Категория: Чарли Дейвидсън

Глава тринадесета

Трябва само да намериш себе си. Всичко останало може да се намери в Гугъл.

– Mама

– Определено е кръв – каза докторът и върна гривната на Робърт. – Виждаш ли това? – Тя посочи няколко малки, продълговати мъниста. – Това не са мъниста. Това са флакони, пълни с кръв. Предполагам, че е негова.
– Ош е използвал гривната, за да я проследи – каза Робърт. – За да може да я държи под око отвсякъде. Затова я е направил.
– Но къде е бил? – Попита Гарет.
– Все още не знам.
– По дяволите – каза Пип, все още слаба, гласът ѝ беше дрезгав. Бяха минали само няколко часа, откакто се бяха върнали, но тя беше загубила тонове кръв, преди да започне да се лекува. А тя беше мъничка. Не можеше да има толкова много за губене. – Той е бил в ада – повтори тя.
Гарет взе ръката ѝ в своята.
– Като ада на Луцифер?
Тя взе гривната обратно и я погледна с любов.
– Да. Можех да го усетя по него.
– Какво означава това? – Попита Гарет. – Докато Чарли и Рейес са се борили с демоните на Сенките, той е бил изпратен обратно в ада?
– Повлечен – каза тя. – Беше повлечен обратно. В края на краищата, какво прави Сатаната най-добре?
– Лъже – каза Робърт.
Тя се усмихна слабо.
– Добре, второто най-добро.
Робърт сведе глава многозначително.
– Той се възползва от всяка ситуация. Докато ние гледахме наляво, той се вмъкна отдясно и повлече онова бедно дете обратно към ада.
– Той само изглеждаше като дете – напомни му Гарет. – Той е на векове.
Робърт потъна в стола до Пип.
– Но той е бил роб в ада, Суопс. Избягал такъв, за когото е предсказано, че ще бъде на страната на Алвин по време на въстанието. За да помогне за свалянето на Луцифер. Луци не прощава лесно.
Гарет не беше забравил. За сина му беше пророкувано по много подобен начин.
– Това, което искаш да кажеш, е, че за него вероятно не е бил ден в спа центъра.
– Този вид мъчение… променя човека. Дори даева.
– Как го направи? – Попита Пип Гарет за седемнадесети път.
Той се засмя тихо.
– Не мисля, че съм го направил. Мисля, че когато Хаял умря, бариерата падна от само себе си.
Тя поклати глава.
– Елементарната светлина не работи така.
Той хвана ръката ѝ.
– Не знам какво да ти кажа, сладко грахово зърно. Искам да кажа, че Ош влезе. Как го е направил?
– Това е номер 1248.
– Дванайсет четиридесет и осем?
– Да. Моят списък с въпроси, когато най-накрая ще мога да говоря с Ошекил.
– Това са много въпроси.
– Трябва да видиш списъка, който имам за родителите си.
Той се засмя. Единственото, което Гарет си спомни, беше копието, стърчащо от гърдите на Пип. Останалите му разказаха как се е случило това. Как е удрял по бариерата, докато тя не се е пропукала и от нея не е потекла светлина като мълния. Сякаш е направила късо съединение. Кълняха се, че мълнията е преминала през него, но той така и не я усети.
Докторката приключи с прегледа на картата на Пип, като изглежда не обръщаше внимание на разговора им, и прегледа Пип набързо.
– Как се чувстваш, скъпа?
– Добре. Мога ли вече да се прибера у дома?
Лицето ѝ омекна.
– Ти си вкъщи, скъпа.
– А, да.
– Но можеш да си вземеш колкото си искаш сладолед.
Трансформацията от коментара преди сладолед до коментара след сладолед беше направо чудотворна. Самото споменаване на кремообразния десерт сякаш вдъхна нов живот на пациентката.
– Наистина?
– По нареждане на лекаря.
– Чухте ли това? – Попита Пип и двамата мъже. – Вие сте ми свидетели, ако баба поиска.
Гарет се ухили.
– Добре, но ако се стигне до юмручни схватки, аз се оттеглям.

* * * *

– Гарет, едва ли можем да се оженим, когато ти все още си влюбен в друга жена. – Две седмици по-късно Марика лежеше в ръцете на Гарет. Прекрасни, с всички мускули и татуировки.
Бяха в апартамента му, а Заир спеше в това, което беше стаята за гости на Гарет. Бяха се преместили при него, но той продължаваше да настоява да се оженят. И тя продължаваше да си измисля оправдания защо не могат да го направят. Току-що беше получила резултатите от последните си изследвания.
Ситуациите, в които се намираха, поразително приличаха на тези, в които беше израснал той. Момичето подлъгва мъжа да я забремени, после умира и оставя детето да се изправи само пред света. Само, че Заир можеше да има Гарет, а той беше фантастичен баща.
– За какво, по дяволите, говориш? – Попита я той. – Не съм се срещал с друга жена от години.
– С нея – каза тя, опитвайки се да изтръгне от него тъжната истина.
– С нея? – Попита той.
– Чарли.
Той се задави с абсолютно нищо и се кашля в продължение на цяла минута.
– Чарли? Като на Дейвидсън? Чарли? Като съпругата на Рейес Фароу, синът на Сатаната, човекът, който е бог и сега е някаква небесна космическа материя, която се носи около нас и е все… не е тук? Тази Чарли?
– Точно така.
– А аз си мислех, че ти си стабилната в тази връзка. Разумната.
– Гарет, ти си влюбен в нея от години. Беше влюбен в нея, когато се запознахме. Знаех, че тя ще бъде единствената ми пречка, защото любовта, романтичната любов, беше безответна.
– Това е по-добре, отколкото да отидеш на кино.
– Тя те обичаше, Гарет. Трябва да знаеш това. Толкова, толкова много. Виждах го всеки път, когато те погледнеше.
– С презрение и подигравка?
– А ти… е, ти също я обичаше. Дълбоко.
– Да. Както обичам джипа си. Или любимия си сериал.
– Просто си мисля… чакай. Имаш ли любим ситком?
Той скръсти ръце на гърдите си.
– Имам.
– Какъв е?
По някаква причина това беше важно за нея. Затова естествено той отказа да отговори.
– Ще ти кажа какво – каза той вместо това. – Ти познай и ако познаеш правилно, ще мога да те целувам, където си поискам.
Вълнението от тази мисъл избухна като шампанско, което шуртеше в нея.
– Всеки път, когато познаеш погрешно, трябва да ме целуваш, където пожелая.
– Категорично не. Ще излъжеш.
– Никога не бих излъгал.
– Моля те.
– Добре, ще го запиша, а ти можеш да го запазиш. Но не можеш да гледаш. Така ще знаеш, ако излъжа.
– Да, след това.
– Добре. Ако излъжа, ще ти приготвя прочутите си нисковъглехидратни палачинки с канела за закуска.
– С банани?
– С банани. Макар че това донякъде разваля гениалния нисковъглехидратен ефект на всичко това.
– Уговорка – каза тя, преди той да промени решението си. Тя се пресегна към него и взе химикалка и хартия от нощното му шкафче.
– Не гледай – предупреди я той и тя извърна глава. Неохотно.
След няколко секунди той сгъна хартията и ѝ я подаде.
– Добре, отгатвай, но се приготви за дълбоко – о, толкова дълбоко – изследване.
Тя се размърда в очакване.
– Е, вероятно е нещо мъжко. Като „Пълна къща“ или „Златните момичета“.
Той се засмя тихо и направи кръг във въздуха с показалеца си, показвайки, че иска да я обърне, за да може да стигне до задната ѝ част, но спря по средата на въртенето и се намръщи към нея.
– Какво каза?
– „Пълна къща“ или „Златните момичета“.
– Какво, по дяволите? Ти погледна ли хартията?
Челюстта ѝ падна на гърдите.
– Шегуваш ли се с мен? Тя разгъна бележката. – Любимият ти ситком е „Златните момичета“? – Тя направо го изпищя, беше толкова невярваща.
– Ти погледна бележката.
– Със сигурност не съм.
– Тогава ме гледаше как я пиша и разбра какво съм написал по движението на писалката.
– Това изобщо съществува ли?
– Да. И ако не, как го направи?
Тя сви рамене.
– Това е и моя любим ситком.
– Наистина? – Попита той, като изглеждаше изненадан.
На вратата на спалнята се чу тихо почукване.
– Влез – каза Гарет.
– Не, почакай – изпищя Марика, след което пъхна глава под завивките.
Тя надникна навреме, за да види как Алвин влиза, носейки поднос със закуска.
– Изненада!
Ентусиазмът на момичето беше заразителен. И изглеждаше невероятно.
– Не мога да повярвам, че си оздравяла толкова бързо – каза Марика, докато Алвин поставяше подноса на нощното им шкафче. – Изглеждаш като друго момиче.
– Това е от сладоледа.
– Как мислиш? – Попита Гарет, а усмивката му беше също толкова заразителна.
– Донесох на Марика портокалов сок.
– О, благодаря ти. – Тя седна, като внимаваше да държи завивките на прилично ниво.
Наблюдаваше как Алвин извади скалпел и проряза тънка линия по китката ѝ. Марика изтръпна, когато тя сложи три капки кръв в чашата на Марика, след което я разбърка с лъжица.
Подаде и го и каза:
– Пий.
Марика не го взе.
– О, боже, натъпкана съм. Не бих могла да побера още една капка.
Момичето, толкова мъдро отвъд годините си, се усмихна търпеливо.
– Винаги съм те обичала.
– Алвин, аз също винаги съм те обичала.
– Ти ми даде сладолед, въпреки че баба и дядо не ми позволяват да ям захар.
– Те не ти позволяват да ядеш захар? – Попита тя, угрижена.
– Не, освен ако не съм смъртно ранена. И ми позволи да остана да гледам страшни филми. Баба и дядо никога не са ми позволявали да гледам страшни филми, макар че сега, когато съм по-голяма, може и да ми позволят.
– О, Боже мой. Те никога повече няма да ми позволят да те задържа.
– И ти ме слушаше. Наистина слушаше. Никога не си се отнасяла с мен като… като с ше-шу.
– Е, аз се опитвам да не се отнасям с никого като с ше-шу. Това е грубо.
Алвин се засмя.
– Винаги си се отнасяла с мен като с равна.
Тя седна назад и я погледна в очите.
– Точно в това грешиш, красавице. Аз далеч не съм равна на теб.
– Мислиш, че си по-ниска? Мислиш, че си ше-шу?
– Разбира се, че съм. Ти си предопределена за такова величие. Никой на тази планета не е равен на теб.
– Ти не знаеш?
– Какво знаеш, любов?
Алвин прочисти гърлото си и ѝ подаде чашата.
– Пий.
– Ако го направя, ще направиш ли на Заир твоята специална овесена каша с боровинки за закуска?
Тя се захили.
– Да.
Марика погледна към Гарет и у нея се породи подозрението, че той знае за болестта ѝ. Пулсът ѝ се ускори, докато вдигаше чашата към устните си, но тя спря и попита:
– Елуин, това ще направи ли същото, което направи за адските кучета? Това ще…? – Тя не можеше да изрече думите и ръката ѝ започна да трепери.
– Да – каза Елуин и я поднесе към устните на Марика.
Тя стисна клепачите си и го изпи на две огромни глътки. След това сложи ръка на устата си, а в задната част на очите ѝ се появи познатото парене. Това наистина ли се случваше? Без месеци химиотерапия? Гадене, умора или косопад? Без дванадесет процента?
Алвин се наведе и прошепна:
– И на теб са ти писани велики неща.
Гарет взе чашата и погледна Алвин.
– Сега просто трябва да я убедиш да се омъжи за мен.
– Опитах се, но ти си труден за продаване. Може би трябва да се заемеш с танцуване на салса. Знаеш ли, да си подплатиш автобиографията.
Той се засмя тихо и поклати глава.
– Изчезнала си, когато си била на пет години, и почти десетилетие си била далеч от нас, за да се разхождаш из междупространствените измерения. Откъде изобщо знаеш какво означава „подплати си автобиографията“?
– Златните момичета.
– Златните момичета?
– Да, „Златните момичета“. Всичко, което трябва да знаеш за живота, е в „Златните момичета“, а ти си гледал този сериал постояно. Не можех да не взема някои съвети.
– О, да. Това обяснява много неща.
Марика бутна с лакът мъжа до себе си.
– Нека да изясним това. Ти си вербувал Алвин, за да се опиташ да ме убедиш да се омъжа за теб?
– Не ми остави избор.
Тя му направи най-добрия си мъртвешки жест, след което каза на Алвин:
– Той не иска да се ожени за мен. Просто се чувства виновен, че ме разплака онази вечер.
– Всъщност е така – каза тя. – Когато докосна някого по този начин – тя прокара върховете на пръстите си по челото му – мога да разбера дали лъже. Той определено не лъже.
– Чакай, наистина ли? – Попита Гарет. – Ти можеш да го направиш?
– Да. Знам, че майка ми можеше само да го усети, но за да разбера, трябва наистина да докосна човека. Не е нужно да докосвам челото му по този начин. – Тя натисна отново. – Но е забавно.
– Ти си бунтарка – каза Гарет.
– Добре, тогава. – Марика грабна телефона си и започна да скролва.
– Какво търсиш? – Попита Алвин.
– Мировия съдия. Правим това сега, преди той да е променил решението си.

* * * *

Гарет отново погледна табелата. В града имаше ново кафене и той случайно познаваше собствениците му. Приятна двойка. Жената беше малко нестабилна, а съпругът – малко избухлив, но работеха добре заедно.
Той влезе. Звънецът над главата му съобщи за пристигането му. Мястото блестеше от новост, цялото в тъмно дърво и изчистени линии, когато той отиде до щанда и погледна жената, която не беше виждал повече от пет години. Тя не се беше променила нито за миг. Същата дълга кестенява коса. Същите златни очи. Същата усмивка.
Тя му подари най-добрата си усмивка, за която се носят легенди, докато избърсваше плота.
– Приятно ми е да ви срещна тук.
Усмивката, която той и отвърна, беше по-скоро щастлива, отколкото умна.
– Съжалявам, че изгубих детето ти.
Съпругът ѝ, загадъчният Рейес Фароу, се появи в прозореца на прохода.
– Какво става, Суопс?
Разкрещя се той.
– В моя защита, не знаех, че тя може да се телепортира през мъртвите.
– Принесе – поправи го Чарли микросекунда преди да изпищи и да се втурне около гишето, за да го прегърне.
– Не мога да повярвам, че си се върнала – каза той в косата ѝ и я придърпа силно.
– Престани да тормозиш жена ми – каза Рейес, а чертите на лицето му бяха точно толкова поразителни, колкото и при възкачването им.
Тя се отдръпна, за да го погледне.
– Планът ни беше да я предпазим от свръхестествени заплахи в пределите на окръг Санта Фе. Да и дадем възможно най-нормално възпитание. Очевидно това няма да се случи.
– Тя е нещо друго, Чарли.
Рейес излезе от кухнята и му подаде ръка.
– Опитахме се да я намерим – каза Чарли. – Претърсихме стотици светове. Хиляди измерения. Беше като игла в купа сено с размерите на Австралия.
– В някакъв момент тя е била във вашия ад.
– Мармалад? – Изпищя от изненада Чарли.
Остави на Чарли Дейвидсън да нарече измерение на ада с името на буркан с консервиран плод.
– Запозна ли се с бандата?
– Членовете на бандата носеха ли имената на кафени напитки от типа „frou-frou“?
Тя скръсти ръце на гърдите си.
– Запознала се е с тях. Надявам се, че са добре.
– Мисля, че е предпочела мока лате.
– Нали всички ние. Такава сладурана.
– Тя може да се бие – добави той.
– Мока?
– Дъщеря ти.
– Предполагам, че това е добре.
– Това, че е дъщеря не само на майка си, но и на баща си?
– Ще и трябват тези умения, когато дойде време. – Всеки път, когато Чарли говореше за предстоящата война със Сатаната, я обземаше тъга. Гарет знаеше, че ще направи всичко, за да я предпази от това. Кой, по дяволите, знаеше? Пророчествата можеха да се окажат грешни. Макар че до този момент беше намерил още седем текста, които потвърждаваха първоначалните му открития. Но все пак.
– Виждал ли си Ош след битката? – Попита го Рейес.
– Все още не, но е наоколо. Сигурен съм в това.
– Не мога да повярвам, че я е намерил. – Чарли отново стана мечтателна. – Той я е проследил през дузина измерения.
– Знаеш как да ги избираш – каза и Гарет.
Тя го погледна с топлота.
– Сигурно знам. – Тя погледна през прозореца и сякаш проследи някого с поглед. – Тя няма да ни познае.
– Пип? Как би могла да не те познае? Виждала е десетки снимки.
– Няма да ни разпознае – каза Рейес. – Не искаме да се намесваме в това, което правите вие и Лоуърови.
– Това е логично – каза Гарет, а гласът му бе пропит със сарказъм. – Тя може да ви използва, нали знаете.
– Някой ден. Но засега…
Вратата се отвори и звънецът отново зазвъня. Гарет се обърна, за да види как влиза малкият дявол. Лицето ѝ беше изпълнено с благоговение, докато разглеждаше новото кафене.
Гарет скочи и се втурна към нея.
– Здравей, Пип. Как попадна тук?
Тя посочи от другата страна на улицата. Гарет се обърна, но видя само една жена, която стоеше там и правеше избора на дрехи на Куки да изглежда положително планиран.
– О, не я гледай! – Пип го хвана за ръката и го насочи към щанда.
– Защо? – Попита той, внезапно паникьосан. – Тя мъртва ли е? – Все още му беше трудно да различи мъртвите от живите. Поне от разстояние.
– Почина. Да.
– Използвала си я като портал, за да влезеш в града? Не е ли това нещо, не знам, насилствено?
– Какво? Обществен транспорт.
– Предполагам, че това е един от начините да го определим. – Той дори не искаше да знае през кого е прескочила в комплекса. Осмели се да хвърли поглед през рамо. – Мисля, че тя идва.
– Глупости. Не я поглеждай. – Тя го бутна в едно сепаре и седна срещу него.
– Защо да не я гледам?
– Трябваше да спомена това в някакъв момент през последните няколко години. О, добре. Как да го кажа? – Тя барабанеше с пръсти, докато мислеше. – Нека просто кажем, че има няколко заминали, като Мици там, които носят факел.
– Те могат да го правят? – Попита той, впечатлен. – Не знаех, че могат да носят нещо.
Тя извъртя очи, като извади на показ вътрешния си тийнейджър.
– Не физически. Но емоционално.
– Не разбирам.
– Те са влюбени в теб.
– В мен?
– Да. Не гледай. Тя току-що влезе.
Той се наведе близо до нея.
– Поласкан съм. Мисля.
– Това не е всичко – каза Елуин под носа си. – Те сформираха коалиция. Нарича се ГСС. „Гарет Суопс сега“.
– Странно име за коалиция.
– Има само няколко членове. Най-много четирима. Може би петима.
– И какво представлява тази коалиция?
– Ами теб. – Тя сложи ръка отстрани на устата си. – И да те доведа до тях.
Той и намигна. За много дълго време. Не обръщаше внимание на мъртвата жена, която стоеше точно до кабинката им.
– Какво точно означава това?
Пип отново завъртя очи. Толкова много приличаше на майка си, че това го стресна.
– Какво мислиш? Означава, че те искат да си на тяхната страна на света.
– На тяхната страна?
– Мъртъв, Гарет. Те искат да си мъртъв. В смисъл, че физическото ти тяло е починало, за да можеш да съществуваш в духовната сфера. Тяхното царство. Спри да я гледаш.
– Тя не ни ли чува?
– Трудно е да се каже. Някои от починалите не са толкова в хармония с физическия свят, колкото други.
– А. – Той погледна към Чарли и Рейес, които гледаха дъщеря си така, сякаш тя току-що се беше върнала от обесването на луната. Той ги погледна. Щяха да провалят прикритието им още преди да е започнало. – Ей, откъде знаеш къде да ме намериш?
Тя го зяпна.
– Мици. Ти изобщо не слушаш? Тя те следи навсякъде и ако разбере, че я виждаш… калабалък.
– Какво изобщо означава това?
– Беше изразителен израз.
– Ти току-що ме псуваше на Напау?
След дълга пауза тя каза:
– Не.
– Хм. Значи, ако разбере, че я виждам?
– Това няма да е добре. Тя никога няма да те остави на мира. От друга страна, тя и момичетата са се опитвали да те убият няколко пъти.
Той се наведе над масата.
– Те могат ли да го направят?
– Не. Е, не и на теория.
– На теория? – Попита той, а гласът му звучеше като на шестгодишно момченце. Когато тя само сви рамене, той продължи. – И как това е добрата страна?
– Защото сега можеш да ги видиш.
– И?
– Ще знаеш, ако се опитат да те убият отново.
– Това не е успокояващо.
– Какво да ви донеса на вас двамата?
Пип погледна към сервитьора.
– Бисквитке!
Гарет я зяпна.
– Какво правиш тук?
Куки ги поздрави.
– Просто си помислих, че мога да се възползвам от втора работа.
– Откога? – Намръщи се Гарет.
– Откакто едни мои приятели отвориха ново кафене. Вода?
Куки наля първо на Пип чаша вода, после на Гарет, но когато вдигна каната, преобърна чашата му. Студената вода се изсипа отстрани.
– О, Боже мой – каза Куки и потърка с кърпа разкрача му. – Това ми се случва толкова често.
Лицето му се разгорещи въпреки него самия.
– Ти не го прави.
Пип, който обикновено се кикотеше в този момент, беше притихнала. Той вдигна очи от това, че е тормозен, за да я открие как се взира в нещо зад плота. Обърна се и наблюдаваше как Чарли се заема с избърсването на чисто новия, никога не използван касов апарат, а Рейес се заема с готвенето за абсолютно никого.
– Какво гледаш? – попита той спътницата си в закуската.
Куки приключи с подсушаването на разкрача му и побърза да се върне в кухнята, вероятно за да се скрие.
Пип примигна и поклати глава.
– Мисля, че това са собствениците.
– Обзалагам се, че са. Познаваш ли ги?
Тя се замисли и после поклати глава.
– Имам чувството, че ги познавам, но предполагам, че не. Нищо не ми идва наум.
Чудейки се как, по дяволите, са успели да изтрият от паметта на Пип всички снимки, с които е израснала, той попита:
– Как се чувстваш?
– Понякога се чувствам като луда.
– Гледаш прекалено много телевизия. Какво искаш?
– Чувствам се като мока лате за начало.
– Добър избор. – Той посегна към рамото си и се почеса по гърба. Все още го сърбеше от сблъсъка му с Хаял.
Куки се върна, размахвайки тениска.
– Донесох нова тениска. Мога да хвърля твоята в сушилнята.
Той се засмя и вдигна тениската над главата си.
– Това наистина не е необходимо, скъпа.
– Ако имахме дънки, щях да изсуша и тях.
– Мисля, че вече си свършила чудесна работа.
Бузите ѝ разцъфнаха в най-красивото розово, когато той нахлузи тениската. Но Пип вече го гледаше. Очите ѝ бяха кръгли.
– Какво става, сладко грахово зърно? – Попита той.
Тя примигна, посочи рамото му, същото, на което все още се виждаха белезите от нападението, и каза тихо:
– Хаял ли те одраска?
Не искаше тя да се притеснява.
– Да, но съм добре. Благодарение на теб. – Когато тя не каза нищо, той попита: – Това лошо ли е?
Тя се свлече на седалката си и се зае с телефона си.
– Алвин Александра Лоуър, това лошо ли е?
Отне ѝ трийсет секунди, но накрая поклати глава.
– Не, изобщо не. Вероятно е нищо.
– Какво вероятно е нищо?
– Ами, драскотините на Напау са склонни да… променят хората.
– Променят хората?
– Това обаче все още не обяснява как си преодолял светлинната бариера. Това просто не е възможно.
– Какво имаш предвид, да променят хората?
– Все пак, те са вкарали кръвта ми в теб много бързо, нали? Би трябвало да си добре.
– Да променят хората по какъв начин? – Попита той, като с всяка секунда ставаше все по-нервен.
– Това не е важно.
– Алвин – предупреди той.
Тя освободи дълга въздишка, преди да отговори.
– Добре. Знаеш ли онези същества, с които се борихме?
– Да.
– Нека просто кажем, че първоначално не бяха Напау.
– Добре. Какви бяха те?
– Трудно е да се каже. Преди да се бият с Напау и да бъдат одраскани, може да са били всякакви същества.
– Пип – каза той между стиснатите си зъби. – Дали ще се превърна в едно от тези същества?
– Разбира се, че не. – Тя поклати глава. – Вероятно не. Имам предвид, че са ти дали моята кръв. – Тя погледна към тавана, за да направи изчисленията. – Бих казала, че имаш, не знам, един шанс от десет.
– Да се превърнеш в едно от тези неща? – Пулсът му се ускори, а краищата на зрението му потъмняха.
– Не, глупако. Да не се превърнеш в едно от тези неща.
Той прокара ръка по лицето си.
– Майната му.

Назад към част 13

Дванадесета глава

Истинските мъже няма да ти разбият сърцето, ще счупят таблата ти.

– Mама

Гарет лежеше в пълно отчаяние на седалката. Марика лежеше върху него, а краката им стърчаха през вратата.
– Какво става? – Попита го тя.
Как можеше да ѝ каже? Как можеше да признае, че е свършил, преди да иска? Въпреки че не беше точно преждевременна еякулация, можеше и да е така.
– Кажи ми – подкани го тя, както беше подканила него да получи оргазъм, преди да е готов.
– Нищо.
– Кажи ми – каза тя, гласът ѝ беше тих и сладък.
Той повдигна рамо.
– Имах големи планове. Щях да ти подаря една нощ, която никога няма да забравиш.
– О, не мисля, че ще забравя това за много дълго време.
– Обещаваш ли?
Тя се захили.
– Обещавам. Но трябва да попитам. Каза ли ми всичко това за родителите си, само за да ми влезеш в гащите?
– Да.
– Е, получи се.
– Ебаси, че се получи. Утре ще ти разкажа как случайно убих Моджо, моята източна шипобедрена костенурка.
– О, не – каза тя, а гласът ѝ беше изпълнен с присмехулна загриженост. – Колко тъжно.
– Да. Умря от ужасна смърт.
– Хм.
– Инцидент с моторен трион.
– О, Боже мой. Той е умрял от моторна резачка?
– Не. Смъртта му беше по-скоро в съседство с верижен трион.
Гарет чу глас и замълча.
– Чу ли го?
Тя изчака и се заслуша.
– Не чувам нищо.
Той го чу отново. Някой изкрещя отдалеч и на Гарет му отне около три секунди да се облече и да излезе от джипа. Той потегли към главната къща, като се огледа, за да се увери, че Марика го следва. Тя тичаше, докато се опитваше да нахлузи ризата си през главата.
Това беше Куки. Тя се втурна към тях, като размахваше трескаво ръце. Когато беше на около десет метра от тях, забави ход, държейки се за гърдите от усилието.
Той я хвана за раменете.
– Какво става, скъпа?
– Няма я – каза тя между вдишванията. – Алвин я няма.
Ударна вълна премина през тялото му.
– Съществото ли…?
– Не – каза тя, почти хипервентилирайки. – Тя се измъкна. Проверихме записите. Изпълзя през прозореца и се насочи към поляната.
– Мамка му. Имахме план. Защо би го направила?
– Защото е точно като майка си.
– Бог да ни е на помощ. – Той се обърна, за да провери отново какво става с Марика.
Тя се мъчеше да обуе обувките си. Джипът, който бяха взели назаем, спря до нея. Тя махна на Гарет да се качи.
– Добре съм. Просто тръгвай – каза тя, преди да се качи в автомобила.
– И аз – каза Куки. – И аз ще се кача. – Тя посочи джипа с кимване. – Чакай, Гарет. Моля те, просто…
– Знам, скъпа. – Той стисна успокоително раменете ѝ, след което потегли с бясна скорост към къщата.
Докато стигне дотам, предвечерната светлина тъкмо пробиваше хоризонта. Всички присъстваха и се бяха погрижили да съберат оръжията си. Ейнджъл наблюдаваше от един ъгъл. Той се приближи до Гарет.
– Къде е тя? – Попита тийнейджъра.
– На поляната.
– От снощи си развълнуван – каза Гарет. – Какво става?
– Мисля, че не ти е казала цялата истина.
Той беше пристегнал пистолет на кръста си. И спря.
– Какво имаш предвид?
– Не съм сигурен. Мисля, че тя знае повече за това същество, отколкото казва.
– Трябва да бъдеш по-конкретен.
– Мисля, че тя се съгласи с плана ти, за да те успокои.
– Майната му. – Гарет прокара ръка по главата си. – Тя наистина е дъщеря на майка си.
– Идентична. Мисля, че през цялото време е имала свой собствен план. И мисля, че съществото го знае.
Той замълча, а ръката му се спря върху ципа на чантата.
– Защо казваш това?
– Сякаш я е чакал. Сякаш е знаел, че тя ще отиде при него, защото не ѝ е дал избор.
– Как е успял да и съобщи това?
– Адските кучета. Ти и Марика. Той нападна, така че тя знаеше, че ще го направи. За да не прескочи отново в измеренията.
– Трябва да се движим – каза Робърт точно когато Куки и Марика нахлуха в къщата.
– Идвам – съобщи му Куки.
– Садовски – каза Гарет и кимна към охранителя.
Момчето се приближи до Куки и посочи един стол на масата.
– Съжалявам, госпожо Д.
– Ти ме командваш? – Попита тя съпругът си, ужасена. – Аз съм потресена.
– Можеш да ми се разсърдиш по-късно.
– О, вече е твърде късно за това, господин Д.
Той издиша и каза под носа си:
– Чудесно.
– Е, аз ще дойда – каза Марика и прободе Гарет с предизвикателна гримаса.
– Марика…
– Не. Не смей. Ти ме въвлече в това.
След дълъг миг, в който измисляше какви ли не начини да я задържи тук, той се предаде. Тя наистина имаше право.
– Добре, но трябва да си сложиш сутиена от вътрешната страна на ризата.
Тя се задъха, погледна надолу и го погледна.
– Печеля.
– Не, не печелиш. Това беше измама. – Каза той с вдигане на рамене, точно преди да ѝ подаде деветмилиметров полуавтомат. – Добре ли се справяш с него?
Тя се поколеба, но само за секунда. Провери наоколо и го пъхна в един от кобурите на Гарет.
– Този колан няма да ти пасне.
Тя го закопча около кръста си, но той висеше свободно отстрани.
– Достатъчно добре.
– Само не се опитвай да го извадиш бързо.
– Не се притеснявай. Ако се наложи да вадя, ще е всичко друго, но не и бързо.

* * * *

Тръгнаха през пресечената местност, като Гарет следваше джипа на Садовски. Малка армия го последва. Точно когато излязоха на една поляна на около три мили от комплекса, джипът на Садовски се удари в нещо толкова силно, че вдигна задната част на автомобила от земята.
Гарет спря, изскочи от пикапа си и се затича към джипа. Останалите се измъкнаха и заеха позиции в отбранителна формация, докато той проверяваше купето. Въздушните възглавници се бяха разкъсали, но Садовски щеше да е добре. След това изтича до предната част, за да види какво е ударил.
Нищо. Абсолютно нищо.
Той махна с ръка на дима, който се стелеше от двигателя, и тръгна да заобиколи отпред, когато, също като при джипа, се удари с рамо в нещо. Той примигна и опипа въздуха. Ръката му се приземи върху хладна, твърда повърхност, гладка и невидима.
– Какво става?
Марика се затича към него. Тя вдигна ръце, но той протегна ръка, за да я спре.
– Не го докосвай. Може да е вредно. – Доколкото знаеше, можеше да причини мозъчни тумори или косопад. Не се знаеше каква радиация може да се излъчва от него, докато те стояха там.
– Какво е това? – Попита тя.
– Някаква научна фантастика е това, което е. Това е някаква бариера.
– Като силово поле?
– Точно така.
Той сканира района и направи жест с кимване.
– Ето защо адските кучета се разхождат и рият тревата. Те също не могат да влязат.
– Погледни Артемида. – Посочи Марика.
Той я видя на около половин метър разстояние.
– Тя е напълно безплътна – каза той изумен. – Как може да не мине през него?
– Не знам, но не ми харесва.
Той се обърна и сканира вътрешността на огромния кръг, където трябваше да е бариерата, ако адските кучета бяха някакъв показател. Разпръснати малки дървета осеяха района, както и няколко огромни камъка. Пип се изправи изпод едно дърво и тръгна към тях с копие в ръка.
– Кучи син – каза той под носа си.
– О, Боже мой, Гарет – каза Марика. – Трябва да я измъкнем.
– Мисля, че точно това се опитват да направят Артемида и кучетата. – Той наблюдаваше как малкото момиче, което обичаше повече от въздуха, се приближи до тях, изражението ѝ беше тържествено, а очите ѝ – извинителни. – Какво правиш тук, скъпа? – Попита я той.
– Съжалявам. Нямах избор.
– Винаги имаме избор, бебе.
Изражението ѝ беше толкова скръбно, че разби сърцето му.
– Този път не.
Разочарованието го задуши.
– Какво е това? – Попита той, удряйки с юмрук по бариерата.
– Непауистка елементарна светлина. Тя е непробиваема. Хаял не иска да получа помощ от, ами, от теб. – Тя се обърна и сканира вътрешността на купола. – За съжаление, той е по-малко почтен, отколкото вярвах досега.
– Искаш да кажеш, че освен да затвори едно дете в това нещо, за да се бори с него до смърт, само защото не може да понесе отхвърляне? – Гарет се огледа. – Това е това, нали?
Тя стисна устни.
– Няма значение.
– Отстъпи. – Той извади страничното си оръжие и изстреля два куршума в бариерата. Те отскочиха без следа. Материалът просто проблясваше преливащо, след което се поправяше.
Отчаянието започна да го обзема. Той прибра оръжието си и попита:
– Защо си тръгна? Имахме план.
– Първо, нямаше да проработи. И второ… второ, не исках да видиш това.
Той постави ръка върху прозрачната преграда.
– Какво да видя, бебе?
Брадичката ѝ трепна и тя отвърна поглед.
– В какво съм се превърнала.
– Алвин – каза той, гласът му се задъхваше от ридание, молейки я да бъде в безопасност. Да оцелее.
Тя се усмихна и постави ръката си от другата страна на щита, огледално на неговата, почти като че ли се докосваха.
– Никога не ме наричаш с името ми.
– Ще те наричам с каквото си поискаш, ако само ме вкараш там вътре. Моля те, бебе.
– Ще ме наричаш ли кралица Салмон Пати?
Той се опита да се усмихне. Не успя.
– Ще те наричам. – Видя как звярът се развихря иззад един камък и усети как коленете му отслабват. Гърдите му се издигаха и спускаха бързо, сякаш не можеше да си поеме дъх.
Той бавно се приближи зад нея, без да бърза за началото на битката. Тя наведе глава, сякаш приемаше неизбежното.
Точно преди да се обърне, тя срещна погледа му и прошепна:
– Обичам те.
Гарет се срина. Той удари по бариерата. Беше студена като стъкло, но под юмрука му тя поддаваше – едва-едва. Удряше по-силно, отново и отново, крещейки и да се счупи.
Марика се опита да го издърпа. Той спря и наблюдаваше това, което щеше да се случи, сякаш беше на забавен каданс. Разликата в размерите беше толкова голяма, че беше почти комична. Полска мишка се изправяше срещу гризли.
– Съжалявам, Хаял – каза Алвин и изглеждаше истински натъжена. – Не исках това да свърши така за теб.
Говореше му на английски, но то сякаш разбираше.
То наклони глава, сякаш я преценяваше, насочи копието си към нея и иззад кървавочервената си маска каза на скован, гърлен английски:
– Ти… не си… спечелила… още… момиченце.
– Въпреки това съжалявам.
Ейнджъл се появи до тях. Гарет се паникьоса. Опита се да го хване за яката. Ръката му мина направо през него.
– Влез там – каза той, а гласът му беше съскащ. – Тя може да скочи през теб. Тя може да избяга.
– Не мога. Опитах. – Той натисна бариерата. За него тя беше толкова солидна, колкото и за Гарет. – Тя ни пречи да влезем.
Съществото се обърна, за да заеме позиция, но Пип продължи.
– Моля, предайте моите поздрави на майка ви.
Звярът се извърна. Каквото и да имаше предвид с това, то определено го вбеси. Той се втурна напред и мускулите на Гарет се стегнаха.
Пип се спусна на земята и го наблюдаваше изпод тъмните си мигли. В един момент тя се оказа пред него и се приготви да скочи. В следващия момент тя беше зад него и се приземяваше на земята с мек шепот.
Всички гледаха объркано, докато не видяха копието ѝ, забито под брадичката на звяра, чийто връх стърчеше от върха на главата му.
Хаял се спъна, после се овладя, но само за няколко зашеметени секунди. Когато Пип се обърна да го наблюдава, той падна напред като дърво, което се свлича на земята.
Приземи се със силен трясък. Мръсотията се издигна около него и образува облак над тялото му.
– Тя се движи като Чарли – каза Гарет, като си спомни за майката на Пип и за първия път, когато я видя да се движи със скоростта на светлината. Невъзможно за човешкото око да я проследи.
– Тя го направи. – Марика стисна ръката му.
Пип отиде до падналото същество. С единия си крак, подпрян на главата му, тя хвана копието и с едно дълго замахване измъкна напоената с кръв дължина. След това тя се обърна към празното вече поле, с широка стойка, сякаш се готвеше за нова битка.
Гарет я гледаше объркано, докато не видя как на двайсетина метра пред нея се материализира второ същество, това по-хуманоидно, но някак по-диво. То държеше два масивни ножа, по един във всяка ръка, извити и зли. Създадени, за да убиват.
– Това е то – каза Ейнджъл.
Гарет погледна между двамата.
– Съществото, което я следваше?
Тийнейджърът кимна и отново натисна бариерата.
– Ейнджъл, какво не ми казваш? – Поне този човек беше по-малък от предишния. И пак, колкото по-големи бяха те…
– Той е силен – каза Ейнджъл. – Усетих го, когато мина покрай мен. Като топлина от ядрен реактор.
Изведнъж отново притеснен, Гарет също се притисна към бариерата. Марика се присъедини към него, бутайки с рамото си. Робърт, вероятно единственият здравомислещ, не се притесни. Той просто гледаше, а устата му беше поставена в мрачна линия.
Те спряха, когато Пип потъна ниско на земята. Готова да се впусне отново в действие, тя взе копието си в двете си ръце и го насочи към натрапника.
Ръцете на противника ѝ се огънаха върху ножовете. Той я гледаше дълго, наклони глава, сякаш я изучаваше, после ѝ обърна гръб. В същия миг тя се обърна с гръб към него и сърцето на Гарет заседна в гърлото. След това двамата зачакаха. Пип се нави да удари, стабилно и ниско до земята. Съществото стоеше така, сякаш не му пукаше за нищо на света.
– Това е демон – каза Робърт и се намръщи. – Какво, по дяволите, е…?
– Чакай. Тези камъни. – Гарет посочи камъните, които маркираха границите на бариерата. Бяха общо девет. Не, десет. – Никога преди не съм ги виждал.
Макар да се сливаха идеално с пейзажа, загорели, подчертани със златисто и засенчени с по-тъмнокафяво, те бяха някак си с неподходящ размер за района. Неправилна форма.
Докато Гарет и екипът стояха безпомощно встрани, скалите се раздвижиха. Пип потъна по-ниско и демонът последва примера и, лактите му бяха изпънати, а ножовете му – разположени перпендикулярно на земята под него.
Изведнъж думите на Пип за това, че Хаял не е толкова почтен, колкото се надяваше, придобиха смисъл. Всяка скала се превръщаше в едно от съществата. Друго от Непау.
След като придобиеха форма, те се отърсваха от последните остатъци от това, което бяха.
– Как може това да излезе от един малък камък? – Попита Ейнджъл.
– Има десет – каза Гарет на Робърт. – Трябва да имаш някакъв трик в ръкава си. Трябва да знаеш нещо.
– Това е новост и за мен. Нямам представа как да вляза там. Как да сваля това.
Преди да довърши, битката започна. Марика падна на колене и закри лицето си, без да може да гледа. Но Гарет не би могъл да откъсне поглед от нея, ако му бяха платили за това. Белите му дробове забравиха как да работят, когато битката започна наново.
Почти толкова бърз, колкото и Пип, демонът спринтира към един от тях, изкатери го с един гигантски скок и преряза гърлото му, преди той да успее да реагира. След това скочи на гърба на следващия и го ликвидира по същия начин.
Докато стигне до третия обаче, те вече го бяха настигнали. Единият от тях заби нокти във въздуха и разкъса рамото на демона. Но той не спря да се бори.
Пип направи почти същото, само че се движеше още по-бързо. Твърде бързо, за да могат да я следват. Преди да се усетят, две от съществата падаха смъртоносно, прерязали гръбнаците си в шията с копието ѝ, но трето я беше хванало. Малкото ѝ тяло беше в масивните му нокти. Тя се мъчеше да се освободи, докато то свиваше юмрука си.
Силата щеше да я сломи. Щеше да смаже дробовете ѝ и да разбие костите ѝ. Краищата на зрението на Гарет потъмняха и целият свят се наклони настрани, докато звярът не нададе раздиращ ушите писък. Пип падна на земята. След нея се появиха локви с кръв, докато съществото държеше отрязаната си ръка.
Момичето се окопити, после погледна през полето. Демонът беше повалил още един и му бяха останали само двама. Той се промъкна между краката на единия и преряза ахилесовата му пета по същия начин, както беше направил Гарет.
Но петият го чакаше с готово копие.
Когато демонът се измъкна от схватката, съществото вдигна копието.
Пип скочи на крака и изпрати копието си. Целта ѝ беше толкова бърза и вярна, че съществото нямаше представа, че е убито с копие в черепа си. То потъна на колене точно когато копието избухна от гърдите на Пип.
Гарет стоеше невярващо в продължение на цяла минута, без да може да осмисли металния връх, стърчащ от гръдната кост на любимото момиче. Това не беше истинско. Нищо от това не беше истинско. Той чу как някой крещи името ѝ отново и отново, удряйки с все сила по бариерата, и осъзна, че е той.
Пип погледна надолу, лицето ѝ беше безизразно, и потъна на колене, преди да рухне в дивите треви.
Демонът се справи бързо с този, когото беше обезвредил, и погледна към другата страна на полето. Спря като зашеметен, толкова шокиран, колкото и Гарет, после се втурна напред.
Хвърли ножовете без усилие. Те се завъртяха като бумеранги и прерязаха гърлото на онзи, чиято ръка Пип беше прерязала, на онзи, чието копие беше пронизало малките ѝ гърди. Ножовете се завъртяха обратно към него и той ги улови лесно, когато пръстите на Гарет се свиха около падналото копие на Хаял.
Той го вдигна и го изпрати да лети през полето към последното от десетте чудовища. Онова, което беше вдигнало крак и се канеше да го стовари върху крехкото тяло на Пип.
Без да поглежда назад, демонът заобиколи смъртоносното оръжие, докато то прелиташе над главата му, след което се плъзна да спре до Пип. Копието прелетя точно според целта на Гарет и прониза съществото в средата между очите му. То стоеше замръзнало, сякаш невярващо, в продължение на няколко мъчителни секунди, преди да приеме съдбата си и да падне право назад, приземявайки се със силен трясък.
Гарет се обърна към Пип. Преди да успее да спре демона, той отчупи върха на копието, след което издърпа дръжката през гърба ѝ, изтръгвайки от нея раздиращ въздуха писък.
– Не! – Изкрещя Гарет. Тя щеше да изкърви до смърт още по-бързо.
Той се втурна напред, но беше твърде късно. Кръвта бликна като гейзер от гърдите ѝ. Гарет спря и се загледа невярващо. Демонът бе коленичил и я бе прибрал в безсъзнание в ръцете си.
Ръката на Гарет се приземи върху страничното му оръжие, докато тичаше напред. Целият му екип го последва, вдигна оръжията си и ги насочи към демона. Всички с изключение на Робърт. Той никога не би изложил Пип на опасност. Той излезе на бойното поле, сякаш го беше правил хиляди пъти. Той обаче беше ангел. Може би го е правил хиляди пъти.
Гарет даде знак на останалите от екипа си да свалят оръжията си.
Тя не дишаше. Не се движеше. Демонът сведе глава и постави устата си върху нейната. Той издиша и гърдите на Пип се повдигнаха, но „уста в уста“ нямаше да направи нищо, за да спре кървенето.
Гарет отново тръгна напред. Робърт го спря с ръка върху ръката му.
След миг демонът стоеше с мъничкото си тяло, преметнато през ръцете му, и ги наблюдаваше иззад завеса от гъста черна коса.
– Трябва да я заведем на лекар – каза му Гарет, като се напрягаше да говори през буцата в гърлото си.
Демонът пристъпи напред, като ги гледаше предпазливо. Начинът, по който я носеше, всяко негово движение, нежно като летен бриз, говореше много. Беше я следвал, за да ѝ помогне да се предпази. Само глупак не би могъл да види това.
Гарет се отдалечи още малко от безумната тълпа, за да облекчи притеснението на демона.
Точно когато се приближи достатъчно, за да я вземе, очите на Пип се отвориха.
Гарет я погледна, коленете му почти се подкосиха, и благодари на всички висши сили за странното разположение на органите ѝ.
– Имаш късмет, че сърцето ти е на грешното място.
– Или на правилното – каза тя слабо, а най-малкият намек за усмивка повдигна едното ъгълче на красивата ѝ уста.
Той отиде да я вземе, а тя се намръщи през пристъп на това, което той можеше само да си представи, че е мъчителна болка. Демонът се спря и я изчака да се възстанови, преди да тръгне отново.
Когато това стана, тя го погледна и тихо въздъхна. Въздишката беше последвана от нова гримаса, но въпреки това, което трябваше да ѝ струва, тя вдигна ръка към лицето му.
Смутен, Гарет се вгледа по-отблизо. След това примигна, тъй като разпознаването го шокира до дъното на душата му.
Пип произнесе името, за което и двамата си мислеха, гласът ѝ беше шепнещо мек и крехък като крила на пеперуда.
– Ошекиел.
Той сведе глава, а изражението му беше нечетливо.
Това беше той, но не беше. Беше станал повече демон и по-малко човек от последната им среща. Дори и така, Гарет разпозна ъгловатата форма на челюстта му. Високомерната му брадичка. И очите. Преди да отвърне поглед, той видя онези дълбоки бронзови очи, които винаги го бяха очаровали. Нещата, които трябваше да е видял през вековете.
Робърт се приближи точно когато Ош подаде Пип на Гарет.
– Ош – каза Робърт, също толкова зашеметен, колкото и останалите.
В момента, в който момичето се измъкна от окървавените му ръце, Ош се отдръпна и бавно се дематериализира, попивайки за последен път образа на Пип, преди да изчезне напълно като пясък на вятъра.
Гарет погледна надолу. Малкото момиче отново беше в безсъзнание, така че можеше да се движи по-свободно. Адските кучета и Артемида искаха да я проверят лично, но нямаха време. Въпреки хленченето им, Гарет изтича с Пип до джипа, където Марика и Ерик чакаха с медицински комплект. Сложиха я отзад върху одеяло и натиснаха раната в гърдите ѝ.
– Как го направи? – Попита го Марика.
Той я вдигна в чакащите ръце на Ерик и попита:
– Какво?
– Ти… ти счупи бариерата. – Тя грабна медицинския комплект и го разкъса.
Скочи в джипа и помогна на Ерик да я постави върху брезента, докато Донован и Робърт също скочиха. Донован разкъса ризата на Пип, докато Робърт оказваше натиск върху раната ѝ, въпреки че кървенето се беше забавило драстично.
– Как направи това? – Попита отново Марика, като подаде на Робърт марлен тампон. – Пробил си я. Бариерата. Свали я.
Гарет погледна нагоре, но само за секунда, достатъчно дълго, за да осъзнае, че всички го гледат така, сякаш му е пораснала допълнителна глава.
– Не. Тя просто изчезна.
– След като я счупи – каза Робърт. Изглеждаше впечатлен.
– Е, нямам представа какво се е случило. Ерик, можеш ли да шофираш?
– Имаш го. – Той изскочи от джипа, като избърса кръвта върху дънките си, и забърза към шофьорската врата.
– Къде ще я закараме? – Попита той през рамо.
Робърт отговори.
– Към медицинския. Не можем да я закараме в болница.
– Какво? – Попита зашеметена Марика.
– Всичко е наред, мила – каза Гарет. – Тя вече се лекува.
Тя погледна надолу и кимна, не напълно убедена.
Ерик караше толкова бързо, колкото можеше, без да тласка прекалено много скъпоценния си товар. Пип остана в безсъзнание през целия път, тялото ѝ използваше цялата си енергия, за да се излекува, но по обратния път тя бълнуваше от време на време.
– Ошекиел – каза тя насън.
Марика хвана ръката ѝ и я стисна.
Пип се усмихна.
– Той ме намери.

Назад към част 12                                                            Напред към част 14

Глава единадесета

Най-красивите истории винаги започват с развалини.

– Джак Лондон

Тя се обърна и този път наистина тръгна към пътя. Безлюдният път, по който до сутринта щеше да бъде опръскан с нейната кръв. Той просто беше твърде тъмен, с твърде много завои и нямаше абсолютно никакво прикритие. Ако по него минеше чудовище…
Но не предстоящата и гибел го подтикна към действие. Беше баща му. Или поне споменът за баща му. За това, което беше направил. Как едва не бе разбил майката на Гарет. Но за това Гарет обвиняваше само себе си.
Той се втурна след Марика, завъртя я около себе си и постави устата си върху нейната.
Усещаше влагата по бузите ѝ, а чувството за вина прогори дупка в стомаха му. Но не можеше да спре да я целува. Тя имаше вкус на мента. Миришеше на ванилия и рай. Чувстваше се като в рая.
След миг тя се отпусна срещу него. Позволи му да се гаври с устата, челюстта и шията ѝ. Той наклони глава и я целуна отново, задълбочавайки се с всяко движение на езика си, докато не усети, че тя се отдръпва. Това беше неизбежно. Тя беше малко недоволна.
– Защо го правиш? – Попита тя, а дъхът ѝ секваше. Не би могла да го нарани повече и с ковашки чук.
Той я придърпа към себе си, забелязвайки, че стражите удобно са напуснали, за да проверят стопанските постройки.
– Съжалявам – каза той, заравяйки лицето си в косата ѝ. – Толкова съжалявам. Не ме интересува какво си направила. С колко мъже си била.
– Моля за извинение? – Тя се отдръпна. – С колко мъже съм била?
– Не, не по принцип.
– Е, добре, защото това би те направило адски лицемерен. О, чакай…
Той стисна челюстта си.
– Имах предвид, нали знаеш, докато бяхме заедно.
Тя се дръпна назад и го удари по ръката в знак на неудовлетвореност.
– За какво, в името на Бога, говориш?
– Видях те. Не ме интересува. Вече не ме интересува. Ако съм разбрал нещо през последните няколко дни, то е, че нищо не трябва да ти пречи, когато наистина обичаш някого.
– Е, добре за теб. – Тя се обърна и отново тръгна към пътя.
Той постоя в шок цяла минута и след това се затича, за да я настигне.
– Чакай. Къде отиваш?
– Към дома.
– Но аз ти признах любовта си.
Тя изсумтя.
– Да, правил си го и преди, ако си спомняш. Около дванайсет часа преди да си тръгнеш от нас. Не от мен, Гарет. Нас.
– По дяволите, Марика, видях те.
Тя се завъртя, а яростта на лицето ѝ беше доста трудна за пропускане.
– Какво си ме видял?
Той пъхна ръце в джобовете си и сведе поглед.
– Видях те с друг мъж.
Учудването в изражението ѝ, когато той вдигна поглед, щеше да е комично, ако ситуацията не беше толкова тежка. Виждайки я в прегръдките на друг мъж, той се беше наранил толкова дълбоко, че се притесняваше, че никога няма да се възстанови.
– Висок? Строен? Бръсната глава? Звъни ли ти нещо? – Когато тя се замисли, но не отговори, той продължи. – Идвах да вечерям тази вечер или си забравила?
– Братовчед ми Джонас от Хаити? Не го бях виждала от години. Той ме изненада. И, да, предполагам, че скочих в прегръдките му, но…
– Ти го прегръщаше и целуваше.
– Както правя в Заир? Както правя с Алвин? Той е мой братовчед. Толкова се вълнувах, че ще ви представя. Направих огромна вечеря и зачакахме. И чакахме. Защото някой не ми отговаряше на обажданията. Той се срамуваше заради мен, а аз седях там и сипех похвали за теб. Казвах му какъв добър баща си бил. И ти просто си тръгна?
Гарет преглътна, спомняйки си болката, която образът предизвика, сякаш беше вчера. Защото подобна картина го бе преследвала през целия му живот.
– Не знам какво да кажа. Мислех, че…
– Знам какво си мислиш. – Тя пристъпи по-близо, гласът ѝ се пропука, когато добави: – Знам точно какво мислиш за мен, Гарет. Свършила съм. Оттук нататък можеш да взимаш и оставяш Заир само при майка ми. И ако наистина ме обичаш, ако го обичаш, дори няма да правиш повече това. Той не заслужава тази мъка.
Марика тръгна към пътя за трети път и Гарет усети как светът го поглъща целия. Или може би просто му се искаше да го направи.
Той затвори очи. Вслуша се в звуците на пустинята на Ню Мексико около себе си. Почти не минаваше ден, в който да не се чуди какво прави тя. Как се справя с всичко. Дали харесва работата си. Дали някога е съжалявала, че животът ѝ се е развил по друг начин. Тя беше единствената жена на планетата, за която някога се бе питал това. Тя беше единствената жена в живота му, за която го беше грижа достатъчно, за да иска да знае.
Това правеше ли го егоистичен пич? Вероятно. Едно нещо беше сигурно – щеше да си вземе тениска с надпис „Господин задник“, веднага. Когато евфемизмът паснеше…
Той не искаше да я притиска. Е, повече от това, което вече беше направил. Но трябваше да си я върне, преди да е станала жертва на пътя. Или още по-лошо – Хаял-убиец. Все пак наоколо все още се движеше едно чудно голямо извънземно.
За съжаление, той имаше чувството, че единственият начин да си върне Марика е да разкрие истината. Той се стремеше да я избягва – във всеки случай тази конкретна – колкото се може по-често. Но това беше сега или никога.
Той я настигна и тръгна до нея възможно най-незаплашително.
– Пътят към Похоаке няма охрана.
Тя го игнорира.
– Много е тесен, с много завои.
Тя продължи да върви.
– Ще се превърнеш в украшение на извънземния преди зазоряване.
Тя се взираше право напред. За щастие до главния път щеше да е необходим почти час. По-опасният. Това му даваше един час, за да промени решението ѝ.
Точно когато се канеше да се спъне в един голям камък край пътя, той я хвана за раменете и я отклони.
– Как видя това? – Попита тя. – Няма значение.
Той си пое дълбоко дъх и се гмурна с главата напред.
– Аз съм син на баща си, както се казва.
Отзад към тях се приближи автомобил. Той се търкаляше бавно по чакълестия път, а слабият блясък на габаритните светлини осветяваше тревите около тях. Очевидно един от охранителите му, най-вероятно Садовски, ги следваше, за да следи нещата. Щеше да се наложи да му повиши заплатата.
– Що се отнася до темата за злоупотреба номер едно, майка ми подмами баща ми да се ожени. – Видя, че раменете ѝ се напрягат, затова бързо обясни. – Знам, че не е това, което си направила. Изобщо не е това, което ти направи. Но това е, което тя направи, и татко никога не и прости.
Говоренето никога не е било силната страна на Гарет. Да говори за родителите си… Е, той никога не говореше за тях. Всеки път, когато го правеше, в гърдите му се настаняваше бетонна буца, но ако някой си заслужаваше този дискомфорт, то това беше жената, която се отдалечаваше. Някак си знаеше, че ако не оправи нещата, възможността му ще бъде загубена завинаги.
– Баща ми започна да я презира и никога не пропускаше възможност да и го каже.
Гарет погледна към осветения от луната пейзаж, лилаво и сиво около тях. Беше по-лесно да се съсредоточи върху това, отколкото върху настоящата тема.
– Той не грешеше, наистина. Произхождам от дълъг род измамници. Измамата е в кръвта на мама. Да измамиш мъж, особено заможен инженер, беше стара практика. Но мисля, че тя наистина го обичаше. По свой начин.
Марика продължи да върви, макар че сега походката ѝ не беше толкова забързана. По-малко ядосана.
– Започна да пие все повече и повече, докато не блъсна колата си от мост в дълбоко дефиле в каньона „Диабло“. Гарет усети как гърлото му се свива от спомена за онази нощ. Полицаите, които почукаха на вратата. Светлините им проблясват в червено и синьо през прозореца на спалнята му, отразявайки се от стените около него. – Казаха, че е било произшествие. Не е било.
Марика забави крачките си, но продължаваше да гледа към пътя напред.
– Но преди баща ми да умре, той насочи гнева си към мен. Предполагам, че след като майка ми е притръпнала през по-голямата част от живота, думите му вече не са я засягали така, както преди. Нуждаеше се от нова мишена.
Тя забави ход още повече, челюстта ѝ беше твърдо поставена на място, отказвайки да изтрие сълзите, които блестяха сребристо на лунната светлина.
– Той не ме е пребивал или нещо подобно. Нищо толкова лошо като това. Просто се увери, че знам какво бреме съм. Как никога не ме е искал. Как майка ми ме беше използвала, за да го получи, което означава, че и тя никога не ме е искала.
Марика спря, въпреки че все още избягваше погледа му.
– Но това, което трябва да разбереш, е, че той е грешал за нея. Отчасти, във всеки случай. Може и да не ме е искала в началото, но ме е обичала.
Марика все още не го погледна, когато попита:
– Нарани ли те?
– Не. – Той завъртя един от пръстените с черепи на пръста си. – Беше просто гадняр. Наричаше ме с всички възможни имена. Вярваш или не, но списъка е много дълъг. Но в крайна сметка научих нещо за него.
Тя наклони лицето си към него, но все още отказваше да установи контакт с очите. Вместо това го наблюдаваше как върти пръстена си. Изведнъж се смути и пусна ръцете си.
– Разбрах, че става особено злобен, след като съм постигнал нещо. Като например, когато отборът ми от малката лига спечели първото място и аз донесох трофея вкъщи. Или когато спечелих състезание в училище. Или когато изкарах най-висока оценка на тест. Винаги се опитвах да го накарам да се гордее с мен, без да осъзнавам, че той не може да се гордее. Той никога не би могъл да се гордее с мен. Той нямаше това в себе си. – Гарет я погледна през рамо. – Отне ми години, за да разбера, че в основата на всичко, което правеше, беше ревността. Той просто ревнуваше. Кой ревнува собственото си дете?
Тя изучаваше дланите си на слабата светлина. Потърка някаква невидима мръсотия там.
– Както и да е, той умря, когато бях на десет години, така че нищо от това няма значение. Което ни води до злоупотреба номер две. Когато те видях в ръцете на братовчед ти… – Той преглътна тежко, опитвайки се да отвори отново дихателните си пътища. – Едва месец след смъртта на баща ми хванах майка ми в прегръдките на друг мъж. Бях се прибрал рано от училище, все още скърбящ за загубата на мъж, който не я заслужаваше, а тя беше довела друг мъж. Видях ги да се прегръщат през прозореца. Изтичах вътре и я нарекох с всички имена, с които баща ми я беше наричал през всичките тези години. Всеки омразен, принизяващ нож, с който я беше порязал, излезе от устата ми в този ден. – Той пъхна ръце в джобовете си. – Тя беше мъртва шест часа по-късно.
Марика вдигна ръка към устата си и се обърна с гръб към него.
Той също се отдръпна от нея, като болката заплашваше да го погълне целия.
– Тя просто имаше нужда да бъде обичана. Всеки има нужда да бъде обичан и приет. Не че сега всичко това има значение.
Тя застана пред него и сложи ръка на гърдите му.
– Разбира се, че има. Но ти току-що ме излъга отново.
Той потъна в бледите дълбини на ирисите ѝ.
– Обещавам, че не съм.
– Излъгал си. Той определено те е наранил. Може и да не те е ударил, не и физически, но емоционалните белези са също толкова дълбоки.
След дълъг миг, в който болката се бореше с желанието, той попита:
– Питиета? Да пия биричка с момчетата? Това ли е най-доброто, което имаш?
Тя стисна устни.
– Можеш ли да ми простиш? – Попита той. – За това, че бях задник?
Едното ъгълче на устата му се размърда срещу изявлението и се повдигна въпреки опитите му да го овладее.
– За теб това е г-н Задник, любов.
Той изчисти с палец влажността от бузата ѝ и се наведе, за да поиска устата ѝ. Устните ѝ бяха толкова меки, колкото и цялата ѝ кожа. И се чувстваха също толкова добре. Като сутрешна роса след горещ дъжд.
Тя плъзна ръце нагоре по гърдите му и около врата му, след което притисна сочното си тяло към неговото. Той изръмжа в целувката, обгърна я с ръце и я поведе обратно към джипа, който ги следваше.
Имаше нужда от котва, защото му предстоеше нещо, което тя никога нямаше да забрави. Все още не знаеше какво, но то щеше да дойде при него.
Садовски излезе от джипа и се препъна в думите си, като каза нещо от рода на:
– Добре тогава, аз просто, знаеш ли, ще бъда там.
По-добре мъжът да беше там. Далеч, далеч оттам. Гарет имаше работа.
Той я притисна към решетката, след което се облегна назад. Светлините хвърляха меко сияние върху красивото ѝ лице. Миглите ѝ бяха набраздени от влага. Устните ѝ вече бяха набъбнали от усилията му. А брадичката ѝ, прелестната ѝ брадичка, която той бе захапвал неведнъж по време на срещите им, леко потрепваше.
Прокара ръце по гърба на ризата ѝ, разкопча сутиена ѝ и вдигна и него, и ризата над главата ѝ. По голата ѝ кожа се появиха ситни тръпки и тя притисна главата му към гърдите си. Той коленичи пред нея, хвана гърдите ѝ с ръце и обиколи с език едното деликатно зърно, докато то се втвърди, след което се насочи към другото.
Чу как кръвта се втурва във вените ѝ. Видя разширяването на зениците ѝ дори под прикритието на нощта. Усети как феромоните се разнасят от копринената ѝ кожа като отвара. Комбинираните усилия на реакцията на тялото ѝ към него го накараха да се завърти в спирала и той трябваше да се бори за контрол над своето.
Нещо, което не му се беше налагало да прави от пубертета насам.
Когато прокара зъби по нея, Марика се задъха и го придърпа по-близо, но той сякаш имаше други идеи. Той проследи с целувките си по корема и за цели десет секунди тя се зачуди как нощта ѝ е взела такъв драстичен обрат. Първо, те се караха. За пореден път. След това Гарет се отваряше пред нея. Отваряше се! Това беше най-монументалното нещо, което някога ѝ се е случвало, освен раждането на Заир. И двете бяха също толкова болезнени.
Но сега. Сега, когато ръцете му, пръстите му и устата му бяха на правилните места, тя се олюляваше. Когато я вдигна, отнесе я до страничната част на джипа, отвори задната врата и я сложи на дългата седалка, а кожата беше стряскащо хладна върху голия ѝ гръб, в корема ѝ се беше натрупала разтопена лава.
Едва успя да види лицето му на слабата светлина, но успя да различи силната му челюст и пълната му уста. Правия му нос и набръчканото му чело. Строгото му изражение и опияняващата му мъжественост.
Но нещото, което и спираше дъха, което винаги и спираше дъха, беше фактът, че ирисите му отразяваха лунната светлина, сякаш бяха направени от нея. Сребристи и блестящи, те сякаш сияеха от пиянска чувственост.
Лунната светлина правеше неща с хората, а очите му правеха неща с нея.
Облегна я с гръб към седалката и смъкна дънките ѝ, като свали напълно и тях, и обувките ѝ. Те паднаха на мястото за крака с меко тупване, след което той спря. Изглеждаше, че се наслаждава на образа ѝ. Сякаш я попиваше, сякаш тя беше уискито, в което искаше да удави мъката си.
Следваха бикините ѝ. Те наистина бяха всичко, което ѝ беше останало на света. Последната и линия на защита. Щом ги нямаше, тя знаеше, че ще бъде изгубена завинаги. За съжаление, той не бързаше да го прави.
Пръстите му се плъзнаха под ластика, обгръщащ краката ѝ. Провери го. Дръпна го. Тя размърда дупето си, опитвайки се да ги свали по-бързо. Той се засмя тихо, звукът беше дълбок и съблазнителен, докато я хващаше за бедрата и я принуждаваше да се успокои.
Тя може би изръмжа.
Друг дълбок смях. Още едно изплъзване на пръстите. Още едно дърпане. След това хладен въздух обля женските и части. Пулсът ѝ се учести, докато той плъзгаше бикините ѝ надолу по бедрата, през коленете и прасците, за да спре на глезените. Той завъртя малкото парче материал в юмрука си, докато глезените ѝ не се сключиха. После ги вдигна във въздуха с едната си ръка, а с другата плъзна дългите си пръсти в нея, като хладината на пръстените му се търкаше по клитора ѝ.
Тя чу рязко поемане на дъх и разбра, че е нейният. Той потопи дължината на два пръста, натискът беше опияняващ, преди да ги извади и да прокара собствената си влажност по гънките на итимноста ѝ.
Раздели краката и целуна вътрешната страна първо на десния и глезен, после на левия, дъхът му беше топъл върху кожата и, а кичурите му я гъделичкаха. След това разтвори краката ѝ, разкривайки я напълно, и внимателно заклещи единия ѝ глезен между облегалката на седалката и страничния панел, а другия – между облегалката за глава от страната на шофьора и облегалката на седалката.
Тя лежеше напълно разкрачена в орлов кръст. Той спря, за да я погледне, а погледът му с тежки клепачи обхождаше всеки сантиметър от нея и предизвикваше най-невероятните усещания, които я разтърсваха.
Тя се протегна и дръпна блузата му, като искаше да види толкова много от него, колкото и той от нея. Той се подчини, вдигна блузата над главата си, но спря там. Невероятно широките му рамене се стесняваха до тънка талия. Той прокара пръсти по вътрешната страна на коляното ѝ, но тя протестира с извиване и стон и дръпна копчето на дънките му.
Без да откъсва поглед от нея, той бързо се справи с копчето и ципа и плъзна панталоните по бедрата и върху стоманените си задни части. Твърдият му член се разля и в този момент тя не искаше нищо друго, освен да го обгърне с устни. Но той имаше други планове.
Най-накрая се наведе над нея, широчината на раменете му я разтвори още повече, и покри клитора ѝ с уста, гореща, влажна и чувствена. Мекият замах на езика му дразнеше и предизвикваше вълна от невъобразимо удоволствие. То се събра в корема ѝ и се разнесе оттам.
Езикът му се раздвижи, пръстите му опипваха и не след дълго в нея се появи обещанието за оргазъм. Тя беше готова от дни. Не беше чудно, че това не отне много време.
Тя заби нокти в раменете му и се успокои, доколкото можеше, като подканяше оргазма напред, молейки го да се приближи. Белите ѝ дробове се свиха, а налягането между треперещите ѝ крака се увеличи, когато езикът му я подкани да стигне до самия край.
Той я разтвори още повече, като разтвори гънките на интимноста ѝ, за да осигури достъп на върха на езика си до най-интимната ѝ част. Той смучеше, галеше и вкарваше още един пръст в нея, докато бедрата ѝ не се повдигнаха от седалката и не настъпи изгарящата топлина на оргазма. Сладкото убождане на освобождението избухна и я заля на невъобразими вълни. Всяка от тях беше малко по-висока от предишната. Всеки връх беше малко по-остър.
Още не беше слязла, когато усети как той се напъхва в нея, засилвайки кулминацията ѝ още повече. Той зарови твърдостта на члена си с един силен тласък и след това зачака като хищник, който наблюдава плячката си. Мускулите му се свиха. Челюстта му се стисна. Лицето му беше картина на сладка агония, докато се опитваше да се сдържи.
Но нейният оргазъм, който все още се раздираше в нея, изтръгна оргазъм и от него. Той изстена. Мускулите му се свиха. Хвана се за подлакътника на вратата над главата ѝ и го изтръгна, докато кулминацията му го правеше безпомощен.
Когато той пусна подлакътника и бясното му дишане се успокои, тя изрече една дума между собствените си издишвания.
– Две – каза тя, като гласът ѝ едва се чуваше.
Той се усмихна към нея.
– Наистина? Свърши два пъти?
Тя се усмихна и последва съобщението си с:
– Печеля.
Той се засмя и се срина върху нея, заравяйки лицето си в косата ѝ. Второто ѝ любимо място за лицето му.

Назад към част 11                                                                Напред към част 13

Десета глава

Само си помисли…
Някъде там някой мисли за теб, и се опитва да измисли как да направи така, че смъртта ти да изглежда като злополука.

– Мотивационен плакат

След обяда Марика се обади на майка си и разговаря със Заир. Той попита за Пип, но това определено щеше да отнеме известно време за обяснения, затова тя му каза, че ще го обясни на следващия ден.
Седяха с часове през целия следобед и през нощта, като ядяха всичко, което имаше в кухнята, и слушаха историите на Алвин.
От време на време Гарет си тръгваше, за да се консултира с екипа им по сигурността за това или онова, или Робърт приемаше обаждане от счетоводителя, банкера или декоратора – последното беше най-нелепото. Всичко беше много тайно, но тя знаеше, че войниците укрепват барикадите, и трябваше да се чуди дали уловката не е само за нея. Ако е така, нямаше нужда да се притесняват.
Вярна на предишната си същност, Алвин очевидно не се нуждаеше от много сън. Дори и сега. А разказите ѝ бяха материал както за сънища, така и за кошмари. Различните форми на живот, които беше видяла. Храната, която е опитвала. Световете, които е изследвала.
Ако Марика не знаеше по-добре, щеше да се закълне, че е някъде в кома и сънува всичко това. Беше толкова нереално. Сега тя беше част от елита. Малка част от населението, посветена на информацията в тази стая.
Малко след два часа сутринта Гарет направи смешен жест към Марика да погледне към Алвин. Разбира се, когато момичето се срина, то се срина силно. Беше изпаднала в безсъзнание на дивана в голямата стая, пикси лицето ѝ се беше превърнало в абсолютно ангелско, едната ѝ ръка и единият ѝ крак висяха безредно през ръба. Беше възхитително.
Донован също беше заспал в голямата стая. Беше изпаднал в безсъзнание на един малък стол, след като всички останали си бяха легнали.
Артемида реши да се появи точно когато се канеха да изнесат Алвин нагоре. В главната къща живееха само Алвин и Лоуърови, заедно с икономката и готвача. Всички останали имаха собствени къщички, като най-голямата от тях принадлежеше на Гарет.
Но той имаше хубав диван в кабинета си тук, в задната част на главната къща, който щеше да я побере добре. Имаше и поне две напълно обзаведени стаи за гости, за които Марика знаеше. Все пак не я бяха поканили да преспи у тях и тя се зачуди дали това не е защото всички предполагаха, че ще спи с Гарет.
Малко вероятно.
Артемида седеше задъхана до краката на Гарет. Той се изправи, за да принесе Алвин, но после спря и каза:
– Не мога да повярвам, че най-накрая мога да ги видя.
Марика също се изправи.
– Радвам се, че не се ядосваш за това. Ще ти отнеме известно време да свикнеш.
– Мисля, че ще се справя. – Той се спусна да погали Артемида. Тя се развълнува, малко прекалено, и скочи.
Обикновено, тъй като беше безплътна, това не би било проблем. Но тъй като Гарет беше толкова нов във всичко това, той се препъна назад и се блъсна в една лампа. Тя се сгромоляса на пода с цялата експлозивна сила на хиляди гръмотевични бури. В негова защита, той се опита да я хване по пътя надолу. Не успя. Разбира се, това можеше да се отдаде на факта, че едва не беше умрял двайсет и четири часа по-рано.
Марика коленичи до него, докато той стенеше в агония.
– Можеш да ги видиш – каза тя, борейки се с усмивката си. – Не можеш да ги докоснеш, Айнщайн.
Той се изправи на крака и се изчетка.
– Точно когато започвах да те харесвам.
Думите му накараха сърцето ѝ да се свие – факт, който я подразни неимоверно. Той изобщо не приемаше сериозно мораториума ѝ.
Настрана от това, той не се беше шегувал. Момичето спеше дълбоко. Дори не трепна, когато лампата се сгромоляса. За съжаление, Лоуърови го направиха. Втурнаха се надолу, само за да открият счупената лампа на пода.
– Много съжалявам – каза Марика и потърси лопатка за прах в гардероба.
Госпожа Лоуър я отблъсна настрани.
– Всичко е наред, скъпа. Ще я събера, ако ти и Гарет приберете Алвин в леглото.
– Разбира се, госпожо Лоуър. – Гарет вдигна Алвин на ръце. – Тя тежи около двадесет килограма. Как може да се бие с нещо друго освен с досаден комар?
– Мислиш ли, че е ужасно недохранена? – Попита го Марика, следвайки го. Неспособна да се въздържи, тя отметна назад косата на момичето и го целуна по челото, преди той да стигне до стълбите. – Не може да се каже какво е трябвало да яде на всички тези светове. Живеем в тази вселена на тази планета по някаква причина. На нея има всичко, което ни е необходимо, за да оцелеем. За да задоволяваме хранителните си нужди.
– Вярно. – По средата на стъпалото нагоре по стълбите той се обърна назад, за да погледне Донован.
За чест на мотоциклетиста, той също не беше помръднал, когато лампата падна, но това вероятно беше под влияние на бирата.
– Докторката ще дойде утре – каза Гарет и продължи нагоре по стълбите.
– Харесва ли ти? – Попита в прав текст Марика, без да има шанс да се справи с Гарет. Просто искаше да знае.
– Обожавам я. Когато не прескача през мъртви хора, тоест.
– Не, имам предвид докторката.
– О. Да, сигурно, предполагам.
Разбира се, че да. Тя беше прекрасна. Поне сега знаеше.
– Това на гърба боли ли те?
– Малко. Вероятно вече е осемдесет процента излекуван.
– Гарет, как е възможно това? – Попита тя и се втурна към него, след като вече бяха на площадката.
– Казах ти. Имаме тайно оръжие.
– Има ли нещо общо с една малка богиня и с факта, че кръвта ѝ лекува?
– Може би. Но защо мислиш, че тя лекува хората? Може би лекува само адски кучета.
– Това би било доста специфично. – Тя изтича напред и отвори вратата на спалнята на Алвин. За щастие, тя имаше пълно легло, защото върху него беше разпънат огромен ротвайлер.
– Предполагам, че си споделят?
Гарет се ухили.
– Приятелски.
Тя отдръпна завивките и видя как Гарет с най-нежни движения поставя напълно облеченото момиче в леглото.
– Тя е толкова красива – каза Марика, все още напълно възхитена от новата тийнейджърка.
Гарет коленичи до нея и отметна гъст кичур мастиленочерна коса от лицето на Алвин.
– Трябва да призная, че не мога да преодолея това с битките. Това смайва дори моя ум, а аз съм в течение на това много години.
– Просто не мога да си представя как би могла да повали едно от тези същества, още по-малко десетки. А трябва да е започнала още като дете. – Когато той вдигна въпросително вежди, тя добави: – Бебе. Което очевидно спи като мъртвец.
– Да, когато спи.
Гарет беше запазил самообладание през целия следобед и през нощта, но това щеше да се промени. Сега, когато адското момиче беше само за него, той планираше да ѝ даде акъл и да я изпрати да си ходи. Само че той беше този, който я беше довел в комплекса. Щеше да се наложи да и даде малко от себе си, не че имаше много за губене, а след това сам да я отведе вкъщи. Пътуването обратно щеше да е неудобно, но, честно казано, не му пукаше за това.
Той се изправи и поведе Марика към вратата. След като за последен път погледна единственото същество на планетата, за което би дал живота си, освен сина си, разбира се, той затвори вратата и тръгна надолу по стълбите.
– Ще спя на дивана, стига Донован да не хърка прекалено силно – каза Марика.
– Трябва да поговорим.
– О? – Попита тя, а гласът ѝ бе оцветен с нотка на изненада. – За какво?
– Навън.
– Обичам да съм навън. Това ли беше?
– Забавна си. – След като стигнаха до първия етаж, той я хвана за лакътя и я изведе през входната врата в хладния бриз на нощта в Ню Мексико. Не можеше да не забележи двама въоръжени охранители, които обикаляха по периметъра на комплекса.
– Навън е прекрасно – каза тя, а стомахът ѝ се изпълни с пеперуди.
Когато той се обърна към нея, а лицето му беше определение за изпълнено с ярост – или хормонално, трудно беше да се каже – тя започна да обмисля шансовете си да се прибере на автостоп от тук посред нощ. Защото имаше странното усещане, че този разговор няма да ѝ хареса.

* * * *

Гарет погледна през осветения от луната комплекс към пристройките, тосканската оранжерия, мястото, за което Пип настояваше преди изчезването си, че ще бъде идеалното място за басейн. Но по-важни бяха хората, които живееха тук.
Съществото беше близо, държеше се стабилно на почти три мили разстояние. Пип го беше уверила, че няма и час по-рано Хаял очевидно щеше да изчака разсъмването, за да атакува.
– Той е почтен – бе му казала Пип по време на третата тайна среща тази нощ, макар че несигурният тон на гласа ѝ го бе накарал да се замисли. – През повечето време.
– От друга страна – беше контрирал Гарет – ти съсипа живота му. Възможно е в момента да се чувства малко отмъстителен.
– Да, аз го направих. Съсипах живота му. Просто не мисля, че би нападнал човек.
Робърт беше с тях. Той му хвърли страничен поглед, изпълнен с назидание.
Гарет трябваше да се съгласи. Защо просто не каза на Пип за нападението? Защо да го крие от нея? Сигурно защото се чувстваше достатъчно виновен за цялото нещо.
– Ами когато тръгна след Марика? – Попита той, като зачекна темата, без да издава тайната си.
– Трябва да е заради аромата. Може би – тя се обърна с разочарование – може би е помислил, че тя е аз?
– Може би – каза Робърт, а на лицето му се появи съмнение.
Като се има предвид всичко, което се случваше, всичко, за което трябваше да се тревожи, Гарет, който все още кипеше от събитията през деня, от действията на Марика, изненада дори него. Но той не можеше да го остави на мира.
Никога не беше бил ходеща машина за ярост. Това не му беше присъщо. Всъщност много от приятелите и колегите му често го бяха наричали спокоен. Спокоен. Но яростта, която тя разпали, когато скочи пред копието – разбира се, след като всичко свърши и той преодоля шока от това, че едва не я загуби точно тогава – продължаваше да го яде.
Сега той се обърна към нея, а гневът, който усещаше, че разяжда вътрешностите му, изригна.
– Два пъти – каза той между стиснатите си зъби. – Ти направи това нещо два пъти!
Марика вдигна брадичката си на видима височина.
– Ако съм го направила, съм имала основателна причина. Сигурна съм в това. За какво говориш?
– Ти не знаеш ли? – Той напредна към нея и по оживялото напрежение в стройното ѝ тяло видя, че тя обмисля да отстъпи. Тя не го направи. Държеше се на мястото си като треперещ елен, който чака да бъде подгонен, сякаш имаше желание за смърт. – Това ли е? Имаш ли желание за смърт? Затова ли рискува живота си не веднъж, а два пъти заради мен днес? Дори след като ти казах след първия път никога повече да не го правиш?
– Моля те. – Тя изчисти ризата си. – Сякаш ще те слушам.
Той я хвана за раменете.
– В това е проблемът!
Изразът на ужас на лицето ѝ го разтърси от моментното му залитане към здравия разум. Той пусна ръцете си и се отдръпна.
– Съжалявам. Не исках да…
– Да, искаше. – Беше неин ред да се ядоса. Очите ѝ блеснаха на слабата лунна светлина. Челюстта ѝ се сви. Тя се приближи до него с единствената цел да забие добре поддържан пръст в гърдите му. – Обвиняваш ме за всичко – от обикновената настинка до световния глад – и всичко това, защото те измамих да ми дадеш бебе. Е, бу-бу-бу. Никога не съм те молила да бъдеш част от живота ни.
Тя започна да върви настрани, бързо към пътя, но после се обърна обратно към него, напълно разярена. – Държиш се така, сякаш съм ти съсипала живота, но това беше твое решение да се намесиш в нашия. Аз бях напълно щастлива. Имах си дете, такова, каквото ми беше предсказано, когато самата аз бях дете, и не исках нищо повече от това да го опазя. Да го отгледам в любяща, грижовна среда. А не в разбита, в която бащата е излязъл да пие бира с момчетата, докато синът му се чуди защо не е достатъчно добър. Какво е направил погрешно, за да отчужди собствения си баща толкова много?
– Това ли мислиш? – Попита Гарет.
– Още не съм свършила! – Каза тя, очевидно на границата. – Ти просто не можеш да се справиш с това. Това е твърде много. Предадох те до дълбините на душата ти, а ти просто не можеш да го преодолееш. Затова си тръгваш от живота ни за втори път. След всички прокламации за любов и отдаденост изведнъж си тръгваш. Добре. Аста ла виста, бейби. Но не. – Тя вдигна ръце в знак на неудовлетвореност. – Въпреки че ме мразиш до полуда, ти просто трябва да си част от живота на сина ни, ако не по друга причина, то за да ме накараш да плащам на всеки два месеца и всеки друг празник. Всеки път, когато го вдигаш, се уверяваш, че знам какъв парцал съм. Е, нека ви кажа нещо, господин задник. – Тя се приближи и вдигна поглед, докато не се озоваха нос в нос. – Аз не съм парче лайно. Никога не съм била.

Назад към част 10                                                          Напред към част 12

Глава девета

„Когато си с най-добрия си приятел, няма значение чия е била идеята стига алибито ви да съвпада.“

– надпис върху тениска

Ейнджъл беше избягал тринайсетгодишен бандит. Беше умрял през деветдесетте години и за доказателство имаше риза с А-образна линия и дебела кърпа ниско над очите си. Когато се срещнаха за първи път, той посрещна Марика с: „Как се справяш?“, изпълнено с нюйоркски акцент, въпреки че никога не беше стъпвал извън Албакърки, Ню Мексико. Поне докато беше жив. Оттогава тя беше малко влюбена в този дребосък.
Чувстваше се положително замаяна, когато Алвин се втурна в прегръдките му. И малко ревнуваше. Хората рядко можеха да докосват покойници, но майката и бащата на Алвин можеха, така че тази способност бе предадена на нея.
– Ти си пораснала – каза и Ейнджъл, изненадан.
– Ти сърдит ли си?
– Никога. Просто ми е тъжно, че не можах да бъда до теб. Търсих те навсякъде.
– Съжалявам.
– Това не е твоя вина, ми Рейна. (Кралице моя.)
Марика въздъхна.
Ейнджъл прокара пръст по белега по бузата на Алвин.
Тя го прикри с ръка засрмена.
– Той е грозен.
Той махна ръката ѝ и я замени със своята.
– Ти си най-красивото същество, което някога съм виждал. Един малък белег не променя нищо. – Винаги поет, това дете.
Алвин се притисна към него, а Гарет се наведе към Марика.
– Трябва ли да се притеснявам?
– Да – отговори тя. – За никой друг – не. Но говорим за Ейнджъл, който е толкова солиден за Елуин, колкото сме и ние с теб.
– И така, екзорсизъм тази вечер?
– Колкото по-скоро, толкова по-добре.
Алвин заведе Ейнджъл на масата и седна обратно. Гарет му кимна.
– О, точно така – каза Ейнджъл, като го погледна. – Вече можеш да ме видиш. Предполагам, че тогава ще трябва да внимавам какво говоря около теб.
– Може би е добра идея.
– Намери ли го? – Попита Робърт Ейнджъл.
Казанова поклати глава.
– Може би е в планините.
– Да, и затова те изпратихме там да го намериш.
– Бях тръгнал натам, когато ми направиха засада.
– Засада? – Попита с искрена загриженост на лицето Алвин.
– Изглежда, че имаме още един звяр, който обикаля наоколо. Този е по-малък, но не по-малко зъл. Подобно на язовец от вида пендехо или нещо подобно. Изпрати ме да се прибирам едва ли не с една дума. Всъщност беше по-скоро ръмжене.
– О, да. – Отпусна се Алвин. – Той също ме следи. От няколко свята насам.
– Следи те? – Каза Гарет. – Скъпа, защо не обясниш всичко отначало? Разбирам как сега скачаш от покойник на покойник. В известен смисъл. Но как си напуснала това измерение?
– Ами, знаех, че Ошекиел не е на това, затова реших да потърся на някои други. Само че тогава не можах да намеря пътя обратно. Има толкова много. – Погледът ѝ се плъзна покрай него към друго място. Друго време.
Робърт кимна.
– Има толкова много измерения, колкото са звездите в нашата вселена.
– Значи много – каза Ерик услужливо.
Гарет седеше, потънал във вълнуващо море от объркване. Искаше му се само да се опомни от всичко. Алвин беше дъщеря на двама богове. Автоматично ли тя беше бог, който притежаваше карта и тайно ръководство? Как изобщо се влиза в клуба на боговете? Или може би беше полубог. Как щеше да стане това?
Изглеждаше, че има напълно различни способности от тези на двамата си биологични родители. Като например да лекува с кръвта си. Чарли можеше да лекува само с докосване и дори да връща хора към живот. Или да използва починалите като портал за междупространствени пътувания. Чарли беше точно обратното. Тя беше портал, който водеше към небето, така че онези, които не са преминали, когато са умрели, да могат да го направят, когато са готови.
А Рейес… е, той беше най-голямата загадка. Двамата с Чарли можеха да се дематериализират и да се появят навсякъде на Земята, но Рейес, който сам по себе си беше портал, макар и към ада, можеше да съществува и в двете измерения едновременно. Пип, доколкото някой знаеше, не можеше. Защо способностите им да са толкова различни?
– Все едно гледаш през калейдоскоп – продължи тя, а умът ѝ беше далеч. – И се опитваш да намериш точния модел.
Госпожа Лоуър хвана ръката на Пип.
– Много съжалявам, скъпа.
– Аз съм си виновна, бабо.
– Не – каза господин Лоуър. – Не. Когато си се родила, си получила необикновени способности. Беше твърде много, твърде рано. Прекалено голяма хапка. От това, което разбирам, способностите на биологичната ти майка са дошли при нея с течение на времето. Не са и били връчени просто ключовете на кралството. Давали са ѝ по една стая, за да я изследва и научи, преди да ѝ предложат друга. И е имала Рейес, която да ѝ помага да се ориентира, а не нас, тромавите, непохватни хора.
Пип се разсмя.
– Обичам моите тромави, непохватни хора.
Госпожа Лоуър трябваше да се обърне и да избърше очи.
– Къде отиде? – Попита Гарет. – И как се оказа, че имаш годеник от ада? – Не искаше да я притиска, но трябваше да знаят какво се случва и как да го спрат.
– О, той не е от истинско адско измерение – каза Алвин с подсмърчане. – Непауистите просто обичат да си мислят, че са такива. Но аз съм била в няколко истински адски измерения. Не искаш да ходиш там.
– Чакай – каза Марика – в колко измерения си била?
– Не знам. Загубих бройката около сто.
– И там също прескачаш през починалите?
– Да. Оказа се, че починалите са навсякъде. Понякога те са разумни същества. Друг път са по-скоро като папрати. Или бегонии. Не всички парчета винаги пасват. Понякога се налага да извървя дългия път, за да стигна до измерение, което почти мога да разбера.
Марика беше забърсала малко слюнка в ъгълчето на устата си, толкова беше очарована. Гарет ѝ подаде салфетка. Тя я взе, погледна го, след което попита:
– Имаше ли живот навсякъде, където отиде?
– О, да. Няма смърт без живот. Не мога да вляза в измерение, в което няма починали под една или друга форма.
– Очарователно.
– Наистина? Едно място, на което отидох, беше цялото във вода. Цялото измерение. Отначало дори не го разбрах, защото не беше като нашата вода. Беше много по-гъста. Като бебешко олио. Но щом разбрах как да дишам, беше невероятно. След това отидох в това, в което въздухът беше киселинен. Беше ужасно. Не препоръчвам това. После намерих едно, в която майка ми беше ходила. Адско измерение с призраци, кръстени на кафеени напитки.
– Да – каза Куки, развълнувана. – Майка ти ги е кръстила.
– Ти си се измъкнала от него? – Попита учудено Робърт. – Дори майка ти не би могла да направи това, а тя може – може да се дематериализира.
– Аз успях, но само защото използвах призрака, за да отключа следващото измерение. Мисля, че се казваше Солен карамел макиато, но не ме цитирайте.
Гарет прокара ръка по късата си коса.
– Всичко това е толкова невероятно.
– Но искаш ли да премина към същността? – Попита тя.
– Искам да чуя всичко. Но точно сега трябва да знам защо това нещо е на тази планета и как да го убия.
– Казах ти. Не го правиш.
– Пип – каза той, като се изнерви. – Виждала ли си това нещо? Искам да кажа, че може би е пораснало, откакто дойдох тук.
– Съмнявам се в това. Описал си Хаял перфектно. Искаш ли да чуеш откъде знам?
Марика хъркаше до него. Той почти я зяпна, но звукът беше толкова мил, че не можа да се насили да и развали настроението.
– С удоволствие ще го чуя.
Тя се изправи, опресни кафето си и седна отново. Гарет се усмихна на момичето, а гордостта му от умението на момичето да пие кафе беше абсолютна. Той се пребори с усмивката си, опитвайки се да не я окуражи.
– Добре, попаднах в една… ами, по липса на по-подходяща дума, страна, наречена Напау. И веднага бях заловена от тези огромни същества с рога и дълги, стоманени нокти.
– Това са те – каза Гарет, а стомахът му се сви при този образ.
– На колко години беше тогава? – Попита Марика.
– Не много по-възрастна, отколкото когато си тръгнах.
– Ти беше още бебе – прошепна тя. Разсеяно хвана ръката на Гарет. Той преплете пръстите си с нейните.
– Накратко, станах роб. Но една нощ случайно спасих Кастерна, моята пазителка, от нападение. Тогава тя разбра, че макар и да съм малка, мога да се бия. Изпрати ме да тренирам със сестра ѝ.
– Роб? – Попита госпожа Лоуър.
– Не се притеснявай, бабо. Можех да си тръгна по всяко време. Можех да прескоча през всеки един от хилядите заминаващи. Но до този момент бях просто толкова уморена и изгубена.
Госпожа Лоуър притисна ръце към устата си.
– Това беше първото място, където почувствах, че мога да си почина. Освен цялото обучение. И битките. И осакатяването.
– Нека си го изясним – каза Гарет. – Ти се биеше с тях? Тези същества?
– Често. Станах техен шампион и привлякох вниманието на принца. Той поиска от баща си ръката ми за женитба, тъй като нямаше кой да даде съгласието си. Кралят се съгласи. Аз не се съгласих.
– Отказа му? – Попита Куки.
– Добре – каза Ерик, като се втренчи – слава Богу. Искам да кажа, как изобщо ще…?
– Както казваше – каза Робърт, преди да хвърли неодобрителен поглед към Ерик. – Ти му отказа?
– Да, но такъв е законът. Тъй като му отказах, трябваше да се бием до смърт.
Госпожа Лоуър едва не загуби съзнание. Господин Лоуър я хвана и ѝ помогна да се успокои. Той кимна да продължи разговора без тях, докато заведе съпругата си на горния етаж.
– Добре – каза Гарет, след като те си тръгнаха. – Трябваше да се бориш с него?
– Да. До смърт. – Тя прехапа долната си устна. Правеше това само когато не искаше да си признае нещо. – Проблемът беше, че не го убих. И сега той трябва да ме преследва, докато звездите не изгорят. Или аз трябва да свърша работата, или той трябва да ме убие. Не може да се върне у дома, докато не почете къщата си, макар че репутацията му може никога да не се възстанови.
Куки погледна около масата.
– И на нас пука ли ни за това? Загрижени ли сме за това?
– Не, скъпа – каза Робърт.
– Това, което направих, всъщност беше много жестоко, макар че не исках да го направя по този начин. – Алвин погледна Куки, сякаш търсеше одобрение. Или прошка.
– Разбира се, че не си го направила – каза Куки. – Опитваше се да го пощадиш.
– Точно така. Вместо това съсипах живота му. Ако просто го бях убила, той щеше да умре от ръцете на шампиона. Щеше да е добра смърт.
– Значи, не се шегуваш? – Попита Ейнджъл и поклати глава. – Ти си се борила с тези неща?
– Да.
– Ихо де пута.
– Когато не го убих, изтичах до най-близкия починал, точно там, на бойното поле, и просто рискувах. Не мислех, че ще успее да ме последва, но той е точно там всеки път, когато скоча. Не мога да разбера как го прави.
– Можем ли да се върнем към частта, в която вие двамата щяхте да се ожените? – Каза Ерик.
– Не – каза цялата маса в един глас. Тогава Гарет попита: – Имаш ли представа защо е тръгнал след Марика?
Погледът на Алвин се стрелна към Марика.
– След теб?
Марика кимна.
– Не. Освен ако… Ти носеше ли това? – Тя вдигна куклата Ош.
– Да. В чантата ми.
– Може би затова. – Тя допря куклата до лицето си и вдиша. – Куклата мирише като мен. Хаял ме преследваше и долови аромата ми. Много съжалявам, Марика.
– Не бъди глупава. – Тя стисна ръката на Гарет. – Не беше по твоя вина.
– Разбира се, че беше. Всичко това е по моя вина. Чакай. Той не те е одраскал, нали? Хаял?
– Не, но той…
– Някакви съвети как да заловим съществото? Как да го убием? – Попита Гарет, като прекъсна Марика.
– О. – Елуин изправи рамене, сякаш изненадана от въпроса му. – Извинявам се. Трябваше да завърша изказването си по-рано. Той е моят годеник. Следователно аз трябва да съм тази, която да го убие. – Всички замълчаха, затова тя бързо продължи. – Всичко е наред. Той няма да е първият ми. За съжаление. Понякога нямах голям избор. Има една стара поговорка на този свят. „Убий или бъди убит“.
Робърт се усмихна.
– Тук имаме нещо много подобно.
– Просто не разбирам как си се борила с тях – каза Куки. – Ти си малка.
– Но бърза – каза Алвин и усмивката и се разшири по безизразното и лице. Визия, която беше едновременно позната, странна и призрачно красива. Гарет знаеше, че тя ще бъде великолепна. Не очакваше омайното създание пред себе си. Особено на четиринайсетгодишна възраст. Или някъде там наблизо. Децата в днешно време.
– А другия? – Попита Ейнджъл. – Онзи по-малкия, който те последва тук?
– Погледна ли го? – Лицето ѝ се озари от надежда.
– Не съвсем.
– Фъдж – каза тя, надувайки долната си устна. Цялата маса се засмя.
Това беше единствената псувня, която Лоуърови ѝ позволяваха да използва, но трябваше да я накарат да се почувства като истински скандалджийка. Така че в продължение на няколко месеца, след като Пип навърши четири години, всички… се изплъзваха и казваха думата Фъдж пред нея. Който и да беше наблизо, се караше на разпуснатия дявол, че ругае пред дете, и това дете, естествено, започна да използва думата възможно най-често. Това действаше като магия и тогава Гарет разбра с какво си има работа. Лоуърови бяха луди гении.
– Както казах – продължи Ейнджъл – той изглеждаше почти като човек, но не достатъчно, за да мине за такъв на публично място. Поне от половин секундата, в която го погледнах.
Робърт отпи глътка от бирата, която беше пил през последния час.
– Той те е следил и през порталите?
– Не съм сигурна. Знам само, че през последните няколко измерения е бил по петите ми. Как стига дотам, не знам.
– Не мога да повярвам – каза Марика, като погледът ѝ пропътува дължината на Пип – че си израснала в друго измерение. Всъщност в няколко измерения.
– Поставя съвсем нов обрат на думата „студент по обмен“ – каза Ерик с подсмърчане.
Това предизвика усмивка у почти всички. С изключение на Ейнджъл, който изглеждаше готов да взриви света. От друга страна, може би винаги се е мръщил така. Тъй като никога преди не го беше виждал, Гарет нямаше как да знае.
По лицето на Пип премина слаба тревога, но той не можеше да си представи през какво е преминала. Отнесе го към лошия спомен, за който се надяваше, че ще му разкаже някой ден, докато тя не стана рязко и не започна да разчиства масата.
Това малко действие послужи като сигнал за всеки да вземе чиниите си, да ги отнесе в кухнята и да ги изплакне – според правилата на дома. Малката изследователка първа изплакна своята и след това се отправи към кабинета на Гарет. Той я последва от любопитство.
Робърт не пропусна да забележи и изражението на лицето ѝ. Той тръгна веднага след нея и двамата с Гарет си размениха погледи, когато влязоха в кабинета. Декориран в тежко дърво със сиви акценти, той се намираше в задната част на главната къща, достатъчно близо до гористата местност отзад, за да има прекрасна гледка, и достатъчно близо до кухнята, за да е направо удобен.
Пип стоеше пред рамкирана карта на комплекса, подарък за рождения ден от Куки.
– Този район е красив – каза им Алвин, без да си прави труда да се обърне.
Гърдите на Гарет се стегнаха, когато той наистина добре разгледа фигурата ѝ. Твърде слаба, с тъмни кръгове под очите, той нито за миг не се усъмни колко невъзможно тежки трябва да са били за нея последните няколко години. Да бъде изгубена и на всичкото отгоре напълно сама. Мисълта беше почти непосилна за него и вината го нападна на съвсем ново ниво.
Трябваше да разбере какво се случва, преди да се е стигнало до това, което се случи. Работата му беше да следи всяка нейна стъпка. Да знае всяка нейна мисъл. Да се опита да предвиди всяко нейно действие. Тя беше дете със сили, които не можеха да се повярват. Това нещо можеше да завърши много по-зле.
Все още можеше, като се замисля.
– Нямаш причина да се чувстваш виновен – каза му Алвин, като не откъсваше поглед от картата.
– Нямам – излъга той. – И откъде знаеш?
– Правиш физиономии, когато мислиш, че никой не те гледа. – Тя се усмихна и посочи декоративното огледало на стената до себе си. Онова, в което можеше да го види ясно.
– Измамница – каза той.
Двамата с Робърт се приближиха до нея, заставайки по фланговете ѝ, за да разгледат картата.
– Какво става, скъпа? – Попита Робърт.
– Хаял е близо.
Гарет се напрегна, а беше сигурен, че и Робърт го направи.
– Откъде знаеш? – Попита той.
Тя вдигна лицето си към небето и вдиша дълбоко през носа си.
– Усещам го.
Гарет не можеше да се сдържи. Обърна глава и също засмърка. Нищо необичайно. Сигурно е още една от нейните дарби.
– Колко близо? – Попита Робърт.
– Три мили. Може би четири.
– И усещаш миризмата му? – Попита Гарет. – От толкова далеч?
– Живях с тях много години. Можех да го усетя от двайсет мили разстояние. Но това е лошо.
– Защо?
– Щом аз го усещам, значи и той може да ме усети. Той знае, че съм тук. Той ще дойде за мен.
– Позволи му – каза Робърт и сложи ръка на рамото ѝ.
– Не мога да рискувам. Аз го доведох тук. Той е мой проблем.
Гарет се отдръпна настрани, за да я погледне, но тя не искаше да установи контакт с очите.
– Той е наш проблем, Алвин.
Тя сведе глава, докато косата ѝ не блокираше погледа му към овалното ѝ лице.
– Не. Трябва да си тръгна.
– Забранявам ти – каза Робърт.
Тя най-сетне се обърна и двамата видяха емоцията, която блестеше в очите ѝ.
– Не бихте могли да ме спрете, ако искам да си тръгна.
Робърт вдигна брадичката си с една степен.
– Знам, но все пак ти забранявам. Ще направим това заедно.
– Ще заложим капан – каза Гарет. – Той никога няма да ни види да идваме.
– Да – каза тя с задъхан кикот. – Ще го види.
– Е, тогава просто ще трябва да сме много умни.
След като помисли няколко минути, тя изправи рамене, съгласи се с кратко кимване, след което обгърна и двамата в най-добрата групова прегръдка, в която Гарет някога е попадал.

Назад към част 9                                                              Напред към част 11

Глава осма

Ако пътят ти изисква да минеш през ада, върви така, сякаш си собственик на това място.

– Надпис на тениска

Всеки от присъстващите стоеше толкова неподвижно, че отдалеч можеше да бъде сбъркан със статуя. И тримата мотоциклетисти бяха насочили пистолетите си към главата на момичето. Гарет не смееше да помръдне, защото гърбът на Марика беше прилепнал към гърдите му. Ако той помръднеше, тя се движеше. Беше стъпила пред него. Беше рискувала живота си, за да спаси неговия, и всичко това беше напразно, защото той щеше да я убие.
Марика замръзна с върха на копието до гърлото си. Ако дори преглътнеше, то щеше да потъне по-дълбоко.
Но момичето беше най-спокойното от всички. Мощно, диво и с пълен контрол. Тя стовари копието неудържимо върху гърлото на Марика, но не откъсваше поглед от Гарет.
– Алвин – каза Робърт отново, този път по-меко. – Погледни ме, миличка.
Деликатните ѝ вежди се сключиха и Гарет видя няколко белега по лицето ѝ. Един от тях се простираше от слепоочието надолу през устните ѝ и завършваше на брадичката. Раната беше дълбока и това съзнание го разтревожи най-много от всичко.
Робърт пристъпи напред, но момичето – Алвин – не се напрегна. Тя изобщо не помръдна. Дори не го погледна. Няколко секунди бяха необходими на Гарет, за да разбере, че очите ѝ отново се насълзяват. Не можеше да повярва, че не го е видял преди. Тези блестящи медни ириси, толкова необичайни, толкова отчетливи. И все пак го беше пропуснал. И гривната на китката ѝ. Златната, която Ош ѝ беше подарил, преди да изчезне. Тя блестеше на слънцето, което се процеждаше през клоните, ясна като ден.
Капчица мокрота се плъзна по миглите ѝ и дъхът ѝ секна в гърдите. Без да се замисля, тя пусна копието и се втурна в прегръдките на Робърт.
Останалите я гледаха, а лицата им бяха изненадани, докато Робърт я поглъщаше в прегръдка. Той се поклащаше заедно с нея, а раменете му се тресяха от ридания.
– О, Боже мой. Къде си била? Къде си била?
Стройните ѝ рамене също се разтресоха, но тя не отговори. Гарет дори не знаеше дали може да го направи.
След дълъг миг, в който адските кучета, вече излекувани и не усещащи опасност за подопечната си, изчезваха едно по едно, Робърт я постави на една ръка разстояние. Той я огледа. Отметна косата ѝ назад, за да разгледа лицето ѝ. Повдигна китката ѝ, за да проучи пораженията, които беше нанесла, като я захапа многократно.
– Ранена ли си? – Попита той, а гласът му беше наситен с емоции.
Тя поклати глава и той я прегърна отново. От нея се изтръгна тих, лек смях.
Тогава Гарет осъзна, че Марика е в ръцете му. Тя облегна глава на рамото му, а лицето ѝ светеше от радост, докато двамата се гледаха.
– Помниш ли всички? – Попита Робърт най-накрая, като пусна Алвин.
Тя продължаваше да държи ръцете си заключени около една от неговите, като почти се скри зад него, преди да се обърне към останалите от групата. Тя погледна от един мъж на друг, после към Марика. Отказвайки се от нуждата си от безопасност, момичето пристъпи по-близо до Марика и вдигна пръсти към мястото, където беше пробола кожата ѝ.
– Смело.
Марика изхлипа в една ръка и, неспособна да сдържа повече емоциите си, придърпа момичето в прегръдка. Гарет искаше да се присъедини към тях, но се въздържа. Пип все още не беше показала, че го е разпознала.
Когато най-сетне го погледна иззад прегръдката, дребната ѝ фигура беше още по-малка от тази на Марика, почти като че ли беше страдала от години на недохранване, тя каза:
– Вие двамата най-сетне оженихте ли се?
Гарет си помисли, че сърцето му ще се пръсне. Той обгърна и двете в прегръдките си, като едната ръка на Пип се плъзна около кръста му.
– Светая светих, момиче. Ти ни изплаши до смърт.
– Съжалявам.
Той я прегърна по-силно, след което попита:
– Мислиш ли, че сме наранили адските кучета?
Тя го погледна.
– Не. Знаех, че това е Хаял. Усещам го навсякъде. – Речта ѝ беше малко скована, малко колеблива, но все пак говореше почти перфектен английски. И все пак го говореше с акцент, почти като шотландски с малко гръцки примес. – Мислех, че ще дойдеш да ги вземеш. Като гуран. Като трофей.
Точно тогава тя погледна покрай него към Донован, който все още беше в шок, ако разтворената му челюст беше някакъв показател. Алвин стисна Марика за последен път и се отправи към него.
– Помниш ме, нали? – Попита тя.
Той се засмя и поклати глава.
– Станала си по-висока.
– Може би ти си станал по-нисък – контрира тя, после вдигна ръка и прокара пръсти по извивката на устата му и по брадата му.
– Тя правеше това – каза Гарет тихо на Марика. – Винаги прокарваше ръцете си по лицето му. Нещо за скулите.
– Ти имаш брада.
– Да, но той е майстор в това. Той е майсторът на скулите.
– Чувам те – каза Донован.
– Е, не я виня – каза Марика и скръсти ръце на гърдите си. – Аз също бих прокарала ръце по лицето му, ако не беше неловко и притеснително.
Гарет започна да се смее, след което се намръщи към нея.
– Откога имаш това желание?
– От около двайсет секунди.
Пип се прехвърли към Ерик, най-младия от мотористите. Тя се взря в него.
– Принц Ерик.
Той се засмя и я придърпа в силна прегръдка.
– Майка ти ме наричаше така. Казваше, че приличам на принц.
Алвин се захили и се отдръпна.
– Глупав заек. Тя не те нарече така.
Преди той да успее да я попита какво има предвид, тя се прехвърли към Майкъл.
Все така спокойно лошо момче, той се облегна на едно от малкото останали дървета, скръстил ръце на гърдите си, и я наблюдаваше през слънчевите си очила. Благодарна усмивка повдигна едното ъгълче на устата му и той каза с възможно най-гладкия глас:
– Ти си наказана.
Тя се засмя и скочи в прегръдките му.
– Да, да – каза той, като се престори, че не се наслаждава на прегръдката.
Когато свърши, тя се завъртя в пълен кръг, за да ги поеме всички отново.
– Не мога да повярвам, че не ви познах. Особено теб – каза тя, като открои Гарет, а белите ѝ зъби го заслепиха, усмивката ѝ беше толкова голяма.
– Защо мен? – Попита той и я подкани към себе си. Той се възползва напълно и този път я задържа в прегръдките си още по-дълго.
– Защото теб те рисувах най-много.
– Никога не съм виждал мои рисунки.
– О, това е, защото аз ги давам на…
– Би ли погледнала времето – каза Марика прекъсвайки я. Тя вдигна китката си.
– Ти не носиш часовник – каза той.
– Исках само да кажа, че все още имаме едно същество, което трябва да издирим и да застреляме до смърт.
– Тя е права – каза Робърт. – Трябва да се върнем там. Трябва да намерим това същество.
– Това същество? Имаш предвид Хаял?
Гарет откъсна вниманието си от Марика.
– Дали Хаял е висок двайсет фута, с черни рога и остри като бръснач нокти?
– Да – каза Алвин, а изражението ѝ беше мрачно. – Е, не двайсет.
– И ти го познаваш?
– Да. Той е мой годеник.

* * * *

Докато се върнат в комплекса, Куки и Лоуърови вече чакаха отвън и буквално кършеха ръце.
Още преди Робърт да спре напълно, Куки се втурна към джипа и, може да се каже, измъкна детето от колата и го взе в ръцете си.
– О, боже мой – каза тя, поклащайки се с бедното момиченце, което на практика висеше от прегръдката ѝ.
Алвин се разсмя, както и Марика. Едва ли можеше да повярва на събитията от последните няколко дни. Ако напишеше фентъзи роман за тях, редакторът щеше да каже, че е твърде необичаен. Никой не би могъл да пречупи вярата си толкова много.
Куки най-накрая я остави на земята и позволи на Лоуърови да прегърнат внучката си. Госпожа Лоуър се разплака, а меките ѝ сиви очи бяха море от емоции. Макар и посивял в слепоочията, господин Лоуър все още изглеждаше толкова елегантен, колкото и първия път, когато Марика го срещна преди четири години, когато Гарет доведе Заир в комплекса за първата игра на него и Алвин.
Те вкараха Алвин вътре, без да са готови да я пуснат. Останалата част от екип „Пип“ ги последва.
Час по-късно, докато седяха около масата за вечеря, Алвин не можеше да се насити да ги гледа. Марика не можеше да си представи през какво е преминала. Беше изчезнала в друго измерение, на друго ниво. Ужасяващо само по себе си, но как изобщо е попаднала там?
Всички имаха толкова много въпроси, но за чест на всички, те ги запазиха за себе си. Поне засега.
Алвин се беше изкъпала и Куки ѝ намери дрехи. Тя беше невероятна в отгатването на размерите и правеше учудващо добри модни избори, като се има предвид, че собственото ѝ облекло граничеше с маниакалност с примес на цветна слепота.
Момичето беше толкова прекрасно. Никой не можеше да спре да се взира в нея, включително и Марика. Белезите по лицето ѝ с нищо не потискаха красотата, в която се бе превърнала. Но Марика беше пристрастна.
Тя все още носеше гривната, която Ош ѝ беше подарил. Потъмняла и покрита с кръв, тя беше оцеляла, както изглежда, години наред в една на пръв поглед враждебна среда.
– Къде са Амбър и Куентин? – Попита Алвин, след като хапна няколко хапки. Амбър беше дъщерята на Куки, макар че Куентин беше малко по-труден за обяснение. Марика винаги го бе смятала за бездомник, когото бяха приютили, след като демон го бе обладал и оставил без дом.
– Те са на път към дома – каза Куки. – Искаха да са тук по-рано, но бяха по средата на изпитите. Забраних им да се връщат, докато не вземат – и не издържат – всеки един изпит.
– Те все още са в университета? – Попита Алвин. – Сигурно вече получават докторските си степени. Искам да имам докторска степен някой ден. Може би в областта на керамичните науки. Или манга. А какво ще кажеш за Заир? – Тя погледна към Марика. – Нямам търпение да го видя. Той тук ли е? Обзалагам се, че е по-висок от мен сега.
След изказването ѝ настъпи неловко мълчание, когато всички на масата осъзнаха точно по едно и също време, че Алвин не знае. Нямаше представа, че я няма само няколко дни на Земята. Същото се беше случило и с Чарли, когато Алвин беше бебе.
– Алвин – каза Робърт, а устата му образува мрачна линия, – не знаем колко време те е нямало на другото измерение. Обадихме се на лекаря да те прегледа и да се надяваме да хвърли светлина върху възрастта ти, но предполагаме, че си някъде около четиринайсетгодишна? – Той погледна Куки.
Тя се съгласи с кимване.
– Да. Бих казала, че са тринадесет или четиринадесет.
Госпожа Лоуър също кимна.
– Това би било и моето предположение. Бих казала дванайсет, но само защото си толкова дребна.
Алвин остави вилицата си.
– О. – Тя погледна надолу, за да се изучи. – Съжалявам.
– О, скъпа, не. – Госпожа Лоуър се наведе и прегърна внучката си. – Ти си прекрасна.
Тя залепи усмивка, без да е убедена в това.
– Дали не са минали седем, осем или девет години тук?
– Скъпа – започна Гарет, изражението му беше също толкова мрачно, колкото и това на Робърт – за нас теб те няма само от три дни.
Алвин примигна, оставяйки идеята да потъне в съзнанието и. След това се изправи и отиде до прозореца с изглед към равнините с планините на заден план. След няколко мига седна обратно.
– Значи Заир все още е само на пет?
Марика кимна, но не беше очаквала палавостта на лицето на момичето. – Добре. Това означава, че мога да го бия. Най-накрая.
Те се засмяха, но Марика не беше напълно убедена, че лекото ѝ приемане е искрено. Все пак това можеше да почака.
Сега, когато трудната част беше отпаднала, г-н Лоуър попита:
– Алвин, как се озова в друго измерение?
Момичето отхапа още една хапка от тако – деликатес, който веднъж беше описала като структурно притеснителен, но странно пристрастяващ, и каза:
– Отидох там.
– Но как, скъпа? – Попита Робърт.
– Както винаги. Само че този път не успях да намеря пътя обратно.
Марика държеше Гарет под око. Този коктейл може и да беше направил чудеса, но той все пак едва не беше убит. Тя му подаде един от своите такоси. Когато той я попита, като сви вежди, тя каза:
– Наситих се. Ще трябва да изядеш този вместо мен.
Той сви рамене и продължи.
– Добре, нека се престорим, че не знаем как си способна да пътуваш в пространството.
Алвин се захили при тази мисъл, но описанието не беше далеч от целта.
– Ако искаш да отидеш от точка А до точка Б, какво точно правиш, за да стигнеш дотам?
Тя го погледна така, сякаш беше глупав, след което каза:
– През порталите – точно преди да отхапе още една хрупкава хапка.
Той се облегна назад, както и Робърт.
– Точно така. Порталите. А те са?
Тя преглътна, отпи от черното кафе и каза:
– Заминалите.
– Какво? – Попита Донован, решавайки да се включи в разговора. – Мъртвите хора?
– Да. Винаги съм го правила така, само че разбрах…
– Чакай – каза Робърт, като според зашеметеното му изражение умът му беше напълно разсеян. – Починалите? Ти прескачаш през покойниците?
Тя отхапа още една хапка, след което кимна, докато Робърт и Гарет събраха главите си, буквално, и заговориха тихо.
Те се изправиха и тогава Робърт каза:
– Никога не съм чувал за такава способност, а съм стар. Като на хилядолетия. Как изобщо е възможно това?
– Не знам. Просто разбрах как да го правя, когато бях дете.
– Значи, като… вчера – каза Гарет.
– Предполагам. Това е твоя вина.
Той я изгледа с недоверчив поглед.
– Моята вина?
– Да. Играехме на криеница. Не знам дали си спомняш това, но аз винаги печелех.
– Тя го правеше – каза той, потвърждавайки този факт пред всички на масата.
– Това е така, защото един ден се опитах да се скрия и някак случайно прескочих през един починал.
– Случайно? – Попита Куки. – На колко години беше?
– Не съм сигурна. Може би на три? Първият път обаче ме изплаши. Озовах се в гората през нощта и дълго време не го направих отново. Като цяла седмица.
– Преди време постоянно се озоваваше в кабинета ми – каза Гарет, като се върна назад. – Въпреки че го заключвах, за да не те допусна.
– Да. – Тя му се усмихна, доста доволна от себе си.
– Знаеш ли какво? – Каза Ерик, а постното му лице беше изпълнено със съзерцателна мисъл. Опасно нещо за него. – През годините съм преживял някои лудости от вас, но момиче, което може да скача от мъртвец на мъртвец? Мисля, че това е най-доброто. Едно от онези обърнати с ананас неща.
Той стана, за да вземе още една бира. Явно така правеха момчетата след подобно изпитание, независимо от времето на деня, тъй като беше едва един следобед. Той подаде и на Гарет една бутилка.
Гарет отвинти капачката, след което я попита:
– Помниш ли какво ми каза точно преди да… как го наричаш?
Тя се намръщи.
– Не знам. Никога не съм мислила за това. Това е като две парчета от пъзел, които трябва да сглобя, за да мога да премина през тях.
Той поклати глава.
– Как ги сглобяваш?
Тя сви рамене, като повдигна вежди.
– Просто го правя.
– Това е нормално. Спомняш ли си последното нещо, което ми каза?
След като допи втората си чаша кафе, тя повдигна едно рамо.
– Казах, че ще го намеря.
– Кого да намери? – Попита Майкъл.
– Ошекиел. – Тя изрече името му, сякаш беше стихотворение, и разсеяно стисна китката с гривната си.
– Ти отиде да го търсиш ли? – Попита Гарет, а гладкият му глас не беше ни най-малко снизходителен.
Тя само кимна и добави:
– Така и не го намерих.
– Имам нещо за теб. – Марика ѝ подаде куклата Ош. Притесняваше се, че сега, когато момичето беше по-голямо, щеше да я изхвърли, смятайки я за детска. Но тя я зяпаше цяла минута, играейки си с косата и опашките ѝ, после я прегърна до себе си.
Когато Алвин отново вдигна поглед, видя друг член на екипа да стои в ъгъла. Лицето ѝ просветна. Тя се изправи на крака и се затича към него.
– Свята работа – каза Гарет до Марика. – Това ли е този, който мисля, че е?
– Забравих, че никога не си го виждал преди. Единственият и неповторим, Ейнджъл Гарза. Най-неподходящият флиртаджия от тази страна на рая.

Назад към част 8                                                  Напред към част 10

Глава седма

Смелостта е да знаеш, че може да те заболи, и въпреки това да го направиш.
Глупостта е същото и затова животът е труден.

– надпис върху тениска

– Стой там! – Гласът на Робърт се носеше към Марика отдалеч.
Той се втурна в банята и двамата с вече голия Гарет Суопс я стабилизираха. По някакъв начин тя се беше озовала оформена срещу предната страна на Гарет. Като торса му. И други неща. Други великолепно оформени неща.
– Ебаси, Суопс – каза Робърт. Беше видял и гърба му. – Може би и аз ще припадна.
– Наистина? – Усмихна се Гарет. – Колко е лошо? Имам чувството, че ми се полагат няколко бойни белега.
– Сигурно ги имаш.
– Как можеш да се смееш? – Попита Марика, без да може да спре безсмислените сълзи, които се стичаха между миглите ѝ.
– Здравей. – Гарет вдигна брадичката ѝ, докато тя не застана с поглед в това сребристо сиво, което се беше превърнало в любимия ѝ цвят на света. – Аз съм жив, нали? И двамата сме живи. И следващия път, когато срещна онова нещо, ще бъда по-добре подготвен.
Тя кимна, но не можа да прокара нито една дума покрай буцата в гърлото си.
– Бих те целунал, но в банята с нас има бивш ангел.
– Точно така. Съжалявам – каза Робърт. Той погледна към Марика. – Не си се шегувала за тези нокти.
Не беше. Гарет имаше четири назъбени разкъсвания, които обхващаха разстоянието между горната част на дясното му рамо и лявото бедро, но бяха достатъчно далеч един от друг, за да покрият по-голямата част от мощния му гръб. Някои участъци бяха по-широки от други, а плътта им беше отворена като разкъсана хартия.
– Няма шевове? – Каза тя накрая.
– Докторката каза, че наистина не са достатъчно дълбоки, за да се притесняваме – каза Робърт. – Тъй като раните са толкова назъбени, ще трябва да влезе и да отреже напълно здрава плът, за да ги зашие.
– А с коктейлите, които е създала – добави Гарет, опитвайки се да види гърба си в огледалото, но не я пускаше – те ще заздравеят за нула време.
– Как е възможно това? – Попита тя.
Той погледна надолу и ѝ намигна.
– Имаме тайно оръжие.
Той я дръпна по-близо и да се прокълне, ако не го остави. Толкова за мораториума ѝ.
– Както и да е – прекъсна ги Робърт – донесох и на двама ви нещо за ядене, а Куки намери и свежи дрехи. Ако искаш да се преоблечеш, Марика. Все пак се обличай бързо. Тръгваме след двайсет минути.
– Знаеш ли – каза Гарет, след като Робърт си тръгна – можем да си вземем душ по едно и също време.
Тя се измъкна от ръцете му.
– Ти изобщо не взимаш насериозно желанията ми.
– Разбира се, че ги вземам. – Той включи душа. – Какви са тези желания?
Но тя беше продължила напред. Излизаха след двайсет минути. Отиваха след онова нещо. Страхът се вкопчи в гърлото ѝ и разкъса решителността ѝ.
– Гарет – каза тя, изгубена в образа на съществото, което се приближаваше към тях.
– Хм?
Тя се пребори с желанието да гледа как водата се стича по безупречните му рамене.
– Има нещо, което се чудя, откакто за първи път видяхме съществото.
Гарет я погледна надолу, към крехката ѝ външност, толкова бледа и ефирна, и осъзна, че наистина, наистина, наистина я иска под душа с него. Коктейлът, който докторът беше приготвил, вършеше чудеса.
– Какво, по дяволите, е яло на закуска, за да стане толкова голямо? – Подигра се той, но притесненото ѝ изражение го отрезви.
Тя сложи ръка на ръката му въпреки водата и каза:
– Откъде дойде всичката кръв?
Гарет се пребори с вълната от ужас, която предизвика тази картина. Беше се чудил точно за същото нещо.
Изми се така, сякаш мястото гори, за да може Марика да има възможност да се изкъпе. Малката миньонка затвори вратата, блокирайки гледката му. Какво, по дяволите? Тя влезе и излезе почти толкова бързо, колкото и той, а когато отвори вратата, ароматът, който го удари, почти го повали на колене.
Тя стоеше там, увита в хавлиена кърпа, и сушеше косата си. Познатият аромат на ванилия и плаж го заля. Сякаш се излъчваше от нея. Той бързо навлече дънките си, за да скрие следите от това, което жената му беше направила. Дори и той трябваше да се учуди на нелепото му поведение. Бяха минали почти пет години, откакто я беше хванал в прегръдките на друг мъж. И глупакът, който беше, беше отишъл в дома ѝ, за да ѝ предложи брак. Още тогава се беше заклел, че никога повече няма да опита от този специфичен сочен плод.
Тя прегледа дрехите, които Робърт беше донесъл.
– Откъде знаеш толкова много за техния свят, след като никога не си го опознал напълно?
– Изследване. От години се ровя в древни текстове. И ставам доста добър в четенето на латински. Само не искай от мен да произнасям нещо.
Тя се изправи и го погледна, смееше ли да каже, с поглед на обожание. Но бързо отрезня, сякаш я беше хванал с ръка в буркана с бисквити, и отвърна поглед, за да прерови отново дрехите.
– Отнема ми месеци, за да се справя с най-простия текст, така че нямай прекалено високо мнение за мен.
– О, никога не бих го направила.
Той я улови как прехапва долната си устна, преди да се откаже и да отнесе цялата чанта в банята.
– Просто ще си взема сандвича с мен. Те тръгват в пет. Ще ти се обадя веднага щом науча повече.
Вратата се отвори и се блъсна в отсрещната стена.
– Какво? – Тя стоеше по сутиен и бикини – спиращ дъха комплект със смесица от розов сатен на точки и черна дантела.
Той се поколеба цяла секунда, след което и протегна сандвича – пуйка със зелено чили и швейцарска филийка върху кифличка „Хоаги“, от която устата му беше слюноотделяла още преди тя да се появи. Сега устата му слюноотделяше по съвсем друга причина.
– Искаш ли този?
– Няма да тръгнеш без мен.
– Какво? – Той се намръщи към нея, наистина объркан.
– Дори не си го помисляй.
– Шегуваш се, нали?
– Със сигурност не се шегувам. – Тя дръпна една свободна тениска над главата си толкова силно, че той чу как тя се разкъсва. Изглеждаше, че не ѝ пука. Вдигна дънките, които Робърт беше донесъл, и скочи в тях.
Той наблюдаваше с воайорско увлечение как те се плъзгат по тънките ѝ бедра и оформеното ѝ дупе, преди отново да привлече вниманието и.
– Марика, няма да се върнеш там.
Тя се изправи, а очите ѝ блеснаха като лазерни лъчи.
– Ти ме вкара в този мач в края на деветата част. Няма да ме оставиш на пейката сега.
– Спортни метафори? Помислих си, че те са под твоето ниво.
– И аз си помислих, че гмуркането в кофите за боклук е под нивото ти, но това е единственият начин да обясня гардероба ти.
Той се засмя, все още не напълно убеден в нейната отдаденост на каузата. Гардеробът му беше отличен.
– Не, наистина. Не можеш да отидеш. Няма да отидеш. Няма шибан начин, никакъв шибан начин.
Десет минути по-късно те вече ядяха сандвичите си на задната седалка на джипа на Робърт. Тя го беше измамила. Това беше прахът за повръщане. Трябваше да е. Сега можеше да го контролира с ума си.
– Какъв е планът? – Попита той, пренебрегвайки сандвича си. Същият, от който се бе слюноотделял по-рано. Вместо това провери оръжието си за трети път, преди да го прибере в кобура, след което провери предпазителя на щурмовата си пушка.
– Чакай – каза Марика. – Намали скоростта.
Бяха се насочили през пресечената местност край каньона Диабло. Донован седеше от страната на пътника, а Гарет и Марика – отзад.
Тя преопакова сандвича си и свали прозореца.
– Чуваш ли това?
Робърт кимна.
– Вой. Съществото ли е?
Ерик и Майкъл бяха зад тях на моторите си. Щом се приближиха, моторите им заглушиха звука. Очевидно. Гарет изобщо не беше чул нищо.
Тя изскочи от все още движещия се автомобил, а Робърт натисна спирачките. Гарет наблюдаваше как тя изтича до момчетата на моторите и им направи жест да изключат двигателите си. Робърт направи същото с джипа.
Те излязоха и се заслушаха. Отначало нищо, после…
– Как, по дяволите, чу това?
– Съществото ли е? – Повтори Робърт.
– Не мисля. Звучи като… – Тя се завъртя към Донован. – Звучи като Артемида.
Донован беше първоначалният собственик на Артемида, преди ротвайлерът да умре и да стане настойник на Чарли. След това на Пип.
Донован се огледа, макар че не би могъл да я види, ако беше точно пред него. От мотоциклетистите само Ерик можеше да вижда починалите, благодарение на злополучното обладаване от демон преди няколко години.
Преди Гарет да успее да се ориентира във воя, който се отразяваше от дърветата и скалите, които ги заобикаляха, Марика излетя с бърз спринт.
– По дяволите – каза той, събра оръжията си и я последва. – Марика, почакай!
Но тя беше изчезнала. Изчезна сред дърветата.
– Следвайте ни с моторите! – Изкрещя Гарет, докато тръгваше след нея. Малката жена беше бърза.
– Марика, по дяволите – каза той, знаейки, че тя не го чува. Макар че, за нейна чест, изглеждаше, че е на прав път.
– Артемида! – Чу я да крещи, но не можеше да разбере защо е толкова притеснена. Кучето беше починало преди години. Нищо не можеше да я нарани. А можеше ли?
Най-накрая настигна Марика, когато тя се спъна в един клон на дърво. Тя се изправи бързо и се отправи навътре в гората.
Сега се намираха на територията на резервата, а Гарет не я познаваше добре.
– Марика, почакай – каза той през задъхано, учестено дишане.
Макар че коктейлът, който докторката му беше дала, вършеше чудеса, изглеждаше, че вече отслабва. Болката го притискаше от двете страни, а гърбът му гореше.
Когато най-сетне настигна Марика, тя беше коленичила в пръстта и се опитваше да притисне Артемида до себе си. И след като знаеше за кучето през последните шест години, Гарет най-сетне успя да я види.
Тя беше истинска красавица. Черна и с петна на всички правилни места. Достатъчно мускули, за да изглежда мускулеста. Но лицето ѝ беше ангелско. Тъмни, изразителни очи.
Докато Марика се опитваше да я подкани да се приближи, Артемида сякаш се опитваше да накара Марика да я последва.
– Така че това е тя – каза той, коленичил до избягалата художничка.
– Не е ли прекрасна?
Друг вой разцепи въздуха около тях и Гарет едва не се спъна, опитвайки се да скочи на крака. Въпреки че воя не беше от Артемида, тя се присъедини към него, добавяйки своя.
– Това вълци ли са? – Попита Марика.
– Може би. Искам да кажа, че трябва да са, нали?
Тогава Робърт се затича към тях, последван бързо от Донован.
– Тя добре ли е? – Попита Донован.
Марика отново коленичи.
– Изглежда, че е. Но нещо не е наред.
– Алвин – каза Робърт и се втурна покрай тях, за да последва кучето.
– Пип? – Попита Гарет и също тръгна, но не преди да хване Марика за ръка.
Чуха как в далечината се изключват моторите. В този терен можеха да стигнат с Харлитата само дотам. Жалко, че не бяха банда за каране на кросови мотори. Те щяха да са много по-удобни.
Тръгнаха през гората, клоните драскаха лицата им, но Робърт беше човек с мисия.
– Има само един жив човек, когото Артемида би пазила по този начин – каза той през рамо.
Беше прав. Артемида, заедно с дванадесет адски кучета и истинска армия от живи и мъртви, живееше само за да защитава Пип. Можеше ли тя наистина да е тук? Ако е така, как? Тя не е била на това измерение…
Робърт спря на място. Гарет направи същото и Марика се блъсна в гърба му микросекунда преди да си поеме рязко дъх. Дълбоко, гърлено ръмжене се отрази от дърветата около тях. Пропити с кръв дървета. Счупени дървета, някои от тях разкъсани напълно наполовина.
И Гарет, и Робърт вдигнаха пушките си. Донован вдигна пистолет, когато се появи, а Марика държеше смъртоносна хватка за ризата на Гарет.
В унисон, сякаш движението беше хореография, всички те сведоха погледи към засенчената земя около тях.
Ръцете на Марика полетяха, за да покрият устата ѝ, докато възприемаха касапницата, сред която сега стояха. Половин дузина адски кучета лежаха ранени. Някои от тях изглеждаха мъртви. Други се задъхваха, езиците им висяха, а погледите им бяха празни.
– Какво става? – Попита Донован, без да може да види хрътките. Но виждаше бойното поле, на което се бяха сражавали. Видя кръвта.
Артемида захленчи и Армията пропълзя по-близо до едно от ранените адски кучета. То и отвърна с хленчене и тя легна на няколко сантиметра от него.
– Какво става? – Изрече Гарет със строг шепот. – Какво, по дяволите, стана, Робърт?
– Съществото. – Той започна да коленичи до едно от кучетата, когато тихо ръмжене предизвика статично електричество по кожата му.
Обърнаха се в един миг, за да видят момиче на не повече от тринайсет-четиринайсет години, заобиколено от останалите шест много здрави адски кучета. Главата ѝ беше сведена. Копието ѝ, подобно на това на съществото, беше в готовност и двете ѝ ръце го стискаха, сякаш се готвеше да атакува.
Гарет свали оръжието си и даде знак на другите двама да направят същото. Поправка, четирима. Ерик и Майкъл бяха излезли на арената и също бяха насочили оръжията си към момичето.
– Няма да те нараним – каза Гарет, объркан както винаги, защото момичето изглеждаше напълно човешко. И все пак, подобно на съществото, тя носеше копие и беше покрита почти от главата до петите с кръв. По някаква причина той се надяваше, че тя не е нейната.
Тя не помръдна нито един мускул. Само ги наблюдаваше изпод клепачи, частично закрити от гъсти кичури дълга, подобна на мастило коса, която изглеждаше така, сякаш не е била сресвана от седмици.
Гарет вдигна ръка в знак на капитулация и коленичи, за да постави полуавтомата си на земята.
– Просто искаме да знаем какво се е случило. Съществото ли е направило това?
Той отново се изправи, без пушката.
Тя не помръдна, но той видя как погледът ѝ прелита от един човек на друг, сякаш преценяваше противниците си. След това с мъчителна бавност се отдръпна встрани от едно от адските кучета, като държеше копието си насочено към групата.
Сърцето на Гарет се сви, когато тя коленичи и побутна с копието си хрътката.
Адското куче захленчи, но Гарет бързо разбра, че тя не го наранява. Тя го оценяваше. Отдели най-краткия си поглед на раната, после отново се съсредоточи върху групата, вдигна окървавената китка към устата си и я разкъса със зъби.
Марика затегна пръсти върху ризата му, докато гледаха как момичето капе кръв в раната, а след това и в устата на хрътката.
Хрътката поклати глава и веднага излезе от ступора си, след което се изправи на четири крака.
– Робърт, какво става? – Прошепна Гарет.
Чичо Боб не отговори. Веждите му бяха смъкнати от загриженост, но той не изгуби нито един дъх с хаотично предположение.
Точно тогава Гарет си спомни, че адските кучета могат да позволят на хората да ги видят, ако искат. Той хвърли бърз поглед през рамо и осъзна, че останалите от групата определено могат да видят огромните зверове. Класическата комбинация от шок и страхопочитание се отрази на всяко едно лице около него.
– Тя ги лекува – прошепна Марика до него, докато момичето се придвижваше към следващото куче.
Въпреки че раната ѝ беше прясна, трябваше отново да захапе китката си, за да накара кръвта отново да потече. Беше толкова дивашко, че Гарет съчувстваше на момичето. Възхищаваше се на смелостта ѝ.
Но не хранеше особена надежда за хрътката. Тя беше една от двете, които Гарет беше взел за мъртви. Тя не помръдна дори когато момичето капна кръвта си в устата и, отново без да отмества поглед от групата. Когато хрътката все още не помръдваше, тя рискува да хвърли бърз поглед, наведе се и доближи устата си до ухото и.
Кучето оживя, точно както и първото, и поклати глава, сякаш се опитваше да си възвърне сетивата.
– Това е великолепно – прошепна Донован, явно впечатлен.
Гарет се съгласи.
Момичето повтори трика, докато само един адски пес не остана проснат на горската земя. Този, който Артемида държеше нащрек.
Тя захлипа, когато момичето се приближи, и заопипва мръсотията. Адското куче беше изкормено. Фактът, че все още беше жива, беше малко чудо.
Това като че ли притесняваше момичето повече от останалите. Тя избърса бузата си, размазвайки кръвта по нея и Гарет разбра, че плаче. Тя прошепна нещо на кучето и притисна главата му с едната си ръка, а в другата държеше копието. През цялото време хвърляше нервни погледи към тях.
Накрая спусна копието и го подпря на кучето, за да има лесен достъп, ако и потрябва. След това, за всеобща изненада, тя се наведе и започна да изгребва червата на кучето.
То нададе остър вик, но тя продължи, докато не върна по-голямата част от вътрешностите обратно в телесната кухина на хрътката. После вдигна окървавената си ръка и отново разкъса китката със зъби. Този път обаче влезе по-дълбоко, като заля раната с кръвта си и я остави да потече в устата на хрътката.
Адското куче облиза бузите си, но това не му помогна. Той не се възстанови като останалите. Няколко минути лежа настрани, дишането му се забавяше, докато не спря да се движи напълно.
Брадата на момичето трепереше, докато се навеждаше над него. Групата най-сетне беше забравена, тя зарови лице във врата му, но само за секунда. Пое си дълбоко дъх и отново разкъса китката си. Това действие изтръгна хлипове от Марика, докато гледаха как момичето се бори за живота на кучето.
Тя принуди масивните му челюсти да се разтворят, дръпна главата му към себе си и остави кръвта си да капе в гърлото му. След това прокара ръка по външната му страна, сякаш се опитваше да го накара да преглътне.
Артемида отново захлипа, а останалите кучета, огромните, подобни на мечки кучета, заобиколиха падналия си другар.
Момичето имаше сила. В това нямаше съмнение. Но да върне едно небесно същество от ръба на смъртта не беше една от тях. Или поне така си мислеше Гарет.
Докато гледаха, страната на хрътката започна да се издига и да пада. Групата стана още по-тиха, ако това беше възможно, вслушвайки се за признаци на живот. Изведнъж то поклати глава, издаде гърлен стон и се изправи на крака.
Беше като да наблюдаваш новородено жребче, което се опитва да стъпи на краката си. То падна и после отново се вдигна, за да се изправи на клатещи се крака.
Останалите кучета бяха във възторг. Те скачаха, ръмжаха и се хапеха игриво едно друго. Дори Артемида се включи в забавлението, размахвайки мъничката си опашка и лаейки по приятелите си, които бяха няколко пъти по-големи от нея. Беше като да я сравняваш с чихуахуа, само че в обратна посока. Дори птиците започнаха да пеят, всички те се присъединиха към празненството. Всички, с изключение на момичето.
Когато Гарет погледна нагоре, тя беше изчезнала. Той се завъртя, точно навреме, за да види как мъничкото същество, стиснало копие в двете си ръце, се втурва към него толкова бързо, че той едва успя да я различи.
Времето престана да съществува, докато я гледаше. Тя се стремеше към сърцето му. Това беше най-добрата ѝ възможност. И щеше да постигне целта си, ако Марика не беше скочила пред него. Той видя как върхът на копието, който преди малко беше само на сантиметри от гърдите му, поряза гърлото на Марика. Беше като забавена сцена от филм.
Неверието се бореше с инстинкта, но преди да успее да реагира, Робърт изкрещя, гласът му беше достатъчно твърд, за да разсече въздуха с остра като бръснач точност.
– Алвин! – Каза той, а Гарет насочи зашеметеното си изражение към малкото момиче.

Назад към част 7                                                          Напред към част 9

Глава шеста

Но ти умря ли?

– стикер на кола

Гарет бавно повдигна клепачите си. Отчасти защото го болеше да се движи дори толкова, но най-вече защото сега виждаше мъртви хора. Нямаше представа какво го очакваше всеки ден от този момент нататък. Едва ли щеше да постави отметка в графата „за“.
– Мислиш ли, че ще живее? – Попита мъжки глас. Донован, водачът на групата, известна още като мотористкия клуб, стоеше отдясно на него.
Робърт, вляво от него, отговори.
– Докторката казва, че ще живее.
– Известно е, че лекарите грешат.
– Това е вярно. – Ерик, друг мотоциклетист, се включи. – Веднъж един лекар каза на леля ми, че е здрава като кон. Вероятно ще да живее вечно. Тя почина два дни по-късно.
– От какво? – Попита Робърт.
– Удар.
– Има ли някаква причина да сте в моята… къде съм аз? – Изсумтя Гарет.
– Ти си в медицинския кабинет – каза Робърт. – И да.
Гарет изведнъж си спомни за нападението.
– Марика? – Попита той със задъхано дишане.
– Тя е добре. – Донован направи жест към един диван наблизо. Марика лежеше заспала, завита в море от бледосини одеяла.
– Предполагам, че ти е казала?
– Каза. – Веждите на Робърт се сляха. – Нямам представа какво е описала, но по дяволите, ако искам да се разхождам из парка. За съжаление, не успяхме да го намерим.
– Какво, по дяволите? – Попита Гарет, а гласът му беше дрезгав от съня и вероятно от многото наркотици. Това щеше да е и добрата гадост. С доверието, което Чарли и Рейес му гласуваха за грижите на Пип, можеше да си го позволи.
В комплекса се помещаваше собствено медицинско крило, тъй като странни и причудливи инциденти като че ли често се случваха около тях. Имаха лекар на повикване 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата. Такъв, който трябваше да бъде привлечен в екипа заради особената физиология на Пип. Тя изглеждаше като човек, но имаше фини разлики, които я отличаваха от другите деца. Далеч от нея. Имаха нужда от човек, на когото да се доверят, а д-р Лусия Мирабал беше стара приятелка на Чарли от гимназията. В интерес на истината, тя не изглеждаше чак толкова изненадана, когато ѝ обясниха особеностите на това, от което ще имат нужда при личния лекар, и аномалиите, които щеше да открие при основния си пациент.
Може да е било заради приятелството ѝ с Чарли по време на израстването ѝ, а може да са били и парите. Така или иначе, лекарката беше развълнувана. Това ѝ позволяваше да отделя време за доброволческа дейност в няколко медицински центъра в местните резервати.
– Ние го ранихме – каза Гарет, раздразнен. – Трябваше да остави следа от кръв.
Донован кимна.
– Така и стана. И ние го следвахме до тъмно.
Робърт се намръщи замислено.
– Трябваше да прекратим търсенето. Не можем да се опитваме да се изправим срещу нещо подобно през нощта.
– Разбирам, но трябва да го намерим на разсъмване.
– Гарет – каза Робърт, а лицето му беше мрачно. – Мислиш ли, че…? – Той преглътна тежко и между клепачите на мъжа се образува влага. – Това нещо е взело Алвин?
Гарет затвори очи и преглътна. Огнена болка прониза лицето и челюстта му, но той не се успокои. Трябваше да се измъкне от това.
– Не знам. Просто не мисля така. Мога да го видя. Марика каза, че не е свръхестествено същество. Било е солидно като теб и мен. Нищо, нали знаеш, не е взело Пип. Тя просто изчезна.
– Ти си буден – каза Марика.
Гарет я гледаше как се бори с одеялата, преди да се освободи и да изтича до него, като при това почти събори Донован. После видя синината отстрани на лицето ѝ и се зачуди кога се е случила.
– Ти си ранена.
Тя поклати глава.
– Добре съм. Ти как си? Това нещо едва не те разкъса наполовина.
– Почти? Бях сигурен, че ще успее.
Тя се насили да се усмихне и плъзна колебливо ръка в неговата.
– И така – каза Ерик от ръба на леглото – кога ще се сгодявате?
Гарет замълча. Е, по-скоро се замисли. После хвърли ужасен поглед към Марика, когато се върна споменът за това, което ѝ беше казал.
Ерик се ухили, както и Майкъл, третият член на вече съвсем малкия клуб на мотористите, който стоеше облегнат на рамката на вратата на стаята, явно твърде хладнокръвен, за да влезе и да изрази загриженост като останалите.
Майкъл беше олицетворение на спокойната резервираност – черта, която Гарет би харесал точно сега, защото изведнъж си спомни за предложението към Марика. Жена, за която се беше заклел, че никога няма да се ожени.
Коментарът я хвана неподготвена. Тя го изучаваше, едновременно смутена и шокирана от въпроса, ако изражението ѝ беше някакъв показател. Когато той погледна встрани, внезапно притеснен, тя прочисти гърлото си и дръпна ръката си.
– Не бъди смешен – каза тя на Ерик. – Гарет се шегуваше. Ние го правим през цялото време.
– Точно така. – Ерик стисна устата си и се отдалечи от леглото, но Гарет имаше чувството, че е разочарован. Колкото и да е странно, той нямаше нищо против това. Ерик можеше да му целуне задника.
За да сложи край на неловкия момент, женски глас изкрещя от коридора.
– О, Боже мой!
Той се усмихна и видя как съпругата на Робърт – и най-добра приятелка на Чарли – Куки Ковалски-Дейвидсън, се втурна в стаята, носейки две чаши кафе. Тя пиеше много кафе.
Подаде и двете на съпруга си и се надвеси над Гарет, като внимаваше да не го докосне. Но го целуна по бузата. И слепоочието му. И челото му. После отново на бузата му.
– По дяволите, Робърт – каза Майкъл. – Не държиш ли момичето ти да е доволно?
Тя се изправи, гъстата ѝ черна коса се разпиля на красивата ѝ глава, докато го гледаше – макар че Гарет се съмняваше, че е много сериозна.
Той беше виждал сериозната ѝ страна. Беше видял какво беше направило с нея изчезването на Чарли. Тя упорито се опитваше да го скрие, но никой не можеше да скрие такава болка.
– Ти млъкни – каза тя и му размаха пръст. – Имам какво да ти кажа.
– По дяволите. – Майкъл почти се изправи. После отново се отпусна. – Какво направих сега?
– Две думи: чисто нов Харли.
– Технически, това са четири. – Когато тя го погледна, той вдигна ръце в знак на капитулация. – Хей, не е моя вината, че мотора дойде със задачата. Провери договора.
– Има ли договор? – Попита, съкрушено Ерик. – Имаш договор?
Фондация „Алвин Лоуър“ се грижеше за всички в екип „Пип“. Чарли и Рейес бяха подготвили всичко така, сякаш очакваха да си тръгнат. Някои се възползваха повече от този факт, отколкото други, макар че Майкъл никога не беше от тях. Сигурно наистина е имал нужда от нов мотор. Гарет нямаше да го вини за това.
Марика говореше тихо и той можеше да каже, че не е сигурна къде се вписва.
– Може би трябва да се върнем към настоящия проблем.
Всички се обърнаха към нея.
– Права е – каза Куки, взе една от чашите с кафе и се отмести назад, така че да образуват кръг около леглото
му.
– Направих някои проучвания. С нещата които има вашият отдел. – Тя го огледа с още един поглед. – Просто не мога да намеря нищо за съществото, което те нападна.
Гордостта на Гарет се надигна.
– Ти се консултира с книгите?
Книгите бяха код за десетките и десетките ръкописи и писма, които той преглеждаше от години, търсейки каквото и да е споменаване на предстоящото демонично въстание. Всичко, което би могло да помогне на Пип в борбата ѝ.
– О, боже, не – каза тя ужасена. – Интернет. За всякакви наблюдения или предания.
Той почти се засмя, но се замисли по-добре.
– И?
– Както казах, нищо. Е, нищо скорошно. Имаше няколко древни споменавания, но ги причислих към същото ниво на легендите като русалките и Голямата стъпка.
– Точно така. А ти? – Попита той Марика, но само защото тя изглеждаше потънала в мисли. Съдейки по линиите между веждите ѝ, това не беше добра мисъл.
Тя прехапа долната си устна, после каза:
– Нещо се промени, Гарет.
Той ѝ обърна цялото си внимание.
– Нещо се промени точно преди да видим съществото. Като във вселената. Нещо…
– Промени се? – Попита Робърт.
Тя се намръщи към него.
– Отвори се?
– Както ни каза – обясни той. – Това нещо не е от този свят.
Гарет се мъчеше да обхване значението на думите на Робърт. – И така, под „отвори се“ имаш предвид портал?
Гарет издиша леко.
– Не си ли съгласен? – Попита Робърт Гарет.
Той поклати глава, след което се преви от усилие. След това отново изтръпна от усилието, което му бе необходимо, за да се извие. Това беше порочен кръг.
– Съгласен съм и в това може да има смисъл. Тъй като не мога – поправка, не можех – да виждам в небесното царство, предполагам, че би могъл да се отвори портал.
– О, моля те, не – каза Куки. Робърт я заведе до един стол и ѝ помогна да седне.
– Не сме сигурни, красавице – каза той, успокоявайки един от малкото хора на Земята, които Гарет някога бе обичал истински. Куки беше най-истинският човек, когото някога беше срещал, и той би дал левия си бъбрек, само за да облекчи притесненията ѝ. – Това е само теория.
– Но тя си пасва – замислено предложи Гарет. – Но каза ли ти Марика за мъртвия човек на мястото?
– Починал човек – поправи го тя. – И да, казах.
– Той е стоял точно на мястото, където е изчезнала Пип.
– Това може да означава нещо – каза Робърт. – Просто не знам какво.
Куки притисна ръка върху сърцето си, а лицето ѝ беше образ на агония.
– Портал – прошепна тя.
Робърт разтри рамото ѝ. Куки явно знаеше какво означава това.
– Единствената ми друга теория е провалена – каза Робърт.
Гарет вдигна вежди.
– Каква беше?
– Че Алвин внезапно се е научила да се дематериализира. Ако случаят е такъв, тя би могла да се рематериализира навсякъде на Земята. Но според Марика тя не е на Земята. Тя дори не е на това ниво. Което би подкрепило теорията за портала.
– Господи.
– Би било – каза Гарет, а умът му отново и отново възпроизвеждаше изчезването на Пип. – Но аз просто не мисля така.
Докторката влезе, винаги професионалистка, и пренебрегна разговора им. Тя смени торбичката с инфузията, после провери жизнените му показатели.
– Ще живее ли? – Попита Ерик.
Тя се усмихна, а един кичур от тъмночервената ѝ коса падна от щипката ѝ, когато кимна.
– Страхувам се, че да. – Тя вдигна малко фенерче и провери зениците на Гарет. – Сложих нещо в интравенозната ти система. Мисля, че ще ти помогне да се излекуваш малко по-бързо.
– Това е чудесно, но какво ще кажеш за една снежна топка?
– О! – Каза Куки, като скочи на крака. – Току-що получихме машина за правене на лед. Знаеш ли, за тези от нас, които се разгорещяват малко повече от другите.
Докторката се засмя.
– За съжаление, не мисля, че той имаше предвид точно това.
Впечатлен, Гарет попита:
– Знаеш ли какво имах предвид?
– Разбира се. А снежните конуси са незаконни. Тук няма Мери Джейн с кока. – Тя извади спринцовка и я вдигна, за да може той да я види. – Но имам нещо доста близко.
Той отпусна глава назад.
– Благодаря ти, сладък бебешки Исус. Чакай – каза той, точно преди тя да я вкара в тръбата му за инфузия. – Това ще ме упои ли?
– Когато имаме деветметрово диво същество с нокти с размерите на Канзас, което тича по целия свят? Няма как да стане. Трябва да се изправиш и да се хвърлиш след него.
Той се засмя тихо и после изстена.
– Благодаря, докторе.
Марика не можеше да не забележи колко красива беше младата лекарка. Знаеше, че имат такава лекарка на щат, но никога не я беше срещала. Тя сведе поглед и забеляза една кърпа, която бяха пропуснали под леглото му. Тя беше напоена с тъмна кръв.
В нея се появи раздразнение.
– Не трябва ли да е в болница? – Попита тя, а гласът ѝ беше остър като скалпел.
Докторката я погледна, но Робърт заговори преди нея.
– Д-р Мирабал е най-добрата, скъпа. Тя има достъп до неща, до които другите лекари… нямат.
– Разбира се. – Изглежда, че всички в стаята ѝ се доверяваха безрезервно. Особено Ерик, който не можеше да откъсне очи от нея. – Не исках да намеквам друго.
– Всичко е наред – каза жената, преди да предложи на Марика успокояваща усмивка. – Знам колко много означава той за теб.
Това изявление я хвана неподготвена и тя усети как по бузите ѝ се надига топлина.
Лекарката погледна към Гарет, а изражението ѝ се промени на такова, което не предизвикваше спорове.
– Трябва да проверявам това обратно на всеки няколко часа – каза тя на Гарет. – Този път имам предвид това.
Този път?
– Но ребрата ти заздравяват добре. Би трябвало да можеш да ходиш след няколко…
– Сега? – Попита Гарет, прекъсвайки я. – Би трябвало да мога да ходя сега?
Тя стисна устни в знак на несъгласие.
– Това ще бъде голям риск.
– Ще бъде още по-голям, ако не го направя.
– Щом го казваш по този начин… – Тя започна да си тръгва, но се обърна към него. – За да знаеш, трябваше да дам успокоителни на госпожа Лоуър. Горката. Тя е извън себе си от притеснение.
Марика разпозна изражението на вина, което проблесна по лицето на Гарет. Лице, което би трябвало да е подпухнало и посиняло, но се заздравяваше със застрашителна скорост. Чудеше се какво е имала предвид докторката, когато каза, че му е дал нещо, което да му помогне да се излекува по-бързо. Как изобщо е било възможно това?
Лекарката си тръгна, мотористите отидоха да вземат нещо за ядене, а Робърт изведе Куки в коридора, като ѝ нареди да си легне. Той със сигурност беше единственият, който можеше да заповядва на тази жена.
– Чакай, вече се е стъмнило? – Гарет погледна Робърт, когато той се върна.
– Съжалявам?
– Казахте, че се е стъмнило и трябва да спрете да търсите.
– Да.
– Майната му. Колко време съм бил извън строя?
Мускулите в челюстта на Робърт подскочиха, преди да даде неохотен отговор.
– Няма да ти хареса.
– Ще ти хареса още по-малко, ако не отговориш.
Без да се притеснява, Робърт каза тихо:
– Почти двадесет часа. Скоро отново ще е светло.
Гарет се изстреля нагоре и после се удвои, когато го обхвана болка. Марика се втурна на негова страна, чувствайки се безпомощна. Тя не обичаше да се чувства безпомощна.
Натисна раменете му.
– Трябва да си починеш.
– Марика, какъвто и коктейл да ми даде докторката, няма да ми позволи да си почина, дори и да искам.
– Какво? – Тя усети как очите ѝ се закръглят. – Какво точно ти даде?
– Кой знае? Тази жена е надарена.
– Надарена или не – каза Робърт – все пак трябва да хапнеш, преди да тръгнем.
– Да тръгваме? – Попита Марика.
– Ще ни взема нещо.
– Не можеш да тръгнеш.
– Благодаря – каза Гарет, като я игнорираше напълно.
– Ти си ранен.
– Аз също така имам нужда от душ.
– Имаш нужда от лоботомия. Почти си умрял.
– Госпожа Лоуър донесе някои от нещата ти. – Робърт посочи една кожена чанта под дивана, на който беше спала Марика.
Сигурно беше проспала посещението на жената. Тя обожаваше госпожа Лоуър. И господин Лоуър, в този смисъл.
– Имаш ли това? – Попита Робърт Марика.
– Никога не съм правила лоботомия.
Гарет преметна краката си отстрани, мускулите му бяха напрегнати, дишането му – учестено.
Тя отпусна дълга, протяжна въздишка.
– Предполагам.
– Връщам се след пет минути.
След като Робърт си тръгна, Гарет преметна ръка през раменете ѝ и тя му помогна да се изправи.
– Това е толкова лоша идея.
– Както и жълта боя номер пет, но ето ни тук. Сложи ме обратно на леглото за минута.
Тя го направи, като почти го изпусна. Той се хвана за парапета с трепереща ръка, а после я прободе с поглед. Поглед! След всичко, което беше направила.
– Какво? – Попита тя, изтощена и отегчена от отношението му.
– Защо рискува живота си заради мен? Казах ти да бягаш.
Той ѝ се беше ядосал? Сега? Тя постави юмруци на хълбоците си, като едва сега осъзна, че дрехите ѝ са изцапани.
– Може и да си ръководител на този екип за сигурност, но аз не работя за теб. Помниш ли?
Той се наведе по-близо до нея.
– Казах ти да бягаш.
– И в деня, в който имаш право да ми казваш какво да правя, ще те послушам. Ще вземеш ли душ или не? Трябва да съобщя на майка ми.
– Защо не избяга?
– Имаше нужда от моята помощ.
– Глупости.
– Очевидно си ударил главата си по-силно, отколкото си мислех. Спасих живота ти, ако си спомняш.
– И рискува твоя в този процес. – Той прокара ръка по лицето си. – Заир се нуждае от теб.
– Не – каза тя, като се опита да не позволи на внезапния прилив на тъга да проникне в гласа ѝ. – Ти си по-силен от мен. Той трябва да се научи да се бие. Как да оцелее. Майка ми може да го научи на магиите, които ще са му необходими. Но само ти можеш да го научиш да се бие.
– Ах, значи ти си разбрала всичко.
Тя отново обгърна кръста му с ръка, като го насърчи да се изправи.
– Имах много време да мисля за това.
– Какво имаш предвид?
– Гарет, какво според теб движи всяко мое сърцебиене? Всеки мой миг? Нашият син. – Тя удобно пропусна частта за самия Гарет. Някои неща беше по-добре да не се казват. – Той е всичко, което има значение. Той, Алвин и Ошекиел. Заир ще има много по-голям шанс да оцелее, ако ти… си в живота му. Ако го отгледаш.
Той сведе очи.
– Държиш се така, сякаш няма да си наблизо.
– Просто казвам. Ако нещо се случи с мен…
– Като какво?
– Добре. – Тя се отдръпна от него. – Първо аз ще си взема душ. Нямам представа какво има в косата ми, но е ужасно неприятно.
– Няма нищо лошо в косата ти. – Той вдигна ръка и прокара нежно пръсти по бузата и челюстта ѝ. – Кога точно се случи това?
– Не си спомням. – Тя отблъсна ръката му. – И защо го правиш?
– Какво правя?
– В един момент си леденостуден. А в следващия момент си ужасно горещ и на практика флиртуваш. Това не е честно. – Тя отново го заобиколи, за да го вдигне, като внимаваше за гърба му, който все още не беше видяла. – Слагам мораториум върху флирта. И – добави тя със силна гримаса – предложения за брак.
– Никога не съм леденостуден.
– Моля те. Имам измръзвания, за да го докажа.
Той отново се изправи на крака сред няколко похърквания и стенания.
– Съжалявам.
– Не, не е така. Добре ли си тук? – Бяха се запътили към душ кабина, снабдена с предпазни решетки и нехлъзгав под.
– Не. Имам нужда от помощ с превръзките.
– А, разбира се. – Тя развърза престилката и я смъкна от него.
Да игнорираш флиртовете му беше едно, но да игнорираш задника му – съвсем друго. Той имаше задник на атлет. Такъв, който хващаше момичетата неподготвени, когато минаваше покрай тях. Тя би трябвало да знае. Погледът ѝ се плъзна към превръзките, покрити с ивици засъхнала кръв.
– Сигурен ли си, че е добре да си вземаш душ?
– Докторката щеше да каже нещо, ако не беше.
– Точно така. – Докторката. Ревността беше под достойнството ѝ. И все пак…
Едно огромно парче марля покриваше целия му гръб. Марика отлепи бавно лентата по краищата под звуците на съскането му и рязкото поемане на въздух. Мамка му.
На едно особено чувствително място той се протегна назад и уви голяма ръка около бедрото ѝ. После я стисна. Не знаеше дали това му помага или не, но със сигурност помагаше на нея. Той правеше това толкова често, когато бяха заедно, със силните си ръце върху бедрата ѝ. Дупето и. Гърдите и. Усещането заливаше тялото ѝ със спомени. Нежелани.
Дори и да се научи отново да се грижи за нея, това нямаше да е от полза и за двамата. Тя не разполагаше с достатъчно време. Освен ако не попадне в дванайсетте процента успеваемост. Дванадесет процента. Шансовете със сигурност не бяха в нейна полза.
Тя бавно отлепи марлите от гърба му. Някои от тях залепнаха и се наложи да ги притиска с най-нежния натиск, който можеше да упражни, но той сякаш се справяше по-добре с всяка изминала секунда. На нея обаче не ѝ се получаваше.
Превръзката падна, както и подът изпод краката ѝ.

Назад към част 6                                                        Напред към част 8

Глава пета

Петдесет нюанса лудост.

– Кутия за кафе

– Това ЛСД ли беше? – Попита Гарет, а тялото му гореше.
– Просто се отпусни.
Той усети ръката на Марика върху рамото си. Отърси се от нея и се опита да се изправи на крака.
– Не бих го направила още сега.
– Майната ти. Какво беше това? Какво си…? – Езикът му се изду в устата и той се бореше да състави просто изречение. Когато се опита да се съсредоточи върху заобикалящата го среда, тя се стопи. Дърветата. Саждивите храсталаци. Гроздовете диви треви. Слънцето се спускаше от небето и се сливаше с планините, като цветовете им се смесваха, за да създадат съвсем различен пейзаж, вълнуващ и нов.
О, да. Определено беше ЛСД. Или нещо подобно.
Той чу гласа на Марика отдалеч.
– Гарет, трябва да седнеш. Тази част няма да продължи дълго.
Той опипа сляпо пейката, за да си помогне да балансира, но не успя да го направи. Вълните продължаваха да се блъскат в него и да го преобръщат като парцалена кукла. Изведнъж се зачуди дали все още има крака. Не ги усещаше. Можеше ли обикновено да усеща краката си? Паникьосан, той безрезултатно потърси ръцете си.
– Гарет, хипервентилираш. Трябва да забавиш дишането си.
Опита се да каже на Марика къде точно може да запрати псевдонаучните си съвети, но гласът му звучеше като надраскана касета.
– По-добре – каза тя с успокояващ глас, но той не помнеше да е направил нещо, за да се почувства по-добре. Дали беше седнал на пейката? Не усещаше задника си. Имаше ли все още задник?
Паниката отново го връхлетя. Жените харесваха задните му части. Ако това беше изчезнало, за какво друго трябваше да живее?
– По-бавно – каза тя, а гласът ѝ беше като хладна океанска вълна през нощта.
Той я усети. Ароматът ѝ му напомни за първия път, когато бе обиколил крайбрежната алея в Калифорния. Солта на океанския бриз. Разтопената захар в захарния памук. Парфюмът на момичето, което му се беше усмихнало, богат и топъл като ванилия. Ароматът и усмивката.
– Гарет, погледни ме.
Той поклати глава.
– Отвори си очите, скъпи.
– Не мога. Нямам такива. – Той осъзна, че тя е коленичила между краката му. Много опасно място.
– Имаш. Обещавам.
– Имам ли все още задник?
Тя се засмя тихо, звукът беше плавен и успокояващ като бърбън, който се спускаше в гърлото му.
– Определено имаш дупе. И очи. Отвори ги.
Той се опита да разтвори клепачите си. След няколко неуспешни опита най-накрая успя. Светът отново придобиваше форма и все пак не беше. Беше някак различен от онзи, в който се бе озовал само преди миг.
– Не си го спомням – каза Марика, гласът ѝ беше тъжен. – Светът, който току-що напусна. Но си спомням, че беше красив, особено Ню Мексико.
– Какво имаш предвид? – Той се обърна към нея и лицето ѝ… беше зашеметяващо, плуващо в море от зелени и златисти цветове. Цветовете на лешниковите ѝ очи бяха подсилени хиляда пъти и те се стичаха като вода около нея. Тогава той осъзна, че по лицето ѝ има ивици.
– Това кръв ли е? – Попита той, опитвайки се да се съсредоточи.
Тя извади кърпичка и я размаза по кожата си.
– Това е част от ритуала.
– Значи е имало и пилешка кръв?
– Не.
Тогава той видя раната на китката ѝ.
– Това беше твоята кръв?
– Трябваше ми човешка кръв. Тя ще заздравее.
Той протегна ръка и прокара палец по устата ѝ.
– Ти си абсолютно красива. Като русалка.
– О-о-о. – Тя прехапа долната си устна, а той би продал душата си, за да направи същото. Беше толкова приятна за хапане. – Забравих за тази част. Баба ми ме предупреди, но аз бях дете, когато тя ми направи това. Все още не бях достигнала този етап.
– Какъв етап?
– Етапът на, хм, свързването.
– А. – Когато той остави ръцете си да се плъзнат по шията ѝ, тя ги взе в своите.
– Как се чувстваш?
– Прекрасно. – И той го почувства. Изведнъж всяка молекула в тялото му забуча от енергия. Някои от тях изтекоха навън и се сблъскаха с нейните, врязвайки се в нея, както той искаше да направи.
– Това е добре. Трябва да поемеш дълбоко въздух, за да се успокоиш, след което да погледнеш надясно.
– Това би означавало да гледам встрани от теб.
– Да, това е така. Но само за секунда.
Той отстъпи, бавно обърна глава надясно и се пребори с два порива едновременно. Първият беше да грабне Марика и да избяга, за да спаси живота си. Вторият беше да загуби съзнание.
Той се дръпна настрани и се отдръпна от пейката, падайки по гръб на земята.
До пейката стоеше най-голямото, най-черното куче с вид на върколак и мечка, което някога беше виждал. Само че това не беше куче. Козината му беше набраздена, сякаш имаше люспи. Те бяха покрити с преливащ сребрист прах, който сякаш променяше цвета си при всяко движение. И ако Гарет не знаеше по-добре, щеше да се закълне, че под странно текстурираната му козина тече разтопена лава. Когато съществото се движеше, между люспите изтичаше оранжево сияние.
Кучето бавно напредваше, а масивните му лапи изяждаха земята по-бързо, отколкото Гарет можеше да се отдалечи с крачене. Треперещите му устни се отдръпнаха в ръмжене, което разкри пълна уста с огромни, остри като бръснач зъби.
Марика се засмя и протегна ръка, за да го погали. Гарет започна да драпа с краката си, за да я спаси, но едва се помръдна, когато осъзна, че кучето няма да я нападне и да пирува с червата ѝ.
Вместо това то престана да ръмжи и притисна шията ѝ с тихо, дълбоко хлипане.
– Това – каза тя с кикот, като потупа масивния звяр няколко пъти солидно – може да е твоето Лютиче. Но не съм сигурна на сто процента. Трудно ми е да ги различавам.
Гарет все още беше по гръб, несъзнателно поставяйки колкото се може по-голяма дистанция между себе си и звяра.
– Всичко е наред – каза Марика и се приближи до него. – Той просто те закачаше. Те са много игриви.
– Това е адско куче – каза Гарет, като никога не пропускаше възможността да заяви очевидното. Хрътката застана лице в лице с Марика. Това не беше куче. Беше дракон.
– Наистина е адско куче. – Тя се спусна към него.
Той ѝ хвърли бърз поглед, внезапно унил, и се изправи съвсем сам.
– Пип ги скицира – каза той, като се изправи. – Просто си мислех, че не умее да рисува.
– А сега?
– Момичето има истински талант.
Адското куче се приближи и Гарет направи неволна крачка назад. За щастие то не се интересуваше от него. То искаше повече прегръдки от Марика. Едва ли можеше да обвинява звяра.
– Чакай. Мислех, че не можем да докосваме починалите. Че те не са твърди за нас.
– Не можем – каза тя и потърка лицето си в шията на звяра, въпреки че изглеждаше, че люспите ще разкъсат кожата ѝ.
– Това не е починал. Ако адските кучета искат да ти позволят да ги видиш – или дори да ги докоснеш – те могат. Това зависи изцяло от алфата. Освен когато става дума за Алвин, разбира се. Предполагам, че всяко духовно същество е твърдо за нея, както са били те за майка ѝ.
Гарет кимна точно когато звярът се обърна към хоризонта и сведе глава. След като издаде гърлено ръмжене, което се разнесе дълбоко и ниско, то се втурна през полето, като изрита петна от пръст и чакъл, преди да изчезне.
– Дали някое от кучетата може да я е взело?
– Не мисля – каза Марика и събра вещите си. – Защо да го направят? Освен ако не са го направили, за да я защитят. Но тя не е на това ниво. Сигурна съм в това. Къде биха я отвели?
– Питаш ме? – Той седна обратно на пейката, преди коленете му да поддадат, и се огледа. – Тя мъртва ли е? – Посочи една възрастна индианка, която стоеше в далечината точно зад линията на дърветата.
– Починала – поправи го Марика. – И, да. – Тя извади влажна кърпичка, коленичи отново пред него и започна да избърсва лицето му.
– Значи това е всичко? – Попита той, като я оглеждаше. – Просто издухваш малко пудра в лицето ми и аз изведнъж мога да виждам? Всеки би могъл да го направи? Всеки жив човек би могъл да вдиша тази гадост – която имаше вкус на повръщано, много ти благодаря – и да може да вижда мъртви хора?
– Разбира се, че не. – Тя забърса с кърпичката около очите му, но той почти не я усети. Цялото му лице беше изтръпнало. Страхуваше се да я попита какво е бялото вещество. Твърде краткотрайно, за да е ЛСД. – Човекът вече трябва да е чувствителен към това, което се намира отвъд завесата. Просто съзнанието му трябва да се отвори още малко.
– Какво означава това? – Попита той. – Чувствителен към това, което се намира отвъд завесата.
– Това означава, че ти. Твоето наследство. Твоите преживявания. Твоето обучение. – Когато той не коментира, тя продължи. – Произхождаш от дълъг род хора със свръхестествени способности. И си правил неща, които малцина на Земята са правили.
Той взе кърпичката, притисна я към очите си и се облегна назад на пейката.
– Като например?
– Бил си в ада, например.
– Това е толкова гадно.
– Не се съмнявам. Сражавал си се с демони и си правил компания на богове.
– Които, ако мога да добавя, не винаги са най-гостоприемните домакини.
– Също така си боравил с небесен нож. Такъв, който може да убие всяко свръхестествено същество, дух, демон или бог. Мислиш ли, че нищо от това няма да се отрази на теб? Че няма да остави следа? Следа от силата му.
Той спусна кърпичката, насочи мрачното си изражение към нея и попита:
– Това е бебешка кърпичка, нали?
– Много са удобни – защити се тя и я грабна от него. – Особено с петгодишно дете.
– Като говорим за петгодишни, това не ни води до нищо. Какво ти каза мъртвецът? Чакай. – Хрумна му странна мисъл. Мисъл, която го беше споходила, когато се беше спънал в психеделичния прах с вкус на повръщано. Дълго я изучаваше – русата ѝ коса, острата форма на носа ѝ, деликатните линии на челюстта ѝ. После каза: – Ти беше момичето.
– Извинявай? – Тя опакова принадлежностите си, извади куклата Ош и след това отново го погледна.
– Момичето на пешеходната пътека.
Тя замълча за цели трийсет секунди, след което попита:
– За какво говориш?
– Спомням си. – Кимна той, докато си спомняше. – Бях… не знам, на седемнайсет. Може би на осемнайсет. А ти беше на крайбрежната алея в Калифорния.
– Не мисля. – Тя се изправи и огледа района.
Той също се изправи.
– Не, това беше ти. Помня усмивката ти. И начина, по който миришеше. Начинът, по който винаги миришеш. Като плаж и ванилия.
Марика затвори клепачи, а лицето ѝ се затопли от униние. Знаеше, че бузите ѝ ще заблестят в яркочервено, ако вече не бяха, затова се обърна от него. Но все още го виждаше от периферията си, удивлението се виждаше на красивото му лице.
– Да. – Той посочи към нея. – Спомням си. Изпратихти един приятел с бележка.
– Никога не съм била в Санта Круз.
Той скръсти ръце на гърдите си.
– Никога не съм казвал, че е в Санта Круз.
Тя започна да спори, когато осъзна грешката си. Вместо това пъхна куклата „Ош“ обратно в чантата си, за да прикрие факта, че я бе обхванало поредното замайване и светът се накланяше безразборно наляво.
– Да – призна тя най-накрая.
Тя наблюдаваше как той се опитва да се примири с това, което вероятно щеше да приеме като поредното предателство.
Той поклати замислено глава, сякаш се опитваше да я обхване с последното си откритие, после я зяпна със смесица от изумление и… какво? Отрицание? Отвращение? Омраза? – Това беше преди петнайсет години. Колко време, по дяволите, си ме преследвала?
Тя се върна назад и веднага съжали за това.
– Не съм те преследвал. Е, не и тогава. Просто правех проучване.
– Така ли го наричаш?
– Наистина ли трябва да говорим за това сега? Трябва да намерим твоета подопечна. Помниш ли? Най-добрата приятелка на сина ни?
Среброто в ирисите на Гарет проблесна с опасен блясък. Той се съгласи, но не беше доволен от това.
– Ще се върнем към това.
Тя вдигна брадичката си.
– Очаквам, че ще се върнем.
– И не сме стигнали доникъде. – Той се отвърна от нея с досада и изучи мястото, където за последен път бе видял Алвин.
Каза още нещо, но Марика не го долови съвсем. Земята под краката ѝ изведнъж се почувства нестабилна. Равновесието ѝ беше нестабилно.
Гарет се обърна, сякаш очакваше тя да му отговори, но тя отново бе пропуснала думите му.
Може би то нямаше нищо общо със състоянието ѝ. Може би последиците от ритуала все още се разнасяха във вените ѝ. Или може би се беше събудила в три сутринта, след като си беше легнала само час по-рано. Все пак земята се разтърси около нея и после се наклони около оста си. Ако Гарет не беше наблизо, тя щеше да падне, а малко неща са по-неудобни.
Може би косата в леглото. Или пък прекомерна метеоризация.
– Какво става? – Попита той, като я издърпа на крака, а после пусна ръцете си.
Тя се поколеба, но се държеше на краката си.
– Усети ли това? – Попита тя, опитвайки се да изтръгне паяжините от съзнанието си.
– Какво усети?
Тя отново се залюля и той сложи ръка на лакътя ѝ. Тя разтри слепоочието си и го погледна.
– Сякаш все още съм в ритуала от тази сутрин и земята се издърпа изпод мен. Нещо се измести. Татко Легба все още бди и се опитва да ми каже, че нещо се е променило. – Тя не разбираше. Лоа вече не беше в нея, но никога не беше имала заклинание, което да я дезориентира толкова.
– Кой татко? – Попита той. – Няма значение. Това има ли нещо общо с Пип?
Все още борейки се да се ориентира, Марика погледна покрай него към мястото, където усещаше привличане на енергия. Промяна в тъканта на пространството и времето. Тя примигна. Поклати глава. Примигна, после погледна отново.
– Определено все още съм във воала.
Той насочи притеснен поглед към нея.
– Защо казваш това?
Тя посочи поляна, широка около миля.
– Защото няма как това нещо да е от този свят.
Той погледна през рамо, точно когато едно същество, което не приличаше на нищо, което тя беше виждала досега, ги забеляза и започна да тича директно в тяхната посока. Тя се вгледа в чертите му между ужасените удари на сърцето. Извънземно същество, високо поне осем метра, може би девет – или дванайсет, като се замисли – се втурна към тях, като изяждаше земята бързо като състезателен кон.
Приличаше на нещо от комикс. Или филм на ужасите. Раменете му бяха масивни. Главата му беше триъгълна, с черни рога като на овен и гумени шипове, които израстваха между тях в стил мохоук. Макар да изглеждаше така, сякаш тежи хиляда килограма, и да носеше дебела, люспеста броня, блестяща и кървавочервена, той се движеше като олимпийски спринтьор. Същият пурпур покриваше и долната половина на лицето му – маска, която скриваше носа и устата му. Но не и очите му. Колкото повече се приближаваше, толкова повече Марика успяваше да различи емоцията, която сякаш се излъчваше от погледа му: ярост.
От друга страна, Марика не можеше да помръдне изобщо. Тя стоеше прикована на място, а реакцията ѝ „борба или бягство“ отказваше да излезе от режим на сън.
Всичко беше толкова сюрреалистично и тя благодари на върховното същество Бонди, че съществото не можа да премине от своя план в нейния. Защото това нещо можеше да нанесе сериозни щети, ако го направи. Особено с гигантското копие, което носеше. Копие… Тя отново примигна и се съсредоточи върху него. Оръжие, пропито с кръв.
– Слушай – каза Гарет с предпазлив тон – разбирам, че ще видя неща, които вероятно няма да разпозная, но какво, по дяволите, е това?
Челюстта на Марика се свлече на земята, тъй като още един аспект на ситуацията им потъна в съзнанието. Тя сви пръсти в ризата на Гарет.
– Не мисля, че е мъртво. Или на друго място.
Съществото вече беше близо. Може би само на петдесет метра. Само няколко секунди от тях при скоростта, с която се движеше.
Гарет обгърна с ръка ръката ѝ и започна да отстъпва назад. – Откъде знаеш?
– Мъртвите са тихи. Когато вървят. Когато бягат. Със сигурност не звучат като стадо слонове, които разкъсват земята, докато се движат по нея.
– Кучи син.

* * * *

Инстинктите на Гарет вече не бяха това, което бяха. Той можеше да обвини изгряващото слънце. Заяви, че то замъглява зрението му. Или, още по-добре, прахът за повръщане, който определено беше замъглил зрението му. Но трябваше да се върне с бясна скорост в комплекса още щом забеляза това нещо. Вместо това стоеше там и гледаше като идиот, докато то се носеше към тях.
Когато разумът му се върна, вече беше твърде късно. Нямаше как да го избегнат.
Той бутна Марика толкова силно, че тя едва не падна.
– Бягай! – Изкрещя той, като не откъсваше поглед от инструмента на предстоящата си смърт.
От друга страна, може би то просто искаше да говори. Ако не беше фактът, че и то, и копието му бяха обляни в кръв, Гарет можеше да се успокои с тази мисъл.
– Върви в комплекса!
Той откъсна поглед, за да потърси оръжие. Каквото и да е, защото се съмняваше, че джобното му ножче ще свърши някаква работа.
Звярът беше достатъчно близо, за да чуе тежкото му дишане. Отдели скъпоценен миг, за да се обърне към Марика, която не беше помръднала и на сантиметър. Той я сграбчи грубо и я разтърси.
– Върви, по дяволите! – Каза той и отново я запрати по посока на комплекса.
Тя притисна чантата си до гърдите, очите ѝ бяха като чинии и тръгна към най-близката стопанска сграда.
Когато звярът промени посоката си и започна да я следва, Гарет застана на пътя му.
Той се фокусира отново върху него, очите му бяха море от черно, и не показваше признаци да забави темпото. Гарет се засили, подготвяйки се за удара. Когато го удари, той се почувства така, сякаш беше разкъсан наполовина.
Болката избухна в него и той се зачуди дали това е усещането да лежиш върху граната. По-късно щеше да регистрира писъка на Марика, но в момента единственото, за което мислеше, бяха звездите, обикалящи потъмнелите краища на зрението му, и фактът, че ще умре. Щеше да провали най-добрите си приятели. И Пип. И Заир. И Марика.
Марика. Какво щеше да и направи това нещо?
Той се плъзна по терена, който му се стори като километър, през храсти и кактуси, докато звярът отново преследваше единствената жена, която Гарет някога бе обичал истински. С херкулесовски усилия той се изтърколи от пясъка, спря и се хвърли като спринтьор от стартовите блокове.
Звярът вече беше почти върху Марика, когато Гарет го връхлетя отстрани. Той удари рамото си в гръдния кош на звяра с всички сили, с които разполагаше. Този път и двамата се плъзнаха по негостоприемния терен.
Но съществото беше бързо. Много по-бързо от Гарет. Преди да успее да стъпи на краката си, звярът го хвана за гърлото. Тогава той забеляза масивните нокти. Защото, защо не?
То с лекота вдигна Гарет от земята, докато издаваше нещо, което той можеше само да си представи като боен вик.
Поне в своята некомпетентност Гарет бе постигнал едно нещо. Беше успял да изтръгне копието на съществото. Не че го е регистрирал, докато не е зърнал дългото, тежко оръжие с ъгълчето на окото си. И жената, която го държеше.
Паниката го връхлетя толкова силно и бързо, че отново видя звезди.
– Хей! – Изкрещя Марика и заприлича на заек, който провокира вълк. Свиреп заек, но все пак плячка.
В момента, в който звярът я погледна, тя запрати копието с гърлено хъркане към лицето му, а после се спъна назад, спъвайки се в чантата си.
Ударът, който нанесе, беше един на милион. Окървавеният връх на копието се заби в дясното око на съществото. То се отдръпна назад, като при това изпусна Гарет, и с вик на болка измъкна оръжието. И гняв.
Гарет се хвърли към копието с надеждата да го изтръгне от ръцете на звяра. Но той отново беше твърде бърз. Той замахна към Гарет, а ноктите му прорязаха гърба му, оставяйки след себе си огнена следа.
Той се приземи по корем, а звярът вдигна копието. Гарет щеше да бъде прободен след няколко секунди, затова направи единственото, което му хрумна. Извади джобното си ножче и го заби в горната част на крака на звяра.
Копието потъна в земята до него, като набразди кожата над ребрата му, докато звярът отново изрева. Но Гарет не беше приключил. Той извади ножа, обиколи с ръце крака му и плъзна острото като бръснач острие по ахилеса му. Това нещо може и да беше от друг вид, но Гарет знаеше достатъчно за анатомията, за да разбере, че трябва да има някакво сухожилие, което да му позволява да ходи изправено. Структурата му беше почти човешка.
Звятът се спъна назад, като извика от агония, след което тръгна на четири крака към пондеросите, които се намираха непосредствено след пътеката в пустинята, влачейки ранения си крак след себе си.
– Гарет! – Изкрещя Марика и той усети ръцете ѝ върху раменете си.
Опита се да се обърне, но гърбът му беше в пламъци. Както и ребрата му. И главата му. Реши просто да полежи известно време на земята. Тъкмо се канеше да каже на Марика да се качи в джипа му и да се маха от Додж, когато чу мъжки глас. Робърт Дейвидсън, чичото на Чарли – Боб.
– Гарет!
Той щеше да я закара на безопасно място.
Гарет погледна към Марика, към влагата в очите и по бузите ѝ, докато тя изглаждаше ръката си отстрани на лицето му. После каза със слаб глас:
– Мисля, че трябва да се оженим.

Назад към част 5                                                  Напред към част 7

Четвърта глава

Какво (и не мога да го подчертая достатъчно), по дяволите?

– Надпис на тениска

Гарет спря в комплекса, като районът беше предимно празен от работници и охранителни екипи, които обикновено го обитаваха. Само бабата и дядото на Пип си бяха вкъщи в момента. Те живееха в основната къща.
– Обадих се на всички, но ще отнеме известно време.
– За какво? – Попита Марика.
– Трябва да се прегрупираме, особено с тази нова информация. Робърт може да знае нещо. Какво би могло да свали Пип от пътя?
– Точно така, бившият ангел.
Гарет преглътна.
– И като си помисля, спорим от седмици.
– Ние с кого? – Попита тя, а тънките ѝ вежди се плъзнаха заедно.
– Всички ние. Охраната.
– Екипът по сигурността? За какво?
– За това какво да правим с нея. Алвин. Някои я искат в детската градина догодина, а други – в гимназията. Минахме напред-назад, вникнахме във всички „за“ и „против“ и все още не можем да решим. Разбира се, в крайна сметка това зависи от Лоуърови, но и те не знаят какво да правят.
Лоуърови са бабата и дядото на Пип, биологичните родители на Рейес, на които е поверено отглеждането на най-ценния – ако не и разочароващо преждевременен – дар на човечеството.
– Тя има нужда и от двете – каза Марика, докато вдигаше телефона си във въздуха в търсене на сигнал. Късмет с това.
– Е, да. Така и казах. Но това е невъзможно.
На Марика почти ѝ се стори, че има чертичка на телефона. Лицето ѝ падна, когато тя изчезна.
– Съвсем не.
Той изключи двигателя и се облегна с лакът на волана.
– Слушам.
– Тя има нужда от социализацията на деца на нейната възраст – каза тя, отказа се и прибра телефона в чантата си. – В същото време тя се нуждае от интелектуална стимулация, която може да намери само в условията на средно образование. Или дори на по-високо ниво, честно казано.
Когато Марика заговори, устата ѝ се движеше на меки, шепнещи вълни. Подобно на времето, когато се целуваха, но това беше отдавна.
– И какво предлагаш?
Тя му примигна.
– И двете. Не слушаш ли?
Гарет се опита да не се усмихне.
– Как предлагаш да и дадем и двете?
– Сутрин ходи на детска градина, а следобед – на гимназия.
Той усети как клепачите му се свиват от мисълта.
– Те могат ли да направят това?
– Разбира се.
– И това няма да е странно?
– Може би, но говорим за дъщерята на двама богове. Кой може да каже кое е странно и кое не?
– Вярно. – Той изпусна дълга, разочарована въздишка. – Знаеш ли от колко време спорим за това?
– Искам ли да знам?
– Не. Хайде да вървим.
Комплексът, с главната къща и множество стопански постройки, първоначално е бил манастир. Бяха прекарали осем месеца в изоставен манастир от другата страна на планината, докато Чарли беше бременна. Свещена земя и всичко останало. Манастирът не беше нещо ново, но като че ли правеше впечатление на Марика всеки път, когато правеше поход, за да вземе Заир.
Тя слезе от джипа, спря и си пое дълбоко дъх.
– Обичам това място. Толкова е спокойно и красиво.
Гарет се огледа наоколо. Всяка сграда беше преустроена, преди да се настанят. Проект, който би отнел години, отнемаше само няколко месеца, когато човек можеше да си позволи малка армия, работеща денонощно.
Единственото нещо, за което Рейес и Чарли не се скъпяха да оставят дъщеря си, бяха парите. Тя беше наследница във всеки смисъл на думата. Но това беше една история, която Гарет тепърва трябваше да ѝ разкаже. Молеше се някой ден все пак да успее да го направи.
– Добре – каза Марика. – По принцип сме под навес. Свръхестествен щит, нали?
Той сложи ръка на веждите си, за да блокира ниското утринно слънце, и кимна.
– И сме на свещена земя.
– Още едно ниво на защита.
– А комплексът е пълен с твоя екип по сигурността, заобиколен е от адски кучета и е подкрепен от един заминал ротвайлер, който служеше за пазител на Чарли, а сега и на Алвин.
– Всичко гореизброено. Всяко свръхестествено същество, което иска да навреди на Пип, ще бъде блокирано. Поне на теория.
– Тогава ако нещо я е взело, ако нещо е искало да и навреди, как е преминало през всичко това?
Той наклони глава.
– Ето защо си тук.
– Точно така. Тя преметна чантата си през рамо. – Покажи ми къде точно е изчезнала.
– Натам. – Посочи той и поведе пътя около главната къща към пътеката в пусттошта зад нея.
Марика тръгна напред, поколеба се, после го последва, като през цялото време сканираше района с предпазливо изражение на лицето.
– Какво? – Попита той, докато си проправяха път по пътеката.
– Адските кучета.
Той спря и се обърна към нея.
– Виждаш ли ги?
– Разбира се. – Тя завъртя глава, като погледът ѝ периодично се спираше на това или онова място. – И каква гледка са. Нищо, което може да ги види, свръхестествено или не, не би решило да се изправи срещу дванадесет огромни звяра.
– Дори срещу Лютиче ли? – Когато тя го погледна въпросително, той обясни. – Пип ги кръсти. Всичките дванайсет. И едно от тях се казва Лютиче.
Марика тихо подсмъркна.
– Точно така. Знаех, че тя ги е кръстила. Аз обаче не мога да ги различавам, затова никога не съм си правила труда да науча имената им. Въпросът ми е дали адският пес знае, че е кръстен на принцеса от съвременна приказка?
Гарет се усмихна, въпреки че мисълта за онзи ден, в който малката миньонка беше кръстила всичките дванайсет адски хрътки със светеща в тъмното вълшебна пръчица, накара пропастта в гърдите му да се отвори и да го погълне целия.
– Ами ако не успеем да я намерим? – Попита той.
Една ръка се плъзна нежно по бицепса на дясната му ръка.
– Ще го направим – каза Марика с решителен тон. – Трябва да го направим. – Когато погледът му се върна от малката ръка на ръката му обратно към лицето ѝ, тя посочи и попита: – Това ли е мястото?
Той се отърси от временния си транс и се съсредоточи в посоката, която показваше с показалеца си.
– Да. Точно така. Откъде знаеш?
– Не го ли виждаш?
По кожата му настръхна тревога. Той пристъпи по-близо.
– Какво виждаш?
– Призрък. – Тя тръгна към него, но той я хвана за ръка и я изпревари.
– Приятел или враг?
– Не знам. – Тя сви пръсти в смъртоносен захват на ризата му, докато го следваше. – Не изглежда напълно сдържан.
– По какъв начин?
– Знае, че сме тук. Много добре осъзнава присъствието ни, но се взира покрай нас. Висок е, кавказец, с протрито синьо палто и плетена шапка. И изглежда ядосан.
– По дяволите. Имам нужда от Робърт. Имаме няколко… редовни клиенти, но по дяволите, ако знам как изглеждат.
– Ще се опитам да поговоря с него, но трябва да ти кажа, че те рядко признават съществуването ми.
– Наистина? – Попита Гарет, като я погледна през рамо. – Дори ако ги виждаш?
– Да. Мисля, че е така, защото всъщност не съм част от клуба. – Тя се промъкна покрай него към мястото, където беше изчезнала Пип.
– Първо, какво означава това? Второ – каза той, като я хвана за ръката – може ли да те нарани?
– Родена съм чувствителна към духовното царство. Баба ми го усети в момента, в който се появих на бял свят. Но трябваше да се науча да ги виждам. Ако пътувам отвъд завесата, мога да ги видя лесно, но трябваше да се науча да ги виждам в този свят. Физическия. Понякога се чудя дали не говорят с мен, защото за тях съм донякъде външен човек. Натрапник.
– Можеш да обясниш това по-късно. И второ?
– Не, той не може да ме нарани. Поне аз не мисля така. – Тя спря, кимна на духа и принуди лицето си да се усмихне. – Аз съм Марика, а това е Гарет. – Тя направи жест към него.
– Какво прави той? – Попита Гарет.
– Гледа. – Тя се обърна, за да погледне зад тях, и после поклати глава. – Просто не знам в какво се взира. Няма нищо там, което да мога да видя. – Тя отново насочи вниманието си към призръка. Или това, или беше толкова добра актриса, колкото той я подозираше понякога. – Сякаш е в транс. Кататонниа.
– Възможно ли е да е взел Алвин? – Попита Гарет, а гласът му беше по-остър, отколкото беше планирал. Разочарованието раздираше стомаха му до дупка.
– Честно казано, нямам представа. – Погледът ѝ се плъзна нагоре към неговия, лешниковите ѝ очи блестяха на утринното слънце, а изражението ѝ беше болезнено. – Съжалявам. Той не ми дава нищо.
Гарет се пребори с желанието да изглади тревожните линии от лицето ѝ.
– Недей така, Марика. Попитай го за Пип. Алвин. Наричай я Алвин.
С кимване тя прочисти гърлото си и опита отново.
– Можеш ли да ни помогнеш? Трябва да намерим Алвин. Алвин Лоуър.
Тя се задъха и погледна към Гарет.
– Не става. – Той поклати глава. Едва-едва.
– Опитай отново – каза той, а адреналинът се втурна във вените му.
Приближавайки се, тя попита:
– Знаеш ли къде е тя?
След миг тя изсумтя и сложи ръка върху тази на Гарет. Тази, с която я държеше. Тази, с която стискаше прекалено силно тънката ѝ ръка.
Той отслаби хватката си, но не я пусна напълно.
– Съжалявам. Аз просто… не знаем какво се е случило. Той може да е всичко друго, но не и просто призрак. Не си виждала на какво са способни някои от тези момчета.
– Всичко е наред. Благодаря ти.
Една част от Марика запя в радостна хармония, че Гарет ще се погрижи достатъчно, за да я задържи. Е, щеше да го направи, ако вътрешностите ѝ можеха да пеят. Той стоеше толкова близо, че тя можеше да усети топлината му. Силата му. Силата, която се криеше точно под твърдата му като камък повърхност. Или близостта му я караше да се замайва, или все още не се беше възстановила напълно от ритуала.
Имаше, разбира се, и трети вариант, но в момента не искаше да го признае. Отричането беше красиво нещо.
– Как се казва той? – Попита Гарет. – Знам имената на няколко от тях.
Тя се обърна обратно към отдалечаващия се мъж, чието каменно изражение беше изпълнено с ярост. Но освен един жест, той не помръдна.
– Как се казваш, мили? – Попита тя. – Приятел ли си на Алвин? Алвин Лоуър?
Призракът го направи отново. Поклати глава, движението беше толкова безкрайно малко, че тя се зачуди дали не си го е въобразила.
Реши да го изпита отново и каза:
– Алвин? – Когато той не помръдна, тя добави: – Алвин Лоуър.
Отново едва забележим намек за раздвижване.
– Не си ли я видял?
Той не помръдна.
– Това е името ѝ, заради него ли клатиш глава? Алвин Лоуър?
– Вече не – каза призрака с рязък шепот, макар че все още не помръдваше и не сваляше поглед от хоризонта отвъд. Той сви ръце в юмруци от двете си страни и Марика направи неволна крачка назад.
– Каза ли нещо? – Попита Гарет.
Тя вдигна показалец. Щеше да обясни по-късно, но в момента трябваше да измъкне каквото може от този човек.
– Това вече не е ли нейното име? Сменила ли го е?
Нищо. Отново камък.
Гарет заговори тихо в ухото ѝ.
– Трябва да ми дадеш нещо.
Тя се престори, че гласът му, близостта му, не ускорява пулса ѝ. След повърхностно кимване тя продължи.
– Как се казваш?
Никаква реакция.
– Някой взел ли я е? Видя ли някой да я взима?
– Чакай – прошепна човекът, след което ирисите му се изместиха наляво. – Изчакай.
Марика се обърна, но отново не видя нищо. Тя се пребори с вълна от замайване, ядосана, че собственото ѝ тяло я предава така злонамерено, след което го попита:
– Чакай какво?
Когато се обърна назад, призрака гледаше право в нея.
Тя се притисна в Гарет, после се оправи колкото се може по-бързо, без да обръща внимание на ръката, която той плъзна по ребрата ѝ, за да ѝ предложи допълнителна опора, на раздвижващата топлина, която проникна до кожата ѝ.
– Какво да чакам? – Повтори тя.
– Ще разбереш. – Той направи жест към страната си с кимване.
Тя погледна отново, но когато се обърна към него за втори път, той беше изчезнал.
– По дяволите – каза тя, измъкна се от хватката на Гарет и се завъртя в пълен кръг, за да потърси мъжа.
– Какво? – Попита Гарет, като също сканираше района.
– Изчезна.
– Той ли?
– Не. Искам да кажа, да, но той е чиста духовна енергия. Той може да го направи само за едно мигване. Видя ли къде жестикулираше?
– Забравяш с кого говориш.
Тя се разстрои също като Гарет, макар и повече от себе си, отколкото от ситуацията.
– Не се обиждай, но ти си ми абсолютно безполезен.
– Това е грубо – каза той, изненадан. – Какво направих?
– Нищо. Това е проблемът. – Тя започна да се отдалечава, но той застана пред нея. Тя се спря съвсем близо до това да се блъсне в него, напълни дробовете си и каза възможно най-търпеливо: – Ти си сляп. Трябва да видиш, Гарет.
– Какво да видя?
– Тях.
Той сведе очи.
– Тях?
– Тях, тях. Животът на Алвин можеше да зависи от това. И ако… когато я върнем, трябва да можеш да я защитиш от всеки враг пред портата ѝ, не само от тези, които виждаш.
Тя го заобиколи. Той я последва.
– Разбирам – каза той. – Повярвай ми. Но не мога да направя нищо по въпроса. И спорът няма да ме накара изведнъж да виждам мъртви хора. Трябва да…
Марика се завъртя с лице към него.
– Но ако можеш. Ако можеше да ги видиш, щеше ли да искаш?
– Предполагам, но това е спорно.
– Значи, ако имаше начин, определено щеше да го искаш? Това е голямо решение, Гарет. Такова, за което щях да говоря по-късно, но…
Погледът му стана предпазлив, сивото в очите му блестеше като сребърна коприна.
– Защо говорим за това?
– Защото може би има начин да го направим. Не забравяй, че и аз не можех да ги видя. Не и във физическия свят. Трябваше да се науча.
– Това звучи чудесно, но нямаме време.
– Трябва да намерим време. Имам нужда от твоята помощ, за да я намеря.
– Точно така. И без това не съм ти от полза.
Чувствайки се малко подтисната, тя повдигна рамо.
– Нещо такова.
След дълъг момент на размисъл той попита:
– Няма да ме намажеш с пилешка кръв, нали?
– Не. – Развълнувана, че той отстъпва, тя хвана китката му и го поведе към една плоска скална пейка.
– Чакай, тук ли ще правим това? – Попита той, докато сядаше на пейката. – Сега?
– Няма по-подходящо време от сегашното. Дръж това. – Тази сутрин, докато Гарет спеше, тя приготви необходимите материали. Подаде му малка кожена торбичка, пълна с билки и подправки.
Той я взе и набръчка носа си.
– Какво има в това?
– Не искаш да знаеш. – Тя му подаде друга торбичка, пълна с фрагменти от човешки кости и бял пясък, напоен с кръвта на врабче. – Сложи по една във всяка ръка.
Той и се намръщи, но се подчини.
Гарет винаги се бе чудил какво ли е да видиш починалите в цялата им прелест. А не само сиво петно от време на време. Дали това щеше да го стресне? Той се съмняваше. В края на краищата беше бил в ада. Виждал е хора във всякакви ужаси. Колко по-лошо би било да види починалите на Земята?
– Какво правят тези? – Попита той, като въртеше торбичките насам-натам
– Нищо. Те отвличат вниманието.
– Какво? – Той погледна назад към нея, за да открие ръката, която бе сложена пред лицето му. Преди да регистрира какво прави, тя духна в ръката си.
От дланта ѝ се издигна бял прах и замъгли зрението му. Той се дръпна назад, но шокът го накара да се задъха – което вероятно беше планът на вещицата – и той вдиша голяма част от праха дълбоко в дробовете си.
Той се отдръпна още назад. Примигна. Разтърка очите си и се свлече в пристъп на кашлица.
– Какво става, Марика? – Светът се наклони настрани и той падна на ръце и колене. Тя току-що го беше упоила с ЛСД.

Назад към част 4                                                            Напред към част 6