Категория: Аби Глайнс

„Това е най-добрата пица, която съм ял някога“

ГЛАВА 36

БРЕЙДИ

Не исках да говоря много в пикапа и Райли изглежда разбра това. Тя не ме притискаше и не ми задаваше въпроси. След като влязох вътре, за да взема пицата, ни закарах до полето. Никой нямаше да е там във вторник вечер. Беше далеч от всичко и беше място, където можехме да отидем незабелязано.
– Отдавна не бях ходила на това поле – каза тя, когато паркирах на поляната.
Това не беше съвсем вярно.
– Помниш ли, видях те през август. Ти дойде тук.
Тя сведе глава и се загледа в ръцете си.
– Да, но след като видях приветливото ти лице, си тръгнах бързо. Така и не стигнах до същинското парти. Което беше добре. Не съм сигурна какво съм си мислела.
Протегнах ръка и покрих ръката ѝ с моята.
– Съжалявам за това. Бях гадняр.
Тя сви рамене.
– Реагирал си така, както би реагирало всяко от момчетата. Ти си приятел на Гънър. Нямаше защо да се опитвам да дойда тук.
Мразех да се чувства така.
– Бях копеле – повторих аз.
Тя се засмя и кимна.
– Да, беше.
– Радвам се, че можем да се съгласим с това – казах аз. След това посегнах към задната седалка, за да вземе одеялото, което държах там за спешни случаи. Или други неща.
– Ето, вземи това. Тази вечер е студено. Аз ще донеса пицата и колата.
– Имаш одеяло в пикапа? – Попита тя, като звучеше развеселено.
Усмихнах се.
– Недей да се вглеждаш прекалено много в това.
Тогава тя наистина се разсмя.
– Добре. Ще го имам предвид.
Насочихме се към осветената от луната трева и тя избра дънер до едно от местата за палене на огън. Нямаше да го запалим тази вечер. Но там беше най-доброто място за сядане.
Тя уви одеялото около себе си и седна.
– Ще споделя, ако имаш нужда – каза тя.
Може би ще приема след пицата. Идеята да легна с нея под одеялото насаме тук беше приятна. Повече от приятна. Помагаше ми да изтрия от главата си прецаканите семейни проблеми.
Отворих една кола и ѝ я подадох, след това отворих кутията и сложих парче пица върху хартиената чиния, която ми бяха дали с поръчката.
– Ето ти я.
Тя го взе.
– Така е по-хубава. Няма сервитьори, които да ни прекъсват. Миризмата на есента и мазната пица, която върви с нея. Това е моят тип вечеря.
Да бъда насаме с нея беше моят тип вечеря.
– Радвам се, че мислиш така. Много по-евтино е – казах, за да я разсмея, както исках.
Няколко минути ядохме мълчаливо и ми харесваше да я гледам как дъвче. Беше мило. Когато тя свърши първото си парче, започнах да слагам своето и да и дам още, но тя ме изпревари.
– Значи, ако Уила и Гънър са нещо, тя знае за мен. Защо беше толкова мила?
– Защото е Уила. Освен това има много ниско мнение за Рет и е по-умна от всички нас. Срещнала те е и веднага е разбрала, че не си това, което всички предполагахме.
Райли се усмихна и отхапа една хапка.
– Готова ли си да чуеш за драмата на Лоутън? – Попитах я, като имах нужда да отвлека мислите си от онази жена в ресторанта.
Тя кимна.
– Рет се върна и поиска наследството си или част от него преди малко повече от месец. Баща му смяташе да му го даде, защото Рет е наследник на богатството на Лоутън. Но се оказа, че майката на Гънър се е изказала и Рет не е наследник. Нито пък е баща им. Гънър е. Бащата на Гънър не е баща на Рет. Той е… неговият дядо. Когато дядо му починал, оставил всичко на Гънър, въпреки че тогава бил млад. Баща му просто трябвало да го поддържа, докато Гънър стане пълнолетен. Майка му обаче издуха всичко това. Сега Гънър контролира всичко.
Пицата беше забравена в скута ѝ.
– Какво? – Попита тя, като звучеше също толкова учудена, колкото и аз. – Искаш да кажеш, че дядото на Гънър е негов баща, така че майка му…
– Майка му е спала със свекъра си.
– Да.
– Уау.
Кимнах.
– Да. Рет е бил възпитан да мисли, че всичко е негово, и е избягал, когато е чул истината. На Гънър му е било трудно да се справи с всичко това. Баща му си събра багажа и подаде молба за развод. Майката на Гънър сега е във Франция, живее при приятел, защото има нужда от дистанция. Така че Гънър живее сам вкъщи с изключение на госпожа Еймс, която е там, за да го храни и да се грижи за къщата.
Райли поклати глава невярващо.
– Бях чувала малко. Най-вече, че е наследил всичко и че баща му е напуснал града. Не много. Защо целият град не знае всичко това?
Повдигнах рамене, защото и аз бях изненадана от това.
– Гънър е запазил мълчание. Родителите му не говорят, както и Рет.
– Господи, това трябва да му е тежко – каза тя, като звучеше наистина притеснена за Гънър. Човекът, който беше помогнал да превърне живота ѝ в ад. Тя не държеше на злобата и имаше способността да не наранява другите. Дори тези, които са я наранили. Ако вече не бях напълно завладян от нея, този прост факт щеше да е достатъчен, за да ме изпрати на ръба.
– Не беше лесно, но той имаше Уила. Тя му е помогнала да оцелее.
– Сега я харесвам още повече.
Това беше нещото, което ме беше привлякло към Райли. Осъзнах го в този момент. Нейното сърце. Тя имаше наистина голямо сърце. Беше честна и добра. Не беше озлобена и отмъстителна, когато много хора биха били такива. В деня, в който я бях закарал в бурята и я видях с Брайъни, единствената ѝ тревога беше за дъщеря ѝ. Не можеш да скриеш добротата. Нейната беше там, сияеше ярко. Тя ме развълнува. Тя стигна до мен.
– Вие бихте били добри приятелки, ако ви се даде възможност.
– Може би ще седна с нея на мача. Ако тя не се притеснява за Гънър, тогава не предполагам, че ние трябва да се притесняваме.
Идеята Райли да седне с Уила ме накара да се разсмея. Реакцията на Гънър на това щеше да е безценна, но също така го познавах достатъчно добре, за да знам, че няма да разстрои Уила. Той я обичаше повече, отколкото обичаше Рет.
– Мислиш, че това е смешно? – Попита тя.
– Не, мисля, че е страхотно – уверих я аз.
Тя отхапа още една хапка от пицата, след което постави чинията си.
– Това е най-добрата пица, която съм яла.
Тя имаше предвид повече от това. Можех да го видя в очите ѝ. Това, че беше тук с мен, я направи най-добрата пица. Напълно се съгласих с нея.

Назад към част 36

„Звучи като Уила“

ГЛАВА 35

РАЙЛИ

Бях яла в „Роси“ само с родителите ми в неделя следобед и два пъти, когато се срещах с Гънър. Това беше едно от най-скъпите места за хранене тук. Имах чувството, че затова Брейди го беше избрал. За да ни даде малко уединение.
Видях как телефонът му отново светна, той го погледна и го игнорира. После го пъхна в джоба си и продължи да разглежда менюто.
– Все още ли е Гънър? – Попитах го, притеснена как му се отразява това.
– Не, това беше Уест. Вероятно ме предупреждава за Гънър.
– Ако трябва да отговаряш на обажданията им, нямам нищо против да излезеш навън.
Той поклати глава.
– Всичко, което трябва да направя, е да им помогна да спечелят футболен мач. В противен случай могат да си го изсмучат.
Това беше много небрейдианско от негова страна. Той все по-малко приличаше на Брейди. Изневярата на баща му бавно го разяждаше. Исках той да спечели шампионата, но също така исках да е добре психически. Това беше твърде много, за да го прикрива.
Проучих менюто и се спрях на лазанята, след което го затворих и отпих от колата си. Не исках да се натрапвам, но той имаше нужда да се отърси от това. Задържането на всичко това в себе си не беше добре за него.
Когато затвори менюто си и срещна погледа ми, той ми намигна, сякаш не му пукаше за нищо на света и това беше нормална среща. А не такава, която можеше да се провали всеки момент, ако Гънър Лоутън ни последва и влезе през тази врата.
– Как беше в парка днес? Брайъни намери ли нови приятели?
Той искаше да говорим за лесни неща. Засега щях да го оставя.
– Имаше едно момиченце на нейната възраст с баба си. Поиграха си малко, преди да си тръгнем. Със застудяването ще става все по-трудно да се ходи в парка. Иска ми се да имахме люлка в задния двор, където да мога поне да я извеждам, когато е най-слънчево, и да я оставя да поиграе малко. Ще и липсват други приятели, но аз мога да играя с нея. Мислех да ѝ построя форт или нещо подобно.
Брейди кимна.
– Тя би искала да има място отзад, където да си играе. Това е добра идея. Надявам се, че догодина ще можеш да я запишеш на детска градина. Би било чудесно за нея да играе с другите деца.
Той наистина се грижеше за това и това ме накара да се разчувствам и да се разплача. Брайъни не беше имала никой друг освен мен и родителите ми в живота си. Да имаш някой друг, който се грижи за нея, означаваше повече, отколкото той някога би могъл да разбере. Дори и да беше временно.
– Мачът в петък е вкъщи, нали? – Попитах го.
Той кимна.
– Да. Все още ли си съгласна да отидеш?
Отпих, после реших да му разкажа за Уила Еймс.
– Преди около месец качих едно момиче край пътя, когато се прибираше от едно полско парти – започнах аз.
– Уила – добави той. Той вече знаеше.
– Откъде знаеш? – Попитах го.
– Гънър ми разказа за онази нощ.
– Е, както и да е, видях я днес в аптеката. Говореше с Брайъни и сякаш знаеше, че тя е дъщеря ми. Повечето хора предполагат, че е сестра ми. Беше любезна и в общи линии ме помоли да дойда на мача и да седна с нея някой път. Знам, че когато я закарах, тя се заиграваше с Гънър, така че не бях сигурна какво да мисля за всичко това.
Той се облегна назад на стола си и се усмихна.
– Звучи като Уила. И в интерес на истината тя и Гънър са връзка. Сега тя доста го е променила, но дори като деца тези двамата си пасваха. Бяха си паснали. Изглежда, че все още си. Тя започна да ходи отново на училище едва преди две седмици. Имаше кратък период на домашно обучение, след като се случиха някакви гадости с Лоутънови. Госпожа Еймс се опитваше да я защити. Но вече се е върнала.
– Това хубаво момиче се среща с Гънър? – Попитах, малко изненадана.
Той кимна.
– Да, така е. Имаха труден период и някои проблеми, които трябваше да решат. Семейството на Гънър е взривено по дяволите. Не знам какво знаеш за всичко това, но той е преживял лош период. Тя е била до него през всичко това.
Срещите на Гънър с Уила ми се сториха странни. Гънър беше егоист и погълнат от себе си. Уила беше толкова мила и нежна. Нищо в тях не си подхождаше.
– Какво се е случило със семейството му? – Попитах, без да съм сигурна, че искам да знам всичко това.
Брейди започна да ми разказва, когато се появи сервитьорът и си поръчахме храна. Той остави малко хляб на масата точно когато погледът на Брейди падна върху нещо над рамото ми и гневът му пламна толкова ярко, че се обърнах да видя кого гледа. Очаквах да видя Гънър, но това не беше така.
Беше руса жена на ръката на красив мъж в костюм. Жената носеше прилепнала черна рокля, която стигаше до средата на бедрото, и сребърни токчета, които привличаха вниманието към краката ѝ. Мъжът прошепна нещо в ухото ѝ и тя се засмя.
– Това е тя. – Гласът на Брейди звучеше като твърд, студен лед. Изтръпнах.
– Кой? – Попитах, обръщайки се към него. Очите му пламтяха, а юмруците му бяха стиснати на масата, сякаш беше готов да замахне с удар във всеки един момент.
– Жената, която чукаше баща ми.
О. О, не.
Обърнах се назад, за да я погледна, и видях, че на лявата ѝ ръка има диамант, а мъжът, който седеше срещу нея, също носеше годежен пръстен. Изглежда, че не само едно семейство щеше да бъде унищожено, но и две.
– Не мога да остана тук – каза той, а тонът му все така бе лишен от нещо, наподобяващо Брейди, че едва го разпознах.
– Разбира се – отвърнах аз, взех чантата си и се изправих.
– Ще кажа на сервитьора. Ще се срещнем на вратата – каза той и аз се подчиних, като погледнах да видя жената още веднъж на излизане.
Тя се усмихваше на мъжа отсреща, сякаш беше влюбена. Никой не би предположил друго. Наистина ли животът беше толкова изморен и болен? Нима хората се влюбваха и се женеха, а после така лесно го захвърляха заради секса? Нима един сексуален партньор просто не беше достатъчен?
Жената се обърна, за да ме погледне, но погледът ѝ мина точно покрай мен и тогава видях: празнотата в очите ѝ. Мястото, където трябва да видиш душата на човека. Тя нямаше такава. Това е логично. Беше излязла за себе си. Нищо повече. Мъжът отсреща нямаше никаква представа и аз почувствах тръпка на тъга за този човек, когото никога нямаше да срещна.
Точно когато стигнах до вратата, Брейди беше зад мен. Беше се придвижил бързо. Сякаш бягахме от ада. Ръката му лежеше на долната част на гърба ми, докато отваряше вратата, за да изляза.
– Съжалявам за това – каза той, а гласът му се затопли малко.
– Не съжалявай. Разбирам те.
– Пицата добре ли е за теб? – Попита той.
Бях гладна, но се съмнявах, че той е гладен.
– Може ли да си вземем една за из път, а после да седнем някъде сами и да я изядем? Мисля, че точно сега имаш нужда от това.
Той кимна.
– Да, така е.

Назад към част 35                                                              Напред към част 37

„Животът ми не е под контрола на Гънър“

ГЛАВА 34

БРЕЙДИ

Още една успешна тренировка. Гневът наистина ме правеше по-добър. Не се притеснявах за никого, нито за останалите от отбора. Просто се занулих и изглежда, че на всички това им хареса. Утре беше сряда, а баща ми обикновено идваше на тренировките в сряда. Ако го направеше тази седмица, щях да си тръгна. Не исках това да е заради него.
Ако започнех да усещам, че става дума за него, щях да се откажа, само за да го нараня. Това никога нямаше да го нарани толкова, колкото той нараняваше нас, но това беше всичко, което имах като амуниции. Съсредоточих се върху това да видя Райли тази вечер и това ми помогна по-лесно да изтласкам мислите за баща ми от главата си.
– Отлична тренировка – каза треньорът, докато минаваше покрай мен. – Каквото и да е влязло в теб, продължавай да го правиш. Най-добрата, която си играл през живота си, а не знаех, че може да стане много по-добре.
Горчивината от онова, което се беше вмъкнало в мен, кипна и аз можах само да кимна, преди да се отправя към съблекалнята на игрището, за да взема душ и да се преоблека. Не ми се искаше да се прибера вкъщи и да се изправя пред баща си. Избягвах го по най-добрия начин, по който можех. Снощи, когато се прибрах, той не беше вкъщи, затова си легнах, след като прегърнах майка ми и я уверих, че съм добре.
Отне ми цялата воля да не затръшна вратата на спалнята си и да не я заключа, когато отидох в стаята си. Той не беше вкъщи, а беше след осем. Работата му до късно и след работно време всъщност не беше работа. Това беше чукане. Проклетият кучи син.
Хвърлих дрехите си в чантата и бързо се изкъпах, след което се облякох с дънки и чиста тениска. Трябваше да се видя с Райли. Тя щеше да ме успокои. Искаше ми се да ударя нещо или някого. Всичко, което да изкара цялата тази агресия от мен.
– Добре ли си? – Попита ме Гънър, вървейки до мен, докато напусках съблекалнята.
– Да – отвърнах, без да искам да се забърквам в нещо с него.
– Ти си различен. Ядосан. Случват се гадости, а ти ги пазиш за себе си. Напомняш ми на… мен.
Нищо в мен не приличаше на него. Когато искаше, той беше студен, безсърдечен гадняр. Никога не съм бил такъв.
– Аз съм добре. Просто имам разни неща в главата си. Не искам да говоря за това.
Той въздъхна.
– Бил съм там. Но намерих човек, с когото да поговоря, и тя беше това, което ме предпази от това да се удавя или да си загубя проклетия разум. Трябва да поговориш с някой.
Аз говорех. С единственото момиче, което той мразеше повече от всички останали. Ако му кажа това, ще му затворя устата.
– Имам с кого да говоря. Не се нуждая от ничие одобрение.
– Държиш се така, сякаш това е моя грешка. Какво, по дяволите, съм направил?
Беше позволил на семейството си да съсипе живота на Райли. Все още го правеше. Това беше това, което той правеше. Вдишах дълбоко и се опитах да се успокоя. Да се конфронтирам с него за това точно тук, докато бях ядосан от глупостите на баща ми, не беше начинът да се справя с това.
– Просто се отдръпни и ми дай пространство – казах му, когато стигнахме до пикапа ми.
– Всичко наред ли е? – Попита Уест, като излезе от пикапа си, за да погледне и двама ни.
– Не, той е прецакан за нещо. Не го ли виждаш? – Отговори Гънър.
– Мисля, че да се отдръпнем и да го оставим на мира е най-добрата идея в момента – каза му Уест.
Дръпнах вратата и се качих вътре. По-късно щях да благодаря на Уест. Тази вечер исках да съм далеч от Лоутън. От всичко това.

* * *

Спирайки пред къщата на Райли, се зачудих дали Гънър ме е проследил. Почти се надявах, че го е направил. Бях уморен от тайни. В момента в живота ми имаше твърде много такива.
Райли не биваше да бъде тайна, а Лоутънови и дължаха извинение и шанс да заживее отново свободно в този град. Входната врата се отвори точно когато слязох от пикапа и Райли излезе, облечена в тесни дънки, които показваха невероятните ѝ крака, със син пуловер, който подхождаше на очите ѝ. Брайъни обаче не беше с нея.
– Здравей – казах, докато вървях да я посрещна.
– Не беше нужно да идваш на вратата.
– Да, трябваше. Заслужаваш го.
Тя се изчерви и очите ѝ светнаха.
– Брайъни яде с родителите ми и днес не успя да си подремне. Мама каза да я оставя тук, за да може да си легне рано.
Така че останахме само ние. Колкото и да нямах търпение да прекарам време с Брайъни тази вечер, може би щеше да е по-добре тя да не е с нас. Гневът ми все още беше под повърхността и ако някой ме конфронтираше за това, щеше да стане грозно.
– Следващия път ще отидем по-рано заради нея – обещах аз.
Отворих вратата на пикапа за Райли и тя се качи вътре. Точно когато я затворих, пикапа на Гънър мина покрай къщата. Той намали скоростта и погледите ни се втренчиха. Това беше моментът. Той вече знаеше и аз щях да се справя с това. Поне щеше да има една тайна по-малко в живота ми.
Обърнах се и тръгнах към вратата си. Когато влязох вътре, се замислих дали да не ѝ кажа какво се беше случило. Но то щеше да излезе наяве и тази вечер щеше да има конфронтация. Гънър беше прекалено горещ, за да не се стигне до нея.
– Гънър току-що мина – казах и, след което запалих пикапа.
– Трябва ли да излизам?
Обърнах се, за да я погледна.
– Не. Животът ми не е под контрола на Гънър.
Притеснената ѝ гримаса ме накара да се наведа и да я целуна.
– В момента имаш твърде много неща върху себе си, за да се занимаваш и с това.
Това беше най-малкото ми притеснение. Светът на майка ми, който се разкъсваше и разрушаваше, правеше пристъпа на гняв на Гънър да изглежда ням.
– Той трябва да се справи с това – казах ѝ аз. – Сега е най-подходящият момент за него да се справи и да порасне.
Тя се разсмя леко.
– Няма да е толкова лесно – каза ми тя.
– Не ме интересува дали е лесно. Грижа ме е за теб.
Начинът, по който тя сякаш се успокои и се наведе по-близо до мен, означаваше, че моята пълна откровеност е правилният път. Това и хареса. На мен също.
Телефонът ми светна и аз погледнах надолу, за да видя името на Гънър. Натиснах „игнор“ и се отправих към „Роси“. Това беше италианско заведение в града, което струваше по-скъпо и гимназистите не го посещаваха често. Не бях в настроение да ни заведа там пред Серена и нейната групичка.
– Харесваш ли италианско? – Попитах я.
Тя кимна.
– Да, но „Роси“ струва твърде скъпо.
– Струва си.

Назад към част 34                                                       Напред към част 36

„Много приличаш на майка си“

ГЛАВА 33

РАЙЛИ

„Излязох на вечеря с Уест след тренировката. Не исках да се прибирам вкъщи“

Това беше текстът, който получих от Брейди около осем вечерта.

„Как мина тренировката?“

Исках да знам. Беше готов просто да се откаже по-рано днес, а аз не можех да му позволя да го направи.

„Добре. Изиграх гнева си и това ме направи по-добър куотърбек. Агресивен.“

Усмихвайки се, си помислих за Брейди като за агресивен, а двете неща не се смесваха.

„Радвам се, че си намерил начин да го накараш да работи.“

През следващите няколко седмици му предстоеше да се изправи пред много неща. Разбирах защо футболът не е на първо място в този списък. Майка му беше. Болката, която щеше да изпита. Убиваше го мисълта, че тя страда. Бъдещето ѝ нямаше да е лесно. Брейди знаеше това.
Погледнах към спящата до мен Брайъни. Толкова спокойна и сигурна. Тя все още не изпитваше тази загриженост; един ден щеше да попита за баща си. Къде беше той? Кой беше той? И щеше да ми трябва нещо, за да ѝ кажа. Истинската истина беше твърде много за едно дете. Никога не съм искала тя да се чувства като грешка.

„Иска ми се да те виждам в училище всеки ден, за да се радвам на това.“

Този текст беше сладък, но само ми напомни как никога нямаше да се впиша в неговия свят. Можехме да се целуваме и да се държим за ръце, но аз вече не бях тийнейджърка, влюбена в момче. Това никога нямаше да бъде първата ми грижа.
Взирах се в думите му, опитвайки се да измисля отговор, който да не звучи грубо или безразлично. Той беше наранен точно сега и моята лекция за това защо не мога да бъда това момиче за него не изглеждаше подходяща в момента.
Накрая написах:

„Ти си по-силен, отколкото знаеш. И ако искаш да ме видиш след тренировката, знаеш къде съм.“

Това беше достатъчно за момента. Аз бях единственият човек, който знаеше тайната му. Той имаше нужда от мен и аз можех да бъда там за него. Но той щеше да се излекува от това. Щеше да продължи напред и да заживее живота си. Никога не трябваше да забравям това.

„Можеш ли да отидеш на вечеря утре вечер? Можем да вземем и Брайъни.“

„Къде? В „Ден“, където всички в града ще ни видят? Гънър не се нуждаеше от избухване точно сега.“

Това може да стане неприятно. Остават само три дни до мача.
Този град нямаше да ме приеме само защото Брейди го е направил. Те не забравиха и не простиха. Знаех това повече от всеки друг. Въпреки че нямаше за какво да ми простят. Освен ако казването на истината не е обидно.

„Не искам да те крия. Гънър може да се справи с това.“

Сърцето ми направи малко стискане и трептене от думите му. Това не променяше фактите, но ме накара да се почувствам добре. Не се нуждаеш от тази битка точно сега.
Брайъни се претърколи и се сви до тялото ми. Помирисах косата ѝ, след което целунах главата ѝ.

„Имам нужда от теб“

Беше неговият отговор.
Как трябваше да споря с това?

„Добре“

Отвърнах аз. Защото, ако той беше готов за това, значи и аз бях.

* * *

На следващия ден след посещението ни в парка заведох Брайъни до аптеката, за да взема рецептите на баба. Вратата се отвори, преди да стигнем до нея, и от нея излезе познато лице. Това беше Уила Еймс. Помнех я от детството си, а само преди около месец я бях закарала. Беше се прибирала от едно парти на полето.
– Здравей – каза ми тя с искрена усмивка на лицето. Или все още беше благодарна за возенето, или Гънър все още не беше напълнил главата ѝ с лоши неща за мен.
– Здравей – отвърнах аз и Брайъни привлече вниманието ѝ. Тя се наведе до нивото на очите на Брайъни.
– Много приличаш на майка си – каза и тя и Брайъни се усмихна широко. – Как се казваш?
– Бровони – каза и тя с гордост.
– Това е красиво име. Аз съм Уила и ми е много приятно да се запозная с теб.
Наблюдавах как Уила разговаря с дъщеря ми и беше очевидно, че тя знае, че Брайъни е мое дете, а не сестра ми. Добротата в очите ѝ ме накара да я харесам още повече. Ако все още се закачаше с Гънър, щях да се изненадам. Изглеждаше прекалено умна за това.
– Все още ли се обучаваш вкъщи? Не съм те виждала в училище. Надявах се, че може би най-накрая ще се появиш.
Какво знаеше Уила Еймс за мен?
– Имам баба, за която да се грижа, докато родителите ми работят, и Брайъни. Училището не е опция за мен. Освен това никой не ме иска там.
Уила повдигна вежда.
– Аз те искам. Много малко са жените там, които бих искала да нарека приятелки.
Искаше ли да каже, че ще ми бъде приятелка? Как това момиче не беше чуло всичко за мен досега? Нима беше отшелник?
– Аз също не бих била опция. Сигурно не си чувала историята ми.
Малка въздишка се отскубна от устните ѝ.
– Чух я. Просто смятам, че липсват някои истини и факти.
Това момиче ми харесваше. Сега наистина се надявах да не се забърква с Гънър Лоутън. Той щеше да я съсипе. Дори ако с Уила бяха приятели като деца. Сега той беше различен.
– Благодаря. Може би си единственият човек в града, който мисли така – отвърнах аз.
Мръщенето ѝ се превърна в малка, знаеща усмивка.
– О, не знам. Мисля, че може би Брейди Хигенс вярва като мен.
Какво? Дали Брейди ѝ беше казал нещо?
– Трябва да занеса това лекарство на моята баба. Тя има мигрена. Но не бъди непозната. Може би ще дойдеш на някой мач. Винаги мога да се възползвам от приятел, с когото да седна.
Можах само да кимна. Това беше изненадващо и объркващо. Тя и Брейди бяха приятели? И ако бяха, защо не ми беше казал?
– Довиждане – извика Брайъни, а Уила се обърна и махна на Брайъни.
– Довиждане!
Отворих вратата и избутах Брайъни вътре. Когато бях закарала Уила, тя не беше толкова мила и открита. Беше затворена и тъжна. Сякаш този град ѝ беше помогнал. Градът, който ме беше разкъсал, сякаш я беше направил по-щастлив човек.
– Бони! – Обяви Брайъни, сочейки към пътеката с бонбони. Трябваше да ѝ взема нещо, за да не изпадне в кралски пристъп. Отидох и взех няколко стафиди, покрити с кисело мляко. Помислих си, че те са най-малкото зло.
– Бъди добра, докато взема лекарството, а после можеш да си вземеш бонбоните – казах ѝ.
Тя направи движение, сякаш закопчаваше устните си, и аз се засмях. В такива моменти не можех да си представя живота си по друг начин.

Назад  към част 33                                                       Напред към част 35

„Добре дошъл в клуба“

ГЛАВА 32

БРЕЙДИ

Този следобед стигнах до тренировката и избегнах въпросите. Истината беше, че бях там заради Райли. Тя ме накара да разбера, че трябва да го направя и че мога. Ако тя е готова да се престраши в този град и да дойде сама на мач, тогава аз мога да се появя и да играя. Проблемът беше, че исках всички останали да се скрият и да се махнат от лицето ми.
Треньорът ме наблюдаваше внимателно в първия мач, предполагам, че очакваше да играя гадно. Но след като насочих гнева си към тренировката, бях по-агресивен и играх по-добре. Когато свършеше, ме пляскаха по гърба и ми се радваха; на никого не му пукаше, че съм играл по-силно и по-бързо. Или дори защо. Защото им беше все едно. Всичко беше свързано с победата.
Уест ме посрещна до пикапа ми, когато излязох от залата. Той може би беше единственият на терена днес, който видя разликата такава, каквато беше в действителност.
– Добра тренировка. Искаш ли да отидем да вечеряме? – С други думи, да не се прибираме вкъщи и да отсвирим семействата си.
– Да – отвърнах аз. – Ще кажа на майка ми.
Той кимна.
– Майка ми отново е при майка си в Луизиана. – Тя правеше това от смъртта на баща му насам. Знаех, че това го тревожи, но както с всичко, той не говореше много за това. Знаех, че има Маги и че разговаря с нея, така че не се притеснявах.
– Къде отиде днес? – Попита той, като се качи от страната на пътника в пикапа ми. Очевидно беше оставил колата си тук.
– В парка, за да видя Райли – отговорих честно. Не я криех. Трябваше да скрия прецаканата тайна на баща ми, но не криех Райли по този начин.
– Значи много я харесваш.
Кимнах.
– Да, харесвам я.
– Когато това се случи, то се случва. Не мога да помогна.
А аз не исках да помогна. Исках да променя миналото и да и дам живот тук. Всички да видят истината и да я подкрепят. Исках Брайъни да ходи на шибаната детска градина и да играе с другите деца. Това исках аз.
– Рет и отне много – каза Уест. Знаеше, че ако и вярвам, значи казва истината. Той ми вярваше.
– Той е кокошкар.
Уест се ухили.
– Предполагам, че е такъв. Тогава бяхме млади и се увлякохме по местната му слава. Беше лесно да му повярваме.
– Да му вярваш беше погрешно – поправих се аз.
Той кимна.
– Да, така беше. Момиченцето изглежда добре?
– Брайъни. Казва се Брайъни и е страхотно дете. Щастлива и добре приспособена. Райли е прекрасна майка.
Не си казахме много повече, преди да стигнем до „Ден“ за вечеря. Това беше единственото място, където винаги имахме маса и получавахме 20 процента отстъпка от храната, защото бяхме от отбора. Освен това бургерите им бяха най-добрите в града.
– Ти и баща ти добре ли сте? – Попита той точно преди да излезем от пикапа. Маги трябваше да му е казала за скандала тази сутрин. Можех да ѝ се разсърдя, но после се сетих как разказах на Райли всичките си глупости. Разбирах нуждата на Маги да поговори с някого и защо това беше Уест.
– Не. Не сме – беше единственият отговор, който получаваше. После излязох от пикапа и се насочих към вратата. Не го чаках и не отговарях на повече въпроси.
– Не се ядосвай на Маги – каза той, като ме настигна.
– Аз не съм и ядосан. Разбирам го.
Той не отговори, когато влязохме вътре и веднага получихме маса. Серена беше там с Кими и аз исках да си тръгна при вида им, но реших, че ще ги игнорирам и ще си взема храната.
– Здравейте, момчета – обади се Серена и ни махна с ръка.
И двамата я игнорирахме, а аз стрелнах Уест с поглед. Той достатъчно се беше заиграл със Серена и с това беше наранил Маги. Нямаше намерение да погледне към нея.
– Някога замислял ли си се къде щеше да бъдеш без Маги? – Попитах го.
Той вдигна поглед от менюто, което вече знаехме наизуст.
– Изгубен. Ебати загубата.
Да, разбрах.
– Забавно е как се случва това. Един ден си добре сам. После, бам, имаш нужда от някого. Те влизат в твоя свят и ти имаш нужда от тях.
Уест ме проучи за момент, после поклати глава.
– Ти си потънал. Добре дошъл в клуба.
Можех да споря с него и да кажа, че моята ситуация е различна. Че с Райли бяхме просто добри приятели. Които се целуваха и държаха за ръце, а може би и повече. Но щях да излъжа. Заминаването за колежа вече не звучеше толкова добре. Да се изправя пред това без нея ме плашеше. Особено точно сега. Не бях готов да мисля по този начин.
Ако кажа това на Райли, тя ще се изплаши. Тя настояваше да следвам мечтата си, а моята мечта беше футболът. Щеше да е права. Беше такава още от детството ми. Но трябваше да си спомня дали това беше първоначално моя мечта или такава, която баща ми ми натрапи. Ами ако съм имал други мечти? Ами ако футболът не беше това, което ми беше писано да правя?
– Кълна се в Бога, че ако Серена дойде тук, ще си тръгна – каза Уест под носа си.
– Ще се справя с това – казах му аз.
Той се усмихна.
– Да, господин „Твърде мил съм, за да скъсам с момиче, което не харесвам, защото това ще нарани чувствата ѝ“, ще се справиш.
Той имаше право. Но аз вече не бях този Брейди. Онзи Брейди умря вчера. Заедно с невинността му. И вероятно мечтата му.
– Ще се справя – повторих аз.
Уест вдигна рамене и изглеждаше развеселен. Почти се надявах, че ще дойде тук, за да мога да го докажа.
В крайна сметка каква полза щеше да има от това? Ще ме накара да се почувствам шибано по-добре, ето какво.

Назад към част 32                                                   Напред към част 34

„За момента“

ГЛАВА 31

РАЙЛИ

Пикапът на Брейди беше първото нещо, което забелязах, когато с Брайъни се разходихме до входа на парка. Предполагаше се, че той е на училище. Това не беше добър знак. Брайъни посочи пикапа му, спомняйки си за него, след което махна с ръка, сякаш той можеше да я види.
Не бях сигурна дали да отида при него, или просто да вляза в парка. Ние бяхме тайна, помислих си. Но в този момент може би вече не бяхме. Или може би на него не му пукаше. Ако не му пукаше, това означаваше, че се е отказал от играта. Шампионатът. Разбрах къде е главата му. Разбирах го, но по-късно щеше да съжалява за това. Аз съжалявах и ми се искаше да не съжалявам. Искаше ми се някой да ми беше помогнал да видя нещата по друг начин.
Продължих напред и заведох Брайъни в парка. Брейди можеше да дойде да поговори с мен, ако това беше неговият избор. Трябваше да поговорим. Особено ако се откажеше от мечтата си. Но разговорът тук не беше най-добрата идея. Да кача Брайъни в пикапа му и да обикалям наоколо също не беше удачно.
Наведох се и пуснах Брайъни от количката, а тя изпищя от удоволствие и се насочи към малката пързалка, която толкова много обичаше. Заех обичайното си място на пейката, която беше най-близо до пързалката, и я наблюдавах, макар че мислите ми бяха насочени към пикапа, паркиран пред портата.
Стъпките ми подсказаха, че се насочва към мен, и аз се обърнах да го видя. Изглеждаше изгубен. Победен. Объркан. Исках просто да го прегърна. Човек като Брейди с живота на мечтите, който беше живял досега, не беше емоционално подготвен за този развой на събитията. Беше несправедливо, но такъв беше и животът. Да разбере това по-скоро рано, отколкото късно, щеше да му помогне. В момента може и да не го усещаше, но един ден щеше да разбере.
– Прекалено много училище? – Попитах го, когато спря до мен, след което седна.
– Да – беше отговорът му.
Не казах повече. Той беше дошъл тук да ме търси. Това беше очевидно. Ако искаше да седне в мълчание, можехме да направим и това. Каквото и да се получи. Той знаеше от какво се нуждае.
– Не мога да се съсредоточа достатъчно, за да играя в петък вечер.
Бях се страхувала от това.
– Но единственото, за което си мисля, е, че Уест е играл, когато баща му е умирал от рак. Той играеше, когато сърцето му се късаше. Как мога да не направя същото? За него, ако не за някой друг?
– Мисля, че току-що си отговори сами. Уест е най-добрият ти приятел. Уважаваш го. Той не е оставил отбора настрана, когато светът му се е разпадал. – Не добавих, а и ти няма да го оставиш, защото той трябваше да вземе това решение.
Седяхме в мълчание в продължение на няколко минути. Той си мислеше. Оставих го.
Когато най-накрая заговори, той се наведе напред, опирайки лакти на коленете си.
– Искам да нараня баща си. Това ще го нарани.
Колкото и да разбирах това, толкова разбирах и съжалението. Нещо, за което Брейди все още не знаеше, но в крайна сметка щеше да разбере.
– Да нараниш баща си ли е по-важно от това да не разочароваш Уест? Отбора? Себе си?
Той прокара ръце по лицето си и въздъхна.
– Не. Те не заслужават това.
Бях напълно съгласна с него.
– Тогава знаеш какво трябва да направиш. Всъщност няма такъв въпрос. Въпросът е как ще се съсредоточиш върху играта и ще го направиш? Трябва да разбереш това.
Той извърна глава и ме погледна.
– Ще дойдеш ли? Ще имам нужда от теб след мача.
Не бях ходила на мач от две години. Не бях сигурна, че това е добра идея.
– Другите, градът, няма да им хареса.
– Не ме интересува какво ще им хареса. Ако ти си там, аз мога да спечеля. Мога да си спомня какво е важно. Но имам нужда от теб там.
Да се изправиш пред този град и всички хора в него вече не беше ужасяващо. Вече не бях същото младо момиче, от което бяха избягали. Бях силна и знаех истината. За мен това беше всичко, което имаше значение. Те можеха да вярват в каквото си искат.
– Дали моето присъствие там ще навреди на играта на останалите?
Той поклати глава.
– Ще имам Уест и ако се наложи, двамата можем да спечелим тази игра.
Тогава щях да отида.
– Ще бъда там.
Той въздъхна, а на устните му се изви усмивка, която всъщност не срещна очите му.
– Благодаря. Това ще ми помогне.
Исках да знам как се е справил с баща си тази сутрин, но ако не искаше да говори за това, нямаше да питам. Той се нуждаеше от своето пространство и аз бях там, за да му го дам. Щях да вляза само в пространството, от което той имаше нужда.
– Днес проклех баща си. Повече от веднъж.
Нищо чудно, че Маги беше дошла. Мислех да му кажа, но не го направих. Тя можеше да му каже, ако искаше да знае. Не ми се искаше да се намесвам в семейната динамика.
– Бих казал, че можеш да седнеш с Маги, но тя ще седне с родителите ми. Не искам да виждам баща си, когато те гледам.
– Ще седя далеч от тях – казах му.
Той кимна.
– Благодаря ти. За снощи. За това. Знам, че искам много.
Повдигнах рамене.
– Не е. Аз не съм същото момиче, което напусна този град. Намерих силата си. Сега те не могат да ме наранят.
Ръката му се сключи върху моята. Докосването накара цялата ми ръка да изтръпне и аз позволих на топлината да ме успокои. Върнах вниманието си към Брайъни и наблюдавах как тя си играе с едно момченце, чието бавачка го водеше всеки понеделник и сряда следобед по това време. Тя ме беше заговорила няколко пъти, предполагайки, че и аз съм бавачка, тъй като съм била толкова млада. Не я поправих; просто я оставих да говори. Нямаше причина да я карам да се държи странно около мен и евентуално да не дойде с момчето, когато Брайъни беше тук. Малките градове можеха да бъдат осъдителни и това твърде много пъти се стоварваше върху невинните.
– Изглежда, че си има приятел – каза Брейди.
– Той се казва Люк и е на три години. Играе с него два пъти седмично тук. Иска ми се догодина да може да ходи на детска градина. Тя обича да е сред други деца. Но ако все още сме в този град, това не е възможно.
Ръката му стисна моята.
– Ще се погрижим да и осигурим това.
Ние. Като него и мен? Кога се превърнахме в „ние“?
Не го попитах и не го повдигнах, но се замислих. През останалото време седяхме в мълчание, говорейки само за Брайъни и други неща, които нямаха нищо общо с футбола или баща му. Накрая той преплете пръстите си през моите и просто се наслаждавахме един на друг, на хладния есенен въздух и на смеха на децата. В този момент аз не бях самотна майка тийнейджърка, а той не беше човек, чийто баща е на път да разруши семейството му. Бяхме си просто ние и животът беше наред. За момента.

Назад към част 31                                                       Напред към част 33

„Това беше единственото оръжие, което имах“

ГЛАВА 30

БРЕЙДИ

Неш Лий седеше на съседната маса, когато влязох в клас. Той не се усмихваше както обикновено. Което означаваше, че скоро щеше да ме пробута за това, че не съм бил на тренировка тази сутрин. Уест беше единственият, който не го спомена, и за това трябваше да благодаря на Маги. Всички останали се притесняваха, че съм болен. Единственото, за което можеха да мислят, беше тази проклета игра.
– Добре ли си? – Попита ме Неш, когато седнах до него. Същият въпрос бях чул от Гънър, Аса и Райкър. Не, не бях добре, по дяволите. Никога повече нямаше да бъда добър.
– Да – излъгах, без да казвам нищо друго. Никога не бях пропускал тренировка или занимание. На всички им се беше случвало в някакъв момент. Така че защо не можех да пропусна някоя без проклетата инквизиция?
– Треньорът се притесняваше.
Треньорът ме чакаше от момента, в който влязох през вратата тази сутрин. Бях наясно, че е притеснен. Той също мислеше, че съм болен. Беше готов да ме изпрати вкъщи да си почина. Място, където не исках да бъда. Място, пълно с лъжи и измами.
Баща ми не беше там, когато излязох от банята тази сутрин. Почти очаквах да е там, но той беше заминал на работа. Майка ми изглеждаше изключително притеснена, но не можех да ѝ обясня нищо от това. Не бях сигурен как изобщо ще го направя.
– Ти просто никога не пропускаш. – Заяви очевидното Неш.
– Днес пропуснах – беше единственият отговор, който получаваше. Господи, не можеха ли всички да се отдръпнат? Не ги бутах, когато пропускаха. Уважавах личното им пространство.
Къде беше моето уважение, по дяволите?!
– Стрелецът каза, че е видял пикапа ти при Райли Йънг. Беше го прошепнал на Хънтър и аз го затворих. Тези глупости не са верни, но те разпространяват глупости и исках да знаеш. Мога да се справя с това, ако искаш.
Райфъл Ханон беше второкурсник и дори не знаеше истинските подробности за случилото се преди две години. Беше в гимназията, за бога. Може и да беше добър тесен крайник, но трябваше да си държи устата шибано затворена за мен, ако искаше да получи време за игра.
– Аз бях там. Но това не е ничия шибана работа – казах, като гледах право напред. Неш ми беше приятел, но вече не ме интересуваше какво мислят всички за мен. За избора ми. Те със сигурност действаха така, както им харесваше. Напиваха се на партито на полето, чукаха се с момичетата в училище, не приемаха нищо сериозно, освен футбола. Беше ми омръзнало да бъда добрият. Вече не се опитвах да накарам баща ми да се гордее с мен. Не ми пукаше и за едно прецакване.
– Гънър няма да приеме това добре – каза Неш, сякаш имах нужда да ми го напомня.
Тогава се обърнах към него и се уверих, че вижда изражението на лицето ми. Това, което му казваше колко много не ми пука.
– Не ми трябва разрешението на Гънър за нищо.
Очите на Неш се разшириха и той кимна. Бях изненадал всички. И ми беше все едно. Чувствата на екипа ми вече не бяха важни за мен. Петъчната вечер не беше важна за мен. След мача не беше важно за мен. Семейството ми беше шега. Майка ми, която заслужаваше мъж, който да я обича и да бъде добър с нея, беше единственото истинско нещо в живота ми. Това и приятелството ми с Райли. Останалите можеха да ми целунат задника.
Когато часа започна, Неш за щастие замълча и аз се опитах да се съсредоточа върху това, което се говореше, а не върху начините да се справя с греховете на баща ми. Докато свърши, не бях сигурен какво беше заданието или нещо, което научихме. Главата ми не беше там. Беше в кабинета на баща ми, където той беше съсипал живота ми.
Опитах се да изкарам следващия урок и когато той беше копие на първия, се отказах и излязох през входната врата към пикапа си. Тръгнах към парка. По някое време Райли и Брайъни щяха да са там, а аз щях да ги чакам. Това беше единственото място, където можех да отида.
Гънър щеше да чуе за Райли още преди да е свършил денят. Беше ми все едно. Можеше да се ядосва колкото си иска. Факт е, че брат му беше гадняр и трябваше да бъде наказан за това, което беше направил. Вече не защитавах този задник. Ако Гънър искаше, тогава добре. Брат му също го беше прецакал. Разбирах, че семейството е на първо място, но ако аз можех да мразя баща си за греховете му, то Гънър можеше да мрази брат си и да признае факта, че е излъгал.
Телефонът ми светна и аз погледнах надолу, за да видя името на Уест на екрана. Натиснах го и прочетох:

„Имаш ли нужда от мен?“

Бих казал, че няма да разбере. Можех да хвърля телефона, да кажа „майната му“ и да го игнорирам. Но той наскоро беше загубил баща си и това не беше лесно. Той разбираше болката. Беше я преживял преди мен. Разбрах защо сега я пази за себе си. По-лесно беше да не се налага да говори за това.

„Не. Но благодаря“

Отвърнах аз, след което излязох от паркинга. Не бях гладен и се съмнявах, че ще съм отново гладен.

„Тук съм, ако имаш нужда от мен“

Беше неговият отговор.
Оцених това. Но нямаше да имам нужда от него. Имах нужда от баща ми, за да бъде мъжът, за когото се представяше. Имах нужда баща ми да не се е чукал с онази руса жена. От това имах нужда, по дяволите.
Паркът се намираше само на четири мили от училището. Паркирах и зачаках в пикапа си. Беше едва обяд и знаех, че ще дойдат тук след обяда и дрямката на Брайъни. Но нямаше къде другаде да отида. Облегнах глава назад и затворих очи. Тишината беше добра. Тук нямаше въпроси и не се очакваше от мен да се представям.
В петък вечер не бях сигурен, че мога да играя. Сърцето ми не беше в мача и вече не ми пукаше. Представата колко щеше да се ядоса баща ми ме накара да го пропусна. Просто да напусна града и да се скрия. Да го накарам да почувства болка. Някакво разочарование. То беше нищо в сравнение с това, с което се занимавах.
Проблемът беше, че щях да подведа другите. Уест, който никога не пропускаше мач, дори докато баща му умираше. Майка ми, която беше най-големият ми фен. Треньорът ми, който работеше с мен още от гимназията и вярваше в мен. Този град. Въпреки че не беше съвършен, не всички бяха виновни за това. Всичко това беше на баща ми.
Аз щях да играя играта. Но да я спечеля беше съвсем друг въпрос. Не ми се струваше, че го имам в себе си. Стремежът ми към успех беше изчезнал. Страхувах се, че винаги ще бъде така. Баща ми беше превърнал живота ми в негова грижа. Исках да го разочаровам. Исках да го унищожа, както той беше унищожил мен. Това беше единственото ми оръжие.
Но можех ли да нараня другите, за да го използвам?

Назад към част 30                                                            Напред към част 32

„Той е красив, нали?“

ГЛАВА 29

РАЙЛИ

Час след като Брейди си тръгна, на вратата ми се позвъни. Никой не идваше на вратата ми. Надявах се, че не е Брейди и че е успял да стигне до училище, без да се скара с баща си.
Брайъни се затича към вратата, а лицето ѝ светеше от вълнение. Тя също не беше свикнала с компания и това щеше да е най-важното събитие в сутринта ѝ. Освен факта, че Брейди спеше на дивана, когато тя се събуди.
Всъщност не познавах красивата брюнетка на вратата ми, но знаех за нея. Тя беше братовчедка на Брейди. Момичето, което дойде в Лоутън без да говори и сега беше причината Уест Ашби да не е пълен задник.
– Здравей – казах аз, като вече знаех защо е тук. Завръщането на Брейди у дома не беше минало добре тази сутрин. Беше след осем и тя трябваше да е на училище.
– Здравей, Райли? – Каза тя, като се увери, че е попаднала на правилния човек.
– Да – отговорих аз.
– Съжалявам, че идвам по този начин, но аз съм Маги, братовчедка на Брейди. И знам, че той е спал тук миналата нощ. Това не е моя работа, но сцената, на която станах свидетел тази сутрин, ме кара да се притеснявам за него.
Отстъпих назад и ѝ махнах с ръка да влезе вътре. Брайъни беше до мен, надничайки към нея откъм крака ми.
– Влез – казах ѝ аз.
Тя влезе и се усмихна на Брайъни.
– Харесва ми твоята коса – каза Брайъни срамежливо.
– Благодаря ти. Аз също харесвам твоята. Винаги съм искала руси къдрици. Ти имаш много красиви.
Брайъни я погледна с усмивка. Тя също обичаше русите си къдрици. Често седеше пред огледалото, за да ги разресва.
– Майка ми каза, че се е обадила в къщата и е съобщила на госпожа Хигенс, че Брейди е тук снощи.
Маги кимна.
– Да, но той никога не е правил това преди и миришеше на бира. На което съм почти сигурна, че не е миришел преди. – Тя направи пауза и ми подаде нещо, което приличаше на торта, която държеше. – Леля Корали изпрати това. Каза, че е искала да донесе една за вас.
Взех тортата от нея. Не можех да ѝ кажа нищо. Това трябваше да и каже Брейди. Не аз.
– Предай и, че и благодаря – отвърнах аз.
– Не съм тук, за да те моля да ми кажеш какво се случва. Просто трябва да знам дали той е добре – каза Маги.
Можех да отговоря на това.
– Не, не е.
Маги се намръщи.
– Страхувах се от това. Нещата между него и чичо Бун не бяха добри. Но аз никога не съм ги виждала по този начин. Просто не знам как да помогна.
Тя не можеше. Никой не можеше.
– Повярвай ми, когато ти казвам, че не можеш да му помогнеш. Той трябва да се справи сам. Ако трябва да се отвори, ще го направи; в противен случай просто го оставете.
Тя кимна.
– Добре, разбирам. Предполагам, че по-добре от повечето. Но аз имах нужда от някого. Уест стана моят някой. Мисля, че всеки има нужда от някого. – Тя направи пауза и ме погледна директно. – Надявам се, че ти си неговият.
Аз също.
– Ако съм, няма да го разочаровам.
Тя се усмихна и погледна обратно към вратата.
– Закъснявам за училище. Предполагам, че трябва да си тръгна, преди и чичо ми да ми се разсърди. Благодаря за разговора. Беше ми приятно най-накрая да се запознаем – каза тя, след което насочи вниманието си към Брайъни. – И ми беше много приятно да се запозная и с теб.
Брайъни и се усмихна широко. След това се скри зад краката ми.
Казахме си довиждане и аз затворих вратата зад Маги. Тя беше мила, красива и очевидно разбираше от това „да не се натрапвам“. Брейди беше щастливец, че я има в дома си заедно с него. Тя щеше да му помогне, когато беше готов да се отвори.
– Можеш ли да отидеш до „Милърс“ и да ми донесеш един килограм захар? Мисля, че ще направя малко от моя черешов коблер за Лайла – каза баба, усмихвайки се на Брайъни. Днес Брайъни отново щеше да бъде майка ми като дете. Не всеки ден имахме такива дни, но днес баба я беше нарекла Лайла вече три пъти. Брайъни винаги изглеждаше объркана, но беше спряла да спори с нея за името си.
– Разбира се – казах ѝ аз. – Защо не отидем да видим дали вече дават токшоутата ти. Мисля, че е време за „Д-р Фил“ – казах ѝ.
– Първо трябва да нахраня Томас – възрази тя.
– Нека Брай… – Направих пауза и се поправих. – Нека Лайла да го направи. Знаеш, че тя обича да го прави.
Баба се замисли за минута, после кимна.
– Това е добра идея. Тя има нужда от отговорност. Никога няма да нарани никого.
Намигнах на Брайъни, когато трябваше да се преструваме с баба. Тя мигна силно с двете си очи, защото още не можеше да намига. Усмихвайки се, включих телевизора за баба, а Брайъни се отправи към кухнята, за да се преструва, че храни несъществуваща котка.
– Искам ябълково пюре за Лайла – каза тя тихо, когато стигнахме до кухнята. В дните, в които я бъркаха с Лайла, баба винаги ѝ даваше ябълково пюре. Това беше любимата закуска на майка ми като бебе. Брайъни беше разбрала това.
– Добре – отвърнах аз, като сложих тортата, след което я вдигнах на високия ѝ стол.
Мисълта ми обаче беше насочена към Брейди. Той беше изправен пред училището и приятелите си с разбита душа. Да пазиш такава тайна трябваше да се чувстваш така, сякаш върху него тежи целият свят. Не можех да бъда силна заради него. Никой не би могъл. Той трябваше да намери това в себе си. Поне не беше сам.
– Харесвам ли д-р Фил? – Обади се от хола баба.
Това беше лош ден. Някои дни бяха по-добри от други. Днес тя беше объркана от всичко. Отидох до вратата и я погледнах.
– Да. Той е брилянтен и ще има всякакви добри съвети за теб.
Тя кимна и покри краката си с афгана, който държахме на дивана. Беше го направила преди години.
– Красавец е, нали? – Коментира тя. Казваше това всеки ден, когато го гледаше.
– Да – съгласих се аз и се усмихнах, след което се върнах в кухнята, за да налея на Брайъни малко ябълково пюре. Бях сигурна, че по-късно днес ще ми кажат да отида да купя още от Милърс за Лайла.
– Отида ли парк? – Попита Брайъни.
– Да, ще отидем по-късно днес, след като си подремнеш – уверих я аз. С всеки изминал ден ставаше все по-студено и се ужасявах, когато вече нямаше да можем да ходим в парка. Брайъни се нуждаеше от люлка тук, вкъщи, за да може да ходи в задния двор и да се забавлява за по-кратко време. Студът, който щеше да настъпи, щеше да ни попречи да ходим до парка. Тя щеше да намрази това.

Назад към част 29                                                        Напред към част 31

„Надявам се, че сте спали добре“

ГЛАВА 28

БРЕЙДИ

Главата ми се блъскаше, когато отворих очи. Чифт големи сини очи се взираха в гърба ми. Изненадан, скочих, но тя продължи да гледа. Главата ѝ се наклони настрани. В този момент много приличаше на майка си.
– Хей? – Прошепна тя, все още съвсем близо до лицето ми.
Погледнах надолу към тялото си и видях, че се намирам на дивана в къщата на бабата на Райли, покрит с жълто-синя афгана. Снощи Райли не ми беше позволил да шофирам и аз се радвах. Не защото бях съгласен, че съм пиян, а защото не исках да се прибирам вкъщи. Не исках да виждам баща си.
Болезненият възел се върна и исках да се върна в съня, където вчерашният ден никога не се е случил.
– Видяхте ли Томас? – Попита ме една възрастна дама, докато влизаше във всекидневната. Тя не се притесняваше, че съм на дивана ѝ.
– Не – отвърна ѝ Брайъни, след което погледна към мен. – Томас е с Исус – каза тя, все още шепнейки.
Дори не можех да започна да разбирам това, затова просто кимнах.
– Добро утро, Брейди. Надявам се, че си спал добре – каза госпожа Йънг, когато влезе в стаята. Този път седнах на дивана и се зачудих дали тя е знаела, че съм тук. Беше късно, когато влязохме вътре снощи.
– Е, да, госпожо. Благодаря ви – отвърнах аз.
– Няма причина да бързаш. Току-що събудих Райли. Тя ще бъде тук след малко. Приготвям кафе. Искаш ли? – Сякаш Райли ѝ беше казала, че съм тук още снощи. Тя изобщо не беше изненадана.
– Не, благодаря. Не съм почитател на кафето – отвърнах аз.
– Добре. Не се превръщай в такъв. Това е най-трудният навик, който може да се прекъсне. Аз пия твърде много от него.
– Виждал ли си Томас?
Майката на Райли се обърна към собствената си майка и я потупа по гърба.
– Не тази сутрин. Защо не отидем да започнем закуската ти. Той ще се появи по някое време.
Брайъни изтича след тях.
– Аз малко гладувам – извика тя.
Майката на Райли спря и се наведе да я вдигне.
– Обзалагам се, че си – отвърна тя.
След това всички излязоха от стаята, а аз станах и започнах да оправям мястото, където бях спал.
– Във вкъщи ли се прибираш? – Попита ме Райли.
Обърнах се, за да я видя с орязаните шорти, които беше облякла снощи, и потник. Косата ѝ беше разрошена от съня, но изглеждаше, че това не я притеснява. Това ми хареса в нея.
– Да. Трябва да си взема душ и да се преоблека преди училище. Вече ще ми липсва сутрешната тренировка. Не ми пука, но на баща ми ще му пука.
Това беше конфронтация, от която се страхувах. Погледът към него щеше да ме вбеси. Не можех просто да му кажа това, което знаех. Първо трябваше да реша как да кажа на майка ми. Това щеше да разтърси нейния свят така, както той разтърси моя. Не, щеше да го разтърси още повече. Защото той беше нейната втора половина, мъжът, на когото се беше доверила в продължение на двадесет години.
– Ще кажеш ли на майка си?
В крайна сметка.
– Още не. Трябва да обмисля това. Тя е деликатна.
Райли ме дари с тъжна усмивка.
– Това, че ти приготвя храната и се грижи за дома, не я прави слаба. Тя те е отгледала, довела е в дома си момиче, което се е сблъскало с трагедия, която не мога да проумея, и е била майка за нея. Тя е силна. Отдай и дължимото.
Тя беше любяща. Но дали това я правеше силна?
– Все още ми трябва време.
Райли кимна.
– Добре. Аз съм тук, ако имаш нужда от мен.
Искаше ми се да я прегърна. В момента целувките не бяха много в списъка ми. Баща ми беше разрушил този образ за мен. Но да държа Райли в прегръдките си звучеше добре.
Тъй като майка ѝ, баба ѝ и дъщеря ѝ бяха в съседната стая, реших да не го правя.
– Благодаря за вчерашната вечер.
– Винаги.
Тръгнах към вратата и малко преди да изляза, погледнах назад, за да видя как тя ме наблюдава. Тя дори се събуди красива. Не се опитваше да се преструва. Беше просто себе си.
– Ще ти се обадя – казах ѝ.
Тя само кимна.
След това се отправих към дома.

* * *

Когато спрях, пикапа на баща ми все още стоеше на пътя. Обикновено той вече беше отишъл на работа. Това, че не бях вкъщи, когато той се е събудил, го е забавило. Сега той щеше да е вътре и да ме чака. Готов да ме разпитва и да ме поправи. Гадняр. Той нямаше право да поправя никого.
Можеше да отиде в ада, колкото и да ми пука.
Блъскайки вратата на пикапа, целият гняв от вчера изкипя на повърхността и въпреки че трябваше да се успокоя, преди да вляза през тази врата, за да се изправя срещу него, не успях. Исках да му изкрещя и да му позволя да види омразата в очите ми.
Той отвори вратата, преди да стигна до него, а лицето му беше маска на разочарование и ярост. Сякаш имаше право да изпитва и двете. Бях спал на дивана на един приятел и щях да закъснея за училище. Нито едно от тези неща не би унищожило никого. Той не можеше да каже същото за това, което беше направил вчера.
– Къде си бил? – Изръмжа той срещу мен.
– Не е твоя шибана работа – отвърнах, докато се опитвах да се промуша покрай него.
Ръката му ме хвана за ръката, за да ме спре, а силата в хватката му не беше приятна.
– Кой, по дяволите, си мислиш, че съм? Аз определям правилата в тази къща. Не ми говори по този начин и не оставаш навън по цяла нощ.
Опитах се да издърпам ръката си. Самото му присъствие ме караше да се гърча.
– Каквото и да е – казах, като му се изрепчих.
– Миришеш на бира – отвърна той с недоверие на лицето си. – Опитваш се да захвърлиш бъдещето си? Стигнал си толкова близо и сега ще го захвърлиш? За какво? За едно момиче, което лъже и спи с всеки?
Той не беше дошъл да ме търси, защото знаеше къде съм. Майката на Райли ли му се беше обадила? Вероятно. Задникът хвърляше обвинения върху Райли, която не беше направила нищо лошо. Как смее?
Като хвърлих бърз поглед, за да се уверя, че майка ми не стои наблизо, аз се наведох към него.
– Поне не съм женен и не чукам жена в офиса си – изплюх се аз и този път изтръгнах ръката си от хватката му. Лицето му пребледня малко и знаех, че е разбрал какво казвам.
Прокраднах се покрай него и се насочих към стълбите, точно когато Маги слизаше по тях. Тя имаше въпросително изражение в очите си, но не каза нищо. Тя беше някой друг, който щеше да бъде засегнат от това. И двамата ѝ родители бяха мъртви, благодарение на баща ѝ, и това семейство беше единствената ѝ сигурност. Баща ѝ също беше разбил света и на пух и прах.
– Още не сме приключили с разговора – каза татко от долния край на стълбите.
– Искаш ли да се обзаложим? – Отвърнах му и затръшнах вратата на банята след себе си.

Назад към част 28                                                          Напред към част 30

„Приказката от детството ни вече я няма“

ГЛАВА 27

РАЙЛИ

Беше почти единадесет, когато сложих телефона си и се качих в леглото. Брейди не се беше обадил, а и не беше дошъл в девет, както беше казал. Можех да му напиша съобщение, но имах твърде много гордост за това. Той беше този, който поиска да се срещне с мен тази вечер. Аз не го бях помолила.
В главата ми се въртеше идеята, че нещо може да не е наред с него. Накрая я отблъснах. Ако беше наранен, вече щях да знам. Целият град щеше да знае. Принудих се да затворя очи и се заслушах в равномерното дишане на Брайъни. Тя беше тук и това беше всичко, от което се нуждаех.
Да се доверяваш на човек, дори на такъв като Брейди, беше глупаво. Всички те бяха еднакви. Тази вечер той имаше по-добра възможност и я използва. От него поне очаквах повече. Като обяснителен текст или съобщение, че няма да е тук. Което беше толкова нетипично от негова страна, че отново започнах да се притеснявам.
Телефонът ми завибрира на нощното шкафче и аз го погледнах. Бях забравила да го сложа на тих режим. Това беше Брейди. Никой друг нямаше моя номер и не ми пишеше толкова късно. Дали да го игнорирам? Или да го прочета? Беше закъснял с два часа. Но познавайки Брейди, трябваше да има извинение.
Вдигнах телефона.

„Будна ли си?“

Сериозно? Това е текстът му, след като не се появи, както каза? Наистина трябва да го игнорирам. Започнах да го правя, когато видях как фаровете навлизат в нашата алея, след което изгасват. Наистина ли си мислеше, че ще изляза навън в единайсет?

„Аз съм в леглото.“

Бам. Това ще го изпрати по пътя му.
Започнах да слагам телефона, когато той отговори.

„Аз съм навън.“

Обърнах очи и написах:

„Знам. Но аз съм в леглото.“

Изчаках да видя дали ще се оттегли. Той не го направи. Продължи да седи там. Ако това беше друго момче, щях да си помисля, че предполага, че ще се притека на помощ. Но това беше Брейди, който беше по-добър и беше по-учтив.

„Любовта не е истинска. Тя е гадна. Мразя я, по дяволите.“

Прочетох думите му и една бръчка смръщи челото ми. Какво? Това нямаше смисъл. Защо говореше за любов? И бях ли го чувала някога преди да каже шибаното нещо?

„Вярваш на глупости и се доверяваш на хората. Но те те разочароват и прецакват всичко. Те са егоисти.“

Най-новият му текст най-накрая ме измъкна от леглото. Обух чифт джапанки и тръгнах по коридора. Вратата на спалнята на родителите ми се отвори и майка ми надникна към мен.
– Какво правиш? – Попита тя. Очилата ѝ все още стояха на носа ѝ, което означаваше, че е будна и чете.
– Брейди е навън и от съобщенията му личи, че е много разстроен за нещо. Отивам да го проверя. Не прилича на себе си.
Мама кимна.
– Добре. Аз ще се ослушвам за Брайъни.
– Благодаря ти.
Не получих лекцията „Бъди внимателна или умна“, която повечето момичета получаваха. Онази, която получавах, когато започнах да се срещам с момчета. Родителите ми знаеха, че съм наясно какво може да се случи. Бях го преживяла.
Отворих вратата, когато телефонът ми отново завибрира в ръката ми. Този път не прочетох. Просто отидох до пикапа му.
Когато отворих вратата откъм страната на пътника, миризмата на бира ме изненада. Имаше три празни бутилки на пода и една в поставката за чаши. Какво, по дяволите, се случваше?
– Какво става? – Попитах го, като затворих вратата след себе си.
– Всичко – изрече той. Четири бири за повечето момчета не бяха много, но за Брейди, който никога не беше пил, това беше много. Можех да чуя ефекта в гласа му. Беше завалял – за първи път в живота си, бих се обзаложила.
– Ти пиеш. И шофираш. Сигурно е лошо.
Той изпусна тежък смях и отпусна глава на седалката.
– Лошо – повтори той, после се засмя още малко, но в това нямаше истински хумор. В него имаше горчивина. И болка.
Той посегна към бирата и аз му я отнех.
– Това е достатъчно, мисля. Защо не ми разкажеш какво се случи?
Той затвори плътно очи, сякаш блокираше нещо лошо. Нещо, за което не искаше да си спомня. Седях там тихо, разбирайки, че му трябва време. Това не беше лесно. Каквото и да е било, то наистина му беше направило впечатление.
– Исках да използвам пикапа на баща ми тази вечер. За да можем да обикаляме незабелязано. Хората нямаше да ме познават по този начин. Да ни даде малко уединение в този малък град. – Той спря и отново се засмя. – Уединение. На мен не ми пука за личния живот. Всички могат да знаят сега! Всички! Ще го сложа на един проклет билборд и ще могат да се прецакат. Всичките. Това е просто футбол. Просто шибан футбол. Нищо не означава. Не е от значение в живота. Важното е да имаш доверие. Семейство, на което да имаш доверие. – Той удари с длан по волана.
Значи ставаше дума за семейство? За неговото семейство? Какво, баща му не му позволяваше да използва пикапа му? Със сигурност не ставаше дума за това.
– Брейди, какво стана? – Повторих въпроса си.
Той въздъхна и се размърда.
– Отидох в офиса му. Той работеше в неделя. Кой, по дяволите, работи в неделя? Очевидно баща ми работи. Но той не работеше. – От изражението на Брейди ми стана лошо. Стомахът ми се сви. Надявах се, че това няма да се развие така, както се опасявах.
– Брейди, не – прошепнах аз, но вече виждах болката по лицето му толкова ясно, че знаех, че това ще свърши зле. Ужасно.
– Тя беше по-млада, руса, гола и на бюрото му. Панталоните му бяха свалени. – Той спря и вдиша рязко. Самото произнасяне на тези думи трябваше да е като нож, забит в гърдите му. Той имаше родители като моите. Тези, на които всички се доверяваха и вярваха, че са перфектни.
Не знаех какво да кажа. Ако това бях аз, можеше ли да се каже нещо, което да облекчи болката ми? Не. Страданието никога нямаше да свърши. То щеше да ме съсипе. Повече, отколкото Рет го беше направил. Брайъни беше излекувала това, но можеше ли нещо да излекува това?
– Той не ме видя. Бяха твърде заети. – Последната дума беше с кисел вкус в устата му. – А майка ми си беше вкъщи и му готвеше любимата му вечеря. Сладкишът, който той толкова много обича, беше във фурната и ухаеше из къщата.
Сърцето ми се късаше. За Брейди и майка му. Тези тайни никога не оставаха тайна. Те винаги намираха начин да излязат наяве. Това беше малък град, а Брейди беше златното момче. Семейството му беше твърдо като скала и всички го уважаваха. Всичко това щеше да се срине.
– И най-голямото ми притеснение, когато се събудих тази сутрин, беше шибаният футболен мач. Никога не съм имал истински проблем. Никога не съм се сблъсквал с нещо, което да промени живота ми. – Той извърна глава и най-накрая ме погледна. – Но ти имаш. Преживяла си ада и си излязла добре. Как си оцеляла?
Искаше ми се да го прегърна и да му кажа, че всичко ще бъде наред. Но това беше лъжа, която се казваше на децата, когато изгубят домашния си любимец. Това не беше истина. Никой никога не ми беше казвал това. Но сърцето ме болеше за него и беше трудно да се преборя с желанието да го утеша. Но това не беше онова, от което той се нуждаеше. Знаех това. Чувствата ми към Брейди се засилваха с всеки изминал ден и никога не съм осъзнавала как ще ми се отрази, ако го видя да страда. До сега. Направих това, което трябваше да направя. Казах му истината. Беше се нахранил с достатъчно лъжи за живота.
– Ти оцеляваш. Помниш, че животът е труден. Случват се гадости и трябва да се справиш. Приказката от детството ни вече я няма. Животът в нея ни прави слаби. Майка ти ще има нужда от теб и ти ще трябва да бъдеш силен и за двама ви.
– Не знам дали мога.
Аз също разбирах това чувство. Тогава често го бях изпитвала. Когато си мислех, че животът ми е свършил и никога няма да успея да се справя.
– Можеш. Просто трябва да го намериш дълбоко в себе си. То е там. Силата. Всички я имаме, но тя дреме, докато не ни потрябва. Тогава трябва да я потърсим и да я използваме.

Назад към част 27                                                   Напред към част 29