Категория: Дръзки

Нещо не беше наред. Джейсън обикаляше из стаята, опитвайки се да усети какво го притеснява. В кафенето имаше около дузина други обитатели, всички се хранеха тихо. Повечето от тях бяха облечени в работнически дрехи – фланели и деним, които пулсираха в неправилна симфония в съзнанието на Джейсън. Той изучаваше лицата им и не позна нито едно от тях. Какво го притесняваше?
Ред от куршуми избухна през прозореца точно до Джейсън. Те дойдоха твърде бързо, за да може тялото му да реагира или да се измъкне, движейки се с невероятната скорост на съвременното оръжие.
Колкото и бързи да бяха куршумите обаче, умът на Джейсън беше по-бърз. Той се измъкна, дузина невидими остриета на ума прорязаха въздуха. Силата на атаката му бутна куршумите назад, както и разряза всеки един на две. Последва серия от глухи тупвания, когато парчетата отскочиха обратно от прозореца, след което се разпиляха по пода на кафенето. Всички мълчаха.
Хлапето на Бюрото се хвърли на земята, лицето му беше ужасено, докато се взираше в прозореца и дупките му.
– Джейсън? – попита притеснено Лана. – Джейсън, какво се случи?
Джейсън усети нещо през прозореца, но снайперистът вече беше изчезнал.
– Не знам. – Отговори приглушено, почти шепнешком
– Някой стреля ли по теб? – попита Лана със загриженост.
Джейсън огледа дупките от куршуми – те бяха в малък кръг в прозореца точно до главата на младши от Бюрото.
– Не – каза той. – Опитаха се да убият хлапето.
Посетителите на кафенето тичаха уплашени, някои викаха, други се криеха под столовете. Хлапето на Бюрото гледаше себе си с изненада, сякаш не можеше да повярва, че е още жив.
– Всички пропуснаха – прошепна момчето с изумление.
Джейсън се намръщи. Защо някой би се опитал да убие агент на Бюрото? Защо не се съсредоточи върху него? Компютърът беше много по-опасна заплаха.
– Как му позволи да се промъкне така до теб? – попита Лана.
– Не очаквах да стрелят по мен. Това трябваше да бъде проста задача. – След това, като се обърна към детето, той кимна. – Да тръгваме.
– Някой се опита да ме убие! Защо? – Момчето попита изненадано.
– Не съм сигурен – каза Джейсън. Той прокара сетивата си през стаята за последен път, запомняйки лицата. Докато го правеше, забеляза нещо. Докато повечето хора се криеха или трепереха от страх, изглежда, че някой изобщо не се притесняваше. Самотна форма седеше тихо в задната част на кафенето. Той беше невзрачен мъж с дълъг нос и здраво тяло. Той наблюдаваше Джейсън със заинтересовани очи – очи, които изглеждаха леко нефокусирани. Почти сякаш. . .
Невъзможно! Джейсън помисли. След това, без да си направи труда да види дали момчето на Бюрото го последва, той напусна кафенето.
……………………………………………………………………………………………………………………

– Трябва да приемете нашите извинения – призова Сон. Думите на външния министър на Варвакс бяха доставени от програма за превод, разбира се – езикът Варвакс се състоеше от щракания и стъргане, смекчавани с жестове на ръцете. Фигурата на холовидния екран беше голяма и квадратна, а кожата му блестеше от кварц и гранит. Това, разбира се, беше само екзоскелетът – Варваксите всъщност бяха малки същества, които плуваха в хранителна вана, запечатана в техните неорганични черупки.
– Сон – изтъкна Джейсън, седнал на стола си, – твоите хора бяха жертвите тук. Вашият посланик беше убит.
Сон махна с ноктестата си ръка, в символ на отричане.
– Трябва да разберете, че той знаеше рисковете да живее в неразвита цивилизация. Създанията с по-нисък интелект не могат да бъдат държани отговорни за своите варварски действия. Все още не сте научили по-добър начин.
Джейсън се усмихна на себе си. Коментари като този, които спечели отвращението към Варвакс и повечето други извънземни раси. Нямаше значение, че всички бяха верни – всъщност истината на подобни твърдения само още повече вбесяваше човечеството.
– Ще върнем това, което е останало от тялото възможно най-скоро, министър Сон, – обеща Джейсън.
– Благодаря, Джейсън от Телефонната компания. Трябва да ми кажете, обаче как вървят вашите усилия на цивилизацията ви? Ще се издигнат ли скоро вашите хора до първично разузнаване?
– Все още е нужно известно време, министър Сон – каза Джейсън.
– Вие сте интересен човек, Джейсън от Телефонната компания – каза Сон, вдигнал нокти пред себе си в жест на молба.
– Можеш да говориш.
– Има такова несъответствие между това, което сте – каза Сон. – Притежавате качества от първичната интелигентност, някои от третата – или дори четвъртата – интелигентност. Такова несъответствие. Трябва да ми кажеш; вашите хора все още ли са убедени в силата на технологията?
– Човечеството вярва в технологиите, министър Сон. – Джейсън сви рамене пресилено: Варваксите обичаха да гледат и тълкуват човешки жестове. – Ще им бъде много трудно да приемат друг начин.
– Разбира се, Джейсън от Телефонната компания. Ще си поговорим отново.
– Ще говорим отново – каза Джейсън, изключвайки холокоста. Той седна за момент, усещайки стаята около себе си. Вече не можеше просто да се отпусне напълно – това му липсваше. Ако остави концентрацията си да изчезне, тъмнината щеше да го настигне.
– Те със сигурност са уверени, нали? – попита Лана в ухото му.
– Те имат причина да бъдат – отвърна Джейсън. – Винаги се е случвало, така както очакват. Една раса открива хипер сайтонична трансмисия в същото време, когато постига мирна цивилизация.
– Само да не бяха толкова прокълнато наивни – каза Лана. – Част от мен иска да имам трима дипломати от Варвакс, маса с карти и множество „безполезни“ технологии, които могат да ги измамят.
– Това е проблемът – каза Джейсън. – Има по малко от това във всеки от нас.
– Ами ако грешат, Джейсън? – попита Лана. – Ами ако получим хипердвигател за пътуване, преди да сме „цивилизовани“?“
Джейсън не отговори – той не знаеше отговора.

– Да потърся детето за теб? – предложи Лана.
– Продължавай – каза Джейсън, като стана и прибра нещата си. Атаката предния ден все още го тревожеше. Беше ли опит да изплаши Джейсън, и ако да защо?
– В деня, когато си тръгнал, млад агент на Бюрото на име Колн Ейбрамс изчезнал от тренировъчните съоръжения на Юпитер Четиринадесет – каза Лана. – Той откраднал някакво сложно оборудване за наблюдение. Бюрото издаде няколко заповеди за него, но те не търсят толкова далеч – очевидно не са очаквали той да стигне чак до Ивънсонг.
– Това не е точно най-доброто място за почивка – отбеляза Джейсън, като се приближи до прозореца и се опита да си представи как би изглеждал градът за нормалните очи. Ще бъде тъмно, реши той – по-голямата част от платформата не вибрира особено за него. Тъмен и висок, като град, изграден изцяло от алеи. Светлините бяха оскъдни и недостатъчни, а въздухът винаги миришеше на мухъл. Винаги изглеждаше, че е с няколко градуса под стандартната температура – сякаш вакуумът на космоса беше по-близо, по-зловещ, отколкото е в действителност.
– И така – каза Лана, – имаме издирван престъпник. Можем ли да го предадем?
– Не – каза Джейсън и се обърна от прозореца. Облече палтото си и нахлузи тъмните си очила.
– Хайде, нека го предадем – каза Лана. – Всъщност вероятно Бюрото бяха този, който се опита да го убие вчера.
– Те не работят по този начин – каза Джейсън, отивайки към вратата. – Взимаш ли моите размишления за достоверни?
– Да – каза Лана.
– Добре. Включи отново детето и да продължаваме.
………………………………………………………………………………………………………………………

Изображението беше замъглено и слабо експонирано. За съжаление, това беше най-доброто, което имаше. Колн обиколи голямото холоустройство, изучавайки го, както стотици пъти преди. Отговорът беше пред него; можеше да го усети. Изображението криеше тайна. Но Колн, подобно на хиляди други, не успя да определи каква точно може да бъде тази тайна.
Изображението е направено от единствения шпионин, проникнал в централната зала на компютъра. Беше снимка на обикновена бяла стая с апарат, облицован на задната стена. Този апарат, какъвто и да беше, захранваше всички хипер комуникации на човечеството.
Това беше най-голямата тайна на съвременната епоха. Човечеството се опитваше близо два века да разбие монопола на компютъра върху безжичната комуникацията. За съжаление, никакви изследвания не бяха в състояние да дублират странната технология на компютъра – и докато някой не го направи, човечеството щеше да бъде длъжно на тираничната компания.
Трябва да е тук! – помисли си Колн, взирайки се в непреклонния образ. Той го обиколи, за да погледне от няколко ъгъла. Само да не беше толкова замъглено. Той погледна внимателно холообраза. Охранител седеше от дясната страна на стаята и се взираше в посоката на фотографа. Изглежда имаше няколко цилиндрични издатини на далечната стена – някакви релета? Единият беше по-голям от другите и тъмен на цвят. Беше ли отговорът?
Колн въздъхна. Мъже, далеч по-технологично интелигентни от него, се бяха опитали да анализират изображението, но никой не успя да направи решителни заключения. Картината беше твърде размита, за да бъде от голяма полза. Беше прекарал цялата сутрин, опитвайки се да реши защо някой ще се опита да го убие. Беше успял да вземе само едно решение – че по някаква причина Райт е наредил да го убият. Компюърният агентът беше този, който беше принудил Колн да седне до него, на мястото, където убиецът беше стрелял. Компютърът някак си беше зад него. Освен че убиецът е пропуснал, помисли си Колн. Сигурно го е направил нарочно. Райт искаше да ме изплаши. Държеше се така, сякаш не му пука дали ще го последвам, след което се опита да ме изплаши, Колн кимна. Имаше смисъл, по някакъв изкривен компютър. И ако Райт не го искаше, тогава Колн трябваше да се увери, че ще остане.
– Събуди се, хлапе – гласът на Лана изведнъж проговори в ухото му.
– Буден съм – каза Колн, настръхнал от споменаването на възрастта си – двадесет и три едва ли бяха достатъчно малко, за да му спечелят титлата „хлапе“. Поне другите двама бяха спрели да го хранят с глупави разговори – когато не искаха той да слуша, те просто го изключваха напълно.
– Големият човек си тръгва – каза Лана с енергичния си глас. Колн започваше да се чуди защо Райт я търпи. – Той казва, че можеш да отидеш с него, но само ако можеш да продължиш.
Колн изруга, хвърляйки якето си.
– О, и Колн – каза Лана, – опитай се да не откраднеш нищо от него. Джейсън е някак привързан към оборудването си.
Колн се изчерви. Колко знаеха?
Изтича в коридора точно навреме, за да види как фигурата на Райт в черен костюм завива зад ъгъла. Колн вървеше тихо, настигайки оперативния работник. Райт едва го призна. Тръгнаха мълчаливо до края на коридора, след което слязоха с асансьора до фоайето. Пищните килими и богатото обзавеждане намекваха, че наистина са далеч от бедните квартали от предишния ден.
– И така, какво е? – попита Колн, когато излязоха на улицата със сребърен теланиум. Улицата, както винаги, беше слабо осветена – макар че от прозорците и табелите светеха стотици светлини. Вечерната песен беше тъмна, но не спеше.
– Какво е какво? – Попитаха Райт, когато въздушна кабина – очевидно наета – спря пред хотела.
– Каква е целта ти тук, Райт? – попита Колн, качвайки се в задната част на колата до оперативния работник. – Предполагам, че си знаел нещо за смъртта на посланика?
– Предполагаш погрешно – каза Райт, когато въздушната кабина започна да се движи. – Убийството на посланика беше съвпадение.
Колн повдигна вежди със скептицизъм.
– Вярваш или не, наистина не ме интересува.
– Тогава защо си тук? – попита Колн.
– Кажи му – Райт въздъхна.
– Случи се преди малко, по-малко от два месеца, хлапе – каза Лана. – Учен на име Дениз Карлсън изчезна от изследователското съоръжение на Ивънсонг за компютри.
Колн се намръщи на коментара, претърсвайки паметта си. Той обърна внимание на всичко, което Бюрото научи за компютъра. Дори си спомни нещо за изчезването на учения, но не му се стори много важно.
– Но – каза Колн, – в нашите доклади се казваше, че тя не е нищо повече от лаборант. Домашният офис на компютъра почти не обърна внимание на изчезването й – пишеше, че е била жертва на обикновен уличен грабеж.
– Е, поне някой обръща внимание на текущите събития – каза Лана.
Райт изсумтя.
– Той може да обърне внимание, но трябваше да осъзнае, че всяка история, която омаловажаваме, е много по-важна, отколкото изглежда.
– И така, дойдохте да намерите тази Дениз Карлсън? – Колн се изчерви.
– Грешка – каза Лана. – Затова той напусна, но това вече не е целта. Докато Джейсън пътуваше, намерихме госпожица Карлсън. Преди малко по-малко от две седмици една жена, отговаряща на нейното описание, беше прибрана от властите. Тя е диагностицирана с тежки психични проблеми и е настанена в местното отделение за лечение.
– Така . . . – каза Колн.
– Така че съм тук, за да я взема – каза Райт. – Нищо повече. Ще я върнем в Юпитер Четиринадесет, за да може да получи подходящо лечение. Моята роля е на обикновен куриер. – Райт се усмихна леко, обръщайки черните си очила към Колн. – Ето защо съм готов да ти разреша да останеш с мен. Ти пожертва кариерата си, за да можеш да ме гледаш как придружавам психично болен пациент.
…………………………………………………………………………………………………………………

Джейсън влезе в болницата, депресираният Колн вървеше след него. Хлапето продължаваше да задава въпроси, убедено, че действията на Джейсън имат някаква по-голяма цел в „главните планове“ на компютъра. Джейсън започваше да съжалява, че го е довел със себе си – последното нещо, от което се нуждаеше, беше друг човек, който да бърбори непрестанно.
Сестрата на рецепцията вдигна вежди изненадано, когато той влезе, очите й примигнаха към сребърната му писалка на ревера.
– Г-н. Флипендей? – попита тя.
– Аз съм. – Той спря само за кратко при ужасното име. – Покажи ми пациента.
Сестрата кимна, оставяйки бюрото на друг служител и махна на Джейсън да го последва. Тя носеше бяло – ревящ, крещящ цвят. За други бялото беше неутрално, но за Джейсън това беше най-яркият избор. По-добре финото бръмчене на сивото. Стените също бяха бели, а коридорите миришеха на почистващи препарати.
Защо го правят? – учуди се Джейсън и леко поклати глава. Смятат ли, че това ще накара пациентите им да се чувстват като у дома си? Безжизнена стерилност и монохромно бяло? Може би всички тези хора, които трябва да възвърнат здравия си разум, са малко цветни.
Сестрата ги отведе до обикновена стая със заключена врата – уж за безопасността на пациента.
– Радвам се, че най-накрая реши да дойдеш – каза сестрата с леко укоряващ тон в гласа си. – Свързахме се с компютъра преди седмици и жената просто чакаше тук през цялото това време. Без роднини на платформата човек би си помислил, че вие, хора. .
Тя замълча, когато Джейсън се обърна към нея. След като загуби зрението си, той в крайна сметка беше научил, че изразът на недоволство може да се постигне както с осанка, така и с очите. Докато той се взираше безогледно в медицинската сестра, решителността й отслабна и наказателният тон напусна гласа й.
– Достатъчно – каза просто Джейсън.
– Да, сър – промърмори медицинската сестра, хвърляйки му злобен поглед, докато отключваше вратата.
Джейсън влезе в малката, не украсена стая. Дениз седеше до бюрото – единствената мебел в стаята до леглото и скрина. Тя погледна Джейсън с широко отворени очи. Изглеждаше като в неговия холовид – беше слаба, късата й тъмна коса беше на къдрици и носеше семпла пола и блуза.
Джейсън я беше срещал няколко пъти преди – Дениз показа афинитет към сайтониката и беше по средата на обучението си. Някога тя беше пряма и пресметлива жена. Сега тя приличаше на млада катерица, която още не се е научила да се страхува от хищници.
– Казаха, че ще дойдеш – прошепна тя, а думите излезнаха неловко от устата й. – Знаеш ли коя съм аз?
Джейсън погледна към медицинската сестра.
– Тя е с амнезия – каза сестрата. – Въпреки че не можем да определим никаква физическа причина за това. Тя също има някакъв мускулен проблем – има проблеми с поддържането на равновесие и контрола на крайниците си.
Дениз демонстрира това, като бавно се изправи на крака. Тя леко се поклати, докато вървеше напред, но успя да остане на крака.
– Тя постигна невероятен напредък – каза медицинската сестра. – Вече може да ходи, ако не се движи твърде бързо.
– Дениз, ти идваш с мен – каза Джейсън. – Ейбрамс, помогни й да ходи.
Момчето вдигна изненадано очи. Джейсън не му даде време да се оплаче – вместо това се обърна и излезе от стаята. Ейбрамс изруга тихо, но направи каквото му нареди, като подаде услужлива ръка на обърканата Дениз, докато тръгваха от болницата.
Бяха почти навън, когато Джейсън забеляза нещо. Той никога не би го видял без своето чувство – мъжът се скри зад врата, едва надничайки отвън. Чувството обаче беше много по-прозорливо от нормалните очи и Джейсън разпозна лицето дори през малкия процеп на вратата. Беше един от мъжете от кафенето – не странният мъж, който беше седнал на сепарето, а един от обикновените работници.
И така, те я наблюдават, помисли си Джейсън, докато излизаше от сградата, а хлапето и Дениз го последваха. Очакваха ли тя да разкрие нещо, или знаеха, че ще дойда за нея?
…………………………………………………………………………………………………………………

Назад към част 2                                                               Напред към част 4

Най-накрая това се случи преди сто и четиридесет години, през 2071 г. Колкото и да е странно, тези, които бяха осъществили първи контакт, бяха остарели, почти фалирала Телефонна компания.
Нортън Бел Инорпурейтид (НБИ) беше от губещата страна на технологичния прогрес. Докато нейните конкуренти проучваха и внедряваха холовидна технология, Northern Bell беше опитала нещо малко по-смело: кибернетично базирано телепатично свързване.
Сайто, както го наричаха, се оказа провал. Технологията Холовид беше не само по-евтина и по-стабилна, но и работеше. Сайто не проработи – поне не както се надяваше НБИ През последните дни преди предстоящия си фалит компанията най-накрая успя да прокара няколко скърцащи звука през системата. Тези скърцания, макар и не впечатляващи за техните човешки монитори, също бяха прожектирани по невнимание през пространството към група същества, известни като Тенаси. Отговорът на Тенаси беше първият междувидов контакт, който Земята някога е правила и познавала.
Вторият контакт беше осъществен от военните на Обединените правителства, когато те случайно свалиха посланически кораб на Тенаси. Но това, разбира се, беше съвсем различна история.

– Той е изчезнал от две седмици? – попита Джейсън, коленичил до изгорелия труп. В ума му беше тихо – предчувствие за черния му цвят.
– Да, сър – каза офицерът.
– Да – каза Лана почти в същото време.
– Защо не бях информиран за това? – попита Джейсън.
Полицаят изглеждаше объркан за момент, преди да разбере, че Джейсън не му говори. Ушните връзки бяха често срещана, макар и объркващи, част от съвременния живот.
– Предполагах, че знаеш, старче – каза Лана. – Знаеш ли, Джейсън, за всезнаещ шпионин, ти си изключително неинформиран.
Джейсън изсумтя, изправяйки се. Беше права – той трябваше да разгледа местните новини по време на пътуването си. Вече беше твърде късно.
Офицерът погледна Джейсън с напрегнати очи. Джейсън можеше лесно да разчете емоциите на мъжа. Не чрез използването на неговите сайтонични сетива – беше често срещано погрешно схващане, че сайтониците са телепати. Не, Джейсън можеше да прочете емоциите на мъжа, защото беше свикнал да работи с местните правоприлагащи органи. Полицаят щеше да се ядоса на Джейсън, че се намесва в разследването им. Но в същото време офицерът щеше да изпита облекчение. Местните мъже винаги се чувстваха претоварени, когато ставаше дума за работа с други видове. Извънземните трябваше да бъдат управлявани от Телефонната компания. Компютърът беше осъществил първи контакт; компютърът беше преговарял за безопасността на Земята след инцидента с Тенаси. Компютърът беше донесъл безжичната комуникацията на човечеството.
Така че офицерът наблюдаваше Джейсън – ревниво, но благодарен. Той чуваше как други офицери мърморят по ъглите на стаята, ядосани от намесата му. Мръсен Компютър. Защо е тук? Защо ни гледа така? Не вижда ли? Какво е това пред лицето ти, юмрукът ми ли е? Можеш ли да го видиш, ако те ударя? Може би това ще…
– Джейсън? – Гласът на Лана прозвуча в ухото му.
Мускулите на Джейсън потрепнаха, спомените избледняха. Той все още коленичеше до горелката. Офицерът все още стоеше и го гледаше, стаята все още миришеше силно на дим и той все още чуваше как репортерите спорят с полицаите отвън.
– Добре съм – прошепна Джейсън.
Той стоеше, бършейки праха от костюма си и слушаше репортерите. Те, подобно на полицаите, вероятно биха предположили, че Джейсън е дошъл в Ивънсонг, за да разследва смъртта на посланика. Нямаше значение, че совалката на Джейсън е тръгнала за Ивънсонг повече от месец преди убийството. Извънземно е умряло и е пристигнал компютърен оперативен агент. Това би било достатъчно за тях.
– Не трябваше да идвам на местопрестъплението – промърмори той.
– Какво друго би могъл да направиш? – попита Лана. – В крайна сметка това е наш дълг.
– Не е моят – каза Джейсън. – Тук съм, за да намеря изчезнал учен, а не да разследвам убийство. – След това, говорейки по-високо, продължи. – Сигурен съм, че местните правоприлагащи органи са компетентни. Оставете ги да разследват – Компютърът може да се справи с дипломатическите преговори.
Офицерът изглеждаше изненадан. Но, очевидно несигурен какво друго да направи, той поздрави Джейсън. Джейсън кимна, след което се обърна, за да си тръгне.
– Не че „дипломатическите преговори“ ще бъдат твърде трудни – отбеляза Лана. – Варваксите са толкова безумно послушни, че вероятно ще се извинят за неудобството на един от нашите агенти.
– Всички са такива – каза Джейсън, излизайки на стъпалата на сградата. – Това е големият проблем, нали?
Настъпи момент на шокираща тишина, когато репортерите разбраха кой е той. Те застанаха в кръг около няколко обсадени полицаи и суматохата привличаше тълпа от любопитни зяпачи. Тогава репортерите избухнаха с въпроси. Джейсън не им обърна внимание, пробивайки си път през тълпата. Той беше навел глава и вдигна ръка, за да предотврати въпроси. Въпреки това в ума си той търсеше отговори.
Огледа тълпата, прокарвайки сетивата си през бръмчащите и пулсиращи цветове. Той огледа всяко лице, сравнявайки ги с тези в паметта си. Усмивката се появи на устните му, когато намери това, което търсеше. Медиите го оставиха да си тръгне – те бяха свикнали Компютърът да игнорира въпросите им. Зад него Джейсън можеше да чуе техните видеокасти на място. Те, разбира се, са сбъркали всички факти. В гласовете им имаше страх – страх от това, което не разбираха, страх от възмездието, което може да дойде. В техния свят се предполагаше такова. В техния свят вие наранявате това, което е по-слабо от вас.
Джейсън продължи да върви с наведена глава. Зад него мъж се освободи от групата зяпачи и се запъти към Джейсън, очевидно опитвайки се да изглежда небрежно.
– Иска ми се да има повече цветя – каза Джейсън.
Секунда по-късно в ухото му се чу щракване. Тогава Лана въздъхна.
– Какво ти отне толкова време? – настоя тя. – Чаках те да го направиш, откакто слезе от совалката. Чувствам се ужасно, като знам, че някой хакна нашата линия.
Джейсън продължи да върви напред. Сянката му го последва – човекът се движеше с уменията на добре обучен, но правеше грешките на този, който беше неопитен. Нямаше промяна в стъпката му – вероятно не беше забелязал превключването. В този момент той щеше да слуша измислен разговор между Лана и Джейсън. По някаква причина Джейсън подозираше, че не иска да знае какви глупави неща казва репликираната версия на гласа му на Лана.
– Той следи ли те? – попита Лана.
– Мисля, че да – каза Джейсън, излизайки от бедните квартали. – Той все още ме следва.
– С кого мислиш, че е?
– Още не съм сигурен. – Джейсън се обърна и слезе по стъпалата към една въздушна гара. Мъжът го последва.
– Ако си го хванал толкова бързо, сигурно не е много добър.
– Той е млад – каза Джейсън. – Той знае какво трябва да направи, но не и как да го постигне.
– Репортер – предположи Лана.
– Не – каза Джейсън. – Твърде добре е екипиран. Не забравяй, че той успя да проникне в защитена безжична комуникация.
– Една от корпорациите?
– Може би – каза той, влизайки в подземно кафене. Миришеше на мръсотия, мухъл и кафе. Неговият последовател изчака няколко минути отвън, след което влезе и зае маса на дискретно разстояние от него.
Джейсън поръча чаша кафе.
– Дори не сме обсъждали как той е успял да сканира твоя диск – отбеляза Лана. – Губиш предимството си, старче.
– Не съм стар – промърмори отново Джейсън, докато сервитьорката му донесе кафето. Миришеше на сметана, въпреки че го беше поръчал черно. Той насочи безполезните си очи към вестник, който някой друг беше оставил на масата, но умът му изучаваше преследвача му. Мъжът наистина беше млад – в началото на двайсетте. Носеше меко тананикащо сиво и кафяво.
– И така – каза Лана, – искаш ли да се опиташ да ми направиш визуализация, за да мога да го потърся?
Джейсън направи пауза.
– Не – каза той накрая, като отпи глътка от кафето си. В него имаше твърде много сметана – вероятно опит да се скрие лошия му вкус.
– Е, какво ще правиш?
– Бъди търпелива – укори я Джейсън.
………………………………………………………………………………………………………………………

Колн Ейбрамс отпи от кафето си – нямаше достатъчно сметана. Трябваше да си повтаря да не гледа целта си. Колн всъщност нямаше нужда да наблюдава мъжа, за да следи разговора, просто трябваше да остане в обхвата му.
– Какво правиш тук, Райт? – учуди се Колн с разочарование. – Как разбрахте, че посланикът ще бъде убит? Какво общо има всичко това с вашите планове?
Колн поклати глава. Джейсън Райт, главен оперативен агент на Нортън Бел Телефонна компания, един от най-загадъчните хора в Слънчевата система. Какво правеше той в Ивънсонг? Обединеното разузнавателно бюро знаеше много за човека, но за всеки известен факт изглежда имаше още два пазени в тайна.
Вземете, например, Споразумението Тенаси. Колн беше прочел самия документ стотици пъти и беше гледал холовидеото, коментарите и старите новинарски емисии, свързани с инцидента в Тенаси отново и отново. Военните на Обединените правителства случайно свалиха дипломатически кораб на Тенаси, като по този начин инициираха доста неудобен първи контакт. Земята беше хвърлена в хаос от объркване и безпокойство. Нахлуваха ли? Щяха ли да бъдат нападнати сега, след като бяха направили такава ужасна грешка?
Тогава компютърът се намеси. Някак си – използвайки средства, които тепърва трябваше да обясняват – те се свързаха с Тенаси. Компютърът донесе мир на Земята. Но в замяна компанията поиска висока цена. От този момент нататък компютърът стана напълно автономен – необлагаем, неоспорим и напълно законен. Освен това компютърът е осигурил изключителни права върху безжичната комуникационната технология на извънземните. И с тези две отстъпки компютърът се превърна в най-мощната, най-арогантната сила в системата.
Колн стисна здраво чашата си, без да забележи кога сервитьорката му донесе сандвича. Той все още слушаше разговора между Райт и неговия базов оперативен помощник – те обсъждаха какъв цвят рози харесват най-много.
Колн никога не се беше доверявал на компютъра – и мразеше неща, на които не може да разчита. Компютърът печелеше от договорите си, а той имаше изключителни договорки с всичките дванадесет извънземни раси, които човечеството е срещало. Всички извънземни раси отказаха да се справят със Земята, освен ако не преминат първо през компютъра. Телефонната компания поддържаше човечеството заключено в космоса, отказвайки да споделя технологията за пътуване с Хипер-двигатели. В него се твърди, че извънземните все още не са им предоставили технологията. Колн заподозря истината. Извънземните пътуваха с хипер-двигатели, това беше сигурно. Компютърът просто го криеше от човечеството и това вбесяваше Колн. Той искаше да се сдобие с технологията.
Колн замръзна. Разговорът в ухото му беше спрял по средата на изречението. За момент на паника той се уплаши, че Райт се е измъкнал от ресторанта и е извън обсега му.
Очите му се стрелнаха през помещението. С облекчение откри, че Райт седи в сепарето си, отпивайки тихо от кафето си. Просто беше затишие в разговора.
– Какво мислиш, че ще направи, когато разбере, че прикритието му е разкрито? – каза в ухото на Колн оперативният служител на базата – Лана.
Колн направи пауза.
– Не знам. – Гласът на Джейсън Райт беше твърд, арогантен. Колн видя как устните на Райт се движат, докато говореше. – Подозирам, че ще бъде изненадан. Той е млад – мисли си, че е по-добър, отколкото е в действителност.
Райт вдигна очи, очите му със слънчеви очила гледаха право в лицето на Колн. В гърдите на Колн се надигна ужас, емоция, бързо последвана от срам. Той беше разкрит.
– Ела тук, момче – нареди Райт в ухото на Колн.
Колн хвърли поглед към вратата. Вероятно би могъл да се измъкне…
– Ако си тръгнеш – каза Райт, – тогава никога няма да разбереш защо съм в Ивънсонг. – Гласът му беше остър и делови.
Колн погледна нерешително мъжа. Какво трябва да направи той? Защо нито един от неговите часове не беше обхванал ситуации като тази? Когато агентът беше разкрит, той трябваше да се оттегли. Но какво, ако мишената му изглеждаше готова да говори с него?
Колн бавно се изправи и прекоси мръсния под на кафенето. През слънчевите си очила Райт го наблюдаваше тихо. Колн постоя за момент до масата на Райт, след което седна сковано.
Не разкривай нищо, предупреди се Колн на ум. Не му позволявайте да знае, че работиш за…
– Вие сте млад за агент на Бюрото – каза Райт.
Вътрешно Колн въздъхна. Той вече знае. В какво сме се забъркали с Бюрото?
– Чудя се – каза Райт, отпивайки от кафето си. – Радва ли се Бюрото на все по-уверените си млади агенти, или аз просто губя приоритета им?
Той не знае! Колн осъзна изненадано. Той мисли, че съм тук официално.
– Нито едно – каза Колн, като се замисли бързо. – Не бяхме готови да си тръгнеш. Аз бях единственият полеви агент, който не беше назначен по това време. Просто беше лош късмет.
Райт кимна по-скоро на себе си.
Той го прие! Помисли си младши агента с възбуда
– Трябва да кажа – отбеляза Райт, оставяйки чашата си, – уморен съм от UIB. Всеки път, когато си помисля, че вие, хора, ще ме оставите на мира, откривам, че отново ме следите.
– Ако компютърът не беше толкова ненадежден – каза Колн, – неговите оперативни агенти нямаше да се притесняват, че са следени.
– Ако Бюрото не беше толкова лошо в разследването – каза Райт, – щеше да разбере, че компютърът е единствената компания, на която Бюрото може да се довери.
– Ще кажеш ли нещо полезно или просто ще ме обиждаш? – Колн се изчерви.
– Един умен човек би разбрал, че моите обиди съдържат най-полезната информация, която вероятно ще получиш – каза Райт.
Колн изсумтя, ставайки от стола. Райт току-що го беше поканил да злорадства, а Колн беше съсипал собствената си кариера напразно. Беше толкова сигурен, че може да следи „Райт“, че можеше да разбере какво прави човекът, да открие истината зад Споразумението Тенаси. . . .
– Можете да ме придружите – каза Райт, допивайки кафето си.
– Какво? – Колн спря по средата на крачката си.
– Искаш ли да знаеш какво правя? – Райт, остави чашата си. – Е, може да дойдеш с мен. Може би това най-накрая ще смекчи глупавите подозрения на Бюрото. Омръзна ми да ме следят.
– Джейсън – каза Лана в ухото на Колн. – Сигурен ли си?
– Не – каза Райт. – Не съм. В момента обаче нямам време да се занимавам с Бюрото. Това е проста мисия – момчето може да дойде с мен, ако желае.
Колн стоеше онемял. Не можеше да реши какво да прави. Може ли наистина да се довери на компютърен оперативен агент? Не, не можеше. Но какво ще стане, ако научи нещо важно?
– Аз…
– Тихо – каза внезапно Райт и вдигна ръка.
Колн се намръщи. Райт обаче не го гледаше. Гледаше право пред себе си с объркано лице.
Сега какво? Зачуди се Колн.
……………………………………………………………………………………………………………………

Назад към част 1                                                                   Напред към част 3