Категория: Чарли Дейвидсън

Глава 6

„Поне веднъж на ден излизам навън и си казвам: „Компютър, прекрати програмата.“
За всеки случай.“

Meм

Когато Майкъл за пръв път спря на мястото на инцидента, Изи видя пожарните коли и дима и премина в пълен панически режим. Тя притискаше с ръце устата си, докато погледа ѝ трескаво се стрелкаше от един минувач на друг, а дишането ѝ идваше на бързи, плитки вдишвания.
Майкъл гледаше безпомощно как тя изскача от колата, преди да спре и да изтича към линейката. Натисна спирачките, все още на няколко метра от мястото на инцидента, пусна колата на паркинг и последва Изи в центъра на събитията.
Един полицай се опита да я спре, но тя се измъкна покрай него и си проби път през тълпата от хора, за да стигне до дъщеря си. Бяха им съобщили, че тя е в линейката.
Когато Майкъл стигна до лентата на местопрестъплението, полицая, който стоеше на стража, се беше поучил от грешката си. Той вдигна ръка – такава, каквато явно искаше да загуби – и избута Майкъл назад, когато той се приближи твърде много. Или поне се опита.
Майкъл се подчини, като спря достатъчно дълго, за да излъже през зъби.
– Дъщеря ми е в тази линейка.
– Детето в болничната престилка?
– Да. Тя беше отвлечена. Не знам как се е озовала тук. – Тук е пожар в къща в западната част на града. Рос ли запали пожара? Дали се е опитал да убие и двамата в някакъв вид убийство/самоубийство? Само от тази мисъл коленете на Майкъл отслабнаха.
След като отдели достатъчно време на полицая, той се промъкна под лентата и потърси тъмната коса на Изи. Полицаят се опита да го спре отново, докато не чу женски глас. – Той е с мен, офицере – каза Карсън на гърба му. За разлика от агента Майкъл нямаше никакви притеснения, че ще наруши законите за движение, за да стигне дотук. Така че, естествено, той я беше изпреварил.
Той остави Карсън да се справи с полицая и се втурна напред. Намери Изи да седи в линейката до Ема и да разтрива гърба ѝ.
Ема седеше и гледаше право пред себе си.
– Ема, скъпа, чуваш ли ме?
По лицето и ръцете ѝ имаше следи от кръв.
– Ема – каза Майкъл и се качи да седне срещу тях. – Добре ли си, Пикъл?
Изи сложи ухото си на гърдите на Ема.
– Изглежда, че диша добре.
– Това е добре.
– Майкъл? – Ема примигна и погледна нагоре, първо към него, а после към майка си, сякаш изненадана, че ги вижда. – Мамо? Какво правиш в линейката?
Изи се засмя през ридание и нежно взе Ема в прегръдките си.
– Скъпа, какво се е случило? Ранена ли си?
Приближи се по-възрастен офицер, на чието лице личеше опита му чрез бръчките и несъвършенствата на стареенето.
– Явно е изскочила от движещ се автомобил и се е затичала към една от жените, които наблюдават пожара.
– Какво? – Изи каза, като се втренчи в Ема.
– Според спешния лекар тази кръв не е нейна. Имаш ли някакви предположения чия може да е? – Попита той.
На Майкъл му хрумна добра идея. На медицинската сестра. Това щеше да травмира Ема до края на живота ѝ. Бедното дете.
Но Изи беше по-загрижена за това как Ема е попаднала там.
– Ти скочи?
Все още леко изненадана, тя се обърна към майка си.
– Сели ми каза да отворя вратата и да скоча, когато той обърне глава, така и направих. – Тя погледна дланите на ръцете си и една дебела сълза се плъзна по бузата ѝ. – Но паднах и си одрасках ръцете на камъните.
– Сели е шофирала автомобила? – Попита полицая.
– Аз ще поема нещата оттук нататък, офицере – каза Карсън и отново се притече на помощ. Тя размаха значката си и за разлика от филмите, на него сякаш не му пукаше.
Само кимна и тръгна да говори с един от пожарникарите.
Появи се още един агент – младо момче, което изглеждаше така, сякаш току-що е завършило с отличие гимназията в Санта Фе. Карсън го изпрати да разпита жената, която беше помогнала на Ема, и да получи описание на мъжа, ако го е видяла.
– Значи пожара няма нищо общо с отвличането на Ема? – Попита Изи Карсън.
– От това, което разбрах, този пожар е горял почти два часа. На този етап те просто се опитват да го предпазят от разрастване. Това е пълна загуба. Но тази невероятна млада жена – каза Карсън, като се вторачи в Ема – е използвала отвличането на вниманието, за да се измъкне.
Одрасканите длани бяха почти забравени, Ема се усмихна.
– Сели ми каза да го направя. Тя каза, че с всички полицаи наоколо той няма да може да ме хване отново. А ако се опита, трябва да крещя колкото се може по-силно. Но той дори не се опита, мамо. Просто ме гледаше като за последно и после тръгна по улицата.
Карсън се обърна към Майкъл.
– Сели също ли е специална?
– Много специална. И много стара.
– Лицето ти е старо – каза Ема. Когато всички я зяпнаха, тя обясни. – О, това беше от Сели. Не от мен. Не мисля, че лицето ти е толкова старо.
– Добре тогава – каза Карсън, борейки се с усмивката си. – Какво ще кажеш да ме запознаеш с всичко, което се случи днес, докато медика преглежда… Дъщеря ти, нали?
Майкъл вдигна безропотно рамо.
– Помислих, че така ще мина по-бързо покрай кадифените въжета.
– Това е един от начините да опишеш лентата на местопрестъплението.
Той последва Карсън на няколко метра и прекара следващите двайсет минути в обяснения на всичко – ама почти всичко – което се беше случило през този ден, включително и на тежката алергична реакция на Ема.
– Мислиш ли, че е било планирано да ги закараш в болницата?
– Не знам. Няма ли по-лесни начини да отвлечеш дете? Изглежда, че това е много работа.
– Мислиш ли, че той наистина е искал да ѝ навреди?
– Не знам и това. Изи е убедена, че зад това стои бившия ѝ, но се предполага, че той дори не знае за Ема.
– Тя негова ли е?
– Да.
Тя кимна и записа цялата информация, която можеше.
– Ще ми трябват име и последен известен адрес. Притеснявам се обаче за реакцията, като се има предвид колко внимателна е госпожа Уолш. Ще изпратя екип в апартамента ѝ.
– Ще се срещнем там.
Карсън наведе глава в знак на въпрос.
– Не би ли трябвало да отведете детето обратно в болницата?
– Ще видя какво иска да направи Изи. – Той погледна към Изи, която говореше с жената, която взе Ема на ръце и я занесе до дежурната линейка. Тя беше по-ниска от Изи, по-закръглена, с кичури тъмни къдрици и достатъчно очна линия, за да боядиса Астродома. Изи се хвърли в обятията на жената и Майкъл видя благодарността на лицето ѝ, докато се прегръщаха много дълго.
Той се отпусна по-близо.
– Просто се радвам, че е добре – каза жената, когато се върнаха в линейката. – Не мога да повярвам, че е била… Искам да кажа, че не мога да си представя през какво сте преминали. Видях я как изпадна от този джип, а после мъжа просто потегли. Помислих, че я е изоставил.
– Не мога да ти благодаря достатъчно, че се погрижи за нея – каза Изи.
– И аз – добави Ема. – Благодаря ви, че се погрижихте за мен, госпожо Дуарте. Баща ви, ви поздравява.
Жената се ухили и заговори тихо на Изи.
– Сигурно ме бърка с някой друг. Баща ми почина преди повече от двадесет години.
– О – продължи Ема – и той каза да погледнеш под кутията в гардероба. Не в нея.
Жената се засмя и се обърна, за да отиде да вземе децата си от училище.
– Ден на ранното освобождаване – каза тя, докато махаше с ръка. Тогава се появи осъзнаване. Тя спря и се обърна към Ема. – Под кутията?
Ема кимна, а на лицето ѝ се появи ярка усмивка.
Жената стисна устни в размисъл и си тръгна.
Другият агент изтича след нея, за да вземе данните ѝ за контакт, докато Ема се кикотеше.
– Тя ще бъде толкова развълнувана, когато намери токвеното семе на баба си. Тя го търси от месеци. Но няма ли да е гадно сега? Цялото смачкано и гниещо под една кутия в гардероба?
– Това е, което е под кутията? – Попита Изи.
– Да. Баща ѝ я е видял там. – Тя примигна към отдалечаващия се гръб на жената. – Сигурно наистина обича зеленчуци.
Майкъл поклати глава. Колко точно надарена беше тя? Той познаваше няколко души, които можеха да общуват с починалите. Тя беше ли една от тях?
– Ема, можеш ли да говориш с духове?
Тя поклати глава, а къдриците ѝ се разпиляха по лицето.
– Не, но Сели може. Тя ми каза, че бащата на госпожа Дуарте е много мил за американец.
Изи се засмя, звука беше задъхан като гласа ѝ, и отново се качи във линейката, за да издърпа Ема в прегръдките си.
– Толкова се страхувах, Тикво.
– Пикъл – поправи я Ема.
– Толкова съжалявам, Пикъл. Трябваше да съм с теб.
– Всичко е наред. Аз също съжалявам.
Изи я постави на една ръка разстояние.
– За какво?
– Не знаех какво да правя, когато онзи мъж ме взе. Сели ми каза да бъда много спокойна и да правя това, което ми каже, защото е наранил онази медицинска сестра и не се знае какво ще ми направи, ако вдигна шум. Тя добре ли е? Медицинската сестра?
– Тя ще се оправи – каза Майкъл и посегна да изглади една къдрица над ухото ѝ.
Ема се изправи и скочи от линейката в ръцете му.
– Ема! – Изи слезе и му предложи извинителен поглед.
Изведнъж шлюзовете се отвориха. Страхът, който Ема беше сдържала, избухна в нея и тя се разплака в скута на врата на Майкъл.
– Знаех си, че ще дойдеш – каза Ема между тъжните хълцания.
Той я придърпа по-силно, като сега искаше да я защити повече от всякога. Това бяха сълзите. Той беше такъв любител на сълзите. Никога нямаше да успее в сферата на психичното здраве.
– Откъде знаеше, че ще дойда? – Попита той и я потупа по гърба, докато Изи заглаждаше косата ѝ.
Тя се изправи и го погали по лицето, очите ѝ бяха подпухнали, а бузите ѝ – мокри.
– Ето защо не се страхувах. Или, ами, не бях чак толкова уплашена. Сели ми каза. Тя каза, че макар да те мрази с огнената страст на хиляди слънца, ти все пак си добър и ти и приятелите ти няма да се спрете пред нищо, за да ме върнете.
– Моите приятели?
Тя отново хълцаше и кимна.
– Тя каза, че имаш много приятели със специални дарби, които могат да ти помогнат, ако имаш нужда.
Тази Сели започваше сериозно да му влиза под кожата. Колко ли знаеше тя за него и за неговото ненормално семейство? Ако беше демон, нямаше да го остави да се изплъзне. Щеше да повика подкрепления, което нямаше да свърши добре за свръхестественото същество. Освен ако не искаше да бъде разкъсано от починал ротвайлер на име Артемис. – Беше много близко и аз също бях доста уплашен. Твоята смелост спаси положението, Пикъл.
Тя се усмихна и отново обви ръце около врата му. Той долови, че по лицето на Изи проблясва и най-малкият намек за обожание, но за кого? За Ема? За Майкъл? За санитаря, която все още се опитваше да превърже ръцете на Ема?
Майкъл погледна мъжа за всеки случай. Той не разполагаше с много възможности. Не се нуждаеше от някакво зубарско хлапе, което да открадне обичта на Изи.
Санитарят не забеляза това. Вероятно така беше по-добре.

* * *

Час по-късно Майкъл седеше до леглото на Ема, докато Изи прилагаше дихателна терапия. Беше и дала и още един удар от „Бенадрил“, така че Ема лежеше и се мъчеше да задържи клепачите си, за да не се затворят върху красивите сиви ириси.
– Извиках подкрепление – каза той на Изи.
Изи се стресна, но се престори, че не го прави.
– Приятелите ти? Тук ли идват?
– Само няколко. И, да, те идват.
– Те също ли са членове на Бандитите?
– Бивши членове. Единият от тях беше президент на местния клон за доста време.
Мускулите на челюстта ѝ се свиха, докато в нея се натрупваше напрежение.
– Ще се върна в този район, за да потърся джипа. Той трябва да се крие някъде наблизо.
– О, добре. Никога не съм канила хора на гости. Трябва ли да направя закуски?
Той се засмя.
– Могат да се погрижат за себе си. А и Карсън вече има екип, който претърсва кухнята. Не мисля, че ще успееш да свършиш много работа там.
– Вярно.
– Идва ли момичето? – Попита Ема.
Майкъл се намръщи.
– Какво момиче?
– Сели иска да знае. Тя току-що каза момичето.
Ах.
– Не. Ако тя знае какво е добро за нея, Алвин е в училище.
– Просто ще обикаляш наоколо? – Попита Изи, заобикаляйки обратно към признатия си неубедителен план. – И ще се надяваш, че съучастника на Рос е бил достатъчно глупав, за да остави автомобила си на алеята?
След бърз смях той каза:
– Може да се надяваме.
– Това е ужасен план.
Той не можеше да оспори това.
– Каква е нейната история? – Попита той и с кимване направи жест към съществото в леглото.
– Тя си мисли, че е британка – прошепна Изи.
Внезапно събудена, Ема отвори очи точно преди да ги присвие.
– Аз не съм британка. Сели е. Но не се притеснявай. Аз също съм още тук.
– Това е добре да се знае.
– Сели го нарича съжителство – продължи тя. – Тя живее в една малка част от мен, например в ъгъла на спалнята ми.
Мисълта все още го тревожеше. Беше виждал обладаване от първа ръка. Не беше негов почитател.
– Странно е, защото всички нейни спомени са смесени с моите. Понякога ги бъркам.
Приемайки дебел британски акцент, тя добави:
– И тя мрази, когато говоря така. Това е самонадеяно, разбираш ли…
– Кокни – поправи я Изи.
– …и това побърква Сели, наистина. Не че ми пука много. Научих го, като гледах старата „Мери Попинз“, наистина. – Тя отметна глава назад, смеейки се толкова силно, че се наложи да вдигне колене и да придържа корема си.
Майкъл и Изи се засмяха заедно с нея, звука беше абсолютно скъпоценен, особено след всичко, което се беше случило днес.
– Тя е толкова луда – каза Ема, а безвкусния ѝ американски акцент отново си дойде на мястото.
Майкъл избърса очите си и попита:
– И така, как се прави съжителство?
Тя се спря и му хвърли многозначителна усмивка.
– Ами, първо трябва да умреш.
Той замълча за стотен път през този ден, ужасен от нещо, което една от тези двете беше казала за пореден път. Отдели миг, за да остави думите ѝ да се усетят, след което попита:
– Как умряхте?
– Елой Джонсън ме бутна от маймунската скала. Да кажем, че не успях да се приземя. Дойде линейка и всичко останало. Шофьорът каза, че в продължение на две минути не съм имала пулс, но после влезе Сели и аз оживях.
– Тя те върна към живота? – Попита Майкъл.
– Не, глупако. Това беше шофьора на линейката. Сели само ме насърчи да не влизам в светлината. Но това дори не е най-лошото нещо, което някога ми се е случвало.
– Сериозно? – Попита той, малко притеснен накъде отива това.
Както и Изи, ако изражението ѝ беше някакъв показател.
Ема ѝ се усмихна и каза на Майкъл: – Мама случайно ме удари с ток веднъж.
– Ема – изруга тя тихо.
Постави мъничка ръчичка на устата си, наведе се по-близо и му прошепна:
– Беше пила вино.
Изи я погледна.
– Емалин Айседора Уолш, не можеш да си спомниш това. Ти беше на две години.
– Ти си ударила с електрошок двегодишно дете? – Попита Майкъл, ужасен.
– Не нарочно.
– Чакай – каза той, когато му хрумна една мисъл. – Можеш ли да използваш способността си върху нея?
Тя извъртя очи.
– Да не би да ми се иска.
– Мамо!
– Времето за лягане ще бъде много по-лесно.
– Ти не искаш да кажеш това. Никога няма да го направиш.
– Може би не никога.
Ема скръсти ръце и присви долната си устна.
– Помниш ли партито за шестия рожден ден на Тео Луис?
– О – каза тя, разкръстоса ръцете си и изглади одеялото върху корема си. – Това не беше по моя вина.
– Какво се случи на шестия рожден ден на Тео Луис? – Попита Майкъл.
– Майко – каза Ема сякаш за предупреждение. – Не забравяй, че това, което се е случило на шестия рожден ден на Тео Луис, си остава на шестия рожден ден на Тео Луис. Обеща. – Тя вдигна пръстчето си като доказателство.
Майкъл се съмняваше, че това ще издържи в съда.
Изи сведе глава от срам и му предложи извинително свиване на рамене.
– Наистина обещах.
– Можеш ли да ми кажеш по-късно? – Прошепна той. – Ще ти подхвърля една петица.
– Пет долара, за да предам единствената си дъщеря? – Тя смръщи нос и погледна замислено нагоре, преди да отскочи обратно към него. – Направи ги десет и ще се разберем.
– Десет е.
Тя му намигна.
Ема гледаше ужасено, а устата ѝ образуваше малко О.
– Количеството студено, пресметливо предателство в тази стая е изумително.
Майкъл изхърка.
– Имаш невероятен речник за петгодишно дете.
– Това е така, защото само част от мен е на пет години – каза тя и гордостта озари лицето ѝ. – Останалата част е сто шестдесет и две.
– Е, и това е така.

Назад към част 6

Глава 5

„Има толкова много готини неща, които бих направил ако не бяха законите на физиката. И обикновените закони.“

Мем

– Къде е дъщеря ми? – Попита Изи, докато една медицинска сестра се мъчеше да отговаря на телефонно обаждане след телефонно обаждане.
Учуденото изражение на медицинската сестра при въпроса на Изи я изпълни с дълбоко чувство на страх. Нещо ужасно се беше объркало.
– Къде е радиологията? – Попита Майкъл, като почти и крещеше.
По-възрастната жена сложи ръка върху слушалката и посочи към асансьорите.
– Първи етаж. Срещу лабораториите.
За пореден път той не изчака споменатия асансьор. Нито пък Изи, в този смисъл. Промуши се през вратата към стълбището и изчезна.
Изи побягна след него, но не можеше да мисли. Дали Ема е имала нов пристъп? Или все още чакаше рентгена да се отвори и всичко това нямаше нищо общо с нея? Паниката притисна здраво гърдите ѝ и замъгли зрението ѝ, докато Майкъл вземаше стълбите една по една. Изи забърза след него, но да го следва не беше опция.
Той се взря във вратата на първия етаж, а звука отекна в стълбището. Изи успя да стигне точно когато вратата отскочи назад. Тя се провря през нея и наблюдаваше как той тича по коридора, сякаш знаеше точно къде отива. Благодаря на боговете. Защото Изи беше изгубена.
Той зави надясно и изчезна, но тя чу гласа му, остър и силен.
– Къде е Ема Уолш?
Когато Изи го настигна, видя две медицински сестри, които работеха върху момичето, отвело Ема на рентген. Тя лежеше в локва кръв. Светът на Изи започна да се върти. Майкъл я сграбчи, преди да успее да падне, и я придърпа към себе си. Държеше я здраво.
– Какво стана? – Каза той, като се взираше в изпадналата в безсъзнание медицинска сестра.
– Не знаем – каза един радиологичен техник. – Току-що намерихме Камила в този вид. – Той притисна кърпа към главата на младата медицинска сестра, докато други двама се втурнаха с носилка. – Ще трябва да изчакате в…
– Къде е момичето, което беше с нея? – Той сканира района.
Най-накрая техника хвърли поглед към Майкъл.
– Тя имаше пациент с нея?
– Нашата дъщеря.
Изи го погледна изненадано. Тя знаеше защо той говори за Ема като за своя дъщеря. Времето беше от съществено значение. Не се нуждаеха медицинския персонал да поставя под съмнение неговото участие. Просто беше изненадана, че се е сетил за това.
Той продължи, без да се притеснява. – На пет години. Къде е тя? – Като повлече Изи със себе си, той се запъти покрай тях и влезе в рентгеновата зала. Завъртя се. Погледна зад всяка врата. Надникна през всеки прозорец.
Нищо.
Никой.
– Майкъл – каза Изи, без да може да проумее какво се случва.
– Претърси всяко кътче – каза той на един от лаборантите.
Жената тръгна, претърсвайки старателно всяка стая. Сърцето на Изи се блъскаше в ребрата ѝ, сякаш се опитваше да избяга.
Двама полицаи се приближиха и започнаха да задават въпроси на медицинските сестри. Майкъл се запъти към тях. В стойката му нямаше нищо безобидно, дори с Изи в ръце.
Най-високият от двамата се обърна към него.
– Господине, ще трябва да изчакате във фоайето.
– Тя е наша дъщеря – излъга той. Частично. – Искам да видя записите от охранителните камери.
– Не можем да позволим на цивилен да види записите точно сега. Сержантът ми е на път.
Той се приближи до офицера, докато носовете им почти се докоснаха.
– Това е майката на момичето. Може би знаем кой я е отвлякъл. Трябва да видим записите.
– Все още не знаем, че някой е бил отвлечен. – Офицерът сложи ръка на електрошоковия си пистолет и застана на мястото си, въпреки че Майкъл го превъзхождаше с цели трийсет килограма чисти мускули. – Не мога да направя нищо без одобрение.
– Искаш одобрение? – Попита Майкъл. – Ще ти осигуря одобрение. – Той извади телефона си със свободната си ръка и превъртя, докато намери номера, който търсеше.
– Какво правиш? – Попита Изи.
– Обаждам се за подкрепление. – Той пусна телефона на високоговорител, за да може Изи да чуе, както и всички останали в непосредствена близост, включително полицаите.
Една жена вдигна слушалката.
– Специален агент Карсън.
– Карсън, казвам се Майкъл Кавалканте. Аз съм приятел на Чарли.
– Знам кой сте. – Тя имаше ясен, твърд тон.
– Има отвличане.
– Някой… Специален?
– Много.
– Къде сте?
– В Санта Фе.
– Аз съм в Алгодонес. Мога да бъда там за четиридесет минути.
– Двадесет би било по-добре.
– Пиши ми местоположението си. Има ли полицаи наоколо?
Той свали телефона от високоговорителя и го подаде на офицера.
– Това е офицер Оливера от полицията в Санта Фе. – Той направи пауза и погледна към Майкъл. – Да, госпожо. Сержантката ми е на път. Разбирам. – Той върна телефона на Майкъл и се обърна към медицинския персонал. – Заключете вратите.
Те се подчиниха незабавно, като заключиха всички врати на входа и на изхода на болницата и обявиха по интеркома защо. Изчезнало дете. На пет години. Къдрава тъмна коса. Розова болнична престилка.
Сложиха на медицинската сестра шина и я качиха на носилка. Още няколко души медицински персонал стояха в края на коридора и се взираха в хаоса, а лицата им бяха изпълнени с любопитство, преди Майкъл да привлече вниманието им и те да се втурнат да помагат в търсенето.
Той имаше страховит поглед.
Офицерът натисна бутона за повикване на микрофона на рамото си.
– Диспечер, имаме възможно отвличане. Искам допълнително подкрепление. ФБР е на път.
– ФБР? – Попита диспечерката.
– Потвърждавам.
– Приемам. Изпращам допълнителни единици към вашето местоположение. Имате ли описание на участниците?
– Само детето. – Той повтори описанието, което се беше разнесло по интеркома. – Ще актуализирам информацията веднага щом имам повече. Ще изпратя и снимка.
– Благодаря ви, офицер.
Снимка. Разбира се. Чантата на Изи все още беше в стаята на Ема.
– Трябва да си взема телефона.
– Ще отида. Ти седни. – Майкъл я поведе към една мека пейка и я настани на нея. – Ще се чувстваш ли добре тук?
Това не се случваше. Това просто не се случваше. Как? Как Рос я намери? Изи ги беше преместила на повече от хиляда мили. Беше променила името си. Боядиса косата си, макар че в крайна сметка се върна към естествения си цвят. Как я беше намерил? Откъде знаеше за Ема?
– Изи? – Попита Майкъл.
Подкараха медицинската сестра покрай нея, а вината, която се зараждаше в нея, се гърчеше и бълбукаше, докато не и се стори, че може да повърне. Първо Ема, а сега и медицинската сестра.
– С нож ли беше намушкана?
– Медицинската сестра? – Майкъл ги наблюдаваше как завиват зад ъгъла. – Рана на главата, както изглежда.
Изи гледаше през замъглено зрение. – Аз и направих това – прошепна тя.
– Ако животът ѝ е бил в опасност, е можела да избяга.
– Не – каза Изи и поклати глава. – Не би могла. Щеше да се бори с всяка клетка в тялото си, за да остане до Ема, както и наредих. Моята способност поражда един вид сляпа преданост. Неконтролируема. Необратима, докато целта не изпълни заповедите ми и не изпълни молбата ми напълно. Рос или който и да е, когото е изпратил, не би имал друг избор, освен да я спре по всякакъв начин.
– Може би трябва да приложим това умение още веднъж. – Той кимна към полицая.
Тя се обърна към него. Майкъл беше прав. Трябваше да влезе в правилното състояние на духа. Тя бавно напълни дробовете си, сведе глава и се примири с това, което и предстоеше да направи.
– Можеш ли да го докараш тук сам?
Майкъл погледна към него и после към нея.
– Добре ли си, за да направиш нещо?
– Винаги съм в ред да си свърша работата. Всъщност то е по-силно по време на стрес.
– Тогава аз ще го доведа тук. – Той се изправи и тръгна към офицера.
Той вземаше показания от една от медицинските сестри.
– Не сте видели нищо?
– Не, сър – каза жената. Беше ниска и закръглена и напомняше на Изи за ябълка в червената си престилка.
– Офицер, годеницата ми има въпрос, ако нямате нищо против.
Годеницата му. Нашата дъщеря. Защо всяка дума, излязла от устата му, се вписваше толкова перфектно? Защо звучаха толкова божествено? Толкова точно?
– Веднага ще се върна – каза офицера на медицинската сестра. Той се приближи и коленичи пред Изи, а на младото му лице се изписа загриженост, докато партньора му помагаше на останалите да търсят Ема.
– Как е държите ли се?
Тя симулира слаба усмивка. Трябваше да формулира това внимателно. Едно подхлъзване можеше да го докара до лудост през следващите няколко дни. Това беше риск, който тя вече рядко поемаше. Всъщност бяха минали месеци, откакто за последен път бе използвала способността си. Докато не получи почукване в два часа през нощта и не се върна към старите си навици.
Тя провери табелката с името му, прочисти гърлото си и се вгледа в богатите му кафяви ириси.
– Офицер Оливера, ще забравите, че ви питам това и какво ще правим, веднага щом задачата бъде изпълнена.
Той не я попита. Не можеше да го направи. Не можеше да говори. Не можеше да помръдне. Не можеше да мигне. Не и докато тя не изпълни заповедта си.
– Незабавно ще ни покажете записите от видеонаблюдението. Разбирате ли?
– Да.
– Благодаря ви. Това е всичко.
Мъжът примигна и поклати объркано глава, после се изправи и ги поведе към малка стая за охрана с няколко екрана. Майкъл я беше хванал за ръката. Това я успокояваше повече, отколкото ѝ харесваше.
– Ще си спомни ли нещо от това? – Попита той.
– Не.
– Как е възможно това? Ще знае, че не е отишъл до стаята за сигурност по собствено желание, нали?
– Умът е невероятно нещо. Той ще запълни празните места с най-логичните обяснения. Колко често се замисляте защо сте минали от една стая в друга?
Той сви рамене.
– Добра забележка.
– Щом изпълни нарежданията ми и ни покаже дори микросекунда от кадрите, ума му ще продължи там, където е спрял.
Влязоха в малка стая, пълна с кабели и монитори. Един от охранителите седеше на бюро и преглеждаше записите.
– Търсих – каза той – но засега няма дете в инвалидна количка.
– Свалиха я преди почти час.
– Разбирам. – Той превъртя записа още повече и те гледаха заедно, докато не откриха мъж, който буташе инвалидна количка с дете в нея към страничен изход.
– Там! – Извика Изи, посочвайки един от екраните. – Това е тя.
Охранителят спря кадрите, когато Майкъл се наведе.
– Това ли е бившия ти?
Тя също се наведе. Прокара пръсти по замръзналия екран, опитвайки се да докосне лицето на дъщеря си. За да я успокои. Накрая обърна внимание на мъжа. Дори на зърнестото изображение знаеше, че това не е той. Поклати глава.
– Това не е той. Но Рос трябва да стои зад това, нали? – Тя погледна към Майкъл. – Можеше да изпрати когото и да било. Той има армия.
– Да? Е, моята армия е по-голяма.
– Моята също е доста голяма.
Обърнаха се, за да видят как влиза една жена, чийто къс тъмен косъм обрамчваше хубавото ѝ лице. Тя носеше тъмносин бизнес костюм, свеж като зимния въздух, и слънчеви очила.
Тя ги свали и се обърна към офицера.
– Аз съм специален агент Карсън. Партньорът ми проверява мястото на инцидента.
Двамата си стиснаха ръцете.
– Офицер Оливера. Току-що преглеждахме записите от видеонаблюдението.
Тя кимна и се обърна към Майкъл.
– Кавалканте – каза тя, а тона ѝ беше любопитен. Сякаш се познаваха само по репутация. По лицата на двамата не проблесна разпознаване.
– Карсън. Благодаря ви, че дойдохте.
– Разбира се. – Тя се обърна към Изи. – Ти си майката?“
– Да.
– Ще ми трябва пълно описание, естествено, и снимки, ако имате такива в себе си.
– Имам. Телефонът ми обаче е в стаята.
Карсън се наведе по-близо до екрана.
– Това ли е той?
– Да – каза Майкъл. – Той я изведе през източния изход.
Агентът се обърна обратно към Изи.
– Разпознаваш ли го?
Тя поклати глава.
– Този мъж изглежда много по-възрастен.
– По-възрастен от кого?
– Била е в… Битова ситуация – каза Майкъл. – Но това не е бившия ѝ. – Той посочи към монитора.
– Това не означава, че той не е подготвил всичко това – каза Карсън.
Изи се съгласи.
– Трябва да е той. Просто не знам как ме е намерил.
– Ще ми трябват име и последен известен адрес. – Тя се обърна към охранителя. – Има ли запис, на който да се вижда как напада медицинската сестра?
– Не, госпожо. В тази зала няма камери. Но имаме тази от паркинга.
Те наблюдаваха как мъжа изведе Ема до стар, потрошен джип.
– Това е то! – Каза Изи, като посочи отново. – Това е автомобила, който едва не ме прегази онзи ден.
– Виждали ли сте този човек преди? – Попита агента.
– Не. – Искаше ѝ се да се разплаче. Защо не беше обърнала повече внимание? – Видях само решетката, докато скачах от пътя, и после цвета на колата, докато минаваше покрай мен. Не видях шофьора.
Мъжът на екрана вдигна Ема от инвалидната количка и я сложи на пътническата седалка.
– Изглежда като в кататония – каза Изи. – Тя е такъв боец. Защо не се опитва да избяга?
– Това е много да се иска от едно дете – каза Карсън.
Изи знаеше това. Да се очаква това от едно петгодишно дете беше напълно несправедливо. Но това беше Ема Уолш, за която говореха. Тя имаше повече смелост от тийнейджърка в Сефора. Дали мъжа я беше заплашил? Да я е упоил? Погледът на Изи отново потъмня. Тя притисна ръка към устата си, докато автомобила потегли.
– На изток към Сейнт Франсис – каза агента, когато тя излезе. – Ще бъда само за минута.
Майкъл се приближи до Изи. Тя постави ръка в свивката на лакътя му. Той я остави.
Агентът осведоми партньора си и се върна.ю- Още агенти са на път, както и няколко щатски полицаи. Какво ще кажете да вземем този телефон?
Изи кимна и я последва към асансьорите, като не отслабваше хватката си върху ръката на Майкъл. Тя погледна семействата, които минаваха покрай нея, някои щастливи, други уморени, трети притеснени.
Светът ѝ се рушеше в краката ѝ, но всички около нея се занимаваха с делата си, сякаш нищо не се беше случило. Няколко души се смееха на нещо, споделено в телефонен разговор. Едно дете се опитваше да се напие от фонтана, но не успяваше да стигне до него. Майка му трябваше да го вдигне. Всеки просто си живееше своя живот. Никой не се разбиваше на хиляди парчета като стъкло.
Агентът натисна бутона, за да извика асансьора, но се отдръпна отново, когато получи друго обаждане. Пет секунди по-късно тя се извърна, а челюстта ѝ увисна от изумление.
– Имаме я.

Назад към част 5                                                         Напред към част 7

Глава 4

„Никога не съм имал проблем, който да не мога да влоша.“

Истинска история

– Седем? – Попита Майкъл. От всички неща, които си беше представял, че тя ще каже, ограбването на банки още в началното училище не беше влязло в списъка.
– Седем – потвърди тя. Тя взе документите и започна да ги попълва.
– Седем листа на вятъра, защото си пищна? – Предположи той, без да може да обработи изявлението ѝ. Опитът да ограби банка в нетрезво състояние изглеждаше правдоподобен. Със сигурност беше правил и по-лоши неща в нетрезво състояние.
– Седем години – уточни тя. – Преди това бяха магазини за хранителни стоки. – Тя отбеляза едно квадратче. – Заложни къщи. – Отметка. – Магазини за алкохол. – Проверка, проверка, проверка. – Но доведения ми баща искаше по-големи суми, така че банките бяха това.
Майкъл я гледа дълго, опитвайки се да реши дали да ѝ повярва, или не. Още в началото беше решил, че тя е малко извън нерви. Може би е била по-неуравновесена, отколкото си е представял. Може би е взела чук и го е използвала за дърва за огрев.
– Изи – каза той, опитвайки се да бъде колкото се може по-нежен – мога ли да те наричам Изи? Сега вече едва ли си плашеща. Как успя да обираш банки на седем години? – И защо това никога не беше попаднало във вечерните новини? Подобна история със сигурност щеше да се появи в „60 минути“. Или най-малкото в „National Enquirer“.
Тя го погледна обратно и той реши, че е справедливо. Той пръв го беше направил, тези очи бяха толкова хипнотизиращи, че му беше трудно да не се взира в тях.
– Както казах, бях принудена.
Той се засмя под носа си и се намести по-надолу в стола си.
– Добре, ще се съглася. Имаме много повече общи неща, отколкото си мислех. Още една дълга история. Само че аз със сигурност не започнах на седем.
– Ти си обирал банки?
– Да кажем просто, че някой ме контролираше. И приятелите ми. Но стига толкова за мен…
– Не, това е наистина интересно – каза тя, опитвайки се да го разсее. Тя спусна писалката и се наведе напред, за да го насърчи.
Беше лесен, но не беше чак толкова лесен.
– На колко години беше, когато за пръв път асистира на доведения си баща?
Тя отново вдигна писалката, а долната ѝ устна се изпъна разочаровано.
– Пет.
Всеки мускул в тялото му се напрегна въпреки очарователната ѝ нацупеност, но той направи всичко по силите си, за да не покаже реакция на коленете си.
– И това има нещо общо с някаква способност?
Тя стисна устни. Едва ли това е намалило пълнотата им.
– Да.
– Значи даваш на хората заповеди и те просто ги изпълняват?
– Да. Всички. – Тя го погледна. – Всички, освен теб.
– Защо?
Тя се подигра.
– Ти ми кажи. Никой никога не е бил в състояние да не се подчини на заповедите ми. Никога.
Това беше странно, но той имаше предвид способността.
– Искам да кажа, защо някой би следвал твоите заповеди?
– Не знам. Просто винаги са го правили. Откакто бях малка.
– Какво са правили родителите ти?
– Всичко, което съм искала.
Той кимна в знак на разбиране, виждайки преди тя да обясни крехките обстоятелства, които може да създаде.
– Знаеш ли на какво е способно едно двегодишно дете с такава сила? Такова, което няма чувство за правилно и неправилно? Без чувство за морал? – Тя поклати глава и се върна към работата с документите. – Горката ми майка.
– Как се справи с това?
Малка усмивка се прокрадна по хубавото ѝ лице, докато работеше. – Слушалки.
Той се засмя.
Тя се присъедини към него.
– Буквално научихме езика на знаците и го използвахме за повечето неща, докато не станах достатъчно голяма, за да знам кое е правилно и кое не. Но дори и тогава… Подложих тази бедна жена на ад. – Усмивката ѝ избледня, когато се върна назад. – Така майка ми се запозна с доведения ми баща. Той имаше глуха леля. Тя водеше курсове по жестомимичен език в един град близо до нас и майка ми взе един от тях – разбира се, с мен на ръце. Една вечер племенника ѝ се появи, за да ѝ помогне с проектора, и забеляза майка ми. Тя беше такава красавица.
– Мога да си представя.
Тя се отърси от мислите си.
– Те си допаднаха и останалото е история.
– Значи е слухово? Езикът на знаците не е проработил?
– Отначало не можех да хипнотизирам, защото не знаех как да го използвам, за да получа това, което искам. По-късно дори езика на знаците се превърна в проблем за майка ми. Бях непоправим.
Той примигна от изненада.
– Можеш да даваш заповеди и с помощта на езика на знаците?
– Да, но не съм много добра. Веднъж казах на едно глухо момче да спре да се държи грубо. Поне си мислех, че съм го направила. Той се съблече гол пред мен. Явно разположението на ръцете е много важно в ASL.
Той потърка устата си, за да скрие усмивката си.
– А биологичния ти баща?
– Той никога не е бил в картинката. Майка ми никога не ми е разказвала какво се е случило, но в крайна сметка се е омъжила за доведения ми баща, когато съм била на около четири години.
– И той е видял начин да изкара бързи пари – каза Майкъл, виждайки твърде ясно как това я е белязало от най-ранна възраст.
Тя кимна.
– Когато майка ми разбра, се опита да ме вземе и да си тръгне. – Веждите ѝ се плъзнаха заедно, привидно в отговор на трудния въпрос за документите в скута ѝ, но тя не го заблуждаваше. Той забеляза отчетливата влага между миглите ѝ. Тя прочисти гърлото си и добави: – Той я уби заради това. Заради мен. За да запази контрола над гъската, която снася златни яйца.
Майкъл не помръдна, не проговори, за да не издаде тъмните емоции, които се блъскаха в него. Той ѝ даде миг, преди да я разпита допълнително. Определено разбираше защо Алвин е избрала Изи. Тя щеше да бъде мощен съюзник в предстоящите изпитания, но последното нещо, което Майкъл искаше, беше тази прекрасна жена да се бърка в живота им. Техният много опасен, невероятно променлив живот.
– Каза ли ти, че я е убил? – Попита той, надявайки се, че мъжа е излъгал и просто е отвлякъл Изи, оставяйки майка ѝ жива и търсейки дъщеря си повече от две десетилетия. Това беше по-добре от алтернативата.
Тя стисна писалката толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляха.
– Не е трябвало да го прави. Аз видях всичко.
По дяволите.
– Съжалявам, Изи.
Тя погледна изненадано нагоре.
– Всичко е наред. Беше много отдавна.
– Да, това не е нещо, което се преодолява просто така.
– Вярно е, но сега имам Ема. Мога да преодолея всичко, ако това означава да я предпазя.
Възхищението му от нея не познаваше граници. Тя беше страхотна.
– Какво се случи с него? С доведения ти баща?
– В крайна сметка избягах и отидох в полицията. Разказах им всичко. Е, не как сме обирали банки и други подобни, а всичко за убийството. Те проведоха разследване и го арестуваха три дни по-късно. Оттогава той гние в затвора в Северна Каролина.
– На колко години беше?
– На десет. Оттам нататък съм влизала и излизала от толкова много приемни семейства, че се превърнах в ходещо клише.
Той поклати глава.
– Няма как да бъдеш ходещо клише. И все пак, това беше много смело.
– Не съвсем. Той нямаше никакви лостове за влияние върху мен, освен нищожните си заплахи. Бившият ми беше много по-умен, когато ставаше дума за такива неща.
– По какъв начин?
Тя се усмихна тъжно.
– Той имаше влияние. И го използваше добре. Но в началото не беше такъв. – Погледът ѝ се плъзна покрай него, когато спомените се върнаха. – Той беше толкова мил и внимателен, а аз… По онова време нямах никого. Живеех на улицата, когато той ме видя една нощ, и… Това е сложно.
Той не искаше да я притиска. За момента не беше важно как бившия ѝ я е подготвил да бъде негова изтривалка.
– И така, има цяла глава от Бандитите, която знае за способността ти? – Колко мъже щеше да му се наложи да свали?
– Не. Той никога не им е казвал. Искаше да има само мен и моята способност за себе си, затова ги държеше в неведение. Каза им само, че мога да говоря, за да вляза или да изляза от всяка ситуация. – Тя сви рамене. – Не е лъгал.
– Защо не използвахте силите си върху тях? Доведеният ти баща и бившият ти.
– Правех го, но често се проваляше.
– По какъв начин?
– Доведеният ми баща ми вся страх в мен, когато разбра, че веднъж съм му дала директива. А Рос беше предвидил предпазни мерки.
– Какви предпазни мерки?
– Той доста бързо разбра как работи всичко това. Когато давам директива, тя измества времето. Изкарва те от равновесие. Целта го усеща, когато се измъкне от него и нещата не са съвсем такива, каквито са ги оставили. Така че Рос бавно измисли други начини да ме контролира. – Тя вдигна поглед и го прониза с обвинителен поглед. – Както ти вероятно ще се опиташ да направиш в момента, в който ти хрумне план.
– Явно не ме познаваш много добре.
– Не ми казвай, че не си от този тип?
– Не, просто съм много зле в правенето на планове, така че с мен си в безопасност. Опитвам се да не мисля толкова далеч напред. Какъв беше лоста?
– Лостът?
– По-рано каза, че е имал лост. Това е начина, по който те е контролирал. Какъв беше той?
– О, сестра ми. – Очите ѝ моментално заблестяха от емоция. – Ако не направех това, което искаше, той заплаши да я вкара в болница. Нямаше да я убие. Това би провалило целта. Но щеше да направи така, че тя да прекара няколко дни в интензивното отделение. – При тази мисъл от нея се изтръгна горчив смях. – Не че той самия щеше да го направи. Той не беше само крадец. Беше страхливец от най-ниска форма. Щеше да накара приближените си да го направят, за да не може да бъде замесен.
– Какво те е накарал да направиш?
Тя си пое дъх и поклати глава, спомените ѝ явно бяха неприятни.
– Отначало бяха дребни неща. Да го измъкна от глоба за превишена скорост. Убеждаване на касиерка да му даде кутия цигари. Кажи на някой от приближените му да вземе пари от сейфа на президента на MC за него.
– Да разбирам ли, че с течение на времето изискванията са се влошавали?
– Много. В някои отношения беше по-лош от доведения ми баща. И имаше големи планове. Искаше от мен да измамя възрастни хора и да изтегля спестяванията им.
– Класно.
– Мислех така. Той проучваше към кого да се насочи, а аз през цялото време бях в пълен психически срив.
Майкъл се пребори с желанието да издири мъжа точно тогава и там. Първото нещо, което трябва да се направи.
– Аз също започнах да планирам – продължи тя. – Как да опазя сестра си, докато го вкарам в затвора. Планирах да го натопя. Имах детектив, който чакаше на крилете. После се случи нещо ужасно. В клуба беше извършен обиск и висшестоящите започнаха да подозират Рос.
– Той ли го е направил?
– Не лично, но той стоеше зад това. Той подаде на конкурентен член на клуба информация за разположението на клуба и как да се добере до сейфа и скривалището за оръжия. Искаше да свали президента на „Бандитите“, но някои от членовете на клуба схванаха, че е абсолютна змия. Започна да се притеснява, че къртицата му ще бъде хванат и ще го издаде, затова се опита да ме накара да заповядам на човека да скочи от покрива. Тогава разбрах, че трябва да се махна.
– Как?
– Да се измъкна ли?
– Нареди на мъжа да скочи и да умре.
Тя се задъха тихо и го зяпна.
– Никога не бих го направила. Отказах да бъда съучастник в убийство. Дори не знам дали това е възможно. Самосъхранението е нещо могъщо.
Хубаво за нея, но…
– Как Рос прие това?
Тя сведе глава и разсеяно потърка ръката си. Не беше нужно да си гений, за да разбереш, че той я е наранил.
– Не добре, но се предаде. Знаех, че просто си изчаква времето. Имаше големи мечти и да стане президент на клона в Северна Каролина беше една от тях. Но ми каза, че няколко души трябва да умрат, преди това да се случи.
– Изглежда, че си се измъкнала точно навреме – каза Майкъл, като се стараеше да запази неутрален тон.
– С цената на всичко.
Докато слушаше разказа на Изи, дишането му ставаше плитко, защото изплуваха спомени за майка му. Те също бяха избягали. И двамата. Но не достатъчно бързо. Не и достатъчно далеч.
– Как избяга от него? – Попита той, принуждавайки спомените да се върнат в мръсните кътчета на душата му, където им беше мястото.
– Приемната ми сестра, единствения човек на Земята, който никога не използва способността ми в своя полза – дори когато се провали на много важен изпит в гимназията – почина внезапно.
– Съжалявам, Изи. – Той вдигна стола си и го приближи до ръба на леглото, за да бъде по-близо до нея, чудейки се накъде отива това.
Тя сякаш не забелязваше.
– Тя беше всичко за мен – продължи тя, потънала в спомените си. – Той знаеше колко много означава тя за мен и използваше тази информация докрай.
– Как умря?
Тя се отърси от мислите си и му предложи усмивка, отчаяно натежала от бремето на вината.
– Всичко беше много удобно. Времето. Условията. Казах и, че съм бременна, и заявих, че ще напусна Рос веднага щом успея да се координирам с детектива. – Тя погледна Майкъл, сякаш го молеше да разбере. – Никога не и казах, че я използва като лост, но тя някак си разбра. Трябва да е разбрала. Беше толкова умна по този начин.
– Както и ти.
Тя се подигра, а звука беше горчив в стерилната стая.
– Не като нея. Два дни след като и казах за бременността, тя ми изпрати загадъчно съобщение. Само емотикони. Куфарче, жена със слънчеви очила, бягаща жена, молещи се ръце, а след това около хиляда сърца, последвани от емотиконка, защото тя винаги ми изпращаше емотиконка, без значение колко сериозно е съобщението. На следващия ден тя загина в автомобилна катастрофа и аз избягах. – Една сълза успя да се плъзне покрай миглите ѝ, оставяйки сребриста следа по бузата ѝ. Тя я избърса. – Дори не отидох на погребението ѝ. Знаех, че той ще ме чака, така че не успях да видя как сестра ми, най-добрата ми приятелка, си отива в отвъдния свят.
Майкъл откри, че се задушава под тежестта на скръбта на Изи. Не можеше да си представи как се е чувствала тя.
– Искаш да кажеш, че тя се е самоубила, за да те спаси?
– Възможно е. – Тя отметна падналата над очите ѝ къдрица и я прибра зад ухото, а движението ѝ беше рязко и раздразнено. – Вероятно. Имаше рак на панкреаса в четвърти стадий. Никога не е пушила и ден през живота си. Хранеше се здравословно. Тичаше при всяка възможност. Нямаше смисъл. Но Рос разбра за диагнозата ѝ. Притесняваше се, че ще загуби лоста си, а аз знаех, че трябва да ѝ кажа скоро. Нямах представа, че тя е разбрала за това.
Майкъл не можеше да си представи какво е да израснеш с такава способност. От начина, по който говореше, доведения ѝ баща и бившия ѝ не бяха единствените хора, които я бяха използвали за това. Да бъдеш постоянно предаван от онези, за които вярваше, че искрено се грижат за нея… Нищо чудно, че имаше проблеми с доверието.
– Мога ли да попитам как си обирала банки като седемгодишна? Как си ограбила нещо?
– Първо, това бяха магазини за хранителни стоки. Просто казвах на касиерката да ни забрави за шестдесет секунди, след което им казвах да ни дадат всички пари, които имат – без пачки с боя, разбира се. Никога повече няма да направя тази грешка. А след това им казвах да изтрият всички видеозаписи от нашето посещение.
– Задълбочено.
– Винаги – каза тя, почти горда. – В банките не беше толкова лесно. Касиерите обикновено нямат достъп до оборудването за наблюдение. Но дори когато властите са гледали видеозаписите, предполагам, че са били объркани. Касиерите не биха си спомнили нищо за обира. Иска ми се да мисля, че са спали спокойно през нощта, без да имат спомен за такова травмиращо събитие. От друга страна, може би за тях е било по-лошо да не си спомнят. За властите изглеждахме като баща и дъщеря, които просто са изтеглили пари от банката.
– Разбира се, това не можеше да продължи вечно. В крайна сметка ни хванаха и се озовахме в списъка на ФБР с най-издирваните лица. Е, доведения ми баща всъщност. Мислеха, че просто ме използва като реквизит, за да успокои касиерите.
– Откъде знаеш всичко това?
– Попитах агента на ФБР по случая.
– Просто помоли мило и те се подчиниха?
Тя сви едно ъгълче на устата си, сякаш го наказваше, а една малка тръпчинка се появи от нищото, за да разкъса сърцето му. – Наредих и да ми каже и след това да ме забрави. По заповед на доведения ми баща, имай предвид. Той я проследи до една закусвалня в Шарлот. Аз просто се приближих до масата ѝ и си направих сметката.
Той седна назад и поклати глава. Беше виждал всякакви способности, но тази беше първата. Все пак Майкъл имаше сериозен проблем с алергичната реакция на Ема. Нещо не беше наред и те трябваше да стигнат до дъното му.
– Бих искал да знам повече, но трябва да се съсредоточим върху едно нещо в даден момент.
– Едно нещо?
– Каза, че напоследък се случват странни неща. Какви странни?
– Просто странни неща, които сами по себе си не означават много. Но те продължават да се случват.
– Като например?
– Онзи ден някой вапали колата ми с ключ. Нямам представа кой. А преди две седмици едва не ме блъсна един стар ръждясал джип на паркинга на магазин за хранителни стоки. От типа на джиповете. Не спортен.
Той извади телефона си, за да си води бележки.
– Какъв цвят?
– Предимно ръжда. – Когато той повдигна вежди в знак на въпрос, тя добави: – Сив и много изтъркан. Беше в „Смитс“. В онзи на Сериллос.
– Разбрах. Какво друго“
– Ами, продължавам да губя налягане в гумите, но когато я закарам, се кълнат, че нямам теч. Просто странни събития, които не означават много.
– Но като цяло…
– Точно така.
В комплекса имаше камери за сигурност. Той щеше да провери първо тях.
– Мислиш ли, че този задник Рос те е намерил?
Тя въздъхна, изпълнена с разочарование и загриженост.
– Не знам. Рос не е много мислещ човек, знаеш ли? Ако ме беше открил, наистина вярвам, че щеше да дойде за мен. Нямаше да играе игри. Не би рискувал да ме загуби отново.
Майкъл кимна.
– Съгласен съм.
– Чакай. – Тя остави попълнените документи настрана и сведе поглед към него.
Той ни най-малко не възрази.
– Приемаш всичко това наистина добре.
– Всичко това?
– Аз. Моите способности. Дори дарбата на Ема. Държиш се така, сякаш това е ежедневие. Ти… Ти ми вярваш.
– Виждал съм и по-странни неща от теб, Убиецо. И много по-страшни.
Тя се усмихна.
– Не знам. Мога да бъда доста страшна.
– Не и без електрошокова палка в ръката ти. Как се казваше тя?
– Коя тя?
– Сестра ти?
Тя се усмихна въпреки сериозността на ситуацията. Усмивката ѝ беше нещо великолепно. Широка и искрена, с пълни устни и редица съвършени зъби. Това, в комбинация с цвета на очите ѝ, отново върна усещането за познатост. И копнеж. Дали я познаваше отнякъде? Дали я беше виждал в някой магазин за хранителни стоки или в ресторант, преди да се случи всичко това?
Не. Нямаше как. Никога нямаше да забрави тези очи.
Тя го погледна, лицето ѝ грейна от спомена за сестра ѝ, и каза тихо:
– Емалин – произнасяйки името внимателно, точно, сякаш беше скъпоценност.
Когато му хрумна, че тя е кръстила дъщеря си на сестра си, сърцето му омекна още повече, твърдите, остри ръбове заплашваха да се стопят. Но той не можеше да си позволи да се привърже. Привличането му беше просто това – физическо привличане към красива жена. Не искаше тя да се доближава до комплекса, нито пък до малкия ад, който явно се опитваше да я вербува.
Майкъл забеляза, че телефоните звънят първи. Той обърна глава към бюрото на медицинската сестра от другата страна на коридора. Това предупреди Изи и тя се изправи на стола си. Когато в коридора започна да мига стробоскопична светлина, погледите им се заковаха за половин секунда, преди и двамата да скочат на крака и да се втурнат в коридора.

Назад към част 4                                                      Напред към част 6

Глава 3

„Моля те, спри да ме питаш дали съм имал тежка нощ. Винаги изглеждам по този начин.

Мем

– Какво става? – Попита Майкъл Изи, докато взимаше Ема на ръце и я придърпваше към гърдите си. Тя бе онемяла за няколко секунди и Изи правеше всичко по силите си, за да потисне паниката, която се надигаше в гърдите ѝ.
– Тя има алергична реакция – каза тя, докато ровеше в чантата си.
– Към какво? – Попита той.
Най-после. Пръстите ѝ се свиха около цилиндъра. Тя извади EpiPen и коленичи пред Майкъл, бебето ѝ беше напълно отпуснато и покрито с копривна треска.
– Готова ли си, миличка?
Без да отваря очи, Ема кимна, движението беше слабо и едва ли не успокоително. Но Изи беше права. От какво? Беше яла ябълка.
– Имаш ли фъстъци в джоба си? – Попита Изи, докато пъхаше писалката в бедрото на Ема.
Въпреки че Ема не реагира на иглата, дихателните ѝ пътища се отпуснаха почти мигновено, точно навреме, за да повърне в устата си. Течността се плъзна покрай подутите ѝ устни и се стече по бузата ѝ.
Изи започна да я хваща, но Майкъл я обърна, докато прочистваше устата на детето и избърсваше лицето ѝ. Тя беше като парцалена кукла.
– Аз нямам фъстъци. Къде е колата ти? – Попита той, като се изправи с нея, притисната в ръцете му, и се насочи към вратата.
Изи грабна ключовете и чантата си и ги последва.
– Някакво енергийно барче с фъстъци?
– Не. – Той не изчака асансьора. Насочи се направо към стълбите и се втурна надолу по тях с изненадваща пъргавина, като се има предвид ръста му.
– Ял ли си фъстъци?
Той спря точно пред сградата и потърси мястото ѝ за паркиране.
– Това твоята ли е? Хюндая?
– Да, но ако си ял фъстъци, само я нараняваш още повече.
– Дай ми да предположа – каза той, докато тя отключваше вратите. – Тя е алергична към фъстъци. – Той отвори задната врата и хвана Изи за ръката, като я избута на задната седалка.
– Да, и…
– Не. Не съм ял такива. – Той погледна в лицето на Ема. – Очите ѝ са подути.
Майкъл подаде Ема на нея, после извади предпазния колан и го закопча около двете. Той взе ключовете от ръката на Изи и затвори вратата.
– Трябва да извикаме линейка – каза тя, когато той скочи на шофьорската седалка, като набързо я бутна назад, за да не удари волана, и след това запали колата.
– Повярвай ми, Убиецо. Аз съм много по-бърз. – И той беше такъв. Завиваше в ъгъла и сменяше лентите, сякаш бяха на стъкло.
Изи държеше Ема до себе си, проверяваше дишането ѝ и се уверяваше, че дихателните ѝ пътища са чисти, или колкото е възможно по-чисти, но хриповете накараха стомаха му да се свие на Гордиеви възли.
– Това често ли се случва? – Попита той.
– Не. Не по този начин. Не разбирам. Беше просто една ябълка.
– Но тя реагира веднага, след като отхапа няколко хапки.
– Измивам всяко парче продукт, преди да го сложа навън, за всеки случай. Не мога да си представя как се е случило това.
За четири минути той ги заведе пред спешното отделение. На линейката щеше да ѝ отнеме повече време, за да стигне до тях. Той изскочи от колата, взе Ема на ръце и се втурна вътре, оставяйки Изи отново да го последва, а сърцето ѝ се разтуптя почти болезнено от благодарност.
– Тежка алергична реакция – извика той на една медицинска сестра и постави Ема на носилка. – И тя има астма.
Медицинската сестра провери зениците на Ема и извика колега, докато караше носилката обратно към спешното отделение.
– От колко време е в безсъзнание?
– Около пет минути – каза Изи, следвайки я отблизо. – Инхалаторът ѝ е празен. Дадох и инжекция с EpiPen. Помогна, но след това тя започна да повръща и загуби съзнание. – Колкото по-дълго говореше, толкова повече се повишаваше гласа ѝ. Паниката помрачи краищата на зрението ѝ.
– Как се казва?
– Ема. Ема Уолш.
– Ема? Можеш ли да отвориш очите си за мен, скъпа? – Каза сестрата на висок глас, без да получи отговор. Тя провери жизнените показатели на Ема и се увери, че дихателните ѝ пътища са свободни, докато две други медицински сестри и един лекар се втурнаха към нея. Хриповете бяха по-добри, но все още ги имаше.
– Към какво е алергична? – Попита лекаря, като отново провери зениците ѝ.
– Фъстъци.
– Яла ли е такива?
– Разбира се, че не – каза тя. – Не ги държа вкъщи.
– Фъстъчено масло, оставено върху лъжица?
– Никога. Изобщо не държа фъстъчени продукти в къщата. – Какво го интересуваше в този момент? Трябваше да се съсредоточи върху дъщеря ѝ и да спре да я обвинява, че е лоша майка. Тя можеше да се справи с това сама.
Лекарят, който изглеждаше по-млад, отколкото подсказваше сивото по слепоочията му, прокара стетоскоп по гърдите на Ема и провери измервателния уред, закачен на пръста ѝ.
– Нека и дадем малко кислород, да започнем интравенозно вливане на „Бенадрил“ и ми трябва този епинефрин. Сега.
– Да, докторе – каза една по-възрастна медицинска сестра, всяко нейно движение беше като добре смазана машина.
Те взеха ножици за блузата на Ема, разреза отряза главата на искрящ еднорог, а мъничкото ѝ тяло беше поразително крехко върху огромната носилка. Докато армията от медицински специалисти работеше върху Ема, Майкъл сложи ръце на раменете на Изи и я дръпна малко назад, за да им даде място. Топлината на дланите му я стресна. Както и успокоението, което донесе близостта му. Толкова дълго се бе чувствала като врабче в ураган, движейки се в безкраен поток от недоверие и заплахи. Не знаеше как да приеме това ново усещане.
По някое време една жена от администрацията дойде да вземе застрахователната карта на Ема заедно с личната карта на Изи, но засега не поискаха от Изи да остави дъщеря си, за да попълни документите. За това тя им беше благодарна.
Не след дълго Ема се събуди. Говориха ѝ, като говореха ясно, за да се уверят, че реагира. Очите ѝ изглеждаха огромни над маската, която прилагаше дихателна терапия, но тя кимаше с глава и отговаряше на всичко, което можеше – с британския си акцент, разбира се – докато вече не можеше да се бори с тежестта на клепачите си и те отново се затвориха.
Копривната треска беше изчезнала, а отока на лицето ѝ беше намалял. Облякоха я в розова болнична престилка със зайци, а една медицинска сестра я покри с топло одеяло, докато лекаря, висок почти колкото мъжа на гърба ѝ, ги дръпна настрани.
– Ще я оставим за една нощ за наблюдение. Симптомите ѝ може да се върнат, но изглежда, че е излязла от опасност.
Изи дишаше дълбоко за първи път, откакто бяха пристигнали. Имаше чувството, че състоянието на Ема се е проявило в тялото на Изи, борейки се за въздух, който тя не можеше да му позволи.
– Не знаеш как се е случило това? – Попита той.
Тя поклати глава.
– Аз съм много внимателна, а тя не е излизала от къщи от вчера. Не мога да си представя.
– Добре, ама Стейси ти носи документите, за да я регистрираш. Но за да знаеш, трябва да докладваме за това.
– Да докладвате? – Каза Майкъл, като скъси разстоянието между тях, за да застане до нея, сякаш се готвеше да се изправи срещу лекаря.
Тя потупа ръката му, тази на дясното си рамо, за да го успокои. Разбира се, че трябваше да докладват за инцидента. Такъв беше протокола. Изи знаеше за алергията, а и Ема беше под нейно наблюдение, когато това се случи. Злоупотреба с дете? Пренебрегване? Нямаше как да знаят, че тя щеше да умре за малкото същество, което лежеше в това легло.
Тя стисна устни и кимна.
– Знам.
Докторът се усмихна тъжно.
– Предполагам, че това не е първото ви родео.
– Не е – каза тя и вдигна брадичката си. Кратко и сладко. Засега целта ѝ беше разговора им да бъде възможно най-кратък. Документацията щеше да е кошмар. Искаше просто да се справи с тях и да се съсредоточи върху Ема, а не да отговаря на въпросите му в допълнение към множеството, които я очакваха.
Лекарят и кимна, после на Майкъл, неандерталеца, чиито ръце все още бяха на раменете и, сякаш им принадлежаха, а топлината беше най-успокояващото нещо, което беше усещала от много дълго време. Не беше имала никого. Абсолютно никого. И тогава той се появи, сякаш беше собственик на това място – а той беше – и за няколко часа се превърна от заложник в довереник. Как се случваше това?
– Сега ще я заведем в стаята ѝ – каза една медицинска сестра. Изи не беше забелязала, когато лекаря си тръгна. – Можете да вземете тази документация със себе си. – Тя подаде на Майкъл поне едно дърво с документи, закрепени на яркооранжев клипборд.
Той ги прие.
– Ще дойдем да ги вземем след малко. Не бързайте.
– Напълно ли е излязла от опасност? – Попита я Майкъл.
– Симптомите ѝ могат да се върнат дори по-силно часове след първоначалната реакция. Нарича се бифазна анафилаксия.
– Ще повярвам на думите ти за това.
– Ако забележите някакви промени в дишането ѝ, уртикария, подуване, ако се оплаква от замаяност, нещо подобно, обадете се на медицинската сестра незабавно. – Тя и един колега бутнаха носилката по светъл коридор към огромния асансьор. Избра третия етаж и добави: – Но ние ще бъдем наблизо, ако искате да пиете кафе или да закусите.
– Може би по-късно – каза той, без да откъсва очи от Ема. Изи осъзна, че е обгърнал раменете ѝ с ръка и я насочва по коридора.
Чувството, че има някой до себе си, че не е съвсем сама, беше ново. Беше едновременно тревожно и странно успокояващо. Тя се самонаказва – нямаше представа кой е този мъж – и се опита да остави малко разстояние между тях. Той я остави, но държеше ръката си леко върху горната част на гърба ѝ, сякаш знаеше, че има нужда от подкрепа. Толкова ли беше прозрачна?
Отведоха Ема в една стая в педиатричното отделение. В нея имаше лежанка, която се удвояваше като легло, за да може родителя да остане през нощта. Медицинските сестри се въртяха около Ема, за да я настанят, преди да излязат.
Една от тях се върна – симпатична блондинка, която сякаш не можеше да откъсне очи от Майкъл.
– Има и кафе и сода в дъното на коридора. – Посочи тя. – Обикновено има и сладкиши. А във фризера винаги има сладолед, ако имаш нужда от подкрепление.
– Благодаря – каза Изи и се зачуди дали мъжа, когото беше нападнала преди не повече от пет часа, е забелязал интереса на момичето. Не че това имаше значение за нея.
Майкъл приближи един от двата стола до леглото на Ема и ѝ направи знак да седне, след което заобиколи и взе втория за себе си. Седнаха от двете страни на Ема, един срещу друг, и Изи направи всичко възможно да избегне контакт с очи. Тя разглади одеялото. Провери интравенозната инжекция на гърба на ръката на Ема. Протегна ръка, за да регулира канюлата под носа и над ушите ѝ, така че да не се дърпа и да не причинява болка. После си спомни за документите и се протегна, за да вземе клипборда на перваза зад нея, когато той заговори, а гласа му беше по-твърд, отколкото очакваше.
– Чувстваше се като перо.
Тя се обърна към него, а погледа му беше обвинителен.
– Тя не тежи нищо. Защо е толкова слаба?
Изи не можеше да помогне на емоциите, които въпросите му събудиха в нея. Той не знаеше нищо за тях, но въпреки това думите му се забиха в гърдите ѝ като нож. Тя се стегна и долната ѝ устна потрепери. Тя я дръпна между зъбите си, за да я спре. Той нямаше представа през какво бяха преминали. Как смееше да я обвинява в… Какво? Насилие? Пренебрегване?
После погледна към Ема. Малкото същество, заради което живота ѝ си струваше да се живее. Ема никога не бе позволила на обстоятелствата да смажат духа ѝ. Тя беше светлината на Изи. Нейното слънце. Нейната причина да живее. Сега тя разбираше как една майка може да се откаже от живота си, за да спаси детето си. Би направила точно това хиляда пъти, ако се налагаше, за да запази дъщеря си в безопасност.
– Изи – подкани я Майкъл.
Тя се отърси от мислите си, но не посмя да го погледне. Не мислеше, че може да понесе повече обвинения, а това не беше времето и мястото да започне да се защитава. Затова просто каза:
– Тя е на пет години.
Той не и повярва.
– Знам колко тежи едно петгодишно момиче.
Изненадана, тя го погледна и направи отвратителна физиономия, за да се опита да го отклони от курса.
– Това изобщо не звучи страшно.
Изражението му се сплеска.
– Моята подопечна беше на пет години.
Чудесно. Промяна в посоката. Тя щеше да я приеме.
– Вашата подопечна?
– Дъщерята на двама от най-добрите ми приятели. Аз съм част от екипа и за сигурност.
– Охрана? Това ти е работата?
– Една от тях. Както казах…
– Чакай, тя е била на пет години? На колко години е сега?
Той сведе очи към нея, вероятно разгадавайки играта ѝ.
– Четиринайсет. Изи. Но не беше на пет години преди много време.
Изи се намръщи.
– Тя е била на пет преди девет години.
Той си пое дълбоко дъх и се върна към наблюдението на Ема, както вълк наблюдава плячката си, като не чака симптомите да се върнат, а ги преследва, преди да посмеят да се покажат.
– Това е дълга история – каза той, гласа му беше мек, а изражението му – съзерцателно. – Достатъчно е да кажа, че знам какво тежи едно петгодишно дете с повече отношение от модел на модния подиум в Гучи. – Тя се усмихна на стряскащо точното му описание на дъщеря ѝ, докато той не добави: – И каква е нейната история?
Как можеше да обясни сложността на живота им, без да издаде истината?
– Не винаги сме имали лесен живот.
След дълъг миг той я погледна обратно, погледа му беше мрачен и тя осъзна колко невероятно красив е той. Очите му бяха като слънчеви лъчи на Средиземно море, толкова сини, че чак поразяваха. Почти незабележимо изкривен нос, подобно на усмивката, която и бе хвърлял неведнъж през този ден. И силна, сенчеста челюст, която молеше да бъде докосната, както острата страна на мачете моли да бъде изпробвана. Цялата му харизма и суров чар. Той можеше да се справи в битка. Това беше ясно. Имаше рамене на боксьор и проницателен характер – почти предпазлив, от това, което беше видяла досега.
Но този тип хора са склонни да прибягват до насилие, за да решават проблемите си. Точно като бившия ѝ. От друга страна, той не притежаваше спокойствието, което имаше този човек. Беше като ръчна граната, мощна и експлозивна, която седи тихо и изчаква, докато всичко друго се провали и се наложи да се използва сила. Може и да беше член на прословутите Бандити, но вероятно беше един от по-уравновесените от групата. Това правеше ли го по-малко опасен? Или повече?
– Защо? – Попита той, като тона му беше нежен, но строг.
– Защо?
– Защо живота ти не е бил лесен?
– С една дума?
Той повдигна едно от раменете си на боксьор.
– Разбира се.
– Мъже.
Появи се онази крива усмивка, едното ъгълче на оформената му уста се повдигна и тя стегна сърцето си. Тя и Ема нямаха нужда от мъж в живота си. Никога повече.
– Искаш ли да уточниш?
– Не искам да съм носител на лоши новини, Кексче – каза тя, като се позова на по-ранната му употреба на разговорния език – но не ти дължа нищо.
Той вдигна ръка и потърка слепоочието си. Това, което беше потъмняло от травмата, която беше получил.
Какво си беше помислила? Не си беше помислила. Просто и ясно. Беше получила почукване в два часа сутринта. Никой не мисли добре в два часа сутринта. Както мозъка, така и тялото ѝ се бяха върнали към най-основния си механизъм за оцеляване: Чиста паника. Може би заради всички странни неща, които ѝ се случваха през последните няколко седмици. Беше на ръба, остър като бръснач, и това не помагаше на нивата ѝ на стрес.
Тя сведе поглед и хвана ръката на Ема.
– Съжалявам за това.
– Не се извинявай. Заслужавам много по-лошо от един тиган по черепа.
– Да? – Погледът ѝ отново срещна неговия. – Какво си направил?
– Какво не съм направил? – Каза той с комично подсмърчане. – Но да се върнем на темата…
Тя преглътна трудно.
– Съжалявам. Има някои неща, за които не мога да говоря.
– Винаги мога да повдигна обвинение за нападение.
Вече знаеше, че тази конкретна заплаха е точно това. Заплаха и нищо повече. Реакцията му, когато лекаря каза, че трябва да съобщи за инцидента, ѝ каза всичко, което трябваше да знае. Той не харесваше властите, по никакъв начин, под никаква идея или форма. Тя щеше да използва това в своя полза.
– И винаги мога да докладвам сградата ти за нарушаване на правилата.
Той се беше облегнал напред на леглото, опрял лакти до Ема, но при думите ѝ се изстреля право нагоре, а на лицето му се появи израз на пълен ужас. Тя трябваше да се бори със зъби и нокти, за да не се захили. Той наистина беше прекалено лесен.
– Какви нарушения на правилата? Наистина съм бил много внимателен. Някои дори биха казали, че съм бил педантичен.
Тя вдигна една вежда и го изгледа преценяващо.
– Не достатъчно внимателен, предполагам.
– Мамо – каза Ема с дрезгав глас.
– Ема! – Изи преметна ръка през дъщеря си и се наведе по-близо.
Устните на Ема бяха напукани, лицето ѝ бе станало пепеляво, а когато най-сетне ги отвори, очите ѝ бяха сълзящи и обсипани с червени линии.
През нея премина остър пристъп на съжаление. Тя отдръпна къдриците от лицето на Ема.
– Скъпа, добре ли си?
Постави ръка върху една от ръцете на Изи, която притискаше лицето ѝ. Изи я хвана и я поднесе към устата си, като целуваше всяко малко кокалче отново и отново.
– Казах ти. Той е направен от светлина. Можем да му се доверим. Дори Сели го казва, а тя дори не го харесва.
– Сели? – Попита Майкъл. Той се изправи и погледна към двете, а облекчението смекчи силните му черти.
Изи го пренебрегна и се обърна обратно към дъщеря си.
– Тогава как той…? – Тя спря и го погледна още веднъж, преди да понижи гласа си и да се наведе по-близо. – Как… Знаеш, направи това, което направи?
Ема се намръщи и го погледна през присвити клепачи.
– Не знам, мамо. Трябва да го вържеш и да го измъчваш, за да получиш информация.
– Аз съм готов – каза той.
Изи извъртя очи, но малката палавница в леглото само се захили. После се изкашля. Гърдите ѝ звучаха като чакъл и тя се мъчеше да си поеме дълбоко дъх.
Двамата я издърпаха в седнало положение и Майкъл разтриваше гърба ѝ, докато Изи ѝ наливаше чаша вода. След една бърза глътка Ема се успокои и легна обратно в леглото.
– Това нормално ли е? – Попита Изи. – Трябва ли да се обадим на медицинската сестра?
Ема поклати глава и каза между кашлиците:
– Всичко е наред. Те са много заети.
– Хей. – Той взе брадичката ѝ между палеца и показалеца си и обърна лицето ѝ към себе си. – Не са твърде заети за теб, дете. Никой не е прекалено зает за теб.
Думите му отново изненадаха Изи. Как можеше да бъде толкова грижовен към момиче, което познаваше само от няколко часа? Мозъкът ѝ не можеше да съчетае мъжа, който някога е бил моторист в известен с жестокостта си мотоциклетен клуб, с нежния гигант, който сега седеше срещу нея. Това просто не се разбираше.
Младата медицинска сестра влезе в стаята, бутайки инвалидна количка. – Изглежда, че съм дошла точно навреме – каза тя, а погледа ѝ се стрелна от Ема към Майкъл.
Той сякаш не забеляза.
Изи се изправи на крака.
– Къде я водиш?
– Лекарят иска рентгенова снимка на гръдния и кош за предпазна мярка – каза тя. На Майкъл, напълно игнорирайки жената, която беше раждала двадесет и четири часа, само за да доведе пациентката на бял свят.
Изи убеждаваше очите си да не се отдръпват прекалено назад, за да не изглежда обладана.
– Добре. – Тя кимна одобрително и вдигна Ема от леглото. – Тя кашля.
– Ще подготвим още едно дихателно лечение.
– Благодаря ви. – Майкъл ѝ помогна да постави Ема в инвалидната количка, преди да сгъне одеялото и да го преметне през голите и крака.
– Добре ли си, Пикъл?
Тя кимна и му подаде палец, преди отново да се изкашля в ръката си.
– Трябва да отида с нея, не мислиш ли? – Каза Изи.
– Това ще отнеме само минута. Ще я върна след малко.
Медицинската сестра се усмихна мило на Майкъл и започна да си тръгва, но отговора на момичето не се хареса на Изи, макар че тя нямаше причина да спори. Последното нещо, което искаше да направи, беше да привлече вниманието към и без това несигурното им положение, но тревогата ѝ надделя и тя взе решение. Решение, което можеше да се стори странно на непосветените, но по-добре да се предпази, отколкото да съжалява.
Тя побърза да задържи вратата, докато медицинската сестра буташе стола през прага, но преди да стигнат далеч, Изи сложи ръка на рамото на момичето.
Медицинската сестра се обърна към нея, объркана.
Точно от това начало се нуждаеше. Тя втренчи погледи в нея, сниши глас и каза:
– Бъдете спокойна.
Медицинската сестра се успокои мигновено, лицето ѝ се отпусна.
– Няма да откъснеш поглед от дъщеря ми дори за секунда, докато не я върнеш жива и здрава при мен. Разбираш ли?
– Да – каза момичето, а очите му се насълзиха от невъзможността да мигне. – Напълно.
– Това ще бъде всичко – каза Изи.
Медицинската сестра се върна към реалността, кимна колебливо, после бутна количката към асансьорите, като хвърли последен поглед през рамо, преди да натисне бутона.
– Беше интересно.
Изи скочи на два метра във въздуха. Неандерталецът беше вървял зад нея и беше видял цялата размяна.
– Какво? – Попита тя толкова безгрижно, колкото успя да се справи.
– Много често го правиш. Даваш на хората странни заповеди и очакваш да ги изпълняват.
Тя се изсмя и се върна в стаята, за да вземе чантата си. Седна, за да изпрати SMS, с който уведомяваше шефа си, че няма да дойде, а след това превъртя телефона, за да се обади в училището на Ема и да съобщи за отсъствието и. Ема беше започнала да учи там едва преди три седмици. Мразеше, че вече трябва да отсъства, но беше петък и пускаха децата по-рано за работното време, така че нямаше да пропусне много.
Но тя беше започнала работа в закусвалнята едва преди три седмици. Можеше да я уволнят за това. Стомахът ѝ се сви при тази мисъл. Винаги можеше да нареди на шефа си да я възстанови на работа, но мразеше да го прави. Беше несправедливо, а и кой знае как се отразяваше на мозъците им? Опитваше се да използва способността си само в спешни ситуации. Като при медицинската сестра. Отчаяни времена и всичко останало.
Освен това харесваше собственика. Той и жена му на практика бяха спасили живота ѝ. Никога нямаше да може да им се отблагодари.
– Изглежда, че разполагаме с малко време – каза неандерталеца, като зае мястото си от другата страна на леглото. – Може би бихме могли да продължим там, където спряхме.
– И двамата с теб знаем, че няма да се обадиш на полицията.
– Не, но винаги мога да се обадя на моя стар приятел Рос Дънсуърт.
Изи си пое дъх. Заплахата направи точно това, което мъжа искаше, и ѝ каза всичко, което трябваше да знае за него.
– Знаех, че не трябваше да ти се доверявам.
Той сви рамене.
– Живей и се учи. А сега разказвай.
Ужилването зад очите ѝ я накара да се бори със сълзите на разочарованието. Заплахата може и да е изглеждала незначителна за неандерталеца, но тя бе бягала за живота си – за живота на Ема – в продължение на шест години. В Рос Дънсуърт нямаше нищо необичайно. Мъжът беше безмилостен. Не се спираше пред нищо, за да получи това, което искаше, а той не искаше нищо повече от главата на Изи на поднос. Заедно с останалата част от нея. Защото как иначе щеше да му бъде полезна?
И Ема. О, как щеше да я използва в своя полза, точно както беше направил със сестрата на Изи. Тя щеше да умре, преди да постави Ема в такава несигурна ситуация, а Изи знаеше точно какво да направи със скъпоценната си дъщеря, ако се стигнеше дотам. Тя вече беше избрала хората, които да я отгледат. Те бяха по-възрастна двойка, толкова нежни и мили, и обичаха Ема като собствена дъщеря.
Но тя щеше да избегне тази ситуация, ако можеше, а това означаваше да се справи с Майкъл. Тя не искаше да бяга отново. Имаше сладка обстановка в Санта Фе, но можеше да стане сервитьорка във всяка закусвалня в страната. Работата не беше проблем. Проблемът беше да се изкарват достатъчно пари за храна и подслон.
Тя сключи зъби в знак на примирение и преглътна тежко, преди да започне. Този мъж можеше да я убие. Едно телефонно обаждане и крехкия свят, който беше изградила, щеше да се срине около нея. Ръцете ѝ трепереха все така леко и тя сплете пръсти, за да ги спре, преди да вдигне брадичката си колкото се може по-предизвикателно.
– Само за да знаеш, че никога повече няма да бъда контролирана.
Той вдигна една вежда.
– Надявам се да е така.
– Аз съм много умна.
– Забелязал съм.
– И не се страхувам да нараня всеки, който се опитва да се възползва от мен или от дъщеря ми.
– Добре.
Тя позволи на горчива усмивка да се прокрадне по лицето ѝ.
– Ще промениш мнението си, щом научиш истината. Алчността надвива дори най-силните мъже.
Той се наведе по-близо, гледайки я откъм леглото, докато тихо казваше:
– Не ме познаваш много добре, Убиецо, така че ще ти позволя да се изплъзнеш.
Изненадана от обидата му, тя се опита да го разбере. Никой през целия ѝ живот, нито един човек, не беше имунизиран срещу способността ѝ. Но този мъж с керемидените си очи и нелепо широки рамене беше. Никога не беше виждала нещо подобно. И сега той щеше да разбере истината. Човек, над когото нямаше контрол, щеше да узнае тайната ѝ.
Всяка кост в тялото ѝ крещеше да бяга. Да вземе Ема, да остави всичките им вещи и просто да тръгне. Но дъщеря ѝ беше казала, че може да му се довери, а Ема никога не беше грешала. Веднъж дори беше спасила живота им с този свой хитър трик. Имаше способността да преценява нечия сила за секунди. Можеше да види гнева, скръбта, ревността и щастието от километър разстояние. Беше необикновена и Изи никога нямаше да позволи на никого да я използва така, както беше използвана тя. Дарбите им не можеха да бъдат по-различни, но и двете можеха да бъдат използвани за ужасни неща. Но Ема се доверяваше на този мъж. Изглеждаше, че го обожава. А това се случваше много рядко.
Въпреки това костите ѝ крещяха, а мускулите около тях се напрягаха, за да се изправи. Да бяга. Да издири Ема и да изчезне, както беше правила толкова много пъти преди.
Може би си струваше да опита още веднъж. В крайна сметка какво би могло да навреди? Трябваше да опита. За Ема трябваше да опита.
Тя също се наведе близо до него и се концентрира колкото може по-силно върху мъжа пред себе си.
– След петнайсет секунди ще забравиш мен и дъщеря ми.
– Отново това? – Попита той, изглеждаше разочарован.
– Ще станеш веднага и ще излезеш от тази болница.
– Не мисля така, Кексче. – Той примигна. Не стана и не си тръгна, а мигна.
По дяволите. Тя не можеше да се откаже сега.
– Ще забравиш всичко, което се случи днес.
– Не знам дали знаеш това, но да те ударят с електрошок е доста незабравимо.
– А ти ще… – Тя изпусна дъх на поражение. – Защо не си тръгваш?
– Няма как да си тръгна сега. Това просто става хубаво.
– Кой си ти? – Попита тя, сякаш той можеше да ѝ каже защо е имунизиран срещу способността ѝ.
Той протегна ръка над леглото, за да я разтърси.
– Кавалканте. Майкъл Кавалканте. Макар че като пораснах, приятелите ми ме наричаха Джей Ди.
Тя пренебрегна ръката му.
– Джей Ди? – Попита тя, спомняйки си татуировката от вътрешната страна на предмишницата му с буквите GD в чифт слюноотделящи кучешки зъби, а кучето зад тях беше ротвайлер. През ума ѝ премина меркуриански момент на дежа вю, като че ли се опитваше да хване шепа мъгла и тя се изплъзваше през пръстите ѝ.
Той вдигна рамене и сгъна ръце на гърдите си.
– Дълга история. Какво ще кажеш да се върнем към редовната ни програма?
Тя се отказа. Нямаше избор. Не беше така, сякаш ако му кажеше истината, щеше да промени нещо. Той нямаше да и повярва. Никога не са вярвали. Отначало. Едва след като започнаха да ѝ вярват, започнаха проблемите, а тя нямаше намерение да се доказва. В общи линии, тя правеше планина от къртичина. Смъртоносен, раков хълм.
Тя си пое дълбоко дъх и каза:
– Направих ужасни неща.
– Кой не е правил? Продължавай.
– Не, наистина. Наранявала съм хора.
– Звучи така, сякаш не си имала голям избор, ако някой те е контролирал.
Тя сведе поглед, за да изучи изтърканите си ботуши.
– Това не оправдава всичко.
– Какво ще кажеш да ми обясниш, а аз да ти дам моите две стотинки? Ако искаш. Но не ги харчи всичките на едно място – добави той, като я предупреди с показалец.
Той беше невъзможен. Целият в чар и харизма. Тя не му дължеше нищо, но все пак реши да го предупреди.
– Няма да ти хареса.
– Аз също никога не съм обичал и да ям зеленчуци, но какво можеш да направиш?
Или може би щеше да му хареса. Добре. Искал е истината? Щеше да получи истината. Тя му хвърли предизвикателен поглед и каза в прав текст:
– Започнах да обирам банки, когато бях на седем години.

Назад към част 3                                                          Напред към част 5

Глава 2

„Колко скоро след като стана, е добре да подремнеш?

Меме

Не. Не е пистолет. Черен пистолет-играчка, от онези, които изстрелват стрелички от пяна. Сериозно?
Той скръсти ръце и се облегна на рамката на вратата, като правеше всичко възможно да не ги изплаши и не успяваше.
Жената, сега облечена в дънки и V-образно деколте с дълъг ръкав, стоеше от другата страна на леглото, като с едната си ръка държеше момичето до себе си, а с другата – пистолета върху него.
– Няма да заблудиш никого с това парче пластмаса, Убиец.
Възмутеното изражение, което пробяга по лицето ѝ, почти си струваше последвалата болка, която предизвика едно изохкване. Почти.
– Как…? – Тя затвори устата си, а по лицето ѝ се появи раздразнение. Не, не раздразнение. Смущение. И страх. Тя си пое треперещ дъх, опитвайки се да се прегрупира, но страха я бе завладял. Въпреки че държеше челюстта си здраво на място, като се придържаше към остатъците от непокорство, които можеше да събере, пистолета се разклати в ръката ѝ. Все пак тя беше боец.
Атагърл.
Почти се усмихна, но наистина беше изплашил момиченцето и това му беше по-неприятно от всичко друго.
– За обикновения човек този пистолет изглежда истински – каза жената, като го държеше възможно най-спокойно, докато погледа ѝ периодично се стрелкаше наоколо. Търсиш истинско оръжие? Телефон? Бягство?
Майкъл направи всичко възможно да изглежда безобиден, което беше трудно с неговия размер. И чертите му. Веднъж една жена в бара го беше нарекла Хълк. Не му хареса това сравнение, но тя не беше сгрешила.
– Това изглежда толкова истинско, колкото онези диамантени пръстени, които се купуват от автомат за дъвки.
Тя вдигна брадичката си на видима височина.
– Това, че знаеш разликата, само потвърждава онова, което вече подозирах за теб.
Той смръщи вежди.
– Да? Какво е това?
– Ти си престъпник, през цялото време.
Той сви рамене.
– Никога не съм казвал, че не съм.
Въздухът напусна дробовете ѝ с признанието му и тя се запъти към големия прозорец с плоско стъкло, който водеше към пожарната стълба.
– Как се движи? – Попита момиченцето.
По някаква причина жената продължаваше да държи пистолета насочен към него. Ако това я караше да се чувства по-сигурна, той беше за това. Погледът ѝ за трети път се стрелна към скрина до него и той най-сетне видя електрошока, с който го беше ударила по-рано. Но той беше по-близо до него, отколкото до нея. Много по-близо.
Той пресметна колко време ще ѝ отнеме да отвори прозореца и да изведе дъщеря си и нея навън. Щеше да има повече от достатъчно време да се пресегне, но с каква цел? Имаше закони, които забраняваха да се държи някой против волята му. А тя можеше да крещи. Той и полицаите обикновено не се разбираха.
Той вдигна двете си ръце, като правеше всичко възможно да я успокои.
– Слушайте, госпожо, не знам коя сте, но в два часа тази сутрин ми се обадиха за развален отоплителен уред.
– Не е толкова студено. Защо някой би се обадил посред нощ?
– Вярно? – Попита той. Най-накрая потвърждение. – И аз се питах точно това.
Тя се пресегна и отключи прозореца. – Дори и да казваш истината, познавам човека по поддръжката много добре. Ти не си той.
Той прокара ръка по лицето си.
– Той е със съпругата си, моята управителка на имота. И двамата са навън и раждат бебе.
Тя си пое тихо дъх.
– Алисън има бебе?
– В момента на разговора. И моя техник по поддръжката е с нея.
– Точно така – каза тя, като думата беше пропита с недоверие, докато се опитваше да отвори прозореца. Без резултат. – Как се казва той?
– Стив Макбрайд. Работи за мен. Аз съм собственик на сградата. Можеш да му се обадиш и да го попиташ. Казвам се Майкъл.
Погледът ѝ отново се стрелна към скрина. Телефонът ѝ се намираше точно до електрошока.
– Ето. – Той взе телефона и го хвърли на леглото, като се молеше тя да не се обади в полицията. Часовете, прекарани в участъка, докато се обясняваше, бяха всичко, от което се нуждаеше.
Момиченцето надникна зад гърба на майка си, с усмивка, която заемаше повече място на лицето ѝ, отколкото имаше право. Тя не се страхуваше. Нима това беше игра за нея? Надяваше се да е така. Никое петгодишно дете не трябва да знае за злините на мъжете. Е, други мъже.
Облекчението заля всяка клетка в тялото му.
Жената посегна към телефона си точно когато неговия изпищя с текст. Той го извади от задния си джоб.
– Това е момиче – каза той, щастлив за двойката.
Брюнетката напипа три номера, само три, и той знаеше, че деня му ще бъде още по-разрушен, отколкото вече беше, но тя направи пауза, преди да натисне бутона за обаждане.
– Нека да видя. – Тя направи жест към телефона му с брадичката си.
Той ѝ го подхвърли заедно с електрошока, като се надяваше, че не прави най-голямата грешка в живота си. Но как иначе би могъл да я накара да му се довери? Да се отвори? Защото искаше да знае кой я преследва. И защо. И къде може да ги намери.
Тя взе първо електрошоковия пистолет и го постави на нощното шкафче до себе си, а след това и телефона му. След като провери съобщенията, тя бавно вдигна очи към неговите.
– Вие наистина сте собственика?
Той разпери ръце.
– Наистина съм собственика.
– Знаех си! – Каза момиченцето и се качи, за да седне на леглото. – Казах ти, че той е лек. Той е навсякъде. Той е като ангел.
Той я премери с поглед. Това беше отишло твърде далеч. Повечето ангели бяха пичове.
Тя се захили.
Можеше ли момичето да вижда аури? Със сигурност беше ставал свидетел на по-странни неща.
Жената се опита да обясни, но не успя да измисли какво да каже.
– Аз не… Аз мислех…
– Кой те преследва? – Попита той, като се надяваше този път да получи отговор.
– Никой. – Когато той ѝ предложи най-добрия си мъртвешки поглед, тя добави: – Някой от миналото ми. Когато те видях, си помислих, че ме е намерил.
– Защо? – Преди тя да успее да отговори, той попита: – Този прозорец залепен ли е? – Това беше явно нарушение на правилата. Беше чел за правилата, откакто бе купил сградата.
Когато заобиколи леглото към тях, жената не грабна електрошока. Тя грабна пистолета – фалшивия – и го насочи към него. Наистина трябваше да подобри играта си.
– Стреляй – каза той, когато се приближи достатъчно, за да бъде шокиран, ако тя беше обмислила нещата.
Вместо това тя задържа пистолета върху него, докато се движеше настрани.
– А, има две ключалки. Отключила си само едната. – Той отключи втората и вдигна прозореца, за да се увери, че се отваря. Отвори се, така че той го затвори, затвори отново ключалките и се обърна обратно към тях. – Защо си помисли, че бившия ти те е намерил, когато ме видя?
С всяко движение, бавно и пресметливо, тя го заобиколи, като взе момиченцето със себе си, докато се връщаше към вратата.
Той я последва. Явно щяха да проведат този разговор в кухнята. Или в хола, който беше малък колкото лявата му камера.
В момента, в който стигнаха до кухнята, жената се втурна към кафемашината и набута една чаша в диспенсъра. Пристрастяването беше ужасно нещо.
Момиченцето го изчака да излезе от коридора, после взе ръката му в своята и го поведе към масата. И… Той се изгуби.
– Можеш ли да си събереш чинийките, скъпа?
– Не мога ли просто да ги изхвърля в стаята си?
Жената скри усмивката си и каза строго:
– Не, не можеш.
– Мамо – каза момичето, като изтегляше заглавието, докато то образуваше няколко различни по звучене срички.
Майкъл стисна устни, за да задържи невъзпитаната си усмивка.
– Мога ли да попитам как се казвате? – Когато жената не отговори, той добави: – Знаеш, че мога просто да погледна договора ви за наем.
Тя си пое дълбоко дъх и се обърна към него.
– Аз съм Изи. Това е Пикъл.
– Пикъл? – Попита той, впечатлен.
– Тази седмица – добави Изи.
– О, да? – Той се усмихна на момиченцето, докато то хвърляше пластмасови съдове в кутия, която беше видяла по-добри дни. – Какво беше миналата седмица?
– Бисквити със сос. – Лицето ѝ светна, сякаш току-що беше спечелила трофей.
Той отново се пребори с тази усмивка, със зъби и нокти.
– Харесва ми.
– На мен също, но мама каза, че е прекалено дълго.
Той се засмя.
– Усещам някакъв модел. Всичките ти прякори на тема храна ли са?
Тя вдигна розов чайник с напукан капак.
– Да. Наистина харесвам храната.
– Няма как. Аз също я обичам.
– Наистина? – Тя се изправи и свали кръстосаните си ръце на масата. – Кое е най-любимото ти нещо за ядене?
Той се замисли за миг, после каза: – Вероятно бисквити със сос и кисела краставичка отстрани.
Тя смръщи нос и се засмя на глас, после изтрезня и попита безгрижно: – Дали защото и ти дълго време беше гладен?
– Ема – каза Изи и смъмри дъщеря си тихо.
Но вече беше твърде късно. Майкъл замълча, когато осъзна, че момиченцето има признаци на недохранване: Тъмни кръгове под очите, вдлъбнатини под скулите, китки с размера на мишле.
– Това беше много отдавна – каза Изи, като постави чаша пред него.
– Колко отдавна?
– Сметана и захар? – Попита тя, избягвайки въпроса му.
Какво можеше да я доведе в Санта Фе? Според личните му наблюдения, които ни най-малко не приличаха на научни данни, това беше едно от най-скъпите места за живеене в САЩ. Той погледна чантата. Вече имаха и храна. Чудеше се как така обстоятелствата са се променили толкова драстично. Дали бившият ѝ ги е уморил от глад? Затова ли е избягала?
Хаклите му се надигнаха, а той дори не знаеше какво са хаклите.
– Какво ще кажете да сключим сделка?
Тя сложи на масата малко сметана и захарница, после седна срещу него със собствената си чаша в ръка.
– Каква сделка?
– Какво ще кажеш да ми отговориш на въпросите, а аз да не се обаждам в полицията за нападение? – Той никога нямаше да се обади в полицията, но тя не знаеше това.
Тялото ѝ се скова от заплахата, но тя се престори на невъзмутима и допи кафето си с педантично внимание, преди да отговори.
– Съжалявам. Сбърках те с някой друг. Можеш ли да си тръгнеш и просто да се разберем?
– Не днес, Кексче.
Тя погледна изненадано. Или отчаяно. Той не беше най-добрия в разчитането на хората.
– Ще си намеря друго място за престой – помоли тя. – Никога повече не трябва да се виждаме.
По дяволите, това нямаше как да се случи.
– Отговори на въпросите ми и аз ще помисля – излъга той.
Тя стисна устни и се върна към кафето си.
– Не знам дали мога да отговоря на всички.
– Какво ще кажеш да опитаме?
Тя повдигна рамо, докато бъркаше, а тежестта, която носеше, помрачаваше чертите ѝ.
– И аз ще мога да задавам въпроси?
– Разбира се, но за разлика от теб аз живея доста скучен живот – каза човека, който живееше в комплекс с детето на двама богове, поне трима духове и човек, който можеше да види последните мигове от живота на човек на Земята. И това не брои починалия ротвайлер на име Артемида, дванайсетте адски кучета и безброй други талантливи хора.
Тя отпи дълга глътка от кафето си, като го погледна откъм ръба, след което отново се съсредоточи върху чашата, когато я постави пред себе си.
– Първо ти.
– Отново. Кой е след теб?
– Бившият ми.
Значи е бил прав.
– Защо?
– Защото е задник.
– Нарани ли Ема?
Изненадан, погледа на Изи се върна към неговия.
– Не – каза тя и поклати глава. – Никога не бих допуснала това.
Благодаря на Бога за малките услуги.
– Защо ми казахте, че не е ваша дъщеря? Заради него?
Тя отново сведе поглед и преглътна трудно, преди да отговори.
– Да. Той не знае за нея. Напуснах, преди да се роди. Той дори нямаше представа, че съм бременна.
– И ти си мислеше, че ще му кажа за нея?
– Да.
– Защо? Защо си мислиш, че изобщо го познавам?
Тя прехапа устна и той видя напрежението, което въпроса му бе предизвикал, когато мускулите на челюстта ѝ се втвърдиха.
– Би ли се опитал да ти я отнеме?
– Не. – Усмивката, която се плъзна по лицето ѝ, съдържаше повече тъга от изпуснат балон. – Той никога не би го направил.
– Тогава защо не искаш той да разбере за нея? – Той се наведе по-близо. – Би ли я наранил?
Усмивката се запази стабилна, докато тя поклащаше глава.
– Не по начина, по който си мислиш.
– Добре, тогава по какъв начин?
– Няма значение. – Тя отпи още една глътка, докато Ема взе една ябълка и седна на масата с тях.
Той беше все по-разочарован. Да получиш информация от Изи беше като да вадиш зъби с клечки за хранене, затова реши да се върне към първоначалната си линия на разпитване.
– Защо си помисли, че те е намерил, когато се появих?
Тя се поколеба. Прочисти гърлото си. Издърпа един конец на блузата си.
– Наистина? – Попита той, а тона му беше по-остър, отколкото искаше. – Нищо?
Тя се отдръпна от масата и постави полупразната си чаша в мивката, а върбовата ѝ фигура за първи път изглеждаше крехка. Дали и тя беше гладувала? От тази мисъл в него се разля топлина.
Реши да я натисне. Ако тя отново го удари с тиган, вероятно го е заслужил. Но ако сега избяга, може би никога повече няма да има шанс. Може би никога няма да получи отговори. Може би никога няма да бъде в безопасност.
– Не искам да звуча като гадняр, Убиец, но след това, което преживях, мисля, че ми се дължи обяснение.
Тя се изсмя и се обърна, за да го погледне, като се подпря с ръце на ръба на мивката зад себе си.
– Наистина? Някой като теб, с твоя начин на живот? Сигурен ли си, че заслужаваш нещо?
Още една улика. Той дълго обмисляше думите ѝ.
– Моят начин на живот – каза той, дълбоко замислен.
– Вие, момчета, се държите заедно като солено водно тафче, нали?
– Вие? – Попита той, преструвайки се на обиден.
– Това не е ли твоето нещо?
Докато говореха, главата на Пикъл се въртеше напред-назад върху дребното ѝ тяло, сякаш наблюдаваше тенис мач. Той барикадира сърцето си. Ако искаше отговори, сега не беше момента да се поддаде на чара им.
– Кои точно сме „ние“?
Тя направи жест към цялото му същество с махване на ръката си, сякаш той я отвращаваше. Нямаше да е за първи път, но този път го заболя.
Той се хвана за сърцето – не буквално – и повдигна вежди.
След дълъг миг тя си пое дъх – твърде секси акт за неговото спокойствие – и посочи… Ръката му?
Той носеше бяла тениска и дънки с тежки ботуши. Ако беше дошъл с мотора си, щеше да е облечен и с яке. Но не го беше направил, така че не го носеше. Така ръцете му се виждаха. Това правеше видими и множеството му татуировки – с някои от тях той всъщност се гордееше. Но той не можеше да каже коя от тях я беше обидила толкова много. Кучетата, които играят карти – класическа, или може би черепът със змия, която се промъква през очите му? Той поклати глава.
– Слушай, сигурен съм, че съм с мозъчно сътресение, благодарение на този тигана. Можеш ли да бъдеш по-конкретна?
Тя се изсмя още веднъж и той си направи бележка да ѝ направи колкото се може повече дразнещи неща, така че тя го направи отново. Тя пристъпи напред и посочи официалната татуировка на мотоциклетния му клуб. Бившият му мотоциклетен клуб.
Пикъл се наведе над него, за да го види по-добре, а ябълката хрущеше в устата ѝ.
– О, тази ми харесва – каза тя и прокара пръсти по творбата. Това беше официалния знак на общонационален мотоклуб, наречен „Бандитите“. Триъгълник с череп вътре и два кръстосващи се под него меча, много подобен на международния знак за отрова. Никой никога не беше обвинявал Бандитите, че са креативни.
Тази седмица му предстоеше среща за пълно прикриване. След два дни, ако трябва да сме точни. Нищо от това нямаше да се случи, ако вече го беше направил. Тя никога нямаше да види татуировката, да го удари с електрошок или да забие тиган в черепа му. Тя нямаше да се наведе към него с тези бедра.
Какви бяха шансовете да му се обади точно в деня, в който си беше уговорил среща? Художникът, негов добър приятел, беше отменил среща и успя да го запише. Обикновено отнемаше месеци, за да се запише при нея, приятел или не.
Той си спомни за телефонното обаждане, което беше получил в два часа тази сутрин. Трескавият глас. Трескавият млад глас.
Осъзнаването се прояви и чувството на изумление изпрати арктически студ по гръбнака му. Няма как.
След като скърцаше със зъби на прах, той прокара пръсти по лицето си, изтръпна от буцата отстрани на главата си и изстена. Щеше да я убие. Алвин Лоуър. Наистина ли му се беше обадила в два часа през нощта с фалшив сигнал? Как не беше разпознал гласа ѝ? Тази малка гад.
Въздишка избяга от него и той се засмя. Момичето беше добро. Това и се признаваше. А и беше планирала това от известно време. Изглежда, никой друг в комплекса не беше доловил странните ѝ занимания, но на него всичко му ставаше ясно като вода. Щеше да изчака, докато техника по поддръжката излезе, разбира се, но трябваше да се увери, че ще го заведе в този апартамент преди срещата му за маскиране на татуировката.
Но как? Откъде знаеше? За бившия на Изи. За лекаря, с когото Донован се беше свързал. За жената, преследвана в Айдахо, с която Ерик сега се срещаше – щастливо. А сега Майкъл и Изи? Това като среща на сляпо ли беше?
Първо, ако това наистина беше нейния план, момичето имаше добър вкус. Но Майкъл нямаше свръхестествени способности. Означаваше ли това, че Изи има? Имаше ли нужда Алвин от Изи в екипа си? Искаше ли да я добави към списъка с войници за предстоящата война?
Всеки мускул в тялото му се свиваше при мисълта, че Изи е в такава опасност. Не искаше тя да се доближава до мистичната му група от неудачници.
Както си беше помислил по-рано, момичето събираше хора със свръхестествени наклонности, събираше армията си, подготвяше се за битката, предсказана преди години. Само при мисълта, че това дете ще воюва с краля на подземния свят, го хващаше киселината. Трябваше им още време. Тя се нуждаеше от повече обучение. А той се нуждаеше от много повече алкохол.
– Значи той е „Бандит“? – Попита той.
Тя скръсти ръце на гърдите си и се обърна да погледне през прозореца, без да отговори.
– И ти мислиш, че всички се познаваме?
– А ти не знаеш? – Тя се обърна обратно към него, като обвинението беше ясно в тона и изражението ѝ. Враждебно. Предизвикателно. Диво красива. С един жест отметна косата си от лицето, а богатия цвят на очите ѝ нежно блестеше в сиянието на ранното утринно слънце. Беше наранена. Тежко.
Пази сърцето си, Кавалканте. Не се предавай сега.
– Как се казва той? Може би сме най-добри приятели, но аз така и не разбрах за това.
Горчива усмивка повдигна единия ъгъл на устата ѝ и той забеляза малки, почти незабележими белези отстрани.
– Дънсуърт. Рос Дънсуърт.
Той поклати глава.
– Съжалявам, Убиец. Не ми говори нищо.
Тя не знаеше дали да му вярва, или не. Той го видя в подозрителния наклон на очите ѝ. Изтъняването на устата ѝ.
Преди да успее да я разпита допълнително, звука от тежко дишане проникна в мислите му и той погледна към Ема.
– Добре ли си, Пикъл?
Той погледна назад към Изи. На лицето ѝ се появи светкавица на страх. Тя се хвърли напред и коленичи до дъщеря си.
– Измий тази ябълка, мила?
– Не. Ти вече я изми. Видях те.
– Скъпа, говорили сме за това. – Изи стисна устни и поклати глава, сякаш се самонаказваше. – Съжалявам. Това не е по твоя вина. Седни тук, а аз ще донеса инхалатора ти. – Тя започна да се изправя, но се върна обратно при следващите думи на Пикъл.
– Той е празен – каза тя, докато кашляше в една малка ръка.
– Празен? – Изпищя Изи, като отново коленичи до нея. – Откога?
– Откакто казах: „Мамо, инхалатора ми е празен“. Днес трябваше да вземем нов.
– Точно така. – Тя стисна носа си. – Добре, сега ще отидем да го вземем. – Тя провери часовника на китката си. – Би трябвало да са отворени, нали? Не е ли твърде рано?
Ема потърка гърдите си, докато хриптящия звук се усилваше.
– Мамо, не се чувствам добре.
Изи отметна множество къдрици от бузите на момичето, за да разкрие колко светли са станали те. Челюстта ѝ падна, когато погледа ѝ първо се спря на този на Майкъл, а след това се стрелна към чантата ѝ. Тя се хвърли към нея, но Ема беше затворила очи и започна да се свлича от стола.

Назад към част 2                                                                Напред към част 4

Глава 1

„Никое добро дело не остава ненаказано.“

-Оскар Уайлд

Майкъл Кавалканте се опита да си спомни точните обстоятелства, довели до внезапната му и тревожна неспособност да вижда добре. Или да отключи пулсиращата си челюст. Или да чува нещо различно от високото звънене в ушите си. Или сега можеше да възприема честоти, които иначе са запазени за кучетата, или беше попаднал в засада на малка брюнетка с тиган и проблеми с доверието.
Лошата новина: Ако умреше, щяха да са необходими седмици, за да го намери някой. Тъкмо се бе настанил за през нощта и бе заспал, когато му се обадиха, затова бе оставил мотора си вкъщи и бе взел „Юбер“. Никой не знаеше къде е отишъл. Дали някой щеше да се зачуди защо е изчезнал? Дали щяха да се притеснят за крехкото му благополучие? Едва ли, тъй като в него нямаше нищо крехко. Но човек можеше да мечтае.
Добрата новина: Смъртта щеше да е за предпочитане пред пулсирането в челюстта му. И във врата. И в дясното рамо. Всъщност всичко би било за предпочитане. Огнени мравки. Мъчения. Проверка от данъчната служба.
Той вдигна клепачите си достатъчно дълго, за да разбере, че слънцето е наближило хоризонта, а светлината около него е меко сияние. Беше излязъл за малко.
Звукът от стържене на метал в дърво проби звъненето в ушите му, последван от тихото шумолене на крака и каскада от падащи предмети като изхвърлена до него кутия. Той отново се опита да се съсредоточи върху обстановката и за усилията си получи пронизваща болка по лявото слепоочие, затова се отказа.
Остави клепачите си да се затворят и облегна глава на хладната, гладка повърхност на това, което можеше само да предположи, че е врата на фурна. Или може би съдомиялна машина. Във всеки случай ръцете му бяха вързани с въже за дръжката на кухненския уред, който похитителя му смяташе, че ще го държи най-добре.
Те не го познаваха добре.
Беше толкова сложно. Жилищният комплекс, който бе измамен да купи от четиринайсетгодишната Алвин Александра Лоуър. Безсмъртна дъщеря на двама богове, Алвин отправяше странни искания към целия екип, натоварен да я защитава.
Беше накарала приятеля си Донован да започне да следи красивата лекарка на екипа, която не задаваше никакви въпроси – дар от бога, като се има предвид начина им на живот, – само за да открие, че жената е привидение от друго измерение. Беше насърчила друг член на екипа, Ерик, да си вземе почивка и да посети стария си приятел в Айдахо, където беше спрял една жена да бъде убита от мъж, който я е преследвал от години. И беше убедила Майкъл да инвестира в недвижими имоти. Да направи нещо за себе си. Да разшири хоризонтите си. Сякаш да бди над момичето, предопределено да спаси света от демонично въстание, не беше достатъчно.
Тогава не беше поставял под съмнение мотивите ѝ, но сега започна да го прави. Тя беше прекалено интелигентна за собственото си добро и той започна да вижда модел, сякаш тя движеше фигурите на шахматна дъска. Събираше група хора със свръхестествени способности. Събираше армията си.
Всичко това го изнервяше. На този етап от живота си тя беше твърде млада, за да се изправи срещу противник като краля на Ада. Трябваше ѝ време и те трябваше да измислят план. Заедно.
Освен това Майкъл нямаше нито една свръхестествена костица в тялото си. Ако имаше, вероятно щеше да знае, че трябва да се пази от тази сграда. Откакто я беше купил, се случваха странни неща. Като например проблясващи светлини по всяко време на денонощието. И страховити звуци, които държат наемателите будни. Явно сградата беше прокълната. Или пък е обитавано от духове. Или и двете.
Вероятно и двете.
Той си отбеляза, че трябва да се обърне за услуга към майката на Алвин и да поръча екзорсизъм на мястото. За какво служат приятелите, ако не за да изчистят демоните на човека? От друга страна, дали сградата щеше да стои, когато тя приключи? Преди няколко години тя беше изгонила от един от най-добрите му приятели гаден обитател на дъното и той се беше оказал добре – ако се използваше много свободно определение на тази дума.
Към него се приближи лиричен глас с мек британски акцент.
– Извинете, милорд, искате ли мляко и захар?
Ситуацията току-що стана още по-странна.
Той отвори дясното си, по-малко травмирано око. Малко момиченце, което не можеше да е на повече от пет години, седеше с кръстосани крака на пода пред него. Тя седеше в средата на хиляда малки пластмасови чинии и държеше розова пластмасова чаша за чай.
Сноп диви, тъмни къдрици обгръщаха главата ѝ, някои по-диви от други, сякаш току-що се беше събудила. Носеше розова пижама, такава с крачета, и една шнола се стараеше да държи една от най-наглите къдрици далеч от очите ѝ. Но не това го изненада най-много. Е, освен цялата ситуация. Очите на момичето. Бяха огромни и сребристокафяви, като козината на койота, когото беше забелязал пред комплекса една мъглива сутрин.
– В чая би трябвало да има поне мляко, не мислиш ли? – Попита тя и повдигна тъмни вежди, докато челото ѝ се набръчка.
Той се зачуди от коя част на Англия е и как се е озовала в Санта Фе, Ню Мексико.
Тя взе една играчка за мляко и я наля в празната му чаша.
– Все пак това е цивилизования начин да се пие.
Той измърмори и тя го погледна, сякаш беше изненадана.
Тя постави чашата и взе друга пластмасова чиния, също толкова празна, колкото и първата.
– Една бучка или две? – Попита тя, докато държеше нещо, което трябваше да е пинсетата на майка ѝ.
Той я погледна с предпазливост, която обикновено е запазена за психопати, измамници и служители на „Макдоналдс“. Дали го е набедила? Това шега ли беше? Уловка? Не би повярвал на по-задничавите си приятели, но имаше убийствено главоболие и започваше да губи чувствителност в ръцете си. Със сигурност не биха стигнали толкова далеч.
– Достатъчно ми е за един ден, благодаря ви много.
– Както желаете. – Тя бутна чашата към него по пожълтелия под с линолеум – този, който той мразеше, откакто купи жилището. Той щеше да е първото нещо, което щеше да изчезне, когато започнеше проекта за преустройство. Ако живееше толкова дълго. Тези апартаменти имаха сериозна нужда от обновяване. Особено при астрономическия наем, който плащаха наемателите. И пак, това беше Санта Фе.
Откъм вратата се чу силно изпъшкане и една жена, която изглеждаше страшно позната, се втурна в кухнята, грабна момичето при себе си и се отдръпна, докато двете не се оказаха извън обсега му. Което в момента беше около два сантиметра, но тя изглеждаше решена да остави пространство между тях.
Тогава реалността потъна в него. Това беше тя. Жената, която беше отворила вратата в два часа сутринта, държейки в ръка тиган за пържене. И вероятно с електрошокова палка. Кой би направил това?
– О, това си ти – каза той на любимия си език: Сарказма. – Не те познах без тигана.
Тя имаше коса със същия цвят като на момичето, висяща на меки вълни около лицето и покрай раменете. Подобна луковица на устата и очи в същия пепелявокафяв цвят потвърждаваха връзката им.
– Тя не е моя дъщеря – каза тя и трескаво придърпа момичето към себе си.
Или не.
– Мама – изпъшка момичето, поставяйки ударението на второто ма, а долната ѝ устна се изпъчи.
– Тя е детето на съседите. Те са британци. Аз просто я гледам от време на време.
Момичето се опита да се изтръгне от хватката ѝ. Макар да не успя, успя да се обърне в ръцете на жената и да я погледне нагоре.
– Защо винаги казваш това? – Попита тя с мекия си британски акцент – такъв, какъвто жената нямаше.
Смехът, който се изтръгна от по-възрастната жена, беше толкова пресилен и принудителен, че Майкъл се ужаси, че такъв талант някак си е убягнал на холивудските скаути. Тя придърпа момиченцето към себе си и го погали по косата, докато той се притесни, че детето може да оплешивее.
– Тя е малко драматична.
Момиченцето бутна ръцете на брюнетката.
– Мамо, спри.
– Виж – каза Майкъл, който ставаше все по-нетърпелив. И изтръпна. – Както казах, когато ти отвори вратата тази сутрин, обадиха ми се за нагревателя ти.
– Всичко е наред с моя нагревател.
– Тогава защо се обадихте? – Попита той през зъби.
– Не се обадих. Но ти вече знаеш това.
– Знам? – Знае? Беше изгубен. Дали беше дошъл в грешния апартамент? По дяволите. Колко ли беше пил? Опита се да преброи пръстите си, но вече не ги усещаше.
Жената избута момичето зад себе си, докато вървеше по-близо до него. Толкова близо, че лесно можеше да я ликвидира с едно движение на крака и триъгълно задушаване. А и не беше като дръжката на вратата на фурната-съдомиялната машина да може да го задържи, ако не искаше. Може би за няколко секунди. Но веднъж се беше борил с мечка. Дълга история. Беше доста сигурен, че при подходящи обстоятелства би могъл да вземе вратата на уред.
Очевидно не беше престъпник, жената се наведе близо до него, миризмата на прасковен шампоан го обля и каза най-странното нещо, което беше чувал през целия ден. А той вече беше чул много странни неща.
– Бъди спокоен.
Той и без това едва се движеше. Колко по-спокоен можеше да стане?
– Ще забравиш момичето след шестдесет секунди.
– Мамо! – Изкрещя момичето в знак на протест, дърпайки робата на жената – микротънка дреха, която не успяваше да прикрие извивките под нея.
Как, по дяволите, чак сега ги видя? Извивките. Това беше тигана, трябваше да е той. Защото, когато тя се наведе още по-близо, красивото ѝ лице се фокусира и той усети пулсиращ удар в корема си.
Непоколебимо и красиво.
Точно негов тип.
Кучи син.
– Никога няма да си я спомниш – продължи тя.
– Мамо, недей – каза момиченцето, като се надуваше здраво. Само че този път тя кръстоса ръце на гърдите си, за да подчертае още повече.
Той се наведе настрани, за да я види по-добре.
– Сигурен съм, че скоро няма да те забравя. – Той ѝ намигна и тя се захили, след което светлите ѝ черти бяха помрачени от тъга.
– Виждаш ли? – Каза тя, сочейки към него. – Той е блед.
Тя също щеше да е бледа, ако я бяха ударили с тиган и я бяха вързали за кухненски уред.
Жената клекна и обърна момичето към себе си.
– Вземи си чантата, скъпа, и после се заключи в стаята ми.
Защо петгодишно дете се нуждае от чанта? Той се вгледа в профила на жената, в меките линии на лицето ѝ и пълната ѝ уста, и нещо се надигна в него. Нещо, което не искаше да се надига. Желанието да пази. Да защити. Да отмъсти.
– Кой те преследва? – Попита той.
Жената подскочи и се обърна да го погледне, но също толкова бързо се върна към дъщеря си.
– Побързай, скъпа. Не разполагаме с много време.
Момиченцето кимна покорно и се втурна в тесния коридор, който водеше към спалните. Когато изчезна, жената вдигна часовника си и зачака.
– Мога ли да се преоблека? – Чу се вик от една от стаите.
– Вече ти приготвих няколко дрехи. Те са на леглото ми.
– Добре – каза момиченцето. Тя се втурна от стаята си, носейки раница, и влезе в тази отсреща, като махна на Майкъл, преди да затвори и заключи вратата.
– Не се притеснявай – каза жената, като се взираше в часовника си. – Ти също няма да запомниш и мен.
Той поклати глава настрани, опитвайки се да я разбере.
– Не знам. Ти си доста незабравима.
Тя го погледна, примигна няколко пъти и после извика:
– Време е!
Момичето не издаде нито звук. Колко често бяха практикували този сценарий? И защо?
Той се опита да разтърси главата си, забравяйки, че китките му са вързани.
– Слушай, Убиецо, аз съм за робството, но може би ми трябва минутка, за да се справя с това главоболие.
– Тиганите ще направят това. – Тя го каза почти разсеяно, докато вадеше някаква храна от килера и я слагаше на масата.
Беше се борил с природата, животните и бандите, които биха накарали по-малък човек да хукне в обратна посока. Да бъде повален от дребна жена, която тежи по-малко от торбите му на седалката на мотора, го подразни.
– Да не би да имаш оксикодон?
Тя го погледна.
– Защо да го имам в къщата си?
– Ибупрофен? – Когато тя само го погледна, отказвайки да отговори, той отново я запита. – Тиленол? Аспирин? Билков чай? – Нищо. Той извъртя очи и се преви, надявайки се сътресението да го убие бързо. Най-дълбокият му страх беше от продължителна смърт. И паяците. Най-вече паяци.
– Можеш ли да отговориш поне на един въпрос? – Попита той, докато тя започна да прехвърля храната в една торба. Осъзна, че почти цялата е или суха, или консервирана. Тя знаеше какво прави.
Тя го игнорираше, докато работеше около тялото му, а пластмасовите съдове се разстилаха по пода, движейки се с грацията на танцьорка. После вдигна поглед нагоре, явно се нуждаеше от нещо над него. Прехапа устни, опитвайки се да реши дали този предмет си струва да рискува живота си. Реши. Той можеше да го види в решителната постановка на челюстта ѝ. Тя коленичи пред него и впери огромните си очи в неговите.
– Ще седиш тук един час, а после ще се освободиш от печката и ще си тръгнеш.
Веждите му се свиха, докато се опитваше да разбере колко точно е откачена. Малко му се получи на няколко нива, но чиста лудост? Не си заслужаваше труда. Веднъж вече беше дал всичко от себе си. Беше завършило зле.
– Няма да мърдаш.
По дяволите. С всяка своя дума тя се изкачваше нагоре по скалата на лудите.
– Няма да говориш.
Той все пак беше по-скоро мислител.
– След като прекрачиш прага, няма да си спомняш нито за мен, нито за това, което се е случило тук.
Нямаше да я забрави и в хиляди животи.
– Ще продължиш деня си както обикновено и никога повече няма да мислиш за мен.
– Обикновено така ли се получава? – Попита той, искрено любопитен.
Изненадана, тя се отдръпна от него, после повтори:
– Няма да говориш.
– Точно така. Разбирам, но…
– Престани да говориш – каза тя, а гласа ѝ се повиши с една степен от паниката.
Добре. Той щеше да се съгласи. Той затвори уста и зачака да види какво ще направи тя след това. Така нямаше да получи нищо от нея. Тя трябваше да му се довери, но очевидно разполагаше само с един час, за да извърши този подвиг. Ако е толкова дълго.
Тя го погледна предпазливо, после бавно се върна към задачата си, като от време на време го поглеждаше през рамо. След като свали чантата от масата, тя погледна с копнеж още веднъж към шкафа над печката. Всичко, което искаше, я привличаше. Замислено заби нокът между зъбите си, после отново се наведе към него.
– Затвори очи и не мърдай – каза тя.
Той се подчини. Ставаше твърде интересно да не го направи.
После стъпи над него, с единия крак на хълбока му, а с другия между краката му. Мускулите му се стегнаха в отговор. Ароматът на праскови се носеше над него и той повдигна клепачите си – едва-едва, опитвайки се да види какво е замислила тя. Халатът се разтвори на коленете ѝ, когато тя посегна нагоре, и той зърна оформените ѝ бедра. Той сви зъби, когато едно от тези бедра докосна пръстите му.
Тя се отдръпна и той си спомни, че не трябваше да мърда, затова отново сведе глава и седна. Тихо. Обвързан. Послушен. Всичко това щеше да е много по-лесно, ако беше подчинен. Никога през живота си не беше бил подчинен. Може би ще трябва да преосмисли това.
След като хвърли тайнствения предмет в чантата, тя затвори ципа и след това я повлече с две ръце към входната врата, преди да побърза да се върне в спалнята си.
Майкъл седеше замислен в продължение на няколко дълги мига. Тя никога нямаше да му се довери, докато той беше вързан и не можеше да говори. Не, той трябваше да я убеди да му се отвори. Той просто не знаеше как.
Преди да успее да вземе решение, вратата на спалнята се отвори със скърцане и момиченцето – сега облечено в лилав анцуг с качулка – излезе на пръсти.
Майкъл отново затвори очи и зачака, докато момиченцето се прокрадваше покрай него, за да сложи чантата си до куфара с храна. Той я наблюдаваше с тежко затворени очи. Тя отиде на пръсти до хладилника и извади искрящо розова бутилка с вода, след което спря пред него.
– Живейте добре, милорд. – Тя изрече думите микросекунда преди да се наведе и да постави нежна целувка на бузата му.
Това го сломи. Той изчака, докато тя се отдръпне, преди да се премести. Шокът по лицето на момиченцето, когато погледна към нея, почти го накара да се засмее, но трябваше да побърза. Едно дръпване и дръжката се отпусна. Остави я да падне на пода, след което се зае с въжетата.
– Мамо! – Извика момиченцето, британския ѝ акцент изчезна, докато тичаше по коридора. – Затворникът е избягал! Затворникът избяга!
– Това е невъзможно – каза жената и излезе в коридора, докато момичето тичаше покрай нея в стаята.
Възлите на въжето не бяха лоши. И отново тя знаеше какво прави. Но отстраняването им отне всичко на всичко двайсет секунди.
Жената се задъха, затръшна вратата на спалнята и я заключи.
Ботушите му се запътиха към крехката преграда. Едно бутване и той влезе. Точно навреме, за да види как жената вдига пистолет и го насочва към главата му.

Назад към част 1                                                           Напред към част 3

Глава 9

Не бях толкова роден, колкото призован.

-Триколка

Новият последен миг на Хали не приличаше много на първия. В този тя лежеше гола на плочките на пода, а ръката ѝ беше покрита с кръв, докато протягаше ръка, опитвайки се да докосне човека, който лежеше на пода до нея.
Аз.
Аз лежах мъртъв, прострелян в гърба, вероятно в опит да я заведа до тоалетната, така че нещо ни беше подсказало, че сме в беда. Точно покрай мен стоеше един мъж. Тъй като Хали беше фокусирана върху мен, във видението се виждаха само краката му. Тъмносив панталон. Излъскани оксфордски обувки. И цевта на полуавтоматичен автомат.
Обгърна ме спокойствие, въпреки че пулса ми беше станал свръхзвуков. Благодарение на видението имахме предимство. Трябваше да го използвам по най-добрия начин. Трябваше да мисля, докато адреналиновия скок прочисти главата ми. Последният момент се промени, след като сложих телефона ѝ в микровълновата печка. Вероятно е подслушвал и е разбрал, че съм го хванал, когато звука се изравни.
Хали не помръдна. Тя притискаше кученцето и чакаше, доверявайки се на мен, че ще я погледна, когато мога.
Първият ми приоритет беше да я измъкна оттам, но Мичъм беше някъде навън с автомат. Не можехме просто да излезем през входната врата.
Втурнах се към чантата си, прерових я и ѝ подхвърлих тениска и чифт шорти. Те щяха да я погълнат, но роклята ѝ можеше да попречи на бягството.
Тя ги облече без въпроси, докато аз скочих в чифт дънки и изтичах до банята. Прозорецът, вероятно с размерите на члена на Мичъм, беше твърде малък, за да може Хали да се провре през него, а и нямаше съседна врата.
Майната му. Какво ни беше подсказало? Защо бяхме тичали към банята?
Отново погледнах Хали, изучих спомена още веднъж и потърсих и най-малката улика, която да ми помогне да измисля план. В ъгъла на погледа ѝ върху килима до краката на Мийчъм се виждаха парчета стъкло. Той щеше да ни застреля през прозореца. Завесите бяха спуснати, така че не можеше да види вътре, което означаваше, че може да има термовизионен прицел. Но дори термовизионният не можеше да вижда през стени като във филмите. А и първите му изстрели не попаднаха в целта, което ни позволи да избягаме към банята.
Осъзнаването ме удари. Той умишлено беше стрелял през прозореца и след това беше използвал оптическия си прицел, за да ни намери. Този път ние щяхме да действаме първи.
Грабнах Хале точно когато първия изстрел се удари в стената до главата ми.
Хале изкрещя, но ми позволи да я вкарам в банята, докато още три изстрела пронизаха прозореца и обсипаха мазилката около нас. Сложих я във ваната с кученцето в ръце. Единствената ми надежда беше да го примамя вътре и след това да го обезвредя.
Подадох ѝ телефона си.
– Обади се на полицията и остани на място, независимо какво ще чуеш.
Тя кимна, а дъха ѝ беше учестен от страх.
Опитах се да измъкна кученцето от ръцете ѝ, но тя за първи път ми се противопостави, като трескаво клатеше глава.
– Ще я пусна през прозореца. Навън ще е по-безопасно.
Тя се съгласи с колебливо кимване и ми я подаде.
Отворих малкото прозорче и пуснах кученцето на земята. Тя хленчеше, вече разглезена от вниманието на Хали.
– Съжалявам – каза Хали, когато се обърнах към нея, а в очите ѝ набъбнаха огромни сълзи. – Всичко това е по моя вина.
Коленичих до нея.
– Не, той е виновен.
Тя се намръщи.
– Тогава чия е, ако не е моя?
– Освен ако не греша много, това е на Пол Мийчъм.
– Пол? – Попита тя изненадана. – Той е нашия ръководител на сигурността.
– Да. и смятам, че той е бил човека в гората. Той те преследва, играе си с теб от седемнайсет години.
Тя притисна ръка към устата си.
Посочих към телефона и казах:
– Полиция – преди да си тръгна. Обмислях да легна на пода и да се преструвам, че са ме застреляли, но познавайки този задник, той щеше да вкара още няколко в мен за добро. Затова се притиснах до стената до вратата и зачаках. Ако беше добър в това, щеше да погледне през пукнатината, след като отвори вратата, и да провери зад нея, преди да влезе. Ето, че се надявах да не е добър.
– Идва – каза леля Лил и аз се обърнах, за да я видя притисната до мен, надничайки иззад ръката ми.
– Можеш ли да ми кажеш кога ще стигне до вратата?
– Искаш да изляза навън? – Попита тя, ужасена. Когато и предложих най-добрата си усмивка, тя ми намигна. – Разбира се, красавецо. Но може би трябва да се обадиш за подкрепление.
– Хали се обажда на полицаите.
– Не, имах предвид някакво по-агресивно подкрепление.
По някакъв начин бях назначен за гледач на адски кучета в комплекса. Вероятно защото всички те спяха с мен. Но това не означаваше, че знам нещо за това как да ги контролирам. – Не знам как да ги призова. А дори и да можех, те са безплътни.
– В по-голямата си част, но те са адски кучета. Нищо ли не си научил?
Очевидно не.
– Той е на вратата – прошепна тя, сякаш той щеше да я чуе, ако не беше го направила.
Ако успеех да го обезоръжа и да го изкарам от хотелската стая, Хали можеше да се измъкне. Надявам се някой да го е видял да се разхожда из паркинга с автомат и да се е обадил на ченгетата, ако не за друго, то за да подкрепи разказа на Хали. Но все още не чувах сирени.
Един изстрел извади заключващия механизъм. Той ритна вратата и влезе, без да провери зад нея. Аматьор.
Изчаках половин секунда, след което бутнах вратата с всеки грам сила, който притежавах. Пушката се разлетя, а аз го хванах в средата на тялото и го насочих навън. Но той беше голям. Той се окопити и бавно ме избута обратно в стаята, а босите ми крака не успяха да се захванат. Паднахме на пода и се търкулнахме, като всеки от нас се бореше за надмощие.
– Хвани го! – Изкрещя леля Лил, като гледах как се боксира със сенките.
Когато той си присвои горната позиция, аз вклиних коляно между нас и го изместих, за да мога да се изкатеря на крака.
Той също се изправи. Малко по-бавно. Малко по-твърд. Но пък беше по-едър от него. Аз имах бързина на своя страна.
Той вдигна мускулести юмруци и аз разпознах ръката, онази, която държеше бръснач в отражението на предполагаемото самоубийство на Хали. Гневът, който кипеше под момчешката ми външност, започна да кипва кръвта във вените ми.
Защо? Защо някой би измъчвал друго човешко същество в продължение на седемнайсет години? Какво е получил от това, освен банално удоволствие? Все пак седемнайсет години. Не можех да го проумея.
На окървавената му уста се появи хумористична усмивка.
– Аз също бях боксьор, спорте. – Беше се вгледал в мен. – И вчера не бях блъснат от камион.
Въздъхнах.
– Защо всички продължават да казват това? Бях блъснат отстрани.
– Къде е тя?
– Ти си си направил труда да накараш Хали да повярва, че тя те е убила преди седемнайсет години.
– Да, ама тя си заслужава, не мислиш ли?
Пренебрегнах реакцията на коленете си.
– Всъщност мисля.
– Малко е доверчива, а вкуса ѝ към мъжете оставя много за желаене, но никой не е съвършен.
– Това ли е единствения начин да накараш някое момиче да те забележи? Да я преследваш, докато не повярва, че е луда?
Той замахна.
Измъкнах се.
Но той беше по-бърз, отколкото изглеждаше. Хвана ме за рамото и аз паднах върху скрина. Втурна се към мен, докато бях излязла от равновесие, планирайки да използва тежестта му в своя полза.
Това щеше да е болезнено.
След инцидента с камиона вече ме болеше. Трябваше да тежи повече от сто и петдесет килограма. Пресметнах какво щеше да направи това с ребрата ми и шансовете ми да се възстановя достатъчно, за да го взема след това. После се сетих за красивата жена във ваната. За това колко уплашена трябва да е тя. Странно колко бързо работи ума в такива ситуации. Или може би това беше само моя особен мозък.
Не бях замахвал към противник повече от пет години. Последния път, когато го направих, някой умря, а целия ми екип беше платил цената, като живееше в бягство. Но когато видях Мийчъм да се хвърля напред, инстинкта, за чието изостряне и усъвършенстване бяха нужни години тренировки, се разпали и аз стрелях. Лява кука в челюстта. Един защитен удар. Точно същия, който беше убил човека в бара преди всички тези години.
Главата му се отметна настрани и той се сгромоляса, но инерцията го прати в мен. Блъснахме се в скрина, като разцепихме дървото на две, преди да се срутим на пода.
Чух дюдюкане и писък, когато Хали излезе, а Джейсън се втурна вътре. Леля Лил хукна, но беше трудно да се определи кой от другите двама е изкрещял. Харесваше ми да мисля, че е Джейсън.
Хали се втурна към мен, хвана ме за ръката и се опита да ме издърпа от Мичъм в отчаян опит да ме спаси, но той беше изстинал. Придърпах я към себе си, вдигнах брадичката ѝ, докато очите ни се срещнаха, и я погледнах.
– Ти се обади на Джейсън? – Попитах, ужасен. – Казах ти да се обадиш на полицаите.
– Джейсън е по-бърз. – Тя се опита да се измъкне от хватката ми, за да провери раните ми, но аз я държах здраво. Тя се чувстваше добре. А аз бях на път да падна. – И аз се обадих на полицаите. Те са на път.
Погледнах Джейсън.
– Благодаря ти, че се появи твърде късно, за да направиш нещо добро, задник.
Той все още наблюдаваше сцената, както и Нолан, хотелския служител, който беше ходил в гимназията с Хали и вероятно оттогава беше влюбен в нея.
– Шефът ми ще ме убие. Това пистолет ли е?
– Хубав изстрел, момче. – Леля Лил ми показа два вдигнати палеца. – Но знаеш ли, че хотелската ти стая е пълна с адски кучета?
Огледах се наоколо. Едно по едно адските кучета се стопяваха от стените и се запътваха към Мийчъм с оголени зъби, докато издаваха ниско, гърлено ръмжене. Бяха огромни, приличаха повече на мечки, отколкото на кучета.
Мичъм изстена и се опита да се изправи на крака. Не успя и се озова по гръб, гледайки нагоре към Хали и мен. Исках да го накарам да гледа напред към бъдещето, но единствения начин да го направя беше да го изпратя в лимбо, духовно състояние между живия и мъртвия свят.
Поставих Хали обратно, коленичих до него и обгърнах гърлото му с ръка. Той вече беше на половината път. Малък натиск за няколко секунди би трябвало да свърши работа.
– Воуз – каза Джейсън.
– Вигил – отвърнах аз.
Хали коленичи до мен. Очаквах да се опита да ме спре. Вместо това тя гледаше как бавно изцеждам живота от тялото му, достатъчно, за да ги види. За да може да ги осъзнае.
Когато Мийчъм се вкопчи в мен, дебелите му жили се издухаха от яката му, лицето му стана яркочервено, Джейсън се приближи и постави крака си върху ръката на момчето, придържайки я, както аз бях другата му.
– Не мога да се примиря с това – каза приятеля ми, забивайки обувката си в китката на Мичъм. – Ти го нараняваш. – Той приложи още малко натиск и Мийчъм извика. – Трябва да спреш. – Сега той можеше да каже в съда, че се е опитал да ме спре, и аз странно нямах нищо против да ме хвърли под автобуса в тази ситуация.
Очите на Мийчъм най-накрая се завъртяха в главата му и той бавно осъзна дванайсетте масивни звяра, които го заобикаляха. Някои от тях ръмжаха, а от лъскавите им зъби капеше слюнка. Някои лаеха и хапеха краката и стъпалата му. Паниката го върна в съзнание и аз го пуснах.
Той се задушаваше и кашляше, а погледа му бясно се стрелкаше из стаята.
– Какво беше това?
Аз, разбира се, погледнах, докато имах възможност.
– Когато умреш в затворническата си килия на 3 декември 2033 г. в 2:08 сутринта от очевидно самоубийство, те ще те чакат. Ще разкъсат душата ти на парчета, ще я изчакат да се сглоби отново, след което ще го направят отново. Отново и отново, и отново, докато ада се отвори и ти се срещнеш с новия си господар.
Той ме зяпна, страха на лицето му беше осезаем, защото сега знаеше. Сега вече вярваше. Действията имаха последствия.
– И ако си мислиш, че няма да е болезнено, много, много се лъжеш.
Хали се приближи до мен, обвивайки ръцете си около едната ми, чудейки се за какво говоря. По-късно щеше да ми се наложи да обяснявам, защото тя изкрещя толкова силно, че Джейсън подскочи с шест сантиметра. Може би и аз скочих.
– Флорейн! – Изкрещя тя, изтръгна се от прегръдката ми и изтича през вратата.
Исках да отида с нея и да се уверя, че е в безопасност, но единствената ѝ заплаха в момента лежеше на пода и изпитваше духовно пробуждане.
Освен това, погледнах. В момента, в който я видях отново, погледнах и видях, че ще живее много дълго.

* * *

Две седмици по-късно Хали и аз се сбогувахме с Джейсън и бандата. Тя щеше да се прибере с мен вкъщи, за да се запознае със семейството, и щяхме да решим накъде да поемем оттам. Аз исках тя да бъде с баща си – който беше развълнуван от това как се развиха нещата, въпреки че се нуждаеше от нов началник на охраната – а тя искаше аз да бъда с малолетния престъпник, предопределен да спаси света. Опитвахме се да намерим компромис.
Стояхме до джипа ѝ, а моя мотор беше на ремарке зад него, докато говорех с Джейсън. Той искаше да говори с мен, преди да тръгнем. Звучеше важно, така че Хали заведе Цвете на разходка, за да ни даде малко време насаме.
Той се загледа в далечината, сякаш не можеше да ме погледне, когато попита:
– Кога и как?
Отне ми миг, за да осъзная, че пита за съдбата си. За последния си миг. Чудех се дали да му кажа. Дали това щеше да има някакво значение в края на краищата? Щеше ли нещо да се промени?
Намръщих се и реших да опитам.
– Това не е нещо, което искаш да знаеш. Повечето съдби са определени на камък. Твоята не е по-различна.
Той кимна, сякаш се замисли за миг, после повтори въпроса.
– Кога и как?
Пъхнах ръце в джобовете си и казах тихо:
– Август, след четиридесет и три години. И насилствено. – Джейсън се беше появил на бял свят с насилие. Щеше да го напусне по същия начин, като добър самарянин, какъвто беше. Нищо, което можех да кажа, нямаше да промени това.
Той се ухили и ми поклати глава, докато изтупваше камъка в краката си.
– Това е ясно.
– Ожени се за нея.
– Планирам да го направя.
– И да се опиташ да излезеш от тази фаза на задник, в която се намираш.
– Ако ти се опиташ да израснеш от фазата си на кучка.
– Кучка? – Попитах, само леко обиден.
– Забравих да ти кажа онзи ден, хубав удар.
– Благодаря. Наистина ли прическата ми е толкова лоша?
– Не толкова лоша, колкото лицето ти, но да.
– Това е деликатен баланс.
Гледах как Хали се опитва да накара Цвете да се ръкува с нея. Беше деликатен баланс, както и повечето неща във Вселената.

* * * *

Назад към част 8

Глава 7

„Би се срещал с мен. Най-вече защото се изложих.“

Meм

Сякаш тя не ме беше разтърсила достатъчно. Сякаш не беше преобърнала света ми и не ме беше накарала да се въртя по спиралата, а трябваше да добави и предстоящата си гибел. Седях смаян, несигурен какво да правя. Какво да кажа.
– Хали – започнах аз, но тя ме прекъсна.
– Всичко е наред. Знаех, че това ще се случи.
Думите не се образуваха в устата ми. Не че знаех какво да кажа, ако можеха. Опитах се да надникна в съзнанието ѝ, да разбера какво си мисли, но не бях чак такъв медиум. – Как? – Попитах накрая. Това беше всичко, което успях да измъкна.
– Откъде знам, че ще дойде, или откъде знам, че ще дойде точно след два месеца? Откъде знам, че ще умра?
– Или – казах аз, развълнуван. – И двете.
– Не знам. Нещо се е променило. Привидението става все по-агресивно. По-злобно.
– Откъде знаеш?
– Просто всичко, което се случва.
– Като какво?
– Не знам – каза тя, явно изнервена от въпросите ми. – Просто обичайните неща, свързани с духове.
– Като какво? – Повторих.
Тя изпусна раздразнена въздишка.
– Най-вече затръшването на вратите на шкафовете. Предмети, които се движат през нощта. Вода, която прелива през мивката. Обичайното. Но понякога… – Тя сдъвка един нокът, преди да довърши изказването си. – Понякога се събуждам гола, без да си спомням, че съм се събличала.
Остра, кипяща ярост се настани дълбоко в стомаха ми. Сега вече знаех със сигурност, че нищо от това не е свръхестествено по природа. Не че имах нужда от допълнителни доказателства, но беше хубаво да имам подкрепление. Покойниците не са дрогирали хората и не са ги събличали посред нощ. Това правеха болни, ненормални преследвачи.
Бузите ѝ почервеняха в ярко розово. Беше смутена и това ме накара да се ядосам още повече.
– Нищо не се случва. Не е като да са ме нападали или нещо подобно.
Чудех се как може да е толкова сигурна.
– Нападението идва под различни форми.
Тя се прегърна и поклати глава, неспособна дори да си помисли за подобно насилие.
– Когато се разстрои на бензиностанцията, каза, че е било, защото си получила сигнал, че лодката ти гори – казах аз, сменяйки темата.
– Да, но не беше така. Получавам сигнали през цялото време, а те са верни само в половината от случаите.
Защото Мичъм си играеше с нея. Изпращаше я на преследване след преследване. Изморяваше я, за да я подготви за инсценираното самоубийство.
– Как става все по-агресивен?
– Оставя смъртни заплахи.
– Смъртни заплахи? – Това беше нещо ново. – Какви?
– Записки. Понякога върху замъглен прозорец. Друг път – в разлята захар. Просто където може.
– Баща ти не каза нищо за това.
– Говорил си с баща ми? – Когато кимнах, тя сви плахо рамо. – Не съм му казала.
– Защо не? – Попитах, ужасен.
– Не мога повече да подлагам баща ми на изпитания. Това е завладяло целия му живот. А след смъртта на майка ми? Просто не мога.
– Какво пише в бележките?
Тя стисна долната си устна между зъбите си и се забави.
– Не винаги мога да ги прочета.
– Хали – предупредих я.
Раменете ѝ се отпуснаха, когато тя освободи предателска въздишка.
– Отначало те бяха просто цифри. Започнаха веднага след смъртта на майка ми. Числото дванайсет продължаваше да се появява. Но месец по-късно се промени на единадесет. После десет. После девет.
– Обратно броене.
– Да. Всеки месец през последната година той отброяваше. И сега сме на номер две. – Тя насочи обвинителен поглед към мен. – А ти знаеш още от първия път, когато ме погледна.
– Не от първия път – казах аз, леко обиден. – Защо си мислиш, че това са смъртни заплахи? Могат да означават всичко.
– Защото другата бележка, която оставя, е доста ясна. Тя е само една дума. „Отплата“.
Ах. Сега вече стигахме донякъде.
– Хали, какво се е случило преди седемнайсет години? Какво промени живота ти толкова драматично? И кой иска отмъщение?
Тя поклати глава и отвърна поглед, а в очите ѝ блестяха сълзи.
Облегнах се на лактите си и поставих ръка върху нейната.
– Хали, знам, че е трудно, но те моля да ми се довериш.
– Не става дума за това. Не става дума за това, че не ти вярвам. Ти си го заслужил, а и не само. Но ако ти кажа какво се случи, какво направих, няма да искаш повече да правиш секс с мен.
Почти изхърках. Явно тя не разбираше мъжкия мисловен процес.
Но трябваше да се успокоя. Натисках я прекалено силно. Исках тя да се огъне. Не да се счупи.
Косменото кълбо започна да хленчи в краката ѝ. Хали я вдигна, гушна я, после я постави в кутията, която беше донесла заедно със суха кърпа от банята. С пълен корем, косматото кълбо се успокои веднага и заспа.
Хали се изправи и отиде да застане пред мен.
– Това „да“ ли е?
– Не – казах аз, като приемах всяка нейна извивка. Миришеше сладко, като жасмин. – Това е адско да. – Сложих ръка на бедрото ѝ, а топлината от тялото ѝ се впи в кожата ми, докато тя се разпъваше върху мен.
С колебливи пръсти тя изпробва ожулването на челюстта ми.
– Сигурен ли си, че това е наред? Вчера те е блъснал камион.
– Бях блъснат странично от камион. Огромна разлика.
Тя кимна и се замисли, сякаш правеше изчисления в главата си. Сега не беше време за математика.
– Почти съм сигурна, че си свръхестествено същество – каза тя напълно сериозно. – Че не си истински и ще изчезнеш веднага щом всичко това приключи.
– Имам няколко приятели, които са със свръхестествени наклонности. Аз не съм един от тях. И няма да си тръгна никъде.
Тя зарови пръсти в косата ми и покри устата ми със своята. Никога през живота си не бях приветствал повече целувка. Панталоните ми се затегнаха, когато тя потъна още повече в скута ми. Вкусът ѝ беше на череши и Sprite.
Тя прекъсна целувката без предупреждение и ме погледна надолу, а веждите ѝ бяха смъкнати.
– Трябва да ми кажеш, ако те нараня.
– Това е моя реплика.
– Пинки се кълне? – Тя ми подаде малкия си пръст, за да се закълна, и аз се опитах да не се разсмея.
След като увих малкия си пръст около нейния, тя кимна и попита:
– Добре, какво следва?
– Какво? – Попитах, изненадан.
– Ами, целунахме се и… Искам да кажа, че знам какво следва. – Тя се изсмя на себе си и махна пренебрежително с ръка. – Донякъде. Просто никога не съм го правила.
– Ебаси. – Вдигнах я от себе си и я сложих на леглото, сякаш беше заразна.
Тя падна назад, а полата на роклята ѝ се издигна над главата ѝ. Беше хубав образ, но…
– Ти…? – Дори не можех да изрека думите – не и на глас. Затова прошепнах: – Девствена ли си?
Тя потупа роклята си и ме погледна нагоре.
– Технически, да.
Стоях неподвижно цяла минута, преди да прокарам ръце през косата си и да се разходя.
– Това не е възможно.
– Защо? – Попита тя, внезапно смутена от себе си, непрестанно изглаждайки роклята си, сякаш това действие беше механизъм за справяне.
– Не – казах аз със задъхан смях. Разклатих показалеца си. – Никой, който изглежда като теб, не е девствен на… Чакай, на колко години си?
– На двайсет и девет години съм и съм обидена. Какво общо има това с нещо? – Тя бдеше с наказателна гримаса, докато аз крачех напред-назад пред нея.
Спрях, когато осъзнах.
– Чакай, това нещо е „не искам да умра като девственица“ ли?
– Не. – Тя се изправи и започна да събира вещите си. – Колко плитка според теб съм?
– Тогава какво е това?
Тя се изправи пред мен, шията и бузите ѝ бяха в блестящо розово. Почти се почувствах виновен за реакцията си. Почти.
– Това е „ти си най-красивия, който съм виждала в живота си, и искам да оближа всеки сантиметър от тялото ти“.
Свята работа, тя беше директна. След като се позамислих за миг, усмивката ми повдигна едното ъгълче на устата ми.
– Защо не го каза?
Погледът, който тя изстреля към мен като ракета „Скъд“, подсказа, че не ѝ е забавно.
– Смятам, че го направих. – Сините ѝ очи блестяха от неизплакани сълзи и завъртяха възел в сърцето ми. – Казах ти на глас неща, които никога не съм казвала на никого. И ти се разстройваш, че технически съм девствена?
– Съжалявам. – Придърпах я в прегръдките си и опрях брадичка на върха на главата ѝ, но тя остана твърда, отказвайки да се предаде. Щеше да ми се наложи да се потрудя доста, за да се реванширам. Ще трябва да… – Чакай. – Поставих я на една ръка разстояние. – Защо само формално си девствена?
Брадичката ѝ се повдигна в знак на непокорство.
– Забърках се с Питър Скарсдейл в девети клас. Стигнахме до втора база.
Не знаех дали да се смея, или да се смея наистина силно. Не исках да я обидя повече, отколкото вече бях. Как това зашеметяващо създание беше останало недокоснато почти тридесет години? Тогава ми хрумна. Инцидентът. Каквото и да ѝ се беше случило, сигурно я беше белязало повече, отколкото някой си е представял. Отново придърпах скованото ѝ тяло в обятията си. Трябваше да действам внимателно. Не бързай. Да се движа със скоростта на охлюв.
– Можем ли да правим секс сега или не?
Изкашлях се в свития си юмрук, за да прикрия изблика на смях, който не бих могъл да спра, ако се опитах. Животът ми беше станал толкова странен, след като онзи адски демон ме облада, а после се появи този ангел и преобърна всичко с главата надолу. Щяхме да разберем как да измамим смъртта. Как да спрем съдбата. А първата стъпка беше да вкараме Пол Мийчъм зад решетките.
Всъщност… Отново я поставих на една ръка разстояние. Първата стъпка беше да се погрижа за това изящно същество, което само по себе си имаше няколко свръхестествени сили. А именно, че разтваряше костите на мъжете само с един поглед.
Повдигнах брадичката ѝ, сините ѝ очи блестяха на слънчевата светлина, и притиснах устата си до нейната. Тя остана твърда като окачването на Харли-Дейвидсън хардтейл, докато не плъзнах езика си между устните ѝ и не навлязох дълбоко в нея. Тя се разтопи срещу мен и дори стигна дотам, че се хвана за тениската ми, за да се стабилизира.
След като я върнах до леглото, я настаних на него и паднах на колене пред нея. Тя обви ръце около врата ми и се стегна, когато се опитах да се отдръпна. Оставих я да поеме инициативата за момент, докато тя изследваше устата ми, отначало колебливо, а след това с по-голяма жар, като накланяше глава и притискаше езика си към моя. Пръстите ѝ се озоваха в косата ми и ме задържаха неподвижно, докато опитваше различни техники, почти като че ли се беше учила и искаше да изпита всички. Което, колкото и да е странно, ми подейства добре.
Докато тя се упражняваше да прави изкуствено дишане уста в уста, аз се заех с компресиите на гръдния кош. Разкопчах горната част на роклята ѝ и благодарих на боговете за сутиените с предно закопчаване. Разкопчах я и видях как две прекрасни кълба се изсипаха навън. А аз си мислех, че тя не може да бъде по-съвършена.
Когато прокарах палец по едното зърно, тя се задъха иззад целувката, вкарвайки хладен въздух между устните ни. Когато се откъснах, за да прокарам език по същия този сумрачен връх, тя притисна главата ми към гърдите си, а дишането ѝ идваше все по-бързо и по-бързо. Когато плъзнах ръка под роклята ѝ и нагоре по бедрото ѝ, тя разтвори крака и се отпусна напред на леглото, докато пръстите ми намериха меки къдрици.
Което означаваше, че не носи бикини. Трябваше да направя пауза и да се замисля, тъй като кръвта заля ерекцията ми, втвърдявайки ме още повече. Беше минало известно време. Едва не излязох в панталоните си, когато усетих хлъзгавината и топлината на гънките ѝ.
Придърпах я към себе си и поставих устата си до ухото ѝ.
– Ще те накарам да свършиш, добре?
– Но ти ще се присъединиш към мен, нали? – Попита тя, а гласа ѝ беше задъхан.
Поклатих глава. Не можех. Не и докато не разбера какво се е случило с нея. Не исках да предизвиквам лоши спомени, а и тя нямаше нужда от рунтав елен, който да се възползва от нея.
– Следващият път.
Тя се облегна назад и се намръщи.
– Но искам да те оближа.
Усмивката ми се разпростря толкова много по лицето, че нарани изтърканата ми челюст.
– Можеш да ме оближеш следващия път.
Тя издаде хленчещ звук на протест, който бързо се превърна в стон, когато пръстите ми се плъзнаха в нея. Тя се стегна около тях, а аз трябваше да дишам дълбоко, целенасочено, само за да задържа възможността за спонтанна еякулация.
– Добре ли си? – Попитах, преди да продължа.
Тя издиша една дума, която отразяваше личността ѝ в безупречна степен.
– Изключително.
Това беше достатъчно. Закачих ръка под едното и коляно и се плъзнах надолу по тялото и, целувайки вътрешната част на бедрата и, докато не достигнах съвършения и център. Плъзнах езика си по копринените гънки, а после го прокарах по набъбналия ѝ клитор.
Тя се размърда и засили хватката си за косата ми, сякаш това беше единственото нещо, което я държеше на това земно ниво.
Вкарах пръстите си по-навътре и засмуках клитора ѝ, като отначало обикалях с език бавно, а после с по-голяма скорост. Тя се хвана за чаршафа от двете си страни и застина, дъха ѝ спря, докато мускулите ѝ се стягаха около пръстите ми, придърпвайки ги още по-дълбоко.
Оргазмът я удари силно. Тя изви гръб, тялото ѝ се схвана, докато не извика, докато не заби пръсти в косата ми отново и не се изпъна в унисон с всяка трепереща вълна, докато оргазма пулсираше в нея, създавайки изящна вълна след изящна вълна.
Отпуснах се на леглото до нея. Тя бавно се върна на земята, а гърдите ѝ се повдигаха и спускаха, докато се взираше в тавана.
– Добре ли си, скъпа? – Попитах, малко притеснен.
– Защо, за Бога, бях още девствена? Защо чаках толкова дълго? – Удивеното ѝ изражение ме накара да се разплача отвътре. – Нямах представа.
Надигнах се на лакът.
– Чакай, искаш да ми кажеш, че никога не си получавала оргазъм?
– Това лошо ли е? Има ли нещо нередно в мен?
– Не. Просто съм изненадан. Искам да кажа, че никога не си имала дори… – Оставих гласа си да се изгуби.
Тя отрази позицията ми и подпря глава на ръката си.
– Забравяш, че от дванайсетгодишна възраст имам призрак, който следи всяко мое движение.
Още една улика. Тя е била на дванайсет, когато всичко е започнало. Какво се беше случило, за да повярва, че е преследвана толкова силно? Какво се беше случило, за да я накара да пренебрегва себе си и живота си толкова много?
– Затова ли все още си девствена?
Тя сведе поглед към разхлабена нишка върху покривката с крещяща шарка.
– Да кажем само, че има причина Питър Скарсдейл да стигне само до втора база.
Седнах с тревога.
– Хали, какво стана?
– Глупаво е.
– Кажи ми.
Тя дърпаше нишката, докато говореше.
– Бяхме в мазето ни, гледахме филм и, знаеш ли, започнахме да се целуваме.
– Добре.
– И той започна да ме опипва.
– Добре. – Всъщност не бях сигурен какво представлява втората база, но звучеше законно.
– И аз започнах да го опипвам.
– Разбрах.
– И тогава се случи.
– Какво се случи? – Попитах меко.
– Мъжът. Духът заяви присъствието си.
– Как?
– По обичайния начин. Мигащи светлини. Силен звук. Звуци от трясък.
Изглежда, че Пол Мийчъм е ревнувал. Ебати извратеняка.
– Питър се изплаши и избяга от къщата, оставяйки ме сама в мазето. По-късно ми се обади и ме попита какво се е случило, а аз направих грешката да му разкажа.
– Каза му, че те преследват?
– Да. Мислех… Мислех, че го е грижа за мен. На следващия ден той разказа на всички в училище и аз станах за посмешище. Макар че тогава се беше уплашил до смърт, той се погрижи всички да знаят, че съм луда. – Тя вдигна брадичката си и аз се преборих с желанието да я целуна. – Научих си урока. Никога повече не казах на никого – чак до родителите ми няколко месеца по-късно. И така, аз развалих ли настроението? – Попита тя, хапейки устните си, като действието беше толкова провокативно, че облизах устните си в отговор.
– Искаш ли още? – Попитах, впечатлен.
– Искам те.
Отдръпнах се от нея.
– Хали, ти си преживяла толкова много.
Тя също седна.
– Разбирам. Наистина разбирам. Не искаш да ме нараниш, защото все още имам V-карта.
– Това е част от това, да.
– А ти смяташ, че съм твърде крехка, за да стигна докрай.
– Минавало ми е през ума. Просто не мисля, че имаш нужда някой да се възползва от теб точно сега. Особено възбуден моторист с досие.
– Значи няма да дойдеш? Защото трябва да ти кажа, че това е най-невероятното нещо, което някога съм изпитвала.“
– Радвам се, че ти е харесало – отвърнах аз. – Ще бъда тук цяла седмица.
Тя издаде хриплив смях, сведе глава и ме погледна изпод миглите си.
– Но все още искам да те оближа.
Тя имаше сериозна орална фиксация. Честно казано, сякаш беше създадена за мен.
– И искам да те накарам да свършиш.
Вътрешностите ми се размърдаха от смелото ѝ признание.
– Не е нужно. Аз ще живея.
– Трябва ли да давам определение на „искам“? Искам да ти дам оргазъм.
– Знаеш ли как? – Попитах, като въпроса беше ясно предизвикателство.
– Казах ти, че имам Netflix.
– Показват тези неща по Netflix?
– Е, по-скоро се подразбира, но мисля, че разбирам същността му. А ти можеш да ми кажеш какво правя погрешно.
– Значи това е като урок.
– По-скоро като практически семинар. – Тя се протегна и прокара ръка по очертанията на ерекцията ми, предизвиквайки скок на удоволствие, който ме изненада с това колко силен беше.
Покрих ръката ѝ с моята и я стиснах.
– Сигурна ли си за това?
Тя ми предложи усмивка, която беше отчасти котешка, отчасти ягуарска, докато се търкаляше на колене и пълзеше между моите. Беше мой ред да я погледна нагоре. Ясните ѝ сини очи. Зрялата ѝ уста. Деликатната ѝ, предизвикателна брадичка. Тя наведе глава и ме целуна дълго и силно, преди да плъзне ръце към копчето на дънките ми и да ги разкопчае. Плъзна ципа надолу, вмъкна ръка вътре и обгърна ерекцията ми с пръсти.
Изсъсках рязко, когато кръвта се раздвижи под допира ѝ.
– Правилно ли го правя? – Попита тя, дразнейки ме с ефектно стискане. Когато само кимнах, тя избута дънките върху бедрата ми и ме запрати към таблата. Отново направи онова със стискането. – А сега ми кажи дали те боли.
Бях толкова изгубен в момента, че нямах представа дали говори сериозно, или не. Но когато тя се наведе и ме взе в устата си, едва не избухнах точно тогава. И, по дяволите, тя беше права. Тя наистина разбра същността на въпроса.
Кръвта нахлу в члена ми като прилив и аз излях една капка в устата ѝ. Факт, за който не говорехме. Какво щеше да се случи, когато свърша? Къде трябва да се изпразня?
Дишането ми идваше на накъсани вдишвания, докато тя проверяваше колко от мен може да поеме в устата си. С едната си ръка обгърна основата на члена ми, а с другата – топките ми, като зъбите ѝ пареха долната част на дължината ми, докато ме поглъщаше почти целия. Мускулите ми се спазмиха при всяко потапяне и бях близо до оргазъм, но не бяхме говорили за неизбежния край.
Без да прекъсвам контакта, обхванах с ръка тила ѝ, прехвърлих единия си крак през нея и я положих по гръб на леглото, разпъвайки главата ѝ с члена ми все още в устата ѝ. Направих го, за да мога да контролирам къде да свърша, но тя ме хвана за бедрата и ме издърпа още по-навътре. Изведнъж осъзнах, че контрола е последното нещо, което имам в ръцете си.
Преди да успея да я спра, преди да успея да я предупредя за предстоящите събития, острото жило на оргазма набъбна в корема ми и се изстреля през члена ми. Удоволствието ме връхлетя като скъсана язовирна стена и аз свърших, все още притискайки главата ѝ с едната си ръка, а с другата се подпирах на таблата. Стенех, докато изливах семето си в устата ѝ, притеснен как ще го приеме, но тя държеше бедрата ми, отказвайки да ме пусне, и поглъщаше всяка капка.
Когато спазмите отшумяха, тя отпусна ръката си и аз паднах на леглото до нея в страхопочитание.
– Това е всичко – казах аз, замаян и объркан. И все още задъхан. – Незабавно се абонирам за Netflix.“
Тя се разсмя на глас.
– Може би тази сутрин съм гледала видеоклип с инструкции.
– Тази сутрин? – Попитах изненадано.
– Тази сутрин.
– Много бързо се учиш.
Миглите ѝ се спуснаха срамежливо надолу, за да се разтворят по бузите ѝ.
– Исках да бъда подготвена.
Извърнах се към нея.
– Хали, не беше нужно да го правиш.
Усмивката, с която ме обгърна, би разтопила по-малък човек.
Това бях аз. Аз бях по-малък човек. За три секунди тя ме превърна в локва първична слуз.
– Нямаш представа колко много исках – каза тя. – И това беше, не знам… Не искам да звучи евтино.
– Кажи ми.
– Беше странно укрепващо.
Изказването ѝ първоначално ме изненада, докато не осъзнах, че разбирам.
– Разбирам. Чувствах се по същия начин, когато се спусках върху теб.
По лицето ѝ се разля любопитна усмивка, докато ме гледаше.
– Винаги ли си бил толкова красив?
Засмях се.
– Ще се изненадаш колко често не чувам това. Винаги ли си била толкова красива?
– Сега е твой ред да се изненадаш. Никога не съм намирала човек, с когото да искам да споделя този момент. Радвам се, че това си ти. Исках да изпитам този вид сюрреалистична магия поне веднъж, преди да умра.
Гърдите ми се стегнаха при напомнянето.
– Ще направя всичко по силите си това да не се случи.
Тя се намръщи към мен.
– Не затова направих това, Ерик. Не очаквам нищо от теб. Татко и аз ще се разберем. Ако смъртта ми може да бъде избегната, така да бъде. Ако не, това не е твоя вина. Не искам да се чувстваш задължен само защото имаш този дар.
– Дар? – Попитах. Никога не бях го възприемал като такъв. Особено след като промяната на съдбата се бе оказала много по-трудна, отколкото някога съм си представял. Захари Чърч беше изключение, а не правило.
– Ти си дар, независимо дали виждаш това, или не. Надявам се да намериш щастие, където и да отидеш.
– Звучиш така, сякаш се сбогуваш.
– Съвсем не. Надявам се да останеш по-дълго, но не искам да се чувстваш…
– Задължен.
Тя кимна.
– Точно така.
Имах намерение да остана за известно време и да стигна до дъното на последния момент на Хали, преди това да се случи. Реших да и дам още един шанс, преди да го нарека „провал“. Винаги имаше утре.
– Хали, можеш ли да ми разкажеш какво се случи, когато беше на дванайсет години? Можеш ли да ми кажеш как започна всичко това?
Тя се претърколи по гръб и се загледа в тавана, но когато следващия път проговори, думите ѝ не бяха съвсем регистрирани. Не пасваха, като дисонантна нота в любима песен. Тя се прозя, тъй като умората я завладя, а след това каза тихо:
– Всичко започна, когато убих един човек в гората.

Назад към част 6                                                            Напред към част 8

Глава 6

„Отне ми половината път, за да осъзная, че историята на живота ми има ненадежден разказвач.

Истински факт

Не можех да разбера дали непрестанното блъскане идваше от вратата на мотелската ми стая или от главата ми. Вероятно беше от вратата, тъй като събуди косматото същество до мен. Така или иначе, беше нежелано и шумно.
Опитах се да го игнорирам, но посетителя беше досадно учтив. Три почуквания, достатъчно силни, за да ги чуя, и после няколко секунди благословена тишина, преди да опита отново. В крайна сметка някой от нас щеше да се предаде и аз се заклех, че това няма да съм аз. Докато не чух един лиричен глас да вика името ми.
Очите ми се отвориха и се опитах да седна, но болката премина през всяка молекула на тялото ми. Изведнъж си спомних защо бях изпил половин аптечка предишната вечер – е, една от причините, поради които бях изпил половин аптечка предишната вечер. Няколко различни вида болка се бяха настанили в главата ми. И в крайниците ми, като се замисля. Стрелкаща, пробождаща, пулсираща и просто мъчителна. Сега разбирах дълбоко прилагателните, за които не знаех, че съществуват.
Точно тогава чух как заключващите механизми се завъртяха и вратата се отвори, разпръсквайки в стаята остра и прекалено ярка струя слънчева светлина. Стиснах очи, за да я блокирам, докато Хали се втурна и седна до мен на ръба на леглото. Тя опипа челото ми, преди да плъзне ръката си по бузата ми, после по шията, после по гърдите. – Ерик?
По-ниско.
– Буден ли си?
Още малко по-ниско.
Мъжки глас прекъсна момента ни.
– Трябва ли да се обадя на линейка?
– Направете го и ще умрете – казах аз, гласа ми беше дрезгав и неразпознаваем.
Хали му заговори тихо.
– Не. Благодаря ти, Нолан. Той имаше тежка нощ. Сега е раздразнителен.
– Не знам. Това е много кръв.
Раната на крака ми се беше отворила в някакъв момент, но спрях кървенето с малко натиск и много ругатни.
– И не разрешаваме кучета.
Аз имах куче?
– Няма страшно – каза Хали.
О, точно така. Косматкото.
– Аз ще се погрижа за него. Ще платя за чаршафите и ще поръчам да почистят матрака и килима.
– Не е нужно да го правиш – каза той, а тона му изведнъж стана кокетен. – Не е нужно шефа да знае всичко, но вероятно скоро трябва да се отметне.
– Ще се погрижа за това – повтори тя.
Опитах се да я погледна, но просто не можех да се съсредоточа върху нищо друго освен върху задните части на клепачите си. Или тези хапчета ме бяха ударили по-силно от обикновено, или субдуралния ми хематом отново се беше проявил. Разбира се, ръката ѝ, опряна на гръдния ми кош, не помагаше. И без това имах проблеми с фокусирането. Нейните грижи само ги влошаваха.
Тъмнината падна в стаята, когато мъжа затвори вратата, и аз попитах с дрезгав глас:
– Кой е Нолан?
– Приятел от гимназията, който работи тук. Кой е този? – Тя вдигна черното като смола космато кълбо. То хлипаше развълнувано в ръцете ѝ. Хали се засмя, звука беше лечебен.
– Казва се Лютиче.
– Има ли нашийник с етикет?
– Не, но ми напомня на едно адско куче на име Бътъркъп.
– Ти познаваш адска хрътка на име Бътъркъп?
– Тя също е мила.
– Е, това малко сладурче се нуждае от собствено име. Какво ще кажете за Пухкава? Или Флавия? Или Флутура, кралицата на воините?
Ужасеното изражение, което хвърлих към нея, беше повече от оправдано.
– Какво ти е?
Тя се ухили и продължи да гушка кученцето, гукайки и припявайки. Никога през живота си не бях ревнувал толкова от животно.
Преметнах ръка през очите си, осъзнавайки, че вероятно приличам на затоплена смърт. Колкото по-дълго продължаваше нощта, толкова повече отоци се появяваха и толкова по-сериозни ставаха драскотините, синините и дълбокото ожулване по челюстта ми. После си спомних, че ръката ми изглежда също толкова зле, затова се отказах и се върнах да се любувам на гледката.
Тя носеше прасковен сарафан с бледожълт пуловер като оживял летен бриз.
– Защо не си на работа? – Попитах.
– Бях на път, но реших да се отбия и да те проверя.
– Откъде знаеш къде да ме намериш?
– Снощи ми писа седемдесет и три пъти и ме покани на гости.
Изправих се, пренебрегвайки пристъпите на болка, докато се борех за телефона си. Ако ѝ напишех нещо за Пол, охранителя, той щеше да разбере. Няма начин да не е имал някакъв вид наблюдение на телефоните на Хали и на баща ѝ. Как можех да бъда толкова небрежен? И то само часове след като бях обещал на Доналд, че може да ми повери живота на дъщеря си.
– Шегувам се – каза тя с певчески глас. Зарови лице във врата на косматото кълбо. – Джейсън ми каза. Откъде имаш Флутура?
След като потиснах изгарящото желание да я удуша, се покатерих на леглото и преметнах краката си отстрани, като внимавах чаршафа да покрива най-съществените ми части.
– Първо, няма да я наричаме така. И второ, снощи тя беше пред вратата ми и хленчеше в дъжда.
Хали насочи цялата сила на възхищението си към мен с една-единствена, спираща сърцето усмивка.
– И ти я вкара вътре?
Това беше възхищение, което не заслужавах. Наведох глава и проверих телефона си за съобщения.
– Тя трепереше.
– И тогава я остави да спи с теб?
Спрях и се загледах още веднъж.
– Тя трепереше.
Тя отвърна на погледа ми. Наистина дълго време. Достатъчно дълго, че дробовете ми започнаха да горят и осъзнах, че съм спрял да дишам.
Докато седях там като задник, мъчейки се да осигуря на клетките си кислород, тя очевидно се тревожеше повече за мутрата.
– Флавия! – Извика тя, премествайки фокуса си обратно към малкото същество.
– Не. – Изправих се на крака, като я изместих, когато взех чаршафа със себе си.
Тя изпищя в знак на протест и скочи, притискайки кученцето до себе си, сякаш живота му беше в опасност.
Увих чаршафа по-плътно и я заобиколих, за да стигна до банята и, което е по-важно, до душа. Но когато минах, зърнах изражението ѝ в огледалото, притеснението, което премина през лицето ѝ, когато внимателно разгледа всеки видим сантиметър от мен. Със сигурност нямах нищо против вниманието, но притеснението беше неоснователно.
– Изглежда по-зле, отколкото се чувствам – излъгах аз.
Смутена, тя срещна погледа ми в огледалото и поклати глава.
– Съмнявам се в това.
Направих пауза, преди да изчезна в банята, и попитах:
– Притесняваш се за мен?
Сякаш неспособна да го признае, тя придърпа кученцето по-близо и тръгна към вратата.
– Отивам да изведа Фло на разходка.
– Фло?
– Съкратено от Флорабел – каза тя толкова естествено, че се засмях на глас.
Болеше ме.
Както и при миенето, шампоана и изобщо при преместването. Реших да запазя енергията си и да се откажа от бръсненето засега. Храсталаците щяха да помогнат да се прикрият и ожулванията. Печелят всички.
Душът помогна на болката, но болкоуспокояващите все още бяха в менюто за закуска. Що се отнася до останалата част от деня, трябваше да накарам Хали да ми се довери. Да се отвори. Ако тя знаеше нещо за Пол Мийчъм, което щеше да ни помогне да разберем това… Но какво? Дали той я е нападнал, когато е била дете? Страхуваше ли се от него? Потайното ѝ поведение подсказваше абсолютно „да“ и на двата въпроса, но аз не исках да предполагам нищо. И не исках да рискувам психическото ѝ благополучие.
Освен ако не ми се налагаше.
На вратата се чу характерното за Хали почукване.
Приближих се и попитах през вратата:
– Кой е?
– Това съм аз.
– Коя е аз? – Да, аз бях петгодишно дете, затворено в тялото на тридесет и три годишен мъж.
– Имам буритос за закуска.
Отворих вратата.
– Начин да заровиш следата.
Тя стоеше там, с храна в едната ръка и с козината в другата, докато аз се връщах към огледалото. Бях по средата на опитите си да укротя косата, която растеше диво на върха на главата ми – свидетелство за безкрайната борба на човека с природата.
Разресвах косата си с пръсти, когато погледите ни се срещнаха в огледалото по средата на кичура. Тя все още стоеше на вратата като елен в светлината на фаровете. Погледнах надолу и осъзнах, че огромната синина, която се простираше от долната част на лявата ми част на корема до дясното ми рамо, сигурно я е изненадала.
– Не е толкова зле, колкото изглежда. Обещавам.
Тя примигна и влезе вътре, като затвори вратата след себе си.
– Не знаех какво харесваш, затова ти приготвих няколко варианта.
– Винаги е добър план. Не ти се е случило да вземеш бутилка морфин, докато си била навън, нали?
– Не, но имам малко ибупрофен.
Това би свършило работа. Надявам се.
Тя сложи козината на леглото. То изпищя и затича в кръг, развълнувано от буритото, както и аз.
Отказах се от косата си и седнах на малката масичка до прозореца, докато тя слагаше една кутия на пода и разопаковаше чантата. Зачудих се за кутията. Не достатъчно, за да попитам, но… Тя вдигна чаша кафе.
– И кафе? – Откраднах едно и отпих глътка. Топло, но апетитно вкусно. – Трябва наистина да ме харесваш.
Тя направи пауза, хвърли ми страничен поглед, после продължи работата си.
– Имам едно с бекон, едно с шунка и едно с наденица. И мога ли да кажа само за протокола, че изглеждаш много добре в кърпа?
Замълчах. Това комплимент ли беше? Дали тя току-що ми направи комплимент? И, дявол да го вземе, бях с кърпа.
– Съжалявам. – Скочих, грабнах пълни с дрехи ръце и се върнах в банята. – Живея в нещо като комплекс – казах през вратата – с още хиляда души и никой от нас не е надарен с излишни маниери.
Дори когато излязох с тениска и дънки на „Круизърс“, тя продължи да избягва контакт с очи. По дяволите, можех да бъда задник. Освен ако не се лъжех много, тази жена отдавна беше станала жертва на злонамерен престъпник. Много е вероятно да е била нападната в ранна възраст и след това да е била преследвана в продължение на години, а може би и по-лошо. И ето ме тук, разхождах се полугол.
Седнах отново, опънах единия си крак под масата и преметнах ръка през нея. Тя не помръдна и не се отдръпна. Добър знак. Надявах се, че не съм я белязал за цял живот.
– Наистина съжалявам за това.
Тя поклати глава.
– Не, аз съжалявам. Не трябваше да го казвам. Просто никога не съм виждала тяло като твоето в реалния живот. Не бях сигурна, че те наистина съществуват.
Намръщих се и огледах частите на тялото си. С изключение на няколко татуировки, които бяха взети от различни азиатски престъпни организации – и в резултат на които вероятно щяха да ме убият – останалата част от мастилото ми беше доста средностатистическо американско мотоциклетно. Но ако някой е израснал в защитена среда, мастиленото ми тяло би могло да му отвори очите.
– Живееш в комплекс с хиляда души?
Засмях се тихо.
– Не. Просто понякога ми се струва, че е така. Живея в комплекс с още около двайсет души, но това не е секта. Кълна се. – Винаги съм се притеснявал за имиджа ни.
Тя кимна и направи жест към разстението.
– Избери си отровата.
– Първо ти.
– О, не съм гладна. Можеш да изядеш едно сега, а другите да оставиш за по-късно. Имаш хладилник. – Тя посочи малкия хладилник в апартамента до скрина.
Поведението ѝ започваше да ме тревожи. Дали моята небрежност я притесняваше повече, отколкото даваше да се разбере? Дали не съм предизвикал някакво остатъчно посттравматично стресово разстройство? Трябваше да измисля начин да накарам Хали да ми се довери, а досегашната ми техника беше гадна.
Тя изсипа малка торбичка с кучешка храна върху салфетка, постави я на пода и постави козината пред нея. Кученцето се вкопчи в нея, сякаш умираше от глад. Сякаш преди три часа не я бях нахранила с половин чийзбургер.
– Какво ще кажеш за Флорида?
– Играя – казах, след като преглътнах още една глътка. – Кога тръгваме?
В единия ъгъл на устата ѝ се появи вдлъбнатина.
– Исках да кажа за кученцето.
– Това изглежда дълъг път, за да я изпратим, но добре. Мислиш ли, че има семейство там?
Тя се захили.
– За името ѝ.
– А. Харесваш имената с буквите Ф и Л, както разбирам?
– Не повече от всяка друга комбинация. Тя просто изглежда като куче от типа Ф-Л.
– Добре, тогава. – Трудно е да се спори с този вид логика.
– Не се храниш – каза тя с намръщена физиономия.
– Първо оставям кафето да изгори дупка в стомаха ми. Храната винаги отслабва халюциногенните свойства на кофеина, а аз се нуждая от всички халюцинации, които мога да получа.
Тя се принуди да се засмее фалшиво – трудна усмивка – и седна срещу мен. Като държеше погледа си сведен надолу, тя заби нокът между зъбите си, преди да се улови и да сгъне ръце в скута си.
Сега беше моя шанс, но колко да ѝ кажа? Колко можех да и кажа? Тогава си спомних, че не е много. Отново, телефона ѝ почти сигурно се следи. Макар да не знаех със сигурност, че човека от охраната Пол е замесен във всичко това, просто не можех да рискувам той или който и да стои зад това, да подслушва разговора ни.
Можех да я помоля да си вземем почивен ден, да оставим телефоните си и да отидем на някое изолирано място. Все пак тя работеше за баща си. Със сигурност щеше да и се размине, ако се отбие за един ден. Трикът щеше да бъде да обясня защо се отказваме от телефоните си и отиваме в изолиран район, без да издам заподозрения номер едно и да изложа нея или някой друг на още по-голяма опасност.
– Мога ли да те попитам нещо? – Каза тя, като ме измъкна от мислите ми.
– Добре, но мисля, че наистина трябваше да стигна до другата страна.
– Чудех се, и можеш да кажеш абсолютно не – уточни тя, като ми показа дланите си като доказателство – но се чудех дали би искал да правиш секс с мен.
Можеше да ме удари с мухобойка и щях да съм по-малко зашеметен. Седях там и я зяпах като глупак, докато тя дъвчеше един нокът.
Тя пусна ръката си и продължи.
– Просто… Никога не съм срещала човек като теб. – Погледът ѝ пропътува цялото ми осакатено тяло. – Никога през живота си не съм виждала толкова красив човек. Не знаех, че хора като теб съществуват извън списанията.
Явно никога не се е поглеждала в огледало.
– И никога не съм срещала човек, който може да прави нещата, които ти можеш.
Трябваше да излиза повече.
– Да не говорим за това, че си добър човек.
Изпитах нужда да я спра точно тук. – Защо? Защото прибрах едно кученце от студа?
– И ти спаси Захари.
– Спасих Захари, защото не исках това да лежи на съвестта ми до края на живота ми. Това не ме прави добър човек. То ме прави егоист и самовглъбен.
– А, това обяснява всичко, но има и още нещо.
– Да?
Тя си пое дълбоко дъх – имах чувството, че е за кураж – и остави думите да излязат от устата ѝ толкова бързо, колкото езика ѝ ги носеше.
– Никога в живота си не съм искала нищо повече от тялото ти.
И това беше моята гибел. Първоначално тя ме разтърси толкова силно, че не можех да помръдна. Но не след дълго в мен се задействаха най-ниските инстинкти. Тръгнах напред, само за да разбера, че тя не е приключила и следващите ѝ думи ще преобърнат света ми извън оста му.
– Освен къщичка за сънища на Барби от Малибу, но аз бях на седем години. И просто си помислих, че ще рискувам, ще престана да бъда мокра каша и ще поискам това, което искам, за първи път в живота си, тъй като, както знаеш – погледът ѝ най-сетне срещна моя – ще умра след два месеца.

Назад към част 5                                                             Напред към част 7