Категория: Чарли Дейвидсън

19

Сънищата продължават повече от месец. Всеки от тях разкрива нов аспект на нейната личност. Една нощ тя е дива и непредсказуема. На следващата е срамежлива или хихикаща или срамежлива. Смее се и ръмжи, хапе и смуче. Тя ме води до ръба на оргазма, а после се отдръпва. Принуждава ме да изчакам. Наслаждава се на агонията ми.
Продължавам безрезултатно да търся и с всеки изминал ден се разочаровам все повече.
Но през нощта знам какво ме очаква. Кой ще дойде.
Част от мен, много малка част, се чуди защо това се случва сега, тя никога преди не ме е въвличала в някой от сънищата си. Никога преди дори не сме се доближавали до това да правим секс. По-голямата част от мен не се интересува и просто се наслаждава на пътуването. Но има и друга част, упорита част, която иска повече. Тази част
иска Дъч на живо и в плът. Иска ръката и. Устата и. Бедрата и, под моите. Иска я цялата. Всяка една частица. Тяло и душа. Тази част просто ще трябва да се задоволи с това, което има. Няма как да получи Дъч. Няма как да се справи с нея. Няма как да я имам. Дори и да се стигне дотам, дори и да може, в момента, в който тя види истината за мен, малките мръсни тайни, които нося, тя ще избяга към
хълмовете.
Затова засега се наслаждавам на това, което имам. Наслаждавам се на интимността.
Когато не обикалям задънените улици на всеки град в щата,
държа момичето под око. Моето момиче. Тя работи по случай с Енджъл и Куки, нейната съседка, секретарка и най-добра приятелка. Това е опасно. Трима адвокати вече са мъртви, затова оставам наблизо за няколко дни.
Тя също така работи по едно дело отстрани. Моето. Тя започва да събира две и две. Започва да подозира, че мъжът, когото привлича в сънищата си всяка нощ и забулената в плащ фигура, която я следва от деня на раждането и са едно и също лице. Но това все още не я води към мен.
Връщам се в болницата, в което държавата ме премести.
Нещо не е наред. Когато пристигам там, лекарите говорят с
управителя. Там е и Нийл Госет. Той е разстроен. Иска да ми дадът повече време.
По принцип, тъй като нямам близки роднини и няма кой да протестира, да подаде петиция да се обърне към съда, за да ме задържи на машината, държавата ще ме лиши от живот
след няколко дни. Лекарите казват, че няма надежда за възстановяване. Мозъкът ми е мъртъв. Имат право на това. Може би съм симулирал състоянието си прекалено добре.
Имам три дни, преди да дръпнат щепсела. Три дни, за да разбера как да симулирам собствената си смърт, без да бъда погребан жив. Или кремиран.
Може би ще накарам Амадор да открадне тялото ми. Колко трудно би било това?
Но Амадор не знае истината. Нямах време да му съобщя. Това
не е като да мога да отида при него и да му обясня ситуацията неподправено. Е, аз бих могъл, но тъй като той не може да вижда в свръхестественото царство, това не би имало никаква полза. А когато той идва в болницата, за да ме види, медицинската сестра никога не го оставя сам в стаята. Не можех просто да се събудя с магическа пръчка. Все още не. Трябваше да бъда на различни места и има
хора, които трябва да намеря.
Тъкмо се канех да проверя поредната следа, когато ме дръпна обратно към Дъч.
Този път тя не е заспала. Тя е под душа, а аз стоя зад нея, гол както в деня, в който съм се родил. Около нея се издига пара и аз пристъпвам към нея. Притискам се към гърба и. Плъзгам ръцете си нагоре по бедрата и ги поставям на кръста и.
Тя изпуска през устните си тиха въздишка, а кръвта нахлува в члена ми. Придърпвам я по-близо, а тя се протяга и прокарва пръсти по дупето ми.
Дъч е хлъзгава и гореща, а аз искам да се потопя в нея. Не ми се иска да я моля, но изглежда сме на едно мнение, когато тя прокарва ръка между нас, плъзга я по корема ми и обвива пръстите си около твърдата ми ерекция. Засмуквам рязко дъх и почти стигам до оргазъм. Твърде скоро. Твърде рано.
Обгръщам я с ръце, притискам я плътно към себе си, за да не помръдне. За да и попреча да създаде триене. Щом имам контрол над тялото, се навеждам близо до нея и допирам устата си до ухото и. След това прошепвам името и.
Тя остава неподвижна за микросекунда, преди клепачите и да се отворят и тя да се завърти с лице към мен. Но аз изчезвам. Като глупак развалям заклинанието.
Скачам обратно в банята и, за да се уверя, че е добре. Разтреперана, тя открехва завесата на душа и увива хавлиена кърпа около вкусното си тяло. Аз с годините се научих да прикривам формите си. Само шепа хора могат да видят когато съм безплътен, но сега мога да се скрия дори от тях. Дори от Дъч, когато се налага, макар че тя сякаш усеща, когато съм наблизо.
Не искам да я разстройвам, затова и оставям съобщение на огледалото. Върху парата пиша буквите ДЪЧ. След това си тръгвам. Наблюдавам я. Не я шпионирам. Не навлизам в нейното пространство, освен ако тя не ме повика. Но оставам близо до нея.
Следата завършва точно както всички останали. Води ме по задънена улица в преследване. Започвам да се чудя дали не съм сбъркал.
Чувам ботуши да отекват около мен. Около материалното ми тяло. Скачам обратно към болницата за дългосрочни грижи и я чувам да говори с О’Конъл, охранителя, който е определен да ме наблюдава. Тя е тук. От плът. Как, по дяволите, ме е намерила? Как е разбрала кой съм?
Зашеметен съм, докато се връщам в собствената си кожа. Тя е плътно прилепнала. Аз не съм сигурен, че ме хранят добре. Усещам момента, в който погледът и се приземява върху мен, имам чувството, че жури е излязло на съвещание, решавайки съдбата ми с няколко, несигурни гласове.
Разпознава ли ме? Харесва ли и това, което вижда?
Тя се приближава и топлината и е опияняваща. Привличането е дори още по-силно. Чувствам притегателната сила на нейния интерес. Приливът на желанието и. Бедрото и
докосва ръката ми. След това върховете на пръстите и се докосват до рамото ми.
– Рейес Фароу – казва тя, а гласът и се пречупва от емоции. – Моля те, събуди се. Ще изключат тази машина, ако не го направиш. Разбираш ли ме? Чуваш ли ме? Имаме три дни.
Тя се навежда по-близо и усещам мириса на кокосовия шампоан, който използва. На екзотичния парфюм, който разпръсква леко по кожата си. Основният аромат на нейната
женственост. Боря се с напрежението, което се надига под чаршафите, с мислено проклятие. Дори не мога да я усетя, без да ми стане, за бога.
А тя го прави още по-трудно. Не пенисът ми, а способността ми да му заповядвам. Тя навежда глава и поставя устата си върху моята. Устните и са сладки и топли, но електричеството, което преминава между нас, е като мълния. Към мен се устремяват образи и не мога да разбера дали са в моята или в нейната глава. Възпроизвеждам последния месец. Нощите, които прекарахме заедно. Невъобразимото удоволствие, усещането за сюрреализъм.
Тогава си спомням онази нощ преди толкова много време, когато Ърл ме преби до смърт. Когато за част от секундата изгубих съзнание. Когато плувах обратно към повърхността и я забелязах. Погледнах я. Ядосан, че някой ще види истината. Ядосан, че тя е толкова открита и под такива крещящи светлини.
Но после я видях отблизо. Златните и очи. Меката и уста. И аз съм зашеметен, че тя е истинска.
Тя започва да се разпада до мен. Не мога да и помогна, без да се откажа от измамата. Усещам как крайниците и се отпускат, а съзнанието и се отваря. Светлината и ме поглъща. Пропива се в мен. Осветява всяко тъмно кътче от психиката ми. И аз си спомням, всичко. В една голяма вълна на просветление си спомням всичко.
Започвам с първия път, когато я виждам. Трептяща светлина в огромната чернотата на вселената. Преди колко века беше това? Колко време съм я чакал? Тя се обръща и ми се усмихва, а аз съм изгубен.
Изоставям мисията си. Тази, в която трябва да бъда там, когато светлината се ражда като човек на земята. Тази, в която трябва да я убия, за да уловя душата и. Светлината. Порталът към небето. Превъзходната сила, която е присъща на нейния вид.
От мен се очаква да увия душата и с панделка и да я положа
в краката на баща ми. Не на отвратителния човек, който се преструваше на мой баща, а на истинския. Този, който ме изпрати да убия съда и да уловя светлината за собствените му машинации.
Вместо това аз чакам. Планирам. Намирам си семейство и се отказвам от паметта си, от идентичността, за да се родя на земята като човек. За да бъда отгледан близо до нея. За да
да я срещна на обща земя.
Трябваше да ходим заедно на училище. Трябваше да сме заедно в гимназията. Трябваше да живеем щастливо до края на дните си.
Очевидно баща ми не беше доволен, че промених плана му, затова ме хвърли в ръцете на изрод като Ърл Уокър. Това
се случва, когато баща ти е обществен враг номер едно. Това със сигурност обяснява много неща. Но аз не съм син на баща си. Не приличам на него. Не съм зъл.
Ако баща ми иска война, ако Сатана иска война, той ще я има. Той никога не е трябвало да ме създава. Никога не е трябвало да разпалва огъня на ада и да изковава такова чудовищно нещо. Такъв подъл звяр.
Дъч се срива и О’Конъл и помага да седне на един стол. Тя не е видяла последните образи. Тя не знае какво съм аз, а аз нямам намерение да и позволявам да разбере.
Усмихвам се вътрешно. Тя се превръща в як детектив. И тя иска да се събудя.
Може би трябва да го направя. Може би тя наистина може да ми помогне в търсенето ми. Да намеря отговори.
Никога не съм разбирал как е умрял Ърл. Кой го е направил. Как съм бил толкова съвършено накиснат. Надявах се да получа отговори от Сара. Тя излъга на свидетелската скамейка. Каза, че Ърл се е страхувал от мен. Че и двамата са се страхували.
Страхували са се за живота си. Защо би казала това, ако Ърл не я е подтикнал?
Но защо би я подтикнал към това? И защо постъпи така след като той е мъртъв?
Тя не искаше да го направи. Усещах всяка емоция, която преминаваше през алкохолизираната и глава когато беше на свидетелската скамейка, и последното нещо, което изпитваше към мен беше страхът. Тя все още ме желаеше, дори и след всички тези години. Предполагам, че трябва да бъда
благодарен, че никога не спомена Ким. Сега вече знам защо не го е направила. Харесваше и Ким. Не искаше да я замесва в нищо от това. В известен смисъл Сара я освободи.
Отидох да я видя – разбира се, без умисъл – няколко месеца след като бях осъден, но тя беше убита при нахлуване в дома и. Това беше, когато започнаха да се появяват притеснения в задната част на съзнанието ми.
Но пощенските картички са това, което ме закова. Ароматът на евтиния му одеколон. Семенната течност, размазана върху една от тях.
Ърл Уокър е жив и аз ще го намеря.

Назад към част 18

18

Новият ми съкилийник има някакъв вид Аутизъм. Не е лошо. Просто достатъчно, за да го направи малко по-ограничен от обичайните затворници. Но пак все пак сме в затвора. Повечето от от затворниците са по-ограничени от обичайните хора. Човекът е огромен, силен и лесно манипулируем. Подозирам, че братовчед му, който също е вътре, е
водач на техния специфичен цирков номер. Отначало те прекарват всяка секунда която могат да прекарат заедно. Динамиката им е типична. Бо казва на Джери Лий какво да
да направи. Къде да застане. Кого да нарани. А Джери Лий го следва сляпо.
Обикновено се държа настрана от тези глупости, но този път трябва да сложа край.
Само защото не ми е нужно противниците на Бо да влизат в килията, за да си отмъстят на братовчед му. Досега съм имал късмет, но сега по нов начин оценявам живота и живите. Освен това Бо е парче гомно, което не заслужава въздуха, който диша. Той е бил обречен на ада още когато е бил на шест години, ако това ви казва нещо за него.
– Ще се оправи – казвам на Джери Лий, докато изкарват братовчед му. – Той няма да бяга маратони, но…
Странното е, че Джери Лий не е чак толкова разстроен. Ако трябва да посоча точна емоция, бих казал, че е по-скоро облекчен от всичко станало.
Планът ми включва водачите на няколко банди, на които съм правил достатъчно услуги, за да си заслужа собствена услуга. Не че те ще разберат, че аз ги насъсквам. Всичко ще приключи, преди да разберат какво ги е ударило.
Същата вечер посещавам всеки един от тях в килията им, докато спят. Аз основно им говоря глупости. Казвам им, че другите водачи планират война и, че трябва да подготвят армиите си. Правя това всяка вечер в продължение на една седмица, докато напрежението в затвора е толкова силно, че можеш да си отрежеш от него.
Давам му още един ден, още една нощ, за да посея семената на плана си, и вместо да предотвратявам войната, я подстрекавам. Хората са толкова лесни да ги манипулираш. Един шепот в дясното ухо, докато съм в режим на привидение, възприемане на атаката и адът се разразява.
Излизаме на двора, когато всичко се случва. Мъжете се споглеждат. Охранителите ги наблюдават. И тогава, за част от секундата, всичко започва. Една група тръгва през
двора. Опитват се да изглеждат безгрижни, но по всяко личи, че са група насилници, опасни мъже се движат групово, това повдига няколко червени флага.
От високоговорителите се чуват сирени. Охранителите на земята се втурват към своите екипировка. Охранителите в кулите насочват пушките си.
Не мога да позволя това да приключи твърде скоро. Имам нужда от охранители на абсолютния ръб. Остър като бръснач, където пръстите им трепват от рефлекс.
Един охранител крещи по високоговорителя, като нарежда на мъжете да легнат на земята. Повечето слушат. Някои не го правят.
Джери Лий реагира точно по начина, който очаквам от него: Той замръзва.
Очите му се въртят в пълна паника. Не може да разбере какво му казват и когато пазачът на кулата произвежда предупредителен изстрел в двора, той се парализира.
Два изстрела са достатъчни, за да спрат мъжете. Няколко от тях вече са окървавени, но дори и тези мъже падат. Аз вече съм на земята. Бях там, откакто цялата суматоха започна. Но Джери Лий не е.
Почти се чувствам зле, че го използвам като примамка, но знам процедурата. Освен това познавам и охраната в кулата. Избрах го съвсем целенасочено. Бивш снайперист, той е отличен стрелец.
Когато се прицелва по-близо до земята при Джери Лий, единственият останал стоящ, се впускам в действие. Планът ми е сложен, но не и невъзможен, защото едно от нещата, които съм се научил да правя в дните и часовете, през които стоя и мисля, е да спирам времето. Не мога да го правя за дълго, а и не съм сигурен дали времето наистина спира, или преминавам в друго измерение за кратък период от време. Друга времева зона.
Така или иначе, точно когато охранителят се прицелва и натиска спусъка, аз забавям времето.
Не го спирам, докато не видя как куршумът прорязва въздуха. Той ще попадне на около два метра от краката на Джери Лий. Скачам към Джери Лий, като се притеснявам колко много ще го заболи този удар, когато времето отскочи обратно.
– Съжалявам за това – казвам, преди да го поваля на земята. След това се позиционирам перфектно, задържам дъх и освобождавам времето.
То отскача обратно с отмъщение, но аз съм твърде зает да пусна куршум, който да се забие в черепа ми, за да го забележа. Дори за мен това е много, за да го понеса. Напрягам се срещу естественото желание да се хвана за главата и да се свия в ембрионална позиция, когато
се забива на около половин сантиметър в сивото ми вещество и излиза от другата страна.
Също така се боря с желанието да измърморя „свята работа“, „кучи син“ и „какво, по дяволите“.
Ебати какво съм си мислел?
Той разбива черепа ми. Изпраща фрагменти върху тревата.
Алармите продължават да гърмят. Затворниците са вкарани вътре и цялото място е блокирано, докато се обаждат за линейка.
О’Конъл, пазачът, на когото помогнах по време на мини-бунта преди няколко години, снайперистът с един от най-дългите изстрели в историята на морската пехота, е
първият, който стигна до мен. Заместник-надзирателят Нийл Госет е следващият. Той е с костюм и вратовръзка.
Похвала, че е дошъл на двора без защитно облекло. О’Конъл
държи кърпа на главата ми. Мога само да се надявам, че е чиста.
Оставам на място, като се преструвам на изпаднал в безсъзнание. Иска ми се да не се налага да се преструвам
защото главата ми се пръска. Вероятно защото половината ми мозък лежи на тревата.
Когато линейката идва, оставям тялото си и гледам как ме товарят и ме карат към болницата. И тъй като се предполага, че съм в кома, оставам отвън за да премина всички тестове за кома, които правят. Проверявам Ким.
Амадор, Бианка и децата.
Но гледам и Дъч. Наблюдавам работата и. Наблюдавам как се държи с хората, и живи, и мъртви. Тя е невероятна. Енергията и е заразителна.
Аз съм в Лас Крусес, претърсвам всички кътчета, които имат, когато тя ме извиква няколко дни по-късно. Появявам се до нея мигновено. Само че тя е заспала, когато аз
пристигам там. Тя дори не знае, че го прави. Вероятно никога не знае, че го прави. Призоваването ми.
И нещо се случва. Нещо вълнуващо и ново. Тя ме привлича в
съня си. Отначало е странно. Дезориентиращо. Като да ходиш по желе през мъгла, а после завесата се отдръпва и тя е там.
Тя е в леглото дори в съня си. Отметнала е чаршафите си. Те са увити около прасците и. Косата и е заплетена над лицето. Главата и отметната назад. Гръбнакът и е извит. Двете и ръце стискат чаршафа в, свити здраво юмруци, с бели кокалчета на пръстите.
Пристъпвам напред. Избутвам кичур коса от лицето и.
Тя потръпва, когато я докосвам. Когато електрическият ток преминава между нас. Що се отнася до сънищата, това е убийствено. Гърдите и се напрягат срещу тениската
която носи. Под нея има гола кожа и малък кичур тъмни косми.
Тя се извива отново и аз поглеждам към тениската. На нея пише:

„Премахнете опаковката“.
ПРЕДИ ДА КОНСУМИРАТЕ.

Благодарна усмивка разширява устата ми. Имам намерение да направя точно това. Отпускам се на леглото и смятам да не бързам. Да опозная всеки сантиметър от нея. Да запомня всяка извивка. Но това е нейният свят и в него тя
управлява.
Преди да разбера какво се случва, съм притиснат до стената. Тя е хванала с ръката си гърлото ми, ролите ни са разменени, а очите и с тежки клепачи блестят опасно. Мога само да се моля, че планира да ме изяде жив.
Тя се впива в мен, движенията и за един момент са бавни, а след това толкова бързи, че едва я виждам в следващия момент. Зъбите и се впиват в рамото ми. Ноктите и остъргват по ребрата ми. Чувствената болка изтръгва от мен ръмжене и тя спира. Взира се. Като животно. Тя вече не е Шарлот Дейвидсън. Тя е звяр от друго измерение, а аз съм хипнотизиран. Не съм достатъчно покорен обаче, за да и позволя да спечели.
Обръщам позициите ни. Притискам я към стената. Притискам ръката си около гърлото ѝ и устата си върху нейната.
Този път тя изръмжава. Тя рита, хапе и драска с нокти, но аз я спускам на пода, притискам ръцете над главата и изследвам. Кожата и е солена, когато прокарвам език по дължината на корема и. Когато зърнах върховете стърчащи от тениската и. Тя отмята главата си назад. Свива се под мен
в ръцете ми. Трие разкрача си срещу ерекцията ми. Една част от мен не може да повярва, че това се случва. След всичкото това време. След всичко, през което преминахме, тя е тук. Сега. Това е нереално и хипнотично и обезоръжаващо.
Нещо се случва дълбоко в мен, но аз го игнорирам. Хващам
бедрата и. Мина много, много време за мен, а това е сбъдната мечта.
Буквално. Не бих искал вечерта да свърши твърде рано. Вдишвам дълго въздух, преди да разкопча ризата ѝ и да докосна гърдите и. Тих стон се откъсва от нея когато устата ми опитва последователно всяка една от тях. Когато я хапе смуче и дърпа.
Но тя е нетърпелива. Иска още и то сега. Тя посяга и гали пениса ми. Кръвта залива цялата му дължина, когато тя се завърта на колене и навежда главата си.
Хващам я за косата, за да отложа това, но тя изглежда вкусна с голия си задник във въздуха и златните и очи, които се взират в моите, а аз за миг се разсейвам. Устата и, гореща и влажна, се плъзга по дължината ми и горещината, която се е натрупала в корема ми, се разгаря по цялата ми дължина с един бърз тласък и в основата на члена ми достига критична маса. Почти свършвам. Отново.
Придържам главата и. Принуждавам я да забави темпото. Но дори това се оказва твърде рисковано. Така че я вдигам и я изправям до стената – само че този път тя е с лице към нея.
Това ще охлади малкото и дупе. Тя побеснява, когато се блъскам в нея. Бие се. Бута се. Хърка. Свивам ръка около гърлото ѝ и я придърпвам към себе си. Но тя ми прави нещо повече от това да ме разгорещи. Тя прониква в пластовете на психиката ми. Отслабва бронята ми. Щурмува портите на душата ми. Трябва да я върна към физическото. Да се върна към нещата, които познавам.
– Дъч – прошепвам в ухото ѝ и тя мигновено се успокоява. – Аз съм, сега ще те чукам.
Тя обляга главата си на рамото ми. Поглежда към мен. Намръщва се.
– Къде беше? – Пита тя и аз се чудя с кого говори.
Със сигурност не с мен. Тя не може да знае кой съм аз. – Чаках те.
По лицето и се разстила нежна усмивка. Тя пронизва бронята и аз се боря.
Покривам устата и с моята. Кожата и е толкова мека, че не се чувствам истински, когато прокарвам ръка между стената и корема ѝ и потапям пръсти между краката и.
Тя вдишва меко дъх. Той е хладен срещу зъбите ми.
Разтварям коленете и със своите, а пръстите ми разтварят гънките и преди да се възползвам от чувствената и уста, като потопя езика си в нея.
Тя се извива срещу мен и аз не мога да издържа повече. Избутвам краката ѝ и вкарвам ерекцията си вътре. Тя издиша на глас. Вкопчва ноктите си в стената. Драска с всеки тласък на бедрата ми. Използвам ръцете си като скоба, за да я държа прикована към мен, докато я изтласквам нагоре. Така е по-добре, мисля си. Това мога да контролирам.
Тя започва да издава тихи, отчаяни звуци и аз усещам натиска в корема и. Прониква в сърцевината и. Изгаря костите и. Задвижвам се в нея все по-бързо и по-силно, като всеки тласък приближава кулминацията и към повърхността. В същото време се боря със своята. Боря се с унищожаването на моята защита. Разрушаването на щита ми. Когато нейната светлина ме обгръща, аз се опитвам да се отърся от нея. Хапя. Боря се. Изгарям.
– Ела за мен – казвам през стиснати зъби.
И в този миг мускулите и се свиват около члена ми. Нейната нужда расте, натиска и ме залива, докато не избухва, вкусна и сладко-горчива.
И осъзнавам, че не само нейната нужда се е надигнала като приливна вълна. Аз също идвам. Първоначалният изблик на удоволствие е последван от пулсираща вълна който пулсира в мен в продължение на няколко дълги мига. Всяка вълна се откъсва от моето съпротивлението още малко. Всеки прилив на кръв разбива внимателно изградената барикада още малко. Докато светлината и не се промъкне между паяжините
пукнатини. Докато напрежението не се покачи. Докато не се разкъса и тя не се влее в мен като потоп.
Докато не се удавя в нейната светлина.
Треперя. Треперя толкова силно, че коленете ми се подкосяват и ние се сриваме на пода. През устните и се изплъзва тиха въздишка и аз се чудя дали тя ще си спомня това на сутринта. Дали ще си спомни за мен. Дали ще разбере какво е направила.

Назад към част 17                                                               Напред към част 19

 

17

След като бях осъден, веднага ме прехвърлиха в затвор за физически и психологическо изследване. Няколко седмици по-късно ме прехвърлят в държавния затвор. Аз съм най-младият в групата. Мъжете, които се прехвърлят заедно с мен, са смесица от новаци и опитни. Опитните са нервни. Неспокойни. Вбесени. Новаците са уплашени до смърт. Единият е толкова уплашен, че направо трепери. Аз
искам да му кажа да се успокои, но няма да е от полза. Той
ще стане нечия кучка така или иначе.
Слухът за мен се е разпространил в затвора. Един от по-опитните затворници ме иска, но все още не знае за репутацията ми. Преди да ме преместят в градския затвор, ме наричат Дъхът на дявола. Но обречените не харесват нищо
повече от предизвикателство в земния си живот и още първия ми ден поставят цена за главата ми.
Тъкмо съм седнал с подноса си за обяд, когато го усещам. Трима мъже са се насочват към мен от различни посоки. Те имат самоделни ножове и ще ме вкарат в болница, ако не в земята. Ню Мексико, известна банда, иска да извърши преврат. Те искат да ме поставят на мястото ми.
Изчаквам, докато се приближат малко повече. Един от охранителите, момче, което е ново за всичко това, както и аз е забелязало активността. Той е разтревожен. Обажда се за подкрепление. Но те са върху мен, преди да успее да каже и дума.
Отблъсквам юмрук му, извивам му ръката и понеже съм бесен
счупвам врата му, преди още да разбере какво го е сполетяло. Същото правя и с другите двама. Единият осъзнава какво се случва и се опитва да се отдръпне, но аз не съм в настроение да го оставя. Той е особено гаден екземпляр, който е бил заклеймен за ада, когато е изнасилил съседското момиче и след това я е отвел в една горичка където я удушава, за да не го издаде. Първо му счупвам гръбнака, а после оставям болката да се разнесе из организма му, след което му счупвам врата.
Няколко секунди по-късно съм приклекнал върху масата. Всяко лице в столовата се взира в мен зашеметено. Охранителят, който викаше подкрепление, все още държи радиостанцията пред устата си. Челюстта му виси отворена.
Изправям се. Слизам надолу. Вземам подноса си и се премествам на друга маса. Един стар мъж ме гледа. Но не се страхува от мен. И не иска да ме чука или да ме направи своя кучка. Така че веднага го харесвам.
Той се засмива.
– Определено знаеш как да направиш впечатление.
Намигвам и изяждам каквото мога, преди охраната да ме обгради. Храната не е толкова лоша, колкото очаквах. Ял съм и по-лоша.
Мястото се заключва. Всички са на земята, когато четирима
охранители се втурват към мен. Оставям ги. Те просто си вършат работата. Така че съм с лице надолу и отново съм задържан от мъже с пистолети и, което е по-лошо, с електрошокови палки. Тези шибани неща нараняват.
Охранителят, който пръв забеляза тримата затворници да се приближават към мен, се застъпва за мен по време на разследването. Аз, разбира се, съм в карцера, но получавам личен разпит от надзирателя. Провежда се пълномащабно разследване и мисля, че единствената причина да не ми бъде повдигнато обвинение е заради показанията на онзи пазач. Името му е Госет. Той е… заинтригуван от мен. Предпазлив. Вбесява се малко, когато поглеждам в негова
посока. Може да ми бъде полезен някой ден.
Посещават ме група мъже от щата. Те ми казват колко
съм умен. Казват, че коефициентът ми на интелигентност е така нареченият „неизмерим“. Искат да направя още тестове.
– Аз съм в затвора – казвам им. – Колко умен мога да бъда?
Отказвам тестовете и те си тръгват с опашки, прибрани между краката си.
След като ме пускат обратно в моя сектор, свиквам с бандитския живот доста лесно. В по-голямата си част никой не си прави шега с мен. Впрочем не често.
Винаги има един или двама, които се опитват да си извоюват име. Аз съм превърнат в най-голямото предизвикателство.
И тук има банди. Организации, които работят вътре, и
извън системата. Няколко от тях се опитват да ме вербуват, но след като им става ясно, че няма да бъда вербуван от никоя от тях, те се успокояват малко. Те знаят, че няма да ги нападна по заповед на вражеска банда.
Всичко е въпрос на политика и оцеляване.
Ежедневието в затвора е отчасти скука, отчасти оцеляване и отчасти глупости. От време на време някой надзирател се възгордява прекалено много от себе си. Или банда нарежда убийство. Или избухва случаен бой. Тук обаче, битките са смъртоносни и се приемат много сериозно.
Решавам да използвам времето си разумно. Продължавам това, като започнах да уча през нощните часове, изучавайки право, като същевременно се запознавам и с компютрите. Основно как да ги хаквам. Едно от първите неща, които правя, е да проникна в моята алма матер, където прекарах три месеца в изучаване на неща, които вече знаех, и да си фалшифицирам диплома за средно образование. След това получавам онлайн диплома по право.
Ставам и местният компютърен специалист. Администрацията ме привлича да поправям всички компютри.
Създавам вируси, които да нахлуват в определен ден и час. Те ме викат, и аз изкоренявам собствения си вирус, само за да засадя друг, който да започне да действа няколко месеца по-късно. Питат ме защо не мога просто да поправя компютрите наведнъж от всички вируси. Казвам им да спрат да посещават порно сайтове и всичко ще остане поправено. Това ги спира всеки път.

* * *

Така че всичко това ме занимава за няколко години, когато Дъч не е в някаква смъртна опасност. Осъзнах, че на пътя и се изпречват неща, заради това, което е тя. Така трябва да беше. Никой не би могъл да влезе в толкова много
неприятности без малко свръхестествена помощ.
В исторически план жътварите никога не са живели много дълго. Те умират млади, а след това изкарват мандата си, като пренасят душите през измеренията.
Откъде знам всичко това? Научавам много. Спомням си много. Като кой съм аз. Откъде съм. Сякаш парче стъкло, което се е счупило се сглобява отново. Бавно. С болка. Всяко парче като бръснач се вписва в следващото, а картините заливат паметта ми.
Виденията на ада изпълват нощите ми. За нечовешки армии и епични битки.
Това е частта, която ме изненадва най-много, защото осъзнавам, че са били прави за мен. Всички шепоти, всички слухове и намеци за това, че съм синът на дявола. Аз не съм човек. Не знам какво точно съм, но знам, че има част от мен, която не е по-човешка от Дъч.
Също така научавам много, благодарение на способностите ми да навлизам в света без контрол. Не е като решетките на затвора да могат да ме задържат. Мога да отида навсякъде.
След като осъзнах, че Дъч е истинска, че буквално напускам тялото си, за да я видя, да я потърся, осъзнах, че мога да отида навсякъде.
Мислят, че имам припадъци. Правят тестове, но те ще направят само това за сметка на държавата. Вероятно това е добре, тъй като не мисля, че са наистина припадъци. Не и в медицинския смисъл на думата.
Понякога ме подмамват и получавам пристъп. Неудобно е. Изглежда като слабост от страни. Когато съм в това състояние, всеки може да се нахвърли върху мен. Мога да бъда мъртъв, защото една жена, който има склонност да се забърква в толкова много гадости е на път да бъде убита.
В един неподходящ момент ме връхлита друго осъзнаване. Един секунда съм на койката си и чета, а в следващия момент съм пред Дъч. Тя е в колежа UNM и е нападната. Естествено. Гневът избликва вътре в мен толкова горещ и ярък, че дори не се замислям, преди да размахам меча си
и да прережа гръбнака му.
Това не е изненадващата част. Тя ме беше повикала при себе си. Тя буквално ме беше призовала. Винаги ли е постъпвала така? Дали аз съм я търсил през цялото време, или и тя ме беше викала?
Смятам, че това е въпрос на избор. Прокарвам устни по устата и, преди да си тръгна, а тя да остане да се справя с охраната на кампуса. Когато се връщам, съм прободен с нож от синдикален новобранец. А аз си мислех, че сме постигнали съгласие. Или поне взаимно разбиране.
Не убивам момчето. Не искам да имам проблеми. Но това се набива на очи колко вредни могат да бъдат близките до смъртта преживявания на Дъч. За мен. Не за нея.
Малко пребивам момчето. Счупих му носа. Вероятно и ларинкса му. След това го предам на Синдиката. За съжаление, ударът не е бил поръчан. Момчето е действало на
своя глава. Начинаещ подражател, който иска да се прочуе. Той умира в същия ден в локва от собствената си кръв. В локва, която не беше моя заслуга.
След малко повече от две години ме посещава Амадор. Той идва всъщност веднъж месечно, но това посещение е специално. Това посещение ще остане в историята като деня, в който едва не счупих врата на най-добрия си приятел.
– Арестуван съм за нападение при утежняващи обстоятелства – казва ми той. – Така, че е почти сигурно, че ще вляза в затвора.
Гледам го учудено. Той е на път да се ожени. Годеницата му е бременна. Никога не е бил толкова щастлив.
Той прочиства гърлото си. Почуква с пръсти по масата.
– Защо? – Питам го.
– Защото нападнах полицай.
– Не, защо рискуваш всичко…?
– Той е шибано ченге, Рей. Човек като теб и мен.
Той греши по този въпрос.
– Само че този човек е абсолютна гад. Преследва Бианка,
и когато тя съобщава за това – вместо да ми каже – той подхвърля открадната бутилка Окси и я арестува.
Ръцете му се свиват в юмруци, а очите му се насълзяват от емоция.
Чувствам се, разстроен заради него.
– Те си мислят, че понеже носят шибана значка, са над закона.
¡Cabrones, hijos de puta! Policías como ellos deben morir en un baño de sangre.(Гадове, кучи синове! Полицаи като тях трябва да умрат в кървава баня.)
Макар че той се изказва на родния си език, не мога да не почувствам, че това е отчасти моя вина. Ако Амадор знаеше на какво съм способен – наистина знаеше – можеше да дойде при мен, вместо да поеме въпроса в свои ръце. Аз можех,
със сигурност мога да разбера желанието му за кръв. Чувствах се бесен.
– Единствената причина, поради която успях да дойда при теб днес – каза той, успокоително е, че всичко това се случи снощи. То не е пратено в техните системи. Но не мисля, че ще мога да идвам да те виждам повече. Не и за известно време.
Това беше най-малкото ми притеснение.
– Не знам къде ще ме изпратят. Надявам се да е тук – казва той с горчива усмивка, осъзнавайки иронията на надеждата си да бъде изпратен в определен затвор с максимална сигурност.
– Ще се погрижа за полицая – казвам аз.
– И как ще го направиш, като си затворен тук?
По лицето ми се разстила бавна усмивка, така че той свива рамене и се съгласява с нея.
– Просто се опитай да се увериш, че ще те изпратят тук, ако адвокатът ти има някаква дума по въпроса.
Той кимва и ние оставяме сбогуването си да виси във въздуха около нас, без да сме сигурни кога ще се видим отново. Той е един от добрите. Ако той не беше, щях да го видя още в мига, в който го срещнах. Той заслужава възмездие.
Бианка още повече.
Същия следобед отивам на работа. Един от компютрите на заместник-началника на затвора се е прецакал, а той и охранителят, който ме наблюдава, знаят за компютрите толкова, колкото една катерица. Хаквам компютъра на полицая и го карам да изглежда така, сякаш той е
ръководител на огромен център за разпространение на детско порно. Дори създадох банкова сметка със стотици малки депозити от цял свят.
По времето, когато Амадор е осъден и изправен в затвора, полицаят е застрашен от няколко десетилетия зад решетките. Най-вече защото реших да подплатя автобиографията му с малко трафик на наркотици и няколко хубави обвинения в изнудване.

Назад към част 16                                                          Напред към част 18

16

Прекарвам месеци в ареста в очакване на съдебен процес. Казват, че съм в затвора. Аз казвам, че най-накрая съм свободен.
Детектив Боб ме разпитва няколко пъти. Практически ме моли да му дам нещо. Той знае, че съм невинен. Не съм сигурен как, но го знае. Не казвам много. Никога не казвам много. Какво мога да кажа, което би противоречало на доказателствата срещу мен.
Опитва се, но ръцете му са също толкова вързани, колкото и моите. Отказва се след около два месеца.
Процесът не отнема много време. Въпреки некомпетентността на адвоката ми, петима души от журито смятат, че съм невинен. Трима от тях са жени и ме искат повече, отколкото следващите си вдишвания. Двама са мъже. Единият ме иска толкова, колкото и жените. А другия мрази полицаите с всеки грам от тялото си. Никога не вярва на нищо, което имат да кажат. Можех да бъда сериен убиец, а той пак щеше да вярва, че съм невинен.
Но доказателствата говорят сами за себе си и аз съм осъден. Естествено.
В затвора не приемам глупости от никого. В по-голямата си част те ме оставят на мира, но винаги се намира някой, който трябва да докаже какъв задник е. Битките се превръщат в нещо съвсем обичайно. Кратки, но сладки. Позволяват ми да освободя парата. Да се ядосам. Да се отпусна, както се казва, докато ритам задника на някое говно. Не много неща са толкова удовлетворяващи.
Спечелих си обаче репутация и сега съм мишена на всеки
желаещ. Това е добре. Дръжи ме нащрек. Мога да кажа едно нещо за Ърл Уокър: той ме научи как да нанасям зли удари.
Но това не е всичко. Хората започват да говорят. Казват, че не съм човек. Казват, че се движа като животно. Казват, че съм повече хищник, отколкото плячка.
Запознах се с няколко затворници. Някои от тях са доста готини. Един е наистина готин и аз правя нещо, което рядко правя: Казвам му, че е предназначен за ада. Казвам му
защо. Казвам му, че все още може да го преодолее. Той трябва да се изповяда. Той трябва да се поправи. Трябва да промени живота си. Да помага на другите. Той е белязан
и е почти толкова трудно да се измъкнеш от присъда в ада, колкото и от присъда в затвора.
Изненадващо е, че той ми вярва. Изправя се и казва на пазача, че трябва да се види с адвоката си. Той ще изповяда греховете си. За да си излежи наказанието. И така да помогне на другите.
Това е било още по времето, когато е взимал наркотици. Прострелял е фармацевт по време на грабеж. Човекът и до днес е в инвалидна количка. Той съжалева, защото в по-голямата си част след това е в затвора заради глупавата си постъпка. Но никога не е наранявал друг човек.
Дори и така, трябва да се поправят грешките. Нищо, което може да направи оттук нататък няма да може да компенсира това, което е направил тогава, но ако признае греховете си и помага на другите, клеймото на ада в крайна сметка ще избледнее и ще изчезне напълно. Той все още може да бъде спасен. Ако само и аз можех.

Назад към част 15                                                           Напред към част 17

 

 

15

Оставам навън до края на нощта и си мисля. Обмислям плана който Амадор и аз бяхме съставяли в продължение на месеци.
Ърл щеше да ме убие. Той искаше да го направи. Чувства, че хватката му върху мен се разхлабва и колкото по-силно свива юмрука си, толкова по-лесно се изплъзвам. Той
знае, че ще взема Ким и ще го напусна. Планирал съм го от
седмици. Години, наистина, но действителният план беше задействан преди няколко седмици. Време е.
Но на следващата сутрин не мога да се върна в апартамента. Ърл се е заключил и не смея да рискувам да го събудя, като накарам Ким да се измъкне от апартамента, за да ме пусне в сградата. Тя беше на прозореца на нашата спалня през по-голямата част от нощта и ме наблюдаваше. Бореше се да остане будна. Тя накрая заспа около 4 часа сутринта.
Леко почуквам по прозореца, точно когато слънцето обагря хоризонта в блестящо оранжево. Ърл ще спи още часове наред. Ако нямаше решетки на прозорците щях да я измъкна и да я взема със себе си, но просто ще трябва да се върна за нея. Амадор ще ме чака.
Ким вдига глава, клепачите и са натежали от сън. Тя отваря прозореца, но аз и казвам да спре.
– Той може да се събуди – шепна аз.
– Знаеш, че няма да се събуди. Ще отключа вратата.
– Не. Всичко е наред. Не мога да рискувам тази хазяйка да се обади в полицията. Ще отида да се срещна с Амадор.
Тя прокарва пръстите си през пукнатината. Протягам ръка нагоре и ги преплитам в моите.
– Тя е истинска, Ким.
Ким се усмихва.
– Знам. Казах ти, че е.
– Каза ми го, нали? – Казвам със смях.
– Трябва да и кажеш.
– Какво да и кажа?
– Кажи и, че я обичаш.
– Да ами… – С босия си крак ритам камък от сандъка. – Аз заплаших да я изнасиля. Не съм сигурен, че тя иска да чуе от мен някакви признания в любов.
– Видях. И знам защо си го направил. Позволи ми да тръгна с теб.
– Той може да се събуди, скъпа. Не искам да попадаш под кръстосан огън. Освен това все още имам да свърша някои задачи в последната минута. Ще се върна.
– Ето – казва тя. Отваря прозореца още малко и ми подава чиста риза, обувки, чорапи и яке.
– Благодаря. Ще се върна веднага щом мога. Почти сме приключили с колата.
Тя кимва. Страхува се от Ърл, но не заради самия мен.
Започвам да си тръгвам, но стърженето в задната част на врата ми ме спира. Обръщам се към нея.
– Ако нещо се случи с мен, стигни до Амадор. – Хващам ръката и отново. – Намери го. Той ще знае какво да прави.
Тя кимва отново.
Излизам, знаейки, че в апартамента е твърде тихо. Знам, че нещо не е наред. Нещо е ужасно, ужасно сбъркано.
Няма ме цял ден. Амадор и аз почти сме готови с колата. Просто ни трябва ремък на вентилатора, но магазинът за резервни части наблизо е затворен.
Но всичко е наред. Реших, че трябва да видя Дъч на живо още веднъж. Трябва да я намеря. Трябва поне да се опитам да и обясня. Но единственото нещо, което никога не направих в съня си, беше да обърна внимание на адреса и.
Отивам в библиотеката. Използвам компютъра там, за да я потърся. Всичко е реално. Името и. Майка и умира при раждането и. Сестра и. Бащата. Чичото. Лудата мащеха. Всичко това е реално.
Живеят в Хайтс. Знам това. Познавам всяко кътче на
къщата и. Познавам квартала ѝ и мястото, където се е научила да кара колело. Аз знам кои са нейните приятели. Кои са любимите и храни. С кого се е срещала.
С кого е стигнала докрай. Но не знам шибания и адрес.
Най-накрая го намирам, но нещо не е наред. Целият ден е
сякаш във вселената е настъпила промяна.
Чувствам спешност. Затварям очи и търся Дъч. Тя е с
приятелите си и е добре, докато не се появявам. Тя ме забелязва с ъгъла на окото си и се напряга, така че я оставям сама. Но ако не тя, тогава какво?
Ким. Изправям се с тревога. Той не би го направил. Със сигурност няма да го направи.
Изтичам от библиотеката и изминавам целия път до вкъщи. Когато стигам там, тях ги няма. Ърл се е събрал и е тръгнал с Ким. Хазяйката блъска по вратата, а косата и е толкова побеляла, че е почти бяла около главата и. Тя се обръща към мен, но аз се отдръпвам. Тя не ме вижда.
Отключва вратата. Изчаквам я да влезе, преди да мина покрай нея. Къщата е празна с изключение на обичайните заподозрени. Разхвърляни боклуци. Един чорап тук. Тениска
там. Спирам. В стената има дупка. Снимките от последния
побой са там. Те са лоши. Едни от най-лошите. Отне ми почти две седмици, за да се излекувам след това.
Жлъч изгаря задната част на гърлото ми. Той я е отвел. Стотици пъти, той е заплашвал, че ще я убие, ако му се противопоставя. Никога не съм му вярвала.
Излизам от задния вход на сградата, преди хазяйката да ме открие. Не стигам далеч, преди да падна на колене. Преди да се преобърна, докато гърдите ми се издуват.
Очите ми се насълзяват. Обгръщам главата си с ръце и правя нещо, което рядко правя. Разплаквам се. Дълбоки ридания ме обземат в продължение на няколко дълги минути. Искам да крещя. Не. Искам да убивам.
Тялото ми трепери от емоции. Но се примирявам с едно нещо:
убийство. Той ще умре. Ако я докосне. Ако направи нещо с нея, той ще умре.
Не съм сигурен къде да отида първо, но познавам местата на Ърл като гърба на ръката ми. Започвам с билярдната зала. Оттам отивам в двата му любими бара.
Къщата на приятелката му. Нищо. Докато слънцето се спусне ниско над хоризонта, съм изчерпал почти всички места, които познавам.
Решавам да опитам с приятелите му. Той наистина има такива. Е, двама. Може би трима. Предполагам, че повече, отколкото имам аз.
Разхождам се в най-лошата част на града, насочвам се към един хотел Central, когато усещам, че някой ме следва. Не се обръщам. Мога да разпознавам звука на полицейска кола на километър разстояние. Замислям се дали да не избягам,
защото полицаите вътре са развълнувани. Чувствам как адреналинът преминава през тях като живак. Те ме търсят. Откъде, по дяволите, знаят как изглеждам, кой съм – това е извън мен. Но цялото това тревожно чувство, което имах през целия ден, започва да се затвърждава. Нещо определено не е наред.
Остават ми само две секунди до завоя, когато друга полицейска кола се изнизва от алеята пред мен. Същата алея, в която щях да избягам.
Намалявам скоростта и почти се насочвам в другата посока, когато друга кола, един седан без опознавателни знаци, се насочва към мен със скърцащи гуми от паркинга вляво от мен. Преди да се усетя, към мен са насочени седем пистолета.
Вбесен съм. Нямам време за тези глупости. Трябва да намеря Ким.
Със стисната челюст, толкова силно, че ме боли, вдигам ръцете си. Падам на колене.
Озовавам се на лицето си, докато Дъдли До-Райт се захваща с мен. Гневът се надига в мен.
На мястото на инцидента пристига детектив. Това е чичото на Дъч. Робърт. Боб. Каквото и да е.
Той е този, който ме разпитва в участъка. Не казвам нищо. Нито потвърждавам, нито отричам някое от обвиненията им. Дават ми служебен защитник, който се интересува повече от задниците, който има наоколо, отколкото от клиентите си.
Той е загубил уважението си към тях преди години. Работи, буквално, за пари които да похарчи през уикенда, когато може да се напие и да прецака последното си постижение.
Преди две години го бяха вкарали в списъка за ада, когато шофираше, в нетрезво състояние и блъсна възрастен човек. Не беше лош удар. Човекът можеше да бъде спасен, но той го остави да умре на улицата. Искам да му счупя врата. За да го изпратя там по-рано. Но не го правя. Само защото е толкова голям шибаняк, колкото и аз, но той е единственият ми шанс за свобода.
Аз съм задържан за убийство. Ърл Уокър е пребит до смърт с бейзболна бухалка, натъпкан в багажника на колата, която е карал, и подпален. С показанията на Сара, неговата годеница която е била очевидец, и която повече се страхуваше от него, отколкото го обичаше, и откриването на пръстена на Ърл, който беше намерен в джоба на якето ми, същото яке, което Ким ми подаде през решетките, това е доста лесна присъда.
Сигурен съм, че детектив Боб знае, че не съм го направил аз. Не аз съм убиеца. Той знае, но доказателствата са твърде убедителни. Твърде много са срещу мен.
Искам да попитам за Ким, но не смея. Ако тя беше с Ърл – ако и тя е била убита, щях да бъда обвинен и в нейното убийство. Затова изваждам Александър. Очи надолу. Затворена уста.
Понякога се чудя кой го е направил. Кой е убил чудовището. Не, че ми е гадно от това.
В ареста съм от една седмица, преди Амадор да дойде да ме види. Той води Ким и аз едва не припадам, толкова съм облекчен.
Добро момиче. Направила е каквото съм и казал.
И двамата са разтревожени. Чувствам напрежението, което се стяга в корема на Амадор.
Клепачите на Ким са подпухнали от плач. Това, в комбинация със синьото под очите и от липсата на сън, я прави да изглежда като жертва на физическо насилие. Дежурният охранител поглежда Амадор, чудейки се дали я бие.
Тя поставя едната си ръка на стъклото, докато с другата държи телефона. Аз правя същото. По лицето и свободно се стичат сълзи.
– Не съм го направил.
Тя ме поглежда с най-искрения си поглед.
– Аз знам, че не си ти. Трябва да им го кажеш.
– Детективът по случая знае, но доказателствата говорят друго. Той не може да направи нищо.
Сърцето и се ускорява.
– Какво имаш предвид?
– Ким, те не знаят за теб. Те не знаят, че имам сестра.
Питаха ме за семейството ми. Дали има други деца. Казах им, че сме само Ърл и аз, така че Сара сигурно не е казала нищо за теб. И ти не можеш да им кажеш. Не можеш да идваш повече тук.
– Какво? Не. Не.
– Дай телефона на Амадор, скъпа.
– Не! – Изкрещява тя. Започва да се отдръпва. Това е необичайно за нея. Тя винаги е толкова тиха. Толкова болезнено срамежлива. – Рейес! – Казва тя, когато Амадор увива ръка около раменете и. Не за да я утеши, а за да я задържи. За да я предпази от това да ги изгонят.
Той изтръгва телефона от ръката и. Тя веднага грабва плота
пред себе си, а кокалчетата и са бели като прясно навалял сняг.
Амадор знае какво да направи. Говорили сме за това.
– Дай и всичко – казвам му аз.
Той кимва.
– Мястото вече е подредено. Тя ще се справи.
Залива ме чувство на облекчение, но не усещам спокойствие. Треперя и се проклинам за това. Не искам Ким да види емоциите, които ме обземат.
Нямаме много за обсъждане. С помощта на Амадор бях планирал да измъкна Ким от Ърл в продължение на седмици, така че всичко вече е подготвено. Тя ще бъде в добро семейство. Тя ще се върне в училище. И някак си ще измисля как да и осигуря пари.
– Добре, дай и отново телефона и след това знаеш какво да направиш.
– Знам.
– Ами, не знам как да ти се…
– Дори не си и помисляй да ми пробутваш тези емоционални глупости. – Очите му се пълнят със сълзи и той се бори с тях със зъби и нокти. – Пазя ти гърба. Знаеш това.
Кимвам.
– Ако можех, щях да те целуна. Истински. С език и всичко останало.
Той се смее, а от движението му се отронва сълза.
– Сега ми кажи, че можехме да бъдем щастливи заедно, pendejo.
Осъзнавам, че лицето ми е мокро.
– Обичам те, човече.
– Аз също те обичам. Просто се измъкни от тук.
– Ще се опитам – лъжа. Няма как да се измъкна. Няма да призная нещо, което не съм направила, само за да получа по-малка присъда, но няма начин да не отида в затвора.
Той подава телефона обратно на Ким. Тя не казва нищо. Лицето и е толкова бледо, че почти прилича на мъртвец.
– Ти не ме познаваш. Когато си тръгнеш оттук днес, никога повече не се връщай. – Искам да добавя останалото. Искам да и кажа, че никой никога няма да я нарани заради мен. Никога. Но не мога да прокарам думите през буцата в
в гърлото ми.
Тя мълчи. Челюстта и трепери. Не съм сигурен, че може да говори, дори и да иска.
– Обичам те – казвам аз.
Това е последната пукнатина, която разкъсва язовира. Тя отново избухва в сълзи и
Амадор трябва да я изнесе. Буквално. Но тя ще ме послуша. Тя знае, че нетрябва да се свързва с мен. Тя е много по-силна, отколкото си мисли.
Това е последният поглед към нея, който получавам за много, много дълго време.

Назад към част 14                                                             Напред към част 16

 

 

 

14

След като се сблъсквам с Дъч в тоалетната, се връщам в моя свят. Дните са плътни и лепкави. Не от жегата. Навън е студено. С напрежение. Нещо се е случило. Нещо е изправило Ърл на нокти. Той иска повече от мен и ако аз не го дам, Ким ще плати цената. Никаква болка не е твърде голяма, за да я спася. Тя ще се измъкне оттук. Тя ще бъде някой. Въпреки, че в момента не ходи на училище, аз и намирам учебници и се уверявам, че тя ги чете и прави всички упражнения. Тя може да не отиде в Харвард, но ще отиде в колеж, ако ще и да ме убие.
Заради възобновените склонности към насилие започвам да виждам Дъч повече и все по-често. Тъй като видението в сънищата ми остарява, както остарява и Дъч и моят интерес. Той остарява. Става по-висцерален. По-плътски. Тя е невероятна, това създание, което създадох. Тя е горда, силна и упорита. Тя попада в неприятности твърде често. Понякога едва не я убиват. Откакто я спасих от извратеняка, който я отвлече, когато беше на четири години, ми се наложи да спасявам Дъч още няколко пъти.
Един от съучениците и се опита да я прегази с джип. Това беше една от по-ефектните ми прояви. Масивното превозно средство се стрелна към нея с натиснат педал на газта. Тя се обръща тъкмо навреме, за да ме види как заставам пред него и го блъскам във витрината на магазина.
Човекът е арестуван, но не за опит за убийство, защото Дъч не казва на никого, че е идвал за нея. Тя не разбира защо го е направил, но усеща болката му, както и аз. Няма никакво значение, обаче.
Опитът за убийство си е опит за убийство. Трябвало е да лежи за това.
Но животът продължава. Една вечер Ърл се прибира вкъщи пиян и ядосан. Той винаги е пиян и ядосан, но тази вечер едва се държи на краката си. Той се втурва в стаята ни и започва да ни крещи да почистим апартамента. Ние не сме
тук от дълго време. Едва напуснахме малкия гараж, в който бяхме отседнали в замяна на това, че поправяхме къщата и вършехме някаква работа в двора. Но Ърл никога всъщност не направи нищо и дамата ни изгони. Той е ядосан оттогава.
Но каквото и да го е подтикнало тази вечер, трябва да е било нещо много лошо. Той е бесен. Облечен е в мръсна риза и мръсни боксерки. Хваща ризата ми и я дръпва от спалния чувал, на който съм. Ким вече се е събудила и се е сгушила на матрака в ъгъла. Коленете и са до брадичката. Ръцете и са над ушите.
Поклаща главата си. Моли се той просто да е ядосан и наистина да иска апартаментът да бъде почистен, а не нещо друго. Молитвите и остават без отговор.
Той ме избутва в кухнята. Рязкото жълто залива погледа ми и аз пропускам първия замах. Той се приземява върху челюстта ми и ме блъска назад към стената. Мирише на канализация и аз се задавям, когато той се навежда към мен. Ласкае ме през потника, с който съм облечен.
Не съм в настроение за глупостите му, затова го избутвам с лакът. Главата му се отмята назад. Отдръпвам се, но той ме хваща за косата. Придърпва ме към гърдите си. Обгръща ръката си около кръста ми.
– Или ти, или тя – казва той, а дъхът му е горещ и отровен.
Спуска ръката си. Прокарва я под колана ми. Но аз не съм дрогиран и не съм вързан. Мисля да го убия. Би било толкова лесно, но какво ще стане с Ким? Ще ми я отнемат ли? Разбира се, че ще го направят. Ние дори не сме роднини. Нямам никакви права към нея.
Решавам да не го убивам, но в никакъв случай няма да лежа там и да мисля. Удрям го. Силно. Почти съм сигурен, че съм му счупил челюстта, но той е твърде пиян, за да го осъзнае. Той увива месеста ръка около гърлото ми, поваля ме към стената и ме удря отново и отново, а юмрукът му е като камък.
Непосредствената ми грижа е въздухът за горящите ми дробове. Дърпам с нокти ръката
около гърлото ми, но той ме удря отново. Главата ми се отмята назад и се удря в
в стената. Отслабвам, но само за секунда-две. Опитвам се да блокирам ударите му, но когато отварям очи, погледът ми се спира на нещо навън.
Нещо точно зад прозореца на кухнята ни. Съсредоточавам се за част от секундата, достатъчно дълго, за да видя едно момиче, което стои на тротоара и гледа навътре. Поглеждам я, внезапно разярен, че тя вижда това. Че някой вижда това. После Ърл отново ме поразява.
Падаме на пода и аз знам, че всичко е свършило. Той ще постигне своето, както винаги го прави. Както винаги е правил.
През мъглата чувам как прозорецът на кухнята се счупва. Мигновено се връщам към съзнание и поглеждам към момичето, което стои на тротоара отвън.
Половината и лице е покрито с шал, а шапка скрива косата и.
Тя крещи нещо за това, че ще се обади на полицията, а Ърл се вдига. Възползвам се от възможността да избягам. Отивам към спалнята ни, но Ърл е по петите ми.
Ким ми крещи.
– Бягай! Излизай!
И аз бягам. Като страхливец, какъвто съм, тичам към вратата. Ърл се спъва и вече не диша в гърба ми, но аз не забавям ход. Тръгвам към коридора, покрай другите апартаменти и през задната врата, където се спъвам в
верижната ограда зад сградата. Използвам я, за да издърпам тежестта си…
Омотавам пръстите си във връзките, докато се движа по неравния, замръзнал терен.
и успявам да стигна до контейнера за боклук. Което е подходящо, предвид обстоятелствата.
Падам на четири крака и се опитвам да успокоя ускорения си пулс. Усещам сухи гърчове в стомаха ми в продължение на няколко дълги мига, но нищо не излиза. Вдишванията ми са накъсани и хриптящи, въздухът в дробовете ми се бори да премине през изгарящото ми гърло.
Чувам, че някой се приближава, но това не е той. Познавам звука на неговите стъпки. По килим. По дърво. По чакъл. Стъпките, които чувам, са по-леки, и има две групи от тях. Те спират близо до мен. Усещам загриженост и това е последното нещо, от което имам нужда. Състраданието им. Тяхното състрадание.
Поглеждам нагоре, но те са насочили светлината си към мен и не мога да видя отвъд нея. Аз се взирам в тях. Към нея. Тя е привлякла вниманието му. Сега тя трябва да се измъкне от Ърл. Ако си мисли, че той няма да я убие, защото е хубаво момиче, жестоко се лъже. Виждал съм го да убива човек заради много по-малко от счупен прозорец.
Момчето искаше мен. Едно разбито момче. Но не по същата причина по която ме искаше Ърл. Години по-късно разбрах, че той е искала да ме спаси от Ърл. Той обаче се е приближил твърде много. Задаваше твърде много въпроси. Изтръгна твърде много истини. И плати най-високата цена.
Но това момиче просто стои там. Сякаш камък през прозореца ни и заплахата от телефонно обаждане ще го спрат.
Вдигам ръка, за да блокирам светлината. Те си мислят, че това е, за да блокирам светлината, която те държат, затова я свалят. Това не е така. Тя е, за да блокира нейната светлина. Никога не съм я виждал с истинските си очи. Тя е ослепителна, блестяща и красива. Обръщам се и плюя кръвта, която беше напълнила устата ми през няколкото секунди, в които се проверявахме един друг, после поглеждам назад към двете си спасителки.
– Добре ли си? – Пита тя.
Ушите ми все още звънят, но няма как да сбъркам мекото галене на женски глас. На гласа на Дъч. Точно като в съня ми. Или в това, което мислех, че са сънищата ми.
Опитвам се да се изправя, но земята се движи под краката ми. Дъч скача напред за да ми помогне, но аз се отдръпвам. Бясен съм, че ме вижда в този вид. В най-уязвимото ми състояние.
– Трябва да те закараме в болница – казва тя.
Изплювам се отново и тръгвам по тесния коридор между
жилищната сграда и фирмата в съседство. Треперя и тя си мисли, че е защото ми е студено. Тя ме следва със сестра си Джема, която се държи за ръкава на якето на Дъч, сякаш е спасителен пояс. Тя също трепери. Отчасти от студа и отчасти от страх. Поне тя има разум, който Бог и е дал.
– Виж – казва Дъч. – Видяхме какво се случи. Трябва да те заведем в болница. Колата ни не е далеч.
– Махай се оттук – казвам накрая, опитвайки се да не допусна острият ръб на болката в гласа ми. С усилие се качвам на един сандък и се хващам за перваза на прозореца,
и се опитвам да видя вътре. Ким все още е там. Само защото той никога не я е наранявал преди, не означава, че няма да започне сега. Когато е толкова ядосан и толкова пиян и толкова изменчив, единствената грешна стъпка, която мога да направя, е да го подценя.
– Ще се върнеш там? – Пита ужасено Дъч. – Ти луд ли си?
– Чарли – прошепва и Джема. – Може би просто трябва да си тръгнем.
Естествено, Дъч я игнорира.
– Този човек се опита да те убие.
Хвърлям и най-добрата си гримаса през рамо, преди да се обърна към прозореца.
– Коя част от „да се махнеш оттук“ не разбираш?
Тя се колебае, не знае какво да прави. Решава. Това е грешното решение.
– Обаждам се на полицията.
Обръщам се. Скачам от щайгите. Приземявам се на сантиметри пред нея. С достатъчно сила, за да разбере, че съм там, слагам ръка на гърлото ѝ и я притискам назад към тухлената сграда.
Дълго време само се взирам. Хиляди мисли ме връхлитат наведнъж. Най-малката от които е фактът, че тя е истинска. Плът и кръв. Дъч. Нейната светлина се впива в мен. Започва да ме лекува мигновено. Започвам да се успокоявам. Забавям
дишането. Прочиствам главата си.
Не знам какво да мисля, освен че тя е по-красива, отколкото някога съм мечтал. Тя е истинска. И ме е видяла. Истинският мен. Аз вече нямам дрехи, под които да се крия. Нямам наметало. Тя е видяла как живея.
Не мисля, че осъзнава, че това съм аз. Знае ли, че съм истински? Може би мисли като мен. Може би мисли, че съм сън. Плод на нейното въображение. Нещо, което и помага да се справи с реалността на своето съществуване.
А може би си мисли, че съм страшилището изпод леглото и.
Не. Тя е по-силна от това. По-силна е от мен. Тя се изправя пред реалността с двата си вдигнати юмрука, докато аз се крия в килера. Тя е много повече от това което аз
някога ще бъда.
Не искам тя да ме вижда така. Покрит с кръв и хлипащ
като малка кучка. Трябва да се отърва от нея и да се уверя, че Ким е добре. Ще се върна вътре, ако се наложи. Ще му счупя врата, ако трябва, и имам чувството, че
част от него знае това. Може би затова той не смее да докосне Ким.
Така или иначе, първото нещо, което трябва да направя, е да се отърва от ангела, който стои пред мен.
– Това би било много лоша идея – казвам накрая.
– Чичо ми е полицай, а баща ми е бивш полицай. Мога да ти помогна.
Подигравам се. Добавям малка насмешка за допълнителна текстура. После правя всичко възможно да я сплаша. За да и дам да разбере колко нежелано е предложението и.
– В момента, в който имам нужда от помощта на едно хленчещо хлапе от Височините, ще ти кажа.
Това я стъписва, но не за дълго. Тя изправя челюстта си. Виждал съм я да го прави стотици пъти и ми се иска да изстена на глас.
– Ако се върнеш там, ще се обадя на полицията. Имам предвид това.
Кимам, напълно разочарован.
– Ще нанесеш повече вреда, отколкото полза.
Тя поклаща глава.
– Съмнявам се.
– Ти не знаеш нищо за мен. Нито за него.
– Той баща ти ли е?
Това не ни води до никъде. Има един сигурен начин да се отървеш от едно момиче, обаче, не ми се иска да го правя, особено в светлината на ада, от който току-що излязох. Адът от който тя току-що ме спаси. Но се решавам и правя своя ход. Вдигам ръка към тънкото и гърло, свеждам глава и я поглеждам както пантерата секунди преди да нападне газела.
Тя се сковава, а аз съм я хванал в примката си, затова се втурвам напред. Натискам цялото си тяло срещу нейното. Навеждам се и шепна в ухото и.
– Как е името ти?
– Чарли – казва тя, а страхът най-накрая се е засилил.
Свалям шала, за да я виждам по-добре. За да мога да разгледам всеки сантиметър от лицето и. На изваяната и уста.
Тя се опитва да добави „Дейвидсън“ накрая, но аз я стискам и името излиза като една сричка. Удивително, но звучи като името, което и дадох, и трябва да се запитам дали това е съвпадение.
– Дъч? – Питам, като смъквам вежди.
Тя се взира известно време, а очите и са лъскави от мразовития декемврийски въздух около нас. По тялото и преминава трепет.
– Не. Дейвидсън – прошепва тя.
Пръстите ми се спускат надолу и умишлено се докосват до гърдите и. Тя помръдва, но аз усещам как най-малкото желание се излъчва в дъга около нея.
Това не може да се случи.
Повече от малко съжалявам за това, което ще направя, но се навеждам отново към нея.
– Била ли си някога изнасилвана, Дъч? – Никога не бих
да я изнасилил. Никога не бих направил нещо, което да я нарани. За щастие тя не знае това.
Тя вдишва студен въздух през зъбите си. Свива ръцете си в юмруци.
Поглежда към сестра си, която е ужасена. После прошепва задъхано:
– Не.
Чувствам как в нея бушува море от емоции. Върти се и
драпат и се борят за надмощие. Но има няколко емоции, които ще преодолеят естествения инстинкт за оцеляване.
Стягам ръката си около гърлото и. Вкарвам коляно между нейните. Разширявам краката и, за да получа достъп до най-интимната и част. След това слагам ръка на разкрача и. Погалвам я през дънките. Докосвам я, сякаш имам право.
Тя сграбчва китката ми с две ръце.
– Моля те, спри.
Аз го правя, но продължавам да държа ръката си в слабините и.
Тя притиска дланта си към гърдите ми и меко натиска. – Моля те.
– Ще си тръгнеш ли?
– Ще си тръгна.
Изчаквам още миг – изучавам я, запомням всяка извивка.
преди да вдигна ръцете си и да ги поставя на стената зад нея.
– Върви – казвам, гласът ми е по-скоро лай, това е твоят последен шанс.
Този път тя не се поколебава. Провира се под ръката ми и спринтира покрай сестра си, като я хваща по пътя. Те бързат да се отдалечат като уплашени котки, а част от мен иска да я извика обратно. Да падна пред нея в краката и. Да довърша това, което съм започнал. Тогава осъзнавам, че може би приличам повече на Ърл Уокър, отколкото някога съм си представял.

Назад към част 13                                                            Напред към част 15

13

Годините минават и ние съществуваме. Убеждавам Ърл, че Ким трябва да отиде в училище. Давам обещания, ако той я пусне да отиде. Още повече, ако той ме пусне и мен да уча.
И така, няколко седмици по-късно съм в гимназията. Никога не съм бил в никакъв вид училище. Това е като да съм в чужда държава, където знам езика, но не познавам обичаите. Ким се страхува, когато я придружавам до основното училище и я оставям. Казвам и, че е в същия клас като Дъч. Казвам и, че ще и хареса. Казвам и, че ще бъда там, за да я взема в момента, в който излезе.
Тя кимва, напълно неубедена. Ким също никога не е ходила на училище, но когато пристигаме, към нас се втурва група момичета. Едно от тях я взема и я повеждат към детската площадка, преди тя да успее да промени решението си.
Благодарен съм и се отправям към собственото си учебно заведение: Юка Хай.
Децата ме зяпат, когато влизам в кампуса, затова си слагам качулката. Само, че в училище не ми е позволено да нося качулката, така че си навличам неприятности на всеки няколко метра. Спускам я обратно, минавам известно разстояние и отново я вдигам. Това не спира зяпането, но ми помага да се справя с него. Сякаш съм в гардероба си. На тъмно място. В безопасност. Забравен.
Регистрират ме и ми връчват графика на занятията, така че малко по-късно, стоя в стая, пълна с деца, които ме гледат. Отново. Това са физически наука. Учителят поглежда разписанието ми, после ме представя. На целия клас. Потресен съм, че наистина го прави. Усещам как лицето ми се затопля докато прехвърлям тежестта си.
За щастие никой не казва нищо. Учителят посочва едно място. То е заобиколено от изпълнените с надежда погледи на момичетата от втори курс.
– Свали качулката от главата – казва той, гласът му е по-строг от този на повечето от останалите.
Сядам и отмятам качулката си назад. Настъпва координирано освобождаване на въздух около мен. Емоцията, която се вихри в стаята, ме притиска в гърдите.
Не съм сигурен, че мога да го направя. Това. Нищо от това. Белите ми дробове не работят както трябва, и всички ме гледат. Погледите се забиват в гърба ми и по кожата ми.
Някои са толкова пълни с копнеж, че почти ги съжалявам. Някои са пълни с омраза. Аз правя това. Вдъхвам омраза без причина. Смятам, че това е част от моята същност.
Още един подарък от ада. Омразата я разбирам. Копнежът – не толкова.
Учителят, някакъв господин Стоун, ми подава книга. Посочва номера на страницата на дъската. Но аз вече съм я прочел от корица до корица. Той пита много въпроси за главата, която класът трябваше да прочете вечерта.
преди това. Аз знам всички отговори, но тъй като съм нов, ми е спестено ужасното горещо място. Това вероятно няма да продължи дълго.
Всичките ми уроци протичат по един и същи начин, а до обяд все още не съм се ориентирал. Чудя се дали някога ще успея. Светът ми винаги е бил толкова малък. Толкова концентриран. Това е нещо като негова разводнена версия.
Проправям си път навън, докато другите бързат към столовата или паркинга. Навън няма много пейки и повечето са заети, така, че се насочвам към тих ъгъл с парче трева, която все още е зелена въпреки студа. Докато седя на тревата, наблизо се чува глас.
– Какво става, каброн?
Поглеждам нагоре. Закривам слънцето с ръка, за да видя едно дете, което стои там. Отнема ми минута, но го разпознавам от парка.
Онзи с коженото яке от онзи ден преди пет години. Амадор.
Чудя се дали и той ме разпознава, или просто е много дружелюбен. Давам му поздрав с кимване на глава, така че той сяда до мен. Разгъва тръбичка от станиол. Разкрива
бурито. Ароматът кара устата ми да се напълни.
Той ми предлага половината. Поклащам глава. Нямам пари за обяд, но и без това не съм гладен. Поне така си казвам. Той откъсва половината все пак и я протяга. Свалям поглед и я вземам.
Амадор е като всяко друго дете там и все пак е толкова различен от тях, колкото и Дъч е различна от мен. В него има едно спокойствие. Спокойствие под развълнувана вода. Да си около него е успокояващо.
Ядем в пълно мълчание; после той изважда графика ми от джоба на суичъра ми и го отваря. Кимва с глава. Подава ми го обратно.
– Имаме два класа заедно.
Кимвам в отговор.
– Готино.
Лежим на тревата и гледаме как облаците се носят покрай нас до края на часа.
Той е много популярен. Всеки, който минава покрай него, го поздравява. Той маха с ръка. Разклаща ръце. Удря юмруци. Каквото изисква ситуацията.
Камбаната звъни. Ставаме и се почистваме, преди да се отправим към нашите следващи класове.
Той не ме представя на никого, докато влизаме в сградата и
по коридорите, въпреки че всички са любопитни. Те ме поглеждат, после го поглеждат. Предимно момичетата. Той ги игнорира. Сменя темата. Обижда по някакъв хумористичен начин.
След обяд има само два класа, защото имаме обяд в група Б
период. Късният. Ние сме по история и аз искам да кажа на учителя, че той произнася погрешно крал Християн Х, но не го правя. Отново ми беше спестено да говоря в клас, защото съм нов. Решавам да се насладя на това.
Когато бие последният звънец, събирам нещата си и излизам от кабинета. Виждам Амадор да излиза от своя клас.
– Здравей – извиква той към мен.
Обръщам се назад.
– Помниш ли името ми?
Усмихвам се за пръв път през целия ден.
– Амадор.
Той се смее.
– Амадор Санчес, г-н Рейес Александър Фароу. Как е сестра ти?
– Добре е. Ще се видим след малко?
– Не и ако аз първи я видя – закача се той.
Гледам го как си тръгва, изумен. Никога не съм имал приятел. Не и истински. Аз проверявам часовника си и разбирам, че съм закъснял.
Когато взимам Ким, тя е маса от треперещи нерви. Тя е уплашена, но училището е това, от което се нуждае. Тя има нужда да общува. Да намери приятели. Да бъде дете.
Тя не иска да се върне на следващия ден. Не може да отсъстваме. Училищният съветник чака да се прехвърлят училищните ни документи. Мисля, че мога да я задържа за няколко седмици. Нещата се губят в пощата през цялото време, така чувам.
Междувременно тя ще ме изпита. Никога не съм се подлагал на тест. Не и истински нито един. Но се научих да ги обичам. Освен когато мистър Стоун, моят учител по природни науки, решава да ми даде тест, за да провери къде съм в учебната програма. Аз се справям. Постигам успех на всеки тест. Сигурно затова ги обичам толкова много. Но той ме обвинява в измама. Води ме в кабинета на директора. Казва, че няма как да съм се справя с този тест; някои от понятията се въвеждат едва след завършване на колеж. Иска да ме изключат.
Чувам ги да си говорят през стената. Директорът му казва,
че съветникът също ме е тествал и резултатите ми са извън класацията. Аз седя самодоволно, без да осъзнавам какво може да означава това за мен.
Научавам това два месеца по-късно, когато мъже от правителството се появяват за да направят своите тестове. Аз симулирам грип. Не е трудно. Температурата ми естествено е малко по-висока през повечето време. Спринтирам по целия път до училището на Ким, проверявам я и бързам да се прибера.
И така, престоят ми в гимназията трае само три месеца, но убеждавам Ким, че може да продължи. След това отново се местим и за мен и Ким е твърде далеч, за да
да ходим пеша. Тя се страхува до смърт от автобусите. Искам да я попитам защо, но си мисля, че тя сама ще ми каже, когато е готова.
Недалеч от новия ни апартамент има средно училище. Вземам я и я водя до там всеки ден. В началото е същото: тя
се страхува. Не иска да ходи. Не иска да започва всичко отначало. Но след известно време тя започва да се чувства добре и очаква с нетърпение училището. То се превръща в бягство за нея. Нещо от което тя отчаяно се нуждае.
Амадор и аз поддържаме връзка. Той пропуска училище и ме посещава два пъти седмично. Отиваме в скейт парка или в мола, или събираме пари за обяд. Когато той не е наоколо, аз си намирам тихо място и влизам в света на Дъч. Един
ден тя седи сама навън и чете. Мек вятър подмята
кичури от косата и в очите. Те се забиват в гланца и за устни. Това, което е останало от него. Тя продължава да дърпа долната си устна между зъбите.
Прибира косата си зад ухото, за да я разпилее отново вятъра след около пет секунди, но тя е толкова погълната от книгата си, че почти не забелязва.
Първоначално съм хипнотизиран от нея. От косата и, от пръстите ѝ и от факта, че чете, без да движи устните си. Тя е облечена с карирана блуза, панталон и обувки „Мери Джан“. Класическо католическо облекло. Оставам извън полезрението и, но се приближавам достатъчно, за да видя какво чете. Каквото и да е, тя е възбудена. Коремът и се стяга. Залива се с топлина, която съперничи на адския огън. Гърдите и се стягат от копнеж. И за мен е трудно да се концентрирам върху нещо друго, освен върху факта, че
коленете и са разтворени, а дишането и е бързо и кратко.
Най-накрая различавам заглавието – „Сладка, дива любов“ – и си записвам да се сдобия с тази книга.
Ако можех, щях да се материализирам там още сега и да се погрижа за нуждите и.
Да я накарам да се гърчи. Да я накарам да избухне. Тъй като тя се страхува от мен, решавам да не го правя и да я оставя сама да се оправя.
Трябва да се погрижа за собствените си нужди, когато се върна, преди да взема Ким от училище.
Това е златно време за нас. Ърл не ме притеснява толкова често. Той преминава през абстиненция и аз мога да го преживея, като се въздържам заради Ким. От време на време тъмната му страна надига грозната си глава и аз получавам повече, отколкото съм се надявал. Той е доста по-жесток сега. Пиенето и наркотиците бавно изяждат и малкото му мозъчни клетки и настроенията му се променят на мига. Има няколко дни, в които изглеждам толкова зле, че дори не мога да заведа Ким на училище или да се срещна с Амадор. Но не много.
Един ден след училище Ким се разтреперва. Амадор е с нас, но не забелязва състоянието, в което се намира тя. Той я прегръща и тръгва за да хване автобуса обратно до военната зона. Когато той си тръгва, питам Ким какво се е случило.
– Трябваше да отида в офиса днес.
Веднага се притеснявам. Синьото под очите и е по-тъмно. Бялото на кожата и е по-бледо. Слагам ръце на раменете ѝ и я принуждавам да се обърне с лице към мен.
– Какво стана?
– Нищо. Просто ме извикаха в офиса.
– Защо?
Тя повдига рамо.
– Това е заради съветничката. Беше мила, но зададе много въпроси.
Страхът пропълзява по гръбнака ми. Чувствам се като когато ледът е толкова студен, че изгаря.
– Какво точно искаше да знае?
– Тя…- Сълзи се стичат между миглите и. – Тя ме попита дали се чувствам в безопасност у дома. Дали получавам достатъчно храна. Такива неща.
Отвръщам се от нея и проклинам под носа си.
– Казах и, че съм добре. Че всичко е наред.
Ако я отведат, няма да мога да я защитя повече. Някои
приемни семейства и домове за деца не са по-добри от това, което вече имаме.
С Ърл поне мога да я държа под око. А той не я докосва. Неговият мерак не е в тази посока.
Преди да се появя аз, той се интересуваше само от момчета. Преминаваше през момче на всеки две години, а после го продаваше на някой от приятелите си. Но той държеше
мен. Никога не се умори от мен, дори когато станах по-възрастен от обичайното му желание. Дори когато остарях много. Така че знам, че докато сме с Ърл, тя ще е в безопасност от този тип внимание. Ако властите заподозрат нещо, те биха могли да проведат разследване. Те
могат да я отнемат от Ърл. От мен. Могат да я поставят в много по-лошо положение.
Хващам я за ръка и бързаме да се отдалечим от училището. Не мога да не погледна през рамо.
– Това не е всичко – казва тя, докато я влача след себе си. Тя е задъхана, и аз забавям малко ход.
– Какво имаш предвид?
– Тя попита и за теб. А после дойде директорът и те
попитаха… Попитаха дали си в безопасност.
Спирам и я поглеждам.
– Аз?
Тя кимва.
– Какво ебаваш ли се? -Тя навежда глава. – Ким. Какво? Ти каза ли нещо?
– Не! – Тя бърза да ме увери, а аз знам, че е по-добре дори да не питам. – Аз кълна се. Те просто… мисля, че един учител те е видял миналата седмица.
Захапвам. Тя е пропуснала три дни от училище заради побоя миналата седмица. Ърл беше уволнен от работата си на половин работен ден като чистач в склад и той си го изкара
на мен. Изчаках три дни, преди да заведа Ким на училище. Тя отказа да отиде и не можех да рискувам да ме видят толкова пребит, колкото бях. Мислех, че съм изчакал достатъчно дълго. Мислех, че синините са избледнели достатъчно. Очевидно не.
Прибираме се набързо. Така или иначе знаехме какво предстои. Ърл изгуби парчето си…гадна работа. Не можеше да си плаща наема. Той или щеше да ограби някого, или да убие някого, или да се измъкнем посред нощ.
Два дни по-късно направихме точно това. Измъкваме се посред нощ.
Понякога на наемодателя му трябват дни, за да разбере, че сме изчезнали. Напускане в малките часове ни печели време.
Ърл пробива дупка в стената и зазидва всички снимки. Мога да дишам отново, когато го направи. Те са лоши. Най-лошите, които сме имали от известно време насам. Той ще ме убие някой ден. Просто трябва да се задържа достатъчно дълго, за да направя така, че Ким да е на безопасно място. Ако е достатъчно голяма, може да подаде молба за еманципация. Но тя трябва да е навършила шестнадесет години в Ню Мексико.
Нямам възможност да кажа на Амадор, че сме заминали, но имам домашния му телефон номер. Използвам телефона в хотела, в който сме отседнали за през нощта, и оставям съобщение. Казвам му, че научният ни проект е преместен. Той знае какво означава това: Ще се свържа с него, когато мога. Той знае, че не трябва да пита защо. Той е готин в това отношение.
По времето, когато Ким е първокурсничка в гимназията, тя вече е израснала в красива млада жена. Обича изкуството, френския език и историята. Дъч също е в първи курс. Обича момчета с рисунки по тялото, французи и горещи момчета от учебниците по история. Така че те имат много общи неща.
Имам работа в цеха за пласмаса с Амадор и вземам няколко нощни курсове отстрани. Но все още ходя с Ким до училище всеки ден. Е, повечето дни. От време на време има лоши дни, но те намаляват почти до вече не съществуващи. Ърл губи хватката си върху мен и го знае.
За съжаление, Ким е разбрала, че тя е причината да остана. Вината я изяжда. Особено в дни като днешния.
Аз отсъствам от работа, а Ким – от училище. Казвам и да си ходи, но тя отказва. Тя носи мокри кърпи и трябва да ми помогне да вляза във ваната. Аз съм смутен. Казвам и, че съм добре. Не е по-лошо от обикновено. Тя се преструва, че
вярва, после се опитва да задържи риданията в себе си, но от време на време дъхът и секва и между миглите и се изплъзва сълза. Пръстите и се разтреперват, когато
плъзга кърпата по гърба ми. Опитвам се да не се размърдам. Свиването само я кара да се чувства още по-зле.
Когато приключва, тя намазва следите от въжето. Не и позволявам да разбере, че китката ми е счупена. Тя така или иначе ще зарасне за няколко дни. Тя слага лейкопласт
тиксо на най-тежките разкъсвания. Изглежда, че това помага най-много, а клепачите ми изведнъж се изпълват с олово.
Опитвам се да не се подхлъзна. Опитвам се да остана там заради Ким – но после все пак се изплъзвам и търся светлината. Търся Дъч. Тя е на училище и се чудя дали ще я видя сега в училище като на Ким.
Двете им училища са едновременно различни и еднакви. Стените в училището на Дъч изглеждат по-светли. Децата са облечени по-добре. Никога не съм си я представял като богата, но никога не и се е налагало да носи мръсни дрехи. Радвам се. Не бих искал това за нея. Бих я направил богата, ако можех, но по някаква причина не мога да контролирам това съновидение.
Намирам я в тоалетната на училището и. Тя слага гланц на устните си, прокарва тубичката в подпухналите краища, а после го изглажда със среден пръст. Облечена е с блуза с копчета, къса пола и ботуши. Тя е секси като дявол и се чудя кога започнах да мисля за нея като за секси. Струва ми се, някак неправилно.
Осъзнавам, че ме е видяла. Тя спира да се грижи за себеси и ме поглежда в огледалото. Аз, разбира се, съм покрит с робата си. Качулката ми е вдигната, така че тя
не може да види лицето ми, но въпреки това се взира.
Звънецът бие и другите момичета си тръгват, но тя остава залепена за мястото.
Все още не знае коя е тя. Каква е. Знае само, че помага
на починалите. Помага им с техните проблеми. После им помага да преминат от другата страна. Тя няма представа, че е жътварка. Предназначена е да прави своята работа в продължение на стотици години след нейната смърт. Това е, което те правят. Жътварите.
Решавам да я просветля.
Поставям краката си на земята, оставям наметалото си да се сгуши около мен и вървя към нея. Тя е замръзнала. Не знае какво да мисли за мен. Това момиче което не се страхува от нищо, е изплашена до смърт от страхливец, който се крие зад пласт дим.
Навеждам се към нея. Тя мирише на ягоди и кафе и на лек
парфюм, който едва се разнася във въздуха. Тя е напълно неподвижна.
Гледа. Чака.
Устните ми докосват нежния край на ухото ѝ и аз прошепвам: – Ти си мрачен жътвар. Ще живееш вечно. Ще пренасяш душите до другата страна за стотици години. И си великолепна.
Тя не признава нищо от казаното от мен. Просто се взира.
Осъзнавам, че някой друг е влязъл в тоалетната. Жена. Тя
говори на Дъч. Щрака с пръсти, за да привлече вниманието и. Заплашва я с розово, каквото и да е това.
Започвам да вадя меча си, но Дъч се измъква от мен. Тя поклаща глава.
Моли.
– Мис Дейвидсън – казва жената. Тя се изправя пред нея и Дъч бавно се обръща от мен към нея. Но погледът и е вперен в мен.
Притеснява се, че ще прекъсна гръбнака на жената. Би трябвало да е така. Тя е кучка.
Добре. Прибирам меча си. Тя не е забавна.
– Отиди веднага в офиса – казва жената.
Дъч кимва и ме поглежда през рамо, докато жената я води
навън.
Все още не съм сигурен защо тя толкова се страхува от мен. Това е моята мечта. Но в нея, тя винаги е в беда. Сякаш е създадена по този начин. Ако не беше тя може би бих се самоубил отдавна, опитвайки се да помогне на починалите, тя страни от повечето си съученици.
Въпреки че срещата ни е кратка, светлината и отново върши своята работа. Тя ме изцелява. Поне така ми се струва. Защо иначе щях да оздравея толкова бързо? Дори ако
не е така, то ме държи здрав. Тя ми пречи да разкъсам света на парчета.

Назад към част 12                                                         Напред към част 14

 

12

Отиваме до края на парка и чакаме. Все пак съм там по някаква причина, и тази причина се разхожда из парка, докато си говорим. Джилиан, медицинската сестра
която разроши косата ми в болницата, върви към нас. Ако тя не беше толкова мила с мен, никога нямаше да се опитам да я намеря отново. Но тя беше и сега не мога да я оставя да си отиде. Просто не мога.
Тя говори по мобилен телефон, смее се, напълно неосъзнавайки, че е на път да бъде намушкана с нож в собствената си къща.
Ние я следваме, като се държим настрана, за да не ни забележи. Тя е хубава, точно както си я спомням, с тъмно руса коса и широка усмивка. Когато стигаме до къщата и, аз скривам Ким зад група храсти, заставам пред задната врата и чакам. Това е моментът, който видях в болницата. Санитарят е влюбен в нея, но тя иска да бъдат само приятели. Той не го приема добре.
От друга страна, нещата биха могли да се променят. Надявам се, че всъщност е така.
Не съм сигурен дали съдбата е определена на камък, но смятам, че може да се случат много неща, които да насочат Доналд по различен път. Това беше преди години. Може би е намерил някого. Или се е научил да приема отхвърлянето
малко по-добре. Или е умрял при странен инцидент с дефибрилатор. Със сигурност някой трябва да ги почисти.
За съжаление, случаят не е такъв. Усещам го. Той вече е вътре.
Опитвам да отворя вратата. Тя е заключена, естествено. Бутам я с рамо.
Обикновено разбиването на вратата не би било проблем, но тъй като наскоро се случи да ме пребият, вратата се оказа по-голям проблем отколкото очаквах. До момента, в който натискам достатъчно силно, за да счупя рамката на вратата,
Доналд я е пробол с нож.
Те са в кухнята и. Тя крещи, докато той отново вдига ножа.
Моли го да спре. Влизам зад него. Тя пада назад срещу
хладилника, а той тъкмо се канеше да забие ножа в сърцето и, когато аз казвам:
– Така или иначе ще отидеш в ада. Защо да отлагаш неизбежното?
Той спира и завърта глава, което помага на инерцията, когато аз счупвам врата му.
Джилиан е ужасена. Тя се задъхва и хвърля окървавените си ръце върху устата си. След това, когато Доналд се свлича на пода, аз удрям главата му в плота.
– Той се криеше в къщата ти, когато се прибра – казвам и, като оставям тялото му да се свлече докрай на земята. – Той те нападна. – Издърпвам краката му малко навън, така че да изглежда, че е паднал. – Ти отвърна на удара. – Има
чаша вода на плота. – Бутна го. – Хвърлям съдържанието върху пода. – Той се подхлъзна. Падна върху плота. Счупи си врата.
Тя не потвърждава нищо от думите ми. Самата тя се свлича на пода и се взира с ужас, напълно заслепена от случилото се.
Отивам при нея. Хващам я за раменете. Разтърсвам я, докато не се съсредоточи върху мен.
– Какво стана?
Клепачите и потрепват.
– Какво?
Разтърсвам я отново.
– Какво се случи тук?
– Аз… Той беше в къщата.
– Чакаше те.
– Чакаше ме. Той ме нападна. Прободе ме с нож. – Тя се задъхва, когато осъзна, че наистина е била прободена. Започва да се хипервентилира. Повдигам я от пода и я слагам на един стол.
– Какво следва?
– Аз… аз го бутнах и той се спъна назад. Той падна. Удари си главата в плота.
– Трябва да забавиш дишането си. – Сложих ръка на гърба и. – Ти ще изгубиш съзнание и трябва да се обадиш на бърза помощ.
Тя кимва, изплашена до смърт, и постепенно започва да ме разпознава.
Виждам го в изражението и.
Променям своето. Втвърдявам го. Поклащам глава. Тя отново кимва, разбирайки.
Навеждам се над нея и я целувам по бузата. Тя иска да ме прегърне, но не го прави.
Мисля, че не иска да имам кръв по дрехите си. Аз нося
суичър, така че тя не знае, че дрехите ми вече са окървавени.
– Обади се на полицията – казвам аз.
Тя поставя ръка върху бузата ми.
– Той щеше да ме убие.
– Обади се на полицията – казвам отново. След това излизам.
Чувам прошепната благодарност, докато бързам да изляза през вратата.
Вече не мога да видя какво се случва с нея. Бъдещето и вече е нейно. Доналд е бил обречен на ада в момента, в който е взел решението да отнеме живота и, така, че въпреки, че не успя да я убие, той все пак ще падне. Аз не се задържам наоколо достатъчно дълго, за да може подът да се отвори и да го погълне. Виждал съм само един човек да отиде в ада. Нямам желание да го видя отново.
С Ким се връщаме в апартамента и аз се чудя защо го направих.
Защо изложих врата си за Джилиан. Тя трябваше да умре. Чудя се дали съм завъртял ключ в някакъв космически ред във вселената. Чудя се дали този един прост акт ще доведе до унищожаването на нашия свят след сто години. От друга страна, също толкова лесно може да съм го спасил. Невъзможно е не може да се знае какво ще причини една малка промяна. Какъв ефект ще има пеперудата. Може би цунамито ще се случи, независимо дали пеперудата размахва крила или не.
Връщаме се преди Ърл да го направи и Ким отново измива кръвта от мен.
Дава ми чиста риза. Приготвя ми спагети. Тя иска да попита какво стана, но не го прави. Което е добре. Все още се примирявам с факта, че току-що съм убил човек. Ако мога да го направя веднъж, защо да не мога да го направя отново?
Не, не мога. Не мога да рискувам да вляза в затвора и да оставя Ким сама. Тя ще бъде настанявана от едно приемно семейство в друго приемно семейство. Поне в нашата ситуация, аз знам, че мога да се грижа за нея. Мога да бъда тук за нея.

Назад към част 11                                                                Напред към част 13

 

 

11

Тринадесетият ми рожден ден прекарваме в килера с Ким, като почистваме кръвта от мен. Ърл си тръгва, след като приключва. Отива да се види със своята приятелка, Сара. Не защото му липсва или защото иска да си вземе парче задник. Той го има от мен. Трябват му пари за бира, а тя е последният му банкомат.
Сара е зъболекарка. Тя ме харесва. Много. И то не по здравословен начин, възпитателен начин. Привличането и беше мигновено още първия път, когато Ърл я доведе
у дома, но тя го крие добре. И наистина харесва Ким. По здравословен начин, възпитателен начин. Затова я търпя. Тя ни готви и купува на Ким балончета за вана. Казва, че е и за двама ни, но аз вече съм твърде стар за бани с пяна.
В защита на Сара, не изглеждам на тринайсет. Или поне аз не мисля, че изглеждам.
По-възрастните момичета са привлечени от мен. По-младите момичета са привлечени от мен. Жени са привлечени от мен. За щастие повечето жени не действат според импулсите си.
Тези, които го правят, обикновено са развалини.
Но жените ме искат по различен начин от момичетата. Колкото по-възрастни стават, толкова по-наясно са с това какво искат. Момичетата, младите момичета, искат да се целуват. Да ме целуват. Да ме докосват. Искат да прокарат ръце по моите ръце, гръб и стомах. Жените искат същото, но и повече. Много повече. Много момчета също искат да се целуваме, но аз не искам. Не съм по момчетата. И когато мъжете ме искат, много ясно показвам, че не съм отворен за бизнес. Получавам достатъчно от тези глупости вкъщи. Общо взето, уморявам се от желанието им. От тежестта му. Всеки иска нещо от мен и това е изтощително. И така, аз
обикновено се крия под качулка. Като днес. Понякога се получава. Понякога не работи.
След като Ърл си тръгва, Ким ми помага да се изправя. Вземам дълъг душ, въпреки че горещата вода трае само около три минути. След това се измъкваме от апартамента през празното пространство под къщата. Трябва да стигна до
парка. Чаках този ден със седмици и няма да позволя на
странните апетити на Ърл да ми го развалят.
Докато стигнем до парка, се чувствам малко по-добре. Денят е топъл за сезона, така че свалям суичъра си и три момичета веднага забелязват това.
Те започват да флиртуват с мен. Това отвлича вниманието ми от Ърл, така че аз отвръщам на флирта. Само един поглед тук. Половин усмивка там.
Ким потъва на заден план, търси люлките, когато момичетата
набират смелост да се приближат. Те са в гимназията. Казват, че са свободни докато размахват косите си. Говорят, смеят се и играят обичайните игри.
Едната прилича на Дъч. Може би това е истинската причина
да ги забавлявам. Тя е като нейна по-възрастна версия, тъй като Дъч е само на десет години. Това момиче не е чак толкова красиво, но има същия цвят на косата, тъмно
кафяв. И очите и са с подобна форма, бадемови и котешки, макар че нейните са синьо-сиви, а на Дъч – златни. Но това е нормално. Аз не мисля за Дъч по този начин. Или поне не мисля, че мисля така. Чувствам се привлечен от това момиче, заради приликата. Не съм сигурен какво ме прави това.
Те ме питат дали ще им помогна в един облог. Искат да знаят коя е най-добра в целуването.
Това е лъжа. Те никога не са се обзалагали. Но аз нямам нищо против. Те са хубави, особено тъмната. А целуването може да бъде забавно при правилните обстоятелства.
Тъй като така или иначе убивам време, отиваме до една група дървета точно след люлките. Ким ме гледа притеснено. Избягвам изпитателния и поглед. Тя прехапва устните си
и оставя люлката да се поклаща напред-назад, докато ние изчезваме зад нея, до близките дървета.
Боли ме и се опитвам да не се превивам, когато се изкачваме по склона, където
пускам суичъра си на земята. Слагам ръце в джобовете на дънките си. Облягам се на едно дърво и чакам те да направят първата крачка. Защото те винаги правят първата крачка.
Първият участник се приближава. Красива блондинка с дебела очна линия и прозрачен гланц за устни.
– Готов ли си? – Пита тя. Сърцето и бие бързо. Удря се в ушите ми.
Кимвам.
По лицето и се разстила срамежлива усмивка и тя се навежда. Притиска устата си към моята. После тялото си. Не пропускам факта, че бедрата и се трият в моя разкрач по време на целувката. Целувка, която тя задълбочава, като плъзга езика си в устата ми. Вкусът и е на праскови. Оставям ръцете си в джобовете. Това е
тяхната игра. От тях зависи колко далеч искат да стигнат.
И тогава това се случва. Случва се всеки път. Падането.
Когато някой ме целува или опипва, или, по дяволите, дори се спуска върху мен, когато губи всякакво чувство за реалност, изпада в състояние на абсолютно блаженство. Изгубват себе си в акта. Отказват се от всички задръжки.
Мислех, че това е еднакво за всички, но не е така. Ърл не прави това когато целува Сара. Само с мен. Не че се целуваме. Майната му на това.
Гледал съм и други. Те се възбуждат, но никога не падат
напълно и се чудя дали това не е злата част от мен, която го прави с тях.
Така или иначе, това момиче е паднало. Дишането и се ускорява и тя се вкопчва в мен, иска още. Свивам се, когато ноктите и загребват по корема ми, но не я спирам. Тя прекъсва целувката само защото една от приятелките и я бута за да привлече вниманието и.
Тогава момичето започва да се кикоти.
– Това е състезание. Всички имаме право на ред.
Състезателката се отдръпва от мен, но не иска да ме остави. Нейните меки очи се вглеждат в моите. Пияна е. Плуваща от желание. Все още не е на 100 процента
готова да се откаже. Устните и са розови и набъбнали от възбудата. Приятелката и я избутва и тя се спъва встрани.
Следващата е другата блондинка. Тя е по-смела. По-уверена. Тя ме целува силно. Притиска ме по-силно. Кората драска гърба ми, но ноктите са по-лоши. Отначало се преструва. Играе най-доброто си шоу.
Опитва се да впечатли. Но скоро и тя прави нещо като падане. Тя вдишва бавно, наслаждавайки се на вкуса ми. Запленена, мускулите и се отпускат и главата и започва да се върти. Тя впива пръсти в косата ми и ме целува по-дълбоко и усещам как в корема и между краката и се появява топлина.
Зъбите ни се сблъскват няколко пъти, но тя не спира. Другата и ръка стиска дупето ми и ме придърпва към себе си. Движението е ритмично, докато тя
се притиска към мен. От устните и се изтръгва тих стон и аз започвам да се отпускам от цялото това нещо, когато първото момиче практически я издърпва от мен.
Хладен въздух се влива между нас. Изтръгва ме от момента.
Тя се обръща към приятелката си с оголени зъби и протегнати нокти. Приятелката и се захилва и посочва тъмната.
– Сега е ред на Селесте.
Тя се успокоява и поклаща глава, сякаш се опомня.
Селесте се приближава до мен, стъпките и са плахи. Тя прехапва устните си, после казва:
– Не знам дали мога да победя това.
Подавам и най-доброто си напълно безизразно изражение.
– Обзалагам се, че можеш. – Тя се разсмива тихо. След това отново се фокусира върху мен. – На колко си години?
– Седемнайсет.
Повдигам вежди.
– Почти. След две седмици ще стана на седемнайсет. А ти? –
Част от мен не иска да и каже. Тя ще се ужаси. Но част от мен иска да знае какво ще направи, когато научи истината. – На колко години мислиш, че съм?
Тя повдига рамо.
– Отначало мислех, че може би на осемнайсет, но сега
мисля, че е поне деветнайсет. Може би дори двадесет?
– Защо?
– Изглеждаш много… опитен.
Кимвам.
– Близо си. Днес е моят рожден ден. Аз съм на тринадесет години.
Да. Ужас. Тя се отдръпва, а лицето и е зашеметено. На
другите момичета също са.
– Подиграваш ли се с нас? – Пита една от блондинките.
– Иска ми се.
Наистина съжалявах, че съм само на толкова. Щях да си тръгна преди години. Щях да намеря начин да взема Ким и да си тръгна. Но Ърл се е погрижил да не мога да го направя. Ако си тръгна, той ще я убие. Ако я взема със себе си, ще каже, че съм я отвлякъл, и ще се увери, че лицата ни ще бъдат разлепени по цялата планета. Ако не направя това, което той иска, той и отказва храна, после вода, докато не се подчиня на исканията му. Ако отида в полицията и той бъде арестуван, тя ще се окаже в приемно семейство или в дом за деца.
Виждал съм много деца от тези домове. Никое от тези места не е страхотно.
Някои са по-лоши и от най-мрачните ми кошмари. В никакъв случай няма да рискувам.
Ако бях по-възрастен обаче, можех да измисля начин. Щях да имам повече възможности.
Щях да съм по-умен. По-хитър като Пътния бегач.
Селесте се отдръпва от мен.
– Чувствам се така, сякаш току-що сме посегнали на дете.
Навеждам глава и я поглеждам изпод миглите си.
– Ти все още не си направила нищо. Не се отказваш, нали?
Най-накрая вадя едната си ръка от джоба. Поглеждам часовника си. Имам още малко време, така че вкарвам пръст в колана на панталоните ѝ и я издърпвам към мен. Тя ми позволява. Навежда се към мен. Поставя брадичката си на рамото ми така че да мога да и прошепна в ухото.
– Покажи ми какво имаш.
По кожата и преминава тръпка. Чувствам я също толкова силно, колкото и тя. Тя приема предизвикателството ми, но не започва с целувката. Тя накланя челото си срещу моето. Повдига ръцете си към бедрата ми. Вдига ги под ризата ми.
Плъзга ги по гръдния ми кош. Моля се това да е всичко, което прави.
Тя се навежда към мен почти веднага. Огромните и сиви очи блестят. Погледът и е премрежен. Опиянен. Дъхът и се смесва с моя и още преди да ме целуне, тя прокарва език по устните ми. Горещо е. Тя е гореща. Особено когато прокарва ноктите си по ребрата ми и спуска едната си ръка към разкрача ми. Погалва дължината на ерекцията ми.
В нея се разгаря топлина. Залива корема ѝ и се стича по бедрата и.
Тя се приближава за целувка микросекунда преди да се откъсне от мен. Виждам как се спъва назад, но аз не помръдвам. Петимата гимназисти стоят около мен трябва да действам внимателно.
– Какво, по дяволите, правиш? – Крещи един от тях на Селесте.
Приятелките и помагат да се изправи. Тя все още е… замаяна.
Ким стои зад едно от момчетата, а очите и са широко отворени.
Трима от тях са облечени с якета с надпис на гърдите.
Другите двама са облечени така, че да впечатляват със скъпи маратонки, дънки, ниско стоящи на талията им, кожени ремъци и дебели вериги, които се простират от колана до
джобовете. Всички те изглеждат така, сякаш са току-що излезли от затвора. Не мога да не забележа и ножовете, които всеки от тях е закачил на коланите си.
Този, който крещи, се обръща към мен. Вдига брадичката си в знак на поздрав. Усмихва се.
– Здравей, куче. – Приближава се. – Заиграваш се с грешните момичета. В грешния парк. – Той има много косми по лицето. – Тези са заети.
Поглеждам към Ким, за да се уверя, че тя е добре, преди да се съсредоточа върху него.
– Те не са го споменавали.
– Остави го на мира, Гейбриъл. – Една от блондинките го дърпа за ръкава на якето.
Той я игнорира.
– Ами как биха могли? С твоя език в гърлата им.
– Всъщност техният беше в моето.
Очите на Селесте се превръщат в огромни кръгове върху красивото и лице. Тя се страхува за мен. Част от мен и е благодарна. Една част от мен се смущава. Но и друга част,
по-дълбока част, се чувства зле заради това, което ще види. Дойдох тук, за да убия някого и изглежда, че имам първия си доброволец.
Той протяга ръка, издърпва верижката, която нося на врата си, и я хвърля на земята. Явно предупреждение, че заяждането с тях е лоша идея.
Селесте се приближава.
– Гейбриъл, той е само на тринайсет години.
Той се смее. Всички се смеят.
– Глупости.
– Той е и аз ще се обадя на полицията, ако го докоснеш.
Гейбриъл се обръща към нея. Хваща я за ръката и я извива напред.
– Тогава каква по дяволите, те прави това? Да целуваш тринайсетгодишно момиче? Може би трябва аз да се обадя на полицията.
Тя пребледнява и се опитва да се отдръпне. Той не и позволява. Гледа я, докато тя навежда глава. Тя ме търси изпод миглите си. Изразът и е изпълнен с извинения.
Поглеждам покрай нея към друго момче, което е по-младо. Не съм сигурен дали е част от бандата или не. Гледа, но не прави нищо, за да се присъедини към нея.
Обръща глава и си седи, напълно спокоен. Но аз усещам вълните на напрежение, които са опънали кожата му върху мускулите. Той е всичко друго, но не и спокоен. На земята до него лежи кожено яке. Сякаш току-що го е свалил. Сякаш очаква неприятности.
– Може би тогава просто ще му наритаме задника – казва Гейбриъл. – Така ще се научи да не си играе в нашия пясъчник.
Преди да успея да реагирам, трима от тях ме хващат и ме повалят на земята. Ако не ме бяха изненадали, можех да ги отблъсна по-добре. Или поне да им направя по-добро шоу. Гейбриъл ме хваща за бедрата те ме притискат надолу.
Отначало просто се съгласявам с това. Имал съм и много по-лоши неща от удари в корема.
Но когато Гейбриъл пълзи отгоре ми, нещо в мен се пречупва. Омръзна ми да ме удрят. От това, че ме обработват и ме принуждават да се впускам в ситуации,
в които не искам да бъда. И съм адски уморен да бъда разпъван от мъже, които са по-възрастни от мен. По-големи.
Ърл знае на какво съм способен. Той се е научил да ме връзва или да ме упоява първо. Тези момчета нямат представа.
Но преди да направя каквото и да било, осъзнавам, че са спрели. Всичко е спряло. Ризата ми лежи разкопчана, краищата и са разкъсани, а всеки поглед е вперен към открития ми корем. Дори на момичетата. Устните им са отворени. Веждите им са свити от ужас.
Унижението избухва в мен. Ким се опитва да стигне до мен, но едно от момчетата я задържа. Той не е като останалите. Усетих го в момента, в който те дойдоха.
– Какво става? – Пита Габриел, преди да скочи.
Хващам скъсаните краища на ризата си и се изправям на крака. Този който държи Ким, е преминал от копнеж към откровено плътско желание. Той иска да ме вземе. Да ме спаси. Да целуне раните по корема ми и да ме държи докато не стана отново нов. Ако само това беше възможно.
Подобна реакция получавам и от момичетата. Те са преминали от желание към съпричастност за нула цяло и три секунди, а аз се опитвам да контролирам гнева който заплашва да ме завладее.
Момчето с коженото яке стои зад Ким. Той не зяпа
като останалите, и забелязвам нож в ръката му. Дали е дошъл да ми помогне? Или, може би, на Ким?
Борбата е отворила отново някои от по-неприятните порязвания. Две дълги, тънки кървави петна се разстилат по ризата ми. Всички погледи са приковани в тях.
Този, който държи Ким, най-накрая я пуска. Тя тича към мен. Хвърля ръцете си около врата ми, докато момчето хваща суичъра ми и го протяга към мен. Той иска да ме прегърне. Толкова силно, че чак ме боли.
Взимам суичъра и се обръщам. Той е адски красив, но
желанието му е нежелано. Ако бяхме сами, щях да му кажа, че правилният човек ще дойде. Въпреки, че това ще бъде лъжа. Правилният човек никога не се появява, а той се самоубива след по-малко от две години. Знам това, защото Габриел ще научи за неговите предпочитания. Пребива го много жестоко за това. Заклеймен е за ада заради него. Защото действията му водят до смъртта на един невинен.
Обръщам се към Гейбриъл. Той се намръщва срещу мен и аз осъзнавам, че мога да спася момчето. Мога да убия Гейбриъл точно сега и тук. Преди да е пребил приятеля си заради
нещо, което е напълно извън контрола на момчето. Момчето, което не знае, че е нормално да бъде привлечено от представители на същия пол. Това не е грях. Ако беше така, всеки гей, на когото попадна, щеше да бъде заклеймен за ада.
Рядко е така. Когато това се случи, то няма нищо общо с тяхния начина на живот.
Но кой знае дали момчето наистина ще се самоубие така или иначе? Тук ситуацията е твърде неизвестна. Твърде рискована. Днес имам друга работа, така че решавам да не се намесвам. Не мога да рискувам да бъда арестуван, преди да завърша първата ми цел.
Останалите гледат мълчаливо, докато Ким и аз се обръщаме да си тръгнем. Момчето с коженото яке прави същото. След няколко метра той нахлузва якето върху
раменете си. На гърба му пише AMADOR. Запомням го.
Селесте ми вика.
– Как се казваш?
– Александър – казвам през рамо.
Ким се обръща обратно към нея.
– Рейес – казва тя, а аз я питам с повдигнато чело. Тя ме притиска по-силно. – Името ти е Рейес. Рейес Александър Фароу.
Предполагам, че е така.

Назад към част 10                                                     Напред към част 12