Категория: Момичето вълк

Леиа Стоун – Момичето вълк
Книга 1 от поредицата „Момичето вълк“

ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ЧАСТ 5 / ЧАСТ 6 / ЧАСТ 7 / ЧАСТ 8 / ЧАСТ 9 / ЧАСТ 10 / ЧАСТ 11 / ЧАСТ 12 / ЧАСТ 13 / ЧАСТ 14 / ЧАСТ 15 / ЧАСТ 16

Леиа Стоун – Изгубеното момиче
Книга 2 от поредицата „Момичето вълк“

ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ЧАСТ 5 / ЧАСТ 6 / ЧАСТ 7 / ЧАСТ 8 / ЧАСТ 9 / ЧАСТ 10 / ЧАСТ 11 / ЧАСТ 12 / ЧАСТ 13

Леиа Стоун – Момичето АЛФА
Книга 3 от поредицата „Момичето вълк“

ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ЧАСТ 5 / ЧАСТ 6 / ЧАСТ 7 / ЧАСТ 8 / ЧАСТ 9 / ЧАСТ 10 / ЧАСТ 11 / ЧАСТ 12 / ЧАСТ 13

Леиа Стоун – Обвързана
Книга 4 от поредицата „Момичето вълк“

ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ЧАСТ 5 / ЧАСТ 6 / ЧАСТ 7 / ЧАСТ 8 / ЧАСТ 9 / ЧАСТ 10 / ЧАСТ 11 / ЧАСТ 12 / ЧАСТ 13 / ЧАСТ 14 / ЧАСТ 15

ЛИНК ЗА СВАЛЯНЕ

Епилог

– Не, поставете ги в центъра – извика Уилоу на един член на глутницата, който поставяше една от стотиците маси, разположени на поляната отвъд царевичната нива. Току-що се бях омъжила за Сойер в малката църква на Паладин. Хората бяха напълнили пространството и след това се изляха в града. Бях тръгнала по пътеката, държейки Крийк, преди да го предам на майка ми. И беше перфектно.
Бяха минали две седмици, откакто спечелихме войната. Уолш трябваше да избяга в Спокан и да остане с Лука, за да се скрие, но и те казаха, че ще рискуват и ще дойдат за сватбата. Сега погледнах Сойер, застанал до външния отворен бар, който бяхме поставили. Той се облегна на него, раздавайки питиета от бармана на екипа си – Уолш, Лука, Бенет и Талон, всички бяха тук.
Слънцето се спусна по-дълбоко в хоризонта, когато белите коледни светлини светнаха и осветиха поляната. Момчетата изпиха питиета си и след това поискаха още, ставайки все по-пияни с всеки момент. Ухилих се, почти сигурна, че съм единствената трезвена в момента.
– Знаете ли коя е любимата ми част от тази невероятна сватба? – Попита Сейдж.
Обърнах се към червенокосата си приятелка. Тя посочи и аз проследих погледа ѝ с палава усмивка на лицето си. Мередит седнала на една от масите, двама охранители-вълци стояха зад нея, за да се уверят, че няма да избяга. Тя гледаше намръщено царевичните полета и отпи от чашата си с вода, докато сребърните белезници на китките ѝ блестяха на лунната светлина. Бях поканила и майка ѝ, но тя не можа да дойде поради факта, че Сойер я беше намерил жива и здрава при вампирите и след това я беше затворил.
– Не мога да повярвам, че си я сложила на първия ред в църквата. Мислех, че Мередит ще скочи и ще те удуши.
Усмивката ми стана по-широка.
– Мислиш, че първият ред е твърде мъчителен?
Сейдж отметна глава назад и се засмя.
– В никакъв случай.
Пукаше ли ми? Не. Мередит беше принудена да ме гледа как се омъжвам за Сойер пред всички и след като тя и майка ѝ се опитаха да развалят връзката ни, тя заслужаваше много по-лошо.
Погледнах към Мармал, която бърбореше с Талон и тотално флиртуваше. Беше толкова хубаво да видя, че е щастлива тук. Бях я назначила да отговаря за конюшните и строяхме на Пърл собствена огромна плевня. Не са много тези, които можеха да кажат, че имат дракон в глутницата си, но аз можех. Пърл и Мармал бяха свързани по някакъв начин и бяха пакетна сделка. Погледът ми отскочи към Астра. Тя беше напълно излекувана и сега танцуваше с по-млад тийнейджър паладин на име Стийл. Той беше добър човек, въпреки че внезапно се почувствах защитнически настроена към Астра, когато ръцете му се спуснаха по-ниско върху бедрата ѝ.
– Остави я да се забавлява. Партито е страхотно – сопна се Сейдж.
Аз се засмях.
– Нищо не съм направила.
Сейдж само поклати глава.
– Астра е любимката ти. Всеки го знае.
Аз повдигнах рамене.
– Вярно е.
Устата на Сейдж се отвори от шок и тя ме удари по рамото.
– Как смееш? Предполага се, че аз съм твоята любимка.
Избухнах в смях и тъкмо да кажа още нещо, лицето на Сейдж грейна от изненада, когато видя някого зад мен. Толкова много хора идваха, за да изкажат своите поздравления на път към масата им, че очаквах някой гост. Когато се завъртях, за да видя кой ѝ е направил толкова силно впечатление, видях трол-фея Итаки да върви към мен. Носеше черен цилиндър и мърляв стар смокинг с прах по крачолите и петна по лактите, но изглеждаше красив.
– Шейм? – Бях шокирана, че е тук. Не го бях поканила – не че бях недоволна, че е тук. Бях му изпратила по пощата праха на кралицата, както обещах, така че вероятно вече го е получил. Може би беше тук, за да ми благодари, което беше наистина сладко, особено след като се беше опитал да се облече прилично.
Усетих как Сойер настръхва на бара и пристъва към мен, но аз го спрях с ръка.
„Кой е този Итаки?“ – изръмжа Сойер.
„Това е Шейм. Човекът, който ми помогна да те измъкна.“
Сойър се отпусна, вероятно гледайки към мъжа със страхопочитание. Шейм беше голяма работа в затвора на Магическия град.
Шейм наклони шапката си към мен, заострените му уши стърчаха отстрани.
– Не искам да прекъсвам голямата ви вечер, но получих пакета ти. – Той се ухили и това ме накара да засияя. – Когато чух в града, че ще правиш сватба, просто трябваше да дойда да ти дам подарък.
Той протегна ръка към мен, а сърцето ми биеше неистово в гърдите ми.
Шейм ми прави подарък!
Поднесох му дланта си и годежният ми пръстен се появи в нея.
– Не можах да го продам. Варила не би искала да го направя. Задръж го и бъди щастлива, нали?
Гърлото ми се стегна, когато кимнах, премигвайки сълзите си.
– Ще ти изпратя парите за него. Ще го купя от теб…
Той махна с ръка.
– Ти ми даде повече, отколкото може да се купи с пари – каза той и се потупа по гърдите. – Ти ми даде мир. Да знам, че чудовището е мъртво и няма да нарани никой друг.
Той отново наклони шапката си и се поклони.
– Трябва да се върна към моите рози – каза той, преди да се отдалечи обратно в тълпата.
– Можеш да останеш! – Извиках след него, но той само вдигна ръка и ми махна, преди да изчезне в гората.
Главата ми бавно се завъртя към Сейдж, за да видя, че бърше сълзите си.
– Напълно подценихме този пич – каза Сейдж.
Кимнах, избърсвайки очи.
– По дяволите. – Издишах шумно и го наблюдавах как изчезва сред дърветата, докато нахлузвах пръстена обратно на пръста си. Погледнах към Сойер, който ме наблюдаваше напрегнато.
„Той току-що пръстена ли ти върна?“ – Звучеше объркан.
Кимнах, все още обхваната от емоции, и след това се усмихнах на Сойер. Моят престъпник изглеждаше секси в смокинг.
Лука изпи десетата си чаша и я удари празна върху плота на бара. После сграбчи ръката на Сойер и я вдигна във въздуха.
– Една мацка за цял живот! – изпищя Лука, карайки мен и Сейдж да поклатим глави, смеейки се. Сойър удари Лука толкова силно в рамото, че той излетя в бара. Затворът беше променил тези момчета, те бяха диви, буйни и непредвидими и това ми харесваше.
Сейдж продължи да клати глава.
– Този е луд.
Изкикотих се, наслаждавайки се на малкия братски празник, който Сойер имаше. Приятелите му бяха липсвали, докато се криеха в Спокан, защото имаха близка връзка.
– И този. – Посочих към Уолш, който беше поставил чашата до устните си и докато се взираше в Сейдж над нея, очите му горяха в жълто. – Говорили ли сте? – Притиснах я.
Тя въздъхна.
– Да. Той ми каза, че иска да се срещаме, най-накрая е готов.
– Това е страхотно! – казах. – Но защо не звучиш развълнувана и защо той ни гледа ядосано? – попитах я, обезпокоена от погледа на Уолш.
Тя ме погледна, дъвчейки долната си устна.
– Той е издирван престъпник, с Лука се местят постоянно и се крият. Аз съм твой заместник. Не мога да го следвам из цялата страна…
Вдигнах ръка към лицето ѝ.
– Чакай, той те е помолил да отидеш да живееш с него и ти си казала не заради задълженията си? Ти луда ли си? – Размахах пръст в лицето на Сейдж. – Това е толкова лошо, колкото и това, което той правеше, когато не искаше да имате връзка заради отговорностите си към Сойер.
– Да, добре, отплатата е кучка! – изръмжа тя и очите ѝ пожълтяха.
Поклатих глава.
– Ти обаче не си такава, Сейдж, и го обичаш. Мога да го помириша.
Тя избухна в смях и завъртя очи.
– Не можеш да помириш любовта.
Свих рамене игриво.
– Разбира се, че мога. Мирише на слънце, рози и… – Огледах се и забелязах шоколадовия фонтан, в който нашите гости потапяха ягоди. – …и шоколад.
Тя поклати глава, но беше ухилена от ухо до ухо.
– Не мириша така.
– Но го обичаш. Нали? – Знаех, че е така. В Тъмните гори водихме най-искрените разговори, които двама души можеха да водят. Сейдж го обичаше. Той беше единственият за нея.
Тя погледна към Уолш, който не беше помръднал; беше преминал изцяло в режим на преследвач, просто се взираше в нея.
– Разбира се, че е така. Това е Уолш. – Звучеше ядосано, сякаш искаше да го спре, но не можеше.
Кимнах, като си поех дълбоко въздух.
– Раб! – Извиках над тълпата, където той танцуваше с Дейзи. Той се обърна и се приближи, държейки момиченцето на бедрото си. Протегнах ръка и поставих едната си ръка върху раменете на Сейдж. – Сейдж Хъдсън, ти си освободена от длъжността като мой заместник.
Устата ѝ се отвори и аз можех да почувствам болката през нашата връзка, докато тя ме гледаше шокирана. Завъртях глава наляво, точно когато Раб се приближи. – Раб, ти си новият ми втори.
Той изглеждаше изненадан, хвърляйки поглед от Сейдж към мен, преди да се усмихне.
– Позицията е приета. Благодаря ти, Алфа. – Той се поклони и се отдалечи.
– Не можеш да направиш това! – сопна се Сейдж, измъквайки се от хватката ми.
– Забравяш, че съм истинска алфа, свързана с теб чрез глутницата. Усещам, че копнееш по него.
Тя покри гърдите си, гледайки ме злобно.
– Това ще изчезне, когато той си отиде.
Аз се засмях.
– Не става така и какво ще стане, ако следващия път се появи с ново момиче?
Очите ѝ проблеснаха в жълто и каза през зъби.
– Ще я убия.
Отметнах глава назад и се засмях.
– Сейдж. Сестро. Най-добрата ми приятелка. Тръгвай. Кажи „да“.
Ръцете ѝ паднаха настрани и тя сякаш го обмисляше. Захапа долната си устна и задъвка, прехвърляйки идеята в главата си. После вдигна очи към Уолш.
Той все още я наблюдаваше.
– Той е издирван престъпник – настоя тя.
Аз кимнах.
– Сойър и аз ще работим, за да го освободим от това обвинение. Сигурна съм, че можем да разкрием престъпленията на Краля на вампирите.
Тя изглеждаше замислена.
– Искам да кажа, че винаги съм искала да живея за малко в света на хората.
Аз кимнах.
– Направи го. Отидете до езерото Либерти, там има магазин за Боба чай, наречен BocoPop. Опитайте млечния чай улонг с пяна от сирене. Няма да съжалявате. Няма да съжалявате. (boba tea – напитка, произхождаща от Източна Азия, състояща се от чай, смесен с мляко или плодови аромати, към който се добавят малки топчета тапиока.)
Тя сви лице.
– Пяна от сирене? Това звучи ужасяващо.
Засмях се.
– Невероятно е. Хайде, Сейдж. Следвай сърцето си.
Тя въздъхна тежко и след това се обърна към Уолш, който все още я наблюдаваше като болно от любов кученце.
Тя протегна един пръст и го извика към себе си.
Той остави пълната си чаша, очите му светнаха в огнено оранжево като вечерното слънце. С дълги крачки той прекоси поляната и се запъти към нея. Носеше тъмносив смокинг и никога не беше изглеждал по-красив. Наситено зелената, прилепнала рокля на Сейдж прилепваше към атлетичната ѝ фигура, а косата ѝ беше в каскада от къдрици, висящи свободно на едното рамо. Ако имах фотоапарата със себе си, щях да снимам този момент. Уолш се приближи до нея и я сграбчи, накланяйки я назад. След това я целуна, целувка в като във филм. По дяволите, такава целувка-наистина-се случва-в-реалния-живот. Усмихнах се, щастлива за техния нежен момент, а Рейвън се приближи до мен.
– По дяволите… искам да ме целуват така – каза тя.
Погледнах Лука, който определено беше пиян. Върколаците лесно се напиват, но не и вампирите.
– Хайде, ще те запозная с някого, но не мога да обещая, че ще е повече от за една нощ.
Рейвън проследи погледа ми и очите ѝ блеснаха.
– О, ще се радвам на една нощ с него.
И двете се хванахме за ръце и се закикотихме, докато минавахме покрай Сейдж и Уолш, които се целуваха пред очите гостите на моето сватбено тържество.
Приближих се до Сойер и той се завъртя, гледайки ме с поглед на абсолютна страст. Роклята, за който Сейдж ме убеди, беше доста скъпа и блестяща. На това нещо имаше повече кристали и мъниста, отколкото имаше върколаци в целия свят. Но аз я харесвах и се чувствах красива в нея.
– Лука… – Приближих се до вампира. – Запознах ли те с една от най-добрите ми приятелки в света? – Вдигнах ръката на Рейвън и тя се завъртя, тясната ѝ черна кадифена рокля улови последните лъчи на умиращото слънце, докато подчертаваше извивките ѝ. – Това е Рейвън.
Очите на Лука блеснаха, ноздрите му вдишваха, докато без съмнение усещаше каква свръхестествена раса е тя.
Той стисна чашата си с уиски и ѝ се усмихна унищожително красиво.
– Винаги съм си падал по вещиците. Танцувай с мен? – Той остави питието си и пристъпи напред, като протегна ръка.
Рейвън грейна, постави ръката си в неговата и те излязоха на дансинга.
Тогава Сойър се изправи срещу мен и по дяволите беше секси в черния си смокинг. Татуировките му на врата се показваха точно над яката и очите му горяха, докато ме гледаше.
– За какво мислиш в момента? – попитах, когато той ме взе в ръцете си.
Той ми се усмихна дяволито, протегна се да обхване кръста ми.
– Къде е ципът на тази рокля.
Искрен смях избухна от мен, когато той ме завъртя, и аз въздъхнах доволно. Протегна ръка и погали белезниците на китката ми. Бяха нов сватбен комплект, инкрустиран с диаманти и перли, по мое желание. Може и да сме спечелили войната, но не вярвах, че историята няма да се повтори. Засега щях да летя под радара и просто да се наслаждавам на живота си с красивото си семейство.
– Съпруго? – Сойър ме погледна нежно.
– Да, съпруже?
– Нека имаме още пет деца. – Сойер ме хвана за брадичката и ме придърпа към себе си, залепвайки сладка целувка по устните ми, докато аз се разсмях.
Добре, явно беше пиян, защото затварях магазина след още две. Макс. Но аз обичах живота ни и се вълнувах за нашето бъдеще. Започнахме да управляваме тази глутница като едно голямо семейство. Понякога решавах проблеми с градските вълци, а понякога той с паладините, но най-често се придържахме към предишните си глутници, на които бяхме начело. Щеше да отнеме време, просто трябваше да решим къде ще живеем… разговор за друг ден.
– Готовали си за твоя сватбен подарък – ухили се Сойър.
– Приготвил си ми сватбен подарък? По дяволите, гадно е, аз нищо не съм ти взела. -Трепнах. Много зле бях в такида неща.
Сойер махна с ръка и се приближи до майка ми, която държеше Крийк. Взе сина ни и го доведе при мен като ме покани към осветена с фенери пътека, която изчезваше в гората.
– Сойер, не можем да напуснем сватбата си. Къде отиваш?- прошепнах.
Зави зад ъгъла и пътеката се изви към открит… паркинг? Очите ми се разшириха при вида на прясно постлания с чакъл паркинг, който беше пълен с електрически скутери, като тези от Града.
Сойър се завъртя.
– Изчистих всичко с Раб и Ароу. Засадихме отново дърветата, а скутерите са електрически и със слънчеви батерии, така че природата не е ощетена. – Той посочи бебешко розова с малка странична количка до нея, а вътре имаше столче за кола. Аз се ухилих.
– Това за мен и Крийк ли е? – Сълзи напираха в очите ми.
Сойър кимна.
– Това нещо развива скорост от тридесет мили в час. Изчислих времето и е само девет минути до края на Града на върколака, където можем да построим една от двете ни къщи. – Той посочи новата павирана пътека, която водеше към гората. Имаше път между нашите две територии и той по същество ги беше съединил като едно и това означаваше много за мен.
Сълзите потекоха и гърдите ми се свиха, когато Сойер целуна Крийк.
– Един дом там и нашата малка къщичка тук. Ще разделяме времето петдесет на петдесет.
Бях твърде развълнувана, за да кажа нещо повече. Сойер протегна ръка и грабна розов шлем, като го нахлузи на главата ми.
– Какво? Не, Сойер, нашата сватба! – Дръпнах се, докато той я закопча под брадичката ми и сложи и Крийк в страничната количка на столчето за кола.
– Ще се върнем след двадесет минути, за да разрежем тортата. Всички са твърде пияни, за да забележат, че ни няма.- Увери ме той, докато пристъпваше към матово черен скутер.
Аз се ухилих. Този мъж и неговите романтични жестове.
– Двадесет минути! И по-добре прическата да не ми се е развалила.
Устните на Сойер се извиха в усмивка и след това той потегли на скутера си, докато аз запалих моя и го последвах. Карането по павирания път, през зашеметяващата гъста паладинска гора, беше плавно и красиво. Погледът ми продължаваше да се движи към Крийк, виждайки го, че е заспал в малкото си столче за кола. Пътеката беше добре осветена и достатъчно сигурна и за по-малко от десет минути се приближихме до Града на върколака.
Излязох на пътя и последвах Сойер, който зави наляво към руините на някогашния Стърлинг Хил.
Точно докато се чудех дали това наистина е необходимо, обиколка на унищожението в Града на върколаците по време на нашата сватба, видях гигантските строителни кранове да преместват панели от стъкло и метален покрив, докато възстановяваха училището.
Започнала ли е вече реконструкцията? Емоцията запуши гърлото ми.
Сойър се вмъкна в училищния паркинг, избягвайки парчета асфалт и напукания бетон и спря от дясно на изгорялата морава, спирайки пред съвсем нова сграда. Беше огромна, висока на два етажа и имаше хора, които монтираха врати и прозорци на сградата от червени тухли.
Червени тухли.
Изглеждаше така, сякаш са взети направо от Селото на Паладините, точно до прясно засадените градински лехи. Това беше единствената завършена сграда в кампуса досега, но другите се издигаха бързо. И все пак от това, което можех да видя от материалите, те щяха да бъдат стъкло и стомана, обичайната модерна атмосфера на Град на върколаците.
– Сойер? – Паркирах скутера и го изключих, като погледнах назад и видях че Крийк все още спи.
Сойер слезе от неговия и отиде до една светеща табела, върху която беше наметнато парче платно. Протегна ръка, махна го и аз се втренчих в думите, гравирани в метала.
„Сграда за културни изследвания Паладин“
Ридание напусна гърлото ми, когато осъзнах какво се е случило.
– Мислех, че Раб и Ароу могат да преподават някои уроци тук. И всеки паладин, който иска да ходи на училище, също може, но мисля, че най-важното е, бъдещите градски вълци да научат повече за нашите природолюбиви събратя. – Каза Сойер.
Засмях се, изтрих очите си и се хвърлих в прегръдките му.
– Перфектно е.
Той нямаше представа, нали? Нямаше представа, че той е всичко, от което никога не съм знаела, че имам нужда. Спойката за всички счупени парчета вътре в мен. Вълчицата ми на практика измърка в гърдите ми и аз се наведох напред, пленявайки устата на Сойер в страстна целувка. Когато се отдръпнах, той ме гледаше с полупритворени очи.
– Сега си заседнал с мен за цял живот, знаеш това, нали? – Вдигнах безименния си пръст и очите на Сойер се присвиха, докато се усмихваше.
– Щастливец съм.
Животът няма да е лесен. Все още ще се сблъскваме с предизвикателства при управлението на глутница с двама алфа и две територии. Все още имах кръв, която повишаваше силата и която някой можеше да поиска някой ден. Но щяхме да извлечем най-доброто от този невероятен живот, който имахме, и да създадем прекрасно бъдеще заедно със сина ни.
Завинаги.

Назад към част 14

Глава 14

Събудих се с ранната утринна светлина, а сънливостта от лекарството отмина и когато отворих очи, срещнах синия поглед на Сойер.
– Здравей, любов моя. – Той се наведе напред, подпря лакти на ръба на леглото ми и погали косата ми.
– Крийк? – попитах, когато очите ми свикнаха със светлината.
– Той е добре. Твоята и моята майка получават време за баба. – Гласът му беше дрезгав, сякаш току-що се е събудил.
Погледнах наляво и видях леглото празно.
– Астра! – Седнах толкова бързо, че почти се ударих в носа на Сойер, болката в бедрото ми запулсира от внезапното движение.
Сойер протегна ръце.
– Уау, уау! Тя е добре. Излезе на кратка разходка с Уилоу, за да си възвърне силите.
Отпуснах се малко, чудейки се защо съм толкова нервна. Кралицата беше мъртва, бяхме си върнали земята, всичко беше наред…
„Бягай!“ – Гласът на моя вълк избухна през мъглявия ми ум и споменът за това, което беше казала снощи, се върна.
– Сойер! Трябва да бягаме. Моята вълчица е със Съветът на магическите създания. Искат да ни вкарат в затвора и идват.
Очите на Сойер се разшириха като чинии.
– Какво?
Скочих от леглото, олюлявайки се, точно когато чух суматохата отвън. Мърморене, викове и познат вой.
Вълчицата ми.
Беше късно.
Сойер и аз се измъкнахме навън, за да видим каква е тази суматоха, и замръзнах, когато видях вълчицата ми, вързана с нашийник и каишка като шибано куче. Погледът ми пробяга по веригата, за да погледна в очите на висока, гъвкава тъмна фея. Носеше дълъг, черен тренчкот, който се спускаше до земята, и стоеше до петима други. По един от всяка раса.
Съветът на магическите същества.
Погледът ми се стрелна към всеки един от тях. Жена трол, мъжка светла фея, вещица, облечена в черно смачкано кадифено наметало, мъжка тъмна фея, як върколак, който не разпознах, и извисяващ се мъжки вампир.
Бяха зловеща гледка, всички раси вървяха заедно така, знаейки, че едната половина мрази другата. Паладините и Итаки нямаха представителство, което не ме изненада.
– Пусни. Вълчицата. Ми. – Гласът ми можеше да среже стъкло. Бих убила всеки един от тях, ако я оковат така.
Жената-вещица вдигна ръка. Тогава от нищото излетя сребърна яка, която се закопча около врата ми и се затвори с щракване.
Какво по…!
Направи същото и със Сойер и тогава и двамата бяхме поставени на колене против волята ни.
Коя беше тази жена? Изглеждаше едва на двадесет и пет, с тъмна черна коса и вишневочервени устни, но силата ѝ… беше нечувана.
Вещицата вдигна ръка, сякаш ни контролираше като марионетки.
Посегнах да дръпна яката и получих шока на живота си. Острото жило се заби във врата ми, което ме накара да извикам.
Глутницата ни пощуря. Паладините и градските вълци пристъпиха напред. Звукът от пукането на кости сигнализираше, че се променят. Гневни писъци се изсипаха към съвета, докато те се хвърляха напред. Но когато се приближиха твърде много, щит, подобен на балон, се издигна от жената-вещица, покривайки нас, вълчицата ми и съвета, но никой друг. Беше мигновено, дебело като стъкло, и усетих, че се възхищавам на невероятната сила на тази жена. Когато глутницата се удари в щита, те също бяха покосени от електричество.
– Спрете! – Изкрещях на вълците, не исках някой да пострада за моя сметка. Тогава погледнах към вещицата. Само висша жрица би имала такъв вид сила, а Рейвън ми каза, че не ставаш върховна жрица на тази възраст, освен ако не си магическо чудо.
– Сойер Хъдсън и Деми Калоуей-Хъдсън, вие сте арестувани за скорошното бягство от затвора в Магическия град и ролята ви в престъплението. Имате право на адвокат и съдебно изслушване. Можете да изберете да се откажете от дългите съдебни процедури и да се съгласите на бърз и незабавен процес тук и сега.
Намръщих се, гледайки Сойер. Нейната сила… нейната човешка сила като детектора на лъжата, за която Стар ми беше казала, това е, което тя има предвид.
„Тя ще види всичко и ще го покаже на всички тук, като филм, когато влезе в паметта ти“ – предупреди ме Сойер.
Аз кимнах.
– Ще дам съгласието си за незабавен съдебен процес за бягството от затвора, но само ако обещаете да отворите отново делото за убийството, което Сойер извърши, да вземете показанията ми и да видите всичко, което го е предизвикало.
Трябваше да прехапя устни, за да не заплача. Да покажа на нея и на всички тук моето изнасилване, щеше да бъде едно от най-ужасните неща, които трябваше да преживея отново, но ако това щеше да спаси Сойер, щях да го направя.
Веждите ѝ се събраха.
– Знаеш за способностите ми и ще се съгласиш да видя, че ти си организирала бягството от затвора?
Аз кимнах.
– Ако също така видиш, че Викон Дрейк ме изнасили, когато бях на петнайсет.
Всеки един член на съвета вътре в балона ахна.
– Лъжи! – изрева вампирският съветник. – Каква удобна малка лъжа, за да спаси любимия си. Изнасилване. Колко оригинално – избухна той.
Виждах как вените на врата на вещицата се издуват. Тя не го харесваше.
– Лъже ли за изнасилването, ако е готова да позволи на силата ми да види истината? – изплю вещицата, вдигайки студен поглед към вампира.
Той само сви устни, сякаш е засмукал нещо кисело.
– Ще изпълня молбата ти. Считайте делото му за възобновено. – Вещицата пристъпи по-близо до мен, протегна ръка и аз замръзнах.
Имах само проблясъци от спомените от тази нощ. Не исках да виждам всичко, да си спомням повече. Усещайки безпокойството ми, моята вълчица се хвърли срещу нашийника и веригата се опъна в ръката на вещицата.
„Имам спомените. Остави ме аз да го направя“ – каза тя.
Тогава ми просветна, тя беше права. Тя беше тази, която ме спаси и заключи всичко, за да ме защити.
„Сигурна ли си?“ – попитах.
Тя кимна.
– Нека вълчицата ми се присъедини към мен и тогава ще ви покажа. Тя пази спомените от онази нощ. Нощта, когато душата ми се разцепи на две – добавих аз и погледнах злобно мъжкия вампир.
При моята молба, състрадание прекоси лицата на вещицата, трола и светлата фея.
– Ще го позволя, но ако опиташ нещо, ще го убия моментално. – Вещицата посочи Сойер и тъмната фея излезе от формация, за да застане зад него.
Сойер отлепи устни назад, ръмжейки, но не помръдна.
Младата съветничка вещица се приближи до вълчицата ми и откопча маншета на врата си. В секундата, когато падна на земята, паднах на колене и разтворих ръце. Сълзи напълниха очите ми, когато тя скочи във въздуха, стана призрачна и се блъсна в гърдите ми. Избухнах в ридания, докато тя ме изпълваше, карайки ме да се чувствам цяла, нормална и разумна за първи път, откакто я бях изгубила.
„Никога повече. Толкова съжалявам“ – казах ѝ, прегръщайки гърдите си.
„Всичко е наред“ – обеща тя. – „Можем да преминем през всичко.“
Погледнах нагоре към изненаданите лица на съвета, бършейки сълзите от бузите си. Защо всички изглеждаха толкова шокирани? Сякаш не са очаквали тя да се присъедини към мен. Може би са си помислили, че това каква съм аз е слух, а тя примамка или нещо подобно. Отърсвайки се от вцепенението си, вещицата отново протегна ръка.
„Аз, Кали Хартстоун, имам ли разрешението ти да вляза в ума ти и да видя всичко, което може да се види, свързано с истината? – попита тя.
Да влезе в съзнанието ми? Исках да извикам, по дяволите, не, но знаех, че истината е единственият изход от тази бъркотия.
– Да – казах ѝ аз и след това се обърнах към Сойер. – Обещай ми, че няма да гледаш. Долната ми устна потрепери и цялото му лице се сгърчи. Сякаш току-що го намушках. Можех да видя как болката се отразява на чертите му.
„Обещай ми“ – натиснах го чрез връзката ни и с облекчение установих, че яката не ми пречи да говоря наум с половинката си. Не бих могла да живея остатъка от живота си с този мъж, ако знаех, че той е видял най-мрачната нощ в душата ми да се разиграва като на филм.
Просто не можех. Просто не можех. Някои неща дори и в един брак, трябваше да останат лични, а именно тази случка за мен беше проблем.
Той преглътна мъчително, очите му проблеснаха в жълто.
– Обещавам. – Гласът му се пречупи.
– Добре, много сладко – присмя се вампира на Сойер и мен. – Нека приключваме с това, за да можем да ги затворим.
Ноздрите на вещицата се разшириха от раздразнение и тогава тя ме погледна, смекчавайки погледа си.
– Покажи ми спомените си от нощта на предполагаемия инцидент с принц Викон Дрейк.
Предполагаемия! Това беше толкова болезнена дума за някой, който казва истината.
Протегнах се да докосна ръката ѝ, в същото време се обърнах и се изправих срещу Сойер.
Лявата стена на купола, в който бяхме, светна като филмов екран и там бяхме петнадесетгодишните аз и Рейвън, които излизахме от кола и се смеехме, докато вървяхме към къщата на Викон, от където се чуваше музика.
Уау!
Нейните способности бяха… невероятни. Беше изтръгнала спомените от мозъка ми и след това ги беше прожектирала на стената със звук, цвят и всичко останало.
– Здравейте, красиви дами. – Викон отвори вратата с бутилка бира и красива усмивка. Това беше моят спомен и усетих, че вълчицата ми е на път да излезе и да покаже нейния. Отмествайки очи от екрана, погледнах в дълбоките сини очи на моята половинка. Той се взираше в лицето ми и не правеше усилие да погледне екрана до себе си.
„Обичам те“ – казах аз, докато репликите на Викон се разнасяха на заден план.
„Обичам те много повече.“ – Сойер се протегна, закривайки периферното ми зрение с ръце. – Всичко в теб. Дори и това.
Изскимтях при думите му и тогава моят петнайсетгодишен писък проряза пространството.
Петнадесетгодишното ми аз каза „не“. Казах „не“ четири шибани пъти, но Викон продължи, гласовете на приятеля му се присъединиха към него, подбуждайки го. Имаше сумтене, стенания, писъци, но аз ги блокирах и просто гледах в бъдещето си, оставяйки миналото ми да изгори в пламъци. Вече не живея в него. Отказвам.
„Всеки ден да гледаш в сините ѝ очи е като да гледаш в океана. Научаваш, че има безкрайна дълбочина“ – каза Сойер.
Не можах да не му се усмихна слабо, докато блокирахме ръмженето и шума от юмруци, удрящи кости. Вещицата ахна, както и някои от паладините зад балона, но аз просто се съсредоточих върху половинката си. Този, който ми повярва, когато казах какво направи Викон и поиска справедливост за това.
„Кой го е написал?“ – попитах аз. Той често цитираше поезия. Това беше един от начините, по които ме ухажваше по времето ни в Стърлинг Хил.
Сойер ме погали по бузата.
„Аз.“
Воят на моята петнадесетгодишна вълчица се вряза в балона от екрана и вещицата плесна с ръце.
– Мисля, че видяхме достатъчно. – Гласът ѝ трепереше от вълнение.
Трябваше да поема няколко дълбоки вдишвания, за да се успокоя, като не откъсвах очи от Сойер и просто усещах скръбта на вълчицата ми, преди да мога да се отдръпна и най-накрая да се изправя пред съвета.
Всеки един от тях се взираше в краката си, всички с изключение на вещицата. Тя смело срещна погледа ми.
– Тя казва истината. – В гласа ѝ се долавяше гордост и трябваше да преглътна с усилие, за да не заплача.
– Това не променя факта, че тя измъкна петима, доста ценни, затворници – промърмори вампирът, все още с наведена глава.
Вещицата изглеждаше напълно поразена.
– Разбира се, че променя всичко! Тя е партньорка и съпруга на алфата! Когато Викон Дрейк е откраднал девствеността ѝ, той я е осквернил за бъдещия алфа, нарушавайки раздел 5А от Кодекса на магическите създания. Сойер Хъдсън е бил в пълното си право да го убие и да потърси изкупление за невинността на бъдещата си половинка. Което означава, че Сойер е бил погрешно затворен. И също така означава, че Деми е била в правото си да освободи своята половинка, когато правосъдието е предало и двамата.
Мамка му! Искам да кажа, че не обичах думата „осквернена“ или „невинност“, но тя беше абсолютно убедителна с всички тези неща за раздел 5A. Тази жена трябваше да е адвокат.
– Гласувам да оневиня и двамата и да се върнем към другите си дела! – извика вещицата. –Всички, които са за…
– Чакай малко – подсмихна се тъмната фея. – Съгласна съм, че тя има право да освободи половинката си, но какво да кажем за другите четирима престъпници? Те не трябваше да бъдат освободени и тя трябва да носи отговорност за това!
Очите ми се стрелнаха извън балона, където Уолш и Сейдж стояха разтревожени и надничаха към нас.
„Кажи на Уолш да бяга“ – казах спокойно на Сейдж. Тъмната фея имаше право и не бях сигурна какво ще се случи сега. Сейдж кимна бавно, грабна Уолш за ръката и го дръпна в тълпата.
Тъмната фея проследи погледа ми, но те се бяха измъкнали навреме. Погледнах я злобно, тъкмо се канех да говоря в своя защита, когато вещицата отвори уста.
– Видяхте кадрите от сигурността. Всички те скочиха на дракона и сами избягаха, тя не ги е измъкнала насила. Що се отнася до мен, те все още са бегълци и когато ги намерим, ще ги съдим с цялата строгост на закона. Деми и Сойер Хъдсън са невинни. Всички, които са съгласни да кажат ДА!
Сойър протегна ръка и ме хвана.
„Ако нещо се обърка, ще ги разсея, докато излезеш от балона и избягаш. Отиди в Тъмните гори и вземете Крийк. Там ще бъдеш в безопасност.“
„Не“ – казах му аз.
„По дяволите, Деми! Не можеш ли поне веднъж в живота си да направиш това, което ти казвам?“
Не.
„Добре“ – излъгах.
– Да – гласува тъмната фея. – Ако издирим другите бегълци.
Вещицата завъртя очи при коментара на тъмната фея. Тя погледна към тролската съветничка.
– Да. – Тролът наклони глава в моята посока и след това се взря в светлата фея.
– Да. – Тогава светлата фея погледна към вампира.
– Не – изкипя той, оглеждайки и Сойер, и мен.
Вещицата поклати глава към вампира.
– Мнозинството каза „Да“. Сега те са освободени от всички повдигнати обвинения срещу тях.
Извън балона избухнаха възгласи и Сойер се отпусна до мен. Вещицата щракна с пръсти и двете яки паднаха от вратовете ни.
Ние… бяхме свободни. Защитният балон около нас изчезна и съветничката на вещиците пристъпи напред, като леко се поклони.
– Съжалявам за неудобството.
Ха! Това беше най-шибаното подценяване на годината. Но ако не бях изчезнала за една година в Тъмната гора и ако бях свидетелства на изслушването на Сойер, вероятно щяхме да избегнем всичко това.
Кимнах ѝ и тя се измъкна от тълпата, а останалата част от съвета я последва, докато глутницата се раздели, проследявайки ги с погледи и ръмжене.
Обърнал се към мен, Сойер придърпа лицето ми към своето и ме целуна силно.
– Омъжи се за мен – въздъхна той.
Аз се засмях.
– Вече го направих!
Той се дръпна назад и ме погледна.
– Истинска сватба, на която да присъства и нашият син и всички хора. Ще я излъчим по телевизията, за да го видят всички. Искам да е голяма. Огромна. Достойна за знаменитост.
Аз се ухилих.
– Нашето място е взривено и по-голямата част от Града на върколака е в руини. Почти съм сигурна, че да фантазираме е изключено.
Той огледа селото, царевичното поле и гигантската плачеща върба, която беше сгушена на поляната.
– Ще се оженим тук.
Гърлото ми се стегна от емоция и от правотата на това твърдение и аз кимнах, докато една сълза се стичаше по бузата ми. Този мъж точно пред мен беше най-добрият партньор в живота, за когото някога съм мечтала.
Нямах търпение да остарея с него. Заедно щяхме да водим моя народ, неговия народ – нашия народ. Тази глутница ще прерасне в една и ще стане най-мощната глутница върколаци, която светът някога е виждал, и никога повече няма да бъдем жертви, никой няма да може да ни превземе. Помнете думите ми.

Назад към част 13                                                                Напред към част 15

Глава 13

След едно последна целувка за сбогом, Сойер и аз оставихме Крийк с Уолш и Сейдж и застанахме точно до края на поляната, където тя се докосваше с дърветата. Сойер протегна ръка, хвана моята и я стисна. Подготвяхме се да свалим кралицата на проклетите вампири.
– Липсват ми публикациите ти в Instagram – каза Сойер – снимките ти, глупавите ти блузи с надписи по поръчка. Трябва да се справим с това, за да могат нещата да се върнат към нормалното. – Той ме погледна и всичко, което видях в него, беше обожание. – На теб какво ти липсва?
Умихнах се.
– Първо, моите персонализирани ризи не са глупави. И второ, ще ти кажа нещо, което не ми липсва… не ми липсва предишната ти кожа. Тези татуировки са горещи. – Намигнах му секси.
Той се ухили и отвори уста да отговори, когато дърветата зашумяха и тогава Лука застана пред нас.
Изглеждаше леко уморен, докато гледаше преплетените ни пръсти.
– Леля идва и е ядосана и силна. – Той вдиша въздуха. – По дяволите, и двамата миришете добре.
Очите ми се разшириха при коментара му.
Сойер изглеждаше объркан и Лука каза.
– Съжалявам, имах предвид вашите сили. Силно е. Усещам миризмата оттук.
Сойър се отпусна.
– Взех малко. Ще се борим с кралицата заедно.
Лука кимна.
– Добре. Защото не мога да я докосна, тъй като съветът ще каже, че съм се опитал да помогна за убийството ѝ.
Листата по дърветата зашумяха и тогава тя застана пред нас с тъмната си коса, спусната до раменете и развяна от вятъра. Острите ѝ скули изглеждаха като стъкло на тази ранна утринна светлина. Пет вампирски слуги стояха зад нея и тя се ухили, изглеждайки като луда.
– Мога обаче да помогна с антуража – коментира Лука, гледайки петимата вампири.
– Боже, боже, ти си трън в задника ми. – Кралицата ме погледна, без да обръща внимание на Лука и Сойер. – Твоята вълчица обаче… – Тя прокара език по острите си зъби. – Тя беше толкова полезна.
– Ти, кучко – изръмжах, готова да се хвърля към нея, когато Сойер изтича напред. Той беше бърз като вампир, точно като мен, а кралицата беше като мъгла, докато пристъпваше към него. В секундата, в която напусна мястото, където стоеше, едно дърво падна зад нея, изравяйки земята там, където току-що беше. Земята се вълнуваше от всички тези хора, които не ѝ принадлежаха, но сега беше моят шанс да помогна на Сойер.
Те се сблъскаха и Сойер без да губи време обви пръсти около гърлото ѝ. Скочих напред, срещайки я челно, точно навреме, за да я видя как избутва Сойер. Той се плъзна по земята и се блъсна в Лука, който се бе втурнал напред, за да се погрижи за петимата лакеи.
Беше хаос.
Никой от нас нямаше пистолети или дори ножове, само няколко колове. Това беше абсолютен юмручен бой. Блъснах кралицата и протегнах ръка, удряйки брадата ѝ с длан, карайки зъбите ѝ да издадат задоволително издрънчаване. В един момент се протягах към косата ѝ, а в следващия полетях. Тя се беше нахвърлила върху мен със силата ми, изпращайки някакво силово поле право в гърдите ми.
Кучка.
– Деми! – Сойер извика точно когато се блъснах в земята. Гърбът ми се удари, спирайки дъха ми, а след това дълбока болка се разнесе нагоре по гръбнака ми.
Бързо се преориентирах, станах точно навреме, за да видя Сойер да се блъска в дамата, събаряйки я на земята. Сейдж беше дала на Сойер и на мен по два метални кола; те бяха скрити зад гърба ми в колана на панталона ми, което вероятно е причината при падането да ме заболи толкова много.
Протегнах ръка зад себе си и извадих един, точно когато Сойер нанесе удар в лицето на кралицата. Това, че го видях да удря жена, ме разтърси за момент, но трябваше да си припомня, че това беше жената, която продължаваше да се опитва да ме убие и бе изсмукала същността ми чрез моята вълчица.
Втурнах се напред с кол в ръка и се приготвих да го забия в гърдите ѝ, когато видях едно дърво да се движи.
– Сойер виж… – Думите едва излязоха от устата ми, когато дървото удари Сойер по гърба като копие. В една секунда той беше изправен, душейки кралицата, а в следващата преметна над нея, нокаутиран.
Това да го видя безжизнен накара всичко, което бях преживяла тук, да се върне като на забавен каданс. Толкова приличаше на случилото се със Сейдж, че се ококорих и едва не се препънах в краката си. След като се ориентирах, се втурнах напред, точно когато кралицата се измъкна и се отдръпна. Пуснах я, фокусирайки цялото си внимание върху моята половинка.
Аз можех да местя малки неща с ума си. Искам да кажа, че го бях правила преди и трябваше да сваля това дърво от Сойер. Протегнах силата си и я увих около ствола и почти заплаках от облекчение, когато се вдигна, увисвайки на няколко сантиметра над тялото му. Беше странно да видиш нещо, което виси във въздуха, и да знаеш, че ти го правиш.
– Хванете я! – изсъска кралицата.
Вниманието ми беше разделено, когато двама от вампирите се приближиха към мен, по един от всяка страна. Погледът ми обходи гората, за да обхване сцената. Лука се биеше с други двама и единият беше мъртъв.
Това не бяха добри шансове. Трябваше да се съсредоточа и да използвам всичките си силни страни. Сега беше моментът да бъда кучка и наистина да се концентрирам върху всичко, което ме прави специална.
Поемайки дълбоко въздух, издърпах напълно дървото от Сойер и след това го хвърлих към двата настъпващи вампира. То се блъсна в тях, събаряйки ги като кегли за боулинг. Сойер все още беше в безсъзнание на земята, но не можех да се тревожа за това в момента. Кралицата имаше психотичен поглед в очите си и аз не знаех защо, докато не стана твърде късно. Когато Сойер падна, металният му кол се изтърколи от ремъка на колана му. Кралицата беше използвала новооткритата си сила, за да го хвърли през поляната, и аз осъзнах какво беше направила с ума си, едва когато се заби в горната част на бедрото ми.
Смразяващ кръвта писък се изтръгна от гърлото ми, докато парещата болка се врязваше в крака ми и се разпространи нагоре към таза ми. Шибаното нещо беше забито в бедрото ми поне три инча и имах чувството, че единственото нещо, което го беше спряло, беше бедрената ми кост. Зави ми се свят и се олюлях.
– Ще припадна – промърморих на себе си и тогава кралицата се превърна в мъгла, стрелайки се към мен. В една секунда се клатех между две дървета, а в следващата бях в ръцете на Лука, докато той тичаше през гората, притискайки ме към гърдите си.
– Ще припадаш по-късно, скъпа. Точно сега трябва да убиеш Психо леля ми, докато аз помагам на Сойер. – Той погледна надолу към мен и ноздрите му се разшириха, когато ароматът на моята кръв удари носа му.
Беше прав. Трябваше да преодолея болката, защото той не можеше да я убие или да помогне за нейното убийство, без последствия, но очевидно можеше да ми помогне, което беше добре, защото мисля, че току-що ми спаси живота.
Той спря и аз отблъснах ръцете му, опитвайки да се изправя.
– Разбрах – казах аз, решавайки да оставя кола в бедрото си и да не го издърпвам, в случай че е уцелил голяма артерия.
– Успех. – Той се поклони и се втурна обратно към мястото, където виждах Сойер да лежи неподвижно на земята. Единственият вампир, който все още беше жив, вървеше към него.
Къде, по дяволите, беше кралицата?
Едно дърво изшумоля от дясната ми страна и аз се завъртях, готова за нея. Тя се опита да протегне ръка и да ме сграбчи, но аз хванах ръката ѝ и я дръпнах назад със смъртоносна сила.
Нечовешкият ѝ вик ми достави голямо удоволствие, тъй като ръката беше измъкната от рамото.
– Кучко! – изпищя тя, сграбчвайки висящата си ръка.
Изсъсках като котка право в лицето ѝ.
– Ще те разкъсам крайник по крайник, ако трябва.
Тя посегна зад гърба си със здравата си ръка и извади нещо. Блясъкът на метал привлече вниманието ми. Мислех, че е друг кол, докато не видях, че са два полукръга, свързани от едната страна.
Беше шибана яка. Без съмнение електрическа.
О, по дяволите, не.
Усетих силата си да се надига вътре в мен, като жива жица точно под кожата ми, и в този момент се хванах за нея, увивайки я около себе си, а след това и около кралицата. Беше трудно за обяснение, но усетих как тези невидими нишки се протягат и се прилепват върху нея като лепило. Очите ѝ се разшириха, така че знаех, че и тя го е усетила. Невидим изблик на енергия избухна от нея, докато се опитваше да се защити. Връхлетя ме, но аз я задържах с вълшебните си нишки. Вятърът блъскаше гърдите ми, оставяйки ме задъхана, но аз останах права, дърпайки я бавно към себе си.
Тя размаха ръка, на лицето ѝ се изписа истинска паника, докато пръстите на краката ѝ стържеха по пръстта, влачейки със себе си листа и мъх, докато я примамвах в мрежата си като паяк. Държейки един от коловете, които Сейдж ми беше дала, аз го вдигнах, ухилена, когато тя беше до мен.
– Не! – извика тя, тласкайки нова ударна вълна от енергия в мен. Заби се в слънчевия ми сплит и вече не можех да остана права. Паднах назад, моята лепкава енергийна мрежа от сила я повлече надолу с мен. Приземихме, като тя падна върху долната половина на здравия ми крак, докато се търкаляхме, борейки се една с друга.
Използвах всичко, което можех, юмруци, косата ѝ и лявото ѝ ухо, дръпнах лицето ѝ към себе си, за да не се изплъзне. Тя отвори уста, съскайки и след това се изтръгна от хватката ми, впивайки зъби в месото на ненараненото ми бедро.
Къс от косата ѝ остана в ръката ми и аз се отдръпнах от приятното усещане от ухапването ѝ.
Кучката се зареждаше с гориво.
Не. Не и днес.
Протегнах ръка и я ударих отстрани по главата, изкарвайки зъбите ѝ, преди да успее да пие от мен. Тя се претърколи настрани и след това застана на колене, опитвайки се да се качи върху мен. Опитах се да се изправя, но нараненото ми бедро и болката, която ми причиняваше, ме забавяха. Преди да се усетя, тя ме събори обратно и се надвеси над мен с дива, кървава усмивка.
– Моят водещ учен смята, че ако просто те изцедя напълно, силите ти ще се прехвърлят върху мен за постоянно. Нека да опитаме това сега. Не съм сигурна, че си заслужаваш труда да останеш жива.
Насочих крака си към гърдите ѝ и казах.
– Казвам, да не го правим! – С толкова сила, която можех да събера, я ритнах, отхвърлих я от себе си и тя полетя. Викът ѝ на разочарование проряза дълбоко в гората, когато се удари силно в дърветата.
Стоях разтреперана, приготвяйки се да се нахвърли отново върху мен. Беше по-трудно, отколкото си мислех, но бях решена да сложа край на това сега и да не се оттеглям, нито да позволя и на нея.
Затичах, накуцвайки напред, през дърветата. Опитвайки се да добавя малко вампирска скорост в тичането си, прескочих един паднал дънер, трепнах, когато болката прониза крака ми и трябваше да намаля.
Къде беше тя?
Не я изритах чак до тук. Избягала ли е? Щеше ли да се върне с армия? Доверих се на Сейдж и Уолш да защитят Крийк, но нещо ми подсказа, че тя все още е тук, наблюдава ме и чака.
– Хайде, страхливке! – Изкрещях, усещайки как на повърхността изплува пълната ярост на всяка болка, която тя щеше да ми причини.
Едно дърво изшумоля и аз се завъртях, гледайки кралицата, която стоеше точно зад едно дърво в опит да се маскира. Но видях и нещо друго, нещо, което тя не виждаше. Гигантската мечка, която беше такъв трън в задника ми, стоеше точно зад нея и душеше въздуха.
Сигурно я е помирисала или усетила, защото се обърна, очите ѝ се разшириха точно когато мечката отвори уста, показвайки масивните си зъби и издавайки ужасяващ рев. Кралицата се втурна напред, към мен и далеч от мечката, но нямаше да я оставя да се измъкне. С малкото останала сила се втурнах напред, без да обръщам внимание на болката в бедрото си, хванах я за раменете и я дръпнах назад към мечката.
Това нямаше да ме нарани, тази мечка нямаше да ме нарани – бяхме едно цяло, семейство, от една страна. Знаех това. Мечката се изправи на задните си крака и стана ужасяващо висока, а кралицата се блъсна право в гърдите ѝ.
„Атака!“ – Вложих принуда в командването си.
Без дори секунда забавяне, мечката посегна към нея с лапите си и я притисна към гърдите си, разкъсвайки корема ѝ. Викове на агония се изтръгнаха от гърлото ѝ и аз се отдръпнах, трепвайки от кръвта пред мен. Хвърляйки я на земята, мечката се хвърли върху гърдите ѝ и шумът от пукащи кости изпълни гората.
О, боже!
Когато захапа рамото ѝ, аз дръпнах колът, стоящ зад гърба си. Влачейки се, аз се наведох пред нея, мечката я държеше прикована на място, докато тя се бореше слабо, опитвайки се да се освободи. Тази мечка трябва да тежеше над хиляда паунда, а кралицата беше твърде сериозно ранена, за да се бие. Това беше краят ѝ.
– Това е за всички, които си измъчвала в стремежа си към власт. Кажи здравей на Викон в ада от мое име. – Тогава забих върха на кола право в сърцето ѝ.
Последен бълбукащ писък излезе от гърлото ѝ и след това прекъсна. Черни вени запълзяха нагоре по врата ѝ, докато тялото ѝ се разлагаше на пепел, първо се превръщаше в кора от кожа, а след това се превърна в прах.
Мечката се отдръпна, погледна ме и се махна. Или беше изплашена от нейното разлагане, или реши, че нейната работа тук е приключила. Беше отървала свещената гора от заплахата.
Взирах се в купчината пепел, вцепенена от осъзнаването, че наистина съм го направила.
Аз я убих. Свърши.
Протегнах ръка и докоснах с пръстите си черната пепел, разтривайки малко между тях, сякаш не можех да повярвам, че е истинско.
Кралицата на вампирите, майката на моя изнасилвач, жената, която е измъчвала дъщерята на Шейм, която открадна вълчицата ми, опита се да убие съпруга ми и донесе война на нашия народ… беше мъртва.
Гърлото ми се сви от емоция, когато стягането в гърдите ми най-накрая се освободи и се почувствах сякаш мога да дишам за първи път толкова, толкова, дълго.
– Тук съм! – Сойер извика и аз се завъртях, за да го видя да държи два кола, по един във във всяка ръка, с кръв и синини, покриващи раменете и врата му.
Поклатих глава, посочвайки купчината пепел на земята, когато сълзите ми потекоха и бързо ги избърсах с опакото на ръката си.
– Погрижих се – казах му с беззвучен глас. Все още се чувствах празна, незавършена и не осъзнавах защо, докато не си спомних, че вълчицата ми я няма. Това няма да свърши, докато не си я върна. Къде беше тя, по дяволите?
– Докато ти дремеше, твоето момиче уби най-могъщата кралица, която вампирите някога са имали. – Лука се приближи и потупа Сойър по гърба. – Как се чувстваш?
Сойер го отблъсна и аз поклатих глава към Лука, преди да погледна надолу към бедрото си и да трепна от ужасната гледка.
– Боли, а? – Лука се взря в кола, стърчащ от бедрото ми. След това повдигна ризата си, за да покаже над петдесет набръчкани белега около гърдите и корема си. Не ги бях забелязвала преди…
Устата ми се отвори.
– Бил си подлаган на това толкова много пъти?
Той се ухили и, по дяволите, изглеждаше супер. Ако Сейдж и Уолш не си изяснят отношенията, може би нямаше да имам нищо против тя да се свърже с вамп. Или ще трябва да запозная Рейвън с него.
Той кимна.
– Ще остане белег, но ще оздравееш.
Сойер пусна коловете си на земята и се втурна напред, дърпайки ме в ръцете си. Притисна ме към гърдите си, обгърна ме с ръце и аз поех дълбоко въздух.
– Да се оповаваме на медицината. Д-р Пиърсън ще поработи върху това – промърмори Сойер в темето ми, докато ме държеше.
Кимнах, протегнах се да погаля брадата му, докато се отдръпвах малко от него, за да мога да го погледна в очите.
– Сойер… вълчицата ми. Не мога да я усетя. Имам нужда от нея.
Той се намръщи, кимайки.
– Ще я върнем.
Запътихме се обратно към колибата, където намерих Крийк в безопасност с леля му и по начина, по който Уолш гледаше Сейдж, надявам се чичо му. Лука трябваше да избегне няколко падащи дървета, но всички успяхме да се измъкнем, пътеката все още ни водеше към земите на Паладин, точно както, когато намерих пещерата и се доказах. Сойер настоя да ме носи и аз гледах през рамото му през целия път, наблюдавайки как колибата става по-малка и накрая изчезва в далечината.
Ще ми липсва това място. Колкото и прецакано да звучеше, беше истина.

Върнали се веднъж в селото, Лука се сбогува и замина за Спокан, за да се скрие, тъй като започваше месецът на траур за кралицата. Тъй като тя беше тази, която започна войната срещу вълците и по същество принуди другите раси да се включат в нея, сега, когато беше мъртва, никой от тях не поиска да продължи войната. Бяхме спечелили.
Сойер ме остави при д-р Пиърсън и след това отиде публично да обяви, че войната е приключила и официално ще си върне земята. Магията на троловете беше подействала прекрасно и ние бяхме изтласкали силите им чак до източната стена. Лука каза, че вампирите ще почувстват смъртта на кралицата им и беше прав. След като това стана, армията им се беше предала и потънала в траур обратно в своя град.
Д-р Пиърсън ми даде някои наистина добри лекарства. Изпадах в безсъзнание и идвах на себе си, докато едноинчовата дупка в крака ми зарасна с малко помощ на шевовете. Астра спеше в леглото до мен.
Сойър се отби, когато бях в съзнание и ми каза, че нашите хора са излезли от бункера и сега планирането може да започне. Имахме на наша страна дезертирали тролове, вещици и два вида вълци, които трябваше да живеят в Града на върколака, но не бихме искали да е по друг начин. Така е трябвало да бъде винаги.
Усетих как тежестта на съня ме повлича точно, когато Сойер ми разказваше за плана си как да поправи и възстанови Града. Точно преди да затворя очи я усетих. Моята вълчица. Беше жива, ранена, но добре, и някой току-що беше свалил магическата яка от нея.
„Къде си!?“ – Изкрещях аз, опитвайки се да скоча, за да мога да видя къде е, но наркотиците бяха твърде силни.
„Със Съвета на магическите същества. Те идват и искат ти, и Сойер да сте в затвора. Трябва да бягате.“
Мамка му! Това беше последната ми мисъл, преди да потъна в упоена забрава.

Назад към част 12                                                           Напред към част 14

Глава 12

Наистина, никога не можеш да си подговен за война. Никога не си наистина готов да рискуваш живота си и да се втурнеш в битка с желание да убиеш някого. Имаше едно дълбоко място вътре във всички нас, място, откъдето идваше реакцията – „битка или бягство“, което те подготвя доколкото беше възможно, но трябваше да си наложиш, за да изминеш другата половина от пътя. Стоях пред отворените порти на селото на Паладините, тръгвайки по другата половина на пътя, подготвяйки се за война, в която всичко можеше да се случи.
Мармал току-що се беше появила с над двеста тролове доброволци, всички готови да избягат от Територията на троловете, в която в момента имаше глад, и да живеят в Града на върколаците, след като го възстановим. Сойер се съгласи, че бъдещето на Града ще бъде споделено пространство, където всеки, който помогне за освобождаването му, е добре дошъл. Вещици, тролове и върколаци, както и Паладини, ще живеят в хармония и ще създадат ново бъдеще, което се надяваме, че ще бъде несломимо.
– Ще бъда в първите редици с троловете, докато обезоръжават вампирите и тяхната технология – каза Уолш, изтръгвайки ме от мислите ми.
Сейдж и Уолш си хвърляха неловки погледи и знаех, че все още не са говорили за това, което все още е между тях. Сега просто не беше моментът.
– Уилоу и аз ще придружим жените и децата до бункера – каза Ароу, а Уилоу стоеше до него с Дейзи, поставена в платнена торба около нея.
Сойер и аз кимнахме и на двамата.
Раб пристъпи напред.
– Юджийн и аз ще поведем нашата армия след троловете и ще унищожим вампирите с юмруци, зъби и стрели. – Той се ухили, изглеждайки див и аз изпитах толкова много гордост. Глутницата ми беше необуздана, страховита и невъзможна за спиране.
– Сейдж, Сойер, Крийк и аз ще бъдем в Тъмната гора, в очакване на пристигането на кралицата – казах аз.
Чувствахме се малко притеснени просто да отидем и да се скрием в гората, докато се води война, но бяхме обяснили на глутницата какъв е нашият план и всички се съгласиха, че ако успеем просто да унищожим кралицата, главния мозък, можем да приключим тази война. Синът ѝ Викон беше мъртъв, съпругът ѝ, кралят, беше мъртъв благодарение на Уолш и ако успеех да я сваля, това щеше да разбуни целия Вампирски град. Да ги накарам да скърбят и да се затворят за тридесет дни, точно както Лука каза. В тези тридесет дни щяхме да укрепим границите си и да осигурим земята си.
– А аз – обърна се Лука към тълпата, която стоеше пред портите на Паладин – ще примамя психо леля си през селото на Паладин и в Тъмните гори, където ще срещне преждевременната си смърт.
Тълпата ликуваше и аз се ухилих на термина му „психо леля“. Трябваше да призная, че Лука беше станал по малко… вампир за мен.
– Добре, да се разделяме! – извиках на тълпата. – Ще празнуваме, когато всичко това свърши.
Сойър кимна.
– Дължа на жена си подходяща сватба и всички сте поканени!
Това предизвика смях и аплодисменти. Беше удивително колко спокойни бяха градските вълци с паладините сега. Идването тук, в тази земя, ги беше свързало и премахна разликите от двете племена, които бяха изправени едно срещу друго от векове.
Мъжки градски вълк си пробиваше път през тълпата, докато жените-воини прегръщаха децата си за сбогом, а съпрузите – бременните си съпруги.
Изглеждаше толкова познат, но не можех да си спомня. Отне ми момент. Той беше представителят на независимите върколаци или както там, по дяволите, се наричаха.
Той наклони глава към мен.
– Бихме искали да помогнем, ако ни позволите. – В едната си ръка държеше самурайски меч, а в другата — наточено копие.
Добре, добре, вижте кой най-накрая взе страна. Вместо да злорадствам, което наистина исках, аз кимнах.
– Ти и твоите хора можете да отидете с Раб и да помогнете в битката за Града.
Той кимна с глава в знак на съгласие и след това изчезна в тълпата, а малка група хора го последва.
Сойер изглеждаше объркан, затова казах:
– Ще ти кажа по-късно.
Когато се обърнах, майка ми и баща ми стояха там с майката на Сойер. Крийк спеше в ръцете на майка ми; очите ѝ бяха пълни със сълзи.
– Сигурна ли си, че не мога да го взема със себе си в бункера?
Сойър поклати глава.
– Трябва да се държим заедно. Кралицата ще използва всяка слабост и не можем да оставим това на случайността.
Майка ми със сълзи предаде Крийк на Сойер, който го пъхна в слинга, който Уилоу му беше дала. Да видиш мъж без риза, силно татуиран да носи твоето дете в слинг, всъщност беше най-секси нещото в историята. Отклонявайки вниманието си от моя секси съпруг и дете, пристъпих към майка ми и баща ми и им позволих да ме дръпнат в прегръдка.
Майка ми избухна в сълзи, треперейки срещу мен, докато се опитвах да я успокоя, като я потупвах по гърба.
– Ще се видим сутринта – казах ѝ.
Искахме това да стане бързо. И независимо дали ще спечелим или загубим, мислех, че ще се видим.
След много сбогувания, изпълнени със сълзи, Ароу и Уилоу тръгнаха под покривалото на мрака, за да скрият хората в бункера, които не можеха да се бият. Това беше почти половината от нашата сила, но все пак ни остави малко над десет хиляди воини.
Докато чакахме, започнах да се притеснявам как ще проработят всички части от пъзела.
Дръпнах Сойер настрани и огледах стресирания му вид. Изглеждаше уморен. Косата му беше разбъркана в каскада от тъмни кичури, падащи по челото му. Можех да усетя безпокойството през нашата връзка. Той не беше сигурен, че това ще проработи, както и аз.
Вече не можех да съм сигурна в нищо, но трябваше да опитаме.
Протегнах се и пригладих косата му.
– Просто исках да ти кажа, че те обичам и че ми дължиш нов брачен пръстен. – Той се усмихна, привидно благодарен, че не се задълбочих или не се опитах да се сбогувам с него.
– И аз те обичам, Деми, и ти дължа много неща. – Навеждайки се, с Крийк, притиснат между нас, той целуна устните ми, причинявайки болка в сърцето ми. Бяхме преживели толкова много заедно, просто исках да живеем щастливо. Прекалено много ли беше да го искам?
Тъкмо се канех да кажа още нещо, когато пареща болка проряза гърба ми и аз извиках, падайки на колене.
– Деми! – извика Сойър.
Изкрещях, болката достигна епични нива, когато почувствах привличане на сила от моята вълчица.
Не!
„Много съжалявам, че те оставих“ – изхлипах, докато болката разтърсваше тялото ми на вълни. Какво правеха с нея? Не усещах нищо друго освен агония.
„Всичко е… добре“ – изсумтя тя и в този момент разбрах, че кралицата току-що се е нахранила от нея. Просто го знаех.
„Къде си?“ – Попитах аз, изпращайки усещанията си, за да се опитам да разбера къде е тя, но кратката връзка бързо изчезна, прекъсна, сякаш беше откъсната. Бяха ѝ сложили белезници. Кралицата беше ги свалила, за да се нахрани и след това я беше заключила отново.
– Деми? – Сойер беше на земята и ме гледаше в очите, докато люлееше Крийк с една ръка.
Изскимтях, избърсвайки горната си устна с опакото на ръката си. Студена пот беше избила от внезапната болка.
– Добре съм – казах аз. – Моята вълчица… кралицата се храни от нея… но аз съм добре.
Той се намръщи, не изглеждаше толкова шокиран, колкото очаквах, и ми помогна да се изправя.
Не знаех откъде, но кралицата знаеше, че сме на път. Точно както Лука каза, тя щеше да изцеди моята същност от вълчицата и след това ще бъде готова да тръгне за мен.

През следващия половин час войните се качиха на конете си и ги подредихме в боен строй. Те щяха да са в предната линия, веднага след троловете. С нетърпение очаквах вест от Ароу и Уилоу, но не исках да ги подпитвам и да ги разсейвам. Да се промъкнат толкова много хора в Града посред нощ, когато вампирите са най-активни, не беше никак лесно. Ако всичко минеше както трябва, щяхме да атакуваме точно на разсъмване, когато вампирите бяха уморени. Никой от нас нямаше да спи тази нощ. Не, наградата ни щеше да дойде на сутринта.
Ако бяхме още живи.
Мина един час и всеки си беше на мястото. Троловете, предната вълна от воини, яздещи коне; втората вълна с копия, лъкове и стрели; и след това снайперистите, които бяха отзад. Предполагахме, че вещиците ще използват магия, за да извадят оръжията от строя, но бяхме готови и за това.
Може би имаме шанс.
„Добре, всички са в бункера и чакат“ – каза Ароу.
Облекчението ме заля. Бяха успяли.
„Ако всичко тръгне на зле и загубим… ако аз и Сойер не успеем … отведете всички в Спокан. Не ме интересува какво казват за ловците.“
Той мълчеше.
„Това е заповед, Ароу. Всички в Спокан, ако се провалим. Вампирите ще опустошат земите на Паладин. Обещай ми.“
„Добре. Добре. Ще се преструваме на хора, ако загубим. Разбрах“ – контрира Ароу.
След това дадох зелена светлина на Мармал и нейните тролове да тръгнат. Мармал яздеше Пърл като наистина свиреп войн, какъвто беше. Наистина бяха гледка, достойна да се види.
– Искам да тръгна с тях – казах на Сойер, който стоеше до мен, люлеейки се на петите си с Крийк на гърдите.
– Знам. Аз също. Но трябва да се фокусираме върху кралицата. Това е нещо, което не съм правил преди – каза той.
Троловете се придвижиха бързо в гората, готови да обезоръжат вампирите. Тогава Раб и Юджийн застанаха пред нас.
– Готови сме да тръгваме – каза ми Раб, а зад гърба му имаше хиляди воини. Те стояха там, готови за битка, а израженията на лицата им показваха сила и решителност.
– Аз ще съм отзад – каза Юджийн, седнал високо на черен като смок кон. Нямаше ги хеликоптерите и ленд роувърите. Тази война щеше да бъде спечелена по старомодния начин. Паладинският начин.
Конете цвилеха, сякаш усещаха предстоящия конфликт.
– Тръгвайте – заповядах аз.
„Успех“ – казах на цялата глутница.
Глави кимнаха в моя посока и след това изчезнаха. Раб ритна коня с петите си и хиляди воини се втурнаха в гората.
Когато Раб и Юджийн излетяха в гората, небето започна да порозовява, хвърляйки вихри от цветове.
Нещо ме притесняваше да се крия в Тъмната гора и да оставя Лука да бъде примамката. Исках да съм дяволски сигурна, че кралицата ще ме намери. Целият план зависеше от това.
– Лука, сигурен ли си, че леля ти ще те последва? – попитах. Исках да убия тази жена повече от всичко.
Той сви рамене.
– Доста съм сигурен.
Това не беше достатъчно за мен. Обърнах се към Сойер.
– Имаш ли ми доверие?
Той повдигна едната си вежда.
– Да…
Аз кимнах.
– Добре. Ще се върна след малко. Бъдете готови да излезете, когато ме видите.
Той се намръщи.
– Не искам да ходиш никъде сама.
Погледнах високия вампир, покрит с татуировки.
– Няма да съм сама. Идваш с мен.
Лука погледна изненадано, а после към Сойер, сякаш искаше разрешение. Сойер прикова приятеля си с ярък поглед.
– Само гледаш или ще умреш.
Лука се ухили, върховете на зъбите му се показаха.
– Хей, гледам, но никога не докосвам. – Той вдигна ръце в жест на подчинение.
Очите на Сойер проблеснаха в жълто.
– Само гледаш или ще умреш
Лука се засмя, пристъпи напред и потупа Сойер по гърба.
– Вие, алфите, и вашето собственическо чувство към жените, никога няма да го разбера. Имаш думата ми, приятелю. Ще се държа с нея, сякаш ми е сестра.
Това сякаш успокои съпруга ми. Очите на Сойер светнаха отново в синьо и той кимна кратко на Лука.
Сега, когато правилата бяха установени, започнах да тичам през гората, докато Лука се приближаваше до мен, използвайки вампирската си скорост.
– Какъв е планът, блонди?
Размахах пръст към него.
– Не флиртувай!
Той се хвана за гърдите с престорен ужас.
– Коментирам цвета на косата ти.
– Без галени имена – смъмрих го нежно. Не бях много ядосана, но усещах тестостерона и чара, идващи от този човек, и беше доста плътен. Вероятно беше примамил стотици жени с това, а аз имах мъж, с когото бях напълно щастлива.
Той само ми се усмихна надуто, но кимна, поддържайки темпото ми с лекота. – Деми, алфа на Паладина, какво искаш от мен? – попита той официално, което ме накара само да се засмея. Когато стигнах на половината път между Селото на Паладините и Града на върколаците, спрях, поемайки дъх.
– Ще направя нещо, което знам със сигурност, че ще примами кралицата, а след това ти ще я заведеш до останалата част от пътя в Тъмната гора.
Той повдигна едната си вежда, явно заинтригуван.
– И какво е това?
– Правила съм това и преди. – Извадих малката стерилна игла, която Рейвън ми беше дала, и убодих пръста си, оставяйки капка кръв на върха.
Лука се олюля, ноздрите му се разшириха, когато хвана ствола на дървото близо до него.
– Мили боже, жено, това мирише на захарен памук. Късметлийка си, че току-що се нахраних.
Просто поклатих глава и протегнах ръка, размазвайки капката върху ствола на дървото, което Лука държеше. Той отскочи десет фута назад, което ме стресна.
– Не размахвай този течен хероин в моята посока – изръмжа той с хищнически глас. Може би трябваше да обмисля това по-добре.
Трепнах.
– Съжалявам. – Отново стиснах пръста си, оставих още една капка да се образува и след това я капнах върху листо, което беше на земята.
Лука се хвана за устата.
– По дяволите, устата ми се пълни със слюнка. Можем ли да приключим с това?
Опитах се да не се усмихна, но не можах да се сдържа. Всмуках пръста с устата си, облизах капката кръв и кимнах.
– Готово. Сега тя ще дойде.
Той кимна.
– Ако аз не оближа всяко червено кръвно телце от това листо, тя ще го направи.
– Да не си посмял! – изкрещях му.
Той завъртя очи.
– Шегувам се. Махай се оттук. Тя е бърза. Ще бъде само може би тридесет секунди зад мен. Стигни до Тъмната гора.
Беше прав. Беше време да бягам.
– Благодаря за всичко – казах му.
Той само стисна носа си и ми махна да се отдалеча. Разкъсах белезниците си и използвах вампирската си скорост, за да се приближа обратно към лагера, където чакаха Сейдж, Уолш, Сойер и бебето.
– Да тръгваме! – казах им, като нахлузих отново белезниците.
Сойър взе пакета, който бяхме напълнили с неща за Крийк, и потеглихме със Сейдж и Уолш до нас с бързо темпо.
Сойер ме погледна косо.
– Той флиртува ли с теб?
Усетих ревността му и трябваше да сдържа усмивката на лицето си.
– Той беше перфектен джентълмен. – Когато не жадуваше за кръвта ми, исках да добавя.
„Ще му е за първи път“ – полузасмя се Сойер в ума ми.
Тичахме толкова бързо към Тъмната гора, че почти можеше да се нарече бягане. Исках всички да се настанят в колибата, преди да пристигнат кралицата и Лука.
В момента, в който прекрачихме прага на Тъмните гори, Сейдж изскимтя. Очите ми се спряха на нейните и след това проследих погледа ѝ.
Мамка му.
На пирон ли беше стъпила! На земята, имаше парче дърво, от което стърчеше шибан пирон. Хленчът се превърна във вой, когато тя издърпа крака си и пиронът се изтръгна от нея.
– По дяволите. – Уолш се премести да ѝ помогне, но тя протегна ръка.
– Казах ти, че горите са прокълнати! – сопна му се тя. – И нямам нужда от твоята помощ. Справих се добре сама през последната година.
Лицето на Уолш се сгърчи от болка, но после той кимна. Добре, това беше само малко неудобно. Тези двамата просто ще трябва да си поговорят, в противен случай не биха могли да продължат напред.
Сойер погледна надолу към Крийк, който спеше дълбоко на гърдите му в сленга, и го целуна по челото. След това дръпна презрамките през главата му и, придържайки го, предаде го на Сейдж. – Ето, може би ако го носиш, проклятието или каквото и да било няма да те нарани.
Беше прав. Бяхме открили това през времето си тук и беше хубав жест, въпреки че синът ми по същество беше използван като щит.
Тя кимна, пое Крийк и закуцука напред.
– Да тръгваме! – сопна се тя, по-ядосана, отколкото би трябвало да бъде. Нараненият ѝ и кървящ крак, Уолш и да се върне отново тук, в гората … Мисля, че всичко това ѝ дойде в повече.
Сойер и Уолш ме следваха плътно отстрани, докато навлизахме по-навътре. Дърветата все още бяха по пътя, който си спомнях, широка диагонална редица от пет фута, която водеше точно до хижата. Те не бяха помръднали, може би защото се оказах достойна. Каквато и да беше причината, бях благодарна. Плъзгайки се по пътеката със забързана крачка, всички спряхме, когато една клонка се счупи точно зад нас. Сойер беше отзад, така че когато се обърнах, бях първата, която видя гигантската мечка само на два фута от моя партньор.
– Не! – казах и се приближих до мечката като бързо свалих белезниците си. Сега, след като се бях справяла с нея два пъти, изпитвах по-малко страх. – Те са тук само за защита и скоро ще се махнат. Не ги наранявай. – Вложих силата на принудата в думите си и мечката направи крачка назад.
„Уау“ – каза Сойер чрез нашата връзка.
– Тръгвай си! – Изкрещях на мечката. Нямахме време за това.
Мечката ме изгледа дълго, преди да се обърне, подуши земята и хукна да бяга, докато слагах отново белезниците.
Обърнах се назад и видях Уолш и Сойер да ме наблюдават с шокирани изражения, докато Сейдж просто изглеждаше развеселена.
– Липсва ми колибата. Хайде! – каза Сейдж и тръгна накуцвайки с Крийк по останалата част от пътеката. Момчетата се отърсиха от вцепенението си и я последваха. В момента, в който дърветата се отвориха към дървената колиба, където бях прекарала последната година от живота си, трябваше да преглътна риданието си. Тази колиба ми беше спасила живота и разсъдъка. Родих сина си тук. Това беше дом по начин, който беше труден за обяснение.
– Това ли е? – В гласа на Сойер се долавяше благоговение. Бях му разказала всичко. Той знаеше, че това място е специално за мен.
Аз кимнах.
Изглеждаше впечатлен.
– Сладко е.
Това предизвика усмивка на устните ми, докато Сейдж и аз тичахме, кикотейки се, към поляната, на която се намираше бившият ни дом. Грудките, които тя режеше, когато ѝ казах, че знам как да ни измъкна оттук, все още лежаха спаружени на земята, на същото място.
Вмъквайки се в хижата, огледах се и не можах да сдържа усмивката си на всичко познато. Глинените съдове, кожите от заешка козина, кошарата на Крийк, всичко беше толкова сърцераздирателно разпознаваемо.
– Вие, момичета, сте живяли съвсем сами тук, изхранвали сте се с лов и риболов и ти си родила бебе? – Уолш звучеше шокиран. Може би е смятал, че имаме течаща вода или слънчева енергия като в селото на паладините.
Сейдж кимна, сочейки съседната стая, която бях построила.
– Крийк се роди точно там.
Сойер мина покрай нас, пристъпи в стаята и падна на колене, за да притисне разтворените си татуирани длани върху равната земя.
– Иска ми се… да съм бил тук. – Гласът му беше рязък.
Сейдж постави Крийк на леглото и след това започна да рови наоколо, подреждайки саксиите, както ги харесваме и чистейки, сякаш се бяхме върнали назад във времето.
Сойер изведнъж се изправи, пристъпи към мен и придърпа лицето ми към своето с гигантските си ръце.
– Не мога да позволя нещо да се случи на теб или на Крийк… и се чудя дали можеш сама да се изправиш срещу кралицата.
Намръщих се. Очаквах ободряващ разговор. Той не вярваше в мен.
– Мислиш ли, че не мога?
Сойър поклати глава.
– Не става въпрос за това, а какво ще стане, ако не се справиш. Ами ако тя е по-силна от теб? Ти каза, че се е хранила от твоята вълчица. Ами ако доведе двадесет вампира с нея? Ами ако ни убият и отвлекат Крийк?
Мамка му! Сега той просто ме плашеше.
Преглътнах трудно.
– Аз… имам сили…
– И тя! Тя се е наслаждавала на вълчицата ти като кръвопийката, каквато е, и сега може да прави това, което можеш и ти… и може би повече.
Мамка му! Беше прав.
– Какво да правим? Твърде късно е за отстъпление или…
Сойър придърпа устните ми към своите, надвисвайки над мен.
– Вярваш ли ми?
– Винаги. – Дори не се поколебах.
– Свали си белезниците – нареди той и аз се намръщих.
Протегнах ръка и свалих белезниците си, забелязвайки, че Сейдж и Уолш ни наблюдават като ястреби. Той все още държеше лицето ми в ръцете си и в секундата, в която белезниците се изплъзнаха от китките ми, усетих придърпване на силата си. Страхът ме прониза, когато очите на Сойер проблеснаха в жълто и той се наведе напред, вдишвайки.
Какво по…?
Синя мъгла, подобно на онзи ден, в който се целунахме за първи път, излезе от устата ми, когато Сойер издърпа силата ми към себе си. Сякаш той беше вакуум и аз бях безпомощна да не бъда засмукана от неговата сила.
Бях толкова объркана от случващото се, докато не се сетих. Сойер се хранеше с моята същност, за да може да помогне да се справим с кралицата. Когато ние двамата споделяме тази сила, определено имахме шанс.
Тогава се отворих пред него, когато поток от синя мъгла озари лицето му и вените му заблестяха от нея.
– Стига толкова! – извика Сейдж. – Може да я отслабиш!
Сойер се откъсна, задъхан, докато гледаше ръцете си, сякаш не ги разпознаваше.
– По дяволите, чувствам я.
– Белезниците? – Сейдж, винаги като майка, се втурна да ми ги даде.
Поклатих глава.
– Остави я да дойде право при мен.
Беше време да се сложи край на тази война, този лов, тази кралица. Нямаше да живея остатъка от живота си, преследвана през Магическите земи от тази кучка, която беше твърдо решена да открадне силата ми.

Назад към част 11                                                          Напред към част 13

Глава 11

Стар, Рейвън, Юджийн, Раб, Ароу, Сейдж, Сойер, Уолш, Мармал се събрахме в църквата на Астра. Отидох да проверя как е Астра, преди да отида на срещата, и бях извънредно облекчена, когато открих, че тя наистина се лекува добре от раните си – моите рани. Лекарят каза, че ще отнеме няколко седмици, но тя ще се възстанови напълно.
Сега беше време да убия кралицата на вампирите, преди тя да успее да събере есенцията на моята вълчица или нещо друго. Бях се опитала да видя нещата от гледната точка на вълчицата ми, но двете бяхме отрязани. Бяха направили някаква магия, за да държат ума ѝ затворен за мен, което беше глупост, като се има предвид, че тя бях аз! Трябваше да е с белезници, които пречеха на връзката ни, както и на мен, когато не можех да се свържа със Сойер. Усещах страха ѝ, но това беше всичко, което успях да разбера. Просто се надявах, че не ѝ източват кръвта, не я измъчват или нещо друго.
„Ще те измъкна“ – казах ѝ, несигурна дали може да ме чуе. Имах смътно усещане за местоположението ѝ, както може да усетиш къде се намираш, когато се събудеш от сън, но след това избледня. Тя все още беше в територията на светлите феи и аз го приех като добър знак. Ако феите позволят на кралицата да я заведе във Вампирския град, тогава ще имаме проблеми.
– Добре, всички знаете срещу какво се изправяме и какво трябва да се случи. Вампирите трябва да бъдат изгонени от Града на върколаците, така че кой иска да започне? Приветстваме всякакви идеи. – Сойър разтвори ръце.
Мармал прочисти гърлото си.
– Мога да събера поне сто трола за помощ. Можем… – Бузите ѝ почервеняха. – Забранено ми е да говоря за нашата магия, но можем да бъдем от голяма полза, когато става въпрос за метал.
Сойър кимна и повдигна едната си вежда.
– Метал като мечове и оръжия? Можеш ли да ги направиш негодни?
Мармал изглежда се чувстваше неудобно и се зачудих дали тя всъщност не можеше да говори за своята тролска магия, защото има заклинание, което ѝ пречи.
– Може – казах аз, спомняйки си как беше разбила всички ключалки на клетките, за да освободи заловените животни на Трип.
Мармал изглеждаше облекчена, че аз бях тази, която отговори.
– Това би било невероятно. Да! – каза Сойер и надраска нещо на лист хартия.
Стар вдигна ръка.
– Можем да защитим троловете, докато те обезоръжават вампирите от всякакви метални оръжия. Да създадем щит около тях.
Сойер се ухили и аз усетих как щастието му прелива в мен.
– Перфектно. – Той го записа.
Раб почука по масата.
– Кралицата няма да падне в този капан. В секундата, в която ни види да отвръщаме на удара заедно, тя ще избяга или ще нарани вълчицата на Деми, за да се измъкне.
Тишината се спусна над масата.
Беше прав. Бях му казала точно преди срещата, че е трябвало да оставим вълчицата ми и сърцераздирателният поглед, който ми отправи, почти ме накара да избухна в сълзи.
Аз кимнах.
– Имам план за това.
Шибан луд план, който всеки един човек на тази маса щеше да откаже.
Сойер сигурно е усетил, че това е глупава идея, защото се обърна към мен с повдигната вежда.
– Е? – Тялото му беше напрегнато, сякаш се готвеше за битка. Единственият човек, с когото можех да установя зрителен контакт, докато изказвах тази лудост, беше Сейдж. Тя беше единствената, която щеше да го разбере.
– Искам да използвам себе си като стръв, за да привлека кралицата в Тъмните гори, където ще имам надмощие и мога да я убия. – Казах го бързо и след това се подготвих за порой от коментари.
Не останах разочарована.
– Мястото, в което се изгуби за ЕДНА ГОДИНА! – извика Сойер.
– Ти луда ли си? – изстреля Рейвън.
– Алфа, не – добави Раб.
– Ти имаш син, за когото да мислиш – напомни ми Юджийн. – Ами ако се изгубиш за още една година?
– Или кралицата те убие там? – каза Сойер и по ръцете ми побиха тръпки. – И ние не можем да стигнем до теб, така че никога няма да разберем. Не съм съгласен с това. Няма начин дори и в ада.
Сейдж не беше казала нищо. Тя само ме погледна със състрадание, но сега вдигна ръка, прекъсвайки Сойер, който се канеше да заговори отново.
– Вярваш ли, че този път гората няма да те измами? – попита ме тя.
Аз кимнах.
– Видя как се отвори, когато се прибрахме. Вярва ми.
Сейдж се усмихна.
– Ще ти помогне да я убиеш.
Ухилих се, отразявайки усмивката ѝ и си представях шибаното гигантско дърво, което каца върху лицето на кралицата.
– Точно така.
Сойер се намръщи.
– За какво говорите?
Сейдж се изправи и повдигна ризата си, за да покаже мрежа от белези, които минаваха по корема ѝ. Всички на масата ахнаха, а Уолш изхленчи болезнено.
Бях направила всичко по силите си, за да я защитя по време на престоя ни там, но повечето от раните, които Сейдж беше получила, преди да я открия, бяха постоянни, дори и с изцеление от върколак.
– Тръгнах след Деми, пренебрегвайки съветите на другите, и гората се опита да ме убие. -Тя смъкна ризата си и постави двете си длани на масата, като се наведе към Сойер за по-голям ефект. – Живи са. Дърветата се движат, животните не мислят за себе си. Всичко на това място ѝ служи. – Тя ме посочи. – И напада всички останали.
Сойер се облегна на стола си.
– По дяволите – въздъхна той.
Уолш наблюдаваше Сейдж със светещи жълти очи. Знаех, че имат много неизказани неща помежду си и можех да видя обожанието му към нея, изписано по цялото му лице. Но Сейдж се беше променила, тя вече не беше от типа, който да чака някой мъж да се реши и да декларира чувствата си към нея. Шансът на Уолш може би вече беше изгубен и това ме натъжи, защото знаех, че той я обича и че тя също го обича.
Бръкнал под масата, Сойер стисна бедрото ми и това едно стискане каза толкова много. Казваше „Съжалявам за това, през което си приминала. Вярвам ти.“
– Добре. – Гласът му беше тих, сякаш се е провалил. – Ти ще заведеш кралицата в Тъмната гора, но и аз искам да съм там. Няма да ти позволя да отидеш сама.
Поклатих глава.
– Не чу ли. Дърветата….
– Ще взема шибан моторен трион! – извика Сойър към стаята. – Деми, никога повече няма да се отделя от теб. Никога.
Проклет упорит идиот.
– Добре – изръмжах.
– И аз отивам. Вероятно той ще бъде убит без моята помощ. – Сейдж посочи Сойер. – И трябва да вземем Крийк, защото няма да се занимавам с някаква ситуация с отвличане, след като вампирите разберат за племенника ми.
Тя беше права. Мамка му! Тя беше толкова права. Ами ако разберат за него…?
– Колибата – въздъхнах аз. – Сойер, Сейдж и Крийк могат да изчакат в колибата, а аз ще примамя кралицата и ще я убия.
Мисълта да видя отново мястото, където бях родила сина си, ме изпълни с топлина.
– Дали гората ще нарани Крийк? – Сойер внезапно преосмисляше идеята си, когато включваше нашия син.
– Не – казахме с Раб едновременно.
– Той е следващият алфа Паладин. Няма да го докоснат – добави Раб.
Тези думи, накараха Сойер да го осъзнае и очите му леко се разшириха. Усетих шока от това чрез нашата връзка.
„Как нашият син ще води две глутници?“ – внезапно попита Сойер.
Нямах шибана представа.
„Проблем за бъдещите Сойер и Деми.“
„Съгласен“ – каза Сойер и след това погледна лидерите около масата.
– Как ще защитим жените и децата по време на битката? – попита Юджийн. – Имаме над сто бременни жени.
– Ами ако върнем жените, децата и възрастните хора обратно в бункера с храна за една седмица, докато нещата се решат? – предложих.
Сойър кимна.
– Това може да проработи, въпреки че не очаквам да се бия цяла седмица. Трябва да ги ударим силно и бързо. Искам това да приключи до двадесет и четири часа, след като го започнем.
Издухах въздух през зъбите си.
– Кога ще започнем?
Тишината се спусна върху масата. Никой не проговори, никой не помръдна. Как се решава кога да започнеш война, която може да убие хора, на които държиш?
– Вероятно по-скоро, отколкото по-късно, тъй като ви търсят – извика познат глас от отворената врата.
Лука.
Сойър се изправи, ухилен.
– Липсвах ти, нали?
Лука завъртя очи.
– Знаеш ли, леля ми може да бъде истинска вещица и си помислих, че може да ти трябва малко помощ.
Добре, малката им дружба беше очарователна.
Сойер приветства Лука на масата.
– Бенет и Талон?
– В Спокан. Ще се срещна с тях, след като ти помогна.
Трябваше да призная, че лоялността му беше гореща. Очите ми се плъзнаха към Сейдж, за да видя дали се лигави по секси вампира, но погледът ѝ беше прикован към Уолш.
Разбира се. След това погледнах Рейвън, за да я видя как на практика съблича Лука с очи и се ухилих. Сигурно е усетила погледа ми, защото ме погледна и бузите ѝ порозовяха. Хм, биха били сладка двойка.
– Нахрани ли се? – попитах Лука. Изглеждаше по-добре.
Лука наклони глава към мен.
– Да, госпожо. Срещнах една хубава фея-Итаки в гората. След като тя се опита да ме убие, аз се нахраних.
Добре… Вече не съм привлечена от него, а леко ужасена.
Сойер побърза да защити приятеля си.
– Той не се храни от жени без разрешение. Освен ако не се опитат да го убият, разбира се.
– Разбира се.
– Можеш ли да използваш принуда? – попитах го направо. Ако беше вампирска кралска особа, племенник на кралицата, той трябваше да има някаква голяма сила.
Той замълча, внезапно застанал неподвижен повече, отколкото съм виждала преди от вампир. Бях докоснала оголен нерв и не знаех защо. Може би беше грубо да питам и сякаш беша като при троловете, които не могат да говорят за магията си.
– Защото, ако можеш – опитах се да обясня – може би ще ни помогнеш да примамим кралицата в Тъмната гора.
Моята способност на принуда все още беше на бебешки етап и имах нулева надежда, че ще подейства върху кралицата на проклетите вампири.
Той повдигна едната си вежда.
– Тъмната гора?
Аз кимнах.
– Тя е прокълната. Ще имам по-добър шанс да се бия там с нея.
– Ние – поправи ме Сойер – ще имаме по-добър шанс да убием кралицата там.
– Тя не държи ли твоята вълчица? – попита Лука.
Наклоних глава.
– И не иска ли кръвта ти, за да изсмуче силата ти? – попита той.
Погледнах Сойер, който сви рамене. Явно беше казал на Лука всичко.
– Да – отговорих аз.
– Тогава можеш да очакваш, че тя вече ще се е нахранила от вълчицата ти и ще се бие изпълнена със сила. – Каза го толкова безгрижно, сякаш не беше най-ужасното нещо, за което можеш да си помислиш.
Да се храни от вълчицата ми? Мамка му!
Лицето ми трябва да е издало шока ми, защото той омекна, силната му челюст и хищният му поглед се отпуснаха.
– Това знание ще ни помогне да бъдем по-добре подготвени. И никой не може да принуди кралицата. Тя е над всички нас във властта, свързана е с всички нас по начин, който е труден за обяснение. Подобно на глутницата ви, предполагам.
Добре, това беше интересна информация и готино от негова страна да сподели. Може би този пич вампир не беше толкова лош.
– Значи не можеш да помогнеш? – Тонът ми беше по-тъжен, отколкото бих искала. Бих могла да я примамя, както го направих и преди, но имаше опасност да се объркам, докато я закарам в Тъмната гора и наистина исках елемента на изненада.
Лука се ухили и това беше страхотно изражение на задоволство, върховете на кучешките му зъби притискаха долната му устна.
– О, не съм казал това. Ако има нещо, което леля ми иска повече от това да получи силата ти, това съм аз. Тя не би искала нищо повече от това да махне главата от тялото ми, но законът на вампирите гласи, че не можеш да убиеш друга кралска особа, ако не искаш да бъде изклана цялата ти кръвна линия и да загубиш властта си.
Уау, той просто ни разкриваше всички подробности за вампирското общество.
„Казах ти, че е готин“ – каза наум Сойер.
„Добре, добре, прав си“ – съгласих се аз.
– И така, ако тя не може да те убие, тогава какво те кара да мислиш, че ще бъдеш добра стръв?- Сойер каза това, което и аз си мислех.
– Тя не може да ме убие. Но нейните лакеи могат. Те ще бъдат хвърлени в затвора за убийство и тя няма да загуби съня си заради това. Но ще иска да бъде там, за да се увери, че работата е свършена. – Звучеше абсолютно уверен в себе си.
– Как Съветът на магическите същества изобщо би могъл да разбере дали е тя или някой от нейните поддръжници? – Попитах. Имаше толкова много съвети в свръхестествения свят, но аз знаех, че Съветът на магическите същества участва в издаването на присъдите.
Лука погледна към Сойер и нещо мина между тях. Криеха нещо…
Сойер най-накрая кимна и Лука му отвърна.
– Съветът на магическите същества се състои от по един представител от всяка от расите. Най-новият представител на вещиците има… уникална сила. Такава, която прави съдебните дела и ДНК тестовете остарели.
При това всички около масата започнаха да мърморят. Какъв вид сила може да направи цяло съдебно заседание и представяне на доказателства вече ненужни?
– Тя е човешкия детектор на лъжата – каза Стар, така че внезапно подскочих. Бях забравила, че е тук. – Тя може да нахлуе в спомените ви, показвайки ги на празна стена като филмов проектор.
Мамка му! Какво?
– Какво имаш предвид? Тя може да пресъздаде смъртта на Лука, за да види кой наистина го е убил и да освободи кралицата? – попитах.
Стар кимна, но Лука вдигна ръка.
– За протокола, не планирам да умирам.
– Точно – промърморих, напълно изтощена от развитието на нещата.
Тогава ме осени защо Лука и Сойер споделиха този поглед. Защо делото на Сойер и присъдата бяха придвижени толкова бързо.
– Сойер, тя ли…? – Гласът ми се пречупи.
Ръката му се плъзна под бюрото и стисна бедрото ми.
– Всичко е наред – каза той и всички погледнаха ръцете си, сякаш проверяваха ноктите си.
– Тя те е видяла да убиваш Викон, но аз не бях там, за да покажа какво той ми е причинил, да свидетелствам в твоя полза, така че те осъдиха на смърт. – Сълзи изпълниха очите ми и дълбоко чувство на съжаление ме обля. – Сойер, толкова съжалявам. – Сойер прекара една година в затвора, защото бях избрала да отида в Тъмната гора и да преодолея алфа изпитанието. Избрах хората Паладин пред собствената си половинка.
– Не знаех, че ще бъда заловен. Нямах представа. Няма смисъл да живеем в миналото. Ти ме измъкна.
Устните ми потрепериха и знаех, че сега не е моментът за този разговор, но се чувствах толкова ужасно, че не съм била до него, за да го подкрепя. Отърсвайки се, отново се обърнах към Лука.
– Добре, какъв е планът?
През следващия час създадохме план, който отчиташе всички етапи, които трябваше да бъдат разгледани. Обсъдихме всичко за жените и децата, които не бяха в бойна форма, за кралицата, вампирите, феите и вещиците, окупирали Градът на върколаците, които трябваше да бъдат заличени. Троловете, които Мармал трябваше да доведе. Всичко. Беше като детайлен часовник с всички зъбни колела, които се въртят. Всичко трябваше да проработи, за да бъде изпълнен плана.
В крайна сметка имахме солидна стратегия. Мармал тръгна с Пърл да доведе троловете, а останалите си тръгнаха, за да свършат своята част.
Сега бяхме само Лука, Сойер и аз.
– След като убия кралицата, ти ли ще станеш крал? – попитах Лука. Мисълта да ѝ откъсна главата ми доставяше удовлетворение, но исках да знам какво ще се случи след това, политически.
Не бих се противопоставила на това. Изглеждаше готин и всички можехме да работим заедно за по-мирно бъдеще между вампирите и върколаците.
Той се засмя. – Иска ми се да беше толкова лесно. Дрейковете са много. Кралицата е една от шестнадесетте братя и сестри. Имам десетки лели, чичовци и братовчеди и всички ще се борят за позицията. Само най-могъщият може да бъде коронясан, което разбира се съм аз.
Разбира се. На Лука не му липсваше самочувствие, това беше сигурно.
– Как сте толкова много, ако не можете да се възпроизвеждате?
Погледът му се плъзна към Сойер и той преглътна мъчително. Отново докоснах оголен нерв.
– Той има тъмно минало. Преминал е през много – беше всичко, което каза Сойер.
Мамка му! Сега се почувствах зле. Тъкмо се канех да сменя темата, когато той заговори:
– Семейството ми е наследствено, чистокръвно, обсебено от генетиката. Това означава, че остават хора и целенасочено продължават да раждат деца, а след това ни променят, когато достигнем двадесет-четиридесетгодишна възраст, като замразяват времето в телата ни завинаги.
Устата ми се отвори. Наследствено семейство? Никога не бях чувала за такова нещо – чакай, значи това означаваше…
– Т.е. има хора Дрейк – Ахнах. Те раждаха малки вампири Дрейк като селскостопански животни! Това беше едно от най-лудите неща, които някога съм чувала, а също и гениално, ако се интересуваш от кралското потекло.
Той само кимна, дълбока тъга изпълни чертите му, преди да бъде премахната от спокойно и стоическо изражение.
– Значи, щом кралицата умре…? – Сойер върна вниманието и на двама ни към задачата и бузите ми пламнаха от срам, че бях накарала приятеля му да преживее нещо мрачно.
– След като кралицата умре… – Лука изглежда се радваше на промяната на темата. – Ще има месец на траур. Никакви лидерски разговори, докато траура не приключи. И през този месец всички братовчеди, чичовци и лели ще се опитват да се убият един друг, за да могат те да бъдат следващите избрани.
Изсумтях шокирана от думите му.
– Това е доста скапано семейство – предложих аз и след това съжалих за думите си.
– Нямаш представа – сухо каза Лука, сякаш не се обезпокои от откровеността ми.
– Значи ще се скриеш в Спокан за един месец и ще се възползваш от шанса си с ловците? – попита Сойер.
Лука протегна ръце над главата си.
– Това е планът.
Наистина ли правехме това? Връщаме си Градът на върколака, убиваме кралицата? Може ли животът да се върне към нормалното донякъде? Бях в режим на оцеляване толкова дълго време, че дори вече не знаех как изглежда нормалното.
– Веднага щом Мармал се върне с троловете… атакуваме – обяви Сойер. – Кралицата знае, че сме избягали от затвора. Тя ще очаква отмъщение и не искам да ѝ давам време да планира.
Кимнах в знак на съгласие. Първата война бяхме загубили, защото разчитахме твърде много на технологии, оръжия и хеликоптери и модерни неща. Всичко, което вещиците бяха унищожили в първия ден. Този път бяхме по-умни, този път щяхме да премахнем оръжията им и да се бием с тях като глутница.

Назад към част 10                                                            Напред към част 12

Глава 10

На следващата сутрин със Сойер се изкъпахме заедно и след това отидохме в хола, където Сейдж спеше с Крийк на дивана. Гърбът ѝ беше обърнат към нас, а Крийк беше между нея и облегалката на дивана, за да не падне. Тя имаше страхотни майчински инстинкти. Бях толкова благодарна, че ми помагаше да го отгледам.
Пресегнах се и нежно я разтърсих по рамото.
– Отиди да си починеш – казах ѝ – аз ще поема оттук.
Тя погледна със замъглени очи от мен към Крийк и след това кимна, целувайки челото му и се затътри към спалнята си.
Сойер дойде до мен и зае мястото на Сейдж, вдигнал ръката над главата си и да се взира надолу в нашия син.
– Ти и Сейдж сте се справили сами? В гората без памперси или нещо такова?
Усещах болката в гласа му, съжалението и срама. Знаех, че му се искаше да е бил до мен и Крийк, усетих го чрез нашата връзка.
– Да. Справихме се – казах му.
Сойър кимна.
– Ти си невероятна. Разкажи ми всичко. Искам да помогна в грижата за него. Колко често го храниш, кога и как да му сменям памперса?
Крийк се размърда при звука на гласа на Сойер и аз се изкикотих.
– Е, първо – прошепнах аз. – Когато спи, опитай се да не използваш силния си алфа глас точно до ухото му.
Сойер ме погледна ужасен.
– О! Мамка му – прошепна той, точно когато Крийк започна да плаче.
– И го храним сега. Доближи пръста си до устата му. Ако започне да го смуче, значи е гладен.
Очите на Сойър се разшириха. Протегна пръста си и го постави близо до устата на Крийк, който започна да го суче, спирайки да реве моментално.
– Охооооооооооооооооооооооооооооооооо – извика Сойер и аз отново се засмях, изтичвайки в кухнята, за да забъркам млякото му.
През следващия час Сойер премина бърз курс по гледане на бебета. Научих го как да го храни и да му помага да се оригне, как да сменя памперс и различните начини да го носи, което беше по-лесно сега, когато можеше да държи главата си изправена.
– Обичам го – замисли се Сойер, докато Крийк се пресегна и докосна челото си. – Знам за него само от една седмица, а го видях само преди няколко часа и напълно, и наистина бих умрял за него.
Сияех, прокарвайки пръсти през косата на Сойер.
– Добре дошъл в родителството.
Сойер ме погледна с една от онези усмивки, от които ми падаха гащичките, онези, с които ме даряваше в Стърлинг Хил, но тогава лицето му помръкна.
– Сигурно си била толкова уплашена, толкова сама там. Аз… не мога да си го представя, Деми.
Аз кимнах.
– Бях. Но тези гори ме превърнаха в силната жена, която съм днес. Без това не съм сигурена, че щях да имам всичко необходимо, за да направя това, което се налага, за да победим вампирите.
Сойър наклони глава.
– Имаш ли идеи?
Аз го направих. – А ти?
– Да – каза Сойер. – Мисля, че е време да свикаме среща и да направим план. С всеки изминал ден тези вампири, стоящи в нашият град, където се чувстват удобно, увеличават влиянието си върху нашата земя.
Сърцето ми се преобърна в гърдите.
– Нашата земя?
Земите на Паладин бяха мои. Градът беше негов. Очакваше ли да отида там и да живея с него на пълен работен ден, след като изгоним вампирите? Да изоставя хората от Паладин? Той сякаш отгатна мислите ми и поклати глава.
– Нашата земя. Нашата глутница. Паладин и Града на върколака, като едно. – Гласът му беше плътен от емоции и знаех, че това е едно от най-трудните неща, които вероятно е казвал в живота си. Тази глутница, моята глутница, е проклела семейството му преди много години, карайки ги да си вземат съпруги по всички погрешни причини. Забравяйки всичко това, започвайки на чисто, това беше голяма работа, която не можех да не оценя.
Посочих с жест малката къщичка.
– Знам, че не е луксозно стъклено имение със слънчеви панели и Range Rover в гаража, но си мислех, че когато си върнем Града на върколака, можем да прекарваме половината време тук.
Сойър се ухили.
– Скъпа, прекарах последната година в затвора с вампирски принц като съквартирант. Това е невероятно.
Кожата ми настръхна при думите „вампирски принц“.
– Лука?
Сойер сбърчи чело и сякаш се проклинаше, задето ми каза.
– Лука е принц? – Умът ми се завъртя при това. – Това означава, че той е син на кралицата! Той брат на Викон ли е? – Челюстта ми се отвори, когато ударът ме връхлетя. Как може Сойер да стане най-добър приятел с брата на човека, който ме изнасили, който беше причината той да отиде в затвора!
Очите на Сойер се разшириха от ужас.
– Не. Той е племенник на кралицата. Тя го е хвърлила в затвора, за да не може да поеме монархията. Той я мрази.
Отпуснах се малко, но съвсем малко. Лука беше Дрейк! Той споделяше една ДНК с най-злата жива жена.
Сойър стана, остави Крийк върху малката ръчно изработена постелка за игра и се изправи срещу мен.
– Деми, когато Уолш и аз попаднахме за първи път там, всеки затворник на осемдесетия етаж беше срещу нас. Едва по-късно разбрахме, че кралицата е казала, че всеки, който ни убие в затвора, ще бъде освободен от присъдата си предсрочно, без въпроси.
Аз ахнах. Това беше подло.
Той кимна.
– Бяхме нападани ежедневно, бити и на сантиметри от това да загубим живота си. Единствената причина да съм жив днес е, че Лука скочи един ден и се би с нас. След това, на следващия ден се присъедини Бенет, а на следващия Талон.
При това очите ми се напълниха със сълзи и погледът ми падна върху татуировката на ключицата му. „Петчленен екип“.
Той кимна.
– След като станахме петима, хората осъзнаха, че не си струва. Отдръпнаха се или се сдобиваха със счупени кости – изръмжа той.
По дяволите, нямах представа през какво е преминал. Беше време да загърбя предразсъдъците си и да приема новите приятели на Сойер като семейство. Дори единия от тях да беше скапан Дрейк.
– Те са добре дошли тук, стига да искат – успях да изграча.
Протягайки ръце, Сойер обхвана лицето ми с длани.
– Знам, че тази изминала година, в която бяхме разделени е била трудна, но мисля, че това ни направи само по-силни.
Усмихнах се, навеждайки се напред, за да уловя устата му в целувка.
Когато се дръпнах назад, той взе ръцете ми в своите и погледна надолу към тях.
– Къде е сватбеният ти пръстен?
Трепнах.
– Дадох го на Шейм за вътрешна информация как да те измъкнем от затвора. Съжалявам…
Сойър се ухили.
– Искам да кажа, че ако за това е трябвало да размениш сватбения си пръстен, е доста добро извинение.
– Да, трябваше да измъкна престъпния си мъж от затвора под гаранция. – Леко го ударих по ръката.
Сойер се засмя с искрен смях, и това стопли сърцето ми. Бяхме заедно, извън Тъмната гора, извън затвора и със сина ни. Беше почти перфектно.
Почти.
– Ще те търсят – казах на Сойер. Досега бягството от затвора сигурно е навсякъде в новините за свръхестествени. Беше само въпрос на време да започнат да го търсят тук.
Сойер въздъхна.
– И теб.
Това не беше ли депресиращо? Двамата лидери, хората, от които нашата глутница имаше най-голяма нужда, бяхме и най-голямата опасност за тях.
На вратата се почука и Сойер прекоси стаята, за да отвори. Лука, Бенет и Талон стояха там и Сойер ги покани вътре. Крийк беше заспал върху малката си постелка за игра от заешка кожа, която Сейдж му беше направила.
Очите на Лука бяха почти черни и имаше тъмни кръгове под тях. Естественото време за сън на вампира беше точно сега, когато утринното слънце изгряваше. Вампирите можеха да излизат на слънчева светлина, но не се справяха добре. Изглеждаше, че Лука не се чувства комфортно.
– Какво има? – Гласът на Сойер прозвуча загрижено, когато погледна приятеля си.
Лука се пресегна зад врата си и се почеса, част от кафявия му корем се показа под черната тениска.
– Трябва да се нахраня. Пропуснах снощи и тази сутрин.
О!
Ооооо!
Сойер беше по-малко шокиран от мен, вероятно защото е живял с него една година.
– Можеш да се нахраниш от мен, ако имаш нужда, и мога да намеря доброволци, които да ти осигуря за в бъдеще. – Гласът на Сойер беше спокоен, сякаш току-що не беше предложил вампир да се храни от него. Нещо се надигна в мен, някаква нужда да го защитя.
Алфата Сойер позволява на мъжки вампир да се храни от него. Беше… умопомрачително.
„Той го е правил няколко пъти преди“ – каза Сойер в ума ми. Сигурно е усетил безпокойството ми. „Опитаха се да го уморят с глад и да го убият в затвора. Опазих го жив. Не ми харесва, но бих направил всичко за него. Той е един от най-добрите ми приятели, Деми.“ -Сойер трябваше да продължи да набива това в главата ми, защото очевидно ми беше трудно да го разбера. По дяволите, беше толкова трудно просто да бъдем хвърлени в живота на другия по този начин. Без да знаеш или да си спомняш кой е новият човек.
„Добре“ – казах му, опитвайки се да го подкрепя.
– Всъщност… – Лука се поколеба. – Мислехме да се отправим към човешкия свят и да се скрием за известно време. Ако останем, ще направим глутницата ви мишена.
Усетих как тъга пронизва Сойер в този момент, но той кимна.
– Всички?
Феята и тролът също кимнаха.
– Няма нищо за нас, брато – каза Талон. – Нищо освен смъртна присъда. Току-що се сбогувахме с Уолш.
Всички те бяха издирвани престъпници… не бях се сетила за това досега. Те не можеха да се движат на територията на Магическия град, без да бъдат арестувани.
Тези хора бяха екипът на Сойер, най-добрите му приятели. Мисълта, че ще ги загуби, го разкъсваше, но знаеше, че е необходимо. Бяха се били един за друг, за да оцелеят, и сега беше време да всеки да тръгне по своя път, да направят това, което трябваше да се направи, за да оцелеят.
– Ловците ще дойдат за вас – предупреди ги Сойер.
За втори път чувах за тези ловци на хора…
Лука сви рамене.
– Преследвани тук, преследвани там, каква е разликата? Мога да се справя с някои слаби ловци.
Бенет се засмя, потупвайки Лука по гърба.
– Слаби не е начинът, по който бих ги описал, братко. Братовчед ми каза, че са смъртоносни и не всички са точно хора.
Очите на Лука станаха бурни, почти черни, когато той примижа към Бенет.
– Е, леля ми е по-смъртоносна, така че докато дойде времето, когато ще мога да я убия, трябва да се скрия някъде другаде.
При споменаването на убийството на леля му гневът се надигна в мен.
– Тя е моя – изръмжах, пристъпих напред и след това преглътнах, когато и четиримата ме погледнаха изненадано. Прочистих гърлото си. – Съжалявам, но ако някой ще убива леля ти, тази чест ще бъде моя.
Лука се ухили и по дяволите беше горещ. Беше като чернокос Джеймс Дийн.
– Добре, обади ми се, когато го направиш, г-жо Алфа, и аз ще се прибера у дома. – Той наклони глава към мен.
След това Лука се изправи срещу Сойер.
– Можем да се върнем и да се бием, ако имаш нужда от нас. Просто кажи. Мога да се върна тук след час или два, след като се нахраня.
Сойър му махна с ръка.
– Не, по-добре тръгвай. Нямаме нужда още някой да примамва вампирите към нас. – Думите му можеха да казват „давай“, но тонът на гласа му казваше нещо съвсем друго.
Лука изглеждаше разстроен, докато се взираше в Сойер.
– Действай. Ще се оправим – подкани го отново Сойер.
Лука кимна и подаде на Сойер лист хартия.
– Това е номерът на братовчеда на Бенет, при когото ще отседнем.
Сойер взе листа и го пъхна в джоба си. Четеримата стояха неловко за момент, докато накрая Бенет пристъпи напред и дръпна Сойер в братска прегръдка, като го тупна силно по гърба.
– Никога няма да забравя онзи ден на обяд с подноса – каза той, докато се отдалечаваха.
Сойер и Бенет избухнаха в смях на тяхната си шега и внезапно бях завладяна от емоции. Тези мъже бяха създали връзка, различна от всяка друга.
Талон беше следващият, който прегърна Сойер, преди да кимне.
– Помни, пръст в окото.
Сойер и другите момчета отново се засмяха и това ме направи адски щастлива да видя, че споделят тези шеги, тази връзка. Освен това трябваше да разбера подробностите за всички тези истории по-късно.
Лука беше последен. Той пристъпи бавно напред и постави едната си ръка върху раменете на Сойер.
– Радвам се, че не те убих, когато имах възможност – каза му Лука с блясък на пакост в очите.
Сойър се ухили.
– О, моля те, бих искал да видя как опитваш.
Лука се засмя, придърпвайки Сойър в бърза братска прегръдка, и го тупна по гърба с двете си длани.
– Обади ми се, когато Деми разбере, че има отдавна изгубена сестра, която изглежда точно като нея – каза Лука, докато се отдалечаваше.
– Майната ти. – Сойер изтича игриво към него с вдигнат юмрук.
Лука засия, отскочи назад с вампирска скорост, точно извън обсега на Сойер, и всички се усмихнаха, след което усмивките изчезнаха от устните им една по една.
– Чао, Сойер – каза Лука.
Сойер прочисти гърлото си.
– Да, ще се видим по-късно.
– Благодаря, че ни измъкна, Деми. – Лука наведе глава пред мен.
Можех само да кимна, усещайки колко ме трогна братската им любов. Сгреших, като прецених Лука като лош човек само заради семейната му връзка. Всичко показваше, че той е добър човек и добър приятел на моя мъж.
Когато тримата се обърнаха, за да си тръгнат, усетих как тъгата на Сойер разкъсва гърдите ми. Те бяха негови братя и той не беше сигурен кога ще ги види отново. Приближих се зад него и го обвих с ръце, отпускайки главата си на гърба му.
– Ще си върнем Града на върколака, ще убием кралицата и ще направим най-големия, най-удивителния, отложен сватбен прием, който някой някога е виждал, и ще поканим твоите приятели.
Сойер се завъртя, хвана лицето ми в големите си ръце и кимна.
– Звучи добре.
Изпуснах огромна въздишка, тежестта на предстоящата задача се стовари върху гърба ми като тухли.
– Но първо се нуждаем от наистина добър план.
– Нека се съберем всички и да решим това – съгласи се Сойер.

Назад към част 9                                              Напред към част 11

Глава 9

– Какво си направил!? – Изграчих аз, докато си поемах въздух и се претърколих на една страна, виждайки Сойер да държи в ръцете си кървящата Астра. Спомних си, че бях простреляна и след това загубих съзнание. Сега Сойер държеше Астра, която кървеше точно от там, на където и аз.
Тя ме е излекувала.
Не!
Замаяност и паника ме връхлетяха, докато се опитвах да си спомня какво се беше случило, когато тя излекува Уолш. Как й бях помогнала? Исках я… но сега тя вече беше моя.
Моя.
Моята алфа сила нахлу в мен и аз се изправих, протегнах се да я взема от Сойер, който гледаше унило привидно въртвата жена в скута си.
Имаше толкова много кръв…
Сойер я пусна и аз я придърпах към гърдите си, очите ми бяха пълни със сълзи. Нямаше много хора, на които наистина държах така, както на това момиче. Нейната вяра в мен, нейната сила, че ще се върна от Дивите земи и ще спася народа на Паладин, ме поддържаше жива в най-мрачните ми моменти в гората.
„Астра… вземи от мен каквото ти трябва. Ти си моя. Трябва да останеш с мен. Имам нужда от теб.“ – Говорих в ума ѝ, вкопчвайки се в душата ѝ с моята алфа сила. Усетих силата си, като малки жилки, да се закачат за енергията на Астра и да я дърпат обратно, откъдето и да се носеше.
– Внимавай, Алфа. Можеш да убиеш и двете ви. – Предупреждението на Раб вля леденостуден страх във вените ми и аз замръзнах.
Уилоу коленичи до мен, раздухвайки дим от градински чай над двете ни.
– Не можеш да помеше твърде много от нея. Трябва тя да е тази, която ще се излекува. Просто направи достатъчно, за да я поддържаш жива. В противен случай ще приемеш всичко обратно в себе си и двете ще загинете. – Гласът на Уилоу потрепери. Кимнах и осъзнах, че съм на път да приложа много сериозна и висша магия без никакво обучение.
– Деми… – Гласът на Сойер привлече вниманието ми и аз рязко вдигнах глава, за да го погледна.
„Да не си посмял да ми кажеш да не спасявам това сладко момиче“ – изръмжах през връзката ни и той се отдръпна, изглеждайки виновен, преди да кимне и да наведе глава в знак на подчинение.
Поех дълбоко дъх и се оставих на интуицията ми да ме води. Силата ми беше толкова обвързана с душата на Астра, че беше трудно да се каже къде започва тя и къде свършвам аз. Стомахът ми се сви, докато вкарвах енергия в нея и тя я изсмукваше от мен като вакуум. Усещах как магията ме напуска и ахнах, когато болка проряза стомаха ми.
– Стига толкова! – извика Сойер, пристъпвайки напред, но Раб беше бърз и застана между Сойер и мен.
– Тя ще се справи – каза Раб, взирайки се в съпруга ми.
Не можех да съсредоточа вниманието си върху доминиращия мъжки мачо, трябваше да се концентрирам върху тази енергия и сила, които усещах. Имах нужда от Астра да дойде в съзнание, преди да си върна магията.
– Астра… върни се – изскимтях, а болката в стомаха ми стана непоносима.
Точно когато си помислих, че ще умра от тази агония, тя отслабна и очите на Астра се отвориха рязко.
– Алфа. – Тя ме погледна вяло и усетих как силата, която беше взела от мен толкова свободно, се затвори като кран.
Болката спря и аз посегнах към ризата ѝ, издърпах я нагоре, виждайки, че там имаше рани, червени и ядосани, някои все още кървящи, но се затваряха бавно.
Облекчението нахлу в мен. Исках да я разтърся, че е направила нещо толкова глупаво като да рискува живота си заради мен, но размислих.
– Не го прави отново. Не умирай за мен. Никога – казах ѝ ядосано. По дяволите обичах това момиче. По някакъв начин, по пътя, тя ми стана като малка сестра.
Тя ми се усмихна с усмивка, която казваше, че ще го направи отново, а аз само поклатих глава невярващо.
Уолш се появи точно тогава с единствения останал хирург, който бяхме оставили тук.
– Закарайте я в медицинското отделение и се уверете, че няма вътрешен кръвоизлив – сопнах се на д-р Пиърсън. – Мисля, че е зараснало, но … тя се нуждае от течности и ме уведомете, ако трябва да дарим кръв.
Той кимна и се наведе заедно с Уолш, за да я вземе.
Уилоу постави ръка върху моята.
– Ще отида с нея. Ще се уверя, че тя е добре.
Стиснах ръката ѝ.
– Благодаря ти.
Всички се бяха събрали в редици, които се разпространяваха навън към селото, за да видят голямото шоу. Очите им преминаха от мен, покрита с кръв, към Сойер, тяхната алфа, току-що излязла от затвора, и след това към Лука, предателски вампир по нашите земи, преди най-накрая да се спрат върху Пърл, шибания дракон, за който никой не знаеше, че съществува досега.
– Моля, накарай ги да си тръгнат. Не мога точно сега. Трябва да осмисля всичко – казах на Сойер, гледайки надолу към окървавените си дрехи.
Аз… умрях. Спомних си тази ярка светлина и тогава се носех сред звездите, гледайки надолу към планетата от хиляди километри. Спомних си гласа на Сойер, който ме викаше у дома, и след това енергията на Астра, преди да бъде засмукана яростно обратно.
Сега исках време с бебето си и повече време със Сойер. Трябваше да се събера и не исках моите хора да ме виждат толкова слаба.
– Тези мъже… – Сойер посочи Лука, Бенет и Талон. – …са тук като мои гости. Те няма да бъдат наранени. – Гласът му беше ясен. Това беше заповед и заплаха. – Върнете се в палатките си и продължете със задълженията си. Ще имаме събрание утре, за да обсъдим нашия план как да си върнем Града на върколаците.
При това последва хор от възгласи и всички се разотидоха. Когато поляната се освободи от повечето хора, Сойер се пресегна и ме придърпа в ръцете си, вдигайки ме от земята.
– Добре ли си? – Гласът му беше дрезгав.
Поклатих глава.
– Крийк? – Огледах се и Сойер кимна, завеждайки ме до Сейдж.
Сейдж подаде сина ми и аз го дръпнах към гърдите си, ридание се изтръгна от гърлото ми. Толкова много ми липсваше, по дяволите. Бебета, кученца и нови коли имаха тази различна миризма и Крийк не беше по-различен. Исках да я бутилирам и да я запазя завинаги; той миришеше на толкова свежо и чисто.
Той се наведе към мен, опитвайки се да намери гърдите ми през ризата ми, карайки Сойер да се засмее.
– Изглежда, че имам конкуренция.
Аз се ухилих.
– Заведи ни у дома. Искам една вечер като семейство. Утре можем да планираме война.
Той кимна и аз казах на Раб да се погрижи гостите ни да се чувстват удобно, като им даде всичко, от което имат нужда, като това се отнасяше и за Пърл. След това Сейдж ни поведе към нашата малка, но причудлива вила с две спални срещу заседателната зала-църква на Астра. Когато Сойер влезе вторият път, видях, че е впечатлен. Одобрителният му поглед премина през ръчно изработените мебели и после в кухнята.
– Можете да ни оставите. – Гушнах Крийк, който сега спеше.
Сойър поклати глава.
– Къде е спалнята?
Сейдж посочи един коридор и той кимна, като мина с бързи крачки през хола и кухнята и надолу по коридора към стаята ми.
– Астра ми даде това място и подготви всичко за мен – казах му. Всичко, очарователно и ръчно изработено в този дом, беше благодарение на Астра. Исках да знае това.
Той кимна, оглеждайки се с благоговение.
– Хубаво е. Тя е много специално момиче и съм ѝ благодарен.
По-добре тя да е добре. Никога не бих могла да живея със себе си, ако не е така. Чувствах се толкова празна и депресирана, знаейки, че тя е болна в момента, лекувайки се от нараняванията, които аз бях получила. Не се чувствах като себе си, чувствах се празна, тъжна и… отпаднала. Тъкмо се канех да кажа толкова много, когато истината за това, което се беше случило, се блъсна в мен като камион. В цялата драма на почти умирането, напълно бях забравила.
Моята вълчица.
„Много съжалявам!“ – изхлипах, докато се протегнах към нея чрез нашата връзка, ужасена, че съм я забравила за момент в цялата драма, в която бях на косъм от смъртта. Но тя не отговори. Тя беше с белезници, със запушена уста, откъсната от мен, както аз бях от Сойер, когато бях в подобна ситуация.
Сойер ме погледна, привидно объркан от внезапния ми ридание.
– Сойер, моята вълчица – изграчих, пълната тежест и празнотата от това да знам, че половината от душата ми е в затвора, докато аз бях свободна, се настани в мен.
Той кимна, оставяйки Крийк и мен на леглото, докато той пропълзя до нас.
– Знам. Толкова съжалявам, любов моя.
– Но… – Очите ми се напълниха със сълзи и Сойер се протегна и обхвана брадичката ми, принуждавайки ме да го погледна.
Бях посрещната с огненожълтия поглед на неговия вълк.
– Деми Калоуей-Хъдсън, няма да позволя нищо лошо да се случи на която и да е част от теб. Обещавам. – Гласът му не беше човешки, плътен с неговия вълк и аз кимнах, вярвайки му.
Трябваше да се облегна на него точно сега, защото там, където бях, беше твърде тъмно и той беше моят светлинен фар.
Лежайки заедно със сина ни между нас, не можех да не си помисля, че моят вълк отново е пожертвал нещо, за да мога да бъда свободна.
„Съжалявам“ – казах ѝ аз. „Много съжалявам.“
Подпрях челото си на това на Сойер и двамата лежахме там дълго, преди най-накрая да стана и да измия цялата засъхнала кръв. След това заспахме, за първи път като семейство.

Крийк се разплака гладен посред нощ и аз се надигнах, за да му приготвя една бутилка. Отнасайки го в кухнята, открих, че Сейдж вече беше приготвила храната му.
– Чух го да плаче. Ще го взема до сутринта. – Тя кимна с глава към стаята, в която Сойер спеше, и ми направи знак да се върна и да легна до него.
Бях толкова изтощена, след като почти умрях и нямах намерение да споря. Кимнах с благодарност и се затътрих обратно по коридора. Пъхнах се в леглото до Сойър и се опитах да не го събудя, но той все пак се размърда.
– Бебето ли? Нуждаеш ли се от помощ? – попита той, като потърка очи и седна. – Буден съм. Ще сменя памперс или от каквото имаш нужда.
Със замъглени очи той ме погледна през рошава коса и дълги мигли. Без риза, покрит с татуировки, Сойер никога не е изглеждал по-секси. Този нов Сойер беше адски горещ и тялото ми изведнъж оживя от нужда.
– Сейдж ще се погрижи. – Приближих се по-близо до него, тазът ми се изравни с неговата твърдост и той замръзна.
Беше изминала година, откакто някой от нас беше докосвал другия и телата ни сякаш го осъзнаха точно в този момент. Сякаш някой натисна бутон и двамата се превърнахме във възбудени зайци.
Протягайки ръка, той ме сграбчи за бедрата и ги дръпна по-силно към себе си, докато аз се вкопчих във врата му, доближавайки лицето му до моето.
Устните ни се срещнаха в гладна, разхвърляна, адски секси целувка. Горяхме с огън и страст, каквито не бях усещала преди от него. Бяхме гладни един за друг по начин, който се чувстваше почти опасен, по начин, който почти болеше. Прокарах ноктите си по врата му, надолу към корема му, без да ме интересува дали натискам малко прекалено силно. Исках да го имам, исках да го погълна.
Той беше мой.
Ръмжене се изтръгна от гърлото му и изведнъж той се озова върху мен, притискайки ме под себе си. Хванах бельото си, опитвайки се да се измъкна от него, когато той се пресегна и го дръпна силно, разкъсвайки го.
Да! По дяволите, да.
Изстенах, толкова готова за това, докато събличах тениската си с едно бързо движение. Мечтаех за това толкова дълго в хижата в гората. Да бъда отново със Сойер, да правим любов.
Пъхнах ръка в боксерките му, хванах твърдостта му и се опитах да го насоча към центъра си.
– Не още – изкомандва той с дълбокия си, авторитетен алфа глас.
– Да, сега – изсумтях аз, опитвайки се отново да се приближа до него.
Той се ухили и тъкмо се канех да го помоля, когато той плъзна езика си по врата ми и обиколи зърното ми. Кожата ми настръхна, сърцевината ми се стегна, докато извивах бедра, търсейки го.
– Сойер. Моля те – помолих аз.
Влажният му топъл език се насочи от гърдите ми надолу към пъпа ми и осъзнаването на това, което се канеше да направи, ме накара да копнея за освобождаване.
– Боже, липсваше ми – изсумтя Сойер, брадата му се спусна надолу по таза ми, докато усетих езика му между краката ми.
Сподавен вик излезе от устните ми и аз се протегнах надолу, за да вкарам пръсти в косата му. Ръцете му бяха под дупето ми и след това между краката ми започна да се натрупва дълбоко удоволствие, докато не избухнах. Това не беше някаква дълга, продължителна сесия за удоволствие, това беше трудно, бързо и шибано невероятно. Вълни от екстаз разлюляха тялото ми, докато стиснах бедра, извих гърба си и се заклатих към устата на Сойер.
В една секунда главата му беше между краката ми, а в следващата той надвисна над мен, накрая се изравни с центъра ми, докато притискахме телата си едно към друго. В секундата, в която ме изпълни, стенанията му на задоволство се чуха в стаята и аз прокарах ноктите си по гърба му.
Този Сойер беше нов. Беше толкова силен и уверен в себе си. И това беше напълно и най-сексито нещо. Погледнах към изсечените му гърди и се взрях в думата, татуирана над сърцето му, Деми.
Протягайки ръка, той прокара пръсти през косата ми и очите му проблеснаха в жълто. Дълбоко, пулсиращо удоволствие и топлина се отвориха в мен в същото време, когато връзката ни сякаш оживя. Сякаш беше живо същество, което се опитваше да покаже на другия колко много ни е грижа един за друг. Аз бях всичко за Сойер, чувствах това. Той ме обожаваше, собственически искаше да осигури и защити мен и Крийк и щеше да остави целия свят да изгори, преди да позволи нещо лошо да ми се случи.
Телата ни се движеха в перфектен ритъм, трескава страст, която се опитваше да компенсира годината, в която бяхме разделени. Когато не можех повече да се сдържам, си позволих да се отдам, обръщайки главата си настрани, за да захапя възглавницата, когато тялото му започна да се движи над мен.
Сега, след като си върнах Сойер, знаех, че няма нищо, което да не можем да направим, докато сме заедно.

Назад към част 8                                                     Напред към част 10

Глава 8
Сойер

Тя натежа в ръцете ми и всяка рационална мисъл ме напусна. Това не се случваше. Не и това.
– Деми! – Разтърсих я леко, но главата ѝ просто се отпусна в скута ми.
Не, не, не. По дяволите не. Не и тя, не и любовта на живота ми…
– Свалете белезниците! – Сейдж наполовина изхлипа, когато тези от нас, които я познавахме най-добре, загубиха колективния си ум. Уолш откъсна белезниците ѝ и аз отново се проклинах, че не се сетих да го направя. Тези неща са я наранявали повече пъти, отколкото ѝ помогаха.
– Със свалени белезници ще оздравее ли? – Попитах. Гласът ми прозвуча кухо и дори аз знаех, че няма изцеление от това, не и без травматологичен екип и първокласна болница, каквито вече нямахме. Беше бомбардирана от шибаните вампири.
Сърцето ми се разтуптя в гърдите ми, докато стисках напоената с кръв тениска на умиращата ми съпруга.
Мисли. Дишай. По дяволите
– Астра. – Гласът на Уолш беше едва шепот. Летяхме на шибан дракон над целия Град на светлите феи и никой не ни видя, което ме накара да си мисля, че драконът има някаква способност за прикриване.
– Какво? – Не можех да се концентрирам. Цялото ми медицинско образование се опитваше да се настани в мозъка ми едновременно със скръбта ми и всичко довеждаше до късо съединение. Деми не беше човек, без когото можех да си представя живота. Пробвах в затвора и почти се самоубих. Никога не бях обичал друго същество толкова много, колкото обожавах и боготворях тази жена в ръцете ми. Тя не можеше да умре. Не и така. Не и след всичко, което преживяхме.
– Астра! Жива ли е още? – изкрещя Уолш на Сейдж.
Лицето на Сейдж се проясни, което ми даде надежда, когато си спомних историята за жрицата Паладин, която е излекувала Уолш, когато той е бил ранен… близо до смъртта.
Погледнах нагоре към момичето трол, което сякаш отговаряше за дракона.
– Заведи ни до Астра.
Тя изглеждаше объркана. Мамка му! Защо изглеждаше объркана?
– Селото на Паладините, в Дивите земи, ще ти покажа пътя – излая Сейдж. Тролът кимна и нейното име изскочи в съзнанието ми. Мармал. Това трябва да е Мармал от времето, когато Деми бе в Магическите земи.
Имаше толкова много кръв. Дори след като Уолш и аз се опитахме да я спрем, раните кървяха. Погледът ми се стрелна към Лука, чиито очи направо светеха от глад. На нейната кръв би било почти невъзможно да устои някой като него, особено след като го умориха от глад в затвора.
– Добре ли си, братко? – попитах.
Той преглътна и кимна, отмествайки поглед от Деми. Поверих му живота си, знаехме всичко един за друг, последната година ни сближи повече от братя. Ако почувстваше, че губи контрол, щеше да скочи от този дракон, преди да нарани жена ми. Той знаеше какво означава тя за мен.
Ако имах хирургически комплект и операционна зала, може би щях да мога да направя нещо. Точно сега бях абсолютно безполезен… на път да вложа цялата си надежда в тийнейджърка с предполагаеми лечебни сили…
Умът ми изчисли всяка друга опция. Можем да долетим до центъра на Града на светлите феи и да заведем Деми в тяхната болница, но има вероятност те да не я излекуват, след като разберат, че е отговорна за бягството ни от затвора. Вече бяхме над Територията на тъмните феи, наближавайки Територията на троловете. Вече нямаше връщане назад.
Пръстите ми натиснаха раните на малкия стомах, който някога е износил сина ми, когото никога не бях срещал. Сякаш съществувах извън тялото си. Реално ли беше? Всичко вървеше добре. Деми беше в ръцете ми. Почти бяхме достигнали нейната вълчица. Как се случи това?
Уолш разкъса ризата си на ленти, докато напразно се опитваше да спре кървенето. Как може някой толкова малък да кърви толкова много?
Господи, моля те, не я вземай. Протегнах ръка към Вселената. Бях човек на науката, а не на духовността, но точоно сега, можех да повярвам във всичко.
Всичко за Деми.
Протегнах свободната си ръка и направих нещо, което ме беше страх да направя, откакто тя загуби съзнание. Напипах пулса на врата ѝ.
„Дръж се, любов моя.“ – Опитах се да я намеря чрез нашата връзка, сякаш там бих могъл да я спася, да я задържа по някакъв начин… но тя беше изчезнала. Това ме накара да се почувствам празен и отчаянието, което бях изпитал първоначално, когато за първи път попаднах в затвора, падна върху мен като гъста мъгла.
Усетих пулс с пръста си. Туп. Туп. Замръзнах. Беше слаб, но тя имаше пулс.
– Моля, по-бързо! – Изръмжах на женския трол. Тя погледна обратно към Деми, отпусната в ръцете ми и потънала в кръв и целият цвят се изцеди от лицето ѝ. Сълзи напълниха очите ѝ, потекоха по бузите ѝ и тя кимна.
Все още не съм срещал човек, който наистина познава Деми и не я обича абсолютно. Но жената трол го изпитваше, можеше да се види в очите ѝ. Ако Деми умре, опустошението, което ще остави след себе си, ще бъде усетено от всеки един човек, който я познава.
Не мога да мисля така в момента.
Сейдж държеше мобилен телефон. Защо, не се сетих. Нямаше на кого да се обадя. Нямахме болница и предполагах, че медицинското отделение в селото на Паладините не е оборудвано за такава операция.
– Юджийн, Деми е простреляна. Кажи на Астра да се подготви, за да я излекува – каза Сейдж бързо в слушалката и искрица надежда нахлу в мен.
Ако Астра наистина можеше да излекува някой близо до смъртта, ако чакаше и беше готова, когато кацнеме… може би Деми щеше да успее…
Докато летяхме над високите готически сгради на Града на вампирите, лицето ми се изкриви. Вампирите бяха отговорни за почти всички проблеми в живота ми. Поглеждайки назад към Лука, единственият свестен кръвопиец, когото познавах. Маската на болка беше на лицето му, преди да се изплъзне в студен твърд поглед. След това, през което беше преминал, какво изпитва в момента да гледа отвисоко стария си дом… Не можех да си го представя. Той срещна погледа ми и аз кимнах веднъж.
Той ми кимна в отговор.
Това беше. Неизказана връзка. Бих отнесъл историята му в гроба със себе си, но той знаеше, че знам, а това означаваше, че не е сам. Понякога скръбта трябваше да бъде споделена или щеше да те задуши под тежестта си. Лука беше споделил мъката си с мен и аз понесох малко от нея, за да може да диша. Хипотетично, тъй като вампирите всъщност не дишаха.
Пулсът на Деми трептеше под показалеца ми и аз изскимтях, фокусирайки се отново върху нея. Трябваше да се справи, просто трябваше.
Драконът започна да се спуска над Дивите земи, докато Сейдж излая указания от мястото си зад мен. Никога не съм бил в селото на Паладините. Бях израснал, мразейки тези хора и когато най-накрая исках да отида там, да бъда с Деми и да я подкрепя, бях активирал тази проклета гривна на глезена си.
– Хайде! – Извиках, знаейки, че викането няма да помогне с нищо, но въпреки това ме накара да се почувствам малко по-добре.
Ако медицинското отделение там разполагаше с интравенозен комплект, поне можех да прехвърля част от кръвта си на Деми. Умът ми препускаше през медицинските процедури, които можех да направя, само ако имах правилните инструменти. Следващата година щях да започна да навлизам в медицината, но знаех достатъчно, за да зашивам и да правя интравенозна пункция.
Чудех се дали д-р Пиърсън е оцелял миналата година и дали е в селото в момента. Той беше най-добрият хирург, който имахме, но без правилните инструменти или подходяща операционна зала…
– Ето! – Сейдж посочи гъстите дървета и аз погледнах точно покрай тях към това, което предположих, че е селото на Паладин.
Пърл се спусна и аз погледнах по-отблизо.
Уау! Шокът ме разкъса, когато погледът ми попадна върху дървената ограда със заострени върхове. Вътре не беше грубият и унищожен лагер, който предполагах, че ще бъде. Искам да кажа, явно беше претърпял сражения, някои от сгради изглеждаха като обстрелвани от бомби, но повечето от тях бяха непокътнати и направени изцяло от тухли. Хиляди палатки и импровизирани колиби бяха осеяли пътищата и откритите площи и сърцето ми се изпълни с надежда, че някои от тези хора са от моята глутница.
Погледнах надолу към Деми.
Нашата глутница.
Нямаше вече нито тях, нито нас. Бяхме ние. Паладин и градските вълци, трябваше да се обединим, ако искахме да сложим край на тази война и това започваше точно тук с Деми и мен. Заедно. Погледнах обратно към земеделските земи в далечината и бях изненадан да видя хълмистите зелени хълмове, осеяни редица насадени растения. Приличаше на царевица, маруля и други ядливи неща. Тогава разбрах, че Паладините имат нещо, което градските вълци нямат: знание, на което могат да ни научат, за да можем просто да оцелеем следващите няколко месеца.
Драконът се опита да намери място, където да кацне, но навсякъде имаше хора. Деца тичаха и играяха, а палатките бяха осеяли пътищата.
Сърдечният ритъм на Деми изведнъж спря и паниката нахлу толкова бързо в мен, че моят вълк едва не изскочи от тялото ми.
– Тя умира! – Извиках, когато алфа силата изхвръкна от мен и притисна всички, яздещи дракона.
Сейдж посочи открито място, където малко момиче с кафява коса ни махаше. Помнех я от онзи път, когато се срещнахме, но някак си изглеждаше още по-малка сега, по-млада. Носеше някаква украса с пера и огърлица с кости, но изглеждаше като дете, което се опитва да се играе на вожд.
Това ли беше тя? Великият лечител?
Главата ми се обърна към Уолш: – В момента, в който кацнем на земята, трябва да намериш д-р Пиърсън… ако е още жив. Ако не, някой от градските хирурзи-вълци ще свърши работа.
Уолш кимна и тогава ноктите на дракона удариха земята.
Сякаш времето беше спряло или се забави; следващите няколко мига ми се сториха толкова дълги. Чувствах се извън тялото си, опитвайки се да разбера какво да правя и как мога да помогна на Деми. Лука ми помогна да я сваля на земята, но това само накара Деми да загуби повече кръв и дори не бях сигурен, че още е жива в този момент.
Няма пулс… защо не усещам пулс?
Толкова много кръв.
Астра, се приближи до Деми и очите ѝ проблеснаха в синьо.
– Моля, излекувай я. Умолявам те. – Погледнах към момичето, пръстите ми все още запушваха дупките от куршумите в безжизнената ми жена, докато сълзите пълнеха очите ми, и почти загубих самообладание пред всички тези хора. Имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне в гърдите ми, сякаш някой бе бръкнал и го бе стиснал толкова силно, че всеки момент можеше да се пукне като балон.
Тогава Астра ме погледна с такава сила и увереност, че се зачудих дали не съм я подценил.
С просто кимване тя падна на колене и сключи ръце в молитва.
– Отче, имаме нужда от чудо. Използвай ме, направи ме свой съд със светлина и изцеление. – Момичето вдигна сплетените си ръце към небето.
Деми каза, че Паладините са супер духовни, но аз не го бях виждал от първа ръка. Нямах нищо против. Не бях тук, за да съдя и ако това спаси жена ми, щях да се моля на шибания Отец всяка вечер до края на живота си.
Иззад мен се разнесе писък, който повдигна космите по ръцете ми и аз се завъртях. Майката на Деми стоеше точно зад мен, със смаяно лице, докато се взираше в дъщеря си. Малко момченце с тъмна коса и сини очи беше в ръцете ѝ и сърцето ми се разби. Преглътнах риданието, когато посегнах към сина си със свободната си ръка. Тълпа от хора беше започнала да се събира наоколо и Юджийн ги буташе назад, но това не ме интересуваше. Нищо нямаше значение за мен в този момент, освен да държа това красиво момче, което Деми и аз сме създали. Майката на Деми протегна ръка и постави Крийк в ръцете ми, преди да падне в локва от сълзи, а съпругът ѝ я придърпа в силна прегръдка.
Нейната мъка ме уби, но цялата ми болка се изми в момента, в който погледнах надолу към сина си. Кръглите му, широко отворени очи ме гледаха с невинност, в която се вкопчих и надявах, че винаги ще бъде така. Знаейки, че Деми го е носила и родила съвсем сама в дивата природа, това ме накара да я обичам и уважавам десет пъти повече, отколкото преди да замине за своето алфа изпитание. Деми беше най-силната жена, която познавах. Бях видял огъня и силата на алфа през първия ден, когато я срещнах в Делфи. Честно казано, понякога ме плашеше, защото не бях сигурен в кой свят, две алфи, могат да съществуват едновременно, но сега знаех. Тук, в този свят. Ако някой можеше да се върне от смъртта, това беше тя. Бихме променили света заедно със сина си. Роден от две племена и култури. Символ на нашата любов и обединение. Усещах миризмата на неговия вълк в него, все още млад, но силен, и бях благодарен за това.
Държейки малкото му телце до гърдите си, се обърнах обратно точно навреме, за да видя как синя мъгла пада от небето, покривайки Астра като магически дъжд.
Тълпата ахна от страхопочитание, но всичко, което можех да направя, беше да се надявам. Надявам се, че това младо момиче е достатъчно силно, за да спаси любовта на живота ми.
Протегнах ръка, хванах студената, отпусната ръка на Деми и притиснах Крийк към гърдите си между майка му и мен.
– Той има нужда от теб. Нуждая се от теб – умолявах я, сякаш имаше избор, сякаш думите ми можеха по някакъв начин да я върнат оттам, където духът ѝ боредеше. Синият блясък, стелещ се върху Астра, стана толкова ярък, че трябваше да затворя очи и да притисна лицето на Крийк в гърдите си.
Докато държах ръката на жена си, новородения ни син, сгушен между нас, се молех на всички възможни богове тя да оздравее и да се събуди, за да можем отново да бъдем семейство, защото никоя жена не можеше да се сравнява с нея.
– Върни се! – извика Астра, но гласът не беше нейният. Беше дълбок, едва човешки и пълен със сила. Величината на тази сила ме удари, сякаш се опитваше да ме отблъсне назад. Отдръпнах Крийк, махнах пръстите си от корема на Деми и се претърколих на една страна, точно когато синята мъгла избухна от тялото на Астра. Издигна се леко във въздуха и след това се изстреля в Деми със силата на милион малки куршума.
Свещен променящ се.
Тялото на Деми се изви и се дръпна, когато синята светлина се пръсна в нея като градушка, падаща от небето. Астра изви гръб, отпусна се с вой на болка и аз се намръщих. Това нормално ли беше? Трябваше да попитам повече за изцелението Уолш. Трябваше да разпитам повече за Паладините. Бях толкова пренебрежителен към тях, а и Деми никога не говореше за тях, вероятно от страх да не ме разстрои. Щях да се справя по-добре, щях да се интересувам от нейните хора.
Нашите хора.
Щях да се грижа за тях, сякаш бяха мои собствени, както тя очевидно беше правила за градските вълци в мое отсъствие.
Воят на Астра стана по-силен и аз се отдръпнах, станах на крака и подадох Крийк на Сейдж.
Нещо не беше както трябва. Това не ми се стори нормално. Защо лечителят изпитваше болка?
„Добре ли си?“ — попитах Астра, гледайки от нея към Деми с намръщено лице.
Деми беше спряла да се гърчи и аз поклатих глава невярващо, когато погледът ми се присви към раздробения ѝ и кървящ стомах – или това, което беше нейният разкъсан и кървящ стомах. Сега беше… излекуван. Пет метални гилзи бяха на земята, сякаш бяха извадени магически.
Какъв, по дяволите, лечител беше това момиче?
Погледнах нагоре с абсолютна радост, за да ѝ благодаря, след което забелязах кръв, която цъфти от корема на Астра. Тогава тя започна да пада.
Движейки се бързо, се втурнах напред, прескачайки Деми, за да хвана Астра. Тя се свлече в ръцете ми, докато тълпата избухна в ридания. От украсата на главата ѝ и невероятните лечебни способности разбрах, че тя е важна за тези хора и сега не знаех какво да правя.
Знаех, че тя е тяхната жрица, но не знаех, от културна гледна точка, на какво се равнява това. Президент? Пастор? Майка Тереза?
– Извикайте лекар! – Изкрещях, обръщайки Астра по гръб, за да мога да започна да запушвам дупките в корема ѝ, точно както бях направил с Деми. Тя имаше дупки от куршуми на същите места като Деми.
Какво по дяволите е това магьосничество?
Тръпки полазиха по ръцете ми, когато разбрах какво е направила Астра. Беше поела нараняването на Деми, а не го беше излекува. Тя го е взела в себе си. Дребно, невинно седемнайсетгодишно момиче.
– Майната му. Много съжалявам. Не знаех – казах на момичето, преживявайки отново кошмара, през който току-що бях преминал с Деми, но сега с непозната, за която някак си се чувствах отговорен.
Астра се протегна, хвана лицето ми от двете страни и се усмихна мило.
– Погрижи се за Деми. Тя е специална. – Гласът ѝ беше слаб, твърде слаб.
Мамка му, не!
Погледнах към Деми точно навреме, за да видя как гърдите ѝ се надигат, докато тя поемаше въздух с пълни дробове.
О, слава Богу! Тя беше жива, а аз бях убил най-ценния ѝ член на глутницата.
Ще ме убие за това.

Назад към част 7                                                            Напред към част 9

Глава 7

„Сойер, тук съм“ – казах. – „Чуваш ли ме?“
Закрачих из малката горичка, скрита точно в гъстата стена от храсти, но не последва никакъв отговор.
Сейдж беше преместена в медицинско отделение в болницата. Мармал все още дебнеше за фея, за да вземе острие.
Когато Сойер не ми отговори, върнах вниманието си към Сейдж. Бяха я привързали към медицинско легло и тя дръпна ограничителите, когато фея лекар влезе, облечен в бяла лабораторна престилка. Стаята беше на долния етаж, а леглото на Сейдж беше точно до прозорец с бледожълти завеси. Стаята всъщност беше хубава, чиста и модерна. Бях изненадана.
– Намерили я да плува в реката, говорейки като луда – каза млад мъж, асистент на лекаря, подавайки клипборд.
Сейдж обърна глава към лекарката, която имаше дълга червена коса като нейната.
– Мухите са във Вселената за моите тенджери и тигани! – настоятелно каза Сейдж.
Докторката се намръщи.
– Може наскоро да е получила удар. Това звучи като микс от думи.
Микс от думи? Това медицински термин ли беше?
– Нека я успокоим, за да я транспортираме. – Докторката подписа нещо в клипборда и го върна. После протегна ръка и асистентът пъхна дълга спринцовка в дланта ѝ, като иглата отразяваше светлината от тавана.
Страх премина през Сейдж и аз знаех, че с моя вълк в нея, е сега или никога.
„Няма да напусна това място без теб. Ще умра, преди това да се случи, трябва да ми повярваш“ – казах на Сейдж.
„Вярвам ти“ – изскимтя тя.
Тогава моята вълчица изскочи от гърдите на Сейдж, но в същото време стана невидима, активирайки силата, която Пърл също използваше, стара магия.
– Не карайте съня да идва. Гущерите са божури – изскимтя Сейдж на докторката, продължавайки да играе ролята си.
Докторката се намръщи.
– Горкото момиче. Мислех, че всички вълци са измрели във войната или са преминали в нелегалност или нещо подобно. – Каза тя на своя помощник, чернокос мъж фея с лунички.
Той сви рамене.
– Може би е бежанец.
Докторката заби иглата в ръката на Сейдж и аз усетих паниката ѝ да пронизва връзката ни. Вълчицата ми се криеше в ъгъла и чакаше да види какво ще се случи със Сейдж, преди да започне да се опитва да намери Сойер. Ако имаше опасност да я наранят, ние бяхме дотук и трябваше да намеря друг начин да измъкна мъжа си.
– Харесвам вълците. Някога те бяха най-силният ни съюзник, преди министър-председателят Лок да съсипе това – каза лекарят.
Почти се сринах от облекчение. Те не биха наранили Сейдж.
„Ще се оправиш. Веднага ще се върна за теб“ – казах на Сейдж.
„Добре…“ – беше всичко, което тя измърмори, а след това лекарят заби иглата в ръката ѝ и дрогирания сън бързо я погълна.
Моята вълчица остана, гледаше лекаря и чакаше. Тя нямаше да напусне тази стая, без да разбере какво ще се случи с моята приятелка и аз бях благодарна за това. Бях уверена, че няма да я наранят, след като чух разговора им, но тя искаше да изчака още една минута.
Някой почука на вратата и надникна вътре.
– Обадиха се от прехвърлянето. Няма да дойдат до шест следобед. За вълка.
Докторката кимна.
– Тя може да преспи тук, докато дойдат. Мога да ѝ дам друга доза в пет, ако се събуди и все още е в това състояние.
Пет.
Погледнах часовника. Вече беше три без петнадесет. Имах по-малко от два часа, за да изведа Сойер и да се върна за Сейдж, преди да я упоят отново. Когато лекарката и сестрата си тръгнаха и заключиха стаята, хвърлих последен поглед към спящата Сейдж, преди вълчицата ми да се шмугне през стената в коридора.
Тя го огледа, търсейки стълбище, и след това тръгна по посока на светеща табела за изход. Усещах мислите ѝ. Мислеше си, че не може да влезе в пренаселено място, защото въпреки че беше невидима, някой, с правилната магия, можеше да я види. А феите имаха такава магия. Те бяха дори по-неуловими от троловете. Само Господ знаеше на какво наистина са способни.
Усетих как Мармал дърпа съзнанието ми и се отдръпнах от моя вълк, вярвайки, че тя знае как да стигна до осемдесетия етаж. Когато отворих очи, Мармал тичаше към мен и се държеше отстрани, а ризата ѝ беше напоена с кръв. Втурнах се панически напред.
– Трябва да се качим на Пърл и да се издигнем в небето – каза ми тя. – Преследват ме, но имам острието. – Тя вдигна ярко сребърно острие и аз кимнах.
Когато стигна до мен, аз се втренчих в корема ѝ.
– Колко лошо е? – Вече изглеждаше, че кръвта е спряла, така че това беше добър знак.
– Добре съм. Да тръгваме! – тя прошепна, точно когато чух викове, идващи от главната пешеходна пътека.
– Бях нападната! – изпищя една жена.
Мамка му!
И двете хукнахме право към мястото, където Пърл си почиваше, а тя свали щита си, за да можем да влезем вътре. Едва успяхме да влезем в щита, който ни правеше невидими, когато феите и двама въоръжени охранители стъпиха на поляната.
– Надушвам кръв – кипеше жената.
Без повече дума се качихме върху гърба на Пърл и тя се отдели от земята, размахвайки крилата си, което накара храстите и високата трева около нас да се заклатят.
– Какво беше това!? – изкрещя жената, втренчена във вятъра, създаден от Пърл. Охранителите вдигнаха оръжията си и аз трепнах, надявайки се, че няма да стрелят на посоки във въздуха. Пърл се издигна по-високо, докато станахме само петънце в далечината и се отпуснах малко.
– Нека да видя. – Отдръпнах ръката на Мармал и огледах чист един инчов разрез по гръдния ѝ кош.
– Това ще се нуждае от шевове, но не изглежда да са засегнати важни органи – казах ѝ аз, а вината за нараняването ѝ тежеше върху мен. – Нека да взема аптечката.
Тя отблъсна ръката ми.
– Добре съм. Имала съм и по-лоши наранявания. Как е Сейдж? Какво става вътре?
Тя ми подаде острието на феята и аз го взех с благодарност.
– Благодаря, че го взе. – След това бързо я информирах как са се развили нещата със Сейдж, докато ровех из раницата си за медицинския комплект, за да се погрижа за нараняването ѝ възможно най-добре, докато яздех шибан летящ дракон. Докато Пърл обикаляше около парка, аз почистих и превързах раната ѝ и се настроих към моята вълчица.
Беше на четиридесет и четвъртия етаж, задъхана от изкачването на всички стълби. Тя не можеше да използва вампирска скорост, защото бях с белезниците, които се притеснявах да сваля. По някакъв начин все още бяхме свързани и въпреки че тя можеше да става невидима, не можеше да използва някои от другите ни сили. С белезниците я изтощавах, изглеждаше като…
Притесняваше се да се шмугне в асансьора и да заседне, или някой да я забележи. Стълбището беше сравнително безлюдно, с изключение на един пазач, с когото се беше разминала на двадесет и шестия етаж.
Беше почти четири следобед. Имаше петнадесет минути, за да стигне до осемдесетия етаж, но аз не ѝ казах това. Часът на тренировката беше до пет, но трябваше да освободя Сейдж, преди да дойдат и да ѝ дадат друга доза от това лекарство. Всичко щеше да зависи от това, дали наистина мога да пробия това защитно заклинание и да вляза през един от тези прозорци.
Дишай, просто дишай.
Бръкнах в раницата на Сейдж и извадих елегантния черен телефон, който тя държеше там. Ако някой може да ми каже как да пробия магическата защита, това ще бъде другата ми най-добра приятелка. Набрах номера на Рейвън, който знаех наизуст и се молех мобилният ѝ телефон все още да работи. Технически бяхме някъде в Айдахо, скрити в Магическите земи, и клетъчните телефони определено работеха в Айдахо…
– Здрасти. – Отговори тя колебливо.
– Слава Богу, че все още имаш телефон – казах й.
– По дяволите, Деми – въздъхна Рейвън. – За малко да не вдигна. Изненадана съм, че това нещо все още работи след година под земята.
Аз се ухилих.
– Радвам се да те чуя. Имам проблем, който се нуждае от магическо решение.
– Тук съм със Стар. Пускам те на високоговорител – каза Рейвън.
Това беше добре, ще имам нужда от всички, които са на палубата.
– Затворът е заобиколен от някаква… синкава електрозащитна магия. Мирише на феи, по произход. Трябва да я сваля, за да мога да се приближа достатъчно и да счупя прозореца, за да измъкна момчетата.
– Защитите на феите са много сложни. Какво можеш да използваш? – Стар прозвуча скептично и това ме изнерви.
– Ами имаме острие на фея – казах ѝ аз.
– Това е страхотно! – казаха тя и Рейвън едновременно.
– И аз имам дракон.
Телефонът замлъкна и аз го дръпнах, за да се уверя, че не е прекъснал. Не, все още работи.
– Ехо? – извиках.
– Каза, че имаш дракон? – изкрещя Рейвън.
– Жив или мъртъв? – прошепна Стар.
Уау!
– Жива е, летя на нейния гръб в този момент. Може ли тя да помогне?
– Дали може да помогне? – Стар прозвуча обидена от моят въпрос. – Драконите са майките на магията. Мамка му! Мога ли да я видя? Когато всичко това свърши? – Можех да усетя вълнението в гласа на Стар.
– Съсредоточи се – смъмри я Рейвън.
– Съжалявам. Да. Ще ти позволи ли да вземеш една от люспите ѝ? Ако е така, мога да ти дам заклинание да покриеш острието на феята и то ще разреже защитната магия като масло – каза ми Стар.
Погледнах към Мармал, която слушаше внимателно, тъй като и аз също бях пуснала телефона на високоговорител. Моята приятелка трол замълча малко преди да кимне.
– Тя каза, че може да имаш една, стига магията, за която се използва, да не наранява друг – преведе Мармал.
– Ооо, имаш някой, който може да общува с нея! – изпищя Стар от въодушевление.
Кимнах, после се сетих, че тя не може да ме види.
– Член на моята тролска глутница – казах и Мармал се усмихна.
– Добре, ето какво трябва да направите. – След това Стар ми каза заклинанието, което щеше да развали магията, и след като благодарих на нея и Рейвън, затворих.
Тогава се върнах при моята вълчица. Беше на седемдесет и шестия етаж и беше спряла, задъхана до тухлената стена. Беше уморена, жадна и готова за дрямка. Всичко ставаше още по-трудно от факта, че не бяхме заедно. Ние черпихме сили една от друга.
„Разбирам те“ – казах ѝ, опитвайки се да я насърча, нещо от което се нуждаеше, за да изкачи последните три етажа.
„Деми? Чувствам те близо!“ – Гласът на Сойер прогърмя през връзката ни и внезапната радост от това, почти ме повали.
Моята вълчица се отблъсна от стената, вдъхновена от това, че го чу. Гласът му премина през нея, давайки ѝ последния импулс, от който се нуждаеше. Когато се опитвах твърде много да мисля за нея, или за мен, или за нас, претоваравах мозъка си. Ние бяхме едно цяло и тя чувстваше това, което аз чувствах, и аз чувствах това, което тя чувстваше. И двете искахме Сойер и искахме да го видим веднага!
Изкачвайки се по стълбите, краката й се тресяха от умора и си помислих, че може да се срине, защото се задъхваше и дробовете й горяха. Остават още два етажа.
„Вълчицата ми е на седемдесет и осмия етаж. Пригответе се“ – казах на Сойер, взирайки се в картата, която бях отворила пред себе си, докато Мармал издърпваше една люспа от хълбока на Пърл, която изглеждаше готова да падне и Пърл не трепна, така че се почувствах по-малко зле от това.
Инструктирах Пърл към кой прозорец да долети, което се надявах да е тренировъчната зала въз основа на това, което показваха картите.
„Сега влизам в залата за фитнес“ – ми каза Сойер. „Уолш е тук. Колко от нас можете да измъкнете? Не мога да тръгна без екипа си.“
Екипът му?
„Колко наброява екипът ти?“
„Петима сме, включително аз и Уолш.“
Е, това не беше планирано, по дяволите.
„И онзи приятел вампир е един от тях?“ – попитах кисело.
„Да, Лука е семейство за мен. Знам, че ти е трудно да разбереш, Деми, но…“
Не исках да споря точно сега.
„Добре. Можем да ви вземем.“
Пърл каза, че може да носи двайсет възрастни мъже. Трябва да накараме това да проработи.
Вълчицата изкачи последното стъпало и задните ѝ крака започнаха да треперят. Беше толкова уморена, но въпреки това продължаваше. Използвайки малкото магия, която ѝ беше останала, тя се промъкна през стената и влезе в затворническия блок на осемдесетия етаж.
И по дяволите, беше плашещо. Навсякъде имаше килии с решетки, вътре крачеха мъже, по двама в килия. Тя мина покрай фея, трол, магьосник, вълк, Итаки. Никой не беше подминат; всички раси присъстваха и бяха заключени. Моята вълчица се втренчи в един мъж фея, който стоеше зад решетките на килията си. Глезените му бяха вързани със сребърни белезници, подобни на тези, с които израснах. Над тях надничаха белези и гневна червена кожа, демонстрирайки колко пъти се е опитвал да използва силата си.
Завъртяла глава, моята вълчица погледна към откритото пространство извън клетките. Пространството беше дълъг правоъгълник и килиите се простираха отляво, отдясно и отзад на стената. Тя надникна през рамото и видя пазач, седнал на бюрото и превъртайки по екрана на таблет. Досега вълчицата ми нямаше проблеми с преминаването през стените тук, така че това беше добре. Нямаше да ѝ трябва отпечатъкът от ръката на пазача, за да отвори вратата на тренировъчната зала, но щяха да й трябват ключовете, за да отключи белезниците на момчетата, иначе всички щяха да бъдат превърнати в хрупкав пържен бекон, когато се опитат да избягат.
Вълчицата ми се приближи до високия, гъвкав страж, който седеше прегърбен над таблета си, скръстил глезени и пръст върху екрана, докато превърташе през някакъв уебсайт. Тя сканира тялото му, търсейки комплект ключове, които да висят на колана му като във филмите. Нямаше такъв.
„Сойер“ – прошепна тя през връзката. – „Как изглеждат ключовете за белезниците?
Моите белезници винаги са били сваляни магически, но това нямаше да проработи тук с толкова много затворници в затвор, управляван предимно от феи, а не от вещици. Те ще имат нужда от по-лесен начин да ги премахнат, когато са повредени и трябва да бъдат заменени или каквото и да е друго.
Отговорът на Сойер беше незабавен.
„Това е квадратен магнит, който виси на черен шнур на вратовете им. Закопчалката се освобождава само ако този, който я носи, я докосне. Това е някаква нова интелигентна технология, която съответства на техния пръстов отпечатък.“
Добре, това прозвуча сложно, особено за вълчицата ми…
– Вълк! – Пазачът изведнъж вдигна поглед от таблета си и изсъска. Очите му се заковаха право върху нея и тя замръзна.
Мамка му! Той ме видя. Нея. Нас.
Някои феи притежаваха такава магия и, разбира се, трябваше да е точно този пазач! В една секунда вълчицата ми беше прозрачна, а в следващата се уплътни, хвърляйки се към врата му. Ръцете му веднага се вдигнаха и се вкопчиха във врата й и шок премина през нея. Тя потрепери, когато магията му я докосна, опитвайки се да я отслаби.
Не.
Обратно на Пърл, в моето човешко тяло, аз махнах белезниците, силата нахлу от мен към нея. Тя се изтръгна от хватката на пазача с изненадваща сила и падна на земята. Той посегна към червен бутон на бюрото и тогава тя се хвърли към чатала му, забивайки зъби в месото между краката му. Нечовешки вой проряза пространството и мъжете в затворените килии започнаха да аплодират и да удрят по решетките, докато гледаха какво става.
Феята падна на земята и от тялото му избухна ударна вълна, но вълчицата беше готова. Тя усети промяната във въздуха и когато стигна до нея, използва скоростта и силата си на вампир, за да я преодолее. Със свалените белезници нямаше ограничение за нашата сила.
Защитното му силово поле се удари върху кожата ѝ със силата на куршум и знаех, че това утре ще боли. Без да губи време, тя отново се хвърли към врата му, като първо се нахвърли върху гърдите му, за да го притисне. Силата пулсираше през мен към нея и тя без да губи време се насочи към югуларната му кост със зъби.
Ръцете му се вдигнаха, за да я дръпнат, но беше твърде късно. Гърлото му беше изтръгнато с един бърз удар; мускулите и сухожилията бяха откъснати чисто. Тя изплю месото на земята, докато феята се отпусна под нея. Мъжете в килиите пощуряха, крещяха и блъскаха силно.
„Пазачите идват да видят какъв е този шум“ – каза ни Сойер.
Мамка му!
Та отскочи от мъртвия страж и се превърна в призрак, придърпвайки китката му в устата си. Пристъпи тромаво на гърдите му и се опита да маневрира с безжизнената му ръка така, че да притисне пръста му към закопчалката около огърлицата на вече осакатеното му гърло.
По дяволите.
Използвайки муцуната си, тя бръкна под врата му, завъртайки главата му настрани, докато ръката му все още беше здраво стисната в устата ѝ.
„След всичко това ще имаме нужда от терапия“ – казах на моята вълчица, докато кръвта плискаше по муцуната ѝ. С удоволствие видях, че дори и невидима, тя пак можеше да маневрира.
– Хей! – извика пазач зад нея и тя замръзна. – Какъв е целият този шум? – извика той. Погледът на вълчицата ми се плъзна настрани, виждайки как двама пазачи феи току-що бяха влезли в главната зала, изправени пред затворниците, които удряха диво по решетките на килиите си с чаши и юмруци. Пазачите още не ме бяха видяли, твърде заети с полудялите затворници.
Но скоро щяха.
Един от тях се обърна към моя вълк и един затворник вълк в най-близката килия извика:
– Кървя! – Той се хвана за корема и падна.
Двамата пазачи изтичаха до килията му и на мен и просветна, че той ми печели време.
Благодаря, пич.
Вълчицата ми поднови акробатичните си действия, опитвайки се да вдигне пръста на мъртвия страж фея до закопчалката на тила му. Най-накрая тя успя и колието падна с едно щракване.
Да.
Без да губи нито миг, тя вдигна огърлицата в устата си и избяга от безжизнения пазач.
Очите ѝ сканираха вратите, благодарна, че затворникът вълк симулира някакъв фалшив припадък, за да отвлече вниманието на пазачте.
Баня.
Помощен шкаф.
Фитнес зала.
Разбрах.
Влизайки през вратата, на която пишеше „Фитнес зала“, вълчицата ми спря при вида на Сойер и целият дъх изхвърча от човешката ми форма, седяща върху Пърл.
Свещени богове.
Моят сладък, красив съпруг милиардер се беше променил. Сега той имаше брада и стоеше без риза под щангите, където тренираше. Мускулите на ръцете му изпъкваха и тогава погледът на вълчицата ми премина през най-голямата промяна на Сойер.
Тялото му беше покрито с татуировки.
„Почивай в мир татко“ беше изписано с курсив над сърцето му. „Алфа“ беше написано над изображение на виещ вълк на бицепса му, а „Хъдсън“ с големи печатни букви върху корема и тогава погледът на моя вълк се плъзна към гърдите му. Точно над сърцето му беше моето име с красив курсив.
Деми.
Хленч заседна в гърлото ми и очите на Сойер се стрелнаха към нея.
Той винаги можеше да ме види, независимо дали за другите бях невидима или не. Той замълча и внезапно забелязах всички останали в стаята, които не можеха да ме видят: осем пазачи и десет страшно изглеждащи свръхестествени. Почти изписках от радост, когато видях Уолш да стои зад един мъжки вампир, който удряше боксова круша с юмрук. Косата на вампира беше тъмно черна, мокра от пот, и много неприятно ми беше да го призная, но той беше безумно секси. Всички тези мъже бяха такива. Те бяха адски горещи, покрити с татуировки и бради и тестостерона се усещаше във въздуха. Моята вълчица се разтърси, за да проясни мислите си, и бавно се приближи до Сойер. Той не беше помръднал, просто стоеше замръзнал, докато ме гледаше.
Той се изкашля два пъти, наистина кратко, и това трябва да беше някакъв сигнал, защото Уолш, горещият пич вампир и някакъв затворник фея започнаха да се придвижват в унисон към Сойер.
– Хъдсън! Уолш! Бенет! Забранено е да се събирате на едно място – обади се пазач. Вълчицата беше стигнала до Сойер и когато той се наведе да завърже обувката си, тя пусна огърлицата на земята в краката му. Той я грабна с треперещи пръсти, точно когато вампирът – трябва да е Лука, съквартирантът на Сойер – извика на пазача.
– Нараних гърба си, човече – каза Лука, а Уолш започна да оглежда гърба на Лука.
– Дай да видя – извика феята, приближавайки се, докато прикриваха факта, че Сойер си сваля белезниците.
– Толкова много ми липсваше, по дяволите – прошепна Сойер, докато гледаше право в очите на моя вълк и откачи последната белезница, поставяйки светещия син комплект, който сега стоеше отворен, зад постелка, за да ги скрие. Сойер прокара пръсти през вълчата ми козина и аз отново изскимтях. Беше толкова хубаво да бъда докосната от него, да го видя, да го помириша.
Обратно на Пърл, инструктирах Мармал с полуизхлипване от радост.
– Време е.
Обратно в стаята, Сойер подаде ключа на Уолш и започна да оглежда гърба на Лука.
– О, мамка му, тук кост ли стърчи? – извика силно Сойер, гледайки перфектния, мускулест гръб на Лука, покрит с татуировки и без стърчащи кости.
– Той е вампир. Ще се излекува. Разделете се! – Един страж се отблъсна от стената и тръгна към Сойер с вдигнат пистолет.
Обратно на Пърл, аз се стегнах. Мамка му щеше да се случи и трябваше да го направим, сега.
– Закарай ме възможно най-близо до този прозорец и бъдете готови да се махнете в секундата, когато ги измъкна! – Извиках на Мармал, която седеше пред мен.
Тя кимна и насочи Пърл към далечния прозорец на най-горния етаж. Имаше мъничка издатина, дълбока около шест инча. Нищо, на което да мога да стъпя. Колкото повече Пърл се приближаваше до прозореца, толкова повече усещах магията, действаща в защитните щитове. Беше като дъгов блясък от мехурчета, висящи във въздуха.
– Тя не може да се приближи повече или крилото ѝ ще се удари в щита! – извика Мармал.
По дяволите. Бях на десет фута от блестящия щит. Но беше сега или никога. Бях толкова близо до това да измъкна Сойер, а и все още трябваше да се тревожа за Сейдж.
– Когато започна да падам, хвани ме! – извиках аз. – Ще скоча и ще сваля щита.
Вдигнах острието на фея и очите на Мармал се разшириха. Тя помълча за момент, но после кимна.
Погледнах надолу, едва успявайки да видя реката, тъй като бяхме на над осемстотин фута във въздуха.
Моля те, не позволявай така да умра, изпратих мълчалива молитва към всеки, който може би ме слушаше, и след това забих острието на фея в дланта си. Преща болка премина по ръката ми, когато пурпурна кръв се събра в дланта ми и напои ножа.
Промърморих заклинанието, което Стар ми беше казала, и ножът блесна в болезнен зелен оттенък.
Е, това поне беше нещо. Просто трябваше да вярвам, че това заклинание работи, и в секундата, в която забия острието в защитния щит… той щеше да се счупи.
– Стара магия. Имам стара магия и това е добре, ще проработи – изрекох на глас, опитвайки се да се настроя за този скок.
Моята вълчица привлече вниманието ми и аз насочих вниманието си към нея точно навреме, за да видя Лука да блъска с глава охранителя в лицето, а след това Сойър да рита друг.
Мамка му!
Окей!
– Едно. – Изправих се на гърба на Пърл, клатушкайки се във въздуха, докато тя махаше с криле, опитвайки се да ме задържи стабилна. – Две. – Стиснах острието по-здраво в юмрука си. – Три! – извиках аз.
И тогава скочих във въздуха, забивайки ръката си с острието в защитния щит, изпращайки вълни от болка в лакътя ми. Чу се пукащ звук… и тогава започнах да падам.
О, мамка му.
Свободното падане от осемстотин фута е може би най-ужасяващото нещо, което някога бих могба да си представя, а бях преживял няколко страшни неща. Дори и да знаех, че Пърл ще направи всичко възможно да ме хване, не помогна да успокои нервите ми.
„Деми!“ – изкрещя Сойер. Сигурно е доловил емоциите ми и е почувствал ужаса ми. Пренебрегнах го, просто се съсредоточих върху дишането и да не припадна, когато Пърл се материализира точно под мен.
– Тук! – извика Мармал и аз се протегнах към нея. С изненадваща сила паднах върху гърба на Пърл, изпращайки я рязко наляво. Мармал се вкопчи в мен, като постави двете си ръце на раменете ми, за да ме задържи. И двете щяхме да паднеме, но тогава Пърл успя да се изправи.
Протегнах ръка и погалих люспите ѝ.
– Много съжалявам, ако това те е наранило.
Мармал ме погледна с полуизкривена усмивка.
– Тя каза, че го е почувствала като дълбок масаж.
Намръщих се. Как, по дяволите, древен дракон знае какво е дълбокотъканен масаж? Поклащайки глава, се насилих да се съсредоточа.
– Върни ме обратно там. Може да имаме само минути, преди да вдигнат щита обратно.
– Разбрах! – Мармал я инструктира и тогава Пърл размаха лудо криле, докато се приближаваше по-близо до сградата, след като защитният щит го нямаше. Докато се приближавахме все повече и повече, аз се подготвях за това, което вероятно ще бъде най-болезнената част от този процес. Разбивайки прозореца с тялото си. Според думите на Сойер вътре няма нищо тежко или опасно, което да може да се използва като оръжие. Няма свободни тежести или нещо подобно. Това ме оставяше да летя във въздуха като топка и да го разбия…
– Искаш ли Пърл да строши прозореца с опашката си? – внезапно попита Мармал, прекъсвайки мислите ми.
Погледнах обратно към опашката на Пърл. На върха имаше шест възлести рога с различни размери.
О… това беше по-добър вариант. Исках да се разсмея, но се въздържах. Вътре в затвора се водеше битка и аз трябваше да помогна.
– Да, моля! – Извиках и секунди по-късно във въздуха проехтя звукът на разбито стъкло.
Сойер!
Усетих го преди да го видя. Погледнах нагоре от гърба на Пърл, обърнах се и ето го, стоеше пред счупения прозорец, с пръсти свити дълбоко в козината на моя вълк, докато тя стоеше в краката му. Кръвта се стичаше по врата му от рана на ухото му и гърдите му се повдигаха, докато се опитваше да си поеме дъх. Но въпреки това той се усмихна широко, показвайки трапчинките си.
По дяволите, тази усмивка ми липсваше.
– Деми! – изкрещя той, отваряйки ръце.
Не губех време. Застанала на гърба на Пърл, скочих от дракона с един скок, опитвайки се да се сдържа, за да не изпадна в истерия. Толкова време беше минало, откакто го държах, помирисвах го, вкусих го. Имахме бебе и той дори не знаеше за него доскоро. В секундата, когато се блъснах в гърдите му, ръцете му ме прегърнаха като менгеме.
– По дяволите, жено – изръмжа той, докато аз увих краката си около кръста му, опитвайки се да се доближа до него. Дъхът му потръпна срещу мен, когато освободих риданията, които бях задържала. Той ме стисна толкова силно, че ме заболя, но не ме интересуваше, защото на някакво друго ниво се чувствах добре. Да ме държи толкова здраво до тялото си без риза, беше най-доброто проклето чувство, което съм изпитвала от много време.
Отдръпнах се малко от него, погледнах нагоре към изпепеляващите му сини очи и позволих на връзката ни да се заплете отново. Отворих се за него, всяка емоция, всяко преживяване, което съм имала, откакто бяхме разделени. Да родя Крийк, да стана Паладин алфа, да оцелея в Тъмните гори, да ми липсва. Всичко това. Той само ме погледна в очите и кимна. Тогава и аз го усетих. Той криеше толкова много от мен. Сега в него имаше толкова много тъмнина, че не бях подготвена за това. Беше обмислял самоубийство толкова много пъти, докато сме били разделени. Бил е бит ежедневно от надзиратели и други съперничещи затворнически банди. Бил е гладен и хиляди пъти близо до смъртта. Чувствах в гърдите си тежест от петстотин килограма, докато той отваряше емоциите си към мен, споделяйки всичко, през което беше преминал. Той почти е загубил ума си, не знаейки какво е станало с мен. Единственото нещо, което го е държало и продължаваше да го държи, беше новата му група приятели и надеждата, че съм жива. Една сълза се плъзна по бузата ми, знаейки, че е преживял толкова много болка. Навеждайки се напред, той целуна сълзата и я стопи в устата си.
– Обичам те толкова много – изграчих аз.
Устните му се приземиха върху моите и аз не можех да дишам за момент, не можех да помръдна. Реално ли беше това? Бяхме ли най-накрая заедно? Изстенах, когато топлият му език се плъзна в устата ми и го вкусих за първи път от цяла вечност.
– Хей, влюбени гълъбчета, малко помощ! – внезапно извика Уолш.
Разтърсен от срещата ни, Сойер се отдръпна от целувката ни и ме остави да стъпя на земята, след което и двамата се завъртяхме.
Мамка му.
Забелязах Лука, Уолш и още две момчета. Предполагах, че те са останалата част от неговия „екип“. Единият беше фея, а другият трол. Всички те бяха ангажирани в жестока битка с петима пазачи. Размахваха се юмруци, хвърчеше кръв, падаха тела, всичко това в опит да изтръгнат оръжията от тях. Другите мъже в тренировъчната зала бяха в ъгъла, взимаха оръжия от мъртвите пазачи и се въоръжаваха.
Страхотно!
Лука, вампирът, се беше освободил от белезниците и сега хвърли един пазач през стаята, сякаш беше направен от хартия. Пазачът удари стената с трясък точно когато друг страж се хвърли към Лука с извадено острие. Сойер скочи в битката и аз усетих прилив на сила в мен. Трябваше да се махнем оттук, по дяволите, и трябваше да вземем Сейдж.
Този щит може да се вдигне отново всеки момент, хващайки всички ни в капан. Втурнах се напред с вампирска бързина и се блъснах в пазача, който се канеше да намушка Лука. Тялото му се блъсна в стената и аз хванах главата му в ръцете си и я извъртях. Отвратителното хрущене на счупения му врат прозвуча из цялата стая, аз го пуснах на пода и се обърнах. Двама останали пазачи се втурваха към мен.
– Деми! – изкрещя паникьосано Сойер. Охранителите бяха извадили оръжия.
Импулс на сила пламна за живот под кожата ми и аз разперих ръцете си, изпращайки щит от магия към тях, подобно на бомбен взрив. Изглеждаше като вълна от синя светлина и когато се блъсна в телата им, те се превърнаха в пепел.
– По дяволите – въздъхна Сойер, гледайки двете купчини пепел.
Добре, това беше странно. Никога не бях правила това преди.
Преглътнах мъчително, малко разтърсена, и огледах стаята. Другите пазачи бяха убити или заловени.
– По дяволите, къде мога да намеря такава жена? – Оценяващо ме огледа Лука. Погледът ми пробяга по татуировките му. „Петчленен екип“ беше написано с големи печатни букви върху ключицата му. Погледнах ключицата на Сойер. След това на Уолш. След това на феята и трола. Всички имаха тази татуировка. Това беше новата глутница на Сойер.
Бях приелa Мармал и Сейдж като моя глутница.
Така Сойер е оцелял през последната година. Нямаше да се държа глупаво, само защото мразех вампирите.
Сойър се ухили.
– Казах ти, че е невероятна.
Лука се поклони пред мен, взе ръката ми в своята и леко я целуна.
– Милейди Алфа, завинаги съм ви длъжник.
Уау! Беше ли горещо тук или…? Този чаровник не приличаше на студените вампири, които съм срещала. Трепнах под погледа му и кимнах, когато той пусна ръката ми.
– Приятеля на Сойер е и мой приятел – казах му.
Той се засмя.
– Знам, че мразиш моя вид. Това е добре. Семейството ми са куп глупаци.
– Семейство? – попитах, наклонявайки глава настрани.
Сойър прочисти гърлото си.
– Трябва да се махаме оттук.
Вярно.
– Аз съм Талон – каза тролът. Той беше гигант, висок над шест фута и изглеждаше като изсечен от камък.
– Бенет. – Феята ме поздрави. – Благодаря за спасяването.
Всички мъже в малкия екип на Сойер бяха изключително добре изглеждащи и знаех, че Мармал и Сейдж няма да имат никакви притеснения да прекарат следващите няколко дни с тях.
Аз кимнах.
– Радвам се да се запознаем. – Отидохме до счупения прозорец точно когато алармата иззвъня в целия затвор.
По дяволите.
Най-накрая бяха разбрали, че се готви бягство от затвора.
– Процедурите по блокиране започват сега. Имаме активно проникване – каза роботизиран женски глас по високоговорителя.
– Върви! – извиках точно когато Пърл се появи пред прозореца в целия си блясък.
– Майната му – въздъхна Лука до мен. Бенет и Талон без да губят време скочиха върху гърба на Пърл, а Мармал ги задържа, докато аз се навеждах към моя вълк.
„Трябва да се увериш, че няма да сложат нова инжекция на Сейдж. Ще бъде по-лесно да я измъкнем, ако не е в безсъзнание. Скъсай връзките на ръцете и краката ѝ и веднага ще долетим и ще ви измъкнем.“
Тя кимна и след това излетя, ставайки призрачна, докато минаваше през стената.
– Скъпа! – Сойер ме извика и аз вдигнах поглед. Останахме само ние двамата. Протегна ръка към мен. Сложих отново белезниците си и хванах протегнатата му ръка.
– Хей, вземи ни с теб! – тросна се мъж зад мен. Извърнах глава, за да видя останалите момчета, които тренираха, когато започна цялата битка. Този, който говореше, беше висок вампир и държеше елегантен пистолет, който беше откраднал от пазача. Белезниците му все още бяха поставени, което ми даде да разбера, че Сойер не е споделил ключа с тях.
„Тези гадове се опитват да ме убият от деня, в който дойдох тук“ – изръмжа Сойер в главата ми.
Грабнах предложената ръка на Сойер.
– Разбира се. Нека просто да се свържа с моята приятелка – казах му аз и станах.
Той вдигна пистолета и тогава ръцете на Сойер ме хванаха за кръста, дръпвайки ме назад, докато скачаше. Ние излетяхме във въздуха, кацайки върху гигантския гръб на Пърл. Останалите ни задържаха на място точно когато пистолетът гръмна. Стегнах се, готова да хвана куршума или каквито и да било магически глупости, но нищо не се случи.
– Трябва ти отпечатъка на пазача, задник такъв – извика Лука.
Сойър се ухили злобно.
– Насладете се на следващите петдесет години, знаейки, че сме се измъкнали.
Вятърът се усили зад нас, когато Пърл започна да се спуска.
Уау, тези момчета трябва яко да са се карали – истории за друг път.
Трябваше да се съсредоточа върху Сейдж.
– Заведи ме до задната страна на сградата, долният етаж, където държат Сейдж! – Извиках на Мармал.
Всичко се случваше толкова бързо, че не можех да го обработя правилно.
„Промъкнах се в асансьора и ги чух да казват, че отвеждат единият пазач в медицинския център на първия етаж“ – каза моята вълчица.
Слава Богу.
– Сейдж тук ли е? – Гласът на Уолш се пречупи.
Погледнах отново към него и забелязах болезненото изражение, което премина през лицето му. Аз кимнах.
– Тя вкара вълчицата ми вътре, но я държат на долния етаж, така че трябва да я вземем.
Докато Пърл летеше надолу, аз наблюдавах мигащите светлини вътре. Червени и бели светкавици пулсираха, когато сирената зави и гласът на робота се разнесе от високоговорител:
„Бягство от затвора. Процедурите за блокиране са активни. Щит надолу. Останете в килиите си.”
Моята вълчица привлече вниманието ми и аз се съсредоточих върху нея точно навреме, за да я видя как влиза в стаята на Сейдж. Тя все още лежеше неподвижно в леглото с платнени ремъци около краката и ръцете си. Платнените ленти бяха свързани със сребърни верижки, но моята вълчица вече беше започнала да дъвче лентата на дясната ѝ ръка, разкъсвайки я със задните си зъби.
Сейдж изстена.
„Сейдж, събуди се!“ – Използвах умствената ни връзка, за да я събудя. „Освободих момчетата. Уолш и Сойер са в безопасност. Трябва да те измъкнем оттам.“
Усетих как съзнанието ѝ се раздвижи.
„Деми?“ – изръмжа тя през нашата връзка.
Вълчицата ми я погледна точно, когато тя отвори очи и лентата падна от дясната ѝ ръка. Тя бавно вдигна ръката си, за да погали главата ѝ, и след това кимна, сякаш излизаше от дълбок сън.
„Толкова съм гроги“ – каза тя.
„Всичко е наред. Просто се опитай да помогнеш и да махнеш лентите. Почти стигнах до теб.“
Сейдж лениво се пресегна и започна да развързва ленатат на лявата ръка, докато вълчицата дъвчеше тази на левия крак. След като освободи ръцете си, тя се изправи, изглеждайки по-будна, и се измъкна от лентите на краката си точно, когато се чуха гласове, които викаха по коридора.
„Отвори щорите на прозореца си. Не знам кой е твоят“ – инструктирах я, докато Пърл летеше ниско до земята между сградата и високата тридесет фута защитна стена. Щяхме да останеме в капан тук, ако вдигнаха защитата. Имахме нужда от помощ.
Щорите на прозореца отляво се вдигнаха и Сейдж и моят вълк надникнаха към нас. Облекчението избухна в гърдите ми при вида на моята приятелка.
„А сега се отдръпни от прозореца! Ще го разбием!“ – Казах ѝ аз. Тя се отдръпна назад и Сойер ме погледна очаровано, докато седеше зад мен, стиснал здраво с ръце бедрата ми.
– Общуваш ли с нея? – попита внезапно той, когато тя и вълчицата ми се отдръпнаха от прозореца.
– Те са глутница – беше всичко, което казах и след това кимнах кратко на Мармал. Когато погледнах обратно към Сойер, лицето му беше замръзнало от шок. С отворена уста, широко отворени очи, знаех, че фактът, че направих Сейдж част от своята глутница, ще го удари силно. Все пак тя му беше братовчедка.
– Глутница. – Той изрече думата объркано. Сейдж беше негова, Мармал беше трол, но нямах време за този разговор в момента.
Пърл легна на земята и след това прибра крилата си, за да може да се доближи до прозореца пеша. Опашката ѝ трепна веднъж и всички на гърба ѝ трепнаха, когато прозорецът се счупи. Талън и Уолш седяха един до друг, свили крака под себе си и стискаха рога като дръжки. Лука и Бенет направиха същото зад тях. Нямаше много място, особено за дълъг полет до дома, но щяхме да се справим.
Върнах се при моята вълчица, тя и Сейдж се скупчиха заедно, докато натрошеното стъкло избухна навсякъде. Парчета осеяха пода, когато Сейдж се втурна напред, за да избяга. Нямаше нужда да ѝ казвам, че времето е от съществено значение. Тя го знаеше.
На Пърл, Уолш се отдръпна от нас и кракът му се протегна върху перваза на прозореца, за да се подпре, протягайки ръка към Сейдж. Вниманието ми се насочи обратно към мен, като се уверих, че от променящата се тежест на Уолш няма да бъда изхвърлен от гигантския дракон, върху който всички се люлеехме. Сейдж скочи върху перваза на прозореца и тогава Уолш я хвана за кръста и я придърпа към себе си. Тя го прегърна, обгърна го с ръце и крака, когато ръцете му се вдигнаха, за да се заровят в косата ѝ и аз се усмихнах.
Направихме го.
Поглеждайки моята вълчица, която стоеше дълбоко в стаята, се потупах по гърдите. „Хайде! Скачай!“
Защо беше толкова назад?
О, стъклото! Беше навсякъде и щеше да разкъса лапите ѝ. Усетих как мисли какво да прави, когато вратата зад нея се спука от пантите си и тогава нажежена болка проряза гръдния кош на моя вълк. Майката на всички електрически удари разлюля тялото ѝ и тя падна на земята, треперейки, докато аз стоях върху Пърл и крещях.
– Неее!
Там, точно зад моята вълчица, беше шибаната кралица на вампирите. Тя държеше някакво устройство и когато завъртя циферблата, тялото ми и вълка едновременно се почувствах сякаш погълната от огън. Всяко нервно окончание изгоря и светът се завъртя, потта изби по тялото ми. Вълчицата се разтресе, зъбите ѝ затракаха, докато електричеството разлюляваше малката ѝ фигура. Моето човешко аз се хвърли напред, като постави единия си крак на перваза на прозореца и се протягаше с лявата си ръка, за да свали дясната ми белезница, когато един от високите пазачи от фитнес залата, който очевидно вече не беше в безсъзнание, нахлу в стаята, вдигнал пистолет.
Всичко се случи толкова бързо, твърде бързо. Дулото на пистолета проблесна със светлина и тогава нещо остро ме удари в корема. Свежа гореща топлина се процеди в бельото ми и аз се олюлях. Полетях назад в нечии ръце и тогава Сойер изкрещя. Беше разтърсващо и нечовешко, когато се превърна във вой.
Отне ми малко време да осъзная, че крещи за мен.
– Не! Идиот такъв! Имам нужда от нея жива. – Гласът на кралицата прозвуча трескаво и тялото ми се разтрепери. – Сложете белезници на вълка и вдигнете защитното поле – сопна се кралицата.
Тогава Сойер каза трите най-ужасни думи, които някога съм чувал.
– Тръгвай! Остави я!
Без дори да обмисля друга възможност, Пърл се отблъсна от земята и крилете ѝ се размахаха, докато ни издигаше високо във въздуха. Моят вълк лежеше на земята в стаята, трепереше и скимтеше от електрическия ток, пулсиращ непрекъснато в тялото ѝ.
Усещах всичко толкова леко и студено… Беше ми толкова студено. Зъбите ми тракаха, докато летяхме все по-далеч от моя вълк, другата половина от душата ми, моята спасителка.
– Сойер не… ме карай… не мога – изръмжах аз. Имаше натиск върху стомаха ми и аз погледнах надолу, за да видя паникьосания и широко отворени очи на Уолш, който се опитваше да запуши всички дупки в мен.
Боже мой! Имаше толкова много дупки в тялото ми. Как бях все още в съзнание?
В този момент шокът премина и замаяната тежест на съня ме притисна заедно с толкова ужасяваща болка, че почти припаднах.
Ето как умрях. Знаех го. Усетих го дълбоко в душата си.
Протегнах се с окървавени пръсти и ги прокарах по бузата на Сойер.
– Искам да знаеш… – изръмжах, когато дишането стана твърде трудно. – Че си бил обичан. Не за твоите пари или заради някоя глупава година на чифтосване. Аз… – Защо дишането беше толкова трудно? Очите на Сойер се напълниха със сълзи, когато той поклати глава в пълно отричане на ситуацията. – Обичах те толкова лудо и диво. Искам да… знаеш… това. Кажи на Крийк, че… също го обичам. Повече от всеки друг. – След като последната дума се изплъзна от устните ми, дълбока, тежка чернота, различна от всяка, която някога съм усещала преди, ме обля и ме повлече надолу, като цунами, което завлича жертвата в гроба.

Назад към част 6                                                              Напред към част 8