Категория: Лара Ейдриън

ЕПИЛОГ

Есента, една година по-късно..

МЕЛАНИ

Стоя до Джаред под ясното синьо небе на Кентъки.
Пред нас се простират зелени хълмове и акра пищни пасища, оградени с километри девствени бели огради. Под купчина сенчести дървета близо до наскоро издигнатия обор десетина кафяви коня пасат детелина, черните им опашки се размахват, а копринените им гриви се полюшват от вятъра.
Известно време мълчи и гледа към имота, който е познавал като момче. Домът, който е бил отнет от него и родителите му, а години по-късно Джаред си го е върнал, макар и само за да се опита да заличи цялата си болка, като събори всичко.
Сега заедно сме възстановили по-голямата част от него.
Основната къща и новите обори за коне. Обширната къща за гости е създадена, за да може в нея да се настанят двайсет души по всяко време. Алиса Гало е първата, която пристигна с деветмесечната си дъщеря едва миналата седмица. Тя ни маха от терасата зад основната къща, с бебето в едната ръка и кошница с прясно изпечен царевичен хляб в другата.
– Шефът каза, че е почти време да извадим ребрата – извика ни тя.
Готвачът е Гибсън, който на практика се превърна в постоянна фигура през месеците, откакто Джаред и аз се преместихме във фермата с майка ми Кейти и кучето ни Сейди. Гибсън и мама се опитват да се преструват, че приятелството им е чисто платонично, но не мога да си спомня кога съм я виждала да се усмихва и да се смее толкова, колкото аз, когато той е наоколо.
Днес двойката настояваше да готви за нас и нашите приятели.
Ник и Ейвъри, Гейб и Ев, както и Нейтън Уитмор и моята приятелка Пейдж са се събрали и разговарят на големия вътрешен двор и верандата на главната къща, като всички те са дошли за уикенда, когато се поставя началото на новото арт студио в имота. Джаред продължава да рисува, когато живеем в къщата на плажа в Хамптън, но тук той и други гостуващи художници ще обучават децата и младежите в нужда, които идват от града, за да останат при нас и да се учат.
Що се отнася до мен, аз отказах позицията в счетоводната фирма в града. Вместо това ще използвам магистърската си степен за работа във фондацията, която Джаред и аз основахме в полза на талантливи млади художници и обещаващи студенти, нуждаещи се от стипендии и помощи. Работата, която вършим заедно, е предизвикателна, вълнуваща и, да, дълбоко възнаграждаваща.
– Не знам за теб – казва Джаред и се протяга, за да хване ръката ми. – Но все още не съм готов да се присъединя към останалите. Наслаждавам се на това, че те имам само за себе си.
Притиснах се по-близо до него.
– Това ми харесва.
– Добре, защото нямам намерение да те оставя да си тръгнеш.
Целуваме се, обгръщаме се с ръце и се вглеждаме в очите си. Лицето му става все по-тържествено с течение на времето. – Не мислех, че е възможно да се влюбя в теб по-дълбоко, отколкото вече бях. Но грешах. Ти си жизнено важна за мен като въздуха, Мелани. Ти си моето сърце.
– И ти също си мой. Мисля, че съм жива само за да те намеря.
Той издава нежен звук, навежда глава надолу и ме целува отново, бавно и дълбоко, сякаш на света не съществува нищо друго освен нас двамата и нашата любов.
Искам да го държа така завинаги, но той бавно се отдръпва от мен.
Намръщих се, чувствайки се изгубена без неговата топлина около мен.
– Какво става?
– Абсолютно нищо. – Усмивката му е топла и изпълнена с преданост, когато посяга към джоба на сакото си. Изважда малка кутийка с пръстен.
Издишам с трепереща въздишка.
– О, Боже мой.
Той се засмя, а от усмивката му краката ми малко се подкосиха, докато го гледах как пада на едно коляно в тревата пред мен.
– Мелани Ерин Лоран – казва той, като ме държи в стабилния си, интензивен поглед. – Моята красота, моята светлина, моята любов… Никога не съм познавал щастието, което ми даде през изминалата година. Никога през живота си не съм познавал това усещане за пълнота, тази безрезервна вяра в друг човек. Не знам как съм живял преди да те имам в живота си, но знам, че никога повече не искам да бъда без теб в него.
– Джаред – прошепвам, а в гърлото ми се надига ридание.
Той изважда зашеметяващия диамантен пръстен и посяга към лявата ми ръка. Пръстите му треперят, но не от треперенето, което идва и си отива, а от силата на емоцията му. Дълбочината на предаността му към мен, която виждам да блести в очите му.
– Аз съм на колене – казва той и държи ръката ми в голямата си длан. – Моля те, кажи, че ще се омъжиш за мен, Мелани. Бъди моя завинаги.
– Да. – Кимвам с глава веднъж, после отново и отново. – Да, Джаред. О, Боже мой, да!
Той сложи пръстена на пръста ми и приятелите и семейството ни, събрали се в къщата, започнаха да ни аплодират.
Почти не ги чувам. Не чувам пеенето на птиците по дърветата, нито сладкия селски бриз, който се носи по хълмовете и пасищата. Чувам само силния ритъм на сърцето на Джаред, което барабани в идеално темпо с моето.
Гледам го в очите и виждам обещанието за съвместното ни бъдеще.
Този човек, неговото сърце, неговата любов.
Това е всичко, от което някога ще имам нужда.

~ * ~

Назад към част 32

ДЖАРЕД

Тя няма да дойде.
Не знам защо си помислих, че може.
Една жалка, отчаяна част от мен искаше да повярва, че тя може да се чувства толкова нещастна и празна, колкото и аз през последния месец без нея.
Това е една от причините, поради които изпратих портрета в дома и тази вечер. Помислих си, че тя може да го възприеме като предложение за мир, каквото исках да бъде. Надявах се, че бележката, която приложих, ще бъде признанието в любов, което тя отказа да приеме, когато слабо изрекох тези неадекватни думи в онази ужасна нощ в „Муза“.
Но тя няма да дойде.
Куриерът трябваше да е пристигнал в дома и преди повече от няколко часа. Достатъчно време, за да реши дали може да ми прости.
Очевидно не може.
По някакъв начин трябва да намеря начин да се съглася с това решение, въпреки че го чувствам като смазваща тежест, която седи на гърдите ми.
– Джаред – обажда се женски глас през струпването на покровители, събрани около моите разкрити нови творби. Управителката на „Доминион“ Марго Чан-Левин се плъзга към мен заедно със суров на вид господин в задушен костюм и папийонка. – Има човек, с когото бих искала да те запозная.
През следващите десет минути отговарям на въпросите на френския критик и се преструвам, че се интересувам от опитите му да ме впечатли с качествата си.
Отдавна съм свикнал с шума, който моето изкуство обикновено предизвиква при дебюта си, но дори аз трябва да призная, че това ниво на вълнение е изумително. Дори дъжда, който започна да вали през последния час, не забави движението на поканените ВИП личности и покровители, изпълнили галерията. Ако не бях сигурен как промяната в художествения ми стил и тематика може да се отрази на завръщането ми след двегодишно отсъствие, тази изложба заличава всички съмнения.
И не бих могъл да бъда по-скучен.
През изминалите три часа, откакто най-новите ми картини бяха представени на приема, репортери и покровители ме поздравяваха и вдигаха тостове с сякаш безкраен поток от шампанско – нито едно от които не изпих.
Навсякъде около мен се чуват възторжени похвали за триото картини, които доминират на централната стена на галерията… И шепнешком се спекулира за това коя е тайнствената муза, изобразена в новата ми творба.
За разлика от портрета, който подарих на Мелани, на нито един от тях не се вижда прекрасното и лице. Това е привилегия, която не възнамерявам да споделям с никого.
На първата изложена картина тя стои сама на плажа, озарена от мека слънчева светлина, и гледа към спокойната вода. На следващата тя е седнала на ръба на легло, спокойна и закриляща като ангел, докато бди над спящо малко момиченце.
Третата е картина, която почти не позволих на галерията да покаже тази вечер. На нея Мелани е разголена от кръста нагоре, лицето ѝ е наведено далеч от зрителя, а дългата ѝ червена коса се спуска по елегантната дължина на гърба ѝ в огнена каскада.
Всяка от тях означава нещо различно за мен, три различни аспекта на една безкрайно интригуваща, необикновена жена. Жена, която имах щастието да имам в живота си за един кратък миг и за която бях твърде недостоен, за да запазя.
– Доста голяма посещаемост, приятелю. – Доминик Бейн се приближава до мен с Ейвъри на ръката си. Облечен е в тъмен костюм и държи чаша шампанско. Ейвъри сияе в черна коктейлна рокля, която подчертава зелените ѝ очи и златисторусата ѝ коса.
– Мисля, че половината от нюйоркския свят на изкуството е тук – добавя тя и се надига, за да ме целуне по бузата. – Поздравления, Джаред. Картините ти са абсолютно прекрасни. Всички са възхитени от новата посока, която е поело изкуството ти.
– Благодаря. – Усмихвам се на приятелите си, искрено развълнуван от похвалите им. – Радвам се, че се съгласихте да ме приемете тук, в Доминион, тази вечер.
– Шегуваш ли се? – Усмихва се Ник. – Щях да се обидя, ако беше отишъл някъде другаде.
Ейвъри кимва.
– Марго казва, че вече е получила половин дузина осемцифрени оферти за колекцията. Сигурен ли си, че не искаш да продадеш някоя от тях?
– Сигурен съм. – Поглеждам към тълпата от почитатели, събрали се около трите образа на Мелани. – Не бих могъл да се разделя с тях повече, отколкото с дясната си ръка.
Докато разговаряме, към нас се присъединяват Гейб и Евелин. Най-добрата приятелка на Мелани очевидно е чула коментара ми.
– Обади ли и се вече, Джаред?
– Не. – Всички знаят как се чувствам след епичната ми издънка с нея. Знаят, че планираното ми преместване в Хемптън и продажбата на всичките ми клубове и места за забавление в града е с цел да се отдалеча от мъката по загубата на Мелани. – Тя не иска да ме вижда и аз трябва да уважавам това.
Ев ме поглежда съчувствено.
– Мел е упорита понякога. Тя пази сърцето си, защото колкото и да е била твърда през целия си живот, това е единственото място, където е уязвима. Тя те е допуснала до себе си, Джаред. Това не е лесно за нея. Ти наистина я нарани.
– Знам. По дяволите, знам това. – Думите се изтръгват от мен, а самоомразата ми едва ли е намаляла след онази нощ в „Муза“. – Прецаках се с нея, много.
– Да, така е – казва Ев. – Но не мисля, че си я загубил напълно. Все още не.
Поклащам глава.
– Мисля, че грешиш. Изпратих и извинение тази вечер. Това нямаше никакво значение. Тя ме затвори и аз нямам кого да обвинявам, освен себе си.
Гейб се намръщва.
– Ти наистина я обичаш, нали?
– Господи, да. Не осъзнавах колко много мога да се нуждая от друг човек, но се нуждая от нея. Мелани е моята светлина. Тя е всичко за мен. Не знам как ще изживея още един ден без нея в живота си.
Сърцето ми се разтуптява, докато оставям думите да се изсипят от мен. Не ме интересува дали приятелите ми ме смятат за жалък, влюбен идиот. По дяволите, аз съм точно такъв. През последния месец бях във вихъра на нещастието. Не искам да си представям колко по-зле ще ми е след още един месец, след още една година. Или по-дълго, до края на дните ми.
Нещо повече, отказвам да си представя такова безсмислено съществуване.
Не мога.
Тя може да ме мрази. Може да не иска да ме вижда или да не чува нищо от това, което имам да кажа, но ако си мисли, че ще се откажа без бой, няма представа колко много означава за мен.
Мелани е моя. Тя е такава от самото начало. Сега просто трябва да я убедя в това.
– Трябва да тръгвам.
Ев и Ейвъри ми кимват, а погледите им са изпълнени с разбиране и одобрение.
Ник ме стиска за рамото.
– Крайно време беше да разбереш това, братко.
Гейб кимна и се усмихна, после погледна през рамо и смръщи вежди.
– Изглежда, че няма да ти се наложи да ходиш далеч.
Завъртам се и дъха ми се изтръгва от дробовете.
Това е Мелани. Тя току-що е пристигнала в галерията. Косата, тъмносинята тениска и дънките ѝ са пропити от дъжда. Бузите ѝ са зачервени, сякаш току-що е тичала цял квартал. Разкошните ѝ синьо-сиви очи са зачервени и подпухнали, сякаш е плакала.
Прекосих с изключителна цел събралото се множество и спрях само на няколко метра от нея. Единственото, което искам, е да я придърпам в прегръдката си и никога да не я пусна.
Тя вдига мокро писмо, а по ръката ѝ капе черно мастило.
– Получих бележката ти. Имам и твоята картина.
Погледът ѝ се движи по препълнената с хора галерия, после по стената, на която висят картините ми. Очите ѝ и без това са меки от емоции, но цвета им се променя в още по-нежен, когато тя вижда себе си в моето изкуство.
– Те са невероятни, Джаред. Наистина се радвам на новия ти успех.
Направих крачка напред.
– Аз рисувам отново само заради теб. Намерих истинската си муза. Единствената, от която се нуждая.
Тя преглъща. Усещам, че хората започват да ни гледат. Гледат я, осъзнавайки, че тя е тайнствената жена, която украсява тези нови портрети.
Тя ме гледа с несигурност в погледа.
– Трябваше да се преоблека в нещо по-подходящо.
– Изглеждаш перфектно. – Никога не ми е изглеждала по-красива, отколкото сега, напоена и без дъх, точно на една ръка разстояние от мен. Правя още една крачка, за да скъся дистанцията.
– Тръгнах набързо – казва тя. – Страхувах се, че скоро ще си тръгнеш, и не исках да те изпускам. Исках да ти благодаря за подаръка.
Надеждата се разпалва в мен. Сърцето ми се блъска в гърдите, на път е да се пръсне от гръдния ми кош.
– Не мислех, че ще дойдеш. Помислих си, че може би не ти харесва картината или това, което имам да кажа.
– Обичам картината. – Очите ѝ блестят, но не от дъждовни капки, а от сурова, нежна емоция. – Хареса ми бележката ти. И аз също те обичам, Джаред.
– Слава Богу.
Придърпвам я в обятията си, притискам я към тила и я целувам по устата, за което умирах от четири дълги седмици. Тя е мокра върху костюма и ризата ми с разкопчана яка, а лицето и кожата ѝ все още са покрити с капки дъжд. Притискам я до себе си, сякаш съм гладувал за вода. Наистина съм гладувал за нея, за усещането да я държа в ръцете си.
Отдръпвам се от устните ѝ със стон.
– Трябваше да ти кажа, че те обичам, още преди онази нощ. Мелани, съжалявам. Трябваше да ти кажа всичко от самото начало. Че те обичам. Че имам нужда от теб в живота си. Беше шибана агония без теб.
– Знам – прошепва тя, връща лицето ми към своето и ме целува отново. Солените и сълзи се смесват с дъждовните капки по устните и. – За мен също беше ужасно. Толкова много ми липсваше. Обичам те, Джаред.
– Ти си моя. – Казвам го яростно, защото искам да разбере. – Обичам те, Мелани Лоран. До края на живота си ще те обичам.
– Много добре – отвръща тя, а от усмивката ѝ лъха щастие, докато звуците от фотоапарати и шокираното мърморене се разнасят из зяпащата тълпа.
Почти не забелязвам шума, който създаваме. Всичко, от което се нуждая, е в кръга на ръцете ми.
Целувам Мелани отново, шепнейки нежни обещания срещу устните ѝ, които имат вкус на рай.
Не, тя е много по-вкусна от това.
Вкусът ѝ е вечен.
Сякаш се прибрах у дома най-накрая.

Назад към част 31                                                            Напред към част 33

МЕЛАНИ

Същата вечер съм в кухнята с мама почиствам след вечерята, когато се звъни на входната врата.
Сърцето ми се разтуптява от този звук и от необичайно късното прекъсване в осем часа в неделя вечер. Сейди издава поредица от лай от всекидневната, където кучето се е гушкало с Кейти пред телевизора, след като сме се нахранили.
Мама слага кърпата си на плота.
– Кой би могъл да е този човек в този час?
Не знам, но по някаква причина, докато изключвам водата и подсушавам ръцете си, ме обзема дива надежда.
– Остани тук. Аз ще отида да отворя.
Не спирам да мисля за разговора си с Ев този следобед. Изложбата на Джаред в галерията вече трябва да е в разгара си. Картините му ще бъдат открити. Той несъмнено се наслаждава на обожанието на града и пресата.
Така че защо вървя към вратата със сърце в гърлото, нямам представа.
Кейти успокоява най-добрия си космат приятел, но защитното куче остава нащрек, докато стигам до вратата и надничам през малките прозорци. Трептенето в гърдите ми угасва за миг, когато виждам, че на стълбището стои само доставчик.
Мъжът е облечен в униформа на частен куриер.
– Пакет за госпожа Мелани Лоран?
– Това съм аз.
– Чудесно. Подпишете тук, моля. – Той ми подхвърля електронна писалка и таблет с ръкав. – Ще отида да ви взема пакета.
Добавям подписа си на посочения от него ред, след което наблюдавам как той внимателно изважда голям правоъгълен предмет от задната част на микробуса си. Той е увит в дебела кафява хартия и канап, не е опаковката, която бих очаквала, ако предмета е изпратен от някое далечно място.
Не, този пакет изобщо не е пътувал надалеч.
И докато той предпазливо го носи до мен, където чакам отвътре на вратата, не ми се налага да гадая какво се крие под немаркираната хартия.
– Ето ти го – казва той. – Той е крехък, така че внимавай с него.
Кимвам и му разменям писалката и таблета за голямата картина в рамка. Усещайки я в ръцете си, сърцето ми отново започва да бие, макар и не със същото нетърпение като преди. Почти съм сигурна, че не искам да виждам какво има вътре. И със сигурност не с майка ми и малката ми племенница под краката ми.
– О! – Добавя той. – Почти забравих. Има бележка с нея.
Той изважда черен квадратен плик от ръкава, в който държи таблета. Пликът ми е познат, както и старинния златен восъчен печат на гърба му, подпечатан с инициалите J и R.
– Приятна нощ – казва той и се връща към автомобила си.
Поставям плика на масичката на конзолата и внимателно опирам картината до стената, докато затварям и заключвам вратата.
Кейти се приближава, за да провери мистериозната доставка.
– Голяма е. Какво е това, лельо Мели?
Погледът на мама се среща с моя от мястото, където стои на вратата на кухнята.
– На мен ми прилича на картина, скъпа.
Разказах ѝ за Джаред – включително подробностите за това как стигнах до позирането за него. Тя знае колко глупаво съм се влюбила в него и че все още съм нещастно, безнадеждно влюбена в него.
Кейти ме погледна с развълнувано любопитство.
– Няма ли да я отвориш?
– Не сега – казвам ѝ, като я отклонявам от произведението на изкуството, за което е поне десет години твърде млада, за да го види.
Направете това двайсет години – поправям мислено, залята от спомените за деня, в който позирах за Джаред в студиото му… Между маратонските сесии на невероятен, разтапящ костите секс.
Дори не съм сигурна, че съм готова да видя тази картина отново.
Особено не сега, когато всеки спомен за времето, прекарано с Джаред, откъсва още едно парче от сърцето ми.
Трябва да се върна към нормалния си живот, към истинския си живот. Джаред има свой собствен живот, който ще бъде изпълнен с още повече богатство, слава и красиви жени от преди. Той ще се премести в къщата си на плажа в Хемптън, а аз ще отида да работя в счетоводната фирма в града.
Сигурна съм, че скоро ще ме забрави.
А аз? Аз ще оцелея. Ще оцелея заради мама и Кейти, защото винаги съм го правила.
По някакъв начин това ще трябва да е достатъчно.
Усмихвам се и присядам пред Кейти.
– Кой е готов за сладолед?
– Аз! – С щастлив писък тя тръгва към кухнята, а Сейди тръгва след нея.
Мама все още ме гледа с меки, грижовни очи.
– Ти дори не искаш да прочетеш бележката му?
Поклащам глава и поглеждам безмълвно към елегантния черен плик.
– Хайде да хапнем десерт, добре?

~ ~ ~

Минават почти два часа, преди да се върна отново в дневната.
В къщата е тихо. Кейти дреме на дивана с мама, а Сейди си почива доволно на пода под тях. Кучето вдига поглед, когато минавам, но не помръдва от новото си любимо място.
Изкушавам се да седна и да се насладя на спокойствието заедно с тях, но не мога да спра краката си да ме носят към бележката на Джаред и картината, която се опитвам да игнорирам, откакто е пристигнала.
Все още не се чувствам готова да се върна към унижението си с него. Не съм сигурна, че някога ще бъда готова, но също така осъзнавам, че ако искам да продължа напред, няма да започна с бягство от болката или със скриване от тежки истини.
Мълчаливо взех плика и картината и ги занесох на горния етаж в спалнята си.
След като се затварям вътре, поемам си дъх и счупвам златния печат на ръкописната бележка на Джаред.
Щом започнах да чета думите му, в гърлото ми се сви възел от емоции.

Мелани,

Съжалявам за болката, която съм ти причинил.
Твърде много години бях погълнат от гняв и болка. Това пролича в работата ми и в егоистичните начини, по които живеех живота си. Мислех, че отмъщението е отговора, нещото, от което се нуждая, за да продължа напред. Грешах.
Нямах право да те въвличам в моя свят, в моите проблеми. И най-малко – в моята страхлива, безсмислена игра на отмъщение. Ти си добра, мила и смела, най-красивата жена, която някога съм виждал, както отвътре, така и отвън. Светлината, която внесе в живота ми, ме промени. Направила си ме по-добър. Ти ми показа всички неща, които бях пропуснал, защото не бях оставил миналото си.
А сега заради това загубих и теб.
Може би това е най-доброто нещо за теб. Останах настрана, защото ти ме помоли за това. Но моля те, знай, че любовта ми към теб е била и винаги ще бъде истинска.

Твой, Джаред

Сълзите замъгляват погледа ми, когато поглеждам към увитата картина на леглото. Отрязвам въжето и започвам да махам хартията.
Веднага разбирам, че това не е портрета, който очаквах.
Аз съм обекта на картината, но никога преди не съм виждала тази. Никога не съм позирала за нея, но той ме е уловил в завладяващи детайли.
Задъхвам се от изумление, когато малко по малко се появява портрета ми, застанала на верандата в къщата му на плажа. Джаред ме е нарисувал така, сякаш гледам директно към него, вятъра улавя разпуснатата ми коса, а зелените вълни се носят в далечината зад мен като пасищата в Кентъки, които той явно обича и му липсват.
Той е запомнил всяка подробност от лицето ми. Точния нюанс на очите ми. Мекото изражение на лицето ми мигновено извиква всички чувства, които изпитвах към него в онзи съвършен ден, който прекарахме заедно. Любовта, която изпитвах към него тогава… И все още изпитвам.
Неясно чувам тихото почукване на вратата. Не осъзнавам, че плача, докато майка ми не вдига глава, за да се увери, че съм добре.
– О, скъпа – казва тя и влиза вътре, за да ме обгърне с утешителната си прегръдка.
Облягам се на рамото ѝ и плача. Не мога да си помогна. Не мога да овладея вълната от емоции и объркване, която ме обзема.
Тя ме оставя да плача само за миг, преди да ме отдръпне от себе си. Отмивайки сълзите ми с палци, тя притиска лицето ми в ръцете си.
– Моето сладко момиче. Виж как те вижда. Човекът, който е нарисувал този портрет, познава дъщеря ми по-добре от всеки друг. И той те обича, Мелани. Много те обича.
Поглеждам обратно към картината на Джаред, без да мога да отрека думите на майка ми. Чувам как дълбокия му глас отеква в главата ми, докато думите от бележката му се възпроизвеждат сега. Болката, която носех в себе си през последните няколко седмици, започва да се смалява, заменена от зараждаща се надежда.
– Аз също го обичам. Обичам го повече от всичко, мамо.
Устата ѝ се извива.
– Скъпа, защо ми го казваш? Джаред е този, който трябва да го чуе.
– Права си. – Преглъщам и избърсвам бузите си, докато ставам от леглото. – Трябва да го видя. Трябва да отида при него точно сега. О, Боже. Трябва да побързам!

Назад към част 30                                                    Напред към част 32

МЕЛАНИ

Измина месец, откакто си тръгнах от Муза на парчета.
Един месец, но за разбитото ми сърце той е като цял век. Продължавам живота си и училището, семейството и приятелите си. Благодаря на Бога за моите приятели.
Слушам само наполовина Евелин, която седи срещу мен на масата за обяд във Vendange, едно от любимите ни места в града. Въпреки невниманието си съм благодарна за компанията и разговора ѝ. Вълнението ѝ от растящия успех на нейния магазин за бельо ми помага да разсея ума си от всички неща, за които не мога да избегна да мисля, когато съм сама.
Особено през нощта, когато копнежа ми по Джаред и болката ми за това, което съм изгубила – за това, което вероятно никога не съм имала с него – са най-силни.
Приятелките ми ме държат цяла, когато имам чувството, че съм съставена от милион счупени парчета, които се държат на мястото си само с помощта на волята.
През последните седмици оцелявам без Джаред, защото нямам друг избор. Казах му да стои далеч от мен и той го направи. Очевидно той се справя с раздялата ни с много по-малко мъка, отколкото аз.
Ев отпива глътка от ледения си чай и маха с ръка пред себе си.
– Бла, бла, бла. Достатъчно за мен. Поздравявам те, че получи предложение за работа от фирмата в Мидтаун. Толкова съм щастлива за теб!
– Благодаря.
– Кога започваш?
– Следващата седмица ще имам един ден за запознаване и обучение, но официално няма да започна работа, докато не приключат занятията ми и не се дипломирам в края на семестъра.
Ев вдига чашата си към мен.
– За получаването на MBA. Ти го направи, приятелко.
Усмихвам се, докато вдигаме тост с ледените си чайове. Макар че работата на счетоводител на пълен работен ден ще ми помогне да плащам сметките така, както никоя от другите ми работи не би могла, не съм толкова развълнувана от нея, колкото би трябвало да бъда.
Едно време исках само да получа сигурна, дългосрочна позиция в стабилна компания. Сега не мога да си помисля за това, без да чуя съвета на Джаред да се целя по-високо, да правя нещо по-предизвикателно, по-възнаграждаващо ме лично.
Някой ден може би ще го направя. И някой ден може би ще успея да изкарам цял ден, без да поглеждам назад със съжаление или копнеж към краткото ни време заедно.
Надявам се този ден да настъпи скоро, защото засега го чувствам като болка, която никога няма да отшуми.
Ев преглъща хапка от сандвича си и ме поглежда, сякаш разбира, че отново съм навлязла в трудни води.
– Как е майка ти, Мел?
Усмихвам се с истинска радост.
– Тя се справя чудесно. Поддържа активност, ходи всеки ден. Още не съм ти казала, но тя и Кейти ме уговориха да си взема куче преди няколко дни.
– Какво? – Ев зяпва. – О, нека предположа. Нещо очарователно, нали? Сладък малък нагревател за коленете, който можеш да носиш в чантата си?
Смея се и поклащам глава.
– Всъщност и двете искаха това, но когато стигнахме до приюта, всички се влюбихме в една сладка смес от питбул на име Сейди, която беше изоставена, когато собственика ѝ починал. Тя е малко голяма и буйна за малката ни къща, но се справяме. Между ежедневните разходки в парка и размахването на опашка, Сейди вече прави чудеса за сърцето на мама.
– Как се държи сърцето ти?
Въздъхвам.
– Не е много добре. Опитвам се да се занимавам, за да не мисля за него. Джаред ми липсва ужасно много, Ев.
– Все още си влюбена в него – нежно отбелязва тя.
– Ще изчезне ли някога тази ужасна болка?
Усмивката на приятелката ми е изпълнена със съчувствие.
– Аз съм неподходящия човек, когото да попиташ. Никога не съм била влюбена до Гейб. Откакто се запознахме, чувствата ми към него само се засилват. Не мисля, че бих могла да ги изключа, дори и да не сме заедно.
Въздъхвам, жалко ми е да си помисля, че това може да е новото ми нормално състояние. Толкова пъти съм искала да се обадя на Джаред. Жадувах да го видя, но се страхувах да не ме нарани отново. Ужасявам се от мисълта, че тази болка може да се задълбочи.
– Не мога да оправдая това, което е направил – промърморвам. – Но има част от мен, която не може да го мрази за това, защото ако не беше разкрил Даниел, колко време щеше да ми отнеме да разгадая лъжите и тайните на Даниел сама?
Ев кимва, а изражението ѝ е мрачно.
– Не съм сигурна, че на Даниел му е хрумнало, че проблемите му с хазарта и дълговете, които натрупа в Лас Вегас, можеха да застрашат и теб.
– Не съм сигурна, че го е грижа за това – признавам. – Главният приоритет на Даниел е той самия.
– Има ли следа от този неудачник след пиянското му представление в „Муза“?
Поклащам глава и поглеждам към приятеката си.
– Отидох в апартамента му в Мидтаун в деня, когато се явих на интервю за работа като счетоводител. Наемодателката му излизаше от сградата, когато пристигнах. Тя ме попита дали съм чувала за него напоследък, каза, че наема му е просрочен и че няма как да се свърже с него, тъй като преди няколко седмици е заминал за Европа, за да се грижи за болната си майка.
Ев хърка.
– Майка му, която е мъртва от повече от десетилетие?
Кимвам.
– Той отдавна си е отишъл и никога няма да се върне.
– Добре, че е така – казва Ев и с този тон затваря главата за Даниел Хатауей. Тя ме гледа дълго, а в бледозелените ѝ очи се чете въпрос. – Няма ли да ме попиташ за Джаред? Гейб и аз имаме покани за изложбата му по-късно тази вечер в „Доминион“. За нея се говори в града.
Добре знам за провъзгласеното завръщане на Джаред на световната сцена на изкуството. Искрено се радвам за него. Цяла седмица града кипи от вълнение за новата му изложба, очакването му да разкрие първите си картини от две години насам е стратосферно.
Рестартирането на кариерата му е гарантирано още по-успешно, отколкото е било първоначално. Навсякъде в заглавията на вестниците пише, че Джаред Ръш рисува с подновена страст към работата си, като твори в студиото си в Хамптън, сякаш няма утре.
Не се споменава публично за болестта, която го е завладяла. Очевидно това е тайна, която той възнамерява да запази. Почитам вярата, която той ми показа, като ми разказа през какво преминава. Без значение какво още се е случило между нас, никога няма да бъда тази, която ще предаде доверието му.
След всичко това не съм сигурна, че той се чувства по същия начин, когато става дума за мен. Не мога да не си помисля за еротичната картина, която ми нарисува онзи ден в студиото си. Макар че договора ни му забраняваше да разкрива самоличността ми в готовата си творба, този договор вече не беше в сила, когато му дадох цялата себе си, както на платното, така и в ръцете му.
Сега той не е длъжен да спазва нито едно от условията ни, дори и обезщетението, така че не ми остава нищо друго, освен да чакам като останалата част от публиката какво ще разкрие майстора на изложбата си тази вечер.
Колкото и да се страхувам, че може да ми отмъсти, като изложи тялото ми на показ в галерията на Доминик Бейн, още по-неприятно ми е да си представя Джаред в студиото му с друга жена.
– Трябва да се присъединиш към нас, Мел. – Ев се усмихва на сервитьора, който оставя сметката ни на ръба на масата. – Гейб има допълнителни билети. Мисля, че трябва да дойдеш.
– Не. – Отблъсквам празната чиния, а в гърдите ми нахлува паника. – Няма как. Не мога да го видя отново.
Колкото и да се надявам да го видя отново някой ден, все още не съм готова. Не искам да бъда разколебана, когато все още събирам парчетата от разбитото си сърце.
– И Гейб, и Ник казват, че е нещастен без теб. – Тя се взира в мен, сякаш обмисля колко да разкрие. – Знаеш ли, че е продал Mуза?
Поклащам глава.
– Кога?
– В деня след като се раздели с него. Той продаде всичките си клубове, Мелани. Имението в Ленокс Хил също е обявено за продажба. Следващата седмица се мести за постоянно в Хамптън.
Поемам си дъх. Защо като чуя, че той ще се премести от града, се чувствам така, сякаш сърцето ми е изтръгнато отново и отново?
Защото знам, че ако той си тръгне, шансовете да се срещнем някой ден, когато няма да ни боли толкова много, ще са почти нулеви.
Тази новина би трябвало да ми донесе облекчение. Вместо това се чувствам така, сякаш скърбя за предстоящата загуба на приятел. Повече от приятел, част от мен самата.
– Мисля, че трябва да поговориш с него, Мел.
Извиквам, че не искам да приема съвета на приятелката си.
– Какво бих казала?
– Че му прощаваш. Че ти липсва да бъдеш с него и не искаш да живееш повече без него. – Тя се усмихва нежно. – Просто му кажи какво чувстваш. Кажи му истината.
– Истината е единственото нещо, което той не можа да ми даде. Не и докато не беше принуден.
Погледът ѝ ме държи с нежно разбиране.
– Сега имаш истината от него. От теб зависи да решиш какво да правиш с нея.

Назад към част 29                                                          Напред към част 31

ДЖАРЕД

Болката в красивото и лице ме съсипва.
Бузите ѝ са безкръвни и бледи, а устните, които само преди вечер бяха толкова любящи и топли върху моите, са отпуснати от шок… И зараждащ се ужас.
– Прав ли е Даниел? – Гласът ѝ е тих, едва ли е повече от шепот, но се врязва в мен по-остро, отколкото всяко острие би могло да ме рани. – Играеш ли някаква игра, Джаред?
Бавно поклащам глава, търсейки в себе си думите – каквито и да било думи, които да ѝ помогнат да разбере, че независимо защо съм започнал този жалък план, сега нищо от това не означава за мен.
Само тя го прави.
А тя ме гледа предпазливо, сякаш изведнъж е осъзнала, че съм точно такъв безмилостен звяр, за какъвто ме беше сметнала през първата нощ, когато започна цялата тази скапана ситуация.
– Никога не съм вярвала, че става дума само за парите, които Даниел ти дължи – казва тя. – Така че, кажи ми сега, Джаред. Защо?
– Защото разбра кой съм аз – казва Хатауей с горчивина, а погледа му е пълен с презрение. Дъхът му мирише на алкохол, който усещам от три метра разстояние. – Допреди няколко дни ми трябваше време, за да разбера как е могъл да разбере това или защо е имало значение за него.
Той все още се бори безполезно с охраната, която го държи. Един от моите хора ме поглежда въпросително.
– Искаш ли да изриташ това копеле на тротоара сега, Джаред?
– Не. Пуснете го.
Колкото и да ми се иска да изтрия Даниел Хатауей от този разговор, щетите вече са нанесени. По дяволите, всички те са причинени от самия мен. Той не казва на Мелани нищо, което не ѝ дължа от самото начало.
Разпускам хората си с кратко кимване. Те го освобождават, отдръпват се, но все пак се държат близо до него. Той се запъва напред с една крачка, очите му са оцъклени, но се вълнуват.
– Какво имаш предвид, че е разбрал кой си? – Пита Мелани Даниел. След това главата ѝ се обръща към мен, а разбирането придава още по-суров израз на прекрасното ѝ лице. – О, Боже мой… Дентън Суини. Ето за какво става въпрос, нали?
– Той беше баща ми – обявява Хатауей. – Не съм имал никакво участие в това, което е направил. Бях дете, по дяволите. Майка ми не ми каза какво е направил до много по-късно. Не е като да съм знаел дори имената на хората, които са инвестирали в него.
– Инвестирали в него? – Издишам остър, безсмислен смях. – Той измами десетки жертви с милиони долари. Щеше да продължи да мами още повече, ако не беше умрял в разгара на схемата си.
– Не знаеш това – отвръща му Хатауей. – Нищо не знаеш.
– Знам достатъчно. Знам, че ти и майка ти сте използвали парите, които той е откраднал, за да избягате в Черна гора, където сте сменили имената си и сте изчезнали години след това. Знам, че след смъртта ѝ си се върнал в Щатите с това, което ти е останало, и си го пропилял за хазарт и скъпи играчки.
Той свива рамене, докато аз разказвам подробностите, които следователя ми даде преди няколко месеца, и всичко, което мога да направя, е да сдържа презрението, което се надига в мен. Може и да не е извършил престъпленията на баща си, но едва ли е по-добрия човек.
– Това бяха човешки животи, които баща ти открадна. Парите, с които живееше, а после ги изхвърли, бяха изцапани с кръв от ръцете на баща ти и ти знаеше това. Нищо от това не означаваше нещо за теб.
Той се подсмихва.
– Ти не си никакъв шибан светец, Ръш. Да ме завлечеш, да ми предложиш строителен проект за няколко милиона долара като проклета примамка и да знаеш, че ще се хвана на стръвта ти. Нямаше намерение да изграждаш този проект с мен. Точно както когато ме покани на играта си на покер, знаейки, че съм отчаян от неочакваната печалба. Искаше само да ме гледаш как губя.
Взирам се в него, без да изпитвам угризения за тези измами. Трябваше ми начин да се доближа до него, да спечеля доверието му – точно както той беше направил с баща ми. Разликата е, че аз не сложих въжето на врата на Хатауей; просто му го подадох и изчаках да видя дали ще свърши работата сам. Както и очаквах, той не ме разочарова.
– Ръш ме подгони още от първия ден, Мел. Всичко, което направи, беше да ме унищожи.
Мелани слуша в пълно мълчание. След като бях станал толкова близък с нея, че тя почти се чувстваше част от мен, сега изобщо не мога да разбера какво мисли.
– Трябваше да ти кажа. – Преглъщам жлъчката, която се образува в гърлото ми. – Веднага щом разбрах, че нямаш никаква представа за миналото на Хатауей или кой е той, трябваше да ти кажа, Мелани. Майната му. Съжалявам…
– Не му вярвай, Мел. Вместо това ела с мен. – Хатауей прави крачка напред под въртящите се светлини на стробоскопите. Моите хора, разположени зад него, са навити на въжета, готови да ударят по моя команда. Ако сега ги пусна срещу него, ще загубя Мелани завинаги. Виждам тази студена истина в несигурните ѝ очи.
– Трябваше да ти кажа всичко – промълвявам, а самоомразата кара гласа ми да се скрежва като пепел върху езика ми. – Трябваше да ти кажа и колко много означаваш за мен. Защото ти го правиш, Мелани. Господи, ти означаваш всичко за мен.
Нежно протягам ръка към нея, опитвайки се да ѝ покажа, че не искам да ѝ навредя. Никога не бих могъл да го направя, когато става дума за нея.
– Играе си с теб, както си играеше с мен – настоява Хатауей, а гласа му се усилва истерично. – Той уби проекта ми, Мел. Загубих шибаната си работа заради него. Как мислиш, колко дълго ще продължи интереса му към теб сега, когато получи това, което искаше, като ме съсипа?
– Замълчи си – предупреждавам го, докато Мелани се отдалечава от обсега ми, а погледа ми не я напуска нито за миг. – Той греши. Това, което имаме заедно, няма нищо общо с него. Трябва да повярваш в това. Моля те, позволи ми да ти го докажа.
Хатауей се разкрещява.
– Този кучи син продължава да те разиграва, не виждаш ли? Той те използва. За бога, Мел, бъди умна и помисли за това. Когато той може да има всяка друга жена, която пожелае, защо, по дяволите, ще избере теб?
Виждам, че тя помръдва при тази реплика, и в мен избухва ярост.
– Ти, шибано копеле.
Когато се хвърлям към Хатауей, гласа на Мелани ме спира така, както нищо друго не би могло.
– Джаред, недей.
Обръщам се назад, за да се изправя срещу нея, а дъха ми се изтръгва от гърдите.
– Той греши. Това, което каза, изобщо не е вярно.
Тя се взира в мен.
– Коя част? Фактът, че ме използва, за да си отмъстиш на Даниел? Или това, че все още ме използваш, дори сега?
Имам чувството, че в гръдната ми кост се блъска с чук. Тя се изплъзва от мен. Виждам го в измъчените ѝ очи. Тя не вярва на нищо от това, което съм казал.
– Мелани, моля те, прости ми…
– Ще я изведа оттук – прекъсва ме Хатауей. Той прави своя ход, хвърля се напред и я хваща за китката. Тя се опитва да се отскубне, а той я стиска толкова силно, че тя извиква.
Юмрукът ми излита към него като рефлекс. Свързва се с челюстта му, като главата му се отдръпва на раменете. Той се свлича на пода като мъртва тежест, полузамаян и изгубил представа за Мелани.
Кимвам на служителите си и те се впускат.
– Обадете се на полицията и им кажете, че имаме нетрезвен посетител, когото трябва да приберат.
– С удоволствие – изръмжава един от мъжете, преди охраната да го изведе.
– Шоуто свърши – изричам към зрителите, които са се събрали, за да гледат как живота ми се разпада пред очите ми. – Затваряме за тази нощ, считано от сега.
Тълпата се отдалечава. В следващия момент музиката спира и светлините се включват. Персоналът ми започва да извежда хората от дансинга и от бара.
Без да каже нито дума, Мелани се отдалечава от мен.
– Изчакай. – Стъпката ми ме отвежда пред нея. – Моля те… Изчакай. Изслушай ме.
Буреносните ѝ синьо-сиви очи изглеждат огромни, пълни с болка и непролети сълзи.
– Какво още трябва да чуя, Джаред? Ще се опиташ ли да ми кажеш, че отмъщението на Даниел за греховете на баща му не е единствената причина да сме заедно?
– Не е.
Тя ми се присмива, като ме обсипва със съмнения.
– Ти искаше да го нараниш. Искал си да му отнемеш нещо като отплата за това, което баща му ти е отнел.
– Да, направих го. – Поклащам глава, неспособен да оправдая нито една от тези мотивации, когато тя ме гледа с такова сурово отчаяние. – Исках той да усети какво е да загубиш всичко, което има значение за него. Включително и теб. Особено теб.
– И така, ти ме използва. Точно както той каза. – Устата ѝ се изкривява от болка. – Защо иначе щеше да искаш да ме нарисуваш?
– Не. Господи, не. – Искам да я докосна, но знам, че сега не мога да ѝ предложа успокоение. Само истината. – Ти си единственото, за което мислех, след като те видях тук с приятелките ти онази вечер. Не заради Хатауей. Защото никога не бях виждал жена, която да желая повече от теб.
– Знаеше ли, че с Даниел имаме връзка?
Кимвам трезво.
– Знаех също, че той не е този, за когото се представя. Частният детектив, когото наех, вече ми беше дал пълния си доклад. В нощта на играта на покер разбрах, че не знаеш какво е криел от теб Хатауей. Нито проблема с хазарта, нито дълговете, които беше натрупал във Вегас, и със сигурност не истината за това кой е в действителност.
– Можеше да ми кажеш.
– Трябваше да го направя. Трябваше да ти обясня всичко още в първия ден, когато дойде в дома ми без него, защото тогава вече не исках да участваш в това. Щях да те освободя от споразумението ни. Една част от мен се надяваше, че ще ми кажеш да отида по дяволите и никога да не се върна, но ти беше по-силна от това. Нямаше да се пречупиш. Това само ме накара да искам да те опозная повече. Това само ме накара да те жадувам повече.
Вместо да смекчи част от раните, които виждам в нея, моята изповед сякаш издига стена в нея.
– Имаше толкова много шансове да ми кажете всичко, но не го направихте, Джаред.
– Не исках да те нараня.
Смехът ѝ в отговор е задушен, горчив.
– Какво си мислиш, че правиш сега? Ти ме излъга. Използваше ме. Разбиваш сърцето ми.
– Нищо между нас не е лъжа. Нищо. Даниел Хатауей може и да е поставил началото на тази прецакана ситуация, но той няма нищо общо с нас, Мелани. Той няма нищо общо с това, което чувствам към теб. Грижа се за теб, повече от всеки друг, когото съм познавала през живота си. Мелани… Аз те обичам.
– Не казвай това. – Тя затваря очи за миг и издишва треперещ дъх. – Не смей да го казваш сега.
– Това е истината.
– Как очакваш да ти повярвам, когато всичко, което сме споделяли, е било изградено върху твоите лъжи? Как очакваш да ти се доверя някога отново?
– Можеш да започнеш, като ми дадеш шанс – предлагам тържествено. – Знам, че не го заслужавам…
– Не, не мисля. – Тя се отдалечава на крачка от мен, сгъвайки ръце пред себе си като щит. – Не мога да ти дам още един шанс да разбиеш сърцето ми, Джаред. Не искам да те чувам повече. Не искам да бъда тук. Прибирам се у дома.
– Ще те заведа.
– Не. – Думата е ясна и окончателна, остра като шамар. Чувствам го в себе си, жилото на нейното разочарование от мен, което ме изпепелява жив. – Накара ме да мисля, че те е грижа за мен. Позволи ми да ти кажа неща, които не съм казвала на никого, освен на най-верните си приятелки. Точно както с картините си, ти ме открехна до душата ми, Джаред. И сега не остана нищо.
– Мелани. – Протягам ръка към нея. Пръстите ми се разклащат от треперене, но не ми пука за това. Мислех, че вече ме е видяла в най-слабата ми форма в деня, в който е научила за болестта ми. Грешах. Никога не съм се чувствал по-безполезен или сломен. – Моля те, върни се у дома с мен. Позволи ми да се опитам да оправя това между нас.
Тя поглежда надолу и мълчаливо поклаща глава. Когато отново ме поглежда, знам, че съм загубил битката. Още по-лошо, загубил съм я.
– Тръгвам си – казва тя тихо. – Не се приближавай повече до мен, Джаред. Не искам никога да те виждам.
Тя се отдръпва от мен и тръгва към отдалечаващата се тълпа – червена рокля в морето от черно. Тръгвам след нея, като се отдръпвам на няколко крачки, само за да избегна желанието да я задържа физически до себе си.
Веднага щом излиза от клуба, виждам как вдига ръка, за да извика такси на тротоара.
Тя се качва и колата потегля.

Назад към част 28                                                         Напред към част 30

МЕЛАНИ

След един невероятен ден, прекаран с Джаред, и една неспокойна нощ, прекарана сама в леглото ми вкъщи, съм почти замаяна, когато на следващия ден той ми се обажда на работа, за да ме покани на вечеря.
Вместо да отиде на някое модерно или ексклузивно място в натоварената петъчна вечер в града, той ме изненадва с интимна маса на покрива в тих малък френски ресторант в квартал Меатпакинг. Прекарваме три неспешни часа в разговори и смях над пет вкусни блюда и десерт от шоколадово суфле, което е толкова божествено, че ме кара да стена почти толкова блажено, колкото и невъзможно сексапилния мъж, седящ срещу мен.
Що се отнася до съвършените вечери, трудно ми е да се сетя за място, където бих предпочела да бъда, отколкото в тлеещата, безбрежна топлина на очите на Джаред. Ако съм се опитвала да спра да се влюбвам в него, сега осъзнавам, че няма смисъл да отричам.
Вече съм наполовина влюбена в него.
Още, поправя се безразсъдното ми сърце.
И ако толкова скоро се чувстваме заедно толкова правилно, толкова естествено и без усилие, мога само да предполагам колко хубави неща ни предстоят.
Джаред плаща за вечерята, след което ме извежда до колата си, която чака на паркинга на тротоара. С кимване и голям бакшиш, натиснат в дланта на обслужващия персонал, младежа си тръгва. Джаред ми отваря пътническата врата, но аз все още не съм готова да се кача.
Обгръщам шията му с ръце и го целувам точно там, където стоим, а лекия летен бриз раздвижва полата на червената ми рокля и звуците на града шумолят около нас.
– Благодаря ти – промърморвам срещу устните му. – Не само за вечерята тази вечер, но и за вчерашния ден на плажа и в възстановителния център… За всичко това, Джаред.
Устата му се извива, а тъмните му очи са толкова нежни, че предизвикват копнеж направо в душата ми. В момента желая не само тялото му, но и това – връзката, която изпитвам към него, когато ме погледне, сякаш съм единствената жена на света.
Единствената за него.
Една част от мен отчаяно иска да повярва в това.
Ако само си представям връзката ни – или още по-лошо, ако само аз я усещам толкова дълбоко – не искам да мисля колко ще ме сломи, ако само аз падам.
– Ти ми принадлежиш – казва той, а дълбокия му глас вибрира с тържественост, но и с изискване. – Сега си моя, Мелани.
Може би усеща страха, който се надига в мен, несигурността, че мога да се доверя на всичко, което чувствам. Може би го чете в очите ми. Бог знае, че откакто се познаваме, той умее да се настройва към моите чувства, добри и лоши.
Погледът му се впива в моя.
– Нека те чуя да го кажеш.
– Аз съм – прошепвам, едва сдържайки емоцията, която ме връхлита. – Няма друго място, където бих предпочела да бъда, и с никого другиго, Джаред. Аз съм твоя.
Придърпва ме в обятията си и ме целува с такава сладост, която ме разтърсва дори повече от експлозивната страст, на която знам, че е способен. Поклащам се срещу него на тротоара, докато той ме държи, а телата ни се движат в бавен ритъм, който си е наш собствен.
В гърдите му се надига нисък, провлачен звук, който прилича на мъркане.
– Обичам начина, по който се чувстваш така в ръцете ми. Трябва да те взема да танцуваш някой път.
– Бих искала. – Вдигам глава и му се усмихвам. – Какво ще кажеш за сега?
– Тази вечер? – Той се засмива. – Имах предвид друг вид танци, г-жо Лоран.
Той целува върха на носа ми и дори този мил жест предизвиква нарастваща топлина в мен.
– Харесва ми как мислите, господин Ръш, и възнамерявам да приема това много примамливо предложение. Но първо искам да ме поканите да танцувам. – Поглеждам го изпод миглите си. – Доколкото си спомням, недалеч оттук има нов горещ нощен клуб.
Той се намръщва.
– Муза? – Той поклаща глава. – Има много други места, където бих предпочел да те заведа. Муза е за друга публика, не за теб.
Усмихвам се на внезапното му неудобство и го поглеждам втренчено.
– Страхуваш ли се, че ще те помоля да ме заведеш в някоя от твоите ВИП стаи?
Той замълчава.
– Това ли искаш? – Гласът му е грапав, а в сериозния му поглед проблясва тъмен интерес.
– Искам те, Джаред. – Проследявам с пръст линията на челюстта му, покрита с брада. – Искам те целия тази вечер, дори най-дивата ти страна.
Отговорът му е чисто животинско ръмжене. Обожавам го. Обичам и горещината, която виждам в погледа му, толкова изгаряща, че на практика стопява бикините от тялото ми.
– Ще ти дам всичко, от което имаш нужда, Мелани. Всичко, което трябва да направиш, е да поискаш. – Той ме целува отново, а устата му е плътска и обсебваща. Чудно е, че коленете ми не се подкосяват под мен. Голямата му ръка стиска задника ми. – Искаш ли да отидем да танцуваме? Качвай се в колата, бейби.
Той ни закара до препълнения клуб и паркира на запазено място близо до вратата. Отвътре звучи музика, а зад прозорците на последния етаж на многоетажната сграда проблясват стробоскопични светлини.
Джаред свързва пръстите си с моите, докато ме води плавно покрай мускулестите охранители, които проверяват документите на входа. Мъжете поздравяват шефа си с приятелско уважение и ми кимат почтително в знак на признателност, докато минаваме.
След като влязохме вътре, Джаред издърпа един от служителите си настрана и каза на мускулестия мъж в тъмен костюм да подготви апартамента на собственика за нас. Вероятно би трябвало да се смущавам от молбата, но единственото, което чувствам, е вълнение. И толкова влюбена в Джаред Ръш, че сърцето ми сякаш иска да изскочи от гърдите ми.
– Ела с мен – казва той и ме извежда на претъпкания дансинг.
Песента, която звучи от озвучителната система, е бавна и секси. Джаред ме придърпва към себе си и ме притиска с ръка около гърба ми. Усещането за твърдото му тяло, притиснато към извивките ми, възпламенява всеки нерв, цялата тази гореща енергия пулсира в такт с музиката.
– Това беше страхотна идея – промърморва той, а устата му се допира до ухото ми. – Чувстваш се толкова добре в ръцете ми, а в тази рокля си направо изгаряща. Всеки мъж тук ми завижда.
– Казвате най-очарователните неща, господин Ръш. Ако не знаех по-добре, щях да си помисля, че просто се опитвате да ми влезете под полата.
Той се засмя, а тъмния му, богат звук вибрира вкусно навсякъде, където се докосваме.
– О, имам намерение да го направя. Но и аз съм сериозен. Искам да те почувствам да танцуваш срещу мен още от нощта, когато те видях на този дансинг.
Объркването се промъква през нарастващото ми желание.
– Бях тук само веднъж, преди няколко седмици с моите приятелки. – Въпреки че продължава да ме държи, а тялото му все още се поклаща срещу моето, усещам крайчеца на напрежението в мускулите, които ме обграждат. Отдръпвам се. – Ти също ли беше тук онази вечер?
Той мълчи за момент. Нещо в очите му кара пулса ми да се ускори. Той вдига рамене, но движението му не изглежда безгрижно.
– Муза беше отворена само от седмица. Бях тук всяка вечер, за да се уверя, че операциите вървят гладко.
– Джаред – казвам аз и се смея объркано. – Защо никога не си ми споменавал, че си ме видял?
Никога досега не бях виждала този напълно уверен мъж да изглежда неуверен.
– Съжалявам. – Той се усмихва, но усмивката не достига до очите му. – Предполагам, че просто не е ставало дума за това.
И точно по този начин се връщам в друг момент, с друг мъж.
Даниел каза нещо подобно, когато го попитах за хазарта му – тайната, която криеше от мен през целия период на връзката ни.
Обхваща ме чувство за дежа вю, което е едновременно тревожно и обезпокоително. Но Джаред не е Даниел – бърза да ми напомни сърцето ми. Да забравиш да споменеш, че ме е видял в нощен клуб, е далеч от това да скриеш истината за навика, който в крайна сметка ще въвлече и мен в своите проблеми.
Дали не е така?
Джаред се взира в противоречивото ми изражение, а собственото му лице е напрегнато от емоция, която не мога да назова. Или може би се страхувам да го направя, защото това, което виждам в очите му, удивително прилича на вина.
Той изпуска ниско, живо проклятие, докато ме гледа с мрачно примирение.
– Има много неща, които трябваше да ти кажа преди това, Мелани.
Въпреки забързания ритъм на музиката и шумната тълпа, събрана в клуба, чувам всяка дума, която Джаред казва тихо. Всичките ми сетива са приковани към него, търсейки някаква истина, която или ще разсее нарастващия ми страх, или ще ме разбие на пух и прах там, където стоя.
– Трябва да тръгваме – казва той, а лицето му е толкова сериозно и изпълнено с мъка, че едва си поемам дъх. – Има неща, които трябва да знаеш, но не тук.
– Не. – Гласът ми трепери, но не ми пука. – Каквото и да искаш да кажеш, Джаред, мисля, че трябва да го чуя точно сега. Какво не е наред? Плашиш ме. Кажи ми какво се случва.
Той отново проклина и се намръщва, като прокарва рязко ръка по главата си. Шумът около нас сякаш се разширява, прекъснат от внезапна, остра врява, която се вдига близо до входа на клуба.
Пиян мъжки глас, издигнат в ярост, достига до замаяното ми съзнание. Гласът е познат, макар и напълно неочакван.
– Къде е той? По дяволите, пусни ме! Видях го как я доведе тук!
Даниел.
Джаред също разпознава гневните викове. Изчезнала е мъката, която видях в лицето му преди малко, заменена от делова студенина, на която съм ставала свидетел само веднъж преди това – в нощта, когато с Даниел за първи път застанахме пред него в кабинета му.
Той дава знак на един от костюмираните охранители наблизо. – Изведете го оттук. Сега.
– Какво правиш? – Гледам Джаред, докато мъжа тича да изпълни поръчката. – Джаред, не им позволявай да наранят Даниел.
Той ме погледна опасно.
– Все още си готова да го защитаваш, нали? Не се притеснявай, моите хора само ще изнесат боклука, а не ще наранят кучия син.
Музиката продължава да звучи, но шума от разговори и други шумове вече е престанал, тъй като смущението на Даниел привлича вниманието на всички в клуба. Охранителите се приближават към него, но той продължава да крещи, а дивия му поглед ни търси сред тълпата.
– Ръш, гадняр! Ти, болен, коварен шибаняк! Знам какво се опитваш да направиш! Знам защо!
Поглеждам към Джаред, страхувайки се да предположа в какво го обвинява Даниел.
– За какво говори той? Какво мисли, че си направил?
Двама от служителите на Ръш се хващат за Даниел и започват да го дърпат към вратата. Знам, че лесно могат да го надвият. Знам, че всеки един от тях може да го заглуши с удар, но както ме увери Джаред, хората му се въздържат от насилие.
Даниел се възползва от малката милост и успява да се освободи. Пияният му поглед се спира върху мен, където стоя до Джаред, и той се втурва напред като побеснял бик, а откачалките са по петите му.
– Мел, махни се от него! Той те използва!
Джаред бързо ме премести на гърба си, като ме прикрива с тялото си.
Даниел не е обезкуражен.
– Ти не означаваш нищо за него! Всичко, което Ръш е искал да направи, е да ме унищожи! През цялото време той ни разиграваше и двамата!
Охранителите го хващат и го изтръгват от краката му. Свързват го без никаква надежда, че сега ще се освободи, но той продължава да крещи в безумна ярост, държи се така, сякаш иска да ме защити.
Объркана съм и не съм сигурна, че мога да се доверя на някой от мъжете пред мен. Необузданата ярост на Даниел е достатъчно шокираща, но смразяващото мълчание на Джаред ме плаши още повече.
– Всичко това е било уговорка, Мел! – Крещи Даниел. – Проектът за строителство. Играта на покер. Преструването, че иска да те нарисува. Всичко това беше някаква извратена игра на отмъщение за този болен кучи син!
Обвиненията му се забиват в мен като остриета. Болката от това кара вика да се надигне в гърлото ми. Когато заобикалям Джаред и виждам мрачното му изражение, тези остриета на ножовете се врязват още по-дълбоко.
– За какво говори, Джаред? Прав ли е?
Гласът ми е толкова тих, че се учудвам, че Джаред ме чува.
Но той го прави.
И няма нужда да отговаря, защото виждам истината, изписана по твърдото му лице.

Назад към част 27                                                   Напред към част 29

МЕЛАНИ

Вече е средата на следобеда, дъждовете отдавна са отминали, когато Джаред и аз отново кацаме на малкото летище в Куинс.
Денят ни в къщата на плажа беше толкова невероятен, че е като сън, от който не искам да се събуждам. Да видя Джаред в студиото му и да бъда част от това заедно с него, беше изключителен подарък. Останалото – часовете на феноменален секс и чувствени игри, които изтласкаха и двама ни до границите на удоволствието, което можехме да понесем – са моменти, които ще нося със себе си до края на дните си.
И тогава се появи картината. Въпреки че познавах неподражаемия му стил, завладяващата сексуалност на изкуството на Джаред, не бях подготвена да видя себе си през погледа на художника.
Сурова, интимна, истинска. Той ме завладя физически, еротично, но сякаш надникна и в дълбините на душата ми, на мястото, където не мога да скрия чувствата си към него. По някакъв начин мъжа, когото не исках да харесвам в началото, се превърна в този, без когото не искам да си представям живота.
Ако той е виждал всичко това, когато ме е рисувал, чудя се дали го вижда и сега, когато ме поглежда, докато частния самолет се прибира от късата писта. Усмихва се, а очите му са нежни към мен, докато вдига съединените ни ръце към устните си и целува гърба на пръстите ми.
– Следващият път трябва да планираме да останем за една нощ – казва той, а дълбокия му глас е изпълнен с чувствени обещания.
Той изглежда спокоен и отпуснат на мястото си до мен, мускулестите му бедра са разтворени, а гъстата му коса е все още влажна като моята от душа, който взехме заедно, преди да напуснем къщата на плажа. Той е толкова неустоимо мъжествен и секси, че всичко, което мога да направя, е да не разкопчая колана си и да не се кача върху него.
И, да, вярвам, че дори сега той вижда сърцето ми. Погледът, който ми хвърля, е чист огън, който се е стопил, но все още тлее в тъмните му като уиски очи. – Колко скоро мислиш, че можеш да заминеш за един уикенд?
Мисълта, че ще запълня трите дни – и нощите – с още от това, което направихме днес, ускорява пулса ми и ме кара да се гърча в кожената седалка.
– Ако мама продължава да се справя добре и през следващите няколко дни, вероятно ще мога да се измъкна в края на тази седмица.
– Добре. Ако се чувстваш по-добре да имаш двадесет и четири часова грижа за нея, мога да направя необходимите приготовления и да осигуря персонала още утре.
Извивам вежди към него.
– Не сме ли обсъждали това? Ти вече направи достатъчно.
Той се усмихва.
– Ах, но сега моите мотиви са чисто егоистични. Ще бъде адско да чакам следващия път, когато ще мога да те съблека.
Не мога да сдържа усмивката си. Не мога да сдържа и парещото въодушевление, което се блъска в ребрата ми като птица в клетка. Господи, падам бързо.
Не, по-лошо е от това.
Вече съм там. Сърцето ми принадлежи на този мъж.
И в някакво обнадеждаващо кътче на душата си мисля, че и той може да е поне малко влюбен в мен.
Телефонът му иззвънява с входящ текст. Той го преглежда, а изражението му е замислено.
– Това е от Доминик Бейн. Трябва да го е изпратил точно когато излитахме.
– Всичко наред ли е?
– Да. Двамата с Ейвъри са във възстановителния център на Челси. Днес пристигна пратка с ново оборудване за кабинета по изкуства. Питат ме дали не искам да преценя дали да го инсталирам.
– Точно сега?
Той кимва.
– Всичко е наред, не е нужно да съм там. Докато те закарам до вкъщи, ще е твърде късно да стигна до Челси, преди да са си тръгнали.
– Не. Трябва да отидеш, Джаред. – Стискам ръката му. – Това е и твой проект. Нямаше да те поканят, ако не смятаха, че е важно да си там. Оттук мога да хвана метрото за вкъщи.
Той отвръща и се мръщи.
– Изключено е.
– Тогава ще се обадя на Uber или ще взема такси. Наистина не е голяма работа.
Той поклаща глава в знак на отказ. След това се колебае, търсейки погледа ми.
– Искаш ли да дойдеш с мен?
– С удоволствие.

~ ~ ~

Младежкият център е впечатляващ обществен кампус, разположен в жилищен квартал в сърцето на Челси.
Макар да е ясно, че красиво проектирания комплекс е сравнително ново строителство, терена изобилства от зрели сенчести дървета, пищни зелени площи и насаждения, изпъстрени с дъга от летни цветя. Група момчета играят баскетбол на едно от откритите игрища. В друга част на изпълнения със слънце двор инструктор по тай чи води клас от млади хора през серия от плавни, медитативни движения.
– Какво невероятно място – отбелязвам, докато Джаред паркира „Астън Мартин-а“ в страничния паркинг на голямата, приветлива сграда от тухли и стъкло в сърцето на имота.
Той кимва.
– Изчакай да видиш вътрешността.
С ръка, топло положена на гърба ми, той ме поведе към входа на сградата. Под краката ни в просторното фоайе блестящите плочки са инкрустирани с вдъхновяващ цитат за преодоляване на трудностите. Над главите ни, в извисяващите се греди, цветни хвърчила създават впечатлението за отворени платна, които ни носят на вълнуващо и изпълнено с обещания място. Весел, приветлив детски стенопис обединява цялата стая с ръчно изрисувани, случайни винетки за природата, приятелството и общността, очевидно създадени от армия от малки ръце.
Поглеждам към Джаред и установявам, че той ме гледа.
– Това нещо ли е, което е резултат от твоя художествен проект?
– Не. Това е всичко, което е Ник. Той имаше визия за това какъв искаше да бъде този център. Вярно е, че той я надмина.
Кимвам в знак на съгласие.
– Вълшебно е.
Звукът от отваряща се врата вдясно привлича вниманието ни. Във фоайето влиза зашеметяваща блондинка с прилепнали бежови дънки, равни обувки и бяла блуза, а усмивката ѝ е ярка като слънчев лъч.
– Джаред, ето те! – Мегаватовата ѝ усмивка става още по-топла, докато се приближава към нас. – Не бях сигурна, че ще дойдеш.
– Не получих съобщението ти, докато не кацнахме след един ден в Саг.
– Беше в студиото? – При кимването му любопитния ѝ поглед се насочва към мен за миг. – Е, радвам се, че дойде. И двамата.
Вдясно зад нея се появява забележително красив мъж с тъмен панталон и навити ръкави на ризата. Той е висок и широкоплещест, тъмнокоса природна сила с очи с цвета на тропическа синя вода. Въпреки че никога не съм срещала Ейвъри Рос или Доминик Бейн, само тяхната енергия не оставя съмнение коя е тази силна двойка.
– Това е Мелани Лоран – казва Джаред, представяйки ме, докато двамата с Ник се ръкуват, а Ейвъри ме поздравява с прегръдка, сякаш вече сме приятелки.
– Приятно ми е да се запознаем – казвам им.
Ейвъри се усмихва.
– На мен също, Мелани. Разбрах, че си приятелка на Евелин Бекъм.
Не съм сигурна откъде знае това, но подозирам, че краткия поглед, който си разменят Джаред и Ник, го обяснява.
– Ев е най-добрата ми приятелка. Познаваме се от години.
– Тогава сигурно знаеш, че тя проектира бельото за предстоящата ми сватба и меден месец след няколко месеца.
Кимвам.
– Виждала съм някои от парчетата. Абсолютно прекрасни са.
– Те са. Проектите на Ев ме смайват. – Тя ми се усмихва заговорнически. – Имам снимки от последното ни напасване в телефона си, ако искаш да ги видиш.
– Чакай – прекъсва я Ник, а черната му вежда се повдига нагоре. – Защо не съм виждал тези снимки?
Ейвъри се обръща към него и поставя длан на гърдите му. Огромният диамант на годежния ѝ пръстен улавя светлината и блести като звезда на пръста ѝ.
– Ако ги видиш преди сватбената ни нощ, ще развалиш изненадата.
Той издава нисък, благодатен звук в гърлото си.
– Да ги видя по-рано, няма да развали нищо за мен. Все още ще бъда щастливеца, който ще ги свали от теб.
Горещината им е почти осезаема. Както и дълбочината на любовта им. Тя се излъчва между тях, докато се гледат един друг, хиляди мълчаливи обещания в този кратък миг, в който очите им се задържат.
Усещам как ръката на Джаред се допира до моята. Това едва доловимо погалване на пръстите му е нашата лична комуникация. Това е всичко, което е необходимо, за да се ускорят сетивата ми, всяка моя фибра да се настрои единствено към него. Когато поглеждам към него и срещам погледа му, връзката изпраща спирала от копнеж през мен.
– Била ли си вече в центъра за възстановяване, Мелани? – Пита ме Ейвъри, а вниманието ѝ се връща към мен.
– Е, не. Това е първия ми път.
– Тогава ме последвай. Ник и аз ще ви разведем по пътя към центъра за изкуство.
Четиримата тръгнахме заедно, като Ейвъри ни водеше и посочваше всички очарователни детайли и замисли, вложени в дизайна на обекта.
– Ник искаше да създаде истинско място за събиране на децата от общността – казва тя, докато преминаваме от единия край на модерната, красиво подредена сграда към другия. – Целта беше да им предложим не само място, където да дойдат и да се отпуснат или да упражняват телата, умовете и въображението си, но и да осигурим безопасен подслон за тези, които няма къде другаде да отидат.
Кимвам, удивена от грижата, която е положена във всеки аспект на центъра – от мотивационните думи за насърчение и сила, които украсяват всяка стая и общото пространство, до оборудването и консумативите, които не са скъпи.
– Израснах в мръсна бедност – добавя Ник – изненадващо твърдение от човек, който е изградил една от най-страхотните бизнес империи в страната, ако не и в света. – За деца като мен да имаш къде да отидеш, на сигурно място, можеше да означава разликата между това да имаш причина да живееш или просто да се молиш да се измъкнеш жив от лоша ситуация.
Спомням си, че Джаред обясни чувствата си относно ролята на центъра по подобен начин. Тогава разбрах, че той размишлява и върху собственото си минало. Той е застанал неподвижно до мен, докато приятеля му говори, и аз се чудя колко много неща е трябвало да преодолеят тези двама влиятелни, богати мъже, за да стигнат до мястото, където са сега.
Усещам, че Доминик Бейн е имал нужда от смелост, за да разкрие толкова много от личния си живот и борби, особено пред мен, човек, когото не познава. Не ми се налага да се чудя откъде черпи сили.
Ейвъри го поглежда нежно, но гордо.
– А сега си дал този шанс на стотици деца, Ник. Ти правиш голяма промяна не само тук, с този първи център, но и с всички останали, които си изградил след това.
Джаред кимва.
– Мисля, че е чудесна идея да разширим концепцията в национален мащаб. По дяволите, в целия свят.
Русите вежди на Ейвъри се повдигат.
– Означава ли това, че си готов да подпишеш договор, за да помогнеш за въвеждането на художествени програми във всички наши центрове?
Той се засмива.
– Както ви казах, аз съм на разположение за каквото и да е финансиране или съвет, от който се нуждаете. Искате допълнителни художници, които да се ангажират с лекции и обучение? Ще го направя за вас.
– Има един художник, който се оказва истинско предизвикателство – отговаря Ейвъри и го поглежда язвително. После ме поглежда. – Работя върху него от месеци, опитвам се да го убедя да дойде и да преподава някой път. В класовете ни има някои наистина надарени ученици и мисля, че те биха могли да научат много от Джаред. Освен това децата го обожават.
– Не съм изненадана. – Поглеждам го, без да мога да огранича топлината, която изпитвам към него.
Не смятам да коментирам идеята Джаред да преподава в клас. Колкото и да смятам, че би бил чудесен, няма да увеличавам напрежението, което усещам от него в момента. Той очевидно е близък с Ник и Ейвъри, но знам, че те не са наясно с неврологичното заболяване, с което се бори през последните няколко години.
Това е тайна, която той ми повери, и аз ще я пазя за него, докато той иска.
Ще защитя нея и него.
Знам, че той чува това обещание, въпреки че не го изричам на глас. Ръцете ни отново се докосват и този път той прокарва пръстите си през моите.
– Да разгледаме новото оборудване в класната стая – казва той, а дълбокия му глас звучи непринудено и безгрижно, сякаш е най-естественото нещо на света да ме държи за ръка пред приятелите си.
Проследяваме Ник и Ейвъри до голям кабинет по изобразително изкуство, който в момента се използва от десетина тийнейджъри. Светъл и просторен, той е оборудван със стативи и работни места за два пъти повече ученици, с покривни прозорци над главите и много прозорци, осигуряващи красива естествена светлина.
Децата не рисуват днес, а слушат и наблюдават татуирана художничка, която демонстрира как работи с метална скулптура.
Ейвъри сигнализира на инструктора с приятелско махване.
– Съжалявам, че те прекъсвам, Лита.
– Няма проблем – казва тя, като оставя парчето кован метал, което показваше на класа. – Тъкмо щяхме да прекъснем за няколко минути.
Някои от децата излизат, когато влизаме вътре, и се усмихват и поздравяват Ейвъри, Ник и Джаред. Малко се учудвам, когато едно от момичетата в класа, дребна, закръглена брюнетка с големи лани очи и мила, крива усмивка, се приближава до Джаред и го обгръща с ръце.
Веднага разбирам, че нежната прегръдка е просто такава. Джаред се ухилва и пуска ръката ми, за да върне кратката прегръдка на момичето.
– Здравей, Алиса. Какво направих, за да заслужа това?
Когато се отдръпва от него, в очите ѝ проблясват сълзи.
– Ограничителната заповед беше одобрена. Разбрах за това преди около час. На Чад не му е позволено да се доближава повече до мен, защото в противен случай могат да го арестуват.
– Това е чудесна новина.
Тя подсмърча и му кимва отривисто.
– Благодаря ти, че го направи за мен. Ако не ми беше помогнал да се справя с всички юридически неща, Чад и глупавите му приятели може би никога нямаше да ме оставят на мира.
– Не. – Джаред поставя ръце на раменете ѝ и я гледа внимателно. – Разбираш, че не аз съм причината това да се случи, нали? Това беше ти. Трябваше ти истински кураж, Алиса. Гордея се с теб.
Тя го прегръща отново, сякаш не може да се сдържи. Със закъснение ме забелязва, че стоя до Джаред, и ми се усмихва срамежливо.
– Това е Мелани – казва той. – Мелани, това е Алиса.
Усмихвам се в отговор към нея.
– Здравей, Алиса. Джаред ми каза, че си прекрасна художничка.
– Той каза това?
– Да, така е. Също така каза, че според него имаш страхотно бъдеще пред себе си.
Тя го поглежда и за миг се усмихва на износените си маратонки.
– Добре. Е, трябва да отида да си взема вода, преди класа да започне отново. Приятно ми беше да се запознаем.
– На мен също.
– Добро дете – казва Ник, след като тя си тръгва.
– Всички те са такива – добавя Ейвъри. – Всичко, от което се нуждаят, е шанс и някой, който да покаже, че наистина го е грижа, че може да му се има доверие.
– Не е ли това, от което всички се нуждаем? – Питам, а погледа ми се връща към Джаред.
Той кимва, но не говори, изражението му е замислено и някак далечно.
Мълчейки, той отново ме хвана за ръка, докато Ейвъри и Ник ни заведоха в художествената стая, за да разгледаме новопостъпилото оборудване и материали.

Назад към част 26                                                   Напред към част 28

ДЖАРЕД

В крайна сметка се наложи да пусна Мелани да избяга от леглото ми и да я прибера вкъщи за вечерта.
На следващия ден, когато чакам във фоайето на университета, за да я взема след сутрешния и урок, глада ми за нея почти не е намалял. Дойдох по-рано, отколкото бях планирал, след като прекарах първата част от сутринта в къщата, за да се срещна с Алиса по повод съдебните документи и всички останали неща, които бъдещата майка тийнейджърка ще трябва да вземе предвид, когато се наложи да очертае бъдещето за нея и детето ѝ.
Не че съм човек, който трябва да дава съвети за живота. Моят собствен е прецакан от толкова дълго време, че дори не съм сигурен дали знам как би изглеждало едно нормално, щастливо бъдеще. Единственото, което знам, е, че точно сега искам дните и нощите ми да са изпълнени с една огненокоса, упорита красавица, която ме кара да се чувствам по-жив, отколкото когато и да било през цялото си съществуване.
Гърдите ми се свиват при вида на Мелани, която влиза във фоайето от класа си. Облечена е с бели дънки, сандали и горнище без рамене, а косата ѝ пада свободно на медночервена каскада по гърба. Изглежда свежа и невинна, но всичко мъжко в мен пламва горещо, когато си помисля за всички вкусно мръсни начини, по които се наслаждавахме един на друг преди по-малко от двайсет и четири часа.
Докато се приближава към изхода на фоайето, малка група съученици я заобикалят и се смеят на нещо, казано от един от тях. Въпреки че другите млади жени са достатъчно привлекателни, имам очи само за красавицата в центъра на малката групичка. Когато приятелите ѝ се разделят, за да тръгнат по своя път, Мелани ме забелязва и цялото ѝ лице се озарява от ярка усмивка.
Господи, тя е прекрасна.
Силата на цялата тази радост, насочена към мен, е почти непосилна за понасяне. И все пак жадно я попивам, наслаждавайки се на начина, по който тази жена може да ме накара да се чувствам като шибан бог, само като ме погледне.
По-голямото чудо е, че тя може да ме накара да се чувствам по този начин въпреки реалността, че не съм нищо друго, освен физически, жалък човек. Виждала е слабостта, която съм крил от почти всички близки, но това сякаш не е помрачило начина, по който тя гледа на мен.
Обичта в очите ѝ ме обгръща като копринени връзки, връзка, която не съм заслужил. След всичко, което споделихме вчера, вината за този факт все още ме гложди. Беше егоистично и страхливо да скрия истината от нея в началото. Още по-лошо е, че я скрих от нея и вчера. Но колкото и да се опитвах да формулирам обяснението, което тя трябва да чуе, думите оставаха заседнали в гърлото ми.
Макар да знам, че отлагането на неизбежното само ще влоши нещата, една част от мен не би искала нищо повече от това да загърби целия въпрос с Даниел Хатауей и да забрави, че някога съм чувал името му.
Усмивката на Мелани се засилва, когато се приближава до мен.
– Подранил си.
– Красива си. – Поемам я зад тила и я придърпвам към себе си за целувка, която чаках с часове. – Готова ли си да тръгваме?
Тя ме поглежда с устна, стисната между зъбите.
– Повече от готова.
Свалям натоварената с книги чанта от рамото ѝ и я повеждам към чакащата ме кола. Когато ѝ отварям пътническата врата на Aston Martin-а, тя поглежда на задната седалка към торбите с пресни продукти и месо, които взех по пътя, и ме поглежда странно.
– Какво е всичко това?
– Обяд.
Откарвам ни до близкото частно летище, където малкия самолет, който съм наел, вече е зареден с гориво, а пилота ни чака. Тя не крие изненадата си, нито облекчението си, че ще летим до къщата ми в Хамптън с нещо различно от хеликоптер.
– Не го направи заради мен, нали?
– Направих го. – Целувам я отново, стенейки от начина, по който тялото ми пулсира, за да бъде в нея. – Пътуването със самолет също спестява десет минути от полета, а това са десет допълнителни минути, които бих предпочел да прекарам гол с теб днес.
Тя се смее.
– Мога да се съглася с този план.
– Добре. – Подавам ѝ чанта с няколко хляба и зеленчуци за салати. – Вземи тези. Аз ще взема останалото.
Час по-късно обръщам бургери на голямата тераса на къщата в Сагапонак, а Мелани е приготвила за нас пиршество на масата с изглед към плажа и океана. Тя донася голяма купа със салата от кухнята, после налива няколко газирани води с лед и ми поднася една от тях на скарата.
Целувката ѝ е лека и нежна върху челюстта ми.
– Това е невероятно. Благодаря ти, че днес отново ме доведе тук.
– Смятай, че това е повторение. Заменям бълбукащата вода със сексапилната жена, която стои до мен, и обгръщам Мелани в ръцете си. – Исках да поправя това.
– Вече е така. – Тя поставя чашата си на ръба на парапета на верандата и ме поглежда, а очите ѝ достигат до вътрешността ми така, както никой досега не го е правил. – Искам да кажа, хайде. Пясък, солен летен бриз от водата, частен обяд, сервиран от горещия, красив мъж, който ме накара да свърша толкова много пъти вчера, че загубих бройката? Какво повече мога да искам?
Хиля се, без да мога да сдържа усмивката си.
– Само почакай да видиш какво съм намислил за десерт.
Тя отметна глава назад и се засмя, давайки ми добър повод да прокарам уста по красивата извивка на гърлото ѝ. Тя въздъхва, когато спускам устните и езика си до малката вдлъбнатина, а през нея преминава лека тръпка.
Пенисът ми се надига, желанието вече се е вкопчило в мен. Въздишам и вдигам глава от копринената сладост на кожата ѝ, като пляскам закачливо с длан по стегнатото ѝ дупе.
– Обяд – изръмжавам. – Преди да реша да направя от теб предястие.
Работим заедно, за да осигурим останалата част от храната на масата. Поразява ме колко естествено е тя да е тук с мен. Колко лесно и непринудено е всичко това. Как просто се чувствам… Правилно.
Докато се храним, наблюдавам, развеселен и повече от малко възбуден, как тя захапва бургера си с пълно безразличие.
– Ммм – стене тя и затваря очи за момент. – Това е толкова хубаво.
Никакви лакомства или фалшиви декларации, че няколко хапки са всичко, от което се нуждае, за да се изхрани. Въпреки че Мелани е естествено елегантна, независимо какво прави, в начина ѝ на хранене има нещо първично. Бих могъл да я изучавам как върши най-обикновени неща и никога да не ми омръзне.
Сигурно усеща тежестта на погледа ми, защото рязко ме поглежда и спира.
– Какво има? – Тя поставя полуизядения бургер в чинията си и взема салфетката. – Имам ли кетчуп по лицето си?
Смея се и мълчаливо поклащам глава.
– Ти си перфектна. Разкажи ми за уроците, които посещаваш.
Тя маха с ръка пред лицето си, докато дъвче, и отпива от чашата си.
– Остава ми един семестър до завършването на магистратурата. Ето защо посещавам летни курсове. Колкото по-скоро завърша, толкова по-скоро ще мога да започна да си търся работа на пълен работен ден в града. Сервирането на маси в закусвалнята плаща сметките, но няма да напредна по този начин. Освен това наистина искам кариера, нещо по-предизвикателно.
– Като какво?
– Числата ми идват лесно, така че най-вероятно ще започна с интервюта в някои от големите счетоводни фирми. – Когато стискам устни и отпивам от газираната вода, тя накланя глава към мен. – Не мислиш ли, че това е добър план?
Поставям чашата и се навеждам към нея.
– Мисля, че можеш да направиш всичко, което си намислиш. Ти си интелигентна, креативна, упорита…
– Но какво?
– Мисля, че трябва да се стремиш към по-високи цели. Всеки може да работи в счетоводна фирма. Трябва да мислиш по-мащабно. Какво би те направило най-щастлива?
– Харесва ми да помагам на хората. Харесва ми да мисля, че променям нечий живот. – Тя вдига рамене, внезапно сдържана. Поглежда към салфетката в скута си. – Ти беше прав, знаеш ли? Когато каза, че трябва да се чувствам незаменима. Че трябва да чувствам, че съм важна и че няма да бъда… Изхвърлена.
Гръдният ми кош се свива при напомнянето за онзи безчувствен коментар, който направих вчера. Нейното тихо напомняне сега ме кара да се чувствам така, сякаш току-що са ме ритнали в слънчевия сплит. Би трябвало да е така.
– Бях гадняр, че ти го казах. Съжалявам. Не исках да го кажа.
Тя ме поглежда с нежен, извинителен поглед.
– Аз също не исках да кажа нищо от ужасните неща, които казах за теб. Но ти беше прав за мен, Джаред. Грижех се за майка ми и Кейти, защото ми харесва да знам, че те имат нужда от мен.
– Не. – Протягам ръка и увивам пръстите си около нейните. – Грижила си се за тях, защото си добър човек. Силна и лоялна си, човек, който всеки би искал да има в живота си. Ти си най-невероятната жена, която някога съм срещал.
Тя се усмихва и завърта ръката си, така че пръстите ни да се преплетат.
– Аз също мисля, че си доста специален. Мислех, че съм те разбрала в момента, в който те срещнах, но грешах. Ти си много повече, отколкото искаш хората да повярват.
– Не съм. – Отдръпвам ръката си, неудобно ми е от похвалата ѝ. Особено когато има твърде много неща, които тя все още не знае за мен. Неща, които биха сринали този момент около мен. – Само защото съм ти доставил няколко впечатляващи оргазма, не се заблуждавай да мислиш, че не съм същия самовлюбен, властен задник, когото срещна за първи път.
Тя бавно поклаща глава.
– Не познавам много самовлюбени, властни задници, които спонсорират художествени програми за деца в неравностойно положение.
Шокиран съм, че си спомня, че и казах това. От друга страна, нищо не трябва да ме шокира, когато става дума за нея.
– Разкажи ми за програмата на центъра, която спомена. – Тя вдига бургера и отхапва още една хапка, като търпеливо ме изчаква да говоря.
– Годеницата на Доминик Бейн, Ейвъри, ме убеди да се включа в това. Двамата с нея се запознахме в галерията на Доминион през същата година, когато тя се сгоди за Ник.
– Познавам работата и – казва Мелани. – Тя е невероятно талантлив художник.
– Да, тя е. Тя също има добро сърце като теб. Възстановителният център в Челси означава всичко за Ник и за нея. Това е първия център, който той построи, и този, в който тестват нови програми и събития за децата. От известно време тя искаше да инсталира програма за изкуство. Не типичните глупости, които децата очакват, а нещо, което наистина да ги вдъхновява и да ги учи.
– Звучи невероятно. Каква е твоята роля в програмата?
– Преди всичко аз помагам за финансирането му. Освен това се обръщам за услуги и въртя ръце в света на изкуството, за да доведа творци, които да говорят с децата и понякога да водят уроци. Трябва да призная, че се гордея с хората, с които съм успял да запозная децата. Това са творци, които публиката обикновено би разпознала само по творбите им, изложени във важни галерии и музеи.
Тя се усмихва.
– Уау. Какъв самовлюбен, властен задник си, Джаред.
Засмивам се, удивлявайки се на лекотата, с която ме привлича в светлината си.
– Ако искаш да знаеш истината, аз го правя за Катрин. Да помагам на децата в центъра – особено на добрите деца, които просто имат нужда от почивка, като Алиса – ме кара да чувствам, че правя нещо полезно. Алиса има истинска дарба да рисува. Мисля, че с правилните напътствия и възможности тя би могла да превърне тази си естествена способност в нещо наистина необикновено.
– И точно това осигурявате за нея и за останалите деца в програмата. Напътствия и възможности. Мисля, че дори повече от това.
– Искам да им дам шанс да се издигнат, а не да позволят на няколко лоши избора или на гаден семеен живот да ги унищожат завинаги.
– Защото това направи за теб Катрин Тремонт.
Кимвам.
– Това е единствения начин, по който знам как да се отплатя за нейната доброта.
Погледът на Мелани е мек и замислен.
– Сигурна съм, че това ще и хареса. Обмислял ли си някога да откриеш свое собствено училище?
– Господи, не. Дори и да имах интерес, нямам място в живота си за такъв ангажимент, какъвто би изисквал. Никога не съм бил дългосрочен тип човек. А сега…
Не е нужно да изричам думите на глас, за да ги долови Мелани. Тя ме изучава със състрадателен, но практичен поглед.
– Не можеш да спреш да живееш или да правиш нещата, които ти харесват, Джаред. Това включва и рисуването. Мисля, че трябва да продължиш да твориш, докато можеш. Мисля, че имаш нужда да рисуваш почти толкова, колкото имаш нужда да дишаш.
Чувствам, че кимам в знак на съгласие, въпреки че в мен се крие страх, който ми крещи да изоставя изкуството си. Да се откажа.
Нежната обич на Мелани е единственото нещо, което някога е било достатъчно силно, за да го заглуши дори за минута.
Отдръпвам празната си чиния и протягам ръка към нея, като покана да седне с мен на стола. Тя се приближава и се настанява в скута ми. Държа я там и двамата гледаме спокойния прилив дълго време.
Пръстите ѝ си играят безразборно с косата ми.
– Изглеждаш много по-спокоен тук, отколкото в града.
– Обичам океана – признавам. – Особено когато вълните са зелени като днес. Те ме карат да мисля за пасищата в Кентъки, за всички хълмове във фермата. Нищо в града не ме изравнява така, както това, че съм тук.
– Връщал ли си се във фермата на семейството си, откакто си заминал?
– Само веднъж, преди седем години. Исках да видя как булдозерите влизат и събарят всички сгради. Останах, докато не заринаха цялото проклето място.
Тя е напълно неподвижна в ръцете ми. След това внимателно повдига брадичката ми, за да ме накара да я погледна.
– Кой направи това в дома ти, Джаред?
– Аз го направих. – Спомням си за този ден, за целия си гняв. Цялата болка, която исках да погреба заедно с хамбарите и красивата, разнебитена къща, която някога обичах. – След първия ми многомилионен търг за една от картините ми използвах по-голямата част от приходите, за да откупя фермата от новите ѝ собственици. Мастилото дори не беше изсъхнало, преди да уговоря екипа за разрушаване да дойде и да изравни със земята целия имот. Не исках да ми напомнят. Не исках да мисля за това, че някой друг живее на място, което би трябвало да е наше. Напуснах веднага след като всичко беше готово и не съм се връщал.
– Джаред. – Погледът на Мелани никога не е изглеждал толкова тъжен, толкова мрачен. Тя е шокирана от това, което съм направил. Дори е ужасена. Но мъката е по-дълбока от това. Мъка за мен. – Мразя Дентън Суини за всичко, което е направил на семейството ти и на другите, които е измамил. Надявам се да гние в най-лошия ад.
Гласът ѝ е изпълнен с тиха ярост. В думите ѝ и в красивите ѝ, тъжни очи има яростна закрила, сякаш би ме защитавала до последния си дъх – или би изгорила света, преди да позволи на някого да ми навреди.
Никога не съм виждал някой да ме гледа така, както тя сега. Нейната грижовност ме разтърсва до дъното на душата ми. Както и нейната сила. Тя е лъвица, кралица-воин.
И тя е моя.
Поне искам да се преструвам, че е така. Искам да се преструвам, че съм достоен за предаността, която виждам в прекрасното лице на Мелани. За да мога един ден да я заслужавам и аз.
Слаб тътен на гръмотевица в далечината предупреждава за предстояща буря. Облаците потъмняват над главите, а ветровете се надигат от водата.
– Не можем да останем така – промърморвам и ми се иска да я държа в прегръдките си завинаги. Протягам ръка нагоре и изглаждам някои от яркомедните кичури на косата ѝ от бузата. – Трябва да влезем вътре.
Тя кимва мълчаливо, а погледа ѝ все още е прикован към моя с нежност, която почти ме разбива.
– Ще донеса чиниите и чашите.
Разчистваме масата и пренасяме всичко в къщата точно когато дъжда започва да се стича от хоризонта. Тя прибира подправките, а аз зареждам съдомиялната машина и я включвам. Без да говори, тя погали за кратко гърба ми, след което постави топла целувка между лопатките ми.
Въздухът се раздвижва, когато тя се отдалечава, но ми трябва минута, за да осъзная, че вече не е в кухнята с мен.
– Мелани?
Влизам в празния хол и не чувам нищо друго освен дъжда, който се плиска по покрива и по прозорците. Босите ми крака ме отвеждат до студиото в задната част на обширната плажна къща и там я намирам.
Застанала в центъра на работното ми място, тя току-що е свалила белите си дънки. Устните ми се пълнят с вода при вида на дългите ѝ голи крака. Тя издърпва горнището си през главата и го оставя да падне от върховете на пръстите ѝ на пода.
Влизам вътре, привлечен като молец от пламък.
– Какво правиш?
– Как да се възползваме максимално от дъждовния ден. – Усмихвайки се, тя сваля сутиена и бикините си, след което скъсява разстоянието между нас.
– Прекалено си облечен.
Тя разкопчава ризата ми и я сваля от мен. Не мога да устоя на желанието да я целуна. Обгръщам с ръка врата ѝ, придърпвам я към себе си и покривам устата ѝ с моята. Целувката ни е небърза и нежна, въпреки нарастващото търсене на взаимната ни нужда един от друг.
Когато се разделяме, за да си поемем дъх, в очите ѝ проблясва злорадство. Стига до работната маса до моя моливник и взема четка за рисуване.
– Чувствам се креативна – казва тя и отвива капачката на един от бурканите с боя.
Изкривявам вежди, но гледам без съпротива как тя потапя четката в черния акрил, след което доближава меките косъмчета до голите ми гърди. Лекото ѝ бръмчене, докато рисува голям кръг около гръдния ми кош, кара члена ми да се втвърди. Когато се навежда и очертава с език по-тесен кръг около зърното ми, ниското, плътско ръмжене, което се разнася в гърдите ми, е толкова дълбоко, колкото и гръмотевиците навън.
Измъквам четката от хлабавата ѝ хватка и рисувам малко сърце около едно от перфектните ѝ зърна.
– Колко точно креативна се чувствате, г-жо Лоран?
– Изключително.
Хъркам, гладен в звука.
– Това е опасно да се каже. Може просто да реша да проверя границите ти.
Тя ми се усмихва нахално.
– Не съм сигурна, че имам някакви граници с теб.
С пъргави пръсти разкопчава дънките ми и ги премята през бедрата ми заедно с боксерките. Пенисът ми се освобождава, стърчи нагоре като копие. Жадувам за нейното внимание.
Тя не ме разочарова.
Избутва ме на табуретката зад статива, сваля панталоните ми и пада на колене пред мен. Дразнеше ерекцията ми с движение на езика си, като изтръгваше от мен отчаян стон. След това ръцете ѝ обхващат ствола ми като жертвоприношение, преди да вземе главата ми в горещата си, влажна уста.
Ах, Христос. На ръба на бръснача съм да експлодирам, докато тя го обхожда с език и пръсти. Кръвта ми бушува, нуждата ме връхлита само при идеята да взема Мелани по всеки начин, който мога да си представя.
Отказвам да си представя, че ще я представя в някой от частните клубове за извращения, които посещавах в града, защото, майната му, дори не бих си помислил да я споделя с някого. Бях приключил с този живот още преди да я срещна; сега тя е единственото нещо, което желая. Въпреки това ума ми се рее в безкрайни еротични възможности, които да изследваме заедно, всички безбройни начини, по които искам да я накарам да свърши.
Отпускам глава назад, докато тя ме поема дълбоко в устата си, след което се отдръпва и бавно, мъчително се плъзга по дължината ми. Влажният хлъзгав звук, когато набъбналата ми глава се изплъзва от устата ѝ, предизвиква силно съскане през зъбите ми.
– Чувствате ли се вдъхновен, г-н Ръш?
Пускам брадичката си и отварям очи, за да я открия да ме гледа с лукава наслада.
– Ебаси да, чувствам се вдъхновен. И още около сто неща.
– Добре. – Тя облизва устните си, но вместо да завърти пениса ми още веднъж в топлината на прекрасната си уста, се отдалечава от мен. Изправя се между разтворените ми бедра, а аз я зяпам в недоумение, като всяка фибра на тялото ми се навива от нуждата за още от нея.
Тя ми подава четката, която използвахме един върху друг преди малко.
Намръщих се.
– Какво е това?
– Можеш да ме вземеш, както пожелаеш – казва тя и се навежда близо до мен, а красивите ѝ гърди не са и на сантиметър от лицето ми. – След като запълниш това празно платно пред теб.
Посягам към нея, а тя танцува назад. Мръщя се, топките ми са на възел, а ерекцията ми предизвиква пламък от сурова нужда във вените ми.
Взема чиста четка от колекцията на масата и се отправя през студиото към тапицирания стол с лице към мен. Предизвикателството блести в буреносните ѝ очи, докато вдига единия си крак на възглавницата, а другия е разтворен под точния ъгъл, за да ми предостави перфектна гледка към путката ѝ. Розовите гънки са хлъзгави и набъбнали, готови за моята употреба.
Но е ясно, че тя няма да ми позволи.
Не и докато не сложа малко боя върху проклетото си платно.
Първоначално само гледам смаяно и разочаровано. Пенисът ми е висок като мачта, а гърдите ми се надигат при всеки суров удар. Никога досега не съм рисувал с ерекция. Без значение колко еротично или сексуално е изкуството ми, винаги съм подхождал към него с чиста обективност, запазвайки емоциите си за резултата върху платното.
С Мелани е невъзможно да разделя чувствата, които изпитвам към нея – колко силно я искам.
Да кажа, че ме вдъхновява, е повече от подценяване. Обсебен съм от нея. Тя ме поглъща, и то от самото начало.
Сега тя ме владее по начин, за който не съм и предполагал, че е възможен.
Докосвайки косъмчетата на четката до разтворените си устни, тя ми се усмихва, а аз попивам всеки нюанс от красотата и светлината ѝ.
– Можете да започнете по всяко време, г-н Ръш. – Очите ѝ са втренчени в моите, а четката се плъзга по брадичката ѝ и се спуска между гърдите ѝ по бавен път към разтворените ѝ бедра. Когато дългите косъмчета достигат шева на путката ѝ и започват да си играят с влажността ѝ, усещам това като подтик към страните си.
– Господи – изричам, а погледа ми се замъглява от похот.
Вкарвам четката си в отвореното гърне с боя, после я пренасям върху празното платно. Няма нужда първо да скицирам нещо. Ръката ми се движи, сякаш е обладана.
Изображението оживява за секунди и въпреки че е само с черни щрихи и далеч не е завършено, ще бъда проклет, ако не е едно от най-добрите неща, които съм правил от години.
Вероятно някога.
– Ще ми покажеш ли? – Пита Мелани, като започва да става от стола.
– По-късно. – Захвърлям четката и се приближавам към нея. – Първо искам да си поискам наградата.

Назад към част 25                                                            Напред към част 27

МЕЛАНИ

Дълго време след това никой от нас не помръдва.
Джаред ме целува отново и отново, ръцете му са груби в косата ми, но безкрайно нежни, когато галят лицето ми. Обгръщам раменете му с ръце, все още не съм готова връзката ни да приключи. Може би и той се чувства по същия начин, защото вместо да се отдръпне от мен, той се преобръща по гръб и ме взема със себе си, докато не се настаня върху него.
Сърцето му тупти тежко под бузата ми, докато гали голото ми рамо. Лежим в доволно мълчание, спрени в момент, който никой от нас не иска да прекъсне. Ерекцията му е все още твърда в мен, все още пулсираща от вторични удари. Не искам да се отдръпва, но накрая Джаред целува върха на главата ми и се премества да се отърве от изразходвания презерватив в съседната баня.
За момент чувам как водата в мивката тече, последвана от тихото съскане на душа. Той се връща в спалнята като голяма котка на лов, с великолепни мускули и атлетични движения. Разрошената му златистокафява коса допълва ефекта, развявайки се по широките му рамене като грива, развявана от вятъра.
Той среща признателния ми поглед и ме дарява с бавна, крива усмивка.
– Изглежда, че ще мислиш за мен повече от няколко дни.
Той е прав и аз дори не се опитвам да сдържа доволната си усмивка.
– Толкова сте арогантен, господин Ръш.
– Уверен – отвръща той и вече се усмихва. – Голяма разлика.
– Мм, разбирам. – Очите ми се стрелкат към изпъкналата му гола дължина, докато той се приближава към мен на ръба на леглото. Ерекцията му се засилва още повече за няколкото крачки, които му трябват, за да стигне до мен. Толкова силно искам да го оближа, че почти стена.
– Джаред, трябва да тръгвам.
– Тръгваш? – Той се намръщи, докосна задната част на черепа ми, а силните му пръсти се заиграха с разпуснатата ми коса. – Скъпа, все още не съм приключил с теб. Освен това, ако си била на път за работа, вече си закъсняла.
Боже, изкушавам се. Поглеждам към дяволския му поглед и поклащам глава.
– Един колега пое смяната ми. Това е майка ми, за която се притеснявам. Трябва да съм с нея.
– С нея има някой – напомня ми той. – Аз самия прегледах документите на медицинската сестра, преди агенцията да я изпрати. Увериха ме, че Роза е най-добрата, с която разполагат.
– Джаред, за това… – Слизам от матрака, за да застана до него. – Оценявам жеста, но това, което току-що се случи между нас, не променя мнението ми. Не мога да приема помощта ти за грижите за майка ми. Ще ти се отплатя.
– Няма да взема парите ти. Нито преди да съм в теб, нито след това. – Той ме целува, сякаш въпроса е решен. – Хайде. Можеш да спориш с мен още малко под душа.
Следвам го в банята и влизам в стъклената душ кабина, която вече е пълна с пара. Не продължаваме да спорим под топлата струя, а не бързаме да се насапунисаме един друг. Целуваме се и галим всеки сантиметър от тялото си, докато водата не изстине и двамата не свършим многократно.
Нямаше да е нужно много убеждаване, за да влезе отново в мен, но факта, че дори не се опита да го направи, без да се предпази, ме кара да го искам още повече сега, след като излязохме от душа.
С кърпа, пристегната около изрязаните му бедра, Джаред ме увива в друга, след което ме привлича към себе си. Блажено съм затворена в кръга на силните му ръце, докато той обгръща устните ми с нежна, но гладна целувка. Той стене, когато се отдръпва, и двамата дишаме тежко. Чувствам се обезкостена и отпусната, но той е спирала от напрежение срещу мен, а хребета на пениса му се опира в бедрото ми.
– Знаех, че ще бъдеш проблем за мен – промърморва той, докато се взира в очите ми с тежки клепачи. – Просто не осъзнавах колко много. Не мога да ви се наситя, госпожо Лоран.
Усмивката ми е бавна, сякаш се извива от самия център на съществото ми.
– Това ще бъде проблем само ако мислиш, че ще мога да ти се наситя.
Той повдига вежди.
– В крайна сметка ще го направиш. Все още съм същия непоносим козел, какъвто бях, когато се запознахме. Единствената разлика е, че сега знам как да те накарам да свършиш.
– Да, така е. – Искам да запазя момента игрив и лек, но никога не съм била по-сериозна в живота си. – Ти ме съсипа за всеки друг, Джаред. Знаех го още първата вечер, когато дойдох тук с Даниел. Исках да те презирам, но вместо това просто… Те исках.
Той издава тих, одобрителен звук в гърлото си, а погледа му гори от желание и свирепа нежност, която ме учудва.
– Ти не приличаш на никоя жена, която съм срещал. Толкова истинска и честна. Издръжлива и вярна. И адски упорита.
– Така съм чувала веднъж или два пъти – признавам и се усмихвам.
– И си красива – добавя той, протягайки ръка, за да погали бузата ми с длан. – Ти си повече от красива, Мелани. Твоята доброта сияе отвътре. Спираш дъха ми.
В гърдите ми се появява пареща топлина от думите му и от сериозния начин, по който ги казва. Името му е въздишка, а гърдите ми са твърде пълни с емоции, за да издадат истински звук. Обръщам лицето си към нежната му ръка, като притискам устни в центъра на дланта му. Чувствам пулса му там, който бие силно и тежко.
Но усещам и нещо друго.
Пръстите му треперят върху бузата ми. Те не само треперят, но и се тресат.
Той отдръпва ръката си от мен, оставяйки я да падне бавно отстрани.
– Джаред. – Поглеждам го с тревога, осъзнавайки, че треперенето, което забелязах в ръката му, когато правихме любов, и което отхвърлих в разгара на момента, е нещо повече, отколкото си мислех.
Посягам към ръката му, но той я премества зад себе си.
– Недей, Мелани. – Дълбокият му глас е пресечен, без звук. – Нищо.
– Не, не е – отговарям предпазливо, защото виждам колко е готов да отрече. Да ме изключи напълно.
Не мога да му позволя да го направи. Не и сега, когато съм го допуснала до тялото си, до сърцето си.
– Какво става с ръката ти, Джаред? Моля те, покажи ми.
Очите му ме гледат неразгадаемо, мрачно и немигащо. Виждам как се бори с решението да ме допусне, дали може да ми се довери. Като диво животно, хванато в примка, той ме наблюдава, навит и готов да се хвърли.
– Всичко е наред – уверявам го аз. – Дай ми да видя.
Той стои толкова неподвижно, че дори не чувам дишането му, докато се протягам надолу и хващам силната му ръка. Спазмът се е задълбочил и е засегнал не само пръстите и ръката му, но и вибрира по мускулестата дължина на предмишницата му.
– Ще мине след няколко минути – промърморва той, а очите му все още са вперени в мен. Търси пукнатини в реакцията ми, в което не се съмнявам. Начинът, по който ме гледа, сякаш ме чака да се свия и да се обърна. Или пък ме предизвиква да го направя.
– Ранно начало на болестта на Паркинсон, в случай че ти е любопитно. Малък ДНК подарък от стареца ми.
Обяснението ме връхлита като физически удар. Не защото го смятам за смъртна присъда, а защото веднага, болезнено, ми стана ясно какво означава подобна диагноза за човек като Джаред.
– Треморът на баща ми се появи приблизително на същата възраст като моя, така че предполагам, че не би трябвало да се изненадвам. – Той свива рамене. – Първият ми забележим симптом се появи преди няколко години. Изпуснах треперенето вследствие на твърде много лоши навици и няколко твърде дълги нощи на места, на които не трябваше да бъда. Но това не беше само веднъж. То продължи да се връща. Продължаваше да се влошава и да зачестява, докато вече не можех да игнорирам реалността.
Учудвам се, че все още ми позволява да държа ръката му, докато тя трепери в леката ми хватка. Но тази предпазливост не е напуснала трезвия му поглед и аз се чудя какво ли трябва да струва на силен, по-голям от живота мъж като Джаред Ръш да бъде принуден да се изправи срещу този вид смъртна уязвимост.
Искам да му се извиня за това, което преживява, но знам, че той не иска съчувствието ми. Дори не съм сигурна, че ще го приеме.
Нещо повече, всеки път, когато поглеждах в призрачните му кафяви очи, можех да кажа, че е преживял много по-лоши неща от всяко физическо предизвикателство. Аз нося белезите си от външната страна на тялото си. Тези на Джаред са дълбоко заровени.
А сега и това.
– Преди две години – прошепвам аз, откъсвайки поглед от него, за да погледна елегантните пръсти, които обикновено са толкова контролирани, толкова блестящо надарени. Треморите са малки, но достатъчно силни, за да затруднят държането на молив, камо ли на четка за рисуване. – Ето защо спря да рисуваш. Обвинявах те, че позволяваш на алкохола да пречи на изкуството ти, но проблема не беше в това, нали?
– Не – казва той. – Бях убеден, че пиенето помага да се изгладят трусовете. Понякога помагаше. Но пиенето ми даде само извинение да игнорирам истината.
– Можеш ли да рисуваш изобщо?
– В добри дни мога. Тези дни стават все по-малко и по-малко.
– Но ти беше готов да ми платиш, за да ти позирам.
Той кимва, а аз не съм сигурна дали съжалението, което виждам в очите му, се дължи на намаляващата му способност да се занимава с изкуство, или на нещо друго.
– Мислех, че мога да се откажа от него. – Той протяга другата си ръка, тази, която е стабилна и безкрайно нежна, докато прокарва палеца си по устните ми. – Вероятно щях да се откажа от изкуството си завинаги, но тогава те видях.
Не мога да се преструвам, че не ме трогва, когато го чуя да казва това. И все пак това ме обърква. – Днес каза, че вече не се интересуваш от това да ме рисуваш.
– Точно така.
– Защо не?
– Защото беше грешка да те въвличам в моите проблеми.
Поклащам глава.
– Не ме чуваш да се оплаквам, нали? В края на краищата това ни доведе тук.
В гърлото му се чува ръмжене, а аз вдигам засегнатата му ръка към устните си и целувам стиснатите му пръсти. Той не се отдръпва, но виждам как се отдръпва емоционално. Иска да каже още нещо, но нещо го възпира. Погледът му се засенчва като врата, която бавно се затваря.
Колкото и да ми се иска да измъкна от него всичките му тайни, познавам го достатъчно, за да разбера, че ако натисна прекалено силно, той само ще затвори вратата още по-плътно.
– Може би си била права – казва той грубо. – Трябва да се прибереш вкъщи.
– Не го прави. Не ме изключвай. – Пускам ръката му и вместо това посягам към красивото му лице, като обхващам с ръце брадатата му челюст. Погледът ми го моли да ме види, да ме допусне. – Моля те, не се дръж така, сякаш искаш да ме няма. Не се дръж така, сякаш искаш да си сам, когато ми се струва, че си бил сам през по-голямата част от живота си.
– Сам? – Той се ухили без чувство за хумор, докато спускаше ръцете ми. – Огледай се, скъпа. Заобиколен съм от хора.
– Колко от тях знаят за треперенето ти? Знае ли адвоката ти? Изглежда, че ти и Нейтън Уитмор сте добри приятели, но се обзалагам, че той няма представа. Какво ще кажеш за Гибсън?
Джаред кимва, а устата му се изкривява.
– Той е единствения. Изпращах стареца за рецептите си, когато все още ги приемах. Но мисля, че той знаеше още преди това. Той забелязва твърде много, по-скоро като някой друг мой познат.
– Той се грижи за теб – казвам му нежно. – Като някой друг, когото познаваш.
Погледът му дълго търси моя. Той навлажнява устните си, след което се навежда напред и ме целува сърцераздирателно нежно.
– Приключи с подсушаването и се облечи. Ще те заведа вкъщи.
Той се отдръпва от мен и взема друга кърпа от закачалката. Гледам как я прокарва грубо по влажната си коса. Движенията му са напрегнати и агресивни, не само заради треперенето, което все още го владее. Той се отдръпва от нещо повече от мен. На практика виждам как ноктите на миналото му се впиват в него.
– Каза, че баща ти също е заболял от ранно начало на Паркинсон. Така ли…
– Умря? – Джаред довършва вместо мен, когато прекъсвам. В очите му има нещо студено, когато ме поглежда. – Не, не Паркинсон го уби. Беше пушката, която сложи под брадичката си в деня, в който банката изпрати писмото си за отнемане на собствеността върху конната ни ферма.
– О, Боже мой. Джаред… Толкова съжалявам.
– Случват се гадости, нали? – С тежко издишване той захвърля кърпата, с която е подсушил косата си. – Съжалявам само, че не успях да задържа майка ми да не се втурне зад мен, след като чухме взрива от вътрешността на къщата.
Затварям очи и се опитвам да не си представям ужаса на този момент.
– Защо би направил нещо подобно и на двама ви? Трябва да е знаел каква болка ще ви причини.
– Той имаше своя собствена болка. Първо болестта, която бавно го поглъщаше, после срама, че е загубил всичко, за което двамата с майка ми бяха работили.
– Но това не беше негова вина – отбелязвам аз и си спомням, че Джаред ми разказа част от историята в студиото си. – Той беше измамен в схема на Пирамида.
– Да, беше. Макар да си представям, че това му е било студена утеха през месеците, когато кредиторите тропаха с крак по вратата, а всички богати приятели на родителите ми обръщаха гръб, за да не бъдат опетнени от скандала. – Джаред поклаща глава. – Баща ми управляваше фермата през целия си живот. Предполагаше се, че инвестициите му ще ни издържат, когато той стане прекалено слаб, за да работи. Наистина гадното в схемата на Пирамида е, че са необходими години, за да се усъвършенства. Години на умишлена, пресметната измама. Започва се с лъжа, за да се изгради доверие, и след това този, който ръководи играта, продължава да лъже, надграждайки една върху друга. Извергът, който се е добрал до баща ми, е знаел, че той е болен, затова се е възползвал от страховете на баща ми, че ще остави семейството си да се справя без него.
Сърцето ми се свива, когато го помисля. Боли ме и за Джаред, защото той е живял с тази болка и загуба толкова дълго време.
– Бях на 12 години – казва той – достатъчно голям, за да си спомня деня, в който баща ми доведе Дентън Суини в дома ни. Той носеше хубав костюм и излъскани обувки, а чисто новото му Бентли беше с нюйоркски номера. Мама изглежда не го харесваше много, но баща ми сякаш държеше на всяка хитра дума, която излизаше от устата му. След като Суини напусна, той се обаждаше в къщата поне веднъж месечно. Изглежда, че татко винаги отиваше в банката за едно или друго нещо. В началото той осребряваше постъпленията от инвестициите на Суини всяка втора седмица. Това бяха големи чекове, така че татко продължаваше да инвестира все повече и повече. Явно толкова много се беше доверил на Суини, че накрая заложи и фермата. Схемата продължи повече от две години, преди във фермата да се появят други мъже с хубави костюми и коли с нюйоркски номера, за да говорят с баща ми. Тези мъже също имаха значки на ФБР.
– Суини беше разкрит?
Джаред се подсмихва под носа си. – Едва след като беше мъртъв. Получи инсулт в тоалетната в апартамента си на Пето авеню. Минаха няколко седмици, преди да започнат да се трупат овърдрафти и клиентите му да се зачудят какво става. Докато властите започнат да дебнат, съпругата на Суини вече е избягала от страната с малкия им син и всички пари, които Дентън е откраднал от повече от две дузини инвеститори. Двойката така и не е открита, не и поради липса на опити.
Затварям очи, ужасена от наглостта – чистата жестокост на престъплението.
– А всички хора, които Дентън Суини е измамил, хора като баща ти, които просто са искали да се погрижат за семействата си – те не са имали възможност да си върнат парите?
Джаред поклаща глава.
– Всичко беше изчезнало. За наше нещастие това включваше и фермата и всичките ни коне.
– Джаред, много съжалявам. – Отивам при него. Независимо дали иска утехата ми, трябва да съм близо до него. Имам нужда да го докосна и да му дам да разбере, че съм тук, че ме е грижа за него – толкова дълбоко, че това е болка, която изпълва гърдите ми. Той не се отдръпва от ръката, която слагам нежно на рамото му. – Как ти и майка ти преживяхте всичко това?
– Не е лесно – признава той, а дълбокия му глас е тих и дрезгав. – Мама веднага изпадна в криза. Ужасният начин, по който той умря, финансовите притеснения, изселването ни от фермата… Всичко това и тежеше, повече, отколкото можеше да понесе.
– В болницата ми каза, че пие и пуши.
Той кимва.
– Това започна едва след като загубихме всичко. Беше кръвен съсирек, който спря сърцето ѝ, но мисля, че тя се влоши толкова бързо, защото сърцето ѝ беше разбито. Тя просто… Се отказа.
– А ти? Ти беше толкова млад. Не е било лесно и за теб.
Той свива рамене, сякаш болката му е без значение.
– Не можех да се откажа. Трябваше да се грижа за майка си.
– Нима тя или баща ти нямат роднини, които да ти помогнат?
– Мама имаше сестра, но леля ми не искаше да има нищо общо с нея, след като фермата беше загубена. Татко беше единствено дете от другата страна на релсите. Всичко, което имаха, беше един друг.
– И теб.
– Не бях достатъчна причина, за да накарам майка си да живее – заявява той категорично. – Тя рисуваше и живописваше от време на време, но след като баща ми си отиде, не се интересуваше от изкуство. Единствената работа, която познаваше, беше във фермата. Опитвах се да изкарвам пари из града, но има много малко неща, които едно четиринайсетгодишно дете може да направи.
Повдигам ръка и разглаждам влажните кичури коса от набръчканото му чело.
– Не мога да си представя колко трудно е било за теб. – И аз имах своите трудности, докато растях, но поне имах майка си и Джен. Джаред нямаше никого. – Когато бяхме в студиото ти, каза, че си напуснал Лексингтън и си дошъл в Ню Йорк, когато си бил на шестнайсет.
– В деня след като погребах майка си, похарчих последните си няколко долара за автобусен билет и повече не се върнах.
– Познаваше ли някого в града?
– Не.
– Как се справи сам? Не е лесно да се ориентираш в това място като възрастен, камо ли като момче на 16 години.
– Направих това, което трябваше. Някои от тях дори бяха законни.
– А останалите?
Онези сенки, които толкова често се крият в очите му, отново се появяват, когато той посреща въпросителния ми поглед. Не искам да гадая какви неща е трябвало да направи, за да оцелее, но единственото по-лошо нещо от това да гадая е да чуя Джаред да потвърждава страха ми.
– Единственото ценно нещо, което имах, бяха ума и тялото ми. Използвах и двете.
– Така ли си се запознали с Катрин Тремонт? – Наясно съм с привързаността му към богатата светска дама, която през годините е била и негова любовница, и приятелка, но част от мен никога няма да ѝ прости, ако е посегнала на Джаред, когато е бил най-уязвим. – Плащала ли ти е за секс?
– Не. Тя ме измъкна от този свят. Всъщност Нейт направи така, че това да се случи. Той я познаваше преди мен и убеди Катрин да ми позволи да живея в имението и да си изкарвам прехраната по друг начин. Изкуството се оказа един от тях. Тя беше колекционер, но и покровител на нови таланти. Тя ми помогна да започна работа, запозна ме с правилните хора и се погрижи творбите ми да бъдат показани в правилните галерии.
Нервите ми леко се изглаждат, а притеснението се заменя с чувство на благодарност към жената, която никога няма да позная.
– Радвам се, че е била там за теб. Бог знае, че си имал нужда от някой, на когото да се опреш след всичко, което си преживял, Джаред.
Думите излизат малко задъхано и той се намръщва към мен.
– Господи, не ме гледай така. Не ме съжалявай. Съжалението е последното нещо, което искам да видя на красивото ти лице.
– Не те съжалявам, нито ти съчувствам. Аз се грижа за теб, Джаред.
Бог да ми е на помощ, това е нещо повече. Това чувство, което се заражда в мен, е по-дълбоко от обикновена обич. По-дълбоко от желанието, което ме поглъща всеки път, когато съм близо до този мъж, или от копнежа, който изпитвам, когато сме разделени.
Толкова е поглъщащо, че ме ужасява.
И докато задържам търсещия му поглед, виждам следа от същата тревога и в очите на Джаред.
– Заслужаваш повече, отколкото мога да ти дам – казва той тихо. Вдига ръката си и усещам треперенето, когато леко гали лицето ми. Откакто разговаряме, треперенето е намаляло, сведено е до малък трепет във върховете на пръстите му. Той издишва, чувствената му уста е изкривена от съжаление. – Нищо няма да го излекува. Няма да има някакво чудо, което да ме оправи. Дори и ти.
– Не искам да те поправям, Джаред. Просто се опитвам да бъда твой приятел. А аз не обръщам гръб на хората, за които ме е грижа.
– Не, не го правиш – казва той, а погледа му се премества от очите ми към разтворените ми устни. – Накара ме да искам да бъда по-добър мъж, Мелани.
Повдигам се на пръсти, обхващам гърба на силния му врат и свалям главата му, за да посрещне целувката ми. Не бързам, наслаждавам се на усещането на устата му върху моята, усещам глада в него, който избухва в тихо ръмжене, когато вкарвам езика си вътре, за да го дразни. Той ме обгръща с ръце, придърпвайки ме към твърдостта на мускулестото си тяло и ясните следи от възбудата му.
Когато се отдръпвам, за да си поема дъх, той стене, а погледа му е горещ от желание.
Прокарвам пръсти през гъстата му коса, отново изгарям от нужда към него.
– Ако ти беше по-добър, Джаред, никога нямаше да искам да напусна леглото ти.
Устата му се извива.
– Това може да се уреди. – Спуска се надолу, хваща дупето ми с две ръце и забива ерекцията си в корема ми. – Всъщност нека започнем този план веднага. Както споменах, в тази къща има двадесет спални. Мисля, че трябва да видиш всички.
Смея се, въпреки тежестта на всичко, което току-що ми сподели. Никой от нас не може да промени миналото си или хората, които са ни наранили, но сме тук. И двамата сме оцелели.
И поне засега имаме един друг.
Той ме целува отново, разтапяйки и малкото съпротива, която имам, когато става дума за него.
– Сериозен съм – промърморва той срещу устните ми. – Не искам да те оставя да си отидеш.
– Роза работи само до пет – напомням му.
– Ще и платя за извънреден труд. Ще я преместя в твоята къща.
Усмихвам се и поклащам глава.
– Сутринта имам час.
– Имам интернет. Можеш да го вземеш онлайн.
Смехът ми избухва, докато ме държи в кръга на ръцете си и в непреодолимия интензитет на жадния си поглед. Потапяйки глава отстрани на шията ми, той целува огнена пътека от ухото ми до рамото.
Покрай устните ми се изплъзва трескава въздишка.
– Много сте убедителен, г-н Ръш.
– Нямаш представа. – Погалване на нежната извивка на врата ми предизвиква нужда във вените ми. – Имам нужда да сте в леглото ми сега, г-жо Лоран.
Изстенах.
– Убедителен и изключително властен.
Той се отдръпва и с усмивка поклаща глава.
– Уверен.
– О, точно така. – Протягам ръка надолу и вземам ерекцията му в ръка. – Голяма разлика.
– Да, така е. – Едната му вежда се повдига над изпепеляващия му поглед.
Това е цялото предупреждение, което получавам. В следващия миг краката ми се отлепят от земята и изведнъж съм преметната през рамото му в хватка на пещерен човек, а той ме изнася обратно към чакащото легло.

Назад към част 24                                                           Напред към част 26

МЕЛАНИ

– Ела с мен – казва той и прокарва пръстите си през моите, след като дълбоката му, безкрайно задълбочена целувка ме оставя без дъх и без кости от нужда.
Твърде нетърпелива съм да усетя отново устата му върху себе си, за да се запитам какво е намислил. С ръката ми в неговата той започва да се движи навътре в огромния кабинет, към богато украсената махагонова дограма на задната стена. Едва когато виждам дискретната кристална дръжка на вратата, разбирам, че в тъмното полирано дърво е изрязана врата.
Джаред я отваря и открива друго голямо пространство. В тази стая има огромно легло с кралски размери и четири дебели колони в ъглите. Луксозен копринен плат в богати, мъжествени нюанси на бронз, бордо и крем покрива както леглото, така и стените. Стаята е декадентска, но класическа, подходящ фон за суровия красив мъж, който стои в нея сега.
Поглеждам го свойски.
– Спалня, свързана с кабинета ти? Колко удобно. Не предполагам, че искам да знам колко често разговорите ти започват в другата стая и завършват тук.
Той се усмихва.
– Тази къща има двайсет спални. Никога досега не съм виждал ползата от тази.
Преминавайки покрай мен, той затваря вратата зад нас. Пръстите му нежно попадат под брадичката ми и накланят лицето ми за още една от разтапящите му целувки.
– Къде спряхме? – Промърморва той, а зъбите му нежно стискат долната ми устна, докато се отдръпва, за да ме погледне. В тъмните му като уиски очи тлее желание. – О, да. Спомням си. Тъкмо се канех да те накарам да крещиш отново.
Взема лицето ми в двете си ръце, след което завладява устата ми с изтощителна целувка, която е още по-властна от предишните. Усещам вкуса на дивата му нужда, на неизреченото му искане. Вкусвам и себе си в целувката му. Сладостта, която остава по устните му, само засилва възбудата ми. Сърцевината ми пулсира при всеки властен удар на езика му, нервните ми окончания са живи от електричество.
Продължавайки да ме целува, Джаред използва тялото си, за да ме насочи назад и да ни придвижи към масивното легло. Потъвам в неговата сила, в майсторското му господство над тялото и волята ми. Смътно си напомням, че това е същия опасен, загадъчен мъж, когото срещнах преди седмица. Същият арогантен, безмилостен художник, чиято репутация е толкова развратна, колкото и картините му.
Не мога да се преструвам, че Джаред не е нито едно от тези неща, но съм виждала и друга негова страна. Сурова, измъчена страна от него, която инстинктивно усещам, че не споделя с никого. В това отношение си приличаме. Приличаме си по повече начини, отколкото някога съм си представяла.
И още, има и тази негова страна.
Страстен. Командващ.
Опустошително съблазнителен.
След като целувката ни не е прекъсната, силните му ръце леко потрепват, когато оставят лицето ми и се спускат по предната ми част. Замаяна съм от желание, гореща съм навсякъде, кожата ме боли и прегрява, докато той гали голите ми гърди.
Притискам се към него и стена, докато той леко щипе чувствителните ми зърна, докато жадно поглъща устата ми.
Името му е суров шепот, който излиза от мен, когато в мен започва да кипи още един оргазъм. Обляна съм между бедрата си, както от кулминацията, която ми причини в другата стая, така и от непоносимата нужда да го имам в себе си.
Той ми е нужен там сега. Толкова отчаяно го искам в себе си, че едва издържам на чакането.
– Джаред. – Издишам името му, когато устата му се откъсва от моята и се спуска в гърлото ми.
Той потапя езика си в чувствителната вдлъбнатина в основата на шията ми, а ръцете му ме галят с нарастваща неотложност. Дланите му се извиват около задната ми част. Стиска дупето ми, разтваря го, размята го, докато устата му се насочва към гърдите ми.
Той ме придърпва към себе си, притискайки бедрата ни едно към друго. Ерекцията му се усеща огромна върху корема ми, а притискането на таза му предизвиква вкусно налягане, което ускорява пулса ми и ме кара да треперя в ръцете му.
Слабото му ръмжене вибрира в мен, докато той плъзга пръсти между бедрата ми, давайки ми да вкуся от това, което наистина желая. Прониквайки в мен с единия си пръст, той прокарва палеца си по клитора ми, докато не се извивам срещу дланта му и почти не се побърквам от усещане.
Трябва да го докосна и аз. Протягам ръка между нас и го усещам твърд като гранит, изпъкнал в разкопчаната част на дънките му. Стискам и галя вала му през опънатите боксерки, наслаждавайки се на силата, която се надига срещу дланта и пръстите ми.
Отговарящият му стон само ме разпалва още повече. Вкарвам ръка вътре, за да усетя огромната му възбуда. В ръката ми той е дебела колона от обвита в сатен топлина и сила, твърда и пулсираща. От върха на ствола му капе гладка течност. Тя покрива пръстите ми, докато го галя, създавайки влажно триене, което го кара да се движи и да се надига още по-силно в хватката ми.
– Майната му – изревава той, повдигайки глава отстрани на врата ми, докато аз прокарвам ръка нагоре-надолу по дължината му. Той се разтреперва, а бедрата му се повдигат в отговор на докосването ми. – Трябва да намеря презерватив. Сега.
Той целува устата ми силно и бързо, след което се откъсва от мен с проклятие. В този момент краката ми са почти безполезни, така че сядам на ръба на леглото и наблюдавам, как той се обръща към нощното шкафче и отваря горното чекмедже, за да бръкне вътре.
– Мислех, че никога не използваш тази стая. – Звуча, сякаш съм намръщена, и може би малко съм.
Джаред не вдига поглед от претърсването на чекмеджето.
– Аз не я използвам, но Гибсън отговаря за домакинския персонал и инвентара, а човека управлява здраво. – Той прави пауза, завърта се назад, за да се обърне към мен с няколко пакета фолио в пръстите си и с вълча усмивка на красивото си лице. – Напомни ми да повиша заплатата на стареца.
Очите му ме изпепеляват, докато стои за миг и ме попива.
– Не мърдай – нарежда той, а дълбокия му глас е пресипнал от възбуда.
Той хвърля презервативите на нощното шкафче и се връща към мястото, където го чакам. Бедрата ми са леко разтворени, а ръцете ми са опряни зад мен на матрака, за да пазя равновесие. Джаред застава между коленете ми, а от него струи топлина и желание. Протяга ръка надолу и ме разтваря по-широко, докато не се отварям напълно за разгорещения му поглед.
– Господи, ти си прекрасна.
Той гали вътрешната част на бедрата ми, а пръстите му се движат по нежната ми кожа, оставяйки след себе си следи от ледени тръпки. Дясната му ръка леко потрепва, докато ме гали, но докосването му е там и изчезва почти преди да го забележа. След като путката ми е напълно открита пред него, той се спуска пред мен.
– Ще те накарам да крещиш отново, когато те чукам – изрича той, докато се навежда, за да захапе вътрешната част на бедрото ми. – Но първо трябва да опитам още веднъж от тази прекрасна путка.
– О, Боже. – Стонът ми се разтяга, когато устата му се впива във влажната ми цепнатина. Брадясалото му лице е вкусна абразия, контрастираща с гладките, меки движения на езика и устните му.
Чувствам се отпусната, унесена в удоволствие, което никога не съм познавала.
Никога не съм изпитвала нуждата да се отдам изцяло на мъж, но това е всичко, което мога да направя, докато Джаред се наслаждава на мен с изтръгваща пръстите страст и жестокост, която ускорява пулса ми. Устата му е жадна, обсебваща, непреодолима сила, която предизвиква ударна вълна от усещания, преминаваща през тялото ми.
Хлипам, разтърсвана от уменията на талантливата му уста. Прекалено много е, а аз вече съм твърде близо до ръба. Обръщам се назад, гръбнака ми се огъва, докато Джаред засмуква клитора ми между зъбите си и го дразни с език.
– Джаред, о, Боже, усещането е твърде добро. Ако не спреш, ще се счупя…
Злата му уста не ми показва никаква милост. Благодаря на Бога.
Не мога да спра оргазма, който ме връхлита. Не мога да го забавя и за секунда. Удоволствието пулсира от клитора до сърцевината ми. Аз съм разтопена, всяка фибра от същността ми се разпада на ярки парченца, които избухват в море от зашеметяващи звезди зад затворените ми клепачи.
Джаред издава нисък, животински звук, докато аз се изправям срещу устата му. Това е най-сексапилното нещо, което някога съм чувала. Той обсипва с още целувки треперещата ми путка, като облизва с езика си цепнатината ми дълго и бавно, преди да се издигне между провисналите ми крака.
Отварям очи, чувствам се дрогирана и разстроена.
– Това беше…
– Само началото – изръмжава той и ме гледа жадно изпод веждите си.
Погледът му е премрежен, първичен и хищен, лицето му е напрегнато от едва сдържан контрол, а ръцете му се движат грубо, за да свалят ризата, която вече съм разкопчала. Той я захвърля настрани, разкривайки бронзови широки рамене и мускулест гръден кош, който се стеснява към също толкова апетитен корем.
Всичко, което мога да направя, е да не слюноотделям, докато го гледам как се съблича пред мен.
Следват дънките и обувките му, а след тях – тъмните боксерки, които едва задържат внушителния му член. Когато е гол, просто се взирам в съвършенството му. Нито един недостатък или петно по изваяното му тяло, нито един отвратителен белег като този, който бележе страната ми.
Вече подсъзнателно отвръщам поглед от него, знаейки, че може да си избере всяка жена в целия град. Вероятно и всяка жена на света. Защо е избрал мен – не само за картината си, но и тук и сега – не мога да си представя.
– Хей. – Ниският му глас се врязва в съмненията, които се въртят в ума ми. Той повдига лицето ми върху ръба на ръката си, гледайки ме с тържествени, тлеещи очи. – Където и да си отишла преди малко, недей. В тази стая сме само ти и аз. Искам цялото ви внимание, госпожо Лоран.
– Имате го. – Засмях се задъхано. – След това, което току-що направи с тялото ми, дни наред няма да мисля за нищо друго.
– Дни. – Той се усмихва. – Това е всичко? Скъпа, няма да напуснеш това легло, докато не се уверя, че ще мислиш за мен и след седемдесет години.
Избутва ме по гръб на леглото, обляга се върху мен и целува устата ми с гореща целувка, докато ме покрива с вкусната тежест на тялото си. Чувствам се толкова добре, а аз съм толкова изпълнена с копнеж да го имам в себе си, че не мога да се сдържа да не се движа под него.
– Сега, Джаред – издишам срещу устата му. – Моля те.
Той се засмя дълбоко в гърлото си и се откъсна само за толкова дълго, че да посегне към един от презервативите и да го разкъса със зъби. Той се премества настрани и навива защитата с една ръка, докато аз се наслаждавам да галя твърдите контури на гърба и стегнатото му дупе.
След като се оправя, той се протяга между краката ми и ме измъчва още, като дразни клитора ми и вкарва два пръста в мен, докато обгаря устата ми с още една дълбока, разтапяща душата целувка.
Изстенах с оплакване, когато той ме пусна, но протеста ми продължи само за миг. Той раздвижва бедрата си, като подравнява широката глава на ерекцията си с отвора на тялото ми. След това навлиза вътре, сантиметър по сантиметър, с премерен тласък, който сякаш ме разцепва на две, разтягайки нежните ми стени до краен предел.
– Ах, ебаси – изхриптява той, а гласа му се задушава в ухото ми. – Толкова си стегната, скъпа. Чувстваш се толкова добре. Кажи ми, че не те наранявам.
Поклащам глава, без да мога да говоря. Пълнотата му вътре в мен се преплита с парещото усещане в гърдите ми, когато той започва да се движи, навлизайки и отдръпвайки се, а ударите му се засилват с всяко движение.
Свивам се безсрамно под него, извивам се, за да приема пълноценно всеки тласък на тялото му в моето. Разтопена съм от него и не мога да овладея удоволствието, което ме връхлита.
– Джаред. – Името му се изтръгва от мен с тих стон, докато прибирам краката си около бедрата му, за да го поема още по-дълбоко. – Джаред, моля те… Чукай ме по-силно.
Той изръмжа безсловесно в знак на съгласие и внимателния контрол, който ми показа преди малко, се изпари. Придържам се за раменете му, докато той се връща към дома си, като ме налага с дълги, спешни удари. Темпото ни е свирепо, бясно.
Затварям очи, докато започвам да се разпадам около него. Дъхът ми се учестява, а задъханите ми стонове прерастват в още един див вик, който едва успявам да сдържа.
– Погледни ме – нарежда ми той хрипливо.
Вдигам клепачите си и го виждам да ме гледа, дишането му е учестено, докато се блъска в мен, тласкайки ме към гребена на невъзможно стръмна вълна.
– Погледни ме – казва той отново, вече по-силно. – Искам да ме видиш, когато свършиш. Искам да чуя как казваш името ми.
– Джаред – въздъхвам, погълната от усещането за него. Кулминацията ми се усуква все по-силно, подтиквана от свирепия поглед в тъмните му очи, докато наблюдава как удоволствието ме обзема.
Крясъкът, който вече не мога да сдържа, се изтръгва от гърлото ми и да, извиквам името му.
Той е всичко, което виждам, всичко, което чувствам, всичко, което никога не съм се осмелявала да искам.
– Джаред. – Потръпвам под него, когато удоволствието ме разтърсва. – О, Боже, Джаред.
Сега погледа му е див, а желанието му – свирепо. Чувствам как то го връхлита. Сърцебиенето му е като гръм. Пенисът му се надига, удря ме, сякаш не може да се приближи достатъчно, не може да се зарови достатъчно дълбоко.
Той променя позицията си, притискайки главата ми между сгънатите си предмишници, а юмруците му се заплитат в косата ми. Прикована съм към разгорещените му очи и към интензивността на изражението му, докато ме чука.
Свързани сме тясно, но връзката на погледите ни е много по-дълбока. Тя ме пронизва, запечатвайки в мен истината за това, което усетих в момента, в който влязох в кабинета на Джаред Ръш и всичко останало се разпадна. Той ме притежаваше от мига, в който очите ни се срещнаха онази нощ.
Той го знае, а в едно зашеметено кътче на собственото си съзнание знам, че от този момент нататък и аз го притежавам.
– Мелани. – Той изрича името ми със скърцащи зъби като проклятие, съсредоточен върху мен. Ударите му стават все по-неукротими, а темпото – неумолимо. Протягам ръка надолу между нас, за да усетя силата му, докато се втурва в мен. Той отново изрича името ми и този път звучи като молитва.
Спуска устата си към моята и завладява устните ми, а езика му повтаря ритъма на движението на бедрата му. Прекалено много е за мен, за да издържа, когато все още съм запалена като жица под напрежение. Движа се срещу него, жадно преследвайки нова кулминация.
– Това е – изръмжава той в устата ми. – Дай ми всичко, бейби.
Нямам друг избор, освен да се отдам на удоволствието, което ме обзема. А Джаред не ми дава милост. Да се държиш за него е като да се държиш за бурята. Той е мощен и завладяващ, електрически и неудържим.
И през цялото време ме гледа, сякаш аз съм тази, която го дърпа под водата, която го поглъща.
Може би и двамата падаме твърде много и твърде бързо. Бог знае, че съм изпитвала ужас от това да се загубя за него всеки път, когато сме били заедно. Да бъда с Джаред по този начин, да го чувствам заровен толкова дълбоко в мен, че вече не мога да определя къде свършва той и започвам аз, няма място за страх.
Ако това ме прави наивна глупачка, не мога дори да събера воля да съжалявам за това.
Джаред изръмжава името ми и аз надавам накъсан вик, падайки безпомощно в забвение. Той ме последва миг по-късно, а грубия му вик се стовари горещо върху извивката на врата и рамото ми, докато голямото му тяло се гърчеше от силата на освобождаването му.

Назад към част 23                                                          Напред към част 25