Категория: Някога тя мечтаеше

Епилог

Уилямс трябваше да откара Хейл на север до Уайт Плейнс, за да се срещне с картела и да вземе кокаина. Имаше пари в брой за килограма, сделката беше нова, а връзката му беше солидна и надеждна. Щеше да пренесе кокаина по обичайните си канали и след това да провери дали чистотата му е одобрена. Клиентите му щяха да му кажат, въпреки че той поддържаше дистанция между тях и себе си.
Доколкото Уилямс знаеше, щяха да се срещнат с партньор, нов човек, нает от Хейл. Той притежаваше два ресторанта около Уайт Плейнс и макар това да не беше необичайно, беше рано. Те бяха напуснали Ню Йорк в три сутринта, когато снега и леда падаха на буци и замръзваха пътищата, макар Уилямс да знаеше какво прави. Преди да работи като шофьор за Хейл, Уилямс имаше други работодатели. Уилямс беше обиколил много места.
– Сър, съжалявам, че Ви безпокоя. Това ли е тази почивка? Тази отдясно?
– Да, Уилямс. Паркирай под прожектора. Те ще чакат в кола като тази и ще мигат с фаровете, когато ни видят.
– Много добре. Благодаря, сър.
Те излязоха бавно и предпазливо от пътя към почивката и Уилямс не бързаше. Той се измъкна от натрупания лед сняг отгоре и Хейл не изглеждаше притеснен. Колата, за която беше споменал, чакаше. Той беше пристигнал петнадесет минути по-рано, така че те трябваше да са на двадесет, но това не го направи подозрителен. Този картел се ръководеше от бизнесмени, много подобни на него и баща му, макар че баща му нямаше необходимите качества, затова остана в „легитимни начинания“, докато Хейл се разшири в наркотиците и парите, които течеха от продажбата им.
– Те са тук – каза Уилямс.
– Паркирай на петдесет метра, за да мога да ги видя как вървят към мен, а после ще трябва да влезеш в тоалетната. Ето хиляда за неудобството.
– Благодаря, сър. Много ви благодаря.
Хейл пъхна парите между седалките и Уилямс ги прие с усмивка, поглеждайки още веднъж през рамо към шефа си, който се мръщеше отзад. Както обикновено, той беше горд от себе си.
Уилямс паркира и попита:
– Има ли нещо друго?
Хейл отговори:
– Направи това, което ти казах!
Тогава Уилямс каза:
– Така да бъде. – Излезе от колата в снега и когато затвори вратата, тя се заключи. Никой не излезе от другата черна кола и той осъзна, че е на сто метра разстояние, вместо на договорените петдесет.
– Уилямс! Върни се тук и ни приближи до тях!
Уилямс просто се беше изпарил в леда, снега и мрака. Хейл дръпна вратата, но тя не се отвори, а след това опита и с останалите, но без успех. Когато Езра, Джиа и Уилямс в група преминаха пред паркираната кола на Хейл, всички се спряха в светлината на фаровете и махнаха с ръка. Тогава излезе друго превозно средство, взе тримата и те продължиха на север. Езра, Уилямс и шофьора не погледнаха, но Джиа погледна през седалката и видя как двете коли избухват в гъбична експлозия, а когато проговори, говореше на себе си.
– Мразя копелетата, които бият жени.
Езра отговори:
– Амин.

Назад към част 23

Глава 23

Болеше. Но не ми пукаше. Веднага щом Езра беше изцяло в мен, той спря и зачака, докато обсипваше лицето ми с целувки, сякаш за да ме успокои. Повдигнах бедрата си, за да го поема по-дълбоко, след като първоначалното убождане и свързаното с него извиване отминаха и тялото ми се приспособи.
– Добре ли си? – Попита той.
– Да – гласа ми беше дрезгав. Хванах се по-здраво за ръцете му в очакване да се размърда.
Той се възползва от насърчението ми, плъзна бедрата си по-близо, преди да се отдръпне достатъчно, за да се отпусне отново. Знаех, че това е начина, по който се прави, механиката на нещата, но самото преживяване беше прекрасно. Ние бяхме едно цяло. Нямаше Майор или таен живот. Нищо не ни разделяше. Той променяше живота ми завинаги. Езра беше станал моя „първи“.
– Боже, ти си толкова шибана. Изисква се цялата ми воля, за да не загубя контрол и да не се заровя дълбоко в теб.
Исках това. Това беше моя шанс да получа всичко, което Езра можеше да ми даде. Ако той се въздържаше, не исках да го прави.
– Покажи ми, моля те, направи го.
Той направи пауза и вдиша треперещ дъх.
– Не мога. Ти си нежна. Ще боли.
Да, той можеше. Не ми липсваше това. Ако никога повече нямаше да имаме това, исках всеки възможен спомен.
– Умолявам те, Езра. Моля те. Влез толкова дълбоко, колкото можеш. Искам да бъда изпълнена с теб.
Той се напрегна и наведе глава, за да ме целуне. Надигнах се към него, извивайки тялото си. Не можех да се наситя. Жадувах за последния му сантиметър.
– Ще ме наричаш ли Майор? Докато сме така? Искам да бъда това, което съм.
Кимнах. За мен той беше Езра, но аз исках да го познавам като Майор. Човекът, който беше преди. Дали е бил различен, когато е носил това име? Какво го беше накарало да избяга и да заживее в сенките, за да не се върне никога повече?
– Вдигни коленете си. Прибери ги близо до кръста ми.
Направих каквото ми каза и усетих как се задълбочава. Беше прав, болеше ме, но все още обичах това усещане и исках да получа толкова, колкото той можеше да ми даде. Почти толкова, колкото имах нужда той да ми каже, че ме обича, докато сме така. Толкова близо, колкото можехме да бъдем. Но той не го направи, думите не бяха негови. Нито Езра, нито Майор говореха за любов.
Той разклати бедрата си и доведе и двамата до кулминация. Изкрещях името му, първото му, името, което искаше да чуе. Името, което исках да знам. Сълзите изгаряха очите ми, когато той се претърколи настрани и ме взе със себе си за топла прегръдка. Все още близо. Притисната до гърдите му. Това можеше да е то и аз го знаех. Този момент можеше да е всичко, което щях да получа.
Или можеше да е достатъчен, за да го накара да остане.
Лежахме там в мълчание, а учестеното ни дишане се забавяше с всяка изминала секунда. Не исках да мърдам. Страхувах се да наруша тишината. Затова запазих мислите си за себе си. Не го помолих за още. Не му казах за пореден път, че го обичам, затова не казах нищо.
Минутите се превърнаха в час, преди Езра най-накрая да проговори. Той беше целунал главата ми, а ръцете му галеха ръката ми, докато бяхме там, потънали в мислите си. Не бяхме сигурни за бъдещето пред нас. Поне аз не бях, като не знаех какво ще направи той.
– Никога няма да забравя това – каза той накрая и сърцето ми се разби на парчета. Тези четири думи бяха това, което трябваше да чуя, всичко, което бях чакала. Той нямаше да остане. Това не беше достатъчно. Езра щеше да си тръгне.
– И аз – беше всичко, което успях да кажа. Беше твърде болезнено да говоря. Желанието да го помоля беше там, под повърхността, едва контролируемата коричка на стената, която в момента се опитвах да поддържам.
Той ме целуна по устните, само един поглед, нищо повече.
– Не мога да ти кажа, че те обичам, Сами Джо.
Поне беше честен. Кимнах. Всички остатъци от сърцето ми вече бяха изчезнали. Изгоряха и се изпариха. Бях куха, празна и счупена, неподлежаща на поправяне или заздравяване.
– Ако все още бях Майор, нямаше да те оставя. Щях да ти дам живота, който искаш. Този, който държиш в мечтите си. Животът, който аз искам повече, отколкото мога да ти кажа.
Отново нямах думи. Дори не можех да кимна повече.
– Моят свят не е безопасен. Трябва да знам, че ти си в безопасност. Кажи ми, че наистина разбираш.
Направих го. Не бях достатъчна. Той имаше вълнуващ живот, който да преследва, а аз не бях достатъчна, за да го накарам да остане. Той имаше оправдания, но аз знаех истината. Той не ме обичаше. Това беше отговора.
– Никога не си ми обещавал повече – успях да кажа аз. Всичко друго беше лъжа, а аз не бях лъжкиня, затова го казах, но не се почувствах по-добре, когато го направих.
Въздишайки уморено, той положи глава на рамото ми, сякаш целия свят беше на гърба му. Езра знаеше, че е разбил сърцето ми, и му беше трудно да реагира. Въпреки че се опитах да остана спокойна и да го пусна да си отиде, без да пролея нито една сълза, за да не си спомня, че ме е съкрушил.
– Не мога да се върна – каза той срещу кожата ми. – Но ще те сънувам всяка нощ. Мислите ми винаги ще бъдат там, където си ти, и ще усещам, че си с мен. Отсега нататък никога няма да бъда сам. Това е спомена, който ще пазя. Този, който споделяме точно сега.
Това беше твърде много. Трябваше да престане, ако исках да се задържа на едно място. Той очакваше отговор, което беше невъзможно.
След това се разделихме, тялото му от моето, Езра ме покри с одеяло. Той стоеше гол и гледаше надолу към мен. Каквато и сила да имах, срещнах погледа му там, над мен, и това щеше да е последното, което виждах от него. Тъгата в очите му отразяваше това, което чувствах, или може би това беше въображението ми. Молех този мъж да почувства това, което чувствах аз, докато той ме гледаше и казваше очакваното:
– Сбогом, Сами Джо – прошепна той.
Не исках да го кажа, не можех да му отвърна. Вместо това затворих очи, за да блокирам образа на Езра, който напускаше стаята. Спомените ми щяха да приключат в това легло. Те нямаше да бъдат допуснати другаде.
Стъпките му се отдалечиха от мен. Слушах как се облича в кухнята, където беше свалил своите и моите дрехи. Чаках с надеждата, че ще промени решението си и ще се върне при мен в леглото. Ако станех и отидех при него, знаех, че ще плача и ще го моля. И щях да го направя, затова останах на място. Дали щеше да реши там, с мен тук, че си струва да се борим? Достатъчно за собственото му прераждане като човека, какъвто е бил преди Езра?
Той никога не се върна. Нито Езра, нито Майор. И двамата изчезнаха в този миг. Часове наред лежах, дълго след като колата му отпътува и света замлъкна. Животът беше изсмукан от мен. Душата ми сякаш изчезна, съществото ми се освободи и не остана нищо друго освен болка. Бях празна. Той си беше тръгнал. Точно както беше казал. Точно както се надявах, че няма да го направи. Единственото, което знаех със сигурност, беше, че Езра и този другия, наречен Майор Колт, не бяха хора, които ме бяха излъгали. И двамата бяха брутално честни. Бях избрала да не им вярвам.

Назад към част 22                                                             Напред към част 24

Глава 22

Влязох в къщата си, без блуза, с ръцете на Езра на талията ми. Топлината от докосването му беше като мълния, пронизваща тялото ми. Едва бяхме влезли, когато той ме премести на масата и ме обърна с лице към него, притискайки ме към гърдите си, преди да ме целуне отново диво. Освободих се от задръжките си. Това щеше да е последния ми шанс. Последният път, когато имах Езра изцяло за себе си, трябваше да го убедя да остане, че живота му е само с мен. Ако не се получише, това щеше да е всичко, което щях да имам, и исках този момент да е перфектен.
Дърпах подгъва на ризата му. Той я скъса и се върна при мен. Зърната ми изтръпнаха от удоволствие, когато се докоснаха до гърдите му. Мускулите, които бях видяла само за миг, се движеха впечатляващо срещу мен, извивката на тялото му и необузданата страст ме извиваха и привличаха. Той ме галеше и ме отваряше, а аз приемах всичко, което правеше. Нищо никога не беше било толкова невероятно и знаех, че никога няма да бъде. Това щеше да постави сексуалната летва за мен и знаех, че никой друг не може да я достигне. Все пак, не ми пукаше. Бях уморена да ми пука. Исках да се изгубя. Да се разхождам из душата на този мъж.
Ръцете на Езра се спуснаха към шортите ми. Без да прекъсва целувката, той ги разкопча и ги плъзна по краката ми. За секунди те бяха на глезените ми. Умът ми искаше да се отдръпне, но аз нямаше да го позволя. Това беше първия ми път. Нямаше да го съсипя.
Стъпих от шортите си, когато паднаха на пода. Той беше оставил бельото ми. Чудех се кои бяха. Не можех да си спомня. Когато ръцете му се плъзнаха по дупето ми, той ги плъзна под плата. Които и да бяха, за мен нямаше значение, защото нямаше да са върху мен за дълго.
– Седни на масата – каза той с плътен и дълбок глас. Не бях сигурна защо трябваше да седна на масата, но коленете ми се подкосяваха, така че реших, че е добра идея. Той не изчака да го направя. Бързо се справи с бикините ми и сам ме постави на масата.
– Знам, че си девствена, Сами Джо. Но някога облизвали ли са те?
След въпроса аз се разтреперих. Тялото ми се изчерви от срам. Поклатих глава в знак на отрицание и свалих поглед. Никога не бях чувала мъж да нарича вагината така, със или без думата „облизвана“. Бях чувала момчетата в училище да използват тази дума, но те не се отнасяха за моята. Езра го правеше и беше директен.
– Добре – беше отговора му. После коленичи пред краката ми, разтвори ги и ги привлече към себе си, поставяйки ги върху раменете си. Сега наистина исках да спре. Това беше повече, отколкото бях си представяла, когато мислех за секс с Езра, а това беше много.
Преди да успея да го накарам да спре, езика му ме докосна там. Почти скочих от масата. След още две секунди не можех да мръдна. Нито ми пукаше, че той беше интимно ангажиран с интервюирането на вагината ми. Исках да остане там, където беше, колкото дълго реши да остане. Струваше ми се, че това е чудесна идея.
Звуците, които издавах, звучаха като молене за още, или поне така предполагах, че означават. Не бях сигурна в главата си. Удоволствието беше почти прекалено. Не можех да мисля ясно или да се концентрирам върху разума, защото не исках да правя нито едното, нито другото. Тялото ми копнееше за освобождение, такова, с което бях запозната, защото пръстите ми ме бяха довеждали до оргазъм много пъти.
Но това беше по-интензивно. Беше по-силно и с различен ритъм. Тялото ми трепереше от очакване, или беше нужда, или дори желание? Не бях сигурна, но знаех, че когато двърша, ще се разбие като вълни на плажа. Ако можех да се тревожа, тревогата ми щеше да е, че може да не оцелея след експлозията. Въпреки че това изглеждаше добър начин да умра.
С запалването на фойерверките мисленето не беше полезно, или ако беше, аз не можех да го направя. Бях хвърлена в друг свят, където нищо нямаше значение освен блаженството, което ме контролираше. Когато най-накрая се върнах на земята и ума ми се свърза с тялото ми, Езра беше гол пред мен. Бях леко привлечена в прегръдките му, а после той проговори и каза:
– Сами Джо, къде е леглото ти?
Моето легло? О, мястото, където спя. Сигурно изглеждах объркана, защото на лицето му се появи удовлетворена усмивка и той изглеждаше доволен от себе си и от смъртоносната си уста.
– Това е първия ти път. Имаме нужда от легло. Къде е твоето?
О! Сега беше време за секс. В леглото, което споделях с сестра си? Не бях сигурна за това.
– А дивана? – Попитах.
Той повдигна вежда, сякаш това беше абсурдно.
– Защо не в твоето легло, скъпа?
Той току-що ме целуваше между краката. Нямаше причина да пазя тайни. Скромността беше изхвърлена през прозореца:
– Споделям го с Хейзъл, сестра ми.
На лицето му се появи усмивка и той се засмя:
– Така че не можем да правим секс там, където спи сестра ти?
Не бях сигурна. Можехме ли да го направим?
– Не знам – отговорих честно.
Езра въздъхна, челото му се допря до моето и това беше търпеливия му отговор:
– Мисля, че сестра ти никога няма да разбере. Така че ще е добре. Просто искам да се чувстваш комфортно. Тъй като е първия ти път.
Беше прав. Бях глупава.
– Добре. Звучи ми добре.
След този отговор той се засмя и ме вдигна.
– Посочи ми правилната посока. Предполагам, че ако имахме толкова проблеми с вземането на решение за леглото, което споделяте, то това на майка ти е напълно изключено?
Наведох главата си с няколко бързи движения.
– Няма начин да влезем там.
Това го разсмя и аз се присъединих към него.
– Стаята вляво е нашата.
Той ме носеше като дама, спасена от пожар или нещо подобно. Исках и трябваше да го кажа:
– Това, което направихме там… – Започнах, после се спрях и той веднага разбра.
– Да? Продължи и попитай.
Трябваше да спра с глупостите. Бях на почти деветнадесет години.
– Това беше орален секс. – Беше въпрос, но не го формулирах по този начин.
– Това бях аз, който те облизваше – каза той. После ме сложи на леглото ми. Тялото му се рееше над мен, преди да се наведе върху мен, а устата ми беше отворена. Всички други мисли изчезнаха. Езра беше кожа до кожа. Топлината от телата ни се увеличи. Неговата натискаща твърдост беше ужасяваща, макар че исках да бъде вътре в мен. Бях готова. Повече от готова.
Коляното му разтвори краката ми, докато аз държах ръцете му. Гледах лицето му и променящото се тяло. Ще запазя тази сцена в паметта си. Когато той си отиде, ще я имам завинаги. Трябваше да запомня всичко.
– Боли. Знаеш това, нали? – Попита той и гласа му звучеше сдържано, сякаш му беше трудно да се контролира.
– Да. – Знаех за болката.
Майка ми ни беше уплашила с нея, когато ни разказваше за секса и децата. Въпреки че се съмнявах, че наистина се чувствах, сякаш вътрешностите ми „се разкъсват“. Това бяха думите, които тя избра. Ако беше толкова лошо за нея първия път, защо продължаваше да го прави, раждаше бебета наляво и надясно и се държеше, сякаш не можем да ги чуем? Това беше въпрос, който никога не бях задавала, и причината да не ѝ вярвам.
Езра наведе глава и ме целуна по бузата, дъха му беше топъл върху кожата ми.
– Ще бъда нежен – обеща той и се усмихна.
Дори и да не беше прав, исках да изпитам болката с него.

Назад към част 21                                                                    Напред към част 23

Глава 21

Мама не ми позволи да отида на работа следващата седмица. Каза:
– Почини си и остави лицето ти да зарасне. После можеш да работиш с хора. Те и без друго са любопитни, а ние не искаме да им помагаме. Вече задават въпроси. – Мултън все още беше малък и Мултън си оставаше Мултън.
Да спя до късно и да съм сама в къщата беше нещо, което никога не бях правила. Ставах със слънцето, откакто бях достатъчно голяма, за да ходя и да нося кошница. Мама имаше задачи за всички нас. Това беше странно. Да съм тук сама.
Пет дни след пристигането ми стоях неподвижно пред кафемашината. Музиката на приготвянето ѝ беше съблазнителна. Беше девет сутринта и цялото място беше пусто и си помислих, че това е тъжно. Не съм фен на тази празна къща. Исках да бъда със семейството си. Да видя приятелите си без обяснения. Джейми още не знаеше, че съм се върнала. Не ѝ бях казала, защото преразказването на историята ме разстройваше. Не можех да имам и двете неща със синини по лицето, затова тихо останах в къщата. В крайна сметка тя щеше да разбере истината. Добра или лоша, Джейми разбираше всичко. Но в момента не бях готова да споделя това. Спомените ми за Езра ми помагаха да преживея деня. С всеки изминал момент ми липсваше все повече. Мислех, че ще става по-лесно, но копнежа ми се влошаваше.
Кафето се приготви и аз отделих редкия момент, за да оценя кафемашината. Липсваше ми да пия обикновена чаша кафе сутрин, когато се събуждах. Ароматът на кафето в кухнята и спомените, които носеше, правеха всичко в моя свят стабилно.
Излязох навън с кафето си в топлото лятно утро. Никога не бях отделяла време да се наслаждавам на това място, защото го приемах за даденост. Нямаше да го направя отново. Сега знаех, че не всяка мечта, която човек преследва, има желания резултат. Някои трябваше да бъдат оставени на мира, защото тяхната светлина в тунела беше всъщност тъмна облачност.
– Изглеждаш по-добре. – Мъжкият глас дойде отзад и аз подскочих, разливайки кафето си. Малък изплашен писък излезе от гърлото ми, но веднага утихна. Познавах този глас. Познавах този тон.
Обърнах се, разливайки още повече кафе, и се вгледах в Езра. Той беше тук, в задния ми двор. Изглеждаше толкова красив и опасен, колкото винаги, точно както го помнех. Същият като в съня ми от снощи, но съня сега беше реалност.
– Ти си тук – изрекох, все още в шок. Знаех, че съм будна. Паренето в ръката ми от изгарянето от течността беше моето уверение, че това се случва.
Той кимна и направи няколко крачки към мен.
– Бях наоколо.
– Какво? Ти си бил наоколо?
Той се усмихна и аз се стопих малко.
– Да. Наоколо. За да се уверя, че си добре. Че си се настанила.
Къде точно беше „наоколо“, помислих си? – Ами работата ти за Хейл?
Той сви рамене и продължи да ме гледа с тоя топъл поглед, който ме допълваше и караше тялото ми да се чувства цялостно отново. Въодушевен, той отговори:
– Това е уредено. Ще намери своя край.
Отново беше уклончив. Не бяхме ли преодолели всичко това? Мислех, че бариерите и всички стени вече са паднали. Направих крачка към него и попитах:
– Кой е Майор? Кажи ми истината.
Начинът, по който тялото му се напрягаше, ми каза повече, отколкото устата му някога би казала. Знаех, че това е нещо, което той никога не е планирал да сподели, макар че сега беше разкрито и изложено на показ.
– Ти беше будна в болницата. – Той не го каза под формата на въпрос.
Аз кимнах.
– Да, бях.
С въздишка той прокара ръка през косата си и ми подари най-тъжната усмивка. Тази, която разби сърцето ми и аз дори не знаех какво ще каже след това.
– Майор е причината, поради която не можем да бъдем заедно – отговори той с жест между нас. Посочи мен, а след това себе си. – Роден съм като Майор Колт. После реших да живея живота си в сянка. Да работя работа, която е пълна с вълнения, но е самотна. Не мисля, че осъзнавах колко самотна е, докато не се появи ти. Това е, което мислех, че искам, докато не влязох в Хейл и те видях за първи път. Не очаквах да намеря… Теб. Някой, който ще ме разбие, ако си тръгне.
Трябваше да има отговор на това. Някакво решение.
– Но ако не харесваш работата си, просто я напусни.
Той поклати глава.
– Не мога. Майор Колт е мъртъв. Гледах собственото си погребение. Видях семейството и приятелите си да ме оплакват. Не беше лесно, но аз избрах този живот. Сега трябва да живея с избора си. Езра няма съществуване извън работата. Ако той го иска, ако аз го искам, това не може да се случи, защото той не е човек.
Не, не бих приела това. Не бих позволила този извинителен аргумент.
– Обичам те – казах му без страх. Дори и да не ми беше казал тези думи, имах нужда Майор и Езра да знаят. Той изхвърляше „нас“. Трябваше да помисли за това, преди да го направи.
– Не можеш да обичаш мъртъв човек – беше отговора му.
– Добре, че не си мъртъв – казах аз.
Той се приближи и се прегърнахме. Целувката, която мислех, че никога повече няма да опитам, изведнъж се отпечата на устните ми. Свивайки моя свят. Припомних си, че части от приказките могат да се сбъднат, макар и само на парченца и части, макар и да не ги имаш напълно. Може би мечтите ти не могат да се сбъднат, не така, както си ги мечтал напълно. Може би просто можеш да ги докоснеш за кратко. Като малки парченца от счупено огледало. Това, което се отразяваше, беше част от копнежа ти. Това ти даваше разрешение да продължиш да мечтаеш, знаейки, че надеждата е налице.
Плъзнах ръцете си по ръцете му и около врата му. Пръстите ми играеха в косата му при врата. Той се премести надолу към задните ми части, за да ги обгърне, и после ме привлече по-близо до талията си. Усетих възбудата, която целувката ни беше предизвикала. Никога не бях била толкова близо до мъж. Знаех какво чувствам, но контурите на издутината му бяха нещо, което никога не бях докосвала. Той се притисна към мен и аз реагирах. Тялото ми трепереше от желание. Това беше, което бях чакала. Някой като Езра да ме желае. Нямаше да го пусна лесно. Щеше да се боря до последния си дъх.
Когато ръка се плъзна под блузата ми, сърцето ми заби в гърдите. Когато покри гърдите ми, изпуснах звук. Беше подобно на стон, но по-скоро беше молба да продължи до края. За Езра да вземе това, което искаше.
Той смъкна сутиена ми и освободи гърдите ми в жадната си ръка. Дишането ми стана неравномерно. В този момент не ме интересуваше кислорода. Имах нужда Езра да задоволи тази нужда. Когато прекъсна целувката, той промърмори проклятие под тежкото си дишане.
– Сами Джо, не мога да го направя. Не знам, че трябва да си тръгна.
О, да, можеше, защото щеше да се върне. Беше уплашен и не ми каза, че ме обича, но видях погледа в очите му, когато му казах думите. Езра усети нещо, иначе нямаше да бъде с мен в Мултън. Просто щеше да си тръгне.
Тогава направих всичко, което знаех. Смъкнах блузата си, хвърлих я на тревата и по същия начин се отървах от сутиена си. Когато посегнах към копчетата на сините си джинсови шорти, Езра ме хвана за китките.
– Боже, Сами Джо – простена той.
– Няма да спираме. Това ще се случи. – Щом ме пуснеше, щях да довърша събличането. Никога не бях била гола пред мъж. Усещах как ружа се разлива по кожата ми от самото разкриване на голотата ми. Това нямаше да ме спре да направя това, което исках.
– Сами Джо, не мога да го направя, знаейки, че няма да се върна.
– Да, можеш – отговорих. Това беше всичко, което можех да му дам. Изповядах любовта си, но това не беше достатъчно, за да го накарам да остане с мен. Ако това не проработеше, поне щях да имам спомена. – Искам първия ми път да е с теб.
Той затвори очи и каза „по дяволите“.
Чаках търпеливо, докато ръцете му бяха върху китките ми. Когато отвори очи, погледа му беше променен. Имаше топлина, приемане и желание. Ръцете му се отделиха от китките ми и се преместиха към талията ми.
– Да влезем вътре – каза той.
Студът, който премина през тялото ми, прекъсна дишането ми. Той трябваше да ме хване, за да не падна.

Назад към част 20                                                               Напред към част 22

Глава 20

Хейзъл чакаше в двора, още преди колата да спре. Докато тичаше в кръг, дългите ѝ къдрави коси се развяваха във въздуха като рога, а усмивката на лицето ѝ грееше ярко. Усетих как очите ми се изпълниха със сълзи и осъзнах колко много ми бяха липсвали. Повече, отколкото бях си представяла. Вълнението на Хейзъл направи живота ми пълен. За миг се почувствах цялостна.
– На нея ѝ липсваше най-много. Бих казала, че е полудяла от радост. – Мама го каза, за да бъде трогателна, и беше.
– И на мен ми липсваше нейната лудост – отговорих. Веднага щом спряхме, отворих вратата и Хейзъл ме притисна към седалката, прегърнала ме силно около врата. Тя се държеше, докато аз я отблъсквах нежно.
– Сами Джо – извика тя, като младо момиче. – Толкова се радвам, че си у дома завинаги!
И аз също. В този момент завинаги ми беше добре, а пекарната ми се струваше като рай.
– И ти ми липсваше, скъпа. – Казах ѝ с усмивка на лицето, която облекчи част от болката ми. Внимателно позиционирах ръката си, за да не ме нарани още повече от вълнението си.
Тя се отдръпна и на устните ѝ се появи намръщена гримаса.
– Лицето ти е наранено, Сами Джо.
– Казах ти, че са я удряли. Но тя е добре. Бъди нежна с нея. Особено с ръката ѝ – каза мама.
Хейзъл отпусна хватката си.
– Забравих. Добре ли си?
– Добре съм. Много по-добре сега. – Тогава я прегърнах с добрата си ръка.
– О, Боже, върнала си се! И си била ударена! Застреляла ли си го? Мъртъв ли е? – Беси, все така шумна и драматична, остана шумна и драматична.
– Да го застрелям? – Попитах, усмихвайки се.
– Разбира се. Никой мъж не удря жена от щата Алабама и остава жив без куршум в главата.
Този път се разсмях и се почувствах наистина добре.
– Не, реших да не го убивам.
Беси се намръщи.
– Аз щях да го застрелям.
– Беси Мари! Какво говориш! – Смъмри я мама, макар че аз се радвах да го чуя.
– Прегърни ме – казах ѝ, като я прегърнах с ръка около раменете. Беси се сгуши в мен и разбрах, че чувството е взаимно между нас, сестрите.
Във въздишката ѝ и в начина, по който ме прегърна, имаше облекчение, а такова утешение не може да се обясни.
– Сами Джо! – Това беше малкия глас на Хенри.
– Събуди се – каза Беси и се отдръпна.
– Хенри – извиках и се наведох, за да го прегърна, докато той тичаше и махаше с ръце.
– Не го оставяй да ти нарани ръката. Хенри, моля те, забави. – Мама се притесняваше, че ще се блъсне в мен и ще ми причини допълнителни щети с любовта си.
– Той е добре – успокоих я, докато той се приближаваше към мен, спирайки се, когато забеляза шината на ръката ми и синините по лицето ми.
– Имаш ранички – каза той. – Много ранички. – Усмивката му се превърна в леко намръщване.
– Да, но съм добре.
Той протегна ръка и докосна лицето ми. Пръстите му бяха нежни като бриз. Сълзи замъглиха очите ми, защото той изглеждаше още по-висок, отколкото когато го видях преди да замина. Бях пропуснала един месец от живота му и това ме натъжи, когато се замислих как той го е възприел. Един месец за Хенри беше като една година. Какво беше научил в мое отсъствие? Щеше ли да си спомни, когато разбереше, че ме няма?
– Липсваше ми – казах му.
– И ти ми липсваше – отговори той и целуна подутата ми буза.
– Да вкараме Сами Джо вътре. Можеш да ѝ задаваш въпроси в продължение на тридесет минути. После тя ще си почине. Има нужда от почивка след дългото пътуване.
Обърнахме глави в посока на мама и отново почувствах радостта от това, че съм у дома. Не можех да си спомня защо бях искала да избягам. Наличието на брат ми и сестрите ми около мен и силата на мама ми се сториха безценна мъдрост.
– Донесе ли ни нещо? – Попита Беси.
Спомних си чантата с подаръците. Съмнявах се, че тези неща са били сложени в багажа ми. Знаеха ли изобщо къде съм ги сложила? Те се нуждаеха от нещо от външния свят. Започнах да обяснявам, че не съм могла да донеса всичко със себе си. Тогава мама каза:
– На седалката. Там има кутия, която можеш да вземеш. Тази кутия е това, което тя ти е донесла. Сестра ти я е изпратила по пощата, преди да замине. Беси, вземи я, тъй като това е първото нещо, за което се притесняваш.
Аз не бях изпращала нищо по пощата. Не бях сигурна какво има в кутията и защо мама мисли, че са подаръци. Не казах нищо пред децата. Побързах и се приближих до мама.
– Аз не съм изпращала нищо – казах колкото се може по-тихо.
– Тази жена каза да я потърся днес и това беше тя. Взех я от пощата, докато идвах да те взема. Беше там, точно както каза.
Джиа. Отново. Джиа. Наистина трябваше да благодаря на тази жена, въпреки че Езра знаеше за нещата. Той ѝ е казал да ги вземе и да ги изпрати. Исках лично да му благодаря, да видя лицето му и да чуя гласа му.
Когато влязохме в къщата, Беси сложи кутията на масата и започна да я отваря. Кухненската маса се разклати от агресията ѝ. Тя беше толкова развълнувана от съдържанието, колкото и двете по-малки. Надявах се всичко да е още вътре. Не беше много и кутията беше по-голяма от необходимото. Предполагам, че Джия е намерила чантата и е натъпкала всичко в нея, за да не изглежда, че рови.
Беси отвори капака, а Хенри се качи на стол, за да може да види вътре. Хейзъл мълчаливо наблюдаваше, докато тя вдигна чантата и, за моя изненада, чантата беше препълнена.
– Има толкова много! – Каза Беси с възторг в гласа си, докато започваше да разграбва съдържанието. Извади ризи и чанти, шапки и фенери, както и ламинирана карта на града. Имаше малка играчка, копие на гара „Гранд Сентрал“ и Статуята на свободата в зелено. Бижутата, плюшените играчки и торбичките с бонбони бяха от магазина M&M в Таймс Скуеър. Аз не бях купила нищо от това. Бюджетът ми щеше да се взриви.
Те пищяха от радост, докато тримата разбираха кой подарък за кого е и защо. Стоях там и гледах, без да мога да проговоря, усмихвайки се, когато ми показваха с удоволствие нещо, което ги правеше щастливи. Да отговарям с „за нищо“ на всичките им „благодаря“ ми се струваше неправилно. Аз не бях направила нищо от това. Но знаех кой го е направил и се чувствах смирена.
– Каква хубава постъпка – каза мама.
Гърдите ми се свиха от любовта пред мен. Бях у дома. Бях със семейството си. Но ми липсваше. Езра беше като дим. Въпреки че отново беше тук, в тези подаръци. Може би беше недостъпен, но спомените ми не ми позволяваха да го забравя скоро. Съмнявах се, че някога ще го направят. Бях се влюбила в мъж, когото не можех да имам. Езра не беше „достъпен“. Мъжът беше дим и облака се беше разсеял.
– Изглеждаш изненадана – каза мама с много тих глас, като дойде да застане до мен.
– Купих само една четвърт от това. Не можех да си позволя още нито стотинка.
Мама кимна.
– Жената каза, че Езра изпраща допълнително. Някои неща, за които спомена, че децата биха харесали. Езра ли е този, който те е объркал?
Да чуя някой да произнася името му го направи реално. Имах нужда от това в този момент. Да знам, че той е реален и че Езра е истински, а не пара или дим, какъвто изглеждаше.
– Да – отговорих. – Той е.

Назад към част 19                                                              Напред към част 21

Глава 19

– Няма нужда да плачеш. Време е да станеш по-силна. Всичко се разпадна, но ще се приспособим. Светът не е свършил. Все още се върти. Имаме здравето си и имаме една друга. – Това бяха думите на мама и докато ги осмислях, се хвърлих в прегръдките ѝ. Тя беше силна, но аз започнах да плача. Винаги ме успокояваше да знам, че мама не се страхува, когато ние, децата ѝ, се страхуваме. Тя не се страхуваше от нищо. Ако имаше някой на този свят, на когото исках да приличам, това беше тя, майка ми и приятелката ми.
– Съжалявам – промърморих, опитвайки се да се овладея, докато тя ме потупваше по гърба и ме целуваше по слепоочието.
– Знам. Но живота е училище и аз трябваше да те оставя да направиш това. Така порастваме и узряваме.
Аз хълцах и я прегърнах силно. Тя очакваше да се върна в подобно състояние, защото знаеше, че приказките са ограничени. Можеш да стигнеш само дотук, а после те се променят.
– Сега ми кажи, колко си наранена? – Тя се отдръпна, за да ме погледне.
Знаеше, че съм ранена и знаеше, че трябва да е тук. Чудех се дали Езра или Майор, или който и да е той, е позвънил.
– Кой ти каза, че идвам?
Мама сви рамене:
– Честно казано, не знам. Някаква жена. Каза, че си била пребита. Каза ми, че Хейл ти е нанесъл нараняванията и че тя и партньора ѝ са те спасили от апартамента му. Даде ми информация за пристигането ти. Това беше. Нищо повече.
Джия. Надявах се да я видя отново. Дължах ѝ извинение и благодарност. Но знаех, че я нямаше завинаги. Тази част от живота ми беше приключила. Езра, Джия и Ню Йорк бяха приключени. Гърдите ме боляха от тази мисъл, докато се борех със сълзите. Имах нужда от живот на място, което беше безопасно. Дори и да беше обикновено и скучно, поне щях да имам семейството си.
– Да си ходим у дома – казах. Мама ме стисна за ръката. За добрата, не за другата.
– Всички те чакат с нетърпение. Липсваш им до лудост.
Докато ми говореше, започнахме да вървим към изхода. Умът ми кипеше от енергия.
– Утре ще започна да си търся работа. Ще си намеря три, ако се наложи.
Тя се намръщи.
– Защо ще правиш това? Можеш да работиш в пекарната с другите. Боже, Сами Джо, има място.
Пекарната? Другите? Мама не знаеше. Стомахът ми се обърна и ми се гади. Тя не знаеше, че пекарната ще бъде затворена и продадена. Как да ѝ го кажа? Тя нямаше време да се подготви за това и да помисли какво да прави. Бях ужасна дъщеря. Разруших я.
– Мамо – отговорих с тъга. Исках да мога да го направя отново. Да се върна един месец назад и да поправя нещата. – Пекарната ще бъде затворена, а сградата ще бъде продадена. Хейл ми каза това, преди да си тръгна.
Мама не спря и не се обърна. Не бях сигурна дали майка ми ме е чула.
– Младшият Хейл вярваше, че това ще се случи. Но тази сутрин получих вест, че Кристофър Хейл Джуд номер две, бащата на Хейл и много мил човек, е купил пекарната и тя ще остане отворена. Аз съм отговорник и ще продължа да бъда. Сестрите ти работят там сега. Новият капитал, който г-н Джуд вложи в бизнеса, даде възможност за наемане на служители. Трябва да видиш малкото кътче на Хенри. Той може да си играе и да се забавлява.
Това беше дело на Езра. Аз мълчах. Мама не беше готова да чуе за Езра. Той беше направил силно впечатление и после беше изчезнал. Да го пусна да си отиде щеше да бъде болезнено и се надявах с времето да стане по-лесно. В момента не изглеждаше така. Знаех, че имаше тайни, невъобразима тъмнина, която никога не бих искала да разбера. Винаги ще ми липсва и ще се чудя какво щеше да стане. Ами ако бяхме ние? Това само по себе си е нещо красиво. Тъжно, но красиво.
– Нямаше нужда да притежавам пекарна. Когато разбрах от Хейл, че я е купил, бях разстроена и наистина ядосана. Не исках такъв подарък. Това е непростимо бреме. Знаех, че е, за да те контролира, и това ме отвращаваше. Да не притежавам това място е облекчение. Обичам да пека и ако можех да я купя, щеше да е друга история. Но не искам мъж да ми купува неща. Мога да го направя сама.
– Съжалявам, съжалявам, че отидох. Моля те за прошка за това. – Знаех, че моите решения все още засягат всички и че те се тревожат и се притесняват за мен.
– Сами Джо, всички правим грешки. Това е част от порастването и ученето. Важното е да помним тези грешки и да не ги повтаряме. Това ще те направи по-силна, а Бог знае, че имаш нужда от това. Понякога над главата в облаците вали дъжд.
Първата истинска усмивка, която бях усетила от дни насам, докосна устните ми и се разпространи по лицето ми. Мама винаги знаеше какво да каже, за да не се разпадна.
Беше пряма, но окуражаваща, и го правеше с много любов.
– Красивото ти лице е малко наранено, но ще оздравее и живота ще продължи. Други мъже ще идват и ще си отиват. И един ден ще срещнеш подходящия и всичко ще се промени за миг. Ще разбереш, че е истинско и няма да има приказка, свързана с това, което той ти предлага. Той ще те кара да се усмихваш, да се чувстваш сигурна и в безопасност, ще бъде най-добрия ти приятел. Тогава ще разбереш, че е правилния. Това имах с баща ти. Никой мъж няма да заеме мястото му. Той си отиде, но времето, което прекарах с него, са най-хубавите години от живота ми. Знай, че и ти ще намериш това. Най-важното е да го изчакаш. Сродните души не се поръчват и регистрират.
Докато тя говореше, в ума ми се появяваше снимката на Езра. Бях изпитала всички тези неща с него, но той не беше подходящия, защото беше невъзможно да го опозная или да се сближа с него. Той живееше живот, лишен от истински човешки контакти. Единствената причина, поради която се чувствах в безопасност с него, беше, че неговата работа беше да те пази. Той охраняваше богатите и известните. Надявах се, че мъжа, за когото говореше мама, ще ме намери в Мултън, Алабама. Въпреки, че се съмнявах в това.
Вървяхме към колата ѝ, сложихме багажа ми вътре и се отправихме към дома по главните пътища. Обратно в спалнята, която споделях с сестрите си. Обратно при приятелите ми, които очакваха бебе и живееха в брачен живот. Обратно в пекарната, където продавах сладкиши на хората в града, които ме познаваха. Обратно към всичко, което мислех, че мразя.
И не можех да дочакам да стигнем там.
Единствените спомени от Ню Йорк, които можех да преигравам в главата си през нощта, бяха тези, които бях прекарала с Езра. Него го нямаше, но в сърцето си можех да го посещавам. Един ден нямаше да мисля за него и щях да мога да продължа напред.
– Ами ако мислиш, че си се влюбила, но ситуацията е невъзможна? – Не можах да си мълча. Трябваше да я попитам и така и направих.
– Ако е истинско, Сами Джо, то е възможно.
Да ѝ обясня какво имам предвид беше напълно изключено. Тя не можеше да знае за Езра. Сега го пазех и дори не знаех защо. Не знаех от какво или дали моята тайна му помагаше изобщо.
– Ами ако не е? – Попитах, неспособна да го преглътна.
– Ако е истинско, живота ще отвори правилния път. Просто трябва да изчакаш. Времето ще покаже.
Можех да чакам, но знаех, че чакането е напразно. Затворих очи и наведох глава назад. Спомените ми ще трябва да са достатъчни. Докато тези спомени не избледнеят.

Назад към част 18                                                                    Напред към част 20

Глава 18

Никога не видях мъжа. Този, чийто глас чух в стаята. Вместо това Джия дойде да остане. Когато ме освободиха на следващия ден, на ръката ми имаше скоба. Бяха скъсани сухожилия, но повръщането беше спряло и сътресението ми се оправяше. Джия ме заведе на летището. Тя носеше всичките ми вещи от пентхауса. Предположих, че Хейл ги е предал. Той не би ѝ отказал. За това може да те хвърли от балкона.
Тя ме молеше да ям, докато чакахме самолета ми. Когато обаче дойде време да тръгваме, тя не дойде, въпреки че имаше билет.
– Заминавам за Тенеси – каза тя с усмивка и потупване. – Ще се справиш, Сами Джо. Може да си мислиш, че си сама, но не е така.
После си тръгна.
Огледах хората, които се качваха, и се зачудих дали той е тук. Мъжът, който ме придружаваше. Наблюдаваше завръщането ми в Мултън. Защо не можех да разбера кой е той? Нима през цялото това време ни е следил?
Безопасността и сигурността на обикновения живот в Мултън никога не бяха звучали по-привлекателно. Този свят, в който се намирах в момента, беше много по-голям и по-страшен, отколкото си представях. Той не беше отговора на моите надежди и мечти. Не беше само светлина и вълнение. Беше тъмен и извратен, с изобилие от сенки и душата ми нямаше да бъде продадена, не и за да се превърне в нещо друго.
Пристъпвайки в редицата, се блъснах в един мъж и се обърнах, за да му кажа, че съжалявам. Трябваше да наклоня главата си назад, за да го видя. Беше висок, с брада и мъжки кок. Очите му бяха красиви и имах чувството, че и без тази брада е прекрасен. Стената от мускули на фигурата му ме накара да се притесня. Преди Хейл мъжете не ме бяха плашили. Сега всеки размер и форма предизвикваха паника. Особено по-едрите мъже.
– Съжалявам – казах бързо.
– Беше моя вина – беше краткия му отговор. Той не се усмихна и не установи контакт с очи. Погледна надолу към телефона си, после обратно към линията, а дишането му беше дълбоко и равномерно. Гърдите му се издигаха и спадаха като морето.
Обърнах се и се съсредоточих върху линията, която бавно се движеше напред. Чантата, която майка ми беше направила, беше заключена на рамото ми, а дрехите, които носех, бяха мои. Мултън беше в края на деня.
Животът, който Хейл ми беше осигурил, беше зад гърба ми. Имах няколко приятни спомени, макар че те не бяха с Хейл, а изключително с Езра в града. Той беше намерил път към сърцето ми и не можех да повярвам, че никога повече няма да видя Езра. Той беше човека, за когото бях мечтала като дете. И все пак не знаех нищо за него. Заради работата си Езра беше лъжа. Не знаех истинската му самоличност. Това ме натъжаваше до краен предел. Когато ми беше обяснил, че предишния му живот е мъртъв, това беше така и Езра беше сериозен. Не беше преувеличил. Неговото „преди“ беше друг човек. Никога повече нямаше да се смеем по време на вечеря или да прекаляваме с алкохола в ресторанта. Завършването на нощта с целувка, която изкривяваше пръстите на краката, вече беше неповторим спомен. Бях опитала какво представлява един истински мъж, а след това това ми беше отнето от ръцете. Нищо, което можех да направя, нямаше да ми го върне. Никога не съм влизала в бъдещите му планове. Когато прекарваше времето си с мен, той работеше. Беше хитрост, фалш и измама.
Мястото ми в самолета беше в първа класа. Големият мъж седеше до мен. Поразителните му очи и кок все още бяха там. Не говореше и не ме поглеждаше. Вместо това поръча уиски на стюардесата, а аз след това си поръчах сода. Не се опитах да заговоря, защото той издаваше, че не му се разговаря.
Останалата част от полета премина по същия начин. Мъжът до мен допи питието си и затвори очи, за да си почине. Насочих вниманието си към прозореца. Докато се издигахме в небето, облаците се покриха, а след това се разсеяха. Това беше втория ми път в самолета и щеше да е последния. Нямаше да преследвам тази мечта отново. Не се нуждаех от още едно приключение. Исках семейство, сигурност и дом. Може би любовта щеше да пристигне някой ден. Ако можех да се науча да се доверявам на това, което я носи.
Вече нямах телефон, по който да се обадя у дома. Мама не знаеше, че идвам. Чудех се дали Хейл се е свързал с нея. Какво ли щеше да ѝ каже, ако го беше направил?
Да ѝ се обадя от болницата беше изключено. Това щеше да я изплаши, а аз бях направила достатъчно. Бях променила живота ѝ, като дойдох в Ню Йорк, а сега живота ѝ отново се беше променил и семейството ми беше обърнато с главата надолу. И всичко това заради мен.
Майка ми беше най-добрата в щата Алабама. Никой не можеше да готви като нея. Тя обичаше хората да се наслаждават на продуктите ѝ. Аз ѝ бях отнела това. В Мултън нямаше друга пекарна. Тя нямаше да може да си намери друга работа, в която да я управлява и да я направи просперираща, защото клиентите искаха нейните лакомства.
Трябваше да я компенсирам. Ако се наложеше, щях да работя на три места. Тя можеше да си остане вкъщи с Хенри, а аз щях да се грижа за нещата. Щях да спестявам и да работя и да ѝ купя пекарна. Щеше да отнеме години, но щях да го направя. Дължах ѝ това заради моя егоизъм.
Пилотът заговори и каза, че скоро ще кацнем. Полетът ми се стори бърз, но, разбира се, знаех, че мислите ми са били другаде. Трябваше да се подготвя да се изправя пред семейството си. Напрежението беше мое, с което трябваше да се справя.
Щях да кацна в Хънтсвил и се зачудих как трябваше да стигна до Мултън. Имах малко пари, но автобуса не пътуваше дотам. Ако Джия не беше планирала кола или превоз, щях да се обадя на някого. Джейми и Бен щяха да са най-добрите. Можех да им платя за бензина и времето. Имах достатъчно пари за това. Не исках да притеснявам мама. В момента тя губеше работата си. Това беше моя вина, не нейна.
След като самолета кацна, извадих чантата си изпод седалката пред мен. Мъжът до мен измъкна ръчния ми багаж от купето и спокойно го подаде надолу.
– Благодаря – казах аз, а той кимна, мълчейки и без да казва нищо.
Нещо в него беше спокойно. Когато го погледнеш за пръв път, той е едър и заплашителен, но в поведението му имаше някакъв начин. Успокояваше те, когато си до него. Нямаше никакъв гняв или враждебност. Под повърхността му не кипеше. Това е най-добрия начин да го обясня.
Когато му позволиха да излезе от самолета, той се отдръпна и ме пусна да изляза първа. Аз тръгнах напред и въпреки че исках да му благодаря, знаех, че не го очаква. Насочих се към изхода, за да намеря банка с телефони, ако изобщо имаше такива на това летище. Мобилните телефони бяха цар, дори аз знаех това.
– Успех – каза дълбокия глас. Дойде откъм гърба ми и аз изненадващо се обърнах, защото това беше той, който ми говореше. След това той изчезна в тълпата, сякаш никога не е бил там.
Докато пренасочвах вниманието си към натовареното летище, погледа ми се спря на майка ми. Тя беше сред група хора, но като видях лицето ѝ, очите ми се напълниха със сълзи. Изражението ѝ беше изпълнено с облекчение и любов и с нежността, която винаги ми беше давала. Тогава видях прошка, което ме успокои. „Мама, там беше майка ми.“ Бях у дома и в безопасност с нея. Никога не трябваше да напускам Мултън. Нито една сълза не заплашваше да падне, откакто света, който бях избрала, започна да се руши, а след това се срути около мен. Малкото момиче, което бях, и което всяка жена е, се разпадна на парчета в нейното присъствие. Тя се наведе, за да ги събере. Това правеше една майка.

Назад към част 17                                                                Напред към част 19

Глава 17

Въпреки че това не беше сън и аз не бях в кататонично състояние, защото интравенозната система, която медицинската сестра се опитваше да ми постави, не се съгласяваше с изчезващите ми вени. Убождането на иглата не можеше да бъде нереално, както и разкъсващото ме главоболие. Да, всичко това се случваше. И стана още по-объркващо. Езра, който стоеше до мен, беше охрана на богатите и разглезените? Затова ли беше толкова потаен? И защо помощника му беше жена? Мъж не би ли се справил по-добре? Явно знаех много малко. И това ставаше все по-малко и по-малко.
– Съжалявам. Този път успяхме. – Медицинската сестра се усмихна извинително, че трябваше да ме убоде три пъти, за да намери добра вена. – Първо ще започнем с течностите, а после ще се погрижим за болката. Предписаното от лекаря лекарство е на път. Когато го донесат, ще ви дам дозата.
– Благодаря – отговорих. – Много съм ви благодарна.
Тя каза „Няма защо“, после погледна Езра с подозрение и нещо, което бихте нарекли тревога. Явно не му вярваше. Попитаха ме какво се е случило и аз им казах, че гаджето ми ме е пребило. Езра ме беше подготвил за това и за подробностите около случката. Ако бях казала, че е работодателят ми, веднага щяха да се намесят адвокати и полицаи. Щях да трябва да се справям с тях. Не исках цялото това разследване. Не ми се искаше да предизвикам още гняв у Хейл.
– Имаш ли нищо против, ако изляза за момент? – Попита медицинската сестра доста директно. Тя не вярваше напълно на историята ми.
– Езра ме спаси. Не той ме нарани – повтарях отново и отново.
Тя кимна и отговори „добре“. Напусна стаята, поглеждайки Езра.
– Тя не ми вярва – казах. После обърнах глава и се намръщих. Бях на ръба на сълзите.
– Те получават много случаи на домашно насилие. Сигурен съм, че в този коридор има и други случаи. Тя просто е предпазлива. Не се обиждам, Сами Джо. Тя трябва да е подозрително ядосана. Момчетата не трябва да удрят момичетата.
Затворих очи и не казах нищо повече. Това донякъде помогна за болката. Черепът ми се чувстваше като че ли е притиснат от менгеме и дръжката се върти.
– Трябваше да дойда по-рано. Знаех, че рано или късно ще се случи. – Ръката му докосна челото ми и отмести косата ми назад. Той беше нежен, но и свиреп мъж.
– Дойде, когато беше необходимо. Нямаше как да знаеш. Езра, не можеш да виждаш през стени. Ще се оправя. – Бях прекалено изморена, за да продължавам да го успокоявам. Но имах един-два въпроса: – Джия твоя приятелка ли е? Ще се жените ли? Или тя вече е твоя съпруга в тайна? – Ето, покрих всичко. Време е за истината, предполагам.
Езра се засмя.
– Не, не и не. Тя има своя приятелка. Същата от пет години насам. Тя няма никакъв интерес към мен. Или към който и да е друг мъж, ако щеш.
Приятелка? О, тя е лесбийка. Това изобщо не беше това, което очаквах.
– Джия беше морски пехотинец. Психическите и физическите оценки на Джия бяха същите или по-добри от тези на мъжете. Не на най-ниското ниво, а на най-високото. Тя не е съвсем човек. – Той се засмя и после се спря. – Аз самия не я разбирам напълно. Тя си върши работата и е по-ефективна от повечето мъже в тази конкретна сфера. Те не я наемат, защото е жена. Аз я наех преди десет други мъже и никой от тях не е бил прострелван. Джия е била простреляна три пъти. Една от куршумите все още е близо до гръбнака ѝ.
Аз не бях била много мила с нея. Тя можеше да ми извие главата от раменете. Сега се чувствах виновна. Тя беше показала, че ѝ пука, а аз бях груба. Ревността ми ми беше попречила да бъда благодарна.
– Трябва да се извиня. Ще я видя ли отново?
– Защо трябва да се извиняваш? – Въпреки че очите ми бяха затворени, усещах, че се усмихва.
– Защото бях ревнива и притежателна към теб. Видях ви двамата по-рано на улицата и си помислих, ами, знаеш.
Този път Езра изрева.
– Джия не се нуждае от извинение и не го очаква. Би убила Хейл хиляди пъти, ако не беше моя служителка.
Това нямаше значение. Тя заслужаваше извинение.
– Трябваше да съм по-мила с нея.
Звукът на вратата ни прекъсна.
– Болкоуспокоителното е тук – изпя медицинската сестра. Звучеше весела и доста оптимистична.
– Ще е студено – каза тя. После взе ръката ми и ми даде дозата директно през интравенозната система. Усещането във вените ми продължи само минута, после въздуха стана мазен и аз се отнесох в космоса.
– Лека нощ – каза Езра.
Когато дойдох на себе си, в стаята се чуваха гласове. Двама мъже, груби и мъжествени. Затворих очи и се вслушах.
– Трябва да я заведеш у дома. С него тя не е в безопасност. Знаеше го от самото начало. Мислех, че си научил урока си. Не можеш да се привързваш към жена, докато работиш.
Езра изпусна груб смях.
– Сякаш ти можеш да говориш. Ти си женен за Нан.
Коя беше Нан? Какво, по дяволите? Бях ли мъртва? Не, това беше Езра.
– Аз напуснах бизнеса. Ти обаче умря, за да можеш да живееш този живот. Това беше, което искаше, приятелю. Мъртвите не могат да имат връзки. Не могат да се грижат за друг по този начин.
Мъртъв? Той не беше мъртъв. Все още ли спях?
– Знам какво мога и какво не мога да направя. Спри, за Бога, отстъпи. Не трябваше да ти се обаждам за помощ.
– Но го направи. Сега се съобразявай с моето мнение. Сега то е в шибаната стая.
Езра въздъхна.
– Просто я заведи у дома. Уведоми ме, когато пристигне, ако можеш. Не вярвам на никой друг. Не и що се отнася до нея. Бащата на Хейл беше прав от самото начало. Той е един скапан боклук. Стават неща, за които Хейл не знае, и водата му е над главата. Ще стане лошо, а после още по-лошо. Тя трябва да стои далеч от него.
– Ще я закарам безопасно. Обещавам. Но повече няма да правя тази гадост. Трябва да се прибера при Нан и Аксел, те ме чакат и ме очакват. Тъй като тя не знае, че не си мъртъв, не можах да ѝ кажа истината за това. Няма да се забърквам отново.
– Разбрано. Длъжник съм ти. – Отговори тихо Езра.
– Не, Майор, ти ми дължиш много, това само се добавя към сметката ти.
Майор? Кой беше Майор?
– Каквото и да е. Просто я заведи у дома. Трябва да отида в Тенеси и да се занимавам с това. Кристофър ме чака.
– Давай. За това ще се погрижа.
Исках да отворя очи и да го моля да не си тръгва. Но не го направих по няколко причини. Езра трябваше да е мъртъв. Имаше един странен мъж, който го наричаше Майор, и този Майор трябваше да отиде в Тенеси. Бях част от работата на този Езра-Майор, въпреки че Езра не съществуваше. В какво се бях забъркала?
Мултън беше затвор. Сега беше мястото, където исках да бъда. Животът там беше прост. Хората бяха истински. Този живот не беше за мен. Цената беше твърде висока и аз не исках да я платя, затова държах очите си затворени и чаках, докато Езра си тръгне и непознатия го последва. Щом разбрах, че съм сама, загледах стената в стаята и това ми донесе утеха. Мирът от завръщането в Мултън. Скоро щях да бъда у дома, за да възстановя живота, който бях обърнала напълно с главата надолу, като напуснах града. Сигурността на пекарната вече я нямаше. Но аз щях да бъда там, за да помогна. Всички щяхме да бъдем добре. Като семейство щяхме да оцелеем.

Назад към част 16                                                            Напред към част 18

Глава 16

– Махни се от нея, Хейл. Направи го веднага. – Гласът на Езра беше добре дошъл. Сълзите, които се бяха събрали в очите ми, течаха свободно по бузите ми. Той беше тук. Нямаше да умра.
– Отиди да я провериш – каза той на друг и до мен се появи още някой. Ударът по главата ми беше замъглил зрението и не можех да видя кой е. Тя беше на колене до мен и нежно докосваше лицето ми. Беше жената от улицата по-рано през деня. Жената, която бях видяла с Езра. Не исках ръцете ѝ да докосват тялото ми, но нямах сили да ѝ се противопоставя.
– Тя се нуждае от лекар – каза жената с тревога в гласа и поведението си.
– Какво, по дяволите, правиш, Хейл? Сега хобито ти е да нападаш жени ли? – Гневът в гласа му беше очевиден. Хейл беше само леко загрижен.
– Езра, ти работиш за мен. Не поставяй под въпрос решенията или действията ми и никога не нахлувай в къщата ми – отговори Хейл без емоция в гласа си. Сякаш говореше за времето.
– Работя за баща ти, не за теб. За него работя, по дяволите. И той няма да е съгласен да биеш жена, ти, нагъл малък гадняр. – Тонът на Езра премина от гневен към едва контролируема ярост.
– Не, сър, ти работиш за мен. – След като отговори, тялото му се обърна към мен. Той махна с ръка на жената да се премести и заговори, сякаш аз бях нищо.
– Махни се. Тя не се нуждае от лекар. Създаваш драма, която не е необходима. И двамата ще правите каквото ви кажа.
Езра държеше в устата си думи, които никога не бяха изричани преди. Той знаеше нещо, което Хейл не знаеше и нямаше да разбере, освен ако Езра не му го кажеше. И така Езра го каза по следния начин:
– Възможно е да си мишена за покушение. Баща ти ме нае да те пазя. А тя ще дойде с нас и ще се погрижа за медицинска помощ.
Или мозъка ми беше объркан от побоя, или чух, че Езра е охранител. Наемен бодигард на Хейл. Защо Хейл се нуждаеше от защита? Изглеждаше достатъчно способен.
– Какво покушение? – Попита Хейл, а тона му се промени напълно. Вече не беше безразличен.
– А, сега, когато става въпрос за твоето скъпоценно съществуване, отношението ти изведнъж се променя. Бизнесът се обърка, приятелю. Мисля, че вероятно знаеш повече, отколкото искаш да признаеш – каза Езра. – Сега ще заведа Сами Джо на лекар. Обади се на баща си и разбери какво става.
Хейл застана между Езра и мен.
– Тя няма да си тръгне. Добре е. Нищо не е постоянно. Малко е поочукана, но ще оцелее. И двамата можете да си тръгнете и да си съберете багажа, защото щом говоря с баща ми, и двамата ще останете без работа.
Езра се разсмя, а после се овладя. Беше дълбок, изкривен смях, сякаш мъжа се забавляваше, защото Хейл трябваше да каже на баща си, за да има някаква власт.
– Можеш ли да поемеш дълбоко въздух? – Попита ме тя. Жената ми говореше тихо и загрижеността в гласа ѝ беше майчинска. Колкото и да не исках да отклонявам вниманието си от другите, погледнах към нея. Отблизо беше още по-красива. И наистина се тревожеше за мен. Трудно беше да мразиш някого, който се опитваше да ти помогне и го мислеше искрено.
Кимнах и се сгърчих.
– Просто ме боли. Гърдите и врата ми болят малко.
Тя се намръщи и погледна Езра.
– Трябва да я заведем веднага.
– Ще я заведем – отговори Езра. – Хейл, ще го кажа така. Мърдай или ще преминеш през гипсокартона. Ще те прокарам през стената.
Очаквах Хейл да откаже. Тогава той се изпъчи и отстъпи назад.
– Прави каквото искаш. И тримата сте уволнени, включително и майка ти Саманта. Затварям пекарната и продавам сградата. Тогава семейството ти може да умре от глад и това ще е по твоя вина.
Езра не каза нищо. Той мина покрай Хейл, наведе се пред мен и попита:
– Сами Джо, къде те боли? Не пропускай нищо.
– Най-вече лицето, главата и ръката ми – отговорих с детски шепот. – Съжалявам, не, тялото ми. Той продължаваше…
– Не е нужно да казваш нищо повече. – Езра промуши ръцете си под коленете и гърба ми и ме вдигна, сякаш бях безтегловна.
– И двамата ще съжалявате за това – каза Хейл.
След това напуснахме пентхауса, а жената ни последва, обръщайки се, за да види какво ще направи той. Тя затръшна вратата със сила и остана да стои там, слушайки за движение зад нея.
– Боже, бих искала да ни уволнят. Мразя това разглезено малко копеле. Трябва да им оставим възможност да го пребият, а после да се правим, че не знаем нищо. – Явно тя беше нещо друго. И звучеше адски зла.
– Баща му ще се погрижи за него – отговори Езра делово. – Обади му се, моля те. Разкажи му какво се е случило досега. Той ще е чул всичко това и ще има нужда от актуална информация. После остани наблизо и наблюдавай кой идва и си отива. Ще те информирам за Сами Джо, веднага щом стигнем до местоназначението си. Използвай втория си телефон, а не първия, когато говориш с баща му. После се върни на първия. Знаеш какво да правиш.
– Разбрах – отговори тя на заповедта. Беше щастлива да я получи и изпълни.
Погледнах Езра, после отново нея. Жената зяпаше номерата на етажите, които мигаха в спускащия се асансьор.
– Кълна се, мразя този копелдак – промърмори тя.
Езра кимна в знак на съгласие. После погледна към мен.
– Как се чувстваш? По-малко стресирана?
– Сякаш я е пребил – отговори жената. – Не я карай да говори, ако не е необходимо.
Езра я игнорира и ме наблюдаваше внимателно.
Казах му:
– Боли ме и съм повече от объркана.
Тогава той се намръщи още повече и каза:
– Трябваше да дойдем по-рано. Не осъзнавах, че той ти причинява болка. Когато извика за последен път, разбрах, че е така.
– Какво си ти? – Попитах, все още учудена. Дали бях в безсъзнание в апартамента и сънувах всичко това? Дали Езра и жената не бяха реални? Не бяха ли част от настоящата ми реалност?
– Аз съм това, което казах на Хейл, че съм. И да, това наистина се случва. Аз го пазя заради баща му. В Южна Америка е имало бизнес сделка, която се е объркала, свързана с един от неговите интереси. Той вярва, че ще преследват Хейл, тъй като той е единствения му син. Хейл не знаеше нищо за това. Баща му не искаше да го тревожи. Той вярваше, че работя за него. Сега е време за представянето.
– Аз съм Джиа. Работя за Езра. – Жената го каза, усмихна се и мигна с очи, което дори накара раненото ми сърце да подскочи. Имал е секси служителка? Чудесно. Просто перфектно. Всички момичета искат да знаят, че мъжа, който харесват, има порно звезда, която работи за него.
– О – беше всичко, което можах да кажа. Трябваше да ѝ благодаря, че ми помогна, но ревността ми беше просто абсурдна. Щях да се върна в Мултън. Никога повече нямаше да видя Езра или тази Джиа и ще трябва да си намеря работа, за да помагам на мама. Мечтата ми беше изчезнала. Беше свършила. Премина от мечтателна до странна към кошмарна и трябваше да се освободя от хватката ѝ.
Асансьорът се отвори и Езра остави Джия вътре, докато ме изнесе навън. Черна кола ни чакаше. Шофьорът отвори вратата и Езра се качи вътре, като ме прегърна в ръцете си като стол. Това не беше колата или шофьора на Хейл. Мислех, че Езра не ползва черни коли.
– Чия е тази кола?
– На Кристофър. Бащата на Хейл се казва Кристофър. Трябваше да му кажа, че те вземам от Хейл. Той веднага изпрати колата. Чул е всичко, което е било казано в апартамента. Беше подслушван, както той поиска.
Всичко това трябваше да е сън. Трябваше да съм в безсъзнание в апартамента на Хейл, да спя дълбоко, докато това се случваше. Това ми се струваше логично. Надявах се само да не съм умряла.

Назад към част 15                                                           Напред към част 17

Глава 15

Докато отварях вратата на пентхауса, част от мен се чудеше дали ще видя Езра да чака от другата страна. Знаех, че той може да влезе, когато пожелае. Това, което не очаквах, беше да видя Хейл там с чаша кехлибарена течност и изписана на лицето му гримаса. Бях облечена в неговите дрехи. Апартаментът беше чист. Беше ми позволено да си тръгна, нали? Защо ми беше ядосан?
– Здравей – казах, чувайки пропукването в гласа си, осъзнавайки, че съм задържала дъха си.
Той се загледа с неодобрение. Усетих как ръцете ми започват да се потят. Прехвърлих набързо всички причини за раздразнението му, но това, което беше, сякаш ми се губеше.
– Говорила ли си с майка си днес?
Това беше въпроса му. Дали съм говорила с майка си? Не. Не и днес. Поклатих глава.
– Тя добре ли е?
Той ми повдигна вежди.
– Бих казал, че е така. Сега тя е собственик на пекарната. Аз я купих и ѝ я дадох. Знаеш ли защо го направих, Саманта?
За да ме контролираш, Хейл. За да ме притежаваш. За да създадеш стена от вина. Езра ми беше казал същото. Просто не бях сигурна, че е прав. Сега, виждайки изражението на лицето на Хейл, се чудех дали е бил прав.
– Не – отговорих честно.
Той отпи, а устата му запази твърдата си линия.
– Това беше подарък за теб. Каза, че желаеш майка ти да има пекарна. Сега майка ти го прави.
О, добре, това беше хубаво.
– Благодаря ти, това е щедър подарък. Не знам какво точно да кажа. – Защото не вярвах, че той го е направил. Да ми купи такъв подарък нямаше никакъв смисъл. Освен ако не е имало обвързващи условия. Каква беше цената, която щях да платя?
– Какво ще кажеш да започнеш, като ми кажеш къде си била през целия ден. Пристигнах по обяд, а теб те нямаше тук. Вече е след осем, а ти тъкмо се прибираш. Изгубих цял ден в очакване и не съм много щастлив от това.
Той нямаше да дойде още една седмица.
– Бях излязла да разгледам града. После си взех храна от един продавач и я изядох в парка. Защо не ми се обади Хейл? – Помислих си, че това е приличен въпрос. Въпрос, който имаше смисъл да се зададе. След това намръщената му физиономия се задълбочи и изведнъж осъзнах, че не бива да задавам въпроси в негово присъствие.
– Не би трябвало да се налага да се обаждам на служителката си и да я питам защо не работи.
– Но аз оставих всичко чисто. – Веднага се защитих.
– Това означава ли, че сте изпълнили другата си задача? Готова си да се потопиш в моя свят. Силно се съмнявам в това, Саманта.
Не, не бях готова. Не исках да се „потопя“ в неговия свят. Предпочитах да се „потопя“ в канализационна система.
– Учила съм, но не съм подготвена.
Той удари с чашата си по масата и тя почти се разби. Подскочих и сърцето ми започна да бие учестено.
– Купих на майка ти пекарна „Саманта“, защото ти го пожела и сега тя е нейна. А в замяна получавам теб, която тичаш из града и се възползваш от мен, от живота, който ти осигурявам, и това звучи ли ти справедливо?
Наистина ли се превръщаше в жертва? След като е купил една проклета пекарна? Звучеше така, сякаш го използвам. Това изобщо не беше така.
– Наблюдавах хората в града. Не мога да се науча ако се затварям в този апартамент. – Изражението на лицето му беше плашещо. Бях напълно сигурна, че няма да ме нарани. Хейл просто беше разстроен. – Съжалявам. Мислех, че разполагам с още една седмица. Исках да се поразходя. Беше ми самотно да съм тук.
Той изръмжа и очите ми се разшириха. След това лицето на Хейл се изкриви в някаква странна маска, принуждавайки ме да се отдръпна. Направих три крачки назад и спрях. В очите и гласа му имаше опасност. Ето защо Езра искаше да му се обадя. Сега предупреждението му беше пред мен.
– Самотна? – Отвърна той, като направи крачка в моя посока, докато чупеше кокалчетата на пръстите си и се мръщеше. – Ти, Сами Джо Нокс, беше самотна в големия град? Момичето, което не искаше нищо повече от това да избяга от провинциалния си град, пълен с това, което тя наричаше „постоянни“? След това тя управлява пентхаус в алчния Манхатън и се оплаква, че е самотна. Нима не можеш да си позволиш да бъдеш щастлива? Толкова ли си разглезена и взискателна, че изискваш постоянно внимание?
– Не това имах предвид, Хейл. – Гласът ми звучеше като на дете. Бях уплашена и това беше очевидно. Той грешеше във всяко едно отношение.
– Става дума за начина, по който се държиш, Саманта. Не си благодарна за нито едно проклето нещо. Познаваш ли момичетата, които биха обещали душите си, за да са на твое място в този момент? От какво биха се отказали, за да живеят тук? За да бъдат на ръката ми на тези партита? Знаеш ли? Не, разбира се, че не. Ти си глупава и простовата. Всичко, което знаеш, е селския задружен живот, който си живяла, а аз ти казвам, че света не е елементарен. Нито за миг, скъпа моя.
Това не ставаше по-добре. С всяка своя дума го влошавах, затова направих това, което знаех, че е безопасно.
– Съжалявам, Хейл. Моля те, прости ми. – Това беше извинение, което не исках да кажа, но все пак го казах.
Той се засмя и отбеляза.
– Съжаляваш? – Каза той, затваряйки разстоянието, докато в очите му проблясваше ярост. Защо Хейл беше толкова ядосан? Той нямаше причина да бъде. Човекът беше психопат. – Не ме интересува дали съжаляваш, по дяволите. Грижа ме е да получиш образование и да научиш глупавия си задник на правилно поведение. Ти си моя собственост, Саманта Нокс. Притежаваш невинната красота, която идеално ще пасне на ръката ми в публичното пространство. Знаех това в момента, в който те видях. Ето защо си тук. За да бъдеш точно това, от което имам нужда. Правиш каквото ти кажа и никога повече не взимаш решения за себе си. Ясно ли се изразих? Кристално ли е?
Бях зашеметена. Просто стоях там. Думите му ме бяха оставили празна. Това не беше онова, за което бях дошла. Никога не съм се съгласявала да бъда част от собствеността.
– Не съм те молила да купиш пекарната на майка ми… – Успях да измъкна това, преди ръката му да удари лицето ми. Полетях към вратата, през която бях влязла, разстоянието беше по дължината на тялото ми и челюстта ми пламна от болка.
– Неблагодарна кучка! – Изръмжа той. Гласът му беше ненормален, а културния Хейл беше изчезнал от града и планетата. Зрението ми беше замъглено, а от носа ми течеше кръв, докато се опитвах да се държа на краката си. Трябваше да се оправя, за да се защитя от предстоящото му нападение. Ако бях паднала, той можеше да ме убие.
Главата ми крещеше БЯГАЙ, когато той сграбчи ръката ми и я изкриви неестествено зад мен. Изкрещях от болка, мускула се разкъсваше и бях сигурна, че ще счупи някоя кост.
– Замълчи! Не съм казал, че можеш да говориш, по дяволите! Омръзна ми да чувам гласа ти! – И с това той ме блъсна два пъти във вратата, като накара главата ми да отскочи. Примигнах, но света все още беше замъглен. Исках да извикам и да го помоля да спре, но се страхувах какво ще направи, ако проговоря и издам някакъв звук.
– Ти искаше този живот. Аз го направих. Похарчих стотици хиляди долари, за да направя живота ти такъв, за какъвто си мечтала. Очакваш от мен да не искам нищо в замяна? Толкова ли си глупава, кучко? Не съм го направил безплатно. Ще се съобразиш с това, което искам, или ще ми върнеш всеки цент.
Да му върна парите? Защо би очаквал това? Главата ми се разцепваше от болка, а ръката ми все още беше извита зад мен. От паниката ми беше трудно да дишам. Щях да кажа всичко, което трябваше да кажа, за да го измъкна. После щях да избягам направо вкъщи. Можех да си позволя автобуса. Нямаше да остана тук. Това ми беше достатъчно.
– Аз не губя време, Саманта. Получавам това, което искам, когато го искам. Разбираш ли това? Ясно ли е? Ще правиш това, което ти кажа.
Не можех да отговоря. Способността ми да говоря беше открадната от ужаса на неговия терор. Той дръпна ръката ми и ме хвърли отново от вратата, а аз се приземих на пода с трясък.
– Говори сега, жено! Говори! Имаш моето шибано разрешение!
Отворих уста, докато се молех в главата си да мога да кажа нещо, за да го спра. Една сричка, която да го накара да се откаже. В момента, в който думите ми се формираха, вратата се отвори и в стаята се появи нещо друго. Друго присъствие, което не можех да различа.

Назад към част 14                                                             Напред към част 16