Категория: За негово удоволствие

***

Закуската беше в луксозен ресторант на име „Норма“, който се намираше в хотел „Паркър Меридиан“. Мястото беше пълно с добре облечени и заможни хора. Дори малките деца бяха облечени в най-модерните дребни тоалети.
Когато влязоха заедно във фоайето, Лиъм вдигна ръка, когато видя мъжа, за когото Грейс предположи, че е баща му.
И когато мъжът им махна с ръка и те се приближиха до мястото, където той стоеше на стълбите към ресторанта, Грейс реши, че Лиъм е почти копие на баща си.
Бащата на Лиъм беше облечен в много елегантен костюм в кремав цвят с жилетка и зелена вратовръзка. Имаше очите на Лиъм, бледата му кожа и дори мъхестата му коса.
Най-голямата разлика между двамата беше, че бащата на Лиъм беше по-тежък.
Сякаш Лиъм беше натрупал една-две бръчки и около трийсет килограма, голяма част от които в лицето му. Но въпреки това приликата беше почти шокираща.
Лиъм застана неловко пред баща си и въздъхна тежко.
– И така… – Каза Лиъм – кога се прибра?
– Нима дори не заслужавам да ме представиш на красивата си приятелка? – Попита баща му, а очите му блестяха палаво. Той приятелски намигна на Грейс.
– О, да. – Поклати глава Лиъм и изглеждаше малко развълнуван. – Татко, това е Грейс. Грейс, това е баща ми.
– Тод Вангелис – каза баща му и протегна ръка.
Когато Грейс стисна ръката му, установи, че хватката му е нежна, а кожата му – мека като бебешко дупе.
– Много ми е приятно да се запознаем, господине – каза му тя и се усмихна широко.
– Удоволствието е мое, Грейс. И моля, наричайте ме Тод. – Той се усмихна. – Елате, масата ни е готова.
Той поведе към ресторанта, сякаш беше домакин, сервитьор и управител в едно. Докато Тод вървеше през претъпкания ресторант, той ораторстваше на висок глас.
– Винаги съм отсядал в този хотел, когато съм идвал в града – каза той. – Така че тук ме познават. Това е като втори дом.
– Или трети, или четвърти, или пети – каза Лиъм, но само достатъчно силно, за да го чуе Грейс.
Накрая стигнаха до малка маса в ъгъла на „Норма“ и тримата седнаха. Сервитьорката веднага се приближи, като показа, че знае точно кой е Тод.
– Изглеждаш изчистен – каза тя на Тод – а тя беше по-възрастна, но не непривлекателна брюнетка, облечена в тъмен панталон и бяла блуза, което изглежда беше общото облекло на персонала.
– Избръснах се – каза ѝ Тод, като потърка брадичката и бузите си. – Бони, това е синът ми Лиъм и неговата…
– Приятелка – обяви Лиъм и хвана Грейс за ръката под масата.
Баща му се усмихна и кимна одобрително.
– А това е прекрасната приятелка на сина ми, Грейс.
Сервитьорката се усмихна и на двамата.
– Приятно ми е да се запозная с вас двамата. Напитки? Кафе?
Тримата си поръчаха кафе и вода, а след това Тод поръча три плодови коктейла.
– Трябва да опитате техните смутита – известни са с тях – каза той, като вдигна менюто си и го погледна, преди да го хвърли обратно на масата и да оправи жилетката си.
Лиъм и Грейс изучаваха менютата си, докато Тод ги разсейваше с история за полета си от Англия, при който някой в самолета се изправил и започнал да крещи на чужд език и се наложило да бъде усмирен от другите пътници.
– Звучи ужасяващо – каза Грейс.
Тод кимна, а очите му блестяха, когато погледна сина си.
– Иска ми се само Лиъм да беше летял с мен. От това, което разбрах, той можеше да го свали сам.
Лиъм се изправи до нея.
– Какво трябва да означава това? – Попита той.
Тод се усмихна, слагайки ръце на масата.
– Нищо, просто чух чрез слуховете, че си се превърнал в някакъв вид съвременен гладиатор.
– Кой ти каза това? Бившата?
– Не разкривам източниците си – отвърна баща му, а после отново намигна на Грейс, сякаш това беше вътрешна шега между тях двамата.
Лиъм поклати глава, докато сервитьорката им донесе кафета и напитки, а след това взе поръчките им за закуска.
Лиъм и Грейс си взеха съответно палачинки и яйца бенедикт, но Тод си поръча фритата с омари, за която Грейс беше забелязала, че струва хиляда долара.
Когато Тод поръча ястието за хиляда долара, сервитьорката не помръдна, нито пък Лиъм, така че Грейс просто се усмихна, докато регистрираше факта, че тази закуска вече официално е най-скъпото ястие, което някога е яла.
Не забравяй, каза си тя, че тези хора са от друг свят, различен от твоя.
И все пак не можеше да не се възхити на идеята, че някога би имало смисъл да похарчиш хиляда долара за чиния с яйца и малко морски дарове.
След като сервитьорката си тръгна, на масата временно настъпи тишина и Грейс отпи глътка от тъмното, силно кафе.
Бащата на Лиъм седеше над кафето си, а изражението му се беше променило от палаво и буйно в нещо по-трезво. Той си пое дълбоко дъх и леко поклати глава.
– Все още не съм се справил с новината за Ан – каза той тихо.
Лиъм отново се вцепени, а ръцете му се свиха в юмруци под масата.
– Беше шок – промълви той.
– Тя с превишена скорост ли караше?
– Нямам представа – каза Лиъм.
– Ами какво точно се случи? – Попита Тод.
Грейс осъзна, че двамата с Лиъм не са навлезли в подробности. Единственото, което знаеше, беше, че е станала автомобилна катастрофа, която е отнела живота на майка му.
– Тя е шофирала и сигурно е изгубила контрол над колата – най-накрая отговори Лиъм. – Не знам дали се е опитвала да избегне нещо пред себе си, но се е измъкнала от пътя и се е ударила в дърво. Казват, че е загинала на място.
Тод прочисти гърлото си.
– Поне не е пострадала.
Лиъм направи физиономия.
– Предполагам, че това е нещо, за което трябва да сме благодарни.
Тод се вгледа в сина си през масата. Той хвана чашата си в едната ръка и я вдигна нагоре, разглеждайки Лиъм.
– Знам, че през последните няколко години малко отсъствах – започна той.
Лиъм се разсмя.
– Дори не бях забелязал.
– И не те виня, че ми се сърдиш – продължи Тод. – Бог знае, че се ядосвах на стария си мъж за това колко отсъстваше през по-голямата част от живота ти. А когато беше наблизо, не беше точно кълбо от смях. Но това е животът, Лиъм. Хората са сложни и греховете на бащите…
– Знаеш, че съм чувал тези реплики и преди, нали? – Каза Лиъм, като се намръщи и погледна към сребърните си прибори.
Грейс сложи ръка на бедрото на Лиъм и леко го стисна. Тя го накара да се успокои.
Сякаш усетил динамиката им, Тод погледна към нея.
– Откога се виждате? – Попита той.
Грейс преглътна.
– О, не знам… само…
– Не е нужно да му отговаряш – каза ѝ Лиъм. След това най-накрая установи контакт с очите на баща си. – Тя няма да дава показания, господин прокурор. Тя не ви дължи никакви обяснения и предпочитам да не се опитвате да я изправиш пред съда по време на закуската.
– Няма да изправям никого за показания – каза Тод, облегна се назад и вдигна ръце нагоре като в знак на капитулация. – Просто се опитвам да я опозная.
– Тогава може би трябва да говориш с нея като с нормален човек.
– Това не беше ли нормален въпрос?
Лиъм поклати глава.
– Нищо в това не е нормално.

Назад към част 12                                                                Напред към част 14

***

Те спаха през нощта, телата им бяха долепени, Лиъм я държеше, а тя се свиваше в любящите му ръце.
Рано сутринта и двамата бяха събудени от телефона на Лиам и той изстена и прокле, докато се мъчеше да го вдигне.
– Да? – Отговори той, звучейки разочарован и намръщен.
Последва дълго, почти зашеметяващо мълчание. Когато Лиъм заговори отново, гласът му се беше променил. Звучеше почти смирено, покорно.
– Ти си тук? В града?
Грейс седна в леглото и погледна лицето на Лиъм. Той не я поглеждаше обратно, а се взираше в нищото.
– Добре – каза Лиъм. – Аз съм с някого… мога ли да я доведа? – Той изчака.
Грейс се усмихна, усещайки прилив на щастие, че каквото и да е било телефонното обаждане, Лиъм е говорил за нея и е искал да я заведе, където и да е трябвало да отиде.
За първи път той не беше променил настроението си след няколко часа сън.
– Но не и Вера и Ексли – каза Лиъм. – Не искаш да ги видиш?
Той кимна и въздъхна.
– Добре. Нека се срещнем след час.
След това сложи слушалката и се загледа в телефона си, сякаш го държеше частично отговорен за всичко, което се бе случило по време на разговора.
– Всичко наред ли е? – Попита го Грейс.
Лиъм кимна.
– Това беше баща ми. Той е в града и иска да се срещне с нас след един час на закуска.
– Това е хубаво – каза Грейс, въпреки че изобщо не беше сигурна дали Лиъм го смята за хубаво или не. Тя не знаеше почти нищо за него и за това какви са отношенията им. Единственото, което беше успяла да събере, беше, че майката и бащата на Лиъм са разведени и бащата не изглеждаше много ангажиран.
Лиъм я погледна.
– Не съм го виждал отдавна, а за последно беше, когато Ексли получи награда в училище. Баща ми се появи за церемонията и потупа Екс по гърба. Това беше всичко.
– За погребението на майка ти ли е тук?
Лиъм сви рамене.
– Трудно е да се каже. – Той изглеждаше притеснен.
– Абсолютно сигурен ли си, че искаш да дойда с теб? – Попита Грейс. – Защото няма да се обидя, ако искаш да го видиш сам. Особено след като напоследък не си прекарвал време с него.
– Не – каза Лиъм, хвана ръката ѝ и я погледна в очите. – Искам да си с мен. Дори не искам да отида на закуска с този задник, но смятам, че ако съм с теб, всичко ще бъде наред.
Грейс се усмихна.
– Знаеш точно какво да кажеш.

Назад към част 11                                                       Напред към част 13

***

Грейс си взе душ и се преоблече в нощница. Когато излезе, Лиъм беше в леглото ѝ и гледаше телевизия, прелиствайки каналите. Той беше облечен в тениска и къси панталони и изглеждаше много млад – като момче от колежа в общежитието.
Тя се усмихна от вратата и той най-накрая се обърна към нея.
– Здравей, красавице – каза той тихо. – Ела тук.
Тя тръгна бавно към него, а той я хвана за краката и я изтегли в леглото при себе си.
Тя се захили, когато ръцете му се плъзнаха по голите ѝ крака и хванаха здраво голото ѝ дупе.
– Лиъм – каза тя, протестирайки, но не съвсем, когато ръцете му се плъзнаха към бедрата ѝ и устните му намериха нейните.
Слабо чуваше как Сюз Орман по телевизията пита някого какво има в момента в пенсионния си фонд, а човекът се смее и ѝ казва, че отговорът няма да и хареса.
– Грейс – отвърна Лиъм, отдалечавайки се само на няколко сантиметра и изучавайки лицето ѝ с очи. – Знаеш ли колко много означаваш за мен?
Тя искаше да му повярва, но я плашеше да му се довери отново.
Грейс отвърна поглед, а ръката ѝ потърка гърдите му през тениската.
– Радвам се, че си дошъл тук – каза тя.
– Не ми отговори на въпроса – подразни я той, едната му ръка я хвана отстрани и я гъделичкаше така, че тя изкрещя и се отдалечи.
– Не ме гъделичкай, Лиъм.
– Отговори на въпроса ми – каза той и се усмихна. – Знаеш ли колко много означаваш за мен?
– Не знам – каза Грейс.
Усмивката на Лиъм избледня.
– Знам, че съм давал някои объркващи сигнали.
– Но не те обвинявам – каза му тя. – Беше труден период.
– Аз обвинявам себе си – отвърна той и я погали по бузата. – Ти заслужаваш всичко, Грейс.
– Едва започнахме да се опознаваме. – Тя погледна в очите му. – Не мога да отрека какво чувствам, когато съм с теб…
– Обичам те, Грейс. Трябва да знаеш това.
Тя усети копнеж.
– Искам това да е истина, Лиъм. И мисля, че и ти искаш. Мисля, че искаш да бъдеш влюбен. Особено сега… – гласът ѝ се забави.
Той се отдръпна леко.
– Особено сега, когато майка ми е мъртва? Мислиш, че затова съм тук и говоря така?
Тя поклати глава.
– Вече не знам какво мисля. Просто се чувствам уплашена.
Той въздъхна.
– Аз съм виновен, че се страхуваш, и знам това. Разбирам, че те отблъснах. Да загубиш майка си… не мога да опиша какво е това. Все още не съм сигурен, че и аз самият наистина вярвам в това. И когато за първи път разбрах, че е починала, се изплаших и се опитах просто да се затворя, да затворя всичко. Опитах се да бъда големият силен мъж и да се справя с всичко.
Грейс кимна.
– Исках да разбера и да бъда търпелива. Но когато ме остави сама, без да ми кажеш кога ще се върнеш, а после дойде в дома ми пиян…
– Помня какво се случи – каза и Лиъм. – Помня всичко. – В очите му имаше болка. – Включително когато бях пиян. Какъв боклук бях и как ти се погрижи за мен. – Гласът му заседна в гърлото. – Ако не беше ти, която беше до мен, не мисля, че щях да съм на мястото, на което съм сега. Чувствам се, не добре, но добре. Разбираш ли?
– Мисля, че може би – прошепна тя.
– Като че ли не мога да бъда добре, че майка ми си е отишла. Че е умряла, че сме се карали, когато е умряла, и че трябва да живея с това завинаги. Но в същото време съм окей, защото знам нещо за това кой съм и за живота, който искам да живея, и за това с кого искам да го живея.
Грейс се усмихна на думите му.
– Това е много романтично – каза тя тихо.
Очите им отново се срещнаха.
– Обичам те – каза той твърдо. – Повярвай ми, моля те.
– Аз… ще се опитам – каза тя. И след това, понеже знаеше, че и тя го чувства, му върна думите. – И аз също те обичам.
Той се усмихна и ръцете му отново хванаха голите ѝ задни части, стискайки ги, докато устата му срещна нейната и езикът му влезе в устата ѝ.
Целувката му беше като онази, която я целуна за първи път на сватбата на Истън.
Чувството не приличаше на нищо, което някога беше изпитвала – просто да може да изживява това вълнение отново и отново. Желанието за него, нуждата от него бяха като жажда, която никога не можеше да бъде утолена.
Ръцете на Лиъм бяха върху голото ѝ дупе, докато путката ѝ се навлажняваше от нуждата от него, и тя изстена, когато той я бутна по гръб на леглото.
А след това той притисна цялото си тяло към нейното и тя усети колко е твърд – навсякъде.
Усещаше мускулестите му ръце, ръцете ѝ докосваха бицепсите му, раменете му, плъзгаха се по гърдите му.
Той се впиваше в нея отново и отново с таза си, карайки я да изпитва толкова силна болка за него, и тя стенеше, докато езикът му търсеше устата ѝ отново и отново.
Езикът му се плъзгаше навътре и навън, навътре и навън, напомняйки ѝ за члена му и за красивия начин, по който беше чукал устата ѝ само преди малко.
Тя щеше да му позволи да чука устата ѝ отново и отново, ако той искаше това.
Грейс искаше той да я използва, както си поиска, да му даде всичко… всяко сексуално удоволствие, докато той не се насити. Искаше да язди члена му и да усеща устата му върху всяка част от тялото си, всеки сантиметър от кожата му.
В полумрака на спалнята, на зърнестата светлина на телевизора върху съблазнителното тяло на Лиъм, тя имаше чувството, че всичко е точно на мястото си във вселената.
– Чукай ме – изстена тя. – Имам нужда от теб в мен. Толкова съм мокра.
Лиъм целуваше надолу по гърдите ѝ, като за момент спря да оближе еректиралите ѝ зърна, но след това бързо се премести надолу, за да целуне и оближе корема ѝ, като засмука точно под корема и разтвори бедрата ѝ със силните си ръце.
Продължи да ближе и целува, докато не стигна до отворените ѝ гънки – най-свещеното и уязвимо място.
Лиъм нежно докосна путката ѝ с меките си устни, целувайки треперещата ѝ цепка, докато тя викаше, разтворила голите си крака за него, докато той я целуваше отново и отново.
Тя беше мокра и ставаше все по-влажна, а Лиъм отваряше центъра ѝ с опипващия си език, докато я облизваше нагоре-надолу, навлизайки сега в цепнатината ѝ.
Езикът му се плъзна навътре, точно толкова, колкото беше необходимо, и Грейс погледна надолу, за да наблюдава горещата му уста, докато той се приближаваше, за да засмуче гънките ѝ. Сега той смучеше, а езикът му се въртеше нагоре-надолу и настрани по треперещата ѝ могилка.
Оргазмът ѝ вече се засилваше, защото той се чувстваше невероятно неговите небрежни целувки и смучене я караха да избухва в пламъци.
– О, Боже, Лиъм… – Каза тя, очите ѝ се затвориха, а главата ѝ се наклони назад, тъй като внезапно бе разтърсена от поредица от кулминационни моменти, които я накараха за момент да онемее.
Лиъм държеше краката ѝ нагоре, докато забиваше лицето си в попиващата ѝ гола плът, целуваше, облизваше и смучеше, докато Грейс преживяваше вълна от яростни оргазми.
Най-накрая тя си възвърна съзнанието и дъха, за да говори.
– Това беше най-добрият оргазъм в живота – каза му тя, мигайки и дишайки учестено.
Лиъм се усмихна.
– Обърни се по корем, за да мога да те чукам и да те накарам да свършиш отново.
– Не знам дали ще мога да издържа още един оргазъм – каза тя, но тялото ѝ вече се вълнуваше от желанието му да влезе в нея. Беше толкова мокра и подготвена за него и тя се обърна по корем, наслаждавайки се на натиска, когато твърдото му тяло потъна върху нея, устните му върху шията ѝ, притискайки косата ѝ, хапейки кожата ѝ.
И тогава наедрелият му член се плъзна толкова лесно в путката ѝ, като пръст в ръкавица, тясна, но гореща, топла и удобна.
– Пасвам идеално в теб, нали? – Попита я той, докато голият му таз се притискаше към дупето ѝ, а пенисът му навлизаше дълбоко в плътно свитата ѝ путка.
– О, да – въздъхна тя.
Той започна да помпа бедрата си и плътта му се удряше в нейната, докато пенисът му се заравяше в нея, след това се изваждаше, после се заравяше отново.
Грейс усети как путката ѝ запява от удоволствие, а ръцете на Лиъм се плъзнаха под гърдите ѝ, притискайки твърдите ѝ зърна, докато той натискаше лицето ѝ в леглото.
Тялото му беше изцяло върху нея, краката му се притискаха в краката ѝ, а бедрата му танцуваха нагоре-надолу, нагоре-надолу, ритъмът му беше свиреп.
– Харесва ми да те чукам хубаво и силно, бейби – каза той, а бедрата му набраха още по-голяма скорост. – Приемаш ме толкова добре.
Тя извика.
– Ще свърша отново – каза тя, без да диша.
Гласът му беше в ухото ѝ.
– О, бебе – каза той. – Обичам те.

Назад към част 10                                                            Напред към част 12

***

Грейс се опитваше да си поеме дъх, но отново падаше – падаше дълбоко в него, в очите му, когато устните му докоснаха нейните и отново разпалиха пламъка.
Устните му не приличаха на нищо, което Грейс бе усещала досега, и сякаш всеки път, когато се целуваха, чувствата ѝ към Лиъм Хюстън само се засилваха.
Страстта им изобщо не беше намаляла заради събитията от последните няколко дни.
Ако не друго, тя беше по-пламенна, пламъкът се превръщаше в ад, който заплашваше да погълне всичко по пътя си.
Дори Грейс се изплаши от случващото се между тях. Тя беше безсилна пред него, безсилна да се противопостави на това, което чувстваше, и това беше ужасяващо.
През целия си живот досега тя винаги бе успявала да се контролира.
Но когато Лиъм я докосна, тя трябваше да признае, че всичко се е променило. Сега тя беше изцяло негова.
– О, Боже – прошепна тя, докато устните му се спускаха по челюстта и шията ѝ, а ръцете му обработваха копчетата на блузата ѝ. – Лиъм – изстена тя. – Чувствам се добре.
Устните му вече бяха върху набъбналите ѝ гърди.
Той ги целуваше, докато разкопчаваше блузата ѝ докрай, а после ръцете му се плъзнаха нагоре към сутиена ѝ и го разкопчаха с ловка ефективност.
Черният ѝ дантелен сутиен падна на пода и сега гърдите ѝ бяха голи, а ръцете на Лиъм хванаха гърдите ѝ, а устните и езикът му засмукаха зърната ѝ.
Ръцете на Грейс хванаха главата на Лиъм, усещайки чувствените кичури на косата му, които се преплитаха през пръстите ѝ, и притисна гърдите си към него, насърчавайки смученето на устата му.
Зърната ѝ крещяха за него, чувствителността им беше толкова засилена, че почти беше достатъчна, за да я накара да изкрещи и да се разплаче едновременно.
Тя го искаше повече от всякога.
– Искам да си в устата ми, моля, моля! – Каза тя и се отдръпна.
Лиъм я гледаше със свиреп глад в очите си.
– Тогава падни на колене. – Той застана с разтворени крака и тя покорно падна на пода в кухнята.
Сега беше на нивото на краката му и ръцете ѝ се протегнаха, за да хванат и разкопчаят панталоните му, като трескаво ги свалиха до глезените.
През дупката на боксерките му стърчеше ерекцията му и Грейс свали и тях, като ги плъзна лесно покрай бедрата и надолу към краката му.
Съвършеният член на Лиъм сочеше директно към лицето ѝ, докато тя хващаше ствола с една ръка, а след това облизваше главата с език, деликатно.
Той пое бавно дъх и го изпусна, а тя видя, че мощните му дебели крака треперят от възбуда.
– Устата ти е невероятна – прошепна той.
Сега тя засмука главата му, поемайки кадифената ѝ мекота в топлата си уста, езикът ѝ беше влажен, плъзгаше се наоколо и наоколо, обгръщайки луковичната глава на перфектния член на Лиъм Хюстън.
Тя усещаше пулса на топлината му, течността му, която искаше да се излее в устата ѝ и да покрие гърлото ѝ със семето му. Тя го насърчаваше да свърши, искаше да го накара да свърши бързо – и се надяваше, че той ще я чука и ще свърши отново веднага.
Мисълта, че Лиъм я чука, развълнува Грейс още повече и тя започна да клати ентусиазирано глава, засмуквайки го по-дълбоко.
Устните ѝ се разшириха и обхванаха ствола му чак до топките.
– О, по дяволите, това е дълбоко – каза Лиъм. – Чукам ти гърлото, бейби.
Той притискаше бедрата си към нея, прониквайки в устата ѝ, и тя всъщност усещаше как пенисът му се притиска към задната част на гърлото ѝ, което почти задействаше давещия ѝ рефлекс.
Тя се отдръпна и го отпусна, като пое дълбоко дъх. От устата ѝ се изля слюнка върху члена му. Тя го погледна нагоре, езикът ѝ се изплези и докосна върха му, докато той стенеше и затваряше очи.
Грейс се върна към смученето само на главичката му, докато гладката ѝ ръка пламенно галеше ствола му.
– Играй си с циците, докато смучеш пениса ми – нареди ѝ Лиъм, докато бавно раздвижваше бедрата си, вкарвайки твърдия си, капещ пенис в устата ѝ, а след това го плъзгаше, докато върхът му се задържаше между леко разтворените ѝ устни.
Грейс го пусна и вместо това започна да докосва гърдите си, да дърпа зърната си, усещайки ускоряването на пулса си и възбудата си, докато членът на Лиъм сякаш ставаше още по-твърд в устата ѝ.
Той стенеше, дишаше тежко през ноздрите си и започна да чука устата ѝ, като помпаше бедрата си в такт с отчаяното ѝ смучене.
Тя плъзна езика си по целия му вал, докато той навлизаше, а след това се изтегляше, тя поклащаше глава към него.
Грейс толкова силно искаше той да свърши, че едва издържаше.
– Сега свали ръката си от панталоните и си поиграй с путката си, докато аз свършвам в шибаната ти уста – каза ѝ Лиъм.
Той отново се пъхна в устата ѝ и тя изстена от дълбочината на гърлото си, усещайки неговата неотложност, вкусвайки прекума му.
Тя плъзна ръката си надолу в панталоните и под бикините си. Те бяха пропити, напълно мокри, и пръстите ѝ се вмъкнаха без усилие в дупката ѝ.
– Да, да – каза Лиъм, като погледна надолу и я видя как си играе с гърдите с едната си ръка, а с другата чукаше с пръсти путката си. – Чукай тази путка, бейби – чукай я добре и свърши за мен.
Тя плъзгаше двата си пръста навътре и навън, навътре и навън, удряше внимателно, докато чувството разцъфтяваше в нея.
Тя го погледна, стенейки, а членът му пречеше на способността ѝ да говори.
Членът му беше дълъг, твърд и дебел, а устните ѝ се разтягаха в основата му, докато той чукаше дълбоко устата ѝ, а изражението му беше решително и екстатично. Той стоеше над нея, изглеждаше висок, красив и съвършен и тя толкова много искаше да го види как се топи – да усети как губи контрол, да го накара да свърши така, както той я караше да свърши.
Докато търкаше и чукаше путката си със собствените си пръсти, Грейс почти чувстваше, че Лиъм контролира тялото ѝ по някакъв начин. Сякаш той движеше ръцете ѝ с ръцете си, но не можеше да си обясни как.
Бяха толкова дълбоко свързани, че тя го почувства, и в този момент на пълна и тотална отдаденост тя достигна кулминацията, когато той свърши в устата ѝ – спермата се изсипа в устата ѝ и се спусна в гърлото ѝ като потоп.
Лиъм нададе дълбок стон и вик, докато тялото му се тресеше, краката му трепереха, бедрата му се изпъваха напред отново и отново, докато той освобождаваше всяка своя капка в нея.
От своя страна Грейс го засмука, обичайки вкуса му, обичайки това, което и беше направил. Тя облизваше и смучеше безупречния му член и изстискваше от него всяка частица, като хващаше с ръка корена му, докато продължаваше да ближе и смуче, докато не изчисти напълно члена му от остатъците от семето му.
Лиъм се разтърси за последен път, а очите му се разшириха.
– Свещена работа – промълви той, като затвори очи и след това я погледна надолу. – Беше много интензивно.
Тя най-накрая пусна пениса му и се усмихна.
– Това беше десерта – каза му тя.

Назад към част 9                                                         Напред към част 11

***

А после се обърна обратно към печката, като че ли се отърсваше от тъжния спомен за загубата си.
– Така или иначе, така научих малкото, което знам за готвенето. Това, което знам, не би запълнило дори първата страница на готварска книга, но мога да направя едно-две ястия, ако имам късмет.
– Е, това е повече от това, което мога да направя аз – засмя се Грейс. – Аз съм доста безполезна в кухнята.
– Хубава си, това е вярно – каза Лиъм. – А сега иди и седни. Ще ни приготвя няколко чинии.
Грейс седна на масата, а Лиъм дойде, запали двете свещи и наля на всеки от тях по чаша вино.
Тя наблюдаваше грациозните му движения и се усмихна, чудейки се колко много емоции вече изпитва към Лиъм Хюстън. Едва се познаваха, но в някои отношения тя се чувстваше така, сякаш винаги го е познавала.
Дали просто се заблуждавам? В един момент ми се струва, че сме предопределени да бъдем винаги заедно и нищо не би могло да ни нарани. А в следващия момент съм убедена, че всичко това е измама и Лиъм изобщо не се интересува от мен.
Грейс въздъхна, а объркващата смесица от емоции бълбукаше в нея.
Тя отпи дълга глътка от виното и усети как тялото ѝ моментално се отпуска.
– Това вино е невероятно – каза тя, усети плодовия му вкус на езика си и веднага отпи още една дълга глътка.
Лиъм отиде до печката и започна да приготвя чиниите им.
Когато се върна и постави чинията ѝ пред нея, Грейс разбра, че е бил твърде скромен по отношение на талантите си.
Храната миришеше невероятно. Чинията приличаше на нещо, което тя би очаквала да види по „Кулинарния канал“ или може би от кухнята на петзвезден ресторант.
Беше приготвил пилешки гърди с пикантен винен сос и гъбено ризото, както и зеленчуково пюре. Всичко изглеждаше прясно и перфектно приготвено, а устата ѝ се свиваше само при вида му.
Лиъм седна срещу нея и вдигна собствената си чаша вино.
– За най-красивата, най-грижовната и най-проницателната жена, която някога съм срещал – каза той. – Никога повече няма да позволя на нищо да застане на пътя ни – каза Лиъм.
Грейс усети сълзи в очите си, но този път те бяха щастливи сълзи. Тя чукна чаша с Лиъм и каза:
– Благодаря ти, че го каза. – Тя отпи още една дълга глътка вино, след което остави чашата и потърка очите си.
Първата и хапка пилешко месо беше истинско откровение. Беше апетитно вкусно и крехко, а сложността на вкусовете, които Лиъм беше разкрил, беше просто невероятна. Тя изстена, дъвчеше го и се наслаждаваше на всяка хапка.
– Добре ли е? – Попита той притеснено.
– Добре? – Каза тя изумена. – Нима не знаеш колко е вкусна тази храна?
– Надявах се, че ще ти хареса – отвърна той.
– Харесва ми – каза му тя искрено. – Имаш истински талант. Това е едно от най-хубавите ястия, които някога съм яла.
– И аз – каза той. – Но за мен най-важна е компанията.
Грейс отново се усмихна и поклати глава.
– Твърде добър си – засмя се тя, хапна още от храната му, пийна вино и се зачуди дали всичко това не е твърде хубаво, за да е истина.
Лиъм изглеждаше в отлично настроение въпреки неотдавнашната си загуба и това, което Грейс знаеше, че трябва да е в задната част на съзнанието му – че последният му разговор с майка му е бил ужасен спор.
Той наля и на двамата още вино.
– И така – каза той – как мина работата днес?
Грейс направи физиономия и извъртя очи.
– Можеше да е и по-зле – каза тя, а после се замисли. – Всъщност не съм сигурна дали това е вярно.
– Какво беше толкова лошо? Истън пак ли ти се караше?
– Беше добре – каза тя и се поколеба при мисълта за него. – Искам да кажа, че той ме мрази, това е очевидно. Но похвали работата ми от вчера, така че това е нещо.
– Това е чудесно – каза и Лиъм. – И какво беше толкова лошо?
Тя обясни как брат ѝ е влязъл в офиса и ѝ е направил забележка за статията във вестника и снимката на Лиъм с нея.
Лиъм започна да се смее.
– Брат ти е най-добрият – каза той и се засмя още по-силно. – Трябва да се срещам с него.
– О, той би се зарадвал на това. Скот се покланя в краката на богатството и известността.
– Аз съм много повече от това – каза Лиъм. – Аз съм и красиво лице.
– Вярно – каза тя и се усмихна. – Но той не одобрява ходенето ми с теб. Казва, че ти и подобните ти никога няма да ме приемете. Казва, че сме от различни планети, от различни вселени – всичко това.
Усмивката на Лиъм избледня.
– Вярваш ли в това?
– Не, не точно – каза тя, като се намръщи малко.
– Значи го вярваш до известна степен.
– Не знам в какво вярвам. Но ми се струва, че щях да бъда по-желана, ако бях богата и от влиятелно семейство и бях учила в частни училища и университети от Бръшляновата лига.
Лиъм въздъхна.
– Това, че някои хора са сноби, не означава, че всички сме сноби. И също така не означава, че трябва да се вслушваме в мнението на глупаците. Не живеем в петнадесети век. Нещата са се променили, а в съвременния свят има нещо, наречено социална мобилност.
– Звучи толкова просто, когато говориш за това – каза Грейс. – Но не съм сигурна, че наистина е така.
– Това, което има значение, сме ти и аз и това, което мислим – каза Лиъм. – Така че кажи ми. Съгласна ли си с него, че различията в образованието и богатството ни трябва да ни държат разделени?
Тя поклати глава.
– Разбира се, че не.
– Тогава нека не позволяваме този вид нелепо отношение да зарази нашите умове – каза и Лиъм.
Грейс искаше да му повярва.
– Ще се опитам да не го правя.
– Обещай ми, Грейс – каза Лиъм, а изражението му стана сериозно. – Обещай ми, че независимо от всичко, винаги ще вярваш, че заслужаваме да бъдем заедно.
Тя се поколеба.
– Искам да вярвам – каза тя. – Но предполагам, че това, което най-много ме тревожи, си ти, Лиъм.
– Аз? – Попита той, изглеждайки шокиран.
– Не знам дали наистина вярваш толкова много, колкото казваш. Може би просто искаш да вярваш.
Изражението на Лиъм стана предизвикателно.
– Никога няма да повярвам, че хората трябва да бъдат оценявани въз основа на количеството пари, което е спечелил някой далечен роднина, или на факта, че са успели да посещават престижно училище, защото някой е купил ново крило за библиотеката на тяхно име.
– Знам, че мислиш така – каза му тя, като внимателно обмисляше думите си. – Но има разлика между това, което мислиш, интелектуално, и всички неща, на които си научен и които си усвоил от житейския си опит.
Пламъците на свещите се разклатиха, докато тя и Лиъм се гледаха един друг през масата.
Грейс отново беше поразена от чистата красота на Лиъм; бледия му
но почти безупречен тен, красотата на очите му, дяволитата усмивка, която носеше с такава лекота.
Но в момента тази усмивка не се виждаше никъде. Лиъм мислеше за онова, което тя току-що беше казала, и беше очевидно, че думите ѝ не му допадат.
– Именно житейският ми опит ми казва, че не съм по-различен, не съм по-добър от теб или от когото и да било друг. – Той се изправи. – Искам да кажа, наистина ли смяташ, че тайно съм сигурен, че съм по-добър от теб, Грейс?
Тя също се изправи.
– Не исках да кажа това.
Разбра, че коментарите ѝ са му влезли дълбоко в кожата му, и сега съжаляваше, че е наблегнала на този въпрос. Лиъм беше дошъл, беше се почувствал уязвим, беше приготвил това невероятно ястие – и всичко, което тя беше направила, беше да намери начин да го съсипе за това.
Лиъм се отвърна от нея и се загледа в пода.
– Ти наистина искаше да го направиш, Грейс. Казваше ми истината. А ти чувстваш, че съм измамник и че дълбоко в себе си съм някакъв затворен елитарен човек.
– Дори не знам какво е това – каза Грейс и се приближи към него отзад.
Той се обърна и я погледна с изгарящия си поглед.
– Това означава, че съм точно като майка – каза той, а думите му бяха горчиви, като киселина.
– Майка ти не е била лош човек – прошепна Грейс.
– Сигурна ли си в това? – Каза той. – Ти не я познаваше.
– Прав си. Но всеки, който е роднина с теб, не може да е само лош.
Лиъм се усмихна.
– Спри да се опитваш да ме успокояваш. Аз не съм крехък. Няма да се разпадна.
– Опитваш се да убедиш мен или себе си?
Очите му трепнаха.
– Честно казано, не знам. – Той протегна ръка и докосна лицето ѝ. – Знам само, че не мога да спра да мисля за теб. Дори когато се взирам в тялото на починалия си родител, дори когато планирам погребението и слушам риданията на братята и сестрите си. Единственото, което искам, е да те намеря, да бъда с теб, да те усещам върху кожата си. Да се плъзна в теб и да те изпълня, да пълзя в теб, докато не се слеем – промърмори той, приближавайки се все повече и повече, докато устните му бяха само на сантиметри от нейните.

Назад  към част 8                                                             Напред към част 10

***

Мина още време и скоро работният ден почти свърши.
Ред отново провери дали се е обаждал и я моли за актуална информация.
– Все още няма актуализация – съобщи му тя.
– Кълна се – каза и Ред – вие, момичета, сигурно управлявате странен кораб там.
– Толкова съжалявам – повтори тя.
– Нямам нужда от извинение. Просто трябва да говоря с моя номер две – обясни той, а тя се опита да се засмее и да не го приеме лично.
Но то си беше лично. Ред смяташе, че се е провалила.
Истън определено смяташе, че тя се проваля.
Дори Кенеди изглежда я смяташе за неудачничка, някак си – и това беше в рамките на няколко секунди след запознанството им.
Не съм виновна – искаше да изкрещи тя. Но на кого би му пукало? Кой би я изслушал?
Що се отнася до Ред, тя не знаеше къде е шефът ѝ, а в крайна сметка това беше основната ѝ работа.
Грейс приключи деня около седем часа вечерта, като се чувстваше напълно и изцяло изчерпана емоционално.
Тръгна от офиса и излезе навън, като се огледа, сякаш очакваше да види някого – но нямаше никого, разбира се. След това се качи на метрото и взе влака до няколко пресечки от апартамента си.
Когато най-накрая пристигна в апартамента си, имаше чувството, че просто иска да падне в леглото и да забрави всичко от този ден.
Отваряйки входната врата, тя веднага разбра, че нещо е различно, тъй като миризмата от вътрешността на къщата я посрещна. Миришеше на домашна кухня сос, пилешко и още една миризма… на канела.
Дневната беше празна, но тя видя част от кухнята, а зад ъгъла се чуваха движения и звуци.
– Здравей? – Извика тя, чувствайки се внезапно несигурна.
И тогава забеляза, че на масата и крайните масички в хола горят няколко свещи. Сигурно именно те излъчваха миризмата на канела, която беше забелязала.
Грейс влезе вътре и затвори вратата след себе си.
Елиан сигурно готви – може би е поканила гаджето си на вечеря.
Но в кухнята не беше Елиан. Появи се Лиъм, който носеше престилка върху панталона и ризата си. Той свали ръкавица от ръката си и я погледна с очи, които не бяха напълно сухи.
Грейс изведнъж се почувства задъхана.
– Какво правиш тук? – Попита тя.
Лиъм я гледаше, изражението му беше меко и загрижено.
– Отнасям се с теб така, както заслужаваш да се отнасят с теб – каза ѝ той. – Ела, седни на дивана. Нека ти донеса чаша вино. Постави краката си нагоре.
– Не мисля, че мога да го направя – отвърна тя, усещайки болка в стомаха и стягане в гърдите. Виждайки го там, толкова близо, физически я нараняваше – това беше болка, която не можеше да понесе след деня, който беше преживяла.
– Грейс – каза той почти шепнешком и се приближи до нея.
– Не – каза му тя и поклати глава. – Трябва да си тръгнеш, Лиъм.
Той я погледна с наранени очи.
– Но аз съм по средата на готвенето на вечерята ти – каза той, опитвайки се да се усмихне.
– Съжалявам. Твърде късно е за това.
– Слушай, знам, че съм бил истински глупак. Начинът, по който се държах с теб, е погрешен.
Той стисна ръкавицата за фурната, ръцете му я усукаха толкова силно, че изглеждаше, че може да я разкъса.
– Не мога да позволя да се отнасят така с мен – каза Грейс. Тя мразеше да вижда този израз на лицето на Лиъм – тези наранени очи. Чувстваше толкова голяма нужда, но в същото време се чувстваше напълно изчерпана.
– Това вече няма да се случва – каза и Лиъм. – Просто ме изслушай, Грейс. – Той отново се приближи до нея.
– Не, Лиъм. Трябва да си тръгнеш. – Тя посочи към вратата. – Моля те.
Той се взира в нея за дълъг момент.
– Сигурна ли си?
– Просто си тръгни – извика тя със задушен глас. Тогава тя погледна встрани от него, защото болката в очите му беше твърде голяма, за да я понесе.
– Добре – отвърна тихо Лиъм. Той разкопча престилката и я свали, после я сгъна и я сложи на един стол. Пусна ръкавицата за готвене върху нея. – Беше ми приятно да те видя – каза ѝ той. Тръгна към вратата и докато минаваше покрай нея, ѝ се прииска да протегне ръка и да докосне само ръкава му, само частица от него.
Лиъм се обърна на вратата и я погледна.
– Струваше си да те познавам само за малко – каза той. – Винаги ще те обичам, Грейс. – А след това отвори вратата и започна да си тръгва.
Тя го гледаше с нарастващ ужас, че това наистина ще бъде краят, че той е приел решението ѝ.
Един глас дълбоко в нея изкрещя. КАКВО ПРАВИШ, ГРЕЙС?
ЩЕ СЪЖАЛЯВАШ ЗА ТОВА ДО КРАЯ НА ЖИВОТА СИ!
Гласът я подтикна към действие. Лиъм беше излязъл през вратата, когато тя изтича до нея и изкрещя името му.
Той се обърна и видя изражението на лицето ѝ.
– Моля те, не си тръгвай – каза му тя. – Не мога да те загубя.
Той се върна до вратата, пристъпи към нея и посегна. Прегърнаха се и тя имаше чувството, че не го е виждала от година.
Усещането за топлото му тяло срещу нейното беше като живителен еликсир. Тя се хвана за него, сякаш беше спасителна жилетка, и може би – в повече от един смисъл – той беше точно това.
– Грейс – промърмори той на ухото ѝ, докато се държаха един за друг.
– Давя се – прошепна тя.
– Никога няма да те оставя да се удавиш – каза ѝ той и я целуна, а устните му предадоха страстта, желанието и любовта, от които тя се нуждаеше толкова отчаяно.
Тогава тя се отвори за него, тялото ѝ го прие естествено, ръцете ѝ хванаха мускулестия му гръб и го придърпаха по-близо.
Да, помисли си тя. Да, моля. Моля те, винаги ме дръж близо до себе си.
Те се целунаха на вратата, докато тъмнината навън се опитваше и не успяваше да проникне в топло осветения апартамент. И тогава двамата влязоха обратно вътре и затвориха вратата, затваряйки тъмнината навън.
Грейс въздъхна доволно.
– Къде са съквартирантите ми?
– Ела в кухнята – каза той и ѝ махна с ръка, докато отиваше и вземаше престилката и ръкавицата си от стола. – Ще ти обясня всичко.
Тя го последва в кухнята, която беше достатъчно голяма, за да побере прилична по размер маса и четири стола. Лиъм вече беше сложил масата и тя беше покрита с бяла ленена покривка.
Имаше две свещи, които още не бяха запалени, два комплекта чинии, сребърни прибори, платнени салфетки и чаши за вино, а в средата беше отворена бутилка вино.
– Дойдох преди няколко часа и почуках на вратата, говорих с прекрасните ти съквартиранти – каза Лиъм, докато отваряше фурната и проверяваше пилето.
Грейс се усмихна, наблюдавайки го как си играе на готвач.
– Моите прекрасни съквартиранти? Сигурен ли си, че си ги срещнал? Или може би говорим за двама различни човека.
Лиъм взе дигитален термометър от плота и коленичи, след което го вкара в една от пилешките гърди, които седяха в тава във фурната.
– Убедих ги да прекарат тази нощ в моя хотел, в най-добрите налични стаи. Те с удоволствие го направиха, за да ни подарят една хубава частна, романтична вечер заедно. – Той провери термометъра. – Почти готово. – Каза той, след което затвори вратата на фурната и се изправи.
– Хубава сделка за тях – каза Грейс и поклати глава. Тя вдигна бутилката вино и видя, че е „Шато Петрус“ от 2005 г. – Не трябваше да го правиш, Лиъм.
Той я погледна равномерно.
– Да, трябваше.
Грейс подуши виното и след това го върна на масата. Тя не знаеше много за виното, но подозираше, че това не е бутилка за 10 долара от местния магазин за алкохол.
– Храната мирише вкусно – каза му тя. – Как се научи да готвиш?
Той сви рамене, взе лъжица и разбърка нещо в една от тенджерите на котлона.
– Като израснах, храната винаги е била важна в семейството ми. Разбира се, имахме слуги, лични готвачи и всичко останало. Но аз обичах да се мотая в кухнята, особено с шеф Гарсон… наричах го Гар. Той ми беше почти като баща – каза Лиъм и се усмихна, докато си спомняше за този човек. – Гар готвеше и разказваше истории, а аз научих толкова много само от това, че бях в кухнята с него. Когато пораснах, той ме караше да правя някои неща, показваше ми някои малки трикове.
– Това е толкова сладко – каза тя, като си представи как младият Лиъм тича из кухнята, млад и любопитен, какъвто сигурно е бил.
Лиъм опита набързо от това, което беше в тенджерата, след което хвърли лъжицата в мивката, преди да покрие отново тенджерата.
– Гар беше прекрасен приятел – каза той, а гласът му се промени. – И тогава, когато бях на петнайсет, той почина от сърдечен удар в съня си.
Тя сложи ръка на устата си.
– О, Лиъм – каза тя.
Той кимна, гледайки надолу, докато избърсваше ръцете си в предната част на престилката си.
– Беше тежко да го загубя. Наистина го обичах – завърши той тихо.

Назад към част 7                                                          Напред към част 9

***

Междувременно Кенеди и Истън все още се гледаха един друг, а специално Кенеди изглеждаше много нещастна.
Истън въздъхна, като насочи за кратко вниманието си към Грейс.
– Жена ми има среща с акушер – каза той. – Ще отсъствам от офиса за малко. Пренасочете всички обаждания към гласовата поща.
– Разбира се – каза Грейс. Осъзна, че се поти обилно.
Кенеди отново я гледаше втренчено.
– Приятно ми е да се запознаем, Грейс – каза тя и въпреки че на пръв поглед беше дружелюбна – Грейс имаше чувството, че в очите ѝ се забиват ножове на омразата.
– Много ми е приятно да те видя – каза Грейс и кимна като глупачка. – Толкова… толкова… прекрасна. Е, ъ-ъ-ъ, наслаждавайте се на срещата си! – Извика тя, а после се почувства още по-нелепо, защото Истън едва доловимо поклати глава, извеждайки Кенеди от офиса.
Те излязоха и Грейс седна тежко, издишвайки сякаш за първи път от часове.
Какво се беше случило?
Тя дори не знаеше. В един момент работеше върху протоколите от заседанията, а в следващия имаше хора, които я подпитваха, намекваха, караха я да се чувства абсурдно виновна без никаква причина.
Каква беше странната фиксация на Кенеди върху нея?
Грейс нямаше представа, но съпругата на Истън сякаш моментално я беше намразила, точно както Истън.
Грейс би си помислила, че може би Истън е казал на съпругата си за това, което тя и Лиъм бяха направили в кабинета му, но Грейс сякаш дори не знаеше, че тя работи за него точно до този момент.
Какво се беше случило с Кенеди, защо изглеждаше, че не харесва Грейс толкова много?
Да не говорим за статията във вестника. По някакъв начин бяха получили снимка на Лиъм с нея. Разбира се, тя дори почти не се виждаше, но беше достатъчно видима, за да я забележи Скот.
Това беше всичко, което беше необходимо.
Грейс стана, отиде до банята и наплиска лицето си със студена вода.
Този свят, в който беше попаднала, беше невероятно стресиращ и дезориентиращ. Правилата не бяха ясни – всъщност правилата сякаш се променяха от миг на миг.
И защо всички останали сякаш знаеха какви са правилата, а тя винаги се чувстваше така, сякаш е със завързани очи и върви в насрещното движение?
Грейс се освежи и се опита да се успокои. После се върна в офиса, седна на бюрото си и се опита да свърши още малко работа.
Достатъчно трудно беше да се опитам да осмисля аудиозаписа от срещата с цялата непозната терминология, препратки към други проекти, други компании и имена на хора… но освен всички тези проблеми Грейс продължаваше да се разсейва с мисли за Лиъм, Истън, Кенеди, Скот, Ан Хюстън, дори за Ексли и Вера.
Умът ѝ се движеше в милион различни посоки и тя губеше концентрация. Междувременно едва беше успяла да напише половин страница от протокола на срещата и не беше много сигурна, че това, което има, е добро.
Седна на стола си, сложи лице в ръцете си и изстена с обезкуражаваща болка.
Защо? Защо се случва всичко това? Чудеше се тя.
Чу, че вратата се отваря със скърцане за пореден път, и откъсна ръце от лицето си, само за да открие Ред Джеймисън да влиза в офиса и да я гледа с любопитно изражение.
Грейс не можеше да повярва. Само за няколко часа имаше чувството, че всички, които някога е познавала, са минали през тази врата. Сякаш се занимаваше с призраците на Миналата, Настоящата и Бъдещата Коледа, сякаш някой умишлено се гавреше с нея.
– Всичко наред ли е? – Попита Ред Джеймисън, облечен в тъмно палто, което стигаше до коленете му, и светлосив костюм с виолетова вратовръзка. – Изглеждаш разстроена, Грейс.
– О, не – каза Грейс, поклати глава и се засмя. – Просто имам момент, това е всичко.
Ред кимна, устните му се свиха.
– Знам, че сте близки с Лиъм. Така че приемам, че си наясно какво се случва с него.
– Да – каза тя.
Ред кимна отново.
– Сигурно му е трудно в момента.
– Сигурна съм, че е така – отвърна Грейс.
Ред сякаш долови опита ѝ да остане професионалист и да се отдалечи от ситуацията. Той пъхна ръце в джобовете на палтото си.
– Истън вътре ли е?
– Не – каза тя. – Отиде с Кенеди на среща с лекар.
Ред провери часовника си.
– Кога ще се върне?
– Не е казал.
Очите на Ред станаха малко студени.
– Добре, за колко часа беше срещата?
Тя се поколеба, после се усмихна несигурно.
– Той не каза. Много съжалявам.
– И нямаш представа кога ще се върне.
– Не, той не го спомена.
Ред въздъхна, извади телефона си и натисна няколко клавиша, след което вдигна слушалката до ухото си.
– Здравей, Истън, това е Ред Джеймсън, който се обажда по много спешен въпрос. Моля, върни се възможно най-скоро.
Ред затвори телефона и се почеса по челюстта.
– Той не си вдига телефона.
Грейс се чувстваше все по-некомпетентна, докато шефът на шефа ѝ – човекът, който я беше наел – стоеше там в офиса и чакаше да му бъде съобщена дори най-основната информация за местонахождението на Истън от асистента му.
– Позволете ми да го пробвам, г-н Джеймсън. – Грейс осъзна, че всъщност не разполага с номера на мобилния телефон на Истън – само с линията му в офиса. Но после си помисли, че може би той проверява гласовата поща в офиса си, затова набра номера.
Когато Ред чу, че телефонът звъни в офиса, на лицето му се появи недоумяващо, но почти невярващо изражение.
– Това ти ли му звъниш на празния офис? – Попита той.
Грейс кимна.
– Мислех да оставя съобщение, в случай че провери гласовата поща в офиса.
Ред се ухили.
– Мисля, че съобщението ми на мобилния му телефон вече покри тази база.
Тя затвори слушалката, а бузите ѝ пламтяха от смущение.
– Съжалявам, г-н. Джеймсън. Трябваше да се справя по-добре, като го попитам за маршрута му.
– В бъдеще определено трябва да се опиташ да се утвърждаваш повече в тази област – каза ѝ Ред. – Не мога да оставя най-добрия си човек без пари, без да има начин да се свържа с него – никога. Това е неприемливо и очаквам да знаеш къде се намира, за да мога да имам достъп до него, когато е необходимо. Имам спешна работа с най-голямата ни сметка и времето е от съществено значение. Ако успеете да се свържете с него или той се свърже с вас – моля, кажете му да се свърже с мен незабавно.
– Да, разбира се – каза Грейс.
Ред кимна, оглеждайки се наоколо, като че ли искаше да си тръгне. Но после я погледна.
– Как намираш нещата досега, Грейс? Длъжността харесва ли ти?
– О, абсолютно – каза тя, усмихна се и кимна. – Това е много вълнуваща работа, много предизвикателна.
– И Истън е сговорчив?
Тя се поколеба, само за миг, но Ред сякаш веднага забеляза това.
– Той е много професионален. Добър шеф, добър ръководител – сериозно заговори тя.
Ред я наблюдаваше.
– Добър ръководител? Колко прекрасно.
– Той е взискателен, но справедлив – излъга Грейс.
– Искам да запомниш, че те наех, защото си подходяща за тази работа, Грейс. Независимо дали го знае, или не – Истън има нужда от човек като теб наоколо. Така че, моля ви, не позволявайте на него – или на мен, или на когото и да било – да ви попречи да вършите работата си ефективно. Истън може да изглежда малко страшен, но лаят му е много по-лош от захапката.
Това я развесели, така че тя се усмихна и сега усмивката ѝ беше много по-истинска.
– Ще се опитам да направя всичко възможно.
– Направи го – каза ѝ Ред. – Ето моята визитка с цялата ми информация за контакт – каза той. – Всичките ми номера и имейли са на нея, в случай че не можеш да се свържеш с мен по един или друг начин. – Той я пусна на бюрото ѝ и след това си тръгна, като махна с ръка.
Тя му махна в отговор, облекчена, че най-накрая си е тръгнал.
Това беше поредният изключително напрегнат ден с всички неочаквани посетители и съпътстващите ги драми.
Прекара остатъка от деня в работа и проверяване на имейла и телефона си, за да види дали Истън се опитва да се свърже с нея.
Хората се обаждаха за него, а тя просто продължаваше да ги прехвърля на гласова поща.
Освен това изпрати на Истън имейл, в който му съобщаваше за посещението на Ред и го молеше незабавно да се свърже с него.
Часовете отмерваха времето и тя се постара да направи всичко възможно, създавайки набор от протоколи от срещи, които със сигурност бяха грешни и разхвърляни, но поне бяха пълни.
Тя ги препрати на Истън и поиска обратна връзка.

Назад към част 6                                                              Напред към част 8

***

Скот държеше носител за кафе с две натъпкани в нея чаши. Той извади една от чашите и я сложи на бюрото пред нея.
– Бях наблизо и реших да се отбия, да ти донеса чаша кафе и да те поздравя за новата работа, Грейс.
Веждите ѝ се смръщиха, когато взе чашата с кафе и я помириса.
– О – каза тя.
– Не е отрова – подсмръкна Скот. Той извади другата чаша, след което хвърли празния носител за кафе в кошчето за боклук до бюрото ѝ.
Грейс отпи глътка от кафето си. Беше прекалено сладко, но тя все пак се усмихна и благодари на брат си.
– Беше мило от твоя страна, Скот. – Тя отпи отново и го погледна скептично, без да може да се освободи от усещането, че той има скрит мотив да се отбие при нея. – И така, какво те доведе в квартала?
Той снижи гласа си, облегна се на бюрото ѝ и ѝ се довери шепнешком:
– Има една жена, много известна адвокатка в района – иска да се срещне с мен, за да види дали съм подходящ за помощ при планирането на предстоящия годеж на дъщеря ѝ. Ако тя ме избере, това може да бъде истинско перо в моята шапка.
– Това е страхотно, Скот – каза му Грейс.
Тя се върна към компютъра си.
Той остана с дупето си, облегнато на ъгъла на бюрото ѝ, с кръстосани ръце, а чашата с кафе висеше несигурно в едната ръка. Скот огледа офиса.
– Наистина луксозно място – каза и той.
– Твърде заета съм, за да го оценя – отвърна тя, надявайки се, че той ще разбере намека.
Разбира се, той не го направи.
– И така – продължи Скот, – чувала ли си се напоследък с Лиъм Хюстън?
Грейс усети как замръзва при споменаването на името на Лиъм. Не искаше да чува името му, да мисли за него и със сигурност не искаше да го обсъжда във външния кабинет на Истън. Не и след неприятностите, в които се бе забъркала с Истън заради контактите си с Лиъм и как те са се отразили на работата ѝ.
– Не, не съм чувала нищо от него – каза тя, без да поглежда към брат си.
Беше на път да каже на Скот, че наистина трябва да се върне на работа, а след това планираше да сложи слушалките си обратно и да го игнорира. Той можеше да седи и да се преструва по цял ден, но тя нямаше да продължава да си играе с него.
Скот се изправи рязко, бръкна в колана си и извади навит на руло вестник, разгъна го и го плесна гръмко върху бюрото ѝ.
Грейс подскочи малко от плясъка, който вестникът направи, когато се удари в бюрото.
Тя се загледа неразбиращо във вестника.
Беше „Ню Йорк Хералд“.
Заглавието с удебелен шрифт гласеше:

„ДИНАСТИКА: СЛЕДВАЩОТО ПОКОЛЕНИЕ“

А под заглавието се четеше подзаглавие:
Внезапната смърт на матриарха и магнат Ан Хюстън оставя бъдещето на империята за недвижими имоти неясно.

Грейс прочете заглавието и след това погледна Скот.
– Не го разбирам, Скот. Трябва ли да знам нещо за тази статия?
– Ти ми каза, че не си чувала за Лиъм Хюстън – каза брат ѝ. Сега тонът му беше като киселина.
– Не съм. И това наистина не е твоя работа.
– О, не си ли? – Скот заби показалеца си в зърнестата черно-бяла снимка до статията.
На снимката Лиъм вървеше към болницата, а в ъгъла на снимката се виждаше Грейс – тя беше отчасти в сянка и лицето ѝ беше почти обърнато, но очевидно беше тя.
По някакъв начин папарак трябва да се е спотайвал наблизо и да е щракнал снимката, на която те влизат заедно в болницата предишния ден.
Грейс почувства прилив на страх и параноя, когато осъзна, че лицето ѝ е видяно от стотици хиляди читатели в по-голямата част на Ню Йорк.
– Добре – каза тя – наистина отидох в болницата с него, Скот.
– Току-що ме излъга в лицето – каза брат ѝ и поклати глава с отвращение. – Нямаш никакви угризения на съвестта – просто лъжеш, когато ти е изгодно.
– Скот, аз съм на работа…
– Знам – каза Скот, като се изказа с онзи сополив тон, който тя познаваше толкова добре. – И двамата знаем как си получила тази работа.
– Трябва да си тръгнеш. Сега. – Тя вдигна кафето, което ѝ беше донесъл, и го изхвърли в кошчето за боклук. – И не ми носи повече сутрешно кафе, само за да имаш повод да ми дадеш трета степен.
– Това кафе беше от сърце – каза той, взе вестника и собствената си чаша кафе, като я държеше извън обсега ѝ. – И аз имам пълното право да разобличавам лъжите ти – каза и Скот. – Твоето поведение засяга и мен, нали знаеш.
– Не, не засяга, Скот. Майката на Лиъм почина, така че вече не е нужно да се страхуваш, че ще те нападне.
– Мислиш, че това е причината? Мислиш, че затова съм дошъл тук?
– Не ме интересува за какво става въпрос. Ще живея живота си независимо от твоето мнение.
– Притеснявам се за теб, затова дойдох – продължи той. – Ти си наивна, Грейс, и нямаш никаква представа какво те очаква.
– Знам много повече, отколкото си мислиш – каза Грейс. – Сега трябва да си тръгваш. – Тя се обърна и погледна към вратата на кабинета на Истън, а гласът ѝ се сниши. – Ще си навлека неприятности, ако продължаваме да говорим за лични неща. Това е моята работа, Скот. Би трябвало да знаеш по-добре от всеки друг колко свещена е тя.
Скот се канеше да направи реплика, когато вратата на офиса се отвори и този път през вратата влезе жена.
Грейс знаеше, че я разпознава, но за част от секундата не беше сигурна коя е тя и съзнанието ѝ беше празно.
– Скот? – Каза жената.
– О, Кенеди – извика Скот, протегна ръце и я прегърна, прехласна се по нея, целуна я по бузата. Той се отдръпна назад. – Изглеждате великолепно, госпожо!
Кенеди се усмихна, но Грейс си помисли, че е точно обратното. Усмивката на Кенеди и очите ѝ изглеждаха напрегнати и тя изглеждаше някак остро уморена.
– Толкова ми е приятно да те видя, Скот. – Очите на Кенеди се стрелнаха към Грейс. – А ти си?
Грейс се изправи.
– Здравей, Кенеди. Аз съм новата изпълнителна асистентка на Истън, Грейс.
Очите на Кенеди се присвиха за миг, но след това тя протегна ръка и Грейс я пое и те се ръкуваха за кратко.
Грейс усети, че ръката на Кенеди е студена, лепкава и слаба, когато жената се отдръпна и погледна Грейс продължително.
– Познавам ли ви отнякъде? – Каза тя почти подозрително.
– Бях на сватбата ти – каза Грейс.
Очите на Кенеди отново се свиха.
– Не си спомням това.
– Тя е моя сестра – уточни Скот. – Тя ми помогна в деня, просто… знаеш – беше добра малка сестра и помагаше.
– О, разбира се. – Кенеди не изглеждаше да се успокоява от това обяснение. – А сега работиш за съпруга ми.
– Съвсем от скоро. Ред Джеймсън ме нае преди няколко дни.
Кенеди кимна, едната ѝ вежда се повдигна, сякаш сглобяваше парчетата от пъзела и откриваше, че липсват.
– Забавно е как се получават тези неща – каза бременната жена и устните ѝ леко потрепнаха. – Малките съвпадения стават много големи в ретроспекция, нали?
– По най-добрия начин – намеси се Скот и се усмихна. – Споменах ли, че с всеки изминал ден ставаш все по-красива?
– О, прекалено си любезен – каза Кенеди.
В този момент вратата на кабинета на Истън се отвори и той излезе.
– Струваше ми се, че чувам гласа ти – каза той и челото му се сбръчка, докато разглеждаше сцената. – Току-що приключих с конферентен разговор, скъпа. Отдавна ли си тук?
– О, изобщо не – каза му Кенеди. – Просто наваксвах със Скот. Помниш Скот, разбира се.
– Разбира се – каза Истън, сега още по-объркан. – И Скот е тук…
– Той е мой брат – каза Грейс, чувствайки се по-смешна от всякога.
– Аз съм неин брат – добави Скот, а бузите му бяха яркочервени.
Истън кимна.
– Разбира се. Е, това е чудесно.
Кенеди се взираше в съпруга си, поведението ѝ явно беше разстроено и тревожно.
– И тогава се запознах с новата ти асистентка, Грейс. Тя е много красива, мила и съм сигурна, че е много способна.
Истън преглътна и изглеждаше определено неловко.
– Ред я нае.
– Така ми казаха. Изглежда, че всички много държат да ми споменат тази точка. – Кенеди се засмя, а смехът ѝ предизвика ледени тръпки по гръбнака на Грейс.
Очите на Скот се разшириха, а бузите му станаха още по-червени.
– Е, трябва да тръгвам – каза Скот и се закашля. – Просто… нали знаеш… се отбих да поздравя сестра ми. – Той размаха хартията като неефективна пръчка и тръгна. – Много ми беше приятно да ви видя отново – каза той на Истън и Кенеди на излизане.

Назад към част 5                                                             Напред към част 7

***

И така, двамата излязоха заедно от апартамента, качиха се на задната седалка на лимузината и потеглиха.
По пътя, за да я закара на работа, Лиъм говореше по телефона с човек, за когото Грейс можеше само да предполага, че е някой от фитнеса му. Лиъм казваше на когото и да е, че ще бъде там само след няколко минути и че е готов да тренира.
– Знам – каза Лиъм в слушалката, докато гледаше през прозореца. – Знам, всички казват, че трябва да отделя време, за да бъда със семейството си. Но истината е, че в момента трябва да съм зает. Ако не тренирам и не тренирам, ще се побъркам… добре, пич. Ще се видим след малко.
Той свали телефона и се върна към писането на съобщения.
Грейс сгъна ръце и въздъхна тежко, въртейки очи.
Лиъм най-накрая я погледна.
– Нещо не е наред ли?
– Не – излъга тя, усещайки как цялото ѝ тяло се напряга като змия, която се готви да удари.
– Добре – каза той и се върна към проклетия си телефон.
– Знаеш ли, невероятно груб е начинът, по който постоянно говориш на телефона си пред мен. Какво съм аз, невидима ли? – Каза тя накрая.
Лиъм прокара ръка през косата си, изглеждайки разочарован.
– Ти буквално току-що ми каза, че всичко е наред, Грейс.
– Е, излъгах.
– И това е моя грешка? Аз съм виновен, че си лъжкиня?
Тя го погледна невярващо.
– Държиш се като задник, Лиъм.
Изражението му стана каменно.
– А ти се държиш като много егоцентричен човек – изстреля той. – Майка ми току-що почина преди няма и двайсет и четири часа. Тялото ѝ едва ли е изстинало, а ти не можеш да разбереш защо може би съм малко разсеян?
– Мога да разбера, че си разсеян – каза тя и усети как тялото ѝ започва да трепери. – Но ти беше жесток към мен, Лиъм. Наистина, наистина жесток. – От очите ѝ се отрониха сълзи и се стичаха по бузите ѝ.
Лиъм изглеждаше невъзмутим от тази нейна проява на емоции. Той я гледаше неубедено, студено.
– Не виждам как съм бил жесток към теб. Справял съм се с нещо, което ти дори не можеш да си представиш. Докато не ти се случи. Бог да пази – не ми казвай как трябва да се държа.
Грейс си пое дълбоко дъх и потисна едно ридание. Тя поклати глава.
– Забрави за това. Просто го забрави. Извинете! – Извика тя на шофьора, който я погледна през рамо.
– Да? – Каза шофьорът.
– Моля, спрете – слизам – каза му Грейс.
– Грейс, хайде сега – каза Лиъм, като изведнъж прозвуча простодушно и малко съжалително. Той протегна ръка и тя бързо се отдалечи от него.
– Казах, спрете сега!
Шофьорът направи каквото му беше казано и колата спря рязко край пътя. Грейс отвори вратата, като в бързината си едва не я блъсна в една паркирана кола.
– Ей, почакай малко, Грейс. Не си тръгвай просто така – каза Лиъм.
Но тя излизаше, влачейки чантата си със себе си, все още усещаше сълзите на повърхността, готови да се изсипят, а не искаше Лиъм да я види да плаче неудържимо.
– Никога повече не се появявай в дома ми без предупреждение! – Изкрещя тя, докато се навеждаше през отворената врата.
Ушите ѝ звъняха от ярост, страх и тъга, докато затръшваше вратата върху бледото, донякъде шокирано лице на Лиъм.
Тя започна да бяга от лимузината, без да иска да му дава шанс да я преследва, особено защото голяма част от нея се надяваше, че ще го направи, но в крайна сметка знаеше, че няма да го направи.
По-лесно беше да се справя с нещата при свои собствени условия.
В крайна сметка беше по-лесно да скъса с Лиъм и да си каже, че това е за добро, че наистина иска да спре да се вижда с него, отколкото да признае, че може би Лиъм не се интересува толкова много от нея.
Грейс не беше много далеч от офиса, затова ускори темпото си на ходене и се отправи към мястото пеша. Отне ѝ около двайсет минути, но това ѝ помогна да изгори неспокойната, тревожна енергия, а и ѝ позволи да се съсредоточи извън себе си.
Тя наблюдаваше как собствениците на магазини отварят магазините си, как хората влизат и излизат от кафенетата, пекарните и как други хора се отправят на работа в костюми и поли и говорят по мобилните си телефони.
Навсякъде около нея кипеше истински живот – той не спираше. Не се беше размил дори малко и някак си Грейс се успокои, когато видя това. Усещаше миризмата на изгорелите газове от автобусите, камионите и колите, чуваше клаксоните, четеше билбордовете и усещаше типичния нюйоркски въздух.
Когато най-сетне стигна до сградата си и отиде в офиса, където работеше с Истън, Грейс се почувства малко по-контролирана над способностите си.
Всъщност тя изобщо не закъсня – беше по-рано, отколкото трябваше.
Влезе вътре и сложи чантата си на бюрото, огледа девствения модерен офис и почувства гордост.
Някак си бе стигнала дотук и не се бе отказала от предизвикателството, независимо колко силно Истън я бе подтиквал да се провали. И не възнамеряваше никога да му даде удовлетворението да се откаже.
Когато зае мястото си, Истън излезе от банята и я видя, а веждите му се смръщиха.
– Мислех, че ще дойдеш по-късно – каза той. Неговата червена вратовръзка се открояваше в ярък контраст с тъмния му безупречен костюм, в който буквално не се виждаше нито една бръчка.
Тя се чувстваше овехтяла в сравнение с шефа си, с панталона си, който вероятно струваше по-малко от лявото му копче за ръкавели.
– Бяхте прав, че трябва да се съвзема и да подредя по-добре приоритетите си – каза тя, вдигна брадичката си и го погледна право в очите.
Той кимна признателно.
– Знам – каза той, на лицето му се появи призрак на усмивка и мина покрай нея. – Между другото, добра работа с файловете, които въведохте вчера. Проверих ги на място и почти нямаше грешки.
– Благодаря – отвърна тя и се усмихна леко в отговор.
Истън спря и я погледна.
– Изпратих ти няколко аудиофайла от срещи, които имах през последните няколко седмици, които трябва да бъдат преведени в протоколи.
След като свършите, изпратете ми протоколите, а аз ще ги прегледам и ще ви върна всички редакции, преди да ги архивирате.
– Добре – каза тя и гърдите ѝ се издухаха от първото чувство на гордост, което изпитваше от известно време насам.
Най-накрая, сякаш в най-ниския си момент, тя бе получила малко добри новини. Истън се беше доверил на работата ѝ, поне малко. Достатъчно, за да ѝ даде още работа.
Може би нещата се обръщаха.
Грейс се обърна към работата си и не допускаше Лиъм Хюстън до себе си, макар че се оказа, че е по-лесно да се каже, отколкото да се направи.
Непрекъснато си спомняше за него снощи, когато беше пиян, плачеше и потъваше на пода, и как се бяха сгушили един в друг като двама бежанци в изгоряло бомбоубежище, опитвайки се да оцелеят през нощта. А по-късно, в леглото, тя бе притиснала Лиъм и го утешаваше, докато той не заспа.
Мислеше, че това е повратна точка за тях, но се оказа, че тя не означава нищо за Лиъм.
А сега трябва да се опита да го остави да си отиде.
Той не иска да бъдеш част от живота му и е време да приемеш намека.
Грейс извади един от аудиозаписите, които Истън ѝ беше изпратил по електронната поща. Бяха около десет, а първият беше с продължителност два часа.
Тя сложи слушалките си и извади документ в Word. Срещата беше между Истън и ръководителя на отдел „Връзки с обществеността“ и някой от отдел „Съответствие“.
Половината от темите, които обсъждаха, тя дори не можеше да разбере, защото всяка втора дума беше някаква абревиатура. Имаше толкова много жаргон и за тези хора той беше без усилие, но Грейс не знаеше какво казват. Те се отнасят до различни проекти, клиенти и други срещи от миналото.
Трудно беше да се опита да създаде протоколи от срещи, които да имат смисъл за някого, когато не беше сигурна, че самата тя може да ги осмисли.
Настроението ѝ започна да се влошава, когато осъзна, че вероятно ще трябва да помоли Истън за помощ по задачата.
Потта започна да се стича по челото ѝ и тя я избърса с обратната страна на ръката си. Щеше да изслуша няколко секунди от записа, да превърти назад, да изслуша отново и после да види дали ще успее да разбере за какво си говорят, поне толкова, че да напише нещо в документа с протокола от срещата, който създаваше.
Имаше моменти, в които почти си мислеше, че може да каже какво се обсъжда.
В повечето случаи обаче не беше сигурна. Напредъкът беше болезнено бавен.
И все пак тя напредваше – дори и да беше като вода, която капе върху скала и бавно я разрушава. Изречение по изречение тя се опитваше да премине през първия си запис, наведена към екрана и съсредоточена като куче, което се взира в особено сочна кост.
– Чук, чук, чук! – Извика някой и Грейс се стресна, поглеждайки нагоре, за да види брат си Скот, който влизаше през вратата на офиса с широка усмивка на лицето.
Тя извади слушалките от ушите си и седна объркана.
– Какво става? – Каза тя. – Какво правиш тук?

Назад към част 4                                                                   Напред към част 6

***

Грейс се събуди рано, а Лиъм все още спеше спокойно до нея.
Тя бавно се изправи, като внимаваше да не го събуди, взе телефона си и излезе от стаята.
След това слезе долу и се обади на служебния телефон на Истън, като предполагаше, че ще получи гласовата му поща.
Вместо това, за неин ужас, Истън вдигна на второто позвъняване.
– Истън Ратър – каза той, а гласът му звучеше отсечено и недружелюбно.
– О, не мислех, че ще получа истински човек – каза тя, като се опита да добави усмивка, докато обикаляше кухнята.
– Надявахте се да се свържете с фалшив човек? – Попита Истън, като тонът му не беше толкова хумористичен.
– Ами гласовата ти поща – не че имам нещо против да говоря с теб лично – побърза да уточни тя.
– Не, разбира се, че не. Явно се наслаждаваме на такъв прекрасен репликинг. – Каза той заядливо.
Грейс извъртя очи. Колко по-зле можеше да протече този разговор?
– Е, причината, поради която се обаждам, е, че днес ще закъснея за работа.
– И защо?
– Не съм сигурна дали си чул какво се е случило с Ан Хюстън – каза Грейс.
Настъпи дълга пауза. Паузата беше достатъчно дълга, че Грейс почти се запита дали Истън все още е там. Но после той каза:
– Да, чух. Всъщност вчера говорих с Лиъм, веднага щом чух новината.
– О – каза Грейс, почеса се по главата и се почувства все по-неспокойна.
– Лиъм е тук в момента… в апартамента ми…
– Наистина няма нужда да знам подробности от личния ви живот, госпожо. Ноулс.
– Разбира се – отвърна тя. – Но въпросът е, че Лиъм е тук и чувствам, че може би трябва да прекарам малко време с него тази сутрин. Ще дойда веднага щом се уверя, че той е добре… няма да е много дълго. Но просто исках да те предупредя за ситуацията.
Още едно продължително мълчание.
– Това е твоя избор – каза Истън, а гласът му не беше по-приятелски, отколкото някога.
Грейс установи, че раздразнението ѝ нараства.
– Майка му току-що е починала, а той е твой приятел – каза тя. – И той също е мой приятел и аз ще бъда тук за него. Така че да, това е моят избор.
– Знаеш ли, обикновено не бих се преструвал, че давам лични съвети на служител – каза Истън. – Но имам чувството, че не ми дадохте избор, тъй като избрахте да ми разкажете подробности за живота си, за приятелите си, за притесненията си.
– Не съм го направила – каза Грейс.
– Позволете ми да продължа – изръмжа Истън. – Аз не съм ви наел, госпожо Ноулс. Това беше решение, което взе моят шеф, и затова реших да уважавам желанията му и да се доверя на инстинктите му. Но се чудя как ли би се почувствал Ред Джеймисън относно решението си да ви наеме, ако разбере, че през първата седмица от постъпването ви при нас сте имали сексуални отношения с приятеля си в моя офис, на бюрото ми – на камерата.
– Не мога да направя това – каза Грейс и се готвеше да затвори и просто да приеме, че никога няма да се върне на работа.
– Не смей да затваряш телефона – изръмжа Истън.
Тя се заслуша, сякаш той буквално беше поел контрола над тялото ѝ.
– Добре – каза тя, а сърцето ѝ вече биеше.
– Както казах, през първата седмица от работата ти тук правихте секс в кабинета ми, а след това гаджето ти ме заплаши от твое име. Сега се обаждаш за закъснение, защото същото това гадже е имало семейна трагедия и ти си сметнала за нужно да ме включиш в личните си притеснения около това събитие.
Грейс преглътна, усещайки жлъчка в гърлото си.
– Предполагам, че звучи доста зле, когато го казваш по този начин.
– Доста е зле – отвърна Истън. – И затова ви казвам, че може би просто не сте емоционално готова да работите в професионална офис среда, г-жо Ноулс. Струва ми се, че имате някои неща в живота си, които трябва да бъдат подредени, преди наистина да можете да вършите работата с високо напрежение и изисквания, която изискваме тук.
– Кълна се, че мога да се справя много по-добре от това – каза Грейс. – Ако само ми дадете шанс, г-н Ратър…
– Не съм ли го направил вече?
– Дадохте. Вие бяхте повече от справедлив.
– Разбирам. Но вие искате от мен да бъда пълна откачалка. Нещо като изтривалка за врати, където можеш да си избършеш краката и да не се притесняваш за каквато и да е реакция или последствия от поведението си. – Истън се ухили. – Добре дошли в реалния свят, госпожо Ноулс. Не всичко е свързано с вас.
И след това затвори.
– Козел – каза тя в телефона, като го стискаше толкова силно в ръката си, че си помисли, че може да се счупи. Ако не се нуждаеше толкова силно от телефона, щеше да го разбие на милион парчета срещу стената.
Вместо това отдели кратка минута, за да се успокои, след което се качи горе в спалнята си.
С изненада откри Лиъм, който беше облечен и прокарваше пръсти през косата си, изглеждаше уморен и измачкан, но много по-трезвен, отколкото го беше видяла за последен път. Той ѝ се усмихна криво.
– Здравей – каза той.
– Здравей – отвърна тя, като се опита да изглежда спокойна и разсеяна. – Как си?
– Не е зле – каза той, бършейки сакото си. – Малко по-зле, но пиенето в продължение на шест или седем часа прави това.
Грейс потърка ръцете си.
– Гладен ли си? – Попита тя.
Той сви рамене.
– Не трябва ли да се приготвяш за работа?
– Обадих се на Истън и му казах, че ще закъснея.
Лиъм поклати глава.
– Не бива да го правиш, Грейс. Това е първата ти работна седмица.
Смешно, помисли си тя. Точно това каза Истън.
– Не ми пука за Истън и неговата скапана работа – отвърна Грейс. – Грижа ме е за теб.
Лиъм въздъхна.
– Не е нужно да ме гледаш като дете. Аз съм добре. – Той я погледна и се усмихна фалшиво. – Слушай, ще накарам шофьора ми да спре до работата ти на път за следващата ми среща.
– Следващата среща? – Каза тя.
Той кимна, проверявайки телефона си.
– Задълженията се налагат. Имам много работа днес, Грейс.
– О. – Тя усети как сърцето ѝ се свива. Лиъм се държеше така, сякаш вчерашната нощ изобщо не се беше случила. Може би е бил толкова пиян, може би е забравил всичко. Но цялата тази сурова уязвимост, която беше показал, когато се разплака – Грейс просто беше предположила, че тази сутрин той ще си спомни, че тя е била до него.
Мислех, че той има нужда от мен.
Но Лиъм беше сдържан, отстранен и не проявяваше особен интерес да бъде с нея.
Сякаш сега иска да се махне от мен.
Е, ако той се чувства така, защо да си правя труда да рискувам работата си за него?
Грейс му каза, че отива да се приготви за работа, а Лиъм започна да пише съобщения на телефона си, кимайки ѝ разсеяно.
Влезе под душа и отново трябваше да се бори със сълзите си, чудейки се защо на Лиъм Хюстън му е толкова горещо и студено. В един момент той я обичаше повече от самия живот, а в следващия се държеше така, сякаш тя беше малко по-важна от украшение за качулка. Човек, когото можеше и да не види никога повече и пак да бъде щастлив и доволен.
Грейс бързо се облече в консервативен панталон, с който се надяваше да даде знак на Истън, че се връща към сериозността.
Разбира се, тя знаеше, че Истън едва ли ще се повлияе от избора ѝ на облекло, но се нуждаеше от всякаква помощ, която можеше да получи. Нещата не вървяха добре.
Когато излезе от банята, Лиъм я чакаше нетърпеливо.
– Колата е отпред – каза ѝ той, без дори да я погледне, камо ли да ѝ каже, че изглежда добре.
Грейс искаше да му каже, че може да вземе скъпоценната си кола и шофьора и да ги напъха в разглезения си, праволинеен задник. Но си прехапа езика.
Майка му току-що беше починала. Запомни това, Грейс.
Да, да, да. Беше си го повтаряла непрекъснато, но ѝ беше все по-трудно да повярва, че това е толкова просто, колкото че Лиъм скърби.
Може би просто тежките времена разкриваха истинската същност на чувствата му относно връзката им.

Назад към част 3                                                             Напред към част 5