Глава 36
„Дежа вю, току-що бях в този момент преди“
МАК
– Къде, по дяволите, е Дани? – Изхърква Риодан в момента, в който отварям очи. Той се извисява над мен, стиснал ръце в юмруци, зареян надолу, със сребърни очи, стеснени и студени. – Защо не я взе със себе си? Наранена ли е? В опасност ли е? Отговори ми! Къде, по дяволите, е тя?
Баронс е на пода до мен.
– Дай ѝ една шибана минута – изръмжава той.
Риодан го поглежда дивашки.
– Имаше една минута. Вече пет минути е в безсъзнание. Очите ѝ са отворени, може да говори.
Взирам се в Риодан и се учудвам, защото никога не съм го чувала да задава толкова много въпроси, нито пък съм виждала толкова неприкрити емоции. Ръцете му са свити в юмруци, три мускула подскачат в челюстта му. Осъзнавам, че Дани я няма от седмици и той няма представа защо или къде е. Не е имало враг, когото да нападне, не е имало крепостни стени, които да щурмува. Това сигурно го изяжда жив, точно както би изяло Баронс. Пропуснах толкова много важни събития, докато ме нямаше.
Връзката на Дани с този сдържан, брилянтен мъж беше консумирана, без аз да съм и най-малката част от нея. Не съм чула нито една подробност от нея, а искам много от тях. Чувствам се така, сякаш дъщеря ми е избягала и се е омъжила, докато е била в колежа, оставяйки ме отстранена и отчаяно опитвайки се да се включа отново в картината.
Риодан обича Дани със същата непоколебима отдаденост и свирепа лоялност, с която Баронс обича мен. Добре. Защото нямам представа как да я спася и адски се надявам мъжа, който вечно има колода аса в ръкава си, да държи няколко убийствени карти, които да изиграе сега.
Въздъхвайки, се изтласквам в седнало положение, но засега не се опитвам да стана. Треперя и съм слаба.
– Колко време не бях на себе си? – Питам, докато протягам ръка, за да пипна лицето си. Когато се блъснах в червеевата дупка, имах чувството, че мозъка ми брутално се е строполил върху тесните рамки на черепа. Бях сигурна, че костите са счупени, но лицето ми изглежда наред. За съжаление стомаха ми не се справя толкова добре, продължителното салтомортале го превърна в съд с агресивна киселина и не мога да си спомня кога за последен път съм яла. От момента, в който напуснах камерата, бързам от една криза към друга. Дори не знам колко дни съм била будна, нито дали да смятам времето на Фае или на смъртните. Или дори колко сън ми е нужен. Дали просто няма да се преобърна и да изгубя съзнание в някакъв момент? Гладна съм, изтощена и ядосана.
Иска ми се да плача. Прекалено много е: Дивите, емоционални, умиращи феи; единствения ни път към затвора на Ънсийли е разбит; невъзможните избори, които съм принудена да направя; Крус управлява нов Двор на Тъмните, който шийте зрящите не могат да открият; баща ми умира на място, до което нямам достъп; майка ми не знае, че татко е обречен и аз съм причината; Шон и Рей са в подземния свят със злодея, а сега, о, Боже – Дани!
Онова, което видях, когато се пресегнах към онова смъртоносно място, събори сърцето ми.
Искаше ми се да ме беше видяла, но тя беше с гръб към мен през цялото, твърде кратко време. Не че бях точно видима (макар че за един ловец очевидно не беше проблем да ме открие и да ме запрати обратно към Честър, почти съм сигурна, с огромната си опашка), но говорим за супер сетивата на Дани и може би, ако беше гледала, щеше да зърне слабите ми очертания и да разбере, че сме я открили и ще стигнем до нея, по един или друг начин.
Докато се борех да остана в това задушаващо място между местата, с единия крак, който се подаваше през вратата към среда, в която никой човек, нито дори фея, не би могъл да оцелее, ужаса и яростта ме връхлитаха на огромни вълни.
Погледнах назад към Баронс.
„Умираш ли във вакуума на космоса“?
Тъмните му очи са мрачни и той навежда глава.
„Веднъж взех едно проклето Сребро, което ме изхвърли насред астероидно поле. Набъбнах два пъти повече от себе си и замръзнах до смърт“.
Затварям очи. Искам да изкрещя яростта си до небесата, да поискам от каквито и да е безумни богове да подредят събитията, да ги поправят още сега, защото това е най-голямата глупост в историята.
Дани е в клетка.
Затворена зад решетки. Отново.
Сама.
Имаше две клетки, които се носеха в пространството, на километри една от друга.
В най-близката до мен Дани стоеше висока, предизвикателна, гола, с гръб към мен, без оръжие, с ръце, свити от ярост, и гледаше през огромната звездна чернота към другата клетка, където Шазам се държеше за решетките, трепереше, а от големите му виолетови очи бликаха кранчета от сълзи.
Не ми трябваха емпатични умения, за да усетя болката им.
Никога не мога да забравя как Дани едва не се изгори жива, опитвайки се да спаси чучело, заместващо Шазам. Никой от нас никога няма да го забрави. Срещата им беше един от най-щастливите дни в живота ѝ. Деликатните ѝ черти бяха засияли от радост, свръх ярко.
Дани и Шазам се обичаха с чистата, безусловна любов на майка и дете.
Познавам Дани. Тя ще даде живота си, за да спаси Шазам.
Което означава, че трябва да измислим начин да ги спасим и двамата, бързо.
– Ако Мак не започне да говори, ще ѝ откъсна шибаната кървава глава – казва Риодан много тихо.
В гърдите на Баронс се разнася плътно, животинско дрънчене, атавистично и смразяващо.
– Образно казано – добавя плътно Риодан. – Не буквално.
– Мъдър човек. – Гласът на Баронс излиза дрезгав и неестествен, сякаш около твърде големи за устата му зъби.
– При светиите, ти си един от зверовете, които се сражаваха до нас в манастира! – Издиша Кат, зашеметена, загледана зад мен в Баронс, и не е нужно да се обръщам, за да разбера, че очите му блестят кърваво, кътниците му стърчат, лицето му потъмнява и му израстват пънчетата на рогата, издаващи звяра му. Полубрат му изрече думи, които заплашват живота ми, макар и двамата да знаем, че Риодан никога не би ми навредил. Дълбоко в недрата на този клуб Баронс, Крисчън, Риодан и аз някога се заклехме в кръвна клетва да бъдем вечни съюзници, да се защитаваме взаимно, да се обединяваме в борбата с общите врагове, никога да не се обръщаме един срещу друг и да пазим тайните си като свои собствени.
Риодан поглежда смъртоносно Кат.
– Забрави, че си казала това. Или че си видяла това, което си мислиш, че си видяла. Което явно не си видяла. Защото ако го направиш, ще трябва да те убия.
– Точно така – казва Кат мигновено, като отвръща поглед от Баронс. – Абсолютно. Не съм видяла нищо.
– Ловците имат Дани – казвам им. – Тя и Шазам са в клетки, поотделно, на няколко мили една от друга.
– Къде? – Изисква Риодан. – На кой свят?
Поклащам глава.
– Не на някой свят. Те са спрени, плават в пространството.
– По дяволите, кой измисля тези глупости? – Проклина Крисчън.
– Живи са обаче – изръмжава Риодан, сякаш ме предизвиква да го отрека.
– Живи – казвам набързо. – Съжалявам, трябваше да кажа първо това.
– Невредими – настоява той с неопровержима увереност.
– Нито една драскотина по двамата – уверявам го аз.
Той потапя и двете си ръце в късата си тъмна коса, очите му са присвити, устните му са изтеглени назад, оголва зъбите си, изглежда почти толкова животински, колкото Баронс в много лош ден, и започва да обикаля конферентната зала.
– Тогава защо не се пресегна към клетката ѝ и не я върна обратно? Защо я няма тук?
– Около двете клетки имаше някакво силово поле – казвам му уморено. – Не ме допускаше и вероятно задържаше кислорода, който те дишат. Не можах да проникна през него. Опитах се да се пресея до нея, но беше невъзможно, затова трябваше да се пренастроя, за да се пресея близо до нея. След това трябваше някак си… Да увисна между нея и тук, защото не можех да дишам, а ако бях останала по-дълго, щеше да ме убие. Не съм сигурна дали не умирах, когато Ловеца ме изхвърли оттам. Бях изгубила контрол над това да държа единия си крак на двете места. Препънах се. Не видях Ловец, но усетих полъх на сяра и студа се увеличи драстично, когато нещо огромно ме блъсна в някаква червеева дупка. Събудих се тук.
– Но защо Ловците ще затварят Шазам и Дани? – Възкликва Кат. – Това няма смисъл.
Риодан се вцепенява:
– Шазам наруши правилата заради Дани. Чудех се дали ще има ад, който да плати. Изглежда, че има.
– Как ще си ги върнем? – Пита Кат, а очите ѝ блестят с блясъка на едва потиснати сълзи.
Осъзнавам, че и тя е изтощена. Дъщеря ѝ и сродната ѝ душа са били отвлечени от Крус, а Кат обича Дани толкова силно, колкото и аз. На всичкото отгоре тя усеща тревогите и болката на всички останали, въпреки стоическата си природа и огромните си психически бариери.
Усещам смущението на пространството и времето в същия миг, в който Крисчън се сковава и се завърта към него.
Във въздуха се отваря процеп, а парче пергамент се полюшва на пода.
Дори не виждам как Баронс се придвижва към него. Той просто е там, държи го, сканира го и ме поглежда.
– Трябва да се храниш. Имаш нужда от почивка.
– Прочети ми го – изръмжавам аз. Усещам леденият поток от въздух, който гонеше посланието през стаята. Знам, че Иксит е на края на предаването, и очевидно тя ме е шпионирала, когато Крисчън е използвал техниката, за да общува с нас във Фае.
– Не си спирала, откакто напусна камерата – изръмжа в отговор Баронс. – Тялото ти се тресеше дори докато беше в безсъзнание. Слаба си.
– Аз. Никога. Не съм. Слаба. Прочети го – повтарям мрачно, изправяйки се на крака и скривайки треперенето в краката си доста добре, ако трябва да съм честна.
Мускулът на челюстта му работи, след което той запраща лист хартия към мен.
„Ще ти върнем баща ти.
Срещни се с нас в горичката, където се срещнахме преди.
Ела сама.
Не ни карай да те чакаме.
Няма да чакаме.“
Поглеждам към Риодан, чувствам се така, сякаш ме разкъсват на две.
– Опиши всичко, което си видяла. Имам нужда от ориентири.
Информацията е причината, поради която се борих да остана. Описвам точно цветовете и формата на трицветната мъглявина, до последния детайл от нея, златисто-лавандуловата планета, разположението на звездите.
– Върви – казва той тогава, категорично. – Имам това. Ще работя по връщането на Дани. Ти се пребори с баща си.
– Доведи я у дома, Риодан. – Думите ми съдържат спешната пламенност на молитва.
Усмивката му е студена и опасна и аз осъзнавам, че ако някой може да измисли начин да се справи с Ловците и да победи, това е този човек.
– Заложи на това шибания си живот, Мак.
***
– Знаеш, че няма да отидеш сама – казва Баронс, когато затваряме вратата зад нас и започваме да вървим по коридора.
Поглеждам към него.
– Нямах никакво намерение да го правя. Иксит не създава правилата.
– Ще ядеш, преди да тръгнем.
Извиквам едно енергийно блокче от запаса, който държа в книжарницата, в случай че Дани се отбие, разкъсвам го, пъхам го в устата си и дъвча веднъж, преди да преглътна. Извикването на нещо, което вече съществува, отнема по-малко енергия, отколкото създаването му от нулата.
– И сега се храниш като Дани – казва той сухо.
– Но аз ям.
– Имаш нужда да спиш.
– Не става, Баронс. Каква според теб е нейната игра?
– Довърши това барче, изяж второ, изпий малко вода и ще разберем.
Извръщам очи, но следвам съвета му, след което също се втурвам в банята, за да пикая и да наплискам лицето си с вода. Поглеждам се в огледалото за момент и се ухилвам. Може и да съм част от Фае и да е трудно да ме убиеш, но все още имам петна от изтощение под очите си. Това е глупост.
Тъй като вече съм била в горичката и знам разположението ѝ, ни пресях в защитно прикритие на ръба на гората, за да огледам врага. Очаквам да открия или армия от феи, които ни чакат, или никой да не ни види.
Греша и в двата случая.
Иксит и Азар са седнали в средата на поляната, олицетворение на непринудена елегантност, на дълга маса, отрупана с покривки, кристал и порцелан, покрита с апетитно разпределена храна, предястия, сочно узрели плодове, десерти и бутилка рубиненочервено вино.
Боже, гладна съм. Енергийните блокчета не ми помогнаха, а пресяването изисква енергия.
Поглеждам към Баронс.
„Не ядеш нищо. Не вярвам на нищо“.
„Съгласна съм – отговарям аз“.
– Елате. Присъединете се към нас – обажда се Азар. – Усещаме, когато се впускате.
Когато напускаме прикритието на гората и се приближаваме до масата на поляната, аз изисквам:
– Къде е баща ми?
– Знаеш къде е – казва Иксит, пъха в устата си замразено грозде, а зимния ѝ поглед ме обхожда от главата до петите с явно презрение. – Не можеш да се пресегнеш към него. Това ти казва всичко, което трябва да знаеш. Е, не всичко, но ти казва, че го държа в един от фрагментите, които Даррок предизвика, когато срути стените между нашите царства и световете ни се сблъскаха. – Погледът ѝ се премества към Баронс и моментално се нагорещява. Гледа го с откровена похот, докато ми промърморва: – Казах ти да дойдеш сама.
– И знаеше, че няма да го направя.
– Ти винаги водиш звяра. Аз също бих го направила. Той е доста завладяващ. Бих искала да го имам за себе си.
Баронс казва тихо:
– Преминете към проклетата точка. Какво искаш в замяна на Джак?
Иксит свива очи.
– Маниерите имат значение. Седни. Присъедини се към нас. Искаме да обсъдим бъдещето си.
Баронс се усмихва едва забележимо.
– Вече установихме, че бъдещето ви е смъртно. И много кратко.
Тя свива рамене.
– Ако смятате, че петстотин години са кратки. Песента все още не е отменила безсмъртието ни. Може би ще мине още един век, преди да стигнем дотам. Това са шест дълги века, през които жената, на която служиш, може да премине спокойно. Или да го прекара в непрестанно оглеждане през рамо, докато ти се опитваш да защитиш всички, които тя обича.
Казвам:
– Той не ми служи.
– Разбира се, че служи. Защо иначе би останал на твоя страна? – Контрира тя.
– Трудно е за такива като теб да проумеят, че в живота има нещо повече от владетели и поданици, хищници и плячка – казвам аз. – Искаш да вярваш, че той ми служи, защото лоялността на един слуга може да бъде купена или разколебана, а това може да ти даде шанс да се справиш с него.
Баронс ѝ се усмихва, с усмивка, в която има само зъби и диващина.
– Не в никаква реалност, принцесо.
– Сега просто ме заинтригувахте още повече – мърмори Иксит.
– Премини към същността – повтарям заповедта на Баронс.
– Съгласен съм – отсича Азар. – Върви към шибания въпрос, Икс.
Погледът на Зимата се премества, с явно нежелание, от Баронс към мен, очите ѝ се стесняват и значително охладняват.
– Готови сме да те приемем за кралица.
– Удобно – отсичам аз. – Тъй като аз вече съм. Независимо дали го приемате, или не.
– Това, което иска да каже Иксит – казва Азар, като я обсипва с остър и яростен поглед – е, че се надяваме, че си готова да ръководиш и да се грижиш за нашия вид. Вече знаеш, че паметта и емоциите са възстановени и че след пет-шест века нашия вид ще изчезне. Ще се погрижиш ли за нас дотогава?
– Как да се погрижа за вас? Отказахте ли се от търсенето на еликсира?
– Не. И няма да се откажем – казва Иксит. – Надяваме се, че с времето ще промениш мнението си. И с времето ще се научим да живеем заедно, а хората вече няма да се страхуват от нас. Ние също така признаваме, че Ънсийли – тя силно подчертава Ън – унищожи значителен брой хора. Според мен броят им е бил милиарди. Макар че Сийли нерядко са ловували хора, ние сме отговорни за малка част от процента на загубените животи. Само няколко хиляди човешки живота могат да бъдат приписани на нас през вековете, в които сме обитавали тази планета. Милиарди се приписват на Двора на Тъмнината. Доста голяма разлика, не сте ли съгласни? Ние не сме чудовища. Ако погледнете към нас двамата, ще видите смъртта на милиарди смъртни. И все пак не Светлия двор е причинил тези смъртни случаи. Аморфните, зъбатите, плъзгащите се, пълзящите и дървесните… – Тя прекъсна, потръпвайки. – Това бяха грозните и гнусни феи, които убиха толкова много от вашия вид.
– Бяхме измамени, кралице моя – настоява Азар. – Крус се представяше за един от Сийли в продължение на стотици хиляди години. В нашия двор се внедри един Ънсийли. Той беше този, който ни подтикваше да се превърнем в диваци, който говореше пламенно в подкрепа на Авийл, докато частно агитираше за извършване на нови, все по-агресивни нападения над хората, каквито Ънсийли са склонни да правят в много по-големи размери от Сийли. Именно той възстанови Дивия лов. Той постави знак на трона и ни управляваше чрез него.
Точно така, обвинявай за всичко човека, за когото вярваш, че е мъртъв – помислих си язвително, но запазих мълчание, оставяйки ги да говорят, проверявайки за подтекст.
– Бяхме подведени и манипулирани – твърди Иксит с властен гняв. – Чудно ли е, че сме ядосани? Чудно ли е, че след Крус и Авийл не вярваме на всички хора и предпочитаме да се управляваме сами? Как бихте се чувствали, ако един от Фае от Светлия двор беше начело на вашия вид, отговорен за вземането на всички решения, които ви управляват? Фае, който не знае почти нищо за хората? Нямаше ли да има съпротива? Нямаше ли, когато начина ви на живот беше застрашен – единствения начин на живот, който познавахте и на който се радвахте – да потърсите лостове, за да възстановите на народа си правата и привилегиите, които някога е имал?
Е. Тя имаше право. Може би дори две.
– Като прибавим и обидата – настоява Азар – ние живеем от стотици хиляди години, но ще бъдем управлявани от същество, което е живяло какво? Малко десетилетия.
Друга справедлива гледна точка, признавам, справедлива загриженост.
– Виждам гледните ви точки. И, както заявих по-рано – а също и първия път, когато дойдох в двора и бях посрещната само с измама и враждебност – търся начин нашите видове да съжителстват мирно. – Правя пауза, за да подчертая следващите си думи. – Също така съм готова един ден да върна властта на кралицата на феите.
Очите на Азар се разширяват, после бързо се свиват и той ме изучава внимателно през полузатворените си клепачи, подобно на начина, по който Крус често ме гледаше.
– Защо бихте го направили?
– Наистина ли мислиш, че искам да те управлявам? Авийл вкара силата си в мен, за да неутрализира Шинсар Дъб. На практика това беше цялата ѝ причина да го направи, плюс значителна доза злонамереност. Крус беше там, когато тя го направи, и поиска да му предаде силата си. Смяташ, че си ядосан, че си бил подведен? Авийл, чието истинско име, между другото, е Зара, някога е била човек и е обичала смъртния си живот и семейството си. Обичала е своя свят и е обичала краля на Ънсийли. Тя е била открадната от този крал от Крус, който я е изнасилил, изтрил е паметта ѝ, излъгал я е и ѝ е казал, че е Фае, след което я е вкарал в управлението на вид, който не само не е бил неин, но и я е изтребвал многократно. Тя също е била малко ядосана.
– Значителният урок е, че смъртните и феите не се смесват – казва рязко Иксит.
– Съгласна съм – отговарям също толкова рязко. – И точно затова стените, които някога са се издигали между царствата, са служели за целта. Но ако искаш да призная, че си била подведена и заблудена, трябва да признаеш, че и двете страни имат основателни претенции и че и двете страни имат причина да са гневни и отбранителни. От тази позиция може да намерим път към споразумение, в което всички да просперираме.
– В думите ви има истина. Седнете. – Азар маха с ръка към столовете. – Това е дискусията, която трябва да проведем.
Поглеждам към Баронс, който кимва, след което издърпвам един стол и падам на него. Той остава да стои малко зад мен и вляво, гледайки феите със свит, замислен поглед.
– Знаеш ли – казвам – че за да получа другата половина от Песента, за да я изпея и да излекувам планетата, към която си привързан, трябваше да се съглася да предам властта на кралицата на Крус?
Ръцете на Иксит се свиват в юмрук, очите ѝ се стесняват от ярост и тя изсъсква:
– Ти каза, че един ден ще ни я върнеш!
– Нямам намерение да му я предавам. В нашия договор има вратичка.
Азар вдига рамене безучастно.
– Той така или иначе е мъртъв. Песента е убила всички Ънсийли.
– Крус не само че не е мъртъв, но наскоро научихме, че е създал нов Двор на Ънсийли. Съмненията ми дали са знаели, че е жив, моментално се заличават. И двамата зяпат, устата им е отворена за няколко мига, след което се взривяват от столовете си и започват да реват, един на друг, на мен, обвиняват ме, че помагам на Двора на Ънсийли, обвиняват се, че познават и работят в заговор с Крус, обвиняват ме, че не съм успяла да защитя Сийли. Учудвам се, че не падат един върху друг в яростта си. Те наистина нямат и най-малка представа как да се справят с емоциите. Прекалено дълго са живели без тях. Този вид, който някога беше хладнокръвен и сдържан и почти не издаваше дори намек за мотив, сега има изписани мотиви по лицата си.
Облягам се назад в стола, сгъвам ръце и чакам, докато се изчерпят, като гледам разпръснатите вкусно изглеждащи печени меса, маслини, пълнени с чесън и сирена, множество подправени зеленчуци и хрупкави хлябове, три вида деликатно сотирани риби, най-пухкавите и зрели плодове, които някога съм виждала, но най-вече – една невъзможно изкусителна торта, на която е изписано името ми и която примамва коварно като отвара от „Алиса в страната на чудесата“, като проблясва с думите: Изяж ме.
Въздъхвам, а устата ми зяпва.
Това са седем пласта дълбока, богата шоколадова торта, гарнирана между всеки пласт с малинов компот и покрита с един сантиметър пенлива розова глазура, украсена с деликатни къдрици от черен шоколад и леко поръсена с какао. Мислено я загребвам в чиния и започвам да я поглъщам, хапка по хапка декадентски шоколад, настройвайки ги.
Когато най-накрая млъкват, откъсвам мислите си от сладкиша и казвам:
– Дворът на Ънсийли е наш общ враг, както сами казахте, отговорен за милиарди човешки жертви. И макар че Двора на Крус все още не е нападнал, с него като техен владетел съм сигурна, че няма да мине много време, преди да се опита да установи господство над нашия свят. – Това е, което той винаги е преследвал. Върховното управление.
Те търсят очите ми, преценявайки искреността ми.
– Тя го мисли сериозно, Икс – казва Азар накрая.
Иксит въздъхва и се свлича тежко на стола си, отпуска лице в ръцете си, разтрива очи с такъв необичайно човешки жест, че за пореден път се чудя дали хората и феите не са започнали съществуването си по-сходно, отколкото не. Накрая тя вдига глава, зимните ѝ очи блестят с ледени кристали на ярост и страх.
– Те ще ни унищожат, щом станем смъртни! Трябва отново да ни дадеш еликсира. Кралице моя, не можеш да ни оставиш безсилни срещу тях. Това ли желаеш? Дворът на тъмнината да оцелява и да процъфтява, докато Двора на светлината изчезва? Бихте ли избрали тях вместо нас? Ако ни върнете безсмъртието, ще тръгнем на война срещу тях. С теб.
Поглеждам към Баронс, който мълчаливо изръмжава:
„Ако само докоснеш тази проклета торта, ще разбия и тази. Няма да ядеш във Фае“.
Почти хвръквам от смях, като си спомням фиаското от една вечер, когато се опитах да му подаря шоколадова торта с розова глазура за рождения ден.
„Нямам намерение да я ям. Просто я гледах. Седни, Баронс. Най-накрая са отворени за обсъждане“.
Поглеждам с копнеж към тортата, преди да я пресея в далечния край на поляната. Извън полезрението, извън съзнанието.
Ще бъдем тук известно време.
***
Часове по-късно четиримата сме постигнали споразумение. То далеч не е пълно. Все още имаме важни въпроси за разрешаване.
Но се договорихме достатъчно, за да имам надежда, че в крайна сметка ще намерим начин да си поделим Земята през следващите петстотин-шестстотин години. Разговорът с тях ме накара да осъзная, че най-сигурния ми залог е да разбера как да изпея древната Песен и да възстановя стените между нашите царства. Тогава бих могла да запечатам и Светлия, и Тъмния двор (и вероятно ще трябва отново да дам на Сийли еликсира, защото не съм готова да позволя на Крус да ги избие всичките), а те да се справят помежду си. Сега вече разбирам по-добре защо първата кралица е хвърлила в затвора Ънсийли. Те бяха бесни, опасни. Мога само да се надявам, че Крус е създал един по-рационален, по-малко див двор.
Иксит и Азар направиха редица основателни забележки. Както и аз. Макар че в отплата за това, което са направили на баща ми, бих искала да ги оставя да измрат, не съм готова да позволя Двора на тъмните да е единствения, който оцелява. Нямам представа, честно казано, какво съм готова да направя, за да предотвратя това. Имам нужда от престой, за да обмисля нещата.
– Необходима е размяна на жетони, за да се финализират условията – казва Азар.
– Какъв жетон предлагате? – Казвам хладно.
Иксит казва:
– Ще върна баща ти. Можеш да го вземеш обратно в царството на смъртните. Заклинанието, което звяра му наложи, е в сила. Той не се е влошил.
– Но той все още умира.
– Еликсирът ще предотврати това.
– Това не е опция за баща ми – казвам категорично.
Иксит мълчи за миг, после казва:
– Може да има противоотрова. Трябва ми време да потърся.
– Какво искаш в замяна?
– Възстановяване на двора ми. Те страдат, на части, носещи се из моето кралство, осъзнати и в агония, както ще продължат да страдат до деня, в който безсмъртието им бъде отменено. Векове на страдание.
Вътрешно се свивам, макар че не издавам нищо.
– Ами статуите в лабиринта ти, Иксит? Не страдат ли и те вечно?
Тя започва да ръмжи, улавя се и казва:
– Статуите не са твоя грижа. Те заслужават да са там, където са, заради едно или друго прегрешение.
– Имаш предвид едно обикновено прегрешение или обида срещу теб или друг. Съгласна съм да възстановя всички жители на Зимното кралство. Това не подлежи на обсъждане. Само ако доведеш баща ми тук още сега, за да мога да го взема със себе си у дома.
– Първо възстанови моя двор.
– Не.
Без да каже нито дума повече, Иксит изчезва. Когато се връща, тя държи баща ми със себе си и го поваля грубо на земята. Отново отказвам да предам емоцията си, само го сканирам, за да се уверя, че не го е наранила по нов начин, след което поглеждам към Баронс, който безкрайно накланя глава.
„Той е толкова добре, колкото беше и преди. Заклинанието ми все още е в сила“.
Иксит налива четири чаши вино и плъзва две по масата към нас.
– Още не сме приключили. Трябва официално да сключим примирието си. В противен случай то може да бъде нарушено.
– Как да го сключим официално?
Тя се усмихва слабо и поглежда жадно към Баронс.
– В старите времена изисквахме публично чифтосване, за да го скрепим. Готова съм да приема това.
Извъртам очи.
– Сигурна съм, че си.
– Нали знаеш, че мога да те убия. Би ли ме допуснала толкова близо? – Казва Баронс, очите му блестят с кървави искри, самия той изглежда хищен, но не по сексуален начин.
Иксит поклаща глава, погледа ѝ е леден и самодоволен.
– Не и на този свят. В Свещената горичка на сътворението не може да се убива живо същество. – Тя ме поглежда остро. – Дори с копието ти. Ето защо избрахме да се срещнем тук.
Казвам:
– Свещената горичка на Сътворението? Разясни.
– Някога това е бил дома на Онази, която пееше песента. Онази, която повери древната мелодия на първата ни кралица. Живели сме тук с Богинята, много отдавна. В тази горичка бяха заченати Спирсидите – отвърна Азар.
Завладяваща част от историята на фае, която не знаех, и тя до голяма степен обяснява прекрасните Спирсидите.
– Тази планета е защитена. Тук нищо не може да бъде убито – продължава Азар.
– Тогава Светлия двор би могъл да живее тук и никога да не умре – отбелязвам аз.
– Нищо не може да бъде убито – повтаря презрително Иксит. – Ти си толкова лоша, колкото и Северина. Да умреш от естествени причини не означава да бъдеш убит. Ние бихме умрели тук също толкова бързо, колкото и на Земята. Хайде, трябва да скрепим нашето крехко примирие.
Извивам вежди.
– Никой не се чифтосва с никого и мисля, че знаеш това.
– Тостът е приемлива алтернатива – предлага Иксит и вдига чашата си. – При условие че клетвата ни е официално произнесена. Всички трябва да повторим една и съща клетва, преди да пием. Не е нужно да е сложна или конкретна, просто нещо от рода на: За ново начало; заедно ще намерим начин да споделим Земята и да просперираме.
Вдигам чашата си, завъртам рубинената течност в шлифования кристал, изучавайки я. Изведнъж някакъв сън, или по-скоро кошмар, който сънувах, докато бях затворена в камерата отвъд времето, ме връхлита с внезапността и жестокостта на приливна вълна, задушавайки ме в ужасяващи подробности.
Бях се срещнала с врага, бях приела чаша омърсено вино, вярвайки, че мира е възможен.
Бяха ме отровили с една капка от еликсира на живота. Бях станала студена и безстрастна като феите. Унищожих човечеството и затворих всички от Деветте, освен Баронс, в адски лимб, защото Баронс някак си се оказа крал на Ънсийли и беше застанал срещу мен, с огромна тъга в древния си поглед.
Мак, ти си забравила всичко – каза той в кошмара ми. Позволи ми да те върна назад.
Но аз не бях забравила всичко и мразех това, че изобщо съм се родила, твърде добре осъзнавайки, че скоро вече няма да го мразя. Щях да бъда изцяло Фае и изгубена.
Завинаги.
Сега се чудя дали този „кошмар“ – всъщност имах няколко такива, докато бях затворена – не е по-скоро доказателство за твърде фината дарба на кралицата да предчувства.
Ако е така, а аз ще избегна това, това означава – ако страха ми от предстоящата смърт на баща ми също е била предчувствие – че неговата съдба също може да бъде избегната.
Това също така предполага, че Азар и Иксит са ме лъгали през зъби през цялото време, докато сме преговаряли.
Може би тук нищо не може да бъде убито. Но със сигурност може да ми бъде подхвърлена капка от еликсира на живота. Това не ме убиваше. Това ме правеше безсмъртна.
Но ако приемем, че те наистина са го открили преди мен, защо биха се опитали да ме направят напълно безсмъртна? Какво щеше да им донесе това? Нямаше никакъв смисъл.
Втренчвайки поглед в Иксит, накланям рязко чашата си настрани и изсипвам съдържанието ѝ на земята.
Тя се изстрелва на крака и крещи:
– Спри! Не го разхищавай! Ще го изпия, Д’Ану, само ми го дай! Дай ми го!
В момента, в който течността попада на земята, тревата почернява, издигна се гъст, отровен дим и двамата с Баронс скачаме от столовете си част от секундата преди тревата да избухне в малинови пламъци.
Иксит се взира в земята за един дълъг, застинал миг, после погледа ѝ се насочва към Азар, очите ѝ се свиват от ярост, лицето ѝ се стяга до нечовешки размери, кожата ѝ е върху назъбени, остри кости.
– Северина се опита да ме отрови! Ако го бях изпила, докато още бяхме в замъка ѝ – ще изкормя тази кучка жива! – Изръмжава тя с нажежена ярост.
Баронс успява да прибере тялото на баща ми, преди дори да забележа, че се е преместил.
Хващам го за ръката и се измъкваме навън.
Назад към част 43 Напред към част 45
