Категория: Вещица на селекцията е лоша поличба

Глава 20

Те малко се объркаха, когато изслушаха всичко.
– А нас няма ли да ни обесят тук за покушение срещу императора?
– Не би трябвало. Защото сте тук като гости и просто не сте в състояние да нанесете морална или физическа вреда. Забравихте ли?
– Точно – почеса се по тила Върколака.
– Ето. Затова ще ви дам дълги, тъпи пръчки. Направете зловещи изражения на лицата си. Застанете в трио. Вдигнете пръчките и под барабанния ритъм се запътете към императора. А после, както се договорихме.
Добре, трябва да обсъдя това с музикантите. В съзнанието ми се появи единствената подходяща мелодия, под която голия Салвадор Дали прескочи Хачатурян. Танцът със саби от балета „Гаяне“
За моя изненада, трубадурите бяха ангажирани само с десетина булки, които се готвеха да танцуват. Останалите се готвеха сами да си акомпанират. Невероятно, какви таланти се бяха събрали. Ех, дано издържа месец в тази компания и после да започна да мисля къде да бягам, когато се оправя. А за да избера посока, ще ми трябва библиотека.
Още днес! Ще отида през нощта.
След закуска всички се затичаха да се преоблекат в бляскави тоалети. Да посрещнат бащата на нашия младоженец. А аз? Аз смених цвета на роклята си с бяла с пайети.
Мисля, че Алагор започна да подозира нещо, защото, като се натъкна случайно на мен в залата преди пристигането на татко, замислено огледа роклята ми с дълъг поглед, като сякаш си спомняше минали модели. Звукът на тръбата ме спаси и ние се наредихме от двете страни на коридора.
А императора беше съвсем не лош. Макар и стар. Висок, едър, с коса от сиви кичури и весели черни очи. И веднага стана ясно, защо Алагор не искаше да се обвързва с брачни връзки. Императорът беше голям женкар, защото с удоволствие гледаше не лицата, а деколтетата на наредените булки. Ако по този въпрос ще избират – със сигурност ще излетя.
Интересно има ли заклинание, с което да си уголемя гърдите?
Когато се изравних с тях, погледа на татко плавно се плъзна от бюста на съседката и се спря веднага на лицето ми. Коронованият се учуди на ниския ми ръст и русата ми коса. Запомниха ме. Но не знам дали това е плюс или минус.
Времето ще покаже. А след императора вървеше един много интересен екземпляр. Отблъскващо впечатление създаваше отвратителното, отегчено изражение на лицето му. Въпреки че мъжа не беше лош. Блондин с яркосини очи, на една височина с императора и Алагор. Това беше онзи неуспелия принц. И това състояние явно не го радваше, въпреки че той посрещна нашия маг с широка усмивка. Очите му обаче бяха като две ледени буци.
Когато императора прошепна нещо на новоизлюпения си син, той се намръщи и искаше да възрази, но татко прекъсна магьосника с жест и седна на трона. Алагор и племенника застанаха от двете страни зад него.
Излезе Гоблина. Майко моя, на главата му се беше настанил таралеж. Имам предвид коса. Която той гордо гладеше постоянно. Може би да отворя бизнес в града за окосмяване на плешиви. Ще ги целуна по тила и веднага ще им порасне коса. Трябва да обмисля тази тема, но без телесен контакт.
След като поздрави императора с племенника и домакина, той обяви началото на конкурса.
Аз, предвидливо увила сабите си в чаршаф, ги сложих в ъгъла. Моите лични женихи с пръчки стояха там.
Гоблинът обяви началото на изпитанието. Говореше за голямата чест да се изяви пред такъв уважаван човек. Докато траеше речта, слугите донесоха столове и ги подредиха в равни редици, оставяйки между тях и трона на императора голям квадрат. Сцена за изява.
Отпред се настаниха придружителите, пристигнали в свитата, а ние скромно се настанихме отзад. Гоблинът прочете списъка с изпълнителките. Всяка заемаше мястото си. Аз бях накрая. По всичко личеше, че изпълнителките се редуваха по реда на пристигането си в замъка.
Някой пееха, по-точно, виеха, за богатствата на своето кралство и за голямата зестра. Някой четяха стихове за тлъсти стада и пълни с кокошки кокошарници.
Няколко момичета скромно, съгласувано с кралската чест, танцуваха. Всички аплодираха рядко.
Е, дойде и моя ред. Издишах, станах от мястото си и отидох в ъгъла да се подготвя. Извадих сабите и покрай стената, заобикаляйки редиците с зрители, се придвижих към изхода на сцената. Оръжието предвидливо държах зад гърба си.
Обявиха ме:
– Такова-такава от Планинското кралство.
Музикантите излязоха напред и засвириха песен. Мелодията, по всичко личи, хареса на императора и той започна да отмерва ритъма с крак. Заспиващите предни придворни оживяха.
Бях се договорила с музикантите за определен откъс. Кратък, красив, зрелищен.
Аз кимнах и тримата с изпънати напред пръчки се запътиха към императора. Женихите, влизайки в роля, направиха толкова свирепи физиономии, че някои зрители ахнаха, а Алагор се намръщи и направи крачка напред, готов да се включи в боя, ако се наложи.
Претендентите за ръката и силата ми вървяха красиво. Аз дори се възхитих от тях. Като немски рицари на Чудското езеро. Хармонично в крак, сякаш цяла нощ са репетирали.
Когато стигнаха до сцената и направиха няколко крачки напред, пред тях се оказах аз и започнахме представлението.
Разбира се, договорих се с тях за инсценирана битка. Но тези ентусиазирани натури, усетили вкуса на сражението, решиха да ме удрят с пръчки наистина.
Тогава и аз почувствах кураж и се завъртях в боен танц. Сабите очертаваха във въздуха сложни фигури, отбивайки ударите.
Аз играех със сабите, улавяйки ритъма. Отклонявах се, настъпвах, отблъсквах странични удари. Никаква реакция от публиката! Тук нямаше как да не те ударят с пръчка. Откъсът вече трябваше да свърши, но музикантите, увлечени от зрелището, продължаваха да свирят, усилвайки темпото. Е, зарази! Ще ги убия после.
Моят нещастен бръшлян на главата ми не издържа и падна. Русият облак от коса се въртеше заедно с мен. Мислех, че още малко и ще хвърля една сабя по трубадурите, за да спрат най-накрая да свирят, когато те се опомниха и спряха. При последния акорд аз се опитах и със силни удари, подкрепени от моето бурно желание и, ми се струва, от моята вещерска сила, избих пръчките от ръцете на увлечените да ме хванат по всякакъв начин женихи. При последната нота аз се обърнах към императора, разперих широко ръце и се поклоних. Всичко!
Едва сега разбрах колко съм уморена. Краката и ръцете ми трепереха. Изправих се. И тримата на пиедестала на йерархията бяха с отворени усти.
– Ето така в нашето Планинско кралство сме готови да защитим нашия император – изрекох импровизирано. И императора зааплодира. Бурните аплодисменти бяха подхванати и от свитата. Уф. Успях! Няма да ме изгонят от първите редици.
Обърнах се към помощниците си по номер и им намигнах. Но погледа им не ми хареса. В него се появиха искри на оценка и възхищение. Не, момчета, между нас има бизнес и само бизнес.

Назад към част 19

Глава 19

Овивах парчета от шортите около дръжката и ги залепих. Дори не беше зле. Опитах да ги завъртя. Прекрасно. Като с колело е. Научил си се да караш веднъж и готово.
Сега трябва да засадя цветята в саксиите. Засадих ги, полях ги.
Луната се показа. Красота навсякъде. Всички спят. Само аз съм на работа като пчела. Уморена съм. Но какво да правя? Ще спя после, когато събера сили.
– Метла, – повиках тихо – лети при мен.
Долетя моята любима, като котка, която е изпитвала носталгия по стопанката си, започна да се търка. Погалих я по дръжката, поправих пръчките. Трябва да я скрия за всеки случай. Реших да я маскирам в бръшляна, който се вие.
– И ти, мой добър – докоснах зелените му клонки – прости ми, скъпи, че отрязах пръчката ти. Ти украсяваш този замък. Твоят злонамерен господар не е достоен за такава красота. Когато отлетя оттук, ще взема кълнчето със себе си.
Завита в одеяло, седнах на балкона. Гледам всичко наоколо.
Ето къде ме доведе. Невероятно – истинска вещица. Едва сега осъзнах. Бягах напред, без да гледам, сякаш цунами ме преследваше. А всъщност бяха женихи.
И аз без право на грешка. Като по въже през пропаст вървя. И пак ми се яде, но ме мързи да ставам. Колко дни съм тук? В Първоначалния свят? Три? А сякаш вечност.
И женихи! Даже ако ми харесваше някой от тях. Но не, абсолютно користен интерес. Всички искат високи и пищни. И брюнетки, освен това. Изсмуках носа си и погледнах към прозореца отгоре. Да те зазидат там.
А русите и дребничките, какво да правят? Само Данилушка се възползва от здравия ми апетит.
Обидно, наистина.
Започнах да мечтая. Ще вляза в пълна сила. Ще се боядисам в черно. Ще обуя по-високи токчета. Може би ще се оправя малко. Ще ушия най-красивата рокля и ще дойда на бала на този Алагор. И ще бъда най-красивата. И нека си хапе лактите, че е пренебрегнал такава принцеса с вещерски наклонности. Въздъхнах.
Не, това не е честно. В моя свят ме смятаха за красавица, а в този ме смятат за грозна. Е, и какво от това – една рокля. Но цвета е различен. Трябва да науча чистото заклинание от сутринта, иначе ще ми остане само да отида при върколака.
И къде да отида след подбора? В колибата си с удобства в гората? Не ми се иска. Трябва да се настаня в някой град. Интересно, а булките тук водят ли ги на екскурзии? Страшно е да излизам сама. Ами ако ме разпознаят женихите? Трябва да хвърля въдицата.
С тези мисли заспах на балкона си. И се събудих от яростен вик отгоре.
Скочих. Погледнах нагоре. О, майчице. Бръшлянът беше обвил цялата стена през нощта и беше зазидал прозореца на магьосника.
Ръка с нож се показа и разряза бедното растение. Направи си илюминатор. Показа се и ме погледна злобно.
Аз му махнах с пръстчета.
По очите му виждам, че се ядосва, а аз не мога да изразя нищо. Само да го погледна с яростни, зли погледи. Аз какво общо имам аз с това? Неговият замък. Неговият бръшлян. Нека сам се оправя с него.
А Алагор си изрязва прозорец към света и мърмори:
– Какво не е наред с този подбор? Живеех си спокойно. А тук се напълни с нечисти сили, котката се разбунтува, не можеш да я нахраниш, бръшляна израсна като стена пред прозореца. После той погледна към мен – и булки, няма какво да се гледа, а всичко е както преди с традициите си.
После погледна към моята градинка. И аз се обърнах. Каква красота се беше сътворила на балкона ми. Всички пълзящи цветя се бяха прихванали, разцъфнали и узрели. Издигаха чашките си към първите лъчи на слънцето.
О, как. Ето, силата ми в цялата си красота започна да се проявява. Сила. Ще избягам от погледа на моя четвърти младоженец, трябва да изучавам ново заклинание. Отворих фолианта си. Ето го. Зелено нещо се плиска в каничката.
Да, да започнем да изучаваме руната на чистотата. Готово. Изтичах до душа. С магията изчистих гардероба си. Въздъхнах. С тази горда дума нарекох боксерките, роклята и обувките на мама Данилушка. Гола като сокол.
Как да изведем нашата компания в града? Парите вече ги имам.
Какво ще правим с косата днес? Коса със същия бръшлян. Добре, че е при мен вече откъснат.
Добре, какъв цвят ще бъде роклята ми днес? Давай розова.
Ето, пак изразходвах цялата си сила. И деколтето не може да се намали. Добре. Да отидем.
По време на закуската улових погледите на женихите и получих незабележимо кимване от всички. Като че ли всички са готови.
Незабележими бяха за всички, освен за Алагор. В очите му се появи подозрение. Явно ме бяха взели на мушка. Имах чувството, че започнаха да броят всяка изядена от мен чиния каша и всеки поглед, хвърлен настрани. Скъпи мой, какво искаш от мен?
– Днес пристига моя коронован баща със свитата си. Първо ще изпълните номерата си, после някои от вас ще бъдат отстранени – и така ме погледнаха изразително – после ще има тържествен обяд.
Аз се изкашлях:
– Наш уважаем младоженецо. Имам няколко въпроса.
Всички погледи се насочиха към мен и аз станах. Алагор скръсти ръце на гърдите си и повдигна въпросително вежда
– В правилата на конкурса не е казано, че не мога да ползвам помощта на трети лица нали? – И без да чакам отговор, за да избегне отказ, заговорих бързо:
– Затова искам да помоля вашите уважаеми гости да участват в сценката и погледнах към младоженците. Да се побъркат, заради тях сега се въртя тук като катерица в колело.
Нечистите се прегърнаха и синхронно кимнаха. Готови сме, казват.
Алагор само се намръщи подозрително.
– Второ. Може ли да заведете момичетата на екскурзия в града, защото е тъжно да седим тук без да излизаме. Отново да се разходим по магазините.
За моя изненада, булките радостно започнаха да ме подкрепят и да гледат съжалително магьосника. Разбрах, че съм подложила нашите скъпи хора на голямо изпитание. Да изведем всички, да ги разходим, да ги охраняваме – това е голяма задача.
– Не, разбирам, че това не може да стане веднага. Може би нека първо да се отсеят някои от тях.
На него не му оставаше нищо друго, освен да кимне. А мен, усещам, пак са записали в книжката като първа кандидатка за изгонване и са подчертали с три дебели черти. Това внася смут. Но ще ви покажа, след като се представя пред императора – нито едно куче от първите редове няма да ме изгони. Защото защитата на нашия коронован не трябва да се наказва, а да се награждава.
– Е, уважаеми артисти, ще ви кажа какво трябва да направите – започнах да осведомявам моите помощници по номера след закуска.

Назад към част 18                                                           Напред към част 20

Глава 18

А още един. Да, трябваше да прибавя камъни. Тази глупачка, която избяга, напълни сандъка с тях. От дрехите ми имам само това, което нося. Само цвета променям. Аз излъгах наша строгост за гробището, като казах, че това са моите традиции. А той не се противопоставя на тях.
Вася излезе на балкона:
– Ами, симпатична градинка се е образувала и на Алагор също му харесва. Постоянно се мотае около прозореца, дори заспа на дивана в кабинета. Скоро ще се премести да живее там. Каза ми, че му е по-лесно да мисли, когато погледа му се рее по гробовете. Сърцето му се радва, казва. Иска да направи подбора по-сложен, но казва, че няма да успее да убие всички булки, тоест да ги премахне. Ще го накарат да избира от последните десет.
– О, Вася, добре ми напомни за подбора. Имам проблем. Чух, че утре ще има конкурс. Не знаеш ли какъв?
– Ето, за да не правиш глупости без мен – котарака се почеса със задната си лапа. – Какво ли ме хапе там. Точно както каза, имам бълха.
– Не се отклонявай от темата.
– Трябва да представим кралството си в най-добрата светлина. Да изпеем песен, да рецитираме стихотворение, да танцуваме. Императорът ще ни съди. Трима ще бъдат изгонени.
Замислих се и се разходих из стаята. Две крачки в едната посока, две в другата. Не можех да отпадна, но нямах никакви таланти.
Слухът ми беше напълно развален, когато пеех, кучетата от улицата виеха, а собствениците им започваха да ме заплашват с полицията за малтретиране на животни. Не бях учила стихове в училище. Можех, като Незнайка, да съчиня нещо набързо. Императорът беше гладен, погълна ютията студена, но тогава става ясно кой първи ще си тръгне от подбора в топлите, миризливи ръце на ухажорите.
А с танците? Никога не съм се занимавала с това. Въпреки че има един танц, с който бих могла да се представя, с напън, разбира се, танц, но може би ще мине, само че за това ми бяха необходими реквизит и помощници.
– Вася, има ли оръжейница тук?
– Мисля, че има, но не съм бил там. За сметка на това ще ти покажа къде е кухнята.
Там е оръжейната. Намерих я. Долу.

***

Още в училище учех, когато до нас се откри казашки клуб. Там започнах да ходя да тренирам със саби. Не се справях зле. Можеше да опитам да използвам мечовете им, но колко тежат? Ръката ми е свикнала с определено тегло – 630 грама. И там дръжката на сабите трябва да е увита, за да може да се хваща с ръце. Мисля, че ще намеря нещо подходящо.
А помощниците… Имам трима кандидати на прицел. Само да опитат да откажат.
– Вася, Алагор сигурно има списъци с булки, а?
Котаракът се замисли, после кимна:
– Да, има. В кабинета над теб.
– Чудесно. Сега тичай при него и ми донеси списъка. Аз ще отида, за да разтърся женихите за материална и натурална помощ. Агресорите ще бъдат изобразени.
Но ни очакваше разочарование. Котаракът се върна с тъжна новина:
– Кабинетът е затворен.
– Тогава ще те прокарам през прозореца. Ще извикам метлата през нощта.
Не, това е удивително. Фамилиарът на магьосника се нахрани за някакъв ден до невероятно тегло.
– Хайде, качи се – подтиквах котарака с гребло в дебелия му задник. А той, пъхтящ, се опитваше да се качи по бръшляна до отворения прозорец на магьосника.
– Отново се подигравате на животното? – Прозвуча заплашителния глас на Алагор отгоре.
– Кой се подиграва? Вашият домашен любимец, който се е нахранил, е паднал от прозореца, виси, крещи с пълно гърло и не ни дава да заспя. Затова реших да го подбутна. Помня проклятието за полова импотентност, ако умре. Ами ако ми се отдаде шанс да свържа живота си с вас, а тук има такава неприятност.
– Не мечтай. – Отвърна мага, навеждайки се през перваза и опитвайки се да достигне Вася.
– Е, мой годеник, гледай да не паднеш сам – разтревожих се аз, гледайки как се е излегнал. – Ако паднеш тук, могат да ме обвинят в опит за убийство. Макар че, между другото, ще те заровя тук. Една могила повече, една могила по-малко.
Алагор се обърна и, хващайки Василий за кожата, го издърпа към себе си.
– Тази кръвожадна не те е наранила нали? Сега ще ти дам малко сметана.
Вася жално измяука.
– Хранете по-малко котарака си, вижте каква дебелина е натрупал. Стана неподвижен.
Дори се притеснявах как ще пренасям тази тежест после на метлата.
– Моят котарак, както искам, така го храня. Седни на лежанката. Сега ще донеса сметана – чу се от отворения прозорец.
След три минути Вася се показа и ми хвърли смачкана хартия.
– Вася, говоря сериозно, стига си се тъпчел със сметана – изсъсках му аз. – С твоето тяло няма да можем да излетим на метлата – но мен нагло ме игнорираха.
Добре, след седмица ще си на диета при мен.
И аз, преписала списъка в три екземпляра, тръгнах на работа.
Първо се затичах към Върколака:
– Ето, махнах му със списъка. Аванс, моля.
Той се обърна и започна да ме вика да вляза. Ето колко е алчен, реши да ми плати в натура.
– Не, сърцето ми е разбито, защото не съм по ваш вкус, само парите ще успокоят тъгата ми и помощта в първия конкурс. Разбирате, че е във ваш интерес да не отпадна първа.
Вълкът неохотно кимна и ми донесе тънък плик с пари.
– Останалото после, когато се намери моята годеница.
Е, поне така.
– А сега да поговорим за помощта. При нас в планинските райони дори момичетата знаят да размахват саби. Утре искам да представя номер, в който под бравурна музика вие и вашите съучастници вървите към императора. А в ръцете си имате нещо като пики, само че тъпи. А аз скачам напред и започвам да го спасявам.
Върколакът ме погледна като психично болна.
– Може би е по-добре да изпееш песен?
– Не, тогава със сигурност ще се изложа. Същото важи и за стиховете и танците. А така императора ще оцени, че съм застанала с гърдите си в негова защита. И ще си затвори очите за артистичността на изпълнението.
Върколакът погледна това, с което се канех да защитя императора, и измърмори:
– Добре, аз съм съгласен, но Змея и Дракона няма да се съгласят.
– След закуска ще дойда при вас и ще ви помоля сълзливо, и ако не ми откажете, то и те ще се съгласят. Само пригответе пръчките.
– Чуй, момиче, не се ли страхуваш да си го получиш от нас?
– Точно! Обезателно си сложете ръкавици.
– Защо?
– За да не ви ударят случайно приятелите.
Обиколих останалите. Плаках за мечтите си за голяма сума, но се събраха сто златни, ако се съберат всички заедно.
С шантаж и ласкателства принудих всички да участват в псевдопокушението срещу императора.
Отдавна всички спяха. Беше нощ, само аз с листче в ръце бродих из просторите на замъка.
Все пак намерих оръжейната и дори си набавих две саби. Вървя по коридора, скрип-скрип една в друга. Не е зле – зловещо се получи. Искаше ми се да се забавлявам и за по-голям ефект реших да извия. Като от филм на ужасите.
– УУУУУ- забавлявах се аз.

Назад към част 17                                                           Напред към част 19

Глава 17

А миризмата от него – очите ми се насълзиха. Как възнамерява с такава харизма да се закача с момичетата? Глупак миризлив.
– Какво правеше тук? – Изръмжа над ухото ми.
Аз изпищях първото, което ми дойде на ум:
– Чаках те.
– Мен? – Той дори се смути.
И аз премина от страх в режим на зъбни приказки. Но внимателно. Да не заподозре.
– Да. Чух как разговаряхте с тези хора и реших да ви помогна. Вие сте толкова зашеметяващ (особено миризмата ви). Ах, колко жалко, че не съм тази, от която се нуждаете, вие сте толкова интересен мъж.
Дори бих се отказала от сина на императора заради вас. Но, уви, чувствам, че това не се получи. Затова, за малко, например, за торбичка с десет златни монети, съм готова да ви помогна в начинанията ви.
Вълкът, който се беше навел, отметна мръсната си коса и ме погледна с интерес, но, вглеждайки се в тънките ми рамене и ниския ми ръст, се намръщи.
Честно казано, дори си отдъхнах. Но от друга страна, – хихикнах. Е, в този свят обичат стройните. От Алагор до върколака. Е, добре. Те ми трябват колкото на дракона пети крак. Искам да натрупам сили.
– Как се казваш, момиче?
По дяволите, забравих. Любовиаралия или нещо друго.
– Татко ме наричаше Любовира, – измъкнах се.
– От кой керван си?
– От четвъртия – изправих се на пръсти и отговорих.
– О, да, късметлия съм. Коя от булките познаваш?
– Никоя. Мой алфа.
На върколака му хареса такова обръщение и той милостиво кимна.
А аз продължих бързо:
– Но съм готова да се запозная и да се сприятеля за такъв мъж. За скъпоценния портфейл, разбира се.
– А ти започваш да ми харесваш, момиче. Твоят ентусиазъм е очарователен. Може би после дори ще ти се отблагодаря за услугата – и той ми намигна мазно.
О, Боже, пази ме от такива милости. Но сама с трепетно смущение сведох поглед:
– Защо толкова сложности, да се договорим за определена сума.
– Иди се запознай с булките и състави списъци кои ще бъдат от последния обоз. Настаниха ме в лявото крило на първия етаж.
– Да, генерале.
Той ме потупа с мръсна лапа по бузата за усърдието ми и си тръгнаха с горда походка. Фух – отървах се.
Но веднага щом върколака изчезна, отзад се чу шепот:
– А какво обсъждаше тук с вълка?
Ето, затънах с този мъх като кокошка в обръч, и аз по навик започнах да лъжа.
– Вълкът разбра, че съм от последния обоз, и започна да ме вербува за тайна служба. А аз отказах. Казах, че ако и да помагам, то само на великия Змей. Той ми е много мил. Знам, знам, не съм по ваш вкус, но сърцето не се командва. Затова за сто златни ще разбера всичко.
Той се превърна в полузмей от такава похвала. Вие се в пръстени.
– Ти си прекалено дребна за моя вкус.
– Затова разбирам, че е по-добре да ми платиш със сто златни монети, отколкото в натура.
Змеят се замисли. Виждаше се как в него се борят алчността и желанието да изпревари конкурента.
– Представи си, ще получиш точно нея с моята помощ, нека конкурентите да се изтрият.
Това беше последната капка в чашата на суетата и Змея кимна:
– Договорено. Направи ми списък с булките от последния обоз.
– Ще бъде изпълнено. Само не разказвайте за мен, защото ще ме удушат от ревност.
– Добре. Дай знак, като разбереш всичко. Живея в дясното крило на първия етаж.
– Да, велики и гъвкави.
– Свободна.
Майната му на този мъх. Ще се оправя с изтръгнатите цветя. Как се забърках в такова нещо. Макар че… Трябва да им поискам аванс. Жалко, че дракона още не се е погрижил за наемането ми. Иначе ще натрупам състояние от този подбор.
Само споменеш дявола – и рогата му се появяват.
– А защо от теб мирише на върколак и змей? – Чу се отстрани.
А ето и Дракона. За тази услуга ще поискам хиляда. Спомних си думите на кочияша за пещерите, пълни със злато.
– Така че, моя крилата платонична любов, за хиляда златни ще направя всичко за теб.
И този също се съгласи. Той живееше на втория етаж в дясното крило. Каква красота, помислих си, като се качвах на етажа си, сама си изкарвам парите. Да, ще изляза оттук като богата булка. Хиляда и сто и десет златни монети и кутийка от Алагор.
Започва да ми харесва този подбор. Важното е да не ме изгонят. О, утре се очертава нещо. А в стаята ме посрещна приведен фамилиар.
– Васенка, ти обиди ли се на бълхарника? Това е за маскировка. Женихите те подслушват, а те са убедени, че си вещерски котак. Решиха да те следят. Затова се правя, че не те обичам – и още, Васенка, прости ми за бълхарника. Завидях ти. И така ми изяде целия мозък, а още и теб обгрижва, а на мен ми е обидно.
Защото обичам своя фамилиар, така е за отстъпчивостта:
– Знаеш ли, Яж, той не е лош, просто не иска да се жени. А когато те влачат да се жениш на аркана – озверяваш се. Като котка гласувам за свободния избор, и когато сам искам, особено през март.
– Вася, аз като вещица гласувам за същото. Да няма насилие над личността. Между другото, след този подбор ще забогатеем, вече започвам да ти печеля сметана. Важното е да не ме изгонят по-рано.
Котаракът се обърна с интерес. И аз, кикотейки се, разказах за договора си с местните нечисти сили.
– Яж – възхитено промърмори Вася – ти си истинска вещица. Само те могат да омагьосват така.
Добрата дума е приятна и от котка, а напоследък всички се отнасяха към мен само негативно.
И разказах за плановете си да търся себе си за трима жениха.
– И какво? Изобщо не си ги заинтересувала?
– Не, те обичат високи, пищни. Дори Алагор, спомням си, ме нарече руса немощна или издънка.
– Слушай, Яж, исках да те попитам – наистина ли си направила гробище на балкона? Кого успя да заровиш там?

Назад към част 16                                                              Напред към част 18

Глава 16

– Тук не е просто така, а се прави подбор. Утре императора ще пристигне със свитата си. Ще ми помага да избера булка – той се намръщи. Надявам се, че той сам ще изгони първите, които не му харесват, но не повече от три в началото. А после ще отсяваме много по-строго. И никакви опити към чужди мъже и моите работници – той отново ме погледна. А аз? Седя и мигам с очи. – Няма да го търпя.
О, а имам ли нужда от това? Аз не го правя от привързаност, а за да спася Данилушка. Между другото, как е той? Нарисувал ли ми е схемата?
Днес имам толкова много работа. Да поговоря с Вася. Да се запозная с плана на двореца. А ако огладнея? Трябва да се подготвя. Сутринта да опитам да науча заклинанието. Достатъчно интересно, имам сили.
А ако не стигнат? Тогава по-добре да се изпера предварително – ще я окача на балкона, ще изсъхне през нощта. Забравих за метлата, трябва да ѝ дам знак да долети на балкона, но внимателно. На нисък полет. Иначе младоженците не за нищо са поискали да дойдат да живеят тук. И тях не трябва да изпускаме от поглед.
Какви цветя да откъсна и да натъпча в саксиите, дано се прихванат. Иначе някак пусто е на моето гробище.
Данилушка утре ще донесе пясък с гребло. А може би и днес. Трябва да го помоля да ми организира ядене. За нощта. В случай, че огладнея.
А живота се оправя. Хранят ме, пазят ме от ухажори. Важното е да не излетя преждевременно.
– За подготовката на този номер – имате една нощ. Всичко. Всички сте свободни.
И всички започнаха да стават. Ах, ти! Какъв номер? Пропуснах всичко. Замигах с очи и започнах да се оглеждам. Кого да попитам, мисля си. Погледът ми се срещна с този на Алагор. И по зловредния му поглед виждам, че е забелязал как съм се носила в облаците и съм пропуснала абсолютно всичко. Направих съжалителен поглед, повдигнах вежди въпросително.
А този отмъстителен тип с приятна външност сгъна ръце на гърдите си и измърмори. После разтвори три пръста и с един от тях ме посочи. Като да каже, че първа от замъка ще си тръгна за вкъщи с гробището си. Каква гад. Чувствам, че ако беше по неговата воля, щеше да изгони всички.
Издъни се. Първата кандидатка за отпадане.
О, беда, беда. Утре не мога да отпадна. И от булките не мога да попитам – няма да ми кажат. Конкурентка за короната. Васенка може би е чул?
Трябва да се прибирам. До вратата Данилушка вече се мотае с чували и гребло. Обърнах се – никой.
– Ето, госпожо, донесох всичко точно по списъка. Чанти с бял пясък. Млечен. Грабло. Пет саксии за цветя. Хляб с месо – сам добавих. Видях, че имате здрав апетит. Ако не бяхте кралица, веднага щях да ви предложа брак. И сте чудесна шивачка. А че сте кльощава – месото ще ви порасне.
Бях трогната от тези откровения. Потупах го по рамото:
– Данилушка, ще имам предвид предложението ти. Ако има дворцов преврат, веднага ще дойда при теб да се сгодявам.
На слугата като че ли му пораснаха две крила на гърба.
– Направих и една схема. – И той извади смачкан лист хартия с три картинки и стрелки с драсканици. – Тук е сутерена с мазето. После първия, втория и третия етаж. Вашият четвърти. На последния са покоите на господаря, мен не ме пускаха там. Само слугините ходят да почистват.
– Тоест, не знаеш какво е помещението над мен?
– Не знам.
– Добре, благодаря ти, голям приятелю Данилушка. Хайде, изсипи пясъка на балкона.
Така и направихме. С камъчетата, останали от бордюра, направих красиви фигури с гребло. Бих искала тук да има красиви мъхове и червени цветя, за да е по-ярко.
– Хайде, Данилушка, преди да се стъмни напълно, да изтръгнем пролетни цветя от цветните лехи.
И, разбира се, отгоре веднага се включи коментатора:
– Какво учиш моя слуга, булке с криминални наклонности?
Какво му е? Ето какво му направих?
Вдигам глава. Младоженецът стои на прозореца. С моя фамилиар в ръцете си, преял. Гъделичка го по врата, а предателя мърка като парен локомотив и трие главата си в магьосника.
От възмущение ми се пресече дъха. Фамилиар се нарича. Продаде се за чиния сметана.
– А не ми галете вашия бълхарник над моите гробове.
Вася дори изкряка от такова обида. Сякаш не котка, а някакъв петел.
– А защо изведнъж стана в множествено число? От сутринта там беше само вашия дядо. Кой друг успяхте да заровите?
– Чичо, защото на дядо му е самотно там. А така ще си играят карти.
– Решихте ли да погребете цялата семейна гробница тук?
– А какво да правя? Взимаме всичко с нас, дори предците. Традиции. И само опитайте да възразите. Ще се оплача.
Алагор, усещам, започна да се дразни сериозно. Стои, раздува ноздрите си, присвива очи. Ако беше по негова воля, сега щях да потегля. Но не може. Само след резултатите от тестовете.
– Така че, мой котколюбив женихо, смири се. Данилушка, да вървим, че слънцето ще залезе, мравуняка ще се затвори.
С моя верен помощник набрахме червени пълзящи цветя. Изпратих го с тях да ги изложи на балкона, а сама отидох да търся мъх до крепостната стена.
Реших да съкратя пътя през храстите. Току-що видях просвет и исках да изскоча, когато чух гласове. И кой е тук?
О, познавам тези съскащи нотки. Да, цялата тройка се е събрала. Явно са започнали преговори.
Подслушване.
– Как ще разкрием момичето?
– Не знам, днес ги помирисах, помирисах, а те миришат като едно цяло. Сватбените им гривни ги прикриват.
– Ами ако проследим котарака? Сигурно той ѝ е фамилиар.
– Опитах, но той се мотае само около Алагор.
– И какво да правим? Да чакаме, докато излезе от селекцията? Тогава гривната ще се махне.
– А ако не излезе? Магът ще се сдобие с вещицата. Не, тук трябва да подходим внимателно. Да се запознаем, да разпитваме. Да чакаме да се издаде.
– Точно. Да разделим булките на три и всеки да се занимава със своята група.
– Правилно. Колко бяха в последния обоз? Четиринадесет, мисля? По четири на човек и още две.
– Тогава трябва да разберем кои момичета са пътували в последния керван.
– Ще направим анкета. Ще съставим списък. Ще напишем имената на листчета и ще ги изтеглим. Който каквото изтегли, с него ще се занимава. Ще се доверим на случайността. Само да не се падне на магьосника. Само че сложността е в това, че този гад внимателно следи да не се доближаваме до неговите булки.
– Ще се измъкнем някак си. Трябва да влезем в престъпно съучастие с някоя булка, за да ни доставя информация. Където обещаем голяма и чиста любов. Където пари, ако е много грозна.
– Договорихме се.
Значи моите са влезли в коалиция. Е, хитри са, срещу Алагор, значи са станали приятели. Той ги е приел на гости, а при тази нечистота няма нищо свято.
А младоженците, стигнали до консенсус, се разпръснаха в различни посоки. Мисля, че е време да изляза, направих само две крачки и някой ме хвана за яката и ме издърпа на бял свят. Погледнах и пред мен стоеше Върколака.

Назад към част 15                                                         Напред към част 17

Глава 15

Данилушка дойде с обувки и с кошница.
– Госпожа, донесох мамините, те са съвсем прокъсани, затова тя не ги носи.
Въздъхнах. Е, поне такива. Ще превърнем тиквата в карета.
– А това леля Шанишки е изпратила с квас.
Шанишки – това е добре. Ще хапна преди вечеря, за всеки случай. Кой знае как ще хранят нашите кокошки там. И мен с тях. Ще ни напълнят със зърна. И дали искаш, дали не искаш, води здравословен начин на живот.
– Да вървим, Данилушка, да погледнем залеза от балкона и да отнесем гозбата на леля. Кажи ѝ, че съм ѝ много благодарна за храната.
Седнахме в креслата. Наляхме квас. Взехме по чаша. Седим си добре.
И тук гласа, който за нещастния час вече ми беше омръзнал, така че не исках да чувам:
– А моят слуга също ли се записа за помен на вашия дядо?
Какво си залепил тук, се питам? С мед ли е намазано?
– Да, отговарям, скърби за компанията.
Данилушка пъхна хапката в устата си и побягна. Дори кошницата не взе.
– Не забравяй пясъка – извиках му в гърба. – И не ме питай защо ми е нужен пясък – вдигнах глава – момичетата трябва да имат тайни. И изобщо, ще помоля баща ти да направи покрив на този балкон. Ще кажа, че страдам от лунатизъм и нощем се разхождам по балкона неглиже. Страхувам се, че алчните мъжки погледи ще ме видят.
– Тук мъжките очи са само моите. И няма какво да гледат. Докато виждат гроба на дядо ви и това, че една булка яде прекалено много.
– Това е от нервите. Току-що пристигнах и се страхувам, че на младоженеца няма да му харесам.
– Няма да споря с това. И изобщо, вие явно не сте от този свят. Всички булки се кичат гиздят, а вие разбивате гробище.
О, дано най-накрая си тръгне. Погледнах нагоре. Може би да завържа чаршафа за бръшляна и да си направя нещо като навес. Няма да ми даде живот. Изядох последната хапка, изпих кваса и си тръгнах, без дори да се сбогувам, за да се приготвя за вечеря. А за навеса трябва да измисля нещо. Може би ще успея да го омагьосам? После ще попитам в книжката си. След вечеря.
Първо си сплетох коса, превързах я с бръшлян и я навих около главата си. Промуших листа през кичурите. Стана като венец. После се заех с обувките. Превърнах ги някак си в балетни пантофки. Почти не ми останаха сили за роклята. Промених леко цвета. Всичко. Изчерпах всичките си сили.
Ще отида да се измия преди вечеря, за да не мириша като Върколак. Интересно, дали младоженците също ще присъстват на вечерята.
Чух гласа на слугата:
– Невестите да излизат.
Излизам. До деколтето ръцете ми не стигнаха. Кралиците с диамантени вечерни рокли изплуват от покоите като лебеди. И да, за деколтето не трябва да се тревожа. Съседките ми ще имат повече от мен. И бюстове също. Когато ни поведоха по коридора, разбрах, че съм най-малката сред тях, с половин глава по-ниска от всички, дори с коса на главата, а тя ме прави с два сантиметра по-висока.
Като река от булки, преливаща се във всички цветове на дъгата, започнахме да се спускаме по стълбите. Надолу, някъде. На първия етаж.
Вратите вече са отворени. Слугите стоят до входа. Виждам, че Василий е там. Той ми намига доволно. Минавайки, казвам:
– След вечеря.
Фамилиарът кимна важно и се простря. А всички го заобикалят, опитват се да го погалят. И защо? Пътят към сърцето на императорския син минава през моя котак. Виж се, какъв красавец си станал.
И тримата ми жениха се появиха и започнаха да се приближават към момичетата. Те са кучета, а не нечисти сили. Аз се промъкнах незабелязано покрай тях по стената. За щастие всички, към които се приближаваха, бяха пищни, с изящни форми. И брюнетки. Явно тук не е модерно да ходиш руса и слаба.
– Невести, минете покрай масата, където има табелка с вашето име, гривната ще се затопли. Идвам. Хоп, затопли се. Стъпка назад – студено. Напред – топло. Хайде да видим чия маска съм избрала заедно с палтото. На табелката пишеше „Любовиралия Араратска. Принцеса“.
С Горното кралство почти познах. Явно фамилията Араратска не е дадена за блатата. Сега трябва да свикна с Любовиралия. Главното е да не забравя такова трудно за произнасяне име. Седнах.
Стомахът ми, усетил вкусната храна, заръмжа като гладно животно. Младоженецът е прав, по-добре да ме убие, отколкото да ме храни. Надявам се, че след месец-два тази гадост с разстроения ми метаболизъм ще приключи. На масата има салати в малки купички, но са много. Зеленчуци, месо, нарязано на толкова тънки филийки, че слънцето прониква през тях. От големите ястия – печена гъска, поставена точно пред мен. И сърцето ми усеща , че тя е поставена тук повече за красота. Важното е да не е макет.
Алагор дойде, поздрави, промърмори през зъби, че се радва, макар че по изражението му не можеше да се каже, че е кисел.
А булките задишаха, бюстовете им започнаха да се издуват. Всички се усмихват съблазнително, само аз хипнотизирам гъската, преглъщам слюнка.
Когато най-накрая той завърши своята приветствена реч, започна да минава покрай булките. Разменяше любезни думи. Тип откъде са дошли, ласкаво, но с изражение, сякаш току-що е изял лимон. Аз бързо изядох салатите около себе си, но не всички, оставих по една порция на съседките си. Сложих празните чинии на купчина, за да не заемат място. От двете страни израснаха кулички. Красиво и симетрично.
Придвижих гъската към себе си. Ето това е щастието. Само че исках да отрежа крака с нож и вилица, както се полага, когато младоженеца от другата страна на масата ме забеляза.
Стои, гледа ту мен, то куличките, ту гъската, като хипнотизиран. Под погледа му не мога да преглътна и хапка. Не, така няма да стане. Положих приборите и му кимнах въпросително. Той мигна и си тръгна. Чудесно. Е, гъско, давай без церемонии. Увивам крака и със салфетка и го откъсвам.
Каква вкуснотия. Ям си, не преча на никого. На чинията остана скелета на бедния водоплаващ, който се озова на грешното място в грешното време. Но за сметка на това се почувствах сита.
Тогава ни заповядаха да преминем в съседната зала. Ще обясняват селекцията. Надявам се, че поне ще ни настанят на столчета или диванчета, защото ще е трудно да стоим, след като ядохме гъска.
Молитвите ми бяха чути. Седнахме. Не пуснаха моите женихи, които се бяха натъпкали при нас. Изпратиха ги да се разхождат в гората.
Излезе Гоблина. Толкова се зарадвах, когато го видях. Стана ми почти като роднина, след като го бутнах. Вдигнах ръка и му махнах. Той ме забеляза, почервеня, после пребледня. Алагор забеляза промяната в цвета му, погледна в посоката на уплашения поглед на управителя. Заплаши ме с пръст. Мен.
А аз? Седя си, никого не пипам. От ситост ми се прииска да си направя шега. Погледнах по-внимателно и видях, че на главата на Гоблина започнаха да израстват кичури коса. Аз му намигнах. За израстването, така да се каже. Изглеждате добре.
Няколко пъти се опита да започне да говори, но се объркваше. В крайна сметка Алагор не издържа, излезе сам.
Погледна ме строго и започна:

Назад към част 14                                                             Напред към част 16

Глава 14

– Първото, което искам за тази услуга, е да ми донесеш обувки. Дамски. Какъв цвят и размер без значение. Като сувенир от селекцията. Събирам колекция у дома от различни пътувания.
Той се учуди, но кимна.
– Второ: Схема на замъка, с всички помещения и врати.
Трябва ми място, където да тренирам магията. Насаме, така че никой да не забележи. Особено женихите.
Данилушка се почеса по тила, но отново кимна.
И третото:
– Искам да ям, нямам сили. Скоро ли ще вечеряме?
– След час, госпожо.
Въздъхнах – час е много. Няма да издържа. Дори и да гриза камъни. Стомахът ми запя тъжно.
– Искате ли да ви донеса храна? Леля ми работи в кухнята и ме храни.
Ето как стоят нещата, лелята. Затова костюма му е като втора кожа. Но това ми е от полза.
– Донеси, всичко, което ти дадат, а аз ще се оправя с нещата.
Слугата си тръгна, а аз отидох до шкафа. Затворих го с две ключалки и ключа за банята. Не трябва да знаят прислужниците, които ще дойдат да почистят, че празния ми шкаф е като хладилник на отслабваща жена.
Сега към сандъка. Отворих капака и въздъхнах. Какво да правя, въздишай или не въздишай, сама ще трябва да го изпразня. Дори Данилушка не мога да помоля – веднага ще види, че нямам никакви дрехи отдолу. Въпроси и съмнения могат да възникнат дори в неговата проста глава.
И започнах работа. Пъхтя, пренасям камъни на балкона. Ругая избягалата булка. Донесох един. Втори. После си мисля, може би да изобразя японска градина от камъни. Да построим кулички. Трябва, размишлявам, да донеса още пясък и да направя фигури с гребло. Ще бъде красиво. Но за това ще помоля Данилушка. И за пясъка, и за греблото. Може би ще насадя още цветя и ще ги сложа в саксии тук. Стоя, възхищавам се. Красота.
– А какво е това интересно нещо при вас – чувам отново над главата си. Женихът пак се появи.
Не мога да го изгоня, ще ме изгони, и така вече ме подозира. Но и излишното внимание не води до нищо добро. Аз съм тук на работа и под прикритие.
– Така се правят поменни градини в родината ни. За да си спомняме предците. Донесох пепелта на дядо си.
– Не разбрах, решихте ли да направите гробище под прозорците ми?
– А какво от това? Това са нашите традиции. Да помним вечността. Затова не гледайте насам – не ми пречете да медитирам.
– Моя уважаема невесто, нищо ли е, че сте в дома ми? Гледам където искам. А ако се държите лошо – ще ви изгоня от избора.
– А аз ще се оплача на вашия татко. Ще кажа, че ме обиждате. А според правилата – спомних си подслушания разговор с прислужника, имате право да ме изгоните само ако не издържа изпитанието.
Отгоре явно се обидиха. Очите им потъмняха. Мълнии проблеснаха. Завесите се затвориха. О, Ядвига, чувствам, че няма да ти позволят да преминеш дори първото изпитание. Изговорих се. По дяволите, може би да си разменя стаите с някого? Но ми е жалко за балкона. Той ми е толкова уютен. Добре. Ще разберем по време на пиесата.
Данилушка закъснява. А сега трябва да дойде и дъщерята на Гоблин. И ще види, че ям в стаята. Не трябва да се предпазвам. И аз започнах да изнасям стола на балкона. После втория. Накрая избутах масичката. Погледнах нагоре. Зад завесата стои силует, като залепен. Какво му е, не може ли да се успокои. Няма ли работа?
Тук, тук. Почука се на вратата. Данилушка дойде. Донесе поднос, покрит с кърпа.
– Леля каза, че за това, че ме защитихте от Гоблин, ще ви храни винаги. Ето, набрах ви нещо за хапване. Както за себе си. Вземете, госпожо, а аз ще тичам. Сега ще ви донеса обувки, а след вечеря ще донеса схемата.
Ах, ти, мое добро момче.
– Данилушка, знаеш ли какво още ще те помоля да направиш. Донеси ми бял пясък – прецених в главата си – два, три чувала. Направих си градинка на балкона. И саксии за цветя.
Слугата кимна и побягна, а аз отидох на балкона. Поставих подноса на масичката, свалих кърпичката. И какво ми е изпратил Бог тук?
О, мое съкровище. И хляб, и нарязано месо, и краставички, и бутилка квас. Живея. Настаних се удобно да консумирам продуктите. Чувам шум отгоре. По дяволите, на моя съпруг не му стига:
– Исках да поразгледам. Вече започнахте ли да почитате предците си на гроба?
Устата ми беше запушена и аз просто кимнах. Преглътнах.
– Такива са нашите традиции.
Той само скърцаше със зъби. Явно вече го бях измъчила с тези традиции.
Едва успях да доям, като се почука на вратата, не като Данилушка, а по-скоро като домакин.
Скрих подноса зад дивана, седнах и извиках:
– Влизайте.
Влиза дъщерята на Гоблина. Местна красавица. Сега вече мога да я разгледам нормално. Момичето се оказа с форма, не като баща си. И е висока. Грамада в пола. За такава се държиш и разбираш: – Тяло.
А аз съм дребна. Крехка, както казваше бабата на приятелката ми. Всичко, което бях натрупала, отиде в гърдите ми.
Дамата ме погледна с презрение и ми каза, сякаш ми е направила услуга:
– Закуска в девет. Обяд в четиринадесет. Вечеря в осемнадесет. Да бъдеш на парада. Утре императора ще пристигне със свитата си. Вечерта след вечеря ще разкажат за подбора. Стаята ще се почиства, докато се сервира закуската.
И това е всичко. Обърна се и си тръгна. Погледнах часовника. До вечерята имаше още половин час. Трябваше да пребоядисам роклята си в друг цвят. И да омагьосам обувките, които Данилушка щеше да донесе.
Добре, какъв цвят да изберем? Нека да е лилав. Трябва да направя нещо и с косата си. Косата ми се е разплела. Руси къдрици падат като облак върху раменете ми. Както обикновено – нямам ластици, нямам връзки. Жалко е да ги откъсвам от роклята. И така, всичко ми е в един екземпляр. Сирачето! Бедна като църковна мишка.
Дори гащи имам само едни. Нито нощница, нито риза. А, и шортите са чужди. В какво да спя? Трябва спешно да науча очистващо заклинание. Но това после, сутринта, ако имам вещерски сили.
Добре, за това ще помислим по-късно. Сега косата. Излязох на балкона да откъсна лиана. А тя, гадната, не се къса. Трябва ми ножче. Къде да го взема?
– Скъпи мой, уважаеми – викам тихо.
Завесата веднага се отдръпна, сякаш стоеше там. Гледа ме въпросително.
– Нямате ли ножче? Да режа месо.
– Вие, уважаема невесто, според мен, сте го изяли – откъсвайки го със зъби.
Въздишам.
– Така се случи. Много ни се ядеше. Сега ще се храня по възпитания начин.
Не ми повярва, но донесе нож. Спусна го на въже. Не беше дори нож-кинжал. Остър. Веднага отрязах лианата.
– Позволете да попитам, имате ли намерение да ядете и това бедно растение? Ако е така, по-добре не го правете, то е отровно. А може би искате да ви погребат тук, на балкона, заедно с дядо ви, но като домакин аз определено ще се противопоставя. Не ми се иска да виждам гроба ви всеки ден от прозореца.
Защо се е закачил за мен, кажете ми, моля? Дай ми ножа и си върви по пътя си. Но аз трябва да бъда учтива с него, за да не ме изгони преждевременно:
– Ще се украся за вечерята. Подготвям ви изненада, уважаеми младоженецо.
– Честно казано, страхувам се от вашите изненади, уважаема булке. И управителя ми също подозирам, че се страхува от вас, след като почти го оскърбихте
Ето го, той ми напомни за моята маневра за отвличане на вниманието от задачата на слугата.
– Нека не се страхува повече, не ми харесва телосложението му, а и не обичам особено плешивите.
– Успяхте да разберете това, докато го валяхте по пода ли?
Е, досаден!
– Бедният ми управител едва не получи сърдечен удар, защото чуждата ми годеница го събори на пода. И вие всички интересни за вас мъже ли изпитвате по този начин?
Е, стига!
– А как иначе – мърморя – пипам, помирисвам, облизвам, ако трябва.
– О, как – заинтересова се, жениха, майка му. – А мен също ли ще дегустирате?
Най-накрая ще се откаже от мен или не! Досаден е като комар.
– А вас мога да опитам на вкус. Ще отхапя ухото ви, например.
– Знаете ли, уважаема невесто, аз сигурно също ще се страхувам от вас. С вашия апетит ще повярвам в това.
Ето, пак се залепи.
– Мой страхлив младоженецо, прекалено много внимание ми обръщаш. Отиди да погледаш другите булки. Аз изобщо, нямам време – трябва да се занимавам с работата си.
– Какви, позволете да попитам.
Дали ще се скриеш най-накрая, или не. Трябва да кажа на Вася да напикае всички ъгли в тази стая, за да не може Алагор дори да влезе там. Да направи газова атака. Макар че не. Тогава ще го изгони, дори няма да се страхува от полова импотентност. А може да каже, че Гоблина е припикал всичко там от страх? Не, вероятно няма да повярва.
Тук, явно, някой е почукал на вратата му и той изведнъж е изчезнал.
Фу, досадно. Скрип, скрип, и до мен се доближиха.

Назад към част 13                                                        Напред към част 15

Глава 13

Ето го нечистия! Изчезна. Как успя да се промъкне безшумно. Разбира се, как безшумно. Зад нашето с Данилушка пъхтене и бутане на моя сандък, тропота на слон можеше да остане незабелязан.
Аз се облегнах на сандъка си, изпънах голите си рамене напред, стоя, махам с ръце, а в същото време си мисля, за лъжа.
– Разбирате ли – казвам – уважаеми жених, в нашите краища има традиция да се вземе шепа пръст от родната земя в кърпичка, за да се черпи от нея богатирска сила и да не е толкова тъжно да се живее в чужди краища.
– Разбрах за земята – кимна той, намръщвайки се – а защо, уважаема лакома булке, сте донесли камъни.
Проклятие, все пак се е захвана с моя апетит.
– Разбирате ли, внимателен младоженецо, който следи всяка хапка хляб, изчезваща в устата на булките, моето кралство е в планините. Земята там е на тегло злато.
– Трудно е да не забележиш, че в устата на претендентките за ръката и сърцето ми не изчезва парченце, а половин хляб. А по повод камъчетата – защо ти е толкова сила. Или там нощем гризеш камъчета от глад като сухари. – А сам се намръщи. По очите му виждам, че не вярва.
Ето…
– И още исках да попитам за вашите кралски традиции. С една рокля и един пантоф ли ще ходите на кастинги?
– А аз имам гардероб под камъчетата. Не се тревожете за външния ми вид.
– Е, е – и погледна в сандъка ми.
Затръшнах капака на сандъка пред носа му.
– Не рови в нещата ми, може да имам бельо отгоре, което блести с белота.
– Блести с белота и череши бельото на този, отзад. – И мага кимна към Данилушка, който беше отворил широко устата си и слушаше нашия диалог и веднага се смути от този въпрос.
– А къде е вашата прислужница, ако мога да попитам? Също в сандъка, на дъното.
Аз се застъпих за Данилушка:
– Това е от усърдието му, че панталоните му се скъсаха. А прислужница не ми е нужна, ние в Горното кралство сами сме о-го-го. Ще спрем коня в галоп, ще влезем в горяща колиба.
Магът неволно погледна това, с което защитавах слугата. Бързо, но с интерес. Роклята, гадина, пак започна да пада от раменете. Трябва да я смаля, иначе деколтето ми става прекалено голямо.
– И ще отворим сандъка с камъните?
Въздъхнах:
– И сандъка също, ако живота ни принуди.
Тогава стомаха ми изпя трела. Отново огладнях. Ето какъв живот.
Очите на магьосника се разшириха. Явно в ума си започна да пресмята колко време е минало от обяда. Сега пак ще започне да ме обвинява в лакомия.
– Може би да продължим? А вие отидете при другите булки. Забавихте се с нас. Може да заподозрат, че вече сте си избрали булка. Кажете ми, когато сте готови.
Този гад дори махна с ръце. Ужас се настани в красивите му стоманени очи.
– Вие не сте по мой вкус.
Ето, лош човек. Можеше да мълчи.
– Харесвам високите брюнетки.
– Тогава, уважаеми жених, защо се мотаете тук. Отидете с вашите пристрастия в друга степ. Не ни пречете. Или искате да ми помогнете да бутам сандъка?
Последното накара домакина да се оттегли бързо.
Мисля, че трябва да се махнем по-бързо оттук, иначе ще се разбере сега – без изпитания ще ме изхвърлят. Заповядвам на слугата:
– Хайде, Данилушка, бутай напред. Не се страхувай да се обърнеш с гръб към домакина, той вече оцени твоите гащи.
И аз, хвърлила палтото върху сандъка, се облегнах с ръце на него.
С мъка го избутахме. Какво да правя сега с тези камъни – не мога да се сетя и не мога да ги изхвърля. Ще ме обвинят в разхвърляне на родни изкопаеми. Добре, нека лежат в ъгъла.
Стаите бяха прилични. Двустайни, с удобства. Вярно, малки – не можеш да се разгърнеш.
Имаше баня и тоалетна. Каменна. В едната стая имаше легло и шкаф с ключ в ключалката. В другата – диванче, два стола и маса със стол, и малка масичка, а-ля журнална. С мъка намерихме място за сандъка. В ъгъла, и то странично, трябваше да минаваме покрай него.
Това, което ми хареса, беше балкона. Огромен, с размерите на стая. Излязох, погледнах. О, каква красота – спира дъха. И полета пред мен, гора по-далеч и небе. С облаци и слънце, навеждащо се към земята.
Огледах се, възхитих се. Само заради тази гледка съм готова да издържа изпитанията на подбора. Погледнах надолу, надникнах по-далеч и отстрани, и нагоре. Ха! Аз имам единствения балкон тук. Какъв късмет. И още бръшляна е обвил тънкия балкон, като в беседка. Само че няма покрив, но нищо, ще преживея.
– Данилушка, а отгоре също ли живеят булки?
– Не, там са покоите на господин магьосника. Има отделна стълба, която води натам.
После със сълзи в гласа попита:
– Госпожо, обещахте да ми помогнете с панталоните. Просто се хвалехте, а как?
– Е, как. Сваляй ги.
– Как, госпожо?
– Мълчи. След като заедно бутахме, ти ми стана като брат. По-малък. И по-добре на балкона. Тук, момченце, няма да се разгърнеш. Не се срамувай, няма да поглеждам.
Слугата послуша, свали панталоните и смутено ги пъхна в балконската врата.
– Иди да погледаш бял свят, а аз ще поправя панталоните ти.
Данилушка послуша и се приближи до парапета с възглас:
– Е, ха!
А аз се заех с магия. Едва успях да уголемя панталоните с един размер и да закърпя дупката, когато отгоре, на вън, се чу вик:
– А ти какво правиш тук? И защо си без панталони?
Данилушка се вкамени, почервеня и започна да покрива с ръце интимното място. Кой засрамва моето тийнейджърче?
Изскочих, вдигнах глава и видях, че Алагор се е измъкнал през прозореца. Боже мой, имаш цял етаж, а не ти стигат прозорците, от които да гледаш. Защо се качи точно над моя балкон? И още и гневно ме поглежда. Дадох панталоните на слугата и кимнах към стаята:
– Иди се преоблечи. Заших ги така, че никой да не забележи.
Магът каза:
– Така ли, в вашето Планинско кралство сте силни и в кърпене?
– Ние имаме много способности. И четец, и жетвар, и на нервите играч. Ако не ме прогоните веднага, ще бъдете приятно изненадани.
Това беше моята подсказка. Като да кажа: „Не ме гони още – ще ти бъда полезна, мога да зашия нещо.“ А после погледнах къде гледа и попитах:
– Мой любознателен жених, имате цял етаж там, защо гледате насам?
А той отговаря:
– Макар и да си лакома и остра на език, изглеждаш добре. Отгоре. Всичко се вижда веднага. И не може да се каже, че нямаш нищо по тялото си.
А самия той не гледа в далечината, а в деколтето ми, което се плъзга надолу. По дяволите, а аз изразходвах цялата си сила за Данилушка. Не може ли да се направи по-малко деколте. А аз още трябва да сменя цвета на рокличката. Е, какво мога да кажа – изсумтях и се оттеглих. Ето го женкаря. Ще има късмет бъдещата му съпруга.
А Данилушка вече е в панталони. Доволен се разхожда пред огледалото.
– Добре ли стоят? Малко ги разширих.
Той започна да ми благодари, а аз му казах:
– Почакай с благодарностите, ще ми е нужна помощта ти.
Той се изправи като войник:
– Ще направя всичко, особено ако разширите ливреята.
Ах ти, шантажист! Добре. Имам нужда от предан слуга тук.
– Слушай, младежо!

Назад към част 12                                                             Напред към част 14

Глава 12

Ето зелени елхи! Към нас, бързо махайки с крила, се носеше дракон. Жълт такъв. И само щом влязохме зад крепостните стени, животното се спусна на свободното място в двора, покрит с павета.
Долетя още един младоженец. Алагор излезе да го посрещне с котарака в ръце. Изглеждаше изключително мрачен. Драконът се обгърна в дим и се превърна в едър мъж. Бих го нарекла симпатичен, ако не бяха косите му, като на изгоряла от химикали блондинка. Толкова жълти. А погледа му беше обсебващ и разголващ. И с него започна да гледа булките, които излизаха от каретите. Бързо нахлузих воала. Да, може би беше изцапан с жълтък, но поне стоях като всички останали – в парада. Последната дупка.
– Здравей, скъпи приятелю – усмихна се с 44 зъба и дрезгав глас дракона обръщайки се към магьосника.
Той въздъхна, автоматично почесвайки котарака. Вася замърка.
– Здравей, здравей, крилати приятелю. Защо си дошъл? Макар че – да позная. Невестата ти се е промъкнала сред моите хора. И точно в този керван?
Той радостно кимна. Вася погледна дракона и се усмихна. Алагор кимна в знак на съгласие.
– И сега искаш да се възползваш от правото си на гост?
Той отново кимна.
– Кажи ми, приятелю, защо реши да атакуваш каретите в гората?
Той сви рамене:
– Възбудих се. Зарибих се. Ние, драконите, сме такива. Не знаех, че са твои, иначе никога не бих го направил.
Вася отново измърка.
Драконът присви жълтите си очи и се втренчи в котарака ми, протегна ръка, за да го погали, но Вася изсъска и махна с лапата си с нокти, за да не се докосва:
– Котаракът ти е сладък, обаче. Каква ще бъде булката?
Алагор промърмори:
– Ще бъде моя. Не се меси. Гостът е гост. Имай предвид, че ако се доближиш до някое от момичетата, ще те изгоня. Разбра ли?
– Да, разбрах, разбрах – и се усмихна широко, като внимателно огледа групата булки под воалите.
Аз, между другото, също се измъкнах и се присъединих към тях, за да не се отличавам.
Вратата на замъка се отвори и от нея излезе дребен, дебел, напълно плешив мъж на около петдесет-шестдесет години. Явно Гоблина лично беше излязъл да посрещне господаря.
– Господин Алагор – пропя стареца – а ние вече се изморихме да чакаме. А това кой е?
Той опули очи към Вася. Алагор сякаш едва сега си спомни за котарака и го натрапи на своя управител.
– Котка. Ще живее тук. Да лови мишки.
– Но от няколко години вече няма мишки. Аз ги изтребих тогава – обърка се Гоблина.
– Тогава нека лови птици. Гълъби. Замърсили са всичко тук – каза раздразнено магьосника.
Вдигнахме глави към небето. С котарака, с Гоблина. Там дори дракон не летеше. Той стоеше до нас и търсеше гълъбите в небето с жълтото си око.
Гоблинът погледна котарака с такъв поглед, че на всички стана ясно, че ако Алагор изчезне от погледа, Вася ще бъде вписан в списъците на безследно изчезналите. Това стана ясно и на котарака, съдейки по паническите искри в очите му, и на магьосника, който направи крачка към управителя и каза през зъби.
– Ако котарака избяга – ще го търсиш до посиняване. А ако умре – ще те изгоня.
Явно мага реши, че Бог пази предпазливите.
Гоблинът кимна обречено, а Вася се отпусна с облекчение. Аз издишах.
– Да, освен булките, имаме още двама гости. – После се замисли и добави раздразнено – може би дори трима. Да ги настаним в отделно крило. И далеч от стаите на булките. Не е зле да поставим охрана. До стаите на гостите.
– Разбрах – изправи се Гоблина.
Но щом мага се скри в замъка, управителя се отпусна и, с недоволна физиономия, огледа редиците ни. Погледът му беше лош, арогантен. Ето, дами, вижте кой е сивия кардинал тук.
От замъка изскочи отряд слуги и се разпредели между нас. На един от тях дадоха котарака и му казаха да го отнесе в кухнята.
Дракона също отведоха на мястото на бъдещото му разположение.
С облекчение свалих воала. Слънцето печеше и ми стана горещо под нея. За придружител ми се падна един младеж, висок около два метра, с простодушно изражение на лицето и ливрея, явно малка за него. Когато се качи на каретата, за да развърже сандъка ми, чух едва доловим шум от опъващите се панталони на задника му.
– Как се казваш, мой голям приятелю?
– Мама ме вика Данилушка.
– Принцеси! – Обърна се към нас с командирски тон Гоблина – слугите ще ви разведат по стаите. Моята помощничка ще дойде да провери как сте се настанили и ще ви разкаже какво, къде и кога.
Данилушка най-накрая развърза сандъка, скочи, хвана го с ръце и започна да го дърпа. Но не удържа и го изпусна с трясък върху паветата.
– Колко е тежък, проклятие. Какво сте сложили там, госпожо?
Напрегнах се. Ето точно това го беше натоварила бегълката.
Обърнах се и видях, че с багажа си бях останала последна в двора. Всички вече бяха си тръгнали. Данилушка се наведе, хвана с ръце вече моя сандък и се напрегна. Явно много, защото в следващия момент се чу шум и панталоните му се разкъсаха отзад. На бял свят се появиха бели гащи с череши.
– Оеееей… – Заплака момчето – ще ме уволнят. Както е писано, ще ме уволнят. За нанесени щети на държавно облекло.
Към прозорците започнаха да надничат любопитни хора.
– Не викай – прошепнах аз. И без това привличаме внимание, а сега и това. Не трябва да се откроявам. – Ела в стаята ми, ще ти помогна.
– А как ще мина през коридорите? И да се влача до четвъртия етаж. – Почти плачеше Данилушка.
– Хайде, да тръгваме. Ако се наложи, ще те прикрия.
Тръгнахме по коридора. По нашия партизански начин. Дори стигнахме до нашия етаж. Всичко вървеше нормално, докато от ъгъла не излезе мага с Гоблина, а ние се сблъскахме с тях.
– О, не – прошепна тихо Данилушка.
– Обиколи ги отстрани – прошепнах аз – аз ще отвлека вниманието им, дори няма да те забележат.
Слугата послуша, а аз започнах да свалям палтото си:
– Ой, много е горещо при вас..
Забавих крачка. Минах покрай магьосника и управителя. Мисля какво да правя – да се престоря, че съм припаднала? Ами ако не разбере и падна на пода. Трябва – това е печеливш вариант. Магът ме гледа, а Гоблина не откъсва погледа си от Данилушка. Явно усеща унищожението на държавната дреха. Решено.
– Ах – казвам – нещо ми е задушно.
Магът подозрително присви очи, явно неведнъж са му правили такъв номер. Да не би и при тях да са излъчвали „Великолепният век“? На устните му се появи усмивка. И аз дори разбрах, че този гад е измислил нещо. Аз ще започна да падам, а той ще направи крачка встрани.
Но не беше така. Той ми беше нужен колкото на куче пети крака. Направих крачка, но не към него – сложих ръце на раменете на Гоблина. Беше лесно – бях с половин глава по-висока от него и затворих очи, за да се преструвам, че припадам. А той беше здрав като куче, не падаше. Е, аз така го подкосих, внимателно.
Управителят опули очи от такова беззаконие и се срути като подкосен дъб, аз върху него. Ударих го с устни по плешивата му глава.
Махам с ръка на Данилка, за да побърза да влачи сандъка ми. Той разбра, че никой не го гледа, пъхти, но влачи пет метра, после се изтощи.
Лежа. Нищо, разпоредителя е мек.
Тогава чувам объркан глас от другия край на коридора:
– Татко? Какво правиш, русокоса мръсница? Нямаш ни срам, ни съвест. Татко не те е малтретирала нали?
Усещам, че някой започва да ме вдига – Алагор се събуди. Явно и той се е загрижил за честта на Гоблинчо.
Брюнетка на около трийсет години се втурва към Гоблина. Дърпа го за ръката. Той се изправя и ме поглежда предпазливо. Забелязвам страха в очите му. А аз повдигам рамене:
– Благодаря – казвам – мъжа, който не ми позволи да падна ниско, застана пред мен.
Чух, че зад гърба ми мага започна да мърмори. А аз взех палтото си и тръгнах. Към Данилушка, който беше спрял със сандъка и ме чакаше.
Обърнах се, всички си бяха тръгнали. Администраторът, който не беше дошъл на себе си, беше откаран. Е, добре.
– Данилушка, готов ли си да продължим с пренасянето на ценностите?
Той направи толкова тъжна физиономия, че аз въздъхнах:
– Добре, давай да тръгваме. Далече ли е до стаята ми?
Той тъжно кимна.
– Тогава да го бутаме заедно, ще ти помогна, на три. Ех, да го бутнем!
Ние с Данилушка бутахме, а той изведнъж изрече една умна мисъл:
– Какво имате там? Сякаш сте натрупали камъни.
И тук ми стана лошо. Майко моя, булката знаеше, че ще бяга. И ме обзеха съмнения, че дамата умишлено е решила да ме изостави. Отворих капака на сандъка, а там имаше камъни. Различни камъни, големи колкото главата на дете и плоски като палачинки… Мамка му!
Данилушка също погледна и ме погледна толкова смаян. Наивно мигаше с очичките си.
– Защо, позволете да попитам, сте донесли камъни със себе си? И то в такова количество. – Долетя до ухото ми гласа на Алагор.

Назад към част 11                                                              Напред към част 13

Глава 11

Десет минути по-късно излязох от храстите и се наредих на опашката за тоалетна. Булките, като ме видяха, замлъкнаха. Е, добре.
След двадесет минути най-накрая влязох в ресторанта. Последна. И проклинайки обувката, която постоянно се опитваше да се измъкне, седнах в горда самота на масата.
Е, какво ни е изпратил Бог?
А той ни изпрати парче хляб и скромна чиния супа. Напрегнато погледнах към съседните маси, да не би само мен да са онеправдали. Не, там беше същото. Невестите като птички се хранеха с трохи. Не, с такъв порцион и разстроен метаболизъм няма да стигна до замъка. Взех лъжица, погледнах към слугата, който стоеше наблизо, и почуках с нея по масата.
– Да, госпожо – с угодлива усмивка се появи до масата сервитьора.
– Какво друго имате в менюто?
Аз съм тук на пълна издръжка. Нека ме хранят нормално.
Пет минути по-късно масата ми беше украсена с чинийки с мезета. Голяма кошница с хляб. Кана с квас. И огромна купа със супа. А сега да започваме.
Едва сега разбрах, че в залата е настъпила мъртва тишина. Всички ме гледаха – и булките, и стражарите, и Алагор. Един от войниците се наведе към него.
Подслушване.
– Господине, тя ще изяде ли всичко това?
– Съдейки по закуската – да.
– Тогава, простете, по-добре да я убием, отколкото да я храним. Може би такава жена не ни трябва.
– А на какво основание да я изпратя у дома? Че ще се разоря от изхранването ѝ? Предлагаш да се опозоря ли? С всички имаме договор, че момичетата се изгонват само заради провали на изпитанията. Какво да напиша в придружителното писмо? Откъде изобщо се е появила такава при нас? Чудо-юдо русокоса. Може би там всички са такива? Лакоми. Може би им е в кръвта. И са ни изпратили още една уста за хранене.
– Мяу – чу се плахо от под масата. Василий, който се беше превърнал в беден, нещастен котак, се опита да се опре на крака ми.
– Махай се. То за мен е малко. – и го ритнах с крак. Тук Василий се престори, малко, крака ми даже не успя да го докосне, когато той, се претърколи, и се търколи в нужната посока, тоест към Алагор.
Нашите избрани дами възмутено зашумяха. А котката, сякаш загубила съзнание, се срути на краката на магьосника. Той се стресна, а после внимателно я отблъсна. Котката припълзя и отново се настани на краката му.
А аз, облизвайки лъжицата, казах на глас:
– Не трябва да отблъсквате котарака. В нашето кралство казват, че ако черна котка, която е на половината път към смъртта, си избере господар, на когото предстои сватба, а той я отхвърли, мъжа ще бъде поразен от пълна импотентност. Напълно. А този – кимнах към тежко дишащия Вася – всеки момент ще умре от глад.
Тъмният ме погледна мрачно и мълчаливо.
– А какво ще кажеш за момичетата? Тази поличба не важи ли?
– Не. Само за мъжете. – И аз, обръщайки се към сервитьора, кимнах. Давай, драги, донеси десерта.
– Господине, – предпазливо прошепна съседа на Алагор. – Ами ако е вярно? Как ще се ожените после? И наследниците как.
Магът ме погледна почти с омраза. Разбираемо – аз бях тази, която изпратих Вася при него с точен пас:
– И така ми наложиха да се оженя за когото и да е! С този подбор не се разбира какво се случва, сега и котка ли трябва да влачим със себе си?
Вася, разбрал ситуацията, скочи на коленете на магьосника и висеше, с висящи лапи, опашка и език.
Алагор се изруга, дори не дояде супата си, и, хващайки Вася под мишницата, стана и отиде при стопанина на хана, като накрая ме погледна злобно.
С чувство на дълбоко насищане и удовлетворение натоварих останалите пирожки в кошницата и се отправих към каретата си. Чичото, като подуши пирожките, се усмихна доволно.
Качих се в каретата и скоро потеглихме. Алагор, мрачен като гръмотевичен облак, яздеше на черния си кон, а отзад беше привързан чувал, от който стърчеше главата на доволния Вася. Съдейки по остатъците от нещо бяло по мустаците му, живота му се оправяше.
Е, как ми се отразява божествената сила? Натрупала ли съм я? Да. В канатата отново имаше зелена течност. Е, за какво ще я харчим? За подслушване засега стига, но по битовите въпроси съм напълно затънала.
– Фолиантик, да преминем към битовите въпроси. Сърцето ми го усеща – без тях не мога.
„Битови: – Послушно написах брошурата – се разделят на такива, които могат да почистват, да се справят с косата, да трансформират дрехите.“
Огледах се. Мръсна кожа, разбира се, има, но може да се живее, с коса също може да се живее, в краен случай ще я завържа на възел, но с размера, наследен от избягалата булка, е пълна беда. Докато нося палтото – нормално, но ако го съблека – рокличката ще се изплъзне от раменете, макар че съм я затегнала докрай. Трябва да я смаля, с два размера. И по дължина е беда. Подгъвът, между другото, е много мръсен, трябва да взема и почистващо, но по-късно.
– Давай трансформиращо.
„Имай предвид, Ядвига, че докато нямаш много сили за него, можеш да го използваш само на части. Полата, например, да я скъсиш или да я намалиш в талията.“
– Е, и това е хляб. А иначе, когато пристигнем в замъка, ще си съблека палтото и веднага ще разберат, че дрехите са чужди. Обувките, между другото, мога ли да ги намаля?
„Можеш.“
Само да има втори чифт в сандъка.
Докато научих заклинанието, докато намалих роклята в талията – мина доста време. Единственото, разбира се, беше, че падаше от раменете ми, защото беше голяма, и се образуваше деколте, а гърдите ми, при моята слабост, не бяха първи размер, а горди втори.
Но изведнъж си помислих – да ходя с голи рамене – да омагьосвам тъмния магьосник. Така ще го омагьосаш, наистина. Аз съм тук с останалите кокошки само по заповед на баща ви. Макар че той ми е напълно безразличен, но аз не съм дошла тук за това.
От вас, маг, ми е нужно само прикритие. Само че има един проблем – той вече не е благоразположен към мен. И това трябва да се поправи. Интересно е дали той сам решава кой не е издържал изпитанието? Или има някаква комисия?
Е, каквото и да не ни кажат – Васенка, моя шпионин ще разбере. А това, което той не разбере – аз сама ще подслушам.
Ето и замъка се появи. Пътят нагоре се изкачи бавно. Погледнах през прозореца. Красота наоколо. Ето езерото, около което се е сгушил града. Полетата са нарязани на парчета. Гори. Бели пухкави облаци на синьото небе. Дракон маха с крила. Кой маха с крила?

Назад към част 10                                                          Напред към част 12