Категория: Училище за вампири

Глава 8

Анастасия знаеше, че нещо не е наред. Усещаше го като промяната, която настъпва във въздуха преди разразяването на гръмотевична буря. Беше призовала дълбокия мир на всяка от петте стихии, когато неправдата се плъзна през нощта, разбивайки концентрацията ѝ и прекъсвайки изричането на заклинанието.
Автоматично погледът ѝ се насочи към Брайън, за да види дали той знае какво е това – дали знае какво трябва да направят. Ужасена, тя погледна навреме, за да види как човекът се движи толкова бързо, че мозъкът ѝ се опита да отрече очите ѝ. Той вдигна Брайън Ланкфорд, Дракона Ланкфорд, Майстора на меча на вампирите, за гърлото и го притисна към едно дърво, след което започна да задушава живота от него.
Тя не се поколеба. Анастасия се затича право към мъжа, който убиваше Брайън. Крещейки името му, тя се хвърли върху мъжа, опитвайки се да го накара да пусне Брайън на свобода.
Той наистина пусна Брайън, за да може да я повали на земята. Главата ѝ се завъртя, борейки се да изчисти капчиците светлина от очите си, Анастасия пропълзя до Брайън, протягайки ръка към него.
– Брайън! О, богиньо, не!- Той беше толкова неподвижен, а гърлото му изглеждаше неправилно, сякаш се беше свило. Той не дишаше. Тя видя, че изобщо не диша.
– Остави го – изръмжа човекът. Той посегна към нея, но Анастасия се прдвижи около дървото, избягвайки обсега на ръцете му.
– Искаш да си поиграем на криеница, а?- Човекът се ухили.- Е, няма нищо лошо в малко прелюдия. Бидъл идва да те вземе…- И той започна да я преследва около дървото.
Анастасия погледна в очите на мъжа и видя, че младата обучаваща се върховна жрица е била права. Бидъл беше напълно луд.
Знаеше, че разполага само със секунди, затова вместо да се опита да избегне съществото, наречено Бидъл, тя приклекна и сложи едната си ръка върху дебелата кора на дървото. Другата постави нежно върху гърлото на Брайън. Анастасия затвори очи и си помисли за земята под дървото – богатата, вечна, жива сила, в която вярваше с цялата си душа, че е там. Представяше си я като зелен извор, който извира през земята до корените на дървото, в самото дърво и оттам се влива в нея, през нея и в Брайън.
– Ела при мен силна, прекрасна земя, с лечебно намерение е магията, която раждам!
Мигновено от ствола на дървото, в ръката ѝ, през тялото ѝ и във врата на Брайън се разнесе топлина.
– Време е прелюдията да свърши. Да преминем към хубавите неща. Хайде. Никога не съм имал вампирка.- И като каза това, Джеси Бидъл посегна надолу, хвана глезена ѝ в хватка, която беше като метална преса на ковач. Сякаш не тежеше повече от детска кукла, той я повлече от Брайън към тъмния заден вход на затворническата сграда.
Анастасия наблюдаваше дали Брайън изобщо прави някакво движение – дори най-малкия намек за дъх, който отново повдигаше гърдите му. Тя не видя нищо друго освен смачканата му, неподвижна форма, преди Бидъл да я подхвърли вътре в сградата и да затръшне вратата зад тях.
– Тя не е мъртва!
Анастасия се вгледа в нещото в клетката. То не беше птица. Не беше човек. Дори не изглеждаше истинско. С изключение на блясъка на алените му очи, то изглеждаше неодушевено, призрачно – нещо, създадено от кошмари и сенки.
– Още не е – каза Бидъл.- Ще се позабавлявам, преди да я изцедя.
– Използването и не беше част от плана – изсъска съществото.
– Няма никакъв план! Просто те храня с нейната кръв, за да ми дадеш повече от това, което искам. Какво ще се случи преди това с нея, няма значение.
Анастасия погледна от съществото в клетката към шерифа.
– Какво е това нещо?
– Наистина не знам – каза Бидъл, докато ръката му се плъзгаше нагоре от глезена и към прасеца.- Просто не му обръщай внимание – така или иначе не е истинско.
От мястото, където я бе захвърлил на мръсния под, Анастасия ритна, опитвайки се да се откъсне от него, но тънкото му като релси тяло бе измамно. Силата в костеливите му ръце беше невероятна и с едно-единствено издърпване на крака ѝ той я придърпа обратно към себе си.
– Не! Остави ме на мира! Не ме докосвай!- Тя се бореше срещу него.
– О, хайде. Всички знаят за вас, жените вампири. Имате много мъже. Така че не се прави на някаква девственица.
Студен страх изпълни Анастасия и я смрази. Тя се взираше в човека, който се извисяваше над нея като оживял скелет.
Той се усмихна.
– Точно така. Просто бъди спокойна и ще ти бъде по-лесно.
Като държеше едната си ръка притисната около глезена ѝ, Бидъл започна да разкопчава колана на панталоните си с другата.
Тогава Анастасия разбра истината – този човек щеше да я изнасили и убие.
О, Никс! Моля те, помогни ми! Не искам да умра по този начин – молеше се тя трескаво.
Тогава през шока и студа в кръвта си усети топлината на ажуреното кристалче, което беше пъхнала в джоба си, когато заклинанието ѝ беше развалено, а до него беше тежестта на кадифена торбичка, пълна със солни кристали.
Докато Бидъл бъркаше в панталоните си, Анастасия бръкна в джоба на полата си. Тя загреба шепа сол от кадифената торбичка и я хвърли в лицето на човека.
Бидъл изкрещя и се дръпна назад, мигайки силно и избърсвайки разплаканите си очи.
– Ти, кучко!- Изкрещя той.
Беше ѝ дал цялото време, от което се нуждаеше. Анастасия се отскубна назад, докато вдигаше торбата със сол и ахоита с размер на юмрук – кристал, наситен с призрачна магия от дълбините на земята. Още от древни времена жриците го използвали, за да донесат мир чрез яснота на духа, и сега Анастасия, жрица, посветена на мира и земята, посегна дълбоко в духа си и се свърза със стихията, върху която приклекна. С едно движение тя размаха отворената торбичка със сол около себе си, така че тя я обгради с кристален кръг, казвайки:
– Свързваща сол, от теб искам, свържи ме със земята това е твоята задача.
След това, като държеше ажура като кинжал, тя го заби в пръстта, викайки:
– Земя долу, изпълнена с мощ, дай ми защита в тази тъмна нощ!
Тя усети как отдолу идва прилив на сила, сякаш язовирна стена се е освободила. Подобно на гръмотевична буря в прерията, зелена светлина изсвистява навсякъде около нея. Притиснала плоски длани към стихията, която току-що я бе дарила с афинитет, Анастасия плачеше със сълзи на щастие и благодарност, когато Бидъл се опита да пресече кръга от сол. Той се отдръпна с вик на болка, точно когато съществото в клетката изкрещя:
– Не! Зелената светлина! Тя ме изгаря!
– Замълчи, ти!- Бидъл изрита клетката на съществото и призрачното нещо притихна до жално хленчене. После започна да обикаля около светещия щит.- Какво е това? Какво си направила, проклета вещице?
– Призовах стихията си да ме защити. Сега не можеш да ме нараниш.- Тя вдигна брадичката си и срещна погледа му.- Аз не съм вещица. Аз съм вампирска жрица със земен афинитет и сега не можеш да ме нараниш! – повтори тя.
– Това няма да продължи! Няма да издържи!- Каза Бидъл, като нервно дърпаше ризата си.- Когато тази светлина умре, ще умреш и ти.
Анастасия поклати глава.
– Ти не разбираш. Земята ме защитава. Тя няма да умре, да избледнее или да се провали. И аз ще си седя тук и ще чакам моята върховна жрица да ме намери. Обещавам ти, че тя ще го направи. Домът на нощта знае, че съм тук. Те ще ме намерят и Брайън.- Гласът ѝ започна да се пречупва, но тя извади още сила от земята под себе си и продължи:- И тогава ще отговаряш за това, което направи тази вечер.- Погледът ѝ премина от него към патетично хлипащото нещо в клетката.- И ще трябва да отговаряш за всичко, което си направил с това бедно същество.
– На никого не му пука за вампири и призраци – каза той.
– Това не е вярно – каза Анастасия и докато говореше, усети правотата на думите си.- В Сейнт Луис има добри хора. Те търгуват с нас. Те дори стават наши съмишленици. Те няма да харесат това, което си направил, в което си се превърнал, или това, което си затворил тук долу.
Той направи пауза и тя видя в очите му проблясък на нещо, което можеше да бъде искра на здрав разум. – Знаеш, че съм права – каза тя.- Просто си тръгни оттук. Върви, преди някой друг да е пострадал.
Анастасия видя разбиране или дори съжаление в очите му, а после се чу ужасният мокър, насилствен звук на меч, който се забива в тялото. Очите на Бидъл се разшириха, докато гледаше надолу към острието, което изведнъж бе преминало през гърба му и бе израснало от средата на гърдите му. С изненадваща грациозност шерифът падна на колене, а след това се строполи настрани в нарастващата локва кръв, докато Брайън издърпваше меча си от него.
Вампирът стоеше над Бидъл, дишаше тежко, гърлото му вече не беше смазано, но все още беше жестоко посинено и смачкано. Устните му бяха отдръпнати назад, за да разкрият зъбите му в диво ръмжене, и Анастасия видя, че тогава той беше напълно дракон. Сладкото студентче беше изчезнало, както и добродушният, красив Воин. Докато го гледаше как вдишва опияняващия аромат на кръв, който се издигаше около тях, тя знаеше, че когато той приклекна до Бидъл, щеше да пререже гърлото на човека и да го изцеди, докато умира.
Чувството на предчувствие, което бе съпътствало Анастасия през цялата нощ, я заля и тогава тя разбра, че интуицията ѝ не просто я е предупреждавала за плановете на Бидъл. Имаше нещо повече, много повече от това. Посягайки дълбоко, за да привлече повече земна магия към себе си, жрицата прошепна:
– С мощта на земята, отсечена като меч – разкрий истината за Брайън Дракон Ланкфорд.
Със зелена светкавица пред Анастасия се появи образ. Това беше Брайън, напълно променен вампир. Той се намираше на бойното поле и отново беше изцяло дракон. Тя изтръпна, като видя кого убиваше: братски вампири.

„Каквото виждаш
е това, което ще бъде
ако силата му не бъде
смекчена с милост.“

Думите бяха в ума ѝ, но не бяха нейни и въпреки че никога преди не беше чувала гласа, Анастасия знаеше, че богинята Никс ѝ говори.
Анастасия знаеше и какво трябва да направи.
Брайън беше изцедил кръвта на Бидъл и, набъбнал от сила, победа и насилие, се спусна към призрачното създание в клетката с вдигнат меч.
– Брайън, спри!- Извика Анастасия, като се изправи и излезе от защитния кръг, за да застане между него и съществото в клетката.
– Отстъпи, Анастасия. Не знам какво е това, но то е съюзник на Бидъл. То трябва да умре.
Тя удържа позицията си и каза:
– Брайън, то е в клетка. Бидъл го държи като затворник.
– Не ме интересува!- Брайън почти я избута, а дъхът му миришеше на кръв и омраза.- То трябва да бъде убито!
Анастасия потисна тръпката на страх, която изпита при вида на бясното, жестоко същество, в което се беше превърнал. Това е той. Все още е Брайън, напомни си тя. Движейки се бавно, тя протегна ръка, за да покрие окървавената му ръка с меча със своята.
– Не те е грижа за това същество, но дали те е грижа за мен?- Попита тя тихо.
Той се поколеба. Чрез ръката си тя усети как напрежението в него се отпуска съвсем малко.
– Да – каза той.- Грижа ме е за теб.
– Тогава ме изслушай. Тази вечер имаше достатъчно убийства. Моля те да позволиш на милосърдието да победи. Бъди по-силен от меча си. Стани Воинът, който знам, че е в теб.
Очите им се срещнаха, задържаха се и когато той най-сетне въздъхна и спусна меча си, Анастасия видя в тях своето бъдеще, своя Браян.
– Да – каза той и докосна нежно бузата ѝ.- Избирам да стана Воинът, който вярваш, че е в мен.
Анастасия пристъпваше в отворените му обятия, когато лицето му се изкриви от болка и с ужасен вик Брайън падна на земята в краката ѝ.
Трескаво тя падна на колене до него.
– Брайън! Какво е…
И тогава тя прекъсна, когато той вдигна към нея обляното си в сълзи лице.
– О!- Тя издиша дълго, изумена.- Те са толкова красиви.- Тя протегна трепереща ръка и проследи новите татуировки на напълно променения вампир до себе си.
– Какви са те? Как изглеждат?- Попита той.
– Дракони – каза тя.- Приличат точно на дракони.
– Дракони!- Каза той и се засмя. А после почти веднага изтрезня и взе и двете ѝ ръце в своите. Прочисти гърлото си и на колене до нея каза:- Анастасия, искам да бъда твой воин. Милейди, ще приемеш ли обещанието ми да дам сърцето, тялото и душата си като твой защитник?
– Само ако добавиш още едно обещание към него. Дракон Брайън Ланкфорд, ако се обричаш да ми служиш, трябва да ми дадеш клетвата си, че от този момент нататък ще каляваш силата си с милосърдие.
Без никакво колебание той отвърна:
– Давам ти своята клетва – Брайън сключи клетва с една ръка върху сърцето си и склони глава пред жрицата.
Той ѝ помогна да се изправи на крака и погледът на Анастасия се премести от него към неясното същество от дух и мрак, което се гърчеше и ги наблюдаваше откъм сребърните решетки на клетката на Бидъл.
– Моля те, прояви милост към него – каза тя просто.
– Тогава нека първата ми постъпка като твой воин да бъде милостива.- Той се приближи до клетката.-Същество, не знам какво си, но те предупреждавам, че ако искаш да ни навредиш, аз ще защитя своите.
– Свобода…- каза съществото със странния си, шепнещ глас.
Държейки меча си в готовност, застанал между призрачното нещо и жрицата, Брайън посегна и отвори клетката. Чу се пляскане, след което съществото изчезна напълно, съскайки:
– Свърши се…
– Благодаря ти, Брайън – каза Анастасия.
Нейният Воин я взе в прегръдките си и каза:
– Ела при мен, госпожо, моя единствена – а Анастасия щастливо и наивно влезе в това, което наистина вярваше, че ще бъде тяхното щастливо съществуване.
В същия момент в недрата на земята се размърда крилат пленник и през алените очи на създанието, което драконът Ланкфорд току-що бе освободил, Калона започна да издирва поредното парче от пъзела, което щеше да подреди съдбите и да осъществи желанията му за бъдещето.

Назад към част 8                                                          Напред към част 10

Глава 7

– Мръщиш се, откакто излязохме от Къщата на нощта – каза Брайън, след което се обърна към двойката сиви коне, които теглеха каляската.- Ей там, спокойно!- Успокои ги той, като погледна към Анастасия.- Виждаш ли, дори конете усещат твоето мръщене.
– Аз не се мръщя. Съсредоточавам се – каза тя и се намръщи.- Но си прав, че конете се държат плахо.
Той ѝ се усмихна.
– Прав съм за повече неща, отколкото за поведението на конете.
Анастасия завъртя тялото си така, че да може да гледа директно към него.
– Някой някога обяснявал ли ти е разликата между увереност и арогантност?
– Ако кажа „не“, ще ми изнесеш ли лекция?
Тя се поколеба, преди да заговори, и после каза:
– Не, не мисля, че ще го направя.
Двамата продължиха да пътуват мълчаливо и след известно време Дракон въздъхна.
– Добре, изнеси ми лекция. Това ми харесва. Наистина.
Анастасия отвори уста, за да му каже, че не ѝ пука какво харесва или не харесва, но той първо добави:
– Истината е, че бих те слушал да казваш всичко. Гласът ти е хубав.- Очите му срещнаха нейните за кратко.- Почти толкова хубав, колкото си и ти.
Звучеше младежки и глупаво, но когато тя се вгледа в очите му, видя дълбока доброта, която накара бузите ѝ да се затоплят.
– О, добре, благодаря ти. Благодаря ти и за слънчогледите. Предполагам, че ти си този, който ми ги оставя – каза тя и бързо отвърна поглед.
– Аз съм и нямаш нищо против. Харесаха ли ти? Наистина?
– Да. Наистина – каза тя, като все още гледаше далеч от него. Разтревожена от собствената си реакция, тя се опита да разбере дали отговаря на този Дракон, или на по-старата му версия, която все още преследваше мислите ѝ.
Между тях имаше още един дълъг, мълчалив момент и тогава той изригна:
– Те не ме мразят.
Анастасия повдигна вежди.
– Те?
– Тринайсетте момичета и двете момчета.
– О, те. И откъде знаеш това? Не съм ти казала кои са те.
Той се усмихна.
– Няма значение. Никой не ме е мразил. Знаеш ли какво означава това?
– Заклинанието ми не е проработило?- Каза тя, като добави усмивка, за да знае, че се шегува.
Дракон се засмя.
– Знаеш, че нашето заклинание проработи прекрасно. Това означава, че не съм толкова лош.
– Никога не съм казвала, че си.
– Не, ти каза, че съм арогантен злосторник „misdeeder“.
– Не мисля, че „misdeeder“ е дума – каза тя.
– Просто си я измислих – каза той.- Добре си служа с думите.
Тя завъртя очи и промълви:
– Самохвалство. Отново.
Той отново се засмя.
– Проверила си оценките ми, нали?
– Може би.
– Проверила си. И разбра, че съм почти толкова талантлив в училищната работа, колкото и в работата с мечове.
– Арогантен…- Тя въздъхна продължително и отвърна поглед от него, така че той да не може да види усмивката ѝ.
– Как е арогантно, ако е истина?
– Високомерно е, ако се хвалиш, независимо дали е истина, или не – каза тя.
– Понякога един вампир трябва да се похвали, за да накара някоя жрица да го забележи – каза той.
Все още не поглеждайки към него, Анастасия леко се ухили.
– Ти не си вампир.
– Все още не съм.
– А имаш много жени, които те забелязват.
– Не искам много жени – каза той, като от гласа му изчезна цялата закачка.- Искам теб.
Тогава тя наистина го погледна. Кафявите му очи бяха искрени и непоколебими. Тази вечер косата му не беше вързана назад и обрамчваше лицето му, като правеше твърдата му челюст да изглежда по-изразена. Беше облечен с обикновена, неукрасена черна риза и панталон. Знаеше, че цветът трябваше да се слее с мрака около тях, но за нея дрехите го караха да изглежда по-възрастен, по-силен и загадъчен като безграничната нощ.
– Иска ми се да кажеш нещо – каза той.
Погледът ѝ бързо премина от широките му гърди нагоре към очите му.
– Не съм сигурна какво да кажа.
– Можеш да ми кажеш, че имам шанс с теб.
– Аз просто завоевание ли съм? Нещо, което трябва да спечелиш, като титлата майстор на меча?
Той спря каляската и се обърна към Анастасия.
– Това са пълни глупости! Защо казваш това?
– Състезателен си – отвърна тя.- Имаш уменията на хищник. Преследваш. Хващаш. Завладяваш. Вероятно съм единствената жена от доста време насам, която не е паднала в краката ти, за да ти се поклони. Така че ме искаш, защото съм предизвикателство.
– Искам те, защото си красива и умна, и красива и талантлива, и красива и добросърдечна. Или поне си мислех, че си добросърдечна.- Той изпусна дълъг, разочарован дъх.- Aнастасия, заклинанието, което направихме, трябваше да извади истината за мен. Така че ще призная, че съм бил арогантен.- Той сви рамене.- Мисля, че с моите умения малко арогантност е оправдана. Но искам да разбереш, че това, че те искам, няма нищо общо със завоевателни или хищнически желания.
Кафявите му очи уловиха нейните и тя видя в дълбочината им не гняв, а болка. Бавно тя се протегна през пространството между тях и докосна ръката му.
– Ти си прав. Не заслужаваш това от мен. Съжалявам. Брайън.- Тя въздъхна и поклати глава, поправяйки се: – Имам предвид Дракон. Малко съм объркана относно това, което изпитвам към теб.
Той покри ръката ѝ със своята.
– Можеш да ме наричаш Брайън. Харесва ми, когато казваш името ми.
– Брайън – каза тя тихо и усети как той потрепва под ръката ѝ.- Не съм очаквала някой като теб в живота си.
– Защото съм майстор на меча и ще стана воин, нали?
Тя кимна мълчаливо.
– Защо това те притеснява?
– Ще си помислиш, че е глупаво – каза тя.
Той свали ръката ѝ от ръката си и сплете пръстите си с нейните.
– Не, няма да го направя. Давам ти обещанието си. Кажи ми.
– Отгледана съм като квакер. Знаеш ли какво означава това?
– Не съвсем. Чувал съм за тях. Не са ли те религиозни фанатици?
– Някой са. Моето семейство не беше толкова лошо, колкото останалата част от нашата общност. Те… те ме обичаха – каза тя колебливо, като си спомни.- Въпреки че общността ги накара да ме отбягват, след като бях Белязана, а после и Променена. Но все още получавам писма от майка ми. Тя ги изпраща тайно. Тя все още ме обича. Знам, че винаги ще ме обича.
– Това не ми се струва глупаво. Изглежда лоялно, вярно и мило – каза той.
Тя се усмихна.
– Това не е глупавата част. Това, което е глупаво, е, че все още има части от мен, които са много квакерски. Не мисля, че това някога ще се промени.
– Искаш да кажеш, че не се покланяш на Никс?
– Не, Никс е моята богиня. Откакто се помня, се чувствам свързана със земята по специален начин, различен от този на семейството ми. Мисля, че така намерих пътя си към Богинята, заради любовта си към земята.- Анастасия отметна косата от лицето си и продължи:- Това, което се опитвам да ти кажа, е, че когато бях човек, бях пацифистка. И все още съм пацифистка. Мисля, че винаги ще бъда.
Тя видя как той примигна изненадано, но не пусна ръката ѝ.
– Не мога да променя факта, че съм майстор на меча. И не бих го направил, ако можех.
– Знам! Не искам да…
– Чакай, искам да довърша. Не мисля, че това, че аз съм майстор на меча, а ти си пацифист, е нещо лошо.
– Дори когато ти казвам, че според мен милосърдието е по-силно от твоя меч?
– Както и любовта. Както и омразата. Има много неща, които са по-силни от меча ми.
– Не харесвам насилието, Брайън.
– Мислиш, че аз го обичам?- Той поклати глава и си отговори сам, преди тя да успее.- Не го обичам! Причината, поради която за първи път взех меча, беше, че мразя насилието.- Раменете му се свиха и той продължи с такава откровеност, че беше почти болезнено да се чуе.- Аз съм нисък. Бях много нисък. Малък, всъщност. Толкова малък, че ме подиграваха. Бях обект на шеги. Бях „средният син на графа, който беше слаб, мек и рус като мома“.- Той преглътна трудно.- Не обичах да се бия. Не исках да се бия. Но това нямаше значение. Насилието дойде при мен, независимо дали го исках, или не. Ако се бях отказал, бях се поддал на него – на тях, – щях да бъда сломен, наранен и малтретиран. Виждаш ли, баща ми не беше харесван, а най-дребния му син беше смятан за най-слабото му звено.- Той направи пауза и Анастасия видя, че му е трудно да говори за тази част от миналото си – трудно му е да се върне там.- Вместо да бъда сломен, аз станах силен. Научих се как да използвам меча, за да спра насилието, извършено срещу мен. Да, бях добър в това. Да, станах арогантен и вероятно съм използвал меча си, когато не е трябвало, особено преди да бъда Белязан. Но истината е, че предпочитам да спирам насилието, отколкото да го започвам.- Закалената му с меч длан беше безчувствена и твърда срещу нейната по-гладка и тя усети това грубо докосване по цялото си тяло.- Воинът е защитник, а не насилник.
– Ти живееш с насилие – каза тя, но дори в собствените ѝ уши думите ѝ прозвучаха слабо.- Когато се биеш, се превръщаш в нещо друго. Ти си го казвал; и други са го казвали. Дори си кръстен на това.
– Аз съм дракон само когато трябва да бъда и винаги ще защитавам своите – каза той.- Опитай се да повярваш в това. Опитай се да повярваш в мен. Дай ни шанс, Анастасия.
Стомахът ѝ се сви, когато разпозна думите му. По-старата му версия, онзи вампирски воин, за когото знаеше, че може да обича, ѝ беше казал същото – и я беше нарекъл „моя“.
– Ще ни дам шанс – каза тя бавно, – ако обещаеш да помниш, че милосърдието е по-силно от меча ти.
– Обещавам – каза той.
И тогава Анастасия се изненада, като се наведе напред и го целуна по устните. Когато се разделиха, двамата с Брайън се гледаха в очите много дълго, докато той не каза:
– След като направиш заклинанието тази вечер, би ли се разходила с мен край реката, обратно към поляната?
– Ако ме защитаваш – каза тя тихо.
– Винаги ще защитавам своите – повтори той. Усмихвайки се, той преплете ръката ѝ през своята, а след това цъкна на конете да се размърдат и да тръгнат.
Ръката ѝ все още беше прибрана в неговата, докато вървяха по калдъръменото мостче. Обикновено Анастасия се взираше в параходите, които се редяха един след друг и се простираха нагоре-надолу по тази част на реката. Както и при някои от луксозните неща, които се намираха в Дома на нощта, тя се чудеше дали някога ще свикне с величието на лодките с парни машини. Те бяха такъв драстичен контраст с града, който беше тъмен и тих в този късен час. Парните лодки наистина бяха плаващи дворци, които все още бръмчаха от дейност, грейналите им полилеи светеха, а звуците на танцуващи момичета и комарджии се носеха над водата като магическа музика. Обикновено вниманието ѝ беше заето с това да надникне в прозорците с дебелина на стените.
Но тази вечер Анастасия едва ги погледна. Тази вечер тя беше напълно разсеяна и проблемът не беше в репетирането на предстоящото заклинание. Заклинанието за мир всъщност беше едно от най-простите за произнасяне. Имаше само две съставки – лавандула за успокояване, която щеше да бъде разбъркана в чашка за изгаряне от любимия камък на Анастасия – ахоит, камъкът, който имаше тюркоазен призрак в кристалните си дълбини и винаги беше проводник на мира и чистата, любяща енергия. Заклинанието беше елементарно: тя разбърка лавандулата с ахоита и след това я изгаря върху земна свещ, докато произнасяше вечните думи на мира. Заклинанието беше лесно, бързо и ефективно.
Защо тогава се чувстваше толкова неспокойна?
В далечината, над звуците от веселието на параходите, тя чу ясното крякане на гарван. Анастасия потрепери.
– Студено ли ти е?- Брайън я придърпа по-близо до себе си.- Сигурна ли си, че не искаш да ти нося кошницата за магии? И преди съм го правил – каза той и й се усмихна.
– Добре съм. И трябва да нося кошницата за заклинания, докато не произнеса заклинанието. Трябва да я изпълня с моята енергия.- Тя му се усмихна.- Можеш да я пренесеш обратно до каляската.
– С удоволствие – каза той.
Вървяха и Анастасия внезапно спря, като го придърпа до себе си.
– Не, това не е съвсем вярно. Не съм добре и тъй като ти си мой защитник, трябва да бъда честна с теб. Нещо не е наред. Чувствам се неспокойна – страхувам се.
Той покри ръката ѝ със своята.
– Не е нужно да се страхуваш. Обещавам ти, че съм повече от равностоен на всеки хулиган човешки шериф.- Брайън я погледна в очите.- Хулиганите не са ме заплашвали от много дълго време.
– Това увереност ли е или арогантност?
– И двете.- Той се усмихна.- Хайде, да приключим с това, за да можем да продължим към по-добри неща тази вечер.- Посочи малка площ, подобна на парк, точно пред тях във вляво.- Затворът е квадратната каменна сграда от другата страна на зелената градина.
– Добре, да, нека приключим с това.- Анастасия забърза напред с Брайън, пренебрегвайки мрачното чувство, което я преследваше още от срещата на Съвета. Това са нерви, това е всичко – каза си тя. Моята Къща на нощта разчита на мен, а аз съм ухажвана от очарователен младеж. Просто трябва да се съсредоточа, да се успокоя и да направя това, което знам, че трябва.
– Какво трябва да направя?- Попита Брайън, докато минаваха през малкия парк и се приближаваха до мрачната каменна сграда.
– Всъщност, колкото по-малко правиш, толкова по-добре.- Той я погледна странно и тя обясни.- Брайън, знам, че си тук като мой защитник, но това не променя факта, че си фехтовач. Ти представляваш противоположността на заклинанието за мир.
– Но аз… – започна той, но тя го спря.- О, знам, че намерението ти е добро, дори мирно, но това не променя същността ти, аурата ти. Тя е на Воин.
Той се усмихна. Тя се намръщи.
– Не исках да кажа това като комплимент – каза тя, като пренебрегна усмивката му. След това изучаваше каменната сграда, докато разсъждаваше на глас върху стъпките на заклинанието.- Ще поставя свещите и ще хвърля кръга около самата сграда на затвора. Предната част е обърната към реката, което означава, че е обърната на изток. Това е добре. Обикновено бих запалила лавандулата върху земната свещ, защото се чувствам най-близко свързана със земята, но искам това заклинание да се разнесе из целия град, затова вече бях решила този път да използвам въздушната свещ като катализатор на заклинанието. Харесва ми, че входът е обърнат на изток към въздуха – това е добро предзнаменование – каза тя весело, като се опитваше да пренебрегне натрапчивото чувство на безпокойство, което просто не я оставяше на мира.
– Звучи добре – логично – каза той и кимна.- Значи ще вървя с теб, но ще остана извън кръга?
– Не – каза тя и вече бъркаше в кошницата си, за да се увери, че малките, ярко оцветени свещички за чай, които беше донесла, са на мястото си.- Просто остани тук, в парка.
– Но аз няма да мога да те видя, когато си на задната и далечната страна на сградата.
– Не, но ще можеш да ме чуваш – каза тя разсеяно, като вече започна да се заземява и да се съсредоточава върху заклинанието.
– Анастасия, не ми харесва, че ще бъдеш извън полезрението ми.
Тя го погледна.
– Брайън, това е заклинание за мир. От момента, в който започна да смачквам лавандулата, от мен ще лъхнат мир и спокойствие. Знам, че си тук, за да се оглеждаш за неприятности, и се радвам, че е така, но истината е, че е много рядко, почти нечувано, жрица да бъде нападната по време на произнасянето на заклинание като това.- Анастасия знаеше, че думите, които изрича, са верни, но ги чувстваше погрешно, сякаш някакво външно присъствие ги претегляше и ги намираше за недостатъчни. Тя поклати глава, повече на себе си, отколкото на Брайън.- Не, не можеш да ме следваш по време на заклинанието.
– Добре. Разбирам. Не ми харесва, но ще остана тук.- Той посочи една сенчеста местност в края на парка, далеч извън оскъдното осветление на газовата лампа отпред на затворническата сграда.- Знаеш, че около сградата има много малко светлина.
Тя повдигна вежди към него:
– Брайън, аз съм вампир. Нуждая се само от много малко светлина и е добре, че тук е толкова тъмно. Това ще предпази заклинанията ми от човешките очи, помниш ли?
– Не исках да кажа… просто казвам, че…- започна два пъти, а после въздъхна, отиде до мястото, което беше посочил, и каза твърдо:- Ще бъда тук. Чакам те.
– Добре – каза тя.- Това не би трябвало да отнеме много време, но имам склонност да се увличам по заклинанията си.- Анастасия мина целенасочено покрай него, като потупа ръката му.
– Знам – промърмори той, а след това ѝ каза: – Ти дори не би забелязала разярена мечка.
– Не беше буйстваща – отвърна тя и се засмя.
Той беше оправил малко настроението ѝ, така че тя прошепна името на Никс с усмивка на уста и, почувствала се по-уверена и спокойна, Анастасия постави първата свещ – жълта, на изток за въздух – и призова стихията в кръга си. Концентрирайки се изцяло върху предстоящото заклинание, тя посегна към кадифената торбичка, в която се намираше свързващата сол, и докато се движеше по посока на часовниковата стрелка около затворническата къща, приканвайки елементите да създадат кръг, поръси солта в непрекъсната линия върху добре обработената земя, като прошепна:
– Солта използвам за това заклинание, за да свързвам, за да запечатам намерението си, да имам мир в ума си.
Предчувствията бяха изтласкани настрана, Анастасия се движеше около затворническата сграда, хвърляше кръга си и мислеше за спокойни, ведри, щастливи неща. И въпреки че беше решила да направи заклинанието с въздушната свещ, докато работеше, тя автоматично си представяше как посяга дълбоко към почвата под себе си и извлича богата земна магия, която да помогне за заземяването на заклинанието и да подсили намерението ѝ.
Както се беше случвало, откакто беше опитала първото си начинаещо заклинание, стихията откликна на Анастейша и под затворническата къща се събуди силна, стабилна земна магия и започна да тече.
Съществото от Мрак и дух, което се криеше в мазето, усети как земята се надига в отговор на нежната молба на младата жрица и разбра, че е дошло времето да изпълни волята на своя господар. То започна да шепне нещо съвсем различно.
Човекът, който беше взел да се разхожда напред-назад, напред-назад пред сребърната клетка дълго в нощта, спря и се заслуша.
– За да оцелее студеният огън вампирът Анастасия не трябва да е жива.
– Да! Да, знам.- Бидъл изръмжа думите към съществото. Натрапчиво тръсна глава и продължи да дърпа ризата си, сякаш за да се отърве от въображаемите насекоми, които пълзяха по кожата му.- Но не мога да стигна до нея насред това вампирско гнездо.
– Тази нощ тя е близо. Убий я горе, а после я доведи тук.
– Искаш да кажеш, че тя е навън? Сама?- Бидъл сякаш не забеляза, че гласът на съществото се беше променил, преминал от спиращ змийски шепот, който едва ли беше човешки, в дълбоко мелодично пеене, което беше твърде съблазнително, за да бъде човешко.
– Нейният защитник е Дракон Ланкфорд, но студеният огън може да победи меча му.
От вътрешността на клетката сенчестото същество отвори широко пастта си и с ужасен реткурсивен звук от нея изригнаха лепкави нишки чернота, които се плъзнаха към Бидъл, който нетърпеливо пристъпи напред, за да ги посрещне. Сякаш поздравяваше любовник, той стенеше от удоволствие, когато Мракът се увиваше около краката му и проникваше под кожата му, изпълвайки го със сила, която беше колкото пристрастяваща, толкова и разрушителна.
Набъбнал от заимстваната сила, Бидъл извади дългия нож, който бе взел да носи, откакто бе хванал съществото – откакто го бе хранил с кръв.
– След като кръвта на вампира ме нахрани, ще има повече сила за теб.
– Да! С повече сила ще мога да се отърва от тези проклети вампири завинаги! Ще ги откъсна един по един, ако се наложи. И ще започна тази вечер с този арогантен малък гад.- Бидъл тръгна нагоре по тясното стълбище. Зад него съществото продължаваше да говори:
– Не се разсейвай с момчето! След като Анастасия я няма, той е само играчка на съдбата.
Бидъл се отскубна от ризата си, засмя се на себе си и пренебрегна думите на съществото.
– Дълбок мир на нежния вятър за теб…
Заклинанието на Анастасия се носеше през нощта към Дракон. Той видя силуета ѝ пред сградата на затвора, точно на ръба на трептящите газови лампи, които обрамчваха каменната врата. Тя говореше на същия певчески каданс, който беше използвала за заклинанието си за рисуване.
– Дълбок мир на най-топлия огън за теб…
Дракон си помисли, че гласът ѝ вероятно е най-красивият звук, който някога е чувал. Той го успокояваше и караше всичко в света му да се чувства правилно.
– Дълбок мир на кристалните морета за теб…
Беше се притеснил от факта, че на Анастасия не ѝ харесва, че той ще стане Воин, но докато тя произнасяше заклинанието си, изричаше думите и подаваше на огъня смачканата с ажури лавандула, Брайън осъзна, че няма за какво да се притеснява.
– Дълбок мир на вечната земя за теб…
Щеше да е лесно да убеди Анастасия, че всъщност не е насилник. Не беше такъв, какъвто беше преди. Беше по-възрастен и по-мъдър. Използваше меча си само когато се налагаше – или в повечето случаи го използваше само тогава. Тя щеше да види.
– Дълбок мир на сияйната луна за теб…
Тя щеше да разбере. Дракон въздъхна бавно и се облегна по-удобно на големия дъб. Гледаше небето и си мислеше, че е постъпил наистина умно, като е оставял тези слънчогледи за Анастасия всеки ден, когато това се случи. В един момент стоеше там, спокоен, изпълнен с истинско задоволство, а в следващия пред него беше Бидъл.
Дракон се взираше в мъжа, застинал от изненада. Само за няколкото дни, откакто Дракон го беше видял за последен път, Бидъл беше преминал през ужасна трансформация. Лицето му беше измършавяло. Бузите му бяха вдлъбнати. Кожата под очите му беше подпухнала и потъмняла. Той се гърчеше спазматично. Това бе, което бе разбило Ритуала на Тъмните дъщери и ги бе прогонило от острова им? Дракон си помисли, че може да счупи мършавия човек с една ръка. Очевидно той не беше нищо друго освен жалка човешка черупка.
Дракон се опита да задържи отвращението в гласа си, когато каза:
– Шериф Бидъл, мога ли да направя нещо за вас?
Бидъл се усмихна.
– Да. Можеш да умреш.
За първи път в живота си Брайън Дракон Ланкфорд погледна в лицето на истинското зло.
Инстинктът накара Дракон да посегне към меча си, но той закъсня. Бидъл удари с нечовешка скорост и сила. Той сграбчи Дракон за гърлото и го блъсна в твърдата кора на дъба, принуждавайки въздуха да изхвръкне от тялото му. С другата си ръка шерифът изтръгна меча от неуспешната хватка на Дракон.
Бидъл се ухили в лицето на Дракон и каза:
– Ти, нагъл хвалипръцко!
– Не!- Дракон се задави, опитвайки се да се пребори за въздух. Зловещата познатост на думите и действията на шерифа го шокираха до дъното на душата му и изведнъж той се върна в онази конюшня преди четири години, където отново загуби дома си, семейството си и правото си на живот.
– И знаеш ли какво – каза Бидъл, притискайки устата си до ухото на Брайън.- Аз няма да я убия тук и да
я взема там. Ще направя това, което искам. Ще я отведа там и ще я убия, но първо ще се позабавлявам с тази хубава вампирска кучка.
Гърлото на Дракона пламна и когато всичко притъмня за него, той чу Анастасия, твърде близо, да крещи името му.

Назад към част 7                                                                Напред към част 9

Глава 6

Целувката му беше толкова неочаквана, че Анастасия се изненада и остана напълно неподвижна. Тя просто стоеше там и държеше ръцете му, докато той притискаше устните си към нейните.
Ако беше разбрала, че ще я целуне, щеше да се отдалечи.
Но не беше разбрала, затова не помръдна.
И тогава се случи най-странното нещо. Докосването му не беше нищо от това, което си беше представяла. Трябваше да е твърде силен, твърде неудобен или твърде взискателен. Но не беше. Беше сладък и силен и достатъчно колеблив, за да знае тя, че и той е бил изненадан от целувката.
Все пак Анастейша щеше да се отдръпне. Трябваше да се отдръпне. И щеше да се отдръпне, ако не си беше спомнила за напълно променения вампир с добрите, заслужаващи доверие очи и момчешката чаровна усмивка, както и за целувката, която беше много, много подобна – само че тази тя наистина можеше да усети. Моя… той я беше нарекъл моя и сърцето ѝ беше откликнало, преди умът ѝ да успее да се сети, а точно това се случваше в този момент. Тялото ѝ откликваше на докосването на Брайън, преди умът ѝ да се сети да го спре. Затова тя се наведе към него и го целуна нежно и напълно отдадено.
Докато умът ѝ не мислеше, а тялото ѝ беше заето с усещания, нещо горчиво студено докосна задната част на полата на Анастейша и повдигна косата ѝ, което накара реалния живот да се намеси в целувката им. Объркана от странните усещания, идващи откъм гърба ѝ, Анастасия тъкмо започваше да се отдръпва от Брайън, когато зад тях се разнесе звукът на криле.
Звукът я ужаси като нищо досега.
Чист страх я прониза. Анастасия се взираше диво в Брайън.
– Нещо ужасно идва!- Изпъшка тя.
Промяната, която настъпи в него, беше мигновена. От нежен младеж с мечтателни очи той се превърна във Воин – с изваден меч и напрегнато тяло.
– Остани тук, до камъка и зад мен.- Този път той не я избута от краката ѝ. Вместо това я поведе бързо в отбранителна позиция, а после се обърна с лице към онова, което се криеше в предверието.
С разтуптяно сърце Анастасия приклекна зад него и се вгледа в сивкавия мрак. Изпълнена с предчувствие, тя зачака да я атакува.
Нищо не помръдна.
Никакво злокобно създание от кошмара не падна върху тях. Никакви мародери не се нахвърлиха. Нищо лошо не се случи. Около тях имаше само ливада и далечния аромат на реката.
Тя видя, че широките му рамене започват да се отпускат, и се приготви за подигравателния му коментар. Когато той се обърна към нея, Анастасия видя в изражението му само тревожна загриженост.
– Знаеш ли какво беше?- Попита той.
– Не.- Тя прокара трепереща ръка през косата си.- Но ти давам думата си, че не съм се преструвала.
– Знам това – каза той.- Майсторът на меча не е просто добър с острието. Той умее да разчита телата и да преценява реакциите. Ти се страхуваше.- Той се протегна, хвана ръката ѝ и ѝ помогна да се изправи на крака. Ръцете им останаха заедно за миг. Той стисна нейната, преди да я пусне, а после Брайън посегна към чашата, която седеше пълна и готова в средата на олтара.- Изпий това и изяж малко от храната. Това ще помогне. Освен това трябва да се заземиш след такова мощно заклинание.
Докато тя отпиваше от укрепващото вино и хапваше от хляба и сиренето, Брайън бързо разглоби олтара, наблюдавайки постоянно около тях.
– Усети ли го? Студът?- Попита тя.
– Не.
– Чу ли крилата?
– Не.- Той срещна погледа ѝ.- Но вярвам, че си го усетила и чула.
– Някои индиански племена вярват, че птиците носят лоши предзнаменования. Особено черните птици – каза тя.
– Обичам да вярвам, че Никс иска да си създаваме собствени знамения – каза той. След това се усмихна и посочи купчината диви цветя недалеч от тях и блестящата синя птица с оранжево петно на гърдите, която пърхаше там.- Това определено не е лошо знамение.
Анастасия отново намери усмивката си.
– Не, това е красива птица.
– И тя е върху тези огромни жълти цветя. Това също трябва да е добро.
– Това са слънчогледи. Всъщност любимите ми цветя – каза тя и ги погледна нежно, което по някаква причина накара Дракон да се намръщи.
– А не са ли като плевели?
Тя поклати глава в явно пренебрежение към флоралното му невежество.
– Те не са плевели. Свързани са с любовта и страстта. Те са силни, блестящи и плодоносни – семената им хранят всичко – от птици до хора.
– Така че би казала, че те също са добър знак.
– Бих казала – каза тя.
– И по повод на това второ добро предзнаменование, да тръгваме. Твърде изложени сме на риск тук, а и е почти светло.
Тя кимна и, все още отпивайки от виното, двамата напуснаха поляната. Брайън носеше кошницата ѝ в едната си ръка, а в другата държеше меча си.
– Благодаря ти, че ми повярва – каза тя, след като известно време вървяха в другарско мълчание.
– Няма за какво – каза той.
Тя го погледна.
– Не си това, което очаквах.
Той срещна погледа ѝ и се усмихна.
– По-нисък съм, нали?
Анастасия му отвърна с усмивка.
– Да. Определено си по-нисък.
След няколко мига Брайън попита:
– Харесвам ли ти по-нисък?
Тя просто продължи да се усмихва.
– Мисля, че не ме харесваш – каза той.
Тя вдигна вежди към него.
– Вече ти го казах.
– Да, но заклинанието го доказа.
– И как го направи?- Каза тя.
– Предполагаше се, че ще разкрие истината за мен и за всички мои – той направи пауза, замисли се, после продължи – и за всички мои арогантни прегрешения.
Тя усети как лицето ѝ се затопля и отвърна поглед от него.
– Значи, ако наистина бях такъв – все така арогантен и пълен със самолюбие и без да се интересувам от другите – ти щеше да видиш истината за това и нямаше да ме харесаш.
Тогава тя наистина го погледна.
– Не, грешиш. Това, че истината за теб се разкрива, не означава, че човекът, който я вижда, автоматично ще те намрази – дори и да си арогантен и пълен със самолюбие.
Той се засмя.
– Мисля, че това, което току-що каза, беше хубаво, въпреки че не звучеше така.
– И аз мисля, че си по-добър в заклинанията и ритуалите, отколкото даваш да се разбере – контрира го тя.
– Мисля, че ще трябва да погледнеш оценките ми, за да се убедиш.
– Ще го направя – каза тя.
– Може би ще се изненадаш от това, което ще намериш – каза той.
Тя срещна погледа му.
– Да. Може би ще бъда.
Слънцето тъкмо започваше да се издига през скалите на изток, когато стигнаха до вратата, която водеше към покоите на професорите в главната къща. Брайън ѝ подаде кошницата.
– Благодаря – каза тя.- Предполагам, че ще се видим в клас.
– Не и през този семестър. Миналия семестър взех „Заклинания и ритуали“. Но ще ме видиш.
Анастасия си пое дълго дъх и каза:
– Дракон, за целувката…
Той вдигна ръка, за да спре думите ѝ.
– Не – каза той бързо.- Не ми казвай, че е било грешка.
– Ти си младеж. Аз съм професор.
– Това ли е? Това ли е единственият проблем, който имаш с мен?
– Достатъчен е – каза тя твърдо.
Вместо да се разубеди, тя видя как дългата, бавна, триумфална усмивка изкривява устните му.
– Добре, защото това е само временен проблем.- Той хвана ръката ѝ, вдигна я и целуна дланта ѝ. След това, все така усмихнат, сви ръка на сърцето си и с пълно уважение и се поклони и каза:- Весела среща, весела раздяла и отново весела среща, професор Анастасия.
Преди тя да успее да отговори, той и удари по бузата бърза целувка, обърна се и се отдалечи, подсвирквайки си щастливо.
Дракон се беше оказал прав – тя се изненада, когато погледна оценките му. „На практика е идеален ученик“ – промълви си тя, докато прелистваше досиетата. Беше изненадана и от начина, по който се отнасяха към него студентите, особено тези, които бяха дошли при нея за любовни заклинания.
Те го харесваха.
Разбира се, никой от тях не висеше с него, не се захласваше по него и не флиртуваше открито с него. Е, никой от младежите, които бяха дошли при нея за любовни заклинания, не флиртуваше открито с него. Другите… да.
Анастасия се опитваше да не забелязва и да не се интересува.
Не можеше обаче да не забележи, че като цяло младежите гледаха към него. Беше популярен сред всички, включително и сред професорите си. А Дракон на свой ред беше очарователен и арогантен, остроумен и пакостлив. И добър.
Той беше любезен.
Анастейша дори не можеше да се опита да не се интересува от това.
Всеки път, когато пътищата им се пресичаха през следващите няколко дни, а това се случваше често, очите му намираха нейните. Погледът му се задържаше върху нея. Нейният поглед се спираше върху него.
И всяка сутрин тя намираше свеж слънчоглед в кристална ваза на бюрото си.
Анастасия беше сигурна, че целият Дом на нощта щеше да коментира погледите, които преминаваха между най-новия майстор на меча и най-младия професор. Но се оказа, че те са напълно разсеяни от един ужасен човек на име Джеси Бидъл.
– Той сякаш ни подлудява – казваше Диана, докато заседанието на Съвета на Тауър Хил се свикваше в салона на професорската стая.
Анастасия, която все още се чувстваше притеснена от присъствието си на заседание на Съвета, набързо зае мястото си и се опита да не изглежда изненадана, когато Шоу, водачът на училищните воини „Синовете на Еребус“, влезе в стаята, следван от двама от най-старите си вампири, както и от Дракон Ланкфорд.
Очите му се срещнаха с нейните за един удар на сърцето и той кимна кратко, преди да се поклони и да поздрави върховната жрица.
– Добре, всички са тук – каза Пандея.- Заседанието на Съвета може да започне официално.- Тя насочи вниманието си към Шоу.- Обяснете какво точно се случи снощи.
– Беше малко след полунощ. Тъмните дъщери бяха отишли на Кървавия остров, за да извършат ритуала „Фаутор пер Фортуна“ за шестокласниците. Докато молеха Никс да ги благослови и да им помогне да бъдат облагодетелствани от съдбата с Промяната, Бидъл излезе от сенките, преобърна ритуалните свещи и наруши кръга – каза Шоу и поклати глава с отвращение.- Човекът ги принуди да напуснат острова. Обучаващата се върховна жрица каза, че погледът му се задържал горещо и тежко върху всяко от момичетата, дотолкова, че те се чувствали опетнени от него дори след като се върнали в стаите си.
– Тя ми каза, че според нея той е доста луд – каза Диана.
Пандея заговори твърдо:
– Днес ги посетих и мога да ви кажа, че усетих ехото на страха и нещо тъмно и тежко, което се носеше в тях.- Върховната жрица се обърна към Анастасия:- Ти ли ги изчисти?
– Направих го и почти веднага всеки от тях съобщи, че се чувства по-добре – по-леко беше думата, която използваха – каза Анастасия.
Погледът на Диана прониза Шоу.
– А защо нямаше Воин, който да защити нашите млади ученици?
– Тъмните дъщери решиха, че благословията ще бъде техен подарък за шестокласниците от мъжки пол, така че нямаше присъстващи мъже – нито ученици, нито вампири. Знаеш, че доста често Тъмните дъщери извършват ритуали отделно от Тъмните синове – каза Шоу и Анастейша видя, че той се опитва да овладее разочарованието си.- Ето защо включих Дракон Ланкфорд на това заседание на Съвета. Предлагам оттук нататък, дори ако ритуалът посочва да участват само жени, да присъстват и мъже ученици, ако са извън кръга.
– Това достатъчна защита ли е?- Попита Лавиния, професорът по литература.- Нима нашите вампири Воини не трябва да защитават малките си? Може би те трябва да ги придружават винаги, когато напускат кампуса.
Диана изхърка с отвращение.
– Да, ако искаме те да живеят като затворници. Нашите ученици, особено момичетата, трябва да имат свободата да идват и да си отиват, когато пожелаят, без въоръжена охрана.
Пандея въздъхна.
– Може би трябва да наредим на Тъмните дъщери да не провеждат ритуали на Кървавия остров, докато този конфликт с шерифа не отшуми.
– Островът е наш!- Удари с ръка по масата Диана.- Наречен е така заради нашите ритуали – не бива да позволяваме на един властен човек да нарушава правата на нашите ученици.
– Сейнт Луис вече не е варварски аванпост.- Отговорът на Пандея беше бърз.- Човешкото му население се е увеличило повече от два пъти през последните няколко години. От прашен търговски пост на реката той се е превърнал в процъфтяващ град.
– А Тауър Гроув е бил нещо красиво и спокойно, когато Сейнт Луис е бил мръсно, нецивилизовано бебе селище – каза Диана.
– Разбира се, че е бил. Вампирите винаги сме създавали красота, където и да сме живели. Но с променящите се времена не можем да си позволим да се отчуждаваме от тези, които ни заобикалят, и ако това означава, че нашите Тъмни дъщери изпълняват ритуалите си тук, на обширните площи на Тауър Гроув и прерията, която наричаме свой дом, а не на пясъчен остров в обсега на градските пристанища, то нека бъде така. Неприятно ми е да го кажа, но предвиждам, че ще се наложи да крием самоличността си от човешкото население. Ужасно е да си го представим, но това е малка цена, която трябва да платим, за да могат нашите млади да бъдат оставени на мира.
– Хората никога няма да ни оставят на мира. Те ни мразят!- Избухна Диана.
– Не всички – възрази Пандея.- Много от тях ни завиждат и се страхуват от нас, но някои от тях ни уважават. Знаеш, че не липсват хора, които с готовност споделят кръвта си с нас – дори няколко вампири тук, на това заседание на Съвета, имат човешки съпруги, макар че сегашната тенденция е хората да се преструват на незаинтересовани да се смесват с нас.
– Страхувам се, върховна жрице, че тенденцията е повече от обикновена незаинтересованост. С насърчението на шериф Бидъл хората могат да си помислят, че могат да действат срещу нас – каза Шоу.
– Те не могат да се изправят срещу нашите Воини – каза Пандея, явно разстроена от посоката, в която бе поел разговорът.
– Тогава нека изпратим нашите Воини в града, за да научат Бидъл, че не може да тормози нашите ученици! Каза Диана.
Анастасия не можеше да мълчи повече.
– Но нали Върховният съвет изрично е забранил на Воините да предприемат действия срещу хора, различни от тези в защита?
Диана изхърка.
– Това е правило, създадено от Съвета, който живее във Венеция – място, където се смята за елегантно да бъдеш човек, желан от вампир. Те не могат да разберат какво се случва тук, в нецивилизована Америка.
– Стига!- Гласът на Пандея напълно се промени, а силата на заповедта ѝ накара тънките косъмчета по предмишниците на Анастасия да се изправят.- Диана, думите ти са неуместни. Моят Дом на нощта няма да се разбунтува срещу своя Върховен съвет. И един заблуден човек няма да обърне цял град срещу нас. Не бива да забравяме, че всички ние някога сме били хора.
Диана наведе глава.
– Простете ми. Не исках да проявя неуважение. Просто е немислимо нашите юноши да се страхуват да напускат територията на училището, освен ако не са маскирани или в компанията на Войни.
– Ето защо съм съгласна Шоу да включи най-новия ни майстор на меча в това заседание на Съвета – каза Пандея.- Дракон, бих искала ти и мъжете от шести клас, които са показали способности на Войни, да сте сигурни, че нашите жени няма да напускат кампуса без присъствието на поне един от вас във всяка група.
– Разбира се, върховна жрица – каза Дракон, сложи ръка на сърцето си и склони глава пред Пандея.
– Знам, че това не е перфектно решение на проблема, но ще гарантира, че нашите момичета няма да бъдат толкова лесно сплашвани от Бидъл, който, както повечето хулигани, вероятно ще загуби интерес към тормоза, когато се сблъска с нещо повече от млади момичета, въоръжени със свещи и билки. Така те ще бъдат защитени и все пак ще имат свободата да идват и да си отиват, без да са под охраната на възрастни.- Пандея погледна към останалите членове на Съвета.- Ще изпратя съобщение до Венеция. Върховният съвет трябва да бъде информиран за това, което се случва тук.- След това изненада Анастасия, като каза.
– Професор Анастасия, впечатлена съм от силата на вашите заклинания. Искам да ви помоля да направите заклинание за Дома на нощта – нещо защитно.
Анастасия се поколеба и почти не проговори, освен да се съгласи безгрижно, но твърдият глас на наставника и проговори през съвестта й: „Следвай инстинкта си, довери се на себе си. Затова сви рамене и каза това, което чувстваше, че трябва да каже.“
– Върховна жрице, с уважение бих искала да препоръчам друг вид заклинание.
– Друго освен за защита? Защо?
Анастасия си пое дълбоко дъх и последва това, което ѝ подсказваха инстинктите.
– Защитното заклинание в самата си същност е насочено към насилието. В края на краищата, ако нямаше нужда да се предпазва от агресивно действие, заклинанието изобщо нямаше да е необходимо да се прави.
– И има ли нещо лошо в това?- Попита Пандея.
– Обикновено не – обясни Анастасия.- Но в този случай се чудя дали самият акт на заклинанието няма да е като да побутваш или подтикваш този човек Бидъл.
– Мисля, че да го побутваш и подканяш звучи като отлична идея – каза Диана и няколко от членовете на Съвета кимнаха в знак на съгласие.
– Не и ако целта е да го накараме да ни остави на мира – каза Анастасия.- Това всъщност би могло да ни задържи в съзнанието му, когато иначе, с присъствието на Дракон и другите обучаващи се воини, Бидъл, както каза нашата върховна жрица, би загубил интерес към нас.
– Имаш добра гледна точка – каза Пандея.- Какво би предложила вместо това?
– Заклинание за мир. И не бих го произнесла тук, на нашата земя. Въпреки че неотдавнашните действия предизвикаха гнева ни, ние имаме мирни намерения. Човекът е този, който се нуждае от заклинание. Най-добре ще се получи, ако съм по-близо до мястото, където се намира убежището на Бидъл.
– Затворът близо до градската зелена площ. Това определено е неговото убежище – каза Шоу.
– Тогава трябва да направя заклинанието за мир близо до затвора. Като странична полза то ще има общо успокояващо въздействие върху града, което ще помогне да се успокоят всички човешки нерви, които Бидъл е започнал да къса.
– Трябва да се съглася с Анастасия. Направете заклинанието си, професоре. Само се уверете, че ви придружава воин от Сина на Еребус.
– За мен ще бъде чест, професоре – каза Шоу и й се поклони.
– Не искам да ви обиждам, но не мога да произнеса заклинание за мир, докато ме охранява Воин. Това просто противоречи на самата същност на заклинанието.
– Но не е безопасно за теб да се приближиш сама толкова близо до убежището на Бидъл – каза Пандея.
– Нима само присъствието на вампирски Воин ще наруши заклинанието?- Попита Диана.
– Да.
Диана се усмихна.
– Е, тогава ще изпратим следващото най-добро нещо, което ще те защити – Дракон Ланкфорд. Той все още не е променен, така че няма да бъдеш защитавана от Воин, макар че ще бъдеш пазена от Майстор на меча.
– Това няма ли да реши проблема с твоята защита?- Каза Пандея.
Анастасия прочисти гърлото си, преди да заговори.
– Да, това би го решило.
Върховната жрица се обърна към младия майстор на меча.
– Какво ще кажеш, Дракон?
Той се усмихна, сложи ръка на сърцето си и се поклони на Анастасия.
– Казвам, че аз съм готов да защитавам професор Анастасия.
– Отлично! Направи заклинанието тази вечер, Анастасия. Сейнт Луис се нуждае от цялото спокойствие, което може да получи възможно най-скоро – каза Пандея.- И с това заседание на Съвета се закрива. Благословен да бъде всеки от вас.

Назад към част 6                                                           Напред към част 8

Глава 5

Дракон се усмихна, докато наблюдаваше как лицето на младата жрица почервенява в прекрасен розов нюанс.
– Сбъркал си намерението ми – каза тя.
– Ти сама го каза – изричаш заклинание за рисуване. Чух, че произнасяш името ми. Очевидно ме рисувахте.- Той направи пауза, мислейки си, че сега всичко това има смисъл.- Нищо чудно, че оставих Шоу и останалите воини и се прибрах сам от доковете. Мислех, че е заради Бидъл. Той ме беше наблюдавал, преди да замина за Игрите на вампирите, така че вече знаех, че не ме харесва, но тази вечер погледът му беше толкова твърд, толкова странен, че предполагах, че ме е накарал да се чувствам странно, почти като че ли не мога да дишам и имам нужда да съм тук, където има въздух и пространство и…- Той прекъсна, засмя се малко и и подаде началото на известната си усмивка.- Но, няма значение. Истината е, че съм тук, защото ти ме желаеш.- Той потърка брадичката си и се замисли.- Не сме се срещали. Бих запомнил такава красота. Дали репутацията ми на умел борец с меча е предизвикала интереса ти, или по-особено умение, което…
– Брайън, аз не те желая!
– Наричай ме Дракон – каза той автоматично, а после продължи.- Разбира се, че го правиш. Току-що си призна за заклинанието си за рисуване. Не е нужно да се смущаваш. Аз съм поласкан. Наистина.
– Дракон – каза тя по начин, който според него граничеше със сарказъм.- Срамувам се, но не от теб. Смущавам се заради теб.
– Това няма никакъв смисъл.- Той се зачуди за кратко дали не си е ударила главата, когато е паднала.
Жрицата си пое дълбоко дъх и го изпусна в раздразнена въздишка. После постави ръка на предмишницата му и каза:
– Весела среща, Брайън Дракон Ланкфорд. Аз съм професор Анастасия, новата жрица на заклинанията и ритуалите в Дома на нощта в Тауър Гроув.
– Весела среща, Анастасия – каза той и хвана голата ѝ предмишница, която беше мека и топла при допир.
– Професор Анастасия – поправи го тя. Твърде скоро тя отпусна хватката си върху него и каза:- Небеше писано да знаеш за това заклинание.
– Защото не искаш никой да знае, че ме искаш? Включително и аз – добави той тихо на себе си.
– Не. Заклинанието няма нищо общо с това, че те искам. Всъщност е точно обратното – каза тя. А после с глас, който звучеше така, сякаш изнасяше лекция на клас с ученици, продължи.- Ще прозвучи нелюбезно, но истината е, че съм тук, за да направя нещо, което е равносилно на заклинание срещу Дракон Ланкфорд.
Думите ѝ го изненадаха.
– Направих ли нещо, с което ви обидих? Вие дори не ме познавате. Как може да не ме харесвате?
– Не че не те харесвам!- Каза тя бързо, сякаш се опитваше да прикрие нещо.- Истината е следната: за две седмици, откакто преподавам в Къщата на ноща в Тауър Гроув, при мен дойдоха петнайсет ученика, за да поискат любовни заклинания, с които да те обсебят.
Очите на Дракона се разшириха.
– Петнадесет? Наистина?- Той спря и направи бърза мислена сметка.- Сещам се само за десет момичета, които биха искали да ме омагьосат.
Професорката изобщо не изглеждаше развеселена.
– Бих казала, че се подценявате, но не мисля, че това е възможно. Затова просто ще приема, че си по-добър в играта с мечове, отколкото в слагачеството. Както и да е, тази вечер дойдох тук с намерението да направя заклинание, което да извади на всеки от твоите обсебени почитатели истината за теб, така че да видят ясно и честно, че не си подходящата половинка за тях, което ще сложи край на глупавите им увлечения – завърши тя набързо.
Той не можеше да си спомни кога за последен път е бил толкова изненадан. Не, това не беше вярно. Последният път, когато бе почувствал подобна душевна изненада, бе, когато нощта се бе озарила, за да разкрие мачтата на един кораб и един нов живот. Той поклати глава и каза първото нещо, което му дойде наум.- Трудно ми е да повярвам в това. Ти наистина не ме харесваш. Обикновено жените ме харесват. Всъщност доста.
– Очевидно. Затова тринайсет от тях ме помолиха да те омагьосам.
Той се намръщи.
– Мисля, че ти каза петнайсет.
– Тринадесет момичета. Две момчета – каза тя сухо.- Явно и момчетата доста те харесват.
Неочаквано Драконът се засмя.
– Ето на! Всички ме харесват, с изключение на теб.
– Това, което не ми харесва, е мисълта, че толкова много впечатлителни млади студенти са влюбени в теб. Това просто не е здравословно.
– Не е здравословно за кого? Аз се чувствам добре.- Тогава той ѝ се усмихна, като включи всяка частица от чара си.
Дракон си помисли, че е видял как строгият ѝ поглед се отпуска малко и как големите ѝ тюркоазени очи омекват, но следващите ѝ думи го заляха със студена вода.
– Ако беше по-зрял, щеше да се грижиш за чувствата на другите.
Той се намръщи.
– Наистина? Аз съм почти на двайсет.- Дракон направи пауза и я изгледа преценяващо нагоре-надолу.- На колко години си?
– Двадесет и две – каза тя и повдигна брадичката си.
– Двадесет и две! Това е твърде млада възраст, за да бъдеш професор, и твърде млада, за да ми изнасяш лекции как да бъда по-зрял.
– И все пак аз съм вашият професор по заклинания и ритуали и някой трябва да ви изнесе лекция за това, което бихте били, ако се държите по-зряло. Кой знае, с малко напътствия можеш да пораснеш и да станеш честен и почтен воин.
– Току-що се върнах от игри, в които заслужих титлата Майстор на меча. Вече имам честност и почтеност, въпреки че все още не съм напълно променен вампир.
– Не можеш да спечелиш почтеност и чест от игри. Можеш да ги спечелиш само от живот, посветен на тези идеали.- Очите ѝ се спряха на неговите и той разбра, че тя не му говори със снизхождение. Звучеше странно тъжна – почти победена. И Дракон нямаше представа защо това го накара изведнъж да поиска да каже нещо – да направи нещо, нещо, което да накара малката бръчка на тревога върху иначе гладкото ѝ чело да изчезне.
– Знам това, Анастасия – професор Анастасия – поправи се той този път.- Вече съм се посветил на обучението си за Синовете на Еребус. Някой ден ще бъда Воин и ще спазвам техните стандарти за честност, лоялност и доблест.
Зарадва се да види усмивката ѝ, макар че беше лека.
– Надявам се, че ще го направиш. Мисля, че един ден от теб може да излезе изключителен Воин.
– Аз вече съм изключителен – каза Дракон и отново се усмихна.
И тогава тя отново го изненада, като го погледна право в очите, почти като че ли самата тя беше Воин, и каза:
– Ако си толкова необикновен, тогава го докажи.
Дракон размаха меча си и ѝ се поклони, стиснал ръка около дръжката, притискайки я към гърдите си, сякаш беше пълноправен Воин на Сина на Еребус, а тя – негова жрица.
– Изпрати ме на задача! Посочи ми мечката, която трябва да убия, за да докажа, че съм достоен.
Този път усмивката ѝ беше пълна и Дракон си помисли, че озарява и без това красивото ѝ лице с щастие, което сякаш сияеше около нея. Устата ѝ, с повдигнати нагоре пълни устни, го разсейваха така, че той трябваше да примигне объркано и да каже:
– Какво? Аз?- Когато осъзна, че тя се е насочила директно към него.- Дори вампир, който е твърде млад, за да бъде професор, би трябвало да може да види, че не съм мечка.
– Предположих, че говориш метафорично, когато ме помоли да те изпратя на мисия, за да докажеш стойността си.
– Задача?- Той примигна. Той просто се беше пошегувал. Какво си е мислела тя?
– Е, предполагам, че това не може да се определи като пълноценна мисия, но е начин да ми докажеш, че си изключителен.
Той направи голяма крачка към нея. Това вече приличаше повече на изпитание!
– Готов съм да изпълня заповедта ви, милейди – каза той с най-очарователния си глас.
– Отлично. Тогава елате тук, при моя олтар. Ще ми помогнеш да направя това заклинание.
Надутостта му свърши.
– Искаш да ти помогна със заклинание, което ще накара момичетата да не ме харесват?
– Не забравяйте двете момчета. И заклинанието няма да ги накара да не те харесват. То ще ги накара да те видят по-ясно, защото ще ги отърве от мъглата на увлечението им по теб.
– Трябва да ти кажа, че това ми звучи малко съмнително. Изглежда много като да си отрежа ръката, за да докажа, че съм изключителен фехтовач.
– Не е нужно да ми помагаш.- Тя се обърна обратно към олтара, оправяйки елементарните свещи, а след това и трите малки кадифени торбички, които се намираха до чашата и храната.
Дракон сви рамене и започна да се отдалечава. За него нямаше значение, че тази странна млада жрица е решила да усложни любовния му живот. Какво от това, че тринайсетте студенти вече не се интересуваха от него? (Той не броеше момчетата.) Едно нещо беше научил, откакто за първи път откри женските удоволствия, че винаги има жени, които го искат. Дори бе започнал да се подсмихва сам на себе си, когато следващите ѝ думи се понесоха през разстоянието между тях.
– Всъщност, не обръщай внимание на молбата ми. Трябва да се връщаш в Къщата на нощта. Зората се приближава. Повечето младежи вече са в леглата си.
Той спря и се завъртя, като искаше да изплюе огън върху нея. Тя му говореше, сякаш беше дете! Но не осъзнаваше как думите ѝ го бяха засегнали. Анастасия все още се суетеше около олтара, с гръб към него, сякаш вече напълно бе изтрила Дракон Ланкфорд от съзнанието си.
Тя грешеше за него. Той не беше незрял не му липсваше честност, лоялност или доблест. Той щеше да ѝ покаже, че… че…
И тогава се чу да казва:
– Ще остана и ще ти помогна със заклинанието.
Тя го погледна през рамо и той видя изненада и нещо друго, нещо, което можеше да бъде удоволствие и топлина в тези големи сини очи. Но гласът ѝ беше безгрижен.
– Добре. Ела тук и седни там, на ръба на скалата.- Тя посочи.- Внимавай да не нарушиш олтарната покривка или да не събориш свещта.
– Да, милейди. Всичко, което кажете, милейди – промълви той.
Когато се върна при нея, тя вдигна вежди към него, но не каза нищо и се върна към подреждането на свещите и на олтара.
Дракон я изучаваше, докато тя работеше. Първото му впечатление от нея се запази – тя беше красавица: дребна, с дълга коса с цвят на пшеница, която падаше права и гъста до кръста. Но въпреки че беше дребна, все пак имаше щедри извивки, които той лесно виждаше през прозрачния ленен топ и плавната синя пола. Обикновено не обръщаше особено внимание на облеклото на жените – предпочиташе голите жени, но дрехите на Анастасия бяха украсени с раковини, мъниста и ресни, което я правеше да изглежда феерична и неземна – ефект, който се засилваше от татуировките ѝ, които представляваха изящни лози и цветя, толкова изящни в детайлите, че изглеждаха истински.
– Добре. Готова съм да започна отново. А ти?- Попита тя.
Той примигна и премести вниманието си към олтара, като не му хареса, че го е хванала да се взира.
– Готов съм. Всъщност с нетърпение очаквам да чуя имената на студентите, които искат любовни заклинания.- Обърна поглед от олтара, за да срещне нейния, като се увери, че в гласа му има предизвикателство.
Погледът на Анастасия остана невъзмутим.
– Тъй като ти ми помагаш със заклинанието, няма да ми се налага да назовавам имената на студентите. Твоето присъствие и съдействие добавят достатъчно сила към заклинанието ми, за да повлияе то на всеки, който е бил разсеян от теб.
Дракон издиша с подсмърчане.
– Звучи така, сякаш е добре, че в момента нямам любима дама. Това, което ще правим, със сигурност ще го обърка.
– Не, не би. Не и ако този човек наистина се интересува от теб, а не от някакъв пресилен твой образ.
– Казваш, че звуча като арогантен задник – каза той.
– Така ли е?
– Не! Аз съм просто себе си.
– Тогава това заклинание няма да засегне никого, който иска само теб.
– Добре, добре. Разбирам. Нека приключим с това. Какво искаш да направя?
Тя отговори със собствен въпрос.
– Ти си ходил три години на уроци по заклинания и ритуали, нали?
Той кимна.
– Да.
– Добре, ами аз ще смеся билките за заклинания в ръката ти. Дръж я нагоре като чаша.- Тя демонстрира със своята.- Ето така. Билките, които те докосват, ще ти помогнат да придадеш сила на заклинанието. Смяташ ли, че ще успееш да изпълниш поне някои от частите на самото заклинание, ако те водя през него?
Той потисна раздразнението си. Тя не звучеше покровителствено. Звучеше така, сякаш всъщност не беше взела под внимание възможността, че може да му харесат часовете – може да е добър в нещо друго, освен в боя с мечове.
Професор Анастасия я очакваше изненада.
– Щом трябва да питате, сигурно не сте проверявали справката ми за работата в клас от предишния професор по заклинания и ритуали – каза той безпардонно, надявайки се тонът му да я накара да повярва, че ще открие една нестандартна оценка след друга.
Младият професор въздъхна тежко.
– Не, не съм го направила.
– Значи единственото, което наистина знаете за мен, е колко са влюбени в мен някои от другите студенти.
Очите ѝ се срещнаха с неговите и той отново видя емоция, която не можеше да идентифицира в метличинните им дълбини.
– Знам, че един ден ще станеш Воин, но това не означава, че можеш да правиш заклинания.
– Единственото, което мога да направя, е да ти дам дума, че ще направя всичко възможно тази вечер – каза той и се зачуди защо изобщо има значение за него какво мисли тя.
Анастасия направи пауза, сякаш внимателно подбираше отговора си. Когато най-накрая проговори, тя каза просто:
– Благодаря ти, Брайън.- И леко, почтително наведе глава към него.
– Наричай ме Дракон – каза той, като се опита да не покаже колко много го е засегнал този малък знак на уважение.
– Дракон – повтори тя.- Съжалявам. Все забравям. Просто „Брайън“ изглежда ти подхожда.
– Щеше да знаеш, че „Дракон“ ми подхожда, ако беше от другата страна на меча ми – каза той. И като осъзна колко високомерно трябва да е прозвучало това, добави набързо: – Не че някога бих нападнал жрица. Просто исках да кажа, че ако ме видиш по време на битка с мечове, ще разбереш прякора ми. Когато се бия, аз се превръщам в дракон.
– Това вероятно няма да се случи скоро – каза тя.
– Ти наистина не ме харесваш.
– Не! Това няма нищо общо с теб. Аз не харесвам насилието. Отгледан съм…- Анастасия прекъсна, като поклати глава.- Това няма нищо общо със заклинанието за рисуване, а ние трябва да се съсредоточим. Да започнем. Направи три дълбоки, бавни вдишвания с мен и изчисти съзнанието си, моля.
Дракон не искаше да го направи. Искаше да я попита за това как е била отгледана – за това какво и се е случило, че да не обича насилието толкова много, но трите години обучение по заклинания и ритуали го накараха автоматично да следва нейното ръководство и да диша заедно с нея.
– Кръгът вече е хвърлен, няма да се налага да го правим отново – каза тя, като взе от олтара дебела плитка от полуизгоряла трева. Анастасия го погледна.- Знаеш ли какво е това?
– Сладка трева – каза той.
– Добре – каза тя.- Знаеш ли за какво се използва в заклинанията?
Той се накара да се поколебае, сякаш трябваше да мисли усилено, за да си спомни отговора.
– За изчистване на негативна енергия?- Брайън нарочно превърна отговора във въпрос.
– Да, точно така. Много добре.- Анастасия му говореше, сякаш беше първокурсник. Той скри усмивката си от нея, докато тя държеше сплетената трева над зелената земна свещ. Тя се запали лесно. След това, разнасяйки я около тях по посока на часовниковата стрелка, тя се обърна към него и каза:
– Започвам със сладка трева, за да изчистя това пространство…- Направи пауза и го погледна с очакване.
– Всяка отрицателна енергия трябва да напусне това място.- Без да се колебае, той каза останалата част от встъпителната заклинателна реплика, която завърши пречистването със сладка трева.
Тя излъчи удоволствието си със сладка усмивка, от която дъхът му заседна в гърлото, и Дракон изведнъж много, много се зарадва, че винаги е бил особено добър в заклинанията и ритуалите.
Анастасия постави димящата плитка обратно на олтара, а после взе щипка билки от първата кадифена торбичка. Приближи се до него и той вдигна ръката си с длан, както му беше показала. Анастасия поръси парченцата сухи листа, чиято миризма му беше позната не само защото наскоро му бяха размазали нещата в лицето, но и защото всъщност беше прекарал последните три години, внимавайки в час. Затова, когато жрицата каза:
– Осъзнатостта и яснотата идват с тези дафинови листа…- направи пауза и го погледна, за него беше автоматичен и лесен отговор да довърши репликата с:
– Чрез земята днес призоваваме тяхната сила.
Тя го възнагради с още една мила усмивка, преди да отиде при втората кадифена торбичка. Върна се, за да поръси сухите иглички върху дафиновите листа.
– Кедър, от теб търся смелост, защита и самообладание.
– Дай ни силата си, за да не бъде слабо това заклинание – изрецитира той бързо, без да изчака паузата ѝ.
Този път усмивката на Анастасия изглеждаше замислена, което накара Дракона да се почувства самодоволен. Повече от самодоволен, той седеше там и се усмихваше, знаейки, че последната съставка на заклинанието ще бъде солта, която ще го свърже, когато жрицата го шокира напълно, като протегна ръка напред и я положи нежно на главата му. Той усети сътресение при докосването ѝ и погледът му се насочи към нейния. Очите ѝ се разшириха, а гласът ѝ определено звучеше задъхано, когато каза:
– Част от това заклинание трябва да дойде от теб…
Тя направи пауза и този път той можеше само да седи безмълвен, с учестен пулс, докато ръката ѝ се плъзгаше надолу към бузата му.
– Така че да бъде изречено направо, силно и вярно.- Нейните леки бели пръсти обгърнаха няколко кичура коса, които се бяха измъкнали от парчето кожа, което държеше останалата част от нея назад, за да не му пречи. После дръпна. Силно. И отскубна няколко косъма от главата му, които пусна в чакащата му длан.
Драконът устоя на желанието да изкрещи и да разтрие скалпа си.
Едва тогава тя се обърна към третата кадифена торбичка и се върна с кристалчетата сол, но не ги поръси върху сместа в ръката му. Вместо това хвана другата му ръка и го поведе от мястото, където седеше на олтарната скала. Бавно, като все още държеше ръката му в своята, двамата започнаха да обикалят по посока на часовниковата стрелка около светещите свещи. Гласът на Анастасия се промени, когато тя стигна до същността на заклинанието. Драконът не можеше да довърши репликите вместо нея, защото никога не беше чувал това конкретно заклинание, но докато тя говореше и те се движеха около камъка, той усещаше как силата на заклинанието ги залива. Той се улови в думите ѝ, привлечен от тях, сякаш имаха текстура и докосване.

„Заклинанието за рисуване е това, което работим тази вечер.
Желанието ни е да предизвикаме яснота на погледа.
С листата на лаврово дърво ще разкрием истината
Любовта не бива да се основава на високомерна младост.
Силата на кедъра предпазва от прегрешенията на момчето,
Придава смелост и контрол, за да изпълни своите нужди.“

Дракон беше толкова увлечен от звученето на гласа ѝ, че му отне миг да осмисли какво всъщност казва. Докато разбере, че вероятно го нарича арогантен пакостник, те бяха спрели пред червената огнена свещ и тя се обърна с лице към него. Свивайки ръката му, която стискаше билките, тя добави сол към сместа, като интонира:
– Солта е ключът, който ще свърже това заклинание с мен.
След това насочи съединените им ръце към червената свещ и като загреба от сместа и я подаде на пламъка, каза:
– В този пламък магията реже като меч, извличайки само истината за Брайън Дракон Ланкфорд!
С едно свистене пламъкът погълна сместа и пламна толкова силно, че Дракон трябваше да дръпне ръката си назад, за да не се изгори.
В Къщата на Нощната в Тауър Гроув петнайсет млади студенти замряха. Беше достатъчно близо до зората, за да спят седем от тях, а в сънищата им се носеше внушение, ухаещо на лаврово дърво и кедър.

„Сега това е истина:
Бъдещето на Дракон Ланкфорд няма да ви докосне…“

* * *

Сали Маккензи се кикотеше със съквартирантката си Изида и си говореха за това колко красив е Дракон, когато изведнъж тя сведе глава и каза на Изида:

„Мисля, че трябва да променим мнението си.
Той е смел – силен е…но и за двете ни Дракон Ланкфорд е грешен.“

Изида, която вече не се кикотеше, сви рамене и кимна в знак на съгласие. Двете момичета изгасиха нощните си лампички и заспаха, чувствайки се повече от леко притеснени.

* * *

„В умовете на още две влюбени момчета се появи ясната мисъл:
Никога няма да познаеш докосването на Дракон Ланкфорд;
Желанията му не са такива.“

Едното момиче плачеше тихо във възглавницата си. Другото се взираше в пълната луна и се чудеше дали някога ще бъде обичано.

* * *

Четири от шесте момичета, които довършваха дежурството си в кухнята, се поколебаха в работата си. Камелия погледна към Анна, Аня и Беатрис и каза:

„Аз съм твърде умна.
за да повярвам, че Дракон някога ще ми даде сърцето си.“

Анна изтръпна и изпусна порцелановата чаша, която държеше. Тя се разби в зашеметяващата тишина.

„Бих повярвала, че съм намерила любовта в леглото му,
но вместо това той би ме използвал и отхвърлил.“

Тогава Аня заговори, навеждайки се да помогне на Анна да почисти разбитата чаша:

„Мечът му е неговият живот;
на мен не ми пука за такива неща.“

След това лицето на Беатрис изгуби целия си цвят, когато тя прошепна:

„Човешки съпруг е моята съдба.
С вампир никога няма да намеря истинската си половинка.“

* * *

В разкошните жилищни помещения на Върховната жрица на Дома на нощта в Тауър Гроув Пандея посрещаше своята половинка в леглото им, когато красивото лице на Диана регистрира изненада и тя каза:

„Съдбата на младежа Ланкфорд ще бъде
отвъд това, което ти или аз бихме могли да видим.“

– Диана? Добре ли си?- Пандея докосна бузата на половинката си и се вгледа дълбоко в очите ѝ.
Диана поклати глава като котка, която се отърсва от водата.
– Добре съм. Аз… това беше странно. Тези думи не бяха мои.
– За какво си мислеше, преди да говориш?
Тя сви рамене.
– Предполагам, че се чудех дали всички воини вече са се върнали от игрите и си мислех, че Дракон е направил така, че Домът ни да се гордее.
Върховната жрица кимна, внезапно разбрала.
– Това е заклинанието на Анастасия. То е извадило истината за Дракон на онези, които са мислили за него при хвърлянето му.
Диана се ухили.
– Едва ли съм обсебена млада жена.
Пандея се усмихна.
– Разбира се, че не си, любов моя. Това доказва силата на заклинанието на младата Анастасия. Можем да бъдем сигурни, че утре няма да има обсебени студенти, които да се влачат след него.
– Почти ми е жал за момчето.
– Недей. Ако някое от момичетата е трябвало да го обикне, плисъкът на реалността няма да отмие истинската любов. И изобщо, това, което ти беше разкрито, показва, че Драконът наистина има светло бъдеще.
Диана отвърна на прегръдката на своята половинка и каза:
– Или поне ще има интересно бъдеще.

* * *

В Дома на нощта в Чикаго, където наскоро бяха приключили Игрите на вампирите, Аврора, красива млада вампирка, спря по средата на думата в писмото, което пишеше до младежа, който беше стоплил леглото и сърцето ѝ, след като беше победил всеки мечоносец, изправил се срещу него. Дракон Ланкфорд бе спечелил титлата Майстор на меча, заедно с обичта на Аврора. И все пак сега тя остави перото си настрана и вдигна тънкия лист хартия, за да докосне пламъка на най-близката до нея свещ, докато осъзнаваше истинността на думите, които шепнеха в съзнанието ѝ:

„Това беше само една авантюра.
Друг вампир наистина ще накара сърцето ми да запее.
Какво си беше помислила? Драконът беше прекрасно разсейване и нищо повече.“

* * *

И най-накрая, вътре в забранителната тухлена сграда, която служеше за затвор за Сейнт Луис, Мисури, шепотът на вятъра се носеше надолу… надолу… надолу… към недрата на мястото и скритата стая, в която шериф Джеси Бидъл крачеше напред-назад пред съществото, което държеше в сребърна клетка като свой пленник. Всъщност той не говореше с него, а говореше на него.
– Трябва да се науча как да използвам повече от твоята сила. Трябва да мога да се изправя срещу вампирите. Те са твърде явни. Сякаш си мислят, че са нормални – че имат право да са тук!- Изкрещя той. – Аз ги мразя. Мразя ги всички! Особено онова хлапе, което се е държи като принц. Трябваше да го видиш как слиза от лодката тази вечер. С изпъчени гърди от победата си. Знаеш ли как се казва? Дракон Ланкфорд! Той не е дракон. Той е същият малък гадняр, който от три години се разхожда тук с този блестящ меч и се държи така, сякаш е по-добър от всички – от всеки човек. Какъв арогантен малък син на…
Съществото изпищя зловещо. От него кожата на Бидъл настръхна.
– Замълчи или ще хвърля пак малко от солената вода върху теб. Това ще те изгори добре, като правилното пиле, което си!
Очите, които изглеждаха притеснително човешки в лицето на огромния гарван, се срещнаха с неговите. Макар че съществото беше само полусухо, очите му светеха в силно, равномерно червено.
– Чрез твоята обсебеност от Дракон Ланкфорд неговото бъдеще виждам. Той ще промени историята.
Бидъл погледна нещото с отвращение.
– Защо да ме интересува това?
– Неговата любов е ключът за победа над такива като теб и мен.
– Какво говориш, гаден звяр?
– Ако на Дракон му се позволи да гори ярко той ще угаси Тъмната светлина.
Това накара Бидъл да направи пауза. Беше хванал това полусухо човекоподобно чудовище, докато то поглъщаше последните частици сила от умиращия индиански шаман. Старият червенокож бе успял да хвърли тази странна клетка от сребро около съществото, но шаманът бе твърде слаб – твърде близо до смъртта, за да се възстанови от атаката на съществото, когато Бидъл се бе озовал в колибата на стареца. Последните думи на стареца бяха:
– Изгори сладка трева, за да го отблъснеш. Обтегни клетката с тюркоазени камъни. Хвърли я във варел със солена вода, за да не може никога да отнеме силата на друг…
Бидъл бързо реши, че ще бъде проклет, ако си губи времето да изпълнява заповедите на един стар, мъртъв индианец. Започна да си тръгва, оставяйки тялото и нещото в клетката да бъдат почистени от следващия минувач.
Тогава съществото обърна червените си очи към него.
Човешки очи.
Почти толкова отблъснат, колкото и очарован, Бидъл се приближи, за да се опита да види какво точно е това нещо.
Тогава Бидъл ги видя. Движещата се тъмнина в сенките, заобикалящи нещото.
Той се приближи до клетката.
Тогава Бидъл го усети. Силата, която се плъзна от съществото, през клетката и по пода до мъртвеца, а там спря и увисна, а след това се спусна в кръвта, която се бе натрупала на земята около устата му.
Нещо в тази извиваща се, сенчеста тъмнина накара Бидъл да се раздвижи, да се приближи, да докосне. Подтикнат от най-низшата част на съзнанието си, Бидъл пристъпи между клетката и мъртвеца, навлизайки в нишките на мрака.
Спомняйки си, шериф Бидъл затвори очи в екстаз. Болката беше студена, остра и незабавна, но такава беше и силата даваща му сила и мощ, които се бяха разгърнали в него, когато част от тъмнината се бе впила през кожата му и в душата му.
Бидъл не беше унищожил съществото.
Беше го държал в капан и го хранеше с кръв, но само от време на време. Защото какво, ако с храненето нещото станеше по-силно – точно както правеше Бидъл. Ами ако то успееше да пробие клетката от сребро?
А сега Бидъл се взираше в полуоформеното същество от сянка и се опитваше да убеди себе си, че не е държан в плен като жертвата си.
Тогава нещото, движейки се неспокойно, заговори на странен песенен език с повече оживление, отколкото бе показало през четирите седмици, откакто го имаше, повтаряйки:
– Чуй истината тази нощ: Ако на Дракона се позволи да гори ярко той ще угаси Тъмната светлина.
Бидъл се приближи до клетката.
– Тъмната светлина. Имаш предвид нещата, от които си направен – нещата, които те заобикалят.
„Нещата, които понякога мога да изсмуча от теб – помисли си той, но не го каза.“
Червеният поглед на съществото срещна неговия и Бидъл разбра, че няма значение дали го е казал на глас. Нещото знаеше.
– Да, за да запазиш силата, която желаеш, трябва да убиеш любовта му, вампира Анастасия.

* * *

Дракон все още мигаше с ярките точки пламък от погледа си, когато се усмихна на Анастасия и каза:
– Изглежда, че заклинанието ти е проработило.
– Нашето заклинание – каза тя тихо и го дари с още една усмивка.- Заклинанието ни беше силно.- Анастасия направи пауза и после попита:- Би ли затворил кръга с мен?
Приливът на неочаквано удоволствие го накара да не вярва на гласа си, затова Драконът само кимна.
– Добре, радвам се. Редно е да го затворим заедно.- Анастасия наклони глава назад и каза:- Благодаря ти, дух, че се присъедини към нашия кръг тази вечер.- После се наведе и духна лилавата свещ.
Драконът отиде до зелената свещ, изчисти дебелината от гърлото си и каза:
– Благодаря ти, земя, че се присъедини към нашия кръг тази вечер.- Той духна пламъка.
На свой ред, заедно, те благодариха на водата, огъня и въздуха. След това младата професорка се изправи пред него, взе и двете му ръце в своите и каза:
– Благодаря ти, Брайън Дракон Ланкфорд, че се присъедини към моя кръг тази вечер.
В този момент Брайън Дракон Ланкфорд разбра, че Анастасия не е просто красива вампирка и надарена жрица. Тя беше най-красивата вампирка и най-невероятната жрица, която някога беше виждал. И без да се замисля, той се наведе и целуна усмихнатите ѝ устни.

Назад към част 5                                                              Напред към част 7

Глава 4

Заклинанието започна добре, напълно правилно. По-късно Анастасия само поклати глава и се зачуди как нещо, което е започнало толкова добре, е могло да завърши толкова катастрофално.
Може би това се случи, защото беше отделила време да се преоблече от ужасно ограничаващите дрехи, които по погрешка беше започнала да носи, откакто стана професор. В края на краищата, ако не беше в тази конкретна част от заклинанието, в този точно момент на това конкретно място – ако някой от тези елементи се беше изместил само за миг – всичко щеше да се промени.
Е, всичко се промени, само че не така, както тя възнамеряваше.
Лунната светлина беше толкова приятна, толкова правилна върху голите ѝ ръце. Това беше една от причините да отиде по-далеч от Дома и по-близо до могъщата река Мисисипи, отколкото възнамеряваше. Луната сякаш я зовеше да върви напред, освобождавайки я от глупавите самоналожени ограничения, които си беше наложила, което в ретроспекция беше нелеп опит да бъде някоя, която не беше.
Сега Анастасия носеше дрехата, която обичаше най-много: любимата си дълга, мека пола с цвят на син топаз. Само месец преди да бъде призована в тази нова, прекрасна Къща на нощта, Анастасия се беше вдъхновила от роклята на индианска девойка от племето лени-ленап. Беше пришила стъклени мъниста, раковини и ресни от бяла кожа по целия подгъв на полата и по ниското, заоблено деколте на туниката без ръкави, която беше мека като масло. Анастасия направи малка въртелива танцова стъпка, привеждайки черупките и ресните в движение. Никога повече няма да нося тези ужасни, стягащи дрехи. Когато бях човек, това беше всичко, което ми беше позволено да нося. Няма да направя тази грешка отново – каза си строго тя, след което вдигна назад глава и се обърна към луната, която тежко висеше в мастиленото небе:
– Това съм аз! Аз съм професор по вампирство, експерт по заклинания и ритуали. И аз съм млада и свободна!
Щеше да се вслуша в съвета на върховната си жрица. Анастасия щеше да бъде земна. Щеше да намери сили в младостта си.
– Също така ще се обличам, както желая, а не сякаш съм древна ученичка. Или пък квакерка от Пенсилвания като човешкото семейство, което оставих зад гърба си преди шест години, когато бях Белязана – добави тя тихо. Нямаше да забрави да запази мирната, любяща част от миналото си без неговите ограничения и задръжки.- Аз съм земна!- Каза тя радостно, като на практика танцуваше през високата като гора трева, която покриваше голяма част от прерията около Къщата на нощта в Тауър Гроув.
Не само физическата свобода, която смяната на дрехите позволяваше на Анастасия – именно чувството за свобода, което и осигуряваше доверието на Пандея в нея, беше от голямо значение. Към това се прибавяше и фактът, че нощта беше топла и ясна, а Анастасия щеше да направи нещо, което ѝ доставяше почти неописуема радост: щеше да направи заклинание, което действително щеше да е от полза за Дома на нощта – нейния Дом на нощта.
Но спирането в полето, осеяно с диви слънчогледи, беше небрежна грешка. Знаеше, че слънчогледите привличат любовта и похотта, но Анастасия не мислеше за любов – мислеше за красотата на нощта и за очарованието на поляната. А истината беше, че тя винаги е обичала слънчогледите!
Ливадата беше спираща дъха. Беше достатъчно близо до Мисисипи, за да може Анастасия да види върбите и ресите, които се издигаха по високия, подобен на скала западен бряг. Всъщност не можеше да види реката заради дърветата и скалата, но можеше да я усети – този богат аромат, който нашепваше за плодородието, силата и обещанието на земята.
В центъра на ливадата, идеално разположен, за да улови цялата сребърна светлина на пълната луна, имаше огромен плосък пясъчник, подходящ за олтара, който щеше да ѝ е необходим за заклинанието за рисуване.
Анастасия постави кошницата си за заклинания на земята до големия камък и започна да подрежда съставките за ритуала. Най-напред извади сребърната чаша, която наставникът ѝ беше подарил на сбогуване. Тя беше проста, но красива, украсена само с гравираните очертания на Никс, вдигнала ръце, притискащи полумесеца над нея. След това Анастасия разви зелената, блестяща олтарна кърпа около малката запушена кана, пълна с вино с кървави капки, и я разтвори, оставяйки я да се разположи естествено по върха на скалата. Тя постави чашата в центъра на скалата, а след това извади големия топ восъчна хартия от кошницата и я отвори, за да открие в нея филия пресен хляб, парче сирене и дебели резени ароматен, варен бекон. Усмихвайки се, тя постави хартията и храната до чашата, която в миг напълни.
Доволна от ароматите и гледките на празника, който представляваше щедростта на Богинята, тя извади от кошницата пет свещи. Анастасия лесно намери севера, като зави нагоре по реката, и именно в най-северната част на скалата постави зелената свещ, представляваща елемента, който чувстваше най-близък до себе си – земята. Докато поставяше останалите свещи в съответните посоки: жълтата за въздуха на изток, червената за огъня на юг, синята за водата на запад и лилавата свещ за духа в центъра, Анастасия контролираше дишането си. Вдишваше дълбоко и си представяше как изтегля въздух, наситен със земна сила, нагоре през земята и в тялото си. Мислеше си за учениците си и за това колко много искаше най-доброто за тях, а най-доброто означаваше те да се виждат ясно и да вървят напред по пътя си с истина и честност.
Когато свещите се запалиха, Анастасия извади останалото съдържание на кошницата за заклинания: дълго сплетено парче сладка трева, кутийка, в която се намираха дървени кибритени клечки и запалителна лента, и три малки кадифени торбички – в едната имаше изсушени дафинови листа, в другата – бодливи иглички от кедър, а третата беше натежала от морска сол.
Анастасия затвори очи и отправи същата тиха, сърдечна молитва към своята богиня, която правеше преди всяко заклинание или ритуал, които някога беше опитвала. Никс, имаш моята клетва, че възнамерявам само добро в заклинанието, което правя тази вечер.
Анастасия отвори очи и се обърна първо към изток, запали жълтата свещ за въздух и призова стихията в кръга си с ясен глас, използвайки прости думи:
– Въздух, моля те, присъедини се към моя кръг и подсили заклинанието ми.
Движейки се по посока на часовниковата стрелка, тя запали всичките пет свещи, призовавайки последователно всеки елемент, като завърши заклинателния кръг, запалвайки лилавата свещ за дух в центъра на олтара.
След това се обърна с лице на север, пое си още един дълбок дъх и започна да говори от сърцето и душата си.
– Започвам със сладка трева, за да пречистя това пространство.- Тя направи пауза, за да задържи края на плитката над пламъка на зелената земна свещ. Когато тя се запали, тя я завъртя грациозно около себе си в ленива примка, като изпълни въздуха над олтарната скала с гъст дим, който се търкаляше на вълни.- Всяка отрицателна енергия трябва да си тръгне без следа.- Тя остави настрана все още димящата плитка и протегна лявата си ръка с дланта нагоре. После посегна към първата от кадифените торбички. Докато трошеше сухите листа в дланта си, тя продължи заклинанието.- Осъзнатостта и яснотата идват с тези дафинови листа. Чрез земята призовавам силата им днес.- След това дойдоха кедровите иглички. Анастасия вдиша благоуханния им аромат, докато ги смесваше със смачканите листа в дланта си, и каза:- Кедър, от теб търся смелост, защита и самоконтрол. Дай ми силата си, за да не бъде заклинанието ми слабо.
От последната кадифена торбичка тя извади малки кристалчета морска сол, но вместо да ги добави към другите съставки, Анастасия вдигна дланта си, която сега беше пълна със сместа от дафинов цвят и кедър. Тя отметна глава назад, като и хареса, че топлият, целунат от огъня вятър, който миришеше на речна вода, повдигна гъстата и руса коса, давайки доказателство за това, че стихиите наистина са се присъединили към нейния кръг и са там, в очакване да приемат и изпълнят молбата и. Когато започна да изрича думите на заклинанието, гласът на Анастасия придоби прекрасен песенен тембър, така че звучеше така, сякаш рецитира стихотворение, озвучено само от душата ѝ.

„Заклинание за рисуване е това, което работя тази вечер.
Желанието ми е да изричам яснота на погледа.
С листа от лаврово дърво ще разкрия истината.
Любовта не бива да се основава на надменна младост.
Силата на кедъра предпазва от прегрешенията на момчето.
Придава смелост и контрол, за да изпълни своите нужди.“

Морската сол се усещаше хлъзгава по пръстите на Анастасия, докато тя добавяше последната съставка към заклинанието си.
– Солта е ключът, който свързва това заклинание с мен.- Тя се премести до зелената свещ, пое си дъх и подреди мислите си. Сега трябваше да извика името на Дракон Ланкфорд, а след това да изрече последователно имената на всеки от петнайсетте ученици, като поръси в земния пламък щипка от това, което вече беше магическа смес, докато се надяваше и се молеше всяко заклинание да се задържи и всеки ученик да види Дракон с яснота, истина и честност.

„В този пламък магията реже като меч
извличайки само истината за Брайън Ланкфорд!“

Когато изрече името му, това се случи. Анастасия трябваше да поръси първата щипка от сместа в пламъка и да изрече името на напълно обсебената от Ланкфорд Дорин Рони, а вместо това нощта около нея избухна в хаос и тестостерон, когато иззад най-близкия глог изскочи млад вампир с изваден меч.
– Движи се! Ти си в опасност!- Изкрещя той на Анастасия, като я бутна грубо. Изгубила равновесие, ръцете ѝ се завъртяха, така че магическата смес бе подхвърлена нагоре, нагоре, нагоре, докато тя се спускаше надолу, надолу, надолу, приземявайки се грубо на дупето си. Там тя седеше и гледаше с отворени уста ужаса, докато топлият вятър, който се беше появил, откакто беше отворила заклинателния си кръг, улови магическата смес и поривисто я изсипа с цялата си длан директно в лицето на младежа.
Времето сякаш спря. Сякаш реалността за миг се измести и раздели. В един миг Анастасия гледаше вампира, застинал в момента, с меч, вдигнат като статуя на млад бог-воин. После въздухът между нея и неподвижния вампир започна да свети със светлина, която ѝ напомняше пламъка на свещ. Тя се вълнуваше и се въртеше, толкова ярка, че и се наложи да вдигне ръка, за да предпази очите си. Докато тя примигваше срещу блясъка, яркостта се раздели по средата, разклони се от двете страни на вампира, сякаш обрамчвайки тялото му в осезаема светлина, и от центъра на тази светлина, съпоставена с тази на момчето, Анастасия видя друга фигура. Отначало той беше неясен. След това направи крачка напред, към нея, така че светлината го освети и той напълно закри гледката ѝ към застиналото момче.
Той беше със същия ръст и размери като момчето. Той също размахваше меч. Анастасия погледна лицето му. Първата ѝ мисъл, последвана бързо от шок и изненада, беше: „Той има красиво лице – наистина красиво. После се стъписа, осъзнавайки какво вижда.“
– Ти си той! Вампирът зад теб. Това си ти!- Само че това не беше наистина момчето. Това беше ясно. Тази нова фигура беше възрастен мъж, изцяло вампир с невероятно екзотично изглеждащи татуировки на два дракона, обърнати към запълнения полумесец в центъра на челото му, тела, крила и опашки, които се простираха надолу по лицето му, за да оформят твърда челюст и пълни устни, които се наклониха в обезоръжаващо очарователна усмивка към нея.- Не, ти не си студента – каза тя, като погледна от устните му нагоре към кафявите му очи, които искряха като отражение на усмивката му.
– Ти ме нарисува, Анастасия. Би трябвало да знаеш кой съм.
Гласът му беше дълбок и приятен за нея.
– Аз те нарисувах? Но аз… – гласът ѝ се забави. Какво беше казала точно преди да се появи вампита и да успее да се облее с нейните заклинания? А, тя си спомни!
– Току-що бях казала: „В този пламък магията реже като меч, изваждайки само истината за Брайън Ланкфорд!- Анастасия прекъсна собствените си думи, взирайки се в татуировките на вампира… татуировките на дракона.- Как е възможно това? Не можеш да бъдеш Брайън Ланкфорд! И откъде знаеш името ми?
Усмивката му се разшири.
– Толкова си млада. Бях забравил.- Задържайки погледа ѝ, той ѝ направи учтив поклон.- Анастасия, моята собствена, моята жрица, Брайън Ланкфорд е точно този, когото си нарисувала. Аз съм той.- Той се засмя за кратко.- И никой освен теб не ме е наричал Брайън от много, много дълго време.
– Не съм искала да те нарисувам буквално! А ти си стар!- изригна тя и после усети как лицето ѝ се затопля.- Не, не искам да кажа стар стар. Имам предвид, че си по-възрастен от юноша. Ти си променен вампир. Но не си стар.- Анастасия отчаяно пожела да изчезне под камъка на олтара.
Смехът на Брайън беше топъл и добродушен и много привлекателен.
– Поиска истината за мен и точно това предизвика. Моя собствена, това е, в което ще се превърна в бъдеще, и затова съм, както казваш, стар и вампир, напълно променен. Този младеж там, зад мен, е това, което съм днес. По-млад, да, но също така буен и твърде уверен в себе си.
– Защо ме познаваш? Защо ме наричаш „моя“?
„И защо караш сърцето ми да се чувства така, сякаш е развълнувана птица, която е готова да излети – добавих тихо за себе си, без да може да изрека думите на глас.
Той затвори малкото пространство между тях и приседна до мен. Бавно, с благоговение докосна лицето ми. Тя наистина не усещаше ръката му, но дъхът ѝ все още спираше от близостта му.
– Познавам те, защото ти си моя, както и аз съм твой. Анастасия, погледни ме в очите. Кажи ми честно какво виждаш.
Тя трябваше да направи това, което той поиска. Нямаше друг избор. Погледът му я хипнотизираше, както и всичко в този вампир. Тя се вгледа в очите му и се изгуби там в това, което виждаше: доброта и сила, почтеност и хумор, мъдрост и любов, пълна и завършена любов. В очите му Анастасия разпозна всичко, което някога си бе представяла, че търси в един мъж.
– Виждам вампир, когото бих могла да обичам – каза тя без колебание. А после набързо добави:- Но ти си Воин, това е очевидно, и аз не мога…
– Виждаш вампира, когото можеш да обичаш – каза той. Спирайки думите ѝ, той се наведе напред, обхвана лицето ѝ с ръка и притисна устни към нейните.
Анастасия не би трябвало да усеща нищо. По-късно Анастасия преиграваше сцената отново и отново в съзнанието си, опитвайки се да реши как един призрачен мъж би могъл да я накара да почувства толкова много, без изобщо да може да я докосне. Но тогава можеше само да трепери и да затаи дъх, докато желанието за него, реално или въображаемо, пулсираше в тялото ѝ.
– Ооо – издиша думата с въздишка, когато той се отдалечи бавно, със съжаление от нея.
– Любов моя, аз съм вампир и воин. Знам, че сега ти се струва невъзможно, но вярвам, че истината е, че за да се превърна в човека, когото виждаш – човекът на добротата и силата, почтеността и хумора, мъдростта и любовта – имам нужда от теб. Без теб, без нас, аз съм само обвивка на това, което трябва да бъда; аз съм драконът без човека. Само ти можеш да направите човека по-силен от дракона. Спомни си за това, когато младата, незряла, арогантна версия на мен се опитва да те подлуди.- Той продължи да се отдръпва от нея.
– Не си отивай!
Усмивката му изпълни сърцето ѝ.
– Няма да си тръгна. Никога няма да те оставя доброволно, моя единствена. Ще бъда тук, ще раста и ще се уча.- Той погледна зад себе си към замръзналата статуя на юношата и се ухили, като отново срещна погледа ѝ.- Макар че понякога може да ти е трудно да повярваш в това. Дай ни шанс, Анастасия. Бъди търпелива с мен; ще си заслужава. О, и не ме оставяй да убия мечката. Тя нямаше да те нарани. Тя, както и аз, беше привлечена към теб само заради едно леко, магически объркано заклинание. Нито тя, нито аз – той направи пауза и дълбокият му глас омекна, – нито дори моето младо, арогантно аз, мислим нещо злонамерено тази нощ. И моето сърце, любов моя, никога няма да позволя нещо да те нарани.
Докато изричаше последните думи, Анастасия усети как през тялото ѝ преминава хлад, сякаш някой бог или богиня внезапно бе налял ледена вода във вените ѝ. Докато тя тръпнеше от странна смесица от предчувствие и желание, възрастният призрак на Брайън Ланкфорд, чийто поглед все още беше втренчен в нейния, се върна назад. Светлината пламна, докато той се впиваше в по-младата версия на себе си – която мигновено започна да се движи отново.
С чувството, че току-що е била ударена от локомотива на един от онези огромни, въглищарски влакове, които прекосяваха Америка, Анастейша наблюдаваше по-младата версия на вампира, чието ефирно докосване все още вълнуваше тялото ѝ. С едната си ръка той избърсваше сълзящите си очи, а с другата размахваше меча към огромната кафява мечка, която се появи така внезапно пред него на задните си крака. Беше толкова голяма, че Анастейша за миг си помисли, че тя, подобно на по-старата версия на Брайън Ланкфорд, по някакъв начин е предизвикана от нейните заклинания и наистина е мъгла и магия, дим и сенки.
Точно тогава мечката изръмжа, карайки въздуха около нея да вибрира, и Анастасия разбра, че това не е илюзия.
Очите на Ланкфорд бързо се проясняваха и той се движеше със смъртоносно намерение към съществото.
– Не го наранявай!- Изкрещя Анастасия.- Мечката беше случайно доведена тук от моето заклинание – тя няма злонамерени намерения.
Брайън се отдръпна назад, извън непосредствения обсег на ноктите на огромното същество. Анастасия го наблюдаваше как изучава мечката.
– Сигурна ли си в това, че си я призовала чрез магията си?- Попита той, без да откъсва поглед от животното.
– Сигурна съм! Давам ти думата си за това – каза тя.
Брайън я погледна бързо и Анастасия усети странен тласък на разпознаване в този поглед. След това младежът примигна и каза:
– По-добре да си права.
Анастасия трябваше да стисне устни, за да не му изкрещи: „Възрастният ти вариант не би казал това!“
Тя се съмняваше, че той щеше да чуе вика ѝ. Той вече беше насочил цялото си внимание към мечката.
Голямото същество се извисяваше над момчето, но Брайън просто се протегна, грабна най-близката до него свещ от олтара и я вдигна пред себе си. Пламъкът на червената свещ пламна като факла.
– Хайде! Върви!- Извика той с глас, в който имаше повече власт, отколкото тя би очаквала от човек, който дори не беше вампир. И все пак.- Изчезвай оттук! Върви! Цялото това нещо беше случайност, жрицата не е искала да те привлече.
Мечокът се отдръпна от блясъка на свещта, изпъшка и изръмжа. Брайън направи крачка напред.
– Казах да вървиш!
С огромно чувство на облекчение Анастасия наблюдаваше как звярът падна на четири крака и с едно последно фъфлене към студента се отдалечи в тръс към реката. Действайки чисто инстинктивно, тя се изправи на крака и се втурна към Брайън.
– Добре, всичко е наред, вече си в безопасност. Всичко е под контрол…- – казваше той, докато тя го игнорираше и взе все още пламтящата червена свещ от ръката му.
– Не нарушавай кръга. Това заклинание има твърде много сила, за да се пропилее – каза тя строго. Не го погледна – не искаше да се разсейва. Вместо това Анастасия покри пламъка защитно с ръка и внимателно постави свещта обратно на мястото ѝ в най-източната позиция на олтара, преди да се обърне с лице към Брайън Ланкфорд.
Косата му беше руса, дълга и гъста, вързана на опашка, което я накара да си спомни за косата на по-възрастния Брайън, която също беше със същия светъл цвят, дълга и гъста, но падаше свободно около раменете му и обримчваше красивото му лице. Дали беше малко посивяла в областта на слепоочията му? Някак си не можеше да си спомни, макар че помнеше точния цвят на красивите му кафяви очи.
– Какво е това? Не съм нарушил кръга ти. Свещта така и не угасна. Виждаш ли, тя се върна там, където беше преди.
Анастасия осъзна, че го е гледала, без да говори. Сигурно си мисли, че съм напълно глупава. Тя отвори уста да каже нещо, което да обясни малко странностите на нощта, и тогава наистина го погледна, младия Браян пред себе си. По цялото му лице беше разпръсната сол – кристалчета от нея бяха попаднали във веждите му, а косата му беше покрита с парченца дафинови листа и кедрови иглички. Внезапният ѝ кикот изненада и двамата.
Веждите му се вдигнаха.
– Аз рискувам живота си, за да те спася от диво същество, а ти ми се смееш?
Опитваше се да звучи строго и обидено, но Анастасия видя искрицата хумор в кафявите му очи.
– Носиш моите заклинания и, да, това те прави да изглеждаш смешен.- Също така го караше да изглежда момчешки и изумително красив, но тя запази тази част за себе си. Или поне си мислеше, че е запазила тази част за себе си. Докато двамата стояха там и се гледаха един друг, блясъкът в очите на Брайън сякаш стана познавателен. Когато устните му започнаха да се накланят нагоре, стомахът на Анастейша странно се сви и тя бързо добави:
– Въпреки че не бива да се смея, независимо колко смешно изглеждаш. Заклинанията ми по теб означават, че ще трябва да направя цялата смес отново.
– Тогава не трябваше да я хвърляш върху мен – каза той с арогантно завъртане на главата.
Забавлението на Анастасия започна да избледнява.
– Не съм го хвърлила върху теб. Вятърът го издуха в лицето ти, когато паднах, защото ти ме бутна.
– Наистина?- Той вдигна пръст, сякаш проверяваше посоката на вятъра.- Какъв вятър?
Мръщенето на Анастасия се задълбочи.
– Сигурно се е разнесъл сам, а може би се е успокоил заради прекъсването на заклинанието ми.
– И не съм те бутнал – продължи той, сякаш тя не беше говорила.- Преместих те зад мен, за да мога да те защитя.
– Не ми беше нужно да ме защитаваш. Мечката беше случайност. Беше объркана, а не опасна. Изричах заклинание за рисуване и по някакъв начин мечката се хвана за него – обясни тя.
– Значи това беше заклинание за рисуване.- Раздразнението, което бе започнало да се прокрадва в гласа му, изчезна, за да бъде заменено от арогантно кикотене и още един знаещ поглед.- Ето защо извика името ми. Искаш ме.

Назад към част 4                                                          Напред към част 6

Глава 3

Тауър Гроув Къща на нощта

Сейнт Луис, 1833 г.

– Весела среща, Анастасия! Моля те, влез. Случайно съвпадение е, че сте тук. Току-що с Диана обсъждахме колко сме щастливи, че такава млада жрица на заклинанията и ритуалите се присъединява към училището като редовен професор, и аз щях да те извикам, за да ти кажа колко съм доволна от това колко добре се вписваш тук, в Тауър Гроув.
– Весела среща, Пандея, Диана – каза Анастасия, стиснала дясната си ръка над сърцето и поклонила почтително глава първо на своята върховна жрица Пандея, а след това и на Диана, преди да влезе в голямата, красиво обзаведена стая.
– О, хайде сега, не е нужно да се държиш толкова официално с нас, когато не сме в компанията на ученици. – Диана, професор по вампирска социология и половинка на Върховната жрица, се обърна топло към Анастасия, докато галеше една много дебела тигрова котка, която се беше разляла в скута ѝ и мъркаше силно.
– Благодаря – каза Анастасия с тих глас, който звучеше по-стар от нейните двадесет и две години.
Диана се усмихна.
– И така, кажете ни, макар че си тук само от две седмици, установяваш ли се? Прилича ли ти вече на дом?
Домът, помисли си Анастасия автоматично, никога не е бил изпълнен с такава красота и такава свобода. Тя бързо се отърси от тези мисли и каза учтиво и честно:
– Все още не е съвсем у дома, но усещам, че ще стане. Обичам прерията и пищните градини.- Погледът ѝ се насочи към дебелия рижав котарак, а след това към сивия мъжкар с тигрови ивици, който започна да се увива около краката на върховната жрица. След това тя примижа от изненада, когато видя, че и двете котки имат по шест пръста на всяка предна лапа.- Шест пръста? Никога не съм виждала такова нещо.
Диана дръпна закачливо лапата на рижавия котарак.
– Някои казват, че полидоктлиите са отклонения от природата. Аз казвам, че те просто са по-напреднали от „нормалните“ котки. Подобно на вампирите, които са по-напреднали от „нормалните“ хора.
– О, Боже! Приличат на ръкавици! Толкова се надявам, че сега, след като съм открила моята Къща на нощта, една котка ще си хареса и мен. Щеше да е толкова прекрасно, ако тя има шест пръста!- После Анастасия осъзна, че изрича глупавите си мисли на глас, и добави набързо:- И, разбира се, много се радвам на учениците си и на новата си класна стая.
– Радвам се, че го казваш – каза Пандея и се засмя тихо.- И няма нищо лошо в това да си пожелаеш котка, с шест пръста или друга. Младата Анастасия, Диана и аз тъкмо се канехме да си изпием леденото вино на балкона. Моля, присъединете се към нас.
– Благодарна съм за поканата ви – каза Анастасия смирено и като си напомни да не каже някоя глупост, последва жените и техните котки, които отвориха френските врати и излязоха на прекрасен, огрян от лунната светлина балкон, на който бяха разположени бели плетени столове и подходяща маса, отрупана с кристална ваза, гравирана със съвършен полумесец и пълна с ароматни червени рози, заедно със сребърна кофа, пълна с лед, и карафа с вино с цвят на зрели череши. Чашите за сервиране, гравирани с полумесеци, които съответстваха на великолепната ваза, блестяха в сребърната светлина на пълната луна.
„Рози, лед, вино и кристал. Свикнала съм с простотата и правилата, макар че и двете бяха смекчени с любов. Дали някога ще свикна с такъв лукс?“ размишляваше Анастасия, чувствайки се крайно неудобно, докато седеше на един от столовете и се опитваше да не заглажда назад дългата си руса коса и да не изправя натрапчиво роклята си. И тогава се изправи на крака.
– Трябва да ви налея, жрице – каза тя и се усмихна нервно на високата, статуарна, зряла върховна жрица.
Пандея се засмя и нежно отблъсна ръката ѝ от карафето.
– Анастасия, дъще, моля те, седни и се успокой. Аз съм върховна жрица, което означава, че съм повече от способна да наливам вино за себе си и за гостите си.
Диана целуна нежно своята половинка по бузата, преди да заеме своето място.
– Ти, скъпа моя, си повече от способна на много, много неща.
Анастасия видя как цветът в бузите на Пандея се засили съвсем леко, когато половинката и се закачи с нея.
Собствените и бузи също се затоплиха, когато стана свидетел на размяната, и тя бързо отвърна поглед. Въпреки че беше прекарала последните шест години, потопена в обществото на Дома на нощта, първо като млада, после като обучаваща се жрица, а сега като професор, все още понякога намираше откритата им сексуалност за изненадваща. Често се е чудила какво ли би помислила майка ѝ за това общество, в което жените имат право на глас. Дали щеше да го приеме по тихия, личен начин, по който беше приела Мрака и Промяната на дъщеря си? Или щеше да е твърде много за нея – твърде шокиращо – и щеше да го осъди, както биха го осъдили останалите членове на тяхната общност?
– Смущаваме ли те?- Попита с усмивка в гласа Диана.
Анастасия бързо върна поглед към Върховната жрица и нейната половинка.
– О, жива земя, не!- Изригна тя, а после усети как лицето ѝ се зачервява напълно и знаеше, че трябва да е пламтящо червено. Беше прозвучала точно като майка си – и като знаеше това, ѝ се искаше да пропълзи под масата и да изчезне.
„Вече не си срамежливо квакерско момиче – напомни си твърдо Анастасия. Ти си напълно променен вампир, професор и жрица. Тя вдигна брадичката си и се опита да изглежда уверена и зряла.“
Пандея ѝ се усмихна любезно и вдигна една от трите кристални чаши, които току-що беше напълнила.
– Бих искала да предложа тост. За твоя успех, Анастасия, и за приключването на първите две седмици от преподаването ти като наш професор по заклинания и ритуали. Дано да обикнеш Къщата на Нощната в Тауър Гроув толкова, колкото и ние я обичаме.- Върховната жрица вдигна ръката си, която не държеше чашата с вино. Тя затвори очи и Анастейша видя как устните ѝ се движат безмълвно, а след това направи движение с лъжичка по букета от рози, сякаш събираше аромата им, преди да прокара пръсти към всяка от трите чаши. Анастасия с удивление наблюдаваше как виното в чашата ѝ се завихря, а след това, само за миг, в завихрящата се течност се появи формата на съвършен розов цвят.
– О, богиньо! Духът на розата – ти го накара да се появи във виното ни – изригна Анастасия.
– Пандея не е направила така, че духът на розата да се появи. Духът е нейната афинитет. Нашата върховна жрица отправи любяща молба в чест на теб, млада Анастасия, и розата с радост я изпълни – обясни Диана.
Анастасия издиша дълго.
– Всичко това.- Тя направи пауза и погледът ѝ обхвана масата, двете вампирки, доволните им котки и изисканото имение, което ги заобикаляше.- Това ме изпълва с такова чувство, че сякаш сърцето ми е готово да се пръсне в гърдите ми!- След това се сви от притеснение.- Простете ми. Говоря като дете. Искам само да кажа, че съм благодарна, че съм тук – благодарна, че ме избрахте да се присъединя към този Дом на нощта като ваш професор.
– Ще ти споделя една тайна, Анастасия. Сродството с духа на Пандея е накарало много вампири, които са много по-възрастни и по-опитни от теб, да се чувстват така, сякаш сърцата им могат да се пръснат – каза Диана.- Само че те са били твърде високомерни, за да си го признаят. Харесва ми твоята честност. Не я губи с възрастта.
– Ще се опитам да не го правя – каза Анастасия и отпи бърза глътка от виното си, докато се опитваше да подреди мислите си – да реши как точно ще разкрие на Пандея и Диана истинската причина, поради която беше дошла при тях тази нощ. След това съжали, че е преглътнала виното. То, разбира се, беше примесено с кръв и силата ѝ се разнесе по цялото ѝ тяло, като засили нервите ѝ заедно с останалите ѝ сетива.
– И на мен ми харесва твоята честност – каза върховната жрица на Анастасия между глътките от собственото си вино, което сякаш изобщо не ѝ подейства.- Това беше една от причините да те изберем да заемеш вакантното място на професор, въпреки че имаш само две години официално обучение по заклинания и ритуали. Трябва да знаеш, че си препоръчана от Пенсилванския дом на нощта.
– Моят наставник е бил любезен, жрице – каза Анастасия и върна чашата си на масата.
– Спомням си също, че каза, че сте тясно свързана с елемента земя – каза Пандея.- Това е още една причина, поради която сметнах, че ще бъдеш подходяща за нашия Дом на нощта. Това наистина е вратата към Запада. Тук мистерията и величието на прекрасната, неопитомена земя се разстилат с нетърпелива покана пред нас – нещо, което смятах, че ще оцениш и намериш за привлекателно.
– Да, но не твърдя, че имам истински афинитет към земята – обясни Анастасия.- Допускам, че чувствам силна връзка със земята и понякога, когато имам особен късмет, земята ми дава част от силата си.
Пандея кимна и продължи да отпива от виното си.
– Знаеш ли, че много жрици не откриват, че имат истински афинитет към някоя от стихиите, докато не служат на богинята в продължение на много десетилетия. Може би все пак ще откриеш, че земята наистина ти е дарена с пълноценен афинитет; все още си много млада, Анастасия.
– Моля те, не се обиждай на въпроса ми, но каква точно е истинската ти възраст? Едва ли изглеждаш достатъчно възрастна, за да бъдеш белязана, камо ли да си преминала през Промяната – каза Диана, като смекчи доста суровия си въпрос с усмивка.
– Диана!- Гласът на Пандея беше нежен, но погледът ѝ беше оцветен с неодобрение, когато се намръщи на поразително красивата си половинка.- Не съм поканила Анастасия тук, за да я разпитвам.
– Не, нямам нищо против въпроса, жрице. Всъщност вече започвам да свиквам с него – каза тя на Пандея. После обърна поглед към Диана. Анастасия повдигна малко брадичката си.- Аз съм на двадесет и две години. Моята наставничка – жрицата в Пенсилвания, ми каза, че според нея съм най-младият вампир в Америка, който е станал редовен професор. Това е чест, която ще се опитам да оправдая, като бъда старателна и сериозна към класната стая и моите ученици.
– Дъще, не се съмнявам, че си старателна и сериозна, но това, което бих искала да бъдеш, е и земна – каза Пандея.
– Земна? Простете ми, жрице, не знам тази дума.
– Да бъдеш земен означава да придобиеш характеристиките на земята. Бъди жива като поляна от диви цветя, плодородна като пшенично поле, чувствена като градина с узрели праскови. Не просто се чувствай свързана със земята, а и позволи да ти вдъхне своите чудеса.
– И не забравяй, че си вампирска жрица и професор. Не е необходимо да се обличаш като потисната човешка ученичка – добави Диана.
– Не искам да изглеждам несериозна – призна колебливо Анастасия, като погледна надолу към бодито с високо деколте, без украса, и правата, дълга пола, които носеше – и мразеше – откакто се присъедини към Дома на нощта в Тауър Гроув и започна да преподава преди две седмици.- Толкова съм близка по възраст с моите студенти, че понякога им е трудно да си спомнят, че съм професор.
Пандея кимна в знак на разбиране.
– Но простата истина е, че вие сте на възраст, близка до тази на много от нашите ученици. Моят съвет е да превърнете това в своя сила, а не в нещо, срещу което да се борите.
– Съгласна съм – каза Диана.- Използвай младостта си като предимство, вместо да се опитваш да я скриеш зад дрехи, които никой от възрастните, които имат приличен вкус, не би си помислил да облече…- Тя направи пауза и направи жест първо към плавната рокля в гръцки стил, която носеше, а след това към гаучосите с висока талия в испански стил и дълбокото деколте на бялата дантелена блуза, която носеше половинката ѝ.
– Анастасия, това, което Диана се опитва да ти каже, е, че няма нищо лошо в това да си млада – подхвана нишката на разговора Пандея.- Сигурна съм, че момичетата ученички се чувстват комфортно да дойдат при теб с притеснения, които не биха имали смелостта да споменат пред някого от нас.
Анастасия въздъхна с облекчение, след като ѝ се отдаде идеалната възможност да сподели това, което я вълнуваше най-много.
– Да, това вече се оказа вярно. Всъщност това е причината, поради която ви потърсих тази нощ.
Пандея се намръщи.
– Има ли някакъв проблем сред учениците, за който да ме уведомиш?
– Имаш предвид някой друг освен Джеси Бидъл?- Диана произнесе името, сякаш самото му произнасяне остави горчив вкус в устата ѝ.
– Бидъл е проблем за всички нас, вампири и ученици, особено откакто заблудените хора от Сейнт Луис го направиха свой шериф – каза Пандея. След това погледът ѝ се стесни, докато изучаваше Анастасия.- Тормози ли нашите младежи?
– Не, не ми е известно.- Анастасия направи пауза и преглътна сухотата в гърлото си, опитвайки се да подреди мислите си така, че върховната жрица да намери смисъл в думите ѝ.- Учениците не харесват шерифа Бидъл, но той не е в центъра на разговорите им. Някой друг е и според мен той създава доста проблеми в самия Дом на нощта.
– Кой ви кара да се тревожите толкова?
– Младежът, когото наричат Дракон Ланкфорд – каза Анастасия.
Двете вампирки мълчаха в продължение на твърде много удари на сърцето на Анастасия. После сякаш Диана се опита да прикрие усмивката си, като отпи дълго от виното си, а Пандея свъси вежди към Анастасия и каза: – Дракон Ланкфорд? Но той е на път от Тауър Гроув, където се състезаваше във Вампирските игри през последните две седмици. Вие и той дори не сте се срещали, но въпреки това казвате, че той по някакъв начин ви създава проблеми?
– Не, не на мен. Е, да, предполагам, че проблемът е свързан с мен, макар че технически да не е мой.- Анастасия потърка челото си.- Почакайте, ще започна отново. Попитахте дали има проблем сред учениците, за които знам, защото съм достатъчно близка по възраст до тях, за да се чувстват комфортно да говорят с мен. Отговорът ми е да, знам за проблем и той е създаден от нещо, което мога да нарека само мания по този вампир, когото учениците наричат Дракон.
Диана вече не се опитваше да скрие усмивката си.
– Той е динамичен и много популярен, особено сред жените студентки.
Пандея кимна в знак на съгласие.
– Пример за това е, че току-що победи всичките си противници – и младежи, и вампири, за да спечели престижната титла майстор на меча на вампирските игри. В нашата история е почти нечувано младеж да спечели такава титла.
– Да, знам за победата му. Днес момичетата говореха само за нея – язвително каза Анастасия.
– И ти виждаш в това проблем? Майсторството на Дракона вече е впечатляващо, а той все още не е завършил Промяната – каза Диана.
– Макар че няма да се учудя, ако съвсем скоро се появят татуировките му за възрастни – добави Пандея.
– Съгласна съм с Диана – няма нищо необичайно в това, че момичетата са разсеяни от Дракон.- Върховната жрица се усмихна.- Когато го срещнеш, може би и ти ще разбереш тяхната разсеяност.
– Мен ме притеснява не просто разсейването – бързо обясни Анастасия.- Става дума за факта, че от края на учебните занятия тази вечер при мен дойдоха общо петнайсет ученици – тринайсет момичета и две момчета – един по един, които ме молят за любовни заклинания, с които да пленят Дракон Ланкфорд.
Анастасия изпита облекчение, че този път мълчанието на двете жени беше изпълнено с изражения на шок и изненада, вместо с развлечение.
Накрая Пандея проговори.
– Тази новина е разочароваща, но не и трагична. Студентите са наясно с моята политика по отношение на любовните заклинания – те са глупави и могат да бъдат опасни. Любовта не може да бъде заклинана или насилвана.- Върховната жрица поклати глава, очевидно раздразнена от младежите.- Диана, бих искала през следващата седмица да изнесеш урок за това какво се случва, когато обсебването се обърка с любов.
Диана кимна.
– Може би трябва да започна с историята на Херкулес и обсебването му от върховната жрица на вампирите Иполита, както и с трагичния край, който това е донесло и на двамата. Това е поучителна история, която всички би трябвало да знаят, но явно са забравили.
– Отлична идея.- Пандея обърна широките си кафяви очи към Анастасия.- Предполагам, че отговорът ти на тези неуместни молби е бил да напомниш на тези заблудени бегълци, че в никакъв случай няма да им правиш каквито и да било любовни заклинания.
Анастасия си пое дълбоко дъх.
– Не, жрице. Това не беше моят отговор.
– Не беше твоят отговор! Защо… – започна Диана, но вдигнатата ръка на нейната половинка я прекъсна.
– Обясни – беше всичко, което върховната жрица каза.
Анастасия посрещна непоколебимо погледа на вампирката.
– Аз също нямам полза от любовни заклинания. Още когато за първи път бях белязана и започнах да проявявам талант в заклинанията, инстинктът ми подсказваше, че любовните магии са нечестни. Аз съм неопитна, но не и наивна. Знам, че любовта не може да съществува с нечестност.
– Проницателно, но не и обяснение – каза Пандея.
Младата професорка изправи гръбнака си и премести погледа си към Диана.
– Вие нарекохте Ланкфорд „динамичен“ и „популярен“. Не е ли така?
– Точно така.
– Бихте ли казали също, че е арогантен?
Диана повдигна едното си рамо.
– Предполагам, че бих го казала. Но това не е нещо необичайно. Много от най-талантливите ни воини имат чувство за арогантност.
– Чувство на високомерие, да. Но не е ли то смекчено от опита и контрола на един възрастен вампир?- Попита Анастасия.
– Да, така е – съгласи се тя.
Анастасия кимна, а после погледът ѝ се върна към върховната жрица.
– Много се говори за този Дракон. Слушах ги внимателно. Права си, като казваш, че не го познавам, но това, което съм чувала за него, е, че Дракон Ланкфорд е първенец, който разчита по-скоро на меча и усмивката си, отколкото на мъдростта и разума си. Инстинктите ми подсказват, че ако влюбените ми ученици видят този младеж такъв, какъвто е в действителност, скоро ще загубят интерес към него.
– Какво точно казахте на студентите?- Попита Пандея.
– Казах им, че не мога да наруша правилата на този Дом на нощта и да направя любовно заклинание, но това, което мога да направя, е да създам заклинание за рисуване за всеки от тях.
– Има тънка граница между заклинание за рисуване и любовно заклинание – каза Диана.
– Да, и тази граница се създава чрез яснота, честност и истина – отвърна Анастасия.
– Но имам чувството, че всеки студент, който е дошъл при теб, е бил ясен, честен и истински, че иска любовта на дракона Ланкфорд – каза Пандея, изглеждайки разочарована от младата си професорка. – Следователно изричането на заклинание за рисуване върху Дракон би подействало като любовно заклинание. Семантиката е единственото нещо, което се различава между двете.
– Това щеше да е вярно, ако заклинанието беше хвърлено върху Дракона. Вместо това моето заклинание за рисуване ще бъде изречено върху всеки от учениците, които са дошли при мен.
Разочарованието на Пандея се смени с доволна усмивка.
– Вие възнамерявате заклинанието да накара учениците да видят Дракона с по-голяма яснота.
– То ще нарисува за всеки от тях визия на младия Ланкфорд, която е честна и истинска, а не е опетнена от детско увлечение по надуто его и красива усмивка.
– Това може да проработи – каза Диана.- Но заклинанието ще изисква финес и умения.
– Инстинктът ми подсказва, че нашата млада професорка притежава и двете в изобилие – каза Пандея.
– Благодарности за доверието ви в мен, жрице!- Анастасия почти изкрещя от облекчение. После се изправи. – С ваше разрешение бих искала да направя заклинанието тази вечер, по време на пълнолунието.
Пандея кимна в знак на съгласие.
– Това е идеалното време за правене. Имаш моето разрешение, дъще.
– Намерението ми е да сложа край на всички нездрави увлечения тази вечер – каза Анастасия, сложи ръка на сърцето си и се поклони на върховната жрица и на нейната половинка.
– Може би няма да сложиш край на всички увлечения към Дракон тази вечер. Някой все още може да бъде привлечен от цялата тази арогантност и усмихнат, егоистичен чар – обади се Диана след нея.
– Тогава този човек заслужава точно това, което получава – промълви Анастасия.

Назад към част 3                                                         Напред към част 5

Глава 2

1830 Англия

– Татко, не можеш да се отречеш от мен и да ме прогониш в Америка. Аз съм твой син!- Брайън Ланкфорд, третият син на граф Ланкфорд, поклати глава и се вгледа невярващо в баща си.
– Ти си третият ми син. Имам още четирима, двама по-големи и двама по-малки. Никой от тях не е толкова проблемен, колкото си ти. Тяхното съществуване и твоето поведение ме улесняват да направя това с теб.
Брайън пренебрегна шока и паниката, които думите на баща му заплашваха да избухнат в него. Насили се да се отпусне – да се облегне безгрижно на дървената врата на най-близката кабинка, като се усмихваше на графа с усмивката на Брайън Ланкфорд, тази обезоръжаваща красива усмивка, която жените намираха за неустоима и ги караше да го съблазняват, а мъжете намираха за очарователна и ги караше да искат да бъдат като него.
Твърдото, непроменено изражение на графа говореше, че той добре знае за усмивката на Брайън Ланкфорд – и че тя изобщо не го засяга.
– Решението ми е окончателно, момче. Не се опозорявай повече с неподходяща просия.
– Да прося!- Брайън усети как познатият му гняв се раздвижва. Защо баща му винаги трябва да го омаловажава? Никога през живота си не беше молил за нищо – със сигурност нямаше да започне сега, независимо от последствията.- Не те моля, татко. Просто се опитвам да се разбера с теб.
– Да се аргументирам? Отново ми причиняваш неудобство заради темперамента и меча си, а ме молиш да се разбера с теб?
– Отче, това беше само малка кавга, и то с шотландец! Дори не съм го убил. Всъщност нараних повече суетата му, отколкото тялото му.- Брайън се опита да се засмее, но звукът бе прекъснат от завръщането на кашлицата, която го мъчеше през целия ден, само че този път бе последвана от вълна от слабост. Той беше толкова разсеян от предателството на тялото си, че не оказа никаква съпротива, когато баща му внезапно скъси разстоянието между тях и с една ръка стисна папийонката на гърлото на Брайън, блъскайки го в стената на конюшнята с такава сила, че малкото дъх, останал в тялото му, се изтръгна от него. С другата си ръка графът изтръгна все още окървавения меч от отпуснатата хватка на Брайън.
– Ти, нагъл хвалипръцко! Този шотландец има граничен имот. Земите му граничат с моите, което ти е известно, тъй като знаеш, че дъщеря му и леглото ѝ се намират на един ден път от нашето имение!- Зачервеното от гняв лице на графа беше толкова близо до сина му, че плюнката му се изсипа върху Брайън. – И сега твоите необмислени действия дадоха на този шотландец всички доказателства, от които се нуждае, за да отиде при нашия бъбрив глупак, който е новият ни крал, и да поиска обезщетение за загубата на девственноста на дъщеря му.
– Девственост!- Брайън успя да се задави.- Девическата добродетел на Айлин беше загубена много преди да я намеря.
– Това е без значение!“ Графът затегна задушаващата хватка, с която държеше сина си. „Това, което е от значение, е, че ти беше глупакът, хванат между коленете ѝ, и сега този слаб крал има цялото извинение, от което се нуждае, за да гледа встрани, когато крадливи кланове от север препускат на юг в търсене на тлъст добитък за кражба. Чий добитък мислиш, че ще търсят, сине мой?
Брайън успя само да си поеме дъх и да поклати глава.
Граф Ланкфорд пусна сина си и го остави да падне, кашляйки силно, на мръсния под на конюшнята, с поглед, изпълнен с пълно презрение. След това благородникът се обърна към облечените в червени дрехи членове на личната си гвардия, които безучастно наблюдаваха позора на сина му, като открои прошарения старши член на отряда.
– Джереми, както вече ти наредих, вържи го като опозорен, какъвто е. Избери още двама мъже, които да те придружат. Отведете го на пристанището. Качи го на следващия кораб за Америка. Искам никога повече да не го виждам. Той вече не е мой син.- След това се обърна към коняря.- Доведете коня ми. Достатъчно време съм изгубил за тази глупост.
– Татко! Чакай, аз… – започна Брайън, но поредната кашлица прекъсна думите му.
Графът се спря само за да погледне сина си с дългия си нос.
– Както вече обясних, ти си излишен и сега вече не си моя грижа. Отведете го!
– Не можеш да ме отпратиш като несретник!- Извика той.- Как ще живея?
Баща му подръпна брадичката си към меча на Брайън, който лежеше в мръсотията недалеч от него. Беше подарък от графа, когато доскорошният му син навърши тринайсет години, и дори в слабата, прашна светлина на конюшнята скъпоценните камъни, с които беше инкрустирана дръжката, блестяха.
– Може би това ще ти бъде по-полезно в новия ти живот, отколкото беше за мен в стария. Позволете му да вземе меча – обърна се той към стражите, – и нищо друго със себе си! Докладвайте ми името на кораба и името на капитана му.
Като доказателство, че е напуснал Англия – да си тръгне утре преди изгрев слънце и ще има кесия със сребро, която ще разделите помежду си – каза възрастният мъж, след което се отправи към чакащия го кон.
Брайън Ланкфорд се опита да извика на баща си – да му каже колко ще съжалява по-късно, когато си спомни, че макар третият му син наистина да е най-проблемният, той е и най-талантливият, интелигентният и интересният, но поредният пристъп на кашлица обхвана седемнайсетгодишния младеж толкова силно, че той успя само да въздъхне безпомощно и да наблюдава как конят на баща му потегля в галоп. Дори не можеше да се бори, както му се искаше, когато стражата на графа го върза, а после го повлече през мръсотията на конюшнята.
– Крайно време е малък петел като теб да бъде свален на земята. Да видим как ти харесва да бъдеш обикновен.- Смеейки се саркастично, Джереми, най-възрастният и най-напереният от стражите на бащата на Брайън, го хвърли в задната част на една каруца за птици, след което се наведе, за да вземе меча на Брайън и с пресметлив поглед към блестящата му дръжка да го пъхне през собствената си поясна дреха.
Когато Брайън стигна до пристанището, беше вече тъмно, както в света около него, така и в сърцето му. Не само че баща му се беше отрекъл от него и го беше изгонил от семейството му и от Англия, но ставаше все по-ясно, че е в плен на някаква ужасна чума. Колко скоро тя ще го убие? Преди да се освободи от този вонящ док, или щеше да умре, след като го завлекат на някой от търговските кораби, които се люшкаха в черните води на залива?
– Няма да взема на борда такъв кашлящ хлапак.- Капитанът на кораба вдигна фенерчето си нагоре, разглеждайки вързаното и кашлящо момче.- Не.- Той се намръщи и поклати глава.- Той няма да прекоси водите с мен.
– Това е синът на графа на Ланкфорд. Ще го вземеш или ще отговориш пред Негово Сиятелство защо не – изръмжа старшият страж на графа.
– Не виждам никакъв граф тук. Виждам едно изпоцапано момче, което е болно от треска.- Морякът се изплю в пясъка.- И няма да отговарям на никого, особено на несъществуващ граф, ако умра от болестта на това дете.
Брайън се опита да потисне кашлицата си – не за да успокои капитана, а за да успокои изгарянето в гърдите си. Затаи дъх, когато мъжът излезе от сенките, висок, строен и облечен изцяло в черно, а бледата му кожа контрастираше с мрака, който сякаш го заобикаляше. Брайън примигна, чудейки се дали трескавият му поглед не го лъже – дали наистина в средата на челото му беше татуиран полумесец, заобиколен от още татуировки? Зрението му беше замъглено, но Брайън беше почти сигурен, че татуировките приличат на кръстосани рапири. След това разумът настигна зрението и Брайън усети тласък на разпознаване. Полумесецът и заобикалящата го татуировка можеха да означават само едно: мъжът изобщо не беше човек – той беше вампир!
Тогава съществото вдигна ръка, обърната с дланта навън, директно към Брайън. Момчето се вгледа с удивление в спиралата, която украсяваше дланта, а вампирът изрече думи, които завинаги щяха да променят живота му.
– Брайън Ланкфорд! Нощта те е избрала; смъртта ти ще бъде твоето раждане. Нощта те зове, вслушай се в сладкия ѝ глас. Съдбата ти те очаква в Дома на нощта!
Дългият пръст на съществото се насочи към Брайън и челото му избухна в болка, когато усети как татуираното очертание на полумесец пламна подобно на марка в кожата му.
Хората на баща му реагираха мигновено. Те пуснаха Брайън и се отдалечиха от него, като с ужас се взираха напред-назад между момчето и вампира. Той забеляза, че капитанът на кораба е оставил факлата си да се разпилее в пясъка и е изчезнал в тъмнината на кея.
Брайън не видя и не чу приближаването на вампира – видя само как стражите се движат нервно, как се групират зад Джереми, с полуизтеглени мечове, с нерешителност, ясно изразена по лицата и в действията им. Вампирските воини имаха вдъхваща страхопочитание репутация. Техните наемнически услуги бяха много търсени, но освен красотата и силата на жените им и факта, че се покланят на тъмна богиня, повечето хора знаеха малко за тяхното общество и вътрешно устройство. Брайън наблюдаваше как Джереми се опитва да реши дали това същество, което очевидно беше това, което наричаха Следотърсач, беше и опасен вампир Воин. След това усети невъзможно силен захват на ръката си и Брайън бе вдигнат на крака, за да се вгледа в съществото.
– Върни се там, откъдето си дошъл. Това момче вече е белязан младеж и като такъв вече не е твоя отговорност.- Вампирът говореше със странен акцент, като изричаше думите си почти лениво, което само засилваше загадъчността и усещането за опасност, което излъчваше.
– Мъжете се поколебаха и всички погледнаха към старшия страж, който заговори бързо, като успя да звучи арогантно и войнствено едновременно.
– Трябва ни доказателство за баща му, че е напуснал Англия.
– Нуждите ти не ме интересуват – тържествено каза вампирът.- Предайте на бащата на момчето, че тази нощ то се е качило на кораб, макар и много по-мрачен, отколкото вие, хората, сте планирали. Нямам нито време, нито търпение да ви дам друго доказателство освен думата си.- След това погледна към Брайън.- Ела с мен. Бъдещето те очаква.- С едно завъртане на черното си наметало вампирът се обърна и започна да се отдалечава по кея.
Джереми изчака, докато съществото не бе погълнато от тъмнината. След това сви рамене и погледна Брайън с отвращение, преди да каже:
– Мисията ни е изпълнена. Негова светлост каза да качим сина му на кораб и той отива там. Нека напуснем това вонящо на риба място и да се върнем в топлите си легла в имението Ланкфорд.
Мъжете се обърнаха, когато Брайън се изправи. Отдели само миг, за да вдиша дълбоко и да се наслади на облекчението, което изпита, когато задушаващата, изтощителна кашлица не се появи. След това пристъпи напред и заговори с глас, който отново беше силен и стабилен.
– Ще ми оставиш меча ми.
Джереми направи пауза и се обърна с лице към Брайън. Бавно измъкна меча от мястото, където го беше пъхнал в пояса си. Той не обърна внимание на Брайън и вместо това изучаваше инкрустираната със скъпоценни камъни дръжка. Усмивката му беше пресметлива, а очите му – студени, когато най-накрая се обърна към Брайън.
– Имаш ли представа колко пъти баща ти ме е викал от топлото ми легло, за да те прибера от някоя кавга, в която си се забъркал?
– Не, нямам – отвърна Брайън категорично.
– Разбира се, че не знаеш. Всичко, за което се грижите вие, благородниците, е собственото ви удоволствие. Така че сега, след като си се отрекъл и вече не си благородник, аз ще задържа този меч, а парите от продажбата му ще ми донесат печалба. Мислете за това като за заплащане за това каква болка в задника ми бяхте през последните много години.
Брайън усети прилив на гняв, а заедно с него и прилив на топлина по цялото му тяло. Действайки инстинктивно, момчето скъси разстоянието между себе си и арогантния пазач. В някаква част от мозъка си Брайън знаеше, че движенията му са противоестествено бързи, но остана съсредоточен върху единствената мисъл, която беше движеща сила в него: Мечът е мой – той няма право на него.
С едно размазано движение Брайън изхвърли меча от ръката на Джереми и със същото движение го хвана. Докато другите двама стражи се придвижваха напред, Брайън се хвърли ниско и заби острието на меча право в костите на крака на най-близкия мъж, като накара стражата да се удвои и да падне на земята в агония. Брайън автоматично отскочи и като смени посоката, удари с плосък нож втория страж отстрани по главата, зашеметявайки го. Движейки се със смъртоносна грация, Брайън последва движението на меча си, завъртя се и завърши с наточения ръб на острието, притиснат достатъчно силно към шията на Джереми, така че по кожата му се появиха капки кръв.
– Този меч е мой. Нямаш право на него – Брайън чу гласа си, който изричаше мислите му на глас, и се изненада колко нормално звучи – дори не дишаше тежко. Нямаше как Джереми или някой от другите двама паднали стражи да знаят, че всичко в него изгаряше от гняв, възмущение и нужда от отмъщение.- А сега ми кажи защо не трябва да ти прерязвам гърлото.
– Продължавай. Убий ме. Баща ти е змия и дори се отрече от теб, че си негов змийски син.
Брайън щеше да го убие. Искаше да го направи – яростта и гордостта му го изискваха. И защо да не го убие? Стражът беше само селянин, и то такъв, който беше обидил него, сина на графа! Но преди Брайън да успее да пререже врата на стражата, думите на вампира прорязаха въздуха между тях.
– Нямам желание да бъда преследван и може би разпитван от британския флот. Оставете го да живее. Съдбата му да се върне да служи на онези, които презира, е много по-голямо наказание от бързата смърт.
Все още държейки острието на шията на пазача, Брайън погледна зад себе си към вампира. Съществото говореше с толкова спокоен глас, че звучеше почти отегчено, но цялото му внимание беше насочено към гърлото на стража и малките алени капки, които острието на Брайън беше освободило. Очевидното желание на вампира заинтригува и ужаси момчето. В това ли трябва да се превърна?
Брайън отблъсна стража от себе си.
– Той е прав. Животът ти е по-добро наказание от острието ми. Върни се към него и към горчивината, с която го живееш.- Без да погледне повече мъжа, Брайън му обърна гръб и тръгна в посока на вампира.
Вампирът наклони глава с леко кимване в знак на признателност.
– Направи правилния избор.
– Той ме обиди. Трябваше да го убия.
Вампирът наведе глава настрани, сякаш преценяваше решението на някакъв проблем.
– Той змия ли те нарече?
– Ами да. Да ме нарече разглезен и да се опитва да открадне това, което е мое, също беше обида.
Вампирът се засмя тихо.
– Не е обида да те наричат змия. Те са същества, свързани с нашата богиня, макар че не вярвам да е бил справедлив, като те е нарекъл така. Гледах как се справи с тримата мъже. Приличаш повече на дракон, отколкото на змия.- Докато Брайън примигваше от изненада, той продължи.- А драконите са над такива дребни обиди, каквито обикновените смъртни могат да отправят към тях.
– Има ли дракони в Америка?- Брайън избълва първата от разбърканите мисли, които изпълваха съзнанието му.
Вампирът отново се засмя.
– Не си ли чувал? Америка е пълна с чудеса.- След това направи махващо движение с ръка, като направи жест надолу по кея.- Ела, да отидем, за да ги откриеш. Прекарал съм достатъчно време на тези архаични брегове. Спомените ми за Англия не са добри и нищо, с което се сблъсках по време на чакането ми на теб, не ги подобри.- Вампирът тръгна по кея, а Брайън почти тичаше, за да не изостава от дългите му крачки.
– Казахте, че сте ме чакали?
– Казах, и го направих – каза той, като все още се движеше целеустремено по тъмния кей.
– Знаели сте за мен?
Вампирът кимна, като накара дългата си кафява коса да закрие лицето му.
– Знаех, че тук има вампир, което трябваше да изчакам, за да маркирам.- Той погледна към Брайън и устните му се наклониха в лека усмивка.- Ти, млади драконе, си последният младеж, който някога ще маркирам.
Брайън смръщи вежди.
– Последното ти дете вампир? Какво се случва с теб?- Той се опита да не звучи притеснено. В края на краищата едва познаваше този вампир. А съществото беше вампир: мистериозно, опасно и странно привлекателно.
Леката усмивка на вампира се разшири.
– Завърших службата си като един от Следотърсачите на Никс и сега мога да се върна на позицията си на воин на Сина на Еребус в служба на Дома на нощта в Тауър Гроув.
– Тауър Гроув? Това е в Америка?- Стомахът на Брайън се сви. Почти беше забравил, че светът му се е преобърнал за по-малко от един ден.
– Наистина е в Америка. Точно в Сейнт Луис, Мисури.- Вампирът беше стигнал до края на дългия кей – най-тъмния край, отбеляза Брайън, тъй като чуваше скърцането на голям кораб и плискането на водата около него, но колкото и да се опитваше, не можеше да види нищо повече от една олющена сянка, която се поклащаше във водата. Той забеляза, че вампирът е спрял до него и го изучава внимателно. Брайън посрещна погледа му прямо, макар че тялото му беше като здраво навита пружина, готова да се отпусне всеки момент.
– Казвам се Шоу – каза накрая вампирът и протегна ръка на Брайън.
– Аз съм Брайън Ланкфорд.- Брайън направи пауза, след което успя да се усмихне, но само полусаркастично. – Аз съм бившият син на граф Ланкфорд, но вие вече знаете това.
Когато Шоу пое предложената от Брайън ръка, той го направи по традиционния вампирски поздрав, като хвана предмишницата му, а не само ръката. Брайън имитира действията му.
– Весела среща, Брайън Ланкфорд – каза Шоу. След това отпусна ръката на момчето и направи жест към тъмнината и скрития в нея кораб.- Това е Корабът на нощта, който ще отведе мен, а може би и теб, в Америка и в любимата ми Къща на нощта в Тауър Гроув.
– Може би и мен? Но аз мислех…
Шоу вдигна ръка, за да накара Брайън да замълчи.
– Наистина трябва да се присъединиш към Дома на нощта, и то бързо. Този знак – Шоу посочи очертанията на сапфирения полумесец, които все още боляха в центъра на челото на Брайън – означава, че трябва да бъдеш в компанията на възрастни вампири, докато не направиш пълната промяна във вампир или…- Шоу се поколеба.
– Или умира – каза Брайън в тишината.
Шоу кимна тържествено.
– Значи ти знаеш нещо за света, в който ще влезеш. Да, млади драконе, или ще завършиш промяната по някое време през следващите четири години, или ще умреш. Тази нощ ти започна житейски път, от който няма връщане назад. Сега, казах на стражите на баща ти, че ще се присъединиш към мен, докато правя прехода към Новия свят, защото видях, че те са настроени за твоето отпътуване от Англия, но истината е, че не само твоята съдба се промени, когато беше Белязан.
– За добро или за лошо?- Попита Брайън.
– За това, което сам си направиш, Никс да иска – каза той загадъчно, а после продължи: – Не можеш да контролираш дали ще завършиш успешно Промяната, но можеш да контролираш къде ще прекараш следващите няколко години. Ако желаеш да останеш в Англия, мога да уредя да бъдеш отведен в лондонския Дом на нощта.- Следотърсачът положи за кратко ръка на рамото на Брайън.- Вече не се нуждаеш от разрешението на семейството си, за да преследваш бъдещето, което най-много желаеш.
– Или мога да избера да дойда с теб?- Попита Брайън.
– Да, но преди да направиш своя избор, смятам, че има нещо, което трябва да видиш.- Шоу се обърна с лице към кораба, който се виждаше от Брайън само като огромна тъмна сянка, която се поклащаше зловещо във водата, привързана с невъзможно дебели въжета. Сякаш нямаше никакъв проблем да вижда през дебелата нощна покривка, Шоу направи две крачки по-близо до ръба на кея, а после направи нещо, което напълно озадачи Брайън. Обърна се така, че да гледа на юг, вдигна ръце и тихо изрече четири думи:- Ела при мен, огънче.
Брайън веднага чу пращене и усети прилив на топлина във въздуха около себе си. След това изтръпна, когато между протегнатите длани на Шоу се завъртя кълбо от трептящ огън. Вампирът хвърли огъня, сякаш хвърляше топка, към това, което Брайън вече виждаше, че е голям стоящ факел, чийто напоен с масло връх моментално пламна.
– По дяволите!- Брайън не можа да сдържи шока си.- Как го направи?
Шоу се усмихна.
– Нашата богиня ме е дарила с нещо повече от способностите на воин, но не това исках да видиш.- Шоу взе факлата и я вдигна пред тях, така че изведнъж се видя гордият нос на огромния кораб, направен от толкова тъмно дърво, че на Брайън му се стори, че е изработен от самата нощ. И тогава момчето примижа от изненада, защото осъзна какво точно вижда.
– Това е дракон – каза той, взирайки се в дърворезбата на върха на мачтата. Беше наистина впечатляваща – черен дракон с разперени нокти и оголени зъби, свирепо готов да превземе света.
– След събитията от нощта ми се стори, че това е добър знак – каза Шоу.
Брайън се вгледа в дракона и се изпълни с най-силния поток от чувства, който някога беше изпитвал. Трябваше му миг, за да осъзнае какви са те, и тогава разбра: вълнението, очакването и копнежът – всички те се обединиха в него, за да създадат единно чувство за цел. Той срещна погледа на вампира.
– Избирам да тръгна с дракона.

Назад към част 2                                                      Напред към част 4

Глава 1

Днешната Оклахома

В Дракон Ланкфорд се раздвижиха гняв и объркване. Дали Неферет наистина си е позволила да ги напусне толкова скоро след смъртта на момчето и катаклизмичното посещение на богинята?
– Неферет, а какво ще стане с тялото на младежа? Не трябва ли да продължим да бдим?- С усилие Дракон Ланкфорд запази спокойствие и равен тон, докато се обръщаше към върховната си жрица.
Неферет обърна красивите си изумрудени очи към него. Тя се усмихна леко.
– Имате право да ми напомняте, майсторе на меча. Тези от вас, които почетоха Джак с лилави духовни свещи, да ги хвърлят на кладата, когато си тръгват. Воините на Синовете на Еребус ще бдят над тялото на бедния беглец до края на нощта.
– Както желаеш, жрице.- Дракон и се поклони дълбоко и се зачуди защо кожата го сърби толкова много – сякаш е покрита с мръсотия. Изведнъж изпита необяснимо желание да се изкъпе в много, много гореща вода. Това е Неферет – тихо му заговори съвестта. Тя не е била в ред, откакто Калона се е освободил от земята. Чувствал си, че…
Дракон поклати глава и подпря челюстта си. Периферните събития нямаха значение. Чувствата вече не бяха важни. Дългът беше всеобхватен – отмъщението беше от първостепенна важност. Съсредоточи се! Трябва да се съсредоточа върху задачата! заповяда си той, след което бързо кимна на няколко война.
– Разпръснете тълпата!
Неферет направи пауза, за да поговори с Ленобия, преди да се отдалечи от центъра на кампуса и да се насочи към жилищните помещения на професорите. Дракон едва и хвърли поглед. Вместо това вниманието му бе привлечено отново от огнената клада и пламтящото тяло на момчето.
– Тълпата се разпръсква, майсторе на меча. Колко от нас ще останат да наблюдават заедно с вас край кладата?- Попита Кристоф, един от старшите му офицери.
Дракон се поколеба, преди да отговори, като отдели малко време, за да се съсредоточи, както и за да възприеме факта, че младежите и професорите, които се въртяха несигурно около ярко горящата клада, очевидно бяха развълнувани и напълно разстроени. Дълг. Когато всичко друго се провали, обърни се към дълга!
– Нека двама от стражите да придружат професорите до покоите им. Останалите трябва да отидат с младежите. Бъдете напълно сигурни, че всички се връщат в стаите си. След това останете близо до спалните помещения до края на тази ужасна нощ.- Гласът на Дракон беше груб от емоции.- Учениците трябва да усетят защитното присъствие на своите воини от Синовете на Еребус, за да могат поне да са сигурни в своята безопасност, дори ако изглежда, че не могат да бъдат сигурни в почти нищо друго.
– Но погребалната клада…
– Аз ще остана с Джак.- Заговори Дракон с тон, който не позволяваше възражение.- Няма да напусна момчето, докато червеното сияние на въглените му не се превърне в ръжда. Изпълнявай дълга си, Кристоф; Домът на нощта има нужда от теб. Аз ще се погрижа за тъгата, която остава тук.
Кристоф се поклони и започна да изрича заповеди, като изпълняваше нарежданията на Майстора на меча със студена ефективност.
Сякаш бяха минали само няколко секунди, когато Дракон осъзна, че е сам. Чуваше се звукът от горящата клада – измамно успокояващото пукане и пращене на огъня. Освен това имаше само нощта и огромната празнота в сърцето на Дракон.
Майсторът на меча се взираше в пламъците, сякаш можеше да открие в тях балсама, който щеше да успокои болката му. Огънят трептеше в кехлибар и злато, ръжда и червено, напомняйки на Дракон за деликатно бижу – уникално, изящно, завързано за кадифена панделка с цвят на прясна кръв…
Сякаш от само себе си, ръката му бръкна в джоба. Пръстите му обхванаха овалния диск, който намери там. Беше тънък и гладък. Усещаше само най-слабия намек за синята птица, която някога е била изписана толкова ясно и красиво върху лицето му. Златното парче лежеше плътно в ръката му. Той го притисна, защити го, задържа го, преди бавно да издърпа ръката си с медальона в нея. Дракон преплете кадифената панделка през пръстите си, като я разтриваше с палец с познато, разсеяно движение, което говореше повече за навик, отколкото за мисъл. Изпусна дълбоко дъх, който звучеше по-скоро като ридание, отколкото като въздишка, отвори дланта си и погледна надолу.
Светлината от кладата на Джак премина през златната повърхност на медальона. Тя улови дизайна на синята птица.
– Птицата на щата Мисури.- Заговори на глас Дракон. Гласът му беше лишен от емоции, въпреки че ръката, която държеше медальона, трепереше.- Чудя се дали все още можеш да бъдеш открита в дивата природа, кацнала в слънчогледите, които гледат към реката. Или и твоята красота, както и тази на цветята, е изчезнала заедно с всичко друго прекрасно и магическо на този свят?- Ръката му се сключи върху медальона и го стисна толкова здраво, че кокалчетата му побеляха.
А после, също толкова бързо, колкото го стисна в юмрук, Дракон освободи медальона, отвори ръка и завъртя с благоговение златния овал.
– Глупак!- Гласът му беше дрезгав.- Можеше да го счупиш!- Треперещите му пръсти се забъркаха в закопчалката, но когато най-сетне я откопча, златното колие се отвори лесно, невредимо, за да покаже малката гравюра, която, макар и избледняла от времето, все още показваше усмихнатото лице на дребната вампирка, чийто поглед сякаш улавяше и задържаше неговия.
– Как може да те няма?- Промърмори Дракон. Единият му пръст проследи стария портрет от дясната страна на медальона, а после се премести в лявата половина на бижуто, за да погали кичура руса къдрица, която се бе сгушила там, над празното място, където някога се бе намирала младежката му снимка. Погледът му се обърна от медальона нагоре към нощното небе и той повтори въпроса по-силно, от душата си, викайки за отговор.- Как може да те няма?
Сякаш в отговор Дракон чу как в нощния въздух отеква характерното крякане на гарван.
В Дракон нахлу гняв, толкова силен и горещ, че ръцете му отново затрепериха – само че този път не от болка и загуба, а от едва овладяната нужда да нанесе удар, да осакати, да отмъсти.
– Аз ще отмъстя за теб.- Гласът на Дракон беше като смърт. Той отново погледна медальона и заговори на блестящата руса къдрица, която се намираше в него.- Твоят дракон ще отмъсти. Ще поправя това, което позволих да се обърка. Няма да допусна същата грешка отново, любов моя, моя единственна. Съществото няма да остане ненаказано. За това ти давам клетвата си.
Поривът на вятъра, горещ от огнището, изведнъж задуха силно. Той вдигна кичура коса и докато Дракон безуспешно се мъчеше да го спре, къдрицата се носеше извън обсега му нагоре, нагоре, нагоре по нагорещеното течение, почти като перо. Тя увисна там, а после със звук, подобен на изненадано женско дишане, горещият вятър се смени, вдиша, завлече кичура коса надолу в огнената клада, където той се превърна в дим и спомен.
– Не!- Извика Дракон, падайки на колене с ридание.- А сега загубих и последното от теб. По моя вина…- каза той съкрушено.- Моя вина, както и твоята смърт беше по моя вина.
През сълзите, които пълнеха очите му, Драконът наблюдаваше как димът от кичура коса на любимата му половинка се върти и танцува пред него – и после започна да блести магически, превръщайки се от дим в прашинка от зелени, жълти и кафяви искри, които продължаваха да се въртят наоколо, докато не започнаха да се отделят и да образуват отделни части на образа: зелените искрици се превърнаха в дълго, дебело стъбло – жълтите в нежни листенца на цвете, а кафявите обикаляха в тях, за да се превърнат в негов център.
Дракон избърса очите си от сълзите, едва успявайки да повярва на това, което виждаше.
– Слънчоглед?- Устните му изтръпнаха от шока, както и мозъкът му. „Това е нейното цвете!“ изкрещя умът му. Това трябва да е знак от нея!- Анастасия!- Извика Дракон, когато изтръпването отстъпи място на ужасна, прекрасна вълна от надежда.- Тук ли си, любов моя?
Образът на блестящия слънчоглед започна да се колебае и променя. Жълтото се стече в каскада, която се превърна в златисто русо. Кафявото изсветля до цвета на целуната от слънцето кожа, а зеленото се стопи в кожата, завихри се и се превърна в блестящи кълба, които се превърнаха в тюркоазени, познати и скъпи очи.
– О, богиньо, Анастасия! Това си ти!- Гласът на Дракона се пречупи, докато протягаше ръка към нея. Но образът се вдигна – светеща закачка точно отвъд върховете на пръстите му. Той извика от неудовлетвореност, а след това заглуши звука на страданието си, когато гласът на неговата половинка започна да се разлива около него като музикален поток по изтерзани от водата камъчета. Дракон затаи дъх и се вслуша в призрачното послание.

Облепих този медальон, заради теб: мой единствен, мой приятел.
Дойде денят, в който смъртта ни принуди да се разделим.
Трябва да знаеш, че завинаги, аз ще чакам, само теб.
Затова, докато се срещнем отново, пазя любовта ти на сигурно място в сърцето си.
Помни, че клетвата ти беше да смекчаваш силата с милосърдието.
Без значение колко дълго ще бъдем разделени, аз държа на тази клетва.
Вечно… Вечно…

Образът и се усмихна веднъж, преди да изгуби формата си и да се превърне в дим, а след това в небитие.
– Моята клетва!- Дракон изкрещя и се изправи на крака.- Първо Никс, а сега и ти ми я напомняш. Не разбираш ли, че заради тази проклета клетва си мъртва? Ако бях избрал друго преди много години, може би щях да предотвратя всичко това. Силата, смекчена от милосърдието, беше грешка. Не си ли спомняш, моя любов? Не помниш ли? Аз помня. Никога няма да забравя…
Докато Дракон Ланкфорд, майстор на меча от Дома на нощта, бдеше над тялото на паднал младеж, той се взираше в горящата клада и позволи на пламъците да го върнат назад, за да преживее отново болката и удоволствието – трагедията и триумфа на едно минало, което бе оформило такова сърцераздирателно бъдеще.

Назад към част 1                                                               Напред към част 3