Категория: Лукс

Глава 24

Времето мина бързо и преди някой от нас да се усети, трябваше да тръгнем към Маунт Уедър. Кат беше прекарала сутринта с майка си, а аз бях монополизирал нейния следобед. Дадох ѝ опала, който бях оформил като огърлица и го поставих около врата ѝ. Тя искаше аз да го нося, но това нямаше как да стане.
Просто лежахме заедно, и двамата будни. Не беше като снощи… или тази сутрин, но наистина не можех да мисля за това в този момент.
В момента Кат беше у дома си. Тя щеше да дойде след минути, заедно с Аш и Ди, защото трябваше да тръгваме.
– Този път Андрю ще остане във фермата. Той ще чака с Аш и Ди – обясни Матю. – Но тъй като и той тренираше с оникса, би трябвало да може да влезе в случай, че…
В случай, че нещата се объркат. Затова исках да говоря с тях, преди да тръгнем.
– Трябва да ми обещаете нещо, всички – казах, срещайки погледите на Матю и Доусън.
Матю въздъхна, докато се облягаше на джипа ми.
– Защо имам чувството, че няма да ми хареса това, което ще поискаш?
– Няма. – Скръстих ръце. – Ако нещата загрубеят тази вечер, независимо от всичко, искам и двамата да ми обещаете, че ще измъкнете Кат оттам.
Веждите на по-стария луксен се повдигнаха.
– Деймън…
– Доусън, знам че ще се съсредоточиш върху Бетани. Разбирам го – обърнах се към него. – Но моля, умолявам ви и двамата, ако нещо се случи, искам да се съсредоточите и върху Кат. Не само върху мен.
Брат ми ме гледа дълго и след това кимна.
– Мога да те разбера.
Знаех, че е така, защото той наистина ме разбираше.
Матю изруга под носа си, докато гледаше настрани, оглеждайки гората.
– Не съм съгласен с това.
– Мат…
– Остави ме да довърша – каза той, обръщайки кристалния си поглед към мен. – Не ми харесва това – цялата тази идея, че по някакъв начин ще трябва да избирам между теб и Кейти. Дори не искам да си помисля, че това може да се случи.
– Нито аз – уверих го. – И не мисля, че ще се случи, но ако нещата започнат да отиват на зле, искам да я измъкнеш оттам. Без значение какво се случва. Искам да съм сигурен, че всички ще положим усилия да я върнем. Тя е силна, но аз искам…
– Искаш да я защитим. – Доусън потупа ръка по рамото ми. – Разбираме те. – Той погледна към Матю. – Ще го направим.
Сложи ръце на бедрата си и кимна.
Издишах грубо, с облекчение. – Благодаря ви.
Матю наведе брадичка.
– Моля, не ни благодари за това.
– Всичко ще бъде наред и нищо от това няма да се случи – каза Доусън, прокарвайки ръка през косата си.
Надявах се. Обръщайки се към верандата, гърдите ми се свиха, когато Кат излезе, облечена в черен клин и подходяща риза. Тя се усмихна, когато ме видя, сивите ѝ очи светнаха.
По дяволите, наистина се надявах да е така.
***
Пристигнахме във фермата в края на тъмния път, водещ до Маунт Уедър и имахме няколко свободни минути. Както преди, бяхме взели два джипа и когато всички излязохме, Блейк получи съобщението от Люк.
След това тръгнахме.
Отново се впуснахме нагоре по планината, близо до портата и този път аз бях този, който повали пазача. Напрегнат, се приближих до портата и въведох първия код. Икар. Нямаше проблем. Препускайки през поляната, се насочихме право към трите врати.
Тук беше първият щит. Кат щеше да мине през вратите, защото имаше опала, но ние, останалите? Нямаше гаранция, че обучението ще проработи. Работата с оникса в опит да успеем да преминем през вратите беше теория – теория, скрепена с тиксо и „Аве Мария“.
Хвърлих поглед към Кат. Огърлицата беше под ризата ѝ, опалът докосваше кожата ѝ.
Брат ми въведе думата „лабиринт“.
Вратата се плъзна със звук на въздушен шлюз и аз пристъпих напред, минавайки първи. Полъхна въздух и аз го усетих. Вместо да ме повали на земята, беше като да стоя твърде близо до открит пламък. Принудих се да придвижа единия крак пред другия и вече бях от другата страна, застанал в широкия коридор, очертан в оранжево. Погледнах през рамо и се усмихнах.
Матю въздъхна грубо. Беше проработило.
Доусън и Блейк последваха Матю и Кат през защитените с оникс врати. Тя се притисна плътно до мен, докато Блейк, който е бил тук и преди, застана пред нас, водейки ни. Залата беше тъмна, осветена на всеки десетина фута от малки стенни лампи. Държах под око аварийните врати, за които той беше споменал преди, тези, които уж можеха да ни нарежат на хапки.
– Оникс – прошепна Блейк, улавяйки Кат да се взира в лъскавия таван. – Цялото място е покрито с оникс.
Господи, какво прекрасно допълнение.
Тунелът се разделяше на две с асансьори в средата. Матю се приближи, като първо провери пред себе си.
– Чисто – каза той.
Мълчаливо влязохме в асансьора. Погледнах към Доусън. Челюстта му беше стегната с решимост. Кат отново гледаше към тавана и забелязах, че той също е облицован с оникс.
Протегнах се към нея, намерих ръката ѝ и я стиснах. Усещах как сърцето ѝ бие. Тя вдигна очи към мен и аз ѝ намигнах. Тя поклати глава. Почти стигнахме. Асансьорът спря плавно и вратите се отвориха, разкривайки чакалня — бяла чакалня. Всичко беше бяло — стени, таван, подове.
– Прекрасни декоративни цветове – промърмори Матю.
Усмихнах се, но тя бързо избледня, когато Доусън се придвижи пред нас, наближавайки третата и последна врата.
– Внимавай, братко. Нека го караме по-бавно.
Доусън кимна.
– Никога не съм бил тук. Блейк?
Блейк се придвижи до него.
– Трябва да има друг тунел, по-къс и по-широк, и ще има врати от дясната страна. Килии, оборудвани с легло, телевизор и баня. Ще има около двадесет стаи. Не знам дали другите са заети или не.
Други?
Кат ме погледна рязко.
– Не можем просто да ги оставим.
Преди да успея да отговоря, Блейк се намеси.
– Нямаме време, Кейти. Освобождаването на твърде много ще ни забави, а и не знаем в какво състояние са.
– Но….
– За първи път съм съгласен с Блейк. – Срещнах шокирания ѝ поглед и се намразих за това. – Не можем, коте. Не сега.
Кат стисна устни и знаех, че не е съгласна с това, но нямахме време и не бяхме планирали да спасяваме друг, освен Крис и Бет.
Блейк въведе последния код: Дедал.
Звукът от няколко ключалки, които се засукаха обратно на мястото си, наруши тишината и светлина в горната част на вратата, вдясно, мигаше в зелено. Преместих се пред Кат, когато Блейк отвори вратата, а Матю направи това, което го бях помолил, блокира я отзад.
– Чисто е – каза Блейк с облекчение.
Минахме през вратата и открихме друг ониксов щит. За да стигнем до другите трябваше да преминем през още две. Нямаше да е лесно. Тунелът беше като горния, но целият бял и много по-къс и по-широк.
Бяхме успели — бяхме тук.
Погледът ми проследи брат ми, когато Блейк извика, преди да се втурне по коридора към последната от килиите.
– Третата е нейната.
Доусън се завъртя, когато Кат и аз се приближихме до него. Той посегна към покритата с оникс дръжка на вратата. По стоическото му лице проблесна болка, но вратата се отвори и брат ми… Брат ми започна да трепери. Цялото му тяло се разтрепери, когато той изграчи една дума:
-Бет?
Тогава я видях, стройно момиче, седнало на тясно легло, и изглеждаше така, както я помнех — кестенява коса, прибрана назад на конска опашка, и елфическото ѝ бледо лице. В момента, в който разпознаването блесна в очите ѝ, в секундата, в която погледът ѝ се спря на този на брат ми, исках да извикам с облекчение.
Доусън залитна напред, отваряйки и затваряйки ръце отстрани и всичко, което можеше да изрича, беше името ѝ отново и отново.
Тя слезе от леглото, очите ѝ преминаха по всеки един от нас и накрая отново се спряха на него.
– Доусън? Това ти ли… не разбирам.
Те се раздвижиха едновременно, приближавайки се. Прегърнаха се. Доусън я повдигна, като зарови лице във врата ѝ. Когато той я целуна, преместих погледа си, искайки да им осигуря уединението, което наистина не можехме да си позволим, но като ги видях заедно, вкопчени един в друг, стомахът ми се изви.
Доусън и Бет се обичаха, а аз бях задник, че не ги подкрепях от самото начало.
Но трябваше да се махнем оттук.
– Доусън – казах тихо.
Брат ми се дръпна от Бет, когато я сграбчи за ръцете, и в момента, в който устата ѝ не беше заета с тази на Доусън, тя започна да задава въпроси.
– Какво правите, хора? Как влязохте всички тук? Те знаят ли?
Доусън се хилеше така, сякаш лицето му щеше да се разцепи на две.
– По-късно – каза той. – Но трябва да минем през две врати и ще боли…
– Ониксови щитове, знам — каза Бет.
По дяволите. Глупакът беше прав. Говорейки за него, се намръщих, когато го видях да се изкачва по коридора, носейки тяло на тъмнокосо момче от луксен.
– Той добре ли е?
Блейк кимна, но беше блед и напрегнат.
– Аз… той не ме позна. Трябваше да го накарам да мълчи.
Кат припряно погледна настрани и разбрах, че въпреки всичките глупости, които Блейк беше направил, в този случай тя му съчувстваше. По дяволите, кой не би?
Бет се обърна към Блейк.
– Не можеш…
– Трябва да тръгваме. – Блейк я прекъсна и мина покрай нас. – Времето ни почти изтече.
Бет клатеше енергично глава.
– Но…
– Трябва да тръгваме, Бет. Ние знаем. – Доусън я целуна бързо и тя кимна, но паниката се натрупваше в широката зала, заплашвайки да зарази всички ни.
Неотложността вдигна адреналина на високи нива и без повече забавяне петимата поехме по коридора. Плъзгайки се, набрах кода в панела на стената и вратата се отвори.
Изръмжах.
Саймън Кътърс стоеше в чакалнята, така че очевидно не беше мъртъв. Всички се препънаха и спираха зад мен.
– О, по дяволите – казах аз.
Саймън се усмихна.
– Липсвах ли ви? Вие ми липсвахте.
После вдигна ръка. Светлината се отразяваше в метална гривна, която носеше, с, разбира се, парче опал, вграден в нея. Той отвори ръката си и изпусна проклет ураган от вятър и всички бяхме повдигнати от него. Кат беше отхвърлена назад и се удари в най-близката врата. Доусън се завъртя, притискайки Бет към стената, поемайки тежестта на бурния вятър. Матю се удари в стената, а краката ми се подхлъзнаха и аз отхвърчах на няколко фута надолу по коридора.
По дяволите.
Сега той беше хибрид и нямах представа как се е случило това, но нямаше време да играя на въпроси и отговори.
Изправих се, бързо търсейки Кат. Тя ставаше с помощта на Блейк. Не видях какво беше направил Блейк с припадналия Крис.
Гневът превърна кръвта ми в лава.
– О, ти си мъртъв.
– А, мисля, че това е моята реплика – отговори Саймън, изпускайки прилив на енергия.
– Деймън! – извика Кат.
Завъртях се встрани и избегнах директен удар. Веднага призовах Източника и се изправих назад. Енергия прекоси стаята, белезникаво-червена светлина.
– Ще се изтощиш, луксен – подсмихна се Саймън, избягвайки удара ми.
Усмихнах се.
– И ти също.
Саймън ми намигна и след това се завъртя към Кат, замахвайки с ръката си отново. Тя и Блейк се плъзнаха назад. Стрелнах се около Саймън, докато Блейк хвана Кат с ръка около гърдите. Появявайки се пред тях, бутнах Кат зад мен.
– Това не е добре – каза Блейк, приближавайки се към Саймън. – Времето ни изтича.
– Не мамка му – изплюх аз.
Доусън се стрелна към Саймън, но той го отхвърли назад, смеейки се. Още един взрив от енергия полетя към Блейк и след това към Матю. И двамата паднаха на пода, за да избегнат ударите, а Саймън продължи да напредва, усмихвайки се като психо.
Саймън се стрелна настрани, съсредоточен върху Кат.
– Искаш ли да си поиграем, Кити Кат?
Ааа, приключих с това.
– О, майната ти – изръмжах.
Бърз като кобра, се стрелнах покрай Блейк и Матю и след секунда бях точно пред Саймън. Хибридът вдигна ръце. Усещах как Източникът реве през него, докато поставях ръцете си от двете страни на главата му и я завъртях.
Пукот отекна в стаята и Саймън падна на пода.
Отстъпвайки назад, издишах грубо, докато свалях ръцете си.
– Никога не съм харесвал този пънкар.
Кат се препъна встрани, когато се обърнах.
– Той е… той беше…
– Нямаме време. – Доусън дръпна Бет към асансьорите. – Сигурно вече знаят, че сме тук.
Блейк грабна Крис, хвърляйки поглед към Саймън, докато минаваше покрай него. Не каза нищо, докато прокарвах пръсти през тези на Кат.
– Добре ли си? Пое неприятен удар.
– Добре съм. Ти?
Кимнах, без да си позволявам да мисля за факта, че току-що бях счупил врата на Саймън. Разбира се, той се опитваше да ни убие и не разбираше от „не“, но все пак това беше живот, който беше унищожих.
– Хайде. – Матю се шмугна в асансьора с пребледняло лице. – Трябва да сме готови за всичко, след като тези врати са отворени.
Аз кимнах.
– Всички добре ли са?
– Не се чувствам много добре – отговори Доусън, свивайки и отпускайки свободната си ръка. – От проклетият оникс. Не знам още колко мога да понеса.
– Какво, по дяволите, се е случило със Саймън? – Обърнах се към Блейк, когато асансьорът се задвижи. – Той не изглеждаше засегнат от оникса.
Блейк поклати глава.
– Не знам, човече. Не знам.
Какво, по дяволите, ставаше? Заради опала ли беше? Трябваше да е. Наистина нямах време да мисля за това. Усещах как страхът се излива от Кат и тя беше моята грижа номер едно. Имах нужда от нея, опалът беше у нея.
– Всичко ще е наред. Почти сме навън. Ще се справим. – Усмихнах се и този проклет орган в гърдите ми наистина прескочи няколко удара, когато видях устните ѝ да се изкривят в отговор. – Обещавам, коте.
Беше обещание, което щях да спазя.
– Време? – попита Блейк.
Матю погледна китката си.
– Две минути.
О, човече, това ме караше да се тревожа. Две минути. Вратите се отвориха с трясък и, слава богу, коридорът беше чист.
Блейк излезе пръв, носейки Крис. После Матю, бързо последван от Доусън и Бет. Както беше планирано, Кат и аз си тръгнахме последни.
– Стой зад мен – казах ѝ аз, като държах здраво ръката си около нейната.
Тя кимна, докато тичахме напред, забавяйки едва когато Блейк премести изпадналия в безсъзнание луксен на рамото си и набра кода. Вратата се отвори и тъмнината от нощта отвъд се просмука.
Блейк излезе и спря. Той погледна през рамо. Не към мен. Към Кат. Свободната ми ръка се сви в юмрук, когато видях Кат да посяга с другата си ръка към врата си. Осъзнаването прониза кожата ми, пълзеше нагоре по тила ми като армия от хиляди огнени мравки.
Тогава Блейк се усмихна.
Мамка му.
Той вдигна ръка и бяло въже увисна от пръстите му. В края беше парчето опал, което бях дал на Кат.
– Съжалявам. Нямаше друг начин.
Яростта избухна в мен като ракета от бутилка.
– Кучи син! – Извиках, пускайки ръката на Кат и се стрелнах напред. Това беше. Щях да го убия.
Бях изминал половината път, когато усетих тръпки от студ по кожата ми. Плъзнах се и спрях.
Арум.
Сенките около този задник се задълбочиха и разпростряха, плъзнаха се във входа и запълзяха по стените и тавана като проклета гъба, направо от ада. Сенките паднаха, когато светлините избухнаха в дъжд от искри.
Седем от копелетата се оформиха и след това минаха точно покрай Блейк и луксена, който носеше, минаха точно покрай него без да го закачат.
И тогава Блейк изчезна.
Яростта изгаряше в мен като изригващ вулкан. Това не се случваше. Това по дяволите не се случваше.
Срещнах първия Арум, който се втурна напред. Блъснах ръката си в гърдите му и го блъснах обратно в стената точно когато Доусън избута Бетани настрани и свали другия.
Наоколо избухнаха схватки. Матю удари един с парче обсидиан и той избухна в експлозия някъде по тавана. Кат се беше докоснала до Източника, борейки се с друг арум. Задникът не остана дълго на земята и нямаше начин тя да продължи да докосва Източника.
Връщайки се към арума, пред който бях изправен, просто сложих край – бързо. Брутално. Обърнах се, точно навреме, за да видя как арумът на Кат я докосва. Ако мислех, че съм ядосан преди, много бърках, защото сега усещах вкуса яростта на езика си.
– Деймън! – извика тя.
Завъртях се, хванах един арум, който пълзеше право към мен, и се отдръпнах от пътя му. Нямах време за тези глупости. Чух вика на арума, с който Кат се сблъска, и след това той беше на тавана, правейки своето взривяващо се нещо. Грабнах арума пред мен и го хвърлих настрани.
„Трябва да се махнем от тук.“ Доусън ми изпрати съобщението и аз хвърлих безмълвен поглед назад към него.
Завъртях се към Матю, който се надигаше. Погледите ни се сблъскаха. В очите му се натрупа безпокойство и този лош вкус се разпространи в устата ми.
„Помни какво обеща. Изведи Кат от тук.“
Това съобщение беше изпратено директно до Матю. Той се наведе напред, стиснал устни в твърда, тънка линия, докато кимна.
– Хайде! Трябва да тръгваме! – Доусън държеше Бетани и на практика я носеше.
Обърнах се към Кат и видях грешката си в болезнени подробности. Бях ѝ казал да стои зад мен, сякаш съм някакъв извънземен Херкулес. Тя ме послуша, веднъж в живота си тя ме беше послушала и сега между нас имаше твърде много. Тя куцаше напред, вперила поглед в моя. След това падна и се покри с ръце, когато се удари в циментовия под. Паниката ме прониза в червата, когато тя се обърна на една страна.
Набирайки скорост, бях на една дължина от нея, когато го чух, когато космите по цялото ми тяло се надигнаха и паниката се разпространи в мен като проклет вирус.
Светлина обля тунела. Бравите затракаха на място в безкраен поток от ние-сме- толкова-прецакани.
– Не – извика Матю, обръщайки се към мястото, откъдето бяхме дошли. – Не.
Тези думи се повтаряха безкрайно, когато видях движение зад Кат. Синята светлина проблясваше от тавана до пода на всеки десет фута, отново и отново. Един от щитовете сряза арума, вряза се право в него и след това той изчезна в купчина мръсен прах.
Мамка му!
Сърцето ми скочи в гърлото заедно със стомаха ми, докато се олюлявах, посягайки към Кат, докато тя лазеше напред. Върховете на пръстите ми бяха на инчове – шибани инчове – от нея и тогава син поток от светлина се спусна точно пред лицето ми.
Точно пред Кат.
– Мамка му – изпъшках аз, когато тя се дръпна назад, косата ѝ се вдигна от лицето ѝ и от въздействието на лазерите.
Не не не.
Поклатих глава, докато се взирах в тялото ѝ през синя светлина. Не, по дяволите, не. Абсолютно не.
Очите ни се сключиха и ужасът се изля в мен, нахлувайки във всяка клетка, а горчивият звън на страх покри вътрешността на устата ми. Залитнах встрани, търсейки начин да заобиколя, но нямаше такъв. Тя беше от другата страна и не беше сама. Имаше един арум и войници, струпани в залата зад нея. Тя беше в капан.
Тя беше в капан с тях.
Не можех да дишам.
– Кат…
Извиха сирени.
Не.
Стрелнах се напред, но не бях достатъчно бърз. Беше твърде късно. Аварийните врати започнаха да се плъзгат надолу. Чиста паника подхранваше действията ми. Спрях да мисля, докато все повече и повече от Кат изчезваше зад вратите. Протегнах се към нея, решен да мина през лазерите само с чиста воля.
Тя протегна ръката си и аз усетих как Източникът пробива щита, удряйки се в гърдите ми и блъскайки назад — далеч от лазерите. Борих се с концентрирания взрив, докато други ръце не ме хванаха за кръста, дръпнаха ме назад и далеч от нея.
Изгубих си ума.
Като се извъртях, ударих с юмрук челюстта на Матю, но той издържа и след още един удар се отказах. Влачейки го с мен напред, посегнах към Кат. Трябваше да стигна до нея, по един или друг начин, трябваше да стигна до нея.
Кат падна на колене и аз бях секунда зад нея, когато Матю успя да ме събори. Долната ѝ устна потрепери, когато гърдите ѝ се повдигнаха рязко. Нещо изпука в гърдите ми, проряза се в сърцевината ми. Ужасът, който не познавах преди, избухна.
– Не! Моля те! Не! – Гласът ми се пречупи. – Кат!
Те се тълпяха около нея, но тя не сваляше очи от мен. Тя издържа погледа ми, докато се опитвах да се отърся от Матю.
После се усмихна леко и гърдите ми се пръснаха. Беше слабо, колебливо и крехко и част от мен умря точно там.
– Всичко ще бъде наред – каза тя, очите ѝ се напълниха с влага. – Всичко ще бъде наред.
Вратите бяха почти затворени, когато се протегнах с разтворени пръсти. Матю ме дръпна назад и аз се подпрях с другата си ръка. Сърцето ми се разтуптя, докато тя беше на секунди от изчезването зад вратата, секунди от това да бъде откъсната от мен.
Гърдите ми се разцепиха и казах това, което трябваше да ѝ кажа преди дни, седмици и месеци.
– Обичам те, Кейти. Винаги съм те обичал. Винаги ще те обичам. Ще се върна за теб. Аз ще…
Вратите се затвориха.
Тя беше изчезнала.
Взрях се във вратите и отново поклатих глава.
– Кат? Кат! – Извиках.
– Хайде. – Матю ме дръпна назад и се изправи на крака. – Деймън, трябва да тръгваме.
Не помръдвах. Бях мъртъв.
– Кат! – Изкрещях на вратата, гласът ми прекъсна от сирената.
Доусън внезапно се появи до мен, сграбчи другата ми ръка и аз се освободих, замахвайки към него, но Матю ме хвана отзад, обгръщайки ръцете си около моите, приковавайки ги отстрани.
Погледът в очите на Доусън беше див.
– Съжалявам, но нямаме…
– Не беше такъв планът! – извиках му в лицето. – Трябваше да се уверим, че тя ще излезе! – Извих се в хватката на Матю. – Пусни ме, по дяволите. Трябва да си я взема.
– Не можеш – каза Матю. – Не можем да стигнем до нея сега. Деймън, трябва да тръгваме.
Ужасът на реалността ме пречупи.
– Няма я – прошепнах аз, втренчен в брат си, и тогава отново избухнах.
Освободих се от Матю и се завъртях към вратата. Дръпнах Източника с намерението да пробия дупка през нея. Щях да стигна до нея, по един или друг начин, щях да стигна до нея.
Матю изруга.
Внезапна болка избухна в тила ми и аз направих една крачка, преди краката ми да се подгънат под мен. Разпаднах се като проклета хартиена торба, виждайки чернота вместо звезди. Лицето на брат ми се размаза за миг.
– Тя си отиде – повторих, докато зрението ми се помрачи. – Кат си отиде.
И след това нямаше нищо.
***
„Моля, прочетете и следващото:“
Някъде в окръг Бъркли, Западна Вирджиния
– Знам, че си ми ядосан.
Парис затвори вратата след себе си, гледайки младия мъж, който беше повече от негов шеф. Люк беше неговият спасител. Хлапето можеше и да е само на четиринайсет и да беше много по-малък, когато се срещнаха за първи път, но Люк бе спасявал живота му повече от веднъж.
– Ядосан може да е твърде силна дума – каза Парис след малко.
Люк се беше преместил от дивана на бюрото, покрито с пари, и отново седна зад него. Той бавно повдигна брадичка, пронизвайки Парис със странните си лилави очи. Очи, които бяха знак за неговия вид, защото Люк не беше човек и не беше хибрид като Блейк и Кейти.
Люк беше нещо много, много различно.
– Знам какво правя. – Люк се облегна назад в стола и качи крака на бюрото, събаряйки купчина пари. Той държеше нещо в ръцете си и за първи път не беше онзи проклет джойстик.
– Знаеш ли? – Сребристият поглед на Парис беше изпълнен със съмнение и малко разочарование. – Знаеш какво ще им се случи.
– На кого? – попита той невинно.
Устните му се свиха, когато се приближи до бюрото. Парите излетяха от пода и той улови няколко пачки. Пусна ги на бюрото и скръсти ръце.
– Знаеш за кого говоря. Няма начин това момиче и Деймън да се измъкнат от Маунт Уедър.
Люк отметна кичур кафява коса от лицето си.
– Знам.
Разочарованието нарастваше, когато той се взря в Люк.
– Трябва да спреш това. Ти имаш…
– Не трябва да правя нищо. – Тези аметистови очи се изостриха.
Парис вдигна ръце.
– Знаеш какво имам предвид.
– И знаеш защо трябва да направя това. Защо ми трябват, за да вляза в Дедал.
Като се мъчеше да не покаже разочарованието си, Парис махна към един стол.
– Имаш серума, Люк. Пробва го. Не проработи.
Един мускул се сви на челюстта на Люк.
– Старият серум не действаше. Искам серума, който дадоха на онова момиче, което беше тук. Този серум може да подейства.
– Люк…
– Недей – предупреди го той с блеснали очи. – Не ми казвай, че това е загубена кауза. Нищо не е загубена кауза.
– Това пътуване в Маунт Уедър със сигурност е загубена кауза – изстреля Парис.
– За тях, да. Не и за мен. – Люк сви рамене, карайки краищата на косата му да се залюлеят. – Ако бъдат заловени, ще се измъкнат с това, което искам.
За момент всичко, което Парис можеше да направи, беше да се взира в Люк. Нямаше гаранция, че ако тези двама тийнейджъри бъдат заловени, ще оцелеят достатъчно дълго, за да получат това, което Люк иска, но Люк знаеше това. Люк просто беше готов да рискува живота им.
Люк би рискувал живота на всички, включително и на Парис, за да получи това, което искаше.
Той въздъхна, докато погледът му трепна към затворената врата зад бюрото.
– Ами ако не проработи, Люк? Ами ако най-новият серум не излекува Надин?
Пламък на емоция пропълзя по обикновено безстрастното изражение на Люк, изпъвайки ъгълчетата на бадемовите му очи.
– Тогава ще се погрижа сержант Дашър и Нанси Хъшър да си платят за това, което са и причинили. – Парис не отговори на това, защото нямаше какво да каже. Лошо нещо ли беше убийството? А отмъщението? Това, което Дашър и онези от Дедал бяха причинили на Надин, това, което бяха причинили на толкова много невинни хора и луксени, не бяха действия, които лесно се прощаваха.
Навеждайки се напред, Люк хвърли това, което държеше, върху бюрото. Беше снимка. Парис веднага разпозна мъжа. Беше сержант Дашър в пълна униформа, застанал до по-ниска жена с гладка пепелявокафява коса. Пред тях стоеше малко русокосо момиче. Тя се усмихваше на камерата толкова широко, че пълните ѝ бузи изглеждаха така, сякаш е напълнила устата си с нещо. Малко сладко нещо – малко сладко човешко нещо.
Ледена тръпка премина по гърба на Парис, когато той вдигна очи и погледна Люк.
– Знаеш коя е тя – каза Люк, като се смееше тихо. – Това е съпругата му, Силвия. Тя е това, което мъжете с малки… добре, знаеш какво, обичат да наричат съпруга-трофей. А това момиче с големи бузи е неговата дъщеря Евелин. Всички знаем кой обича Дашър най-много на този свят и това не е тя. Аз ще му ги отнема. А това момиче? – Той направи пауза. – Тя е неговата гордост и радост.
Парис нямаше представа как Люк се е докопал до семейната снимка, но от друга страна Люк можеше да получи почти всичко, което поиска.
– Ще унищожа и него, и Нанси и всичко, което ценят на този свят – каза Люк спокойно, сякаш обсъждаше дали да ги покани на вечеря.
– Дори момичето? – промърмори той. – Сериозно?
Лилавият му поглед беше безизразен.
– Дори и тя.
Тези две думи разтърсиха Парис. Той се дръпна на седалката си. Понякога забравяше, че на този свят има много малко неща, които да са по-плашещи от това, което е Люк и на какво е способен.
И имаше моменти като този, когато Люк, о, толкова любезно му напомняше, че е най-далечното нещо от човек и че би направил всичко, рискувал всеки, за да получи това, което иска.
Погледът на Парис падна върху снимката, лежаща до парите. Той не погледна към сержанта или жена му. Погледът му се спря върху усмихнатото лице на момичето, само година-две по-младо от Люк.
Евелин Дашър.
Парис знаеше и може би дори малка част от Люк осъзнаваше, че това, което беше сторено на Надин, не можеше да бъде върнато назад, но това нямаше значение за Люк.
Евелин Дашър беше вече мъртва.

Назад към част 23

Глава 23

Когато видях Кат в балната ѝ рокля, бях повече от готов да пропусна целия проклет бал, за да мога да я имам само за себе си. И докато обикновено нямах проблем да действам според желанията си, Кат заслужаваше тази нощ.
Г-жа Шуорц беше стиснала фотоапарата в ръката си, сякаш щеше да избяга, докато чаках Кат в хола им. Тя слизаше по стълбите, абсолютно великолепна в червената рокля.
По дяволите.
Червеното наистина беше любимият ми цвят.
Устните, в тон с роклята ѝ, се бяха разтворили, когато ме погледна. Не носех смокинг често, но когато се налагаше, изглеждах дяволски добре.
Но тя изглеждаше красива и докато майка ѝ ни правеше хиляди снимки, не можех да спра да се взирам в нея. Бих прекарал всеки един момент от бала, взирайки се в нея, и когато тя каза, че е готова да тръгва, не можах да я измъкна оттам достатъчно бързо.
В момента, в който влязохме в колата ми, Кат ме изгледа очаквателно и аз ѝ хвърлих дълъг, знаещ поглед.
– Умираш да разбереш, нали?
– Да. – Тя кимна нетърпеливо. – Трябва да ми кажеш.
Кат наистина нямаше представа какво съм планирал за нея тази вечер и исках да остане така. Слава богу, времето беше хубаво. Малко хладно, но без дъжд. Това помогна, това което бях планирал, да стане перфектно.
Успях да я държа на тъмно по пътя обратно към дома. Паркирайки колата на алеята, аз се обърнах към нея.
– Остани в колата, става ли?
Изглеждайки едновремено подозрителна и развълнувана, тя кимна. Ухилих се, когато излязох от колата и достигнах рекордни скорости, докато се тичах надолу към езерото.
Покрит с платнище, охладителят беше там, където го бях оставил. Отгоре имаше няколко дебели одеяла и възглавници. Размахвайки ръка, аз ги разпръснах около клоните, натрупани в каменен кръг. Одеалата заеха местата си, заедно с възглавниците, образувайки удобно гнездо.
Като поставих ръката си на един от клоните, призовах Източника. Захвърчаха искри, които подпалиха изсъхналите клони. Пламъци се издигнаха и се извиха тънки струйки дим.
След като всичко беше готово, тръгнах обратно към мястото, където Кат чакаше. Застанах до вратата на пътника и я отворих, подавайки ѝ ръка.
– Готова ли си?
Кат ми подаде ръка.
– Моята изненада…?
– Ще видиш.
Ръка за ръка тръгнахме към езерото и когато пресякохме улицата, не можех да не се запитам какво ли щеше да стане, ако Кат не беше излязла пред камиона. Тя определено щеше да е в по-голяма безопасност, а брат ми нямаше да е тук с нас. Толкова много неща щяха да са различни и не бях сигурен дали плюсовете надделяват над минусите.
– Мислиш ли, че можеш да ходиш с тези токчета? – Попитах аз, осъзнавайки, че ужасно секси обувките, които носеше, не са много удобни за такова ходене.
Тя стисна ръката ми.
– Да, ще се оправя.
Тръгнах по-бавно и когато навлязохме в гъстата гора, вдигнах свободната си ръка и оставих бялата светлина да изпука върху кокалчетата ми, осветявайки пътя ни по неравната земя. Човече, надявах се тя да не смята това за изтъркано и глупаво. Добре. Беше малко банално, но когато излязохме от гората и видях лунната светлина, отразена от неподвижното езеро, изражението на лицето на Кат ми каза, че съм взел правилното решение.
– Изненада – казах аз и пристъпих напред, с гръб към огъня. – Мислех, че това ще е по-добре от парти или нещо подобно. И двамата харесваме езерото.
Кат притисна ръка към гърдите си, докато мигаше бързо.
– Перфектно е, Деймън. О, Боже мой, страхотно е.
– Наистина ли? – Прочистих гърлото си с облекчение. – Наистина ли ти харесва?
– Обичам го. – Тя се засмя, звукът беше дрезгав и опияняващ. – Наистина обичам това.
Усмихнах се.
Кат се хвърли към мен, обгръщайки ме с ръце и крака. Тя ме целуна по челото и после по всяка от бузите ми.
– Наистина ти харесва. Радвам се.
Заведох ни до одеялата и след това я оставих да легне. Събухме обувките си и се настанихме. Кат пъхна крака под себе си.
– Какво има в охладителя?
– Ах, хубавите неща. – Отидох до охладителя и коленичих и го отворих. Извадих две чаши за вино.
– Охладено вино – ягода. Любимото ти.
Кожата около очите ѝ се набръчка, докато се смееше.
– Боже мой.
Налях на всеки от нас по чаша и ѝ подадох нейната.
– Какво друго? – Тя се наведе и надникна вътре. Изписка леко, когато извадих една кутия и отворих капака, разкривайки покрити с шоколад ягоди.
– Ти ли ги направи?
– Ха. Не.
– Ъъъ… Ди ли ги направи? – Попита тя.
Засмях се, защото Ди щеше да изгори къщата, ако се беше опитала да разтопи шоколад, без да го загори.
– Поръчах ги от сладкарницата. Опитай.
Кат взе една.
– Много са добри.
– Има още. – Извадих пластмасов съд, пълен с нарязано сирене и бисквити. – Също от магазина, защото не съм готвач или нещо друго.
След като отворихме сандвичите с краставици и вегетарианската пица, се заловихме с храната, докато седяхме на одеялата един срещу друг.
– Кога организира всичко това? – Тя поиска още едно парче вегетарианска пица.
Взех си една ягода, но си помислих, че е малка.
– Всичко бях донесъл тук по-рано, увити в платно. Това, което направих, когато се върнахме от бала, беше да дойда тук много бързо, да подредя нещата и да запаля огъня.
Тя довърши парчето си.
– Ти си невероятен.
Повдигнах вежда, докато хвърлях ягодата обратно в кутията и се зарових за друга.
– Не ти отне много време, за да разбереш това.
– Не. Винаги съм го знаела – каза тя. – Може би не в началото…
Погледнах я.
– Моята неповторимост е като стелт.
– Така ли?
– Хм, да. – Ухилих се, затворих купата и поставих останалата храна обратно в охладителя. Подхвърлих ѝ сода и прибрах всичко.
– Не мога да покажа всичките си прекрасни страни наведнъж.
– Разбира се, че не. Къде е мистерията тогава?
Температурите бяха спаднали малко, така че взех едно одеяло. Преметнах го на раменете ѝ, докато седях до нея.
– Няма мистерия.
– Благодаря ти. – Тя придърпа одеалото около себе си.
– Мисля, че широката общественост ще бъде шокирана да разбере колко голяма е твоята доброта.
Изпъвайки се, легнах настрани.
– Никога не трябва да разбират.
Ухилена, тя се наведе напред и целуна устните ми.
– Ще отнеса тайната ти в гроба.
– Добре. – Потупах мястото до себе си. – Можем да се приберем, когато пожелаеш.
– Не искам да си тръгвам.
– Тогава довлечи щастливия си малък хибриден задник тук.
Кат се засмя, докато се приближаваше и легна до мен. Преместих възглавницата така, че да е под главата ѝ.
– Забавлявах се на бала, но това… това е много по-добре.
Поиграх си с една от дебелите ѝ къдрици, усуквайки косата около пръста си.
– Радвам се. Исках тази вечер да бъде специална.
– Такава е. – Тя лениво разкопча едно копче на ризата ми. – Най-добрият абитуриентски бал някога.
Смеейки се, пуснах къдрицата.
– Това е единственият ти абитуриентски бал.
– Все пак… – Тя отметна глава назад и ми се усмихна. – Прочетох условията за кандидастване за университета в Колорадо. Дори го споменах на майка ми.
Радвах се да чуя това и си говорихме за колежа до доста след полунощ. Беше късно и температурите определено бяха паднали отново, но никой от нас още не искаше да тръгваме.
– Притесняваш ли се изобщо за утрешния ден? – попита ме тя, прокарвайки върховете на пръстите си по извивката на челюстта ми.
Пръстите ѝ се доближиха до устните ми и аз ги целунах.
– Притеснявам се – бих бил луд, ако не е така – но не за това мисля.
– За какво тогава? – Тя плъзна ръката си по врата ми, върху ризата ми.
Преместих се по-близо.
– Притеснявам се, че Бет няма да е такава, каквато си я спомня Доусън.
– Аз също.
– Но знам, че може да се справи. – Тъй като започнах да ревнувам, мушнах ръката си под одеялото. – Просто искам най-доброто за него. Той го заслужава.
– Така е. – Гърдите ѝ се повдигнаха рязко, докато следвах извивката на талията и бедрата ѝ. -Надявам се, че е добре – че всички са добре, дори и Крис.
Кимнах, докато нежно я поставих по гръб, приглаждайки ръката си по полата на роклята ѝ, чак до коляното.
– Нещо друго ли те притеснява?
Последва момент на колебание.
– Не искам нещо да ти се случи. – Гласът ѝ се пречупи. – Не искам никой да пострада.
– Шшт. – Целунах я, искайки да изтрия този страх. – Нищо няма да се случи нито на мен, нито на когото и да било.
Ръцете на Кат се свиха в ризата ми, притискайки ме към себе си.
– Какво ще стане, ако успеем утре вечер?
– Имате предвид, когато успеем? – Застанах над нея. – Връщаме се на училище в понеделник – скучно е, знам. Надяваме се да завършим, което ще направим. И след като завършиме, имаме цяло лято…
– Дедал ще дойде да търси Бет и Крис.
– И няма да ги намерят. – Целунах слепоочието ѝ и после челото ѝ. – Тоест, ако успеят да се доближат достатъчно.
– Деймън…
– Всичко ще бъде наред. Не се притеснявай. – Трябваше да бъде. Ще направя така да стане, по един или друг начин. – Нека не мислим за утре. Нека не мислим за следващата седмица или следващата вечер. В момента сме само ние и нищо друго.
Пулсът на Кат се ускори. Очите ѝ се затвориха и ръцете ѝ ме прегърнаха. Далечният крясък на някаква нощна птица отекна около нас, докато малките, бавни целувки ставаха по-дълги и по-бързи.
Дрехите ни изчезнаха. Ръцете ни следваха познати пътища. Пламъците пукаха в огъня, докато събличахме всичко помежду си и се движехме заедно, плетеница от крайници и одеяла. Кат тръпнеше в ръцете ми беше едно от най-разтърсващите преживявания, както и часовете по-късно, докато тя и аз се взирахме в тъмносиньото небе, гледайки как звездите примигват една по една.
Точно както минутите и часовете минаваха, изчезваха завинаги, отброявайки, докато останахме само Моунт Уедър и ние.
Успех или неуспех.

Назад към част 22                                                             Напред към част 24

Глава 22

Сребристата лунна светлина струеше през прозореца на спалнята, осветявайки достатъчно, за да мога да виждам какво правя. Трябва да съм заспал. Вторник сутринта е и скоро трябваше да съм на училище, но сигурно съм бил изтощен, след като цяла вечер тренирах с оникс, но исках да свърша това, преди да съм забравил.
Внимателно увих бялото въже около центъра на парчето опал. Въжето беше тънко и оставяше по-голямата част от камъка гол. Щеше да проработи, поне временно. Кат ще може да го носи под ризата си.
Най-вероятно тя щеше да спори с мен за опала, но това беше битка, която нямаше да загубя. Говорейки за Кат…
Повдигайки брадичката си, усетих топлото изтръпване по тила си, се усмихнах, докато поставях опала и бялото въже в чекмеджето на бюрото си. Обърнах се секунда преди вратата да се отвори. Тънки пръсти се показваха, хванали вратата отстрани.
– Коте… – Засмях се. – Пак влизане с взлом?
– Не съм счупила нищо. Просто се промъквам. – Кат подаде глава, сбърчила вежди. – Буден си – прошепна тя.
– Хм нали.
Тя се намръщи още повече.
– Трябваше да спиш.
Устните ми се повдигнаха от едната страна.
– По каква причина?
Косата ѝ беше вдигната на кок.
– Исках да се промъкна в леглото ти и да те изненадам.
– Мога да направя така, че това да се случи. – Започнах да се изправям. – Ще пропълзя в леглото и ще се преструвам, че спя.
Тя се намръщи.
– Не е същото.
– Не ли?
Кат поклати глава.
– Не, защото си буден.
– Добре тогава. – Седнах обратно, ухилен. – Ще влезеш ли в стаята ми или ще останеш по средата в коридора?
– Все още не знам.
Аз се засмях.
– Коте…
Пъхтейки, тя се вмъкна в спалнята ми и затвори вратата след себе си. Мускулите ми се стегнаха навсякъде, когато я огледах. Носеше памучна риза на райета и с дълъг ръкав, която беше удивително тънка. Беше се облякла за сън.
Обърнах стола си, така че бях с лице към нея, докато тя си проправяше път през стаята.
-Майка ти ще бъде много разстроена, ако разбере, че не си в леглото.
– Няма да ме хване. Бях тиха и внимателна…
– Като мен? – Протегнах се и хванах едната ѝ ръка.
Тя се ухили.
– По-добре. Като нинджа.
Смеейки се, я дръпнах в скута си. Столът изстена под общата ни тежест. Тя постави ръката си на голите ми гърди, докато навеждаше глава към моята. Устните ми докоснаха нейните. – Когато излязох от вас, ти беше полузаспала.
– Дремнах. – Тя плъзна ръката си нагоре по гърдите ми и я уви около врата ми. – Събудих се и не можах да заспя отново.
Облегнах се на стола и прокарах палеца си отстрани на челюстта ѝ.
– Липсвам ти.
– Може би.
– Просто си го признай. – Прокарах пръст по долната ѝ устна.
Тя постави мека целувка на върха на пръста ми.
– Няма нужда да признавам нищо, защото, ако егото ти стане по-голямо, ще има нужда от собствен пощенски код.
Изсумтях.
– Знам нещо друго, което ще има нужда от собствен пощенски код, ако получи…
– Боже мой. – Кат се засмя. – Дори не довършвай това изречение.
Смеейки се, я целунах и тя се разтопи в мен. Всичко и нищо се промени между нас от събота вечер. Всяка целувка и докосване сякаш означаваше безкрайно повече и не мислех, че има общо със секса. Въпреки че сексът беше наистина страхотен. Имаше повече общо с цялата онази почти умираща част.
И двамата знаехме, че няма гаранция за утре, но случилото се в събота беше наистина грубо напомняне, че нищо не е вечно. Това правеше всеки момент с нея по-ценен.
– Защо не спиш? – Устните ѝ докоснаха моите, докато говореше.
Целунах ъгълчето.
– Липсваше ми.
– Млъкни.
Скръстих ръце около нея, държах я здраво, докато тя притискаше бузата си към гърдите ми.
– Просто не ми се спеше. – Подпрях брадичката си на главата ѝ.
– Хмм… – Тя се размърда леко, настанявайки се удобно. – Мислиш ли за неделя вечер?
Целунах главата ѝ.
– Мислех си за събота вечер.
Кат се засмя.
– Както и да е. Не си мислил за бала.
– Може би съм. Планирал съм големи неща за теб. – Това беше истината.
– Какви неща?
– Изненада е.
– Кажи ми – настоя тя.
Засмях се.
– Тогава няма да е изненада, Котенце. Знаеш как стават тези неща. Пазя го в тайна до идеалния момент.
Тя въздъхна.
– Не си забавен.
– И вероятно ще счупим този стол.
Пръхтейки, тя се надигна от скута ми.
– Вероятно трябва да се насоча… – Думите ѝ бяха прекъснати, когато тя изпищя, докато я вдигнах, носейки я към леглото.
Метнах я на него.
Кат изпищя.
– О, ти ще си го получиш.
– Надявам се. – Заставайки над нея, промъкнах се по дължината ѝ и поставих ръце от двете страни на главата ѝ. – Ще останеш през нощта при мен.
Тя постави ръце на гърдите ми.
– Просто трябва да се прибера, преди майка ми да се събуди.
– Изпълнимо.
Кат вдигна глава, но преди устните ни да се срещнат, аз попитах:
– Мислиш за неделя вечер, нали? Ето защо си будна.
Тя прехапа долната си устна.
– Да. Трудно е да не го правя.
Разбираемо и знаех, че това е в съзнанието на всички, включително и в моите. Но не исках да прекарам следващите няколко дни в тревоги за неделя. Исках да ги изживея.
Исках да живея тези дни с Кат.
И тази вечер не исках тя да мисли за нищо друго освен за нас. Сведох устата си към нейната, целунах я нежно, усмихвайки се, когато пръстите ѝ се озоваха в косата ми. Уверих се, че тя няма да прекара нито секунда повече в мисли за неделя.

Назад към част 21                                                   Напред към част 23

Глава 21

Краката ми не се движеха правилно. Мускулите в тях, обикновено толкова дяволски силни, бяха омекнали и безполезни. Не можех да ходя. Дори не можех да стоя сам. Клиентите в заведението ме проследиха, докато Андрю и Матю почти ме изнесоха навън.
Доусън разговаряше по телефона с Ди и думите, които изрече, прозвучаха все едно от милион мили разстояние.
– Не знам какво се е случило. Не може да ходи или да стои – не знам. Водим го…
– Кат – изграчих аз, мъчейки се да не мисля за горящия огън, разпространяващ се в гърдите ми. – Това е Кат.
Матю си пое рязко въздух, хващайки ме здраво около кръста.
– Кажи ѝ да отиде да провери Кейти. Това е от нея.
Доусън направи точно това. Тялото му се клатеше, докато ходеше пред мен. Стояхме близо до джипа ми.
– Ди ще я провери. Ние…
– Заведи ме там – изръмжах, когато небето примигна за секунда. – Заведете ме там сега.
Никой не се движеше достатъчно бързо. Или поне така го чувствах. Трябваше да стигна дотам — до Кат. Не можех да я проваля точно сега. Опитах се да направя крачка напред, но щях да забия лицето си на паркинга, ако не бяха Доусън и Матю. Земята се люлееше по странен начин, сякаш пулсираше.
– Качете го веднага в колата. – Доусън се размърда, гласът му беше напрегнат от паника. – Мамка му. Трябва да го заведем при нея веднага. – Вече на задната седалка, се свлякох настрани, едва успявайки да се задържа в седнало положение. Сърцето ми се свиваше болезнено с всяка изминала секунда. Доусън стисна предницата на ризата ми и говореше бързо – твърде бързо. Вътрешността на колата беше замъглена. Гумите изскърцаха. Гласове, толкова много гласове, но всичко, върху което можех да се съсредоточа, беше лицето на Кат. Беше тя — тя беше наранена, много тежко. Умираше. О, Боже, тя умираше, а аз не съм до нея. Мисълта премина през мен, докато гърдите ми се бореха за кислород.
Това ли беше? Не можеше да бъде. По дяволите, нямаше да стане така. Щях да видя Кат отново. Щях да чуя гласа ѝ – произнасяща името ми с тези пищни устни. Отново ще я целуна. Ще усетя дишането ѝ срещу мен. Ще я докосвам.
Ще я обичам.
Няма да умре.
Джипът рязко спря. Нещата бяха размити. Доусън се премести от задната седалка, грабвайки ме за краката. Какво се случваше? Мислех, че го попитах на глас, но никой не отговори. Измъкна ме от колата. Човешката ми форма започна да се изплъзва. Почувствах го. Някой започна да проклина.
Кат.
Дървета се въртяха около мен. Небето беше надолу, а земята беше нагоре. Топъл вятър раздра дрехите ми. Някой ме носеше – не. Бяха Доусън и Андрю. Тичаха над земята и през дърветата.
Времето се забави до безкрайност и най-после усетих как стъпките им изтропаха на дърво. Една врата се отвори и усетих топлото изтръпване по тила си. Хладен въздух ни обгърна.
Принудих да отворя очите си тялото ми премина обратно в човешката ми форма, и се мобилизирах, задържайки намаляващата си сила. Имах нужда за нея – за нас. Доусън и Андрю ме оставиха на пода и тогава я видях. Зрението ми се избистри и хилядите ми страхове се потвърдиха.
Кат лежеше на пода, красивото ѝ лице беше бледо и напрегнато. Предната част на ризата ѝ беше червена. Имаше кръв под нея, по устата и брадичката ѝ.
– Деймън… — прошепна тя.
– Шшш… – Насилих се да се усмихна, докато накарах ръката ми да се раздвижи. Ди беше от другата страна, нейната ярка светлина примигваше. Тя поддържаше Кат жива — поддържаше мен жив.
– Не говори. Всичко е наред. Всичко е наред.- Хванах окървавените ръце на Ди и ги дръпнах от Кат. – Вече можеш да спреш.
„Мога да го направя. Мога да я оправя“ – отговори Дий.
– Не можем да рискуваме ти да я излекуваш – казах ѝ, премествайки се, или Доусън ме премести. Той ме държеше. – Трябва да спреш.
– Човече, ти си твърде слаб, за да направиш това. – Андрю се премести до мястото, където Ди беше коленичила, взимайки отпуснатата ръка на Кат. – Остави Ди да го направи – настоя Андрю.
Не можех да ѝ го позволя. Ако тя спасеше Кат, щеше да се свърже с нея – с Кат и с мен, а това беше твърде рисковано.
Ди се върна обратно в човешката си форма, докато се накланяше назад. Ръцете ѝ трепереха.
– Той е луд. Той е абсолютно луд.
Може да съм луд, но знаех, че мога да излекувам Кат. В ума ми нямаше съмнение. Преминах в истинската си форма и поставих ръката си върху почти неподвижните ѝ гърди. Използвайки всяка частица от Източника, която имах в себе си, насочих всичко към Кат, защото тя беше моето всичко.
„Всичко ще бъде наред. Тук съм, коте. Всичко ще бъде наред.“
Топлина течеше от мен в нея и я чувах да произнася името ми отново и отново усетих как сърцето ѝ бие бавно, а след това се ускори, започна да бие по-силно и по-стабилно. Гърдите ѝ се издуха и кислородът, от който се нуждаеше толкова много, за да оцелее, нахлу, изпълвайки гладните ѝ дробове.
„Вече можеш да я пуснеш“ – казах ѝ.
Кат го направи.

– За всичко се погрижихме – с тих глас каза Доусън.
Облегнат на стената пред спалнята си, издишах тихо.
– Благодаря ти.
Той дойде до мен, поставяйки ръката си на рамото ми.
– Никога не е нужно да ми благодариш за нищо такова. – Погледна ме с изпълнени със загриженост очи, идентични с моите. – Човече, трябва ли изобщо да ставаш? Фактът, че излекува Кейти, това те загря нали? Трябва да си на студено.
– Бях на студено, докато Аш и Ди почистваха Кат. – Прокара ръка през лицето си. – И се събудих преди малко.
Доусън погледна към затворената врата до мен.
– Тя събуди ли се?
Знаех, че се тревожи за нея и аз бях… да, бях щастлив да разбера, че Кат е започнала да означава много за Доусън и аз… трябваше да бъда такъв с Бетани. Сега го разбирах. Разбирах много неща сега. – Все още не е, но ще го направи.
– Да – промърмори той и пъхна ръце в джобовете на дънките си. – Не мога да повярвам, че се е върнал – че Уил се е върнал и е направи това.
Затворих очи и кимнах. След като Кат беше излекувана, видяхме тялото на Уил. Тя го беше убила, но някак си той успял да я застреля с пистолета, който беше донесъл. Секунди – само секунди – и ние с Кат нямаше да сме тук. Ето колко близо бяхме до смъртта.
Страхът, че Уил Майкълс щеше да се появи отново, беше основателен. Бяхме толкова съсредоточени да се върнем в Маунт Уедър, че ние — или поне аз — не бяхме приели заплахата, която той представляваше, за достатъчно сериозна. Чувството за вина сви стомаха ми.
– Той… изглеждаше ли толкова зле и преди? – Попита Доусън.
Поклатих глава. Бях зърнал само за кратко Уил, преди Матю да изнесе тялото му навън и да го унищожи, но обърканият лекар изглеждаше така, сякаш е остарял с десетилетия. Очевидно мутацията не се беше запазила, но не знаех защо изглеждаше толкова зле.
– Всичко е почистено в съседната къща. – Доусън се отблъсна от стената и се обърна към стълбите. – Ди е с Аш и Андрю, а Матю си тръгна преди малко. Отивам да взема нещо за ядене. Имаш ли нужда от нещо?
Поклатих глава. Това, от което имах нужда, Доусън не можеше да ми го осигури, защото точно сега имах нужда Кат да отвори очите си.
Доусън се обърна и спря с лице към мен. Гласът му беше дрезгав, когато проговори.
– Радвам се че си добре. Аз… нямаше да се справя ако те загубя – каза той и прозвуча толкова странно да съм от другата страна на тези думи. – И се радвам, че Кейти ще се оправи.
Не можах да намеря правилните думи и само прегърнах брат си. За един момент, никой от нас не помръдна и тогава Доусън се отдръпна. Докато слизаше по стълбите, аз се върнах в стаята, осветена само с една свещ, която бях поставил на бюрото.
– Деймън?
Гласът на Кат беше дрезгав, но това беше най-красивият звук, който някога съм чувал. Отидох до леглото и седнах до нея. Мамка му, гърлото ми се стегна.
– Тук съм. Точно до теб.
Тя обърна глава и погледът ѝ се фокусира върху мен.
– Не мога да движа ръцете си.
Аз се засмях.
– Нека ти помогна. – Или Аш, или Ди я бяха завили така, че тя практически беше запечатана за леглото. Намерих ръбовете на одеялата и ги разхлабих. – Ето.
– О. – Ръцете ѝ се появиха и одеялото се свлече по голите ѝ рамене. Очите ѝ се разшириха и след това тя трепна, докато стисна ръба на одеялото. – Защо съм гола?
– Не помниш ли?
Кат се втренчи в мен за момент и след това внезапно седна. Тъмната коса се спускаше по раменете ѝ. Тя се опита да дръпне одеялото надолу, но аз я спрях.
– Добре си. Има само малка следа — белег, но наистина е бледа. – Поставих ръката си върху нейната. – Честно казано, съмнявам се, че някой би го забелязал, освен ако не гледа много отблизо, и аз не бих бил доволен, ако това стане.
По лицето ѝ се изписа шок. Устата ѝ се движеше без думи и знаех, че си спомня всичко, дори нещата, за които още не знаех.
– Ди те почисти. Както и Аш. – Направих пауза. – Сложиха те в леглото. Тогава не…можех да помогна. – Понечих да я докосна, но спрях. Мълчанието ѝ започваше да ме тревожи. Много. – Сигурна ли си, че си добре?
Кат кимна бавно.
– Не трябва да седя и да говоря с теб. Това е…
– Знам. Много е. – Тогава я докоснах, като поставих върховете на пръстите си върху устните ѝ. Усещането на топлия ѝ дъх върху пръстите ми беше като докосване на слънцето. – Наистина е много.
Тя затвори очи за момент.
– Как разбра?
– Внезапно почувствах недостиг на въздух. – Пуснах ръката си и се приближих до нея. – И имаше едно горещо чувство в гърдите ми. Мускулите ми не работиха правилно. Знаех, че нещо се е случило. За щастие Андрю и Доусън успяха да ме изведат навън, без да предизвикат сцена. Съжалявам, не ти донесох пържена пилешка пържола.
Усмихнах се леко. – Никога не съм бил толкова уплашен през живота си. Накарах Доусън да се обади на Ди, за да те провери. Аз… бях твърде слаб, за да стигна до тук сам.
– Как се чувстваш в момента?
– Перфектно. Ти?
– Чувствам се добре. Ти спаси живота ми – нашите животи.
– Не беше нищо. – Това никога не трябваше да се случва.
Кат ме зяпна, преди да се извърти на леглото. Тя погледна часовника на нощното шкафче. Минаваше един през нощта. Паника проблесна по лицето ѝ, докато събираше одеялото около себе си.
– Трябва да си отида вкъщи. Сигурно има кръв, а когато майка ми се прибере сутринта, аз не…
– Всичко е уредено. – Успокоих я. – Те се погрижиха за Уил и къщата е почистена. Когато майка ти се прибере, тя няма да разбере, че нещо се е случило.
Тя се отпусна малко, но беше за кратко. Очите ѝ се затвориха и челото ѝ се сбръчка.
– Кат – казах аз. – Коте, за какво мислиш?
– Аз го убих. – Сълзите напираха и се стичаха по бузите ѝ. – Убих го и изобщо не ме интересуваше.
Поставих ръце на голите ѝ рамене.
– Направила си каквото трябва, Кат.
– Не. Ти не разбираш. Не ми пукаше. А трябва да ме е грижа за такива неща. – Тя се засмя дрезгаво. – О, Боже…
Болката, истинска и мощна като всяка друга, ме връхлетя.
– Кат…
– Какво не е наред с мен? Нещо не е наред с мен. Можех просто да го обезоръжа и да спра до тук. Не трябваше да…
– Кат, той се опита да те убие. Той те простреля. Действала си при самоотбрана.
Тя поклати глава и след това се пречупи. Болката и ужасът от това, с което се беше сблъскала, това, което е трябвало да направи, бяха гравирани по лицето ѝ и изпълваха всяка сълза, която падна. Издадох звук в дъното на гърлото си, докато я дръпнах в ръцете си, държейки одеялата и всичко останало. Сълзите продължаваха да текат, докато я люлеех, притискайки я толкова близо.
Кат понечи да се освободи, но аз я задържах.
– Аз съм чудовище – каза тя. – Аз съм като Блейк.
Думите ме срязаха.
– Какво? Ти не си като него, Кат. Как можеш да кажеш това?
– Но е така. Блейк – той уби, защото беше отчаян. Как е различно от това, което направих? Не е!
В неверие поклатих глава.
– Не е същото.
Кат си пое дълбоко въздух.
– Бих го направила отново. Кълна се, че бих го направила. Ако някой заплаши майка ми или теб, ще го направя. И го знаех след всичко, което се случи с Блейк и Адам. Хората не реагират така – не е правилно.
– Няма нищо лошо в това да защитаваш тези, които обичаш – възразих аз. – Мислиш ли, че ми е било приятно да убивам? Не. Но не бих се върнал и не бих променил нищо.
Тя избърса бузите си с опакото на дланите си, докато раменете ѝ трепереха. Сълзите продължаваха да текат.
– Деймън, различно е.
– Как? – Хванах лицето ѝ, принуждавайки я да ме погледне през мокрите от сълзи мигли. – Помниш ли, когато убих онези двама офицери в склада? Ненавиждам факта, че го направих, но нямах друг избор. Ако докладваха, че са ни видели, всичко свършваше и аз нямаше да им позволя да те хванат.
Изтрих сълзите от лицето ѝ, улових погледа ѝ, когато се опита да отмести поглед.
– Ненавиждах това, което бях направил. Ненавиждам всеки случай, в който отнемам живот – на арум или на човек, но понякога няма друг избор. Не го приемаш. Не го одобряваш, но се научаваш да го разбираш.
Тя хвана китките ми.
– Но какво… какво е, ако аз го одобрявам?
– Не го одобряваш, Кат. – Как можеше да не види колко невероятно добра беше? – Знам, че не го одобряваш.
– Как можеш да си толкова сигурен? – Прошепна тя.
Усмихнах се.
– Знам, колко си добра отвътре. Ти си топлина и светлина и всичко, което не заслужавам, но ти – ти вярваш, че те заслужавам. Знаеш всичко, което съм направил в миналото – както на другите, така и на теб, и още вярваш, че те заслужавам.
– Аз…
– И това е, защото си добра отвътре – винаги си била и ще бъдеш. – Плъзнах ръцете си надолу към раменете ѝ. – Няма нищо, което кажеш или направиш, което да промени това. Така че скърби за това, което трябваше да направиш. Така че тъгувай за това, което се е наложило да направиш. Скърби за него, но никога, никога не се обвинявай за неща, които са извън твоя контрол. Така че си избий тия глупости от главата, защото ти си повече от това.
Сълзите се забавиха и тези бурни очи станаха меки. Все още трепереща, тя се наведе напред и притисна устни към моите. Пръстите ми стиснаха раменете ѝ. Да я целувам — по дяволите, да я целувам беше нещо, което се страхувах, че никога повече няма да изпитам. Усещах вкуса на сълзите ѝ по устните ѝ и надигащия се, засилен копнеж. Целувката се задълбочи и беше различна, толкова различна от всички пъти преди.
Защото в целувките се изливаха стотици емоции – надежда за утре и за истинско бъдеще, приемане един друг и толкова много сдържан копнеж, че заплашваше да ни погълне цели, и по дяволите, исках да бъда погълнат. Исках да ни повлече надолу.
Кат се дръпна назад. Очите ни се срещнаха. Хванах бузата ѝ и изрекох три кратки думи на родния си език, думи, които бяха силни, но все още не съответстваха на това, което чувствах към нея.
– Какво каза? – Попита тя.
Усмихнат, я целунах отново. В момента, в който тя пусна одеялото, оставяйки го да се свлече до голите ѝ бедра, аз се ококорих.
Внимателно я поставих по гръб и тя ме обгърна с ръце. Времето се ускоряваше и забавяше, докато се целувахме. Нямаше нищо друго освен нас двамата в тази стая, преживявайки това, което споделяхме. Нямаше място за нищо друго. Одеялото беше бутнато настрани и краката ѝ се свиха около моите. Движехме се и се извивахме един срещу друг. Ръцете ми трепереха, ръцете ми трепереха срещу зачервената ѝ кожа, докато тя извиваше гръб. Изследвах я, обръщайки допълнително внимание на слабия белег толкова близо до сърцето ѝ, проследявайки малката следа с пръста си, след това с устата си и накрая с езика си.
Вдигайки глава, притиснах бузата си към нейната. Когато заговорих, гласът ми беше груб и дрезгав.
– Кажи ми да спра и ще го направя.
Вместо да каже „не“, тя обви ръце около врата ми и ме дръпна обратно за още една изгаряща целувка. Настаних се над нея, без да я докосвам в началото. Между нас се натрупа електричество. Тя ме придърпа по-близо, плъзгайки палеца си по долната ми устна и след това плъзна ръце към гърдите ми. Треперех и затворих очи.
Най-малкото докосване на Кат може да ми причини това.
И тогава ръцете ѝ се задвижиха отново, по-надолу и надолу към копчето на дънките ми. Очите ми се отвориха рязко. Топлината излезе от мен, когато седнах, дърпайки я в скута си. Сърцата ни забиха в унисон, докато ръцете ми обгръщаха бедрата ѝ, придърпвайки я възможно най-близо до мен. Тихите ѝ стенания бяха симфония, молитва и исках това да продължи. Трябваше да продължи. Положих я да легне, удивих се на красотата ѝ, на факта, че тя ме избираше – че беше ме избрала.
Не исках да избързвам с това.
Дори когато тя се притискаше към мен, бедрата ѝ се извиваха и ноктите ѝ се забиваха в кожата ми, исках да се насладя на всяка проклета секунда. Целунах кожата ѝ, проправяйки път надолу по гърлото ѝ и след това по-надолу… и след това отново по-надолу. Движих се бавно, дори когато започнах да губя човешката си форма. Светлината примигваше, избледняваше и угасваше.
Когато проправих следа чак до устата ѝ, тя прошепна срещу устните ми и ме дръпна за косата. Съобщението беше получено, силно и ясно.
Проклето момиче.
Изправяйки се, смъкнах панталоните си и взех презерватив. Тогава телата ни се сляха. Ръцете ни бяха навсякъде — нейните и после моите. Нямаше част от мен, която да не е докоснала. Нямаше квадратен сантиметър от нея, с който да не се запознах. Забавих темпото, целувах и я докосвах нежно, докато никой от нас не можеше да чака повече.
Мразех този момент на болката, начина, по който цялото ѝ тяло се напрегна, и направих всичко, което знаех, а след това и проявих изобретателност, за да премахна тази болка. И аз я изтрих, сякаш никога не я е имало, но това беше нищо в сравнение с това, което тя направи с мен. Тя ме усука на възли, толкова стегнати, че си мислех, че ще се разкъсам, и го направи – аз го направих.
Дъхът ни се забави. Нашите препускащи сърца и биещи пулсове се забавиха. Бях разтърсен, взривен и събран отново. Какво бяхме направили, какво споделихме… нищо никога не ме е карало да се чувствам така. Толкова дяволски, но беше истина и беше толкова правилно, толкова дяволски перфектно, че в гърлото ми отново усетих тази плътност.
Плъзгайки ръката си към бузата ѝ, аз я целунах нежно.
– Добре ли си?
– Перфектно.
И тогава Кат се прозя, право в лицето ми.
Избухнах в смях. По дяволите, Кат скри лице във възглавницата си, опитвайки се да се скрие, но не ѝ позволих. Целунах я още веднъж. Обърнах се на една страна, дръпнах я със себе си, като я поставих така, че да сме лице в лице.
По дяволите, бях завършен — сърцето ми беше пълно.
– Благодаря ти.
– За какво?
Прокарах пръсти по ръката ѝ, усмихвайки се, когато тя потръпна.
– За всичко.

Назад към част 20                                                   Напред към част 22

Глава 20

Няколко мига Кат и аз се взирахме един в друг. Това беше всичко, което можехме да направим, защото никой от нас не можеше да повярва, че сме намерили парче опал под проклетото ѝ легло.
Сигурно е бил на Кариса и някак си, когато почиствах стаята, парчето опал трябва да се е озовало там.
Кат пусна камъка в ръката ми.
– Опитай нещо – като онова нещо с отражението.
Обвих ръце около камъка и се концентрирах – дивана, пода и телевизора. Реших, че ще бъде същото като отразяването на образа на човек, но какво знаех? Никога не бях правил това преди.
Енергията се плъзна по кожата ми, прониквайки през тъкан и кост. Можех да видя как слабият блясък се появява върху ръката ми, движейки се нагоре. Измина секунда и тогава ръката ми се сля с пода.
Очите на Кат се разшириха.
– Деймън?
Аз се засмях.
– Деймън? – Тя се обърна към дивана. – Не те виждам.
– Въобще ли?
Тя поклати глава, докато очите ѝ се присвиха. Отстъпвайки назад, челото ѝ се намръщи, докато се взираше точно там, където стоях, в предната част на дивана.
– О, Боже мой, ти си напълно като Хищника.
– Това е толкова готино. – Отново станах видим. – Боже, мога да се промъкна в банята ти като Невидимия човек.
Кат ме хвърли безгрижен поглед.
– Дай ми опала.
Смеейки се, го подадох.
– Искаш ли да чуеш нещо по-лудо от това, че бях напълно невидим? Не ми отне от енергията. Чувствам се добре.
– Еха. – Тя обърна камъка. – Трябва да го тестваме.
Отидохме до езерото около петнадесет минути преди някой друг да се появи.
– Пробвай.
Кат се отдръпна от мен. Държеше опала само с едната ръка. След секунди върху ръката ѝ се появи топка белезникаво-червена светлина.
– Еха. – Тя ме погледна със страхопочитание. – Това е… различно.
Аз кимнах.
– Чувстваш ли се уморена или нещо такова?
– Не. – Завъртайки се, тя тръгна към брега на езерото. – Така и не успях да създам огнено горещ лъч. Последния път, когато опитах, си изгорих пръстите.
– Трябва ли да опитваш сега?
– Но ти си тук, за да ме излекуваш.
Намръщих се, приближавайки се към нея.
– Най-лошата идея, Котенце.
Кат се ухили, като се съсредоточи върху тънкия изкривен клон. Вълните от енергия обляха кожата ми. Ароматът на изгорял озон изпълни въздуха. Бяла светлина пламна над кокалчетата ѝ и за секунда пръчката се сви в копие на пепел.
– Уф! Не беше огън – казах аз – но беше адски близо.
– Дай ми го – казах аз. – Искам да видя дали има някакъв ефект върху оникса.
Подавайки ми го, тя ме последва до купчината оникс. Държах опала в едната си ръка, а с другата взех оникс, подготвяйки се за много неприятното усещане.
Нищо. Нямаше изгаряне или ужилване. Просто нищо.
– Какво става? – Попита тя.
Вдигнах поглед към нея.
– Нищо – нищо не чувствам.
– Нека аз опитам.
Същото беше и при нея. Ониксът не ѝ повлия, докато държеше парчето опал. И двамата знаехме какво означава това. Който и да носеше опала, нямаше да има никаква реакция към оникса и това му даваше огромна сила.
Разбира се, аз щях да се погрижа Кат да го носи.
Останалите пристигнаха и аз пъхнах парчето опал в джоба си. С Блейк тук, не исках да разбере, че го имаме. Тъй като беше в джоба ми, бързо открих, че освен ако не беше върху кожата ми, нямаше ефект върху оникса. В съзнанието си видях гривната на Люк. Без съмнение опалът беше пришит, така че винаги да докосва кожата му.
Когато нощта приключи и всички си тръгнаха, Кат остана назад с мен.
– Не действа, когато е в джоба ти, нали?
– Не. – Извадих опала. – Ще го скрия някъде. В момента не мисля, че имаме нужда някой да го иска за себе си или да попадне в неподходящи ръце.
– Мислиш ли, че сме готови за следващата неделя?
В гласа ѝ се долови нервност. Имахме малко повече от седмица, преди да се отправим към Моунт Уедър.
Пъхнах опала обратно в джоба си и след това я взех в ръцете си. Ще бъдем толкова готови, колкото въобще можем да бъдем. Пък и не мисля, че можем да удържаме Доусън още дълго.
Кат се съгласи с последното. Истината беше, че дори и да не бяхме готови, трябваше да го направим, защото аз бях прав за Доусън. Не беше казал нищо, но не можахме да го задържаме още дълго.
Независимо от всичко, ще бъдем готови в неделя.
***
В събота, докато момичетата бяха по магазините за рокли, аз излязох с момчетата да хапнем навън. Чудех се как се справя Кат. Това беше първият път, когато излизаше с Ди, откакто Адам почина, а и Аш също беше с тях.
Бях почти сигурен, че Аш все още не е простила на Кат за спагети-гейт.
Седнахме в сепаре в задната част на Опушената дупка. Доусън веднага грабна менюто. Откакто се върна, всеки път, когато идва тук, иска да опитва нещо ново. За щастие менюто беше абсурдно голямо и той обикновено намираше в него нещо, което не беше опитвал. Беше странно. Никога преди не беше правил така.
След като поръчах нашите напитки, проверих телефона си и намерих съобщение от Кат.
„Какво правиш?“
„С Андрю, Матю и Доусън, вечеряме. Искаш ли нещо?“
Андрю се втренчи в мен. Игнорирах го. Телефонът ми звънна.
„Теб.“
По дяволите, това ме накара да седна по-изправен. Изправих се, пренебрегвайки начина, по който Матю въздъхна.
– Веднага се връщам.
Доусън се ухили леко, докато се съсредоточаваше върху менюто си.
– Вижте. Той ще ни зареже.
Стрелвайки го с поглед, изпратих отговор на Кат.
„Наистина ли? Знам.“
Излязох навън и ѝ се обадих, преди да успее да отговори.
Кат отговори при първото позвъняване.
– Хей.
– Иска ми се да бях вкъщи – казах аз, когато една кола на улицата изсвири. – Мога да бъда при теб за секунди.
– Не. Рядко получаваш време да се забавляваш по мъжки – каза тя. – Остани с тях.
Погледнах назад към предната част на ресторанта.
– Нямам нужда от мъжки забавления. Имам нужда да прекарам време с котето.
Последва пауза и когато тя заговори отново, ми се стори, че звучи малко задъхана.
– Е, можеш да получиш такова време, когато се прибереш у дома.
Вървейки по напукания тротоар, реших, че ще се наложи да почакам.
– Купи ли си рокля?
– Да.
– Ще ми хареса ли? – Попитах аз, присвивайки очи към отслабващото слънце.
– Червена е — каза тя. – Така че мисля, че ще ти хареса.
Устните ми се повдигнаха в ъгълчетата.
– Секси, по дяволите.
– Деймън – извика Андрю от вратата. Обърнах се, показвайки му среден пръст. Той отвърна на жеста. – Ако не дойдеш скоро, ще ти поръчам салата.
Аз въздъхнах.
– Добре. Идвам. Искаш ли да ти взема нещо? Андрю, Доусън и аз сме в Опушената дупка.
– Имат ли пържена пилешка пържола?
– Да.
– С домашен сос?
Засмях се, докато тръгвах обратно към вратата, където Андрю чакаше, сякаш трябваше да ме придружи.
– Най-добрият сос наоколо.
– Перфектно. Искам това.
– Ще ти донеса повече, отколкото можеш да изядеш. – Когато тя се засмя, усмивката ми се разшири. – Ще се видим след малко.
– Чао – каза Кат и затвори.
Андрю се усмихна, докато пъхах телефона обратно в джоба си.
– Ако имаш нужда от помощ да намериш топките си – каза той и посегна към вратата – сигурен съм, че Кейти знае къде са.
Подсмихвайки се, спрях до него.
– Тя знае къде са, защото там им е мястото. – Бутнах с пръст бузата му и се засмях, когато той се дръпна назад, допирайки се в стената. Може би съм взел малко от Източника за този жест. – Аха!
Андрю постави ръка на бузата си.
– Исусе, човече. Ти си задник.
Продължавайки да се смея, се върнах до нашето сепаре и се плъзнах на седалката до Доусън. Той ме погледна.
– Поръчах ти хляб и пържола.
– Перфектно.
Матю повдигна вежди, когато Андрю седна, поглеждайки червената му буза.
– Какво е станало с лицето ти?
– Интересуваше за топките ми – отвърнах аз и се облегнах.
Доусън се задави от питието си.
От другата страна на масата Матю бавно погледна към мен, докато Андрю отново вдигна среден пръст.
– Знаеш ли – каза Матю – дори не искам да знам.
Засмях се, докато поставих ръка на облегалката на сепарето. Погледът ми се плъзна по всички на масата. Отдавна не бяхме правили нещо подобно. Беше толкова дяволски нормално, както биха направили обикновените тийнейджъри, че почти можех да забравя за факта, че следващата неделя отново щяхме да нахлуем в правителствено съоръжение.
– Ще се ходим ли до езерото, когато приключим? – Попита Доусън.
И чувството за нормалност приключи.
Матю отпи от водата си, докато гледаше брат ми с ново ниво на търпение, което дори не можех да проумея.
– Мисля, че всички можем да си позволим да си починем през остатъка на деня.
До мен Доусън се стегна.
– Не мисля така. Имаме нужда от…
– Можем да издържим на оникса за около петдесет секунди – отговори Андрю с нисък глас, за да не ни чуят.
– Още пет секунди няма да имат никакво значение, приятел. Или можем да преминем през тези щитове, или не можем.
– Той има право, Доусън. Вземането на почивен ден няма да промени нищо. Всички имаме нужда от…
Остра, изумителна болка в гърдите ми прекъсна думите ми.
– Трябва… ей, пич, какво не е наред? – Доусън се изви към мен.
– Аз… – Нажежената болка, която изсмука целия кислород, отново прониза гърдите ми. Дръпнах се напред и се хванах за гърдите. Отворих устата си и за момент не можах да накарам езика си да образува думи.
Лицето на Матю се замъгли.
– Деймън, какво става?
Кръвта се оттичаше от лицето ми, докато болката се усилваше в гърдите ми, разпространявайки се в ръцете и краката ми. Започнах да се изправям, но краката ми отказаха. Плъзнах се обратно в сепарето. Чух, че викат името ми отново, но гласовете звучаха толкова далечно. Ужас си проби път през гърлото ми, докато гърдите ми се свиха — сърцето ме заболя и знаех какво се случва.
– Кат – изпъшках аз. – Това е… Кат.

Назад към част 19                                                       Напред към част 21

Глава 19

Питърсбърг се промени по много, безкрайни начини през следващите седмици. Не само постоянното покачване на температурите предвещаваше, че зимата вече отминава. Или безпокойството, което винаги съпътстваше размразяването, идващо с по-топлите месеци.
Малкият, предимно непознат град в щата, който някои хора все още наричаха „западна“ Вирджиния, отново беше център на случай на изчезнали хора.
Бдения със свещи се организираха за Кариса всяка седмица, а родителите ѝ се появяваха във вечерните новини, молейки за всякаква информация относно изчезването на дъщеря им. Някакъв мрак се настани над училището и аз знаех, че има нещо повече от обикновена тъга, усещащо се в шепота всеки път, когато виждах групи ученици, скупчени заедно, гледайки Доусън или някой от нас. Подозрението беше заровено много дълбоко, защото от хората, които бяха изчезнали, Доусън беше единственият, който се върна.
А завръщането на Доусън беше сигнал за изчезването на други.
Изчезването на Кариса предизвика болезнено любопитство в целия свят. Появиха се новинарски екипи, които искаха да говорят с всеки, който е познавал Кариса или има теория защо толкова много тийнейджъри – Бетани, Кариса, Саймън и дори Адам – са изчезнали в този сънлив малък град.
Обзалагам се, че на МО и Дедал много им харесва това.
И тогава, около три седмици след изчезването на Кариса, д-р Уилям Майкълс стана новина. Сестра му съобщи за изчезването му и от това, което Кат успя да разбере, той беше спрял да се свързва с майка ѝ. Разследващите бяха информирали г-жа Шуорц, че не е имало никаква конференция и никой не е чувал за Уил, откакто е напуснал града.
Още шушукания.
Някои подозираха, че изчезването на Уил има нещо общо с Кариса и Саймън. Те изчезнаха един след друг и никой не можеше да проумее как един известен и уважаван лекар може просто да изчезне. Някои смятаха, че Уил има нещо общо с изчезването им, може би и на другите.
Част от мен се чудеше дали Министерството на отбраната не стои зад тези слухове. Имаше смисъл. Уил ги беше предал и сега беше идеалната изкупителна жертва.
Но неизбежното се случи.
Когато тревата започна да позеленява и вятърът, който духаше през напъпилите дървета, се затопли, хората… продължиха напред. Не че забравиха Кариса, Саймън или някой друг. Просто така се случи. Животът продължи. До средата на април темата престана да присъства във вечерните новини, а след това и в седмичните. Шушукания в училище все още имаше, но по-рядко.
Една вечер, след като се връщахме от тренировката с оникса, Кат ме попита дали това ще се случи и с нея, ако не се върнем от Маунт Уедър, дали смятам, че хората просто ще забравят и ще продължат напред.
Да я чуя да задава такъв въпрос беше все едно сърцето ми да бъде напъхано в блендер. Никой не трябва да се чуди дали някой ден ще бъде забравен. Измислих някакъв псевдоинтелектуален отговор, който звучеше добре, но нейният въпрос ме държа буден през по-голямата част от нощта.
Дали Кат ще бъде забравена един ден?
Бих ли я забравил?
Знаех, че един ден, независимо от всичко, ще станем част от тези статистики. Не беше нещо, за което Кат и аз да говорихме, но мисля, че и тя го знаеше. Ако успеем да освободим Бетани, ще има последствия. Да останем тук, щеше да е опасно. Ще трябва да напуснем, вероятно дори да се скрием. Имах спестени пари, за да направя този преход по-лесен поне за известно време, но това не ме успокояваше.
Бях променил целия живот на Кат.
И можех да призная колко смешно егоистичен бях, защото имаше моменти, много моменти, в които знаех, че не бих променил нищо от станалото. Правеше ме гаден човек, напълно осъзнавах това, но за да я защитя, се опитвах да остана настрана. Не се получи.
Единственият начин да поемем отговорност за бъдещето си, беше да се подготвим за следващия си набег в Маунт Уедър.
Всеки ден, когато можехме, тренирахме с оникса. Многократното излагане на проклетите камъни изцеди енергията на всички ни. След всяка сесия Кат и аз бяхме разбити и мисля, че прекарвахме повече време в дрямка, отколкото нещо друго.
Напредъкът се постигаше бавно и болезнено. Всеки от нас успя да увеличи търпимостта си и до началото на май всички можехме да издържим на оникса за около петдесет секунди, преди да паднем на земята.
Аш и Ди идваха с нас, само за да ни гледат как се самоосакатяваме и днес, за голямо забавление на Кат, беше първият път, в който Аш изпробва оникс. Опитах се да я възпра, но тя не ме послуша. Издържа цяла секунда, преди да изпищи и да пусне камъка.
След като изпита болката от първа ръка, Аш не можеше да разбере, как нещо или някой би си струвал, за да се подложи на това и беше неприятно гръмогласна, разстройвайки Доусън. Той се отдалечи от езерото и аз го последвах, за да го успокоя. Доусън беше станал много по-добър в справянето със суровостта на емоциите си, но все още имаше моменти, в които се страхувах, че ще му свърши крехкото търпение и ще тръгне сам след Бетани.
След като се уверих, че се е успокоил достатъчно, се запътих обратно към другите. На половината път се натъкнах на Блейк.
Държеше се на прилично разстояние от мен.
– Как е той?
Без да му обръщам внимание, продължих да вървя. Сегашното състояние на Доусън не беше негова работа.
Блейк въздъхна.
– Кат все още е долу до езерото. Не исках да я оставям…
Спрях и се завъртях толкова бързо, че го стреснах. Сигурно е видял нещо в погледа ми, защото бързо се отдръпна с вдигнати ръце.
– Просто не исках да е сама.
Ръцете ми се свиха в юмруци. Фактът, че се държеше така, сякаш е защитник на Кат, беше отвратителен, но истината беше, че беше умно от негова страна да е наоколо. Да си сам, на открито, не беше разумно. Гледах как Блейк изчезва сред дърветата, преди да продължа. Излязох от гората и спрях. Вероятно също бях спрял да дишам.
Всички си бяха тръгнали, освен Кат. Близо до ръба на езерото тя се беше излегнала на слънце, отпуснала глава върху меката трева. Със затворени очи и тъмна коса, разпръсната около нея, тя беше просто… просто прекрасна. Стигайки до неянея, разбрах, че е заспала.
Не можех да си позволя да мисля за факта, че Блейк е бил наблизо, докато тя е спяла. Ако го направих, това щеше да съсипе този момент и, мили Боже, на Кат и аз наистина ни липсваше време един за един, което не включваше да припадаме в леглото от изтощение.
Уморена усмивка плъзна по устните ми, когато се изтегнах на една страна до нея. Подпрях глава на ръката си и я наблюдавах няколко мига. Замислих се за това, което бях поръчал за нея през уикенда. Трябва да е тук довечера и аз се засмях, когато си представях изражението ѝ, когато го види.
Ако бях добър човек, щях да я оставя да спи, но не можах да се сдържа. Докоснах устните си до нейните.
Миглите й трепнаха и после се вдигнаха, разкривайки меки, нефокусирани сиви очи.
– Хей – промърмори тя.
– Здравей, спяща красавице…
Кат се усмихна.
– С целувка ли ме събуди?
– Да. – Поставих ръка на корема ѝ. – Казах ти, че устните ми имат мистични сили.
Тя се засмя.
– От колко време си тук?
– Не дълго. – Очите ми потърсиха нейните. – Заварих Блейк да дебне в гората наоколо. Не искаше да си тръгне, докато ти си сама.
Кат завъртя очи.
– Колкото и да ме нервира, се радвам, че не го е направил. – казах аз.
Всъщност ми беше болно да го призная, сякаш си отрязах носа или нещо подобно.
– Еха. Прасетата летят.
Когато присвих очи, тя използва пръстите си, за да отметне назад косата, която беше паднала върху челото ми. Очите ми се затвориха. Беше невероятно успокояващо, когато Кат се забавляваше с косата ми.
– Как е Доусън? – Попита тя.
– Успокои се. Как е котенцето?
– Сънливо.
– И? – Усмихнах се.
Кат прокара пръсти по бузата ми и после по челюстта ми. Обърнах се към ласката, целувайки дланта на ръката ѝ, докато разкопчавах жилетката, която носеше.
– Щастлива съм, че си тук.
Развълнуван да чуя това, прострях ръка върху тънкия потник, който тя носеше под пуловера.
– И?
– И се радвам, че не бях изядена от мечка или койот.
Извих вежда, защото не очаквах това да каже.
– Какво?
Тя се ухили.
– Очевидно те са проблем тук.
Поклатих глава.
– Да се върнем на мен.
Кат не беше в настроение за говорене, а по-скоро за показване, от което толкова се страхувах. Пръстите ѝ преминаха по долната ми устна, а после ръката ѝ се спусна към гърдите ми. Тя хвана предницата на ризата ми, придърпвайки устата ми към своята.
Пропаднах в тази целувка.
Това, което започна като бавно и въпросително, ескалира в потоп от дълбоки, сурови усещания, които ни заляха на вълни. Целувах я. Докосвах я. Никога не е достатъчно. Можех да се напия от начина, по който тя вкусваше, от звуциге, които издаваше, докато пръстите ми се плъзгаха по голата кожа на корема ѝ. Можех да забравя за света около нас, заради начина, по който ме прегръщаше, държейки ме здраво, и да мисля само за това как се чувстваше до мен, под мен.
Притиснах я надолу, внимателно намествайки тежестта си върху нея. Целувките станаха по-твърди, по-дълбоки. Тя обви краката си около мен. Пръстите ѝ дръпнаха косата ми и когато се помръдна, името ми беше дъх на устните ѝ, който едва не ме пречупи.
– Трябва да спрем – казах с груб глас за собствените си уши. Кат и аз, от известно време, бяхме на ръба да пренесем всичко на следващото ниво. Но моменти като този, когато бяхме толкова близки, когато знаех, че тя е толкова готова, колкото и аз, бях на секунди от това да направя нещо глупаво. Като да я съблека насред гората, но човече, това не беше мястото, където трябваше да се случи първият ни път. Или да се изгубя напълно, без дори да стигнем до тази част, защото, по дяволите, бях близо. – И имам предвид точно сега.
Кат прокара пръсти през косата на тила ми.
– Да, трябва.
Добра идея. Страхотен план. Трябваше да спрем. Сега.
Целунах я отново.
Но Кат ме държеше по-здраво, плъзгайки ръцете си по гърба ми, докато не се озоваха под ризата ми, и това предизвика цял нов бунт от усещания. Тя изви гръб, притискайки гърдите си в моите и усещах как сърцето ѝ бие със същата скорост като моето. Дишането ни се учестяваше, докато пръстите ми докосваха нежната дантела на сутиена ѝ.
Тръпка на осъзнаване премина по кожата ми. Стегнах се секунда, преди да чуя сестра ми да крещи:
– О, милостиви боже и новородени Исусе в яслите! Очите ми! – Ди изпищя. – Очите ми!
Очите на Кат се отвориха, когато вдигнах глава. Ди стоеше на няколко крачки от нас, скръстила ръце на гърдите си, втренчена в нас, сякаш ни е видяла да участваме в секс с диви животни.
Кат дръпна ръцете си изпод ризата ми, прошепвайки:
– О, Боже мой.
– Ди, не си видяла нищо. – И след това добавих много по-тихо: – Защото уцели момента безпогрешно.
– Ти беше върху… нея и устните ти правеха това. – Тя разгъна ръце и неколкократно стисна длани една в друга. Намръщих се. Не изглеждахме така Кат и аз. – Това е повече, отколкото бих искала да видя през живота си.
Кат ме бутна в гърдите, така че се претърколих от нея. Тя седна и се извъртя.
– Какво искаш, Ди? – Попитах аз.
Тя изсумтя, поставяйки ръце на бедрата си.
– Е, не искам нищо от теб. Исках да говоря с Кейти.
Кат се стегна от изненада.
– Така ли?
– Аш и аз ще ходим в този нов малък магазин в Мурфийлд в събота следобед. Продават ретро рокли. За бала – добави тя.
– Бал?
Погледнах Кат. Начинът, по който тя каза „бал“, сякаш беше на съвсем различен език. Въпреки че мислите ни не бяха заети с бала, беше ясно, че ще отидем на него. Не ме интересуваше какво има да каже някой за това, но проклет да съм, ако тя не изживее абитуриентския си бал.
– Да, балът е в края на месеца. – Погледна ме Ди. – Не знам дали в магазина има хубави неща, но Ашли е чула за него и знаеш как е с дрехите, всичко ѝ е известно. Само преди два дни намери един наистина сладък изрязан пуловер, който…
– Ди – казах аз и лека усмивка се появи на устните ми.
– Какво? Не говоря на теб. – Тя се изправи срещу Кат, раздразнена до такава степен, че исках да се разсмея. – Както и да е, искаш ли да дойдеш с нас? Или вече имаш рокля? Защото, ако имаш, тогава предполагам, че пътуването е безсмислено, но все пак би могла…
– Не. Нямам рокля – каза Кат.
– Добре! – Ухили се Ди. – Тогава можем да отидем в събота. Мисля да попитам Лиса дали иска да дойде…
– Чакай – каза тя. – Не мислех да ходя на бала.
– Какво? – Устата на Ди се отвори и веждите ми се вдигнаха. – Това е абитуриентският бал.
– Знам, но с всичко, което се случва… не съм мислила наистина за това. – И това трябваше да е лъжа, защото цялото училище беше облепено с плакати за бала.
Недоверчивото изражение на Дий се засили.
– Това е абитуриентски бал.
– Но… – Отметна косата си назад и ме погледна. – Ти не ме попита дали ще ходя на бала.
Усмихнах се.
– Не мислех, че трябва да питам. Предполагах, че ще отидем.
Дий се заклати назад на краката си.
– Е, знаете какво казват за хората, които предполагат.
Усмивката ми избледня, защото Кат се взираше в мен, сякаш ми е пораснала втора, не толкова привлекателна глава.
– Какво, коте?
Тя примигна.
– Как да отидем на бала при всичко, което се случва? Толкова сме близо до това да имаме достатъчно поносимост, за да се върнем в Маунт Уедър и…
– А абитуриентският бал е в събота – казах аз и махнах ръката ѝ от косата ѝ. – Нека да кажем, че след две седмици, когато сме готови за тръгване, ще бъде неделя.
Ди заподскача заскача от вълнение и беше наистина странно да го видя.
– И това са само няколко часа – настоя тя. – Можете да спрете да се самонаранявате за няколко часа.

Виждах нерешителността на лицето на Кат и знаех коя е причината. Нямаше нищо общо с практикуването с оникса. Прегърнах я и се наведох, запазвайки гласа си тих, докато ѝ говорех.
– Не е грешно, Кат. Заслужаваш го.
Тя затвори очи.
– Защо да имаме право да празнуваме, след като тя не може?
По дяволите.
Опрях буза в нейната.
– Ние сме тук и заслужаваме да бъдем нормални и да правим нормални неща от време на време. Вината не е твоя. – Целунах я по слепоочието. – Ще дойдеш ли на бала с мен, Кат?
Дий се размърда.
– Наистина трябва да кажеш „да“, за да можем да пазаруваме и за да не се налага да ставам свидетел на наистина неудобен момент, в който отказваш на брат ми. Макар той да го заслужава.
Кат се засмя, като погледна Ди. Сестра ми ѝ се усмихна леко и се надявах тази усмивка да е маслинова клонка. Пет месеца, в които всяка една от тях се въртеше около другата, беше достатъчно време.
– Добре. – Кат си пое дълбоко въздух. – Ще отида на бала – само защото не искам този разговор да стане неудобен.
Ощипах я по носа.
– Ще взема каквото мога, докато все още мога.
Кат се държеше странно след училище в четвъртък. Беше тиха и напрегната. Погалих я, за да се успокои, и когато излязохме от пощата и стигнахме до дома ѝ, тя се усмихваше повече, отколкото се мръщеше, така че сметнах това за победа.
След като влезе в къщата си, тя отвори прозореца във всекидневната, докато аз си взех чаша мляко. Когато се върна в кухнята, беше трудно да се пренебрегне благодарственият ѝ поглед, който се плъзгаше по мен.
Главата ми веднага се пренесе на щастливо и весело място, но днес имах планирана изненада за нея и ако се разсея твърде много – а това не беше трудно около нея – никога нямаше да успея да ѝ покажа какво искам, преди да се наложи да отидем до езерото.
Но бяхме сами, така че…
Сложих празната чаша с мляко на плота и се придвижих ужасно бързо до нея. Обхванах бузите ѝ с ръце и отметнах главата ѝ назад, целунах я, докато я насочвах към стълбите.
Тя се отдръпна, очите ѝ бяха меки и се усмихна леко. Целунах върха на носа ѝ и след това я повдигнах. Тя обви краката си около кръста ми. Отнесох я горе в спалнята ѝ. Вече вътре, вдигнах устата си от нейната и се усмихнах.
Устните ѝ бяха подути, веждите ѝ свити в объркване.
Погледнах многозначително бюрото ѝ.
Тя проследи погледа ми и устата ѝ се отвори, когато видя MacBook Air в черешовочервен цвят.
– Аз… – Тя ме погледна и после отново бюрото. Направи крачка напред и спря, отново с лице към мен. – Това за мен ли е?
Нямаше как да сдържа усмивката си, когато усетих пулса ѝ да се ускорява.
– Е, на бюрото ти е, така че…
– Не разбирам.
– Гледай сега, има едно място, наречено магазини за техника. Аз избрах един и отидох там. Нямаха в наличност. – Спрях, докато тя ме гледаше втренчено. – И аз поръчах един, в определен цвят. Позволих си малко волност, тъй като предпочитам червеното.
– Но защо? – Очите ѝ бяха по-широко отворени, отколкото някога съм ги виждал.
Засмях се тихо.
– Боже, иска ми се да можеше да видиш лицето си.
Тя хвана с ръце бузите си.
– Защо?
– Ти си имаше такъв и аз знаех колко много държиш на поддържането на блога си и така нататък. Употребата на училищните компютри е неудобно за теб. – Повдигнах рамене. – Пък и така и не си разменихме подаръци за Свети Валентин. Та дойде моментът.
Мина миг.
– Кога го остави тук?
– Тази сутрин, след като тръгна за училище.
Кат си пое дълбоко въздух, докато се обръщаше към бюрото.
– И си взел това за мен? MacBook Air? Тези неща струват много пари.
– Благодари на данъкоплатците. Техните пари финансират Министерството на отбраната, което след това ни дава на нас. – Засмях се, когато тя сбърчи нос. – Пък и пестя. Имам скрито малко състояние.
– Деймън, твърде много е.
– Заслужаваш го.
Ръцете ѝ се плъзнаха надолу и тя ги скръсти под брадичката си.
– Не мога да повярвам, че направи това.
– Заслужаваш го. – Работата беше там, че тя заслужаваше много повече.
Кат беше неподвижна и тогава се хвърли към мен. Смеейки се, аз я хванах през кръста, сядайки на леглото.
– Благодаря ти. Благодаря ти – каза тя между целувките на всеки сантиметър от лицето ми. Тя беше толкова развълнувана, че ме бутна да на леглото, по гръб. – Благодаря ти.
Смеейки се, наклоних глава назад към завивката.
– Еха. Доста си силна, когато си развълнувана.
Тя седна върху мен, ухилена.
– Не мога да повярвам, че си направил това.
– Нямаше представа, нали?
– Не, но явно затова ми говореше за блога. – Тя игриво ме тупна по гърдите, имайки предвид сто и един намека, които бях пуснал през седмицата. – Ти си…
Скръстих ръце под главата си.
– Аз съм какво?
– Невероятен. – Тя се наведе и ме целуна. – Ти си невероятен.
– Нещо, което ти казвам от много време.
Смехът й беше топъл на устните ми.
– Сериозно обаче, не трябваше.
– Исках. – Наблюдавах я как погледна към бюрото. – Всичко е наред. Знам какво искаш да направиш. Отивай да си играеш.
– Сигурен ли си?
– Да.
Тя изпищя, целуна ме отново и след това скочи, отивайки към бюрото. Грабвайки лаптопа, тя се качи обратно на леглото и седна до мен. Веднага го отвори и през следващия час аз ѝ помогнах да се запознае с различните настройки и теми.
– Ето я уеб камерата – казах, навеждайки се над рамото ѝ. Отваряйки приложението, тя изписка, когато лицата ни се появиха на екрана. – Трябва да заснемеш първото си клипче още сега. Предложих аз.
Тя натисна запис и изпищя:
– Имам MacBook Air!
Зарових лице в косата ѝ и се засмях.
– Зубърка.
Тя изключи уеб камерата и затвори капака, преди да го постави на леглото. Хвърли ръце около мен и ме стисна силно.
– Благодаря ти.
Легнах обратно и я дръпнах със себе си. Няколко кичура коса паднаха напред, така че ги отметнах назад. Ръката ми се задържа на бузата ѝ.
– Харесва ми, когато си щастлива и ако мога да направя нещо толкова малко, ще го направя.
– Малко? – Шокът повиши тона ѝ. – Това не е нещо малко. Това трябва да струва…
– Няма значение. Ти си щастлива. Аз също.
Очите ѝ светнаха.
– Обичам те. Знаеш това, нали?
Аз се ухилих.
– Знам.
Кат остана в ръцете ми за момент, след което тя седна и събу обувките си. Тя погледна през прозореца.
– Никога няма да го кажеш, нали?
– Да кажа какво? – Седнах, поставяйки ръце на бедрата ѝ.
Тя ме погледна над раменете.
– Знаеш какво.
– Хмм? – Плъзнах ръцете си нагоре по страните ѝ, чудейки се колко още време имаме, преди да трябва да слезем до езерото. Поглеждайки към стенния часовник, видях, че нямаме абсолютно никакво време. Въздъхнах. Целунах бузата ѝ и след това се плъзнах от леглото.
– Радвам се че ти харесва.
– Обичам го – отвърна тя.
Повдигнах вежда.
– Сериозно, наистина го обичам. Не мога да ти благодаря достатъчно.
– Сигурен съм, че можеш.
Завъртяйки очи, тя ме бутна и след това започна да оглежда пода на спалнята си. Нямах представа какво търси. Тя коленичи, повдигна ръба на завивката си и надникна под леглото си. След това легна по корем и се протегна. Чух ръката ѝ да удря по пода.
– Какво правиш? – Попитах.
– Опитвам се да достигна до джапанките.
– Наистина ли е толкова трудно? – И не може ли просто да използва Източника, за да направи това?
Тя ме игнорира.
– Какво…? – Една джапанка излетя изпод леглото, а след това още една. Отстъпих назад, когато тя се измъкна и седна. Тя отвори ръката си.
– Боже мой.
– Какво? – Коленичих до нея и тогава видях какво държи. Поех рязко въздух.
– Това ли е, което мисля, че е?
Тя държеше в ръката си лъскав черен камък, червен като пламък в центъра. Виждал съм подобен камък преди. На Люк.
Кат държеше парче опал.

Назад към част 18                                                     Напред към част 20

Глава 18

Сряда вечерта, докато всички бяха долу до езерото и си играеха с оникса, Кат и аз отивахме към Мартинсбърг. Имаше шанс Люк да не се срещне с нас. По дяволите, детето може дори да не е там, но тъй като Кат носеше този пуловер, който беше като втора кожа, го смятах за победа, независимо от всичко.
Стигането до Мартинсбърг беше много по-лесно този път, без сняг и без Блейк, който да говори непрекъснато.
Кат обаче не се усмихваше много и не можех да я виня. След училище се бяхме присъединили към набързо събраната група за търсенето на Кариса. Въпреки че и двамата знаехме, че няма да я намерим, беше трудно за Кат. За да я разсея, започнахме да играем „Виждам“ и въпреки че твърдеше, че лъжа, тя се усмихваше.
Когато най-накрая стигнахме до вратата, водеща към клуба, както последния път, имаше много паркирани коли Не можех да разбера как това място е останало извън картата при такъв трафик.
Кат свали широкия пуловер, който носеше върху по-тесния, веднага щом паркирах джипа. Излязохме и започнахме да заобикаляме редиците коли. Тя спря на първия ред, наведе се и отметна косата си, разбухвайки я, и това моментално ме възбуди.
– Това ми напомня за видеоклип на Whitesnake – казах аз.
– А? – Тя се изправи, прокарвайки ръце по косата си. Вълните падаха секси разрошени по гърба ѝ.
Преглътнах стон.
– Ако започнеш да се катериш по капаците на колите, мисля, че може да се оженя за теб.
Тя завъртя очи.
– Готова съм.
Взирайки се в нея, усетих натиск в гърдите си. Добър вид. Също и плашещ.
– Сладка си.
– Ти си странен. – Тя се протегна и целуна бузата ми, а след това я гледах как люлее бедра през високата трева, която не беше толкова висока последния път, когато бяхме тук.
Човекът планина, биячът, за когото бях сигурен, че наистина ме харесва, ама наистина ме харесва, се появи от сенките, блокирайки вратата. Той скръсти масивни ръце на гърдите си.
– Мислех, че ви казах да забравите това място?
Застанах пред Кат.
– Трябва да видим Люк.
– И аз искам много неща. Като че ли ми се иска да намеря свестен борсов агент, който да не загуби половината от парите ми.
Хм, добре.
Кат прочисти гърлото си.
– Няма да се бавим, но моля, наистина трябва да го видим.
– Съжалявам – отвърна биячът.
Въздъхнах, наклоних глава настрани. Очевидно Люк е тук.
– Трябва да има нещо, което можем да направим, за да те убедим да ни пуснеш.
Човекът повдигна вежда и зачака.
Усмихнах се и веждите на биячът се повдигнаха още повече, но преди да успее да отговори, мобилният му телефон светна. Той го извади от джоба на гащеризона си.
– Какво?
Кат ме бутна с лакът и аз погледнах надолу към нея и казах:
– Какво? Действаше.
Биячът се засмя.
– Не правя нищо особено. Само си приказвам с един грубиян и една красива дама.
– Моля? – казах изненадан.
Кат се задави от смях.
Човекът се усмихна широко и след това въздъхна.
– Да, искат да се срещнат с теб. – Последва пауза. – Добре. – Той затвори телефона. – Люк ще се срещне с вас. Влезте и отидете право при него. Без танци тази вечер или каквото и да сте правили двамата последния път.
Нямаше нужда дори да погледна Кат, за да разбера, че се изчервява, защото това, което бяхме правили последния път на онзи дансинг, със сигурност не беше просто танцуване. Поставих ръката си върху кръста ѝ и тръгнахме към вратата.
Човекът планина ме спря с намигване, докато подаваше визитна картичка.
– Да, обикновено не си мой тип, но мога да направя изключение.
Взех картичката с усмивка и след това поведох зяпналата Кат вътре.
– Казах ти.
Кат затвори уста и се обърна с лице напред. Както миналия път, дансинга беше пълен, но ние заобиколихме и се насочихме право към коридора.
На вратата на офиса на Люк стоеше Парис. Той ми кимна и след това отстъпи встрани, отваряйки вратата и ни посрещна аромат на праскови. Съсредоточих се върху дивана. Люк го нямаше. Купчините пари бяха изчезнали, но Люк беше зад бюрото и пръстите му летяха по клавиатурата.
– Моля, седнете. – Люк не вдигна поглед, докато ни махна към близкия диван.
Кат ме погледна и отидохме на дивана. Тя седна близо до мен, притиснала крака си към моя.
– Чух, че не сте стигнали много далеч в Маунт Уедър. – Люк затвори лаптопа и скръсти ръце под брадичката си.
– Като говорим за това – наведох се напред – ти не знаеше и за ониксовите щитове?
Странните лилави очи на Люк срещнаха моите и в тях имаше интелект, който далеч надхвърляше възрастта му.
– Предупредих ви, че може да има неща, за които не знам. Дори аз не знам всичко за Дедал. Но мисля, че Блейк е на прав път. Той е прав за това, че всичко е обвито в лъскав черно-червен материал. Може би ние сме изградили толерантност, за да не сме засегнати от ониксовите щитове.
– Ами ако не е така? – попита Кат.
– Ами ако не е? Имам чувството, че това няма да ви попречи да опитате отново. Рисковано е, но всичко винаги е рисковано. Късметлии сте, че се измъкнахте оттам последния път, преди някой да е разбрал какво се случва. Получавате втори шанс. Повечето хора нямат и толкова. – Каза той.
– Прав си – каза тя. – Ще опитаме пак.
– Но ще бъде нечестно, без да знаете за всички други опасности? – Той прибра назад кичур кестенява коса с безстрастно изражение. – Животът не е справедлив, скъпа.
Стегнах се.
– Защо имам чувството, че има много неща, които не ни казваш?
Устните на Люк се извиха в полуусмивка.
– Както и да е, дошъл си тук по причина, различна от тези ониксови щитове. Да преминем към същината.
Раздразнението ми се увеличи.
– Един нестабилен хибрид атакува Кат.
– Това правят нестабилните хора, хибридни или не.
– Да, знаем, но тя беше моя приятелка. – Кат си пое дълбоко въздух. – С нищо не показваше, че знае нещо за луксен. Беше добре, разболя се и след това дойде в къщата ми и полудя.
– И ти не показваш, че знаеш за извънземните си съседи.
Какъв малък задник.
– Разбирам, но това беше неочаквано – възрази Кат.
Люк се облегна назад в стола си, вдигайки краката си върху бюрото.
– Не знам какво да ви кажа за това. Може да е знаела за луксен, да е била наранена и някой нещастник да се е опитал да я излекува и да не е успял. Или са я заловили от улицата, както правят непрекъснато. И освен ако не знаеш дяволски добри техники за изтезание и си склонна да ги опиташ върху някой офицер или човек на Дедал, не виждам как ще научиш отговора.
– Отказвам да приема това – прошепна тя.
Той сви рамене.
– Какво се случи с нея?
Ръцете на Кат се свиха в юмруци.
– Тя вече не е…
– А – промърмори Люк. – Да не би да се е самовзривила? Ужас. Съжалявам за това. Ето един урок по история – нали знаеш как понякога се наблюдават необясними случаи на спонтанно взривяване?
Направих гримаса.
– Страх ме е да питам.
– Странно как няма много известни случаи, но се случват. – Разпери широко ръце. – Хибриди – поне това е моята теория и има смисъл, ако се замислите. Повечето хибриди се самоунищожават в сгради, а много по-малко на открито. Затова и хората не знаят за тези случаи.
– Приятелката ми носеше гривна…
– От Тифани? – попита той и се усмихна.
– Не. Беше точно като тази, която ти носиш.
По лицето му се изписа изненада и за първи път видях малкия пънкар да бъде хванат неподготвен в нещо.
– Това не е добре.
– Защо да не е добре? – поисках да знам аз.
Люк погледна към тавана и след това сви рамене.
– О, какво пък, по дяволите. Ще си ми длъжник, надявам се, че го осъзнаваш. Какво виждате тук? – Люк почука с пръст камъка на гривната. – Това е черен опал – толкова рядък, че само в няколко мини се добиват тези бебчета. И само този вид.
– Такъв, който изглежда сякаш има огън в себе си? – Кат се протегна, за да види по-добре. – Къде се добиват?
– Обикновено в Австралия. Има нещо в състава на черния опал, което играе ролята на усилвател. Нали се сещаш, като Супер Марио, когато хапне гъба. Представи си го. Ето това прави черният опал.
Сега това беше интересно, Марио звучи странно.
– Какво точно представлява?
Люк откачи гривната и я вдигна на слабата светлина.
– Опалите имат забележителната способност да пречупват и отразяват специфични дължини на вълните на светлината.
Мамка му.
– Няма начин – въздъхнах аз.
– Да. – Люк се усмихна на камъка. – Не знам кой го е открил, но съм сигурен, че е някой от Дедал. След като разбраха какво може да прави, те го държаха далеч от луксените и от такива като нас.
– Защо? – Кат сбърчи вежди. – Какво? Нямам степен по извънземна минералогия. Боже.
Потупах я по бедрото.
– Всичко е наред. Пречупването и отразяването на вълните светлина ни въздейства, както обсидианът въздейства на арумите, а ониксът въздейства на нас.
– Добре – каза тя бавно.
Люк вдигна брадичка.
– Пречупването на светлината променя посоката и скоростта. Нашите приятелски настроени извънземни от квартала са направени от светлина – добре, направени са от повече от това, но нека го обясня по следния начин: Да кажем, че тяхното ДНК е светлина. И да кажем, че след като човек е мутирал, неговата ДНК вече е обвита в дължини на вълните на светлината.
Тя кимна.
– И ониксът нарушава тези дължини на вълната на светлината, нали? Някак си ги кара да подскачат и да лудуват.
– Способността на опала да пречупва позволява на луксените или хибридите да бъдат по-силни – подобрява способността ни да пречупваме светлината – обясни Люк.
– И частта с отражението – уау. – Ухилих се аз. Кат все още не изглеждаше впечатлена. Побутнах я с лакът.
– Ние трептим или избледняваме понякога, защото се движим бързо. И понякога ни виждате как просто избледняваме – това е просто отражение. Нещо, върху което всички ние трябва да работим, когато сме по-млади, за да го контролираме.
– И това е трудно, когато си развълнуван или разстроен? – Попита Кат.
Аз кимнах.
– Наред с други неща, но да контролираш отражението? – Погледнах Люк. – Искаш да кажеш, че можеш да направиш това, което си мисля, че можеш?
Смеейки се, Люк закачи гривната около китката си и се облегна назад, като свали краката си от бюрото. – Хибридите са добри. Можем да се движим по-бързо от хората, но нивата на затлъстяване, костенурките могат да се движат по-бързо от повечето хора. Понякога сме дори по-силни от обикновения луксен, когато става въпрос за Източника – ние сме микс от човешка и извънземна ДНК, която може да създаде нещо мощно, но не винаги става така. – Той се усмихна, явно се забавляваше. – Но ако дадеш на луксианец подобен камък, той ще може напълно да отразява светлината.
Устните на Кат се разтвориха.
– Искаш да кажеш… да е като невидим?
– Много готино – казах аз, исках един от онези камъни. – Значи можем да променим начина, по който изглеждаме, но и да станем невидими? Да, това е ново.
– Ние, хибридите, можем ли да бъдем невидими?
– Не. Нашата човешка ДНК пречи на това, но ни прави също толкова мощни, колкото и най-силният луксен, че и повече. – Люк се размърда на мястото си. – Както можеш да си представиш, те не биха искали някой от нас да разполага с подобен камък. Особено ако е нестабилен хибрид. Освен ако…
Кат потръпна.
– Освен ако какво?
Усмивката се изплъзна от лицето му.
– Освен ако не им пука какви щети би причинил хибридът. Може би твоята приятелка е била тест за по-голям инцидент.
– Какво? – Напрегнах се. – Мислиш ли, че са го направили нарочно? Закачи на нестабилен хибрид опал и я изпрати в дивата природа, за да видиш какво ще се случи?
– Парис мисли, че съм запален по теория на конспирацията, с нотка на шизофренична параноя. – Той сви рамене. – Но не можеш да смяташ, че Дедал нямат някакъв по-генерален план в ръкава си. Способни са на това.
– Но защо ще ме преследва? Блейк казва, че не знаят за моята мутация. Така че не беше като да са я изпратили след мен. – Кат направи пауза. – Е, това е, ако Блейк казва истината.
– Сигурен съм, че не лъже за мутацията – отговори Люк. – Ако не беше той, ти нямаше да си тук. Вижте, не съм сигурен, че дори Дедал знаят всичко, на което е способен този камък и как ни въздейства. Аз все още се уча.
– И какво научи? – Попитах.
– Като начало, преди да се докопам до един от тези, не можех да усетя друг хибрид, ако не изтанцува пред мен. В момента, в който ти и Блейк пристигнахте в Мартинсбърг, аз разбрах за теб Кейти. Беше странно, сякаш нещо облива цялото ми тяло. Твоята приятелка вероятно те е усетила. Това е най-малката ужасна вероятност.
Издишах дълбоко, загрижен за това, което не казваше. Това, че Кариса преследва Кат, може да е било чиста случайност. Тогава се сетих за нещо друго.
– Знаеш ли дали може да подобри способностите на арумите?
Погледът на Люк се изостри.
– Предполагам, че може, ако са подсилени от луксени.
Кат понечи да се облегне, но после рязко се дръпна напред.
– Мислиш ли, че опалът може да противодейства на оникса?
– Възможно е, но не знам. – Устните на Люк се изкривиха в иронична усмивка. – Не съм си играл наскоро с оникс.
– От къде можем да намерим такъв опал?
Люк се засмя.
– Освен ако нямате около тридесет хиляди долара и някой, който добива опали или да поискате от Дедал, нямате късмет. А аз не си давам моят.
Раменете на Кат се отпуснаха. По дяволите. Притежаването на поне едно парче опал би било полезно.
– Както и да е, време е да си тръгвате. – Той отметна глава назад и затвори очи. -Предполагам, че няма да ви видя, докато не сте готови да отидете в Маунт Уедър пак?
– Има ли още нещо, което можеш да ми кажеш? – попитах аз, докато Кат и аз ставахме.
– Разбира се, има и нещо друго. – Люк сведе глава и погледна към нас. – Не трябва да се доверяваш на абсолютно никого в тази игра. Всеки има какво да спечели или загуби.

Назад към част 17                                                       Напред към част 19

Глава 17

– По дяволите – каза Доусън от седалката до мен. Лакътят му беше подпрян на вратата. – По дяволите.
Ръката ми стисна волана.
– Това до голяма степен обобщава нещата.
Доусън и аз се отправихме към магазина, за да намерим някакъв килим за спалнята на Кат. Поради времето и мястото, където живеехме, възможностите бяха ограничени. Трябваше да напуснем Питърсбърг, за да отидем до най-близкия УОЛМАРТ. Андрю беше останал у дома, в случай че се случи нещо друго неочаквано и безумно.
– Знам, че не съм бил наоколо, но не мисля, че е някой от колонията. Няма начин – каза той и се размърда на седалката. – Тези в колонията не се доближават до хората по този начин. Не, освен ако това не се е променило.
Сетих се за скорошното посещение на Итън.
– Не, това не се е променило. – Спрях, хвърляйки поглед към него. Лицето му беше в сянка. – Мислиш ли, че Дедал стои зад случилото се с Кариса?
Той не отговори няколко минути.
– Те водиха хора през цялото време и ни принуждаваха да ги лекуваме. Обикновено не работеше… и хората умираха, защото бяха ранени. Загубих броя на това колко умряха пред мен.
Челюстта ми се сви. – Нищо от това – тези смъртни случаи – не е твоя вината.
– Тогава не ми харесваше, когато ти си единственият човек, който може да ги спаси. Както и да е… – Той прочисти гърлото си. – Понякога можеше да се получи. Аз… можех да излекувам човека и след няколко дни мутацията щеше да започне, но не беше стабилно. Никога не беше.
Мълчах, несигурен какъв би бил правилният отговор на това. Честно казано, не исках да кажа грешното нещо. Доусън заприличваше все повече и повече на себе си, с всеки изминал ден, но все още не беше много приказлив, особено за времето си с Дедал.
– Обикновено не виждах тези хора отново – след като бяха отвеждани от мен – продължи той с груб глас. – Веднъж обаче го направих. Мисля, че Дедал смяташе, че са постигнали успех. Човекът издържа по-дълго от всеки друг субект, но той… той не беше, Деймън. Както когато треска опустошава мозъка, така той беше извън контрол и направи това, което Кат каза, че Кариса е направила. Самоунищожи се. Сякаш вътре в него имаше бомба, но вместо да избухне, той се пръсна. Всичко изчезна… – Той млъкна, поклащайки глава, докато пускаше ръка в скута си. – Те не постигнаха много голям успех мутациите. Ето защо аз и Бет бяхме толкова… важни за тях. – Той ме погледна и вече знаех какво щеше да каже. – Ето защо ти и Кат бихте били важни за тях.
Чуването на това, което Доусън е бил принуден да прави и беше виждал, винаги ме караше да искам да взривя нещо. Дори не можех да си помисля, че Кат някога би била в такава ситуация. – Съжалявам – казах след няколко минути. – Съжалявам, че е трябвало да преминеш през…
– Не си виновен, човече. Никога не си бил. Никога няма да бъдеш.
Кимнах бавно. Дърветата, претъпкани по пътя, се размиха.
– Защо мислиш, че правят това? Мутиращи хора? Казвали ли са някога?
– Не съвсем – отвърна той, изпъвайки крака. – Винаги съм смятал, че се опитват да създадат армия от хибриди.
Засмях се и поклатих глава.
– Това е адски лудост. Армия от хибриди?
– Да. – Той наклони глава назад към седалката и въздъхна. – Но какви други причини би имало?
Доусън имаше право. Пред себе си видях изхода, от който се нуждаех, и леко се насочих към следващата лента. Погледнах към него. – Значи биха мутирали някого, знаейки, че това вероятно ще го убие?
Жълта светлина от идваща кола проблесна по лицето на Доусън.
– Наистина са способни на всичко. Ще направят всичко. Дедал няма сърце. Няма душа.

***
Във вторник, Кат не отиде на училище. Въпреки че беше заспала, докато оправях стаята ѝ и покривах изгорялото място на пода ѝ с килима, тя изглеждаше изтощена, когато се появих в къщата ѝ. Все още най-красивото момиче, което съм виждал, но уморено.
– Какво правиш тук?
Хванах я за ръка и я заведох в хола.
– Хубава пижама.
– Не трябва ли да си на училище?
– Не бива да си сама точно сега. – Завъртях бейзболната си шапка.
– Добре съм – каза тя.
Кат беше много далеч от това да е добре, но трябваше да бъда тук до нея и затова избягах от училище. Отидох до дивана, където тя очевидно беше направила импровизирано легло. Седнах, изтегнах се и я притиснах към себе си.
Тя се обърна с лице към мен. Не се целувахме. Не говорихме. Докато минутите минаваха, ние просто се държахме един друг. По някое време заспахме прегърнати. Ароматът на кафе ме събуди около пет.
Майка ѝ стоеше на прага с димяща чаша кафе в ръка и мека усмивка на лицето. Тя не изглеждаше ядосана, че очевидно бях пропуснал уроците и бях заспал на дивана с дъщеря ѝ.
Кат седна, приглаждайки с ръка разрошената си коса, докато се взираше в пижамата на майка си.
– Откъде я взе?
– Какво? – Тя отпи глътка.
– Тази… отвратителна пижама.
Тя сви рамене.
– Харесва ми.
– Сладка е – казах аз, докато свалях шапката си, за което Кат ме удари с лакът. – Съжалявам, г-жо Шуорц, не исках да заспя с…
– Всичко е наред. – Тя ми махна с ръка. – Кати не се чувстваше добре и се радвам, че си тук с нея, но се надявам да не се заразиш.
Хвърлих кос поглед на Кат.
– Надявам се, че не ме е заразила.
Тя изсумтя.
Мобилният телефон на майка ѝ извибрира и тя го извади от джоба на пижамата си, плискайки кафе на пода. Тя се усмихна, лицето ѝ грейна. Кат се стегна, когато майка ѝ се обърна и отиде в кухнята.
– Уил – прошепна Кат, изправяйки се.
Станах.
– Не знаеш това със сигурност.
– Знам. Очите ѝ – той я кара да сияе. – Тя изглеждаше така, сякаш искаше да повърне. Не можех да я виня. – Трябва да ѝ кажа защо Уил се сближи с нея.
– И какво ще ѝ кажеш? – Хванах я преди да поеме към кухнята. – Че е бил тук, за да се доближи до теб – за да те използва? Не мисля, че това няма да я нарани. – Поставих ръце на раменете ѝ. – Не знаем дали той се обажда или какво му се е случило. Виж Кариса. Мутацията ѝ беше нестабилна. Не ѝ отне много време… да направи това, което направи.
– Тогава това означава, че при нето не е така – възрази тя шепнешком.
– Или означава, че просто е избледняло. Не можем да направим нищо, докато не разберем с какво си имаме работа. Едно по едно. Ще се занимаваме с нещата едно по едно. Това е всичко, което можем да направим.
Кат си пое дълбоко въздух и кимна.
– Ще отида да разбера дали е бил той.
Пуснах я, но извиках:
– Твоята пижама ми харесва повече.
Тя се обърна и погледна надолу към розовата си пижама на точки. Бавно вдигна поглед към моя.
Аз се ухилих.
Устните ѝ трепнаха.
– Млъкни.
Върнах се на дивана.
– Ще те чакам.
В момента, в който тя изчезна в кухнята, оставих главата си да падне на дивана. Въздъхнах, затворих очи. Може би отвън не изглеждаше, че съм твърде загрижен за Уил. Не исках Кат да се напряга повече от ситуацията, свързана с него. Това че Уил все още е в контакт с майка ѝ, остави кисел вкус в устата ми. Знаех, че ще го видим пак.
Просто не знаех кога и какво означава това.

Проблемите с Уил трябваше да бъдат избутани настрана, защото след като майката на Кат замина на работа, отидохме до езерото, взирайки се в блестяща купчина оникс, която бях заровил.
Всички бяхме там и всички знаеха какво се беше случило предната вечер с Кариса. Знаех, че това е причината Доусън да е близо до Кат.
Използвайки чифт дебели кожени ръкавици, взех счупено парче оникс и се обърнах към Блейк.
– Това е твоето шоу.
Блейк си пое дълбоко въздух и кимна.
– Мисля, че първото нещо, което трябва да тествам, е дали наистина имам толерантност към оникса. Ако е така, тогава това ни дава отправна точка, нали? Тогава поне знаем, че можем да изградим толерантност.
Погледнах надолу към оникса и след това свих рамене. Стрелвайки се напред, притиснах парчето оникс към бузата на Блейк.
Устата на Кат се отвори, докато Матю отстъпи назад, изричайки:
– Боже.
Доусън се засмя под носа си.
Но нищо не се случи.
Блейк блъсна парчето оникс настрани, ноздрите му се разшириха.
– Какво по дяволите?
Ха, това беше разочароващо. Надявах се да го пратя на земята, задъхващ се от болка. Хвърлих камъка в купчината.
– Е, очевидно имаш толерантност към оникса, а аз се надявах, че не е така.
Кат покри устата си, сподавяйки кикота, който все пак успя да ѝ избяга.
– Ами ако нямах толерантност към това? – попита Блейк и съм почти сигурен, че изражението ми подсказваше, че не ми пука. – Боже, исках преди това да се подготвя.
– Знам. – Усмихнах се.
Матю поклати глава.
– Добре, момчета, нека се съсредоточим върху това, за което сме дошли. Как предлагаш да го направим?
Стрелвайки ме с мрачен поглед, Блейк се приближи до купчината оникс.
– Предлагам Деймън да е първи. Държим го до кожата си, докато не паднеш на земята. Не повече.
– О, Господи – промърмори Кат.
Както и да е. Свалих ръкавиците си и протегнах ръце.
– Донеси го.
Разбира се, Блейк се шегуваше за това с отплатата. Изскочи напред и постави оникса върху дланта ми. Това че бях психически подготвен, не помогна. Беше като да държиш проклетата си ръка над пламъка. Нажежена болка прониза ръката ми и продължи нагоре. Тремор ме разтърси, а след това болката избухна, разпръсна клетките и стана…
Блейк махна парчето оникс.
Ударих се в земята, на ръце и колене.
– По дяволите…
Кат беше до мен и докосваше раменете ми.
– Добре ли си?
– Добре е – каза Блейк, оставяйки оникса на земята. Погледнах нагоре и видях дясната му ръка да трепери. – Започна да гори. Явно има граница на моята толерантност…
Нестабилен, се изправих на крака.
– Добре съм. – Обърнах се и видях брат ми да се взира в Блейк, сякаш беше на секунди от това да разкъса хибрида с голи ръце. – Добре съм, Доусън.
– Откъде знаем, че това ще свърши работа? – попита Матю. – Докосването до оникс е напълно различно от това да бъдеш напръскан навсякъде с него.
– Излизал съм от тези врати преди и нищо не се е случвало. И не е като да са пръскали оникс в лицето ми преди – каза Блейк. – Това трябва да е решението.
– Добре. – Кат пристъпи напред. – Да го направим.
Заключването на челюстта ми беше единственият начин да се спра да не кажа на Кат да не прави това. Не беше лесно да стоя там и да гледам как Блейк нахлузва ръкавиците и взима парчето оникс. Вместо да занесе назъбения отломък от оникс на Кат, той отиде при Матю. След секунди по-възрастният луксен беше на колене и си поемаше въздух. След това беше ред на Доусън и аз се насилих да не отместя поглед или да се намеся, когато Блейк постави оникса върху ръката на Доусън.
Отне малко повече време, за да му повлияе, което би имало смисъл, ако Дедал беше подлагал и Доусън на него. Но след това и той беше на колене. Ругатните, които изрекох, накараха ушите на Кат да порозовеят.
Но тогава дойде нейният ред.
Блейк тръгна към нея, но не можех да позволя той да го направи. Нямаше да я нарани отново. Издърпах другата ръкавица от земята и взех парчето оникс от него.
– Не – каза Кат и отстъпи назад. – Не искам да си ти.
– Няма да му позволя да направи това.
– Тогава нека някой друг. Моля те. – Тя погледна настрани, но никой не пристъпи напред. –Не е правилно да си ти.
Нищо от това не беше правилно, но не вярвах на никой друг.
– Или съм аз, или никой.
Погледът ѝ се изостри и миг мина.
– Направи го.
Мамка му. Част от мен се надяваше, че тя няма да ми позволи да го направя. Гневът се надигна, когато срещна погледа ми.
– Мразя това – казах с тих глас.
– Аз също. – Тя си пое дълбоко въздух. – Просто го направи.
Още веднъж исках да отместя поглед, но не си позволих. Щях да бъда тук с нея, но тя сведе поглед и бях благодарен за това. Не исках да се взирам в очите ѝ, докато я подлагах на невъобразима болка. Мразейки всичко в това, поставих оникса срещу ръката ѝ.
Мина миг и след това челото ѝ се сбръчка. Миглите ѝ се спуснаха. Челюстта ѝ се стегна. Стомахът ми се сви. Тя прехапа устната си. Тялото ѝ се дръпна и тогава тя падна на колене.
Мамка му.
Хвърлих камъка настрани и коленичих до Кат. Тя потръпна.
– Добре… добре… не е много зле.
– Да бе. – Вдигнах я на крака. Не можех да направя това отново – да я гледам как я боли всеки проклет ден, за да изгради толерантност. Кожата ми настръхна. – Кат…
Тя се дръпна, поемайки въздух.
– Наистина, добре съм. Трябва да продължим.
Поглеждайки настрани, преброих наум до десет, после до петдесет и стигнах до сто, без това да подейства, защото всички преминахме през същия процес отново. Никой от нас не успя да издържи на оникса повече от първия път.
– Все едно да те ударят с електрошок – каза Матю, докато пускаше лист шперплат върху оникса, след което постави два тежки камъка. Беше късно и всички изпитвахме болка. – Не че знам от личен опит, но си представям, че е така.
Тръгнахме обратно към къщата и аз бях на няколко крачки пред Кат. Блейк я следваше, а аз бях достатъчно близо, за да чуя какво казва.
– Съжалявам – каза той. – Харесах Кариса. Искам…
– Ако желанията бяха риби, всички щяхме да хвърляме мрежи, нали? Не казват ли така? – Горчивината изостри тона на Кат и мразех да го чувам.
– Да, така казват. – Блейк направи пауза. – Нещата ще станат неприятни в училище.
– Защо ти пука? – изстреля тя в отговор. – Ще си тръгнеш веднага щом вземеш Крис. Ти просто ще бъдеш още едно от онези деца, които изчезнаха във въздуха.
– Бих останал, ако можех. Но не мога.
Забавих се. Това копеле нямаше да остане. Ако трябваше да завържа него и неговия луксен и да ги изпратя до Западния бряг в една голяма кутия, бих го направил.
– Бих останал – чух Блейк да казва отново. – Аз…
Това беше. Завъртях се и го видях да слага ръка на рамото ѝ. Бях пред него за един удар на сърцето, издърпвайки пръстите му от рамото ѝ. – Не я докосвай.
Кръвта се оттече от лицето му, когато отстъпи назад.
– Пич, не правех нищо. Не си ли малко свръхзащитен?
– Мислех, че сме се разбрали. Тук си, защото нямаме избор – напомних му. – Все още си жив, защото тя е по-добра от мен. Не си тук, за да я утешаваш. Разбра ли?
Челюстта на Блейк увисна.
– Както и да е. Ще се видим по-късно, момчета.
– Не беше ли малко прекалено – каза Кат, надничайки към мен.
– Не ми харесва да те докосва. Не ми харесва дори да е в същата часова зона с теб. Нямам му доверие.
Протягайки се, тя целуна бузата ми.
– Никой не му вярва, но не можеш да го заплашваш на всеки пет секунди.
Изсумтях.
– Да, мога.
Кат се засмя, обвивайки ръце около кръста ми. Тя опря буза в гърдите ми, над сърцето ми. Ръцете ми се плъзнаха по гърба ѝ и стояхме така няколко минути.
– Наистина ли искаш да имаш още дни като този? Безкраен, изпълнени с болка?
– Служи като доста добър метод на разсейване и имам нужда от това точно сега.
Добър метод на разсейване ли? Исусе. До това се сведе животът ни. Почти е смешно. Погледът ми трепна към мястото, където лунната светлина се процеждаше през голите клони на дърветата. Освен че нищо в това не беше смешно.
Ръката ми се сви около гъстата ѝ коса.
– Имаме нужда от една вечерна среща. Скоро.
Тя се сгуши по-близо.
– Не мисля, че имаме време за това.
– Винаги има време за вечерни срещи. – Сведох поглед. Сега тя надничаше към мен. – Помниш, нали? Управление на времето?
Кат се усмихна леко, но това не достигна до очите ѝ.
– Помня.
– Утре вечер трябва да отидем в Мартинсбърг, за да се видим с Люк. Това не се брои за вечерна среща.
– Така ли?
– Да излизаш с предтийнейджърския лидер на мафията? Ъ-ъ, не. – Ухилих се, когато тя се засмя. – Но няма извинение да не отделим време и да правим нормални неща. Нали?
– Добре – промърмори тя. – Все пак не… не е ли грешно? Не сме ли егоисти?
– Ако желанието да се наслаждавам на теб и времето, което прекарваме заедно, ме прави егоист, така да бъде. – Вдигнах другата си ръка и обхванах бузата ѝ. – Виж – казах след малко. – Кой знае какво ни чака утре или следващата седмица.
Тя обви ръката си около китката ми.
– Не знаем.
– Имаме нужда от няколко мига насаме.
– Прав си. – Тя отново се протегна и ме целуна. – Мразя, когато си прав.
Смеейки се, отстъпих встрани и преметнах ръката си върху раменете ѝ. Тя се наведе към мен, когато тръгнахме обратно към къщата, а лунната светлина осветяваше пътищата ни. За една… нормална двойка това би било романтична разходка, но за нас изглеждаше, че тази лунна пътека предвещаваше, че ни очаква повече тъмнина, отколкото светлина.

Назад към част 16                                                      Напред към част 18

Глава 16

Повечето бяха съгласни с цялото това нещо с оникса и въпреки че никой от тях не каза защо са толкова склонни да позволят на някои от нас да се излагат на нелепа болка, аз знаех. Знаех, че това е единственият начин да попречат на Доусън да избяга и да бъде заловен отново.
Или нещо по-лошо.
Докато се оглеждах във всекидневната, виждайки приятелите си и Кат, осъзнах, че въпреки че Матю и братята и сестрите Томпсън да не бяха моя кръв, те наистина бяха истинското определение за семейство. Гърлото ми се сви. Само семейство ще продължи да бъде част от тази лудост, рискувайки свободата и живота си.
Боже Господи! Станал съм сантиментален.
– Това е толкова лудост – каза Дий. – Това е равносилно на самоубийство.
Главата на Доусън се отпусна назад и той въздъхна.
– Това е малко крайно.
– Спомням си как изглеждаше, когато се върнаха обратно. – Тя завъртя косата около ръката си, стар нервен навик. – И Кейти загуби гласа си за известно време от писъци. Кой се записва доброволно за това?
– Лудите хора. – Въздъхнах аз. – Ди, не искам да правиш това.
Тя изобщо не изглеждаше изненадана.
– Без да се обиждаш, Доусън, обичам те и искам да видиш Бет и да я прегърнеш, защото искам… – Гласът ѝ трепна, но гръбнакът ѝ се изправи. – Но аз не мога да направя това.
Доусън сложи ръка на рамото ѝ.
– Всичко е наред. Не очаквам това от теб.
– Искам да помогна. – Гласът ѝ беше колеблив. – Но не мога…
– Добре. – Доусън се усмихна, докосвайки с ръка тила ѝ. – Не всички трябва да правим това.
– Тогава кой е вътре? – Блейк огледа стаята. – Ако ще го правим, трябва да започнем като вчера, защото не знам колко време ще отнеме, за да изградим толерантност.
Доусън се изправи.
– Не може да отнема много време.
Блейк се изсмя.
– Бях в Дедал с години, така че не мога да кажа в кой момент съм изградил толерантност… или дали наистина имам такава.
– Тогава трябва да те тестваме. – Ухили се Кат.
Той се намръщи.
– Еха. Много си развълнувана от това?
Тя кимна и аз някак си исках да я награбя точно тук.
Ди се обърна, гледайки Блейк.
– Може ли и аз да направя проверка?
– Сигурен съм, че всички ще получат своя шанс. – Усмихнах се на Блейк. – Както и да е, обратно към въпроса. Кой участва?
Матю вдигна ръка.
– Искам да участвам. Без да се обиждаш, Андрю, но този път предпочитам да заема твоето място.
Андрю поклати глава.
– Няма проблем. Мога да чакам с Аш.
Аш, която беше изненадващо тиха, кимна.
– О. – Кат скръсти ръце. – Да. И аз участвам. Не се опитвай да ме разубеждаваш. Ще участвам. Каквото и да кажеш, няма да си променя решението.
Ако си мислеше, че няма да се опитам да я убедя в противното, тя също беше полудяла. Направихме планове да започнем утре след училище, ако не вали сняг, и след това, за да се уверя, че Кат ще може да се отдаде на книгите си, я изведох навън и към съседната къща.
И разбира се, исках да поговоря с нея.
Тя влезе в кухнята, оставяйки чантата си с книги на плота.
– Мляко?
– Да, моля, и благодаря.
Кат стисна устни, но грабна ми подаде чаша с мляко.
– Хмм.
Изпих цялата чаша.
– Можем ли да поговорим за това?
Тя се обърна и седна на плота, като отвори чантата си, изваждайки учебник.
– Не.
Веждите ми се повдигнаха.
– Кат.
– Хмм? – Тя отвори учебника.
Приближих се до нея и поставих ръце от двете страни на кръстосаните ѝ крака.
– Не мога да те гледам как се нараняваш отново и отново.
Без да ми обръща внимание, тя бръкна в чантата си и извади един маркер. Добре. Разбрах какво се опитва да ми покаже, но аз не се отказвах лесно.
– Видях какво се случи снощи и когато Уил те беше оковал с белезници? А аз трябва просто да стоя там и да гледам ли? – Гледах я как подчертава изречение. – Слушаш ли ме?
Ръката ѝ замря.
– Слушам те.
– Тогава ме погледни.
Плътните мигли се повдигнаха, разкривайки стоманеносивите очи.
– Гледам те.
Аз се намръщих.
Накрая тя въздъхна и постави капачката обратно на маркера.
– Добре. И аз не искам да гледам как страдаш.
Какво по дяволите?
– Кат…
– Не. Не ме прекъсвай. И аз не искам да гледам как страдаш и само като си представя как преминаваш през това, направо ми се повдига.
– Мога да се справя.
Очите ни се срещнаха.
– Знам, че можеш, но това не променя колко ужасно ще бъде да те видя да минаваш през това – каза тя търпеливо. – Но аз не те моля да не го правиш.
По дяволите.
Разбирах какво прави.
Избутвайки се от плота, се обърнах, докато прокарвах ръка през косата си. Кат остави книгата си настрани и скочи от плота.
– Не искам да споря с теб, Деймън, но не можеш да кажеш, че всичко е наред аз да наблюдавам как ти преминаваш през това, а ти не можеш. – Тя дойде до мястото, където стоях и обви ръце около кръста ми. – Знам, че имаш добри намерения, но само защото е неприятно, не мога да се откажа. И знаеш, че няма да го направя. Така е справедливо.
По дяволите.
– Мразя логиката ти. – Все пак поставих ръцете си върху нейните. Идеята да я виждам как изпитва болка многократно, ме караше да се разболея, точно както би разболяла и нея ако е обратното, но аз… трябва да я оставя да взема свои собствени решения. Мамка му. Мразех го. Но не можех да я контролирам.
– И наистина ще ненавиждам всеки миг.
Кат ме стисна.
– Единственото хубаво нещо е, че ще държа Бъф и ще го накарам да целува оникс отново и отново – казах след малко.
Тя се задави от смях.
– Ти си садист.
– А ти трябва да учиш, нали? – Попитах. – Време за управление на времето за училище, не за управление на времето за Деймън. Което е гадно, защото сме сами и на тях би им било по-трудно да ни прекъснат тук.
Тя се освободи.
– Да, трябва да уча.
Изпънах долната си устна.
– Добре, тръгвам си.
Кат обви ръката си около моята и ме поведе към входната врата.
– Ще ти изпратя съобщение, когато свърша, и можеш да дойдеш и да ме приютиш.
Щях да направя много повече от това да я приютя, защото майка ѝ беше на работа.
– Ок. – Целунах главата ѝ. – Ще чакам.
Кат размърда пръсти за сбогом, когато излязох обратно в мразовития късен следобеден въздух. Когато слязох от верандата, видях, че колите на Матю и Андрю ги няма. Блейк си беше тръгнал, докато придружавах Кат до дома ѝ. Минах покрай колата си и спрях, когато видях странен блясък покрай вратата на шофьора. Какво по дяволите? Това драскотина ли беше?
Отидох встрани и прокарах пръсти по тънката бяла линия, която се простираше от дръжката до центъра на вратата. Когато разбрах, че е само прах от пътя се усмихнах. Скоро трябваше да измия бебчето си.
Обръщайки се, тръгнах обратно към къщата си. Бях на половината път, когато усетих, че пулсът ми неочаквано се ускори, рязко скочи до това, което си представях, че се чувства сърдечен удар. Напрегнат, се обърнах на пети и погледът ми трепна нагоре.
Прозорецът на спалнята на Кат се освети с проблясък на интензивна бяла светлина, оцветена в червено. Имаше още един проблясък и още един. Мамка му. Енергията избухна в мен, докато тичах към къщата ѝ. Отворих входната врата и излетях нагоре, достигайки спалнята ѝ за секунда.
Спрях напълно, устата ми се отвори, докато се взирах в катастрофата, която беше нейната спалня. Листове имаше навсякъде. По пода бяха нападаи книги, някои разкъсани. Други горяха. Матракът беше настрани, а столът преобърнат. Носеше се дим — о, не, новият ѝ лаптоп.
Кат стоеше в центъра на бъркотията, сред купчина дрехи, с развяна от вятъра коса. От ъгълчето на устата ѝ потече кръв. Червени петна като ягоди бележиха бузите ѝ.
– Не мога да те оставя сама и за две секунди, Котенце.
Тя се хвърли напред и аз я хванах през кръста. Цялото ѝ тяло трепереше.
– Дойдох тук, за да уча, защото реших, че ще свърша повече работа, и носих чаша портокалов сок със себе си. – Думите излизаха набързо. – И Кариса – Кариса беше тук.
– Как е влезнала тук? Не я видях.
Очите на Кат бяха широко отворени от шок, когато тя поклати глава.
– Тя е била тук, докато съм била долу. Чакаше ме и отначало си помислих, че е болна, знаеш ли, сякаш не знаеше къде се намира, защото не е ходила на училище. Но тя не беше болна. О, Боже мой, тя беше…
– Добре. По-бавно, коте. – Погледът ми се плъзна по нея и се спря върху изгореното място на пода. Стомахът ми потъна. Ако Кариса е била тук, вече не беше.
– Какво стана с Кариса?
Кат потръпна.
– Тя ме нападна..
Много малко неща ме изненадваха в днешно време, но това ме изненада. Кариса беше тихо, срамежливо момиче, точно обратното на другата им приятелка Лиса. Единственото, което виждам да напада е книга, или може би буболечка. Много малка буболечка.
– Изглежда дори не знаеше коя съм. Тя беше като Терминатор, Деймън — Терминатор. И тя просто продължаваше да се насочва към мен. Помолих я да спре. Казах ѝ, че не искам да я нараня, но тя не спря. – Сълзи изпълниха очите ѝ и стомахът ми се сви, когато си помислих за изгорялото петно на пода. – Тя нямаше да спре.
– Всичко е наред. – Скръстих ръка около раменете ѝ. – Нямала си избор. Защитавала си се…
– Не съм я убила. – Кат се освободи от хватката ми и се препъна крачка назад. Тя замахна и протегна ръка към изгореното място. – Не съм я убила, кълна се. Тя… Тя се самоунищожи, Деймън. Тя — о, Боже мой — тя се взриви като бомба. – Завъртя се обратно към мен, тя вдигна ръка и избърса кръвта под устната си. – Тя беше мутирала – беше хибрид.
В това нямаше абсолютно никакъв смисъл и повдигна толкова много проклети въпроси.
– Добре. Добре. Нека те заведа долу.
Кат ме гледаше втренчено, сякаш не разбираше какво казвам. С болка я хванах за ръката и я изведох от стаята и надолу по стълбите. Веднъж влезли в хола, седнахме на дивана. Стиснах бузите ѝ, докоснах Източника и се погрижих за леките наранявания.
– Не разбирам какво се случи – каза тя. – Миналата седмица тя беше нормална. Деймън, ти също я видя. Как не сме разбрали?
Челюстта ми се стегна.
– Мисля, че по-добрият въпрос е защо тя те преследва?
Тя си пое рязко въздух.
– Не знам.
Това беше въпрос, на който дори нямах отговор. Как Кариса е мутирала? Трябваше да е някой от от нашата колония. Нямаше много на нашата възраст, но те не излизаха често извън колонията. Как този човек се е запознал с Кариса? И защо е тръгнала след Кат? Може и някой извън колонията да я е мутирал. Трябва да има и друго обяснение.
Намръщих се.
– Тя може да е познавала луксен – знаела е истината и не е казала на никого. В смисъл, никой от колонията не знае, че ти си наясно с истината.
– Но няма други на нашата възраст – каза тя.
– Извън колонията, но има няколко, които са само няколко години по-възрастни или по-млади от нас вътре колонията.
Тя погледна настрани, преглъщайки мъчително.
– Не мислиш…
– Че Дедал я е взел и е принудил луксен да я излекува, както са правили с Доусън? – Гневът ме прониза. – Сериозно се моля това да не е така. Ако е така, просто е…
– Отвратително – каза тя дрезгаво, пъхвайки треперещите си ръце между коленете си. – Това не беше тя. Нито капка от нейната личност. Тя беше като зомби, знаеш ли? Просто полудях. Това ли причинява нетрайната мутация?
Кат беше напълно излекувана, поне физически, но не исках да махна ръцете си от нея. Страхувах се, че ще се разпадне на парчета. Обвих ръка около раменете ѝ, придърпвайки я близо до себе си.
– Боже, тя… тя умря. Това значи ли…? – Кат преглътна отново.
Нежно я стиснах.
– Ако е бил някой от луксените тук, ще науча скоро, но не знаем дали мутацията е била трайна. Блейк каза, че понякога мутациите са нестабилни, а това ми звучи доста като доста нестабилна. Обвързването се случва само ако мутацията е стабилна.
– Трябва да говорим с Блейк. – Тя прочисти гърлото си с поклащане на глава. Устата ѝ помръдна. – О… о, Боже, Деймън… това беше Кариса. Това беше Кариса и това не е правилно.
Тежестта се стовари върху гърдите ми, докато сълзите се стичаха по лицето на Кат. Дръпнах я в скута си и я задържах. Това беше единственото нещо, което можех да направя, докато тя ридаеше за загубата на приятелката си. Но това беше нещо повече от загуба. Кат нямаше да може да каже на никого какво се е случило с Кариса. Ще трябва да се преструва, че не знае нищо, когато хората разберат, че тихото момиче от часа по тригонометрия е изчезнало. Чувството за вина ще тлее. Знаех, че така ще стане. Както и болката, защото смъртта на Кариса беше абсолютно безсмислена и повече от жестока и това не беше нещо, с което бихте могли да се примирите лесно. Просто трябва да го приемеш.
Всичко, което можех да направя, беше да я прегърна и докато тя плачеше и аз ѝ прошепнах на истинския си език. Казах ѝ, че всичко ще е наред. Казах ѝ, че ще бъда тук до нея, независимо от всичко. Казах ѝ, че един ден тя ще живее без тази болка или този страх.
Сигурен съм.
Мозъкът ми започна да преобръща всички неща, които трябваше да бъдат направени. Спалнята на Кат имаше нужда от почистване. Имаше нужда от нещо, което да покрие изгореното място, защото не исках да го вижда всеки ден.
След известно време сълзите спряха и Кат вдигна глава. Очите ѝ бяха почервенели, но гласът ѝ беше спокоен, докато говореше.
– Тя имаше гривна, която никога преди не съм я виждала да носи. Същият вид гривна, която имаше и Люк.
Това беше неочаквано.
– Сигурна ли си? – Когато тя кимна, аз се облегнах на дивана, държейки я в скута си. – Това е още по-подозрително.
– Да.
– Първо трябва да говорим с Люк без нашия нежелан свидетел. – Безпокойството се разбуни. Не вярвах на това дете. Не вярвах на Блейк. Не вярвах, че Кариса е срещнала луксен, влюбила се е в него, била е ранена и след това излекувана. – Ще уведомя другите какво се е случило. Не искам да се налага ти да им разказваш.
Тя сведе бузата си на рамото ми.
– Благодаря ти.
– А аз ще се погрижа за спалнята ти. Ще я почистя.
Кат се отпусна.
– Ти си перфектен, знаеш ли.
– Понякога – промърморих, докосвайки с брадичката си бузата ѝ. За първи път не се чувствах почти идеално. – Съжалявам, Кат. Съжалявам за Кариса. Тя беше добро момиче и не заслужаваше това.
– Не – прошепна тя. – Не заслужаваше.
– И ти не заслужаваше да преминаваш през това.
Кат не отговори и аз се протегнах, внимателно избърсвайки сълзите, които се събраха под очите ѝ. Гласът ѝ беше плътен, докато говореше.
– Можем ли да отидем до Мартинсбърг? Мама ще работи в сряда. Мислиш ли, че е твърде рано да говорим с Люк насаме?
– Не. Мисля, че ще стане.
След това тя млъкна и накрая дишането ѝ се успокои. Борбата с Кариса и сълзите я бяха изтощили. Вдигайки я от скута си, я сложих да легне на една страна. Тя измърмори нещо неразбираемо, което предизвика лека усмивка в мен. Грабнах одеялото от облегалката на дивана и го наметнах върху нея.
Забавих се за момент и след това влязох в кухнята ѝ, измъквайки телефона от джоба си. Изпратих на Ди бързо съобщение. Минута по-късно тя влизаше в кухнята на Кат.
– Какво ..?
– По-тихо. – Облегнах се на плота. – Кат спи в хола.
Ди се намръщи, когато погледна стенния часовник.
– Ъм…
– Кариса е била хибрид – казах ѝ, прекъсвайки по същество.
Тя се втренчи в мен с бавно разтворена уста.
– Я пак?
Изложих ѝ накратко нашите подозрения.
– Тя преследвала Кат. Нападнала я и след това тя… тя някак си се е самовзривила. – Раменете ми се сковаха, когато Ди рязко се отдръпна крачка назад. – Съжалявам. Знам, че беше приятелка с нея, но имам нужда да ми направиш услуга точно сега. – Господи, звучах като женчо, но имах нужда тя да направи това за мен. – Знам, че не харесваш Кат в момента, но можеш ли да оставиш това настрана само за тази вечер? Трябва да отида да взема проклет килим за спалнята ѝ и след това трябва да почистя. Просто искам да останеш с нея и да си тук, в случай че се събуди.
– Да. – Тя премигна веднъж, после два пъти, но не се поколеба. – Да. Разбира се.
– Благодаря ти. – С облекчение я прегърнах през раменете.
Ди ме прегърна в отговор.
– Кариса… Наистина ли я няма?
Кимнах, отстъпвайки назад.
Тя уви ръце около косата си и започна да я върти.
– О, боже мой, аз не…
– Съжалявам. – Най-скапаната дума в историята за такъв момент. Прокарах ръка през косата си. – Ще взема Доусън и ще го накарам да дойде с мен. Става ли?
– Добре.
Преди да изляза, се върнах в хола. Кат все още спеше, свита настрани. Под очите ѝ кожата беше подпухнала, но червените петна по бузите ѝ бяха изчезнали. Коленичих до нея, отметнах косата ѝ назад. Целунах я по бузата.
– Обещавам ти – прошепнах в ухото ѝ. – Няма да имаш такъв живот. Обещавам.

Назад към част 15                                                        Напред към част 17