Категория: Джанин Фрост

ГЛАВА 47

Бях чувала хора да описват преживявания след смъртта, извън тялото. Те разказваха, че са се носили над хирургическата зала, след като сърцето им е спряло по време на операция, или че са видели телата си след автомобилна катастрофа. Във всички случаи хората казваха, че не изпитват никаква особена привързаност към това, което гледат, сякаш всичките им обичайни емоции са твърде дребни, след като са извън тялото си.
Нямах такова безгрижно отношение.
От една страна, можех да се развеселя, когато видях как Ейдриън се възползва от това, че Деметриус ме гледаше уплашено, след като грабнах копието.
Докато ме взривяваха вътрешно, Ейдриън хвана Деметриус за гърлото и изтръгна сърцето му от него. След това, докато тялото на баща му все още падаше на земята, той обърна Деметриус в движение, достойно за ММА, което завърши с демон по гръб и крак на Ейдриън около врата му. След това Ейдриън използва цялата си невероятна сила, за да откъсне главата на Деметриус.
Направи ме да се радвам, въпреки че нямам тяло.
Ейдриън не спря дотук. Той грабна и най-голямото парче от разбитата златна купа, като изсипа навън останките от прокълнатото дърво, които не бяха достатъчни, за да преодолеят силата зад върха на копието. След това Ейдриън използва това парче, за да удари обезглавената глава на Деметриус. След това Ейдриън започна да удря тялото на Деметриус до разкъсване с този тежък златен остатък.
Коста най-накрая се намеси и свали Ейдриън от Деметриус, което разбрах, макар че след всичко, което Деметриус беше направил, можех да издържа да видя как Ейдриън вика върху смачканото му тяло още малко.
Раменете на Ейдриън се свиха, той пусна вече силно смачкания предмет и погледна през стаята. Тялото ми беше там и уау, изглеждах ужасно. Изглеждаше така, сякаш съм се окъпала в кръв. Не бях, разбира се, но в някакъв момент сигурно съм се търкаляла в локвата, която раните ми бяха направили, защото вече не можеше да се разбере какъв цвят е косата ми. Единственото по-разтърсващо нещо беше да видя пънчето в края на десния си лакът. Изглеждаше още по-изтъркано с новия ми поглед от птичи поглед.
Ейдриън не обърна внимание на цялата тази гадост, когато отиде при мен, обгърна с ръце окървавената, разчленена каша, която представляваше тялото ми, и заплака. Болеше ме да го гледам и да не мога да направя нищо, за да го утеша. Исках да му кажа, че всичко е наред, че сме направили това, което сме се надявали, и че вече не ме боли и не се страхувам, но, разбира се, не можех да кажа нищо от това.
Коста коленичи до него. Трогнах се, когато видях как раменете му също се надигат от ридания. После някой се появи зад тях, макар че никой от тях не го забеляза.
Зак. Той се вгледа в тях, а изражението му показваше повече съпричастност, отколкото някога бях виждала от архонта. Уау, той все пак беше способен да изпитва дълбоки емоции. Иди си.
Зак изведнъж погледна право нагоре и вдигна едната си вежда по обичайния си предизвикателен начин, сякаш искаше да каже: О, наистина? Ако все още имах очи, те щяха да се разширят от шок. Можеше ли да ме чуе?
Зак! Опитах се да изкрещя, но той само наклони глава надолу и отново погледна към Ейдриън и Коста. Тогава Ейдриън най-сетне го забеляза и се завъртя толкова бързо, че се хвана за подгъва на качулката на Зак, преди той да успее да направи крачка назад.
– Моля те – каза Ейдриън, а сапфирените му очи никога не бяха по-ярки. – Не ме интересува какво са ти поръчали. Тя направи всичко, което вие, хора, искахте да направи, въпреки че беше бременна, и не заслужава да свърши така!
– Както съм казвал на теб и на нея много пъти, не мога да я отгледам – започна Зак, но Ейдриън го отблъсна рязко. После, за моя мъка, той грабна сглобеното копие, което беше паднало на няколко метра от тялото ми, и прегърна дължината на оръжието до себе си.
Но не падна мъртъв, което очевидно беше намерението му, защото се намръщи на оръжието, после го разклати, сякаш това щеше да го накара да заработи. Зак въздъхна и протегна ръка. Копието се освободи от хватката на Ейдриън и се приближи до Зак, като се обърна с главата нагоре, преди пилумът да се приземи в ръката му.
– Съдържащата се в него сила е използвана по предназначение – каза Зак. – Сега тя е изчерпана и не може да ти навреди.
– Но ти можеш – каза Ейдриън и се хвърли към Зак.
Архонтът го заобиколи със скорост, която преди не можех да проследя. После вдигна другата си ръка и Ейдриън изведнъж замръзна на място.
– Пусни ме – изръмжа Ейдриън.
– Знам защо си изпълнен с повече мрак и ярост, отколкото си изпитвал някога преди – каза Зак с обичайното си досадно спокойствие. – Човечността ти умря, когато Айви го направи. Връзката, която беше свързала душите ви, я повлече със себе си в гроба. Сега ти си изцяло демон.
Коста изглеждаше също толкова зашеметен, колкото и аз. Преди това Зак ме беше уверил, че Ейдриън ще преживее смъртта ми, защото човечността му е най-малката част от юдейския/демоничния му състав. Но със сигурност не ми беше казал, че това ще доведе до това.
– Добре. – Ейдриън беше единственият, който не реагира шокирано на тази новина. – А архонтите убиват демони, особено самият архонтски генерал, така че върши си работата, Михаил.
– Бих могъл – съгласи се хладнокръвно Зак. – Или можеш да използваш новооткритите си, напълно демонични сили, за да я отгледаш.
Сега Ейдриън изглеждаше зашеметен, а аз бях толкова поразена, че дори не можех да мисля трезво.
– Мога ли да го направя? – Успя да попита Ейдриън.
– Вече можеш – каза Зак, а погледът му се промени в познавателен. – Ако Айви не беше умряла, останалата ти човешка същност щеше да блокира възможността да я отгледаш, но като пълноправен демон нищо не ти пречи.
– Но вие казахте, че и е забранено да се отглежда. – Ейдриън звучеше объркан, сякаш търсеше отговора на този въпрос.
Устните на Зак се изкривиха в намек за усмивка.
– Не, казах, че ми е забранено да я отглеждам.
– Ти, подъл архонт – издъхна Коста и изражението му се промени от шок към страхопочитание. – През цялото време си знаел, че ще се стигне дотук, нали?
– Знаех, че може – каза Зак просто. – Но само ако Айви изпълни съдбата си, а Ейдриън не изпълни своята.
Все още ми беше трудно да повярвам, че наистина мога да се върна. Да, Зак казваше точно това, но толкова често ми беше подчертавано, че ако умра, това е всичко – завеси! Finito! Адиос! – Че ми беше трудно да разбера, че всичко не е свършило.
Ейдриън изглеждаше също толкова шокиран, но все пак отиде до тялото ми и коленичи до него.
– Какво да правя?
Зак остана на мястото си.
– Изливай в нея всяка капка от силата си. Не задържай нищо и разбери, че когато всичко свърши, технически все още ще бъдеш демон, но няма да имаш никакви демонични способности.
– Как така? – Повтори мисълта ми Коста. – Деметриус възкресяваше хора от мъртвите и след това все още имаше своите способности.
– Деметриус е по-стар от този свят – отвърна Зак. – Силите му са имали неизброими векове, за да укрепнат и да се развият. Силите на Ейдриън са нови и това ще ги изчерпи.
– Не ми трябват – каза Ейдриън, взе лявата ми ръка и наведе глава над нея. – Имам нужда само от нея.
– Тогава вложи способностите си в Айви – каза тихо Зак. – За да го направиш, първо трябва да си позволиш да почувстваш цялата болка, която се опитваш да не усещаш сега. Не задържайте нищо от нея. След това превърни тази болка в сила и напълни Айви с нея. Отдай и всичко, докато не ти остане нищо, и тогава… – Зак вдигна поглед и ми се стори, че срещна очите ми, макар да не знаех как е възможно това – тя ще се върне при теб.
Ейдриън пусна ръката ми и ме прибра в скута си, държейки ме така, както ме държеше, когато умирах. Той дори започна да ме люлее отново. Когато притискаше лицето ми с целувки и ми казваше колко много ме обича, всяка сълза, която се плъзгаше по бузите му, се усещаше като дръпване на тялото, което вече не притежавах.
– Трябва да се върнеш при мен – прошепна той. – Не мога да направя това без теб, Айви. Дори и да можех, не искам.
Дърпане. Дърпане. Дърпане. Беше най-странното нещо – усещах го осезаемо, но не можех да посоча къде го усещам, тъй като физическото ми тяло беше там долу. Не знаех какво имам тук. Ясно е, че имах безплътно съзнание, но дали имаше нещо повече? Дали Ейдриън дърпаше нишката, която достигаше до мен дори тук?
– Толкова си строга към себе си, но това е, защото не знаеш колко си невероятна – продължи Ейдриън. – Толкова много се стараеш да постъпваш правилно. Дори когато се опитваше да не го правиш, все пак не можеше да си помогнеш. – После гласът му се разтрепери. – Толкова ти бях ядосан заради това. Исках да ме обичаш повече от всички в този свят и от всички останали и не ме интересуваше какво означава това за хората, хванати в капана на царствата. Не и докато ти не ме накара да се загрижа. От момента, в който те срещнах, ти ме направи по-добър човек, дори когато не исках да бъда. Дори когато не мислех, че това е възможно.
Главата на Ейдриън се наклони, а раменете му започнаха да треперят. Коста погледна настрани, сякаш това щеше да даде на Ейдриън уединение, докато той доброволно се разкъсваше, за да даде сила на болката си. Зак стоеше там, мълчалив страж, без никакво изражение на лицето. Като архонт той вероятно беше свикнал да вижда най-дълбоките, най-личните аспекти на човешката болка.
– Знаеш ли какво? Все още съм ти ядосан.
Гласът на Ейдриън едва се разбираше от риданията.
В същото време невидимите тласъци, които усещах, се засилиха, докато започнаха да приличат не толкова на тласъци, колкото на силни, все по-силни издърпвания.
– Да позволиш на Деметриус да те измами, като се преструва на Коста? Хайде, Айви! Татуировките ти не се ли разпалиха? Не звучеше ли различно? Или пък беше прекалено обсебена от това да се сдобиеш с върха на копието, за да го забележиш? Ти беше прекалено обсебена, за да ми кажеш за нашето бебе, и аз съм адски ядосан за това. Знаеше, че ще ти кажа да изчакаш, че ще те накарам да изчакаш, ако мога, и да, оказа се, че си права, че не чакаш да получиш копието, но все още съм ти ядосан. Не трябваше да чувам за бебето ни от Деметриус. Не трябваше да научавам, че ще ставам баща по този начин.
Лицето на Ейдриън започна да се замъглява. Както и на Коста, Зак и дори на цялата стая. Виждайки това, изпаднах в паника, но въпреки това не знаех какво да правя. Не би ли трябвало да се проясняват, ако се връщах? Ами ако това не се получаваше?
– Но ти отново беше права. – Гласът на Ейдриън вече беше напълно пречупен, а ридаенето, което се изтръгна от него, накара всичко да изчезне. Вече не можех да видя нищо. Не можех и да почувствам нищо, но все още чувах гласа му.
– Ако бях спрял да дойдем на острова – а аз щях да го направя, всички знаем това – тогава Деметриус щеше да продължи да те преследва чрез връзката си с кръвта на детето ни. Един ден щеше да те хване и да те накара да намериш върха на копието за него, като те измъчва или като измъчва детето ни, ако то се е родило дотогава. Нещата щяха да са по-лоши и това щеше да е моя вина. Сега имаме още един шанс, и то защото ти беше силна, когато аз отново щях да бъда егоист. Дори в най-добрите си моменти не съм като теб, но върни се при мен, Айви, и се кълна, че ще се опитам да бъда…
Изведнъж вече не го чувах. Не можех да чуя нищо! Какво се случваше? Не можех да виждам, да усещам, да чувам или да докосвам. Трябваше да се връщам, а не да изчезвам напълно. Нещо не беше наред.
Нещо много не беше наред! Зак? Зак? Зак! Това не работи! Не ме оставяй така! Трябва да помогнеш…
– …винаги – каза Ейдриън и облекчението ме разтърси, когато го чух отново. – За теб, Айви. Обещавам. Обичам те – прошепна той и допря устните си до моите.
Почакайте малко. Усетих това. УСЕТИХ ГО!
Отворих очи. Първоначално видях само червено и очите ме бодяха. Опитах се да избърша червеното, което трябваше да е кръв, но по навик използвах дясната си ръка и в крайна сметка се ударих в лицето с пънчето ѝ.
– Айви? – Цялото тяло на Ейдриън се скова, после ме сграбчи достатъчно силно, за да ме заболи, и скочи, като ме завъртя в дива прегръдка. – Айви!
– Аз също те обичам, Ейдриън.
Гласът ми не беше дрезгав. Не знам защо си мислех, че ще е така. Може би защото ръката ми не беше пораснала магически, въпреки че другите рани в тялото ми трябваше да са заздравели по свръхестествен начин, иначе все още щях да съм мъртва. Вече дори не ме болеше, макар че ръката ми се чувстваше… странно. Кожата около нея вече беше гладка и затворена. Да не виждам повече осакатената ѝ вътрешност беше облекчение.
– Ти се върна!
Коста се затича и ни прегърна и двамата, тъй като Ейдриън все още не ме беше пуснал.
Не че исках да го направи. Не можех да се наситя да почувствам ръцете му отново около мен.
– Ти го направи – прошепнах на Ейдриън.
Той ме целуна, толкова силно и яростно, че не бях сигурна дали вкусвам стара кръв от предишните си рани, или устната ми е наранена от зъбите му. И в двата случая не ми пукаше. Дори не ми пукаше, че дясната ми ръка сега свършваше до лакътя. Никога не се бях чувствала по-цялостна през целия си живот.
– Татуировките ти отново са изчезнали – чух Коста да казва няколко минути по-късно.
Това ме накара да се отдръпна от пламтящата целувка на Ейдриън. Погледнах надолу.
Горната ми част беше разкъсана достатъчно, за да се види, че гравюрата на жезъла е изчезнала, а прашката не се беше появила никъде другаде, където бих могла да видя.
– Надявам се, че повече няма да ми трябват – казах, като погледнах Зак през рамото на Ейдриън. – Да? Свърших ли вече с всичко това?
– Да – каза Зак, а в тъмните му очи заблестяха онези малки светлинки. – Отсега нататък борбата принадлежи на архонтите, а не на хората.
Толкова ми олекна, че увиснах в ръцете на Ейдриън. Той се наведе, за да ме целуне отново, и аз исках тази целувка, но извърнах глава. Имаше още нещо, което трябваше да знам и което не можеше да чака.
– Зак. Аз още…
Спрях. Беше ми трудно да продължа, без да се чувствам неблагодарна, което не можеше да бъде по-далеч от истината. Бях невероятно щастлива, че се върнах при Ейдриън, и изключително развълнувана да знам, че точно сега хиляди бивши хванати в капан хора си проправят път към царствата на архонтите. Питах за още неща, които ми се струваха безумно алчни, но трябваше да знам.
– Сама ли се върнах? – Довърших с прегракнал глас, а лявата ми ръка беше опряна върху корема ми.
Ейдриън я взе, като преплете пръстите си през моите.
– Така или иначе, аз те обичам и всичко ще бъде наред, Айви.
Знаех, че ще го направи, независимо от думите на Зак. Аз го направих. Но така или иначе, трябваше да знам отговора.
Зак започна да се усмихва. Той не спря до едва забележимото помръдване на устните му, което беше нормалната му версия. Вместо това се разпростря до една от редките му, показващи зъби, пълноценни усмивки.
– Не, не се върна сама.
Започнах да плача. Хей, бременните жени правят това често! Ейдриън ме прегърна отново, този път много по-нежно, и през сълзите си видях как Коста се усмихна и присви очи.
– Стига толкова, вие двамата. Все още имаме работа за вършене. Деметриус е хванал Брут в капан в една дупка на острова, така че трябва да го измъкнем. След това вие двамата можете да съобщите новината на този разглезен гаргойл, че вече няма да е единствено дете.
– Всичко е наред – казах аз, повтаряйки думите, които бях чувала толкова често днес, но в които бях повярвала едва през последните няколко минути. – Знам, че Брут ще бъде чудесен голям брат.

* * * * *

Назад към част 47

ГЛАВА 46

Светлината се изстреля от купата, сто пъти по-ярка от тази на най-ослепителния Зак. Купата се разби, а таванът се разпадна в момента, в който светлината го докосна. После тази светлина се разшири и Ейдриън се хвърли върху мен.
Сега не виждах нищо друго освен гърдите му и част от сенките му, които сякаш се опитваха да покрият и мен. Но пред погледа ми те изгаряха, докато от тези, които можех да видя, не остана нищо.
Ушите ми звъняха от взрива, така че отначало не го чух. Миг по-късно осъзнах, че другите високи звуци, които частично ме оглушаваха, бяха писъци, идващи от всички посоки, като нито един от тях не беше по-силен от този с гласа, който най-много мразех.
– Не! – Викът на Деметриус надвика всички останали. – НЕ!
Не можах да видя какво го е накарало да изреве от отчаяние и наистина съжалих за това. Каквото и да беше, аз го обичах.
Изведнъж Ейдриън изчезна, а аз се върнах на пода. Погледнах нагоре и видях как Ейдриън изтръгва Деметриус от мен. Очите на демона бяха диви от ярост и от тях, от ушите и носа му се стичаха тъмни ручейчета.
– Тя го е направила! – Изрева Деметриус. – Тя попречи на върха на копието да се превърне в прокълнат предмет. Трябва да е тя!
Не беше така. Дори не можех да се отместя от пътя, за да ги избегна, камо ли да спра свещения обект да потъмнее. Тогава Деметриус завъртя Ейдриън и аз за пръв път погледнах гърба му, откакто светлината избухна от златната купа. Ако ми беше останал достатъчно дъх, щях да се задъхам.
Сенките му бяха напълно изчезнали. Единственото, което свидетелстваше, че някога са били там, бяха следите от изгаряния по голия му гръб. Когато светлината ги бе изгорила, тя ги бе изгорила до такава степен, че бяха запалили и ризата му.
На Ейдриън не му оставаше нищо друго, освен да се бори с Деметриус, а демонът беше по-силен. Но той беше изхвърлил голяма част от силата си по-рано, а освен това беше ранен от светлинната експлозия, ако се съдеше по това, че кървеше от всяка дупка на лицето си. Деметриус не можеше да призове и слугите си, за да му помогнат. Ако демонът изглеждаше в лошо състояние, то слугите му бяха в далеч по-лошо.
Бяха на колене, а от очите, ушите, носовете и устата им се стичаше същата мастилена субстанция, но в много по-големи количества. Изглеждаше така, сякаш телата им конвулсивно изчистваха цялото зло, което Деметриус им беше дал, когато привърза душата си към тяхната и ги превърна в слуги. Не се изненадах, когато започнаха да се превръщат в пепел, телата им не можеха да се справят с последиците от свръхестествената атака.
– Пусни ме, Ейдриън! – Изкрещя Деметриус. – Опитах се да я пощадя за теб, но върхът на копието не се трансформира. Това трябва да е по нейна вина! Не виждаш ли, че тя трябва да умре сега и да остане мъртва, за да успее това?
– Ако тя умре завинаги, тогава и ти – изръмжа Ейдриън и завъртя Деметриус така, че демонът да е по-далеч от мен. – Коста! – Изкрещя Ейдриън. – Свържи пилума към върха на копието!
– Не! – Изкрещя Деметриус. – Не! Ще те убия!
Коста, който изглеждаше единственият невредим от мощната светлинна експлозия, се затича към останките от златната купа. Единствената причина, поради която едва не падна, беше, че земята започна да се тресе. Тогава Коста потопи ръката си в купчината стърготини и извади върха на копието.
Зърната от прокълнатото дърво все още падаха от него, когато Коста го заби на върха на пилума.
Още една ударна вълна ме връхлетя, която никой друг не усети. Тя върна всички болки, които преди това бяха отслабнали, докато тялото ми не се почувства като попарено отвътре и отвън. Агонията беше толкова силна, че изчисти мъглата от съзнанието ми и дори върна зрението ми към моментна яснота. Така успях да видя как пилума от най-дълбоко абаносово дърво се връща към нормалния си кафяв оттенък. Прикрепването на върха на копието към пилума някак си го беше изчистило от прокълнатия предмет. Сега пилумът отново беше осветен, а напълно сглобеното, свръхзаредено оръжие беше само на малко разстояние.
– Дай ми го, Коста! – Изкрещях, протягайки единствената ръка, която ми беше останала.
Не знам откъде имах сили за тези думи, когато преди не можех да говоря, но го направих и гласът ми прозвуча с цялата надежда и отчаяние в мен. Дори успях да се извият в седнало положение. Сигурно изсмуквам енергия от отново съединеното свещено оръжие. Това беше единственото обяснение.
– Не!
Нападението на Деметриус стана толкова бясно, че отблъсна Ейдриън обратно към Коста. След това избута Ейдриън толкова силно, че той изгуби хватката си за него. Но в последната секунда заплете краката си в тези на Деметриус и двамата се озоваха на пода.
Коста погледна към плетеницата от тела, които се бореха на живот и смърт пред него. Те препречваха пътя му към мен, а борбата беше толкова ожесточена, че можеше да го застигне всеки момент.
Коста измърмори нещо на гръцки. След това хвърли сглобеното копие към мен, докато крещеше:
– Хвани!
Кой хвърля копие по едноръка умираща жена? Помислих си недоверчиво. Но сякаш тази единствена дума активира в мен реакция на мускулната памет, лявата ми ръка се изстреля нагоре и аз улових дървената част на копието, сякаш цял живот съм изтръгвала копия от въздуха.
Точно в този момент Деметриус срещна очите ми и аз видях в тях нещо, което никога преди не бях виждала.
Страх.
После в мен се вряза сила със същата сила, която бе изгорила сенките на Ейдриън, убила слугите и тежко ранила Деметриус. Усетих, че тя убива и мен, но усетих и нещо друго, заради което неописуемата агония от внезапно спуканите ми кръвоносни съдове си заслужаваше.
Почувствах как светлината нахлува във всяко демонично царство, разлюлявайки го със същата лекота, с която онази светлина беше разлюляла покрива на тази сграда. Почувствах как легионите от слуги, които се намираха в тях, бяха поразени от същите жестоки, смъртоносни конвулсии, които бях видяла тук, и усетих как демоните също се отдръпнаха от осакатяваща болка. Усетих и накъде водят тези нови светлинни проходи: към царствата на архонтите, което ми напомни, че Зак беше казал, че всеки път, когато демоните създават ново царство, архонтите отвръщат на удара, като създават свое собствено.
По-важното е, че като шепот в душата си усетих същата емоция от безбройните хора, попаднали в капана, които най-накрая видяха светлина след твърде много години на мрак.
Надежда.
Деметриус често ми се подиграваше, че нямам никакъв шанс. Прекалено много пъти бях вярвала в това. Но последното нещо, което почувствах, беше знанието, че силата, която се крие зад неудържимото трето свещено оръжие, никога не е била в опасност да бъде използвана от демони. Деметриус беше прав за едно: всичко това беше планирано дълго предварително. Той и останалите демони бяха обречени от самото начало.
С тази последна, удовлетворяваща мисъл умрях.

Назад към част 46                                                        Напред към част 48

ГЛАВА 45

Лицето на Ейдриън беше с няколко степени на поражение. Никога не бях го виждала да изглежда толкова измъчен, а погледът му се изпълни със сълзи.
– Не – прошепна той.
– Да! – Каза с удоволствие Деметриус. – Изглежда, че все пак ще изпълня желанието си да я видя мъртва.
Ако отрязаният ми крайник беше някъде наблизо и имах сили, щях да го хвърля по него. Бях се примирила, че ще умра, но не исках да е така.
– Пуснете ме – каза Ейдриън, като се превиваше от веригите си. – Няма да я оставя да умре сама.
– Тя не е сама. Тя е точно тук – каза Деметриус и махна с ръка в моя посока.
Ейдриън спря да се бори и хвърли поглед към Деметриус.
– Щом приключиш тук, аз си тръгвам с теб и вероятно никога повече няма да я видя. Можеш да ми дадеш това.
Деметриус въздъхна.
– От възхитително порочен до депресиращо сантиментален. Добре, тъй като това ще бъде един от последните ви моменти с нея, защо не? – После погледът му се стесни. – Не е нужно да ти напомням, че сега аз съм единствената надежда на Айви за възкресение, така че ако опиташ нещо, ще я загубиш завинаги. След това, разбира се, ще убия приятеля ти и гаргойла ти по начин, който ще преследва кошмарите ти десетилетия наред.
Брут е бил жив? Въпреки че обстоятелствата бяха толкова мрачни, колкото можеха да станат, тази мисъл ме развесели. Страхувах се от най-лошото, след като разбрах, че Деметриус се е възстановил толкова бързо след нападението на Брут, да не говорим за отсъствието на гаргойла сега.
– Разбрах – хладно каза Ейдриън. – А сега ме освободи.
Деметриус кимна на слугите си. По израженията им личеше, че не искат да правят това, но тъй като стояха върху зърнестите останки на слуги, които вероятно бяха ядосали Деметриус, никой не спореше. Те се втурнаха и започнаха да отключват, а след това и да развързват веригите около Ейдриън.
– Сега вече няма да има забавяния. Потопи края на пилиума в купата, момче.
Каза Деметриус на Коста.
Коста се изправи, като ме погледна извинително. След това лицето му се превърна в камък, когато взе пилиума и го поднесе към масата. Знаех какво беше казал Деметриус за силата на смлените останки от онова прословуто дърво, но все пак се надявах, че нищо няма да се случи, когато краят на дългата пръчка докосне подобното на стърготини съдържание в огромната златна купа.
Въздухът сякаш беше изсмукан от стаята, а пилума, който беше с наситено кафяв оттенък, стана черен като смола преди следващото ми мигване.
Не бях осъзнала колко енергия съм изсмуквала от пилума, докато всичко свято в него не изчезна внезапно. Зрението ми се стесни, тялото ми се превърна в лед и може би дори за кратко изгубих съзнание, защото следващото нещо, което си спомнях, беше, че съм събрана в ръцете на Ейдриън.
– Всичко е наред – промълви той и аз разбрах, че ме люлее, само защото го видях да се движи. Не можех да го усетя, нито да почувствам ръцете му около мен. Вече не можех да усетя нищо.
– Ейдриън – прошепнах аз. Исках да кажа още нещо, но нямах възможност. Дали бях умряла и Деметриус вече ме беше върнал? Не. Това не можеше да е така. Ако беше така, нямаше все още да съм парализирана от слабост заради нараняванията и загубата на кръв.
– Шшш – каза той и ме целуна. – Скоро ще се оправиш.
Отново ме лъжеш – помислих си аз, но не успях да го изрека на глас.
Нищо нямаше да се оправи скоро, най-малко аз. Дори и да се върна, това ще означава, че ще продължавам да живея, за да ми липсва всеки ден, и ще съжалявам за това, че съм провалила всички онези хора в царствата, и съм обрекла Ейдриън на същата съдба.
– А сега и върха на копието – чух да казва Деметриус с необуздана радост в тона си.
– Не потапяй само края му в купата. Пусни целия връх на копието в нея.
Нищо чудно, че купата беше толкова голяма. Само така върхът на копието можеше да се побере вътре. А не можех ли поне да умра, преди да стана свидетел на най-големия триумф на Деметриус? Проклет да е този съд. От гледната ми точка на земята огромната ѝ лъскава повърхност запълваше голяма част от пространството покрай ръката на Ейдриън, върху която в момента се беше облегнала главата ми. Бих казала на Ейдриън да премести себе си или сенките си, така че да я блокира, но нямах сили да говоря.
Освен това „Да се преместиш малко надясно“ едва ли ще бъде добър избор за последните ми думи.
Коста вдигна снопа с кърпи в кралски цвят и го разгъна.
С това най-накрая видях древната реликва, която първо се опитвах да намеря, после се опитвах да се убедя, че няма да намеря, и накрая отново се опитах да намеря.
Не приличаше на най-търсеното оръжие в света. Приличаше на удължена метална стрела с триъгълна точка на върха. Беше по-широка в основата си, където пилумът се свързваше и по този начин утрояваше общата ѝ дължина. Разбира се, Деметриус изчакваше да сглоби оръжието, докато не прокълне и тази част от него.
– Това кръв ли е? – Наклони върха на копието Коста.
Зрението ми беше прекалено замъглено, за да мога да кажа, но Деметриус нямаше проблем да го види. Той издаде насмешлив звук.
– Значи слуховете са верни – кръвта не може да се измие. Откриването на това уплашило Лонгин и той напуснал римската армия след ролята си в екзекуцията, или поне така казват.
Мълчаливо си пожелах Коста да хвърли върха на копието към Деметриус, вместо да го сложи в купата. Дори и Коста да не го прободе с него, може би ако се натърти на върха на копието, това щеше да убие Деметриус. Но Коста не го направи, а и Ейдриън не наруши думата си, като се намеси. Той само отново целуна лицето ми.
– Обичам те, Айви – прошепна той.
Аз също те обичам – помислих си, докато Коста се приближаваше и държеше върха на копието над златната купа. После затворих очи.
Не исках да виждам лицето на Деметриус, когато върхът на копието падна в купата. Не исках да видя как изглеждаше върхът на копието, след като сребристото желязо бе почерняло. Или да видя как Деметриус държи в ръка онова, което някога е било най-свещената реликва на света, а сега е най-злото на света. Аз не…
Избухна експлозия. Очите ми се отвориха, но не видях стените да се рушат, мебелите да се преобръщат или нещо друго, което да обясни огромната ударна вълна, която току-що ме бе ударила. Още по-объркващо е, че никой друг не забеляза, че нещо се е случило.
Деметриус надникна през ръба на купата, която дори не се беше помръднала въпреки съкрушителната сила, която ме беше ударила.
– Защо нищо не се случва?
– Откъде да знам? – Обърна се към него с укор Коста.
Как можеха да си мислят, че нищо не се случва? Ако преди малко не бяха усетили това невероятно изхвърляне на сила, не можеха ли да почувстват също толкова гръмотевичното вдишване сега, сякаш целият остров изведнъж е затаил дъх?
– Зарови го изцяло под зърната – нареди Деметриус на Коста. – Направи го!
Коста каза нещо, което не долових, но предполагам, че е прокарал върха на копието чак до дъното на стритите останки от проклетото дърво, защото гримасата на Деметриус се разсея.
– Това би трябвало да свърши работа – промълви демонът. – Сега, един от…
Деметриус не успя да довърши изречението си, защото стаята отново се взриви. Този път всички го усетиха.

Назад към част 45                                                    Напред към част 47

ГЛАВА 44

Деметриус, разбира се, изобщо не се интересуваше от последиците от това, че с един удар разби живота на Ейдриън и връзката ни.
– Сега, след като това е уредено, да се върнем към по-важните неща – каза той.
Исках да продължа да споря с Ейдриън, да намеря правилните думи, които да го спрат да направи най-голямата грешка в живота си, но изведнъж бях твърде изтощена, за да говоря. Това не би трябвало да е изненада. Не знаех как все още бях в съзнание след всичката кръв, която бях изгубила, както от раните от куршумите, така и от това, че половината ми дясна ръка беше отрязана. Ако Деметриус или някой друг не беше сложил турникет на нея, определено вече щях да съм изкървавен до смърт.
Деметриус се върна към внимателното изпразване на съдържанието на пластмасовите контейнери в огромна купа, която съвсем не беше пластмасова. Вместо това тя блестеше като злато, а като знаеше алчността на демона, вероятно беше злато.
Ейдриън погледна многозначително стърготините, които Деметриус изсипа в нея.
– Това ли е, което мисля, че е?
– Какво друго? – Каза Деметриус, после ме погледна. – Нямаш представа, нали?
– Не ми пука – казах аз, но Деметриус беше в режим на самохвалство, така че все пак ми каза.
– Това е всичко, което е останало от Дървото за познаване на доброто и злото, чийто плод стана причина за първородния грях на човечеството. Нищо друго в цялото царство не може да се сравни с неговата тъмнина. Дори поръсване с това може да превърне най-свещените предмети в прокълната реликва за миг, но не е нужно да ми вярваш. Убедете се сами. Доведете затворника!
Вратите се отвориха и влязоха още четирима слуги. Почти не разпознах човека, когото бяха вързали с въжета помежду си, защото беше покрит с пластове мръсотия и кръв. Но когато вдигна глава и дългата му черна коса падна назад, го разпознах и нададох тих писък.
Не и Коста!
Ейдриън също изглеждаше шокиран.
– Какво правиш тук?
– Дойдох с Брут – промълви Коста. – Зак каза, че не ни е било забранено да помагаме, както на него, затова ни изпрати.
– И въпреки че моите хора небрежно убиха всички монаси, сега имам човек, който да се справи със свещените предмети, които иначе биха могли да убият мен или моите слуги, ако ги докоснат – каза Деметриус арогантно.
Ето защо беше запазил Коста жив. Разбира се, това не беше от чувство на състрадание или милосърдие.
– Значи на Михаил му е било забранено да идва? – Засмя се Деметриус. – Много обичам, когато от архонтите се изисква да играят по правила, които аз мога да пренебрегвам.
Тогава този поглед с цвят на въглен се спря на мен.
– Знаеш, че това означава, че Бог иска човечеството да страда. В противен случай защо би забранил на генерала си да ме спре да отворя отново вратите на царството?
Нямах представа. Не защото аз щях да съм тази, която да го спре. Бях дала най-доброто от себе си и не успях да го направя.
– Помислете за това – продължи Деметриус. – Ако Бог знае всичко, значи е знаел, че ако дойдете на този остров без Михаил, ще се провалите. И все пак Той забрани на Михаил да дойде с теб. Как се чувстваш, когато знаеш, че въпреки всичките ти усилия е било предопределено да нямаш никакъв шанс?
Погледнах встрани. Не исках да призная, че Деметриус е прав, но в момента беше трудно да го нарека грешно. Може би това е било част от плана.
Огромен план, в който човечеството ще се провали, а аз ще поведа всички направо в ръцете на демоните.
– Престани да примамваш Айви – каза Ейдриън с равен тон. – Не си ли на десетки хиляди години, за да използваш само думи, за да раняваш?
– Бих предпочел да използвам ножове, но това би нарушило споразумението ни.
Деметриус повдигна вежди.
– Но ти си прав, да се върнем към работата. Потопи върха на пилума в купата – нареди той на Коста, а слугите, които го държаха, разхлабиха въжетата около него и го тласнаха напред.
Тогава видях, че през цялото време той е държал дългата пръчка. Както Деметриус беше отбелязал, Коста беше обикновен човек без свръхестествен произход и без връзки с демони като слугите, така че пилумът нямаше ефект върху него. Дори не изглеждаше да го тегли към върха на копието, където и да се намираше то.
Коста ми хвърли мрачен поглед, после сгъна ръце около пилама и не помръдна.
– Няма да го направя, ако не ми позволиш да излекувам раните на Айви с мана.
Деметриус изхъркна.
– Имаш голям късмет, че моите хора са убили всички останали хора тук, иначе щях да те убия за смелостта да предположиш, че можеш да се пазариш с мен.
– Нека го направи – каза Ейдриън уморено. – Ти вече се съгласи да оставиш Айви да живее. Защо да чакаш, докато тя умре и ти се наложи да изразходваш още от силата си, за да я възкресиш, за да спазиш сделката ни?
Деметриус въздъхна.
– Защото бих искал да я видя мъртва поне веднъж. И все пак си прав. Отглеждането на хора изцежда силите ми, а аз вече изчерпах голяма част от силите си, като убих Блинки, за да не може да стигне до върха на копието преди мен, предизвиквайки ранното настъпване на затъмнението, а след това и като отгледах теб, Ейдриън. Много добре. – Той се обърна към Коста. – Дай и го, но първо хвърли свещените оръжия точно там, където стоиш.
Устата на Коста се спусна надолу. Виждайки това, Деметриус се засмя.
– Нали не очакваше да те допусна до Давидовката, докато ги държиш?
По изражението на Коста той се надяваше, че Деметриус ще бъде толкова глупав, но, разбира се, демонът не беше. Коста пусна пилума. После посегна зад гърба си и извади нещо оттам. Когато го пусна и видях увитата около него малинова, лилава и златна кърпа, разбрах, че е носил със себе си и върха на копието.
Беше само на двайсетина метра от него. Толкова близо, но и на непреодолимо разстояние, като се има предвид физическото ми състояние и това, че се намирах в стая, пълна с прислужници и свръхмощен демон.
После Коста дойде при мен и коленичи до мен, а изражението му се изкриви, когато погледна отрязаната ми ръка. Изражението му стана още по-мрачно, когато повдигна пуловера ми и видя дупките от куршуми, които все още не исках да гледам. Вместо това гледах как той извади от джоба на дънките си торбичка с мана, която беше издута догоре. Беше дошъл на острова подготвен.
– Трябва и ти да използваш малко – казах аз, въпреки че ми ставаше все по-трудно да говоря. – Изглеждаш ужасно.
– Първо ти – каза той и се усмихна, докато намазваше и двете си ръце с лепкавата субстанция, след което сложи едната върху пъна ми, а другата върху вероятно най-лошата дупка от куршум.
Подготвих се за болката, която винаги идваше, когато плътта беше принудена да се възстанови бързо, но нищо не се случи. Изражението на Коста стана поразено и той взе по-голяма шепа от торбата, след което постави новата порция върху стомаха ми.
Нищо. Нито едно изтръпване. Когато погледнах ръката си, краят ѝ също изглеждаше отворен и изкривен.
– Не се лекуваш – каза Коста с мъка.
Не се, което означаваше само едно. Раните ми бяха смъртоносни. Сега единственото, с което разполагахме, беше думата на най-големия ни враг, че ще ме върне, след като умра, което щеше да стане много скоро.

Назад към част 44                                                    Напред към част 46

ГЛАВА 43

– О, ти си будна.
Разпознах гласа. Това беше истинският глас на Деметриус, а не впечатляващият фалшификат, който беше използвал, когато се беше преобразил в точно копие на Коста. Да, бях се събудила, макар да не знаех защо. Деметриус ме държеше, а той разполагаше с върха на копието. Трябваше да съм мъртва, а не да се събуждам. Почти се чудех дали не съм мъртва, само че мъртвите не биха могли да изпитват толкова много болка.
Поне се надявах да не е така.
– Трябва да ти кажа, Давидовке, че когато гаргойлът се блъсна в мен, се зачудих дали острието на копието не е било тук и дали всичко това не е било хитра уловка.
Гласът на Деметриус беше толкова весел, че задържах очите си затворени още малко.
Единственото по-лошо нещо от това да го слушаш как злорадства, е да го видиш как злорадства.
Но след това чух продължителен стон от друг познат глас и очите ми се отвориха.
Ейдриън беше в ъгъла на стаята или сградата, в която се намирахме. Не можах да разбера коя, защото всички прозорци бяха затворени, а интериорът беше толкова обикновен, че можеше да е част от манастира, а можеше и да е самостоятелна колиба. Така или иначе, подът беше обилно посипан с нещо, за което сега знаех, че са смлени кости на миньони. Затъмнението може и да беше приключило, но комбинацията от прокълната земя и затворени прозорци, които блокираха останалата слънчева светлина, означаваше, че Деметриус има време да злорадства. Той имаше цялото време на света.
Телата на няколко монаси бяха разпръснати по пода, а поне две дузини живи слуги също изпълваха помещението. То не беше малко, но с всички тях в него вече имаше само правостоящи. Разбира се, те даваха на Ейдриън широко поле за изява и за това имаше основателна причина. Сенките му бяха изпънати докъдето можеха да стигнат, а върховете им бяха оформени като остриета на ножове, които се забиваха във всичко около него. Дебели метални вериги покриваха краката и торса му и той сигурно беше ранен, защото през тях се процеждаше кръв. Още кръв покриваше лицето му и част от нея беше попаднала в очите му. Очевидно беше водил яростна борба, но също като мен тя не беше достатъчна.
– Айви. – Гласът му беше толкова разбит, колкото се чувствах в този момент. – Много съжалявам.
– Не звучи толкова унило, сине мой – укори го Деметриус. – Да, първоначално възнамерявах да я убия веднага, но сега промених решението си. От една страна, би трябвало да е доста забавно да я оставя да наблюдава какво ще се случи, когато превърна върха на копието от свещено оръжие в прокълнато. Кой знае? Ако е достатъчно нещастна, може дори да я оставя да живее с години.
Ейдриън се хвърли към него, но всички тези вериги сигурно бяха закрепени за нещо здраво, защото той успя да се измъкне само на около метър.
– Ще те убия! – Изръмжа той.
Деметриус му размаха пръст, преди да се върне към предметите на масата пред себе си. Бяха гумени контейнери за съхранение, от всички неща. Той свали капачките, докато пляскаше с устни.
– Имаш ли представа от колко време чакам да използвам това, което е в тези контейнери?
– Не ме интересува.
Гласът ми беше шепот, а не исках да бъде такъв. Най-сетне погледнах надолу и разбрах защо Деметриус не си беше направил труда да ме завърже, камо ли да използва същите свръхмощни ограничители, които беше използвал с Ейдриън. Дупките по пуловера ми показваха двете места, където бях простреляна. В противен случай нямаше да мога да кажа колко пъти се е случвало това. Цялата предна част на пуловера ми беше напоена с кръв и когато се опитах да помръдна, не можех.
Но не това ме накара да извикам и да се отдръпна, щом видях как удоволствието озарява лицето на Деметриус. Това беше дясната ми ръка. Или, по-точно, кървавият, завързан пън в края на лакътя ми, където трябваше да бъде дясната ми ръка.
– Не бих могъл да ти позволя да извадиш тази прашка и да ми провалиш плановете, нали? – Каза с отмъстително задоволство Деметриус. – Не се притеснявай – ще видиш ръката си отново. Ще я върна, за да мога да превърна и прашката, която съдържа, в прокълнато оръжие, след като приключа с върха на копието. А след това или доброволно ще извадиш тоягата от тялото си, за да мога да трансформирам и нея, или ще я изрежа от теб, а за това, скъпа ми Давидовке, ще съжаляваш.
– Мислиш ли, че искам да доживея да видя какво ще направиш, след като преобразиш острието на копието? – Може и да съм го прошепнала от масивните си наранявания, но дори това не можеше да прикрие омразата в гласа ми. – Убий ме. Това ще бъде много по-удобно.
Деметриус цъка с език.
– И да убия собственото ми внуче заедно с теб? За какво чудовище ме смяташ?
Той знаеше. Той знаеше!
Преди си мислех, че ми е студено. Не знаех значението на тази дума.
Когато зашеметеният поглед на Ейдриън срещна моя, не можах да спра сълзата, която се изплъзна, въпреки че мразех да давам на Деметриус още едно нещо, за което да злорадства.
– Не разбрах за това до началото на днешния ден – прошепнах аз.
– И не ми каза? – Болката в очите му ме удари като с чук. – Как можа да не ми го кажеш?
– Съжалявам, Ейдриън! – Сигурно се опитах да се приближа до него, защото от пуловера ми изтече нова струя кръв. – Не можех да ти кажа, когато… когато знаех, че това само ще те нарани, като се има предвид какво щеше да се случи.
– Виждаш ли? Всички близки лъжат – каза Деметриус и тъмният му поглед се спря върху Ейдриън. – Ти се отрече от мен и от целия си род, защото те излъгах, но собствената ти жена признава, че не е по-различна. Хайде сега, Ейдриън, престани да бъдеш раздразнителен.
Ако не бях аз, който и попречи да използва това копие, тя щеше да е мъртва, както и нероденото ти дете. Не виждаш ли, че нямаш причина да ме мразиш? Аз ти давам всичко, което най-много искаш!
– Още лъжи – изплю се Ейдриън. – Тя кърви пред теб, а ти си зает да и се подиграваш и да си играеш с твоите прибори за хранене. Сигурно вече е загубила бебето!
– Не е – каза Деметриус и махна с ръка, за да отхвърли локвата кръв около мен. – Все още чувам сърцебиенето му. И ако тя го загуби, аз ще го върна към живот. Днес вече те върнах от мъртвите. Как иначе мислиш, че слугите ми успяха да те омотаят в тези вериги, без сенките ти да ги разкъсат на парчета?
– Той беше мъртъв? – Беше ми гадно от тази мисъл и от чувството на благодарност към Деметриус за това, че върна Ейдриън.
– Сам го убих – отвърна Деметриус и моментната ми благодарност изчезна. – Разбира се, първо трябваше да го прострелям многократно, затова се уверих, че всичките ми хора са въоръжени и…
– Бебето – изведнъж каза Ейдриън, а погледът му пламна, когато погледна Деметриус. – Ето как успяваш да ни проследиш напоследък. Преди можеше да ме проследяваш чрез кръвната ни връзка, преди да те блокирам, като привързах душата си към тази на Айви. Но бебето не е свързано с никого, а и има твоя кръв.
Мислех, че не мога да бъда шокирана от нищо друго, но грешах, защото бавната усмивка на Деметриус потвърди подозренията на Ейдриън.
– Кръвта винаги призовава кръвта, сине. Когато го чух отново, си помислих, че кръвта ти пробива през връзката, за да ме повика, но не беше така. Не разбрах това, докато не се готвех да разбия главата на Давидовката и не осъзнах, че чувам два удара на сърцето и вместо един.
Ейдриън ме гледаше и ножовете, образувани от сенките му, се притъпиха, докато не станаха нищо повече от брънки на фона на извиващия се, черничък мрак около него. После погледна към Деметриус.
– Имаш върха на копието и другите свещени оръжия, така че имаш всичко, което искаш, с изключение на мен. Но можеш да ме имаш, ако излекуваш Айви и оставиш нея и детето на мира. Направи това и се кълна, че ще стоя до теб до края на живота си.
– Ейдриън, недей – изпъшках аз. – Не можеш!
– Да, мога – каза той и не откъсна поглед от Деметриус. – Можеш да ме накажеш, както намериш за добре, и можеш да ме насочиш да използвам сенките си, сякаш са твои собствени. Всичко това ти давам в замяна на живота и безопасността на Айви и детето ми.
– Мислиш, че думата ти е достатъчна, за да ти повярвам? – Подигра се Деметриус. Но от внезапния блясък в очите му се убеди, че е изкушен. Дори той не беше достатъчно добър актьор, за да скрие това.
– Имаш повече от думата ми – каза Ейдриън, а гласът му се втвърди, докато пренебрегваше непрекъснатите ми молби да не го прави. – Докато те са живи, имаш и несравним стимул да ти остана верен, защото всички знаем първото нещо, което ще направиш, ако не съм.
– Имам избухлив характер – съгласи се Деметриус.
– Аз също – каза Ейдриън и се усмихна жестоко на баща си. – И ако си мислиш, че съм ти създавал проблеми през последните няколко години, не искаш да видиш на какво съм способен, ако нарушиш тази сделка. Не ме интересува дали контролираш всички портали на царството и дали нашият народ те е коронясал за крал, ще опустоша твоята вселена, ако ме предадеш по този въпрос.
Деметриус се вгледа в Ейдриън. След това започна да се смее по онзи нисък, злокобно забавен начин, който беше характерен само за него. Дълбоките звуци на веселие скоро отстъпиха място на пълен рев от смях.
– Знаех си, че ще се върнеш при мен! Не очаквах да е при тези обстоятелства, но животът не спира да изненадва, нали? Освен това сега си много по-силен, отколкото щеше да бъдеш, ако никога не си беше тръгвал. Много добре, мой злобен, отмъстителен сине. Съгласен съм с твоите условия, с уговорката, че ако някой от нас ги предаде, ще паднат безброй тела, като се започне от нейното.
– Съгласен съм – каза Ейдриън, дори когато изкрещях:
– Не!
Най-накрая Ейдриън ме погледна.
– И двамата дадохме най-доброто от себе си, за да го победим, Айви, и двамата не успяхме. Всичко, което можем да направим сега, е да се възползваме по най-добрия начин от това, което ни е останало.
Сълзите се разляха по бузите ми и се стоплиха върху кожата, която беше станала толкова студена.
– Не мога да те оставя да направиш това, Ейдриън.
– Айви – каза той с въздишка. – Това вече е направено.

Назад към част 43                                                   Напред към част 45

ГЛАВА 42

Чух писъци зад мен и изстрели пред мен, но не намалих скоростта и не се обърнах назад. Ако го направех, също нямаше да мога да продължа, а трябваше да продължа. Демоните бяха тук; татуировките ми, които светнаха и изпратиха нова агония в мен, бяха доказателство за това, сякаш имаше някакво съмнение кой стои зад звуците на нападението. Не, те бяха тук, както и главата на копието. Или аз, или те щяхме да го държим скоро и трябваше да се уверя, че това съм аз.
Примъкнах се, когато широките зелени листа на каквато и да е растителност в тази джунгла внезапно избухнаха до мен. Още един изстрел обстрелваше храстите около мен, но този път идваше от противоположната посока. Чудесно, бях попаднал в кръстосан огън между въоръжени лоши и въоръжени добри момчета, но въпреки това не можех да напусна пътеката. Храстите бяха твърде гъсти, затова се примъкнах възможно най-ниско и се надявах, че по някакъв начин силата на пилума ще ме направи непробиваема от куршуми.
Не беше така. Разбрах това, когато внезапно се спънах след следващия залп от изстрели, въпреки че не се бях спънала. Ударих се в твърдата земя на добре прокараната пътека като чувал с картофи, въпреки че успях да запазя хватката си върху пилума. В онзи зашеметяващ момент, когато за пръв път се ударих в земята, реших, че е добре, че пилума беше изгорил ръцете ми дори през кърпата. Вероятно сега те бяха заварени за него.
Когато се изправих, усетих, че от мен се разлива кръв, но не погледнах надолу, за да видя къде са ме простреляли. Не можех да спра, за да обработя раната си, а да я видя само щеше да ме разстрои. Или беше достатъчно тежка, за да ме убие, или не беше. Вече изпитвах толкова много болка, че малко повече нямаше да има значение.
Когато отново можех да тичам, се усмихнах. Тези хора в капана все още имаха шанс. Хайде – подканих Пилум. Дай ми малко от енергията си, за да мога да се движа по-бързо.
Дали това беше така, или ме връхлетя нов прилив на адреналин, не знаех. Но скоро успях да се движа по-лесно. Затичах се към една малка сграда с червен покрив, в която сигурно се бяха скрили монаси, защото от прозорците избухна стрелба, когато се приближих. За щастие този път никой не ме улучи. Може би това, че е единствената жена на острова, вече е предимство. Ако монасите ме виждаха, сигурно не ме застреляха.
Ужасни вибрации разтърсиха земята и сградата започна да се срутва твърде бързо, за да е конструктивен недостатък. Докато се отдалеча на трийсет метра, тя се беше сгромолясала върху себе си по твърде познат начин.
Деметриус. Разбира се, той беше тук и не можеше да е далеч зад мен, ако правеше това. Ускорих темпото си, игнорирайки новите малки, ярки петънца в погледа ми, които означаваха, че има опасност да припадна. Не можех да го направя. Трябваше да издържа още малко. Сега слънцето беше напълно блокирано от лунната сянка, но след няколко минути затъмнението щеше да свърши и слънцето отново щеше да грее.
Тичах покрай нещо, което приличаше на примитивен двор, и крещях:
– Спрете демоните зад мен! – На облечените в оранжеви дрехи монаси, които сякаш бяха заели тактически позиции около него. Те не можеха да убият Деметриус, разбира се, но може би можеха да забавят него и когото и да беше довел със себе си. С болка осъзнах, че дори и да го направят, тези монаси са почти мъртви. Както и аз, но въпреки че никой от нас не можеше да спаси собствения си живот, ако се борехме достатъчно упорито, можехме да спасим живота на други хора. Всичко, което трябваше да направя, беше да стигна навреме до върха на копието.
Пилумът изведнъж избухна с такава мощ, че от силата му отново се спънах. Този път се улових и не паднах по лице. Вместо това наполовина се спънах, наполовина се затичах към малка дървено-каменна постройка, която зърнах през палмовите листа напред. Сякаш потвърждавайки, че това е мястото, на което трябва да отида, пилумът се стрелна напред, докато не се почувствах все едно бягам, а по-скоро като че ли ме влачи.
Привличането беше толкова силно, че се затичах право към вратата, сякаш бях анимационен герой. След това, със звънтяща от удара глава, принудих умопомрачителното привличане на пилума да се отдръпне достатъчно, за да се опитам да завъртя малката метална дръжка на вратата.
Тя не помръдна. Беше заключена и никой от монасите с оранжеви дрехи не беше вътре, за да ме пусне, нито около нея, за да отвори вратата. Обезумяла, ритнах вратата с цялата кипяща нужда, с която ме изпълваше пилумът, да достигна това, което беше вътре. Дървената врата влетя навътре и се приземи с трясък, но нов прилив на течност накара пуловера ми да залепне за корема, а горната част на дънките ми да се почувства напоена.
Все още не погледнах надолу. Този път не защото знаех, че като видя сериозността на раната, ще се разстроя. Беше, защото каквото и да предпазваше и пречеше на свещените ми сензори да открият върха на копието, сега беше разбито заедно с вратата.
Силата ме връхлетя със силата на идващ влак. Щеше да ме изхвърли назад, ако не беше Пилумът, който ме дърпаше напред със същата сила. Между двете невероятни сили краката ми се отлепиха от земята и аз се озовах в малката колиба, подобно на вратата, когато я изритах.
Приземих се върху вратата и веднага я избутах настрани. Избутах настрани и ярко оцветения тъкан килим, който покриваше по-голямата част от пода. Острието на копието се намираше под дървения под на хижата. Можех да го усетя и това не беше само от всичките ми свещени сензори, които експлодираха в мен. Сега, след като се беше освободило от заглушаващия ефект на защитите, силата на освободения връх на копие за кратко накара цялата хижа да се разтресе.
Също така ме изпълни с почти безумна нужда да го докосна. Пуснах пилума и започнах да троша дъските на пода с голи ръце, докато не осъзнах, че ми трябва нещо по-силно. Това бяха дебели дървени дъски, дълбоки поне два пласта, а аз вече кървях прекалено силно, за да мога да ги разбивам само с юмруци.
По стените на колибата бяха наредени рафтове, пълни с различни предмети. Повечето от предметите върху тях бяха безполезни за моите нужди, като всички керамични фигури и странните метални глобуси, висящи на вериги в най-близкия до мен ъгъл. Но в другия ъгъл видях много голяма дебела метална чиния. Това нямаше да се счупи лесно.
Грабнах я и започнах да я блъскам по дъските на пода. Дървени парчета се разлетяха във всички посоки, а дъските се вдлъбнаха. Окуражена, започнах да удрям дъските с още по-голяма сила. След минута първият слой се счупи. Продължих да удрям металната плоча, използвайки цялата си сила, докато мястото, където бях коленичил, не се обагри в червено от кръвта ми.
Изведнъж стаята се изпълни с оглушителен трясък и аз се преобърнах. Не разбрах какво се е случило, докато не вдигнах поглед и не видях Деметриус в отворената врата, който държеше димящ пистолет. Или мозъкът ми беше лишен от кислород поради загубата на кръв, или частите, които все още работеха, бяха водени от безумната нужда да се добера до върха на копието, защото изобщо не се страхувах. Вместо това бях бясна.
– Ти ме простреля? Това е ниско дори за теб!
Деметриус се засмя, жестоко доволен звук, който само ме вбеси още повече.
– Наистина ли това са последните ти думи, Давидовке?
Закриваше голяма част от вратата, а и все още беше тъмно от затъмнението, така че отначало не го видях зад Деметриус. Може би изобщо нямаше да го видя, освен ако тези двойни червени кълба не се открояваха на фона на среднощно синьото небе. Но тези очи светеха със същия tapetum lucidum, който караше очите на повечето животни да блестят, а аз знаех само за едно голямо, летящо същество с толкова големи и червени очи.
Брут! Нямах представа как е попаднал тук, но не можех да не се радвам да го видя. Не можех да бъда и сигурна, но ми се стори, че видях как Брут отдръпна устни в отмъстителна усмивка, докато се издигаше право към нищо неподозиращия гръб на Деметриус.
Никога не бива да се казва, че гаргойлът не може да се обиди и на най-добрите.
– Защо се усмихваш? – Поиска да изтрие усмивката от лицето ми Деметриус.
– Ще видиш – казах аз и се свлякох на пода.
Деметриус се обърна – и Брут се блъсна право в него. Инерцията от въздушната му атака унищожи и по-голямата част от малката колиба, тъй като демонът и гаргойлът преминаха през нея. Камък, дърво и безброй парчета керамика се изсипаха върху мен, но аз останах сплескана на пода, докато най-лошото не спря.
Дори тези няколко секунди ми се сториха твърде дълги. Острието на копието ме беше завладяло и изискваше да го освободя. Започнах да ровя из отломките, без да обръщам внимание, че с всяко усилие проливам още от собствената си кръв. Намерих пилума и го прибрах до себе си, после избутах достатъчно от разрушените останки на хижата настрани, за да намеря частичната дупка, която бях изкопала в пода. След като го направих, грабнах тежката метална чиния и започнах отново да я удрям в дъските на пода.
– Айви!
Бях толкова погълната от задачата си, че едва погледнах нагоре, въпреки че се изненадах да чуя гласа на Коста.
– Добре, можеш да помогнеш – казах му аз. – Какво изобщо правиш тук?
С ъгълчето на окото си долових усмивката на Коста.
– Дойдох с гаргойлата, разбира се. – После усмивката на Коста угасна, когато ме погледна добре. – Цялата си в кръв.
– Знам. Вземи нещо тежко и ми помогни да разбия този под. Той е тук. Само още един слой.
Той докосна гърба ми.
– Мисля, че трябва да…
– Няма време – прекъснах го, знаейки какво ще каже. – Всеки момент може да дойде някой от другите демони. Деметриус не е сам – трябваше да видиш това, когато Брут те прелетя над острова. Престани да спориш и ми помогни, или намери Ейдриън и му помогни.
Коста пресяваше отломките, докато не намери дебел метален прът, който можеше да е една от някогашните подпорни греди на хижата. След това започна да я удря в дървения под по-силно, отколкото аз бях в състояние да направя през последните няколко минути. С усилията на двамата скоро пробихме и последния слой дъски. Дъхът ми секна, когато чинията, която използвах, се удари в нещо дълго и твърдо, увито в платове от малиново, лилаво и златно.
Най-накрая, върха на копието! Изпуснах чинията и посегнах към него, но Коста хвана и двете ми ръце.
Изненадана, погледнах го и красива усмивка обгърна чертите му.
– Благодаря ти, Давидовке.
Последната ми мисъл, преди всичко да потъне в мрак, беше за Деметриус…

Назад към част 42                                                   Напред към част 44

ГЛАВА 41

Казахме на Гелила да отпътува с лодката си колкото се може по-бързо. Във водата щеше да е в по-голяма безопасност, отколкото на острова. След това последвахме монасите нагоре по стръмния, скалист терен. Джунглата беше толкова гъста около нас, че едва виждах земята, да не говорим за пътеката, по която монасите се движеха с лекота. Но едва ли възможността да изгубя стъпалата си беше най-голямото ми притеснение.
– Моля те, кажи ми, че имаш много оръжия на този остров – каза Ейдриън. – Затъмнението няма да продължи дълго, но докато трае, те ще ни ударят с всичко, което имат.
А ако оцелеем, нощта няма да е далеч, така че те ще се върнат за още. Да, много оръжия биха помогнали. Куршумите не можеха да убиват демони, но можеха да убиват слуги. Освен това помпането на демоните с куршуми щеше да ги разсее, а аз имах нужда от всякакво разсейване, за да стигна до върха на копието, да го прикрепя отново към пилума и да го използвам, преди някой от демоните да ме спре.
– Имаме много мечове, но само няколко оръжия – отвърна Себат.
Ейдриън изрече проклятие на демонски. Себат го погледна рязко.
– Откъде знаеш този език?
– Няма значение – казах бързо. Последното нещо, от което имахме нужда, беше да се изплашат заради това кой е Ейдриън. – Ще трябва всички да се въоръжите с каквото имате, а ако имате някакви огледала на острова, те трябва да бъдат счупени. Сега.
Себат извади сателитен телефон. Щях да бъда впечатлена, че има такъв, освен ако пилума внезапно не ме дръпна толкова силно надясно, че едва не се блъснах в едно дърво.
– Айви! – Опита се да ми помогне Ейдриън, но аз се отдръпнах, дишайки тежко. Не ми се вярваше какво ще стане, ако той случайно се допре отново до пилума.
Откакто стъпих на този остров, той се засилваше, докато не се почувствах така, сякаш започва да ме изгаря дори през пластовете кърпа.
– Не се приближавай до мен, Ейдриън – казах твърдо. – Това е твърде опасно. Силата на пилума нараства и той съвсем точно казва, че иска да вървя надясно, а не направо.
Себат се приближи. Пътят беше толкова тесен, че вървяхме поединично. Високите, широки рамене на Ейдриън скриваха по-голямата част от лицето на монаха, но все пак виждах част от лицето на Себат, а изражението му беше почтително.
– Острието на копието е вдясно, но изкачването е твърде стръмно, а джунглата – твърде гъста. Трябва да ни следвате по тази пътека, докато стигнем до поляната.
Ейдриън погледна към небето. Това, което преди беше малко петно, сега се простираше до конусовидна форма, а небето потъмняваше с всеки изминал миг.
– Накъдето и да вървим, трябва да побързаме. – Каза ми той: – Не предполагаш ли, че можеш да използваш тоягата, за да забавиш настъпването на затъмнението и да ни спечелиш повече време?
Това, което беше замислено като смях, се превърна в изтръпване, когато нови болки изстреляха ръцете ми. Кърпата можеше да предпази ръцете ми от изгаряния отвън, но сега пилумът сякаш ме изгаряше и отвътре.
– Съмнявам се. – Силната болка направи отговора ми по-неумерен, отколкото възнамерявах. – От една страна, татуировките ми не са се активирали, защото демоните все още не са тук. От друга, може и да съм успяла да разпръсна някои облаци, но не мисля, че мога да спра подреждането на планетите. И накрая, отнема ми всичко, което имам, за да продължа да се държа за този пилум, така че не очаквай повече от мен, защото съм на път да свърша.
Погледът на Ейдриън за кратко ме накара да забравя как се чувствах, сякаш огънят беше заменил кръвта ми по най-лошия възможен начин. За секунда цялата мъка, която той криеше, излезе наяве, и като я видях, ме изпепели по начин, по който физическата ми болка никога не би могла.
– Всичко е наред, Айви – промълви той. – Ти си права. Почти си приключила.
Затворих очи. Не исках да го направя по този начин, но той беше прав. Почти бях приключила, окончателно. Но ако го погледнех още един миг, можех да захвърля пилума, съдбата си и живота на всички онези хора, попаднали в капана, само за да видя как тази ужасна болка напуска изражението му. От всичко, което безполезно исках да променя, нараняването на Ейдриън беше на първо място в този списък.
Но не можех да променя това и независимо от това как ме разкъсваше, трябваше да го отмина. – Обади се на хората си – казах на Себат. – Кажи им да вземат оръжията си и да счупят огледалата си. Почти нямаме време.
Тръгнахме обратно по пътеката, а аз изминах първите няколко крачки със затворени очи. Едва когато чух Себат да говори по телефона си, ги отворих. Дотогава Ейдриън се беше обърнал, но сенките, които никой друг не можеше да види, се бяха увеличили, докато не се издигнаха зад него като жива буря. Ако бях изкушена да изхвърля пилума, Ейдриън трябваше да се бори с всяка клетка от комбинираното си демонично и юдейско наследство, за да не го изтръгне от ръцете ми и да го унищожи.
Не можех да кажа нищо, за да му помогна в тази битка. Той трябваше да се справи сам. Знаех, че е достатъчно силен, но беше нужен само един миг слабост, за да се разруши всичко. Толкова много животи зависеха от това дали и двамата ще бъдем в най-добрата си форма само още малко. Не можехме да се провалим. Не можехме.
Главата на Ейдриън изведнъж се завъртя и той посочи нагоре.
– Един самолет се приближава много ниско. Това нормално ли е тук?
Себхат засенчи очите си с ръка, докато вдигаше поглед.
– Не – каза той със загрижен тон. – Не и този тип самолет.
Ускорихме темпото си по стръмната пътека. Когато стигнахме до малка поляна на върха, самолетът прелетя точно над нас, а от гърба му се освободи гъст бял облак. Той се приземи на острова по начин, който ми напомни за разпръскване на житен прах, но тук нямаше полета за наторяване. Когато изведнъж ме връхлетя нова, още по-силна болка, си помислих, че знам какво е това.
– Отровен газ – казах аз и покрих носа си с пуловера, въпреки че се съмнявах, че това ще помогне.
– Не – изплю се Ейдриън. – Нещо друго. – Той хвърли изпълнен с омраза поглед към бледата субстанция, която падаше около нас като по-дебел и по-песъчлив вариант на снега.
– Земята е прокълната.
Какво?
– Мислех, че за да го направиш, трябва да оградиш мястото с кръгове, направени от мощни тъмни реликви, както направи, когато държа Блинки под църквата.
– Това е един от начините. – Тонът на Ейдриън беше тъмен като сенките му. – Но ако бързаш, можеш да наситиш мястото със смлените кости на стотици слуги и това ще превърне дори свещената земя в прокълната.
Погледнах бледото вещество с отвратително разбиране.
Слугите, както и демоните, се превръщаха в пепел, когато умираха, така че не оставяха кости, които да бъдат смлени. Това означаваше, че Деметриус и другите демони трябваше да държат слугите живи, докато отрязват крайниците им, за да съберат костите им. Нищо чудно, че подобни отвратителни мъчения довеждали до проклятие на земята за всичко, до което се докоснели.
Слънцето вече беше скрито повече от половината от лунната сянка и с настъпването на мрака във въздуха се появи внезапен хлад. Земята беше прокълната, небето беше потъмняло и всички знаехме какво ще последва.
Ейдриън срещна очите ми, а сенките му се въртяха лудо около него, и каза,
– Времето ни свърши. Трябва да бягаш, Айви. Не чакай, не се обръщай назад и не позволявай на нищо да те спре.
Знаех, че е прав, но все пак исках да му кажа, че го обичам, че се гордея с него и още хиляди други неща. Вместо това се обърнах и побягнах в посоката, в която ме водеше пилумът. Беше ми нужна цялата ми воля, но го направих.
Атаката дойде десет секунди по-късно.

Назад към част 41                                                       Напред към част 43

ГЛАВА 40

Два часа по-късно видях на хоризонта малка земна маса. Тогава Гелила каза:
– Наближаваме остров Тана Киркос.
С това пилумът започна да излъчва толкова много сила, че държането му изгори ръцете ми. Не бях единствената засегната. Ейдриън се отдръпна от мен със залитане, а сенките му се прибраха, сякаш също бяха изгорени.
– Усещаш ли го? – Попита той грубо.
Стиснах челюстта си.
– Хавлиена кърпа? – Успях. Ако се опитах да кажа нещо повече, можех да изкрещя от разяждащата болка, но не можех да се отпусна. Пилумът щеше да се изстреля от мен, ако го направех.
Той скочи.
– Гелила, имам нужда от кърпа, бързо!
– В кабината – каза тя, забави ход на лодката и ни погледна загрижено.
– Наранихте ли се?
Ейдриън навлезе в покритата част на лодката, а аз се опитах да не мисля за това, че плътта от ръцете ми сякаш беше изгоряла.
– Какво има на този остров? – Опитах се да отвлека вниманието ѝ от въпросите, на които не можех да отговоря, а себе си – от болката.
– Древен манастир, чиито връзки датират от четвърти век. Дори се говореше, че някога там е бил съхраняван Ковчегът на Завета в продължение на близо осемстотин години.
– Не казвай. – Толкова много ме болеше, че трябваше да го пусна! Но не можех да го пусна! По дяволите, къде беше тази кърпа?
Ейдриън се върна и ми даде плажна кърпа. Опита се да задържи пилума, за да ми позволи да отлепя ръцете си от него, но щом го докосна, бе отблъснат назад с такава сила, че едва не падна зад борда.
– Не е в настроение за тройка – изпъшках, като използвах коленете си, за да се хвана за пилума, след което почти изкрещях от свежата болка. Все пак успях да увия кърпата около него на няколко слоя, тъй като за щастие плажните кърпи бяха с големи размери. Когато приключих, стиснах зъби и го хванах с мехурестите си ръце.
Кърпата правеше докосването му поносимо, но щетите бяха нанесени.
Всяко мое движение разкъсваше изгорялата и набъбнала кожа на ръцете ми.
– Имам нужда от манна – казах аз, но Ейдриън вече се движеше.
Гелила спря лодката напълно.
– Какво се е случило? – Попита тя, докато се приближаваше до мястото, където бях. После се вгледа шокирано в ръцете и коленете ми. – Изгоряла си!
– Дръпни се – каза Ейдриън и я избута настрани не твърде леко, докато вадеше найлоновата торбичка с мана от чантата ни.
Той грабна една шепа и я разтри върху обгорелите ми колене. Затворих очи и дишах през болката, която за щастие не продължи дълго. Когато ги отворих, Ейдриън беше надвесил чистата си ръка до увития в кърпа пилум, а тази с маната беше протегната към мен.
– Отпусни се, Айви, една по една. Не се притеснявай. Ако пилума започне да се отдалечава от теб, аз ще го хвана.
Не исках да го прави, дори и с кърпата, която го покриваше. Сенките му вече изглеждаха така, сякаш се гърчат зад гърба му. Самата му близост с пилума след новия прилив на енергия трябваше да го наранява. Ето защо първо отдръпнах лявата си ръка. Дясната ми беше по-силна и хванах пилума, без да се съобразявам с това какво щеше да направи с изгорялата ми кожа.
Пилумът се запъти силно към острова. Затегнах още повече хватката си и заклещих долната му част между краката си, за да се закрепя допълнително. За пореден път бях безкрайно доволна, че бях избрала не толкова красивите и дебели маратонки.
Цялата тази пяна и гума бяха допълнителна бариера срещу пилума.
Ейдриън разпръсна маната върху лявата ми ръка. Гелила изпусна дъх, когато изгорелите, покрити с мехури ранички започнаха да изсветляват изведнъж, а след това изчезнаха напълно.
– Какво. Кървавият. По дяволите? – Каза тя, гледайки невярващо.
– Дълга история, няма време – отвърнах аз, хванах с лявата си ръка увитата в кърпа част от пилума и изтръпнах, когато отдръпнах дясната и видях, че по кърпата е останала залепнала изгорена кожа. Гелила нямаше да иска да си спомни това скоро. После протегнах дясната си ръка към Ейдриън и въздъхнах с облекчение, тъй като парещата болка отшумя скоро след като Ейдриън я покри с мана.
Гелила се взираше напред-назад между торбата с мана и вече излекуваните ми ръце.
– Това някаква магическа лечебна паста ли е?
– Достатъчно близо – отвърна Ейдриън.
– Трябва да отидем на онзи остров – казах на Гелила. – Заведи ни там.
– Няма смисъл. Ще те отхвърлят – каза тя, но все още звучеше като в шок. – На този остров не се допускат жени.
Изпуснах кратък смях. След всичко, през което бях преминала, за да стигна дотук, щях да бъда проклета, ако политиката за изключване на половете щеше да ме спре.
– Теще ме пусне. Повярвайте ми.
Гелила поклати глава, сякаш движението щеше да и позволи да я прочисти, после ме погледна.
– Забранено е. След като се преобрази, не ми беше позволено да стъпя на този остров, въпреки че го правех години преди това. Можеш да слезеш на брега на някой от другите острови…
– Гелила. – Ейдриън извади от чантата всичките ни останали пари.
Очите ѝ се разшириха при вида на купчината.
– Това е твое, ако спреш да спориш и ни заведеш на острова сега.
Лицето ѝ беше много изразително. Така разбрах, че шокът и се е разнесъл и че е издръжлива.
– Защо този остров, а не друг? Възнамерявате да навредите на момчетата там ли?
– Обещавам ти, че не смятаме – казах, като срещнах подозрителния и поглед.
Тогава рискувах.
– Видяхте как тази пръчка ме изгори, когато я докоснах, нали? Но дървото не гори, освен ако не гори, а тук няма огън, така че как ме изгори?
– Не знам – каза тя, загледана в пилума.
Вече беше видяла достатъчно, за да разклати досегашната си представа за реалността.
Надявах се, че това ще е достатъчно, за да я закарам до края на пътя.
– Изгори ме, защото това не е просто пръчка. Тя е половината от една много свята реликва. Другата половина е на онзи остров и аз трябва да събера двете части. Ето защо трябва да ни заведете там и никъде другаде. Сега разбираш ли?
Тя се разсмя, което аз добре разпознах. Беше смях, който казваше, че тази глупост е твърде луда, за да е истинска.
– Не разбирам нищо от това, но ако не искаш да навредиш на монасите и ако си способна да си проправиш път към този остров, въпреки че никоя жена не е правила това преди… коя съм аз, че да те спра?
Усмихнах се бързо към нея.
– Достатъчно за мен.

* * *

Тана Киркос беше дълъг и тънък остров, с висок скален хребет, който стърчеше през върховете на гъстата джунгла, сякаш островът имаше гръбнак. Още скали играеха ролята на естествени прегради там, където островът се срещаше с водата, и никъде не видях пристан. Също така не видях плаж, нито една сграда или каквито и да било признаци на живот. Ако Гелила не беше споменала за монасите и манастира, щях да бъда сигурна, че е необитаем.
Гелила обаче сякаш знаеше къде да отиде. Когато наближихме, тя изключи двигателя и позволи на течението да отнесе лодката по-близо до по-ниско образуване на скали.
– Скоро някой от монасите ще излезе тук – заяви тя. – Ти може и да не можеш да ги видиш, но те могат да видят теб.
Е, нямаше ли леко зловещо звучене?
– Защо трябва да ги чакаме?
Тя ме погледна равнодушно.
– Ако стъпиш на този остров без тяхно разрешение, те ще се опитат да те отстранят със сила. Предполагам, че искаш да избегнеш точно тези неприятности?
Исках, но… Погледнах към небето. Все още беше ясен, слънчев ден, но небето се беше променило от светлосиньо в по-дълбок и наситен нюанс.
– Колко време остава до залез слънце? – Дотук бяхме стигнали за два часа и половина по вода и вече беше около два следобед, когато стъпихме на тази лодка.
Тя погледна часовника си.
– Около два часа, но не се притеснявайте. Нямам проблеми с навигацията на лодката след тъмно.
Двамата с Ейдриън си разменихме погледи, от които трябваше да отвърна, защото иначе щях да бъда пометена от всички емоции, които бушуваха точно под самоконтрола ми. Знаех със сигурност, че няма да се върна, а имаше вероятност и той да не се върне.
– Това е добре – успях да кажа. – Но не ни чакай наоколо. Щом сме на острова, просто си тръгни.
Веждите ѝ се вдигнаха и в чертите ѝ отново се появи подозрителност. Опитах се да измисля причина, която да я държи на безопасно разстояние от това, което можеше да се окаже опасна ситуация, и същевременно да не я накара да си помисли, че сме луди атентатори самоубийци.
– Монасите ще имат много въпроси за това как сме се сдобили с пилума. – Гласът на Ейдриън проряза бързо настъпилата тишина. – Това е дълга история, няма нужда да казвам, но искаме да сме сигурни, че ще я разкажем. Върни се да ни вземеш на сутринта, Гелила. Дотогава ще сме готови.
Само че последната част не беше лъжа. До сутринта щяхме да сме готови, а вероятно и много по-рано.
Гелила сви рамене.
– Даваш ми повече от достатъчно, за да направя още едно пътуване дотук, но както ти казах, не мисля, че и двамата ще стигнете до този остров.
Не спорих повече с нея за това. Или тя грешеше и монасите щяха да направят изключение за мен, или щяхме да ги заобиколим, като ги изпреварим. Така или иначе, това се случваше.
– Някой идва – каза Ейдриън.
През гъстите храсти в подножието на скалата проблясна оранжева светкавица, след което се появи облечен мъж, който се усмихваше и говореше нещо на непознат език. Погледнах към Ейдриън, но той поклати глава. Той знаеше много езици, но не и този.
Гелила отговори на същия език и усмивката се изтри от тясното тъмнокожо лице на монаха, което беше единствената част от него, видима от одеждите му от главата до петите.
– Не – каза той на силно акцентиран английски. – Съжалявам, но на жените е забранено да стъпват на Тана Киркос.
Погледнах отново към небето. Нямахме време да съобщаваме новината деликатно, затова се изправих, протегнах пилума, който сега вибрираше с едва сдържана енергия, и казах:
– Ще ме пуснеш. Аз съм последният жив потомък на цар Давид и знам, че копието на Лонгин е тук. Основата на това древно оръжие е в моите ръце и аз съм дошла да обединя двете части.
Монахът ме погледна шокирано. Гелила също. Не го бях нарекла с по-известния термин „Свещеното копие“, защото се бях опитала да бъда малко неясна заради нея, но тя явно знаеше за какво говоря.
Тогава монахът се съвзе от шока си.
– Защо смяташ, че върхът на копието е тук? – Попита той, а гласът му вече беше кремъчен.
Ново шумолене в храсталака зад него, съчетано с повече оранжеви проблясъци, доказа, че не е дошъл сам, и скоро се появиха още трима облечени монаси. Поведението на първия монах се промени пред очите ми. Нямаше го любезният полуизгърбен възрастен мъж, който изглеждаше така, сякаш най-конфликтното нещо, което някога е правил, е учтиво да отблъсква туристките. Този мъж стоеше с напрегнатостта на войник, готов да атакува, а новият му втвърден поглед обещаваше, че може да рита задници и да взема глави.
Вдигнах пилума нагоре.
– Защото това ме насочи тук, както мога да докажа. Без значение къде си скрил върха на копието, без значение колко защити си поставил около него, за да не може да се усети силата му – а ти трябваше да го защитиш, иначе сега щях да съм безмозъчна каша – Пилумът ще ме отведе право до него.
Монасите си размениха бързи, премерени погледи. След това на тесния скален перваз излезе още един.
– Ако това, което казваш, е вярно и ти си последният от рода на Давид – каза този нов монах на много по-добър английски – покажи ни свещените знаци по тялото си.
– Имате стигмата? – Гелила прошепна със страхопочитание.
Тъй като монасите изискваха от мен да направя свръхестествения еквивалент на това да изложа картите си на масата, се отказах от всякакви опити за неяснота.
– Не – казах на Гелила. – Имам татуировки на древни свещени оръжия, които се превръщат в истински, когато присъстват демони.
Гелила изтръпна, но аз бях съсредоточена повече върху лицата на монасите. Тъй като ръцете ми бяха пълни, кимнах на Ейдриън, който дръпна десния ми ръкав докрай и после повдигна подгъва на пуловера ми, разкривайки торса ми от хълбока до сутиена.
– Прашката на Дейвид – казах аз, като размахах оголената си дясна ръка. – И можеш да видиш само част от нея, но жезълът на Мойсей се простира от врата ми чак до крака ми.
Монасите си размениха погледи, след което зад тях и над тях се разнесе шумолене, което разкри още половин дузина монаси, облечени в същите яркооранжеви одежди. Монахът, който беше поискал да му покажа реликвите, каза нещо рязко на родния им език, след което всички те изведнъж паднаха с лице към земята. Аз също паднах на земята, като очаквах да се разпръснат куршуми или друга предстояща атака.
Ейдриън не помръдна, въпреки че се разсмя кратко, без чувство за хумор.
– Няма опасност, Айви. Те вярват в това, което си сега, и затова се хвърлят на земята пред теб.
О. Почувствах се глупаво и повече от малко смутено.
– Ставайте – казах на монасите и сама се изправих. – Повярвайте ми, не заслужавам да ми се покланят.
По дяволите, ако тези монаси знаеха колко много съм се оплаквала от съдбата си, да не говорим за всички стъпки, които съм предприела, за да я избегна, нямаше да ми се поклонят.
Те ще хвърлят по мен гнили плодове.
– Давидовке – каза монахът с добрия английски и се усмихна, докато ставаше. – Аз съм Себат. Позволете ми честта да ви посрещна на нашия остров.
Един от другите монаси започна да говори нещо развълнувано на техния език. Всички погледнаха нагоре, включително и Гелила. Аз също погледнах, но не видях нищо, освен тъмното петно от слънцето.
– Самият Господ се усмихва на посещението ви – възкликна Себат. – Ето, Той кара затъмнението да се появи цял ден по-рано, за да го отбележи!
Затъмнение? С неприятно чувство разбрах какво представлява по-малката тъмна топка до слънцето. Сянката на Луната, което означаваше, че това е слънчево затъмнение. И тази сянка щеше да стане голяма.
– Айви. – Гласът на Ейдриън задържа цялото напрежение, което мигновено се надигна и в мен.
– Денят е на път да се превърне в нощ.
– Ебаси – издишах аз и всички монаси ме погледнаха ужасено. Ако си мислеха, че езикът ми е разстройващ, чакайте да разберат, че не Бог е причинил ранното затъмнение. Той все още не беше организирал за мен парти за добре дошла, което да промени небето, и се съмнявах, че днес щеше да започне. Но демоните можеха да манипулират небето в своя полза, макар че това наистина беше издърпало всички спирачки.
От друга страна, демоните могат да разбиват измеренията, за да създават нови царства. Да ускориш подреждането на планетите само с един ден не би трябвало да е твърде трудно, а това беше последното изиграване на играта. Който спечелеше този рунд, печелеше всичко.
– Ще ни нападнат демони – каза Ейдриън на монасите, грабна чантата и скочи на скалния перваз. Приближих се до този перваз, след което се обърнах с гръб, за да може той да ме вдигне за кръста. По този начин не трябваше да се притеснява, че пилума случайно ще го докосне.
– Но демоните не могат да атакуват тук. Този остров е свещена земя! – Възрази първият монах, който ни срещна.
– Всеки сантиметър от него? – Предизвика го Ейдриън.
Себат ни погледна мрачно.
– Не. Не всичко.
– Както казах. – Гласът на Ейдриън беше ясен. – Скоро ще бъдем нападнати.

Назад към част 40                                                   Напред към част 42

ГЛАВА 39

Ударихме се в земята с още по-голяма сила, отколкото при огледалното приземяване. Ейдриън се претърколи, за да намали болезнения удар, а аз бях шокирана и благодарна, че пилума не се счупи под общата тежест на телата ни, които се претърколиха върху него. След това той ме издърпа нагоре и побягнахме, окуражени от бумтенето на пушката и експлозията на тревата точно до нас.
Не след дълго гневните викове на собственика на къщата с пушката затихнаха. Не и с това колко бързо тичахме. Насочихме се към езерото, далеч от редиците от много скъпо изглеждащи къщи и жилищни сгради, които подминавахме. Бях толкова съсредоточена върху това да избягам, че бях спряла да се чудя за странното нещо, което пилума беше направил преди това. Но когато Ейдриън ме хвана за ръката и се опита да ме издърпа далеч от оголените брегове на езерото, пилума изведнъж се дръпна обратно към водата. Тъй като все още се намираше между тялото ми и ремъка на чантата около врата ми, в крайна сметка издърпа и мен.
– Какво става? – Попита Ейдриън, когато усети съпротивата ми.
– Не знам – казах аз, зашеметена от случващото се с пилума. – Спри за момент.
Той го направи, след като хвърли предпазлив поглед зад нас, но не ни преследваха, а и не изглеждаше да сме привлекли нечие друго внимание. Беше слънчев следобед тук, където и да се намираше „тук“, и много хора се разхождаха, караха колела и като цяло изглеждаше, че си гледат работата.
Проверявайки една теория, измъкнах пилума от ремъците на чантата около мен – и едва не го изпуснах от ръцете си с внезапното му издърпване, след като се освободи. Хванах го точно навреме, след което затегнах хватката си, докато той продължаваше да ме дърпа в посока към водата. Последвах притеглянето му, докато не се озовах до колене в езерото, но въпреки това това притегляне не намаляваше.
– Какво правиш? – Ейдриън звучеше нетърпеливо, когато се намеси и ме хвана за ръката.
Освободих ръката си, защото ми се струваше, че ще ми трябват и двете ръце, за да се държа за пилума.
– Нещо се случва – казах аз, което беше огромно подценяване. – Пилумът изведнъж се държи като ракета, която търси своя цел. Чувствам, че се опитва да навлезе по-навътре в езерото, но свещените ми сензори не улавят нищо, което да го привлече.
Ейдриън го погледна и изражението му стана мрачно.
– Може и да не усещаш нищо, но това е половината от най-свещеното оръжие, което съществува. Силата му е много по-голяма от твоята.
Това си мислех и се разкъсвах между вълнението и почти непреодолимото желание да пусна пилума, за да се изплъзне от ръцете ми, от живота ми и от съдбата ми. Ако бяхме прави, ако нещо привличаше пилума към него… е, очевидно беше какво трябва да е това нещо. Острието на копието.
Ако е така, тогава днес ще умра, опитвайки се да овладея отново сглобеното свещено оръжие. Мислех, че вече не ме е страх от това, но въпреки това в мен се промъкна частица страх. Бързо го последва вълна от скръб, която се опитах да отблъсна, докато гледах Ейдриън. Ако умирах днес, исках да съм сигурна, че съм запомнила лицето му, за да мога да отнеса образа му със себе си.
Но въпреки собствените си страхове, скръбта, сигурната смърт и ужасяващите шансове да успея да владея копието достатъчно дълго, за да спася всички хора, хванати в капана на демоничните царства, бях стигнал твърде далеч, за да се откажа сега.
– Тогава трябва да го последваме, за да разберем къде ни води – казах с равен глас.
Ейдриън погледна настрани и промълви поредица от думи толкова тихо, че не бях сигурна дали са молитви или проклятия.
– Още дори не знаем къде се намираме, Айви.
Той се бавеше. Разбирах емоционалните причини за това, но не можех да позволя това да ни спре.
– Където и да сме, сме тук по някаква причина.
Не рискувах да пусна пилума с двете си ръце от страх, че ще се измъкне от хватката ми и ще изчезне в езерото, затова се наведох към Ейдриън, за да го докосна.
– Ти избра най-близкото огледало, за да скочиш през него, когато Деметриус ни нападна. Това огледало ни отведе на място, където пилумът изведнъж започна да действа като компас и влекач, взети заедно. Това не може да е съвпадение, Ейдриън. Знаеш това.
Той вдиша рязко през носа си.
– Знам. Знам също, че го мразя.
Изпуснах накъсан дъх.
– Аз също, заради това, което означава за нас, но трябва да спрем да гледаме на това през такава тясна леща. Това може да бъде ден на освобождението за хиляди хора, които са страдали твърде дълго. Това означава, че това може да бъде и Ден на разплатата с демоните, а за това също е минало твърде много време.
Ейдриън ме погледна, а по чертите му преминаха различни емоции.
Тъга, любов, гняв, разочарование, възхищение, болка… те се повтаряха като запис, който е зациклил. Поех си още един дълбок дъх, опитвайки се да се усмихна, въпреки че чувствах всички тези същите неща. Сега нямаше връщане назад. Без значение какво.
– Този ден винаги е щял да дойде, Ейдриън. Сега, когато е тук, нека не му позволяваме да ни сломи. Вместо това нека му покажем от какво сме направени.
Той се разсмя грубо.
– Не искаш да ти показвам нито на теб, нито на когото и да било друг от какво съм направен, Айви. Особено сега.
– Да – казах тихо, като задържах погледа му. – Искам. Познавам те, Ейдриън. Целият те познавам – светъл и тъмен, добър и зъл, човек и демон, героичен и егоистичен, спасител и предател. Ти си невероятен. Ти си и ще победиш най-лошото от това, което изпитваш сега. Знам, че ще го направиш, защото няма нищо, което да не можеш да направиш.
Той се разсмя още веднъж.
– Предполагам, че ще разберем. Дотогава трябва да наемем лодка. Към каквото и да ни води пилумът, със сигурност няма да можем да стигнем дотам с плуване.

* * *

Оказа се, че се намираме в Бахир Дар, Етиопия, което изобщо не беше в списъка с любими места на Ейдриън. Всъщност той каза, че мрази Етиопия още от първия път, когато преди десетилетия се е озовал в тази страна. Очевидно оттогава никога не се е връщал там. Звучеше твърде подобно на случилото се с Аула Палатина. Разбира се, това можеше да се дължи на ужасния глад в Етиопия, който не би я направил любимо място на никого. Аз обаче си мислех, че има нещо повече от това.
Пилумът в Аула Палатина подсъзнателно бе подтикнал Ейдриън да се опита да подпали цялата сграда. Сега нещо тук бе накарало Ейдриън никога да не се върне, въпреки лесния му достъп до всяко място по света чрез порталите на демоничното царство. Както му бях казала и преди, съмнявах се, че всичко, което се случва, е съвпадение.
Да, Ейдриън беше подсъзнателно привлечен от местата, където се намираха прашката и тоягата, дотолкова, че се беше настанил и в двете.
Ето защо Зак бе нарекъл Ейдриън „картата“. Но това последно осветено оръжие ни показваше колко различен е той. С него и двете части сякаш отблъскваха Ейдриън на някакво ниво казваше му: „С мен всички залози са изключени“.
Поне не беше трудно да наемем лодка от местната служба за морски транспорт, която да ни отведе в посоката, към която се движеше пилума. Оказа се, че разходките с лодка по езерото Тана в Етиопия са много популярни поради живописната красота на езерото, различните му острови и, което е по-важно, историческите му църкви и манастири.
Да, това също не е съвпадение.
След като плати таксата, Ейдриън ми помогна да се кача на лодката, тъй като все още държах пръчката с две ръце. Ако Гелила, капитанът на чартърната ни лодка, сметна за необичайно, че стискам дългата пръчка, сякаш е спасително въже, тя не го коментира.
– Харесва ли ви лодката? – Попита ни тя.
– Чудесна е – казах аз. И беше. Двамата с Ейдриън седнахме в отворената част отзад, където имаше две пейки и прикрепен хладилник, който служеше за трета пейка, след като капакът беше затворен. Останалата част от лодката беше покрита и предлагаше защита от силната слънчева светлина или от дъжда, ако денят се окажеше бурен.
– Моля, вземете си напитки от хладилника – каза Гелила и завъртя лодката, за да се отправи към хоризонта на езерото. – Хората могат бързо да се дехидратират тук.
Поисках бутилка охладена вода от хладилника, която Ейдриън ми подаде. След това се оказа, че стискам пилиума между коленете си и държа едната си ръка върху него, докато с другата пия. Ейдриън избра бира и тя изглеждаше толкова по-добре от обикновената ми вода, че почти поисках да отпия глътка.
После се спрях със строг упрек.
Ти луда ли си? Не можеш да пиеш алкохол. Бременна си!
След неочакваната ми вътрешна караница веднага последва прилив на емоции.
Цял ден отричах състоянието си, занимавах се с измислянето на причини, поради които симптомите ми трябваше да са нещо друго, но знаех истината. Признаването на тези две малки думи пред себе си само я потвърди.
Бременна съм.
Толкова просто изречение за нещо, което толкова променя живота. Изпробвах ги отново в съзнанието си и този път усетих вълна от почти непреодолимо удивление.
Бременна съм. Момче или момиче ще бъде? Дали ще има ослепителните очи на Ейдриън с цвят на сапфир, или моите с цвят на шоколад и мента? Неговата руса коса или моята тъмнокафява? Неговите черти? Моите? Комбинация от двете?
Или нещо чудесно, красиво и индивидуално?
Също толкова бързо ме обзе мъка, толкова безпощадна и силна, че трябваше да се наведа и да пусна косата си да падне около лицето ми, за да не забележи Ейдриън мигновения ми изблик на сълзи. Никога нямаше да науча нито едно от тези неща за моето бебе. Никога нямаше да усетя как расте, да се събудя от ритниците му или да изпитам ненадминатата радост да го държа в ръцете си.
В живота ми нямаше никакво време, а това означаваше, че и нероденото ми дете също.
Така или иначе, нямаше да успея. Дори да се откажа от всеки един от хилядите хора, хванати в капана на царствата, това пак няма да е достатъчно. Деметриус беше твърде близо до нас. Блинки беше потвърдил, че имат някакъв начин да ни проследят. Те щяха да продължат да идват, и ако не те, то всички останали като тях. Можехме да продължим да бягаме, но накрая щяха да ни хванат.
Бебето ми беше обречено също като мен.
Мисълта ме накара да ми се повдигне така, както нищо преди това, а това говори за нещо, като се има предвид въртележката от болка, на която бях попаднала през последната година. Принудих се да въздъхна и се опитах да успокоя дишането си, което беше станало накъсано от мъка. Не можех да позволя на Ейдриън да ме види по този начин. Той щеше да настоява да му кажа какво не е наред.
Но как можех да кажа на Ейдриън, че съм бременна? Това само щеше да го нарани в най-лошия, ако не и в последния ден от живота му. Това би ме превърнало в чудовище. Или по-скоро беше чудовищно да запазя нещо толкова важно за себе си? Не, реших аз. Може и да не бях в състояние да направя нищо, за да облекча болката, която изпитвах, но можех да спестя на Ейдриън да изпита същата болка. Не бих пожелала тази агония на никого, още по-малко на човека, когото обичах най-много.
– Кой от островите искате да посетите тогава?
Акцентът на Гелила звучеше слабо британски. Продължих да си поемам дълбоко въздух, докато се опитвах да се концентрирам върху това, а не върху агонията, която дращеше сърцето ми. За мое щастие имах много практика да отблъсквам непоносимата болка. След няколко минути вече дишах нормално и тайно плиснах няколко шепи ледена бутилирана вода върху лицето си, за да намаля зачервяването от сълзите си.
Когато вдигнах глава, Ейдриън се взираше във водата, очевидно потънал в собствените си мисли. Гелила трябваше да зададе въпроса си отново, за да привлечете вниманието му. Когато той вдигна очи, аз се заех да я изучавам, за да не направя нещо необмислено, когато се взирах в очите му, като например да изрека истината.
Гелила изглеждаше на около петдесет години, с широки рамене, прекрасна тъмнокафява кожа, дълга до раменете черна коса и весела усмивка, която не можеше да бъде по-противоположна на това, което чувствах.
– Още не сме сигурни кой остров искаме да посетим – каза разсеяно Ейдриън, после добави: – Ще ви кажем, когато някой от тях ни заинтересува, след като видим какви забележителности предлага езерото.
Тя кимна.
– Има много забележителности на езерото Тана. То е източникът на прочутата река Сини Нил, нали знаеш. Малко късно е да се видят хипопотами, но очаквам да видиш повече от няколко крокодила, преди да сме приключили.
Хипопотами и крокодили? Потръпнах. Като си помисля, че преди това бях влязла в това езеро! Щях да имам късмета да бъда изядена от местната дива природа, преди върхът на копието да ме убие. Можех да си представя как демоните и слугите им се смеят на злите си задници от това.
Сякаш усещайки, че мисля за върха на копието, пилумът сякаш започна да пулсира с бавно нарастваща енергия. Разбира се, това можеше да е и вибрация от двигателя на лодката, но не ми се струваше така. Той ни водеше към другата си половина, а щом я намерех, е, трябваше да се опитам да погледна откъм светлата страна на смъртта си. Ако успеех да задържа възстановения връх на копието достатъчно дълго, то щеше да взриви този път за бягство, предназначен само за хора, във всяко съществуващо демонично царство. Може би нямаше да успея да спася живота си или този на бебето си, но можех да спася толкова много други животи. Може би нямаше да ми остане много, но по един или друг начин щях да направя така, че аз – и те – да имаме това.
– Прекрасен ден за разходка с лодка – коментира Гелила.
– Ами – отвърнах с възможно най-голяма вежливост, която можех да събера.
– Обичам да съм капитан – каза Гелила и продължи да разговаря. – Това е, което винаги съм искала да правя. Затова, когато най-накрая се сдобих със собствен кораб, го нарекох Едел.
– Едел? Какво означава това? – Попита Ейдриън, а тонът му ми подсказа, че не се интересува от отговора.
Усмивката ѝ се разрасна.
– Означава съдба.
Взирах се в нея, а хватката ми се затегна за пилума.
– В момента сме на лодка на име Съдба? Сигурно се шегуваш с мен.
Усмивката на Гелила се изплъзна.
– Не. Защо?
Успях да кажа:
– Няма причина – с далеч по-непринуден тон, но не се чувствах никак непринудено, когато срещнах потъмнелия поглед на Ейдриън.
Ако някой от нас се е съмнявал, че днес е последният ден от живота ми, тези съмнения вече ги нямаше. Понякога шефът на Зак изобщо не беше неясен. Предполагам, че да напишеш Времето свърши, Айви! в небето, използвайки облаците, щеше да е твърде крещящо.
Въпреки че имах чувството, че ще повърна отново, после ще се разплача и отново ще повърна, се усмихнах.
– Всичко е наред – казах на Ейдриън с тих глас. – Ние все още имаме това.
И учудващо, повечето от мен дори вярваше в това. Веднъж бях чула, че благодатта да посрещнат смъртта се дава само на умиращите. Е, някой трябва да ми дава нещо, защото знаех, че нямам сили да се справя сама. Не и след като разбрах, че съм бременна. И все пак бях тук и не се разпадах на парчета.
Благодаря ти – изпратих нагоре, още по-изненадана, че мога да го кажа, вместо да си мисля само за безмълвен, безкраен писък. Но както се оказа, имах да кажа още повече. Моля. Каквото и да се случи… моля те, не ме оставяй да проваля всички хора, които разчитат на мен.
Ейдриън отвърна поглед, дори когато ръката му се сключи върху моята, а покрай нея и върху пилума. През него премина спазъм, но въпреки болката не ме пусна. Знаех как се чувства. Бих поела смело всякаква болка, за да го докосна, макар че моята идваше от усещането, че сърцето ми се разкъсва един по един. Все пак затворих очи, опитвайки се да се потопя в усещането за докосване за последен път.
– Настанете се, милички – каза Гелила с веселия си глас. – Ще стигнем до първия от островите, преди да се усетите.

Назад към част 39                                                   Напред към част 41

ГЛАВА 38

Трябваше да съм затворила очи от страх, защото когато ги отворих, всичко се беше променило. Малкият, удобен кабинет беше изчезнал. Както и джамията, улиците около нея и всъщност целият град Трир.
На негово място имаше безкраен триизмерен коридор, изпълнен с нещо, което приличаше на безброй телевизионни екрани. Всеки от тях показваше различни хора, места и неща, чак до различни животни, птици и риби. Ако беше възможно сателитната емисия на всички телевизии на Земята да се предава едновременно на едно и също място, то щеше да изглежда така.
– Всички те са огледала.
Гласът на Ейдриън имаше странно ехо. Сега сенките му се показваха още по-ярко, като се виеха около него като тъмни копринени платна дори под краката му. Как го правеха?
Погледнах надолу и съжалих, че съм го направила. Под мен нямаше земя. Беше само чернота, прекъсвана от безброй огледала, които показваха каквото се намираше пред тях в момента. Стиснах ръката на Ейдриън, опитвайки се да потисна мигновения прилив на паника. Сега знаех какво чувстват анимационните герои, когато погледнат надолу и открият, че са се свлекли от ръба на скала. Дори трябваше да се преборя с желанието да започна да размахвам ръце и крака, както обикновено правеха точно преди да паднат.
– Защо няма земя? – Гласът ми беше писклив.
– Не знам – каза Ейдриън и затвори очи. – Просто няма, но трябва да ми се довериш и да останеш тиха за момент. Сега сме сами тук, но няма да е за дълго.
Това не ми помагаше да контролирам страха си! И все пак си затворих устата и не зададох нито един от останалите хиляди въпроси, които имах. Ейдриън очевидно се опитваше да се концентрира достатъчно, за да направи нещо, и ако това нещо ни изведе от тази безпочвена, безкрайна забрава, аз бях за.
Изведнъж бяхме изтласкани напред с инерцията на влакче в увеселителен парк, подготвящо се за двойна обиколка. Може и да съм изкрещяла, но не мога да бъда сигурна. Сега шумът ни заобикаляше, неясен, но ревящ. След това в тъмнината избухна светлина и ние се ударихме в нещо. Силно.
Ейдриън се претърколи, докато не се озовах отгоре му, а гърбът му пое тежестта на удара ни. Огледах се наоколо, примигвайки към халогенните светлини над нас, които след предишния мрак изглеждаха като дълги, тънки парчета слънце.
– Добре ли си? – Попита той, помогна ми да се изправя на крака и веднага след това счупи огледалото на стената.
– Да – казах, но после се оказа, че това е лъжа, когато повърнах. Добре, че бяхме попаднали в баня. Стигнах до мивката точно навреме.
– Това може да е по-лошо от пътуването през архонтските и демонските портали – промълвих аз.
Ейдриън ме погледна много загрижено.
– Това е вторият път днес, когато повръщаш. Може би си получила хранително отравяне от онзи уличен продавач тази сутрин.
– Няма ли да е чудесно? – Казах пламенно и получих странен поглед в отговор.
Точно така, Ейдриън нямаше представа за притесненията ми, свързани с бременността. Беше отсъствал три седмици по време на периода, в който трябваше да получа менструация, така че вероятно не е разбрал, че съм закъсняла с почти два месеца. А и не знаеше, че днес съм повръщала няколко пъти.
Трябва да му кажа всичко това. Наистина, наистина трябва. Но докато се взирах в него, осъзнах, че не мога. Ако го кажа, това ще стане реалност, а аз не бях готова да се изправя пред тази възможност, камо ли да я прехвърлям върху Ейдриън. Освен това може да е хранително натравяне. Тази мисъл ме развесели.
– Добре съм – повторих и този път не се изплаших, след като го казах. За да го докажа, изплакнах устата си и напръсках лицето си с вода, подсуших го с хартиена кърпа, която се усещаше по-груба от шкурка, и след това го погледнах очаквателно.
– Къде сега?
Ейдриън хвана ръката ми.
– Сега ще видим дали усещаш нещо осветено.
Вратата на банята се отвори и вътре влязоха група жени. Спряха се, когато видяха нас и счупеното огледало зад нас, след което започнаха да говорят на език, който не беше немски.
– Къде сме? – Прошепнах, следвайки Ейдриън, който мина покрай тях с промълвен отговор на същия език.
– Москва. Едно от местата в моя списък.
Излязохме от банята и тръгнахме по дълъг коридор с червен килим и множество врати. Когато видях високите картонени плакати с
известни актьори и актриси на всеки няколко метра, разбрах къде се намираме.
– Едно от бившите ти любими места е киносалонът?
– Не – отвърна Ейдриън с подсмърчане и ме поведе към най-близкия изход. Щом излязохме навън, той посочи сграда с ослепителни цветни петна, които се открояваха с ярък релеф на фона на сивото небе. – Това е мястото, където искам да търсиш.
Веднага разпознах катедралата „Свети Василий“, и то не само защото бях студент по история. Много хора я познават по прочутите, ярко оцветени куполи във формата на шоколадови бонбони Hershey’s Kisses. Поне на това ми напомняха, когато за пръв път видях техни снимки като дете. Дори и сега външният вид на катедралата ми се струваше толкова фантастично причудлив, че изглеждаше по-подходящ да се намира в Whoville от „Как Гринч открадна Коледа“, отколкото в реалността.
– Добър избор – казах на Ейдриън.
Той изръмжа.
– Отначало го отричах пред себе си, но сега си мисля, че екстравагантната архитектура ми напомни за дома.
Какво одобрение. Елате в „Свети Василий“ – това е като да посетиш дворец в демонично царство! Имаше нещо, което никоя туристическа група нямаше да използва като реклама в скоро време.
– Е, нека да видим дали в него има нещо още по-впечатляващо.

* * *

– Не е тук – казах на Ейдриън час по-късно. Той беше останал в покрайнините на катедралата, защото когато се приближих, държейки пилума, категорично ми беше отказано да вляза. Опитах се да кажа, че това е необходима опора за равновесие, като бастун, но тази лъжа не мина. Служителите на входа просто ми бяха казали да си наема инвалидна количка. Въпреки че Ейдриън спореше с тях на руски език и дори се опита да ги подкупи, те не отстъпиха. В крайна сметка решихме да го накараме да изчака отвън с него, докато аз търся.
Той кимна кратко.
– Значи остават още четири. Искаш ли да спреш за деня? Все още изглеждаш малко бледа.
– Не – казах веднага. – Нека продължим.
Още не можех да спра. Ако го направех и откриехме свещена земя, където да изчакаме остатъка от деня и нощта, нямаше да има какво да ме разсейва от това, което подозирах, че е истина, и от всички последствия от това. Повече обикаляне по огледалата беше далеч за предпочитане.
Ейдриън погледна към небето, където слънцето прозираше мъгливо през облаците.
– Тук е малко след един часа, така че слънцето би трябвало да изгрява в Охайо. След това ще отидем до древната Змийска могила, която се намира там. Това би трябвало да ни осигури достатъчно слънчеви часове, в случай че все още ни следят.
– Слънчевата светлина не спираше демоните да ни нападат преди – отбелязах аз.
Той ме погледна изнервено.
– Да, а използването на такава сила е изтощително. Сигурно са били нужни и Деметриус, и Блинки, за да се справят с това. Те ще могат да го направят отново, но може да им отнеме около ден, за да се заредят достатъчно, преди да опитат.
Още една причина, поради която трябваше да продължим да търсим местата от списъка на Ейдриън веднага, казах си аз. Виждаш ли? Не само аз се опитвах да запазя парализиращото си състояние на отрицание.
– Но трябва да намерим по-уединено място, за да направим следващия скок – каза той и ме побутна.
Да, сърцето на Червения площад едва ли е било подходящо. Оставих Ейдриън да ме води покрай другите впечатляващи сгради, като се опитвах да не обръщам внимание на изкусителните аромати, които се носеха от ресторантите и кафенетата, разположени между всички известни забележителности. Ако се нахранех сега, сигурно щях да повърна отново. Не се ли наричаше сутрешно гадене по някаква причина?
Ако бях бременна, веднага се поправих. Ако.
Ейдриън си купи малко огледалце за грим от един от магазините, а след това избра тясна уличка с миризливо сметище за скок в портала. Както и преди, не му отне много време да свърши каквато и да е подготвителна работа, за да направи малкото огледало проходимо, и за това му бях благодарна. Ако трябваше да помириша този контейнер за боклук още минута, щях да го напръскам с повръщано.
Този път, когато изглеждаше, че огледалото ни е погълнало, не бях толкова паникьосана, че съм се озовала в странната плаваща чакалня – така си представях бездънното пространство, съдържащо безброй живи огледални емисии на фона на чист мрак. Но относителното ми спокойствие не продължи дълго.
– Давидовке – изсъска познат глас, който звучеше странно ехо и безплътно. След това всички алармени звънци в тялото ми се задействаха, когато видях тъмна форма да се промъква покрай екраните и да се насочва право към нас.
Деметриус.
– Майната му – измърмори Ейдриън и ни гмурна през най-близкото огледало.
Приземихме се със същия болезнен трясък като предишния път, а Ейдриън веднага скочи и с кръгов ритник разби огледалото, през което бяхме влезли. Стъклата се изсипаха и върху двама ни, но Ейдриън не спря, за да почисти някое от тях. Вместо това започна да скача нагоре-надолу върху по-големите парчета.
Разбрах защо го прави и сложих пилума, за да започна да ги тъпча. Деметриус не би трябвало да може да премине през тези парчета, тъй като счупването на огледалото по някакъв начин отричаше използването му като портал, но Деметриус и преди ни беше изненадвал. Няма смисъл да рискуваме сега.
Пилумът, странно, се завъртя за секунда, после сякаш подскочи към стената, а подът несъмнено вибрираше от удара на мен и Ейдриън, които скачахме нагоре-надолу върху парчетата огледало. Добре, че носех маратонки, а не сандали или токчета. Дори и така да беше, не след дълго червени капки опръскаха счупените парчета. Дали беше моята кръв или тази на Ейдриън, не бях сигурна, но имахме манна в чантата, така че не спрях. Който и от нас да се беше порязал, щеше да се излекува, след като се увери, че Деметриус няма да ни последва дотук.
– Мисля, че сме добре – каза Ейдриън и се прокле, когато за пръв път се огледа добре. – По дяволите. Това е нечий дом.
Беше скъп, и то от вида на разкошните мебели, произведенията на изкуството и други предмети от висок клас. Намирахме се в спалнята и бяхме счупили големия, прекрасен махагонов скрин, върху който се бяхме приземили, след като влязохме през огледалото, зад което беше разположен.
– Вероятно има и огледало за баня – казах аз, показвайки с жест частично отворената врата, която според мен водеше към банята. Ейдриън влезе вътре и миг по-късно чух звука от още счупени стъкла. Предполагам, че съм била права.
Той излезе и двамата замръзнахме, когато долу чухме мърморене на друг език, последвано от недвусмисления звук на пушка, която се задейства. Някой си беше у дома в тази луксозна къща и този някой беше въоръжен.
– Натам – прошепна Ейдриън и се приближи до прозореца на спалнята.
От нея се откриваше широка гледка към голямо езеро в далечината, но това, което наистина привлече вниманието ми, след като побързах да отида там, беше падината долу. Трябваше да е на три етажа.
– Нямаме избор – прошепна мрачно Ейдриън.
Хванах пилума и се изненадах, когато той се съпротивляваше, сякаш изведнъж беше станал разумен и не му харесваше идеята да скочи от триетажен прозорец. Нямах време да се чудя за това, така че го промуших между тялото си и ремъците на чантата, след което обгърнах с ръце врата на Ейдриън. Той съскаше, когато свещеният предмет влезе в контакт с него от непосредствената ни близост, но стисна устни и стегна едната си ръка около мен. Със свободната си ръка той отвори прозореца. Беше плъзгащ се, за щастие, и достатъчно голям, за да се поберем и двамата през него. Точно когато чух звука от бягащи стъпки, които се изкачваха по стълбите, Ейдриън скочи.

Назад към част 38                                                       Напред към част 40