обратно към бекона, но ъгълчетата на устата му все още бяха повдигнати. Харесваше ми да знам, че аз съм поставила тази усмивка там.
– Аз ще се справя с бекона. Ти се заеми с яйцата – каза той.
Приготвих кафето му с шот еспресо в него и го поставих до него.
– Имаш ли нужда от захар или сметана? – Попитах го.
– Черното е прекрасно – отговори той и отпи глътка. – По дяволите, това ще те събуди.
Кимнах, докато довършвах купата с яйца.
– Това е идеята.
Изваждайки по-голям тиган за яйцата, започнахме да готвим в мълчание един до друг. Това изобщо не беше странно или неудобно. Това беше едно от нещата, които харесвах в Ел. Не се чувстваше така, сякаш трябва да говори, само за да запълни тишината.
Искаше ми се да спра да готвя и просто да отида да седна на дивана и да го гледам как пържи бекон със свалена риза в моята кухня. Бях почти сигурна, че това е еквивалента на порно за жените.
– Ебаси – промърмори той и се отдръпна. Бях изтръгната от мислите си, когато той се отдръпна на една ръка разстояние, докато преместваше бекона от печката.
– Какво става? – Попитах, опитвайки се да разбера какво се е случило.
– Мазнина – каза просто той, след което отиде до мивката, за да намокри хартиена кърпа. – Да пържиш бекон без риза не беше най-умната идея – каза ми той, след което се усмихна, докато избърсваше впечатляващата си коремна преса. Можех да видя червената рана, която горещата мазнина беше причинила.
– Съжалявам, че не се сетих за това – признах аз.
Той вдигна развеселения си поглед.
– Не смятам, че някога преди си пържила бекон топлес. Така че защо да го правиш?
Това ме накара да се разсмея. Той беше прав. Никога не съм пържила бекон гола. Нито пък някой мъж някога го е правил в мое присъствие.
– Добра забележка. Искаш ли да ти донеса някакъв мехлем? – Попитах, като все още се усмихвах, въпреки че той беше наранен.
Той поклати глава.
– Не, боли ме, но не съм чак толкова голямо бебе. Всичко е наред. – Той изхвърли хартиената кърпа в кофата за боклук, след което започна да вади бекона от мазнината и да го слага върху чинията, покрита с хартиени кърпи, които бях приготвила за него.
Таймерът на фурната се включи и аз се радвах, че съм го настроила, защото бисквитите щяха да бъдат забравени. Готвенето не беше силната ми страна, а правенето на неща сутрин, които изискват мисъл, също не беше силната ми страна. Навсякъде се борех с това начинание.
Грабнах ръкавица за печене, извадих бисквитите и ги поставих върху мраморния плот. Яйцата бяха готови и за щастие поне не бях забравила да изключа горелката, преди да се отдалеча от тях. В редкия си момент на съсредоточеност се завъртях, за да взема чиниите, само за да получа две големи ръце, които здраво ме хванаха за кръста. Замълчах мигновено и всички други мисли се изплъзнаха от съзнанието ми.
Ел стоеше пред мен. Главата му беше наведена така, че ме гледаше надолу. Хуморът отпреди малко беше изчезнал от изражението му. Той стоеше там и ме държеше. Пръстите му се огъваха и впиваха в кожата ми, но не болезнено. Просто достатъчно, за да се чувствам добре.
Без да каже и дума, той спусна устата си към моята и аз моментално благодарих за това, че съм си измила зъбите, но после забравих дори това. Целувката му се задълбочи и той ме придърпа към себе си, докато стояхме там и се опитвахме един друг. Изгубих се в момент на пълно задоволство.
Целувката не беше дълга и приключи, преди да съм готова. Ел отпусна ръцете си, докато се отдръпваше.
– Благодаря за закуската – каза той, след което се усмихна, преди да се протегне покрай мен и да вземе чиниите, които се канех да взема. – И за целувката.

Назад към част 15                                                          Напред към част 17

ЮНИ 07 / 22:39

Ел Харди

– Сигурен ли си, че искаш просто да те закарам и да не те чакам? Защото познавам сестра си и има деветдесет и девет процента вероятност да платиш на Uber да те закара обратно до Морски Бриз, а това няма да е евтино. – Нейт звучеше сериозно, когато ме предупреждаваше. Беше се засмял, когато му казах да ме закара до „Офелия“. После, когато разбра, че не се шегувам, изглеждаше по-загрижен.
– Uber обслужва ли изобщо този район? – Попита Блис, като не изглеждаше, че и на нея ѝ харесва идеята да ме закара. – Може би трябва да отидеш да видиш дали Офелия ще те пусне, преди да тръгнем.
Не исках те да седят тук, докато аз отида до вратата. Не бях сигурен, че и Офелия ще ме пусне да вляза, но ако те бяха тук, за да станат свидетели на това, можеше да ме изпрати да се прибера по-лесно. Бях я оставил да си тръгне по-рано, без да каже повече, защото това беше разговор, който исках да проведа насаме.
Трябваше да изчакаме, за да разберем дали Шафран има нужда от превоз или не. Блис и Нейт бяха готови да си тръгнат, но Шафран не се интересуваше от никого, освен от себе си. Това беше отнело повече време, отколкото беше необходимо. Сега притеснението ми беше, че Офелия може да е заспала. Беше отнело твърде много време да се измъкнем оттам.
– Всичко е наред. Всички тръгвайте – казах аз, отворих вратата на колата и излязох.
– Не казвай, че не съм те предупредил – изрече Нейт, опитвайки се да не звучи забавно заради Блис. Тя изобщо не се забавляваше и искаше да изчака. Можех да го видя в изражението ѝ.
Излязох на тротоара и зачаках, докато си тръгнат. Не беше нужно да стават свидетели на това. Щом си тръгнаха, се насочих към вратата и позвъних на звънеца на таванското помещение. Имаше вероятност да е заспала и ако беше, реших, че ще използвам Юбер до Дестин и ще си намеря хотел там за през нощта. След това ще опитам отново утре.
Докато не поговоря с нея, нямаше да се върна в „Морски Бриз“. Знаех, че трябва да оставя това настрана и да го забравя. Но не можех. Да я видя отново тази вечер затвърди, че не мога да остана далеч от нея. Не исках да го правя. Дори да беше в неин интерес да запазя дистанция, не можех да го направя.
– Защо си тук, Ел? – Гласът ѝ се чу по високоговорителя, свързан със звънеца на вратата.
– За да си поговорим – отговорих, надявайки се, че няма да се наложи да го правя през проклетата видеокамера, която беше прикрепила към вратата си.
– Говорихме. Какво друго има да кажеш? – Гласът ѝ беше дрезгав и се зачудих дали не съм я събудил.
– Много… Много глупости, които трябваше да кажа преди.
Тя не отговори веднага на това. Не бях сигурен дали ме прекъсва, или е заспала отново. Когато секундите се превърнаха в минута, после в две, бях на път да звънна отново и да започна разговора си точно тук, на този проклет тротоар.
Но точно преди да звънна за втори път, вътре светна светлина и през прозорците я видях да се приближава към вратата. Отпуснах се малко, но не напълно. Може би все още не смяташе да ме пусне вътре. Разговорът ни можеше да се състои точно тук, когато аз стоях отвън, а тя – на вратата. Все пак това беше нещо.
Чух как ключалката щракна свободно и след това вратата се отвори по-бавно от необходимото. Сякаш се чудеше дали да я затвори и да я заключи отново. Цялата тази руса коса, от която бях толкова очарован, беше нахвърляна на небрежен възел на върха на главата ѝ. Гримът от по-рано беше изчистен и лицето ѝ беше естествено, но все така зашеметяващо. Огромният суичър и боксерките, които носеше, бяха избраното от нея облекло за сън, така че беше в леглото или се готвеше да си легне, когато пристигнах.
– Влез вътре – каза тя без никакъв ентусиазъм. Беше ясно, че не иска да говори с мен, но щеше да го направи противно на добрата си преценка.
Влязох вътре и изчаках, докато тя заключи вратата отново, след което я последвах към вратата, която водеше към таванското помещение. Тя не каза нищо, докато се изкачвахме по стълбите. Никакви въпроси или предупреждения да побързам. Искаше ми се да знам какво си мисли, за да имам някаква идея как да се справя с това. Колко истина да и кажа. Дали трябва да ѝ обясня всичко… Макар че не ми се струваше, че мога да го направя.
Сега, когато бях вътре, не бях сигурен какво да кажа първо. Целта ми беше да говоря с нея, докато не разбере, но как точно да го направя. Какво искаше тя да кажа? Бях прекарал последните няколко седмици в мислене, че тя е сметнала това, което бяхме направили, за добре прекарано време. Нищо повече. Докато не се беше държала така, сякаш съм невидим тази вечер, вярвах, че само аз съм бил засегнат от времето ни заедно.
Тя отиде до мекия син стол, който се намираше срещу дивана, и потъна в него, след което ме погледна.
– Ти си тук. Какво още искаше да кажеш? – Тя беше делова. Без усмивки. Нито едно от флиртуващите поведения, които беше демонстрирала в миналото. Не го бях очаквал, разбира се. Беше ми се разсърдила.
Преместих се до дивана и седнах на ръба, като оставих лактите си да се опират на коленете, докато седях напред. Това не беше нещо, за което исках да изглеждам спокоен. Не бях шибано спокоен, така че нямаше нужда да изглеждам така. Когато за последен път излязох от вратата ѝ, да вярвам, че това е приключило, беше глупаво. Исках да е заради нея, но след тази вечер нямаше да мога да я спася от себе си. Привличането ѝ беше прекалено силно.
– Откакто бях тук за последен път, не мисля за друго, освен за теб – признах, а отегченото ѝ изражение не помръдна. Не трябваше да очаквам това. Брат ѝ вече ме беше предупредил. Той щеше да я познава по-добре от всеки друг. Това, че и казах, че през цялото време мисля за нея, не промени факта, че не се бях свързал с нея. Така го виждаше и тя.
– Когато си тръгнах онази сутрин, бях объркан от начина, по който се чувствах. Това не беше нещо, което очаквах. Точно както не бях дошъл тук, за да те видя, очаквайки да… – Направих пауза, несигурен коя дума би го описала адекватно. Не исках да омаловажавам това, което се беше случило между нас на този диван.
– Чукаме с часове – каза тя без следа от усмивка. Дори не и ледена.
Нямаше да се съглася с описанието ѝ, защото го смятах за нещо повече от чукане. Тя беше влязла в мен по начин, по който никой друг не беше го правил. Вече знаех това и се учех да го приемам.
– Не е описанието, което бих дал – казах ѝ, като не позволих на студенината ѝ да ме спре да бъда честен. – Тази нощ ме изненада. Ти ме изненада и връзката… Тя беше… Не я очаквах. Когато си тръгнах, си помислих, че е била забавна нощ, що се отнася до теб, и трябваше да се справя с това и да продължа напред. – Спрях отново, като се уверих, че обмислям следващите си думи. Изхвърлянето на глупости никога не ми е вършело работа. Бях мислещ човек и това не беше нещо, което татуировките, трагедията и ужаса не можеха да променят. Думите не можеха да бъдат върнати назад. Веднъж изречени, те оставаха. Никога не се забравят и рядко се прощават. Знаех това твърде добре. Думите, които избрах да използвам с Офелия, нямаше да са тези, за които съжалявам. Можех поне да я предпазя от думите си, дори ако нямаше да я предпазя от това да се доближи до мен.
– Ти стоеше в стаята ми и беше готов да избягаш без да кажеш и дума, когато се събудих, Ел – напомни ми тя. Сякаш това отговаряше на всичко. Може би за една жена го правеше, но аз не бях жена и никога не съм успявал да разбера противоположния пол. Толкова много проклети пъти се бях провалял в отгатването на това, което имаха предвид, измерено покрай казаното от тях, че се бях отказал от тази надежда.
– Решавах дали да те събудя, или да ти оставя бележка. Не защото не исках да говоря с теб, а защото ти спеше спокойно. В решението ми нямаше никакво измъкване. Току-що бях правил най-добрия секс в живота си и не знаех следващата стъпка и дали изобщо има следваща стъпка.
Знаех, че трябва да се каже още нещо, но от това обяснение леда в погледа ѝ се размрази донякъде. Само мъничко. Съвсем не достатъчно, но беше по-мека с градус или два. Да ѝ кажа цялата истина, на която бях способен, беше единствения начин да се справя със ситуацията, в която се намирахме. Ако не можех да стоя далеч от нея, тогава трябваше да направя всичко възможно, за да получа прошката ѝ.
– Останах с впечатлението, че искаш да продължиш да се развиваш както досега, което е… По дяволите, не знам. До онзи уикенд едва ли бях говорил с теб достатъчно, за да те нарека приятел. Но трябва да разбереш, че откакто си тръгнах оттук, не е минал ден, в който да не съм мислил за теб. Че не съм искала да вдигна телефона и да ти се обадя.
Това беше шибаната истина. Истината, която трябваше да запазя за себе си.
Разочарованието премина през красивите ѝ черти.
– Тогава защо не го направи?
Защото се опитвах да те предпазя от мен. Защото не съм мъж, който може да обича, вече не. Защото моята пристрастеност към теб никога няма да е достатъчна, за да издържим. Да жадуваш за някого не е същото като да го обичаш. Всичко това бяха причини, поради които дори не трябваше да седя тук. Аз обаче не казах нищо от това. Бях прекалено егоистична.
– Не мислех, че искаш това. – Спрях се, преди да изрека още нещо, и задържах погледа ѝ. Ако погледнеше достатъчно близо, щеше да види мрака в мен. Трябваше да знае, че сега съм прекалено прецакан, за да бъда някога това, което тя търсеше.
– Аз не спя и не правя случаен секс. Преди теб не бях спала с мъж повече от година. Разбира се, бях изпила малко вино, но не бях пияна онази вечер. Знаех какво правя и ти имах достатъчно доверие, за да го направя. Нямаше да направя нито едно от тези неща, ако не исках да те виждам повече. – Тя каза последната част, сякаш беше объркана защо изобщо я казва. Знаех, че неяснотата ми е объркваща. Щеше да е несправедливо да пазя тайните си от нея, ако исках да направя това. Ако исках да се отдам на желанието си да бъда близо до нея и да почувствам отново спокойствие. Тя беше единствения човек, който можеше да ме накара да се усмихна или да ми се прииска да се засмея. Когато си мислех, че никога повече няма да искам да правя нито едно от двете, тя ми даваше причина да искам, без дори да го осъзнавам. С нея имах свобода, но какво получаваше тя в замяна? Нищо. Тя не получи нищо.
– Има някои емоционални щети, от които не мисля, че някога ще мога да се излекувам. Няма да мога да допусна някого до себе си напълно. Заслужаваш да ти се даде всичко. Аз не мога да бъда този човек. Но искам да бъда близо до теб. Жадувам за присъствието ти и това е всичко, което знам. Егоистично е, че дойдох тук. Да поискам нещо с теб е шибано егоистично. – Думите се изсипаха от мен като шибан серум на истината.
Тя разкрачи краката си и седна по-изправена. В очите ѝ нямаше и следа от предишната студенина. Тя беше изчезнала толкова бързо, колкото и аз бях изрекъл глупостите, които не бях обмислил. Вместо да изглежда объркана от казаното от мен, тя изглеждаше замислена и уравновесена. Знаех, че е обмислила всичко и го е обмислила. Самото гледане на нея беше като да получиш малък подарък. Красотата ѝ можеше да накара човек да забрави всяко тъмно кътче от живота си. Това я правеше или опасна, или ангел. Не бях сигурен кое от двете.
– Бих искала да имам възможност да реша какво е и какво не е добро за мен – каза ми тя. – Не ми е нужно да знам какви тайни пазиш, които те карат да се чувстваш така, сякаш си разбит по някакъв начин. Поне засега не. Точно сега можем да действаме бавно. Да изпробваме водата. Да видим дали това взаимно привличане, което и двамата изпитваме, си струва да се борим с каквито и да е препятствия, които ни предстоят.
Тя го направи да звучи толкова просто. Лесно дори. Бях готов да се съглася на всичко, ако можех да я задържа за известно време. Знаех, че завинаги няма да се случи. Нищо не беше просто или лесно в истината. Не бях от мъжете, които могат да задържат Офелия Финли. Ако бях цял, тя пак щеше да се умори от мен. Тя беше вълнение, красота, енергия – всичко това беше перфектно заплетено в една зашеметяваща жена. Така си бях помислил още при първата си среща с нея. Още тогава знаех, че трябва да и се възхищавам отдалеч.
Никога досега не бях успявал да задържа жена. Да вярвам, че мога да задържа такава великолепна жена като тази, би ме направило глупак. Щях да запазя сърцето си или това, което беше останало от него. Но останалата част от мен тя вече притежаваше. Без да съм я молил за това, я бях предал последния път, когато бях тук.
– Добре – съгласих се аз. Само един идиот би отхвърлил подобно предложение.

Назад към част 14                                                        Напред към част 16