Категория: Аби Глайнс

„Всички сте шибано плиткоумни“

ГЛАВА 10

НЕШ

– Просто ще му позволиш да я вземе? – Попитах Аса, докато гледах как Талула си тръгва с шибания треньор Д. Бях видял начина, по който я беше погледнал. Бях сигурен, че повечето мъже я гледат по този начин. Но този задник беше учител в нейното училище, а тя беше на седемнайсет години.
Аса сви рамене.
– Какво друго мога да направя? Той е прав. Изпил съм няколко бири. Не мога да го накарам да се обади на баща ми. Или на майка и.
Слабо. Това извинение беше слабо. Той се притесняваше за играта. Да играе. А не за това, че Талула е заминала с мъж, който е с десет години по-възрастен от нея. По дяволите, само аз ли видях, че мъжът оглежда краката ѝ? Беше доста очевидно.
– Той не е толкова глупав. Няма да компрометира играта – отвърнах отвратено. Цялата тази нощ не трябваше да се случва. – Освен това защо си я довел тук? На парти в полето? Тя не се вписва в тази тълпа.
Аса беше този, който сега изглеждаше раздразнен.
– Не се дръж като задник. Тя отслабна.
А той си мислеше, че съм задник.
– Не говорех за теглото ѝ. Говорех за мозъка ѝ. Тя е ученолюбива. Не се забавлява. Чете много. Това не е нейната сцена.
– Ти не познаваш нейната сцена. Тя е тиха и ученолюбива, защото няма приятели. Сега тя е различен човек. Тя е невероятно секси. Забавно е да се говори с нея. Хубава е.
Този разговор ме дразнеше с всяка дума, излязла от устата му. Трябваше да го изоставя. Но не го направих.
– Тя е същият човек. Винаги е била всички тези неща. Просто сега изглежда различно. Вие всички сте шибано повърхностни.
Дори докато изричах думите, усетих чувство на вина. Това, че бях говорил с нея в миналото, не означаваше, че съм я намирал за привлекателна. Също така не бях чукал на вратата ѝ. Но поне не използвах внезапната ѝ външност като причина да е забавна за разговор.
– Откъде знаеш? Допреди да се появи днес, никой от нас не я познаваше. Никога преди не съм те виждала да се въртиш около нея.
Нямаше да ме хвърлят в същата отвратителна глутница като тях. Бях се държала мило с нея.
– Първи клас. Тя седеше на три места пред мен. Беше нервна и срамежлива. Учителката никога не произнасяше името ѝ правилно и след като няколко пъти я поправяше и получаваше игнориране, Талула спря да казва каквото и да било. Аз заговорих. Оттогава мис Баркър го оправяше. В трети клас тя завърши последна в бягането на една миля, което правехме по време на физическо възпитание. Тя вървеше и дишаше трудно. Никой от вас не обърна внимание на това, че останалите ѝ се смееха. Шегуваха се. Отидох при нея и ѝ казах, че се е справила чудесно. Дадох ѝ моята бутилка с вода, тъй като всички бяха изчезнали. Четвърти клас, тя падна и разсипа подноса си с храна по целия под на кафенето. Докато всички се смееха и говореха неща като това, че е добре, че ще пропусне хранене, аз ѝ помогнах да стане. Заведох я до тоалетната, за да може да изчисти червеното желе от късите си панталони. След това и дадох подноса си с храна…
– В единадесети клас се пошегувах, че не трябва да е по бански, и ти се разсмя. Смееше се и никога не се замисли за това. Престани да се държиш толкова високо и могъщо. Всички сме еднакви. Момичето беше дебело – не я забелязвахме. Сега е слаба и всички гледаме. – Прекъсването на Райкър беше като шамар в лицето.
Позволих на паметта си да се върне назад. Към онзи ден. Към последния учебен ден миналата година. Беше една седмица преди да реша да играя футбол в задния двор на Райкър с куп приятели и членове на семейството по време на барбекюто за Деня на паметта, което правим всяка година. Играта в задния двор, която щеше да разруши всичко за мен. Не мислех за това. Мислех за предишната седмица. Видях Талула да излиза от училище. Ръцете ѝ бяха пълни, а на лицето ѝ се четеше облекчение. Тя се радваше, че годината е свършила, също като нас.
Заговорих я. Никога не е било на добра воля или на съжаление. Просто ми харесваше усмивката ѝ. Очите ѝ бяха толкова проклето сини, а усмивката ѝ винаги беше истинска. Освен това беше рядка. Но аз можех да я накарам да се усмихне и това ми харесваше. Исках да го направя. Караше ме да се усмихвам в замяна.
Този ден обаче… след като видях усмивката ѝ, мисълта ми отново се върна към срещата с Блейкли тази вечер и към секса, който щях да получа. Не бях мислил повече за Талула. Тогава Райкър… Сега спрях и го погледнах. Изучавах лицето му. Оставих думите му да се възпроизведат в главата ми. Беше се пошегувал за Талула по бански. Никой не трябва да вижда това. Или нещо в този смисъл. Не му обръщах внимание. Главата ми беше другаде.
Но се засмях. Райкър се засмя и аз се присъединих към него.
Обърнах глава към редицата дървета, през които Талула отдавна беше минала, и сякаш току-що в гърдите ми се беше блъснала тухлена стена. Тя го беше чула… нас. Той не го беше казал тихо. Тя го беше чула.
Беше чула моя смях.
Раменете ми се отпуснаха и затворих плътно очи. Болка притисна гърдите ми. Проклятие. Сега разбрах. Нейният гняв днес. Думите, които почти беше казала, но не каза. Беше чула Райкър да се шегува за нейна сметка. Но знаех, че не за първи път чува шега за теглото си. Ние не бяхме първите хора, които и се присмиваха. Тогава защо беше толкова ядосана? Не на Райкър, а на мен? Защото в миналото съм бил мил с нея?
Това не изглеждаше справедливо. Трябваше да ми бъде простено. Имах добра карма в джоба си, за да компенсирам единствената грешка. Единствената глупава грешка, която ми се иска да мога да върна назад. Сега вече беше свършено и ѝ дължах извинение.
– Хайде да вървим – каза тогава Райкър, прекъсвайки тишината.
– Не исках да се смея – казах му аз. Макар че за него така или иначе нямаше никакво значение.
Той изглеждаше объркан.
– Какво?
Този разговор беше безсмислен.
– Нищо. Ще отида да потуша огъня. Ти вземи боклука. Знаеш, че не можем да оставим полето така. Не и ако очакваме да продължим да го използваме. – Ако го направехме, дядо ни щеше да набие задниците и на двама ни.
Райкър кимна и отиде да започне да чисти. Той излая на останалите, които все още стояха наоколо, да му помогнат. Съсредоточих се върху това да се уверя, че огънят е угасен. Не ми харесваше, че треньорът Д беше взел Талула вкъщи. Нещо не беше наред там. Не изглеждаше така, сякаш го правеше по полезен начин. Не и когато оглеждаше тялото ѝ. Тя беше твърде проклето наивна, за да го забележи.
Съмнявах се, че някога е била целувана. Нямаше как Аса вече да е стигнал толкова далеч с нея. Може и да изглеждаше различно, но отвътре си беше същата. Ядосана на мен, разбира се. Но сега знаех защо. Можех да поправя това. Исках да го поправя. Това беше първото нещо, което исках да направя, откакто бях наранен.
Талула имаше страхотна усмивка. Тя караше лошите неща да изглеждат по-малко важни. Сякаш виждаше дъга зад ъгъла. Очите ѝ не блестяха с кокетни намерения. Тя дори не знаеше как да го направи. Беше освежаващо. Това ми харесваше в нея. Липсваше ми. Щях да се уверя, че отново ще получа тази усмивка. Бях приключил с губенето на неща. Вече бях загубил достатъчно.

Назад към част 11                                                     Напред към част 13

„Е, моля, при всички положения се обадете на полицията“

ГЛАВА 9

ТАЛУЛА

– По дяволите, защо е тук? – Промълви Аса, като отвлече вниманието ми от Неш и насочи вниманието ми към мястото, където изглежда гледаха всички останали.
Новият ми учител по английска литература, г-н Дейс. Познат още като треньора Д. В този клас бях с няколко футболисти. Те го наричаха така. Той не изглеждаше и не се държеше като другите футболни треньори. Беше по-млад, изглеждаше по-добре и имаше малко ботаническа, готина персона. Наслаждавах се на урока му днес. Беше предимно въведение в това, което предстоеше, но той изглежда обичаше идеята да преподава.
Последният път, когато имах треньор за учител, беше шофьорският курс в десети клас. Това беше различно. Господин Дайс беше първият треньор, който преподаваше нещо, за което се изискваше солидна диплома в нашето училище. Видях го да говори с Райкър, който изглеждаше бесен, че е тук. Това беше земята на Лий. Дядо им и бащите им знаеха за партитата. Беше им позволено. Никой възрастен не се беше появявал тук, доколкото ми беше известно. Но от друга страна, това беше и моето първо парти.
– Защо треньорът Д е тук? – Попита Хънтър с нотка на загриженост в тона си. Сякаш вместо с треньора си щеше да се сблъска с полицай с онази чаша бира в непълнолетната си ръка. Зачудих се дали Хънтър някога се е забърквал в големи неприятности. Не изглеждаше да е така. Но от друга страна, не знаех много за Хънтър, нито пък за някой от отбора. Ако трябва да бъда честна, знаех много малко за когото и да било в нашето училище.
– По дяволите, ето го Неш – каза Аса, като се изправи от задната врата, на която беше седнал.
– По-добре да отида да помогна. – Той ме погледна. – Хайде да вървим.
Не исках точно да остана тук с тези хора, които не познавах, затова направих, както ми каза. Тръгнах с него. Господин Дейс изглеждаше спокоен, докато слушаше разговора на Райкър, но после веждите му се вдигнаха точно когато се приближихме достатъчно, за да ги чуем.
– Мислиш ли, че това ще спечели някоя игра? Това поведение? Разбирам, че това е нормално в петък вечер след мач. Но да започнем това в понеделник, когато имаме седмица, за да се подготвим и да подготвим съзнанието си? – Господин Дайс махна с ръка към тълпата, която сега наблюдаваше разговора.
– Това, което мисля, е, че това е начинът, по който се справяме с нещата. Треньорите никога досега не са ни притеснявали тук – каза Райкър, като тонът му все още беше уважителен, но твърд.
– Прав е – гръмко каза Неш, като вдигна червена пластмасова чаша, пълна с бира. Тя се разля по ръба. – Ако всички искате да побеждавате, не е нужно да сте тук и да ми целувате задника. Да се опитвате да се държите така, сякаш шибаният ми свят не е свършил. Слушайте човека – каза той на Райкър. След това обърна поглед към господин Дейс. – Що се отнася до теб, махай се. Това е частна собственост. Не си бил поканен на нея. Сега си тръгнете. Не се връщайте.
Спрях крачките си. Тонът на Неш се беше променил от приятен в неприятен за част от секундата. Той се взираше в господин Дейс, сякаш той беше виновен тук. Не полето, пълно с непълнолетни тийнейджъри, които пият бира. Не бях толкова сигурна, че не се пушеха и някакви неща. Не знаех как изглежда или мирише това, така че не бях сигурна.
– Може и да е частна собственост, но ако се обадя на полицаите, те ще се погрижат само за тийнейджърите, употребяващи алкохол, и за миризмата на трева във въздуха.
Райкър измърмори нещо, след което се обърна и застана между господин Дейс и Неш с гръб към господин Дейс.
– Просто го остави. Последното нещо, от което се нуждаем, е полицията да се появи тук.
Неш се засмя гръмко.
– Мислиш ли, че наистина ще дойдат? По дяволите, тези партита се провеждат, откакто бащите ни са били тийнейджъри. Полицаите знаят. Не им пука. Искат само футболният отбор да спечели. Това е по-важно от това някакви тийнейджъри да пият бира. – Той се наведе настрани и се усмихна на г-н Дейс. – Не сте ли съгласен? Не? Е, моля ви, непременно се обадете в полицията. Разберете как работи този град.
– Замълчи – изръмжа Райкър на Неш.
Неш го погледна с усмивка. Широка фалшива усмивка, която не означаваше нищо.
– Защо? Ти искаше да изляза и да се забавлявам. Това е забавление. Най-доброто време, което съм имал през цялото лято. Да го видя как се обажда на ченгетата ще е още по-забавно.
Гласът на Неш вече беше силен. Знаех, че всички могат да го чуят. Погледнах наоколо и видях, че хората си тръгват. Някои бързо. Други се опитваха да го направят тихо. Хънтър Маклай си беше тръгнал. Предполагам, че куотърбекът не искаше да се забърква с това.
– Ти ги плашиш. По дяволите, предполагам, че сега всички трябва да се приберем вкъщи – каза Неш, изглеждайки всичко друго, но не и разочарован.
– Той е изпил повече от своя дял бира. Кой е достатъчно трезвен, за да го закара до вкъщи? – Попита господин Дейс.
– Всички са пили – каза Неш със смях. – Това е първата ми чаша, а съм отпил една глътка. В момента аз съм най-безопасният шофьор тук.
Господин Дейс се намръщи, сякаш не беше толкова сигурен в това. Но аз бях видяла Неш да пристига. Не изглеждаше щастлив, че е тук. И дори не беше изпил онази чаша бира, когато господин Дейс пристигна. Беше я грабнал точно преди да разбера, че господин Дейс е тук. Сякаш искаше да изглежда така, сякаш му е приятно.
– Той не лъже – чух се да казвам. – Дойде тук точно преди вас.
Всички погледи се обърнаха към мен. Господин Дейс се намръщи; после в погледа му се появи познаване. После изненада. Той не беше очаквал да ме види тук. Не ме познаваше. Бяхме се запознали едва днес. Но предполагам, че все пак не приличах на момиче, което би било на полско парти. Загубата на тегло не можеше да промени всичко за теб. Отвътре си бях същата.
– Талия? – Попита господин Дейс.
– Талула. Та-лу-ла. Господи, какво е това с учителите и шибаното ѝ име. Не е толкова трудно за произнасяне – поправи го Неш, явно раздразнен. Това ми напомни за времето, когато си мислех, че той е моят герой. Бях го обожавала отдалеч. Вкопчвах се във всяка негова усмивка или дума, която ми подхвърляше.
– Съжалявам. Просто тази сутрин ми беше първия клас Талула. Още не съм запомнил имената. – Той не погледна Неш, докато го казваше. Той погледна мен.
– Всичко е наред – уверих го аз.
– Значи все още си мила с него. На мен току-що ми се беше развикала? – Попита Наш. Игнорирах това.
– Господи, Неш – каза Аса, като звучеше разстроено.
Неш просто се засмя. В смеха му нямаше никаква радост. Но имаше болка. Нима всички те не чуваха това? Виждаха ли я такава, каквато беше?
– Имаме тренировка в седем сутринта. Искам всички да сте в съблекалнята на игрището в шест. Ако искате да играете в петък. Талула, ще те закарам до вкъщи. Неш, ти закарай останалите до вкъщи. Никой, който е пил, не трябва да шофира.
– Талула ще дойде с мен – каза Аса, преди да успея да реагирам.
– А ти пил ли си?
Аса въздъхна, после кимна.
– Тогава аз ще я закарам до вкъщи. Изглежда, че останалите са се изчистили. – Той се огледа, за да види, че наоколо стоят много малко хора. – Партито свърши – извика той, след което отново насочи вниманието си към Райкър. – Искаш ли да поиграем? Ти ще се погрижиш всички да се приберат благополучно.
Когато той обърна глава, очите му срещнаха моите.
– Хайде да вървим.
Не чаках да споря. В края на краищата той беше възрастният. Погледнах към Аса.
– Довиждане – беше всичко, което успях да кажа.
– Ще се видим утре – отвърна той.
Без да мога да се сдържа, погледът ми се насочи към Неш. Той се усмихна, после поклати глава.
– Това са глупости. – Не знаех какво има предвид и не чаках да го разбера. Последвах господин Дейс до колата му. Тази нощ не се беше развила така, както очаквах. В главата си бях изградила този свят, в който те живееха, но реалността беше много по-различна. Животът ми насаме с книгите беше по-привлекателен сега, когато знаех как изглежда това.

Назад към част 10                                                           Напред към част 12

„Това почти направи внезапната ѝ омраза към мен смислена – почти“

ГЛАВА 8

НЕШ

Райкър не искаше да го остави. Той продължаваше да настоява, докато не се предадох и не излязох с него. Знаех, че това означава, че няма да сме сами. Когато подминахме къщата му и се върнахме на полето, въздъхнах. Това беше едно шибано парти. Не исках да ходя на проклето парти на полето. Още едно напомняне за живота, който вече нямах.
– Знаеш, че това е последното нещо, което искам да направя – казах му.
– Да. Но това, че си седиш вкъщи и се дуеш, не е здравословно. Това е.
Поклатих глава и се загледах през прозореца на пикапа му.
– Просто ме остави да се справя с това по моя начин. Престани да се опитваш да ми помогнеш да се справя с това. Ти не знаеш какво е това.
Райкър не отговори веднага.
– Може би не – каза той накрая. – Просто ми е неприятно да те виждам да бъдеш такъв.
– Трябва ми време.
– Имал си достатъчно време. Имаше време през цялото шибано лято.
Ако не го обичах, щях да изхвърля задника му от това движещо се превозно средство. Когато стигнахме до полето, просто щях да извървя осемте мили до вкъщи. По-добре, отколкото да търпя това. Освен това беше понеделник вечер. Не е вечер за парти на полето. През учебната година не се забавлявахме в понеделник вечер. Това беше изцяло за мен. Те се опитваха да ме накарат да се държа като човека, който бях. Не го ли разбраха? Той си беше отишъл.
Автомобили, пикапи и няколко джипа запълниха мястото за паркиране сред дърветата. Разпознах повечето от тях. Тези, които не познавах, трябваше да са нови превозни средства. Тези, които бяха получили шофьорските си книжки през лятото. Облегнах глава на седалката и се стъписах.
– Не искам да правя това.
– Трябва ти това. За да си спомниш, че не е свършило. Всички ние все още сме тук. На всички ни липсваш. Футболът не те определя.
Ядосан, вдигнах глава и го погледнах.
– Това ли те определя? Това е всичко, което някога сме познавали. Но то не ти е било отнето. Ако утре го нямаше, какво тогава?
Райкър сви рамене.
– Щях да намеря друг път. Да продължа напред. Не го обичам така, както го обичаш ти, Неш. Никога не съм го обичал. Това е просто футбол. Това не е моят живот.
Беше му лесно да каже това. Той не беше на мое място. Не беше извън обсега му. Никога нямаше да бъде. Отворих вратата и излязох. Загледан в пътя, се замислих дали да не направя това, което бях планирал: да се прибера пеша.
Но погледът на баща ми, ако го направя, ме накара да спра. Бях сигурен, че знае точно къде се намирам и го подкрепя. Не исках да се изправям пред него повече, отколкото пред това проклето парти.
– Поканихте цялото шибано училище ли? – Изръмжах.
– Да. А сега спри да се държиш като баба и ела да пиеш една бира. Отпусни се. Наслаждавай се.
Те пиеха бира в понеделник вечер преди първия им мач за сезона в петък. Трябваше да тренират цяла седмица. Да се съсредоточат. Да си починат. А не да пият бира за Бога. Нима всички те мислеха толкова малко за това, което имаха? Какво биха могли да имат? Нима аз го бях приел за даденост по този начин?
– Това е една бира. Престани да се държиш като треньор – отвърна Райкър, прочитайки мислите ми.
Без да имам друг избор, тръгнах до него през дърветата, като само лунната светлина направляваше пътя ни. Не се нуждаехме от никаква светлина. Тези гори бяха били нашето детство. Познавахме ги добре.
Когато преминахме през линията на дърветата и излязохме на открито поле, където вече имаше огнище, се надигнаха радостни възгласи. Те се държаха така, сякаш бях спечелил някаква проклета награда. Чух името си да се вика няколко пъти. Дори не се опитах да отговоря. Тази бира звучеше по-добре. В края на краищата в петък нямаше да играя футбол. Нямаше нужда да се подготвям.
– Те са тук за теб – каза Райкър, сякаш имах нужда от разяснения.
– Знам това – изпъшках аз.
– Тогава се дръж така, сякаш ти пука.
Беше ми омръзнало той да се опитва да ми налага това. Трябваше да се държа така, както винаги съм се държал, за да не му се налага да се сблъсква с реалността. Нямаше да отидем заедно в колеж. Нямаше да играем отново заедно на футбол. Това бяха тежките истини. Аз се бях изправил пред тях и той трябваше да го направи сега. Това придържане към фантазията беше досадно.
– Не искам – отвърнах аз. После продължих. Далеч от братовчед ми, за когото знаех, че иска да е добър, но настояваше прекалено силно. Трябваше ми пространство.
– Неш! – Извика един глас. Обърнах се и видях Аса, който стоеше до леглото на пикапа си заедно с Райфъл Ханон, Хънтър Маклай и Уокър Макнеър. Все момчета, с които щях да започна тази година. Момчета, с които никога нямаше да се сближа толкова. Отбор, от който нямаше да бъда част.
Погледнах към Хънтър още веднъж, за да видя дали Блейкли е някъде близо до него. Не я видях. Но очите ми се спряха на една жена. Една, която не бях в настроение да видя, както не бях в настроение за това парти. Талула. Цялата тази руса коса висеше около раменете ѝ. Дълги крака, едва прикрити от късите панталони, които носеше, и тези очи. Проклето изразителни. Мразех това, че ме привличаше.
Не че не я харесвах. Винаги съм харесвал Талула. Просто мразех факта, че изведнъж бях привлечен от нея по начин, по който никога не съм бил, защото беше отслабнала. Това почти обезсмисляше внезапната ѝ омраза към мен. Почти.
Тя не беше ядосана на Аса, че е бил върху нея. Прости му, че не я е забелязал в миналото. Но на мен, тя беше бясна на мен. Това ме дразнеше. Заедно с всичко останало в живота.
– Трябва да поговорим – каза Блейкли, като ме изтръгна от мислите ми и ме отдалечи от Талула. Обърнах се и я видях да стои вляво от мен. Едва облечена и зашеметяваща. Както винаги.
– Сега искаш да говорим? – Попитах я. Тя със сигурност не се беше интересувала от това това лято.
Тя извъртя очи.
– Недей да обвиняваш за това мен. Ти се промени. Стана толкова мрачен и гневен. Не можех да се справя с това. Не обичам да съм нещастна.
Стоях там и я слушах да ми разказва как моите страдания са се отразили зле на нейната вибрация. Не би трябвало да съм шокиран. Аз бях този, който се срещаше с нея, знаейки, че тя е особено егоистична. Познавах я от години. Тя не беше от тези, на които може да се лепне етикет на мила и грижовна. По-скоро като дива и вълнуваща.
– Тогава за какво трябва да говорим? – Попитах, като реших, че да се прибера пеша не е толкова лоша идея.
– За нас. Ние не работим.
Тогава се засмях. Нима тя си мислеше, че трябва да ми казва това? Или интелигентността ѝ липсваше, или си мислеше, че главата ми е била наранена заедно с крака.
– Не се шегувам.
Очите ѝ се разшириха, както и ноздрите ѝ.
– Не е нужно да се държиш като задник.
– Не се. Просто ми е смешно, че си мислиш, че съм си помислил, че има нас. Не сме си говорили от седмици. Освен това…- Кимнах с глава в посока на Хънтър. – Имаш един младши, който трябва да влезе.
Тя издаде отвратителен звук.
– Ти си глупак. Не трябваше дори да се опитвам да говоря с теб. Няма смисъл.
Съгласих се. Не трябваше да го прави.
– Тогава недей.
Това беше достатъчно, за да я накара да се отдалечи с токчета, които не бяха предназначени за тревата. Тя все пак успя да ходи с тях. Можех да я последвам и да накарам всички в тази група да се чувстват неудобно. Да кажа нещо, което да ги накара да се размърдат. Но не ми се искаше да си губя времето.
Придвижих се отново към бирата, когато светлините на фаровете пробиха през дърветата и привлякоха вниманието на всички. Смутен, се обърнах и видях как една гадна кола спря на поляната.
Когато треньор Д излезе, цялото поле замлъкна.
Какво, по дяволите, правеше той тук?

Назад към част 9                                                          Напред към част 11

„Тя е била в Pinterest“

ГЛАВА 7

ТАЛУЛА

Това може би беше несправедливо твърдение. Технически погледнато, той не ме беше превърнал в кучка. Действията му оказаха влияние върху гнева ми, стремежа ми към отмъщение и сегашното ми душевно състояние. Здравето ми беше по-добро. Лекарят ми беше казал същото. Вече не бях изложена на риск от диабет тип 2. Ако бях честна със себе си, това трябваше да е достатъчна причина да спортувам и да избирам по-здравословни храни. Вместо това се наложи да ми се подиграва единственият човек, когото харесвах.
Неш поклати глава и се засмя силно.
– Наистина? С удоволствие бих чул как аз съм виновен за сегашните ти личностни недостатъци. – Гледаше ме, сякаш съм луда. Започвах да се чувствам по този начин.
Сега причините ми изглеждаха нелепи. Да му кажа, че се е смял на дебелашка шега за мен, изглеждаше глупаво. Смущаващо. Освен това му даваше да разбере колко много са ме засегнали действията му. Никой не се нуждаеше от подобна власт.
– Нищо. Забрави, че съм казала нещо – измърморих аз и отново започнах да вървя. Надявах се, че той ще се качи в глупавия си сребрист Ескалейд, в който някога бях мечтала да се возя, и ще си тръгне. Оставяйки това да си отиде.
– Аз съм виновен за много неща, Талула. Но това, че съм бил недоброжелателен към теб, никога не е било едно от тези неща. Бил съм само мил с теб. – До онзи момент през май миналата година щях да се съглася с него.
Продължих да вървя. Не погледнах назад. Това означаваше, че трябва да се обяснявам. Гневът ми към него. Нямаше да го направя. Той не го заслужаваше. След няколко мига, след като не чух нищо друго от него, хвърлих поглед в неговата посока. Той вървеше – не, куцаше – обратно към колата си. Наблюдавах как някогашната му уверена самоувереност сега изглеждаше болезнена. Сложна.
Дори след всичко, което се беше случило от последния учебен ден, гърдите ми все още ме боляха, когато го гледах. Не беше лесно да го гледам как се бори така. Чувствах се виновна, че бях толкова злобна. За това, че държах това единствено нещо срещу него. Беше наранен, ядосан и, странно, изглеждаше самотен. Знаех, че има приятели, които се тревожат за него. Бях свидетел как Райкър и Аса днес му подадоха ръка. Но все пак… той изглеждаше сам.
Приятелите му не бяха загубили способността си да играят футбол. Животът им не се беше променил. Неш беше изправен пред това. През по-голямата част от живота си бях самотна. Нямах нищо против, но знаех, че Неш Лий никога не е бил сам. Той е бил крал на света. Пълен с живот и винаги на партито. За него това беше нещо повече от приспособяване. Това беше кошмар, от който той не искаше да се събуди.
Когато се качи в ескалада си, погледнах настрани, преди да ме е видял. Вървях напред. Опитвах се да не се интересувам от това, което виждам. Да не се притеснявам за Неш и да не се чувствам зле заради него. Това обаче изглеждаше невъзможно.
Когато стигнах до моята алея, беше след шест, а днес бях изминала повече от седем мили. Всеки път, когато си мислех, че съм приключила, вървях още. Имах нужда да мисля за нещата. Да реша дали това отмъщение си заслужава. Или е безсмислено.
Модерният черен пикап, за който знаех, че принадлежи на Аса, беше паркиран пред къщата ми, а Аса се беше облегнал на него със скръстени на гърдите ръце и усмивка на лицето, когато го забелязах. Футболната тренировка беше приключила. И той беше тук. Търсеше ме.
Това беше, което исках. Или това беше, което преследвах. Някога. Но бях мислила за всичко това, докато вървях почти три часа, и не бях сигурна какво искам сега. Защото една хубава книга и това да бъда сама ми звучаха доста приятно.
– Колко път извървя? – Беше първият му въпрос, когато бях достатъчно близо, за да го чуя.
– Седем мили. Може би малко повече.
Веждите му се вдигнаха нагоре.
– По дяволите. Не мисля, че съм ходил толкова много наведнъж през живота си.
Повдигнах рамене. Имаше много дни в летните горещини, в които бях изминавала десет мили. Наслаждавах се на уединението при ходенето. Отново аз и мислите ми насаме. И се чудех дали Неш някога ще намери радост в това, или винаги ще има нужда от хора около себе си.
– Правиш това всеки ден ли?
Поклатих глава.
– Не. В някои дни ходя по десет, в други по пет. Винаги е различно.
Той кимна, сякаш това имаше смисъл, но се съмнявам, че изобщо го е разбрал.
– Дойдох да видя дали искаш да отидеш с мен при Райкър. Момчетата решиха да вземат Неш и да го принудят да се забавлява тази вечер. Малко парти, което вероятно ще бъде преместено на полето, ако се появят твърде много хора. Но това е парти, така че на кого му пука – завърши той с усмивка, която ясно показваше, че го смята за забавно.
Не мислех, че Неш иска парти. Нима всички не бяха забелязали, че днес той страда? Приличаше ли на човек, който иска да бъде около група хора, които не разбират през какво преминава? Не. Щях да се изненадам, ако Райкър изобщо успееше да заведе Неш в дома си. Освен ако не го вдигнат и не го отнесат. Силата щеше да е единственият начин.
– Неш изглежда не беше в настроение за парти днес – отбелязах аз.
Аса сви рамене.
– Да, знам. Но Райкър е като брат на Неш. Те са по-близки от братовчеди. Винаги са били. Ако някой може да накара Неш да общува, това е Райкър.
Не бях убедена в това. Но дебелото момиче в мен, което знаеше какво е да си сам, което знаеше какво е да се чувстваш така, сякаш не се вписваш. Сякаш никой не те разбира. Това момиче кимна с глава.
– Добре. Мога ли да взема един бърз душ?
Аса се усмихваше, сякаш правех това, за да бъда с него. Предполагам, че в неговите очи това беше среща. Не бях мислила за това по този начин. Никога не бях ходила на среща. Не исках да започна тази вечер. Отивах, защото, независимо дали го осъзнаваше или не, Неш Лий щеше да има нужда от мен. Бях единственият човек, който го разбираше, който виждаше отвъд това, което вярваше, че изпитва, и стигаше до същността му. Може би той не заслужаваше помощта ми заради това, че се смееше на идеята да ме облече в бански костюм. Но преди това може би го правеше. Беше мил с мен в продължение на години, когато никой друг не беше. Не можех да забравя това.
– Разбира се. Мога да почакам – отвърна той.
– Майка ми ще иска да те нахрани. Ако обичаш печени неща, значи имаш късмет. През последния месец тя е в Pinterest и изпробва всеки хляб, пай, торта и бисквитка, които може да намери. Никога не ги ядем, затова тя ги взима на работа. Но тя ще се радва, че има кого да храни.
Аса изглеждаше развълнувана от това.
– Гладен съм.
– Тогава ще се обичате – казах му аз.
Заведох го до входната врата, после я отворих и със сигурност миризмата на нещо вкусно и сладко срещна носа ми. – Тя вече е в него. Мисля, че така се справя със стреса в работата.
Аса се ухили.
– Изглежда добър начин да се справиш със стреса. Искаше ми се майка ми да го правеше така. Вместо това тя гледа много сапунки по телевизията и пие прекалено много вино.
– Тали! Ти си вкъщи! Ела да ми разкажеш всичко за деня си. Чакам те от часове. Какво правиш, ходиш на маратон? Трябваше да знаеш, че ще бъда тук и нямам търпение да чуя всичко. Направих достатъчно кифлички с канелена захар, за да нахраня цялата сграда утре. Не само за моя офис. – Майка ми спря да говори, когато пристъпи зад ъгъла с розовата си престилка, а усмивката на лицето ѝ замръзна, след което моментално нарасна, когато забеляза Аса зад мен.
– Мамо, това е Аса Грифит. Ще си взема душ и ще отида с него на партито в къщата на Райкър Лий. Междувременно можеш ли да го нахраниш? Той е гладен.
Очите на мама се разшириха. Беше очаквала, че денят ми ще бъде много по-различен от предишните. Но бях сигурна, че не е била подготвена за това.
– Разбира се, имам няколко неща, от които да избера. Или пък можеш да опиташ всичко – каза тя.
Погледнах назад към него и се усмихнах.
– Ще побързам.
Той сви рамене.
– Не бързам. Тази кухня мирише като рай. Уау. … тези облаци нарисувани ли са на тавана ти?
– Да, така е. Елате да видите тавана на кухнята. Той е още по-добър. Любимият ми – отвърна мама с гордост.
Те щяха да се разбират прекрасно. Мама можеше да го храни и да му показва боядисаните си тавани.

Назад към част 8                                                         Напред към част 10

„Няма светлина в бъдещето ми“

ГЛАВА 6

НЕШ

Хвърлих чантата с книгите на леглото си и я погледнах, сякаш беше направила нещо нередно. Прибрах се вкъщи на първия учебен ден в три и петнайсет следобед. Това беше за първи път. Трябваше да бъда в училището. Да се преобличам с екипа си. Да си правя лоши шеги с приятелите си. Да тренирам в жегата, докато не повърна. Това беше, което трябваше да правя.
Но аз бях тук.
В живия ми кошмар. Без абсолютно нищо за правене. Имаше домашна работа. Четене, което беше задължително. Физиотерапия след един час. Глупости, глупости и още глупости.
– Здравей, бебе. – Гласът на майка ми ме стресна. Обикновено тя беше на работа до пет. Обърнах се и я видях да стои на вратата ми. Загриженост, болка и следа от надежда в очите ѝ. Тя искаше да ми е по-добре. Да намеря щастието от начина, по който животът ми е сега.
– Защо си вкъщи? – Попитах, като вече знаех отговора. Майка ми, която никога не се откъсваше от работа и не си тръгваше рано, беше тук заради мен.
– О, аз си тръгнах по-рано. Помислих, че мога да ти направя шоколадов пай със сметана, преди да отидеш на терапия. Може би да поговорим за деня ти. – Гласът ѝ беше предпазлив. Не искаше да ме разстройва. Това лято бях като хапче за съжителство. Поне от инцидента насам.
– Не съм гладен. Денят ми беше гаден. – Тя искаше да чуе нещо друго. Нещо положително. Аз обаче нямах нищо положително, което да и кажа. Нито едно проклето нещо. Това беше нашата реалност. Тя трябваше да се справи с нея.
– Ще се оправи – каза тя тихо. Искаше да се оправи. Надяваше се, че ще стане. Майка ми беше вечен оптимист. Някога и аз бях такъв. Но вече не.
– Не. Няма да се оправи. Няма да бягам отново. Ще ходя с тази куцота. Никога повече няма да играя на терена. Така че не, мамо, няма да се оправи. Няма светлина в моето бъдеще.
Раменете ѝ се отпуснаха, лицето ѝ беше тъжно. Мразех, че точно аз я карах да се чувства така. Но просто нямах сили да я накарам да се усмихне. Тя обичаше да е щастлива. Аз също. Но това нямаше да се случи отново. Всичко беше изчезнало.
– Сигурен ли си, че не искаш пай?
Едно от качествата на мама беше, че не можеше да я отклониш напълно от курса. Тя се държеше докрай. Що се отнася до мен, тя все още не се беше отпуснала.
– Терапията е трудна. Боли, а ако ям пай преди да отида, ще повърна по време на терапията. – Повече реалност. Повече истина. Повече от това, което обичаше да се преструва, че не се случва.
– Добре. Ами ще направя малко за по-късно. Може да е лакомство за после. Ще бъда в кухнята, ако искаш да поговорим. Винаги съм тук, за да те изслушам.
– Благодаря – успях да кажа. Просто защото мразех да я наранявам. Тя започна да си тръгва, но после спря, влезе в стаята и ме прегърна силно.
– Обичам те. Няма да ти позволя да се откажеш. Аз съм твоята майка. Никога и по никакъв начин няма да се откажа от теб. Предстои ти голямо бъдеще, Неш Лий. Огромно. Това е само пречка. То ще те направи по-издръжлив, по-силен и по-решителен.
Аз само кимнах и я прегърнах обратно. Тя трябваше да повярва в това и аз ѝ позволих. Нямаше причина да я правя толкова нещастна, колкото мен. Когато най-сетне ме пусна, тя ме погали по бузата, сякаш бях с пет сантиметра по-нисък от нея, а не с петте сантиметра, с които се извисявах над нея.
– Направи си домашното. Съсредоточи се върху оценките си. Ще постигнеш страхотни неща – каза тя, след което излезе от стаята, оставяйки ме най-накрая на мира.
Ако можех да мисля като майка си, може би нямаше да съм толкова проклето нещастна. Днешният ден беше като шамар в лицето. От това да видя момчетата, с които бях играл на футбол, да се смеят и да се подиграват, както винаги, да видя вълнението в коридорите за мача в петък вечер, да видя Блейкли да се прегръща с Хънтър – всичко това ми напомни, че вече не съм Неш Лий. Бях просто още едно лице в тълпата. Някой, за когото другите предпочитат да си шепнат, да се усмихват и да продължат напред.
Ето какъв беше денят ми. Това трябваше да чуе майка ми, но аз не можех да ѝ го кажа. Тя щеше да се тревожи за това. Притесняваше се за мен. Нямаше да заспи. Щях да я накарам да се върти повече, отколкото вече беше. Задържайки всичко това в себе си, аз трябваше да се справя с него.
Стоях до прозореца и си мислех за всички тези глупости, когато пикапа на баща ми спря отвън. Той трябваше да е на работа до седем. Но ето, че и той, също като майка ми, се прибра рано. За да ми задава въпроси, на които нямаше да отговоря. За да ми даде още една ободряваща дума. Не бях в настроение за това. Грабнах ключовете за колата от леглото и се отправих към задната врата. Далеч от кухнята. Далеч от начина, по който баща ми влизаше в къщата. След като вече бях на безопасно място и знаех, че той е влязъл в къщата, се втурнах към моя „Ескалейд“ и си тръгнах.
Баща ми се обади, щом разбра, че съм си тръгнала, без да кажа нищо. Щеше да ми се скара. Аз го слушах. После всичко свършваше. Все още имах четиридесет и пет минути, преди да бъда на физиотерапия. Нямаше къде да ходя. Нямаше какво да правя. Татко ми беше предложил да си намеря работа. Това беше нещо повече от предложение. Беше искане. Можех да отида да подам няколко молби. Това поне щеше да ми даде възможност всеки следобед да бъда някъде другаде, освен вкъщи.
Пътувайки към града, я видях. Вървеше по улицата. Бях я виждал и днес. Беше невъзможно да я пропусна. Талула Лидъл се беше преобразила през лятото. Още когато бяхме деца, тя се бореше с теглото си. Милата ѝ усмивка и доброто ѝ сърце обаче бяха ярко изразени. Това я правеше трудна за пренебрегване. Когато я видях сега обаче, разбрах, че нещо и липсва.
Спрях и свалих прозореца.
– Искаш ли да те закарам? – Попитах, изненадвайки себе си.
Тя спря и ме погледна.
– Не. Всеки ден ходя пеша по пет мили. Това е нарочно.
О. Е, това обясняваше загубата на тегло.
– Впечатляващо – отговорих аз.
Тя се намръщи. Изучаваше ме за момент, после поклати глава, сякаш беше озадачена от мен.
– Дали е така? Дебелото момиче започна да се упражнява. Това е впечатляващо за теб? – Определено имаше отвращение в тона ѝ.
Какво, по дяволите, бях направил с нея? Доколкото си спомнях, аз бях единственото момче или момиче, което се държеше мило с нея. Не съм я игнорирал. Често бях говорил с нея. Тя беше толкова плаха и срамежлива, сякаш се криеше от света. Но аз не и позволих. Уверих се, че знае, че я виждам.
– Имаш ли чип на тънките си рамене? – Попитах я раздразнено. Не бях в настроение за това. Защо изобщо бях спрял?
Тя дръпна глава назад в моята посока. Гневът проблясваше в поразителните ѝ, привлекателни сини очи.
– Да. Имам. Но затова пък ходя. Затова започнах. – С този отговор тя тръгна, оставяйки ме зад себе си. Паркиран там, отстрани на улицата, сякаш и бях направил нещо. Господи, каква беше нейната работа? Беше слаба, красива и всяко момче в училище днес беше слюноотделяло по нея. Не искаше ли само това? Защо се е разхождала за да е слаба? Поне не куцаше и не получаваше съчувствени погледи.
Започнах да си тръгвам и промених решението си. Изключих двигателя и излязох. Трябваше ми конфронтация. Имах достатъчно гняв в себе си, за да се справя с Талула Лидъл и нейните проблеми. С трясък на вратата на колата ми тя спря и ме погледна назад.
Сега вече бях привлякъл вниманието ѝ.
– Какво, по дяволите, не е наред с теб? Отслабването ли те превърна в кучка? Ако това е проблемът ти, тогава иди и изяж една кутия бисквити. Беше много по-хубава, когато ядеше. Това, че си слаба и носиш къси поли, не ти дава право да се държиш грубо. – Докато ѝ крещях, се чудех защо го правя. Какъв беше смисълът? Не ме интересуваше как се държи Талула. Имах по-големи проблеми в живота си.
Тя направи крачка към мен. Очите ѝ вече блестяха от ярост. Отвъд гнева.
– Не, Нешънъл Лий, отслабването не ме е превърнало в кучка. Ти го направи.

Назад към част 7                                                         Напред към част 9

„Винаги съм се опитвала да изкача това проклето въже и не съм стигала доникъде“

ГЛАВА 5

ТАЛУЛА

Наблюдавах ги. Опитах се да не го правя, но беше трудно да го игнорирам. Нeш беше различен и Райкър изглеждаше ядосан от това. Когато Нeш се изниза от кафенето, тогава го забелязах. Той куцаше. Бях забелязалa, че нещо не е наред и по-рано, но не бях разбралa, че е толкова сериозно. Гледах го, докато си тръгна. Докато вратата не се затвори зад него. После бързо отклоних поглед, преди Райкър да ме е забелязал.
Аса беше зает с бургера си, покрит с топинги. Той не беше забелязал нищо от това. Исках да попитам. Нещо ми липсваше. Две неща бяха очевидни. Нeш беше ядосан и беше наранен. Това го бях разбрала.
– Ще ядеш ли? – Попита Аса, като най-накрая вдигна поглед от бургера, който беше превърнал в планина.
– Да, но още не сме на салатения бар – отвърнах аз. Той се беше задържал на опашката и работеше върху бургера си.
Той се усмихна.
– Отне ми известно време, за да направя това бебе както трябва. Един бургер е шедьовър. Шибано произведение на изкуството.
Погледнах назад, за да видя Райкър, който все още стоеше на мястото, където Неш го беше оставил. Беше вперил поглед към вратата, сякаш не беше сигурен какво ще направи по-нататък. Да тръгне след него или просто да го остави да си тръгне.
– Неш не се справя добре – каза Аса. – Райкър се притеснява за него.
Обърнах се към Аса. Бяха ме уловили да гледам. Можеше и да не се опитвам да го прикрия сега.
– С какво не се справя добре? – Попитах.
Аса се намръщи.
– Нараняването му. Той няма да играе футбол отново. Промени живота си с една лоша схватка. – Той поклати глава. – Не е честно. Мразя го заради него.
Куцането очевидно беше нещо повече от изкълчен глезен.
– Няма да се излекува? – Попитах, като си помислих, че звучи малко по-драматично, отколкото изглеждаше. Неш просто куцаше. В крайна сметка щеше да се справи с това.
– Той е толкова излекуван, колкото ще се излекува.
Започнах да питам какво точно се беше случило, когато Райкър застана между нас.
– Не мога да говоря с него. Отива си – каза той на Аса. – Искам да му вкарам малко разум в главата. Той се влошава, вместо да се подобрява, а това…- Райкър хвърли отвратителен поглед към Блейкли. – Тя не помага. Безсърдечна кучка.
Никога не бях виждала Райкър Лий ядосан. Подобно на Неш, той винаги се шегуваше, усмихваше се и се радваше на живота си. Всичко това беше много различно. Лятото не само ме беше променило. То беше променило и братовчедите Лий.
– Трябва му време. – Аса звучеше така, сякаш знаеше за какво говори.
Райкър въздъхна.
– Иска ми се Брейди да е тук. Той слушаше Брейди. – Брейди Хигенс беше четвъртият добър човек, който беше обичан от всички. Но той се беше дипломирал през пролетта. Не бях сигурен в кой колеж е отишъл. Не бях в течение на тези неща. Или с каквото и да било друго. Тъй като дори не знаех, че Неш е бил ранен, това беше някак очевидно. Светът ми извън училище беше малък балон. Аз, майка ми, книгите ми, къщата ми. Нищо друго. Макар да знаех, че майка ми се надяваше всичко това да се промени тази година. Тя беше социална пеперуда. Животът ми на отшелник я притесняваше.
Но майка ми беше метър и осемдесет и пет, 78 килограма, с мехурчест характер и глава, пълна с руси къдрици. Беше изключително креативна и жизнерадостна. Странно боядисаната ни къща свидетелстваше за нейната личност. Хората я обичаха. Беше трудно да не я обичаш. Аз не бях майка си. Много пъти в живота ми се е искало да съм.
– Просто му дай пространство. Днес е трудно. Сякаш трябваше да се изправи пред всичко отново. Трябва му време, за да се приспособи.
Райкър най-накрая въздъхна. Раменете му се отпуснаха и той изглеждаше победен. Очевидната любов и загриженост, която изпитваше към братовчед си, беше трогателна. За миг почти забравих, че именно неговите жестоки думи бяха предизвикали това… това ново аз. Че бях изпитала жестокост от единствения човек, от когото никога не бях очаквала това, и всичко това беше заради Райкър. Стоях там и си напомних да не изпитвам съжаление. Да не изпитвам съчувствие. Да не чувствам. Защото той не беше изпитвал това към мен. Той дори не знаеше коя съм и не помнеше какво беше казал.
Бях толкова маловажна.
Защитата ми отново се беше засилила. Моментът ми на слабост приключи. Имах цел. Щях да се наслаждавам на тази година. Щях да я изживея така, сякаш нямаше да имам друга, защото истината беше, че нямаше да имам. Това беше последната година в гимназията. Трябваше да се тревожа за себе си. Не за контузения Неш Лий. Така приятелката му разби сърцето му. Ами бууууу. Той беше разбил моето. Бях сигурна, че е разбил и десетки други сърца. Сега просто получаваше доза от него самия. И бедният малък Райкър Лий. Неговият свят не беше съвършен. Той не можеше да се наслаждава, защото братовчед му беше тъжен. Предполагам, че все пак ще разбере, че животът не е розов.
Залепих усмивка на лицето си.
– Извинете ме, трябва да си взема салатата – казах и заобиколих двамата. Отдалечавайки се, се почувствах овластена. Не бях позволила на мекушавостта си да победи. Бях захвърлила проблемите им настрана и отивах да се наслаждавам на деня си. Моята година.
Добре, чувствах се като кучка. Но отново, чия беше вината за това? Грозни думи. Жестоки думи. Смях за моя сметка. Те не бяха загубили съня си заради това. Забравиха, че се е случило дори миг след като го бяха казали. Докато се разхождах в жегата, пиех по галон вода дневно и броях калориите си, тези думи и този смях ме преследваха.
Не. Нямаше да съжалявам Неш и неговото нараняване. Така той не получи футболната си кариера в колежа. Е, можеше да бъде и по-зле. Той все още имаше мозък. Можеше да се занимава с нещо друго. А Райкър се държеше така, сякаш имаше нужда да бъде предпазен от болката на разочарованието. И двамата имаха нужда от доза реалност. Никой от двамата не я беше изпитвал досега.
Трябваше да опитат да отидат на физкултурен салон и да знаят, че това е денят, в който всички трябва да се катерят по въже. Учителят по физкултура щеше да стои там и да наблюдава всички. Щеше да използва хронометър, за да види колко бързо можем да изкачим въжето. Вижте кой би могъл да стигне до върха. И да знам, че аз не можех да мръдна и сантиметър нагоре по въжето. Всички щяха да ме виждат как вися там и ми се иска да мога да се изкача дори малко. От подмятанията на останалите бузите ми щяха да се зачервят. Започвах да се потя, а стомахът ми се свиваше. Искаше ми се да бъда навсякъде, но не и там. Учителят по физическо възпитание щеше да ми каже да се постарая повече. Мога да го направя. Но не можех. Ръцете ми никога нямаше да са достатъчно силни, за да изтегля тежестта си нагоре по това въже. Така че… щях да се откажа. Унизена. Неспособна да погледна никого в очите. Хихикането и шепотът ставаха все по-силни. Учителят казваше на останалите да спрат. Но това не изчезваше. Никога не забравих.
Това беше моят живот. Винаги съм се опитвала да изкача това опасно въже и никога не съм стигала до никъде.
Нито веднъж Неш или Райкър не се притесниха за мен.
Оправих си салатата. Взех си чаша вода. И излязох навън. На една маса, за да остана сама. Защото точно сега не бях много доволна от себе си. Въпреки че знаех, че съм права. Просто не ми харесваше начинът, по който правото ме караше да се чувствам.

Назад към част 6                                                       Напред към част 8

„Бяхме в един и същи проклет клас още от началното училище“

ГЛАВА 4

НЕШ

Блейкли не беше в нито един от класовете ми. Беше обяд, преди да я видя. Тя флиртуваше с Хънтър Маклай. Предсказуемо. Той беше куотърбекът, след като Брейди Хигенс беше завършил. Той също беше младши. На Блейкли сякаш не ѝ пукаше.
Хънтър ме видя точно когато Блейкли се наведе към него, показвайки деколтето си. Това беше една от най-популярните ѝ черти. Видях как той веднага се напрегна и се оттегли от общуването, което очевидно му доставяше удоволствие.
Нямаше как да позволя на него или на нея да си помислят, че ми пука. Но ми пукаше. Заболя ме. Това беше само още едно напомняне за това колко различен беше животът ми. В крайна сметка Блейкли и аз не бяхме толкова специални. Това, което бях, я беше привлякло. Нищо повече. Сега, когато не бях никой, тя беше приключила с мен.
– Криеш се – каза Аса, като се приближи до мен. Не го погледнах. Но познавах гласа му.
– Бях зает – отвърнах аз. С шибани ежедневни укрепващи тренировки и рехабилитация. Не че на него или на някой друг му пукаше.
– Липсваше ми.
Само кимнах в знак на признание. Той не го разбираше. Никой не го е разбраше. Те все още имаха своите планове. Бъдещето си. Аз нямах нищо.
– Талула, това е Неш Лий. Обикновено е по-приятелски настроен – каза Аса и тогава обърнах глава, за да погледна момичето, което представяше. Познавах Талула. Тя беше мила, тиха и с наднормено тегло.
Момичето, което видях до него, не беше момичето, което си спомнях. Беше момичето, което бях забелязал в коридора по-рано. Поразително красивата блондинка. Спрях да вървя за миг и просто се загледах. Това ли беше същата Талула? Проучих очите ѝ и разбрах, че е така. Беше отслабнала. Лицето, което винаги бях смятала за красиво, сега беше прекрасно.
– Изглеждаш добре – казах ѝ, без да обръщам внимание на Аса. С Талула бяхме в училище още от деца. Нямаше нужда да ми я представя, сякаш новото ѝ тяло я правеше нов човек.
Тя ме изучаваше за момент, сякаш не беше сигурна какво да каже или да направи с този Неш. Този, който куцаше, когато ходеше, и се мръщеше на света. Задържах погледа ѝ и след това отново започнах да вървя. След това Аса беше този, който каза нещо.
– Вие се познавате? – Беше брилянтният му въпрос.
Не погледнах към нито един от тях. Държах погледа си фокусиран върху вратата на кафенето.
– Разбира се, че се познаваме. От началното училище сме в един и същи проклет клас – отвърнах с отвращение.
– Да, но…- Започна да казва Аса нещо глупаво и се улови.
Не исках да правя това с тях. Не исках да съм тук, по дяволите. Добре, за Талула. Тя е отслабнала. Започнала е нов живот. Беше привлякла вниманието на победител като Аса. Надявам се, че това е всичко, за което е мечтала.
– Ранен ли си? – Попита Талула. Ако беше някой друг, щях да избухна. Защото целият шибан град вече беше чул за нараняването ми. С изключение на Талула. Спрях, обърнах леко глава и видях искрената загриженост – или объркване? – в изражението ѝ. Може би тя е единственият човек, който не знае за инцидента ми.
– Не е добра тема – каза бързо Аса.
– Не – казах вместо това аз. – Аз съм съсипан. – След това ги оставих там. Знаейки, че те могат да видят куцането ми. Че хората ме гледат, съжаляват ме, благодарни, че не са аз.
Тя беше задала невинен въпрос. Знаех, че Аса ще и даде подробности. Точно както знаех, че Аса ще я обработва, докато не се увери, че му е достатъчно. Тя беше твърде наивна, за да внимава с човек като него. Ако имах сърце, щях да я предупредя. Да се опитам да и помогна да се измъкне. Просто в мен не беше останало достатъчно, за да ми пука. Освен това уроците, научени по трудния начин, бяха полезни за теб. Поне така казваше баща ми.
– Неш! – Извика Талула. Исках да я игнорирам. Да продължа. Да приключа с този ад, известен още като обяд. Но като чух гласа ѝ, видях срамежливото момиче с наднормено тегло, което се страхуваше да бъде видяно. Страхуваше се да се изкаже. Тя вече не беше това момиче. Сега имаше самочувствие, което заслужаваше. И все пак… Спрях и се обърнах.
– Да – отвърнах, като ми се искаше просто да я пренебрегна.
Тя не каза нищо. Просто ме погледна. Сякаш имаше нужда да ме изучи, да разбере това. Аз не бях проклето странично шоу. Започнах да си тръгвам, когато тя направи крачка към мен. Очите ѝ винаги са били големи и тъмно кралско сини зад очилата, които някога носеше. Сега, когато носеше контактни очила, беше трудно да ги пренебрегнеш. В тъмносините ѝ дълбочини нямаше любопитство, болка или това, което мразех най-много – жалост. Но имаше нещо, което не разбирах. И то не беше приятно.
– Думите имат значение – изригна тя. Сякаш това имаше смисъл. Думите ми имат значение? Е, както и шибаният ми крак. Той имаше значение. Имаше много по-голямо значение от думите ми.
Тъй като нямах приятен отговор на това, се обърнах и влязох в кафенето. Блейкли беше на нашата маса. Или на масата на футболния отбор. А дали изобщо беше моя? Нямаше значение. Тя беше там. Усмихваше се в моята посока. Не отвърнах на усмивката ѝ. Нямах усмивка, която да подаря.
Апетитът ми беше изчезнал, но сега през повечето време беше така. Бях отслабнал със седем килограма след контузията си. Храненето се беше превърнало в задължение. От което се страхувах.
– Тя обади ли се? – Попита Райкър.
Обърнах глава, за да погледна братовчед си, който сега беше до мен.
– Не.
Той я стрелна с отвратителен поглед.
– Никога не съм я харесвал.
Това беше лъжа. В началото на лятото я беше харесвал прекрасно. Беше казал, че съм ударил шибания джакпот. Смеехме се на това. Мислехме, че е късмет. Дори казваше, че един ден ще бъде гореща майка и определено ще се омъжи. Бяхме толкова повърхностни, по дяволите.
– Аз съм инвалид. Не мога да очаквам тя да остане с мен. – Дори когато го изрекох, не исках да го мисля. Да признаеш истината беше трудно. Болеше адски много. Но откакто ми бяха казали, че никога повече няма да играя футбол, се бях научил да приемам реалността. И да продължа напред.
– Господи, Неш, не се наричай така. Ти не си инвалид. – Райкър беше разстроен. Нямаше значение. Трябваше да се изправи пред истината. Беше време всички да пораснат.
– Никога повече няма да ходя нормално.
Той се намръщи.
– Но ти можеш да ходиш. Можеш да ходиш, Неш. Можеш да ходиш. Това е, което продължаваш да забравяш. Това е, което трябва да запомниш.
Знаех, че има добри намерения. Родителите ми бяха казали същото, но без ругатните. Но това ме вбеси. За тези, които не се сблъскваха с моята реалност, беше лесно да го кажат. Те не бяха загубили нищо. Да изричат положителни глупости беше лесно за тях.
– Не ми напомняй какво имам, когато ти не си загубил нищо – казах аз, после се обърнах и излязох обратно от кафенето. Така или иначе не бях гладен. Сблъсъкът с Блейкли и нейните глупости, приятелите ми и тяхното поведение, че животът е един и същ, беше нещо, с което не можех да се справя днес. Може би утре. Но не и днес.

Назад към част 5                                                     Напред към част 7

„Точно когато си мислех, че ще получа отмъщението си“

ГЛАВА 3

ТАЛУЛА

Три учебни часа и все още никаква следа от Неш. Мразех това, че именно той ме беше накарал да отслабна. Че болката и разочарованието ми от него ме бяха накарали да ходя всеки ден. Защото исках да се гордея с това, което бях направила. Бях по-здрава. Имах повече енергия. Чувствах се уверена. Но не бях постигнала всичко това заради себе си.
– Вече избрала ли си колеж? – Попита Аса. Той отново беше до мен. През целия ден почти не се беше отделял от мен. Беше досадно.
– Все още не – отговорих аз. Бях се спряла на три различни колежа. Миналата година бях изкарала 29 точки на ACT и това беше достатъчно за всички колежи, от които се интересувах. Въпреки това щях да се явя още веднъж, за да видя дали ще успея да достигна 30 точки.
– Искам да отида в „Ол Мис“. Надявам се, че този сезон ще успея да привлека вниманието на скаутите им – каза Аса, изглеждайки по-уверен, отколкото би трябвало. Единственото момче от отбора, от което очаквах да получи футболна стипендия, беше Неш. Останалите бяха добри, но звездите бяха завършили през май.
– Имат красив кампус – беше всичко, което се сетих да кажа. Мисисипи беше твърде близо до Алабама. Не беше достатъчно далеч оттук за мен. Щях да тръгна на североизток или на запад. Все още не бях взела това решение. Но щеше да е далеч.
Той се засмя, сякаш коментарът ми беше забавен.
– Предполагам. Но това, което наистина има значение, е футболната им програма.
– Повечето момчета тук мечтаят за Алабама. – Заявих очевидното.
Той сви рамене.
– Там никога няма да стана звезда. Никога няма да получа шанс. Прекалено голяма конкуренция.
Трябваше да се съглася с него, но и „Ол Мис“ не беше съвсем лесен. Не беше моя работа, затова просто си замълчах.
– Неш! Къде беше? – Извика Аса и сърцето ми моментално ускори ритъма си. Не исках да поглеждам към него. Той не трябваше да вижда, че го търся. Това, че сърцето ми все още се замисляше за името му, не означаваше, че главата ми го прави.
Когато Неш не отговори, Аса въздъхна тежко.
– Трябва да отида да поговоря с него.
Трябваше да прехапя езика си, за да не попитам защо. Неш винаги беше щастлив и дружелюбен. Отстъпих леко и се загледах в посоката на погледа на Аса. Очите на Неш бяха студени – или празни? – Докато гледаше право напред. Той не беше усмихнатото момче, което помнех. Всъщност никога не го бях виждала толкова… ядосан.
– Ще те намеря по-късно. Обяд? – Попита той, движейки се по посока на Неш.
Почти отговорих, че ще бъда в библиотеката и ще чета. Точно там исках да бъда. Но тази година щях да бъда различна. Кимнах.
– Разбира се.
Той ме стрелна с гигантска усмивка, след което тръгна към Неш. Тълпата в коридора почти го беше блокирала от погледа. Аса се провираше през телата и аз погледнах настрани. Не исках да позволя на Неш да ме види как го гледам. Щях да го игнорирам. Това беше планът. Да го накарам да се почувства маловажен. Да бъде невидим. Да го накарам да се почувства така, както се чувствах аз.
– Талула – каза женски глас и аз обърнах внимание вляво от себе си. Мери Дийс, председателката на старшия клас и едно от единствените момичета в класа ни, които изглежда ме познаха, ми се усмихваше.
– Здравей – отвърнах аз.
Тя ми отправи широка усмивка. Мери винаги беше щастлива. Тя отговаряше за всяко благотворително събитие, което училището организираше, беше редактор на годишника и бях почти сигурна, че два пъти седмично чете на децата от предучилищната възраст в библиотеката.
– Изглеждаш невероятно. Трябваше ми малко време, за да разбера коя си. – Тя искрено искаше да каже това като комплимент. В девети клас тя написа статия за това как на Деня на благодарността тя и семейството ѝ отишли в приют за бездомни и сервирали вечеря на хората там. Обясни колко удовлетворяващо е било това и насърчи другите да направят същото. В тялото на това момиче нямаше нито една злобна кост.
– Благодаря ти – отвърнах аз.
– Не съм искала да кажа, че преди не си била красива. Беше. Винаги си имала невероятна коса, а тези твои очи са зашеметяващи. Просто исках да кажа, че сега наистина се открояваш. – Тя направи пауза и се намръщи. – Мисля, че това го влоши. Не го казвам правилно.
– Всичко е наред. Знам какво имаш предвид – уверих я аз.
Тя изглеждаше облекчена.
– Добре. Обмислях дали изобщо да кажа нещо от страх, че ще излезе грешно. Просто всички продължават да говорят за „новото момиче“ и това ме дразни. Ти не си нова. Ходим на училище с много слепи хора.
– Да, така е – съгласих се аз.
– Ще се видим по-късно. Това е моята спирка – каза тя, после ми помаха леко, преди да завие към класа по литература за възрастни.
Почти бях стигнала до класа си, когато усетих нечий поглед върху мен. Обърнах глава и очите ми се втренчиха в тези на Неш. Нямаше блясък. Никакъв блясък на забавление. Вместо това имаше болка. Скръб. Гняв. Объркана, не можех да отвърна поглед. Но той го направи. Обърна се и влезе в една стая. Без усмивка. Нищо.
Стоях там и гледах гърба му, докато не изчезна в стаята. След това постоях там още малко. Какво не беше наред с Неш Лий? Не така си представях този момент. И бях проигравала този сценарий в главата си милион пъти, докато се разхождах в лятната жега. Това ме караше да се движа всеки ден, както и смехът му на една жестока забележка, казана по мой адрес. Но този Неш… той не беше онзи Неш, когото бях очаквала. Нямаше кокетна усмивка. Нищо.
Не бях приятелка с тези хора в социалните мрежи. Запазих се за себе си. Никой не ми казваше нещата. Но нещо определено беше различно. Другите сякаш не смятаха, че това е странно. Аса изглеждаше, че го приема достатъчно лесно. Така че какво пропусках?
Предупредителният звънец прозвуча и аз откъснах поглед от вече затворената врата, през която беше влязъл Неш. Бързо стигнах до следващия си час преди звънеца за закъснение. Но мисълта ми беше за Неш Лий. Изглежда, че винаги беше в главата ми Неш. Точно когато си мислех, че ще си отмъстя и ще продължа напред, нещо се случи и всичко се промени.
Освен че Неш се взираше в мен за миг, аз бях почти невидима за него. Или маловажна. В миналото той винаги беше говорил с мен. Винаги е бил любезен. Сега, когато приличах на момичетата, с които се срещаше, той нямаше какво да ми каже.
– Имаш ли следващ клас? – Попита Райкър с кокетна усмивка. Такава, каквато бях свикнала да виждам у братовчед му.
– Да – отговорих аз.
– Добре. Току-що стана адски по-добра. – Това беше глупав коментар. Такъв, за който бях сигурна, че действа на момичетата през цялото време. Но не и на мен. Аз бях дебелото момиче, за което той се надяваше, че не носи бански. Нямаше да забравя това, въпреки че той очевидно го беше направил.

Назад към част 4                                                        Напред към част 6

„Всички ние тук те обичаме“

ГЛАВА 2

НЕШ

Закъснях, а не исках да съм тук. Стоях навън, загледан в това място, и единственото, което чувствах, беше разочарование, болка и загуба. Това трябваше да бъде моята определяща година. Имах планове. Бях в последния клас. Щях да си тръгна оттук и да стана велик. Футболът беше моят живот. Той беше моето бъдеще. Беше всичко, за което се грижех да се боря, откакто бях достатъчно голям, за да ходя с топка в ръце и да не падам.
И всички тези мечти бяха изчезнали. Точно така. Край. Не исках да се връщам. Баща ми ме караше. Казваше ми, че животът ти подхвърля гадости и начинът, по който се справяш с тях, определя човека, който ще станеш. Всичко, което знаех, беше, че животът ми е свършил. Не исках да се справям с него. Исках да стоя далеч оттук. От това, което беше предишният ми живот. Всичките ми мечти бяха мъртви.
Звънецът заби, а аз все още стоях там и гледах. Приятелите ми ме бяха подкрепили. Но съжалението в очите им беше почти прекалено. Мразех да го виждам там. Когато започнах да вървя към входа, куцотата, с която сега щях да живея до края на живота си, ми се подиграваше. Напомняше ми за това, което бях загубил. Това, което никога повече нямаше да бъде.
Мракът в душата ми вземаше връх. Само преди два месеца бях толкова развълнуван от това, което щеше да последва. Животът ми беше точно такъв, какъвто винаги съм го планирал. Предстоеше ми последната година, а с нея и шансовете ми за стипендия в училище от първа дивизия. Райкър и аз щяхме да отидем заедно. Бяхме отбор. Щяхме да играем в събота за семейството и приятелите ни, за да ни гледат по телевизията. Колежът щеше да бъде нашето царство.
Райкър все още щеше да го има, но моят шанс беше свършил. Дори не знаех какво, по дяволите, да правя с живота си сега. Защо изобщо да ходя на училище? Никога не съм искал да правя нищо друго в живота си, освен да играя футбол.
– Влизаш там, или ще стоиш тук и ще го зяпаш?
Обърнах се и видях треньора да стои до мен. С ръце в джобовете, загледан в училището по същия начин, по който и аз. Той беше нов. Беше нает в края на миналата година. Почти не го познавах. Всичко, което знаех за него, беше, че е на двайсет и седем години, че е играл футбол за Тенеси и има педагогическа диплома. Беше координатор на защитата в отбора.
– Не е твоя работа. – Тонът ми беше по-злобен, отколкото трябваше да бъде. Този човек не ми беше направил нищо. Но той ми напомни за всичко, което нямах сега.
– Технически е така. Аз съм учител. Един от вашите, за да бъда точен. Имам право да питам учениците. Включва се в работата. Или поне така ми казват.
Опитваше се да подобри настроението ми. В последно време това ми се случваше често от хората и го мразех. Мразех всичко.
– Вече закъснявам.
Той кимна.
– Да, закъсняваш. Аз също. Лош акумулатор на колата тази сутрин. Но пък аз имам гадна кола.
Ние не бяхме приятели. Никога не бяхме играли дори една игра заедно. Докато започнеше тренировката, кракът ми вече беше прецакан. Не исках да му бъда приятел, нито пък имах нужда от някого, с когото да говоря. Това идваше на следващия етап. Усещах го във въздуха. Гъст и дразнещ. Той щеше да предложи да ме изслуша. Казваше ми, че ме разбира. Всички тези глупости.
Не му казах нищо повече. Когато той въздъхна, усетих как зъбите ми скърцат в очакване на следващите думи. Предложението му да ме изслуша. Малкия му ободряващ разговор, който можеше да си напъха в задника.
– Това е моята работа, така че по-добре да вляза. Ще трябва сам да хвърляш смъртоносни погледи на мястото. Успех с това. – Това беше всичко, което каза. След това тръгна. Към входа. Покрай мен. Без думи на насърчение. Нищо.
– Това ли е всичко? – Попитах, преди да успея да се спра.
Той направи пауза и ме погледна назад.
– Какво? – Изглеждаше объркан.
Махнах с ръка по посока на училището в знак на разочарование, което не очаквах да изпитам.
– Ти си шибан учител. Аз съм тук и това е всичко, което ще кажеш?
Той сви рамене.
– Разбира се. Ако искаш да останеш тук, в собствения си малък ад, тогава го направи. Нищо не мога да кажа, за да ти върна стария живот, Неш. Защо да си губя времето?
Когато този път той си тръгна, аз просто стоях и го гледах. Някои биха си помислили, че е копеле. Но за пръв път, откакто… не ми говореше като на инвалид, който се нуждае от специални грижи.
След като влезе вътре, аз го последвах. Нямаше смисъл да протестирам. Баща ми щеше да е тук горе, готов да ме наръга, ако се обадят и кажат, че не съм тук. Той беше толкова съкрушен от това, колкото и аз. Той имаше мечти. Споделяхме ги. Но той нямаше да ми позволи да пропусна училище.
Вратата беше по-тежка, отколкото си спомнях. Но пък през всичките пъти, когато бях минавал през нея преди, бях се радвал на нещата. Беше ми харесвало тук. Сега тя ме дразнеше. Гербът на Лъвовете на стената със знамето на шампионата от миналата година проблясваше като неонов надпис. Бях играл в този отбор. Бях част от тази победа.
Чувствах гърдите си така, сякаш ги драскаха остри нокти. Лъвът ми се подиграваше, докато се надигаше напред. Някога се бях развълнувал от този герб. Бях лъв.
– Пропуснал си късния звънец, Неш – каза от кабинета госпожа Мърфи, една от училищните секретарки. Вратата винаги беше подпряна с голям вентилатор върху кутия, който духаше. Обърнах се да я погледна. Нима тя наистина си мислеше, че не знам, че съм закъснял? Бях съсипал проклетия си крак, а не главата си. Тя работеше добре.
– Ето – каза тя, като излезе от кабинета и тръгна към мен. Тъжният поглед в очите ѝ беше нещо, което вече ми беше познато. Тя знаеше, а с нейното знание беше свързано и съжалението. – Вземи това със себе си и отиди в клас.
Листът хартия в ръцете ѝ беше извинение. Взех го.
– Благодаря – казах, просто защото беше стара. Имаше бяла коса още по времето, когато родителите ми бяха в училище. В днешно време бях гадняр, но не можех да се държа зле с възрастните хора.
Тя потупа ръката ми.
– Всички те обичаме тук.
Тогава кимнах и си тръгнах. Не можех да приема речта „обичаме те, с теб сме, подкрепяме те“. Не и тази сутрин.
Коридорите бяха празни и аз вървях бавно. Не заради болката от всяка стъпка, а защото се страхувах да се изправя пред тях. Те всички щяха да знаят. Всички щяха да ме гледат по различен начин. Човекът, който бях, вече не беше такъв, а това създаваше повод за зяпане. Да си шепнат.
С Блейкли бяхме заедно. Точно след края на учебната година се засякохме на едно парти на полето. Харесвах я. Или ми харесваше. Беше забавна, вълнуваща и нямаше проблем да се качи с мен на задната седалка на моя „Ескалейд“. Мислех, че имаме нещо. Но както всичко останало, контузията ми промени всичко. Отначало тя се прибираше бързо, а след няколко седмици терапия започна бавно да изчезва.
Не бях чувал за нея от две седмици. Бях ѝ писал съобщения и не получих нищо. Виждах от нейните Snapchats, че тя живее живота си. Просто нямаше време да ми отговори. Приех го като част от това, което сега щеше да се превърне в мой живот.

Назад към част 3                                                    Напред към част 5

„Съмнявам се, че забелязвате дебелите момичета“

ГЛАВА 1

ТАЛУЛА

– Тя нова ли е? – Чух да се шепне за пореден път, когато влязох през вратата на гимназията в Лоутън. Бях чула този въпрос, докато минавах покрай поне три други групи ученици. Хора, с които бях ходила на училище още от предучилищна възраст. Често се чудех дали някои от тях изобщо знаят името ми. Никога не ми говореха. Почти не ме познаваха.
Толкова дълго ги обвинявах. През лятото обаче бях осъзнала много неща. Едно от тях беше, че аз бях тази, която се опитваше да бъде невидима. Бях срамежлива. Не исках да привличам вниманието към себе си. Често, когато получавах внимание, то беше обидно и аз се държах в сянка, доколкото е възможно. Така че ако не знаеха името ми, то беше, защото не бях направила нищо забележително. Нищо, с което да се обърна назад един ден и да се гордея.
Тази година щеше да е различна. Сега не се криех. Беше ми омръзнало да бъда обект на шегите на всички. Щях да направя последната си година запомняща се. Да се гордея с нея. Дори щях да се присъединя към… нещо. Може би към екипа на годишника или да се пробвам в отбора по танци. Можех да танцувам. Това беше моята малка тайна. Когато тежах повече, отколкото обществото смяташе, че трябва, не исках да танцувам пред никого. Това беше нещо, което правех сама.
– Здравей, ново момиче! – Извика мъжки глас. Тъй като не бях нова, го игнорирах. Но погледнах леко наляво, за да видя кой е той. Аса Грифит. Почти спрях. Той беше добър приятел на Райкър и Неш Лий. За Райкър не ми пукаше, но Неш… да кажем, че болката и гневът ми заради него бяха това, което ме крепеше цяло лято. Когато беше толкова горещо, че си мислех, че ще се разтопя, но въпреки това вървях. Когато наистина исках горещи бисквити от фурната, но вместо тях изяждах една ябълка. Това беше отмъщение. Да си призная това не беше нещо, с което се гордеех, но това беше истината. Мразех Неш Лий. Но тази омраза ме беше накарала да отслабна.
Преди да успея да се замисля твърде дълго и задълбочено, спрях и се обърнах към Аса Грифит. Той беше привлекателен, популярен и щеше да бъде звездата на „Лъвовете на Лоутън“, след като Уест Ашби беше завършил. Аса ме дари с кокетна усмивка, каквато не бях виждала досега. Момчета като Аса не се усмихваха на момичета като мен. Или пък не се усмихваха. Сега, когато бях слаба, осъзнавах колко повърхностни са те. Планът ми за отмъщение може да се окаже нещо грозно. Но такъв беше и начинът, по който се отнасяха към момичетата заради теглото им. Вътрешно аз бях същата. Не, това не беше вярно; вътрешно сега бях по-гневна.
Не знаех как да флиртувам. Бях от тези, които се свиват близо до ъгъла. Затова просто го гледах. В очакване да видя какво ще излезе от устата му след това.
– Аса – каза той с кимване, докато скъсяваше разстоянието между нас. – Току-що се преместихте тук ли?
– Не – отвърнах аз. За този въпрос се бях подготвила. Щях да му се насладя. Да видя израженията на лицата им, когато разберат, че ме познават от години.
Той все още се усмихваше, но изглеждаше объркан.
– Домашно обучение? – Попита той.
– Не, Аса. Миналата година имахме заедно литература. Икономика предишната година. В пети клас ти ме спъна в коридора и книгите ми се разхвърчаха навсякъде. Това беше инцидент. Поне така предположих, тъй като ти ми помогна да си прибера книгите.
Това беше по-забавно, отколкото предполагах, че ще бъде. Той стоеше там и се мръщеше. Чудех се дали изобщо знае името ми. Това само разпали огъня в мен. Отмъщението ми изглеждаше оправдано.
– Аса – обади се познат глас, след което настъпи пауза. Обърнах глава и срещнах погледа му. Той не беше този, когото мразех. Никога преди не ме беше забелязвал. Не беше човек, от когото съм очаквала да бъде по-добър от другите. Неш беше. Но Райкър Лий беше там. Той беше казал думите. Направил е шегата. Онази, която се беше врязала достатъчно дълбоко, за да ме промени.
– Здравейте – каза Райкър Лий с припряно изражение. Когато се приближи до мен, видях объркването в очите му. Бавно то се превърна в яснота. Той ме разпозна. – Свята работа – промълви той.
Оставих го да възприеме трансформацията ми. Докато издаваше ниско свистене, което ми се стори обидно, Аса каза:
– Какво е това? – Той все още беше объркан.
– Талула, нали? – Каза Райкър, когато очите му спряха да зяпат тялото ми и намериха лицето ми.
– Да – отговорих аз.
– Уау – беше всичко, което той каза.
– Талула. – Произнесе името ми Аса, сякаш му беше познато, но просто не можеше да го определи.
– Лятото е било добро за теб – каза най-накрая Райкър и по лицето му се разля бавна усмивка.
Исках да кажа, че всъщност бях носила бански костюм. Но задържах това в себе си. Не беше нужно да знае, че съм го чула. Също така не исках да чувам извиненията му.
– По същия начин – казах аз, въпреки че му се усмихнах принудително. – Приятно изкарване – добавих, след което си тръгнах. Това беше направено. Първият ми разговор с близките на Неш. Колкото и да не ми се искаше да говоря с тях. Райкър никога досега не беше разговарял с мен. Защо трябваше да говоря с него сега? Но трябваше да го направя. Планът ми беше да бъда приета в света на Неш и след това напълно да го игнорирам. Да го злепоставя пред приятелите му. Да му дам възможност да види как се чувствам. След това, когато бях доволна, щях да се отдалеча от цялата тази тълпа. Да намеря път, който да ми подхожда, и да бъда щастлива. Но все още не.
– Чакай! – Извика Аса.
Спрях да вървя и го погледнах назад.
– Да?
– Ти си в по-горен курс, нали?
Беше всичко, което можех да направя, за да не извъртя очи. Просто кимнах.
– Кой е първият ти клас?
Сериозно? Толкова ли беше лесно? Той не ме познаваше. Нямаше представа дали съм интелигентна, дали имам чувство за хумор, дали имам някаква амбиция в живота. Но видя как изглеждам в тази къса пола и това беше всичко, което му беше нужно. Имах цялото му внимание.
– Тригонометрия – казах му.
Веждите му се вдигнаха нагоре.
– Красива и умна. Това си го събрала. Ще вървя с теб.
Бяхме заедно в по-горните класове още от девети клас. Нещо, което той не си спомняше. Но аз го помнех.
– Добре – съгласих се аз, след което видях, че Райкър ме гледа. Усмихнах му се и му помахах с ръка, което предполагах, че е флирт, преди да тръгна към входа с Аса.
– Трудно ми е да повярвам, че сме заедно в училище още от началните класове, а не те помня. Въпреки че името ти ми е познато.
За едно умно момче, човек би си помислил, че ще осъзнае как признанието, че не ме помни, го кара да изглежда като глупак.
– Съмнявам се, че забелязваш дебелите момичета. – Неприязънта в тона ми беше неизбежна. Можех да понеса само толкова много.
– Дебели? – Повтори той. – Ти не си дебела.
Обърнах глава, докато очите ми не срещнаха неговите.
– Не, Аса, не сега. Вече не. Но Талула, която не си спомняш, беше дебела.
Бавно видях прозрението в очите му. Те се разшириха, а после устата му леко се отвори. Може би наистина си спомняше дебелото момиче в ъгъла. Лицето ми вече беше тънко, но имаше същите черти. Ако някога беше отделил време да ме погледне тогава, щеше да види това.
– Миналата година ми даде записките си, когато пропуснах класа за една седмица от грип – прошепна той. Сякаш беше прекалено учуден, за да говори с нормалния си тон.
– Да.
Тогава той се вгледа в мен. Чудех се колко ли други спомени за мен си е припомнил. Оставих го да се взира. Спомни си момичето, което някога бях, защото онова момиче беше по-хубаво. Киндер. Това не беше.
Тази Талула щеше да остави своя отпечатък, а после да си тръгне.

Назад към част 2                                                  Напред към част 4