Категория: Кралски

(Десет години преди „Отгледани по кралски“)

„Когато телата ни са прах в земята и душите ни се съединят в който и да е живот след този, легендата за нашата история и ехото на нашата любов ще живеят вечно.“

~Принц Едуард, „Свои по кралски“

ЛЕНОРА

Три дни след разговора ми с Николас и Хенри в градината се прибирам в стаите си за едночасовата си ежедневна почивка. „Дрямка“ – наричат я младите хора, макар че това прозвище не я прави по-малко смущаваща.
Но аз съм се примирила с тази задача, тъй като тя ми помага да изпълня следобедния и вечерния си график с бодър ум. Прислужницата ми трябва да ме събужда всеки ден, но този ден е различен… защото не тя ме буди.
От съня ме изтръгва допира на топла, позната кожа. Усещането, че върха на пръст минава нежно по веждата ми, спуска се по носа ми и благоговейно проследява формата на устните ми.
И един глас. Дълбок, красив, дразнещ глас.
– Време е вече да се събудиш, Лени.
Очите ми бавно се отварят. Отначало всичко изглежда мъгляво и дезориентирано – така, както е, когато човек се събужда от дълбините на съня.
Миг по-късно отново примигвам, за да избистря зрението си и да съм сигурна, че това, което виждам, не е илюзия или плод на въображението ми.
Защото той е тук, гледайки ме със същите изумрудени очи и магнетична усмивка, които носеше още първия път, когато ме погледна.
Едуард.
Моят Едуард.
Косата му е гъста и златиста и пада над челото му по онзи възхитителен начин.
– Едуард?
Усмивката му става все по-широка и инжектира душата ми с радостно, пестеливо желание, което почти бях забравила, че е възможно.
– Здравей, любов.
Едуард прави крачка назад от леглото и аз вдигам глава от възглавницата. Веднага забелязвам, че се чувствам различно. Няма болка в ставите ми, няма скърцане на костите ми като стара врата на ръждясала панта – вече не. Няма и болка. Телесната болезненост, която е постоянен спътник на напредналата възраст, е изчезнала.
Чувствам се пъргава, гъвкава и енергична – като че ли мога да изкача планина.
Сякаш мога да летя, ако искам.
Поглеждам се надолу и осъзнавам, че не нося нощницата и халата, с които съм заспала. Те са заменени от бледожълта празнична рокля с панделки, вързани на раменете ми, прекрасен копринен корсаж, който се пристяга в талията и обгръща гърдите ми, и блестяща пола, набрана с пластове кринолин, която пада до коленете ми.
Това е изящна рокля… рокля на млада жена.
Погледът ми се плъзга по голите ми ръце. Твърдата сияйна кожа, без нито един намек за старчески петна или бръчки. Внимателно прокарвам ръка по косата си – тя е вълнообразна и дълга, прибрана отстрани със закопчалка отзад в любимия стил на Едуард. Хващам краищата с пръсти – омагьосана от лъскавите, тъмни кичури – няма и намек за сивота.
– Боже мой, погледни ме.
Гласът на Едуард е дяволски внушителен.
– О, гледам, повярвай ми. Не мога да откъсна очи от теб.
Въртя ръцете си насам-натам – изумена от тяхната гладкост и сръчност.
– Сънувам ли, Едуард?
– Не – отговаря той тихо. – Не сънуваш, скъпа.
Вдигам поглед към него.
– Това е реално? Ти си тук и аз съм тук? И всичко това е реално? Наистина?
Усмивката му е толкова нежна, толкова всеобхватно любяща, че спира дъха ми.
– Ела тук, Ленора, и аз ще ти покажа колко истинско е това.
Надигам се от леглото на стабилни крака. Поглеждаме се един друг за миг, а после се придвижвам към него – хвърлям се към него. Той ме хваща в силните си, съвършени ръце, смее се и ни завърта в кръг.
В очите ми се появяват сълзи от най-сладка радост и облекчение.
– Ти си тук! Ти наистина си тук!
– Аз съм тук, Ленора – изрича той. – Точно тук, при теб, мое прекрасно момиче.
Той ме изправя на крака, навежда глава, за да целуне челото ми, а след това всеки затворен клепач, носа ми, бузите ми – дъха му е лек като перце по кожата ми. След това Едуард притиска устните си към моите, дълбоко и страстно, ръцете му хващат долната част на гърба ми, придърпват ме към него и оформят телата ни заедно.
Езикът му е мокър и топъл, а устата му – гладна и разточителна.
Въздишам срещу устните му.
– Искам да те целувам завинаги.
В гърлото му вибрира кикот.
– Мога да уредя това – и определено няма да е само целувка.
Накланям глава назад и се смея.
– Как ми липсваше. Знам, че си бил с мен, но не беше същото – не беше това. Толкова много ми липсваше.
– И на мен ми липсваше. – Той ме целува отново, със спешност, която кара сърцето ми да се разтупти, а главата ми да се замае. – Но сега сме заедно – и никога повече няма да се разделим.
– Да, да – прошепвам аз. – Никога повече.
Прокарвам длани по издутите му ръце, по широките му, солидни рамене, прокарвам пръсти през гъстата му коса. Моята любов, моя живот.
И тогава отново се целуваме – с пламенността на истинската любов в първия ѝ, пълен разцвет.
От гърдите на Едуард се изтръгва жаден стон. И о… Този звук също ми липсваше.
Няколко мига по-късно целувките ни се забавят и ние стоим, дишайки един срещу друг, държейки се един за друг – устните на Едуард се опират в челото ми.
– Какво ще стане сега? – Питам го.
– Сега продължаваме напред. Към следващото ни приключение. Отвъд двореца.
– Отвъд двореца – издишам. – Какви чудни думи.
– Всички ни чакат – казва ми Едуард, галейки косата ми. – Майка ти и баща ти, както и сестра ти Мириам, брат ми Томас и Майкъл, и скъпият стар Алфи. Еванджелин те чака там, както и Калиста и Томас.
Затварям очи, усещайки блаженството от това. Толкова дълго съм го чакала. Жадувах за децата си толкова силно, че няма думи, с които да го опиша.
Едуард целува ръката ми и се придвижва към вратата. Но аз го дръпвам обратно, обръщайки се към прозореца.
– Почакай. Искам да ги погледна за последен път.
Отиваме до прозореца и бутаме завесата настрани, гледайки надолу към градината, където нашите внуци и правнуци се наслаждават на сладкия въздух на слънчевия следобед. Николас стои с ръка, преметната небрежно през раменете на съпругата му Оливия. Двамата гледат как дъщеря им Лиляна изпълнява току-що измислен танц, докато брат ѝ близнак Лангдън седи и чете на дънера на едно дърво, а по-малкия му брат Тео се катери по клоните над него. Сестрата на Оливия, Ели, стои до съпруга си, Логан, докато той държи най-малкото им момче, а другите им деца, Фин, Деклан и Елизабет, тичат наоколо. Хенри рита топка на сина си Едуард, докато малките му дъщери, Маги и Изабел, се гонят в игра на таг наблизо.
Наблюдаваме ги известно време, докато не казвам:
– Сега ще се справят и без нас, нали?
– О, да – обещава Едуард. – Те ще бъдат изключителни.
Точно в този момент малката наперена Джейн, първородната дъщеря на Хенри и наследница на трона сега – макар че те все още не го знаят – спира на място. И поглежда към прозореца.
Нагоре към нас.
Тя има големите кафяви очи на майка си, с петна от зеленото на баща си.
Главата ѝ се накланя леко, сякаш решава някакъв пъзел… а после се усмихва и маха с ръка.
Едуард вдига ръка, махайки в отговор, а аз поставям целувка на пръстите си и я издухвам към нея. Със смях Джейн протяга ръка, за да я хване, преди да притисне дланта си върху сърцето.
Майка ѝ, Сара, се приближава до нея. Гледам как устните ѝ се движат и макар да не я чувам, знам точно какво казва.
– На кого махаш, Джейн?
– На баба и дядо.
Сара нагласява очилата си с телени рамки и се вглежда в прозорците на двореца.
– Не ги ли виждаш, мамо? – Пита Джейн.
Но Сара не ни вижда. Като поклаща глава, тя се усмихва на дъщеря си и протяга ръка.
– Хайде сега, скъпа. Време е да влезем вътре.
Джейн взема ръката на майка си, а другата увива около перления пръстен, който виси на врата ѝ, докато вървят.
Обръщам се към Едуард, прокарвам кокалче по фината му челюст, след това поглаждам ръцете си по гърдите му – усещам равномерния, силен ритъм на сърцето му под дланта си.
Той е топъл и солиден, славно жив… и изцяло мой. Точно както и аз съм негова.
Винаги и завинаги.
– Вече съм готова.
Рамо до рамо и ръка за ръка вървим към вратата. Едуард я отваря и ние излизаме от стаята в ярката, златна светлина от другата страна.
В нашата вечност, заедно.

Краят…

Назад към част 15

(Пет години след „Свързани по кралски“)

„Мисля, че смеха и щастието и всички тези прекрасни малки тийнове ще бъдат нашата династия.
Те ще бъдат радостите, които ще оставим след себе си.“

~Принц Едуард, „Свои по кралски“

ЛЕНОРА

В годината, в която щях да навърша деветдесет и петия си рожден ден, пролетта идва рано в Уеско. Въздухът е приятно топъл и слънцето е ярко. Николас и Хенри са тук, в двореца, със съпругите и децата си, които са във ваканция от училище. След обяд сме в южната градина и се наслаждаваме на приятния въздух и яркото слънце.
Седя на познатата бяла мраморна пейка под черешовите дървета, близо до фонтана с херувимчета – който все още ми се струва малко зловещ – и наблюдавам как децата играят на тревата. Хенри се приближава и се настанява на стола до мен с доволна въздишка.
– Прекрасен ден, нали, бабо?
– Да, така е. – Кимвам, като усещам как старите ми кости скърцат дори при това малко движение. – Вишневите цветове винаги са ми били любими… но те никога не остават за дълго.
Топлият вятър духа, носейки детския смях до нас, и изпраща порив от розови листенца, танцуващи на вятъра. И всичко това е толкова познато. Не дежа вю, а нещо повече. Като спомен – спомен за сън, който се намира мъгливо на самия ръб на съзнанието ми.
И остарялото ми сърце ми нашепва, че е време. Време е да проведа разговора с внуците си, който вече не може да бъде отлаган.
– Вземи брат си, можеш ли? – Казвам на Хенри. – Има неща, които трябва да обсъдим.
Това не е необичайна молба в наши дни. Въпреки че аз съм кралица, а Хенри ще бъде крал, зад затворени врати Хенри, Николас и аз управляваме страната като Светата Троица – стратегираме и планираме в синхрон, преди да се спрем на начин на действие.
С кимване Хенри се затича да прибере тъмнокосия си брат, където той стои до съпругата си, и те се върнаха, заемайки места от двете ми страни.
Опирайки лакти на коленете си, Хенри пита:
– Какво искаш да обсъдим, бабо?
Поемам си дълбоко дъх и преминавам направо към същността, защото откровеността винаги е по-добра. А на моята възраст няма време за заобикаляне на нещата.
– Умирам, момчета мои.
Те мълчат за миг – гледат ме с малко по-различни нюанси на шокираните зелени очи. Моите волеви внуци толкова рядко остават без думи, че е почти смешно.
Тогава Николас се задушава:
– Ти… не можеш да умреш.
О, скъпи мой. Той толкова много прилича на мен – винаги е бил такъв. Фасада от стоманен стоицизъм, която прикрива биещо, кървящо сърце.
Това ще му бъде трудно.
– Радвам се да разбера, че вярваш, че съм неукротима – засмивам се аз. После се протягам и поставям по една ръка върху всеки от тях. – Но умирането е част от живота… и за мен тази част е почти тук.
Потупвам ги по ръцете.
– Не съм болна или страдаща; искам да знаете това. И не се страхувам. – Поглеждам към каменната градинска пътека, по която съм минавала повече пъти, отколкото мога да преброя. – Но съм уморена. Преживяла съм повече от своя дял радости и трагедии и съм заслужила почивката си.
– Ако не си болна – чуди се Хенри – тогава откъде знаеш, че…
– Умирам? – Довършвам, когато той сякаш не е в състояние да произнесе думата.
– Да. Това. Откъде знаеш?
Погледът ми се връща към пътя.
– Защото сега го виждам през цялото време.
Момчетата се споглеждат колебливо. Не мога да кажа, че ги обвинявам.
– Него? – Пита Николас. – Имаш предвид дядо?
– Да. Той просто идваше при мен в кабинета ми. – Тонът ми е назидателен. – И през всичките тези години вие, момчета, си мислехте, че говоря с една картина – срам за вас.
– Точно така. – Николас кимва, вдигнал вежди. – Защото да говориш с починалия си съпруг е… много по-добре.
Хенри поглежда към пътеката, а очите му търсят. После се обръща към мен.
– Виждаш ли го сега, бабо?
– Виждам го. – И в гласа ми се долавя усмивка. Защото Едуард е много елегантен. – Той е там, върви по пътеката и проверява джобния си часовник. Правеше го, ако закъснея да се върна при него в края на деня. Притесняваше се какво ме е задържало.
Николас преглъща.
– Може би трябва да поговорим с лекаря. Да му кажем, че…
– Не – прекъсвам го, тонът ми е отсечен. – Нямам нужда от лекар.
– Но…
– Има обаче неща, които трябва да направя. Искам да имаш нещо. Това е важно за мен.
Очите на Николас и Хенри отново се срещат в неизказано общуване – и след това кимват.
– Добре – казва Хенри.
Изваждам от джоба си овалния медальон, изработен от злато и с размер на половин долар. Отварям го и откривам малък ръчно рисуван портрет на жена с дълга, тъмна, вълнообразна коса, обрамчваща лицето ѝ, и искрящи, радостни сиви очи.
Показвам го на Николас и той се усмихва тихо.
– Това ти ли си, бабо?
– Да. От сватбения ми ден. Дядо ти я беше поръчал.
– Била си кокетна – смее се внука ми.
– Бях доста, нали?
Затварям медальона и го притискам в ръката на Николас.
– Пази го, за да ти напомня кой си и откъде идваш. Предай това знание на децата си – те ще имат нужда от тази основа, за да се ориентират в този живот.
Николас кимва и среща очите ми.
– Ще го пазя.
След това се обръщам към Хенри и му подавам чифт дебели, квадратни очила с черни рамки.
– Те бяха на твоя прадядо Томас. Той беше много скъп и много мъдър и най-добрия човек, когото съм познавала. Когато станеш крал, ще има моменти, в които пред теб ще стоят сериозни дилеми и може би няма да знаеш как да ги решиш. Ако държиш тези очила или дори ги сложиш, може би те ще ти помогнат да погледнеш от друга перспектива и отговора ще дойде при теб.
Усмивката на Хенри е нежна и изпълнена с емоции.
– Благодаря ти, бабо.
Кимвам. След това поглеждам към децата.
– А Джейн, къде е Джейн?
Хенри извиква първородната си дъщеря и дребното, достойно деветгодишно момиченце идва да застане пред мен.
– Имам нещо за теб, Джейн. – И от джоба си изваждам златна верижка с пръстен на края. Съвършена перла, заобиколена от малки блестящи диаманти върху златна халка, която до тази сутрин е бил на пръста ми през последните седемдесет и пет години.
– Страхотно, бабо! – Възкликва Джейн, когато го вдигам. – Това твоят перлен пръстен ли е?
– Не, скъпа… сега това е твоя пръстен.
И аз поставям верижката върху тъмната ѝ глава и около врата ѝ.
– Бабо – притеснява се Хенри – тя е твърде млада. Може да го загуби.
Но аз се усмихвам на малката си сянка – момичето, което един ден ще бъде кралица.
– Не, Джейн е специална, нали? Ние не губим неща, които са ни скъпи.
Тя държи пръстена между пръстите си и кимва.
– Няма да го загубя. Никога.
Поставям ръцете си на раменете ѝ.
– Твоят прадядо е изтръгнал тази перла от дъното на океана със собствените си ръце и я даде на мен, а сега аз я давам на теб. За да имаш нещо за спомниш от мен.
– Какво да запомня?
– Когато дойде време да се омъжиш, трябва да си избереш добър, арогантен мъж.
– Високомерен?
– Да. Мъж, който е толкова уверен в себе си и който те обича толкова силно, че ще бъде напълно щастлив да стои в сянката ти… да те гледа как блестиш. Никога не се съгласявай на нещо по-малко.
Кръглите очи на Джейн се вглеждат в моите с тържественост, надхвърляща годините ѝ.
– Ще запомня, Велика бабо.
– Знам, че ще го направиш. – Целувам я нежно по бузата. – Отивай.
И тя се връща при братята и сестрите си, с изправен гръб и високо вдигната глава, сякаш вече носи корона.
Въздъхвам – с облекчение, че задачата ми е изпълнена, но още по-уморена.
– Съпроводете ме до стаите ми, момчета. Време е за следобедната ми почивка.
Да, тези дни кралицата дреме. Самото унижение.
С ръцете ми, прихванати във всяка от техните, вървим мълчаливо обратно към двореца.
Когато стигаме до вратата на стаите ми, ги питам тихо:
– Помните ли какво ви казах на гроба на дядо ви?
– Каза ни, че ни обичаш с цялото си сърце – казва Николас с груб глас.
– И ако никога повече не го кажеш – продължава Хенри – да знаем, че това е истина, сега и винаги.
Кимвам нежно, а в очите ми се надигат сълзи на най-дълбока обич.
– Все още е вярно. Сега и винаги.
Придвижвам се към вратата.
– Бабо, почакай – моли Николас.
Те вече са мъже, почтени и достойни за възхищение и напълно пораснали, със собствени деца. Но когато се обръщам към тях, те изглеждат като по-младите си същности. В онази крехка възраст, когато имаха огромна нужда от мен.
– Да?
Николас ме обгръща, широките му ръце ме притискат към гърдите му, топли и нежни.
– Благодаря ти – прошепва той. – За всичко, което си … Обичам те, бабо.
Една сълза изтича от окото ми. Защото не е трябвало да казва тези думи, но все още ми е скъпо да ги чуя.
Когато Николас се отдръпва, Хенри заема мястото му, прегръщайки ме със сладка свирепост – начина, по който винаги се даряват последните чувства.
– Обичам те, бабо.
Когато Хенри се отдръпва, поставям длан върху бузите на всеки от тях.
– Знам, момчета мои. Винаги съм знаела; никога не се съмнявайте в това.
Гърлото ми се стяга, но това е с тежестта на щастието и гордостта ми.
– Да гледам как и двамата намирате любовта си и създавате прекрасните си семейства е най-голямата ми радост. Знам, че ще се справите и без мен… и това е всичко, което някога съм искала.
Вдигам ръка и целувам всеки от тях по една буза.
А после вдигам глава и им кимам с уверено движение, от което се нуждаят точно сега.
– Всичко ще бъде наред – ще видите. Обещавам.
С последен нежен поглед ги напускам. Влизам през вратата и я затварям тихо след себе си.

Назад към част 14                                                         Напред към част 16

(Прецакан по кралски, Глава 25)

„Ще се оженя за Оливия Хамънд… или изобщо няма да се оженя.“
~Принц Николас, „Прецакан по кралски“

ЛЕНОРА

Натискам бутона на дистанционното управление и изключвам телевизора, преди да го сложа внимателно обратно на бюрото. Така или иначе няма смисъл да го гледам сега. Николас произнесе вълнуващата си реч, преобърна целия ни свят с главата надолу… и излетя от кокошарника.
Прекрасно.
Изпуснах дълга, уморена въздишка. Защото внуците са измислили изтощението – сигурна съм в това.
Опитвам се отново да звънна на мобилния телефон на Николас и той отново ме изпраща на гласова поща.
Гласова поща. Наглост!
Странно е, но не съм съвсем изненадана. Не исках да повярвам, че е възможно, но част от мен предвиждаше това още от самото начало.
Едуард също го видя. Както съм сигурна, че ще ми напомни след три… две…
– Не искам да казвам, че съм ти казвал…
Съпругът ми се обляга небрежно на дивана, с ръце, прибрани зад красивата му глава.
– Тогава не го прави – изригвам. – Защото това би било грубо, Едуард.
Той вдига рамене, дявола.
– Аз съм груб човек. Груб мъж… който ти го каза.
Разтривам слепоочията си – защото и внуците са измислили мигрената.
И всичко се стоварва върху мен. Парламентът, пресата, страната, бъдещето. Боже мой – бъдещето. Какво ще стане с момчетата сега?
Притискам длан към гърдите си, докато сърцето ми започва да бие учестено.
– Не мога да дишам. Не мисля, че мога да дишам.
Едуард става от дивана и се приближава към мен, а тона му е ужасно спокоен.
– Ти говориш, Лени. По дефиниция ти дишаш.
– Мисля, че съм хипервентилатор.
– Ти не хипервентилираш.
– Мисля, че току-що започнах.
– Не разбирам защо си толкова разстроена – казва той почти весело. – Все още имаш Хенри.
Хенри.
Покривам лицето си с ръце.
– О, Боже… не Хенри!
Едуард е малко изненадан от избухването.
– Какво не е наред с Хенри?
– Какво не е наред? – Задъхвам се, изправяйки се, а надигащата се паника е потисната от възможността да се обвинявам. Там, където тя е напълно заслужена.
– Той е точно като теб – ето какво не е наред с него!
Едуард ме гледа продължително. После оправя маншетите на сакото си и вдига брадичка.
– Смятам, че съм обиден.
Поклащам глава, заобикаляйки масивното бюро, за да застана пред него. За да бъда рефлекторно по-близо до него, дори сега. Особено сега.
– Хенри е прибързан и импулсивен.
– Той… мисли бързо. – Поправя ме Едуард. – Решителен.
– Той е толкова горещ, колкото и всички останали.
– Момчето е страстно. Страстта е добра.
– Той е безразсъден.
– И смел – гордо контрира Едуард.
– Той не слуша никого. Безнадеждно упорит докрай.
Едуард присвива очи.
– Е, не можеш да обвиняваш за това мен – ти не си точно картината на гъвкавостта, Ленора.
Гласът ми става по-тих, по-тъжен. Огънят на виновността намалява до крехкото пламъче на тревогата.
– Той е добър, Едуард. На това място не е добре да бъдеш любезен.
– Да. – Едуард кимва мрачно. – Това му е останало от майка му. Калиста винаги е била добродушна.
И тогава признавам най-дълбокия си страх – фаталния недостатък на най-малкия ми внук.
– Той усеща нещата. Толкова много. Усеща всичко. И те ще използват това срещу него по начин, по който не биха се осмелили да опитат с Николас. Ще го манипулират, ще смажат духа му, ще се възползват…
– Не, няма да го направят – рязко казва Едуард. – Те няма да имат възможност, защото той има теб. Ти ще му покажеш как да се дистанцира. Да раздели чувствата си. Как да размишлява, преди да действа. Ще го научиш как да бъде крал.
– Ами ако не мога? – Прошепвам.
И може би, само може би… това е най-дълбокият ми страх.
Едуард ме поглежда, като се усмихва нежно. Красиво.
– Ти можеш всичко, Ленора. Не си ли разбрала това досега?
Поглеждам към него, губейки се в изумруденозелените очи на съпруга ми. Позволявам на вярата му да ме утеши, да ме подкрепи; позволявам на безкрайната му увереност да ме изгради и да преизпълни душата ми. Така, както винаги го е правил.
На вратата се чува тропане и аз се обръщам към звука.
– Влез.
Изглеждайки повече от леко разтревожен, секретаря ми Кристофър наднича в стаята.
– Министър-председателя е тук, Ваше Величество.
– Да, разбира се, че е. – Кимвам. – Дайте ми малко време, след което го въведете.
Когато се обръщам, Едуард го няма. Но само засега.
Слагам ръце на кръста си и поемам дълбоко, пречистващо дишане.
– Добре – казвам на себе си. – Хенри е.
Връщам се до бюрото си и сядам.
– Ще бъде интересно.

Назад към част 13                                                       Напред към част 15

(Прецакан по кралски, Глава 9)

„Тя е почти на осемдесет години и единствения човек, с когото някога е успявала да говори, е дядо ми. Той си отиде преди десетилетие… и все още е единствения човек, с когото може да говори.“

~Принц Николас, „Прецакан по кралски“

ЕДУАРД

– Искам да знам кое е това момиче, Уинстън, и нейното семейство. Трябва да проведеш щателно разследване, да преобърнеш всеки камък.
Уинстън кимва, очите му са остри и нетърпеливи за предстоящата задача.
– Да, Ваше Величество. Ще започна веднага.
Тя го освобождава с кимване. Той се покланя и излиза, затваряйки вратата на кралския кабинет.
А аз я наблюдавам за миг от другия край на стаята, със скръстени ръце, облегнат на стената. Поглъщам гледката ѝ така, както винаги съм го правил. Кралицата в стихията си е очарователна гледка.
След това проговарям, за да покажа присъствието си.
– Какво правиш, Лени?
Очите ѝ се стрелкат към мен – без шок или притеснение.
– Мислех, че това е очевидно, Едуард.
Дойдох при нея тук, в кабинета ѝ, в деня след като ме положиха в земята. Говорихме си както винаги – с интимна увереност и закачливи тонове. Ленора прие присъствието ми точно както и аз я приех.
Защото някои неща не са предназначени да бъдат разбрани… Някои неща просто са.
– Все пак ми го обясни.
Изглеждам точно така, както в най-добрите си години – широки рамене, златиста коса без нито един сив косъм, сянка на брада, която Ленора винаги е намирала за неустоима, панталони от въглен и вечно чиста бяла риза. И макар да признавам, че Ленора е остаряла, за мен тя е все така красива, както в първия ден, в който я видях – зашеметяващо, сребристооко момиче, което яздеше безразсъдно през гората.
– Тази Оливия Хамънд, която Николас доведе вкъщи като бездомна и изглежда възнамерява да задържи за лятото, трябва да бъде прегледана.
Никой друг не ме вижда и не ме чува; не е и нужно. В смъртта е така, както е било и в живота – аз съм тук само и единствено заради нея.
– С каква цел, любов?
– С цел да го защитя, разбира се. Няма да ѝ позволя да го изиграе като глупак.
Засмивам се и поклащам глава.
– Можеш да излъжеш Уинстън и останалите – по дяволите, можеш да излъжеш дори себе си, ако това те кара да се чувстваш по-добре, но не можеш да излъжеш мен. Разследваш момичето в полза на Николас или в своя собствена? За да имаш под ръка купчина боеприпаси, с които да ги разбиеш, ако се наложи?
– Два заека, с един куршум – подсмърча тя и повдига едно деликатно рамо.
– Не видя ли как той я погледна, Ленора? – Питам меко.
И гласа на съпругата ми за миг олеква, със същите спомени като моите.
– Да, видях.
– Това бяха Томас и Калиста отново и отново.
Усмивка се откъсва от устните ми, спомняйки си деня, в който сина ни за първи път доведе у дома момичето, което щеше да стане негова съпруга. Прекрасната майка на децата му. Как той я гледаше толкова гордо, защитно… обожаващо.
Точно както Николас се взираше в тъмнокосата красавица тази вечер.
– Не. – Ленора поклаща глава, изтръгвайки се от мислите си. – Това изобщо не прилича на Томас и Калиста. Тя е обикновена жена, Едуард. Сервитьорка.
– Кога стана такъв сноб?
– В деня, в който се родих. – Ленора се изправя, като ме гледа остро. – Тя е американка, Едуард. Неподходяща според закона.
Засмивам се.
– Момчето вече е тръгнало след нея. Законът е проклет.
Тя разбърква документите на бюрото си, отричайки истината, която вече знае.
– Това би било катастрофално.
– Сега просто си упорита. И глупава. Тя е красива, трудолюбива, стъпила на земята. И най-важното, тя е толкова дълбоко влюбена в него, колкото и той в нея. С него, Ленора – с това, което е той, а не с това, което е. На нея не ѝ пука за титлата му.
– И в това се крие бедствието – отвръща тя. – Тя никога няма да го разбере. Никога няма да разбере бремето, което лежи на раменете му. Тя не е способна да го подкрепи по начина, по който той ще има нужда. – Ленора се премества около бюрото си, застава пред мен, а чертите на лицето ѝ омекват. – Не е като теб. Като нас. Ти знаеше точно от какво имам нужда, преди още да го направя. Ти беше моята опора и моето убежище. И аз искам това за него, Едуард. Той ще има нужда от това – знаеш, че ще има.
Вдигам ръка, за да я докосна – толкова много искам да я докосна точно сега. Да отметна косата ѝ назад, да погаля лицето ѝ, да я взема в прегръдките си и да я целувам, докато всичките ѝ рани и тревоги не изчезнат далеч, далеч.
Но не мога.
Защото има правила, разбирате ли.
Затова бавно спускам ръката си настрани. И какъвто и копнеж или болка да прочете Ленора в изражението ми, това ѝ дава смелост да ме попита нещо за първи път.
– Какъв си ти?
Взирам се в сребърните очи, които ме преследват.
– Моля за извинение?
– Чу ме. Какъв си ти? Дух ли си? Ангел? Демон ли си, изпратен да ме мъчи за греховете ми? Плод на моето въображение? Страхувах се да попитам, но трябва да знам, веднъж завинаги.
Навеждам глава и смекчавам гласа си.
– Какво мислиш, че съм?
– Мисля, че полудях, когато ти умря. Че съзнанието ми се е счупило. Мисля, че ти си опита на моята психика да ме задържи и да ме запази нормална, поне отчасти.
Смея се. От гърдите ми се изтръгва дълбок кикот, който кара очите ѝ да се свият, а красивите ѝ устни да се стегнат от недоволство.
Защото от всички отговори, които можеше да даде, от всички мисли, които преминават през нейния проницателен, пресметлив, красив малък ум, не очаквах този.
След всички тези десетилетия тя все още ме изненадва.
– Способностите ти са в пълна изправност, уверявам те. Въпреки най-смелите усилия на внуците ни.
– Тогава какво си ти?
Взирам се в очите ѝ, а гласът ми е разпален от простата, неоспорима истина.
– Аз съм твоя съпруг. Обещах, че никога няма да те оставя, и винаги – винаги – спазвам обещанията си към теб.
Гледаме се един друг в продължение на няколко удара на сърцето и аз отново копнея да я целуна. Да я притежавам. Да ѝ докажа, че това, което съм, все още е мъжа, за когото се е омъжила – и че тя все още е моя, с тяло и душа.
Но очите на Ленора блестят от емоции, а гласа ѝ изтънява. И за пореден път ме изненадва с думи, които не очаквам.
– Видя ли ги? – Пита тя.
– Кои?
– Нашите деца. Томас и Еванджелин, видя ли ги?
Преглъщам болезнено, поглеждам надолу, а образите и спомените, които извиква въпросът ѝ, карат гласа ми да загрубява.
– Не. Усещам ги наблизо, сякаш… сякаш стоят зад тежка завеса. Но не съм ги виждал.
– Защо не?
Поглеждам обратно към съпругата си.
– Ще ги видя, когато майка им ги види.
Тя изглежда успокоена от думите ми, кимвайки.
– Да. Предполагам, че някой ден ще ги видим заедно.
– Да. Един ден. Заедно.
Въздъхвам.
– А сега да се върнем към обсъждането на Николас и Оливия…
Ленора сгъва ръце на кръста си, което е сигурен знак, че смята дискусията за приключена.
– Тя ще бъде временно присъствие в живота му и след това той ще продължи напред. Ще си избере жена, подходяща за положението и бъдещето му, и това, както се казва, е всичко.
– Николас може да има други идеи, сладкишче.
Тя ми махна с нежната си ръка.
– Глупости.
– Дори стоманата ще се счупи, ако я огънеш достатъчно. Не го натискай. Ако го накараш да избира между наследството и любовта, не вярвам да останеш доволна от резултатите.
Жена ми се обръща и пристъпва към огледалото на стената, проверявайки червилото си и поглаждайки косата си.
– Николас никога не би обърнал гръб на отговорностите си, Едуард. На възпитанието си, на дълга си. Той е мой внук.
– Той също е и мой внук.
Придвижвам се зад нея, навеждам се по-близо, достатъчно близо, за да усети дъха ми върху чувствителната обвивка на ухото си, ако законите на Вселената го позволяваха.
– И щом те имах, щях да изгоря цялата шибана държава, за да те задържа.
Срещам очите на Ленора в огледалото.
– Ако си мислиш, че Николас ще позволи на дреболия като короната да му отнеме това момиче… трябва да се приготвиш, че дори ти можеш да сгрешиш в преценката си.

Назад към част 12                                                    Напред към част 14

(Десет години преди „Прецакан по кралски“)

„Почти никога не казвам това, което наистина мисля.“
~Принц Николас, „Прецакан по кралски“

НИКОЛАС

Лежа на леглото си, с ръце, зад главата ми, загледан в тавана, все още облечен в тъмните дрехи, които носех през целия ден.
За да погреба дядо си.
Трудно ми е да повярвам, че той наистина си е отишъл. Той ще ми липсва повече, отколкото мога да изразя с думи. Едуард Рурк, принца на Уеско, херцога на Анторп, беше най-добрия от мъжете – почтен и честен, забавен и добър. Но дори повече от това, той ни обичаше безрезервно и по начин, който беше уникален за него.
Тъжно ми е. Тъжно ми беше, когато ми съобщиха в училище какво се е случило, тъжно ми беше, когато минахме през столицата, тъжно ми беше, когато свещеника даде последната благословия на гроба му.
Но не съм плакал. Дори не почувствах заплахата от сълзи – дори в уединението на собствените си стаи. Плаках, когато родителите ми починаха. В гората се разплаках като дете в ръцете на дядо ми.
Но не и днес. Днес няма сълзи.
Това е обезпокоително.
Притеснявам се, че нещо не е наред с мен… нещо, което се превръща в грешка с мен. Че се калцирам отвътре. Че един ден ще гледам как заравят в земята някого, когото обичам, и не само няма да плача… а няма да чувствам нищо.
И мисля, че тя би се гордяла с мен за това. И това все пак е по-притеснително.
На вратата на спалнята ми се чука. На света има само двама души, които биха ме притеснили в този час – и единият от тях не би се принизил да почука.
– Отиди си, Хенри. Уморен съм – викам аз.
Вратата се отваря и четиринайсетгодишния ми брат влиза – защото, разбира се, го прави.
Той идва до леглото ми и застава над мен, все още облечен в погребалното си облекло. Той се е променил за повече от три години от последното ни погребение. Гласът му е по-дълбок и е станал само малко по-нисък от мен. Но отвътре Хенри все още е момче – див и незрял, егоистичен и импулсивен. Не знам дали някога ще порасне. Част от мен не го иска и се радва, че може да бъде млад. Друга част почти го мрази за това.
– Тя не е в стаите си – казва той.
– Кой?
Той присвива зелените си очи.
– Баба.
Проверявам часовника на китката си и си мисля за джобния часовник на дядо – този, който винаги носеше със себе си – този, който никога повече няма да докосне.
И тъгата ми се надига по-силно.
– Почти полунощ е.
Хенри ме поглежда, сякаш съм идиот.
– Точно това казвам. Не мисля, че тя още е влязла в стаите си.
Надигам се от леглото, взимам жилетката от облегалката на стола на бюрото си и промушвам ръцете си през ръкавите. Хенри ме следва по стълбите и излиза през вратата на Гътри Хаус, вървим по криволичещата, осветена от фенери пътека към двореца и нагоре към апартаментите на кралицата.
Пред вратата ѝ има охрана. Лицето му е безизразно и безстрастно, но в него се усеща тежест. Защото загубата на принц Едуард е надвиснала над двореца като тежък черен саван.
– Къде е кралицата? – Питам.
Той се покланя.
– Кралицата все още не е влязла, Ваше Височество. Тя все още е на гроба.
– Казах ти – казва ми Хенри.
Кимвам и без повече думи излизаме от двореца. Защото дядо ми яростно защитаваше баба ни. Той я пазеше, сякаш беше нещо крехко – най-деликатното въртяно стъкло.
На мен винаги ми е изглеждала по-скоро като тухлена стена, но знам, че той би искал да се грижа за нея. И ако не мога да плача за него… мога да направя поне това.
Минаваме през богато украсената градина със статуи, около езерото, покрай черешовите дървета и по дългата пътека към задната част на имота. Огромни вихрени порти от ковано желязо известяват входа към семейния парцел. Тук са погребани родителите ми, леля ми, която е починала в детска възраст, прадядо ми, братовчедите ми и всички предци на Пембрук в техните древни гробници.
Болезнено е да знам, че един ден и аз ще бъда тук – точно в собствения ни двор.
Гробището е тихо и спокойно – дори щурците не свирят. Флагът на дядо и покрития с цветя ковчег все още лежат на платформата, а дупката под тях зее. В очакване. В слабата светлина на стълбовете на лампите забелязвам кралицата на първия ред под навеса – точно там, където я оставихме преди часове.
Тя изглежда… малка. Погълната от стола с висока облегалка и черната си рокля. Уинстън, шефа на охраната, стои прав и висок зад последния ред столове – точно като Мрачния жътвар.
– Бабо – казвам нежно.
Сивите ѝ очи примигват, леко изненадани, сякаш не ни е чула да се приближаваме.
Сякаш е някъде другаде.
– Николас, Хенри – какво правите тук? И двамата трябва да сте в леглото – късно е.
– Да – казвам аз. – Би ли… искала да те придружим вътре?
Погледът ѝ се връща към ковчега, а изражението ѝ се изпълва с такъв силен, опустошителен копнеж, че за първи път днес очите ми изгарят.
– Не. Още не съм готова да вляза.
Двамата с Хенри се поглеждаме един друг, след което кимваме, пристъпваме напред и заемаме местата от двете ѝ страни. Няма вятър, но въздуха е свеж и влажен. Свалям жилетката си и я премятам през раменете ѝ.
Тя поглежда надолу към плата, докосва ръкава и се усмихва нежно.
И Хенри прошепва:
– Няма нищо страшно да си тъжна, бабо. Знаеш това, нали?
– Не е страшно да плачеш – добавям аз. Защото дядо ми каза тези думи веднъж, когато имах нужда да ги чуя. И си мисля, че… Мисля, че сега тя има нужда от тях. – Ние няма да мислим за теб по-малко.
Тя си поема дълбоко дъх и поклаща глава.
– Ако започна, се притеснявам, че никога няма да мога да спра.
Тя хваща ръцете ни – и на Хенри, и моята, като ги държи в студена, здрава хватка върху подлакътниците на стола си.
– Вие сте добри момчета. – Гласът ѝ звучи различно. Той е мек и нежен. – Такива много добри момчета… и аз ви обичам с цялото си сърце. И ако никога повече не ви го кажа, знайте, че е истина. Сега и винаги.
След това тя замълча. И така, ние седим. Заедно.
Небето потъмнява още повече и тишината най-накрая се нарушава от трополенето на дъждовните капки. Започва бавно, като разпръснато пляскане по тентата, по земята, но после се разраства, пада по-бързо, превръща се в мокър, барабанен удар.
Баба вдига поглед, едва-едва се усмихва, сякаш дъжда е лична шега, в която е посветена само тя.
– Вали дъжд. Разбира се, че вали.
Когато тя се изправя, ние с Хенри се изправяме заедно с нея и я гледаме как излиза под дъжда, вдигайки лице към небето.
Водните капчици целуват лицето ѝ и се спускат по бузите ѝ като сълзи. За миг бръчките по лицето ѝ се размиват, измиват се и я правят да изглежда по-млада.
Тя поставя дланта си върху тъмното дърво на ковчега, взира се в него, после се навежда и целува мястото, където преди малко е била ръката ѝ.
Чувствам се като воайор – свидетел на личен момент, който не е предназначен за моите очи. Но не мога да отвърна поглед. Защото това е една нейна страна, която никога не виждам, страна, за чието съществуване понякога се съмнявам. Беззащитната страна, уязвимата страна… човешката страна.
Тя се изправя, взирайки се в тъмното дърво още миг, а после кимва.
– Добре, тогава.
Обръща се и избърсва лицето си.
– Уинстън.
Той се появява до нея, държейки голям черен чадър над главата ѝ, докато тя бърше лицето си с кърпа.
– Елате, момчета – казва тя на мен и на Хенри. – Вече е наистина късно – време е за лягане или закуска, не знам какво.
Гласът ѝ се е върнал към ясната си, безсмислена интонация. Раменете ѝ са изправени, брадичката ѝ е високо вдигната, а очите ѝ са остри.
И в това има успокоение. Топла, успокояваща утеха.
Защото планините могат да паднат и моретата да се превърнат в прах, но кралица Ленора от Уеско ще остане… ще надживее всеки от нас.
Взимам чадъра от Уинстън и го държа над нас, докато баба ми прокарва ръката си през тази на Хенри.
– Сега сме само тримата. Но всичко ще бъде наред. Аз ще се погрижа за това.
Излизаме заедно през портите на гробището и влизаме в двореца.

Назад към част 11                                                   Напред към част 13

(Десет години преди „Прецакан по кралски“)

ЛЕНОРА

Сядам на стола до масата, на която лежи съпруга ми. Гърдите му са голи, с изключение на белия чаршаф, който свършва под билото на ключицата. И чаршафа не се движи.
Просто не съм в състояние да го проумея. Седя тук и чакам. Очаквам той да седне и да се усмихне, да ме придърпа в топлите си, прекрасни ръце и да ми каже, че всичко е било погрешно.
Някакво ужасно недоразумение.
Той е точно тук. … и все пак не е. Този неподвижен мъж върху стоманена плоча прилича на Едуард, но е студен. Толкова много неподвижен.
Моят Едуард никога не е студен – той е слънчева светлина и лято.
Би трябвало вече да разбирам тези неща. Живот и загуба. Тези уроци са ми преподадени добре. Но трагедията винаги идва като шок – опустошение, което разкъсва душата.
– Видях го, момчето, което спаси. Искаше да дойде при мен, да ми каже колко съжалява за глупостта си. Той коленичи пред мен. И в мига, в който го погледнах, разбрах… Знаех какво си мисли.
Взирам се в него с твърд поглед, искайки да се изправи. Моля, моля, моля, моля, стани. Защото живота без него е непостижим – да бъда без любовта му, присъствието му, сигурността на ръцете му, знанието, че дори когато е далеч от мен, той все още е с мен.
– Ти стоеше на носа и виждаше тази тъмна глава и мършави крайници, и си мислеше за брат си… и за нашия син. Видя го да се спуска под водата и си помисли – аз мога да го спася. Този път… Мога да го спася.
Едуард винаги се е обвинявал за загубата на децата ни и за смъртта на брат си. Никакви думи или логика не можеха да отнемат тази вина от него. Предполагам, че това е цената, която мъжете плащат – мъже като него. Мъже, които са защитници и шампиони. Когато трагедията почука, дори и да не е могло да се направи нищо, те носят тежестта ѝ на шията си до края на живота.
– И ти го направи. Гмурна се в ледената вода, луд човек, и го издърпа нагоре, избута го на палубата… и го спаси. Просто не си осъзнавал, че не можеш да спасиш себе си. Че сърцето ти … не е могло да се справи.
Болката от тази истина се надига около мен, обгръща ме – стяга и стиска гърлото ми, докато едва мога да дишам.
И аз го искам. Искам да ме завладее, да ме задуши, да ме убие.
Ще кажат, че съм умряла от разбито сърце. И щяха да са прави.
И щеше да е много по-лесно. Да се отпусна, да се освободя от тази мъка, да изчезна в нищото.
Защо трябва да остана? Защо трябва да търпя и да скърбя, когато всички останали могат да си тръгнат? Смъртта е по-лесна . … толкова трудно е да се живее.
Очите ми горят, замъгляват се, изкривяват зрението ми, докато се взирам в него.
– Искам да ти се разсърдя. Искам да ти крещя и да се бия в гърдите за това, че си бил толкова небрежен към себе си, когато… – гласът ми се пречупва: – …когато си всичко за мен.
Разтърсвам глава, дишам дълбоко, а от задушеното ми гърло се чува стържещ, хриптящ звук.
– Но аз не мога. Не мога да се ядосвам, защото ти си такъв. Такъв си бил винаги. И аз обичам… Обичам всяка частица от това, което си.
От мен се изтръгва ридание. А после се разпилявам по него. Хващам се за него, притискам бузата си към студените му гърди, докато от очите ми се излива изгаряща скръб. А сърцето ми го моли да ме прегърне, както винаги е правил. Защото имам нужда от него. Сега имам нужда от него повече от всякога.
– О, Едуард. Не мисля, че мога да го направя. Толкова е трудно – твърде трудно е. Не мога да го направя без теб.
Не знам колко дълго оставам там, плачейки и треперейки върху него. Може би час, може би ден. Отпускам се, изпускам го, позволявам си да се отдам на ужасното отчаяние.
Но единствената универсална истина в живота е, че след време всички сълзи пресъхват. И не остават такива за проливане.
От много далеч чувам в главата си тихите думи, обещание, което Едуард ми даде преди цял живот. Ставам и докосвам съвършеното му лице, галейки ъглите и линиите на лицето му.
А после изричам думите на глас, обещавайки му ги обратно.
– Никога няма да бъда изгубена. Ти винаги ще бъдеш с мен. Клетвите бяха погрешни – смъртта може да вземе тялото ти, но душата ти ще остане с мен, кълна се в това.
Навеждам се и притискам устните си към неговите – към брадичката, челюстта и бузите му, и към двата затворени клепача. И се връщам на устата му за една дълга, продължителна целувка.
Нашата последна целувка.
Докато не се съберем отново. На някое друго място – по-добро място – място, където тази болка и мъка няма да могат да ни докоснат отново.
Той ще ме чака там.
Изправям се, с рамене назад, с високо вдигната глава, оставяйки маската да се спусне – да ме покрие, да ме скрие, да ме защити като броня. Избърсвам бузите си и потупвам косата си.
И отивам към вратата.
За миг стоя там, загледана в дръжката. Трудно ми е да я отворя. Да оставя Едуард тук, знаейки, че никога повече няма да видя лицето му. Не такъв, какъвто е сега – лицето на човека, до когото съм живяла и когото съм обичала всеки ден през последните петдесет години. Почти целият ми живот – със сигурност най-скъпите части от него.
Жадувам да се обърна отново към него, но знам, че ако го направя дори само още веднъж, няма да имам сили да се отвърна отново.
Затова принуждавам ръката си да се протегне, да хване дръжката и да дръпне.
От другата страна ме посрещат буреносни сиви очи. Уинстън – началника на охраната на двореца и мой пазач още от времето, когато бях момиче. Той е единствената ми връзка с предишния живот, с човека, който бях, но никога повече няма да бъда.
Уинстън се покланя. А когато вдига глава, погледа му се плъзга в стаята към съпруга ми. За един миг виждам болката му. Лицето му се изкривява от скръб и вина, толкова подобна на тази на Едуард, че не е предотвратил непредотвратимото.
– Той беше добър човек – казва Уинстън, едва чут шепот.
И това почти ме разбива отново.
– Да, беше, нали?
Затварям очи и си поемам дъх, дълбок и равномерен.
– Сега трябва да се кача горе – казвам му.
– Да, Ваше Величество. – Той кимва и се отмества настрани, за да мога да го предвождам.
И тогава се придвижвам напред, една по една, бавна, мъчителна стъпка.
За да направя това, което трябва да се направи.

Назад към част 10                                                   Напред към част 12

(11 години преди „Прецакан по кралски“)

„Тя е бойна брадва с парче бетон на мястото, където би трябвало да е сърцето ѝ.“
~Принц Николас, „Прецакан по кралски“

НИКОЛАС

Три дни след отпразнуването на шестнадесетия ми рожден ден се намирам в жълтия салон, където Нейно Величество кралицата ми изнася лекция.
– Тези картички ще бъдат запазени от гостите ти като скъп спомен завинаги. Един ден те може би ще бъдат изложени в музеите по целия свят.
Защото в наши дни, ако устата ѝ се движи в моята посока – тя ми изнася лекция.
– И те не могат да изглеждат така, сякаш глутница пилета са стъпили с мастило и са се разходили по тях. Честно казано, Николас – казва тя. – Ще ги напишеш отново.
Последните ми два рождени дни бяха по-скоро политически събития, отколкото партита. Възможност за интриги и стратегически планове, за тромави бюрократи, които да се включат във вековната традиция на кралското целуване на задници, и за поддръжници, които да предложат своите десятъци за лоялност.
Все още не съм получил първородно потомство… но винаги има и следващата година.
Защото това е моя живот сега.
– Кои от тях да препиша? – Въздъхвам.
– Всички.
– Всички? Тук има триста карти!
– Недей да хленчиш – това ми се натрапва в ушите. И ако ги беше направил правилно още първия път, нямаше да се налага да ги пишеш отново. В това има урок, ако си направиш труда да го признаеш.
Приспособявам гласа си към съвършено спокоен, логичен тон, който съвсем не е хленчене.
– Отне ми два дни да ги напиша. Предвидено е да се върна в училище утре следобед.
А на нея не ѝ пукаше.
– Тогава ти предлагам да започнеш веднага.
Фрустрацията ме пронизва, като ми се иска да си изтръгна косата и да обявя всяко бъдещо празнуване на рождения ми ден за престъпление, наказуемо със смърт. Искам да стана и да си тръгна. Искам да се изправя и да кажа на кралицата къде точно да си пъха проклетите благодарствени картички и лекциите.
Бях свикнал да държа на всяка нейна дума, да изпълнявам всяка нейна заповед без въпроси. Защото когато си хвърлен в дълбокото и не знаеш как да плуваш, ще се хванеш за всичко, което може да те задържи на повърхността. Мислех, че мъдростта ѝ ще ме изведе на повърхността.
Но сега си мисля, че тя просто обича да ме командва. Дори и в този момент не може да се въздържи да не завърти ножа.
– Има ли нещо, което искаш да ми кажеш, принц Николас?
Буквално си прехапвам езика. Той ще се разкървави, докато се върна в училище.
– Не, Ваше Величество.
Придвижвам стола си по-близо до бюрото… и вземам писалката.
– Добре – казва тя и излиза от стаята.
Започвам да пиша първата картичка, но когато поглеждам назад към списъка, осъзнавам, че съм изписал погрешно името на получателя. Найджъл Алтрингам – все пак е глупаво име.
– По дяволите! – Удрям ръката си по бюрото.
– Бих могъл да се разходя.
Гласът на дядо идва откъм гърба ми – от дивана в задната част на стаята. Той така мълчаливо наблюдаваше размяната на мнения с баба, че бях забравил, че е там.
– Какво ще кажеш за една разходка, Николас?
– Имам карти за преписване.
Той застава до мен.
– Картите няма да отидат никъде. Те ще бъдат тук, когато се върнеш. Хайде.

***

Въздухът е хладен и ветровит, докато вървим през градините и покрай езерцето, към гористата част на територията, където листата са променили пълните си есенни цветове. По пътя дядо вдига дебел клон и го използва като бастун.
– Имаше време, когато баща ти беше почти на твоята възраст, когато и той се нагърбваше със задълженията си.
– Баща ми?
– Точно така.
Рядко говорим за родителите ми. Все още е твърде прясно, твърде болезнено, липсата им е твърде остра.
– Той винаги изглеждаше, че се справя с нещата с такова лекота – казвам аз. – Беше перфектен във всичко – перфектния баща, перфектния син, перфектния принц.
– Веднъж ни каза, че щял да избяга и да се присъедини към цирка. – Усмихва се дядо. – Да бъде укротител на лъвове или жонгльор с огън.
Засмивам се.
– Никой не е съвършен, Николас. И всеки е бил млад някога. Но баща ти вярваше, че кралицата има предвид най-добрите му интереси. Че в нейните изисквания винаги е имало смисъл.
Поклащам глава и се мръщя.
– Просто не разбирам защо тя трябва да се държи като непоносима кучка.
И следващото нещо, което си спомням, е, че съм по гръб. Долу на влажната земя – бастуна на дядо ми е насочен в лицето ми.
– Тя може да е баба ти, но това е моята жена, за която говориш, момче.
Старецът наистина ме спъна. Малко е смущаващо колко лесно успя да го направи.
Но все пак… разбирам смисъла му. Затова срещам очите му и кимам.
А той протяга ръка и ме издърпва на крака.
– Бъдещето ти е най-голямата грижа на баба ти – единствения ѝ приоритет. Може и да не го усещаш така, но това не го прави по-малко факт.
Мисля над думите му – и за неоспоримата истина, която дълбоко в себе си знам, че се крие зад тях.
– И това, как говориш за кралицата, винаги ще се отразява повече на теб, отколкото на нея. Запомни това, ясно?
– Ще го запомня, дядо. Съжалявам.
Той ми прощава, като ме потупва по рамото. Обръщаме се и тръгваме обратно към двореца. Докато вървим, усещам очите му върху себе си и поглеждам, за да открия, че те искрят от палавост.
– Какво? – Питам.
– Тя също ги мрази.
– Имаш предвид благодарствените картички?
Той кимва.
– Ако можеше, щеше да ги забрани. Оплаква се всеки път, когато трябва да ги напише.
– Оплаква се? – Смея се. – Баба? Шегуваш се.
– Не се шегувам. Тя е кралицата на мрънкането. – Гласът му става висок. – „Едуард, ръката ми е възпалена. Защо трябва да са толкова много, Едуард? Никога няма да ги свърша – никога!“
Все още се смеем, докато се връщаме през вратата към всекидневната.
Където кралицата ни чака със скръстени ръце и намръщена физиономия.
– Къде ходиш?
– Просто да подишаме въздух – казва дядо. – Не е добре за момчето да е затворено вкъщи по цял ден.
Не свеждам глава и се плъзгам обратно на стола.
Погледът на баба се стрелка подозрително между нас.
– За какво се усмихвате?
Поглеждам нагоре и свивам рамене.
– Нищо, Ваше Величество.
– Съвсем нищо – съгласява се дядо.
Тя поклаща глава.
– Не ви вярвам.
Дядо ми се премества по-близо до нея, говорейки с тих глас.
– Изглеждаш много красива днес, Ленора. Вярваш ли в това?
Тонът ѝ става малко по-ефирен.
– Ами… благодаря ти.
– Винаги съм харесвал този цвят върху теб – казва ѝ той. – А начинът, по който пада деколтето – абсолютно възхитителен.
– Едуард – казва тя тихо. – Какво, за бога, ти става?
– Не съм сигурен. Нека да отидем в стаите си и да видим дали ще можем да разберем заедно.
Господи, баба ми и дядо ми флиртуват един с друг. Ето какъв трябва да е ада.
Изведнъж тристате благодарствени картички не изглеждат толкова лоши.
– Ще се справиш сам, нали, Николас? – Пита Дядо.
– Да, добре съм. При всички положения тръгвай. Моля те… иди.
Те се изнизват от стаята, шепнейки си думи, които за щастие не чувам.
А аз седя на бюрото … и се смея на себе си.
– Кралицата хленчи.
Някак си това ме кара да се чувствам по-леко, по-добре… и всичко това е малко по-лесно за понасяне.

Назад към част 9                                                       Напред към част 11

ЕДУАРД

В дните след погребението на Томас и Калиста Ленора се хвърля в работата си. Става рано, дори за нея, и се присъединява към мен в леглото дълго след като слънцето е залязло. Позволявам ѝ дългите часове, защото работата ѝ е утеха – дава ѝ нова причина да продължи да живее.
Николас прекарва време с баба си, адаптирайки се към новите обстоятелства. И обръщам специално внимание на Хенри, защото той изглежда най-застрашен да се почувства забравен… да се изгуби в този свят. Сутрин пътуваме заедно, а привечер ходим на риболов. Заниманията на открито успокояват най-малкия ми внук – поне така изглежда.
На четвъртия следобед след погребението посещавам Ленора в кабинета ѝ. Когато се приближавам, чувам безпощадния, стряскащ звук на гласа на кралицата. И ми е жал за политика или бюрократа, с когото тя говори.
Докато не влизам в кабинета.
И виждам Николас да седи на стола срещу бюрото ѝ. Главата му е сведена, извита навътре в себе си, сякаш тя издълбава вътрешностите му с всяка дума.
– Сега бъдещето ни лежи на твоите рамене. Очаквам от теб да се държиш подобаващо.
– Да, бабо.
– Всяка слабост, която проявиш, ще ни навреди безвъзвратно. На мен, на дядо ти, на брат ти. Разбираш ли?
– Разбирам.
– Това е достатъчно, Ленора – казвам тихо.
Но тя продължава, сякаш не съм говорил – тонът ѝ е толкова суров и студен, колкото и думите ѝ. Жестока.
– Когато се върнеш в училище, всички погледи ще бъдат насочени към теб, сега повече от всякога. Няма да се държиш така или да скърбиш – дори пред най-близките си довереници. Хората ще очакват от теб да ги преведеш през скръбта им – това е твоя приоритет. Вашите собствени чувства сега са без значение.
Нито веднъж в живота ни не съм крещял на съпругата си. Но сега го правя, удряйки ръката си в бюрото толкова силно, че крака се пропуква.
– Стига!
Тя се обръща към мен с погледа на притиснато в ъгъла животно. Ранена и ядосана – и опасна.
– Николас, остави ни, моля те – казвам му аз.
Той се колебае и поглежда към кралицата. И това ме вбесява още повече – че тя е втълпила това послушание в него толкова дълбоко.
Ленора кимва, а Николас се изправя, покланя се и излиза от стаята, като все още гледа към мен.
След като вратата се затваря, аз се приближавам предпазливо до нея и говоря внимателно. Сякаш изобщо не я познавам. Защото в този момент… не съм сигурен, че я познавам.
– Какво правиш, Ленора?
– Правя това, което обсъждахме. Уча го да бъде крал. – Тонът ѝ е лишен от емоции. Ужасяващо плосък. – Ето как се прави това.
– Говориш с него така, сякаш той е нищо за теб. Гледаш го, сякаш той е никой. Той е Николас. Той е нашия внук. Той е момчето на Томас.
– Той е наследник на трона. Престолонаследник на Уеско.
– Но това не е всичко, което е той.
Тя се подиграва пренебрежително.
– Ти не разбираш.
Приближавам се и гласът ми става твърд.
– Тогава обясни.
Сребърните очи, които обожавам, се стесняват, изострят се като острие срещу камък.
– Разполагах с целия живот на Томас, за да го подготвя; имаше време да го възпитам с грижа. Но сега съм на шестдесет и шест години, Едуард. Баща ми беше починал на седемдесет години, а майка ми – на четиридесет и три. И двамата ти родители бяха починали преди двадесет и осмия ти рожден ден, а брат ти – на двадесет години. Колко време мислиш, че имам с Николас? Една година? Пет години? Десет години, ако имам късмет? Когато ме няма, те ще дойдат за него.
– Кой?
– Всички. Ще отрязват парчета от него, парче по парче, докато не остане нищо от истинската му същност. И тогава ще го изкривят в това, което искат да бъде, за да служи на целите им. – Тя поклаща глава, а деликатната ѝ челюст е твърда. – Не. Не – няма да позволя това да се случи. – Тя повдига брадичката си, накланяйки лицето си към моето, а гласът ѝ се повишава с всяко изречение. – Не и на Николас. Не и на нашия внук. Не и на момчето на Томас!
За миг Ленора ме поглежда, сякаш съм враг.
После отвръща поглед, дишайки тежко, овладявайки гнева си, успокоявайки се.
– От този момент нататък ще го отглеждам така, както баща ми ме отгледа.
– Защото така ти е било приятно? – Отхапвам. – Да изживееш целия си живот без капка обич? Да не знаеш дали на човека му пука за теб, докато не се окаже на шибаното си смъртно легло?
– Той ме направи кралица! Не виждаш ли това? Никой от нас нямаше да е тук, ако не беше той. Никога нямаше да бъда достатъчно смела, за да се сприятеля с Томас – никога нямаше да те срещна. Щях да ги оставя да ме омъжат за първия мъж, когото изберат! Но той ме превърна в кралица… още преди да ми сложат короната на главата. И аз ще направя същото за Николас, заклевам се. Ако трябва да разкъсам сърцето си наполовина, за да го направя, ще го направя крал.
Тя преглъща рязко.
– И никой няма да посмее да се изправи срещу него. Защото той ще бъде силен, като стомана. – Гласът ѝ ту изтънява, ту се стяга, докато се пропука. – И нищо… нищо на земята няма да го нарани.
Борбата и яростта се изчерпват с мен, оставяйки ме победен. За първи път в живота ми.
Вдигам празните си, безполезни ръце.
– Не, Ленора, нищо на света… освен теб.
Обръщам се на пета и излизам през вратата.

***

Късно вечерта, след няколко твърде много питиета, се прибирам в стаите ни. Ленора е там, по нощница, но будна, чакаща на стола до камината. Тя ме гледа на слабата светлина на лампата, докато отварям кристалния декантер на масичката в ъгъла, наливам си още едно уиски, което не трябваше да пия, и разхлабвам вратовръзката си, докато сядам на стола срещу нея.
И тя вече не е студена или сурова, усещам го. Тя е предпазлива и притеснена, и толкова много, много тъжна.
– Мразиш ли ме?
Лаят на смеха ми отеква в чашата, докато отпивам глътка.
– Никога. Глупаво момиче.
– Ядосан ли си ми?
– Не. Ядосвам се на всичко останало. Най-вече съм ядосана на себе си. На това, че съм провалила всички вас.
Главата ѝ се размърдва, откривайки очите ми в мрака.
– Подведе ни? Това ли си мислиш?
Гърдите ми са натежали от разкаяние и са толкова гъсти от вина, че едва дишам покрай тях.
– Аз бях негов баща. Трябваше да го защитя. Но сега и двамата ги няма. А ти, Николас и Хенри се измъчвате от агонията му. Ако това не е провал, не знам какво е.
Тя навлажнява устните си и се надига бавно, като взема питието от ръката ми и го поставя на масата, преди да застане пред мен.
– Слушай ме, Едуард Рурк. Никога не си ни провалял. Нито един от нас. – Погледът ѝ блести и една тиха сълза се изплъзва от ъгълчето на окото ѝ и се спуска по бузата ѝ.
– Единствената причина, поради която знам как да обичам, единствената причина, поради която има радост в живота ми… единствената причина, поради която успях да дам любов и радост на живота им… е заради теб. И това никога не може да бъде провал. Чуваш ли ме?
Тя се плъзга в скута ми и ме взема в прегръдките си, държи ме близо и прокарва пръсти през косата ми. И аз се оставям да потъна срещу нея, поглъщайки опрощението, от което отчаяно се нуждая.
– Толкова е трудно, Ленора – прошепвам в шията ѝ, а лицето ми е мокро от скръб.
Защото тя все още е в състояние да ме шокира. Бруталността на живота. Безсърдечната му жестокост.
– Толкова е трудно.
– Знам – казва тя. – Но ние имаме един друг.
Вдишвам дълбоко. Вдишвам топлия аромат на кожата ѝ, силата и чувството за цел, които тя винаги ми е давала.
– Имаме.
– И ще се справим – заклева се тя. – Ти и аз, заедно. Както винаги.
Поглеждам в лицето ѝ – моята красива малка съпруга, моята кралица, любовта на цялото ми съществуване.
– Да, заедно. – Приближавам ръцете ѝ до устните си и целувам нежните кокалчета на едната, а после и на другата. – Завинаги и винаги.
Тя ми се усмихва леко. Тя е съкрушена и тъжна, точно както сме ние… но все пак е там.
– Завинаги и винаги.

Назад към част 8                                                     Напред към част 10

(13 години преди „Прецакан по кралски“)

„И затова, любов, всички сме толкова прецакани по кралски.“
~Принц Хенри, „Подходящи по кралски“

ЛЕНОРА

Светът престана да се върти, когато ми казаха, че синът ми е мъртъв. Сърцето ми изстина в момента, в който изрекоха думите. Беше благословия, наистина. Да си предимно мъртъв отвътре, да не чувстваш, да не скърбиш истински. Позволяваше ми да премина през движенията и да съсредоточа ума си върху тривиални, безсмислени въпроси. Толкова много подробности.
Казаха, че е било злополука. Самолетът е машина и дори най-добрите машини се повреждат в най-неподходящите моменти. Никой не е виновен. Лош късмет. Горчиво стечение на обстоятелствата.
След като положихме Томас и Калиста в земята, а небето беше беззвездно и черно като дрехите ни, и Николас и Хенри бяха в безопасност в леглата си, а ние с Едуард бяхме прибрани зад затворената врата на спалнята ни – светът отново се въртеше.
Сърцето ми започва да бие отново.
Спомените нахлуват.
И това е непоносимо.
Мисля си за Томас като бебе, за кръглите му очи и пухкавите му юмручета. Спомням си за него като момче, за мириса на косата му, за звука на гласа му, за усмивката му, за смеха му – и не ми остава нищо друго, освен да позволя на бездната да ме засмуче. Всичко ме боли – тялото ми, душата ми – всичко е просто болка.
Толкова силна болка, че мога да формулирам само три думи отново и отново и отново.
– Нека умра, нека умра, нека умра, нека умра, нека умра…
Ръцете на Едуард ме обгръщат отзад, когато коленете ми поддават и заедно се свличаме на пода.
– Ленора…
Извивам се, драскайки с нокти ризата му, отчаяно желаейки да разбере.
– Щях да умра, когато загубихме Еванджелин, но Томас беше там. Той имаше нужда от мен. Сега си само ти. Ти си единственият, който ме държи тук.
– Ленора…
– Ако ме пуснеш, ще изчезна. Ще избледнея и ще умра и няма да ми се налага да чувствам това повече. Не мога, Едуард. – Плачът се изтръгва от мен. – Моля те, остави ме да си отида, остави ме да умра.
Той ме люлее бавно, но дори силните му ръце не могат да ме задържат.
Не и този път.
Думите на Едуард са изпълнени със същата агония, която изпитвам и аз.
– Не мога да те пусна да си отидеш. Няма да го направя. Имам нужда от теб. Николас и Хенри се нуждаят от теб.
– Не. – Отдръпвам се от него и поклащам глава. – Те те имат. Ти можеш да ги научиш да бъдат мъже.
Той избърсва сълзите ми и ме притиска към гърдите си, като отново и отново гали косата ми.
– Те трябва да бъдат нещо повече от мъже. Николас трябва да бъде крал. А аз не мога да го науча как да го направи. Само ти. … това трябва да си ти.
Разтварям се в сълзите си.
– Той беше нашето момче, Едуард. Нашето добро, сладко момче.
– Знам, любов моя. Знам…
Много дълго време не помръдваме от пода. Седим там, увити един около друг. Когато плачът ми най-накрая утихне, защото неизбежно винаги утихва, признавам:
– Трябваше да имаме повече деца. Ти трябваше да имаш повече. Красиви синове и любящи дъщери. Трябваше да ти дам това. Но аз бях страхливка.
Едуард си поема дълбоко дъх и проследява нежно линията на косата ми.
– Никога през живота си не си била страхливка. Не съм искал повече. Ти и Томас винаги сте били достатъчни.
Той допря устни до слепоочието ми.
– А сега имаме Николас и Хенри… и те са достатъчни.

Назад към част 7                                                            Напред към част 9

***

Три дни по-късно кралицата ме извиква в кабинета си. Рано е, небето е все още скучно, пепеляво сиво. Но наоколо има стражи и слуги, защото макар двореца да изглежда като най-самотното място на земята, никога не си наистина сам.
Докато стоя пред кралския кабинет, краката ми натежават, сякаш искат да остана точно тук, вкоренен в това място и време. Защото отвъд тази позлатена врата се крие нещо ужасно.
Но тогава вече е твърде късно. Секретарят отваря вратата и аз нямам друг избор, освен да вляза вътре.
Баба стои зад бюрото си, с гръб към мен, загледана през прозореца, със скръстени отзад малки ръчички. Дядо ми седи на дивана, с наведена глава, с очи, вперени в пода.
И това толкова не прилича на него – не мога да не се вгледам. Искам да ме погледне нагоре. Безмълвно го моля да ми докаже, че греша.
– Седни, моля те, Николас.
Кралицата никога не казва „моля“. Не защото е груба, а защото монарсите не молят – те заповядват.
Така че тази малка, проста дума ми казва всичко, което трябва да знам. И всяка нишка надежда, за която се бях хванал, се разпада на прах.
Баба се обръща, погледът ѝ не е съвсем насочен към мен, но в някаква точка е близо до мен. Гласът ѝ е треперещ и мек.
– Баща ти и майка ти…
Тя прекъсва за няколко секунди, после опитва отново.
– Самолетът на родителите ти… – И отново думите не ѝ достигат.
Мълчанието се разтяга, докато не се превръща в собствено задушаващо, непоносимо нещо.
– Просто го кажи – прошепвам аз. – Аз вече знам. Просто го кажи.
В крайна сметка дядо ми говори вместо нея.
– Самолетът е открит, Николас.
Няма да разбера до десетилетия по-късно – когато самия аз ще съм съпруг и баща – колко мъчителни са следващите думи за него. И за двамата.
– Няма оцелели.
И за миг няма въздух, няма светлина, аз падам надолу и надолу – стените се затварят, притискат ме. Взирам се силно в ръцете си. Съсредоточавам се върху линиите на кокалчетата на пръстите си, малката рана в основата на показалеца, полупрозрачните бели легла на ноктите ми. Защото не искам да мисля за тях; не искам да виждам лицата им в съзнанието си.
Усмихнати и красиви, дразнещи, нежни и живи.
Отново чувам думите на баща ми… Последните думи, които някога ще го чуя да казва.
– „Грижи се за брат си. Той има нужда от теб.“
Гърлото ми пулсира. Опитвам се да го прочистя, но то само ме боли още повече.
– Ще кажа на Хенри.
– Не е нужно да го правиш – казва дядо и ме кара да се обърна към него. Бръчките по лицето му са се превърнали в пукнатини; очите му, които винаги блестят с жизненост и остроумие, сега са скучни. – Това не е твоя отговорност.
„Погрижи се за брат си. Той има нужда от теб.“
– Искам да му кажа. Това трябва да разбере от мен.
Защото Хенри не може да разбере по този начин – не и в тази стая с тези заекващи старци и спирания и думи, които баба не може да понесе да изрече на глас. Това вече ще го съкруши, но може би… може би, ако успея да го кажа точно както трябва, това няма да го унищожи напълно.
Дядо се изправя, челюстта му е стегната, а гърбът изправен.
– Тогава ще дойда с теб.

***

Пътят до къщата Гътри е тежък и тих. Пред вратата на брат ми дядо слага ръка на рамото ми.
– Сигурен ли си, Николас? Мога да бъда този, който ще му каже.
Стискам зъби и го поглеждам.
– Сигурен съм.
Той кимва мрачно.
– Веднага ще изляза.
Във всекидневната Хенри е избутал мебелите и килима до едната стена и рита червена гумена топка срещу тристагодишната мазилка от противоположната страна. Тя отскача обратно към него и когато ме вижда, я взема и я пъха под мишницата си.
– Можем ли вече да излезем навън?
Откакто се върнахме, двореца е напълно затворен – затвор от злато и мрамор. Никой не напуска и не влиза на територията на двореца и никой член на кралското семейство не може да излиза навън за по-дълъг период от време.
– Не, още не.
Той се намръщи и се връща на дивана.
– Толкова ми е скучно, Николас.
Стомахът ми се свива от гадене, защото повече от всичко не искам да правя това. Бих дал живота си, за да не се налага да го правя.
– Трябва да ти кажа нещо, Хенри… нещо ужасно.
Той седи, държи топката в скута си, а зелените му очи са широко отворени от невинност.
– Какво е то?
Сядам на противоположния край на дивана, а коленете ми треперят.
– Намерили са самолета.
– Къде? Мама и татко ще се приберат ли сега?
Стомахът ми се свива по-силно.
– Не. Няма да се приберат.
Той примигва, а малката му вежда се набръчква.
– Защо не?
Гърлото ми изгаря от сълзите, които не искам да пролея, а думите излизат с пепеляв глас.
– Те умряха, Хенри. Самолетът се е разбил и мама и татко са загинали.
Червената гумена топка се изплъзва от ръцете му и отскача по пода.
– Това не е вярно.
Искам да затворя очи, но не го правя. Гледам брат си в измъченото му лице и го моля:
– Хенри, моля те…
Той се изправя, а ръцете му са свити в юмруци.
– Ще кажа на татко.
– Хенри, опитай се да…
– Ще кажа на татко, че си казал това, и той ще ти се разсърди толкова много!
– Хенри, моля те, не ме карай да го казвам отново! Моля те.
В продължение на няколко мъчителни мига той мълчи. Долната му устна трепери, но той не плаче. Гледа ме така, сякаш ме мрази… сякаш мрази целия свят.
– Излизай.
Посягам към него. Но той се отдръпва.
– Искам да съм сам – и гласът му вече се къса. – Просто… моля те, остави ме на мира.
Поглеждам към пода, защото ще се разпадна, ако го гледам още малко.
„Погрижи се за брат си. Той има нужда от теб.“
Оставям братчето си да стои там и излизам обратно в коридора, като затварям вратата след себе си.
– Свършено е – казвам на дядо. – Той знае.
– Скоро ще го проверя. Хайде сега да се разходим с теб.
– Не трябва да излизаме навън.
– Аз отменям тази заповед.
Поклащам глава.
– Нямам нужда от разходка.
Тежестта на неговата топла, голяма ръка лежи на гърба ми.
– Искам.

***

Въпреки настояването ми, че нямам нужда от разходка, щом излезем навън и се отдалечим от двореца, темпото ми се ускорява. Сякаш бягам от дома… бягам от нещо.
Дядо не изостава, а стъпките му съвпадат с моите. Докато не спираме на малка поляна към задната част на имението, забулена с храсти и засенчена от дъбови дървета. От тази гледна точка бихме могли да бъдем навсякъде, на хиляди километри оттук – не виждаме двореца и никой от двореца не може да ни види.
– Не е страшно да си тъжен – нежно казва дядо. – Знаеш това, нали?
Аз продължавам да гледам напред и не отговарям.
– Не е страшно да плачеш, Николас. Няма да мисля за теб по-малко, кълна се.
Поглеждам в лицето му – очите му са тези, които ме развързват. Не мъката, която се върти в дълбините им, а непреодолимата грижа и загриженост… и любов.
– Това не трябваше да се случва – казвам му.
– Не.
– Те трябваше да са още тук.
– Да.
Обръщам се, навеждам се в кръста, давя се и се отдръпвам, въпреки че стомахът ми е празен. И си спомням една история от Библията, историята за Исус, който се поти с кръв в Гетсиманската градина.
Нека тази чаша ме отмине…
– Не е честно – изпъшквам нелепо.
Детски.
Защото не мога да се сетя за други думи, с които да опиша тази болка.
Неразбираемата им загуба.
Дядо ми коленичи до мен и ме придърпва в прегръдките си, като ме държи здраво. Вкопчвам се в него, плача срещу рамото му с огромни надигащи се ридания, както никога през живота си.
И никога повече няма да го направя.
– Не е честно. Не е честно, не е честно, не е честно.
Усещам как ръката му гали косата ми. Чувам суровия скреж на гласа му и знам, че и той плаче.
– Не. Не, момчето ми… изобщо не е справедливо.

Назад към част 6                                                         Напред към част 8