Категория: Чарли Дейвидсън

Глава осма

Ако пътят ти изисква да минеш през ада, върви така, сякаш си собственик на това място.

– Надпис на тениска

Всеки от присъстващите стоеше толкова неподвижно, че отдалеч можеше да бъде сбъркан със статуя. И тримата мотоциклетисти бяха насочили пистолетите си към главата на момичето. Гарет не смееше да помръдне, защото гърбът на Марика беше прилепнал към гърдите му. Ако той помръднеше, тя се движеше. Беше стъпила пред него. Беше рискувала живота си, за да спаси неговия, и всичко това беше напразно, защото той щеше да я убие.
Марика замръзна с върха на копието до гърлото си. Ако дори преглътнеше, то щеше да потъне по-дълбоко.
Но момичето беше най-спокойното от всички. Мощно, диво и с пълен контрол. Тя стовари копието неудържимо върху гърлото на Марика, но не откъсваше поглед от Гарет.
– Алвин – каза Робърт отново, този път по-меко. – Погледни ме, миличка.
Деликатните ѝ вежди се сключиха и Гарет видя няколко белега по лицето ѝ. Един от тях се простираше от слепоочието надолу през устните ѝ и завършваше на брадичката. Раната беше дълбока и това съзнание го разтревожи най-много от всичко.
Робърт пристъпи напред, но момичето – Алвин – не се напрегна. Тя изобщо не помръдна. Дори не го погледна. Няколко секунди бяха необходими на Гарет, за да разбере, че очите ѝ отново се насълзяват. Не можеше да повярва, че не го е видял преди. Тези блестящи медни ириси, толкова необичайни, толкова отчетливи. И все пак го беше пропуснал. И гривната на китката ѝ. Златната, която Ош ѝ беше подарил, преди да изчезне. Тя блестеше на слънцето, което се процеждаше през клоните, ясна като ден.
Капчица мокрота се плъзна по миглите ѝ и дъхът ѝ секна в гърдите. Без да се замисля, тя пусна копието и се втурна в прегръдките на Робърт.
Останалите я гледаха, а лицата им бяха изненадани, докато Робърт я поглъщаше в прегръдка. Той се поклащаше заедно с нея, а раменете му се тресяха от ридания.
– О, Боже мой. Къде си била? Къде си била?
Стройните ѝ рамене също се разтресоха, но тя не отговори. Гарет дори не знаеше дали може да го направи.
След дълъг миг, в който адските кучета, вече излекувани и не усещащи опасност за подопечната си, изчезваха едно по едно, Робърт я постави на една ръка разстояние. Той я огледа. Отметна косата ѝ назад, за да разгледа лицето ѝ. Повдигна китката ѝ, за да проучи пораженията, които беше нанесла, като я захапа многократно.
– Ранена ли си? – Попита той, а гласът му беше наситен с емоции.
Тя поклати глава и той я прегърна отново. От нея се изтръгна тих, лек смях.
Тогава Гарет осъзна, че Марика е в ръцете му. Тя облегна глава на рамото му, а лицето ѝ светеше от радост, докато двамата се гледаха.
– Помниш ли всички? – Попита Робърт най-накрая, като пусна Алвин.
Тя продължаваше да държи ръцете си заключени около една от неговите, като почти се скри зад него, преди да се обърне към останалите от групата. Тя погледна от един мъж на друг, после към Марика. Отказвайки се от нуждата си от безопасност, момичето пристъпи по-близо до Марика и вдигна пръсти към мястото, където беше пробола кожата ѝ.
– Смело.
Марика изхлипа в една ръка и, неспособна да сдържа повече емоциите си, придърпа момичето в прегръдка. Гарет искаше да се присъедини към тях, но се въздържа. Пип все още не беше показала, че го е разпознала.
Когато най-сетне го погледна иззад прегръдката, дребната ѝ фигура беше още по-малка от тази на Марика, почти като че ли беше страдала от години на недохранване, тя каза:
– Вие двамата най-сетне оженихте ли се?
Гарет си помисли, че сърцето му ще се пръсне. Той обгърна и двете в прегръдките си, като едната ръка на Пип се плъзна около кръста му.
– Светая светих, момиче. Ти ни изплаши до смърт.
– Съжалявам.
Той я прегърна по-силно, след което попита:
– Мислиш ли, че сме наранили адските кучета?
Тя го погледна.
– Не. Знаех, че това е Хаял. Усещам го навсякъде. – Речта ѝ беше малко скована, малко колеблива, но все пак говореше почти перфектен английски. И все пак го говореше с акцент, почти като шотландски с малко гръцки примес. – Мислех, че ще дойдеш да ги вземеш. Като гуран. Като трофей.
Точно тогава тя погледна покрай него към Донован, който все още беше в шок, ако разтворената му челюст беше някакъв показател. Алвин стисна Марика за последен път и се отправи към него.
– Помниш ме, нали? – Попита тя.
Той се засмя и поклати глава.
– Станала си по-висока.
– Може би ти си станал по-нисък – контрира тя, после вдигна ръка и прокара пръсти по извивката на устата му и по брадата му.
– Тя правеше това – каза Гарет тихо на Марика. – Винаги прокарваше ръцете си по лицето му. Нещо за скулите.
– Ти имаш брада.
– Да, но той е майстор в това. Той е майсторът на скулите.
– Чувам те – каза Донован.
– Е, не я виня – каза Марика и скръсти ръце на гърдите си. – Аз също бих прокарала ръце по лицето му, ако не беше неловко и притеснително.
Гарет започна да се смее, след което се намръщи към нея.
– Откога имаш това желание?
– От около двайсет секунди.
Пип се прехвърли към Ерик, най-младия от мотористите. Тя се взря в него.
– Принц Ерик.
Той се засмя и я придърпа в силна прегръдка.
– Майка ти ме наричаше така. Казваше, че приличам на принц.
Алвин се захили и се отдръпна.
– Глупав заек. Тя не те нарече така.
Преди той да успее да я попита какво има предвид, тя се прехвърли към Майкъл.
Все така спокойно лошо момче, той се облегна на едно от малкото останали дървета, скръстил ръце на гърдите си, и я наблюдаваше през слънчевите си очила. Благодарна усмивка повдигна едното ъгълче на устата му и той каза с възможно най-гладкия глас:
– Ти си наказана.
Тя се засмя и скочи в прегръдките му.
– Да, да – каза той, като се престори, че не се наслаждава на прегръдката.
Когато свърши, тя се завъртя в пълен кръг, за да ги поеме всички отново.
– Не мога да повярвам, че не ви познах. Особено теб – каза тя, като открои Гарет, а белите ѝ зъби го заслепиха, усмивката ѝ беше толкова голяма.
– Защо мен? – Попита той и я подкани към себе си. Той се възползва напълно и този път я задържа в прегръдките си още по-дълго.
– Защото теб те рисувах най-много.
– Никога не съм виждал мои рисунки.
– О, това е, защото аз ги давам на…
– Би ли погледнала времето – каза Марика прекъсвайки я. Тя вдигна китката си.
– Ти не носиш часовник – каза той.
– Исках само да кажа, че все още имаме едно същество, което трябва да издирим и да застреляме до смърт.
– Тя е права – каза Робърт. – Трябва да се върнем там. Трябва да намерим това същество.
– Това същество? Имаш предвид Хаял?
Гарет откъсна вниманието си от Марика.
– Дали Хаял е висок двайсет фута, с черни рога и остри като бръснач нокти?
– Да – каза Алвин, а изражението ѝ беше мрачно. – Е, не двайсет.
– И ти го познаваш?
– Да. Той е мой годеник.

* * * *

Докато се върнат в комплекса, Куки и Лоуърови вече чакаха отвън и буквално кършеха ръце.
Още преди Робърт да спре напълно, Куки се втурна към джипа и, може да се каже, измъкна детето от колата и го взе в ръцете си.
– О, боже мой – каза тя, поклащайки се с бедното момиченце, което на практика висеше от прегръдката ѝ.
Алвин се разсмя, както и Марика. Едва ли можеше да повярва на събитията от последните няколко дни. Ако напишеше фентъзи роман за тях, редакторът щеше да каже, че е твърде необичаен. Никой не би могъл да пречупи вярата си толкова много.
Куки най-накрая я остави на земята и позволи на Лоуърови да прегърнат внучката си. Госпожа Лоуър се разплака, а меките ѝ сиви очи бяха море от емоции. Макар и посивял в слепоочията, господин Лоуър все още изглеждаше толкова елегантен, колкото и първия път, когато Марика го срещна преди четири години, когато Гарет доведе Заир в комплекса за първата игра на него и Алвин.
Те вкараха Алвин вътре, без да са готови да я пуснат. Останалата част от екип „Пип“ ги последва.
Час по-късно, докато седяха около масата за вечеря, Алвин не можеше да се насити да ги гледа. Марика не можеше да си представи през какво е преминала. Беше изчезнала в друго измерение, на друго ниво. Ужасяващо само по себе си, но как изобщо е попаднала там?
Всички имаха толкова много въпроси, но за чест на всички, те ги запазиха за себе си. Поне засега.
Алвин се беше изкъпала и Куки ѝ намери дрехи. Тя беше невероятна в отгатването на размерите и правеше учудващо добри модни избори, като се има предвид, че собственото ѝ облекло граничеше с маниакалност с примес на цветна слепота.
Момичето беше толкова прекрасно. Никой не можеше да спре да се взира в нея, включително и Марика. Белезите по лицето ѝ с нищо не потискаха красотата, в която се бе превърнала. Но Марика беше пристрастна.
Тя все още носеше гривната, която Ош ѝ беше подарил. Потъмняла и покрита с кръв, тя беше оцеляла, както изглежда, години наред в една на пръв поглед враждебна среда.
– Къде са Амбър и Куентин? – Попита Алвин, след като хапна няколко хапки. Амбър беше дъщерята на Куки, макар че Куентин беше малко по-труден за обяснение. Марика винаги го бе смятала за бездомник, когото бяха приютили, след като демон го бе обладал и оставил без дом.
– Те са на път към дома – каза Куки. – Искаха да са тук по-рано, но бяха по средата на изпитите. Забраних им да се връщат, докато не вземат – и не издържат – всеки един изпит.
– Те все още са в университета? – Попита Алвин. – Сигурно вече получават докторските си степени. Искам да имам докторска степен някой ден. Може би в областта на керамичните науки. Или манга. А какво ще кажеш за Заир? – Тя погледна към Марика. – Нямам търпение да го видя. Той тук ли е? Обзалагам се, че е по-висок от мен сега.
След изказването ѝ настъпи неловко мълчание, когато всички на масата осъзнаха точно по едно и също време, че Алвин не знае. Нямаше представа, че я няма само няколко дни на Земята. Същото се беше случило и с Чарли, когато Алвин беше бебе.
– Алвин – каза Робърт, а устата му образува мрачна линия, – не знаем колко време те е нямало на другото измерение. Обадихме се на лекаря да те прегледа и да се надяваме да хвърли светлина върху възрастта ти, но предполагаме, че си някъде около четиринайсетгодишна? – Той погледна Куки.
Тя се съгласи с кимване.
– Да. Бих казала, че са тринадесет или четиринадесет.
Госпожа Лоуър също кимна.
– Това би било и моето предположение. Бих казала дванайсет, но само защото си толкова дребна.
Алвин остави вилицата си.
– О. – Тя погледна надолу, за да се изучи. – Съжалявам.
– О, скъпа, не. – Госпожа Лоуър се наведе и прегърна внучката си. – Ти си прекрасна.
Тя залепи усмивка, без да е убедена в това.
– Дали не са минали седем, осем или девет години тук?
– Скъпа – започна Гарет, изражението му беше също толкова мрачно, колкото и това на Робърт – за нас теб те няма само от три дни.
Алвин примигна, оставяйки идеята да потъне в съзнанието и. След това се изправи и отиде до прозореца с изглед към равнините с планините на заден план. След няколко мига седна обратно.
– Значи Заир все още е само на пет?
Марика кимна, но не беше очаквала палавостта на лицето на момичето. – Добре. Това означава, че мога да го бия. Най-накрая.
Те се засмяха, но Марика не беше напълно убедена, че лекото ѝ приемане е искрено. Все пак това можеше да почака.
Сега, когато трудната част беше отпаднала, г-н Лоуър попита:
– Алвин, как се озова в друго измерение?
Момичето отхапа още една хапка от тако – деликатес, който веднъж беше описала като структурно притеснителен, но странно пристрастяващ, и каза:
– Отидох там.
– Но как, скъпа? – Попита Робърт.
– Както винаги. Само че този път не успях да намеря пътя обратно.
Марика държеше Гарет под око. Този коктейл може и да беше направил чудеса, но той все пак едва не беше убит. Тя му подаде един от своите такоси. Когато той я попита, като сви вежди, тя каза:
– Наситих се. Ще трябва да изядеш този вместо мен.
Той сви рамене и продължи.
– Добре, нека се престорим, че не знаем как си способна да пътуваш в пространството.
Алвин се захили при тази мисъл, но описанието не беше далеч от целта.
– Ако искаш да отидеш от точка А до точка Б, какво точно правиш, за да стигнеш дотам?
Тя го погледна така, сякаш беше глупав, след което каза:
– През порталите – точно преди да отхапе още една хрупкава хапка.
Той се облегна назад, както и Робърт.
– Точно така. Порталите. А те са?
Тя преглътна, отпи от черното кафе и каза:
– Заминалите.
– Какво? – Попита Донован, решавайки да се включи в разговора. – Мъртвите хора?
– Да. Винаги съм го правила така, само че разбрах…
– Чакай – каза Робърт, като според зашеметеното му изражение умът му беше напълно разсеян. – Починалите? Ти прескачаш през покойниците?
Тя отхапа още една хапка, след което кимна, докато Робърт и Гарет събраха главите си, буквално, и заговориха тихо.
Те се изправиха и тогава Робърт каза:
– Никога не съм чувал за такава способност, а съм стар. Като на хилядолетия. Как изобщо е възможно това?
– Не знам. Просто разбрах как да го правя, когато бях дете.
– Значи, като… вчера – каза Гарет.
– Предполагам. Това е твоя вина.
Той я изгледа с недоверчив поглед.
– Моята вина?
– Да. Играехме на криеница. Не знам дали си спомняш това, но аз винаги печелех.
– Тя го правеше – каза той, потвърждавайки този факт пред всички на масата.
– Това е така, защото един ден се опитах да се скрия и някак случайно прескочих през един починал.
– Случайно? – Попита Куки. – На колко години беше?
– Не съм сигурна. Може би на три? Първият път обаче ме изплаши. Озовах се в гората през нощта и дълго време не го направих отново. Като цяла седмица.
– Преди време постоянно се озоваваше в кабинета ми – каза Гарет, като се върна назад. – Въпреки че го заключвах, за да не те допусна.
– Да. – Тя му се усмихна, доста доволна от себе си.
– Знаеш ли какво? – Каза Ерик, а постното му лице беше изпълнено със съзерцателна мисъл. Опасно нещо за него. – През годините съм преживял някои лудости от вас, но момиче, което може да скача от мъртвец на мъртвец? Мисля, че това е най-доброто. Едно от онези обърнати с ананас неща.
Той стана, за да вземе още една бира. Явно така правеха момчетата след подобно изпитание, независимо от времето на деня, тъй като беше едва един следобед. Той подаде и на Гарет една бутилка.
Гарет отвинти капачката, след което я попита:
– Помниш ли какво ми каза точно преди да… как го наричаш?
Тя се намръщи.
– Не знам. Никога не съм мислила за това. Това е като две парчета от пъзел, които трябва да сглобя, за да мога да премина през тях.
Той поклати глава.
– Как ги сглобяваш?
Тя сви рамене, като повдигна вежди.
– Просто го правя.
– Това е нормално. Спомняш ли си последното нещо, което ми каза?
След като допи втората си чаша кафе, тя повдигна едно рамо.
– Казах, че ще го намеря.
– Кого да намери? – Попита Майкъл.
– Ошекиел. – Тя изрече името му, сякаш беше стихотворение, и разсеяно стисна китката с гривната си.
– Ти отиде да го търсиш ли? – Попита Гарет, а гладкият му глас не беше ни най-малко снизходителен.
Тя само кимна и добави:
– Така и не го намерих.
– Имам нещо за теб. – Марика ѝ подаде куклата Ош. Притесняваше се, че сега, когато момичето беше по-голямо, щеше да я изхвърли, смятайки я за детска. Но тя я зяпаше цяла минута, играейки си с косата и опашките ѝ, после я прегърна до себе си.
Когато Алвин отново вдигна поглед, видя друг член на екипа да стои в ъгъла. Лицето ѝ просветна. Тя се изправи на крака и се затича към него.
– Свята работа – каза Гарет до Марика. – Това ли е този, който мисля, че е?
– Забравих, че никога не си го виждал преди. Единственият и неповторим, Ейнджъл Гарза. Най-неподходящият флиртаджия от тази страна на рая.

Назад към част 8

Глава седма

Смелостта е да знаеш, че може да те заболи, и въпреки това да го направиш.
Глупостта е същото и затова животът е труден.

– надпис върху тениска

– Стой там! – Гласът на Робърт се носеше към Марика отдалеч.
Той се втурна в банята и двамата с вече голия Гарет Суопс я стабилизираха. По някакъв начин тя се беше озовала оформена срещу предната страна на Гарет. Като торса му. И други неща. Други великолепно оформени неща.
– Ебаси, Суопс – каза Робърт. Беше видял и гърба му. – Може би и аз ще припадна.
– Наистина? – Усмихна се Гарет. – Колко е лошо? Имам чувството, че ми се полагат няколко бойни белега.
– Сигурно ги имаш.
– Как можеш да се смееш? – Попита Марика, без да може да спре безсмислените сълзи, които се стичаха между миглите ѝ.
– Здравей. – Гарет вдигна брадичката ѝ, докато тя не застана с поглед в това сребристо сиво, което се беше превърнало в любимия ѝ цвят на света. – Аз съм жив, нали? И двамата сме живи. И следващия път, когато срещна онова нещо, ще бъда по-добре подготвен.
Тя кимна, но не можа да прокара нито една дума покрай буцата в гърлото си.
– Бих те целунал, но в банята с нас има бивш ангел.
– Точно така. Съжалявам – каза Робърт. Той погледна към Марика. – Не си се шегувала за тези нокти.
Не беше. Гарет имаше четири назъбени разкъсвания, които обхващаха разстоянието между горната част на дясното му рамо и лявото бедро, но бяха достатъчно далеч един от друг, за да покрият по-голямата част от мощния му гръб. Някои участъци бяха по-широки от други, а плътта им беше отворена като разкъсана хартия.
– Няма шевове? – Каза тя накрая.
– Докторката каза, че наистина не са достатъчно дълбоки, за да се притесняваме – каза Робърт. – Тъй като раните са толкова назъбени, ще трябва да влезе и да отреже напълно здрава плът, за да ги зашие.
– А с коктейлите, които е създала – добави Гарет, опитвайки се да види гърба си в огледалото, но не я пускаше – те ще заздравеят за нула време.
– Как е възможно това? – Попита тя.
Той погледна надолу и ѝ намигна.
– Имаме тайно оръжие.
Той я дръпна по-близо и да се прокълне, ако не го остави. Толкова за мораториума ѝ.
– Както и да е – прекъсна ги Робърт – донесох и на двама ви нещо за ядене, а Куки намери и свежи дрехи. Ако искаш да се преоблечеш, Марика. Все пак се обличай бързо. Тръгваме след двайсет минути.
– Знаеш ли – каза Гарет, след като Робърт си тръгна – можем да си вземем душ по едно и също време.
Тя се измъкна от ръцете му.
– Ти изобщо не взимаш насериозно желанията ми.
– Разбира се, че ги вземам. – Той включи душа. – Какви са тези желания?
Но тя беше продължила напред. Излизаха след двайсет минути. Отиваха след онова нещо. Страхът се вкопчи в гърлото ѝ и разкъса решителността ѝ.
– Гарет – каза тя, изгубена в образа на съществото, което се приближаваше към тях.
– Хм?
Тя се пребори с желанието да гледа как водата се стича по безупречните му рамене.
– Има нещо, което се чудя, откакто за първи път видяхме съществото.
Гарет я погледна надолу, към крехката ѝ външност, толкова бледа и ефирна, и осъзна, че наистина, наистина, наистина я иска под душа с него. Коктейлът, който докторът беше приготвил, вършеше чудеса.
– Какво, по дяволите, е яло на закуска, за да стане толкова голямо? – Подигра се той, но притесненото ѝ изражение го отрезви.
Тя сложи ръка на ръката му въпреки водата и каза:
– Откъде дойде всичката кръв?
Гарет се пребори с вълната от ужас, която предизвика тази картина. Беше се чудил точно за същото нещо.
Изми се така, сякаш мястото гори, за да може Марика да има възможност да се изкъпе. Малката миньонка затвори вратата, блокирайки гледката му. Какво, по дяволите? Тя влезе и излезе почти толкова бързо, колкото и той, а когато отвори вратата, ароматът, който го удари, почти го повали на колене.
Тя стоеше там, увита в хавлиена кърпа, и сушеше косата си. Познатият аромат на ванилия и плаж го заля. Сякаш се излъчваше от нея. Той бързо навлече дънките си, за да скрие следите от това, което жената му беше направила. Дори и той трябваше да се учуди на нелепото му поведение. Бяха минали почти пет години, откакто я беше хванал в прегръдките на друг мъж. И глупакът, който беше, беше отишъл в дома ѝ, за да ѝ предложи брак. Още тогава се беше заклел, че никога повече няма да опита от този специфичен сочен плод.
Тя прегледа дрехите, които Робърт беше донесъл.
– Откъде знаеш толкова много за техния свят, след като никога не си го опознал напълно?
– Изследване. От години се ровя в древни текстове. И ставам доста добър в четенето на латински. Само не искай от мен да произнасям нещо.
Тя се изправи и го погледна, смееше ли да каже, с поглед на обожание. Но бързо отрезня, сякаш я беше хванал с ръка в буркана с бисквити, и отвърна поглед, за да прерови отново дрехите.
– Отнема ми месеци, за да се справя с най-простия текст, така че нямай прекалено високо мнение за мен.
– О, никога не бих го направила.
Той я улови как прехапва долната си устна, преди да се откаже и да отнесе цялата чанта в банята.
– Просто ще си взема сандвича с мен. Те тръгват в пет. Ще ти се обадя веднага щом науча повече.
Вратата се отвори и се блъсна в отсрещната стена.
– Какво? – Тя стоеше по сутиен и бикини – спиращ дъха комплект със смесица от розов сатен на точки и черна дантела.
Той се поколеба цяла секунда, след което и протегна сандвича – пуйка със зелено чили и швейцарска филийка върху кифличка „Хоаги“, от която устата му беше слюноотделяла още преди тя да се появи. Сега устата му слюноотделяше по съвсем друга причина.
– Искаш ли този?
– Няма да тръгнеш без мен.
– Какво? – Той се намръщи към нея, наистина объркан.
– Дори не си го помисляй.
– Шегуваш се, нали?
– Със сигурност не се шегувам. – Тя дръпна една свободна тениска над главата си толкова силно, че той чу как тя се разкъсва. Изглеждаше, че не ѝ пука. Вдигна дънките, които Робърт беше донесъл, и скочи в тях.
Той наблюдаваше с воайорско увлечение как те се плъзгат по тънките ѝ бедра и оформеното ѝ дупе, преди отново да привлече вниманието и.
– Марика, няма да се върнеш там.
Тя се изправи, а очите ѝ блеснаха като лазерни лъчи.
– Ти ме вкара в този мач в края на деветата част. Няма да ме оставиш на пейката сега.
– Спортни метафори? Помислих си, че те са под твоето ниво.
– И аз си помислих, че гмуркането в кофите за боклук е под нивото ти, но това е единственият начин да обясня гардероба ти.
Той се засмя, все още не напълно убеден в нейната отдаденост на каузата. Гардеробът му беше отличен.
– Не, наистина. Не можеш да отидеш. Няма да отидеш. Няма шибан начин, никакъв шибан начин.
Десет минути по-късно те вече ядяха сандвичите си на задната седалка на джипа на Робърт. Тя го беше измамила. Това беше прахът за повръщане. Трябваше да е. Сега можеше да го контролира с ума си.
– Какъв е планът? – Попита той, пренебрегвайки сандвича си. Същият, от който се бе слюноотделял по-рано. Вместо това провери оръжието си за трети път, преди да го прибере в кобура, след което провери предпазителя на щурмовата си пушка.
– Чакай – каза Марика. – Намали скоростта.
Бяха се насочили през пресечената местност край каньона Диабло. Донован седеше от страната на пътника, а Гарет и Марика – отзад.
Тя преопакова сандвича си и свали прозореца.
– Чуваш ли това?
Робърт кимна.
– Вой. Съществото ли е?
Ерик и Майкъл бяха зад тях на моторите си. Щом се приближиха, моторите им заглушиха звука. Очевидно. Гарет изобщо не беше чул нищо.
Тя изскочи от все още движещия се автомобил, а Робърт натисна спирачките. Гарет наблюдаваше как тя изтича до момчетата на моторите и им направи жест да изключат двигателите си. Робърт направи същото с джипа.
Те излязоха и се заслушаха. Отначало нищо, после…
– Как, по дяволите, чу това?
– Съществото ли е? – Повтори Робърт.
– Не мисля. Звучи като… – Тя се завъртя към Донован. – Звучи като Артемида.
Донован беше първоначалният собственик на Артемида, преди ротвайлерът да умре и да стане настойник на Чарли. След това на Пип.
Донован се огледа, макар че не би могъл да я види, ако беше точно пред него. От мотоциклетистите само Ерик можеше да вижда починалите, благодарение на злополучното обладаване от демон преди няколко години.
Преди Гарет да успее да се ориентира във воя, който се отразяваше от дърветата и скалите, които ги заобикаляха, Марика излетя с бърз спринт.
– По дяволите – каза той, събра оръжията си и я последва. – Марика, почакай!
Но тя беше изчезнала. Изчезна сред дърветата.
– Следвайте ни с моторите! – Изкрещя Гарет, докато тръгваше след нея. Малката жена беше бърза.
– Марика, по дяволите – каза той, знаейки, че тя не го чува. Макар че, за нейна чест, изглеждаше, че е на прав път.
– Артемида! – Чу я да крещи, но не можеше да разбере защо е толкова притеснена. Кучето беше починало преди години. Нищо не можеше да я нарани. А можеше ли?
Най-накрая настигна Марика, когато тя се спъна в един клон на дърво. Тя се изправи бързо и се отправи навътре в гората.
Сега се намираха на територията на резервата, а Гарет не я познаваше добре.
– Марика, почакай – каза той през задъхано, учестено дишане.
Макар че коктейлът, който докторката му беше дала, вършеше чудеса, изглеждаше, че вече отслабва. Болката го притискаше от двете страни, а гърбът му гореше.
Когато най-сетне настигна Марика, тя беше коленичила в пръстта и се опитваше да притисне Артемида до себе си. И след като знаеше за кучето през последните шест години, Гарет най-сетне успя да я види.
Тя беше истинска красавица. Черна и с петна на всички правилни места. Достатъчно мускули, за да изглежда мускулеста. Но лицето ѝ беше ангелско. Тъмни, изразителни очи.
Докато Марика се опитваше да я подкани да се приближи, Артемида сякаш се опитваше да накара Марика да я последва.
– Така че това е тя – каза той, коленичил до избягалата художничка.
– Не е ли прекрасна?
Друг вой разцепи въздуха около тях и Гарет едва не се спъна, опитвайки се да скочи на крака. Въпреки че воя не беше от Артемида, тя се присъедини към него, добавяйки своя.
– Това вълци ли са? – Попита Марика.
– Може би. Искам да кажа, че трябва да са, нали?
Тогава Робърт се затича към тях, последван бързо от Донован.
– Тя добре ли е? – Попита Донован.
Марика отново коленичи.
– Изглежда, че е. Но нещо не е наред.
– Алвин – каза Робърт и се втурна покрай тях, за да последва кучето.
– Пип? – Попита Гарет и също тръгна, но не преди да хване Марика за ръка.
Чуха как в далечината се изключват моторите. В този терен можеха да стигнат с Харлитата само дотам. Жалко, че не бяха банда за каране на кросови мотори. Те щяха да са много по-удобни.
Тръгнаха през гората, клоните драскаха лицата им, но Робърт беше човек с мисия.
– Има само един жив човек, когото Артемида би пазила по този начин – каза той през рамо.
Беше прав. Артемида, заедно с дванадесет адски кучета и истинска армия от живи и мъртви, живееше само за да защитава Пип. Можеше ли тя наистина да е тук? Ако е така, как? Тя не е била на това измерение…
Робърт спря на място. Гарет направи същото и Марика се блъсна в гърба му микросекунда преди да си поеме рязко дъх. Дълбоко, гърлено ръмжене се отрази от дърветата около тях. Пропити с кръв дървета. Счупени дървета, някои от тях разкъсани напълно наполовина.
И Гарет, и Робърт вдигнаха пушките си. Донован вдигна пистолет, когато се появи, а Марика държеше смъртоносна хватка за ризата на Гарет.
В унисон, сякаш движението беше хореография, всички те сведоха погледи към засенчената земя около тях.
Ръцете на Марика полетяха, за да покрият устата ѝ, докато възприемаха касапницата, сред която сега стояха. Половин дузина адски кучета лежаха ранени. Някои от тях изглеждаха мъртви. Други се задъхваха, езиците им висяха, а погледите им бяха празни.
– Какво става? – Попита Донован, без да може да види хрътките. Но виждаше бойното поле, на което се бяха сражавали. Видя кръвта.
Артемида захленчи и Армията пропълзя по-близо до едно от ранените адски кучета. То и отвърна с хленчене и тя легна на няколко сантиметра от него.
– Какво става? – Изрече Гарет със строг шепот. – Какво, по дяволите, стана, Робърт?
– Съществото. – Той започна да коленичи до едно от кучетата, когато тихо ръмжене предизвика статично електричество по кожата му.
Обърнаха се в един миг, за да видят момиче на не повече от тринайсет-четиринайсет години, заобиколено от останалите шест много здрави адски кучета. Главата ѝ беше сведена. Копието ѝ, подобно на това на съществото, беше в готовност и двете ѝ ръце го стискаха, сякаш се готвеше да атакува.
Гарет свали оръжието си и даде знак на другите двама да направят същото. Поправка, четирима. Ерик и Майкъл бяха излезли на арената и също бяха насочили оръжията си към момичето.
– Няма да те нараним – каза Гарет, объркан както винаги, защото момичето изглеждаше напълно човешко. И все пак, подобно на съществото, тя носеше копие и беше покрита почти от главата до петите с кръв. По някаква причина той се надяваше, че тя не е нейната.
Тя не помръдна нито един мускул. Само ги наблюдаваше изпод клепачи, частично закрити от гъсти кичури дълга, подобна на мастило коса, която изглеждаше така, сякаш не е била сресвана от седмици.
Гарет вдигна ръка в знак на капитулация и коленичи, за да постави полуавтомата си на земята.
– Просто искаме да знаем какво се е случило. Съществото ли е направило това?
Той отново се изправи, без пушката.
Тя не помръдна, но той видя как погледът ѝ прелита от един човек на друг, сякаш преценяваше противниците си. След това с мъчителна бавност се отдръпна встрани от едно от адските кучета, като държеше копието си насочено към групата.
Сърцето на Гарет се сви, когато тя коленичи и побутна с копието си хрътката.
Адското куче захленчи, но Гарет бързо разбра, че тя не го наранява. Тя го оценяваше. Отдели най-краткия си поглед на раната, после отново се съсредоточи върху групата, вдигна окървавената китка към устата си и я разкъса със зъби.
Марика затегна пръсти върху ризата му, докато гледаха как момичето капе кръв в раната, а след това и в устата на хрътката.
Хрътката поклати глава и веднага излезе от ступора си, след което се изправи на четири крака.
– Робърт, какво става? – Прошепна Гарет.
Чичо Боб не отговори. Веждите му бяха смъкнати от загриженост, но той не изгуби нито един дъх с хаотично предположение.
Точно тогава Гарет си спомни, че адските кучета могат да позволят на хората да ги видят, ако искат. Той хвърли бърз поглед през рамо и осъзна, че останалите от групата определено могат да видят огромните зверове. Класическата комбинация от шок и страхопочитание се отрази на всяко едно лице около него.
– Тя ги лекува – прошепна Марика до него, докато момичето се придвижваше към следващото куче.
Въпреки че раната ѝ беше прясна, трябваше отново да захапе китката си, за да накара кръвта отново да потече. Беше толкова дивашко, че Гарет съчувстваше на момичето. Възхищаваше се на смелостта ѝ.
Но не хранеше особена надежда за хрътката. Тя беше една от двете, които Гарет беше взел за мъртви. Тя не помръдна дори когато момичето капна кръвта си в устата и, отново без да отмества поглед от групата. Когато хрътката все още не помръдваше, тя рискува да хвърли бърз поглед, наведе се и доближи устата си до ухото и.
Кучето оживя, точно както и първото, и поклати глава, сякаш се опитваше да си възвърне сетивата.
– Това е великолепно – прошепна Донован, явно впечатлен.
Гарет се съгласи.
Момичето повтори трика, докато само един адски пес не остана проснат на горската земя. Този, който Артемида държеше нащрек.
Тя захлипа, когато момичето се приближи, и заопипва мръсотията. Адското куче беше изкормено. Фактът, че все още беше жива, беше малко чудо.
Това като че ли притесняваше момичето повече от останалите. Тя избърса бузата си, размазвайки кръвта по нея и Гарет разбра, че плаче. Тя прошепна нещо на кучето и притисна главата му с едната си ръка, а в другата държеше копието. През цялото време хвърляше нервни погледи към тях.
Накрая спусна копието и го подпря на кучето, за да има лесен достъп, ако и потрябва. След това, за всеобща изненада, тя се наведе и започна да изгребва червата на кучето.
То нададе остър вик, но тя продължи, докато не върна по-голямата част от вътрешностите обратно в телесната кухина на хрътката. После вдигна окървавената си ръка и отново разкъса китката със зъби. Този път обаче влезе по-дълбоко, като заля раната с кръвта си и я остави да потече в устата на хрътката.
Адското куче облиза бузите си, но това не му помогна. Той не се възстанови като останалите. Няколко минути лежа настрани, дишането му се забавяше, докато не спря да се движи напълно.
Брадата на момичето трепереше, докато се навеждаше над него. Групата най-сетне беше забравена, тя зарови лице във врата му, но само за секунда. Пое си дълбоко дъх и отново разкъса китката си. Това действие изтръгна хлипове от Марика, докато гледаха как момичето се бори за живота на кучето.
Тя принуди масивните му челюсти да се разтворят, дръпна главата му към себе си и остави кръвта си да капе в гърлото му. След това прокара ръка по външната му страна, сякаш се опитваше да го накара да преглътне.
Артемида отново захлипа, а останалите кучета, огромните, подобни на мечки кучета, заобиколиха падналия си другар.
Момичето имаше сила. В това нямаше съмнение. Но да върне едно небесно същество от ръба на смъртта не беше една от тях. Или поне така си мислеше Гарет.
Докато гледаха, страната на хрътката започна да се издига и да пада. Групата стана още по-тиха, ако това беше възможно, вслушвайки се за признаци на живот. Изведнъж то поклати глава, издаде гърлен стон и се изправи на крака.
Беше като да наблюдаваш новородено жребче, което се опитва да стъпи на краката си. То падна и после отново се вдигна, за да се изправи на клатещи се крака.
Останалите кучета бяха във възторг. Те скачаха, ръмжаха и се хапеха игриво едно друго. Дори Артемида се включи в забавлението, размахвайки мъничката си опашка и лаейки по приятелите си, които бяха няколко пъти по-големи от нея. Беше като да я сравняваш с чихуахуа, само че в обратна посока. Дори птиците започнаха да пеят, всички те се присъединиха към празненството. Всички, с изключение на момичето.
Когато Гарет погледна нагоре, тя беше изчезнала. Той се завъртя, точно навреме, за да види как мъничкото същество, стиснало копие в двете си ръце, се втурва към него толкова бързо, че той едва успя да я различи.
Времето престана да съществува, докато я гледаше. Тя се стремеше към сърцето му. Това беше най-добрата ѝ възможност. И щеше да постигне целта си, ако Марика не беше скочила пред него. Той видя как върхът на копието, който преди малко беше само на сантиметри от гърдите му, поряза гърлото на Марика. Беше като забавена сцена от филм.
Неверието се бореше с инстинкта, но преди да успее да реагира, Робърт изкрещя, гласът му беше достатъчно твърд, за да разсече въздуха с остра като бръснач точност.
– Алвин! – Каза той, а Гарет насочи зашеметеното си изражение към малкото момиче.

Назад към част 7                                                          Напред към част 9

Глава шеста

Но ти умря ли?

– стикер на кола

Гарет бавно повдигна клепачите си. Отчасти защото го болеше да се движи дори толкова, но най-вече защото сега виждаше мъртви хора. Нямаше представа какво го очакваше всеки ден от този момент нататък. Едва ли щеше да постави отметка в графата „за“.
– Мислиш ли, че ще живее? – Попита мъжки глас. Донован, водачът на групата, известна още като мотористкия клуб, стоеше отдясно на него.
Робърт, вляво от него, отговори.
– Докторката казва, че ще живее.
– Известно е, че лекарите грешат.
– Това е вярно. – Ерик, друг мотоциклетист, се включи. – Веднъж един лекар каза на леля ми, че е здрава като кон. Вероятно ще да живее вечно. Тя почина два дни по-късно.
– От какво? – Попита Робърт.
– Удар.
– Има ли някаква причина да сте в моята… къде съм аз? – Изсумтя Гарет.
– Ти си в медицинския кабинет – каза Робърт. – И да.
Гарет изведнъж си спомни за нападението.
– Марика? – Попита той със задъхано дишане.
– Тя е добре. – Донован направи жест към един диван наблизо. Марика лежеше заспала, завита в море от бледосини одеяла.
– Предполагам, че ти е казала?
– Каза. – Веждите на Робърт се сляха. – Нямам представа какво е описала, но по дяволите, ако искам да се разхождам из парка. За съжаление, не успяхме да го намерим.
– Какво, по дяволите? – Попита Гарет, а гласът му беше дрезгав от съня и вероятно от многото наркотици. Това щеше да е и добрата гадост. С доверието, което Чарли и Рейес му гласуваха за грижите на Пип, можеше да си го позволи.
В комплекса се помещаваше собствено медицинско крило, тъй като странни и причудливи инциденти като че ли често се случваха около тях. Имаха лекар на повикване 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата. Такъв, който трябваше да бъде привлечен в екипа заради особената физиология на Пип. Тя изглеждаше като човек, но имаше фини разлики, които я отличаваха от другите деца. Далеч от нея. Имаха нужда от човек, на когото да се доверят, а д-р Лусия Мирабал беше стара приятелка на Чарли от гимназията. В интерес на истината, тя не изглеждаше чак толкова изненадана, когато ѝ обясниха особеностите на това, от което ще имат нужда при личния лекар, и аномалиите, които щеше да открие при основния си пациент.
Може да е било заради приятелството ѝ с Чарли по време на израстването ѝ, а може да са били и парите. Така или иначе, лекарката беше развълнувана. Това ѝ позволяваше да отделя време за доброволческа дейност в няколко медицински центъра в местните резервати.
– Ние го ранихме – каза Гарет, раздразнен. – Трябваше да остави следа от кръв.
Донован кимна.
– Така и стана. И ние го следвахме до тъмно.
Робърт се намръщи замислено.
– Трябваше да прекратим търсенето. Не можем да се опитваме да се изправим срещу нещо подобно през нощта.
– Разбирам, но трябва да го намерим на разсъмване.
– Гарет – каза Робърт, а лицето му беше мрачно. – Мислиш ли, че…? – Той преглътна тежко и между клепачите на мъжа се образува влага. – Това нещо е взело Алвин?
Гарет затвори очи и преглътна. Огнена болка прониза лицето и челюстта му, но той не се успокои. Трябваше да се измъкне от това.
– Не знам. Просто не мисля така. Мога да го видя. Марика каза, че не е свръхестествено същество. Било е солидно като теб и мен. Нищо, нали знаеш, не е взело Пип. Тя просто изчезна.
– Ти си буден – каза Марика.
Гарет я гледаше как се бори с одеялата, преди да се освободи и да изтича до него, като при това почти събори Донован. После видя синината отстрани на лицето ѝ и се зачуди кога се е случила.
– Ти си ранена.
Тя поклати глава.
– Добре съм. Ти как си? Това нещо едва не те разкъса наполовина.
– Почти? Бях сигурен, че ще успее.
Тя се насили да се усмихне и плъзна колебливо ръка в неговата.
– И така – каза Ерик от ръба на леглото – кога ще се сгодявате?
Гарет замълча. Е, по-скоро се замисли. После хвърли ужасен поглед към Марика, когато се върна споменът за това, което ѝ беше казал.
Ерик се ухили, както и Майкъл, третият член на вече съвсем малкия клуб на мотористите, който стоеше облегнат на рамката на вратата на стаята, явно твърде хладнокръвен, за да влезе и да изрази загриженост като останалите.
Майкъл беше олицетворение на спокойната резервираност – черта, която Гарет би харесал точно сега, защото изведнъж си спомни за предложението към Марика. Жена, за която се беше заклел, че никога няма да се ожени.
Коментарът я хвана неподготвена. Тя го изучаваше, едновременно смутена и шокирана от въпроса, ако изражението ѝ беше някакъв показател. Когато той погледна встрани, внезапно притеснен, тя прочисти гърлото си и дръпна ръката си.
– Не бъди смешен – каза тя на Ерик. – Гарет се шегуваше. Ние го правим през цялото време.
– Точно така. – Ерик стисна устата си и се отдалечи от леглото, но Гарет имаше чувството, че е разочарован. Колкото и да е странно, той нямаше нищо против това. Ерик можеше да му целуне задника.
За да сложи край на неловкия момент, женски глас изкрещя от коридора.
– О, Боже мой!
Той се усмихна и видя как съпругата на Робърт – и най-добра приятелка на Чарли – Куки Ковалски-Дейвидсън, се втурна в стаята, носейки две чаши кафе. Тя пиеше много кафе.
Подаде и двете на съпруга си и се надвеси над Гарет, като внимаваше да не го докосне. Но го целуна по бузата. И слепоочието му. И челото му. После отново на бузата му.
– По дяволите, Робърт – каза Майкъл. – Не държиш ли момичето ти да е доволно?
Тя се изправи, гъстата ѝ черна коса се разпиля на красивата ѝ глава, докато го гледаше – макар че Гарет се съмняваше, че е много сериозна.
Той беше виждал сериозната ѝ страна. Беше видял какво беше направило с нея изчезването на Чарли. Тя упорито се опитваше да го скрие, но никой не можеше да скрие такава болка.
– Ти млъкни – каза тя и му размаха пръст. – Имам какво да ти кажа.
– По дяволите. – Майкъл почти се изправи. После отново се отпусна. – Какво направих сега?
– Две думи: чисто нов Харли.
– Технически, това са четири. – Когато тя го погледна, той вдигна ръце в знак на капитулация. – Хей, не е моя вината, че мотора дойде със задачата. Провери договора.
– Има ли договор? – Попита, съкрушено Ерик. – Имаш договор?
Фондация „Алвин Лоуър“ се грижеше за всички в екип „Пип“. Чарли и Рейес бяха подготвили всичко така, сякаш очакваха да си тръгнат. Някои се възползваха повече от този факт, отколкото други, макар че Майкъл никога не беше от тях. Сигурно наистина е имал нужда от нов мотор. Гарет нямаше да го вини за това.
Марика говореше тихо и той можеше да каже, че не е сигурна къде се вписва.
– Може би трябва да се върнем към настоящия проблем.
Всички се обърнаха към нея.
– Права е – каза Куки, взе една от чашите с кафе и се отмести назад, така че да образуват кръг около леглото
му.
– Направих някои проучвания. С нещата които има вашият отдел. – Тя го огледа с още един поглед. – Просто не мога да намеря нищо за съществото, което те нападна.
Гордостта на Гарет се надигна.
– Ти се консултира с книгите?
Книгите бяха код за десетките и десетките ръкописи и писма, които той преглеждаше от години, търсейки каквото и да е споменаване на предстоящото демонично въстание. Всичко, което би могло да помогне на Пип в борбата ѝ.
– О, боже, не – каза тя ужасена. – Интернет. За всякакви наблюдения или предания.
Той почти се засмя, но се замисли по-добре.
– И?
– Както казах, нищо. Е, нищо скорошно. Имаше няколко древни споменавания, но ги причислих към същото ниво на легендите като русалките и Голямата стъпка.
– Точно така. А ти? – Попита той Марика, но само защото тя изглеждаше потънала в мисли. Съдейки по линиите между веждите ѝ, това не беше добра мисъл.
Тя прехапа долната си устна, после каза:
– Нещо се промени, Гарет.
Той ѝ обърна цялото си внимание.
– Нещо се промени точно преди да видим съществото. Като във вселената. Нещо…
– Промени се? – Попита Робърт.
Тя се намръщи към него.
– Отвори се?
– Както ни каза – обясни той. – Това нещо не е от този свят.
Гарет се мъчеше да обхване значението на думите на Робърт. – И така, под „отвори се“ имаш предвид портал?
Гарет издиша леко.
– Не си ли съгласен? – Попита Робърт Гарет.
Той поклати глава, след което се преви от усилие. След това отново изтръпна от усилието, което му бе необходимо, за да се извие. Това беше порочен кръг.
– Съгласен съм и в това може да има смисъл. Тъй като не мога – поправка, не можех – да виждам в небесното царство, предполагам, че би могъл да се отвори портал.
– О, моля те, не – каза Куки. Робърт я заведе до един стол и ѝ помогна да седне.
– Не сме сигурни, красавице – каза той, успокоявайки един от малкото хора на Земята, които Гарет някога бе обичал истински. Куки беше най-истинският човек, когото някога беше срещал, и той би дал левия си бъбрек, само за да облекчи притесненията ѝ. – Това е само теория.
– Но тя си пасва – замислено предложи Гарет. – Но каза ли ти Марика за мъртвия човек на мястото?
– Починал човек – поправи го тя. – И да, казах.
– Той е стоял точно на мястото, където е изчезнала Пип.
– Това може да означава нещо – каза Робърт. – Просто не знам какво.
Куки притисна ръка върху сърцето си, а лицето ѝ беше образ на агония.
– Портал – прошепна тя.
Робърт разтри рамото ѝ. Куки явно знаеше какво означава това.
– Единствената ми друга теория е провалена – каза Робърт.
Гарет вдигна вежди.
– Каква беше?
– Че Алвин внезапно се е научила да се дематериализира. Ако случаят е такъв, тя би могла да се рематериализира навсякъде на Земята. Но според Марика тя не е на Земята. Тя дори не е на това ниво. Което би подкрепило теорията за портала.
– Господи.
– Би било – каза Гарет, а умът му отново и отново възпроизвеждаше изчезването на Пип. – Но аз просто не мисля така.
Докторката влезе, винаги професионалистка, и пренебрегна разговора им. Тя смени торбичката с инфузията, после провери жизнените му показатели.
– Ще живее ли? – Попита Ерик.
Тя се усмихна, а един кичур от тъмночервената ѝ коса падна от щипката ѝ, когато кимна.
– Страхувам се, че да. – Тя вдигна малко фенерче и провери зениците на Гарет. – Сложих нещо в интравенозната ти система. Мисля, че ще ти помогне да се излекуваш малко по-бързо.
– Това е чудесно, но какво ще кажеш за една снежна топка?
– О! – Каза Куки, като скочи на крака. – Току-що получихме машина за правене на лед. Знаеш ли, за тези от нас, които се разгорещяват малко повече от другите.
Докторката се засмя.
– За съжаление, не мисля, че той имаше предвид точно това.
Впечатлен, Гарет попита:
– Знаеш ли какво имах предвид?
– Разбира се. А снежните конуси са незаконни. Тук няма Мери Джейн с кока. – Тя извади спринцовка и я вдигна, за да може той да я види. – Но имам нещо доста близко.
Той отпусна глава назад.
– Благодаря ти, сладък бебешки Исус. Чакай – каза той, точно преди тя да я вкара в тръбата му за инфузия. – Това ще ме упои ли?
– Когато имаме деветметрово диво същество с нокти с размерите на Канзас, което тича по целия свят? Няма как да стане. Трябва да се изправиш и да се хвърлиш след него.
Той се засмя тихо и после изстена.
– Благодаря, докторе.
Марика не можеше да не забележи колко красива беше младата лекарка. Знаеше, че имат такава лекарка на щат, но никога не я беше срещала. Тя сведе поглед и забеляза една кърпа, която бяха пропуснали под леглото му. Тя беше напоена с тъмна кръв.
В нея се появи раздразнение.
– Не трябва ли да е в болница? – Попита тя, а гласът ѝ беше остър като скалпел.
Докторката я погледна, но Робърт заговори преди нея.
– Д-р Мирабал е най-добрата, скъпа. Тя има достъп до неща, до които другите лекари… нямат.
– Разбира се. – Изглежда, че всички в стаята ѝ се доверяваха безрезервно. Особено Ерик, който не можеше да откъсне очи от нея. – Не исках да намеквам друго.
– Всичко е наред – каза жената, преди да предложи на Марика успокояваща усмивка. – Знам колко много означава той за теб.
Това изявление я хвана неподготвена и тя усети как по бузите ѝ се надига топлина.
Лекарката погледна към Гарет, а изражението ѝ се промени на такова, което не предизвикваше спорове.
– Трябва да проверявам това обратно на всеки няколко часа – каза тя на Гарет. – Този път имам предвид това.
Този път?
– Но ребрата ти заздравяват добре. Би трябвало да можеш да ходиш след няколко…
– Сега? – Попита Гарет, прекъсвайки я. – Би трябвало да мога да ходя сега?
Тя стисна устни в знак на несъгласие.
– Това ще бъде голям риск.
– Ще бъде още по-голям, ако не го направя.
– Щом го казваш по този начин… – Тя започна да си тръгва, но се обърна към него. – За да знаеш, трябваше да дам успокоителни на госпожа Лоуър. Горката. Тя е извън себе си от притеснение.
Марика разпозна изражението на вина, което проблесна по лицето на Гарет. Лице, което би трябвало да е подпухнало и посиняло, но се заздравяваше със застрашителна скорост. Чудеше се какво е имала предвид докторката, когато каза, че му е дал нещо, което да му помогне да се излекува по-бързо. Как изобщо е било възможно това?
Лекарката си тръгна, мотористите отидоха да вземат нещо за ядене, а Робърт изведе Куки в коридора, като ѝ нареди да си легне. Той със сигурност беше единственият, който можеше да заповядва на тази жена.
– Чакай, вече се е стъмнило? – Гарет погледна Робърт, когато той се върна.
– Съжалявам?
– Казахте, че се е стъмнило и трябва да спрете да търсите.
– Да.
– Майната му. Колко време съм бил извън строя?
Мускулите в челюстта на Робърт подскочиха, преди да даде неохотен отговор.
– Няма да ти хареса.
– Ще ти хареса още по-малко, ако не отговориш.
Без да се притеснява, Робърт каза тихо:
– Почти двадесет часа. Скоро отново ще е светло.
Гарет се изстреля нагоре и после се удвои, когато го обхвана болка. Марика се втурна на негова страна, чувствайки се безпомощна. Тя не обичаше да се чувства безпомощна.
Натисна раменете му.
– Трябва да си починеш.
– Марика, какъвто и коктейл да ми даде докторката, няма да ми позволи да си почина, дори и да искам.
– Какво? – Тя усети как очите ѝ се закръглят. – Какво точно ти даде?
– Кой знае? Тази жена е надарена.
– Надарена или не – каза Робърт – все пак трябва да хапнеш, преди да тръгнем.
– Да тръгваме? – Попита Марика.
– Ще ни взема нещо.
– Не можеш да тръгнеш.
– Благодаря – каза Гарет, като я игнорираше напълно.
– Ти си ранен.
– Аз също така имам нужда от душ.
– Имаш нужда от лоботомия. Почти си умрял.
– Госпожа Лоуър донесе някои от нещата ти. – Робърт посочи една кожена чанта под дивана, на който беше спала Марика.
Сигурно беше проспала посещението на жената. Тя обожаваше госпожа Лоуър. И господин Лоуър, в този смисъл.
– Имаш ли това? – Попита Робърт Марика.
– Никога не съм правила лоботомия.
Гарет преметна краката си отстрани, мускулите му бяха напрегнати, дишането му – учестено.
Тя отпусна дълга, протяжна въздишка.
– Предполагам.
– Връщам се след пет минути.
След като Робърт си тръгна, Гарет преметна ръка през раменете ѝ и тя му помогна да се изправи.
– Това е толкова лоша идея.
– Както и жълта боя номер пет, но ето ни тук. Сложи ме обратно на леглото за минута.
Тя го направи, като почти го изпусна. Той се хвана за парапета с трепереща ръка, а после я прободе с поглед. Поглед! След всичко, което беше направила.
– Какво? – Попита тя, изтощена и отегчена от отношението му.
– Защо рискува живота си заради мен? Казах ти да бягаш.
Той ѝ се беше ядосал? Сега? Тя постави юмруци на хълбоците си, като едва сега осъзна, че дрехите ѝ са изцапани.
– Може и да си ръководител на този екип за сигурност, но аз не работя за теб. Помниш ли?
Той се наведе по-близо до нея.
– Казах ти да бягаш.
– И в деня, в който имаш право да ми казваш какво да правя, ще те послушам. Ще вземеш ли душ или не? Трябва да съобщя на майка ми.
– Защо не избяга?
– Имаше нужда от моята помощ.
– Глупости.
– Очевидно си ударил главата си по-силно, отколкото си мислех. Спасих живота ти, ако си спомняш.
– И рискува твоя в този процес. – Той прокара ръка по лицето си. – Заир се нуждае от теб.
– Не – каза тя, като се опита да не позволи на внезапния прилив на тъга да проникне в гласа ѝ. – Ти си по-силен от мен. Той трябва да се научи да се бие. Как да оцелее. Майка ми може да го научи на магиите, които ще са му необходими. Но само ти можеш да го научиш да се бие.
– Ах, значи ти си разбрала всичко.
Тя отново обгърна кръста му с ръка, като го насърчи да се изправи.
– Имах много време да мисля за това.
– Какво имаш предвид?
– Гарет, какво според теб движи всяко мое сърцебиене? Всеки мой миг? Нашият син. – Тя удобно пропусна частта за самия Гарет. Някои неща беше по-добре да не се казват. – Той е всичко, което има значение. Той, Алвин и Ошекиел. Заир ще има много по-голям шанс да оцелее, ако ти… си в живота му. Ако го отгледаш.
Той сведе очи.
– Държиш се така, сякаш няма да си наблизо.
– Просто казвам. Ако нещо се случи с мен…
– Като какво?
– Добре. – Тя се отдръпна от него. – Първо аз ще си взема душ. Нямам представа какво има в косата ми, но е ужасно неприятно.
– Няма нищо лошо в косата ти. – Той вдигна ръка и прокара нежно пръсти по бузата и челюстта ѝ. – Кога точно се случи това?
– Не си спомням. – Тя отблъсна ръката му. – И защо го правиш?
– Какво правя?
– В един момент си леденостуден. А в следващия момент си ужасно горещ и на практика флиртуваш. Това не е честно. – Тя отново го заобиколи, за да го вдигне, като внимаваше за гърба му, който все още не беше видяла. – Слагам мораториум върху флирта. И – добави тя със силна гримаса – предложения за брак.
– Никога не съм леденостуден.
– Моля те. Имам измръзвания, за да го докажа.
Той отново се изправи на крака сред няколко похърквания и стенания.
– Съжалявам.
– Не, не е така. Добре ли си тук? – Бяха се запътили към душ кабина, снабдена с предпазни решетки и нехлъзгав под.
– Не. Имам нужда от помощ с превръзките.
– А, разбира се. – Тя развърза престилката и я смъкна от него.
Да игнорираш флиртовете му беше едно, но да игнорираш задника му – съвсем друго. Той имаше задник на атлет. Такъв, който хващаше момичетата неподготвени, когато минаваше покрай тях. Тя би трябвало да знае. Погледът ѝ се плъзна към превръзките, покрити с ивици засъхнала кръв.
– Сигурен ли си, че е добре да си вземаш душ?
– Докторката щеше да каже нещо, ако не беше.
– Точно така. – Докторката. Ревността беше под достойнството ѝ. И все пак…
Едно огромно парче марля покриваше целия му гръб. Марика отлепи бавно лентата по краищата под звуците на съскането му и рязкото поемане на въздух. Мамка му.
На едно особено чувствително място той се протегна назад и уви голяма ръка около бедрото ѝ. После я стисна. Не знаеше дали това му помага или не, но със сигурност помагаше на нея. Той правеше това толкова често, когато бяха заедно, със силните си ръце върху бедрата ѝ. Дупето и. Гърдите и. Усещането заливаше тялото ѝ със спомени. Нежелани.
Дори и да се научи отново да се грижи за нея, това нямаше да е от полза и за двамата. Тя не разполагаше с достатъчно време. Освен ако не попадне в дванайсетте процента успеваемост. Дванадесет процента. Шансовете със сигурност не бяха в нейна полза.
Тя бавно отлепи марлите от гърба му. Някои от тях залепнаха и се наложи да ги притиска с най-нежния натиск, който можеше да упражни, но той сякаш се справяше по-добре с всяка изминала секунда. На нея обаче не ѝ се получаваше.
Превръзката падна, както и подът изпод краката ѝ.

Назад към част 6                                                        Напред към част 8

Глава пета

Петдесет нюанса лудост.

– Кутия за кафе

– Това ЛСД ли беше? – Попита Гарет, а тялото му гореше.
– Просто се отпусни.
Той усети ръката на Марика върху рамото си. Отърси се от нея и се опита да се изправи на крака.
– Не бих го направила още сега.
– Майната ти. Какво беше това? Какво си…? – Езикът му се изду в устата и той се бореше да състави просто изречение. Когато се опита да се съсредоточи върху заобикалящата го среда, тя се стопи. Дърветата. Саждивите храсталаци. Гроздовете диви треви. Слънцето се спускаше от небето и се сливаше с планините, като цветовете им се смесваха, за да създадат съвсем различен пейзаж, вълнуващ и нов.
О, да. Определено беше ЛСД. Или нещо подобно.
Той чу гласа на Марика отдалеч.
– Гарет, трябва да седнеш. Тази част няма да продължи дълго.
Той опипа сляпо пейката, за да си помогне да балансира, но не успя да го направи. Вълните продължаваха да се блъскат в него и да го преобръщат като парцалена кукла. Изведнъж се зачуди дали все още има крака. Не ги усещаше. Можеше ли обикновено да усеща краката си? Паникьосан, той безрезултатно потърси ръцете си.
– Гарет, хипервентилираш. Трябва да забавиш дишането си.
Опита се да каже на Марика къде точно може да запрати псевдонаучните си съвети, но гласът му звучеше като надраскана касета.
– По-добре – каза тя с успокояващ глас, но той не помнеше да е направил нещо, за да се почувства по-добре. Дали беше седнал на пейката? Не усещаше задника си. Имаше ли все още задник?
Паниката отново го връхлетя. Жените харесваха задните му части. Ако това беше изчезнало, за какво друго трябваше да живее?
– По-бавно – каза тя, а гласът ѝ беше като хладна океанска вълна през нощта.
Той я усети. Ароматът ѝ му напомни за първия път, когато бе обиколил крайбрежната алея в Калифорния. Солта на океанския бриз. Разтопената захар в захарния памук. Парфюмът на момичето, което му се беше усмихнало, богат и топъл като ванилия. Ароматът и усмивката.
– Гарет, погледни ме.
Той поклати глава.
– Отвори си очите, скъпи.
– Не мога. Нямам такива. – Той осъзна, че тя е коленичила между краката му. Много опасно място.
– Имаш. Обещавам.
– Имам ли все още задник?
Тя се засмя тихо, звукът беше плавен и успокояващ като бърбън, който се спускаше в гърлото му.
– Определено имаш дупе. И очи. Отвори ги.
Той се опита да разтвори клепачите си. След няколко неуспешни опита най-накрая успя. Светът отново придобиваше форма и все пак не беше. Беше някак различен от онзи, в който се бе озовал само преди миг.
– Не си го спомням – каза Марика, гласът ѝ беше тъжен. – Светът, който току-що напусна. Но си спомням, че беше красив, особено Ню Мексико.
– Какво имаш предвид? – Той се обърна към нея и лицето ѝ… беше зашеметяващо, плуващо в море от зелени и златисти цветове. Цветовете на лешниковите ѝ очи бяха подсилени хиляда пъти и те се стичаха като вода около нея. Тогава той осъзна, че по лицето ѝ има ивици.
– Това кръв ли е? – Попита той, опитвайки се да се съсредоточи.
Тя извади кърпичка и я размаза по кожата си.
– Това е част от ритуала.
– Значи е имало и пилешка кръв?
– Не.
Тогава той видя раната на китката ѝ.
– Това беше твоята кръв?
– Трябваше ми човешка кръв. Тя ще заздравее.
Той протегна ръка и прокара палец по устата ѝ.
– Ти си абсолютно красива. Като русалка.
– О-о-о. – Тя прехапа долната си устна, а той би продал душата си, за да направи същото. Беше толкова приятна за хапане. – Забравих за тази част. Баба ми ме предупреди, но аз бях дете, когато тя ми направи това. Все още не бях достигнала този етап.
– Какъв етап?
– Етапът на, хм, свързването.
– А. – Когато той остави ръцете си да се плъзнат по шията ѝ, тя ги взе в своите.
– Как се чувстваш?
– Прекрасно. – И той го почувства. Изведнъж всяка молекула в тялото му забуча от енергия. Някои от тях изтекоха навън и се сблъскаха с нейните, врязвайки се в нея, както той искаше да направи.
– Това е добре. Трябва да поемеш дълбоко въздух, за да се успокоиш, след което да погледнеш надясно.
– Това би означавало да гледам встрани от теб.
– Да, това е така. Но само за секунда.
Той отстъпи, бавно обърна глава надясно и се пребори с два порива едновременно. Първият беше да грабне Марика и да избяга, за да спаси живота си. Вторият беше да загуби съзнание.
Той се дръпна настрани и се отдръпна от пейката, падайки по гръб на земята.
До пейката стоеше най-голямото, най-черното куче с вид на върколак и мечка, което някога беше виждал. Само че това не беше куче. Козината му беше набраздена, сякаш имаше люспи. Те бяха покрити с преливащ сребрист прах, който сякаш променяше цвета си при всяко движение. И ако Гарет не знаеше по-добре, щеше да се закълне, че под странно текстурираната му козина тече разтопена лава. Когато съществото се движеше, между люспите изтичаше оранжево сияние.
Кучето бавно напредваше, а масивните му лапи изяждаха земята по-бързо, отколкото Гарет можеше да се отдалечи с крачене. Треперещите му устни се отдръпнаха в ръмжене, което разкри пълна уста с огромни, остри като бръснач зъби.
Марика се засмя и протегна ръка, за да го погали. Гарет започна да драпа с краката си, за да я спаси, но едва се помръдна, когато осъзна, че кучето няма да я нападне и да пирува с червата ѝ.
Вместо това то престана да ръмжи и притисна шията ѝ с тихо, дълбоко хлипане.
– Това – каза тя с кикот, като потупа масивния звяр няколко пъти солидно – може да е твоето Лютиче. Но не съм сигурна на сто процента. Трудно ми е да ги различавам.
Гарет все още беше по гръб, несъзнателно поставяйки колкото се може по-голяма дистанция между себе си и звяра.
– Всичко е наред – каза Марика и се приближи до него. – Той просто те закачаше. Те са много игриви.
– Това е адско куче – каза Гарет, като никога не пропускаше възможността да заяви очевидното. Хрътката застана лице в лице с Марика. Това не беше куче. Беше дракон.
– Наистина е адско куче. – Тя се спусна към него.
Той ѝ хвърли бърз поглед, внезапно унил, и се изправи съвсем сам.
– Пип ги скицира – каза той, като се изправи. – Просто си мислех, че не умее да рисува.
– А сега?
– Момичето има истински талант.
Адското куче се приближи и Гарет направи неволна крачка назад. За щастие то не се интересуваше от него. То искаше повече прегръдки от Марика. Едва ли можеше да обвинява звяра.
– Чакай. Мислех, че не можем да докосваме починалите. Че те не са твърди за нас.
– Не можем – каза тя и потърка лицето си в шията на звяра, въпреки че изглеждаше, че люспите ще разкъсат кожата ѝ.
– Това не е починал. Ако адските кучета искат да ти позволят да ги видиш – или дори да ги докоснеш – те могат. Това зависи изцяло от алфата. Освен когато става дума за Алвин, разбира се. Предполагам, че всяко духовно същество е твърдо за нея, както са били те за майка ѝ.
Гарет кимна точно когато звярът се обърна към хоризонта и сведе глава. След като издаде гърлено ръмжене, което се разнесе дълбоко и ниско, то се втурна през полето, като изрита петна от пръст и чакъл, преди да изчезне.
– Дали някое от кучетата може да я е взело?
– Не мисля – каза Марика и събра вещите си. – Защо да го направят? Освен ако не са го направили, за да я защитят. Но тя не е на това ниво. Сигурна съм в това. Къде биха я отвели?
– Питаш ме? – Той седна обратно на пейката, преди коленете му да поддадат, и се огледа. – Тя мъртва ли е? – Посочи една възрастна индианка, която стоеше в далечината точно зад линията на дърветата.
– Починала – поправи го Марика. – И, да. – Тя извади влажна кърпичка, коленичи отново пред него и започна да избърсва лицето му.
– Значи това е всичко? – Попита той, като я оглеждаше. – Просто издухваш малко пудра в лицето ми и аз изведнъж мога да виждам? Всеки би могъл да го направи? Всеки жив човек би могъл да вдиша тази гадост – която имаше вкус на повръщано, много ти благодаря – и да може да вижда мъртви хора?
– Разбира се, че не. – Тя забърса с кърпичката около очите му, но той почти не я усети. Цялото му лице беше изтръпнало. Страхуваше се да я попита какво е бялото вещество. Твърде краткотрайно, за да е ЛСД. – Човекът вече трябва да е чувствителен към това, което се намира отвъд завесата. Просто съзнанието му трябва да се отвори още малко.
– Какво означава това? – Попита той. – Чувствителен към това, което се намира отвъд завесата.
– Това означава, че ти. Твоето наследство. Твоите преживявания. Твоето обучение. – Когато той не коментира, тя продължи. – Произхождаш от дълъг род хора със свръхестествени способности. И си правил неща, които малцина на Земята са правили.
Той взе кърпичката, притисна я към очите си и се облегна назад на пейката.
– Като например?
– Бил си в ада, например.
– Това е толкова гадно.
– Не се съмнявам. Сражавал си се с демони и си правил компания на богове.
– Които, ако мога да добавя, не винаги са най-гостоприемните домакини.
– Също така си боравил с небесен нож. Такъв, който може да убие всяко свръхестествено същество, дух, демон или бог. Мислиш ли, че нищо от това няма да се отрази на теб? Че няма да остави следа? Следа от силата му.
Той спусна кърпичката, насочи мрачното си изражение към нея и попита:
– Това е бебешка кърпичка, нали?
– Много са удобни – защити се тя и я грабна от него. – Особено с петгодишно дете.
– Като говорим за петгодишни, това не ни води до нищо. Какво ти каза мъртвецът? Чакай. – Хрумна му странна мисъл. Мисъл, която го беше споходила, когато се беше спънал в психеделичния прах с вкус на повръщано. Дълго я изучаваше – русата ѝ коса, острата форма на носа ѝ, деликатните линии на челюстта ѝ. После каза: – Ти беше момичето.
– Извинявай? – Тя опакова принадлежностите си, извади куклата Ош и след това отново го погледна.
– Момичето на пешеходната пътека.
Тя замълча за цели трийсет секунди, след което попита:
– За какво говориш?
– Спомням си. – Кимна той, докато си спомняше. – Бях… не знам, на седемнайсет. Може би на осемнайсет. А ти беше на крайбрежната алея в Калифорния.
– Не мисля. – Тя се изправи и огледа района.
Той също се изправи.
– Не, това беше ти. Помня усмивката ти. И начина, по който миришеше. Начинът, по който винаги миришеш. Като плаж и ванилия.
Марика затвори клепачи, а лицето ѝ се затопли от униние. Знаеше, че бузите ѝ ще заблестят в яркочервено, ако вече не бяха, затова се обърна от него. Но все още го виждаше от периферията си, удивлението се виждаше на красивото му лице.
– Да. – Той посочи към нея. – Спомням си. Изпратихти един приятел с бележка.
– Никога не съм била в Санта Круз.
Той скръсти ръце на гърдите си.
– Никога не съм казвал, че е в Санта Круз.
Тя започна да спори, когато осъзна грешката си. Вместо това пъхна куклата „Ош“ обратно в чантата си, за да прикрие факта, че я бе обхванало поредното замайване и светът се накланяше безразборно наляво.
– Да – призна тя най-накрая.
Тя наблюдаваше как той се опитва да се примири с това, което вероятно щеше да приеме като поредното предателство.
Той поклати замислено глава, сякаш се опитваше да я обхване с последното си откритие, после я зяпна със смесица от изумление и… какво? Отрицание? Отвращение? Омраза? – Това беше преди петнайсет години. Колко време, по дяволите, си ме преследвала?
Тя се върна назад и веднага съжали за това.
– Не съм те преследвал. Е, не и тогава. Просто правех проучване.
– Така ли го наричаш?
– Наистина ли трябва да говорим за това сега? Трябва да намерим твоета подопечна. Помниш ли? Най-добрата приятелка на сина ни?
Среброто в ирисите на Гарет проблесна с опасен блясък. Той се съгласи, но не беше доволен от това.
– Ще се върнем към това.
Тя вдигна брадичката си.
– Очаквам, че ще се върнем.
– И не сме стигнали доникъде. – Той се отвърна от нея с досада и изучи мястото, където за последен път бе видял Алвин.
Каза още нещо, но Марика не го долови съвсем. Земята под краката ѝ изведнъж се почувства нестабилна. Равновесието ѝ беше нестабилно.
Гарет се обърна, сякаш очакваше тя да му отговори, но тя отново бе пропуснала думите му.
Може би то нямаше нищо общо със състоянието ѝ. Може би последиците от ритуала все още се разнасяха във вените ѝ. Или може би се беше събудила в три сутринта, след като си беше легнала само час по-рано. Все пак земята се разтърси около нея и после се наклони около оста си. Ако Гарет не беше наблизо, тя щеше да падне, а малко неща са по-неудобни.
Може би косата в леглото. Или пък прекомерна метеоризация.
– Какво става? – Попита той, като я издърпа на крака, а после пусна ръцете си.
Тя се поколеба, но се държеше на краката си.
– Усети ли това? – Попита тя, опитвайки се да изтръгне паяжините от съзнанието си.
– Какво усети?
Тя отново се залюля и той сложи ръка на лакътя ѝ. Тя разтри слепоочието си и го погледна.
– Сякаш все още съм в ритуала от тази сутрин и земята се издърпа изпод мен. Нещо се измести. Татко Легба все още бди и се опитва да ми каже, че нещо се е променило. – Тя не разбираше. Лоа вече не беше в нея, но никога не беше имала заклинание, което да я дезориентира толкова.
– Кой татко? – Попита той. – Няма значение. Това има ли нещо общо с Пип?
Все още борейки се да се ориентира, Марика погледна покрай него към мястото, където усещаше привличане на енергия. Промяна в тъканта на пространството и времето. Тя примигна. Поклати глава. Примигна, после погледна отново.
– Определено все още съм във воала.
Той насочи притеснен поглед към нея.
– Защо казваш това?
Тя посочи поляна, широка около миля.
– Защото няма как това нещо да е от този свят.
Той погледна през рамо, точно когато едно същество, което не приличаше на нищо, което тя беше виждала досега, ги забеляза и започна да тича директно в тяхната посока. Тя се вгледа в чертите му между ужасените удари на сърцето. Извънземно същество, високо поне осем метра, може би девет – или дванайсет, като се замисли – се втурна към тях, като изяждаше земята бързо като състезателен кон.
Приличаше на нещо от комикс. Или филм на ужасите. Раменете му бяха масивни. Главата му беше триъгълна, с черни рога като на овен и гумени шипове, които израстваха между тях в стил мохоук. Макар да изглеждаше така, сякаш тежи хиляда килограма, и да носеше дебела, люспеста броня, блестяща и кървавочервена, той се движеше като олимпийски спринтьор. Същият пурпур покриваше и долната половина на лицето му – маска, която скриваше носа и устата му. Но не и очите му. Колкото повече се приближаваше, толкова повече Марика успяваше да различи емоцията, която сякаш се излъчваше от погледа му: ярост.
От друга страна, Марика не можеше да помръдне изобщо. Тя стоеше прикована на място, а реакцията ѝ „борба или бягство“ отказваше да излезе от режим на сън.
Всичко беше толкова сюрреалистично и тя благодари на върховното същество Бонди, че съществото не можа да премине от своя план в нейния. Защото това нещо можеше да нанесе сериозни щети, ако го направи. Особено с гигантското копие, което носеше. Копие… Тя отново примигна и се съсредоточи върху него. Оръжие, пропито с кръв.
– Слушай – каза Гарет с предпазлив тон – разбирам, че ще видя неща, които вероятно няма да разпозная, но какво, по дяволите, е това?
Челюстта на Марика се свлече на земята, тъй като още един аспект на ситуацията им потъна в съзнанието. Тя сви пръсти в ризата на Гарет.
– Не мисля, че е мъртво. Или на друго място.
Съществото вече беше близо. Може би само на петдесет метра. Само няколко секунди от тях при скоростта, с която се движеше.
Гарет обгърна с ръка ръката ѝ и започна да отстъпва назад. – Откъде знаеш?
– Мъртвите са тихи. Когато вървят. Когато бягат. Със сигурност не звучат като стадо слонове, които разкъсват земята, докато се движат по нея.
– Кучи син.

* * * *

Инстинктите на Гарет вече не бяха това, което бяха. Той можеше да обвини изгряващото слънце. Заяви, че то замъглява зрението му. Или, още по-добре, прахът за повръщане, който определено беше замъглил зрението му. Но трябваше да се върне с бясна скорост в комплекса още щом забеляза това нещо. Вместо това стоеше там и гледаше като идиот, докато то се носеше към тях.
Когато разумът му се върна, вече беше твърде късно. Нямаше как да го избегнат.
Той бутна Марика толкова силно, че тя едва не падна.
– Бягай! – Изкрещя той, като не откъсваше поглед от инструмента на предстоящата си смърт.
От друга страна, може би то просто искаше да говори. Ако не беше фактът, че и то, и копието му бяха обляни в кръв, Гарет можеше да се успокои с тази мисъл.
– Върви в комплекса!
Той откъсна поглед, за да потърси оръжие. Каквото и да е, защото се съмняваше, че джобното му ножче ще свърши някаква работа.
Звярът беше достатъчно близо, за да чуе тежкото му дишане. Отдели скъпоценен миг, за да се обърне към Марика, която не беше помръднала и на сантиметър. Той я сграбчи грубо и я разтърси.
– Върви, по дяволите! – Каза той и отново я запрати по посока на комплекса.
Тя притисна чантата си до гърдите, очите ѝ бяха като чинии и тръгна към най-близката стопанска сграда.
Когато звярът промени посоката си и започна да я следва, Гарет застана на пътя му.
Той се фокусира отново върху него, очите му бяха море от черно, и не показваше признаци да забави темпото. Гарет се засили, подготвяйки се за удара. Когато го удари, той се почувства така, сякаш беше разкъсан наполовина.
Болката избухна в него и той се зачуди дали това е усещането да лежиш върху граната. По-късно щеше да регистрира писъка на Марика, но в момента единственото, за което мислеше, бяха звездите, обикалящи потъмнелите краища на зрението му, и фактът, че ще умре. Щеше да провали най-добрите си приятели. И Пип. И Заир. И Марика.
Марика. Какво щеше да и направи това нещо?
Той се плъзна по терена, който му се стори като километър, през храсти и кактуси, докато звярът отново преследваше единствената жена, която Гарет някога бе обичал истински. С херкулесовски усилия той се изтърколи от пясъка, спря и се хвърли като спринтьор от стартовите блокове.
Звярът вече беше почти върху Марика, когато Гарет го връхлетя отстрани. Той удари рамото си в гръдния кош на звяра с всички сили, с които разполагаше. Този път и двамата се плъзнаха по негостоприемния терен.
Но съществото беше бързо. Много по-бързо от Гарет. Преди да успее да стъпи на краката си, звярът го хвана за гърлото. Тогава той забеляза масивните нокти. Защото, защо не?
То с лекота вдигна Гарет от земята, докато издаваше нещо, което той можеше само да си представи като боен вик.
Поне в своята некомпетентност Гарет бе постигнал едно нещо. Беше успял да изтръгне копието на съществото. Не че го е регистрирал, докато не е зърнал дългото, тежко оръжие с ъгълчето на окото си. И жената, която го държеше.
Паниката го връхлетя толкова силно и бързо, че отново видя звезди.
– Хей! – Изкрещя Марика и заприлича на заек, който провокира вълк. Свиреп заек, но все пак плячка.
В момента, в който звярът я погледна, тя запрати копието с гърлено хъркане към лицето му, а после се спъна назад, спъвайки се в чантата си.
Ударът, който нанесе, беше един на милион. Окървавеният връх на копието се заби в дясното око на съществото. То се отдръпна назад, като при това изпусна Гарет, и с вик на болка измъкна оръжието. И гняв.
Гарет се хвърли към копието с надеждата да го изтръгне от ръцете на звяра. Но той отново беше твърде бърз. Той замахна към Гарет, а ноктите му прорязаха гърба му, оставяйки след себе си огнена следа.
Той се приземи по корем, а звярът вдигна копието. Гарет щеше да бъде прободен след няколко секунди, затова направи единственото, което му хрумна. Извади джобното си ножче и го заби в горната част на крака на звяра.
Копието потъна в земята до него, като набразди кожата над ребрата му, докато звярът отново изрева. Но Гарет не беше приключил. Той извади ножа, обиколи с ръце крака му и плъзна острото като бръснач острие по ахилеса му. Това нещо може и да беше от друг вид, но Гарет знаеше достатъчно за анатомията, за да разбере, че трябва да има някакво сухожилие, което да му позволява да ходи изправено. Структурата му беше почти човешка.
Звятът се спъна назад, като извика от агония, след което тръгна на четири крака към пондеросите, които се намираха непосредствено след пътеката в пустинята, влачейки ранения си крак след себе си.
– Гарет! – Изкрещя Марика и той усети ръцете ѝ върху раменете си.
Опита се да се обърне, но гърбът му беше в пламъци. Както и ребрата му. И главата му. Реши просто да полежи известно време на земята. Тъкмо се канеше да каже на Марика да се качи в джипа му и да се маха от Додж, когато чу мъжки глас. Робърт Дейвидсън, чичото на Чарли – Боб.
– Гарет!
Той щеше да я закара на безопасно място.
Гарет погледна към Марика, към влагата в очите и по бузите ѝ, докато тя изглаждаше ръката си отстрани на лицето му. После каза със слаб глас:
– Мисля, че трябва да се оженим.

Назад към част 5                                                  Напред към част 7

Четвърта глава

Какво (и не мога да го подчертая достатъчно), по дяволите?

– Надпис на тениска

Гарет спря в комплекса, като районът беше предимно празен от работници и охранителни екипи, които обикновено го обитаваха. Само бабата и дядото на Пип си бяха вкъщи в момента. Те живееха в основната къща.
– Обадих се на всички, но ще отнеме известно време.
– За какво? – Попита Марика.
– Трябва да се прегрупираме, особено с тази нова информация. Робърт може да знае нещо. Какво би могло да свали Пип от пътя?
– Точно така, бившият ангел.
Гарет преглътна.
– И като си помисля, спорим от седмици.
– Ние с кого? – Попита тя, а тънките ѝ вежди се плъзнаха заедно.
– Всички ние. Охраната.
– Екипът по сигурността? За какво?
– За това какво да правим с нея. Алвин. Някои я искат в детската градина догодина, а други – в гимназията. Минахме напред-назад, вникнахме във всички „за“ и „против“ и все още не можем да решим. Разбира се, в крайна сметка това зависи от Лоуърови, но и те не знаят какво да правят.
Лоуърови са бабата и дядото на Пип, биологичните родители на Рейес, на които е поверено отглеждането на най-ценния – ако не и разочароващо преждевременен – дар на човечеството.
– Тя има нужда и от двете – каза Марика, докато вдигаше телефона си във въздуха в търсене на сигнал. Късмет с това.
– Е, да. Така и казах. Но това е невъзможно.
На Марика почти ѝ се стори, че има чертичка на телефона. Лицето ѝ падна, когато тя изчезна.
– Съвсем не.
Той изключи двигателя и се облегна с лакът на волана.
– Слушам.
– Тя има нужда от социализацията на деца на нейната възраст – каза тя, отказа се и прибра телефона в чантата си. – В същото време тя се нуждае от интелектуална стимулация, която може да намери само в условията на средно образование. Или дори на по-високо ниво, честно казано.
Когато Марика заговори, устата ѝ се движеше на меки, шепнещи вълни. Подобно на времето, когато се целуваха, но това беше отдавна.
– И какво предлагаш?
Тя му примигна.
– И двете. Не слушаш ли?
Гарет се опита да не се усмихне.
– Как предлагаш да и дадем и двете?
– Сутрин ходи на детска градина, а следобед – на гимназия.
Той усети как клепачите му се свиват от мисълта.
– Те могат ли да направят това?
– Разбира се.
– И това няма да е странно?
– Може би, но говорим за дъщерята на двама богове. Кой може да каже кое е странно и кое не?
– Вярно. – Той изпусна дълга, разочарована въздишка. – Знаеш ли от колко време спорим за това?
– Искам ли да знам?
– Не. Хайде да вървим.
Комплексът, с главната къща и множество стопански постройки, първоначално е бил манастир. Бяха прекарали осем месеца в изоставен манастир от другата страна на планината, докато Чарли беше бременна. Свещена земя и всичко останало. Манастирът не беше нещо ново, но като че ли правеше впечатление на Марика всеки път, когато правеше поход, за да вземе Заир.
Тя слезе от джипа, спря и си пое дълбоко дъх.
– Обичам това място. Толкова е спокойно и красиво.
Гарет се огледа наоколо. Всяка сграда беше преустроена, преди да се настанят. Проект, който би отнел години, отнемаше само няколко месеца, когато човек можеше да си позволи малка армия, работеща денонощно.
Единственото нещо, за което Рейес и Чарли не се скъпяха да оставят дъщеря си, бяха парите. Тя беше наследница във всеки смисъл на думата. Но това беше една история, която Гарет тепърва трябваше да ѝ разкаже. Молеше се някой ден все пак да успее да го направи.
– Добре – каза Марика. – По принцип сме под навес. Свръхестествен щит, нали?
Той сложи ръка на веждите си, за да блокира ниското утринно слънце, и кимна.
– И сме на свещена земя.
– Още едно ниво на защита.
– А комплексът е пълен с твоя екип по сигурността, заобиколен е от адски кучета и е подкрепен от един заминал ротвайлер, който служеше за пазител на Чарли, а сега и на Алвин.
– Всичко гореизброено. Всяко свръхестествено същество, което иска да навреди на Пип, ще бъде блокирано. Поне на теория.
– Тогава ако нещо я е взело, ако нещо е искало да и навреди, как е преминало през всичко това?
Той наклони глава.
– Ето защо си тук.
– Точно така. Тя преметна чантата си през рамо. – Покажи ми къде точно е изчезнала.
– Натам. – Посочи той и поведе пътя около главната къща към пътеката в пусттошта зад нея.
Марика тръгна напред, поколеба се, после го последва, като през цялото време сканираше района с предпазливо изражение на лицето.
– Какво? – Попита той, докато си проправяха път по пътеката.
– Адските кучета.
Той спря и се обърна към нея.
– Виждаш ли ги?
– Разбира се. – Тя завъртя глава, като погледът ѝ периодично се спираше на това или онова място. – И каква гледка са. Нищо, което може да ги види, свръхестествено или не, не би решило да се изправи срещу дванадесет огромни звяра.
– Дори срещу Лютиче ли? – Когато тя го погледна въпросително, той обясни. – Пип ги кръсти. Всичките дванайсет. И едно от тях се казва Лютиче.
Марика тихо подсмъркна.
– Точно така. Знаех, че тя ги е кръстила. Аз обаче не мога да ги различавам, затова никога не съм си правила труда да науча имената им. Въпросът ми е дали адският пес знае, че е кръстен на принцеса от съвременна приказка?
Гарет се усмихна, въпреки че мисълта за онзи ден, в който малката миньонка беше кръстила всичките дванайсет адски хрътки със светеща в тъмното вълшебна пръчица, накара пропастта в гърдите му да се отвори и да го погълне целия.
– Ами ако не успеем да я намерим? – Попита той.
Една ръка се плъзна нежно по бицепса на дясната му ръка.
– Ще го направим – каза Марика с решителен тон. – Трябва да го направим. – Когато погледът му се върна от малката ръка на ръката му обратно към лицето ѝ, тя посочи и попита: – Това ли е мястото?
Той се отърси от временния си транс и се съсредоточи в посоката, която показваше с показалеца си.
– Да. Точно така. Откъде знаеш?
– Не го ли виждаш?
По кожата му настръхна тревога. Той пристъпи по-близо.
– Какво виждаш?
– Призрък. – Тя тръгна към него, но той я хвана за ръка и я изпревари.
– Приятел или враг?
– Не знам. – Тя сви пръсти в смъртоносен захват на ризата му, докато го следваше. – Не изглежда напълно сдържан.
– По какъв начин?
– Знае, че сме тук. Много добре осъзнава присъствието ни, но се взира покрай нас. Висок е, кавказец, с протрито синьо палто и плетена шапка. И изглежда ядосан.
– По дяволите. Имам нужда от Робърт. Имаме няколко… редовни клиенти, но по дяволите, ако знам как изглеждат.
– Ще се опитам да поговоря с него, но трябва да ти кажа, че те рядко признават съществуването ми.
– Наистина? – Попита Гарет, като я погледна през рамо. – Дори ако ги виждаш?
– Да. Мисля, че е така, защото всъщност не съм част от клуба. – Тя се промъкна покрай него към мястото, където беше изчезнала Пип.
– Първо, какво означава това? Второ – каза той, като я хвана за ръката – може ли да те нарани?
– Родена съм чувствителна към духовното царство. Баба ми го усети в момента, в който се появих на бял свят. Но трябваше да се науча да ги виждам. Ако пътувам отвъд завесата, мога да ги видя лесно, но трябваше да се науча да ги виждам в този свят. Физическия. Понякога се чудя дали не говорят с мен, защото за тях съм донякъде външен човек. Натрапник.
– Можеш да обясниш това по-късно. И второ?
– Не, той не може да ме нарани. Поне аз не мисля така. – Тя спря, кимна на духа и принуди лицето си да се усмихне. – Аз съм Марика, а това е Гарет. – Тя направи жест към него.
– Какво прави той? – Попита Гарет.
– Гледа. – Тя се обърна, за да погледне зад тях, и после поклати глава. – Просто не знам в какво се взира. Няма нищо там, което да мога да видя. – Тя отново насочи вниманието си към призръка. Или това, или беше толкова добра актриса, колкото той я подозираше понякога. – Сякаш е в транс. Кататонниа.
– Възможно ли е да е взел Алвин? – Попита Гарет, а гласът му беше по-остър, отколкото беше планирал. Разочарованието раздираше стомаха му до дупка.
– Честно казано, нямам представа. – Погледът ѝ се плъзна нагоре към неговия, лешниковите ѝ очи блестяха на утринното слънце, а изражението ѝ беше болезнено. – Съжалявам. Той не ми дава нищо.
Гарет се пребори с желанието да изглади тревожните линии от лицето ѝ.
– Недей така, Марика. Попитай го за Пип. Алвин. Наричай я Алвин.
С кимване тя прочисти гърлото си и опита отново.
– Можеш ли да ни помогнеш? Трябва да намерим Алвин. Алвин Лоуър.
Тя се задъха и погледна към Гарет.
– Не става. – Той поклати глава. Едва-едва.
– Опитай отново – каза той, а адреналинът се втурна във вените му.
Приближавайки се, тя попита:
– Знаеш ли къде е тя?
След миг тя изсумтя и сложи ръка върху тази на Гарет. Тази, с която я държеше. Тази, с която стискаше прекалено силно тънката ѝ ръка.
Той отслаби хватката си, но не я пусна напълно.
– Съжалявам. Аз просто… не знаем какво се е случило. Той може да е всичко друго, но не и просто призрак. Не си виждала на какво са способни някои от тези момчета.
– Всичко е наред. Благодаря ти.
Една част от Марика запя в радостна хармония, че Гарет ще се погрижи достатъчно, за да я задържи. Е, щеше да го направи, ако вътрешностите ѝ можеха да пеят. Той стоеше толкова близо, че тя можеше да усети топлината му. Силата му. Силата, която се криеше точно под твърдата му като камък повърхност. Или близостта му я караше да се замайва, или все още не се беше възстановила напълно от ритуала.
Имаше, разбира се, и трети вариант, но в момента не искаше да го признае. Отричането беше красиво нещо.
– Как се казва той? – Попита Гарет. – Знам имената на няколко от тях.
Тя се обърна обратно към отдалечаващия се мъж, чието каменно изражение беше изпълнено с ярост. Но освен един жест, той не помръдна.
– Как се казваш, мили? – Попита тя. – Приятел ли си на Алвин? Алвин Лоуър?
Призракът го направи отново. Поклати глава, движението беше толкова безкрайно малко, че тя се зачуди дали не си го е въобразила.
Реши да го изпита отново и каза:
– Алвин? – Когато той не помръдна, тя добави: – Алвин Лоуър.
Отново едва забележим намек за раздвижване.
– Не си ли я видял?
Той не помръдна.
– Това е името ѝ, заради него ли клатиш глава? Алвин Лоуър?
– Вече не – каза призрака с рязък шепот, макар че все още не помръдваше и не сваляше поглед от хоризонта отвъд. Той сви ръце в юмруци от двете си страни и Марика направи неволна крачка назад.
– Каза ли нещо? – Попита Гарет.
Тя вдигна показалец. Щеше да обясни по-късно, но в момента трябваше да измъкне каквото може от този човек.
– Това вече не е ли нейното име? Сменила ли го е?
Нищо. Отново камък.
Гарет заговори тихо в ухото ѝ.
– Трябва да ми дадеш нещо.
Тя се престори, че гласът му, близостта му, не ускорява пулса ѝ. След повърхностно кимване тя продължи.
– Как се казваш?
Никаква реакция.
– Някой взел ли я е? Видя ли някой да я взима?
– Чакай – прошепна човекът, след което ирисите му се изместиха наляво. – Изчакай.
Марика се обърна, но отново не видя нищо. Тя се пребори с вълна от замайване, ядосана, че собственото ѝ тяло я предава така злонамерено, след което го попита:
– Чакай какво?
Когато се обърна назад, призрака гледаше право в нея.
Тя се притисна в Гарет, после се оправи колкото се може по-бързо, без да обръща внимание на ръката, която той плъзна по ребрата ѝ, за да ѝ предложи допълнителна опора, на раздвижващата топлина, която проникна до кожата ѝ.
– Какво да чакам? – Повтори тя.
– Ще разбереш. – Той направи жест към страната си с кимване.
Тя погледна отново, но когато се обърна към него за втори път, той беше изчезнал.
– По дяволите – каза тя, измъкна се от хватката на Гарет и се завъртя в пълен кръг, за да потърси мъжа.
– Какво? – Попита Гарет, като също сканираше района.
– Изчезна.
– Той ли?
– Не. Искам да кажа, да, но той е чиста духовна енергия. Той може да го направи само за едно мигване. Видя ли къде жестикулираше?
– Забравяш с кого говориш.
Тя се разстрои също като Гарет, макар и повече от себе си, отколкото от ситуацията.
– Не се обиждай, но ти си ми абсолютно безполезен.
– Това е грубо – каза той, изненадан. – Какво направих?
– Нищо. Това е проблемът. – Тя започна да се отдалечава, но той застана пред нея. Тя се спря съвсем близо до това да се блъсне в него, напълни дробовете си и каза възможно най-търпеливо: – Ти си сляп. Трябва да видиш, Гарет.
– Какво да видя?
– Тях.
Той сведе очи.
– Тях?
– Тях, тях. Животът на Алвин можеше да зависи от това. И ако… когато я върнем, трябва да можеш да я защитиш от всеки враг пред портата ѝ, не само от тези, които виждаш.
Тя го заобиколи. Той я последва.
– Разбирам – каза той. – Повярвай ми. Но не мога да направя нищо по въпроса. И спорът няма да ме накара изведнъж да виждам мъртви хора. Трябва да…
Марика се завъртя с лице към него.
– Но ако можеш. Ако можеше да ги видиш, щеше ли да искаш?
– Предполагам, но това е спорно.
– Значи, ако имаше начин, определено щеше да го искаш? Това е голямо решение, Гарет. Такова, за което щях да говоря по-късно, но…
Погледът му стана предпазлив, сивото в очите му блестеше като сребърна коприна.
– Защо говорим за това?
– Защото може би има начин да го направим. Не забравяй, че и аз не можех да ги видя. Не и във физическия свят. Трябваше да се науча.
– Това звучи чудесно, но нямаме време.
– Трябва да намерим време. Имам нужда от твоята помощ, за да я намеря.
– Точно така. И без това не съм ти от полза.
Чувствайки се малко подтисната, тя повдигна рамо.
– Нещо такова.
След дълъг момент на размисъл той попита:
– Няма да ме намажеш с пилешка кръв, нали?
– Не. – Развълнувана, че той отстъпва, тя хвана китката му и го поведе към една плоска скална пейка.
– Чакай, тук ли ще правим това? – Попита той, докато сядаше на пейката. – Сега?
– Няма по-подходящо време от сегашното. Дръж това. – Тази сутрин, докато Гарет спеше, тя приготви необходимите материали. Подаде му малка кожена торбичка, пълна с билки и подправки.
Той я взе и набръчка носа си.
– Какво има в това?
– Не искаш да знаеш. – Тя му подаде друга торбичка, пълна с фрагменти от човешки кости и бял пясък, напоен с кръвта на врабче. – Сложи по една във всяка ръка.
Той и се намръщи, но се подчини.
Гарет винаги се бе чудил какво ли е да видиш починалите в цялата им прелест. А не само сиво петно от време на време. Дали това щеше да го стресне? Той се съмняваше. В края на краищата беше бил в ада. Виждал е хора във всякакви ужаси. Колко по-лошо би било да види починалите на Земята?
– Какво правят тези? – Попита той, като въртеше торбичките насам-натам
– Нищо. Те отвличат вниманието.
– Какво? – Той погледна назад към нея, за да открие ръката, която бе сложена пред лицето му. Преди да регистрира какво прави, тя духна в ръката си.
От дланта ѝ се издигна бял прах и замъгли зрението му. Той се дръпна назад, но шокът го накара да се задъха – което вероятно беше планът на вещицата – и той вдиша голяма част от праха дълбоко в дробовете си.
Той се отдръпна още назад. Примигна. Разтърка очите си и се свлече в пристъп на кашлица.
– Какво става, Марика? – Светът се наклони настрани и той падна на ръце и колене. Тя току-що го беше упоила с ЛСД.

Назад към част 4                                                            Напред към част 6

Глава трета

Бейкън: Лепенка за храна

– стикер на кола

Гарет замълча. Усещаше, че някой е близо, и тъй като в момента не виждаше никого, някой, който витаеше наблизо, докато той спеше, беше малко смущаващ. Той продължи да диша дълбоко и равномерно, докато се ориентира в обстановката. И разбра колко е пил предната вечер.
Секунда по-късно осъзна, че е седнал. В известен смисъл. Беше се облегнал на облегалката на стола или на дивана. Разбира се. На Марика. Но защо беше…?
Изстреля се нагоре, очите му се разшириха, докато сканираше обстановката. През бледите завеси се процеждаше мека сутришна светлина. Беше спал с часове, а Алвин все още беше навън.
Той изруга под носа си и грабна телефона си, за да провери за съобщения. Двама от членовете на екипа му се бяха регистрирали: Донован, водачът на групата мотористи и бивш банков обирджия, и Робърт, по-известен като чичо Боб, чичото на Чарли и, странно, бивш ангел.
Гарет имаше най-странния живот.
Той ставаше още по-странен, когато усещаше, че някой е близо до него. Всъщност точно до него.
Обърна се и видя сина си, който седеше до него, а косата му, къдрава и тъмно руса, представляваше див кичур хаос на главата му. Носеше пижама на Човека-паяк и седеше, като ядеше бекон и играеше на някаква игра на телефона на майка си.
Гарет се отпусна и се наведе по-близо до него.
– На какво играеш?
– Академия за светкавични кодове – каза той, без да вдига поглед.
– Звучи готино. – Гарет погледна нагоре, за да види Марика в кухнята, и миризмата на бекон го удари толкова силно, че се притесни, че видимо ще се олигави.
Нейната кожа сияеше в бледо злато, а ръцете ѝ трепереха. Той не можеше да не се запита колко и е струвало да вижда във воала.
Телефонът бръмчеше и свиреше, докато Заир играеше, напълно игнорирайки баща си, но това беше играта. Гарет се наведе още по-близо и Заир се скова. Опитвайки се да не се усмихне, Гарет наведе глава, за да погледне по-добре телефона, но момчето го беше забелязало.
– Мислиш ли, че имаш това, което ти е нужно? – Попита Заир Гарет.
– За да открадна бекона от чинията ти?
– Да.
– Всъщност имам.
– Збрави го, старче.
Това беше прекалено. Гарет изръмжа, грабна хлапето в ръцете си и го прегърна като мечка.
– Знаеш ли – каза той, след като се престори, че го изяжда жив и предизвика пристъп на кикот – ти си ужасно устат за петгодишно дете.
– Съжалявам! – Изкрещя през смеха Заир.
– Ти отказваш ли се?
– Никога! – Той се завъртя в ръцете на баща си и се опита да вкара Гарет в хватка за главата.
Не се получи, но той даде на момчето точки за усилията. Точно преди да го свали на пода и да го притисне там, за да може да го захапе за ребрата.
– Предаваш ли се? – Гарет попита отново, давайки на Зейр още един шанс да преживее неизбежната си гибел.
– Да! – Изкрещя той накрая.
Гарет го остави да се изправи за микросекунда, преди синът му да се обърне срещу него с нахалното „Псих“ и да го нападне, макар че методът му на борба беше по-скоро прегръдка, отколкото действителна форма на защита. Щеше да им се наложи да поработят върху това.
Междувременно Гарет се възползва напълно, като придърпа момчето към гърдите си. Заир го остави, след което каза:
– Все още не си получил бекона ми.
– Ето – каза Марика, като постави на крайната масичка чиния с яйца, бекон и чаша прясно кафе. – Сега си имаш своя собствена и можеш да спреш да измъчваш детето ни.
Нашето дете. Думите го отрезвиха мигновено. Той прегърна Заир още веднъж набързо, след което го постави на мястото му, за да го погледне. Освен русите къдрици, на които един ден щеше да завижда всяко момиче, което някога е срещал, той имаше гладка кожа с цвят на пясък и дълбоки сребристосиви очи – досущ като тези на Гарет, само че по-ярки. Той беше най-красивото нещо, което Гарет някога е виждал. И повече, отколкото някога е заслужавал.
– Трябваше да бъдеш тук снощи – каза Заир и се върна към бекона и телефона.
– Съжалявам за това.
– Всичко е наред. Мама ми каза. – Той го погледна, като се опитваше да не изглежда притеснен. – Ще я намериш, нали? Това е, което правиш?
– Това е, което правя.
Двамата се хранеха предимно мълчаливо, докато Марика хвърляше чиниите в мивката и бързаше да се облече. Движенията ѝ, макар и грациозни както винаги, бяха забързани. Отново беше в проклетата зелена роба, достатъчно къса, за да може да служи като екипировка за мажоретки. Докато бързаше към спалнята, тя разплете мократа си коса и тя падна в море от лъскави заплитания по гърба ѝ. Гарет се подразни, че изобщо го забеляза.
– Знаеш, нали? – Обърна се към него Заир.
– Какво?
– Мама, тя е хубава. Всички го казват. По-големият брат на Томи Веласкес е влюбен в нея. Той има нейни снимки на стената си.
Гарет се изправи.
– Какво има?
– И той ще я попита дали ще го изчака. Иска да се ожени за нея, но все още е твърде млад.
– Колко е млад? – Попита, ужасен Гарет.
– Четиринайсет.
Какво, по дяволите? Той се втренчи в сина си и изрече на глас:
– Какво ебаваш ли се?
Марика изскочи през вратата.
– Гарет!
– Съжалявам. – Извини се той. – Забрави, че го казах.
Заир вдигна незаинтересовано рамо, но Гарет видя едва доловим намек за усмивка в ъгълчето на устата му. Устните толкова приличаха на тези на майка му, че предизвикаха болка в сърцето на Гарет. Някога той бе искал това. Семейство. Дом. Повод да диша. Но това беше много отдавна и той беше научил твърде добре какво мислят другите мъже – и очевидно децата – за Марика Дюбоа.
– Готов ли си, мъниче? – Попита тя, като се опитваше да нахлузи якето и да вземе раницата на Заир едновременно.
– Предполагам. Но защо не мога да тръгна с теб?
Тя го смъмри с един поглед.
– Вече ти казах. А сега си обуй обувките.
– Имам нужда от дрехи.
– Те са тук. – Тя му подхвърли раницата. – Имаш нужда от баня, миризливко.
– Наистина? – Той просветна и погледна към Гарет. – Банята на баба е като плувен басейн.
– Не се плискай – предупреди тя.
Заир се пребори с обувката си, после изчака Марика да отиде да вземе чантата си, преди да се наведе към баща си с най-злобната усмивка, която Гарет някога е виждал, и да прошепне:
– Баба ми позволява да се плискам.

* * * *

– Какво става? – Попита Гарет, след като тя се върна в джипа му. В този момент слънцето беше надвиснало малко над хоризонта. Блестящите цветове хвърляха мека светлина върху лицето му и се отразяваха в очите му. Ефектът я омагьоса за миг, но тя изтрезня, когато веждите му се сключиха и той погледна надолу, за да запали джипа си – голямо черно нещо, което изръмжа, когато го съживи.
Тя погледна назад към вратата на къщата на майка си.
– Нищо. Тя вече беше станала. Тя може да го гледа цял ден, няма проблем.
– Имам предвид теб – каза той, включи джипа на скорост и тръгна навън.
Профучаха покрай къщи палати в стил рустик, подчертани с ярко тюркоазено, тъмночервено или слънчевожълто. Дори магазините в Санта Фе бяха или адобе, или териториални, построени с местни материали, дебели ръчно измазани стени, резбовани дървени врати, открити виги от естествено дърво и земни нюанси. Това наистина беше Различният град.
– Какво става? – Попита той отново, прекъсвайки мислите ѝ. – Ти си бледа и някак си зеленикаво-жълта.
Тя изтръпна и свали сенника му, за да се огледа в огледалото. Наистина беше зеленикавожълта.
– Предполагам, че ритуалите отнемат много от мен.
– Ти… как да го кажа? Видя ли нещо?
– Не точно.
Раменете му паднаха, но едва-едва.
– Тогава къде отиваме?
– На последното място, където си я видял.
– Значи, като казваш не точно, имаш предвид…?
– Не точно – повтори тя.
– Марика, тук става дума за живота на едно петгодишно момиченце.
– Не, Гарет, не става дума.
Той спря на червен светофар.
– Какво означава това?
– Означава, че говорим за живота на един петгодишен бог. Да, тя е дете в човешката си форма, но е дъщеря на двама добросъвестни богове, Гарет. Две небесни същества. Не се съмнявай и за минута, че тя не може да прави неща, които не си и сънувал като възможни.
Когато светофарът светна зелено, той спря на една бензиностанция и паркира джипа.
– Какво не ми казваш?
Ужасът сви стомаха ѝ на възли. Какво ще стане, ако тя греши? Ами ако е търсила на грешното място или е поканила грешния дух?
– Аз просто… не знам.
– Не знаеш или не искаш да кажеш?
Тя сведе поглед.
– И от двете по малко.
– Марика, аз не съм търпелив човек.
– Да. Забелязала съм. – И все пак той беше всичко друго, но не и нетърпелив към Заир.
– Просто ми кажи какво знаеш.
– Просто… ако греша…
– Марика – каза той тихо, сякаш разбираше през какво преминава тя. От друга страна, вероятно го е разбирал. Той, един обикновен смъртен, работеше и се биеше заедно с богове, ангели и демони. Мисълта, когато човек си позволи да я обмисли наистина, беше умопомрачителна.
А сега и тя беше замесена. Съдбата на човешката раса зависеше от едно петгодишно дете, което пиеше черно кафе и четеше ужаси в свободното си време. И Гарет Фонтенот Суопс беше дошъл при Марика за помощ.
Тя скръсти ръце, за да не се разтрепери.
– Тя си отиде.
Той я погледна подозрително и попита:
– Какво имаш предвид?
– Искам да кажа, че я няма. Не е в това ниво.
Той не говореше известно време, сякаш се опитваше да осмисли казаното от нея. Погледна през предното стъкло, големите му ръце бяха стегнати около волана, кокалчетата на дългите му пръсти побеляха, и попита:
– Как е възможно това?
– Това е твоят свят, Гарет. Аз просто живея в него.
Той затвори очи, а челюстта му работеше няколко мига, преди да заговори отново.
– Дали тя… дали е била отведена в адско измерение?
– Както Чарли? – Адреналинът заля всяка клетка в тялото на Марика само при тази мисъл.
Майката на Алвин беше изпратена в адско измерение, когато не се подчини на заповедите отгоре. На Земята присъдата ѝ бе продължила десет дни. Но в измерението, в което беше прогонена, тя продължи повече от сто години. Очевидно всяко измерение, всяка равнина на съществуване, имаше свое собствено определение за време и то рядко съвпадаше със земното.
Той кимна.
– Не знам. Не искам да коментирам нещо, което не разбирам.
Погледна я с разбиране.
– Сега си в моя свят. Аз може и да живея в него, но едва ли го разбирам.
– Не завиждам на това.
– Доколко си сигурна?
– Много. Никога не бих завидяла на такова нещо.
– Не, искам да кажа…?
– Че тя не е на този свят?
Той притисна устата си и кимна леко в знак на потвърждение.
– Осемдесет и пет процента? Може би осемдесет и шест. Аурата ѝ е невъзможно да бъде пропусната.
– Какво имаш предвид?
– Аурата ѝ. Нейната енергия. Знаеш ли, онази невероятна цветна мозайка, която я обгръща?
Той само поклати глава.
– Чакай, ти не можеш да я видиш?
– Не. – Той се обърна от нея. – Понякога мога да видя покойника като слаба, сива мъгла, при определена светлина и при подходящи условия, но това е всичко.
Тя се опита да скрие учудването, което се появи на лицето ѝ. Когато той се обърна обратно към нея, тя разбра, че не е успяла.
– Какво? – Попита той.
– Просто си помислих… че работиш за Чарли и Рейес. Защитаваш дъщеря им. И все пак не можеш да видиш ясно починалите? Или аури? Или демони, в този смисъл?
Когато той само примигна, сякаш и беше пораснала още една глава, тя се зае да изглади якето върху дънките си.
– Искаш да ми кажеш – започна той, а гласът му беше остър като бръснач – че през цялото това време си успявала да виждаш починалите?
– Разбира се, че виждам покойниците. Въпросът е защо ти не можеш? Искам да кажа, че си работил с Чарли в продължение на колко? Почти три години?
– Четири. И в моя защита, през първите две и половина не знаех какво представлява тя. Не, чакай, три.
– Тогава защо на планетата Земя те поставиха да отговаряш за безопасността на Алвин?
– Това изобщо не е обидно – измърмори той, преди да се върне на пътя.
– Съжалявам. Не искам да те обиждам. Просто…
– О, не. Разбирам. Аз съм безполезен. Нямам никакви сили. Дори не мога да виждам мъртъвци, които се разхождат наоколо по всяко време на деня и нощта. Дори не съм сигурен кога адските кучета са наоколо.
– Какво? – Попита тя, а тонът ѝ беше по-скоро писък, отколкото възнамеряваше. – Никога не си виждал адски кучета?
– Наистина?
– Ти… Аз просто… Дори не знам какво да мисля. – Тя сложи ръка на устата си в недоумение. – Искам да кажа, че през цялото това време просто си мислех, че имаш зрение.
– Ами, нямам. Можем ли да преодолеем това?
– Тогава защо…? – Тя млъкна, преди да е забила крак в устата си още повече.
Твърде късно.
– Тогава защо аз отговарям за момичето, което е предопределено да спаси света? Защо ми повериха най-ценното си притежание? Нямам никаква шибана представа, ако искаш да знаеш. Явно съм в някакъв списък, който нашата прекрасна мис Дейвидсън е имала в главата си. – Той потупа слепоочието си, за да демонстрира. – Разбира се, никой не знае кой друг е в този мистериозен списък, защото Чарли не си е направила труда да го изпрати на никого, преди да се обърне към Астродома над Санта Фе.
– Чарли. Никога не съм разбирала прякора ти Чарли. И, между другото, това е госпожица – каза тя тихо.
– Какво?
– Ти каза мис Дейвидсън. Мисис е.
– Сериозно? Поправяш ме?
– Което ме кара да се запитам защо не е взела фамилията на господин Фароу?
– Можем ли да се върнем към разглеждания въпрос?
– Фактът, че си напълно неквалифициран за работата си?
Той си пое дълбоко дъх, взе следващия завой толкова рязко, че Марика се блъсна във вратата ѝ въпреки предпазния колан, и каза:
– Не. Пип.
Тя се усмихна.
– Какво сега? – Изръмжа той и направи още един завой, този към пътя за комплекса.
Тя прибра усмивката си, но обясни:
– Ти я нарече Пип. Отдавна не съм те чувала да го правиш.
– Точно така. Когато стана на три и половина, тя реши, че е твърде голяма за такова детско име.
– На три години?
– На три години и половина – поправи я той и вдигна показалец. – Тя много се влюби в това. Дори вече не можехме да наричаме Ош със съкратеното му име. Изведнъж стана Ошекиел или нищо.
– Никога не съм го срещала.
– Нито пък тя. Не че си спомня за това.
– Точно така. – Според това, което Марика беше научила, Ошекиел е изчезнал в деня на голямата битка. В същия ден, в който Чарли и Рейес се издигнали. – Как е станала такава, не знам…?
– Обсебена? – Предложи той.
– Да. Имам предвид гривната. Куклата на Ош – която между другото е очарователна. – Тя погледна надолу към чантата си, за да я погледне още веднъж.
– Това ще е моя грешка.
– Разбира се.
Той ѝ хвърли страничен поглед.
– Разказах ѝ за родителите ѝ. За израстването на Чарли. Поне това, което знаех. За Рейес.
– Разказа ли и за ти-знаеш-какво? – Когато той само повдигна вежди, тя добави: – За това, че Рейес е син на Сатаната. Съществото, с което тя е предопределена да се бори за цялото човечество?
– О, не. Тя вече знаеше.
Марика изпусна тих дъх.
– Кой и е казал?
– Ако трябва да гадая, някой от множеството и мъртви приятели.
– Тя има починали приятели?
– Много. Мога ли да продължа?
– Да. Моля.
– Както казах, умът ѝ е като гъба.
Той се насочи към един път, който щеше да ги отведе до Лос Аламос, ако бяха останали на него. Пейзажът беше спиращ дъха. Огромна, сурова и красива гледка, подобно на мъжа на шофьорската седалка.
– Тя не може да се насити. Мога да говоря с часове, а тя винаги иска още.
Марика едва ли можеше да я вини. Кое дете не иска да знае откъде идва? Кои са биологичните му родители? Какво ги очаква? Особено когато разказвачът е Гарет Суопс.
– Каза ли ѝ?
Гарет погледна към спътницата си в колата. Като се има предвид всичко, тя приемаше всичко много добре. От друга страна, тя знаеше много повече за неговия свят от повечето хора.
Той си спомни за всички разговори и приказки за лека нощ, които беше разказвал на Пип. Нейните баба и дядо също и разказваха истории, макар че не знаеха нищо приблизително много, свързано с Чарли Дейвидсън и Рейес Фароу. Но Гарет се чудеше какво точно ѝ е разказвала Марика. Тя гледаше Пип от време на време. Срещи със Заир. Но като познаваше детето толкова добре, колкото и той, със сигурност то бомбардираше Марика с въпрос след въпрос.
– Разказа ли ѝ за Ош? – Попита го тя.
– И да, и не. Тя намери една кутия.
– Кутия?
– Контейнерът, в който бяхме съхранили вещите му. Тя винаги е била любопитна за него. Лоуърови и казаха кой и е направил гривната, която носеше от бебе, но знаеха само, че е свръхестествен по някакъв начин.
Той беше свръхестествен по възможно най-свръхестествения начин.
Преди пет години Ошекиел – името му на Даева, което Пип настояваше да използват – беше изчезнал в същия ден, в който и родителите ѝ. Тъй като самият Гарет нямаше свръхестествени способности, нямаше как да помогне в борбата срещу армията от демони, те го бяха изпратили онзи ден с инструкциите, че ако нещо се случи с тях, той е отговорен. Той трябваше да бди над дъщеря им.
Останалата част от групата, все пак членовете със свръхестествени способности, се сражаваха с армия от неземни демони, които бяха решили да завладеят това измерение. Те също почти бяха успели, но Чарли имаше план и дано не го изпълни.
Гарет никога не е бил по-впечатлен от импозантната Чарли Дейвидсън, отколкото в този ден. Но всичко свърши толкова бързо, колкото и започна, и те изчезнаха. Просто… изчезнаха. Бяха се издигнали и разпръснали колективните си енергии над Санта Фе, мистичен град сам по себе си, за да образуват щит, защитна бариера, която да пази дъщеря им.
Единственият им пропуск в преценката беше, че оставиха Гарет да отговаря за безопасността на Пип. Ако Ош все още беше наоколо, робски демон от ада или не, Гарет беше сигурен, че момичето щеше да си е у дома и да сее обичайния си хаос.
Все пак много неща от този ден нямаха смисъл. Чарли беше изпратила Ош да пази Пип по време на битката преди пет години. За да я пази, което, погледнато назад, Гарет винаги бе смятал за странно. Един от най-страховитите им съюзници, могъщо същество, което се е сражавало от ада, изпратен да гледа дете?
И до днес това нямаше никакъв смисъл за Гарет, особено след като разбра, че Ош така и не е стигнал до Алвин в онзи ден. Той е изчезнал. Очевидно това се случваше много често.
Разбира се, Алвин беше нещо повече от дъщеря на двама богове. Беше пророкувано, че тя ще предизвика Сатаната в голяма битка. Ако спечели, човечеството отново щеше да бъде в безопасност поне за хиляда години. Ако загуби, адът щеше да се отприщи на Земята.
Гарет беше попадал в ада веднъж. Не му се искаше да повтори преживяването тук, на Земята. И ако не откриеше Алвин Александра Лоуър, преди Сатаната да реши да щурмува портите и да пусне легионите си върху нищо неподозиращите тълпи от хора, щеше да се случи точно това. Според пророчеството. Едно нещо, което самият Гарет беше открил. Понякога му се искаше да може да го прикрие отново.

Назад към част 3                                                      Напред към част 5

Глава втора

Ако всеки ден е подарък, мога ли да върна миналия понеделник?

– надпис върху тениска

Гарет напълни дробовете си и седна назад. Би искал да знае всичко. Къде точно се намират най-добрите му приятели. Как си бе пробил път в специалните сили, за да се окаже ловец на глави, превърнал се в бодигард и ръководител на охраната на едно-единствено самотно същество. И как това единствено, самотно същество, пет- годишно дете, е могло да изчезне толкова напълно. Така абсолютно. И в същото време да не оставя следи къде е отишла.
Той потърка лицето си с ръка, след което започна.
– Разхождахме се по онази пътека, точно покрай комплекса. Тази зад главната къща.
– Тази, която води към горещите извори? – Попита Марика.
Той кимна и огледа бившата си, ако можеше да се нарече така, за десети път, откакто тя отвори вратата. Късата ѝ зелена роба – доколкото имаше къси зелени роби – не скриваше почти нищо от предимствата ѝ. Фактът, че те бяха адски хубави, нямаше нищо общо с назидателните му мисли. Не можеше да не се зачуди защо е сметнала, че това е добър избор на гардероб за отваряне на врата посред нощ. Но кой знае? Може би тя често имаше нощни посетители.
Киселина заля стомаха му при тази мисъл. Той преглътна тежко и продължи.
– Да. Пътят към изворите. Тя тичаше пред мен, когато гривната ѝ се изхлузи от китката.
– О, не. – Марика знаеше какво означава тази гривна за Пип. Едва ли е изненада. Гарет щеше да знае какво означава тази гривна за нея, ако беше приел обажданията ѝ.
– Намерих я няколко минути по-късно. Не е нужно да се притесняваш.
Нейното лице, обрамчено от меки, тъмноруси къдрици и украсено с широка уста и тръпчинки дори когато не се усмихваше – черта, която той намираше за очарователна – се отпусна.
– Нахлузих я обратно и я стегнах около китката ѝ.
Малката ѝ китка. Толкова тънка и крехка, че той се притесняваше да не я счупи всеки път, когато трябваше да сложи отново тази проклета гривна. Но сега не можеше да се тревожи за това.
Той смъкна вежди в размисъл, опитвайки се да сглоби всичко, което бе преживял през последните тридесет и шест часа, разкъсвайки го секунда по секунда.
– И тогава? – Подкани го Марика.
– Тогава тя ме погледна и каза, че би искала да мога да намеря Ош толкова лесно, колкото гривната, която той беше направил за нея.
Тя придърпа стиснатите си ръце към гърдите, все така романтична.
– Тя толкова много обича тази гривна.
– Наистина. Тя и нейната проклета кукла. Твърде много. Никога не съм виждал дете, което да е толкова… не знам, обсебено? – Тя винаги носеше със себе си куклата Ош. Беше я видяла в един магазин, когато беше едва тригодишна, и се кълнеше, че е той. Ошекиел. Мъжка парцалена кукла с черна прежда за коса и шапка. Приличаше на единствената му снимка, която имаше. Единствената, която успяха да намерят.
Съжаляваше, че някога е разказвал на малката истории за Ош. Тя непрекъснато искаше да чуе още и още, като дете, което мечтае за крал Артур, митичен герой от отминалите дни.
– Тя го обича – каза Марика толкова вещо, че той я стрелна с любопитен поглед. – Толкова ли е трудно да се повярва, че едно момиче може да обича някого, когото никога не е виждало? – Когато той продължи да я гледа, тя добави: – Хората го правят през цялото време. – Тя прочисти гърлото си и избърса невидимо парченце мъх. – Знаеш, със знаменитости и спортни деятели. Такива хора.
Той щеше да ѝ го признай. Погледът на Гарет се насочи към пирамидалния отвор, където робата се разделяше в краката ѝ. Тя имаше фантастични крака. Но първото нещо, което беше привлякло вниманието му, когато се запозна с Марика Дюбоа, беше акцентът ѝ. Колкото и клиширано да звучеше, той беше чул гласа ѝ зад гърба си в една кръчма. Топъл, хрипкав и с лек привкус на френски.
Когато се обърна и я видя, цялата в руси къдрици и гъсти мигли, той едва не се спъна. А той дори не беше вървял.
Но това беше нейният план. Тя знаеше как да привлече вниманието му. Знаеше точно как да го изиграе, както се оказа. Тя му се усмихна бегло, сложи бакшиш на масата, която делеше с друг мъж, и стана, за да си тръгне.
Мъжът я беше хванал за китката. Придърпа я по-близо. Попита я къде отива. Когато тя му напомни, че трябва да бъде някъде, той ѝ каза – не, нареди ѝ да седне обратно, докато не я освободи.
Гневът на Гарет се покачи толкова бързо, че той видя звезди. Точно както тя знаеше, че ще стане. Сцената беше изиграна до оркестрово съвършенство. Всяка реплика беше предадена с точната пауза. Точно толкова, колкото трябва. Изражението на мъжа беше изпълнено със заплаха. Нейното изражение изпълнено със страх, но брадичката ѝ е вдигната в знак на предизвикателство.
Гарет беше изигран като разгорещена игра на „Монополи“. Оказа се, че човекът е бил актьор. И гей. Едва ли се интересуваше от девойката в беда.
И тогава имаше Марика. Цялата в топлина и благодарност след това. Гарет, естествено, я беше спасил от мустакатия злодей. Да се надяваме, че синьото око и подутата устна са накарали актьора да преосмисли избора си на работа в бъдеще.
Разбира се, Гарет не знаеше нищо от това до месеци по-късно, когато видя Марика с бебето на един пазар на открито, цялата в слънце и усмивка. Е, усмивка, докато погледът ѝ не срещна неговия. Оттогава тя не му се беше усмихвала.
– Никога ли не си обичал някого отдалеч? – Попита го тя.
– Не.
– Само мен ли лъжеш, или и себе си?
Раздразнението се плъзна по гръбнака му.
– И какво точно трябва да означава това?
Тя въздъхна разочаровано.
– Нищо. Алвин искаше да можеш да намериш Ош толкова лесно, колкото гривната ѝ.
– Да. – Той отпусна рамене, все още чудейки се какво, по дяволите, е имала предвид. Ако някой беше влюбен в някого другиго… Но от друга страна, Марика не се занимаваше с любов. Във всеки случай не моногамната любов. Имаше твърде много мъже в живота си, за да стигне до нещо толкова елементарно. – Ош. – Той се върна назад. – Тя пожела да намеря Ош, а после се завъртя, сякаш го търсеше.
Веждите на Марика се свъсиха.
– Добре. И после какво?
Той вдигна рамо.
– Не я цитирам, но мисля, че тя каза, че ще го намери.
– Намери кого?
Той отново сви рамене.
– Ош, предполагам.
– Какво?
– Знам как звучи. Но се кълна, че говорихме за Ош и тя пожела да го намеря. На мен също ми се искаше да мога, но претърсихме навсякъде и просто не знаем къде е. Тогава тя ме погледна с тези огромни медни очи, изражението ѝ беше замислено и каза: „Няма страшно. Аз ще го намеря. Следващото нещо, което си спомням, е, че тя ми подаваше куклата си Ош и тичаше по пътеката.“
– Там, където изчезна – каза Марика.
– Там, където изчезна.
– Господи.
– Всъщност, по-скоро лош ад. Не мисля, че демон би бил допуснат в рая, дори демон роб.
Очите на Марика се закръглиха.
– Тя не би… Искам да кажа, че не може. Може ли да се дематериализира, както можеха родителите ѝ? Може ли всъщност, нали разбираш, да отиде в ада?
– Това е точно проблема. – Гарет седна и постави лакти на коленете си. – Не смятам, че тя може. След като разбра, че майка ѝ и баща ѝ могат, тя опитваше отново и отново. Има много способности благодарение на рода си, но никога не е успявала да се дематериализира. От друга страна, Чарли не е научила този малък трик, докато не е била в края на двайсетте си години. Възможно е да е латентна.
Марика се приближи до него.
– Искаш да кажеш, че Алвин може да се е дематериализирала?
Той поклати глава.
– Наистина не мисля така.
– Но не знаеш със сигурност?
– Не, знам. Не е било така. Когато Чарли го направи, беше мигновено. Тя просто изведнъж не беше там.
– Току-що каза, че се е случило точно това! – Марика се изправи и се заразхожда, а вълнението ѝ прозираше.
– Знам, но колкото повече се замислям… това беше постепенно.
Марика се намръщи замислено, после се отпусна на дивана.
– Постепенно. Добре. Чакай, защо я наблюдаваше? Мислех, че си на смяна през ноща, тъй като тя рядко спи.
– Обикновено това е така. Но клубът на момичетата беше извън града за мотосъбор.
Тя се пребори с усмивката.
– Обзалагам се, че обичат да ги наричат така.
Донован и кохортите му, последните останки от един доста печално известен рокерски клуб, наречен „Бандитите“, също бяха част от екипа за сигурност на Алвин – който Гарет оглавяваше. Марика винаги се беше учудвала, че той поема нощната смяна, докато Донован не ѝ каза, че и Гарет почти не спи. Каза, че те двамата, Пип и Гарет, са перфектната нощна двойка.
– Дъждът спря – каза той, отви кърпата от врата си и я постави на тежката и дървена масичка за кафе. – Губя си времето. Можеш ли да си правиш нещата или не?
Марика го стрелна с поглед изпод миглите си.
Изражението му мигновено се промени от раздразнение към разкаяние.
– Съжалявам. Но можеш ли?
След още един бърз блясък тя се замисли.
– Трябва да събера няколко предмета. Имаш ли нещо нейно? Може би нейната кукла Ош?
– Тя е в колата – каза той, като се изправи на крака. Протегна се, загреба с ръка по главата си, после я разтърси, сякаш се опитваше да остане буден.
Изглеждаше отпаднал, а Гарет никога не е изглеждал по друг начин, освен великолепно, със страна на опасна, тиха увереност.
– Ще ми отнеме малко време – каза тя. – Защо не се върнеш в комплекса и не поспиш малко? Ще ти се обадя…
– Добре съм. – Тонът му я убеди да не спори. Мъже. – Ще взема куклата.
– Благодаря ти. Ще се облека в нещо по-удобно – тя погледна надолу към робата си – и ще се върна.
Той повдигна вежди. Марика извъртя очи и забърза към спалнята си.
Пет минути по-късно беше в кухнята, навлечена в бяла туника от коприна и високи ботуши, събирайки няколко неща за пътуването, както обичаше да го нарича. Баба и ѝ беше показала всичко, но тя все още не беше предприемала пътуване без нея. Смъртта на жената все още я болеше като сурова рана, която отказваше да зарасне, макар че беше минала почти година.
Тя извади една бира от хладилника и я подаде на Гарет, преди да каже:
– Не влизай.
– Чакай – каза той и взе бирата. – Къде отиваш?
– В спалнята ми. Мога да се концентрирам по-добре, ако никой не ме гледа.
Той кимна.
– Достатъчно справедливо. – Подаде и куклата.
Тя винаги предизвикваше усмивка на лицето ѝ. Черна прежда за коса. Огромни, кръгли очи. Дълго черно палто и шапка. Марика осъзна, че вероятно е трябвало да се хареса на момичетата.
– Той е като готиния Рагди Анди.
Той се засмя тихо, сякаш едва успя да положи усилия, преди да седне на дивана и да отпие дълга глътка бира.
Тя дори не пиеше бира. Държеше я в хладилника само в случай, че той се появи. Колко жалко беше това? Почти винаги взимаше Заир от къщата на майка ѝ в Ел Дорадо, село на юг от Санта Фе, въпреки че за отиване и връщане бяха необходими допълнителни трийсет минути. Всичко, за да избегне срещата с нея.
Той се отпусна назад и остави очите си да се затворят, докато тя събираше запасите си.
– Тя пие кафе – промълви той, а заплахата от сън преобърна мислите му. – Знаеш ли това?
– Алвин? – Попита тя.
– Мм-хм. А любимият ѝ писател е Стивън Кинг.
– Позволяваш ѝ да пие кафе и да чете Стивън Кинг?
– Казваш това, сякаш имаме избор. Това дете е по-упорито, отколкото беше майка му.
Тя се приближи до него и той отвори очи достатъчно, за да види ръцете ѝ, пълни с кутии и флакони.
– Слага ли поне сметана и захар?
Отново спусна клепачите си, усмихна се и просто поклати глава.
– Тя го пие черно като душата ми. Думите и. Това е единственото нещо, което я успокоява. А любимата ѝ книга е „Стойката“. Откакто е на три години.
– Не съм сигурна какво влияние ще окажеш върху сина ни.
– Опитахме се да ги скрием от нея.
– Книгите?
– Мм-хм. Тя винаги ги намираше.
Мимолетна усмивка заигра около единия ъгъл на устата му. По някое време тя бе имала достъп до този ъгъл. Беше се възползвала напълно от него. Искаше отново да се възползва, но предполагаше, че това никога няма да се случи. Последният път, когато се бяха опитали да имат връзка – заради Заир – тя смяташе, че тя се развива чудесно. Тогава Гарет я беше прекъснал без никакво обяснение. Това почти я съкруши. Закле се, че никога повече няма да позволи на мъж да я разкъса така. Особено на Гарет Суопс.
– Знаеш ли какво е да седиш на публично място с петгодишно дете, което пие черно кафе и чете Стивън Кинг? Толкова много погледи. Толкова, толкова много погледи.
Тя потъна на дивана до него и се засмя тихо.
– За щастие, аз не знам.
– Тя спи само по три-четири часа на нощ.
– Кафе – напомни му тя.
– Ти не разбираш – каза той, а думите му започнаха да се преплитат. – Това е след кафето. Без него тя отскача от стените.
Широките му гърди се издигаха и спускаха и тя знаеше, че ако спре да говори, ще припадне. Но това беше най-многото, което и беше казвал от години. Бог да и помогне, тя не искаше това да свършва.
Но трябваше да свърши. Трябваше да бъде силна заради Заир. Не можеше да позволи на Гарет да разбере какво наистина изпитва към него и беше дяволски сигурна, че не може да рискува още едно разбито сърце. Последното почти я уби.
– Тя става в три сутринта – продължи той – чете или рисува, или прави експерименти с мис Перегрин.
Тя се отърси от мислите си и попита:
– Коя е мис Перегрин?
– Нейният хамстер.
– А, вярно. Ти и подари хамстер за първия и рожден ден. Не е възможно да е същият.
– Но е.
– Това беше преди повече от четири години. Хамстерите живеят само две години. Може би три.
Той вдигна към нея поглед с тежки клепачи и сви рамене.
– Точно това имам предвид. Мисля, че тя продължава да я съживява или нещо подобно. Тя продължава да я лекува.
– Уау. Каквато майката, такава и дъщерята?
– Точно така.
– Ами какви експерименти прави?
– Опитва се да разбере каква е тежестта на душата ѝ – каза той и клепачите му отново се затвориха. – Тя е решила, че душите имат маса и следователно трябва да имат тегло. И дори не ме карай да започвам за адските кучета. На какво ги подлага. Или поне така ми казаха. И бедната Артемида.
– Починалият ротвайлер?
Той не отговори. Вместо това дишането му стана дълбоко и равномерно, а бирата, която стискаше в ръцете си, се наклони несигурно наляво.
Тя ги изучаваше. Ръцете му. Твърде груби, за да бъдат елегантни, дългите му пръсти бяха слаби и силни, ноктите му – чисти и добре подрязани. Тя знаеше на какво са способни тези пръсти. Беше усетила метала на пръстените, които той носеше, на места, които си спомняше твърде ясно, когато си лягаше сама. Два от пръстените бяха с черепи и той си играеше с тях, когато се изнервяше – навик, който тя намираше за странно очарователен.
– Какво невероятно дете – каза тя, като се откъсна от мислите си и бавно вдигна бутилката от ръцете му. Постави я на масичката за кафе, преди да се отправи към стаята си. Или по-скоро към гардероба си.
След като стигна там, тя се пребори със замайването. Те се случваха все по-често, но в момента имаше по-важни неща, за които да се тревожи. Тя подреди предметите около олтара, както я беше учила баба ѝ, могъща мамбо – жрица. Беше минало толкова много време, откакто бе извършвала ритуала на погледа, че не знаеше дали ще успее да го направи. И, честно казано, само няколко пъти беше виждала отвъд завесата. Но това беше в кръвта ѝ. А в кръвта на Заир – още повече.
Марика беше потомка на Сефу Заир, много могъщ хаитянски хунган – свещеник Воду. А Гарет беше потомък на също толкова могъща кралица на вуду. Вероятно най-известната в историята – Мари Лаво. Именно затова Марика го беше потърсила. Затова го прелъсти.
Когато беше дете, баба ѝ, майка ѝ и три от лелите ѝ бяха извършили върху нея ритуал на виждане, забранен в тяхната религия от векове. Те видяха неща, които ги промениха. Леля ѝ Ванеса никога повече не го практикуваше. Леля ѝ Наоми се самоубива година по-късно. А любимата ѝ леля, Ловели, си тръгна и никога не се върна. И всичко това заради видяното онази нощ. И все пак то има много малко общо със самата Марика.
Бяха извършили ритуала само защото баба ѝ, невероятната мамбо Фара Дюбоа, беше казала на всички, че Марика е специална. Надарена със зрение. Предназначена за велики неща. Но кой не искаше да вярва в това за децата си и за децата на децата си?
Визията им, след като поканиха лоа Папа Легба, пазителя на кръстопътя, да ги насели, беше по-скоро за семейство, което живее в омагьосана земя с дъщеря, която може да жъне душите на мъртвите.
Тази дъщеря се оказва Чарли Дейвидсън. А Чарли щеше да има и дъщеря, сама по себе си бог, която щеше да се изправи срещу Луцифер в предстоящите войни. Която ще се бори с него за всяка душа на Земята.
Показаха им и сина на Марика и факта, че той ще застане на страната на божеството. Щеше да бъде част от голямата битка.
Тогава, още като дете, Марика реши да направи сина си най-силния, който може да бъде. Вярваше, че като съчетае своята кръвна линия с тази на наследник от друг велик жрец или жрица, синът им ще бъде също толкова могъщ, колкото и предците им, ако не и повече. Така той щеше да има по-голям шанс да оцелее. Защото, ако се вярваше на виденията на баба ѝ, битката щеше да е кървава баня. Тя щеше да продължи седем дни и седем нощи. И хиляди и хиляди щяха да загинат.
Баба ѝ никога не беше крила нищо от нея – до този ден. Тя просто каза на Марика, че има още нещо, но не може да обясни повече. Все още не. И така и не успя да разкаже на внучката си цялата история, преди да почине.
Макар че Марика искаше да знае повече от всичко, тя не посмя да покани лоа Папа Легба в себе си, само за да разбере останалата част от историята. Не и след това, което се беше случило с лелите ѝ и, според Марика, с майка ѝ.
Но тази вечер щеше да и се наложи да го покани. Докато тя можеше да вижда дълбоко във воала, само Папа Легба можеше да вижда през времето. А това може би щеше да ѝ е необходимо.
За съжаление, тя нямаше живо пиле под ръка. Златната рибка на Заир щеше да е достатъчна. Надяваше се, че той няма да забележи, преди тя да успее да я замени.

Назад към част 2                                                  Напред към част 4

Първа глава

„Е, това бързо ескалира.“

-Семеен девиз

Чарли Дейвидсън, бог със склонност първо да осакатява, а после да задава въпроси, щеше да убие Гарет. Не, това не беше правилно. Съпругът на Чарли, Рейес Фароу, също бог със склонност първо да осакатява, а после да задава въпроси, щеше да започне целия процес, като го разкъса на парчета, а после щеше да остави Чарли да го довърши. С удоволствие. И с много радост.
Гарет имаше една задача. Една. Шибана. Работа. Да гледа дъщерята на най-добрата си приятелка, Пип, известна още като Алвин Александра Лоуър, дете, което по случайност е предопределено да спаси света от катастрофално въстание на демони. Той е трябваше да я пази с цената на живота си. Да я пази в безопасност. Да я пази от всички духове и гоблини – метафорично казано, тъй като той нямаше нито една свръхестествена костица в тялото си – които по дяволите искаха да и навредят, преди тя да успее да предотврати споменатото катастрофално демонично въстание.
Той се провали.
Вчера, точно в 15:33 ч., преждевременно порасналото петгодишно дете тичаше през обляно от слънцето поле с храсталаци и диви треви, когато тя изчезна точно пред очите му. В един момент тя се спъна в, ама абсолютно нищо – толкова много приличаше на майка си, че го стресна – и в следващия момент я нямаше.
Ако не я гледаше право в очите, ако погледът му не беше прикован с лазер върху дългите тъмни кичури, които се спускаха по гърба ѝ, ако тя не беше изчезнала между стратегически разположените му мигания, той щеше да постави под въпрос цялото събитие. Но просто нямаше никакво съмнение в това. Тя беше изчезнала във въздуха.
Начинът, по който изчезна, би подсказал свръхестествено влияние, особено като се има предвид фактът, че беше дъщеря на двама богове, но небесните ѝ родители бяха поставили щит над цялата област. Никоя свръхестествена същност не можеше да проникне през него. Имаше ли някаква вратичка, която бяха пропуснали? Някаква клауза за бягство, която да са пропуснали?
Гарет не се поколеба. Веднага повика целия си екип, но дори и най-предвидливо подобрените му членове не можаха да разберат какво се е случило, а един от тях беше добросъвестен ангел. Е, бивш ангел.
След трийсет и шест часа претърсване на всеки сантиметър от Санта Фе и околностите в търсене на дори следа от малкия дявол, се разрази буря и търсенето трябваше да бъде прекратено. Гарет остави екипа си в комплекса, както и Лоуърови, бабата и дядото на Алвин, паникьосани и в опит да разберат какво се е случило. Междувременно той тръгна да търси единствената жена, която познаваше и която можеше да вижда отвъд завесата не само на пространството, но и на времето.
Имаше една единствена улика, по която да тръгне. Последните думи на Алвин, преди да потегли през пресечената местност на Ню Мексико.
Сигурно я е чул погрешно. Той се молеше да я е чул погрешно, докато се бореше с ветровете и ледените пелени на пустинната буря, след което вдигна юмрук и заудря по вратата на бившата си Марика Дюбоа.

* * * *

Марика се мъчеше да преметне през раменете си градински зелен халат, докато бързаше към вратата. Отчасти защото някой блъскаше по нея в 3:00 ч. сутринта. Никога не е добър знак. Но най-вече защото този, който блъскаше по вратата, го правеше доста силно, а тя не се радваше на мисълта, че ще се опитва да накара буйния си син да заспи, ако шумът го събуди. Гръмотевичната буря беше достатъчно лоша. Сега това.
Каквато и да е причината, накарала някакъв задник да почука на вратата ѝ в този час, по-добре да е добра, или да му помогне…
Тя отвори вратата и спря, зашеметена да види от другата страна Гарет Суопс – същият този мъж, когото тази седмица беше зачеркнала от списъка с коледните си картички. Този път завинаги.
Почувства се отпаднала, когато той се извиси над нея. Проклет да е той. Дъждът се стичаше по лицето му и прилепваше мократа тениска към хълмовете и долините на мускулите му, подчертавайки всеки един от тях.
Отне ѝ известно усилие, но накрая откъсна поглед от отпечатъците, които коремните му мускули правеха в черната материя, и върна очите си към лицето му, знаейки какво ще намери там. Твърдост. Отвращение. Омраза.
Мрачната му гримаса подсказваше, че все още не ѝ е простил.
А нейната гримаса подсказваше, че ѝ е все едно.
– Закъсня – каза тя, като не му позволи да влезе въпреки дъжда, който го обливаше.
Как се осмеляваше да и се сърди? Тя беше тази, която се беше събудила от неговото чукане – поправка, непрестанно блъскане – в три часа сутринта. Ако някой трябва да е раздразнителен, това със сигурност не е този глупак, който стои пред нея.
Не че той беше там, за да я види. Той никога не е бил там, за да я види. Но в три часа сутринта? Наистина?
– Заир спи – добави тя, като придаде на гласа си толкова хладнокръвие, колкото можеше да събере за толкова кратко време. – А ти трябваше да го вземеш снощи.
В сребристите му очи се появи изненада. Твърдите линии на тъмното му лице омекнаха само за секунда, преди да се съвземе.
– Забрави ли? – Изпищя тя ужасена. После си спомни за спящия си син на трийсетина метра от нея, за леко открехнатата врата на стаята му, и се насили да се успокои. Свивайки зъбите си, тя го погледна право в очите. – Ти си истинска класа, Суопс. Да забравиш собствения си син. Върни се, когато изтрезнееш.
Той трябваше да е пиян. Или поне беше на път да се напие. В противен случай никога не би посетил такава като Марика Дюбоа посред нощ. В края на краищата той я ненавиждаше по няколко причини.
Първо, тя го преследваше. Наистина нямаше друга дума за това. Нуждаеше се от определен тип мъж от определен тип кръвна линия, а той просто се оказа такъв.
Второ, беше го подмамила да я забремени.
И трето, не му е казала за тази бременност. Той разбра за това, когато се сблъска с нея и Заир само месец след раждането му. Като опитна актриса, каквато беше, шокът, който изпита при неочакваната им среща, затанцува в прекрасен техноцвят по лицето ѝ.
Гарет знаеше. Знаеше, че Заир е негов син и че тя не е възнамерявала да му каже.
Тя имаше своите причини. Опитваше се да му спести цял живот вина за това, че е отсъстващ баща, от една страна. Но той не искаше да го чуе. След това никога не ѝ се беше доверявал. Вероятно никога нямаше да и се довери. Въпреки това настояваше да плаща издръжка и да бъде в живота на Заир. Факт, който я изненадваше и до днес.
И все пак сега не беше моментът да се занимава с това. Тя бутна вратата, за да я затвори в яростно съвършеното му лице, но той лесно я спря с ръка върху вратата и, Бог да и е на помощ, тя почти се зарадва, че го направи. Колкото повече стоеше там, толкова повече тя попиваше хълмовете и долините на бицепсите му. Широчината на гърдите му и широчината на раменете му. Твърдата линия на челюстта му и пълните извивки на устата му.
Тя се закани на хормоните си, ама на малкото, които ѝ бяха останали, тъй като бързо наближаваше голямото три-о, а беше чувала, че оттам нататък всичко върви надолу.
Явно на Гарет му трябваше много, за да стои там. Очите му блестяха от неприязън. Едва ли можеше да понесе гледката ѝ. Не можеше да понесе присъствието ѝ. Във всеки случай не и през последните няколко години. Той не се притесняваше от това.
Така че, когато се вкопчи и изтръгна думите, които вероятно мразеше да изрича толкова, колкото и тя да чува – защото кой не се радваше на кипяща насмешка от време на време? – това я шокира до самата дълбочина на същността ѝ.
– Имам нужда от помощ – каза той между стиснатите си зъби.
– Не мога да не се съглася, но не познавам добри психиатри. Сега, ако нямаш нищо против…
Тя започна да затръшва вратата въпреки факта, че синът им спеше в съседната стая, но той заби обут крак между нея и рамката, за да я спре. Тя погледна през процепа, а лицето ѝ беше картина на учудване от неговата наглост.
– Имам нужда от помощта ти – каза той, а поведението му на добродушен толкова не приличаше на него. Наведе глава, а силната му челюст работеше двойно, докато казваше: – Тя си отиде.
– Какво…? – Значението му попадна в Марика, преди тя да довърши изречението. Ужасът заля всяка клетка в тялото ѝ.
Тя отвори широко вратата и му махна да влезе. След като я затвори, тя се втурна към банята, взе една кърпа и му я подаде.
– Какво имаш предвид, че си е отишла? – Попита тя, преди да потъне на дивана.
Той избърса дъжда от лицето си, след което омота кърпата около врата си.
– Изчезна.
– Какво имаш предвид, че е изчезнала? – Опита се той да не долови паниката в гласа и. Не успя. Освен сина си, Алвин Александра Лоуър беше единственото нещо, което обичаше на тази земя. Освен баба си. И мъжа, който напояваше килима ѝ, но той никога нямаше да разбере това.
– Моля те, седни.
Той посочи дрехите си с ръце.
– Мокър съм.
Тя беше забелязала. Много.
– Този диван е виждал и по-лошо.
– Като?
– Като сина ти. Седни.
Той се отпусна и прокара ръка по лицето си.
– Искам да кажа, че тя изчезна. Буквално. В един момент беше там, а в следващия я нямаше.
Тя се намести на ръба на седалката си и скръсти ръце пред себе си, за да не се размърда – най-омразният ѝ нервен навик.
– Започни отначало. Трябва да знам всичко.

Назад към част 1                                                            Напред към част 3