Категория: Кел Карпентър и Мег Ан

Дооообре Сейлъм

В един момент стояхме там, пред жътварите, които тя беше убила, а в следващия бяхме в кметството. Разпознах заседателната зала като тази, която Съветa използваше.
Те бяха тук сега и това не приличаше на никое от предишните събрания.
Столовете бяха преобърнати. Дългата дървена маса беше счупена по средата, двата края се навеждаха навътре, където централната част се удряше в пода, сякаш някой беше хвърлен върху нея. Съдейки по тълпата от свръхестествени същества, които обграждаха повдигнатата платформа, това не беше точно невъзможно.
Дом стоеше встрани и се опитваше да разсъждава с членовете на Съвета.
Никой не изглеждаше особено заинтересован да го слуша, с изключение може би на вещиците.
Там стоеше на няколко крачки разстояние замислена. Черните ѝ вежди бяха сбръчкани, а между тях се беше образувала бръчка. Беше без грим, нещо, което никога не се случваше. Искам да кажа, че беше красива и без грим, но най-добрата ми приятелка беше и малко суетна.
Това показваше по-скоро емоционалната ѝ нестабилност, отколкото нещо друго.
– Ти ни излъга. Това е основание да те отстраним напълно от Съвета – каза Ноктурна.
– Аз не съм излъгал за нищо – отговори Дом.
– Тогава защо жътваря, който се обърна срещу теб, е в ареста? – Попита представителя на вампирите, чието име бях забравила.
– Това е сложно. Цялата ситуация е сложна.
Трябва да си поемем дъх и да започнем отначало…
– Тя се обърна срещу нас! – Извика един жътвар отстрани. Беше по-възрастен господин, когото не бях виждала от гласуването, когато Дом беше избран.
– Млъкни, Коса. Ще се разберем с когото и да е било това нещо…
– За какво говориш? – Попита Ноктурна, вдигайки ръка към разярената тълпа, за да я успокои.
– Не знам кое по дяволите беше това момиче, но тя не беше Сейлъм.
До мен Тана се намръщи. Не ѝ харесваше посоката, в която се развиваха нещата. Междувременно сърцето ми се разтуптя, че Дом беше разбрал. Той. От всички хора. Може би все пак имаше надежда за жътварите…
– Защо го казваш? – Попита вълчицата Серена.
Дом изпусна безчувствен смях.
– Сейлъм е гадина. Казва много гадни неща и се държи като разглезено дете през цялото време. Не знам как Грейвс я търпи…
– Можеш ли да стигнеш до същината? – Прекъсна го Ноктурна.
– Тя никога не би излъгала така. Не е способна да лъже, дори когато това би ѝ спасило кожата. Веднъж призна, че е отвлякла някого. Не. Не знам какво беше това момиче, но не беше Сейлъм. Поставих я в килия, докато разбера.
Един за Дом. Нула за Тана.
Вътрешно правех малък танц на радост, знаейки, че съм била права да гласувам за него, но Тана не можеше да види това. Затова запазих стоическо изражение.
– Той лъже! – Извика някой от тълпата.
– Как обясняваш Джерард? – Попита Серена.
Ноктурна я прекъсна.
– Отклоняваме се от темата. Смъртта на вълка не е въпроса, който в момента се разглежда от Съвета.
Серена кипеше от гняв, кожата ѝ се набръчкваше, сякаш се бореше срещу промяната.
– Колкото и забавно да е всичко това – промърмори Тана – мисля, че е време да се позабавляваме малко със сукубата.
Протестът ми се качи на устата, но го преглътнах, мразейки факта, че Тамсин беше въвлечена в това, но знаейки, че сега не беше момента да се откажа. Трябваше да отвлека вниманието на Тана. Трябваше да я накарам да повярва, че съм на нейна страна.
– Как предлагаш да го направим? Тя е член на Съвета. Ще забележат, ако изведнъж изчезне по време на такава публична среща.
Тана потупваше с пръст устните си, обмисляйки.
– Вярно, но да създадем малко хаос не е точно лошо нещо.
Аз свих рамене, не виждайки очевиден начин да се избегне това.
– Твое решение.
– Не, Сейлъм, мисля, че това трябва да е твоя работа – каза тя, усмихвайки се, сякаш ме беше хванала.
В известен смисъл беше така. Тя разкриваше блъфа ми. Дали наистина щях да се обърна срещу Тамсин, за да докажа лоялността си към Тана?
Огледах неспокойната тълпа, като за миг пожелах да има начин да отвлека вниманието, който поне да ми позволи да изведа Тамсин от стаята, без да предизвикам паника сред всички.
Чакай. Може би имаше начин.
Тана беше споменала, че можем да контролираме духове. С Шеп извън картината и духовете на Грим, които всъщност не бяха духове… Не се сещах за много хора, които да повикам.
– Тик-так, Сейлъм.
Стиснах зъби. Добре, ако не можех да се сетя за дух, който да призова, може би просто можех да накарам тези хора да повярват, че има такъв. Трябваше да мога да симулирам атака от призрак… Нали?
Без да имам никаква представа какво правя – което, да си призная, беше начина, по който правех всичко – аз се втренчих в счупената маса и с пръст я изстрелях към стената, където тя се разби.
Хората изкрещяха и всички погледнаха в посоката на летящата маса.
– О, много добре. Изглежда, че голямата ми сестра е научила някои нови трикове, докато бях затворена.
– Хората не бяха много доволни от мен. – Аз свих рамене. – Хвани я, докато аз отвличам вниманието им – промърморих, като вече бях изпратила няколко стола да летят из стаята.
– Какво, по дяволите, се случва? – Попита Рембранд, навеждайки се, докато счупен стол летеше право към него.
– Мисля, че ни атакуват! – Изкрещя Ноктурна.
Още викове се разнесоха, но аз едва ги чувах. Бях изцяло фокусирана върху един невероятно ядосан глас.
– Сейлъм Кейн, какво, по дяволите, правиш? – Каза Тамсин, измъквайки се от хватката на Тана. Виждах въпроса, който гореше в очите ѝ. Тя не беше сигурна дали това беше част от плана ми или не.
Това малко съмнение ме бодеше.
– Какво мислиш, Сейлъм? – Попита Тана. – Да я убием ли? – Попита моята двойничка, като прокара призрачна ръка по бузата ѝ. Тамсин се разтрепери. – Можем да си поиграем с нея. Да я направим малка кукла, която ходи, говори и прави всичко, което ѝ кажем?
Страхът блестеше в очите на Тамсин.
– Какво… Какво става? – Заекна тя.
– Ти, моя малка сукуба, загуби вярата си прекалено лесно. Сега сестра ми реши да се откаже от човечността си. Тя осъзна, че нещата са по-забавни от тази страна на границата. – Устните на Тана се извиха в студена усмивка.
Цветът изчезна от лицето на Тамсин. Поне толкова, колкото беше възможно, като се има предвид, че в момента тя не беше точно физическа.
Разбрах изражението ѝ ясно като ден и това ми разби сърцето.
– И така, какво ще бъде, Сейлъм? – Обяви Тана.
В света на живите виковете бяха затихнали. Хората забелязваха, че един от седемте членове на Съвета липсваше. Че тя беше изчезнала без следа.
– Къде отиде Тамсин? – Попита представителя на магьосниците.
Никой не изглеждаше да има отговор.
Преглътнах.
– Аз… Аз… – Думите не излизаха. Дори и света, какъвто го познавах, да беше в опасност, не можех да предам най-добрата си приятелка по този начин. Бях се заклела, че ще оправя нещата, но дори и в това щях да се проваля.
Всяка апатия, която бях успяла да запазя, изчезна от лицето ми, докато лъжата застина на устните ми, замръзнала от болка.
Тана изчака няколко секунди и после се усмихна още по-широко. Още по-жестоко.
Тя отметна глава назад и се разсмя. Звукът ме замръзи до костите.
– Знаех си, по дяволите – каза Тана, като смяха ѝ спря толкова бързо, колкото беше започнал. – Нямаш го в себе си.
Тя отхвърли Тамсин настрани и избърса ръцете си в избледнелите си тесни дънки, сякаш отвратена от докосването на приятелката ми.
– Ами… Аз… Казах, че съм приключила, не казах, че искам да измъчвам всички. – Опитах се да се оправя, но съдейки по изражението на лицето на Тана, не се справях добре.
– Можеш да спреш да се преструваш, Сейлъм. – Тя сгъна ръце пред гърдите си. – Живея от над четиристотин години и те познавам във всеки живот, който си живяла. Дори когато можеше да лъжеш, никога не ми се измъкваше.
Издишах тежко.
– Добре. Какво искаш, Тана? Разруши живота ми тук. Ясно показа, че искаш вечна Бони за твоя Клайд. Какво трябва да ти дам, за да ме оставиш на мира и да спреш да разрушаваш живота на хората?
Всякаква забава на лицето ѝ изчезна и се превърна в студения смъртоносен хищник, който се криеше под повърхността.
– Искам същото, което винаги съм искала – прошепна Тана. – Приятел. Партньор. Ти ме създаде, защото се чувстваше самотна. Аз се връщам при теб, защото и аз се чувствам така. Но точно като в първия ни живот, ти избираш тях. Може да не избираш Смъртта, но винаги избираш човешките си домашни любимци. Всеки шибан път. Дори когато не избираш Смъртта, никога не избираш мен.
Зад нея се появи Грейвс. Той ми кимна с глава и изчезна, преди тя да разбере, че е бил там.
Капанът беше готов. Сега трябваше да намеря начин да я заведа там.
– Ти ме убиваш във всеки живот – отговорих. – Разбира се, че не.
– О? Научила си го, така ли? – Каза тя, без да показва съжаление.
Аз се разсмях веднъж, но без никакво чувство за хумор.
– Не, всъщност. Подозирах го, но ти току-що го потвърди. Толкова за това, че знаеш всичко за мен.
След като разбрах коя е Смъртта и че не е опитала да ме убие, въпреки че ме е намерила – е, не ми отне много време да започна да се чудя за това. И да мисля за факта, че съм умирала във всеки живот. В края на краищата имаше само едно логично заключение. Всичко започна и свърши с Тана.
Тя присви очи.
– Убивам те, защото всеки път си шибана идиотка и вместо да оставиш всички тези глупости зад себе си, в крайна сметка си мислиш, че можеш да ги спасиш, да спасиш мен, да спасиш Смъртта. – Тя въздъхна. – Ако не бях аз, досега щяха да те изпратят в отвъдното. Няма други безсмъртни на този план обаче – освен теб и Смъртта – и между вас двете предпочитам тази, която е глупава.
Би ме наранило, ако не знаех вече, че тя мисли по този начин. Планирах да използвам това в своя полза.
– Така че, ако ме убиваш във всеки живот, защо не си го направила този път? Защо си направи труда да се опиташ да се сприятелиш с мен и да ме накараш да разбера твоята гледна точка?
Тана отвърна поглед. Тя криеше нещо или поне се опитваше.
– Може би си глупава, но е по-добре да имаш глупава близначка, отколкото да нямаш никого. Не и когато отвъдното в крайна сметка взема всичко, а ти си израснала там, ние не сме добре дошли там. Напротив, всъщност.
Наблюдавах чертите на лицето ѝ. Лекото треперене на долната ѝ устна. Блясъкът в сивите ѝ очи. Беше добра, много добра.
Но не достатъчно добра.
– Това е само част от истината. – Когато Тана не отговори, аз свих рамене. – Не искаш да ми кажеш? Добре. Трудно е да получиш това, което искаш, когато не ми казваш нищо, обаче…
Сърцето ми заби по-бързо. Всичко вървеше перфектно. Точно както каза Шеп. Сега тя трябваше само да захапе стръвта…
Обърнах се, сякаш си тръгвах.
– Чакай.
Спрях, опитвайки се да скрия усмивката от лицето си.
– Да? – Попитах леко.
– Имам нужда от помощта ти – промърмори тя през зъби.
– Мхм, знам.
Обърнах се обратно, отделяйки ѝ цялото си внимание.
– Това, което не знам, е защо трябва да ти помогна след всичко, което си направила.
Гняв проблясна в чертите ѝ, но тя бързо го овладя.
– Смъртта идва за мен. Успях да я избегна векове наред, но тя става все по-умна. Усещам, че е тук, просто не мога да разбера къде или кой е. Имам нужда от твоята помощ, за да се отърва от нея. Завинаги.
Този път усетих истината. Или поне по-голямата част от нея.
– Как ще го направим?
– Защо, по дяволите, да ти кажа, след като искаш да ме предадеш? – Подигравателно попита тя.
Вдигнах вежда и Тана сякаш се овладя.
– Добре, още по-добър въпрос – дай ми причина да ти помогна, – казах аз.
Тана погледна от мен към стаята със свръхестествените същества, към духа на Тамсин, който ни наблюдаваше мълчаливо.
Знаех какво ще каже, още преди да го направи.
– Помогни ми и ще оставя домашните ти любимци на мира – каза тя през зъби.
– Докажи го – отвърнах с твърд глас. Посочих с брадичката си в посока Тамсин. – Върни я.
Тана махна с ръка и Тaмсин се появи отново в живия свят. Сега бяхме само двете.
– Доволна ли си? – Попита Тана.
– Няма шанс – отговорих. – Но ще свърши работа.
Тана набръчка чело.
– И така, ще ми помогнеш ли?
– За съжаление, да. Смъртта явно не ми е направила никаква услуга и ако това накара и двете ви да оставите мен и останалите от Фароу Скуеър на мира, тогава ще го направя.
Излязох от залата на Съвета точно когато група жътвари нахлуха вътре. Един от тях беше човека, когото Тана беше затворила в килия. По дяволите. Те се движеха бързо. Аз трябваше да бъда по-бърза.
Когато се появих отново в къщата си, видях пакета с кексчета „Хостес” на новата трапезарна маса. Холът все още беше разрушен, както и по-голямата част от кухнята. Бяхме преместили трапезарната маса в главната стая, за да може Ричард да има време да работи.
Съдейки по факта, че кексчетата бяха там, а нито леля ми, нито брат ми, нито самия магьосник бяха наоколо, плана наистина беше в ход.
Тана се появи зад мен.
– Какво правим тук?
Взех дълбоко дъх и взех едно от кексчетата. Вероятно това беше последната храна, която щях да ям. Тази мисъл беше депресираща.
Опитах се да запазя надеждата, че втората, по-неясна половина от цялата тази сделка ще проработи. Но нямаше начин да предвидя Смъртта.
Без да се бавя повече, взех кексчето и го отхапах.
Вкусът беше невероятен, както винаги. Запях тихо и кожата ми засия.
– Сейлъм, какво, по дяволите…
– Шшш – прекъснах я. – Не ми разваляй момента.
Изядох другата половина от кексчето и го преглътнах. Когато стигнах до мястото, се обърнах и просто казах:
– Добре дошла във вечността с мен, Тана. Получаваш точно това, което искаш.
– За какво говориш? – Тя се огледа, все още неразбираща. Не че я винях.
– Ти и аз, затворени в тази къща за цяла вечност. Честито, сестричке. Надявам се да харесваш музиката от осемдесетте, защото ще я слушаме много.
Паника премина по лицето ѝ. Опита се да изчезне, но невидима бариера я спря. Духът ѝ се отблъсна назад и се удари във вече разрушената всекидневна.
– Не разбирам – започна Тана. – Как, по дяволите, е възможно това?
– Вярвай на леля ми Есме, че винаги знае начин. Нейният секс партньор е мощен магьосник, който усъвършенства оборудването, което ѝ позволи да хване призрак. Когато разруши живота ми и започна да убиваш хора, ми хрумна гениалната идея – ами ако мога да хвана в капан безсмъртен? Е, оказа се, че мога. – Посочих къщата. – Цялата ми къща е омагьосана, за да ни задържи, а кексчето, което току-що изядох, я активира. Докато реша да остана тук, и двете сме в капан. Завинаги. Което означава, че не можеш да разрушиш живота на никой друг.
– Не. Не можеш да направиш това. – Тя беше в паника, въртеше се наоколо и се опитваше да изчезне, но се удряше в невидимите бариери отново и отново.
Докато я наблюдавах, истинска усмивка се разля по лицето ми, въпреки че аз самата започвах да се паникьосвам малко. Къде, по дяволите, беше Смъртта?
– Пусни ме! – Изкрещя тя и се хвърли към мен.
Хванах я и телата ни прелетяха през масичката за кафе, докато се приземихме на земята, заобиколени от парчета дърво и стъкло.
Борехме се, претъркулвайки се, като всяка от нас се опитваше да бъде отгоре. Накрая ѝ нанесох удар в бъбреците, който сякаш ѝ отне дъха достатъчно дълго, за да я притисна на пода.
– Бори се колкото искаш, Тана. Няма да отидеш никъде.
Тя ме заплю в лицето.
– Мразя те. Ти си жалка имитация на богиня. Никога не си успяла да погледнеш отвъд смъртността на хората, които обичаш толкова много, и да приемеш напълно това, което си.
– Ако това означава да свърша като теб, тогава се радвам, че никога не съм го направила. Животът е нещо повече от власт, Тана. Може би щеше да разбереш това, ако си позволиш да се интересуваш от нещо друго освен от себе си.
Тя оголи зъбите си, борейки се срещу хватката ми, но всичките тези тренировки с Грейвс, плюс суперсилната ми сила, придобита от сто и четиридесетте пъти, в които съм умирала, ме правеха повече от равна на нея.
Когато не я пуснах, тя се отпусна, а погледа ѝ стана замислен.
– Какво ще си помислят хората, които обичаш, когато разберат, че си ги напуснала?
Знаех какво се опитва да направи, но тя не казваше нищо, за което аз вече не бях мислила.
С повече храброст, отколкото мислех, че притежавам, аз свих рамене, без да показвам колко щеше да ме боли, ако бях сгрешила в последната част от плана и трябваше да остана тук завинаги. С нея. Не. Трябваше да се държа.
– Те ще продължат напред. Това правят хората.
– Някои неща хората никога не могат да простят – каза тя, гласа ѝ прорязваше като камшик.
– Може би не, но с времето, надявам се, ще разберат.
Мисли за тлеещите очи на Грейвс, за брат ми, който остарява, и за Есме, която си намира ново хоби, за да остане млада, изпълниха ума ми, но аз ги отблъснах.
Това не беше края. Трябваше да вярвам в това.
Но така или иначе, Тана беше в капан и вече не представляваше заплаха. Това беше всичко, което имаше значение.
– Е, е, е… Това не е ли неочакван обрат – каза познат глас зад мен.

Назад към част 20

Ей, сестричке, душевна сестричке

– Сигурна ли си, че можеш да го направиш? – Попита Грейвс. Ръцете му се притиснаха от двете страни на лицето ми, дългите му пръсти се затвориха около врата ми. Той прекара един от палците си по скулата ми, а тревогата запали сините му очи.
Взех нестабилен дъх.
– Това е единствения начин – прошепнах. – Ричард се нуждае от повече време, а ако Тана наистина е толкова подобна на мен, няма да седи и да чака в импровизирания затвор много по-дълго.
Той стисна устни.
– Знам, знам, просто… Ти не си добра в лъженето.
Във всяка друга ситуация това би било забавно.
Но не и този път. Не тук. И не сега.
– Да, така е – съгласих се. – Но ще трябва да го направя да изглежда правдоподобно много бързо, защото иначе нямаме нищо. Ако тя заподозре нещо, сме загубени – освен ако не я убия.
Знаех какво мисли по този въпрос. Той би предпочел просто да взема това, което Шеп ни каза, и да го използвам, за да я убия. Проблемът беше, че тя щеше да се върне. Един ден. Щеше да се прероди и може би щеше да бъде като мен, без спомените си. Може би щеше да израсне и да стане по-добра версия на мен. По-мила. По-малко гадна.
Но като направя това, все пак ще я лиша от това, което е. От това, което беше. (И кого заблуждаваме? Ще сме късметлии, ако преродената Тана не започне да убива хора.) Да не говорим за другите доста сложни странични ефекти от убиването на безсмъртен.
Не. Трябваше да бъдем умни и аз трябваше да изиграя ролята си перфектно.
– Просто запомни паролата, ако искаш да се откажеш…
– Месо – казах аз. – Ще направя всичко за любовта, но това няма да го направя.
Усмихнах му се, въпреки че усмивката ми беше оцветена от тъга. Всичко това можеше да се обърне срещу нас. Ако Тана не се държеше както мен… Ако Смъртта не беше това, за което я мислех…
Но какво можех да кажа? Исках убийствата да спрат.
Мирът беше възможен, по дяволите. Дори и да беше последното нещо, което правех тук, на Земята.
– Добре, вие двамата, да прегледаме плана – каза Шеп, влизайки в спалнята ми. Беше облечен в старите си дрехи и косата му беше пригладена назад. Не знам откъде е намерил време да се приведе в приличен вид, докато ние играехме на война.
– Аз ще се скрия и ще взема Грейвс с мен. Той е нашия посредник – започнах аз.
– А аз ще стоя настрана през по-голямата част от времето, за да не разбере Тана какво става – каза Грейвс.
– Добре, Ричард каза, че му трябват поне няколко часа, преди да… – Започна Шеп и ме погледна. Тук планът ставаше малко по-сложен.
– Знам. Моята работа е да я държа далеч от къщата, докато не дойде времето.
– Дори ако сме в проблем – добави той.
Преглътнах.
– Дори ако ти си в проблем.
Брат ми се усмихна и ме прегърна силно. – Можеш да го направиш, Скуид. Вярвам в теб. Сега трябва само да накараш и психопатката да ти повярва.
Аз също го прегърнах.
– По-лесно е да се каже, отколкото да се направи, но ще намеря начин – обещах и го мислех.
Трябваше да оправя нещата за всички, но не можех да направя нищо, докато Тана не си тръгнеше.
Завинаги.
– Мините са готови да избухнат, в случай че някой от тези копелета реши да се развихри прекалено рано – каза Есме. Носеше каска и тиранти, които изглеждаха абсолютно нелепо.
Бих я попитала какво има предвид под „мини“, но всъщност не исках да знам. Освен това, искрената изненада щеше да ми помогне да изиграя ролята си по-добре.
– Добре, трябва да тръгваме, преди да стане прекалено нетърпелива – казах аз, потупвайки брат си по рамото. Той ме пусна и направи крачка назад.
Есме ни намигна и ни махна с ръка.
Аз ѝ отвърнах и хванах ръката на Грейвс, прехвърляйки ни плавно в духовния свят.
– Помниш как се пътува в този свят, нали? – Попитах, не съвсем готова да го оставя зад себе си.
Той кимна.
– Не се притеснявай за мен. Просто бъди внимателна, Сейлъм.
Аз изсумтях.
– Внимателна е второто ми име.
Грейвс повдигна вежда.
– Кога си била внимателна?
– Добра забележка. – Въздъхнах. – Няма да го прецакам. Залогът е твърде голям.
Той ми се усмихна леко.
– Върви. Ние ще се погрижим за нещата оттук.
Разменихме последен поглед, преди Грейвс да изчезне от погледа ми. В един момент стояхме един до друг в сивото копие на къщата ми, а в следващия бях в килията на Тана.
Гледах я за момент, а в стомаха ми се виеха всевъзможни противоречиви емоции. Отблъснах ги, нямах време да ги обработвам и не можех да си позволя да се разсейвам. Предстоеше да започне представлението на живота ми.
Тана седеше на малко легло, с ботушите си вдигнати и кръстосани в глезените. Седеше с ръце, сгънати над гърдите си, и гледаше злобно охранителя, който говореше по телефона на бюрото точно зад килията ѝ.
Охранителят беше проблем, но само малък. Не можех да рискувам да се появя, докато той беше там, което означаваше, че щеше да се наложи да прибегна до вариант Б. Бягство от затвора – нещо такова.
Протягах ръка и хванах Тана за рамото, дърпайки я назад в духовния свят.
Тя направи прехода лесно, падайки от леглото си в единия свят и кацайки на земята в другия. Бонусът беше, че тъй като не я беше чул да пада, охранителя не знаеше, че затворничката му вече я нямаше. Накрая щеше да разбере, което беше част от плана, но колкото по-дълго му отнемаше да го осъзнае, толкова по-добре.
Тана се изправи, изтупа невидим прах от краката си, преди най-накрая да вдигне лицето си и да ме погледне. Ако беше изненадана да ме види, в изражението ѝ нямаше и следа от това.
– Какво, няма „здрасти“? – Попитах. – Дори след като дойдох и те измъкнах?
Тана се разсмя.
– Можех да си тръгна, когато пожелаех, и ти го знаеш.
– Тогава защо не го направи?
– Чаках те – каза тя с леко свиване на рамене, сякаш това трябваше да е очевидно. – Отне ти повече време, отколкото мислех, да дойдеш за мен. Бях на път да се откажа от теб.
– Да, ами… Не е лесно да идваш и да си отиваш, когато хората мислят, че си в затвора. Беше малко трудно за мен да се погрижа за нещата от моя страна.
Тана се усмихна.
– Ако просто се откажеш от смъртните си привързаности, ще разбереш, че изобщо не е трудно. Погледни ни сега – каза тя, махайки с ръка за подчертаване.
Това беше. Моят шанс.
Принудих се да я погледна право в очите.
– Права си.
Тана мигна.
– Извинявай?
О, по дяволите. Надявах се, че това е просто изненадата ѝ.
Взех дълбоко дъх и се хвърлих. Приех вътрешния си психопат-лъжец. Бях гаден лъжец, единствения начин да успея беше да се опитам да видя нещата от нейната гледна точка.
– Казах, че си права. За всичко. Гробовете, жътварите… – Прекъснах и свих рамене. – Всичко.
Веждите ѝ се смъкнаха и тя ме погледна скептично.
– Извини ме, че не вярвам на внезапната ти промяна.
– Не виждам защо да не ми вярваш. Искам да кажа… Не беше ли това целта на всичко това? Да докажеш, че в крайна сметка сме само аз и ти?
Тя се намръщи.
– Е, да… Но след всичко, което съм направила, не можеш просто така да стигнеш до този извод, Сейлъм.
Опитах се да не преглъщам. Кожата ми беше гореща. Цялата ме сърбеше, докато се опитвах да се насилвам да играя роля, с която се мъчех, но хората разчитаха на мен.
Трябваше да го направя.
– Извини ме, че не съм особено развълнувана, че всички в живота ми се обърнаха срещу мен – отвърнах рязко, подхранвайки вътрешната си кучка. Ако лъжеца не можеше да се справи с това, задника Сейлъм беше следващия ми най-добър шанс. – Аз не съм направила нищо, а всички просто се хванаха. Никой дори не ми даде шанс да обясня. Така че, да – приключих с това. Приключих с тях. Ако не ме искат, значи не се нуждаят от мен, за да им спася задниците. Могат да се научат да се спасяват сами.
Не беше толкова трудно да се преструвам на тази версия на себе си. Бях ядосана. Обидена.
Те наистина не ми повярваха. И когато всичко това приключи, вероятно нямаше да ми обърнат внимание.
Част от мен беше ядосана и смяташе, че те трябва да се справят сами с последствията.
Останалата част от мен виждаше по-голямата картина и признаваше ролята, която бях изиграла.
– Добре. – Кимна Тана. – Да се разходим. Да се забавляваме малко.
Начинът, по който го каза, ме накара да се почувствам зле. Бях сигурна, че хората ще пострадат в моето желание да убедя Тана, че оставям стария си живот зад гърба си.
Това беше нещо, което трябваше да приема, и да се надявам, че ще мога да поправя по-късно.
– Къде? – Попитах несериозно.
– Да посетим тези жътвари. Ти ги харесваше, въпреки, че те третираха като боклук. Време е да ги поставим на мястото им – каза Тана.
Братството… Имаше по-лоши места, от които да започне. Не много, но имаше. Поне не искаше да преследва Есме. Да се измъкне от това, без да изглежда подозрително, щеше да е трудно.
– Какво имаш предвид? – Попитах.
Тана вдигна едното си нежно, омазано с кръв рамо. Тъмният поглед в очите ѝ ме накара да се зачудя как изобщо съм си помислила, че можем да имаме истинска връзка. Никога не съм ѝ вярвала, но все пак. Част от мен беше малко ядосана, че губя шанса да имам връзка с нея, а след като осъзнах, че съм ядосана за това, се ядосах на себе си, че изобщо се чувствам така.
– Само една малка игра – каза тя неясно. Имах чувството, че няма да е малка и че тя е единствената, която ще мисли, че е игра.
Стомахът ми се обърна, но аз изтръгнах думите от устата си.
– Аз съм съгласна.
Тя премина през решетките на затвора и спря пред пазача си, преди да се появи отново.
– Какво, по… – Жътварят се опита да се изправи.
Тана цъкна с език, хвана го за фланелената риза и го вдигна, сякаш е плюшено мече, а не 90-килограмов мъж.
Без да се бави, тя се появи отново в духовния свят заедно с него.
Трябваше да се старая да не стискам зъби. Тази кучка знаеше как да вкарва и изкарва хора.
Проклета лъжкиня.
Когато се обърна да ме погледне, в очите ѝ блесна нещо коварно, но аз просто ѝ махнах с ръка, сякаш ми беше скучно.
Тя се намръщи, явно не ѝ хареса това.
Без повече драматизъм, тя се обърна и хвърли духа на жътваря в килията.
Тялото му се появи отново в живия свят точно преди да удари твърдия бетонен под.
О, мамка му.
Пръстите ми се разтрепериха, но не мръднах. Вместо това отместих поглед от него, сякаш той беше нищо.
– Мислех, че имаш нещо по-интересно на ум – казах с апатичен тон, който имитираше нейния.
Тана присви очи.
– Искаш още? Добре. Да вървим.
Тя се обърна, хвана ме за ръката и ме повлече след себе си. Позволих си една секунда да затворя очи и да се моля да не съм влошила нещата.
Когато ги отворих, стояхме пред къща, която не познавах.
– Къде сме? – Попитах с същия отегчен глас.
– Новото място за срещи на Гама Ро. Момчетата се нуждаеха от място, където да ходят, след като къщата им е малко повече от пепел и развалини.
Борех се да запазя изражението си неутрално.
– Перфектно.
Тя ме погледна за секунда, преди да се усмихне. Беше мрачна, жестока усмивка и знаех, че тя тепърва започва.
– Да изтъним стадото още малко, а?
Толкова за това да не влошавам нещата. Взех дълбоко дъх и кимнах, напомняйки си, че когато всичко това приключи, ще мога да ги върна всички. Това беше временно, просто представление.
Дали ще ми простят, когато всичко приключи? Е… Не можеш да спечелиш всички.
Преминахме през вратата в хола, където трима жътвари почиваха пред плосък телевизор. Разпознах Дейл и Ранди, а третия ми се струваше, че се казва Лео.
Без предупреждение Тана протегна ръка, стисна я в юмрук и я дръпна назад. Когато телата не мръднаха, изпуснах въздух, без да осъзнавам, че съм задържала дъха си, само за да разбера, че съм се отпуснала прекалено рано.
Около нас, в полукръг, стояха душите на тримата жътвари.
Тя беше убила всичките.
– Сейлъм? – Попита Ранди, изглеждайки объркан. – Какво се случи?
– Да, Сейлъм? – Каза Тана, кръстоса ръце и ми се усмихна. – Защо не им разкажеш?
– Защо сте две? – Попита Дейл.
Ранди ми мигна, усмихвайки се объркано, сякаш чакаше да го въведа в шегата.
– Отмъщение – казах с леден глас. Държах гнева и чувството си на предателство в смъртоносна хватка, използвайки ги, за да премина през това. Беше по-лесно, отколкото мислех.
– За какво? – Попита Ранди, изглеждайки наранен.
– Не беше ли достатъчно, че вчера доведе до смъртта на повечето от нас? – Добави Лео с презрителна усмивка.
С гнева можех да се справя напълно. Този път дори не се наложи да симулирам ледената си реакция.
– О, това не бях аз – казах, сочейки с палец Тана. – Това беше сестра ми. Аз съм тук сега, защото всички вие бяхте толкова бързи да повярвате в най-лошото за мен. След всичко, което направих за вас, вие не загубихте време да ме видите като злодей. Добре, значи злодей ще бъда.
– Сейлъм – каза Дейл – почакай. Не е ли малко прекалено?
– Прекалено? След като ви върнах всички към живота? След като ме затворихте и не ми повярвахте, когато се опитах да ви предупредя първия път? Колко пъти трябва да доказвам себе си?
– Сейлъм – опита се той отново.
– Не. Твърде късно е. Имахте шанс, повече от един, и го пропуснахте. Затова този път можете да си тръгнете. Кой е следващия? – Попитах, обръщайки се към Тана и използвайки това движение, за да скрия факта, че не можех да понасям да виждам разбитото изражение на лицето на Ранди.
– Хм – промърмори Тана. Тя докосна с показалеца си устните си. – Можем да преследваме останалите жътвари… – Започна тя. Гърдите ми се свиха. – Но имам още по-добра идея.
Съдейки по дяволската усмивка на лицето ѝ, това, което тя смяташе за „по-добра“, беше въпрос на спорове.
– Каква е тя? – Попитах, игнорирайки жътварите, които сега хвърляха обиди в моя посока. Те ме боляха, но аз ги използвах като броня за това, което предстоеше.
– Мисля, че е време да посетим най-добрата ти приятелка. Как се казваше тя? Тара, Тамара…
– Тамсин – прошепнах.
– Точно така – каза Тана и кимна одобрително. – Да видим какво прави. Тя ни наричаше с най-различни имена, след като умря бедната ѝ майка. Беше просто разбита от това, което си направила. Чудя се как ще се почувства, когато разбере, че си свободна.
Преглътнах, а дланите ми се покриха с пот.
Знаех, че това е възможно. Шеп ме предупреди, че тя ще иска да ме изпита и че ще преследва всеки, ако това означава да постигне целта си. В края на краищата, тя беше като мен.
Лошата версия на Сейлъм.
Сега трябваше да се уверя, че тя не осъзнава колко сме си подобни и че бих направила всичко, за да защитя хората, които обичам.
Дори ако това означаваше да им навредя.

Назад към част 19                                                          Напред към част 21

Монтаж на смъртта

Вратата на колата се затръшна. Изгарянията по кожата ми ме накараха да изсъскам, докато скочих на крака и се затътрих към вратата. Изгарянията бяха спрели преди двадесет минути и оттогава моето ускорено заздравяване беше влязло в действие и се беше справило с най-тежките увреждания.
Вратата се отвори точно когато стигнах до нея.
Грейвс падна напред. Дрехите му бяха изгорени на повечето места. Червена, петниста кожа се показваше от останалото от тях.
Той се хвана за рамката на вратата с една ръка, за да се стабилизира, явно се мъчеше.
Това беше добре. Щеше да е по-лесно за това, което предстоеше, ако той не беше в най-добрата си форма.
Не че му казах това.
Точно зад рамото му, в кръглата алея, стоеше кола с включен двигател. Тамсин седеше зад волана. Очите ѝ бяха червени, зачервени и някак подути. Тя ме гледаше, но това не беше най-добрата ми приятелка. Беше отчаяние и скръб.
Погледите ни се срещнаха.
Устните ѝ формираха думите:
– Оправи това.
– Ще го направя – прошепнах в отговор.
Тя кимна и излезе от алеята.
Никога не съм се съмнявала, че е била сериозна, когато каза, че повече няма да ми помага, но това не облекчи болката в гърдите ми, докато я гледах как си тръгва.
Използвах тази болка; оставих я да ме мотивира за това, което предстоеше.
Прегърнахме се с Грейвс и се наведохме един към друг, докато се отдалечавахме от входната врата. Носът на ботуша ми удари ъгъла и вратата се затвори зад нас.
Обърнах се към Есме и призрака Шеп. Те стояха от двете страни на дървения стол. До него, на трапезната маса, бяха разпръснати различни инструменти – от ножове до пистолети, отрова и дори коса.
Леля ми взе много на сериозно задачата да ме убие. Започвах да се чудя дали не е избрала грешната професия.
– Какво е това? – Попита Грейвс, опитвайки се да се отдръпне.
– Решение – отговорих аз.
– За какво точно? – Прошепна той. Димът сигурно беше засегнал белите му дробове.
– Трябва да намерим начин да се отървем от Смъртта и Тана. Аз не мога да го направя в момента, нито мога да върна някого по този начин, без да имам свежо тяло наоколо… – Не отместих поглед, когато той започна да ме гледа злобно.
– Имаме нужда от чудо, а моята смъртоносна магия е най-доброто, с което разполагаме. Може би, ако умра достатъчно пъти, ще успея да направя нещо, за да оправя нещата.
– Или просто губиш време, което ни е нужно, за да намерим място, където да се скрием, когато Тана избяга…
– Тя ще го направи така или иначе. Супергероите ще дойдат за мен така или иначе. Смъртта идва така или иначе. Опитахме се да избягаме от това, да го предотвратим, но досега всичко, което постигнахме, е да влошим нещата. Трябва да оправя нещата, Грейвс. Можеш да ми помогнеш или не, но няма как да избягаме.
Грейвс ме погледна за момент и после кимна.
– Добре, ще го направим по твоя начин.
Не успях дори да отговоря, преди да се чуе изстрел от пушка.
Нямаше момент на мрак, който да ме обгърне. Нямаше плаване. Нямаше студена прегръдка.
В един момент стояхме там и се гледахме.
В следващия се появихме в призрачните си форми.
Междувременно леля ми стоеше встрани, зареждайки пушката си още веднъж, докато мърмореше нещо за това, че говорим прекалено много.
– Не е сгрешила – промърмори Шеп.
Показах му среден пръст и се наведох над тялото си, усмихвайки се бързо на Грейвс. – Готов ли си за това, опасен страннико?
Той ми махна да продължа.
– След теб.
– Не мога да обещая, че няма да ѝ хареса.
Грейвс повдигна вежда.
– Мислиш ли?
С това докоснах ръката си и ни върнах в реалния свят.
Есме беше готова за нас, този път размахвайки косата си. Главата ми се търкаляше по пода на хола като космата боулинг топка, преди да разбера какво се е случило.
Потърках гърлото си, с гримаса на лицето.
– Боже, Есме.
– Може би трябва да ѝ държиш реч за предварителното загряване на фурната – промърмори Грейвс, появявайки се до мен, с поглед, вперен в собствената си глава.
– Поне е ефективна – предложих аз, горда от себе си, че се поколебах само за половин секунда, преди да се върна.
Мачете, хвърлящи ножове, арбалет – този, който тя запази за Грейвс – един след друг, Есме премина през купчината си оръжия, а сместа от нашата кръв пръскаше по гащеризона ѝ.
– Някой друг чува ли Jock Jams да свири на заден план в момента? – Попита Шепърд, изглеждайки прекалено забавлявайки се, докато Грейвс и аз се върнахме в духовния свят.
Погледнах го злобно.
– Мисля, че леля ти е пропуснала призванието си… – Каза Грейвс.
– По-рано си мислех същото. Майната му на жътваря. Есме е проклета убийца. Какво е това с всички тези еднократни удари? Знам, че аз ѝ казах да го направи, но, човече… Чувствам, че дори и да се опитаме да се съпротивляваме, нямаме шанс.
Шепърд се усмихна.
– Това просто означава, че трябва да продължаваш, докато не успееш.
Аз въздъхнах. Вероятно беше прав.
Върнах ни обратно, като вече бях затворила очи в очакване.
– Защо отне толкова време този път? – Попита Есме, накланяйки глава.
Отворих едно око.
– Просто си говорех с Шеп…
Това беше всичко, което ми позволи да кажа, преди да хвърли брадва, която се заби точно в средата на челото ми.
– Ами, защо попита, ако не я интересуваше отговора? – Извиках, вдигайки призрачните си ръце.
Грейвс поне се престори, че се опитва да скрие смеха си. Шепърд не се притесни.
– Знаеш ли, ако ролите ни бяха разменени, поне щях да имам достойството да не се наслаждавам толкова много.
– Съмнително – каза Шеп с усмивка.
Намусена, докоснах тялото си.
Този път Есме направи някакъв вид летящ завой, изстрелвайки две нинджа звезди и елиминирайки Грейвс и мен едновременно.
Шеп ни чакаше, държейки девет пръста като някакъв призрачен олимпийски съдия.
– Чакай да кажа на Есме, че си ѝ дал само девет.
Шеп направи гримаса.
– Моля те. Това беше за теб. Есме получава десет по всички критерии.
– Оценяваш моята смърт?
Той кимна.
– Трябва да поработиш върху слизането си.
– О, махай се – казах аз, но без да имам намерение да го взема на сериозно. Ако трябваше да продължавам да умирам, поне брат ми беше тук, за да ме забавлява.
Този път Есме ни погледна любопитно.
– Имате ли някакви желания?
Аз я погледнах.
– Ъ… Не? Какъв въпрос е това?
Тя сви рамене.
– Както искате. – После се обърна и започна да вдига граната.
– Ей, Есме! Да не разрушим къщата – извиках панически.
Есме наду устни и я остави.
Грейвс се смееше до мен.
– Мислиш ли, че е смешно?
– Само леля ти би имала граната под ръка.
Стрела ме уцели в шията и коленете ми се подкосиха, докато света се замъгли. Не успях дори да изрека и дума, преди да се срутя в мрака.
Загубих бройката на пътите, в които Грейвс и аз преминавахме между реалностите. Броят на начините, по които бях умряла, се беше размил, а времето беше загубило всякакво значение, докато Есме ни убиваше в една безкрайна лупа.
В даден момент много дългата нощ приключи. Слънчевата светлина проникваше през окървавените завеси на живите. Наведох се – в живата си форма, дишайки тежко и учестено.
Умирането беше адски изтощително.
Дори Есме започна да забавя малко темпото, с тъмни кръгове под очите.
– Колко пъти е това? – Изпъхтях аз.
Леля ми сви рамене, ровейки се из оръжията си, за да намери нещо, с което още не беше ме убила, мен и Грейвс.
– Сто тридесет и шест – отговори Шеп отстрани. Седеше с купа пуканки на стола, на който аз така и не успях да седна, напомняйки ми за Аурора.
– Сто тридесет и шест? – Попитах. – Как, по дяволите, още не съм се изкачила на по-високо ниво?
– Как знаеш, че не си се изкачил на по-високо ниво? – Попита Шеп, хвърляйки още една шепа в устата си.
– Не се чувствам по-различно…
– Чувствала ли си се различно другите пъти, когато се връщаше? – Попита той.
– Не особено.
Той стана и пуканките изчезнаха.
– Значи не знаеш дали си преминала на по-високо ниво – каза Шеп. – Готов съм да се обзаложа, че си. Когато започнахме, ти се появяваше петнадесет минути след като Есме те убиваше. Започна да става мигновено някъде около двадесетата смърт.
Устата ми се отвори.
– Значи през цялото време съм се изкачвала нагоре? И ти не си казал нищо?
Изтощението и малко досада проличаха в тона ми.
– Реших, че ако това е положението ти след двадесет пъти, ще си истински гадняр след още сто.
– О, за бога – изстенах аз. – Есме, можеш да спреш. Трябва да видя какво мога…
Не успях да довърша изречението, преди Есме да каже:
– Майната му. Няма да имам друга възможност да видя какво прави това в близко бъдеще.
Отворих уста, за да попитам за какво говори, когато нещо се претърколи по паркета. Спря се между Грейвс и мен.
Есме вече тичаше към другата страна на хола, когато от устата ми излезе поредица от псувни.
– По дяволите! Казах ти да не използваш гранати в къщата!
Бум.
Червено ме обгърна, но болката дори не успя да се регистрира, преди да се върна в духовния свят.
Цялата ни шибана всекидневна беше унищожена, защото тя искаше да опита граната.
От двете ми страни Грейвс и Шепърд се смееха, сякаш нямаха никакви грижи на света.
– Сериозно ли? – Попитах аз. – Защо се смеете? Казах ѝ да не го прави – изръмжах аз. В главата ми започна да бръмчи, последвано от пулсиращо главоболие, което не преминаваше, колкото и пъти да умирах.
Разочарованието от себе си, от ситуацията, от невъзможността някога да победя Тана нарастваше. Изтощението от липсата на сън и безкрайното умиране започваше да ме изяжда.
Но повече от всичко бях гладна.
А Есме току-що беше взривила част от шибаната ни кухня.
Напрежението в мен се счупи и аз избухнах.
– Спри да се смееш! – Изкрещях, удряйки брат си в гърдите. – Разбирам, че си мъртъв, но ако не намеря начин да оправя нещата, всички, за които ми пука, ще последват твоя пример. Това е сериозно, Шепърд.
– Сейлъм… – Започна Грейвс.
– Не ми викай Сейлъм – изръмжах. – Ти си точно толкова зле в момента.
– Виж…
– Ти виж – отвърнах аз. Челюстта ми изпука, докато се обърнах към него. – Разбирам, че аз поисках да умра и че всичко е по моя вина, но съм уморена, Грейвс. Изтощена. Можете ли просто да си мълчите за две секунди, по дяволите…
– Шепърд? – Гласът на леля ми звучеше по-различно.
Спрях да крещя и мигнах.
Ръката ми вече не беше безтелесна. Беше твърда.
Никога не бях докосвала тялото си обаче…
– Есме? – Попита брат ми, изглеждайки шокиран. – Можеш да ме видиш?
Леля ми зяпаше Шепърд с израз на благоговение на лицето си в продължение на две секунди, преди да се хвърли към него.
Шепърд я хвана за талията и я вдигна лесно, размахвайки я, докато я прегръщаше.
– Боже, колко се радвам да те видя отново – прошепна Есме, отдръпвайки се, за да го погледне. Тя притисна ръката си към бузата му, а сълзите се стичаха по лицето ѝ.
– И аз, лельо Есме.
Леля ми го удари по ръката със свободната си ръка.
– Никога повече не прави нещо толкова глупаво, че да се самоубиеш.
Тя беше тази, която хвърли шибана граната в къщата.
– Освен ако сестра ти не е наоколо – добави тя.
– Мога да кажа същото и за теб – отвърна той с лека усмивка.
Все още се мъчех да разбера какво се случва. Може би изтощението замъгляваше ума ми, но без дори да се опитвам, успях да върна Шеп. Не само Шепърд, а и тримата.
Погледнах Грейвс; той ми се усмихваше.
– Успя.
– Успях – повторих, чувствайки се малко зашеметена. Боже мой. – Чудя се какво още мога да направя…
Още преди да изрека напълно мисълта си, леля ми, Шепърд, Грейвс и аз се озовахме в духовния свят.
Есме се огледа с широко отворени очи, а Шеп изпусна тих стон.
– Отново ли?
– Не, не, не си мъртъв – успокоих го. – Аз бях. Аз го направих.
Изпуснах изненадан смях и после хвърлих ръце около Грейвс, връщайки ни всички обратно в разрушените останки на хола ми.
– Аз го направих!
Той ме прегърна силно, притискайки ме към твърдите линии на тялото си.
– Можем ли да се успокоим за малко с това сливане на духове? – Попита той с уморен смях.
– Да, съжалявам. – Отдръпнах се, за да погледна близнака си. Фактът, че той беше тук и беше жив, най-накрая проникна в мъглата в ума ми. Беше мой ред да се хвърля върху него и да го прегърна силно. – Добре дошъл обратно.
Той ме прегърна силно, като ми отне дъха. Отдръпвайки се, той се усмихна и каза:
– Най-накрая.
Аз го погледнах строго, но той ми махна с ръка, докато Грейвс се приближи, за да ме прегърне.
– Радвам се да те видя отново от тази страна, човече – каза Грейвс.
Те си стиснаха ръцете по мъжки и се пуснаха.
– Мисля, че напоследък те видях повече от достатъчно – каза близнака ми остро, повдигайки вежди с усмивка.
– Ей! Каза, че не ни шпионираш – възразих аз.
Шепърд се разсмя.
– Просто се шегувам.
– По-добре да е така – изръмжах аз.
– Защо бих искал да виждам бледото ти дупе…
– Ей, говориш за моята приятелка.
Есме наблюдаваше всичко това с щастлива усмивка, без да си прави труда да изтрие няколкото сълзи, които се стичаха по бузите ѝ.
– Съжалявам, съжалявам. Човече, не е минало и минута, а вие двамата вече се обединихте срещу мен. Обиждайте ме по-късно, след като свърша да ви спасявам задниците.
– Сигурна съм, че е точно обратното – казах аз, кръстосала ръце.
Шеп извъртя очи.
– Вярвайте или не, да ме върнете обратно наистина беше приоритет. Има нещо, което трябва да знаете. Нещо, което не можех да ви кажа в другата си форма.
– Защо не? – Попита Грейвс.
– Защото мъртвите не могат да се намесват. – Той посочи тялото си. – Смъртта ти го каза от самото начало и всъщност е вярно. Ако се опитах да се намеся, щях да бъда изпратен в отвъдното незабавно и оттам няма връщане… Но тъй като вече не съм мъртъв, сега мога да ти кажа как да победиш гадното си друго аз.
– Знаеш как да победя Тана? – Попитах аз.
– Тя се смята за по-висша от хората и духовете. Не мисли за това, което казва или как се държи, подобно на друг човек, когото познавам…
Ударих го по ръката с добро намерение, но всъщност коментара ме засегна. Шеп трябва да е забелязал това, защото изражението му омекна.
– Не исках да нараня чувствата ти, Скуид. Тана е буквално ти. Поне такава, каквато би била, ако беше живяла живота, който е живяла тя. Тя е буквално лошата версия на Сейлъм, нещо, което вие изглежда забравяте, а всъщност е най-голямото ви предимство.
– Така че казваш, че най-голямото ни предимство в справянето с нея е да мислим как бихме се справили с четиристотингодишна мен с психотични наклонности?
Шеп се усмихна.
– Точно това казвам.
Преди да успея да кажа нещо повече, стомаха ми избра този момент, за да изреве шумно.
Три чифта очи се обърнаха към мен и аз свих рамене.
– Умирането е гладна работа. Да поръчаме пица – или пет – и после, Шеп, ще ни кажеш как да приключим с това.
Израженията им станаха сериозни. Щеше да има време за празнуване и спомени по-късно. В момента все още имахме много по-големи проблеми.

Назад към част 18                                                        Напред към част 20

Проваляне

При третото позвъняване Тамсин вдигна.
– Имам нужда от помощта ти – казах, преди тя да успее да промълви и дума.
Сирени и писъци се разнесоха през високоговорителя на телефона. Тамсин беше необичайно мълчалива.
– Там? – Попитах, обзета от тревога. Ами ако ѝ се е случило нещо…
– Да, чух те.
Гласът ѝ звучеше плътен. Суров. Тонът ѝ беше изпълнен с емоция, но не звучеше като тревога. Звучеше като…
– Добре ли си? – Попитах бавно. От другата страна на стаята Есме говореше с нисък шепот, но сексуалното мъркане в гласа ѝ ме караше да ми се гади. За бога, Есме.
– Провали се, Сейлъм – каза най-добрата ми приятелка. Отговор, който не беше отговор.
Получих съобщението. Тя беше далеч от добре.
– Не бях аз. Знам, че прилича на мен и вероятно е намерила начин да звучи като мен, но…
– Мислиш, че не го знам ли? – Изсъска Тамсин. – Ти си ми най-добрата приятелка откакто сме деца. Знам, че не беше ти. Това не променя случилото се тук. Майка ми е мъртва, Сейлъм.
Почти изпуснах телефона.
Сърцето ми туптеше. Пръстите ми бяха студени.
Бях преживяла достатъчно загуби, за да не ме засегне смъртта на Сара Кънингам. Това, което ме засегна, беше съчувствието ми към ситуацията на Там. Знаех какво е да загубиш родител. Никога не бих ѝ пожелала това. Никога в живота си.
– Мога да опитам да я върна – казах бързо. – Може да има начин…
– Но не го знаеш, нали? – Попита тя.
Мълчанието ми говореше много.
– Знам, че има начин. Просто трябва да намерим…
– Това никога нямаше да се случи, ако просто беше казала на Съвета каква си и коя е тя. Сега всички те мразят, Сейлъм. Жътварите, вълците, дори сукубите мислят, че си ни излъгала – и аз не мога да им кажа какво се е случило тук заради твоите глупави тайни. Майка ми е мъртва заради теб.
Гняв. Толкова много гняв.
И той не беше незаслужен.
Преглътнах с усилие. Желаех да имам начин да оправя нещата.
Трябваше да намеря начин да оправя нещата, преди Смъртта и Тана да разкъсат целия ми живот на парчета.
– Ще намеря начин – прошепнах.
Тя се разсмя, но беше празен, горчив смях.
– Надявам се, защото ако не… Ние ще платим цената.
Думите ѝ бяха като нож. Всяка една от тях подклаждаше вината ми за това как бях се справила със ситуацията и гнева ми към Тана и Смъртта, че са я причинили.
– Съжалявам – прошепнах в телефона.
– Съжалението не поправя нещата – отговори най-добрата ми приятелка.
Нищо нямаше да оправи нещата между нас, докато не намеря начин да върна майка ѝ и да поправя това, което бях съсипала.
– Виж, мразя да те моля за това, но имам нужда от помощта ти.
Звукът от заглушени викове, крясъци за отмъщение и обща криза запълни празнината, където трябваше да има тишина.
– Какво е? – Попита тя накрая.
Задъхах се.
– Грейвс умря в Гама Ро. Тялото му е в огъня. Когато излезе, ще му трябва отвличане на вниманието, за да може да избяга.
– Наистина ли мислиш, че ме интересува дали твоя секс партньор…
– Тана не знае за кръвния ритуал и се опитваме да го запазим така. Да не говорим, че всеки път, когато той умре, умирам и аз. Знам, че си ми ядосана…
– Ядосана дори не описва това, което чувствам в момента, Сейлъм.
– Знам – прошепнах. – Ако някой разбира това, то съм аз. Но имам нужда от теб, Там. Можеш да си ядосана. Можеш да ме мразиш. Когато всичко това приключи, ако никога повече не искаш да ми говориш, така да бъде, но трябва да оправя нещата. Права си. Обърках нещата с Тана. Дай ми шанс да поправя грешката си.
Усетих нейната нерешителност. В крайна сметка обаче знаех, че ще ми помогне.
– Ще го измъкна оттук, но след това си сама, докато не оправиш нещата.
– Благодаря ти…
Линията прекъсна, преди да успея да довърша.
Мамка му. Наведох глава.
Чувствах гадене, вината и гнева ме извиваха отвътре и ме караха да треперя.
Планът на Тана беше брилянтен. Но той проработи само заради изборите, които аз бях направила. Колкото и да исках да я обвиня за всичко, не можех. Тя никога не би могла да направи това, което направи, ако аз бях разкрила присъствието ѝ. Смъртта на Сара беше по моя вина.
Всички тези жътвари, затворени в къщата… Аз бях като че ли запалих кибритената клечка.
Всичко беше по моя вина.
Гневът ми кипеше, запалвайки ме с топлината си. Чувствах как кожата ми се зачервява, като първите признаци на слънчево изгаряне след дълъг летен ден в басейна.
– Сейлъм, скъпа? Гориш.
Обърнах се към Есме.
– Добре съм.
– Не, Сейлъм. – Тя посочи. – Гориш.
Погледнах надолу и осъзнах, че паренето, което бях сбъркала с физическите странични ефекти на гнева ми, всъщност бяха истински следи от изгаряния, които се образуваха по ръцете и краката ми. Докато гледах, болката се усили в дясната ми ръка и дълги, яростни разрязвания се образуваха по вече зачервената и покрита с мехури кожа. Ръката ми започна да пулсира, а по кокалчетата ми се появиха десетки по-малки разрязвания. Усещах се, сякаш бях ударила стена… Или Грейвс беше ударил прозореца. Поне бягството му изглеждаше да върви добре.
– Грейвс е. Ще се оправя след минута.
Есме се намръщи, изглеждайки неубедена.
– Момчето вече се самоуби веднъж. Отива за втори рунд ли?
– Всъщност бяга.
Тя промърмори.
– Поне ми дай да взема аптечката. Изгарянията изглеждат лоши.
Кимах безразлично, думите на Тамсин все още звучаха силно в ума ми. Трябваше да направя нещо – каквото и да е – за да оправя нещата.
– Есме, какво каза Ричард? Колко бързо може да дойде?
Тя се поколеба на прага, преди да се обърне и да ми се усмихне извинително.
– Каза, че ще му трябва време, за да събере необходимото. Необходимите съставки не са от типа, които той може да намери, без да предизвика подозрения.
Затворих очи. Перфектно.
Единственото ми решение за тази гадост беше официално в пауза и нямаше нищо, което да мога да направя по въпроса.
Исках да крещя, да се ядосам, да счупя всичко около мен. Вместо това, всичко, което направих, беше да отворя очи и да кимна на Есми.
– Веднага се връщам – каза тя и изтича да събере медицинските консумативи.
Тялото ме болеше, но едва усещах болката.
Независимо какво правех или какво се опитвах да направя, се провалях. Всичко, което бях направила през последните няколко дни, беше с цел да предотвратя войната и да защитя хората, които обичам, но се обърна срещу мен. По впечатляващ начин. Нещата не можеха да се развият по-зле.
– Сега не е момента за съжаления.
– Махай се, Шеп.
– Сейлъм, не можеш да се откажеш сега. Твърде много хора се нуждаят от теб.
Това не беше това, което имах нужда да чуя в момента.
– Може би ще им е по-добре без мен. В най-добрия случай имам полуизработен план да хвана Тана, но дори и тогава не знам какво да правя с нея, когато я доведа тук. Тя е полубогиня, а аз все още не съм се научила как да убивам безсмъртни. Не съм по-близо до разгадаването на това как да върна душите без тяло, в което да ги вкарам, което означава, че не мога да помогна нито на теб, нито на останалите, които Тана уби днес. И не ме карай да започвам с…
– Сейлъм, успокой се. Вземи нещата едно по едно.
– Какво правиш тук изобщо? Мислех, че съм прекалено упорита, за да си тук в момента.
Шепърд се приближи, очите му бяха толкова изпълнени със съчувствие, че не можех да погледна в тях.
– Ти си ми близнак, Скуид, и страдаш. Никога не бих те оставил сама в такъв момент.
– Аз съсипах всичко, Шеп. – Гласът ми се пропука, докато говорех, издавайки емоцията, която се опитвах толкова усилено да сдържа. Чувствах се така, сякаш ако се поддам дори и малко, ще се сринам напълно.
– Не, Сейлъм. Тана те използва. Тези животи са нейна отговорност. Ти ще намериш начин да оправиш нещата.
– О, да? – Изсмея се невярващо. – Как?
– Помисли, Сейлъм. Помисли за това, от което се нуждаеш.
Вдигам ръце във въздуха.
– Имам нужда от шибано чудо, Шеп.
– Добре – кимва той – и кой прави чудеса?
– Не съм точно в бързите номера на Бог, така че, освен ако нямаш нещо полезно да добавиш…
– Сейлъм. Не каза ли, че сега си практически богиня?
Затворих устата си и погледнах близнака си. Той се опитваше да ми каже нещо. Усещах отговора на загадката, която ми поставяше, сякаш беше на върха на езика ми.
– Да, но не съм достатъчно силна…
– Тогава стани достатъчно силна.
Исках да се ударя, когато разбрах. През цялото време знаех какво трябва да направя, за да се изкача на по-високо ниво, просто не го бях направила, защото Грейвс ме помоли да не го правя и изглеждаше, че умирам доста често.
– Колкото повече умирам, толкова повече се изкачвам на по-високо ниво… – Казах бавно. – Може би едно от тези изкачвания на по-високо ниво идва с нещо, което може да оправи това.
Ъгълът на устата на брат ми се изви нагоре.
– Има само един начин да разберем.
Погледнах от него към Есме, която току-що се беше върнала, размахвайки аптечката.
– Имам една молба.
– Хм? – Попита тя, като остави аптечката и извади едно от мачететата си от скрито отделение в панталоните си. Тя проверяваше острието много внимателно.
– Искам да ме убиеш. Много пъти.

Назад към част 17                                                         Напред към част 19

Хаос

Отворих очи и света беше потопен в сиво.
– По дяволите! – Изръмжах. Шепърд стоеше пред мен. – Къде е Грейвс?
Брат ми наведе глава и посочи с брадичката си към лявото ми рамо.
Обърнах се.
– Кой те уби? – Попитах.
– Тана – изрече името на душевната ми сестра като проклятие.
Бих искала да кажа, че бях изненадана, но това би било лъжа. По-скоро част от мен беше малко тъжна, че досадното гласче в съзнанието ми се беше оказало право. Исках да ѝ вярвам, но знаех, че е лоша новина от момента, в който стъпи в гробището.
– Как? – Попитах. – Защо? – Въпросите се лееха от устните ми. Имах нужда от отговори.
– Тя се появи в къщата на Грим, водейки другите свръхестествени същества. Водеха Джерард. Или, по-скоро, главата му. – Грейвс отвърна поглед. – Косата ѝ беше боядисана в розово.
Тази кучка.
– Тя се преструва, че е мен.
Грейвс кимна.
Шепърд въздъхна.
– Даде ти се една седмица и времето изтича. Тана се опита да те убеди, а след като уби Ели, разбра, че си твърде упорита. Сметна, че ти трябва мотивация.
– Какво, по дяволите, означава това?
– Ти се интересуваш – каза брат ми, като застана до Грейвс и мен. Или, по-скоро, заплува. – Твърде много, според нея. Тя отиде, намери Джерард и го доведе обратно. Хвърли го пред краката на Съвета и заяви, че жътварите го крият. Вълците бяха яростни, защото се чувстваха предадени. Останалите свръхестествени същества бяха ядосани, защото се чувстваха излъгани. Те потеглиха към Гама Ро, а що се отнася до жътварите, ти водеше атаката.
– Мамка му. – Сложих глава в ръцете си. – Трябва да я спра…
– Чакай – казаха Грейвс и Шепърд.
Без да ги слушам, се съсредоточих върху къщата Гама Ро и тя се появи пред мен.
Изтръпнах. Пламъците погълнаха братството. Прозорците бяха счупени. Трупове бяха разпръснати по земята. Полицаите нахлуваха на мястото. Крясъците се сливаха с рева на огъня.
Опустошение. Беше пълно и тотално опустошение.
И там, точно в средата, стоеше моята двойничка. Ръцете ѝ бяха зад гърба, а метални белезници блестяха на китките ѝ.
Двама жътвари я водеха към полицейската кола до мен.
Тана погледна нагоре и се усмихна.
– Ти шибана кучка – прошепнах, надявайки се да ме чуе.
Блясъкът в очите ѝ ми подсказа, че нямаше значение дали ме чува. Тя вече смяташе, че е спечелила. Беше ме манипулирала.
Грейвс се приближи, опитвайки се да ме успокои с присъствието си. Но аз бях отвъд успокоението.
– Сейлъм – каза Шепърд с предупредителен тон.
– Не.
– Познавам този поглед. Сега не е момента да се впускаш в крайности.
– Сега е точно момента да изгубя контрол. Тана току-що започна шибана война и ме направи нейния водач. И защо? За да ме убеди да я пощадя? Всичко, което направи, беше да се превърне в мишена.
– Тя се опитва да те отдели от нещата – хората – които са важни за теб. Иска да докаже, че в крайна сметка тя е единствената постоянна величина в живота ти – каза Шепърд тихо.
Отвърнах се от пламъците и се обърнах към близнака си.
– Тя греши. – Погледът ми се премести от Шеп към Грейвс. – Може би някога е било така, но вече не е. Тана уби Грейвс, мислейки, че доказателството за неговата смъртност ще ми помогне да го забравя. Тя ми го беше казала и преди. Това, което не беше сметнала, беше кръвния ритуал. Грейвс не е по-смъртен от мен.
Грейвс и аз се вгледахме един в друг, споделяйки поглед, толкова интензивен, че ме погълна. След всичко, през което бяхме минали, Грейвс и аз бяхме свързани по-силно, отколкото Тана някога би могла да се надява. Тя можеше да е родена от част от душата ми, но всякакви претенции към мен изгоряха заедно с къщата Гама Ро.
Шепард прочисти гърлото си.
– Колкото и трогателно да е да ви гледам как се поглъщате с погледи, съм сигурен, че в момента имаме по-големи проблеми.
Избухнах в луд смях.
– Мислиш ли?
Близнакът ми въздъхна.
– Сейлъм, трябва да ми намериш тяло.
Аз го погледнах с недоверие.
– Наистина ли мислиш, че след всичко това – аз посочих с ръка разрухата зад мен – възкресяването ти е моя най-важен приоритет? Трябва да очистя името си. Трябва да се опитам да поправя…
– Сейлъм – започна Шепърд с толкова сериозен глас, че прекъсна потока ми от думи. – Мъртвите не могат да се намесват.
Аз изъртях очи.
– Така казваш, но смъртта не изглежда да се подчинява на собствените си правила.
– Не, Сейлъм. Мъртвите не могат да се намесват.
– Повтарянето няма да те изкачи в списъка с нещата за вършене, Шепърд. Престани да бъдеш толкова егоистичен.
Той вдигна ръце във въздуха и се обърна към Грейвс.
– Моля те, вкарай малко разум в главата на моята упорита сестра. Ще съм наоколо, когато най-накрая разбереш. – С това Шепърд изчезна, оставяйки Грейвс и мен сами в духовния свят.
– Какво искаш да правим сега? – Попита той нежно. – Когато се върнем, ще сме на две различни места и ти ще си публичен враг номер едно. Няма да мога да те предпазя от това. Трябва ни план.
Издишах болезнено.
– Трябва да намерим начин да хванем Тана в капан. Ако не мога да я извадя от уравнението, никога няма да успея да овладея ситуацията.
Грейвс кимна.
– Добре, как планираш да хванеш в капан някой, който буквално може да ходи между Земята и каквото и да е това?
– Междусветът – допълних аз.
– Точно.
Обърнах се и загледах пламъците. Нямах представа колко хора са загинали или дали изобщо имаха тела. Наистина трябваше да разбера как да върна някого от междинното пространство към живот. Трябваше да има начин. Ако Тана смяташе, че Смъртта контролира духовете и успяваше да ги върне към живот, след като са били мъртви от стотици години, тогава имаше начин да измъкнем хората от междинното пространство. Просто трябваше да го намеря.
За съжаление на всички свръхестествени същества, които бяха умрели днес, нямах представа как.
Това, което знаех, беше, че по някакъв начин леля ми беше успяла да хване призрак – който всъщност беше Смъртта.
Може би имаше начин да се хванат богове или поне полубогове.
– Трябва да говоря с Есме – казах. – Мисля, че тя може да помогне.
– Добре. – Кимна той. – И после? Ако Тана избяга, преди да успееш да я хванеш, те ще дойдат в къщата ти. Трябва ти място, където да се скриеш.
– Мога да остана при Тамсин.
– Твърде очевидно.
Уф. Не беше сгрешил.
– А твоята къща? – Попитах.
Грейвс се поколеба.
– Не е, че не искам да… – Започна той. Болка ме обзе под формата на гняв.
– Къде, по дяволите, да отида, ако не при Тамсин или при теб? Нямаме достатъчно време и не мога да го прекарам, криейки се в междусвета, докато се опитваме да измислим какво да правим.
– Виж, искам да дойдеш у нас, но има голяма вероятност да претърсят там, след като са претърсили имението и дома на Тамсин. Особено когато разберат, че всъщност не съм умрял, след като бях разкъсан от върколаци.
Стиснах устни.
– Умря ли пред Тана?
Той кимна.
– Мамка му – проклех аз. – Тогава и ти трябва да се криеш. Тя ще разбере, че нещо не е наред, ако се върнеш без нито една драскотина. Трябва да изчезнем.
– Да ме измъкнеш оттук, без да ме видят, няма да е лесно… – Той замлъкна. – Тялото ми е в къщата.
– Къщата, която в момента гори?
Той кимна.
Двойно мамка му.
– Тогава трябва да се обадя на Тамсин. Тя може да използва сукубус магията си, за да те измъкне оттук. Ще се срещнем на гробището, в случай че Тана реши да избяга по-скоро, отколкото по-късно.
– Добре – съгласи се Грейвс. – Но Сейлъм, трябва да бъдеш внимателна. Този път не умряхме, но Тана и Смъртта знаят как да ни убият наистина.
Кимнах.
– Да, трябва да разбера как да го направя и то бързо. Преди да умре още някой. – С последния поглед към пламъците казах: – Ще се видим от другата страна.
Устните на Грейвс докоснаха слепоочието ми, преди да изчезна.
Тялото ми лежеше на земята пред имението, а Есме беше до него. Тя ме бодеше с най-различни предмети и не изглеждаше особено притеснена, че племенницата ѝ е мъртва.
Поклатих глава.
Поне някои неща все още бяха същите. Не мога да кажа, че някога съм мислила, че ще обичам странните странности на леля ми.
Наведох се и докоснах бузата си.
За миг преминах от стоене над себе си до задъханe, когато се върнах към живота.
– Аха! – Извика Есме. – Точно както предсказах!
– Какво? – Попитах, изправяйки се в седнало положение.
Есме ми се усмихна.
– Тествах няколко от по-неизвестните си детектори за духове. Реших, че ако намеря подходящия инструмент, ще мога да предскажа точния момент, в който душата ще се върне в тялото ти.
– Като ме бодеше?
Леля ми кимна.
– Последният започна да вибрира, когато го докоснах до кожата ти, и не след секунда очите ти се отвориха.
Вдигнах вежда към нея.
– Как точно ти помага това?
Есме сви рамене.
– Още не знам, но трябва да признаеш, че е очарователно.
Поклатих глава и я прегърнах, стискайки я силно. Ако беше изненадана от неочакваната прегръдка, не го показа. Есме ме прегърна в отговор и ме погали по главата.
– Никога не се променяй, лельо Есме.
Тя се засмя и се отдръпна, за да погледне лицето ми, отмествайки косата от челото ми.
– Не мисля, че бих знаела как. Сега ми разкажи какво се е случило.
Гневът ме обзе, изтривайки всичко останало.
– Случи се Тана.
Устните на Есме се изкривиха в намръщена гримаса, а погледа ѝ стана студен. Беше същия поглед, който имаше, когато взимаше мачетето си. Започвах да го разпознавам като погледа „нарежи кучката“ на Есме.
– Какво е направила?
– Повече, отколкото мога да обясня в момента. Нямаме много време. Есме, мислиш ли, че можем да поправим капана ти за духове?
Тя изглеждаше замислена.
– Не мисля. Структурата вече не е цяла и макар че мога да я заваря, магията в метала вероятно е изгубена. Но – добави тя, преди да успея да изрека поредицата от псувни, които се натрупваха в мен, – Ричард спомена, че устройството не е толкова важно, колкото самите магии.
– Значи не ни трябва кутия? – Попитах, опитвайки се да не се надявам прекалено много. Толкова много зависеше от успеха на този план.
Есме поклати глава.
– Не. Технически всеки предмет би свършил работа. По дяволите – прекъсна се тя със смях – дори една стая може да служи като капан, стига магията да е на място.
Погледнах из хола, а мрачна усмивка се появи на устните ми.
– Есме… Обади се на Ричард. Кажи му да донесе магическия си комплект – или каквото и да е необходимо, за да направи един от тези капани.
Есме ми отвърна с усмивка.
– Веднага.
– О, и Есме?
– Да, скъпа?
– Кажи му, че този път не се опитваме да хванем призрак. Затова се увери, че ще донесе нещо достатъчно силно, за да хване безсмъртен.
Беше невъзможно да пропусна възбудения блясък в очите на леля ми. Тя живееше за такива неща. Лов на чудовища. Свръхестествени битки. Докато можеше да носи оръжие, тя беше готова, без да задава въпроси. Не ми убягна, че тя беше по-подходяща за този живот от мен.
Кой би помислил, че лудата леля Есме ще се окаже най-голямото ми предимство?

Назад към част 16                                                       Напред към част 18

Конфронтация

Седях в Импалата, барабанях с пръсти по волана и зяпах вратата на къщата си. Бях оставила Грейвс в Гама Ро, знаейки, че предстоящата конфронтация трябваше да се случи насаме.
– Не можеш да го избягваш вечно, Сейлъм – промърморих, излизайки от колата.
Може би в момента не бях доволна от душевната си сестра – да не казвам, че бях бясна на нея – но всички пътища водеха към Тана. Стана ми ясно, че тя беше в центъра на всичко това. Тана беше ключа… Но към какво?
Мислите ми продължаваха да се преследват, докато отворих вратата и хвърлих чантата си на малката масичка до нея.
– Сейлъм, скъпа, ти ли си? – Извика Есме от хола.
– Да – извиках без ентусиазъм.
– Можеш ли да дойдеш за минутка?
Въздъхнах, несигурна дали имам сили да се справя с капризите на Есме в момента, но и прекалено любопитна, за да намеря причина да не го направя.
Тръгнах в посоката, от която идваше гласа ѝ, мислите ми все още фокусирани върху Тана, когато силен трясък ускори пулса ми.
О, по дяволите, Есме, какво си направила този път?
Сега в състояние на повишена готовност, аз пробягах останалата част от пътя и спрях рязко, когато видях Есме да се перчи в хола. Ръцете ѝ бяха кръстосани, а самодоволна усмивка се простираше по лицето ѝ под призрачните ѝ очила. До нея Аурора хвърляше книги от рафтовете по стената из стаята. Момичето правеше истинска призрачна истерика, ако някога съм виждала такава.
Не че можех да я виня. Доколкото можех да разбера, тя беше привързана към метална кутия, която беше отворена под нея, отвътре се излъчваше мека розова светлина, както и от някакви тайнствени знаци отстрани. Не бях сигурна от какво е била кутията, преди Есме да я превърне в нещо друго, но изглеждаше почти като кутия с изскачащ клоун, само че без страшния клоун. Предполагах, че това е капана за призраци на Есме, но нямах ни най-малката представа как работи.
– Есме – казах бавно. – Какво си направила?
– Как ти изглежда?
– Сякаш си хванала призрак – промърморих, все още не вярвайки.
Усмивката на Есме се разшири.
– Точно така!
– Измъкни ме оттук. Веднага – настоя Аурора, хвърляйки още книги.
– Как успя да го направиш? – Попитах, поглеждайки последователно двете.
– Имах цялото оборудване. Липсваше ми само тайната съставка.
– Тайната съставка – повторих аз.
Тя кимна.
– Когато обясних на Ричард какво се опитвам да направя, той беше повече от полезен.
– Ричард… Твоят секс партньор?
Очите на Есме блеснаха.
– Секс партньор и велик магьосник.
Разбира се. Разбира се, че Есме се чукаше с магьосник.
– Така че Ричард ти даде тази магическа съставка и сега капана ти за призраци работи?
Тя посочи разярената Аурора.
– Очевидно.
Мамка му. Есме не трябва да се оставя сама. Въпреки че… Леля ми определено знаеше как да свърши нещата. Кой друг би успял да направи нещо подобно?
Може би трябва да я моля за помощ по-често.
– Не мога да повярвам, че се хвана – казах на Аурора, което явно не беше правилното нещо да кажа.
– Какво искаш да кажеш с „повярвала“? – Изкрещя тя. – Просто си стоях тук и си гледах работата, а тази кучка жътварка ме завлече в света на живите. Сякаш имаше правото да призове един от пратениците на Смъртта!
Чистата ярост в гласа на Аурора ме накара да се замисля. Това не беше типична тийнейджърска криза.
– Есме… Знаеш ли колко време ще издържи този капан?
– Докато не я освободя.
– Добре, ще го тестваме.
– Какво? – Изкрещя Аурора. – Сейлъм Кейн, ако не ме пуснеш веднага…
– Какво ще направиш? Ще ме преследваш? Вече шпионираше мен и Грейвс. Според мен това е справедливо отмъщение. Ако това не те научи да спреш да шпионираш хората…
Тя ме погледна намръщено, с кръстосани ръце пред гърдите.
– Ако мислиш, че ще се съглася с всичко, което кажеш…
– Ще се съгласиш – казах аз, напълно уверен. – Защото ако не го направиш, ще останеш тук за неопределено време.
В очите ѝ блестеше омраза.
– А аз си мислех, че те харесвам.
Разтрих гърдите си и я погледнах с фалшиво намръщено изражение.
– Оу, боли.
– Просто ми кажи какво искаш – изръмжа тя.
– Искам да говоря с шефа ти.
– Извинявай?
Есме повдигна вежди, но остана необичайно мълчалива.
– Чу ме.
– Ти… Искаш да говориш със Смъртта? Говореше сериозно? – Попита тя, като част от гнева ѝ утихна. Наведе глава и кръстоса ръце пред гърдите си.
– Да разбирам, че Гретел е предала съобщението ми?
Аурора сви рамене.
– Може би е споменала. Защо искаш да говориш със Смъртта?
– Защото искам да знам защо искат смъртта на Тана – и как да го направя.
Между нас настъпи тишина, преди Аурора да хвърли глава назад и да избухне в бурен смях. От нищото се появи кутия с пуканки и тя хвърли няколко парченца в устата си.
– Ти? Да убиеш Тана? – Тя поклати глава, сълзите ѝ течаха от очите от силен смях. – Ти си прекалено мека. Прекалено човечна. Нямаш това в себе си.
Стесних очи.
– Тя има право – каза Есме.
– Сериозно? – Обърнах се към леля си.
Тя само сви рамене.
– Това не е лошо нещо само по себе си. Просто си по-подходяща да се забъркваш в неприятности, а не да ги оправяш.
Поклатих глава.
– Не мога да повярвам на това, което чувам.
– Къде е Смъртта? – Попита Есме призрака.
Аурора стисна устни.
– Сякаш бих ти казала.
Есме се усмихна.
– Надявах се да кажеш това.
Тя вдигна пистолета си и Аурора изръмжа.
– Аз вече съм мъртва. Това не може да ми направи нищо.
– Преди да го настроя, вероятно не. Но сега… – Леля ми се усмихна и дори аз се изплаших.
Вместо страх, очите на Аврора се присвиха. Пуканките ѝ изчезнаха, сякаш детските ръкавици ѝ падаха.
– Няма да го направиш. – Прозвуча изстрел.
Ярост проблясна в чертите на Аурора.
– Ти… Ти… Кучко!
Черна, отвратителна субстанция изтичаше от дупката в гърдите ѝ, където Есме я беше простреляла. Леля ми се усмихна.
– Наричали са ме и по-лоши неща, скъпа. Продължавай да говориш или следващия изстрел ще е в главата ти.
– Не можеш да ме убиеш – настоя Аурора. – Аз вече съм мъртва.
– Въпреки че, това може да е вярно, не изглежда да ти харесва да те прострелват. – Сви рамене Есме. – Твой избор. Кажи ни къде е Смъртта или остани затворена тук.
Аурора промърмори под носа си.
– Не те чуваме – извика Есме с пеещ глас. Цевта на пистолета ѝ се вдигна към главата на Аурора.
– Смъртта е навсякъде и никъде. Тя съществува във всяка реалност.
– Това не е истински отговор – казах аз. – Ти само бавиш нещата.
– Както и ти – отвърна Аурора. – Не си взела решение за Тана. Не наистина. Мерзостта все още броди по Земята и в царството на духовете, защото ти не правиш това, което трябва да се направи.
– Наричаш я мерзост, но какво е престъплението ѝ? Че съществува. Може да не е добър човек, но…
– Ти ѝ търсиш оправдания, дори когато истината те гледа в очите. Тана не е просто лош човек. Тя е най-лошата. Тя е убедена, че Смъртта е чудовището – но отговори ми на това, Сейлъм. Ако Смъртта искаше да те убие, защо чака толкова дълго? Ако те преследваше и те беше намерила, защо просто не приключи с теб? Защо изобщо потърси мерзостта?
– Аз… Това…
Погледът ѝ се втвърди.
– Попитай Тана как е започнала Черната чума.
Когато погледнах в очите ѝ, видях нещо, което никога преди не бях забелязвала.
Нещо старо. Нещо древно.
Студ пропълзя по вените ми и аз се разтреперих, когато истината ме удари в лицето като шамар, защото тогава разбрах – през цялото време бях гледала Смъртта.
Смъртта бяха те. Всички те.
– Смъртта е навсякъде и никъде. Те съществуват във всяка реалност – прошепнах в отговор.
Студена усмивка се появи на устните ѝ.
– Много добре, дъще.
Розова светлина избухна от кутията на пода, почти ме заслепи.
Къщата се разтресе. Есме се препъна.
Докато и двете се възстановихме, Аурора беше изчезнала.
– Не – извика Есме, държейки разбитите метални парчета, които някога бяха част от капана ѝ.
– Явно не е искала да можеш да го направиш отново.
– Явно – каза Есме с въздишка и хвърли металните парчета на дивана. – И какво правим сега?
– От къде да знам – промърморих, но в ума ми вече се оформяха планове.
През цялото това време Смъртта ме наблюдаваше. Следеше ме. Изчакваше подходящия момент, преди да разкрие коя е всъщност.
Това беше още едно изпитание – да видят какво ще направя и какво мисля. Гневът ми се засили. Бях уморена да бъда пешка в игрите на другите.
Би било чудесно, ако поне веднъж аз бях тази, която дърпаше конците и контролираше собствения си живот.
Но може би, само може би, имаше начин.
Ако Смъртта отказваше да говори, познавах някой, който щеше да го направи.
– Тана! – Извиках.
– Закъсня – каза глас до мен, но не беше Есме, нито Тана.
Беше Шепърд.
Обърнах се към брат си. Съжаление се отрази на призрачните му черти.
– За какво говориш? – Попитах тихо. Страхът ми сви стомаха. Не знаех какво е направила, но съдейки по изражението на лицето му, знаех, че е нещо лошо.
– Омръзнало ѝ е да чака да ѝ дадеш отговор – каза той. – Решила е да ти улесни избора.
– Да ми улесни? – Повторих. – Как да ми улесни? – В гласа ми се прокрадна острота. Не ми хареса как звучеше това.
Отговорът ми дойде под формата на болка.
Тя избухна от гърдите ми. Погледнах надолу.
Кръвта напои ризата ми. Коленете ми се подкосиха, а после се срутиха, когато ме обзе болка, толкова силна, че ме заслепи.
Ръце ме хванаха за горната част на тялото. Мигнах бързо, опитвайки се да изчистя петната от погледа си.
– Остани с мен, Сейлъм – каза леля ми с спокоен глас.
– Какво се случи? – Прошепнах аз. Последното, което видях, преди да ме обгърне пълна тъмнина, бяха сивите очи на брат ми, изражението му беше мрачно.
– Война – прошепна той.

Назад към част 15                                                       Напред към част 17

Прероден

– Е, това беше пълна загуба на време – промърморих, избърсвайки мръсните си ръце в дънките си.
– Това беше формалност, която позволи на Съвета… – Започна Грейвс, настигайки ме, докато вървяхме към Гама Ро.
– Виждам, че устните ти се движат, но всичко, което чувам, е бла-бла-бла Съветски глупости бла-бла.
Устните му се изкривиха.
– Всъщност това беше същината.
Стиснах устни и кимнах.
– Така си и мислех.
Стигнахме до задната врата и Грейвс я задържа отворена за мен, хващайки ме за китката и задържайки ме на място, за да може да се наведе и да ме целуне. Беше свършило толкова бързо, колкото беше започнало, но краткото докосване на устните му до моите беше достатъчно, за да запали кръвта ми.
– Защо го направи? – Попитах, малко замаяна, докато влизахме в кухнята.
Той сви рамене.
– Трябва ли ми причина?
– Не, определено не. Чувствай се свободен да го правиш колкото пъти искаш. Идеално е, когато сме сами и можем да се съблечем.
За секунда забравих къде сме и ниското свиркане на Дом накара бузите ми да пламнат, когато реалността се върна с трясък.
– Удивително е, че вие двамата успявате да свършите нещо – каза той, като поклати глава.
– Да, ами, аз съм невероятна в многозадачността – отвърнах сухо. Независимо какво казва Есме.
Целенасоченото повдигане на веждите му ми подсказа точно какво мисли за това, така че оставих пръста си да говори.
Дом се засмя.
– Александър те чака горе.
Грейвс му махна с ръка в знак на благодарност и започна да ни води. Вече бяхме се обадили и докладвали, така че Дом и Съвета знаеха какво бяхме открили по време на търсенето. А именно, абсолютно нищо.
Бързо се качихме по първото стълбище и преминахме по коридора. Грейвс отвори вратата в края и тръпка премина по гърба ми.
– Студено ли ти е? – Попита той.
Поклатих глава. Последния път, когато бяхме тук, умряхме, а овцата Шеп се превърна в барбекю. Не е любимия ми спомен.
Лицето ми сигурно е изразявало мислите ми, защото Грейвс се протегна назад, хвана ръката ми и я стисна силно, докато се качвахме по втория етаж.
– Имаме и хубави спомени тук – каза Грейвс. Гласът му прозвуча мрачно, докато сочеше стената, към която ме беше притиснал.
Устните ми се извиха.
– Вярно.
Разменихме горещ поглед, но той почука веднъж на вратата на жътваря, преди да завърти дръжката и да я отвори.
– Татко?
Александър беше облегнат на камината и гледаше пламъците отдолу. Беше толкова подобно на това, което правеше Джеймс, че двата образа се прехвърлиха един върху друг за секунда, преди да ги изтрия с мигване и да вляза вътре.
Александър се обърна и ни се усмихна, но усмивката не стигна до очите му.
– Благодаря ви, че отделихте време да дойдете да ме видите. Съжалявам, че отлагах толкова дълго. С промените в Съвета… – Той поклати глава, явно не искаше да влиза в подробности.
Аз свих рамене.
– Няма проблем. И без това трябваше да се видим. Оказа се, че вече не съм единствения член на клуба на смъртта.
Грейвс повдигна вежди. Мислеше, че говоря за Тана.
Изражението на Александър беше почти идентично с това на сина му.
– Какво имаш предвид?
– Леля ми, Есме. Когато я върнах, активирах гена на жътваря. Тя е една от вас. – Повдигнах рамене отново. – Не бях сигурна как ще бъде приета, затова реших да ви кажа първо и да видя какво мислите.
– Интересно – каза Александър, прекарвайки пръсти по устните си. – Чудя се колко други сестри и дъщери носят гена.
– Моето предположение? Всичките.
Александър кимна.
– Би било полезно да знаем това преди години. Бихме могли да увеличим броя си. Може би тогава нямаше да сме в това затруднение.
Няма шанс.
– Гама Ро са женомразци. Вие не бихте могли да се справите с хора като леля ми, които ви разбиват задниците – отвърнах аз.
Грейвс ме погледна, а аз свих рамене. Какво щеше да направи Александър?
По дяволите. Ето какво.
За наша изненада обаче татко Грейвс се разсмя тихо.
– Да, предполагам, че е така. Все пак, може би нещата щяха да се развият по друг начин, ако жътварите не бяха поели по този път. Страхувам се за дълголетието ни в предстоящата война.
– Война? – Повторих аз. – Но…
– Това е неизбежно, Сейлъм. Доминик прави всичко възможно, за да я отложи, но Съвета иска кръв. Свръхестествените същества от Фароу Скуеър са уморени от смъртта. Видях знаците както всички останали, но бях твърде глупав, за да направя нещо по въпроса. Заслужавах да бъда лишен от титлата си. Но не затова те повиках тук.
Той се обърна от камината и скръсти ръце зад гърба си. Силни сини очи се спряха върху мен. Трябваше да се опитам да не се размърдам под погледа му.
– Защо ме повика тук тогава?
– Теб те преследват – каза той просто.
Устните ми се разтвориха. Как можеше да знае…
– Едно чудовище. Легендите не му дават име, но резултата е ясен всеки път.
– Ще трябва да започнеш отначало – казах бавно.
Той кимна.
– Да, разбира се. От началото на съществуването на жътварите, ти, или някаква версия на теб, се появяваш веднъж на няколко поколения – често в периоди на конфликти. Бедите те следват, Сейлъм, но вероятно вече знаеш това.
Устните му се изкривиха, но аз не се забавлявах толкова.
– Преди не знаех защо. Никой от нас не знаеше. Едва сега, в този живот, ти ни показа коя и какво си.
– Как знаеш, че бях аз? Всички тези животи?
– Изглеждаш по същия начин – каза той. – Но ти винаги си близнак, и винаги е брат. Всеки път, когато се раждаш, хаоса настъпва през годините, в които растеш. Каквото и да те преследва, то разкъсва редиците ни всеки път. Опустошава свръхестествената общност. Затова дойдохме във Фароу Скуеър. Първоначално мислехме, че чудовището преследва нас. Едва когато стигнахме тук, разбрахме, че то е привлечено от теб.
Той не знаеше. Поне не всичко, но знаеше достатъчно. Което ме накара да се зачудя…
– Баща ми знаеше ли това?
– Да, но повечето не знаят. Това е информация, която се предава от един глава на жътварите на следващия.
– Ако знаеше, че я преследват, защо се съгласи на кръвния ритуал? – Попита Грейвс.
Александър се усмихна.
– Ако се опитах да ви разделя, щеше да се получи зле. Щяхте да се борите още по-усилено. Макар че тя умира във всеки живот, тя също така се завръща. Реших, че каквото и да я преследва, ще я намери, а неизбежно и теб…
– Мислеше, че кръвният ритуал ще ме върне при нея – каза Грейвс.
Александър отвърна поглед. Не се срамуваше, не изразяваше упрек, но все пак беше наясно със смъртоносната игра, в която се беше забъркал.
– Беше рисковано – каза бащата на Грейвс. – Но хаоса вече се зараждаше. Напрежението отново се натрупваше. Не знаех как да те спася, но си помислих, че ако и двамата умрете, и двамата ще се върнете.
– Е, досега е така – казах аз. – Така че залога ти изглежда е дал резултат.
Грейвс не каза нищо, докато гледаше баща си, явно му беше трудно да се примири с това.
– По начина, по който се развиват нещата, имам основания да вярвам, че чудовището те е намерило в този живот – каза най-накрая Александър, отвръщайки поглед от сина си.
– Намерило ме е – отговорих аз.
Той мигна и се обърна към мен. Явно не очакваше това.
– Знаеш за него?
– Напоследък имахме няколко сблъсъка. – Повдигнах рамене. – Нещото, което ни преследва, може да бъде убито… По някакъв начин. Не знам как, обаче.
Само един човек знае…
Тана.
Всичко се свеждаше до проклетата Тана.
От една страна, тя беше разрушила крехкото доверие между нас. От друга страна, историята на Александър се потвърди. Имаше повече смисъл, отколкото дори той самия подозираше.
Хрумна ми една мисъл.
– Аз ли съм причината никой да не може да напусне Фароу Скуеър?
Александър наклони глава. От устата му се измъкна неохотно „Да“.
– Винаги си родена от рода на жътварите. В миналото се опитахме да… Компенсираме последствията, като се погрижим за теб още в началото.
– Искаш да кажеш, че я убивате?
– Опитахме се – поправи го Александър. – Но не можем. Дори разделянето на душата ѝ не работи. Тя просто се събира отново.
– Ти, копеле… – Изръмжа Грейвс.
– Аз не съм направил нищо. Последният път, когато се опитахме, беше преди повече от сто години. След като разбрахме, че това няма да проработи и че нищо няма да спре съществото да я намери, решихме, че е най-добре да я наблюдаваме и да я държим под око. Да видим дали можем да разберем какво привлича чудовището. Най-малкото, като я затворихме в Фароу Скуеър, това означаваше, че това нещо не убиваше хората около нея.
– Знаеше какво съм, когато пое управлението след смъртта на баща ми – казах аз.
Александър кимна.
– Надявах се, че няма да се върнеш и че поне в този живот… Ами, знаеш.
– Но тя се върна – каза Грейвс.
– Върна се – кимна Александър. – И заради това ще има война.
Освен ако не успея да убия Смъртта.
Или Тана.

Назад към част 14                                                           Напред към част 16

Линията в пясъка

Жътварите се разпръснаха по границата на територията на върколаците, а седемте членове на Съвета застанаха в малка група точно пред нас. Слънцето беше на път да залезе, а небето беше в наситено оранжево с леки лилави оттенъци.
Обикновено обичах това време на деня, но докато слънцето залязваше, виждах само как времето изтича.
Джерард беше избягал снощи. Нямаше кого да предаде глутницата.
Но само Грейвс и аз знаехме това.
След смъртта на Еди Грейвс се притесняваше, че жътварите ще преследват Джерард и ще го убият на място – заедно с всеки, който е с него. Ако това се случи, щеше да се разрази ад. Затова той пропусна тази подробност, когато разказа историята си за самозащита.
Едно мъртво тяло беше достатъчно. Макар Джерард да не беше невинен, може би нещата щяха да се успокоят, ако той беше изваден от ситуацията…
Или поне така се надявахме.
Изпуснах дълбока въздишка.
До мен Грейвс докосна с пръсти ръката ми. Знаех, че това беше неговия начин да провери дали съм добре. Усмихнах му се леко, преди погледа ми да се плъзне по разпръснатите къщи и дървета пред мен.
За разлика от повечето свръхестествени същества, които живееха разпръснати из града, превръщащите се имаха вродена нужда да бъдат заобиколени от природата. Затова цялата им общност беше разположена в покрайнините на града, в началото на гората. Това беше напълно логично, като се има предвид цялата тази работа с превръщането и тичането под лунната светлина.
Вместо да е мирна обаче, тази малка конфронтация, в която участвах в момента, беше напрегната като по дяволите.
Докато последните минути преди крайния срок изтичаха, все повече вълци излизаха навън и заставаха срещу нас с изражения, вариращи от неутрални до откровено враждебни, и малката надежда, която имах, бавно се стопи. Това нямаше да проработи, ако излязат, за да покажат сила. Надявах се, че след като него го няма, може би ще се опитат да го преиграят…
Глупаво. Поклатих глава. Разбира се, че нямаше да се получи.
Нещата се натрупваха от известно време, като буря на хоризонта. Въздухът беше наелектризиран и чакахме само първата капка дъжд, преди небето да се отвори и да бъдем пометени от яростта на бурята.
Слънцето се спусна с последния си сантиметър и аз преглътнах.
Времето изтече.
– Къде е момчето, Хал? – Попита Ноктурна.
– Не губи време, нали? – Промърморих на Грейвс.
Лека сянка на усмивка премина по устните му и той поклати глава веднъж.
Върколакът на име Хал направи крачка напред и вдигна ръце в преувеличено раменно повдигане.
– Явно имаше други планове за тази вечер.
– Хал – каза женската вълчица до Ноктурна с предупредително ръмжене. – Не прави това.
Значи върколашкия водач не беше в течение? Не бях сигурна дали това е добре или зле, като се има предвид, че половината от нейната фракция беше подредена и готова за битка.
– Съжалявам, Серена. Този път не мога да ти помогна.
Женската представителка на Съвета на върколаците поклати глава, а ръцете ѝ се свиваха и разтваряха до тялото ѝ.
– Знам, че е твой син, но не му помагаш, като се опитваш да го скриеш. Това е последния ти шанс. Предай ни Джерард и нека приключим с това.
– Виж, това ще бъде проблем. Джерард не е тук.
До мен Сам изпука врата си и започна да раздвижва ръцете си като боксьор, който се готви за гонга.
Нервите ми се разбунтуваха в стомаха.
По дяволите. Честно казано, не бях сигурна дали решението ни да не казваме нищо щеше да подобри или влоши нещата.
Исках да кажа нещо, за да спра това. Грейвс погледна лицето ми и бавно поклати глава. Издишах разочаровано, разбирайки намека.
– Цък, цък – звука ме стресна. Погледнах настрани и видях Гретел да стои там.
Очите ми се разшириха.
– Какво правиш тук? – Прошепнах.
– Проверявам те. – Тя сви рамене. – Къде е сестра ти?
– Не е тук – промърморих под носа си.
Сам се обърна насам и ме погледна странно, после сви рамене и отново насочи вниманието си към вълците.
– О? Вече показва истинското си лице? – Попита Гретел. – Това беше по-бързо от очакваното.
– Трябва да поговорим, но в момента съм малко заета – прошепнах колкото се може по-тихо.
– Напоследък изглеждаш малко заета за всички.
– Да, е, това се случва, когато не мога да изкарам и 24 часа без да се случи нещо…
– Ами, ако си толкова заета, ще бъда кратка. Смъртта иска да знае отговора ти.
– Какво? – Изръмжах под носа си.
– Не заекнах – каза тя с нахален тон, заставайки пред мен. Черните ѝ вежди се повдигнаха и тя стисна червените си устни.
– Имам една седмица – отговорих.
– И? Искат да знаят дали си взел решение.
– Не. – Погледнах зад нея и видях, че нещата се нажежават. – Не разполагам с всички факти и за да ги получа, ми трябва време. Ако Смъртта иска да побързам, нека сама ми дойде на гости.
Тя набръчка носа си.
– Ще предам съобщението. О, и Сейлъм?
Вдигнах вежда в отговор.
– Те, тях; местоимения. Просто е грубо.
Тя изчезна в облак дим, а аз останах с отворена уста.
Наистина ли току-що…
Да, по дяволите, направи го.
Изръмжах под носа си и няколко жътвари погледнаха насам, а после кимнаха в знак на одобрение, явно неразбиращи, тъй като не можеха да виждат призраци. За съжаление, колкото и да беше важна предстоящата гибел на всички във Фароу Скуеър, тя беше малко по-малко важна в сравнение със стотината свръхестествени същества с огнестрелно оръжие, насочено в двете посоки.
– Мислех, че каза, че имаш жътвари, които патрулират в района? – Попита Ноктурна, като вниманието ѝ в момента беше насочено към Дом.
Нерешителност се четеше по лицата на няколко членове на Съвета, докато поглеждаха между жътваря и представителя на феите и представителката на вълците, която в момента говореше с груб шепот с Хал.
– Да, но това не означава, че понякога не се случват изключения – каза Дом през зъби.
– Да се измъкнат? – Повтори тя. – Предполагам, че не трябва да се учудвам, като се има предвид, че той ви се измъкваше в продължение на години.
– Ноктурна – намеси се Тамсин. – Сигурна ли си, че е разумно да провокираш…
– Не се меси, сукубо. Всички знаем, че вашия вид се съюзява с техния. – Тя ни хвърли остър поглед, явно не ни харесваше повече, отколкото харесваше вълците.
Очите на Тамсин засияха в ярко златно, докато призоваваше силата си.
– Не забравяй с кого говориш, Тинкърбел.
Изражението на Ноктурна беше безценно. Лицето ѝ сякаш се сви, придавайки на супермоделските ѝ черти изкривено, кисело изражение. Предвид реакцията ѝ, Тинкърбел сигурно е фееричната версия на една четирибуквена дума. Браво, Тамсин.
Преди Ноктурна да успее да отвърне, Серена се превърна, козината обгърна загорялата ѝ кожа и тялото ѝ се изкриви, докато се разтягаше и удължаваше. Тя започна да ръмжи заплашително към Хал, който отговори със същото.
Двата вълка започнаха да ръмжат и да се обикалят. Зад тях се чу ясното звучене на десетки оръжия, които се зареждаха.
Жътварите реагираха по същия начин, вдигайки оръжията си и прицелвайки се.
Нещата щяха да станат наистина лоши. Много бързо.
Трябваше да направя нещо. Не можех просто да стоя там и да гледам как всички тези хора започват да се убиват един друг – дори и да можех да ги върна всички обратно, след като се изяснят.
Но какво можех да направя?
Хал, чиято козина беше тъмно сиво-димна, изпусна дълъг вой и скочи към Серена. Това изглеждаше да е знака, който другите чакаха.
Пот се стичаше по гърба ми, докато гледах как една жена-върколак с яркозелени очи започва да натиска спусъка. Не мислех; просто знаех, че не мога да я оставя да стреля. Светът започна да губи цветовете си, но преди да завърша прехода, гласа на Тамсин прогърмя.
– Достатъчно! – Извика тя. – Всички се успокойте, по дяволите.
Усетих как сърцето ми забави ритъма си и разбрах, че по някакъв начин тя току-що беше използвала силата си над всички в тази поляна.
– Хвърлете оръжията си – заповяда Тамсин със същия силен глас.
Едно по едно, оръжията започнаха да падат на земята.
Тамсин се въртеше бавно в кръг, фиксирайки всички с погледа си, което сякаш засилваше властта, която имаше над нас.
– Знам, че всички сте развълнувани, но да се впуснете в Гражданска война част втора един срещу друг няма да реши нищо. Ето какво ще направим. Двама от нашите жътвари ще претърсят къщите без оръжие, за да потвърдят, че Джерард наистина не е тук. Щом това бъде потвърдено, Съвета официално ще обяви награда за главата му – както е наше право според законите, които всички спазваме. Накрая, всеки, който е участвал в помагането и подпомагането на бягството му, ще бъде съден и осъден според нашите закони. Ясно ли е?
Чувствах се толкова спокойна, колкото Ранди след предмачовите си сесии, но това не помрачи чувството на гордост, което изпитвах, гледайки най-добрата ми приятелка да се справя с това като истинската гадина, каквато винаги съм я знаела. Тя наистина заслужаваше мястото си в Съвета. Не само беше силна, но и справедлива и уравновесена. Повечето пъти.
Жътварите бяха първите, които кимнаха, след това Съвета – въпреки че по строгата поза на повечето от тях личеше, че не им харесваше да са подложени на масовото принуждение на Там.
Накрая и няколко от вълците започнаха да кимват.
– Не ме карайте да ви принудя да направите това, което знаете, че е правилно – предупреди тя.
Силата се изтече от въздуха и няколко души се свлякоха.
Хванах ръката на Грейвс и го издърпах настрани, далеч от всички останали.
– Имаме проблем – казах тихо.
– Да, така е. Веднага щом разберат какво всъщност се е случило, Съвета ще ни преследва – отговори Грейвс.
– Не, не това. Да, и това е проблем, но аз говоря за другия ни проблем.
Грейвс ме погледна с присвити очи.
– Тана?
– Гретел – отговорих. – Тя ми дойде на гости. Смъртта иска отговор.
– Но тя ти даде една седмица.
– Да, и аз казах същото. Явно Смъртта е нетърпелива копелдачка. Сигурно оттам съм го наследила. Каквото и да е, трябва да разбера кой е в този живот, за да мога да говоря с нея.
– Грейвс. Кейн. Дотук с вас – извика Дом.
Вдигнах глава и замръзнах като елен в светлината на фаровете.
Как са разбрали вече…
– Не говори. Да видим какво иска – прошепна Грейвс. Ръката му се притисна към долната част на гърба ми, водейки ме към групата, която се беше събрала около нашия лидер, Гадния.
– Вие двамата ще проверите терена – каза той.
– Но… – Започнах аз. Е, тишината не продължи дълго.
Дом направи крачка напред и понижи гласа си.
– Не можем да влезем с оръжия на тяхна територия, а аз не искам да загубя още някого.
О. Добре. Когато го каза така…
– Можем да направим обход – каза Грейвс.
– Добре. Опитайте се да не умрете… Отново.
По някакъв начин това беше почти мило, идващо от него.
Пресякохме поляната и минахме покрай Съвета. Тамсин срещна погледа ми и кимна веднъж. Тя одобри решението да ме изпратят, макар че никой освен жътварите и самата тя не знаеше защо.
Редицата от променящи се раздели. Бяхме точно на границата на гората, когато Дом извика.
– Докладвайте на Гама Ро, когато приключите. Александър иска да ви види и двамата.
О, чудесно. Още тайни ще излязат наяве.
Като се има предвид всички, с които вече се занимавам, не бях особено развълнувана.
– Хайде – каза Грейвс и ме дръпна в гората. – Да приключваме с това.

Назад към част 13                                                              Напред към част 15

Незавършено

– Така се говори – казах аз, подражавайки на тона му и гледайки право пред себе си.
– Гретел? – Предположи той.
– Шеп – поправих го. – Не съм виждала Гретел след… Инцидента.
Той изпусна тихо мърморене.
Мълчание изпълни пространството между нас и аз се размърдах неловко на стола си. Въпреки че имах склонност да дразня и разочаровам Грейвс редовно, това беше първия път, в който се чувствах виновна, че го разстройвам.
– Виж, аз…
– Сейлъм, аз…
Прекъснахме се и се погледнахме с объркани усмивки.
– Първо ти – предложи той.
– Съжалявам, че нещата се развиха по този начин. Че те изненадах така и че Тана беше с мен. Не мислех, че…
– Ясно – каза той, но гласа му беше мек и изпълнен с обич.
– Опитвам се да се извиня, но ако искаш да се шегуваш, мога да бъда гаднярка…
Той ми направи знак с ръка да продължа.
– Тана… – Започнах и се прекъснах, издишвайки разочаровано. – Тя ми показа как да пътувам през духовния свят – мястото, където ти и аз отиваме, когато умрем. Между другото, това е супер удобно. Ето как успях… Ами, очевидно си разбрал тази част – казах, бръмчайки безсмислено. – Не шпионирахме теб и Ранди, защото съм разглезена. Исках да съм там, в случай че ти потрябва помощ, и това ми даде възможност да практикувам цялата тази работа с духовната форма. Ти никога не трябваше да ме видиш – нас – но после Ели и пистолета, и аз просто…
– Сейлъм, няма проблем. Не съм разстроен от това.
– Не си?
Той поклати глава.
– Значи става въпрос за Ели? Виж, съжалявам. Не знаех, че тя ще направи нещо такова, и щях да го върна, знаеш, че щях, но той ми каза направо…
– Сейлъм, спри – каза той, прекъсвайки потока от думи. – Разбирам. Не ми харесва, но разбирам.
– Тогава, ако не е и това, защо си ядосан?
Грейвс ме изучаваше, погледна ми лицето като с ласка.
– Става дума за Тана. Просто не ѝ вярвам, нито на мотивите ѝ. Разбира се, не я познавам добре и може би това е част от проблема, но изглежда, че всеки път, когато тя е наоколо, нещата се объркват.
– Мисля, че това е просто живота ни в момента, Грейвс. Нещата бяха зле, още преди тя да стъпи във Фароу Скуеър.
Той въздъхна.
– Да, може би. В момента нещата са много деликатни, а това, което Тана направи, изложи много хора на опасност. Изложи и теб на опасност – каза той, протягайки ръка и хващайки ръката ми.
Топлина премина през тялото ми от мястото, където бяхме свързани, и ме побиха тръпки по ръцете.
– Аз съм по-силна, отколкото изглеждам.
– Да, така е – съгласи се той. – Просто не разбирам как човек, който твърди, че е на твоя страна, би те изложил на такава опасност. С това, че застреля Ели, тя на практика изля бензин върху бушуващ пожар. Тя си играе с живота на хората, сякаш са просто фигури на шахматна дъска. Включително и с твоя.
Не можех да не се съглася с оценката му. Тана беше много ясна относно чувствата си към смъртните. Животът им нямаше голяма стойност за нея. Но интуицията ми подсказваше, че тя не е лъгала, когато каза, че се опитва да помогне.
– Тя не е съгласна да пази в тайна това, което съм – казах най-накрая.
– Това не би трябвало да има значение. Ако наистина те подкрепя, тя трябва да уважава желанията ти, а не да се опитва да те разубеди. Тя трябва да се опитва да ти помогне да постигнеш целите си, а не да ги проваля.
Отново млъкнахме, и двамата знаехме, че няма да решим проблема с Тана в този момент. И макар нещата да не бяха напълно решени, не можех да не се почувствам по-добре, знаейки, че причината да е разстроен е, че всъщност се е тревожил.
– За каквото и да става въпрос, съжалявам.
– Знам, и аз съжалявам – каза той, подарявайки ми уморена полуусмивка.
– Това означава ли, че можем да преминем към целувките за тази вечер? – Попитах с не толкова дискретна усмивка.
– Какво? – Попита той със смях.
– Тамсин ми каза, че трябва просто да се целунем и да се помирим. Сякаш току-що отметнахме едно от нещата от списъка, което означава…
Той се наведе към мен и устните му се сблъскаха с моите, силно и тежко. За секунда преминахме от нула на сто.
Протягах ръка и хванах задната част на врата му, докато се обръщах, за да се отворя към него. Ръце ме хванаха за талията.
Целувката ни прекъсна, когато той започна да ме вдига. Сгънах крака си под странен ъгъл, маневрирайки го покрай централната конзола и избягвайки волана, докато той ме дръпна в скута си. Аз го прегърнах, в същото време една от ръцете му падна. Седалката се наклони още повече.
– Така е по-добре – промърморих.
Ръцете на Грейвс се плъзнаха от талията ми, покрай бедрата ми, наполовина надолу по бедрата ми.
Топли пръсти се впиха в кожата ми. Ноктите му се забиха в кожата ми през тънките ми дънки, докато разтваряше краката ми още повече, привличайки долната част на тялото ми върху неговото.
Изпуснах въздишка между зъбите си.
– За човек, който никога не излиза на срещи, определено знаеш как да се справяш с женското тяло – простенах, докато той се наведе.
Целувки покриха челюстта, преди да се спуснат по врата ми. Зъбите му си играеха с кожата в основата на врата ми, без да ме хапят, но все пак беше адски възбуждащо. Той ме засмука веднъж и зърната ми се стегнаха.
Опитах се да разтворя краката си още повече и да получа повече триене, но страничната част на вратата и централната конзола ме спряха.
Ръмжене се измъкна от устните ми и той се засмя върху кожата ми.
– Чувстваш се нуждаеща ли, Сейлъм?
– Ако не довършиш започнатото, ще…
– Какво? – Попита той с тъмен глас. Дрезгаво. – Какво точно ще направиш, Сейлъм? – Едната му ръка на бедрото ми се изви. Палецът му докосна вътрешната страна на дънките ми. Плъзна ръката си между нас, бавно триейки дланта си нагоре-надолу по шева.
– Още – изръмжах, притискайки се към него.
Другата ръка на бедрото ми се плъзна нагоре. Тя се изви над задника ми, проследи гърба ми и се спря в основата на черепа ми, където главата ми се срещаше с врата. Той прокара пръстите си през косата ми и ме привлече към себе си.
Устните ни се срещнаха и огъня, който той беше запалил, се превърна в пълно адско пламъче. Кожата ми беше гореща. Сърцето ме болеше. Главата ми пулсираше от най-вкусната топлина.
Разтворих устните си и неговите се преплетоха с моите. Целувката му не само ме поглъщаше, а ме изяждаше цялата.
Тръпки разтърсваха тялото ми, докато удоволствието, което търсех, ми убягваше. Беше точно там… Но все още твърде далеч.
– Още – простенах в устните му.
Той се засмя отново и ръцете ми се превърнаха в юмруци, докато дърпах косата му.
– Никога не отговори на въпроса ми – промърмори той. – Какво ще направиш?
Отдръпнах се достатъчно, за да погледна в очите му.
– Ще се разпадна – прошепнах.
Сега в лицето му нямаше забава. Само желание.
– Може би бих искал да видя това – прошепна той в отговор. Погледът му се плъзна по чертите ми, блестящ в ефирно синьо.
Наведох се напред, но вместо да го целуна, свалих устните си на врата му. Зъбите ми се плъзнаха по голата му кожа, а аромата на мента и афтършейв ме привличаше.
Той изстена, когато засмуках част от кожата му и не спрях.
– В случай, че не си забелязала, ще бъде трудно да опитаме това в колата.
Дърпах по-силно косата му, притискайки го към седалката. Когато устните ми се отделиха от кожата му, се чу звук като от пукане.
– Тогава ще се преместим извън колата – казах, напълно незасегната.
– За всеки, който може да мине оттам и да ни види…
Отговорът му прекъсна, когато пуснах едната си ръка от косата му и я проврях между телата ни, за да прокарам пръстите си по издутината в дънките му. Той се втвърди от докосването ми. Дишането на Грейвс стана неравномерно.
– Освен ако не планираш да ни оставиш и двамата на сухо, имаш ли по-добър вариант? – Попитах тихо. Съблазнително. Поне това беше най-добрия ми опит да бъда съблазнителна.
В отговор една от ръцете му се отдели от мен, отваряйки вратата на колата, докато другата хвана задника ми. Той изрита крак от вратата и завъртя телата ни, без да ни раздели, а след това ме издигна от колата.
Краката ми се увиха изцяло около кръста му.
Другата му ръка се уви около бедрата ми, притискайки ме силно към него, докато затваряше вратата на колата с ритник.
Нощта ни обгърна. От това разстояние центъра на площад „Фароу“ беше далеч от скалата, която го надвишаваше. Само звездите на небето ни гледаха, докато ме слагаше на задната седалка на колата си. Никой нямаше да ни види, освен ако не караше нагоре, за да се наслади на гледката.
Никой нямаше да ни чуе, или по-точно, мен.
Все пак, имаше известна тръпка в това. Възможността да ни хванат на открито, колкото и малко вероятно да беше.
Грейвс разкопча дънките ми и бавно смъкна ципа.
– Сигурна ли си за това? – Попита той, гласа му беше плътен от желание. Даваше ми възможност да се откажа, но нямаше никакъв шанс това да се случи сега.
Поставих ръцете си зад себе си, метала беше хладен на допир с дланите ми. Използвах ги, за да се подкрепя, докато повдигах бедрата си. Той смъкна дънките и бикините ми до четвърт от бедрата ми. Отпуснах краката си от кръста му и задника ми се удари в багажника, но Грейвс не изглеждаше да се интересува. Бързо ми събу обувките и хвърли дрехите ми до мен на колата.
Ръцете му се спряха на коленете ми. Той ме издърпа напред, докато не седнах на ръба. Краката ми висяха над багажника и само ъгъла, под който се навеждах, и начинът, по който се подпирах с ръце, ме държаха изцяло върху колата.
Тогава той падна на колене.
– Какво правиш… – Не успях да довърша въпроса си, защото той прехвърли единия ми крак през рамото си и се наведе върху мен.
Езикът му се въртеше около клитора ми, давайки ми любовта, от която наистина се нуждаех.
Хълбоците ми подскочиха. Действието граничеше с крайната граница на удоволствието и болката.
Пръст се притисна към входа ми.
Бавно. Измъчващо бавно, той го плъзна вътре в мен.
Пръстите на краката ми се извиха и аз наклоних другия си крак върху рамото му, а после използвах петите си, за да се притисна към гърба му.
Грейвс се засмя, а лекото докосване на дъха му запали кожата ми.
Той ме лизна отново, добави втори пръст и аз се извивах.
Когато устните му се затвориха около чувствителния ми бутон, помислих, че най-накрая ще достигна освобождението. Но Грейвс, като гадняра, който беше, смучеше веднъж, само за да спре движенията си и да изчака, докато топлината утихне достатъчно, за да не експлодирам, когато го направи отново.
– Ти, копеле – изръмжах аз, като се изправях.
Устните му все още бяха залепени за мен, а той протегна свободната си ръка и я притисна към стомаха ми, опитвайки се да ме избута назад.
Зъбите му ме докоснаха. Той ме смучеше отново и устата ми се отвори. Челюстта ми падна, докато вълна от екстаз ме заливаше.
– Няма да те оставя на сухо, както каза. Затова се успокой, по дяволите. Искам само да те чуя да крещиш – промърмори той.
И с това трети пръст влезе в мен и той започна отначало.
Наведох се назад, но тялото ми се изви. Фина пот ме покри. Краката ми трепереха, защото ме докарваше до ръба отново и отново.
– Ще крещя по съвсем друга причина, ако не… – Думите ми излязоха, докато той хапеше по-силно. Докосването на зъбите му ме накара да изстена. Грейвс смучеше клитора ми между устните си с дълги движения, а пръстите му се движеха по-бързо от преди. Потта обливаше гърба ми и се стичаше по слепоочието ми, докато се приближавах към пропастта. Бедрата ми се разтърсваха срещу него, преследвайки върха, но и борейки се с това колко близо бях.
Грейвс изви пръстите си и смукна още веднъж.
Това беше всичко, което беше нужно.
Бялото ме заслепи. Тялото ми се сви, докато достигнах бурен оргазъм и изгубих съзнание.
Все още треперех около ръката му, когато зрението ми се изясни, звездите над мен, които бяха замъглени, се фокусираха отново, докато ги гледах. Погледнах надолу към тялото си, към Грейвс, и видях арогантна усмивка на лицето му.
– Ако не ме чукаш… – Започнах, дишайки тежко.
– О, ще те чукам – увери ме той, като се изправи. – Не се притеснявай за това. Просто исках да те видя как го правиш.
Извади презерватив от джоба си и го разкъса със зъбите си.
– Да правя какво?
– Да се разпаднеш – отговори той, разкопчавайки си дънките и издърпвайки боксерките си настрани. Бързо сложи презерватива и после отмести краката ми настрани, приближавайки се.
Хвана ме за бедрата и проникна с едно движение.
Тялото ми се разтърси в неговото. Изпуснах въздишка на удоволствие. Устата му беше добра. Много добра.
Но имах чувството, че втория рунд с него в мен щеше да е още по-добър.
Увивах краката си около кръста му, докато той бавно се движеше в мен. Той стенеше, докато бедрата ми се движеха в синхрон с неговите. Колата се разклащаше, подскачайки с нашите движения.
– Ти си палавница – каза Грейвс, дишайки тежко. Очите му блестяха по-ярко от звездите в този момент. – Но ти си моята палавница.
Аз простенах, преследвайки отново собственото си освобождение. Можех да разбера, че той се контролираше по тика в челюстта му, докато ме възбуждаше отново. Членът му се втвърди още повече, докато движенията му ставаха неравномерни. Диви. Разрушителни.
Ако не знаех по-добре, бих казала, че искаше да ме унищожи.
Но аз знаех по-добре.
Той не само искаше да го направи, той щеше да го направи.
Тялото ми беше повече от щастливо да се подчини. Топлината ме изпълни отново и краката ми се вкочаниха. Главата ми се наведе леко, докато се извивах към него. Бях съд, препълнен с удоволствие, който беше прекалено стегнат. Беше на границата на болката, толкова близо бях и толкова много се нуждаех от него, за да ме доведе до край.
– Грейвс – простенах.
Той беше прекалено отдалечен, преследвайки собственото си освобождаване, за да ми покаже дори само една самонадеяна усмивка. Желанието го обземаше толкова силно, колкото и мен. Погледите ни се срещнаха, моя се затвори, докато клепачите ми заплашваха да се спуснат. Зениците му бяха разширени, което правеше синьото в тях по-тъмно. Изражението му беше свирепо, граничещо с неконтролируемо. Вената на слепоочието му пулсираше.
– Свърши за мен, Сейлъм – изръмжа той.
Грейвс се вряза в мен още веднъж, кожите ни се сблъскаха и аз свърших.
Този път не беше ослепителна вълна от пропукана язовирна стена, а по-скоро скалисти вълни, които ме заливаха. Краката ми се стегнаха. Пулсирах около него.
От него се измъкна животински звук.
Минаха няколко минути, през които стояхме така.
Ами, той стоеше, а аз все още полуседях на задната седалка на колата му, въпреки че той вероятно носеше по-голямата част от теглото ми, като се има предвид колко от задника ми държеше. Потни устни се притиснаха към слепоочието ми, преди да се отдръпне, бавно намалявайки тежестта си върху мен, вместо да ме остави да падна.
Можеше да бъде толкова мил. Понякога.
– Хайде, трябва да те закарам обратно, преди Есме да се сети да ме застреля отново с арбалет.
Аз се изсмях, падайки назад върху багажника и изпъвайки краката си.
– Тя не се интересува, че сме заедно, стига да няма глупави внуци – разсмях се аз.
Устните му се стиснаха, явно имаше собствено мнение по въпроса.
– Силно се съмнявам, че ще са глупави. Може би коварни, но не глупави. Освен това, малко е рано за това, но предполагам, че ще го преодолее, когато стигнем там.
Аз мигнах. Току-що каза…
Грейвс, сякаш осъзнавайки какво е казал, пребледня.
– Знам, че не сме говорили за това, което има между нас, с всичко, което се случва, но аз…
– Обичам те. – Думите излязоха от мен набързо. – И не само защото имаш магически член, макар че, ако трябва да съм напълно честна, започвам да се чудя дали не си роднина на Тамсин…
Устните му се сблъскаха с моите още веднъж. Прегърнах го с ръце около врата му и го привлякох към себе си. Сърцето ми се чувстваше по-голямо, по-леко, отдавна не се бях чувствала така.
Не ми беше нужно да чуя думите, за да разбера как се чувства той, но това не го спря да каже:
– И аз те обичам, Сейлъм. – Той ме целуна още веднъж по устните. – Сега се облечи, казах го сериозно за Есме. Сега, когато тя знае, че не мога да умра, не мога да си представя, че няма да се възползва от това, ако ѝ се отдаде възможност.
Облекох се бързо, с глупава, щастлива усмивка на лицето, докато се качвахме обратно в колата.
– Ей, Грейвс – казах, докато той се отдалечаваше от скалата. – Ще намерим решение. Когато всичко това приключи… Ще решим какво ще правим оттук нататък.
Едната му устна се изкриви. Очите му ми се усмихнаха, докато каза:
– Искам това.
И аз исках същото, но дори и да се чувствах щастлива в този момент, това не можеше да спре мрачното предчувствие да се промъкне в съзнанието ми. Исках да разбера как ще изглежда вечността с него, но първо трябваше да оцелеем достатъчно дълго, за да стигнем дотам.

Назад към част 12                                                                Напред към част 14   

Еднолично шоу

– Кажи нещо.
Гледах Тамсин, докато тя отваряше и затваряше устата си. На третия път тя поклати глава и издиша.
– Ти водиш най-лудия живот от всички, които познавам, а аз живея със секс вампири.
Усмихнах се, без да мисля, протегнах ръка и потупах леглото, за да проверя дали има още кексчета. Намерих само празни опаковки и цветно бельо. Изстенах. Къде беше храната, когато ми трябваше?
– Мислиш ли, че някога ще се успокои? – Попитах я, като се отпуснах на огромното ѝ легло. Флуоресцентната светлина ме заслепи и аз набръчках носа си. Никога преди не бях забелязвала такива неща, но тя покриваше всичко с мъглява пелена.
– Ами, не е ли така обикновено в живота? – Попита Там. Не можех да я видя, но си я представях как седи с кръстосани крака на пода и ме гледа забавлявайки се.
– За нормалните хора. – Намръщих се. – Те порастват и се установяват, раждат няколко деца и остаряват заедно… – Казах, като гласа ми заглъхна.
Това никога нямаше да се случи с мен. Не бях мислила много за това, откакто разбрах, че съм безсмъртна, а не просто дълголетна като повечето свръхестествени същества. Наистина безсмъртна. Което означаваше, че дори и да исках да умра някой ден, не можех. Беше странно и необичайно мрачно, като се има предвид, че за пръв път говорех за живота и смъртта.
– Това е един път – каза Там.
Чух я да се раздвижва, а след това главата ѝ се показа. Тя се качи на леглото до мен.
– Но не е единствения. Вече не сме в 1800-те години. Не е нужно да се омъжваш. Не е нужно да имаш деца, не е нужно да правиш нищо. Можеш да избереш коя искаш да бъдеш.
– Всичко във Фароу Скуеър.
Тя кимна, а на устните ѝ се появи тъжна усмивка, докато повтори:
– Всичко в рамките на Фароу Скуеър.
– Може би Фароу Скуеър е проблема – казах аз. – Животът ми винаги е бил доста сложен, но нещата не бяха толкова луди, докато не се върнах у дома.
– Съжаляваш ли за това? – Попита тя без да ме съди.
– Не. – Изкривих устните си. – Ако трябва да кажа нещо, бих искала да се върна по-рано. Или никога да не бях заминавала. Тогава нещата може би щяха да се развият по друг начин… Но не мога да променя миналото.
– Не – съгласи се Тамсин. – Не можеш, но можеш да решиш бъдещето си. Оправи нещата с Грейвс. Справи се с полупсихотичния си близнак. Върни си много по-разумния близнак. Това са неща, които можеш да направиш.
– Ако Смъртта не убие всички – възразих аз.
Тамсин стисна устни. Тя се престори, че всичко е наред, но аз разбрах, че това я притеснява.
– Е, има го и това. Дори да искаш да убиеш Тана, би ли могла? Има ли начин да убиеш някой от твоя вид?
Издишах тежко.
– Сигурно има, но аз не го знам, и макар че не ми пука за Тана…
– Не искаш да я убиеш – довърши Тамсин вместо мен.
Аз кимнах.
– Това прави ли ме лош човек? Искам да кажа – исках да убия Джеймс. Оставих Ели мъртъв, но нещо в мен се противопоставя на това да я убия. Сякаш убивам Шеп. Тя е била моя близначка някога – или почти – и явно са се случили много неща, които са я направили такава. И кой може да каже, че Смъртта не иска просто да я махне от пътя, за да може да ме отстрани и мен?
Тамсин се изправи, като прегърна краката си с гъвкавите си кафяви ръце.
– Не си в лесна ситуация. Не ти завиждам – започна Тамсин.
– Но? – Подканих я, усещайки какво ще последва.
Тя се усмихна.
– Но мисля, че единствения начин да разбереш отговорите е от Смъртта или от самата Тана. Може би и от двете, всъщност. Ако има нещо, което знам, то е, че има повече страни на историята. Мога да накарам двама души, които са видели едно и също нещо, да ми кажат истината, и техните разкази почти винаги са различни, защото гледните точки на хората са различни.
Помислих за това и се запитах – има ли начин да говоря и с двете? Искам да кажа, Тана беше убедена, че един от жътварите всъщност е Смъртта. Единствените, които биха знаели със сигурност, обаче, бяха… Духовете.
Сякаш го бях призовала само с мисълта си, Шеп се появи пред мен.
– Грейвс те търси.
Уф. Говорим за трудни ситуации, които предпочитам да избягвам. Умишлено бях говорила за всичко друго, освен за него.
– Не е много трудно – промърморих, като седнах и прехвърлих краката си отстрани на леглото, пращайки смачкани пластмасови опаковки и няколко сутиена да се търкалят по пода.
– Какво беше това? – Попита Тамсин.
– Шеп – казах с въздишка.
– Здрасти, момиче – каза Шепърд на Тамсин, махайки ѝ с ръка.
– Тя не може да те види, глупако.
– Това не означава, че не мога да бъда учтив – отвърна той. – Върши си работата, действай като мой преводач.
Аз завъртях очи.
– Шеп ти показва среден пръст.
– Ей! – Възрази Шеп.
– Среден пръст? – Попита Тaмсин, набръчквайки носа си в недоумение.
Аз имитирах глупавото му махане с пръст.
Изражението на Тaмсин се проясни и тя се разсмя.
– Боже, липсваше ми да ви гледам как се карате, двама глупаци. Вие бяхте като… Любимото ми риалити шоу.
– Радвам се, че те забавляваме – казах сухо, поглеждайки отново към Шеп. – Наистина ли си тук само за да ми кажеш, че Грейвс е на лов, или имаш и нещо друго?
– Не може ли един брат просто да провери как е сестра му, когато тя не се чука с най-добрия му приятел? – Попита Шеп.
Вдигнах вежда.
– Ти ли си този брат?
Шеп ми се усмихна.
– Наистина бях тук, за да ти кажа за Грейвс. Глупаво от моя страна, помислих, че може да ти пука, че гаджето ти те търси. Явно вече има проблеми в рая. Той направи пауза и щракна с пръсти. – Но сега, като спомена, може би можем да си уговорим час, за да се погрижим за проблема с тялото ми. – Той ме погледна многозначително.
Аз въздъхнах и поклатих глава на оценката му за връзката ми с Грейвс, когато останалата част от думите му проникна в съзнанието ми.
– Ей! Искам да опитам нещо. – Скочих на крака и се опитах да хвана брат си за ръката.
Изтръпване премина през тялото ми, но ръката ми премина през него, без да го докосне.
Намръщих се.
– Сейлъм, колкото и да обичам тези еднолични представления, които правиш, когато разговаряш с призрачните си приятели, какво, по дяволите, правиш сега? – Попита Тамсин.
– Нещо, което Тана спомена, ми даде идея – казах аз, взирайки се в близнака си и опитвайки се да го върна в съществуване. Нищо. Въздъхнах.
– Надявах се, че ще мога да използвам силата си, за да помогна на Шеп да се прояви физически, без да се нуждае от ново тяло, но всъщност нямам никаква представа как става това. Надявах се, че просто ще мога да го върна в света на живите. Мисля, че ще трябва да помисля още… – Добавих, говорейки повече на себе си. Или да помоля Тана да ми помогне. Устните ми се изкривиха в намръщена усмивка. Не исках да ѝ искам никакви услуги в момента. След това, което направи с Ели, тя беше още по-надолу в списъка с хора, с които исках да говоря, отколкото Грейвс.
И Тамсин, и Шепърд започнаха да ми се смеят.
– Какво? – Изръмжах, изтръгвайки се от мислите си.
– Нищо, скъпа – каза Тамсин, преструвайки се, че изтрива сълза от окото си. – Просто си много сладка, когато се развълнуваш. Мисля, че за секунда дори езика ти излезе от устата.
– Майната ти, Там – казах, хващайки първото нещо, което ми попадна под ръка, и го хвърлих по нея.
Колан за чорапогащи се приземи на главата ѝ като някакъв сексуален ореол. Аз се изсмях.
– Отива ти.
Тамсин вдигна брадичката си.
– Не е първия път, когато имам бельо на главата си. Няма да е и последния.
– Да живее Тамсин, кралицата на секс вампирите.
– И не го забравяй, кучко. Сега това е официално.
Усмихнахме се, спомняйки си позицията ѝ в Съвета. Бях толкова заета да ѝ разказвам всичките си драматични преживявания, че все още не бяхме стигнали до тази тема.
– Къде е твоя секс-на-пръчка жътвар? – Попита Тaмсин.
– Какво? – Попитах аз, мигайки при внезапната промяна на темата.
– Спомена го, докато разговаряше с Шеп, и вие двамата сте практически неразделни, но него го няма никъде, така че какво става?
– Той и аз… Нещата се усложниха, след като Тана уби Ели. Шеп е тук, за да ми каже, че Грейвс явно ме търси. Въпреки че не мога да си представя, че ме търси много усърдно, ако още не е опитал тук. – Гласът ми се вкисна към края.
Шеп сви рамене.
– Виж, Скуид, нямам нищо по-добро да правя, докато нямам тяло, затова се грижа за най-добрия си приятел. Може би се чука с гадната ми сестра, но все пак е мой приятел и в момента е в беда след гадостите, които направи другата. – Той набръчка носа си от отвращение. Една от малкото физически реакции, които и двамата споделяхме.
– Другата?
– Лошата Сейлъм – отговори той, като забавлението изчезна напълно от гласа му.
– Наистина не я харесваш – промърморих.
Нещо проблясна в очите му.
– Говори с Грейвс. Помирете се. Колкото и да не ми харесва идеята, че вие двамата се чукате, можеше да бъде и по-лошо. Всъщност, вече е било по-лошо.
Стиснах устни. Нямах настроение да ми се чете лекция за навиците ми в любовта.
– Знам.
Половината от устата му се изви, но усмивката не достигна очите му.
– Оправи нещата. Ще ти трябва помощта му.
– Това ли е всичко? Имаш ли други неясни предупреждения, които искаш да ми дадеш?
– Да. Или ми намери тяло, или намери начин да ме върнеш. И то скоро, ако успееш да спреш да ядеш достатъчно дълго, за да го направиш.
С това той изчезна. Аз въздъхнах.
– И така – провлачи Тамсин. – Виждам, че не се е променило много между вас двамата.
– Разбра толкова много от едностранен разговор ли?
– Да – тя изпусна „д“-то. – Но той е прав, знаеш ли.
– Какво?
– За Грейвс. Не знам какво точно се е случило, но този човек явно държи на теб, а аз никога не съм те виждала така с мъж, така че бих заложила, че и ти държиш много на него. – Тя ми хвърли знаещ поглед.
– Разбрала си толкова много от отговорите ми? Аз дори не съм споменала името му…
– Сърцето ти бие по-бързо, когато говориш за него. Ароматът ти се променя. Да не говорим за другото ти излъчване, което не мога да обясня, тъй като не си сукуба. Във всеки случай – да, разбрах достатъчно, за да ти кажа, че каквото и да се е случило, целунете се и се помирете. Имаш достатъчно други проблеми, за да се караш с него точно сега, и колкото и да ми харесва да си говорим, да си член на Съвета е адски изтощително. Имам нужда от полунощна закуска и малко сън преди утрешната среща в ранни зори.
Опитах се да не мисля за факта, че „полунощната ѝ закуска“ вероятно беше полуголия тип, когото изгони от стаята си, когато се появих, и се съсредоточих върху истината в думите ѝ.
– Права си.
– Разбира се, че съм. – Тя се усмихна сладко.
Аз изсумтях.
– О, още едно нещо – казах, преди да я напусна. – Не можеш да разкажеш на Съвета всичко, което ти казах. Ако всички фракции разберат какво съм – каква съм всъщност… Дом се притеснява, че нещата ще ескалират в истинска война. Както стоят нещата, бягството на Джерард и смъртта на Ели ще бъдат голям проблем. Действай изненадана, когато ти кажат утре.
Тамсин сви рамене.
– Няма да е проблем. За разлика от теб, аз нямам проблем да лъжа. Ако това пази най-добрата ми приятелка и хората в безопасност, всички печелим. Няма за какво да се притесняваш.
Усмивката ми изчезна в момента, в който се превърнах в призрак и прелетях през Фароу Скуеър, за да се появя отново на предната седалка в колата на Грейвс.
Вътре беше тъмно. Двигателят беше изключен.
Пред нас тъмнината изпълваше празнотата.
Разпознах мястото като Вдовишкия връх.
Скалата, кръстена на хората, които са скочили от скалистия ѝ ръб и са се гмурнали направо надолу от 120 метра височина. Грейвс седеше на шофьорското място и гледаше право пред себе си. Под очите му имаше тъмни кръгове. Напрежението от всичко, което се беше случило, си казваше думата.
Излязох от духовния свят и той дори не трепна.
– Търсих те.

Назад към част 11                                                                Напред към част 13