Категория: Джанин Фрост

ГЛАВА 27

Ейдриън и аз се върнахме на мястото, където за първи път пристигнахме в това царство.
Беше достатъчно лесно да се намери. Просто потърсихме дрехите, които висяха на едно маново дърво. Жасмин, Коста и Брут се присъединиха към нас около час по-късно и аз с изненада забелязах, че са натоварили палатки, чували с храна и кани с вода на гърба на Брут. Гаргойла не изглеждаше да има нещо против. Сигурно щеше да е по-щастлив, ако платът от палатките беше преметнат през лицето му, за да блокира слънцето.
За първи път се съгласих с него. Обикновено предпочитах дневната светлина пред тъмнината, но точно сега копнеех за скриващия уют на тъмнината.
И без това трябваше да се усмихвам, докато ядях с Коста и Жасмин, без да се учудвам, че цялата храна е вегетарианска. Първоначалният Едем може и да е бил пълен с животни, но еквивалентите на Архонтското царство изглежда не съдържат животни.
След като се нахранихме, разпънахме палатките си: една за мен и Ейдриън, една за Коста и Жасмин и една за Брут. Дадохме му най-голямата и въпреки че не беше доволен от храната със зеленчуци на скара вместо със сурово месо, след минути се сви в палатката си и заспа. Ако не го познавах по-добре, дори щях да се закълна, че съм чула Брут да хърка.
Не мислех, че нито Ейдриън, нито аз ще можем да заспим, но никой от нас не искаше да продължава да води разговор, затова се прибрахме в палатката си под предлог, че сме уморени. Много скоро щеше да се наложи да кажа на Жасмин какво съм решила, но не можех да се накарам да проведа този разговор сега. Казвах си, че отлагането му дава на Жасмин възможност да се отпусне и да се наслади на спокойствието на заобикалящата ни среда още малко, но знаех, че само отлагам.
Не исках да разбивам сърцето ѝ повече, отколкото исках да разбивам това на Ейдриън. Изглеждаше, че каквото и да правя, все наранявам някого. Единственото, с което можех да се успокоя, беше съзнанието, че по този начин наранявам по-малко хора по правилните причини, а не много повече по неправилните.
Въпреки това, както се очакваше, не можах да заспя, въпреки че с Ейдриън правихме любов още два пъти. Тялото ми може и да беше извънредно уморено, но умът ми не искаше да се изключи. Не исках да му казвам това, защото иначе щеше да настоява да остане да не спи с мен, затова се престорих, че спя. След известно време дълбокото му, равномерно дишане ми даде да разбера, че се е унесъл. Останах там, опитвайки се да се потопя в задоволството от това, че съм в прегръдките му, но съзнанието, че метафорично съм обърнала пясъчния часовник на времето ни заедно, в крайна сметка ме накара да изляза от палатката.
Реката не беше далеч. Щях да се потопя набързо и после да се опитам да заспя отново. Все пак скоро щеше да ми се наложи да се изкъпя. Ако го направя сега, значи няма да преча на никого.
Взех със себе си нови дрехи. Някой ми беше дал назаем дълга зелена рокля, която изглеждаше ръчно изработена, макар че тъканите вероятно бяха доставени от външния свят. След като се изкъпах, се подсуших със старите си дрехи, а после облякох зелената рокля. Беше дълга до коляното и без ръкави, което беше удобно при високите температури. Бях изминала половината път нагоре по хълма към мястото, където се намираха палатките ни, когато забелязах, че някой се е облегнал на ствола на близкото мановидно дърво.
Отидох при Зак и седнах. Той никога не е правил нищо случайно, така че сигурно има какво да каже. Но след няколко минути не се случи нищо друго освен това, че той седна до мен. Накрая не можах да издържа повече на тишината.
– Архонтите не трябва да лъжат, но ти каза на тези хора, че съм техният спасител. – Запазих гласа си тих, за да не събудя Ейдриън и останалите. – Лъжец, лъжец, панталони в огъня.
– Не съм излъгал. – Тонът на Зак беше плавен в сравнение с острието в моя. – Ти си ги спасила, значи си била техния спасител.
– И двамата знаем, че не го направих заради тях.
Той пусна най-слабата усмивка.
– Те са свободни и в безопасност, докато преди са били в капан и в постоянна опасност. Твоите мотиви са твоя грижа, а не тяхна.
– Прав си – казах с въздишка. – И моите мотиви са проблемът, или поне бяха. Всичко, което правех преди, го правех, защото помагаше на мен или на хората, които обичах. Сега искам да постъпвам правилно, защото това е правилното нещо. – Направих пауза, за да му се усмихна накриво. – Съжалявам, че ми отне целия живот, за да стигна до този момент.
Главата му се наклони.
– Не ми дължиш извинение и грешиш за това, защо те доведох тук. Ти и Ейдриън смятате, че го направих, за да те засрамя и да те накарам да използваш върха на копието, ако го намериш, но аз го направих, за да ти покажа, че животът ти има значение, дори и да не използваш последното свещено оръжие. Виж всички хората, които си спасила, а има и много други, които не са тук. Независимо какво ще се случи, Айви, ти си постигнала много и исках да знаеш това.
Бях толкова трогната от неочакваната му доброта, че останах без думи.
Зак сякаш нямаше нищо против. Седяхме в мълчание няколко минути. Отново ми се прииска да е тъмно. Тогава Зак нямаше да може да види как продължавам да си бърша очите.
– Вероятно ще се проваля, нали? – Казах накрая. – Дори и да дам всичко от себе си, почти не съм в състояние да се справя с предизвикателството. Твоята страна наистина се провали, като ме направи последния давидовец. Тонове други хора можеха да се справят с това много по-добре от мен, а и вероятно нямаше да държат да кажат първо „не“.
– Знаеш ли какво каза Мойсей, когато за първи път му казаха, че е избран да поиска свободата на своя народ от фараона? – Ако не греша, помислих си, че тонът на Зак е оцветен от нотка на забавление. – Той казал, че не е добър оратор, затова моля да изпратите някой друг.
– Не си спомням това – казах изненадано.
Зак измърмори.
– Както и повечето хора. Те помнят само успехите му. Йона също отначало отказва да го повика и мога да ти разкажа милиони други истории като тяхната. Истината е, че много избрани хора отхвърлят съдбата си, когато за първи път са призовани към нея. Някои, като Мойсей и Йона, се подчиняват по-късно, но някои никога не го правят. Затова ти, Айви, не си първият, нито ще бъдеш последният, който в началото казва „не“ на призванието си, а по-късно променя решението си.
Чувствах се по-добре, като чух това. Това не означаваше, че имам по-голям шанс да успея, но ми помогна да знам, че не съм единствената, който е казала: Не, и е избягала в обратна посока, когато е изправена пред грандиозен избор, който променя съдбата и.
– Затова ли ми върна свещените оръжия? – Попитах. – Защото знаеше, че в крайна сметка ще променя мнението си?
Най-малката усмивка докосна устата му.
– Не съм ти ги върнал.
– Да, направи го – казах аз и потупах татуировката с плетено въже на дясната си ръка, за да подчертая това.
– Не, не съм – каза той и усмивката му изчезна. – Нито пък съм ги взел от теб на първо място. От деня, в който ги взе, свещените оръжия не са напускали плътта ти.
Взирах се в него.
– Това е невъзможно. – После го повторих. – Това не е възможно, в продължение на седмици ги нямаше!
– Само от поглед – отвърна той и гласът му се задълбочи. – Вината ти, че си изоставила съдбата си, беше толкова силна, че накара образите на оръжията да избледнеят. Но те никога не бяха изчезвали. Ето защо, когато Деметриус беше близо до теб, ти ги усети отново.
– Но когато го видях преди това в банята, не усетих нищо – казах аз, все още люшкайки се между отрицанието и шока.
– Той не е преминал в твоето царство – отвърна Зак. – Той беше само отражение в огледалото. Тези оръжия не се активират от отражението на демон. Само от присъствието на такъв.
Не попитах откъде знаеше подробности за срещата ми в банята с Деметриус. Зак сякаш знаеше всичко. Не знам защо си направих труда да мисля обратното.
– Оръжията никога не са ме напускали? – Не спорех с него, а се опитвах да приема истината.
– Не, Айви. – Гласът на Зак беше мек. – Дори когато всичките ти сетива ти казваха, че е така, ти не беше сама. Ти никога не си била сама.
Трябваше да се обърна, защото не исках той да види сълзите, които се появиха в очите ми. Той не говореше само за наличието на оръжия и двамата го знаехме.
– Защо не ми каза това преди? – Попитах, опитвайки се да се овладея. Не знаех защо напоследък плачех на всяка крачка. Да, напоследък нещата бяха много напрегнати, изпълнени със събития и емоции, но хайде. Бях започнала да приличам на протекъл кран.
– Защото нямаше да ми повярваш, така че пак нямаше да ги видиш.
Погледнах към него.
– В това няма много смисъл.
Той сви рамене.
– В някои неща трябва да повярваш, преди да ги видиш.
– Маловерна съм, а? – Отговорих с лек, самоунизителен смях.
Зак не каза нищо. Не беше нужно. Изражението му почти крещеше Точно.
Да, ама да имаш вяра беше трудно. Вярвах в много неща, най-вече защото нямах друг избор поради непосредствения си опит. Но вярата не беше просто преодоляване на препятствието да вярваш – тя беше далеч по-трудното действие да се довериш, а аз все още не бях стигнала дотам.
Не исках обаче да се занимавам с това със Зак. Той може и да е почти всезнайко, но някои неща – особено това – трябваше да разбера сам. Вместо това попитах:
– И така, ще се видим ли отново, след като си тръгнем оттук?
– Да.
Изчаках, но той не уточни и не каза нищо друго. Тъй като мълчанието продължаваше, беше очевидно, че няма да го направи. От слабото накланяне на устните му изглежда го забавляваше, че аз съм разочарована от това.
– Чудесно – казах накрая с фалшива лекота в гласа си. – Нямам търпение да бъда изненадана, когато това се случи.
Тогава Зак направи нещо толкова неочаквано, толкова шокиращо, че можех само да го гледам с пълно недоверие.
Той се засмя.

Назад към част 27                                                      Напред към част 29

ГЛАВА 26

Вървяхме в продължение на около час. Не че бях сигурна, че е точно толкова. В светлинните царства не можеш да бъдеш сигурен какъв е действителният ход на времето, поради което от наша страна минаха часове, преди Зак да се върне с Жасмин и Коста, въпреки че за тях това бяха пет минути.
В царствата на демоните също има аномалии във времето. В някои от тях часовете в едно царство се равняваха на няколко дни в реалния свят. Понякога беше точно обратното. Ейдриън беше прекарал по-голямата част от живота си в демонични царства, където времето се забавяше до пълзене. Така той изглеждаше на около двадесет години, а всъщност беше на около сто и четиридесет. Деметриус искаше да се увери, че синът му разполага с повече от век, както за да усъвършенства уменията си, така и за да се потопи в демоничната култура, и всичко това, за да не се поколебае Ейдриън да изпълни юдейската си съдба и да ме предаде на смърт.
В някои дни се забавлявах, като си мислех как този план се е обърнал срещу Деметриус.
– Вижте! – Посочи напред Жасмин. – Палатки!
Прикрих очите си и се загледах в посоката, която тя посочи. Да, в далечината се виждаха палатки. Много, много и много от тях. Някои от тях бяха по-малки, каквито очакваш да намериш на къмпинг, други бяха с размерите на скромни апартаменти, а трети бяха големи колкото куполи на футболен стадион.
– Какво е това място? – Попита Ейдриън, преди аз да успея.
– Убежище – отвърна Зак и ме погледна, когато говореше. – Казахме ти, че ще се погрижим за хората, които бяха спасени от царството Бенингтън. Това е мястото, където те се възстановяват.
Останах безмълвна, докато се взирах напред-назад между Зак и палатките.
В нощта, когато за пръв път използвах древната, свещена прашка, тя беше много по-мощна, отколкото сега. С един ослепителен изблик тя бе убила всички слуги и демони в царството, в което я намерих и което някога беше бившето царство на Ейдриън. Всичко, което беше останало, след като прашката беше свършила, беше пепел и травмираните човешки роби на царството. След като с Ейдриън им помогнахме да се измъкнат, архонтите ги отвлякоха, обещавайки да се погрижат за тях. След като разбрах, че ще се справят, не бях мислила за тях. Сега те бяха тук.
Внезапно някъде от вътрешността на палатковото селище се чу силен звук на клаксон.
Звучеше като средновековна аларма, а когато хората спряха да правят това, което правеха, и се обърнаха в наша посока, разбрах, че звука е заради нас.
– Защо сме тук, Зак? – Ниският, почти ръмжащ звук в гласа на Ейдриън ме стресна.
Зак, както обикновено, изглеждаше невъзмутим.
– Както казах, на това място има сухи дрехи, подслон за Брут, храна, вода…
– Глупости. Направил си това заради нея.
Ейдриън явно имаше предвид мен, но аз не знаех защо. Имаше голяма вероятност никой от тези хора да не ме помни от онзи ден.
Дори и да го направят, може да не ме познаят. Мисля, че тогава бях прикрит от архонтски блясък. По дяволите, Ейдриън имаше по-голям шанс да бъде разпознат, отколкото аз. С оглед на това колко бавно минава времето в царството на Бенингтън, някои от тези оцелели може да са от времето, когато Ейдриън е бил владетел.
Тъй като това беше в периода на разцвета му на демоничен принц, не си представях, че някой, който го е познавал, ще си спомня за него с добро.
– Знаеше, че ще има цена за това, че съм довел всички тук на безопасно място – отвърна Зак, а тонът му от непринуден се превърна в непреклонен. – Това е тя.
Все още не го разбирах, но Жасмин ме дръпна за ръката и каза:
– Забрави за каквото и да се карат. Мисля, че усещам миризма на готвена храна! Хайде, умирам от глад!
Погледнах притеснено Ейдриън, но сега чертите му бяха затворени по начин, който добре познавах. Скоро нямаше да разкрие какво наистина го притеснява, а това може би беше за добро. Не исках той да се кара със Зак. Архонтът щеше да победи.
Освен това, каквото и да беше, не възнамерявах да сме тук достатъчно дълго, за да се разрасне. Щяхме да се преоблечем, може би да хапнем малко и да си тръгнем, а недоумяващата цена на Зак щеше да бъде платена. Оставих Жасмин да ме поведе надолу по хълма и стигнахме до покрайнините на палатковото селище.
Още един звуков сигнал, направо като от битка в исторически филм, разкъса тишината. След това хората започнаха да крещят и да се втурват към нас.
Ейдриън мигновено беше до мен и ме избута зад себе си, докато се изправяше пред тълпата, която сега ме заобикаляше.
– Какво става, Зак? – Попитах, но въпросът ми бе заглушен от няколко души, които говореха развълнувано едновременно.
– Това е тя! – Чух сред какофонията от гласове и се обърках, докато една дума не се издигна и не се превърна в скандиране.
– Давидовка, Давидовка, Давидовка!
Изглежда, че все пак са ме разпознали.
– Да, това е тя – каза Зак, а властният му глас се разнесе над всички останали, докато сочеше към мен. – Вашият спасител.
– Не, не съм – казах веднага, но никой не ми обърна внимание. Вместо това бях затрупана от хората, които ме прегръщаха, въпреки че Ейдриън се опитваше да ги задържи – целувки, които се притискаха към главата, ръцете и дори към ръба на ризата ми – и най-вече от лавината от благодарности, които не заслужавах.
Не след дълго разбрах защо Ейдриън се е разстроил от Зак. Още по-малко време ми трябваше, за да съжалявам, че не съм дошла тук. Всяко усмихнато лице, всяко ликуващо скандиране „Давидовка!“, начинът, по който ме целуваха многократно, всички ръце, които се протягаха, за да ме докоснат… тези хора ме приветстваха като свой спасител, а аз не бях. Да, бях унищожила демоните и слугите в царството, в което бяха попаднали, но не го бях направила за тях.
– Благославям те, че спаси мен и бебето ми – каза една плачеща тъмнокоса жена, докато целуваше ръката ми отново и отново.
– Не съм – казах аз, а срамът ме глождеше. Тя, бебето ѝ и всички останали просто имаха късмета да са в същата близост, когато изтрих онова царство, за да спася Ейдриън. Трябваше да се върна в него, дори и Ейдриън да не беше там. Дори затварянето на порталите на царството беше донесло пряка полза на мен, Ейдриън, Жасмин и Коста. Дали някога съм правила нещо само защото е било правилно, а не защото е помогнало и на мен или на тези, които обичах?
– Всички се дръпнете! – Изкрещя Ейдриън, вдигна ме и си проби път през тълпата. – Вие я смазвате!
Да, но не физически. Щях да се излекувам от случайните синини, които получих по време на опитите на някои от тях да ме прегърнат и целунат, но не мислех, че ще се излекувам от това, което почувствах, докато гледах в радостните, благодарни и неосъзнати лица на хората.
– Оставете я да мине – извика Зак. Заповедта му раздели тълпата по начин, по който грубата сила на Ейдриън не беше в състояние да го направи. – Доведох давидовката, за да я видите и да ѝ благодарите, както ви обещах – продължи той. – Но сега тя трябва да си тръгне.
Както ви обещах…
Срещнах погледа на Зак над тълпата. Само един поглед в тях и разбрах, че този момент е бил планиран от деня, в който за първи път докоснах древна, свещена прашка. Може би дори от много преди това. Зак знаеше, че да видя тези хора и да чуя незаслужените им похвали ще ме разтърси. Искаше да го направи.
Изненадах се от мигновения си гняв. Той нямаше право да се опитва да ме засрами, като ме доведе тук! Не дължах нищо нито на тях, нито на когото и да било другиго, най-малко пък с живота си! Те се радваха, че все още са живи. Е, аз се радвах, че аз, Ейдриън, Жасмин и Коста сме все още живи. Защо това ги правеше нормални, а мен – лош човек?
После, колкото бързо се надигна гневът, толкова бързо разбрах източника му. Тъмнината в мен. О, колко лесно би било да продължа да и позволявам да ме изпълва, докато не почувствам нищо друго освен собствената си гневна отбрана! Но това не беше правилният път, дори и да беше най-лесният.
Тези хора имаха значение. Както и тези, които все още са в капана на царствата, и не ми харесваше в какво се бях превърнала, когато позволих на мрака да ме излъже и да ми каже обратното. Ейдриън беше прав. Бях се заблуждавала, като вярвах, че мога да ги изоставя. Дори и да нямах шанс да ги спася, дори и докосването на върха на копието да не доведе до нищо друго, освен да ме убие, поне щях да умра, знаейки, че съм опитала. Това беше много по-добре, отколкото да живея, знаейки, че не съм го направила. Предпочитах да живея кратко време в победа над плъзналия в мен мрак, отколкото десетилетия в поражение, защото той ме е превърнал в човек, когото не бих искал да познавам, камо ли да бъда.
Ейдриън най-накрая ни освободи от тълпата и почти потегли обратно нагоре по хълма.
Чух Зак да им казва да не ни следват и чух също така да казва на някого да намери нови дрехи за Жасмин, Коста и останалите.
– Добре ли си, Айви? – Извика Жасмин.
– Добре – казах аз и за първи път от много време насам го казах сериозно. – Остани там и вземи каквото ти трябва.
Каквото и да каза, се губеше във вятъра, докато Ейдриън тичаше по-бързо. Скоро бяхме на върха на хълма и хората долу изглеждаха по-скоро като голяма, неясна маса. Ейдриън спря, погледна лицето ми и започна да ругае с най-мръсните думи, които разпознавах на демоничен език.
– Мразя да съм прав – завърши той на английски.
– Съжалявам. – Едно от единствените неща, за които съжалявах, беше как това ще го нарани. – Но сега знам какво си имал предвид, когато си казал, че си сгрешил, като си мислил, че да ме загубиш е най-лошото нещо, което може да се случи. Аз също не искам да те загубя, но има и по-лоши неща. За теб това беше да видиш болката в очите ми, след като отново ме предаде. За мен беше това, което почувствах когато погледнах тези хора. Това, което правя, е все едно да кажа, че предпочитам да видя всички тях мъртви, отколкото да рискувам собствения си живот, а аз не искам да бъда такава. Искам да бъда човек, с когото мога да се гордея.
Сапфирените очи на Ейдриън бяха по-ярки, отколкото някога съм ги виждала. Когато слънцето се отрази в блестящите им дълбини, разбрах, че тази яркост идва от сълзите.
– Ти вече си човек, с когото можеш да се гордееш.
Сърцето ми сякаш се разкъса в мен.
– Обичам те – казах яростно.
– Но точно както ти каза преди, сега знам, че не мога да се откажа от това. Може би за известно време можех да отвлека вниманието си или да рационализирам действията си, но ако наистина бях взела решение, ако наистина бях наясно с решението си да не се опитвам да спасявам онези, които все още са в капана на демоничните царства, нямаше да ме боли толкова много, когато виждах тези хора.
– Знаех, че този ден ще дойде – казва той с мъка. – Но не мислех, че ще е днес. Айви… просто не забравяй, че и ти заслужаваш да живееш.
Изпуснах кратък смях.
– Мисля, че е така, но може би това не трябва да зависи от мен. Може би трябва да правя само това, което е правилно, а дали ще живея, или ще умра, да зависи от… някой друг.
Не съм казала Бог. Чувствах се лицемерна, особено когато Зак неведнъж беше казвал, че е получил заповед да не ме отглежда, ако ме убият. Имаше само един източник на неговите „заповеди“, така че не изглеждаше, че шефът на Зак е загрижен за моето оцеляване. От друга страна, в цялостната картина смъртта ми рано или късно беше неизбежна, така че може би затова това, че е „по-скоро“, не беше голям проблем за началника на небето.
Това беше голяма работа за мен, но не можех да позволя това да ме спре повече. Разбира се, все още се надявах на някаква щастлива средна точка, в която да постъпя правилно и да живея, но все пак не бях твърде голяма оптимистка. Но тъй като щях да започна да правя правилните неща, дори и да беше трудно…
– Знам, че това е твърде много за теб – казах, като се борех гласът ми да не издаде колко трудно ми е да го кажа. – Затова ще разбера, ако трябва да си тръгнеш, Ейдриън…
Той ме дръпна към себе си, като прекъсна думите ми от това, че ме притисна плътно към гърдите си. Първо усетих целувката му по върха на главата ми, после по челото ми, когато се наведе, докато не се озовахме очи в очи, и накрая беше на устните ми.
– Обичам те – издиша той срещу устата ми. – И няма да отида никъде, Айви. Нито сега, нито някога повече.
Отвърнах му на целувката, усещайки как облекчението, страхът, оптимизмът и ужасът се въртят в мен като в калейдоскоп.
Надявам се и аз да не отида, но ще видим.

Назад към част 26                                                    Напред към част 28

ГЛАВА 25

Вдигнах ризата му нагоре, исках да усетя кожата му под ръцете си. След това имах нужда да усещам повече от нея, защото тази топла, мускулеста площ беше пристрастяваща. След миг гърбът му не ми беше достатъчен, затова потопих ръце под колана му, достигайки твърдите кълба на дупето му. Можех да хвана само върховете, защото голямата издутина в предната част на панталоните му в комбинация с прилепналия деним означаваше, че няма достатъчно място за ръцете ми.
Издадох недоволен звук, а той отговори с нисък, гърлен смях, от който нещата в мен се свиха. Познавах този смях. Той обещаваше невероятни количества удоволствие.
Исках да изпълни обещанието си сега. Измъкнах ръцете си от дупето му, за да ги завържа зад врата му. След това се повдигнах, за да обвия краката си около кръста му. Ръцете му веднага ме подкрепиха и телата ни се срещнаха на точното място. Когато той се притисна към мен с тази дебела, стърчаща твърдост, едва чух стона му от острия вик, който издадох.
Ръцете му се стегнаха, докато не се прилепих към него, и падна на колене. Възхитих се на тежестта и усещането на тялото му, докато ме притискаше към меката трева, а после издадох безсловесен звук на протест, когато той се отдръпна. Това спря, когато той издърпа ризата си през главата и я захвърли настрани, за да разкрие пищните си златистокафяви гърди. Взирах се в него, без да мога да си поема дъх поради повече причини, отколкото заради страстта.
Беше толкова красив, че не изглеждаше истински, но се чувстваше много, много истински, особено когато разкопчах предната част на панталоните му, за да освободя твърдостта, която се напъваше в тях. Дъхът му секна, когато го обгърнах с ръце, и той за кратко затвори очи. След това почти изтръгна горнището и сутиена ми. Извих се под изгарящата топлина на устата му, докато смучеше зърната ми, а когато свали панталоните ми и пръстите му намериха центъра ми, не можех да спра стоновете си. Бях едновременно отчаяна за още от докосването му и отчаяно исках да спре, за да бъде вътре в мен. Когато устата му напусна гърдите ми, за да се плъзне надолу по корема ми, аз сграбчих главата му и се засилих надолу, докато лицето му не беше на нивото на моето, а не между краката ми.
– Недей. Искам те сега.
Обичах това, което можеше да прави с устата си, но повече исках да е вътре в мен. Той ме гледаше, а желанието и интензивността в погледа му бяха толкова възбуждащи, колкото хилядите еротични удари на езика му. След това, с извивка на бедрата си, която предизвика вик и у двама ни, той се вмъкна в мен, движейки се дълбоко и бавно, разпалвайки огъня, който вече гореше в мен. Скоро тези тласъци станаха по-бързи.
Нервните ми окончания изпищяха, а умът ми се отклони от всичко, което не беше той. Съществуваха само целувката му, вкусът му, усещането за мускулите, които се стягаха в гърба му, звуците, които издаваше, и неописуемият екстаз, който предизвикваше всеки нов тласък. Първият път, когато свърших, бях без дъх. Вторият път се разтреперих. Третия път, когато той най-накрая свърши с мен, крещях. Не ми пукаше и за това. Преди време бях изгубила и последните си задръжки.
Хванах го, когато се опита да се измъкне от мен, обвих краката си около него, за да го задържа вътре. Той се усмихна и ме притисна към себе си, когато се претърколи настрани. Държах крака си закачен за бедрото му и ръцете си около врата му, докато чаках дишането ми да се успокои достатъчно, за да говоря.
– Никога повече няма да ме оставиш – бяха първите ми думи. – Не ме интересува какво мислиш за това, че ще ми е по-добре.
Той въздъхна и ме целуна по горната част на главата.
– Щеше да бъде, но дори когато те оставих преди, не можех да отида далеч.
– Не трябваше изобщо да ходиш – казах аз и добавих тихо: – И аз също не трябваше да заплашвам, че ще те оставя. Бях толкова наранена от това, което си направил, толкова ядосана… Исках да те накажа.
– Заслужавах наказание – каза той, а гласът му беше също толкова тих.
– Заслужаваше – съгласих се аз. – Но не по този начин.
Той замълча за миг. После каза:
– Не скрих това, което бях направил с Деметриус, само защото знаех, че е грешно. Направих го и защото знаех, че щом ти кажа, ще трябва да те оставя да продължиш да търсиш острието на копието. А аз не исках.
Той се претърколи по гръб и ме взе със себе си. Косата ми падна около лицето му, окичена с кафяв ореол, докато го гледах.
– Не се заблуждавай за мен, Айви – каза той тихо. – Дори сега съм толкова алчен за теб, колкото Юда за среброто.
– Обичам те – казах аз и го казах с цялата си душа. – И за разлика от позорния ти прародител знам, че любовта ти към мен е причината да направиш това, което си направил. Но не можеш да продължаваш да ми отнемаш правото на избор, Ейдриън. Ако бях от типа хора който би ти позволил, нямаше да ме обичаш, защото имаш твърде силна воля, за да позволиш на някого вместо теб, особено за наистина важни неща.
– Дори това да беше вярно, в този случай бих могъл да направя изключение – каза той сухо.
Изпуснах воднист кикот, после отново станах сериозна.
– Бях полудяла, когато си помислих, че умираш пред мен. Точно тогава щях да се съглася на почти всичко, за да те спася. А ти се съгласи на ужасни неща, опитвайки се да ме спасиш. Разбирам защо. Разбирам, но независимо от всичко, трябва да бъдем по-добри от инстинктите си да се защитаваме един друг на всяка цена.
Той ме погледна, а погледът му стана тъжен.
– Ти можеш да бъдеш толкова силна. Не мисля, че аз мога.
– Знам, че можеш. Иначе нямаше да си разкъсаш гърлото, за да свалиш Обсидиана. Или да блъфираш Деметриус с вафла, или да накараш Брут да отлети с мен и Жасмин, за да можеш да се изправиш сам срещу орда слуги, или някое от другите безбройни неща, които си направил. Искам и двамата да спрем да лъжем, но това е промяна на поведението. Не очаквам никой от нас да промени това, което сме.
– Би трябвало. И трябва. – Гласът му загрубя. – Обвързването с моя мрак може да ти е дало някои лоши навици, но не може да засегне това, което си. Ти си момичето, което трябваше да се срине, когато загуби родителите и сестра си в рамките на две седмици, но ти отхвърли мъката си настрана, за да започнеш собственото си търсене на Жасмин. Дори когато разбра, че ще трябва да преминеш през слуги, демони, странни царства и нежелана съдба, за да я получиш, ти не се поколеба. После се опита да помогнеш на другите, като поправиш стените на царството, въпреки че демоните преследваха всяка твоя стъпка. Сега отново се връщаш към преследването на оръжието, което ще те убие в момента, в който го докоснеш, но не позволяваш и на това да те спре.
Отклоних поглед.
– Трябва да намеря върха на копието, преди да го направят демоните, но не съм казала, че ще го използвам…
– Айви. – Името ми беше въздишка. – Да, ще го направиш. Няма да можеш да се спреш и това няма нищо общо с това, че си последният Давидовец. Това е, защото ти си ти. Тази нова тъмнина може и да те е променила, но в крайна сметка никога няма да те спре.
Погледнах към него. В сапфирено-сребърния му поглед се отразяваше мъка, после ледена решителност, после отново мъка. Нито един мускул по тялото му не помръдна, но аз практически усещах жестоката битка в него.
– Но ако съм там – каза той тихо – не знам дали ще мога да те пусна. Искам да се закълна, че ще уважавам решението ти, но не си вярвам да не се опитам да те спася, дори и да не е това, което искаш.
Отворих уста, за да възразя срещу увереността му, че ще използвам върха на копието, ако го намеря, но не излязоха никакви думи. Това ми напомни за момента, в който не успях да обещая на Жасмин, че също няма да го използвам. Прав ли беше той? Въпреки всички основателни причини, поради които не биваше да го използвам, дълбоко в себе си някаква част от мен винаги беше възнамерявала да го направи?
Въздъхнах.
– Не знам дали си прав. Какво за това, че никой от нас не обещава на другия нищо точно сега? Така няма да се притесняваш, че ще излъжеш, а аз няма да съжалявам, ако по-късно те ударя по главата, за да те спра да направиш нещо против волята ми.
– Ако се стигне дотам, по-добре се увери, че ме удряш силно – промълви той.
– Правила съм го и преди – отвърнах със същия мрачен хумор.
Съмнително примирие, но поне честно. Свлякох се от него, като най-накрая разделих най-интимните части на телата ни. После се усмихнах, когато ръцете му се стрелнаха, за да ме задържат близо до него.
– Къде си мислиш, че отиваш?
– Природата вика – казах аз и го отблъснах.
Облякох ризата му, защото беше най-близката дреха в тревата около нас. След това тръгнах да търся един храст. Наблизо нямаше такъв, така че се задоволих да изляза от полезрението, докато се погрижа за нуждите на пикочния си мехур.
Когато се върнах по хълма, Ейдриън вече не беше сам.
Зак, Жасмин и Коста вече бяха тук. Архонтът учтиво се отвърна, но Коста вдигна вежда, докато Ейдриън набързо обличаше панталоните си.
Жасмин ме погледна недоверчиво.
– Сериозно? Вие двамата бяхте сами тук в продължение на пет минути!
– Няколко часа – казах аз и закопчах ризата на Ейдриън толкова бързо, колкото стигаха пръстите ми. – От тази страна беше няколко часа.
– О. – Изражението на Жасмин се промени от шокирано до леко порицаващо.
– По-добре, но все пак означава, че си лесна.
Подсмръкнах.
– Вземи ми тениска „Лесната Айви“ и обещавам, че ще я нося.
– Като стана дума за тениски, аз все още съм с пропита пижама – каза Жасмин и се обърна към Зак. – Имаш ли нещо друго освен смокинови листа, което да облека тук?
– Ще се погрижа за това, след като се върна с Брут – каза Зак и изчезна.
– С часовата разлика в това царство той няма да се върне до часове. – Каза Ейдриън, като подаде на Жасмин захвърлената ми риза. – Ето, облечи я. Айви може да запази моята.
Жасмин я взе, обърна се с гръб, за да захвърли мокрия си топ и да го замени с моята риза. Тя ме погледна остро, когато докосна с пръст разкъсването отстрани. Аз само свих рамене, все още твърде изпълнена с блаженство, за да се смутя.
– Вземи и панталоните ми – предложих аз. – Ризата на Ейдриън е като рокля за мен.
– Благодаря – каза Жасмин, като този път използва Коста като щит, когато свали мокрите си панталони в замяна на моите сухи.
Ейдриън се приближи и ми подаде нещо, което не бях видяла. Бельото и сутиена ми, разбрах аз и му се усмихнах в знак на благодарност, докато се стрелях надолу по хълма, за да ги облека.
Когато се върнах, Коста окачваше мокрите дрехи на Жасмин на клона на едно мангово дърво. Беше свалил ризата си и окачил и нея, но сигурно се беше примирил, че ще остане с мокрото долнище на дългото бельо, което все още носеше.
– Можеш да ги свалиш, за да изсъхнат. Обещавам, че няма да надникна – подразних го.
Коста ме дари с лъчезарна усмивка.
– Ах, но ако го направиш, тогава ще напуснеш Ейдриън, а аз не бих могъл да направя това на най-добрия си приятел.
Ейдриън се засмя и каза нещо на гръцки. Коста се усмихна и отговори на същия език, а Ейдриън отново се разсмя.
– Не е честно – казах им аз, а Жасмин се съгласи.
– Научи гръцки, ако си любопитна – каза Коста, но все още се усмихваше.
– Не се притеснявай – каза ми Ейдриън и се засмя. – Така или иначе това са предимно лъжи и пожелания от негова страна.
Брут изведнъж се появи на склона на хълма, широките му черти изразяваха тревога от цялата слънчева светлина, а после облекчение, когато забеляза мен и Ейдриън. Затичах се към него и го достигнах точно в момента, в който Зак също се появи сякаш от нищото.
– Как го направи толкова бързо? – Попитах изненадано. – Мислехме, че отново ще си тръгнеш за часове.
Веждите му се извиха.
– Умишлено отделих повече време преди и както се очакваше, имах причина да се забавя.
Не съм се докосвала до това. Имаше много неща, за които исках да говоря с архонта, но сексуалният ми живот не беше едно от тях.
– Благодаря, че ни доведе тук – казах аз. – Брут, не се притеснявай. Ще ти намерим дърво или нещо друго, под което да се скриеш.
– Мога да се справя по-добре от това – каза Зак и тръгна надолу по хълма. – Следвайте ме и ще ви заведа на място, където има палатки, в които може да се скрие, както и храна, вода и сухи панталони – добави той и хвърли последен поглед към Коста.
Размених изненадан поглед с Ейдриън. Знаехме, че в светлите царства има храна и вода; имаха потоци, както и плодови и орехови дървета. Но никога не бях виждала такива с палатки. Или панталони.
– Следвайте ме – каза отново Зак.

Назад към част 25                                                    Напред към част 27

ГЛАВА 24

За човек, който никога не е ходил на уроци по актьорско майсторство, се бях справила отлично с имитирането на припадък. Дори оставих главата си да се удари в земята достатъчно силно, за да ме заболи глава, след като паднах в безкостна купчина. Носители на „Оскар“, изяжте си сърцата.
Ейдриън се втурна към мен, както знаех, че ще направи. Той не позволяваше на нищо, дори на собственото си дълбоко убеждение, че ми е по-добре без него, да попречи на опита му да ме защити, когато смяташе, че съм в опасност. Пренебрегнах нежните му разтърсвания и многократните призиви за името ми, като предпочетох напълно безсилна поза. Дори се замислих дали да не оставя езика си да се изплези от устата ми, но не го направих, защото това можеше да е прекалено.
Разбира се, Зак може да спре това. Дори и първоначално да се беше заблудил от убедително изглеждащата ми слабост, той можеше да чуе от мислите ми, че се преструвам. Бързо му изпратих мислено указание.
„Не смей да ме издадеш! С Ейдриън трябва да поговорим и това е единственият начин да се случи, без той отново да избяга.“
Не можах да видя реакцията му, тъй като очите ми все още бяха затворени, но ми се стори, че чух забавна нотка в гласа му, когато каза:
– Вдигни я, Ейдриън. Ще вдигна и двамата заедно, а после ще се върна за останалите. Можеш да събереш манна за нея, щом си там.
Ооо, този хитър архонт! Нищо от това, което беше казал, не беше лъжа, но беше и умишлено заблуждение, тъй като той знаеше, че всичко ми е наред. Не че се оплаквах от изтънчената му хитрост. В този рядък случай тя ми беше от полза. Ейдриън ме беше вдигнал на ръце, преди още да успея да благодаря мислено на Зак, и тогава усетих ясното усещане за преливане от едно царство в друго, което се стовари върху стомаха ми и се изрази в свободно падане.
Не трябваше да отварям очи, за да разбера кога сме пристигнали. Светлината сякаш премина през затворените ми клепачи, а дълбокият студ, който изпитвах, веднага бе заменен от успокояващата топлина на слънчевите лъчи по кожата ми и приятните температури. Въпреки че не се връзваше с припадъка ми, установих, че вдишвам дълбоко, опитвайки се да проверя дали въздухът е толкова сладък, колкото го помня.
Беше още по-хубаво, сякаш вдишваше комбинация от свеж пролетен дъжд и цъфнала цветна градина. Не осъзнаваш колко замърсен е станал въздухът ни, докато не вдишаш нещо, което никога не е било докосвано от химикали, замърсители, отработени газове от автомобили и всичко останало, което превръща нашия свят в съвременен. Вдишах отново дълбоко, сякаш се опитвах да прочистя дробовете си с девствения въздух, след което се оставих да легна безсилно на земята, когато Ейдриън ме постави на нея.
– Виждам манови дървета – каза той и сякаш избяга.
– Не забравяйте, че в тези царства времето тече по различен начин – обади се Зак. – Преди да се върна, ще ви се струват часове, но за Жасмин и Коста това ще са само минути.
Превод: С Ейдриън имахме време да поговорим, без да ни прекъсват. Седнах и отворих очи тъкмо навреме, за да видя как Зак изчезва през врата, видима само за него. Ейдриън изглеждаше изненадан да ме види внезапно изправена, после облекчение премина през чертите му и той се затича обратно към мен.
– Айви! Ранена ли си? Какво стана?
– Измамих те – казах направо. – Щеше да откажеш да дойдеш тук, а ние имаме да уреждаме неща, затова симулирах припадък.
Беше почти смешно да наблюдавам шока по лицето му. Наистина, не би трябвало да е толкова покрусен от измамата ми. Можеше да се каже, че той си го е заслужавал.
– Ти ме излъга – каза той, но все още звучеше зашеметено.
Не исках да се впускам в семантичен дебат за това дали да измамиш някого или да го излъжеш, особено когато намерението за измама е едно и също.
И така, казах:
– Новост – ти нямаш монопол върху това да бъдеш нечестен. Продължавай да ми се сърдиш. Заслужавам го. Но след като Зак го няма, ти не си в състояние да избягаш от този разговор, а според него той ще продължи известно време.
Нещо като тревога премина през чертите му и той хвърли бърз, пресметлив поглед наоколо. Изпънах ръка, посочвайки красивия участък от ливадата, на който се намирахме, реката, която слабо се виждаше в далечината, и дърветата с техните камбановидни цветове, които, когато се смачкат, се превръщат в манна.
– Няма къде да ходиш, Ейдриън, а аз съм достатъчно бърза, за да те догоня, ако бягаш. Така че престани да търсиш начин да избягаш.
– Бягаш? Преди едва ходеше, или и това беше игра? – Възрази той.
– Не, това беше истинско – казах, докато изпитвах краката си, като се изправях и после скачах нагоре-надолу. За щастие, сега те се чувстваха нормално, а не като клатещи се.
– Или съм се възстановила сама след последиците от използването на жезъла, или престоят в това царство е помогнал. Така или иначе, да, сега съм способна да те преследвам.
Доказах го, като се приближих и взех две големи шепи от ризата му. Очите му се разшириха, а после се свиха, докато усуквах материята, докато не заприлича на ръкохватки.
– Сега – казах спокойно – освен ако не искаш да избягаш полугол, няма да ходиш никъде, докато не приключим.
Златистото му чело се извисява с нотка на познатата му арогантност.
– Това е риза, а не чифт белезници. Мислиш ли, че ме интересува дали ще се скъса?
– Не, но ти се грижиш за мен – казах веднага. – Може и да ме напусна по много драматичен начин, но оттогава ме следваш, нали? – Той погледна встрани и аз се нахвърлих. – Хайде, Ейдриън! Ти не си решил случайно да останеш в същото малко арктическо селце, за което ми каза да проверя върха на копието. Какво, използвал си следата от кредитната карта, която оставих след себе си, за да разбереш към кое място съм се насочила първо? Или просто си ни следвал през целия път до Швеция?
– И двете – каза той, като единствената дума се изплъзна с очевидно нежелание. – Изгубих те, когато взе Брут за разходка, но после те видях да се връщаш с него и се затичах да те намеря, когато малко след това чух катастрофа.
Този удар можеше да е от мен, който се удари в оградата, или от Деметриус, който изравни къщата със земята. Така или иначе, много се радвах, че Ейдриън беше решил да я разследва.
– Звучиш така, сякаш мразиш да признаваш истината. Наистина ли ти е толкова трудно да бъдеш честен с мен?
– Не е ли това източникът на повечето ни проблеми? – Отвърна той с горчивина. – Дори и в най-добрата си форма, аз все още съм лъжец в сърцето си.
Хванах го по-здраво за ризата.
– Може би това е настройката ти по подразбиране, да, а и ти си демон, който отрича, но…
– Аз не съм демон – прекъсна ме той, разгневен.
Ако не бях стиснала ризата му, щях да вдигна ръце.
– Виждаш ли? Отричане, но нека погледнем фактите. Обичаш тъмнината и студа повече от слънцето и светлината. Лъжата е втора природа за теб, особено когато истината не ти дава резултатите, които търсиш. Имаш вкусове, които предефинират значението на „висок клас“, и когато искаш нещо, ще преминеш през други царства, този свят и дори през рая и ада, за да го получи. Прилича ли ти на някой от познатите ти видове?
Челюстта му беше стисната толкова силно, че чувах как хрущялите започват да се пукат.
– Добре. Аз съм демон, както и лъжец и предател, така че за какво друго да си говорим?
Вгледах се в него, като направих съзнателна крачка по-близо.
– Защото за разлика от другите демони или юди, това не е всичко, което имаш. Освен това си толкова смел, че редовно си рискувал живота си за непознати, когато си работил за Зак. Ти си лоялен докрай към приятелите си, достатъчно честен, за да признаеш многото си недостатъци, щедър към хората, които никога не биха могли да ти се отблагодарят, и разбиращ, дори когато невежеството би било по-лесно. И най-вече… – Поех си дъх, за да разхлабя новото напрежение в гърдите си – ти си достатъчно безкористен, за да напуснеш човека, когото обичаш най-много, защото смяташ – погрешно – че без теб и е по-добре, а това е нещо, което никой нормален демон не би направил.
– По-добре е без мен. – Гласът му беше толкова дрезгав, че почти не се разпознаваше. – Известно време се опитвах да си внушавам обратното, но за пореден път се излъгах.
– Да, лъжеш, когато не трябва, и да, това се дължи най-вече на това кой и какъв си, и да, това доведе до огромни проблеми между нас. – Сега дръпнах ризата му, за да го приближа. – Но пак казвам, ако ти беше само всичко, което мразиш в себе си, нямаше да обърнеш гръб на демоничното си семейство от самото начало, камо ли да спасиш Коста и Томас, когато си тръгна, или да работиш със Зак години наред, спасявайки други хора, или да рискуваш живота си за мен безброй пъти, и накрая да ме напуснеш, когато си помисли, че отново ще ме нараниш. Неведнъж си избирал да бъдеш по-добър от ДНК-то и съдбата си и това доказва, че си по-силен от мрака в теб. Да, той е там и вероятно винаги ще бъде. Той е там и за мен, и…
– Как е там за теб? – Прекъсна ме той.
Изпуснах раздразнен звук.
– Във всеки човек има някаква тъмнина, Ейдриън! Деметриус казва, че аз имам допълнителна, след като душите ни са свързани, и може да е прав. Като начало, забелязах, че лъжа повече, дори да няма причина за това. Ще трябва да поправя тези лъжи и ще трябва да се боря по-усилено с вътрешния си мрак, за да спра да се случват и по-лоши неща, но не се страхувам от мрака си, независимо от източника му. Знаеш ли защо?
Той ме погледна с болка.
– Защото ти си Давидовка. За разлика от мен, при теб мракът никога няма да победи. Не може да го направи.
– Той не може да спечели и при теб – казах тихо. – Не и ако приемеш това, което си, всичко това.
Отговорът му беше груб.
– Как ще помогне това?
– Може и да си демон с допълнителния багаж на наследството на Юда, но имаш и цялата светлина, от която се нуждаеш.
При съмнителния му поглед размених смачканите парчета от ризата му с ръцете му и го хванах, докато се взирах в измъчените му сапфирени очи.
– Може и да не вярваш в това, защото те обичам, но ние също имаме обективно мнение. Виждаш ли ги? – Казах, като му подадох преплетените ни ръце.
– Две от трите най-свещени оръжия в света са вградени в кожата ми, но за разлика от случаите, когато други демони са наблизо, те не реагират на теб. Във вените ти може да тече демонична кръв, но не си зъл. Аз знам това и тези свещени оръжия също го знаят. В противен случай сега щяха да светят в злато и да ме изгарят до шушка.
Той се вгледа в стиснатите ни ръце. Древната татуировка с плетено въже изчезна под пръстите му, когато ръката му покри моята, а кафявият ѝ цвят беше само с няколко нюанса по-тъмен от кожата ми. Това далеч не беше първият път, в който докосваше татуировките, без те да реагират неблагоприятно на него, но от изражението на лицето му ставаше ясно, че за първи път се замисля за последиците от това. За кратък миг в чертите му се появи надежда. След това надеждата бе погребана от съмнение.
– Може би това не е нищо повече от вратичка. Аз съм последният Юдеанец, а ти си последният Давидовец, така че съдбата казва, че трябва да се приближа достатъчно близо до теб, за да те предам. Трудно е да го направя, ако тези оръжия преминават в алармен режим всеки път, когато съм близо до теб.
– Не е така – казах аз, като се възползвах от краткия му миг на надежда и се опитах да го развия. – Малко след като се запознахме, се притеснявах, че демоните ще спечелят тази война, защото изглеждаше, че те са много повече от архонтите. Ти ми каза, че числата нямат значение, когато става въпрос за борбата на мрака срещу светлината. Помниш ли защо?
Той погледна встрани и промълви:
– Не – но това беше лъжа. Той си спомняше, както и аз.
– Каза, че една сянка в ярко осветена стая остава незабелязана, но ако хвърлиш лъч светлина дори в най-тъмния ъгъл, всичко се променя. – Хванах ръцете му по-здраво. – Ако не вярваш на това, което виждам в теб, и не вярваш на липсата на негативна реакция от страна на свещените оръжия, тогава се доверете на обвързването на душите ни. То ни свързва, нали? Това прави и теб част от наследството на Давидовците сега. Може да имаш много мрак, но имаш и светлина. Имаш я от дълго време. Тя ти е дала силата да обърнеш гръб на демоните преди години и ще ти даде силата, която не мислиш, че имаш сега. Един лъч, който свети в мрака, Ейдриън. Това е всичко, което е необходимо, за да накараш и най-дълбоките сенки да се разпръснат, а ти имаш повече от един лъч. Имаш толкова много от тях…
Устата му се сблъска с моята. Отначало си помислих, че опитва друг метод, за да ме накара да млъкна. След това усетих отчаянието в начина, по който ме притисна към себе си, и нуждата, която кипеше в целувката му, надхвърли обикновената похот. Тя скъса язовирната стена в мен, освобождавайки всички кипящи емоции набързо.
Отблъснах го и го зашлевих с цялата болка, която бях изпитала, когато ме напусна. След това веднага се ужасих от това, което бях направила. Той само ме притисна отново към себе си, а езикът му чувствено доминираше над моя. Исках да му кажа, че съжалявам, че не знам какво ми е станало, когато го ударих, но се надигнаха други, по-силни емоции, които прикриха шока и срама ми. Те ги замениха с потребност, която беше почти дива. Притиснах се към Ейдриън, сякаш се опитвах да правя любов с него направо през дрехите ни, а когато той ме притисна по-силно, ръцете, устата и тялото му се превърнаха в клетка, от която никога не исках да избягам.

Назад към част 24                                                       Напред към част 26

ГЛАВА 23

Крясакът ми беше вик на болка, примесен с молба да е жив.
Ейдриън се дръпна и показа, че раменете му са се навели, защото влачи със себе си много голямото и много тежко отрязано крило на Брут.
Защо ще го прави, ако Брут вече е мъртъв?
– Остани на земята, Брут! – Каза строго Ейдриън, повтаряйки заповедта на демоничен език. – Коста, не се опитвай да ми помагаш – добави той, когато Коста веднага започна да ме слага на земята. – Никой от вас дори не трябва да е тук. Твърде опасно е. Върнете се в свещената земя, където е безопасно. Вече не виждам Деметриус, но той може да се върне.
Обзе ме вълна на облекчение, когато видях Брут да навежда глава в моя посока. Той все още беше жив. Слава Богу, все още беше жив!
– Отново имам прашка, така че е по-опасно за теб, затова не тръгваме – казах аз. – Вземи някакви камъни – казах на Жасмин, дръпнах ръкава си и се почувствах изключително благодарна, че прашката отново е в ръката ми. Не видях Деметриус, но това не ме накара да се почувствам по-сигурна. Демонът не беше нищо друго освен хитър.
Жасмин започна да се рови из близкото поле. Извиках, опитвайки се да изпъна краката си, за да видя как се чувстват. Ако трябваше да използвам прашката, вероятно трябваше да стоя. Не знаех дали ще мога да го направя, докато ме държи в ръцете си Коста.
– Ето – каза Жасмин, върна се бързо и ми подаде няколко малки камъка. – Ще продължа да търся още.
Държах едниния в ръката си, а другите два сложих в единственото място, с който разполагах сега, след като якето и панталонът ми бяха изчезнали – в деколтето ми. Коста измърмори от забавление.
– Това е най-голямата полза от тях.
Пренебрегнах шегата.
– Заведи ме при Брут – казах аз, като все още се опитвах да върна силите в краката си. Ако Деметриус изскочи и заплаши Брут или Ейдриън, щях да мога да използвам прашката, за да го изпратя обратно в ада. Междувременно щях да видя какво мога да направя за раните на Брут.
Както бях поискала, Коста ме сложи на земята, когато стигнахме до гаргойла. Постоях няколко секунди, за да изпробвам краката си, после паднах на колене до Брут. Не само защото краката ми трепереха по зловещ начин. Беше заради изпълнения с надежда, но и с болка поглед на Брут, който сякаш вярваше, че нещата ще се подобрят, след като съм тук.
Исках да е така, но не знаех какво да направя.
– Шшш, всичко ще бъде наред, момче – реших да кажа с най-успокояващия си глас. След това го повдигнах, докато наполовина не притиснах масивната му, подобна на горила глава в скута си, продължавайки да му припявам, като в същото време предпазливо следях за Деметриус.
Брут захленчи и се опита да вдигне глава. Не исках да мърда, защото всяко помръдване сякаш изпращаше още кръв от ужасната дупка, в която преди това лявото му крило се беше вмъкнало в костната люлка на гърба му.
Затова се наведех към него, целунах го по бузата и му казах, че е най-доброто момче на света. Когато езикът му се плъзна по лицето ми с неговата версия на ответна целувка, изпитах облекчение, а не леко погнуса, както обикновено.
Докато продължавах да го хваля, закрих с ръка все още кървящата дупка в гърба му. Ейдриън беше лекувал крака на Брут с манна – това личеше от новозаздравялата кожа на мястото, където беше дългият, пропукан разрез. Но не беше лекувал нищо друго, а тази дупка в гърба му беше най-тежкото нараняване от всички. Имах представа защо Ейдриън изчакваше да използва маната за това и се разкъсвах между надеждата и сълзите.
Ейдриън повлече отрязаното крило на Брут още няколко метра, преди Коста да пренебрегне предварителната му заповед и да се приближи, за да му помогне да го довлече до Брут. След това Ейдриън го подреди до дупката, която закривах с ръка.
– Това ще се получи ли? – О, моля, моля, нека се получи!
– Надявам се – каза кратко Ейдриън и се наведе до Брут, като каза нещо на демоничен, което аз свободно преведох като „Не мърдай“. След това грабна шепа мана, като не остави почти нищо в торбата. Ейдриън покри с нея края на костта в отрязаното крило, след което с достатъчна сила, за да ме накара да настръхна, я пъхна обратно в кървящата дупка в гърба на Брут.
Шумът, който Брут вдигна, взриви тъпанчетата ми със силата си и сви сърцето ми от мъка.
– Всичко е наред. Всичко е наред! – Казах, опитвайки се да го успокоя, докато той трепереше целият, но някак си оставаше верен на заповедта на Ейдриън да не мърда. Продължих да повтарям тези и други безполезни уверения, докато чакахме да видим дали маната ще върне крилото на Брут към първоначалната му функционалност, или просто ще заздрави дупката и ще остави крилото да изпадне веднага щом Брут се изправи.
След няколко минути Брут престана да трепери и болката напусна изражението му. Маната работеше бързо, така че или вече беше излекуван като нов, или беше излекуван, но никога повече нямаше да полети. Когато Ейдриън го накара да се изправи на колене, след като остави да минат още няколко минути, за да бъде изключително предпазлив, аз бях тази, която трепереше. Когато Брут внимателно се изправи и нищо не падна на земята, аз бях затаила дъх. Когато той разпери и двете си крила до пълния им размах, след което ги размаха, докато се издигне на няколко метра във въздуха, аз се разплаках.
Не можех да си помогна. Бях се сдържала, когато видях, че Жасмин и Коста са все още живи, но това беше последната капка. Радостта и облекчението се комбинираха с емоционалния срив от оцеляването на още една животозастрашаваща среща и това разруши съпротивата ми. Най-после знаех, че сме добре, всички ние. Гостите в „Айсхотел“ също изглеждаха добре, а аз си бях върнала свещените оръжия, за да мога да ни защитя, ако – когато – се появят още демони.
Стресът сякаш се изцеждаше от мен заедно със сълзите, които падаха, и въпреки че се чувствах малко смутена, не можех да ги спра.
Ейдриън коленичи до мен, а голямата му ръка погали лицето ми, за да улови сълзите ми. Очите ни се срещнаха, а интензивността на погледа му ме разтърси. Не знам дали това беше рядката, незащитена емоция в очите му, или връзката между душите ни пламна, давайки ми достъп до него, който не трябваше да имам. Така или иначе, изведнъж разбрах, че му отнема цялата му сила да не ме дръпне обратно в прегръдките си, а ако загуби тази битка, няма да може да ме пусне отново.
Обърнах лицето си към ръката му и се наведех към него. В очите му се появи почти опасен блясък, а ръката, която нежно беше отмила сълзите ми, се плъзна надолу и се стегна, докато не хвана косата ми.
И аз исках – имах нужда – той да изгуби и последната следа от контрол. Знаех рисковете, знаех точно кой е той и знаех, че единият или и двамата можем да завършим с разбити сърца. И все пак не можех да направя нищо друго, освен да се наведа по-близо и на практика да го предизвикам да се откаже от последната бариера, която го задържаше.
Направи го – подкани го погледът ми, докато разтварях и овлажнявах устните си. Ноздрите му се разшириха и дълбоко в гърлото му се разнесе нисък, почти ръмжащ звук.
– Айви! – Жасмин развали момента, като се приближи и ме побутна.
Ейдриън пусна ръката си, стана и бързо се отдръпна. Опитах се да тръгна след него, за да го накарам да се изправи пред това, от което наистина бяга, но краката ми
все още не бяха достатъчно стабилни, за да вървят, а Жасмин не беше приключила с говоренето.
– Зак е тук – каза тя и посочи зад нас.
Обърнах се и видях архонта на не повече от няколко метра зад мен. Чувствах се глупаво, че не съм го забелязала, преди сестра ми да го посочи, но той не можеше да е там от дълго време. Както обикновено, носеше избледнялата си синя качулка и изобщо не изглеждаше притеснен, че прекъсва натоварения личен момент на мен и Ейдриън. Вместо това изглеждаше толкова отпуснат, сякаш току-що се беше върнал от дълго киснене в райско джакузи.
– Трябва да тръгваме – започна Зак, вместо да поздрави.
– Деметриус избяга през огледалото, но това, което се случи с ледения хотел, скоро ще предупреди другите за присъствието ти тук.
Разбира се, той знаеше за това, което бях направила с ледения хотел. Дали през цялото време е бил тук, скрит от погледа ни, но е наблюдавал развитието на нещата, сякаш животът ни е бил неговата версия на сапунена опера? Отново се оказах раздвоена.
Част от мен искаше да благодари на Зак, че ми върна свещените оръжия, а другата част искаше да му се скара, че е изчакал да се появи, докато опасността не е отминала.
– Да напуснем? – Успокоих се да го кажа, като избрах да се съсредоточа върху това, което каза, вместо върху това, което чувствах. – Как? Паспортът и личната ми карта бяха още в хотела, така че вероятно вече са отплавали.
Зак остави погледа си да се плъзне из района. Не знаех какво търси, но изглежда го намери достатъчно бързо.
– Не по този начин. През врата, която само аз мога да ти позволя да преминеш.
Ейдриън изсвири.
– Наблизо има светлинно царство, нали? И ти предлагаш да ни въвлечеш в него?
– Светлинно царство? – Подскочи от удоволствие Жасмин. – Да, да вървим! Там е топло, а аз мръзна.
Честно казано, и на мен ми прозвуча чудесно. Освен че бяха слънчеви и топли, светлите царства бяха свободни от демони и слуги. Освен това можеха да действат като портали, които мигновено ни пренасяха там, където искахме да отидем, дори това да се окажеше на другия край на света. Единствената причина, поради която не подскачах от радост като Жасмин, беше, че бях сигурна, че трябва да има уловка. При Зак винаги имаше уловка.
– Колко ще ни струва това, ако го направиш? – Попитах направо.
Ъгълчетата на устните му се наклониха леко нагоре – неговият вариант на широка усмивка.
– Елате и вижте.
Не е отговор, но това трябва да е всичко, което е готов да даде. Не знам защо очаквах нещо различно. Нямаше да откажем предложението му и Зак го знаеше. Имахме много ограничени възможности, след като потопът отми по-голямата част от вещите ни, а скоро се очакваше да се появят още демони.
– Ще вземем Брут – казах аз. Той щеше да намрази слънчевата светлина, но аз нямаше да го оставя. – Това не подлежи на обсъждане.
Зак вдигна едното си рамо, сякаш не му пукаше достатъчно, за да използва и двете, за да свие рамене.
– Както желаете.
– И ще трябва да съберем още манна, докато сме там – добавих аз, опитвайки се да се възползвам от рядко приятното настроение на Зак.
Устните му отново се изкривиха.
– Разбира се. И ако помолиш много хубаво, може да имам и истинска архонтска граната за теб.
Погледът ми се въртеше напред-назад между Зак и Ейдриън, докато превеждах подтекста.
– Истинска? Това не беше истинска архонтска граната, с която заплаши Деметриус по-рано?
Ейдриън веднага се ухили.
– Ако беше така, щях да го взривя с нея. Не, те свършиха преди месеци. Това беше обикновена вафла за причастие, но Деметриус не знаеше това.
Беше блъфирал най-опасния съществуващ демон с една вафла, и то само защото не знаеше, че съм си върнала свещените оръжия. Разбира се, дори и да знаеше, пак щеше да направи същото. Ейдриън никога не се беше колебал да рискува живота си, когато смяташе, че съм в опасност. Никога.
Ето защо въпреки всичко все още бях готова да рискувам сърцето си с него. Той може и да не вярваше, че може да преодолее мрачните наклонности, които бяха негова втора природа, но аз вярвах. Той вече беше победил съдбата си. Какво беше едно малко полудемонично наследство в сравнение с това?
– Да тръгваме – каза Зак и протегна ръка. – Ейдриън, ти първи.
Той ме погледна и се поколеба. Само за миг разбрах защо.
Той все още възнамеряваше да стои далеч от мен, или поне се преструваше, че го прави. Очевидно ме беше следил. За разлика от Зак, Ейдриън не можеше да се появи навсякъде на мига, така че единственото обяснение за намесата му при Деметриус по-рано беше, че ме е проследил дотук. Но веднъж попаднал в светлинно царство, Ейдриън не можеше да го напусне, освен ако Зак не го извади от него, точно както не можеше да влезе в него, освен ако Зак не го извади. А Ейдриън сигурно не иска вратата да се заключва метафорично зад него.
Той отвори уста, без съмнение се канеше да откаже да дойде с нас – и аз се сринах като кукла, чиито конци са прерязани.

Назад към част 23                                                   Напред към част 25

ГЛАВА 22

Знаех, че Деметриус може да създава царства. Имах нещастието да бъда на място, където Деметриус беше използвал силите си, за да го погълне. Но не знаех, че той може да използва гравитацията в този свят, за да разбива сгради на парчета.
Също така ме разтърси фактът, че сега се намирам в почти същото положение, в което се е намирала биологичната ми майка. Можех да се предам, за да спася това село, или да гледам как Деметриус убива жителите му един по един, като започне със сестра ми. Единствената разлика беше, че той се беше споразумял с биологичната ми майка, защото не беше успял да се добере до нея по друг начин. С мен нямаше такъв проблем. Не стоях на свещена земя. Така че защо се пазареше с мен? Защо просто не ме грабна и не ме повлече със себе си?
– Искаш да ме използваш, за да намериш върха на копието – казах аз, опитвайки се да разбера отговора на въпросите си. Трябваше да пропускам нещо важно. В края на краищата демоните не искаха нещо, което могат да вземат.
Деметриус ми показа зъбите си така, както акула показва на тюлен точно преди да започне кръвопускането.
– Бавиш се, Давидовке. Ела с мен сега или следващата структура, която изравня, ще бъде леденият хотел, в който е сестра ти.
Какво съм пропуснала? Какво?
– Искаш да кажеш, че ще пуснеш Брут на свобода заедно с всички останали в този град? – Попитах, опитвайки се да спечеля още няколко секунди и страхувайки се, че те няма да са достатъчни. Къде си, Зак? Помислих си отчаяно. Защо изобщо си беше направил труда да дойде тук, ако нямаше намерение да се появи, когато действително е необходим?
Деметриус вдиша, сякаш усещаше нарастващото ми безпокойство. После, сякаш повдигнат от невидими нишки, зад него се издигна огледало. Неговият вход на това място и очевидно начинът, по който възнамеряваше да напуснем и двамата.
– Всички те могат да живеят, ако дойдеш сега без бой.
Каква битка се притесняваше, че мога да се бия? Вече нямах свещени оръжия!
Чакай. Той не знаеше това. Затова трябваше да иска да се подчиня, вместо да се опита да ме принуди да дойда с него. Сигурно е приел мълчанието ми като съгласие, защото направи още една крачка към мен. Това беше странно; колкото повече се приближаваше, толкова повече изгаряше тялото ми. Болката беше толкова силна, че едва не се свлякох.
Опитвах се да не се съсредоточавам върху болката, но всяка негова стъпка я засилваше.
Защо? Ако не друго, сега би трябвало да ме боли по-малко, тъй като вече нямах нито прашката, нито тоягата, забити в кожата ми. Тоновете болка имаха смисъл, когато Обсидиана ме нападна в хотела, защото осветените предмети реагираха на демоните като духовната версия на ужасна алергична реакция. Но ако вече нямах никакви осветени предмети, защо цялото ми тяло… особено на дясната ми страна – сякаш ме боли?
– Махай се от нея – изведнъж изръмжа познат глас.
Завъртях се невярващо. Това не беше Зак, който се надявах да се появи. Беше Ейдриън, а аз нямах представа как се е озовал тук, камо ли да знае, че съм в беда.
Подобно на Деметриус, Ейдриън не беше облечен за ледените температури. Беше облякъл само пуловер с дълъг ръкав, дънки и ръкавици. Брут изохка, когато го видя, и запълзя по-бързо въпреки широката кървава следа, която оставяше след себе си.
Ейдриън погледна Брут, устата му се сви, преди демонът отново да привлече вниманието му.
– Махай се от нея – повтори Ейдриън. – Сега.
Погледът, който Деметриус хвърли на Ейдриън, беше наполовина на раздразнен родител, наполовина на разярено чудовище.
– Ако поне веднъж в живота си постъпиш, както ти е казано, аз щях да бъда крал, ти – принц и двамата щяхме да управляваме кралствата. Можеше дори да задържиш това безполезно извинение за давидовец като своя играчка. Само не се намесвай сега, а аз ще ти я върна, щом приключа с нея.
– Лъжец – изръмжа Ейдриън. – Щеше да я убиеш в момента, в който вече нямаше нужда от нея.
Деметриус се разсмя.
– Вероятно. Не мога да си спомня кога съм мразил някоя от тези торбички с месо повече.
– Няма да я водиш никъде – каза Ейдриън и мина покрай мен, без да ме погледне.
Деметриус направи още една крачка напред, а сенчестият му камшик се извиваше наоколо, сякаш жадуваше да се впие в плътта.
– И как мислиш, че ще ме спреш, сине мой?
Ейдриън извади нещо малко и бяло от джоба си.
– С тази архонтска граната.
Деметриус отскочи назад, сякаш го ужилиха. Сигурно си спомняше, както и аз, какво му беше причинила архонтската граната. Щях да се насладя на реакцията му
повече, само че дясната ми ръка пулсираше, сякаш нещо под кожата ми се бореше да се освободи. В същото време агонията се стрелкаше от врата до пръстите на краката ми, със сигурност се чувстваха като при свещените оръжия! В мен се надигна дива надежда.
Дали Зак наистина беше дошъл тук заради това? За да ми ги върне, без да го осъзнавам?
Не си свалих ръкавицата, за да видя дали дясната ми ръка вече е с оплетено въже. Нито пък разкопчах якето си, за да видя дали не мога да зърна изронена дървена татуировка, която се спуска по тялото ми. Какво щеше да стане, ако погледнех, но виждах само собствената си нормална кожа?
– Добре – изплю се Деметриус. – Задръж си малката курва засега, но това ще ти струва скъпо. От тази нощ нататък ще разказвам на всеки демон в този свят за възможните местоположения на върха на копието. Когато всички те я преследват, сделката с мен ще бъде далеч за предпочитане.
Бях ужасена от това по много причини, но имаше само една, за която можеше да му пука достатъчно, за да не го направи.
– Ако друг демон претендира за върха на копието, те ще съберат останалите и ще убият Ейдриън. Ще рискуваш живота на собствения си син заради злобата?
Деметриус не откъсна поглед от Ейдриън, когато каза:
– Ако не ми помогне да взема острието на копието, заслужава това, което ще се случи, ако друг демон го намери. – След това вдигна ръце и се загледа право в мен. – И аз те предупредих какво ще се случи, ако не дойдеш с мен. Кажи сбогом на сестра си, Давидовке.
Времето сякаш замръзна, когато зад гърба си чух мощен трясък.
В съзнанието ми се върна споменът, че гледах как близката къща се срутва само за секунди и на нейно място се появява леденият хотел. Сякаш бях там, можех да си представя паниката на Жасмин и Коста, когато красивите, кристално чисти ледени блокове, които образуваха покрива, паднаха върху тях. Болката им, когато останалата част от конструкцията последва примера им, смазвайки тях и десетките други хора в хотела под безпощадната сила на гравитационния удар на оръжието на Деметриус.
Не спрях да се съмнявам. Дори не се замислих какво ще направя. Просто поех цялата болка, която си проправяше път през тялото ми, и я изстрелях към хотела. Деметриус отлетя назад, сякаш го беше ударила кола.
Ейдриън падна на колене, а грохотът под краката ми внезапно спря.
Звуците на трясък също спряха, заменени от нещо много по-меко, което не можех да назова.
След миг осъзнах, че съм на земята, но не помня да съм падала. Не си спомнях и да съм свалил дясната си ръкавица, но тя сега беше на няколко метра от мен, а краищата и бяха почернели, сякаш беше изгоряла. Якето ми също миришеше на дим, а когато погледнах надолу, видях, че тънка огнена линия се простира от него чак до панталоните ми.
Опитах се да се претърколя, за да спра пламъците, но следващото ми осъзнаване беше, че не мога да се движа. Ейдриън се изправи на крака, сграбчи ме и използва тялото си, за да ги задуши, след което ме преметна през рамо, крещейки,
„Ларастра!“ на Брут.
Докато Ейдриън бягаше, видях как Брут използва останалите си здрави крака и крило, за да скочи след нас. При засиленото му усилие кръвта от раните му се стичаше по-свободно, но аз се страхувах повече от това какво щеше да се случи, ако останеше близо до Деметриус. Засега демонът все още беше в нокдаун, но всеки момент можеше да се изправи.
В момента, в който прекосихме територията на параклиса, който се намираше в съседство с ледения хотел, се почувствах малко по-добре. Ейдриън ме настани доста далеч от ръба на свещената земя, след което дръпна все още тлеещите ми яке и панталон. Помогнах, доколкото можах, и веднага щом ги свалих, се опитах да изтичам към хотела, но се спънах само след една крачка. Какво не беше наред с мен? Цялото ми тяло се чувстваше изтощено.
Ейдриън ме вдигна отново, като ме държеше в ръцете си, вместо да ме преметне през рамо. Той се обърна, за да се увери, че Брут е излязъл от непосредствения обсег на Деметриус, въпреки че Брут не беше близо до свещената земя, на която се намирахме. Поне Деметриус все още не беше помръднал. Наблюдавах със смесица от страх и облекчение как Брут продължава да куца далеч от приведената форма на демона. След това той се срина на около трийсет метра от Деметриус. Исках да отида при Брут, но първо трябваше да видя дали Жасмин е жива. Бях направила нещо в хотела – усещах го, и каквото и да беше то, беше достатъчно силно, за да повали Деметриус, но нямах представа дали беше спасило някого.
През краткото време, което беше необходимо на Ейдриън, за да ни закара дотам, погледнах дясната си ръка. Сълзите замъглиха погледа ми, но този единствен поглед беше достатъчен. Прашката се беше впила в кожата ми, сякаш никога не я беше напускала, а древното въже потъмняваше от ярко златно до кафяво, колкото повече се отдалечавахме от Деметриус. Не можех да дръпна яката на якето си достатъчно надолу, за да видя гърдите си, но нямаше нужда да го правя. Знаех, че и жезъла се е върнал.
Ейдриън спря, когато заобиколи страната на последната сграда по пътя ни и най-накрая се видя леденият хотел. Или, по-точно, това, което беше останало от него.
Електричеството беше прекъснато, но със светлините от близката
структури и подобреното ми нощно зрение, можех да видя. Ейдриън се вцепени от недоверие, а аз се задъхах.
Ледът, който съставляваше по-голямата част от хотела, вече беше изчезнал.
Вместо това водата се изливаше и се вливаше в близката река, сякаш засмукана от невидима мокра прахосмукачка. Без леда, който изграждаше стените, таваните и другите структури, имахме ясна гледка към измокрените посетители, които се плискаха във вода до колене, докато си проправяха път от това, което някога беше зашеметяващо издълбаният „Айсхотел“. Посетителите, които видях, изглеждаха разбираемо объркани и разтревожени, но засега никой не изглеждаше сериозно пострадал или убит.
– Разтопи леда.
Ейдриън звучеше развълнувано. Аз също бях доста зашеметена от това, което бях направила. Не го бях планирала. Бях обзета от паника при мисълта, че тези тежки ледени блокове ще смажат всички до смърт, така че или персоналът по някакъв начин беше решил, че незабавното разтопяване на целия лед е най-добрият начин да предотврати това, или подсъзнанието ми го беше направило. И в двата случая не можех да си припиша заслугата.
Моментното ми замайване се разсея, когато зърнах как висок мъж с капеща черна коса помага на закъсала блондинка да се измъкне от залятата с вода каша, и ме обзе облекчение.
– Жасмин, Коста, тук! – Извиках.
Жасмин ме чу и блъсна с лакът Коста, сочейки към нас. Те се насочиха към мен, а аз огледах външния ѝ вид за някакви следи от нараняване. Дългото бельо, което Жасмин носеше, беше пропито, имаше рана на челото и приличаше на удавен плъх, но с нея всичко беше наред. Коста беше също толкова мокър и двете му ръце кървяха от повърхностни рани, но и той беше добре. Можех да се разплача от радост.
Жасмин спря, когато видя в чии ръце съм, после се съвзе и ускори крачка.
– Какво, по дяволите, стана? – Попита тя, когато стигна до нас. – Спяхме, после ни събуди ужасен шум и видяхме как покривът се срутва. Точно преди да ни удари, той и всичко останало се превърна във вода. Почти се наложи да изплуваме, преди да започне да се оттича!
– Взехте ли някаква манна, преди да излезете? – Попита Ейдриън, без да отговори на въпроса ѝ как се е случило това. Аз също не го направих. Наоколо имаше твърде много други уши.
– Ето – каза Коста, като вдигна мокър сак с капки.
Ейдриън го взе, после ме подаде на Коста, сякаш бях футболна топка.
– Ще се върна – промълви той и потегли обратно към посоката, от която бяхме дошли.
– Защо те носеше? Ранена ли си? – Попита с тревожен тон Жасмин.
– Не. Просто се изцедих. Ще се оправя. – Използването на жезъла по такъв мощен начин беше изсмукало цялата ми енергия, но щях да се възстановя. Надявах се, че същото може да се каже и за Брут. – Коста, мислиш ли, че можеш да ме пренесеш около стотина метра?
Той се ухили и започна да върви бързо в същата посока, в която беше изчезнал Ейдриън. Жасмин не изоставаше и продължаваше да ми хвърля притеснени погледи.
– Защо е избягал с маната? Кой друг е ранен?
– Брут – казах аз, като се мъчех да не прекъсна гласа си. – Той е… той е наистина зле.
– Какво се случи? – Поиска Жасмин. После хвана дясната ми ръка и я загледа шокирано. – Върна се! – Каза тя, веднага последвано от: – О, Боже мой, ако е така… значи ти си го направила. Ти разтопи целия лед! Защо го направи?
– Деметриус ме нападна от засада – казах аз, без да искам да кажа как. Не исках Жасмин да изпитва излишна вина за това, че е използвал външния ѝ вид, за да ме заблуди. – Направи един завой надясно, Коста. Брут се опита да го убие, но Деметриус отряза крилото му и осакати крака му. Ето защо Ейдриън избяга с маната…
– Какво ебаваш ли се? – Спря и каза Коста. Отначало помислих, че се е разстроил заради Брут, което беше приятно, но изненадващо. После проследих погледа му към разрушената къща.
– Деметриус направи това – казах аз, надявайки се, че е била празна. – Беше в процес на правене на същото нещо с ледения хотел. Ето защо използвах жезъла, за да разтопя всичко.
– Уау – каза Жасмин тихо, загледана в сплесканите останки на някогашната двуетажна къща. – Не знаех, че той може да прави такива неща, особено в нашия свят.
– Аз също не – казах с повече от малко мрачно чувство. – Следвай оградата, Коста, до дупката. Не можеш да я пропуснеш.
– Какво се случи тук? – Попита той, когато стигнахме до него няколко минути по-късно.
– Аз катастрофирах – отвърнах простичко, но сърцето ми сякаш прескочи, когато видях Брут.
Гаргойлът лежеше с лице надолу пред нас, а останалото му крило беше изпънато, сякаш беше рухнало, но все още се опитваше да го използва като патерица, за да бърза след нас. Беше толкова мълчалив и неподвижен, че дори не можех да разбера дали диша. Ейдриън беше на около трийсет метра от него, с гръб към нас, вървеше бавно, докато раменете му натежаваха, сякаш ридаеше.
О, не. Не, не, не, не, не!
– Брут! – Изкрещях.

Назад към част 22                                                    Напред към част 24

ГЛАВА 21

Беше необходим само един час, за да се възвърне нощното ми зрение. Очилата, които бях взела, ми помогнаха, като не позволиха на вятъра да убоде очите ми заради това колко бързо летеше Брут. Както се очакваше, той сякаш се наслаждаваше на студения, неразвит пейзаж, като се гмуркаше ниско над гората, сякаш се опитваше да маркира върховете на дърветата с ноктестите си пръсти.
Оставих го да лети, където си поиска, през първия час, като чаках сетивата ми да започнат да работят на по-висока скорост. След като го направих, го насочих в свободна мрежа за търсене на няколко мили в двете посоки от хотела. Трябваше да се уверя, че не се виждаме от светлините на селото, разбира се, което ни накара да пропуснем някои райони, но тях можех да изследвам пеша утре. Засега исках да обхванем широка зона за търсене в частите, които не могат да бъдат изследвани пеша, като реката.
Накарах Брут да прелети над това възможно най-ниско, като се успокоявах, че ако сбърка и се разбием, ще ме улови. Разбира се, можеше да получа хипотермия, но нямаше да ме убие. Тялото ми можеше да издържи много повече от повечето хора благодарение на предимствата на рода ми. Във всеки случай рискът си струваше. Ако исках да скрия върха на копието там, където никога нямаше да го намерят, дъното на ледена река щеше да е чудесно място.
Изпратих свещените си сензори навън, за да търся някакви сигнали, които биха могли да означават интересен обект. Досега не бях усетила нищо, с изключение на един район в селото, който високата кула очертаваше като църква. Още един час по-късно и студът вече ме беше налегнал дори през дебелото ми защитно облекло. Час след това бях сигурна, че получавам измръзване на пръстите на ръцете си. Тези ръкавици бяха създадени, за да издържат на вътрешността на ледения хотел, а не на безбройните пориви на вятъра, които идваха от управлението на гаргойл с висока скорост през арктическата нощ.
– Да се върнем, момче – казах аз и насочих Брут към светлините в далечината. Този полет беше постигнал едно: каза ми, че ако върхът на копието е тук, той е защитен. В противен случай щях да го усетя, а бях на петнайсет-двайсет мили от хотела в почти всички посоки.
Ако е бил запечатан, е трябвало да бъде в кутия, която е била заровена. В края на краищата никой не би оставил голяма кутия, покрита със символи, на открито, освен ако не е искал каквото и да е имало в нея, за да бъде намерено. Ако беше захвърлена и заровена някъде в реката или в обширната пустиня около селото, нямаше да мога да я намеря, дори ако имах карта с голям Х, а ако не можех да я намеря, тогава и демоните не можеха.
Тази мисъл ме развесели. Утре щяхме да обиколим района и да разгледаме селото, и ако не забележим голяма оградена кутия, щяхме да отметнем това място и да продължим към следващото. Това може да се окаже интересно.
Никога не бях ходила в Русия.
Брутус се ухили и потъна по начин, който привлече вниманието ми. Той дръпна глава наляво и отново изръмжа, като същевременно леко промени посоката си. Примижах, опитвайки се да видя това, което той виждаше. Отначало забелязах само многото светлини и покриви на селото, към което се приближавахме, и тъмнината на реката от другата страна. Всичко изглеждаше нормално. Какво беше разтревожило Брут?
Брут изръмжа за трети път, като този път завърши с ръмжене. Няколко секунди по-късно забелязах самотна фигура, застанала в средата на полето, което от едната си страна граничеше с реката. Когато се приближихме, разбрах, че това е голям заден двор. Не ми се стори странно, докато не взех предвид късния час и много по-ниските температури. Вече трябваше да е доста под нулата, а който и да беше този, наистина не беше облечен за среднощна разходка.
Човекът се обърна и сякаш се взираше право в нас. Казах си, че това трябва да е съвпадение. На фона на черното небе никой не би трябвало да ни види. Ето защо бях избрала тъмни цветове за връхните си дрехи, а синьо-сивата кожа на Брут беше естествен камуфлаж – Чакай. Този човек имаше дълга руса коса?
– Айви! – Чух едва доловимо, преди звукът да се изтръгне.
– Това е Жасмин – казах на Брут и го погалих, когато той отново изръмжа. Насочих го под ъгъл към нея и дръпнах юздите му, за да падне по-ниско. Той го направи и с всяка секунда имах по-ясен поглед към нея. Беше облечена в палто, различно от това, с което ни беше снабдил хотелът, и махна с ръка, когато се приближихме на петстотин метра от нея. Да, беше ни забелязала.
Може би е търсила в небето с бинокъл. Сигурно ме е проверила по някое време и е видяла, че ме няма, след което е разбрала какво правя. Чувствах се зле, че я притеснявам. Не знам защо изобщо я излъгах, че ще подремна. По дяволите тази нова склонност да лъжа, без да се замислям! Дали това беше нарастващият мрак от обвързването на душата ми? Или аз ли бях тази, която сама пое по лесния, но погрешен път? Така или иначе, това трябваше да спре…
Брутус изръмжа и се превърна в рев, като прибра крилата си встрани и започна да се хвърля право към Жасмин. Боже мой, щеше да я удари, ако не се отклони! Дръпнах силно юздите му надясно, но той ме игнорира. Жасмин се усмихваше, без да обръща внимание на опасността. Дръпнах юздите на Брут с всички сили, опитвайки се да го издърпам нагоре, а той само ревеше още по-силно.
– Брут, спри! – Изкрещях. Какво ставаше с него? Той щеше да я убие!
Разбрах го веднага щом се приближих достатъчно, за да видя лицето на Жасмин. То беше също толкова красиво, както винаги, а очите ѝ бяха също толкова сини, но погледът в тях.
Това не беше Жасмин.
В последните секунди преди да се ударим, се скрих зад гърба на Брут и се държах на всяка цена.
Ударът беше като удар в тухлена стена. Освободих се от Брут и се хвърлих във въздуха, размахвайки крайници, докато нещо твърдо не прекъсна падането ми.
Ограда – осъзнах аз замаяно. Аз я бях счупила и всяка част от мен се чувстваше толкова разрушена, колкото и оградата. Беше агония дори да дишам, камо ли да се движа, но все пак се принудих да се промуша през останките от дърво и жици, докато се освободя.
Тогава за пръв път се огледах и изкрещях. Брут се намираше на около петдесет метра от мен и се залюля, за да се постави между мен и това, което можеше да бъде само Деметриус. Никой друг не можеше да се превъплъти в нечие точно подобие, а Деметриус добре знаеше как изглежда Жасмин. Беше я държал в плен в бившето царство на Ейдриън в продължение на седмици. Но аз не крещях от страх пред Деметриус, макар че вероятно трябваше да го правя. Крещях от ужас заради това, което беше направил с Брут.
Лявото му крило беше напълно откъснато. То лежеше, спазматично потрепвайки, пред Деметриус, сякаш все още се опитваше да откъсне главата на демона. От страната на Брут течеше тъмночервена кръв и той виеше от болка, но въпреки това не побягна. Той се изправи срещу Деметриус, като спусна останалото си дясно крило в сечаща формация. Деметриус, който все още носеше облика на сестра ми, се усмихна на Брут, докато тънка струйка сенки се вливаше във формата на голям меч.
– Брут, не! – Изкрещях. – Стой далеч от него! – Ако сенките на Деметриус успееха да проникнат през неестествено дебелата кожа на Брут достатъчно, за да отрежат крилото му, той можеше да откъсне главата му.
– Слушай мама, звяре – подиграваше се Деметриус на Брут с гладкия си глас с акцент. Да го чуя, докато демонът все още беше във формата на сестра ми, ми се стори като оскверняване на Жасмин, но имах по-големи грижи, като например да измъкна мен и Брут живи оттук.
– Адратен! – Казах на Брут, като вложих цялата сила, която можех да събера, в заповедта да се оттегли.
Брут се стресна, крилото му се спусна, преди да направи неохотна крачка назад. Ниският кикот на Деметриус ме достигна като отровен вятър.
– Ейдриън е научил последния давидовец на езика на демоните. Колко възхитително извратено от негова страна.
– Все още се уча – казах, опитвайки се да не се паникьосвам, докато кръвта продължаваше да тече от дупката, където беше лявото крило на Брут. Трябваше да накарам Деметриус да се съсредоточи върху мен достатъчно дълго, за да може Брут да се измъкне. Колкото до това как ще се измъкна… ами, за това щях да се тревожа след това. – Напомни ми какво означава dyaten eskanitta montubule. Ейдриън винаги казваше това, когато говореше за теб.
Лицето на Деметриус потъмня и той се запъти към мен, а мечът му в сянка се разтвори в нещо, което приличаше на дълъг, тънък камшик с прикрепен към края му нож. Той наистина не обичаше да го наричат шибан демонски боклук. Ако оцелея, ще трябва да запомня да използвам тази обида по-често по негов адрес.
Отдръпнах се, като мълчаливо се молех Брут да направи същото, след като вниманието на демона не беше насочено към него. От болката, която ме пронизваше, личеше, че съм се наранил доста добре, удряйки се в оградата. Все пак успях да се обърна и да избягам, а в непосредствена близост до ледения хотел имаше параклис. Не беше толкова далеч. Ако успея да стигна до него, преди Деметриус да ме настигне…
– Направи още една крачка и няма да спра да убивам домашния любимец на Ейдриън – изплю Деметриус, а острието на камшика му се движеше със заслепяваща скорост. Във фланга на Брут се появи дълъг разрез и гаргойлът се спъна, като от него се разнесе болезнен вой. – Ще убия тази кучка, която наричаш сестра, заедно с всички останали в хотела.
Спрях, паникьосана, когато кракът на Брут се свлече под него. След това сърцето ми се разтуптя, когато той се опита да използва останалото си крило като патерица, за да пропълзи към мен.
– Брут, спри – казах настоятелно. – Трябва да си тръгнеш!
В ответния му рев отекна предизвикателство и той продължи да пълзи. Сега вече знаех как звучи адското „не“ на гаргойла и сърцето ми се разби. О, Боже, той щеше да умре така: смел, кървав и хиляди пъти по-лоялен от мен.
Моля те, помислих си аз. Зак, ако все още си наоколо, моля те, помогни ни!
Деметриус гледаше Брут с презрително забавление.
– Глупавият звяр не знае кога е победен. От друга страна, не бива да се учудвам. Той беше твърде упорит, за да умре като хилядите други експерименти, които опитахме, преди да го развъдим успешно, и въпреки това Ейдриън все още вярва, че се е родил, след като се е излюпил от древно, изгубено преди това яйце. – Той направи пауза, за да извърти очи. – Деца, нали?
– Какво искаш, Деметриус? – Бях почти сигурна, че знам, но се бавех, за да дам на Брут последен шанс да избяга. – И захвърли маскировката. Руса и красива не ти отива.
Той се усмихна, а лицето на Жасмин се разтопи, сякаш беше восък под горелка. Черната коса сякаш се разкървави върху русите кичури, а тялото на сестра ми също се изкриви, макар че за щастие не можех да видя подробности заради дрехите и палтото му. Миг по-късно Деметриус стоеше в истинската си форма на средно голям мъж с дълга до раменете черна коса, бледа кожа, средни черти и широка уста. Само сенките, полепнали по очертанията му, и черните му като въглен очи, които сякаш горяха със свой вътрешен огън, го издаваха, че далеч не е човек.
– Ще дойдеш с мен или ще опустоша хотела, в който е сестра ти, а след това и селото – каза ми той.
– Откъде знаеш, че съм тук? – Попитах, опитвайки се да се забавя, за да мога да измисля начин, по който аз и Брут да се измъкнем от това. – Хайде, Деметриус, кажи ми. И двамата знаем, че обичаш да се хвалиш.
– Това беше едно от любимите места на сина ми, когато започна да се промъква в твоя свят – каза Деметриус, оглеждайки се наоколо, докато устните му се свиваха от презрение. – Затова изпратих едно царство да се срине върху него. Ейдриън така и не разбра. Първо евакуирах града, за да не бъде погълнат никой от малобройното му население. По този начин можех да държа това място постоянно под око. – Той се усмихна. Неприятно. – Тогава всичко, от което се нуждаех, беше огледало, за да пътувам дотук, след като видях лицето на сестра ти в хотела. Ти внимаваше да ги избегнеш, но тя не беше толкова внимателна, колкото трябваше да бъде. А сега, стига вече разговори. Изчерпваш несъществуващото ми търпение.
Къщата от другата страна на оградата, която бях разрушила, започна да се тресе и руши. След това се сплеска напълно, сякаш стъпкана от гигантски крак. Взирах се в нея, като умът ми се опитваше да се справи с това как тя е била двуетажна преди минута, а сега единственото нещо, което се издигаше на повече от няколко метра от земята, беше прахът от внезапната и смърт.
Не знаех, че съм говорила, но Деметриус каза:
– Как? – Сякаш ме повтаряше, а после се засмя. – Мога да използвам гравитацията, за да разбивам парчета от този свят в техните пространствени огледални образи, за да образувам нови царства, а ти ме питаш как бих могъл да използвам същата гравитация, за да принудя една малка дървена конструкция да се разпадне? – Той се засмя отново, този път с много по-голяма жестокост. – Отговорът е лесен. А сега, ако не искаш да направя същото с цялото това село, ще дойдете с мен.

Назад към част 21                                                     Напред към част 23

ГЛАВА 20

Малките, горящи светлини в очите на Зак изчезнаха и останаха само нормалният им, ореховокафяв цвят, когато той каза:
– Автобусът ви до хотела вече се пълни. Ако го изпуснете, ще трябва да чакате един час за следващия.
– Защо си тук? – Продължих да го подпитвам. Исках да се зарадвам, че го виждам, но в мен се надигна и болезнен страх. Ами ако е тук, защото нещо ужасно се е случило с Ейдриън?
– Той е добре – каза Зак, като отново използва уменията си да чете мисли. – И ще отговарям на въпросите ти само когато съм готов, както вече трябва да знаеш. Качвай се в автобуса, Айви. Нищо няма да спечелиш, ако стоиш тук на студа.
Сега, когато знаех, че Ейдриън е добре, това гадно чувство ме напусна. Все още се притеснявах каква е целта на Зак, но той беше прав. Сега вече знаех по-добре, отколкото да продължавам да му досаждам. Зак нямаше да ми каже какво е замислил, докато не му се прииска или не му се заповяда, точка. Дори и да избухнех в най-големия си пристъп на света, единственото, което щеше да се случи, беше аз, Жасмин и Коста да замръзнем, докато чакаме следващия автобус.
– Брут! – Казах аз вместо това и гаргойлът престана да кръжи над нас и кацна до нас. – Следвай този автобус – казах му, като го посочих. Той знаеше какво означава това. Беше успял да ни следва по време на всички пътувания с такси, които бяхме предприели между спирките на влака и хотелите. Попитах Жасмин и Коста: – Готови ли сте?
Коста вдигна две от най-тежките ни чанти, като остави по-малките за мен и Жасмин.
– Да, да го направим.
Когато се обърнах, за да попитам Зак дали и той ще дойде, той вече беше изчезнал.

* * *

Не знам какво си мислех за „Айсхотел“, преди да го видя. Капан за туристи, разбира се. Може би за свръхскъп, издълбан куб лед. Не очаквах, че отвън ще прилича на митична приказна могила, с широкия си, деформиран силует, който се издига от земята на неравномерна височина. Може би
Хобитовата къща би била по-подходяща, като се има предвид сухата кафява трева, която покриваше ниския наклонен покрив. В средата и имаше двойна врата, а около нея – декоративни ледени блокове във формата на обърнато U. Те не се топяха и това не беше от бързо падащата температура, докато слънцето се спускаше все по-ниско на хоризонта.
Друг интересен факт, който разбрах, докато резервирахме стаите си, беше, че хотелът вече работи целогодишно, тъй като се охлажда с помощта на слънчеви панели. След още няколко месеца температурите щяха да са достатъчни, за да вършат работа, но в средата на септември температурите все още варираха в четирите градуса за максималните.
Регистрирахме се в „топлата“ част на хотела, където ни показаха сауните, съблекалните, душовете и местата за релакс, които щяхме да използваме по време на престоя си. Дадоха ни и специалните палта и ботуши, които ще ползваме, когато сме в „студената“ част на хотела. Жасмин и Коста нямаха търпение да видят ледения бар, където дори чашите бяха направени от – познахте – лед.
Очаквах Зак да изскочи зад всеки ъгъл, а когато не мислех за това, активирах свещения си сензор, за да видя дали ще усетя някакви проблясъци.
Засега нищо, макар да се съмнявах, че върхът на копието е скрит под хотела. Той се преработвал всяка година, тъй като десетки ледени скулптури променяли оформлението, за да отразяват нови свежи теми – каза ни нашият гид по резервациите. Ако върхът на копието беше тук, по-вероятно беше да е скрит в околното село или в пустинята около него. Бяхме се уговорили утре да разгледаме забележителности и да направим пешеходен туризъм – обичайни туристически дейности тук. С моя свещен сензор, който улавя силни обекти от радиус половин миля, се надявах, че едно претърсване в селото и около него ще бъде достатъчно, за да го намерим или да изключим това място.
Когато най-накрая ни позволиха да се настаним в специално проектираните ни апартаменти в студената част на хотела, за кратко забравих защо съм тук.
Вместо това се загледах в прекрасните ледени скулптури, които украсяваха всеки коридор и стая, и разбрах защо от хилядите места, които Ейдриън беше посетил на този свят, той беше избрал това сред любимите си.
Сърцето ми се разтуптя, като си представих как той се връща на това място отново и отново, защото трябва да го включи в списъка си. Всичко около нас беше направено изцяло от лед, оформен в изящни форми, това беше най-близкото място до царството на демоните, без да се намираш в него. Добави предстоящото полярна зима, в която от декември до средата на януари нямаше почти никакво слънце, и това място сигурно се е чувствало като дом за Ейдриън.
Отначало ми показваха само красивите неща – беше ми казал Ейдриън, когато го попитах как е могъл да издържи да живее с демони толкова дълго. И в техния свят е имало красота отвъд ужасите, които първоначално са скрили от него. Ледена, сънувана красота, в която невъзможното се превръща в реалност, точно като това място. Всичко в апартамента беше ослепително издълбано от лед – от столовете, масите, пейките и леглото, до триизмерния стенопис в няколко стаи, изобразяващ морски същества като русалки и сирени, които се плискат във вълните на замръзнал океан. Разширете този хотел, докато стане с размерите на цял град, добавете още много художествено творчество и блясък и ще имате демонично царство без демони, слуги и страдащи хора.
– О, Ейдриън – прошепнах аз в празната стая.
Отдавна трябваше да съм прогледнала за омразата му към демоните, за да разбера, че… – като изключим тяхната бляскава жестокост и желание да унищожат човечеството – той беше един от тях. Той не се бореше само с отрицателните аспекти на юдеанското си наследство и със съдбата, която казваше, че ще бъде причина за моята смърт. Когато си е тръгнал от демоните, той се беше отрекъл и от голяма част от себе си. Тъй като отказваше да признае това, той не беше успял да се излекува от него.
Ако приемеше това, което е, без омразата, която обикновено свързваше с него, вярвах, че най-накрая ще успее да преодолее вътрешните препятствия, които сега смяташе за непреодолими. В края на краищата самоидентификацията му и половината от генетиката му може и да бяха демони, но това не означаваше, че е без избор. Точно както бе избрал да бъде различен Юдеанец от предвидения от съдбата, той можеше да избере и да бъде различен вид демон.
– Не е ли невероятно? – Прекъсна мислите ми Жасмин, когато влезе в стаята. – Това е като малко замразено парче от Дисниленд!
Успокоих се, че „Айсхотел“ не и даваше спомени за демоничното царство, в което беше пленник седмици. Тя вече беше страдала достатъчно.
– Невероятно е – съгласих се аз.
– Разбира се, замръзна ми дупето – продължи тя весело. – Коста и аз сме на път да отидем в бара, за да се стоплим отвътре с много шотове. Идваш ли?
– Вие върветете. Аз съм малко уморена – казах аз. Тя заслужаваше няколко часа с Коста, без аз да съм трето колело или те да трябва да се съсредоточават върху търсенето ми на копието. Освен това в тази страна тя вече беше в законната възраст за пиене, така че може да се възползва от това. – Мисля да проверя колко твърдо е леденото легло – продължих аз.
Тя махна с ръка към леглото.
– О, под спалния чувал има куп кожи, така че всъщност не е толкова лошо.
Потиснах подсмърчане.
– От по-малко от двайсет минути си в стаята си и вече знаеш как се чувства леглото?
Тя ми се усмихна като старата Жасмин, преди ужасите на последната година да разбият живота ѝ на парчета.
– Не губя време, нали?
Сега не си направих труда да сдържам подсмърчането си.
– Идете да си пиете, но не забравяйте и да хапнете нещо.
– Да, мамо – засмя се тя. После сянка премина през лицето ѝ и точно така тя се върна към новото си, далеч по-обременено аз. – Боже, липсват ми. – Прошепна тя.
– На мен също – казах тихо. – Толкова много, че рядко си позволявам да мисля за тях, въпреки че това е ужасно.
– Не е ужасно – каза тя, хвана ръката ми и я стисна. После, с много силен глас, каза: – Това е оцеляване. Плача всеки път, когато се сетя за мама и татко. После толкова се ядосвам заради убийствата им, че едва функционирам от ярост, а нямам много работа, но ти имаш. Ето защо трябва да се съсредоточиш, както можеш. Ако това означава да не мислиш за тях точно сега, мама и татко ще са първите, които ще ти кажат да не мислиш за тях.
Примигнах силно, отказвайки да се разплача, защото напоследък сякаш само плачех.
– Права си, биха го направили – казах, като симулирах сила, която не усещах. – Така че, ти иди да се напиеш с Коста, а аз ще подремна като стар човек.
Тя ме прегърна бързо.
– Присъедини се към нас, ако промениш решението си.
– Ще го направя – казах аз, но знаех, че няма да го направя.
Изчаках, докато се уверя, че Жасмин ще бъде в бара с Коста.
След това, вместо да подремна, както бях казала, напуснах хотела. Навън вече беше напълно тъмно, но нямаше нужда да виждам за това, което щях да направя. Още не. Трябваше само да почувствам.
Вървях, докато не излязох от обсега на светлините на хотела. Чувах близката река, но вече не я виждах. Беше се сляла с мрака, който сякаш ме беше погълнал.
– Брут – извиках аз. После още по-силно: – Брут!
Няколко минути по-късно гаргойлът се приземи грациозно недалеч от мен. Приближих се до него и го почесах по любимите му места около главата. След това се покатерих на гърба му, като използвах кожения ремък, който той винаги носеше, за да си помогна да се изкача.
– Хайде да се повозим, момче.

Назад към част 20                                                   Напред към част 22

ГЛАВА 19

Когато бях малка, видях един филм, наречен „Самолети, влакове и автомобили“. Сега имах чувството, че участвам във филм, наречен „Влакове, фериботи и таксита“, защото именно с тях пътувах през последните две седмици.
Бях изчакала още един ден в Черна гора, преди да замина. Колкото и да бях съсипана, не можех да прекарам повече време в лечение на разбитото си сърце. Вече бях дала на всички демони, които преследваха върха на копието, достатъчно голяма преднина. И така, получих информация за банковите сметки от Коста, едва не припаднах от това колко много пари има в тях, а след това направих постъпки за първата спирка от нашето пътуване за лов на копие.
Ейдриън беше изброил няколко места, където може да се намира острието на копието. Добрата новина беше, че повечето от тях се намираха от тази страна на земното кълбо. Лошата новина беше, че все още оставаше огромна територия за покриване. Тогава за Ейдриън това не беше голям проблем. Той разполагаше с вихри от демоничното царство, които използваше за придвижване, а те бяха почти толкова бързи, колкото и телепортацията. Аз обаче нямах достъп нито до вихрите на демоничните царства, нито до светлинните царства, които бяха още по-добри, защото в тях можех просто да мисля как да стигна до мястото, където исках да отида. Не, трябваше да го направя по бавния, труден начин.
Летенето щеше да съкрати нещата много, но това означаваше да оставим Брут зад себе си. Трябва да призная, че поне веднъж през неравните, лишени от сън и морска болест две седмици, които прекарах в пътуване, се замислих за това, но не можах. Като за начало, Брут беше безценен, що се отнася до бойните му способности и способността му да ни изведе бързо, ако битката е непечеливша.
По-важното обаче е, че той беше скъп приятел.
Да, когато се срещнахме за първи път, гледах на Брут като на нежелан защитник, когото Ейдриън ми беше натрапил. В края на краищата, освен че е бил гаргойл пазач на демонично царство, той беше голям колкото слон, а пръдните му можеха да оберат кожата от носа ти. Освен това се слюноотделяше, когато спеше, и се страхувах за бездомните котки, когато летеше през нощта, въпреки че многократно му казвах, че не му е позволено да ги яде. Но през последните няколко месеца той се беше превърнал в нещо много повече от защитник или дори домашен любимец. Ако плачех, той сядаше с глава толкова близо до коленете ми, колкото можеше да се справи, а когато сдържах болката, за да не разстроя хората около мен, той ме гледаше, а тържественият му червен поглед сякаш мълчаливо обещаваше, че ще поправи всичко, ако може.
Напоследък започна да ми носи и „подаръци“ от вечерните си полети. Когато бяхме в Травемюнде, Германия, градът, откъдето тръгваше фериботът, с който пътувахме, това беше розов храст с корени, които той изтръгна от земята. След като се прехвърлихме с ферибот от Травемюнде в Малмьо, Швеция, това беше малка, луксозна мраморна ваничка за птици, която преди това сигурно е украсявала елитен заден двор. Когато се наложи да пренощуваме в Стокхолм, защото влакът ни пристигна едва на следващия ден, Брут ми донесе златиста статуя на елен с десет рога. По повредите в долната ѝ част личеше, че е била откъсната от някакво постоянно приспособление. Само се надявах да не е национален паметник.
Може и да не можеше да говори другояче, освен с хъркане, ръмжене и рев, но Брут ми даваше да разбера, че ме обича. Аз също го обичах, с оръжейните пръдни и всичко останало, а човек не изоставя тези, които обича, само защото пътят с тях е по-неудобен от пътя без тях. Това беше урокът, който възнамерявах да предам на Ейдриън, ако оцелея и го видя отново.
Последната ни спирка беше Юкасярви, малко градче в най-северната част на Швеция. За разлика от повечето пътници във влака с нас, ние не бяхме тук, за да зърнем прочутото полярно сияние, по-известно като северно сияние. Вместо това търсехме артефакт, който никога не е бил свързван с това място.
Може би в това е смисълът, помислих си, когато слязохме от влака и за първи път разгледах добре селото, оградено от гора от едната страна и дълга, криволичеща река от другата. Кой би си помислил да търси в малко арктическо градче древно римско оръжие, което за последен път е видяно в сърцето на Близкия изток? Не и аз, а вероятно и никой друг. Това място беше толкова отдалечено, че ако исках да скрия нещо там, където никога няма да бъде намерено, със сигурност щях да обмисля да го скрия тук.
Брут изпита облекчение, когато събрахме багажа си и той най-накрая можеше да напусне въгона за багаж. Този път той имаше много по-малко място, където да се скрие, така че се радваше, че е напуснал влака. Той разпери крилата си, сякаш възвръщаше кръвообращението в тях, след което ги размаха, докато не увисна на няколко десетки метра от земята. Не знаех дали изхвърляше натрупаната енергия, или се издигаше нависоко, за да огледа по-добре новата обстановка. Така или иначе, това не остана незабелязано.
– Откъде дойде тази чайка? – Попита блондинката до мен, а акцентът ѝ издаваше, че е британка.
– Той е мой – казах аз, като намалих гласа си, сякаш се смущавах. – Взимам го навсякъде с мен, така че го вкарах в багажния вагон, когато ми казаха, че във влака не се допускат домашни любимци.
Жената ме погледна с поглед, с който бях свикнала, но хей, чайката беше много по-нормален вид домашен любимец от това, което Брут беше в действителност.
– Изглежда, че му харесва тук – каза тя и погледна Брут, който направи няколко широки кръга над главата ми.
Изглеждаше щастлив и аз се зачудих дали това не е нещо повече от това, че най-накрая е успял да разпери криле. Жасмин и аз придърпвахме палтата си по-плътно около нас, защото ни се струваше, че е само няколко градуса над нулата, но Брут изглежда се наслаждаваше на студа. От друга страна, предполагам, че щеше да го направи. Той е роден в много по-студени условия от тези.
Ако помолите някого да се сети за демонично царство, той вероятно ще каже, че то съдържа огън. Не знам как е тръгнал този слух, но обратното беше вярно. Те бяха замръзнали, защото нямаше слънчева светлина. Ако търсех научна причина за съществуването им, щях да кажа, че са миш-маш от М-теория и паралелни вселени. Вземете демон, достатъчно силен, за да манипулира гравитационното поле между някоя точка в този свят и огледалния свят до нея, разбийте двете заедно, за да образувате припокриващ се „балон“, и ще имате ново демонично царство, допълнено с каквито и да е сгради, коли и хора, които са имали нещастието да бъдат засмукани за пътуването. Била съм на това пътуване и то беше като на влакче в увеселителен парк, настроен на скоростта „моля, някой да ме убие сега“.
– Тук сте за „Айсхотел“ ли? – Попита ме британката и върна вниманието ми към нея.
– Да, ще прекараме нощта там – казах аз, като се опитах да не звуча толкова невдъхновено, колкото се чувствах. За разлика от Брут, аз нямах приятни спомени от пребиваването на вечен студ.
– Ние също! В студена стая ли сте, или на топло?
Знаех какво означава това, защото трябваше да избирам между тези две възможности, за да направя резервацията.
– Студено. Искахме пълноценно изживяване. – Това беше лъжа – по дяволите, защо стигнах до лъжата пред непознат човек? – Но имах своите причини да избера замразения вариант.
Тя бутна с лакът мъжа до себе си.
– Точно това казах, че трябва да направим, но този евтин гадняр го нарече глупост.
Въпросният евтин гадняр извъртя очи.
– Тя си плаща, за да и мръзне задника, докато ние ще сме на топло и щастливи, без да ви обиждам, госпожице.
Не се бидих, защото бях съгласна с него. Цената на престоя в ледената част на „Айсхотел“ ме зашемети, но именно там щеше да отседне Ейдриън, когато беше тук. Ако проследявах стъпките му с надеждата, че те ще ме отведат до върха на копието, трябваше да проследя всички.
– О, автобусът за хотела вече пристига – каза жената и отново погледна Брут. – Най-добре извикай домашния си любимец и го скрий в чантата си.
Потиснах смеха си при мисълта за чанта, която би била достатъчно голяма, за да побере Брут.
– Няма нужда. Той ще дойде по въздуха.
Веждите и се повдигнаха.
– Ти си го обуча като ловен сокол?
Това беше един от начините да се изкаже това.
– Той дойде при мен обучен – това казах аз.
Тя ме погледна отново с „ти си странна“, но каза:
– Страхотно. Тъй като ще ви виждаме повече в хотела, аз съм Зоуи, а това е съпругът ми Дилън.
– Айрис – представих се, като избрах името с А, за да е по-лесно за запомняне. Запазих тази тема, когато махнах на Коста и Жасмин напред, след като подадох ръка на Зоуи и Дилън. – А това е сестра ми Джада и приятелят ѝ Карл.
– Приятно ми е – каза Коста, след като ме погледна изненадано, когато го нарекох неин приятел. Нали Жасмин му беше казала, че знам тайната им, сякаш не беше очевидно? Мъже. Те не бяха толкова добри в криенето на нещата, колкото си мислеха.
Изненадах се, когато отговорът им към Коста и Жасмин беше много по-твърд от дружелюбността, която ми бяха показали. Стиснаха ръката на Коста, сякаш наистина предпочитаха да не го правят, и продължиха да гледат Жасмин със странни порицателни погледи.
– Карл, а? – Дилън погледна Коста нагоре-надолу. – Предполагам, че е съкращение от Карло?
Какво имаше предвид? Зачудих се, когато точно зад мен един дълбок глас каза:
– А аз съм Зак.
Обърнах се зашеметена. Зак стоеше там, облечен с обичайният си суитчър и дънки, а поведението му беше толкова непринудено, сякаш през цялото време е пътувал с нас. Едва регистрирах много по-дългата пауза, която Зоуи и Дилън направиха, преди да приемат ръката, която Зак им подаде.
– Това ли е гаджето ти? – Попита ме Зоуи, като пусна ръката на Зак почти веднага след като я хвана.
– Не – казах с цялото отвращение, което изпитвах при тази мисъл. Да се срещаш с архонт би било такова кощунствено!
– Ах. – Усмивката на Зоуи се превърна в истинска. После се наведе напред и прошепна достатъчно силно, за да я чуят всички: – Чувствам се по същия начин, когато се срещам с друг вид.
За секунда се паникьосах. Дали тя и Дилън бяха слуги? Оттам ли Зоуи знаеше, че Зак не е човек… О. Чакай. Тя нямаше предвид това.
– Сериозно ли говориш за расистки глупости? Имам новина за теб – аз съм наполовина латиноамериканка! – Изпсувах, докато Коста изръмжа:
– Дърпаш се с грешния човек – с повече гръцки акцент от обикновено.
Зоуи и съпругът ѝ се ококориха, сякаш те бяха тези, които току-що са били обидени по кралски.
– Това заплаха ли е, приятелю? – Попита Дилън, като се изправи срещу Коста.
Коста се засмя.
– Обикновено би било така, но не и този път. Мога да седя и да гледам, защото ако продължаваш да вбесяваш приятеля ми, той ще се разгневи на задника ти по Стария завет.
– Съмнявам се – каза Зак с мек тон. – От една страна, не проливам кръв, освен ако не ми е заповядано. От друга страна, дори и да можех да реша, не бих им се отплатил напълно за греха им. Целта ми тук е да спасявам животи, а не да ги отнемам.
Дилън изглеждаше разтревожен, сякаш на някакво ниво усещаше, че Зак има нещо повече, отколкото може да види. После загуби този кратък момент на интелигентност и се изхили на Коста и Зак.
– Нямам нужда да бъда заплашван от един шибан даго и неговия н…
Зак вдигна ръка и Дилън не довърши другата си ужасяваща псувня.
Очите на Дилън изпъкнаха, а устата му започна да се движи все по-бързо, но от нея не излезе нито звук.
– Заради прегрешенията си няма да говориш отново три пълни луни. – Каза Зак все така меко. – И ако дотогава не се разкаеш за омразата в сърцето си, загубата на говора ти ще стане постоянна.
– Какво му направихте? – Изкрещя Зоуи, докато Дилън имитираше все по-безумно. Пронизителният ѝ глас завъртя няколко глави сред хората, които също чакаха автобуса. Зак се вгледа в нея, позволявайки да се види истинската му сила през малките, подобни на звезди светлини, които се появиха в очите му.
– Престани да говориш – каза той, а блестящите светлини горяха още по-ярко. – Или скоро ще мълчиш като него.
Тя преглътна, грабна Дилън и почти го повлече обратно към влака, вместо към автобуса. Предполагам, че е решила да не остава в „Айсхотел“. Устоях на желанието да изкрещя: „И ти извади късмет!“ След тях.
– Това беше грандиозно – въздъхна Жасмин.
– Толкова за това, че не си отмъстителен – каза Коста с усмивка.
Зак вдигна рамене, като полупоклащане.
– Ако това беше отмъщение, телата им щяха да лежат убити на земята. Това беше просто урок.
Дадох луда подкрепа на Зак за начина, по който се справи с расисткото дуо, но имаше друга, по-належаща тема, която трябваше да обсъдим.
– Не го приемай погрешно, защото това, което направи с онези двамата, беше майсторско, но ти ми каза сбогом последния път, когато ме видя, и то прозвуча трайно. Защо се връщаш сега?

Назад към част 19                                                    Напред към част 21

ГЛАВА 18

През следващите няколко дни се люшках напред-назад между отричането, гнева и депресията. Това не беше първият път, в който се разделяхме с Ейдриън, но беше първият път, в който той ме напускаше. По-важното е, че за първи път не знаех дали ще го видя отново, и то не защото някой от нас можеше да бъде убит. Смъртта винаги е била начинът, по който се страхувах – или по-скоро очаквах – нещата между нас да приключат. Със сигурност не бях очаквала това.
Беше вече третата ни нощ в Черна гора. Бях останала тук, защото тук първоначално възнамерявахме да отидем, така че за Ейдриън щеше да е лесно да ме намери. В края на краищата той не можеше да отиде далеч. Брут се беше появил отново само четири часа след като беше тръгнал с Ейдриън. Половината от това време трябваше да бъде заето от полета на Брут обратно към мен, така че Ейдриън беше само на два часа път. Трябваше скоро да се опомни и да се върне, нали?
Когато не отричах, че отсъствието на Ейдриън е трайно, ту се упреквах, че аз съм тази, която изобщо е повдигнала въпроса за напускането, ту разпалвах гнева си, като си напомнях, че имам пълното право да кажа на Ейдриън, че няма да търпя повече лъжите му.
– Искам да кажа, че никоя връзка не може да оцелее, ако единият човек продължава да лъже другия, нали? – Извиках на Жасмин, докато бях в последната част на емоционалното си влакче.
– Точно така… – Усъмна се Жасмин, но начинът, по който изрече думата, и несигурността в тона ѝ ме накараха да се нахвърля.
– Какво?
– Напълно погрешно е, че е излъгал – каза Жасмин бързо. – Виж, знаеш, че мразех Ейдриън, когато се запознахме. Казах ти, че никога не можеш да му се довериш заради това, което е, и да, той донякъде го доказа с това, но все пак… разбирам защо го е направил.
Очите ми се присвиха.
– Ти си на негова страна?
– Аз съм на твоя страна – каза тя набързо, а погледът и ме молеше да разбера. – Винаги. Но и аз щях да те излъжа, ако мислех, че това ще те запази жива. Как мога да се сърдя на Ейдриън, че е направил същото, което и аз бих направила? Ти беше толкова решена да намериш това оръжие, независимо че използването му щеше да те убие. Разбира се, съжалявам за хората, хванати в капан в царствата, но не искам да те изгубя окончателно при положение, че можеш да ги спасиш. Ако това ме превръща в ужасен човек, тогава ще си призная, че съм ужасен човек.
– Не си ужасен човек – казах аз, а сърцето ми се късаше по друга причина. – Просто си преживяла толкова много…
– Дали не сме всички? – Прекъсна ме тя, като избърса нови сълзи от очите си. – Изгубих всичко, освен теб и Коста. Ти загуби всичко, освен мен и Ейдриън. Ейдриън загуби всичко, освен теб и Коста. Толкова ли е изненадващо, че някои от нас са готови да направят всичко, за да се задържат за това, което им е останало, дори ако това означава да се превърнат в хора, с които не се гордеят?
Не, това не беше изненада. Дори можех да разбера отчаянието, което бе накарало Ейдриън да сключи сделка с човека, когото най-много мразеше, за да подобри шансовете ми за оцеляване. В края на краищата нямаше много неща, които не бих направила, за да го спася, когато мислех, че умира точно пред мен.
Разликата беше, че аз щях да платя цената и след това да му кажа за това.
Ейдриън продължаваше да ме лъже. Всъщност той все още щеше да ме лъже, ако не го бях конфронтирала, и това беше същината на проблема. Можех да му простя, че не ми е казал за смъртта на биологичната ми майка, защото е изпитвал неуместно чувство за вина. Можех дори да му простя внезапната реакция да призове Деметриус и да сключи тази сделка, когато за пръв път реших да преследвам Копието. По-трудно ми беше да преодолея това, което правеше всеки ден след това.
– Има много неща в мен, с които също не се гордея – казах на Жасмин. – Но е по-лесно да си обясниш, че оставяш всички тези хора зад гърба си, когато не си единственият, който носи отговорност за тяхната евентуална свобода или продължаващо лишаване от свобода. Не ме разбирай погрешно – разбирам защо ти и Ейдриън не искахте да преследвам върха на копието. Аз съм тази, която в крайна сметка се отказа от него по същите причини, но в това е смисълът. Ейдриън не ме уважаваше достатъчно, за да ми позволи сама да стигна до това решение. Вместо това той взе това решение вместо мен.
Очите на Жасмин все още бяха премрежени.
– Дали разговорът с теб би променил нещо? Все ти повтарях да не преследваш върха на копието, но ти продължаваше да го правиш, както го правиш и сега.
Това ме удари по всички места, които бяха наранени от напускането на Ейдриън. Примигнах, принуждавайки се да върна новия блясък в погледа си.
– Деметриус каза, че има обратно броене, а Ейдриън потвърди това. Ако не намеря острието на копието, това ще направи демон и още безброй хиляди хора ще бъдат поробени, когато царствата се отворят отново. Може би и ние – добавих аз, защото подобно на Ейдриън тревогата ѝ за мен беше по-силна от тази за непознатите. – Така че единствената ни надежда е да го вземем първи, а след това да го скрием там, където демоните няма да знаят да го търсят.
– Но ако го докоснеш, ще умреш – каза съкрушено Жасмин.
Хванах я за ръка.
– Спомняш ли си как прашката нямаше ефект върху теб, защото не си демон, архонт, давидовец или юдианец? Острието на копието също няма да има ефект върху теб. Свещените оръжия не могат да бъдат активирани от обикновени хора, така че аз ще го намеря, а след това ти и Коста ще го вземете някъде и ще го скриете, където никой няма да може да го намери отново, дори и аз.
Хватката ѝ, която преди беше отпусната, се затегна.
– Няма да се опиташ да го използваш?
Отвърнах на удара, като този път мигнах по-силно. Думите, които обещавам, витаеха на устните ми, но някак си не можех да ги изрека, въпреки че опитах два пъти.
– Права си – отвърнах аз. – Ти и Ейдриън сте всичко, което ми е останало. Сега, когато той… той… – Все още не можех да кажа, че ме е напуснал. – Е, сега, когато той не е тук, отказвам да загубя и теб.
Тя ме обгърна с ръце и се разплака по начин, който ми напомни, че е само на деветнайсет. Изглеждаше като жена, държеше се като жена и беше преживяла повече ад, отколкото повечето хора биха преживели, дори ако доживеят до сто години, но всъщност все още не беше достатъчно възрастна, за да пие законно.
След това, изненадвайки себе си, се разплаках по начин, който е по-подходящ за човек на дванайсет, отколкото на двайсет и една години. Беше изтощително, смущаващо и ме болеше глава, но беше и едно от най-освобождаващите неща, които бях правила. Не бях подготвена да се справя с всичко, което ми предстоеше. Що се отнася до това, което беше зад мен, не знаех дали съм постъпила правилно, неправилно или глупаво. И все пак в тези кратки, необезпокоявани минути си позволих просто да ме боли, без обичайните ми притеснения, отсъждания или самообвинения.
След това пуснах Жасмин да си върви, опитвайки се да отблъсна изтерзаните си емоции с такава лекота, с каквато избърсах все още капещите си сълзи.
– Ще се справим – казах ѝ, като потупах Жас по гърба с твърдост, която не усещах. – Ние сме силни, нали? Ще се справим с това. После, когато всичко това приключи, ще можем да се върнем към полунормален живот. Имаме фалшиви имена и фалшиви идентификации сега, за да не се притесняваме, че полицията ще ни преследва освен слугите и демоните. Ти можеш да се върнеш в колежа, да намериш нови приятели, а аз може би ще успея да намеря Ейдриън и да видя дали е възможно да сглобим нещата между нас.
Той не мислеше така, но ако копието не беше в действие, тогава никой от нас нямаше да има съдба, която да ни дърпа в противоположна посока. Бих искала да видя каква би била връзката ни без съдба, кръвни линии и ангели и демони, които се опитват да ни разделят.
Жасмин грабна близката кутия със салфетки и издуха носа си, преди да отговори.
– Наистина ли мислиш, че това е възможно?
Не бях сигурна дали тя имаше предвид да открия острието на копието и да го измъкне на сигурно място от обсега на всички останали, да се върне в колежа или аз да намеря Ейдриън и някак да накарам нещата да се получат. И в двата случая отговорът ми беше един и същ.
– Надявам се.

Назад към част 18                                                        Напред към част 20