Категория: Принудени

***

Кейлин си мислеше, че професорът ѝ никога няма да спре да говори, но накрая госпожа Спрингър каза на класа, че последната им работа трябва да се напише в следващия час, а след това каза на всички да си прекарат добре уикенда.
Всички станаха, бързо събраха нещата си и започнаха да си тръгват едновременно.
– Мислех, че това никога няма да свърши – каза Ейми. Ейми беше нова приятелка, която Кейлин беше намерила след завръщането си в училище, и те се разбираха добре.
– Аз също – отвърна Кейлин, докато си носеше чантата. След това двете излязоха от сградата. – Кълна се в Бога, сякаш нарочно ни измъчваше, изкарваше всичко наяве, защото усещаше, че искаме да се махнем оттук и да започнем почивните дни.
– Моят уикенд ще е гаден – каза Ейми. – Имам прекалено много учене за вършене. Какво ще правиш ти?
Точно когато тя попита това, двете видяха Илайджа да се приближава към тях през двора, а вятърът улавяше косата му и я развяваше над челото.
– Предполагам, че това е отговорът на този въпрос – каза Ейми. – Наистина имаш такъв късмет, че чак боли, Кейлин.
Кейлин я погледна.
– Не би казала това преди шест месеца.
– Не, но го казвам сега – отвърна Ейми.
Кейлин се засмя и погледна назад към сбъднатата си мечта.
Той се усмихна, махайки им, облечен в обикновена синя тениска и дънки, но изглеждаше невероятно, както винаги.
Някои хора, които се разхождаха наблизо, го забелязаха – беше трудно да не разпознаеш Илайджа, откакто последното му появяване в CNN (вторият му път с Андерсън) се беше превърнало във вирус и дори беше изиграно в Saturday Night Live. Хората обичаха Илайджа и изглеждаше, че всеки иска да говори с него, иска да чуе за него. Хората имаха чувството, че го познават по някакъв начин.
Но само аз наистина го познавам – помисли си Кейлин и се усмихна, докато се събираха.
Илайджа я целуна, не го съкрати, а наистина я целуна – направо в кампуса, посред бял ден, пред училището и останалите ученици.
– Вземете си стая – каза Ейми.
Илайджа прекъсна целувката и погледна приятелката на Кейлин.
– Ако си вземем стая, ти сигурно така или иначе ще дойдеш да се промъкваш с бинокъл.
– Имам по-добри неща за правене с времето си – каза му Ейми, като се преструваше на обидена. – Всъщност нямам – каза тя, след което целуна бързо Кейлин по бузата. – Аз трябва да си ходя, но вие, две любовни птички, се забавлявайте. Обадете ми се!
Ейми се отдалечи, а Кейлин хвана Илайджа за ръка. Тя все още не можеше да повярва, че това е реално, че той е истински, след всичко, което се беше случило, и всички близки случаи. И в най-смелите си мечти не си беше представяла, че ще преминат през всичко това по начина, по който го бяха направили.
– Какво искаш да правим тази вечер? – Попита Илайджа, размахвайки ръката си, а с нея и нейната.
– Не ме интересува – каза му тя. – Може би просто да се приберем вкъщи и да гледаме заедно някой филм. Да си вземем сладолед и да се излежаваме на дивана.
Той се засмя.
– Точно това направихме миналия петък вечер.
– Точно така! – Засмя се тя и го целуна, придърпа го към себе си, усещайки как силните му гърди се притискат към нея. – Нямам нужда от нищо друго, освен от теб.
– Хей, трябва да ти кажа нещо доста лудо – каза той, прокарвайки ръка през косата си, докато я гледаше втренчено с тъмните си очи.
– Да?
– Една холивудска продуцентска компания иска да направи филм за мен.
– Не говориш сериозно, нали Илайджа?
Той извъртя очи.
– Знам, че е нелепо, но са законни. Искат да го свържат с книга и всичко останало. Сигурно ще се окаже, че са много пари. Агентът ми каза, че са седемцифрени.
– Е, това е невероятно, Илайджа! Скъпи, това е невероятно! Трябва да празнуваме.
– Не знам обаче дали искам да го направя – каза той и изражението му стана сериозно. – Имам много други планове и не е задължително скоро да отида в Холивуд.
Кейлин се отдръпна.
– Изчакай малко. Какви планове? Моля те, кажи ми, че те включват и мен, каквито и да са те.
Той си пое дълбоко дъх.
– Независимо дали ще сключа тази сделка с филма, или не, много съм мислил за следващия си ход. Сега, когато имам възможности…
– Винаги си имал възможности, Илайджа.
– Да, но сега наистина имам възможности – каза той. – И от онази нощ с огъня насам продължавам да мисля за това и да осъзнавам, че точно това искам да направя.
Кейлин примижа несигурно.
– Какво искаш да направиш?
– Искам да стана пожарникар. Това напълно ли е неудачно или какво? – Каза той, а бузите му се зачервиха.
– Изобщо не е неудачно – каза Кейлин. – Всъщност е невероятно. Гордея се с теб за всичко, което правиш, и подкрепям каквото и да правиш.
– Благодаря, момиченце. Знаех, че мога да разчитам на теб. – Той хвана ръката ѝ.
– Винаги – каза тя и започнаха да вървят.
– Разбира се, това не са единствените ми планове – каза Илайджа, като я погледна.
– Ти ме караш да се притеснявам.
Тъкмо бяха стигнали до края на кампуса и Илайджа внезапно се спъна и падна на земята. Кейлин извика, мислейки, че може да е пострадал.
– Илайджа, добре ли си?
– Добре съм – изстена той, докато хората около тях се обръщаха, за да се вгледат в зрелището, което беше направил.
– Позволи ми да ти помогна да се изправиш – каза тя и бързо се придвижи напред.
– Не, не – каза той, махайки и с ръка. Той погледна надолу. – Проблемът е, че изпуснах проклетата си кутия.
– Илайджа, ти говориш много силно – каза тя, като се притесняваше все повече. Тя се огледа и видя, че дузина ученици вече са спрели да ги гледат.
Илайджа повиши глас.
– Тази кутия е много важна, Кейлин! Наистина важна!
– Аз дори не я виждам. Каква кутия? – Попита тя.
– О, чакай. Не съм я изпуснал – каза той, все още коленичил на земята. Той опипа джобовете си. – Ето я. – Той се усмихна, като бавно извади от джоба си тъмна, правоъгълна кадифена кутийка и ѝ я подаде.
Кейлин изтръпна.
– Илайджа, ти… какво си… какво става?
Хората около тях бяха извадили телефоните си и снимаха.
– Кейлин Мърфи – каза Илайджа, като ѝ показа блестящия пръстен в центъра на кутийката – ти си най-величественият, невероятен, красив, интелигентен, смел и вдъхновяващ човек, когото някога съм срещал. Ти ме караш да се смея и ме удряш по главата, когато се държа глупаво. И най-важното, аз съм влюбен в теб до уши и искам светът да го знае. Ще ми окажеш ли честта да станеш моя съпруга?
– Да – каза тя, без да се колебае нито за милисекунда.
Илайджа сложи пръстена на пръста ѝ, докато малката тълпа от ученици, която ги заобикаляше, започна да ръкопляска, да вика и да ръкопляска.
И тогава Илайджа се изправи, придърпа я към себе си и я целуна.
Това беше първата им брачна целувка и тя беше по-добра от първата целувка, която някога бяха споделяли.
Кейлин си помисли, че е по-добра от всяка целувка в историята на целуването. Най-малкото, това беше най-добрата целувка, която някога е имала.
Докато Илайджа я държеше в прегръдките си, а тя се оставяше да остане там, разтапяйки се в пълнотата на любовта им, Кейлин се чудеше как нещо, което бе започнало при най-лошите обстоятелства, можеше да се превърне в най-големия подарък, който някога е получавала.
Тя не знаеше отговора.
Не знаеше как и защо всичко се бе получило по този начин.
Всичките ужасни неща, които се бяха случили, всички тестове, всички близки случаи и болезнени моменти, всички съмнения в себе си, разрухата и ужасът от онези първи дни, в които животът ѝ сякаш се бе превърнал в спирала, която я бе запратила в дълбините на отчаянието.
По някакъв начин тя и Илайджа бяха възкръснали заедно от пепелта и бяха създали най-прекрасния съвместен живот.
Как се беше получило всичко това? Защо всичко се е получило?
Когато се замисли за това, тя се изнерви, чудейки се дали късметът им ще продължи. Може би, мислеше си тя, сме изчерпали всичко.
Но после отвори очи, погледна Илайджа и разбра, че хубавите моменти тепърва започват.

КРАЙ

Назад към част 21

***

Съдът заседаваше.
Кейлийн не беше ходила на съд досега и това беше странно преживяване. Тя се огледа наоколо и все още не беше видяла Илайджа, но хората все още се процеждаха в същинската съдебна зала.
Съдията седеше в черната си мантия и изглеждаше съвсем прилично. Беше с червено лице, бяла коса, светлосини очи и чифт очила, които се намираха на носа му и които той нагласяше, когато четеше документи.
Когато говореше, беше кратък и обстоятелствен и въпреки че можеше да бъде груб, понякога проявяваше проблясъци на хумор.
Съдебната зала беше пълна с хора – тези, които бяха дошли за изслушването, и тези, които бяха дошли като адвокати, роднини или помощен персонал. Всички се смесваха заедно, седяха един до друг, въпреки че не се говореше много, освен тези, които стояха пред съдията.
Тя беше изненадана да види колко бързо се раздвижи действието, след като съдията назова имената в списъка си.
Често се случваше само един самотен човек да бъде призован по обвинение в нарушаване на обществения ред, шофиране в нетрезво състояние, тормоз или притежание на забранени вещества.
Съдията прочиташе обвиненията и след това лицето заявяваше своята пледоария. В някои случаи те се признаваха за невинни, а след това държавата представяше своите аргументи за датата на съдебния процес, защитата коментираше и съдията се произнасяше. И след това, точно толкова бързо, колкото е започнало, е свършвало. Или може би те се признаваха за виновни с някаква сделка, която вече беше изработена между защитата и прокуратурата.
Понякога подсъдимият действително излага своите доводи на място, съдията задава някои въпроси и след това – точно толкова бързо, колкото е започнал – се произнася.
Кейлин се опитваше да изучава решенията на съдията и присъдите му, наблюдаваше как се отнася към подсъдимите, особено към тези, които се признават за виновни по по-сериозни обвинения.
Кейлин не можеше да забележи точно някаква закономерност.
Оставаше с усещането, че всичко това е някаква игра на косъм. Съдията имаше своите основания и изказваше мнението си, но нищо от това не изглеждаше предвидимо или очевидно.
Част от съда се беше изчистила, когато Илайджа и адвокатът му влязоха в съдебната зала.
Илайджа влезе с белезници, облечен в дънки и тениска. Наистина ѝ се искаше той да беше облякъл костюм за това изслушване, но Илайджа вероятно така или иначе нямаше да я послуша. Зад него, точно вляво от него, го придружаваше униформен полицай.
Тя наблюдаваше Илайджа, докато влизаше, а очите му сканираха съдебната зала, докато не я намери. В момента, в който я видя, цялата стойка на Илайджа се изправи, сякаш някакво огромно напрежение се беше освободило и той беше с петдесет килограма по-лек. Пое си дълбоко дъх и след това се усмихна, а очите му изразяваха признателността му, че е успяла да се справи.
Адвокатката му, дребна жена с къдрава кафява коса, се наведе и прошепна нещо в ухото му. Илайджа кимна.
Съдията ги видя и направи кисела физиономия.
– Съветнико, моля те, приближи се – каза той, кимвайки на адвоката на Илайджа.
– Ваша чест, все още чакаме да пристигне окръжният прокурор – отвърна тя.
– Бих искал да започна вашето производство, преди да прекъснем – каза съдията. – Ще продължа да разглеждам делото, докато пристигне държавният обвинител – каза той. – Ако те пристигнат в рамките на часа, ще разгледаме делото ви. Ако не, ще трябва да изчакате до след обяд.
– Разбрах, ваша чест – отговори адвокатът на Илайджа. След това тя и полицейският служител отведоха Илайджа до една от предните пейки и седнаха, чакайки.
Сега Илайджа беше блокиран от погледа на Кейлин.
Кейлин имаше чувството, че иска да изскочи от кожата си, толкова беше разтревожена. Тя се суетеше, почесваше се по ръката, потропваше с крак, потупваше с крак, вдишваше дълбоко и нервно, прокарваше ръка през косата си.
Сякаш всяка минута беше изминал час – времето минаваше мъчително бавно и досадно.
Съдията изслуша още две дела, преди най-сетне да пристигне окръжният прокурор. Окръжният прокурор беше висок чернокож мъж с тънки мустаци и посивяла коса, който изглеждаше изтъкнат.
Окръжният прокурор седна и започна да разговаря с адвоката на Илайджа. Изглежда, че спореха, макар че Кейлин не можеше да каже със сигурност.
Съдията погледна към адвокатите, когато кратката почивка между делата приключи.
– Готови ли сме, адвокати?
– Да, ваша чест – отговори адвокатът на Илайджа.
– Да, ваша чест – отвърна окръжният прокурор.
– Чудесно, тогава. – Съдията отпи глътка вода и съдебният изпълнител бавно се приближи, докато Илайджа се изправяше. Съдебният изпълнител придружи Илайджа до мястото, където трябваше да застане, докато адвокатите стояха наблизо в друга секция.
Кейлин можеше да види Илайджа само отзад и той изглеждаше скован и напрегнат.
Съдията прочете обвиненията срещу Илайджа и след това попита:
– По делото „Държавата срещу Даниелс“, господинн Даниелс, как се признавате?
Илайджа пристъпи леко напред.
– Виновен, Ваша чест. – Гласът му прозвуча силно в съдебната зала и на Кейлин ѝ се стори, че прониква чак до самата ѝ сърцевина.
– Адвокат, постигнахте ли споразумение?
Окръжният прокурор отговори.
– Не, не сме постигнали, Ваша чест. Въпреки това, с оглед на предишните повтарящи се престъпления на обвиняемия, както и на тези скорошни обвинения, щатът моли Ваша чест да даде максималната присъда за всяко наказание и тези присъди да се изпълняват едновременно, а не последователно.
Съдията повдигна вежди, а след това свали леко очилата си и погледна право в Илайджа.
– Господин Даниълс, знаете ли, че с признаването на вината си губите правото на съдебен процес със съдебни заседатели?
Илайджа кимна.
– Знам, Ваша чест.
Кейлин прехапа долната си устна. Щеше да ѝ стане лошо на стомаха точно там и тогава в съдебната зала. Тя затвори здраво очи и пожела гаденето да премине и след няколко мига това се случи. Тя отвори очи и въздъхна, опитвайки се да се сдържи по най-добрия възможен начин, макар да виждаше как Илайджа се отдалечава все повече от нея.
– Разбираш ли какво означава да се откажеш от това право? – Попита съдията Илайджа, сякаш го подканяше да промени искането си.
– Да, Ваша чест.
– Има ли някакви свидетелски показания за смекчаващи вината обстоятелства, които адвокатът на обвиняемия би желал да направи в този момент?
– Не, Ваша чест.
Кейлин не можеше да повярва на ушите си. Защо той или адвокатът му изобщо не искаше да каже нещо в своя защита, да пусне видеото, на което спасява онова семейство, нещо – нещо, което би могло да повлияе на съдията в негова полза?
Знаеше, че без доказателства в ръцете му съдията не може да ги използва, за да вземе по-благоприятно решение. И беше крайно отвратена, че адвокатът на Илайджа дори не беше направил опит да допусне нещо подобно.
– Е – каза съдията, въздъхвайки – в такъв случай съм готов да взема решението си сега.
– Извинете, Ваша чест? – Попита някой зад гърба на Кейлин. Тя се обърна и видя смътно познато лице, но не беше сигурна защо.
– Господине, в момента сме по средата на изслушването – смъмри го съдията.
– Извинете, Ваша чест, но аз, съпругата ми и дъщеря ми бихме искали да говорим от името на обвиняемия, ако е възможно – каза мъжът и изведнъж Кейлин разбра кой е той.
Това беше бащата, когото Илайджа беше спасил от горящата къща. До него седяха съпругата му и дъщеря му тийнейджърка. Най-малката не беше там, но сега, когато направи връзката, Кейлин дори видя отчетливите белези от изгарянията, които пожарът беше причинил.
– Извинете, но кой точно сте вие? – Попита съдията.
– Казвам се Том Фишер и обвиняемият спаси живота ми. Съпругата и дъщеря ми също са тук, тъй като той спаси и техния живот.
Съдията седна назад и скръсти ръце.
– Има ли някакви съмнения, че тези хора са тези, за които се представят? – Попита той адвокатите, които си мърмореха един на друг.
Илайджа се обърна и погледна назад към Кейлин, след което върна вниманието си към съдията и вече препиращите се адвокати.
Кейлин почувства прилив на надежда.
– Ваша чест – каза окръжният прокурор – с уважение молим тези показания да не бъдат изслушвани, тъй като държавата не смята, че те отговарят на критериите за смекчаващи вината обстоятелства по отношение на разглежданите обвинения. Действията на обвиняемия по отношение на семейство Фишер, независимо дали са били полезни или не, нямат голямо значение за извършените от него престъпления, заради които той е изправен пред вас днес.
След това адвокатът на защитата изложи аргументите си да бъдат допуснати показанията на Том Фишер и се позова на съдебна практика, която подкрепяше твърденията ѝ. Окръжният прокурор я прекъсна, цитирайки собствената си съдебна практика, след което съдията накара и двамата да замълчат, вдигайки ръце във въздуха.
– Ще се произнеса в полза на допускането на тези показания – каза той, като седна по-изправен и придърпа очилата си към очите. – Както и да е, подсъдимият се е признал за виновен, така че съм склонен поне да чуя какво имат да кажат тези хора, ако това може да хвърли някаква светлина върху присъдата.
Окръжният прокурор поклати глава и погледна с отвращение.
В съда настъпи известно вълнение, докато Том полагаше клетва за свидетелски показания.
Кейлин чуваше ропот и мърморене от другите хора в съдебната зала и видя няколко души, които може би бяха репортери, които си водеха бележки за процеса.
– Моля, бъдете тихи – каза съдията. – Нека да върнем съда към ред. Готов съм да изслушам свидетелските показания за действията на обвиняемия по отношение на господин Фишер и семейството му през въпросната нощ. Господине, моля, кажете ни какво бихте искали да кажете за господин Даниелс.
Том Фишър очевидно беше нервен. Той прочисти гърлото си и се огледа наоколо. Съпругата му го дари с бърза и успокояваща усмивка, която Кейлин намери за трогателна.
– Съжалявам – каза Том и се закашля. – Предполагам, че не съм се подготвил много добре за този момент.
Съдията му кимна.
– Не бързайте, сър. Тук не бързаме. Е, освен тези, които отброяват минутите до обяда.
Чу се приглушен смях на тази лека шега, но тя сякаш помогна на Том Фишер да се отпусне. Той започна да говори.
– Трябва да разберете, че съпругата и дъщерите ми са абсолютно всичко за мен, Ваша чест. Със съпругата ми се запознахме в гимназията и се оженихме след последните години в колежа. Тя е любовта на живота ми, най-добрият ми приятел, целият ми свят. И след това дъщерите ми, Тереза и Лайла. Посветил съм цялото си време на това да бъда добър баща, да отгледам тези деца и да ги пазя. И виждате ли… – Гласът на Том започна да се чупи. – В онази нощ на пожара в нашата къща… имаше електрически пожар, който започна в мазето. Това беше моя грешка, Ваша чест.
Том спря и направи дълга, дълга пауза.
Изражението на съдията беше напрегнато и напълно вглъбено. Той се наведе напред, с ръка под брадичката си.
– Имате ли нужда от момент, преди да продължите? – Попита той.
Том Фишър поклати глава. Той погледна съдията.
– Това няма да стане по-лесно за мен – каза той. – Както казах за пожара… Беше инцидент, но можеше да бъде предотвратен и това ще лежи на раменете ми до края на живота ми. Другото нещо, което винаги ще помня, е как се събуждам посред нощ, докато вдишвах дим, чувствах се сякаш се задушавам, крещях, бях паникьосан, напълно неспособен да защитя себе си или семейството си от опасността. Не ги защитих, но слава Богу, някой имаше смелостта да направи това, което аз не можех да направя. И този човек беше Илайджа Даниелс – каза Том, обърна се и погледна Илайджа.
Съдията кимна бавно.
– Това ли е всичко, сър?
– Не – каза Том Фишър, като се обърна към съдията. – Искам да кажа, не, Ваша чест – поправи се той. – Искам също така да кажа, че имаше десетки хора, които не направиха нищо през онази нощ – съседи, приятели, хора, които ни познаваха и се грижеха за нас. Никой не се опита да помогне, освен Илайджа Даниелс, и разбирам защо. Всички бяха ужасени. Не искаха да рискуват живота си и аз напълно разбирам това. Но си спомням и какво беше усещането, когато разбрах, че този млад мъж е рискувал живота си многократно, за да спаси четирима непознати. И на всичкото отгоре е знаел, че по този начин почти сигурно ще бъде арестуван и изпратен в затвора, след като оцелее след изпитанието.
В съдебната зала настъпи тежка тишина. След като измина дълъг период от време, съдията кимна.
– Съдът ви благодари за показанията – каза той.
– И още нещо, Ваша чест – отговори Том.
Това доведе до малки смешки от страна на публиката в съдебната зала.
– Продължавайте, господине – каза му съдията, като сега се облегна назад на мястото си.
– Достатъчно лошо е, че не успях да спася себе си, съпругата си или двете си деца, когато те едва не бяха убити. – Гласът на Том Фишър се пречупи при изричането на думите, но той продължи да говори, дори когато изглеждаше, че се пречупва. – Този факт е нещо, което ще нося със себе си до края на дните си. Но ако не мога да спася дори човека, който спаси мен и семейството ми, тогава какво говори това за мен?
Том Фишер отстъпи назад и съпругата му го хвана за ръката, докато той гледаше към пода, явно борейки се да възстанови самообладанието си.
Съдията прочисти гърлото си. Той погледна всички; включително адвокатите, семейството, хората, които седяха в съдебната зала и мълчаливо наблюдаваха, и накрая погледна Илайджа.
– Мисля, че вече мога да се произнеса – каза той и гласът му се усили. – Мисля, че чух достатъчно.
Кейлин едва дишаше. Усещаше как във вените ѝ се просмуква суров ужас, сякаш някой заместваше кръвта ѝ с лед. Дори не можеше да мисли – самото време сякаш замръзна на място, докато чакаше какво ще каже съдията.
– Господин Даниелс, вие сте определението за обикновен престъпник – каза той и направи отвратителна физиономия, докато гледаше Илайджа. – Вашето досие е дълго и изпълнено с престъпления, както дребни, така и тежки – простъпки и престъпления – и е ясно, че сте човек, за когото няколко месеца в затвора никога няма да свършат работа. Ако те затворят за една година, няма да те научат на нищо, което вече не знаеш.
Стомахът на Кейлин спадна, сякаш се намираше в състояние на свободно падане, и тя протегна ръка, за да се хване за пейката пред себе си и да се стабилизира.
О, Боже мой. Той ще даде на Илайджа трийсет години. Ще му даде максималната присъда.
– Съвсем наскоро – каза съдията – избягахте от затвора и накарахте властите да ви преследват в няколко щата, като похабихте ценни ресурси и се подиграхте с нашата правосъдна система. За това трябва да се срамувате. И за това несъмнено трябва да бъдете наказан. Въпросът е – продължи съдията, като сега свали изцяло очилата си – какво да правим с героизма, който проявихте, когато безкористно рискувахте собствения си живот и свобода, за да спасите живота на четирима напълно непознати?
Съдията направи дълга пауза и въздъхна дълбоко.
– Склонен съм да кажа, че това беше една добра постъпка сред много лоши. И тази една добра постъпка не компенсира всички предишни лоши постъпки, които сякаш са определяли предишното ви съществуване. Свидетелството на господин Фишер обаче ми показа една различна страна на нещата, освети ситуацията по нов начин.
Кейлин вдиша рязко, докато съдията се усмихваше двусмислено.
– Мисля, че някои хора се нуждаят от определящ момент, за да покажат истинските си цветове – продължи съдията – за да научат кои са в същността си. – Той погледна към Илайджа и лицето му отново стана сериозно. – Вие не сте съвкупност от всичките си престъпления, господин Даниелс, макар че нещо ми подсказва, че може би някога сте вярвали, че сте такъв. Не – каза съдията, като гласът му стана още по-силен – вие сте вашите действия, вие сте нещата, които правите в този момент, в този момент и в този момент. През последния месец, като се започне от онази съдбовна вечер, когато най-накрая избрахте да служите на някой друг освен на себе си, вие се променихте. Показахте, че сте се променили, като спасихте тези хора и като се обърнахте към полицията, и като никога не се оправдахте пред този съд. Хвърлихте се на милостта на съда, а съдът в такива случаи понякога наистина може да бъде милостив.
Съдията отново сложи очилата си.
– С настоящото ви осъждам на петнадесет години затвор – продължи той, сякаш изобщо не беше казал нищо странно.
Кейлин изстена и видя как главата на Илайджа се наведе съвсем леко, докато останалата част от съдебната зала изстена в знак на протест.
– Петнайсетгодишната присъда е условна – каза съдията, като се усмихна, сякаш се наслаждаваше на факта, че е стреснал всички – и тази условна присъда е обвързана с условието да нямате нови присъди за каквото и да е престъпление през следващите три години. Ако все пак извършите друго престъпление, присъдата ви ще бъде възобновена за целия срок. Разбирате ли, господин Даниелс?
– Разбирам, Ваша чест – каза Илайджа.
– Благодарете ми след три години, когато докажете, че съм имал право да вярвам във вас – каза му съдията. – Свободен сте да си тръгнете, господин Даниелс.
След това съдията обяви съдебното заседание за преключило и всички станаха и започнаха да си тръгват.
Кейлин сложи лице в ръцете си и се разплака, докато гледаше как отвързват белезниците на Илайджа и видя как той и адвокатът му се прегръщат. Илайджа дори беше достатъчно стилен, за да стисне ръката на прокурора, който току-що се беше опитал да го вкара в затвора за десетилетия.
Тя се изправи и зачака на разстояние, но вместо това Илайджа я повика. Той ѝ махна с ръка и докато се приближаваше, тя се опита да се успокои.
Адвокатът на Илайджа говореше с него.
– Сега ще бъдеш обсаден от репортери, таблоиди и всякакви хора – каза му тя. – Трябва да си мълчиш, недей да говориш с никого все още. Остави всичко да се успокои.
Кейлин се присъедини към тях и прегърна Илайджа, докато той я обвиваше в силните си ръце.
– Кейлин, това е моят адвокат, Дона Мейз. Дона, това е момичето, което промени живота ми.
Дона погледна Кейлин с преценяващ поглед.
– Харесва ми косата ти – каза тя, след което провери телефона си. – Знаеш номера ми, Илайджа – каза му Дона. – Искам да се обадиш, ако се сблъскаш с още проблеми. И помни какво ти казах. Никакви разговори с пресата поне една седмица. Нека нещата се успокоят.
– Нямам интерес да говоря с пресата. Е, може би ще говоря отново с Андерсън – каза той и се усмихна.
– О, сега той е просто Андерсън? – Засмя се Кейлин, все още избърсвайки сълзите си.
Илайджа се ухили.
– Той ми се обади снощи и ми пожела късмет. На практика сме най-добри приятели.
– Не можах да се свържа с теб нито веднъж – каза Кейлин и поклати глава.
– Да, ама ти не си Андерсън Купър.
Тогава той я хвана за ръка и двамата тръгнаха към вратата. Когато излязоха пред сградата на съда, слънцето грееше ярко и целият свят изглеждаше жив, по-жив и наситен с цветове, отколкото Кейлин някога го беше виждала.
– Не изглежда ли, че всичко е възможно? – Попита го Кейлин.
Той я погледна в очите с обичайната си усмивка, само че сега тя видя там и нещо друго. Видя дълбок резервоар от любов и доброта, които винаги бяха изглеждали заключени под повърхността, някак скрити от погледа. Най-накрая Илайджа го беше пуснал на открито, като вече не криеше истинската си същност от никого.
– Всичко е възможно – каза и той. Всичко.

Назад към част 20                                                             Напред към част 22

***

Кейлин прочете имейла отново и отново, плачейки, докато сълзите ѝ пресъхнат. Накрая, късно през нощта, тя успя да се унесе, лаптопът ѝ беше отворен, имейлът беше на екрана, дори когато тя изпадаше в безсъзнание.
На следващата сутрин Кейлин се събуди рано, преди разсъмване. Стомахът ѝ се свиваше на възелчета, а главата ѝ бушуваше. Чувстваше се разтреперана, слаба и по-тревожна, отколкото си спомняше да е била напоследък.
Това е всичко, помисли си тя. Това е истинският момент на истината. До края на деня ще разбера колко време ще мине, преди да можем отново да бъдем заедно.
Не искаше да мисли негативно и се опита да си внуши, че може би няма да е толкова лошо. Може би този съдия ще прояви някакво съчувствие към Илайджа, като се има предвид какво е направил, спасявайки тези хора.
Но докато се къпеше и обличаше, в съзнанието ѝ звучаха всички думи на адвокатите, с които се беше консултирала, на всички експерти, които се бяха произнесли по темата. Всеки един от тях беше казал, че Илайджа ще трябва да изтърпи дълга присъда в затвора и че това няма как да се избегне.
Илайджа ѝ беше казал в имейла си, че този съдия е известен с това, че е строг в присъдите си. Така че наистина нямаше за какво да се надяваме, а Кейлийн дълбоко в себе си не изпитваше особена надежда.
Чувстваше се по-скоро така, сякаш се облича за погребение.
Когато слезе долу, за да излезе от къщата, чу как вратата на спалнята на родителите ѝ се отвори със силно скърцане.
– Кейлин? – Гласът на майка ѝ се носеше надолу към нея.
Кейлин се обърна и видя майка си да стои точно пред вратата по нощница, прегърнала се, с присвити от умора очи.
– Здравей, мамо. Съжалявам, ако съм те събудила. Опитвах се да бъда тиха.
– Какво правиш?
– Винаги ставам рано, знаеш го.
– Не си облечена за фитнеса – каза майка ѝ.
– Това е вярно. Днес няма да ходя на фитнес. – Кейлин въздъхна. – Отивам в съда. Днес е изслушването на Илайджа.
Очите на майка ѝ се отвориха широко.
– Кейлин, защо не ни каза?
– Защото – каза тя – знам какво чувствате към него и наистина не исках да се занимавам с негативни неща днес. Това ще бъде наистина трудно за мен и просто си помислих, че ще се справя сама.
Майка ѝ кимна, раменете ѝ се свиха малко, когато цялата сила на думите на Кейлин ѝ въздейства.
– Предполагам, че не мога да те виня, че се чувстваш по този начин.
– Съжалявам, ако съм наранила чувствата ти, мамо. – Тя усети как в гърлото ѝ се образува буца и се опита да я преглътне. – Както и да е, трябва да тръгвам. Искам да стигна по-рано и да съм сигурна, че ще мога да си намеря място в сградата на съда.
– Искам да ти кажа нещо, преди да тръгнеш – каза ѝ майка ѝ и пристъпи колебливо напред.
Кейлин я гледаше, без да е сигурна какво се случва.
– Наистина трябва да тръгвам, мамо. – Не искаше да има голяма драматична сцена с майка си точно сега, особено като се има предвид колко тревожна се чувстваше вече в този момент.
Но майка ѝ не беше прекалено драматична, докато говореше.
– Искам да ти кажа, че независимо какво ще се случи, аз се гордея с теб.
Сега беше ред на Кейлин да бъде шокирана.
– Добре… тоест, предполагам, че ще приема това за чиста монета. Но не съм сигурна какво точно съм направила, за да се гордееш с мен.
Майка ѝ се усмихна тъжно.
– Знам, никога не съм била от хората, които дават комплименти с лека ръка, а напоследък с всичко, което се случи с теб… и Дина… – Усмивката ѝ угасна и очите ѝ станаха невероятно тъжни. – Имах много причини да преосмисля начина, по който се отнасях с вас, момичета. – Тя подсмръкна, а очите ѝ заблестяха от неизплакани сълзи.
– Мамо, всичко е наред – каза Кейлин. – Не е нужно да казваш нищо от това. Всичко е наред.
– Всъщност не е добре – отговори майка ѝ. – Гордея се с теб, защото си моя дъщеря и си много по-силна, отколкото аз някога бих могла да бъда в най-добрия си ден. Ти следваш сърцето си и дори когато си допускала грешки, това не те е спирало да бъдеш това, което си. Не бих могла да се гордея повече, отколкото се гордея, точно сега, в този момент. Не ме интересува дали си най-добрата ученичка, дали ще се омъжиш за богат мъж или ще направиш някое от тези неща. Не ме интересува кого ще избереш да обичаш, стига това да те прави щастлива. И съжалявам, че до днес не съм ти дала да разбереш това.
Кейлин усети как сълзите напират в собствените ѝ очи, докато се изкачваше по стълбите и срещаше майка си на върха, където се прегърнаха за дълго.
Майка ѝ се срина, ридаеше в прегръдките на Кейлин и само повтаряше отново и отново една и съща дума.
– Съжалявам.

***

След това всичко останало придоби качеството на буден сън.
Шофираше към съда, небето просветляваше, когато слънцето се появяваше над хоризонта, и изведнъж сякаш Кейлин наблюдаваше как животът ѝ се развива на забавен каданс.
Навсякъде около нея имаше тиха, сдържана красота.
Тъгата беше там, настанила се дълбоко в костите ѝ, и все пак тъгата също имаше своя собствена красота. Тя почти я приветстваше – този странен спътник, чувството за загуба, което беше толкова дълбоко, че сякаш продължаваше вечно.
За милионен път си представяше лицето на Илайджа, представяше си усмивката му, звука на гласа му, когато ѝ казваше, че я обича, мириса на кожата му, вкуса на езика му, начина, по който усещаше тялото му, когато беше върху нея и я държеше.
Кога щеше да може да го изпита отново, да целуне устните му, да го държи близо до себе си и да знае, че той я пази винаги?
След днешния ден тя щеше да разбере колко време щеше да мине, преди да се съберат отново. Беше се подготвила за най-лошото. Предполагайки от всичко, което бе видяла, чула и прочела, Кейлин смяташе, че най-лошият сценарий може да бъде присъда от двайсет до трийсет години.
Илайджа можеше да получи право на предсрочно освобождаване след десет години, дори и при дълга присъда, но нямаше гаранция, че ще го пуснат още при първото предсрочно освобождаване.
Ако чуеше съдията да казва двайсет години или, не дай си Боже, трийсет години – не знаеше дали сърцето ѝ ще може да го понесе.
Все пак трябва да го понесеш – напомни си тя. Трябва да се изправиш под тази тежест заради него – заради Илайджа. Той ще погледне към теб, а ти ще му покажеш, че си силна и издръжлива и ще бъдеш до него, колкото и време да отнеме това.
Няма никой друг освен него.
Ще чакам толкова дълго, колкото трябва да чакам.
Ръцете ѝ стиснаха по-здраво волана, а сърдечният ѝ ритъм се ускори, знаейки, че всяка секунда я приближава все повече до това да разбере съдбата им.
Тя паркира близо до сградата на съда, а след това изкачи стъпалата към внушителната сграда. Беше тихо; беше стигнала там достатъчно рано.
Не след дълго премина през охраната и зачака началото на съдебното заседание.
Кейлин седна на една пейка и наблюдаваше как различните адвокати се събират, държат куфарчетата си, разговарят помежду си и с клиентите си. Някои от тях пиеха кафе, други бяха заети с телефоните си, като се обаждаха или пишеха съобщения.
Всички клиенти бяха различни, но и някак си приличаха. Клиентите бяха стари и млади, мъже и жени, но всеки от тях имаше някаква напрегнатост в изражението, някаква тревога, неспособност да се усмихне, да се засмее или да се отпусне напълно.
Те, както и тя, чакаха да разберат съдбата си.

Назад към част 19                                                           Напред към част 21

***

Дните след последния разговор с Илайджа минаваха в някаква мъгла.
Когато родителите на Кейлин се върнаха, след като закараха Дина в болницата, Кейлин седна при тях и им каза, че иска да се върне в колежа.
Очакваше да се противопоставят на идеята или поне да изразят опасения дали ще може да се държи отговорно след всичко, което беше направила напоследък. Но всъщност и двамата бяха невероятно облекчени и щастливи да кажат „да“.
Кейлин не знаеше как да реагира – всичко това беше толкова неприсъщо за родителите ѝ, да я подкрепят толкова безусловно.
След това Кейлин просто бе направила всичко възможно да избягва журналистите и любопитните лешояди, които постоянно се навъртаха около къщата.
През по-голямата част от седмицата тя пътуваше напред-назад до кампуса, за да разговаря с училището за връщане за следващия семестър.
Този процес не беше толкова лесен, колкото очакваше. Имаше интервю с нейния педагогически съветник, после с училищния терапевт, после с декана и накрая последващо интервю с целия съвет.
Всички изглеждаха загрижени за историята на Кейлин и за начина, по който нейното присъствие ще се отрази на университета.
Всички искаха гаранции, че Кейлин няма да се ангажира с каквото и да е поведение или дейности, които биха навредили на репутацията на училището.
Целият този процес ѝ се стори крайно обиден, особено когато започна да осъзнава, че голяма част от случващото се е просто любопитство от страна на администрацията на колежа. Те бяха едновременно снизходителни, но понякога и доста възхитени от нея – отнасяха се с нея като с някаква знаменитост.
Накрая, на последната среща с борда на директорите, Кейлин просто ги блъфира. След 45 минути отговори на нелепи въпроси и им каза, че възнамерява да се прехвърли в друго близко училище, вместо да продължава с тази шарада.
Президентът на колежа веднага я увери, че както той, така и съветът като цяло са напълно убедени, че присъствието ѝ няма да отвлича вниманието и че всъщност ще я посрещнат с отворени обятия обратно в колежа.
И, разбира се, чекът, който беше представила в касиерския офис, също беше добър.
До началото на следващия семестър обаче Кейлин бе решила да сведе глава и да не попада в светлината на прожекторите и да не си създава неприятности.
Започна да става рано всяка сутрин, тъй като пресата и папараците обикновено не се появяваха в къщата преди шест или седем сутринта. Кейлин ставаше преди разсъмване и се отправяше към фитнес залата в съседния град. Тя носеше бейзболна шапка и досега никой не я беше разпознал.
Отначало беше слаба и не можеше да прави много неща. Но след около десет дни решителността ѝ бе довела до подобряване на издръжливостта, а освен това – тя не искаше да се прибира у дома. Затова си намираше занимания, дори когато беше прекалено уморена, за да тренира усилено.
Скоро след първите няколко седмици тя успя да тренира сравнително усилено близо два часа и се чувстваше страхотно. Беше по-силна, отколкото беше от много, много време насам.
Когато болката беше силна, тя затваряше очи и си представяше Илайджа и някак си, виждайки го в съзнанието си, болката винаги изчезваше. Имаше ярки фантазии, в които разговаряше с него, представяше си разговорите, които водеха заедно, смееха се, усмихваха се и се обичаха.
Макар че всичко това беше във въображението ѝ, тя се успокояваше само с мисълта за него и със съзнанието, че той също я пази в мислите си.
От фитнеса тя отиваше в библиотеката и прекарваше поне по няколко часа на ден в четене и изучаване на книги, които я интересуваха, както и на книги, които бяха задължителни за видовете курсове, които планираше да посещава през следващия семестър. Кейлин беше решила, че оттук нататък ще бъде много напред в играта – никога назад. Всеки урок щеше да бъде отличник – всеки един урок.
От библиотеката Кейлин щеше да отиде до групата за подкрепа, която беше намерила. Това беше група за подкрепа на жени, които имат членове на семейството и близки в системата на затворите. Групата беше доста малка – обикновено идваха само пет или десет жени. Но те бяха любезни и ако я разпознаваха по някоя снимка в медиите, никоя от тях не го показваше.
Беше успокояващо да седнеш и да чуеш историите на жени, които се бореха с подобни чувства на загуба, болка и разбито сърце.
Беше се сприятелила с една по-млада жена, по-близка до нейната възраст, на име Грейс. Грейс имаше съпруг, който беше влязъл в затвора за въоръжен грабеж и щеше да лежи в затвора поне през следващите десет години. Тя имаше малка дъщеря и се бореше да я издържа със заплатата на сервитьорка, но Грейс имаше наистина красива и оптимистична нагласа.
Понякога, след някоя от срещите на групата за подкрепа, Кейлин и Грейс отиваха в близкото кафене и сядаха, говореха и се отпускаха. Те наистина се радваха на компанията си и Грейс говореше за съпруга си, а Кейлин споделяше истории за Илайджа.
Беше хубаво да говориш за него с някого, който не я съди.
Грейс беше гледала видеото, в което Илайджа спасява семейството от пожара, още преди да разбере, че той е гадже на Кейлин.
Когато Кейлин ѝ каза, че същият човек, когото е видяла на видеото, е гаджето и, Грейс беше шокирана. Беше хванала здраво ръката на Кейлин.
– Когато гледах видеото, в което той спасяваше онези хора, плаках, знаеш ли. Плаках като бебе. Който го е вкарал в затвора, трябва да се срамува, защото твоя човек показа кой е в действителност онзи ден. И ти казвам, че нито един човек на милион не би направил това, което той направи.
Разбира се, думите ѝ успокоиха болката за кратко, но не промениха факта, че Илайджа все още беше далеч и вероятно нямаше да се върне дълго време.
Разбира се, имаше страници във Фейсбук, фенклубове на Илайджа Даниелс, уебсайтове „Свободен Илайджа Даниелс“ и дори една-две петиции, които се въртяха из интернет. Но Кейлин се беше консултирала с няколко адвокати и всички те я бяха уверили, че повечето от тези неща остават без последствия, когато се стигне до съда.
Общественото мнение имаше значение, но никой на държавна служба не искаше да изглежда слаб в борбата с престъпността. И макар че много хора смятаха Илайджа за герой, той беше и престъпник, а дългото му полицейско досие показваше, че не е просто момче, което е имало единични премеждия със закона.
Интервюто с Андерсън Купър със сигурност беше голям успех и беше помогнало на каузата на Илайджа. Кейлин го беше гледала много пъти след първоначалното му излъчване и беше шокирана колко харизматичен и непринуден беше Илайджа пред камерите. Беше напълно равностоен на Андерсън, а освен това беше невероятно скромен по отношение на героизма си, като отдаде цялата си заслуга на полицията и пожарната.
И в това телевизионно интервю Илайджа за пореден път ясно заяви, че според него заслужава да влезе в затвора и да си плати за престъпленията, които е извършил в миналото.
Някои от адвокатите, с които Кейлин се беше консултирала, смятаха, че собствените думи на Илайджа могат да бъдат използвани срещу него. Да, той беше показал разкаяние, но според собствените му признания смяташе, че заслужава затвор.
Повечето изглежда смятаха, че ще получи това, за което настоява, и то много.

***

След като вечност, денят на Илайджа в съда настъпи.
Илайджа я уведоми чрез имейл, който беше изпратил от затвора. Не ѝ беше позволено да го посещава или дори да говори с него по телефона, откакто го върнаха в затвора, но някак си той успя да ѝ изпрати имейла.

КЕЙЛИН,

Успях да се обадя на един човек в съседното легло и той ми позволи да използвам акаунта му, за да изпратя този имейл. Надявам се, че ще го получиш и няма да го изхвърлиш, преди да видиш, че е от мен. От друга страна, може би ще видиш, че е от мен, и ще го изхвърлиш така или иначе, но се надявам да не е така.
Изслушването ми е утре в 8 ч. сутринта в Дорчестър.
Предполага се, че съдията е много строг, така че не очаквам голяма снизходителност. В общи линии ме очакват минимум 10 години, а може би и повече, в зависимост от това дали обвиненията срещу мен ще се разглеждат едновременно или последователно.
Както и да е, не се стресирам от това. Любовта ми към теб ме кара да продължавам тук. Липсваш ми всяка секунда от всеки ден, но и ти си с мен всяка секунда – ако това изобщо има смисъл. Не знам, може би го губя, а? Не отговаряй на този въпрос, момиченце.
Надявам се да се видим в съда, но ще разбера, ако не стане. Не забравяй, че те обичам независимо от всичко. Също така не си прави труда да отговаряш на това, освен ако не искаш някой пич на име Луди Очи да започне да ти изпраща имейли по всяко време на деня и нощта.
Погрижи се за себе си, красавице.

Назад към част 18                                                    Напред към част 20

***

На следващия ден родителите на Кейлин заведоха Дина в стационарната психиатрия. Те тръгнаха много рано сутринта и Кейлин ги наблюдаваше как тръгват от прозореца на спалнята си. Не си беше направила труда да се сбогува с по-малката си сестра, защото беше осъзнала, че Дина ѝ е дала най-добрия възможен съвет, когато беше посъветвала Кейлин дори да не мисли за нея.
Около два часа по-късно в къщата се появиха първите репортери, а след това телефонът започна да звъни.
Кейлин влезе в компютъра си и видя, че историята за Дина и учителя ѝ по английски език – и последвалата я уебстраница с всички кървави текстови съобщения и снимки, които бяха пуснати в интернет от други ученици – е станала вирусна.
Господин Маршал беше арестуван, а първоначалната уебстраница с всички доказателства вече беше свалена, но това нямаше значение. Историята беше разпалила буря от спорове за това кой всъщност е жертвата и кой е извършителят в сценария.
Коментарите в отговор на една от статиите в CNN бяха нараснали до хиляди отговори и много от тях представляваха злостни нападки срещу Дина. Наричаха я вампир-психар, курва, нарцистична курва и още по-лоши неща.
След това на Кейлин ѝ се наложи да спре да чете, защото беше твърде сюрреалистично и твърде обезпокоително. Работата беше там, че макар Кейлин да не харесваше Дина и да имаше всички причини да я мрази – това бяха личните причини на Кейлин.
Дина все още беше нейна сестра, но сега тя беше буквално боксовата круша на света. Всеки имаше мнение за нея, всеки смяташе, че знае коя е Дина, и дори онези, които искаха да я защитят, също толкова грешаха.
Никой от тях не знаеше истинската история или истинските мотиви за поведението на Дина.
Кейлин дори не знаеше, а тя беше сестра на момичето и я познаваше през целия си живот.
Кейлин реши да спре да влиза в интернет, за да чете новините, и отказа да отговаря на стационарния телефон.
От време на време някой репортер идваше и чукаше на входната врата на къщата, но Кейлин не отговаряше и на този въпрос.
Вместо това тя изяде малко зърнени закуски и изгледа стар филм по телевизора в хола.
Докато гледаше телевизия, Кейлин осъзна, че наистина е време да направи нещо продуктивно, и си помисли, че може би, само може би, родителите ѝ ще са склонни да я изслушат след всичко, което се е случило с Дина. Може би това щеше да ги накара да разберат, че Кейлин не е толкова лоша, колкото я беше обрисувала Дина, и че все още може да ѝ се вярва, че от време на време ще вземе добро решение.
Въпреки че сърцето ѝ тежеше от мъка по Илайджа, някак си на Кейлин ѝ стана по-леко, защото беше решила да се върне в колежа. Докато довършваше зърнената си закуска и слагаше купата в мивката, Кейлин се зачуди как е възможно след всичко, което се беше случило, все още да изпитва оптимизъм.
Семейството ѝ беше разрушено, променено до неузнаваемост. Родителите ѝ бяха празни черупки от това, което някога са били, сестра ѝ беше психопат и замесена в огромен скандал, а Кейлин беше загубила единствения човек, на когото можеше наистина да разчита – Илайджа.
Но някак си тя не беше загубила надежда.
Осъзнаването беше някак изумително.
По някакъв начин сега тя разбираше, че никой и нищо не може да направи нещо, за да и отнеме надеждата. Тя и Илайджа щяха да намерят някакъв начин да се съберат отново. Дори това да отнеме следващите двадесет години, Кейлин щеше да направи всичко възможно да остане позитивна и да бъде готова за деня, в който отново ще могат да бъдат заедно.
Познавайки тази вътрешна сила, тя усети прилив на енергия. Искаше ѝ се да потича из квартала или да пее с пълно гърло. Усмихна се за пръв път от цяла вечност.
Точно в момента, в който се чувстваше най-добре, мобилният ѝ телефон започна да звъни. Кейлин не разпозна номера, но все пак отговори, за всеки случай.
Всъщност не очакваше да е той, тъй като предишната вечер се беше опитала да се обади в болничната стая на Илайджа и не беше допусната.
Но след това чу познатия глас от другата страна и сърцето ѝ се разтуптя.
– Здравей, момиченце – каза той и тя почти чу усмивката му през телефона. – Какво ново?
Тя затвори очи и почувства вълна от облекчение, че отново чува гласа му. В същото време почувства силен копнеж и мъка, че не е физически с него. Двете емоции сякаш водеха битка в тялото ѝ, докато любовта към него не победи и тя не си позволи просто да се наслади на гласа му.
– Седя си вкъщи и се опитвам да избегна репортерите навън – каза тя накрая.
– Сериозно ли? – Попита Илайджа. – Репортерите те преследваха през целия път до вкъщи заради мен?
Кейлин се засмя.
– Всъщност, не. Репортерите в нашата къща нямат нищо общо с теб, колкото и да е странно.
– Сигурно се шегуваш с мен – каза той. – Има ли някаква друга причина да са там? Заради Джейсън ли?
Тя не беше мислила за Джейсън от известно време и споменаването на името му я накара да настръхне.
– Не, не е заради Джейсън, слава Богу – каза тя. – Става дума за Дина.
– Продължавай – каза Илайджа. – Трябва да чуя това.
И така, Кейлин започна да му разказва всичко за Дина и учителя ѝ по английски и как първо е открила това, но после го е запазила за себе си, вярвайки, че истината в крайна сметка ще излезе наяве – което и стана. Тя завърши с факта, че родителите ѝ са отвели Дина в стационарна психиатрична клиника.
Когато приключи с разказа си, Илайджа изсвири.
– Боже мой – каза той. – Сигурно имаш луд живот за момиче, за което се предполага, че е нормално.
– Не мисля, че съм нормална. – Тя прокара ръка през косата си и въздъхна. – Достатъчно за Дина и лудото ми семейство – каза тя. – Не искам да губим ценни секунди от времето ни, говорейки за всичко това.
– Ами аз знам, че не искаш да чуеш за скучния ми живот – каза Илайджа.
– Разбира се, че искам. А твоят живот едва ли е скучен. – Кейлин седна на дивана и се зави с възглавница, като си пожела той да е до нея и да я прегръща, докато разговарят.
– Всъщност нещата тук са доста интересни – каза ѝ Илайджа. – Позволиха ми да направя интервю с Андерсън Купър от болничното ми легло.
– Какво? – Изкрещя тя, като седна по-изправена. – Андерсън Купър? Като Андерсън Купър от CNN?
Илайджа се засмя.
– Да, същият пич. Снощи той долетя и седна в стаята с мен, имаше осветление и камери, а след това просто снимахме глупости в продължение на около час. Каза ми, че съм се справил много добре пред камерата.
Главата на Кейлин се завъртя.
– Кога ще го дават по телевизията?
– Мисля, че Андерсън каза, че ще го излъчат тази вечер.
– Притесняваш ли се? – Попита Кейлин.
– За какво?
– Не знам – каза тя. – Какво ще си помисли целият свят, когато те гледа по телевизията.
Илайджа отново се засмя.
– Няма смисъл да се притесняваш за това. Вече съм в YouTube и хората пишат за мен и говорят всякакви неща. Така че може и да пусна моята версия там. А и така или иначе, ще бъда затворен, така че това, което светът си мисли за мен, няма толкова голямо значение за мен.
Усмивката на Кейлин избледня.
– Сигурен ли си, че ще бъдеш затворен? Искам да кажа, че трябва да има шанс да не те върнат в затвора. Трябва да ти намерим най-добрия адвокат, който можем, някой, който да се бори за теб.
– Кейлин, няма да се боря. Вече ти казах, че съм готов да изплатя дълга си към обществото.
Тя преглътна обратно горчивия вкус.
– Ти си платил дълга си – каза тя. – Рискувал си живота си заради четирима души, които не си познавал, и си ги спасил. Това компенсира всички лоши неща, които си направил.
– Не, не компенсира – отвърна той просто.
От тона на гласа му тя разбра, че няма как да промени мнението му по този въпрос.
– И какво следва? – Каза тя. – Лекуваш ли се?
– Справям се много по-добре – каза Илайджа – но ще имам някои белези от изгарянията.
– Бих искала да мога да те видя – каза му тя.
– Можеш да ме видиш – каза той. – Затвори очи сега.
Тя затворила очи и се вслушала в гласа му.
– Добре. Затворих ги.
– А сега си представи как се отпускам в това болнично легло, изглеждайки мил и секси – както винаги – с телефона до ухото си, опитвайки се да те накарам да се усмихнеш. Можеш ли да го видиш ясно?
– Да.
– Тогава можеш да ме видиш, Кейлин. Просто трябва да опиташ.
– Но е толкова трудно. Не искам да ми се налага да затварям очи, за да бъда с теб.
– Нищо хубаво не е било лесно, момиченце.
Тя искаше да отговори, но тогава чу глас на заден план, който казваше нещо на Илайджа. Илайджа отговори. Двамата се върнаха няколко пъти напред и назад, преди Илайджа отново да се обади.
– Хей – каза той – сега ще трябва да затворя телефона.
– Толкова скоро? – Каза тя, като искаше да се надуе. Това не ѝ се струваше справедливо.
– Слушай, може да мине известно време, преди да говорим отново. Не се притеснявай за това.
– Защо не можеш да ми се обадиш утре?
– Вече няма да съм в болницата. Ще ме върнат обратно в Масачузетс, в затвора. Ще бъда в лазарета на затвора, докато не се възстановя достатъчно, за да ме върнат обратно в общото помещение.
– О. – Сърцето ѝ се сви, но не искаше да реагира прекалено остро. В края на краищата Илайджа беше този, който трябваше да преживее връщането си в затвора, така че как можеше да се изплаши, когато той изглеждаше толкова съгласен с това?
– Запомни какво казах – каза ѝ Илайджа. – Не забравяй да затвориш очи и да бъдеш с мен, а аз ще направя същото. Без значение колко дълго ще отсъствам, аз никога няма да спра да бъда с теб. Никога.
– Обещаваш ли?
– Това е гаранция – каза той.
И след това затвори.

Назад към част 17                                                       Напред към част 19

***

Последната нощ Кейлин бе събудена от неспокоен сън от ужасяващ писък.
Тя седна в леглото, объркана и дезориентирана. Стана, отиде до вратата на спалнята си и я отвори.
В стаята на родителите ѝ цареше някаква суматоха – вдигаха се гласове и имаше нещо много нередно. Кейлин се втурна към вратата и почука.
– Всичко наред ли е?
Те не отговориха, затова Кейлин отвори вратата, очаквайки да види вътре крадец или баща си на пода, повален от сърдечен удар. Нещо ужасно.
Но когато отвори вратата, тя намери майка си и баща си на лаптопа на майка и, очите им бяха широко отворени, а устата им – разтворена. Майка ѝ се обърна и се намръщи.
– Ще повърна – каза тя и изтича до банята.
– Какво става? – Каза Кейлин, а сърцето ѝ се разтуптя в гърдите.
Бащата на Кейлин я погледна, а изражението му беше напълно опустошително. Той затвори лаптопа.
– Кажи на сестра си да дойде веднага тук.
– Татко, слушай…
– Кейлин – каза той, гласът му звучеше по-различно от всичко, което беше чувала досега – веднага отиди при Дина и ѝ кажи, че искам да говоря с нея.
Кейлин преглътна.
– Добре – каза тя, внезапно обезпокоена. Едно беше да се надява на падението на сестра си, да иска хората да разберат за истинската ѝ същност, а съвсем друго – да осъзнае ефекта, който това щеше да има върху цялото ѝ семейство.
Тя излезе от спалнята и се върна по коридора към стаята на Дина.
– Дина – каза тя и почука. Нямаше отговор.
Тя почука отново.
Все още нямаше отговор. Накрая Кейлин завъртя копчето и отвори вратата на спалнята на Дина, като намери по-малката си сестра да седи на пода с лаптопа си и да се взира в екрана. Тя погледна към Кейлин.
– Дошла си тук, за да сочиш и да се смееш ли? – Попита тя. Лицето ѝ беше бледо, устните ѝ бяха сухи и напукани, а по брадичката и бузите ѝ имаше струпеи, сякаш се беше чесала и бръкнала в лицето си.
– Не се смея – каза Кейлин. – Татко ми каза да дойда и да те взема. Иска да говори с теб.
Дина се усмихна.
– Това би трябвало да е забавно. Особено за теб. Най-накрая получи това, което искаше, Кейлин. Винаги трябваше да бъдеш по-добрата сестра, тази, която мама и татко обичат най-много, която всички обичат най-много. И сега, когато животът ти се превърна в шега, трябваше да се увериш, че моят е още по-лош в сравнение с него. Щастлива?
– Дина, не знам защо си мислиш, че се съревноваваме – каза Кейлийн. – Никога не ме е интересувало да бъда по-добра от теб.
Челюстта на Дина потрепери и тя си пое трескаво дъх.
– Лъжеш.
– Това е истината – каза Кейлин. – Никога не съм искала да бъда по-добра от теб. Никога не съм мислила за това.
– Може би защото не ти се е налагало.
– Откъде ти хрумна, че мама и татко смятат, че съм по-добра от теб?
Дина се засмя, високо хихикане, от което Кейлин я побиха тръпки по гърба и косъмчетата на врата ѝ се изправиха. Гледайки Дина в момента, Кейлин си помисли, че по-малката ѝ сестра изглежда като обладана.
– Не знам откъде ми хрумна тази мисъл – саркастично каза Дина, като пишеше на компютъра си, докато говореше. – Може би беше, когато бях на десет години и ги чух да си говорят долу. Предполагам, че са си помислили, че сме заспали. Някак си шепнеха, затова се промъкнах долу и се заслушах в разговора им. Говореха за нас и за това, че се притесняват, защото аз просто не бях толкова умна или любопитна, и че не изглеждах толкова любяща или грижовна като теб. С две думи, ти беше страхотна, а аз бях едно голямо дебело нищо.
– Хайде, Дина, ти беше на десет години. Вероятно просто не си ги разбрала правилно…
Дина отново вдигна поглед, като се взираше с ярост в Кейлин.
– Нищо не съм разбрала погрешно – изръмжа тя. – Те се притесняваха за мен. Не беше така, сякаш го казваха, за да ми се подиграват. Опитваха се да разберат какво да правят, дали имам нужда от съветници, от специални учители или от какво. Но до този момент никога не бях разбирала защо винаги съм се чувствала толкова различна, толкова отделена от теб и от тях. Винаги съм била изключена. Това беше моментът, в който разбрах, че съм различна от теб, а и от тях.
– Каква е моята вина за това? – Попита я Кейлин. – Аз съм просто тяхно дете, същото като теб. Не съм ги накарала да мислят тези неща или да ги говорят. Ако си се ядосвала на някого, това трябваше да са те.
Дина отново се захили и се върна към писането на компютъра си.
– Ти наистина не си много умна – каза тя – поне не толкова, колкото те мислят, че си.
И тогава истината удари Кейлин като тон тухли. Как не я беше видяла досега? Наистина беше очевидно, в известен смисъл.
– О, Боже мой – каза тя. – Ти ме нараняваше само защото знаеше, че това ще нарани най-много тях. През цялото време се опитваше да измъчваш мама и татко, като ги накараш да изгубят вяра в мен като личност.
Дина повдигна вежди, но не си направи труда да коментира.
– Кажи на татко, че ще дойда да поговоря с него само след секунда.
– Какво правиш на този компютър? – Попита Кейлин, като сега се чувстваше по-нервна.
– Просто си говоря с учителя ми по английски онлайн – каза леко Дина. – Той е много притеснен. Децата, които откраднаха телефона му, направиха цял уебсайт за нас и сега цялото училище и повечето от родителите са го видели.
– Дина…
– Не се опитвай да звучиш загрижена – каза ѝ Дина. – Това е толкова гадно.
– Не исках нещата между нас да са такива.
Дина остави лаптопа си настрана и се изправи с лице към Кейлин.
– Слушай ме – каза тя. – Знам, че си разстроена и всичко останало, и разбирам, че имаме тази история, багаж и всичко останало. Но истината е, че наистина изобщо не ме е грижа за теб. Дори малко. Така че вероятно не бива да си губиш времето да мислиш повече за мен. Това е моят честен съвет. – Тя потупа рамото на Кейлин и излезе от стаята.

Назад към част 16                                                          Напред към част 18

***

Пътуването до дома беше като от лош сън.
Седеше на задната седалка на колата с Дина до себе си, толкова близо, че Кейлин усещаше миризмата на парфюма ѝ и чуваше как се кикоти и подсвирква, докато пишеше на телефона си.
На предната седалка майка ѝ и баща ѝ бяха видимо по-щастливи, отколкото ги беше виждала от много време насам, говореха на тихи гласове и се смееха, очевидно щастливи, че семейството отново е заедно.
Тя не можеше да ги вини. Все пак бяха спечелили. Кейлин най-накрая се беше върнала там, където ѝ беше мястото, победена, след като най-накрая беше видяла, че не може да се мери със света на възрастните.
Истинската любов не беше победила всичко. Всъщност истинската любов беше получила добър ритник по досадния си задник и сега и Кейлин беше разбрала посланието.
Тя щеше да се върне в училище.
Щеше да получава добри оценки и да бъде перфектната ученичка.
Щеше да се усмихва и да казва всички правилни неща, да се преструва, че сърцето ѝ не е разбито и душата ѝ не е унищожена, разбита на милиони парчета.
Но отвътре тя щеше да е мъртва, студена и празна.
Докато се взираше през прозореца на колата и гледаше как пейзажът се разминава, Кейлин се примиряваше с остатъка от живота си.
Докато Илайджа не излезе от затвора, тя щеше да живее в лъжа. Единственото, на което можеше да се надява, беше, че един ден, когато имат възможност да бъдат отново заедно, светът вече няма да се интересува толкова от тях.
Може би ще успеем да се установим заедно и да заживеем спокоен живот, помисли си тя, но после я прогони в задните кътчета на съзнанието си. Те нямаше да се съберат отново години, може би дори десетилетие, ако съдията реши да наложи строга присъда на Илайджа.
Беше твърде болезнено дори да си помисли за събиране. Засега трябваше да живее в момента и да приеме, че това е новият ѝ живот.
До нея Дина изпусна писък на смях и поклати глава, докато пишеше яростно.
Накрая изтощението на Кейлин надделя и тя успя да задреме до края на пътуването до дома.
Сънят, дори малко от него, беше благословено облекчение. В дълбокия сън нямаше раздяла с Илайджа, нямаше скръб, нямаше нищо.
Но когато сънуваше, тя отново виждаше лицето му. Видя малката му усмивка и сърцето ѝ се разтуптя, а тя крещеше, плачеше и го молеше да дойде за нея за последен път.
Кейлин се събуди, когато колата спря пред дома на родителите ѝ.
Когато наближиха, Дина седна по-изправена.
– Какво, по дяволите? – Каза тя и се наведе напред.
Кейлин проследи погледа на сестра си и видя, че пред къщата им е паркиран зелен джип.
– Кой е този? – Попита бащата на Кейлин.
– Нямам представа. – Майка ѝ се обърна и погледна обвинително към Кейлин. – Знаеш ли кой е този?
Кейлин сви рамене.
– Изобщо не познавам тази кола.
Устните на Дина бяха стиснати плътно една до друга.
– Пусни ме навън. Спрете колата.
– Дина – каза баща ѝ. – Почакай малко.
Но Дина изскочи от колата, докато тя спираше.
– Извинете, млада дамо!
Дина вече беше излязла от колата и вървеше към джипа. За първи път, откакто излезе от болницата, Кейлин се интересуваше от случващото се и ако то разстройваше Дина, Кейлин реши, че иска да участва в него.
Тя също слезе от колата.
Дина стоеше до шофьорската врата на джипа и крещеше в колата.
– Какво правиш тук? – Извика Дина.
В отговор Кейлин чу дълбок мъжки глас да казва нещо неразбираемо.
Дина беше вбесена.
– Ти какво? – Почти изкрещя тя. – Как е възможно това? Къде си го оставил?
Гласът каза още нещо и на Кейлин ѝ прозвуча така, сякаш който и да беше, се опитваше да успокои и умиротвори Дина.
Кейлин можеше да си представи кой седи в джипа въз основа на това, което беше открила в компютъра на Дина онзи ден.
Родителите на Кейлин бяха паркирали колата си на алеята, но сега излизаха от нея със загрижени погледи. Те се насочиха към Дина и джипа.
Дина погледна към Кейлин.
– Обзалагам се, че това ще ти хареса, нали? – Попита тя. – Сега, след като животът ти е съсипан, искаш да видиш как аз минавам по същия път като теб.
Кейлин се усмихна.
– Само се чудя дали ще има достатъчно време да си направя пуканки.
– Малка кучка – каза Дина. Тя се обърна обратно към този, който беше в колата. – Казах ти да не идваш в къщата ми, не и по никаква причина. – Тя започна да се отдалечава от колата.
Вратата откъм страната на шофьора се отвори и от колата излезе мъж. Той не беше момче, нито на косъм. Беше облечен в панталон и риза с копчета и вратовръзка. Имаше пълна брада, а косата му беше започнала да посивява в слепоочията.
– Дина, почакай малко – каза той умолително. – Трябва да обсъдим това. Трябва да разберем кой е взел телефона ми.
– Няма значение – отвърна Дина, като все още се отдалечаваше от него. – Всичко е приключило. Вината е само в теб.
Тя се промуши покрай Кейлин и родителите ѝ, които се опитаха да я заговорят, но тя просто тръгна по пътеката и влезе в къщата.
Възрастният мъж стоеше на улицата, а лицето му беше маска на отчаяние и безсилие.
– Господин Маршал? – Попита майката на Кейлин. – Какво правите тук?
Мъжът прокара ръка през косата си и сви рамене.
– Аз… наистина не знам… извинявам се, че ви безпокоя.
– Има ли нещо страшно?
Той погледна към Кейлин, а после към родителите ѝ. Отвори уста и после отново я затвори. Накрая просто се обърна, върна се в джипа си и си тръгна.
Майката и бащата на Кейлин гледаха как колата се отдалечава от квартала, а лицата им бяха потресени от шока.
– Не разбирам – каза баща ѝ.
– Нима целият свят е полудял? – Попита го майка ѝ. – На мен ли ми се струва, или учителят по английски на Дина току-що се появи в дома ни и се скара с ученичката си, след което си тръгна, без да каже и дума за обяснение на родителите и?
– Не само ти – каза бащата на Кейлин. – И аз смятам да се обадя на директора. Каквото и да се случва тук, настоявам да получа отговор. И от Дина. Къде отиде тя?
Майката на Кейлин сложи ръка на челото си.
– Не разбирам. Просто… не го разбирам.
– Хайде, да влезем вътре.
Кейлин не можа да се сдържи и се усмихна малко, докато ги следваше в къщата. Не че се радваше, че родителите ѝ изпитват болка, а по-скоро се радваше, че кокошките на Дина най-сетне се прибират у дома.
След като всички влязоха вътре, баща ѝ се качи на горния етаж и почука на вратата на Дина.
– Извинете ме, млада госпожице, но ще си поговорим с вас. Точно сега!
Дина му изкрещя в отговор, но Кейлин не можа да разбере какво е казала.
– Ако не излезеш тук в този миг, ще ти взема ключовете за колата – продължи той. – И то не само за седмица или две. Ще взема колата ти и ще я продам, Дина. Няма да шофираш отново, докато не си купиш кола, което имам чувството, че може да ти отнеме известно време, за да го постигнеш.
Вратата се отвори и Дина излезе в коридора. Тя погледна през парапета към Кейлин и майка ѝ.
– Слушайте, вие така или иначе няма да ми повярвате, така че няма да си правя труда да ви казвам каквото и да било.
– Защо няма да ти повярваме? Защо ни се сърдиш? – Изкрещя майка ѝ в отговор.
– А тази малка кучка продължава да се смее – изкрещя Дина, сочейки към Кейлин. – Какво е толкова смешно, ти, глупава курво?
– Дина! – Извика майка и.
Сега Кейлин наистина се засмя.
– Какво е толкова смешно? – Попита майка ѝ.
– Съжалявам, но всичко това е твърде нелепо. Виж, сега отивам в стаята си – каза Кейлин. – Всъщност не ме интересува какво прави учителя на Дина тук, макар че имам няколко предположения. Ще запазя мнението си за себе си.
– Не е моя вината, че съм жертва на хищник! – Изкрещя Дина, като сега внезапно се разплака, обърна се и отново побягна към стаята си. Вратата се затръшна силно.
Кейлин погледна майка си, която беше с изражение на шок и ужас.
– Моля те, кажи ми, че наистина няма да повярваш на тази реплика – каза Кейлин. – Надявам се, че си станала достатъчно умна, за да видиш каква е Дина в действителност.
– И каква е тя?
– Ако все още не знаеш, съжалявам те – отвърна просто Кейлин и след това тръгна нагоре, покрай баща си с отпуснати рамене и престорена физиономия.
Влезе в стаята си, затвори вратата и легна на леглото. В стаята на Дина Кейлин чуваше как през стената свири Тейлър Суифт. Тейлър говореше нещо за това, че „никога повече няма да се събере“ с някого или с някоя друга.
Кейлин се загледа в тавана и в малките вихри и контури на бялата боя над главата. Чуваше как родителите ѝ чукат на вратата на Дина и тихо я молят да им разкаже какво се е случило.
Накрая силата на музиката на Тейлър Суифт намаля и тогава вратата се отвори. През стената Кейлин чу ниски гласове, приглушени, които разговаряха напред-назад. Родителите ѝ, които разпитваха, а след това Дина, която отговаряше с прост детски глас.
Самата Кейлин беше видяла снимките, текстовете и доказателствата и знаеше, че каквото и да каже Дина на родителите ѝ, то ще се основава на лъжи.
Защото от това, което беше видяла на компютъра на Дина, нямаше как Дина да каже на родителите си истината за това какво наистина е правила с господин Маршал.
Това, че са правили секс, беше абсолютно безспорно.
Кейлин беше видяла някои от имейлите и съобщенията във Facebook между Дина и господин Маршал. Дина беше заплашила, че ще разкрие „тайната“ им, ако той не ѝ даде пари, не ѝ постави добра оценка или не се държи жестоко с неин враг в класа. В един имейл Дина дори беше поискала секс от него, като му беше казала, че иска по-често да ѝ прави орален секс. Много от имейлите и съобщенията ѝ го осмиваха и заплашваха, когато не беше заета да му изпраща свои голи снимки, на които върши нечувани дейности.
Разнообразието и дълбочината на злонамереността ѝ надхвърляха всичко, което Кейлин можеше да си представи, но Дина не позволи на истината да я спре. Щеше да направи всичко, за да изглежда като пълната жертва в този сценарий – бедна млада ученичка, възползвала се от по-възрастния си професор.
Тя щеше да разкаже на родителите си всички ужасни неща, които той я беше принудил да направи против волята и.
Разбира се, Кейлин знаеше, че господин Маршал е много болен човек, за да спи с ученичка, но това не променяше факта, че Дина далеч не беше невинна в случилото се между тях. В общи линии тя използваше факта, че животът му ще свърши, ако тайната излезе наяве, за да изтръгне пари и други услуги от него.
Какво се беше случило, за да се появи в къщата по този начин? От това, което Кейлин беше чула, звучеше, че по някакъв начин е загубил мобилния си телефон. Може би някой ученик го беше откраднал. Ако телефонът му попаднеше в неподходящи ръце, на практика играта за двамата щеше да приключи.
Кейлин трябваше да се усмихне на това как работи светът. Най-накрая Дина щеше да получи своето възмездие. Единственият проблем беше, че на Кейлин вече ѝ беше все едно.

Назад към част 15                                                          Напред към част 17

***

Накрая отново пуснаха Кейлин в стаята на Илайджа.
Този път в стаята с него беше друг полицай – млад мъж с козя брадичка и бакенбарди. Когато тя влезе, двамата се смееха шумно за нещо.
Илайджа избърса сълзите от очите си, докато се смееше.
– По дяволите, боли ме – изпъшка той. – Не ме карайте да се смея отново, моля ви. Не мога да го понеса.
Кейлин влезе с усмивка и сърцето ѝ се повдигна, когато видя, че Илайджа се справя много по-добре.
Когато Илайджа я забеляза, той направи усилие да седне в леглото и протегна ръка.
– Миличка, ела тук. Трябва да се запознаеш с новия ми приятел Джъд.
– Здравей, Джъд – каза Кейлин и подаде ръка на офицера.
– Радвам се, че най-накрая се запознахме – каза ѝ полицаят. – Трябваше да слушам с часове как този бъбривец се хвали с теб, така че е добре да срещна лице с името.
Кейлин се засмя и седна до Илайджа, държейки го за ръка. Тя усещаше мехурите и изтръпна при мисълта колко много трябва да го боли все още.
Но Илайджа не изглеждаше притеснен от болката си. Той я погледна.
– Какво не е наред, момиченце? – Попита той, като веднага видя това в лицето ѝ.
Тя си пое дълбоко дъх.
– Родителите ми дойдоха в болницата тази сутрин.
Усмивката на Илайджа изчезна.
– Те са тук?
– Да – отвърна тя, гласът ѝ беше мек. – И искат да се прибера у дома с тях.
Илайджа кимна с разбиране.
– Разбирам. Не мога да те помоля да останеш тук, с мен, в болницата. Вече си направила много повече, отколкото някога съм могъл да очаквам.
Тя прехапа долната си устна, докато сълзите се разливаха неудържимо по бузите ѝ.
– Не искам да те оставям.
Той стисна ръката ѝ.
– Добре съм, Кейлин. Наистина. Справям се добре.
– Но кога ще те видя отново? – Тя избърса сълзите си и го погледна.
Очите му бяха измъчени, когато срещна погледа ѝ, и тя видя, че той изпитва известни затруднения да овладее собствените си емоции.
– Не съм сигурен кога ще се видим отново, но това няма да ми попречи да бъда с теб. Ще затворя очи и ще си представя как седиш до мен и се усмихваш. Ще прекарвам часове, мислейки само за очите ти, за гласа ти, за мириса на косата ти. И сякаш част от теб все още ще е с мен – дори когато не можем да бъдем заедно.
Тя поклати глава.
– Не мога да бъда достатъчно силна.
– Ти си достатъчно силна, Кейлин. И любовта ни ще оцелее след това. Знаеш, че винаги ще дойда отново за теб. И ако се преместиш…
– Моля те, недей. Не казвай това. Не мога да го понеса. – Тя затвори очи и поклати глава.
– Ще ви дам малко време на двамата – каза полицаят и излезе от стаята.
След като вратата се затвори, Кейлин усети ръката на Илайджа върху бузата си.
– Не ме карай да стигам толкова далеч – каза той, гласът му беше напрегнат.
Кейлин отвори очи и видя, че му се е наложило да се протегне, за да я достигне, и това го накара да се намръщи. Тя се плъзна по-близо до леглото и положи глава на рамото му. Усещаше миризмата му – онази ясно изразена миризма на Илайджа, която моментално я успокояваше. Кожата му беше топла на бузата ѝ и тя усети дъха му върху косата си.
Той целуна върха на главата ѝ и я погали нежно.
– Не ми се натъжавай сега – пошегува се той. – Това е много по-добре от онзи път, когато забих колата ни в стълб.
Тя се засмя малко, но сърцето ѝ не беше в него.
– Продължавам да те губя – прошепна тя.
– Невъзможно. Аз съм като лоша монета – каза той. – Продължавам да се появявам.
И въпреки че искаше да му повярва – въпреки че отчаяно искаше да се почувства по-добре, Кейлин не можеше да се отърве от усещането, че този път късметът им наистина се е изчерпал.
След всичко, през което бяха преминали заедно, то наистина щеше да спре дотук. Светът най-накрая беше победил, всички противостоящи сили бяха намерили начин да ги разделят и този път това щеше да продължи завинаги.
Тя щеше да се опита да го изчака, но кой знаеше какво щеше да се случи през следващите колкото и години да беше в затвора Илайджа? Дали изобщо щеше да иска да бъде с нея, когато излезе?
Как щеше да събере парчетата и да продължи да живее живот, който не означава нищо, без мъжа, когото обичаше повече от всичко на света?
Животът ѝ щеше да се превърне в безкрайна процесия от мрачни и самотни дни, прекарани със съзнанието, че истинският ѝ живот – този, който трябваше да има – ѝ е бил откраднат. А Илайджа щеше да бъде променен от целия си престой в затвора и когато излезеше, вероятно щеше да бъде озлобен и циничен и принуден да се върне към старите си порядки.
Нямаше да има друг избор, освен да продължи престъпния си живот, от който толкова отчаяно се бе стремял да се освободи.
Мислите ѝ бяха толкова мрачни, че не можеше да го погледне.
Усещайки това, той известно време не говореше, галеше я по косата, разтриваше гърба ѝ и я оставяше просто да положи глава на гърдите му.
– Ще се справим заедно, защото трябва да го направим – каза той накрая. – На мен не ми харесва повече от теб. Но това е просто начинът, по който е.
– Може би ще успееш да избягаш – каза тя.
Той я погледна така, сякаш е луда.
– Кейлин…
– Помисли за това – каза му тя. – Онзи полицай напусна стаята. Ако сега станеш от леглото…
Илайджа се засмя.
– Момиченце, ти говориш глупости.
– Не ми се смей – каза тя и седна. – Не се шегувам, Илайджа. Опитвам се да намеря начин да бъдем заедно. И това не е смешно.
Усмивката му избледня.
– Виж, знам. Знам, че е лошо. Но вече няма да бягам. Не мога.
– Защо не?
– Защото – каза той – спасяването на онези хора от пожара ме промени.
– Не разбирам. – Искаше ѝ се да му изкрещи. Сега най-накрая беше готова да направи всичко – дори това да означаваше отново да бяга от полицаите – за да бъдат заедно. Изведнъж Илайджа се бе превърнал в скаут.
– Знам, че не разбираш – каза Илайджа, а тъмните му очи я гледаха със съчувствие и спокойствие. – Но това е нещо, което почувствах, когато си мислех, че ще умра, и всичко сякаш изплува пред очите ми. Осъзнах, че докато не срещнах теб, целият ми живот беше една шега.
– Това не е вярно.
– Но е. Изгубих толкова много години, опитвайки се да скъся пътя и да се измъкна от хората. Но това вече няма да се случи. Отсега нататък аз плащам дълга си към обществото, правя това, което трябва да се направи.
– Е, това е просто глупаво – каза разярена Кейлин. – Трябва да мислиш как да бъдем заедно.
– В крайна сметка ще бъдем заедно, ако го искаме достатъчно силно и ти си готова да ме изчакаш.
– Ако го искаше достатъчно силно, щеше да станеш от леглото, да се облечеш и да намериш начин да избягаш. Това щеше да направиш. И щяхме да избягаме и да бъдем заедно.
– Но какъв живот щеше да бъде това?
– Докато съм с теб, не ме интересува.
– Заслужаваш нещо по-добро от това, Кейлин. – Очите му не се отдръпнаха.
– Добре. Ако така се чувстваш.
– Така е. И знам, че си разочарована от мен, но се надявам някой ден да разбереш, че правя това и за теб.
– Не, не го правиш за мен – каза тя и искаше да се разплаче отново, но се отказа. – Е, предполагам, че трябва да си тръгвам – каза му тя. – Родителите ми чакат от часове.
Той я погледна, изражението му беше някак непоносимо натъжено, но и напълно решително, сякаш беше приел напълно съдбата си.
– Обичам те – каза той.
– Аз също те обичам – отвърна тя, но тогава това беше прекалено. Тя дори не можеше да издържи да бъде в стаята с него, знаейки, че всичко е към своя край и че той е приключил с опитите да се бори за връзката им. Тя се обърна и избяга от стаята.

Назад към част 14                                                    Напред към част 16

***

През нощта в болницата Кейлин спа на дивана в чакалнята на Спешна помощ. Беше толкова изтощена, че всъщност изпадна в безсъзнание и спа чак до зори, като отвори очи, когато слънцето започна да се процежда през прозореца и първата смяна служители и пациенти започна да се стича на входа.
Хората я погледнаха с любопитство, докато тя седеше и разтриваше очите си, прозявайки се.
Лекари и медицински сестри с чаши кафе, облечени в болничните си униформи, водеха лек разговор, докато си проправяха път вътре.
Кейлин веднага се сети за Илайджа. Ако можеше да остане в стаята му цяла нощ, щеше да го направи, но това не беше позволено. Снощи я бяха изгонили малко преди девет часа и тя прекара следващите няколко часа, седейки във фоайето, преди най-накрая да изпадне в безсъзнание от изтощение.
Сега се чувстваше по-добре, макар че определено имаше нужда от душ. Може би щеше да може да използва този в банята на Илайджа през следващото малко време.
Телевизорът в чакалнята пускаше сутрешните новини и Кейлин бавно осъзна, че отразяват пожара от предишната вечер, тъй като вдигна поглед и видя как от водещия прекъснаха към сцената на къщата, от която излизаше дим.
– Това са кадри, заснети от случаен минувач – каза водещият, докато кадърът се завъртя и показа Илайджа, който излизаше от къщата, носейки тийнейджърката на гърба си. – Младият мъж героично влиза в горящата къща три пъти в опити да спаси затрупаните членове на семейството, които са спели, когато пожарът е започнал.
Телевизорът се върна към бюрото на водещия, където мъж и жена клатеха глави.
– И така, има ли информация за състоянието на хората, които са били в капан вътре? – Попита водещата.
– И четиримата членове на семейството са в стабилно състояние – отговори мъжът. – Това е чудо.
– А младият мъж, който е рискувал живота си, за да ги спаси?
– Е, Тина, точно тук тази история взема много странен обрат. Очевидно въпросният млад мъж е Илайджа Даниелс от Бостън, щата Масачузетс. – Водещият разбърка някакви документи и въздъхна. – И ни казаха, че по време на пожара господин Даниелс е бил обект на издирване в целия щат.
Водещата прочисти гърлото си и повдигна вежди.
– Значи този герой е бил и престъпник и е бил издирван в два щата?
– Да, това е официалната версия, която получаваме в момента.
– Има ли опасения, че той може да е предизвикал пожара?
– Тина, в момента не разполагаме с повече информация. Единственото, което знаем, е, че Илайджа Даниелс е задържан от полицията и в момента се лекува от нараняванията, които е получил в резултат на пожара.
– Това е една странна история – каза жената и се засмя.
– Така е и аз например се надявам, че този млад мъж искрено се е опитвал да направи нещо добро и не е замесен в нещо зловещо.
Каналът прекъсна с реклама и Кейлин остана да се чуди какво още може да се обърка. Сега хората от новините спекулираха, че Илайджа нарочно е запалил пожара – по каква причина? Само за да може след това да нахлуе и да рискува живота си, за да спаси това семейство?
Това нямаше никакъв смисъл.
Но тя знаеше от миналия си опит, че не е задължително да има смисъл. Хората правеха предположения въз основа на собствените си убеждения и на това, което искаха да бъде вярно. Никой не се интересуваше от това, което се беше случило в действителност. Единственото, което ги интересуваше, беше да оправдаят собствените си нелепи теории за нещата, които се случваха в живота.
Тя стана от дивана в лошо настроение и си помисли, че може би ще се опита да се промъкне в стаята на Илайджа. Или може би щяха да ѝ позволят да го посети, ако помолеше достатъчно мило.
Но още преди Кейлин да е стигнала до коридора, за да отиде до асансьора, чу много познат глас да я вика по име.
– Кейлин! Кейлин! – Обади се гласът.
– О, Боже мой – промълви тя и се обърна, за да види Дина, която влизаше през входните врати на болницата.
– Мама и татко са точно зад мен – каза ѝ Дина и се усмихна. – Те са ядосани.
– Не се приближавай до мен – предупреди я Кейлин.
Но Дина не я послуша, а просто продължи да върви към Кейлин.
– Този път наистина си стъпила накриво – каза Дина.
– Откъде знаеше, че съм тук?
– Обадиха се от полицията – отговори Дина, спря на няколко метра и бръкна в чантата си. – Боже, толкова много ми трябва дъвка в момента. Имам най-лошия вкус в устата си.
– Сигурно така се получава, когато лъжеш постоянно – каза и Кейлин. – Получаваш този лош вкус в устата си. А може и да е от извънкласните ти дейности.
– Много смешно – каза Дина, извади една дъвка и я разгъна. – И дори за секунда не си помисляй да се опиташ да ме свалиш с теб. Никога не съм им казвала, че знам, че си напуснала. И благодарение на мен ти успя да избягаш от полицията толкова дълго, колкото успя.
– Не си го направила като услуга – напомни и Кейлийн. – Направи го, защото се страхуваше, че ще те издам на мама и татко. И все още ще го направя, ако ми дадеш и най-малката причина за това.
Очите на Дина се присвиха.
– Не ме заплашвай, Кейлин. И не ме карай да ти доказвам каква кучка мога да бъда. Защото честно казано? Все още не си видяла нищо, но ако се опиташ да ме нараниш – ще си направя труда да те нараня много по-зле.
– Честно казано, не би ми пукало по-малко. Просто ми се иска да стоиш далеч от мен, Дина.
– Те ме доведоха тук. Благодарение на теб сега мама и татко се страхуват за мен през цялото време. – Дина извъртя очи. – Между другото, наистина можеш да се възползваш от една процедура за лице и малко грим точно сега.
– Иди се прецакай – промълви Кейлин.
Миг по-късно майка ѝ и баща ѝ минаха през входа на чакалнята за спешна помощ. Когато видяха Кейлин, те се затичаха към нея с протегнати ръце.
Кейлин беше шокирана и изненадана, че родителите ѝ я прегръщат толкова силно. Особено майка ѝ, която сграбчи Кейлин и я прегърна силно, като прошепна в ухото ѝ:
– Толкова се радвам, че си в безопасност.
Кейлин прегърна чантата си, зашеметена от чувствата, които се надигнаха при неочакваната проява на емоции.
– Обичам те, мамо – каза ѝ тя. – Съжалявам, че те изплаших.
– Не можем да те изгубим, Кейлин. Моля те, никога повече не ни подлагай на това.
Баща ѝ също я прегърна, а бузата му беше груба и мустаците му одраскаха лицето ѝ, както си спомняше. Миришеше на афтършейв, а очите му бяха със зачервени клепачи.
– Бяхме сигурни, че те е отвлякъл и е направил нещо ужасно с теб – каза баща ѝ.
– Кой? – Кейлин се отскубна от хватката му. – Илайджа?
– Беше избягал от затвора – каза майка ѝ. – Разбира се, че мислехме, че всичко е възможно, а ти така и не се свърза с нас, за да ни кажеш нещо различно.
– Илайджа не ме е отвлякъл – каза им Кейлин. – И чухте как спаси онова семейство от пожара в къщата, нали?
Родителите ѝ се съгласиха, че са чували историята, но не бяха сигурни, че ѝ вярват.
– Това е записано на видео – каза им Кейлин. – Илайджа спаси тези хора.
Дина присви очи.
– Предполагам, че когато не е зает да краде коли и да търгува с наркотици, спасява хора от горящи сгради.
– Дина, Бог да ми е на помощ, по-добре си затвори устата – каза ѝ Кейлин. – Защо изобщо я доведохте? Знаеш какво чувстваме една към друга.
– Вие също все още сте семейство. Вие сте сестри, а това има голямо значение в моята книга – отвърна баща ѝ.
Кейлин сви рамене и след това над тях се спусна мълчание, тъй като никой сякаш не знаеше какво да каже по-нататък.
– Какво ще кажете да закусим по пътя към вкъщи? – Попита майка ѝ, нарушавайки тишината. Очевидно се опитваше да звучи весело. – Звучи ли ти добре, скъпа?
Изведнъж на Кейлин ѝ хрумна, че майка ѝ искаше да я заведе у дома точно сега.
– Мамо, още не мога да тръгна.
Изражението на майка ѝ потъмня.
– Ти не можеш и няма да останеш тук с това момче. Всичко свърши, Кейлин. Имаш късмет, че полицията не те е арестувала за нещата, които си направила.
– Знам. Но не мога да го оставя.
Баща ѝ сгъна ръце и бузите му се зачервиха.
– Колко още възнамеряваш да ни подложиш на изпитание? Знаеш ли, че майка ти е развила язва? Знаеш ли, че от три нощи почти не съм мигнал? Единственото, което правим, е да се тревожим за теб, Кейлин.
Устата на Кейлин пресъхна, а гърлото ѝ се стегна, когато погледна семейството си. Лицата им бяха издължени и напрегнати. Тя осъзнаваше, че причинява на родителите си много болка и страдание, дори и да не са се справяли винаги по правилния начин.
Може би наистина беше време да спре да ги подлага на ада.
Но после се замисли за факта, че Илайджа вероятно ще влезе в затвора за много дълго време и това ще е последният ѝ шанс да прекара време с него. Как можеше просто да си тръгне и да се прибере у дома сега?
Тя захапа нокътя на палеца си и дълго мисли.
– Мога ли да имам само няколко часа? – Попита ги тя. – Позволете ми да го посетя за последен път.
Родителите ѝ си размениха несигурни погледи.
Дина се ухили.
– Не я оставяйте да си играе с вас – каза тя. – Едно последно посещение ще се превърне в още една нощ и после в още едно посещение. Тя не може да остане далеч от него. Може би той и е промил мозъка или нещо подобно.
– Дина, говоря сериозно. Затвори си устата. Или ще… – Кейлин се улови, преди да каже нещо повече.
Устните на Дина се стегнаха, когато разбра, че Кейлин е била близо до това да разкрие тайната и.
– Както и да е – каза Дина и драматично разроши косата си. – Ще седя в чакалнята няколко часа. Какво ме интересува? Имам домашна работа, която мога да свърша.
– Обзалагам се – каза Кейлин и се усмихна.
Дина размаха среден пръст на Кейлин и се отдалечи.
– Извинете, млада дамо – изкрещя баща ѝ след Дина. – Това е неприемливо поведение.
Нямаш представа, помисли си Кейлин, но запази мислите си за себе си.

Назад към част 13                                                   Напред към част 15

***

Кейлин трябваше да чака много дълго, преди най-накрая да успее да види Илайджа отново.
Всъщност той спеше, когато най-накрая пуснаха Кейлин в болничната му стая. Тя влезе бавно, а медицинската сестра, която проверяваше венозното му лечение, се обърна и я погледна странно.
Всички ли знаят коя съм? Зачуди се Кейлин и реши, че вероятно да.
Един полицай седеше на стол точно до вратата и кимна на Кейлин.
Тя си пое дълбоко дъх и го изпусна.
Медицинската сестра излизаше от стаята и Кейлин я спря.
– Здравей – каза тя тихо. – Как е той?
– Има няколко сериозни изгаряния от трета и втора степен – каза тя. – Освен това е пострадал от вдишване на дим, така че периодично му даваме кислород. Той реагира добре.
– Но той ще се оправи, нали? – Попита Кейлин, като пръстите ѝ се извиваха един срещу друг, докато задаваше въпроса.
Медицинската сестра направи напрегната усмивка.
– Съжалявам, но не мога да дам каквато и да е прогноза. Аз съм само медицинска сестра, ще трябва да говорите с неговия лекар.
– Добре. Е, все пак благодаря – каза и Кейлин.
Медицинската сестра отмести поглед и след това излезе от стаята.
Кейлин отиде и придърпа един стол близо до леглото на Илайджа, след което седна възможно най-близо до него.
Отблизо можеше да види изгарянията, въпреки че той беше превързан по гърдите и раменете. Някои от по-малките изгаряния бяха хлътнали в мехлем и не бяха превързани или покрити по някакъв начин. Бяха зачервени и изглеждаха сурови.
Ръцете му бяха покрити с мехури, а по чаршафите му имаше петна от кръв от всички отворени рани, които кървяха и изтичаха.
Едва издържаше да си помисли колко много го боли Илайджа, въпреки че изглеждаше достатъчно спокоен. Очите му бяха затворени, устата му леко отворена, а гърдите му се издигаха и спускаха ритмично и дълбоко.
– Обичам те – прошепна тя.
Клепачите му трепнаха, но останаха затворени. Част от нея се надяваше той да се събуди, за да може да поговори с него и да се увери, че е добре, но друга част от нея просто искаше той да е в мир.
Вероятно щеше да изпитва дълбок дискомфорт, ако се събудеше, затова тя предпочете просто да седне до него и да го гледа как спи.
– Вие двамата имате късмет, че сте живи – каза офицерът от мястото си до вратата.
Кейлин се обърна и го погледна.
– Знам – каза тя.
Офицерът беше по-възрастен, с гладко избръснато лице, бледа кожа с лунички и светлозелени очи. Имаше торбички под очите и наедрял корем, който заплашваше да разкопчае ципа на якето му.
– Знаеш, че ще отиде в затвора, нали? – Каза полицаят, като разглеждаше ноктите си, докато говореше.
Кейлин мразеше факта, че полицаят трябваше да е в стаята с тях.
– Наистина ми се иска да си тръгнете. Нали разбирате, че Илайджа не би могъл да отиде никъде в това си състояние – каза му тя.
– Не е много вероятно да скочи през прозореца – съгласи се полицаят, като все още гледаше кожичките си.
– Тогава защо го пазите, сякаш е Ханибал Лектор?
Полицаят се засмя на това. Той я погледна нагоре.
– Това е просто предпазна мярка – каза той, а усмивката му избледня, докато я гледаше. – И имаш късмет, че още не са те арестували за помагачество, възпрепятстване на правосъдието, проникване с взлом… по дяволите, може би все пак ще те арестуват.
– Може би ще го направят – каза Кейлин. Тя го погледна, без да се страхува от мнението или преценките му. Вече беше дала показанията си пред трима или четирима различни полицаи и беше напълно честна за всичко.
Ако искаха да я арестуват, бяха добре дошли да го направят.
Досега изглежда не знаеха какво да правят с нея. Имаше толкова много хаос с пожара и геройството на Илайджа и хората бяха смаяни, че този герой е и осъден престъпник, който бяга от закона.
Засега това беше игра на изчакване. Бяха ѝ казали да остане в болницата, докато полицията чака отговор от властите в Масачузетс.
И това я устройваше, тъй като Кейлин не искаше нищо повече от това да бъде с Илайджа и да се увери, че той ще се възстанови от нараняванията си.
Полицаят се успокои.
През следващия около час Кейлин седеше и гледаше как Илайджа спи.
Той започна да се раздвижва, стенеше малко в съня си, клепачите му трептяха, докато очите му се местеха от една страна на друга – може би сънуваше, помисли си Кейлин. А после се събуди от уплаха и дишаше бързо, а очите му бяха широко отворени и се взираха в нейните.
– Кейлин – изпъшка той. – О, по дяволите, Кейлийн. Сънувах, че си се заклещила в онази къща – каза той, гърлото му бе грапаво, гласът му бе нисък и напрегнат.
– Шшшт… – Прошепна тя, стана от стола си и се наведе по-близо до него. – Не се наранявай, като се опитваш да говориш.
Той отпусна глава на възглавницата и примигна несигурно.
– Ебаси, беше толкова истинско – каза той, сякаш изумен. – Бях извел всички от къщата и се чувствах така, сякаш сам щях да падна мъртъв. Но после погледнах нагоре и те видях на прозореца на втория етаж, как удряш по стъклото и крещиш, викаш за помощ. – Той облиза устните си. – Слава Богу, че си добре. Слава Богу.
– Всичко е наред – успокои го тя.
Сега той я погледна по-внимателно.
– Всичко ли е наред? Останалите… добре ли са? Всички ли са живи?
– Не съм сигурна – каза му тя. – Никой не ми казва нищо.
Сега офицерът отново заговори от мястото си.
– Последно чух, че всички са в стабилно състояние.
– Дори по-голямата дъщеря? – Каза Илайджа.
Полицаят стана и се приближи.
– Да, дори тя.
Илайджа издиша и се усмихна.
– Добре – каза той. – Това е наистина добре.
– Няма значение, че си се опитал да се правиш на Супермен, нали знаеш – каза му полицаят, сгъна ръце и се усмихна. – Все пак ще се върнеш в кутията.
Илайджа погледна полицая отстрани.
– Това трябва да ме уплаши или нещо друго?
– Доста се стараеше да избегнеш влизането в затвора, така че предполагам, че те плаши. Да, мисля, че те е страх да се върнеш, но ще се върнеш.
– Можеш ли просто да го оставиш на мира? – Кейлин погледна полицая, а челюстта ѝ бе стисната от ярост. – Той е болен. Изгорял е. Защо се опитваш да го разстроиш? Това ли правиш, за да се забавляваш?
– Спокойно, момиченце – каза Илайджа и докосна рамото ѝ нежно само с върховете на пръстите си. – Не позволявай това да те завладее.
– Предполага се, че се възстановяваш, а не слушаш заплахите на един несигурен малък мъж, който си мисли, че е силен, защото носи униформа.
Полицаят се усмихна.
– Просто му казвам истината. Не искам да си мисли, че му се е разминало. Не можеш да се измъкнеш с геройство от престъпленията, които си извършил, сине.
Илайджа се ухили.
– Ще си спомня това следващия път, когато си помисля да скоча в горяща къща.
Кейлин все още гледаше полицая.
– Защо изобщо ти пука? Ревнуваш ли, че Илайджа има повече смелост от теб? Защото ти никога нямаше да спасиш тези хора, ако беше на негово място.
Усмивката на полицая избледня и той я погледна още веднъж.
– Той спаси тези хора, за да спаси собствения си задник. Не си мисли, че ще заблудиш някого.
– Илайджа почти умря. Можехме да си тръгнем – исках да си тръгна. Опитах се да го накарам да избяга с мен, но той отказа. Така че нямаш представа за какво изобщо говориш.
– Разбира се, това е истината. – Полицаят извъртя очи.
– От професионален престъпник се превърна в самоотвержен герой и аз трябва да вярвам, че това е така, защото наистина има златно сърце?
На Кейлин ѝ идеше да се изправи и наистина да изкрещи на този идиот.
Но преди да го направи, Илайджа каза:
– Той е прав.
Полицаят дори изглеждаше изненадан.
– Не е прав – отвърна Кейлин.
– Всъщност – каза Илайджа, като се закашля слабо – той е прав. Аз не съм добър човек. Не съм добър човек. И трябва да отида в затвора за нещата, които съм направил в живота си. Имам дълг, който трябва да изплатя, и смятам да го изплатя.
Кейлин просто го гледаше, шокирана от това, което чуваше.
– Ти си най-добрият човек, когото познавам, Илайджа.
– Това не променя факта, че съм крадял, че съм наранявал хора, че съм правил много лоши неща в живота си. И когато бях в онази къща и се опитвах да спася тези хора, осъзнах колко безполезно е било толкова много от времето ми. Това, което направих тази вечер, някои хора правят всеки ден от живота си. Те защитават хората. Като този офицер, тук – каза той, като направи жест към полицая. – Той е прекарал години в това да си върши работата, да получава гадости от хора като мен, а после трябва да ме смята за герой, защото за двайсет минути съм постъпил правилно?
Илайджа започна да кашля и Кейлин започна да търси нещо, за да му помогне.
– Има нужда от вода – каза тя.
Полицаят грабна пластмасова чаша и отиде до банята, напълни я в мивката и се върна бързо, като я подаде директно на Илайджа.
– Трябва да говориш по-малко и да спиш повече – каза той, а гласът на полицая вече звучеше отчетливо по-малко саркастично.
Илайджа с благодарност изпи водата и тя се стичаше по брадичката му.
– Благодаря – прошепна той.
– Това е моята работа – каза полицаят и този път се усмихна, а Илайджа му отвърна с кимване.
Илайджа обърна глава към Кейлин.
– Сега ще заспя, добре ли е, момиченце?
– Да, ти спи. Почивай си.
– Обичам те – каза ѝ той, а очите му вече се затваряха.
– Аз също те обичам – каза тя.
Офицерът се почеса по тила и примижа към Илайджа.
– Може би бях малко строг към него – каза той тихо.
Кейлин сви рамене.
– Всичко е наред – каза тя. – Той разбира.
– Да, мисля, че наистина може и да го прави – отвърна офицерът, а после се върна до стола си и седна, сякаш потънал в собствените си мисли.

Назад към част 12                                                      Напред към част 14