Категория: Марина Суржевская

* * *

Следващият ден почти не остана в паметта ми. Отново същите северни пейзажи, черно-бели дървета, заснежена пътека. Към обяд тръгнахме, макар и не към главния път, а към по тесен, и от време на време ни изпреварваха каруци и конници. След вчерашното състезание тялото ме болеше и протестираше безмилостно и не се оправи.
Вечеряхме в хана на малко селце, с месо и обичайната каша, хапвайки филийки топъл хляб. Пълничката домакиня ни гледаше с любопитство, но не задаваше никакви въпроси.
Архарион почти не ни говореше, но лорд Дарел беше весел и щастлив и забавляваше мен и Ксеня с истории. Вярно е, че не слушах внимателно, мислейки за своите проблеми. След като приключих с вечерята и благодарих на домакинята, станах от пейката и хвърлих качулка върху косата си.
– Къде отиваш? – Попита Ксеня.
– Отпусни се – усмихнах се. – Ще се разходя, не далеч.
Селото е по-малко от Бели Стана и дори от Пустош – разпънато на брега на заснежено езеро. Вървях бавно по него, криейки лицето си от поривите на вятъра. Времето се влошаваше и спътниците ми се притесняваха, че това ще ни забави по пътя. Ако започне виелица, ще трябва да седим в това село, докато бушуващата стихия се успокои.
Погледнах тъмните облаци, висящи над нас, и ускорих крачка. Къщите свършваха на края на спящо поле, зад което се простираше гора. Вървях между дърветата все по-дълбоко навлизайки в снежната преспа и вече с мъка движех краката си.
Спрях. Въздъхнах. Ослушах се.
Облакът беше гневен, недоволно мяташе подутия си корем над главата ми. В тежките му вътрешности се образуваше снежна вихрушка, готова да се стовари върху тихата земя всеки момент. Протегнах ръка към него. Сдържах силата, бушуваща в мен.
– Не сега, скъпи мой – помолих безмълвно. – Не сега… Пусни ни.
Облакът се разду и раздвижи от недоволство.
Затворих очи. Какъв спомен ми трябваше? Може би познанството ми с Ксеня? Или топлата усмивка на Авдотя? Не, не е това… Облакът не слушаше, той се изплъзваше, беше ядосан.
Може би синеоката Пазителка? Не, болеше твърде много… Веднага задуха леден студ и земята се уплаши и притихна.
Пред вътрешния ми поглед се появи картина: Мъхести камъни и зелен дракон, виновно влачещ лапата си…Усмихнах се. Топлина.
Порив на вятъра се спусна надолу, вдигна облака и го бутна в оловния му хълбок. Той изръмжа недоволно, но се подчини и се понесе величествено, докосвайки върховете на боровете, за да роди снежна буря на запад. Далеч от нашия път.
Погледнах с благодарност и седнах в снега, точно върху гънките на коженото си палто.
Въздушният звяр облиза дланта ми и нежно ме побутна встрани. Завъртя се като вихрушка, хвърли сняг от земята, повлече ме след себе си. Не разбрах и останах да седя в снежната преспа. Тогава шегаджията тихо се промъкна до корените на вековните дъбове, разбърка снега, събори падналите листа на купчина, тихо се промъкна нагоре… И завъртя жълт вихър около мен! Хвърли листа във въздуха, оплете краката ми, опияни ме с аромата си!
Усмихнах се. И шегаджията беше във възторг, препусна като енергичен кон! Скъса шала от главата ми, разроши плитките ми, разплете кичурите… И вече се смеех с глас на лудориите на въздушния хулиган. И тогава, уморен, той легна в краката ми, бутвайки дланта ми със струя въздух.
Когато утихна, дори ми се стори, че мога да различа очертанията на дълго тяло с опушена опашка и удължена муцуна. Но така ли беше, или шегаджийския вятър само очертаваше мимолетна сянка?
– Имаш ли име? – Попитах аз.
– Име… Име… Име… – Прошумоляха върховете на дърветата.
– Как ти викат?
– Викат те… Викат те… – Отговори езерото.
– Ще те наричам Ехо – казах след като помислих. – Не, не е така. Ех-хо! Ех-хо.
Въздушният звяр замлъкна. Замръзна, скри се… И тогава подхвърли косата ми, духна горещ въздух по бузите ми, сякаш ги целуваше, и аз отново се засмях. Името звяра го хареса. Пляскахме се известно време в снежната преспа и наистина за външен наблюдател изглеждаше странно: Зачервено момиче в сива рокля, летящо над снега и смеещо се до замайване. Но на мен ми хареса, на Еххо също, а в края на гората нямаше външни наблюдатели.
Или пък имаше? Ослушах се.
Да. Той отново беше някъде наблизо. Но колкото и силно да обръщах глава, все още не виждах Архарион.

Назад към част 71

* * *

Свети старейшини, само да знаех колко трудна е участта на пътешествениците! Само след няколко часа в седлото гръбнака ми започна безмилостно да ме боли, ръцете ми и краката ми трепереха и беше неудобно дори да говоря за това, какво беше между бедрата ми. И ако първия час от пътуването ме пленяваше, оглеждах се с удоволствие, наслаждавайки се на спокойния кон и мразовития въздух, то скоро започнах да гледам напред с копнеж с надеждата да видя кръчма или хан.
Минахме през Пустошта Хедър, без да спираме, имах време само да си помисля, че не съм спряла да се сбогувам с Данина и да се чувствам виновена за това. И да се надявам, че пътуването ни няма да е дълго и скоро ще се видим отново.
И след това се простряха безкрайни полета и гори… Еднакви, покрити със сняг, поръсени с ледени парченца, които караха очите да сълзят и да искаш да спиш. Главния път беше далеч, а по този заснежения, който едва ли може да се нарече път, почти нямаше пътници освен нас. Само веднъж мина керван с провизии.
Архарион каза, че до късно вечерта, ще бъдем в Бели Стан, ще пренощуваме в местна кръчма и оттам ще се отправим към Тризъбите скали. И само веднъж спряхме да хапнем, настанявайки се под руините на разрушена наблюдателна кула. Дъвчехме пътните си провизии: Хляб, сирене и студено месо, и пихме студена вода. И отново на път.
Сега разбрах защо гостите бяха такава рядкост в Ривърстейн, дори пратениците. В нашата сурова земя има огромни разстояния, километри и километри заснежена земя, езера, блата… И няма пътища, няма пътеки.
Честно казано, дори не разбрах как мъжете още не са се изгубили.
Ксеня издържаше пътуването по-добре от мен, седеше изправена в седлото и очите ѝ блестяха изпод качулката. Мъжете, изглежда, също не страдаха много, така че аз търпях мълчаливо. Освен това нямах избор, защото преди Белия Стан нямаше селища.
Но как се радваше моя въздушен звяр на пространството! Като глупаво кученце, той тичаше по нивите, ритайки купчини сняг, гонеше плахи зайци по пътеките и буташе преспи от клоните на дърветата. Не можех да не се усмихна, наблюдавайки забавлението му.
Стигнахме до портите на Стан, когато зимната нощ вече се спускаше върху земята и първите звезди светеха в небето. Беше малко гранично селище, в което, подобно на Пустошта, имаше само една кръчма с няколко стаи за пътешественици. Натам се отправихме.
Собственикът на кръчмата бързо оцени хубавите дрехи на пътешествениците и не зададе излишни въпроси. Показа ни стаите и ловко подреди масата. Вечеряхме бързо, почти без да говорим. Архарион мислеше за нещо свое и откровено не искаше да влиза в диалог. Усещах гнева му като ехо, но само като сянка… Сякаш демона се опитваше по всякакъв начин да скрие емоциите си дори от сливането на кръвта. Мрачният му поглед толкова уплаши собственика на кръчмата, че кръчмаря предпочиташе да стои далеч от нас. И донесе излишъка от сребро без напомняния, което е напълно нечувано. Лорд Дарел също беше в лошо настроение или просто уморен, а аз и Ксеня бяхме толкова изтощени от пътя, че всичките ни мечти бяха само за тясното легло горе. Така че впечатленията от първото селище, което видях, бяха размазани и силно развалени.
Заспахме мигновено.
На сутринта ме събуди звънливия вик на петел и няколко мига лежах, втренчена в тавана, опитвайки се да разбера къде съм.
О, да, Бели Стан, кръчмата…
Ксеня все още спеше, след като беше дръпнала тънкото платнено одеяло до носа си и беше прибрала краката си. Тясната малка стая беше слабо отоплявана, основната топлина идваше отдолу, от кръчмата, и беше успяла да се изпари през нощта. Повиках въздушния звяр, заповядах му да стопли Ксеня. Той недоволно се мяташе в дланта ми, но се подчини. Легна в топла вълна, а приятелката ми въздъхна, затопляйки се.
Утринната зора тъкмо се пропукваше на изток, лъчите светлина едва се плъзгаха по земята, не осветявайки, не затопляйки, а само давайки обещание…
Бързо се облякох, сплетох разрошените си плитки и слязох долу. Реших да помоля сервитьорката за билков чай или просто топла вода, за да се стопля. Полумрачната зала беше празна, само Архарион седеше на ъгловата маса, разсеяно люлеейки чаша в дланите си. Поколебаех се на стълбите, не знаейки дали да сляза, или да се върна в стаята. Но нямах време да взема решение: Архарион вдигна глава и тъмния му поглед ме опари. Той само ме погледна, без да кимне, нито да ме покани да се присъединя, и аз бях напълно объркана. Но да се обръщам сега ми се стори напълно глупаво, затова все пак слязох, отидох до масата и седнах на ръба на дървената пейка.
– Добро утро! – Казах учтиво.
Архарион се ухили, очевидно съмнявайки се в това, и не отговори. Обърнах глава в търсене на сервитьорката. Но залата беше празна, само готвача се суетеше и бучеше на печката, приготвяйки сутрешната каша.
– Събудих се и реших да сляза и да пийна чай от билки. – Не знам защо, обясних аз.
Архарион все още мълчаливо разглеждаше чашата си и изведнъж се ядосах.
– Слушай, какво, толкова ли е трудно просто да отговориш? Кажи: Да, Ветряна, и на теб също. Вземи запарка, ей там е!
Той вдигна изненаданите си очи към мен. Не се засмя.
– Да, Ветряна – каза демона – Ей там е запарката.
– Къде?
– Откъде да знам? Ти знаеш по-добре.
Погледнах го възмутено:
– Защо винаги си ядосан?
– Трябва ли да съм щастлив? – Засмя се той. – Чудя се какво?
Сведох поглед. Разбира се, няма нищо приятно за него в нашето пътуване. Селения е избягала и го чака работа в Хаоса. И Алиана… А той е заседнал тук, неспособен да се превърне и принуден да се влачи с нас през Северното кралство до непознат проход в Хаоса.
Архарион леко притвори очи, успокоявайки се.
– Най-лошото е, че без Силата на демоничното същество, не мога да усетя миризмата на Алира, не мога да намеря следите ѝ! Дори не мога да усетя магическия фон. Времето е изгубено. Докато стигна до Хаоса, тя вече ще е далеч.
– Мислиш ли, че ще се върне?
Архарион кимна.
– Алира не е от хората, които се оттеглят. И чака твърде дълго. Но поне сега знам кого да търся.
– Е, сега има за какво да се радваш! – Възкликнах весело.
Архарион се облегна назад, опря гръб на стената, без да сваля поглед от мен.
– И това, което ме ядосва най-много, е, че като човек не мога да прекъсна сливането на кръвта. Това гнусно сливане, това е тъмнината!
Потръпнах от чувствата, които пламнаха в мен: Животинска ярост, тясно преплетена с непоносимо желание. И тогава ехото на чувствата му заглъхна в мен. Архарион скри емоциите си. Но вътре в мен остана едно дърпащо, лепкаво усещане.
– Мисля, че ще се кача… – Заекнах несигурно. – Не ми се пие чай.
– Седни. – Архарион дори не повиши глас, но звучеше като откровена заповед, на която беше невъзможно да не се подчиня. Отпуснах се обратно.
– Страхуваш се от мен – каза той бавно. – Чувствам страха ти всеки път, когато се приближа. Да, имаш причина да се страхуваш. Но е толкова ужасно… Това ме… Ядосва – стисна зъби, гледайки ме.
Опитах се да не трепна и твърдо да срещна тъмния му поглед.
– Прав си – казах тихо – имам причина да се страхувам от теб. И също така… Искам да прекъсна тази връзка. Това сливане възможно най-скоро.
Той бавно кимна.
– Да. Възможно най-скоро – повтори той.
– Какво трябва да направя за това? – Започнах да разглеждам изсушените връзки билки и връзки лук, висящи от горната част на вратата.
– Незавършеното кръвно сливане може да бъде прекъснато веднага щом се възстановя при Източника на Хаоса.
– И то е незавършено? – Не разбрах.
Архарион отблъсна чашата и стисна пръсти.
– Ако сливането е между възрастни, мъж и жена, то има три етапа. Доброволната Сила и кръвта на мъж. Доброволна Сила и кръвта на жена.
– А третия? – Попитах без да се замисля. И спрях рязко. Защото Архарион отговори с такъв гладен глас… С гладен поглед, така че всичко да стане ясно без думи.
– Интимност, Ветряна. Третият етап е интимност.
Захапах устни и той погледна в тях. Мускулите на бузите му потрепваха.
– Пътищата ни ще се разделят близо до Вечната гора – каза той грубо. – Надявам се, че Им ще ти отговори. Аз трябва да се върна в Хаоса.
– Разбира се – кимнах, без да го гледам.
– Ветряна, разстроена ли си…? – Той се наведе леко напред, взирайки се в мен.
Погледнах в тъмната бездна и се усмихнах спокойно. Поне се опитах да изглежда така.
– Не, казах, просто искам да пия билков чай. – И се обърнах, търсейки сервитьорката с очи. Ксеня слизаше по стълбите, прозявайки се, а ефирния ми Въздушен звяр, освободен от поръчката, се втурна през кръчмата, вдигайки прах.
Приятелката ми щастливо се тласна до мен, крещейки, че иска закуска и силно се оплака от студа. Шейдер слезе, треперейки и тихо ругаейки. Готвачът изтича в стаята, викайки сънливата сервитьорка и смъмряйки бавното момиче. От улицата се чу лай на кучета и скърцане на керван. Намръщени мъже с овчи кожи нахлуха в кръчмата, тропайки и отърсвайки снега, и също поискаха храна.
И някак си изведнъж стана шумно, оживено и претъпкано.
Сутринта беше започнала и беше време да тръгваме.

Назад към част 70                                                        Напред към част 72

* * *

Двете с Ксеня бяхме в кабинета на майката – настоятелка поне веднъж, но никоя от послушниците не беше ходила в личните ѝ покои. Освен Рогнеда, разбира се.
И сега стояхме на прага с леко опасение. Струваше ни се, че щом влезем, ще се чуе арогантен глас и очите на лейди Селения ще бъдат обгорени от лед.
Но зад вратата беше празно. И луксозно. Толкова, че замръзнахме с отворени усти като селски идиоти на панаир. Дори не можехме да си представим, че в Ривърстейн има такива стаи!
Четири просторни стаи, свързани помежду си и обзаведени с мрачен варварски лукс, изумяваха въображението. Черно кадифе по стените, тежки мебели от тъмно дърво, пурпурни завеси. Камини, украсени с мрамор, и златни свещници. Огромно легло, покрито с червена копринена завивка, сякаш напоена с кръв.
– Бррр – каза приятелката ми умишлено високо – какъв вкус има настоятелката! И то дама! Никаква изтънченост!
Изсумтях от смях и манията ми отмина. И ние ентусиазирано се втурнахме да разглеждаме сандъците с облеклото на лейди Аралтис.
До обяд бяхме готови да тръгнем. Ксеня облече тъмнозелена пътна рокля и високи ботуши, аз избрах сива и също ботуши. За да подхождат на роклите – зимни наметала с качулки, ръкавици и няколко долни ризи за преобличане. Това, което не облякохме, го напъхахме в чанта и слязохме в двора.
Там мъжете вече оседлаваха конете си. И двамата с тъмни панталони, ризи и ботуши, дълги наметала, преметнати върху седлата. Лорд Дарел имаше ножница отстрани, Архарион държеше кръстосаните дръжки на остриетата си зад гърба си.
– Осигури добра защита – каза Шейдър, когато ме видя.
Усмихнах се.
– А къде е Кайрос? Няма ли да го яздиш? – Попитах, гледайки жребеца, танцуващ близо до лорда .
– Не, Кайрос не харесва… Хм – той погледна настрани към Архарион – не харесва тъмните. Затова помолих Данил да се грижи за него, докато ме няма. Той потупа коня си по задната част, а аз отидох да се запозная с кестенявата кобила, която ми се беше паднала. И тогава се обърнах към Ривърстейн. Тъмният замък гледаше накриво, но вече не се страхувах от него. И знаех, че ще ме чака. Слушах гласа на земята и гората, тъжната песен на раздялата, която ме изпращаше, и потръпвах от меланхолията, която ме беше обляла.
– Ще се върна – обещах. Архарион ми подаде ръка, помагайки ми да се кача на седлото. Ксеня вече се беше настанила и като удари коня си по задната част, се втурна към портата, без да поглежда назад.
Поколебах се малко, кимнах на Архарион, който повдигна въпросително вежда и докоснах юздите.

Назад към част 69                                                                         Напред към част 71

* * *

За първи път през тринадесетте години от живота ми, в Ривърстейн сутрешната камбана на кулата не възвести началото на новия ден. Отворих очи, когато деня вече беше в разгара си пред прозореца, скочих от леглото, набързо се облякох и се втурнах да търся Ксеня.
Моят въздушен звяр също се събуди, оплете се в подгъва на дрехата ми, плъзна се по ботушите ми и хукна пред мен като паникьосано кученце, вдигайки прах и тръшвайки врати.
Ксеня все още спеше в общата стая на леглото си, с ботуши, издърпани до коляното ѝ. Приятелката ми беше в същото състояние, в което заспа в светилището: С рокля и кожено палто. Поклатих глава. Е, поне не ѝ е било студено!
– Ксеня, ставай, вече е сутрин! – Възкликнах аз и я разтърсих за рамото. Без да отваря очи, Ксеня се претърколи и ме отблъсна с такава сила, че полетях обратно към стената! И щях да я ударя, ако вихрушка от въздушен звяр не се беше изстреляла и не ме беше сграбчила с лапи спирайки полета ми. Но аз все пак паднах тежко на пода и ахнах, гледайки Ксеня с удивление.
Тя седна на леглото и също ахна, гледайки към мен с уплашени очи.
– Ксеня!
– Ветряна! О, прости ми, прости ми! Не знам какво ми стана! Ранена ли си? Добре ли си? Прости ми!
Тя скочи към мен, помагайки ми да се изправя.
– Ти си опасна, приятелко – промърморих аз – риташ като дива кобила! Всичко е наред, всичко е наред. Остави ме на мира – казах аз! – Добре съм!
Ксеня ме погледна виновно.
– Какво, пак ли сънуваше Данил? – Усмихнах се аз.
– Не, не съм сънувала нищо! Не разбрах защо те бутнах! Между другото, все още не съм измислила какво да правя с този негодник! Крие ли се? Мисли ли си, че може да се измъкне? Захапал е грешното момиче! И как се озовах в спалнята? – Помисли си дружката ми и се намръщи. – Последното нещо, което си спомням, е как отидохме в светилището…
– Аристарх винаги казваше, че пагубната зависимост към виното лишава човек от памет – казах сериозно, опитвайки се да не се смея – а на сутринта пияницата не помни непристойните действия, които е извършил през нощта.
– Какви действия – Ксеня пребледня и се погледна ужасено.
Тя се увери, че ръцете ѝ не са окървавени и роклята ѝ е на мястото си, и издиша:
– Ветряна! Смееш ли ми се?
– Аз? Сериозно ли не си спомняш какво се случи снощи?
– … ха чмир!
– Точно така, и нецензурни думи също. Ксеня-Ксеня… Какво ще стане след това?
– Ветряна!!!
Не можах да се сдържа да не избухна в смях – лицето на Ксеня беше твърде смешно. Тя се изчерви, осъзнавайки, че се шегувам с нея.
– О, ти! Ще ти дам още! Не си получила достатъчно, ще ти дам още сега!
Смеейки се, тичах между леглата, повдигайки полата си, за да не ми пречи. Ксеня се втурна след мен. Моят въздушен звяр – след двете ни, оплитайки се в краката ми и пречейки ми по-пътя.
В тази формация излетяхме в коридора, и аз се блъснах стремглаво в гърдите на лорд Дарел, и почти го съборих! Ксеня, която беше крачка назад, се блъсна в мен и ако не беше въздушния звяр, може би лорда щеше да оцелее, но… Моят шегаджия влетя като вихрушка и всички се стоварихме на пода на коридора.
– О, прости ми!
– Ксеня, махай се от мен!
– Лорд Дарел, затиснахте ми плитката…
– Мон сол чхер! Ксеня, не смей да повтаряш това! Махнете се от мен, луди! Какво….
Уви, изглеждаше, че въздушния ми звяр беше много игрив, защото се въртеше около нас, не ни позволяваше да станем, повдигаше ни подгъвите, заплиташе косите ни и ни събаряше отново. Целият прах в коридора вече се носеше във въздуха като колона, а прашинките се вихреха в кръг в тесните лъчи светлина.
– О, какво правите тук? – Чу се учудения глас на Данил.
– Забавляват се – отговори студено Архарион от другата страна. И тогава въздушния звяр замълча, скри се, сви се на кълбо в ъгъла.
Най-накрая освободих плитката си изпод лакътя на Шайдер, изпълзях изпод приятелката си и, олюлявайки се, се изправих. Лорд Дарел също скочи, лесно се обърна и подаде ръка на Ксеня.
– Вървя и вървя, но няма никой! – Промърмори Данил объркано.
– Никой на портата, никой в замъка… Бях уплашен! Вчера бяхме тук, а днес е насред нищото!
– Данина не ти ли каза, че сиропиталището е преместено в Загреб? – Попитах аз.
– Спях, когато мама дойде. А днес като се събудих – мама спеше! Ами, реших да не я будя, а да дойда направо при теб… Ксеня, защо се взираш така?
Приятелката ми сложи ръце на ханша си.
– Сега ще ти обясня – обеща тя през зъби. Момчето потръпна и се изчерви толкова болезнено и пламенно, че нямаше никакво съмнение: Данил разбра какво точно е разгневило Ксеня толкова много.
– А аз… Изобщо не разбрах… Може би не исках! Мислех, че ти ме сънуваш!
– … змия! Спри веднага, аз ще…
– О, чии са тези красиви коне в двора? – Данил си „спомни“ навреме.
– Какви коне? – Ксеня се заинтересува и спря ръката си, готова да падне върху русата глава.
Сдържах усмивката си, а мъжете се засмяха. Хитър блясък проблесна в очите на Данил.
– Значи стоят в двора! – Каза той тежко. – Изглежда са чистокръвни! Четири, всички подбрани! Някой пристигнал ли е?
– Ние тръгваме – отговори лорд Дарел.
Данил го погледна объркано, а после лицето му се издължи:
– Къде отивате ? Как така? А аз?
– Ще трябва да почакаш, докато се върнем – каза Шайдер. – Не се тревожи, надявам се да не е за дълго. Когато се върна, ще ти отворя портал към Елоар и ще продължиш образованието си в училище.
– Не искам да ходя на училище, промърмори навъсено Данил. – Искам да дойда с вас.
– Къде с нас? – Измърмори Ксеня. – Дори не знаеш къде отиваме! – Изглеждаше, че си е променила решението да удари човека.
– Данил, харесваше ти училището, нали?
– Вече не ми харесва – каза той навъсено и погледна накриво. – Вземете ме с вас, а? Няма значение къде!
Лорд Дарел поклати глава:
– Съжалявам, Данил. Чакай ме в Пустошта, скоро ще се върна за теб.
Момчето ни погледна мрачно, ритна стената, обърна се и падна. С Ксеня си разменихме виновни погледи. Настроението беше развалено.
– Конете са готови, пригответе се – каза спокойно Архарион – ще тръгнем до обяд – и ни огледа. – Идете в покоите на Алира, там има дрехи, изберете нещо удобно. И незабележимо. Побързайте. Шейдър, взех портфейла ти назаем, докато спеше. Нямаш нищо против, нали?
Лорд Дарел се ухили:
– Сякаш те интересува!
– Не ме интересува – съгласи се Архарион. – Ама защо още сте тук?
– Чакай – изведнъж осъзнах – какво означава това… Лорд Дарел, ще плащаш за храната, конете и нощувката на Ксеня и мен? Но това е… Неприлично!
Мъжете въздъхнаха в един глас. Но понятията, които ми бяха натрапвани от детството, не бяха толкова лесни за преодоляване.
– Ветряна, след посвещението си, послушниците получават определена сума, нали? Е, помисли си. И като се има предвид, че Ривърстейн всъщност е на твоя земя… Изглежда, че ви дължа наем от много години! Така че сега ще трябва да го изплащам дълго време!
И го каза толкова радостно, сякаш това го правеше щастлив.
Архарион погледна мрачно лорд Дарел и още по-мрачно нас, затова предпочетохме да не се бавим и бързо се затичахме към покоите на лейди Селения.

Назад към част 68                                                                     Напред към част 70

* * *

Вечерта Ривърстейн беше празен. Не мога да си представя как лорд Дарел успя да направи всичко за толкова кратко време, но по залез слънце няколко карети стояха на портите, чакайки послушниците. Много от момичетата плачеха открито, други бяха весели, носовете им бяха нагоре, но от здраво стиснатите длани, в които държаха пътните си куфари, личеше, че не се чувстват спокойно. Кочияшите викаха, бързаха, въздишаха и гледаха вечерния залез. Чудеха се как да стигнат до най-близкото селище преди да се стъмни, а на сутринта да продължат към Загреб. Учителите се качиха в каретата си мълчаливо, навъсено, без да поглеждат уплашената група бивши… Ученици, само Арей все още говореше за слизането на светите старци онази нощ. Но никой вече не го слушаше.
Но Авдотя и Данина не криеха чувствата си, прегръщайки момичетата с всичка сила, вече не се страхуваха от недоволните викове на учителките и тайно бършейки сълзите си.
Когато всички се натовариха, добре координирания тропот на копита затрака по студения път и с въоръжен отряд излезе през портата. Лорд Дарел беше предвидил всичко и нямаше да остави бившите си възпитанички без защита.
Ксеня и аз се скрихме в тъмната ученическа стая, откъдето двора се виждаше най-добре. Докато момичетата седяха в каретите, оправяха роклите си и подсмърчаха, ние се скрихме зад завесите и потръпвахме от страх от звуците на стъпки в коридора. Като в детството. Е тогава се криехме, защото искахме да избягаме, а сега искахме да останем.
Дворът беше пуст и дори звука от копита заглъхна в мразовития въздух. Ривърстейн стана тих. Оглушително, невероятно тих. Замъкът замлъкна. Нямаше вече шепот на момичета в коридорите му, леки стъпки, шумолене на рокли, клюки, смях, плач, молитви и викове. Никой не се втурваше нагоре по стълбите, закъснял за час, никакви тежки книги не падаха с трясък, никакви маслени лампи не димяха, докато загасваха…
И Ривърстейн стана тъжен, замислен. Като намръщен старец, който толкова дълго се е дразнел от палави внуци и е осъзнал колко скъпи са му едва когато си тръгнаха.
Разменихме несигурни погледи и подскочихме от страх, когато вратата на училищната стая се затръшна.
– И така… – Каза лорд Дарел – ето ви!
– Няма да ходим никъде! В никакъв Загреб! – Възкликна войнствено Ксеня и неумолимо вдигна брадичка. Кимнах в знак на съгласие. Шайдер ни погледна изненадано.
– Разбира се, че няма да отидете! Кой би ви пуснал? Затова ли се криехте тук? Търся ви от обяд!
– И защо ни търсите? – Попитах аз.
– Как така защо? Умирам от любопитство, разбира се! Хайде да тръгваме, спрете да дишате този прах.
Изпълзяхме иззад завесите и напуснахме тъмната ученическа стая с въздишка на облекчение. Пустият Ривърстейн беше толкова необичаен, че неволно забавихме крачки, затаихме дъх, сякаш се страхувахме да не нарушим тишината в коридорите. И станахме още по-тихи, когато се озовахме в сърцето на убежището: В кабинета на лейди Аралтис. На дългата дъбова маса, сякаш в собствения си Хаос, Архарион седеше удобно и без смущение. Облечен в бяла риза, вече без изгаряния по лицето, той безцеремонно преглеждаше документите на бившата майка-настоятелка и раздразнено изхвърляше ненужните. Подът близо до ботушите му вече беше осеян с жълт пергамент, отворени фолиа, пликове и свитъци.
До левия лакът на демона стоеше полупразна бутилка вино. И съдейки по липсата на чаши, Архарион пиеше направо от нея без церемонии!
– Намери ли нещо? – Попита лорд Дарел, затваряйки вратата зад нас.
С Ксеня се спогледахме, поколебахме се на прага и тихо седнахме на нисък диван без облегалка. Огледах се с любопитство.
Само веднъж бях в този кабинет, в светая светих деня, в който пратеника от Старовер пристигна преди тринадесет години и се решаваше съдбата ми: Ще остана ли в убежището или не. Спомням си озадачения поглед на пратеника и лекото, безразлично свиване на рамене на лейди Селения. Погледнах тези двама души, държащи живота ми в ръцете си, и ги запомних по същия начин: Озадаченост и безразличие.
Тогава тук царуваше строг ред и студена сдържаност. Сега миришеше на пепел и вино, огънят пращеше в камината и цареше хаос.
– Малко – отговори дрезгаво Архарион, само поглеждайки ни. – Алира е хитра. Тя предположи, че ще търся. Така че… Няколко подчертани думи, страници, пожълтели от често четене. Не следи, а подигравка!
Архарион гневно стисна юмруци и отпи голяма глътка от бутилката.
– Присъединявай се! – Той направи широк жест с ръка. Лорд Дарел се замисли за момент и също отпи от бутилката. – Няма да ви предлагам – каза ни той.
– Колко жалко? – Отвърна саркастично Ксеня.
Архарион вдигна тъмните си очи към Ксеня и тя се сви под погледа му.
– Чашите са там – махна той с ръка – сами си ги вземете.
Подсмъркахме любопитно, защото никога не бяхме опитвали алкохол. Тогава Ксеня упорито се изправи, извади чашите от шкафа и ги сложи на масата. Лорд Дарел накапа малко в тях. Ксеня погледна вътре с недоумение, обърна ги, размазвайки виното по стените, и ги върна, изисквайки още. Шейдър се намръщи.
– Налей им – каза Арххарион, все още дрезгаво и без да поглежда. – Ще спят по-добре. Имаха тежък ден.
И нощ. Особено нощта.
След като получихме чашите, в които се плискаше тъмно вино, приятелката ми отново седна до мен. Шейдър се настани до прозореца.
– Лорд Дарел, какво ще стане с Ривърстейн сега? – Зададох въпроса, който ме измъчваше.
– Още не знам, Ветряна – отговори той замислено – труден въпрос е. Ривърстейн е моят родов замък и се оказва, че пробудения Източник формално принадлежи на мен… Но нямам представа какво да правя с него.
– Грешиш, Шейдър – ухили се Архарион – замъка принадлежи на теб, да. Но земята от Ледения проход до Тризъбите скали, и най-важното – Източника – принадлежи на Пазителя. Това е наследството на схитите, това са техните земи.
– Но няма повече стихи!
– Остана… Една. Ветряна. И тя е Пазителката на Източника.
Лорд Дарел обърна учудения си поглед към мен. Разперих ръце. Шейдър замълча няколко мига, след което решително придърпа тежък стол към мен, седна срещу мен и заповяда:
– Разкажи ми. Бавно. Старателно и подробно!
Разказах му. Замълчах за Архарион, на което той леко повдигна въпросително вежда, без да сваля тежкия си тъмен поглед от мен. Но аз само се обърнах.
След разказа ми, Шейдър хвана главата си, скочи и изглежда, щеше да повтори действията на Ксеня в гората. Но не, все пак той се въздържа.
– Невероятно! Невъобразимо! Как е възможно това? Разрив във времето… Промяна в пътя… Проход… Изход… Су лун чмир! Талеб оглуша! Трябва спешно да отидем в Елоар, да информираме… Да кажем! Да съберем старейшините… Кръгът на светлината, най-накрая! Наследницата на схитите… Невероятно!
– Няма да ходя никъде! – Казах аз уплашено. – И не казвайте на никого!
Представих си как ще ме гледат като любопитно животно, ще ме обсъждат и ми прилоша. Щеше да е по-добре да не казвам нищо! Щях да лъжа, че не помня какво се е случило във времевата примка, това е цялата история. Или че нищо не се е случило там! Лежах в мъгливо нещо и се осъзнах в пентаграма.
Свих се, стискайки чашата с вино, която никога не бях опитвала, докато дланите ми не побеляха.
– Рион! – Шейдър скочи отново. – Можеш ли да отвориш прохода към Империята? Не мога да направя портал, докато не се възстановя!
Архарион завъртя бутилката в ръката си огледа останките, плискащи се по дъното в светлината на огъня.
– Не – каза той бавно.
– Какво, не?
– Не. Няма да отворя прохода. И няма да кажеш на никого нищо за наследницата на схитите. Докато тя самата не го поиска.
– Но… – Започна лорд Дарел и спря рязко. Погледна ме, свита на дивана. – Ветряна… Не искаш ли да говорим за това? Да кажем?
Поклатих отрицателно глава, а Шейдър въздъхна:
– Но как можеш да не разбираш! Това е. Това е…
– Не – повтори спокойно Архарион.
– Простете ми, лорд Дарел – казах тихо.
– Добре – Шейдър се предаде. – Разбира се, имаш право да го направиш… Обещай, че ще се обърнеш към мен, когато си готова да разкажеш всичко на старейшините.
– И защо да ѝ вярват? – Изненада се Ксеня.
Приятелката ми вече беше опитала виното и по бузите ѝ цъфтеше пиянска руменина.
Шейдър поклати глава.
– В Кръга на светлината има Оракул и е невъзможно да го заблудиш или да скриеш истината. Това, което Оракула потвърждава, е безспорно. И тогава… Кръвта на схитите. Не можеш да я скриеш. Сега, след пробуждането на Източника, кръвта също ще се пробуди. Очевидно тя вече се е пробудила във Ветряна и след това своеобразно посвещение Силата само ще се увеличи. Мисля, че да. И тогава… Ако Ветряна е Пазител на Източника, това също ще се отпечата върху нейната същност и аура.
Ксеня направи гримаса:
– Аури, оракули, пазители… Колко сложно е всичко за вас, магьосници! – И отпи още една глътка от чашата.
Погледнах приятелката си с лека загриженост. Дали беше моето въображение или Мрака, надвиснал над нея, стана малко по-плътен, по-гъст?
– Лорд Дарел – извиках аз – нека се върнем към това по-късно, става ли? В момента съм по-притеснена за Ксеня… – Ксеня леко хълца. Архарион повдигна вежда.
– Първобитният Мрак я държи в лапите си – каза той и ние потръпнахме едновременно. – Тя се върнала от света на сенките?
Ксеня кимна, а аз погледнах умолително демона.
– Да, отворих ѝ вратата. Не знам как!
И накратко разказах събитията от онази нощ, когато Ксеня умираше.
А се чудех откъде се взеха толкова много неспокойни духове в околностите на Ривърстейн – изкиска се лорд Дарел. – Няма некромант, няма заклинание за преход. Не можах да намеря прехода. А се оказа, че ти, Ветряна, просто си изпяла песен. Хмм…
– Не знаех, че ще се получи така.
– Ами, получи се. Без пробудената Сила, без знание, без магии. С песен! – Той затвори очи за момент, осмисляйки чутото. – Не знаем почти нищо за схитите, Ветряна. Те живееха вътре в Линията, много изолирани, а после… После нямаше повече кой да разкаже за тях. Или за способностите им!
– И така, какво да правим с Ксеня? – Напомних му аз.
Лорд Дарел разпери ръце разкаяно:
– Не знам, прости ми. Трябва да потърсим тези, които знаят отговора. В Империята има некроманти, разбира се. Но те са слаби, тази магия не е типична за светлите. На Запад има Клан на Безликата раса, техният владетел е Рам саа Тен, един от най-могъщите заклинатели на души. Чувал съм, че той може да държи дух на ръба и дори да го издърпа от света на сенките, за да го пороби, но никога не съм чувал за дух, който да се връща в тялото. Освен това, Безликите все повече се отдалечават от света на живите. През последните триста години те никога не са се появявали в Елоар, въпреки че Рам е един от деветте владетели на Обединения подлунен свят. И не пускат никого в Долината на забравата.
Скочих:
– Кой тогава? Им? Езерото на сирените? Може ли да помогне?
– Откъде знаеш за него?- Шейдър погледна Архарион с недоволство, той се усмихна.
Опитах се изобщо да не срещам погледа на демона, въпреки че той изглеждаше напълно спокоен, сякаш нищо не се е случило. И може би е така за него.
– Може би ще отговори на Ветряна. Ако иска – каза демона, изправи се и разтегна схванатите си мускули. Отместих поглед. – Поне си струва да опитаме.
Лорд Дарел кимна замислено. Ксеня отново хълца, този път по-силно.
– Ще отвориш ли проход към Вечната гора? – попита Шейдър.
Архарион изпи съдържанието на бутилката на един дъх. Погледът му стана още по-мрачен.
– Не. Не мога да отворя прохода.
– Защо?
Обърнах глава и се вгледах в гневните му очи. Демонът внимателно постави празната бутилка на масата. Бях изгорена отвътре от пламъка, бушуващ в него. Само за миг, но сякаш изгорях и се разпаднах на пепел от нажежената демонична ярост, която гореше вътре в Архарион. Въздушният ми звяр се раздвижи неспокойно под ръката ми, хвърляйки разпръснати по пода хартии. Огънят в камината, трепереше от полъха и аз задържах звяра си.
– Не мога да се превърна – каза спокойно Архарион, без да издава огъня, който го изгаряше – изчерпах запаса от Сила в пентаграмата.
– Но има Източник на Сила в Ривърстейн!
Архарион поклати глава, а Шейдър кимна разбиращо.
– Да, и това ми спаси живота. Като човек. Но за демоничната същност е необходим Източникът на Хаоса. Проблемът е, че като човек съм лишен от много способности, не мога да отворя прохода и всеки портал е безполезен. Хаосът е твърде добре защитен от проникване отвън. Аз лично поставих щитовете.
– Какво трябва да направим?
– Ами… – Архарион се засмя – ще трябва да бъда човек. Докато не пристигна в Хаоса.
– И какво сега, ще седим в Ривърстейн, докато си върна магията и направя портал през Линията? – Попита мрачно лорд Дарел. – Въпреки че… – Той ме погледна – защо не. И освен това, така или иначе не може да преминеш през Линията без портал.
– Не! – Възкликнах аз. – Наистина ли няма друг начин? Трябва да стигнем до тях възможно най-скоро! Струва ми се – добавих тихо – че Мракът в нея расте.
– Има начин – кимна Архарион. – Шейдър, чудил ли си се някога защо в Северното кралство, заобиколено от Линията, все още се раждат деца с магически способности?
– Ами… Наследството на кръвта?
– Каква кръв? Тук нямаше магове. Само схити. И магически Фон? Слаб, да. Но постоянен.
Шейдър присви очи и ме погледна недоверчиво.
– Уау! Наистина ли казваш, че има пролука в Линията?
Аркхарион кимна и се ухили.
– Отдавна съм очарован от Черните пясъци. Тяхната странна сила, неразбираема власт над живота и ума, над магията…
Той мълчеше и си спомних онази нощ, когато се озовах в Линията и наблюдавах битката на демона със змиевидните чудовища. И си спомних чувствата му: Насладата от битката, жаждата за кръв за опустошение. И когато Аргард ме премести, се срещнахме там. Какво привлече Архарион на това място? Той вдигна глава, отметна назад тъмната си коса. И емоциите си.
– Има проход в Линията. Със сигурност има. Тясна пролука в пясъците. Там я няма унищожителната сила на Линията и дори човек може да премине през нея.
– Хм, и къде ще стигнем?
– В подножието на Свободните планини. А после ще трябва да минем през Каньона на Паметта чак до Граам. Така че се радвай, че сред нас няма елфи.
– Защо? – Не разбрах.
– Планинските хора не понасят дългоухите – изкиска се Шейдър. – Джуджета, Ветряна. Джуджета живеят там.
Ксеня ги слушаше с широко отворени очи, в които плискаше ликуващо очакване. Или беше пиянско очакване? Тя не издържа, скочи и започна да тича из стаята.
– Наистина ли отиваме в Подлунния свят? И кога? Ветряна! Отиваме при джуджетата!
Усмихнах се на приятелката си. Горката, тя си мислеше, че Подлунният свят е недостъпен за нея.
– Утре, Ксеня – ухили се Шейдър. – Ще трябва да вземем коне. Надявам се да не паднеш от тях! И ще трябва да затворим Ривърстейн и да оставим охрана тук…
– Няма да ни трябват охрана – информира ни Архарион – Ветряна, да тръгваме. Да опитаме да направим нещо.
Погледнах го малко уплашено, но станах и оставих чашата, от която все още не бях пила. Демонът безшумно отиде до вратата. Ние послушно го последвахме, тръгнахме по коридорите на Ривърстейн и излязохме в двора.
Нощта нежно обгърна земята с кадифено одеяло, обсипа небето с ярки небесни светлини, покри го с тишина. Назъбена луна, жълта, разкъсана от едната страна, лениво се полюшваше над върховете на елите. В светилището беше тъмно. Днес никой не запали лампата на купела. И по някаква причина ми стана тъжно от това.
Спряхме, гледайки тихата тъмна вода. Не можах да се сдържа да не спусна длан в нея, усещайки как Източника нежно я прегръща.
– Пазителят е свързан с Източника – каза Архарион – и може да му влияе. Например, да го приспи за известно време. Или да поиска защита. Или да създаде мъгла, която разсейва очите, така че никой да не може да го намери. Опитай, Ветряна.
– Мога ли да го направя? – Изненадах се. – Откъде знаеш?
Лорд Дарел погледна демона с недоволство, но отговори вместо него.
– Вече разбра, че всеки Източник има свой Пазител. И те внимателно го крият, разбира се. В Хаоса ситуацията е уникална. Техният Пазител винаги е Владетеля.
– Защо?
– Ще ти кажа някой път – ухили се Архарион – не сега. – Хайде, Ветряна, опитай. Ще помогна.
– Но какво да направя?
– Говори с него. Почувствай го. Не се страхувай.
Той стоеше зад мен, леко докосвайки раменете ми. Трепнах, а лорд Дарел се изкиска. Срамувах се.
– Шейдър, млъкни – каза лениво Архарион – пречиш ми.
Лорд Дарел отново изсумтя, но се премести до стената и замръзна там, без да откъсва тъмния си поглед от нас.
– Затвори очи – каза Архарион в ухото ми.
Захапах устни, усещайки присъствието му твърде ясно. Спомени и образи упорито се промъкваха в главата ми… Слабо осветената стая за измиване, гладния му поглед, мократа ми риза, залепнала за тялото ми…
И веднага Архарион се стегна зад мен, дланите му стиснаха по-силно раменете ми и дъха ми почти спря.
– Ветряна… – Каза той тихо – само погледни водата.
Въздушният звяр се уви около краката ни, обгръщайки ни в пръстен. Усетих изненадата на Архарион, но той не каза нищо.
Погледнах водата.
Огънят на Хаоса гори вътре в мен. Ярост. Гняв. Желание… Твърде силно, всепоглъщащо желание… Нужда. Необходимост… Не моите чувства, неговите. Пламъкът бие вътре като диво животно, напрягащо се за свобода. И утихва… Пепел заспива върху душата и пада. Успокоява се. Тишина. Тиха празнота, лека тишина на чувствата… Студената вода на купела. Охладена, до болка в пръстите. Потапям се в нея. Не с тялото си – с душата си, все по-дълбоко и по-дълбоко…
И излитам. Това вече не е купел, това е вихрушка! Това е водопад, който отнася стените на ума ми, това е ураган от стихиите, това е безкрайността…
И аз се сливам с него, ставам част от него, храня се с неговата сила! Вихърът вече не ме носи, аз самата се нося с него в див танц. Аз съм пух, уловен от торнадо, аз съм сухо листо, хвърлено в небето. Искам да остана тук, в безкрайно движение, в неистовия танц на стихиите.
Но силни ръце стискат раменете ми… Единствената опора в необуздания вихър на Силата…
И спирам. Колебая се малко… И тогава успокоявам вихъра, спирайки танца. И стихиите замръзват, разпръскват се като студена вода… И отново се превръщат в купел.
– Сега защита – прошепва ми Архарион в ухото.
И си представям стените около Ривърстейн. Те се издигат до… Небесата. Никой звяр не може да се изкачи над тях, никоя птица не може да прелети над тях, никой човек не може да си проправи път. Никой няма да го намери в Подлунния свят. Вървящият ще се обърне, изгубения няма да види, търсещия ще мине. Сто пътеки водят към Ривърстейн и нито една не стига до там. Мрачните борове се приближават, криейки Ривърстейн зад тъмни стволове, дива поветица и бодлива хвойна се увиват около каменните стени. Езера и блата преливат. Горският звяр стои на подстъпите към Ривърстейн, птиците бдително търсят плячка.
Няма път насам.
Няма пътека, няма пътека, няма неутъпкана пътека.
За никого, освен за приятели.
Ривърстейн спи. Чака Извора. Чака Пазителят да се завърне…
Ривърстейн спи.
Въздъхнах.
Архарион, прегръщайки ме, не махна ръката си. Обърнах се към него и погледнах в тъмната бездна. Той ме погледна със странно изражение, от което ми стана неудобно и горещо.
– Проработи ли?- Попитах аз.
Той се ухили:
– Дори Повече.
Освободих се от ръцете му и тръгнах. Лорд Дарел спеше на пода близо до олтара, леко намръщен в съня си. Ксеня се беше сгушила до него, отпуснала глава на гърдите на Шейдър.
– О! Приспах ли ги?
– Струва ми се, че ти приспа всички в близост до Ривърстейн.
– Света Майко – ахнах аз. – Ще го оправя сега… Ще ги събудя!
– Няма нужда – нека спят. Мисля, че ще се събудят сами до сутринта, не се тревожи. Направи добра защита, Ветряна. Аз самия не бих могъл да го направя по-добре. – Изчервих се леко. – И още нещо… Трябва да ти благодаря.
– За какво?
– За това, че ми даде от Силата си в пентаграма. И спаси живота ми.
– Да, но не напълно, тъй като сега не можеш да се обърнеш – казах тъжно.
Той поклати глава.
– Демоничното същество не е в състояние да пробие без силата на Хаоса. Близо до моя Източник всичко ще бъде възстановено. Но без теб, страхувам се, нямаше да се събудя. Аз… Съм ти благодарен. И съм изненадан, че го направи. След всичко, което видя във времевия цикъл. – Той пристъпи по-близо: – И не разбирам защо го направи! Защо, Ветряна?
Свих леко рамене.
– Умираше.
Той се приближи още повече.
– Не ти ли казах, че милостта е слабост? Че враговете трябва да бъдат унищожавани, а не съжалявани? – Проблесна жълтата светлина на звяра в тъмните му очи.
– А ти враг ли си ми? – Попитах тихо, гледайки го в очите.
Архарион замълча за момент и тръгна, без да отговори.
– Върни се в замъка, Ветряна. Време е и ти да си починеш. Не се тревожи, ще се погрижа за тези двамата, да не замръзнат тук.
Тихо тръгнах към вратата, махайки на въздушния звяр, който топлеше Ксеня и лорд Дарел. Архарион ме наблюдаваше как си тръгвам. И наистина се чувствах уморена и много исках да спя.
Все още не можех да свикна с тишината, която се беше настанила в Ривърстейн, и неволно се ослушвах, опитвайки се да уловя познати звуци. Но замъка беше тих. Сега вече не беше мрачен, а сънлив, спокоен.
Прозях се широко, но не покрих устата си с длан, което никак не е подходящо за един добре възпитан новак! Аз обаче вече не съм такъв.
В синята стая се прозявах непрестанно и заспах веднага щом докоснах леглото.

Назад към част 67                                                                       Напред към част 69

* * *

В трапезарията вече беше шумно.
Странната Нощ на Изхода беше свършила и сиропиталището жужеше от разговори за случилото се. Беше ясно, че никой не разбира нищо, но Аристарх радостно разказваше на събудените на пода момичета и учителки за благодатта, слязла върху Ривъртейн, за светите старци, дошли лично при него, и за явяването на Пречистата Майка.
Той вярваше толкова много в това и историята му, която успя да се натрупа с куп подробности за няколко часа, беше толкова заразителна, че с Ксеня можехме само да отворим уста от удивление. А останалите гледаха Арей с такова благоговение, че човек можеше само да се удивлява на могъщата сила на човешката вяра в чудеса.
Само Божена все още скептично извиваше устни и се мръщеше, но и тя нямаше отговори, освен тези, които господаря беше предложил и така колоритно развил Арей. Така скоро и тя се присъедини към ентусиазирания хор на сиропиталището.
Дъвчехме сутрешната си каша с мед и ядки, когато една от послушничките се присети.
– Къде е Рогнеда? – Саяна се изненада из цялата трапезария. – А майката не се молеше.
Наведохме се над чиниите си, преструвайки се, че това не ни засяга. Послушничките се развълнуваха, опитвайки се да си спомнят кой е видял изчезналите хора за последен път и кога. За щастие, разговорите затихнаха с появата на уредника в трапезарията. Той замислено погледна тихите послушнички и кимна студено на наставниците.
– С указ на Негово Величество Крал Амарон от Северното кралство, днес, в първия ден на зимата в годината на Глигана, сиропиталището в Ривърстейн е затворено. Всички послушнички ще бъдат преместени за по-нататъшно обучение в Загреб. Наставниците трябва да отидат в Старовер, в Обиталището на Ордена, за да потвърдят знанията и уменията си. Тези, които успеят… – Лордът замълча и погледна свитите наставници по такъв начин, че стана ясно, колко трудно ще им бъде. – … след това ще бъдат изпратени в други приюти и сиропиталища. – В трапезарията цареше такава тишина, че всички чуха тънкия удар на лъжица, изпусната от някого. – До вечерта всички трябва да са готови да тръгнат – завърши лорд Дарел. И омекна, виждайки първокурсниците готови да се разплачат. – Не се бойте – каза той тихо. – Ще ви хареса в Загреб. Обещавам. По-младите, които гледаха уредника с искрено благоговение и бяха свикнали да му се доверяват без да се замислят, се развеселиха. Тъй като господаря каза, че всичко ще бъде наред, тогава така ще бъде.
По – големите ученички бяха разстроени.
– А вие? – Рискува да попита Полада. – Лорд Дарел? Ще дойдете ли и вие с нас в Загреб?
Всички погледнаха мъжа с надежда. Шайдер се усмихна.
– Не, момичета. В новия приют ще имате нов куратор и повярвайте ми, той е много достоен човек!
– Но как е възможно това! – Абитуриентките премигнаха с мигли, без да откъсват любящите си очи от него. – Но защо?
Лорд Дарел леко сви рамене.
– Работата ми в Ривърстейн приключи и трябва да се върна в столицата. – Той направи пауза, след което добави: – И последно нещо: Вземете със себе си само личните си неща, в Загреб ще ви бъде осигурено всичко необходимо.
– Чакайте! – Възмути се Божена. – Къде е лейди Аралтис? Защо не е тук? Всичко това е, знаеш ли… Странно!
– Лейди Аралтис и една от послушничките тръгнаха за Старовър на разсъмване.
– Но как е възможно това? Защо не ни предупредиха? Не можеха да си тръгнат, без да кажат…
– Съмнявате ли се в думите ми, госпожо Божена? – Попита студено лорд Дарел. Абатисата потръпна. – Или в авторитета ми?
– Не, какво говорите, лорд Дарел… Не това исках да кажа… Изобщо не мислех…
Кураторът кимна, погледна мълчаливите наставници, които гледаха настрани. И си тръгна.
За момент настъпи тишина, а след това трапезарията избухна в гласове. Новината беше толкова зашеметяваща, че мнозина дори не знаеха как да реагират. Някои очакваха с нетърпение новия живот, който ги очакваше в голям търговски град, други им беше мъчно за Ривърстейн, който беше техния дом, и се страхуваха от промяната.
Менторите открито се опитваха да сдържат паниката, която ги беше обзела. За тях вятъра на промяната, който духаше, заплашваше да се превърне в смъртоносно торнадо.
Замислено облизах лъжицата.
– Ами ние? – Тихо казах на Ксеня. – Какво да правим?
С всички събития, които се бяха случили, някак си беше забравено, че все още сме послушници и дори не се замислихме какво да правим по-нататък.
– Няма да отида в Загреб – каза навъсено Ксеня – и без това… Писна ми от Ордена! Наситих се!
Кимнах в съгласие. Да, би било немислимо да продължим с живота на послушници, но какво да правим? Нямахме пари, нямахме семейство, роднини, жилище…
– Най-важното е, че сме заедно – усмихнах се на приятелката си. – И заедно ще измислим нещо.
Ксеня кимна с мрачна решителност.
Вслушах се в огъня вътре в мен и се изненадах. Архарион все още беше в околностите на Ривърстейн. Търси ли все още следи от Селения? Най-вероятно. В края на краищата, аз върнах Аргард и нищо друго не го държи тук. А самия той каза, че веднага щом получи артефакта, няма да го видя отново. Наведох глава. Апетитът ми беше изчезнал.
Въздушният звяр облиза ръката ми. Като кученце, той тичаше из трапезарията, развявайки коса, подгъви, завеси…
– Какво течение! Полада, затвори вратата! Ще ни простудиш – изръмжа недоволно госпожа Пава.
Полада ме погледна с недоумение.
Погледнах учителката, затворената врата и свих рамене .
– Да тръгваме, ли? – Казах несигурно и с Ксеня станахме от масата.
Останалите ни последваха. Предстоящите промени накараха кръвта ни да се раздвижи и ни отнеха апетита.

* * *

Все пак избягах в гората. Само че първо трябваше да убедя Ксеня, че съм добре и че просто искам… Да отида в гората! Приятелката ми, обзета от разкаяние за поведението си и страх да не ме загуби отново, упорито вървеше до мен, отново стискайки откраднатия нож в ръка.
– Ще дойда с теб! – Каза тя навъсено и твърдо.
– Ксеня, защо трябва да замръзваш? Ще отида само в смърчовата гора, ще подишам чист въздух и после ще се върна!
– Ще дойда с теб! – Сопна се Ксеня.
Захапах устни, чудейки се дали да се смея или да плача. Исках да бъда сама, бях твърде свикнала да тичам сама в гората, да разговарям с нея, без дори да поглеждам любимата си приятелка.
– Все още не са намерили Селения, нали? Никой не знае къде се е скрила тази… Откачалка! Може би се е скрила под онзи храст! Ще дойда с теб!
Въздъхнах, предавайки се.
– Архарион е някъде наблизо. И не намери никакви следи от жрицата.
Ксеня внимателно огледа смърчовата гора, вече ярка в светлината на зората. Тя погледна настрани.
– Архарион… Демона. Видях го да върви през онази горяща звезда. Ужасна гледка. И той е ужасен. Никога не съм виждала нещо по-ужасно през живота си…
Мълчахме. Спомени от предишната нощ отново проблеснаха. Сега сме обзети от еуфория, защото всичко свърши, че сме живи, но… Колко пъти още ще се появява тази нощ? В кошмарите ни?
– Чувстваш ли нещо към него? – Внезапно попита Ксеня, а аз се стреснах. Спрях, и се втренчих в приятелката си. Тя беше смутена.
– Вече бях будна, когато ти се опитваше да го излекуваш. И аз, и лорд Дарел. Ти плачеше толкова много. И крещеше… Съжалявам.
Обърнах се и ние мълчаливо се изкачихме през дупката в стената. И макар никой вече да не ни спираше да минем през портата, ние отново минахме през дупката!
Ксеня лесно скочи в снега, протегна ми ръка. Веригата от вчерашните ми стъпки вече беше покрита със нов пласт снежинки.
– Не, Ксеня – казах спокойно – не чувствам нищо. Просто се уплаших.
Приятелката ми изсумтя скептично. Но не попита нищо друго. И аз ѝ бях благодарна. Повярва ли?… Не знам. Излъгъх ли я?… Не знам…
Но какво друго бих могла да отговоря? Глупостите, за които сърцето мечтае? Но това никога няма да се случи, защото просто не може да бъде? Дори ако отхвърлим факта, че Архарион е владетел на Хаоса, а аз съм бедна послушница, дори да си затворим очите за факта, че той е демон, а аз съм човек, тогава как мога да забравя зората в селото на Схитите? И малката къща, обвита с рози, и синеоката жена, и вдигнатия меч…
Дори и да исках толкова много да се поддам на силата на сливането, да забравя и да повярвам поне за миг, знаех, че никога няма да го направя. Не мога.
И с каква цел? В края на краищата, това е само сливането… Само то. Ще се пръсне и нищо няма да остане.
Поклатих глава, отхвърляйки мислите. Не мога да мисля за него. Не знам как точно да призова Архарион, но не искам да го направя сега. Определено няма да направя това.
В смърчовата гора беше мразовито и тихо, дърветата леко пукаха, разговаряха си, изпращайки ме с вълните на пухкавите си клони. Въздушният звяр облиза дланите ми, молейки да бъде освободен, и аз махнах с ръка, пускайки го. Той се изстреля нагоре като снежен вихър, размете снега пред нас, разчисти пътека. И се втурна да прави шеги, да плаши птиците, да се търкаля под смърчовите клони и да люлее пухкавите върхове.
Ксеня първоначално се уплаши от случващото се, но после видя усмивката ми и се отпусна. Тя само погледна настрани и захапа устни. Но аз оцених мълчанието ѝ, толкова необходимо за мен сега, и знаех какво струваше на моята неспокойна и праволинейна дружка. Усмихнах ѝ се с благодарност и тръгнах по пътеката, между редовете спящи борове, едва докосвайки ги с ръка и слушайки.
Чувах сънищата на дърветата под снежните шапки. Гласът на земята, който ми пееше за новия живот, скрит в нея. Шепотът на езерата, покрити от лед. Докосвах грубата кора и боровете ме покриваха с лапи, прегръщаха ме, приспиваха ме. Духовете на земята ми разказваха своите истории и бяха толкова много, че можеше да слушаш цял век, а те бързаха, шепнеха, спореха! Въздушният звяр си поигра достатъчно в снега, легна до мен, обгръщайки краката ми с топлина. Усмихнах му се и махнах с ръка, за да стопля Ксеня.
А аз самата продължавах да слушам и слушам гласа на моята земя и моята гора…Не знам колко време мина. Съвзех се, изпълзях изпод шатрата от смърч, огледах се. Ксеня седеше в снежна преспа. Зачервена, сякаш почиваше не в студа, а до печката.
– Ветряна – извика тя – а ти коя си?
Изсумтях и щипнах приятелката си по носа.
– Същата стара луда Ветряна – засмях се. – И още малко стих. Последният от схитите.
– Какво имаш предвид? – Прошепна Ксеня учудено.
– Просто така се случи. Хайде да се разходим още.
И докато се връщахме, ѝ разказах как се озовах във времеви тунел, как селището на схитите изгоря и как бутнах малко синеоко момиченце в мъглива пропаст. Разказах ѝ спокойно, без емоции. И премълчах за Архарион. Но това беше достатъчно. В началото Ксеня гледаше с отворена уста. После тичаше в кръг, тъпчейки пътека. После се опита да рита дърветата, но аз ѝ забраних. Но върху каменната зидария на стената приятелката ми се забавляваше страхотно. Дори аз се уморих да чакам.
– Ксеня, хайде де, а? – Попитах аз през смях. – Защо се държиш като малко момиче! Да тръгваме!
Момичето най-накрая се успокои и въздъхна.
– Да тръгваме – съгласи се тя. И погледна.
– Само не ме гледай така!
– Какво?
– Дотук! Стига вече! Ксеня! Все едно ми пораснаха рога! И пламъци излизат от устата ми!
– Аха! Значи не можеш да предизвикваш пламъци?
– Още нищо не мога – засмях се аз. – Чувам гласа на земята, дърветата, звяра точно под ръката ми, въздушния… И нищо друго.
– Нищо друго! – Измърмори Ксеня с гаден глас. – А при мен парче от душата ми се скита някъде! Това е!
– О! Ти си просто кучка!
Избухнахме в смях толкова силен, че уплашени сойки излетяха от клоните. И се върнахме в Ривърстейн напълно доволни една от друга и от себе си.

Назад към част 66                                                                              Напред към част 68

* * *

Ксеня все още спеше в синята стая. Застанах до прозореца, притискайки длани към горящото си лице. После ги погледнах изненадано. Струя въздух нежно погали бузата ми. Ахнах.
Как направих това? Направих всичко, без дори да се замисля, сякаш махнах с ръка! И ми се стори толкова естествено, толкова правилно!
Погледнах предпазливо Ксеня, страхувайки се да не я събудя. И раздвижих ръката си. Топъл вятър раздвижи косата ми, разроши я, уви се около мен, сякаш ме прегръщаше. Нежно гъделичкаше кожата, очите, устните ми. Мина по роклята ми, завъртя подгъва около краката ми. И утихна. Легна в краката ми, скри се.
Усетих с удивление, че плата на роклята беше сух. И дори ризата ми беше изсъхнала и станала топла, сякаш беше висяла над въглени. И косата ми вече не капеше. Удивително.
– Благодаря ти – прошепнах на въздушния си звяр.
Странно е, но го усетих точно така: Като живо същество, което дебнеше в краката ми. Въздухът облизваше петите ми. Не можех да се сдържа да не се засмея от удоволствие.
– Каква луда жена… Нека спя – промърмори сънено приятелката ми.
Изпуснах тиха въздишка, запуших устата си с ръка, след което обух ботушите си и тихо се измъкнах от стаята.
Звуците на песнопения се чуваха от долния етаж и ясно се усещаше смолист мирис. Значи Аристарх най-накрая се беше съвзел. О, горките послушници! Тихо тръгнах по стената на стълбището към долната зала и се обърнах към изхода. Изобщо не исках да спя. Исках да вдишам чист въздух, малко сняг, малко гора… Блажено затворих очи, очаквайки… Не, няма да отида в гората сега. Утре. Когато слънцето изгрее, когато тази нощ най-накрая свърши.
Промъкнах се покрай трапезарията като сянка и дръпнах тежката входна врата на заслона към себе си. Излязох.
Тъмната гора отвъд стените на Ривърстейн ставаше все по-светла, вече не висеше като тъмна маса, а златиста в лъчите на зората с иглички, клони, стволове. Лека снежна мараня обгръщаше света на Граничната земя, а новата зора беше червена на хоризонта с обещанието за радост и светлина. Поех си дълбоко въздух и се засмях отново.
Колко е хубаво да си жив!
Колко е красив нашия свят, в който има тези борове, и камъни, и сняг, и нов възхитителен ден! Защо, за да разбереш това, трябва да стоиш на ръба на света на сенките и да гледаш в празните очни кухини на Първичния мрак?
Бавно вървях покрай сградата, усмихвайки се и дишайки дълбоко. Малката сграда с купел ме мамеше и ме дърпаше, а аз не се съпротивлявах.
В светилището близо до Източника, лорд Дарел стоеше с гръб към мен. Тихо се отдръпнах, за да не ме види, но Шейдър чу и се обърна.
– Ветряна? Мислех, че спиш.
– Ксеня заспа, а аз… – Спрях на ръба на купела.
– Как е Данил?
– О, след като усети издигащата се Сила, реши, че е най-могъщия магьосник в Подлунния свят! – Ухили се лорда.
Засмях се.
– Да, типично на него.
– Като при всички – сви рамене той. – Посвещението е първия контакт с Източника, с истинската, жива Сила. У пробудените това предизвиква такъв прилив на емоции и еуфория, че жителите на Елоар се опитват да не подават твърде много глави навън в нощта на посвещението. Новоизпечените магьосници се държат зле, сякаш са прекалили с елфически нектар! Малките, разбира се, веднага биват завеждани в училище от своите ментори, но по-големите… – Усмихна се той. – След нощта на посвещението ми се събудих на шпила на Южната кула. Висях, вкопчен в кристалния елф, който коронясваше шпила, и дори не знаех как съм се озовал там! На около половин миля от земята.
– Как се качи горе?
– Нямам представа! Отварям очи сутринта, прозявам се сладко, навеждам глава и осъзнавам, че вися на ужасяваща височина, закачен за панталоните си! И това е въпреки факта, че се страхувам от височини от дете. Слънцето е топло, сутрешните птици пеят, а аз вися! Хм… Как се качих горе? Вероятно с левитиране или съм се превърнал в гарван за първи път. Но това беше несъзнателно, силата просто кипеше, а до тогава съзнателно дори не можех да направя факла. А панталоните дори не бяха кожени, просто обикновен лен, и не бяха съвсем нови. Пукаха се, на практика…
– И какво стана? – Попитах с интерес.
– Какво, какво… Така изкрещях, че котките по покривите наоколо завидяха!
Представих си лорд Дарел да виси от шпила и да крещи, така че да го чуе целия град, и се засмях.
– Как слезе оттам?
– О, това е съвсем друга история! Ще ти я разкажа някой друг път! Затова дадох на Данил малко трева баюн да пие, за всеки случай. Иначе може да стигне кой знае къде. И Как ще го свалим?
Мълчахме. Лордът се усмихна, изгубен в спомените за младостта си. После леко прокара ръка по купела и въздъхна.
– Виждал съм различни извори Ветряна. В Империята на дъгата, в Хаоса, в подножието на Свободните планини и в подземния град на гномите… Никога не съм виждал нещо подобно. Толкова чиста, удивителна и жива Сила!
Погледнах във водата на купела. Исках да сложа длани там, но не го направих пред магистъра, смутих се. И си спомних как седеше на ръба Солмея, пъхнала сребърната си опашка в ледената дупка. Но малката русалка ми показа правилния път, макар че тогава не го разбирах! Затваряйки очи, видях Източника! Всичко е правилно.
– Какво ще стане сега с убежището? – Попитах аз.
– Ще го преместят, разбира се. На сутринта ще изпратя пратеник до Старовер, ще ги информирам за преместването на убежището от Ривърстейн в Загреб. Или на друго място. Още нищо не е решено, разбира се. Но факта, че в Ривърстейн, нов, или по-скоро стар Източник се е пробудил – това е просто невероятно! Немислимо! Не веднага, разбира се, но след известно време Силата на Източника ще се разпространи из цялото Северно Кралство и дори отвъд Линията ще се усети – той отново прокара ръка над водата, сякаш не вярваше.
– А обикновените хора, без Силата, ще разберат ли, че това не е просто извор? – Попитах аз.
– Не – поклати глава той – разбира се, че не. За тези, които нямат магическа сила, Източника ще бъде просто извор.
Кимнах. И се поколебах, не знаейки как да попитам.
– Лорд Дарел, кажете ми, възможно ли е душата на човек да се раздели? И част от нея, така да се каже… Да се изгуби?
Шейдър повдигна изненадано вежди, замисли се.
– Ксеня – каза той утвърдително, а аз кимнах тъжно. – Да, усетих Мрака в нея, въпреки че никога преди не бях виждал нещо подобно. Ще ми кажеш ли какво се случи с нея?
Отворих уста, но нямах време да кажа нищо. Тази, за която говорихме, нахлу в светилището и никога не бях виждала приятелката си толкова бясна! Косата на главата на Ксеня буквално настръхна, ръцете ѝ бяха стиснати в юмруци, белега от възглавницата беше ясно отпечатан на лицето ѝ, а самото ѝ лице гореше от такъв гняв, че с Шайдер едновременно се отдръпнахме.
– Къде е той?!- Изкрещя Ксеня яростно. – Къде е този… Този… Негодник! Копеле! Подъл грешник! Задник на мъртъв кон! Ха-ха, лунен чмир!!! Ще го разкъсам! Ще му откъсна всичките мръсни малки ръчички и ще му ги набутам в задника…
Очите ни изскочиха от поредицата ругатни, които ядосаното момиче изричаше със скоростта на арбалет.
– Ксеня – казах аз много нежно, оттегляйки се в дълбините на светилището, зад купела. – Ксенечка, какво ти става?
– Да, аз… Да, той… Като цяло!
– Ксеня, яде ли гъби тази сутрин? – Попита любезно господаря.
– Ще го убия! – Ксеня издиша и замълча, поемайки дълбоко въздух.
– Ксеня, какво се случи? – Прекъснах паузата. – Ти спеше, когато си тръгнах.
– Спях! Точно така! Спях много добре! И сънувах такъв прекрасен сън! Как пребих нашата майка-игуменка с нож, нож… И тогава този! Той се появи! Копелето! С ръцете си! И с лигавата си уста! А с мен… Това! Ще го ухапя веднага! Ще го разкъсам! За да не посмее никога повече да си помисли за това!
Бях смаяна.
– За кого говориш?
– Кой друг? За Данил! Да го погълне тъмнината, без да се задави!
Разменихме си погледи. В очите на Шайдер ясно проблесна искрица смях.
– Но ти каза, че си приспал Данил! – Не разбрах аз.
– Приспах го – съгласи се лорда. Устните му трепереха, очевидно с намерението да се усмихне весело, но той честно се въздържа. – Но човека очевидно има дара на Съня, така че…
– Какво имаш предвид – насън? – Ксеня беше объркана и замислена. Тя дори спря да псува. – Сънувал ли ме е? Промъкнал се е в съня ми? И е направил всички тези… Гадости в съня ми?
– Ами, не беше там, когато се събуди, нали?
– Не беше – съгласи се объркано Ксеня. – Мислех, че е успял да се измъкне… Змия!
– Но в действителност човека спи в Пустошта си и сънува… Хубав сън – лорда, неспособен да се сдържи, все пак се засмя.
Ксеня дойде на себе си. Огледа се. Осъзна в каква форма е и какво беше казала преди минута и бавно, но неконтролируемо се изчерви.
– О – каза тя. Но след това се разтърси и поклати рошавата си глава. – Няма значение! Дори насън! А насън е още по-лошо! Как смее изобщо да се явява в съня ми! Какво е това… Мислил ли е за това тогава? Въобразил ли си го е? Ще убия копелето!
И, решително момичето изхвърча през вратата. Погледнах възмутено лорда, който вече не просто се смееше. Той цвилеше. Точно като кон! Това е смешното, а? Не, не разбирам тези мъже!
– Лорд Дарел! Тя е на път да се втурне да търси, Данил! Направете нещо!
Той спря да се смее, завъртя очи, показвайки колко ясно вижда всичко това, но все пак ме последва, за да хване Ксеня.
– Казах ли ти вече да с обръщаш към мен по име? – Той се спря замислено на прага.
Наистина исках да пусна въздушния си звяр върху него. Едва се сдържах.
– Лорд Дарел! – Изстенах аз. – Шейдер! Хайде!
Хванахме Ксеня почти на портата. За разлика от мен, приятелката ми винаги тичаше много бързо.
– Ксеня, спри! Къде бързаш! Чакай малко!
– Ще откъсна нечии палави малки ръчички и ще спра! – Обеща тя.
Изстенах мислено. Страхувам се, че ако Ксеня наистина стигне до Данил сега, човека ще има проблеми! Никога не съм виждала приятелката си преди така ядосана. Какво е сънувала? Или какво Данил е сънувал? Объркана съм…
– Ксеня, да отидем в трапезарията? Авдотя вече се е върнала, мисля, че приготвя закуска – опитах се да хвърля стръвта.
Момичето забави крачка, замислено.
– Не-е-е… Неудобно е да се убива на пълен стомах. Спи ми се. Затова първо ще намушкам това копеле няколко пъти с нож, а после в трапезарията!
– Ксеня! Спри! Луда!
Въпреки предупрежденията ми, тя нямаше намерение да спира и аз вече се готвех да я хвана с въздушена примка, но тогава лорда най-накрая спря да се забавлява и нежно прегърна Ксеня през раменете.
– Мисля, че ще е по-добре да отидем в трапезарията – каза той сериозно, гледайки надолу към момичето.
Ксеня внезапно замръзна, смутена и объркана. Гневът изчезна от очите ѝ, а луничките ѝ изпъкнаха особено ярко.
– Никакви глупости? – Усмихна се лорд Дарел.
И Ксеня кимна като омагьосана.
– Е, това е добре. Вечерта, когато Данил се събуди, аз лично ще ти го доведа, за да можеш да му изразиш оплакванията си. Добре ли е, Ксеня? И ако наистина е виновен, ще го накажа лично. Но съм сигурен, че човека не е бил наясно с действията си. Той все още не знае как да контролира движенията си насън. А сега иди в трапезарията, а аз още имам много работа.
Той леко бутна Ксеня към заслона и тя тръгна, без да поглежда назад. Въздъхнах с облекчение. Кимнах с благодарност на Шейдер и хукнах след нея.

Назад към част 65                                                                      Напред към част 67

* * *

Данина вече се суетеше в спалнята до единадесет уплашени деца. Десет от тях бяха тези, които лежаха близо до пентаграмата, а единадесетата беше Рокси. Тя прегръщаше малката си сестра Лана и двете ридаеха и подсмърчаха.
– Ветряна! Ксеня! Момичетата ми! – Данина вдигна ръце. – Колко се радвам да ви видя? Какво се случи? Данил нахлу, нямам представа откъде дойде, доведе децата… И избяга! Не каза нищо, ама може ли така? Тогава се появи лорд Дарел, огледа се, потупа децата по главата и също си тръгна! Поне ми обяснете какво се е случило?
– Значи ние не знаем нищо – излъга бързо Ксеня – абсолютно нищо! Ние самите не можем да разберем нищо! А те?
– Те също не помнят нищо!
Те само мигат с мътните си очи и плачат! Да не би да са се разболели от буника или нещо подобно? И не всички деца са наши… Тези са от Пустошта, момичета от сиропиталището, а аз дори не ги познавам… – Данина ме погледна в очите и сниши глас: – Това са същите, нали? Изчезналите? Мърморят за тъмница и страшно чудовище…
Кимнах и сложих пръст на устните си.
– Трябва някак да ги успокоим, да измислим нещо. Те са още малки…
Очите на Данина светнаха от радост.
– Значи са намерени! Каква радост… Знаех, че лорда ще ги намери. Сърцето ми усещаше, че е дошъл в Ривърстейн с причина! Къде е виждано някога столичен лорд да се мотае толкова дълго в нашите Гранични земи, и то без сериозна причина… Самият крал сигурно го е изпратил, за да оправи нашето беззаконие!
– Аха – каза тържествено Ксеня – царя. Сам го изпрати.
– И аз така си мислех – кимна важно Данина – как иначе! Някой враг на децата ни се е скрил в подземията! О, ще му дадем да се разбере!..
Тя строго размаха юмрук на невидимия враг и оправяйки полата си, решително се обърна към децата. Разменихме си погледи. Нямаше съмнение, че намерените деца са в добри ръце!
Поколебахме се известно време на вратата и излязохме.
– Накъде сега?
– Да отидем в стаята ми? Имам скрит хляб под дюшека, ако мишките още не са го открили. Ще дойдеш ли?
– Кога съм отказвала храна? – Усмихна се широко вечно гладната Ксеня.
В синята стая извадих провизиите и справедливо ги разделих наполовина.
– Ако не ми беше казала, ако не беше подчертала този ред в книгата, нямаше да се досетя – казах аз. – Въпреки че, честно казано, и това не ми помогна – въздъхнах и седнах на леглото до Ксеня. – Каква полза ми беше да се досетя, така или иначе, в последния момент, когато беше твърде късно. Селения вече беше започнала да се готви за ритуала, а лорд Дарел и Архарион бяха заключени в Хаоса. И как разбра кой е убиеца?
– Не разбрах, Рогнеда се издаде – Ксеня сведе поглед виновно. – Знаеш ли, тя си мислеше, че сега сме близки приятелки. Прости ми, Ветряна.
Усмихнах се окуражително, а тя продължи:
– Ревнувах… Ревнувах лорд Дарел. Ужасно чувство. Струваше ми се, че разбирам, че не правиш нищо, за да му угодиш, но понякога ме обземаше такъв гняв… Сякаш има нещо гадно в мен и то ми шепне всякакви гадни неща за теб. Понякога дори се страхувах да те погледна. Но с Рогнеда беше лесно. Тя разбираше чувствата ми, нещо повече, споделяше ги напълно. И толкова много искаше да ти навреди, че дори не можа да се сдържи и спомена за лейди Селения. Вярно, тя веднага съжали и се уплаши. И вече не откъсваше очи от мен, всичко, което можех да направя, беше да подчертая тези думи в омагьосаната книга и да ги хвърля на леглото ти. А после ме повлече надолу…
Ксеня поклати глава, сякаш прогонваше завесата от спомените.
– Знаеш ли, тя се оказа толкова силна! Невероятно просто ! Усмихнах ѝ се, но продължавах да мисля как иначе да разбера за децата, къде са държани, а тя духна някаква пудра в лицето ми. И това е всичко. Дойдох на себе си едва в двора. И там беше онази червена звезда, децата кървят, а ти си в центъра… Просто е ужасно. Толкова се страхувах за теб! Прости ми, моля те!
Стиснах ръката ѝ:
– Ксеня, ти ми прости!
Приятелката ми се отдръпна леко, поклати глава.
– Не разбираш… Знаех колко зле се чувстваш и не ти говорих нарочно. Дори исках… Исках да се чувстваш зле, да страдаш – завърши тя с жален шепот – а сега… Не знам какво ми става, Ветряна! Понякога вътре има такъв гневен студ… Сякаш не съм аз, а някой друг…
Потръпнах. Още веднъж внимателно разгледах какво ме беше уплашило толкова много през нощта и погледнах приятелката си твърдо в очите. Време беше да разбера всичко. Стига съм се крила
– Ксеня, кажи ми какво се случи онази нощ. Когато се разболя от мастиленото гниене. Кажи ми какво ти се случи.
Приятелката ми въздъхна, леко притваряйки очи. Лицето ѝ пребледня.
– Умрях, Ветряна. Знам това със сигурност. Мракът дойде при мен и аз го последвах в света на сенките. Там не е страшно. И не боли. Няма нищо там. Думите, чувствата, преживяванията изчезват. Всичко, за което горим, всичко, за което се борим, всичко, което обичаме… Всичко става маловажно, ненужно. Пада като листа през есента. И това е най-страшното нещо, което може да се случи. Вървях през този свят, сред стотици други сенки, безтелесни духове. Те ме гледаха с празни очи, но дори това не ме трогваше. Колкото по-далеч вървях, толкова по-безразлична ставах. Започнах да забравям. Да забравям Ривърстейн, родителите си, баба си, теб. Беше толкова ужасно, но не можех да направя нищо, не можех да се боря… И тогава сякаш нещо ме спря. Първо видях гората. Можеш ли да си представиш? Нашата гора на Границата, с борове и ели, над която висеше ярка луна. В това мъгливо нещо, вида на нашата гора ме изненада толкова много, че сякаш се събудих, спомних си. Спомних си коя съм! И тогава видях вратата. И ти беше от другата страна, и аз дойдох при теб. Струваше ми се, че ми пееш приспивна песен, можеш ли да си представиш? – Ксеня се усмихна слабо.
– А Тъмнината? – Попитах тихо. – Тъмнината, която те отведе в света на сенките?
– Тъмнината? – Ксеня беше объркана и се намръщи, опитвайки се да си спомни. – Не знам. Тъмнината не ме пусна вътре, но аз продължих да вървя и вървя, а после се събудих в стаята на билкарката!
Кимнах, без да знам дали да кажа какво видях. Но вече бях скрила твърде много от приятелката си. И затова се обърнах към нея и стиснах окуражаващо дланта ѝ:
– Ксеня, струва ми се, че част от душата ти не се е върнала с теб. Не знам как да го обясня, просто си различна. Сякаш има дупка в аурата ти. И тя се изпълва с Мрак. Онзи ден не знаех как те измъкнах. И все още не знам. Просто невероятно се боях да не те загубя… Но може би силата ми не е била достатъчна? Или направих нещо нередно… Не знам.
– Виждаш аурата ми? – Възхити се приятелката ми.
– Ксеня! Чуваш ли ме? – Не, това е немислимо! Казах ѝ, че е посяла частица от себе си някъде, а тя ме разпитва за новите ми способности! Ау!
– Не викай, не сме в гората – отвърна Ксеня и ме погледна сериозно. – Да, разбирам, Ветряна. Разбирам. Аз самата чувствам, че нещо не е наред с мен… Казвам ти го, сякаш някой гаден се е настанил вътре…
Скочих и се разходих из стаята.
– Лорд Дарел вероятно знае как да ти помогне! Или Архарион. Не се тревожи, приятелко! Ще измислим нещо.
– За какво да се тревожа?- Отговори меланхолично Ксеня и се ухили. – Майка-настоятелка едва не ни уби всички, сиропиталището е свършено, част от нещастната ми душа се скита някъде в света на сенките, а магически Източник се е събудил в Ривърстейн. Няма за какво да се тревожим. Хайде да отидем да ядем, нали? Хлябът ти изчезна, не можа да стигне..
Погледнах я и избухнах в смях. Ксеня е непоправима! Света Майко, нека винаги си остане такава, моля те…
– Нека първо поспим малко – каза Ксеня и се прозя сладко, с широко отворена уста. – Днес съм малко уморена…
Тя се настани на леглото ми, придърпа възглавницата към корема си, като малко момиченце. Дори не свали мръсната си рокля! И веднага заспа.
Погалих я по главата, внимателно събух ботушите на Ксеня и я покрих с вълнено одеяло.
– Спи, мила моя, спи – прошепнах аз – не се бой. Определено ще измисля нещо.
Станах и излязох, тихо затваряйки вратата след себе си. Изобщо не ми се спеше. Или от нервно вълнение след днешните събития, или от потока на Сила, който пропуснах през себе си. Повече от всичко исках да се измия. Роклята беше мръсна, в ужасни петна от пръст и засъхнала кръв, косата ми беше един сплъстен кичур. И все още съм боса! Не знам защо. Очевидно е било необходимо за ритуала, поне в пентаграмата. Събудих се без обувки.
И така, след колебание, тихо се върнах в стаята, грабнах синята рокля, обувките и отново излязох. Ксеня хъркаше, обърната към стената, и не се събуди от моето шумолене.
В стаята за измиване се носеше приятна топлина от нажежените въглени, потопих се в нея с удоволствие. Леле, дори не забелязах колко ми е студено. Изобщо не усещах студа и ходех боса по замръзналата земя, без шал, само с рокля!
И сега ме обзеха тръпки.
Свалих кафявия си халат и го хвърлих в ъгъла. Това е, сега става само за парцали! Няма да го обличам отново в никакъв случай!
Долната риза е също толкова мръсна и скъсана, реших да я изпера. И поправя. Нямах втора. Затова започнах първо да се пера, използвайки обичайното оскъдно количество вода и търкайки плата със смес от пепел и пясък. Облякох отново чистата риза – дори на новаците е забранено да се къпят голи. А не е толкова лесно да се отървеш от дългогодишни навици.
Излях мръсна вода в дупката в стената, слушах как се стича между стените на Ривърстейн. И си напълних ваната.
Преди да се кача вътре, се огледах. Кожата на гърдите ми беше покрита със засъхнала кръв. Но нямаше рани. Имаше тънък белезникав белег близо до горното ребро, където забих острието. А порязванията по дланите ми бяха зараснали напълно без следа.
След като разплетох вече рошавата си плитка, се качих във ваната и се отпуснах.
Бях свикнала да се мия бързо и никога не ми беше доставяло голяма радост да се плискам в студената вода. Но сега беше топло, и замръзналото ми тяло се размрази като леден къс, дори затворих очи от удоволствие. И веднага си спомних термалните извори в Хаоса, синкавата вода, която се изпаряваше, горчивата миризма на непознатото Снежно Цвете, червенооката Олби, Архарион…
Вратата тихо се затръшна. Отворих очи и ахнах.
– Какво… Какво правиш тук?
Архарион ме погледна гневно, жълтеникав оттенък проблесна в тъмните му очи.
– Какво правя тук? Ти самата ме извика!
– Аз?! – Бях искрено изненадана. Толкова, че дори забравих за момент, че седя във вана с вода. – Как така? Не съм те извикала!
Той безцеремонно облегна ръце на стените на ваната, така че ядосаните му очи бяха твърде близо. Потреперих, опитвайки се да се гмурна по-дълбоко, но не можех. Седях прегърнала колене, а главата и раменете ми стърчаха от водата.
– Мислиш твърде силно, Ветряна! Ето ти бездна! Защо усили сливането?
Усилих сливането? Света Майко, разбира се! Уплашена, че не идва на себе си, повторих каквото направи Архарион в Черните земи. Порязах си дланите и смесих кръвта. И повторих думите… Без да разбирам какво означават.
– Мислех, че си мъртав- прошепнах. – Не дишаше и нямаше кръвоток… И всички тези изгаряния… Бях уплашена.
Той направи гримаса, дръпна ръце назад, обърна се.
Погледнах гърба му. Голия му гръб. Всичко беше същото като в пентаграмата, носеше само кожени панталони и ботуши. Черна коса.
Поръсена с пепел, с белези от изгаряния и кървава коричка по гърдите и гърба. Ужас.
– Трябва да се облека – промърморих аз.
Той бързо се обърна и ме издърпа от ваната с едно движение. Струи вода бликнаха на пода и върху него, но демона сякаш дори не забеляза.
– Усилила си сливането, глупачке – каза той тихо. – Това е много… Безразсъдно от твоя страна. Той леко раздвижи ръцете си, без да ме пуска, и бавно ме огледа. Погледът му се плъзна по тялото ми, покрито с мокра риза, по устните, лицето, косата ми… Толкова откровен, гладен мъжки поглед, че коленете ми се подкосиха, а лицето ми почервеня.
– Не… – Прошепнах аз.
Той се ухили, гледайки ме в очи. Уверен във властта си. Той лениво уви косата ми около дланта си, принуждавайки ме да отметна глава назад. Бавно прокара пръсти по врата ми и докосна устните ми.
– Да – каза той леко дрезгаво, галейки кожата ми. И повтори с издишване: – Да-а-а…
Той ме придърпа към себе си, стискайки ръката ми на кръста, лакомо облиза устните ми. Като животно, той ме вкуси. Присви очи, притисна ме към тялото си.
– Добре. Харесва ми…
Затворих очи за миг. Само за миг. А после ги отворих и погледнах в очите на демона.
– А на мен не! – Казах тихо.
Водата от ваната се изстреля нагоре в стълб и след това падна върху нас, покри демона, превръщайки се в ледена слана в полет, замръзвайки. Локвата, в която стояхме, се покри с лед и той пълзеше по нея като живо същество.
Крака, обгърнати от леден студ.
Отдръпнах се от него, освободих се. Грабнах синята рокля от горната част на вратата и бързо се покрих с нея.
Демонът се засмя.
– Мислиш ли, че това ще ме спре?
Той раздвижи рамо, отхвърляйки леда. Ледената кора се напука, стопи, се оттегли се. Жълтото се виждаше все по-ясно в очите му, видях как там гори страстта на хищник, преследващ плячка.
Отстъпих крачка назад. Въздъхнах. Порив на въздух послушно облиза дланта ми. Вдигнах я, когато демона направи крачка, той беше отхвърлен назад от въздушна вълна, така че прелетя през цялата стая и се блъсна в стената с гръб. Но той се изви като котка и лесно се приземи на крака.
Стиснах роклята, без да свалям поглед от него. Архарион отметна влажната си коса от челото и се разтърси.
– Не се приближавай до мен – изсъсках аз.
– Виждам – каза той, взирайки се в лицето ми. Но не помръдна от мястото си. – Значи не съм се объркал. Ти си наследницата… Наследницата на схитите.
Потреперих.
– Ти беше там… Ти беше в селището на схитите, заедно със Сааркхард. Убиваше ги. Видях – исках да го кажа грубо, но прозвуча жално.
– Да. Бях там – той наведе глава и тихо пристъпи към мен. Ухили се, когато се отдръпнах. – Не се страхувай. Няма да те докосна.
Но вече можех да видя със собствените си очи, че звяра е изчезнал и очите му са изпълнени с мрак. И умора. Смъртоносна умора. Като тогава, в Черните пясъци, след битката със змиевидните чудовища.
– Кой е той за теб? – Попитах аз. – Сааркхард?
Толкова много бих искала да каже „никой“. Но самата аз усетих отговора. Беше невъзможно да не забележа приликата им.
– Брат ми – спокойно отговори Архарион. – По-големият ми брат. Единственият кръвен роднина. – Той се обърна. – Върви, Ветряна. Ще говорим… По-късно. Върви – и той се ухили сякаш на себе си – кръвта на схитите е по-силна от човешката. Много по-силна… Върви си. И по-добре… Побързай.
Бързо издърпах роклята върху мокрото си тяло и оплитайки пръсти в дантелите, изтичах в коридора.

Назад към част 64                                                         Напред към част 66

* * *

Трябва да кажа, че това беше най-странната нощ в живота ми.
Пристъпът на истеричен смях приключи толкова внезапно, колкото и започна. Просто замлъкнахме рязко и веднага, споглеждайки се с недоумение, неловко станахме от земята.
– Съвзехте ли се? – Изсумтя лорд Дарел към нас.
Ние кимнахме смутено.
– Тогава да се захващаме за работа! Весели младежи! – Той разтърка мръсната си скула и с напълно обикновен тон, сякаш нищо впечатляващо не се беше случило, започна да дава команди: – Данил, помогни на децата да стигнат до портата, слаби са. И намери Данина. И виж какво става с останалите. Ветряна, Ксеня, трябва да премахнем следите от пентаграма. Няма смисъл да плашим хората сутринта. Хайде, действайте!
– Къде е Архарион? – Попитах аз, оглеждайки тревожно двора.
– Къде отиваш? – Каза Ксеня едновременно с мен.
Лордът въздъхна, след което се усмихна. Радостно като момче при вида на захарно петле на клечка!
– Аз ще отида при Извора. Пробудения Източник! Усещам го дори оттук… Абсолютно невероятна, жива Сила! Удивителна.
Той се обърна и почти претича през двора, само като ми подхвърли през рамо:
– Рион се опитва да намери следи от тази хаа чмир… Селения! Нека тъмнината я погълне!
Погледнахме го онемяло.
– Защо винаги, когато дойде време за чистене, ние сме отговорните?! – Възмутено каза Ксеня.
Усмихнах се.
– Той трябва да попълни запасите си от Енергия, иначе ще умре – казах аз, а приятелката ми ахна, притискайки длан към устните си. – Той просто не искаше да го каже на глас.
Ксеня бавно кимна, гледайки след лорда.
– Е щом ще чистим, значи да чистим…. – Каза тя.
Засмях се и тръгнах към черните бразди, които образуваха пентаграма, и стигнах до центъра на звездата. Дори сега усещах ужасната сила, която беше угаснала тук. Погледнах бавно просветляващото небе. Бледа ивица светлина вече се беше разпростряла към хоризонта, а Червената Луна се топеше, ставаше все по-бледа.
Спомените нахлуха отново. Малка къща със сламен покрив, звънтящи кленове и дива роза до оградата… Архарион е прав, силата ми зависи от емоциите. И позволих на тази тъга да влезе в мен, да се разпространи из вътрешностите ми.
Вятърът се завихри около мен като вярно куче, разпиля косата ми, повдигна полата ми. Усмихнах му се. А той се разпали: Разпръсна буци пръст като глупаво кученце, откъсна застоял сняг, донесе и хвърли сухи иглички, и миналогодишни листа отнякъде в гората. И къде ги намери, негодника?
Снегът се вихреше като вихрушка, падайки като дебело одеяло върху измъчената земя, върху каменната ограда, върху тъжния Ривърстейн. Пухкави снежинки започнаха да танцуват, докосвайки устните, косата, ръцете ми с пухкавите си лапи, викайки ме да ги последвам… Те се настаниха нежно върху миглите ми, целунаха очите ми и се разтопиха, стичаха се по бузите ми със солена влага, гъделичкаха кожата ми…
Отворих очи и се усмихнах. Всичко наоколо беше бяло-бяло. Толкова чисто, толкова недокоснато, красиво.
И Ксеня, покрита със сняг, с пухкави снежинки по главата, раменете и миглите, също се усмихваше.
Живи сме. И това е добре.
Когато влязохме в заслона и слязохме в долната зала, Данил се опита да успокои уплашените ученици и учителите, които идваха бавно на себе си. Учителка Божена седеше на пода и клатеше глава в недоумение. Бонето ѝ, което беше отлетяло, лежеше наблизо, строгата ѝ прическа се беше разпаднала, но игуменката, изглежда, дори не забеляза. Аристарх се настани до нея. Той замислено разтърка козята си брадичка, дългите му тънки крака, забавно стърчаха изпод расото.
Послушниците се осъзнаха, премигнаха с очи, неловко се изправиха и поклатиха поразените си от случилото се глави, опитваха се да разберат какво се е случило и как са се озовали на пода в такива нелепи пози.
Бързо обиколих залата. Авдотя не беше сред фигурите, спящи на пода, надявам се, че е в Пустошта, с любимия си. Портиерът и Рогнеда също не бяха там.
Ксеня и аз бързо се спогледахме.
Господарка Пава присви слабите си очи, опитвайки се да ни различи.
– Ветряна? Скъпа моя, какво се случи? – Попита тя с някак човешки тон. Дори аз се обърках от подобно обръщение!
– Вие ъъъ… Заспахте… Да…
Божена и Аристарх изпълзяха иззад ъгъла и също ни погледнаха.
– Как така заспахме?! – Излая Арей. – Защо да заспиваме?
– Нощта на Изхода е! – Каза Ксеня високо. – Тъмнината те изпитва, учителю!
– Аха. И светите старейшини те пазят. Затова те приспаха, за да не страдаш – изсумтя лорд Дарел, слизайки по стълбите.
Наставниците го гледаха недоверчиво, усещайки някаква уловка.
– Старейшините?
– Да, наистина. Те самите.
– Благодатта се спусна! – Възкликна радостно младшата игуменка на Загляд и тържествено обгради главата си със свещеното полуслънце. – Каква радост!
Божена се намръщи, опитвайки се да разбере какво точно я притеснява толкова много в усмихнатия столичен уредник, но на Аристарх това обяснение твърде много му хареса. Той изпъчи слабите си гърди, млясна победоносно с устни, обгради се с полуслънце и обяви:
– Ето какво прави свещеното слово! Запомнете тази нощ! Това е нощта, в която свещеното слово триумфира и прогони мрака! Това е нов етап в историята на нашия благословен Орден! Нека се радваме!
Лорд Дарел се прозя открито.
– Вече – каза той – се зарадвахме.
И се качи горе. Ксеня и аз се промъкнахме отзад възможно най-незабележимо. А Данил ни последва, докато наставниците не са се осъзнали и не са започнали да ни разпитват какво изобщо прави момчето тук.
– Къде са децата? – Дръпнах Данил за ръкава.
– В спалнята. – Отвърна лорда.
С Ксеня се спогледахме и хукнахме да настигнем Шайдер, който бързо вървеше по коридора.
– Добре ли са децата? – Попитах аз.
– Всички са живи – усмихна се лорд Дарел. – И изненадващо, няма нито една рана по телата им. Само тънки белези по китките им. – Той ме погледна подозрително. Замълчах. – И нито една капка Сила не е останала в нито едно от тях – завърши Шайдер с въздишка.
– Какво означава това? – Ксеня скочи от страх.
– Това означава, че първата част от ритуала е проработила и Селения е получила непробудената Сила на десет. Уви…
С Ксеня ахнахме в един глас.
– Но тя е луда! И мечтае да върне Сааркхард! Трябва да бъде спряна!
Шайдер се изкикоти:
– Надявам се Рион да може да намери следи от нея.
– Тази непробудена Сила… Колко мощна е тя?
– Не знам, Ветряна. Мислиш ли, че практикуваме такива ритуали всеки ден? Тази древна магия, забранена магия… Никога не съм чувал за нея преди. Дори не мога да си представя, че Лейди Селения ще бъде точно тази жрица, изглеждаше невероятно. Имах подозрения, но мислех, че е свързано със селището на схитите, което се е намирало тук, но все пак не разбирах нищо. И се хванах като момче с любезно предложена чаша билков чай. А чашата беше портал. Мигновено ме хвърли в Линията, преди дори да успея да извикам. А съм магистър, маа сол тара! Порталът не го усетих! Проклет да съм! Вярно е, че никога не съм виждал такова заклинание за скриване на същността в живота си… И не само аз.
– И след това какво? – Попита алчно Ксеня.
– След това ме намери един много зъл демон. Архарион, разбира се. И него го пратили там. Измамиха ни като две паленца, о! Рион, разбира се, не би пил чай, но забелязал панделката ти, Ветряна, и я вдигнал.
– Как се върнахте? Селения каза, че е невъзможно, докато портала не бъде унищожен, че тя ви е вързала за Линията.
Лорд Дарел помръкна, спомняйки си, и кимна:
– Точно така. Само че тя явно не знае на какво е способен един много, много ядосан демон. И също така в тандем с един много ядосан архимаг. Както и да е, ние счупихме порталите, просто ги разбихме, но ти вече беше в пентаграмата. И, изглеждаше, умираща. Или вече мъртва…
Той ме погледна, без да откъсва поглед. Толкова, че ми стана неудобно.
– Радвам се, че си жива, Ветряна.
Обърнах се смутено, лицето ми изтръпна от студ, като птиче крило… Ксеня.
– Днес трябваше да получа посвещението си – гласа на Данил звучеше обидено.
– Всички едва не умряхме, а ти мислиш само за себе си! Егоист! – Ксеня се нахвърли върху него. Може би твърде разпалено.
– Аз съм егоист? – Мъжът се стресна и лицето му се изпълни с възмутена руменина . – Но аз… А ти… Как можа изобщо!
– Данил, не се тревожи, Ксеня не искаше да те обиди. И като цяло си страхотен, наистина ми помогна днес!
Данил се обърна обидено от Ксеня. И погледна господаря с надежда.
– Значи, може би тогава… Към Елоар? Докато още има време?
Шейдър поклати глава.
– За съжаление не мога да отида в Елоар. Попълних резерва си, но ще ми отнеме дни, за да възстановя способностите си. А дотогава дори няма да мога да запаля светлина, камо ли да направя портал.
Данил вдигна глава и стисна зъби, опитвайки се да не покаже колко е разстроен.
Лорд Дарел ми намигна заговорнически.
– Но кой е казал, че посвещаването на Източника задължително трябва да се състои в Елоар? – Засмя се той. – Да тръгваме. Ще имаш нощта на Червената Луна!
Данил се втренчи в Шайдер с недоверие, след което насочи неразбиращия си поглед към мен. Усмихнах се и кимнах.
– Ще бъде, ще бъде – засмях се. – Върви, Данил, не се страхувай.
– Накъде? Къде да отида?
– Към Източника на Силата. Ще се изненадаш, когато го видиш!
Шайдер се ухили и се обърна към мен.
– А ти, Ветряна? – Той ме погледна внимателно. – Изобщо не виждам аурата ти. Да, възстановяването на способностите ми върви по-бавно, отколкото бих искал… Не искаш ли и ти да се подложиш на посвещение?
Усмихнах се. Вече преминах посвещението си. И то по начин, по който никой друг жив не е преминавал… Поклатих глава.
– Е, тогава… Почивайте си, момичета. А ние с Данил сме в светилището. Добре е, че в Нощта на Изхода никой няма да си подаде носа на улицата до сутринта… Да тръгваме, велики магьоснико! И ще поговорим с вас по-късно.
– Къде е източника тук, лорд Дарел? – Попита Данил развълнувано. – Не е тук! Знам всички места, израснах в Пустошта! Щях да забележа Източника! Не съм сляп! Там трябва да има храм като този в Елоар, с бели стени и фонтани навсякъде. И тези светещи неща, и охрана разбира се! Няма нищо подобно в пустошта! Знам го със сигурност
– Главата ми ще експлоадира- каза спокойно лорд Дарел.
Данил замълча смутено, но не за дълго.
– Не просто не разбирам…
Стъпките им изчезнаха зад ъгъла.
– Източник? – Ксеня попита подозрително гледайки към мен. – Тук в Ривърстейн?
Кимнах и я хванах под ръка.
– Да вървим да видим децата. После ще ти разкажа!

Назад към част 63                                                           Напред към част 65

Част трета

На ръба на сенките

* * *

Дойдох на себе си отново, сякаш се събудих от сън, и се огледах с удивление. Потокът от Сила, който беше преминал през мен, беше утихнал, оставяйки ме с чувство на трепет, пълнота и странна връзка с безкрайната вселена.
И дори бях изненадана, че всичко около мен остана същото: Същата вода в купела – Изворът, същите стени на светилището и слабо трепкащата лампа. А отвън – същия Ривърстейн, заключените в него хора, Ксеня, Данил, лорда и… Архарион.
Излетях от светилището сякаш на криле и се втурнах към угасналия пентаграм.
– Ксеня, Данил! – Сложих ръка на гърдите на всеки от тях. Сърцата им бият, те са просто зашеметени. Слава на Майката-Прародителка! Значи, Селения не можа да наруши клетвата, която даде на Лунния храм! Къде е самата тя?
Но сега не е момента.
Поколебах се за момент и се втурнах към Шейдър. Аурата му беше напълно бледа, почти без проблясъци на Сила, прозрачна…
Майко! Виждам ли аурата му?
Но нямаше време да мисля за това, бързо се огледах. По краищата на петолъчната звезда има малки, изкривени тела на деца. В едното разпознах изчезналата Лана, сестрата на Рокси. Всеки има тънък филм от аура, светъл, с пурпурни включвания на болка, но това означава, че децата са все още живи. Само тъмна сянка трепери над Лана.
Втурнах се бързо към нея, сложих длани върху момичето. Кипящата Сила бодеше пръстите ми. Концентрирах се. Тъмната сянка се раздвижи недоволно, удари, поглъщайки живота на детето. Но Силата от ръцете ми бликна като поток, прогонвайки пратеника на Бездната. Първичният Мрак лениво и бавно освободи жертвата си, вдигна безокото си тяло, погледна ме. Упорито стиснах зъби.
– Живей… – Издишах, а Лана си пое дъх, изви гръб. Аурата ѝ се изпълни със синя прозрачна светлина и аз се усмихнах. Отдръпнах ръцете си, скочих от коленете си. Страхувах се да погледна центъра на пентаграмата. Аурата на Архарион изглеждаше странно. Черна, с проблясъци на огън, беше изпълнена със зелена светлина. Не знам какво означава това, но пратениците на Бездната само кръжаха наблизо, без да се приближават. Така че все още има време. Бързо обиколих кръга, вливайки живот в децата.
Поемайки си дъх приближих Шейдър. Нямаше нито една рана по тялото си, но почти никаква сила не му беше останала. Беше изчерпал целия си резерв, опитвайки се да сдържи разрушителната фуния. Сбърчих чело, спомняйки си всичко, което знаех. В паметта ми изплува разговор в Елоар, в стая без стена, откъдето се виждаше прекрасен град. Тогава лорда ми каза, че както магьосник, така и демон могат да бъдат убити, ако напълно ги лишиш от магическия им ресурс, без възможност да го възстановите за няколко часа.
Колко ли време е минало? Червената луна все още виси в небето, само леко се е изместила към източната кула. Струваше ми се, че е минала цяла вечност, но всъщност не е много.
Шейдър и Архарион бяха изчерпали напълно ресурсите си. И направиха това, знаейки, че в Северните земи няма активен Източник и няма да има откъде да си попълнят резерва…
Но има Източник! Сега има! Тънки лъчи на Сила пронизваха всичко наоколо, вплитайки се в невидима дантела с невероятна красота.
Но как се попълва резерва? Как се случва това? Не знаех!
Въздъхнах и внимателно обърнах лорд Дарел, сложих ръце на гърдите му. Нямах представа какво да правя, но моята Сила поне ще помогне на лорда да се събуди по-бързо. И тогава той сам ще се справи! Вече по навик вливах живот в него, гледайки как бледото му лице порозовява.
Шейдър изстена, клепачите му трепнаха, и се отвориха. Но аз вече бях скочила и се втурнах към центъра на ужасния обгорен пентаграм.
– Архарион?!
Беше страшно да го гледам. Красивите му, силни, черни като гарваново перо крила, бяха напълно изгорени, когато той проби очертанията към мен и сега се виждаше само скелета им. По тялото му имаше ужасни кървави изгаряния. Дори изкривените рога бяха овъглени и напукани. Тъмното му тяло беше сиво от пепел и черно от изгоряла кожа. Очите му бяха затворени. Дясната му ръка се протягаше към мястото, където лежах, сякаш демона все още се опитваше да ми помогне.
Избърсах сълзите си с трепереща ръка и захапах устна. Спри да плачеш! Няма да помогне.
Издишах, издърпах нишките на Силата към себе си и притиснах длани към обгорелите гърди на демона. Отново и отново вливах живот в него, давах му сила на тласъци, но нищо не се случи. Архарион все още лежеше безжизнен на земята и не усетих притока на кръв в тялото му. Защо, по дяволите?!
Защо не се свестява? Или Силата ми е безполезна за един демон? Не мога да го излекувам? Как е възможно това?
Няма да го оставя! Няма да го оставя да умре! Трябва да живее! Поне за да отговори на всичките ми въпроси.
Ядосано порязах дланите си и ги притиснах силно в раните по тялото му.
– Кръв в кръв! – Изкрещях. – Сила в Сила! Доброволно! Аарем со лум! Просто се опитай да умреш… – Кръвта от дланите ми се разля по гърдите му, смесвайки се с пепел и пръст. Смесвайки се с кръвта му. И нищо…
Погледнах алчно лицето му.
– Хайде… Хайде… Събуди се…
Тишина.
– Рион… Опомни се, дявол да те вземе! Ако ти не се събудиш сега, ще те убия сама!
Разплакана дръпнах дланите си назад. Раните по тях зарастваха твърде бързо. Намръщих се. Взех отново острието, разрязах зарастващата рана на лявата си ръка и преместих ножа към дясната.
– Няма нужда.
Острието падна от ръцете ми. Архарион се усмихна криво, гледайки ме. Жълтите животински очи с вертикални зеници потъмняха, призрачен мрак се полепи на вълни по осакатеното тяло, променяйки формата му на човешка.
Архарион бавно седна, облегнат на ръцете си. Погледнах отчаяно изгарянията по сега човешкото му тяло.
– Защо не зарастват?
– Не става толкова бързо – отговори той дрезгаво и ме погледна внимателно.
Бях смутена и несигурна. Избърсах длани в мръсната си пола.
– Източникът се е събудил- казах тихо, не знаейки защо.
Той кимна. Залитна леко, докато ставаше.
– Къде е Алира?
– Селения? Наричахме я Лейди Селения. Не знам. Когато се свестих, я нямаше. Вероятно е избягала, когато е осъзнала, че нищо не се е получило.
– Избяга. Отново. Твърде късно осъзнах коя е тя. – Архарион ме погледна замислено: – Как се върна от времевия цикъл, Ветряна?
Свих леко рамене.
– Ще ти кажа, но по-късно. – Засега имаме по-сериозни задачи. А и първо искам да обмисля всичко сама. Знания, събития, спомени… Те трябва да бъдат някак си осмислени, разбрани. Трябваше първо сама да разбера какво чувствам. Междувременно…
Вдигнах ръка, възхитена от златната змия на пръста си и свалих пръстена. Подадох Аргард на Архарион. Той внимателно стисна пръстена в дланта си, без да сваля поглед от мен.
– Трябва да помогнем на другите – прошепнах аз и обръщайки се, отидох при приятелите си. Кимнах на лорд Дарел, който бавно се изправяше със зашеметен поглед и клекнах пред Ксеня.
Тя вдигна зачервените си очи към мен.
– Ветряна – каза тя и се разплака.
Мълчаливо прегърнах приятелката си, притиснах я към себе си, нежно я погалих по гърба и изследвах аурата ѝ. Захапах си устната, докато не прокърви…
– Е, вие, момичета, сте невероятни! При най-малкото нещо – веднага се разплаквате. Какво ли не… – Каза Данил зад гърба ми, грачейки.
Избърсах сълзите си и се обърнах към него с усмивка.
– Ти си идиот! – Отвърна Ксеня както обикновено и ние се засмяхме. Направо избухнахме в смях.
Напрежението на нощта, страха и болката се изляха в истерия. Тримата се смяхме като луди, седнали на мръсния сняг и вдигнали лица към вече гаснещата Червена луна.
Нощта на Изхода свършваше.

Назад към част 62                                                                   Напред към част 64