Даринда Джоунс – Смяна на измеренията – Чарли Дейвидсън – новела 13,5 – част 4

Глава трета

Бейкън: Лепенка за храна

– стикер на кола

 

Гарет замълча. Усещаше, че някой е близо, и тъй като в момента не виждаше никого, някой, който витаеше наблизо, докато той спеше, беше малко смущаващ. Той продължи да диша дълбоко и равномерно, докато се ориентира в обстановката. И разбра колко е пил предната вечер.
Секунда по-късно осъзна, че е седнал. В известен смисъл. Беше се облегнал на облегалката на стола или на дивана. Разбира се. На Марика. Но защо беше…?
Изстреля се нагоре, очите му се разшириха, докато сканираше обстановката. През бледите завеси се процеждаше мека сутришна светлина. Беше спал с часове, а Алвин все още беше навън.
Той изруга под носа си и грабна телефона си, за да провери за съобщения. Двама от членовете на екипа му се бяха регистрирали: Донован, водачът на групата мотористи и бивш банков обирджия, и Робърт, по-известен като чичо Боб, чичото на Чарли и, странно, бивш ангел.
Гарет имаше най-странния живот.
Той ставаше още по-странен, когато усещаше, че някой е близо до него. Всъщност точно до него.
Обърна се и видя сина си, който седеше до него, а косата му, къдрава и тъмно руса, представляваше див кичур хаос на главата му. Носеше пижама на Човека-паяк и седеше, като ядеше бекон и играеше на някаква игра на телефона на майка си.
Гарет се отпусна и се наведе по-близо до него.
– На какво играеш?
– Академия за светкавични кодове – каза той, без да вдига поглед.
– Звучи готино. – Гарет погледна нагоре, за да види Марика в кухнята, и миризмата на бекон го удари толкова силно, че се притесни, че видимо ще се олигави.
Нейната кожа сияеше в бледо злато, а ръцете ѝ трепереха. Той не можеше да не се запита колко и е струвало да вижда във воала.
Телефонът бръмчеше и свиреше, докато Заир играеше, напълно игнорирайки баща си, но това беше играта. Гарет се наведе още по-близо и Заир се скова. Опитвайки се да не се усмихне, Гарет наведе глава, за да погледне по-добре телефона, но момчето го беше забелязало.
– Мислиш ли, че имаш това, което ти е нужно? – Попита Заир Гарет.
– За да открадна бекона от чинията ти?
– Да.
– Всъщност имам.
– Збрави го, старче.
Това беше прекалено. Гарет изръмжа, грабна хлапето в ръцете си и го прегърна като мечка.
– Знаеш ли – каза той, след като се престори, че го изяжда жив и предизвика пристъп на кикот – ти си ужасно устат за петгодишно дете.
– Съжалявам! – Изкрещя през смеха Заир.
– Ти отказваш ли се?
– Никога! – Той се завъртя в ръцете на баща си и се опита да вкара Гарет в хватка за главата.
Не се получи, но той даде на момчето точки за усилията. Точно преди да го свали на пода и да го притисне там, за да може да го захапе за ребрата.
– Предаваш ли се? – Гарет попита отново, давайки на Зейр още един шанс да преживее неизбежната си гибел.
– Да! – Изкрещя той накрая.
Гарет го остави да се изправи за микросекунда, преди синът му да се обърне срещу него с нахалното „Псих“ и да го нападне, макар че методът му на борба беше по-скоро прегръдка, отколкото действителна форма на защита. Щеше да им се наложи да поработят върху това.
Междувременно Гарет се възползва напълно, като придърпа момчето към гърдите си. Заир го остави, след което каза:
– Все още не си получил бекона ми.
– Ето – каза Марика, като постави на крайната масичка чиния с яйца, бекон и чаша прясно кафе. – Сега си имаш своя собствена и можеш да спреш да измъчваш детето ни.
Нашето дете. Думите го отрезвиха мигновено. Той прегърна Заир още веднъж набързо, след което го постави на мястото му, за да го погледне. Освен русите къдрици, на които един ден щеше да завижда всяко момиче, което някога е срещал, той имаше гладка кожа с цвят на пясък и дълбоки сребристосиви очи – досущ като тези на Гарет, само че по-ярки. Той беше най-красивото нещо, което Гарет някога е виждал. И повече, отколкото някога е заслужавал.
– Трябваше да бъдеш тук снощи – каза Заир и се върна към бекона и телефона.
– Съжалявам за това.
– Всичко е наред. Мама ми каза. – Той го погледна, като се опитваше да не изглежда притеснен. – Ще я намериш, нали? Това е, което правиш?
– Това е, което правя.
Двамата се хранеха предимно мълчаливо, докато Марика хвърляше чиниите в мивката и бързаше да се облече. Движенията ѝ, макар и грациозни както винаги, бяха забързани. Отново беше в проклетата зелена роба, достатъчно къса, за да може да служи като екипировка за мажоретки. Докато бързаше към спалнята, тя разплете мократа си коса и тя падна в море от лъскави заплитания по гърба ѝ. Гарет се подразни, че изобщо го забеляза.
– Знаеш, нали? – Обърна се към него Заир.
– Какво?
– Мама, тя е хубава. Всички го казват. По-големият брат на Томи Веласкес е влюбен в нея. Той има нейни снимки на стената си.
Гарет се изправи.
– Какво има?
– И той ще я попита дали ще го изчака. Иска да се ожени за нея, но все още е твърде млад.
– Колко е млад? – Попита, ужасен Гарет.
– Четиринайсет.
Какво, по дяволите? Той се втренчи в сина си и изрече на глас:
– Какво ебаваш ли се?
Марика изскочи през вратата.
– Гарет!
– Съжалявам. – Извини се той. – Забрави, че го казах.
Заир вдигна незаинтересовано рамо, но Гарет видя едва доловим намек за усмивка в ъгълчето на устата му. Устните толкова приличаха на тези на майка му, че предизвикаха болка в сърцето на Гарет. Някога той бе искал това. Семейство. Дом. Повод да диша. Но това беше много отдавна и той беше научил твърде добре какво мислят другите мъже – и очевидно децата – за Марика Дюбоа.
– Готов ли си, мъниче? – Попита тя, като се опитваше да нахлузи якето и да вземе раницата на Заир едновременно.
– Предполагам. Но защо не мога да тръгна с теб?
Тя го смъмри с един поглед.
– Вече ти казах. А сега си обуй обувките.
– Имам нужда от дрехи.
– Те са тук. – Тя му подхвърли раницата. – Имаш нужда от баня, миризливко.
– Наистина? – Той просветна и погледна към Гарет. – Банята на баба е като плувен басейн.
– Не се плискай – предупреди тя.
Заир се пребори с обувката си, после изчака Марика да отиде да вземе чантата си, преди да се наведе към баща си с най-злобната усмивка, която Гарет някога е виждал, и да прошепне:
– Баба ми позволява да се плискам.

* * * *

– Какво става? – Попита Гарет, след като тя се върна в джипа му. В този момент слънцето беше надвиснало малко над хоризонта. Блестящите цветове хвърляха мека светлина върху лицето му и се отразяваха в очите му. Ефектът я омагьоса за миг, но тя изтрезня, когато веждите му се сключиха и той погледна надолу, за да запали джипа си – голямо черно нещо, което изръмжа, когато го съживи.
Тя погледна назад към вратата на къщата на майка си.
– Нищо. Тя вече беше станала. Тя може да го гледа цял ден, няма проблем.
– Имам предвид теб – каза той, включи джипа на скорост и тръгна навън.
Профучаха покрай къщи палати в стил рустик, подчертани с ярко тюркоазено, тъмночервено или слънчевожълто. Дори магазините в Санта Фе бяха или адобе, или териториални, построени с местни материали, дебели ръчно измазани стени, резбовани дървени врати, открити виги от естествено дърво и земни нюанси. Това наистина беше Различният град.
– Какво става? – Попита той отново, прекъсвайки мислите ѝ. – Ти си бледа и някак си зеленикаво-жълта.
Тя изтръпна и свали сенника му, за да се огледа в огледалото. Наистина беше зеленикавожълта.
– Предполагам, че ритуалите отнемат много от мен.
– Ти… как да го кажа? Видя ли нещо?
– Не точно.
Раменете му паднаха, но едва-едва.
– Тогава къде отиваме?
– На последното място, където си я видял.
– Значи, като казваш не точно, имаш предвид…?
– Не точно – повтори тя.
– Марика, тук става дума за живота на едно петгодишно момиченце.
– Не, Гарет, не става дума.
Той спря на червен светофар.
– Какво означава това?
– Означава, че говорим за живота на един петгодишен бог. Да, тя е дете в човешката си форма, но е дъщеря на двама добросъвестни богове, Гарет. Две небесни същества. Не се съмнявай и за минута, че тя не може да прави неща, които не си и сънувал като възможни.
Когато светофарът светна зелено, той спря на една бензиностанция и паркира джипа.
– Какво не ми казваш?
Ужасът сви стомаха ѝ на възли. Какво ще стане, ако тя греши? Ами ако е търсила на грешното място или е поканила грешния дух?
– Аз просто… не знам.
– Не знаеш или не искаш да кажеш?
Тя сведе поглед.
– И от двете по малко.
– Марика, аз не съм търпелив човек.
– Да. Забелязала съм. – И все пак той беше всичко друго, но не и нетърпелив към Заир.
– Просто ми кажи какво знаеш.
– Просто… ако греша…
– Марика – каза той тихо, сякаш разбираше през какво преминава тя. От друга страна, вероятно го е разбирал. Той, един обикновен смъртен, работеше и се биеше заедно с богове, ангели и демони. Мисълта, когато човек си позволи да я обмисли наистина, беше умопомрачителна.
А сега и тя беше замесена. Съдбата на човешката раса зависеше от едно петгодишно дете, което пиеше черно кафе и четеше ужаси в свободното си време. И Гарет Фонтенот Суопс беше дошъл при Марика за помощ.
Тя скръсти ръце, за да не се разтрепери.
– Тя си отиде.
Той я погледна подозрително и попита:
– Какво имаш предвид?
– Искам да кажа, че я няма. Не е в това ниво.
Той не говореше известно време, сякаш се опитваше да осмисли казаното от нея. Погледна през предното стъкло, големите му ръце бяха стегнати около волана, кокалчетата на дългите му пръсти побеляха, и попита:
– Как е възможно това?
– Това е твоят свят, Гарет. Аз просто живея в него.
Той затвори очи, а челюстта му работеше няколко мига, преди да заговори отново.
– Дали тя… дали е била отведена в адско измерение?
– Както Чарли? – Адреналинът заля всяка клетка в тялото на Марика само при тази мисъл.
Майката на Алвин беше изпратена в адско измерение, когато не се подчини на заповедите отгоре. На Земята присъдата ѝ бе продължила десет дни. Но в измерението, в което беше прогонена, тя продължи повече от сто години. Очевидно всяко измерение, всяка равнина на съществуване, имаше свое собствено определение за време и то рядко съвпадаше със земното.
Той кимна.
– Не знам. Не искам да коментирам нещо, което не разбирам.
Погледна я с разбиране.
– Сега си в моя свят. Аз може и да живея в него, но едва ли го разбирам.
– Не завиждам на това.
– Доколко си сигурна?
– Много. Никога не бих завидяла на такова нещо.
– Не, искам да кажа…?
– Че тя не е на този свят?
Той притисна устата си и кимна леко в знак на потвърждение.
– Осемдесет и пет процента? Може би осемдесет и шест. Аурата ѝ е невъзможно да бъде пропусната.
– Какво имаш предвид?
– Аурата ѝ. Нейната енергия. Знаеш ли, онази невероятна цветна мозайка, която я обгръща?
Той само поклати глава.
– Чакай, ти не можеш да я видиш?
– Не. – Той се обърна от нея. – Понякога мога да видя покойника като слаба, сива мъгла, при определена светлина и при подходящи условия, но това е всичко.
Тя се опита да скрие учудването, което се появи на лицето ѝ. Когато той се обърна обратно към нея, тя разбра, че не е успяла.
– Какво? – Попита той.
– Просто си помислих… че работиш за Чарли и Рейес. Защитаваш дъщеря им. И все пак не можеш да видиш ясно починалите? Или аури? Или демони, в този смисъл?
Когато той само примигна, сякаш и беше пораснала още една глава, тя се зае да изглади якето върху дънките си.
– Искаш да ми кажеш – започна той, а гласът му беше остър като бръснач – че през цялото това време си успявала да виждаш починалите?
– Разбира се, че виждам покойниците. Въпросът е защо ти не можеш? Искам да кажа, че си работил с Чарли в продължение на колко? Почти три години?
– Четири. И в моя защита, през първите две и половина не знаех какво представлява тя. Не, чакай, три.
– Тогава защо на планетата Земя те поставиха да отговаряш за безопасността на Алвин?
– Това изобщо не е обидно – измърмори той, преди да се върне на пътя.
– Съжалявам. Не искам да те обиждам. Просто…
– О, не. Разбирам. Аз съм безполезен. Нямам никакви сили. Дори не мога да виждам мъртъвци, които се разхождат наоколо по всяко време на деня и нощта. Дори не съм сигурен кога адските кучета са наоколо.
– Какво? – Попита тя, а тонът ѝ беше по-скоро писък, отколкото възнамеряваше. – Никога не си виждал адски кучета?
– Наистина?
– Ти… Аз просто… Дори не знам какво да мисля. – Тя сложи ръка на устата си в недоумение. – Искам да кажа, че през цялото това време просто си мислех, че имаш зрение.
– Ами, нямам. Можем ли да преодолеем това?
– Тогава защо…? – Тя млъкна, преди да е забила крак в устата си още повече.
Твърде късно.
– Тогава защо аз отговарям за момичето, което е предопределено да спаси света? Защо ми повериха най-ценното си притежание? Нямам никаква шибана представа, ако искаш да знаеш. Явно съм в някакъв списък, който нашата прекрасна мис Дейвидсън е имала в главата си. – Той потупа слепоочието си, за да демонстрира. – Разбира се, никой не знае кой друг е в този мистериозен списък, защото Чарли не си е направила труда да го изпрати на никого, преди да се обърне към Астродома над Санта Фе.
– Чарли. Никога не съм разбирала прякора ти Чарли. И, между другото, това е госпожица – каза тя тихо.
– Какво?
– Ти каза мис Дейвидсън. Мисис е.
– Сериозно? Поправяш ме?
– Което ме кара да се запитам защо не е взела фамилията на господин Фароу?
– Можем ли да се върнем към разглеждания въпрос?
– Фактът, че си напълно неквалифициран за работата си?
Той си пое дълбоко дъх, взе следващия завой толкова рязко, че Марика се блъсна във вратата ѝ въпреки предпазния колан, и каза:
– Не. Пип.
Тя се усмихна.
– Какво сега? – Изръмжа той и направи още един завой, този към пътя за комплекса.
Тя прибра усмивката си, но обясни:
– Ти я нарече Пип. Отдавна не съм те чувала да го правиш.
– Точно така. Когато стана на три и половина, тя реши, че е твърде голяма за такова детско име.
– На три години?
– На три години и половина – поправи я той и вдигна показалец. – Тя много се влюби в това. Дори вече не можехме да наричаме Ош със съкратеното му име. Изведнъж стана Ошекиел или нищо.
– Никога не съм го срещала.
– Нито пък тя. Не че си спомня за това.
– Точно така. – Според това, което Марика беше научила, Ошекиел е изчезнал в деня на голямата битка. В същия ден, в който Чарли и Рейес се издигнали. – Как е станала такава, не знам…?
– Обсебена? – Предложи той.
– Да. Имам предвид гривната. Куклата на Ош – която между другото е очарователна. – Тя погледна надолу към чантата си, за да я погледне още веднъж.
– Това ще е моя грешка.
– Разбира се.
Той ѝ хвърли страничен поглед.
– Разказах ѝ за родителите ѝ. За израстването на Чарли. Поне това, което знаех. За Рейес.
– Разказа ли и за ти-знаеш-какво? – Когато той само повдигна вежди, тя добави: – За това, че Рейес е син на Сатаната. Съществото, с което тя е предопределена да се бори за цялото човечество?
– О, не. Тя вече знаеше.
Марика изпусна тих дъх.
– Кой и е казал?
– Ако трябва да гадая, някой от множеството и мъртви приятели.
– Тя има починали приятели?
– Много. Мога ли да продължа?
– Да. Моля.
– Както казах, умът ѝ е като гъба.
Той се насочи към един път, който щеше да ги отведе до Лос Аламос, ако бяха останали на него. Пейзажът беше спиращ дъха. Огромна, сурова и красива гледка, подобно на мъжа на шофьорската седалка.
– Тя не може да се насити. Мога да говоря с часове, а тя винаги иска още.
Марика едва ли можеше да я вини. Кое дете не иска да знае откъде идва? Кои са биологичните му родители? Какво ги очаква? Особено когато разказвачът е Гарет Суопс.
– Каза ли ѝ?
Гарет погледна към спътницата си в колата. Като се има предвид всичко, тя приемаше всичко много добре. От друга страна, тя знаеше много повече за неговия свят от повечето хора.
Той си спомни за всички разговори и приказки за лека нощ, които беше разказвал на Пип. Нейните баба и дядо също и разказваха истории, макар че не знаеха нищо приблизително много, свързано с Чарли Дейвидсън и Рейес Фароу. Но Гарет се чудеше какво точно ѝ е разказвала Марика. Тя гледаше Пип от време на време. Срещи със Заир. Но като познаваше детето толкова добре, колкото и той, със сигурност то бомбардираше Марика с въпрос след въпрос.
– Разказа ли ѝ за Ош? – Попита го тя.
– И да, и не. Тя намери една кутия.
– Кутия?
– Контейнерът, в който бяхме съхранили вещите му. Тя винаги е била любопитна за него. Лоуърови и казаха кой и е направил гривната, която носеше от бебе, но знаеха само, че е свръхестествен по някакъв начин.
Той беше свръхестествен по възможно най-свръхестествения начин.
Преди пет години Ошекиел – името му на Даева, което Пип настояваше да използват – беше изчезнал в същия ден, в който и родителите ѝ. Тъй като самият Гарет нямаше свръхестествени способности, нямаше как да помогне в борбата срещу армията от демони, те го бяха изпратили онзи ден с инструкциите, че ако нещо се случи с тях, той е отговорен. Той трябваше да бди над дъщеря им.
Останалата част от групата, все пак членовете със свръхестествени способности, се сражаваха с армия от неземни демони, които бяха решили да завладеят това измерение. Те също почти бяха успели, но Чарли имаше план и дано не го изпълни.
Гарет никога не е бил по-впечатлен от импозантната Чарли Дейвидсън, отколкото в този ден. Но всичко свърши толкова бързо, колкото и започна, и те изчезнаха. Просто… изчезнаха. Бяха се издигнали и разпръснали колективните си енергии над Санта Фе, мистичен град сам по себе си, за да образуват щит, защитна бариера, която да пази дъщеря им.
Единственият им пропуск в преценката беше, че оставиха Гарет да отговаря за безопасността на Пип. Ако Ош все още беше наоколо, робски демон от ада или не, Гарет беше сигурен, че момичето щеше да си е у дома и да сее обичайния си хаос.
Все пак много неща от този ден нямаха смисъл. Чарли беше изпратила Ош да пази Пип по време на битката преди пет години. За да я пази, което, погледнато назад, Гарет винаги бе смятал за странно. Един от най-страховитите им съюзници, могъщо същество, което се е сражавало от ада, изпратен да гледа дете?
И до днес това нямаше никакъв смисъл за Гарет, особено след като разбра, че Ош така и не е стигнал до Алвин в онзи ден. Той е изчезнал. Очевидно това се случваше много често.
Разбира се, Алвин беше нещо повече от дъщеря на двама богове. Беше пророкувано, че тя ще предизвика Сатаната в голяма битка. Ако спечели, човечеството отново щеше да бъде в безопасност поне за хиляда години. Ако загуби, адът щеше да се отприщи на Земята.
Гарет беше попадал в ада веднъж. Не му се искаше да повтори преживяването тук, на Земята. И ако не откриеше Алвин Александра Лоуър, преди Сатаната да реши да щурмува портите и да пусне легионите си върху нищо неподозиращите тълпи от хора, щеше да се случи точно това. Според пророчеството. Едно нещо, което самият Гарет беше открил. Понякога му се искаше да може да го прикрие отново.

Назад към част 3                                                      Напред към част 5

 

Даринда Джоунс – Смяна на измеренията – Чарли Дейвидсън – новела 13,5 – част 3

Глава втора

Ако всеки ден е подарък, мога ли да върна миналия понеделник?

– надпис върху тениска

 

Гарет напълни дробовете си и седна назад. Би искал да знае всичко. Къде точно се намират най-добрите му приятели. Как си бе пробил път в специалните сили, за да се окаже ловец на глави, превърнал се в бодигард и ръководител на охраната на едно-единствено самотно същество. И как това единствено, самотно същество, пет- годишно дете, е могло да изчезне толкова напълно. Така абсолютно. И в същото време да не оставя следи къде е отишла.
Той потърка лицето си с ръка, след което започна.
– Разхождахме се по онази пътека, точно покрай комплекса. Тази зад главната къща.
– Тази, която води към горещите извори? – Попита Марика.
Той кимна и огледа бившата си, ако можеше да се нарече така, за десети път, откакто тя отвори вратата. Късата ѝ зелена роба – доколкото имаше къси зелени роби – не скриваше почти нищо от предимствата ѝ. Фактът, че те бяха адски хубави, нямаше нищо общо с назидателните му мисли. Не можеше да не се зачуди защо е сметнала, че това е добър избор на гардероб за отваряне на врата посред нощ. Но кой знае? Може би тя често имаше нощни посетители.
Киселина заля стомаха му при тази мисъл. Той преглътна тежко и продължи.
– Да. Пътят към изворите. Тя тичаше пред мен, когато гривната ѝ се изхлузи от китката.
– О, не. – Марика знаеше какво означава тази гривна за Пип. Едва ли е изненада. Гарет щеше да знае какво означава тази гривна за нея, ако беше приел обажданията ѝ.
– Намерих я няколко минути по-късно. Не е нужно да се притесняваш.
Нейното лице, обрамчено от меки, тъмноруси къдрици и украсено с широка уста и тръпчинки дори когато не се усмихваше – черта, която той намираше за очарователна – се отпусна.
– Нахлузих я обратно и я стегнах около китката ѝ.
Малката ѝ китка. Толкова тънка и крехка, че той се притесняваше да не я счупи всеки път, когато трябваше да сложи отново тази проклета гривна. Но сега не можеше да се тревожи за това.
Той смъкна вежди в размисъл, опитвайки се да сглоби всичко, което бе преживял през последните тридесет и шест часа, разкъсвайки го секунда по секунда.
– И тогава? – Подкани го Марика.
– Тогава тя ме погледна и каза, че би искала да мога да намеря Ош толкова лесно, колкото гривната, която той беше направил за нея.
Тя придърпа стиснатите си ръце към гърдите, все така романтична.
– Тя толкова много обича тази гривна.
– Наистина. Тя и нейната проклета кукла. Твърде много. Никога не съм виждал дете, което да е толкова… не знам, обсебено? – Тя винаги носеше със себе си куклата Ош. Беше я видяла в един магазин, когато беше едва тригодишна, и се кълнеше, че е той. Ошекиел. Мъжка парцалена кукла с черна прежда за коса и шапка. Приличаше на единствената му снимка, която имаше. Единствената, която успяха да намерят.
Съжаляваше, че някога е разказвал на малката истории за Ош. Тя непрекъснато искаше да чуе още и още, като дете, което мечтае за крал Артур, митичен герой от отминалите дни.
– Тя го обича – каза Марика толкова вещо, че той я стрелна с любопитен поглед. – Толкова ли е трудно да се повярва, че едно момиче може да обича някого, когото никога не е виждало? – Когато той продължи да я гледа, тя добави: – Хората го правят през цялото време. – Тя прочисти гърлото си и избърса невидимо парченце мъх. – Знаеш, със знаменитости и спортни деятели. Такива хора.
Той щеше да ѝ го признай. Погледът на Гарет се насочи към пирамидалния отвор, където робата се разделяше в краката ѝ. Тя имаше фантастични крака. Но първото нещо, което беше привлякло вниманието му, когато се запозна с Марика Дюбоа, беше акцентът ѝ. Колкото и клиширано да звучеше, той беше чул гласа ѝ зад гърба си в една кръчма. Топъл, хрипкав и с лек привкус на френски.
Когато се обърна и я видя, цялата в руси къдрици и гъсти мигли, той едва не се спъна. А той дори не беше вървял.
Но това беше нейният план. Тя знаеше как да привлече вниманието му. Знаеше точно как да го изиграе, както се оказа. Тя му се усмихна бегло, сложи бакшиш на масата, която делеше с друг мъж, и стана, за да си тръгне.
Мъжът я беше хванал за китката. Придърпа я по-близо. Попита я къде отива. Когато тя му напомни, че трябва да бъде някъде, той ѝ каза – не, нареди ѝ да седне обратно, докато не я освободи.
Гневът на Гарет се покачи толкова бързо, че той видя звезди. Точно както тя знаеше, че ще стане. Сцената беше изиграна до оркестрово съвършенство. Всяка реплика беше предадена с точната пауза. Точно толкова, колкото трябва. Изражението на мъжа беше изпълнено със заплаха. Нейното изражение изпълнено със страх, но брадичката ѝ е вдигната в знак на предизвикателство.
Гарет беше изигран като разгорещена игра на „Монополи“. Оказа се, че човекът е бил актьор. И гей. Едва ли се интересуваше от девойката в беда.
И тогава имаше Марика. Цялата в топлина и благодарност след това. Гарет, естествено, я беше спасил от мустакатия злодей. Да се надяваме, че синьото око и подутата устна са накарали актьора да преосмисли избора си на работа в бъдеще.
Разбира се, Гарет не знаеше нищо от това до месеци по-късно, когато видя Марика с бебето на един пазар на открито, цялата в слънце и усмивка. Е, усмивка, докато погледът ѝ не срещна неговия. Оттогава тя не му се беше усмихвала.
– Никога ли не си обичал някого отдалеч? – Попита го тя.
– Не.
– Само мен ли лъжеш, или и себе си?
Раздразнението се плъзна по гръбнака му.
– И какво точно трябва да означава това?
Тя въздъхна разочаровано.
– Нищо. Алвин искаше да можеш да намериш Ош толкова лесно, колкото гривната ѝ.
– Да. – Той отпусна рамене, все още чудейки се какво, по дяволите, е имала предвид. Ако някой беше влюбен в някого другиго… Но от друга страна, Марика не се занимаваше с любов. Във всеки случай не моногамната любов. Имаше твърде много мъже в живота си, за да стигне до нещо толкова елементарно. – Ош. – Той се върна назад. – Тя пожела да намеря Ош, а после се завъртя, сякаш го търсеше.
Веждите на Марика се свъсиха.
– Добре. И после какво?
Той вдигна рамо.
– Не я цитирам, но мисля, че тя каза, че ще го намери.
– Намери кого?
Той отново сви рамене.
– Ош, предполагам.
– Какво?
– Знам как звучи. Но се кълна, че говорихме за Ош и тя пожела да го намеря. На мен също ми се искаше да мога, но претърсихме навсякъде и просто не знаем къде е. Тогава тя ме погледна с тези огромни медни очи, изражението ѝ беше замислено и каза: „Няма страшно. Аз ще го намеря. Следващото нещо, което си спомням, е, че тя ми подаваше куклата си Ош и тичаше по пътеката.“
– Там, където изчезна – каза Марика.
– Там, където изчезна.
– Господи.
– Всъщност, по-скоро лош ад. Не мисля, че демон би бил допуснат в рая, дори демон роб.
Очите на Марика се закръглиха.
– Тя не би… Искам да кажа, че не може. Може ли да се дематериализира, както можеха родителите ѝ? Може ли всъщност, нали разбираш, да отиде в ада?
– Това е точно проблема. – Гарет седна и постави лакти на коленете си. – Не смятам, че тя може. След като разбра, че майка ѝ и баща ѝ могат, тя опитваше отново и отново. Има много способности благодарение на рода си, но никога не е успявала да се дематериализира. От друга страна, Чарли не е научила този малък трик, докато не е била в края на двайсетте си години. Възможно е да е латентна.
Марика се приближи до него.
– Искаш да кажеш, че Алвин може да се е дематериализирала?
Той поклати глава.
– Наистина не мисля така.
– Но не знаеш със сигурност?
– Не, знам. Не е било така. Когато Чарли го направи, беше мигновено. Тя просто изведнъж не беше там.
– Току-що каза, че се е случило точно това! – Марика се изправи и се заразхожда, а вълнението ѝ прозираше.
– Знам, но колкото повече се замислям… това беше постепенно.
Марика се намръщи замислено, после се отпусна на дивана.
– Постепенно. Добре. Чакай, защо я наблюдаваше? Мислех, че си на смяна през ноща, тъй като тя рядко спи.
– Обикновено това е така. Но клубът на момичетата беше извън града за мотосъбор.
Тя се пребори с усмивката.
– Обзалагам се, че обичат да ги наричат така.
Донован и кохортите му, последните останки от един доста печално известен рокерски клуб, наречен „Бандитите“, също бяха част от екипа за сигурност на Алвин – който Гарет оглавяваше. Марика винаги се беше учудвала, че той поема нощната смяна, докато Донован не ѝ каза, че и Гарет почти не спи. Каза, че те двамата, Пип и Гарет, са перфектната нощна двойка.
– Дъждът спря – каза той, отви кърпата от врата си и я постави на тежката и дървена масичка за кафе. – Губя си времето. Можеш ли да си правиш нещата или не?
Марика го стрелна с поглед изпод миглите си.
Изражението му мигновено се промени от раздразнение към разкаяние.
– Съжалявам. Но можеш ли?
След още един бърз блясък тя се замисли.
– Трябва да събера няколко предмета. Имаш ли нещо нейно? Може би нейната кукла Ош?
– Тя е в колата – каза той, като се изправи на крака. Протегна се, загреба с ръка по главата си, после я разтърси, сякаш се опитваше да остане буден.
Изглеждаше отпаднал, а Гарет никога не е изглеждал по друг начин, освен великолепно, със страна на опасна, тиха увереност.
– Ще ми отнеме малко време – каза тя. – Защо не се върнеш в комплекса и не поспиш малко? Ще ти се обадя…
– Добре съм. – Тонът му я убеди да не спори. Мъже. – Ще взема куклата.
– Благодаря ти. Ще се облека в нещо по-удобно – тя погледна надолу към робата си – и ще се върна.
Той повдигна вежди. Марика извъртя очи и забърза към спалнята си.
Пет минути по-късно беше в кухнята, навлечена в бяла туника от коприна и високи ботуши, събирайки няколко неща за пътуването, както обичаше да го нарича. Баба и ѝ беше показала всичко, но тя все още не беше предприемала пътуване без нея. Смъртта на жената все още я болеше като сурова рана, която отказваше да зарасне, макар че беше минала почти година.
Тя извади една бира от хладилника и я подаде на Гарет, преди да каже:
– Не влизай.
– Чакай – каза той и взе бирата. – Къде отиваш?
– В спалнята ми. Мога да се концентрирам по-добре, ако никой не ме гледа.
Той кимна.
– Достатъчно справедливо. – Подаде и куклата.
Тя винаги предизвикваше усмивка на лицето ѝ. Черна прежда за коса. Огромни, кръгли очи. Дълго черно палто и шапка. Марика осъзна, че вероятно е трябвало да се хареса на момичетата.
– Той е като готиния Рагди Анди.
Той се засмя тихо, сякаш едва успя да положи усилия, преди да седне на дивана и да отпие дълга глътка бира.
Тя дори не пиеше бира. Държеше я в хладилника само в случай, че той се появи. Колко жалко беше това? Почти винаги взимаше Заир от къщата на майка ѝ в Ел Дорадо, село на юг от Санта Фе, въпреки че за отиване и връщане бяха необходими допълнителни трийсет минути. Всичко, за да избегне срещата с нея.
Той се отпусна назад и остави очите си да се затворят, докато тя събираше запасите си.
– Тя пие кафе – промълви той, а заплахата от сън преобърна мислите му. – Знаеш ли това?
– Алвин? – Попита тя.
– Мм-хм. А любимият ѝ писател е Стивън Кинг.
– Позволяваш ѝ да пие кафе и да чете Стивън Кинг?
– Казваш това, сякаш имаме избор. Това дете е по-упорито, отколкото беше майка му.
Тя се приближи до него и той отвори очи достатъчно, за да види ръцете ѝ, пълни с кутии и флакони.
– Слага ли поне сметана и захар?
Отново спусна клепачите си, усмихна се и просто поклати глава.
– Тя го пие черно като душата ми. Думите и. Това е единственото нещо, което я успокоява. А любимата ѝ книга е „Стойката“. Откакто е на три години.
– Не съм сигурна какво влияние ще окажеш върху сина ни.
– Опитахме се да ги скрием от нея.
– Книгите?
– Мм-хм. Тя винаги ги намираше.
Мимолетна усмивка заигра около единия ъгъл на устата му. По някое време тя бе имала достъп до този ъгъл. Беше се възползвала напълно от него. Искаше отново да се възползва, но предполагаше, че това никога няма да се случи. Последният път, когато се бяха опитали да имат връзка – заради Заир – тя смяташе, че тя се развива чудесно. Тогава Гарет я беше прекъснал без никакво обяснение. Това почти я съкруши. Закле се, че никога повече няма да позволи на мъж да я разкъса така. Особено на Гарет Суопс.
– Знаеш ли какво е да седиш на публично място с петгодишно дете, което пие черно кафе и чете Стивън Кинг? Толкова много погледи. Толкова, толкова много погледи.
Тя потъна на дивана до него и се засмя тихо.
– За щастие, аз не знам.
– Тя спи само по три-четири часа на нощ.
– Кафе – напомни му тя.
– Ти не разбираш – каза той, а думите му започнаха да се преплитат. – Това е след кафето. Без него тя отскача от стените.
Широките му гърди се издигаха и спускаха и тя знаеше, че ако спре да говори, ще припадне. Но това беше най-многото, което и беше казвал от години. Бог да и помогне, тя не искаше това да свършва.
Но трябваше да свърши. Трябваше да бъде силна заради Заир. Не можеше да позволи на Гарет да разбере какво наистина изпитва към него и беше дяволски сигурна, че не може да рискува още едно разбито сърце. Последното почти я уби.
– Тя става в три сутринта – продължи той – чете или рисува, или прави експерименти с мис Перегрин.
Тя се отърси от мислите си и попита:
– Коя е мис Перегрин?
– Нейният хамстер.
– А, вярно. Ти и подари хамстер за първия и рожден ден. Не е възможно да е същият.
– Но е.
– Това беше преди повече от четири години. Хамстерите живеят само две години. Може би три.
Той вдигна към нея поглед с тежки клепачи и сви рамене.
– Точно това имам предвид. Мисля, че тя продължава да я съживява или нещо подобно. Тя продължава да я лекува.
– Уау. Каквато майката, такава и дъщерята?
– Точно така.
– Ами какви експерименти прави?
– Опитва се да разбере каква е тежестта на душата ѝ – каза той и клепачите му отново се затвориха. – Тя е решила, че душите имат маса и следователно трябва да имат тегло. И дори не ме карай да започвам за адските кучета. На какво ги подлага. Или поне така ми казаха. И бедната Артемида.
– Починалият ротвайлер?
Той не отговори. Вместо това дишането му стана дълбоко и равномерно, а бирата, която стискаше в ръцете си, се наклони несигурно наляво.
Тя ги изучаваше. Ръцете му. Твърде груби, за да бъдат елегантни, дългите му пръсти бяха слаби и силни, ноктите му – чисти и добре подрязани. Тя знаеше на какво са способни тези пръсти. Беше усетила метала на пръстените, които той носеше, на места, които си спомняше твърде ясно, когато си лягаше сама. Два от пръстените бяха с черепи и той си играеше с тях, когато се изнервяше – навик, който тя намираше за странно очарователен.
– Какво невероятно дете – каза тя, като се откъсна от мислите си и бавно вдигна бутилката от ръцете му. Постави я на масичката за кафе, преди да се отправи към стаята си. Или по-скоро към гардероба си.
След като стигна там, тя се пребори със замайването. Те се случваха все по-често, но в момента имаше по-важни неща, за които да се тревожи. Тя подреди предметите около олтара, както я беше учила баба ѝ, могъща мамбо – жрица. Беше минало толкова много време, откакто бе извършвала ритуала на погледа, че не знаеше дали ще успее да го направи. И, честно казано, само няколко пъти беше виждала отвъд завесата. Но това беше в кръвта ѝ. А в кръвта на Заир – още повече.
Марика беше потомка на Сефу Заир, много могъщ хаитянски хунган – свещеник Воду. А Гарет беше потомък на също толкова могъща кралица на вуду. Вероятно най-известната в историята – Мари Лаво. Именно затова Марика го беше потърсила. Затова го прелъсти.
Когато беше дете, баба ѝ, майка ѝ и три от лелите ѝ бяха извършили върху нея ритуал на виждане, забранен в тяхната религия от векове. Те видяха неща, които ги промениха. Леля ѝ Ванеса никога повече не го практикуваше. Леля ѝ Наоми се самоубива година по-късно. А любимата ѝ леля, Ловели, си тръгна и никога не се върна. И всичко това заради видяното онази нощ. И все пак то има много малко общо със самата Марика.
Бяха извършили ритуала само защото баба ѝ, невероятната мамбо Фара Дюбоа, беше казала на всички, че Марика е специална. Надарена със зрение. Предназначена за велики неща. Но кой не искаше да вярва в това за децата си и за децата на децата си?
Визията им, след като поканиха лоа Папа Легба, пазителя на кръстопътя, да ги насели, беше по-скоро за семейство, което живее в омагьосана земя с дъщеря, която може да жъне душите на мъртвите.
Тази дъщеря се оказва Чарли Дейвидсън. А Чарли щеше да има и дъщеря, сама по себе си бог, която щеше да се изправи срещу Луцифер в предстоящите войни. Която ще се бори с него за всяка душа на Земята.
Показаха им и сина на Марика и факта, че той ще застане на страната на божеството. Щеше да бъде част от голямата битка.
Тогава, още като дете, Марика реши да направи сина си най-силния, който може да бъде. Вярваше, че като съчетае своята кръвна линия с тази на наследник от друг велик жрец или жрица, синът им ще бъде също толкова могъщ, колкото и предците им, ако не и повече. Така той щеше да има по-голям шанс да оцелее. Защото, ако се вярваше на виденията на баба ѝ, битката щеше да е кървава баня. Тя щеше да продължи седем дни и седем нощи. И хиляди и хиляди щяха да загинат.
Баба ѝ никога не беше крила нищо от нея – до този ден. Тя просто каза на Марика, че има още нещо, но не може да обясни повече. Все още не. И така и не успя да разкаже на внучката си цялата история, преди да почине.
Макар че Марика искаше да знае повече от всичко, тя не посмя да покани лоа Папа Легба в себе си, само за да разбере останалата част от историята. Не и след това, което се беше случило с лелите ѝ и, според Марика, с майка ѝ.
Но тази вечер щеше да и се наложи да го покани. Докато тя можеше да вижда дълбоко във воала, само Папа Легба можеше да вижда през времето. А това може би щеше да ѝ е необходимо.
За съжаление, тя нямаше живо пиле под ръка. Златната рибка на Заир щеше да е достатъчна. Надяваше се, че той няма да забележи, преди тя да успее да я замени.

Назад към част 2                                                  Напред към част 4

 

Даринда Джоунс – Смяна на измеренията – Чарли Дейвидсън – новела 13,5 – част 2

Първа глава

„Е, това бързо ескалира.“

-Семеен девиз

 

Чарли Дейвидсън, бог със склонност първо да осакатява, а после да задава въпроси, щеше да убие Гарет. Не, това не беше правилно. Съпругът на Чарли, Рейес Фароу, също бог със склонност първо да осакатява, а после да задава въпроси, щеше да започне целия процес, като го разкъса на парчета, а после щеше да остави Чарли да го довърши. С удоволствие. И с много радост.
Гарет имаше една задача. Една. Шибана. Работа. Да гледа дъщерята на най-добрата си приятелка, Пип, известна още като Алвин Александра Лоуър, дете, което по случайност е предопределено да спаси света от катастрофално въстание на демони. Той е трябваше да я пази с цената на живота си. Да я пази в безопасност. Да я пази от всички духове и гоблини – метафорично казано, тъй като той нямаше нито една свръхестествена костица в тялото си – които по дяволите искаха да и навредят, преди тя да успее да предотврати споменатото катастрофално демонично въстание.
Той се провали.
Вчера, точно в 15:33 ч., преждевременно порасналото петгодишно дете тичаше през обляно от слънцето поле с храсталаци и диви треви, когато тя изчезна точно пред очите му. В един момент тя се спъна в, ама абсолютно нищо – толкова много приличаше на майка си, че го стресна – и в следващия момент я нямаше.
Ако не я гледаше право в очите, ако погледът му не беше прикован с лазер върху дългите тъмни кичури, които се спускаха по гърба ѝ, ако тя не беше изчезнала между стратегически разположените му мигания, той щеше да постави под въпрос цялото събитие. Но просто нямаше никакво съмнение в това. Тя беше изчезнала във въздуха.
Начинът, по който изчезна, би подсказал свръхестествено влияние, особено като се има предвид фактът, че беше дъщеря на двама богове, но небесните ѝ родители бяха поставили щит над цялата област. Никоя свръхестествена същност не можеше да проникне през него. Имаше ли някаква вратичка, която бяха пропуснали? Някаква клауза за бягство, която да са пропуснали?
Гарет не се поколеба. Веднага повика целия си екип, но дори и най-предвидливо подобрените му членове не можаха да разберат какво се е случило, а един от тях беше добросъвестен ангел. Е, бивш ангел.
След трийсет и шест часа претърсване на всеки сантиметър от Санта Фе и околностите в търсене на дори следа от малкия дявол, се разрази буря и търсенето трябваше да бъде прекратено. Гарет остави екипа си в комплекса, както и Лоуърови, бабата и дядото на Алвин, паникьосани и в опит да разберат какво се е случило. Междувременно той тръгна да търси единствената жена, която познаваше и която можеше да вижда отвъд завесата не само на пространството, но и на времето.
Имаше една единствена улика, по която да тръгне. Последните думи на Алвин, преди да потегли през пресечената местност на Ню Мексико.
Сигурно я е чул погрешно. Той се молеше да я е чул погрешно, докато се бореше с ветровете и ледените пелени на пустинната буря, след което вдигна юмрук и заудря по вратата на бившата си Марика Дюбоа.

* * * *

Марика се мъчеше да преметне през раменете си градински зелен халат, докато бързаше към вратата. Отчасти защото някой блъскаше по нея в 3:00 ч. сутринта. Никога не е добър знак. Но най-вече защото този, който блъскаше по вратата, го правеше доста силно, а тя не се радваше на мисълта, че ще се опитва да накара буйния си син да заспи, ако шумът го събуди. Гръмотевичната буря беше достатъчно лоша. Сега това.
Каквато и да е причината, накарала някакъв задник да почука на вратата ѝ в този час, по-добре да е добра, или да му помогне…
Тя отвори вратата и спря, зашеметена да види от другата страна Гарет Суопс – същият този мъж, когото тази седмица беше зачеркнала от списъка с коледните си картички. Този път завинаги.
Почувства се отпаднала, когато той се извиси над нея. Проклет да е той. Дъждът се стичаше по лицето му и прилепваше мократа тениска към хълмовете и долините на мускулите му, подчертавайки всеки един от тях.
Отне ѝ известно усилие, но накрая откъсна поглед от отпечатъците, които коремните му мускули правеха в черната материя, и върна очите си към лицето му, знаейки какво ще намери там. Твърдост. Отвращение. Омраза.
Мрачната му гримаса подсказваше, че все още не ѝ е простил.
А нейната гримаса подсказваше, че ѝ е все едно.
– Закъсня – каза тя, като не му позволи да влезе въпреки дъжда, който го обливаше.
Как се осмеляваше да и се сърди? Тя беше тази, която се беше събудила от неговото чукане – поправка, непрестанно блъскане – в три часа сутринта. Ако някой трябва да е раздразнителен, това със сигурност не е този глупак, който стои пред нея.
Не че той беше там, за да я види. Той никога не е бил там, за да я види. Но в три часа сутринта? Наистина?
– Заир спи – добави тя, като придаде на гласа си толкова хладнокръвие, колкото можеше да събере за толкова кратко време. – А ти трябваше да го вземеш снощи.
В сребристите му очи се появи изненада. Твърдите линии на тъмното му лице омекнаха само за секунда, преди да се съвземе.
– Забрави ли? – Изпищя тя ужасена. После си спомни за спящия си син на трийсетина метра от нея, за леко открехнатата врата на стаята му, и се насили да се успокои. Свивайки зъбите си, тя го погледна право в очите. – Ти си истинска класа, Суопс. Да забравиш собствения си син. Върни се, когато изтрезнееш.
Той трябваше да е пиян. Или поне беше на път да се напие. В противен случай никога не би посетил такава като Марика Дюбоа посред нощ. В края на краищата той я ненавиждаше по няколко причини.
Първо, тя го преследваше. Наистина нямаше друга дума за това. Нуждаеше се от определен тип мъж от определен тип кръвна линия, а той просто се оказа такъв.
Второ, беше го подмамила да я забремени.
И трето, не му е казала за тази бременност. Той разбра за това, когато се сблъска с нея и Заир само месец след раждането му. Като опитна актриса, каквато беше, шокът, който изпита при неочакваната им среща, затанцува в прекрасен техноцвят по лицето ѝ.
Гарет знаеше. Знаеше, че Заир е негов син и че тя не е възнамерявала да му каже.
Тя имаше своите причини. Опитваше се да му спести цял живот вина за това, че е отсъстващ баща, от една страна. Но той не искаше да го чуе. След това никога не ѝ се беше доверявал. Вероятно никога нямаше да и се довери. Въпреки това настояваше да плаща издръжка и да бъде в живота на Заир. Факт, който я изненадваше и до днес.
И все пак сега не беше моментът да се занимава с това. Тя бутна вратата, за да я затвори в яростно съвършеното му лице, но той лесно я спря с ръка върху вратата и, Бог да и е на помощ, тя почти се зарадва, че го направи. Колкото повече стоеше там, толкова повече тя попиваше хълмовете и долините на бицепсите му. Широчината на гърдите му и широчината на раменете му. Твърдата линия на челюстта му и пълните извивки на устата му.
Тя се закани на хормоните си, ама на малкото, които ѝ бяха останали, тъй като бързо наближаваше голямото три-о, а беше чувала, че оттам нататък всичко върви надолу.
Явно на Гарет му трябваше много, за да стои там. Очите му блестяха от неприязън. Едва ли можеше да понесе гледката ѝ. Не можеше да понесе присъствието ѝ. Във всеки случай не и през последните няколко години. Той не се притесняваше от това.
Така че, когато се вкопчи и изтръгна думите, които вероятно мразеше да изрича толкова, колкото и тя да чува – защото кой не се радваше на кипяща насмешка от време на време? – това я шокира до самата дълбочина на същността ѝ.
– Имам нужда от помощ – каза той между стиснатите си зъби.
– Не мога да не се съглася, но не познавам добри психиатри. Сега, ако нямаш нищо против…
Тя започна да затръшва вратата въпреки факта, че синът им спеше в съседната стая, но той заби обут крак между нея и рамката, за да я спре. Тя погледна през процепа, а лицето ѝ беше картина на учудване от неговата наглост.
– Имам нужда от помощта ти – каза той, а поведението му на добродушен толкова не приличаше на него. Наведе глава, а силната му челюст работеше двойно, докато казваше: – Тя си отиде.
– Какво…? – Значението му попадна в Марика, преди тя да довърши изречението. Ужасът заля всяка клетка в тялото ѝ.
Тя отвори широко вратата и му махна да влезе. След като я затвори, тя се втурна към банята, взе една кърпа и му я подаде.
– Какво имаш предвид, че си е отишла? – Попита тя, преди да потъне на дивана.
Той избърса дъжда от лицето си, след което омота кърпата около врата си.
– Изчезна.
– Какво имаш предвид, че е изчезнала? – Опита се той да не долови паниката в гласа и. Не успя. Освен сина си, Алвин Александра Лоуър беше единственото нещо, което обичаше на тази земя. Освен баба си. И мъжа, който напояваше килима ѝ, но той никога нямаше да разбере това.
– Моля те, седни.
Той посочи дрехите си с ръце.
– Мокър съм.
Тя беше забелязала. Много.
– Този диван е виждал и по-лошо.
– Като?
– Като сина ти. Седни.
Той се отпусна и прокара ръка по лицето си.
– Искам да кажа, че тя изчезна. Буквално. В един момент беше там, а в следващия я нямаше.
Тя се намести на ръба на седалката си и скръсти ръце пред себе си, за да не се размърда – най-омразният ѝ нервен навик.
– Започни отначало. Трябва да знам всичко.

Назад към част 1                                                            Напред към част 3

Даринда Джоунс – Смяна на измеренията – Чарли Дейвидсън – новела 13,5 – част 1

 

 

 

Даринда Джоунс – Смяна на измеренията:
Новела на Чарли Дейвидсън – 13,5

 

 

Да пазиш преждевременно развито петгодишно дете, което е получовек, полубог и 100% предопределено да спаси света, не е лесен подвиг.
Гарет Суопс беше върховният скептик, докато не срещна определен дявол и нейния съпруг. Те изчезнаха, след като спряха катастрофално събитие и оставиха него, обикновен смъртен, да отговаря за защитата на техния дар за човечеството. Но когато и тя изчезва, той се нуждае от помощта на друга порода дяволи. Човек, който може да види отвъд булото на пространството и времето. Един, който го е предал.
Тя ще получи примирие в сделката, но никога няма да спечели неговата прошка.
Синът на Марика Дюбоа – войн в предстоящата война между рая и ада – беше предвиден много преди раждането му. Но за да създаде дете, достатъчно силно, за да издържи изпитанията, които предстоят, тя се нуждаеше от потомък на мощна магия. Тя открила това в Гарет Суопс и го подмамила да стане баща на нейния син. Уловка, която той никога не и е простил. Но когато той чука на вратата и с молба за помощ, тя вижда яростното привличане, което той се опитва да отрече, да се надига в него.
И Марика трябва да реши дали ще се осмели да рискува сърцето си за втори път, за да помогне на единствения мъж, когото е обичала.

Напред към част 2

 

Даринда Джоунс

Даринда Джоунс – Чарли-Дейвидсън
По-яркa от слънцето – Новела 8,5

ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ЧАСТ 5 / ЧАСТ 6 / ЧАСТ 7 / ЧАСТ 8 / ЧАСТ 9 / ЧАСТ 10 / ЧАСТ 11 / ЧАСТ 12 / ЧАСТ 13 / ЧАСТ 14 / ЧАСТ 15 / ЧАСТ 16 / ЧАСТ 17 / ЧАСТ 18 /ЧАСТ 19

САМО ЗА ОНЛАЙН ЧЕТЕНЕ

 

 

 

 Даринда Джоунс – Чарли Дейвидсън

Много Чарли Коледа – новела 10,5

 

 

 

 

САМО ЗА ОНЛАЙН ЧЕТЕНЕ

 

 

 

Даринда Джоунс – Смяна на измеренията:
Новела на Чарли Дейвидсън – 13,5

ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ЧАСТ 5 / ЧАСТ 6 / ЧАСТ 7 / ЧАСТ 8 / ЧАСТ 9 / ЧАСТ 10 / ЧАСТ 11 / ЧАСТ 12 / ЧАСТ 13 / ЧАСТ 14

 

 

САМО ЗА ОНЛАЙН ЧЕТЕНЕ

Даринда Джонс – Чарли Дейвидсън – Много Чарли Коледа – новела 10,5

Много Чарли Коледа- новела 10,5

 

Кълбото и веригата, известен още като доста превъзходния господин Рейес Александър Фароу, беше зает да реже нещо зелено в нашата кухня в стил ресторант. Не смеех да се опитам да отгатна тайнствения зеленчук. Неговите варива винаги имаха вкус на малко райско кътче – въпреки мястото на възпитанието му, – така че оставах в постоянно състояние на отрицание на факта, че каквото и да ям, то всъщност може да е здравословно за мен.
Пуснах пакета с коледни подаръци в ръцете си и тръгнах към другата страна на острова. Но Рейес беше спрял да реже и гледаше подаръците. Сигурно бях прекалила в очите му, но после осъзнах, че очите му са пълни с нещо друго. Нещо, което приличаше на тъга.
– Рейес, какво става? – Попитах разтревожено.
Той ме погледна изпод болезнено гъстите си мигли, тъмните му ириси блестяха на фалшивата светлина, преди да се върне към задачата си.
– И така – каза той, обръщайки се най-сетне към мен.
Аз се загледах. Правех го често, когато той говореше. Или ходеше. Или дишаше.
– Подаръците, които вече заемаха половината апартамент, не ти ли бяха достатъчни?
Това ме изненада. Възстанових се обаче бързо. Аз правех и това често.
– Все още имаме още една половина, която можем да запълним. И те са за Бип. В повечето случаи.
Рядко виждахме дъщеря си, така че трябваше да компенсирам това по някакъв начин. Да я бомбардирам с подаръци ми се струваше разумен заместител.
– Знаеш, че тя е само на два месеца.
– Знам, но този път мислех предварително. Купих и дрехи за цялата година. Като стана дума за това, знаеш ли колко е трудно да намериш летни дрехи за бебе, когато зимата току-що е започнала?
Той се насили да се усмихне, извади още един неназован продукт на растителна основа, този с оранжев цвят и страшни малки възелчета, и започна да го обелва. Вярата ми в способностите му се разколеба. Но не за дълго. Спомних си на какво е способен както в кухнята, така и извън нея. Моментът на слабост свърши.
Опитах се да не гледам как хълмовете и долините на мускулите му се променят всеки път, когато се движи, а светлината танцува игриво със сенките. Чувствено. Провокативно. Не можех да се разсейвам, което беше много трудно, защото СДВХ беше нещо истинско. Но исках да стигна до дъното на неговата тъга.
– Ще ми кажеш ли за какво беше това?
– Кое?
– Онзи поглед, когато донесох подаръците.
– Вероятно не.
– Мога да ти платя. Омъжена съм за много богат мъж.
– Не казвам.
Явно способностите ми за убеждаване бяха излезли в отпуск. Заобиколих острова, за да принудя вниманието му да се обърне към мен. Не се получи.
– Рейес, аз съм твоя съпруга.
– Значи затова спиш в моето легло. Чудех се. – Той не вдигна поглед, но изражението на лицето му ми подсказа, че вече е продължил напред. Нямаше намерение да говори за това, което го притесняваше. Това изискваше дипломация. Сръчност. Деликатност.
Можех да бъда деликатна. В края на краищата бях деликатно цвете. Можех да направя това.
Стегнах слабините си, образно казано, и тръгнах право към проблема.
– Това заради Коледа ли е? Защо не искаш да говориш за нея?
Тъгата, която покриваше очите му, беше толкова мимолетна, че почти я пропуснах.
Опитах отново.
– Знам, че детството ти е било ужасно, Рейес.
Кълцането спря, но той все още не вдигаше поглед. Това не беше тема, по която обичаше да говори.
Наведох се по-близо и смекчих гласа си.
– Дори не мога да си представя колко ужасно е било, но това е Коледа. Сигурно имаш щастлив коледен спомен. Нали? Искам да кажа, не всеки са били лоши нали?
– Дъч…- Това беше предупреждение. Беше казал името ми през зъби. Но аз не можех да се откажа. Не и по този въпрос. Не и от него.
Прехапах долната си устна.
– Знам и съжалявам. Просто… Ти се отнасяш толкова пренебрежително към целия празник. Тъжно ми е, когато хората изпадат в депресия по време на празниците. Трябва да е радостно. Време на спомен и носталгия. Със сигурност имаш поне един щастлив коледен спомен. – По някаква причина мисълта, че той не е имал нито един щастлив коледен спомен, когато е израснал, разби сърцето ми. Но той беше отгледан от чудовище. Знаех, че искам много.
Той вдигна едното си рамо и отново започна да реже.
– С Ким се справяхме добре. Това не е ли достатъчно?
Ким. Разбира се. Затова ли не искаше да говори за това? Смъртта и все още беше отворена рана, сурова и оголена, върху психиката му. Почти го беше убила. Заедно с много други хора.
Огънят му, огънят, който го обхващаше 24 часа в денонощието, който се движеше, когато той го правеше, и галеше всяка молекула в тялото му, беше излязъл извън контрол, когато видя тялото на Ким. Когато я притисна в прегръдките си. Когато се наведе над нея и заплака, прокле и се закле в отмъщение.
Едва ли е било по негова вина. Все пак е бил изкован в ада. В крайна сметка темпераментът му трябваше да го завладее. И този ден, този ужасен, жесток ден, той изгоря. Толкова много, че само една микросекунда го делеше от това да избухне. От това да опустоши цял един град. Ако не и цялата държава. Но беше спрял.
Прибрал го бе обратно в себе си. Контролира го. Едва-едва.
– Много съжалявам, Рейес. Затова ли не искаш да говорим за това?
Разочарован, той остави ножа и се съсредоточи върху мен, а челюстта му се огъваше от емоцията, която се опитваше да пресече. Когато най-накрая заговори, гласът му беше плътен и дрезгав.
– Провалих я по всеки възможен начин и сега тя си отиде. Защо ти е нужно да знаеш дълбочината на моите провали, когато става въпрос за сестра ми? Другите ми провали не са ли достатъчни?
Примигнах от изненада. За какво говореше той?
– Извини ме. – Той мина покрай мен във всекидневната и се насочи към спалнята ни.
Последвах го.
– Моля те, спри.ю
Той спря дългата си крачка и си пое дълбоко дъх, като остана с гръб към мен.
– Съжалявам, Рейес. Просто се надявах, че детството ти не е било пълен ужас. Знам, че е глупаво. – Вървях зад него и обгръщах с ръце кръста му. – Няма да питам отново, но не разбирам как можеш да вярваш, че си провалил сестра си. Тя те обожаваше. Направил си всичко възможно за нея.
Той се обърна и ме придърпа в прегръдките си, но изражението му беше твърдо. Ядосано.
– Не всичко.
– Не ти вярвам – казах аз и поклатих глава.
– Да?
Това беше предизвикателство и го познавах достатъчно добре, за да осъзная, че е на път да ми разкаже сърцераздирателна история. Такава, която вероятно не исках да чуя. Но аз бях започнала това. Най-малкото, което можех да направя, беше да слушам. Ако не друго, това щеше да ми даде още едно зрънце информация. Още едно парче от пъзела, който представляваше Рейес Фароу.
– Ким обичаше Коледа. Когато беше достатъчно голяма, дори приготвяше коледна вечеря. Или се опитваше да го направи. Спомням си, че си мислех колко е тъжно, че е полагала някакви усилия. Дръндьото щеше да намери нещо нередно. Той винаги го правеше. Но тя толкова много го обичаше, че не и пукаше.
Дотук добре. В известен смисъл.
– Ставахме рано, преди той да стане, и си разменяхме подаръци. Една година тя ми направи Божествено око с някаква прежда, която беше намерила на една алея. Аз и подарих ушанки. Бях ги откраднал. Не и казах това, но тя знаеше. Тя ми се скара. Каза ми, че ако не престана да правя такива неща, ще ме отведат. Щели да ме отведат от нея. Това беше най-големият и страх.
Познавах това чувство.
– Винаги бяхме толкова щастливи, докато той не се събуди. Тогава отивах в който и да е ъгъл, който ми беше определил, и – и преживявах Коледа. Истинска Коледа.
Погледнах го, като смръщих вежди за един удар на сърцето, преди да ме осени осъзнаването.
– Най-щастливият ми коледен спомен беше за едно малко момиченце, което получи бели ботуши тип „гого“, както ги наричаше, и триколка. По-късно през следващата година тя започна да подозира неприязънта на мащехата си към нея. Апатията и. Но тази година тя беше щастлива. Тя и сестра и отваряха подаръците, пищяха и се прегръщаха. Тя не се интересуваше, че сестра и има два пъти повече подаръци от нея.
– Аз бях на три години – казах аз. – Спомням си. Но грешиш. Подозирах апатията на мащехата си много преди това.
Той наведе глава.
– Но аз я оставих. – Думите му бяха само шепот, сякаш не можеше да признае какво е направил. – Най-големият и страх и аз го бях направил не повече от час, след като тя ми го призна. Оставих я насаме с него.
Колкото и сърцераздирателно да беше това, аз все още не го разбирах.
– Мислех, че той никога не я е докосвал. Мислех, че никога не я е насилвал. Не така, както е постъпил с теб.
Усмивката, която ми предложи, беше тъжна, сякаш ме съжаляваше.
– Има много начини да се злоупотребява, Дъч, без да се докосваш до някого.
Преглътнах тъгата, която се прокрадна в гърлото ми. Опитах се да го затворя. Опитах се да накарам влагата, която се събираше зад очите ми, да премине през миглите ми.
Той се намръщи.
– Мислех, че сме се договорили – каза той, а гласът му изведнъж стана твърд.
– Не ми е жал за теб, задник. Съжалявам за сестра ти.
Той пусна ръцете си и се отдръпна, кимайки.
– Трябва. Тя ме е имала за брат.
– Не поради тази причина, Рейес. И двамата е трябвало да се справяте с този човек.
– Не аз. Аз можех просто да си тръгна, помниш ли?
– И така си се справил.
– Като я оставих насаме с него.
– Като оцеля – възразих аз.
Той започна да си тръгва, но аз го спрях с ръка върху ръката му.
– Не-е-е, приятелю. Знаеш законите на Рождество Христово.
Дадох му момент да се съвземе. Да осъзнае къде стои. Разговорът беше приключил. Беше се измъкнал. Знаеше как да постъпи. Плащай или ще платиш цената.
След миг вдигна очи и примижа.
– Как, по дяволите, успя да закачиш имел на гредите на двадесет и четири метра височина?
Погледнах нагоре към сръчната си работа и засиях от гордост. Всъщност и в двата случая сияех, но наистина се гордеех с това, което бях постигнала. Това са малките неща в живота. Особено след като едва не умрях по време на процеса.
– Пич, не искаш да знаеш.
Той се обърна толкова бързо, че не го видях. В един момент стоях там, възхищавайки се на липсващата му воля за живот, а в следващия бях в ръцете му. Същите ръце, които ме хипнотизираха. Които превърнаха коленете ми в желе. Които разтваряха всяка кост в тялото ми, докато не заприличах на парцалена кукла, която имах като дете. Един ден я бях взела в училище и Джереми Брюстър отряза червенокосите и конски опашки с онези малки ножички, които едва режеха хартия. Момчето имаше умения.
– Всъщност искам – каза той, а ръбът на гласа му бе заменен с нещо по-дълбоко. По-тъмно. И определено по-секси.
Повдигнах се на пръсти и се приближих до устата му, колкото можех, без да го целувам.
– Не, неискаш. А сега си свърши работата.
Той повдигна вежди.
– Добре, но не забравяй, че ти поиска това.
Преди да успея да протестирам – не че исках – той ме прегърна и продължи пътя си към спалнята.
О, да. Това щеше да бъде една страхотна Коледа.

 

Даринда Джоунс – Чарли-Дейвидсън – По-яркa от слънцето – Новела 8,5 – част 19

19

Сънищата продължават повече от месец. Всеки от тях разкрива нов аспект на нейната личност. Една нощ тя е дива и непредсказуема. На следващата е срамежлива или хихикаща или срамежлива. Смее се и ръмжи, хапе и смуче. Тя ме води до ръба на оргазма, а после се отдръпва. Принуждава ме да изчакам. Наслаждава се на агонията ми.
Продължавам безрезултатно да търся и с всеки изминал ден се разочаровам все повече.
Но през нощта знам какво ме очаква. Кой ще дойде.
Част от мен, много малка част, се чуди защо това се случва сега, тя никога преди не ме е въвличала в някой от сънищата си. Никога преди дори не сме се доближавали до това да правим секс. По-голямата част от мен не се интересува и просто се наслаждава на пътуването. Но има и друга част, упорита част, която иска повече. Тази част
иска Дъч на живо и в плът. Иска ръката и. Устата и. Бедрата и, под моите. Иска я цялата. Всяка една частица. Тяло и душа. Тази част просто ще трябва да се задоволи с това, което има. Няма как да получи Дъч. Няма как да се справи с нея. Няма как да я имам. Дори и да се стигне дотам, дори и да може, в момента, в който тя види истината за мен, малките мръсни тайни, които нося, тя ще избяга към
хълмовете.
Затова засега се наслаждавам на това, което имам. Наслаждавам се на интимността.
Когато не обикалям задънените улици на всеки град в щата,
държа момичето под око. Моето момиче. Тя работи по случай с Енджъл и Куки, нейната съседка, секретарка и най-добра приятелка. Това е опасно. Трима адвокати вече са мъртви, затова оставам наблизо за няколко дни.
Тя също така работи по едно дело отстрани. Моето. Тя започва да събира две и две. Започва да подозира, че мъжът, когото привлича в сънищата си всяка нощ и забулената в плащ фигура, която я следва от деня на раждането и са едно и също лице. Но това все още не я води към мен.
Връщам се в болницата, в което държавата ме премести.
Нещо не е наред. Когато пристигам там, лекарите говорят с
управителя. Там е и Нийл Госет. Той е разстроен. Иска да ми дадът повече време.
По принцип, тъй като нямам близки роднини и няма кой да протестира, да подаде петиция да се обърне към съда, за да ме задържи на машината, държавата ще ме лиши от живот
след няколко дни. Лекарите казват, че няма надежда за възстановяване. Мозъкът ми е мъртъв. Имат право на това. Може би съм симулирал състоянието си прекалено добре.
Имам три дни, преди да дръпнат щепсела. Три дни, за да разбера как да симулирам собствената си смърт, без да бъда погребан жив. Или кремиран.
Може би ще накарам Амадор да открадне тялото ми. Колко трудно би било това?
Но Амадор не знае истината. Нямах време да му съобщя. Това
не е като да мога да отида при него и да му обясня ситуацията неподправено. Е, аз бих могъл, но тъй като той не може да вижда в свръхестественото царство, това не би имало никаква полза. А когато той идва в болницата, за да ме види, медицинската сестра никога не го оставя сам в стаята. Не можех просто да се събудя с магическа пръчка. Все още не. Трябваше да бъда на различни места и има
хора, които трябва да намеря.
Тъкмо се канех да проверя поредната следа, когато ме дръпна обратно към Дъч.
Този път тя не е заспала. Тя е под душа, а аз стоя зад нея, гол както в деня, в който съм се родил. Около нея се издига пара и аз пристъпвам към нея. Притискам се към гърба и. Плъзгам ръцете си нагоре по бедрата и ги поставям на кръста и.
Тя изпуска през устните си тиха въздишка, а кръвта нахлува в члена ми. Придърпвам я по-близо, а тя се протяга и прокарва пръсти по дупето ми.
Дъч е хлъзгава и гореща, а аз искам да се потопя в нея. Не ми се иска да я моля, но изглежда сме на едно мнение, когато тя прокарва ръка между нас, плъзга я по корема ми и обвива пръстите си около твърдата ми ерекция. Засмуквам рязко дъх и почти стигам до оргазъм. Твърде скоро. Твърде рано.
Обгръщам я с ръце, притискам я плътно към себе си, за да не помръдне. За да и попреча да създаде триене. Щом имам контрол над тялото, се навеждам близо до нея и допирам устата си до ухото и. След това прошепвам името и.
Тя остава неподвижна за микросекунда, преди клепачите и да се отворят и тя да се завърти с лице към мен. Но аз изчезвам. Като глупак развалям заклинанието.
Скачам обратно в банята и, за да се уверя, че е добре. Разтреперана, тя открехва завесата на душа и увива хавлиена кърпа около вкусното си тяло. Аз с годините се научих да прикривам формите си. Само шепа хора могат да видят когато съм безплътен, но сега мога да се скрия дори от тях. Дори от Дъч, когато се налага, макар че тя сякаш усеща, когато съм наблизо.
Не искам да я разстройвам, затова и оставям съобщение на огледалото. Върху парата пиша буквите ДЪЧ. След това си тръгвам. Наблюдавам я. Не я шпионирам. Не навлизам в нейното пространство, освен ако тя не ме повика. Но оставам близо до нея.
Следата завършва точно както всички останали. Води ме по задънена улица в преследване. Започвам да се чудя дали не съм сбъркал.
Чувам ботуши да отекват около мен. Около материалното ми тяло. Скачам обратно към болницата за дългосрочни грижи и я чувам да говори с О’Конъл, охранителя, който е определен да ме наблюдава. Тя е тук. От плът. Как, по дяволите, ме е намерила? Как е разбрала кой съм?
Зашеметен съм, докато се връщам в собствената си кожа. Тя е плътно прилепнала. Аз не съм сигурен, че ме хранят добре. Усещам момента, в който погледът и се приземява върху мен, имам чувството, че жури е излязло на съвещание, решавайки съдбата ми с няколко, несигурни гласове.
Разпознава ли ме? Харесва ли и това, което вижда?
Тя се приближава и топлината и е опияняваща. Привличането е дори още по-силно. Чувствам притегателната сила на нейния интерес. Приливът на желанието и. Бедрото и
докосва ръката ми. След това върховете на пръстите и се докосват до рамото ми.
– Рейес Фароу – казва тя, а гласът и се пречупва от емоции. – Моля те, събуди се. Ще изключат тази машина, ако не го направиш. Разбираш ли ме? Чуваш ли ме? Имаме три дни.
Тя се навежда по-близо и усещам мириса на кокосовия шампоан, който използва. На екзотичния парфюм, който разпръсква леко по кожата си. Основният аромат на нейната
женственост. Боря се с напрежението, което се надига под чаршафите, с мислено проклятие. Дори не мога да я усетя, без да ми стане, за бога.
А тя го прави още по-трудно. Не пенисът ми, а способността ми да му заповядвам. Тя навежда глава и поставя устата си върху моята. Устните и са сладки и топли, но електричеството, което преминава между нас, е като мълния. Към мен се устремяват образи и не мога да разбера дали са в моята или в нейната глава. Възпроизвеждам последния месец. Нощите, които прекарахме заедно. Невъобразимото удоволствие, усещането за сюрреализъм.
Тогава си спомням онази нощ преди толкова много време, когато Ърл ме преби до смърт. Когато за част от секундата изгубих съзнание. Когато плувах обратно към повърхността и я забелязах. Погледнах я. Ядосан, че някой ще види истината. Ядосан, че тя е толкова открита и под такива крещящи светлини.
Но после я видях отблизо. Златните и очи. Меката и уста. И аз съм зашеметен, че тя е истинска.
Тя започва да се разпада до мен. Не мога да и помогна, без да се откажа от измамата. Усещам как крайниците и се отпускат, а съзнанието и се отваря. Светлината и ме поглъща. Пропива се в мен. Осветява всяко тъмно кътче от психиката ми. И аз си спомням, всичко. В една голяма вълна на просветление си спомням всичко.
Започвам с първия път, когато я виждам. Трептяща светлина в огромната чернотата на вселената. Преди колко века беше това? Колко време съм я чакал? Тя се обръща и ми се усмихва, а аз съм изгубен.
Изоставям мисията си. Тази, в която трябва да бъда там, когато светлината се ражда като човек на земята. Тази, в която трябва да я убия, за да уловя душата и. Светлината. Порталът към небето. Превъзходната сила, която е присъща на нейния вид.
От мен се очаква да увия душата и с панделка и да я положа
в краката на баща ми. Не на отвратителния човек, който се преструваше на мой баща, а на истинския. Този, който ме изпрати да убия съда и да уловя светлината за собствените му машинации.
Вместо това аз чакам. Планирам. Намирам си семейство и се отказвам от паметта си, от идентичността, за да се родя на земята като човек. За да бъда отгледан близо до нея. За да
да я срещна на обща земя.
Трябваше да ходим заедно на училище. Трябваше да сме заедно в гимназията. Трябваше да живеем щастливо до края на дните си.
Очевидно баща ми не беше доволен, че промених плана му, затова ме хвърли в ръцете на изрод като Ърл Уокър. Това
се случва, когато баща ти е обществен враг номер едно. Това със сигурност обяснява много неща. Но аз не съм син на баща си. Не приличам на него. Не съм зъл.
Ако баща ми иска война, ако Сатана иска война, той ще я има. Той никога не е трябвало да ме създава. Никога не е трябвало да разпалва огъня на ада и да изковава такова чудовищно нещо. Такъв подъл звяр.
Дъч се срива и О’Конъл и помага да седне на един стол. Тя не е видяла последните образи. Тя не знае какво съм аз, а аз нямам намерение да и позволявам да разбере.
Усмихвам се вътрешно. Тя се превръща в як детектив. И тя иска да се събудя.
Може би трябва да го направя. Може би тя наистина може да ми помогне в търсенето ми. Да намеря отговори.
Никога не съм разбирал как е умрял Ърл. Кой го е направил. Как съм бил толкова съвършено накиснат. Надявах се да получа отговори от Сара. Тя излъга на свидетелската скамейка. Каза, че Ърл се е страхувал от мен. Че и двамата са се страхували.
Страхували са се за живота си. Защо би казала това, ако Ърл не я е подтикнал?
Но защо би я подтикнал към това? И защо постъпи така след като той е мъртъв?
Тя не искаше да го направи. Усещах всяка емоция, която преминаваше през алкохолизираната и глава когато беше на свидетелската скамейка, и последното нещо, което изпитваше към мен беше страхът. Тя все още ме желаеше, дори и след всички тези години. Предполагам, че трябва да бъда
благодарен, че никога не спомена Ким. Сега вече знам защо не го е направила. Харесваше и Ким. Не искаше да я замесва в нищо от това. В известен смисъл Сара я освободи.
Отидох да я видя – разбира се, без умисъл – няколко месеца след като бях осъден, но тя беше убита при нахлуване в дома и. Това беше, когато започнаха да се появяват притеснения в задната част на съзнанието ми.
Но пощенските картички са това, което ме закова. Ароматът на евтиния му одеколон. Семенната течност, размазана върху една от тях.
Ърл Уокър е жив и аз ще го намеря.

Назад към част 18

Даринда Джоунс – Чарли-Дейвидсън – По-яркa от слънцето – Новела 8,5 – част 18

18

Новият ми съкилийник има някакъв вид Аутизъм. Не е лошо. Просто достатъчно, за да го направи малко по-ограничен от обичайните затворници. Но пак все пак сме в затвора. Повечето от от затворниците са по-ограничени от обичайните хора. Човекът е огромен, силен и лесно манипулируем. Подозирам, че братовчед му, който също е вътре, е
водач на техния специфичен цирков номер. Отначало те прекарват всяка секунда която могат да прекарат заедно. Динамиката им е типична. Бо казва на Джери Лий какво да
да направи. Къде да застане. Кого да нарани. А Джери Лий го следва сляпо.
Обикновено се държа настрана от тези глупости, но този път трябва да сложа край.
Само защото не ми е нужно противниците на Бо да влизат в килията, за да си отмъстят на братовчед му. Досега съм имал късмет, но сега по нов начин оценявам живота и живите. Освен това Бо е парче гомно, което не заслужава въздуха, който диша. Той е бил обречен на ада още когато е бил на шест години, ако това ви казва нещо за него.
– Ще се оправи – казвам на Джери Лий, докато изкарват братовчед му. – Той няма да бяга маратони, но…
Странното е, че Джери Лий не е чак толкова разстроен. Ако трябва да посоча точна емоция, бих казал, че е по-скоро облекчен от всичко станало.
Планът ми включва водачите на няколко банди, на които съм правил достатъчно услуги, за да си заслужа собствена услуга. Не че те ще разберат, че аз ги насъсквам. Всичко ще приключи, преди да разберат какво ги е ударило.
Същата вечер посещавам всеки един от тях в килията им, докато спят. Аз основно им говоря глупости. Казвам им, че другите водачи планират война и, че трябва да подготвят армиите си. Правя това всяка вечер в продължение на една седмица, докато напрежението в затвора е толкова силно, че можеш да си отрежеш от него.
Давам му още един ден, още една нощ, за да посея семената на плана си, и вместо да предотвратявам войната, я подстрекавам. Хората са толкова лесни да ги манипулираш. Един шепот в дясното ухо, докато съм в режим на привидение, възприемане на атаката и адът се разразява.
Излизаме на двора, когато всичко се случва. Мъжете се споглеждат. Охранителите ги наблюдават. И тогава, за част от секундата, всичко започва. Една група тръгва през
двора. Опитват се да изглеждат безгрижни, но по всяко личи, че са група насилници, опасни мъже се движат групово, това повдига няколко червени флага.
От високоговорителите се чуват сирени. Охранителите на земята се втурват към своите екипировка. Охранителите в кулите насочват пушките си.
Не мога да позволя това да приключи твърде скоро. Имам нужда от охранители на абсолютния ръб. Остър като бръснач, където пръстите им трепват от рефлекс.
Един охранител крещи по високоговорителя, като нарежда на мъжете да легнат на земята. Повечето слушат. Някои не го правят.
Джери Лий реагира точно по начина, който очаквам от него: Той замръзва.
Очите му се въртят в пълна паника. Не може да разбере какво му казват и когато пазачът на кулата произвежда предупредителен изстрел в двора, той се парализира.
Два изстрела са достатъчни, за да спрат мъжете. Няколко от тях вече са окървавени, но дори и тези мъже падат. Аз вече съм на земята. Бях там, откакто цялата суматоха започна. Но Джери Лий не е.
Почти се чувствам зле, че го използвам като примамка, но знам процедурата. Освен това познавам и охраната в кулата. Избрах го съвсем целенасочено. Бивш снайперист, той е отличен стрелец.
Когато се прицелва по-близо до земята при Джери Лий, единственият останал стоящ, се впускам в действие. Планът ми е сложен, но не и невъзможен, защото едно от нещата, които съм се научил да правя в дните и часовете, през които стоя и мисля, е да спирам времето. Не мога да го правя за дълго, а и не съм сигурен дали времето наистина спира, или преминавам в друго измерение за кратък период от време. Друга времева зона.
Така или иначе, точно когато охранителят се прицелва и натиска спусъка, аз забавям времето.
Не го спирам, докато не видя как куршумът прорязва въздуха. Той ще попадне на около два метра от краката на Джери Лий. Скачам към Джери Лий, като се притеснявам колко много ще го заболи този удар, когато времето отскочи обратно.
– Съжалявам за това – казвам, преди да го поваля на земята. След това се позиционирам перфектно, задържам дъх и освобождавам времето.
То отскача обратно с отмъщение, но аз съм твърде зает да пусна куршум, който да се забие в черепа ми, за да го забележа. Дори за мен това е много, за да го понеса. Напрягам се срещу естественото желание да се хвана за главата и да се свия в ембрионална позиция, когато
се забива на около половин сантиметър в сивото ми вещество и излиза от другата страна.
Също така се боря с желанието да измърморя „свята работа“, „кучи син“ и „какво, по дяволите“.
Ебати какво съм си мислел?
Той разбива черепа ми. Изпраща фрагменти върху тревата.
Алармите продължават да гърмят. Затворниците са вкарани вътре и цялото място е блокирано, докато се обаждат за линейка.
О’Конъл, пазачът, на когото помогнах по време на мини-бунта преди няколко години, снайперистът с един от най-дългите изстрели в историята на морската пехота, е
първият, който стигна до мен. Заместник-надзирателят Нийл Госет е следващият. Той е с костюм и вратовръзка.
Похвала, че е дошъл на двора без защитно облекло. О’Конъл
държи кърпа на главата ми. Мога само да се надявам, че е чиста.
Оставам на място, като се преструвам на изпаднал в безсъзнание. Иска ми се да не се налага да се преструвам
защото главата ми се пръска. Вероятно защото половината ми мозък лежи на тревата.
Когато линейката идва, оставям тялото си и гледам как ме товарят и ме карат към болницата. И тъй като се предполага, че съм в кома, оставам отвън за да премина всички тестове за кома, които правят. Проверявам Ким.
Амадор, Бианка и децата.
Но гледам и Дъч. Наблюдавам работата и. Наблюдавам как се държи с хората, и живи, и мъртви. Тя е невероятна. Енергията и е заразителна.
Аз съм в Лас Крусес, претърсвам всички кътчета, които имат, когато тя ме извиква няколко дни по-късно. Появявам се до нея мигновено. Само че тя е заспала, когато аз
пристигам там. Тя дори не знае, че го прави. Вероятно никога не знае, че го прави. Призоваването ми.
И нещо се случва. Нещо вълнуващо и ново. Тя ме привлича в
съня си. Отначало е странно. Дезориентиращо. Като да ходиш по желе през мъгла, а после завесата се отдръпва и тя е там.
Тя е в леглото дори в съня си. Отметнала е чаршафите си. Те са увити около прасците и. Косата и е заплетена над лицето. Главата и отметната назад. Гръбнакът и е извит. Двете и ръце стискат чаршафа в, свити здраво юмруци, с бели кокалчета на пръстите.
Пристъпвам напред. Избутвам кичур коса от лицето и.
Тя потръпва, когато я докосвам. Когато електрическият ток преминава между нас. Що се отнася до сънищата, това е убийствено. Гърдите и се напрягат срещу тениската
която носи. Под нея има гола кожа и малък кичур тъмни косми.
Тя се извива отново и аз поглеждам към тениската. На нея пише:

„Премахнете опаковката“.
ПРЕДИ ДА КОНСУМИРАТЕ.

Благодарна усмивка разширява устата ми. Имам намерение да направя точно това. Отпускам се на леглото и смятам да не бързам. Да опозная всеки сантиметър от нея. Да запомня всяка извивка. Но това е нейният свят и в него тя
управлява.
Преди да разбера какво се случва, съм притиснат до стената. Тя е хванала с ръката си гърлото ми, ролите ни са разменени, а очите и с тежки клепачи блестят опасно. Мога само да се моля, че планира да ме изяде жив.
Тя се впива в мен, движенията и за един момент са бавни, а след това толкова бързи, че едва я виждам в следващия момент. Зъбите и се впиват в рамото ми. Ноктите и остъргват по ребрата ми. Чувствената болка изтръгва от мен ръмжене и тя спира. Взира се. Като животно. Тя вече не е Шарлот Дейвидсън. Тя е звяр от друго измерение, а аз съм хипнотизиран. Не съм достатъчно покорен обаче, за да и позволя да спечели.
Обръщам позициите ни. Притискам я към стената. Притискам ръката си около гърлото ѝ и устата си върху нейната.
Този път тя изръмжава. Тя рита, хапе и драска с нокти, но аз я спускам на пода, притискам ръцете над главата и изследвам. Кожата и е солена, когато прокарвам език по дължината на корема и. Когато зърнах върховете стърчащи от тениската и. Тя отмята главата си назад. Свива се под мен
в ръцете ми. Трие разкрача си срещу ерекцията ми. Една част от мен не може да повярва, че това се случва. След всичкото това време. След всичко, през което преминахме, тя е тук. Сега. Това е нереално и хипнотично и обезоръжаващо.
Нещо се случва дълбоко в мен, но аз го игнорирам. Хващам
бедрата и. Мина много, много време за мен, а това е сбъдната мечта.
Буквално. Не бих искал вечерта да свърши твърде рано. Вдишвам дълго въздух, преди да разкопча ризата ѝ и да докосна гърдите и. Тих стон се откъсва от нея когато устата ми опитва последователно всяка една от тях. Когато я хапе смуче и дърпа.
Но тя е нетърпелива. Иска още и то сега. Тя посяга и гали пениса ми. Кръвта залива цялата му дължина, когато тя се завърта на колене и навежда главата си.
Хващам я за косата, за да отложа това, но тя изглежда вкусна с голия си задник във въздуха и златните и очи, които се взират в моите, а аз за миг се разсейвам. Устата и, гореща и влажна, се плъзга по дължината ми и горещината, която се е натрупала в корема ми, се разгаря по цялата ми дължина с един бърз тласък и в основата на члена ми достига критична маса. Почти свършвам. Отново.
Придържам главата и. Принуждавам я да забави темпото. Но дори това се оказва твърде рисковано. Така че я вдигам и я изправям до стената – само че този път тя е с лице към нея.
Това ще охлади малкото и дупе. Тя побеснява, когато се блъскам в нея. Бие се. Бута се. Хърка. Свивам ръка около гърлото ѝ и я придърпвам към себе си. Но тя ми прави нещо повече от това да ме разгорещи. Тя прониква в пластовете на психиката ми. Отслабва бронята ми. Щурмува портите на душата ми. Трябва да я върна към физическото. Да се върна към нещата, които познавам.
– Дъч – прошепвам в ухото ѝ и тя мигновено се успокоява. – Аз съм, сега ще те чукам.
Тя обляга главата си на рамото ми. Поглежда към мен. Намръщва се.
– Къде беше? – Пита тя и аз се чудя с кого говори.
Със сигурност не с мен. Тя не може да знае кой съм аз. – Чаках те.
По лицето и се разстила нежна усмивка. Тя пронизва бронята и аз се боря.
Покривам устата и с моята. Кожата и е толкова мека, че не се чувствам истински, когато прокарвам ръка между стената и корема ѝ и потапям пръсти между краката и.
Тя вдишва меко дъх. Той е хладен срещу зъбите ми.
Разтварям коленете и със своите, а пръстите ми разтварят гънките и преди да се възползвам от чувствената и уста, като потопя езика си в нея.
Тя се извива срещу мен и аз не мога да издържа повече. Избутвам краката ѝ и вкарвам ерекцията си вътре. Тя издиша на глас. Вкопчва ноктите си в стената. Драска с всеки тласък на бедрата ми. Използвам ръцете си като скоба, за да я държа прикована към мен, докато я изтласквам нагоре. Така е по-добре, мисля си. Това мога да контролирам.
Тя започва да издава тихи, отчаяни звуци и аз усещам натиска в корема и. Прониква в сърцевината и. Изгаря костите и. Задвижвам се в нея все по-бързо и по-силно, като всеки тласък приближава кулминацията и към повърхността. В същото време се боря със своята. Боря се с унищожаването на моята защита. Разрушаването на щита ми. Когато нейната светлина ме обгръща, аз се опитвам да се отърся от нея. Хапя. Боря се. Изгарям.
– Ела за мен – казвам през стиснати зъби.
И в този миг мускулите и се свиват около члена ми. Нейната нужда расте, натиска и ме залива, докато не избухва, вкусна и сладко-горчива.
И осъзнавам, че не само нейната нужда се е надигнала като приливна вълна. Аз също идвам. Първоначалният изблик на удоволствие е последван от пулсираща вълна който пулсира в мен в продължение на няколко дълги мига. Всяка вълна се откъсва от моето съпротивлението още малко. Всеки прилив на кръв разбива внимателно изградената барикада още малко. Докато светлината и не се промъкне между паяжините
пукнатини. Докато напрежението не се покачи. Докато не се разкъса и тя не се влее в мен като потоп.
Докато не се удавя в нейната светлина.
Треперя. Треперя толкова силно, че коленете ми се подкосяват и ние се сриваме на пода. През устните и се изплъзва тиха въздишка и аз се чудя дали тя ще си спомня това на сутринта. Дали ще си спомни за мен. Дали ще разбере какво е направила.

Назад към част 17                                                               Напред към част 19

 

Даринда Джоунс – Чарли-Дейвидсън – По-яркa от слънцето – Новела 8,5 – част 17

17

След като бях осъден, веднага ме прехвърлиха в затвор за физически и психологическо изследване. Няколко седмици по-късно ме прехвърлят в държавния затвор. Аз съм най-младият в групата. Мъжете, които се прехвърлят заедно с мен, са смесица от новаци и опитни. Опитните са нервни. Неспокойни. Вбесени. Новаците са уплашени до смърт. Единият е толкова уплашен, че направо трепери. Аз
искам да му кажа да се успокои, но няма да е от полза. Той
ще стане нечия кучка така или иначе.
Слухът за мен се е разпространил в затвора. Един от по-опитните затворници ме иска, но все още не знае за репутацията ми. Преди да ме преместят в градския затвор, ме наричат Дъхът на дявола. Но обречените не харесват нищо
повече от предизвикателство в земния си живот и още първия ми ден поставят цена за главата ми.
Тъкмо съм седнал с подноса си за обяд, когато го усещам. Трима мъже са се насочват към мен от различни посоки. Те имат самоделни ножове и ще ме вкарат в болница, ако не в земята. Ню Мексико, известна банда, иска да извърши преврат. Те искат да ме поставят на мястото ми.
Изчаквам, докато се приближат малко повече. Един от охранителите, момче, което е ново за всичко това, както и аз е забелязало активността. Той е разтревожен. Обажда се за подкрепление. Но те са върху мен, преди да успее да каже и дума.
Отблъсквам юмрук му, извивам му ръката и понеже съм бесен
счупвам врата му, преди още да разбере какво го е сполетяло. Същото правя и с другите двама. Единият осъзнава какво се случва и се опитва да се отдръпне, но аз не съм в настроение да го оставя. Той е особено гаден екземпляр, който е бил заклеймен за ада, когато е изнасилил съседското момиче и след това я е отвел в една горичка където я удушава, за да не го издаде. Първо му счупвам гръбнака, а после оставям болката да се разнесе из организма му, след което му счупвам врата.
Няколко секунди по-късно съм приклекнал върху масата. Всяко лице в столовата се взира в мен зашеметено. Охранителят, който викаше подкрепление, все още държи радиостанцията пред устата си. Челюстта му виси отворена.
Изправям се. Слизам надолу. Вземам подноса си и се премествам на друга маса. Един стар мъж ме гледа. Но не се страхува от мен. И не иска да ме чука или да ме направи своя кучка. Така че веднага го харесвам.
Той се засмива.
– Определено знаеш как да направиш впечатление.
Намигвам и изяждам каквото мога, преди охраната да ме обгради. Храната не е толкова лоша, колкото очаквах. Ял съм и по-лоша.
Мястото се заключва. Всички са на земята, когато четирима
охранители се втурват към мен. Оставям ги. Те просто си вършат работата. Така че съм с лице надолу и отново съм задържан от мъже с пистолети и, което е по-лошо, с електрошокови палки. Тези шибани неща нараняват.
Охранителят, който пръв забеляза тримата затворници да се приближават към мен, се застъпва за мен по време на разследването. Аз, разбира се, съм в карцера, но получавам личен разпит от надзирателя. Провежда се пълномащабно разследване и мисля, че единствената причина да не ми бъде повдигнато обвинение е заради показанията на онзи пазач. Името му е Госет. Той е… заинтригуван от мен. Предпазлив. Вбесява се малко, когато поглеждам в негова
посока. Може да ми бъде полезен някой ден.
Посещават ме група мъже от щата. Те ми казват колко
съм умен. Казват, че коефициентът ми на интелигентност е така нареченият „неизмерим“. Искат да направя още тестове.
– Аз съм в затвора – казвам им. – Колко умен мога да бъда?
Отказвам тестовете и те си тръгват с опашки, прибрани между краката си.
След като ме пускат обратно в моя сектор, свиквам с бандитския живот доста лесно. В по-голямата си част никой не си прави шега с мен. Впрочем не често.
Винаги има един или двама, които се опитват да си извоюват име. Аз съм превърнат в най-голямото предизвикателство.
И тук има банди. Организации, които работят вътре, и
извън системата. Няколко от тях се опитват да ме вербуват, но след като им става ясно, че няма да бъда вербуван от никоя от тях, те се успокояват малко. Те знаят, че няма да ги нападна по заповед на вражеска банда.
Всичко е въпрос на политика и оцеляване.
Ежедневието в затвора е отчасти скука, отчасти оцеляване и отчасти глупости. От време на време някой надзирател се възгордява прекалено много от себе си. Или банда нарежда убийство. Или избухва случаен бой. Тук обаче, битките са смъртоносни и се приемат много сериозно.
Решавам да използвам времето си разумно. Продължавам това, като започнах да уча през нощните часове, изучавайки право, като същевременно се запознавам и с компютрите. Основно как да ги хаквам. Едно от първите неща, които правя, е да проникна в моята алма матер, където прекарах три месеца в изучаване на неща, които вече знаех, и да си фалшифицирам диплома за средно образование. След това получавам онлайн диплома по право.
Ставам и местният компютърен специалист. Администрацията ме привлича да поправям всички компютри.
Създавам вируси, които да нахлуват в определен ден и час. Те ме викат, и аз изкоренявам собствения си вирус, само за да засадя друг, който да започне да действа няколко месеца по-късно. Питат ме защо не мога просто да поправя компютрите наведнъж от всички вируси. Казвам им да спрат да посещават порно сайтове и всичко ще остане поправено. Това ги спира всеки път.

* * *

Така че всичко това ме занимава за няколко години, когато Дъч не е в някаква смъртна опасност. Осъзнах, че на пътя и се изпречват неща, заради това, което е тя. Така трябва да беше. Никой не би могъл да влезе в толкова много
неприятности без малко свръхестествена помощ.
В исторически план жътварите никога не са живели много дълго. Те умират млади, а след това изкарват мандата си, като пренасят душите през измеренията.
Откъде знам всичко това? Научавам много. Спомням си много. Като кой съм аз. Откъде съм. Сякаш парче стъкло, което се е счупило се сглобява отново. Бавно. С болка. Всяко парче като бръснач се вписва в следващото, а картините заливат паметта ми.
Виденията на ада изпълват нощите ми. За нечовешки армии и епични битки.
Това е частта, която ме изненадва най-много, защото осъзнавам, че са били прави за мен. Всички шепоти, всички слухове и намеци за това, че съм синът на дявола. Аз не съм човек. Не знам какво точно съм, но знам, че има част от мен, която не е по-човешка от Дъч.
Също така научавам много, благодарение на способностите ми да навлизам в света без контрол. Не е като решетките на затвора да могат да ме задържат. Мога да отида навсякъде.
След като осъзнах, че Дъч е истинска, че буквално напускам тялото си, за да я видя, да я потърся, осъзнах, че мога да отида навсякъде.
Мислят, че имам припадъци. Правят тестове, но те ще направят само това за сметка на държавата. Вероятно това е добре, тъй като не мисля, че са наистина припадъци. Не и в медицинския смисъл на думата.
Понякога ме подмамват и получавам пристъп. Неудобно е. Изглежда като слабост от страни. Когато съм в това състояние, всеки може да се нахвърли върху мен. Мога да бъда мъртъв, защото една жена, който има склонност да се забърква в толкова много гадости е на път да бъде убита.
В един неподходящ момент ме връхлита друго осъзнаване. Един секунда съм на койката си и чета, а в следващия момент съм пред Дъч. Тя е в колежа UNM и е нападната. Естествено. Гневът избликва вътре в мен толкова горещ и ярък, че дори не се замислям, преди да размахам меча си
и да прережа гръбнака му.
Това не е изненадващата част. Тя ме беше повикала при себе си. Тя буквално ме беше призовала. Винаги ли е постъпвала така? Дали аз съм я търсил през цялото време, или и тя ме беше викала?
Смятам, че това е въпрос на избор. Прокарвам устни по устата и, преди да си тръгна, а тя да остане да се справя с охраната на кампуса. Когато се връщам, съм прободен с нож от синдикален новобранец. А аз си мислех, че сме постигнали съгласие. Или поне взаимно разбиране.
Не убивам момчето. Не искам да имам проблеми. Но това се набива на очи колко вредни могат да бъдат близките до смъртта преживявания на Дъч. За мен. Не за нея.
Малко пребивам момчето. Счупих му носа. Вероятно и ларинкса му. След това го предам на Синдиката. За съжаление, ударът не е бил поръчан. Момчето е действало на
своя глава. Начинаещ подражател, който иска да се прочуе. Той умира в същия ден в локва от собствената си кръв. В локва, която не беше моя заслуга.
След малко повече от две години ме посещава Амадор. Той идва всъщност веднъж месечно, но това посещение е специално. Това посещение ще остане в историята като деня, в който едва не счупих врата на най-добрия си приятел.
– Арестуван съм за нападение при утежняващи обстоятелства – казва ми той. – Така, че е почти сигурно, че ще вляза в затвора.
Гледам го учудено. Той е на път да се ожени. Годеницата му е бременна. Никога не е бил толкова щастлив.
Той прочиства гърлото си. Почуква с пръсти по масата.
– Защо? – Питам го.
– Защото нападнах полицай.
– Не, защо рискуваш всичко…?
– Той е шибано ченге, Рей. Човек като теб и мен.
Той греши по този въпрос.
– Само че този човек е абсолютна гад. Преследва Бианка,
и когато тя съобщава за това – вместо да ми каже – той подхвърля открадната бутилка Окси и я арестува.
Ръцете му се свиват в юмруци, а очите му се насълзяват от емоция.
Чувствам се, разстроен заради него.
– Те си мислят, че понеже носят шибана значка, са над закона.
¡Cabrones, hijos de puta! Policías como ellos deben morir en un baño de sangre.(Гадове, кучи синове! Полицаи като тях трябва да умрат в кървава баня.)
Макар че той се изказва на родния си език, не мога да не почувствам, че това е отчасти моя вина. Ако Амадор знаеше на какво съм способен – наистина знаеше – можеше да дойде при мен, вместо да поеме въпроса в свои ръце. Аз можех,
със сигурност мога да разбера желанието му за кръв. Чувствах се бесен.
– Единствената причина, поради която успях да дойда при теб днес – каза той, успокоително е, че всичко това се случи снощи. То не е пратено в техните системи. Но не мисля, че ще мога да идвам да те виждам повече. Не и за известно време.
Това беше най-малкото ми притеснение.
– Не знам къде ще ме изпратят. Надявам се да е тук – казва той с горчива усмивка, осъзнавайки иронията на надеждата си да бъде изпратен в определен затвор с максимална сигурност.
– Ще се погрижа за полицая – казвам аз.
– И как ще го направиш, като си затворен тук?
По лицето ми се разстила бавна усмивка, така че той свива рамене и се съгласява с нея.
– Просто се опитай да се увериш, че ще те изпратят тук, ако адвокатът ти има някаква дума по въпроса.
Той кимва и ние оставяме сбогуването си да виси във въздуха около нас, без да сме сигурни кога ще се видим отново. Той е един от добрите. Ако той не беше, щях да го видя още в мига, в който го срещнах. Той заслужава възмездие.
Бианка още повече.
Същия следобед отивам на работа. Един от компютрите на заместник-началника на затвора се е прецакал, а той и охранителят, който ме наблюдава, знаят за компютрите толкова, колкото една катерица. Хаквам компютъра на полицая и го карам да изглежда така, сякаш той е
ръководител на огромен център за разпространение на детско порно. Дори създадох банкова сметка със стотици малки депозити от цял свят.
По времето, когато Амадор е осъден и изправен в затвора, полицаят е застрашен от няколко десетилетия зад решетките. Най-вече защото реших да подплатя автобиографията му с малко трафик на наркотици и няколко хубави обвинения в изнудване.

Назад към част 16                                                          Напред към част 18

Даринда Джоунс – Чарли-Дейвидсън – По-яркa от слънцето – Новела 8,5 – част 16

16

Прекарвам месеци в ареста в очакване на съдебен процес. Казват, че съм в затвора. Аз казвам, че най-накрая съм свободен.
Детектив Боб ме разпитва няколко пъти. Практически ме моли да му дам нещо. Той знае, че съм невинен. Не съм сигурен как, но го знае. Не казвам много. Никога не казвам много. Какво мога да кажа, което би противоречало на доказателствата срещу мен.
Опитва се, но ръцете му са също толкова вързани, колкото и моите. Отказва се след около два месеца.
Процесът не отнема много време. Въпреки некомпетентността на адвоката ми, петима души от журито смятат, че съм невинен. Трима от тях са жени и ме искат повече, отколкото следващите си вдишвания. Двама са мъже. Единият ме иска толкова, колкото и жените. А другия мрази полицаите с всеки грам от тялото си. Никога не вярва на нищо, което имат да кажат. Можех да бъда сериен убиец, а той пак щеше да вярва, че съм невинен.
Но доказателствата говорят сами за себе си и аз съм осъден. Естествено.
В затвора не приемам глупости от никого. В по-голямата си част те ме оставят на мира, но винаги се намира някой, който трябва да докаже какъв задник е. Битките се превръщат в нещо съвсем обичайно. Кратки, но сладки. Позволяват ми да освободя парата. Да се ядосам. Да се отпусна, както се казва, докато ритам задника на някое говно. Не много неща са толкова удовлетворяващи.
Спечелих си обаче репутация и сега съм мишена на всеки
желаещ. Това е добре. Дръжи ме нащрек. Мога да кажа едно нещо за Ърл Уокър: той ме научи как да нанасям зли удари.
Но това не е всичко. Хората започват да говорят. Казват, че не съм човек. Казват, че се движа като животно. Казват, че съм повече хищник, отколкото плячка.
Запознах се с няколко затворници. Някои от тях са доста готини. Един е наистина готин и аз правя нещо, което рядко правя: Казвам му, че е предназначен за ада. Казвам му
защо. Казвам му, че все още може да го преодолее. Той трябва да се изповяда. Той трябва да се поправи. Трябва да промени живота си. Да помага на другите. Той е белязан
и е почти толкова трудно да се измъкнеш от присъда в ада, колкото и от присъда в затвора.
Изненадващо е, че той ми вярва. Изправя се и казва на пазача, че трябва да се види с адвоката си. Той ще изповяда греховете си. За да си излежи наказанието. И така да помогне на другите.
Това е било още по времето, когато е взимал наркотици. Прострелял е фармацевт по време на грабеж. Човекът и до днес е в инвалидна количка. Той съжалева, защото в по-голямата си част след това е в затвора заради глупавата си постъпка. Но никога не е наранявал друг човек.
Дори и така, трябва да се поправят грешките. Нищо, което може да направи оттук нататък няма да може да компенсира това, което е направил тогава, но ако признае греховете си и помага на другите, клеймото на ада в крайна сметка ще избледнее и ще изчезне напълно. Той все още може да бъде спасен. Ако само и аз можех.

Назад към част 15                                                           Напред към част 17

 

 

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!