Категория: Даринда Джоунс

15

Оставам навън до края на нощта и си мисля. Обмислям плана който Амадор и аз бяхме съставяли в продължение на месеци.
Ърл щеше да ме убие. Той искаше да го направи. Чувства, че хватката му върху мен се разхлабва и колкото по-силно свива юмрука си, толкова по-лесно се изплъзвам. Той
знае, че ще взема Ким и ще го напусна. Планирал съм го от
седмици. Години, наистина, но действителният план беше задействан преди няколко седмици. Време е.
Но на следващата сутрин не мога да се върна в апартамента. Ърл се е заключил и не смея да рискувам да го събудя, като накарам Ким да се измъкне от апартамента, за да ме пусне в сградата. Тя беше на прозореца на нашата спалня през по-голямата част от нощта и ме наблюдаваше. Бореше се да остане будна. Тя накрая заспа около 4 часа сутринта.
Леко почуквам по прозореца, точно когато слънцето обагря хоризонта в блестящо оранжево. Ърл ще спи още часове наред. Ако нямаше решетки на прозорците щях да я измъкна и да я взема със себе си, но просто ще трябва да се върна за нея. Амадор ще ме чака.
Ким вдига глава, клепачите и са натежали от сън. Тя отваря прозореца, но аз и казвам да спре.
– Той може да се събуди – шепна аз.
– Знаеш, че няма да се събуди. Ще отключа вратата.
– Не. Всичко е наред. Не мога да рискувам тази хазяйка да се обади в полицията. Ще отида да се срещна с Амадор.
Тя прокарва пръстите си през пукнатината. Протягам ръка нагоре и ги преплитам в моите.
– Тя е истинска, Ким.
Ким се усмихва.
– Знам. Казах ти, че е.
– Каза ми го, нали? – Казвам със смях.
– Трябва да и кажеш.
– Какво да и кажа?
– Кажи и, че я обичаш.
– Да ами… – С босия си крак ритам камък от сандъка. – Аз заплаших да я изнасиля. Не съм сигурен, че тя иска да чуе от мен някакви признания в любов.
– Видях. И знам защо си го направил. Позволи ми да тръгна с теб.
– Той може да се събуди, скъпа. Не искам да попадаш под кръстосан огън. Освен това все още имам да свърша някои задачи в последната минута. Ще се върна.
– Ето – казва тя. Отваря прозореца още малко и ми подава чиста риза, обувки, чорапи и яке.
– Благодаря. Ще се върна веднага щом мога. Почти сме приключили с колата.
Тя кимва. Страхува се от Ърл, но не заради самия мен.
Започвам да си тръгвам, но стърженето в задната част на врата ми ме спира. Обръщам се към нея.
– Ако нещо се случи с мен, стигни до Амадор. – Хващам ръката и отново. – Намери го. Той ще знае какво да прави.
Тя кимва отново.
Излизам, знаейки, че в апартамента е твърде тихо. Знам, че нещо не е наред. Нещо е ужасно, ужасно сбъркано.
Няма ме цял ден. Амадор и аз почти сме готови с колата. Просто ни трябва ремък на вентилатора, но магазинът за резервни части наблизо е затворен.
Но всичко е наред. Реших, че трябва да видя Дъч на живо още веднъж. Трябва да я намеря. Трябва поне да се опитам да и обясня. Но единственото нещо, което никога не направих в съня си, беше да обърна внимание на адреса и.
Отивам в библиотеката. Използвам компютъра там, за да я потърся. Всичко е реално. Името и. Майка и умира при раждането и. Сестра и. Бащата. Чичото. Лудата мащеха. Всичко това е реално.
Живеят в Хайтс. Знам това. Познавам всяко кътче на
къщата и. Познавам квартала ѝ и мястото, където се е научила да кара колело. Аз знам кои са нейните приятели. Кои са любимите и храни. С кого се е срещала.
С кого е стигнала докрай. Но не знам шибания и адрес.
Най-накрая го намирам, но нещо не е наред. Целият ден е
сякаш във вселената е настъпила промяна.
Чувствам спешност. Затварям очи и търся Дъч. Тя е с
приятелите си и е добре, докато не се появявам. Тя ме забелязва с ъгъла на окото си и се напряга, така че я оставям сама. Но ако не тя, тогава какво?
Ким. Изправям се с тревога. Той не би го направил. Със сигурност няма да го направи.
Изтичам от библиотеката и изминавам целия път до вкъщи. Когато стигам там, тях ги няма. Ърл се е събрал и е тръгнал с Ким. Хазяйката блъска по вратата, а косата и е толкова побеляла, че е почти бяла около главата и. Тя се обръща към мен, но аз се отдръпвам. Тя не ме вижда.
Отключва вратата. Изчаквам я да влезе, преди да мина покрай нея. Къщата е празна с изключение на обичайните заподозрени. Разхвърляни боклуци. Един чорап тук. Тениска
там. Спирам. В стената има дупка. Снимките от последния
побой са там. Те са лоши. Едни от най-лошите. Отне ми почти две седмици, за да се излекувам след това.
Жлъч изгаря задната част на гърлото ми. Той я е отвел. Стотици пъти, той е заплашвал, че ще я убие, ако му се противопоставя. Никога не съм му вярвала.
Излизам от задния вход на сградата, преди хазяйката да ме открие. Не стигам далеч, преди да падна на колене. Преди да се преобърна, докато гърдите ми се издуват.
Очите ми се насълзяват. Обгръщам главата си с ръце и правя нещо, което рядко правя. Разплаквам се. Дълбоки ридания ме обземат в продължение на няколко дълги минути. Искам да крещя. Не. Искам да убивам.
Тялото ми трепери от емоции. Но се примирявам с едно нещо:
убийство. Той ще умре. Ако я докосне. Ако направи нещо с нея, той ще умре.
Не съм сигурен къде да отида първо, но познавам местата на Ърл като гърба на ръката ми. Започвам с билярдната зала. Оттам отивам в двата му любими бара.
Къщата на приятелката му. Нищо. Докато слънцето се спусне ниско над хоризонта, съм изчерпал почти всички места, които познавам.
Решавам да опитам с приятелите му. Той наистина има такива. Е, двама. Може би трима. Предполагам, че повече, отколкото имам аз.
Разхождам се в най-лошата част на града, насочвам се към един хотел Central, когато усещам, че някой ме следва. Не се обръщам. Мога да разпознавам звука на полицейска кола на километър разстояние. Замислям се дали да не избягам,
защото полицаите вътре са развълнувани. Чувствам как адреналинът преминава през тях като живак. Те ме търсят. Откъде, по дяволите, знаят как изглеждам, кой съм – това е извън мен. Но цялото това тревожно чувство, което имах през целия ден, започва да се затвърждава. Нещо определено не е наред.
Остават ми само две секунди до завоя, когато друга полицейска кола се изнизва от алеята пред мен. Същата алея, в която щях да избягам.
Намалявам скоростта и почти се насочвам в другата посока, когато друга кола, един седан без опознавателни знаци, се насочва към мен със скърцащи гуми от паркинга вляво от мен. Преди да се усетя, към мен са насочени седем пистолета.
Вбесен съм. Нямам време за тези глупости. Трябва да намеря Ким.
Със стисната челюст, толкова силно, че ме боли, вдигам ръцете си. Падам на колене.
Озовавам се на лицето си, докато Дъдли До-Райт се захваща с мен. Гневът се надига в мен.
На мястото на инцидента пристига детектив. Това е чичото на Дъч. Робърт. Боб. Каквото и да е.
Той е този, който ме разпитва в участъка. Не казвам нищо. Нито потвърждавам, нито отричам някое от обвиненията им. Дават ми служебен защитник, който се интересува повече от задниците, който има наоколо, отколкото от клиентите си.
Той е загубил уважението си към тях преди години. Работи, буквално, за пари които да похарчи през уикенда, когато може да се напие и да прецака последното си постижение.
Преди две години го бяха вкарали в списъка за ада, когато шофираше, в нетрезво състояние и блъсна възрастен човек. Не беше лош удар. Човекът можеше да бъде спасен, но той го остави да умре на улицата. Искам да му счупя врата. За да го изпратя там по-рано. Но не го правя. Само защото е толкова голям шибаняк, колкото и аз, но той е единственият ми шанс за свобода.
Аз съм задържан за убийство. Ърл Уокър е пребит до смърт с бейзболна бухалка, натъпкан в багажника на колата, която е карал, и подпален. С показанията на Сара, неговата годеница която е била очевидец, и която повече се страхуваше от него, отколкото го обичаше, и откриването на пръстена на Ърл, който беше намерен в джоба на якето ми, същото яке, което Ким ми подаде през решетките, това е доста лесна присъда.
Сигурен съм, че детектив Боб знае, че не съм го направил аз. Не аз съм убиеца. Той знае, но доказателствата са твърде убедителни. Твърде много са срещу мен.
Искам да попитам за Ким, но не смея. Ако тя беше с Ърл – ако и тя е била убита, щях да бъда обвинен и в нейното убийство. Затова изваждам Александър. Очи надолу. Затворена уста.
Понякога се чудя кой го е направил. Кой е убил чудовището. Не, че ми е гадно от това.
В ареста съм от една седмица, преди Амадор да дойде да ме види. Той води Ким и аз едва не припадам, толкова съм облекчен.
Добро момиче. Направила е каквото съм и казал.
И двамата са разтревожени. Чувствам напрежението, което се стяга в корема на Амадор.
Клепачите на Ким са подпухнали от плач. Това, в комбинация със синьото под очите и от липсата на сън, я прави да изглежда като жертва на физическо насилие. Дежурният охранител поглежда Амадор, чудейки се дали я бие.
Тя поставя едната си ръка на стъклото, докато с другата държи телефона. Аз правя същото. По лицето и свободно се стичат сълзи.
– Не съм го направил.
Тя ме поглежда с най-искрения си поглед.
– Аз знам, че не си ти. Трябва да им го кажеш.
– Детективът по случая знае, но доказателствата говорят друго. Той не може да направи нищо.
Сърцето и се ускорява.
– Какво имаш предвид?
– Ким, те не знаят за теб. Те не знаят, че имам сестра.
Питаха ме за семейството ми. Дали има други деца. Казах им, че сме само Ърл и аз, така че Сара сигурно не е казала нищо за теб. И ти не можеш да им кажеш. Не можеш да идваш повече тук.
– Какво? Не. Не.
– Дай телефона на Амадор, скъпа.
– Не! – Изкрещява тя. Започва да се отдръпва. Това е необичайно за нея. Тя винаги е толкова тиха. Толкова болезнено срамежлива. – Рейес! – Казва тя, когато Амадор увива ръка около раменете и. Не за да я утеши, а за да я задържи. За да я предпази от това да ги изгонят.
Той изтръгва телефона от ръката и. Тя веднага грабва плота
пред себе си, а кокалчетата и са бели като прясно навалял сняг.
Амадор знае какво да направи. Говорили сме за това.
– Дай и всичко – казвам му аз.
Той кимва.
– Мястото вече е подредено. Тя ще се справи.
Залива ме чувство на облекчение, но не усещам спокойствие. Треперя и се проклинам за това. Не искам Ким да види емоциите, които ме обземат.
Нямаме много за обсъждане. С помощта на Амадор бях планирал да измъкна Ким от Ърл в продължение на седмици, така че всичко вече е подготвено. Тя ще бъде в добро семейство. Тя ще се върне в училище. И някак си ще измисля как да и осигуря пари.
– Добре, дай и отново телефона и след това знаеш какво да направиш.
– Знам.
– Ами, не знам как да ти се…
– Дори не си и помисляй да ми пробутваш тези емоционални глупости. – Очите му се пълнят със сълзи и той се бори с тях със зъби и нокти. – Пазя ти гърба. Знаеш това.
Кимвам.
– Ако можех, щях да те целуна. Истински. С език и всичко останало.
Той се смее, а от движението му се отронва сълза.
– Сега ми кажи, че можехме да бъдем щастливи заедно, pendejo.
Осъзнавам, че лицето ми е мокро.
– Обичам те, човече.
– Аз също те обичам. Просто се измъкни от тук.
– Ще се опитам – лъжа. Няма как да се измъкна. Няма да призная нещо, което не съм направила, само за да получа по-малка присъда, но няма начин да не отида в затвора.
Той подава телефона обратно на Ким. Тя не казва нищо. Лицето и е толкова бледо, че почти прилича на мъртвец.
– Ти не ме познаваш. Когато си тръгнеш оттук днес, никога повече не се връщай. – Искам да добавя останалото. Искам да и кажа, че никой никога няма да я нарани заради мен. Никога. Но не мога да прокарам думите през буцата в
в гърлото ми.
Тя мълчи. Челюстта и трепери. Не съм сигурен, че може да говори, дори и да иска.
– Обичам те – казвам аз.
Това е последната пукнатина, която разкъсва язовира. Тя отново избухва в сълзи и
Амадор трябва да я изнесе. Буквално. Но тя ще ме послуша. Тя знае, че нетрябва да се свързва с мен. Тя е много по-силна, отколкото си мисли.
Това е последният поглед към нея, който получавам за много, много дълго време.

Назад към част 14                                                             Напред към част 16

14

След като се сблъсквам с Дъч в тоалетната, се връщам в моя свят. Дните са плътни и лепкави. Не от жегата. Навън е студено. С напрежение. Нещо се е случило. Нещо е изправило Ърл на нокти. Той иска повече от мен и ако аз не го дам, Ким ще плати цената. Никаква болка не е твърде голяма, за да я спася. Тя ще се измъкне оттук. Тя ще бъде някой. Въпреки, че в момента не ходи на училище, аз и намирам учебници и се уверявам, че тя ги чете и прави всички упражнения. Тя може да не отиде в Харвард, но ще отиде в колеж, ако ще и да ме убие.
Заради възобновените склонности към насилие започвам да виждам Дъч повече и все по-често. Тъй като видението в сънищата ми остарява, както остарява и Дъч и моят интерес. Той остарява. Става по-висцерален. По-плътски. Тя е невероятна, това създание, което създадох. Тя е горда, силна и упорита. Тя попада в неприятности твърде често. Понякога едва не я убиват. Откакто я спасих от извратеняка, който я отвлече, когато беше на четири години, ми се наложи да спасявам Дъч още няколко пъти.
Един от съучениците и се опита да я прегази с джип. Това беше една от по-ефектните ми прояви. Масивното превозно средство се стрелна към нея с натиснат педал на газта. Тя се обръща тъкмо навреме, за да ме види как заставам пред него и го блъскам във витрината на магазина.
Човекът е арестуван, но не за опит за убийство, защото Дъч не казва на никого, че е идвал за нея. Тя не разбира защо го е направил, но усеща болката му, както и аз. Няма никакво значение, обаче.
Опитът за убийство си е опит за убийство. Трябвало е да лежи за това.
Но животът продължава. Една вечер Ърл се прибира вкъщи пиян и ядосан. Той винаги е пиян и ядосан, но тази вечер едва се държи на краката си. Той се втурва в стаята ни и започва да ни крещи да почистим апартамента. Ние не сме
тук от дълго време. Едва напуснахме малкия гараж, в който бяхме отседнали в замяна на това, че поправяхме къщата и вършехме някаква работа в двора. Но Ърл никога всъщност не направи нищо и дамата ни изгони. Той е ядосан оттогава.
Но каквото и да го е подтикнало тази вечер, трябва да е било нещо много лошо. Той е бесен. Облечен е в мръсна риза и мръсни боксерки. Хваща ризата ми и я дръпва от спалния чувал, на който съм. Ким вече се е събудила и се е сгушила на матрака в ъгъла. Коленете и са до брадичката. Ръцете и са над ушите.
Поклаща главата си. Моли се той просто да е ядосан и наистина да иска апартаментът да бъде почистен, а не нещо друго. Молитвите и остават без отговор.
Той ме избутва в кухнята. Рязкото жълто залива погледа ми и аз пропускам първия замах. Той се приземява върху челюстта ми и ме блъска назад към стената. Мирише на канализация и аз се задавям, когато той се навежда към мен. Ласкае ме през потника, с който съм облечен.
Не съм в настроение за глупостите му, затова го избутвам с лакът. Главата му се отмята назад. Отдръпвам се, но той ме хваща за косата. Придърпва ме към гърдите си. Обгръща ръката си около кръста ми.
– Или ти, или тя – казва той, а дъхът му е горещ и отровен.
Спуска ръката си. Прокарва я под колана ми. Но аз не съм дрогиран и не съм вързан. Мисля да го убия. Би било толкова лесно, но какво ще стане с Ким? Ще ми я отнемат ли? Разбира се, че ще го направят. Ние дори не сме роднини. Нямам никакви права към нея.
Решавам да не го убивам, но в никакъв случай няма да лежа там и да мисля. Удрям го. Силно. Почти съм сигурен, че съм му счупил челюстта, но той е твърде пиян, за да го осъзнае. Той увива месеста ръка около гърлото ми, поваля ме към стената и ме удря отново и отново, а юмрукът му е като камък.
Непосредствената ми грижа е въздухът за горящите ми дробове. Дърпам с нокти ръката
около гърлото ми, но той ме удря отново. Главата ми се отмята назад и се удря в
в стената. Отслабвам, но само за секунда-две. Опитвам се да блокирам ударите му, но когато отварям очи, погледът ми се спира на нещо навън.
Нещо точно зад прозореца на кухнята ни. Съсредоточавам се за част от секундата, достатъчно дълго, за да видя едно момиче, което стои на тротоара и гледа навътре. Поглеждам я, внезапно разярен, че тя вижда това. Че някой вижда това. После Ърл отново ме поразява.
Падаме на пода и аз знам, че всичко е свършило. Той ще постигне своето, както винаги го прави. Както винаги е правил.
През мъглата чувам как прозорецът на кухнята се счупва. Мигновено се връщам към съзнание и поглеждам към момичето, което стои на тротоара отвън.
Половината и лице е покрито с шал, а шапка скрива косата и.
Тя крещи нещо за това, че ще се обади на полицията, а Ърл се вдига. Възползвам се от възможността да избягам. Отивам към спалнята ни, но Ърл е по петите ми.
Ким ми крещи.
– Бягай! Излизай!
И аз бягам. Като страхливец, какъвто съм, тичам към вратата. Ърл се спъва и вече не диша в гърба ми, но аз не забавям ход. Тръгвам към коридора, покрай другите апартаменти и през задната врата, където се спъвам в
верижната ограда зад сградата. Използвам я, за да издърпам тежестта си…
Омотавам пръстите си във връзките, докато се движа по неравния, замръзнал терен.
и успявам да стигна до контейнера за боклук. Което е подходящо, предвид обстоятелствата.
Падам на четири крака и се опитвам да успокоя ускорения си пулс. Усещам сухи гърчове в стомаха ми в продължение на няколко дълги мига, но нищо не излиза. Вдишванията ми са накъсани и хриптящи, въздухът в дробовете ми се бори да премине през изгарящото ми гърло.
Чувам, че някой се приближава, но това не е той. Познавам звука на неговите стъпки. По килим. По дърво. По чакъл. Стъпките, които чувам, са по-леки, и има две групи от тях. Те спират близо до мен. Усещам загриженост и това е последното нещо, от което имам нужда. Състраданието им. Тяхното състрадание.
Поглеждам нагоре, но те са насочили светлината си към мен и не мога да видя отвъд нея. Аз се взирам в тях. Към нея. Тя е привлякла вниманието му. Сега тя трябва да се измъкне от Ърл. Ако си мисли, че той няма да я убие, защото е хубаво момиче, жестоко се лъже. Виждал съм го да убива човек заради много по-малко от счупен прозорец.
Момчето искаше мен. Едно разбито момче. Но не по същата причина по която ме искаше Ърл. Години по-късно разбрах, че той е искала да ме спаси от Ърл. Той обаче се е приближил твърде много. Задаваше твърде много въпроси. Изтръгна твърде много истини. И плати най-високата цена.
Но това момиче просто стои там. Сякаш камък през прозореца ни и заплахата от телефонно обаждане ще го спрат.
Вдигам ръка, за да блокирам светлината. Те си мислят, че това е, за да блокирам светлината, която те държат, затова я свалят. Това не е така. Тя е, за да блокира нейната светлина. Никога не съм я виждал с истинските си очи. Тя е ослепителна, блестяща и красива. Обръщам се и плюя кръвта, която беше напълнила устата ми през няколкото секунди, в които се проверявахме един друг, после поглеждам назад към двете си спасителки.
– Добре ли си? – Пита тя.
Ушите ми все още звънят, но няма как да сбъркам мекото галене на женски глас. На гласа на Дъч. Точно като в съня ми. Или в това, което мислех, че са сънищата ми.
Опитвам се да се изправя, но земята се движи под краката ми. Дъч скача напред за да ми помогне, но аз се отдръпвам. Бясен съм, че ме вижда в този вид. В най-уязвимото ми състояние.
– Трябва да те закараме в болница – казва тя.
Изплювам се отново и тръгвам по тесния коридор между
жилищната сграда и фирмата в съседство. Треперя и тя си мисли, че е защото ми е студено. Тя ме следва със сестра си Джема, която се държи за ръкава на якето на Дъч, сякаш е спасителен пояс. Тя също трепери. Отчасти от студа и отчасти от страх. Поне тя има разум, който Бог и е дал.
– Виж – казва Дъч. – Видяхме какво се случи. Трябва да те заведем в болница. Колата ни не е далеч.
– Махай се оттук – казвам накрая, опитвайки се да не допусна острият ръб на болката в гласа ми. С усилие се качвам на един сандък и се хващам за перваза на прозореца,
и се опитвам да видя вътре. Ким все още е там. Само защото той никога не я е наранявал преди, не означава, че няма да започне сега. Когато е толкова ядосан и толкова пиян и толкова изменчив, единствената грешна стъпка, която мога да направя, е да го подценя.
– Ще се върнеш там? – Пита ужасено Дъч. – Ти луд ли си?
– Чарли – прошепва и Джема. – Може би просто трябва да си тръгнем.
Естествено, Дъч я игнорира.
– Този човек се опита да те убие.
Хвърлям и най-добрата си гримаса през рамо, преди да се обърна към прозореца.
– Коя част от „да се махнеш оттук“ не разбираш?
Тя се колебае, не знае какво да прави. Решава. Това е грешното решение.
– Обаждам се на полицията.
Обръщам се. Скачам от щайгите. Приземявам се на сантиметри пред нея. С достатъчно сила, за да разбере, че съм там, слагам ръка на гърлото ѝ и я притискам назад към тухлената сграда.
Дълго време само се взирам. Хиляди мисли ме връхлитат наведнъж. Най-малката от които е фактът, че тя е истинска. Плът и кръв. Дъч. Нейната светлина се впива в мен. Започва да ме лекува мигновено. Започвам да се успокоявам. Забавям
дишането. Прочиствам главата си.
Не знам какво да мисля, освен че тя е по-красива, отколкото някога съм мечтал. Тя е истинска. И ме е видяла. Истинският мен. Аз вече нямам дрехи, под които да се крия. Нямам наметало. Тя е видяла как живея.
Не мисля, че осъзнава, че това съм аз. Знае ли, че съм истински? Може би мисли като мен. Може би мисли, че съм сън. Плод на нейното въображение. Нещо, което и помага да се справи с реалността на своето съществуване.
А може би си мисли, че съм страшилището изпод леглото и.
Не. Тя е по-силна от това. По-силна е от мен. Тя се изправя пред реалността с двата си вдигнати юмрука, докато аз се крия в килера. Тя е много повече от това което аз
някога ще бъда.
Не искам тя да ме вижда така. Покрит с кръв и хлипащ
като малка кучка. Трябва да се отърва от нея и да се уверя, че Ким е добре. Ще се върна вътре, ако се наложи. Ще му счупя врата, ако трябва, и имам чувството, че
част от него знае това. Може би затова той не смее да докосне Ким.
Така или иначе, първото нещо, което трябва да направя, е да се отърва от ангела, който стои пред мен.
– Това би било много лоша идея – казвам накрая.
– Чичо ми е полицай, а баща ми е бивш полицай. Мога да ти помогна.
Подигравам се. Добавям малка насмешка за допълнителна текстура. После правя всичко възможно да я сплаша. За да и дам да разбере колко нежелано е предложението и.
– В момента, в който имам нужда от помощта на едно хленчещо хлапе от Височините, ще ти кажа.
Това я стъписва, но не за дълго. Тя изправя челюстта си. Виждал съм я да го прави стотици пъти и ми се иска да изстена на глас.
– Ако се върнеш там, ще се обадя на полицията. Имам предвид това.
Кимам, напълно разочарован.
– Ще нанесеш повече вреда, отколкото полза.
Тя поклаща глава.
– Съмнявам се.
– Ти не знаеш нищо за мен. Нито за него.
– Той баща ти ли е?
Това не ни води до никъде. Има един сигурен начин да се отървеш от едно момиче, обаче, не ми се иска да го правя, особено в светлината на ада, от който току-що излязох. Адът от който тя току-що ме спаси. Но се решавам и правя своя ход. Вдигам ръка към тънкото и гърло, свеждам глава и я поглеждам както пантерата секунди преди да нападне газела.
Тя се сковава, а аз съм я хванал в примката си, затова се втурвам напред. Натискам цялото си тяло срещу нейното. Навеждам се и шепна в ухото и.
– Как е името ти?
– Чарли – казва тя, а страхът най-накрая се е засилил.
Свалям шала, за да я виждам по-добре. За да мога да разгледам всеки сантиметър от лицето и. На изваяната и уста.
Тя се опитва да добави „Дейвидсън“ накрая, но аз я стискам и името излиза като една сричка. Удивително, но звучи като името, което и дадох, и трябва да се запитам дали това е съвпадение.
– Дъч? – Питам, като смъквам вежди.
Тя се взира известно време, а очите и са лъскави от мразовития декемврийски въздух около нас. По тялото и преминава трепет.
– Не. Дейвидсън – прошепва тя.
Пръстите ми се спускат надолу и умишлено се докосват до гърдите и. Тя помръдва, но аз усещам как най-малкото желание се излъчва в дъга около нея.
Това не може да се случи.
Повече от малко съжалявам за това, което ще направя, но се навеждам отново към нея.
– Била ли си някога изнасилвана, Дъч? – Никога не бих
да я изнасилил. Никога не бих направил нещо, което да я нарани. За щастие тя не знае това.
Тя вдишва студен въздух през зъбите си. Свива ръцете си в юмруци.
Поглежда към сестра си, която е ужасена. После прошепва задъхано:
– Не.
Чувствам как в нея бушува море от емоции. Върти се и
драпат и се борят за надмощие. Но има няколко емоции, които ще преодолеят естествения инстинкт за оцеляване.
Стягам ръката си около гърлото и. Вкарвам коляно между нейните. Разширявам краката и, за да получа достъп до най-интимната и част. След това слагам ръка на разкрача и. Погалвам я през дънките. Докосвам я, сякаш имам право.
Тя сграбчва китката ми с две ръце.
– Моля те, спри.
Аз го правя, но продължавам да държа ръката си в слабините и.
Тя притиска дланта си към гърдите ми и меко натиска. – Моля те.
– Ще си тръгнеш ли?
– Ще си тръгна.
Изчаквам още миг – изучавам я, запомням всяка извивка.
преди да вдигна ръцете си и да ги поставя на стената зад нея.
– Върви – казвам, гласът ми е по-скоро лай, това е твоят последен шанс.
Този път тя не се поколебава. Провира се под ръката ми и спринтира покрай сестра си, като я хваща по пътя. Те бързат да се отдалечат като уплашени котки, а част от мен иска да я извика обратно. Да падна пред нея в краката и. Да довърша това, което съм започнал. Тогава осъзнавам, че може би приличам повече на Ърл Уокър, отколкото някога съм си представял.

Назад към част 13                                                            Напред към част 15

13

Годините минават и ние съществуваме. Убеждавам Ърл, че Ким трябва да отиде в училище. Давам обещания, ако той я пусне да отиде. Още повече, ако той ме пусне и мен да уча.
И така, няколко седмици по-късно съм в гимназията. Никога не съм бил в никакъв вид училище. Това е като да съм в чужда държава, където знам езика, но не познавам обичаите. Ким се страхува, когато я придружавам до основното училище и я оставям. Казвам и, че е в същия клас като Дъч. Казвам и, че ще и хареса. Казвам и, че ще бъда там, за да я взема в момента, в който излезе.
Тя кимва, напълно неубедена. Ким също никога не е ходила на училище, но когато пристигаме, към нас се втурва група момичета. Едно от тях я взема и я повеждат към детската площадка, преди тя да успее да промени решението си.
Благодарен съм и се отправям към собственото си учебно заведение: Юка Хай.
Децата ме зяпат, когато влизам в кампуса, затова си слагам качулката. Само, че в училище не ми е позволено да нося качулката, така че си навличам неприятности на всеки няколко метра. Спускам я обратно, минавам известно разстояние и отново я вдигам. Това не спира зяпането, но ми помага да се справя с него. Сякаш съм в гардероба си. На тъмно място. В безопасност. Забравен.
Регистрират ме и ми връчват графика на занятията, така че малко по-късно, стоя в стая, пълна с деца, които ме гледат. Отново. Това са физически наука. Учителят поглежда разписанието ми, после ме представя. На целия клас. Потресен съм, че наистина го прави. Усещам как лицето ми се затопля докато прехвърлям тежестта си.
За щастие никой не казва нищо. Учителят посочва едно място. То е заобиколено от изпълнените с надежда погледи на момичетата от втори курс.
– Свали качулката от главата – казва той, гласът му е по-строг от този на повечето от останалите.
Сядам и отмятам качулката си назад. Настъпва координирано освобождаване на въздух около мен. Емоцията, която се вихри в стаята, ме притиска в гърдите.
Не съм сигурен, че мога да го направя. Това. Нищо от това. Белите ми дробове не работят както трябва, и всички ме гледат. Погледите се забиват в гърба ми и по кожата ми.
Някои са толкова пълни с копнеж, че почти ги съжалявам. Някои са пълни с омраза. Аз правя това. Вдъхвам омраза без причина. Смятам, че това е част от моята същност.
Още един подарък от ада. Омразата я разбирам. Копнежът – не толкова.
Учителят, някакъв господин Стоун, ми подава книга. Посочва номера на страницата на дъската. Но аз вече съм я прочел от корица до корица. Той пита много въпроси за главата, която класът трябваше да прочете вечерта.
преди това. Аз знам всички отговори, но тъй като съм нов, ми е спестено ужасното горещо място. Това вероятно няма да продължи дълго.
Всичките ми уроци протичат по един и същи начин, а до обяд все още не съм се ориентирал. Чудя се дали някога ще успея. Светът ми винаги е бил толкова малък. Толкова концентриран. Това е нещо като негова разводнена версия.
Проправям си път навън, докато другите бързат към столовата или паркинга. Навън няма много пейки и повечето са заети, така, че се насочвам към тих ъгъл с парче трева, която все още е зелена въпреки студа. Докато седя на тревата, наблизо се чува глас.
– Какво става, каброн?
Поглеждам нагоре. Закривам слънцето с ръка, за да видя едно дете, което стои там. Отнема ми минута, но го разпознавам от парка.
Онзи с коженото яке от онзи ден преди пет години. Амадор.
Чудя се дали и той ме разпознава, или просто е много дружелюбен. Давам му поздрав с кимване на глава, така че той сяда до мен. Разгъва тръбичка от станиол. Разкрива
бурито. Ароматът кара устата ми да се напълни.
Той ми предлага половината. Поклащам глава. Нямам пари за обяд, но и без това не съм гладен. Поне така си казвам. Той откъсва половината все пак и я протяга. Свалям поглед и я вземам.
Амадор е като всяко друго дете там и все пак е толкова различен от тях, колкото и Дъч е различна от мен. В него има едно спокойствие. Спокойствие под развълнувана вода. Да си около него е успокояващо.
Ядем в пълно мълчание; после той изважда графика ми от джоба на суичъра ми и го отваря. Кимва с глава. Подава ми го обратно.
– Имаме два класа заедно.
Кимвам в отговор.
– Готино.
Лежим на тревата и гледаме как облаците се носят покрай нас до края на часа.
Той е много популярен. Всеки, който минава покрай него, го поздравява. Той маха с ръка. Разклаща ръце. Удря юмруци. Каквото изисква ситуацията.
Камбаната звъни. Ставаме и се почистваме, преди да се отправим към нашите следващи класове.
Той не ме представя на никого, докато влизаме в сградата и
по коридорите, въпреки че всички са любопитни. Те ме поглеждат, после го поглеждат. Предимно момичетата. Той ги игнорира. Сменя темата. Обижда по някакъв хумористичен начин.
След обяд има само два класа, защото имаме обяд в група Б
период. Късният. Ние сме по история и аз искам да кажа на учителя, че той произнася погрешно крал Християн Х, но не го правя. Отново ми беше спестено да говоря в клас, защото съм нов. Решавам да се насладя на това.
Когато бие последният звънец, събирам нещата си и излизам от кабинета. Виждам Амадор да излиза от своя клас.
– Здравей – извиква той към мен.
Обръщам се назад.
– Помниш ли името ми?
Усмихвам се за пръв път през целия ден.
– Амадор.
Той се смее.
– Амадор Санчес, г-н Рейес Александър Фароу. Как е сестра ти?
– Добре е. Ще се видим след малко?
– Не и ако аз първи я видя – закача се той.
Гледам го как си тръгва, изумен. Никога не съм имал приятел. Не и истински. Аз проверявам часовника си и разбирам, че съм закъснял.
Когато взимам Ким, тя е маса от треперещи нерви. Тя е уплашена, но училището е това, от което се нуждае. Тя има нужда да общува. Да намери приятели. Да бъде дете.
Тя не иска да се върне на следващия ден. Не може да отсъстваме. Училищният съветник чака да се прехвърлят училищните ни документи. Мисля, че мога да я задържа за няколко седмици. Нещата се губят в пощата през цялото време, така чувам.
Междувременно тя ще ме изпита. Никога не съм се подлагал на тест. Не и истински нито един. Но се научих да ги обичам. Освен когато мистър Стоун, моят учител по природни науки, решава да ми даде тест, за да провери къде съм в учебната програма. Аз се справям. Постигам успех на всеки тест. Сигурно затова ги обичам толкова много. Но той ме обвинява в измама. Води ме в кабинета на директора. Казва, че няма как да съм се справя с този тест; някои от понятията се въвеждат едва след завършване на колеж. Иска да ме изключат.
Чувам ги да си говорят през стената. Директорът му казва,
че съветникът също ме е тествал и резултатите ми са извън класацията. Аз седя самодоволно, без да осъзнавам какво може да означава това за мен.
Научавам това два месеца по-късно, когато мъже от правителството се появяват за да направят своите тестове. Аз симулирам грип. Не е трудно. Температурата ми естествено е малко по-висока през повечето време. Спринтирам по целия път до училището на Ким, проверявам я и бързам да се прибера.
И така, престоят ми в гимназията трае само три месеца, но убеждавам Ким, че може да продължи. След това отново се местим и за мен и Ким е твърде далеч, за да
да ходим пеша. Тя се страхува до смърт от автобусите. Искам да я попитам защо, но си мисля, че тя сама ще ми каже, когато е готова.
Недалеч от новия ни апартамент има средно училище. Вземам я и я водя до там всеки ден. В началото е същото: тя
се страхува. Не иска да ходи. Не иска да започва всичко отначало. Но след известно време тя започва да се чувства добре и очаква с нетърпение училището. То се превръща в бягство за нея. Нещо от което тя отчаяно се нуждае.
Амадор и аз поддържаме връзка. Той пропуска училище и ме посещава два пъти седмично. Отиваме в скейт парка или в мола, или събираме пари за обяд. Когато той не е наоколо, аз си намирам тихо място и влизам в света на Дъч. Един
ден тя седи сама навън и чете. Мек вятър подмята
кичури от косата и в очите. Те се забиват в гланца и за устни. Това, което е останало от него. Тя продължава да дърпа долната си устна между зъбите.
Прибира косата си зад ухото, за да я разпилее отново вятъра след около пет секунди, но тя е толкова погълната от книгата си, че почти не забелязва.
Първоначално съм хипнотизиран от нея. От косата и, от пръстите ѝ и от факта, че чете, без да движи устните си. Тя е облечена с карирана блуза, панталон и обувки „Мери Джан“. Класическо католическо облекло. Оставам извън полезрението и, но се приближавам достатъчно, за да видя какво чете. Каквото и да е, тя е възбудена. Коремът и се стяга. Залива се с топлина, която съперничи на адския огън. Гърдите и се стягат от копнеж. И за мен е трудно да се концентрирам върху нещо друго, освен върху факта, че
коленете и са разтворени, а дишането и е бързо и кратко.
Най-накрая различавам заглавието – „Сладка, дива любов“ – и си записвам да се сдобия с тази книга.
Ако можех, щях да се материализирам там още сега и да се погрижа за нуждите и.
Да я накарам да се гърчи. Да я накарам да избухне. Тъй като тя се страхува от мен, решавам да не го правя и да я оставя сама да се оправя.
Трябва да се погрижа за собствените си нужди, когато се върна, преди да взема Ким от училище.
Това е златно време за нас. Ърл не ме притеснява толкова често. Той преминава през абстиненция и аз мога да го преживея, като се въздържам заради Ким. От време на време тъмната му страна надига грозната си глава и аз получавам повече, отколкото съм се надявал. Той е доста по-жесток сега. Пиенето и наркотиците бавно изяждат и малкото му мозъчни клетки и настроенията му се променят на мига. Има няколко дни, в които изглеждам толкова зле, че дори не мога да заведа Ким на училище или да се срещна с Амадор. Но не много.
Един ден след училище Ким се разтреперва. Амадор е с нас, но не забелязва състоянието, в което се намира тя. Той я прегръща и тръгва за да хване автобуса обратно до военната зона. Когато той си тръгва, питам Ким какво се е случило.
– Трябваше да отида в офиса днес.
Веднага се притеснявам. Синьото под очите и е по-тъмно. Бялото на кожата и е по-бледо. Слагам ръце на раменете ѝ и я принуждавам да се обърне с лице към мен.
– Какво стана?
– Нищо. Просто ме извикаха в офиса.
– Защо?
Тя повдига рамо.
– Това е заради съветничката. Беше мила, но зададе много въпроси.
Страхът пропълзява по гръбнака ми. Чувствам се като когато ледът е толкова студен, че изгаря.
– Какво точно искаше да знае?
– Тя…- Сълзи се стичат между миглите и. – Тя ме попита дали се чувствам в безопасност у дома. Дали получавам достатъчно храна. Такива неща.
Отвръщам се от нея и проклинам под носа си.
– Казах и, че съм добре. Че всичко е наред.
Ако я отведат, няма да мога да я защитя повече. Някои
приемни семейства и домове за деца не са по-добри от това, което вече имаме.
С Ърл поне мога да я държа под око. А той не я докосва. Неговият мерак не е в тази посока.
Преди да се появя аз, той се интересуваше само от момчета. Преминаваше през момче на всеки две години, а после го продаваше на някой от приятелите си. Но той държеше
мен. Никога не се умори от мен, дори когато станах по-възрастен от обичайното му желание. Дори когато остарях много. Така че знам, че докато сме с Ърл, тя ще е в безопасност от този тип внимание. Ако властите заподозрат нещо, те биха могли да проведат разследване. Те
могат да я отнемат от Ърл. От мен. Могат да я поставят в много по-лошо положение.
Хващам я за ръка и бързаме да се отдалечим от училището. Не мога да не погледна през рамо.
– Това не е всичко – казва тя, докато я влача след себе си. Тя е задъхана, и аз забавям малко ход.
– Какво имаш предвид?
– Тя попита и за теб. А после дойде директорът и те
попитаха… Попитаха дали си в безопасност.
Спирам и я поглеждам.
– Аз?
Тя кимва.
– Какво ебаваш ли се? -Тя навежда глава. – Ким. Какво? Ти каза ли нещо?
– Не! – Тя бърза да ме увери, а аз знам, че е по-добре дори да не питам. – Аз кълна се. Те просто… мисля, че един учител те е видял миналата седмица.
Захапвам. Тя е пропуснала три дни от училище заради побоя миналата седмица. Ърл беше уволнен от работата си на половин работен ден като чистач в склад и той си го изкара
на мен. Изчаках три дни, преди да заведа Ким на училище. Тя отказа да отиде и не можех да рискувам да ме видят толкова пребит, колкото бях. Мислех, че съм изчакал достатъчно дълго. Мислех, че синините са избледнели достатъчно. Очевидно не.
Прибираме се набързо. Така или иначе знаехме какво предстои. Ърл изгуби парчето си…гадна работа. Не можеше да си плаща наема. Той или щеше да ограби някого, или да убие някого, или да се измъкнем посред нощ.
Два дни по-късно направихме точно това. Измъкваме се посред нощ.
Понякога на наемодателя му трябват дни, за да разбере, че сме изчезнали. Напускане в малките часове ни печели време.
Ърл пробива дупка в стената и зазидва всички снимки. Мога да дишам отново, когато го направи. Те са лоши. Най-лошите, които сме имали от известно време насам. Той ще ме убие някой ден. Просто трябва да се задържа достатъчно дълго, за да направя така, че Ким да е на безопасно място. Ако е достатъчно голяма, може да подаде молба за еманципация. Но тя трябва да е навършила шестнадесет години в Ню Мексико.
Нямам възможност да кажа на Амадор, че сме заминали, но имам домашния му телефон номер. Използвам телефона в хотела, в който сме отседнали за през нощта, и оставям съобщение. Казвам му, че научният ни проект е преместен. Той знае какво означава това: Ще се свържа с него, когато мога. Той знае, че не трябва да пита защо. Той е готин в това отношение.
По времето, когато Ким е първокурсничка в гимназията, тя вече е израснала в красива млада жена. Обича изкуството, френския език и историята. Дъч също е в първи курс. Обича момчета с рисунки по тялото, французи и горещи момчета от учебниците по история. Така че те имат много общи неща.
Имам работа в цеха за пласмаса с Амадор и вземам няколко нощни курсове отстрани. Но все още ходя с Ким до училище всеки ден. Е, повечето дни. От време на време има лоши дни, но те намаляват почти до вече не съществуващи. Ърл губи хватката си върху мен и го знае.
За съжаление, Ким е разбрала, че тя е причината да остана. Вината я изяжда. Особено в дни като днешния.
Аз отсъствам от работа, а Ким – от училище. Казвам и да си ходи, но тя отказва. Тя носи мокри кърпи и трябва да ми помогне да вляза във ваната. Аз съм смутен. Казвам и, че съм добре. Не е по-лошо от обикновено. Тя се преструва, че
вярва, после се опитва да задържи риданията в себе си, но от време на време дъхът и секва и между миглите и се изплъзва сълза. Пръстите и се разтреперват, когато
плъзга кърпата по гърба ми. Опитвам се да не се размърдам. Свиването само я кара да се чувства още по-зле.
Когато приключва, тя намазва следите от въжето. Не и позволявам да разбере, че китката ми е счупена. Тя така или иначе ще зарасне за няколко дни. Тя слага лейкопласт
тиксо на най-тежките разкъсвания. Изглежда, че това помага най-много, а клепачите ми изведнъж се изпълват с олово.
Опитвам се да не се подхлъзна. Опитвам се да остана там заради Ким – но после все пак се изплъзвам и търся светлината. Търся Дъч. Тя е на училище и се чудя дали ще я видя сега в училище като на Ким.
Двете им училища са едновременно различни и еднакви. Стените в училището на Дъч изглеждат по-светли. Децата са облечени по-добре. Никога не съм си я представял като богата, но никога не и се е налагало да носи мръсни дрехи. Радвам се. Не бих искал това за нея. Бих я направил богата, ако можех, но по някаква причина не мога да контролирам това съновидение.
Намирам я в тоалетната на училището и. Тя слага гланц на устните си, прокарва тубичката в подпухналите краища, а после го изглажда със среден пръст. Облечена е с блуза с копчета, къса пола и ботуши. Тя е секси като дявол и се чудя кога започнах да мисля за нея като за секси. Струва ми се, някак неправилно.
Осъзнавам, че ме е видяла. Тя спира да се грижи за себеси и ме поглежда в огледалото. Аз, разбира се, съм покрит с робата си. Качулката ми е вдигната, така че тя
не може да види лицето ми, но въпреки това се взира.
Звънецът бие и другите момичета си тръгват, но тя остава залепена за мястото.
Все още не знае коя е тя. Каква е. Знае само, че помага
на починалите. Помага им с техните проблеми. После им помага да преминат от другата страна. Тя няма представа, че е жътварка. Предназначена е да прави своята работа в продължение на стотици години след нейната смърт. Това е, което те правят. Жътварите.
Решавам да я просветля.
Поставям краката си на земята, оставям наметалото си да се сгуши около мен и вървя към нея. Тя е замръзнала. Не знае какво да мисли за мен. Това момиче което не се страхува от нищо, е изплашена до смърт от страхливец, който се крие зад пласт дим.
Навеждам се към нея. Тя мирише на ягоди и кафе и на лек
парфюм, който едва се разнася във въздуха. Тя е напълно неподвижна.
Гледа. Чака.
Устните ми докосват нежния край на ухото ѝ и аз прошепвам: – Ти си мрачен жътвар. Ще живееш вечно. Ще пренасяш душите до другата страна за стотици години. И си великолепна.
Тя не признава нищо от казаното от мен. Просто се взира.
Осъзнавам, че някой друг е влязъл в тоалетната. Жена. Тя
говори на Дъч. Щрака с пръсти, за да привлече вниманието и. Заплашва я с розово, каквото и да е това.
Започвам да вадя меча си, но Дъч се измъква от мен. Тя поклаща глава.
Моли.
– Мис Дейвидсън – казва жената. Тя се изправя пред нея и Дъч бавно се обръща от мен към нея. Но погледът и е вперен в мен.
Притеснява се, че ще прекъсна гръбнака на жената. Би трябвало да е така. Тя е кучка.
Добре. Прибирам меча си. Тя не е забавна.
– Отиди веднага в офиса – казва жената.
Дъч кимва и ме поглежда през рамо, докато жената я води
навън.
Все още не съм сигурен защо тя толкова се страхува от мен. Това е моята мечта. Но в нея, тя винаги е в беда. Сякаш е създадена по този начин. Ако не беше тя може би бих се самоубил отдавна, опитвайки се да помогне на починалите, тя страни от повечето си съученици.
Въпреки че срещата ни е кратка, светлината и отново върши своята работа. Тя ме изцелява. Поне така ми се струва. Защо иначе щях да оздравея толкова бързо? Дори ако
не е така, то ме държи здрав. Тя ми пречи да разкъсам света на парчета.

Назад към част 12                                                         Напред към част 14

12

Отиваме до края на парка и чакаме. Все пак съм там по някаква причина, и тази причина се разхожда из парка, докато си говорим. Джилиан, медицинската сестра
която разроши косата ми в болницата, върви към нас. Ако тя не беше толкова мила с мен, никога нямаше да се опитам да я намеря отново. Но тя беше и сега не мога да я оставя да си отиде. Просто не мога.
Тя говори по мобилен телефон, смее се, напълно неосъзнавайки, че е на път да бъде намушкана с нож в собствената си къща.
Ние я следваме, като се държим настрана, за да не ни забележи. Тя е хубава, точно както си я спомням, с тъмно руса коса и широка усмивка. Когато стигаме до къщата и, аз скривам Ким зад група храсти, заставам пред задната врата и чакам. Това е моментът, който видях в болницата. Санитарят е влюбен в нея, но тя иска да бъдат само приятели. Той не го приема добре.
От друга страна, нещата биха могли да се променят. Надявам се, че всъщност е така.
Не съм сигурен дали съдбата е определена на камък, но смятам, че може да се случат много неща, които да насочат Доналд по различен път. Това беше преди години. Може би е намерил някого. Или се е научил да приема отхвърлянето
малко по-добре. Или е умрял при странен инцидент с дефибрилатор. Със сигурност някой трябва да ги почисти.
За съжаление, случаят не е такъв. Усещам го. Той вече е вътре.
Опитвам да отворя вратата. Тя е заключена, естествено. Бутам я с рамо.
Обикновено разбиването на вратата не би било проблем, но тъй като наскоро се случи да ме пребият, вратата се оказа по-голям проблем отколкото очаквах. До момента, в който натискам достатъчно силно, за да счупя рамката на вратата,
Доналд я е пробол с нож.
Те са в кухнята и. Тя крещи, докато той отново вдига ножа.
Моли го да спре. Влизам зад него. Тя пада назад срещу
хладилника, а той тъкмо се канеше да забие ножа в сърцето и, когато аз казвам:
– Така или иначе ще отидеш в ада. Защо да отлагаш неизбежното?
Той спира и завърта глава, което помага на инерцията, когато аз счупвам врата му.
Джилиан е ужасена. Тя се задъхва и хвърля окървавените си ръце върху устата си. След това, когато Доналд се свлича на пода, аз удрям главата му в плота.
– Той се криеше в къщата ти, когато се прибра – казвам и, като оставям тялото му да се свлече докрай на земята. – Той те нападна. – Издърпвам краката му малко навън, така че да изглежда, че е паднал. – Ти отвърна на удара. – Има
чаша вода на плота. – Бутна го. – Хвърлям съдържанието върху пода. – Той се подхлъзна. Падна върху плота. Счупи си врата.
Тя не потвърждава нищо от думите ми. Самата тя се свлича на пода и се взира с ужас, напълно заслепена от случилото се.
Отивам при нея. Хващам я за раменете. Разтърсвам я, докато не се съсредоточи върху мен.
– Какво стана?
Клепачите и потрепват.
– Какво?
Разтърсвам я отново.
– Какво се случи тук?
– Аз… Той беше в къщата.
– Чакаше те.
– Чакаше ме. Той ме нападна. Прободе ме с нож. – Тя се задъхва, когато осъзна, че наистина е била прободена. Започва да се хипервентилира. Повдигам я от пода и я слагам на един стол.
– Какво следва?
– Аз… аз го бутнах и той се спъна назад. Той падна. Удари си главата в плота.
– Трябва да забавиш дишането си. – Сложих ръка на гърба и. – Ти ще изгубиш съзнание и трябва да се обадиш на бърза помощ.
Тя кимва, изплашена до смърт, и постепенно започва да ме разпознава.
Виждам го в изражението и.
Променям своето. Втвърдявам го. Поклащам глава. Тя отново кимва, разбирайки.
Навеждам се над нея и я целувам по бузата. Тя иска да ме прегърне, но не го прави.
Мисля, че не иска да имам кръв по дрехите си. Аз нося
суичър, така че тя не знае, че дрехите ми вече са окървавени.
– Обади се на полицията – казвам аз.
Тя поставя ръка върху бузата ми.
– Той щеше да ме убие.
– Обади се на полицията – казвам отново. След това излизам.
Чувам прошепната благодарност, докато бързам да изляза през вратата.
Вече не мога да видя какво се случва с нея. Бъдещето и вече е нейно. Доналд е бил обречен на ада в момента, в който е взел решението да отнеме живота и, така, че въпреки, че не успя да я убие, той все пак ще падне. Аз не се задържам наоколо достатъчно дълго, за да може подът да се отвори и да го погълне. Виждал съм само един човек да отиде в ада. Нямам желание да го видя отново.
С Ким се връщаме в апартамента и аз се чудя защо го направих.
Защо изложих врата си за Джилиан. Тя трябваше да умре. Чудя се дали съм завъртял ключ в някакъв космически ред във вселената. Чудя се дали този един прост акт ще доведе до унищожаването на нашия свят след сто години. От друга страна, също толкова лесно може да съм го спасил. Невъзможно е не може да се знае какво ще причини една малка промяна. Какъв ефект ще има пеперудата. Може би цунамито ще се случи, независимо дали пеперудата размахва крила или не.
Връщаме се преди Ърл да го направи и Ким отново измива кръвта от мен.
Дава ми чиста риза. Приготвя ми спагети. Тя иска да попита какво стана, но не го прави. Което е добре. Все още се примирявам с факта, че току-що съм убил човек. Ако мога да го направя веднъж, защо да не мога да го направя отново?
Не, не мога. Не мога да рискувам да вляза в затвора и да оставя Ким сама. Тя ще бъде настанявана от едно приемно семейство в друго приемно семейство. Поне в нашата ситуация, аз знам, че мога да се грижа за нея. Мога да бъда тук за нея.

Назад към част 11                                                                Напред към част 13

11

Тринадесетият ми рожден ден прекарваме в килера с Ким, като почистваме кръвта от мен. Ърл си тръгва, след като приключва. Отива да се види със своята приятелка, Сара. Не защото му липсва или защото иска да си вземе парче задник. Той го има от мен. Трябват му пари за бира, а тя е последният му банкомат.
Сара е зъболекарка. Тя ме харесва. Много. И то не по здравословен начин, възпитателен начин. Привличането и беше мигновено още първия път, когато Ърл я доведе
у дома, но тя го крие добре. И наистина харесва Ким. По здравословен начин, възпитателен начин. Затова я търпя. Тя ни готви и купува на Ким балончета за вана. Казва, че е и за двама ни, но аз вече съм твърде стар за бани с пяна.
В защита на Сара, не изглеждам на тринайсет. Или поне аз не мисля, че изглеждам.
По-възрастните момичета са привлечени от мен. По-младите момичета са привлечени от мен. Жени са привлечени от мен. За щастие повечето жени не действат според импулсите си.
Тези, които го правят, обикновено са развалини.
Но жените ме искат по различен начин от момичетата. Колкото по-възрастни стават, толкова по-наясно са с това какво искат. Момичетата, младите момичета, искат да се целуват. Да ме целуват. Да ме докосват. Искат да прокарат ръце по моите ръце, гръб и стомах. Жените искат същото, но и повече. Много повече. Много момчета също искат да се целуваме, но аз не искам. Не съм по момчетата. И когато мъжете ме искат, много ясно показвам, че не съм отворен за бизнес. Получавам достатъчно от тези глупости вкъщи. Общо взето, уморявам се от желанието им. От тежестта му. Всеки иска нещо от мен и това е изтощително. И така, аз
обикновено се крия под качулка. Като днес. Понякога се получава. Понякога не работи.
След като Ърл си тръгва, Ким ми помага да се изправя. Вземам дълъг душ, въпреки че горещата вода трае само около три минути. След това се измъкваме от апартамента през празното пространство под къщата. Трябва да стигна до
парка. Чаках този ден със седмици и няма да позволя на
странните апетити на Ърл да ми го развалят.
Докато стигнем до парка, се чувствам малко по-добре. Денят е топъл за сезона, така че свалям суичъра си и три момичета веднага забелязват това.
Те започват да флиртуват с мен. Това отвлича вниманието ми от Ърл, така че аз отвръщам на флирта. Само един поглед тук. Половин усмивка там.
Ким потъва на заден план, търси люлките, когато момичетата
набират смелост да се приближат. Те са в гимназията. Казват, че са свободни докато размахват косите си. Говорят, смеят се и играят обичайните игри.
Едната прилича на Дъч. Може би това е истинската причина
да ги забавлявам. Тя е като нейна по-възрастна версия, тъй като Дъч е само на десет години. Това момиче не е чак толкова красиво, но има същия цвят на косата, тъмно
кафяв. И очите и са с подобна форма, бадемови и котешки, макар че нейните са синьо-сиви, а на Дъч – златни. Но това е нормално. Аз не мисля за Дъч по този начин. Или поне не мисля, че мисля така. Чувствам се привлечен от това момиче, заради приликата. Не съм сигурен какво ме прави това.
Те ме питат дали ще им помогна в един облог. Искат да знаят коя е най-добра в целуването.
Това е лъжа. Те никога не са се обзалагали. Но аз нямам нищо против. Те са хубави, особено тъмната. А целуването може да бъде забавно при правилните обстоятелства.
Тъй като така или иначе убивам време, отиваме до една група дървета точно след люлките. Ким ме гледа притеснено. Избягвам изпитателния и поглед. Тя прехапва устните си
и оставя люлката да се поклаща напред-назад, докато ние изчезваме зад нея, до близките дървета.
Боли ме и се опитвам да не се превивам, когато се изкачваме по склона, където
пускам суичъра си на земята. Слагам ръце в джобовете на дънките си. Облягам се на едно дърво и чакам те да направят първата крачка. Защото те винаги правят първата крачка.
Първият участник се приближава. Красива блондинка с дебела очна линия и прозрачен гланц за устни.
– Готов ли си? – Пита тя. Сърцето и бие бързо. Удря се в ушите ми.
Кимвам.
По лицето и се разстила срамежлива усмивка и тя се навежда. Притиска устата си към моята. После тялото си. Не пропускам факта, че бедрата и се трият в моя разкрач по време на целувката. Целувка, която тя задълбочава, като плъзга езика си в устата ми. Вкусът и е на праскови. Оставям ръцете си в джобовете. Това е
тяхната игра. От тях зависи колко далеч искат да стигнат.
И тогава това се случва. Случва се всеки път. Падането.
Когато някой ме целува или опипва, или, по дяволите, дори се спуска върху мен, когато губи всякакво чувство за реалност, изпада в състояние на абсолютно блаженство. Изгубват себе си в акта. Отказват се от всички задръжки.
Мислех, че това е еднакво за всички, но не е така. Ърл не прави това когато целува Сара. Само с мен. Не че се целуваме. Майната му на това.
Гледал съм и други. Те се възбуждат, но никога не падат
напълно и се чудя дали това не е злата част от мен, която го прави с тях.
Така или иначе, това момиче е паднало. Дишането и се ускорява и тя се вкопчва в мен, иска още. Свивам се, когато ноктите и загребват по корема ми, но не я спирам. Тя прекъсва целувката само защото една от приятелките и я бута за да привлече вниманието и.
Тогава момичето започва да се кикоти.
– Това е състезание. Всички имаме право на ред.
Състезателката се отдръпва от мен, но не иска да ме остави. Нейните меки очи се вглеждат в моите. Пияна е. Плуваща от желание. Все още не е на 100 процента
готова да се откаже. Устните и са розови и набъбнали от възбудата. Приятелката и я избутва и тя се спъва встрани.
Следващата е другата блондинка. Тя е по-смела. По-уверена. Тя ме целува силно. Притиска ме по-силно. Кората драска гърба ми, но ноктите са по-лоши. Отначало се преструва. Играе най-доброто си шоу.
Опитва се да впечатли. Но скоро и тя прави нещо като падане. Тя вдишва бавно, наслаждавайки се на вкуса ми. Запленена, мускулите и се отпускат и главата и започва да се върти. Тя впива пръсти в косата ми и ме целува по-дълбоко и усещам как в корема и между краката и се появява топлина.
Зъбите ни се сблъскват няколко пъти, но тя не спира. Другата и ръка стиска дупето ми и ме придърпва към себе си. Движението е ритмично, докато тя
се притиска към мен. От устните и се изтръгва тих стон и аз започвам да се отпускам от цялото това нещо, когато първото момиче практически я издърпва от мен.
Хладен въздух се влива между нас. Изтръгва ме от момента.
Тя се обръща към приятелката си с оголени зъби и протегнати нокти. Приятелката и се захилва и посочва тъмната.
– Сега е ред на Селесте.
Тя се успокоява и поклаща глава, сякаш се опомня.
Селесте се приближава до мен, стъпките и са плахи. Тя прехапва устните си, после казва:
– Не знам дали мога да победя това.
Подавам и най-доброто си напълно безизразно изражение.
– Обзалагам се, че можеш. – Тя се разсмива тихо. След това отново се фокусира върху мен. – На колко си години?
– Седемнайсет.
Повдигам вежди.
– Почти. След две седмици ще стана на седемнайсет. А ти? –
Част от мен не иска да и каже. Тя ще се ужаси. Но част от мен иска да знае какво ще направи, когато научи истината. – На колко години мислиш, че съм?
Тя повдига рамо.
– Отначало мислех, че може би на осемнайсет, но сега
мисля, че е поне деветнайсет. Може би дори двадесет?
– Защо?
– Изглеждаш много… опитен.
Кимвам.
– Близо си. Днес е моят рожден ден. Аз съм на тринадесет години.
Да. Ужас. Тя се отдръпва, а лицето и е зашеметено. На
другите момичета също са.
– Подиграваш ли се с нас? – Пита една от блондинките.
– Иска ми се.
Наистина съжалявах, че съм само на толкова. Щях да си тръгна преди години. Щях да намеря начин да взема Ким и да си тръгна. Но Ърл се е погрижил да не мога да го направя. Ако си тръгна, той ще я убие. Ако я взема със себе си, ще каже, че съм я отвлякъл, и ще се увери, че лицата ни ще бъдат разлепени по цялата планета. Ако не направя това, което той иска, той и отказва храна, после вода, докато не се подчиня на исканията му. Ако отида в полицията и той бъде арестуван, тя ще се окаже в приемно семейство или в дом за деца.
Виждал съм много деца от тези домове. Никое от тези места не е страхотно.
Някои са по-лоши и от най-мрачните ми кошмари. В никакъв случай няма да рискувам.
Ако бях по-възрастен обаче, можех да измисля начин. Щях да имам повече възможности.
Щях да съм по-умен. По-хитър като Пътния бегач.
Селесте се отдръпва от мен.
– Чувствам се така, сякаш току-що сме посегнали на дете.
Навеждам глава и я поглеждам изпод миглите си.
– Ти все още не си направила нищо. Не се отказваш, нали?
Най-накрая вадя едната си ръка от джоба. Поглеждам часовника си. Имам още малко време, така че вкарвам пръст в колана на панталоните ѝ и я издърпвам към мен. Тя ми позволява. Навежда се към мен. Поставя брадичката си на рамото ми така че да мога да и прошепна в ухото.
– Покажи ми какво имаш.
По кожата и преминава тръпка. Чувствам я също толкова силно, колкото и тя. Тя приема предизвикателството ми, но не започва с целувката. Тя накланя челото си срещу моето. Повдига ръцете си към бедрата ми. Вдига ги под ризата ми.
Плъзга ги по гръдния ми кош. Моля се това да е всичко, което прави.
Тя се навежда към мен почти веднага. Огромните и сиви очи блестят. Погледът и е премрежен. Опиянен. Дъхът и се смесва с моя и още преди да ме целуне, тя прокарва език по устните ми. Горещо е. Тя е гореща. Особено когато прокарва ноктите си по ребрата ми и спуска едната си ръка към разкрача ми. Погалва дължината на ерекцията ми.
В нея се разгаря топлина. Залива корема ѝ и се стича по бедрата и.
Тя се приближава за целувка микросекунда преди да се откъсне от мен. Виждам как се спъва назад, но аз не помръдвам. Петимата гимназисти стоят около мен трябва да действам внимателно.
– Какво, по дяволите, правиш? – Крещи един от тях на Селесте.
Приятелките и помагат да се изправи. Тя все още е… замаяна.
Ким стои зад едно от момчетата, а очите и са широко отворени.
Трима от тях са облечени с якета с надпис на гърдите.
Другите двама са облечени така, че да впечатляват със скъпи маратонки, дънки, ниско стоящи на талията им, кожени ремъци и дебели вериги, които се простират от колана до
джобовете. Всички те изглеждат така, сякаш са току-що излезли от затвора. Не мога да не забележа и ножовете, които всеки от тях е закачил на коланите си.
Този, който крещи, се обръща към мен. Вдига брадичката си в знак на поздрав. Усмихва се.
– Здравей, куче. – Приближава се. – Заиграваш се с грешните момичета. В грешния парк. – Той има много косми по лицето. – Тези са заети.
Поглеждам към Ким, за да се уверя, че тя е добре, преди да се съсредоточа върху него.
– Те не са го споменавали.
– Остави го на мира, Гейбриъл. – Една от блондинките го дърпа за ръкава на якето.
Той я игнорира.
– Ами как биха могли? С твоя език в гърлата им.
– Всъщност техният беше в моето.
Очите на Селесте се превръщат в огромни кръгове върху красивото и лице. Тя се страхува за мен. Част от мен и е благодарна. Една част от мен се смущава. Но и друга част,
по-дълбока част, се чувства зле заради това, което ще види. Дойдох тук, за да убия някого и изглежда, че имам първия си доброволец.
Той протяга ръка, издърпва верижката, която нося на врата си, и я хвърля на земята. Явно предупреждение, че заяждането с тях е лоша идея.
Селесте се приближава.
– Гейбриъл, той е само на тринайсет години.
Той се смее. Всички се смеят.
– Глупости.
– Той е и аз ще се обадя на полицията, ако го докоснеш.
Гейбриъл се обръща към нея. Хваща я за ръката и я извива напред.
– Тогава каква по дяволите, те прави това? Да целуваш тринайсетгодишно момиче? Може би трябва аз да се обадя на полицията.
Тя пребледнява и се опитва да се отдръпне. Той не и позволява. Гледа я, докато тя навежда глава. Тя ме търси изпод миглите си. Изразът и е изпълнен с извинения.
Поглеждам покрай нея към друго момче, което е по-младо. Не съм сигурен дали е част от бандата или не. Гледа, но не прави нищо, за да се присъедини към нея.
Обръща глава и си седи, напълно спокоен. Но аз усещам вълните на напрежение, които са опънали кожата му върху мускулите. Той е всичко друго, но не и спокоен. На земята до него лежи кожено яке. Сякаш току-що го е свалил. Сякаш очаква неприятности.
– Може би тогава просто ще му наритаме задника – казва Гейбриъл. – Така ще се научи да не си играе в нашия пясъчник.
Преди да успея да реагирам, трима от тях ме хващат и ме повалят на земята. Ако не ме бяха изненадали, можех да ги отблъсна по-добре. Или поне да им направя по-добро шоу. Гейбриъл ме хваща за бедрата те ме притискат надолу.
Отначало просто се съгласявам с това. Имал съм и много по-лоши неща от удари в корема.
Но когато Гейбриъл пълзи отгоре ми, нещо в мен се пречупва. Омръзна ми да ме удрят. От това, че ме обработват и ме принуждават да се впускам в ситуации,
в които не искам да бъда. И съм адски уморен да бъда разпъван от мъже, които са по-възрастни от мен. По-големи.
Ърл знае на какво съм способен. Той се е научил да ме връзва или да ме упоява първо. Тези момчета нямат представа.
Но преди да направя каквото и да било, осъзнавам, че са спрели. Всичко е спряло. Ризата ми лежи разкопчана, краищата и са разкъсани, а всеки поглед е вперен към открития ми корем. Дори на момичетата. Устните им са отворени. Веждите им са свити от ужас.
Унижението избухва в мен. Ким се опитва да стигне до мен, но едно от момчетата я задържа. Той не е като останалите. Усетих го в момента, в който те дойдоха.
– Какво става? – Пита Габриел, преди да скочи.
Хващам скъсаните краища на ризата си и се изправям на крака. Този който държи Ким, е преминал от копнеж към откровено плътско желание. Той иска да ме вземе. Да ме спаси. Да целуне раните по корема ми и да ме държи докато не стана отново нов. Ако само това беше възможно.
Подобна реакция получавам и от момичетата. Те са преминали от желание към съпричастност за нула цяло и три секунди, а аз се опитвам да контролирам гнева който заплашва да ме завладее.
Момчето с коженото яке стои зад Ким. Той не зяпа
като останалите, и забелязвам нож в ръката му. Дали е дошъл да ми помогне? Или, може би, на Ким?
Борбата е отворила отново някои от по-неприятните порязвания. Две дълги, тънки кървави петна се разстилат по ризата ми. Всички погледи са приковани в тях.
Този, който държи Ким, най-накрая я пуска. Тя тича към мен. Хвърля ръцете си около врата ми, докато момчето хваща суичъра ми и го протяга към мен. Той иска да ме прегърне. Толкова силно, че чак ме боли.
Взимам суичъра и се обръщам. Той е адски красив, но
желанието му е нежелано. Ако бяхме сами, щях да му кажа, че правилният човек ще дойде. Въпреки, че това ще бъде лъжа. Правилният човек никога не се появява, а той се самоубива след по-малко от две години. Знам това, защото Габриел ще научи за неговите предпочитания. Пребива го много жестоко за това. Заклеймен е за ада заради него. Защото действията му водят до смъртта на един невинен.
Обръщам се към Гейбриъл. Той се намръщва срещу мен и аз осъзнавам, че мога да спася момчето. Мога да убия Гейбриъл точно сега и тук. Преди да е пребил приятеля си заради
нещо, което е напълно извън контрола на момчето. Момчето, което не знае, че е нормално да бъде привлечено от представители на същия пол. Това не е грях. Ако беше така, всеки гей, на когото попадна, щеше да бъде заклеймен за ада.
Рядко е така. Когато това се случи, то няма нищо общо с тяхния начина на живот.
Но кой знае дали момчето наистина ще се самоубие така или иначе? Тук ситуацията е твърде неизвестна. Твърде рискована. Днес имам друга работа, така че решавам да не се намесвам. Не мога да рискувам да бъда арестуван, преди да завърша първата ми цел.
Останалите гледат мълчаливо, докато Ким и аз се обръщаме да си тръгнем. Момчето с коженото яке прави същото. След няколко метра той нахлузва якето върху
раменете си. На гърба му пише AMADOR. Запомням го.
Селесте ми вика.
– Как се казваш?
– Александър – казвам през рамо.
Ким се обръща обратно към нея.
– Рейес – казва тя, а аз я питам с повдигнато чело. Тя ме притиска по-силно. – Името ти е Рейес. Рейес Александър Фароу.
Предполагам, че е така.

Назад към част 10                                                     Напред към част 12

10

След това – след инцидента в парка, при който Дъч помoгна на баща си да намери тялото на малко момиче, всъщност момиче на нейната възраст, баща и отива при нея една вечер. Аз също съм там. Тя не ме беше привлякла там онази вечер. Просто исках да бъда там. Да я видя. Да се почувствам цялостен.
Останах назад, за да не я изплаша. Баща и отива в стаята и ѝ и казва, че са намерили тялото на момиченцето. Мога да кажа, че е объркан. Страхува се.
Не от Дъч, а от това, което тя може да направи. Това, което може да види.
– Разбира се, че сте я намерили – казва Дъч. – Тя ми каза къде е.
Тя е облечена в розова нощница и зелени чорапи. Класически неин стил.
– Как? – Пита. Той се изправя и загребва с ръка през косата си. Дъч също е объркана.
– Тя си отвори устата и ми каза.
– Чарли – казва той и сяда отново до нея.
Тя държи една кукла и върти косата и в пръстите си.
– Как ти е казала, скъпа? Не разбирам.
Тя повдига едно мъничко рамо, без да може да разбере какъв е проблемът му.
– Скъпа. – Той взема куклата от ръцете ѝ и повдига брадичката и.
– Обясни ми как точно… как ти е казала.
– Татко, сега не разбирам. Тя просто ми каза. Не беше ли намерена там?
Той свежда глава и изпуска разочарована въздишка.
– О, и Джейкъб иска да ти кажа, че приятелката му го е убила. Не никой не знае. Мислят, че е била извън града, но е дала кредитната си карта на приятел, нахлула е в къщата му, докато той си взимал душ, и го намушкала с нож.
Тя поглежда към мъжа в стаята си. Голият, покрит от главата до петите в кръв.
По всичко личи, че жената е направила нещо повече от това да го заколи. Той е изгорял има следи от изгаряне по тялото му. Маркировки. Като нещо ритуално.
Нито кръвта, нито голотата му плашат Дъч. Тя вече е свикнала, на такива ужаси. Такива зверства. Може би затова копнея да съм близо до нея. Може би това е нейното чувство за всекидневието. Нейното приемане на всеки, без значение как е умрял. Независимо как е живял.
– Джейкъб? – Пита баща и. – Джейкъб Таунсенд?
Тя поглежда към мъжа. Той коленичи до леглото и, така че тя да не го вижда там долу. Той кимва.
– Да – казва тя и отново взема куклата си. – Тя се казва Бет и той казва, че е по-луда от галон „Поп Рокс“.
Баща и отново слага куклата на земята.
– Скъпа, откъде знаеш за Джейкъб Таунсенд? Намерихме тялото му преди два часа. То не е било… не е обявено.
– О. – Тя се изправя. – Значи трябва да изчакам, докато го обявят, за да ти съобщя?
– Какво? Не, скъпа, не това искам да кажа. Откъде знаеш за
за него?
– Той ми каза.
Устата му се отваря за цяла минута, а после пита:
– Как?
Дъч се захилва и смехът и озарява стаята. Джейкъб се усмихва. Той е също толкова запленен от нея, колкото и аз.
– Той отвори уста и ми каза. Ти си забавен, татко.
Той отново прокарва ръка през косата си.
Но бавно, все повече и повече починали отиват при Дъч за помощ, той започва да и вярва. Тя просто знае твърде много. Вижда твърде много. И това се превръща в нейния живот. От този ден нататък тя започва да помага на баща си и на чичо си Боб в делата. В по-голямата си част, никой не знае. Дениз, мащехата от ада, започва да подозира. И
изглежда, че това я кара да ревнува още повече и тя се отнася с Дъч по-зле от всякога.

Назад към част 9                                                           Напред към част 11

9

Тя се казва Ким. Ким Милър. Тя е срамежлива и се крие зад всичко, което намери, което устройва Ърл. Нямам търпение тя да си тръгне, защото тогава ще мога да се освободя от този скапан апартамент. В момента, в който имам възможност, се изнасям оттук. Ърл обаче изобщо не се е забърквал с мен през цялото време, докато тя беше тук. Той е ядосан. Минаха две седмици, а майката на Ким все още не се е появила. Той продължава да заплашва, че ще я заведе в центъра и ще я захвърли в най-близкия приют.
Той тръгна да търси майката на Ким, когато аз правя на мършавата черупка на момиче купа с макарони. Тя отново се крие зад дивана. Това е нейното любимо място за криене, така че се налага да се наведа за да и подам макароните,
през малкото пространство между нея и стената.
Тя не ги взима. Никога не ги взима.
– Трябва да ядеш – казвам и.
– Ще ям, когато майка ми се върне. – Това е първото нещо, което тя ми казва за две седмици.
Изненадан, сядам до дивана.
– Това може да отнеме дни. – Знам, че тя яде.
Само че не пред мен или пред Ърл. Изчаква, докато си легнем, а после търси храна и я крие със себе си зад дивана. Мога да видя от мястото, където седя, смачкана кутия с крекери и празна кутия от шунка.
Тя се отдръпва по-назад в тунела, така че започвам да ям нейните макарони. Поглъщам ги, като издавам много шум, докато тя не си поиска.
– Може би ще си взема малко.
Подавам и купата. Тя се приближава.
– На колко си години? – Питам я.
Тя поема купата и тихо промълвява:
– Четири и половина.
– Аз съм на седем и три четвърти.
– Не ми харесва Ърл.
Смея се.
– Аз също не харесвам Ърл.
– Той баща ти ли е?
– По дяволите, не.
Тя кимва невъзмутимо, явно свикнала с лошите думи. Ърл ми каза, че майка и е проститутка и вероятно са живели на улицата.
– Имате ли къща? – Питам, много заинтересован, тъй като и аз ще живея скоро на улицата.
Тя поклаща глава.
– Къде спите?
Сега тя свежда глава и лапа поредната лъжица с макарони.
– Майка ти наистина ли умира?
Тя кимва.
– Ти…?
– Защо имаш припадъци? – Пита тя точно преди да вдигне купата и изпие сока, издавайки звуци, които си съперничат с моите. Малки капки се плъзгат по брадичката и.
– Кой казва, че имам припадъци?
Тя преглъща тежко и спуска купата.
– Ърл. Имал си един днес и той се ядоса.
Кръстосвам ръце на гърдите си. Не беше нужно да и казвам това. Трябваше да видя Дъч. Тя беше… разстроена. Усещах го. Когато отивам при нея, тя е в парка с мащехата си. Тя казва на едно малко момиченце, че целият град я
търси, а тя прави замъци в пясъчника. Майката на момиченцето тича препъва се и вика дъщеря си. Дениз е ужасена. Тя не може да види призраци, както ние можем. Тя не и вярва и точно там, пред всички и Бога, тя удря Дъч право в лицето.
Гневът ме поглъща почти толкова силно, колкото когато Дъч беше отведена в онази апартамента. Всички и крещяха. Обвиняваха я, че е ужасен човек, но Дъч беше права: Малкото момиче беше точно там, махаше на майка си. Глупави хора.
За съжаление понякога не мога да контролирам емоциите си и решавам мащехата трябва да изчезне. Изваждам меча си, но Дъч е ужасена. Тя си разтърсва главата, а изражението и е умолително. Така че връщам меча си обратно и се впускам в
дърветата, за да не се плаши, докато всички продължават да и крещят.
Баща и се появява и вместо да се разсърди на Дениз, той я прегръща и ѝ помага да стигне до колата си, сякаш е инвалид. Можех да я осакатя. Пропуснах шанса си.
След това отива да провери как е Дъч. Навежда глава, сякаш се срамува, когато я пита дали знае къде е тялото. Тя кимва и се опитва да му каже с хълцане, докато плаче.
Когато си тръгнах, цял полк полицаи отцепиха района
и преглеждаха картите, за да координират търсенето.
Поглеждам към Ким и не знам защо, но и казвам истината. За
Дъч, тоест, за сънищата ми. За това как знам кой ще отиде в ада. Аз не и казвам абсолютно всичко. Не и казвам, че майка и вече е мъртва. Но не болестта я е убила. Тя беше убита от един мъж миналата седмица и след това беше погребана в Уест Меса. Бях го видяла един ден когато Ърл ме пусна да отида самю до магазина. Ето защо разпознах
майка и. Кели беше първото му престъпление. Това, заради което го осъдиха на ада.
Тя не беше излъгала, когато каза, че умира. Попитах само
защото се чудех дали Ким знае истината. Майка и обаче беше излъгала, когато каза на Ърл, че отива да намери леля и Дона. Кели никога не беше ходила да търси Дона и никога нямаше да се върне за Ким.
Разбира се, аз не казвам на Ким също нищо от това. Казвам и само странните неща. В този момент тя е толкова развълнувана, че седи точно до мен.
– Но какво, ако тя не е сън?
– Дъч? Тя трябва да е. Такива хора не съществуват в действителност. Никой не е направен от светлина.
– Мисля, че грешиш. Мисля, че тя е истинска. – Тя се обляга назад срещу стената и се взира в пространството. – Мисля, че тя ще бъде красива и силна и ще убива лоши момчета със суперсилите си.
Аз също се облягам назад.
– Ако го направи, ще трябва да убие и мен.
Тя се изправя.
– Не, не.
– Ами – възразявам аз. – Грешиш. – Тя увива ръката си в моята. – Ти не си лош. Ти си ми дал макарони.
– Е, тогава това решава въпроса.
– Чакай – казва тя и се изправя. – Има ли…? Майка ми ще отиде ли в ада, когато умре?
– Не – казвам аз.
Ким отново се сгушва до мен и аз съм благодарен, че тя не може да усети други емоции от хората. Тя не знае, че току-що съм я излъгал.
Майката на Ким никога не се появява, което е разбираемо, тъй като тя гори в ада, но изведнъж Ърл изглежда съгласен Ким да е там.
Той никога не е съгласен с нищо. Никога. Освен ако няма нещо, което да му е от полза.
Около два дни по-късно разбрах какво е то. И плановете ми за напускане се разпадат по дяволите.

Назад към част 8                                                             Напред към част 10

8

Докато осъзная, че съм бил дрогиран, всичко вече е приключило и Ърл е приключил с мен.
Той разхлабва връзките и отива да се измие. Сигурно съм се борил с него въпреки наркотиците. Той ме удря, когато се бия с него, и съм почти сигурен, че челюстта ми е счупена. Болката ме разкъсва при всеки опит да помръдна, затова лежа неподвижно.
Счупванията са само още един начин, по който Ърл се уверява, че няма да избягам. Трудно е да се измъкнеш от затворено пространство със счупена китка. Да бягаш със счупен глезен. Всеки път, когато съм почти излекуван, той чупи нещо друго. Счупванията са добре. Мога да издържа на счупванията. Това което боли са другите неща, които прави, нещата, които ме смазват отвътре, които ме карат да искам да умра.
И щях да го направя, ако не беше светлината на Дъч. Щях да съм мъртъв. Знам го. Иска ми се да е истинско. Иска ми се тя да беше истинска. Тя става все по-голяма и по-красива с всеки изминал ден, и въпреки че е плод на моето шибано въображение, аз я обичам. До дълбините на душата си.
Ким се втурва с купа гореща вода и парцал. Това е обичайната ни рутина, и аз се опитвам да си спомня какво съм правил, преди тя да дойде.
О, да. Свивах се в агония и кървях много. Почти като сега,
само че без Ким, която ме чисти.
– Радвам се, че си тук – казвам и, като гласът ми се пречупва с всяка сричка.
Тя свежда поглед. Съсредоточава се върху раните ми. Не ми вярва.
Но аз не лъжа. Мисля си за един ден, който много прилича на този. Аз съм на седем години и три четвърти. Тези три четвърти са много важни за мен.
Ърл сяда до мен на леглото. Аз се преструвам, че спя.
– Какво си ти? – Пита той. Той разглежда снимките, които направи преди две седмици. Аз отварих кутия със спагети и я изпуснах. Кухнята се оказа покрита със спагети, а аз се оказах със счупена китка.
Той вдига ръката ми, която вече е напълно излекувана, и я обръща на светлината. Аз усещам объркването му. Очарованието му. Опитва се да измисли начин да спечели пари от факта, че оздравявам бързо, защото той мисли само за две неща: секс и пари. Предимно секс. И не си струва да ме загуби, за да получи малко допълнителни пари. Всяко внимание, което той привлича към мен, може да отвори кутия с червеи която той не е готов да изяде.
На вратата се чука и той се втурва напред, за да изгаси лампата в стаята ми. Почукването се чува отново, този път по-силно.
Жена се провиква.
– Знам, че си там. – Тя кашля и чука на на вратата още малко. – Ърл! Знам, че си там!
Той разпознава гласа и изпуска дълга, разочарована въздишка.
– Какво искаш, Кели? – Казва през вратата.
– Имам нещо за теб.
– Остави го на вратата. – После промълвява: – Луда кучка.
– Чух го. И не мога просто да го оставя на вратата. Отвори. – Има дълго мълчание; после тя добавя: – Умирам, Ърл. Отвори вратата.
Той най-сетне отваря вратата и аз виждам от спалнята си една червенокоса жена. Жена, която разпознавам отнякъде. Тя има червенокосо момиче в едната си ръка и куфар в другата. Той е син.
– Какво е това? – Пита той.
Тя кашля цели две минути, преди да успее да отговори. Когато го прави, гласът и е дрезгав, сякаш пуши прекалено много.
– Умирам. Нямам много време и имам нужда да вземеш Ким.
Той поглежда надолу към момичето, но тя гледа към мен. Или поне така изглежда.
Но в стаята ми е тъмно. Може ли изобщо да ме види? Очите и са като чинийки. Тя също е болна. Или може би просто не получава достатъчно храна. Така или иначе, тя е мършава, а дългата и коса е заплетена.
– Защо да взема твоето дете?
Жената бута момичето към него.
– Защото е твое. Тя е твоя дъщеря.
Той не обръща внимание.
– Глупости.
– Тя е. Провери акта за раждане. – Тя протяга плик.
– Това не означава нищо и ти го знаеш. Можеше да сложиш краля на Англия на него, а ти си сложила моето име?
Не споменавам на Ърл, че в момента няма крал на Англия.
– Да. Защото тя е твоя дъщеря. Забременях точно преди ти да се сдобиеш с момчето.
Той се обръща обратно към мен и аз затварям очи.
– Просто ми трябва да я гледаш за няколко дни. Само докато успея да издиря леля ми Дона. Помниш ли я?
Той кимва.
– Това не означава, че мога да я взема.
– Моля те, Ърл. Нямам към кого да се обърна. – Когато той не помръдва, тя казва: – Мога да платя.
Това привлича вниманието му.
Тя отново бута плика към него.
– Там има две хиляди. Те са твои, ако просто я гледаш, докато намеря леля Дона.
Той се колебае. Оглежда момичето нагоре-надолу. После се съгласява с тихо ръмжене в гърдите.
– Имаш една седмица, а после тя ще излезе на улицата.
Тя кимва, лицето и внезапно просветва, сякаш всичките и молитви са били чути и аз се чудя дали изобщо познава човека, с когото говори. Дали тя осъзнава, че току-що е предала дъщеря си в ръцете на дявола.

Назад към част 7                                                             Напред към част 9

7

С израстването си усещам, че все повече ме привлича Дъч.
Привлечен. Обикновено отивам при нея. Гледам я. Но понякога емоциите и са толкова мощни, че всъщност съм привлечен към нея от невидима сила. Като магнит. Трябва да отида. Да видя дали е добре. Това е нелепо, знам, тъй като тя не е истинска.
Първият път, когато това се случи, първият път, когато съм привлечен от нея, съм на седем.
Емоциите и ме дърпат. Най-силната е гневът. Гняв, който само Дъч може да почувства. Тя е силна, а емоциите и, дори на четири години, са сила, която трябва с която трябва да се съобразяват.
Тя седи в колата с Дениз. Нарича мащехата си Денис, и това толкова ядосва жената, че лицето и става червено. Но Дъч разбра, че Дениз не я обича, и независимо какво казва тя
или как се държи, жената вероятно никога няма да я обикне. Затова тя я нарича по име, а не „мамо“, както иска Дениз. Дениз дори не го иска заради себе си, а заради бащата на Дъч. За да изглежда всичко наред отвън, независимо колко объркани са нещата отвътре. Но Дъч иска баща и да знае как се чувства тя. Колко далечна е Денис. Колко е нелюбяща.
Осъзнавам, че този път лицето на Дениз е зачервено по друга причина. Баща и е починал и Дъч се опитва да и го каже. Опитва се да и предаде послание от него, но Дениз трепери, толкова е поразена. Тя се взира в Дъч. Ръката и трепери, толкова силно и се иска да я удари. Тя решава, че едно добро ругаене ще свърши работа.
– Шарлот! Как смееш да кажеш такова нещо.
Дъч не обича да я наричат Шарлот. Повече и харесва „Чарли“.
Така я нарича баща и. И чичо и Боб. Те са двамата и любими
хора на света. Харесва сестра си Джема, много, но защото Джема е любимка на Дениз, Дъч се държи на разстояние през по-голямата част от времето.
Дениз не и вярва. Дъч повтаря съобщението, като се опитва да я накара да разбере. Нещо за сини кърпи. Не го разбира, но изглежда доста важно за мъртвеца, който говори на Дъч от задната седалка. Той поглежда през рамо към мен. Очите му се разширяват, но аз се интересувам повече от реакцията на мащехата на Дъч. На нещастната му дъщеря.
– Не мога да повярвам, че казваш такова ужасно, жестоко нещо. – Дениз хваща ръката на Дъч и я дръпва по-близо. – Ти си ужасно дете. Аз ще кажа на баща ти това, което току-що каза, и се надявам той да направи така, че да те боли да седиш една седмица.
Изблик на гняв спира дъха ми. Сдържам се. Искам да убия
жената за стотен път, но не го правя. Все пак това е моята мечта. Със сигурност мога да се отърва от нея по някакъв начин.
Намират се зад един бар, който бащата на Дъч посещава често. Той е местно ченге в заведението се събират полицаите. Тя разкопчава предпазния колан на Дъч и я издърпва през седалките и през шофьорската врата заедно с нея. Ноктите и се впиват в кожата на Дъч. Усещам.
болката, когато разкъсват няколко слоя. Но повече от всичко усещам унижението, когато тя завлича Дъч вътре и я слага грубо на пейка точно пред кухнята.
– Седни тук. Аз отивам да доведа баща ти. – Тя се навежда, докато лицето и е само на няколко сантиметра от това на Дъч. – И тогава ще видим какво мисли за своето малко ангелче.
Тя се отдалечава, докато една сервитьорка и хвърля съчувствен поглед. Дъч иска да пропълзи под пейката и да изчезне. Унижение и гняв се надигат в нея.
Дениз намира бащата на Дъч, на една маса с брат му Робърт.
чичо Боб, както го нарича Дъч. Дениз изпада в истерия. Той се премества на мястото си, смутен от поведението на Дениз. Почти толкова унизен, колкото е и Дъч докато не чува думите:
– Тя каза, че баща ми току-що е умрял.
Той се оглежда наоколо. Изправя се. Подканя я към вратата.
– Тя каза, че е починал, Лиланд. Как се осмелява да каже такова нещо!
– Дениз, скъпа, моля те, успокой се.
– Успокой се? – Изпищява тя. Наистина силно.
Другите хора в бара, предимно полицаи, са или развеселени, или раздразнени.
Някои от тях не харесват Дениз. Един от тях е братът на Лиланд. Той се взира докато г-н Дейвидсън се опитва да отведе Дениз.
– Ето те, пиеш с приятелите си насред следобед, а дъщеря ти ми казва, че баща ми е умрял.
– Обядвахме.
Тя се навежда напред, докато лицето и почти докосва неговото.
– Тя е зла.
Г-н Дейвидсън стиска челюстта си. Той е ядосан, а тя прави сцена пред колегите му.
Иска ми се да изрева. Да беснея. Да привлека вниманието им. Дъч е толкова наранена, че кръстосва малките си ръце на гърдите и прошепва:
– Добре. Просто ще избягам, тогава.
Само ако можех да тръгна с нея.
Тя избутва тежката задна врата и прави точно това. Тя бяга. Толкова бързо, колкото може. Колкото може, докато не се спъва и не се подхлъзва на улицата, и си одрасква коленете и лактите.
Оглежда се наоколо, но не разпознава нищо. Чувствам, че объркването я завладява. Леко чувство на паника, докато един мъж не се приближава, за да и помогне да се изправи.
– Какво се е случило тук? – Пита той. Той я вдига и я извежда от улицата, преди една кола да я прегази.
– Не мога да намеря баща си.
Той се усмихва.
– Ще ти помогна, скъпа. Мисля, че той е натам.
Той протяга ръка, но Дъч се колебае.
– Познаваш ли баща ми?
– Разбира се, че го познавам. Той те търси.
– О.
Той лъже. Той лъже! И тя го знае. Усеща го. Тя трябва да да го почувства. Но въпреки това поставя ръката си в неговата. Позволява му да я отведе, а аз познавам емоцията, която извира от него. Усещал съм я стотици пъти. На глада. Желанието.
Името му е Итън и той е извършил греха, който го е обрекъл на ада преди години. Той е стар. На четиридесет или нещо подобно, с космати рамене и шкембе от мазнини, което виси над колана на панталоните му.
Аз се появявам пред тях. Той не може да ме види, но Дъч може. Тя вдига поглед.
Започва да забавя ход. Но той я дърпа след себе си.
– Той е точно тук – казва той, за да я насърчи.
За щастие, той всъщност се връща към бара, но тя
не знае това.
Когато тя се опитва да се освободи, той казва:
– Всички те търсят, скъпа. Ще имаш много неприятности. Трябва да побързаме.
Връщам се в бара. Дениз все още ругае съпруга си. Робърт се надига от стола си, като почти го преобръща, и излиза.
Излиза през задната врата, за да види Дъч, но нея я няма. Той се оглежда. Прекосява кухнята. Тоалетните. Нищо.
– Там е – казва Дъч и посочва задната част на бара.
Мъжът се колебае. Преглежда района. Сигурно знае, че това е място, където се подвизават полицаи.
Когато не вижда никого, той казва:
– Да, но баща ти е в този блок там. Чука по вратите. Търси те.
– О.
Тя поглежда с копнеж към бара, докато те минават покрай него и влизат в жилищната сграда зад него. Позволява му да я заведе вътре. Потръпва, когато вратата се затваря зад тях. Прехапва устните си, когато сградата я поглъща цялата.
Робърт най-накрая се връща на масата, хваща ръката на г-н Дейвидсън.
– Може би трябва да ми помогнеш да намеря дъщеря ти, вместо да се кланяш на хленчещата си съпруга.
Дениз изтръпва, но г-н Дейвидсън не и обръща внимание.
– Какво имаш предвид, да я намериш? – Той се оглежда и се втурва навън отзад.
Чичо Боб го следва и двамата проверяват навсякъде.
Опитвам се да измисля начин да ги заведа при нея. Мъжът я води нагоре по стълбите, а емоцията, която се излъчва от нея, ми е почти чужда. Тя не се страхува от нищо. Никога. С изключение на мен. Когато ме вижда с ъгъла на окото си, по гръбнака и се разнасят малки тръпки на страх. Но през всичките години, в които съм я сънувал, никога не съм изпитвал страх от нея по някаква друга причина, до сега.
Тя знае, че има нещо нередно. Знае, че е трябвало да откаже.
Трябвало е да избяга от него. Дъч е като мен. Тя също може да усеща емоции. И тя знае, че емоциите, които идват от този мъж, не са правилни. Те не са в нейния най-добър интерес.
С всяка стъпка хватката му става все по-здрава. Той започва да се вълнува. Мога да усетя как кръвта се изпомпва във вените му. Ударите на сърцето му се ускоряват. И Дъч също го усеща. Тя издърпва долната си устна през зъбите си. Изпитва страх, истински страх, може би за първи път в живота си. И това не и харесва.
Започва да се бори срещу неговата сила. Той сключва дебели пръсти около нейната китката и почти я завлича до апартамента си. Когато тя се бори повече, той я вдига и я носи. Тя е облечена в рокля. Дениз я е накарала. Тя
обича да кара Дъч да носи неща, които не иска, сякаш това е начин да я измъчва или да я контролира. Мъжът усеща бикините и, когато я взима и едва не свършва в гащите. Чувствам леко ужилване от възбудата, която избухва
от него.
Иска ми се Дъч да изкрещи, но тя просто се притиска към мъжа. Срещу неговото лицето и рамене. Когато той заключва вратата зад тях, тя го дърпа за косата, рита и хапе. Тя е по-силна, отколкото той очаква, така че той
я хвърля на леглото си и я затиска с одеяло.
Знам какво предстои да се случи. Бил съм в ролята на получател за това откакто се помня. Но това е моята шибана мечта. Защо не мога да го спра?
Треперя и сълзите замъгляват зрението ми.
Тя рита изпод одеялото. Той я придържа с ръка.
Силно.
Сърцето и се разтуптява, когато той вдига одеялото над краката и. Тя рита още малко, така че той натиска по-силно. Почти смазва дихателната и тръба, но тя все пак
се бори. Опитва се да го отблъсне от себе си. Драска и го дере с нокти, но той е изгубен. Той прокарва пръсти по лентата на бикините и. Те са розови с малки цветя по тях.
Треперя толкова силно, че едва не повръщам. Усещам същите пръсти върху мен. Натискат ме. Притискат. Нахлуват.
Спри. Спри. Спрете.
Тя успява да свали одеялото от лицето си и ме вижда. Усещам го в момента, в който погледът и се спира върху мен. Аз обаче съм в наметалото си. Тя не може да види моето лице, но се страхува още повече. Защо? Не съм аз този, който иска да и направи нещо лошо.
Но това няма значение. Тя е спряла да се бори и се взира в мен, очите и, като суров златен прах, са големи и блестят от неизплакани сълзи. Той не и обръща внимание. Той е хипнотизиран от бикините и. От тънките и крака.
От буквата V, която създават в областта на слабините и. Той разтваря коленете и. Тя му позволява.
Тя е напълно безсилна, но аз знам какво ще направи той след това.
Повръщане се прокрадва в гърлото ми. Това е моята мечта. Това е моят сън. Не е негова.
Той сваля бикините ѝ и нещо в мен се пречупва. Не мога да видя да прави това с нея. От години го чака ада, но той не отива там още дълго време.
Така че може би все още не е умрял, но това не означава, че трябва да може да наранява хората. Особено не и Дъч. Не и моята Дъч.
Ако това беше видеоигра…
Плащът ми се развява около мен като дълбоко черно море. Плащът, който създадох с една-единствена мисъл. Ами ако…
Протягам ръка зад гърба си, както във видеоиграта в залата, обгръщам с пръсти дръжката на острието и размахвам зъл меч. Той е горещ, сякаш току-що е излязъл от огъня. От острия му ръб се стеле дим. Едно острие, което е назъбено с извивки и кукички, много подобно на маркировките по раменете и гърба ми. И знам, че е от ада. Като мен.
Обгръщам с двете си ръце дръжката. Нямам друг избор, освен да направя това пред Дъч. Погледът и е вперен в мен. Всяко мое движение. Всяка моя емоция.
Тя вече дори не забелязва къде са пръстите му. Как я е насилил.
Скачам върху един скрин и замахвам с меча. Той го пронизва.
Лесно. Сякаш той едва съществува.
Но няма кръв. Няма рана. Той не извиква и не се раздвоява
не пада, а аз стоя там в шок. Провалих се. Очите ми се затварят. Провалих се. Не мога да направя нищо.
В стаята се чува тропот и аз поглеждам надолу, докато Итън се свлича. Очите му са широко отворени. Той не знае какво се е случило. Но и аз не знам.
Това, което знам, е, че я търсят. Баща ѝ и чичо и са
на алеята и викат името и. Чувам ги, но Дъч е в шок. Тя е
сгушена в ъгъла, с бикини около глезените, с одеало, стиснато в малките и юмруци и около нея. То покрива половината и лице и тя го хапе. Хапе кокалчетата си през него.
– Бягай – казвам и.
Тя ме чува. Очите и се разширяват още повече, но тя продължава да мълчи.
– Къде? – Пита баща и една жена в уличката.
Тя поклаща глава. Не е сигурна.
– Току-що видях едно малко момиче. Носех хранителни стоки. Просто… не знам.
– Върви, по дяволите. Бягай.
Дъч продължава да се взира, затова я хващам за косата и я дръпвам към мен. Не и показвам лицето си. Държа го скрито в черното. Може би това е дори по-добре. Може би това ще я накара да се страхува още повече от мен, което точно
сега би било страхотно.
Обгръщам другата си ръка около гърлото и. Страхът в очите и е почти непоносим, но баща ѝ и чичо и тръгват по обратния път. Търсят в грешната посока.
Навеждам се по-близо и този път прошепвам.
– Бягай или ще ти счупя шибания врат.
Тя си поема дъх, за да изкрещи, но те са твърде далеч, за да я чуят.
Стискам я по-силно, затягам хватката си за косата ѝ и без
секунда колебание, тя се измъкна изпод одеялото и се затича най-накрая. Ключалката и създава известни затруднения, затова протягам ръка и я обръщам заедно с нея.
Отключва се и тя се втурва към стълбите. Запъва се по тях. Спъва се на последното и се блъска във вратата. Но тя почти не забелязва.
После слънчевата светлина нахлува и тя излиза навън. Отново е в транс, върви, без да вижда. Когато стига на половината път до колата на Дениз, тя спира,
парализирана. Големите сълзи проблясват между миглите и, докато урината се стича по краката и. Попива в чорапите и. Попада в обувките и.
Унижението се разгаря в нея. То осветява кожата ѝ и прави
бузите и червени. Отначало си мисля, че това е, защото пикае, или заради това, което Итън е направил, но тя е събрала полата си в малките си юмручета и я държи
към краката си. В гърдите и се промушват хлипове, когато се обръща и започва да върви обратно към сградата.
Какво, по дяволите? Защо ще се връща там?
Тогава разбирам. Бикините и. Те са се забъркали в одеялото
когато се опита да се измъкне от мен и ги остави там.
Появявам се пред нея и тя се спира. Правя крачка напред. Тя прави една назад. Правя го отново и отново. Баща ѝ и чичо и тичат към нас. Чувам ги. Още една крачка напред. Още една назад.
После ръцете на баща и я обгръщат. Той и задава въпроси, но тя може само да ме гледа, затова се отдръпвам на безопасно разстояние. Това не помага. Нейният поглед не се откъсва от моя.
Чичо и я гали по косата, след което забелязва състоянието и. Той изважда носна кърпа. Почиства краката и. Попива чорапите и.
Баща и я поставя на една ръка разстояние. Пита я какво се е случило.
Тя навежда глава. Срамът я изпепелява и това разбива сърцето ми. Но тя не му казва. Поклаща глава и казва:
– Изгубих се.
Той не и вярва. Мога да кажа, но след още едно бързо сканиране на района, той го изоставя и отново я придърпва в прегръдките си. Тя е в състояние на шок когато той я вдига в прегръдките си.
Извратенякът е жив. И ще бъде жив години наред, хапвайки вечерята си през сламка. Ебаси. Само ако можех да правя това в реалния живот. Нямаше да се радвам на нищо повече
от това Ърл също да си похапва през сламка.
Може и да се страхува от мен, но поне е жива. И тогава ми хрумва. Аз си спомням. Повечето от нейния вид не живеят дълго. Търсачи. Жътварите. Души колекционери. Те винаги умират много млади и се чудя дали това е част от свят, който съм създал. Просто знам по същия начин, по който знам, че някой ще отиде в ада. Знам името му и какво е направил, за да бъде осъден на такъв ужасен край.
Може би съм луд. Може би Ърл ме е удрял твърде много пъти. Дрогирал ме е с наркотици твърде много пъти.
Дениз най-накрая излиза от бара, но Лиланд я игнорира. Той
качва Дъч в джипа си и я откарва вкъщи. Когато те си тръгват, Робърт се взира в Дениз.
Тя вдига брадичка и е на път да отрече вината си, когато той пристъпва към нея и казва:
– Баща ти е мъртъв. Той почина преди два часа в Прес.
Изглежда, че се наслаждава на изумлението и. Не го имах за жесток човек, но изведнъж ми стана много по-симпатичен.
Жалко, че умира по възможно най-ужасния начин. Жалко, че отива в ада.

Назад към част 6                                                          Напред към част 8

6

Опитах се да избягам няколко пъти, докато растях. Преди да се появи Ким, мислех, че съм достатъчно голям, за да бъда самостоятелен, на около шест или седем години. Но Ърл
заковаше прозорците и ги затваряше с пирони, а аз не можех да ги отворя, без значение колко се опитвах. Той също така заключваше вратите отвън, когато тръгваше на някъде, и колкото и да натисках, те не помръдваха. Някой ден, мисля си, ще разбия прозорците и ще изтръгна решетките с голи ръце. Някой ден.
По това време започвам да се замислям защо съм създал своя друг свят. Защо създадох Дъч. Там мога да бъда силен. Умен. Хитър. Като ангела от Библията, която откраднах от хотелската стая, в която проникнахме. Или супергероите в комиксите, които намерих в боклука. Или пътният бегач в моето любимо анимационно филмче.
В реалния живот приличам повече на Койота. Спъващ се. Измамник. Един абсолютен провал във всичко, което правя. Чувствам се като Койота, когато падне от скала и се разплесквам на земята под нея в прахта.
Но не и когато съм в света на Дъч. Нейният свят е толкова жив. Толкова осезаем.
В него се случват неща, които не мога да контролирам. Ако можех, щях да направя новия свят на Дъч да я обикне. А и бих накарала Дъч да ме обича, така че вероятно е добре, че не мога да го контролирам.
Вместо това отивам да я видя при всяка възможност. За да усетя светлината и върху лицето си. За да видя блясъка в очите и. Лягам и се потапям в нейния свят с часове, в своя свят. Ърл се ядосва. Казва ми да се отърся.
Но той никога не е бил в нейния свят.
Всеки ден питах Ърл дали мога да ходя на училище. Той винаги казваше „не“.
Казваше, че се местим прекалено много. А ние, много, се движим. Понякога се запознавам с няколко от съседските деца, когато се преместим. Някои от тях ми харесват. Някои не ми харесват.
Трябва да се доказвам отново и отново. Момичетата искат да ме целуват.
Няколко от момчетата също искат да ме целунат. По-големите момичета искат и нещо друго. Очите им се стрелкат към устата ми. Към раменете ми. Към стомаха. Но това само ядосва по-големите момчета, въпреки че очите им
също бродят. Това е доста равномерно разпределение между желанието и абсолютната омраза.
За първи път се сбих, когато бях на пет години. Три момчета от средното училище се опитаха да ме ударят с камък по лицето. Водачът беше адски луд. Той отива в ада, защото ще застреля човека в съседната кола на един светофар, но не сега, а след няколко години.
Същинската битка не продължи дълго. Опитаха се да ме задържат, докато водачът балансираше с камъка над главата си. Бутнах лицето на единия с ръка.
Ударих другия с лакът. И просто ритнах ръката на водача. Камакът падна върху главата му и това беше всичко.
Той беше в болницата два дни. Момчетата казаха на полицаите, че аз съм ги нападнал. За щастие аз бях на пет години, а те на единадесет и дванадесет. Казах им.
че баща ми не си е вкъщи. Не излъгах. Ърл не е моят баща. Знаех това отдавна. Той се криеше в апартамента ни, докато аз казах на полицаите, че е отъшъл до магазина. Докато те говореха с другите родители, Ърл хвърли нещата ни в стар куфар и кош за пране и се измъкнахме оттам. Ние никога не сме се връщали в този апартамент. Никога не сме се връщали в тази част на града.
Апартаментът, в който живеем сега, получихме само защото Ърл флиртуваше с хазяйката. Той дори се срещаше с нея няколко пъти. Чувал съм ги да правят секс.
И двамата го симулираха и връзката им бързо се разпадна. Но ние имаме лъскав нов апартамент, оборудван с пералня и сушилня, които се слагат една върху друга. Сушилнята не работи, но това е нормално. Просто съм благодарен за
пералнята. Никога не сме имали такава в апартамента.
Ърл винаги е щастлив, когато си намерим ново жилище. Но щастлив не винаги е добро. Той готви за мен и Ким. Грижи се за нас. Изпраща я да си легне. Вика ме при себе си.
Мисля, че знае, че Ким и аз скоро ще заминем. Започва да ни заключва отново. Не ни позволява да се разхождаме до магазина или да ходим в библиотеката. Но ние вече
научихме да се измъкваме от повечето места, където отсядаме. Винаги има слабост в структурата. Винаги.
Когато бях дете, веднъж имахме къща с панел за достъп в моята стая който водеше към тавана. На тавана имаше вентилационен отвор. Можех да избутам вентилационния отвор настрани, да пропълзя през него, да скоча върху купчина дървени трупи и да си проправя път до библиотеката. Не толкова добре, колкото в училище, но почти. Докато се връщах във вкъщи преди Ърл да се върне, бях добре. Няколко пъти, когато не бях, платих висока цена.
Но все пак си заслужаваше.

Назад към част 5                                                            Напред към част 7