Категория: Сабаа Тахир

XXXVIII: Елиас

Нощната тишина в затвора Кауф е смразяваща. Защото това не е тишина на сън, а на смърт, на хора, които се отказват, които позволяват на живота си да им се изплъзне, които най-накрая позволяват на болката да ги обгърне, докато не изчезнат в нищото. На разсъмване децата на Кауф ще извлекат телата на онези, които не са преживели нощта.
В тишината се замислям за Дарин. За мен той винаги е бил призрак, фигура, към която се стремяхме толкова дълго, че макар да не съм го срещал, се чувствам свързан с него. Сега, когато е мъртъв, отсъствието му е осезаемо, като фантомен крайник. Когато си спомня, че го няма, ме обзема отново безнадеждност.
Китките ми кървят от белезниците и не чувствам раменете си; ръцете ми са били изпънати цяла нощ. Но болката е пареща, не е огън. Преживял съм и по-лошо. Все пак, когато чернотата на припадъка ме обгръща като саван, това е облекчение.
Но е краткотрайно, защото когато се събуждам в Мястото на чакането, ушите ми са изпълнени с панически шепоти на духове – стотици, хиляди, прекалено много.
Душеловката ми подава ръка, лицето ѝ е измършавяло.
– Казах ти какво ще се случи на това място. – Раните ми не се виждат тук, но тя се мръщи, когато ме погледне, сякаш все пак ги вижда. – Защо не ме послуша? Погледни се.
– Не очаквах да ме хванат. – Духовете се въртят около нас като отломки, носени от буря. – Шаева, какво, по дяволите, става?
– Не трябва да си тук. – Думите ѝ не са враждебни, както биха били преди няколко седмици. Но са твърди. – Мислех, че няма да те видя до смъртта ти. Върни се, Елиас.
Усещам познатото дърпане в стомаха си, но се боря с него.
– Духовете са неспокойни?
– Повече от обикновено. – Тя се сгърчва. – Има прекалено много. Главно са книжници.
Отнема ми малко време да разбера. Когато го правя, се чувствам зле. Шепотът, който чувам – хиляди и хиляди – е на книжници, убити от воини.
– Мнозина продължават без моята помощ. Но някои са толкова измъчени. Виковете им разстройват джиновете. – Шаева слага ръка на главата си. – Никога не съм се чувствала толкова стара, Елиас. Толкова безпомощна. В хиляда години като Ловец на души съм виждала войни. Видях падането на книжниците, възхода на воините. Но все пак не съм виждала нищо подобно. Погледни. – Тя сочи към небето, видимо през пролука в короните на дърветата.
– Лъкът и щитоносната девица избледняват. – Тя сочи съзвездията. – Палачът и предателя се издигат. Звездите винаги знаят, Елиас. Напоследък те шепнат само за наближаващата тъмнина.
„Сенките се събират, Елиас, и тяхното събиране не може да бъде спряно.“ – Каин ми каза тези думи – и по-лоши – само преди няколко месеца, в Блекклиф.
– Какъв мрак?
– Черния лорд, – шепне Шаева. Страх я обзема и силното, на пръв поглед непоклатимо същество, с което съм свикнал, изчезва. На нейно място стои уплашено дете.
В далечината дърветата светят в червено. Джунглата на джиновете.
– Той търси начин да освободи братята си, – казва Шаева. – Търси разпръснатите части на оръжието, което ги затвори тук преди толкова много време. Всеки ден се приближава. Аз… аз го усещам, но не мога да го видя. Чувствам само злото му, като студената сянка на бурята Невен.
– Защо се страхуваш от него? – Питам аз. – Ако и двамата сте джинове?
– Силата му е сто пъти по-голяма от моята, – отговаря тя. – Някои джинове могат да яздят ветровете или да изчезват. Други могат да манипулират умове, тела, времето. Но Черния лорд – той притежава всички тези сили. И още. Той беше наш учител, наш баща, наш водач, наш крал. Но… – Тя отвръща погледа си. – Аз го предадох. Предадох нашия народ. Когато разбра за това… небеса, в целия си век не съм изпитвала такъв страх.
– Какво се случи? – Питам тихо. – Как го предаде…
От горичката се разнася ръмжене. Ссшшаева…
– Елиас, – казва тя, измъчена. – Аз…
„Шаева!“ – Ръмженето е като удари с камшик и Шаева подскача.
– Разтревожи ги. Махай се!
Отстъпвам от нея и духовете се блъскат и роят около мен. Един се отделя от останалите, малък и с широко отворени очи, с превръзка на окото, дори и след смъртта си.
– Изи? – Казвам ужасен. – Какво…
– Махай се! – Шаева ме бута и ме връща в парещото, болезнено съзнание.
Веригите ми са разхлабени и аз съм свит на пода, болезнен и замръзнал. Усещам трептене по ръцете си и чифт големи, тъмни очи ме гледат широко отворени и загрижени. Момчето книжник.
– Тас?
– Надзирателят нареди на войниците да разхлабят веригите, за да мога да почистя раните ти, Елиас, – шепне Тас. – Трябва да спреш да се мяташ.
Внимателно се изправям. Изи. Тя беше. Сигурен съм. Но тя не може да е мъртва. Какво се е случило с караваната? С Лайя? С Афия? За пръв път искам да ме хване друг пристъп. Искам отговори.
– Кошмари, Елиас? – Гласът на Тас е мек и когато кимвам, веждите му се сбръчкват.
– Винаги.
– Аз също имам лоши сънища. – Погледът му се плъзва за миг към моя, преди да се отмести.
Не се съмнявам. Командирът се появява в спомените ми, стояща пред килията ми преди месеци, точно преди да ме екзекутират. Тя ме хвана в средата на кошмар. И аз ги имам, каза тя.
И сега, на километри и месеци от онзи ден, откривам, че едно дете книжник, осъдено на затвора в Кауф, не е по-различно. Толкова е тревожно, че тримата сме свързани от едно и също преживяване: чудовищата, които пълзят в главите ни. Цялата тъмнина и зло, които другите ни причиняват, всички неща, които не можем да контролираме, защото сме твърде млади, за да ги спрем – всички те са останали с нас през годините, чакайки в кулисите да паднем най-ниско. И тогава те скачат, като духове върху умираща жертва.
Командирката, знам, е погълната от мрака. Каквито и да са били кошмарите ѝ, тя се е направила хиляди пъти по-лоша.
– Не позволявай на страха да те завладее, Тас, – казвам. – Ти си силен колкото всеки с Маска, стига да не му позволиш да те контролира. Стига да се бориш.
От коридора чувам познатия вик, същия, който чувам откакто ме хвърлиха в тази килия. Започва като стон, преди да се разпадне в ридания.
– Той е млад. – Тас кимва в посока на измъчения затворник. – Надзирателят прекарва голяма част от времето си с него.
Бедният нещастник. Нищо чудно, че половината време звучи като луд.
Тас излива спирт върху ранените ми нокти и те горят като в ада. Потискам стон.
– Войниците, – казва Тас. – Имат име за затворника.
– Кресливият? – Мърморя през зъби.
– Художникът.
Поглеждам Тас, забравяйки болката.
– Защо, – питам тихо, – го наричат така?
– Никога не съм виждал нещо подобно. – Тас отвръща погледа си, разтресен. – Дори с кръв за мастило, картините, които рисува по стените, са толкова реални, че си мислех, че ще оживеят.
Кървящ, горящ ад. Не може да е вярно. Легионерът в изолатора каза, че е мъртъв. И аз му повярвах, глупак. Позволих си да забравя за Дарин.
– Защо ми разказваш това? – Изведнъж ме обзема ужасно подозрение. Тас шпионин ли е? – Началникът знае ли? Той ли те накара да го направиш?
Тас бързо поклаща глава.
– Не, моля те, изслушай ме. – Той поглежда към юмрука ми, който, както забелязвам, е стиснат. Чувствам се зле, че това дете мисли, че ще го ударя, и го отпускам.
– Дори тук войниците говорят за лов на най-големия предател на Империята. И говорят за момичето, с което пътуваш: Лайя от Сера. И… и Художника… понякога в кошмарите си, той също говори.
– Какво казва?
– Името ѝ, – шепне Тас. – Лайя. Той вика името ѝ и ѝ казва да бяга.

Назад към част 37

XXXVII: Лайя

Усещането в костите ми, когато се събуждам в скривалището в мазето, не може да бъде съжаление. Но не е и щастие. Бих искала да го разбера. Знам, че ще ме изяжда, докато не го разбера, а с толкова много километри пред мен, не мога да си позволя да се разсейвам. Разсейването води до грешки. А аз вече направих достатъчно.
Въпреки че не искам да мисля, че това, което се случи по-рано между Кийнан и мен, е една от тези грешки. Беше вълнуващо. Опияняващо. И изпълнено с дълбоки емоции, които не очаквах. Любов. Обичам го.
Нали?
Когато Кийнан се обръща, преглъщам отварата от билки, за която ме научи дядо – такава, която забавя менструалния цикъл на момичетата, за да не могат да забременеят.
Поглеждам Кийнан, който тихо се преоблича с по-топли дрехи в подготовка за следващия етап от пътуването ни. Той усеща погледа ми и идва при мен, където си връзвам ботушите. С плаха нежност, която не му е типична, той гали бузата ми. Несигурна усмивка озарява лицето му.
Глупави ли сме? Искам да попитам. Защото намираме утеха в такава лудост? Не мога да се престраша да изрека думите. И няма никой друг, когото да попитам.
Желание да говоря с брат ми ме обзема и аз ядосано захапвам устните си, за да сдържа сълзите си. Сигурна съм, че Дарин е имал гаджета, преди да започне да учи при Спиро. Той би знаел дали това неспокойствие, тази обърканост, са нормални.
– Какво те тревожи? – Кийнан ме изправя на крака, държейки ме здраво за ръцете. – Не искаш да не сме…
– Не – отговарям бързо. – Просто… с всичко, което се случва, беше ли… грешно?
– Да намериш час-два щастие в такива мрачни времена? – Казва Кийнан. – Това не е грешно. За какво да живеем, ако не за моментите на радост? За какво да се борим?
– Искам да вярвам в това, – казвам. – Но се чувствам толкова виновна. – След седмици, в които съм потискала емоциите си, те избухват. – Ти и аз сме тук, живи, а Изи е мъртва, Дарин е в затвора, Елиас умира…
Кийнан ме прегръща и слага главата ми под брадичката си. Топлината му, аромата на дърво и лимон ме успокояват веднага.
– Дай ми вината си. Аз ще я пазя за теб, добре? Защото не трябва да се чувстваш така. – Той се отдръпва леко и повдига лицето ми. – Опитай се да забравиш тревогата за малко.
Не е толкова просто!
– Точно тази сутрин, – казвам, – ме попита какъв е смисълът да съм човек, ако не си позволявам да чувствам.
– Имах предвид привличането. Желанието. – Бузите му почервеняват леко и той отвръща погледа си. – Не вината и страха. Тези неща трябва да се опиташ да забравиш. Мога да ти помогна да ги забравиш – той накланя глава и ме обзема вълна от топлина – но трябва да тръгваме.
Изтръгвам слаба усмивка и той ме пуска. Търся сабята на Дарин и докато я закопчавам, отново се мръщя. Не ми трябва разсейване. Трябва да разбера какво се случва в главата ми.
Емоциите те правят човек, ми каза Елиас преди няколко седмици в планината Серан. Дори неприятните имат смисъл. Ако ги игнорираш, стават по-силни и по-гневни.
– Кийнан. – Започваме да се качваме по стълбите на мазето и Кийнан отключва бравата. – Не съжалявам за случилото се. Но не мога просто да изгоня вината.
– Защо не? – Той се обръща към мен. – Слушай…
И двамата подскачаме, когато вратата на мазето се отваря с пронизителен скърцащ звук. Кийнан вади лъка си, натяга го и го насочва с едно движение.
– Спри, – казва глас. Фигурата вдига лампа. Това е млад книжник с къдрава коса. Той проклина, когато ни вижда.
– Знаех, че съм видял някого тук долу, – казва той. – Трябва да си тръгнете. Господарят каза, че идва военен патрул и убиват всеки свободен книжник, който намерят…
Не чуваме останалото. Кийнан ме хваща за ръката и ме влачи по стъпалата навън в нощта.
– Натам. – Той кимва към дърветата на изток от нас, отвъд квартала на робите, и аз започвам да тичам, след него, сърцето ми бие лудо.
Преминаваме през гората и отново завиваме на север, пресичайки дълги, запустели ниви. Когато Кийнан забелязва конюшня, ме оставя и изчезва. Куче лае, но звука внезапно прекъсва. Няколко минути по-късно Кийнан се връща с кон.
Щях да попитам за кучето, но мрачния израз на лицето му ме кара да мълча.
– Има пътека през гората направо, – казва той. – Не изглежда много използвана, а снегът вали достатъчно силно, че следите ни ще бъдат покрити за час-два.
Той ме дърпа пред себе си и когато аз се отдръпвам, въздиша.
– Не знам какво ми е, – шепна аз. – Чувствам се… сякаш не мога да намеря равновесие.
– Носиш твърде голяма тежест от твърде дълго време. През цялото това време, Лайя, ти водеше, вземаше трудни решения – и може би не беше готова за това. Няма нищо срамно в това и ще разкъсам всеки, който ми каже обратното. Направи всичко, което можа. Но сега се отпусни. Позволи ми да нося тази тежест вместо теб. Позволи ми да ти помогна. Повярвай, че ще направя правилното. Досега съм те водил по грешен път ли?
Поклащам глава. Неспокойството ми се завръща. Трябва да вярваш повече в себе си, Лайя, казва гласът в мен. Не всички решения, които си взела, са били лоши.
Но тези, които имаха значение – тези, в които залагаше живота на хора – тези решения бяха грешни. Тежестта им е смазваща.
– Затвори очи, – казва Кийнан. – Почини си сега. Аз ще ни закарам до Кауф. Ще измъкнем Дарин. И всичко ще бъде наред.

• • •

Три нощи след като напускаме скривалището в мазето, се натъкваме на полуизкопана масова гробница на Книжници. Мъже. Жени. Деца. Всички са хвърлени безразсъдно вътре, като отпадъци. Пред нас заснежените върхове на планината Невенес затъмняват половината небе. Колко жестока изглежда красотата им. Не знаят ли за злото, което се е случило в сянката им?
Кийнан бързо ни подканя да продължим, дори и след като слънцето е изгряло. Когато сме достатъчно далеч от гроба и пресичаме висок, залесен бряг, забелязвам нещо на запад, в ниските хълмове, които се простират между нас и Антиум. Изглеждат като палатки, мъже, лагерни огньове. Стотици.
– Небеса. – Спирам Кийнан. – Виждаш ли това? Това не са ли Аржент Хилс? Изглежда като цяла проклета армия там.
– Хайде. – Кийнан ме дърпа напред, тревогата подхранва неговото нетърпение и запалва моето. – Трябва да се скрием до падането на нощта.
Но нощта носи само още ужаси. След няколко часа път изведнъж се натъкваме на група войници и аз ахвам, почти разкривайки местоположението ни.
Кийнан ме дърпа назад с шепот. Войниците охраняват четири призрачни каруци – наречени така, защото веднъж изчезнал в тях, може да се смяташ за мъртъв. Високите черни стени на каруците ми пречат да видя колко книжници има вътре. Но ръце се вкопчват в решетките на задния прозорец, някои големи, други прекалено малки. Докато гледаме, в последния вагон се натъпкват още затворници. Мисля за гроба, покрай който минахме по-рано. Знам какво ще се случи с тези хора. Кийнан се опитва да ме дръпне напред, но не мога да мръдна.
– Лайя!
– Не можем просто да ги оставим.
– Има дузина войници и четири Маски, които пазят – казва Кийнан. – Ще ни избият.
– Ами ако изчезна? – Поглеждам назад към каруците. Не мога да спра да мисля за онези ръце. – Както направих в племенния лагер. Мога да…
– Но не можеш. Не след като… – Кийнан протяга ръка и ме стиска съчувствено по рамото. Не след като Изи умря.
При звука на вик се обръщам към каруците. Един книжник се вкопчва в лицето на Маската, който го влачи напред.
– Не можете да продължавате да ни правите това! – Крещи момчето, докато Маската го хвърля в каруцата. – Ние не сме животни! Един ден ще се възправим!
– С какво? – Смее се Маската. – С пръчки и камъни?
– Вече знаем тайните ви. – Момчето се хвърля срещу решетките. – Не можете да го спрете. Един от вашите ковачи се обърна срещу вас и ние знаем.
Усмивката изчезва от лицето на Маската и той изглежда почти замислен.
– А, да, – казва тихо. – Голямата надежда на плъховете. Книжникът, който открадна тайната на стоманата на Серик. Той е мъртъв, момче.
Аз ахвам и Кийнан слага ръка върху устата ми, държи ме стабилно, докато се мятам, и ми шепне, че не трябва да издавам нито звук, че животът ни зависи от това.
– Той умря в затвора, – казва Маската. – След като изтръгнахме всяка полезна информация от слабия му, нещастен ум. Вие сте животни, момче. Дори по-малко от това.
– Лъже, – шепне Кийнан, издърпвайки ме от дърветата. – Прави го, за да измъчва момчето. Няма как Маската да знае дали Дарин е мъртъв.
– Ами ако не лъже? – казвам аз. – Ами ако Дарин е мъртъв? Чувал си слуховете за него. Разпространяват се все повече и повече. Може би, като го убият, Империята мисли, че ще смаже тези слухове. Може би…
– Няма значение, – казва Кийнан. – Докато има шанс да е жив, трябва да опитаме. Чуваш ли ме? Трябва да продължим. Хайде. Имаме много път да изминем.

• • •

Почти седмица след като напуснахме скривалището в мазето, Кийнан се връща в лагера – този път под изкривените, безлистни клони на дъб.
– Командирката е стигнала до Делфиниум, – казва той. – Избила е всички свободни книжници.
– А робите? Затворниците?
– Робите са оставени на мира – господарите им без съмнение са протестирали срещу загубата на собственост. – Изглежда болен, докато го казва. – Тя е изчистила затвора. Провела е масова екзекуция на градския площад.
Небето. Тъмнината на нощта изглежда по-гъста и по-тиха, сякаш Смъртта броди из дърветата и всички живи същества го знаят, освен нас.
– Скоро, – казвам, – няма да остане нито един книжник.
– Лайя, – казва Кийнан. – Тя отива в Кауф.
Главата ми се изправя.
– Скай, ами ако Елиас не е измъкнал Дарин? Ако Командира започне да убива книжниците там…
– Елиас замина преди шест седмици, – казва Кийнан. – И изглеждаше много уверен. Може би вече е измъкнал Дарин. Може да ни чакат в пещерата.
Кийнан се протяга към издутата си раница. Изважда хляб, който още пуши, и половина пиле. Небето знае какво е направил, за да ги вземе. Все пак не мога да се накарам да ям.
– Мислиш ли някога за хората в каруците? – Шепна аз. – Чудиш ли се какво е станало с тях? Има ли… има ли значение за теб?
– Присъединих се към Съпротивата, нали? Но не мога да се замислям, Лайя. Това не води до нищо.
Но това не е замисляне, мисля си. Това е спомняне. А спомнянето не е нищо.
Преди седмица бих казала тези думи на глас. Но откакто Кийнан пое ръководството от мен, се чувствам по-слаба. Омаломощена. Сякаш с всеки изминал ден ставам по-малка.
Трябва да съм му благодарна. Въпреки че провинцията е пълна с войници, Кийнан успешно е избегнал всички патрули и разузнавателни отряди, всички постове и наблюдателни кули.
– Сигурно си замръзнала. – Думите му са меки, но ме изваждат от мислите ми. Поглеждам надолу изненадана. Все още нося дебелия черен плащ, който Елиас ми даде преди много време в Сера.
Стягам плаща около себе си.
– Добре съм.
Бунтовникът рови в чантата си и накрая изважда тежък, подплатен с кожа зимен плащ. Навежда се напред и внимателно разкопчава наметката ми, оставяйки я да падне. После нахвърля новия плащ върху раменете ми и го закрепва.
Не го прави с лоши намерения. Знам това. Въпреки че през последните няколко дни се отдалечих от него, той е все така загрижен.
Но част от мен иска да хвърли наметката и да облече тази на Елиас. Знам, че се държа глупаво, но по някакъв начин плаща на Елиас ме караше да се чувствам добре. Може би защото повече отколкото ми напомняше за него, ми напомняше за това, която бях, когато бях с него. По-смела. По-силна. Несъвършена, разбира се, но безстрашна.
Липсва ми онова момиче. Тази Лайя. Тази версия на себе си, която блестеше най-ярко, когато Елиас Ветуриус беше наблизо.
Лайя, която правеше грешки. Лайя, чиито грешки доведоха до ненужна смърт.
Как мога да забравя? Благодаря тихо на Кийнан и пъхвам стария плащ в чантата си. После прибирам новия по-близо до себе си и си казвам, че е по-топъл.

Назад към част 36                                                                  Напред към част 38

XXXVI: Елиас

Непрестанните шепоти и стонове от килиите около мен се забиват в главата ми като месоядни червеи. Само след няколко минути в разпитната, не мога да махна ръцете си от ушите си и обмислям да ги откъсна напълно.
Светлината от коридора на блока прониква през три процепи високо на вратата. Имам достатъчно светлина, за да видя, че студения каменен под на килията ми е чист и няма нищо, с което да отворя белезниците си. Проверявам веригите, надявайки се да намеря слабо звено. Но те са от серинска стомана.
Десет пъти по дяволите. Пристъпите ми ще започнат отново най-много след половин ден. Когато това стане, способността ми да мисля – да се движа – ще бъде сериозно затруднена.
От една от съседните килии се чува измъчен вик, последван от бълнуването на някакъв беден нещастник, който едва може да изрече думи.
Поне ще използвам обучението си по разпит от командира. Хубаво е да знам, че всичките тези страдания, които преживях от ръцете ѝ, не са били напразно.
След малко чувам шум от вратата и ключалката се завърта. Надзирателят? Напрягам се, но това е само момчето книжник, което надзирателя използваше като средство за натиск. Детето държи чаша с вода в едната ръка и купа с твърд хляб покрито с мухъл сушено месо в другата. От рамото му виси окъсано одеяло.
– Благодаря. – Изпивам водата на една глътка. Момчето зяпа в пода, докато слага храната и одеялото до мен. Куца – нещо, което не правеше преди.
– Чакай, – викам. Той спира, но не ме поглежда. – Наказа ли те надзирателят още след… – След като те използва, за да ме контролира.
Книжникът е като статуя. Просто стои там, сякаш чака да кажа нещо, което не е очевидно.
Или може би, мисля си, чака да спра да бъбря, за да ми отговори. Макар че искам да го попитам как се казва, се принуждавам да не говоря. Броя секундите. Петнадесет. Тридесет. Минава минута.
– Ти не се страхуваш, – най-накрая прошепва той. – Защо не се страхуваш?
– Страхът му дава сила, – казвам. – Като да наливаш масло в лампа. Прави го да гори по-ярко. Прави го силен.
Чудя се дали Дарин се е страхувал, преди да умре. Надявам се само да е било бързо.
– Боли ме. – Кокалчетата на момчето са бели, докато забива ръце в краката си. Аз се мръщя. Знам добре как надзирателя наранява хората – и как наранява книжниците в частност. Експериментите му с болка са само част от това. Децата книжници вършат най-ниските задачи в затвора: почистват стаите и затворниците след сесиите на изтезания, заравят труповете с голи ръце, изхвърлят кофите с отпадъци. Повечето деца тук са безжизнени роби, които желаят смъртта си, преди да навършат десет години.
Не мога дори да си представя какво е преживяло това момче. Какво е видял.
Друг ужасен вик отеква от същата килия като преди. И момчето, и аз подскачаме. Погледите ни се срещат в споделено безпокойство и мисля, че ще проговори. Но вратата на килията се отваря отново и отвратителната сянка на Надзирателя пада върху него. Момчето се измъква, притиска се към вратата като мишка, която се опитва да избяга от погледа на котка, преди да изчезне сред трепкащите факли на блока.
Надзирателят не му обръща внимание. Ръцете му са празни. Или поне така изглежда. Сигурен съм, че има някакво инструмент за изтезания, скрит от погледа.
Засега затваря вратата и вади малка керамична бутилка. Екстрактът от Телис. С усилие се въздържам да не се хвърля към нея.
– Най-накрая. – Игнорирам бутилката. – Мислех, че си загубил интерес към мен.
– А, Елиас. – Надзирателят цъка с език. – Ти си служил тук. Знаеш методите ми. Истинското страдание се крие в очакването на болката, колкото и в самата болка.
– Кой го е казал? – Изръмжавам аз. – Ти ли?
– Оприан Доминик. – Той крачи напред-назад, точно извън обсега ми. – Беше надзирател тук по времето на Тайус Четвърти. Задължително четиво в Блекклиф по мое време.
Надзирателят вдигна извлечението от Телис.
– Защо не започнем с това? – Пред моето мълчание той въздъхна. – Защо го носеше, Елиас?
Използвай истините, които искат разпитващите те, прошепна гласът на командира в ухото ми. Но ги използвай пестеливо.
– Раната се влоши. – Потупах белега на ръката си. – Кръвопречистващото беше единственото, което намерих, за да я лекувам.
– Дясната ти ръка леко трепери, когато лъжеш, – информира ме надзирателя. – Хайде, опитай се да спреш. Няма да успееш. Тялото не лъже, дори и ума да го прави.
– Казвам истината. – Поне една версия на истината.
Надзирателят свива рамене и дръпва лост до вратата. Механизъм в стената зад мен скърца и веригите, прикрепени към ръцете и краката ми, се стягат все повече и повече, докато не се озовавам притиснат към стената, тялото ми изтеглено в напрегнато Х.
– Знаеш ли, – казва надзирателя, – че с един чифт клещи може да се счупят всички кости в човешката ръка, ако се приложи правилен натиск?
Отнема четири часа, десет смачкани нокти и Бог знае колко счупени кости, за да изтръгне Надзирателя истината за Телис от мен. Въпреки че знам, че мога да издържа по-дълго, в крайна сметка му давам информацията. По-добре да ме мисли за слаб.
– Много странно, – казва той, когато признавам, че командирката ме е отровила. – Но, ах – лицето му се прояснява – Керис искаше да се отърве от малкия Гарван, за да може да шепне каквото си иска на когото си иска, без да ѝ пречат. Но не е искала да рискува да те остави жив. Умно. Малко рисковано за моя вкус, но… – Той свива рамене.
Изкривявам лицето си от болка, за да не види изненадата ми. Седмици наред се чудех защо командирката ме е отровила, вместо да ме убие направо. Най-накрая реших, че просто е искала да ме накара да страдам.
Надзирателят отваря вратата на килията и дръпва лоста, за да разхлаби веригите ми. С благодарност падам на пода. Минути по-късно влиза момчето книжник.
– Измий затворника, – казва надзирателя на детето. – Не искам да се зарази. – Старецът накланя глава. – Този път, Елиас, ще те оставя да си играеш игричките. Намерих ги за очарователни. Този синдром на непобедимост, който изглежда имаш: колко време ще отнеме да го преодолееш? При какви обстоятелства? Ще се наложи ли повече физическа болка или ще бъда принуден да се впусна в слабостите на ума ти? Има толкова много да открием. Очаквам го с нетърпение.
Той изчезва и момчето се приближава, натоварено с глинен съд и касетка с дрънчащи буркани. Погледът му се спира на ръката ми и очите му се разширяват. Той се навежда до мен и с пръсти леки като пеперуда нанася различни пасти, за да почисти раните.
– Тогава е вярно това, което казват, – шепне той. – Маските не чувстват болка.
– Ние чувстваме болка, – казвам аз. – Просто сме обучени да я понасяме.
– Но той… той те държа часове наред. – Момчето набръчква чело. Напомня ми на изгубена сврака, сама в мрака, търсеща нещо познато, нещо, което да има смисъл. – Аз винаги плача. – Той натопи кърпа във вода и избърса кръвта от ръцете ми. – Дори когато се опитвам да не плача.
Проклет да си, Сисселиус. Мисля за Дарин, който страда тук, измъчван като това момче, като мен. Какъв ужас е нанесъл Надзирателя на брата на Лайя, преди той най-накрая да умре? Ръцете ми горят от желание да хвана сабя, за да отсека насекомоподобната глава на стареца от тялото му.
– Ти си млад, – казвам грубо. – И аз плаках, когато бях на твоята възраст. – Протягам му здравата си ръка, за да я стисне. – Между другото, името ми е Елиас.
Ръката му е силна, макар и малка. Той бързо я отдръпва.
– Надзирателят казва, че имената имат сила. – Очите на момчето се стрелнаха към моите. – Всички ние, децата, сме роби. Защото всички сме еднакви. Макар че моята приятелка Би – тя сама си избра име.
– Няма да те наричам Роб, – казах аз. – Искаш ли да имаш свое име? В племенните земи понякога семействата не дават имена на децата си до години след раждането им. Или може би вече имаш име?
– Нямам име.
Прилепвам се към стената и потискам гримаса, докато момчето ми превързва ръката.
– Умен си, – казвам. – Бърз. Ами Тас? На садски означава „бърз“.
– Тас. – Той пробва името. На лицето му се появява лека усмивка. – Тас. – Той кимва. – А ти – ти не си просто Елиас. Ти си Елиас Ветуриус. Пазачите говорят за теб, когато мислят, че никой не ги чува. Казват, че някога си бил Маска.
– Свалих маската.
Тас иска да зададе въпрос – виждам как се подготвя. Но каквото и да е, той го преглъща, когато отвън се чуват гласове и влиза Друсиус.
Детето бързо се изправя и събира нещата си, но не е достатъчно бързо.
– Побързай, мръснико. – Друсиус затваря разстоянието с две крачки и насочва жесток ритник към стомаха на Тас. Момчето извиква. Друсиус се смее и го рита отново.
В главата ми се разлива шум, като вода, която се удря в язовир. Мисля за центурионите от Блекклиф, за ежедневните им побои, които изяждахме, когато бяхме първокурсници. Мисля за Черепите, които ни тероризираха, които никога не ни виждаха като хора, а само като жертви на садизма, вкоренен в тях, слой по слой, година след година, като сложност, която се натрупва бавно във виното.
И изведнъж се хвърлям към Друсиус, който, за своя сметка, се е приближил прекалено. Ръмжа като обезумяло животно.
– Той е дете. – С дясната си ръка удрям Маската в челюстта и той пада. Гневът в мен се освобождава и дори не усещам веригите, докато му нанасям удари. Той е дете, с което се отнасяте като с боклук, и мислите, че не го усеща, но той го усеща. И ще го усеща, докато умре, само защото сте прекалено болни, за да видите какво правите.
Ръце ме дърпат по гърба. Ботуши гърмят и две Маски се втурват в килията. Чувам свистенето на палка и я отбягвам. Но удар в стомаха ми изкара въздуха и знам, че всеки момент ще ме нокаутират.
– Достатъчно. – Безстрастният тон на надзирателя прорязва хаоса. Веднага Маските се отдръпват от мен. Друсиус ръмжи и се изправя. Дишам тежко и гледам надзирателя с поглед, изпълнен с омраза към него и към Империята.
– Бедното момченце, което търси отмъщение за изгубената си младост. Жалко, Елиас. – Надзирателят клати глава, разочарован. – Не разбираш ли колко неразумни са тези мисли? Колко безполезни? Сега, разбира се, ще трябва да накажа момчето. Друсиус, – казва той строго, – донеси пергамент и перо. Аз ще заведа детето в съседната стая. Ти ще запишеш отговорите на Ветуриус.
Друсиус избърсва кръвта от устата си, очите му блестят като на чакал.
– С удоволствие, господине.
Надзирателят хваща детето книжник – Тас – сгушено в ъгъла, и го изхвърля от килията. Момчето пада с отвратителен трясък.
– Ти си чудовище, – изръмжавам на стареца.
– Природата отсява по-слабите, – отговаря надзирателя. – Отново Доминик. Велик човек. Може би е добре, че не доживя да види как понякога слабите остават живи, за да се влачат, да хленчат и да плачат. Аз не съм чудовище, Елиас. Аз съм помощник на Природата. Нещо като градинар. И съм много сръчен с ножиците.
Напрягам веригите, макар да знам, че няма да има ефект.
– Да гориш в ада!
Но надзирателя вече е изчезнал. Друсиус заема мястото му и ме зяпа. Записва всяко мое изражение, докато отвъд заключената врата Тас крещи.

Назад към част 35                                                         Напред към част 37

XXXV: Лайя

– Забави. – Кийнан, задъхан, докато тича до мен, хваща ръката ми. Допирът на кожата му е добре дошла топлина в мразовитата нощ.
– В студа не осъзнаваш колко се насилваш. Ще се сринеш, ако не внимаваш. И е прекалено светло, Лайя – някой може да ни види.
Скоро ще стигнем до местоназначението си – безопасно убежище в земеделска местност далеч на север от мястото, където се разделихме с Афия преди седмица. Тук има дори повече патрули, отколкото по-на юг, всички на лов за книжници, които бягат от безмилостните атаки на Командира в градовете на север и запад оттук. Повечето патрули обаче ловуват книжници през деня.

Благодарение на познанията на Кийнан за местността, пътуваме през нощта и напредваме добре, особено след като успяхме да откраднем коне повече от веднъж. Кауф е само на триста мили оттук. Но триста мили могат да бъдат и три хиляди, ако проклетото време не ни съдейства. Ритам тънкия слой сняг на земята.
Хващам ръката на Кийнан и го подтиквам напред.
– Трябва да стигнем до скривалището тази нощ, ако искаме да стигнем до планинските проходи утре.
– Няма да стигнем никъде, ако сме мъртви, – казва Кийнан. Ледени капчици се образуват по тъмните му мигли, а части от лицето му са лилаво-сини. Всичките ни дрехи за студено време изгоряха с каруцата на Афия. Имам наметалото, което Елиас ми даде преди седмици, но то е за зимата в Серан, а не за този пронизващ студ, който прониква под кожата и се залепва като минога.
– Ако се изтощиш до болест, – казва Кийнан, – една нощ почивка няма да ти помогне. Освен това не сме внимателни. Последната патрулка беше на метри от нас – почти се натъкнахме на нея.
– Лош късмет, – отговарям, като вече продължавам напред. – Оттогава сме добре. Надявам се в това скривалище да има лампа. Трябва да разгледаме картата, която ни даде Елиас, и да измислим как ще стигнем до пещерата, ако бурята се влоши.
Снегът се вие на гъсти кълба, а наблизо пее петел. Имението на собственика се вижда на около четвърт миля, но ние се отклоняваме от него и се насочваме към постройка близо до помещенията на робите. В далечината две прегърбени фигури се влачат към обор с кофи в ръце. Скоро мястото ще се напълни с роби и надзиратели. Трябва да се скрием.
Най-накрая стигаме до вратата на мазето зад ниско зърнохранилище. Ключалката се е схванала от студа и Кийнан стене, докато се опитва да я отвори.
– Бързо. – Приклякам до него. В колибите на робите на няколко десетки метра от нас се издига дим и скърца врата. Излиза жена книжник, с главата увита в кърпа.
Кийнан отново забива кинжала си в ключалката.
– Проклета да е, не се отваря… ах. – Той се отдръпва назад, ключалката най-накрая се отваря.
Звукът отеква и жената книжник се обръща. Кийнан и аз замръзваме – няма шанс да не ни е видяла. Но тя просто ни махва да влезем в мазето.
– Бързо, – прошепва тя. – Преди надзирателите да се събудят!
Падаме в слабо осветеното помещение на избата, дъхът ни се издига над нас. Кийнан затваря вратата, докато аз оглеждам пространството. То е широко около четири метра, дълго около два метра и претъпкано с бъчви и рафтове за вино.
Но от тавана виси лампа на верига, а под нея има маса с плодове, хляб, увит в хартия, и тенджера от ламарина.
– Човекът, който управлява тази ферма, е Меркатор, – казва Кийнан. – Майка му е книжник, баща му е воин. Той беше единствения наследник, затова го представиха като чистокръвен воин. Но явно е бил по-близък с майка си, защото миналата година, когато баща му умря, започна да помага на бегълци роби. – Кийнан кимва към храната. – Изглежда, че все още го прави.
Изваждам картата на Елиас от раницата си, разгъвам я внимателно и разчиствам място на земята. Стомахът ми къркори от глад, но го игнорирам. Скривалищата обикновено са тесни, да не говорим за светлина. Кийнан и аз прекарваме всеки час от деня в сън или бягане. Това е рядка възможност да обсъдим какво ни очаква.
– Разкажи ми повече за Кауф. – Ръцете ми треперят от студ – едва усещам пергамента между пръстите си. – Елиас нарисува груб план, но ако се провали и трябва да влезем вътре, няма да е…
– Не си споменала името ѝ, откакто умря. – Кийнан прекъсва потока от думи, изливащи се от устата ми. – Знаеш ли това?
Ръцете ми треперят още по-силно. Боря се да ги успокоя, докато той седи пред мен.
– Говориш само за следващото скривалище. За това как ще избягаме от Империята. За Кауф. Но не говориш за нея или за това, което се случи. Не говориш за тази странна сила, която притежаваш…
– Сила. – Искам да се изсмея. – Сила, която дори не мога да използвам. – Макар небето да знае, че съм опитвала. Всяка свободна минута се опитвам да се направя невидима, докато не се побъркам от мисълта за думата „изчезни“. Всеки път се провалям.
– Може би, ако говориш за това, ще ти помогне, – предлага Кийнан. – Или ако ядеш повече от една-две хапки. Или спиш повече от няколко часа.
– Не съм гладна. И не мога да спя.
Погледът му пада върху треперещите ми пръсти.
– Небеса, погледни се. – Той отблъсква пергамента и обгръща ръцете ми със свои. Топлината му запълва празнотата вътре в мен. Въздишам, искайки да се потопя в тази топлина – да я оставя да ме обгърне, за да забравя всичко, което предстои – дори и за няколко минути.
Но това е егоистично. И глупаво, като се има предвид, че всеки момент може да ни хванат войниците Маски. Опитвам се да отдръпна ръцете си, но сякаш Кийнан знае какво мисля, той ме привлича към себе си, притиска пръстите ми към топлината на корема си и ни покрива с наметалото си. Под грубата тъкан на ризата му усещам релефа на мускулите му, твърди и гладки. Главата му е наведена, докато гледа ръцете ни, червената коса скрива очите му. Преглъщам и отвръщам погледа си от него. Пътуваме заедно от седмици, но никога не сме били толкова близки.
– Разкажи ми нещо за нея – шепне той. – Нещо хубаво.
– Не знаех нищо. – Гласът ми се пресипва и аз се изкашлям. – Познавах я от седмици? Месеци? И никога не я попитах нищо важно за семейството ѝ, за детството ѝ, за това какво искаше или се надяваше. Защото мислех, че имаме време.
Сълза се стича по лицето ми и аз отдръпвам ръката си от него и я избърсвам.
– Не искам да говорим за това, – казвам. – Трябва да…
– Тя заслужава нещо по-добро от това да се преструваш, че не е съществувала, – казва Кийнан. Поглеждам го, шокирана, очаквайки гняв, но тъмните му очи са съчувствени. Това някак го прави още по-лошо. – Знам, че боли. Аз от всички хора знам. Но болката е това, което ти показва, че си я обичал.
– Тя обичаше историите, – шепна аз. – Погледът ѝ се фиксираше върху мен и когато ѝ разказвах, виждах, че се губи в това, което казвам. Че вижда всичко в главата си. А по-късно, понякога дни по-късно, ми задаваше въпроси за тях, сякаш през цялото време е живяла в тези светове.
– След като напуснахме Сера, – казва Кийнан, – вървяхме – всъщност тичахме – с часове. Когато най-накрая спряхме и се настанихме за нощта, тя погледна нагоре и каза: “Звездите са толкова различни, когато си свободен.“ – Кийнан поклаща глава. – След като тичахме цял ден, без да ядем почти нищо, и беше толкова изморена, че не можеше да направи и крачка, тя заспа с усмивка на лицето, гледайки към небето.
– Желая да не си спомням, – шепна аз. – Желая да не я бях обичала.
Той вдишва, погледът му все още е върху ръцете ни. Мазето вече не е студено, затоплено е от топлината на телата ни и от слънцето, което прониква през вратата над нас.
– Знам какво е да загубиш любим човек. Научих се да не изпитвам нищо. Толкова дълго, че едва когато срещнах теб… – Той ме стиска силно за ръцете, но не ме поглежда. И аз не мога да се накарам да го погледна. Между нас пламва нещо силно, нещо, което може би е тлеело тихо от дълго време.
– Не се затваряй от хората, които те обичат, защото мислиш, че ще ги нараниш или че те ще наранят. Какъв смисъл има да си човек, ако не си позволяваш да чувстваш нищо?
Ръцете му проследяват моите, движейки се като бавен пламък към талията ми. Много бавно ме привлича към себе си. Празнотата вътре, вината и провала и дълбоката болка избледняват в болезненото желание, което пулсира в тялото ми и ме тласка напред. Когато се плъзгам в скута му, ръцете му се стягат около талията ми и огън преминава по гърба ми. Той вдига пръстите си към косата ми и фибите падат на пода на мазето. Сърцето му тупти в гърдите ми и той диша в устата ми, устните ни са на косъм разстояние.
Гледам го хипнотизирана. За миг нещо мрачно преминава по лицето му, някаква сянка, непозната, но не и неочаквана. Кийнан винаги е имал нещо мрачно в себе си. Усещам трепет в стомаха си, бърз като крилете на колибри. Забравям го миг по-късно, когато той затваря очи и преодолява разстоянието между нас.
Устните му са нежни върху моите, ръцете му не толкова, докато се плъзгат по гърба ми. Моите ръце са също толкова жадни, преминават по мускулите на ръцете му, раменете му. Когато стискам краката си около кръста му, устните му падат върху челюстта ми, зъбите му драскат врата ми. Аз въздишам, когато той дърпа ризата ми, за да проследи мъчително бавна следа от топлина по голото ми рамо.
– Кийнан… – прошепвам. Студът в мазето не е нищо в сравнение с огъня между нас. Свалям му ризата и се наслаждавам на гледката на кожата му, златиста в светлината на лампата. Прокарвам пръст по луничките, които покриват раменете му, слизам по твърдите, изваяни мускули на гърдите и корема му, преди да се спусна към бедрото му. Той хваща ръката ми, погледа му търси лицето ми.
– Лайя. – Думата променя напълно смисъла си, когато я изрича с този глас, вече не е име, а молба, молитва. – Ако искаш да спра…
Ако искаш да запазиш дистанция… ако искаш да си спомниш болката…
Кийнан. Кийнан. Кийнан. Умът ми е изпълнен с него. Той ме е водил, борил се е за мен, останал е с мен. И по този начин неговата дистанцираност отстъпи място на силна, неизказана любов, която усещам, когато ме погледне. Заглушавам гласа в себе си и хващам ръката му. Всички други мисли се отдалечават, докато ме обгръща спокойствие, мир, който не съм изпитвала от месеци. Без да откъсвам поглед от него, насочвам пръстите му към копчетата на ризата ми, разкопчавам едно, после друго, навеждам се напред, докато го правя.
– Не, – шепна в ухото му. – Не искам да спираш.

Назад към част 34                                                                        Напред към част 36

XXXIV: Хелене

Авитас ме чака, когато се връщам в казармата на Черната гвардия. Наближава полунощ и ума ми се срива от изтощение. Севернякът не казва нищо за измършавелия ми вид, макар че съм сигурна, че вижда опустошението в очите ми.
– Спешно съобщение за теб, Гарван. – Жълтите му бузи ми подсказват, че не е спал. Не ми харесва, че е останал буден, докато се върнах. Той е шпионин. Това правят шпионите. Подава ми плик, чийто печат е непокътнат. Или става по-добър в шпионажа, или за пръв път не го е отворил.
– Нови заповеди от командира? – Питам. – Да спечеля доверието ти, като не чета пощата си?
Устните на Авитас се стискат, докато разкъсвам писмото.
– Достави го куриер привечер. Каза, че е тръгнал от Нур преди шест дни.

„Кървав Гарван,
Мами отказва да се пречупи, въпреки смъртта на няколко членове на племето. Държа сина ѝ в резерв – тя мисли, че е мъртъв. Изпусна едно нещо. Мисля, че Елиас е отишъл на север, а не на юг или изток, и мисля, че момичето все още е с него.
Племената знаят за разпитите и в отговор са предизвикали два пъти бунтове. Имам нужда от поне половин легион. Подадох заявки във всички гарнизони в радиус от сто мили, но всички са с недостиг на хора.
Дългът е на първо място, до смърт,
Лейтенант Декс Атриус“

– На север? – Подавам писмото на Авитас, който го прочита. – Защо, за Бога, Ветуриус би отишъл на север?
– Заради дядо си?
– Земята на род Ветурия е на запад от Антиум. Ако беше тръгнал направо на север от Сера, щеше да стигне по-бързо. Ако се е насочил към Свободните земи, можеше просто да вземе кораб от Навиум.
По дяволите, Елиас, защо просто не напусна проклетата Империя? Ако беше използвал обучението си, за да се махне колкото се може по-далеч оттук, никога нямаше да го намеря и избора ми щеше да е предрешен.
И семейството ти щеше да умре. Проклети небеса, какво ми има? Той сам избра това.
Какво толкова лошо е направил? Искаше да бъде свободен. Искаше да спре да убива.
– Не се опитвай да разгадаеш загадката сега. – Авитас ме следва в стаята ми и оставя съобщението на Декс на бюрото ми. – Трябва да ядеш. Да спиш. Ще започнем сутринта.
Окачвам оръжията си и отивам до прозореца. Звездите са скрити, лилаво-черното небе обещава сняг.
– Трябва да отида при родителите си. Те чуха какво каза Маркус – всички на проклетия скат го чуха, а няма по-голяма група клюкарки от илюстрианците. Целият град сигурно знае за заплахата на Маркус към семейството ми.
– Баща ти мина. – Авитас се задържа до вратата, маската му изведнъж изглежда неудобна. Потискам гримаса. – Предложи да се държиш настрана засега. Явно сестра ти Хана е… разстроена.
– Искаш да кажеш, че иска да изпие кръвта ми. – Затварям очи. Бедната Хана. Бъдещето ѝ е в ръцете на единствения човек, на когото няма доверие. Майка ще се опита да я успокои, както и Ливия. Баща ми ще я уговаря, после ще я принуди, а накрая ще ѝ заповяда да спре истерията. Но накрая всички ще се питат едно и също: ще избера ли семейството си и Империята? Или ще избера Елиас?
Обръщам мислите си към мисията. На север, каза Декс. А момичето все още е с него. Защо би я завел по-навътре в Империята? Дори да има някаква спешна причина да остане на територията на Мартиал, защо да излага момичето на опасност?
Сякаш не той взима решенията. Но кой друг би могъл да е? Момичето? Защо би ѝ позволил? Какво може да знае тя за бягството от Империята?
– Кървав гарван. – Подскачам. Бях забравила, че Авитас е в стаята – той е толкова тих. – Да ти донеса нещо за ядене? Трябва да се нахраниш. Помолих робите в кухнята да ти запазят нещо топло.
Храна – ядене – роби – готвач.
Готвачката.
Момичето – Лайя, каза старицата. Не я докосвай.
Сигурно са се сближили, докато са били роби. Може би готвачката знае нещо. В края на краищата, тя разбра как Лайя и Елиас са избягали от Сера.
Трябва само да я намеря.
Но ако започна да я търся, някой неизбежно ще проговори, че Кървавия гарван търси жена с бели коси и белег на лицето. Командирът ще разбере и това ще бъде края на Готвачката. Не че ме интересува съдбата на старата вещица. Но ако знае нещо за Лайя, имам нужда от нея жива.
– Авитас – казвам. – Черната гвардия има ли контакти в подземния свят на Антиум?
– Черният пазар? Разбира се…
– Не, не там. – Разклащам глава. – Градът е невидим. Улични деца, просяци, преходни хора.
Авитас се мръщи.
– Повечето са книжници, а командира ги събира, за да ги направи роби или да ги екзекутира. Но аз познавам няколко души. Какво имаш предвид?
– Трябва да предам едно съобщение. – Говоря внимателно. Авитас не знае, че Готваачката ми помогна – с такава информация ще отиде направо при командира.
– Певец търси храна, – казвам най-накрая.
– Певец търси храна, – повтаря Авитас. – Това е… всичко?
Готвачката изглежда малко луда, но дано тя да разбере.
– Това е. Предай го на колкото се може повече хора и бързо, – казвам аз. Авитас ме поглежда учудено.
– Не казах ли, че искам да се направи бързо?
На лицето му се появява леко намръщване. После тръгва.
След като си тръгва, взимам съобщението на Декс. Харпър не го е прочел. Но защо? Никога не съм усещала злоба в него, това е вярно. Никога не съм усещала нищо. И откакто напуснахме племенните земи, той е… не точно приятелски настроен, но малко по-открит. Каква игра играе сега, чудя се?
Слагам съобщението на Декс на мястото му и се срутвам на лежанката, все още с ботушите си. Все пак не мога да заспя. На Авитас ще му отнеме часове да предаде съобщението, а на Готвачката – още часове, за да го чуе, ако изобщо го чуе. Знам това, но въпреки това подскачам при всеки шум, очаквайки старицата да се появи внезапно като призрак. Накрая се влача до бюрото си, където преглеждам досиетата на стария Кървав гарван – информация, която е събрал за някои от най-високопоставените мъже в Империята.
Много от докладите са ясни. Други не толкова. Например, не знаех, че Генс Касия е потулил убийството на плебейски слуга в имението си. Или че Матера на Генс Аурелия има четири любовници, всички от известни илюстриански домове.
Старият Гарван е съхранявал досиета и за мъжете от Черната гвардия, и когато забелязвам досието на Авитас, пръстите ми се движат, преди да успея да се замисля. То е толкова оскъдно, колкото и самия той, със само един лист пергамент вътре.

Авитас Харпър: плебей
Баща: боец центурион Ариус Харпър (плебей). Убит в служба на 28-годишна възраст. Авитас е на 4 години към момента на смъртта му. Остава с майка си, Ренатия Харпър (плебейка), в Джейлум, докато не е избран за Черната гвардия.
Джейлум е град на запад оттук, дълбоко в тундрата Невен. Изолиран като десетте ада.
Майка: Ренатия Харпър. Починала на 32 години. Авитас е на 10 години към момента на смъртта ѝ. След това е отгледан от баба си и дядо си по бащина линия по време на училищните ваканции.
Прекарва четири години под командването на командира на Блекклиф Хорацио Лаурентиус. Останалата част от обучението в Блекклиф е проведено от командир Керис Ветурия.
Показал голям потенциал като едногодишен. Останал средностатистически по време на мандата на командир Керис Ветурия. Множество източници съобщават за интереса на Ветурия към Харпър от ранна възраст.

Обръщам листа, но няма нищо повече.
Часове по-късно, точно преди зазоряване, се събуждам с трепет – заспала съм на бюрото си. С нож в ръка оглеждам стаята в търсене на шума, който ме събуди.
Фигура с качулка се е навела над прозореца, блестящите ѝ очи са твърди като сапфири. Изправям раменете и вдигам острието. Белезите по устата ѝ се изкривяват в зловеща усмивка.
– Този прозорец е на десет метра от земята и аз го заключих, – казвам. Маска би могла да мине, разбира се. Но баба книжник?
Тя игнорира неизречения ми въпрос.
– Вече трябваше да го намериш, – казва тя. – Освен ако не искаш да го намериш.
– Той е Маска, – казвам аз. – Обучен е да заблуждава хората. Трябва да ми кажеш за момичето.
– Забрави за момичето, – изръмжава Готвачката, като се спуска тежко в стаята ми. – Намери го. Трябваше да го направиш преди седмици, за да можеш да си тук и да я наблюдаваш. Или си твърде глупава, за да разбереш, че Кучката от Блекклиф крои нещо? Този път е нещо голямо, момиче. По-голямо от това, че преследва Тайус.
– Командирът? – Изръмжавам аз. – Преследва императора?
– Не ми казвай, че си мислиш, че Съпротивата е измислила това сама?
– Работят с нея?
– Те не знаят, че е тя, нали? – Подигравката в гласа на Готвачката е остра като сабя. – Кажи ми защо искаш да знаеш за момичето.
– Елиас не взема рационални решения и единственото, за което мога да се сетя, е, че тя…
– Не искаш да знаеш повече за нея. – Готвачката почти звучи облекчена. – Искаш само да знаеш къде отива.
– Да, но…
– Мога да ти кажа къде отива. Срещу цена.
Вдигам меча си.
– Как ти се струва тази сделка: ти ми казваш, а аз не те изкормявам.
Остър лай от Готвачката ме кара да си помисля, че има някакъв пристъп – докато не осъзнавам, че това е нейния начин да се смее.
– Някой те е изпреварил. – Тя вдига блузата си. Кожата ѝ, обезобразена от някогашни мъчения, е още по-осакатена от огромна, гниеща рана. Миризмата ѝ ме удря като юмрук и ме кара да се задавям.
– Кървящ ад.
– Наистина мирише така, нали? От стар приятел – точно преди да го убия. Никога не съм я лекувала. Излекувай ме, Малка певице, и ще ти кажа какво искаш да знаеш.
– Кога се е случило?
– Искаш ли да хванеш Елиас, преди сестрите ти да се размажат, или искаш приказка за лека нощ? Побързай. Слънцето почти изгря.
– Не съм лекувала никого откакто Лайя, – казвам. – Не знам как ще…
– Тогава губя времето си. – С една крачка стига до прозореца и се изправя с усилие.
Пристъпвам напред и я хващам за рамото. Бавно тя се навежда.
– Всичките ти оръжия на бюрото, – казвам. – И не смей да криеш нищо, защото ще те претърся.
Тя прави както ѝ казвам и когато се уверя, че няма никакви неприятни изненади, протягам ръка към нея. Тя я отдръпва.
– Трябва да те докосна, луда старице, – изръмжавам. – Иначе няма да се получи.
Тя изкривява устните си в гримаса и ми подава ръката си неохотно. За моя изненада, тя трепери.
– Няма да боли много. – Гласът ми е по-мил, отколкото очаквах. Кърваво небе, защо я успокоявам? Тя е убийца и изнудвачка. Грубо я държа и затварям очи.
Страхът се свива в стомаха ми. Искам това да проработи – и не искам да проработи. Същото чувство изпитах, когато излекувах Лайя. Сега, след като видях раната и Готвачката помоли за помощ, чувствам, че трябва да я оправя, като тик, който не мога да спра. Липсата на контрол, начина, по който цялото ми тяло копнее за това, ме плаши. Това не съм аз. Никога не съм се обучавала за това, нито съм го искала.
Ако искаш да намериш Елиас, направи го.
Звук изпълва ушите ми: бръмчене – моето собствено. Не знам кога е започнало.
Поглеждам в очите на Готвачката и се потапям в тази синя тъмнина. Трябва да я разбера до дъното на душата ѝ, ако искам да възстановя костите, кожата и плътта ѝ.
Елиас беше като сребро, прилив на адреналин под студения, ясен зори. Лайя беше различна. Тя ме караше да мисля за скръб и зелено-златна сладост.
Но Готвачката… вътрешностите ѝ се плъзгат като змиорки. Отдръпвам се от тях. Някъде зад бушуващата чернота виждам за миг това, което е била някога, и се протягам към него. Но докато го правя, бръмченето ми става внезапно нехармонично. Добротата в нея е спомен. Сега змиорките заемат мястото на сърцето ѝ и се гърчат с луда отмъстителност.
Променям мелодията, за да уловя тази истина в сърцевината ѝ. В нея се отваря врата. Преминавам през нея и вървя по дълъг коридор, който ми е странно познат. Подът ме всмуква, а когато поглеждам надолу, почти очаквам да видя пипала на калмар, които ме обгръщат.
Но има само тъмнина.
Не мога да понасям да изпея истината на Готвачката на глас, затова вместо това крещя думите в главата си, гледайки я в очите през цялото време. За нейна чест, тя не отвръща поглед. Когато започва изцелението, когато улавям същността ѝ и тялото ѝ започва да се възстановява, тя дори не трепва.
Болката в ребрата ми се усилва. Кръв капе по панталоните ми. Игнорирам я, докато не започвам да се задушавам, и най-накрая се принуждавам да пусна Готвачката. Усещам раната, която съм получила от нея. Много по-малка е от тази на старицата, но все пак боли ужасно.
Раната на Кук е малко окървавена и отворена, но единствения признак за инфекция е остатъчният мирис на смърт.
– Погрижи се за това – задъхвам се. – Ако успееш да влезеш в стаята ми, можеш да откраднеш билки, за да си направиш компрес.
Тя поглежда раната, а после мен.
– Момичето има брат, свързан с… със… Съпротивата – запъва се за момент, после продължава. – Войниците го изпратиха в Кауф преди месеци. Тя се опитва да го измъкне. Твоят човек ѝ помага.
Той не е моя човек, – е първата ми мисъл.
Той кърви и е полудял, – е втората.
Военен, моряк или член на племе, изпратен в Кауф, може да се появи накрая, наказан, пречистен и малко вероятно да се противопостави отново на Империята. Но книжниците нямат изход, освен дупка в земята.
– Ако ме лъжеш…
Тя се качва на прозореца, този път с пъргавината, която за последно видях у Сера.
– Запомни: ако нараниш момичето, ще съжаляваш.
– Коя е тя за теб? – Питам. Видях нещо в Готвачката по време на лекуването – аура или сянка, някаква древна музика, която ме накара да се сетя за Лайя. Намръщвам се, опитвайки се да си спомня. Сякаш изваждам от паметта си сън отпреди десет години.
– Тя не е нищо за мен. – Готвачката изрича думите, сякаш дори мисълта за Лайя ѝ е отвратителна. – Просто едно глупаво дете на безнадеждна мисия.
Когато я поглеждам несигурно, тя поклаща глава.
– Не стой там и не ме зяпай като зашеметена крава, – казва тя. – Отиди да спасиш семейството си, глупаво момиче.

Назад към част 33                                                           Напред към част 35

ЧАСТ III
ТЪМНИЦАТА
XXXIII: Елиас

Сянката на надзирателя пада върху мен. Дългата му триъгълна глава и тънките пръсти ми напомнят богомолка. Имам чист изстрел, но ножовете не напускат ръцете ми. Всички мисли за убийство изчезват от ума ми, когато виждам какво държи.
Това е дете на книжник, на девет или десет години. Недохранено, мръсно и мълчаливо като труп. Белезниците на китките му го обозначават не като затворник, а като роб. Надзирателят забива нож в гърлото му. Кръвта се стича по врата на детето и се стича върху мръсната му риза.
Шест Маски следват Надзирателя в блока. Всеки от тях носи герба на Дженс Сисселия, семейството на Надзирателя. Всеки от тях е насочил стрела с изрязан печат към сърцето ми.
Мога да се справя с тях, дори и със стрелите. Ако падна достатъчно бързо и използвам масата като щит…
Но тогава старецът прекарва бледата си ръка през косата на детето, която е дълга до раменете, с ужасяваща нежност.
– Няма по-красива звезда от това дете с ясните очи; за него бих дал живота си. – Надзирателят произнася цитата с ясен тенор, който подхожда на неговия спретнат външен вид. – Той е малък – надзирателя кимва към момчето – но открих, че е удивително издръжлив. Мога да го накарам да кърви с часове, ако желаеш.
Хвърлям ножа.
– Интересно, – въздиша надзирателя. – Виждаш ли, Друсиус, как зениците на Ветуриус се разширяват, как пулсът му се ускорява, как дори пред лицето на сигурна смърт очите му търсят изход? Само присъствието на детето го спира.
– Да, надзирателю. – Един от Маските – предполагам, че е Друсиус – отговаря с безразличен тон.
– Елиас, – казва Надзирателя. – Друсиус и останалите ще те лишат от оръжията ти. Предлагам да не се съпротивляваш. Не бих искал да нараниш детето. Той е един от любимите ми екземпляри.
Десет ада. Маските ме обграждат и за секунди съм лишен от оръжията си, ботушите, Телис и по-голямата част от дрехите си. Не се съпротивлявам. Ако искам да избягам оттук, трябва да съхраня силите си.
И ще избягам. Самият факт, че Надзирателя не ме уби, показва, че иска нещо от мен. Ще ме държи жив, докато не го получи.
Надзирателят гледа как Маските ме оковават и ме блъскат в стената, зениците му са черни като капчици в синьо-белите му очи.
– Точността ти ме радва, Елиас. – Старецът държи ножа в ръката си, на около два сантиметра от врата на момчето. – Благородна черта, която уважавам. Макар че, признавам, не разбирам защо си тук. Един мъдър млад човек досега щеше да е далеч в Южните земи. – Той ме поглежда очаквателно.
– Наистина не очакваш да ти кажа, нали?
Момчето хленчи и виждам, че Пазача бавно забива ножа в шията му. Но тогава стареца се усмихва, разкривайки малки, пожълтели зъби. Пуска детето.
– Разбира се, че не очаквам, – казва той. – Всъщност се надявах, че няма да го направиш. Имам чувството, че ще лъжеш, докато не убедиш дори себе си, а лъжите ме отегчават. Много по-добре е да изтръгна истината от теб. Отдавна не съм имал Маска за обект на изследване. Боя се, че знанията ми са доста остарели.
Кожата ми настръхва. Където има живот, чувам гласа на Лайя в главата си, има надежда. Може да експериментира с мен. Да ме използва. Но докато съм жив, все още имам шанс да избягам оттук.
– Каза, че ме чакаш.
– Вярно. Малко птиче ми съобщи за пристигането ти.
– Командирката, – казвам. Проклета да е. Тя е единствената, която може да е разбрала къде отивам. Но защо би казала на Надзирателя? Тя го мрази.
Надзирателят се усмихва отново.
– Може би.
– Къде го искаш, Надзирателю? – Пита Друсиус. – Не с останалите, предполагам.
– Разбира се, че не, – отговаря Надзирателя. – Наградата ще изкуши по-нисшите стражи да го предадат, а аз искам да имам възможност да го изуча първо.
– Оправете една килия, – заповядва Друсиус на един от другите Маски, като кимва към редицата от изолационни килии зад нас. Но Надзирателя поклаща глава.
– Не, – казва той. – Имам друго място за новия ни затворник. Никога не съм проучвал дългосрочните ефекти на това място върху обект. Особено върху такъв, който проявява такава – той поглежда момчето книжник – емпатия.
Кръвта ми се вледени. Знам точно за коя част от затвора говори. Тези дълги, тъмни коридори с въздух, преситен от миризмата на смърт. Стоновете и шепота, драскотините по стените, начина, по който не можеш да направиш нищо, дори когато чуваш хора да викат за помощ, за някой, който да им помогне…
– Винаги си мразил това място, – промърморва надзирателя. – Помня. Помня изражението ти, когато ми донесе послание от императора. Бях в средата на експеримент. Пребледня като корем на риба и когато изтича в коридора, чух как повръщаш в кофата.
Десет кървави ада.
– Да. – Надзирателят кимва, изражението му е доволно. – Да, мисля, че стаята за разпити ще ти допадне много.

Назад към част 32                                                        Напред към част 34

XXXII: Лайя

Афия не ми даде време да се сбогувам, да скърбя. Смъкнах превръзката от окото на Изи, хвърлих наметало върху лицето ѝ и избягах. Поне избягах с раницата си и сабята на Дарин. Всички останали имаха само дрехите си и вещите, скрити в седларските торби на конете.
Конете отдавна са изчезнали, оголени от всички знаци и изпратени да галопират на запад в момента, в който стигнахме река Тайус. Единствените думи, с които Афия се сбогува с животните, бяха гневни мърморения за разходите им.
Лодката, която открадна от рибарското пристанище, скоро също ще я няма. През провиснатата врата на плесенясалата плевня, в която сме намерили убежище, виждам Кийнан да стои на брега и да потапя лодката.
Гърми. Капка сняг прониква през дупката в покрива на обора и пада на носа ми. Остават часове до зори.
Поглеждам Афия, която държи слаба лампа на земята, докато рисува карта в пръстта и говори тихо на Вана.
– … и му кажи, че му искам тази услуга. – Залдара подава на Вана монета за услуга. – Той трябва да те заведе при Айш и да отведе тези книжници в Свободните земи.
Един от книжниците – Милад – се приближава към Афия, устоявайки на пламтящия ѝ гняв.
– Съжалявам, – казва той. – Ако някой ден мога да ти се отплатя за това, което си направила, ще го направя стократно.
– Остани жив. – Погледът на Афия се омекотява – само за миг – и тя кимва на децата. – Пази ги. Помогни на всеки, на когото можеш. Това е единственото възнаграждение, което очаквам.
Когато тя се отдалечава, аз се приближавам към Милад, който се опитва да направи прашка от парче плат. Докато му показвам как да го наметне, той ме гледа с нервно любопитство. Сигурно се чуди какво е видял в каруцата на Афия.
– Не знам как изчезнах, – казвам най-накрая. – Тогава за първи път разбрах, че съм го направила.
– Добър трик за момиче книжник, – казва Милад. Той поглежда Афия и Гибран, които говорят тихо от другата страна на обора. – В лодката момчето каза нещо за спасяването на книжник, който знае тайните на серанската стомана.
Аз драскам с крак по земята.
– Брат ми, – казвам.
– Не е първия път, когато чувам за него. – Милад слага сина си в прашката. – Но е първия път, когато имам причина да се надявам. Спаси го, Лайя от Сера. Нашият народ се нуждае от него. И от теб.
Поглеждам към малкото момченце в ръцете му. Аян. Малки тъмни полумесеци се извиват под долните му мигли. Погледът му среща моя и аз докосвам бузката му, мека и кръгла. Той трябва да е невинен. Но е видял неща, които никое дете не бива да вижда. Какъв ще бъде, когато порасне? Какво ще го направи цялата тази жестокост? Ще оцелее ли? Не още едно забравено дете със забравено име, моля те. Не още един изгубен книжник.
Вана вика и заедно със Зхер води Милад, сестра му и децата в нощта. Аян се обръща, за да ме погледне. Насилвам се да му се усмихна – татко винаги казваше, че на бебета никога не може да се усмихваш прекалено много. Последното, което виждам, преди да изчезнат в мрака, са очите му, толкова тъмни, които все още ме гледат.
Обръщам се към Афия, която е затънала в разговор с брат си. По изражението на лицето ѝ, ако ги прекъсна, ще ме удари с юмрук в челюстта.
Преди да реша какво да правя, Кийнан се скрива в обора. Снегът вали без спир, а червената му коса е залепнала за главата му и изглежда почти черна в тъмнината.
Спира, когато вижда превръзката на окото ми. После прави две крачки и без колебание ме привлича към гърдите си, прегръщайки ме. Това е първият път, откакто избягахме от Мартиалите, в който имаме възможност дори да се погледнем. Но аз съм вцепенена, докато ме държи близо до себе си, неспособна да се отпусна в прегръдките му или да позволя на топлината му да прогони студа, който ме обзе в момента, в който видях разкъсаната гръд на Изи.
– Просто я оставихме там – казвам в рамото му. – Оставихме я да… Да изгние. – Костите ѝ да бъдат изядени от мършояди или хвърлени в някакъв безименен гроб. Думите са прекалено ужасни, за да ги изрека.
– Знам. – Гласът на Кийнан се пропуква и лицето му е бяло като тебешир. – Небеса, знам…
– Не можеш да ме накараш!
Обръщам рязко глава към другия край на обора, където Афия изглежда така, сякаш ще смаже лампата в ръката си. Гибран, междувременно, изглежда по-скоро като сестра си, отколкото ѝ е удобно в момента.
– Това е твой дълг, глупако. Някой трябва да поеме контрола над племето, ако не се върна, и не искам да е някой от нашите идиотски братовчеди.
– Трябваше да се сетиш за това, преди да ме вземеш с теб. – Гибран застава нос в нос с Афия. – Ако брата на Лайя може да направи стоманата, която ще свали Маските, тогава дължим на Риз – и на Изи – да го спасим.
– Вече сме се сблъсквали с жестокостта на Войниците…
– Не така, – казва той. – Те ни оскърбиха, ограбиха ни, да. Но никога не са ни избивали. Убиват книжниците и това ги прави дързъки. Ние сме следващите. Къде ще намерят роби, ако убият всички книжници?
Ноздрите на Афия се разширяват.
– В такъв случай, – казва тя, – се бори с тях от племенните земи. От затвора в Кауф със сигурност не можеш да го направиш.
– Слушай, – казвам аз, – не мисля, че…
Племенната жена се обръща, сякаш гласът ми е предизвикал експлозия, която се е натрупвала с часове.
– Ти, – съска тя. – Ти си причината да сме в тази каша. Останалите от нас кървяха, докато ти… ти изчезна. – Тя трепери от ярост. – Влезе в отделението на контрабандистите и когато Маската го отвори, те нямаше. Не осъзнах, че превозвам вещица…
– Афия. – Гласът на Кийнан звучи предупредително. Той не каза нищо за моята невидимост. Досега нямаше време.
– Не знаех, че мога да го направя – казвам аз. – Беше за първи път. Бях отчаяна. Може би затова се получи.
– Ами, за теб е много удобно – казва Афия. – Но останалите от нас не разполагаме с черна магия.
– Тогава трябва да си тръгнете. – Вдигам ръка, докато тя се опитва да възрази. – Кийнан знае къде има безопасни къщи, в които можем да отседнем. Той ми предложи преди, но аз не го послушах. – Боже, как съжалявам, че не го послушах. – Той и аз можем да стигнем до Кауф сами. Без каруци ще се движим още по-бързо.
– Каруците ви пазеха, – казва Афия. – Аз дадох обет…
– На човек, който отдавна не е между живите. – Леденият тон в гласа на Кийнан ми напомня за първата ни среща. – Мога да я заведа в Кауф в безопасност. Не се нуждаем от помощта ти.
Афия се изправя в цял ръст.
– Като книжник и бунтовник, ти не разбираш честта.
– Каква чест има в една безполезна смърт? – Питам я. – Дарин би мразил толкова много хора да умрат, за да го спасят. Не мога да ти заповядам да ме оставиш. Всичко, което мога да направя, е да те помоля. – Обръщам се към Гибран. – Мисля, че военните рано или късно ще се обърнат срещу племената. Кълна се, че ако Дарин и аз стигнем до Марин, ще ти пратя вест.
– Изи беше готова да умре за това.
– Тя нямаше къде другаде да отиде. – Суровата истина за самотата на приятелката ми в този свят ме удря. Поглъщам скръбта. – Не трябваше да я вземам с мен. Беше мое решение и беше грешно. – Като го казвам, се чувствам празна отвътре. – И няма да взема същото решение отново. Моля те, тръгвай. Все още можеш да настигнеш Вана.
– Не ми харесва това. – Жената от племето хвърля на Кийнан поглед на недоверие, който ме изненадва. – Изобщо не ми харесва.
Кийнан присвива очи.
– Мъртва ще ти харесва още по-малко.
– Честта ми изисква да те ескортирам, момиче. – Афия гаси лампата. Хамбара изглежда по-тъмен, отколкото би трябвало. – Но честта ми изисква също да не отнемам на една жена правото да решава съдбата си. Небесата знаят, че има достатъчно от това в този проклет свят. – Тя прави пауза. – Когато видиш Елиас, кажи му това от мен.
Това е всичко, което получавам за сбогом. Гибран излиза бурно от обора. Афия завърта очи и го следва.
Кийнан и аз оставаме сами, а снега барабани по земята в ритмичен такт около нас. Когато поглеждам в очите му, в главата ми се прокрадва мисъл: Това е правилно. Така трябва да бъде. Така винаги е трябвало да бъде.
– На шест мили оттук има безопасно място. – Кийнан докосва ръката ми, за да ме извади от мислите ми. – Ако побързаме, можем да стигнем там преди зазоряване.
Част от мен иска да го попита дали съм взела правилното решение. След толкова много грешки, копнея за уверение, че не съм съсипала всичко отново.
Разбира се, той ще каже „да“. Ще ме утеши и ще ми каже, че това е най-добрия изход. Но да постъпя правилно сега не ще поправи всички грешки, които вече съм допуснала.
Затова не питам. Просто кимам и го следвам, докато той ми показва пътя. Защото след всичко, което се случи, не заслужавам утеха.

Назад към част 31                                                       Напред към част 33

XXXI: Хелене

Семейството ми или Елиас.
Семейството ми. Или Елиас.
Авитас ме следва, докато напускам Кардиум Рок. Тялото ми е изтръпнало от неверие. Не забелязвам, че ме следва, докато не стигам до северната порта на Антиум.
– Остави ме. – Махам му с ръка. – Нямам нужда от теб.
– Задачата ми е да…
Обръщам се към него и насочвам нож към гърлото му. Той вдига ръце бавно, но без предпазливостта, която би проявил, ако мислеше, че наистина ще го убия. Нещо в това ме ядосва още повече.
– Не ме интересува. Искам да съм сама. Затова се махни от мен, или тялото ти скоро ще си търси нова глава.
– С цялото ми уважение, Гарван, моля те, кажи ми къде отиваш и кога ще се върнеш. Ако нещо се случи…
Вече се отдалечавам от него.
– Тогава госпожата ти ще бъде доволна, – отговарям. – Остави ме, Харпър. Това е заповед.
Минути по-късно напускам Антиум. Няма достатъчно хора на северната порта, мисля си, в отчаян опит да отвлека вниманието си от това, което Маркус току-що ми каза. Трябва да поговоря с капитана на градската стража за това.
Когато поглеждам нагоре, осъзнавам накъде съм се запътила. Тялото ми го знаеше преди ума ми. Антиум е построен в сянката на планината Виденс, където Aвгурите дебнат в скалистите си леговища. Пътят към пещерите им е добре утъпкан; всеки ден преди зазоряване поклонници тръгват нагоре по Невен, за да отдадат почит на червенооките пророци. Преди мислех, че разбирам защо. Мислех, че разочарованието на Елиас от Aвгурите миришеше на цинизъм. Дори на богохулство.
– Интриганти и измамници, – казваше той. – Пещерни шарлатани. – Може би през цялото това време е бил прав.
Минавам покрай малкото поклонници, които се катерят по планината, и ме изпълва гняв и нещо, което не ми се иска да определя. Нещо, което за последен път почувствах, когато се заклех във вярност на Маркус.
Хелене, ти си такава глупачка. Сега разбирам, че част от мен се надяваше Елиас да избяга – без значение какво щеше да се случи с Империята. Каква слабост. Мразя тази част от себе си.
Сега вече не мога да имам такава надежда. Семейството ми е кръв, род, корени. И все пак не прекарвах единадесет месеца от всяка година с тях. Не убих първия си човек с тях до себе си, нито вървях с тях по обитаваните от духове и смъртоносни коридори на Блекклиф.
Пътеката се вие нагоре на 600 метра, преди да се изравни в чаша, покрита с камъчета. Поклонници се тълпят в края, до една незабележима пещера.
Мнозина се приближават към пещерата, но някаква неизвестна сила ги спира на няколко метра от входа.
Опитайте се да ме спрете, крещя в ума си към Авгурите. Вижте какво ще стане.
Гневът ме тласка през групата поклонници и направо към входа на пещерата. Там в мрака ме чака една Авгурка, с ръце сгънати пред себе си.
– Кървав гарван. – Червените ѝ очи блестят под качулката и аз се напрягам да я чуя. – Ела.
Следвах я в коридор, осветен от лампи със синьо пламъче. Светлината им оцветяваше блестящите сталактити над нас в изненадващ кобалтов цвят.
Излизаме от дългия коридор във висока, идеално квадратна пещера. В центъра ѝ има голям басейн с неподвижна вода, осветен от отвор в скалата над нас. До басейна стои самотна фигура, взираща се в дълбините му.
Ескортът ми забавя крачка.
– Той те очаква. – Тя кимва към фигурата. Каин. – Успокой гнева си, Кървав гарван. Чувстваме яростта ти в кръвта си, както ти чувстваш ухапването на стоманата по кожата си.
Пристъпвам към Каин, стискайки меча си. Ще те смажа с гнева си. Ще те смажа. Спирам пред него, с отвратителна проклятие на устните си. После срещам трезвия му поглед и се разтрепервам. Силите ме напускат.
– Кажи ми, че ще се оправи. – Знам, че звуча като дете. Но не мога да се спра. – Както преди. Кажи ми, че ако спазя клетвата си за вярност, той няма да умре.
– Не мога да го направя, Кървав Гарван.
– Ти ми каза, че ако остана вярна на сърцето си, Империята ще бъде добре обслужвана. Каза ми да имам вяра. Как очакваш да имам вяра, ако той ще умре? Трябва да го убия – или семейството ми е загубено. Трябва да избера. Разбираш ли – можеш ли да разбереш…
– Кървав гарван, – казва Каин. – Как се прави маска?
Въпрос с въпрос. Баща ми правеше така, когато спорехме за философия. Винаги ме дразнеше.
– Маската се прави с тренировки и дисциплина.
– Не. Как се прави маска?
Каин ме обикаля, с ръце в робата си, наблюдавайки ме от под тежкия си черен качул.
– Чрез строги инструкции в Блекклиф.
Каин поклаща глава и прави крачка към мен. Камъните под мен се разтреперват.
– Не, Гарван. Как се прави маска?
Гневът ми пламва и аз го дръпвам назад, както бих дръпнал юздите на нетърпелив кон.
– Не разбирам какво искаш, – казвам. – Ние сме създадени чрез болка. Страдание. Чрез мъчения, кръв и сълзи.
Каин въздиша.
– Това е капан, Акила. Маската не се прави. Тя се преправя. Първо, тя се унищожава. Оголва се до треперещото дете, което живее в сърцето ѝ. Няма значение колко силна мисли, че е. Блекклиф я унижава, смирява и подчинява.
– Но ако оцелее, тя се ражда отново. Тя се издига от сенчестия свят на провала и отчаянието, за да стане толкова страшна, колкото това, което я е унищожило. За да познае мрака и да го използва като оръжие и щит в мисията си да служи на Империята.
Каин вдига ръка към лицето ми като баща, който гали новородено, хартиените му пръсти са студени върху кожата ми.
– Ти си Маска, да, – шепне той. – Но не си завършена. Ти си моя шедьовър, Хелене Акила, но аз едва сега започвам. Ако оцелееш, ще бъдеш сила, с която ще трябва да се съобразяват в този свят. Но първо ще бъдеш унищожена. Първо ще бъдеш счупена.
– Тогава ще трябва да го убия? – Какво друго може да означава това? Най-добрият начин да ме съсипе е Елиас. Той винаги е бил най-добрия начин да ме съсипе. – Изпитанията, обета, който ти дадох. Всичко беше напразно.
– В този живот има нещо повече от любов, Хелене Акила. Има дълг. Империя. Семейство. Род. Мъжете, които водиш. Обещанията, които даваш. Баща ти знае това. И ти ще го разбереш, преди да дойде края.
Очите му са неизмеримо тъжни, докато повдига брадичката ми.
– Повечето хора, – казва Каин, – са само блестящи искри в огромната тъмнина на времето. Но ти, Хелене Акила, не си бързо изгаряща искра. Ти си факла в нощта – ако се осмелиш да се оставиш да изгориш.
– Просто ми кажи…
– Търсиш уверения, – казва Авгура. – Аз не мога да ти предложа такива. Нарушаването на верността ти ще има своята цена, както и запазването ѝ. Само ти можеш да прецениш тази цена.
– Какво ще се случи? – Не знам защо питам. Безумие е. – Ти виждаш бъдещето, Каин. Кажи ми. По-добре да знам.
– Мислиш, че знанието ще го направи по-лесно, Кървав гарван, – казва той. – Но знанието го прави по-лошо. – Хилядолетна тъга тежи върху него, толкова изтощителна, че трябва да отвърна поглед. Шепотът му е слаб, а тялото му избледнява. – Знанието е проклятие.
Гледам го, докато изчезне. Сърцето ми е огромна пропаст, празна от всичко освен предупреждението на Каин и зашеметяващ страх.
Но първо ще бъдеш унищожена.
Убийството на Елиас ще ме унищожи. Чувствам тази истина в костите си. Убийството на Елиас е моето унищожение.

Назад към част 30                                                                     Напред към част 32

XXX: Елиас

Кучешките колиби пред Кауф миришат на кучешки екскременти и затлъстяла козина. Дори шала, с който съм си покрил лицето, не може да скрие миризмата. Повръща ми се от вонята.
От мястото, където се притискам в снега покрай южната стена на сградата, лая на кучетата е оглушителен. Но когато надниквам към входа, пазача от „Петте“ спи дълбоко до огъня в кучешката колиба – както и през последните три сутрини.
Отварям бавно вратата на колибата и се прилепвам към стената, все още обгърнат от сенките на зората. Три дни планиране – чакане и наблюдение – доведоха до този момент. Ако всичко върви добре, утре по това време ще съм измъкнал Дарин от Кауф.
Първо кучешките колиби.
Надзирателят на кучешкия приют посещава владенията си веднъж дневно, при втория звънец. Трима от петиците се сменят денонощно, но на пост е само един. На всеки няколко часа един от помощните войници излиза от затвора, за да почисти клетките, да нахрани и разходи животните и да поправи шейните и юздите.
В сенчестия край на сградата спирам до една клетка, където три кучета ме лаят, сякаш съм самия Черен лорд. Крачолите на униформата ми и гърба на наметалото ми се разкъсват лесно – вече са износени. Задържам дъха си и с пръчка омазнявам другия крачол с тор.
Надърпвам качулката на наметалото си.
– Ей! – Изкрещявам, надявайки се сенките да са достатъчно дълбоки, за да скрият дрехите ми, които очевидно не са униформа на Кауф. Петият се събужда с трепет и се обръща, с диви очи. Забелязва ме и започват да мърмори в защита, спускайки погледа си от уважение и страх. Прекъсвам го.
– Спиш по време на работа, – крещя му. Помощниците, особено плебеите, са обект на презрение от всички в Кауф. Повечето са особено груби с петиците и затворниците – единствените хора в Кауф, над които могат да се налагат. – Ще докладвам за теб на началника на кучешкия приют.
– Господине, моля ви…
– Престани да лаеш. Достатъчно чух от кучетата. Една от кучките ме нападна, когато се опитах да я изведа. Разкъса ми дрехите. Донеси ми друга униформа. И наметало и ботуши – моите са покрити с кучешки изпражнения. Аз съм два пъти по-голям от теб, така че се увери, че ще ми станат. И не смей да казваш на Кенъл Мастър. Последното, от което имам нужда, е този копелдак да ми намали дажбата.
– Да, сър, веднага, сър!
Той изтичва от кучешкия приют, толкова уплашен, че ще го докладвам за спане по време на служба, че дори не ме поглежда. Докато го няма, храня кучетата и почиствам клетките. Появата на помощник по-рано от обикновено е странна, но не е нещо необичайно, имайки предвид липсата на организация на началника на кучешкия приют. Ако помощник се появи и не изпълни задачата си, това ще предизвика тревога.
Когато петицата се връща, аз съм съблечен до гащи и му заповядвам да остави униформата и да чака отвън. Хвърлям старите си дрехи и обувки в огъня, крещя отново на бедния момък за всеки случай и се обръщам на север, към Кауф.
Половината от затвора е заровена в мрака на планината зад него. Другата половина изниква от скалата като болен израстък. Широка пътека се вие от огромната предна порта, течаща като поточе от черна кръв по река Дъск.
Стените на затвора, два пъти по-високи от тези на Блекклиф, са почти украсени с фризове, колони и капители, изсечени от бледосивата скала. Лъкове стрелци патрулират по зъбестите крепостни стени, а легионери охраняват четири наблюдателни кули, което прави затвора труден за проникване и невъзможен за бягство.
Освен ако не си Маска, който е прекарал седмици в планиране.
Над нас студеното небе е осветено в зелено и лилаво от вълнообразни ленти от светлина. Наричат ги Северните танцьори – духовете на мъртвите, които се сражават за вечността в небесата – поне според военните предания.
Чудя се какво би казала Шаева за това. Може би ще можеш да я попиташ след две седмици, когато си мъртъв. Попипвам запаса от Телис в джоба си – за две седмици. Точно колкото да стигна до Ратана.
Освен Телис, отвертка и хвърлящите ножове на гърдите ми, вещите ми, включително телуманските ми саби, са скрити в пещерата, където планирам да скрия Дарин. Мястото беше по-малко, отколкото го помнех, полуразрушено и покрито с отломки от кални свлачища. Но нямаше хищници и беше достатъчно голямо, за да лагеруваме. Дарин и аз трябва да можем да се крием там, докато пристигне Лайя.
Фокусирам погледа си върху зейналата решетка на Кауф. Каруци с провизии се вият по пътя, водещ към затвора, носейки зимни провизии, преди проходите да бъдат затрупани от сняг. Но слънцето още не е изгряло и смяната на стражата е предстояща, доставките са хаотични и сержанта не обръща внимание на кой влиза и излиза от кучешките колиби.
Приближавам каруцата от главния път и се промъквам между другите стражи, които претърсват каруците за контрабанда.
Докато надниквам в кашон с тикви, палка ме удря по ръката.
– Вече проверих този, глупако, – казва глас зад мен и аз се обръщам към мрачен, брадат легионер.
– Извинявайте, господине, – изръмжавам и бързо се втурвам към следващия вагон. Не ме следвай. Не питай за името ми. Не питай за номера ми.
– Как се казваш, войнико? Не съм те виждал преди…
БУМ-бум-БУМ-БУМ-бум.
За пръв път съм развълнуван да чуя барабаните, които сигнализират смяната на караула. Легионерът се обръща, разсеян за миг, и аз се втурвам в тълпата от помощници, които се насочват към затвора. Когато поглеждам назад, легионера вече е обърнал внимание към следващия вагон.
Твърде близо, Елиас.
Държа се малко зад отряда помощници, с качулка на главата и шал, увит плътно около врата. Ако мъжете забележат излишен войник сред тях, съм мъртъв.
Боря се да облекча напрежението в тялото си, да поддържам равномерен и изтощен ход. Ти си един от тях, Елиас. Изморен до кости след нощната смяна, готов за грог и легло. Преминавам през заснежения двора на затвора, два пъти по-голям от тренировъчното поле в Блекклиф. Факели – синьо пламъче и катран – осветяват всеки сантиметър от пространството. Знам, че вътрешността на затвора е осветена по същия начин; надзирателя наема двайсет и четири помощници, чиято единствена задача е да се уверят, че факелите никога не угасват. Никой затворник в Кауф не може да разчита на сенките за съюзници.
Въпреки че рискувам да ме извикат мъжете, с които съм, проправям си път към средата на групата, докато се приближаваме към главния вход на затвора и двете Маски, които го охраняват.
Маските поглеждат мъжете, които влизат, и пръстите ми се свиват към оръжията ми. Принуждавам се да слушам тихия разговор на помощниците.
– … двойни смени, защото половината от ротата в ямата се е разболяла от хранително отравяне…
– … вчера пристигнаха нови затворници, дузина.
– … не разбирам защо се занимаваме с тях. Капитанът каза, че командирката е на път. Новият император ѝ е заповядал да убие до последния книжник тук.
Свръхнапрегнат, се опитвам да овладея гнева, който залива всяка пора на тялото ми. Знаех, че командирката претърсва околностите в търсене на книжници, които да убие. Не осъзнавах, че се опитва да ги изтреби напълно.
В този затвор има повече от хиляда книжници и всички ще умрат по нейна заповед. Десет пъти по дяволите. Бих искал да ги освободя. Да щурмувам ямите, да убия стражите, да подбудя бунт.
Мечти. В момента най-доброто, което мога да направя за книжниците, е да измъкна Дарин оттук. Знанията му поне ще дадат на народа му шанс да се бори.
Това, ако Надзирателя не е унищожил тялото или ума му. Дарин е млад, силен и очевидно умен: точно типа затворник, върху който Надзирателя обича да експериментира.
Преминавам през затвора, без маските да забележат, и се отправям с другите стражи по главния коридор. Затворът е разположен като огромно ветрило, с шест дълги коридора като спици. Войници, племенни воини, моряци и тези отвъд границите на Империята заемат два блока от затвора на източната страна. Книжниците заемат два блока на запад. Последните два блока са казармите, столовата, кухните и складовете.
В самия център на ветрилото има две стълби. Едната води нагоре към кабинета на надзирателя и помещенията на Маските. Другата води надолу, надолу, надолу към килиите за разпити. Изтръпвам и изгонвам от ума си мисълта за това мръсно малко парче от ада.
Помощниците около мен свалят качулките и шаловете си, така че аз се отдръпвам назад. Небрежната брада, която съм си оставил през последните няколко седмици, е достатъчно добро прикритие, стига никой да не ме погледне отблизо. Но тези мъже ще разберат, че не съм бил на служба с тях на портата.
Движи се, Елиас. Намери Дарин.
Братът на Лайя е ценен затворник. Надзирателят ще е чул слуховете, които Спиро Телуман разпространи за ковашките умения на момчето. Ще иска да го държи отделен от останалата част от населението на Кауф. Дарин няма да е в ямите на книжниците или в другите големи затворнически блокове. Затворниците остават в килиите за разпит не повече от един ден – ако останат по-дълго, излизат в ковчег. Остава само изолацията.
Преминавам бързо покрай другите пазачи, които се отправят към различните си постове. Когато минавам покрай входа на ямите на книжниците, ме удря вълна от смрадлива жега. Повечето места в Кауф са толкова студени, че можеш да видиш дъха си в облак. Но за да поддържа адската жега в ямите, надзирателя използва огромни пещи. Дрехите се разпадат за седмици в ямите, раните гноясват, раните гният. По-слабите затворници умират дни след пристигането си тук.
Когато бях петица, разположен тук, попитах една Маска защо Надзирателя не оставя студа да убие затворниците. Защото жегата ги кара да страдат повече, отговори той.
Доказателство за това страдание чувам в писъците, които ехтят из затвора като хор от демони. Опитвам се да ги блокирам, но те проникват в съзнанието ми.
Давай, по дяволите.
Докато се приближавам към главната ротонда на Кауф, повишена активност привлича вниманието ми: войници се отдалечават бързо от централното стълбище. Слаба, облечена в черно фигура слиза по стъпалата, маската на лицето X блести.
По дяволите. Началникът. Единственият човек в този затвор, който ме познава от пръв поглед. Гордее се, че помни всичко и всички в детайли. Проклинам тихо. Е шест и четвърт, а той винаги влиза в разпитните килии по това време. Трябваше да си спомня.
Старецът е на метри от мен и говори с Маската до себе си. От дългите му, тънки пръсти виси куфарче. Инструменти за експериментите му. Потискам отвращението, което се надига в гърлото ми, и продължавам да вървя. Минавам покрай стълбите, на метри от него.
Зад мен вик пронизва въздуха. Два легионера маршируват покрай мен, ескортирайки затворник от ямите.
Книжникът е облечен в мръсна превръзка, а измършалото му тяло е покрито с рани. Когато поглежда към желязната врата, която води към блока за разпити, виковете му стават все по-отчаяни и ми се струва, че ще си счупи ръката в опит да избяга. Отново се чувствам като Фивър, слушайки мъките на затворниците, без да мога да направя нищо, освен да кипя от безполезна омраза.
Един от легионерите, отегчен от виковете на мъжа, вдига юмрук, за да го нокаутира.
– Не, – вика надзирателят от стълбите с призрачния си, треперещ глас. – Крясъкът е най-чистата песен на душата, – цитира той. – Варварският вик ни привързва към ниските зверове, към неизразимото насилие на земята. – Надзирателят прави пауза. – От Тиберий Антоний, философ на Тайус Десети. Нека затворника пее, – пояснява той, – за да го чуят братята му.
Легионерите влачат мъжа през желязната врата. Надзирателят тръгва да ги последва, но после забавя крачка. Вече съм почти от другата страна на ротондата, близо до коридора, който води към карцера. Надзирателят се обръща, оглежда коридорите от петте страни, преди погледът му да се спря на този, в който съм на път да вляза. Сърцето ми почти изскача от гърдите.
Продължавай да вървиш. Опитай се да изглеждаш мрачен. Той не те е виждал от шест години. Имаш брада. Няма да те познае.
Да чакаш погледа на стареца да мине е като да чакаш брадвата на палача да падне. Но след дълги секунди той най-накрая се обръща. Вратата на разпитните килии се затръшва зад него и аз отново дишам.
Коридорът, в който влизам, е по-празен от ротондата, а каменното стълбище, водещо към изолатора, е още по-празно. Единствен легионер стои на стража пред вратата на блока, една от трите, водещи към затворническите килии.
Поздравявам го и мъжът отговаря с грубо мърморене, без да си прави труда да вдигне поглед от ножа, който точи.
– Господине, – казвам. – Дойдох за прехвърляне на затворник…
Той вдига глава точно навреме, за да изпъкнат леко очите му от юмрука, който лети към слепоочието му. Спирам падането му, отнемам му ключовете и униформата и го слагам на земята. Минути по-късно е с кърпа в устата, вързан и натъпкан в близкия склад.
Дано никой не го отвори.
Листът с преместванията за деня е закачен на стената до вратата и аз го преглеждам бързо. После отключвам първата врата, втората и последната и се озовавам в дълъг, влажен коридор, осветен от един-единствен син факел.
Скучаещият легионер на входа поглежда изненадан от бюрото си.
– Къде е капрал Либран? – Пита той.
– Ял е нещо, което му е обърнало стомаха, – отговарям. – Аз съм нов. Пристигнах вчера с фрегата. – Тайно поглеждам към значката му. Капрал Култар. Значи е плебей. Протягам ръка. – Капрал Скрибор, – казвам. Като чува плебейско име, Култар се отпуска.
– Върни се на поста си, – казва той. Когато се колебая, той се усмихва знаещо. – Не знам как е било на предишния ти пост, но тук надзирателя не позволява на мъжете да докосват затворниците в изолатора. Ако искаш забавления, ще трябва да чакаш, докато те разпределят в ямите.
Потискам отвращението си.
– Надзирателят ми каза да му докарам затворник при седмия звън, – казвам. – Но той не е в списъка за прехвърляне. Знаеш ли нещо за това? Книжник младеж. Млад. Руса коса, сини очи. – Принуждавам се да не кажа нищо повече. Една стъпка по една, Елиас.
Култар взема своя списък за прехвърляне.
– Няма нищо тук.
В гласа ми проличава леко раздразнение.
– Сигурен ли си? Началникът беше настоятелен. Момчето е ценен затворник. Цялата околност говори за него. Казват, че може да прави серрикова стомана.
– А, него.
Изразът ми става скучен. По дяволите. Култар знае кой е Дарин. Това означава, че момчето е в изолатора.
– Защо, по дяволите, Уордън го иска? – Култар се почесва по главата. – Момчето е мъртво. От седмици.
Еуфорията ми изчезва.
– Мъртъв? – Култар ме поглежда накриво и аз изравнявам гласа си. – Как е умрял?
– Слязъл е в килиите за разпит и не е излязъл. Заслужил си го е. Малък плъх. Отказал да даде номера си по време на разпознаването. Винаги трябваше да обявява мръсното си име на книжник. Дарин. Сякаш се гордееше с него.
Свивам се до бюрото на Култар. Думите му потъват бавно. Дарин не може да е мъртъв. Не може. Какво ще кажа на Лайя?
Трябваше да дойдеш по-бързо, Елиас. Трябваше да намериш начин. Огромността на провала ми е смайваща и въпреки че Блекклиф ме обучи да не показвам емоции, в този момент забравям всичко.
– Кървящите книжници се оплакваха седмици наред, когато чуха, – Култар, напълно незаинтересован, се кикоти. – Великият им спасител, мъртъв…
– Надут, така го наречи. – Дърпам легионера към себе си за яката. – Много приличаш на тях, тук долу, вършиш работа, която всеки идиот от Петото би могъл да върши, и дрънкаш за неща, които не разбираш. – Удрям го силно с глава и го бутам, гнева и разочарованието ми избухват в тялото ми и изтласкват здравия ми разум. Той отскача назад и удря стената с отвратителен трясък, очите му се обръщат нагоре. Той се плъзга по пода и аз му давам последен ритник. Няма да се събуди скоро. Ако изобщо се събуди.
Махай се оттук, Елиас. Отиди при Лайя. Кажи ѝ какво се е случило. Все още ядосан от новината, че Дарин е мъртъв, влача Култар до една от празните килии, хвърлям го вътре и заключвам.
Но когато се насочвам към вратата, водеща навън от блока, ключалката изтраква.
Дръжката се върти. Ключът е в ключалката. Ключалката се отваря. Скрий се. Умът ми крещи думите. Скрий се!
Но няма къде да се скрия, освен зад бюрото на Култар. Гмурвам се, свивам се на топка, сърцето ми тупти, а ножовете са в готовност.
Надявам се да е роб книжник, който идва да донесе храната. Или някой от Петте, който доставя поръчка. Някой, когото мога да заглуша. Пот се стича по челото ми, когато вратата се отваря и чувам леки стъпки по камъните.
– Елиас. – Замръзвам на място при тънкия глас на надзирателя. Не, по дяволите. Не. – Излез оттам. Чаках те.

Назад към част 29                                                               Напред към част 31

XXIX: Лайя

Тази жена – Маската – тази, която наричат Командир. Тя ги убива всички.
Всички книжници. Всички книжници затворници.
– Скийс, Кийнан, – казвам аз. Бунтовникът разбира веднага, точно като мен. – Дарин.
– Войниците се движат на север, – шепне Кийнан. Книжниците не го чуват, вниманието им е насочено към Афия, която все още не е решила съдбата им. – Вероятно още не са стигнали до Кауф. Командирката е методична. Ако се движи от юг на север, няма да промени плана си сега. Все още трябва да мине през Антиум, преди да стигне до Кауф.
– Афия, – вика Зхер от края на лагера, с подзорна тръба в ръка. – Войниците наближават. Не мога да кажа колко са, но са близо.
Афия проклина и книжниците я хваща.
– Моля те. Вземи децата. – Челюстта му е стисната, но очите му се пълнят със сълзи. – Аян е на две години. Сена е на шест. Войниците няма да ги пощадят. Пази ги. Сестрите ми и аз ще избягаме – ще отвлечем войниците.
– Афия. – Изи поглежда ужасена към жената от племето. – Не можеш да им откажеш…
Мъжът се обръща към нас.
– Моля те, госпожице, – казва ми той. – Казвам се Милад. Аз съм въжеджия. Аз съм никой. Не ми пука за себе си. Но моя син – той е умен, толкова умен…
Гибран се появява зад нас и хваща ръката на Изи.
– Бързо, – казва той. – Качвайте се в каруцата. Войниците ги преследваха, но убиват всеки книжник, когото видят. Трябва да ви скрием.
– Афия, моля те. – Изи поглежда децата, но Гибран я дърпа към каруцата си, очите му изпълнени с ужас.
– Лайя, – казва Кийнан. – Трябва да се скрием…
– Трябва да ги приюти. – Обръщам се към Афия. – Всичките. Бях в скривалището на контрабандистите. Имаш място за тях. – Обръщам се към Милад. – Войниците видяха ли с семейството ти? Търсят ли специално вас?
– Не, – отговаря Милад. – Бягахме с още дузина други хора. Разделихме се преди няколко часа.
– Афия, сигурно имаш някъде робски белезници, – казвам аз. – Защо не направим като в Нур…
– Няма да го направя. – Гласът на Афия е съскащ, а тъмните ѝ очи са като ножове. – Вече излагам племето си на риск заради вас, – казва тя. – Сега млъкни и се качи на каруцата.
– Лайя, – казва Кийнан, – хайде…
– Залдара. – Гласът на Зхер е рязък. – Дванадесет мъже. Две минути. С тях има Маска.
– Кървящо, горящо небе. – Афия ме хваща за ръката и ме бута към каруцата си. – Влез. В. Каруцата, – ръмжи тя. – Веднага.
– Скрийте ги. – Аз се втурвам напред и Милад поставя сина си в ръцете ми. – Или няма да мръдна оттук. Ще стоя тук, докато дойдат Войниците, те ще разберат коя съм и вие ще умрете за укриване на беглец.
– Лъжи, – съска Афия. – Няма да рискуваш живота на скъпия си брат.
Пристъпвам напред, носът ми е на сантиметри от нейния, и отказвам да отстъпя. Мисля за майка си. Мисля за баба. Мисля за Дарин. Мисля за всички книжници, които са загинали под мечовете на войниците.
– Опитай.
Афия ме гледа в очите за миг, преди да изрече нещо между ръмжене и вик.
– Ако умрем за това, – казва тя, – ще те преследвам през ада, докато не си платиш.
– Вана, – вика тя на братовчедка си. – Вземи сестрите и момичето. Използвай каруцата на Риз и каруцата с килимите. – Обръща се към Милад. – Ти си с Лайя.
Кийнан ме хваща за рамото.
– Сигурна ли си?
– Не можем да ги оставим да умрат, – казвам аз. – Върви, преди да дойдат войниците. – Той се втурва към скривалището си в каруцата на Зхер, а секунди по-късно Милад, Аян и аз сме в каруцата на Афия. Отмествам килима, който скрива люк в пода. Той е подсилен със стомана и тежък като слон. Милад изръмжава, докато ми помага да го вдигнем.
То се отваря и разкрива плитка, широка кухина, пълна с газ и барут. Тайното скривалище на Афия. През последните няколко седмици много от войниците, които претърсваха кервана, го откриха и, доволни, че са намерили незаконния ѝ запас, престанаха да търсят.
Дърпам скрит лост и чувам щракване. Скривалището се отваря хоризонтално и разкрива друго под него. То е достатъчно голямо за трима души. Аз се спускам от едната страна, Милад от другата, а Аян, с широко отворени очи, лежи между нас.
Афия се появява на вратата на каруцата. Лицето ѝ все още е яростно и тя мълчи, докато затваря скритото отделение над нас. Капакът се затваря с трясък. Килимът шумоли, докато тя го изправя. После стъпките ѝ се отдалечават.
През летвите на отделението се чува фучене на коне и дрънчене на метал. Усещам миризма на смола. Ясно се чуват отсечените тонове на един воин, но не мога да разбера какво казва. Сянка преминава над отделението и аз се принуждавам да не мърдам, да не издавам звук. Вече съм правила това десетки пъти. Понякога съм чакала тук половин час, веднъж почти половин ден.
Спокойно, Лайя. Успокой се. До мен Аян се мърда, но мълчи, вероятно усещайки опасността извън отделението.
– … група бунтовници книжници, бягат насам – казва с равен глас Маската. – Виждали ли сте ги?
– Видях един-двама роби – отговаря Афия. – Няма бунтовници.
– Все пак ще претърсим каруцата ти, племеннице. Къде е твоя Залдар?
– Аз съм Залдара.
Маската замлъква.
– Интересно, – казва той по начин, който ме кара да се разтреперя. Мога почти да си представя как се изправят космите на Риз. – Може би ще можем да обсъдим това по-късно, жено от племето.
– Може би. – Гласът на Афия е като мъркане, толкова гладък, че не бих уловила тънката нишка гняв дълбоко под повърхността, ако не бях прекарала последните няколко седмици в близост до нея.
– Започни със зеления. – Гласът на Маската заглъхва. Обръщам глава, затварям едното око и притискам другото към пространството между дъските. Мога да различа огледалопокритата каруца на Гибран и каруцата с провизии до нея, където се крие Кийнан.
Мислех, че бунтовника ще иска да се скрие с мен, но когато Мартиалите дойдоха за първи път, той хвърли един поглед към отделението на Афия и поклати глава.
Ако останем разделени, каза той, дори и военните да открият един от нас, другите ще могат да останат скрити.
Твърде скоро, кон изръмжава отблизо и войник скача от него. Улавям блясъка на сребърно лице и се опитвам да продължа да дишам. До мен Милад държи ръка на гърдите на сина си.
Стълбите в краката на каруцата на Афия се спускат и тежките стъпки на ботушите на войника отекват над нас. Стъпките спират.
Това не означава нищо. Може да не е видял шевовете в пода. Падащият люк е конструиран толкова умело, че дори отделението за примамка е почти невъзможно да се открие.
Войникът крачи напред-назад. Напуска каруцата, но аз не мога да се отпусна, защото секунди по-късно я обикаля.
– Залдара – вика той на Афия. – Вашата каруца е доста странно конструирана. Отвън дъното ѝ е на около 30 см от земята. Но отвътре е значително по-висока.
– Хората от племето ни харесват каруците да са здрави, милорд – отговаря Афия. – Иначе се разпадат при първата дупка по пътя.
– Аукс, – вика Маската на друг войник. – Ела тук. Залдара, ти също. – Ботуши тропат по стълбите на Афия, следвани от по-леките ѝ стъпки.
Дишай, Лайя. Дишай. Всичко ще бъде наред. Това се е случвало и преди.
– Дръпни килима, Залдара.
Килимът се премества. Секунда по-късно чувам характерния щрак на капака на люка. Не, не!
– Харесвате си каруците здрави, а? – Казва Маската. – Явно не толкова здрави.
– Може би можем да обсъдим това, – казва Афия с гладък тон. – С удоволствие ще предложа малък данък, ако просто пренебрегнете…
– Аз не съм имперски събирач на данъци, когото можеш да подкупиш с тухла газ, племеннице. – Гласът на Маската вече не е забавен. – Тази субстанция е забранена и ще бъде конфискувана и унищожена, както и барутът. Войник, извади контрабандната стока.
Добре, намерихте го. Сега продължавайте.
Войникът изважда газа блок по блок. И това се е случвало и преди, макар че досега Афия е успявала да разубеди войниците да не търсят повече с помощта на само няколко блока газ. Маската не мърда, докато всичко в отделението не е изнесено.
– Е, – казва Афия, когато помощния войник свършва. – Доволен ли си?
– Ни най-малко, – отговаря Маската. Секунда по-късно Афия псува. Чувам тежък трясък, въздишка и нещо, което звучи като жената от племето, която се опитва да потисне вик.
Изчезни, Лайя, мисля си. Ти си невидима. Изчезни. Малка. По-малка от драскотина. По-малка от прашинка. Никой не може да те види. Никой не знае, че си тук. Тялото ми изтръпва, сякаш прекалено много кръв се влива в кожата ми наведнъж.
Малко по-късно втората част на купето се отваря. Афия е сгърбена до стената на кабината си, с една ръка на бързо посиняващата си шия. Маската стои на сантиметри от нея и докато гледам лицето му, откривам, че съм парализирана от страх.
Очаквам да ме разпознае. Но той има очи само за Милад и Аян. Момчето избухва в ридания при вида на чудовището пред него. Той се вкопчва в баща си, който отчаяно се опитва да го успокои.
– Книжник боклук, – казва Маската. – Не можеш дори да се скриеш както трябва. Ставай, плъх. И затвори устата на хлапето си.
Погледът на Милад се насочва към мястото, където лежа, и се разширява. Бързо отвръща поглед, без да каже нищо. Той ме игнорира. Всички ме игнорират. Сякаш не съм там. Сякаш не ме виждат.
Точно като когато се промъкна зад командира в Сера, като когато се скри от племенника в Райдърс Руст. Като когато Елиас те изгуби в тълпата в Нур. Искаш да изчезнеш и го правиш.
Невъзможно. Мисля, че трябва да е някакъв странен трик на Маската. Но той излиза от каруцата, бутайки Афия, Милад и Аян пред себе си, и аз оставам сама. Поглеждам се и ахвам. Виждам собственото си тяло, но през него виждам и зърната на дървото. Неуверено протягам ръка към ръбовете на отделението на контрабандиста, очаквайки ръката ми да премине през него, както правят ръцете на призраците в приказките. Но тялото ми е солидно както винаги; просто е по-прозрачно за моите очи – и невидимо за тези на другите.
Как? Как? Как? Ефритът в Сера ли направи това? Това са въпроси, на които трябва да отговоря – но по-късно. Засега грабвам сабята на Дарин, кинжала си и раницата си и на пръсти излизам от каруцата. Прилепвам се към сенките, но можех да вървя и пред факлите, защото никой не ме вижда. Зхер, Риз, Вана и Гибран са коленичили на земята, с ръце вързани зад гърба.
– Претърсете каруците – ръмжи Маската. – Ако тук има двама книжници, сигурно има и други.
Малко по-късно един от войниците се приближава.
– Господине – казва той. – Няма никой друг.
– Тогава не сте търсили достатъчно добре. – Маската грабва една от факлите и запалва каруцата на Гибран. Изи!
– Не! – Вика Гибран, опитвайки се да се освободи от връзките си. – НЕ!
Малко по-късно Изи излиза от каруцата, кашляйки от дима. Маската се усмихва.
– Виждате ли? – Казва той на колегите си войници. – Като плъхове. Трябва само да ги изпушите. Изгорете каруците. Където отиват тези хора, няма да им трябват.
О, небеса. Трябва да се движа. Преброих войниците. Те са дузина. Маската, шест легионери и пет помощници. Секунди след като запалват огньовете, сестрите на Милад излизат от скривалищата си, носейки малката Сена. Момичето не може да откъсне ужасения си поглед от Маската.
– Намерих още един! – Вика един от помощниците от другата страна на лагера и, ужас, издърпва Кийнан.
Маската оглежда Кийнан и се усмихва.
– Виж тази коса, – казва той. – Имам няколко приятели, които харесват червенокоси, момче. Жалко, че заповедта ми е да убия всички книжници. Щях да спечеля доста злато от теб.
Кийнан стиска зъби и ме търси с поглед в поляната. Когато не ме намира, се отпуска и не се съпротивлява, докато войниците го връзват.
Намерили са всички. Каруците горят. След малко ще екзекутират всички книжници и вероятно ще откарат Афия и племето ѝ в затвора.
Нямам план, но все пак се движа, протягайки ръка към сабята на Дарин. Вижда ли я някой? Не може да я види. Дрехите ми явно не са, нито раницата ми. Приближавам се до Кийнан.
– Не мърдай, – шепна му в ухото. Кийнан спира да диша за секунда. Но освен това не мърда нито му муха. – Първо ще прережа връзките на ръцете ти – казвам. – После на краката. Ще ти подам сабята.
Няма признаци, че Кийнан ме е чул. Докато разглеждам кожената връзка на ръцете му, един от легионерите се приближава към Маската.
– Каруците са унищожени – казва той. – Имаме шестима членове на племето, пет възрастни книжници и две деца.
– Добре, – казва Маската. – Ние ще… ааа…
Кръв изригва от врата на Маската, докато Кийнан скочи на крака и замахва със сабята на Дарин и я забива в гърлото на Войника. Трябваше да бъде смъртоносен удар, но все пак това е Маската и той бързо се отдръпва. Притиска ръка към раната, а чертите на лицето му се изкривяват в яростна гримаса.
Тичам към Афия и прерязвам въжетата ѝ. Зехр е следващия. Докато стигам до Риз, Вана и книжниците, в поляната е настъпил пълен хаос. Кийнан се бори с Маската, който се опитва да го повали на земята. Зехр танцува около мечовете на трима легионери, стреляйки с лък толкова бързо, че не виждам как опъва тетивата. При звука на вик се обръщам и виждам Вана да стиска кървавата си ръка, докато баща ѝ се бори с двама помощници с тояга.
– Изи! Назад! – Гибран бута приятелката ми зад себе си, докато размахва меч срещу друг легионер.
– Убийте ги! – Крещи Маската на хората си. – Убийте ги всички!
Милад блъска Аян към една от сестрите си и взима горящо парче дърво, което е изскочило от един от каруците. Маха с него към приближаващ се помощник, който скача назад предпазливо. От другата му страна, помощник-войник се движи към книжниците с изваден сатър, но аз скачам напред. Забивам кинжала си в кръста на войника и го издърпвам нагоре, както ме научи Кийнан. Мъжът пада, треперещ, на земята.
Една от сестрите на Милад се заема с другия помощник, а когато войника е разсеян, Милад го пробожда с горящото дърво, запалвайки дрехите му. Войникът крещи и се върти лудо по земята, опитвайки се да загаси огъня.
– Ти… ти беше изчезнала. – Заеква Милад, зяпа ме, но няма време за обяснения. Заемам колене и изтръгвам кинжалите от тялото на помощника. Хвърлям единия на Милад, а другия на сестра му.
– Скрийте се! – Крещя им. – В гората! Вземете децата!
Едната от сестрите тръгва, но другата остава до Милад и заедно нападат легионер, който се нахвърля върху тях.
От другата страна на лагера Кийнан се държи срещу Маската, без съмнение подпомаган от кръвта, която се лее по врата на по-едрия мъж. Късата сабя на Афия блести зловещо в светлината на огъня, докато тя поваля един помощник и веднага се обръща, за да се бие с легионер. Зхер е повалил двама от нападателите си и се бие яростно с последния. Последният легионер обикаля Изи и Гибран.
Приятелката ми държи лък в ръка, натяга го, цели легионера, който се бие със Зхер, и забива стрелата право в гърлото на воина.
На няколко метра от нея, Риз и Вана все още се борят с помощниците. Риз е намръщен, докато се опитва да отблъсне един от войниците. Мъжът удря Риз в корема. Среброкосият член на племето се превива и, към ужас, малко по-късно от гърба му стърчи нож.
– Татко! – Крещи Вана. – Боже, татко!
– Риз? – Гибран отблъсква един от легионерите с удар и се запъва към братовчедка си.
– Гибран! – Извиквам аз. Легионерът, който го обикаля, скача напред. Гибран вдига меча си, но той се разбива.
След това се вижда блясък на стомана и се чува отвратително хрускане.
Цветът изчезва от лицето на Гибран, а Изи се залюлява назад, от гърдите ѝ извира невъобразимо количество кръв. Тя не е мъртва. Може да оцелее. Тя е силна. Тичам към тях, устата ми е отворена в яростен вик, докато легионера, който е намушкал Изи, се хвърля към Гибран.
Вратът на момчето от племето е открит за смъртоносен удар и единственото, за което мога да мисля, докато се втурвам напред, е, че ако той умре, Изи ще бъде с разбито сърце, отново. Тя заслужава повече от това.
– Гиб! – Крещящият от ужас вик на Афия е стряскащ и ехото му отеква в ушите ми, докато кинжала ми се удря в сабята на легионера, само на сантиметри от врата на Гибран. Използвам внезапна, подхранена от адреналина сила, за да отблъсна войника. Той губи равновесие за миг, преди да ме хване за гърлото и да ме обезоръжи с едно движение на ръката си. Ритам го, опитвайки се да го ударя с коляно в слабините, но той ме хвърля на земята. Виждам звезди, после червена светлина. Изведнъж струя гореща кръв ме удря в лицето и легионера се срива върху мен, мъртъв.
– Лайя! – Кийнан ме издърпва от под мъжа и ме изправя на крака. Зад него лежи мъртва Маската, както и останалите воини.
Вана ридае до падналия си баща, а Афия е до нея. Аян се вкопчва в Милад, а Сена се опитва да събуди мъртвата си майка. Зхер куца към книжниците, от дузина рани тече кръв.
– Лайя. – Гласът на Кийнан е задушен и аз се обръщам. Не. Не, Изи. Искам да затворя очи, да избягам от това, което виждам. Но краката ми ме носят напред и аз падам до Изи, прегърната в ръцете на Гибран.
Окото на приятелката ми е отворено и тя търси моето. Принуждавам се да откъсна погледа си от отворената рана в гърдите ѝ. Проклета да е Империята. Ще я изгоря за това. Ще я унищожа.
Ровя в раницата си. Ще ѝ трябват шевове – компрес с хамамелис – чай, някакъв чай. Но дори докато претърсвам бутилките, знам, че няма ампула, няма екстракт, достатъчно силен, за да противодейства на това. Има само няколко минути живот.
Вземам ръката на приятелката си, малка и студена. Опитвам се да произнеса името ѝ, но гласът ми не излиза. Гибран ридае, моли я да остане.
Кийнан стои зад мен и усещам ръцете му да падат върху раменете ми и да ме стискат.
– Л-Лайя… – В ъгъла на устата на Изи се образува кръвно мехурче и се пука.
– Из. – Намирам гласа си. – Остани с мен. Не ме оставяй. Не смей. Помисли за всичко, което трябва да кажеш на Готвачката.
– Лайя, – шепне тя. – Страх ме е…
– Изи. – Разтърсвам я леко, без да искам да я нараня. – Изи!
Топлото ѝ кафяво око среща моето и за миг си мисля, че ще се оправи. В него има толкова много живот – толкова много Изи. За един сърдечен удар тя ме поглежда – в мен, сякаш вижда душата ми.
И после я няма.

Назад към част 28                                                            Напред към част 30