Категория: Тъкач на заклинания

Част IV

Анданте стоеше неподвижно, вслушвайки се в тишината. Под краката му блестеше студения гранитен под, безупречен въпреки пораженията от пожара, който го бе засегнал преди пет години.
Пред него кръглата врата на хранилището блестеше от пласт след пласт плетеници: най-сложната защита, създавана някога от неговата кръвна линия. Преди половин десетилетие възстановяването на отделението му бе отнело повече от две години. Заклинанието беше почти непосилно за него, плод на съвместния гений на древни майстори тъкачи. Също като съдържанието на трезора.
Като най-възрастния оцелял в семейството, като патриарха на Ризалис, Анданте ръководеше знанието на предците си. Негов дълг – негово наследство – беше да допринесе за натрупаното в трезора знание, а той беше толкова близо до усъвършенстването на силата, която предшествениците му се бяха мъчили да използват в продължение на векове.
Но делото на живота му бе превърнато в пепел – унищожено от Лире. Точно както Лире бе унищожил безценната колекция от заклинания, която някога се е намирала в трезора.
След като устройството бе изгубено, а Ариоза – мъртъв, Анданте трябваше да започне отначало. Този път той нямаше да повтори грешките си. Този път щеше да създаде нещо още по-велико.
Той притисна ръка към вратата на хранилището. Пазителят оживя, пламна в златисто, после в тъканта се завъртя дъга от цветове, а студената магия облиза кожата му, опитвайки го, изпитвайки го. Нишките потъмняха до кърваво малиново.
Той се отдръпна, когато вратата се плъзна навън, а после се издигна като безтегловен призрак. Пред него се простираше тъмния интериор, изпълнен с редици от грижливо подредени рафтове. Някога рафтовете бяха препълнени с образци на великолепни, загадъчни, смъртоносни магии, но сега бяха останали само стотици книги и записи.
Хризалис, изчезнала. Хадес, разбит. Семейството му беше мъртво. Не му бяха останали никакви крепости. Дори тази не беше в безопасност. Тя вече беше пробита веднъж.
Анданте огледа стаята, после се обърна. Точно отвъд преддверието малък екип от демони чакаше безстрастно. Зад тях бяха подредени празни сандъци.
– Опаковайте всичко – заповяда той. – Не оставяйте нищо след себе си.
Като вдигнаха щайгите, демоните послушно влязоха в хранилището. Анданте ги наблюдаваше как разглобяват хилядолетната история на семейството му, записи, които не бяха докосвани от векове.
Времето на Хризалис беше приключило, но когато една епоха свършваше, винаги започваше друга.
Епохата на майсторите тъкачи от Хризалис щеше да дойде отново.

Назад към част 29

Част III

Говориха си с часове.
Лире се наслаждаваше на всяка дума на Клио и все още жадуваше за още. Завързани заедно в огромното легло, той я притискаше, докато тя описваше регентството си и предизвикателствата при отглеждането на сестра си. Клио беше влязла в тези роли без опит и обучение, но се беше научила бързо – както винаги.
Докато тя говореше, той не можеше да спре ръцете си да се плъзгат по нея – да галят кожата ѝ, да проследяват лицето ѝ. От време на време я прекъсваше с целувка, без да може да чака повече. Тя сякаш нямаше нищо против.
Виждаше знаците на изминалите години в израженията ѝ, в езика на тялото ѝ, в каданса на речта ѝ. Говореше по-внимателно, отколкото преди, в думите ѝ се долавяше замисленост. Държеше се малко по-строго, стоеше изправена, дори когато вървеше гола из стаята, окъпана в лунна светлина. Около нея витаеше атмосфера на сериозност, безгрижният дух, в който той се бе влюбил, бе обременен от нейните отговорности.
Това нямаше значение. Това не променяше нищо. Малките разлики го караха да я желае още повече – да открие всичко, което можеше да знае за нея сега.
Когато дойде неговият ред да говори, той се затрудни с какво да започне. За него раздялата им не беше нищо повече от години на скука – прекъсвана от спиращи сърцето приключения, предприети с Аш. Въпреки това тя слушаше с възторг.
Но само няколко минути след като разказа за съдбовната нощ в консулството в Бринфорд, когато всичко се е променило, тя го прекъсна.
– Чакай, чакай. – Тя се подпря на един лакът. – Тази стажант-консул – тя се казва Пайпър?
– Да?
– Дъщерята на главния консул? Зелени очи, кестенява коса?
– Да – повтори той невярващо. – Ти познаваш ли я? Откъде? Кога отиде в консулството?
– Била съм само два пъти, преди пет години. Първия път бях с теб, а втория път откраднах другата им кола, за да те спася от Бастиан. – Усмихвайки се на шока му, Клио се свлече на възглавниците, а косата ѝ се вееше около нея. – Познай кой ме закара в града?
– Какво? Няма как! – Устата му увисна отворена. – Пайпър? Но тя беше на 12 години? Тринайсет?
– Да, приблизително на толкова. Толкова ли е безстрашна и готова за неприятности, колкото беше тогава?
– Вероятно дори повече. – Той поклати глава, опитвайки се да подреди мислите си. – Пайпър ми помогна да се спася преди пет години? Никога не е споменавала нищо за това.
– Не съм ѝ казвал името ти. Тя знаеше само, че спасяваме инкуб от сигурна смърт. – Клио повдигна вежди. – И ти никога не си я виждал в някакъв момент, нали?
– Не… мисля, че спомена една жена консул, но не разбрах, че имаш предвид млад чирак. – И тъй като Лире никога не говореше за Клио с никого, Пайпър не можеше сама да направи връзката. – Не мога да повярвам, че тогава това е била Пайпър.
Клио се захили на недоверието му, после хуморът ѝ рязко изчезна, заменен от строга гримаса.
– Лире, ти не си спал с нея, нали? Твърде стар си за нея.
– Ей, не съм толкова стар…
Тя се задъха.
– Спал си, нали?
– Не – изхърка той. Чувствайки се малко срамежлив – или може би малко виновен – добави: – Може би се опитах няколко пъти, все пак.
Клио се намръщи, после въздъхна.
– Непоправим.
– Не се прави на изненадана. Знаеше, че съм непоправим още от момента, в който ме срещна.
Усмивката ѝ отново разцъфна, отмивайки лекото безпокойство, което се бе породило у него, когато бе заговорила за сексуалния му живот. Чакането да се събере отново с нея не беше възможно за него, но другите жени, с които си беше лягал през годините, бяха само разсейващи фактори.
Само една жена можеше да означава повече за него. Само една жена бе докоснала сърцето му.
Той придърпа устата на Клио към своята и я целуна – дълго и дълбоко. След няколко задъхани минути тя се отдръпна.
– Разкажи ми какво се случи. – Сините ѝ очи се спуснаха към белязаната му буза. – Разкажи ми всичко.
Той поднови разказа и колкото повече се задълбочаваше в историята, толкова по-широки ставаха очите ѝ. Тя сякаш не дишаше, докато той описваше последния сблъсък в Подземния свят, който бе променил самия пейзаж на царството.
Когато свърши, тя замълча, докато попиваше всичко.
– Хризалис… и семейството ти… Това означава ли, че вече си в безопасност? Не е нужно да се криеш от тях?
– В безопасност от тях, да, но…
Предупреждението на Аш отпреди няколко седмици прозвуча в съзнанието му. Майсторите тъкачи на Хризалис са твърде известни, а ти не можеш да привлечеш такова внимание към себе си.
Той прокара палец по меката ѝ долна устна.
– Хадес и Хризалис оставиха в Подземния свят зейнал вакуум във властта, а другите управляващи фамилии са на лов за тъкачи сега, когато запасите им от готова магия са пресъхнали.
Устата ѝ се сви, докато се опитваше да запази самообладание.
– Иска ми се да беше различно – прошепна той. – Иска ми се да отида с теб в Ирида точно сега, но ще бъде опасно и за двама ни – и за Петрина, ако присъствието ми дестабилизира позицията ти.
Колкото и старателно да се опитваха да го скрият, колкото и далеч от двореца и политиката да беше останал, все някой щеше да открие, че иридианския регент има връзка с инкуб – и колко време след това някой щеше да свърже точките и да разбере самоличността му?
Клио обгърна врата му с ръце.
– Тогава просто ще трябва да почакаме. Следващите пет години вече не изглеждат толкова дълги, колкото преди.
Той я погали по бузата и проследи извивката на едното ѝ ухо.
– Изобщо не е толкова дълго.
– И ще спя по-спокойно, като знам, че сега си в безопасност – или поне в по-голяма безопасност.
Той се опита да не реагира, но дори и след години раздяла тя можеше да прочете лицето му толкова лесно, колкото нейния аспер можеше да разчете магията му.
– Какво? – Очите ѝ се свиха. – Какво е?
Той си пое дъх.
– Моите оцелели братя знаят твърде много тайни на Хризалис. Аш е вързан в Подземния свят и няма никой друг, който да има шанс срещу тях…
В очите ѝ пламна паника, която потъмни синьото лятно небе до цвета на бурни морета.
– Ти ще ги преследваш? Сам?
– Ще бъда внимателен. На този етап възнамерявам само да ги намеря. Няма нужда да се изправям срещу тях, освен ако не се опитат да преобразят Хризалис.
– Ако са се разпръснали, проследяването им ще е трудно. – Тя се намръщи. – Може да отнеме…
– Години – довърши той вместо нея. – Ако изобщо успея да ги намеря. – Той придърпа устата ѝ обратно към своята. – Това поне ще ме занимава, а след пет години…
– След пет години е по-добре да си на тази лей линия и да ме чакаш. – Тя го целуна, а ръцете ѝ се завъртяха в косата му. – В противен случай ще те издирвам.
Той се засмя тихо и отново събра устите им. Не можеше да ѝ се насити. Не можеше да отмести ръцете си от кожата ѝ, не можеше да държи устните си далеч от нейните.
Тя се премести по-близо, притискайки се към гърдите му.
– Разкажи ми повече за Аш и Пайпър. Не мога да повярвам, че се е влюбил! Изобщо не мога да си го представя.
– Той много се поуспокои и най-накрая се научи на сдържаност. С малко помощ от мен, – добави Лире с усмивка. – В наши дни той не убива всеки, който го погледне накриво. – Гласът му омекна, когато си помисли за промените в Аш след Пайпър. – Той не е ядосан през цялото време. Усмихва се повече.
– Аш, усмихва ли се? – Тя се прегърна малко по-близо. – Щастлива съм, че е намерил някого, с когото да се наслаждава на новата си свобода. Бих искала да го видя отново – и Пайпър. Мислиш ли, че тя ще ме запомни?
– Вероятно. Според моето напълно безпристрастно мнение ти си незабравима. – Докато Клио се смееше, той реши, че няма да споменава тази минала връзка между него и Пайпър. Искаше да види реакцията ѝ, когато най-накрая отново щеше да се срещне с Клио.
Пет години. Само допреди дни това му се струваше невъзможен период от време, празна бездна от самота, която никога нямаше да преживее. Но сега, когато я държеше в прегръдките си и знаеше, че тя го обича също толкова страстно, колкото и когато се бяха разделили, чакането не изглеждаше толкова ужасно. Бъдещето не изглеждаше толкова мрачно.
Той зарови лице в косата ѝ, вдишвайки аромата ѝ, и си пожела да го вземе със себе си на Земята.
– Обещах, че никой друг освен теб няма да докосне сърцето ми. Но в този ден се страхувах да кажа думите, които наистина имах предвид.
Тя остана неподвижна, а във внезапното ѝ напрежение се появи крехкост.
Той се наведе назад, повдигна брадичката ѝ и я погледна в очите, докато изричаше думи, които никога досега не бе изричал пред никого.
– Обичам те, Клио.
Очите ѝ се разшириха, залети от внезапни сълзи.
– И ще те обичам до края на проклетия си живот – добави той. – Поздравления за цял живот с един възбуден инкуб, който те преследва, опитвайки се да свали дрехите ти.
От нея се изтръгна смях, който се улови на ръба на ридание.
– Така разваляш романтичен момент с вулгарност, Лире.
Той се усмихна и се претърколи върху нея.
– Искаш да кажеш, че не искаш да ти свалям дрехите?
– Аз не нося никакви дрехи.
– Добре. – Той я целуна, губейки се в момента. Бъдещето можеше да почака. Следващите пет години нямаше да са лесни, но той можеше да се справи с тях. Щеше да преживее времето, когато щеше да бъде сам, а после щяха да бъдат заедно.
Как ще изглежда това, какъв ще бъде общия им живот, той не знаеше. Но това нямаше значение.
Заедно. Това е всичко, което искаше. Това е, което щеше да чака.
И точно сега, макар и само за една нощ, той имаше точно това.

Назад към част 28                                                     Напред към част 30

Част II

Укрепленията на Алдрендахар не бяха красиви като стените на столицата на Ра, но бяха далеч по-внушителни.
Клио изпъна врат назад, докато преминаваше през високите порти на пустинния град. Топлината се издигаше от всяка повърхност на блестящи вълни, а ясното синьо небе контрастираше с оранжевите дюни, които обграждаха Алдрендахар. Стъпките ѝ се забавиха, докато пресичаше прашните плочи, а демоните, които се занимаваха с делата си, течаха около нея като речно течение. Зад нея четирима телохранители-нимфи оглеждаха суетата внимателно.
Вниманието ѝ се отклони, уловено от спомените за това място. Беше се връщала няколко пъти след онази трагична нощ преди пет години, но повечето ѝ посещения на територията на Ра се състояха в луксозната столица. Да се върне отново…
– Регент Нереид.
Тя започна да се ослушва за толкова близкия глас. Обърна се и видя, че до нея стои грифон с прибрани на гърба крила и добре мускулест торс, който се показваше под късата риза тапа.
Дълбока качулка беше нахлузена на главата му, засенчвайки лицето му от палещите следобедни слънца, но дори да не беше разпознала мелодичния му глас, можеше да го идентифицира само с един поглед. Изпод тапата му надничаше ярък бял белег, който бележеше мястото, където сабята на брат ѝ бе пронизала гърдите му.
– Ваше Височество, – промълви тя. – Оставате днес инкогнито?
– Официално не съм тук. – Мийзис ѝ се усмихна изпод качулката си. – Благодаря ви, че дойдохте в толкова кратък срок.
– Предупреждението от една седмица не е толкова кратко и съм облекчена, че не се наложи да чакам по-дълго. През цялото време изгарях от любопитство.
Той учтиво предложи ръката си и тя постави пръстите си в свивката на лакътя му, оставяйки го да я преведе през площада. Стражите ѝ я последваха, а към тях се присъединиха два високи, широкоплещести грифона – стражите на Мийзис, маскирани като цивилни.
Поканата му преди седмица я беше изненадала. Обикновено срещите им бяха изпълнени с формалности, графици и уморителни фанфари сред местната аристокрация. Молбата му да се срещне с него в граничния град колкото се може по-незабележимо беше първа. Умираше от желание да попита какво се случва, но на публично място с възможни подслушвачи около тях преглътна въпросите си.
Вместо това попита:
– Как са сестрите ти?
– Достатъчно добре. Те все още скърбят за Маасехет, а Маскенет се приспособява към новата си позиция на престолонаследница, но духът им се оправя. – Той поведе Клио по оживените улици, като се провираше сред другите демони. – Как е Петрина? Маасика разказваше за празнуването на шестнадесетия ѝ рожден ден през по-голямата част от месеца.
Усмихвайки се при спомена за сестра си, която се разхождаше из двореца в бална рокля и изглеждаше толкова пораснала, Клио осведоми Мийзис за последните постижения на Петрина. Тя също така се отдаде на някои мърморещи оплаквания от непостоянството на тийнейджърите; като по-големия брат и отговорен за сестрите си, Мийзис можеше да е съпричастен.
Криволичещият им път през града постепенно се насочи към цитаделата. Тя не беше сигурна дали Мийзис избира заобиколен маршрут, за да отблъсне някой, който може да ги наблюдава, или се наслаждава на редкия шанс да се разходи из града си като всеки друг гражданин.
Спуснаха се по една широка улица и попаднаха на обширен площад с искрящ извор в центъра. Преди пет години в далечния край на площада се издигаше висока наблюдателна кула, но след срутването ѝ основата ѝ бе превърната в площадка с каменен паметник, на чиито полирани плочи бяха издълбани имената на загиналите в конфликта, разрушил кулата.
По-близкият край на площада беше претъпкан с демони, които стояха в благоговейно мълчание. Разположена пред кристалния извор, млада жена, облечена в семпли бели дрехи, с дълга коса, която се спускаше по гърба ѝ между крилата, се изправи пред мъж, който носеше също толкова скромно облекло в същия нюанс на бялото. Двамата се държаха за ръце и се взираха в очите си, сякаш в цялото царство нямаше никой друг.
– Сватба? – Промълви Клио изненадано. Нещо болезнено се изкриви в нея.
– Обред на обединението. – Мийзис спря да гледа, принуждавайки Клио да спре с него. – Подобно на сватба, но за нас изричането на клетви придобива съвсем нов смисъл.
С всеки свидетел на площада, който можеше да различи истината и искреността, обещаването на доживотен ангажимент не беше лесна работа. Тя наклони глава, опитвайки се да чуе тихите думи на водещия церемонията грифон.
– Не е толкова романтично, колкото си мислиш, – промърмори Мийзис.
– Можеш ли да чуеш какво казва?
– Не, но съм ръководил доста церемонии по сключване на съюз. – Той сви рамене. – Задължение, което идва с титлата ми.
– Толкова е мрачно, – отбеляза тя. – Странно е да виждаш грифони толкова притихнали. Дори дрехите им са обикновени.
– При ритуала на обединението се присъединяваш към партньора си в най-общия си вид. Прости дрехи в скромно бяло, без грим, бижута или боя за тяло. Егото и суетата остават настрана. – Той я погледна, а в очите му блесна забавна искра. – Бурното парти се случва след церемонията.
Тя се засмя.
– За момент почти се притесних. Грифон не организира парти? Неразбираемо.
Отклонявайки се от тържествения вид на скорошната двойка, тя побърза да излезе от площада. Мийзис застана в крачка до нея, оставяйки я да ускори темпото си и без да коментира внезапното ѝ желание да си тръгне.
Вътре в цитаделата на мястото на шума настана приятна тишина. Тя очакваше Мийзис да я заведе до залата за срещи на главното ниво, но той прекоси фоайето и тръгна нагоре по голямото стълбище.
– И така – подкани го тя, след като вече имаха подобие на уединение, – ще ми обясниш ли защо ме повика? Обидих осем благородници и един сановник, като забавих молбите им.
Темпото му се забави.
– Предполагам, че си в течение на всичко, което се случи преди месец – както на Земята, така и в Подземния свят?
Преди около четири седмици кралствата бяха разтърсени от конфликт, какъвто демоните не бяха виждали от пет века. Разположението на властта – както политическа, така и магическа – се беше променило драстично и Подземният свят беше в състояние на пълен катаклизъм.
Тя кимна предпазливо.
– Доколкото мога да бъда информирана, като се имат предвид безумните слухове, които се носят. Чувал ли си нелепата история за гигантски дракон, който летял над Бринф…
Той се спъна в едно стълбище. Хвана се за парапета и бързо се изправи, крилата му се разтвориха, а после се затвориха.
Тя се загледа. Никога досега не беше виждала Мийз да се спъва в нещо, камо ли в напълно неподвижно стъпало.
– Драконът. – Той прочисти гърлото си. – Това не е слух. Аз самият го видях.
Устата ѝ се отвори.
– Не можеш да говориш сериозно.
– За съжаление, много сериозно. Ако се случи да посетиш Подземния свят в бъдеще, не ти препоръчвам да влизаш на територията на Тарот без покана.
– Територията на Тарот? – Тя се втурна след него, докато той продължаваше нагоре по стълбите. – Задръж, Мийзис. Какво точно знаеш? Защото очевидно знаеш някои неща, за които не съм информирана!
Историите за битките, водени на Земята и в Подземния свят, разпространяващи се като горски пожар сред демоните от всички царства, ставаха все по-неправдоподобни през последните седмици. Нейните агенти не бяха представили солидни доклади за нищо, но ако разказа за дракона беше верен, какви други безумни слухове можеха да са по-скоро факт, отколкото измислица?
Мийзис се запъти към залата за гости, като изведнъж се движеше решително.
– С удоволствие ще ти разкажа, но не мисля, че искаш да го чуеш от мен.
– Какво имаш предвид?
Той спря в началото на залата за гости и даде знак на пазачите им. Те спряха на мястото си, а Мийзис и Клио продължиха сами по коридора. Намръщената ѝ физиономия се задълбочи, когато той спря пред една врата – същия апартамент, в който беше отседнала преди пет години.
– Мийзис, не съм прекосила пустинята, за да стигна дотук. Използвах лей линията, както винаги, и нямам нужда да си почивам.
Той докосна вратата и се вгледа в дървото, сякаш виждаше през него.
– Минаха пет години, откакто се запознахме, Клио. Мислиш ли, че сме се променили за това време?
Тя замълча, а вниманието ѝ се изостри при рязката смяна на темата.
– Бих казала, че си се променил.
Младият принц, с когото се запозна по време на първото си посещение тук, се бе втвърдил през сезоните, хумора му бе потиснат от напрежението, което сякаш винаги носеше в себе си, състраданието му бе смекчено от отговорността, а тъпата му сила се бе превърнала в острие заради изискванията на длъжността му. Но в сърцевината си честта и почтеността му все още бяха силни.
– А ти? – Очите му преминаха през тиловата ѝ пола и бялата ѝ блуза, украсена с огърлици от скъпоценни камъни. – Промени ли се?
– Предполагам, че да. Да бъдеш регент не е лесно… – Тя си спомни за момичето, което с измама беше влязло в Хрисалис с намерението да открадне магия от името на брат си. Сега по-младата ѝ същност ѝ се струваше чужда.
– Предполагам, че всички сме пораснали. – Промърмори Мийзис. Преди тя да успее да попита кого има предвид под „всички“, той ѝ се усмихна, което изглеждаше почти… нервно. – Ако искаш да си тръгнеш, твоите стражи могат да те отведат направо до лей линията.
– А? – Каза тя объркано. – Какво…
– В противен случай можеш да останеш колкото искаш. Никой няма да ви безпокои.
– Мийзис…
– Имам някои дела, които трябва да свърша. Ще се видим на пролетния форум. – Той я заобиколи и се отдалечи, като я остави с отворена уста.
Понякога Мийзис можеше да бъде загадъчен, но това беше просто странно. Какво не е наред с него? Дали е получил топлинен удар? Може би не биваше да вярва на твърдението му за дракон в Бринфорд.
В края на коридора той погледна назад. Видя я, че все още стои там, и махна с ръка в жест „побързай“.
– Ще съжаляваш, ако се бавиш твърде дълго – обади се той, преди да изчезне зад ъгъла, а стражите му бяха по петите му, оставяйки двойка обикновени войници от цитаделата да стоят на кръстовището с четиримата ѝ телохранители. Мъжете ѝ я погледнаха с въпросителни погледи и я попитаха дали трябва да се присъединят към нея.
Тя поклати леко глава и бутна вратата. Без да знае какво да очаква – ако изобщо очаква нещо – тя влезе в стаята за гости. Погледът ѝ се плъзна по познатия кът за сядане с шезлонг и маса с напитки, спалнята със завеси, потопения басейн и редицата прозорци от пода до тавана…
Погледът ѝ се спря.
Една фигура се облегна на парапета, обърната към гледката на града. Беше загърнат в рядко срещано в Алдрендахар дълго наметало, качулката беше вдигната и скриваше лицето му.
Сърцето ѝ се разтуптя болезнено.
Мъжът на прозореца се обърна. Тя не можеше да помръдне, тялото ѝ беше замръзнало, а мозъкът ѝ – странно празен. Той се поколеба, после се протегна нагоре и смъкна качулката си.
Слънчевата светлина освети бледата му коса, като направи кичурите бели. Кехлибарените очи с тъмни рамки, интензивни и омагьосващи, се втренчиха в нея.
Подът изпадна изпод краката ѝ. Тя не можеше да мисли. Не можеше да диша.
Лире стоеше срещу нея. Лире, когото не беше виждала от пет години. От когото не беше чувала нищо. За когото никога не бе спирала да мисли. Не беше минала нито една нощ, в която да не мисли за него, да не брои безкрайните седмици, докато се срещнат отново.
Сега той беше тук, стоеше в същата стая като нея, пет години по-рано, отколкото някога е смеела да мечтае. Очите му, по-проникновени, отколкото си спомняше, се впиха в нейните и по съвършеното му лице се появи несигурност.
Тя не спря да мисли. Не спря да се чуди, да се съмнява, да се тревожи защо е тук или какво изпитва към нея. Краката ѝ трепереха, но тя не ги забелязваше.
Тръгна към него.
Той се отдръпна от прозорците и се протегна към нея. В мига, в който ръцете му, топли, силни и истински, обгърнаха горната част на ръцете ѝ, сърцето ѝ почти се пръсна през ребрата. Пръстите ѝ се протегнаха нагоре, стискайки страните на главата му, сякаш можеше да изчезне, ако не го задържи.
След това той я целуна.
Моментът, за който бе мечтала отново и отново, спомените, които пазеше и преживяваше, и които бе издълбала в душата си, за да не избледнеят никога – нищо от това не я подготви за силата на емоцията, която я разтърси до основи. Сърцето ѝ се разтуптя, докато не можа да диша, гърлото ѝ се сви, а тялото ѝ изпадна в безтегловност.
Той се бе поколебал, когато тя влезе за първи път, но в целувката му нямаше никакво съмнение. Нямаше сдържаност в докосването му. Устата му смазваше нейната с настоятелна нужда, но тя се нуждаеше от повече. Пръстите му стиснаха горната част на ръцете ѝ, докато я придърпваше по-близо, но това не беше достатъчно близо.
Тя го целуваше, изгубена в него, хиляди избледнели спомени, които отново оживяваха. Не искаше да го пусне, но накрая се отдръпна, задъхана. Сълзите се стичаха по бузите ѝ, хладни на кожата ѝ, докато погледът ѝ обхождаше лицето му, забелязвайки всеки детайл. Той не беше остарял, но сенки на промяна и нова зрялост докосваха чертите му.
Тя притисна ръка към бузата му, а палецът ѝ нежно разтри последните белези по лицето му – и размаза влагата под очите му.
– Клио. – Гладкият му, хипнотичен глас беше всичко, което помнеше, и още нещо.
– Лире, – захласна се тя.
За миг болка изпълни очите му – години самота и копнеж се натрупаха в погледа му. После я придърпа към гърдите си, обгърна я с цялото си тяло и я притисна към себе си.
– Липсваше ми, – прошепна той в косата ѝ, а думите се пречупиха. – Липсваше ми толкова много.
Обзета от емоции, тя зарови лице в гърдите му и заплака. Колко ли нощи бе лежала будна, чудейки се дали той все още мисли за нея? Чудеше се дали все още я иска след всичките тези години? Чудеше се дали ще спази обещанието си?
Вече не се съмняваше, а душата ѝ я болеше от осъзнаването, че той я обича – че все още я обича.
– Докога? – Попита тя, когато ръцете му се отпуснаха достатъчно, за да може да говори. – Колко дълго можеш да останеш?
– Толкова, колкото можеш.
Тогава един ден. Може би два, ако изпрати съобщение на Петрина, че ще закъснее. Изведнъж беше болезнено благодарна, че Мийзис беше уредил това толкова внимателно – тайна среща, която нямаше да изложи на опасност нито нея, нито Лире.
– Имам хиляди въпроси – издиша тя и придърпа лицето му надолу. – Искам да знам всичко.
– Добре. – В потъмнелите му очи проблеснаха искрици хумор. – Можем просто да седнем на масата и да наваксаме на чаша чай, или…
– Или какво?
В отговор той затвори устата си върху нейната. Тя плъзна ръце около врата му, а пръстите ѝ се заплетоха в косата му. Въпросите ѝ нямаха значение. Всичко, което искаше да знае, можеше да почака.
Нямаше нужда да говорят. Не им трябваха думи.
Все още я целуваше и я поведе назад към леглото, а ръцете му дърпаха дрехите ѝ. Като смъкна наметалото от раменете му, тя издърпа ризата му нагоре по корема. Докато стигнат до леглото, повечето от дрехите им бяха разпръснати по пода.
Отново в прегръдките му тя се почувства истински жива за първи път, откакто той изчезна в линията на лея, притиснал ръка към сърцето си в мълчаливо обещание. Не знаеше, че може да изпитва толкова силни чувства, не знаеше, че сърцето ѝ може да побере толкова много емоции. Единствено топлото му тяло под ръцете ѝ я предпази от това да се разлети на милиони парчета. Само докосването му до кожата ѝ я държеше в ред.
Нуждата изгаряше душата ѝ и тя забравяше всичко, освен него.

Назад към част 27                                                                    Напред към част 29

ОЩЕ МАЛКО БОНУСИ

Част I

Лире проследи розовата линия, която пресичаше скулата му. Още две линии, разположени на широчина на пръста, минаваха успоредно на най-горната. Те все още бяха червеникаворозови, но след още няколко месеца белезите щяха да избледнеят до бяло и да се открояват още повече на фона на златистокафявата му кожа.
Той наклони лицето си към огледалото. Горният белег пресичаше средата на тъмната татуировка, която се извиваше под лявото му око. Ако не знаеше, че нападението на брат му е имало за цел да го убие, щеше да предположи, че увреждането на семейния му белег е умишлено.
Така или иначе, предполагаше, че това е подходящо. Той не просто беше напуснал семейството. Беше го и разкъсал.
Намръщен, той излезе от банята. Кралското легло в главния апартамент го примамваше, но той продължи към основната стая, а босите му крака се движеха безшумно по дървените подове. Пренебрегна хартиената торба с хранителни продукти на гранитния остров – вечерята чакаше да бъде приготвена – и потъна на плюшения диван до балконските врати.
След толкова месеци спане на земята сивата тъкан и дълбоките възглавници бяха почти прекалено меки. Издърпа краката си на седалката и се сви, като се загледа през тъмния прозорец в тихата улица четири етажа по-долу.
Този апартамент беше най-хубавия от многото, които притежаваше. Имаше и по-хубави места – затворени комплекси с денонощна охрана, но това му беше достатъчно. Всъщност беше прекалено добър. Не че не можеше да си го позволи, но беше също толкова щастлив и в уютна, чиста дупка в стената.
Другите му апартаменти в Бринфорд обаче в момента не бяха в най-добро състояние. Единият беше компрометиран – претърсен от префектите преди половин година, а другия беше изгорял до основи. Много сгради в централната част на града бяха пострадали от пожар – да не говорим за дупките от куршуми.
Тъй като зад прозореца нямаше нищо интересно за гледане, той се претърколи по гръб и се загледа в тавана. Тиктакащият часовник на камината отекваше в тихата стая.
Мислеше, че ще се наслади на тишината и спокойствието. След безкрайното криене, бягане и битки няколко седмици се радваше на отдиха, но започна да се чувства неспокоен. А под него се криеше все по-упорита болка.
Повдигна едната си ръка и изучи пръстите си, като си спомни за светещите червени линии на кръвното проклятие, които се бяха увили по ръката и ръката му. Преди пет години бе убил баща си и бе инсценирал собствената си смърт. В продължение на пет години се бе преструвал на безполезен, кокетен инкуб, който се спотайваше из Земята и поемаше полуредовни задачи за зареждане на квартири, за да ограничи въпросите за това как си изкарва доходите.
Сега всичко се беше променило. Лире вече не трябваше да се крие. Не му се налагаше да се преструва на нещо друго, на нещо по-малко. За пръв път, откакто си спомняше, беше свободен.
Но това не беше достатъчно. Това не беше истинска свобода.
Той спусна ръката си и затвори очи. В съзнанието му се оформи лице – вълни от мека руса коса, усмихнати розови устни, искрящи очи като лятно небе. Дали през годините мозъкът му беше размътил спомените си за нея?
Лире беше свободен от семейството си, но все още трябваше да бъде предпазлив. С унищожаването на Хризалис всички видове могъщи демони от подземния свят – от военачалници до престъпни босове – бяха отрязани от магията, на която разчитаха. Търсенето на квалифицирани тъкачи беше скочило до небето. Вече беше чувал за изкупени или изчезнали дребни тъкачи в района. А те не бяха на нивото на майсторите тъкачи от Хризалис.
Не можеше да се хвали с тъкаческите му умения. Не можеше да привлича вниманието към себе си – а да влезе в Надземния свят, за да свали на краката си регентката на Ирида, вероятно се смяташе за привличане на вниманието към себе си. Дори да беше готов да рискува собствената си безопасност, не можеше да рискува нейната.
Освен това последното нещо, което искаше да направи, беше да подкопае позицията ѝ. Всяко общуване с инкуб означаваше автоматичен скандал, особено за един надземен човек.
Издърпа мека възглавница от дивана и я притисна към лицето си, за да блокира светлината. Защо изобщо трябваше да се занимава с такива декоративни глупости? Сигурно бяха дошли с апартамента, който беше купил напълно обзаведен. Определено не беше похарчил допълнителни пари за възглавници.
Настани се по-удобно, дъхът му се забави, а напрежението се изплъзна. Нещата може и да не бяха перфектни, но бяха по-добри. Предимно. Единственото подобрение беше компанията. Аш и Пайпър се бяха превърнали в семейство за него повече, отколкото някога са били истинските му роднини, и той бе свикнал да прекарва цялото си време с тези две упорити деца.
Е, ако трябва да бъдем честни, те не бяха деца – особено Аш, но в момента, в който двамата се окажеха в една стая заедно, общата им способност да вземат зрели решения падаше като от скала. Това беше колкото забавно, толкова и разочароващо.
Те му липсваха, но трябваше да свикне с това. Аш нямаше да напусне Подземния свят скоро, а Лире нямаше намерение да следи Пайпър. Тя беше заета със собствените си дела, а освен това гордостта му сериозно се противопоставяше на идеята да я следва като бездомна котка, която се надява на внимание.
Часовникът тиктакаше шумно, единствения звук в безжизнения апартамент. Мислите му се отдалечаваха, приближавайки се към съня.
Заклинанието за изминаване на пътя пред вратата му прозвуча силно в главата му.
Лире се изправи, изстрелвайки възглавницата през половината стая. Чу се тихо почукване и когато очите му се насочиха към вратата, той автоматично се преобрази в човешкия си блясък. Какво, по дяволите? Нямаше как Аш да се върне. От предишното им сбогуване беше изминал само месец, а освен това драконианеца не знаеше, че този апартамент съществува.
Всъщност само един демон знаеше за този апартамент.
Лире размърда крака от дивана, но преди да успее да се изправи, защитите му проблеснаха и потъмняха. Вратата се отвори и разкри посетителя.
– Колко време възнамеряваше да ме караш да стоя тук?
Лире огледа демона – от разрошената му руса коса до фините му кожени ботуши, после до жълтозелените му очи.
– Какво правиш тук, Мийзис?
Грифонът влезе вътре и затвори вратата.
– Нима не ми се полага да съм тук? Не си изпратил съобщение да се отменя.
Лире се намръщи.
– Чакай, коя е датата?
Сваляйки якето си, Мийз го хвърли върху един стол.
– Срещаме се по едно и също време два пъти годишно през последните пет години, а ти не можеш да си спомниш датата?
– Знам тази дата. Не знам днешната дата, макар че предполагам, че си отговорил на въпроса ми.
Спускайки се на противоположния край на дивана, Мийз изучаваше белязаната буза на Лире.
– Значи си жив.
– Разбира се, че съм жив.
– Не знаех със сигурност. – Мийзис сви рамене. – Видях Аш и Пайпър, но те не те споменаха и не можах лесно да насоча разговора в твоя посока.
И той не би попитал, защото защо принц на Ра би се интересувал от съдбата на един инкуб? Доколкото Аш и Пайпър знаеха, Лире и Мийзис се бяха запознали съвсем наскоро.
Лире отново издърпа краката си на дивана. Може и да се чувстваше зле, че пази тайни от Аш, но драконианеца беше скрил своя дял от шокиращи изненади през годините.
– Причината, поради която забравих датата – призна Лире, – е, че реших, че сделката ни е прекратена.
– Защо да не е?
– Ами. – Лире отбеляза на пръстите си всяка точка. – Не съм толкова анонимен, колкото бях преди. Имаш да възстановяваш и други неща за вършене. Подготвил си ме за засада. А и се опита да ме убиеш.
– Кога се опитах да те убия?
Лире вдиша дълбоко, контролирайки гнева си.
– Пайпър пое вината вместо мен, както може би си спомняш.
Веждите на Мийз се смръщиха, после разбирането изглади изражението му.
– А, това. – Той се премести неудобно. – В крайна сметка аз съм отговорен, но само защото не осигурих пълната лоялност на хората си.
– Какво имаш предвид?
– В някакъв момент Маасехет реши, че опитите ми да възстановя Сахар са недостатъчни. Тя съблазни верността на един мой войник и той заложи капана – всъщност и двата капана. Аз също не знаех за засадата.
Съдейки по очевидното неудобство на Мийзис, той казваше истината. Ако по-голямата му сестра наистина е застанала зад гърба му, това би обяснило защо Мийзис не толкова деликатно е помогнал на опита за бягство на Лире и Сейя след засадата. Лире се чудеше за това, особено след като веднъж Мийзис го беше предупредил, че ако някога се стигне дотам, ще убие Лире, преди да разкрие тайното им споразумение.
Той се замисли и реши да се довери на думите на Мийзис. Преди последните им приключения принца никога не беше давал повод на Лире да не му се доверява. Обяснението му не оправдаваше някои от другите неща, които беше направил, но Лире предполагаше, че може да остави миналото да лежи.
– Сезонът беше странен – добави Мийз, подпирайки се с ръка на облегалката на дивана. – Подозирам, че следващите няколко години ще бъдат всичко друго, но не и рутинни.
– Това няма да ме изненада. – Толкова много неща се бяха променили – не само лично за Лире, но и за Подземния свят, за Надземния свят и за Земята. – Тук си, за да поръчаш нещо?
– Имам десетина спешни поръчки и още двайсет-трийсет, след като свършиш тези.
Ларе се ухили.
– А. За това. Няма да съм на разположение през следващото време. Имам някои неуредени въпроси, за които трябва да се погрижа след… всичко.
– Мога ли да те убедя да отложиш тези други дела за няколко месеца?
Лире въздъхна. Вече се беше забавил повече, отколкото трябваше. Какво са още няколко месеца?
– Предполагам. Но само спешните неща.
– Достатъчно справедливо.
Заигравайки се с ръба на възглавницата – различна от възглавницата, която лежеше в средата на пода – Лире пренебрегна облекчението си от забавянето на следващата мисия. Отлагането и разсейването бяха новите му най-добри приятели.
Мийз се премести, неочаквано напрежение се появи в езика на тялото му, сякаш се подготвяше за нещо.
– Облекчен съм, че си жив и здрав – започна той, после се поколеба, а светлите му очи потърсиха лицето на Лире. – Но има и някой друг, който също като мен нямаше как да открие съдбата ти.
Лире помръкна, погледът му се отклони от принца.
– Не разполагам с никакъв начин да се свържа с нея. Не мога да отида в Ирида.
– И аз така разбрах. – Дълъг момент на мълчание. – Пет години по-късно, Лире, а ти все още реагираш на всяко споменаване на нея по същия начин. Никога ли не е избледняла?
Той не каза нищо. Нежната симпатия беше заразила гласа на Мийз и на Лире това не му харесваше. Той не искаше съжаление. Искаше следващите пет години да побързат по дяволите. Искаше да стои на онази есенна поляна, с лей линията зад гърба си и с ново бъдеще пред себе си.
Оставаше му още половин десетилетие. Толкова дълго време за чакане, а следващите години щяха да бъдат още по-трудни от изминалите пет. Аш и Пайпър се движеха напред, протягаха се към нови, по-велики неща, но Лире беше хванат в капана на застоя, чакаше и чакаше, и чакаше.
– Ако искаш – промърмори Мийз, – мога да ти предам едно съобщение.
Лире затвори очи, като отново видя лицето ѝ. Беше минало толкова много време. Годините на разсеяност не бяха избледнели от неговата обсебеност, но какво, ако нейната беше отслабнала? Можеше ли да чака още пет години, да се надява, без да знае?
Той отвори очи, когато в него прехвърчаха искри от нервно вълнение.
– Ако искаш да помогнеш доброволно – каза той на Мийзис, – имам по-добра идея.

Назад към част 26                                                             Напред към част 28

Дванадесета история
Отприщване на бурята (гл. 33)

Част I
Аш

Аш погледна към суровата гледка. Базалтови планини пронизваха небето с остри върхове, а скалистите им страни се спускаха в стръмни долини, където гори от високи дървета с червени листа се протягаха към непостоянните слънца на Подземния свят. Това беше суров, суров пейзаж, който наказваше всеки, който не беше подготвен за него.
Но той беше и величествен. Свиреп. Честен. Той беше дом.
Сгъвайки крилата си по-плътно на гърба си, той погледна до себе си. Лире стоеше с ръце в джобовете, а погледът му бавно пътуваше по върховете. Усетил вниманието на Аш, той се обърна, а полуусмивката му дръпна хоризонталните белези по бузата му. Дори след три цикъла Аш намираше тези малки несъвършенства по лицето за смущаващи.
– Как се чувстваш? – Думите на инкуба прозвучаха закачливо, но кехлибарените му очи бяха необичайно сериозни. – Да притежаваш собствена планинска верига и всичко това?
– Не бих казал, че я притежавам. – Никой не би могъл да завладее или да притежава тази неукротима територия.
– Е, това е твоята територия, така че е достатъчно близо, нали?
– Предполагам. – Аш премести тежестта си неудобно. Поглеждайки назад, той можеше да види точната последователност от решения, които го бяха довели до превръщането му във Военачалник на Тарот, но всяка стъпка беше просто следващият необходим ход на дъската. Беше работил за унищожаването на Самаел и за съживяването на драконианския народ, да стане техен военачалник никога не е било негова цел.
Тенрю, от друга страна, смяташе това за своя съдба.
Той хвърли поглед към празното небе, в което слънцата пламтяха по синия простор. Тенрю беше мъдър в много отношения, но не беше всезнаещ. Дори древният дракон не можеше да убеди Аш да вярва в съдбата.
Връзката му с Тенрю беше тихо топлинно петно дълбоко в него. Спящ огън, който чакаше да се разгори при завръщането на великия дракон. Засега Тенрю се бе оттеглил в друг свят, за да спи и да възстанови силите си. Дрямката му можеше да продължи години или животи. Аш нямаше да разбере, докато драконът не се върне – ако изобщо се върне.
– Странно – промърмори Лире, като се намеси в мислите на Аш. – Можеше ли някога да си представиш, че всичко ще се развие по този начин?
Изглежда, че Аш не беше единственият, потънал в дълбоки мисли и стари спомени. Погледът на Лире бе вперен в далечния хоризонт, където на стотици километри от него Асфодел лежеше в руини.
Новата им реалност все още потъваше в съзнанието им. Самаел беше мъртъв, Асфодел – разрушен, властта на Хадес – сломена. В някакъв момент Аш и Лире щяха да се тревожат за това какво ще последва, коя нова сила ще заеме мястото на Хадес в подземния свят, но засега можеха да се отпуснат. За първи път двамата познаваха свободата без страх от ловците.
– Помниш ли? – Погледът на Лире се премести от хоризонта към Аш. – Онази нощ преди години? Докато бях още… попитах дали ще избягаш от Асфодел, ако можеш, а ти ми каза…
– За един удар на сърцето – довърши Аш и се усмихна кратко. – Тогава нещата бяха различни, нали?
– Да. Спомням си, че малко след това се опита да ме убиеш. – Лире си пое дъх. – Тогава не мислех, че бягството е възможно.
– И двамата имахме нужда от помощ – промълви Аш. – Къде отиваш сега?
Лире примигна на внезапния въпрос.
– Обратно към Земята. Бринфорд.
– И след това?
Лире сви рамене.
– Но ти ще останеш на Земята, нали? – Очите на Аш се присвиха. – И няма да отидеш в Надземния свят?
Както винаги, когато Аш повдигаше тази тема, лицето на Лире се сви. Той гледаше втренчено и не казваше нищо.
– Не можеш да отидеш – каза му Аш и му се искаше да смекчи думите. Но Лире трябваше да го слуша – да се подчинява. – Дори без Самаил и Хадес не е безопасно. Майсторите тъкачи на Хризалис са твърде известни, а ти не можеш да привлечеш такова внимание към себе си.
Лире отвърна поглед, но не и преди Аш да види проблясъка на болката.
– Знам.
– И така, какви са плановете ти? – Настоя Аш. Трябваше да попита по-рано, вместо да чака буквално минути преди заминаването на Лире, но беше забравил за причините, поради които Лире можеше да направи нещо глупаво като да се промъкне в Надземния свят.
Лире наклони глава назад, като примигваше на слънчевата светлина.
– Тъй като отсъствах за известно време, трябва да проверя имотите и финансите си, може би да подбера няколко работни места. Знаеш ли, скучни неща. След това… ще започна да ловувам.
Дъхът на Аш секна.
– Останалата част от семейството ти?
Той кимна.
– Трябва да ги намеря. Ако са се разпръснали и са тръгнали по свои пътища, тогава каквото и да става, могат да правят каквото си искат. Но ако се опитат да реформират Хризалис, това може да е проблем, особено ако знаят как да пресъздадат рецепторите на лей-линията.
– Трябва да ме изчакаш. – Не му харесваше идеята Лире да тръгне след останалите му братя. – Това не е нещо, което трябва да правиш сам.
Лире се усмихна, но изражението му беше замечтано, почти тъжно.
– Да те чакам… докога? Не мисля, че ще имаш такова свободно време за известно време.
Аш се намръщи, неохотно съгласявайки се. Той все още не знаеше какви отговорности му носи титлата военачалник, но идеята, че може да изчезне в опасна ескапада за месеци или по-дълго, не му се струваше вероятна.
– Освен това – добави Лире. – Може би ще те изненадам, но ми е адски гадно от всички тези глупости за Кошмарен ефект. Нямам търпение отново да заспя както трябва.
– Все пак не трябва да се опитваш да го правиш сам – настоя Аш, твърде свикнал с преструвките на Лире, за да се поддаде на смяната на темата. – Ами Пайпър?
Лире поклати глава.
– Тя е неподходящият човек за тази работа.
Аш се поколеба, после въздъхна. Не, Пайпър не беше подходящият тип боец, който да се изправи срещу майстор тъкач. Той прецени Лире, като добре съзнаваше, че не може да спре приятеля си да направи каквото е решил.
– Бъди внимателен – каза той накрая. – И ако се наложи да ги отстраниш, ела първо за мен. Аз не съм окован тук.
– Ще бъда внимателен – обеща Лире. Той погледна през рамо към далечния край на платото. Входът към драконовския град не беше нищо повече от сенчеста пукнатина в планинския склон. – Пайпър идва ли или какво?
Аш изпрати бърза мисъл на Зви и получи в отговор лутания от мърморещи оплаквания.
– Зви имаше проблеми с намирането ѝ. Вече са на път.
Лире въздъхна.
– Тя ще ми крещи, нали?
– Да.
– И ще ми се скара.
Аш кимна.
– А после ще ме погледне с онзи тъжен поглед, при който очите ѝ стават големи, а челото ѝ се набръчква с онази сладка бръчка. – Лире се намръщи. – Не мисля, че тя дори осъзнава, че прави това.
– Надявам се никога да не разбере.
Лире се ухили.
– Ако разбере, ще бъдеш обречен. – Той повдигна вежда. – Напоследък тя често те гледа с тъжни очи. Все още ли планира да си тръгне?
През него се стрелна стрела на безпокойство.
– Доколкото знам.
– Тя не е говорила с теб за това?
– Нито дума. Нещо друго я притеснява – повече от това да замине за известно време. Но не знам какво.
– Опитвал ли си се да я попиташ, нали знаеш?
Аш сви рамене.
– Реших, че ще ми каже, когато е готова.
Лире го погледна, после въздъхна.
– Аш, приятелю мой, имаш още много да учиш за жените.
– Защо да я насилвам, ако тя не иска да говори за това?
– Защото жените обичат да се задушават за глупости, които иначе биха могли да бъдат решени за нула време – информира го Лире. – И ако просто бяхте говорили с нея преди няколко цикъла, тя нямаше да има време да се изнервя толкова много за това. Тогава можеше да се съсредоточиш върху това да я накараш да се разстрои по друг начин.
Аш изхърка при последния коментар – тонът на Лире не остави съмнение за какви „други начини“ говори – и спря.
– Чакай, знаеш ли какво я притеснява?
– Разбира се.
– Тя ти каза?
– Не – каза весело Лире. – Но това е доста очевидно, нали знаеш.
– Може би за теб – изръмжа Аш. – Ако знаеш, кажи ми вече.
– Хм. Не, не мисля така. Трябва да разбереш тези неща без моята помощ.
– Но…
– Това е просто различен вид умение. Ще се научиш. – Може би усещайки притеснението му, Лире успокоително стисна рамото му и се усмихна. – Тя е луда по теб, човече. Няма да се откаже от теб и сега, независимо какво ще се случи.
С наближаващото присъствие на Зви, което го предупреждаваше, че Пайпър е почти там, Аш само кимна. Надяваше се, че Лире е бил прав. Емоциите не бяха силната му страна, а и нямаше никакъв опит с връзките. Повече, отколкото искаше да признае, се страхуваше, че ще отблъсне Пайпър с неумението си и естествената си сдържаност.
Погледът на Лире се премести към другия край на платото и той се усмихна – онова палаво, кокетно изражение, което запазваше за любимите си жени. Аш не приемаше сериозно флиртаджийската част, просто Лире беше такъв, какъвто беше.
Пайпър се втурна към него, зелените ѝ очи блестяха, а конската ѝ опашка се люлееше с всяка крачка. Всички други мисли спряха, докато Аш се възхищаваше на фигурата ѝ в прилепналите кожи. Тя все още ги носеше въпреки нанесените им щети, единствената ѝ отстъпка беше да добави свободен, лек черен пуловер върху синята горна част, от която висяха няколко ивици материал, където беше разкъсана в битката. Тъй като шевните игли не можеха да пробият драконовата люспа, все още не бяха измислили как да я поправят.
Тя се настани пред Лире, сложила ръце на хълбоците си.
– Къде си мислиш, че отиваш? И то без да кажеш довиждане!
Това вероятно се брои за викане, помисли си Аш. Макар че Пайпър би казала, че е проектирала гласа си над упорития планински вятър.
– Разбира се, че щях да се сбогувам – невинно отвърна Лире. – Ето защо те чаках.
– Но защо изобщо се сбогуваме? – Поиска тя с угризение. – Защо си тръгваш?
– По същата причина, по която и ти.
Фокусът на Аш се изостри. Тъй като не знаеше конкретната причина на Пайпър да напусне Подземния свят, отговорът на Лире беше много интересен.
– Но… къде ще отидеш? – Попита Пайпър.
– О… места – отговори уклончиво инкуба, усмихна се и сви рамене. – Има ли значение?
Ако Пайпър знаеше, че той планира да издирва братята си, определено щеше да каже, че има значение. Но затова пък Лире отново пазеше тайни от нея. Дори да не знаеше за опасните му планове, тя продължаваше да спори с него – точно както той предполагаше, че ще направи.
– Разбира се, че има значение! – Каза тя категорично. – Не е нужно да заминаваш сам. Ако не искаш да останеш тук, можеш да дойдеш с мен.
– Имаш си свои собствени неща за вършене, Пайпър – каза ѝ Лире, а тонът му беше мек. – Не е нужно да те придружавам.
Тя погледна от Лире към Аш и обратно, а долната ѝ устна се стисна между зъбите.
– Но какво да кажем за теб?
И тъжният поглед се появи, както беше предвидено. Три за три.
– Не се притеснявай за мен. – Лире или беше имунизиран срещу умолителния ѝ поглед, или се справяше добре с имитацията му. – Има неизброим брой прекрасни жени, които само чакат да се срещнат с мен.
Тъжният ѝ поглед изчезна в едно завъртане на очите и тя се обърна към Аш.
– Ти съгласен ли си с това?
– Разбира се – отговори той веднага. – Бях започнал да си мисля, че той никога няма да си тръгне.
Устата ѝ се отвори.
– К-какво?
Той не си направи труда да прикрие забавлението си, докато питаше Лире:
– Прекарвали ли сме толкова време заедно преди?
– Дори не и близо. С това темпо хората ще започнат да си мислят, че сме във връзка.
– Да, тогава е по-добре да си махнеш задника оттук.
Лире се усмихна на Пайпър.
– Тя е виновна за това. Откакто ни въвлече в нейната Сахарска бъркотия, ние сме заклещени заедно да се грижим за нея.
– Ей! – Оплака се тя.
Аш улови погледа на Лире и се усмихна слабо. Знаеше, че Лире всъщност не мисли за „приключенията“ им по лош начин. Той също не мислеше така.
– Аз не съм го въвлякла в кашата със Сахар – каза възмутено тя на Лире, като посочи доста агресивно Аш. – Той се опитваше да го открадне, помниш ли?
Лире повдигна вежди.
– Е, заради теб ни обвиниха в кражба, така че мисля, че вината е твоя. Така ли е, Аш?
– Определено – съгласи се той, единствено за да види реакцията ѝ.
– В никакъв случай! – Изпсува тя и вдигна ръце. – Това не е честно!
Аш преглътна кикота си, преди тя да им се разсърди още повече.
– В любовта и на война всичко е позволено. – Драматично въздъхна Лире. – И въпреки всичките ми усилия така и не успях да те измъкна от дрехите ти.
– Никога не си имал шанс – изстреля тя в отговор с подсмърчане.
– Хей, онзи път в колата…
– Лире! – Тя хвърли панически поглед към Аш, очевидно с впечатлението, че той не знае за този инцидент. Изглежда, не беше взела предвид, че макар да беше дълбоко заспал, Зви беше будна през цялото време. Възможно е дракончето му да не е разказало подробно събитията, но той е разбрал същността им.
Лире се ухили и злата му усмивка се върна.
– Ти и Аш сте перфектни заедно – каза ѝ той. – И двамата сте смели и безразсъдни. Нямам нужда от такъв стрес в живота си.
Изражението на лицето ѝ изтрезня.
– Наистина ли трябва да си тръгваш сега?
– Да. Вече се сбогувах. А твоето оставих за накрая, защото знаех, че ще спориш с мен.
Върху чертите на лицето ѝ отново се прокрадна намръщеност.
– Не знам дали ми харесва да съм толкова предсказуема.
От скалистия вход в планината Махала излезе на платото, гарвановата ѝ коса се спускаше по гърба ѝ, а дракончето ѝ беше кацнало на рамото ѝ. Тя се присъедини към тях с приглушена усмивка за Лире.
– Готови ли сте?
Забелязвайки объркването на Пайпър, Лире обясни:
– Махала ще ме заведе до лей линията. Аш все още е в забранения списък за полети след тази травма на крилото.
– О – промълви Пайпър. Онова тъжно изражение отново се върна и изглежда този път Лире не можеше да го пренебрегне. Протегна ръка и придърпа Пайпър в прегръдките си.
– Това не е сбогуване завинаги – промълви той, докато тя го прегръщаше силно. – Ще те догоня за следващото приключение, не се притеснявай. Аш също знае как да ме проследи.
Той се отдели от Пайпър и се обърна към Аш, и те се прегърнаха за кратко, преди да стиснат предмишници.
– Грижи се за себе си – каза Аш.
– И ти, човече.
Докато Лире се обръщаше към Махала, Аш прегърна Пайпър.
– Време е да тръгваме.
– А? – Тя примигна. – Но Лире…
– Готов е да тръгва – прекъсна я той и я издърпа. – И не е нужно да се мотаеш наоколо и да го гледаш как отлита към залеза.
Тя примигна към синьото небе.
– Но залезът не е…
Той я издърпа назад, като не обърна внимание на влачещите ѝ се крака.
– Ще се видим, красавице – обади се Лире.
Пайпър се поколеба, после махна на Лире. След това тя позволи на Аш да я поведе обратно навътре в планината, без да се съпротивлява. Зви трополеше зад тях, бърборейки в главата си как Лире ще ѝ липсва, защото той умее да дава домашни любимци и никога не се оплаква, че я гали, когато тя пожелае – за разлика от един драконовски другар по робство.
Докато Пайпър плъзгаше ръката си по-удобно в неговата, той се замисли какво беше казал Лире за това, че трябва да спре да чака, за да говори с нея. И като се има предвид, че тя скоро заминаваше, той не можеше да чака вечно.
След кратък размисъл той я поведе по един каменист коридор в противоположна на стаите му посока. Когато тесните коридори започнаха да показват очевидни признаци на занемаряване, тя се размърда от мислите си и се огледа намръщено.
– Къде отиваме?
– Ще видиш – промърмори той.
Пътеката ставаше все по-стръмна, извивайки се нагоре. Накрая свърши там, където надвесена пролука в кората на планината допускаше сноп слънчева светлина в тъмната вътрешност. Свеж бриз подразни сетивата му, когато се изкачи на тесния перваз. Протегна ръка назад и измъкна Пайпър, като внимаваше да я държи здраво.
Тя се задъха и се отдръпна, притискайки се към него. Нямаше къде другаде да отиде на тънкия скален ръб. На крачка от него планината се спускаше надолу с хилядаметрова пропаст. Скалистите върхове ги заобикаляха, а в близката долина тънък водопад се изливаше в гората.
Дори през вятъра той чуваше как сърцето ѝ бие и усещаше адреналина ѝ. Стисна ръце около нея и допря уста до ухото ѝ.
– Това е цялата територия на Тарот – промълви той. – Това е изцяло наше.
– Всички е ваше – каза тя тихо. – Красиво е.
Той леко се намръщи, но не коментира поправката ѝ от „наше“ на „ваше“. Наистина ли смяташе, че е красиво, или виждаше само суровата суровост?
Той се отдръпна от скалата зад себе си, като я принуди да се приближи до ръба. Преди да успее да изпадне в паника, той я придърпа в скута си и седна на ръба, така че краката им да висят. Тя се облегна на гърба му, а пръстите ѝ се свиха около ръката му.
– Е, това добра идея ли е? Все още не трябва да летиш.
Дали си мислеше, че той ще падне?
– Получих разрешение от лечителите миналия цикъл.
– Наистина? Защо тогава не отлетя с Лире до линията?
– Защото Махала искаше да го направи повече от мен. – Той вдигна рамене, като внимаваше да не я блъсне и да не изпрати адреналина ѝ отново в небето. – Освен това Зви не можеше да го носи, а аз не обичам да нося хора – освен теб, разбира се.
– Малко прекалено близко и лично за някой друг? – Попита тя развеселено.
– Само малко.
– И преди си носил Лире – посочи тя.
– Само когато е било необходимо. – И на никой от тях не им е било приятно.
Накрая тя се отпусна, облягайки главата си на него.
– Радвам се, че крилото ти е излекувано.
Той плъзна ръце надолу по раменете ѝ, а палците му проследиха изпъкналите линии по гърба на горната част на ръцете ѝ – белезите от острието, което беше предназначено за него. Тя беше спасявала живота му твърде много пъти и той вече не беше сигурен, че може да оцелее без нея.
– Все още ли планираш да заминеш през следващия цикъл? – Попита той тихо, без да може да отлага повече.
Тя потръпна при въпроса и сведе глава, за да скрие лицето си от погледа му. Сякаш осъзнала какво е направила, тя се притисна по-близо до него.
– Време е да си тръгвам – каза тя накрая. – Точно като Лире, предполагам. Искам да посетя Хиноте и този път наистина да остана в Надземния свят за известно време. Освен това трябва да благодаря на Шинрю за всичко и да предам съобщението на Тенрю. След това ще се върна в Бринфорд, за да видя баща си и чичо Колдър.
Той кимна бавно. Имаше много неща за вършене и всички те щяха да отнемат време. Щеше да отсъства със седмици. Може би месеци. Но дори и толкова дълго отсъствие не обясняваше мъката, с която бе наситен ароматът ѝ.
– Справянето с гайците ще е работа и половина – коментира той, без да е сигурен как да подхване темата, основана на обонянието му. Не мислеше, че тя знае, че той може да открие най-силните ѝ емоции по този начин.
Тя сви пръсти и той отново прокара ръце по ръцете ѝ, за да я успокои.
– Ти също имаш голяма работа за вършене – прошепна тя. – Тук се случват толкова много неща. Бъдещето ти е тук. Но… – Гласът ѝ се прекъсна. – Моето не е. Моето бъдеще не е тук… с теб.
Той остана напълно неподвижен, а дробовете му се свиха. Онази вечер, когато му беше казала, че иска да опита, той беше обещал да бъде неин, докато тя го иска. Но не беше предполагал, че тя ще се умори от него толкова бързо. Дали това е криела?
Тя се завъртя в ръцете му, а погледът ѝ беше странно трескав, докато се стрелкаше по лицето му.
– Не че не искам да съм с теб – изригна тя разтревожено. Притисна ръка към бузата му, кожата ѝ беше хладна срещу неговата. – Обичам те, Аш, но не мога да остана тук. С теб като военачалник на Тарот… просто не ми е мястото на това място и…
Тя се отдръпна и той най-накрая си пое дъх. Обичам те. Тези думи успокоиха болката, преди да се е появила. Тя не беше приключила с него. Просто не чувстваше, че принадлежи на това място. Че той я разбира. Беше го очаквал – макар и не толкова скоро.
– Това ли е, което те е вързало на възел след Асфодел? – Попита той. Тогава за пръв път бе забелязал, че нещо не е наред, а и беше приблизително времето, когато тя може би бе разбрала, че ролята му сред драконианците се е променила.
– Аз… – Тя се бореше за думи, наранена гримаса дърпаше устата ѝ. – Е, може би това не те притеснява, но идеята да те оставя всъщност ме разстройва…
Той хвана брадичката ѝ с пръсти и придърпа устните ѝ към себе си, за да я накара да замълчи. Ръцете ѝ се плъзнаха около врата му, а устата ѝ се притисна към неговата с отчаяна страст.
Отдръпвайки се достатъчно, за да говори, той промълви:
– Винаги съм знаел, че бъдещето ни ще ни отведе на много различни места, както знаех, че ти никога няма да се задоволиш да ме последваш. Ти не си последовател, Пайпър. Това е част от нещата, които обичам в теб.
Дъхът ѝ секна при последните му думи и той улови устата ѝ в още една бавна целувка.
– Никога не съм очаквал, че това ще бъде просто – обясни той. – Или лесно. Няма сценарий за двама души като нас, но има ли някакво правило, че не можем да напишем свой собствен?
Веждите ѝ се сключиха.
– Какво имаш предвид?
– Вече ти казах, че съм твой, докато ме искаш. Това, че сме разделени, не го променя.
– Не… не променя?
Той я обгърна с ръце. Тя искаше да бъде с него и това беше всичко, което той трябваше да знае. Хората имаха тясно определение за това как трябва да изглежда една връзка, но демоните не го правеха. Тя можеше да замине утре и да я няма месеци наред, а той все още щеше да е неин. Можеше да го напусне за години и той пак щеше да е неин. Докато тя го искаше, той беше неин.
– Пътищата ни може да са различни, но означава ли това, че никога няма да се пресекат? – Попита той.
– Но ти ще имаш отговорности – промълви тя, а в очите ѝ се събраха съмнения. – Трябва да гарантираш, че рода Тарот ще продължи.
Погледът ѝ се отдръпна и той хвана брадичката ѝ, задържайки главата ѝ изправена. Продължаването на кръвната му линия беше препятствие, с което не искаше да се справя, но и преди го бяха притискали да се възпроизвежда в полза на някой друг – а драконовските старейшини нямаха нищо общо с инструментите за убеждаване на Самаел.
– Това няма да стане днес или утре – каза ѝ той. – Няма да е през този или следващия сезон. Аз съм твой, докато ме искаш, и никакво разстояние няма да промени това.
Тя се вгледа в него и той наблюдаваше как бавно преминава от съмнение към надежда, когато тя осъзна, че това не е краят. Отиваше да свърши нещата, които трябваше да направи, но после щеше да се върне – и той щеше да я чака. Без значение колко пъти щеше да си тръгне, за да следва собствения си път, собствените си мечти, той щеше да я чака. И ако тя не можеше да дойде при него, тогава той щеше да отиде при нея.
– Но… наистина ли мислиш, че ще успеем?
– Какво означава „да успеем“? Има ли контролен списък, за който не знам? – Той я придърпа плътно към гърдите си, искайки да забрави тези човешки определения, искайки да го види тук, сега, обещавайки да бъде неин до деня, в който тя му каже да си тръгне. – Ние създаваме свои собствени правила, Пайпър. Каквото ни прави щастливи. Каквото те прави щастлива.
Бавна усмивка изкриви устните ѝ, а в очите ѝ се появи светлина, която озари цялото ѝ лице. Тя обви ръце около врата му и се протегна нагоре, за да събере отново устите им. Този път в целувката ѝ нямаше колебание, нямаше скръб или болка. Той притисна по-силно устата си в нейната, искаше да прокара ръце по нея, но се опасяваше да не се движи прекалено, докато бяха на ръба на скалата.
Вдигна глава и се облегна назад, за да я погледне. Бузите ѝ бяха зачервени, зениците разширени, устните разтворени и в очакване устата му отново да ги поиска, тя плъзна пръсти по бузата му, проследявайки люспите под окото му. Някога той не бе посмял да се надява, че тя някога ще може да погледне истинската му форма без страх, камо ли да иска да го целуне.
Като я държеше близо до себе си, той се изправи на крака и разпери криле, разтягайки мощните летателни мускули.
– Времето е идеално за летене – отбеляза той.
Веждите ѝ се повдигнаха.
– О?
– Тази долина с водопада е красива – добави той.
– Наистина ли?
– Наистина е.
– И дали е – гласът ѝ омекна внушително – и частна?
Той я притисна в прегръдките си, като я накара да изтръпне. След това устата му отново беше върху нейната, улавяйки последното вдишване. Езикът му се плъзна между устните ѝ, вкусвайки я, докато гладът му се изостряше. Въпреки че бяха прекарвали всяка нощ заедно през последните три цикъла, той не се беше наситил на нея. Без съмнение знаеше, че никога няма да му стигне.
Откъсвайки устни, тя погледна към долината.
– Трябва да отидем да видим водопада.
Усмихвайки се лукаво, той се завъртя и закрачи назад към скалата, като се опитваше да балансира с опашка. С една мисъл той повика Зви да се присъедини към тях.
Хваната в прегръдките му, Пайпър погледна през ръба, а очите ѝ се разшириха.
– Хей, почакай – започна тя. – Да не мислиш за…
С възторжено цвърчене Зви скочи от скалистата стена и се приземи на гърба на Пайпър. Бързото ѝ, мълчаливо потвърждение, че е хванала добре нелетящия хемон, беше всичко, от което той се нуждаеше. Той издигна Пайпър нагоре по тялото си и сгъна крилата си плътно до гърба си.
– Аш – възкликна Пийпър пронизително – не смей…
Устните му се разтеглиха в широка усмивка. Той се отпусна назад.
Гравитацията взе превес и след това те паднаха, а вятърът разкъса дрехите им.
Пайпър изкрещя, а той се засмя на смесицата от страх и радост в звука. Остави ги да се спускат все по-бързо и по-бързо, без улици и сгради по пътя. Нищо друго, освен проблясващата страна на планината и откритата долина.
Издърпал крилата си наполовина, той улови вятъра. Топлият следобеден въздушен поток ги подтикваше към инерция и той разпери широко криле, променяйки падането им в стремително завиване. Върховете се завъртяха покрай него, вятърът беше студен и свеж, а ръцете на Пайпър го обгърнаха около врата.
Той се плъзна през по-близката долина към съседната, по-малка котловина със стръмни стени. Издигайки се на възходящия поток, той се понесе към върха на водопада, където той се разливаше от скалите. Приближи се и се гмурна в хладната мъгла, после сгъна криле и отново се гмурна.
Пайпър се задъха, когато те паднаха покрай водата и се втурнаха към гората далеч долу. Когато върховете на дърветата се приближиха опасно, той разпери криле и се издигна в няколко широки спирали, за да забави скоростта им. След като се плъзна спокойно, той се гмурна под горската корона.
Водата се разби в широк басейн, ревът ѝ беше силен, но някак успокояващ. Отвъд басейна коритото от гладък чакъл се стесняваше в бърз, плитък поток, който се вливаше по-дълбоко в долината.
Той се приземи върху килима от червени листа, покриващ мъхестата земя, и отпусна ръце. Пайпър се поколеба на крачка от него, лицето ѝ беше бяло, но очите ѝ светеха от възторг. Зви скочи и се запъти към дърветата, долепила нос до земята, докато проверяваше новите миризми и непознатия пейзаж.
Пайпър се приближи до ръба на басейна, където нежни вълнички галеха камъните. Мъглата се носеше във въздуха, а водата се разбиваше без пауза. Той се приближи зад нея и обгърна с ръце кръста ѝ. Устните му се затвориха отстрани на врата ѝ и тя се облегна назад в него, като тихо изстена, докато той я целуваше от рамото до челюстта.
– Беше прав – издиша тя. – Водопадът е красив.
Той вдигна глава, за да погледне профила ѝ.
– Очите ти са затворени.
Тя изпъшка и отвори очи.
– Гледах, преди да ме разсееш.
– Трябва ли да отида и да те изчакам там, докато приключиш да се любуваш на пейзажа?
В отговор тя се обърна в ръцете му и придърпа устата му обратно надолу. Той премести устните си върху нейните, а ръцете му се плъзнаха по бедрата и талията ѝ.
Тя въздъхна срещу устата му.
– Ще ми липсваш, докато ме няма.
– Ще бъдем отново заедно, преди да се усетиш.
Навеждайки се назад, тя потърси очите му, но той не знаеше какво търси. Той прокара пръсти по бузата ѝ.
– Какво е това? – Промълви той.
– Сигурен ли си? – Прошепна тя. – Ти все още ме искаш… въпреки че не искам да живея тук с теб? Да те помоля да ме изчакаш да те посетя изглежда толкова егоистично …
Той плъзна ръката си в косата ѝ. Лицата им бяха толкова близо, устните им почти се докосваха.
– Може би все още не се чувствам така, но това е моят дом и искам да бъде и твой. Не е задължително да е единственият ти дом, но ти не си на гости. Заслужила си мястото си. Твоето място е тук.
– Но драконовските старейшини…
– Не ми пука какво искат те. – Ръката му се стегна в косата ѝ. – Пайпър, има трима души във всички светове, за които бих се отказал от всичко. Сейя, Лире и теб. Наистина ли мислиш, че ще позволя на някого да застане между нас?
В очите ѝ се появиха сълзи, а пръстите ѝ се вкопчиха в горната част на ръцете му.
– Аш…
– Планираш ли никога повече да не се върнеш тук?
– Разбира се, че не! – Изпъшка тя. – Ще се върна веднага щом мога.
– Тогава не ме интересува колко време ще отсъстваш, докато направиш това, което трябва да направиш. Ако искам да те видя, преди да се върнеш, ще те намеря. – Той се усмихна рязко. – Не ми се иска да ти го казвам, но никъде в трите свята не можеш да се скриеш от мен.
Тя повдигна вежди.
– Това заплаха ли беше?
– Обещание – промълви той. Освобождавайки я, той плъзна ръката си надолу към талията ѝ, намирайки разкъсания край на горнището на рюджин. С докосване на драконовия огън той разкъса лентата.
Тя си пое изненадано дъх и се отдръпна, за да види какво е направил. Когато той взе блестящата кожена лента и я завърза около лявата си китка, очите ѝ се разшириха.
– Обещание – повтори той тихо. – И оттук нататък ще го нося, за да не го забравяш никога.
Устните ѝ се присвиха.
– Чакай, ти обещаваш, че няма да мога да се скрия от теб?
– Не – каза той с хриптене, а ръцете му се свиха около бедрата ѝ, докато я приближаваше отново. – Обещавам, че ще бъда твой толкова дълго, колкото ме искаш … и че винаги ще бъдем заедно, дори когато сме разделени.
По бузите ѝ се разляха сълзи, а след това устата ѝ се притисна към неговата, а ръцете ѝ почти го удушиха. Той я целуна също толкова силно, предавайки обещанието си не само с думи. Не го интересуваше дали тя иска живот, който не може да живее тук, в Подземния свят, стига да се върне при него. Не го интересуваше дали ще си тръгне, за да се занимава със собствените си неща, стига да се върне при него.
Не му пукаше за нищо от това, стига тя да беше негова.
Когато се срещнаха за пръв път, когато тази необяснима връзка между тях започна да се формира, те скоро бяха разделени – пет седмици, през които той беше в капана на Асфодел. Събраха се отново, само за да се разделят отново и отново. Още от самото начало моделът на раздялата беше налице и това беше предизвикателство, пред което те винаги щяха да се изправят.
Скоро тя отново щеше да си тръгне, но както и предишните пъти, щяха да се съберат отново. След всичко, през което бяха преминали, какво би могло да ги раздели?
Драконианците имаха нужда от него, затова той щеше да остане тук и да чака завръщането ѝ. Но в крайна сметка, когато хората му не се нуждаеха толкова отчаяно от присъствието му, щеше да отиде при нея. Никога нямаше да имат типична връзка, както я определяха хората, защото нито един от двамата не беше човек. Понякога щеше да им е трудно, щяха да се борят и щяха да си липсват.
Но щяха да бъдат заедно. Те щяха да се имат един друг. Заедно или разделени, това никога нямаше да се промени.
Той прокара палец по мократа следа от сълзи по бузата ѝ, а пръстите ѝ се сключиха около китката му, където беше завързана почти неразрушимата тъкан от драконови люспи. Тя вдигна устните си от неговите, а очите ѝ горяха от мека топлина и огнена страст.
– Твоето обещание – повтори тя шепнешком. – Ами аз? Какво да ти обещая?
Той се усмихна и придърпа устата ѝ обратно към своята.
– Това е цялото обещание, от което се нуждая.
И след това я целуна, вкусвайки всичко, което тя не трябваше да казва. Тя беше негова, той беше неин и това беше всичко, което трябваше да знае.

Назад към част 25                                                          Напред към част 27

Част II
Лире

Той се сви в защитна топка, обхванал с ръце главата си, докато пламъците разкъсваха бариерата му. Невъзможна жега го блъскаше, а огънят се разливаше през неработещия щит и се плискаше върху него като изгаряща киселина.
Пламъците угаснаха и за миг всичко остана неподвижно и тихо.
Земята се размърда, а после се разрази още по-мощен трус. Той се вкопчи в земята, докато тя се люлееше и разтърсваше като бурно море. Навсякъде около него се сгромолясаха каменни късове. Силата на лей линията премина през тялото му, гореща енергия, която изпепели душата, а не плътта му.
После най-сетне спря.
Отломките продължаваха да падат, да се сипят по земята, но земята отново беше неподвижна. Твърде изтощен, за да се движи, Лире обмисляше да остане на мястото си и да чака да се случи каквото и да е. После осъзна, че дрехите му горят.
Изправи се с вик и отблъсна пламъците, които поглъщаха ръкава на ризата му. Непоносима болка се заби дълбоко в рамото и лицето му, като се прибави към кълбото от агония, поглъщащо лявата му страна.
С една ръка, опряна на напуканата стена, той се изкачи по разбитите камъни до огънатата врата, която висеше на една панта. Стълбището от другата страна за щастие беше оцеляло, но всяка стъпка му костваше болка и изтощение.
Когато стигна до нивото на земята, той бутна вратата, очаквайки да влезе в друга зала. Вместо това на мястото, където би трябвало да е останалата част от сградата, се намираше поле от отломки. Отвъд нея, където преди минути се бе появила Хризалис, от огромна пропаст се издигаше най-голямата лей линия, която някога бе виждал – светлинна ивица, висока няколко етажа. По-малки лей линии се виеха на зигзаг през Асфодел, танцувайки над новите пукнатини в земята.
Викове, крясъци и взривове – и ревът на огромен дракон – се съчетаваха в какофония от хаос, но звуците изглеждаха толкова далечни. Той се препъна в отломките, взирайки се в горящите останки от миналото си. Хризалис изглеждаше постоянен като планета в небето, завинаги надвиснал над него, тъмна сянка, от която не можеше да избяга. Сега тя беше изчезнала.
Погледът му бавно се премести върху разрушенията. Кои други членове на семейството са били там, когато Аш и Тенрю са нападнали? Кой друг е бил унищожен заедно със сградата?
Сякаш в отговор на въпроса му, стъпките заскърцаха по камъка. Лире се обърна и веднага забеляза русокос инкуб в обгоряла лабораторна престилка, който бързаше към него, а лицето му беше безизразно от шок.
Лире смътно разпозна един от братовчедите си, но не можа да си спомни името му. Имаше много братовчеди и всички си приличаха.
В почти сънно умопомрачение той свали лъка си от рамото си, изненадан, че е оцелял след драконовия огън. Братовчед му се спъна и сбърчи вежди, докато Лире постави стрела на лъка и го вдигна. Върху главата ѝ заискри светлина, когато той активира пронизващата щита плетка.
По лицето на инкуба проблясна разпознаване, точно когато Лире пусна стрелата.
Тя се заби в гърдите на братовчед му. Инкубът примигна веднъж, два пъти, после падна на колене и се свлече. Докато падаше, вратата на двадесет метра зад него се разкри. Мадригал стоеше на прага, с лък в ръка, докато вадеше стрела от колчана си.
Задъхан, Лире се запъти за друга стрела. Измъкна една, наниза я и стреля миг след Мадригал. Стрелата му се удари във въздуха в тази на брат му и двата снаряда се разбиха.
Мадригал не спря, не проговори, дори не мигна, докато вадеше втора стрела. Дрехите му бяха овъглени, кожата му – на мехури, очите му – черни от ярост. Лире също извади още една стрела, вдигна я въпреки разкъсващата болка в страната си. Отслабените му мускули потрепериха, докато дърпаше тетивата назад, като движението бе почти напълно синхронизирано с това на брат му. И двамата отпуснаха стрелите си.
Този път Лире пропусна.
Стрелата на Мадригал профуча покрай него и Лире се стресна, когато тя го удари на няколко сантиметра над първата дупка в страната му. Той се свлече назад и едва се държеше на краката си. Стрелата му улучи Мадригал в гърдите и се разпиля върху щита на брат му.
Магията се пропука през забитата в страната му стрела. В изблик на паника Лире я сграбчи, за да я изтръгне.
Заклинанието върху върха на стрелата се активира.
Той беше на земята, крещейки от агония, още преди да разбере, че е паднал. Не знаеше какво му причинява заклинанието, само че мъчението разкъсваше съзнанието му. Драпайки бясно по средата си, той намери стрелата и я изтръгна от плътта си.
Болката утихна, като остави цялото му тяло да пулсира. Вдишвайки въздух, той се завъртя. Мадригал се приближи, спря на няколко крачки от братовчеда, когото Лире беше убил, и посегна към трета стрела.
За един миг, който сякаш се проточи с минути, Лире се замисли дали да не се откаже. Беше загубил. Магическите му резерви бяха изчерпани, защитните му плетеници вече бяха изчерпани, ранен, кървящ и едва крепящ се, той беше победен.
Потръпна. Аш и Пайпър никога нямаше да му простят, ако се откажеше. А още по-лошо от това да ги разочарова беше да позволи на брат си да спечели твърде лесно.
Той събра сили да се придвижи от дълбоко заровен кладенец на горчива омраза – омраза към това място, към семейството си, към човека, в който семейството му го бе принудило да се превърне. С упоритост, подхранвана от тази омраза, той се надигна на колене и посегна към колчана си през рамо.
Не реши съзнателно да посегне към последната си стрела с кръвна магия, но когато ръката му се сключи около черното острие, не се поколеба. Извади я, а кръвта капеше от пръстите му и се стичаше по дръжката.
Стрелата се сгуши между дръжката на лъка и страничната част на ръката му. Все още на колене, той вдигна лъка, плавно и спокойно, сякаш разполагаше с цялото време на света, за да стреля. Събрал последната си магия, всяка капка сила, останала в тялото му, той заля плетеницата на стрелата.
Върхът на стрелата заблестя в пурпурен цвят.
Мадригал сякаш се движеше на забавен ход, докато пускаше стрелата. Тя се издигна грациозно и скъси разстоянието до Лире. Той я наблюдаваше как се приближава, докато дърпаше тетивата на лъка си назад. Кокалчетата на пръстите му докоснаха бузата му и той пусна тетивата от пръстите си.
Стрелата му се удари в тази на Мадригал и другият снаряд се пръсна в пръски прах. Багряната стрела продължи пътя си, пеейки във въздуха, и удари Мадригал в гърдите. Щитовете на брат му дори не забавиха кървавата магия. Тя проряза бариерата, премина през плътта, мускулите и костите и продължи да се движи.
Мадригал падна. На стотина метра от него стрелата на Лире намери знак, който можеше да спре полета ѝ, и се взриви в червен взрив, който отнесе със себе си триетажна сграда. Ударната вълна от вятър и отломки връхлетя Лире, обсипвайки го с жилеща пръст.
Беше странно. Беше носил последните три кървави стрели години наред, само за да ги използва всичките в рамките на няколко месеца.
Той се изтласка на крака, като се поклащаше опасно. Лъкът висеше в едната му ръка и той се запъти към падналия си брат. Измина по-голямата част от пътя, преди краката му да се подкосят. С колене се удари в отломките и увисна напред, загледан в Мадригал. Пламъците се отразяваха върху стъклената повърхност на очите на брат му и създаваха странното впечатление за призрачен живот.
Зрението на Лире се разфокусира. Той слабо притисна ръка към страната си, където постоянно течеше кръв. Раната от втората стрела беше дълбока. Скоро щеше да изкърви и той не можеше да направи нищо по въпроса. Дори и да можеше да се излекува, не беше сигурен, че му е останала достатъчно магия, за да извика дори светлина.
В съзнанието му се прокрадна мрак. Мислите му преминаха от мъглява логика към безсмислено бълнуване, след което се умълчаха. Той не помръдна, коленичил на няколко метра от мъртвите членове на семейството си, не виждаше нищо, не чуваше нищо, чакаше да умре. По някакъв начин изглеждаше подходящо да умре тук. Беше се завъртял в пълен кръг.
Болката се впиваше в тялото му като огнени пръчки, които го пробождаха. Мъката проряза тъмната празнота в главата му и с болезнено издишване той отвори очи.
Вече не беше сам.
Едно размазано лице, точно пред него. Бледа руса коса, кехлибарени очи, замъглени от сенки. Красиви черти, почти идентични с тези на Лире, стегнати от стрес и размазани от сажди.
Коленичилият пред него инкуб бе притиснал ръка към страната си, а острият удар на грубата лечебна магия тъкмо започваше да избледнява. Лире се взираше в познатото лице, дробовете му се свиваха в гърдите, а гърлото му беше твърде стегнато, за да издаде звук.
Преглътна трудно и гласът му се превърна в почти нечут шепот.
– Рийд?
Брат му спусна ръка и се поколеба, докато търсеше лицето на Лире. Хиляди въпроси висяха във въздуха, а годините, откакто се бяха видели за последен път, запълваха пространството помежду им.
Лире протегна ръка с отривисто движение. В същото време неподвижността на Рийд се наруши и тогава те се притиснаха един към друг, прегърнати за първи път, който Лире помнеше. Той държеше брат си, без да може да диша, със стисната челюст и парещи очи.
След минута Рийд се отдръпна. Лире го гледаше, без да знае какво да каже. Не знаеше как да говори, когато беше минало толкова много време, когато Лире беше предател на семейството им, когато беше убил двама от братята им и беше помогнал да се разрушат домът и поминъкът им.
В лицето на Рийд нямаше злоба или обида. Само умора. Дрехите му бяха обгорели, а по кожата му имаше изгаряния. Подобно на Лире, той беше твърде близо до огнената атака на Тенрю. Той също носеше лък, но колчанът му беше почти празен. Дали беше стрелял по драконианци, преди Аш и Тенрю да унищожат Хризалис?
Каквито и да бяха преди, сега брат му беше враг. Рийд беше майстор на тъкачеството в Хризалис и носеше твърде много от знанията, които Аш и Тенрю се бяха опитали да изтрият от лицето на земята.
Лире не си правеше илюзии, че ще убие Рийд, знаеше, че не може да отнеме живота на този брат. Ако Рийд трябваше да умре, тогава някой друг щеше да трябва да го направи – а ако някой драконианец настигнеше майстора тъкач инкуб, нямаше да се поколебае да опита.
Изведнъж далечните звуци на битката бяха твърде близки.
В стомаха на Лире се завъртя болест, гаден страх от извършването на предателство. Но независимо какво щеше да направи, щеше да предаде някой важен за него човек.
Затова, пренебрегвайки вътрешното си чувство, той посегна към колчана си и затвори ръка около снопа стрели, който му беше останал. Извади ги и ги пъхна в почти празния колчан на Рийд. Очите на брат му се разшириха от подаръка – не само стрелите, но и вградените в тях нестандартни плетеници.
Той стисна силно рамото на Рийд и прошепна:
– Надявам се никога повече да не те видя.
Рийд вдиша рязко. През очите му преминаха сенки и болка, а после ръката му влезе под ризата му. Измъкна една верижка. Вдигна я от врата си и я пусна над главата на Лире.
Усмихна се слабо на изненадата на Лире, после се изправи на крака. Без да каже нито дума, без да е проговорил нито веднъж, той се отдалечи, насочвайки се към руините на Хризалис – към пулсиращата светлина на лей линията, където можеше да избяга, където пожелае в трите царства.
Лире гледаше как Рийд изчезва сред отломките, а ръката му бе стиснала новата верижка, която висеше на врата му, натоварена с уникалните плетива на Рийд. Дълго време той гледаше мястото, където брат му беше изчезнал, без да може да помръдне.
Надяваше се, че никога повече няма да види Рийд, за да не му се налага да решава дали е безопасно да го остави да живее със знанието, което носеше. Но също така се надяваше… надяваше се, че някой ден отново ще може да говори с единствения брат, когото някога е обичал.
Изтощен и с изтичаща кръв от грубо заздравелите рани от стрели, Лире остана на мястото си, загледан в нищото, докато миналото се разиграваше и преиграваше в главата му.
– Лире?
Познатият глас прекъсна зашеметяващата му мечтателност. Беше му по-трудно, отколкото трябваше, да обърне глава. Пайпър беше коленичила до него. Не си спомняше да се е приближила. От колко време седеше тук? Всичко беше тихо, звуците от битката бяха изчезнали. Само пращенето на пламъците нарушаваше зловещата тишина.
– Пайпър. – Преодолявайки мъглата от болка и умора, той се съсредоточи върху настоящето. – Свърши ли?
– Да. – Гласът ѝ беше странно нежен. – Вече всичко свърши.
Той кимна. Телата на брат му и братовчед му върнаха погледа му назад. Тя трябваше да знае, че той ги е убил. А при очевидната прилика тя трябваше да разбере, че е убил собственото си семейство.
– Трябваше да го направя – промълви той. – Трябваше да го направя.
Тя хвана ръката му, докосването ѝ беше меко.
– Хайде, Лире.
Той я остави да го издърпа нагоре, а мускулите го боляха. Огнена агония пронизваше страната му, а изгарянията по рамото и лицето му пулсираха мъчително. Беше изненадан, че изобщо може да се изправи.
Тя го отведе далеч от Хризалис, докато останките на сградата не се изгубиха от погледа. Краката му трепереха при всяка стъпка.
– Добре ли си, Лире? – Попита тя, като забави ход и спря. – Ранен ли си?
Той я погледна, а погледът му се плъзна по раните ѝ. Нейното изтощение беше също толкова очевидно, колкото и неговото. Тя също се бе борила, страдала и се бе натоварила до краен предел. Той си пое дълбоко дъх и се успокои, решен да не я натоварва със своята слабост.
– Да се махаме оттук – отвърна той с лека усмивка.
Тя му отвърна с усмивка, като или не разбра, че не е отговорил на въпроса ѝ, или реши да не насилва темата. Като държеше здраво неизгорялата му ръка, сякаш можеше да избяга, ако го пусне, тя отново тръгна напред. Той не забелязваше почти нищо, докато вървяха, съсредоточен върху това да поставя единия си крак пред другия, когато тялото му заплашваше да откаже всеки момент.
Свистенето на драконови криле наруши приглушената тишина, която се беше настанила в града. Тенрю прелетя над главите им, а вятърът от преминаването му отново подпали мехурите на Лире. Драконът падна на едно открито място и Аш скочи от огромния гръб на звяра. Лире изпита неочаквано облекчение. До този момент не беше осъзнал, че се е притеснявал, че Аш може да не успее да се справи с битката. Макар че, ако случаят беше такъв, предполагаше, че Пайпър нямаше да е толкова спокойна.
Когато драконът отново излетя, Аш тръгна право към Лире, като куцаше с всяка крачка. Той хвърли свиреп поглед върху Лире от главата до петите.
– Къде си ранен?
Лире се намръщи, преди да успее да се спре, и вдигна леко рамо.
– Лире – изръмжа предупредително Аш.
Той изсумтя. По начина, по който стоеше, Аш можеше да разбере, че е ранен, а дори и без този предупредителен знак вероятно миришеше на собствената си кръв. Примирен, той повдигна подгъва на ризата си, за да разкрие раните от стрели. Пайпър изтръпна.
– В по-голямата си част спрях кървенето – каза им той. Технически погледнато, Рийд беше спрял кръвотечението, но той не смяташе да споменава Рийд на никого, дори на Аш.
– Раните от стрели са дълбоки, идиоте – изръмжа Аш.
Лире се намръщи. Знаеше това, но ако все още не беше мъртъв, то вероятно беше…
Пайпър го хвана за ръката и го издърпа нагоре, преди да се преобърне. Следващото нещо, което знаеше, беше, че Аш е приклекнал пред него и тя го е издърпала на гърба му. Аш се изправи, като държеше краката на Лире, докато той вървеше напред, куцайки още повече от допълнителната тежест.
Помисли си дали да не настоява да върви. Аш не би трябвало да го носи с тази травма на крака. И все пак някак си откри, че главата му се опира в бронираното рамо на Аш, твърде тежка, за да се задържи. А очите му бяха затворени, клепачите отказваха да се отворят отново. Мъглата се върна в мислите му, а съзнанието му се изпълни с някаква празна размитост, която обикновено предшестваше загубата на съзнание. Страхотно. Щеше да загуби съзнание.
От него се изплъзна въздишка. Беше в траур от момента, в който стъпи в Асфодел – не само за братята, които бе убил, но и за отношенията, които никога не бяха имали. Роднините му никога не бяха били семейство, а от дълго време насам изобщо не бяха семейство.
Но, реши той, докато слушаше разговора на Аш и Пайпър, новото му семейство беше много по-добро, отколкото някога е било старото.

Назад към част 24                                                                       Напред към част 26

Единадесета история
Отприщване на бурята (гл. 28-32)

Част I
Лире

Понякога, когато смъртта е само на секунди разстояние, времето се забавя, докато всеки миг не остави своя отпечатък. Друг път часовникът не се колебаеше и единственото, което можеше да направи, беше да изчака да посрещне края си.
А днес спираловидният изблик на магия, изскочил от ръката на брат му, много приличаше на смърт.
Очите на Ариосе бяха черни, устата му – изтеглена в онази подигравателна, самодоволна, арогантна усмивка, която Лире помнеше твърде добре. Верижката около врата на брат му, обкована със скъпоценни камъни, проблясваше и искреше от плетеници.
Повече магия, отколкото Лире притежаваше. По-добра магия. Ариосе винаги е бил по-добър – по-интелигентен, по-умел, по-технически надарен. Но също така беше и арогантно копеле, което знаеше, че е добър. Никога не му се е налагало да се бори за мястото си в света.
Лире се бе борил от самото начало. И се беше научил да се бие мръсно.
Атаката се вряза в него, разкъсвайки тънките щитове около тялото му. Тъкането потрепна и се разкъса, а болката проряза нервите на Лире. Той се държеше здраво, оставяйки щитовете си да се разкъсат, докато ръката му се сключваше около камъка на веригата. Взе го, активира заклинанието и го хвърли на пода между него и брат му.
Той се взриви и Ариосе се ухили, като с усилие махна с ръка в контращит. Но експлозията беше примамка и Ариосе не забеляза втората част от заклинанието на Лире – слабите жици светлина, които прорязаха хиляди дупки в защитните му щитове.
После Пайпър полетя в мъгливия облак от магия и прах, който ги заобикаляше.
С острие в ръка тя атакува Ариосе с груба сила. Изненадата не попречи на инкуба да изхвърли ръката си нагоре в бърз, смъртоносен замах. Остриетата на силата замахнаха към нея, а Лире се хвърли след нея, знаейки, че не е достатъчно близо, за да помогне.
Тя хвърли бариера около себе си: завихряща се синя и лилава светлина, които се сблъскаха в грозно оранжево сияние. Заклинанието се забиваше в щита ѝ, пламвайки в оранжево, но заклинанието на Ариосе беше твърде мощно и сложно, за да може хибридната магия на Пайпър да го отклони. То проряза бариерата ѝ, като набразди дрехите ѝ с кървави линии.
Но тя не се поколеба и се блъсна в Ариосе. Хвана китката ѝ, спирайки единия от двойните ѝ мечове, но не хвана другата ѝ ръка – или я пропусна, или не си направи труда, защото острието ѝ щеше да отскочи право от щита му.
Само че Лире току-що беше унищожил щита му.
Мечът на Пайпър се заби в страната му и разпръсна кръв по пода. Очите на Ариосе изпъкнаха и въздухът изсвистя, когато той хвърли отново – ръката му докосна Пайпър, а смъртоносната му магия беше на миг от това да отнеме живота ѝ.
Силата вече преминаваше през Лире, докато той следваше миг след Пайпър. Той хвана Ариосе за гърлото и смъртоносната му магия се впи в незащитената плът на брат му.
Ариосе се скова, после зениците му се разшириха, лицето му се отпусна и тялото му се срина. Лире го остави да падне, а главата го болеше от изразходваната магия. Колко заклинания беше направил и неутрализирал, преди да успее да използва разрушаващата щита си плетеница?
Пайпър се препъна една крачка назад, кървяща от дузина плитки порязвания. Имаше ли представа колко близо е била до смъртта? Като хемон, открил магията си едва преди няколко месеца, тя дори не можеше да си представи на какво е способен един майстор тъкач.
Обърна се към продължаващата битка, където драконианският му ескорт – каквото беше останало от него – водеше отчаяна битка с войници на жътварите, и мислено пресметна колко магия може да отдели, за да приключи тази битка възможно най-бързо. Все още трябваше да унищожи записите на Хризалис и да успее да се измъкне – а след това щеше да се присъедини към Аш, големия дракон и драконианските воини, за да водят война срещу Асфодел.
Преди да успее да вземе решение, в пещерата се разнесе съкрушителен взрив, толкова силен, че беше почти физическа сила.
Звукът разлюля черепа му, заби като адски барабан – и тримата драконианци и техните дракони паднаха на пода, гърчейки се в агония. Той замръзна на място, а сетивата му се разкъсваха между мъчителния шум и силата на лей линията, която стържеше в черепа му. След това объркването му премина в ужасяващо разбиране.
– Пайпър! – Изкрещя отчаяно той, сваляйки лъка от рамото си.
Тя вече спринтираше към безпомощните драконианци, но не можеше да се мери със скоростта на телепортиращия се жътвар. Трима драконианци, четирима жътвари. Някой щеше да умре.
Той извади три стрели и заби първата, когато до един от драконианците се появиха двама жътвари. Косите им проблеснаха миг преди първата му стрела да прекъсне гръбначния стълб на единия от тях. Втората му стрела премина през сърцето на другия, но не достатъчно бързо, за да спаси живота на драконианския воин.
Докато Пайпър забиваше меча си в гърба на третия жътвар, Лире изстреля стрела в гърлото на последния, докато той разсичаше крака на драконианеца.
Тя коленичи до Киев, като го издърпа наполовина, докато кръвта се стичаше от дълбоката рана в рамото му. Той се хвана за главата, мускулите му се сгърчиха от мъка, докато отзвукът се разнесе из стаята.
Пайпър погледна към Лире, очите ѝ бяха широко отворени, а лицето – бяло.
– Какво му е?
– Това е звукът! – Изкрещя Лире, докато я хващаше за ръката и я издърпваше от Киев. Момчето нямаше значение в момента. Не можеше да има значение. – Това е като малкия ултразвуков говорител на гайците, но вместо това е голямо звуково поле. Звуковите ударни вълни брутално поразяват вътрешните им уши.
Устата ѝ образува ужасено О, гласът ѝ се изгуби в шумотевицата.
– Ударните вълни ще обезвредят всички драконианци, за да могат жътварите да ги избият – включително Аш и Тенрю. Той я завъртя около себе си и посочи рецепторите на лей линията. – Виж!
В центъра на пещерното помещение две механични кули, натежали от тежките кабели, минаващи по пода от генераторите, бръмчаха от електричество. Пулсиращата ивица от светлина на лей линията, която преминаваше между кулите, пулсираше в такт със звуковия ритъм.
– Виждаш ли как линията осцилира? Лей инията трябва да захранва заклинанията за усилване. – Когато за последен път беше в тази стая, рецепторите не бяха в състояние надеждно да захранват заклинания – но изглежда, че семейството му беше преодоляло това препятствие.
– Трябва да го изключиш!
– Не знам как! – Беше работил с рецепторите само за кратко време и имаше ограничени познания за изключително сложното и прецизно изкуство на смесването на магията и технологията. Ариосе беше този, който се бе усъвършенствал в това, не той.
– Не можеш ли да разбереш колко е нестабилен? Една грешка и мога да взривя цялото имение. Заклинанието за усилване е някъде другаде. Може да има повече от едно и те ще са големи. Трябва да ги намериш и да ги унищожиш!
Страхът и ужасът ѝ изчезнаха, решителността втвърди лицето ѝ. Тя се отдръпна от ръката му.
– Заемам се с това. Опитай се да изключиш тази машина.
Оставяйки го да стои там, тя грабна мечовете си, пъхна ги в ножницата и се затича към изхода. Зви се втурна от сенките след нея и след няколко крачки те изчезнаха през тежката стоманена врата.
Киев се изправи на крака и поклати глава. Пренебрегвайки собствената си кървяща рана, той се запъти към ранения си другар и притисна ръка към крака на мъжа, където от дълбокия разрез изтичаше кръв.
Лире погледна бавната струйка и разбра, че воинът вече е мъртъв, тъй като е издъхнал в минутата, в която двамата с Пайпър бяха разговаряли. Погледът му се насочи към рамото на Киев и той се поколеба. Още една дълбока рана, която кървеше силно. Ако не предприемеше нищо, момчето щеше да умре или от загуба на кръв, или от това, че е твърде слабо, за да се защити. Но ако Лире му помогнеше, щеше да изразходва ценно време и магия, нито едно от които нямаше в излишък.
Кълнейки под носа си, той коленичи до Киев и хвана момчето за рамото. Бърз прилив на магията му придърпа краищата на раната, като свърза плътта, за да забави кървенето и да позволи на раната да се съсири сама. В главата на Лире се събра болезнен дискомфорт от бързото изчерпване на енергията, който се влоши от непрестанната ултразвукова атака.
– Махай се оттук – каза той на Киев. – Присъедини се към останалите.
– Оставам – изпъшка Киев слабо. – Трябва да те защитя.
– Ти вече свърши работата си, а сега само ще ме забавиш. Изчезвай от този район. Няма да се забавя толкова дълго.
Киев се поколеба, после кимна. Лире го издърпа нагоре и го побутна по посока на вратата. Драконетът му се качи на рамото му, докато куцаше към стълбището, като се мяташе при всеки ултразвуков взрив.
Лире се обърна назад, като погледът му се плъзна покрай телата, без да ги вижда. По-трудно беше да не обръща внимание на драконите, свити до починалите си другари, докато животът угасваше от малките им тела. Той втвърди душата си срещу скръбта. Щеше да ги оплаче по-късно – ако оцелее.
Приближавайки се до кулите, той отвори металния панел, където бе видял Ариосе да поставя ръката си. Вътре цветни жици свързваха множество големи нешлифовани диаманти. Всеки блестящ камък съдържаше част от тъканта, която управляваше машината.
Примигвайки, той започна с най-големия диамант, разглеждайки външните слоеве на тъканта, докато се опитваше да разбере предназначението ѝ. С бумтящия звук, който се разнасяше в черепа му, той си проправи път надолу по панела, търсейки нещо познато, което би могъл да използва, за да деактивира кулата. Ако обърка грешната част от плетеницата, можеше да предизвика експлозия, която не само щеше да убие него, но и да унищожи града. Линиите на замаха бяха почти неограничен източник на енергия и намесата в тях беше изключително опасна.
Докато работеше, съсредоточен върху светещите нишки, една малка част от него отказваше да се концентрира – частта, която беше твърде разсеяна от тази пещерна стая и от последния път, когато беше стъпвал тук. Умът му продължаваше да изтръгва спомените и да ги прожектира отново и отново.
Един прошепнат въпрос. Какво е това място?
Бягаше през пещерата, а болката изгаряше във всеки крайник.
Краката му се подпираха на каменистия под, докато вадеше стрели от колчана си.
Крясък, изпълнен с ужас и болка, който отекна от каменните стени.
Против волята си очите му се стрелнаха към най-отдалечения край на пещерата, невидим в тъмнината. Разсеян от фантомите на миналото, той вдигна ръка от панела, пръстите му увиснаха на няколко сантиметра от жиците и диамантите.
Лей линията пламна и през кулите премина приливна вълна от енергия. Вълната го удари като мълния и го отхвърли назад. Той се свлече по гръб, мускулите му се свиха, а дрехите му се опушиха. Земята се разтресе, а някъде горе взривна детонация разтърси земята.
Вълни от магия последваха ударната вълна и той усети отчетливия вкус на силата на Сахар.
Когато земята отново се успокои, ултразвукът беше спрял и зелената светлина, простираща се между кулите, трептеше успокоително. Тази експлозия сигурно е била Пайпър, която е унищожила ултразвуковите усилватели. Момичето беше неудържимо.
Лире се надигна, като го болеше всяка кост, и погледна ръката си. Ако беше докосвал рецептора, когато магическата обратна връзка го разкъса, щеше да умре. Потръпвайки от глупавия късмет, който го бе спасил, той се изправи на крака и се насочи към стената на пещерата, облицована със стоманени врати. Счупването на предпазителя на вратата на залата за записи му отне мъчителни три минути, след което я бутна и хвърли светлина.
Вътре металните шкафове за документи образуваха успоредни редици с тясна пътека в центъра. В тях беше документирано всяко заклинание, което Хризалис някога е разработвал – от най-простите експлозиви до дългата история на рецепторите на лей линиите, които семейството му разработваше от поколения.
Всеки шкаф беше обвит с предпазни тъкани – защита срещу всякакви физически повреди, от вода до пожар. Скалистите стени бяха покрити с още повече заклинания – включително и такова, което да предизвика срутване на стаята в случай на нападение. Срутването нямаше да повреди шкафовете – само щеше да убие всеки, който се опитваше да се добере до записите. При наличието на всички тези плетеници дори огънят на Тенрю нямаше гаранция, че ще унищожи всичко.
Лире започна със стените. Минутите отминаваха, докато той разбиваше заклинанията, като внимаваше да ги демонтира, без да задейства нищо.
Издишайки рязко, когато приключи, без да се самоубие, той се приближи до първия шкаф, постави ръка върху метала и разкъса запазващите плетеници. За щастие не му се налагаше да се притеснява за смъртоносни заклинания или други защити. Това подземно ниво беше толкова добре защитено, че всички неприятни заклинания бяха запазени за вратите и входа.
Шкаф след шкаф той унищожи заклинанията. Главата го болеше, болката се усилваше с всяко хвърляне, а умората се стовари върху крайниците му. Беше използвал твърде много магия в борбата с Ариосе и при лечението на Киев и скоро щеше да достигне предела на възможностите си.
Още пет шкафа. Още четири. Още три.
Той се провря през последния и се препъна в централната пътека. Готово. Беше го направил. Задъхан, докато бързаше към изхода, той извади скъпоценен камък от джоба си и активира заклинанието. Магията пулсираше от него и някъде в Асфодел съответният скъпоценен камък на Аш щеше да проблясва със своя сигнал. Сега на Лире му оставаше само да се измъкне от Хризалис, преди Аш и Тенрю да пристигнат.
Той пристъпи през вратата и нещо го удари в лявата страна.
Ударът изтласка дъха от дробовете му. Той погледна надолу и с изненада видя, че от средата му стърчи дръжка на стрела. Сигналното заклинание се изплъзна от изтръпналите му пръсти, тупна на пода и секунда по-късно в червата му се разгоря огнена болка.
Е, дявол да го вземе.
На няколко крачки от кулите на лей линията стоеше инкуб с още една стрела, която вече беше закачена на лъка му. Изглеждаше почти толкова изненадан, колкото и Лире, а после ухилен изкриви устни.
– Лире? Никога не съм мислил, че ще се появиш тук.
Лире стисна дръжката на стрелата. Поне беше изписана с пронизваща щита плетка и нищо по-отвратително. Не че имаше нужда от някакво заклинание. Щитовата плетка на Лире беше разкъсана в битката му с Ариосе и той не беше хвърлил нови защити върху себе си.
Стиснал зъби, той изтръгна стрелата. Агонията заличи зрението му и той се свлече настрани, като се нуждаеше от рамката на вратата, за да се задържи изправен.
– Мадригал – поздрави брат си, твърде задъхан, за да прозвучи толкова подигравателно, колкото му се искаше. – Отдавна не сме се виждали. Как си?
– Върнах се от мъртвите – измърмори Мадригал, пренебрегвайки въпроса. – Не бях чак толкова изненадан, когато чухме, че все още риташ наоколо. Защо се върнахте?
– О, знаеш ли, стана ми мъчно за всичката кръв и хаос. – Лире погледна сигналното заклинание между краката си. Аш щеше да се ядоса толкова много. Беше накарал Лире да обещае около десет пъти, че ще се размине с Хризалис, преди да активира сигнала. Колко време щеше да мине, докато пристигнат дракониана и драконианеца? Колкото по-скоро, толкова по-добре. Ако Лире щеше да умре тук, той искаше да вземе брат си със себе си.
– Е, надявам се, че посещението е било приятно. – Мадригал вдигна лъка си и опъна тетивата назад, като се прицели в главата на Лире. Светлината заискри по бодливото острие на стрелата, когато брат му активира плетеницата. – Тъй като нямах възможност да го кажа миналия път, ще го кажа сега: сбогом, братко.
С една ръка, притисната до страната му, между пръстите му се процеждаше кръв, Лире наблюдаваше как подобни на тел остриета, светещи в златисто, се завъртяха към живот около стрелата. Хвърлянето на щит изглеждаше като загуба на усилия. Това заклинание щеше да разкъса всичко, което е по-малко от най-добрата бариера на Лире, която той нямаше време да активира. Ръката на брат му се сви, докато се подготвяше да пусне стрелата.
С висок писък дракончето кацна върху главата на Мадригал.
Тетивата се завъртя и стрелата се стрелна покрай лицето на Лире, като заклинанието проряза бузата му. Още два дракона се спуснаха върху Мадригал, крещейки, докато го разкъсваха със зъби и нокти. За миг Лире остана парализиран, шокиран, че скърбящите, умиращи дракони са оставили падналите си господари, за да му помогнат.
Мадригал се размахваше и крещеше яростно, докато се опитваше да ги откъсне. Те не можеха да нанесат значителни щети, но бяха хванали смъртоносно главата и рамото му, а телата и крилата им блокираха зрението му.
Лире се хвърли напред, гърлото му се сви, докато оставяше обречените дракони зад себе си. Промуши се през стоманената врата и се изстреля нагоре по стълбите.
Стъпалата сякаш се издигаха вечно. Той се изкачваше, обръщаше се и отново се изкачваше, отново и отново. Болката разяждаше белите му дробове и ранената му страна и той едва дишаше, когато се запъти към преддверието на долното ниво. До главното ниво на „Хризалис“ имаше още две стъпала, но той се отклони от стълбището и вместо това се пъхна през по-малка врата.
Пред него се откри дълъг, черен тунел и той хвърли светлина, докато тичаше. На няколкостотин метра по подземния коридор чу как вратата отново се затръшна. Мадригал го настигаше. Стиснал челюст, той се засили да увеличи скоростта. Огънят в страната му се разгаряше все повече.
Една стрела профуча покрай него и едва не улучи лявата му ръка. Той се хвана за веригата около врата си, когато в края на тунела пред него се появи врата.
Усети как въздухът се променя. Почувства трескавия пукот на огромна сила, която бързо нарастваше.
Силата се удари в земята като метеоритен удар. Земята се надигна и го изхвърли от краката му. От тавана се изсипаха камъни, а стените се разцепиха от пукнатини. Той грабна един скъпоценен камък и изстреля в него бясна магия.
Когато златният купол се счупи над него, разцъфна светлина. От най-отдалечения край кипящи сини и черни пламъци се втурнаха с писък нагоре по коридора и той знаеше, че дори най-добрият му щит няма да е достатъчен срещу този огън.

Назад към част 23                                                               Напред към част 25

Част III
Лире

Той седеше по средата на пътеката, вдигнал колене, а веригата от заклинания висеше на едната му ръка. Другата му ръка беше притисната към гърдите му, счупена и безполезна.
Пайпър нямаше да се събуди. Въпреки че не можеше да усети нищо нередно с нея физически, нищо от това, което правеше, не предизвикваше реакция. Лечителските му умения бяха болезнено ограничени, а той нямаше никакви заклинания или тъкани за това.
Той се взираше с празен поглед в мекото синьо небе, толкова светло и весело. Мракът се прокрадваше по нервите му, празна самота, която ту го приспиваше, ту го пронизваше със смъртоносен студ, но никога не си отиваше съвсем. Точно сега тя извираше от сърцевината му, смразяваше тялото му и покриваше мислите му.
В главата му Аш го гледаше с безсмислени очи, които светеха в неестествено синьо, лицето му беше празно и напълно лишено от живот. Аш беше помолил Лире да го убие, ако драконът вземе волята му. Лире разбираше какво означава да ти вземат и да загубиш волята си, затова беше обещал, че ще го направи. Беше обещал да убие най-добрия си приятел.
Но не успя да удържи на думата си. Не беше взел предвид Пайпър в уравнението, беше прекалено съсредоточен върху това да направи изстрела, за да осъзнае, че тя може да му попречи. Не можеше да я вини, тя не беше разбрала. Беше негова грешка, че ѝ е позволил да го спре.
Аш си беше отишъл, изгубен под контрола на дракона, и Лире го беше подвел.
Пръстите му се стегнаха около веригата, която държеше, безполезните заклинания, които не можеха да спасят единствения му приятел. Пайпър лежеше пред него, повалена и безжизнена, а той беше също толкова безпомощен да я спаси.
Продължаваше да се взира напред, без да може да погледне към Пайпър, в случай че изгуби напълно самообладание. Да бъдеш отново на това място… защо винаги, когато идваше тук, всичко се объркваше? Този път Пайпър беше контролирана от Натания и се беше озовала в това коматозно състояние. Последния път Пайпър беше паднала в реката и едва не умря. И предишния път…
Никога не беше споменавал на Пайпър, дори не беше намеквал, че първото им посещение в Надземния свят не е било първото му посещение. Завръщането тук отново изваждаше на повърхността забранени спомени, събуждаше мисли и въпроси, за които не искаше да мисли. Очите му се насочиха на изток към далечните планини, сякаш ако се взираше достатъчно силно, можеше да прекоси стотиците мили между това място и мястото, където копнееше да бъде.
Отпусна брадичка върху коленете си и се насили да погледне Пайпър. Тя не беше помръднала, лежеше там, където я беше оставил, разположена толкова удобно, колкото можеше да подреди крайниците ѝ.
Гърлото му се сви и той преглътна трудно. Трябваше да вземе решение. Завръщането в Подземния свят, където можеше да си направи правилна равносметка на ситуацията, изглеждаше най-доброто, но болката в главата му го предупреждаваше, че магията му е на привършване. Не му бяха останали запаси, за да върне Пайпър обратно през лей линията.
Да остане на пътеката край скалата, изложен на стихиите, нямаше да е вариант за дълго. Но със счупена ръка щеше да му е трудно да пренесе Пайпър през коварната пътека, а дори и да можеше да я пренесе, не знаеше къде да я заведе.
Без магия, със счупена ръка, неспособен да извади лъка си и нямаше къде да отиде.
Оставаше само една възможност и тя беше причината да седи тук. Пайпър беше дошла на това място за помощ от рюджините и беше непоколебимо убедена, че те ще ѝ помогнат. Бяха я спасили два пъти преди това и бяха прекарали две седмици, за да възстановят здравето на Аш. Въпреки недоверието си към кастата, Лире беше сравнително сигурен, че те отново ще ѝ помогнат. Може би с изключителните си лечителски умения щяха да могат да поправят каквото и да ѝ е.
Но както и да го погледнеше, неговото присъствие щеше да усложни това.
С последно тежко издишване той се отпусна от мястото си и внимателно се изправи на крака. В левия му глезен се разнесе силна, пронизваща болка. Той изсумтя и внимателно го опита. По дяволите, първият взрив от Натания беше нанесъл щети. Ставата се беше подула, докато седеше, и вече не искаше да издържа тежестта му.
Пусна верижката обратно на врата си, погледна надолу към Пайпър, в безсъзнание и уязвима, след което се огледа за място, където да се прикрие и да наблюдава, докато пристигнат рюджините. Там можеше да се увери, че възнамеряват да ѝ помогнат, а ако не го направят… е, все още имаше няколко добри заклинания на верижката си.
Той успя да направи две куцащи крачки, преди да усети как нервите му изтръпват.
Завъртя се назад и огледа пътя за онзи забележителен намек за сянка. На няколко десетки метра от него пулсации изкривиха пътя: демон, обвит в силно прикриващо заклинание. Реагирайки инстинктивно, той се хвана за верижката си…
Главата му се изпълни със силно, неточно бръмчене.
Той примигна. Объркването го връхлетя, влошено от странното, приглушено пращене, което замъгляваше мислите му. Той беше… седнал? На земята?
Примигна отново и лицето му се фокусира. Големи, плътни черни очи, блестяща бяла кожа, синьо-зелени люспи, дълга зелена коса. Триъгълникът от сълзящи люспи на челото на рюджина светеше в мек лазурен цвят.
– Страх – промърмори рюджинът със странен акцент. – Отчаяние, болка, самота. Скръб, стара и нова.
Лире примигна за трети път, борейки се с мъглата в съзнанието си. Рюджинът беше приклекнал пред него, а встрани от него стояха още двама, чиито дълги опашки се развяваха по скалистата пътека. Пайпър висеше на ръцете на единия, нежно притисната в прегръдката му.
Лире се отдръпна назад по калта, а в ръката и глезена му се появи болка. Челните люспи на рюджините засияха по-ярко, а в главата му се разнесе онзи бръмчащ звук. Той се свлече безсилно.
– Не се страхувай – каза рюджиниът, а тонът му беше безспорно нежен. – Нямаме намерение да ти навредим.
– Не съм ѝ направил това – прошепна Лире, първите думи, които дойдоха в замъгленото му съзнание.
– Аз знам. Сърцето ти не носи злоба. – Рюджинът наклони глава. – Ти си Лире, нали? Пайпър е говорила за теб много пъти. Когато се разделихме за последен път, тя нямаше търпение да те намери.
Лире си пое треперещ дъх.
– Ти… ти си Хиноте?
Рюджинът кимна.
– Ти си лечител, нали? Можеш ли да помогнеш на Пайпър?
Все още приклекнал пред него, Хиноте се облегна назад на петите си. Сиянието от челото му изчезна и слабият шум в главата на Лире утихна.
– Не съм сигурен. Странна болест е поразила ума ѝ. Ще я преценим по-обстойно, щом се върнем у дома. – Хиноте леко се намръщи. – Обещах безопасност, но усещам страха ти. Какво те притеснява?
Погледът на Лире се стрелна между тримата рюджини.
– Аз… съм бил тук и преди.
– Преди няколко седмици, когато дойдохте с Пайпър?
– Не. – Той преглътна, без да е сигурен защо изобщо признава това. – Преди години.
– Преди години – повтори рюджинът, а изражението му бе безизразно. Люспите на челото му отново просветнаха с онова синьо сияние, но този път бръмченето не изпълни съзнанието на Лире.
Хиноте рязко се изправи, като движението му беше необичайно плавно. Той протегна ръка, пръстите му бяха опасани с паяжина до първата става, а ноктите образуваха заострени нокти точно като демоничния блясък на Пайпър.
– Миналото лежи в покой, призраците му отдавна дремят и аз не бих искал да ги безпокоя. Нека започнем отначало.
Лире се вгледа в предложената ръка.
– Но…
– Твоите наранявания се нуждаят от изцеление, а аз трябва да науча какво знаеш за това тревожно състояние, което е сполетяло Пайпър. Ела.
Лире се поколеба и се пребори с инстинктивния страх, със спомена за отдавнашна битка. Но ако Хиноте беше готов да остави миналото да спи, както се изрази той, тогава и Лире можеше да го направи.
Той издиша бавно и хвана хладната ръка на Хиноте. Рюджинът му помогна да се изправи и го подпря лесно, като свали тежестта от изкълчения му глезен. След това дръпна Лире напред с една крачка – крачка, която ги приближи до ръба на каньона. Той погледна рюджините с тревога.
Хиноте отвърна на погледа му, лицето му беше безизразно.
– Скокът – каза той с тържествен прагматизъм – е най-бързият начин да стигна до дома си.
Раменете на Лире се свиха. След всичко това той все още трябваше да скочи от проклетата скала.

Назад към част 22                                                             Напред към част 24

Част II
Лире

– В един друг живот – прошепна задъхано жената, която не беше Пайпър – представям си, че щяхме да се радваме много едни на друг. Но за съжаление вместо това трябва да те убия.
Той се дръпна назад с още една крачка, като мислено се опитваше да пренастрои реалността и разбирането си за невъзможното за няколко секунди. Бяла светлина избухна от Сахар и той вдигна ръце, хвърляйки мехурчест щит.
Силата го удари, разби бариерата му и го блъсна в каменистата земя. Той се претърколи по наклонената пътека, падайки и спирайки с болка във всяка кост.
Паднал на земята, с блокирани от удара бели дробове, той плъзна едната си ръка под ризата, като ъгълът на тялото му скриваше движението. Прокара пръсти по верижката около врата си и активира скиничните си магически и физически защити. Те не бяха толкова мощни, колкото куполния щит, който бе използвал в гайското леговище, но това плетиво беше добро само за защита – щеше да го направи неподвижен и неспособен да извършва собствени атаки. Щеше да се наложи да рискува с по-малко мощните щитове.
Той се изтласка на ръце и колене, проверявайки за счупени кости, като част от вниманието му беше насочено към момичето, което се разхождаше по пътеката към него, а бедрата му се поклащаха провокативно.
– Ах – промърмори тя. – Ти притъпи голяма част от силата ми. Впечатляващо за един инкуб. Но аз вече знаех, че си талантлив. Пайпър не може да го види, тя вижда щит като всеки друг, а не тази възхитителна, вихрена плетеница, която поглъща толкова сила, колкото и отклонява.
Потръпна, докато се изправяше на крака – едната му ръка не работеше както трябва, болката беше дълбока и болезнена – и се обърна към нея. Преценката ѝ за щита му беше смущаващо проницателна, познанията ѝ надхвърляха познанията на средния демон за напредналите техники на тъкане.
Когато тя спря на няколко дълги крачки от него, той си пое безмълвно дъх. При издишването отслаби строгия контрол над афродезията си и от него се отприщиха невидими пипала на съблазнителна магия.
– Ти трябва да си Натания – каза той с дрезгав глас. Кръвта се стичаше по лицето му и в устата му и той плюеше на земята. – Не мога да кажа, че съм доволен, че подозренията ми за теб са били верни.
Тя се усмихна със сладникава арогантност – жена, която беше свикнала да си пробива път с мъжете.
– Не си мисли, че си прекалено умен, любов моя. Ти не подозираше нищо последния път, когато се срещнахме.
– Последния път? – Внимателно той изпусна от себе си още афродизия, като я запази мека и фина.
– Може и да си изтръгнал Сахар от мен веднъж, но втори път няма да успееш.
Да е откъснал Сахар от нея веднъж? Какво означаваше това?
После си спомни звънливия смях на Пайпър и начина, по който му се беше усмихнала, преди да отприщи водовъртеж от сила, за да го разкъса.
Очите му се разшириха.
– Чакай, ти – ти имаш предвид в гайското съоръжение? Ти контролираше Пайпър, когато тя се бореше…
– Да – прекъсна го Натания, мъркайки повече, отколкото произнасяйки думата. – Наистина ли я смятахте за толкова умела? Ти и Ащарот щяхте да я победите само за миг.
Сега, когато тя го спомена, как не беше разбрал, че са се борили с някой друг? Пайпър беше физически боец, дори и с магия, тя се биеше, използвайки цялото си тяло. Но в тази битка тя разчиташе изцяло на Сахар.
Той поклати леко глава, оставяйки още повече афродизията да се разлее от него. Скоро щеше да я има. Трябваше му само да продължи да говори.
– Не виждаш ли? – Продължи Натания, преди дори да му се наложи да я подкани. – Аз познавам цялото ѝ съзнание, всяка мисъл, желание и страх. Познавам я по-добре, отколкото тя самата се познава, и мога да ти кажа, че тя не е толкова силна, колкото ти я смяташ.
Той усещаше Натания по-силно, а погледът ѝ се местеше, фокусът ѝ се променяше. Очите ѝ се плъзнаха надолу по него и обратно нагоре, а тя въздъхна с копнеж.
– Лире, любов моя, мисля, че Пайпър е избрала лошо.
Той потисна усмивката си. Осъзнаваше ли тя посоката, в която се бяха отклонили мислите ѝ, и защо?
– Ащарот не е нищо повече от вярно куче: могъщ, послушен пазител. Липсва му хитрото остроумие на моя Нир. Но ти… – Тя изсвири тиха нотка, като го изгледа жадно.
– Пайпър направи правилния избор. – Въпреки съсредоточеността му, въпреки смъртоносната опасност, горчивина покри гърлото му. Като оставим настрана липсата на сериозен интерес към нея, той никога не се беше изненадвал, че Пайпър е избрала Аш вместо него. – Инкубите са любовници, но не и истинската любов на жената.
Усмивката на Натания се промени, изостри се – хищник, усетил слабост.
– Кой разби сърцето ти, скъпи Лире?
Не Пайпър. В моментите, когато защитата му беше свалена, в мислите му се промъкваше някой друг – нейният мек смях, копринената ѝ коса под ръцете му, очите ѝ с лятно небе, които го гледаха с тих огън. И някой ден… някой ден той щеше да я намери отново.
Той посрещна усмивката на Натания със също толкова студена.
– Аз разбивам сърца, а не обратното.
– Ти си разбил много, нали? – Тя отново запя. – Сигурна съм, че можех да разбия и твоето, ако пътищата ни се бяха преплели.
– Мислиш ли така? – Промърмори той, като пусна в гласа си онова дълбоко, чувствено ръмжене. Можеше да усети съзнанието ѝ – почти неговото. – Силно се съмнявам.
– Такава увереност. Нямаш никаква представа коя съм аз.
– Коя си била – поправи я той. С невредимата си ръка той избърса ръката си по окървавената си буза, покривайки пръстите си с мокра багреница. Присъствието ѝ пулсираше в сетивата му, подготвено за възприемане, а тя дори не го осъзнаваше. – Но това няма значение. Ти все още си жена.
Очите ѝ се присвиха от предпазливост, после тя отметна глава назад в смях – същият смях, който беше чул в гайското съоръжение.
– Мислиш, че можеш да ме победиш с афродизия?
Такава подигравателна насмешка. Тя нямаше представа.
– Вече съм го направил – изръмжа той, а мъркащите му тонове бяха далеч по-смъртоносни от нейните.
Когато тя отстъпи назад, а тревогата докосна изражението ѝ, той позволи на веригите, които сковаваха истинската му сила, да паднат. Аурата му заля въздуха около него като скъсана язовирна стена и се почувства толкова добре, като да раздвижиш мускули, които са били неподвижни твърде дълго време.
Натания вдигна юмрук, силата тресна над Сахар, но той вече беше извадил веригата си изпод ризата, а между покритите му с кръв пръсти се подаваше скъпоценен камък. Енергията изсвистя през кожата му в камъка и кръвно-магическата плетеница жадно я изпи.
Златна светлина проблесна навън и заедно с нея илюзията придоби форма.
Тъмнината обгърна света. Всичко изчезна, заменено от черна пустота, изпълнена с вихри от бледа мъгла. Малки бели светлинки се въртяха като танцуващи звезди, носейки се през мъглата, която ту скриваше, ту разкриваше тъмни, ужасяващи форми. Той беше една от тези неразпознаваеми сенки и докато се плъзгаше бавно към нея, скъсявайки разстоянието, нежно хвана волята ѝ.
Натания се спъна назад, а на лицето ѝ се появи ужас. Тя се обърна на една страна, после на друга, напълно дезориентирана.
– Това не е силата на инкуба! – Изкрещя тя в черната тъмнина, а гласът ѝ бе заглушен от същата част на сложната плетеница, която заглушаваше всички звуци – включително и приближаващите му стъпки. – Подобна илюзия не е възможна! Аз знам правилата на магията!
В някои отношения тя беше права. Този вид илюзия не беше възможна – докато той не я беше усъвършенствал. Усмихвайки се, той захвърли блясъка си и остави скъпоценния камък да падне от пръстите му и да увисне на верижката. Илюзията продължи, но без прякото му докосване, тя го освободи от плетеницата и го направи видим за Натания.
Тя се извърна и когато очите ѝ попаднаха върху него, той привлече волята ѝ и я превърна в своя.
Огромните ѝ очи го гледаха, празни и немигащи, оцъклени от желание. Тя все още държеше Сахар във въздуха, а ръката ѝ беше заключена на място. Не ѝ беше останала решителност да се движи сама, но в Камъка туптеше сила, която чакаше да бъде освободена.
– Твоята магия може и да има правила – прошепна той, музикалният му глас засили контрола му над съзнанието ѝ – но аз мога да изтъка всичко, което си представя.
Той допря пръсти до бузата ѝ с леко докосване, при което кръвта му остана размазана по кожата ѝ. Тя се наведе по-близо, вперила очи в него, и въпреки че това беше лицето и тялото на Пайпър, той усети разликата в съзнанието ѝ. Това не беше момичето, за което толкова много го беше грижа. Тази жена беше наранила Пайпър. Тази жена се опитваше да унищожи Пайпър.
С нежни пръсти той наклони главата ѝ назад и спусна устата си към нейната.
Целуна я бавно, старателно, устните и езикът му галиха нейното, докато тялото ѝ не се разтопи срещу него, докато желанието не пламна в аромата ѝ и не пулсираше в аурата ѝ, докато силата, събрана в Сахар, не се изпари до нищо.
Сега тя беше негова – ум, тяло и воля.
– Спи – заповяда той, а устата му се докосна до нейната.
Очите ѝ се затвориха и мускулите ѝ се отпуснаха. Пренебрегвайки болката в ранената си ръка, той я хвана, когато Сахар падна от ръката ѝ и се приземи на пътеката с меко изщракване.
Спусна я на земята, съскайки от болка – ръката му вероятно беше счупена, реши той – и вдигна Сахар. Като го претегли в ръката си, той усети само дремещите тъкани. Достатъчно добре.
Прибрал блясъка си на мястото му, той седна тежко на пътеката и разсея илюзията. Слънчевата светлина заля очите му. Мръщейки се, той прибра верижката обратно под ризата си и полушеговито избърса лицето си с единия ръкав. Не можеше да направи много за кръвта.
Погледът му се премести към Пайпър, която лежеше по гръб и по всичко личеше, че спи спокойно. Болезнена тревога се завъртя в стомаха му и той посегна към рамото ѝ.
– Пайпър? – Той я разтърси внимателно. – Пайпър?
Главата ѝ се поклати от движението, но тя не се раздвижи. Той я разтърси по-силно. Неговата афродизия не би трябвало да я държи заспала по този начин.
– Пайпър!
Тя не помръдна, изобщо не реагира. Той се наведе над нея, стисна рамото ѝ достатъчно силно, за да я посини, после отдръпна единия ѝ клепач. Празното ѝ око се взираше в небето, зеницата ѝ беше разширена въпреки ярката светлина.
В гайското съоръжение тя се бе върнала към нормалното си състояние веднага щом Аш бе прибрал Сахар. Защо този път не се беше събудила? Какво не беше наред с нея? Той си спомни онова въздействие на магията, което бе усетил, изпепеляващата сила, когато Пайпър за първи път бе изчезнала от тялото ѝ. Дали Натания е направила нещо с ума на Пайпър, когато е поела контрола?
Погледът му се издигна към километрите диви планини, стръмните скали, тясната пътека над дефилето. Пайпър беше в безсъзнание, а той иначе беше сам на територията на жестока каста от Надземния свят, която можеше да го обвини за безотговорното ѝ състояние и вероятно вече искаше да го убие.
Какво, по дяволите, трябваше да прави сега?

Назад към част 21                                                                 Напред към част 23

Десета история
Отприщване на бурята (гл. 14)

Част I
Лире

Лире затвори очи, като дишаше дълбоко през носа си. Ароматът на въздуха беше едновременно познат и смущаващ. Беше по-сладък от въздуха в Подземния свят, богат и почти натрапчив, а на него му липсваше свежият, сух вятър на планините, по които бяха пътували толкова седмици.
Погледът му се плъзна по гледката на върховете, които не можеха да бъдат по-различни от неговия свят. Планини, които се простираха, вместо да се извисяват, топлите скали, изпъстрени с нюанси на синьото и зеленото. Пищни гори с умерен климат се простираха по склоновете и преливаха от широките долини, а листата отразяваха този странен син оттенък. Шумът на буйната вода, далеч долу, на дъното на каньона, се конкурираше с шумоленето на вятъра.
Ако не знаеше по-добре, щеше да предположи, че тази земя, толкова мека и нежна на вид в сравнение с Подземния свят, ще ражда меки и нежни демони.
Отдалечавайки се от лей линията, Пайпър се приближи до ръба на скалата с опасна според него небрежност. Черната ѝ риза беше овъглена и размазана от мръсотия, скривайки блестящата горна част с драконови люспи, която носеше под нея. Тя скриваше и наскоро заздравелите наранявания, включително два дебели белега по гърба на ръцете ѝ от времето, когато беше скочила пред меча на палача, за да спаси Аш.
Част от него искаше да не го беше правила. Като се има предвид всичко, Аш вероятно щеше да предпочете съдбата си в ръцете на драконовския палач.
Гласът на Пайпър се намеси в мислите му.
– Реката ще ни отведе директно до Рюджин. – Тя посочи небрежно към стометровия водопад.
Той погледна към каньона, после обратно към нея и веждите му се повдигнаха.
– Искаш ли да скочим?
– Би било най-бързо – каза тя с вдигане на рамене, сякаш скачането от скали беше напълно нормално и разумно. – И преди съм го правила прекрасно. Почти не ме боли.
– Сериозно ли?
– Хм. – Тя примигна. – Да?
– Мислиш ли изобщо трезво в този момент? – Той не беше сигурен дали се забавлява повече, или се притеснява. Губеше представа за всички гадости, които беше преживяла през последните двадесет и четири часа – нападната от големия дракон, останала сама в планината с Аш в безсъзнание, попаднала в засада на дракониански воини, нападната и ранена, върната в лагера, отново нападната от дракона. Но дори и след всичко това той подозираше, че най-голям принос за зашеметяващото ѝ изтощение има не загубата на кръв или липсата на сън, а загубата на Аш.
– Няма да скачам от скалата – добави той, тъй като тя все още го гледаше с очакване. – Дори и да ме боли „едва“.
Тя стисна устни.
– Предполагам, че можем да намерим по-ниско място…
Поклащайки глава на отстъпката ѝ – сякаш той беше този, който се държеше неразумно – той се приближи.
– Приличаш на ходещ мъртвец, Пайпър. Може би първо трябва да си починем малко.
– Можем да си починем в град Рюджин – каза му тя. – Там ще има храна. И одеяла. Не е толкова далеч.
Той си спомни, че това е приличен поход, но като разбра, че не може да я убеди, въздъхна и свърза ръцете им, в случай че рухне направо от скалния перваз. Заедно тръгнаха по същата пътека от последното им посещение в Надземния свят. Тогава ги водеше Мийзис.
Според Пайпър – и потвърдено от Аш – някъде под тези планини се намираше подземния град на Рюджин. И двамата бяха описали рюджините като гостоприемни, миролюбиви и вежливи, но Лире нямаше търпение да посети свирепата териториална каста. Това, че са били мили с Пайпър и нейния любовник, не означаваше, че ще проявят същата доброта и към него.
Всъщност той имаше основателна причина да смята, че те със сигурност няма да го направят.
– И така – изрече Лире, отвличайки вниманието си от един тревожен проблем с друг. – Щеше да ми разкажеш за странното си излизане от пространството, докато говорехте с Елиада.
Незабавното напрежение на Пайпър засили притеснението му и особено не му хареса начинът, по който ръката ѝ се отправи към джоба, където беше скрила „Сахар“, след като отказа да му го върне. Тя не каза нищо, докато заобикаляха едно високо дърво с широки клони и висящи лозови пипала, които сграбчваха и връзваха всичко, което се докоснеше до тях.
Той изчака, без да иска да остави това да се изплъзне. Докато разговаряха с драконианския старейшина, преди да напуснат Подземния свят, Пайпър се беше прекъснала по средата на изречението и цяла минута гледаше втренчено напред, а очите ѝ бяха страшно празни. Елиада бе предположил, че странното ѝ поведение се дължи на изтощение, но той не мислеше така.
– Точно така – промълви тя накрая. – Ами, спомняш ли си как успях да общувам с Натания, душата в Сахар, последния път, когато бяхме тук?
– Да, разбира се. Тя ти подсказа как да отключиш демоничния си блян с помощта на Пустотата.
– Е, след това започнах… да я сънувам.
– Сънуваш? – Повтори той и смръщи вежди.
– Да, но не истински сънища. – Тя забърса подгъва на ризата си. – Докато спях, можех да говоря с нея по същия начин, както първия път.
– Колко често се случваше това?
– Само няколко пъти и то не откакто ти и Аш отнехте Камъка. Когато обаче разговарях с Елиада, си помислих, че може би Натания ще знае нещо за това, което се е случило с Аш. – Гласът ѝ долови името му. – И изведнъж сякаш отново сънувах. Говорихме си няколко минути, а след това… се върнах в съзнанието си.
Вървейки в мълчание, Лире попиваше тази нова информация. Беше носил Сахар в продължение на седмици и през това време предпазливо бе изследвал тъканите. Жива душа, обвързана с магия… създателите на Сахар бяха изиграли опасна игра. Вероятно са искали душата да бъде пасивен източник на енергия, но тази душа изобщо не беше пасивна.
Лире вече не се съмняваше, че Сахар е отговорна за жестоката лудост на Ниртарот преди пет века, когато той бе избил цял град. И същата тази сила бе заразила ума на Пайпър с коварното си влияние, дори когато тя не я владееше активно.
– Значи искаш да кажеш – уточни той – че тази душа в Сахар знае какво мислиш, тъй като е отговорила на мисълта ти да говориш с нея, и може да влияе на ума ти, докато спиш и докато си в пълно съзнание?
Тя кимна, а самодоволното движение предизвика гнева му.
– И изобщо не намираш това за обезпокоително? – Попита той.
– Разбира се, че го намирам! Много ме тревожи, че може да ми бърка в главата по този начин, но това, че ме кара да изпадам в безсъзнание по средата на разговор, едва ли е животозастрашаващо.
Лире спря рязко и се обърна с лице към нея.
– Определено изобщо не мислиш трезво за това, Пайпър. Какво ще стане, ако следващия път тя те накара да се разсееш по средата на разговор? Ами ако тя въвлече съзнанието ти в някой от тези „сънища“ и не те пусне да си тръгнеш?
– Правиш от това твърде голям проблем. – Тя скръсти ръце, излъчвайки упоритост. – Тя няма да ме убие, защото иска да живея. Същото е и с това да затвори съзнанието ми завинаги – тялото ми ще умре, нали? Ако умра, никой няма да може да докосне Камъка и тя ще остане сама в капана. Тя не иска това.
– Чуваш ли се? – Попита той невярващо.
Той знаеше, че Пайпър е по-умна от това. Може да е импулсивна и наивна понякога, но не беше глупава. Изричаше глупости, защото беше твърде уморена, за да мисли ясно, твърде пристрастена към силата на Сахар, за да вижда ясно, или вече беше под влиянието на душата в Сахар. Може би и трите.
Като поклати глава, тя се промъкна покрай него и се втурна по пътеката.
– Аз няма просто да „позволя“ това. Това е по необходимост.
По-дългата му походка бързо скъси разстоянието помежду им. Независимо дали Сахар изкривяваше мислите ѝ, или не, той трябваше да го махне от нея. Трябваше да настоява тя да го върне веднага след онази атака на дракона, но не искаше да предизвиква сцени.
– Натания знае много неща – продължи Пайпър, когато го настигна. – Знаеш ли например, че Ниртарот е създал Сахар специално за борба с големите дракони?
Тази любопитна подробност го разколеба.
– Какво? Натания ти е казала това
– Да. Ниртарот се е страхувал от драконите. Предполагам, че един от тях се е опитал да се свърже с дядо му, но дядо му е умрял.
– Натаня знаеше ли нещо друго за драконите?
Раменете на Пайпър се сгърчиха.
– Не че ми е казала, но може би следващия път ще успея да измъкна повече от нея.
– Не. – Той я хвана за ръката, спирайки я по средата на пътеката, и я принуди да се обърне с лице към него. – Няма да има следващ път.
– А?
Очите му се свиха. Тя все още говореше за общуването с душата на Натаня. Вървеше, носеше оръжие, което можеше да надвие ума ѝ, и не се страхуваше. Той не знаеше защо не се страхува.
– Приключи със Сахар. – Гласът му се втвърди. – Толкова си се оплела в този призрак на Натания, че не виждаш колко опасна е тя. Дай ми Сахар.
Тя се изви срещу ръката му, без да изглежда, че осъзнава какво прави.
– Аз не съм…
– Защо спориш с мен? Тук няма дракони, с които да се бориш. Дай ми го.
Тя се облегна назад, дърпайки ръката си. Той затегна хватката си.
– Трябва да поговоря отново с Натания…
– Не, не е нужно – изръмжа той. Това беше упоритост, надхвърляща дори обичайната упоритост на Пайпър. Това не беше нормално и ако не можеше да я убеди, щеше да се наложи да вземе Сахар със сила. – Тя вече ти каза какво знае за драконите.
– Тя никога не ми казва всичко. Тя може да знае…
– Тя те подмамва! Отвори си очите. Тя иска да държиш камъка, за да може да има достъп до съзнанието ти.
Накрая Пайпър се поколеба. Устните ѝ се набръчкаха леко.
Той разхлаби хватката си върху ръката ѝ, стискайки я нежно.
– Повярвай ми, Пайпър. Не можеш да го видиш, но Сахар е твърде опасен за теб.
Тя го погледна, наистина го видя, и несигурността за пръв път докосна изражението ѝ. Тя се вслушваше. Беше го чула.
Бавното дишане се изплъзна от нея, карайки раменете ѝ да се повдигат и да падат.
– Ти си прав. Ти…
Тя прекъсна и той го усети: тихото въздействие на магията. Просвирване по вътрешните му сетива, пращяща сила, едновременно далечна и непосредствена. Той замръзна на място, мъчейки се да възприеме какво е това и откъде е дошло.
– Прав си – повтори Пайпър и се съвзе, сякаш никога не беше заеквала. Само че този път тези две думи излязоха в съблазнително мъркане, с което би се гордяла и сукуба. Тя посегна към лицето му и плъзна пръст по долната му устна – чувствено докосване, което изобщо не приличаше на нея.
– Много си прав – измърка тя. – Такъв умен инкуб. Толкова предпазлив. Винаги си бил твърде мъдър, за да те заблудят, нали?
Друг тон. Друг синтаксис. Между нехарактерното ѝ докосване и рязката промяна в речта ѝ той трябваше да се пребори с внезапно надигналия се страх, като запази изражението си заключено в озадачена гримаса. Дали Пайпър изпадаше в лудост, както в гайското свърталище, или душата на Натаня влияеше по-силно на поведението ѝ?
Освобождавайки я, той се отдръпна назад, чудейки се дали ще успее да активира защитните си плетеници достатъчно бързо.
Тя пъхна ръка в джоба си и извади „Сахар“, като вдигна сребърния камък като трофей.
– Не мога да ти го дам, Лире, любов моя. Не и след като ти така любезно ми го върна.
Той хвърли бърз поглед на камъка, който се пропукваше от светлина, и мислено преброи заклинанията, които носеше в себе си и които биха могли да се противопоставят на него.
– Пайпър, какво…
– Грешиш за едно нещо – отбеляза тя, почти злорадствайки от задоволство. – Не е умът на Пайпър, до който исках да имам достъп. Моят ум е напълно функционален. Липсваше ми тялото.
Не. Не, това не беше възможно.
Той се взираше в момичето пред себе си. Това не беше Пайпър, която изпада в лудост. Това не беше Пайпър, която е повлияна от друга сила.
Това изобщо не беше Пайпър.

Назад към част 20                                                        Напред към част 22