Категория: Даря Вознесенская

Даря Вознесенская – Феята кръстник

ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ЧАСТ 5 / ЧАСТ 6 / ЧАСТ 7 / ЧАСТ 8 / ЧАСТ 9 / ЧАСТ 10 / ЧАСТ 11 / ЧАСТ 12 / ЧАСТ 13 / ЧАСТ 14 / ЧАСТ 15 / ЧАСТ 16 / ЧАСТ 17 / ЧАСТ 18 / ЧАСТ 19 / ЧАСТ 20

Глава 19

– Прости ми, прости ми, прости ми! – Повтарях аз, заливана от най-естествени, а не кристални сълзи. – Не знаех, че ще се получи така! А сега си толкова повален, толкова окървавен, толкова потиснат! Какви същества, почти победиха моя брадатко!
Последното изречение, май, беше излишно – съдейки по това как „брадаткото“ се разтрепери. Но аз не спирах. Първо, наистина се чувствах виновна – ако не бях аз, Албус щеше да действа по-ловко. И не би се наранил толкова силно – а така му се наложи да победи бездънната армия и да ме защити. Второ, феята плачеше – ръцете ѝ са като на феите кръстници. Ние, разбира се, не сме лечители, но при умело използване на фейския прашец, сълзите и чувствата дори мъртвите можехме да съживим. А аз много исках да съживя моя войнствен – моя…. Боец от леглото му.
Трето, изглежда, и на двама ни това доставяше удоволствие. На него – да лежи със затворени очи и да се преструва, че е смъртно ранен и неподвижен. На мен – да се грижа за него и да се преструвам, че изразявам чувствата и емоциите си единствено защото той е на смъртното си легло.
– Толкова исках да разкажа всички подробности – и просто не забелязах, че там се води решаваща битка! – Наистина не забелязах. Когато феята лети или пълзи към целта си, за нея всичко е без значение. Ние, феите, в такива случаи не усещаме ни препятствия, ни пречки. Като че ли минаваме през тях… Опитваме се да не го афишираме, разбира се – за да не се използва за нецелеви цели – но понякога се проваляме. А имам какво да разкажа. Не съм прекарала това време просто така…
Албусик най-накрая изглеждаше така, както трябваше.
Раните бяха излекувани, а тези, които не бяха излекувани, бяха покрити с превръзки с магическа маз, дадена ми от лечителите, косата и брадата бяха разчесани, лицето измито, дрехите, по-точно остатъците от тях, почистени с магия… С розовия оттенък на косата вероятно е прекалено. И изобщо случайно. Но ще го поправя бързо, когато той се съгласи да се погледне в огледалото. А засега нека да е така, ще ме зарадва…
– Всичко започна, оказва се, преди няколко месеца. Една ку… Девойка, от свитата на кралицата, с която си добре запознат… – За секунда гласа ми се прекъсна, а по ръцете ми усетих, че ноктите ми се удължиха, но не се вълнувах. – … решила на всяка цена да те направи свой жених. И предположила, че ако веднага си пожелае нещо, кръстниците може да не се справят… Ха! Да не се справим? Ами добре. И така, тя решила първо да те оправи малко. По отношение на чувствата и емоциите към жените – за да може после всичко да мине като по масло. Идеята, като цяло, не е лоша… Не ръмжи! Ти умираш! За какво говоря? За идеята… И така, изпълнението също не разочарова. Нейната приятелка – съдията, всичко така обърна, че от гледна точка на закона нямаше какво да се критикува. Само че и двете забравиха, че феите са извън закона. В смисъл, че ние имаме свои собствени закони, ориентирани към вселената. И ние не търпим такива мисли и многостепенни ходове от никого, освен от себе си… Да, за това не ти казах, ако има значение.
Замълчах. За дълго. Опитах се да не се смея, поглеждайки лицето му.
Интересно, дали любопитството няма да го разкъса? Виждам, че иска продължение на историята, но още повече иска да лежи така, да не прави нищо и да приема грижите ми.
Хихикнах.
– На нас с шефа на агенцията ни отне няколко дни, за да разберем всичко докрай, – казах почти нежно. Помислих, помислих, опитах и се настаних до него, под лакътя му. В тази стая, където докараха бойците от бойното поле, освен кушетката нямаше нищо друго – а феята беше уморена. Е, да разкриеш заговора, да стигнеш до границата, да преживееш нападението на съществата… Разбира се, никой не ме нападна – Албус ме душеше с погледа си в края на краищата – но все пак беше страшно и вълнуващо. За него, например. А от това се уморяваш… – Но ние се разбрахме.
Останаха само няколко момента за решаване… Да решим, в смисъл – никой не смее да използва феите за свои цели – но, най-важното, ти вече не си не само мой помощник, но и не си фея.
Осезаемо се отпусна.
Хм, може би да го разтърся?
Продължих с мил-мил глас:
– Тоест, вече няма нужда да се виждаме… Ой!
Ой, получи се великолепно.
Сега вече лежах, разпростряна на дивана, а Албус се навеждаше над мен, възмутено блестящ с очи и настръхващ с брада.
Розова.
Да кажа или не?
Ще успея.
Сега съм прекалено заета с първата ни целувка. Бездна, колко е хубаво! И растителността изобщо не ми пречи…
Около нас вече скачаха розови еднорози, когато мъжа се откъсна от мен и ме грабна, сякаш не умираше от слабост и загуба на кръв.
– Нямало да те видя – промърмори хрипливо, отново легна на кушетката и ме сложи отгоре, притискайки ме с ръка за сигурност. – Нарече се единствена – ето, бъди такава.
– Хм, а ти не бъркаш ли нещо? – Попитах предпазливо.
– Разбира се, единствената – уверено отговори този дебелокож, без да разбере въпроса. Или се преструва?
Аз хм-нах:
– Аз говоря за „нарече се“, всъщност. Добре, добре, не търси брадвичката, единствена, значи единствена – мислено махнах с ръка.
За какво да спорим вече? Не става въпрос за думи – твърде показателно беше с какъв ентусиазъм се втурнах да защитя нашите отношения. Без да ми пука за възможните последствия и недоволството на шефа, но най-вече – за разликата ни във възрастта, положението и отношението към живота. И как се уплаши там, в гората. Изплаши се за мен – и не защото се интересува от безопасността на всички и всичко, а защото се интересува от мен.
– Признаваш ли го? – Албус ме погледна проникновено в очите.
– Признавам, – усмихнах се.
– Разбираш, че сега няма да те пусна никъде, нали?
– Разбирам – усмихнах се още по-широко.
А той ме прегърна още по-силно и затвори уморени очи.
Но преди да потъне в оздравителен сън, все пак остави последната дума за себе си:
– Напразно не вярвах на слуховете за феите. Вие наистина можете да изпълните всички истински желания. Дори ако не ги изкажат на глас.

ЩАСТЛИВ КРАЙ )))
О, само не ми разказвайте как искате епилог за това как Албус учи малките си дъщери с разноцветна коса да използват малки розови брадви. Защо да го пиша, ако и без това си представяте всичко добре?

Край

Назад към част 19

Глава 18

– Чакай, правилно ли разбрахме – някой те е поръчал на фея кръстница? Като младоженец? – Доар ме погледна учудено. С изражение, което казваше: „На кого изобщо си нужен?“
– Точно.
– Не, все още не разбирам – а това възможно ли е? Да поръчаш всеки мъж? – Моят русокос и любвеобилен приятел явно се разтревожи. – И феите ще се втурнат да изпълнят?
– Феите ще се втурнат да проучат всички обстоятелства – изсъска той с известно раздразнение. Според мен феите първо трябва да попитат поръчания мъж дали иска такова щастие.
– И какво отговори на главната кръстница? – Попита любопитно Ивиникум.
– Няма да повтарям – измърморих аз, поглеждайки посетителите на таверната.
– А, значи след думите ти те просто те изхвърлиха от агенцията? – Изсумтя Виктуар. – И вече нямаше възможност да се върнеш обратно – въпреки всичките ти сили?
– Да, – въздъхнах аз.
Разбира се, не ми беше лесно да призная собственото си безсилие пред приятелите си, но те ме видяха в розови панталони и сутиен – защо да се срамувам сега?
Ситуацията беше идиотска.
Не знам кой – поръчителя на феите не беше разкрит – е искал да ме види в мъжки дрехи, но ще намеря този… Тази… И ще направя… Засега няма да кажа какво ще направя. Само че, какво да правя сега? По някакви феически правила не можех повече да работя в агенцията – главната кръстница обеща да уреди всички проблеми със съдията. И дори да разбере всички обстоятелства – вселената не търпеше насилие, и на някои поръчители можеше да им се случи такъв отговор, ако от гледна точка на кръстниците всичко беше направено не от най-добри мотиви… Жалко, че това не спираше всички.
Това беше относително добра новина.
Но Тил вече нямаше право да се среща с мен.
Тази новина беше отвратителна.
Освен това, в Бездната се случваше… Бездната. Вече бях изпратил там допълнителен отряд, но чувствах, че ще трябва да отида сам. Точно когато феята току-що се беше поддала на чара ми!
– Притесняваш се за поръчителката? – Съчувствено попита Виктуар.
– Защо да се тревожа? Няма да ме примамиш там – аз се изкривих. – Мисля как да се справя бързо с творенията и да се заема с Тил.
– Аз бих се тревожил – каза Доар съвсем без шега. – Говорят, че и за предишния шеф е имало поръчка. Разбираш ли, тези кръстници са такива ку… – Той навреме разбра значението на погледа ми и бързо добави: – Освен Тил, разбира се.
– Освен това, ако между вас не е много ясно, тя може да откаже от чувство за дълг… – Започна предпазливо Ивин, но също млъкна.
Знаех, че Тил няма да постъпи така! Ще решим всичко…
Вярно, през следващите два дни увереността ми малко се поклати.
Тя не отговаряше на бележките. Не беше у дома. Не успях да се приближа до агенцията – невидима магия ме отблъскваше на един квартал от нея. Розовите храсти – някъде бях чувал, че всички жени ги обичат – останаха да лежат на верандата на къщата ѝ. И дори новата пееща картичка, ако изобщо е намерила адресата си, не е оказала никакво влияние върху нея, за разлика от миналия път. Тогава Тил не се ядоса на фалшификацията.
А след два дни получих обратно всичките си отличия и задължения на глава на Ордена, както и изискването на краля да замина за Бездната.
Къде ли без мен… Настроението ми беше съответно.
– Албус! Приятелю мой! Колко се радвам да те видя! – Старият Дон, който беше с една глава по-висок от мен и по-широк в раменете – да, има и такива – ме потупа по рамото и се усмихна. – Станал си някак мърляв, в столицата. Виждам, че си започнал да си решеш брадата, говорят, че са те видели в розово…
– Млъкни.
– О, не повярвах! – Разсмя се главата на граничните бойци, но веднага стана сериозен. – Най-накрая разбрахме какво се случва. Тези същества са намерили някакъв подземен тунел и преминават границата под земята. Появата им тук-там не е свързана със слабост на границата – те излизат извън нея.
– Има ли представа къде е този проход, поне приблизително?
– Да, – Дон посочи мястото на картата, – Нанесохме всички светкавици и открихме закономерност.
Замислих се.
От гледна точка на бойците, би било добре да се разруши всичко тук… До Бездната, да се запълни разлома и да се забрави за съществуването на съществата. Ние неведнъж предлагахме това. И не ние сме първите – службата на разлома продължава вече няколко века. Но слабаците от академичния съвет винаги крещяха, че вселената няма да ни прости подобно нарушение на магическия баланс.
Трябва да има Бездна и излизащата от нея мерзост – и трябва да има нас, които пазим кралството от тази мерзост по протежение на разлома.
Разбира се, напоследък имам много въпроси към вселената. Защото не съм виждал Тил от пет дни – и това се оказа неочаквано болезнено. Сякаш по мен са минали отровните пипала на синьокрилото, само че не отвън, а отвътре…
Но в случая с Бездната инстинктивно усещах, че слабаците са прави. Колкото и да ми се искаше да съборя всичко – сега просто трябва да препречим пътя. И нека който оцелее, да падне обратно в разлома.
– Предлагам следното – очертах на картата доста голяма област. – С магически примамки да привлечем на това място колкото се може повече чудовища. Виждаш ли? Тук има няколко поляни, а наоколо е доста гъста гора, където може да се скрием. Мисля, че те ще минат през тунела и ще се промъкнат там, усещайки вкусната миризма. А помниш ли какво става, когато твърде много създания от Бездната се съберат на едно място?
– Излизат на повърхността, – замислено промърмори Дон. – И не само, че по този начин откриваме тунела, но и получаваме всичките си приятели наведнъж.
– Точно така. Нашата задача е да ги изведем там, където ни трябват, наведнъж, а не поотделно, не знаем къде. Ще съберем достатъчно бойци и магия, за да се справим с тяхното количество. А после, когато приключим, ще хвърлим в тунела достатъчно артефакти, за да го запечатаме завинаги…
Подготовката отне още няколко дни.
Поставихме допълнителни прегради, инструктирахме новобранците, разпределихме позициите и заредихме артефактите и брадвите. И разпръснахме примамки, вече усещам подземно треперене – съществата се приближават към нужното място.
Предстоеше велика битка.
Бях готов за определеното време. Накрая проверих всички постове и се настаних на ключова точка близо до поляната, на която вече се беше образувал забележим хълм – както предполагахме, тук щеше да има пробив.
Всичко. Започва.
Запалих фаербола, взех брадвата…
– Албус!
Бавно обърнах глава, като чух познат глас, и преглътнах. Имам халюцинации?
Едва ли. Антихалюциногенният артефакт работеше нормално.
През поляната, без да забелязва дълбоката тишина и разкъсванията на земята под краката си, Тил бягаше весело, разпръсквайки наоколо прашец, светлина, радост и други фейски глупости… Магия.
В розова рокля.
Обувки с пеперуди.
И с широка усмивка…
Как? Ето как е попаднала тук? Как е преминала през заграждението?
Забелязала ли го изобщо?
И защо?
Бездна… Сега ми се струва, че некромага не я е отхвърлил просто така.
Той просто се е уморил да се тревожи за тази луда.
– Албус! – Извика тя още по-радостно и по-силно и разпери ръце за прегръдка, тичайки към мен. – Всичко реших! И съм толкова щастлива да те видя! И…
Не можех да я прегърна.
В едната си ръка държах горяща огнена топка, а в другата – брадва!
Изглежда, че феята започна да разбира, че нещата не са просто така.
Тя млъкна и ме огледа в пълно бойно облекло. Всички погледи бяха вперени в нас от веригата бойци в далечината. Ниска мъгла, която се образуваше обикновено на мястото на пробива… И тя тихо попита:
– Не съм в подходящ момент, нали?
Само въздъхнах. Какво да ѝ кажа? Тя не знае такива думи…
А Дъгичката се втренчи в набъбващия пред нас балон, пълен с гърчещи се същества, и изписка още по-тънко:
– Какво е това?
Аз въздъхнах още веднъж.
И се изправих така, че Тил да се озове зад гърба ми.
– Нищо. Затвори очи.

Назад към част 18                                                                    Напред към част 20

Глава 17

Албус ухажваше, разбира се, тромаво.
Във всички смисли.
Съпротивата е безполезна. Изтезания със срещи и наказания с подаръци.
След първата ужасна картичка и последвалата я дълга церемониална вечеря в ресторант, в който всяко ястие беше миниатюрно, от непонятни съставки, но на огромно тежко блюдо – накратко, невъзможно за ядене – се случваше всичко.
Още по-неразбираем ресторант с морски хлъзгави гадини в крайбрежното градче (при преминаването през обратния портал леко ми се гади. Не от пеперуди).
Полет с Небесния Гущер (силно гадене).
Разходка из дворцовата градина (изглежда, че той ще трябва да плати глоба за цветята, които изтръгна за мен в пристъп на желание да ми угоди).
Посещение на столичен театър (също беше гадно, но повече от това, че преброих поне три момичета, които се опитаха да се окачат на врата му).
Още няколко неудобни моменти, за които дори е неудобно да си спомням…
Като цяло, в началото на неговите ухажвания аз сериозно се замислях за въпроса за оцеляването. И се отпусках само на работа, където Албус ставаше нормален, злобен и избухлив
Албус, който мърмореше за „тези идиотки със странни желания” и продължаваше да разхвърля гардероба в опит да намери „онази пръчка, с която не е срамно да се покажеш пред хората”.
Докато един ден и двамата не осъзнахме, че вече почти два месеца – от момента на появата му – съжителстваме доста весело и приятелски, а цялата неловкост и странност ни преследва изключително в моментите, започващи с буквата „С“. И тя не е задължителна – може да продължим да действаме на възход и леко, и извън работата. Просто да имаме предвид, че малко се харесваме.
Е, как малко…
Албус понякога трепереше в мое присъствие. И то съвсем не от ярост.
А аз… Аз се топях.
От неговата грижа – да, груба, но много мъжествена. И факта, че неговата грижа и способност да действа в мое име – и в разрез с принципите си – започна дори преди да изрече думата „единствена”, ме радваше още повече.
Харесваше ми, че той е толкова голям, а аз съм малка.
Че мрази розовото, но се опитва всеки път да изрече комплимент за поредната ми розова рокля. Просто за да ми направи удоволствие.
Че понякога не намира думи, но гледа така, че всичко вътре се обръща.
И искам… Искам много неща. Аз съм напълно възрастно момиче и с желанията ми всичко е наред. При феите изобщо всичко е наред с желанията. Но ми доставяше определено удоволствие тази смесица от очакване и копнеж.
И това, как ръмжеше и се ядосваше на моята капризност и промяната в настроението и посоката ми.
И това, как се учеше да мисли за някой друг, освен за себе си и за безопасността си.
Освен това исках да проверя границите му. По-точно границите, до които беше способен да стигне, без да ме убие, мен и половината град. Да го опозная, преди да стъпим заедно в Бездната – и да приема това, което ще разбера.
Нямаше друг начин.
Албус беше силен боен магьосник. Бойната магическа енергия оказваше огромно влияние върху характера, както всяка друга – детето вече се раждаше с определен характер заради тази енергия. Бойните магьосници, макар и в различна степен, бяха резки, груби и много боеспособни. А още – верни, принципни и честни. Виждаха само черно и бяло – при това черното ги учеха да унищожават, а бялото да защитават от самото детство.
Към това в любовта, както и в боя, предпочитаха максимален резултат с минимални действия. Преведено на фейски, бойците „се срещаха” с достъпни и лесни за такива отношения момичета, използваха ги за взаимно удоволствие, а после се учудваха много, ако момичетата изведнъж започваха да искат повече.
Типа, защо? Всичко беше нормално…
Но ако се влюбваха и се женеха… Не знам нито един развод с боец. Има вероятност, че определен аргумент е бил и брадвичката, но аз исках да вярвам, че веднъж избрал своя път, боеца просто вече не се отклоняваше никъде.
И ми се струваше, че именно затова сред бойците имаше изключително малко жени. Защото ние трябваше постоянно да се променяме – не само феите.
А такива като Албус – да останат неизменни и безусловни. Като скала.
Така че факта, че той наистина се променяше, се сдържаше – и всичко това заради мен – даваше сериозна надежда, че няма да се окажа фея без кристална пантофка…
– Защо си толкова мрачен? – Попитах Албус, който влезе в агенцията. С всеки изминал ден делата на Ордена все повече изискваха неговото присъствие – Доар не можеше напълно да замести Главата – и все по-често той излизаше някъде вечер, а понякога и сутрин. Аз дори посъветвах чрез Виктуар да се постигне преразглеждане на делото и да се съкрати срока на престоя в агенцията, но получих такъв поглед, че повече не се осмелих да промълвя. Само пишех всяка седмица на съдията, че дин Ворхелм се оказа незаменим помощник.
Но не го хвалех прекалено. Сега усещах в тази история с съда предубеждение от определен вид…
– Бездната се надигна, – каза ми мрачно. – Утре очаквам нови доклади, но там нещо не е наред. И дежурните бойци не се справят.
И аз се почувствах неспокойна. Веднага си спомних разказите на родителите ми за втората вълна, когато чудовищата заляха кралството. Ако това се случи…
Поклатих глава. Не, не, не.
А после въздъхнах решително:
– Трябва да се занимаваш с Бездната, а не с всичко това, – обърнах ръка към агенцията. – Не мисля, че съда ще настоява да продължиш да изпълняваш предписанието.
Както и миналия път, той вече не възрази. Въпреки че, погледа му беше същия като тогава… Студен и режещ като брадва. Но после отново се затопли, когато боеца изтръгна от себе си нещастното и може би най-откровеното изявление за последно време:
– Вече свикнах, че си постоянно до мен. Това ми стана… Необходимо.
Нервно скрих косата си зад ушите и сведох поглед.
Хм, между другото, какво е това петно на пода? Отново ли безредника е ял мармалад?
Винаги забравям да го опитомя, заета с опитомяването на друг безредник… По-голям.
– И на мен… Ми е необходимо сега – казах съвсем тихо и нечуто, забравяйки веднага за петното.
При последната дума гласа ми се прекъсна. Мислите ли, че на феите е лесно да правят такива признания? Не е много по-лесно, отколкото на бойните магьосници.
Те не умеят.
Ние сме чували твърде много признания в живота си. Не към нас… Но и така се изтриха, изчерпаха. Затова започваш да цениш изречените думи – именно защото другите често ги обезценяват.
Албус направи крачка напред и ме прегърна с татуираните си ръце. После ме хвана за брадичката, вдигна главата ми и промърмори:
– Фейка, колко още ще ме измъчваш? Може би ще ми позволиш да те целуна?
А аз какво?
Аз нищо…
Наведох се напред, затворих очи – ами ако го изпращам на война, а той наистина е нецелунат? От мен… – И веднага отскочих няколко крачки назад, като чух кристалния глас на шефа на агенцията:
– Тил? Какво става? Защо се прегръщаш с поръчката?
Веднага пред мен изникнаха три въпроса.
Откъде се е появила шефката – тя трябва да дойде най-рано след две седмици, нали?
Защо изведнъж нарекоха Албус „поръчка”?
И как да направя така, че Албус, който вече е отворил уста, да не каже нищо?

Назад към част 17                                                                   Напред към част 19

Глава 16

– Мъжете са зло, – оплаках се на Камила и пуснах кристална сълза… После си спомних, че Ками също е фея и това не ѝ влияе, и избърсах мократа си буза. – Разбира се, разбирам, че към Мир аз самата се държах като трол, но тогава той можеше да разбере какво се случва, след като имаше чувства към мен и всичко останало… А не след няколко години. Още по-добре да се появи с букети и бележки, когато вече съм омъжена и имам три деца… А Албус? Като някакъв дивак!
„Моя” крещи, маха с брадвичката – и никакъв резултат. Нито да ме очарова, нито да ме ухажва, нито да разбере нормално защо не искам…
– А ти не искаш ли? – Заинтересовано отговори приятелката ми.
– А това вече не е важно – казах раздразнено. – Важно е да питаш! И да правиш всичко, за да ми се прииска!
Вдишахме синхронно.
Аз се вгледах в Камила. Изглеждаше така така… В смисъл, че Ками, разбира се, е рядка красавица сама по себе си и след изгарянето и лечението вече окончателно се беше оправила, но…
– Какво става? – Попитах меко, погалих рамото ѝ в копринената рокля.
Но тя само махна с ръка:
– Нищо, което не би трябвало да се очаква. Мъжете са зло.
И изпихме по чаша херес. Не помня коя поредна… Но не може да се обсъжда личния живот при чаша чай? При чая се обсъжда личния живот, който вече е минал. Тайните на семейното щастие. Принципите на възпитанието на феите.
А личния живот, който сякаш го няма, но сякаш го има – в достатъчно количество, за да страдаш заради него – може да се обсъжда само по този начин. И да се оплаква.
– И така, как завърши разговорът ви? С Албус?
– Никак, – аз свих рамене. – Той дори не се опита да ме настигне. И изобщо, изпрати бележка, че по уважителна причина няма да е на работа. И през целия ден не се появи. Нека си отиде в…
– Толкова ли е обидно? – Разбрано попита Ками.
– Много, – кимнах аз.
– А Мир?
– Той… – Малко се забавих. – Той ще си тръгне.
– Къде?
– Все още не е решил… Каза, че е обмислил много неща през нощта в затвора. Попита ме дали съм сигурна, че за нас всичко е приключило. Леко прокле родителите си… И си тръгна. И знаеш ли кое е най-ужасното в цялата тази история?
Почти се разплаках.
– Какво?
– Вчера двама мъже се биха за мен – почти разрушиха половината улица! А сутринта се оказа, че са се били заради самата битка, а аз нямам нищо общо с това.
Ками ме погледна странно.
А после стана и се зарови някъде в кухненския шкаф.
– Разбрах, че с едно херес няма да се справиш… Освен това утре е почивен ден.

***

„Диви танци на феите по масите в ресторанта”
„Няколко жители на столицата се задушиха от феешкия прашец!“
„Има ли живот след благословията на пияна фея?!”
Гномчетата чукаха с чукчета по главата ми, а вътре в нея всичко се разкъсваше от виковете на невидимо момченце, разнасящо вестници.
Отворих очи с писък, рязко седнах и веднага изстенах – от болка и облекчение едновременно.
Че всички тези вестникарски заглавия всъщност са плод на въображението ми.
Вероятно.
Ние с Камила не сме правили нищо такова… Може би сме духнали някого с нещо или сме пожелали щастие и семейство – от цялото си феерично сърце. И не сме танцували по масите – летяхме над тях.
Но не мога да кажа, че сме обидили или разстроили някого…
Добре, няма да мисля за това.
Изпих вълшебния прашец, за да дойда на себе си.
Разходихме се – и стига. С всички тези болести, мнима конкуренция и пиянства напълно занемарих себе си, работата си и дома си.
Измих се набързо и се заех да подреждам – по най-обичайния начин, това успокоява чудесно. А после отидох на най-близкия пазар за вкусни неща, цветя, мъниста и панделки.
Там ме настигна пееща картичка, настроена, изглежда, на моя магически отпечатък.
– О, моя прекрасна звезда-а-а…
Изведнъж извика парче бездънен пергамент, висящо до мен.
От уплаха и изненада всички покупки полетяха по мръсния тротоар, а там седна и тежка жена, която до появата на картичката се опитваше да продаде цветен шал.
– Искам да бъда с теб винаги…
Твоята Бездна, този, който ми я изпрати, не само е написал стихове, но и е взел за основа своя глас?
– Бъди и ти с мен, бъ-ъ-ъди…
Всъщност, нямах съмнения кой е изпращача.
Както и в това, че повече няма да стъпя на този пазар.
– Забрави за всички останали…
Все повече заинтересовани и изненадани лица се обръщаха към мен, а аз трескаво се опитвах да разбера дали портфейла ми ще пострада много, ако оставя всичко тук и избягам.
– Фея, ти си моята мечта…
Изненаданите лица се превърнаха в усмихнати. Е, разбира се, този срам намери окончателно своя адресат. Само да не беше името…
– Тил, излез с мен на среща, ти-и-и…
Събрах каквото можах от земята и с бързи крачки се затичах към изхода от площада.
– Ела днес в „Кралския рестора-а-ан-т”
Пощенската картичка летеше след мен и крещеше все по-силно. Силата на гласа и способностите на картичките винаги зависеха от количеството магически сили на изпращача, а един боен маг имаше прекалено много сили – и едва ли имаше опит в изпращането на такива неща.
Трябва да я отведа колкото се може по-далеч от тълпата…
– В осем часа ще ни обгърне любовна лудост…
Вече тичах.
И при последния вик все пак изскочих в една уличка.
А после се чу експлозия – на мястото, където картичките, изпратени от обикновени магьосници, трябваше да има красив блясък във въздуха се издигнаха няколко магически ракети, които избухнаха с ужасен трясък. Въпреки че, като правило, там се поставя красив фойерверк…
Прилепих се до стената на къщата и се разтресох от смях.
Жалвах ли се, че някой не предприема никакви действия?
Ето, моля.
Боен маг, който ухажва момиче. Почти като на живо.
Наистина ли това исках?

Назад към част 16                                                                 Напред към част 18

Глава 15

– Потенциална опасност за мирните жители… Употреба на смъртоносна и бойна магия в неработно време и в неработна обстановка… Нарушение на кодекса на некромантите и устава на бойните магьосници, – промърмори мъжа, треперейки от гняв. – Албус дин Ворхелм! Спри да се усмихваш! Или ще те вкарам в затвора за неуважение към съдията!
Не можех.
Не можех да спра да се усмихвам.
Дори от уважение към съдията.
Дори и главния съдия да е мой приятел и сам да се е предложил да дойде в отделението на Ордена, където моите подчинени държаха мен и некроманта далеч от мирните жители. Държаха ни до сутринта – в различни килии, потискащи магията. И отвръщаха погледите си. Въпреки че аз не ги гледах, сам бих се затворил за такова поведение. Просто тези храбри момчета успяха първи.
Така че остатъка от нощта прекарах на тясна, неудобна пейка.
И все пак продължих да се усмихвам. Нека за това ме грозеше някакво наказание… Отново. Виктуар ще ме измъкне. Въпреки че съм сигурен, че ще се размина с глоба.
Ай, нищо важно!
Важното е, че когато снощи в някакъв момент от боя между нас се сблъскаха две мощни енергии и гръмна така, че и брюнета, и аз бяхме отхвърлени един от друг и оглушени, феята се втурна да помогне на мен, а не на него.
Наведе се над мен. И уплашена ме разтърси за раменете…
Е, как да кажа, разтърси ме.
Опита се, но какво може да направи с красивите си малки ръчички с такава планина от мускули?
– Албус! – Отново изрева съдията. Изглежда, че отново започнах да се усмихвам. – Какво се случи?!
– Защитавах жената си – заявих арогантно.
– Е-е…
Не ми хареса шока по лицата на присъстващите.
А какво не е наред?
– Жената ти? В смисъл… Имаш ли такава?
– А аз приличам ли на последния девственник в кралството? – Изревах.
– Не в този смисъл, – усмихна се приятеля ми, – И от какво я защитаваше?
– От домогвания!
– Мираклий дин Риордан я искаше… – Съдията се запъна и погледна мълчаливия некромант, който наблюдаваше разговора ни, присвивайки очи.
– Може да я целуне! Няма значение! Във всеки случай, не трябваше да стои в една стая насаме с Тил!
– Всичко това, разбира се, е похвално, но… – Изглежда, съдията не можеше да формулира какво точно го смущава.
И тогава го прекъснаха.
Брюнет, гробището да го вземе!
– А Тил знае ли, боец, че тя е твоята жена?
– Ах ти…
– Стой! – Изрева съдията, който дойде на себе си. – Или ще окача антимагически артефакти и на двамата! Или ще ви накарам да ги изядете! Мислех, че нощта зад решетките ще ви доведе до разум, но явно не е така… Вие сте възрастни мъже, призвани да служите на реда, а сте направили такова нещо! Добре, Дин Риордан – той е млад и все още е в началото на пътя си. Но от главата на Ордена на бойните магьосници, макар и временно отстранен, не очаквах подобно нещо!
Бездна.
А аз самия не очаквах такова нещо от себе си…
Всъщност, пламенността на бойците беше голяма помощ в борбата с творенията – включително от човешкия род, но отдавна действах по-премерено и по-обмислено. Истина е, възрастта, длъжността… Само че всичко това се промени от момента, в който ме изпратиха на превъзпитание. А когато видях некроманта, навесен над феята…
– Извинявам се на Мираклий дин Риордан и на нашето общество – въздъхнах, овладявайки се и слагайки маската на увереността. – И съм готов да платя дължимата глоба и да подпиша документите за ненападение…
Съдията също въздъхна. С облекчение. И погледна некроманта. Той завъртя очи – позьор! – И повтори необходимата формула. Дори не пожали магията за печата. Така че излязохме от отделението напълно спокойни. И уверени. И достойно – не като престъпници. И макар и не рамо до рамо, но напълно готови да се разделим мирно…
И тогава видях Тил, която стоеше в сянката на дърветата на отсрещната улица. Не просто в розово… Изглежда, днес беше подбрала дрехите си според цвета на косата си. За всеки кичур от тях.
И това, по някаква причина, ме разчувства, а не ми извади очите.
Само че феята ме погледна злобно… А към некроманта се насочи с усмивка. И го дръпна за ръкава. И го отведе зад ъгъла.
И…
– Албус, не.
На рамото ми се положи твърда ръка.
– Да, помня, помня. Не смятах да правя нищо… – Промърморих на съдията.
– Сега ще си счупиш зъбите. Чувам те. Ревността е такова чувство, знам, ще трябва да се научиш да живееш с нея. Защото този път имаше късмет, не разрушихте нищо и никой не пострада. Но какво ще стане следващия път?
– Каква ревност! – Изръмжах… А после въздъхнах. – Бездна… Аз наистина ли?
– Мдаа, – той погледна почти весело и, убедил се, че няма да издърпам ничии дълги некромантски крака, седна в каретата и отпътува.
А аз останах да чакам, когато дъгата щеше да приключи своя уж важен разговор с брюнета и най-накрая щеше да се пренасочи към мен.
Трябваше да чакам дълго.
До границата на моето търпение и спокойствие.
Те не просто говореха… А се приближиха и почти се държаха за ръце.
Каква мерзост.
Накрая некроманта кимна и си тръгна.
Аз се изправих, очаквайки своята фея… И едва не изпуснах брадвата, защото Тил се насочи в обратната от мен посока!
– Тил! – От моя вик и движението ми веднага няколко минувачи се разбягаха. – Къде отиваш?
– На работа, – отвърна ядосано момичето.
– А защо… Без мен?
– А защо си ми нужен?
– Е… – Аз се смутих, – аз… Ме… Задължиха…
– А, задължили – тя рязко спря и се обърна към мен, кръстосала ръце на гърдите си. – Припомни ми, като кого работиш при нас?
Бездна.
Сега тя приличаше на нашия магистър по история, злобна тролка, която изпращаше в мазетата на Академията тези, които даваха грешни отговори.
– Помощник на феята…
– Помощник, да? А не… Моят мъж? – Тя го изплю, а аз съжалих, че не бях удушил прекалено словоохотливия некромант. – А не идиот, който първо удря, а после мисли? Какво ти става, Албус дин Ворхелм? Мислех, че се разбираме… Че сме приятели! Че наистина искаш да ми помогнеш! А ти… – Тя ме посочи с тънкото си красиво пръстче в гърдите. – Разказваш измислици за нашите отношения! Решаваш с кого да общувам, като изхвърляш бележки, които не са предназначени за теб! Отиваш вкъщи без да ме питаш! Създаваш бездна, така че сега не мога да погледна съседите в очите! Разрушаваш ми живота!
– Как разрушавам живота ти?! Аз съм за теб… А ти си за мен…
– Какво? – Злобно присви очите си феята.
– Моя-яя! – Изревах по цялата улица.
– А не забрави ли да попиташ за моето мнение? – Прошепна дъгата, която изобщо не беше доволна от отворените перспективи.
Исках да кажа, че какво мнение може да има една жена? Но разбрах, че тя определено няма да ми прости. И изобщо, някой тук трябва да бъде по-зрял и по-умен. И какво от това, че опита ми е специфичен? Ще натрупам нов…
– Фейка, аз… Ти предлагам да станеш моя… Моя…
Бездна.
Каква роля ми предлагат? Защото ако е любовница, това не е точно…
Приятелка? Невеста?
– …единствена!
И дори въздъхнах с облекчение. Успях!
Но Дъгичката се усмихна кръвожадно и заяви високо и отчетливо:
– Не.
И, злобно поклащайки рамене, отново ми обърна гръб и си тръгна.
Да… Да работи.
Е, моите малки любители на брадати мъже, доволни ли сте?))) Или засега е така така?
Смеят се на нещо.

Назад към част 15                                                    Напред към част 17

Глава 14

Беше ми студено.
И горещо.
Но най-накрая магическата отвара, открита на далечния рафт под слой паяжина – аз наистина много рядко боледувах – подейства. И аз заспах оздравителен сън.
И се събудих от писъка на алармата, която беше инсталирал предишния собственик на моето малко, но двуетажно апартаментче.
Сънят изчезна мигновено. И също мигновено скочих от леглото, а в ръцете ми се озова защитен артефакт – защото в дома ми можеше да проникне само…
– Мир? – Погледнах некроманта, който ме гледаше.
– Слава на Тъмнината, че не те срещнах на гробището – въздъхна с облекчение мъжа.
– Какво имаш предвид?
– Имам предвид, че ме избягваше, а после и напълно спря да отговаряш на бележките ми – вече бях помислил, че нещо ти се е случило. Да не би най-лошото?
– Ем-м…
Бях объркана.
Първо, напоследък изобщо не бях получавала никакви бележки.
Второ, вече изобщо не разбирах какво се случва с Мираклий… С нас двамата.
Трето…
– Как се озова при мен?
– Сериозно ли? – Той наклони главата си с насмешка.
– Не става въпрос за това какъв отключващ инструмент си използвал – намръщих се аз, – а защо? И как ти хрумна да ме търсиш тук… И изобщо, да влезеш в апартамента ми без да ме питаш?
– Защото те нямаше в агенцията – любезно „обясни“ некроманта. – А ние трябва да поговорим.
Трябва ли?
Може би трябва.
Във всеки случай ще разбера защо изобщо иска да се срещне с мен.
– А-апчхи, – най-накрая изпусна тялото ми, а некроманта ме погледна и се намръщи.
И веднага с няколко крачки достигайки моето, все още не напълно здраво тяло, ме вдигна и ме отнесе в малката кухня, уви ме в одеяло и започна да се суети около чайника – сякаш винаги е правил така.
– Можеше да кажеш, че си болна – измърмори накрая.
– Това щеше ли да промени нещо? Щеше ли да се страхуваш, че ще се заразиш и да не влезеш? – Отвърнах аз.
Напрегна се. Явно искаше да каже нещо – о, колко много беше казано между нас, а още повече не беше казано – но се въздържа. Въздъхна, постави пред мен огромна чаша чай от цветята на феите и седна срещу мен, разрошвайки тъмната си коса.
– Когато те видях на гробището… – Мир с познат жест потърка носа си и отмести поглед. – Помислих си… Каква Бездна имаме? И може би си струва да опитаме отново?
Чаят изригна от устата ми като грозен фонтан и… Най-накрая разбрах защо некромантите почти винаги са облечени в черно.
Мръсотия, кръв, плюещи феи…
– Имаш предвид… Ти към мен… Като към жена?
Изглежда, че скоро ще започне да се отнася към мен като към идиотка – това се четеше в погледа му. Честно казано, макар и да предполагах нещо подобно, не можех да повярвам, че Мир, след всичко, което направих, вместо поредните проклятия, отново ще прояви интерес.
Отново ми стана тъжно и срамно.
Той е толкова чудесен, а аз…
А аз, все пак трябва да му кажа истината. Не си представях нас заедно – имаше прекалено много различия между нас, включително възрастта – но въпреки моята неприязън към некромантите и техните особености като цяло, този в частност заслужаваше добро отношение.
– Мираклий… – Казах, като се изкашлях. И не защото ме болеше. Но най-трудно е да признаеш собствените си грешки. – Нашата раздяла… Нищо нямаше да се получи между нас. Бяхме твърде млади…
– А сега вече можеш да го запишеш, – изсумтя мъжа.
– … и твърде податливи на общественото мнение. Ами, помниш ли – фея и некромант и така нататък. О, добре, аз бях податлива, – почти се покаях.
– Чакай, чакай… Какво се опитваш да ми кажеш? – Той се надигна, сякаш се готвеше да убие или да вдигне някого. – Тогава ми изпрати писмо, че си срещнала истинската любов на живота си… Не си спомням точно съдържанието му, всичко стана твърде бързо, – той леко се намръщи, сякаш недоволен от своята минала невъздържаност – да, за некромантите самообладанието беше гаранция за оцеляване. Огледа се. – Виждам, че не си омъжена за никого, когото обичаш… И си помислих… Какво общо има общественото мнение?
– Фактът, че се поддадох на натиска… Че сякаш не си пасваме и няма да бъдем щастливи… А после родителите ти… Те обясниха, че такива отношения ще навредят и на кариерата ти, и на възможността да станеш глава на рода, а аз си спомням колко е важно за теб да се присъединиш към източника на сила… И аз реших… – Издишах всичко наведнъж и объркано.
А Мир отскочи.
Почти се притисна с гръб към противоположната стена и ме погледна с напълно ново изражение. О, не ми харесваше това изражение…
– Тоест ти… Уж за добро? Ти и родителите ми… Сами сте решили вместо мен какво ми е нужно и за мое добро? Разбира се, понякога съм си мислил, че в рода ти има черни вещици, които правят човешки кукли за забавление, но дори не съм предполагал колко е вярно.
– Мир, аз… – Изхлипах. – Прости…
– Про-сти… – Устните му се изкривиха грозно, а зад гърба му започна да се събира Тъмнина… Но той се овладя.
Въпреки че не, не се овладя, защото сега дойде до мен и се вкопчи в подлакътниците, надвеси се над мен и ме притисна в стола, и пророкува:
– Е, за каква Бездна не ми каза, Тил…
– Каква Бездна се случва тук! – Изрева нещо отстрани и отгоре. Изрева толкова силно и, изглежда, махна с остра брадвичка.
Не мога да кажа, че отлетяхме един от друг с некроманта, но създадохме определено разстояние. И ние се взирахме с удивление в бойния магьосник, поне се беше преоблякъл, което означаваше, че беше оставил пръчката си; в кухнята ми нямаше да има място за много розови волани. Албус стоеше там, с ръце на хълбоците си, и ни гледаше яростно и двамата.И аз само успях да си помисля, че е време да сменям ключалките… И заклинанията за заключване. И къщата.
Кралството може би също ще се наложи… Като Мир ме бутна зад гърба си и с явен предизвикателен тон каза:
– А за теб, боец в пола, това не важи. Това е наша лична работа с Тил.
Ой.
Всичко.

Назад към част 14                                                                     Напред към част 16

Глава 13

– Аап-чхи!
– Какво е това?
– Аап-чхи! О, извини, после ще те избърша… А-апчхи!
– Ти си фея, не можеш да се разболееш! – Ужасих се от яркочервените бузи на феята, при общата ѝ бледност.
Тя ме посрещна на прага на агенцията, където пристигнах към вечерта, имах много работа, и вече изглеждаше прокажена.
– Нищо магично не ни е чуждо… – Заяви тя и се затътри, залитайки, към гардеробната. А аз се разгневих:
– Ти какво, за задание ли се готвиш?!
– Ами поръчката… – Обърна се и ме погледна с недоумение.
– В такъв вид?!
– Ще се преоблека… – В гласа на глупачката се появиха първите съмнения.
– Ненормална ли си?! В такова състояние трябва да лежиш в стазис, а не да тичаш по задачи!
Искаш ли да се озовеш в кристален ковчег?!
– Но заявката беше получена още преди девет месеца… И беше отбелязана като важна – оправдаваше се Дъгичката.
– Няма значение! Аз също мога да отида.
– Важно е! И на теб определено няма да ти хареса задачата…
Ето я упоритата.
– Да, ще отида! – Изкривих се, но предложих: – Ще изтърпя всичките ти номера… Но преди
това ще те изпратя вкъщи и да не си мръднала от леглото, разбра ли?
– А ти ще се справиш ли? Там… Има някои нюанси – уточни тя със съмнение.
– А брадвата не е аргумент? – Прошепнах аз.
– За бебе? – Тя дори спря да киха и да изглежда болна за минута – за да наведе главата си и да примижи с насмешка. Но веднага насмешката ѝ се смени с нервно замисленост – И пак… Нюанси.
Само очите ми се обърнаха:
– Говори.
– Не случайно спомена кристалния ковчег, – въздъхна Тил и ме погледна, сякаш следеше реакцията ми. – Общо взето, на празника в чест на раждането на сина на собственика на съседните земи ще има много хора и всички с подаръци. И щастливия баща предположи, че далеч не всички подаръци могат да се окажат полезни, а някои дори и вредни. Заклинания и други подобни… Той си е натрупал много врагове на поста си.
– Чакай… Тази длъжност беше… – Промърморих със съмнение, спомняйки си, че едва вчера получих тъмно сив плик с много любопитна покана.
– Аха, – феята разбра, че съм разбрал, – главите на Ордена на бойните магьосници.
Бездна.
Помнех, че след оставката си краля е дал на бившия глава на династията Дрилинг земи и почти принцеса в допълнение. Бях на сватбата му. Пих на кръщенето на двете му дъщери. Съобщиха ми и за сина му – дори ми мина мисълта, че трябва да отида да видя наставника и бойните магьосници от различни краища…
Но не в розова рокля. Не. Не, не, не…
– А-апчхи.
Мамка му!
– Какво трябва да направя? – Попитах тъжно.
– Наистина ли… Ще отидеш? – Тил, изглежда, не ми повярва. Ами какво, аз самия не си вярвах…
– Ще отида – измърморих.
Тя мигна с леко зачервени очи и прошепна:
– Трябва да се скриеш зад люлката. Не е лесно с твоите размери, но опитай. Ако донесат нещо гадно – неутрализирай го. Ако кажат нещо лошо – отмени го. Ако кажат нещо, което не може да се отмени – продължи така, че да има изход в бъдеще… Както на кръщенето на онова момиченце, което трябваше да умре, но феята успя да обяви възможните щастливи варианти на развитие на събитията.
– И защо трябва да го правя като кръстница фея, а не като нормален боец? Или поне не в дрехите на фея? – Продължих да мърмори, все още не осъзнавайки докрай, за какво се записвам. – Добре, добре, помня. Вселената и други магии. Да отидем да ми изберем рокля…
Замлъкнах в средата на изречението.
Наистина ли казах това? За роклята?
Някой да ме изпрати в Бездната…
Наистина избрахме рокля. Тоест, пръчка. А после закарах вече падналата от краката Тил до вкъщи и се погрижих да се промъкне в леглото, като тайно се качих до прозорците на втория етаж…
Не продължих да я следя – крилата едва издържаха дори краткото изкачване. И с известна доза обреченост се отправих към замъка на Дин Дрилинг, вече осъзнавайки, че това, което успях да пазя в тайна през последния месец и половина, вече няма да бъде тайна. И, познавайки бойните магьосници, те ще се шегуват с тази тема още дълги години.
Наставникът, като ме видя, се задави наведнъж.
И дори уточни.
– Албус?
– Аха.
– А защо ти… Защо ти… Под прикритие?
– Ами, като че ли…
– Аз ценя твоята помощ… – Бившият шеф, изглежда, не можеше да разбере, дали да се разсмее, или да побърза да провери дали съм вменяем. – Но не ти ли се струва, че това не прилича много на прикритие? Ти си… Забележим.
А аз ли не знам.
Въздъхнах и показах заявката за фея кръстник и пропуска, издаден ми от Дъгичката. И дори с няколко думи описах ситуацията си. Само че Дин Дрилинг не се радваше на толкова великолепния ми вид. Напротив, намръщи се и попита.
– Слушай, ще се справиш ли? Да бъдеш фея кръстнижа не е като да бъдеш боен магьосник.
Сега вече аз го погледнах с откровено учудване.
– В смисъл… Ти току-що каза, че феите са по-готини?
– Ами… – Очите му казваха „да”.
– Къде те е ударило? – Не устоях. Но веднага се затворих, защото боеца преди беше склонен към разправа… А сега само леко сви рамене и се усмихна.
– Омъжен съм за една такава… Тя ме убеди.
– Жената ти е вещица!
– Наистина ли мислиш, че има разлика? – Засмя се леко, а после махна с ръка. – Бездната да е с теб. Ще считам, че сина ми е под защитата на две магии.
– Точно така – възмутих се аз, но Дин Дрилинг вече ме водеше по коридорите.
Всъщност не беше толкова ужасно.
Въпреки опасенията, никой не се опита да прокълне бебето – да не би да се счита за проклятие планината от подаръци? Или да му направят нещо друго лошо. Но аз през цялото време бях нащрек. И строго поглеждах всеки, който се приближаваше с подаръци към люлката – Дъгичката беше права, не успях да се скрия.
И колкото повече подходящите се опитваха да не ме гледат – при това почти пръскайки се от смях – толкова по-строг ставах.
Имах късмет, че бебетата си лягат рано да спят… Основната маса от бойци се събра точно тогава, когато ме изгониха от детската стая. Почти забравих да дам собственото си благословение – по-точно, благословението на кръстницата фея, което строго ми беше заповядано да произнеса.
Това беше част от разширения договор.
И се зарадвах много, че от устата ми не започнаха да излизат цветя или друга гадост – феите щяха да добавят специални ефекти.
Само че нещо точно обратното на цветята излезе от устата ми, защото първите, които видях, излизайки в коридора пред детската стая, бяха моите приятели. Които първо погледнаха с учудване, после – с интерес, а след това с напълно неразбираемо разбиране.
– Какво?! – Изкрещях и веднага понижих гласа си, да не би да събудя чуждия пакет. И ги отдръпнах в тъмен ъгъл – Не гледайте така. Трябваше. Тил се разболя и аз я замествам.
Те отново се спогледаха с разбиращи усмивки. А аз се ядосах. И повторих.
– Какво?!
– Нищо – отвърна Доар с отвратителна усмивка. – Твоята фея се разболя и ти доброволно облече роклята и отиде като кръстница в замък, пълен с бойци и благородни семейства.
Наистина нищо…
– Да… – Намръщих се и независимо свих рамене. – Работата си е работа. Защо се усмихвате така?
– Просто горгоната беше права… – Измърмори Виктуар.
– Ако не ми обясните веднага, ще трябва да ме съдите и за убийството и! – В главата ми зашумя, а ръцете ми се протегнаха към брадвата… Да, закачих я на колана си. Да, фея с брадва. И да, сега съм готов да убия всички, на които това не им харесва!
– Албус, – най-разумния ми приятел въздъхна почти обречено. – Дори не знам как да ти го кажа… Но наказанието ти… Разбра ли изобщо защо е такова?
– Защото тя искаше да ме унижи?
– Не съвсем, – включи се Ивин. – Тя искаше поне по някакъв начин да ти даде възможност да видиш жените не само в хоризонтално положение. И избра най-екстремния начин за това.
– Как така? – Не разбирах.
– Бездна, и този човек е главата на Ордена? – Доар завъртя очи. – Това е превъзпитание, разбираш ли? Ти се държеше отвратително с всички момичета, затова Горгоната реши, че поне така ще проникнеш. И както виждаме – помогнало е. Може би не към всички, но към една хубава фея, която така ти се иска да опипаш…
Той не довърши. Трудно е да говориш, когато те душат.
– Кажи още нещо подобно за Тил и аз…
А аз какво? Пуснах идиота и се замислих.
Противно на мнението на приятелите ми, аз не бях идиот, но някак не можех да повярвам в такава многоходова игра от неудовлетворена съдийка. Освен това, аз се държах нормално с жените!
Е, може би веднъж… Два пъти… Не много.
И изобщо, какво означава превъзпитание? В кого искаха да ме превъзпитат? В мъж, който разбира колко крехки същества са представителките на противоположния пол, колко сложно е с техните желания, колко лесно е да ги обидиш?
Бр-р, каква гадост…
Аз наистина не се вълнувах от всичко това, единствената, която бях готов да търпя, беше дъгата…
Замръзнах, осъзнавайки какво току-що бях помислил.
А после рязко се обърнах, оставяйки приятелите си зад гърба си, и тръгнах по стълбите към изхода на замъка.

Назад към част 13                                                               Напред към част 15

Глава 12

– Ха-ха-ха… О, не мога… Видя ли? Бездна, как я погледна, когато я видя! Как се затича към нея! Мислех, че веднага ще поиска стълба и ще се качи на тези… Хм, върхове. Или поне за да го забележи – Гиара не се сети веднага да наведе глава…
Мъжкият смях ме подкрепяше.
– Беше шокираща гледка, дори за бойните магьосници… Само не разбрах защо родителите на принца изглеждаха толкова доволни, когато тези двамата танцуваха, по-точно тя танцуваше с него? Гиара… Като цялата кралска фамилия.
– Може би точно затова? – Продължих да се кикотя – можеше да си го позволи, в затворената карета, която ни откарваше от двореца. – Решили, че е време рода им да стане внушителен външно, а не само по длъжност… Представяш ли си какви деца ще има тя?
Колкото и странно да е, прогнозите ми не се оправдаха. И кръщелницата все пак получи своя принц. Аз, всъщност, се смеех през цялото време, че почти обърках магическите заклинания, когато усилвах силата на удара на часовника и не позволявах да се счупи тежката обувка, която прекалено опасно подскачаше по стъпалата.
Всичко това наистина беше смешно и мило.
Но повече мило. Тази внезапно пламнала любов между на пръв поглед напълно неподходящи мъж и жена…
Улових погледа на Албус и неочаквано се смутих. И се обърнах. Дори спрях да се смея, само излязох през прозореца и извиках с хриплив глас на кочияша да ни закара до съседния град, където имаше портал.
– Не трябва ли да проверим дали принца и Гиара ще се намерят сутринта? – Уточни магьосника.
– Той със сигурност няма да я изпусне – поклатих глава, спомняйки си решителното лице на крехкия принц, който държеше в ръцете си обувка с размерите на ваза.
Така че се върнахме в родната си столица с чувството, че сме изпълнили дълга си.
И продължихме да изпълняваме този дълг и занапред.
Никога не бих помислила, че ще кажа това… Но след месец си го казах.
Ние се сработихме.
Аз, доскоро розова стажантка в агенцията на кръстници феи, и Албус дин Ворхелм, временно не главата на Ордена на бойните магьосници.
Разбира се, имахме проблеми – и не веднъж през това време. И при нас, и при моите подопечни, и при просто околните, които нямаха късмета да видят кръстницата фея в гняв, а боеца – в розова рокля. Дори няколко пъти се опитах да напиша писмо до съдията с искане да отстрани този циник и женомразец от толкова трепетните задачи, които му бяха възложени…
Но не го написах.
Защото, първо, въпреки цинизма и женомразството си, той се оказа нелоша помощ, както умствена, така и физическа, в сложните любовни дела, с които кръстниците редовно се налагаше да се занимават. Сама не бих се справила, май.
Второ, може Албус да е винаги рязък и безкомпромисен, като всеки боец, и дори прекалено самоуверен, но… Той е и справедлив. И, макар и през зъби, помагаше на поверениците си, без да ги плаши до смърт с брадвичката си.
Трето, бързината на реакциите му ни помогна няколко пъти… Още няколко пъти ни постави в безизходно положение, но предпочитах да не си спомням за това.
А четвърто… О, Бездна, всъщност изобщо не исках да го затворят на Райския остров като наказание за неподчинение. По някои намеци от приятелите му, аз се досетих, че съдията се е разгневила на брадатия не просто така, а с чувство на накърнено женско достойнство.
Накърненото чувство, което, като правило, се състоеше в това, че мъжа не е дал…
Или не е взел?
Ние, феите, вечно се объркваме.
И аз също разбирах, че не всичко е толкова просто. Боецът, явно се стремяха да го превъзпитат заради отношението му към жените като цяло, а не само към съдията в частност, и коя съм аз, че да преча на толкова благородно занимание? Кръстниците феи и самите те грешаха с това…
Единственото, в което не се съгласихме с господин боевия магьосник, беше това, което се отнасяше до Мир… В началото дори не разбрах, че не сме се съгласили – личния ми живот ми се струваше толкова личен, че никога не беше докосван от ничии татуирани ръце.
Но се оказа, че първата покана в ресторанта не беше случайна. Както и букета в кофата.
След него последва втори букет, през прозореца, „защото имам рядка алергия към конкретно този цвят, не помня името му“.
Изискването незабавно да отида в Ордена „за спешна консултация, която само ти можеш да дадеш“ точно тогава, когато некроманта се канеше да влезе.
Рядка и краткотрайна болест, изискваща „грижи и феичен прашец“, при това точно у него вкъщи и, естествено, в онази вечер, когато Мир ме покани на театър…
Аз нищо не разбирах.
По-точно, щях да разбера, ако бойния маг проявяваше интерес към мен, но единственото, което правеше, беше да ми пречи да се срещам с бившия, да крещи, ако от негова гледна точка се мотаех някъде, където не трябва, и доста цинично да се шегува за моите кръщелници и методите ми на работа. Нямаше никакви знаци, които да подсказват, че той ме възприема като нещо повече от… Да речем, лекомислена фея – шефка.
Мир също не разбирах.
Защо толкова настоятелно искаше да се срещне с мен?
След раздялата мина много време и всичко, което можеше да отшуми, отшумя. До голяма степен за това допринесоха завършването на академията, изпитите и стажа. А и аз, след като видях всякакви истории, стигнах до заключението, че нашата не е най-лошата.
С некроманта се запознахме случайно, на практика. Това беше някакъв експеримент на кралския съвет, който изведнъж реши, че разделянето на академиите не само по специалност, но и географски не е много изгодно, има смисъл да се направи една академия за всички… И затова на практика на едно място събраха първокурсниците-некроманти и феите, на друго – бойците и вещиците, а на трето – артефакторите и лечителките…
Ако си спомняте, тогава председателя на Съвета беше почти екзекутиран. Уволнен беше със сигурност, той все още работеше в бездънните дупки на вселената, където тогава всички живеехме. Защото се опита да съедини несъединимите…
Във всеки случай, ние завършихме практиката по-рано.
Колко време издържа селото? Няколко дни, мисля…
Но с Мир, колкото и странно да е, не успяхме да се разделим. Първо, защото не си казахме всички гадости, които искахме да си кажем. После, защото не си наложихме всички отвратителни заклинания…
А после се влюбихме.
Толкова, че през целия втори и трети курс ходихме един при друг на срещи и нощувки, въпреки че нашите академии се намираха в различни краища на столицата. А нашите магии – на различни полюси на бездната.
Фея и некромант… Наистина е смешно. Освен ако не станеш същата тази фея и същия този некромант.
Но дори и това се оказа не толкова важно, колкото факта, че Мираклий беше от най-древната фамилия… А моите родители държаха магазинче в малко градче в покрайнините на кралството. И когато семейство Риордан разбра за нашите дълбоки отношения, те дойдоха при мен.
Дори и сега се натъжавам, когато си спомням тази визита.
Може би, ако не бях толкова наивна, толкова потисната от тяхната сила и съкрушителна магия, ако не бях толкова влюбена в Мир, че бях готова да направя всичко за него, нямаше да се поддам на провокацията им. Но факта си остава факт. Те ме убедиха, че феята в анамнезата на некроманта може да бъде само в един вид и това не е булка. А безродна фея – още по-малко…
Че ще съсипя живота и кариерата му, ще разваля магията и кармата му, а и изобщо, той вече има бъдеща съпруга… Казаха много неща. А аз… Аз се съгласих с всичко, което казаха.
Дори и с това, че трябва да устроим раздялата ни така, че той да не се опита да ме преследва после.
Да, нямах достатъчно ум и сили, за да защитя връзката ни, но за да убедя Мир в собственото си лекомислие и ветровитост – напълно.
И докато през следващите месеци той ме проклинаше по всички възможни начини, аз плачех, измъчвана от чувство за вина. А после… Старателно забравях колко добре ни беше и как се бях държала. Въпреки че започнах да осъзнавам, че родителите на некроманта бяха единствените, които спечелиха от раздялата ни.
А после просто се надявах, че няма да се срещнем… Връзката ни беше твърде сложна.
Но се срещнахме… Сега Мираклий, по някакви свои причини, искаше да ме види, а Албус – по свои – се опитваше да предотврати тази среща…
И не се знае колко дълго щеше да продължи тази ситуация, ако не бях се разболяла.

Назад към част 12                                                         Напред към част 14

Глава 11

Не се смей.
Ти си на работа, Албус, дори и да не е твоята, не се смей…
Това ми беше трудно. И вече бях получил няколко погледа в моя посока – предпазливо нащрек от „Пепеляшка” и възмутено-предупредително – от дъговата фея. По-точно, не в моя посока, а към храстите, зад които, уж, нямаше никого.
Благодаря на мазилото за невидимост.
Между другото, ордена не знаеше за тази разработка. И аз вече обмислях как да разберем рецептата на състава от потайните феи кръстници… Всичко е по-добре, отколкото да гледам картината, която се разкрива от мястото ми, и да се опитвам да не се разсмея.
Беше трудно.
Пепеляшка се оказа… Монументална. Сериозно, мисля, че е с моите размери. И ако тя се беше нахвърлила върху феята, със сигурност щях да имам работа. А ако някой се беше решил да ги нападне…
Пепеляшката не беше грозна, не. Но почти двуметровият ръст, дългите ръце и крака, големите черти на лицето правеха днешното събитие принципно съмнително. Доколкото си спомнях, кралското семейство Белион, в което се озовахме много бързо – благодарение на използването на бойни портали, така че очаквах благодарност от една фея, макар че все още не бях измислил под каква форма – се отличаваше с крехкост, нисък ръст и фини черти. И принца, чиято съдба трябваше да реши днешния бал, също се отличаваше с това…
Така че си струваше да си представим как ще изглежда до Гиара – така се казваше момичето…
Не се смей!
И защо да си представям, всичко и без това е ясно. Той ще изглежда точно като Тил. Крехко цвете до мощна крепостна стена. Едва не се втурнах да спася феята, когато „Пепеляшка” падна на колене пред нея и се разплака, скривайки лицето си в розовата – естествено – пола на Тил.
Ами ако се удави?
Дъгичката вече половин час нещо гукаше, галеше Гиара по буйните светли къдрици, а на лицето ѝ ясно се четеше отчаяние, смесено със съмнения. Това беше разбираемо – въпроса вече не беше толкова в това как принца ще се влюби в тази монолитна красота, а как изобщо ще иска да я покани на танц? И откъде да вземе тиква и мишки с такива размери, за да откарат неочаквания гост на бала до блестящия в далечината дворец?
Лицето на Тил изведнъж се проясни.
Измислила ли е нещо?
Дъгичката се наведе напред и бързо-бързо заговори нещо, а после запляска с ръце.
Не разбирайки това радостно вълнение, аз се напрегнах. А феята и девойката вече почти се прегръщаха и танцуваха. И така започна…
Тиква Гиара донесе сама. Да, в ръцете си. Плодът беше с размерите на Тил – в тази къща, изглежда, всичко растеше монументално.
Вместо мишки се наложи да призовем съслеци и катерици от съседната гора. А двама местни вълкодава, които, изглежда, пускаха само през нощта, за да изядат всеки, който им се изпречеше на пътя, бяха превърнати в лакеи и кочияши с оскалени муцуни… Тоест лица.
Дъгичката с умиление сгъна ръчичките си на корема, гледайки новопоявилата се карета с придружители, и каза с тънък глас, според правилата:
– А сега – рокля. И обувки… – Тя погледна краката с размер 45 и въздъхна тежко…
Аз се приближих до феята, когато Гиара вече беше изчезнала от погледа ми в грохотящата карета, и внимателно погалих раменете ѝ, които бяха отпуснати от умора. – Дъгичката беше изгубила много сили поради особеностите на тази „Пепеляшка”.
Момичето се разтрепери – толкова беше замислена, че не усети появата ми – и зазъзна, оплаквайки се:
– Безкраен ден. Още и на бал трябва да отида, а после да напиша обяснение за причините за трикратното превишаване на разхода на кристал…
– Последното разбрах, но защо на бал? – Учудих се.
– А ти мислиш, че на баловете всичко ще се случи точно навреме и точно така, просто така? – Тя също се учуди.
– Случайностите не са случайни… А работата е на тези малки ръчички. Трябва да се съобразим с танца в точното време, да замаем мащехата, за да не разбере, и целувката да е в 11:55 – веднъж дори се наложи да придвижим стрелките на часовника. И обувката трябва да падне на нужното място, а портата на двореца – да не успее да се затвори…
– Не разбрах, а как ще направиш най-важното? Да накараш принца да се влюби? – Попитах за това, което наистина ме тревожеше. – Или този ваш блестящ прашец на очарованието е толкова… Очарователен?
Не се тревожех напразно. Защото Тил… Общо взето, малко ме напрягаше това, което мисля за нея. Или много… Накратко, трябваше да знам точно доколко фейската магия може да ми повлияе.
– Не, разбира се, не можем да очароваме ТАКА – засия дъгата. – Просто реших да не привлека принца, а по-подходящ жених!
– А как ще бъде с искането на клиенката? Не сме ли тук заради него?
– Истинските Пепеляшки нямат искане за принц – разтърси се и почти щастливо заговори Дъгичката, влачейки ме към изхода от тъмната градина, където в сянката на дърветата се криеше най-обикновена карета и кочияш – изглежда, че с нея ще стигнем до двореца. – Какво иска тя? На бал, да се забавлява поне веднъж. А феите имат правило да проверяват пълния списък с гости преди такива балове… И така, знаеш ли кой ще бъде там?
– Кой?
– Посланникът от страната на орките с жена си и възрастния си син! От много благородно и значимо семейство! – Заяви Тил тържествено.
– Тези, които са… Големи, зеленикави и леко агресивни? – Уточних аз.
– Точно.
– Затова ли избра за нея рокля с такъв… Неочакван цвят?
– Какво неочаквано? – Възмути се феята. – Нормален цвят, любимия им, точно като родните им блата!
– И мислиш ли, че сина ще търси Гиара? – Усъмних се аз. – Орките не обичат да полагат усилия в такива дела…
– О, не всички мъже са такива, – лекомислено махна с ръка феята. – Какви усилия? Мислиш ли, че ще се намерят много момичета, които ще искат да пробват обувката заради него? Повярвай ми, той ще намери Гиара бързо, аз ще му подскажа, ако се наложи. А ако му намекна, че ще трябва да се бие за нея, с мащехата, например, нещата ще се развият по-бързо, – кимна доволно кръстницата фея и извика на кочияша: – Тръгвай.
А аз се замислих.
Когато тя говореше за „всички мъже“, кого имаше предвид?

Назад към част 11                                                         Напред към част 13