Категория: Джанин Фрост

Глава 24

Боунс ги остави зад къщата, която беше наел. Беше я избрал по много причини, една от които бяха гъстите дървета, които я предпазваха от любопитни погледи, въпреки че се намираше в края на нормален квартал. Сега Боунс се радваше, че я има, защото и Кат се нуждаеше от място, където да се скрие. Хотелите бяха твърде публични, за да бъдат безопасни, а тя не можеше да се прибере у дома. Някой, който искаше да я убие, знаеше къде живее.

Лицето на Кат не възвърна цвета си, докато не влезе в двуетажната постройка, въпреки че Боунс не мислеше, че това има връзка с покушението срещу нея. Очевидно тя мразеше летенето повече, отколкото да се вози на мотоциклета му.
– Мислиш ли, че Иън стои зад покушението? – Попита тя, докато следваше Боунс в кухнята.
Беше се замислил за това по пътя.
– Няма шанс. Иън иска да си жива, за да може да те прибави към колекцията си от рядки неща. Не може да го направи, ако главата ти е на парчета.
Тя докосна раната на челото си като по рефлекс. Беше спряла да кърви, но близо до слепоочието ѝ имаше гадна червена рана. Боунс грабна ножа от плота и разряза дланта си, като възнамеряваше да я излекува, когато тя го спря.
– Недей. Искам засега да е там.
Той постави ножа на земята. Докато докосне лицето ѝ, дланта му вече беше заздравяла.
– Откъде знаеше да ме избуташ от пътя? – Попита тя, като покри ръката му със своята.
Той се пребори с тръпката при спомена.
– Чух изстрела. Той не използва заглушител.
Ако го беше направил, Кат щеше да е мъртва. Ако Боунс не беше тренирал сетивата си векове наред да търсят опасност дори когато е съсредоточен върху други неща, тя щеше да е мъртва. Ако се беше движил само с една малка част по-бавно, тя щеше да е мъртва. Толкова много причини, поради които не биваше да е тук с него сега…
– Движиш се толкова бързо – каза тя тихо.
Той изтърва мислите в главата си.
– Не достатъчно бързо. Един куршум докосна кожата ти. Това е твърде бавно за мен.
Смехът на Кат беше по-сух от хрущящи листа.
– Това е по-бързо, отколкото знаех, че някой вампир може да се движи. Трикът с летенето също ме смая, макар че никога няма да можем да се върнем в онзи ресторант. Ти разруши мястото и дори не им плати за виното.
Той имаше своя лед; тя имаше своя сарказъм, за да се предпазва, когато се чувстваше извън контрол, и сега той се включи с пълна сила.
– И двамата знаем кой трябва да стои зад това, Котенце. Очевидно Дон е решил да не ти се доверява, след като се срещаш с вампир.
Тя не каза нищо. Само огледа кухнята, сякаш внезапно очарована от белите шкафове, уредите от неръждаема стомана и плотовете от гранит с въглен и бяло.
– Това не е Дон – каза накрая тя и вдигна ръка, когато Боунс си пое дъх, за да възрази. – Помиси за това. Елис каза, че първоначално е получил договора преди седмица, така че някой е планирал удара, преди ти да се върнеш в живота ми. Тогава Дон не е имал причина да иска смъртта ми. Играех по всички негови правила.
По дяволите, тя беше права. Дори Дон по някакъв начин да е знаел за Боунс от момента на сватбата на Денис и Ранди, това пак не се вписваше във времевата рамка.
– Все още съм толкова разтревожен от това, че почти носех мозъка ти върху мен, че не мисля ясно. Добре, тогава. Дон изглежда чист, но тогава това означава, че в комплекса ви има предател.
– Как? – Попита тя невярващо.
Боунс я погледна остро.
– Това не беше поредният договор за Червената Жътварка. Това беше на името Кристин Ръсел, защото те знаеха къде живееш, къде работиш и че си „държавен служител“. Тези неща ги знаят само хората в твоя комплекс, така че на колко заподозрени се равнява това?
Тя изглеждаше разтревожена.
– Цялото ми звено, учените на Дон, някои от охранителите… така че около сто души.
Разочарованието го изпълни.
– Това е голям брой. Това също така означава, че няма да отнеме много време на Иън да разбере и къде се намираш.
Не и с такава информация, която обикаляше човешките ловци на глави, при което оттам до многобройните източници на Иън беше само малък скок. Боунс трябваше да работи бързо. Само ако можеше да събере всички заподозрени на едно и също място по едно и също време… чакай. Можеше.
– Ще посетя работата ти и ще изчукам Юда.
Кат го изгледа така, сякаш му беше израснала втора глава.
– Не можеш. Това място е силно въоръжено и силно охранявано. Би трябвало да знам – аз съм проектирала охраната! Има само два начина, по които вампир може да влезе там без масово кръвопролитие. Единият начин е съсухрен. Те съхраняват мъртвите за изследване. Другият е почти толкова неприятен: вътре в нашата капсула. Дон държи някои вампири живи заради кръвта им, за да може да продължи да произвежда „Брамс“.
– Брамс? – Попита той с повдигнато чело.
– Синтезирана версия на лечебния компонент във вампирската кръв – каза тя с нетърпеливо махване с ръка. – Не действа толкова добре, колкото истинската, но е чудесна за лечение на счупени кости и вътрешни кръвоизливи.
Дон наистина трябва да се страхува, че пиенето на вампирска кръв превръща хората в зло. В противен случай нямаше да отдели време, средства и усилия, за да направи по-слаба синтетична нейна версия. Но параноята на Дон можеше да се използва в полза на Боунс сега.
Боунс извади мобилния си телефон, превъртя го и набра номера.
– Ало, да, искам голяма пица с допълнително сирене, пеперони и гъби. Ммм, хмм, също и двулитрова бутилка кока-кола. Ще платя в брой. Ето адреса.
Докато затвори телефона, между веждите на Кат се заби бръчка.
– Това код за нещо ли е?
Боунс изхърка.
– Да, това е код за голяма пица и кола. Ти така и не успя да се нахраниш, а аз не мога да те накарам да гладуваш при мен, нали? Не се притеснявай, всичко е за теб. Както знаеш, аз съм сит. А сега ми разкажи всичко за тази капсула.
– Защо? – Попита тя с открито подозрение.
Той я дари с най-невинната си усмивка.
– Забавлявай се с мен.
Тя прекара следващите пет минути в описване на впечатляващия мобилен затвор, като завърши с:
– Не сме имали случаи на бягство, след като вампирът е закрепен вътре.
– Много правилно, че не сте имали. – Дори майстор като него щеше да е в истински капан. Сигурно го е проектирала, когато е била в особено лошо настроение.
– Откъде този внезапен интерес към капсулата?
Боунс не отговори. Вместо това написа на Тед и се намръщи, когато получи автоматичен отговор. Точно така, Тед беше отсъствал по повод десетата годишнина от сватбата си, а съпругът на Тед, Брус, нарочно беше избрал място без достъп до интернет. Умният мъж знаеше, че да остане извън мрежата е единственият начин да осигури спокойствието на Тед. Но Тед не беше единственият компютърен гений, когото Боунс познаваше.
Боунс изпрати текстово съобщение на Ранди, като го отбеляза като спешно. Мобилният му телефон иззвъня по-малко от минута по-късно.
– Какво става, Крис? – Попита Ранди.
Очите на Кат се разшириха, когато чу гласа на Ранди.
– Ти се обаждаш на Ранди, докато той и Денис са на меден месец?
Боунс и махна с ръка.
– Много съжалявам, че те безпокоя, приятелю, но това е спешен случай. Аз съм при приятелката на Денис, Кристин. Някой от работата ѝ се опита да я убие тази нощ.
– Какво? – Изпищя по линията Денис. Ранди сигурно беше включил разговора на високоговорител.
Кат се опита да изтръгне мобилния телефон на Боунс. Той се измъкна от обсега ѝ, говорейки над исканията на Денис да разбере какво се е случило.
– Не мога да навлизам в подробности сега, но тя е добре. Все пак предателят трябва да бъде намерен, а само вампир може да изтръгне признание от нежелаещите, но шефът ѝ няма да е доволен, че ще му помогна. Ето защо няма да го питаме. Кристин има няколко пароли за задни вратички към системата за сигурност на комплекса си. Мислиш ли, че можеш да я преодолееш с някоя от тях, Ранди?
– Искаш да хакна ФБР? – Ранди звучеше отчасти ужасен и отчасти заинтригуван.
– Тя всъщност не работи за ФБР, приятелю. Това е прикритие за истинската ѝ работа – да ловува немъртвите.
– О – каза Ранди. – Това има повече смисъл. Добре, ама с парола дори от ниско ниво мога да хакна всичко.
– Не е необходимо! – Изкрещя Кат.
– Необходимо е – контрира я Боунс. – Можеш ли да си готов за три часа, Ранди?
– Мога да го направя за пет минути – каза Ранди.
– Три часа ще са достатъчни и благодаря – отвърна Боунс. – Меденият ти месец сега е за моя сметка, така че се поглези с най-доброто шампанско и най-луксозните удобства.
Боунс затвори телефона. Лицето на Кат вече не беше червено от гняв. Вместо това беше бледо като това на Елис, след като беше останал без кръв.
– Възнамеряваш да позволиш на екипа ми да те залови. Ето защо ме питаш за капсулата.
– Да – каза той просто.
– Мислиш, че няма да разберат, че това е капан? – Отвърна тя.
– Не и ако си мислят, че имат контрол. Всъщност ще повярват, че правят това зад гърба ти.
– Как? – Почти му изкрещя тя.
Боунс и каза. Ако беше възможно, тя стана още по-бледа.
– Ти си. Загубил. Твоя. Разум – изсъска тя.
Боунс само се усмихна.
– Напротив, никога не съм мислил по-ясно.

Назад към част 24

Глава 23

Устните на Кат бяха сладост и огън, докато тялото ѝ го дразнеше със своето съвършенство, докато се притискаше към него достатъчно силно, за да се посини. Тя отново разкъса ризата му и Боунс изстена, когато тя се разтвори и той усети как голата ѝ кожа се трие в неговата, но не достатъчно. Роклята ѝ все още пречеше.
Той я подпря с гръб към дървото, докато разцепваше предната част на роклята ѝ. Сега гърдите ѝ търкаха гърдите му с цялата си копринена, чувствена пълнота. Трябваше да ги вкуси и той наведе глава, докато рубинено твърдото ѝ зърно се озова в устата му. Засмука този вкусен връх, докато галеше извивките ѝ, докато тя не обгърна краката си около кръста му. Чувството, че топлината ѝ се допира до пениса му, разделена само от бикините ѝ и панталона му, накара сетивата му да експлодират. Тя му беше нужна сега.
Той избута гащите ѝ настрани и потопи пръстите си в нея, стенейки от влажните ѝ, горещи дълбини. Тя извика и започна да диша толкова учестено, че той се откъсна от устата ѝ, за да целуне врата ѝ. Пулсът ѝ се удари в устните му, докато тя разкъсваше панталоните му, и хладният въздух го докосна, когато те паднаха. След това остана само ръката ѝ, която го стискаше достатъчно силно, за да му причини синини, и помпаше члена му, докато той не издържаше на чувственото мъчение.
– Нямам търпение – изрече той и разкъса гащите ѝ. След това поиска устата ѝ, докато се впиваше в нея, като почти свърши точно тогава от разкъсващото го удоволствие.
Устните му заглушиха вика ѝ „Да!“. Тя го стисна по-силно, докато той се движеше по-дълбоко и по-силно, изгубен в усещането за нея. Някаква част от него го предупреждаваше да бъде по-мек, но той не можеше. Не и когато изведнъж се беше удавил, след като години наред беше умирал от жажда и изгарял, след като беше усещал само лед.
– Не спирай, не спирай! – Извика тя срещу устата му.
Той никога не искаше да спре. Нуждаеше се от всеки миг от това. От силните му тласъци ги обсипаха листа от дървото, на което Кат се беше подпряла, и Боунс наполовина очакваше те да избухнат в пламъци. Огънят, който изпепеляваше нервните му окончания, трябваше да е осезаем. Нищо толкова силно не можеше да бъде само чувство.
Силният вик на Кат възвести кулминацията, която пулсираше около него с такива еротични спазми, че и последната част от контрола му изчезна. Изтръгна стон, когато възторгът се превърна в каскадно блаженство, което се разпространи, докато изтръпнаха дори пръстите на краката му. Кат се отпусна срещу него, като само натискът на тялото му я задържаше на дървото.
– Нещо ме боде… в гърба – издиша тя след дълги мигове.
Боунс я придърпа по-здраво към бедрата си и я отдалечи от дървото. Зад гърба ѝ се озова малък, много смачкан клон на дърво.
– Клонче – каза той.
Краката ѝ го побутнаха по начин от рода на „пусни ме надолу“. Той не искаше да го направи, но го направи, оплаквайки загубата на съединените им тела, докато се измъкваше от нея. Ръцете му обаче останаха около нея и той я целуна по шията, докато тя се успокояваше.
– Това премахна ефекта от годините на лишения – каза тя под все още ускореното си дишане.
Усещането му беше толкова силно, че му отне миг да осмисли значението на това твърдение.
– Години? – Повтори той с внезапно дрезгав глас.
Тя прибра главата си под брадичката му, докато той не можеше да види очите ѝ.
– А, да. Години. Ноа беше първият мъж, с когото се срещах след теб, и ние не… добре. Не сме го правили.
Облекчението го прониза, последвано от срам. Не можеше да ѝ каже същото след ужасната си грешка, но можеше да каже това, и то беше абсолютната истина.
– Нямаше да има значение, ако след мен имаше други мъже, Котенце. О, щеше да ме е грижа, не се заблуждавай, но в крайна сметка нямаше да има значение.
Нищо нямаше да го задържи от нея. Нито един бивш любовник, нито стотина. Тя беше негова независимо от всичко.
– Но признавам, че много се радвам, че не е имало – промълви той със сурова честност. После наклони главата ѝ и я целуна.
Тя се разтопи в него, докато липсата на дрехи на важните места стана много трудна за пренебрегване. Едно разместване на телата им и той щеше да е вътре в нея, да усеща как стените ѝ се свиват около него, докато дивите ѝ викове отново изпълват ушите му…
– Трябва да спрем – каза той, принуждавайки устата си и други части да се отдалечат от нея. – Скоро някой ще се натъкне на нас.
Кат се разсмя накъсано и погледна към тялото на Елис.
– Да, и ако е полицай, ще ни обвинят в много повече от неприлично излагане на показ.
Светкавицата на погледа му щеше да предотврати този сценарий, но с оглед на това, че органите на реда разполагат с камери на автомобила и камери на тялото, това решение също щеше да създаде свои собствени проблеми. Боунс се канеше да я пусне, когато тя докосна ръката му.
– Боунс. – Тя преглътна трудно. – Нямам право да питам, тъй като ти дадох писмени инструкции да ме забравиш, и ще кажа същото, че няма значение, но… предпочитам да знам, отколкото да се чудя.
Разбира се, че ще го направи. Може би това беше последното нещо, за което искаше да говори, но тя заслужаваше истината.
– Веднъж. Достатъчно близо, за да се брои, поне. След Чикаго, когато ти оставих онзи часовник, а ти не дойде при мен, бях много… не на себе си. Мислех, че си ме забравила или в най-добрия случай не ти пука. В същото време в стаята ми дойде една моя стара любовница.
– И? – Кат каза. Подробности – добави погледът ѝ.
Той се надяваше неяснотата да е достатъчна, но трябваше да знае по-добре. Дори не можеше да я обвинява. Той също щеше да иска да знае всичко. В този случай бруталната истина беше по-благосклонна, отколкото да остави всичко на въображението, което нямаше граници.
– Двамата с нея бяхме в леглото, бях я опитал, а после спрях, защото не можех да спра да мисля за теб. Затова се извиних и си тръгнах.
Тя затвори очи, болката стягаше чертите ѝ, а ароматът ѝ се изостряше от гняв. Искаше му се да я притисне към себе си, да поиска прошка, да я моли да забрави, но не го направи. Тя имаше право да чувства целия си гняв, цялата си болка и каквото и да е друго, което се въртеше в нея, без той да се опитва да го минимизира или изтрие.
– Няма значение – измърмори тя няколко мига по-късно. – Наистина няма значение. Просто… боли, това е всичко.
Раните са рани, а това беше рана, точно както беше и напускането ѝ от него. Нито един от двамата не бе направил това с намерението да нарани другия, но това не спря болката.
– Съжалявам, Котенце. Не трябваше да позволявам да се стигне толкова далеч. Бях ядосан, самотен и наранен. Страхувам се, че това не е почтена комбинация.
Тя отвори очи и се усмихна.
– Пак повтарям, разбрах за този часовник едва седмици след като го остави. Не казвам, че щях да избягам с теб, ако го бях видяла по-рано, но щях да натисна този бутон, Боунс. Нямаше да мога да се спра.
По устните му се появи усмивка.
– Никога не съм бил в състояние да се спра, когато става въпрос за теб, Котенце. – И никога няма да го направя. – Но наистина трябва да тръгваме сега.
– Пеша? – Попита тя с надежда в гласа си.
Боунс изхърка, докато връзваше двете най-големи разкъсвания на панталона си. Сега поне нямаше да паднат.
– Не. По по-бързия начин.
Устата ѝ се присви, но тя прие палтото му и го облече. Така щеше да ѝ е по-топло, а и сега бледата ѝ кожа нямаше да е фар на фона на нощното небе.
– Не мога да повярвам, че не си ми казал, че можеш да летиш. Мога да се сетя за повече от няколко случая в Охайо, когато това щеше да ми спести много пари за бензин – промълви тя.
– Като че ли щеше да си толкова безразлична. Спомняш ли си как реагираше на всички останали начини, по които не приличах на човек тогава?
– Вярно е – каза тя след пауза. След това: – Нека отгатна – можеш да прескачаш и високи сгради с един скок?
Той се засмя, като я придърпа към себе си.
– Ще опитаме това утре вечер.
– А какво ще кажеш за него? – Каза тя с кимване към тялото на Елис. – Просто ще го оставим там?
– Сигурен съм, че шефът ти ще изпрати твоите момчета да се погрижат за него, щом открият тялото му. Сега той е техен проблем. Нашият проблем е да открием кой е наел покойния Елис Пиърсън.
Боунс ги вдигна във въздуха, докато го казваше. Ръцете на Кат се стегнаха около него. Когато той се издигна нагоре, краката ѝ също се вплетоха в неговите. Скоро тя го стискаше толкова силно, че той можеше да я пусне и да направи въздушно преобръщане, без да я изпусне.
– Ти никога не падаш, нали? – Извика тя над вятъра.
Боунс само се засмя.
– Напоследък не.

Назад към част 23                                                         Напред към част 25

Глава 22

Крясъкът на Кат раздираше ушите му, докато Боунс оставяше гравитацията да ги свали, докато той сканираше района. Повечето хора все още не бяха забелязали двете форми, паднали от двадесетия етаж, затова вървяха с нормално темпо по тротоарите долу… с изключение на един чернокос, рошав мъж, който носеше голям предмет под мишниците си, докато тичаше към един микробус. По скоростта му личеше, че е човек, а увитият в платно предмет, който носеше, имаше формата на пушка.
Боунс забави спускането си, за да не се размаха опасно главата на Кат, когато той сменя посоката. Не можеше да се случи така, че вратът ѝ да се счупи и да довърши работата на стрелеца. Когато забавиха достатъчно, за да бъде тя в безопасност, Боунс ги понесе към микробуса, който сега се впускаше в движение с маскираната фигура зад волана.
– Имам те – промълви Боунс над писъците на Кат, като се местеше, докато я държеше с една ръка, оставяйки другата си свободна. Фургонът беше точно пред него, заобикаляше други превозни средства и след като се откъсна от трафика, натисна газта.
О, не, не го прави!
Боунс настигна и се хвана за бронята на микробуса. С изблик на яростна сила той преобърна напълно микробуса, докато той се плъзна по улицата върху покрива си с все още въртящи се гуми.
– Боже мой! – Изкрещя Кат.
Боунс я прехвърли на тротоара с промълвеното „Стой тук“, преди да се върне към микробуса и да пробие страничното стъкло на шофьора. Този път шофьорът го простреля с пистолет, но Боунс почти не усети куршумите – или защото не бяха сребърни, или защото беше прекалено разярен.
Той издърпа шофьора през счупения прозорец, без да обръща внимание на новите писъци и скърцащите спирачки около него. След това удари окървавения, борещ се мъж в безсъзнание, преди да се върне при Кат и да я сграбчи.
– Хайде да вървим.
– Чакай – започна тя.
Боунс не го направи. Той полетя право нагоре, игнорирайки задъханите гласове и продължаващите звуци от катастрофите долу. Дон беше организирал прикриване на катастрофата с няколко коли, които Боунс беше познал от Охайо, когато спаси Кат от първия опит на Дон да я отвлече. Дон можеше да прикрие и тази бъркотия, особено след като вероятно той беше причината за нея.
Все пак Боунс отдели време, за да намери тихо и безлюдно място за разпита си. Складовият комплекс на няколко мили оттук щеше да е достатъчен. Сградата почти нямаше охранително осветление, а паркингът беше тъмен и празен.
Боунс се приземи в най-отдалечения ъгъл на паркинга, където едно дърво им осигуряваше допълнителна маскировка от всеки, който можеше да ги види. След това пусна Кат, свали палтото си и започна да разтърсва бъдещия си мъртвец.
Кат се наведе и се хвана за коленете, сякаш щеше да повърне, но погледът ѝ не слезе от Боунс.
– Ти можеш да летиш – каза тя с абсолютен шок.
Той сви рамене, доколкото разтърсването на човекът направил опит за убийството и му позволяваше.
– Казвах ти, че съм по-могъщ, отколкото си мислиш.
– Да, но ти можеш да летиш!
Гласът ѝ се извиси до писък. Вероятно се беше фиксирала върху това, защото не беше готова да прецени, че само преди минути някой едва не ѝ беше откъснал главата.
– Ако майсторът вампир стане достатъчно силен, достатъчно възрастен и произхожда от род на летци, това е едно от предимствата. Има и друго за Майсторите, но за това ще стане дума по-късно. В момента трябва да се справим с него.
Дървото най-накрая се събуждаше. Той погледна Боунс смаяно, а после очите му се разшириха от ужас.
Боунс го избута на колене, зарадван от новия мирис на кръв и болката, която премина през сплесканите му черти, когато асфалта се впи в кожата му.
– Не мърдай, не говори, ако не те питат, и не смей да ме лъжеш. А сега, защо се опита да убиеш тази жена?
Мъжът погледна Кат, преди да насочи кафявите си очи към пламтящия изумруден поглед на Боунс.
– Бизнес. Бях нает да го направя.
Челюстта на Боунс се стегна. Дон беше мъртъв. Не го интересуваше колко ядосана ще е Кат от това…
– Предполагам, че не си сгрешил за онзи друг договор за мен – каза тя с ужасен опит за смях.
По дяволите. Беше права. Това можеше да не е заради Дон. Боунс беше толкова разстроен, че не мислеше. Това сира в този миг.
Боунс принуди леда си да излезе на повърхността, замразявайки гледката на кръвта, която все още оплискваше лицето на Кат, както и звука от изстрелите, които продължаваха да отекват в съзнанието му.
– Кой те е наел? – Попита Боунс с много по-спокоен тон.
– Не знам – отвърна мъжът. – Дойде договор, бяха приложени инструкции и парите бяха преведени при завършване. Понякога получавам работа чрез препоръки, но не и този път.
Стандартна оперативна процедура за професионалните убийци досега, но това не беше обикновена мишена. Това беше Кат… и той не можеше да си позволи да направи това отново лично. Още не.
– Запиши това, Коте – каза Боунс, без да вярва, че ще запомни всяка подробност. Ако ледът му все още не можеше да удържи всичките му емоции, паметта му също можеше да го провали.
Боунс подаде на Кат портфейла си. Винаги държеше към него прикрепена химикалка и в нея имаше достатъчно хартиени пари, за да може тя да си води бележки. Добре, че предпочиташе парите в брой пред кредитните карти.
– Рождено име – подкани го Боунс.
– Елис Пиърсън – отвърна мъжът.
Кат започна да пише, като използваше портфейла като подложка.
– Псевдоними, всички.
Елис имаше много. Имаше и няколко контакта в бранша, няколко предишни водачи и двама инструктори на снайперисти, но всички те бяха хора. Както и предишните му убийства, ако се съди по това, че Боунс не разпозна нито едно от имената, които Елис изброи. Дали човекът, който беше наел Елис, не знаеше, че Кат е полувампир?
– С какво този договор се различава от другите, които сте сключвал? – Попита Боунс, когато стана ясно, че няма да научи нищо от историята на Елис.
– Ограниченията. – Устата на Елис се присви. – Никакви бомби, отрови, задушаване, пробождане, гаври, забиване на кол или какъвто и да е физически контакт. Ударът също така не можеше да бъде извършен в жилището, колата или на работното ѝ място, защото е наблюдаван държавен служител, и трябваше да бъде изстрел в главата от минимум сто метра, с втори и трети изстрел също в главата.
Сега Боунс се нуждаеше от целия си лед. В противен случай щеше да разкъса Елис, докато не останеше нищо друго освен кървавите петна, които го покриваха. О, да, който и да беше наел Елис, знаеше какво е Кат. Знаеха също, че ако я убият, някой може да се опита да я отгледа като гул. Всичко, което беше необходимо, за да се създаде нов гул, беше човек да умре, докато пие вампирска кръв, и след това желаещ гул да размени сърцето си с този човек, докато вампирът използва кръвта си, за да активира новото сърце.
С вампирската кръв, която течеше във вените ѝ, Кат винаги отговаряше на първото изискване, но не можеше да се върне като гул, ако вече нямаше глава. Три куршума от мощна пушка щяха да осигурят това.
– Нещо друго, което не спомена? – Попита Боунс, когато най-накрая се овладя достатъчно, за да говори отново.
Елис кимна.
– Първоначалният договор дойде миналата седмица, но днес клиентът се разтревожи и каза „новите обстоятелства налагат незабавни резултати“. Цената се увеличи с двайсет процента, ако работата бъде свършена тази вечер. Ето защо я последвах от дома и до ресторанта. Високата гледна точка затрудняваше изстрела, но това, че беше толкова далеч на претъпкано място, означаваше, че би трябвало да е по-лесно да избягам незабелязано.
В последния момент Елис прозвуча унило и погледна Боунс обвинително, сякаш Боунс го бе прецакъл, като е полетял след него.
Боунс само се усмихна… и дръпна гърлото на Елис към кътниците си. След един удар кръвта на Елис вече преливаше от устата на Боунс. Боунс беше задържал цялата си отрова, без да иска и капка от нея да успокои болката на убодения. Единствената причина, поради която не умираше в повече от нея, беше колко бледа беше Кат. Тя нямаше нужда да вижда как Боунс си навлича смъртта, която Елис наистина заслужаваше. Вече беше преживяла достатъчно тази вечер.
Боунс избута Елис настрани, когато сърдечният му ритъм спря. Дълбокото разкъсване на яремната кост не отне много време. Кат се вгледа в тялото на Елис за момент, преди да вдигне поглед към Боунс.
– Боля ли?
От тона ѝ той не можа да разбере дали иска отговорът да е „да“ или „не“. Така или иначе, той се съгласи с истината.
– Да, но не толкова, колкото заслужаваше – каза Боунс, докато избърсваше петно кръв от устата си. След това, най-накрая успял да се отърве от леда си, докосна раната на слепоочието и, която куршумът бе оставил, когато я прониза.
– Толкова близо до това да те загубя. Нямаше да мога да го понеса, Котенце.
Взе я в прегръдките си, за да усети колко топла, плътна и жива е тя. Диханията ѝ бяха ласки по кожата му и всяко сърцебиене го успокояваше повече, отколкото ледът можеше да го успокои. Но тези трепети… дали бяха забавен шок, или нещо друго?
– Студено ли ти е? Искаш ли палтото ми? – Попита той и започна да го сваля.
Тя го спря, притиснала се до него, сякаш земята отново бе напуснала краката ѝ. Боунс я държеше, като спускаше ръце по гърба ѝ с дълги, успокояващи движения. Между това и тялото му, притиснато към нейното, треперенето ѝ скоро се успокои.
– Топъл си – промърмори тя и допря бузата си до гърдите му. – Никога досега не съм те усещала толкова топъл.
Не, не беше. В него имаше прясна човешка кръв, и то много, която повишаваше телесната му температура доста над обичайната. Тази топлина щеше да намалее след около час, но точно сега му беше почти толкова топло, колкото и на нея.
Кат внезапно дръпна яката на ризата му. Копчетата се разлетяха, а тя допря лице до голата му кожа и издаде звук, който много приличаше на мъркане. Нов вид топлина го изпепели и той трябваше да стисне ръце, за да не разкъса всичките ѝ дрехи. Не и тук. Беше изпитала шок, а тялото на опитния ѝ убиец беше само на метър от нея…
Устните ѝ се движеха по голата му кожа. Пенисът му едва не се пръсна. По дяволите, ако искаше да си тръгне от това, сега отново се нуждаеше от лед.
– Недей, любима – изръмжа Боунс с последните си сили. – Останал ми е много малък контрол.
– Добре – прошепна тя и целуна вдлъбнатината в основата на врата му. – Не искам твоя контрол. – Облиза ключицата му, преди езикът ѝ да се плъзне надолу по гърдите му. – И не искам да пропилявам нито един миг от живота си…
Боунс издърпа главата ѝ нагоре и я целуна.

Назад към част 22                                                            Напред към част 24

Глава 21

Боунс усети, че го гледат в момента, в който зави по улицата на Кат. Когато спря на нейната алея, усещането се засили, докато не се почувства така, сякаш по кожата му пълзяха мравки. Кат не беше наблюдавана само от електронни устройства. Дон беше разположил и човешки наблюдатели в квартала ѝ.
На Боунс не му пукаше. Дон не го знаеше, но Боунс го държеше в ръцете си. Пакетът, който чакаше, беше пристигнал и съдържаше точно това, което Боунс си мислеше, че ще съдържа. Но това беше разговор за утре. Тази вечер беше за Кат. Не за Дон.
Боунс паркира Дукати-то си и се приближи до вратата ѝ. Кат я отвори, преди той да почука. Беше облечена в черна рокля без ръкави, с V-образно деколте, която обгръщаше торса ѝ и свършваше точно над коленете. Простотата на дрехата подчертаваше кожата ѝ, като правеше кремавото пространство на шията, ръцете, деколтето и краката трудно за отклоняване на погледа.
Кат хвърли своя възхитен поглед към прилепналата му тъмносиня риза и прилепналите черни панталони, преди да се прехвърли към дългото му черно кожено палто… и ахна.
– Боже мой, това ли е, което си мисля, че е?
Боунс се завъртя в кръг за ефект.
– Надявам се, че ти харесва как изглежда бившият ти коледен подарък върху мен.
Кат никога преди не го беше виждала да го носи. Беше възнамерявала да му го подари на първата им съвместна Коледа. После Дон я открадна, но преди това Кат му беше казала за палтото. Последното нещо, което Боунс направи, преди да напусне Охайо, за да я преследва, беше да го изрови от скривалището му в кухнята.
– Изглеждаше честно да си взема подаръка, особено след като ти запази своя – подиграваше се той с кимване към Волвото.
Тя все още не говореше. Само го гледаше, докато изражението ѝ се променяше от изненада към срам. Когато в очите ѝ блеснаха сълзи, Боунс я придърпа към себе си, като прокара ръце по гърба ѝ в успокояваща ласка.
– Извинявай, любима. Мислех, че ще ти е приятно. Никога не съм си представял, че като видиш това, ще се натъжиш.
– Добре съм – каза тя, подсмърчайки, преди да се отдръпне и да разтърка бързо, леко коженото палто. – Просто… ме хвана неподготвена, това е всичко. Но изглеждаш страхотно в него. Точно както си го представях, с изключение на косата, разбира се.
Боунс подръпна една от кафявите къдрици, които висяха достатъчно дълго, за да обрамчат лицето му. – Това е естественият ми цвят. Не ми се занимаваше да я боядисвам напоследък, а платинената изпъкваше повече, не си ли съгласна? Защо, това ли предпочиташ?
Тя сви рамене, възстановила се от първоначалната си реакция към палтото.
– Запознах се с теб като блондин, така че това се е запечатало в съзнанието ми, но не се притеснявай. Няма да извадя пероксида по-късно.
Той само се засмя.
– Каквото ти харесва.
Сърцебиенето ѝ се ускори. Боунс се наслади на звука, докато се навеждаше по-близо.
– Готова ли си да тръгваме?
Тя му подаде ръка. Боунс я пое и я поведе към Дукати-то. Може и да презираше мотоциклетите, но ако искаха да избягат от наблюдението на Дон след вечерята, това беше най-добрият начин. Е, вторият най-добър начин, но тя отказа да му позволи да раздава сътресения на всички, които я наблюдават.
Боунс чу как се счупиха няколко клони и се хлопнаха поне две врати на коли, когато Кат си сложи каската и се качи на задната седалка на мотора му.
– Сега се разбягват като плъхове – отбеляза той. – Да видим колко добре могат да се справят. В началото ще ги успокоя.
Кат не повярва на това. Ръцете ѝ се сключиха около кръста му и тя прибра главата си плътно до гърба му. Нямаше нужда да се притеснява. Боунс едва превиши осемдесет, докато караше към Skylines – ресторант, разположен на върха на сградата. Кат се огледа с удоволствие, когато се озоваха в голямата стая с шестоъгълна форма, където прозорците заместваха стените, за да покажат блестящия градски пейзаж отдолу. Боунс беше резервирал маса до един от тези прозорци и Кат се взираше от него с такова въодушевление, че Боунс махна на приближилия се сервитьор.
– Оттук всички разноцветни светлини правят града да изглежда като огромна коледна елха – каза тя с усмивка.
Двадесет етажа дори не бяха много високо. Щеше да я заведе в Ню Йорк, за да може да види гледката от истински небостъргач. Да, тя беше ходила там, когато Дон я беше изпратил след Иън, но той се съмняваше, че е имала възможност да разгледа забележителности. Боже, беше забравил колко защитен е бил животът ѝ. Ако не включваше убиване на вампири и гули, тя вероятно никога не го беше правила.
– Избрал си маса до прозореца, за да може човекът, който ни следи, да види, че не сме се опитали да избягаме ли? – Попита тя, след като най-накрая откъсна поглед от него.
– Направих го заради теб – каза той с усмивка. – Макар че е добре да не ги караш да се блъскат тук и да развалят вечерята ни, нали? Като стана дума за това, ето менюто.
Тя го взе от него. Сервитьорът видя това и се върна. Боунс поръча вино и за двамата, след което нареди на сервитьора да се върне, докато Кат обмисля избора си. Той щеше да поръча чиния с нещо, за да се смеси с нея, но не го интересуваше какво е то. Всяка обикновена храна имаше безвкусен вкус за вампирите.
Тя продължаваше да го поглежда над горната част на менюто, като всеки път погледът ѝ се задържаше по-дълго. Беше избрал тъмносинята риза, за да привлече погледа ѝ. Беше елегантна, но обхващаше торса му в по-тясна кройка, както и ръкавите, които завършваха на китките му. Беше оставил горното копче на яката си разкопчано, което показваше шията му, както и слабата вдлъбнатина, където гърлото му се срещаше с ключицата. Кат обичаше да целува това място по време на пътешествието си по гърдите му и ако преди не го беше забелязала, сега го забеляза, когато Боунс остави пръстите си да го докоснат, докато се преструваше, че изучава менюто.
Дъхът ѝ секна. О, да, тя беше забелязала.
Боунс се премести, докато ризата му не се придърпа по-плътно към ръката му, показвайки намек за мускулите, изваяни от жестокия труд в наказателните колонии на Нов Южен Уелс, когато беше човек. Тя също забеляза това и пулсът ѝ се ускори до тръс.
Дължеше и това, след като беше облякла рокля, от която кожата и блестеше като течни перли на фона на обсидиан. Едва успяваше да отвърне поглед и ако тя навлажнеше устните си още веднъж, той прелита през масата, за да я целуне, докато тя не поиска да диша.
Сякаш чула мисълта му, тя проследи с език долната си устна, докато ароматът ѝ се обогатяваше от желание.
– Престани, любима – каза Боунс с тихо ръмжене. – Много ме затрудняваш да се държа прилично.
Усмивка подразни устата ѝ, преди тя бавно да разтрие краката си, като го побърка със звука от триенето, причинено от копринената ѝ кожа. Той нямаше търпение да чуе този звук, когато бедрата ѝ притискаха бедрата, устата и кръста му.
– Не знам какво имаш предвид – каза тя почти издишайки.
Сервитьорът донесе виното им. Боунс едва не го блъсна, твърде увлечен от начина, по който Кат остави пръстите си да се движат по деколтето ѝ, докато отпиваше. След това тя издаде ниско „ммм“ на одобрение, което го накара да се хване за ръба на масата, докато едва не отчупи парче. Той се наведе по-близо и остави погледа си да я обхожда.
– Знаеш ли колко си красива? Абсолютно възхитителна и ще прекарам часове, за да се запозная отново с всеки сантиметър от тялото ти. Нямам търпение да видя дали вкусът ти е толкова добър, колкото си го спомням, но няма да спра, докато не го разбера.
Тя задържа виното си за момент, преди да заговори.
– Защо да чакаш? Не е нужно да оставаме. Можем да си вземем ястието със себе си.
Боунс се канеше да повика сервитьора точно за това, когато ясното щракане го накара да се хвърли към Кат с цялата си скорост. Той познаваше този звук. Някой току-що беше стрелял с мощна пушка.
В черепа му избухна болка, която го остави за кратко сляп и глух. След това чу писъци над рева в главата си и тъмнината в зрението му просветна до червено, което му позволи да види Кат под себе си. Кръвта бе поляла лицето ѝ от лека бразда в слепоочието ѝ. В косата ѝ имаше стъкло, дървени парчета и вилица, но учестеният ѝ сърдечен ритъм означаваше, че е жива. Това беше всичко, което го интересуваше.
– Какво… се случи? – Започна тя, преди да отвори плътно затворените си очи. След това го погледна шокирано. – О, Боже мой, ти си прострелян! Някой се е опитал да те убие!
Не, но избутването ѝ от пътя означаваше, че той е поел част от куршума, предназначен за нея. За щастие, куршумът не беше сребърен, иначе нямаше да се излекува. Боунс избърса останалата кръв от очите си и се огледа наоколо. Беше я повалил на пода под преобърнатата маса на други клиенти, а тази двойка също се беше притиснала около тях. Още хора крещяха, докато скачаха от масите си, паникьосани от стрелбата. Добре. Хаосът плюс това, че бяха на земята, щяха да направят невъзможен друг ясен изстрел към Кат, въпреки че стрелецът очевидно беше опитен. Три дупки надраскаха стъклото на височината на главата до бившето място на Кат. Ако Боунс беше с милисекунда по-бавен, сега щеше да люлее мъртвото ѝ тяло.
Кат проследи погледа му и след това се вгледа в дупките в стъклото, където беше главата ѝ. Боунс отдели още един миг, за да се увери, че се чувства напълно здрав, след което я притисна до себе си и се изправи, докато гърбът му беше между нея и прозорците зад тях.
– Не мен, котенце. Някой се опита да убие теб.
И нямаше да им се размине. Този изстрел звучеше така, сякаш беше дошъл от нивото на улицата или близо до нея, а стрелецът щеше да бяга сега, когато беше пропуснал.
Боунс нямаше да пропусне. Майната му на свидетелите, на тайната на вампитите и на всичко останало. Нямаше да позволи на гадняра да се измъкне.
– Дръж се за врата ми и не го пускай – каза Боунс, докато затягаше хватката си. – Излизаме на лов.
С това Боунс грабна падналото му кожено палто, след което ги взриви през стъклената стена зад тях.

Назад към част 21                                                            Напред към част 23 

Глава 20

Боунс остана доста назад на своето Дукати, докато Кат завиваше към частния изход, който водеше към комплекса на Дон. След това мина покрай него до следващия обществен изход, преди да се върне пеша двойно по-близо, доколкото преди. Чарлз вече беше на мястото си в далечния периметър, покрай най-отдалечения обхват на камерите и наземните сензори.
Лицето на Чарлз от слонова кост беше единственото цветно петно на фона на изцяло черния му ансамбъл. Дългата му, бодлива черна коса също се сливаше с тъмнината, а метър и осемдесет и четири високата му фигура беше опъната на земята по начин, който изглеждаше лежерен, ако не се усещаха токовете, които се пукаха от аурата му.
– Здравей, Криспин – изрече Чарлз, без да откъсва поглед от гледката в бинокъла си. – Приятно ми е да те срещна тук.
– Благодаря, че го направи, приятелю – отвърна Боунс също толкова тихо. Не мислеше, че имат акустични сензори толкова далеч, но нямаше да вика, за да провери тази теория.
Чарлз издаде приглушен смях и най-сетне спусна бинокъла си.
– Моля. Бих съборил цялата тази сграда, за да те предпазя от това да бъдеш отново толкова нещастен. Всъщност не знам защо не го направим, преди тя да влезе в нея. Изглежда по-практично.
Боунс зае място до него.
– Тя иска да продължи да работи за тях, ако и позволят.
Чарлз се вгледа в него. Когато видя, че Боунс е сериозен, той поклати глава.
– Нима си вбесил отмъстително божество? Това е единствената причина, за която се сещам, че животът ти е показал тази жестока ръка.
Боунс изохка.
– Точно такива са чувствата ми.
От мястото, на което се намираха, не можеха да видят комплекса. Не можеха да видят дори самолетната писта, но тъмният простор от дървета между тях само им помагаше. Дон беше избрал частно място за собствените си цели, но това също така означаваше, че никой извън членовете на комплекса няма да го види, ако той и Чарлз се издигнат в небето, за да попречат на самолета да отвлече Кат.
– Състояние – тихо каза Боунс в своя Blu-Tooth.
– На място и в готовност – отвърна Родни.
Всичко беше готово. Сега чакаха.
Минутите се изнизваха, а под кожата на Боунс сякаш се бяха настанили пчели. Кат се беше досетила, че Дон първо ще я наругае в опит да я накара да скъса връзките си с Боунс. Когато това се провали, Дон щеше да се опита да я манипулира, за да го направи. Когато и това се провали, той или щеше да я уволни, или да се опита да я премести, за да я накара да работи с „чистачите“ – терминът на Кат за екипа от хора, промиващи мозъци на Дон.
Боунс беше подготвен за всичко това. Това, за което не беше подготвен, беше ако Дон успее да убеди Кат да го напусне. В края на краищата той вече го беше правил веднъж.
– Спокойно, Криспин – прошепна Чарлз, усещайки безпокойството му.
– Не мога да я загубя отново – отвърна Боунс, а тихият му глас рязко контрастираше с битката, която бушуваше в него.
Трябваше да настоява да влезе с нея. Ами ако имаха тунели, за които Кат не знаеше? Ами ако я застреляха с пистолет с приспивателно, преди да успее да осъществи плана си за бягство? Ами ако Дон намери начин да промени мнението на Кат за него? Ами ако нищо от това не се случи и Дон просто я екзекутира?
До края на часа Боунс беше готов да щурмува обекта и да я измъкне, без да се стига до жертви. Тогава в слушалката на Боунс прозвуча гласът на Родни.
– Черно Волво се насочва към мен. Все още не виждам шофьора.
Боунс се напрегна, докато едно докосване щеше да накара всичките му мускули да се разпаднат.
– Потвърди, когато го направиш – изръмжа той.
Десет секунди нямаше нищо друго освен тишина. Двадесет. Тридесет…
– Това е тя – каза Родни и напрежението на Боунс се спука като взривен балон. – Тя е сама – добави Родни. – Все още няма опашка.
Миг по-късно мобилният телефон на Боунс завибрира с входящ текст от мобилния телефон за еднократна употреба, който беше дал на Кат.

„Ще се видим на място.“

Боунс се изкикоти.
– Благодаря, Чарлз! Ще ти звънна по-късно.
– Иди да я вземеш – каза приятелят му.
Боунс не си направи труда да прибере своето Дукати. Беше прекалено възбуден. Така че той полетя. Преди Кат да замине, се бяха уговорили да се срещнат в едно старо кино, което се намираше само на един допълнителен завой от обичайния ѝ маршрут към дома, така че с това и с уединението на изоставеното кино беше идеално.
Кат остави колата си запалена, когато излезе от нея близо до бившия открит киноекран, който сега беше накъсан на толкова много места, че трудно можеше да се прочетат графитите по него. Старият концесионен щанд се намираше на трийсетина метра от него и представляваше само метална черупка с редки парченца мазилка, упорито прилепнали към нея.
Боунс излезе пред нея.
Кат се усмихна, когато го видя, и после изтръпна, когато той изведнъж я притисна до себе си.
– Понякога забравям колко си бърз – каза тя със задавен смях.
Боунс се принуди да я пусне. Или това, или да я притисне още по-силно, защото точно сега не можеше да я докосне и да не я притисне към себе си. Тревогата за това какво ще направи Дон с нея върна твърде много спомени за това как е бил безпомощен, докато тя е била в постоянна опасност през последните години.
– Липсваше ми – каза той просто.
Тя се усмихна накриво.
– На мен също, но мина доста добре. Дон се хвърли, когато не отрекох и не се извиних, че се срещам с вампир. После те обвини, че си ме използвал, за да се внедриш в операцията му. Казах му, че съм се запознала с теб, преди да се присъединя към екипа, тъй като Тейт не те разпозна, но Дон все пак продължи да разправя как „братството“ е сериозно нарушение на сигурността. Трябваше да отбележа, че никой друг от екипа не е бил разпитван за това с кого се среща. По дяволите, Хуан призна, че е спал с над двеста жени през последните четири години, а всяка от тях можеше да е вампир или вампирски агент.
– Вярно – каза Боунс. Много. Последната жена, с която Хуан е бил, е клонирала мобилния телефон на Хуан по указание на Боунс, не че той е споделил това с Кат.
– След като казах това, Дон започна да се тюхка как екипът струва повече от сексуалния ми живот, затова му казах, че ако не смята, че ме е грижа и за екипа, може да ме уволни. А и им казах, че ти си само на сто години и си по-слаб от мен, така че ако ме изнудваш за информация, ще те убия.
– Значи това им беше достатъчно? – Попита Боунс, докато потискаше съжалението си, че Дон не я е уволнил просто така.
– Не. – Тя го погледна. – Дон настоя да си направя тест, за да докажа, че не съм пила вампирска кръв.
Боунс се ухили.
– Те наистина знаят какво тече във вените ти, нали?
Кат махна с ръка.
– Дон е изключително параноичен за мен или за някой друг, който увеличава способностите си с вампирска кръв. Някой, когото Дон познавал преди време, направил това и след това очевидно се превърнал във вампир. Дон обаче не каза кой.
На Боунс му хрумна много добра идея, но той си замълча. Не и докато не се потвърди.
– Да, ама Дон не се доверява лесно – беше това, което Боунс каза. – Децата, които идват от домове, в които е упражнявано насилие, обикновено не вярват.
Очите ѝ се разшириха.
– Не знаех, че Дон е бил малтретиран като дете. Как разбра това?
Боунс сви рамене.
– Той прикриваше следите си много добре, но не всичко, което Дон се опитваше да изтрие от себе си, оставаше изтрито.
Особено от човек, изпратил десетки вампири да правят лични интервюта, както и да претърсват стари снимки на некомпютъризирани библиотечни микрофишове. В днешно време хората бяха толкова зависими от интернет, че забравяха, че има и други начини за съхраняване на документи.
– А останалите от екипа ти? – Каза Боунс, за да отклони вниманието на Кат от въпроса за Дон.
Тя измърмори.
– Хуан се притесняваше за мен, но го прие добре. Тейт ме нарече некрофил, което е много лицемерно, като се има предвид, че веднъж вече се опита да спи с мен.
Боунс не позволи на ревността си да се прояви. Разбира се, че беше. Снимката на Кат до леглото на Тейт вече му беше казала това.
– Дон отново ще започне да ме наблюдава – каза Кат с въздишка. – Скрити бръмбари в къщата, подслушване на телефони, подслушване на коли, следене в сянка, всичко. Ако не беше толкова отдаден на отмъщението за хората, станали жертва на немъртвите, нямаше да го търпя, но може би Дон трябва да се убеди, че няма да предам мисията, независимо с кого се срещам.
За съжаление не, помисли си Боунс. Дон не заслужаваше нейната лоялност. Той със сигурност не ѝ беше показал същото.
– Но – каза Кат с по-весел тон.
– Все още ми остават дни отпуск, така че ще се опитам да забравя за това. Знам, че плановете ни за вечеря бяха провалени, но… искаш ли да опитаме нещо друго?
Да. Само че не сега. Боунс трябваше да се подготви, за да приложи другия си, далеч по-малко благоприятен вариант да я запази в безопасност: да манипулира Дон вместо да го убие.
– Утре – каза Боунс, като се престори, че не забелязва разочарованието по лицето ѝ.
О, той също би предпочел да не чака, но Кат беше права. Вероятно в момента Дон разполагаше с екип за наблюдение, който поставяше устройства в дома ѝ, което означаваше, че домът ѝ е компрометиран за всичко, освен за най-баналните взаимодействия, а Боунс възнамеряваше следващата им среща да бъде всичко друго, но не и банална.
– Нека Дон да хвърли мрежата си – каза Боунс. – Това ще го накара да си мисли, че отново има контрол. Утре ще те взема за вечеря в седем часа и ще се прибереш у дома чак на следващия ден.
– О? – Каза тя с притаен дъх в гласа си.
Гласът му се задълбочи.
– Това е обещание, котенце.
Тя навлажни устните си. Той се опита да не се взира в това как лунната светлина ги направи да изглеждат по-пълни. По-меки. Молещи да бъдат целунати…
– Мисля, че трябва да тръгвам – каза тя. – Преди това място да се окаже обкръжено от хеликоптери „Блек Хоук“ от проследяващото устройство, което Дон несъмнено е поставил в колата ми, докато съм била вътре в комплекса.
Вероятно беше направил това, но това, което Дон не беше направил, беше да открие проследяващото устройство, което Боунс преди това беше поставил на нея. Беше го премахнал, преди Кат да си тръгне тази вечер.
– Обади ми се, ако нещо се случи от днес до утре вечер – каза Боунс и се отдръпна от нея. Ако я целунеше за довиждане… ами тогава нямаше да е довиждане.
– Ще го направя – каза тя, а погледът ѝ се спря на лицето му.
Той трябваше да си тръгне. Сега. Трябваше, трябваше, трябваше, трябваше…
Преди похотта да го накара да забрави защо трябва, Боунс си тръгна, а разочарованата ѝ въздишка го преследваше.

Назад към част 20                                                    Напред към част 22

Глава 19

Дон затвори телефона, без да се сбогува. Кат остави мобилния си телефон и отново започна да се разхожда.
– Няма да се откажа от теб – каза тя, сякаш потвърждаваше това повече пред себе си, отколкото пред Боунс.
– Много правилно – каза Боунс с подсмърчане. – Няма да си тръгна, само защото не са ми дали благословията си.
Кат въздъхна, преди да срещне погледа му.
– Но и аз няма да се откажа просто така. За мен това е нещо повече от работа. Аз променям живота на хора, които нямат към кого да се обърнат. Да, Дон и момчетата няма да са луди по теб, но аз няма да напусна тази операция, освен ако не ме принудят.
И ето, че това се случи. Тя не само щеше да настоява Дон и момчетата ѝ да го приемат. Тя искаше и Боунс да ги приеме. Съдбата сигурно го мрази. Какво друго обяснение можеше да има?
– Разбирам защо за теб е важно да помагаш на другите – каза Боунс с внимателно контролиран тон, – но ако искаш да продължиш кръстоносния си поход, за да отървеш света от немъртвите убийци, можеш да го направиш с мен. Те не са ти нужни.
– Прав си – каза тя веднага. – Но те се нуждаят от мен. Те ще се опитат да ловуват вампири и гули без мен и това ще ги доведе до смърт. С много от тях се сприятелих през годините и те са добри момчета. Ако Дон не ми остави друг избор, ще си тръгна, но дотогава ще се боря да го накарам да размисли.
Винаги е поемала по най-трудния път. Винаги. Някъде по това време той беше забравил това. Не беше ли това безмилостно напомняне?
– Добре – каза накрая Боунс. Нямаше да се опита да я спре, но и не можеше да остави нещата да продължат по досегашния начин. Все пак това беше разговор за по-късно. – С късмет ще имаме малко време, преди да се наложи да се занимаваме с Иън. Може би дори един месец. Не казвай на шефа си кой съм в действителност, ако Тейт не е разбрал. Има някои подробности, които трябва да уредя първо, преди Дон да разбере, че не си ме убила в Охайо.
– Какви подробности? С Иън?
Боунс изсумтя.
– С Дон. Чакам да потвърдя някаква информация за него и ще ти кажа, когато я имам.
Погледът ѝ се изостри.
– Каква информация?
– Ще ти кажа, когато я имам – повтори Боунс. Това също не би трябвало да е за дълго. Един от хората му се беше обадил по-рано и каза да очаква доставка утре. С късмет тя щеше да съдържа доказателството, от което се нуждаеше.
Решимостта му да не казва повече сега сигурно се е отразила на лицето му, защото Кат затвори устата си с разочаровано щракване.
– Сега ще те последвам там, но ми разкажи повече за тази сграда – каза Боунс, като смени темата. – Ако се опитат да те принудят да изчезнеш, къде ще те отведат? На самолетната писта?
– Да, щяха да се опитат да ме изведат със самолет, ако имаха намерение да постъпят грубо с мен. Обикновено там не излитат самолети и хеликоптери, така че ако някой излети тази вечер, има вероятност да съм на него.
Боунс я погледна строго.
– Твоето мнение е, че искаш да работиш там, но помисли малко, Котенце. Ако не могат да те убедят да ме напуснеш и смятат, че ще се опиташ да избягаш, ако те задържат, какво ги спира просто да те убият? Гарантирам, че нито един самолет няма да излети с теб, но не ми се иска да влизаш в смъртоносен капан. Доколко си сигурен в тези хора?
Устните ѝ се свиха, докато го обмисляше.
След минута поклати глава.
– Ако не са изчерпали всички други възможности, няма да натиснат спусъка. Първо ще се опитат да ме отведат. Ако започна да убивам хора на случаен принцип, тогава да, ще се опитат да ме отстранят, но иначе… не. Това не е в стила на Дон.
Тя направи пауза, като си пое дълбоко дъх, докато погледът ѝ се накъсваше от болка и вина.
– Какво става? – Каза тихо Боунс.
Тя се вгледа в него, а очите ѝ станаха по-ярки не от зелените светлини, които предвещаваха вампирската ѝ природа, а от сълзите.
– Когато те оставих, мислех, че това е единственият начин да спася и теб, и майка ми. Наистина, вярвах. Но през годините опознах Дон. Той може да бъде пресметлив кучи син, но не е такъв козел, за какъвто го мислех в началото. Дон никога не би оставил майка ми беззащитна, ако избягам с теб, както заплаши да направи, когато го срещнах за първи път. Да, Дон може и да се опита да ме убие, ако смята, че ще разруша операцията му, но само в краен случай и само защото искрено иска да помогне на хората, на които вампирите и гулите са станали жертва. Ето защо не се страхувам да вляза сега, Боунс, независимо колко Дон ще намрази това, че се срещам с вампир.
Толкова много думи, че да обобщим само няколко: Грешах. Това казваше погледът ѝ и то прозвуча в гласа ѝ, когато призна – най-накрая – че не е имало нужда да го напуска преди. Имало е и друг начин.
Боунс се приближи, като забрави намерението си да я остави да направи първата крачка. Не се интересуваше и от часовника, който отмерваше кога трябва да си тръгне, нито от каквото и да било друго, докато я галеше по бузата, усещайки как топлината ѝ се просмуква в дланта му. След това другата му ръка се премести върху косата ѝ и той наклони главата ѝ назад, докато хващаше тази копринена маса.
Тя се взираше в него, а сърдечният ѝ ритъм трептеше, докато ръцете ѝ се плъзгаха нагоре, за да хванат ръцете му. Устните им бяха разделени само от един дъх, а нейните се разтвориха в очакване.
Боунс потопи глава, като поиска меката им, кадифена пълнота. В гърлото ѝ вибрира стон и той го изпита, преди да премине покрай устните ѝ, за да опита сладостта вътре. Езикът ѝ се срещна с неговия, като го обхождаше с жадни движения, които подкопаваха разпадащия му се контрол. Тялото ѝ сякаш се разгоря от нова топлина, докато всяко движение на ръцете ѝ не го разпалваше, а когато тя притисна цялата си дължина към него, това почти го истреля, както и начинът, по който го докосваше с отчаяни, почти трескави движения.
Сърцето ѝ се блъскаше в гърдите му, но все още не беше достатъчно близо. Имаше нужда от повече и той нахлу в устата ѝ, докато не се почувства опиянен от вкуса ѝ. Накрая ѝ позволи да усети колко много я иска и когато допря твърдата си дължина до центъра ѝ, мускулите ѝ се сгърчиха и от нея се изтръгна вик.
Тя внезапно се изтръгна от прегръдката му. Боунс я остави, но не можа да се сдържи да не хване ръцете ѝ, така че все още да докосва част от нея. Тя се задъхваше и го гледаше с животинска нужда, която все още не се доближаваше до бушуващия в него огън, а когато погледна към устата му, от нея се изтръгна стон.
– Ако те целуна отново, няма да спра.
От нея се изтръгна задушен звук; наполовина покана, наполовина отчаяние.
– Не можем. Не и сега. Ако го направим, за екипа ми ще е лесно да те залови, тъй като вече ще си притиснат под мен.
Той се засмя, дори когато образът разкъса контрола му, карайки ръцете му да се стегнат върху нея, преди да се принуди да се отпусне. Все пак не можеше да я пусне.
– С удоволствие ще рискувам.
Тя затвори очи за секунда. След това измъкна пръстите му от ръцете си и се отдръпна.
– Не сега.
Вероятно е била права. „Сега“ щеше да е грешка, защото тогава той щеше да убие всеки, който ги прекъсне, а тя беше много, много конкретна, че не иска да избива екипа ѝ.
– Трябва да се погрижа за това – продължи тя. – Закъсняло е, не мислиш ли?
Боунс не можа да сдържи подсмърчането си, докато поглеждаше към панталоните си.
– Много закъсняло.
Тя се засмя, но погледът ѝ се задържа там, преди да поклати глава, сякаш се опитваше да я прочисти.
– Знаеш какво имам предвид.
Знаеше и макар че Дон и екипът ѝ бяха последното нещо, с което искаше да се занимава в момента, той беше този, който настояваше тя да им разкаже за него.
– Добре, тогава. Да преминем по възможностите, ако приемат новината зле – каза той накрая. – Мога да им попреча да те отведат от комплекса, но трябва да си подготвена, ако се опитат да те хванат в капана му.
Това беше единствената възможност, за която не беше планирал, освен пълномащабна атака, при която той, Родни и Чарлз се взривяват в комплекса. Кат обаче не изглеждаше притеснена от тази възможност. Всъщност тя се усмихна.
– Не се притеснявай за това. В случай че някога се обърнат срещу мен, от години съм планирала пароли за защита на задните врати и маршрут за бягство.

Назад към част 19                                                    Напред към част 21

Глава 18

Кат си беше взела седмица отпуск от работа, което отложи конфронтацията ѝ с екипа за него. Боунс нямаше нищо против. Това му даваше повече време да си осигури последната част от информацията, която търсеше.
След първата им среща на вечеря Кат изглеждаше изненадана, когато Боунс я закара направо до вкъщи и я остави пред входната врата. Изглеждаше изненадана и на следващата вечер, когато той я заведе на питие, последвано от кино, а после я остави пред дома ѝ, без да я целуне дори по бузата. Третата вечер беше прекрасна вечеря в едно кафене и разходка из града и този път, когато той си тръгна, след като я придружи до верандата, Кат не беше изненадана, но изглеждаше разочарована.
– Можеш да влезеш за едно уиски – предложи тя.
– Благодаря, но аз имам уиски у дома – отвърна Боунс с прямо лице. Тя беше тази, която беше поискала без обвързване. Той щеше да ѝ даде точно това, докато тя не поиска друго.
– Разбира се – почти заекна Кат. – Е, тогава лека нощ.
Смущението ѝ беше толкова очевидно, че той протегна маслинова клонка.
– Още в пещерата така и не успях да ти покажа, че съм отличен готвач. Мога да ти направя вечеря тук, вместо да излезем утре вечер, ако имаш желание.
– Да.
Боунс подтисна смях, когато тя погледна настрани след категоричния си отговор. О, да, все повече и омръзваше обетът за въздържание.
– Тогава ще се видим утре вечер – каза Боунс, като остави погледа си да се задържи върху нея, преди да си тръгне.
– Какви хранителни продукти да купя? – Извика тя след него.
– Нищо. Ще донеса всичко, което ми е необходимо.
– Трябва да направя нещо – възрази тя.
Той погледна назад със злобна усмивка.
– Тогава ще оставя десерта на въображението ти.
В очите ѝ блеснаха зелени искри и тя си пое рязко дъх. Той се наслади и на двете, преди да се принуди да си тръгне. Тя беше поставила ограничението. Тя беше тази, която щеше да го премахне. Според реакцията ѝ това вероятно щеше да стане утре вечер.

В шест часа на следващата вечер Боунс се върна при къщата на Кат. Беше с един час по-рано, но не можеше да чака повече. Кат отвори вратата, преди той да успее да почука. Беше по анцуг и тениска, дългата ѝ коса беше разпусната и влажна.
– Рано си! Не съм имала време да се приготвя – каза тя със смутен поглед към себе си.
– Глупости, ти си прекрасна.
Всичко е вярно. Топлината от душа зачервяваше бузите ѝ по-ефективно от най-добрия руж, разрошената ѝ влажна коса го приканваше да потопи пръсти в нея, а заблудените капки, които полепваха по кожата ѝ, направо го молеха да ги опита.
– Виж всичко това! – Каза тя, прекъсвайки тези мисли, като с жест посочи петте му торби с хранителни продукти.
Да, беше донесъл достатъчно за няколко ястия, макар че имаше планове за горещия фъдж, които включваха капването му по тялото ѝ, а не използването му върху сладоледа. Тогава тилът му изведнъж изтръпна – предупреждение, усъвършенствано от израстването му по бедняшките улици на Лондон, където и малкото, което имаше, можеше да бъде откраднато.
Някой ги наблюдаваше.
Боунс се наведе, за да вдигне торбите, като движението скриваше погледа му, търсещ източника. Не и там, където съседът ги погледна, докато мъжът отиваше до пощенската си кутия. Не и любопитната, възрастна баба, която дръпваше завесите си всеки път, когато в квартала се появеше кола. А… там.
Черен „Додж Чалънджър“ стоеше на празен ход в края на улицата, а шофьорът му беше скрит от храстите край завоя на пътя, който водеше към задънената улица. Боунс нямаше нужда да го вижда, за да разбере кой е той. Автомобилът беше достатъчно характерен. Боунс го беше виждал да идва и да си тръгва от комплекса няколко пъти, докато беше проучвал тайната база на Дон, и беше накарал Тед да извърши пълна проверка на собствениците на всички служебни автомобили.
Този автомобил принадлежеше на Тейт Брадли, с когото Боунс се беше срещал и преди. Или, по-точно, Тейт беше прострелял Боунс точно преди Боунс да използва собственото си тяло, за да спре колата, която отвличаше Кат. След това Боунс се беше напил от Тейт, преди да хвърли тялото му на полето до магистралата. Съдейки по силноразтуптяното сърце на Тейт, той или беше разпознал Боунс от тази кратка, кървава среща, или Кат го беше обучила да разпознава вампирите от пръв поглед.
Кат забеляза напрегнатостта на Боунс.
– Какво става?
– Наблюдават ни – каза тихо Боунс.
Цялото ѝ тяло се стегна, но тя не направи нищо друго, освен да вземе торбата с хранителни стоки.
– Иън? – Прошепна тя.
– Не, това е твоят човек от катастрофата на магистралата през онзи ден. От начина, по който пулсът му току-що се изстреля нагоре, той знае какво съм аз.
Дали Тейт знаеше кой е Боунс, предстоеше да разбере. Тейт го бе зърнал само за миг, а хората, пострадали при тежки автомобилни катастрофи, обикновено не помнеха всички подробности.
– Тейт? – Кат прозвуча изненадано. – Защо ще е тук? Мислиш ли, че майка ми му се е обадила за теб?
Боунс вдигна останалите чанти и използва обема им, за да въведе Кат в къщата. След това затвори вратата, като раздели вниманието си между нея и мъжа на улицата.
– Не, той е шокиран. Нямаше да е, ако майка ти му се беше обадила и му беше казала предварително за мен. Вероятно е мислел да дойде и да ти предложи компания през свободното си време.
Презрението покриваше думата. Тейт Брадли имаше точно една снимка в спартанския си дом и тя беше на Кат. Явно Тейт не се беше превърнал от награждаван сержант от специалните сили в таен ловец на вампири само заради предизвикателството на работата.
Кат се разхождаше. Боунс разтоварваше продуктите в хладилника ѝ, докато държеше сетивата си на Тейт. Досега момчето не правеше нищо повече от това да диша по-тежко и да мърмори „fuck“ отново и отново. После механичното ръмжене на мощен автомобил изпълни района, докато Тейт се отдалечаваше.
– Исках повече време, по дяволите – каза Кат с въздишка.
Боунс не каза нищо, но когато приключи с покупките, наля в една чаша голямо количество джин заедно с малко тоник и ѝ го подаде. Кат го изпи, сякаш беше вода и току-що беше излязла от пламтяща пустиня.
– Това нещо е твоето проклето одеяло за сигурност – каза Боунс развеселено. Не беше така, сякаш алкохолът я притъпяваше. С нейната кръвна линия за това трябваше да изпие петгалонен барабан.
– Харесва ми вкусът – каза тя с крива усмивка. – Това казват всички пияници, нали?
Джъстина можеше да не рискува да отчужди Кат, като тича при Дон заради него, но Боунс нямаше съмнение накъде е тръгнал Тейт Брадли.
– Искаш ли да си тръгнем? Или да останем? Казах ти, че ако дойдат със сила, ще ги чуем много преди да пристигнат. Ти решаваш.
Тя не каза нищо за дълъг момент. Безпокойството изгаряше сладките краища на аромата ѝ, но страхът не го вкисваше. Това беше ден и нощ в сравнение с начина, по който беше реагирала на този възможен сценарий само преди седмица. Накрая се усмихна.
– Те така или иначе щяха да разберат за теб. На Тейт ще му отнеме половин час, за да стигне до комплекса, още трийсет минути, докато Дон реши как да действа, и после още трийсет, ако изпратят екип обратно тук. Може и да останем и да ги изчакаме. Щом успях да укротя майка ми за теб, с Дон това би трябвало да е лесна работа.
Единствената причина, поради която нямаше да е добре, е, че Кат сигурно се интересува от мнението на откачалката, макар че Боунс не можеше да проумее защо. И все пак каза:
– Всичко ще бъде наред, Коте.
Час по-късно Кат се разхождаше до оръжията си, които беше извадила като предпазна мярка.
– Но ние няма да убиваме никого – подчерта тя. – Ще ги раним, за да избягат, само в краен случай, ако екипът ми не ме послуша и ни нападне с пълна сила.
Очакваше Боунс да се грижи за момчетата, дори ако се опитат да я убият? Това ли беше нейната идея за ужасна шега?
Мобилният телефон на Кат иззвъня. Тя го хвана толкова грубо, че стъклото на екрана му се счупи.
– Ало?
Чу се мъжки глас с американски акцент, оцветен с гърлен привкус, който беше или от напрежение, или от ниския тенбър, характерен за дългогодишните пушачи. На Боунс не му трябваше да поглежда към екрана, за да разбере, че това е мъжът, когото мразеше повече от всеки друг през последните няколко години.
– Кат? Ти ли си? – Каза Дон Уилямс.
– Това е моя телефон, кой друг да е? – Попита тя с лек смях.
Сега Боунс беше сигурен за напрежението в гласа на Дон, когато той каза:
– Всичко ли е наред там?
Кат срещна очите на Боунс.
– Добре е. Защо? Какво се случва?
Дон не каза нищо в продължение на три удара на сърцето на Кат. След това:
– Имало е извънредна ситуация. Колко бързо можеш да дойдеш?
Тя вдигна вежди към Боунс. Той сви рамене. Вече беше поставил Чарлз и Родни в готовност в нейния комплекс, а той беше готов тук, така че за него беше все едно.
– Дай ми един час – каза Кат.
– Един час – повтори Дон рязко. – Добре. Ще чакам.

Назад към част 18                                                             Напред към част 20

Глава 17

Кат се изправи толкова бързо, че столът ѝ се преобърна.
– О, по дяволите!
След това се спъна, опитвайки се да се втурне към входната врата, защото краката ѝ все още бяха заплетени в преобърнатия стол. Боунс съчувстваше на ужаса ѝ, но не изпитваше паника. Тази двойна конфронтация се беше случила отдавна.
Влезе във всекидневната на Кат и седна на дивана.
– Какво правиш? – Кат най-сетне се измъкна от креслото.
– Оставам тук. Току-що се съгласи да ни дадеш шанс, така че, време е да излезеш от ковчега с майка си за мен.
Тя го погледна изпитателно.
– Сега?
– Да, сега – каза той, а тонът му стана твърд. – Трябваше да форсирам този въпрос преди това. Вместо това майка ти разбра за връзката ни едва след като вампири убиха родителите ѝ пред очите ѝ. Нищо чудно, че тя го прие зле.
– Прие го зле? – Повтори Кат почти с писък. – Тя се опита да те убие!
Със сигурност го направи. Изглежда, това беше навик за жените от Крауфийлд, когато ги срещнеш за първи път.
Джъстина почука.
Кат погледна към вратата.
– Ти ли ще отвориш, или аз?
– Само секунда, мамо! – Извика Кат, преди да промълви – Ако това ще се случва, имам нужда от питие – под носа си. След като извади бутилка джин от шкафа, тя се насочи към входната врата с навъсен поглед. – След това ще отиде направо при Дон.
Боунс свъси вежди.
– Нека. Така или иначе, аз оставам.
Кат сви рамене и отвори вратата. Джъстина се промъкна покрай нея, толкова съсредоточена върху дъщеря си, че дори не забеляза Боунс, който седеше във всекидневната.
– Не ми отговори по-рано, затова се обадих на мобилния телефон на Ноа, за да те потърся, и той ми каза, че си скъсала с него! Не си мисли, че не знам защо, Катрин, и съм тук, за да ти кажа, че това ще спре в този миг.
Студено забавление се промуши през него. О, той щеше да се наслаждава на разрушаването на илюзиите на Джъстина.
– Преди години си изхвърлила това парче убийствен боклук – продължи Джъстина – и ще го направиш отново! Няма да седя със скръстени ръце и да гледам как се превръщаш в същия вид адско изчадие, което те е направило… – Джъстина най-сетне го видя и тирадата ѝ прекъсна в яростно съскане.
Боунс махна с ръка.
– Здравей, Джъстина, приятно ми е да те видя отново. – Той потупа мястото до себе си. – Няма ли да седнеш?
Кат преглътна джина си, докато Джъстина направи отлична имитация на ментова пръчица с това как лицето ѝ премина от мъртвешки бяло в огненочервено.
– За Бога, Катрин! – Изпсува тя. – Какво ти е? Това животно пак ли те омагьоса?
Боунс се засмя. Джъстина може и да не си спомняше другата им среща, но той нямаше търпение тя да си спомни тази.
– Ако някой е омагьосан, то това съм аз. Дъщеря ти ми хвърли такава магия преди пет години и оттогава не съм се освобождавал. А и ще се зарадваш да научиш, че решихме да възобновим връзката си. Не си прави труда да поздравяваш, Джъстина. Повярвай ми – изражението ти е достатъчно поздравление.
– Отиваш право към гърлото – промърмори Кат. – Типичен вампир.
Джъстина се обърна към дъщеря си.
– Надявах се, че когато си го напуснала, си се отървала от неживите си похождения, но изглежда, че само си ги отложила…
– Никога повече не и говори по този начин.
Джъстина спря, сякаш беше казала това, докато погледът ѝ светеше. Не беше така, но той позволи на цялата си ярост да изпълни гласа му и тя трепна, сякаш я бяха ударили.
– Наричай ме с каквото ти хрумне и повече, но няма да стоя безучастен, докато я клеветиш от собствения си фанатизъм – продължи Боунс, докато се надигаше от дивана.
Тя се отдръпна и за миг изглеждаше несигурна. После отново се насочи към Кат.
– Ще му позволиш да ме заплашва? Предполагам, че просто ще седиш и ще го оставиш да изсмуче живота и от мен?
Кат изхърка.
– Моля те. Той няма да те нарани, което е адски повече учтивост, отколкото ти би проявила към него, ако имаше възможност, и ме извини, ако не защитавам опитите ти да продължаваш да ме наричаш с гадни имена. Сигурно това е недостатък в характера ми.
– Кръвта ще излезе наяве – каза Джъстина и размаха пръст на Кат. – Това винаги е казвал баща ми и е бил прав. Виж се! Унизила си се, като си напуснала добър мъж заради животно – не, дори не животно! Нещо по-долно…
– Аз съм тук, Джъстина – прекъсна я Боунс с отегчен тон. – Искаш ли да ме наречеш животно? Обърни си очите насам.
Джъстина примигна, когато Боунс се премести пред Кат по-бързо, отколкото очите ѝ можеха да проследят. След това почти се отдръпна, когато изведнъж се озова лице в лице с него, но се спря, преди да направи тази крачка. Вместо това сви рамене по същия начин, по който го направи и Кат, преди да отвори вратата, и впери студения си син поглед в него.
– Ти. Как се казваш?
Сякаш не знаеше.
– Боунс. Не мога да кажа, че е удоволствие най-накрая да бъда представен по подходящ начин, но е крайно време.
Ароматът на Джъстина показваше повече от малко страх, но тя го погледна със същото отвращение, което би проявила към парче кучешко изпражнение върху обувката си.
– Е, не си ли хубав? Баща ѝ също беше. Прекрасен, всъщност, а Катрин е негов образ. Понякога едва издържах да я гледам заради приликата им.
Кат отвърна поглед, мигайки силно.
Гневът изгаряше Боунс. Да, приликата на Кат с Макс беше невероятна, така че на моменти на Джъстина може би ѝ беше трудно да се примири с това. Но никога не биваше да споделя този факт с Кат, още по-малко по този начин.
– Тя може и да прилича на него, но в нея има много от теб. Упоритост, от една страна. Също и смелост, плюс гаден нрав. Освен това умее доста добре да държи злобата, но ти си я победила. Повече от двадесет и седем години по-късно все още я наказваш за това, което някой друг ти е направил.
Джъстина прободе въздуха близо до гърдите му, сякаш пръстът ѝ беше сребърно острие.
– Как се осмеляваш да ми бълваш това, което е направил един от твоя собствен вид, ти, мръсен, убийствен дявол!
О, той не защитаваше това, което е направил Макс. Това наистина беше непростимо. Той говореше за това, което беше направила тя.
– Ако бях дявол-убиец, щях да ти пробия билета още преди години. Уверявам те, че животът ми щеше да е много по-лесен. Беше я заварил в безпомощно състояние, когато онези вълци дойдоха с алчното си предложение, и всички знаем защо тя го прие, нали? Изобщо не те притеснява, че през последните години тя е толкова нещастна, колкото и аз, или че е имала повече преживявания, близки до смъртта, отколкото кървавият Худини. Не, ти си седиш доволна, че е излязла да убива вампири, вместо да си ляга с някой! Е, надявам се, че ти е харесала малката интерлюдия, защото тя свърши, Джъстина. Върнах се и оставам.
Тя се опита да го претисне с поглед. Когато не успя, се обърна към Кат, която непрекъснато пресушаваше бутилката си с джин.
– Катрин! Не може да си се съгласила да останеш с това същество? Той ще те превърне във вампир и ще открадне душата ти…
– Душата ми е моя и на Бога – прекъсна я Кат. – Боунс не би могъл да я открадне, дори да се опита. Но вече няма да позволя на теб или на някой друг да ми казва какво да правя с личния си живот. – Тя си пое дълбоко дъх. – Не е нужно да харесваш Боунс. По дяволите, можеш да продължиш да го мразиш за всичко, не ме интересува, но докато аз съм с него, ще трябва да го търпиш. Както и Дон и другите членове на екипа ми, или… или ще си тръгна и никога няма да се върна.
Веждите на Боунс се вдигнаха. Очакваше да тегли чертата с майка си, но не беше очаквал това.
Джъстина също изглеждаше шокирана. След това погледна към Боунс, сякаш очакваше да види как погледът му светва, принуждавайки Кат да изрече тези думи. Когато това не се случи, изражението ѝ стана отмъстително.
Кат изпусна груб смях.
– Опитай, мамо. Обади се в работата ми и се опитай да го убиеш. Ако някой дойде за него по този начин, ще го убия сама, без значение кой е той.
По дяволите. Дори Кат да блъфираше, това не беше същата жена, която преди няколко минути не искаше да отвори вратата. Това беше някой, на когото му беше дошло до гуша, както и на него.
– Тогава Боунс и аз ще изчезнем – продължи Кат, а изражението ѝ беше ледено. – Наистина ли искаш това? В края на краищата, ако остана тук с теб, Дон и моя екип, вероятността да искам да се превърна във вампир е много по-малка. Но да ме лишиш от всичко това, като ме накараш да избягам с него, и… Никога не знаеш.
Ужасът озари изражението на Джъстина. Кат беше ударила по най-дълбокия страх на майка ѝ не с ковашки чук, а с разрушителна топка.
– Погледни на нещата от добрата страна, Джъстина – каза Боунс, борейки се със смеха си. – Ако ни оставиш на мира, тя може да се умори от мен с времето.
Погледът на Джъстина беше изпълнен с цялото насилие, на което човешкото ѝ тяло не беше способно.
– Сякаш ще повярвам на всичко, което кажеш. Най-добре за всички би било, ако просто се забиеш на кол и умреш. Ако наистина обичаше дъщеря ми, щеше да направиш точно това.
Кат си пое дъх, за да отговори.
Боунс я изпревари.
– Знаеш ли какъв е проблемът ти, Джъстина? Отчаяно се нуждаеш от добър секс.
Кат се засмя, а после отпи глътка джин, за да прикрие това, когато майка ѝ я погледна разпалено.
– Не че аз самият ти предлагам такъв – продължи Боунс. – Дните ми на курва приключиха още през седемнайсетте ми години, но имам приятел, който ми дължи услуга и може би е готов за тази работа – Коте, добре ли си?
Тя бе спряла да диша, а сърдечният ѝ ритъм бе скочил до небето. След това ръцете ѝ се насочиха към гърлото. Сега той знаеше какво не е наред. Това беше универсалният жест за задушаване.
Боунс и нанесе няколко силни удара по гърба. Тя се закашля, изхвърляйки джин, и накрая си пое накъсано дъх.
Джъстина сякаш не забеляза това.
– Ти, мръсен содомит! – Разяри се тя на Боунс.
– Това не е ли подобаваща ретроспекция на детството ѝ? – Счупи се Боунс. – Загрижена си повече за себе си, отколкото за собствената си дъщеря. По дяволите, жено, не виждаш ли, че тя се задушава?
Джъстина спря тирадата си, за да се вгледа в Кат, която пое още няколко болезнено звучащи вдишвания. Сигурно случайно е вдишала доста джин. Като се замисля, Кат се беше задъхала, когато Боунс каза на майка ѝ, че е бил бивша проститутка. Ако е вдишала джин, когато е направила това, нищо чудно, че сега изглеждаше така, сякаш току-що са я качили на борда.
Когато дишането на Кат вече не приличаше на предсмъртните гърчове на давещ се моряк, Боунс отново насочи вниманието си към Джъстина.
– Содомит – е едновременно фанатично и технически неправилно. Моите клиенти бяха жени, а не мъже. Разбира се, ако не се доверяваш на моята препоръка за тази сесия, смятам, че дъщеря ти може да има приятел сред екипа си, който би се нагърбил с тежката задача да…
– Това е! – Изкрещя Джъстина и се затича към вратата.
– Върни се скоро – каза Боунс с най-веселия си тон.
Джъстина затръшна вратата след себе си.
– Тя ще отиде направо при Дон – изръмжа Кат.
Боунс се усмихна, докато отмяташе косата ѝ назад.
– Не, няма да отиде. Тя е разгневена, но не е глупава. Направи и едно добро, като видя, че си се изправила срещу нея. Ще се поуспокои известно време, а после ще чака удобен момент. Въпреки всичко, което ти е казала, тя никога няма да рискува да я напуснеш. Ти си всичко, което тя има.
Кат избърса устата си, когато най-накрая се изправи от полупригърбената поза, в която беше изпаднала, когато се беше закашляла.
– Все пак трябва да си пазиш гърба. Ако тя се обади на Дон, той може да изпрати екипа след теб, без аз да знам.
– С каква цел? – Засмя се Боунс. – Ще е нужна малка армия от хора, за да успеят да ме притиснат в ъгъла, а аз ще чуя това. Не се притеснявай, любима. Не е толкова лесно да ме убиеш. А сега, искаш ли да си така? Или искаш да облечеш нещо друго?
Тя го погледна объркано.
– За какво?
– Ще те водя на вечеря. Това е дейност за двойки в условията на не обвързаност, нали? Освен това предишното ти ястие вече е студено, а не изглеждаше твърде апетитно, когато беше горещо.
– Но какво ще стане, ако… – гласът ѝ се забави.
Боунс свъси вежди.
– Ами ако какво, котенце?
Тя направи пауза, а виновното ѝ изражение потвърди, че почти е казала:
– Ами ако някой от работата ми ни види? В крайна сметка ще го направят. Този път той нямаше да бъде нейната малка мръсна тайна, нито от майка ѝ, нито от когото и да било в живота ѝ.
Разбира се, ако можеше да избира, просто щеше да зареже Дон и да избяга с нея, но Кат сигурно щеше да се възпротиви на това. Освен това, ако Боунс беше прав, тогава Дон беше нещо повече от неин работодател. Колко повече, Боунс щеше да разбере скоро.
– Е? – Каза Боунс.
Тя си пое дълбоко дъх.
– Ще отида да се преоблека. Изчакай ме.
Боунс се засмя накриво.
– Доста съм свикнал с това, любима.

Назад към част 17                                                         Напред към част 19

Глава 16

Зората обсипа небето с кайсиеви и златни петна, когато Боунс спря до къщата на Кат. Тя не беше казала нито дума по време на половинчасовото пътуване и скочи от колата, щом тя спря на алеята.
– Ще се видим по-късно – извика след нея Боунс.
Тя не отговори. Той не очакваше да го направи. Разбираемо е, че имаше много неща на главата си.
Боунс си тръгна, но не се върна в къщата, която беше наел. Отиде в офиса, който беше наел по главния път, по който Кат минаваше, когато се връщаше и отиваше в тайния комплекс на Дон. Ако познаваше Кат, тя щеше да се задушава няколко часа, а след това да конфронтира Дон с това, което беше скрил от нея. Боунс трябваше да е готов, в случай че Дон не го приеме добре. Подсъзнателната директива на Джъстина не беше единствената предпазна мярка, която Боунс беше подготвил.
– Родни – каза Боунс, след като позвъни на гула. – В готовност.
– На път съм – каза Родни. Той беше в града от деня, в който Боунс намери Кат, точно за всеки случай.
Боунс затвори слушалката на Родни и се обади на телефона, който беше отлагал досега.
– Криспин. – Сънят уплътни гласа на Чарлз, когато той отговори на второто позвъняване. Не беше изненада, че Чарлз беше заспал. В края на краищата беше призори. Боунс не губеше време за любезности. Двамата с Чарлз не бяха в добри отношения от една година, така че приятелят му заслужаваше веднага да разбере защо Боунс го е събудил.
– Намерих я, Чарлз, и бях прав. Тя наистина остана настрана, защото те заплашваха живота ми, и все още ме обича.
Дълго, шокирано мълчание. След това Чарлз каза:
– Много съм щастлив за теб… а сега и много се срамувам от всичко, което казах.
Боунс изохка.
– Не се срамувай. Искал си добро и вероятно и аз щях да ти кажа същото, ако ситуациите ни бяха обърнати.
Тежката въздишка на Чарлз изпълни линията.
– Не, не би. Щеше да ме подкрепиш, както направи, когато полудях от мъка и издирвах убийците на Жизелда. Беше прав да ми напомниш за това и мисля, че… продължавах да ти казвам да продължиш напред с Кат, защото не исках да свършиш като мен. Аз не съм продължил напред повече от век и не исках… не исках да те съсипя така, както мен.
Боунс затвори очи. Трябваше да осъзнае, че именно оттук произтичаше необичайната студенина на Чарлз. Вместо това беше прекалено погълнат от собствената си болка, за да забележи колко дълбоко все още страда и приятелят му.
– Не си съсипан, приятелю. В най-лошия случай си белязан, но белезите показват само местата, където сме се излекували отново по-силни.
Нещо като задушен смях се изтръгна от Чарлз.
– Ти, поетичен оптимист? Сега наистина съм видял всичко.
– Все още не, но би ли искал да видиш парче от Ричмънд, Вирджиния, ако все още си в Щатите? – Попита Боунс по възможно най-непринудения начин. – По-конкретно, външната част на сградата, в която се намират най-секретните американски ловци на немъртви?
Мигновено тонът на Чарлз се промени до диамантена твърдост.
– Смяташ ли, че може да се опитат отново да отмъкнат Кат?
– Мисля, че е възможно. Но те не биха очаквали двойна въздушна атака, ако се опитат да я евакуират със самолет, а Родни вече е на мястото си, ако опитат нещо на земята.
– Мога да бъда там за три часа – каза Чарлс, който вече звучеше напълно буден. – Само ми кажи къде да отида.
Боунс го направи, после благодари на Чарлз и затвори слушалката.
През дните, откакто беше намерил Кат, беше научил всичко, което можеше, за нейния „офис“. Отвън той приличаше на малък професионален комплекс, разположен на три мили от обществена странична улица, с контролно-пропускателни пунктове на всяка миля, докато се стигне до главната сграда. Тясна самолетна писта и площадка за хеликоптери свършваха до линията на дърветата, която обграждаше половината от обекта, а останалата част беше оградена с нормално изглеждащ паркинг и ограда.
И все пак външният вид, както винаги, беше измамен. Според малкото чертежи, които Боунс бе открил за комплекса, по-голямата част от него се намираше на няколко нива под земята. Първоначално е бил тайно убежище по време на Студената война, а след това е бил преоборудван за тайната ловна операция на Дон Уилямс.
Кат отиваше на работа там почти всеки ден. Ако отидеше днес и не се върнеше с кола, Боунс щеше да я нападне с такава жестокост, с каквато нямаше да живеят достатъчно дълго, за да бъдат преследвани.
Два часа и петдесет минути по-късно Чарлз позвъни, за да каже, че е на мястото си. Пет часа след това черното „Волво“ на Кат излезе на скенера му, докато минаваше покрай офиса на Боунс. Предавателят, който Боунс беше скрил на него, когато беше паркиран в кънтри клуба за сватбата на Денис и Ранди, показваше, че Кат отива на работа.
Боунс тръгна веднага, а каската скриваше чертите му, докато я следваше на новото си Дукати. Когато Кат зави от обществения път към частния изход на комплекса, той я подмина, вместо да завие и там. Вече знаеше, че камерите следят всичко от петдесет метра след този изход чак до комплекса, а ако хакерските данни на Тед бяха верни, районът беше осеян и с тегловни сензори под земята, за да предупреждават за нарушители, които биха се опитали да се промъкнат в комплекса пеша.
Но Боунс не се опитваше да щурмува имота. Просто искаше да попречи на всички самолети или немаркирани превозни средства да го напуснат.
Един нервен час по-късно Кат се измъкна от комплекса и се върна на главния път. Боунс успя да зърне лицето ѝ за миг от мястото, където се криеше, но тя изглеждаше зачервена от гняв. Дон сигурно беше потвърдил знанието си за нейното дълголетие. Освен това я беше пуснал да си тръгне под собствена отговорност. Интересно.
Боунс звънна на Чарлз и Родни.
– Отстъпете, приятели. Засега всичко е наред и тя е на път към дома.
– Уведоми ме, ако ти трябвам – каза Чарлз. – Аз ще бъда там.
– И аз – каза Родни.
– Благодаря и на двамата – отвърна Боунс. – Длъжник съм ви.
Но Боунс грешеше. Кат не се прибра вкъщи с колата. Не посети и майка си, за да се конфронтира с нея по-нататък. Тя отиде при Ной.
Ледът изгаряше, ако го държиш достатъчно дълго. Точно това усещаше Боунс, докато гледаше как Ноа я въвежда в дома си с широка усмивка – студено, болезнено, коварно изгаряне. Дали бе сгрешил, като бе предположил, че Кат изпитва само хладни чувства към този мъж?
Не, осъзна миг по-късно, когато Кат започна да казва на Ноа далеч по-извинителна версия на „не си ти, а аз“. Ах. Тя беше дошла да сложи край на отношенията между тях.
Трябваше да му остави бележка – прошепна това студено изгаряне.
Боунс го избута настрани. Трябваше да преодолее горчивината си, ако искаше да имат бъдеще. Да пази тази обида само щеше да саботира всичко, което се опитваше да изгради.
Накрая, след още няколко извинения, Кат напусна дома на Ной и се прибра у дома. Боунс почака наблизо половин час, за да види дали някой от екипа ѝ ще я провери, но никой не го направи. Накрая Боунс си тръгна. Трябваше да се прибере и преоблече. Кат нямаше да остане сама много дълго тази вечер.
Същата вечер Боунс се промъкна през страничната врата на къщата на Кат. Трябваше само бързо да отвори ключалката. Тя наистина се нуждаеше от охранителна система. Ключалката ѝ беше безполезна. Котаракът само му намигна злобно, когато Боунс мина покрай него. От друга страна, небето помагаше на крадеца, който проникваше в къщата на Кат с намерението да я ограби.
Кат беше в кухнята си и загряваше замразено предварително опаковано ястие в микровълновата си печка. Тя се напрегна, когато усети докосването на аурата му, а после раменете ѝ се отпуснаха.
– Учтиво е да почукаш. Входната ми врата не е счупена.
– Да, но това е по-драматично, не мислиш ли? – Отговори с лек тон Боунс.
Тя не отговори. Просто изчака пред микровълновата си печка, докато тя не зазвъня. След това взе малката пластмасова табла и седна на кухненската си маса.
Боунс зае мястото срещу нея.
– Не ти предлагам нищо – каза тя накрая, като изви вежди към него. – Ние с врата ми вече знаем, че си ял.
– Не ставаше дума за хранене – каза той, като търсеше лицето ѝ. Изражението ѝ беше затворено, но по аромата ѝ личеше, че вече не му е сърдита. Вместо това от нея се излъчваше нотка на безпокойство, сякаш се опитваше да задържи нещо, което се бореше да бъде свободно.
– Точно така, ставаше дума за това, че ти искаше да изразиш мнението си.
Акцентът върху последната дума беше или сарказъм, или язвителност. Той не можеше да каже кое точно, а и тя се преструваше на погълната от храната си, така че той не можеше да види очите ѝ, за да разбере.
– Следващия път може би използвай нещо друго, а не моята яремна кост като доказателство А? – Продължи тя.
– Това не беше твоята яремна кост. – Споменът изпълни гласа му, когато тя най-накрая срещна очите му. – Това щеше да те накара да загубиш съзнание твърде бързо, а аз исках да имаш време да решиш да ме спреш или не. Затова ухапах около яремната ти кост. Затова отне повече време и затова можех да се насладя на бавното вкарване на кръвта ти в мен.
Тя не каза нищо. Просто го гледаше, докато въздухът се зареждаше със същото магнетично привличане, което Боунс винаги бе изпитвал към нея. По новия зелен блясък в очите ѝ, като изумруди, разпръснати по стоманата, тя също го усещаше. Преглътна, сякаш най-сетне си спомни, че бе отхапала преди Боунс да проговори. После остави вилицата си.
– Така че… ти адски много държиш да не си тръгваш, докато не отмине тази опасност с Иън, а и неутрализираш този, който размахва чек за моя труп, нали?
– Точно така – отвърна Боунс.
– И сигурно си ме проследил по-рано, когато отидох на работа, за да видиш дали няма да се опитам да отлетя от кошарата?
О, той не мислеше, че тя ще се опита да го направи, но крайният резултат щеше да е същият.
– Нека просто кажем, че днес там нито един самолет нямаше да се отлепи от земята.
– Предполагам, че си ме последвал и до Ной и си подслушвал? – Попита тя, като тонът ѝ вече беше хаплив.
Нямаше да се опита да го засрами за същата ревност, която изпитваше и тя.
– Признавам си липсата на рационалност, когато става дума за теб. Ти спаси живота на този човек, като скъса с него днес, защото ако бях слушал нещо по-еротично, което се случваше между вас двамата, щях да го пречупя наполовина.
Тя се наведе напред, а погледът ѝ стана твърд.
– Остави Ноа на мира. Той не вярва във вампири, призраци или нещо по-свръхестествено от Дядо Коледа, така че по-добре не го наранявай.
О, той вече знаеше, че Ноа е забравил коя е Кат и какво прави. На Боунс му беше нужна само една минута в присъствието на Ноа, за да разбере, че той е дори повече човешка плюшена мечка, отколкото беше бившият съученик на Кат, Тими.
– Ако възнамерявах да убия Ноа, щях да го направя, преди изобщо да разбереш, че съм в града. Но едва ли можеш да очакваш от мен да не изпитвам враждебност към момчето. Спомняш ли си реакцията ти, когато целунах Фелисити снощи?
Гняв премина по лицето ѝ, преди да успее да прикрие реакцията си.
Боунс я погледна многозначително. Точно това исках да кажа.
Тя се облегна назад с въздишка.
– Добре. И двамата имаме чувства един към друг, а ти смяташ, че може да се получи въпреки работата ми и злобната омраза на майка ми към вампирите. След като така или иначе отказваш да си тръгнеш заради Иън и договора, който е сключен за мен…
Тя остави изречението да увисне многозначително.
Боунс се пребори със смеха, докато мигновеният, опияняващ прилив го накара и той да се почувства така, сякаш току-що е изпил голямо количество наркотична кръв.
– Размахваш ли бялото знаме на съпротивата си срещу мен?
Кат изпусна въздух.
– Не. Казвам, че трябва да действаме бавно. Да видим дали това няма да се разрази в лицата ни. Не казвам, че ще ти заявя вечната си любов, докато падам по гръб с разтворени крака.
Твърде късно за първото, помисли си Боунс, а изказването го прониза. Но мога да почакам малко за второто.
– Има и други позиции – отбеляза той с бавна усмивка.
Тя се раздвижи на стола и цветът ѝ се изостри. Сега си мислеше и за тези други позиции – и колко много и бяха харесали.
– Необвързващи срещи. Приемаш или отказваш – каза тя накрая.
– Съгласен – отвърна Боунс.
Тя изглеждаше изненадана, сякаш очакваше да спори или да настоява за по-добри условия, когато нямаше нужда. Страстта ѝ беше толкова яростна, колкото и жаждата ѝ за кръв. Ако не можеше да се пребори с нея, когато го мразеше, защото мразеше всички вампири, нямаше никакъв шанс и сега, когато го обичаше.
О, Котенце, помисли си той, като проследи с език вътрешната страна на устните си. Силата на волята ти се разпада в пламъци.
– Добре – каза тя с нотка на неловкост. – Е, тогава…
Една кола се завъртя в задънената улица. Един поглед през прозореца на Кат го накара да потисне стон. Само ако шефът на Кат беше изпратил няколко войници да се опитат да го убият. Вместо това беше тя.
– Котенце, решимостта ти по този въпрос ще бъде подложена на изпитание по-скоро, отколкото очакваш – каза Боунс и стана от мястото си.
Тя примигна.
– А?
Той и се усмихна.
– Майка ти е тук.

Назад към част 16                                                              Напред към част 18

Глава 15

Кат все още хъркаше и все още крадеше всички завивки. Да прави това в хладната си пещера имаше смисъл, но това беше лято в къща, която дори не беше студена. Не че това имаше значение. Тя се уви в одеялото, сякаш се опитваше да се превърне в първото в света полувампирско, получовешко бурито.
Боунс лежеше до нея, предната част на тялото му беше затоплена от нейната топлина, а гърбът му беше хладен, защото тя не му беше оставила и парче плат. Тя споделяше поне краищата на одеялото си. Вече не. Добре, че имаше няколко възглавници, защото иначе тя можеше да издърпа и тях изпод него насън.
В крайна сметка дишането ѝ се промени от бавни, равномерни вдишвания към по-кратки и леки. Беше се събудила. Жалко. Щеше да предпочете да я задържи още няколко часа. Беше толкова отпусната, че независимо от покривалата или не, самият той почти беше заспал.
Клепачите ѝ се отвориха. За секунда тя се скова, докато оглеждаше светлосивите стени на спалнята, които бяха украсени с несъответстващи флорални щампи, предоставени от собственика на Airbnb. После напрежението я напусна, когато погледна надолу и видя ръцете му. И двете бяха около нея, притискайки я към себе си.
– Къде сме? – Попита тя с тих глас.
– В къщата, която наех в Ричмънд – отговори той.
Поне не беше скочила от леглото, което той наполовина очакваше. Тя не беше сутрешен човек и при най-добрите обстоятелства – още една обща вампирска черта.
– Откога ме няма?
Не беше нужно да поглежда към мобилния си телефон.
– Четири часа, плюс-минус. Достатъчно дълго, за да откраднеш всички завивки. Слушах те как хъркаш и гледах как се сгушваш в завивката и осъзнах, че точно това ми липсваше най-много. Да те държа, докато спиш.
Това я накара да заеме изправено положение. Никога не се бе чувствала комфортно с емоционалната откровеност. После докосна гърлото си, сякаш очакваше да усети следите от някогашните му ухапвания, но Боунс вече беше заздравил дупките.
– Ти ме ухапа.
Боунс срещна погледа ѝ. В сивите дълбини плуваше слабо обвинение, но там се задържаше и объркване.
– Да – каза той просто.
– Защо? – Попита тя с лек привкус в тона си.
Беше мислил за това, откакто се случи, затова отговори с истината.
– Много причини. Да ги изброя ли?
– Да – каза тя с още един от тези ръбове в тона.
Дали изобщо си спомняше, че му е казала, че го обича? Очевидно не, от отбранителната настройка на раменете ѝ и щитовете, с които той на практика можеше да я види как се наслоява. А, добре. Той го знаеше, дори и тя все още да лъжеше себе си за това.
– Преди всичко, за да докажа нещо. Можеше да ме убиеш. По право трябваше да го направиш. Имаше вампир, който изсмукваше кръвта ти, и сребърен нож в ръката ти. Само един глупак не би забил това острие… или някой, на когото му пука много повече, отколкото си признава.
Гневът зачерви бузите ѝ.
– Ухапа ме, за да ме изпиташ? – С това тя скочи от леглото. После се поколеба, преди да се успокои. – Щеше да съжаляваш, ако бях разрязала сърцето ти. Как можа да бъдеш толкова глупав? Можеше да те убия!
Смехът се изтръгна от него със съскане. Проклетата жена не би разпознала иронията, дори ако и сдъвчеше задника.
– И ти също можеше да се убиеш! Честно казано, след като години наред се чудех как се чувстваш, си струваше да рискувам живота си, за да разбера. А сега си признай, котенце. Не си ме преодоляла повече, отколкото аз теб, и всичките ти отричания, лъжи или глупакът, с когото се срещаш, няма да променят това.
Тя трепна, сякаш той я беше ударил. После в очите ѝ блеснаха сълзи, преди да отвърне поглед.
– Това няма значение. Това не може да се получи между нас, Боунс. Нищо не може да промени това, което си ти, и аз няма да променя това, което съм.
Преди да разбие илюзиите ѝ за това предполагаемо препятствие, той трябваше да знае нещо.
– Отговори ми на това, Котенце. Когато сме само ти и аз, притеснява ли те, че съм вампир? Знам какво си мислят останалите – майка ти, шефът ти, колегите ти, но дали на теб ти пука?
Тя дори не се поколеба, а той очакваше да и отнеме момент, за да обмисли това.
– Не. Не ми пука.
Искреността прозвуча в мекия ѝ, вибриращ глас. Ако се бе променила от това да мрази всички вампири от пръв поглед до това, нима не осъзнаваше, че заедно могат да преодолеят всичко?
Ако не го правеше, щеше да се научи още сега.
– Ти си тръгна, защото не смяташе, че мога да се справя с препятствията пред нас. После се опита да продължиш живота си, защото вярваше, че между нас никога няма да се получи, но аз не можех да продължа с моя, защото знаех, че можем да бъдем. Търся те всеки ден, откакто ме напусна, и ми е писнало да съм без теб. Ти имаше своя шанс в нещата. Сега ми позволи да получа своя.
Тя се обърна, а изражението ѝ беше калейдоскоп от противоречиви емоции.
– За какво говориш?
– Да ми се довериш, което трябваше да направиш още преди години. Достатъчно силен съм, за да се справя с всичко, което ми подхвърли работата ти или майка ти, така че можем да победим шансовете, ако ни дадеш шанс.
Тя си пое накъсано дъх.
– Дори да премахнеш работата ми и майка ми, какво ще правиш, когато остарея? Ще ми дадеш малко Бен-Гей за артрита? Ще искаш да се преобърна. Ще се възмущаваш, когато отказвам, и това ще ни унищожи.
Боунс стана от леглото, като задържаше погледа ѝ с всяка своя стъпка към нея.
– Никога няма да те принудя да станеш вампир. Никога. Нито пък ще те притискам, ще те обвинявам, ще те принуждавам или ще се опитвам да те измамя. Ясно ли е това?
Сълзите превърнаха сивия ѝ поглед в искрящо сребро.
– Значи, нямаш нищо против да се сбръчкам, да се съсухря и след това да умра?
Тя не беше готова да чуе следващата част, но въпреки това трябваше да го направи.
– Котенце, седни.
Тя замръзна, сякаш усещаше, че чукът е на път да падне.
– Не. Кажи ми сега. Какво не знам? Умирам ли или нещо подобно?
Обратното.
– Никога ли не си се чудила колко дълго ще живееш? Някога истински да си го обмисляла?
Смехът ѝ беше кратък и остър.
– Не. Мислех си, че с тази работа ще ме убият доста бързо.
Не беше сгрешила за опасността ѝ, но той накара гнева си за това да се върне обратно. Сега ставаше дума за нея. Не за него.
– Мисли за това. Ти си наполовина вампир. Никога не си била болна, тялото ти оздравява по-бързо от всяко човешко и не можеш да хванеш нито една от болестите, които засягат живите. Дори отровите и лекарствата трябва да се дават в огромни дози, преди да ти въздействат, така че защо си мислиш, че ще живееш само до средна възраст?
Тя си пое дъх, за да се аргументира. След това се изказа в нещо, което беше наполовина задъхано, наполовина ридание. Под отричането си тя трябваше да знае това, макар че всичко, което майка ѝ я беше научила за другата ѝ природа, я караше веднага да се противопостави.
– Но аз съм жива. Дишам, имам менструация, бръсна си краката… за Бога, имах цяло детство!
– Да, и ти ми каза, че вампирската ти природа се появява за първи път най-вече в пубертета – каза Боунс с равен тон. – Вероятно именно хормоналният прилив, същият, който може да предизвика вродени дефекти при хората, е увеличил носферату чертите ти и оттогава те са нараснали. Пулсът и дишането ти само те правят по-лесна за убиване, но ти не си човек, Котенце. Никога не си била. Просто ги имитираш по-добре от вампирите.
Ръката ѝ изхвръкна като шамар.
– Лъжец!
Ударът дори не болеше. Толкова малко усилия беше вложила в него, защото дълбоко в себе си знаеше, че той не лъже.
– Кожата ти не е остаряла и ден, откакто ме напусна. Нито една линия, нито една бръчка. Разбира се, ти си само на двадесет и седем години и повечето признаци на стареене биха се проявили едва по-късно, но би трябвало да има някаква разлика – той докосна лицето ѝ, преди тя да отблъсне ръката му, – а няма. И още, кръвта.
– Каква кръв? – Попита тя мигновено.
– Моята – каза той с въздишка. – Нямах възможност да ти кажа преди това, защото ти си тръгна два дни по-късно, но в нощта, когато спасихме майка ти, ти изпи около два литри моя кръв, за да се направиш по-силна и по-бърза. Само това би добавило петдесет години към живота на нормален човек. А към твоя? Двойно, лесно.
Ръката ѝ отново избликна. Този път той я хвана, преди тя да го удари.
– Гадняр! – Изкрещя тя. – Не ме предупреди!
Той не мигна от яростния ѝ поглед.
– Това щеше ли да промени решението ти? Мислеше, че и двамата ще умрем онази нощ, да не говорим, че щеше да направиш всичко, за да спасиш майка си. И без това можеше да доживееш до моята възраст. Не ми вярвай на думите – добави той с частица гняв, която не можеше да потисне. – Отиди при шефа си. Погледни Дон в очите и го попитай какво вече знае. Всичките патологии, които са ти правили през годините, съм дяволски сигурен, че го знае.
Тя дишаше по-тежко, а сега сълзите в погледа ѝ изглеждаха предизвикани от ярост. Той щеше да приеме целия гняв, който му се полагаше, и още повече, но далеч не беше сам във вината. Разбира се, че шефът ѝ знаеше това. Вероятно и майка ѝ знаеше. Също и Кат, ако не я бяха накарали да се препъне в себе си, преструвайки се на човек, освен в моментите, в които им беше удобно да не бъде.
– Ето защо нямам причина да те притискам да станеш вампир – добави Боунс с много по-мек тон. – Със смесеното си наследство и с периодичната консумация на моята кръв ще живееш толкова дълго, колкото искаш, точно каквато си.
Тя се вгледа в него, сякаш никога преди не го беше виждала. След това се запъти към вратата на спалнята.
Боунс я спря, преди да успее да я отвори.
– Къде си мислиш, че отиваш?
– Навън – каза тя, като бутна гърдите му с далеч по-малка от обичайната си сила. – Не мога да те гледам в момента.
Носителят на лоши новини винаги понасяше тежестта им. И все пак…
– Не си в състояние да шофираш.
Смехът ѝ прозвуча, суров и крехък.
– Защо тогава не ми отвориш вена? Какво значат още петдесет години, нали?
Той въздъхна.
– Котенце…
Тя отблъсна ръката, която той протегна.
– Не ме докосвай.
Да ти откраднат бъдещето, което си очаквал, и да го заменят с нещо много по-различно, беше жестоко. Боунс знаеше това от опит. Иън беше направил същото с него, а сега Боунс имаше пръст в това да направи това с нея, макар че по-голямата част от продължителността на живота ѝ щеше да дойде от нейния род, а не от неговата кръв.
– Добре – каза той. – Къде искаш да отидем? Ще те закарам.
Тя затвори очи.
– Заведи ме вкъщи.
– След теб – каза той държейки и вратата отворена.

Назад към част 15                                                           Напред към част 17