Мариана Бусарова – Програмна грешка ЧАСТ 7

Мариана Бусарова – Програмна грешка
Едно завладяващо произведение, любезно предоставено на сайта ни от неговата авторка.

Глава 7

–Това е Сарти. Джудзепе Сарти. Той ми е сътрудник – каза Антъни, представяйки слабия, светлокос мъж до себе си на другите присъстващи.
Росариа се наведе свойски към него и прошепна до ухото му:
–Не знаех, че си падаш по мъже, скъпи!
Мъжът се усмихна криво и я хвана здраво за лакътя. Устните му едва се мърдаха, докато отвръщаше на хапливата ѝ забележка:
–Каквито и да са сексуалните ми предпочитания, на мен не ми се налага да си плащам за секс, скъпа!
Росариа се нацупи и дръпна рязко ръката си от пръстите му, обаче Антъни продължаваше да я държи здраво. Направи няколко крачки настрани и се обърна с гръб към другите.
–Ужасен си! – каза тя гърлено – Мисля, че може и да ми станеш интересен! Все пак…
–Благодаря ти – отвърна Тони с насмешка – Предпочитам да не ти ставам интересен. Сделка?
Иначе топлите му, златисто-кафяви очи, сега изглеждаха като късчета метал.
–Всъщност си прав… Не обичам да ме командват, обаче!
–Сигурен съм, че е така – Антъни се засмя сухо – Обичаш да командваш, нали?
Устните ѝ се разтегнаха и показаха безупречните ѝ бели зъби.
–О, да! Това го мога много добре!
–Може би ти се полага по право… Нали си родена със златна лъжичка в устата, като мен?!
–Това беше грубо! Никой не си избира родителите.
–Аха! Но може да си избере какъв да бъде!
–Защо ми звучи сякаш ме поучаваш, а Феърбътън? Не ме дразни, за да не се разделим още сега! – очите ѝ бяха присвити.
–Не съм ти някой лакей, Росариа! – отвърна Тони, натъртвайки на „лакей”.
Момичето изфуча, като разярена котка.
–Беше грешка да идваш!
–Беше грешка да ме поканиш!
–Явно! Реших, че си някой готин пич. Винаги до сега си бил галантен…
–О, аз винаги се държа прилично, особено, ако разни малки момиченца не ме предизвикват!
–Може да си отидеш, нали знаеш?!
–Това съоръжение е мое, нали знаеш?
Антъни я пусна, а после се заклати леко на петите си, мушнал палци в колана на дънките си.
–Определено си ужасен!
–О, да! А ти все пак скоро ставаш на 18, а не на 8, нали? Сърдиш се като някоя подрастваща ученичка!
–Тъпанар!
Тони видя, че я бе извадил извън нерви. Реално това му беше и целта. Вътрешно се забавляваше. Росариа наистина реагираше, като някое дете. И то доста глезено дете. Явно рядко някой ѝ се противопоставяше.
–Благодаря, скъпа, удоволствието е мое!
–Аз те обиждам!
–Наистина ли? Едно почти дете, като теб, не може да ме обиди…
–Не съм дете!
–Не си. Само почти!
–Да знаеш, че ако реша мога да разваля тоя годеж!
–Наистина ли? А попита ли татко ти, дали може?
–Тате иска аз да съм щастлива!
–О, да, сигурен съм. И много богата, също! Нали знаеш, че предварителният договор по сливане на двете корпорации е подписан и татенцето ти си счупи краката да го направи, колкото се може по-бързо!
–Какво толкова!
–Много по толкова, скъпа! Много… стотици милиарди… в действие!
–Не обичам да мисля за пари!
–О, да, сигурно. А да ги харчиш? – Тони се захили – Не ми отговаряй, то си личи! Сигурно само чантичката ти струва, колкото месечния доход на едно четиричленно семейство!
Антъни се пресегна и хвана чантата ѝ, правейки се, че я разглежда с интерес.
–Глупак! – извика момичето и я дръпна от ръцете му.
–Пак заповядай, Рос…
–Не ми викай по тоя нелеп начин!
–Както кажеш, скъпа! Така, без да споменавам името ти е по-лесно… Поне няма да те объркам с поредната мадама в леглото си…
Росариа се врътна бясно и тръгна към хората от екипа си.
Антъни се засмя.
–Хубаво шоу – каза тихо Сарти.
–Ядоса ме и си го търсеше… Освен това всичко това ще бъде в полза на другите ни цели.
–Унижи я пред хората ѝ, Тони! Не беше красиво…
–Знам, Сарти, знам… Понякога се налага човек да си оцапа ръцете… или душата… Тя е едно презадоволено, нахакано и егоистично същество. Изобщо няма да ѝ навреди малко да ѝ оскубят перушината, нали?
–Ще те намрази.
–Аз мисля, че вече ме мрази! Така по-бързо ще иска да направи нещо, което да ме уязви! И ще бъде невнимателна. Може би дори няма да се крие, докато се натиска… с онзи, с големите мускули! Нали го виждаш как я гледа, все едно ще я хапне на закуска? А мен ме гледаше, все едно иска да ме стъпче! Не е познал, обаче! Бая ще се поозори, нищо, че съм по-малко килограми от него…
–Трябва да бъдем внимателни.
–Да. Много. И бързи. Ще свършим, за каквото сме дошли и се изпаряваме!
–Провери ли дали работи добре микро камерата?
–Да. В реални условия!
–Какво искаш да кажеш, Тони?
–Беше в апартамента на Павел и Каси…
–Монтирал си я там?
–Да, в дневната им. Хубаво е да имаш бързи пръсти и да преджобваш без угризения пияни домоуправители! Намъкнах се в дома на Павел, сложих камерата и си излязох, като първия обирджия.
–Ами камерите на входа на кооперацията?
–Бях с качулка и ползвах онзи заглушител, който ми даде. Сигурен съм, че нищо няма да се види на видеото… Или поне не нещо ясно, за да ме познаят.
–Нали хакнахме компютъра му! За какво ти беше тоя екшън? И как си взе обратно камерата?
–По същия начин! Снощи, когато се опита да насили Каси, отидох там, за да я измъкна… Просто карах като луд из града, знаейки, че почти е сигурно, че ще закъснея и той ще ѝ направи нещо! Но тя… е тя го фрасна яко в пакета и избяга! Видях после на записа как се превива по пода, а после я подгони. След като я качих в едно такси, го изпреварих и си взех камерата. Вече беше безпредметно да стои там. Видях достатъчно, знам кой е и мога да го намеря. А Каси вече не е при него. А той вися, като някой кретен поне час на улицата, сякаш тя щеше да се върне при него… Идиот!
–Тони…
–Знам, че не трябва да говоря така за него. Знам, че не трябва да го мразя… Но не мога, Сарти! Не мога! Той не е виновен, че е такъв, но беше готов да нарани Каси. А мама страда цял живот заради него! И все пак няма да го убия, защото той е моето спасение, приятелю!
–А сега как ще сложим камерата в караваната на Росариа?
–Аз вече я сложих, Сарти!
–Какво? Как?
–На чантичката ѝ е. Ако от тази няма добра видимост ще намеря начин да сложа и другата.
–Боже мой, човече, за това ли беше целия цирк?
–Не, хрумна ми в движение…
******
–Искаш ли да видиш какво правят, Тони?
–Нямам намерение да гледам как се натискат!
–Малката фучи, а онзи маймун я успокоява…
–Значи се вижда добре?
–За момента е… супер! Чантичката е нависоко и има хубава картина и добър звук! Направо печалба от лотарията!
–Гледай си ги… Аз ще се поразходя!
–Не върши глупости, Тони!
–Не си ми майка, Сарти…
Антъни грабна якето си и излезе навън. Свечеряваше се. Ако всичко вървеше по план на следваща вечер щеше да е вън от тоя фарс. Поне нямаше да му се налага да търпи Росариа.

Назад към част 6                                                                 Напред към част 8

Мариана Бусарова – Програмна грешка ЧАСТ 6

Мариана Бусарова – Програмна грешка
Едно завладяващо произведение, любезно предоставено на сайта ни от неговата авторка.

Глава 6

Така и не успя да отвори профила на Cassandra, защото пристигнаха няколко от колегите ѝ и трябваше да се захваща с работата си – дълъг списък за въвеждане, с безброй данни в него, който трябваше да нанесе внимателно. Пропъди мислите си за Тони и се съсредоточи.
Дори не усети как е станало време за обяд. Погледна, че наближава дванадесет, защото другите хора в залата се размърдаха. Регистрира последния запис и излезе от системата. Грабна чантичката си, а сърцето ѝ затупа забързано. Всичките мисли, които бе потиснала нахлуха в главата ѝ, като порой. За какво ли я търсеше този адвокат?
Както беше обещал, пред входа на офис-сградата я очакваше кола. Едър, почти двуметров мъж, управляваше автомобила. Той ѝ отвори задната врата и я подкани да се качи. Колата бе огромна и вероятно много скъпа. Каси се настани на широката седалка и се огледа. Вътре миришеше на фин ароматизатор и истинска кожа. Кой използваше истинска кожа за тапицерия? Много отдавна синтетиката бе превзела целия свят. Изкуствените влакна властваха във всички видове текстилна промишленост от няколко века. Каси беше се докосвала до различни естествени материали благодарение на работата си и затова сега този мирис ѝ се видя така екзотичен. Сякаш беше от някое друго, отдавна отминало време. Електрическият автомобил почти не издаваше звук при придвижването си, а шофьорът се вля плавно в движението, независимо, че то не много интензивно в този част от деня. Мъжът управляваше уверено и само обясни на Каси къде отиват. Кантората на адвоката бе в самото сърце на мегаполиса. Това беше мястото на най-богатите, най-влиятелните в този, концентрирал се в огромните градове, свят. Каси опъна обикновената си работна рокля и се почувства като Пепеляшка от онази пра-стара, детска приказка. Беше бедна и незначителна, облечена с евтини дрехи и обувки. Сигурно щеше да прилича на някоя дрипла, попаднала по грешка в свръх-модерната кантора. Стисна устни. Нямаше да позволи на подобни незначителни неща да я обезкуражат. Беше решила, че ще се довери за момента на Тони, а това определено беше неговият свят.
Пристигнаха, а шофьорът галантно ѝ помогна да излезе от колата и я поведе навътре в безумно лъскава и огромна сграда. Всичко в нея крещеше за богатството на собствениците и наемателите ѝ.
–Госпожице Делейни? Безкрайно се радвам да се запозная с вас! – мъжът, който я приветства така топло бе около шейсетте, висок и строен, с напълно бяла, вълниста коса, която контрастираше с тъмните му, като маслини очи.
–Господине? – Каси кимна леко и пое подадената ѝ за ръкостискане ръка на мъжа.
–Аз съм Иван Зелински, адвокатът на Антъни.
Тя се огледа леко притеснено и срещна отново очите му.
–Не се притеснявайте. Тук е напълно дискретно и може да разговаряме спокойно. Първо ще помоля да се настаните на масата – поръчал съм обяд, защото ще се наложи да отнема цялата Ви обедна почивка.
Каси се огледа. Въпросната маса бе отрупана с храна, сякаш там щяха да се хранят не двама, а поне пет души.
–Моля, изберете си, каквото обичате, а аз ще Ви обясня за какво Ви помолих да дойдете – мъжът изчака Каси да седне, настани се срещу нея, дръпна към себе си чиния със салата, сипа си и повдигна очи към Каси – Трябва да Ви кажа, че обичам Тони като свой син! Като сина, който така и не ми се роди по редица лични причини, а едната от тях е, че цял живот съм влюбен в омъжена жена!
Каси преглътна притеснено.
–Не се учудвайте, че говоря така свободно пред Вас, дори бих Ви помолил да преминем към неформални обръщения. Може ли, Каси?
–Да, разбира се, Господине!
–Моля те, Каси, наричай ме Иван!
Тя кимна леко и продължи да наблюдава мъжа с интерес.
–Първо искам да те уверя в напълно честните намерения на Антъни към теб. Зная, че едва ли моята дума означава нещо за теб, но в момента той е на място, на което не му се ще да бъде. И няма как да се види с теб! Зная, че ще ти пише и ще ти обясни всичко подробно, а при добро стечение на обстоятелствата ще дойде лично при теб. Аз съм упълномощен да ти дам този нотариален акт, с който апартамента, в който живееш се прехвърля на твое име – изготвен е договор за дарение, чрез който го получаваш.
Каси едва не се задави с хапката, която току-що бе поднесла до устата си.
–Не! – успя да каже тя, преглъщайки с усилие – Не, това е някаква шега, нали?
–Скъпа Каси, няма шега и никой не ти се подиграва с този акт. Това е желанието на Антъни, а аз просто го изпълнявам. Какви са мотивите му не мога да ти кажа, защото не ме е упълномощил, макар че ги предполагам. Самият той в момента се занимава с нещо, което е доста опасно за него, само това ще ти кажа! Казвам го, знаейки, че Антъни доста ще ми се разсърди! Ти знаеш за пробойната в системата на Корпорацията на баща му, но тя не е просто един малък пропуск на софтуера! Тя е път, който може да бъде извървян по различни начини, а Антъни е решил да намери пътя към личната си свобода и щастие.
Каси поклати глава невярващо. Какво ѝ говореше този мъж? Тя бе усещала, че Тони премълчава нещо, но те реално бяха едни случайни… познати и нямаше как да знае всичко за него и отношенията му с баща му. Голяма каша! А сега и тези думи, които се загнездиха в ума ѝ и я накараха да потръпне от ужас, без да знае точно защо.
–Ето, вземи документа за собственост!
Каси протегна ръка, взе чип-картата и я сканира на телефона си. На екрана се визуализира текст от няколко страници, в който най-общо казано някаква фондация преотстъпваше правата си на ползване и собственост на Каси Делейни. Да, точно така! Самият Антъни ѝ бе казал, че апартаментът е закупен фиктивно на чуждо име!
–Добре… – каза тя, а гласът ѝ бе толкова глух, че сама не можа да го познае – И какво се очаква от мен в тази ситуация? Не се получава просто така един апартамент, без за това да дължа нещо, нали?
–Антъни ме уведоми, че просто желае да си обезпечена, защото не знае как ще приключат нещата за него и иска да бъде сигурен, че живееш на сигурно място и си добре!
–Само това?
–Аз зная само това, Каси.
–Изглежда невероятно!
–Аз не коментирам решенията на клиентите си, а Антъни няма да пострада по никакъв начин от това свое решение. Авоарите му са многократно по-мащабни.
–Да… – Каси преглътна – Естествено, че са!
–Не си прави изводи, без да знаеш причините, мила моя! – каза мъжът.
–Не, няма. Наистина си прав! – каза тя – Но някак неизвестните и странни неща станаха твърде много!
–Пострадала ли си по някакъв начин заради Тони?
–Всъщност напротив! – каза тя.
–Зная за снощи… – отвърна мъжът – И трябва да решим и този проблем!
Каси го изгледа, без да разбира за какво ѝ говори.
–Доста от нещата ти са останали в старото жилище, нали? При Павел Лонсъм?
Каси стисна устни.
–Да, така е! Но няма начин да се върна там и да си ги търся! Не желая да се срещам с него! Просто ще забравя за онези свои вещи, макар че… – тя помръкна.
Знаеше, че Павел ще изхвърли всичко, дори и така ценните и редки хартиени книги, които тя колекционираше. Тях щеше да изхвърли с най-голямо удоволствие!
–Има официален ред, за да си получиш нещата – каза адвокатът – Ако желаеш ще му изпратя електронно писмо от твое име, за да предостави достъп до апартамента, за да вземеш багажа си. А когато се наложи да отидеш там ще изпратя хора от моя офис да те придружат. Мисля, че видя шофьора ми, нали? Той има доста респектиращ вид!
Каси се усмихна.
–Наистина е така – съгласи се – Бих желала да си взема вещите. Има неща, които са ми много скъпи, защото са със сантиментална стойност.
–Не е нужно да има причина. Те просто са твои, мило момиче!
Каси усети, че се бе отпуснала и вече не се притесняваше от компанията на мъжа. В крайна сметка, независимо то всичко, той ѝ предлагаше приемливо решение на проблема с достъпа до старото ѝ жилище, а Тони я приютил без условия в своето. Защо трябваше да се измъчва в момента?
–Добре, благодаря много за съдействието! И кога ще мога да си прибера нещата?
–Какво ще кажеш за довечера? Кога приключваш работа?
–В шест.
–Чудесно! Шофьорът ми, Даниел, заедно с още някой от служителите ми ще те очакват и ще отидете там. Аз ще се свържа с Павел Лонсъм и ще го уведомя лично, а и на електронен адрес. Не се безпокой за формалностите!
–Благодаря много! – каза Каси – А какво ще дължа за тази услуга?
–Не се безпокой за такива дребни неща, мила моя – засмя се мъжът – Антъни е платил всички настоящи и бъдещи сметки!
Каси наведе глава. Антъни!
–Прочети това, което ти е написал, знаеш къде… – каза тихо адвокатът – Там ще намериш някои отговори. И недей да вярваш на евтините сензации на пресата. Тони е един прекрасен, млад мъж и мисля, че наистина държи на теб! Сигурен съм, че си много ценна за него…
Каси благодари още веднъж на Иван и му се извини, че трябва да тръгва. Обедната ѝ почивка приключваше след петнайсет минути.
Електромобилът мъркаше като доволно коте, а Каси побърза да влезе в профила на Cassandra. Изгаряше от любопитство да разбере какво ѝ е написал Тони там. Влизайки в профила видя, че ѝ е оставил лично съобщение. Потръпвайки го отвори.
„Малка вълшебнице – гласеше то – Щом четеш това, значи ми даваш шанс да ти обясня какво се случва. Благодаря ти! Благодаря ти! Моля те, последвай линка по-долу. Той е безопасен и вече ще си пишем само чрез него. Реагира единствено на твоя профил, а междувременно системата отчита, че имаш друга активност, копирайки стари моменти, в които си влизала тук, на случаен принцип. Просто едни малки трикове, които биха заблудили случаен наблюдател. Ако сърфираш в платформата ще установиш, че Sage вече го няма. Профилът е изтрит за всички, освен за теб! Трябва да бъда предпазлив и нищо да не ме свързва с теб. Може да пишеш съобщения на телефонния номер, от който аз ти писах. Ако някой направи разпечатка на телефонната ти сметка, всяко от тези съобщения ще изглежда, че е изпратено на някой от контактите в адресната ти книга… А естествено – ще идва при мен! Последваш ли линка по-долу даже и това съобщение ще изчезне. Всички следи от Sage са заличени, малка вълшебнице! Сякаш никога не е съществувал. За него знаем само ти и аз. И още двама души, които ми помагат. С единият вече се срещна, а другият – е при мен и ми помага… Хайде! Последваш ли линка, трябва да знаеш, че връщане назад няма. Но, ако успея, ще те заведа на едно наистина прекрасно място!“

Назад към част 5                                                                Напред към част 7

Мариана Бусарова – Програмна грешка ЧАСТ 5

Мариана Бусарова – Програмна грешка
Едно завладяващо произведение, любезно предоставено на сайта ни от неговата авторка.

Глава 5

–Какво се е случило, Тони?
Мъжът отиде до каната, оставена на градинската маса, сипа в шепите си вода и прокара длани през косата си. Малки капчици се плъзнаха по слепоочията му и се спуснаха до брадичката му, губейки се в няколкодневната му брада. Тръсна ръце, а от тях литнаха още малки, прозрачни пръски и накацаха по тревичките в краката му.
–Защо мислиш, че има нещо, мамо? – отвърна той на въпроса с въпрос.
Очите му избягваха тези на жената.
–Има нещо. Отдавна го усещам. Нещо се бори в теб. Какво е? Иначе не би дошъл просто така тук…
–Намерих го. Казва се Павел – каза съвсем тихо Антъни.
–Господи! Казах ти, че е опасно да се занимаваш с това, Тони! Защо… защо си го търсил?
–А ти защо ми каза, че той съществува, мамо, ако не си искала да го търся? Според мен точно това искаше – да го намеря, за да се убедиш, че наистина съществува и ти не си луда, както са се опитвали да те убедят, нали? Нали, мамо?
Жената уви ръце около себе си сякаш изведнъж ѝ бе станало безкрайно студено. Мълчеше. Антъни се обърна рязко към нея и потърси очите ѝ.
–Сигурно си прав, Тони – каза тя и отново наведе глава – Какъв е той?
–Работи в нашата компания. На средно управленско ниво. Доста е умен. И агресивен. Обаче не само в работата си.
–Какво ми казваш, Тони?
–В него има някаква лудост, мамо. Но не това е най-лошото…
–Защо? – жената изстреля тази кратка дума с видимо напрежение.
–Защото не той е важен в случая – Тони се засмя криво – Живееше с една жена. До снощи. Една чудесна, нежна, прекрасна жена… И мисля, че съм влюбен в нея!
–Тони?!
–Мина много време, мамо… Когато разбрах, че наистина съществува ми костваше много усилия да го издиря, а после започнах да го наблюдавам. Това ровичкане в чуждия живот не е редно, а да не говорим, че не е законно, но с много пари всичко става възможно. И все пак рискувах във всеки един миг татко да ме усети… Или някоя от неговите безбройни хрътки!
–Ти си му син… Защо мислиш, че… – дори не успя да намери правилната дума, за да довърши, това което искаше да каже.
–Мамо, баща ми е безкомпромисен човек! Самата ти си наясно с това и си го изпитала върху себе си. Сигурен съм, че ако разбере какво съм направил и продължавам да правя, то ще си изпатя подобаващо… Знам, че ще го приеме като предателство. За него е важно Корпорацията да просперира. Всички ние сме малки пионки в неговата глобална игра! И трябва да се подчиняваме сляпо на правилата. И аз го правех до скоро. Не го усещах, като нещо правилно, но го правех… А сега, повече не искам! Не искам да се оженя за милиардите на Росариа и да я получа заедно с любовника ѝ! Казах ли ти, че ме кани с нея на екстремно пътешествие, но ме предупреди, че няма намерение да бъде интимна с мен? Супер, а? Обаче всичко това е прието и нормално, само интересът да върви напред!
–А това, другото момиче, какво е?
–Няма значение. Важното е, че я обичам. И тя вече не е с Павел! Може би никога няма да бъде моя. Няма да бъде, ако се проваля.
–Откажи се, Тони! Моля те! Ти си единственото ценно нещо в живота ми! Не мога да те загубя! – гласът на жената трепереше.
–Няма начин да се откажа сега, мамо! Искам да бъда с нея, искам да живея по различен начин и изобщо не ме интересува, че е опасно, за да го осъществя. Дойдох да ти кажа да знаеш за Павел, за да не си в неведение и да си подготвена, когато нещата загрубеят! Защото и аз съм Феърбътън, но явно не съм единственият, който може да се меси в съдбите на хората. Нали, мамо? Нейтън си мисли, че е кралят, но аз съм по-млад от него и съм в тила му, действам подмолно и честно казано вече имам царица, за която да се боря. Партията съвсем не е приключила!
Антъни дръпна суитчъра си от облегалката на стола, метна само качулката на главата си и се обърна отново с лице към майка си.
–Искаш ли да се срещнеш с него, мамо?
Амелия Феърбътън се разтресе като лист. Устните ѝ се изопнаха в черта. Изведнъж, тази красива и запазена за годините си жена, се превърна в повехнала старица. Бръчиците около очите ѝ се врязаха дълбоко, погледът ѝ помръкна, а кожата ѝ посивя.
–Мамо? Добре ли си?
–Да, Тони, да… Всичко е наред! Бих искала да го видя, но той? Той дали ще иска да ни види?
–Мамо, той дори не подозира за нас, но повярвай, милиардите вършат чудеса!
–Господи, Тони, от кога стана толкова циничен?
–Ех, мамо… закърмен съм с цинизъм! Обучен съм в такава среда. Защо изобщо се учудваш?
–Защото ти приличаш на мен, Антъни! А аз…, аз съм романтичка. И цял живот съм нещастна затова… А ти, синко, ти? Мисля, че и ти носиш романтична душа.
–Мамо, не се безпокой за мен. Когато се налага може да съм твърд, като камък. Скоро едва ли ще се видим, но и аз повече няма да ти кажа, за да не бъдеш уязвима. И аз да не стана уязвим чрез теб. Когато му дойде времето ще се срещнеш с Павел. Едва ли ще имаш избор, всъщност. Ако колелото се завърти и тръгне по нанадолнището няма да имам сила да го спра.
–А това момиче, Тони?
–Не ме питай! Нищо няма да ти кажа за нея…
–А как знаеш, че я обичаш? Нали каза, че е живяла с Павел!
–Познавам я.
–Не прави глупости, Антъни!
–Напротив, мамо, точно това съм намислил да правя… Хайде, тръгвам!
Антъни се наведе бързо към Амелия, целуна я по бузата и изчезна през малката вратичка в градината, която се ползваше от помощния персонал на имението.
******
Каси обикаляше из стаите на апартамента, за да опознае обстановката. Всичко беше толкова странно, необяснимо и нелогично. Държанието на Павел, появата на Тони…
Павел беше готов да я нарани. Видя го в очите му. А Антъни знаеше всичко за нея. Изглеждаше доста плашещо, а сега тя сама беше влязла в капана, идвайки в неговия апартамент. Може би и той беше някой луд?! Не го чувстваше така. С него…беше толкова приятно и спокойно. Но тя знаеше, че смесва впечатленията си от Sage и истинския Тони, което беше неизбежно. Двамата бяха един човек. Още не можеше да намести образа правилно – все нещо ѝ убягваше.
Влезе накрая в спалнята и видя на възглавницата почти увехнала кремава роза. Под нея имаше бележка. Колко странно! Почти никой вече не използваше хартия, за да пише върху нея. Имаше безброй електронни устройства, които се използваха за тази цел – да си водиш бележки, да си нагласяваш напомняния, да говориш с хората… Взе я и я разтвори с интерес. Почеркът бе рязък и почти нечетлив.
„Скъпа, Каси – пишеше там – Моля те, от сърце, да ми повярваш. Зная, че всичко, което ще последва ще ти се струва много странно, плашещо и вероятно ще те нарани. Не вярвай на другите, Каси! Вярвай само на Sage!”
Каси прочете написаното няколко пъти, а после сгъна бележката и я прибра под облеклото на смартфона си. Да вярва на Sage. Той беше една виртуална, измислена фигура. Беше ясно, че бележката е оставена от Антъни. Звучеше твърде неясно и страховете ѝ отново се върнаха. Взе розата, сипа малко вода в една вазичка и я постави на нощното шкафче. Поне цветето не трябваше да страда, макар че скоро щеше да загине. Тя не обичаше откъснати цветя, а и без това бяха безкрайно скъпи.
Беше видяла, че хладилникът е зареден с храна за няколко дни – явно Тони се бе погрижил да ѝ е удобно. Но как беше разбрал, че има проблем с Павел? Изобщо…защо беше дошъл? Трябваше да признае, че беше добре, че го бе сторил, защото иначе можеше още да се крие по стълбищата или да попадне в ръцете на Павел и… Той щеше да я насили. Тя знаеше. Защо беше решил, че няма да я пусне да си тръгне? Никой няма право да причинява това на друг човек.
А Тони? Той имаше ли право да проучва живота ѝ? Приличаше на някой маниак, който я преследва. Но сърцето ѝ казваше, че не е така. Поне за момента трябваше да му се довери. Но да има едно наум.
Свали панталона и якето си и легна в леглото. Неусетно умората я надви и тя заспа непробудно.
Алармата зазвъня секунди след като се бе събудила. Каси протегна ръка и я изключи. Случилото се предните няколко дни нахлу в мислите ѝ и тя скочи от леглото, като натегната пружина. Изкъпа се набързо и измъкна дрехите от малкия сак, който беше успяла да вземе, бягайки от Павел. Имаше подходяща рокля, с която можеше да отиде на работа. Облече се бързо и погледна към екрана на телефона си, който изписука за получено съобщение. Съобщението беше от непознат номер и представляваше насоки как да стигне до станцията на метрото. Беше подписано: „С обич: Sage”. Явно се грижеше за нея.
Върза косата си на опашка и грабна якето си. Сградата, в която беше апартаментът на Тони, бе чиста и нова. В жилището се влизаше със специално програмиран чип. На входа на сградата имаше видео камера. Всичко бе организирано подобаващо, както навсякъде из града. Контрол, наблюдение, ниска, даже почти никаква престъпност. Градът бе многомилионен, но сигурен. За спокойствие нямаше как да се говори при това огромно гъмжило от хора.
Каси се огледа. Градът се събуждаше. Беше свежо утро. Тя закрачи отривисто в посоката към метрото. Вля се в потока от пътници, приличащ на постоянно уголемяваща се река. Качи се на пристигналата мотриса, намери свободно място и седна. Други сутрини винаги четеше, докато пътуваше към работа, но днес просто нямаше начин да се съсредоточи. Даже беше учудващо, че бе спала така непробудно. Мислите ѝ се рееха хаотично, ту в някаква безумна еуфория от спомена за времето, прекарано с Тони на брега на океана, ту я изпълваха безброй опасения. Не знаеше какво да очаква от Павел. Някак чувстваше, че между тях ще има още сблъсъци. А Тони? Той беше още по-голяма мистерия… Телефонът ѝ изписука за втори път тази сутрин. Каси погледна екрана. Отново непознат номер. Друг. Погледна съобщението. Беше от някакъв адвокат, който искаше да се срещне с нея на обяд, ако ѝ е удобно. Накрая на съобщението се мъдреше вездесъщата думичка… „Sage”! Срещата била по негова молба. Сети се, че предната вечер изобщо не бе погледнала профила на Cassandra в платформата, в която се бе запознала с Господин Sage. Това беше наистина странно, защото в последно време постоянно проверяваше дали няма нещо ново от него. Винаги изпитваше странно вълнение какво ѝ е написал той. Обикновено беше някое мило съобщение или интересни размисли, на които тя отвръщаше. Често си разменяха остроумни закачки, трябваше да си признае, че бяха като флирт или на границата на флирта… Господи! Беше харесвала Sage! А сега харесваше Тони още повече. Надяваше се да не съжалява горчиво за решението си да му повярва така на сляпо.
Написа съобщение на адвоката, че ще се срещне с него, а той ѝ отговори, че точно в 12.00 на обяд ще я чака кола пред офиса ѝ. Дори не попита къде работи. Но защо да пита, като Г-н Вездесъщий знаеше всичко за нея.
Пристигна рано на работното си място, настани се и се запозна с приведената ѝ програма за деня. Очакваше до половин час да пристигне нова пратка за описване и изследване. Имаше време да порови малко в глобалната мрежа, за да види какво се случва със Sage! Ох, извинете, с г-н Антъни Феърбътън, баснословно богатият наследник, в чието легло се бе настанила инцидентно една никому неизвестна червенокоска. Каси поклати глава в несъгласие със собствените си мисли. Ровеше почти несъзнателно в линковете, когато подскочи като ужилена. Съвсем прясна новина от предната вечер се мъдреше на първа страница на новинарски сайт! Същият г-н Антъни Феърбътън бе обявил официално годежа си с Г-ца Росариа де Уитън! Каси хлъцна задавено. Сълзи запариха в очите ѝ. Премигна няколко пъти, за да не ги пусне да потекат. Продължи да чете новината надолу. Освен за годежа, пишеше, че двамата скоро ще заминат на пътешествие в атрактивна дестинация, включена в новите разработки на VWC, която ще изпробват първи!
От снимката на екрана я гледаше Антъни, облечен изцяло в черно, с елегантен костюм и чаша скоч в ръката. До него, виснало на лакътя му, се кипреше съвсем младо, високо и красиво, като манекенка момиче. Росариа бе облечена със сребриста, полу-прозрачна рокля, стигаща едва до средата на бедрата ѝ. Матовата ѝ кожа и тъмна, вълниста коса издаваха испанските ѝ гени. Каси стисна очи.
Звук от телефона ѝ разкъса тишината. Омръзна ѝ от тези глупави съобщения! Грабна го и впи поглед в екрана.
„Вярвай на Sage, Cassandra! Моля те, влез в профила си и виж какво съм ти написал… Прочети внимателно, мила моя! Важно е! Не се поддавай на чувства. Не вярвай на онези глупаци от пресата… Знам, че си видяла какво са пуснали като новина от снощи!”
Каси потрепери. Антъни или четеше мисли, или наистина беше магьосник!

Назад към част 4                                                                 Напред към част 6

Мариана Бусарова – Програмна грешка ЧАСТ 4

Мариана Бусарова – Програмна грешка
Едно завладяващо произведение, любезно предоставено на сайта ни от неговата авторка.

Глава 4

Пръстите на Павел барабаняха нервно по кухненския плот.
–Как така ще ме напускаш? И къде ще отидеш? Ще се върнеш при родителите си? Как изобщо ще си плащаш наема с твоята мизерна заплата? – в очите на Павел имаше насмешка – И кой изобщо ще ти обърне внимание, а? Ти си… о, Боже! По-странен човек от теб не познавам!
–Това не е твой проблем, нали Пав… – Каси поклати леко глава – Защо изобщо те интересува какво ще правя аз? Събрах си нещата и утре си тръгвам!
–Не може просто да си тръгнеш така! Какво ти липсва при мен?
–Много неща… явно съм си затваряла очите за твоите странности!
–Глупаво е да ревнуваш!
–Не ревнувам. Чувствам се наранена. И предадена. А ти дори не можеш да разбереш защо. Как да ти обясня?
–В една връзка човек трябва да прави компромиси – в очите му имаше леко пренебрежение. Изглеждаше по-скоро ядосан – Аз приемам странностите ти… защо ти не искаш да приемеш моите?
–Аз те мислех за съвсем различен човек. А, ако те е грижа за някого, не изчезваш да се забавляваш с други хора при всеки удобен момент!
–За какво говориш?
–Нищо…
–Това не беше нищо, Каси? В какво ме обвиняваш?
–Няма смисъл, Пав… Отивам си!
Мъжът се доближи до нея и я стисна за раменете.
–Никъде няма да ходиш!
Каси потръпна. Не беше виждала такава реакция от винаги уравновесения Павел. Спокоен. Той винаги беше спокоен! А сега в очите му имаше нещо, граничещо с лудост.
–Малка глупачка! Мислиш ли, че ще те пусна просто така?! Ти си моя, докато реша, че те искам тук! Чу ли, Каси Делейни?
Пръстите му се впиха в бицепсите ѝ и той я разтърси, сякаш беше парцалена кукла.
–Сега ще ти покажа какво правя, когато съм… с нея! Ще видиш защо толкова ми харесва да съм в моята покорна жена-робот! И после… о, после ще забравиш, че си искала да си ходиш!
Каси се опита да се дръпне от хватката му, но това го разяри още повече. Наведе се към нея, почти допря чело в челото ѝ и се захили налудничаво. Пусна едната ѝ ръка, само за да хване косата ѝ и да дръпне главата ѝ назад. Каси изписка.
–Стига! – тя направи опит да се освободи косата си, но той я дръпна още веднъж по-силно.
Очите ѝ се насълзиха от болка. Тя изхлипа задавено. Беше глупава! Много, много глупава… Съжаляваше, че просто не си събра нещата и не изчезна. Веднага, веднага щом се бе прибрала трябваше да му напише една кратка бележка и да си обере крушите… Но, по дяволите! Винаги беше лоялна! Винаги се опитваше да постъпва правилно! А сега?! Стисна очи, за да преодолее усещането за слабост. Отпусна се, но продължи да наблюдава Павел през полу-затворените си клепачи. Устните му се впиха настървено с ключицата ѝ. Тя изчака няколко секунди, треперейки от погнуса, стегна се и изрита, с всичката си сила, с коляно слабините му. Той изохка и я изпусна. Каси не се поколеба, грабна само дамската си чанта от масата и изтича към коридора. Затръшна кухненската врата зад себе си, грабна обувките си в ръка, преметна единия си сак и затича боса през стълбищната площадка. Натисна копчето на асансьора, но не го изчака, а кривна към аварийното стълбище. Слизаше надолу, а обутите ѝ само с чорапи крака не вдигаха никакъв шум. Сърцето ѝ бумкаше като полудяло, скалпът я болеше от начина, по който Павел я беше дърпал, даже бе видяла кичур медна коса в дланта му. Не бе очаквала, че е способен на насилие, но и той явно не бе очаквал, че ще му се противопостави. Чу издрънчаването на асансьорната врата и как той слиза надолу. Някой се бе качил в него… Сигурно Павел. Каси спря и се опита да регулира дишането си. Какво можеше да направи? Аварийното стълбище излизаше при задния вход на блока, но оттам имаше видимост и към главния. Те бяха почти на една линия, така че, ако Павел вече беше долу, едва ли би могла да му се изплъзне. А тя беше сигурна, че той няма да се откаже…
Продължи да слиза предпазливо надолу. Чу мъжки глас във фоайето на приземния етаж. Открехна вратата на аварийното стълбище и видя Павел, но освен него там имаше и някакъв друг човек, с тъмен суичър с качулка. Това беше идеален момент!
Каси пусна обувките си, намъкна ги бързо и тръгна към задния изход.
–Спри! – гласът на Павел я стресна, но тя само трепна и продължи.
Той я стигна с няколко крачки и хвана дръжката на сака ѝ.
–Сигурен съм, че не искаш да си отидеш! – очите му пламтяха.
Даже чу как зъбите му скърцат.
–Напротив! Пусни ме!
–Не, няма! – той я дръпна рязко и хвана лакътя ѝ – Качваш се обратно с мен! Знаеш, че имаме недовършена работа!
Каси отстъпи една крачка към стената.
–Не ме докосвай!
–Оставете жената намира! – чу тя другият мъж да се намесва.
–Не се навирай между шамарите, мой човек! – процеди през зъби Павел.
–Пуснете я! – продължи другият мъж и излезе от сянката на стената.
Каси едва потисна вика си.
–Ти ли ще ми кажеш какво да правя? – изграчи дрезгаво Павел – Махни се и не се бъркай! Тя е моя и ще правя с нея, каквото си искам!
–Остави Каси и изчезвай! – каза другият мъж.
Павел се извъртя към него.
–Познаваш ли я? Кой си ти? Какъв си?
–Все тая! Остави я да си върви!
Павел избута Каси зад гърба си и се извърна бързо към другия мъж. Замахна още в движение към лицето му. Той обаче посрещна юмрука му и с бързо движение изви ръката му зад гърба. Допря го с лице към стената и натисна рязко ръката му към гърба. Павел извика и се загърчи, но другият не го изпускаше.
–Излизай, Каси! Бързо! – каза той задъхано.
Каси заобиколи мъжете и излезе в нощта. След малко чу как вратата се отваря и затръшва.
–Хайде! Ела! Колата ми е зад ъгъла!
–Какво правиш тук? – Каси отстъпи няколко крачки по тротоара – Следиш ли ме, Тони? Как разбра, че… той… Тони?
В очите ѝ имаше боязън.
–Ще ти обясня всичко, но не сега! Нямам време, а и не трябва да ни виждат заедно! А и той… надявам се да съм го уплашил достатъчно, а и да не е видял добре лицето ми под качулката.
–Защо, Тони? Какво става?
–Съжалявам, Каси… – прошепна той – Съжалявам…
Каси отстъпи още няколко крачки назад. Какво ставаше? Тоя свят се бе побъркал! Павел искаше да я изнасили… Тони се появяваше, като рицаря – спасител… Но как? Защо?
–Няма да дойда с теб! – каза тя твърдо.
Мъжът поклати глава и само вдигна ръце пред себе си с безсилие.
–Знам, че не изглежда добре, но моля те, Каси! Моля те! Ще ти обясня всичко! Сега ще ти извикам такси, а ти иди в апартамента, както се бяхме разбрали, става ли? Аз няма да дойда там, докато ти не ми разрешиш, чу ли? Не искам да те нараня, нито да ти навредя, но всичко е… много сложно! По-сложно, отколкото мога сега да ти обясня! Ще намеря начин да се свържа с теб! Ти не ме търси, защото е опасно!
Тони измъкна телефона от джоба си и позвъни за такси. След малко колата спря до тях. Каси го погледна. В очите му имаше молба и тъга. До този миг тя не му беше казала и дума.
–Добре, Тони – прошепна – Ще чакам да ми кажеш…какво става!
Качи се в таксито и стисна очи. Целият ѝ живот се сгромолясваше из основи.

Назад към част 3                                                            Напред към част 5

Мариана Бусарова – Програмна грешка ЧАСТ 3

Мариана Бусарова – Програмна грешка
Едно завладяващо произведение, любезно предоставено на сайта ни от неговата авторка.

Глава 3

–Защо каза, че си страхливец, Тони?
Седяха на малка веранда, само на няколко десетки метра от океана и хапваха бургери, които преди това мъжът приготви сам. Дори не ѝ позволи да му помогне. Държеше да свърши всичко сам – както каза – нормално било, щом я покани на вечеря, той да я приготви, като домакин, а не да очаква гостенката му да се върти около печката. Бургерите, макар и приготвени с полезен, безглутенов хляб, бяха учудващо вкусни. Антъни отвори изстудена бутилка с бяло вино, сипа го в кана, добави много лед и лимони и се получи чудесна, освежаваща напитка. Каси се почувства леко замаяна от алкохола, но усещането бе така ефирно и приятно, че пропъди почти веднага мисълта, че трябва да спре да пие…
–Защото съм точно такъв, Каси… Живея живот, който не харесвам, но нямам сили и смелост да променя нещата. Баща ми… е, от невръстна възраст ме възпитават, че след баща ми, Корпорацията минава в мои ръце, че съм длъжен да я ръководя, че това е огромна отговорност и най-вече привилегия… Никой не ме попита дали искам това. На никой не му е минало през ума, че мога да искам нещо различно! Мама, само тя, понякога си позволява да повдигне темата и то когато сме насаме. Но тя е с толкова крехко здраве, че не желая да я тревожа. Заболяла е скоро след раждането ми. Някакъв странен автоимунен синдром, от който получава припадъци, подобно на епилептични. Всичко изглежда гладко и овладяно, докато просто не се случи поредния пристъп – Антъни подпря чело на кръстосаните си ръце и замълча – А сега, според татко съм длъжен да си взема жена, която ще засили бизнес позициите на компанията. Не коя да е жена, а тази, която той ми избере. Да, сгоден съм! А съм виждал годеницата си словом и цифром пет пъти на официални приеми… Чела ли си как са уговаряли династичните бракове в Средновековието? Е, явно и в наше време това е актуално. Сега са корпоративни бракове, но реално е същото. Трябва да се оженя за нея, само, за да засилим позициите на двете ни компании. Ще ги слеем и ще станем най-голямата световна корпорация. А аз… и тя… и двамата сме просто едни марионетки. Аз съм на 32. Тя… е на 17. Чакаме да навърши 18 и да направим сватба. Представяш ли си? Чувствам се като кон за разплод. Просто подходящи гени и финанси! Много романтично! Но аз… е, нямам сили да се боря. Поне до скоро нямах. А колкото повече доближава времето да ми надянат хомота, толкова повече мисля за бягство. Доволен съм, че някога завърших компютърен софтуер. Доволен съм, че практикувам толкова години по настояване на баща си! Едно нещо, за което съм му безкрайно благодарен… А сега системата си мисли, че съм на друго място, докато аз си пия виното с теб! Заради една малка програмна грешка! Е, Каси?! Още ли мислиш, че животът ми е песен? Още ли ти се иска такава златна клетка, като моята?
Каси поклати глава.
–Явно всяко нещо си има цена, Тони – отвърна тя – и ти се налага да платиш със свободата си – тя се взря в очите му и добави – Ще е ожениш ли за нея?
Мъжът остана взрян в Каси.
–Не мисля – каза той тихо, сякаш убеждаваше повече себе си – Не искам. Гледам родителите си и все повече се убеждавам колко са нещастни заедно. Не искам да се чувствам като тях и след 20-30 години, ако съм жив, да се интересувам само от банкови сметки и… ех, Каси! Дори ме е срам да го кажа!
Антъни стана и направи две крачки до парапета на верандата. Подпря се с длани на нея и отправи поглед към океана.
–Баща ми поддържа няколко млади любовници. Като ти кажа млади – едната е по-малка от мен, а той е на 65. Мислиш ли, че те го харесват поне малко или просто им харесват финансите му? Сигурно е повече второто. Иначе той е поддържан мъж. Грижи се за здравето си, тича всеки ден, тренира. Не е някой отпуснат дядка. Сигурно за жените изглежда привлекателен, дори физически! Но помисли си! Ти си на 27 години и да спиш с някой на 65…? Малко гнусничко ми изглежда. Но, хайде! Ако беше така, в нормалния, обикновен живот, бих се съгласил, че любовта често е сляпа. Но в неговата ситуация е просто тщеславие! Какво доказва като има толкова млади любовници? Че е страхотен мъж или че просто има бездънна банкова сметка? Знаеш ли, цял живот като съм излизал с някоя жена, съм се чудел дали тя иска мен или иска един богаташки живот, който върви с моите пари… Какво харесват жените в мен? Мъжът? Или по-скоро идеята, че няма да им се налага да работят и ще могат да имат всичко, което се плаща с тях…
–Не всички жени са златотърсачки, Тони – вметна тихо Каси.
–Не всички, разбира се. Не познавам всички жени на света! – каза той саркастично – А тия, дето познавам, все са се домогвали до банковата ми сметка. Уморително е. И затова се съгласих на този годеж. Толкова е просто като знаеш, че в конкретния случай наистина става дума за пари. За много пари. За десетки и стотици милиарди! И знам, че онова момиче – Росариа де Уитън, също е наясно със ситуацията. Тя е хубавица и е доста забавна. Но… не съм я избрал аз. Има испански корени и огнен нрав. Пада си по бързи мотори и всякакви екстремни спортове. Другия месец съм канен на експериментално спускане по река Амазонка. Е, не истинската река… Разработен модел в реални размери, в който са пресъздадени предизвикателствата на реката едно към едно! И Росариа ще го изпробва първа. Това е привилегията да си сгодена за единственият наследник на компанията – разработчик. О, да… Тя мисли, че е много романтично да се срещнем там и да прекараме десет дни по реката заедно. Сигурно би било романтично, ако не знаех, че един от мъжете в екипа ѝ, освен неин сътрудник е и неин любовник. Тя ми го каза, за да не съм си мислел за интимности, представи си! Съгласна била да се омъжи за мен, но само това. Всичко друго в животите ни си оставало по старому. Да не съм си мислел да я променям или спирам! И аз какво ще съм? Петото колело на каруцата? Или третото на велосипеда? Много романтично! – Тони прекара длан през ниско подстриганата си коса и въздъхна – Прости ми! Изобщо не трябваше да ти говоря за всичко това, но знаеш ли? Мислех си, че не ми пука! Мислех си, че ми е все едно! Но не ми е! Обидих се. Почувствах се като идиот! Тя е младо момиче, няма още пълнолетие, а е наясно, че в живота няма място за романтика! Любовта била измислица, така ми заяви! А аз, аз съм трийсет и кусур годишен идиот и все още вярвам в любовта! Явно трябва да си направя лоботомия! Има ли такава операция, а, Каси? Дали ще ме излекува от глупостта и от вярата ми, че в тоя луд свят има място за топлина и любов?
Каси стана и се доближи до него. В очите му имаше влага. Виждаше го как мига бързо, за да не позволи на сълзите да протекат. Адамовата му ябълка подскачаше сякаш му беше трудно да преглътне някаква невидима буца в гърлото си.
–Това е жестоко – каза тя почти шепнешком.
Тони се наведе леко към нея, може би, за да чуе по-добре думите ѝ или просто, защото имаше нужда от близостта ѝ. Устните ѝ бяха на няколко сантиметра от неговите, розови и меки, направо създадени за целувки. Той хвана ръцете ѝ и ги повдигна към лицето си. Обърна дланите ѝ и ги целуна няколко пъти. Привлече я към себе си и се взря в очите ѝ. В тях имаше само очакване. И нетърпение. И страст. Имаше нужда точно от това. Малко истинска, неподправена страст. Наведе се и докосна устните ѝ със своите. Тя простена тихичко и това му подейства като токов удар. Притисна я до гърдите си и впи устни в нейните. Ръцете ѝ се мушнаха под ризата му и възпламениха кожата му. Толкова беше сладко да я стиска плътно до гърдите си и да потъва, потъва, потъва дълбоко в страстта…
******
–И все пак ти приличаш на Cassandra, малка магьоснице! – каза гърлено до ухото ѝ Тони – Винаги съм си те представял такава…
–Каква? – Каси се извъртя с лице към него и постави глава на рамото му.
–Огнена, жива и непокорна!
–О! Това може само да ме ласкае, стари приятелю, Sage! – усмихна се Каси и го целуна бързо по носа – И в какво се забъркахме, мили мой воине? – добави тя и сбърчи чело.
–Не се мръщи!
–Защо? Да не погрознявам?
–Ммм… не! Ставаш още по-сладка! И ми се иска да те хапна, като големия лош вълк от онази стара приказка. Чела си я, нали?
Каси се засмя.
–Да… обаче нали помниш какво се случва с вълка?
–Аха! Но тук, наоколо няма ловци, тъй, че си изцяло на моята милост, малка магьоснице!
–Не помня в някоя приказка вълкът да е ял магьосници! – каза Каси и се надвеси над Антъни.
–Охо! Смела си! В нашата приказка вълкът ще подмами магьосницата и тя ще бъде само негова! – той я стисна силно през кръста и я придърпа към устните си – Ще бъдеш ли само моя, Каси?
В очите му имаше молба.
–Тони… – прошепна тя и извърна глава – Как ще стане това? Та ти си сгоден! Това изобщо не беше редно, нали знаеш?
–Редно, нередно… какво значение има? И да се женя без любов е нередно. А пък бъдещата ми жена да си има любовник? Редно ли е? И твоят Павел да се въргаля с всякакви екзотични жени и почти жени, редно ли е?
Каси се отдръпна леко и се претърколи по гръб.
–Казах ти – Павел не е мой! Като се прибера и се изнасям! Само трябва да си намеря квартира… Уф!
Тя зарови пръсти с разбърканите си медни коси и стисна устни.
–Казах ти – не се мръщи, защото вълчо идва! – Антъни се надвеси над нея и захапа долната ѝ устна – Имам апартамент в Източното предградие… Малък е и семпло обзаведен, но си има всичко! Ще ти бъде малко далече от работата, но има скоростно метро на около десет минути от там!
–Какво?
–Това си е само мое място. Купих го на името на една арт-галерия, която финансирам. Лично. От своя попечителски фонд – Тони се засмя – Не ме гледай така, де! Решавам ти жилищния проблем! Нещо против?
–Тони… – Каси извъртя очи – Не мога да се настаня в жилището ти!
–Защо? Аз не живея там. Мястото е сигурно и непретенциозно. Ходя в този апартамент само, когато съвсем ми писне от всичко! Няма да ти досаждам и да ти се натрапвам…
–Тони!
Каси го избута, грабна ризата му, която се заплете в краката ѝ и я намъкна бързо. Доближи се до прозореца на вилата и загледа към океана. Беше прелестна, многозвездна нощ! Небето светлееше, независимо, че Луната беше като съвсем тънък резен. Новолуние. Беше толкова символично.
–Новолуние е – пошепна до ухото ѝ Тони, сякаш прочел мислите ѝ – Хубаво е, че се срещнахме сега и започнахме нещо прекрасно по Новолуние. Хубаво време за едно ново начало!
–Забъркахме голяма каша, Тони! – каза тихичко Каси, но той усети, че гласът ѝ трепери.
–Не ти ли беше хубаво с мен?
–Беше прекрасно, Тони, там е проблемът!
–Хей! – той зарови пръсти в косите ѝ и вдъхна свежия им аромат на нещо леко и цветно. Момина сълза. Божествен, мек аромат! – Това не е проблем. Това е… ох! Дори не мога да го опиша… А ризата ми ти стои чудесно. Само можеше да не е толкова дълга, за да имам по-добра видимост.
Каси се засмя. Ризата едва покриваше дупето ѝ. Бедрата ѝ блестяха на светлината от безбройните звезди, гладки и млечно бели.
–Освен да я сваля, за друго не се сещам – отвърна тя закачливо.
–Идеята е много съблазнителна – съгласи се Тони – Имаме цяла нощ пред нас, малка магьоснице, а аз съм много, много ненаситен!
Хваната краищата на ризата и леко ги плъзна по гърдите ѝ, а после по рамене и гърба ѝ. Пусна я на земята на малка, светла купчинка. Обгърна Каси откъм гърба и впи устни в меката извика на шията ѝ…
–Моля те, иди да живееш в апартамента ми. Искам да направя нещо за теб, Каси, а няма какво друго! Поне не още!
–Добре… благодаря ти! Това много ще ме улесни!
–Не ми благодари… Искам да те виждам!
–Тони… ами всичко друго?
–Ще го уредя! Ще видиш! Просто ми дай малко време и всичко ще стане така, както го искаме…
–А какво искаме, Тони?
–Аз искам теб, Каси… а ти?
–И аз те искам…

Назад към част 2                                                                 Напред към част 4

Мариана Бусарова – Програмна грешка ЧАСТ 2

Мариана Бусарова – Програмна грешка
Едно завладяващо произведение, любезно предоставено на сайта ни от неговата авторка.

Глава 2

–Пушиш ли? Вече не е модерно! Има толкова други по-екзотични зависимости. Сигурна съм, че можеш да си ги позволиш!
Той се засмя. Кратко. Сухо. Приличаше повече на прочистване на гърлото.
–Приеми го като форма на мълчалив протест – очите им се срещнаха и тя, без да знаеш защо, му повярва – Да, един малък, смешен протест срещу този подреден и ръководен от безброй системи свят… Не си мисли, че ми харесва да съм наследник на Корпорацията! Бих искал да съм един незабележим, никому неизвестен, млад мъж и да разполагам с живота си. А сега, за да дойда тук, ми се наложи да лъжа… И да, наистина те намерих заради един малък бъг в системата. Баща ми държи да се запозная с различните нива на работа в Корпорацията и затова сега работя в отдела по програмно осигуряване. Тествам как работят системите по поддръжка на програмите за забавление и защото, както винаги има повече работа, отколкото работници, една вечер останах извънредно и реших да проверя… нашата платформа…
Ръката му се зарови в пясъка. После той я повдигна и от дланта му се посипаха безброй песъчинки.
–Видях, че си на линия… Бях сам там, в онази контролна зала, единственият техник, разполагащ с безброй възможности за проверка… И реших да те открия! Винаги съм го искал, откакто започнахме да си говорим. Но потисках това желание, макар че несъзнателно винаги съм знаел, че имам тази възможност. Не си мисли, че всеки има подходящо ниво на достъп. Аз… е, откраднах кода на главния техник. Всички кодове се сменят на седем дни и се предоставят на баща ми, а той е… е, той е с доста стари разбирания и прибира чипа в сейфа си у дома. Един прост, механичен сейф, който не би се опрял на някой що-годе добър техничар. Винаги копирам тези кодове, така от куртоазия, за да се чувствам значим и да си мисля, че мога да контролирам дори татко, ако искам. Никога не съм ги използвал, освен снощи… И те намерих. Видях къде работиш, къде живееш… с кой! И друго видях… Къде почиваш обикновено. И аз обичам този бряг! И други самотни брегове! Защо не си ми казала, че почиваш така? Можеше да се срещнем някъде…
Каси го изгледа с почуда.
–Нали… нали… не може… не трябва… има правила!
–Толкова си наивна! – устните му се разтегнаха в усмивка – Всички го правят!
–Ами, ако ни засекат?
–Ще блокират профила ти. И ще си направиш нов…от някое друго устройство. IP-адресите се следят определено време и то само селективно. Вероятността да се установи нарушение не е голяма, а за подобни размени на лична информация може просто да минеш между капките… Какво я интересува системата дали ти си достатъчно наивна да раздаваш лична информация? Почти не я интересува, може да си сигурна. Най-много да те предупредят официално. А можеше да се видим отдавна…
–Аз не се казвам Феърбътън и нямам неограничени възможности, Антъни!
За първи път се обърна към него с истинското му име, а то произнесено от устата ѝ, му се видя някак много приятно за слуха.
–Може да ми казваш Тони, Каси… И знам как се казваш! Името не определя какъв е човекът.
–В твоя случай определя, Тони – каза тя с тъга в гласа – Баща ти владее света!
–Да… може би. А аз съм едно птиче в клетка. Или, ако щеш лъв в зоологическа градина!
–Зоологическа градина? – тя го погледна с интерес – От къде знаеш за тях? Последната действаща е закрита преди около два века…
–Не само ти си падаш по старинни истории, Каси!
–Защо дойде тук, Тони?
–Защото не искам живота, който живея… А ти?
Каси наведе очи. Не искаше той да види мъката в нейните. Нито пък можеше да я скрие от него.
–Какво ти е сторил… ъх… Павел? Нали така се казва мъжът, с който живееш?
–Да… – кимна тя леко.
Споменаването на Павел я накара да се сгърчи вътрешно.
–Интересен пич – засмя се отново някак сухо Антъни.
–За какво говориш?
–Ооо… – мъжът провлачи леко и прочисти притеснено гърлото си.
–Какво? – Каси стисна изведнъж рамото му и го погледна право в лицето.
–Винаги избира откровено секс-дестинации за почивките си, знаеш ли?
Каси потрепери.
–Винаги?
–Е, има и специални „весели” екскурзийки… Сещаш се!
–Наркотици?
–Е, не точно… Леки опиати, слаби психотропни вещества, халюциногени… такива работи… Явно изобщо не си харесва нормалния живот.
–Явно – съгласи се Каси.
В гласа ѝ имаше горчивина.
–Изобщо не е етично да бърникаш в живота на хората, нали знаеш, Тони? – каза тя с подобие на усмивка на устните.
–Ако отида да го изнудвам ще е неетично. Сега е просто откачено. И твоят Павел е леко куку…
–Той не е мой – каза бързо Каси и въздъхна.
–Обаче те кара да плачеш…
–Не знам…
–… за какво говоря ли? Мисля, че знаеш! Плачеше заради него. Не се учуди на интересните му избори. Не ги е споделял с теб. Видях. Обаче ти не беше учудена. И плачеше. Значи скоро си разбрала. Нещо… Какво? Онова за специалното проучване?
–Нима знаеш и за него? – Каси прошепна притеснено.
–Интригуваща работа. И не, изобщо не знаех… Но като открих онзи бъг…
–Така и не ми каза какъв е… Едва ли е това, че взел татковите ти кодове. Това не е бъг, а кражба…
–Да, права си – кимна Тони – кражба е. А онзи бъг е такъв, че мога да се скрия. Нещо като сянка, а зад нея въвеждам, който код реша и получавам достъп, виждам каквото искам, но системата не отчита активност. И аз оставам незабелязан. Баща ми не разбира, че съм му взел кодовете. Всички са доволни и щастливи!
–Докато някой по-добър от тебе не намери същия бъг и не ровичка на воля из базата данни на Корпорацията!
–Има вероятност. Скоро ще посоча на специалистите какво съм открил… Но не веднага. За сега искам да имам вратичка за бягство.
–Бягство? За какво говориш?
–Ще ти кажа, ако ти ми кажеш…
–Какво?
–Защо плачеше?
Каси се извърна. После скочи, сякаш пясъкът изведнъж бе станал твърде нагорещен, за да седи на него.
–Идваш тук, казваш ми, че си бърникал из личния ми живот, знаеш с какво се е занимавал… хм… приятелят ми… а сега, сега искаш да ти кажа защо съм плакала? Може би там в базата от данни има и тая ценна информация, а, Тони? Писна ми! Писна ми от всичко и от всички! Мислят, че съм странна, че съм някакво полезно изкопаемо от миналото време, защото вместо да се влея в тоя луд свят, аз колекционирам книги… Павел мисли, че съм луда, защото го ревнувам от един робот! Представи си, от жена-робот, която е съвсем като истинска и той, той… той може да прави с нея, каквото си реши! Все едно си има робиня! О, да! Секс-робиня, робиня за други работи – да му готви, да му прислужва и после, хоп – в леглото и е винаги готова! Прекрасно, нали? Че кой мъж не иска такава жена? Винаги усмихната, доволна, красива – предполагам, винаги красива! Идеална кожа, идеална коса, идеални зъби… сигурно и отвътре е идеално… тясна! По дяволите, Тони! Кажи нещо? Какво по-хубаво от това? Може би един харем от жени-роботи?
–Аз не искам…
–Моля? – Каси го изгледа невярващо и се тръшна на пясъка.
–Аз не искам жена-робот, не искам секс-робиня и скъпа Каси… и харем не искам. Искам да имам жена, с която мога да си говоря, да се разхождаме за ръка из тоя хубав бряг, или някъде в някоя гора, да четем заедно… и да, може и да попътешестваме някъде… Да, а също, по възможност, да е съвсем жива и да не е идеална. Идеалните неща са скучни. И аз не съм идеален, имам неправилни черти и даже някой би казал, че съм грозен. Но какво от това?! Всеки човек е ценен по свой начин. И не защото е перфектен на външен вид!
–Така е…
–Кое?
–Всичко, което каза е така, Тони. И не си грозен! Всъщност, красотата е в очите на гледащия… Важно е кой и как те гледа.
Мъжът се усмихна.
–Радвам се, че мислиш така! И… честно да ти кажа, няма смисъл да плачеш за него… Обичаш ли го?
Каси скръсти ръце на гърдите си.
–А теб какво те засяга, а Феърбътън? Имаш си твоя богат, уреден живот, можеш даже да бърникаш в чуждите животи, а дали няма и някое копче, с което да им дръпнеш шалтера, а? Какво те засяга защо аз плача и кого аз обичам?
–Интересува ме, Каси. Защото те харесвам.
–Дявол те взел, Sage! Ти харесваш Cassandra!
–Каси…
–Какво „Касииии”? Каси Делейни е една непозната за теб! Мислиш ли, че тя е същата, като виртуалната Cassandra? Каси е един прост архиватор, Sage! Не е магьосница-воин! Каси ровичка в стари артефакти и ги систематизира! Парите на родителите ми не стигнаха, за да мога да уча за археолог! Моите мечти не са да избягам от златната клетка на баща си! Защото нямам такава! И да, обичах Павел! А сега не знам кой съм обичала… Защото не го познавам! Този мъж, който разбрах, че е Павел… е, него вече не знам какво да го правя! Но определено ме нарани! Заради това плачех и защото изведнъж се почувствах ненужна и различна, и малко… откачена!
–Хайде да вечеряме заедно, искаш ли, Каси Делейни? Честно казано сигурно си права! Ти не си Cassandra, аз не съм Sage и все пак в тия двамата има по нещо от нас двамата… Може пък да е по-добрата ни част, а може и по-лошата… Кой знае?
–Да вечеряме?
–Да. Все пак трябва и да се яде…
–Хубаво… Ще ядем! А ти, Антъни, ти… какво ще ми кажеш за себе си?
–Аз?
–Кой си ти, освен, че си наследник на една от най-големите корпорации в света?
–Аз съм един страхливец, Каси…
Той стана на крака и изтупа пясъка от светлия си спортен панталон.
–Хайде, ела да хапнем и ще ти разкажа…

Назад към част 1                                                                 Напред към част 3

Мариана Бусарова – Програмна грешка ЧАСТ 1

Мариана Бусарова – Програмна грешка

Едно завладяващо произведение, любезно предоставено на сайта ни от неговата авторка.

 

Глава 1

Каси гледаше океана. Вълните се плискаха в брега, докосваха дюните и се връщаха обратно, за да се плъзнат пак към него. Вечно движение. Сила и покорство. Отдаване и покоряване. Беше хипнотизиращо. Поне океанът си беше същият. Годините не означавах нищо за него. Поне не и човешките години. Един дребен, човешки живот не означаваше нищо, сравнен с необятността на неговото съществуване.
Обичаше океана. Затова в дните за почивка, идваше тук, на този бряг. Рядко срещаше други хора, даже почти никога. От толкова години посещаваше само две от разрешените места – този бряг и малката къщичка в планината. Те бяха на дъното на класацията по посещения. Нея това я устройваше идеално. Не искаше да се среща с много хора, поне не с тези, които избираха топ-дестинациите за забавления. Там се наблягаше на виртуалните изживявания, които вдигаха адреналина до неподозирани нива или пък бяха насочени към емоционалната и физическа наслада, която никога не стигаше на хората. А тя искаше спокойствие и тишина. Би искала да общува, разбира се. Беше нормално човешко същество, което имаше нужда от топлина и разбиране, но някак се бе примирила, че трудно ще ги получи, даже вече някаква част от нея се бе отчаяла напълно. Затова и сега беше тъжна. Разбра, че мъжът, с който живее от две години и който се надяваше, че я обича поне малко, използва дните си за почивка в компанията на специално създаден за него прототип, наподобяващ човешко същество от женски пол. Или казано по-просто – срещаше се в изкуствена жена, създадена според неговите изисквания. Както Павел ѝ обясни това била експериментална програма, в която той се включил. Той работеше на висока позиция във VWC („Virtual World” Corporation)*. Корпорацията беше водеща в световния бизнес със забавления. Забавления, които бяха основното занимание на хората, в дните, отредени им за почивка. Прието бе да не разпитваш дори партньора си къде прекарва тези дни. Понякога партньорите ходеха заедно, но това не беше задължително. Каси често бе канила Павел да я придружи на нейните разходки „в сърцето на дивото”, както се водеха нейните дестинации. Но той до сега виртуозно се измъкваше и планираше различни от нейните дни за почивка. Почти никога не почиваха заедно. Това я огорчаваше, но тя съзнаваше, че много хора правят така, а и всеки има право на време за себе си. VWC създаваше множество телевизионни програми, отново с цел забавление и запълване на времето след работа, стимулираше състезателния дух на хората и жаждата за печалба, раздаваше много награди и искаше да стимулира хъса за живот, както прокламираше в огромните си реклами, които заливаха погледа и съзнанието отвсякъде.
Каси ненавиждаше този свят на неон, бъркотия, силни усещания и безумен шум. Всички тези празни забавления, с които хората трябваше да се чувстват силни и велики, за нея бяха безумно празни и безсмислени. Обичаше спокойствието на самотния бряг. Шепота на вълните. Гласа на вятъра. Павел много пъти ѝ бе казвал, че е трябвало да се роди в друг век. Да… Кой, освен ограничена група откачалки, четеше книги?! Всичко можеше да се намери в мрежата – готово за употреба, сдъвкано и обяснено подробно. Каси обичаше книгите. Даже беше изнамерила и няколко на хартия, а докосването до тях ѝ носеше толкова топлина. Тя знаеше, че изглежда понякога странна и с тъга се беше питала защо Павел е с нея, щом не я разбира. Последният им разговор преди да дойде тук се бе запечатал в мислите ѝ и ги изгаряше.
– Стига драматизираш, Каси – поклати глава Павел – Постоянно драматизираш! Какво толкова, че не знаеш къде ходя, когато почивам. Това време си е мое! – очите му святкаха леко гневно, но той се владееше. Винаги се владееше.
– Какво правиш с нея, Пав? – попита го тя, а гласът ѝ издайнически потрепери.
– Какво може да прави един мъж с… хм… една жена?
Каси имаше чувството, че я заля с кофа студена вода. Чувстваше се предадена.
– Правиш ли секс с нея? – попита го тя шепнешком.
– Тя е робот, Каси. Подобно на виртуалните жени за забавления… Сещаш ли се? Същото е!
– Същото? Тя е робот, който имитира изцяло истинска жена. Има си всичко, нали? Ръце, крака, устни, очи…
– Да… и гърди, дупе и… вагина… – каза спокойно Павел – Разгледал съм я и съм я проверил най-обстойно, ако това ме питаш. Но тя все пак не е жива. Имитира жена до съвършенство. Направили са я точно каквато си представям да бъде идеалната жена. Но е робот. И… защо ме гледаш така втрещена? Какво толкова?
Каси потръпна. Изведнъж ѝ бе станало безкрайно студено, нищо, че температурата в помещението бе приятните 22 градуса по Целзий.
– Все едно си ми изневерил – каза Каси и се дръпна няколко крачки по-далече от него.
– Това е глупаво. Сякаш и ти не си пробвала от онези… хм… виртуални сексуални забавления… Какво се правиш на светица?
– Не съм пробвала нищо такова, Пав – отвърна Каси – Била съм само с теб, откакто сме заедно.
Мъжът повдигна рамене отново. В очите му нямаше и капка съжаление.
– Виж, различно е – каза той – С нея мога да изпълня всичките си фантазии. Тя няма… да се оплаче, да се дърпа… и винаги… е винаги е готова. Освен това почти отгатва мислите ми. Не ми противоречи и винаги е в добро настроение. Ако има настроение изобщо… – засмя се той сухо – Тя е… е страхотна е! Мисля, че всеки мъж си мечтае за подобна жена! Какво лошо има да получим фантазиите си в реалността? И да изглеждат като истинска? Защо реагираш така?
– Какво не ти стига при мен, Пав? – попита Каси, но в нея нещо не искаше да получи отговор. Страхуваше се от него.
– Каси… – Павел прокара пръсти през гъстата си, черна коса и я разроши – Ти… е добре ми е с теб. Но това е друго!
– Добре ти е с мен?
– Да, не живеем зле… мисля… – каза той, а в гласа му се прокрадна съмнение – Не е ли така?
– Аз не те познавам, Пав! – каза Каси и прехапа устните си.
Не искаше да заплаче. Не и сега. Не и пред него. Той я бе заменил с един робот и дори нямаше угризения. Или, може би, все пак нещо го бе възпирало до сега да ѝ признае. Но винаги стават грешки… И някой невнимателен беше пратил списъка с въпросите по проучването на робота-прототип на общия им e-mail с Павел, а не на неговия служебен. Нали, все пак, почивните дни бяха лична работа на всеки… Е, как беше онази стара сентенция… да – на лъжата краката са къси…
–Сега ще се махна и ще помисля – каза рязко Каси – А ти, ти… ти също помисли! За какво съм ти аз щом имаш идеалната жена? Или може би ще се сетиш, че съществувам, когато тестването на прототипа приключи и ще ти трябва някоя истинска и не така съвършена жена, а?
Сарказмът в думите ѝ пареше. Видя, че го засегна, но се обърна и излезе от стаята. Вече знаеше отговора за себе си. Не би могла да остане повече с него. Робот или не, тя имаше усещането, че го е хванала в изневяра.
Като пристигна в малката, крайбрежна къща, влезе под душа и остана там почти цял час, но усещането, че е омърсена не изчезна. Заплака безмълвно. Стисна клепачи, а сълзите се стичаха по страните ѝ.
–Какво се е случило? – плътен мъжки глас я накара да подскочи стреснато и механично да избърше сълзите от страните си с длан.
–Извинете… мислех, че съм сама…
–Няма защо да се извинявате, че плачете и то на един натрапник, като мен – мъжът стоеше с гръб към слънцето и лицето му попадаше в сянка.
Каси почти не можеше да различи чертите му.
–Аха – кимна тя – И все пак… едва ли съм много приятна гледка!
–Изглеждате чудесно – каза той.
Тя потърси очите му, за да види дали не ѝ се присмива. В тях имаше само съчувствие. Мъжът приклекна и чак тогава можа да види лицето му добре. Острите му, изсечени черти контрастираха с меки, лешникови очи.
–Едва ли – Каси се усмихна криво – Зачервените и подпухнали очи не са на мода!
–И все пак… красива сте!
Каси повдигна рамене.
–Благодаря. Успяхте да ми оправите настроението – тя леко наклони глава – И наистина мислех, че съм сама тук… Обикновено никой не идва на този бряг. Дори не помня от кога не съм срещала друг човек на него!
–Сигурно…
–А вие? Как се озовахте тук?
–Аз съм Sage…**
Каси се изправи рязко.
–Моля? – гласът ѝ се извиси и придоби писклива нотка.
–Знаеш за какво говоря, нали Cassandra?
–Какво става тук?
–Намерих те. Исках да те видя!
–Как така ме намери? Всичко там е анонимно! Само разменяме мисли, но няма начин за физически контакт! Нали това е най-важното условие за виртуалните срещи?
–Спокойно, Каси! Приеми, че нашата среща е инцидент! Малък бъг в системата!
–Малък „бъг”? Това е огромен бъг, Sage! Кажи ми как ме намери?
Беше пребледняла и той се уплаши да не припадне. Понечи да направи една крачка към нея, за всеки случай, но се спря, след като видя страха в очите ѝ.
–Аз не съм някой маниак, Каси – каза мъжът – Не се страхувай! Няма да те докосна с пръст дори!
–Как ме намери? И кой си ти, всъщност?
–Това е разковничето, Каси! – каза той някак тъжно.
Мъжът ѝ изглеждаше странно познат. Тези остри черти! Имаше чувството, че го е срещала някъде, но не можеше да се сети къде. В онзи сайт за виртуални срещи никой не беше с реална снимка, а просто избираше от приложените там образ, в който искаше да се представи. Sage беше избрал образ, който прекрасно му подхождаше на реалното излъчване. Беше някакъв воин, с огромен, старинен меч. И тя беше избрала за себе си образ на воин. На магьосница-воин. И градеше своя приказка. А сега се оказваше, че той е реален. Не можеше да отрече, че изглежда чудесно.
–Какво искаш да кажеш? – трябваше да разбере как я бе намерил.
Страхът се беше уталожил, а сега я връхлетя жажда да научи кой е той в истинския свят. Това беше опасно. Знаеше го. Много опасно. Защото там, в онази нереална магия, го харесваше ужасно много. Сякаш беше влюбена в неговия виртуален образ. А в реалността?! Беше толкова сложно!
–Аз съм Антъни Феърбътън – каза той тихо и въздъхна.
–Онзи Антъни Феърбътън? – прошепна Каси шокирано и веднага всичко се подреди в ума ѝ.
Антъни Феърбътън беше наследникът на VWC. Единственият син на нейния собственик Нейтън Феърбътън.
–За жалост съм точно онзи Антъни… – каза мъжът с горчивина.
–Тази виртуална платформа е твоя собственост! Боже! До всички участници ли имате достъп? Това е нечестно и неетично! Ами личните данни? Личният живот? Или когато решите може да се напъхате в живота на всеки?! Винаги съм знаела, че е така, но го изтиквах някъде в задния двор на мислите си… Иначе… иначе ще означава, че компанията на скъпият ти баща може да контролира всички! Дава ни забавления, а насреща ние заплащаме с животите си… с идентичността си! Господи!
–Господ няма нищо общо с това, Каси – каза Антъни и приседна на пясъка – Ела, седни до мен. Не ям малки, сладки момичета!
Каси го изгледа и се отпусна рязко до него. Усети лекия аромат на парфюма му и някакъв друг, остър мирис. Тютюн? И баща ѝ пушеше, затова познаваше специфичната му миризма. Колко архаично!

Напред към част 2

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!