Категория: Чарли Дейвидсън

Глава 11

„Трябва да измислят неделя, след която да няма понеделник.“

Факт

Майкъл не си спомняше да се е опитвал да я убие, но странни неща и всичко останало. Той премести кърпата, притеснен, че ще се смути.
Очевидно тя не беше много разстроена от опита за убийство, защото се пресегна и погали ерекцията му през кърпата. Той едва не се развика от неочакваното движение, а топлото ѝ докосване предизвика рязко стягане в корема му. Той хвана ръката ѝ и я държеше стабилно, докато се съвземаше.
– Съжаляваш ли? – Попита тя.
– Зависи. Кога се опитах да те убия?
Тя измърмори, явно разочарована.
– Опита се да нахраниш с мен зомбито алигатор. Не помниш ли?
– Зомби алигатор? – Ако беше опитал, нямаше да успее да сдържи злобата в усмивката си. Но не го направи. – Не си спомням това, но звучи като нещо, което бих направил. – Той я придърпа в прегръдките си, главно за да я предпази от неприятности. – За да вляза в гащите ти. Вярваш ли в любовта от пръв поглед?
– Това преди или след като те ударих с тигана?
– Първият път, в който се влюбих, беше, когато с майка ми спряхме до един запуснат мотел на ъгъла на улиците „No“ и „Where“, Оклахома, вятъра развяваше прашни кръгове около нас, а ти беше там, седнала по бикини на ръба на басейн, наполовина пълен със зелена вода, попивайки витамин D.
Тя се усмихна на спомена.
– Шегувахме се, че там вероятно живее алигатор, който бавно се превръща в зомби от всички химикали и боклуци. – Тя го погледна.
– И ти ме целуна.
Той наведе глава и прокара устни по нейните, дразнейки ъгълчетата на устата ѝ, където се криеше тази тръпчинка, преди да плъзне език по шева. Тя се отвори за него, като изпрати върха на езика си, за да опита вкуса му.
Тя не само миришеше на праскови, но и имаше вкус на такива. Той наклони глава и се гмурна по-дълбоко в устата ѝ, докато тя се стопи срещу него, а ръката ѝ все още беше върху ерекцията му. Тя я стисна и той я придърпа по-силно, за да не изгуби контрол. Не беше ученик, но беше минало доста време.
– Чакай – каза тя и го отблъсна.
Беше права. Трябваше да се охлади.
– Каза, че си се влюбили за първи път.
– Какво? – Попита той, все още малко неспокоен.
– А кога беше втория път?
Той даде на непоправимата си усмивка свободата да прави каквото си иска.
– Бих искал да кажа, че беше, когато тази красива жена влезе в кухнята в халат, по-тънък от моето търпение, но това би било лъжа.
– Не е толкова тънък.
– Беше в момента, в който тя отвори вратата. – Той целуна областта между веждите ѝ. – Тя носеше халат, тънък като хартия. – Върхът на носа ѝ. – Косата ѝ стърчеше във всички възможни посоки. – Брадичката ѝ. – А после имаше и тези проклети джапанки. – Брадичката ѝ. – И така, преди.
– Преди?
– Преди да ме удариш с тигана. Въпреки че мисля, че това затвърди чувствата ми.ю
Тя поклати глава очаровано.
– Как се намерихме отново? Как изобщо е възможно това? Мислиш ли, че Алвин…?
– Нищо не би ме изненадало, когато става дума за това момиче.
– Би било жалко да пропилеем всичките ѝ усилия.
– Да, би било. Имам само още един въпрос, Убиец.
– Да?
– Какво имаше в шкафа?
Веждите ѝ се смръщиха, докато се опитваше да разчете какво има предвид.
– Шкаф?
– Този над печката ти. – Той наклони глава в общата посока на кухнята ѝ. – Онзи, до който стигна през мен, докато носеше тънкия халат. Същият този тънък халат, който се разтвори достатъчно, за да ми предостави впечатляваща гледка към бедрата ти.
На лицето ѝ замръзна израз на зашеметено осъзнаване. Той я изучаваше, докато тя си спомняше за тази сутрин, когато излезе от стаята си по халат и нищо друго. В своя защита тя вярваше, че го е обезвредила.
– Точно така. Наредих ти да затвориш очи, но…
– Но аз не приемам заповеди от жени, на които им липсва един сандвич за пикник.
Бузите ѝ просветнаха до възхитително розово. Вероятно той се наслаждаваше на дискомфорта ѝ повече, отколкото имаше право. Но след това думите му потънаха в съзнанието ѝ. Тя изтрезня и се намръщи красиво към него.
– Извратеняк.
– Подигравка.
– Значи не приемаш поръчки от жени, на които им липсва един сандвич за пикник?
Електрически ток премина през всяка клетка в тялото му при вида на предизвикателния ѝ поглед, като постави на ръба и без това крехкото му чувство за джентълменско благоприличие – не че беше много в кърпа вързан, но сега не можеше да отстъпи. Той ѝ предложи собствения си предизвикателен поглед.
– По принцип не.
Едното ъгълче на устата ѝ се повдигна, разкривайки тръпчинката, за която беше сигурен, че в крайна сметка ще го убие.
– Обзалагам се на десет долара, че ще направиш точно това, което ти кажа да направиш след това.
– В момента нямам панталони, но съм готов за това. Залагаш.
Тя го изгледа нагоре-надолу, погледа ѝ се задържа върху устата му, гърдите му, а след това и по-ниско, като топлината на погледа ѝ го накара далеч да надхвърли капацитета на ръката ѝ, преди да се наведе по-близо и да прошепне:
– Отърви се от кърпата.
Той не можеше да я откъсне достатъчно бързо – и за двамата, ако бързата ѝ помощ беше някакъв показател. Тя хвърли кърпата на плота, тениската на пода, а себе си върху него. Той я придърпа плътно към себе си, целувайки я, сякаш умираше от жажда, а тя беше оазис. Никога не беше вкусвал нещо толкова сладко. Толкова чувствено. В този момент нещата се обърнаха наопаки.
Тя прекъсна целувката и го погледна, като се задъхваше.
– Какво правиш?
– Какво имаш предвид? – Попита той объркан. Не беше ли това по взаимно съгласие? Ако не, наистина трябваше да поработи върху социалната си интелигентност.
– Сдържаш се – каза тя, като хвана с ръка основата на члена му и упражни достатъчно натиск, за да го накара да се размърда. В добрия смисъл на думата. По много, много добър начин. – Все още си мислиш, че съм нещо деликатно.
– Не, не мисля – каза той, а гласа му преливаше от вина.
– Не забравяй, Майкъл Кавалканте. Крехка, да. Но не като цвете.
– Като бомба – каза той, обгърна с ръка гърлото ѝ и я притисна към гладката стена. Думите ѝ отприщиха нещо първично в него. Нещо алчно. Да му даде разрешение да прави каквото си иска, вероятно не беше най-мъдрото ѝ решение. Той я целуна силно, зъбите му остъргаха и нараниха устните ѝ, докато притискаше устата си към нейната.
Тя захлипа, когато той разтвори краката ѝ с коляното си и изпрати пръстите си вътре в нея, подготвяйки я за това, което щеше да последва. Тя го притисна за задните му части, искайки още. Искаше го.
На стената на душа имаше малка полица и дупето ѝ пасна идеално там, когато той я подпря на нея, вдигна крака ѝ и опря едната си ръка на стената, за да я задържи в позиция.
– Отвори очи – каза той, а гласа му беше по-скоро животински, отколкото човешки.
Тя го направи. Повдигна клепачите си и му показа онези великолепни ириси с димен цвят, сякаш в нея живееше див койот. Хранеше се, спеше и се размножаваше благодарение на изяществото на изящната ѝ плът.
Той затегна хватката си върху гърлото ѝ и се вмъкна вътре. Тя се задъха, сексапилната ѝ уста образува съвършено О, но той не прекъсна зрителния си контакт, докато се плъзгаше навътре и навън от нея, отначало бавно, а после по-бързо, навлизайки в нея, докато острия устрем на оргазма заплашваше да избухне. Но той още не беше свършил. Дори не беше близо. Напъха се вътре в нея и остана, затаявайки дъх, забавяйки сърдечния си ритъм.
Тя се вкопчи в него, примами го по-близо, притисна клитора си към плътта му.
– Още – прошепна тя в ухото му.
Той се измъкна, обърна я с лице към стената и наклони главата ѝ към рамото си, докато можеше да се наведе и да я целуне отново. Придържаше я с една ръка, а езика му нападаше устата ѝ. С другата потопи пръсти в прасковения балсам, разтвори бузите на дупето ѝ и вкара пръст вътре.
Тя се задъха и заби нокти в ръката му, но той я държеше здраво, отказвайки да се предаде. След миг тя се отпусна срещу него. Докато той я масажираше, дишането ѝ се ускори, стана по-плитко, докато от нея се изтръгна тих стон.
– Да продължа ли? – Попита той с дрезгав глас.
– Да – каза тя.
– Можеш да откажеш.
– Да! – Каза тя отново. – Моля, да.
Той внимателно вкара втори пръст и след това зае позиция, като използва свободната си ръка, за да обхване дясната ѝ гърда. Точно преди да влезе в нея, той притисна зърното. Тя извика и се напрегна, като направи влизането му още по-силно, но той остана неподвижен за дълъг момент, давайки ѝ време да се приспособи. Когато беше готова, тя се притисна към него.
Той я придържаше с едната си ръка, а с другата плъзна пръсти между срамните и устни, като с меки движения галеше клитора и, подканвайки я да свърши. Започна бавно и плитко, но с всеки следващ тласък ставаше все по-дълбок и по-бърз, нахлувайки в нея с жестокост, каквато не беше усещал от много отдавна.
Главата ѝ все още беше на рамото му и той разбра, че е близо, когато тя захлипа, високо, с очакване. Той покри устата ѝ със своята, докато хленченето ставаше все по-силно, и се впи в нея още по-силно. Още по-бързо. Звуците. Ароматите. Усещанията. Чувственото удоволствие от всичко това накара оргазма, който беше задържал, да си пробие път през бариерите му. Той избухна в нея, идвайки в море от накъсани тласъци и накъсани вдишвания.
Тя изкрещя в устата му, като сама изживяваше възхода, а когато започна да се спуска, трепереше неконтролируемо. Тя се взираше в него, докато двамата стояха задъхани в прегръдките си.
– Добре ли си?
– Много.
Добре. Той пусна водата, а първоначалния студ открадна дъха им.
Изи се засмя и му каза нещо от рода на: „Не изпускай сапуна“. Той не можеше да бъде сигурен. Все още се олюляваше.
Без значение какво щеше да се случи в бъдеще, той знаеше едно нещо със сигурност. Този душ определено щеше да преживее преустройството.
– Добре ли си? – Попита тя, докато лежаха в леглото ѝ.
– Минаха двадесет и четири часа.
– Двадесет и четири часа? – Попита тя.
– Откакто се запознахме. Е, отново.
Тя погледна часовника си.
– Прав си. Ти почука на вратата ми в два часа сутринта. – Тя поклати глава. – Това беше едновременно най-лошия и най-хубавия ден в живота ми.
– Аз правя това – каза той. – Казвали са ми, че съм поляризиращ.
Тя се ухили.
– Ти си нещо.
Той я придърпа по-близо, а малката ѝ лъжичка пасна идеално на неговата.
– Така че нека да изясним това.
– Ммм? – Попита тя, ставайки сънлива.
– Наредила си ми да не се хипнотизирам никога повече?
– Да бъдеш имунизиран. Да.
Той кимна в знак на разбиране.
– Направи ли това и с Ема?
Тя го погледна през рамо, а усмивката, която се разля по лицето ѝ, беше по-скоро овча, отколкото горда.
– Направих го. Притеснявах се, че ще направя нещо, за което ще съжалявам. Най-тъжното е, че направих нещо, за което съжалявам.
– Наистина? Какво?
– Направих я имунизирана – каза тя с тих смях. – Знаеш ли колко по-лесно щеше да бъде, ако можех да ѝ заповядам да си изяде вечерята? Да си легне? Да си прибира играчките?
Той се ухили, без да ѝ повярва нито за миг.
– Ти не искаш да кажеш това.
– Не мисля. Дори и малко. Знам какво е да ти отнемат самостоятелността. Никога не бих й направила това.
– И ти си доста благородна.
– Наистина? Така и не получих имейла.
– Това добре ли е? – Попита той, визирайки условията им за спане. – Какво ще каже Ема?
– Не знам. Никога не съм, нала знаеш, канила мъж на гости. Но мисля, че тя ще бъде във възторг. – Тя му намигна. – Доста е влюбена в теб.
– Аз също съм много влюбен в нея.
Всичко си пасваше. За първи път в живота на Майкъл всички парчета от пъзела се подредиха. Странните форми, странните ъгли, всичко си пасваше. Никога не се е чувствал толкова доволен. Толкова спокоен. Толкова способен да заспи без много помощни средства без рецепта. Или дори под плота.
Точно когато клепачите му се затвориха, тя се сгуши близо до страната му.
– Използвам го, за да отблъсквам злите духове.
Той отново вдигна клепачите си, толкова удобен и сит, че не можеше да проумее какво казва тя.
– Зли духове?
Тя се захили сънливо.
– Предметът в шкафа.
– Да? Сблъскваш ли се с много такива?
– Обикновено не, но никога не знаеш.
Той щеше да играе заедно.
– А за какво друго може да се използва този предмет?
– Ами, в исторически план се е използвал като форма на валута.
– Разбрах. Зли духове. Валута. Има ли нещо друго?
– Чувала съм, че някои хора го използват като подправка. Странно, нали?
Той се усмихна, придърпа я още по-близо и каза тихо в ухото ѝ:
– Сол.

Назад към част 11

Глава 10

„Невинаги вземам грешно решение, но когато го направя, то е най-грешното от всички грешни решения, които някога са били грешни.“

Мем

Не много неща в живота на Майкъл бяха сигурни, но той знаеше без съмнение, че никой никога не го е наричал Буко.
– Предполагам, че ще тръгваме – каза Донован, докато стояха в хола на Изи. Когато влязоха, тя беше изтичала направо при Ема, оставяйки Майкъл в облак прах. В преносен смисъл.
– Наистина? Добре, тогава. – Майкъл побутна приятеля си към вратата. Денят беше дълъг, а Майкъл все още имаше няколко актуални въпроса към Изабел Уолш. И дори няколко за себе си.
Стигнаха до вратата, преди Донован да си спомни за по-добрата си половинка.
– Идвам – каза Док, затваряйки ципа на медицинската си аптечка, докато излизаше от стаята на Ема. В резултат на това двамата с Донован се оказаха заклещени на вратата в една неловка ничия земя между входа и изхода.
Донован наклони глава, за да разгледа страната на Майкъл.
– Тя прави това?
– Да.
– Харесва ми.
Майкъл погледна докторката.
– Аз също я харесвам. – Когато Донован го погледна, той добави: – Не чак толкова.
– Така или иначе ще имаш пълни ръце с нея. – Той направи жест към Изи с кимване, докато тя следваше докторката навън.
Но Изи спря и се облегна на дивана, очевидно не искаше да се доближава до Майкъл. Заради синдрома и всичко останало…
– Не, няма да го направя – каза той. – В никакъв случай няма да я доведа в нашия свят, Дони. Не мога да направя това на нея или на дъщеря ѝ.
Донован се намръщи, сякаш се опитваше да го разбере.
– Ти си различен.
– Ти също си различен.
– Какъв е? – Приближи се Ерик и погледна от единия на другия мъж, учуден. – И двамата сте различни. Всичките ви времеви линии са прецакани. Никой не може да се облажи така с времевите линии. Никой, освен…
– Тийнейджърката, дъщеря на двама богове? – Предложи Майкъл.
Ерик сниши гласа си, сякаш Алвин ги чуваше отдалеч.
– Тя ни прецака ли?
– Винаги – каза Донован. – И често.
– Това е сбъркано.
– Лицето ти е объркано – каза Майкъл, продължавайки безкрайната им игра на надхитряне. И ако изчисленията му бяха верни, печелеше.
– Да? Поне не ме удариха с тиган.
Красивата блондинка се приближи до тях, скръстила ръце.
– Свършихте ли, момчета?
– Момчета? – Попита Ерик. Когато тя вдигна вежди, той отстъпи. – Съжалявам. Мъжкото съперничество взе връх и предизвика силно, но временно състояние на лудост.
Едното ъгълче на устата ѝ се повдигна.
– Просто не позволявай това да се повтори.
Усмивката, която се разля по лицето на Ерик, беше най-вълчата, която Майкъл някога е виждал, освен тази, която е виждал на истински вълк.
– И това е нашия сигнал – каза Ерик. Той изведе Хали с ръка на гърба ѝ. – Приятно ми беше да се запознаем – обади се той през рамо на Изи.
– На мен също.
Докторката спря до Донован. Изи също се приближи.
– Радвам се, че утре е събота – каза ѝ Док. – Не мисля, че Ема ще се чувства толкова добре в продължение на няколко дни. Предлагам много почивка, течности и онази жълта гъба, която децата обичат да гледат в наши дни. – Тя погледна към стаята на Ема и прошепна: – Освен това, само за сведение, тази жена вътре в нея е ракиена. Казва, че е британка, но според мен лъже. Имам чувството, че е много по-възрастна.
– По-възрастна? – Попита Изи зашеметено. – По-стара от Великобритания?
Докторката сви рамене.
– Може и да греша.
Донован смъкна медицинския комплект от рамото ѝ и я изведе навън. И тогава вече нямаше никой.
Майкъл потъна на дивана на Изи, бежово нещо, което беше виждало и по-добри дни.
– Аз ще я гледам, ако искаш да си вземеш душ и да се приготвиш за лягане.
Изи отиде в кухнята и взе две бири и две парчета студена пица. Върна се и му подаде по една от всяка. Може би предложение за мир?
– Това беше най-дългият ден в живота ми, но не мисля, че бих могла да заспя, ако ми платиш.
– Сигурна ли си, че искаш да се приближиш толкова близо до мен? Какво стана със Стокхолмския синдром?
– А, Сия ме провери. Добре съм.
Той се засмя.
– Не мисля, че работи по този начин, но ще го приема. – Отхапа, след което попита: – Не искам да любопитствам, но колко близки сте с двойката, която е собственик на закусвалнята?
– Заради всичко, което са направили за мен? – Попита тя и отпи глътка бира.
– Да, искам да кажа…
– Не, разбирам. Аз също бях изненадана, но те просто са толкова прекрасни. Отнасяли са се с мен толкова добре, а аз ги подведох. Пропуснах работата днес.
– Сигурен съм, че ще те разберат.
– Надявам се. Има и една бездомна тийнейджърка. Надявам се, че тя е добре. Опитвам се всеки ден да и нося сандвич или поне някакъв плод.
– Значи в свободното си време храниш хора, преживяващи като бездомни?
– Само нея. Бях много подобна на нея, когато бях млада. Тя лагерува в близост до закусвалнята и влиза всеки ден за кафе. Черно. Без излишни прищевки, просто спокойствие – казва тя.
Майкъл замълча.
Изи не го забеляза.
– Тя е толкова мило момиче и изглежда наистина здрава, като се има предвид, че е била без подслон в продължение на няколко месеца. Аз обаче се притеснявам за нея. Младо, красиво момиче като това да живее само на улицата? Сигурно е ужасена.
Остави клепачите си да се затворят, докато емоция, поразително подобна на сляпа ярост, го поглъщаше целия.
– Как се казва тя?
– Ал.
– Да не би случайно да има дълга, черна коса и огромни кехлибарени очи?
– Като на лъв. Да. Откъде знаеш?
Майкъл потърка челото си. Той щеше да я убие.
Изи провери часовника си.
– Сигурно е умряла от глад.
– О, мисля, че ще се справи. – Докато не обгърна с ръце врата ѝ. Той нямаше да я убие бързо. Първо щеше да я измъчва. За много дълго, много задоволително време. Чувал е, че уотърбордингът бил едновременно забавен и продуктивен.
Откъм коридора се чу тихо почукване.
– Сигурно се шегуваш с мен – каза Майкъл. Той остави бирата си и тръгна към вратата, а изтощението го завладя съвсем реално. Но когато я отвори, енергията му сякаш скочи до небето. Вероятно в очакване на предстоящия сеанс на изтезания.
– Говоря за дъщерята на дявола.
– Внучка – каза момичето и влезе, сякаш беше собственик на мястото.
– Ал! – Изи скочи на крака.
– Здравей, Изи. – Тя поне имаше здравия разум да изглежда засрамена. Както би трябвало да бъде.
Изи погледна от нея към Майкъл.
– Вие двамата се познавате?
– Мога ли да седна? – Попита тя.
Майкъл каза: „Не“, а Изи отвърна: „Разбира се“.
Изи погледна между двамата, объркана.
– Време е за изповед ли? – Попита Майкъл.
– Да. – Тя потъна на един отоман. Носеше дългата си тъмна коса на опашка, а липсата на бретон подчертаваше огромните ѝ кехлибарени очи. Дори под суичъра и анцуга, момчето беше зашеметяващо. Майкъл и момчетата си бяха свършили работата.
Изи ги последва, като отново седна на дивана, но се наведе близо до момичето.
– Съжалявам, Изи. Не съм бездомна.
Изи се намръщи, опитвайки се да сглоби парчетата.
– Собствениците на закусвалнята са моите родители. Или, добре, технически, баба ми и дядо ми. Това е дълга история, но те ме отглеждат с помощта на – тя погледна Майкъл – няколко други души. Включително Майкъл.
– Чакай, ти си негова подопечна? – Когато Алвин кимна, тя каза: – Добре, но защо лъжеш, че нямаш дом?
– Не съм свършила – каза тя.
– Не – съгласи се Майкъл. Той седна до Изи. – Тя едва сега започва.
Алвин отпусна тежка въздишка.
– Изпратих Майкъл при теб тази сутрин.
– Ти какво?
– Измислих телефонното обаждане за счупения нагревател и го изпратих тук.
В първия момент Изи не знаеше какво да каже. Погледът ѝ отново прескочи между тях, преди да попита:
– Защо?
– Просто… Вие двамата сте идеални един за друг и ви отнема твърде много време да се съберете.
– Кажи и истинската причина – каза Майкъл, разярен от подопечната си.
– И така, ти организира всичко това? – Изи се изправи и се отдръпна от тях като заек, хванат в капана на дърво от лисица.
– Да, но не по причините, които си мислиш.
– Тогава защо?
– Предстои война.
– Алвин – каза Майкъл, като прие гласа си на строг чичо.
– Бихме могли да използваме някой като теб в нашия екип. Някой като Ема.
– Не – каза Майкъл. – Това е твърде опасно.
Тя се обърна към него и го помоли:
– Не мислиш ли, че тя ще бъде в по-голяма безопасност с нас, Майкъл? Погледни живота ѝ.
– Моят живот? – Попита Изи, наполовина обиден.
– Не – възрази Майкъл.
Алвин се изправи.
Майкъл също се изправи, като използва височината си в своя полза.
– Бившият ѝ е мъртъв, а доведения ѝ баща се връща в затвора.
– А какво ще стане, когато следващия мъж се възползва от нея? – Изкрещя Алвин, като го побутна в гърдите. – Или следващия?
– Тя е научила урока си.
– Майкъл, ти на практика си създаден за нея. Ти си един от малкото хора в целия този свят, които никога не биха се възползвали от нейните способности.
– Откъде знаеш, че имам способност? – Попита Изи.
Алвин се успокои и се изправи пред нея.
– Имам приятели на високи постове. – Тя посочи нагоре. – На много високи места.
– Каква си ти? – Попита Ема от коридора.
– Ема. – Изи се втурна към нея и сложи длан на челото на момичето. – Добре ли си? Събудихме ли те?
Ема кимна, но не можеше да откъсне очи от Алвин.
– Как се казваш?
Майкъл вдигна Ема и я заведе да се срещне с въплъщението на Ада на колела.
– Аз съм Алвин, но много хора ме наричат Пип. – Тя хвана малката ръка на Ема в комично ръкостискане.
Ема се захили, гласа ѝ беше плътен и сънлив.
– Аз съм Ема, но много хора ме наричат Пикъл.
Изи се засмя тихо и я потупа по гърба.
– Никой не я нарича Пикъл.
– Но може би ще го направят, ако нечетливо си променя името. Майкъл каза така.
– Майкъл така каза, а?
Алвин се ухили до Ема и се наведе по-близо, а Майкъл се удиви на отражението в очите на Ема. Това не беше Алвин, а хиляди звезди, сякаш тя беше самостоятелна вселена.
Изи също го забеляза. Тя погледна Майкъл, сякаш за да потвърди това, което виждаше.
– И кой е този вътре в теб? – Попита Алвин.
Ема примигна назад, очарована от това, което виждаше.
– Това е Сели. Тя е от Англия, но е била в Америка, когато е умряла. Страната на покварените и разбойниците.
– Знаеш ли какво е разбойник? – Попита Алвин, като явно сдържаше смеха си.
– Разбира се. Това е като обикновен кекс, но с повече груби храни. Според Сели ние, американците, обичаме триците си.
Алвин се обърна настрани от нея, докато тя се бореше с усмивката си.
– Явно Сели не е ценяла мъфините толкова, колкото аз, когато беше жива – продължи Ема. – Или аспержите. Тя мрази аспержите. – Тя смръщи носа си. – В това отношение съм с нея.
– Е? – Попита Майкъл Алвин в очакване на присъдата.
– Това е разходка, добре – каза тя очарована. – Никога преди не съм виждала такава. Не и такава.
– Значи не е…?
– Не. – Тя поклати глава, прекъсвайки го, преди Ема – или по-точно Сели – да е чула мислите му. – Не и това.
Облекчението го заля. Беше видял как Ерик преминава през нещо, което някои биха нарекли екзорсизъм. Не можеше да си представи Ема да премине през това. Той каза тихо под носа си:
– Предполагам, че днес е твоят щастлив ден, натрапнико.
– Или твоя – каза Ема и се захили, за да го стресне, беше сигурен. Тя положи глава на рамото му и заспа за няколко секунди.
– Бенадрил – обясни Изи.
– Чух. Много съжалявам, Изи.
– И така, война, а?
– Не – каза Майкъл. – Не се случва.
– Уау. – Изи сложи показалец на брадичката си в размисъл. – Ако само бях истинско момиче и можех да вземам собствени решения.
– Изи – предупреди той и Алвин се засмя.
– Трябва да се прибера, преди някой да разбере, че съм се измъкнала.
– По дяволите, Алвин. – Той я зяпна, надявайки се, че това ще има някакъв ефект.
Подейства. Тя се засмя, прегърна Изи и си тръгна.
– Чакай! – Извика я Майкъл. – Как стигна дотук?
Алвин се захили и изчезна. Заради специфичната ѝ форма на пътуване това означаваше, че наблизо има заминал. Той никога нямаше да свикне с това. Имаше просто някои неща в живота, които не трябваше да знае.
– Това момиче ще бъде смъртта ми.
– Ако сложиш Ема да си легне, аз първа ще си взема душ.
– Първа? – Попита той.
– Ако искаш да се изкъпеш, преди да се прибереш вкъщи, тоест.
– Искам. Благодаря.
Тя кимна и изчезна в спалнята си.
Майкъл сложи Ема в леглото, след което се върна на дивана и при бирата си. Имаше нещо в начина, по който Изи вървеше към спалнята си, преметнала косата си през едно рамо, докато го гледаше. Начинът, по който светлината от кухнята я следваше по коридора, за да бъде прогонена от сенките, които я поглъщаха цялата. Движението създаваше носталгично усещане за дежа вю. Мислеше си за момичето по бикини, ярко оцветена обвивка около долната половина на тялото, износени джапанки, които се удряха в петите ѝ.
Облегна се на дивана, оставяйки съзнанието си да се пренесе към палещото слънце и запуснатия мотел. Към момичето, което беше оставил зад гърба си. Как се казваше тя?
– Твой ред.
Той отвори очи и видя Изи, която стоеше над него.
– Това беше бързо.
– Не съвсем. Ти хъркаше.
– Това не беше хъркане. Това беше еволюция. – Когато тя му се усмихна със съмнение, докато сушеше косата си с кърпа, той обясни. – Като са издавали този звук в съня си, моите предци са предупреждавали всички диви същества, че са в готовност за тях. В очакване. Искат да ги нападнат. На практика са ги молили да го направят. Уменията им за оцеляване са държали съществата на разстояние. – Той се изправи и я погледна надолу. – Ако се замислиш, по-скоро прилича на ръмжене, отколкото на… Ти отново носиш тази роба. – Той забеляза дрехата, когато тя отметна мократа си коса назад и започна да прокарва пръсти през нея. Капчици вода проникнаха в тънката материя на най-благоприятните места.
– Това е единствената, която имам – каза тя, като я затвори самосъзнателно.
– Точно така. Добре, мой ред. – Той пристъпи в коридора, но спря по средата на крачката си. – Къде отивам?
– О, използвай моята баня. В тази в коридора няма душ.
Сериозно? Още едно нещо, за което ще трябва да се погрижи по време на ремонта.
Докато стоеше под горещата вода – поне бойлера работеше – той се опита да не мисли. Особено упорито се опитваше да не мисли за този халат, за тези водни капки и за това как миглите на Изи, изпъстрени с мокрота, приличат на малки четки с черно мастило по тях. Опитваше се да не мисли за усмивката ѝ или за малките белези в ъглите на устата ѝ. Опита се да не мисли за извивката на шията ѝ – или за други извивки, в този смисъл. И всичко това щеше да е много по-лесно, ако Изи не беше нахлула при него, не беше отметнала завесата на душа и не беше му хвърлила обвинителен поглед.
По дяволите. Дали Стокхолмския синдром вече се беше върнал?
Опита се да запази скромността си – и мъжествеността си – като се обърна с гръб към нея, но тя хвана ръката му и прокара пръсти по една от татуировките му. Със свободната си ръка той отметна косата си назад, за да може да я погледне неодобрително отгоре.
– Изи, не съм сигурен…
– Наистина съм била влюбена само веднъж – каза тя и го погледна.
– Така ли е?
– За пет дни. А после го нямаше.
– Той умря?
– Не, той и майка му се преместиха.
Беше се преоблякла в тениска, която едва стигаше до горната част на бедрата ѝ. Тези бедра. Тези, които той отчаяно се опитваше да не забелязва.
– Имам чувството, че са имали някакви проблеми – продължи тя. – Но той не каза нищо.
Това щеше да стане много бързо неловко, ако тя не си тръгнеше. Той прочисти гърлото си.
– На колко години беше?
– На девет. Не, десет.
Разтревожен, той попита:
– А той на колко години беше?
– Дванайсет.
– А, по-възрастен мъж. Имаш ли нещо, което да не мирише на праскови? – Той обичаше този аромат върху нея. На него? Не чак толкова.
– Случвало се е да седим край този отвратителен полупразен басейн и да си говорим с часове.
Той изключи душа и посегна към нея за кърпа.
– Каза ли му за твоите способности?
– Казах, на шега. Съмнявам се, че ми повярва, но също така знаех, че никога повече няма да го видя.
Той подсуши лицето си, докато думите ѝ потъваха в съзнанието му. Странно познатите ѝ думи. Той я погледна иззад кърпата с недоверие.
– Имах много подобно преживяване, когато бях дете.
– Да? – Попита тя, вдигайки поглед, сякаш го виждаше в нова светлина.
– Красиво момиче. – Той уви кърпата около кръста си. – Празен басейн в един запустял мотел в Оклахома. Носеше бикини и джапанки. Тя и баща ѝ също бяха в бягство. Само не си спомням да е било за банков обир.
Усмивката ѝ беше отчасти радост, отчасти учудване.
– Но това дете се казваше ГД. – Тя погледна татуировката. Прокара пръсти по инициалите. – Той каза, че това е съкращение от „Гробищно куче“. Приятелите му го наричали така, защото живеел близо до гробище и веднъж захапел ли, никога не го пускал. Беше смел и благороден, опитваше се да опази майка си и още тогава имаше проблем с несправедливостта.
Говорейки за учудване…
– Изи, знаеш ли какво казваш?
– Ето защо си имунизиран срещу моите директиви. Направих те имунен, преди да си тръгнем с доведения ми баща.
– Ти ме хипнотизира? – Попита той, ужасен. – Първата ти любов?
– Само за да те предпазя. Не знаех дали има и други като мен. Не исках да станеш жертва на техните машинации.
– Чакай, ти ме хипнотизира, за да не може никой друг? – Главата му се завъртя от признанието ѝ. Спомняше си я, сякаш беше вчера, но никога не можеше да види лицето ѝ ясно в съзнанието си. Така или иначе, тя определено беше пораснала.
– Толкова ли съм се променила?
– Вече имаш цици.
– Да – каза тя и сведе поглед. – Бикините сигурно бяха малко прекалено.
– Хареса ми. – Той замени вълчата си усмивка с усмивка на благодарност. – Ти беше и моята първа любов.
– Не е нужно да го казваш.
– Изи – каза той и вдигна брадичката ѝ. – Никога не съм те забравял. Мисля за теб толкова често, че това граничи с извращение, като се има предвид, че тогава беше на десет години. Но тогава не се казваше Изи.
– Не, доведения ми баща ме накара да си сменя името. В крайна сметка го сменях с нещо ново всяка седмица.
– Колко интересно, че дъщеря ти прави същото.
– О, да – каза тя, сякаш току-що видя връзката. – Спомняш ли си как се казвах, когато се запознахме?
– Дора. И сега вече знам защо. Айседора Уелч.
Тя се засмя, а хрипливия звук остърга и без това изтерзаните му нервни окончания. Ако тя не си тръгнеше, нещата щяха да се объркат.
– Толкова отдавна не съм се казвала така, че не изглежда реално.
– Чакай, какво те накара изведнъж да си спомниш всичко това?
Тя го погледна с усмивка.
– Това, което Алвин каза за теб.
– Добре – каза той и показа дланите си. – В моя защита, нямах представа, че лекарството срещу грип, смесено с „Патрон“, ще има такъв ефект.
Тя го игнорира.
– Твоето благородство.
– О, да? Веднъж получих имейл, в който пишеше, че съм отдавна изгубения син на нигерийски принц.
Тя отново го игнорира. Вероятно така беше по-добре.
– Толкова е вкоренено, че дори не осъзнаваш колко невероятен си.
– Очевидно съм милиардер.
– Колко си уникален.
– И разполагам с няколкостотин кози на свое разположение.
– Колко невероятно. – Изражението ѝ почти го довърши точно тогава и там. Беше чувал за жени, които могат да правят това. – Разбира се – каза тя, като прокара пръсти по гърдите му – има една малка засечка в нашата история.
– Наистина? Имаме една засечка?
– Само една малка. От онзи път, когато се опита да ме убиеш.

Назад към част 10                                                           Напред към част 12

Глава 9

Не харесвам хора, които не могат да се надсмиват над себе си. Това означава повече работа за мен.“

Истинска история

Текстовете потвърдиха всичко, точно както Лио знаеше, че ще стане. Доведеният ѝ баща не беше нищо друго освен хитър. Дали са го освободили? Дори и да го бяха направили, нямаше как да ѝ съобщят, след като тя бягаше и всичко останало.
Когато прочете първия му текст, тя почти загуби съзнание. Светът се беше завъртял около нея, докато Майкъл говореше за топингите за пица. Когато той я попита за текстовете, тя почти му беше казала. Почти го бе помолила за помощ. Но как можеше да му го направи след всичко, през което вече го беше прекарала?
Не, това беше за нейна сметка. Тя щеше да се увери, че Ема никога няма да бъде използвана като лост, и ако това означаваше крайна жертва, така да бъде. Поне тогава Лео нямаше да има нужда да се меси в живота на Ема.
Първо трябваше да се откаже от мъжа на мечтите си. След това трябваше да направи това, което Лио поиска. Ако той наистина беше заложил бомба – нямаше да е за първи път – тя трябваше поне да се опита да разбере къде. И ако имаше късмет да оцелее през деня, щеше да направи всичко по силите си, за да спаси колкото се може повече хора.
Но първо трябваше да ограби една банка.
Тя се промъкна в стаята на Ема и огледа празните стени. Там, където би трябвало да има розови тапети и плюшени еднорози, стаята беше осезаемо гола. Детето никога не беше имало собствена стая. Това беше първия път и трябваше да бъде опит за учене и за двете. Избор на цветове за боядисване и декорации. Тя имаше толкова много идеи.
Сия опаковаше медицинската си аптечка.
– Тя се справя чудесно – каза лекарката. – Мога ли да използвам банята ви?
– Разбира се. В края на коридора вдясно.
– Благодаря.
Изи я изчака да си тръгне, после се наведе и целуна Ема по бузата.
– Мамо? – Попита тя и миглите ѝ се разтвориха.
– Ще отида да проверя някои неща, скъпа. Помолила съм Лоерови да те гледат, ако не се върна преди вечерта.
Ема се намръщи.
– Сели казва, че лъжеш.
Изи сложи юмрук на бедрото си.
– Сели е стара и капризна.
Ема се захили, докато изпадаше отново в забрава, а клепачите ѝ явно бяха прекалено тежки, за да останат отворени повече.
Изи я придърпа в прегръдка и целуна всеки сантиметър от лицето ѝ. Ема не помръдна. Вероятно това беше добре, тъй като очите на Изи се бяха напълнили догоре със сълзи. След като я държеше толкова дълго, колкото се осмели, люлееше я, стискаше я и миришеше косата ѝ, тя положи Ема обратно на леглото и зави одеялата около нея.
Тя ще бъде в безопасност. Нейното слънце, луна и звезди щяха да бъдат в безопасност. Щеше да живее щастлив живот, ако шефа на Изи и жена му имаха думата по въпроса. Тя вече беше направила приготовления, когато започнаха да се случват странните събития. Знаеше, че идва буря; просто беше объркала гръмотевичната буря с урагана.
Сега трябва да изкърти вратата на банковия трезор. Единственият начин да се измъкне от апартамента, без Майкъл Кавалканте да разбере, щеше да бъде да се измъкне през прозореца и да се спусне на земята по пожарната стълба. По волята на съдбата това беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи.
Тя грабна чантата си, но остави телефона си на скрина за Ема. В него имаше единствените снимки, които притежаваше, на Изи и дъщеря ѝ. Всички те бяха прибрани на сигурно място в облака. Ема заслужаваше да ги има. А Изи знаеше, че Майкъл и екипа му могат да ги използват, за да я проследят, щом разберат, че е изчезнала. Признаваше, че не знаеше дали това би било добре, или зле. Но Изи беше пораснала от последния път, когато беше видяла мъжа, който обитаваше повечето ѝ кошмари. Със сигурност вече можеше да се справи с него.
Пожарната стълба не беше толкова удобна за ползване, колкото си беше представяла. След като на два пъти едва не падна смъртоносно и разкъса пуловера си по стълбите, Изи най-накрая се добра до земята и побягна към колата си. Със сърце, което се опитваше да избие от гърдите ѝ, тя забърза от паркинга към адреса на банката, който беше потърсила преди да си тръгне.
Ако се измъкнеше жива от това, как щеше да обясни банковия обир? Може би специален агент Карсън щеше да ѝ помогне. Тя изглеждаше много спокойна за способностите на Изи. Всички се чувстваха така. С какви хора се беше забъркала?
И Майкъл не беше сгрешил. Всички той и приятелите му бяха горещи като поле с халапеньо по време на суша.
Тя поклати глава, докато завиваше към улица „Сейнт Франсис“. В стресови ситуации повечето хора се концентрираха върху проблема, с който се занимаваха. Умът на Изи беше склонен да се лута. Както сега, когато мислеше само за Майкъл. Дали той щеше да остане в живота на Ема? Щеше ли да я защити, както правеше с подопечната си?
Изи не осъзна, че плаче, докато една сълза не се отрони от брадичката ѝ и не кацна на ръката ѝ. Тя погледна разкъсания ръкав на пуловера си, преждата беше изтъркана в краищата. Ако я дръпнеше, дали нямаше да се разплете цялата? Щеше ли да се развърже? Чувстваше се като тази нишка. Скъсана. Разкъсана. Невъзможно да се поправи. Беше бягала толкова дълго, че мисълта, че всичко свършва, независимо колко лош може да е този край, беше странно добре дошла. Бившият ѝ беше мъртъв. Доведеният ѝ баща все още беше луд. Докато Ема беше в безопасност, света на Изи щеше да е дъги и маргаритки.
Дъги. Стаята на Ема определено се нуждаеше от дъги.
Знакът за банката се появи по-рано, отколкото Изи се надяваше. Тя зави към паркинга – празния паркинг – и спря, оглеждайки се наоколо. Банката беше затворена. Дали беше разбрала погрешно текста? Нямаше телефона си, така че не можеше да провери, но беше сигурна, че я е изпратил в Югозападната банка.
В гърдите ѝ се зароди мъничко зрънце паника. Тя излезе и тръгна към входната врата, за всеки случай, само за да издърпат ръката и почти от гнездото. Препъна се в един голям храст и осъзна, че той я е чакал зад него.
Той посочи камерата и я затисна с показалец върху устата си. Гледката му отслаби решителността ѝ с около деветдесет и осем процента. Какво си беше помислила? Той беше всичко, което помнеше. Пясъчна коса, само че много по-малко. Кухо лице, само че с много повече бръчки. Толкова тънка фигура, че изглеждаше крехък, но Изи знаеше, че е всичко друго. Беше слаб, силен и неумолим. И според определението на Изи беше зло. Сух, прашен дявол с кожена кожа и без понятие за честна игра.
Докато тя го приемаше, той правеше същото с нея. Устните му се разтвориха в усмивка, която ѝ напомняше на тази на змия точно преди да погълне мишка.
В мига, в който тя се опомни, в който осъзна, че това е нейния шанс, той захлупи устата ѝ с ръка толкова силно, че тя видя звезди, и отправи към нея предупредителен поглед. Коленете ѝ се подкосиха под тежестта му и тя се спъна, докато той я измъкваше иззад храста.
Беше паркирал джипа си зад ъгъла и я избута пред себе си, знаейки, че ако не може да установи контакт с очите, няма да може да го хипнотизира. Не можеше да го спре. Беше спечелил битката, преди войната да е започнала.
Набута я в джипа, след което заобиколи от страната на шофьора, без да откъсва поглед от нея. Автомобилът миришеше на прах и стар тютюн. Черните седалки бяха толкова износени, че жълтата пяна под тях прозираше. Празни кутии от бира и смачкани торбички за бързо хранене бяха разхвърляни на пода в краката ѝ. А там, на средната конзола, седеше пистолет. От онези с пълнител.
Беше изпитателен. В никакъв случай не беше зареден. Лио не беше толкова глупав и ако Изи искаше информация за бомбата, трябваше да играе с нея.
Когато се качи, той отново ѝ предложи онази слисана усмивка и каза на висок глас:
– Нагоре по пътя има по-добро прасенце. Такова, което наистина е отворено. – Той запали колата и тръгна на север по Серилос. – Трудно ми е да повярвам – каза той, а усмивката му разряза на две измършавялото му лице. – Ако не е свраката. Тъй като аз живея и дишам. Обзалагам се, че се чудиш как съм те открил, що за ново име и всичко останало.
Изи седеше онемяла. Той говореше така, сякаш бяха стари приятели, които не са се виждали от цяла вечност и имат да наваксват с тонове. Приветливите маниери не му подхождаха.
– Психологът ми – на практика изкрещя той – джипа беше шумен, но не достатъчно, за да оправдае силата на гласа му – нае някакъв частен пич. В момента, в който те намери, разбрах, че трябва да направя своя ход. – Жестикулираше с ръце, докато говореше, и от време на време дърпаше по някой кичур от малкото коса, която му беше останала.
Тя правеше това с него. Беше му дала указание в последната им сутрин заедно, преди да отиде в полицията. Явно това се отразяваше на работата му.
– Години наред прецаквах психоложката си. – Той се престори, че я е ударил с лакът, като че ли тя участваше в някаква шега. – Тя го харесваше по този начин. Аз бях затворен. Тя свободна като птица да идва и да си отива, когато пожелае. Но в нейните очи аз не можех да ѝ изневерявам и това ме правеше сигурен. Тя не знаеше. – Той се засмя отново, а малкото, което беше останало от зъбите му, се появи за първи път. – Това беше болница за мъже и жени, за бога. Колко идиотска можеше да бъде тя? – Едва избегна предницата на друга кола, докато сменяше лентата. Шофьорът натисна клаксона, но на него сякаш не му пукаше.
Изи намираше поведението му за все по-странно. Гневът на пътя беше любимия му вид гняв, но той позволяваше на някого да му сигнализира, без да има и най-малък намек за последствие? Може би психиатричното отделение наистина го беше променило.
– Не че не оценявах усилията, които тя полагаше в сексуалния ни живот. Разбираш ли какво имам предвид? – Той я погледна нагоре-надолу и се втренчи в нея. – Колан.
Тя отлепи ръце от подлакътниците и си сложи колана.
– Както и да е, накарах я да те търси през последните две години. Нищо. Ти беше призрак. Представи си изненадата ми, когато моята собствена Исадора се появи в новините при обир на магазин в Южен Тексас. Този човек не можеше да се изповяда достатъчно бързо. – Той цъкна и поклати глава. – Винаги си пъхаш носа там, където не ти е мястото. Тя научи името ти от ченгетата и оттам те проследи. Тогава разбрах, че е време да направя голямото си бягство.
На Изи и беше дошло до гуша от историята на живота му. Тя му се усмихна и каза:
– Нямаш ли къщичка за птици, която да построиш?
– Какво? – Той сложи ръка на ухото си, за да я чуе по-добре, след което отметна глава назад от смях. – О, не те чувам. Вече официално съм глух. – Усмивката, която се плъзна по лицето му, я накара да потръпне. – Не можеш да ми направиш нищо, ако не те чувам, нали? – Той се пресегна и хвана лицето ѝ, докато седяха на светофара, стискайки го, докато тя усети как се врязва в бузите ѝ. Тя се бореше с хватката му, но той я отблъсна с отвращение, удряйки главата ѝ в прозореца. – Киселина, кучко. Боли като дявол, също, но отчаяни времена.
Киселина? Той се беше направил на глух? С киселина? Тя го зяпна, без да може да повярва докъде е стигнал.
– Все пак Кейт помогна. – Той посочи ухото си. – Моят психолог. Тя ме успокои. Държеше ме на обезболяващи седмици наред, докато се излекувам. Все още ме боли като кучи син, но поне най-накрая имам нещо общо с леля ми, Бог да прости гнилата и душа. Старата баба никога не ме е харесвала.
Майката на Изи беше научила основите на жестомимичния език от леля му. Така се бяха запознали. Как той бе станал неин доведен баща. Как майка ѝ беше починала.
Изи взе салфетка от таблото, докато бълнуваше за глухата си леля, която беше прекрасна жена. Тя потърси в чантата си химикалка и надраска един въпрос, като ръцете ѝ така трепереха, че почти не се четеше. Той гласеше:
„Къде е Кейт сега?
Той се наведе по-близо и примижа, за да прочете бележката, после поклати глава и се обърна обратно към пътя.
– Казах и за теб, Маги. Моята грешка. Не може всеки да знае за дарбата ти, нали? Трябваше да я убия. – Веждите му се сключиха в размисъл. – Тя беше изненадана, когато го направих. Аз бях изненадан, че тя е изненадана. Нищо ли не е научила от сеансите ни?
На разклона завиха наляво и се озоваха на Сандовал. Беше проучила доста подробно очарователния град Санта Фе и не си спомняше да има банки толкова на север. Може би някакъв малък клон?
Тя написа още една бележка и изчака следващия светофар, за да му я покаже. Защо си взел Ема?
– А, помислих си, че тя може да е като теб. Знаеш ли – каза той, като я оглеждаше нагоре-надолу – помислих, че може да има тази твоя проклета способност. Оказа се, че е просто едно обикновено хлапе като всички останали.
Покрай тях мина щатско ченге, което се движеше в обратна посока. Той затегна хватката си върху волана и наблюдаваше в задното стъкло как полицая завива към Сериллос. Изи огледа добре задната седалка на джипа. Тя беше пълна с дърва и случайни предмети. Неща, които се намират край пътя. Той все още ги изграждаше. Къщичките за птици. Тази сутрин тя му беше дала нареждане, като го хвана точно когато отвори очи, преди мозъка му да успее да се адаптира към това, което тя правеше. Беше му казала да признае, че е убил майка ѝ, да покаже на полицията къде е заровил тялото ѝ – в задния двор, не по-малко – и да построи милион къщички за птици. Смяташе, че това ще го държи зает.
Той забеляза, че тя изучава колекцията му.
– Все още трябва да ги построя. Кейт ми помогна по много начини, но не можа да направи дори и крачка в тази твоя малка директива. – Гневът му се надигна и той посегна да я хване за косата.
Изи избегна опита му и го отблъсна. И с двете си ръце.
Това развесели психопата. Той избухна в смях и удари с ръка по волана, докато шофираше.
– Изобщо не си се променила, Маги. Такова отношение.
Това не я водеше до никъде. Трябваше да знае къде е бомбата. И дали Ема е в опасност заради нея. Написа още една бележка, борейки се с хаотичното му шофиране и състоянието на пътя. Постави я пред него.
– Бомбата? – Попита той недоверчиво. – Къде е бомбата? – Жизнерадостната му нагласа направи една осмица. Както винаги. Той стисна устни, а кокалчетата на пръстите му побеляха върху волана. – Ето защо не можем да имаме хубави неща. Има заповед, Исадора. Аз получавам парите, а ти си живееш. Той млъкна, за да подтисне гнева си, преди да добави: – Може би. – Той я зяпна, сякаш го беше обидила по някакъв неизвестен начин. – Мислила ли си изобщо за мен? Единственото ти семейство? Чудеше ли се как се справям след онази глупава директива, която ми даде? – Той вдигна ръка към нея и се обърна. – Не мога да бъда дори с теб в момента.
Изи се намръщи, изражението ѝ беше по-скоро предпазливо, отколкото разочаровано. Лио винаги е бил непостоянен, но с възрастта поведението му се бе влошило. По характер беше почти детинска личност, но такива бяха повечето егоцентрични хора.
Потеглиха към покрайнините на града, където нямаше нищо повече от храсталаци и тумбести треви. Изи беше права. Той спря в един търговски център, в единия край на който имаше малък банков клон. Но колко ли можеха да се измъкнат от този малък филиал насред нищото?
Той паркира отстрани на сградата, погледна пистолета, а после и нея. – Погледни се, Исадора Уелч. Играеш си на мила. – Измъкна един пълнител от предния си джоб, взе пистолета и плъзна патрона вътре, преди да зареди патрона. – И ето ме, притеснявах се, че през годините си пораснала. Ти си също толкова жалка и слаба, както винаги.
Той не грешеше.
Тя реши да рискува и да види дали си спомня някакъв АСЛ. Попита го с два бързи знака:
„Бомба, къде?“
Той се намръщи срещу нея.
– Казах ти, Маги, че когато получа парите, ще си получиш бомбата. – Той удари с кокалчетата си по челото ѝ. Болката беше остра и пронизваща.
Но силния аромат на тютюн беше този, който караше стомаха ѝ да се свива. С този аромат бяха свързани твърде много спомени.
– Съсредоточи се и може би ще те взема със себе си на път. – Той вдигна поглед замислен. – Като световно турне. Ти и аз заедно като в старите времена, само че в бъдеще ще преследваме по-големи риби. – Той разпери ръце, за да може тя да си представи по-добре плана му. – След това ще отидем в едно казино.
Той я бутна с лакът в знак на вълнение, преди да пъхне пистолета в джоба на якето си и да я хване за ръката. Без предупреждение излезе от джипа, като я повлече със себе си върху конзолата. Наложи се бързо да разкопчае предпазния колан, за да не изгуби някой крайник.
Спряха съвсем близо до входната врата. Той я обърна с лице към себе си и сложи ръце на раменете ѝ.
– А сега не забравяй – каза той твърде силно – просто си върши работата. – Това е пробна обиколка, да? Да видим как ще мине, а после ще решим дали ще живееш, или не.
Тя не отговори. Той се заблуждаваше, ако си мислеше, че тя ще пътува с него из страната и ще обира банки. Трябваше да измисли план, и то бързо.
Той отвори вратата и те влязоха вътре. Отдавна Изи не беше правила подобно нещо. Дори нервите ѝ бяха нервни. Първият човек, когото видя, беше охранителя. Той стоеше и разговаряше с една кредитна агентка, седнала на бюро от другата страна на гишетата. Униформата му изобщо не прилягаше добре, а тя носеше палто върху своята… Полицейска униформа?
Тя се обърна от тях в момента, в който разбра, че охранителя не е никой друг освен партньора на агент Карсън. Как, по дяволите…? Погледът ѝ се стрелна към единствения касиер, който седеше на гишето. Изи едва не се спъна отново, когато видя агент Карсън да брои пари, сякаш е родена за това.
Сигурно са открили изчезването ѝ около четири секунди след като си е тръгнала. Как са изпреварили доведения ѝ баща тук? И откъде знаеха накъде е тръгнал? Беше толкова зашеметена, че се спъна, когато Лио я избута напред.
Той я сграбчи бързо, за да не привлича внимание, след което я прониза с поглед. Онзи, който разтопи коленете и решителността ѝ. Слаба и жалка, наистина.
Още едно бързо сканиране и Изи откри Майкъл, седнал в края на гишето под табела с надпис „Обслужване на клиенти“. Носеше вратовръзка и сако от туид, а палтото беше толкова тясно, че тя се притесняваше всеки момент да не се скъса по шевовете.
Той не погледна към нея. Играеше на компютъра, като се преструваше, че пише нещо. Поне тя се надяваше, че се преструва. Можеше да срине цялата финансова система с един грешен удар. И откъде взе тези очила? Защото…
Но наистина, как са победили нея и Лео тук и кой е решил ролите им? Майкъл щеше да е много по-добър охранител от хлапе, което едва ли изглеждаше достатъчно възрастно, за да си купи алкохол. Но от друга страна, може би това беше целта. За да успокоят Лео, бяха направили охранителя най-малко заплашителния човек в стаята – включително и полицайката.
Разбира се, Лео беше забелязал и охранителя, но ако си вършеха работата правилно, охранителя никога нямаше да бъде предупреден, че сделката им е нещо различно от копаеща. Така им се бе разминало да обират банки и други институции толкова дълго време.
– Мога ли да ви помогна? – Агент Карсън потупа пачката с петдесетачки и я върна в чекмеджето си.
Единственото, което направи, за да промени външния си вид, беше да вдигне тъмната си коса и да нахлузи чифт лилави очила. Беше очарователна. Все още носеше тъмносиния си костюм, но имаше табелка с името на служителя, на която пишеше: Бъни. Беше почти сигурна, че това не е истинското име на агента.
Изи напълни дробовете си и бавно изпусна въздуха, преди да започне. Дали агент Карсън щеше да знае какво да прави? Дали Лио изобщо щеше да си спомни подробностите от процеса? Така или иначе, Изи щеше да трябва да се справи бързо.
– Бъди спокойна – каза тя тихо.
Агентът се успокои и изражението и стана безизразно. Майкъл сигурно ѝ беше казал как да се държи, след като видя как Изи хипнотизира медицинската сестра. Тя можеше само да се моли да не мигне.
– Ще ни забравите след шестдесет секунди.
Моля те, не мигай.
– Ще извадиш всички хартиени пари от чекмеджето си, без опаковката с боята, ще ги сложиш в банкова чанта и ще ми ги предадеш.
Моля, не мигай.
– Не – прошепна Лио в ухото ѝ. Вероятно бе наблюдавал устата ѝ, за да се увери, че няма да го издаде. – Искам още.
Тя поклати глава, отказвайки, и каза последните думи, които щяха да изведат агент Карсън от транса, но да я държат заключена за мисията, докато тя не бъде завършена.
– Това ще бъде всичко.
Лио заби пистолета, който все още беше в джоба му, в гърба ѝ. Тя изсмука въздух през зъбите си, но го игнорира. Все пак действието привлече вниманието на Майкъл. Той вдигна поглед колкото се може по-небрежно, но тя долови, че от периферията на лицето му проблясва искра на гняв. Тя бързо поклати глава, като движението ѝ беше почти незабележимо.
Агент Карсън примигна и вдиша, сякаш бе задържала дъха си. Сега се намираше в междинно състояние. Лимбо. Или щеше да бъде, ако Изи действително я беше хипнотизирала. Но откъде знаеше да не мига? Да задържа дъха си?
Ема. Разбира се. Дали се бяха обадили на Ема и я бяха попитали? Или това, или Майкъл беше много по-предразполагащ, отколкото тя му беше признала.
Агент Карсън опразни чекмеджето, като през цялото време на лицето ѝ грееше приветлива усмивка, оставяйки пачка двайсетачки, в която със сигурност беше скрита опаковката с боята. Тя затвори ципа на банковата чанта и я подаде.
– Има ли нещо друго, което мога да направя за вас?
– Не, благодаря – каза Изи. – Желая ти хубав уикенд.
– И на теб.
Обърнаха се, за да си тръгнат, тъкмо когато се появи полицейска кола. Това ли беше част от хитростта? Изи не знаеше. Не знаеше какво да прави и как да се държи.
Лио я хвана за ръката и я насочи към вратата, която водеше към друг паркинг в задната част, но той беше заключен, при положение че банката скоро затваряше. Ако всичко това беше истинско, паниката на Лио щеше да ги издаде.
– Ще ти отворя тази врата – каза фалшивия охранител, когато полицая влезе. От изражението на Майкъл Изи разбра, че полицая съвсем не е част от плана. Вероятно не е бил на работа, проверявал е телефона си и едва ли е обръщал внимание на всичко, което се случва в банката.
Единственото, което Лио трябваше да направи, беше да остави охранителя да отвори вратата, но не можеше да го чуе. Помисли си, че охранителя идва за тях, затова направи немислимото. Извади пистолета си.
Майкъл реагира по-бързо, отколкото някой би могъл да си представи. Беше заобиколил гишето, преди Лео да успее да се прицели. Движението привлече вниманието на Лио и той се обърна с вдигнат пистолет, насочен към гърдите на Майкъл.
Без да мисли, Изи застана пред пистолета и света около нея се забави. Шок ли беше? Изливането на адреналин в организма ѝ? Или просто буйното ѝ въображение?
Така или иначе, много вероятно беше да умре. Исадора Елън Уелч. Изабел Елинор Уолш. Каквото и да беше името ѝ. Ако беше прекалено бавна, щеше да умре. Лео щеше да натисне спусъка. Майкъл щеше да се справи с него и да го подчини. А някой друг, вероятно Карсън, щеше да се опита да спре кървенето.
Стига Ема да беше в безопасност. А Майкъл щеше да се увери, че тя е в безопасност. Изи знаеше това дълбоко в душата си. Знаеше, че може да му се довери. Обичаше го за това.
Пръстът на Лио стискаше спусъка, когато Изи улови погледа му със своя. Той не я чуваше, но това не означаваше, че не може да я разбере. Тя подписа думата още преди той да разбере какво се случва. „Все още.“ Бъди спокоен. Нейната встъпителна епитафия.
Той спря мигновено. Лицето му се отпусна, а воднистите му очи се впиха в нея. Пистолетът все още беше насочен от упор към главата ѝ, но той стоеше замръзнал, неспособен да натисне спусъка.
Майкъл се хвърли върху него мигновено и го повали на земята. Пистолетът прелетя по пода и се спря точно пред градското ченге, което вдигна очи от тревога, сложило ръка на страничния си пистолет, докато се опитваше да прецени ситуацията.
Лио лежеше по гръб, вдигнал сковано ръка във въздуха, а по слепоочията му се стичаха сълзи поради невъзможността да мига. Но именно невъзможността му да диша накара Изи да се усъмни в морала си. Етиката си. Чувството ѝ за добро и зло. Можеше да го остави да се развихри и да приключи с него. Той никога повече нямаше да бъде заплаха за Ема. Никога повече нямаше да използва Изи.
Агент Карсън беше коленичил пред него и тя знаеше. Тя погледна назад към Изи.
– Той… Той умира ли?
Изи не каза нищо. Честно казано, нямаше представа дали ще умре, или телесните му функции ще поемат контрола преди това да се случи. Никога досега не беше използвала способностите си толкова далеч. Трябваше ли да го остави да се прояви? Да види какво ще се случи?
– Изи – каза и Майкъл, тона му беше мек, докато стоеше до нея, извисявайки се над нея като дъб. – Ти не искаш това. Не искаш смъртта му да тежи на съвестта ти. Обещавам ти.
Скоро щеше да загуби съзнание. Това щеше да е извън нейните ръце. А и не беше като да могат да я осъдят за това, че го е убила със суперспециалната си тайна сила.
– По дяволите – каза агент Карсън и започна изкуствено дишане, докато партньора ѝ се обаждаше на линейка. Тогава от задната стая излязоха истинските служители, някои от тях полуоблечени, всички в шок.
– Изи – каза отново Майкъл. – Сели ще знае.
Думите му изкараха Изи от транса ѝ. Той беше прав. Сели щеше да знае, следователно и Ема щеше да знае. Но по-важното е, че тя щеше да знае. Въпреки последния си прякор, тя не беше убиец.
Тя коленичи от другата страна на Лио и сложи ръка на рамото на агент Карсън, за да я спре. Агентът се облегна назад, вече задъхан, и ѝ даде малко пространство.
Изи отново се свърза с него, погледа ѝ се спря на неговия, улавяйки го. Не ѝ оставаше много време. Той скоро щеше да загуби съзнание.
„От този ден нататък ще ме забравиш“ – подписа тя. Движенията ѝ изненадаха Майкъл и агент Карсън, но тя щеше да обясни по-късно.
Макар че Лио беше в кататония, той сякаш се стресна от думите ѝ. Той се съсредоточи върху нея, сякаш дълбоко в себе си знаеше какво прави.
„Аз няма да бъда дори далечен спомен за теб. Ще се върнеш в затворническата болница и никога повече няма да се опиташ да избягаш. Никога повече няма да нараниш никого. И веднага щом приключиш с изграждането на един милион къщички за птици, ще започнеш отново да изграждаш един милион къщички за птици, отново и отново, до деня на смъртта си. – Тя се наведе по-близо, подписвайки и произнасяйки думите: – Бомба, къде?
Той поклати глава и изохка, а лицето му от усилието стана болнаво алено.
– Не. Бомба.
Тя кимна.
– Това е всичко.
Той затвори клепачите си и напълни дробовете си с въздух, само за да го изкашля и да започне отначало. Повтори това през следващите няколко минути, докато пристигна линейка. Агент Карсън го закопча с белезници за носилката и се качи с него в линейката, докато партньора ѝ снемаше показанията на всички.
– Колко сме сигурни, че няма бомба? – Попита агент Карсън, преди да си тръгне.
– Много. Той не би могъл да ме излъже в лимба.
Това сякаш я задоволи.
– Чантите ти за път са доста добре заредени – каза тя. – Вероятно вече няма да имате нужда от тях, но ако все пак го направите, може би ще искате да добавите няколко Twinkies. Те издържат вечно, леки са и са полезни в краен случай.
Дали това беше нейния начин да се поправи, след като Изи едва не остави доведения си баща да умре? Да и покаже, че я разбира? Така или иначе, Изи щеше да го приеме.
– Благодаря ти.
Агентът остави Майкъл и Изи да си тръгнат, както и Донован, който беше в гръб и защитаваше истинските служители. Донован ги закара до колата на Изи, а Майкъл пое грижата оттам.
Срещнаха се обратно в жилищния комплекс, но преди да слязат от колата, Майкъл се обърна към нея, а изражението му беше картина на тежко разочарование.
– Защо, по дяволите, ще скочиш пред такъв пистолет?
Рух-рух. Някой беше огладнял. Сигурно така и не си е получил пицата.
– И трябваше да се справим с това заедно, Изи. – Той погледна през предното стъкло, а по лицето му проблясваше и най-малката нотка на тъга. – Трябваше да ми се довериш.
Сърцето ѝ падна, въпреки че гърдите ѝ се бяха стегнали около него. Тя се пресегна, постави ръка върху нелепото му красиво лице и го обърна обратно към себе си.
– Фактът, че ти се доверявам, е причината, поради която исках да се справя с доведения си баща сама.
– В това няма никакъв смисъл.
– Оставих Ема при теб, знаейки, че ще се погрижиш за нея. Знаейки, че ще бъде в безопасност.
– Все още е трудно, Убиецо.
Тя се засмя тихо и се вгледа в керемидените дълбини на ирисите му. Цветът беше прекалено ясен, прекалено ярък, искрящ на залязващото слънце. Той се беше появил от нищото, толкова неочаквано, и за по-малко от двадесет и четири часа ѝ беше показал определението за благороден, милостив и добър. Беше и показал…
Тя спря, челюстта ѝ се отпусна, докато се отърсваше от мислите си и се взираше в него.
– Това е Стокхолмски синдром. – Прикри устата си с ръка и заговори през пръстите си, а думите ѝ бяха приглушени. – Имам Стокхолмски синдром.
– Сигурен съм, че нямаш.
– Не, имам. – Тя се отдалечи от него, внезапно предпазлива. – Ето защо се чувствам топла и лепкава около теб.
– Чувстваш се топъл и лепкав около мен?
– Ето защо се доверявам на човек, когото едва познавам.
– Колко е лепкаво?
– Това е синдром.
– И къде точно се намира тази слуз?
– Болест. – Тя посочи към него, а показалеца ѝ го обвиняваше във всичко – от кражба от магазин до геноцид. – Ти просто спазвай дистанция, Буко.
– Буко? – Попита той, когато тя се измъкна от автомобила, без да откъсва поглед от него. – Какво стана с гъбата?

Назад към част 9                                                            Напред към част 11

Глава 8

„Възрастта вероятно е най-лошата опаковка, в която съм бил.“

Meмe

Агентът, който се отнасяше към всекидневната като към свое лично местопрестъпление, се опита да спре жената, когато Изи се изстреля на крака.
– Това е медицинската сестра! – Изпищя тя.
Жената я погледна през окото, което не беше подпухнало.
– Ема тук ли е?
– О, Боже мой – каза Изи. – Разбира се. Дори не се сетих за това.
Жената носеше болнична престилка и нищо друго. Освен превръзките, които обгръщаха главата, дясната китка и ръката ѝ – тази, която държеше скалпела. Как изобщо е попаднала там?
Изи се втурна към нея, но Майкъл скочи между тях и измъкна скалпела от ръката ѝ. Тя го остави, като го гледаше така, сякаш нямаше представа, че го е носила. Изи я въведе вътре. Агентът хвърли ръце във въздуха, отказвайки се. Да се надяваме, че не на самия живот.
– Тя е тук, мила – каза и Изи. – Хайде да я намерим. – Тя се обърна към Карсън. – Тя има тежка рана на главата. Трябва ли да извикаме линейка?
– Ще се обадя веднага.
– Как се е озовала тук? – Попита ужасен Донован.
– С това облекло – добави Майкъл.
Вратата на стаята на Изи беше открехната. Изи влезе вътре, следвана плътно от медицинската сестра и Майкъл. Док седеше на леглото до Ема, която все още спеше. Когато видя младата жена, тя се изправи и разпита Изи.
– Всичко е наред – каза ѝ Изи. – Тя просто трябва да се увери, че Ема е добре.
– Разбирам – каза докторката. – А вие как сте? – Попита тя медицинската сестра, но жената на практика се хвърли на леглото.
Всички ахнаха и Майкъл се промъкна покрай Изи, но тя го спря с ръка на ръката му.
– Всичко е наред.
– Тя имаше оръжие.
– Тя не може да я нарани, дори и да иска.
Медицинската сестра взе сънливата Ема в ръцете си, обърна се и я подаде на Изи.
– Ето я. Върнах ти я жива и здрава.
Майкъл видя вината по лицето на Изи, когато тя взе Ема от нея, и отговори:
– Да, направила си го, Камила. Благодаря ти. Това е всичко.
Жената сияеше от постижението си. Посинената лява страна на лицето ѝ правеше усмивката ѝ крива, а видимото ѝ око блестеше от сълзи.
Ема се размърда в ръцете на Изи.
– Мамо?
Смятайки, че Камила е изпълнила мисията си, Майкъл взе Ема от ръцете на Изи и я сложи обратно в леглото си с помощта на докторката.
Изи сложи ръка на рамото на жената. – Камила, много съжалявам. Никога нямаше да ти заповядам да… Ако знаех. Толкова съжалявам.
Камила поклати глава.
– Това беше моя грешка. Не можах да го спра.
– Не, ти се опита. Ще ти бъда завинаги благодарна.
Карсън влезе в стаята и попита бедното момиче:
– Спомняш ли си как изглеждаше?
Камила поклати глава, но по някаква причина продължаваше да държи вниманието си приковано към Майкъл, а погледа ѝ беше толкова втренчен, че той започна да се чувства неудобно.
– Беше по-възрастен. С пясъчна коса.
Майкъл се приближи до Изи.
– Какво е това? Защо е тук?
– Това е, за което говорих по-рано. Ето какво се случва, ако целта не може да изпълни заповедите ми. – Тя се втренчи в него, а малките ѝ ръце се свиха в юмруци. – Ако не е в състояние да завърши мисията си, мишената бавно ще полудее и аз не мога да направя нищо по въпроса.
– Не можеш да промениш заповедите си? – Попита Донован. Той също се беше промъкнал, точно зад Карсън.
Тя поклати глава.
– Не и след като съм дала заповед. Тази конкретна заповед трябва да бъде изпълнена. Без изключения. – Разтърка челото си. – Ето защо рядко използвам способността си. Просто е твърде опасно. Една грешна дума, една грешна сричка и мога да погубя нечий живот.
Ако очарованото му изражение беше някакъв показател, Донован изглежда я виждаше в нова светлина.
Откъм вратата се чу мъжки глас.
– Какво става?
Майкъл се обърна и видя Ерик, който стоеше там и наблюдаваше развитието на сцената.
– Ерик, ти се справи.
– Разбира се. Току-що се прибрах от Айдахо. Доведох един приятел, с когото да се запознаете, но може би трябва да отложим запознанствата, докато не осигурим медицинска помощ на тази жена.
– Работя по въпроса – каза Док и заобиколи леглото, за да провери зениците на Камила. – Вероятно трябва да я върнем в болницата. Например сега.
Жената започна да се клати. Майкъл я хвана на ръце и я настани на леглото.
– Ще се омъжиш ли за мен? – Попита го тя.
– Не днес, любов.
Раменете ѝ се свиха разочаровано, когато Ерик се засмя. Той се обърна към Изи.
– Този винаги е бил за жените. Аз съм Ерик.
– Аз съм Изи. – Двамата си стиснаха ръцете и той посочи зад нея.
Изи се обърна и Майкъл съзря тънка блондинка, красива с призрачни черти.
– Това е Хали – каза Ерик, а гордостта на лицето му беше безпогрешна.
– Приятно ми е да се запознаем – каза Изи. Тя хвана ръката на жената. – Изи.
Майкъл можеше да каже, че нивото на комфорт на Изи е достигнало най-ниското си ниво. Толкова много хора, толкова малко пространство.
– Какво ще кажете да отидем в хола, докато чакаме?
– Линейката е на път – каза Карсън. – Може ли тя да си тръгне сега? – Попита тя Изи.
– Да – каза Изи. – Моля. Трябва да я върнем възможно най-скоро.
– Не може ли той да ме закара? – Попита Камила, като посочи Майкъл, а върха на пръста ѝ лежеше на бузата му, тъй като той все още беше приседнал пред нея.
Той се отдръпна от нея.
– Не и днес, мила. Петък е, а аз имам фобия да шофирам в петък заради забавен, но травматичен инцидент от детството, включващ трактор и пого стик.
– О – каза тя, а разочарованието ѝ беше осезаемо.
Той гледаше как Изи скрива усмивка, но виждаше напрежението в раменете ѝ. Толкова много въпроси без отговор. Толкова много неща все още са заложени на карта. Всички се изправиха и Док започна да води медицинската сестра към всекидневната, за да изчака. Изведнъж едно силно:
– Какво ебаваш ли се? – Спря всички на пътя им.
– Дони? – Попита Ерик, когато най-накрая го забеляза. Той го погледна няколко пъти учудено, преди да попита: – Какво, по дяволите, ти се е случило?
Майкъл погледна от единия си близък приятел към другия, но не видя нищо необичайно.
– Не разбирам – каза той, но наистина не разбираше. Дони изглеждаше така, както винаги е изглеждал Донован. Въпреки че изглеждаше, че има онова сияние, което новата любов предизвикваше. Двамата с доктора се бяха сгодили съвсем наскоро.
– Ти- ти нямаш срок на годност – продължи Ерик. – Къде отиде?
Донован потупа джобовете на дънките си, а после и тези на сакото си.
– Сигурно съм го оставил в другите си панталони.
Ерик можеше да види последните няколко секунди от нечия смърт. Наричаше го срок на годност. Но защо тази на Донован се променяше, Майкъл беше в недоумение. Знаеше, че Сия е нещо извънземно, според малкия ад, известен като Алвин Лоуър. Дали тя беше направила нещо с него? Той нямаше да е първия човек, когото Майкъл познаваше, който е придобил някаква предсмъртна способност.
– И тя – каза Ерик, сякаш ужасен, като посочи Ема, която лежеше и спеше през цялото време. – Тя вече е мъртва.
Изи се задъха толкова силно, че Майкъл се притесни, че дробовете ѝ ще се пръснат. Тя се хвърли напред, бързайки към Ема.
– Ерик – каза Майкъл, а тона му не беше съвсем нежен.
– Не, тя е умряла. Много отдавна.
Майкъл стисна зъби и каза през тях:
– Това е нейната гостенка.
– Тя приема посетители?
– Родителски. Можеш ли да се справиш с това да не изнервиш майка ѝ?
– Извинявай – каза Ерик на Изи. – Тя е добре. Всичко е наред. Тя не е мъртва. Виждаш ли? – Той посочи факта, че гръдния ѝ кош се повдигаше и спадаше.
Хали се протегна и го удари по тила. Малко по-меко, отколкото би направил Майкъл, но щяха да се разберат прекрасно. Когато Ерик я зяпна, тя се захили и той я обви в прегръдките си.
– Трябва да поръчаме храна – каза Ерик.
Донован се ухили.
– Мислиш ли някога за нещо друго?
– Майка ти – отвърна той.
– Имам го. – Майкъл извади телефона си, докато се разхождаше из спалнята. – Какво искаме?
Всички излязоха от стаята, мърморейки за какво са гладни, и се разделиха на две групи. Едната се насочи към кухнята, а другата към всекидневната, която побираше всичко на всичко четирима души. За щастие другите агенти се бяха събрали и се бяха прибрали вкъщи. Останаха само Карсън и двайсетгодишният ѝ партньор.
– Линейката е тук – каза докторката. – Ще я изведа.
– Ще помогна. – Донован последва двете жени през вратата, докато докторката правеше всичко възможно да задържи гърба на роклята на момичето затворен. Бедното дете. Изи беше казал, че има последици, но той нямаше представа.
Когато медицинската сестра се обърна назад и го целуна, той просто стоеше там, несигурен как да отговори.
Изи се засмя и седна на кухненската маса точно когато получи съобщение.
Майкъл седеше до нея и скролваше в телефона си, докато търсеше нещо, с което всички да се съгласят за храна.
Телефонът на Изи вибрира още два пъти.
– Имаш ли нещо против да ми кажеш за какво става дума? – Каза Карсън, докато сядаше.
Майкъл наведе глава в размисъл.
– Знаеш ли за онова нещо с „не питай, не казвай“, което си имала с Чарли?
– Добре – каза тя, като смени темата. – Имам три възможности за джипа.
– Начин да заровиш следата. Чакай, в Санта Фе има три изпочупени сиви джипа?
– Очевидно. С Фар ще ги проверим.
– Кой е Фар? – Попита Майкъл.
– Наистина? – Каза мъжа и прегледа чантите на Изи и Ема. Той погледна към Карсън. – Първо ми трябва храна.
– Ще поръчам нещо. – Майкъл не беше петзвезден готвач, но пицата винаги се харесваше на тълпата.
Той побутна Изи.
– Ема обича ли пица? – Вниманието ѝ беше приковано към телефона. – Изи?
Тя се откъсна от него и се засмя.
– Извинявай, какво попита?
– Кой е това?
– Кой? – Попита тя, като постави телефона си с лице надолу на масата малко прекалено небрежно.
– Човекът, който ти пише.
– О – каза тя и се разсмя на глас. – Това беше господин Не е твоя работа, господин Носилник. Той е близък, личен приятел. Можеш да го наричаш накратко Нуня.
Той се вгледа в нея за един дълъг момент.
– Мислех, че нямаш приятели.
– Разбира се, че имам приятели. Само че не и тук. Все още – добави тя, като вдигна показалец. – Какво ме попита?
– Пицата добре ли е?
– Чудесна. Нека попитам Ема каква иска.
– Ти вече не знаеш?
Тя изхърка, докато се изправяше.
– Срещал ли си дъщеря ми? Вкусовете ѝ се променят толкова често, колкото и името ѝ.
– Ах – каза той, като я изучаваше внимателно.
– Веднага ще се върна.
Той кимна, докато тя се обърна и тръгна към спалнята на Ема.
– Можем да се разделим – предложи Карсън на партньора си. Докато обсъждаха плановете си, Донован и докторката се върнаха.
Той седна, а докторката отиде в стаята на Ема.
Ерик беше зает да разговаря с Хали, затова Майкъл ги остави сами. Двамата с Донован едва бяха решили колко пици да поръчат, когато докторката излезе.
– Какво пропуснах? – Попита тя и грабна чантата си, за да провери телефона си.
– Не много. Изи получи ли поръчката на Ема?
– Изи? – Попита тя.
– Да. – Остро чувство на ужас прониза гръбнака на Майкъл. – Къде е тя?
Докторката примигна. Завъртя се в пълен кръг, търсейки я.
– Не беше ли с теб?
– По дяволите. – Той се отдръпна от масата и тръгна към стаята на Ема, а след това и към тази на Изи. Нищо. Провери баните и дори един-два гардероба, преди да осъзнае, че прозореца в стаята на Изи отново е открехнат.
Той затвори очи. Знаеше, че нещо не е наред. Тя беше прекалено весела. Прекалено слънчева.
– Какво става? – Попита Донован.
– Трябваше да знам, че нещо се случва. Тя получи няколко съобщения и се преобрази точно пред мен.
– Добра работа – каза Ерик.
– Докторке, може ли ти и Хали да държите под око Ема?
– Разбира се – казаха двете едновременно.
– Видя ли от кого бяха текстовете? – Попита го Карсън.
– Не. Трябваше да натисна – каза той и изскочи през вратата.
Донован и Ерик го последваха. Те провериха паркинга. Колата ѝ беше изчезнала.
– Кучи син – каза той.
– Оставила е телефона си – обади се Карсън от отворения прозорец. Те погледнаха нагоре, когато тя им го показа. – Беше в стаята ѝ. – Втурнаха се обратно по стълбите и нахлуха през вратата, само за да я накарат да добави: – Заключен е.
– Ема – каза Майкъл.
Втурнаха се в стаята на Ема. Наложи се да я убеждават, но Майкъл успя да я събуди.
– Съжалявам, Пикъл, но можеш ли да отвориш телефона на майка си?
Тя разтърка очите си и се прозя, като открадна всяко сърце в стаята. – Да.
Синхронизирана въздишка на облекчение изпълни малкото пространство. Докторката ѝ помогна да седне, докато тя взе телефона, разплете с мъничките си пръсти една къдрица от миглите си и въведе паролата на майка си. Върна го обратно на Майкъл.
– Благодаря ти, Ема. – Той го взе, навигира до съобщенията на Изи и се намръщи. – Не го разбирам.
– Какво не разбираш? – Попита Ема през поредната прозявка.
Докторката беше заета да преслушва гръдния кош на Ема със стетоскоп.
– Може би скоро ще се нуждаем от още едно дихателно лечение, скъпа – каза тя.
– Добре.
Тя беше толкова добро дете. Но каквото и да беше очаквал да намери в телефона, Майкъл намери точно обратното. Странни въпроси, загадки и може би шега? Никакви заплахи. Никакви страшни предупреждения. Само безвкусни съобщения.
– Всичко е много загадъчно.
– Трябва да означава нещо – каза Донован, четейки над рамото на Майкъл.
– Какво пише? – Попита Ерик.
Майкъл прочисти гърлото си.
– Първото просто казва: „Какво каза свраката на хрътката?“
– О, това е мама – каза Ема.
– Какво? – Майкъл се приближи до нея. – Какво е мама?
– Свраката. Това беше нейния прякор.
Изненадан, Майкъл попита:
– Знаеш ли коя е хрътката?
Тя поклати глава.
Хали пристъпи по-далеч в стаята.
– Хрътката може да означава човек, но мисля, че може да я използват като глагол. – Когато седем чифта очи се приземиха върху нея, тя продължи. – Помислете за това. Казахте, че се е укривала повече от пет години, нали? Може би този човек казва, че я е намерил. Те са я открили.
Ерик се взря в приятелката си. Тя му отвърна, само че много по-срамежливо.
– Може и да си права – каза Майкъл. Той погледна към Ема. – Знаеш ли защо майка ти е с прякор Свраката?
Тя се захили тихо.
– Каза ми, че когато е била малка, е говорела много, затова вече не ѝ е било позволено да говори изобщо. Освен това, ако не си забелязала, тя е малко събирач на вещи.
Събирач? Майкъл не виждаше никакви доказателства за това, така че просто щеше да трябва да повярва на думите на Ема.
– Това е логично, особено като се има предвид втория текст. „Нищо. Човката ѝ е залепена с тиксо.“
– О, той и правеше това – каза Ема, като разресваше един кичур от червената коса на докторката с малка пластмасова четка за кукли.
Стаята замлъкна напълно при това нейно изказване и всички погледи се преместиха от Хали към Ема.
Майкъл се наведе по-близо:
– Какво имаш предвид, скъпа? Кой и е правил това?
– Доведеният ѝ баща. Залепваше и устата с тиксо, за да не може да използва способността си върху него.
Той се отдръпна, шокиран до дъното на душата си както от новината, така и от безгрижието, с което беше съобщена. Но едва ли можеше да се очаква, че едно петгодишно дете ще разбере колко ужасна трябва да е била тази ситуация за Изи. И това обясняваше малките белези по лицето на Изи. Миниатюрни бръчици, които минаваха от ъгълчетата на устата ѝ. Как можеше да не ги види?
Карсън стана нетърпелив, взе телефона от него и прочете на глас следващия текст.
– Какво е крехко, не е като цвете?
И трите жени в стаята отговориха едновременно.
– Бомба.
– Той е сложил бомба някъде? – Попита от коридора партньора на Карсън.
– Обади се в офиса – каза Карсън. – Уведоми ги.
Той кимна, извади телефона от джоба на якето си и влезе в кухнята.
– Добре, следващата загадка. – Карсън докосна екрана. – Има едно прасенце на юг и едно прасенце на запад. Да вземем бекона, защото татко трябва да си почине.
– Има ли банка в Санта Фе, която се казва Югозапад? – Попита Хали.
Карсън кимна.
– Югозападната банка и тръст.
– Ще я ограбят. – Когато Карсън я зяпна, тя добави: – Добре се справям със загадките. Банка за прасенца? Юг и запад? Бекон?
– Като в „Парите“ – каза Майкъл.
Тя кимна.
– Трябва да е банка с това име.
Без да каже и дума повече, почти всички хора в стаята се запътиха към вратата, като се струпваха в задръствания, преди да се отърсят и да се изсипят в тесния коридор.
– Оставам при Ема – каза докторката.
Майкъл спря Ерик с ръка на рамото му.
– Можеш ли да останеш и да гледаш Ема вместо мен?
– Разбира се.
Той потупа Ерик по гърба в знак на благодарност, след което се обърна към Хали.
– Ти официално си най-умния човек в стаята.
Тя се засмя.
– Иди да вземеш момичето си.
Майкъл тръгна към стълбите, но се обърна назад.
– Дайте ми една минута – каза той на останалите и забърза към стаята на Ема. – Докторке, мога ли да остана за няколко секунди с нея?
Докторката се изправи.
– Разбира се, но тя е доста извън себе си. Горкото дете.
– Тя диша, така че всичко е наред.
Докторката си тръгна, а той седна до Ема и се възхити на това колко очарователни са къдриците ѝ. Смешната дължина на миглите ѝ. Хубавата форма на устата ѝ. Но той не беше тук заради Ема.
– Сели – каза той, като говореше тихо, но достатъчно силно, за да призове жената в момичето.
Това не отне много време.
– Какво искаш, ловецо на демони? – Това беше гласа на Ема, но по-хриплив и малко грапав. И все пак гласа си оставаше неин, макар че не говореше тя. Клепачите ѝ останаха затворени, ръцете ѝ бяха сгънати на гърдите.
– Чувала си за мен – каза той.
– Всички сме чували. Не си добре дошъл в живота на това момиче.
– Е, тогава е гадно за теб. Ако не успея да се върна, пази я.
Тя се подигра.
– Няма нужда да си губиш дъха за такива очевидни сигурни неща.
– Просто казвам. Не бих искал да пращам дъщерята на светлината да те изсели, особено след като си си направила труда да намериш такъв хубав и топъл дом.
Дишането на Ема се ускори, а по горната ѝ устна се образуваха капчици пот. Явно беше чувала за неговата добра приятелка. Майката на Алвин, Чарли Дейвидсън. Повечето от онези, които живееха в завесата, бяха чували. Това се случва, когато си бог, известен с това, че поваляш всякакви свръхестествени същества – дори други богове, ако ситуацията го изисква. Беше си натрупала лоша репутация. Справедливо спечелена.
– Спокойно, натрапнико – каза той. – Ако не си демон, няма за какво да се притесняваш.
– Аз съм часовой. Стражарка. Тя имаше поглед много преди да вляза. Ще я защитя, доколкото ми е възможно.
– Значи сме на едно мнение.
Ема отвори очи и се обърна към него.
– А какво ще стане, когато не сме, ловецо на демони?
– Чувала ли си някога термина „аста ла виста“, бейби?
Тя отново затвори очи.
– Върви. Погрижи се за тази заплаха за моята подопечна.
– Изи каза ли ти нещо, преди да си тръгне?
– Нарече ме стара и капризна.
– Колко стара? – Попита той.
По лицето на Ема се плъзна сладка усмивка… Защото това изобщо не беше страшно.
– Всичко това страшно прилича на един филм, който може би ти е познат, наречен „Екзорсистът“.
Майкъл видя как очите на Ема се присвиха под затворените и клепачи. – По мое време правехме лоботомия на хора като теб.
– Това обяснява много неща.
– Сега се използват терапия и лекарства.
– Гадове.
– Трябва да помислиш и за двете.
Тя не грешеше.
Надяваше се Изи да му е оставила някакво съобщение. Някаква следа. Но изглежда, че е сбъркал. Превзе стълбите по шест наведнъж и спря за малко на паркинга, осъзнавайки, че не разполага с автомобил.
– Можеш да пътуваш с мен – каза Карсън и посочи своя немаркиран черен джип, докато партньора ѝ следваше Донован до пикапа му.
Те се измъкнаха от паркинга точно когато Майкъл получи обаждане от Донован. Той го включи на високоговорител.
– Милтън проверява уебсайта. Каза, че банката е затворила в пет часа.
– Кой, по дяволите, е Милтън?
– Моят партньор – каза Карсън.
Майкъл провери часовника си.
– Вече е десет.
– Това е единствената ни следа. Ще започнем оттам. – Тя включи на слорост и го заби на седалката. – Пусни обява за издирване на двете превозни средства, като обърнеш специално внимание на банките.
Майкъл ѝ хвърли страничен поглед.
– Партньорът ти се казва Милтън?
– Все още е на високоговорител – каза Донован.
– Защото това е страхотно име – добави той. – Има готино, старомодно излъчване.
– Всичко е наред – каза човека, а гласа му беше изпълнен с тъга. – Знам.
Бедното момче.
– Ако вие двамата сте приключили – вмъкна се Карсън, а по лицето ѝ се плъзна пресметлива усмивка – нашите лица, които представляват интерес, в момента пътуват на север по „Сериллос“.
Главата на Майкъл се завъртя толкова бързо, че врата му се пропука. Въпреки това той едва долови задните светлини на джипа, който мина покрай него.
– Ебаси – каза той, без друга причина, освен… Ебаси.
– Агент Фар, можете ли да потърсите някоя банка, която все още е отворена? Съсредоточете се върху северната част на града.
– Видяхте ли я? – Попита Майкъл. – Изглеждаше ли добре? – Той напрегна врат, за да я зърне отново. Рядко се тревожеше, но откакто срещна Изи, сякаш плуваше в тревога.
Карсън направи обратен завой и последва сивия джип на известно разстояние.
– Не се вгледах толкова внимателно. Не исках да предупредя Сандърс.
Минаха покрай пикапа на Донован. Той беше завил към един магазин за хранителни стоки и се отдръпна зад тях.
Карсън получи съобщение на монитора, прикрепен към таблото ѝ. – Добре, имам повече информация за Сандърс. – Тя погледна Майкъл, после продължи. – Както каза Изи, той е бил в психиатрична болница за криминално проявени в продължение на осемнайсет години заради убийството на жена си. Майката на Изи. Излязъл е преди два месеца. Той е много нестабилен и в миналото е упражнявал изключително насилие.
– Напусна – каза Майкъл.
Тя зави, зави наляво на разклона и му хвърли още един притеснен поглед, преди да добави:
– Убил е психоложката си, след като му е помогнала да избяга. Очевидно тя е наела частен детектив, който да намери Изи от негово име.
Майкъл поработи с челюстта си, без да може да повярва, че този човек е успял да я намери.
– О, и той има обсесивно-компулсивно желание да… – Тя се наведе по-близо до екрана и каза: – …да строи къщички за птици.

Назад към част 8                                                       Напред към част 10

Глава 7

„Списък на нещата, за които никой няма време: 1. Това.“

Meмe

На Ема ѝ бяха нужни само три минути, за да заспи след дихателната процедура. Бяха се притеснили. Току-що беше получила тежка алергична реакция и астматичен пристъп и се беше озовала на пожар, от всички възможни места. Но кашлицата ѝ бе стихнала и дрезгавината на гласа ѝ се бе смекчила.
Изи загърна одеялото около себе си и седна на стола си.
– Мислиш ли, че е истинско?
– Какво? – Попита той, като се отпусна на стола, който беше взел назаем от кухнята.
– Сели.
– Да, за това… – Той потърка брадичката си. – Ема умря ли?
– Изгуби съзнание, след като я бутнаха от маймунската скала. Просто си помислих, че дъха ѝ е изтлял. Когато стигнах до нея, един от бащите вече правеше изкуствено дишане. Това не беше най-хубавия ми момент.
– Защо? – Попита той, кръстосвайки ръце на гърдите си.
Тя надникна изпод миглите си и каза:
– Изгубих си душата.
Той се усмихна.
– Разбираемо. Тук ли живеехте?
– Не. Това се случи някъде в Тенеси – каза тя и се върна назад. – В Ню Мексико сме само от около месец.
– Да, чудех се за това. Как се озовахте тук? В Санта Фе не е никак евтино.
– Това не е много вълнуваща история.
– Скучно е добре. – Той скръсти ръце на гърдите си и зачака.
Тя вдигна поглед замислено, като движението разкри знойната извивка на шията ѝ. Майкъл трябваше да се премести на стола си и да отвърне поглед, за да не се смути.
– Преди два месеца живеехме в едно малко градче в Тексас, когато в закусвалнята, в която работех, влезе група „Бандитите“. Беше добре. Просто го изиграх като съвпадение, но те продължиха да ме наблюдават и се мотаеха наоколо, докато се наложи да затворя. Излишно е да казвам, че много се изнервих, въпреки че готвача все още беше там и почистваше. Щяха да бъдат дванайсет срещу мен и един полусляп готвач с пристрастеност към порното.
– Какво направи?
Тя сви рамене.
– Направих това, което винаги правя. Избягах. Ема гледаше филми в задната стая, така че я взех, излязох през задната врата и напуснах града, без дори да взема нещата ни от мотела.
– Знаех, че си умна.
– Така ли мислиш? Ако знаеше през какво съм прекарал Ема, щеше да си промениш мнението.
– Съмнявам се.
– Влачих я из цялата страна. Спахме по улиците, в колите и в кабинките на тоалетните. Къпахме се във фонтани в парка. Яли сме остатъци от храната, която хората са ни предлагали.
Майкъл се пребори с желанието да я придърпа в прегръдките си. Да се закълне, че ще защитава нея и Ема на всяка цена. Не можеше да и направи това. Не можеше да я въвлече в своя свят, независимо от добрите си намерения.
– Не разбирам – каза той. – Можеш да получиш всичко, което искаш, с няколко думи.
Тя поклати глава.
– Не винаги е толкова просто. Забърквала съм се в неприятности неведнъж. Арестуваха ме в Мисисипи за това, че излязох от един ресторант. Бях омагьосала сервитьора, но не и управителя. Ема беше заседнала в палатка извън града с жена, която едва познавах, в продължение на цял ден. Кой знае какво можеше да направи тази жена. – Тя преглътна ридание и се обърна от него, за да скрие лицето си. – Научих се кога да използвам способностите си и кога не. Понякога риска просто не си заслужава.
– Но сега ти си тук.
Тя огледа стаята почти със страхопочитание.
– Все още не мога да повярвам. Това е най-голямата стабилност, която Ема някога е имала. Апартамент. Кола, която не се разваля на всеки няколкостотин километра. Това е изтощителен начин на живот – да бягаш, за да спасиш живота си.
– Знаеш ли със сигурност, че бившия ти все още те преследва?
Тя кимна.
– Получих потвърждение преди около година. Бях спряна от щатски полицай в Аризона за счупен заден фар. Той ми каза, че има издадена заповед за арест в Северна Каролина. Рос беше повдигнал обвинение на един от приятелите си полицаи, че съм откраднала десет хиляди долара от него. Но в заповедта фигурираше новото ми име. По някакъв начин е разбрал под какво име съм се подвизавала. Нямам представа как.
– Арестува ли те полицая?
– Не. Разказах му историята и той просто ме пусна. Беше много любезен. Каза, че сестра му е била в подобна ситуация. Не е завършило добре.
– И така, трябваше отново да си смениш името?
– Да. Запазих Уолш, но промених първото си име на Изабел.
– Хубаво. Какво е истинското ти име?
Тя се поколеба.
Той повдигна вежди.
– Сега не ми вярваш?
– Искам да кажа, ами ако всичко това е една голяма измама? Ами ако той наистина те е изпратил и ти просто си толкова добър в работата си?
Отначало той седеше зашеметен. След всичко, през което бяха преминали… После долови проблясък на хумор, който премина през лицето ѝ.
– Исадора. Исадора Уелч.
– Това е прекрасно. И пасва.
Тя наведе глава, за да скрие усмивката си.
– Като говорим за имена – продължи той – не ти се е случвало да размахаш някой тиган за дръжката за мотористите в Тексас, нали?
Тя се засмя тихо.
– Това не е важно. Изпаднах в паника. Склонна съм да го правя. – Тя посочи с кимване подутото ми слепоочие.
– Не знам – каза той и го разтри. – Мисля, че електрошоковият пистолет беше по-лош.
– Съжалявам за това.
– Не се извинявай. Ти си умна, упорит и си успяла да опазиш това момиченце в продължение на пет години, докато си била в бягство.
– Това се нарича сляп късмет.
– Това се нарича да си майка.
Тя го погледна с дълбока признателност.
– Мисля, че това е най-хубавото нещо, което някой някога ми е казвал.
Той нахлупи невидима шапка.
– И отново какво ви доведе в Санта Фе?
– Озовахме се на паркинга на закусвалнята на Сериллос в два часа през нощта, изтощени, гладни и без бензин. Собственикът излезе, нахрани ни и ни позволи да преспим в склада му. На следващия ден се запознахме със съпругата му. Предложиха ми работа, а останалото е история.
– Този апартамент е на сина му?
– Да. А колата е на закусвалнята. Той ме накара да я избера и плати за нея в брой направо на място. Каза, че иска да започнем да правим доставки, но все още не сме осъществили това, така че засега ми позволява да я карам.
Майкъл нямаше сърце да ѝ каже, че шофьорите на доставки използват собствените си автомобили. Дали собственика на ресторанта и е купил направо кола?
– Добре, но защо портокал?
– Какво?
– Колата. Тя е оранжева.
– И?
– Като наистина оранжева.
– Соултроник оранжево.
– Значи е оранжева.
– Не, това е Соултроник оранжево. – Тя се наведе по-близо и изрече сричките. „Сooooултроник“.
– Какво изобщо означава това?
– Нямам представа. Но по онова време звучеше готино.
Тя го беше хванала.
Телефонът му иззвъня. Той го провери.
– Приятелят ми Донован е почти тук. Той също има татуировка на Бандитите. В случай че се чудиш, ние вече не сме в клуба. Макар че мислим да основем нов мотоциклетен клуб, наречен „Халапеньо“.
Тя изхърка.
– Ще наречеш мотоциклетната си банда…
– Клуб.
– …по името на люта чушка?
– Да, но наистина люта. И, не искам да се хваля, но аз и моите приятели сме доста люти.
Изразът на лицето ѝ си струваше нелепостта на изказването му. Всичко, за да я накара да се усмихне. Или, добре, полуусмивка и полугримаса. Така или иначе.
На вратата се чу тихо почукване. Специален агент Карсън надникна вътре.
– Мога ли да ви видя за минута?
Изи се изправи и провери дишането и температурата на Ема, преди да я целуне по челото и да последва Майкъл навън. С къдравата коса на Ема, разпиляна върху възглавницата, и затворените ѝ очи тя приличаше на кукла. От друга страна, така изглеждаше и майка ѝ. Тя не изглеждаше истинска. Приличаше на пресъздадено от художник съвършенство. Сюрреалистично. Поразително. Недостижима. Чертите ѝ бяха толкова необичайни, че можеха да се смятат за неземни.
Той спря пред нея и тя вдигна поглед, като обърна специално внимание на раменете му.
– Не си спомням тук да има врата на банков трезор.
– Съжалявам – каза той и ѝ задържа вратата.
Карсън им направи знак да влязат в кухнята. Тя беше довела цял екип. Те проверяваха апартамента на Изи, сякаш беше добросъвестно място на престъпление. Анализ на пръстови отпечатъци. ДНК анализ. Анализ на заплахите. Майкъл нямаше представа, че това ще се превърне в толкова голям проблем, но беше благодарен.
Карсън посочи счупената дръжка от сутринта.
– Не знам какво се е случило с вратата на фурната, но взехме пръстови отпечатъци за всеки случай.
Изи се задави с въздух и в крайна сметка се закашля за няколко секунди.
– Не – каза тя между кашлиците. – Това е счупено от известно време. Просто пада от време на време.
– Да, все имам намерение да го поправя – каза Майкъл, като го опипваше с ботуша си.
Изи кимна в потвърждение.
– Просто беше толкова зает, заради… Активния сезон и всичко останало.
Майкъл я бутна леко с лакът. Тя отново се закашля.
– Добре, тогава. – Карсън се обърна и огледа екипа от криминалисти. – Ще им трябват пръстовите ви отпечатъци, за да ви изключат от разследването, но тук има много неща, които се случват.
– Много? – Попита Изи, а гласа ѝ беше с октава по-висок от обикновено.
Карсън се обърна обратно към тях.
– Искате ли да седнете?
По дяволите. Това щеше да е по-лошо, отколкото си представяше.
– Да седнем? – Попита Изи.
Майкъл я поведе към малката кухненска маса, като я заобиколи около един агент, който снимаше отпечатък от ботуш. Вероятно негов.
Карсън също седна.
– Госпожо Уолш, казахте, че бившия ви съпруг не знае нищо за дъщеря ви?
Рамото, което тя предложи, беше породено от безпомощност, ситуация, която тя не можеше да проумее. На Майкъл това не му хареса.
– Не съм мислила, че е така – каза тя, а ума ѝ се надпреварваше да разбере какво се случва. – Нямах представа, че ме е намерил. Нас. Но нищо от това не изглежда като нещо, което Рос би направил. Той просто не е толкова… Педантичен.
– Педантичност е точната дума. – Карсън посочи торбичка с доказателства, пълна с ябълки. – Като начало, плодовете и няколко други неща в хладилника ви са били покрити с фъстъчено масло. Предполагам, че ягодовото мляко е на Ема?
Изи кимна и пребледня пред очите на Майкъл. Гърдите ѝ започнаха да се издигат и спускат с бързи, плитки вдишвания. Мрачните ѝ ириси блестяха от неизплакани сълзи.
– Имаш ли и ти алергия?
– Не – каза тя смаяно. Тя огледа стаята, сигурно се чудеше какво още е подправил. – Изобщо не. Защо? Защо би направил това? Опитва ли се да убие дъщеря ми?
– Може би не – каза Майкъл. – Не забравяй, че някой ни чакаше в болницата. Може би плана му все пак е бил да я отвлече.
Тя го погледна, а погледа ѝ беше изпълнен с осъзнаване.
– Това има смисъл. Ако разбере за нея, ще се опита да я използва, за да ме контролира. Това е неговия почерк.
– Проверихме повечето неща в кухнята, но бих изхвърлил всичко, което може да бъде подправено. Макар че изглежда, че се е насочил само към бързо развалящите се продукти. Вероятно е искал това да се случи сравнително бързо. – Карсън погледна Майкъл. – Това означава, че е бил наблизо, наблюдавал е и е чакал своята възможност.
Майкъл не можеше да не се съгласи.
– Можеш ли да провериш камерите в района?
– Вече го правим – каза Карсън. – Но ще разширя радиуса. Ще проверим магазините за хранителни стоки и други подобни.
– Благодаря. – Той се обърна обратно към Изи точно когато на вратата се почука.
Един от агентите я отвори, след което протегна ръце, за да препречи пътя на мъжа. Но нищо не можеше да спре Донован Сейнт Джеймс.
– Дони – каза Майкъл, като се изправи, за да избегне конфликта, когато мъжа си проправи път вътре.
Донован му кимна за поздрав, след което отново насочи вниманието си към младия агент.
Момчето направи крачка назад, вдигнало защитно едното си рамо, сякаш мислеше, че Донован може да го удари.
– Той е с мен – забързано каза Майкъл и показа дланите си на момчето. След това протегна ръка на своя най-стар и скъп приятел и го повлече по-навътре. – Благодаря, че дойде.
Изглеждайки небрежен както винаги, бившия президент на мотоклуба „Бандитите“, клон Ню Мексико, пое ръката му с твърдо ръкостискане, преди погледа му да се плъзне към жената, седнала на кухненската маса. После се обърна назад.
– Док – каза Майкъл и също пое ръката ѝ. – Благодаря ви много, че дойдохте.
– Разбира се. – Красивата червенокоска сканира множеството агенти, които бяха заели малкия апартамент. Беше преметнала през рамо медицински комплект. – Къде е тя?
Той посочи.
– В спалнята. Това е майка ѝ, Изи. – Майкъл направи жест към нея.
Изи се изправи, за да ги поздрави.
– Това е Донован – каза Майкъл.
Макар и колебливо, Изи му подаде ръка и Майкъл разбра, че носи кожена гривна на Бандитите. Изглежда, не можеше да откъсне поглед от нея.
– Госпожо Уолш – обърна се той към нея.
Тя най-сетне откъсна поглед от китката му.
– Изи, моля те.
Донован се съгласи с кимване.
– Това е годеницата ми, д-р Лусия Марабал.
– Сия – каза тя и стисна треперещата ръка на Изи. – Мога ли да я видя? Искам само да проверя белите ѝ дробове и дихателните ѝ пътища много бързо.
– Разбира се. – Явно благодарна, Изи започна да я води, но Донован я спря.
– Мога ли да поговоря с вас двамата за минута? И ти също – обърна се той към Карсън, която стоеше настрана, докато не бяха направени всички представяния.
– Ще бъда само за минута – каза Сия и потупа дланта на Изи. – Вие разговаряйте.
Изи отново се поколеба. Тя погледна към Майкъл. Той я стрелна с усмивка, която се надяваше да е успокояваща, а не похотлива. Никога не е бил добър в усмивките. От друга страна, усмивките…
– Разбира се – каза Изи. Доверието не беше силната ѝ страна, и то не без причина. – Първата врата вдясно.
– Разбрах. – Усмивката на доктора излъчваше толкова много топлина, че Майкъл се замисли дали да не включи климатика. – Ще се погрижа добре за нея, Изи.
Изи предложи на Сия срамежлива, почти смутена усмивка.
– Благодаря ти.
Двамата се върнаха на кухненската маса. Изи потъна в един стол, сякаш я беше обхванала умора. Едва ли можеше да я вини. Денят беше дълъг. Самият той би могъл да пийне едно уиски. Останалите също седнаха на масата – Майкъл отдясно на Изи, Донован срещу нея.
Дони я гледаше, а изражението му беше изпълнено със съчувствие. Майкъл го беше осведомил за всичко, което можеше, без да издаде способностите ѝ. Той просто намекна, че тя има такава и че бившия ѝ би направил всичко, за да си я върне.
– Много съжалявам за това, което преживяхте днес – започна Донован.
– Благодаря ти.
– Значи смяташ, че бившия ти стои зад това?
– Да – каза тя с решително кимване, а една непокорна къдрица падна върху челото ѝ. – Не мога да си представя кой друг би направил подобно нещо.
Донован си пое дълбоко дъх, а между веждите му се образува мека бръчка.
– Обадих се на един мой добър приятел от клона в Северна Каролина и, съжалявам, Изи, но Рос Дънсуърт е починал преди осем месеца.
Изи отново остана безмълвна. Тя притисна върховете на пръстите на едната си ръка към устата си в размисъл. Майкъл си представи, че мозъка ѝ е на път да експлодира. Знаеше, че и неговия е така.
Карсън провери телефона си.
– Току-що получих доклада. Прав си. Подозрително произшествие с мотоциклет, но не можаха да докажат, че има престъпление.
– Контактът ми каза, че е попаднал на лошата страна на „Бандитите“. – Донован погледна Майкъл. – Много лошата им страна.
– Огън или нож? – Попита Майкъл, визирайки премахването на клубните му татуировки.
– Нито едно. Той избяга, преди да се стигне до това. Спря се.
– Предполагам, че са го намерили.
– Сещаш ли се за някой друг, който би ти направил това? – Попита Майкъл Изи. – Някой друг, който да знае за способността ти?
Погледът ѝ се изстреля нагоре от изненада, като се спря първо на Донован, а след това на Майкъл с мимолетна спирка върху Карсън.
– Той не ми е казвал нищо – увери я Донован. – Каза ми само това, което трябваше, за да можем да стигнем до дъното на това. Ти имаш способност и в живота ти е имало хора, които са я използвали в своя полза.
Карсън се съгласи.
– Знам само, че си като много хора в този комплекс – каза тя, а изражението ѝ беше изпълнено със съчувствие. – Ти си специална. За всичко, което знам, можеш да стопиш очни ябълки с мозъка си.
Отново изненадана, Изи изхърка тихо.
– Това определено не е моята способност.
– Това ме кара да се чувствам много по-добре – каза специалния агент. Нищо чудно, че беше толкова добра приятелка с половинката на работодателя му. По-добрата половина: Чарли Дейвидсън.
– Но няма никой. Още в ранна възраст се научих да не афиширам способностите си. Единственият друг човек, който знае – който наистина знае – е затворен за убийство в затворническа психиатрична болница през последните осемнайсет години. И му предстои да извърви дълъг път, преди да излезе на свобода.
– Кой е той? – Попита Карсън.
– Доведеният ми баща, Лео Мартин Сандърс.
Агентът го набра в телефона си.
– Дата на раждане?
– Дванадесети март. Не знам годината. Той е в края на петдесетте си години.
Докато Карсън записваше подробностите, Майкъл се изправи, за да провери как са Ема и докторката, но преди да успее да направи и една крачка, входната врата се хлопна и вътре влезе млада жена, увита в бинтове, която държеше скалпел.

Назад към част 7                                                           Напред към част 9

Глава 6

„Поне веднъж на ден излизам навън и си казвам: „Компютър, прекрати програмата.“
За всеки случай.“

Meм

Когато Майкъл за пръв път спря на мястото на инцидента, Изи видя пожарните коли и дима и премина в пълен панически режим. Тя притискаше с ръце устата си, докато погледа ѝ трескаво се стрелкаше от един минувач на друг, а дишането ѝ идваше на бързи, плитки вдишвания.
Майкъл гледаше безпомощно как тя изскача от колата, преди да спре и да изтича към линейката. Натисна спирачките, все още на няколко метра от мястото на инцидента, пусна колата на паркинг и последва Изи в центъра на събитията.
Един полицай се опита да я спре, но тя се измъкна покрай него и си проби път през тълпата от хора, за да стигне до дъщеря си. Бяха им съобщили, че тя е в линейката.
Когато Майкъл стигна до лентата на местопрестъплението, полицая, който стоеше на стража, се беше поучил от грешката си. Той вдигна ръка – такава, каквато явно искаше да загуби – и избута Майкъл назад, когато той се приближи твърде много. Или поне се опита.
Майкъл се подчини, като спря достатъчно дълго, за да излъже през зъби.
– Дъщеря ми е в тази линейка.
– Детето в болничната престилка?
– Да. Тя беше отвлечена. Не знам как се е озовала тук. – Тук е пожар в къща в западната част на града. Рос ли запали пожара? Дали се е опитал да убие и двамата в някакъв вид убийство/самоубийство? Само от тази мисъл коленете на Майкъл отслабнаха.
След като отдели достатъчно време на полицая, той се промъкна под лентата и потърси тъмната коса на Изи. Полицаят се опита да го спре отново, докато не чу женски глас. – Той е с мен, офицере – каза Карсън на гърба му. За разлика от агента Майкъл нямаше никакви притеснения, че ще наруши законите за движение, за да стигне дотук. Така че, естествено, той я беше изпреварил.
Той остави Карсън да се справи с полицая и се втурна напред. Намери Изи да седи в линейката до Ема и да разтрива гърба ѝ.
Ема седеше и гледаше право пред себе си.
– Ема, скъпа, чуваш ли ме?
По лицето и ръцете ѝ имаше следи от кръв.
– Ема – каза Майкъл и се качи да седне срещу тях. – Добре ли си, Пикъл?
Изи сложи ухото си на гърдите на Ема.
– Изглежда, че диша добре.
– Това е добре.
– Майкъл? – Ема примигна и погледна нагоре, първо към него, а после към майка си, сякаш изненадана, че ги вижда. – Мамо? Какво правиш в линейката?
Изи се засмя през ридание и нежно взе Ема в прегръдките си.
– Скъпа, какво се е случило? Ранена ли си?
Приближи се по-възрастен офицер, на чието лице личеше опита му чрез бръчките и несъвършенствата на стареенето.
– Явно е изскочила от движещ се автомобил и се е затичала към една от жените, които наблюдават пожара.
– Какво? – Изи каза, като се втренчи в Ема.
– Според спешния лекар тази кръв не е нейна. Имаш ли някакви предположения чия може да е? – Попита той.
На Майкъл му хрумна добра идея. На медицинската сестра. Това щеше да травмира Ема до края на живота ѝ. Бедното дете.
Но Изи беше по-загрижена за това как Ема е попаднала там.
– Ти скочи?
Все още леко изненадана, тя се обърна към майка си.
– Сели ми каза да отворя вратата и да скоча, когато той обърне глава, така и направих. – Тя погледна дланите на ръцете си и една дебела сълза се плъзна по бузата ѝ. – Но паднах и си одрасках ръцете на камъните.
– Сели е шофирала автомобила? – Попита полицая.
– Аз ще поема нещата оттук нататък, офицере – каза Карсън и отново се притече на помощ. Тя размаха значката си и за разлика от филмите, на него сякаш не му пукаше.
Само кимна и тръгна да говори с един от пожарникарите.
Появи се още един агент – младо момче, което изглеждаше така, сякаш току-що е завършило с отличие гимназията в Санта Фе. Карсън го изпрати да разпита жената, която беше помогнала на Ема, и да получи описание на мъжа, ако го е видяла.
– Значи пожара няма нищо общо с отвличането на Ема? – Попита Изи Карсън.
– От това, което разбрах, този пожар е горял почти два часа. На този етап те просто се опитват да го предпазят от разрастване. Това е пълна загуба. Но тази невероятна млада жена – каза Карсън, като се вторачи в Ема – е използвала отвличането на вниманието, за да се измъкне.
Одрасканите длани бяха почти забравени, Ема се усмихна.
– Сели ми каза да го направя. Тя каза, че с всички полицаи наоколо той няма да може да ме хване отново. А ако се опита, трябва да крещя колкото се може по-силно. Но той дори не се опита, мамо. Просто ме гледаше като за последно и после тръгна по улицата.
Карсън се обърна към Майкъл.
– Сели също ли е специална?
– Много специална. И много стара.
– Лицето ти е старо – каза Ема. Когато всички я зяпнаха, тя обясни. – О, това беше от Сели. Не от мен. Не мисля, че лицето ти е толкова старо.
– Добре тогава – каза Карсън, борейки се с усмивката си. – Какво ще кажеш да ме запознаеш с всичко, което се случи днес, докато медика преглежда… Дъщеря ти, нали?
Майкъл вдигна безропотно рамо.
– Помислих, че така ще мина по-бързо покрай кадифените въжета.
– Това е един от начините да опишеш лентата на местопрестъплението.
Той последва Карсън на няколко метра и прекара следващите двайсет минути в обяснения на всичко – ама почти всичко – което се беше случило през този ден, включително и на тежката алергична реакция на Ема.
– Мислиш ли, че е било планирано да ги закараш в болницата?
– Не знам. Няма ли по-лесни начини да отвлечеш дете? Изглежда, че това е много работа.
– Мислиш ли, че той наистина е искал да ѝ навреди?
– Не знам и това. Изи е убедена, че зад това стои бившия ѝ, но се предполага, че той дори не знае за Ема.
– Тя негова ли е?
– Да.
Тя кимна и записа цялата информация, която можеше.
– Ще ми трябват име и последен известен адрес. Притеснявам се обаче за реакцията, като се има предвид колко внимателна е госпожа Уолш. Ще изпратя екип в апартамента ѝ.
– Ще се срещнем там.
Карсън наведе глава в знак на въпрос.
– Не би ли трябвало да отведете детето обратно в болницата?
– Ще видя какво иска да направи Изи. – Той погледна към Изи, която говореше с жената, която взе Ема на ръце и я занесе до дежурната линейка. Тя беше по-ниска от Изи, по-закръглена, с кичури тъмни къдрици и достатъчно очна линия, за да боядиса Астродома. Изи се хвърли в обятията на жената и Майкъл видя благодарността на лицето ѝ, докато се прегръщаха много дълго.
Той се отпусна по-близо.
– Просто се радвам, че е добре – каза жената, когато се върнаха в линейката. – Не мога да повярвам, че е била… Искам да кажа, че не мога да си представя през какво сте преминали. Видях я как изпадна от този джип, а после мъжа просто потегли. Помислих, че я е изоставил.
– Не мога да ти благодаря достатъчно, че се погрижи за нея – каза Изи.
– И аз – добави Ема. – Благодаря ви, че се погрижихте за мен, госпожо Дуарте. Баща ви, ви поздравява.
Жената се ухили и заговори тихо на Изи.
– Сигурно ме бърка с някой друг. Баща ми почина преди повече от двадесет години.
– О – продължи Ема – и той каза да погледнеш под кутията в гардероба. Не в нея.
Жената се засмя и се обърна, за да отиде да вземе децата си от училище.
– Ден на ранното освобождаване – каза тя, докато махаше с ръка. Тогава се появи осъзнаване. Тя спря и се обърна към Ема. – Под кутията?
Ема кимна, а на лицето ѝ се появи ярка усмивка.
Жената стисна устни в размисъл и си тръгна.
Другият агент изтича след нея, за да вземе данните ѝ за контакт, докато Ема се кикотеше.
– Тя ще бъде толкова развълнувана, когато намери токвеното семе на баба си. Тя го търси от месеци. Но няма ли да е гадно сега? Цялото смачкано и гниещо под една кутия в гардероба?
– Това е, което е под кутията? – Попита Изи.
– Да. Баща ѝ я е видял там. – Тя примигна към отдалечаващия се гръб на жената. – Сигурно наистина обича зеленчуци.
Майкъл поклати глава. Колко точно надарена беше тя? Той познаваше няколко души, които можеха да общуват с починалите. Тя беше ли една от тях?
– Ема, можеш ли да говориш с духове?
Тя поклати глава, а къдриците ѝ се разпиляха по лицето.
– Не, но Сели може. Тя ми каза, че бащата на госпожа Дуарте е много мил за американец.
Изи се засмя, звука беше задъхан като гласа ѝ, и отново се качи във линейката, за да издърпа Ема в прегръдките си.
– Толкова се страхувах, Тикво.
– Пикъл – поправи я Ема.
– Толкова съжалявам, Пикъл. Трябваше да съм с теб.
– Всичко е наред. Аз също съжалявам.
Изи я постави на една ръка разстояние.
– За какво?
– Не знаех какво да правя, когато онзи мъж ме взе. Сели ми каза да бъда много спокойна и да правя това, което ми каже, защото е наранил онази медицинска сестра и не се знае какво ще ми направи, ако вдигна шум. Тя добре ли е? Медицинската сестра?
– Тя ще се оправи – каза Майкъл и посегна да изглади една къдрица над ухото ѝ.
Ема се изправи и скочи от линейката в ръцете му.
– Ема! – Изи слезе и му предложи извинителен поглед.
Изведнъж шлюзовете се отвориха. Страхът, който Ема беше сдържала, избухна в нея и тя се разплака в скута на врата на Майкъл.
– Знаех си, че ще дойдеш – каза Ема между тъжните хълцания.
Той я придърпа по-силно, като сега искаше да я защити повече от всякога. Това бяха сълзите. Той беше такъв любител на сълзите. Никога нямаше да успее в сферата на психичното здраве.
– Откъде знаеше, че ще дойда? – Попита той и я потупа по гърба, докато Изи заглаждаше косата ѝ.
Тя се изправи и го погали по лицето, очите ѝ бяха подпухнали, а бузите ѝ – мокри.
– Ето защо не се страхувах. Или, ами, не бях чак толкова уплашена. Сели ми каза. Тя каза, че макар да те мрази с огнената страст на хиляди слънца, ти все пак си добър и ти и приятелите ти няма да се спрете пред нищо, за да ме върнете.
– Моите приятели?
Тя отново хълцаше и кимна.
– Тя каза, че имаш много приятели със специални дарби, които могат да ти помогнат, ако имаш нужда.
Тази Сели започваше сериозно да му влиза под кожата. Колко ли знаеше тя за него и за неговото ненормално семейство? Ако беше демон, нямаше да го остави да се изплъзне. Щеше да повика подкрепления, което нямаше да свърши добре за свръхестественото същество. Освен ако не искаше да бъде разкъсано от починал ротвайлер на име Артемис. – Беше много близко и аз също бях доста уплашен. Твоята смелост спаси положението, Пикъл.
Тя се усмихна и отново обви ръце около врата му. Той долови, че по лицето на Изи проблясва и най-малкият намек за обожание, но за кого? За Ема? За Майкъл? За санитаря, която все още се опитваше да превърже ръцете на Ема?
Майкъл погледна мъжа за всеки случай. Той не разполагаше с много възможности. Не се нуждаеше от някакво зубарско хлапе, което да открадне обичта на Изи.
Санитарят не забеляза това. Вероятно така беше по-добре.

* * *

Час по-късно Майкъл седеше до леглото на Ема, докато Изи прилагаше дихателна терапия. Беше и дала и още един удар от „Бенадрил“, така че Ема лежеше и се мъчеше да задържи клепачите си, за да не се затворят върху красивите сиви ириси.
– Извиках подкрепление – каза той на Изи.
Изи се стресна, но се престори, че не го прави.
– Приятелите ти? Тук ли идват?
– Само няколко. И, да, те идват.
– Те също ли са членове на Бандитите?
– Бивши членове. Единият от тях беше президент на местния клон за доста време.
Мускулите на челюстта ѝ се свиха, докато в нея се натрупваше напрежение.
– Ще се върна в този район, за да потърся джипа. Той трябва да се крие някъде наблизо.
– О, добре. Никога не съм канила хора на гости. Трябва ли да направя закуски?
Той се засмя.
– Могат да се погрижат за себе си. А и Карсън вече има екип, който претърсва кухнята. Не мисля, че ще успееш да свършиш много работа там.
– Вярно.
– Идва ли момичето? – Попита Ема.
Майкъл се намръщи.
– Какво момиче?
– Сели иска да знае. Тя току-що каза момичето.
Ах.
– Не. Ако тя знае какво е добро за нея, Алвин е в училище.
– Просто ще обикаляш наоколо? – Попита Изи, заобикаляйки обратно към признатия си неубедителен план. – И ще се надяваш, че съучастника на Рос е бил достатъчно глупав, за да остави автомобила си на алеята?
След бърз смях той каза:
– Може да се надяваме.
– Това е ужасен план.
Той не можеше да оспори това.
– Каква е нейната история? – Попита той и с кимване направи жест към съществото в леглото.
– Тя си мисли, че е британка – прошепна Изи.
Внезапно събудена, Ема отвори очи точно преди да ги присвие.
– Аз не съм британка. Сели е. Но не се притеснявай. Аз също съм още тук.
– Това е добре да се знае.
– Сели го нарича съжителство – продължи тя. – Тя живее в една малка част от мен, например в ъгъла на спалнята ми.
Мисълта все още го тревожеше. Беше виждал обладаване от първа ръка. Не беше негов почитател.
– Странно е, защото всички нейни спомени са смесени с моите. Понякога ги бъркам.
Приемайки дебел британски акцент, тя добави:
– И тя мрази, когато говоря така. Това е самонадеяно, разбираш ли…
– Кокни – поправи я Изи.
– …и това побърква Сели, наистина. Не че ми пука много. Научих го, като гледах старата „Мери Попинз“, наистина. – Тя отметна глава назад, смеейки се толкова силно, че се наложи да вдигне колене и да придържа корема си.
Майкъл и Изи се засмяха заедно с нея, звука беше абсолютно скъпоценен, особено след всичко, което се беше случило днес.
– Тя е толкова луда – каза Ема, а безвкусния ѝ американски акцент отново си дойде на мястото.
Майкъл избърса очите си и попита:
– И така, как се прави съжителство?
Тя се спря и му хвърли многозначителна усмивка.
– Ами, първо трябва да умреш.
Той замълча за стотен път през този ден, ужасен от нещо, което една от тези двете беше казала за пореден път. Отдели миг, за да остави думите ѝ да се усетят, след което попита:
– Как умряхте?
– Елой Джонсън ме бутна от маймунската скала. Да кажем, че не успях да се приземя. Дойде линейка и всичко останало. Шофьорът каза, че в продължение на две минути не съм имала пулс, но после влезе Сели и аз оживях.
– Тя те върна към живота? – Попита Майкъл.
– Не, глупако. Това беше шофьора на линейката. Сели само ме насърчи да не влизам в светлината. Но това дори не е най-лошото нещо, което някога ми се е случвало.
– Сериозно? – Попита той, малко притеснен накъде отива това.
Както и Изи, ако изражението ѝ беше някакъв показател.
Ема ѝ се усмихна и каза на Майкъл: – Мама случайно ме удари с ток веднъж.
– Ема – изруга тя тихо.
Постави мъничка ръчичка на устата си, наведе се по-близо и му прошепна:
– Беше пила вино.
Изи я погледна.
– Емалин Айседора Уолш, не можеш да си спомниш това. Ти беше на две години.
– Ти си ударила с електрошок двегодишно дете? – Попита Майкъл, ужасен.
– Не нарочно.
– Чакай – каза той, когато му хрумна една мисъл. – Можеш ли да използваш способността си върху нея?
Тя извъртя очи.
– Да не би да ми се иска.
– Мамо!
– Времето за лягане ще бъде много по-лесно.
– Ти не искаш да кажеш това. Никога няма да го направиш.
– Може би не никога.
Ема скръсти ръце и присви долната си устна.
– Помниш ли партито за шестия рожден ден на Тео Луис?
– О – каза тя, разкръстоса ръцете си и изглади одеялото върху корема си. – Това не беше по моя вина.
– Какво се случи на шестия рожден ден на Тео Луис? – Попита Майкъл.
– Майко – каза Ема сякаш за предупреждение. – Не забравяй, че това, което се е случило на шестия рожден ден на Тео Луис, си остава на шестия рожден ден на Тео Луис. Обеща. – Тя вдигна пръстчето си като доказателство.
Майкъл се съмняваше, че това ще издържи в съда.
Изи сведе глава от срам и му предложи извинително свиване на рамене.
– Наистина обещах.
– Можеш ли да ми кажеш по-късно? – Прошепна той. – Ще ти подхвърля една петица.
– Пет долара, за да предам единствената си дъщеря? – Тя смръщи нос и погледна замислено нагоре, преди да отскочи обратно към него. – Направи ги десет и ще се разберем.
– Десет е.
Тя му намигна.
Ема гледаше ужасено, а устата ѝ образуваше малко О.
– Количеството студено, пресметливо предателство в тази стая е изумително.
Майкъл изхърка.
– Имаш невероятен речник за петгодишно дете.
– Това е така, защото само част от мен е на пет години – каза тя и гордостта озари лицето ѝ. – Останалата част е сто шестдесет и две.
– Е, и това е така.

Назад към част 6                                                             Напред към част 8

Глава 5

„Има толкова много готини неща, които бих направил ако не бяха законите на физиката. И обикновените закони.“

Мем

– Къде е дъщеря ми? – Попита Изи, докато една медицинска сестра се мъчеше да отговаря на телефонно обаждане след телефонно обаждане.
Учуденото изражение на медицинската сестра при въпроса на Изи я изпълни с дълбоко чувство на страх. Нещо ужасно се беше объркало.
– Къде е радиологията? – Попита Майкъл, като почти и крещеше.
По-възрастната жена сложи ръка върху слушалката и посочи към асансьорите.
– Първи етаж. Срещу лабораториите.
За пореден път той не изчака споменатия асансьор. Нито пък Изи, в този смисъл. Промуши се през вратата към стълбището и изчезна.
Изи побягна след него, но не можеше да мисли. Дали Ема е имала нов пристъп? Или все още чакаше рентгена да се отвори и всичко това нямаше нищо общо с нея? Паниката притисна здраво гърдите ѝ и замъгли зрението ѝ, докато Майкъл вземаше стълбите една по една. Изи забърза след него, но да го следва не беше опция.
Той се взря във вратата на първия етаж, а звука отекна в стълбището. Изи успя да стигне точно когато вратата отскочи назад. Тя се провря през нея и наблюдаваше как той тича по коридора, сякаш знаеше точно къде отива. Благодаря на боговете. Защото Изи беше изгубена.
Той зави надясно и изчезна, но тя чу гласа му, остър и силен.
– Къде е Ема Уолш?
Когато Изи го настигна, видя две медицински сестри, които работеха върху момичето, отвело Ема на рентген. Тя лежеше в локва кръв. Светът на Изи започна да се върти. Майкъл я сграбчи, преди да успее да падне, и я придърпа към себе си. Държеше я здраво.
– Какво стана? – Каза той, като се взираше в изпадналата в безсъзнание медицинска сестра.
– Не знаем – каза един радиологичен техник. – Току-що намерихме Камила в този вид. – Той притисна кърпа към главата на младата медицинска сестра, докато други двама се втурнаха с носилка. – Ще трябва да изчакате в…
– Къде е момичето, което беше с нея? – Той сканира района.
Най-накрая техника хвърли поглед към Майкъл.
– Тя имаше пациент с нея?
– Нашата дъщеря.
Изи го погледна изненадано. Тя знаеше защо той говори за Ема като за своя дъщеря. Времето беше от съществено значение. Не се нуждаеха медицинския персонал да поставя под съмнение неговото участие. Просто беше изненадана, че се е сетил за това.
Той продължи, без да се притеснява. – На пет години. Къде е тя? – Като повлече Изи със себе си, той се запъти покрай тях и влезе в рентгеновата зала. Завъртя се. Погледна зад всяка врата. Надникна през всеки прозорец.
Нищо.
Никой.
– Майкъл – каза Изи, без да може да проумее какво се случва.
– Претърси всяко кътче – каза той на един от лаборантите.
Жената тръгна, претърсвайки старателно всяка стая. Сърцето на Изи се блъскаше в ребрата ѝ, сякаш се опитваше да избяга.
Двама полицаи се приближиха и започнаха да задават въпроси на медицинските сестри. Майкъл се запъти към тях. В стойката му нямаше нищо безобидно, дори с Изи в ръце.
Най-високият от двамата се обърна към него.
– Господине, ще трябва да изчакате във фоайето.
– Тя е наша дъщеря – излъга той. Частично. – Искам да видя записите от охранителните камери.
– Не можем да позволим на цивилен да види записите точно сега. Сержантът ми е на път.
Той се приближи до офицера, докато носовете им почти се докоснаха.
– Това е майката на момичето. Може би знаем кой я е отвлякъл. Трябва да видим записите.
– Все още не знаем, че някой е бил отвлечен. – Офицерът сложи ръка на електрошоковия си пистолет и застана на мястото си, въпреки че Майкъл го превъзхождаше с цели трийсет килограма чисти мускули. – Не мога да направя нищо без одобрение.
– Искаш одобрение? – Попита Майкъл. – Ще ти осигуря одобрение. – Той извади телефона си със свободната си ръка и превъртя, докато намери номера, който търсеше.
– Какво правиш? – Попита Изи.
– Обаждам се за подкрепление. – Той пусна телефона на високоговорител, за да може Изи да чуе, както и всички останали в непосредствена близост, включително полицаите.
Една жена вдигна слушалката.
– Специален агент Карсън.
– Карсън, казвам се Майкъл Кавалканте. Аз съм приятел на Чарли.
– Знам кой сте. – Тя имаше ясен, твърд тон.
– Има отвличане.
– Някой… Специален?
– Много.
– Къде сте?
– В Санта Фе.
– Аз съм в Алгодонес. Мога да бъда там за четиридесет минути.
– Двадесет би било по-добре.
– Пиши ми местоположението си. Има ли полицаи наоколо?
Той свали телефона от високоговорителя и го подаде на офицера.
– Това е офицер Оливера от полицията в Санта Фе. – Той направи пауза и погледна към Майкъл. – Да, госпожо. Сержантката ми е на път. Разбирам. – Той върна телефона на Майкъл и се обърна към медицинския персонал. – Заключете вратите.
Те се подчиниха незабавно, като заключиха всички врати на входа и на изхода на болницата и обявиха по интеркома защо. Изчезнало дете. На пет години. Къдрава тъмна коса. Розова болнична престилка.
Сложиха на медицинската сестра шина и я качиха на носилка. Още няколко души медицински персонал стояха в края на коридора и се взираха в хаоса, а лицата им бяха изпълнени с любопитство, преди Майкъл да привлече вниманието им и те да се втурнат да помагат в търсенето.
Той имаше страховит поглед.
Офицерът натисна бутона за повикване на микрофона на рамото си.
– Диспечер, имаме възможно отвличане. Искам допълнително подкрепление. ФБР е на път.
– ФБР? – Попита диспечерката.
– Потвърждавам.
– Приемам. Изпращам допълнителни единици към вашето местоположение. Имате ли описание на участниците?
– Само детето. – Той повтори описанието, което се беше разнесло по интеркома. – Ще актуализирам информацията веднага щом имам повече. Ще изпратя и снимка.
– Благодаря ви, офицер.
Снимка. Разбира се. Чантата на Изи все още беше в стаята на Ема.
– Трябва да си взема телефона.
– Ще отида. Ти седни. – Майкъл я поведе към една мека пейка и я настани на нея. – Ще се чувстваш ли добре тук?
Това не се случваше. Това просто не се случваше. Как? Как Рос я намери? Изи ги беше преместила на повече от хиляда мили. Беше променила името си. Боядиса косата си, макар че в крайна сметка се върна към естествения си цвят. Как я беше намерил? Откъде знаеше за Ема?
– Изи? – Попита Майкъл.
Подкараха медицинската сестра покрай нея, а вината, която се зараждаше в нея, се гърчеше и бълбукаше, докато не и се стори, че може да повърне. Първо Ема, а сега и медицинската сестра.
– С нож ли беше намушкана?
– Медицинската сестра? – Майкъл ги наблюдаваше как завиват зад ъгъла. – Рана на главата, както изглежда.
Изи гледаше през замъглено зрение. – Аз и направих това – прошепна тя.
– Ако животът ѝ е бил в опасност, е можела да избяга.
– Не – каза Изи и поклати глава. – Не би могла. Щеше да се бори с всяка клетка в тялото си, за да остане до Ема, както и наредих. Моята способност поражда един вид сляпа преданост. Неконтролируема. Необратима, докато целта не изпълни заповедите ми и не изпълни молбата ми напълно. Рос или който и да е, когото е изпратил, не би имал друг избор, освен да я спре по всякакъв начин.
– Може би трябва да приложим това умение още веднъж. – Той кимна към полицая.
Тя се обърна към него. Майкъл беше прав. Трябваше да влезе в правилното състояние на духа. Тя бавно напълни дробовете си, сведе глава и се примири с това, което и предстоеше да направи.
– Можеш ли да го докараш тук сам?
Майкъл погледна към него и после към нея.
– Добре ли си, за да направиш нещо?
– Винаги съм в ред да си свърша работата. Всъщност то е по-силно по време на стрес.
– Тогава аз ще го доведа тук. – Той се изправи и тръгна към офицера.
Той вземаше показания от една от медицинските сестри.
– Не сте видели нищо?
– Не, сър – каза жената. Беше ниска и закръглена и напомняше на Изи за ябълка в червената си престилка.
– Офицер, годеницата ми има въпрос, ако нямате нищо против.
Годеницата му. Нашата дъщеря. Защо всяка дума, излязла от устата му, се вписваше толкова перфектно? Защо звучаха толкова божествено? Толкова точно?
– Веднага ще се върна – каза офицера на медицинската сестра. Той се приближи и коленичи пред Изи, а на младото му лице се изписа загриженост, докато партньора му помагаше на останалите да търсят Ема.
– Как е държите ли се?
Тя симулира слаба усмивка. Трябваше да формулира това внимателно. Едно подхлъзване можеше да го докара до лудост през следващите няколко дни. Това беше риск, който тя вече рядко поемаше. Всъщност бяха минали месеци, откакто за последен път бе използвала способността си. Докато не получи почукване в два часа през нощта и не се върна към старите си навици.
Тя провери табелката с името му, прочисти гърлото си и се вгледа в богатите му кафяви ириси.
– Офицер Оливера, ще забравите, че ви питам това и какво ще правим, веднага щом задачата бъде изпълнена.
Той не я попита. Не можеше да го направи. Не можеше да говори. Не можеше да помръдне. Не можеше да мигне. Не и докато тя не изпълни заповедта си.
– Незабавно ще ни покажете записите от видеонаблюдението. Разбирате ли?
– Да.
– Благодаря ви. Това е всичко.
Мъжът примигна и поклати объркано глава, после се изправи и ги поведе към малка стая за охрана с няколко екрана. Майкъл я беше хванал за ръката. Това я успокояваше повече, отколкото ѝ харесваше.
– Ще си спомни ли нещо от това? – Попита той.
– Не.
– Как е възможно това? Ще знае, че не е отишъл до стаята за сигурност по собствено желание, нали?
– Умът е невероятно нещо. Той ще запълни празните места с най-логичните обяснения. Колко често се замисляте защо сте минали от една стая в друга?
Той сви рамене.
– Добра забележка.
– Щом изпълни нарежданията ми и ни покаже дори микросекунда от кадрите, ума му ще продължи там, където е спрял.
Влязоха в малка стая, пълна с кабели и монитори. Един от охранителите седеше на бюро и преглеждаше записите.
– Търсих – каза той – но засега няма дете в инвалидна количка.
– Свалиха я преди почти час.
– Разбирам. – Той превъртя записа още повече и те гледаха заедно, докато не откриха мъж, който буташе инвалидна количка с дете в нея към страничен изход.
– Там! – Извика Изи, посочвайки един от екраните. – Това е тя.
Охранителят спря кадрите, когато Майкъл се наведе.
– Това ли е бившия ти?
Тя също се наведе. Прокара пръсти по замръзналия екран, опитвайки се да докосне лицето на дъщеря си. За да я успокои. Накрая обърна внимание на мъжа. Дори на зърнестото изображение знаеше, че това не е той. Поклати глава.
– Това не е той. Но Рос трябва да стои зад това, нали? – Тя погледна към Майкъл. – Можеше да изпрати когото и да било. Той има армия.
– Да? Е, моята армия е по-голяма.
– Моята също е доста голяма.
Обърнаха се, за да видят как влиза една жена, чийто къс тъмен косъм обрамчваше хубавото ѝ лице. Тя носеше тъмносин бизнес костюм, свеж като зимния въздух, и слънчеви очила.
Тя ги свали и се обърна към офицера.
– Аз съм специален агент Карсън. Партньорът ми проверява мястото на инцидента.
Двамата си стиснаха ръцете.
– Офицер Оливера. Току-що преглеждахме записите от видеонаблюдението.
Тя кимна и се обърна към Майкъл.
– Кавалканте – каза тя, а тона ѝ беше любопитен. Сякаш се познаваха само по репутация. По лицата на двамата не проблесна разпознаване.
– Карсън. Благодаря ви, че дойдохте.
– Разбира се. – Тя се обърна към Изи. – Ти си майката?“
– Да.
– Ще ми трябва пълно описание, естествено, и снимки, ако имате такива в себе си.
– Имам. Телефонът ми обаче е в стаята.
Карсън се наведе по-близо до екрана.
– Това ли е той?
– Да – каза Майкъл. – Той я изведе през източния изход.
Агентът се обърна обратно към Изи.
– Разпознаваш ли го?
Тя поклати глава.
– Този мъж изглежда много по-възрастен.
– По-възрастен от кого?
– Била е в… Битова ситуация – каза Майкъл. – Но това не е бившия ѝ. – Той посочи към монитора.
– Това не означава, че той не е подготвил всичко това – каза Карсън.
Изи се съгласи.
– Трябва да е той. Просто не знам как ме е намерил.
– Ще ми трябват име и последен известен адрес. – Тя се обърна към охранителя. – Има ли запис, на който да се вижда как напада медицинската сестра?
– Не, госпожо. В тази зала няма камери. Но имаме тази от паркинга.
Те наблюдаваха как мъжа изведе Ема до стар, потрошен джип.
– Това е то! – Каза Изи, като посочи отново. – Това е автомобила, който едва не ме прегази онзи ден.
– Виждали ли сте този човек преди? – Попита агента.
– Не. – Искаше ѝ се да се разплаче. Защо не беше обърнала повече внимание? – Видях само решетката, докато скачах от пътя, и после цвета на колата, докато минаваше покрай мен. Не видях шофьора.
Мъжът на екрана вдигна Ема от инвалидната количка и я сложи на пътническата седалка.
– Изглежда като в кататония – каза Изи. – Тя е такъв боец. Защо не се опитва да избяга?
– Това е много да се иска от едно дете – каза Карсън.
Изи знаеше това. Да се очаква това от едно петгодишно дете беше напълно несправедливо. Но това беше Ема Уолш, за която говореха. Тя имаше повече смелост от тийнейджърка в Сефора. Дали мъжа я беше заплашил? Да я е упоил? Погледът на Изи отново потъмня. Тя притисна ръка към устата си, докато автомобила потегли.
– На изток към Сейнт Франсис – каза агента, когато тя излезе. – Ще бъда само за минута.
Майкъл се приближи до Изи. Тя постави ръка в свивката на лакътя му. Той я остави.
Агентът осведоми партньора си и се върна.ю- Още агенти са на път, както и няколко щатски полицаи. Какво ще кажете да вземем този телефон?
Изи кимна и я последва към асансьорите, като не отслабваше хватката си върху ръката на Майкъл. Тя погледна семействата, които минаваха покрай нея, някои щастливи, други уморени, трети притеснени.
Светът ѝ се рушеше в краката ѝ, но всички около нея се занимаваха с делата си, сякаш нищо не се беше случило. Няколко души се смееха на нещо, споделено в телефонен разговор. Едно дете се опитваше да се напие от фонтана, но не успяваше да стигне до него. Майка му трябваше да го вдигне. Всеки просто си живееше своя живот. Никой не се разбиваше на хиляди парчета като стъкло.
Агентът натисна бутона, за да извика асансьора, но се отдръпна отново, когато получи друго обаждане. Пет секунди по-късно тя се извърна, а челюстта ѝ увисна от изумление.
– Имаме я.

Назад към част 5                                                         Напред към част 7

Глава 4

„Никога не съм имал проблем, който да не мога да влоша.“

Истинска история

– Седем? – Попита Майкъл. От всички неща, които си беше представял, че тя ще каже, ограбването на банки още в началното училище не беше влязло в списъка.
– Седем – потвърди тя. Тя взе документите и започна да ги попълва.
– Седем листа на вятъра, защото си пищна? – Предположи той, без да може да обработи изявлението ѝ. Опитът да ограби банка в нетрезво състояние изглеждаше правдоподобен. Със сигурност беше правил и по-лоши неща в нетрезво състояние.
– Седем години – уточни тя. – Преди това бяха магазини за хранителни стоки. – Тя отбеляза едно квадратче. – Заложни къщи. – Отметка. – Магазини за алкохол. – Проверка, проверка, проверка. – Но доведения ми баща искаше по-големи суми, така че банките бяха това.
Майкъл я гледа дълго, опитвайки се да реши дали да ѝ повярва, или не. Още в началото беше решил, че тя е малко извън нерви. Може би е била по-неуравновесена, отколкото си е представял. Може би е взела чук и го е използвала за дърва за огрев.
– Изи – каза той, опитвайки се да бъде колкото се може по-нежен – мога ли да те наричам Изи? Сега вече едва ли си плашеща. Как успя да обираш банки на седем години? – И защо това никога не беше попаднало във вечерните новини? Подобна история със сигурност щеше да се появи в „60 минути“. Или най-малкото в „National Enquirer“.
Тя го погледна обратно и той реши, че е справедливо. Той пръв го беше направил, тези очи бяха толкова хипнотизиращи, че му беше трудно да не се взира в тях.
– Както казах, бях принудена.
Той се засмя под носа си и се намести по-надолу в стола си.
– Добре, ще се съглася. Имаме много повече общи неща, отколкото си мислех. Още една дълга история. Само че аз със сигурност не започнах на седем.
– Ти си обирал банки?
– Да кажем просто, че някой ме контролираше. И приятелите ми. Но стига толкова за мен…
– Не, това е наистина интересно – каза тя, опитвайки се да го разсее. Тя спусна писалката и се наведе напред, за да го насърчи.
Беше лесен, но не беше чак толкова лесен.
– На колко години беше, когато за пръв път асистира на доведения си баща?
Тя отново вдигна писалката, а долната ѝ устна се изпъна разочаровано.
– Пет.
Всеки мускул в тялото му се напрегна въпреки очарователната ѝ нацупеност, но той направи всичко по силите си, за да не покаже реакция на коленете си.
– И това има нещо общо с някаква способност?
Тя стисна устни. Едва ли това е намалило пълнотата им.
– Да.
– Значи даваш на хората заповеди и те просто ги изпълняват?
– Да. Всички. – Тя го погледна. – Всички, освен теб.
– Защо?
Тя се подигра.
– Ти ми кажи. Никой никога не е бил в състояние да не се подчини на заповедите ми. Никога.
Това беше странно, но той имаше предвид способността.
– Искам да кажа, защо някой би следвал твоите заповеди?
– Не знам. Просто винаги са го правили. Откакто бях малка.
– Какво са правили родителите ти?
– Всичко, което съм искала.
Той кимна в знак на разбиране, виждайки преди тя да обясни крехките обстоятелства, които може да създаде.
– Знаеш ли на какво е способно едно двегодишно дете с такава сила? Такова, което няма чувство за правилно и неправилно? Без чувство за морал? – Тя поклати глава и се върна към работата с документите. – Горката ми майка.
– Как се справи с това?
Малка усмивка се прокрадна по хубавото ѝ лице, докато работеше. – Слушалки.
Той се засмя.
Тя се присъедини към него.
– Буквално научихме езика на знаците и го използвахме за повечето неща, докато не станах достатъчно голяма, за да знам кое е правилно и кое не. Но дори и тогава… Подложих тази бедна жена на ад. – Усмивката ѝ избледня, когато се върна назад. – Така майка ми се запозна с доведения ми баща. Той имаше глуха леля. Тя водеше курсове по жестомимичен език в един град близо до нас и майка ми взе един от тях – разбира се, с мен на ръце. Една вечер племенника ѝ се появи, за да ѝ помогне с проектора, и забеляза майка ми. Тя беше такава красавица.
– Мога да си представя.
Тя се отърси от мислите си.
– Те си допаднаха и останалото е история.
– Значи е слухово? Езикът на знаците не е проработил?
– Отначало не можех да хипнотизирам, защото не знаех как да го използвам, за да получа това, което искам. По-късно дори езика на знаците се превърна в проблем за майка ми. Бях непоправим.
Той примигна от изненада.
– Можеш да даваш заповеди и с помощта на езика на знаците?
– Да, но не съм много добра. Веднъж казах на едно глухо момче да спре да се държи грубо. Поне си мислех, че съм го направила. Той се съблече гол пред мен. Явно разположението на ръцете е много важно в ASL.
Той потърка устата си, за да скрие усмивката си.
– А биологичния ти баща?
– Той никога не е бил в картинката. Майка ми никога не ми е разказвала какво се е случило, но в крайна сметка се е омъжила за доведения ми баща, когато съм била на около четири години.
– И той е видял начин да изкара бързи пари – каза Майкъл, виждайки твърде ясно как това я е белязало от най-ранна възраст.
Тя кимна.
– Когато майка ми разбра, се опита да ме вземе и да си тръгне. – Веждите ѝ се плъзнаха заедно, привидно в отговор на трудния въпрос за документите в скута ѝ, но тя не го заблуждаваше. Той забеляза отчетливата влага между миглите ѝ. Тя прочисти гърлото си и добави: – Той я уби заради това. Заради мен. За да запази контрола над гъската, която снася златни яйца.
Майкъл не помръдна, не проговори, за да не издаде тъмните емоции, които се блъскаха в него. Той ѝ даде миг, преди да я разпита допълнително. Определено разбираше защо Алвин е избрала Изи. Тя щеше да бъде мощен съюзник в предстоящите изпитания, но последното нещо, което Майкъл искаше, беше тази прекрасна жена да се бърка в живота им. Техният много опасен, невероятно променлив живот.
– Каза ли ти, че я е убил? – Попита той, надявайки се, че мъжа е излъгал и просто е отвлякъл Изи, оставяйки майка ѝ жива и търсейки дъщеря си повече от две десетилетия. Това беше по-добре от алтернативата.
Тя стисна писалката толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляха.
– Не е трябвало да го прави. Аз видях всичко.
По дяволите.
– Съжалявам, Изи.
Тя погледна изненадано нагоре.
– Всичко е наред. Беше много отдавна.
– Да, това не е нещо, което се преодолява просто така.
– Вярно е, но сега имам Ема. Мога да преодолея всичко, ако това означава да я предпазя.
Възхищението му от нея не познаваше граници. Тя беше страхотна.
– Какво се случи с него? С доведения ти баща?
– В крайна сметка избягах и отидох в полицията. Разказах им всичко. Е, не как сме обирали банки и други подобни, а всичко за убийството. Те проведоха разследване и го арестуваха три дни по-късно. Оттогава той гние в затвора в Северна Каролина.
– На колко години беше?
– На десет. Оттам нататък съм влизала и излизала от толкова много приемни семейства, че се превърнах в ходещо клише.
Той поклати глава.
– Няма как да бъдеш ходещо клише. И все пак, това беше много смело.
– Не съвсем. Той нямаше никакви лостове за влияние върху мен, освен нищожните си заплахи. Бившият ми беше много по-умен, когато ставаше дума за такива неща.
– По какъв начин?
Тя се усмихна тъжно.
– Той имаше влияние. И го използваше добре. Но в началото не беше такъв. – Погледът ѝ се плъзна покрай него, когато спомените се върнаха. – Той беше толкова мил и внимателен, а аз… По онова време нямах никого. Живеех на улицата, когато той ме видя една нощ, и… Това е сложно.
Той не искаше да я притиска. За момента не беше важно как бившия ѝ я е подготвил да бъде негова изтривалка.
– И така, има цяла глава от Бандитите, която знае за способността ти? – Колко мъже щеше да му се наложи да свали?
– Не. Той никога не им е казвал. Искаше да има само мен и моята способност за себе си, затова ги държеше в неведение. Каза им само, че мога да говоря, за да вляза или да изляза от всяка ситуация. – Тя сви рамене. – Не е лъгал.
– Защо не използвахте силите си върху тях? Доведеният ти баща и бившият ти.
– Правех го, но често се проваляше.
– По какъв начин?
– Доведеният ми баща ми вся страх в мен, когато разбра, че веднъж съм му дала директива. А Рос беше предвидил предпазни мерки.
– Какви предпазни мерки?
– Той доста бързо разбра как работи всичко това. Когато давам директива, тя измества времето. Изкарва те от равновесие. Целта го усеща, когато се измъкне от него и нещата не са съвсем такива, каквито са ги оставили. Така че Рос бавно измисли други начини да ме контролира. – Тя вдигна поглед и го прониза с обвинителен поглед. – Както ти вероятно ще се опиташ да направиш в момента, в който ти хрумне план.
– Явно не ме познаваш много добре.
– Не ми казвай, че не си от този тип?
– Не, просто съм много зле в правенето на планове, така че с мен си в безопасност. Опитвам се да не мисля толкова далеч напред. Какъв беше лоста?
– Лостът?
– По-рано каза, че е имал лост. Това е начина, по който те е контролирал. Какъв беше той?
– О, сестра ми. – Очите ѝ моментално заблестяха от емоция. – Ако не направех това, което искаше, той заплаши да я вкара в болница. Нямаше да я убие. Това би провалило целта. Но щеше да направи така, че тя да прекара няколко дни в интензивното отделение. – При тази мисъл от нея се изтръгна горчив смях. – Не че той самия щеше да го направи. Той не беше само крадец. Беше страхливец от най-ниска форма. Щеше да накара приближените си да го направят, за да не може да бъде замесен.
– Какво те е накарал да направиш?
Тя си пое дъх и поклати глава, спомените ѝ явно бяха неприятни.
– Отначало бяха дребни неща. Да го измъкна от глоба за превишена скорост. Убеждаване на касиерка да му даде кутия цигари. Кажи на някой от приближените му да вземе пари от сейфа на президента на MC за него.
– Да разбирам ли, че с течение на времето изискванията са се влошавали?
– Много. В някои отношения беше по-лош от доведения ми баща. И имаше големи планове. Искаше от мен да измамя възрастни хора и да изтегля спестяванията им.
– Класно.
– Мислех така. Той проучваше към кого да се насочи, а аз през цялото време бях в пълен психически срив.
Майкъл се пребори с желанието да издири мъжа точно тогава и там. Първото нещо, което трябва да се направи.
– Аз също започнах да планирам – продължи тя. – Как да опазя сестра си, докато го вкарам в затвора. Планирах да го натопя. Имах детектив, който чакаше на крилете. После се случи нещо ужасно. В клуба беше извършен обиск и висшестоящите започнаха да подозират Рос.
– Той ли го е направил?
– Не лично, но той стоеше зад това. Той подаде на конкурентен член на клуба информация за разположението на клуба и как да се добере до сейфа и скривалището за оръжия. Искаше да свали президента на „Бандитите“, но някои от членовете на клуба схванаха, че е абсолютна змия. Започна да се притеснява, че къртицата му ще бъде хванат и ще го издаде, затова се опита да ме накара да заповядам на човека да скочи от покрива. Тогава разбрах, че трябва да се махна.
– Как?
– Да се измъкна ли?
– Нареди на мъжа да скочи и да умре.
Тя се задъха тихо и го зяпна.
– Никога не бих го направила. Отказах да бъда съучастник в убийство. Дори не знам дали това е възможно. Самосъхранението е нещо могъщо.
Хубаво за нея, но…
– Как Рос прие това?
Тя сведе глава и разсеяно потърка ръката си. Не беше нужно да си гений, за да разбереш, че той я е наранил.
– Не добре, но се предаде. Знаех, че просто си изчаква времето. Имаше големи мечти и да стане президент на клона в Северна Каролина беше една от тях. Но ми каза, че няколко души трябва да умрат, преди това да се случи.
– Изглежда, че си се измъкнала точно навреме – каза Майкъл, като се стараеше да запази неутрален тон.
– С цената на всичко.
Докато слушаше разказа на Изи, дишането му ставаше плитко, защото изплуваха спомени за майка му. Те също бяха избягали. И двамата. Но не достатъчно бързо. Не и достатъчно далеч.
– Как избяга от него? – Попита той, принуждавайки спомените да се върнат в мръсните кътчета на душата му, където им беше мястото.
– Приемната ми сестра, единствения човек на Земята, който никога не използва способността ми в своя полза – дори когато се провали на много важен изпит в гимназията – почина внезапно.
– Съжалявам, Изи. – Той вдигна стола си и го приближи до ръба на леглото, за да бъде по-близо до нея, чудейки се накъде отива това.
Тя сякаш не забелязваше.
– Тя беше всичко за мен – продължи тя, потънала в спомените си. – Той знаеше колко много означава тя за мен и използваше тази информация докрай.
– Как умря?
Тя се отърси от мислите си и му предложи усмивка, отчаяно натежала от бремето на вината.
– Всичко беше много удобно. Времето. Условията. Казах и, че съм бременна, и заявих, че ще напусна Рос веднага щом успея да се координирам с детектива. – Тя погледна Майкъл, сякаш го молеше да разбере. – Никога не и казах, че я използва като лост, но тя някак си разбра. Трябва да е разбрала. Беше толкова умна по този начин.
– Както и ти.
Тя се подигра, а звука беше горчив в стерилната стая.
– Не като нея. Два дни след като и казах за бременността, тя ми изпрати загадъчно съобщение. Само емотикони. Куфарче, жена със слънчеви очила, бягаща жена, молещи се ръце, а след това около хиляда сърца, последвани от емотиконка, защото тя винаги ми изпращаше емотиконка, без значение колко сериозно е съобщението. На следващия ден тя загина в автомобилна катастрофа и аз избягах. – Една сълза успя да се плъзне покрай миглите ѝ, оставяйки сребриста следа по бузата ѝ. Тя я избърса. – Дори не отидох на погребението ѝ. Знаех, че той ще ме чака, така че не успях да видя как сестра ми, най-добрата ми приятелка, си отива в отвъдния свят.
Майкъл откри, че се задушава под тежестта на скръбта на Изи. Не можеше да си представи как се е чувствала тя.
– Искаш да кажеш, че тя се е самоубила, за да те спаси?
– Възможно е. – Тя отметна падналата над очите ѝ къдрица и я прибра зад ухото, а движението ѝ беше рязко и раздразнено. – Вероятно. Имаше рак на панкреаса в четвърти стадий. Никога не е пушила и ден през живота си. Хранеше се здравословно. Тичаше при всяка възможност. Нямаше смисъл. Но Рос разбра за диагнозата ѝ. Притесняваше се, че ще загуби лоста си, а аз знаех, че трябва да ѝ кажа скоро. Нямах представа, че тя е разбрала за това.
Майкъл не можеше да си представи какво е да израснеш с такава способност. От начина, по който говореше, доведения ѝ баща и бившия ѝ не бяха единствените хора, които я бяха използвали за това. Да бъдеш постоянно предаван от онези, за които вярваше, че искрено се грижат за нея… Нищо чудно, че имаше проблеми с доверието.
– Мога ли да попитам как си обирала банки като седемгодишна? Как си ограбила нещо?
– Първо, това бяха магазини за хранителни стоки. Просто казвах на касиерката да ни забрави за шестдесет секунди, след което им казвах да ни дадат всички пари, които имат – без пачки с боя, разбира се. Никога повече няма да направя тази грешка. А след това им казвах да изтрият всички видеозаписи от нашето посещение.
– Задълбочено.
– Винаги – каза тя, почти горда. – В банките не беше толкова лесно. Касиерите обикновено нямат достъп до оборудването за наблюдение. Но дори когато властите са гледали видеозаписите, предполагам, че са били объркани. Касиерите не биха си спомнили нищо за обира. Иска ми се да мисля, че са спали спокойно през нощта, без да имат спомен за такова травмиращо събитие. От друга страна, може би за тях е било по-лошо да не си спомнят. За властите изглеждахме като баща и дъщеря, които просто са изтеглили пари от банката.
– Разбира се, това не можеше да продължи вечно. В крайна сметка ни хванаха и се озовахме в списъка на ФБР с най-издирваните лица. Е, доведения ми баща всъщност. Мислеха, че просто ме използва като реквизит, за да успокои касиерите.
– Откъде знаеш всичко това?
– Попитах агента на ФБР по случая.
– Просто помоли мило и те се подчиниха?
Тя сви едно ъгълче на устата си, сякаш го наказваше, а една малка тръпчинка се появи от нищото, за да разкъса сърцето му. – Наредих и да ми каже и след това да ме забрави. По заповед на доведения ми баща, имай предвид. Той я проследи до една закусвалня в Шарлот. Аз просто се приближих до масата ѝ и си направих сметката.
Той седна назад и поклати глава. Беше виждал всякакви способности, но тази беше първата. Все пак Майкъл имаше сериозен проблем с алергичната реакция на Ема. Нещо не беше наред и те трябваше да стигнат до дъното му.
– Бих искал да знам повече, но трябва да се съсредоточим върху едно нещо в даден момент.
– Едно нещо?
– Каза, че напоследък се случват странни неща. Какви странни?
– Просто странни неща, които сами по себе си не означават много. Но те продължават да се случват.
– Като например?
– Онзи ден някой вапали колата ми с ключ. Нямам представа кой. А преди две седмици едва не ме блъсна един стар ръждясал джип на паркинга на магазин за хранителни стоки. От типа на джиповете. Не спортен.
Той извади телефона си, за да си води бележки.
– Какъв цвят?
– Предимно ръжда. – Когато той повдигна вежди в знак на въпрос, тя добави: – Сив и много изтъркан. Беше в „Смитс“. В онзи на Сериллос.
– Разбрах. Какво друго“
– Ами, продължавам да губя налягане в гумите, но когато я закарам, се кълнат, че нямам теч. Просто странни събития, които не означават много.
– Но като цяло…
– Точно така.
В комплекса имаше камери за сигурност. Той щеше да провери първо тях.
– Мислиш ли, че този задник Рос те е намерил?
Тя въздъхна, изпълнена с разочарование и загриженост.
– Не знам. Рос не е много мислещ човек, знаеш ли? Ако ме беше открил, наистина вярвам, че щеше да дойде за мен. Нямаше да играе игри. Не би рискувал да ме загуби отново.
Майкъл кимна.
– Съгласен съм.
– Чакай. – Тя остави попълнените документи настрана и сведе поглед към него.
Той ни най-малко не възрази.
– Приемаш всичко това наистина добре.
– Всичко това?
– Аз. Моите способности. Дори дарбата на Ема. Държиш се така, сякаш това е ежедневие. Ти… Ти ми вярваш.
– Виждал съм и по-странни неща от теб, Убиецо. И много по-страшни.
Тя се усмихна.
– Не знам. Мога да бъда доста страшна.
– Не и без електрошокова палка в ръката ти. Как се казваше тя?
– Коя тя?
– Сестра ти?
Тя се усмихна въпреки сериозността на ситуацията. Усмивката ѝ беше нещо великолепно. Широка и искрена, с пълни устни и редица съвършени зъби. Това, в комбинация с цвета на очите ѝ, отново върна усещането за познатост. И копнеж. Дали я познаваше отнякъде? Дали я беше виждал в някой магазин за хранителни стоки или в ресторант, преди да се случи всичко това?
Не. Нямаше как. Никога нямаше да забрави тези очи.
Тя го погледна, лицето ѝ грейна от спомена за сестра ѝ, и каза тихо:
– Емалин – произнасяйки името внимателно, точно, сякаш беше скъпоценност.
Когато му хрумна, че тя е кръстила дъщеря си на сестра си, сърцето му омекна още повече, твърдите, остри ръбове заплашваха да се стопят. Но той не можеше да си позволи да се привърже. Привличането му беше просто това – физическо привличане към красива жена. Не искаше тя да се доближава до комплекса, нито пък до малкия ад, който явно се опитваше да я вербува.
Майкъл забеляза, че телефоните звънят първи. Той обърна глава към бюрото на медицинската сестра от другата страна на коридора. Това предупреди Изи и тя се изправи на стола си. Когато в коридора започна да мига стробоскопична светлина, погледите им се заковаха за половин секунда, преди и двамата да скочат на крака и да се втурнат в коридора.

Назад към част 4                                                      Напред към част 6

Глава 3

„Моля те, спри да ме питаш дали съм имал тежка нощ. Винаги изглеждам по този начин.

Мем

– Какво става? – Попита Майкъл Изи, докато взимаше Ема на ръце и я придърпваше към гърдите си. Тя бе онемяла за няколко секунди и Изи правеше всичко по силите си, за да потисне паниката, която се надигаше в гърдите ѝ.
– Тя има алергична реакция – каза тя, докато ровеше в чантата си.
– Към какво? – Попита той.
Най-после. Пръстите ѝ се свиха около цилиндъра. Тя извади EpiPen и коленичи пред Майкъл, бебето ѝ беше напълно отпуснато и покрито с копривна треска.
– Готова ли си, миличка?
Без да отваря очи, Ема кимна, движението беше слабо и едва ли не успокоително. Но Изи беше права. От какво? Беше яла ябълка.
– Имаш ли фъстъци в джоба си? – Попита Изи, докато пъхаше писалката в бедрото на Ема.
Въпреки че Ема не реагира на иглата, дихателните ѝ пътища се отпуснаха почти мигновено, точно навреме, за да повърне в устата си. Течността се плъзна покрай подутите ѝ устни и се стече по бузата ѝ.
Изи започна да я хваща, но Майкъл я обърна, докато прочистваше устата на детето и избърсваше лицето ѝ. Тя беше като парцалена кукла.
– Аз нямам фъстъци. Къде е колата ти? – Попита той, като се изправи с нея, притисната в ръцете му, и се насочи към вратата.
Изи грабна ключовете и чантата си и ги последва.
– Някакво енергийно барче с фъстъци?
– Не. – Той не изчака асансьора. Насочи се направо към стълбите и се втурна надолу по тях с изненадваща пъргавина, като се има предвид ръста му.
– Ял ли си фъстъци?
Той спря точно пред сградата и потърси мястото ѝ за паркиране.
– Това твоята ли е? Хюндая?
– Да, но ако си ял фъстъци, само я нараняваш още повече.
– Дай ми да предположа – каза той, докато тя отключваше вратите. – Тя е алергична към фъстъци. – Той отвори задната врата и хвана Изи за ръката, като я избута на задната седалка.
– Да, и…
– Не. Не съм ял такива. – Той погледна в лицето на Ема. – Очите ѝ са подути.
Майкъл подаде Ема на нея, после извади предпазния колан и го закопча около двете. Той взе ключовете от ръката на Изи и затвори вратата.
– Трябва да извикаме линейка – каза тя, когато той скочи на шофьорската седалка, като набързо я бутна назад, за да не удари волана, и след това запали колата.
– Повярвай ми, Убиецо. Аз съм много по-бърз. – И той беше такъв. Завиваше в ъгъла и сменяше лентите, сякаш бяха на стъкло.
Изи държеше Ема до себе си, проверяваше дишането ѝ и се уверяваше, че дихателните ѝ пътища са чисти, или колкото е възможно по-чисти, но хриповете накараха стомаха му да се свие на Гордиеви възли.
– Това често ли се случва? – Попита той.
– Не. Не по този начин. Не разбирам. Беше просто една ябълка.
– Но тя реагира веднага, след като отхапа няколко хапки.
– Измивам всяко парче продукт, преди да го сложа навън, за всеки случай. Не мога да си представя как се е случило това.
За четири минути той ги заведе пред спешното отделение. На линейката щеше да ѝ отнеме повече време, за да стигне до тях. Той изскочи от колата, взе Ема на ръце и се втурна вътре, оставяйки Изи отново да го последва, а сърцето ѝ се разтуптя почти болезнено от благодарност.
– Тежка алергична реакция – извика той на една медицинска сестра и постави Ема на носилка. – И тя има астма.
Медицинската сестра провери зениците на Ема и извика колега, докато караше носилката обратно към спешното отделение.
– От колко време е в безсъзнание?
– Около пет минути – каза Изи, следвайки я отблизо. – Инхалаторът ѝ е празен. Дадох и инжекция с EpiPen. Помогна, но след това тя започна да повръща и загуби съзнание. – Колкото по-дълго говореше, толкова повече се повишаваше гласа ѝ. Паниката помрачи краищата на зрението ѝ.
– Как се казва?
– Ема. Ема Уолш.
– Ема? Можеш ли да отвориш очите си за мен, скъпа? – Каза сестрата на висок глас, без да получи отговор. Тя провери жизнените показатели на Ема и се увери, че дихателните ѝ пътища са свободни, докато две други медицински сестри и един лекар се втурнаха към нея. Хриповете бяха по-добри, но все още ги имаше.
– Към какво е алергична? – Попита лекаря, като отново провери зениците ѝ.
– Фъстъци.
– Яла ли е такива?
– Разбира се, че не – каза тя. – Не ги държа вкъщи.
– Фъстъчено масло, оставено върху лъжица?
– Никога. Изобщо не държа фъстъчени продукти в къщата. – Какво го интересуваше в този момент? Трябваше да се съсредоточи върху дъщеря ѝ и да спре да я обвинява, че е лоша майка. Тя можеше да се справи с това сама.
Лекарят, който изглеждаше по-млад, отколкото подсказваше сивото по слепоочията му, прокара стетоскоп по гърдите на Ема и провери измервателния уред, закачен на пръста ѝ.
– Нека и дадем малко кислород, да започнем интравенозно вливане на „Бенадрил“ и ми трябва този епинефрин. Сега.
– Да, докторе – каза една по-възрастна медицинска сестра, всяко нейно движение беше като добре смазана машина.
Те взеха ножици за блузата на Ема, разреза отряза главата на искрящ еднорог, а мъничкото ѝ тяло беше поразително крехко върху огромната носилка. Докато армията от медицински специалисти работеше върху Ема, Майкъл сложи ръце на раменете на Изи и я дръпна малко назад, за да им даде място. Топлината на дланите му я стресна. Както и успокоението, което донесе близостта му. Толкова дълго се бе чувствала като врабче в ураган, движейки се в безкраен поток от недоверие и заплахи. Не знаеше как да приеме това ново усещане.
По някое време една жена от администрацията дойде да вземе застрахователната карта на Ема заедно с личната карта на Изи, но засега не поискаха от Изи да остави дъщеря си, за да попълни документите. За това тя им беше благодарна.
Не след дълго Ема се събуди. Говориха ѝ, като говореха ясно, за да се уверят, че реагира. Очите ѝ изглеждаха огромни над маската, която прилагаше дихателна терапия, но тя кимаше с глава и отговаряше на всичко, което можеше – с британския си акцент, разбира се – докато вече не можеше да се бори с тежестта на клепачите си и те отново се затвориха.
Копривната треска беше изчезнала, а отока на лицето ѝ беше намалял. Облякоха я в розова болнична престилка със зайци, а една медицинска сестра я покри с топло одеяло, докато лекаря, висок почти колкото мъжа на гърба ѝ, ги дръпна настрани.
– Ще я оставим за една нощ за наблюдение. Симптомите ѝ може да се върнат, но изглежда, че е излязла от опасност.
Изи дишаше дълбоко за първи път, откакто бяха пристигнали. Имаше чувството, че състоянието на Ема се е проявило в тялото на Изи, борейки се за въздух, който тя не можеше да му позволи.
– Не знаеш как се е случило това? – Попита той.
Тя поклати глава.
– Аз съм много внимателна, а тя не е излизала от къщи от вчера. Не мога да си представя.
– Добре, ама Стейси ти носи документите, за да я регистрираш. Но за да знаеш, трябва да докладваме за това.
– Да докладвате? – Каза Майкъл, като скъси разстоянието между тях, за да застане до нея, сякаш се готвеше да се изправи срещу лекаря.
Тя потупа ръката му, тази на дясното си рамо, за да го успокои. Разбира се, че трябваше да докладват за инцидента. Такъв беше протокола. Изи знаеше за алергията, а и Ема беше под нейно наблюдение, когато това се случи. Злоупотреба с дете? Пренебрегване? Нямаше как да знаят, че тя щеше да умре за малкото същество, което лежеше в това легло.
Тя стисна устни и кимна.
– Знам.
Докторът се усмихна тъжно.
– Предполагам, че това не е първото ви родео.
– Не е – каза тя и вдигна брадичката си. Кратко и сладко. Засега целта ѝ беше разговора им да бъде възможно най-кратък. Документацията щеше да е кошмар. Искаше просто да се справи с тях и да се съсредоточи върху Ема, а не да отговаря на въпросите му в допълнение към множеството, които я очакваха.
Лекарят и кимна, после на Майкъл, неандерталеца, чиито ръце все още бяха на раменете и, сякаш им принадлежаха, а топлината беше най-успокояващото нещо, което беше усещала от много дълго време. Не беше имала никого. Абсолютно никого. И тогава той се появи, сякаш беше собственик на това място – а той беше – и за няколко часа се превърна от заложник в довереник. Как се случваше това?
– Сега ще я заведем в стаята ѝ – каза една медицинска сестра. Изи не беше забелязала, когато лекаря си тръгна. – Можете да вземете тази документация със себе си. – Тя подаде на Майкъл поне едно дърво с документи, закрепени на яркооранжев клипборд.
Той ги прие.
– Ще дойдем да ги вземем след малко. Не бързайте.
– Напълно ли е излязла от опасност? – Попита я Майкъл.
– Симптомите ѝ могат да се върнат дори по-силно часове след първоначалната реакция. Нарича се бифазна анафилаксия.
– Ще повярвам на думите ти за това.
– Ако забележите някакви промени в дишането ѝ, уртикария, подуване, ако се оплаква от замаяност, нещо подобно, обадете се на медицинската сестра незабавно. – Тя и един колега бутнаха носилката по светъл коридор към огромния асансьор. Избра третия етаж и добави: – Но ние ще бъдем наблизо, ако искате да пиете кафе или да закусите.
– Може би по-късно – каза той, без да откъсва очи от Ема. Изи осъзна, че е обгърнал раменете ѝ с ръка и я насочва по коридора.
Чувството, че има някой до себе си, че не е съвсем сама, беше ново. Беше едновременно тревожно и странно успокояващо. Тя се самонаказва – нямаше представа кой е този мъж – и се опита да остави малко разстояние между тях. Той я остави, но държеше ръката си леко върху горната част на гърба ѝ, сякаш знаеше, че има нужда от подкрепа. Толкова ли беше прозрачна?
Отведоха Ема в една стая в педиатричното отделение. В нея имаше лежанка, която се удвояваше като легло, за да може родителя да остане през нощта. Медицинските сестри се въртяха около Ема, за да я настанят, преди да излязат.
Една от тях се върна – симпатична блондинка, която сякаш не можеше да откъсне очи от Майкъл.
– Има и кафе и сода в дъното на коридора. – Посочи тя. – Обикновено има и сладкиши. А във фризера винаги има сладолед, ако имаш нужда от подкрепление.
– Благодаря – каза Изи и се зачуди дали мъжа, когото беше нападнала преди не повече от пет часа, е забелязал интереса на момичето. Не че това имаше значение за нея.
Майкъл приближи един от двата стола до леглото на Ема и ѝ направи знак да седне, след което заобиколи и взе втория за себе си. Седнаха от двете страни на Ема, един срещу друг, и Изи направи всичко възможно да избегне контакт с очи. Тя разглади одеялото. Провери интравенозната инжекция на гърба на ръката на Ема. Протегна ръка, за да регулира канюлата под носа и над ушите ѝ, така че да не се дърпа и да не причинява болка. После си спомни за документите и се протегна, за да вземе клипборда на перваза зад нея, когато той заговори, а гласа му беше по-твърд, отколкото очакваше.
– Чувстваше се като перо.
Тя се обърна към него, а погледа му беше обвинителен.
– Тя не тежи нищо. Защо е толкова слаба?
Изи не можеше да помогне на емоциите, които въпросите му събудиха в нея. Той не знаеше нищо за тях, но въпреки това думите му се забиха в гърдите ѝ като нож. Тя се стегна и долната ѝ устна потрепери. Тя я дръпна между зъбите си, за да я спре. Той нямаше представа през какво бяха преминали. Как смееше да я обвинява в… Какво? Насилие? Пренебрегване?
После погледна към Ема. Малкото същество, заради което живота ѝ си струваше да се живее. Ема никога не бе позволила на обстоятелствата да смажат духа ѝ. Тя беше светлината на Изи. Нейното слънце. Нейната причина да живее. Сега тя разбираше как една майка може да се откаже от живота си, за да спаси детето си. Би направила точно това хиляда пъти, ако се налагаше, за да запази дъщеря си в безопасност.
– Изи – подкани я Майкъл.
Тя се отърси от мислите си, но не посмя да го погледне. Не мислеше, че може да понесе повече обвинения, а това не беше времето и мястото да започне да се защитава. Затова просто каза:
– Тя е на пет години.
Той не и повярва.
– Знам колко тежи едно петгодишно момиче.
Изненадана, тя го погледна и направи отвратителна физиономия, за да се опита да го отклони от курса.
– Това изобщо не звучи страшно.
Изражението му се сплеска.
– Моята подопечна беше на пет години.
Чудесно. Промяна в посоката. Тя щеше да я приеме.
– Вашата подопечна?
– Дъщерята на двама от най-добрите ми приятели. Аз съм част от екипа и за сигурност.
– Охрана? Това ти е работата?
– Една от тях. Както казах…
– Чакай, тя е била на пет години? На колко години е сега?
Той сведе очи към нея, вероятно разгадавайки играта ѝ.
– Четиринайсет. Изи. Но не беше на пет години преди много време.
Изи се намръщи.
– Тя е била на пет преди девет години.
Той си пое дълбоко дъх и се върна към наблюдението на Ема, както вълк наблюдава плячката си, като не чака симптомите да се върнат, а ги преследва, преди да посмеят да се покажат.
– Това е дълга история – каза той, гласа му беше мек, а изражението му – съзерцателно. – Достатъчно е да кажа, че знам какво тежи едно петгодишно дете с повече отношение от модел на модния подиум в Гучи. – Тя се усмихна на стряскащо точното му описание на дъщеря ѝ, докато той не добави: – И каква е нейната история?
Как можеше да обясни сложността на живота им, без да издаде истината?
– Не винаги сме имали лесен живот.
След дълъг миг той я погледна обратно, погледа му беше мрачен и тя осъзна колко невероятно красив е той. Очите му бяха като слънчеви лъчи на Средиземно море, толкова сини, че чак поразяваха. Почти незабележимо изкривен нос, подобно на усмивката, която и бе хвърлял неведнъж през този ден. И силна, сенчеста челюст, която молеше да бъде докосната, както острата страна на мачете моли да бъде изпробвана. Цялата му харизма и суров чар. Той можеше да се справи в битка. Това беше ясно. Имаше рамене на боксьор и проницателен характер – почти предпазлив, от това, което беше видяла досега.
Но този тип хора са склонни да прибягват до насилие, за да решават проблемите си. Точно като бившия ѝ. От друга страна, той не притежаваше спокойствието, което имаше този човек. Беше като ръчна граната, мощна и експлозивна, която седи тихо и изчаква, докато всичко друго се провали и се наложи да се използва сила. Може и да беше член на прословутите Бандити, но вероятно беше един от по-уравновесените от групата. Това правеше ли го по-малко опасен? Или повече?
– Защо? – Попита той, като тона му беше нежен, но строг.
– Защо?
– Защо живота ти не е бил лесен?
– С една дума?
Той повдигна едно от раменете си на боксьор.
– Разбира се.
– Мъже.
Появи се онази крива усмивка, едното ъгълче на оформената му уста се повдигна и тя стегна сърцето си. Тя и Ема нямаха нужда от мъж в живота си. Никога повече.
– Искаш ли да уточниш?
– Не искам да съм носител на лоши новини, Кексче – каза тя, като се позова на по-ранната му употреба на разговорния език – но не ти дължа нищо.
Той вдигна ръка и потърка слепоочието си. Това, което беше потъмняло от травмата, която беше получил.
Какво си беше помислила? Не си беше помислила. Просто и ясно. Беше получила почукване в два часа сутринта. Никой не мисли добре в два часа сутринта. Както мозъка, така и тялото ѝ се бяха върнали към най-основния си механизъм за оцеляване: Чиста паника. Може би заради всички странни неща, които ѝ се случваха през последните няколко седмици. Беше на ръба, остър като бръснач, и това не помагаше на нивата ѝ на стрес.
Тя сведе поглед и хвана ръката на Ема.
– Съжалявам за това.
– Не се извинявай. Заслужавам много по-лошо от един тиган по черепа.
– Да? – Погледът ѝ отново срещна неговия. – Какво си направил?
– Какво не съм направил? – Каза той с комично подсмърчане. – Но да се върнем на темата…
Тя преглътна трудно.
– Съжалявам. Има някои неща, за които не мога да говоря.
– Винаги мога да повдигна обвинение за нападение.
Вече знаеше, че тази конкретна заплаха е точно това. Заплаха и нищо повече. Реакцията му, когато лекаря каза, че трябва да съобщи за инцидента, ѝ каза всичко, което трябваше да знае. Той не харесваше властите, по никакъв начин, под никаква идея или форма. Тя щеше да използва това в своя полза.
– И винаги мога да докладвам сградата ти за нарушаване на правилата.
Той се беше облегнал напред на леглото, опрял лакти до Ема, но при думите ѝ се изстреля право нагоре, а на лицето му се появи израз на пълен ужас. Тя трябваше да се бори със зъби и нокти, за да не се захили. Той наистина беше прекалено лесен.
– Какви нарушения на правилата? Наистина съм бил много внимателен. Някои дори биха казали, че съм бил педантичен.
Тя вдигна една вежда и го изгледа преценяващо.
– Не достатъчно внимателен, предполагам.
– Мамо – каза Ема с дрезгав глас.
– Ема! – Изи преметна ръка през дъщеря си и се наведе по-близо.
Устните на Ема бяха напукани, лицето ѝ бе станало пепеляво, а когато най-сетне ги отвори, очите ѝ бяха сълзящи и обсипани с червени линии.
През нея премина остър пристъп на съжаление. Тя отдръпна къдриците от лицето на Ема.
– Скъпа, добре ли си?
Постави ръка върху една от ръцете на Изи, която притискаше лицето ѝ. Изи я хвана и я поднесе към устата си, като целуваше всяко малко кокалче отново и отново.
– Казах ти. Той е направен от светлина. Можем да му се доверим. Дори Сели го казва, а тя дори не го харесва.
– Сели? – Попита Майкъл. Той се изправи и погледна към двете, а облекчението смекчи силните му черти.
Изи го пренебрегна и се обърна обратно към дъщеря си.
– Тогава как той…? – Тя спря и го погледна още веднъж, преди да понижи гласа си и да се наведе по-близо. – Как… Знаеш, направи това, което направи?
Ема се намръщи и го погледна през присвити клепачи.
– Не знам, мамо. Трябва да го вържеш и да го измъчваш, за да получиш информация.
– Аз съм готов – каза той.
Изи извъртя очи, но малката палавница в леглото само се захили. После се изкашля. Гърдите ѝ звучаха като чакъл и тя се мъчеше да си поеме дълбоко дъх.
Двамата я издърпаха в седнало положение и Майкъл разтриваше гърба ѝ, докато Изи ѝ наливаше чаша вода. След една бърза глътка Ема се успокои и легна обратно в леглото.
– Това нормално ли е? – Попита Изи. – Трябва ли да се обадим на медицинската сестра?
Ема поклати глава и каза между кашлиците:
– Всичко е наред. Те са много заети.
– Хей. – Той взе брадичката ѝ между палеца и показалеца си и обърна лицето ѝ към себе си. – Не са твърде заети за теб, дете. Никой не е прекалено зает за теб.
Думите му отново изненадаха Изи. Как можеше да бъде толкова грижовен към момиче, което познаваше само от няколко часа? Мозъкът ѝ не можеше да съчетае мъжа, който някога е бил моторист в известен с жестокостта си мотоциклетен клуб, с нежния гигант, който сега седеше срещу нея. Това просто не се разбираше.
Младата медицинска сестра влезе в стаята, бутайки инвалидна количка. – Изглежда, че съм дошла точно навреме – каза тя, а погледа ѝ се стрелна от Ема към Майкъл.
Той сякаш не забеляза.
Изи се изправи на крака.
– Къде я водиш?
– Лекарят иска рентгенова снимка на гръдния и кош за предпазна мярка – каза тя. На Майкъл, напълно игнорирайки жената, която беше раждала двадесет и четири часа, само за да доведе пациентката на бял свят.
Изи убеждаваше очите си да не се отдръпват прекалено назад, за да не изглежда обладана.
– Добре. – Тя кимна одобрително и вдигна Ема от леглото. – Тя кашля.
– Ще подготвим още едно дихателно лечение.
– Благодаря ви. – Майкъл ѝ помогна да постави Ема в инвалидната количка, преди да сгъне одеялото и да го преметне през голите и крака.
– Добре ли си, Пикъл?
Тя кимна и му подаде палец, преди отново да се изкашля в ръката си.
– Трябва да отида с нея, не мислиш ли? – Каза Изи.
– Това ще отнеме само минута. Ще я върна след малко.
Медицинската сестра се усмихна мило на Майкъл и започна да си тръгва, но отговора на момичето не се хареса на Изи, макар че тя нямаше причина да спори. Последното нещо, което искаше да направи, беше да привлече вниманието към и без това несигурното им положение, но тревогата ѝ надделя и тя взе решение. Решение, което можеше да се стори странно на непосветените, но по-добре да се предпази, отколкото да съжалява.
Тя побърза да задържи вратата, докато медицинската сестра буташе стола през прага, но преди да стигнат далеч, Изи сложи ръка на рамото на момичето.
Медицинската сестра се обърна към нея, объркана.
Точно от това начало се нуждаеше. Тя втренчи погледи в нея, сниши глас и каза:
– Бъдете спокойна.
Медицинската сестра се успокои мигновено, лицето ѝ се отпусна.
– Няма да откъснеш поглед от дъщеря ми дори за секунда, докато не я върнеш жива и здрава при мен. Разбираш ли?
– Да – каза момичето, а очите му се насълзиха от невъзможността да мигне. – Напълно.
– Това ще бъде всичко – каза Изи.
Медицинската сестра се върна към реалността, кимна колебливо, после бутна количката към асансьорите, като хвърли последен поглед през рамо, преди да натисне бутона.
– Беше интересно.
Изи скочи на два метра във въздуха. Неандерталецът беше вървял зад нея и беше видял цялата размяна.
– Какво? – Попита тя толкова безгрижно, колкото успя да се справи.
– Много често го правиш. Даваш на хората странни заповеди и очакваш да ги изпълняват.
Тя се изсмя и се върна в стаята, за да вземе чантата си. Седна, за да изпрати SMS, с който уведомяваше шефа си, че няма да дойде, а след това превъртя телефона, за да се обади в училището на Ема и да съобщи за отсъствието и. Ема беше започнала да учи там едва преди три седмици. Мразеше, че вече трябва да отсъства, но беше петък и пускаха децата по-рано за работното време, така че нямаше да пропусне много.
Но тя беше започнала работа в закусвалнята едва преди три седмици. Можеше да я уволнят за това. Стомахът ѝ се сви при тази мисъл. Винаги можеше да нареди на шефа си да я възстанови на работа, но мразеше да го прави. Беше несправедливо, а и кой знае как се отразяваше на мозъците им? Опитваше се да използва способността си само в спешни ситуации. Като при медицинската сестра. Отчаяни времена и всичко останало.
Освен това харесваше собственика. Той и жена му на практика бяха спасили живота ѝ. Никога нямаше да може да им се отблагодари.
– Изглежда, че разполагаме с малко време – каза неандерталеца, като зае мястото си от другата страна на леглото. – Може би бихме могли да продължим там, където спряхме.
– И двамата с теб знаем, че няма да се обадиш на полицията.
– Не, но винаги мога да се обадя на моя стар приятел Рос Дънсуърт.
Изи си пое дъх. Заплахата направи точно това, което мъжа искаше, и ѝ каза всичко, което трябваше да знае за него.
– Знаех, че не трябваше да ти се доверявам.
Той сви рамене.
– Живей и се учи. А сега разказвай.
Ужилването зад очите ѝ я накара да се бори със сълзите на разочарованието. Заплахата може и да е изглеждала незначителна за неандерталеца, но тя бе бягала за живота си – за живота на Ема – в продължение на шест години. В Рос Дънсуърт нямаше нищо необичайно. Мъжът беше безмилостен. Не се спираше пред нищо, за да получи това, което искаше, а той не искаше нищо повече от главата на Изи на поднос. Заедно с останалата част от нея. Защото как иначе щеше да му бъде полезна?
И Ема. О, как щеше да я използва в своя полза, точно както беше направил със сестрата на Изи. Тя щеше да умре, преди да постави Ема в такава несигурна ситуация, а Изи знаеше точно какво да направи със скъпоценната си дъщеря, ако се стигнеше дотам. Тя вече беше избрала хората, които да я отгледат. Те бяха по-възрастна двойка, толкова нежни и мили, и обичаха Ема като собствена дъщеря.
Но тя щеше да избегне тази ситуация, ако можеше, а това означаваше да се справи с Майкъл. Тя не искаше да бяга отново. Имаше сладка обстановка в Санта Фе, но можеше да стане сервитьорка във всяка закусвалня в страната. Работата не беше проблем. Проблемът беше да се изкарват достатъчно пари за храна и подслон.
Тя сключи зъби в знак на примирение и преглътна тежко, преди да започне. Този мъж можеше да я убие. Едно телефонно обаждане и крехкия свят, който беше изградила, щеше да се срине около нея. Ръцете ѝ трепереха все така леко и тя сплете пръсти, за да ги спре, преди да вдигне брадичката си колкото се може по-предизвикателно.
– Само за да знаеш, че никога повече няма да бъда контролирана.
Той вдигна една вежда.
– Надявам се да е така.
– Аз съм много умна.
– Забелязал съм.
– И не се страхувам да нараня всеки, който се опитва да се възползва от мен или от дъщеря ми.
– Добре.
Тя позволи на горчива усмивка да се прокрадне по лицето ѝ.
– Ще промениш мнението си, щом научиш истината. Алчността надвива дори най-силните мъже.
Той се наведе по-близо, гледайки я откъм леглото, докато тихо казваше:
– Не ме познаваш много добре, Убиецо, така че ще ти позволя да се изплъзнеш.
Изненадана от обидата му, тя се опита да го разбере. Никой през целия ѝ живот, нито един човек, не беше имунизиран срещу способността ѝ. Но този мъж с керемидените си очи и нелепо широки рамене беше. Никога не беше виждала нещо подобно. И сега той щеше да разбере истината. Човек, над когото нямаше контрол, щеше да узнае тайната ѝ.
Всяка кост в тялото ѝ крещеше да бяга. Да вземе Ема, да остави всичките им вещи и просто да тръгне. Но дъщеря ѝ беше казала, че може да му се довери, а Ема никога не беше грешала. Веднъж дори беше спасила живота им с този свой хитър трик. Имаше способността да преценява нечия сила за секунди. Можеше да види гнева, скръбта, ревността и щастието от километър разстояние. Беше необикновена и Изи никога нямаше да позволи на никого да я използва така, както беше използвана тя. Дарбите им не можеха да бъдат по-различни, но и двете можеха да бъдат използвани за ужасни неща. Но Ема се доверяваше на този мъж. Изглеждаше, че го обожава. А това се случваше много рядко.
Въпреки това костите ѝ крещяха, а мускулите около тях се напрягаха, за да се изправи. Да бяга. Да издири Ема и да изчезне, както беше правила толкова много пъти преди.
Може би си струваше да опита още веднъж. В крайна сметка какво би могло да навреди? Трябваше да опита. За Ема трябваше да опита.
Тя също се наведе близо до него и се концентрира колкото може по-силно върху мъжа пред себе си.
– След петнайсет секунди ще забравиш мен и дъщеря ми.
– Отново това? – Попита той, изглеждаше разочарован.
– Ще станеш веднага и ще излезеш от тази болница.
– Не мисля така, Кексче. – Той примигна. Не стана и не си тръгна, а мигна.
По дяволите. Тя не можеше да се откаже сега.
– Ще забравиш всичко, което се случи днес.
– Не знам дали знаеш това, но да те ударят с електрошок е доста незабравимо.
– А ти ще… – Тя изпусна дъх на поражение. – Защо не си тръгваш?
– Няма как да си тръгна сега. Това просто става хубаво.
– Кой си ти? – Попита тя, сякаш той можеше да ѝ каже защо е имунизиран срещу способността ѝ.
Той протегна ръка над леглото, за да я разтърси.
– Кавалканте. Майкъл Кавалканте. Макар че като пораснах, приятелите ми ме наричаха Джей Ди.
Тя пренебрегна ръката му.
– Джей Ди? – Попита тя, спомняйки си татуировката от вътрешната страна на предмишницата му с буквите GD в чифт слюноотделящи кучешки зъби, а кучето зад тях беше ротвайлер. През ума ѝ премина меркуриански момент на дежа вю, като че ли се опитваше да хване шепа мъгла и тя се изплъзваше през пръстите ѝ.
Той вдигна рамене и сгъна ръце на гърдите си.
– Дълга история. Какво ще кажеш да се върнем към редовната ни програма?
Тя се отказа. Нямаше избор. Не беше така, сякаш ако му кажеше истината, щеше да промени нещо. Той нямаше да и повярва. Никога не са вярвали. Отначало. Едва след като започнаха да ѝ вярват, започнаха проблемите, а тя нямаше намерение да се доказва. В общи линии, тя правеше планина от къртичина. Смъртоносен, раков хълм.
Тя си пое дълбоко дъх и каза:
– Направих ужасни неща.
– Кой не е правил? Продължавай.
– Не, наистина. Наранявала съм хора.
– Звучи така, сякаш не си имала голям избор, ако някой те е контролирал.
Тя сведе поглед, за да изучи изтърканите си ботуши.
– Това не оправдава всичко.
– Какво ще кажеш да ми обясниш, а аз да ти дам моите две стотинки? Ако искаш. Но не ги харчи всичките на едно място – добави той, като я предупреди с показалец.
Той беше невъзможен. Целият в чар и харизма. Тя не му дължеше нищо, но все пак реши да го предупреди.
– Няма да ти хареса.
– Аз също никога не съм обичал и да ям зеленчуци, но какво можеш да направиш?
Или може би щеше да му хареса. Добре. Искал е истината? Щеше да получи истината. Тя му хвърли предизвикателен поглед и каза в прав текст:
– Започнах да обирам банки, когато бях на седем години.

Назад към част 3                                                          Напред към част 5

Глава 2

„Колко скоро след като стана, е добре да подремнеш?

Меме

Не. Не е пистолет. Черен пистолет-играчка, от онези, които изстрелват стрелички от пяна. Сериозно?
Той скръсти ръце и се облегна на рамката на вратата, като правеше всичко възможно да не ги изплаши и не успяваше.
Жената, сега облечена в дънки и V-образно деколте с дълъг ръкав, стоеше от другата страна на леглото, като с едната си ръка държеше момичето до себе си, а с другата – пистолета върху него.
– Няма да заблудиш никого с това парче пластмаса, Убиец.
Възмутеното изражение, което пробяга по лицето ѝ, почти си струваше последвалата болка, която предизвика едно изохкване. Почти.
– Как…? – Тя затвори устата си, а по лицето ѝ се появи раздразнение. Не, не раздразнение. Смущение. И страх. Тя си пое треперещ дъх, опитвайки се да се прегрупира, но страха я бе завладял. Въпреки че държеше челюстта си здраво на място, като се придържаше към остатъците от непокорство, които можеше да събере, пистолета се разклати в ръката ѝ. Все пак тя беше боец.
Атагърл.
Почти се усмихна, но наистина беше изплашил момиченцето и това му беше по-неприятно от всичко друго.
– За обикновения човек този пистолет изглежда истински – каза жената, като го държеше възможно най-спокойно, докато погледа ѝ периодично се стрелкаше наоколо. Търсиш истинско оръжие? Телефон? Бягство?
Майкъл направи всичко възможно да изглежда безобиден, което беше трудно с неговия размер. И чертите му. Веднъж една жена в бара го беше нарекла Хълк. Не му хареса това сравнение, но тя не беше сгрешила.
– Това изглежда толкова истинско, колкото онези диамантени пръстени, които се купуват от автомат за дъвки.
Тя вдигна брадичката си на видима височина.
– Това, че знаеш разликата, само потвърждава онова, което вече подозирах за теб.
Той смръщи вежди.
– Да? Какво е това?
– Ти си престъпник, през цялото време.
Той сви рамене.
– Никога не съм казвал, че не съм.
Въздухът напусна дробовете ѝ с признанието му и тя се запъти към големия прозорец с плоско стъкло, който водеше към пожарната стълба.
– Как се движи? – Попита момиченцето.
По някаква причина жената продължаваше да държи пистолета насочен към него. Ако това я караше да се чувства по-сигурна, той беше за това. Погледът ѝ за трети път се стрелна към скрина до него и той най-сетне видя електрошока, с който го беше ударила по-рано. Но той беше по-близо до него, отколкото до нея. Много по-близо.
Той пресметна колко време ще ѝ отнеме да отвори прозореца и да изведе дъщеря си и нея навън. Щеше да има повече от достатъчно време да се пресегне, но с каква цел? Имаше закони, които забраняваха да се държи някой против волята му. А тя можеше да крещи. Той и полицаите обикновено не се разбираха.
Той вдигна двете си ръце, като правеше всичко възможно да я успокои.
– Слушайте, госпожо, не знам коя сте, но в два часа тази сутрин ми се обадиха за развален отоплителен уред.
– Не е толкова студено. Защо някой би се обадил посред нощ?
– Вярно? – Попита той. Най-накрая потвърждение. – И аз се питах точно това.
Тя се пресегна и отключи прозореца. – Дори и да казваш истината, познавам човека по поддръжката много добре. Ти не си той.
Той прокара ръка по лицето си.
– Той е със съпругата си, моята управителка на имота. И двамата са навън и раждат бебе.
Тя си пое тихо дъх.
– Алисън има бебе?
– В момента на разговора. И моя техник по поддръжката е с нея.
– Точно така – каза тя, като думата беше пропита с недоверие, докато се опитваше да отвори прозореца. Без резултат. – Как се казва той?
– Стив Макбрайд. Работи за мен. Аз съм собственик на сградата. Можеш да му се обадиш и да го попиташ. Казвам се Майкъл.
Погледът ѝ отново се стрелна към скрина. Телефонът ѝ се намираше точно до електрошока.
– Ето. – Той взе телефона и го хвърли на леглото, като се молеше тя да не се обади в полицията. Часовете, прекарани в участъка, докато се обясняваше, бяха всичко, от което се нуждаеше.
Момиченцето надникна зад гърба на майка си, с усмивка, която заемаше повече място на лицето ѝ, отколкото имаше право. Тя не се страхуваше. Нима това беше игра за нея? Надяваше се да е така. Никое петгодишно дете не трябва да знае за злините на мъжете. Е, други мъже.
Облекчението заля всяка клетка в тялото му.
Жената посегна към телефона си точно когато неговия изпищя с текст. Той го извади от задния си джоб.
– Това е момиче – каза той, щастлив за двойката.
Брюнетката напипа три номера, само три, и той знаеше, че деня му ще бъде още по-разрушен, отколкото вече беше, но тя направи пауза, преди да натисне бутона за обаждане.
– Нека да видя. – Тя направи жест към телефона му с брадичката си.
Той ѝ го подхвърли заедно с електрошока, като се надяваше, че не прави най-голямата грешка в живота си. Но как иначе би могъл да я накара да му се довери? Да се отвори? Защото искаше да знае кой я преследва. И защо. И къде може да ги намери.
Тя взе първо електрошоковия пистолет и го постави на нощното шкафче до себе си, а след това и телефона му. След като провери съобщенията, тя бавно вдигна очи към неговите.
– Вие наистина сте собственика?
Той разпери ръце.
– Наистина съм собственика.
– Знаех си! – Каза момиченцето и се качи, за да седне на леглото. – Казах ти, че той е лек. Той е навсякъде. Той е като ангел.
Той я премери с поглед. Това беше отишло твърде далеч. Повечето ангели бяха пичове.
Тя се захили.
Можеше ли момичето да вижда аури? Със сигурност беше ставал свидетел на по-странни неща.
Жената се опита да обясни, но не успя да измисли какво да каже.
– Аз не… Аз мислех…
– Кой те преследва? – Попита той, като се надяваше този път да получи отговор.
– Никой. – Когато той ѝ предложи най-добрия си мъртвешки поглед, тя добави: – Някой от миналото ми. Когато те видях, си помислих, че ме е намерил.
– Защо? – Преди тя да успее да отговори, той попита: – Този прозорец залепен ли е? – Това беше явно нарушение на правилата. Беше чел за правилата, откакто бе купил сградата.
Когато заобиколи леглото към тях, жената не грабна електрошока. Тя грабна пистолета – фалшивия – и го насочи към него. Наистина трябваше да подобри играта си.
– Стреляй – каза той, когато се приближи достатъчно, за да бъде шокиран, ако тя беше обмислила нещата.
Вместо това тя задържа пистолета върху него, докато се движеше настрани.
– А, има две ключалки. Отключила си само едната. – Той отключи втората и вдигна прозореца, за да се увери, че се отваря. Отвори се, така че той го затвори, затвори отново ключалките и се обърна обратно към тях. – Защо си помисли, че бившия ти те е намерил, когато ме видя?
С всяко движение, бавно и пресметливо, тя го заобиколи, като взе момиченцето със себе си, докато се връщаше към вратата.
Той я последва. Явно щяха да проведат този разговор в кухнята. Или в хола, който беше малък колкото лявата му камера.
В момента, в който стигнаха до кухнята, жената се втурна към кафемашината и набута една чаша в диспенсъра. Пристрастяването беше ужасно нещо.
Момиченцето го изчака да излезе от коридора, после взе ръката му в своята и го поведе към масата. И… Той се изгуби.
– Можеш ли да си събереш чинийките, скъпа?
– Не мога ли просто да ги изхвърля в стаята си?
Жената скри усмивката си и каза строго:
– Не, не можеш.
– Мамо – каза момичето, като изтегляше заглавието, докато то образуваше няколко различни по звучене срички.
Майкъл стисна устни, за да задържи невъзпитаната си усмивка.
– Мога ли да попитам как се казвате? – Когато жената не отговори, той добави: – Знаеш, че мога просто да погледна договора ви за наем.
Тя си пое дълбоко дъх и се обърна към него.
– Аз съм Изи. Това е Пикъл.
– Пикъл? – Попита той, впечатлен.
– Тази седмица – добави Изи.
– О, да? – Той се усмихна на момиченцето, докато то хвърляше пластмасови съдове в кутия, която беше видяла по-добри дни. – Какво беше миналата седмица?
– Бисквити със сос. – Лицето ѝ светна, сякаш току-що беше спечелила трофей.
Той отново се пребори с тази усмивка, със зъби и нокти.
– Харесва ми.
– На мен също, но мама каза, че е прекалено дълго.
Той се засмя.
– Усещам някакъв модел. Всичките ти прякори на тема храна ли са?
Тя вдигна розов чайник с напукан капак.
– Да. Наистина харесвам храната.
– Няма как. Аз също я обичам.
– Наистина? – Тя се изправи и свали кръстосаните си ръце на масата. – Кое е най-любимото ти нещо за ядене?
Той се замисли за миг, после каза: – Вероятно бисквити със сос и кисела краставичка отстрани.
Тя смръщи нос и се засмя на глас, после изтрезня и попита безгрижно: – Дали защото и ти дълго време беше гладен?
– Ема – каза Изи и смъмри дъщеря си тихо.
Но вече беше твърде късно. Майкъл замълча, когато осъзна, че момиченцето има признаци на недохранване: Тъмни кръгове под очите, вдлъбнатини под скулите, китки с размера на мишле.
– Това беше много отдавна – каза Изи, като постави чаша пред него.
– Колко отдавна?
– Сметана и захар? – Попита тя, избягвайки въпроса му.
Какво можеше да я доведе в Санта Фе? Според личните му наблюдения, които ни най-малко не приличаха на научни данни, това беше едно от най-скъпите места за живеене в САЩ. Той погледна чантата. Вече имаха и храна. Чудеше се как така обстоятелствата са се променили толкова драстично. Дали бившият ѝ ги е уморил от глад? Затова ли е избягала?
Хаклите му се надигнаха, а той дори не знаеше какво са хаклите.
– Какво ще кажете да сключим сделка?
Тя сложи на масата малко сметана и захарница, после седна срещу него със собствената си чаша в ръка.
– Каква сделка?
– Какво ще кажеш да ми отговориш на въпросите, а аз да не се обаждам в полицията за нападение? – Той никога нямаше да се обади в полицията, но тя не знаеше това.
Тялото ѝ се скова от заплахата, но тя се престори на невъзмутима и допи кафето си с педантично внимание, преди да отговори.
– Съжалявам. Сбърках те с някой друг. Можеш ли да си тръгнеш и просто да се разберем?
– Не днес, Кексче.
Тя погледна изненадано. Или отчаяно. Той не беше най-добрия в разчитането на хората.
– Ще си намеря друго място за престой – помоли тя. – Никога повече не трябва да се виждаме.
По дяволите, това нямаше как да се случи.
– Отговори на въпросите ми и аз ще помисля – излъга той.
Тя стисна устни и се върна към кафето си.
– Не знам дали мога да отговоря на всички.
– Какво ще кажеш да опитаме?
Тя повдигна рамо, докато бъркаше, а тежестта, която носеше, помрачаваше чертите ѝ.
– И аз ще мога да задавам въпроси?
– Разбира се, но за разлика от теб аз живея доста скучен живот – каза човека, който живееше в комплекс с детето на двама богове, поне трима духове и човек, който можеше да види последните мигове от живота на човек на Земята. И това не брои починалия ротвайлер на име Артемида, дванайсетте адски кучета и безброй други талантливи хора.
Тя отпи дълга глътка от кафето си, като го погледна откъм ръба, след което отново се съсредоточи върху чашата, когато я постави пред себе си.
– Първо ти.
– Отново. Кой е след теб?
– Бившият ми.
Значи е бил прав.
– Защо?
– Защото е задник.
– Нарани ли Ема?
Изненадан, погледа на Изи се върна към неговия.
– Не – каза тя и поклати глава. – Никога не бих допуснала това.
Благодаря на Бога за малките услуги.
– Защо ми казахте, че не е ваша дъщеря? Заради него?
Тя отново сведе поглед и преглътна трудно, преди да отговори.
– Да. Той не знае за нея. Напуснах, преди да се роди. Той дори нямаше представа, че съм бременна.
– И ти си мислеше, че ще му кажа за нея?
– Да.
– Защо? Защо си мислиш, че изобщо го познавам?
Тя прехапа устна и той видя напрежението, което въпроса му бе предизвикал, когато мускулите на челюстта ѝ се втвърдиха.
– Би ли се опитал да ти я отнеме?
– Не. – Усмивката, която се плъзна по лицето ѝ, съдържаше повече тъга от изпуснат балон. – Той никога не би го направил.
– Тогава защо не искаш той да разбере за нея? – Той се наведе по-близо. – Би ли я наранил?
Усмивката се запази стабилна, докато тя поклащаше глава.
– Не по начина, по който си мислиш.
– Добре, тогава по какъв начин?
– Няма значение. – Тя отпи още една глътка, докато Ема взе една ябълка и седна на масата с тях.
Той беше все по-разочарован. Да получиш информация от Изи беше като да вадиш зъби с клечки за хранене, затова реши да се върне към първоначалната си линия на разпитване.
– Защо си помисли, че те е намерил, когато се появих?
Тя се поколеба. Прочисти гърлото си. Издърпа един конец на блузата си.
– Наистина? – Попита той, а тона му беше по-остър, отколкото искаше. – Нищо?
Тя се отдръпна от масата и постави полупразната си чаша в мивката, а върбовата ѝ фигура за първи път изглеждаше крехка. Дали и тя беше гладувала? От тази мисъл в него се разля топлина.
Реши да я натисне. Ако тя отново го удари с тиган, вероятно го е заслужил. Но ако сега избяга, може би никога повече няма да има шанс. Може би никога няма да получи отговори. Може би никога няма да бъде в безопасност.
– Не искам да звуча като гадняр, Убиец, но след това, което преживях, мисля, че ми се дължи обяснение.
Тя се изсмя и се обърна, за да го погледне, като се подпря с ръце на ръба на мивката зад себе си.
– Наистина? Някой като теб, с твоя начин на живот? Сигурен ли си, че заслужаваш нещо?
Още една улика. Той дълго обмисляше думите ѝ.
– Моят начин на живот – каза той, дълбоко замислен.
– Вие, момчета, се държите заедно като солено водно тафче, нали?
– Вие? – Попита той, преструвайки се на обиден.
– Това не е ли твоето нещо?
Докато говореха, главата на Пикъл се въртеше напред-назад върху дребното ѝ тяло, сякаш наблюдаваше тенис мач. Той барикадира сърцето си. Ако искаше отговори, сега не беше момента да се поддаде на чара им.
– Кои точно сме „ние“?
Тя направи жест към цялото му същество с махване на ръката си, сякаш той я отвращаваше. Нямаше да е за първи път, но този път го заболя.
Той се хвана за сърцето – не буквално – и повдигна вежди.
След дълъг миг тя си пое дъх – твърде секси акт за неговото спокойствие – и посочи… Ръката му?
Той носеше бяла тениска и дънки с тежки ботуши. Ако беше дошъл с мотора си, щеше да е облечен и с яке. Но не го беше направил, така че не го носеше. Така ръцете му се виждаха. Това правеше видими и множеството му татуировки – с някои от тях той всъщност се гордееше. Но той не можеше да каже коя от тях я беше обидила толкова много. Кучетата, които играят карти – класическа, или може би черепът със змия, която се промъква през очите му? Той поклати глава.
– Слушай, сигурен съм, че съм с мозъчно сътресение, благодарение на този тигана. Можеш ли да бъдеш по-конкретна?
Тя се изсмя още веднъж и той си направи бележка да ѝ направи колкото се може повече дразнещи неща, така че тя го направи отново. Тя пристъпи напред и посочи официалната татуировка на мотоциклетния му клуб. Бившият му мотоциклетен клуб.
Пикъл се наведе над него, за да го види по-добре, а ябълката хрущеше в устата ѝ.
– О, тази ми харесва – каза тя и прокара пръсти по творбата. Това беше официалния знак на общонационален мотоклуб, наречен „Бандитите“. Триъгълник с череп вътре и два кръстосващи се под него меча, много подобен на международния знак за отрова. Никой никога не беше обвинявал Бандитите, че са креативни.
Тази седмица му предстоеше среща за пълно прикриване. След два дни, ако трябва да сме точни. Нищо от това нямаше да се случи, ако вече го беше направил. Тя никога нямаше да види татуировката, да го удари с електрошок или да забие тиган в черепа му. Тя нямаше да се наведе към него с тези бедра.
Какви бяха шансовете да му се обади точно в деня, в който си беше уговорил среща? Художникът, негов добър приятел, беше отменил среща и успя да го запише. Обикновено отнемаше месеци, за да се запише при нея, приятел или не.
Той си спомни за телефонното обаждане, което беше получил в два часа тази сутрин. Трескавият глас. Трескавият млад глас.
Осъзнаването се прояви и чувството на изумление изпрати арктически студ по гръбнака му. Няма как.
След като скърцаше със зъби на прах, той прокара пръсти по лицето си, изтръпна от буцата отстрани на главата си и изстена. Щеше да я убие. Алвин Лоуър. Наистина ли му се беше обадила в два часа през нощта с фалшив сигнал? Как не беше разпознал гласа ѝ? Тази малка гад.
Въздишка избяга от него и той се засмя. Момичето беше добро. Това и се признаваше. А и беше планирала това от известно време. Изглежда, никой друг в комплекса не беше доловил странните ѝ занимания, но на него всичко му ставаше ясно като вода. Щеше да изчака, докато техника по поддръжката излезе, разбира се, но трябваше да се увери, че ще го заведе в този апартамент преди срещата му за маскиране на татуировката.
Но как? Откъде знаеше? За бившия на Изи. За лекаря, с когото Донован се беше свързал. За жената, преследвана в Айдахо, с която Ерик сега се срещаше – щастливо. А сега Майкъл и Изи? Това като среща на сляпо ли беше?
Първо, ако това наистина беше нейния план, момичето имаше добър вкус. Но Майкъл нямаше свръхестествени способности. Означаваше ли това, че Изи има? Имаше ли нужда Алвин от Изи в екипа си? Искаше ли да я добави към списъка с войници за предстоящата война?
Всеки мускул в тялото му се свиваше при мисълта, че Изи е в такава опасност. Не искаше тя да се доближава до мистичната му група от неудачници.
Както си беше помислил по-рано, момичето събираше хора със свръхестествени наклонности, събираше армията си, подготвяше се за битката, предсказана преди години. Само при мисълта, че това дете ще воюва с краля на подземния свят, го хващаше киселината. Трябваше им още време. Тя се нуждаеше от повече обучение. А той се нуждаеше от много повече алкохол.
– Значи той е „Бандит“? – Попита той.
Тя скръсти ръце на гърдите си и се обърна да погледне през прозореца, без да отговори.
– И ти мислиш, че всички се познаваме?
– А ти не знаеш? – Тя се обърна обратно към него, като обвинението беше ясно в тона и изражението ѝ. Враждебно. Предизвикателно. Диво красива. С един жест отметна косата си от лицето, а богатия цвят на очите ѝ нежно блестеше в сиянието на ранното утринно слънце. Беше наранена. Тежко.
Пази сърцето си, Кавалканте. Не се предавай сега.
– Как се казва той? Може би сме най-добри приятели, но аз така и не разбрах за това.
Горчива усмивка повдигна единия ъгъл на устата ѝ и той забеляза малки, почти незабележими белези отстрани.
– Дънсуърт. Рос Дънсуърт.
Той поклати глава.
– Съжалявам, Убиец. Не ми говори нищо.
Тя не знаеше дали да му вярва, или не. Той го видя в подозрителния наклон на очите ѝ. Изтъняването на устата ѝ.
Преди да успее да я разпита допълнително, звука от тежко дишане проникна в мислите му и той погледна към Ема.
– Добре ли си, Пикъл?
Той погледна назад към Изи. На лицето ѝ се появи светкавица на страх. Тя се хвърли напред и коленичи до дъщеря си.
– Измий тази ябълка, мила?
– Не. Ти вече я изми. Видях те.
– Скъпа, говорили сме за това. – Изи стисна устни и поклати глава, сякаш се самонаказваше. – Съжалявам. Това не е по твоя вина. Седни тук, а аз ще донеса инхалатора ти. – Тя започна да се изправя, но се върна обратно при следващите думи на Пикъл.
– Той е празен – каза тя, докато кашляше в една малка ръка.
– Празен? – Изпищя Изи, като отново коленичи до нея. – Откога?
– Откакто казах: „Мамо, инхалатора ми е празен“. Днес трябваше да вземем нов.
– Точно така. – Тя стисна носа си. – Добре, сега ще отидем да го вземем. – Тя провери часовника на китката си. – Би трябвало да са отворени, нали? Не е ли твърде рано?
Ема потърка гърдите си, докато хриптящия звук се усилваше.
– Мамо, не се чувствам добре.
Изи отметна множество къдрици от бузите на момичето, за да разкрие колко светли са станали те. Челюстта ѝ падна, когато погледа ѝ първо се спря на този на Майкъл, а след това се стрелна към чантата ѝ. Тя се хвърли към нея, но Ема беше затворила очи и започна да се свлича от стола.

Назад към част 2                                                                Напред към част 4