Кели Фейвър – Принудени – Погрешно – Книга 4 – Част 8

***

Илайджа отвори вратата на апартамента си и започна да целува страстно Кейлин, докато влизаха вътре.
Устните му бяха някак си по-съблазнителни, по-чувствени, отколкото последния път, когато ги беше усетила. Той изследваше, искаше, нуждаеше се и когато езикът му се плъзна в устата ѝ, тя тихо изстена.
Първият и единствен път, когато се бяха любили, беше сладък, красив и невероятен.
Но някак си този път Кейлин беше готова за по-интензивно преживяване. Може би заради алкохола, който течеше в кръвта ѝ, а може би заради времето, което бяха прекарали разделени, тя бе станала още по-отчаяна от докосването му. Каквото и да беше, единственото, което знаеше, беше, че го искаше в себе си, че искаше да усети голото тяло на Илайджа, което я притиска с цялата си пълнота.
Искаше да бъде обгърната от него, да бъде завладяна от него, искаше да се отдаде без никакви задръжки.
В края на краищата, разсъждаваше тя, това можеше да е последната им нощ заедно. Всичко с Илайджа беше непредсказуемо, всичко можеше да се случи. Тя не искаше да пропилее нито една секунда от времето им един с друг.
Те все още се целуваха с отворена врата на апартамента. Илайджа се откъсна и си пое дъх.
– Господи, ти ще ме убиеш, Кейлин.
Тя се облегна на стената и го наблюдаваше.
– Какво имаш предвид? – Попита го невинно.
– Имам предвид, че ще ме убиеш. Не мога да го понеса. – Той затвори вратата и прокара ръка през косата си.
– Не се притеснявай. Мисля, че аз съм тази, която ще трябва да го понесе – каза тя и се усмихна.
Той я погледна и очите му отново пламнаха.
– Сигурна ли си?
– Никога през живота си не съм се чувствала по-сигурна в нещо, Илайджа.
И тогава той идваше при нея, само че този път в изражението му имаше повече сигурност, повече познание. Кейлин видя, че Илайджа едва се сдържа.
Този път, когато се целунаха, това беше като експлозия в нея. Тя почти се сви от удоволствието, топлината, интензивността на всичко, което тялото ѝ изпитваше.
Почти и се струваше, че може да умре от това колко много се нуждаеше от него.
Докато ръцете му се движеха към бедрата ѝ, после се плъзнаха надолу към задните ѝ части, докато устните му продължаваха да дразнят устните ѝ, докато езикът му си играеше с езика ѝ.
Този път тя изстена по-силно.
Ръцете на Илайджа вече бяха в косата ѝ. Целуваше я по шията.
Целуваше гърдите ѝ.
Сваляше блузата ѝ.
След като свали блузата си, тя свали и неговата и отново беше шокирана от силата и суровата възбуда, която мускулестият му торс я накара да почувства. Тя прокара ръце по изваяния му корем и по гърдите му.
Той разкопча сутиена ѝ и той падна на земята с нежен шепот на плата.
Сега тя беше открита, но нямаше нищо против. Изобщо не и пречеше.
Не след дълго и двамата бяха на пода в хола му, целуваха се, телата им се преплитаха, извиваха се едно в друго, впиваха се едно в друго.
Тялото на Илайджа беше покрито с пот от горещината, която се получаваше, докато двамата продължаваха да се целуват и да прокарват ръце по телата си.
Кожата му беше гореща при допир, а мускулите му – твърди. Тя усещаше силата му, въпреки че той беше отпуснат и нежен с нея. На моменти той ставаше малко по-агресивен, тъй като нуждата му от нея сякаш нарастваше и ставаше все по-силна.
Почти и се стори, че чува тихо ръмжене или може би стон, който идваше дълбоко от гърлото му, докато той целуваше гърдите ѝ и след това бавно се придвижваше надолу по корема и.
Тя затвори очи, докато Илайджа започна да разкопчава дънките ѝ. Той я облиза по долната част на корема ѝ, а след това целуна горния край на бикините ѝ.
– Илайджа – прошепна тя. Не можеше да издържи.
Той плъзна панталоните ѝ надолу по краката, а после разтвори краката ѝ и се премести между тях.
– Имам нужда от теб – каза той, надвесвайки се над нея, след което се наведе, за да я целуне.
– Аз имам нужда от теб повече – отвърна тя, хвана го за една от гайките на колана му и ги дръпна още повече към себе си. Със свободната си ръка разкопча ципа на дънките му, докато Илайджа я гледаше с изгарящия си поглед.
– Все още ли си сигурна, че всичко е наред?
– Да. Да.
Сега и панталоните му бяха свалени. Тя все още беше по бикини, а Илайджа – по боксерки, докато той бавно се спускаше върху нея.
Те се целунаха отново и страстта се беше увеличила, защото сега бяха почти напълно съблечени.
Тя усещаше всичко от него и искаше всичко от него точно в този момент. Тя стенеше, мускулите ѝ трепереха от допира му, всичко беше толкова чувствително, че ѝ се искаше да извика.
Нежно той свали бикините ѝ, а след това свали и боксерките си. Отново беше върху нея и сега между тях нямаше нищо.
Съвсем нищо.
Когато Илайджа се впи в нея, Кейлин извика, но това беше от удоволствие. Нямаше никаква болка, само изисканото усещане, че Илайджа се е оформил срещу нея в пълно съвършенство, перфектно прилягане.
Тя му се довери напълно. Нямаше страх, нямаше съжаление, нямаше мисли за миналото.
Двамата се гледаха в очите, и двамата знаеха, че всеки от тях иска това, и докато Илия я гледаше, на нея ѝ се искаше да заплаче.
Емоцията се надигна в нея.
Той ме обича.
И тогава той се раздвижи, отначало бавно, но после по-бързо, и накрая тя видя, че не може да се спре.
Той беше природна сила и беше неин.

Назад към част 7

 

Кели Фейвър – Принудени – Погрешно – Книга 4 – Част 7

***

Едно пътуване с такси и две бири по-късно и Кейлин всъщност се радваше, че се е оставила да я принудят да излезе.
За пръв път от няколко дни насам тя се почувства отново малко човек. Разбира се, все още мислеше за Илайджа, но това не ѝ пречеше да се забавлява.
Може би, само може би, няма винаги да се чувствам толкова ужасно – каза си Кейлин.
– Готови ли сте за снимки? – Каза Алисия.
– О, не знам за това – каза Нели. – Не искаме да я накараме да повърне.
– Защо аз да съм тази, която да повръща? – Отговори обидено Кейлин. – Виж, просто имах лоши няколко дни, не съм се превърнала в пълен кош за боклук.
– Можеше да ме заблудиш – захили се Алисия.
– Добре де, ти си на ход – каза тя. Кейлин вдигна ръка, за да привлече вниманието на бармана. Барманът погледна към Кейлин, докато наливаше бира на друг клиент.
– Какво ти трябва?
– Три „Алабама Слеймърс“, моля – каза му Кейлин.
Барманът се обърна и започна да приготвя шотовете, докато Алисия и Нели продължаваха да се шегуват с новата нагласа на Кейлин да пие здраво.
Кейлин започваше да се чувства почти добре отново. Барът ставаше все по-претъпкан, но музиката беше хубава и не прекалено силна, а хората – дружелюбни. Изпитваше онази приятна смесица от топлина и пукотевица, която обикновено изпитваше, когато за пръв път започнеше да се напива.
Приятелките ѝ бяха тук с нея и за кратък миг Кейлин си помисли, че сякаш последната мрачна глава от живота ѝ никога не се е случвала.
Джейсън и нападението и се сториха като сън, както и пътуването до Флорида с Илайджа. Но в момента, в който отново си помисли за Илайджа, топлото бълбукане на алкохола веднага отстъпи и отново ѝ стана студено.
Празнотата в стомаха ѝ изведнъж се превърна в огромна, болезнена празнота и тя едва се сдържаше да не заплаче там, където само преди няколко секунди беше усмихната и щастлива.
Три „Алабама Слеймърс“ – извика барманът и бутна трите чаши с шотове към Кейлин.
Тя плати за напитките над протестите на съквартирантките си, а след това всяка от тях взе по една чаша и я задържа.
– За ново начало и силни приятелства – каза Алисия и вдигна чашата си.
– Силни приятелства – повтори Нели.
Кейлин кимна и те щракнаха с чаши, след което изпиха шотовете си.
Алкохолът се издигаше в гърлото ѝ, като изгаряше. Кейлин затвори очи за миг, докато паренето бавно изчезваше.
– Лесно става, момиченце – прошепна познат глас в ухото ѝ.
Не можеше да бъде. Беше невъзможно. Кейлин отвори очи и се обърна, за да открие Илайджа, който стоеше до нея на бара, а невъзможно красивото му лице беше някак още по-красиво, отколкото си го спомняше.
Очите му бяха меки и мили, но загрижени.
– Какво… какво правиш тук? – Каза тя, а гласът ѝ трепереше, докато се опитваше да звучи сдържано.
Алисия ги наблюдаваше внимателно.
– Хей, просто си правим женска вечер – каза тя на Илайджа. – Съжалявам, не се опитвам да бъда груба или нещо подобно. Просто това не е този тип вечер.
Илайджа се усмихна на Алисия с кривата си усмивка.
– О, да? На каква нощ според теб се надявам?
Алисия завъртя очи.
– Слушай, сладък си и всичко останало, но не ни интересува.
– Не осъзнавах, че говоря с всички вас. Последно когато проверих – каза той, а гласът му показваше, че намира целия разговор за забавен – че говоря само с един човек тук. И тя може да реши дали иска да има такъв тип нощ или не.
Алисия сграбчи ръката на Кейлин и започна да я дърпа далеч от Илайджа.
– Хайде да се махаме оттук. Той е супер сладък, но определено не е материал за брак.
– Почакай – каза Кейлин, но се съпротивляваше. – Не мога просто да си тръгна.
– Защо не? – Каза Алисия. – Разбирам, Кейлин. Той е секси и всичко останало. Но не е нужно да се впускаш в някаква връзка за една нощ след всичко останало, което си преживяла.
– Аз го познавам.
– Познаваш го?
– Това е Илайджа.
Очите на Алисия се разшириха. Тя отново погледна към Илайджа и очите ѝ се свиха.
– Значи ти си мистериозният мъж, за когото Кейлин ми е разказвала толкова много?
Усмивката на Илайджа избледня. Той погледна към Кейлин, сякаш се опитваше да прецени истинността на казаното от Алисия.
– Тя е говорила за мен?
– Разбира се, че е говорила. Момичетата говорят с приятелките си.
– Алисия – каза Кейлин. – Него прави.
– Какво не правя? – Попита Алисия, като се преструваше на невинна. – Аз просто говоря с него.
– Не се дръж лошо с него, добре? – Илайджа наблюдаваше Алисия с ново изражение – изведнъж стана по-малко дружелюбен.
– Слушай, не знам какво ти е казала Кейлин за мен…
– Достатъчно, за да знаеш, че трябва да я оставиш на мира. Не знам какво правиш тук – каза Алисия. – Преследваш я или нещо подобно.
Илайджа се засмя грубо.
– Аз току-що дойдох тук. Това е място, на което аз и моите приятели идваме постоянно. Не е моя вина, че си решила да се появиш тук за женската си вечер.
– Е, така или иначе, мисля, че ние трябва да си тръгнем или ти трябва да си тръгнеш.
– Мисля, че Кейлин може да реши сама – отвърна Илайджа. – А ти какво си, придружител?
– Аз съм някой, който всъщност се грижи за нея.
Накрая на Кейлин ѝ беше дошло до гуша. Тя се обърна към Алисия и сложи ръка на нейната ръка.
– Добре, това е достатъчно. Трябва да поговоря с Илайджа насаме за минута.
– Кейлин, не му позволявай да те уговори. Той просто ще се опита да те очарова, да те накара да си мислиш, че се е променил, но момчета като него никога не се променят.
– Всичко е наред, Алисия. Наистина мога да се грижа за себе си.
– Всички доказателства говорят за обратното – промълви Алисия.
Кейлин усети как стомахът ѝ се свива.
– Не ми говори така.
– Както искаш – каза Алисия. – Нели, искаш ли да се махнем оттук?
Нели поклати глава.
– Защо не останем за малко?
– Боже, толкова ми е писнало да се занимавам с малки момичета със слаба воля. – Тя се отдръпна от тях и се впусна в тълпата.
– Ще отида да я догоня – каза Нели на Кейлин. – Нямаш нищо против да останеш сама нали?
– Да, добре съм – каза и Кейлин.
Нели се усмихна утешително и тръгна след Алисия.
Кейлин се обърна към Илайджа, който се приближи до нея на бара. Беше облечен в тясна черна тениска и дънки и тя вече виждаше, че другите момичета наблизо го следят с припряни, заинтригувани погледи.
Но Илайджа гледаше само нея. Очите му бяха напрегнати, тъмни и гладни.
– Не исках да вбесявам приятелката ти – каза той, но гласът му ѝ подсказа, че не съжалява чак толкова.
– Тя просто е свръхпротективна – въздъхна Кейлин.
– Знам как се чувства.
Кейлин погледна и го видя да се усмихва леко. Тя му отвърна с усмивка.
– И така, какво правиш тук, Илайджа?
– Излязох да празнувам. – Той вдигна една бира, която беше малко повече от половината пълна. Отпи глътка и облиза устните си. – Ще се радваш да разбереш, че все още съм свободен човек.
– Какво имаш предвид… – започна да пита тя и после осъзна, че сигурно е имал съдебно заседание за нарушенията на предсрочното му освобождаване. – Не ти се налага да се връщаш в затвора? – Каза тя, а сърцето ѝ се разтуптя за него.
– Не, съветът беше снизходителен, защото моят служител по предсрочното освобождаване каза, че съм приятен човек, който прави стъпки, за да подобри положението си в живота.
– О, Боже мой, Илайджа, това е толкова невероятно. – Кейлийн не можа да се сдържи и се хвърли да го прегръща, без да спира да мисли дали това е толкова добра идея.
В мига, в който телата им се свързаха, тя се оказа окъпана в защитната му топлина и сякаш наистина се бе прибрала у дома. В отговор той я обгърна с ръце и я притисна до себе си. Гърдите му бяха силни и твърди, а раменете му – като на рицар, с броня, която никога не можеше да бъде пробита.
Никога повече няма да бъда наранена, ако той просто ме държи така завинаги.
Илайджа я погледна надолу.
– Не съм спирал да мисля за теб. Нито за секунда.
– Илайджа… – започна тя, но устните му бяха толкова близо до нейните, че едва ли можеше да мисли трезво.
– Молих се на Бог да намери начин да оправи нещата, да направи така, че ние с теб да бъдем заедно.
– Не се шегувай така – каза му тя.
Но изражението му беше искрено.
– Не се шегувам. Никога не съм се молил, дори когато съм бил изправен пред труден момент. Но се молех за теб и за мен. Помолих за знак. И тогава ето ме тук, отивам в някакъв случаен бар в Бостън и кого виждам?
– Мен. – Тя погледна в очите му и сякаш по някакъв начин попадаше в тях.
– Теб. – Той се наведе и целуна ъгълчето на устните ѝ. – Винаги ще бъдеш ти, Кейлин. И мисля, че най-накрая разбрах този прост факт.
– Но какво да кажем за онази сутрин? Ти каза, че не съм в безопасност с теб. Каза, че трябва да си тръгна и никога да не се връщам.
– Беше сложно.
– А сега вече не е сложно? – Ръцете ѝ се разходиха по силния му, широк гръб, докато тя се притискаше още по-близо до тялото му.
– Не, все още е толкова сложно – усмихна се той.
– Тогава какво се е променило?
Илайджа се поколеба. Той погледна настрани, но после очите му отново се върнаха към нейните.
– Аз се промених. Или… предполагам, че истината е, че ти ме промени.
– Но ние все още имаме същите проблеми.
– Да, но проблемите са създадени, за да се решават.
– Не това каза преди.
– Забрави какво съм казал преди.
Тя се засмя.
– Илайджа, това е лудост.
– Кога не е било лудо с теб и мен?
И тогава те се засмяха заедно, защото нещо наистина се беше променило. Кейлин не знаеше какво е то, не разбираше какво е това, което караше Илайджа да се връща в живота ѝ отново и отново. Единственото, което знаеше, беше, че да бъде с него, да бъде близо до него, се чувстваше правилно.
Чувстваше се правилно, дори когато беше грешно.
– Да се махнем оттук – прошепна тя в ухото му, а ръката ѝ бе опряна в тила му. Усещаше силните мускули, докато галеше горещата му кожа.
– Сигурна ли си? – Попита той. – Ами приятелките ти?
– Те ще се справят. Ще им пиша.
– Добре. – Той я хвана за ръка и тръгна към изхода. – Хайде – каза той.
Тя знаеше, че това е опасно и че тръгването с него противоречи на всичко, което трябваше да направи. Знаеше, че ако е с Илайджа, целият ѝ свят отново ще се обърка, докато през последните няколко дни едва бе започнала да сглобява счупените парчета.
Но Кейлин не можеше да си помогне. Беше свободна, беше безумно развълнувана и Илайджа беше всичко, което някога е искала.
Не я интересуваше какво ще и струва да бъде отново с него. Беше готова да плати всяка цена.

Назад към част 6                                                         Напред към част 8

 

Кели Фейвър – Принудени – Погрешно – Книга 4 – Част 6

***

Професор Тюл беше нисък, слаб мъж с отстъпваща линия на косата и птичи нос. Очите му бяха светлосини и невъзможно умни. Той беше нейният учител по философия и винаги я беше харесвал много.
На другата сутрин тя го беше намерила в работно време, за да се разбере дали да се яви отново на теста, който беше пропуснала предишната седмица.
– Значи не си била болна? – Професор Тюл сложи очилата си и седна по-изправен на стола си.
– Не, не съм била болна. Имах… някакъв вид лудост, предполагам.
– Пристъп на лудост? – Попита той и поклати глава. Около него купчини книги и документи се накланяха лениво насам-натам. Бюрото му изглеждаше точно така, както бихте си представили бюрото на интелектуален професор, който не се интересува от ежедневните задачи.
– Моля те, обясни това безумие, Кейлин. Защото, виждаш ли – случвало ми се е и преди, когато студент започва да пропуска часовете, без да уведомява или да представя убедителни доказателства за тези отсъствия. И в миналото съм правил грешката да бъда твърде снизходителен към такива ученици. Открих, че снизходителността не помага нито на тях, нито на мен.
– Не търся снизхождение – каза тя, изненадана, че професор Тюл не приема обяснението ѝ и не ѝ казва как може да навакса работата.
– А ти не искаш? – Сините му очи я пронизаха. – Пропуснала си важен тест и не си предала есе от две страници. Нямаш бележка от лекар или някаква друга сериозна причина за отсъствията си.
– Знам, но се надявах, че въз основа на предишната ми работа във вашия клас…
– Работата ти беше отлична, но се опасявам, че като ти позволя просто да поправиш теста и есето, които си пропуснала, вероятно няма да успееш да научиш важен урок.
– Напоследък научих много уроци, професор Тюл – каза Кейлин, стиснала здраво каишката на чантата си, докато седеше на скърцащия кожен стол срещу него. – Наистина се надявам да не ме принуждавате да научавам още един – особено когато това е урок, който вече знам. Знам, че не мога да пропускам повече работа. Знам, че съм опасно близо до това да проваля класа ви.
Професор Тюл седна назад, свали очилата си и ги избърса с бяла кърпичка.
– Моля, разкажете ми повече за тази екзистенциална криза, която сте имали. Защо напуснахте училище?
– Един вид избягах – каза Кейлин. – Нещо се случи – нещо, което не мога да обсъждам. И това нещо, което се случи, ме разстрои дотолкова, че не мислех, че мога да продължа с училището тук.
– И какво те върна?
Тя се замисли дали да излъже, или да каже истината. Лъжата звучеше по-добре, но тя харесваше професор Тюл и искаше да му покаже уважението на истината.
– Това, което ме върна, беше, че осъзнах, че няма къде другаде да отида.
Той отново сложи очилата си и я погледна с яркосините си очи. Дългият му нос леко потрепна.
– Значи по същество си тук, защото нямаш по-добри идеи.
– Тук съм, защото мога да върша работата и искам да я върша. Искам да докажа, че мога да успея тук.
– Мис Мърфи, мисля, че ще откриете, че с напредването на възрастта едно нещо става все по-ясно.
– Какво е то?
– Нещото, което продължава да става все по-ясно, е, че най-големият неуспех, който можете да имате, е неуспехът на въображението. Притеснява ме, че не сте имали по-добри идеи от това просто да се върнете на училище тук, ако наистина предпочитате да сте някъде другаде. – Той въздъхна. – При все това ти си талантлива умна и не мога да си позволя да те проваля. Така че нека се разберем кога да се явиш отново на теста, а аз ще ти разреша да предадеш есето си със закъснение.
Облекчението заля тялото на Кейлин.
– Благодаря ви много, много, професоре.
– Ще ви отнема пълна оценка както за теста, така и за есето, мис Мърфи.
– Това е добре.
– Не, наистина не е. Но все пак ще трябва да го направя.
След като благодари на професор Тюл и се изниза навън, преди той да е променил решението си и да я е изхвърлил все пак, тя отиде при другите си учители и проведе подобни (но по-лесни) разговори. Всички те се съгласиха да ѝ позволят да навакса пропуснатото.
Те бяха склонни да и дадат предимство на съмнението, че и се е случило нещо доста ужасно. Може би можеха да видят истината в лицето ѝ.
Няколко от тях предложиха да се консултира чрез здравната програма на училището. Професорът ѝ по психология беше казал, че може би трябва да си вземе един семестър почивка, за да отиде с раница на гръб в Европа.
Каквито и да бяха опасенията им, Кейлин увери всички, че ще се съвземе и че прави всички правилни неща, за да направи крачка в тази посока.
Но истината беше съвсем друга.
Може би наистина се нуждаеше от терапия, но Кейлин не получаваше такава. Вместо това тя се хвърли в работата си в училище. И всячески се опитваше да не мисли за Илайджа.
За съжаление, сърцето ѝ не беше толкова услужливо.
Сякаш на всеки няколко секунди и се налагаше да проверява мобилния си телефон, надявайки се да не получи пропуснато обаждане от него, съобщение, каквото и да било. Всичко.
Понякога, когато се разхождаше в квартала или по улиците на Кеймбридж, и се струваше, че го е видяла. Сякаш беше призрак.
Но всички мъже, които на пръв поглед изглеждаха като него, се оказваха, че нямат нищо общо с него. Те бяха само временни плод на въображението ѝ.
Затова най-често тя беше или в клас, или в библиотеката, или в стаята си в общежитието, работеше и се опитваше да забрави.
Току-що беше завършила есето си за професор Тюл и го прибираше в раницата си, за да го занесе в клас на следващата сутрин, когато Нели и Алисия почукаха на вратата на спалнята ѝ.
Отвори я и видя двете да се смеят в общата част на апартамента, сякаш участваха в някаква гигантска конспирация.
– Какво? – Каза тя подозрително.
Нели и Алисия обикновено не се разбираха толкова добре.
– Хайде, Кейлин – каза Алисия, мина покрай нея в спалнята и се насочи към гардероба. – Трябва да ти намерим някоя хубава дрешка.
– Защо?
– Защото – каза Нели – ще те водим на женска вечер.
– Не мисля така. Уморена съм и току-що приключих с писането на това есе. Имам главоболие.
– След няколко питиета ще мине – каза и Алисия. След това хвърли чифт дънки и горнище на леглото. – Това ще е добре.
Кейлин потърси помощ от Нели.
– Хайде. Знаеш, че не съм готова за това.
Нели поклати глава.
– Трябва да отидеш и да се забавляваш. Толкова дълго те нямаше, а след това, откакто се върна, се криеш в пещерата си. Мисля, че е време за промяна, Кейлин.
Раменете на Кейлин се свиха, когато разбра, че няма да ги разубеди в решението им. Затова сви рамене.
– Имам ли време поне за един душ?
– Имаш петнайсет минути – каза Алисия и провери телефона си.
– Защо? Срещаме се с някого ли?
– Не, но колкото повече време ти отнеме, толкова по-голям е шансът да се разколебаеш и да се опиташ да се откажеш. Така че действай.
Кейлин се засмя, малко доволна, че съквартирантките ѝ са достатъчно загрижени за нея, за да се опитат да ѝ помогнат по този начин.
Тя си взе бърз душ.
Чудя се какво ли прави Илайджа в момента, помисли си тя за милионен път този ден.
Излезе от ваната, преоблече се, прибра косата си и скоро беше готова, както никога досега.
– Къде изобщо отиваме? – Попита тя, когато беше приключила и останалите бяха отбелязали колко добре изглежда в тоалета си.
– Някъде, където се сервира алкохол.
– Но не е заведение на Кеймбридж, нали?
Алисия усети притеснението ѝ, че ще види Джейсън, и поклати глава с „не“.
– Разбира се, че не. Отиваме в Бостън.
Нели ги погледна.
– Нещо не е наред с Кеймбридж?
– Не – каза Алисия. – Просто е забавно да видиш нови места и нови хора. Кеймбридж е твърде малък. Все същото, все същото.
Но изражението на Нели подсказа на Кейлин, че тя знае, че отново е била изключена.

Назад към част 5                                                      Напред към част 7

Кели Фейвър – Принудени – Погрешно – Книга 4 – Част 5

***

Няколко часа по-късно Кейлин приключваше да разказва на Алисия историята, която започна с изнасилването на Джейсън в апартамента му и завърши с това, че Илайджа скъса с нея и я отпрати.
Кейлин най-накрая беше разказала всичко и беше облекчение да каже всичко, да каже истината и поне веднъж да не се сдържа. Въпреки че знаеше, че не може да се довери напълно на Алисия, беше невъзможно да не ѝ каже всичко.
Сякаш беше готова да се пръсне, а Алисия беше забила иглата и беше пробила балона, който държеше всичко в нея.
Алисия почти не беше задала нито един въпрос, но сякаш държеше на всяка дума.
Когато всичко свърши и Кейлин се разплака, Алисия я потупа по рамото.
– Благодаря, че ми се довери, Кейлин. За мен е много важно, че ми разказа всичко това.
Кейлин въздъхна и избърса очите си. Тя седеше на леглото си, а Алисия беше до нея.
– Имах нужда да кажа на някого. Всичко това ме убиваше, всичко това… седеше в мен. – Тя притисна ръка към стомаха си, натискайки силно. – Беше като оловна топка, растяща и растяща, разширяваща се, докато не можах да го понеса повече.
– Вече е навън – каза Алисия. – Иска ми се да ми беше казала за Джейсън, когато се случи. Той трябваше да е в затвора точно сега.
– Знам. Но аз се страхувах. А след това всичко излезе извън контрол с Илайджа и… – тя се отдръпна, без да знае какво друго да каже.
Алисия стана от леглото и се поразходи малко.
– Радвам се, че си избягала от Илайджа.
Чуването на тези думи я нарани.
Кейлин ги почувства като удар в корема.
– Не знам. Да си далеч от Илайджа е трудно. Просто искам да чувам гласа му. Това е всичко.
– Но ти знаеш, че той е лош човек, нали?
– Искам да кажа… знам, че има много проблеми.
– Проблеми? Човекът е далеч отвъд това да има просто проблеми. Той е престъпник. Направил ти е услуга, когато е скъсал с теб тази сутрин и те е изгонил.
– Знам, че звучи зле, но ако го познаваше…
– Ама хайде – издекламира Алисия. – Сега звучиш като всяка друга бита жена, която продължава да търси следващия мъж, който да я превърне в жертва отново и отново.
– Илайджа никога не ме е наранявал.
– А не е ли? Не те ли изложи на опасност, когато излъга полицай точно пред теб, носеше пистолет, нападна съседа си, преби Джейсън и всички останали безумни неща, за които ми разказа?
Кейлин кимна премирено.
– Предполагам, че е така.
– Знам, че е така. – Алисия посочи надолу към Кейлин. – А сега си отново там, където ти е мястото – в училище, с приятелите си, които се грижат за теб. Това е хубаво.
– Да, знам – подсмръкна Кейлин.
– И няма да позволя на Джейсън или Илайджа да се доближат до теб на по-малко от десет метра отново. Трябва да се върнеш към грижите за себе си и да изградиш самочувствието си, така че нито едно гадно момче да не си помисли, че може да те ловува някога отново.
Кейлин кимна, но вътрешно се съпротивляваше на мисълта, че Илайджа и Джейсън някога могат да бъдат споменати на един дъх. Все пак разбираше защо Алисия вярва в това и знаеше, че Алисия няма да разбере разликата, дори ако Кейлин успее да обясни по някакъв начин колко прекрасен и грижовен е бил Илайджа през времето, което са прекарали заедно.
Освен това това нямаше значение. Илайджа я беше отпратил и затова вероятно беше по-добре да го отпише. Ако го омаловажаваше, ако продължаваше да си повтаря, че е изгубила шанса си за любовта на живота си, от това само щеше да се чувства по-зле.
Вместо това щеше да се опита да остави Илайджа в миналото и да не мисли за него.
В крайна сметка болката щеше да отшуми. Споменът за него щеше да избледнее.
– Един ден дори няма да можеш да си спомниш как изглеждаше Илайджа – каза Алисия, сякаш четеше мислите на Кейлин. – Някой ден просто ще си спомняш за него и ще се чудиш какво, по дяволите, си мислила. Ще станеш майка, ще имаш невероятен съпруг и деца и просто ще благодариш на Бога, че не си била достатъчно глупава, за да се забъркаш с този неудачник.
– Той не е неудачник – каза Кейлин.
– Не го защитавай. Не защитавай нито един от тях.
– Той не е неудачник, Алисия. Кейлин срещна непоколебимо погледа на приятелката си.
Най-накрая Алисия отстъпи.
– Добре. Той не е неудачник. Въпросът е, че трябва да продължиш напред.
– Съгласна съм. Разбирам го, наистина го разбирам. Можем ли просто да спрем да говорим за това сега? Или просто искаш да ме видиш как плача отново? Не мисля, че са ми останали сълзи.
Алисия се засмя.
– Ела тук. Позволи ми да те прегърна, глупачке.
И тогава те се прегърнаха.
– Благодаря – каза и Кейлин.
– Не се притеснявай – отвърна Алисия.
Да не се притеснявам, помисли си Кейлин. Не би ли било хубаво? Дали някога ще дойде ден, в който отново ще може да не се притеснява? Или това щеше да бъде новият ѝ живот – пълен с болка и загуба и с приятели, на които искаше да се довери, но не можеше да бъде сигурна в това. Всички сякаш имаха планове и цели и нито един от тях не вземаше под внимание това, което искаше или от което се нуждаеше Кейлин.
Само Илайджа изглеждаше загрижен за нея и само за нея.
Но той си отиде. Отиде си и това е.

Назад към част 4                                                      Напред към част 6

 

Кели Фейвър – Принудени – Погрешно – Книга 4 – Част 4

***

– Отново го правиш – каза Алисия и изкара Кейлин от замислянети ѝ. Алисия седна на масата и наблюдаваше внимателно Кейлин.
– Какво правя?
– Взираш се в пространството. На наркотици ли си?
Кейлин се захили толкова силно, че се разхърка и за момент трябваше да държи салфетка върху устата и носа си.
– Какво е толкова смешно? – Попита Алисия.
– Нищо – каза Кейлин.
– Ама явно ти се е сторило истерично. – Алисия агресивно наръга с вилицата едно листо маруля, после го поднесе към устата си и механично го сдъвка.
– Просто начинът, по който го каза.
– Ами ти на наркотици ли си или не?
– Не, разбира се, че не.
– Много хора взимат наркотици, а ти се държиш като човек, който ги взима.
– Ами не взимам.
За пръв път лицето на Алисия показа истинска загриженост.
– Но щеше да ми кажеш, ако беше?
– Да, щях да ти кажа. Но не взимам. Може би трябва да започна.
– Дори недей. – Алисия се върна към салатата си.
През следващите няколко минути нещата отново се чувстваха почти нормални. Кейлин започна да яде пастата си, като изведнъж установи, че е гладна. Алисия отново говореше, като се заканваше на другите момичета на близките маси, критикувайки прическите им, обувките им, тоалетите им. После се оплака, че Бен напоследък не и обръщал толкова внимание, може би дори я бил отблъснал през изминалия уикенд.
За пръв път Кейлин почувства истинско съчувствие към съквартирантката си.
– Гадно е, когато момчетата се променят за миг.
Алисия изглеждаше леко разтревожена.
– Наистина ли мислиш, че чувствата му са се променили?
– Не – каза Кейлин, опитвайки се да се съвземе. – Вероятно съм мислила за собственото си положение.
– Имаш предвид Джейсън?
Самото произнасяне на името му предизвика ужас в сърцето на Кейлин.
Кейлин преглътна тежко и поклати глава.
– Нека не стигаме дотам точно сега.
– Е, може би ще се наложи да отидеш там, мила – каза Алисия – защото Джейсън току-що слезе по стълбите.
Кейлин замръзна за миг. Всъщност усети как косъмчетата по врата ѝ се изправят.
– Моля те, кажи ми, че се шегуваш – прошепна тя през задушено гърло.
– Не, говоря сериозно. Защо? – Попита Алисия. – Нещо се е случило между вас? Затова ли напусна училището?
Но сега Кейлин се беше обърнала и го беше видяла, а той беше видял нея. Джейсън беше с няколко свои приятели от отбора по гребане, но им каза нещо и се разделиха, докато те продължаваха към пунктовете за хранене.
Джейсън се насочи към Кейлийн и тя едва дишаше.
Алисия сякаш забеляза, че Кейлин се е разтревожила. Когато Джейсън се приближи, Алисия се изправи и изпищя щастливо.
– О, Боже мой, Джейсън! Какво правиш тук?
Джейсън изглеждаше изненадан.
– Просто се храня. Като всички останали.
– Не съм те виждала от цяла вечност.
Очите на Джейсън се насочиха към Кейлин и изпълниха стомаха ѝ с ужас. Но после погледна обратно към Алисия, която продължаваше да бърбори. Най-накрая, след като тя го бъзикаше няколко минути без прекъсване, той се възползва от възможността да насочи вниманието си към Кейлин.
– Здравей – каза той.
– Здравей – отвърна тя, а устата ѝ пресъхна.
– Имаш ли нещо против да седна на един стол?
Алисия видя лицето на Кейлин и поклати глава.
– Съжалявам, Джейсън. Всъщност тъкмо се канехме да тръгваме. Трябва да тичам, за да се срещна с Бен, а Кейлин обеща, че ще дойде с мен.
Кейлин използва репликата, за да се изправи, а краката ѝ бяха като гумени. Тя се усмихна изкуствено, когато Джейсън срещна погледа ѝ със студения си, мъртъв поглед.
– Това е срамно – каза той. – Мислех си, че може би ще имам възможност да се забавлявам с вас за малко. Може би следващия път.
– О, определено – каза Алисия. – Утре.
– Разбира се – каза Джейсън.
Кейлин грабна чантата си, докато Алисия тръгна към изхода.
– Хайде, по-добре да побързаме – извика Алисия. – Бен е ядосан, вече закъснявам.
– Ти дори няма да си почистиш подносите? – Каза Джейсън.
– Не мога. Трябва да вървя. – Ускори ход Алисия.
Същото направи и Кейлин, но тогава усети как ръката на Джейсън се заключва около китката ѝ в здрав, безкомпромисен захват.
– Чакай малко. Чакай малко.
Тя се завъртя с лице към него и инстинктивно се опита да се освободи от хватката му. Но той не я пусна, въпреки че лицето му беше отпуснато и изглеждаше, че се усмихва приятелски. Всеки, който я наблюдаваше, нямаше да си помисли, че я наранява или нещо подобно.
– Пусни ме, Джейсън.
– Почакай малко, Кейлин. – Той се приближи до нея. Очите му бяха смъртоносно спокойни. Някак си все още миришеше смътно на пица, сякаш единственото, което правеше, беше да яде същата стара мазна пица, която тя беше споделила с него в нощта, когато я изнасили.
– Трябва да тръгвам, имаме среща с Бен.
– Да, знам. – Той отново се усмихна, но очите му бяха станали някак по-зли. – Но въпросът е, че ти обеща, че ще говорим. Обеща, че ще опитаме още веднъж, а после изчезна и повече не те чух. Така че каква е сделката? Това просто някаква глупост ли беше, за да ме накараш да направя това, което искаш от мен?
Кейлин облиза устни.
– Нека… Остави. – Тя силно дръпна и Джейсън се отпусна едновременно.
Силата на собственото ѝ усилие я запрати назад и тя се препъна в група момчета, които влизаха в кафенето. Те се засмяха, докато тя се извиняваше за своята несръчност.
Джейсън скръсти ръце и се усмихна, докато Кейлин се опитваше да възстанови самообладанието си.
– Така или иначе ще си поговорим отново – каза той. – Защото това не е приключило.
– Приключи, Джейсън. Остави ме на мира.
Усмивката му се разшири.
– Както кажеш, Кейлин.
– Точно така. Може би трябва да се опиташ да слушаш поне веднъж в живота си – каза му тя, после се обърна и тръгна тромаво нагоре по стълбите. Адреналинът течеше във вените ѝ, беше изпълнена с блъскащ страх и ужас и крайниците ѝ трепереха от него, когато откри, че Алисия я чака на върха.
– Добре ли си? – Каза Алисия.
– Да, просто имам нужда от малко въздух.
Когато излязоха навън, Алисия известно време не каза нищо. Известно време вървяха заедно, а накрая тя се обърна и погледна в очите на Кейлин.
– Нещо лошо се е случило между вас двамата – каза тя.
Кейлин кимна, но не каза нищо.
– Като, наистина лошо – продължи Алисия.
Кейлин отново кимна, челюстта ѝ трепереше.
– Ще ми кажеш ли?
– Не мога. Не мога. Не и сега. Не и тук.
– Добре. Всичко е наред – успокои я Алисия. Гласът ѝ беше изненадващо състрадателен. Тя се протегна и взе ръката на Кейлин в своята. – Хайде, да се приберем вкъщи.

Назад към част 3                                                           Напред към част 5

Кели Фейвър – Принудени – Погрешно – Книга 4 – Част 3

***

Малко след като Алисия напусна стаята, Нели трябваше да отиде на урок.
Кейлин най-накрая получи апартамента за себе си, което беше някаква смесена благословия. От една страна, тя отчаяно се нуждаеше от сън и от време за себе си. От друга страна, времето насаме я изправи лице в лице с това колко много ѝ липсва Илайджа.
Представи си го как стои в стаята ѝ в общежитието до мини хладилника, с онзи палав блясък в очите, с поредната остроумна забележка на устните му. Някак си винаги знаеше какво да каже, за да я обезоръжи, да я обърка, да я накара да го иска още повече.
Илайджа беше човек, за когото знаеше, че може да донесе само неприятности в живота ѝ и в света ѝ. И все пак, изглежда, той беше и единственият човек, който можеше да я излекува, да я успокои, да направи всичко отново наред.
Възможно ли е такова нещо? Дали тя просто не е полудяла?
Предполагаше, че повечето биха казали „да“.
Но докато лежеше в старото си легло, завита с познатите си одеяла, оглеждайки същите мебели и интериор, в които се беше преместила в началото на учебната година – не можеше да не почувства, че не трябваше да е там.
Трябваше да бъда с него. Това е моят дом.
Но той не чувстваше същото, затова я беше изгонил, отказа да ѝ обясни каквото и да било и реши, че връзката им вече не си струва да се бори за нея. Как можеше Илайджа да бъде нещо сигурно, как можеше тя да има дом с него, когато той не искаше да има такъв с нея?
Скоро сълзите отново дойдоха, предсказуеми и някак си застояли и изчерпани. Сълзите не продължиха много дълго. Тя беше изтощена. Вече беше плакала толкова много за Джейсън, а след това и за семейството си, а сега беше предимно разплакана.
Накрая просто лежеше в леглото и гледаше като в кататонно състояние. Мислите в повечето случаи бяха престанали. Имаше само една голяма черна дупка и тя сякаш падаше в нея, падаше и падаше и не оставаше много неща, за които да мисли.
Само падане.
И тогава тя заспа. Спа дълго време.
Когато Кейлин се събуди, светлината в стаята се беше променила. От ъгъла на слънцето зад прозореца тя си помисли, че трябва да е следобед, а погледът ѝ към часовника ѝ показа, че е спала с часове.
Вратата на спалнята на Кейлин беше достатъчно отворена, за да види Алисия, която седеше на лежанката в средата на апартамента и пишеше на лаптопа си.
Прозявайки се, Кейлин стана от леглото, чувствайки се отпаднала, но донякъде освежена, а настроението ѝ не беше толкова мрачно, колкото преди дрямката. Тя излезе в общата част на апартамента.
Алисия беше сложила слушалките си в ушите и пишеше някаква статия.
Силин я потупа леко по рамото.
Алисия се стресна, извади едната слушалка и я погледна.
– Ти ме изплаши.
– Съжалявам.
Тя сви рамене.
– Нещо нередно?
– Просто исках да кажа, че трябваше да ти кажа повече за това, което ми се случваше. Ти си най-добрата ми приятелка тук и трябваше да ти се доверя.
Алисия се намръщи.
– Аз просто не разбирам. Направих ли някога нещо, което да те накарам да мислиш, че няма да бъда на твоя страна?
– Не.
Но сега си го направила, помисли си тя. Показала си истинското си лице.
И все пак Кейлин не искаше да изпитва неловкост със съквартирантите си. Ако се връщаше в общежитието за постоянно, трябваше да се разбира с Алисия. Дори ако в действителност не ѝ вярваше толкова, колкото някога.
– Защо не ми разкажеш какво се е случило? Все още не знам защо си напуснала училище.
– Оказа се, че не съм напуснала – усмихна се Кейлин. – Все още съм тук.
– Все още не ти се иска да ми разкажеш какво се е случило – каза Алисия и кимна, сякаш сега всичко имаше смисъл.
Преди Кейлин да успее да отговори на изказването ѝ, Алисия заговори отново, а изражението ѝ се смекчи.
– Сигурно си гладна. Искаш ли да хапнем в кафенето?
Кейлин си пое дълбоко дъх. Част от нея все още се чувстваше твърде сурова и крехка, за да отиде на някое толкова публично място, където можеше да бъде принудена да общува с други ученици, може би дори с учители, да отговаря на въпроси за отсъствието си.
Но от друга страна, тя не искаше да отхвърли предложението на Алисия за подкрепа, затова се усмихна в отговор.
– Да, малко съм гладна.
– Изглеждаш така. Облечи се, прокарай една четка през косата си и ще тръгваме.
Да прекарам четка през косата си?
Коремът на Кейлин се стегна, но тя запази усмивката си. Сега не беше моментът да се обади на Алисия за злобните ѝ забележки. Това беше само незначителен коментар и те най-накрая отново бяха започнали да се държат приятелски една с друга.
– Звучи добре – усмихна се Кейлин. – Ще бъда готова след секунда.
Тя стана и отиде в банята, като нанесе достатъчно грим, за да скрие, надяваше се, колко емоционално съсипана се чувстваше. Особено се нуждаеше да прикрие тъмните кръгове и подпухналостта около очите си.
Но не прокара четка през косата си, въпреки че това можеше да ѝ е от полза.
Няколко минути по-късно вече бяха на площадката и се насочиха към сградата отсреща. Вътре влизаха и други ученици, повечето от тях хора, които тя не познаваше лично, но имаше и няколко, които разпозна.
Докато вървяха, Алисия поддържаше постоянен разговор, повечето от които бяха дребни клюки или глупави наблюдения за ученици и учители, които и двете познаваха. На Кейлин ѝ хрумна, че или Алисия напълно се е променила в злобно момиче през няколкото дни, откакто Кейлин не беше в училище, или Алисия си е същата като винаги и всъщност Кейлин се е променила.
Влязоха в сградата и се спуснаха по стълбите към мазето, където кафенето беше пълно с ученици.
В първия момент тя изпита силно желание да се обърне и да избяга от мястото. Може би ако не беше с Алисия, щеше да избяга. Но имаше достатъчно страх да не изглежда глупаво пред съквартирантката си, да не иска да разклати лодката повече, отколкото вече беше, затова някак си принуди краката си да продължат да се движат.
Ако само Илайджа беше тук с мен, нямаше да съм толкова уплашена.
Но тогава се чу един противоположен глас.
Не би трябвало да имаш нужда от Илайджа, за да направиш нещо толкова просто като да отидеш до кафенето. Какво не е наред с теб? Може би двамата наистина не сте били добри заедно.
– …вземи си една салата. Добре? – Каза Алисия, а очите ѝ се присвиха. – Здравей, земята до Кейлин. Слушаш ли изобщо и една дума, която ти казвам? – Попита тя, като щракна с пръсти пред лицето на Кейлин.
– Извинявай, просто си мислех за това, че ще трябва да говоря с учителите си.
– Да, разбира се, че е така. Имаш ли представа колко много работа си пропуснала?
Кейлин сви рамене.
– Имам представа. Пропуснах един голям тест и закъснях с една работа в часа по философия. Много съм изостанала с четенето, а скоро предстоят и други тестове в другите ми класове. Но мога да се върна в правия път.
– Както и да е – каза Алисия – ще се срещнем, след като си направя салатата. Ако видиш маса, вземи я, добре?
– Добре. – Кейлин се почувства така, сякаш получаваше заповеди от висш офицер или нещо подобно.
Беше се върнала в училище само от няколко часа, а вече ѝ беше писнало от него, както и от отношението на Алисия. Но тя се усмихна и симулира ентусиазъм, без да знае какво друго да направи.
Кейлин знаеше, че трябва да се справи тук, защото нямаше никакви възможности. Илайджа я беше изгонил и тя със сигурност нямаше да се прибере у дома при родителите си в близко бъдеще.
Отиде до станцията за паста и си взе чиния ригатони с червен сос, италиански хляб с няколко подложки масло и ванилов пудинг без захар. След това отиде до касата и разпечата картата си.
Беше на план за хранене, за който родителите ѝ бяха платили, и затова не трябваше да плаща в брой. Парите бяха изтеглени от сметката ѝ в картата.
Кейлин забеляза, че се отваря малка маса, и я грабна точно когато тримата души я напускаха.
Раменете ѝ се отпуснаха малко, когато седна с гръб към стената и започна да се храни, наблюдавайки как другите студенти общуват, смеят се и ядат, чувствайки се невидима, докато наблюдаваше простите ритуали на колежанския живот.
Те вече не се усещаха като ритуали, които се отнасяха до собственото ѝ съществуване – момичетата, които си подмятаха косите, кикотеха се, говореха и флиртуваха с момчетата, които позираха, шегуваха се и се опитваха да впечатлят. Всички те изглеждаха толкова млади, толкова наивни за реалностите на света, за суровостта на това, което се намираше извън залите на Бръшляновата лига, които те така удобно обитаваха.

Назад към част 2                                                      Напред към част 4

 

Кели Фейвър – Принудени – Погрешно – Книга 4 – Част 2

***

Кейлин не взе такси. Тя взе автобус, а след това червената линия през река Чарлз, като слезе на Харвард скуеър и след това измина половин миля до университета в Кеймбридж.
Когато най-сетне отвори вратата на колежанската си апартамен, Нели стоеше в средата на стаята. Устата ѝ се отвори, когато Кейлин влезе вътре и каза с половин уста.
– Здравей – каза тихо Кейлин.
– Здравей – отвърна Нели. – Ти си последният човек, когото очаквах да видя. Алисия каза, че никога няма да се върнеш в училище.
– Все още не съм сигурна какво правя – но нямам къде другаде да отида.
Кейлин и Нели никога не бяха ставали толкова близки, колкото Кейлин и Алисия през времето, когато живееха заедно. Кейлин винаги е подозирала, че Нели се чувства донякъде изключена, тъй като другите ѝ две съквартирантки са ставали все по-добри приятелки.
– Ами седни – каза Нели, като направи жест към близкия стол.
– Разкажи ми какво се случва. Изглеждаш напълно изтощена.
Кейлин сви рамене, но направи каквото ѝ беше казано. Тя седна на въртящия се стол, а Нели седна наблизо на малкия диван. Нели я гледаше с очакване. Когато отначало Кейлин не каза нищо, Нели се наведе напред и я хвана за ръката.
– Всичко е наред. Няма да се разсърдя.
И този прост, мил жест накара Кейлин да избухне в сълзи. Тя се разплака така, както не се беше разплаквала през целия си живот – големи, надигащи се сълзи, сякаш някой беше умрял.
Тя сложи ръка на лицето си и заплака, без да може да каже дори една разбираема дума или да спре потока от сълзи.
– Ще ти донеса кърпички. – Нели отиде до банята, върна се с кутия кърпички и я подаде на Кейлин, която най-сетне беше започнала да се владее.
Тя избърса очите си, смеейки се от притеснение.
– Съжалявам, дори не знам какво ми стана.
Нели я погледна с големи, сериозни кафяви очи, които сякаш знаеха повече, отколкото би трябвало.
– Не е нужно да се извиняваш за нищо.
– Имам чувството, че трябва да се извинявам за всичко.
– Ами този, който те е накарал да се чувстваш така, е задник.
Кейлин се засмя, издуха носа си, смачка кърпичката и я хвърли в близкото кошче за боклук. Тя въздъхна дълбоко.
– Не мога да разбера как всичко, което мислех, че е моят живот, може да се промени толкова бързо.
Нели отново се наведе към нея.
– Понякога животът просто ни преобръща с главата надолу.
– Случвало ли ти се е това?
Тя кимна веднъж.
– Да.
Кейлин видя, че съседката ѝ не иска да ѝ каже какво точно е обърнало живота ѝ с главата надолу. Но нещо подсказваше на Кейлин, че другото момиче прекрасно разбира как се чувства в този момент.
– Наистина съм много объркана в момента – въздъхна Кейлин.
– Не е страшно да си объркана. Ще разбереш това.
– Ще го направя ли?
– Да.
Кейлин кимна с благодарност.
– Много ти благодаря, Нели. Знаеш ли, много съжалявам, ако аз и Алисия някога сме те карали да се чувстваш…
Точно тогава вратата се отвори.
– Чух името си – каза Алисия и влезе в стаята с цвят на бузите. Тя видя Кейлин и не помръдна. – Искаше да кажеш нещо? – Продължи Алисия, като гледаше право в Кейлин.
Кейлин искаше да се извини на Нели, че не я е включила, че е позволила на Алисия да се превърне в център на вниманието, но Кейлин знаеше, че Алисия вече е ядосана и ще използва всеки повод, за да започне битка.
Кейлин поклати глава.
– Аз просто… хленчех.
– Каква изненада. – Сгъна ръце Алисия и повдигна вежди. – Приличаш на нещо, което котката е довлякла.
– Алисия! – Извика Нели. – Това не е хубаво.
– Не винаги съм мила, но поне съм честна.
– Понякога е по-добре да запазиш мнението си за себе си – отвърна Нели.
– Не е в мой стил. – Алисия отиде до шкафа с книги и започна да търси. – Мога да се закълна, че все още имам стария си учебник по статистика някъде тук. Имах най-добрите записки и Бен казваше, че с удоволствие би ги използвал.
Нели погледна към Кейлин и изрече мълчаливо извинение, докато Алисия продължаваше да разглежда близкия шкаф. Тя сякаш изсмукваше целия въздух в стаята, помисли си Кейлин.
Кейлин приключи с издухването на носа си и избърса очите си.
– Благодаря, Нели.
– Аз дори не съм направила нищо.
– Ти обаче си го направила – отвърна тя.
Алисия извади една книга от шкафа и се изправи, като се завъртя с лице към тях.
– Какво направи Нели?
– Тя просто слушаше – каза Кейлин. – И не ми се разсърди.
Алисия стисна тънките си червени устни.
– Знам, че не искаш никой да ти се сърди, Кейлин. Но ти не си направила точно така, че някой да разбере защо се държиш по този начин.
– Знам, че не съм направила нещата лесни.
Алисия я погледна с досада.
– И какво е това? Сега не ми вярваш?
Кейлин въздъхна дълбоко.
– Разбира се, че ти имам доверие.
– Не изглежда така. – Алисия стискаше учебника си толкова силно, че кокалчетата на пръстите ѝ бяха побелели. – Сякаш изведнъж си решила, че не си струва да ме държиш повече в живота си. А аз наистина си мислех, че сме приятелки. Като че ли те смятах за най-добрата си приятелка, на практика. Представях си как след години все още ще се срещаме на кафе и ще се смеем на лудите студентски дни.
– Нищо не се е променило от моя страна – каза и Кейлин.
– Нищо не се е променило? – Поклати глава Алисия. – Как можеш сериозно да кажеш това, след като се държиш така? А сега сякаш си мислиш, че можеш просто да дойдеш тук и да се преструваш, че всичко се е върнало към нормалното.
Кейлин усети как кръвта ѝ започва да кипи.
– Нямаш представа какво мисля.
– Точно така, нямам. Защото отказваш да ми кажеш каквото и да било. – Гласът на Алисия леко се разтрепери.
– Алисия, тук не става въпрос за теб. Това е нещо, което се случи на мен, и аз трябваше да се справя с него сама. – Кейлин срещна погледа на съквартирантката си и го задържа твърдо.
Алисия отвърна поглед.
– Както и да е. Ще занеса тази книга на Бен. Може би ще се видим по-късно, ако не си решила отново да изчезнеш, Кейлин. – После се обърна и излезе, а вратата се затвори със силен трясък след нея.

Назад към част 1                                                Напред към част 3

Кели Фейвър – Принудени – Погрешно – Книга 4 – Част 1

Кейлин се опита да разбере какво и беше казал Илайджа. Устните му се бяха раздвижили, беше изрекъл думи, но тя не можеше да ги разбере.
– Какво? – Каза тя и гласът ѝ прозвуча далечно, сякаш идваше от друго място.
– Трябва да се махнеш оттук – каза ѝ Илайджа, докато затваряше вратата след себе си и веднага започна да сваля окървавените си дрехи.
Кейлин все още стоеше до кухненската маса. Всъщност тя все още държеше чашата си с кафе, сякаш Илайджа можеше да реши да седне и да се присъедини към нея на масата за сутрешен разговор. Тя наблюдаваше как той се измъква от панталоните си. Сега той носеше само боксерки и стоеше точно пред вратата на апартамента.
Краката му бяха мускулести и мощни, като на спринтьор. Торсът и раменете му бяха перфектно изваяни. Всичко в него приличаше на статуя – тялото на бог, оживяло.
С изключение на кръвта. По предмишниците, ръцете, дори по шията му все още се виждаха петна кръв, а на едната му буза имаше червено петно.
На Кейлин изведнъж ѝ хрумна, че е излязъл и е убил някого, затова е окървавен и ѝ нарежда да напусне апартамента. Беше убил човек – може би повече от един човек.
Или може би Илайджа е бил ранен. Тя не видя никакви рани, но цялата тази кръв…
Мисълта, че е ранен, я изкара от странното ѝ състояние на липса на реакция. Тя се раздвижи, остави чашата си и се затича към него.
– Какво стана? – Попита тя. – Ранен ли си?
Илайджа поклати глава.
– Не. – Той протегна ръка, за да я спре. – Не искам да имаш кръв по себе си.
Тя спря и го погледна.
– Кажи ми какво се случва.
– Трябва да ми донесеш торба за боклук изпод мивката и няколко хартиени кърпи – беше всичко, което той каза. Изражението му беше неутрално, гласът му – твърд и спокоен.
Кейлин се почувства объркана.
– Какво стана, Илайджа?
– Просто ми донеси това, което поисках.
Тя се обърна и се върна в кухнята, като се върна до входа на апартамента, където Илайджа стоеше до купчината окървавени дрехи. Когато тя се приближи на няколко метра, той протегна ръка и взе от нея торбата за боклук и хартиените кърпи.
След това коленичи и с едно бързо движение загреба дрехите в торбата за боклук. След това изчисти най-лошата кръв от ръцете и мишците си с помощта на хартиените кърпи.
Изправяйки се, Илайджа най-накрая отново насочи вниманието си към нея.
– Знам, че си уплашена, и разбирам, че искаш да знаеш какво се е случило. Но няма смисъл да ти разказвам каквото и да било от него. Трябва да се махнеш оттук, Кейлин.
– Няма да те напусна – каза тя и едва когато думите напуснаха устата ѝ, осъзна колко много ги е имала предвид.
Илайджа се усмихна леко на това.
– Иска ми се да беше толкова просто, колкото да искаме да бъдем заедно – каза и той.
– Толкова е просто.
– Не – каза той и поклати глава – наистина не е.
– Кажи ми защо ме гониш. – Тя усети, че сълзите започват да парят очите ѝ, и примигна бързо, разочарована от собствената си слабост. Но беше още по-разочарована от безсърдечието на Илайджа.
– Не те гоня. – Той вдигна торбата за боклук и я завърза.
– Погледни ме, Илайджа.
Той я погледна и очите му бяха измъчени, но изражението му беше решително.
– Това е, което трябва да се случи. Ако имаше друг начин…
– Разбира се, че има и друг начин. – Гласът ѝ беше задушен.
– Ако останеш тук с мен, ще ти се случи нещо лошо. А аз няма да позволя да ти се случи нещо лошо.
– Тогава можем да си тръгнем заедно, да отидем в мотел, някъде далеч оттук.
Той бавно поклати глава.
– Време е да си тръгнеш.
– Ще те видя ли отново?
Той се обърна към нея и тръгна към спалнята, а тя го следваше, отчаяна от отговорите, вкопчена в малката надежда, че може да го убеди да промени решението си.
Илайджа облече чифт дънки и нова тениска.
– Не можеш ли да спреш поне за една секунда и да ми кажеш какво става? – Попита тя.
Когато се облече, той прокара ръка през косата си. Някак си отново успя да изглежда перфектно, сякаш беше прекарал сутринта в излежаване из апартамента, вместо да се занимава с каквито и да било насилствени действия, докато го нямаше.
– Не искам да те уличавам – каза той. И след това отново започна да се движи.
Тя го последва обратно в коридора, където той вдигна торбата с боклук и отвори вратата на апартамента.
– Ще изхвърля това в контейнера за боклук зад сградата. Вземи си чантата и всичко друго, от което имаш нужда – и тогава тръгвай. Не мога да те закарам никъде, но на Мас Авеню има много таксита. Ще ти дам малко пари.
Кейлин поклати глава, докато тихо ридание разтърсваше тялото ѝ. Тя го сдържа, твърдо решена, че няма да позволи на Илайджа да я види да плаче и да се изплаши. Той вече не заслужаваше да вижда истинските ѝ емоции. Той я отхвърляше – изпращаше я след всичко, което бяха преживели заедно.
Цялото предателство и ярост, които изпитваше, изведнъж се сляха в ледено спокойствие, което премина във вените ѝ като наркотик. За секунди тя стана странно спокойна и невъзмутима.
– Добре, ще си взема нещата.
Той се обърна отново към нея, а лицето му беше маска на едва прикрита агония.
– Трябва да ти кажа нещо, преди да си тръгнеш. Истината е, че аз…
– Не се притеснявай – отвърна тя, прекъсвайки го умишлено, искайки да го нарани. Видя, че е успяла, тъй като той трепна, сякаш го беше ударила.
Той примигна.
– Кейлин, нямаш представа колко много означаваш за мен.
Тя почти се разсмя, но сдържа смеха си в малка усмивка на недоверие. Така ли се отнасяше към някого, който означаваше много за него?
– Наистина не бих искала да видя как се отнасяш към някого, за когото не ти пука – каза тя.
– Предполагам, че заслужавам това.
– Вероятно трябва просто да отидеш и да изхвърлиш доказателствата – каза Кейлин, сочейки към торбата с боклук – вместо да си губиш времето да говориш с мен.
Илайджа погледна надолу към нея, сякаш беше забравил, че я държи.
– Кейлин – въздъхна той. – Не искам това да е така. Но не мога да допусна да бъдеш наранена от моите действия и от моя живот. Разбираш, нали?
Тя кимна рязко.
– Разбира се.
– Добре, ще изхвърля тези неща.
– Няма да съм тук, когато се върнеш.
Челюстта му се напрегна и тя видя как гърлото му работи.
– Знам – каза той след миг.
– Довиждане, Илайджа.
Той започна да и казва довиждане в отговор, но после гласът му малко се задави и той просто се обърна и си тръгна. Когато се обърна с гръб към нея, Кейлин не можеше да повярва на болката, която изпитваше по цялото си тяло.
Сякаш някой я разкъсваше отвътре.

Напред към част 2

 

Кели Фейвър – Принудени – Дива – Книга 3 – Част 16

***

Някак си се беше унесла. Кейлин не беше сигурна дали сънува, или не, но чу как Илайджа прошепна в ухото ѝ „Обичам те“.
Когато отвори очи, той я държеше здраво, но очите му бяха затворени. Тя се усмихна на себе си и отново се унесе.
Топлият пашкул на съня и безопасността се изпари много бързо.
Тя се събуди и откри, че Илайджа говори по телефона. Все още беше тъмно.
Беше седнал в леглото, с мускулест гръб към нея, докато говореше с тих, но замислен глас.
– Сигурен ли си? – Казваше той на този, който беше на другата страна.
Кейлин се плъзна на лакът, а сърцебиенето ѝ се ускори по онзи болезнено познат начин, когато осъзна, че е започнало нещо ужасно. Знаеше го само от гласа му.
– Трябва да ми кажеш, че това е на сто процента, Джейк – каза Илайджа. – Защото ако го направим и разбера, че грешиш…
Кейлин преглътна писък. Всичко в нея искаше да изтръгне телефона от него и да го хвърли през прозореца. Но нямаше какво друго да направи, освен да слуша. Тя беше безпомощна.
– Добре – каза Илайджа. – Да го направим. Ще бъда готов след пет минути.
Той затвори слушалката и бързо се изправи на крака.
– Илайджа, какво става? – Попита с треперещ глас Кейлин.
Той се обърна, а изражението му беше смесица от решителност и съжаление.
– Трябва да отида някъде – каза той. – Трябва да се върна най-много след няколко часа.
– Колко е часа? – Попита тя.
– Около четири часа.
– Къде отиваш?
Той въздъхна.
– Не мога да ти кажа, Кейлин. Нямам време – трябва да се облека. Брат ми ще дойде да ме вземе след няколко минути.
– Не тръгвай – каза тя. Гласът ѝ беше напрегнат.
Той изглеждаше разочарован от молбата ѝ.
– Ти дори не знаеш къде отивам, Кейлин.
– Знам, че не е нищо хубаво – каза му тя.
– Ти не… – но гласът му се изгуби. Изглеждаше, че се замисля.
– Каквото и да е, не е нужно да го правиш – каза тя. – Започваш отначало. Помниш ли?
Но после очите му отново срещнаха нейните и тя разбра, че вече е свършило. Беше загубила.
– Трябва да го направя. Някои неща трябва да се решат. – Той започна да събира дрехите си, като навлече тениска върху главата си.
Кейлин се изправи и отиде до мястото, където беше той, като хвана китката му, за да привлече вниманието му.
– Какви неща трябва да се решат?
– Недей – каза той.
– Недей какво?
– Не го прави заради нас. – Тя се вгледа в очите му. – Знаеш, че става дума за нас. Където и да отиваш, това не е нещо, с което бих била съгласна. Ето защо не искаш да ми кажеш.
– Не искам да ти казвам, защото няма да разбереш. Това не е твоят свят.
– Опитай с мен – каза тя.
Той въздъхна и се отдръпна от нея, докато продължаваше да се облича.
– Наистина нямам време. Това се случва. Трябва да отида. Ще се върна, преди да се усетиш.
Кейлин се опита да си представи къде може да отива и какво може да включва това.
– Това някакво отмъщение ли е? Ще отидеш да нараниш някого ли? – Каза тя.
Раменете му се стегнаха и тя беше сигурна, че е уцелила близо до целта.
Но Илайджа не забави ход. Беше навлякъл тъмното си яке, а после коленичи и извади пистолета си изпод матрака.
– По-добре е да не знаеш.
Тя не можеше да повярва на това, което виждаше, на това, което той всъщност правеше.
– Става дума за нас, Илайджа. Рискуваш всичко – може да влезеш в затвора, а какво ще стане с нас?
Той прибра пистолета в колана на панталона си и навлече якето върху него. Най-накрая установи контакт с очите ѝ.
– Аз няма да отида в затвора. Повярвай ми, всъщност съм доста добър в тези неща.
Тя поклати глава.
– Звучиш като луд.
Той се усмихна леко.
– Слушай, аз ще се…
– Кажи ми къде отиваш или няма да съм тук, когато се върнеш у дома.
Усмивката му изчезна.
– Това е заплаха?
– Това е истината. Кълна се в това.
Очите му се втвърдиха.
– Добре. Както искаш, Кейлин. – Той закопча ципа на якето си до половината. – Брат ми разбра кой е нахлул в апартамента и е взел парите ми.
– И какво точно ще направиш?
– Хайде – каза той и усмивката му се върна, но не беше приятелска усмивка. – Ти си по-умна от това.
Искаше ѝ се да се разплаче, но се отказа да го направи.
– Брат ти може да греши.
– Не мисля така. В това има смисъл. Очевидно Хейли е започнала да се среща с човек от един от екипите, с които имаме сериозни противоречия. Изглежда, че може би е влязла в него, за да си отмъсти срещу мен, а може би е съвпадение. Така или иначе, на улицата се разнесе слух, че тези клоуни са ме набедили, а ние наистина не можем да оставим това да се случи.
– Значи просто се страхуваш от това, което хората мислят? – Предизвика го тя. – Притесняваш се за репутацията си или нещо подобно? И си струва да умреш или да влезеш в затвора заради това?
Илайджа се засмя.
– Казах ти, че няма да го разбереш. – Той изглеждаше някак по-спокоен. – В моя свят, ако хората разберат, че сме седели и не сме направили нищо, ще ме ударят отново и отново. Ще продължат да ме преследват, ако заподозрат, че съм слаб.
– Тогава ще се отдалечим.
– Вече опитах, помниш ли? – Той се придвижи към вратата.
– Илайджа – извика тя. – Недей. Моля те, имам ужасно чувство за това.
Той продължи да върви.
– Трябва да тръгвам.
Тя го последва в коридора, когато той тръгна да излиза. Той спря и се обърна към нея за последен път, преди да тръгне.
– Наистина те обичам – каза той. – Добре? Ще повярваш ли поне в това?
Тя кимна, но едва-едва. Беше му толкова ядосана, наранена, но най-вече уплашена.
Когато вратата се затръшна, тя вдигна поглед и не можеше да повярва, че той наистина си е отишъл.
Кейлин отиде до прозореца и погледна към улицата. На тротоара беше паркирана лъскава черна кола и секунди по-късно тя видя как Илайджа се качи в колата, а след това тя потегли.
Как това беше излязло толкова извън контрол? Как се беше озовала в това положение? Илайджа щеше или да убие някого, или да бъде убит сам, тя просто го знаеше.
Минутите минаваха, а тя се опитваше да се разсее.
Може би той просто ще пребие някого или ще го сплаши – ще го заплаши малко, както направи с Джей Ди.
Но не можеше да повярва в това.
Все пак имаше някаква болна надежда, някаква способност да пренебрегне всички ужасни факти и вместо това да се насочи към фантазията. Може би Илайджа нямаше да се съгласи – може би щеше да откаже. Може би щеше да накара брат си да се обърне и да го откара обратно вкъщи в последния момент.
Но с напредването на времето слабите ѝ надежди бяха заменени от увереността, че Илайджа ще умре.
Кейлин седеше на кухненската маса и пиеше кафе, взираше се във вратата и чакаше.
Минутите се превърнаха в часове.
Слънцето започна да изгрява, оцветявайки красиво небето зад прозореца, но на нея то твърде много ѝ приличаше на кръв.
Кафето беше горчиво в устата ѝ.
И тогава чу стъпки, които се изкачваха по стълбите, и сърцето ѝ се разтуптя, а ръката ѝ стисна чашата толкова здраво, че едва не се пръсна.
Ключове в ключалката на вратата и после вратата се отвори, а когато го видя да стои на прага, толкова и олекна, че се изправи, треперейки.
– Слава Богу… – Започна тя.
Но после го видя.
Дрехите му бяха опръскани с кръв, както и лицето му. Изглеждаше така, сякаш последните няколко часа е прекарал в кланица.
– Трябва да си тръгнеш и да се отдалечиш от мен – каза ѝ той. – Тук вече не си в безопасност, Кейлин.

Назад към част 15

 

 

 

 

Кели Фейвър – Принудени – Дива – Книга 3 – Част 15

***

Илайджа се обърна към нея по-късно същата вечер, когато тя заспиваше.
Докато се приготвяха за лягане, нещата бяха малко неловки, а двамата не си казаха много.
Тя искаше да се опита да разчупи леда, но някак си не знаеше какво да каже.
Но сега Илайджа я гледаше в тъмнината, а присъствието му я върна към реалността, след като беше започнала да се унася.
– Какво става? – Попита тя.
– Не искам да те изгубя – каза той.
Той не носеше тениска и когато тя протегна ръка, за да го докосне успокоително, ръката ѝ влезе в контакт с дебелия му бицепс и треперещият мускул леко потрепна под дланта ѝ.
– Никога няма да ме загубиш – каза му тя.
– Не ти вярвам – отвърна той.
– Как мога да го докажа? – Попита тя. Нещо вътре в нея беше разхлабено и готово да му покаже каквото е нужно. Може би това беше, че се намираше в онова странно състояние между будността и съня, което беше по-скоро сънно, а може би беше начинът, по който той изглеждаше, че се нуждае от нея точно в този момент.
Каквото и да беше, Кейлийн не изпитваше никакъв страх или тревога. Всичко, което знаеше, беше, че Илайджа е красив, див и неукротим – но той все още се нуждаеше от някого. Той се нуждаеше от нея.
Той я погали по бузата и се приближи.
– Искам да бъда мъжът, когото заслужаваш – прошепна той.
– Ти вече си – каза му тя.
И тогава той я целуна, а ръцете му я докосваха свободно. Тя му позволи да я вземе, позволи му да отиде там, където искаше да отиде. Не можеше да се спре да го иска повече, не можеше да се сдържи да не направи това, което беше толкова естествено.
Тъмнината се завихри около тях, докато Илайджа правеше любов с нея, и Кейлин никога не беше усещала нещо толкова сладко, толкова съвършено, толкова силно и страстно.
Телата им бяха хлъзгави от пот, движеха се в ритмична хармония, сякаш всеки от тях знаеше точно какво харесва и желае другият, а екстазът от това беше почти непоносим.
Накрая тя извика, а той изстена, като се втурна толкова силно, че тя почувства, че може да се разпадне на две – но някак си, по добър начин.
След това той я прегърна и двамата лежаха и дишаха в красивата тишина, без да говорят много, а просто се държаха един друг и оценяваха лекотата на това.
Това променя всичко, помисли си Кейлин. Но и харесваше начинът, по който променяше нещата. Сега те бяха по-близки от всякога.

Назад към част 14                                                          Напред към част 16

 

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!