Категория: Въглен в пепелта

VIII: Лайя

Часове наред тичам, прикривайки се от безумно многобройни бойни патрули, като поддържам невидимостта си, докато главата ми не се разтрепери, а краката ми не затреперят от студ и изтощение. Умът ми се върти от притеснения за Елиас, за Дарин, за Афия. Дори и да са в безопасност, какво ще правим сега, когато Империята е забелязала набезите? Военните ще наводнят провинцията с войници. Не можем да продължим. Рискът е твърде голям.
Няма значение. Просто стигни до лагера. И да се надяваме, че и Дарин е стигнал дотам.
В полунощ, ден след нахлуването, най-накрая забелязвам високия гол дъб, който приютява палатката ни, а клоните му шумолят от вятъра. Конете цвилят, а под дървото крачи позната фигура. Дарин! Почти изхлипвам от облекчение. Силите ми са изгубени и не мога да извикам. Просто изпадам във видимост.
Когато го правя, през погледа ми преминава тъмнина. Виждам сенчеста стая и прегърбена фигура. Миг по-късно видението изчезва и аз се препъвам към лагера. Дарин ме забелязва и тича, придърпвайки ме в прегръдка. Афиа изскача от кръглата кожена палатка, която с брат ми използваме за подслон, а по лицето ѝ се смесват гняв и облекчение.
– Ти си кървяща идиотка, момиче!
– Лайя, какво стана?
– Намерихте ли Мами? Затворниците в безопасност ли са? Елиас…
Афия вдига ръка.
– Мами е с лечител от племето Нур, – казва Залдара. – Моите хора ще отведат затворниците в земите на племето. Исках да се присъединя към тях, но…
Тя поглежда към Дарин и аз разбирам. Не е искала да го остави сам. Не е знаела дали ще се върна. Разказвам им бързо за засадата на Гарвана и за изчезването на Елиас.
– Видяхте ли Елиас? – Моля, нека той да се оправи. – Той излезе ли от гората?
Афия потръпва, като поглежда през рамо към високата стена от дървета, която бележи западната граница на Мястото за изчакване. Дарин само поклаща глава.
Взирам се в дърветата и ми се иска да имам силата да прокарам път до колибата на джиновете. Защо го отвлече, Шаева? Защо го измъчваш така?
– Влез вътре. – Дарин ме вкарва в палатката и увива около раменете ми вълнено одеяло от спалния си чувал. – Ще хванеш смъртта си.
Афия отдръпва козината, която покрива дупката в горната част на палатката, и разбърква пепелта на малкия ни огън, докато кафявото ѝ лице не загори в бронз. Дълги минути по-късно аз загребвам от яхнията с картофи и кюспе, която Дарин е приготвил. Тя е прегоряла, с толкова много червен пипер в нея, че едва не се задушавам – Дарин винаги е бил безнадежден в кухнята.
– Дните ни на набези приключиха, – казва Афия. – Но ако искаш да продължиш да се бориш с Империята, ела с мен. Присъединете се към племето Нур. – Жената от племето прави пауза и се замисля. – За постоянно.
Двамата с брат ми си разменяме погледи. Хората от племето приемат нови членове на семейството само чрез брак или осиновяване на деца. Да бъдеш поканен да се присъединиш към племе не е никак малко – и то от Залдара, не по-малко.
Посягам към ръката на Афиа, зашеметена от щедростта ѝ, но тя ми маха с ръка.
– Така или иначе сте почти семейство – казва Афиа. – А ти ме познаваш, момиче. Искам нещо в замяна. – Тя се обръща към брат ми. – Много хора са загинали, за да те спасят, Дарин от Сера. Дошло е времето да започнеш да ковеш серинска стомана. Мога да ти осигуря материали. Небето знае, че племената се нуждаят от толкова помощ, колкото можем да получим.
Брат ми свива ръката си, както винаги, когато го мъчат фантомните болки от липсващите му пръсти. Лицето му пребледнява, устните му изтъняват. Демоните в него се събуждат.
Толкова отчаяно искам Дарин да проговори, да приеме предложението на Афиа. Това може би е единствения шанс да продължим борбата с Империята. Но когато се обръщам към него, той излиза от палатката, мърморейки, че има нужда от въздух.
– Какви новини има от вашите шпиони? – Казвам бързо на Афия, надявайки се да отклоня вниманието ѝ от брат ми. – Войниците не са свили силите си?
– Изпратиха още един легион в племенната пустиня от прохода Атела, – казва Афия. – Арестуваха стотици хора около Нур по фалшиви обвинения: за подкупи, за пренасяне на контрабанда и небето знае какво още. Говори се, че планират да изпратят затворниците в градовете на Империята, за да бъдат продадени като роби.
– Племената са защитени, – казвам аз. – Договорът с император Тайус е в сила вече пет века.
– Император Маркус не се интересува от този договор. – Афия се намръщва. – Това не е най-лошото. В Сад един легионер уби Кехани от племето Али.
Не мога да скрия шока, който ме обзема. Кеханите са пазителите на племенните истории и на историята, втори по ранг след Залдарите. Да убиеш такъв е обявяване на война.
– Племето Али нападна най-близкия марсиански гарнизон в знак на отмъщение, – казва Афия. – Това е, което Империята искаше. Командващата Маска се спусна като чук от ада и сега цялото племе Али е или мъртво, или в затвора. Племената Сийяд и Фози са се заклели да отмъстят на Империята. Техните Залдари заповядаха нападения срещу селища на Империята – по последни данни са загинали близо сто военни, и то не само войници.
Тя ме поглежда многозначително. Ако племената се обърнат срещу невинни хора – деца, цивилни, старци – Империята ще отвърне на удара.
– Те ни провокират. – Афия поглежда към небето, за да прецени колко е часът. – Отслабват ни. Имаме нужда от тази стомана, Лайя. Помисли върху предложението ми. – Тя навлича наметалото си, за да си тръгне, като спира до входа на палатката. – Но помисли бързо. Въздухът е омърсен от странност. Чувствам я в костите си. Не се страхувам само от военните.
Предупреждението на Афиа ме тормози цяла нощ. Малко преди разсъмване се отказвам от съня и се измъквам извън палатката, където брат ми бди.
Призраците от Мястото за изчакване са неспокойни – несъмнено застрашени от нашето присъствие. Мъчителните им викове се сливат с воя на северния вятър в леден, смразяващ косата хор. Придърпвам одеялото си към себе си, докато падам до брат си.
Седим мълчаливо и наблюдаваме как върховете на дърветата в Мястото на изчакване стават от черни на сини, а източното небе бледнее. След известно време Дарин заговаря.
– Искаш да знаеш защо няма да направя оръжията.
– Не е нужно да ми казваш, ако не искаш.
Брат ми свива юмруци и ги разтваря – навик, който има още от детството ни. Средният и безименния пръст на лявата му, доминираща ръка, са отрязани.
– Материалите са достатъчно лесни за набавяне, – казва той. Стенанията на духовете се засилват и той повишава глас.
– Сложно е самото създаване. Смесването на металите, топлината на пламъка, начина на сгъване на стоманата, охлаждането на острието, начина на полиране на острието. Помня повечето от тях, но… – Той примигва, сякаш се опитва да види нещо, което не се вижда. – Толкова много неща съм забравил. В затвора „Кауф“, в килиите на смъртта, изчезнаха цели седмици. Вече не мога да си спомня лицето на баща си, нито това на баба. – Едва го чувам през призраците. – А какво ще стане, ако приятелката ти Изи е умряла напразно? Ами ако семейството на Афиа е умряло напразно? Ами ако Елиас се е заклел във вечността като Ловец на души напразно? Ами ако аз направя стоманата и тя се счупи?
Мога да му кажа, че това никога няма да се случи. Но Дарин винаги знае кога лъжа. Хващам лявата ръка на брат ми. Тя е загрубяла. Силна.
– Има само един начин да разберем, Дарин, – казвам аз. – Но няма да го направим, докато…
Прекъсва ме един особено пронизителен вик от Гората. Върховете на дърветата пулсират, а земята стене. Сред най-близките до нас стволове се събират бели капчици, чиито викове се засилват.
– Какво им е станало? – Дарин изтръпва от звука. Обикновено игнорирането на призраците е достатъчно лесно за нас. Но точно сега дори на мен ми се иска да захлупя ушите си с ръце.
Тогава разбирам, че виковете на духовете не са безсмислени. Под болката им се крият думи. По-специално една дума.
„Лайя. Лайя. Лайя.“
Брат ми също го чува. Той посяга към ножа, но гласът му е спокоен, както преди Кауф.
– Помни какво каза Елиас. Не можеш да им се довериш. Те вият, за да ни стреснат.
– Слушай ги, – прошепвам аз. – Слушай, Дарин.
„Твоя е вината, Лайя.“ – Призраците се притискат към невидимата граница на Мястото за изчакване, а формите им се сливат една с друга и образуват гъста, задушаваща мъгла. – „Той вече е близо.“
– Кой? – Придвижвам се към дърветата, без да обръщам внимание на протестите на брат ми. Никога не съм влизала в гората без Елиас до мен. Не знам дали мога.
– Говорите ли за Елиас? Той добре ли е?
„Смъртта се приближава. Заради теб.“
Кинжалът ми изведнъж се изплъзва в ръцете ми.
– Обяснявайте! – Извиквам.
Краката ми ме носят достатъчно близо до линията на дърветата, за да мога да видя пътя, по който Елиас минава, когато ни среща тук. Никога не съм била в хижата на Елиас и Шаева, но той ми е казвал, че тя се намира в края на тази пътека, на не повече от една левга отвъд линията на дърветата. Лагерът ни е тук заради тази пътека – това е най-бързия начин Елиас да стигне до нас.
– Там има нещо нередно, – казвам на Дарин. – Нещо се е случило…
– Това са просто призраци, които са си призраци, Лайя, – казва Дарин. – Искат да те примамят и да те побъркат.
– Но ние с теб никога не сме били подлудявани от духовете, нали? – След това брат ми замълча. Никой от нас не знае защо Мястото на изчакване не ни вбесява толкова, колкото другите, като Племената или Военните, които го отбягват.
– Виждал ли си някога толкова много духове толкова близо до границата, Дарин? – Духовете сякаш се умножават с всяка секунда. – Не може да е само за да ме измъчват. Нещо се е случило с Елиас. Нещо не е наред. – Чувствам притегляне, което не мога да обясня, принуда да се движа към Гората на здрача.
Бързам към палатката и събирам нещата си.
– Не е нужно да идваш с мен.
Дарин вече е взел раницата си.
– Където отиваш ти, там и аз, – казва той. – Но това е голяма гора. Той може да е навсякъде там.
– Той не е далеч. – Този странен инстинкт ме дърпа, като кука в корема ми. – Сигурна съм в това. – Когато стигаме до дърветата, очаквам съпротива. Но всичко, което намирам, са призраци, натъпкани толкова нагъсто, че едва виждам през тях.
„Той е тук. Той дойде. Заради теб. Заради това, което си направила.“
Принуждавам се да не обръщам внимание на духовете и да следвам оскъдната следа. След известно време призраците намаляват. Когато се обръщам назад, в редиците им се усеща осезаем страх.
Двамата с Дарин си разменяме погледи. От какво би се страхувал един призрак в небето?
С всяка крачка дишането става все по-трудно. Това не е първия ми път на мястото за изчакване. Когато с Дарин започнахме набезите на кервана преди няколко месеца, Елиас ни преведе през Марин. Гората никога не е била гостоприемна – но и не е била толкова потискаща.
Страхът ме обзема и аз се движа по-бързо. Дърветата тук са по-малко, а през отворените участъци се вижда поляна и наклонения сив покрив на една къща.
Дарин ме хваща за ръката, с пръст на устните, и ме издърпва на земята. Напредваме с педантично внимание. Пред нас една жена моли. Друг глас проклина с познат баритон. Облекчението ме залива. Елиас.
Облекчението е краткотрайно. Гласът на жената замлъква. Дърветата се разтреперват силно и пред погледа се появява петно с тъмна коса и кафява кожа. Шаева. Тя впива пръсти в рамото ми и ме издърпва на крака.
– Отговорите ви се крият в Адиса. – Свивам се и се опитвам да се измъкна, но тя ме държи със силата на джина. – При пчеларя. Но внимавай, защото и той е забулен в лъжи и сенки като теб. Намери го на свой риск, дете, защото ще загубиш много, дори и да ни спасиш всички…
Тялото ѝ се отдръпва и сякаш невидима ръка я повлича обратно към поляната. Сърцето ми се разтуптява. О, не, небеса, не…
– Лайя от Сера. – Бих разпознала това официално съскане навсякъде. Това е събуждането на морето и разтърсването на земята от самата нея. – Винаги се появяваш там, където не си желана.
Дарин изкрещя предупредително, но аз тръгнах напред към поляната, а предпазливостта ми бе победена от яростта. Бронираният Елиас е притиснат до едно дърво, всеки мускул се напряга срещу невидими връзки. Той се мята като животно в капан, стиснал юмруци, докато цялото му тяло се накланя към центъра на поляната.
Шаева е коленичила, черната ѝ коса се разпилява по земята, кожата ѝ е восъчна. Лицето ѝ е без очертания, но опустошението, което се излъчва от нея, е древно.
Черният лорд, забулен в мрак, стои над нея. Сърповидното острие в ръката му в сянка свети, сякаш е изработено от потопени в отрова диаманти. Държи го с леки пръсти, но тялото му е напрегнато – иска да го използва.
От гърлото ми се изтръгва ръмжене. Трябва да направя нещо. Трябва да го спра. Но откривам, че вече не мога да се движа. Магията, която завладява Елиас, е обхванала и Дарин, и мен.
– Черен лорд – прошепва Шаева. – Простете ми грешката. Бях млада, аз…
Гласът ѝ се задушава. Мълчалив, Черния лорд прокарва пръсти по челото на Шаева като баща, който дава благословия.
След това я пробожда в сърцето.
Тялото на Шаева се свива, ръцете ѝ се размахват, тялото ѝ се издига нагоре, сякаш копнее за острието, и устата ѝ се отваря. Очаквам писък, крясък. Вместо това се изсипват думи.

„Остава една част и се пазете от Жътваря пред портите!
Врабчетата ще се удавят и никой няма да разбере.
Миналото ще гори и никой няма да го забави.
Мъртвите ще възкръснат и никой няма да оцелее.
Детето ще бъде окъпано в кръв, но живо.
Перлата ще се пропука, студа ще влезе.
Месарят ще се счупи и никой няма да го задържи.
Духът ще падне, плътта ѝ ще изсъхне.
До Зърнестата луна краля ще получи своя отговор.
По време на Зърнестата луна забравените ще намерят своя господар.“

Брадата на Шаева пада. Миглите ѝ трептят като крила на пеперуда, а от острието, забито в гърдите ѝ, капе кръв, която е червена като моята. Лицето ѝ се отпуска.
След това тялото ѝ избухва в пламък – светкавица от ослепителен огън, която само след секунди се превръща в пепел.
– Не! – Елиас изкрещява с две мокри ивици от двете страни на лицето си.
Не разгневявай Черния лорд, Елиас – иска ми се да изкрещя. Не се оставяй да те убият.
Около Черния лорд се завихря облак от пепел – всичко, което е останало от Шаева. Той поглежда за пръв път към Елиас, поклаща глава и напредва с капещ сърп в ръка.
Отдалеч си спомням как Елиас ми разказа какво е научил от Душеловката: че Звездата защитава онези, които са я докоснали. Черния лорд не може да убие Елиас. Но може да го нарани, а небесата са ми свидетели няма да позволя да бъде наранен никой друг, за когото ми пука.
Хвърлям се напред – и отскачам. Черният лорд ме игнорира, чувствайки се комфортно в силата си. Няма да нараниш Елиас. Няма да го направиш. Някаква дива тъмнина се надига в мен и поема контрол над тялото ми. Усетих го веднъж преди, преди месеци, когато се биех с Черния лорд пред затвора Кауф. От устните ми се изтръгва животински вик. Този път, когато напирам напред, се справям. Дарин е на половин крачка зад мен и Черния лорд щраква с китката си. Брат ми замръзва. Но магията на джина няма ефект върху мен. Скачам между Черния лорд и Елиас, извадил кинжал.
– Не смей да го докосваш, – казвам аз.
Слънчевите очи на Черния лорд пламнаха, когато той погледна първо към мен, после към Елиас и прочете какво има между нас. Мисля си за това как ме предаде. Чудовище! Колко близо е до това да освободи джиновете? Пророчеството на Шаева отговори на въпроса преди малко: остана една част от Звездата. Знае ли Черния лорд къде е тя? Какво му е спечелила смъртта на Шаева?
Но докато ме наблюдава, си спомням за любовта, която кипеше в него, а също и за омразата. Спомням си жестоката война, която водеха двамата, и опустошението, което оставиха след себе си.
Рамото на Черния лорд потрепва, сякаш е разтревожен. Може ли да прочете мислите ми? Той премества вниманието си през рамото ми към Елиас.
– Елиас Ветуриус. – Джинът се наведе над мен и аз се отдръпнах, притисната към гърдите на Елиас, притисната между двамата: туптящото сърце на приятеля ми и отчаянието от смъртта на Шаева, и елдричeския гняв на Черния лорд, подхранван от хилядолетна жестокост и страдание.
Джинът не си прави труда да ме погледне, преди да заговори.
– Тя имаше сладък вкус, момче, – казва той. – Като роса и ясна зора.
Зад мен Елиас се спря и си пое спокойно дъх. Среща огнения поглед на Черния лорд, а лицето му побледнява от шока, който вижда там. После изръмжава – звук, който сякаш се издига от самата земя. Под кожата му се извиват сенки като мастилени лиани. Всеки мускул в раменете, гърдите и ръцете му се напряга, докато не се откъсва от невидимите си връзки. Той вдига ръце, от кожата му избухва ударна вълна, която ме поваля по гръб.
Черният лорд се поколебава, преди да се оправи.
– Ах, – отбелязва той. – Кученцето е ухапано. Толкова по-добре. – Не мога да видя лицето му под качулката. Но чувам усмивката в гласа му. Той се издига, докато вятъра залива поляната. – Няма радост в това да унищожиш слаб враг.
Той насочва вниманието си на изток, към нещо, което е далеч от погледа. Шепне във въздуха, сякаш общува с някого. След това вятъра го връхлита и, както в гората край Кауф, той изчезва. Но този път вместо тишина, която да отбележи отминаването му, духовете, избягали до границите на Мястото за изчакване, се изсипват на поляната и ме връхлитат.
„Ти, Лайя, това е заради теб!“
„Шаева е мъртва…“
„Елиас е осъден…“
„Джинът е на един дъх от победата…“
Заради мен.
Има толкова много. Истината на думите им се стоварва върху мен като мрежа от вериги. Опитвам се да ѝ се противопоставя, но не мога, защото духовете не лъжат.
Остава една част. Черният лорд трябва да намери само още едно парче от Звездата, преди да освободи своите роднини. Той вече е близо. Достатъчно близо, за да не мога повече да го отричам. Достатъчно близо, за да действам.
Призраците се въртят около мен, толкова са ядосани, че се страхувам да не ми разкъсат кожата. Но Елиас ги прогонва и ме вдига на крака.
Дарин е до мен, грабва раницата ми от мястото, където е паднала, и се взира в призраците, докато те се връщат обратно в дърветата, едва задържани.
Още преди да изрека думите, брат ми кимна. Чул е какво е казала Шаева. Знае какво трябва да направим.
– Отиваме в Адиса. – Все пак го казвам. – За да го спрем. За да приключим с това.

Назад към част 7

VII: Кървавият гарван

Редица отрязани глави ни посреща Декс, Авитас и мен, когато минаваме под главната порта на Антиум, обкована с желязо. Предимно книжници, но забелязвам и военни. Улиците са осеяни с мръсни купчини кал, а над града лежи плътна пелена от облаци, които обещават още сняг.
Аз минавам покрай ужасяващата изложба и Харпър ме следва, а Декс гледа главите, стиснал здраво юздите. Мълчанието му е притеснително. Разпитът на племето Саиф все още го преследва.
– Върви в казармата, Декс, – казвам аз. – Искам докладите за всички активни мисии на бюрото ми до полунощ. – Вниманието ми попада върху две жени, които се разхождат пред близкия пост на охраната. Куртизанки. – И иди да се разсейваш след това. Отвлечи мислите си от рейда.
– Не посещавам публични домове – казва тихо Декс, докато следи погледа ми към жените. – Дори и да го правех, за мен не е толкова лесно, Гарван. И ти го знаеш.
Изстрелвам поглед към Авитас Харпър. Отиди си. Когато той се отдалечи от ушите ми, се обръщам към Декс.
– Госпожа Хира е на площад Мандиас. Къщата на забравата. Хира е дискретна. Тя се отнася добре с жените и мъжете си. – При колебанието на Декс губя търпение. – Позволяваш на чувството си за вина да те изяжда и това ни струва скъпо в селото, – казвам аз. Този набег трябваше да ни донесе нещо, което да използваме срещу Керис. Не успяхме. Маркус няма да е доволен. И сестра ми е тази, която ще изпита това недоволство.
– Когато съм отпаднала – продължавам, – посещавам дома на Хира. Това помага. Отиди или не. За мен няма значение. Но престани да бъдеш жалък и безполезен. Нямам търпение за това.
Декс си тръгва, а Харпър побутва коня си.
– Често посещаваш „Хира“? – В гласа му се долавя нещо повече от любопитство.
– Отново четеш по устните?
– Само твоите, Гарван. – Зелените очи на Харпър се насочват към устата ми толкова бързо, че почти го пропускам. – Прости за въпроса ми. Предположих, че имаш доброволци, които да посрещнат твоите… нужди. Предишният заместник-командир на Гарвана понякога му осигуряваше куртизанки, ако имаш нужда от мен…
Бузите ми се разгорещяват от образа, който създава.
– Престани да говориш, Харпър, – казвам аз. – Докато си отзад.
Тръгваме в галоп към двореца, чийто перлен блясък е откровена лъжа, която прикрива потисничеството вътре. В този час пред външните порти цари оживление – придворни от Илюстриан и придворни от Меркатор се надпреварват да влязат в тронната зала, за да получат благоволението на императора.
– Нападението срещу Марин ще бъде много полезно.
– Флотът вече е ангажиран…
– Ветурия ще ги смаже…
Потискам въздишката си от безкрайните машинации на Патерс. Начинът, по който замисляха интригите си, докарваше баща ми до разсеяност. Когато ме видят, замлъкват. Изпитвам мрачно удоволствие от техния дискомфорт.
Двамата с Харпър се промъкнахме бързо през придворните. Мъжете с дълги, кожени наметала се отдръпнаха от калта, изритана от коня ми. Жените, блестящи в придворни одежди, наблюдават скришом. Никой не среща погледа ми.
Свине. След като Маркус ги екзекутира, нито един от тях не каза и дума в памет на семейството ми. Дори насаме.
Майка ми, баща ми и сестра ми загинаха като предатели и нищо не може да промени това. Маркус искаше да ме накара да се срамувам, но аз не го правя. Баща ми даде живота си, опитвайки се да спаси Империята, и един ден този факт ще стане известен. Но сега семейството ми сякаш никога не е съществувало. Сякаш живота им е бил просто халюцинация.
Единствените хора, които се осмелиха да споменат родителите ми, са Ливия, книжник, която не съм виждала от седмици, и книжник момиче, чиято глава сега би трябвало да е в чувал на кръста ми.
Чувам шумоленето на гласове в тронната зала много преди да видя двойната ѝ врата. Когато влизам, всички войници отдават чест. Вече са научили какво се случва с тези, които не го правят.
Маркус седи неподвижно на трона си, свил големи ръце на подлакътниците, а лицето му е безчувствено. Кървавочервената му пелерина се свлича на пода и се отразява зловещо от сребърно-медната му броня. Оръжията край него са остри като бръснач, за съжаление на по-възрастните илюстриански патрици, които изглеждат меки до своя император.
Командира не е тук. Но тук е Ливия, чието лице е безстрастно като на маска, докато седи на собствения си трон до Маркус. Мразя, че е принудена да седи тук, но все пак ме обзема облекчение – поне е жива. Тя блести в лавандулова рокля, наситена със златни бродерии.
Гърбът на сестра ми е изправен, лицето ѝ е напудрено, за да скрие синината на бузата. Нейните чакащи дами – жълтооки братовчедки на Маркус – се скупчват на няколко метра от нея. Те са плебеи, откъснати от селото си от сестра ми като жест на добра воля към Маркус и семейството му. Подозирам, че и те като мен намират двора за непоносим.
Маркус насочва вниманието си към мен, въпреки че пред него стои очевидно разтревожения посланик на Марин. Когато се приближавам, раменете на императора се свиват.
– Не е нужно да ме предупреждаваш, по дяволите – измърморва той. Посланикът смръщва вежди и аз разбирам, че Маркус не отговаря на човека. Той говори на себе си. При объркването на маринеца императора го подканя да се приближи.
– Кажи на твоя ухилен крал, че не трябва да се крие – казва Маркус. – Империята не се интересува от война с Марин. Ако се нуждае от знак за нашата доброжелателност, нека ми предостави списък на враговете си. Аз ще му изпратя главите им като подарък. – Посланикът пребледнява и се отдръпва, а Маркус с жест ме насочва напред.
Не признавам Ливия. Нека двора си мисли, че не сме близки. Тя си има достатъчно грижи и без половината от тези лешояди, които се опитват да се възползват от връзката ѝ с мен.
– Императоре. – Коленича и прекланям глава. Въпреки че го правя от месеци, не ми е станало по-лесно. До мен Харпър прави същото.
– Разчистете стаята – изръмжа Маркус. Когато илюстрианците не се придвижват достатъчно бързо, той хвърля кинжал към най-близкия от тях.
Охранителите извеждат илюстрианците и те не успяват да се измъкнат достатъчно бързо. Маркус се усмихва при тази гледка, а грубия му смях се отразява на страха, който обзема стаята.
Ливия се изправя и грациозно събира гънките на роклята си. По-бързо, сестро, мисля си. Излизай оттук. Но преди да слезе от трона си, Маркус я хваща за китката.
– Остани. – Той я принуждава да седне на мястото си. Погледът на сестра ми се среща с моя за един безкрайно кратък миг. Не усещам страх, а само предупреждение. Авитас се отдръпва, мълчалив свидетел.
Маркус изважда от бронята си свитък пергамент и го хвърля към мен. Гербът проблясва във въздуха, докато лети към ръката ми, и аз разпознавам К с кръстосани мечове под него. Печатът на командира.
– Продължавай, – казва той. – Прочети го. – До него Ливия го наблюдава, в тялото ѝ се усеща предпазливост, макар да се е научила да я премахва от лицето си.

„Милорд Император,
Каркаунският магьосник Гримарр е засилил набезите срещу Навиум. Нуждаем се от още хора. Патриците на Навиум са съгласни; техните печати са по-долу. Половин легион би трябвало да е достатъчен.
Първо, задължение до смърт,
Генерал Керис Ветурия“

– Тя има цял легион там долу – казвам аз. – Би трябвало да е в състояние да потуши мизерно варварско въстание с пет хиляди души.
– И все пак – Марк изважда още един пергамент от доспехите си и още един, хвърляйки ги към мен – от патриците Еквиций, Таций, Аргус, Модий, Виселий – списъкът продължава, – казва той. – Всички искат помощ. Техните пълномощници тук, в Антиум, ме преследват, откакто дойде съобщението на Керис. Триста цивилни са мъртви, а тези варварски кучета имат флот, който се приближава към пристанището. Който и да е този Гримарр, той се опитва да превземе проклетия град.
– Но Керис със сигурност може…
– Тя е замислила нещо, тъпа кучко. – Ревът на Маркус отекна в стаята, а след две крачки лицето му беше на сантиметри от моето. Харпър се напряга зад мен, а Ливия се надига наполовина от трона си. Леко поклащам глава. Мога да се справя с него, сестричке.
Маркус забива пръстите си в черепа ми.
– Вземи си го в гъстата глава. Ако се беше погрижила за нея, както ти наредих, това нямаше да се случи. Затваряй си устата, по дяволите.
Той се завърта, но Ливия не е проговорила. Погледът му е вперен в разстоянието между него и сестра ми, а аз си спомням с тревога за подозрението на Ливия, че Маркус вижда духа на близнака си Зак, убит преди месеци по време на Изпитанията.
Преди да успея да се замисля, Маркус се приближава толкова близо, че маската ми помръдва. Очите му изглеждат така, сякаш ще изскочат от главата му.
– Не сте искали убийство, милорд. – Отдалечавам се много бавно. – Поискахте унищожение, а унищожението изисква време.
– Помолих – той сдържа гнева си, внезапното му спокойствие е по-студено от гнева му – за компетентност. Имахте три месеца. Вече трябва да са изпълзели червеи от очните ѝ ямки. Вместо това тя е по-силна от всякога, докато Империята отслабва. Така че кажи ми, Кървава шушулка: Какво ще направиш с нея?
– Имам информация. – Влагам в гласа си и в тялото си всяка частица убеденост, която притежавам. Сигурна съм. Ще я унищожа. – Достатъчно, за да я унищожа.
– Каква информация?
Не мога да му кажа какво е разкрил Елиас за Куин. Това не е достатъчно полезно, а дори и да е, Маркус ще ме разпитва още. Ако научи, че съм държала Лайя и Елиас в ръцете си и съм ги изгубила, ще пречупи сестра ми наполовина.
– Стените имат уши, милорд – казвам аз. – Не всички са приятелски настроени.
Маркус ме разглежда. После се обръща, издърпва сестра ми на крака и я блъска в страничната част на собствения ѝ трон, като извива ръката ѝ зад гърба.
Нейната неподвижност е на жена, която бързо е свикнала с насилието и която ще направи всичко необходимо, за да го преживее. Стискам ръце около оръжията си, а Ливи улавя погледа ми. Ужасът ѝ – не за нея, а за мен – контролира настроението ми. Не забравяй, че колкото повече гняв проявяваш, толкова повече ще я накара да страда.
Дори и да се насилвам да бъда логична, мразя това. Мразя се за това, че не съм отрязала ръцете, които са я наранили, не съм отрязала езика, който я е наричал с нецензурни имена. Мразя, че не мога да ѝ подам нож, за да може да го направи сама.
Маркус накланя глава.
– Сестра ти свири толкова добре на уд, – казва той. – Тя е забавлявала много от моите гости, дори ги е очаровала с красотата на музицирането си. Но съм сигурен, че тя може да намери и други начини да ги забавлява. – Той се навежда близо до ухото на Ливия, а погледа ѝ се рее надалеч, устата ѝ е твърда. – Пееш ли, любов моя? Сигурен съм, че имаш прекрасен глас. – Бавно, замислено той отдръпва един от пръстите ѝ. По-нататък, по-нататък, по-нататък… Това не може да се понесе. Пристъпвам напред и усещам виселинен захват върху ръката си.
– Ще го влошиш – промърморва Авитас в ухото ми.
Пръстът на Ливия се напуква. Тя се задъхва, но не издава друг звук.
– Това – казва Маркус – е за твоя провал. – Той хваща още един от пръстите на Ливия и го извива назад толкова внимателно, че знам, че изпитва удоволствие от всяка секунда. По челото ѝ избиват капчици пот, а лицето ѝ е бяло като кост.
Когато пръстът ѝ най-накрая се счупва, тя хленчи и прехапва устна.
– Моята смела птица. – Маркус ѝ се усмихва, а на мен ми се иска да му разкъсам гърлото. – Знаеш, че ми харесва повече, когато крещиш. – Когато се обръща обратно към мен, усмивката му е изчезнала. – И това е напомняне за това, което ще се случи, ако отново ме провалиш.
Маркус хвърля сестра ми на трона ѝ. Главата ѝ се удря в грубия камък. Тя потръпва и стиска едната си ръка, но омразата ѝ пламва към Маркус, преди да я потисне и лицето ѝ отново да се успокои.
– Ще отидеш в Навиум, Гарван, – казва Маркус. – Ще научиш какво планира Кучката от Блекклиф. Ще я унищожиш парче по парче. И ще го направиш бързо. Искам главата ѝ на копие до Зърнестата луна и искам Империята да моли това да се случи. Пет месеца. Това е достатъчно време дори за теб, нали? Ще ме осведомяваш чрез барабаните на всеки три дни. И – той поглежда Ливия – ако не съм доволен от напредъка ти, ще продължа да чупя костите на малката ти сестра, докато от нея не останат само назъбени ръбове.

Назад към част 6                                                            Напред към част 8

VI: Елиас

Шаева ме потапя в толкова пълен мрак, че се чудя дали не съм в някой ад. Тя се държи здраво за мен, въпреки че не я виждам. Не се разхождаме с вятъра – имам чувството, че изобщо не се движим. И все пак тялото ѝ трепти с привкус на магия, а когато тя се пренася върху мен, кожата ми изгаря, сякаш съм бил подпален.
Постепенно погледът ми се прояснява, докато не се оказвам над океана. Небето над мен бушува, покрито с гъсти жълти облаци. Чувствам Шаева до себе си, но не мога да откъсна поглед от водата долу, която кипи от огромни форми, пулсиращи точно под повърхността. От тези форми се излъчва зло, злонамереност, която усещам в най-дълбоките части на душата си. Изпълва ме ужас, какъвто не съм изпитвал през целия си живот, дори като дете в Блекклиф.
След това страха се разсейва, заменен от тежестта на древен поглед. Един глас говори в съзнанието ми:
„Нощта наближава, Елиас Ветуриус. Пази се.“
Гласът е толкова тих, че трябва да се напрегна, за да чуя всяка сричка. Но преди да успея да го осмисля, океана изчезва, тъмнината се завръща, а гласа и образите изчезват от паметта ми.

***

Сплетените дървени греди над главата ми и възглавницата с пера под нея ми подсказват къде се намирам, когато се събудя. Хижата на Шаева – моят дом. В огъня се появява дръвце и въздуха се изпълва с аромат на подправена корма. За един дълъг миг се отпускам на леглото си, сигурен в спокойствието, което човек изпитва само когато е на сигурно място и на топло под собствения си покрив.
Лайя! Когато си спомням какво се е случило, сядам твърде бързо; главата ме боли жестоко. Кървящ ад.
Трябва да се върна в селото – при Лайя. Изправям се на крака, намирам оръжията си, прибрани безразборно под леглото, и се запъвам към вратата на къщата. Навън ледения вятър се промъква през поляната, раздвижвайки натрупания сняг в диви, високи до кръста торнада. Призраците се скупчват при вида ми, а мъката им е осезаема.
– Здравей, мъниче. – Една от сенките се приближава, толкова избледняла, че долавям само най-слабото впечатление от лицето ѝ. – Видя ли моята любима?
Познавам я. Вълшебницата. Един от първите призраци, които срещнах тук. Когато говоря, гласът ми е ръждиво ръмжене.
– Съжалявам…
– Елиас. – Шаева се появява в края на поляната с кошница със зимни билки на китката си. Винаги срамежливата Вълшебница изчезва. – Не бива да си на крак.
– Какво не е наред с мен? – Искам да знам. – Какво се случи?
– От един ден си в безсъзнание. – Шаева игнорира очевидния ми гняв. – Навих ни тук, вместо да се разхождаме по вятъра. Това е по-бързо, но е по-вредно за смъртното тяло.
– Лайя -Мами…
– Спри, Елиас. – Шаева сяда в основата на един тис, вкопчва се в оголените му корени и си поема дълбоко дъх. Дървото почти сякаш се извива около нея, приспособявайки се към тялото ѝ. Тя изважда шепа зеленина от кошницата и откъсва яростно листата от стеблата им. – Едва не те убиха. Това не е ли достатъчно?
– Не трябваше да ме хващаш така. – Не мога да сдържа гнева си и тя ме поглежда, а собственото ѝ настроение се покачва. – Щеше да ми е добре. Трябва да се върна в онова село.
– Ти, имбециле! – Тя хвърля кошницата си надолу. – Кървавият Гарван имаше кинжал в ръкавицата си. Беше на сантиметър от жизнените ти органи. Маут се опита да те дръпне назад, но ти не го послуша. Ако не бях пристигнала, сега щях да крещя на духа ти. – Намръщената ѝ физиономия е свирепа. – Позволих ти да помогнеш на приятелите си въпреки опасенията ми. А ти го пропиля.
– Не можеш да очакваш, че ще остана в Мястото за изчакване и няма да имам никакъв контакт с хора, – казвам. – Ще полудея. А Лайя – грижа се за нея, Шаева. Не мога просто…
– А, Елиас. – Тя се изправя и посяга към ръцете ми. Въпреки че кожата ми е изтръпнала от студа, не се успокоявам от топлината ѝ. Тя въздъхва, а гласът ѝ е натежал от срам. – Мислиш ли, че никога не съм обичала? Обичала съм. Веднъж. Той беше красив. Блестящ. Тази любов ме заслепи за задълженията ми, макар и свещени. Светът страдаше заради моята любов. Страда и досега. – Тя си поема дъх накъсано, а около нас стенанията на призраците се засилват, сякаш в отговор на нейното страдание.
– Разбирам болката ти. Наистина. Но за нас, Елиас, дълга трябва да властва над всичко останало: желание, тъга, самота. Любовта не може да живее тук. Ти избра Мястото на изчакване и Мястото на изчакване избра теб. Сега трябва да му се отдадеш изцяло, с тяло и душа.
Тяло и душа. По гръбнака ми преминава ледена тръпка, когато си спомням нещо, което Каин ми каза преди много време – че един ден ще имам шанс да се освободя. Истинска свобода – на тялото и на душата. Чудя се дали той си е представял това? Дали ме е насочил по пътя към свободата, знаейки, че един ден тя ще ми бъде отнета? Винаги ли това е била моята съдба?
– Имам нужда от малко време. Един ден, – казвам аз. Ако трябва да бъда прикован на това място за цяла вечност, тогава поне дължа на Лайя и Мами едно сбогом – макар че нямам представа какво ще кажа.
Шаева прави пауза.
– Ще ти дам няколко часа, – казва тя накрая. – След това не се разсейвай повече. Имаш много да учиш, Елиас. А аз не знам колко време имам, за да те науча. В момента, в който ти даде обет да станеш Ловец на души, моята сила започна да избледнява.
– Знам. – Побутвам я с ботуша си и се усмихвам в опит да разсея напрежението между нас. – Всеки път, когато не ти се иска да измиеш чиниите, ми напомняш. – Имитирам трезвия ѝ глас. – Елиас, силата ми избледнява… така че не забравяй да изметеш предните стъпала, да донесеш дърва и…
Тя се засмива.
– Сякаш изобщо знаеш как се мете…
Усмивката ѝ изчезва. Около устата ѝ се образуват трескави бръчки, а ръцете ѝ се свиват и разпускат, сякаш отчаяно търси оръжия, които не притежава.
Снегът около нас забавя въртенето си. Вятърът се успокоява, сякаш се е уплашил, и след това напълно утихва. Сенките по дърветата се задълбочават, толкова черни, че изглеждат като портал към друг свят.
– Шаева? Какво, по дяволите, се случва?
Душеловката потръпва, разкъсвана от ужас.
– Влез в бараката, Елиас.
– Каквото и да се случва, ще го посрещнем заедно…
Тя впива пръсти в раменете ми.
– Има толкова много неща, които все още не знаеш, и ако се провалиш, света ще се срине. Това е само началото. Запомни: Спи в къщичката. Там не могат да те наранят. И потърси Племената, Елиас. Отдавна те са ми съюзници. Попитай за историите на умрелите… – Гласът ѝ се задъхва, докато гърбът ѝ се извива.
– Кървави дяволи! Шаева…
– Луната залязва над стрелеца и девойката с щита! – Гласът ѝ се променя, умножава се. Гласът ѝ се наслагва върху гласа на дете и старица, сякаш всички версии, които Шаева е била и може да бъде, говорят едновременно.
– Палачът се е появил. Предателят излиза на свобода. Пазете се! Жътварят се приближава с пламъци след себе си и ще подпали този свят. И така ще бъде поправена голямата грешка.
Тя вдига ръка към небето, към съзвездията, скрити зад гъстите снежни облаци.
– Шаева. – Разтърсвам настоятелно раменете ѝ. Вкарай я вътре! Вилата винаги я успокоява. Това е единственото ѝ убежище в това забравено от небето място. Но когато се опитвам да я вдигна, тя ме изхвърля. – Шаева, не бъди толкова проклето упорита…
– Запомни всичко, което ти казвам преди края, – прошепва тя. – Ето защо той е дошъл. Това е, което иска от мен. Кълни се в това.
– Кълна се…
Тя вдига ръцете си към лицето ми. За първи път пръстите ѝ са студени.
– Скоро ще научиш цената на обета си, братко мой. Надявам се, че не мислиш твърде лошо за мен.
Тя пада на колене и преобръща кошницата с билки. Зелените и жълтите листа се разпиляват, яркият цвят не се вписва в пепелявия сняг. На поляната е тихо. Дори призраците са замлъкнали.
Това не може да е вярно. Най-гъстата концентрация на духове винаги е около хижата. Но духовете са изчезнали. Всички до един.
В гората на запад, където допреди малко сенките са били само сенки, нещо се раздвижва. Мракът се движи, извива се като в агония, докато не се превръща във фигура с качулка, облечена в одежди от чиста нощ. Изпод наметалото ме гледат две малки слънца.
Никога преди не съм го виждал. Чувал съм само как го описват. Но аз го познавам. Кървящи, горящи адове, познавам го.
Черният лорд.

Назад към част 5                                                                 Напред към част 7

V: Лайя

– Проверка на Ветуриус – казва Кървавия гарван на Авитас Харпър, когато той се връща без Мами. – Увери се, че оковите са здраво закрепени.
Гарвънът ме повлече към вратата на стаята, колкото се може по-далеч от Елиас. Тримата заедно в тази стая се чувстваме странно и изпълнено с предзнаменование. Но това усещане отшумява, когато Гарвана забива острието си по-дълбоко в кожата ми.
Трябва да се махнем оттук. Предпочитам да не чакам, за да видя дали Гарвана ще изпълни заплахата си да ме измъчва. До този момент Афиа и Дарин сигурно вече са изгубили ума си от притеснение.
Декс се появява на задната врата.
– Конете ги няма, Гарван.
Вбесен, Кървавия гарван поглежда към Елиас, който свива рамене.
– Не си мислеше, че просто ще ги оставя, нали?
– Иди да намериш още – казва Гарвана на Декс. – И донеси един призрачен вагон. Харпър, колко време може да отнеме да се увериш, че тези кървящи вериги са непокътнати?
Експериментално изпробвам връзките си, но Гарвана се усеща и жестоко извива ръцете ми.
Елиас седи на стола си с тренирана лекота и наблюдава бившия си най-добър приятел. Не се заблуждавам от отегчението на лицето му. Златисто кафявата му кожа става все по-бледа с всеки изминал миг, докато не заприлича на болен. Мястото за изчакване го привлича – и привличането му става все по-настойчиво. Виждала съм го и преди. Ако остане далеч твърде дълго, той ще страда.
– Използваш ме, за да се добереш до майка ми – казва Елиас. – Тя ще го види от километър.
– Не ме карай да се замислям за тази гаргара. – Гарванът се изчервява под маската си. – Харпър, върви с Декс. Искам този вагон сега.
– Какво мислиш, че прави Керис Ветурия в момента? – Казва Елиас, когато Харпър изчезва.
– Ти дори вече не живееш в кървавата империя. – Кървавия Гарван ме държи по-здраво. – Така че млъкни.
– Не е нужно да живея в Империята, за да знам как мисли командира. Искаш да я убиеш, нали? Тя трябва да го знае. Което означава, че знае и това, че ако я убиеш, рискуваш гражданска война със съюзниците ѝ. Така че, докато ти си губиш времето тук с мен, тя се е върнала в столицата и замисля небето знае какво.
Гарванът се намръщва. Цял живот е слушала съветите на Елиас – и е предлагала своите на него. Ами ако той е прав? Почти я чувам да си го мисли. Елиас улавя погледа ми – той търси вратичка също като мен.
– Намери дядо ми, – казва Елиас. – Ако искаш да я свалиш, трябва да разбереш как мисли тя. Куин познава Керис по-добре от всеки друг жив човек.
– Куин е напуснал Империята – казва Гарвана.
– Ако дядо ми е напуснал Империята – казва Елиас, – значи котките могат да летят. Където и да е Керис, той ще е наблизо и ще я чака да направи грешка. Не е достатъчно глупав, за да използва някое от собствените си имения. И няма да е сам. Той има много мъже, които все още са му верни…
– Няма значение. – Кървавият Гарван отхвърля съвета на Елиас. – Керис и онова същество, което държи наоколо…
Стомахът ми се свива. Черния лорд. Тя иска да каже Черния лорд.
– … замислят нещо, – казва Гарвана. – Трябва да я унищожа, преди тя да унищожи Империята. Прекарах седмици в издирване на Куин Ветуриус. Нямам време да го правя отново.
Елиас се премества на мястото си – готви се да направи своя ход. Гарванът е отпуснал хватката си върху мен и аз стискам ръцете си, огъвам се, дърпам, правя всичко възможно да се измъкна от връзката, без да я издам. Хлъзгавите ми длани замазват въжето. Това не е достатъчно.
– Искаш да я унищожиш. – Белезниците на Елиас звънват. Нещо проблясва близо до ръцете му. Ключове за ключалки? Как, по дяволите, ги е промъкнал покрай Авитас? – Просто не забравяй, че тя ще направи неща, които ти не си готова да направиш. Тя ще открие слабостта ти и ще се възползва от нея. Това е, което тя прави най-добре.
Когато Елиас премества ръката си, Гарвана обръща глава към него и присвива очи. В този момент влиза Харпър.
– Вагонът е готов, Гарван, – казва той.
– Вземи я. – Тя ме избутва към Авитас. – Дръж ножа на гърлото ѝ. – Харпър ме придърпва към себе си и аз се отдръпвам от острието му. Ако успея да отвлека вниманието на Гарвана и Авитас за миг, достатъчен, за да може Елиас да атакува…
Използвам един трик, на който ме научи Елиас, когато пътувахме заедно. Ритнах Авитас в мекото място между стъпалото и крака му и след това паднах като чук от покрив.
Авитас проклина, Гарвана се обръща и Елиас се изстрелва от мястото си, освободен от оковите си. Той се гмурка към остриетата си за по-малко време, отколкото е необходимо да мигне. Ножът профучава във въздуха над главата ми и Харпър се скрива, повличайки ме със себе си. Кървавият Гарван реве, но Елиас е върху нея, използвайки огромната си маса, за да я преобърне. Притиснал я е, ножа е в гърлото ѝ, но нещо проблясва на китката ѝ. Тя има острие. Небеса, тя ще го прободе.
– Елиас! – Извиквам предупредително, когато тялото му изведнъж се сковава.
От гърлото му се изтръгва въздишка. Ножът пада от ръката му, а след секунда Гарвана се измъква изпод него, свила устни в присмех.
– Лайя. – Очите на Елиас предават гнева му. Безпомощността му. И тогава стаята се изпълва с мрак. Виждам размахването на дълга тъмна коса, проблясък на кафява кожа. Черни очи без дълбочина се впиват в мен. Шаева.
След това тя – и Елиас – изчезват. Земята под нас се сгромолясва, а вятъра навън се надига и за миг звучи като стенание на духове.
Кървавият Гарван скача към мястото, където е застанал Елиас. Не намира нищо и миг по-късно ръката ѝ е около гърлото ми, а ножа – до сърцето ми. Тя ме избутва обратно на седалката.
– Коя, по дяволите, беше тази жена – прошепва тя?
Вратата се отваря и Декс влиза с изваден нож. Преди да успее да проговори, Гарвана го връхлита.
– Претърсете селото! Ветуриус изчезна като кървящ призрак!
– Той не е в селото, – казвам аз. – Тя го взе.
– Кой го взе? – Не мога да говоря – ножа е твърде близо, но тя не ми позволява да помръдна и мускул. – Кажи ми!
– Успокой се с ножа, Гарван – казва Авитас. Тъмнокосата Маска внимателно оглежда стаята, сякаш Елиас може да се появи всеки момент. – И може би ще го направи.
Кървавият Гарван отдръпва ножа на косъм. Ръката ѝ е стабилна, но лицето ѝ под маската е зачервено.
– Говори или умри.
Думите ми се препъват една в друга, докато се опитвам да обясня – колкото се може по-неясно – коя е Шаева и в какво се е превърнал Елиас. Дори когато изричам думите, осъзнавам колко нелепо звучат. Кървавият Гарван не казва нищо, но недоверието е изписано във всяка линия на тялото ѝ.
Когато свърших, тя стоеше с разхлабен нож в ръка и гледаше към нощта. До изгрева остават само няколко часа.
– Можеш ли да върнеш Елиас тук? – Пита тя тихо.
Поклащам глава, а тя коленичи пред мен. Лицето ѝ изведнъж става спокойно, а тялото ѝ – отпуснато. Когато срещам очите ѝ, те са далечни, сякаш мислите ѝ са се отдалечили от мен.
– Ако императора знаеше, че си жива, щеше да иска да те разпита сам, – казва тя. – Освен ако не си глупачка, ще се съгласиш, че смъртта би била за предпочитане. Аз ще я направя бързо.
О, небеса. Краката ми са свободни, но ръцете ми са вързани. Мога да освободя дясната си ръка, ако дръпна достатъчно силно…
Авитас слага ножницата си и се навежда зад мен. Чувствам допира на топлата кожа до китките си и чакам да се стегнат, докато той ме връзва.
Но те не го правят.
Вместо това въжето, което връзва китките ми, пада. Харпър издиша една дума, толкова тихо, че се питам дали наистина съм я чула.
– Върви.
Не мога да се движа. Срещам погледа на Кървавия Гарван. Ще погледна смъртта в очите. Скръбта пробягва по сребристите ѝ черти. Изглежда по-възрастна от двадесетте си години, с неумолимостта на острие с пет тела. Цялата ѝ слабост е изкорубена. Видяла е твърде много кръв. Твърде много смърт.
Спомням си, че Елиас ми разказа какво е направил Маркус на семейството на Гарвана. Научил го е от призрака на Хана Акила, който го е измъчвал месеци наред, преди най-накрая да се премести.
Докато слушах какво се случва, ми ставаше все по-зле. Спомних си една друга мрачна сутрин преди години. В този ден се събудих с гръм и трясък, изплашена от ниските, задушаващи викове, които отекнаха в къщата. Помислих си, че татко сигурно е довел вкъщи животно. Някакво ранено същество, което умира бавно и в агония.
Но когато влязох в главната стая на къщата, там беше баба, люлееше се напред-назад, а дядо трескаво заглушаваше стенанията ѝ, защото никой не можеше да я чуе да оплаква дъщеря си – моята майка. Никой не можеше да знае. Империята искаше да унищожи всичко, което беше Лъвицата, всичко, което тя представляваше. Това означаваше всички, свързани с нея.
Онзи ден всички отидохме на пазара, за да продадем конфитюрите на баба – дядо, Дарин, баба и аз. Баба не проля сълзи. Чувах я само през нощта, а тихия ѝ плач ме разбиваше повече, отколкото който и да е писък.
Кървавият Гарван също е лишен от правото да скърби публично. Как би могла? Тя е втория по ранг в Империята, а семейството ѝ е осъдено, защото не е изпълнила заповедите на императора.
– Съжалявам – прошепвам, когато тя вдига кинжала си. Изпъвам пръсти – не за да спра острието ѝ, а за да хвана свободната ѝ ръка. Тя се сковава от шок. Кожата на дланта ѝ е хладна, мазолеста. Не е минала и секунда, но изненадата ѝ се е разпалила в гняв.
Най-жестокият гняв идва от най-дълбоката болка. Баба казваше това. Говори, Лайя.
– Родителите ми също бяха убити, – казвам. – Сестра ми. В Кауф. Бях по-малка и не станах свидетел на това. Никога не можах да скърбя за тях. Не ми беше позволено. И никой никога не говореше за тях. Но аз мисля за тях всеки ден. Съжалявам за теб и за това, което си загубила. Наистина.
За миг виждам момичето, което ме излекува. Момичето, което позволи на Елиас и на мен да избягаме от Блекклиф. Момичето, което ми каза как да вляза в затвора Кауф.
И преди това момиче да избледнее – както знам, че ще стане, – използвам собствената си сила и изчезвам, изтъркулвам се от стола, пробягвам покрай Авитас и се отправям към вратата. Две крачки и Гарвана изкрещява, три и кинжала ѝ прорязва въздуха след мен, а след това и скимтенето ѝ.
Твърде късно. Докато скимти, вече съм минала през отворената врата, подминала съм нищо неподозиращия Декс и бягам, колкото мога, нищо повече от поредната сянка в нощта.

Назад към част 4                                                                     Напред към част 6

IV: Кървавият гарван

– Проклета да си! – Държим желязна хватка около Лайя от Сера, но тя ми се съпротивлява с всички сили. Тя отказва да се откаже от невидимостта си и аз се чувствам така, сякаш се боря с разгневена, маскирана риба. Проклинам се, че не я нокаутирах в момента, в който я хванах.
Тя ме ритна в глезена, след което ме удари с лакът в корема. Хватката ми върху нея отслабва и тя се измъква от ръцете ми. Тръгвам към звука от стърженето на ботуша ѝ по пода, жестоко удовлетворен от издишването на дъха ѝ, който напуска дробовете ѝ, когато се захващам с нея. Най-накрая тя трепва и преди да успее отново да изиграе малкия си трик с изчезването, извивам ръцете ѝ назад и я стягам по-здраво от фестивална коза. Все още задъхана, аз я запращам на един стол.
Тя поглежда към другата обитателка на стаята – вързаната и едва ли не в съзнание госпожа Рила – и изхърква през устата си. Изрита се като муле и ботуша ѝ се заби под коляното ми. Изпитвам гримаса от болката. Не я удряй в гърба, гарван.
Дори докато се бори, една феерична част от съзнанието ми тръпне от живота в нея. Тя се е излекувала. Тя е силна. Този факт би трябвало да ме дразни.
Но магията, която използвах върху Лайя, ни свързва – връзка, която е по-дълбока, отколкото ми се иска. Изпитвам облекчение от нейната жизненост, сякаш съм научила, че малката ми сестра Ливия е здрава.
И тя няма да бъде такава още дълго, ако този план не проработи. Страхът ме пронизва, последван от тежък удар на спомена. Тронната зала. Император Маркус. Прерязаното гърло на майка ми. Прерязано гърло на сестра ми Хана. Гърлото на баща ми: прерязано. И всичко това заради мен.
Не искам да видя как умира и Ливия. Трябва да изпълня заповедта на Маркус и да сваля командира Керис Ветурия. Ако не се върна в Антиум от тази мисия с нещо, което мога да използвам срещу нея, Маркус ще си излее гнева върху своята императрица – Ливия. Той и преди го е правил.
Но командира изглежда непоклатима. Ниската класа плебеи и търговци от Меркатор я подкрепят, защото е потушила революцията на книжниците. Най-могъщите фамилии в империята, илюстрианите, се страхуват от нея и от Генс Ветурия. Тя е твърде хитра, за да допусне наблизо убиец, а дори и да я премахна, съюзниците ѝ ще се вдигнат на бунт.
Това означава, че първо трябва да отслабя статута ѝ сред Генс. Трябва да им покажа, че тя все още е човек.
А за да го направя, се нуждая от Елиас Ветуриус. Синът, за когото се предполага, че е мъртъв, за когото Керис твърдеше, че е мъртъв, но който, както научих наскоро, е много жив. Представянето му като доказателство за провала на Керис е първата стъпка към убеждаването на съюзниците ѝ, че тя не е толкова силна, колкото изглежда.
– Колкото повече се бориш с мен – казвам на Лайя, – толкова по-здрави ще станат връзките ти. – Дръпвам въжетата. Когато тя се свива, усещам неприятно свиване дълбоко в себе си. Страничен ефект от лечението ѝ?
„Тя ще те унищожи, ако не внимаваш.“ – Думите на Черния лорд за лечебната ми магия отекват в съзнанието ми. Това ли е имал предвид? Че връзките с тези, които съм излекувала, са неразрушими?
Сега не мога да се занимавам с това. Капитан Авитас Харпър и капитан Декс Атриус влизат в реквизираната от нас вила. Харпър ми кимва, но вниманието на Декс се насочва към Мами, а челюстта му е стегната.
– Декс, – казвам аз. – Време е.
Той не откъсва поглед от Мами. Не е изненадващо. Преди месеци, когато издирвахме Елиас, Декс разпитваше Мами и други членове на племето Сайф по моя заповед. Оттогава вината му го измъчва.
– Атриус! – Виквам. Главата на Декс се вдига. – Застани на позиция.
Той се стряска и изчезва. Харпър търпеливо изчаква заповедите, без да се смущава от приглушените проклятия на Лайя и стенанията на болка на Мами.
– Провери периметъра, – казвам му. – Увери се, че никой от селяните не се е върнал. – Не съм прекарала седмици в подготвяне на тази засада, за да може един любопитен плебей да я развали.
Докато Лайя от Сера следва Харпър през вратата, аз изваждам кортик и си оправям ноктите. Тъмните дрехи на момичето ѝ прилягат плътно, обгръщайки онези дразнещи извивки по начин, който ме кара да осъзная всяка неловко стърчаща кост в тялото ми. Взех раницата ѝ, заедно с добре износения кинжал, който разпознах с трясък. Той е на Елиас. Дядо му Куин му го е дал като подарък за шестнайсетата година от есента.
И очевидно Елиас го е дал на Лайя.
Тя съска срещу запушалката, а погледът ѝ се стрелка между мен и Мами. Предизвикателството ѝ ми напомня за Хана. Чудя се за кратко дали в друг живот с книжника не сме били приятели.
– Ако обещаеш, че няма да крещиш – казвам ѝ, – ще ти махна запушалката.
Тя се замисля, преди да кимне веднъж. В момента, в който махнах запушалката, тя се нахвърли.
– Какво си ѝ направила? – Седалката ѝ тупти, докато тя се напъва към изпадналата в безсъзнание Мами Рила. – Тя се нуждае от лекарства. Какво чудовище…
Пукотът, който отекна във вилата, когато я ударих, за да млъкне, изненада дори мен. Както и гаденето, което почти ме преобръща. Небеса, какво става? Хващам масата за опора, но се изправям, преди Лайя да ме види.
Тя изпъва брадичка, докато вдига глава. От носа ѝ капе кръв. Златните ѝ котешки очи са пълни с изненада, а след това и с голяма доза страх. Време е.
– Внимавай с тона си. – Запазвам гласа си нисък и равен. – Или ще се върне запушалката.
– Какво искаш от мен?
– Само твоята компания.
Очите ѝ се присвиват и тя най-накрая забелязва белезниците, прикрепени към един стол в ъгъла.
– Работя сама, – казва тя. – Прави с мен каквото искаш.
– Ти си комар. – Връщам се към оформянето на ноктите си и потискам усмивката си, когато виждам как думите я дразнят. – В най-добрия случай – комар. Не си позволявай да ми казваш какво да правя. Единствената причина, поради която не си била смазана от Империята, е, че не съм го позволила.
Лъжи, разбира се. За два месеца тя е нахлула в шест кервана, като е освободила стотици затворници. Небето знае колко дълго щеше да продължи, ако не бях получила бележката.
Пристигна преди две седмици. Не разпознах почерка, а който и да е – или каквото и да е – да го е доставил, е избегнал откриването му от цял кървящ гарнизон от Маски.

НАПАДЕНИЯТА. ТОВА Е МОМИЧЕТО.

Запазих набезите в тайна. Вече имаме проблеми с племената, които са разгневени от военните легиони, разположени в тяхната пустиня. На запад варварите от Каркаун завладяха клановете на дивите хора и сега подлудяват аванпостовете ни край Тиборум. Междувременно един каракаунски магьосник на име Гримарр е събрал клановете си и ги дебне на юг, нападайки пристанищните ни градове.
Маркус едва наскоро си е осигурил лоялността на илюстрианските генерали. Ако те научат, че един бунтовник от книжниците броди из провинцията и сее хаос, ще станат неспокойни. Ако научат, че това е същото момиче, което Маркус е трябвало да убие по време на Четвъртото изпитание, ще усетят мирис на кръв във водата.
Поредният илюстриански преврат е последното нещо, от което се нуждая. Особено сега, когато съдбата на Ливия е свързана със съдбата на Маркус.
След като получих бележката, свързването на Лайя с рейдовете беше достатъчно лесно. Докладите от затвора „Кауф“ съвпадаха с тези за набезите. Момиче, което се появява в един момент и изчезва в следващия. Книжник, възкръснал от мъртвите, който отмъщава на Империята.
Това не беше призрак, а момиче. Момиче и един уникално талантлив съучастник.
Гледаме се една друга, тя и аз. Лайя от Сера е пълна със страст. Усещане. Всичко, което мисли, е изписано на лицето ѝ. Чудя се дали изобщо разбира какво е дълг.
– Ако съм комар – казва тя, – защо тогава… – По лицето ѝ проблясва разбиране. – Ти не си тук заради мен. Но ако ме използваш като примамка…
– Тогава тя ще работи ефективно. Познавам добре колегата си, Лайя от Сера. Той ще бъде тук след по-малко от четвърт час. Ако греша… – Завъртам кортика си на върха на пръста си. Лайя пребледнява.
– Той умря. – Изглежда, че тя вярва на собствената си лъжа. – В затвора Кауф. Той няма да дойде.
– О, той ще дойде. – Небеса, мразя я, докато го казвам. Той ще дойде за нея. Винаги ще го прави. Както никога няма да дойде за мен.
Прогонвам мисълта – слабост, Гарван – и коленича пред нея с нож в ръка, прокарвайки го по К, който командира е издълбал в нея. Белегът вече е стар. Тя може да го види като недостатък на фона на тази сияйна кожа. Но той я прави да изглежда по-силна. Устойчива. И аз я мразя за това.
Но не за дълго. Защото не мога да оставя Лайя от Сера да се разхожда на свобода. Не и когато, донасянето на главата на Маркус може да купи неговото благоволение – и по този начин повече живот за малката ми сестра.
Мисля си за Готвачката и нейния интерес към Лайя. Бившата робиня на командира ще се разгневи, когато научи, че момичето е мъртво. Но старата жена е изчезнала преди месеци. Тя самата може да е мъртва.
Лайя сигурно вижда убийство в очите ми, защото лицето ѝ потъмнява и тя се отдръпва. Отново ме връхлита гадене. Зрението ми побелява и аз се опирам в дървената подлакътница на стола ѝ. Ножът се накланя напред, в кожата на сърцето ѝ…
– Стига, Хелене.
Гласът му е рязък като милия на командира. Влязъл е през задната врата, както и предполагах. Хелене. Разбира се, че ще използва името ми.
Мисля за баща си. Ти си всичко, което задържа мрака. Мисля си за Ливия, която прикрива синините по гърлото си с пласт след пласт пудра, за да не я помислят за слаба. Обръщам се.
– Елиас Ветуриус. – Кръвта ми се смразява, когато виждам, че въпреки факта, че аз устроих засадата, той е успял да ме изненада. Защото вместо да дойде сам, Елиас е пленил Декс, завързал е ръцете му и е опрял нож в гърлото му. Маскираното лице на Декс е застинало в гримаса на ярост. Декс, ти си идиот. Поглеждам го в мълчалив укор. Чудя се дали изобщо се е опитал да отвърне на удара.
– Убий Декс, ако искаш, – казвам аз. – Ако е бил достатъчно глупав, за да се остави да го хванат, няма да ми липсва.
Светлината на факлата се отразява за кратко в лицето на Елиас. Той поглежда към Мами – към счупеното ѝ тяло и увисналата ѝ форма – и очите му се изострят от ярост. Гърлото ми пресъхва от дълбочината на емоциите му, когато той отново насочва вниманието си към мен. Виждам стотици мисли, изписани в челюстта му, в раменете му, в начина, по който държи оръжието си. Познавам езика му – говоря го от шестгодишна възраст. Стой твърдо, Гарван.
– Декс е твой съюзник, – казва той. – Чух, че тези дни сте много малко. Мисля, че ще ти липсва много. Освободете Лайя.
Спомням си за Третото изпитание. За смъртта на Деметрий от ръката му. Леандър. Елиас се е променил. В него има тъмнина, каквато преди не е имало.
И ти, и аз, стари приятелю.
Вдигам Лайя от стола и я блъскам в стената, като опирам ножа в гърлото ѝ. Този път съм подготвен за вълната от болест и стискам зъби, докато ме залива.
– Разликата между нас, Ветуриус – казвам аз, – е, че на мен не ми пука дали моя съюзник ще умре. Хвърли оръжията си. В ъгъла ще видиш белезници. Сложи ги. Седни. Замълчи. Ако го направиш, Мами живее и аз се съгласявам да не преследвам твоята група престъпници, нахлули в кервана, нито затворниците, които са освободили. Ако откажеш, ще ги издиря и ще ги убия сама.
– Мислех, че си прилична, – прошепва Лайя. – Не добра, но… – Тя поглежда надолу към острието ми, а после към Мами. – Но не и това.
Това е така, защото си глупачка. Елиас се поколебава и аз забивам ножа по-дълбоко.
Вратата се отваря зад мен. Харпър, извадил кинжали, носи със себе си вълна от студ. Елиас го пренебрегва, вниманието му е насочено към мен.
– Нека и Лайя си тръгне, – казва той. – И имате сделка.
– Елиас, – изпъшка Лайя. – Не, чакането… – изсъсквам към нея и тя замълчава. Нямам време за това. Колкото по-дълго се колебая, толкова по-вероятно е Елиас да измисли начин да избяга. Уверих се, че ще разбере, че Лайя е влязла в селото; трябваше да очаквам, че ще хване Декс. Ти си идиот, Гарван. Подценила си го.
Лайя се опитва да проговори, но аз забивам острието си в гърлото ѝ, като целенасочено вдигам кръв. Тя трепери, дишането ѝ е повърхностно. Главата ми настръхва. Болката разпалва яростта ми и частта от мен, родена от кръвта на мъртвите ми родители, реве, разперила нокти.
– Знам песента ѝ, Ветуриус – казвам аз. Декс и Авитас няма да разберат смисъла ми. Но Елиас ще го разбере. – Мога да остана тук цяла нощ. Цял ден. Толкова дълго, колкото е необходимо. Мога да я накарам да я боли.
И да я излекувам. Не го казвам, но той вижда злобните ми намерения. И да я нараня отново, и да я излекувам. Докато не полудее от нея.
– Хелене. – Гневът на Елиас утихва, заменен от изненада. Разочарование. Но той няма право да се разочарова от мен. – Няма да ни убиеш.
Той не звучи съвсем сигурен. Мисля, че ме познаваше. Но вече не ме познаваш. Вече не се познавам.
– Има и по-лоши неща от смъртта, – казвам аз. – Ще ги научим ли заедно?
Настроението му се повишава. Действай внимателно, Кървав гарван. Маската все още живее в Елиас Ветуриус, под всичко останало, в което се е превърнал. Мога да го подтикна. Но мога да го натисна само дотам.
– Ще освободя Мами. – Предлагам моркова, преди да размахвам тоягата. – Жест на добра воля. Авитас ще я остави някъде, където приятелите ти от племето ще я намерят.
Едва когато Елиас поглежда Харпър, се сещам, че той не знае, че Авитас е негов полубрат. Обмислям дали това знание може да се използва срещу Елиас, но решавам да си замълча. Тайната е на Харпър, а не моя. Кимвам му, а втория ми човек извежда Мами от каютата.
– Нека и Лайя си тръгне, – казва Елиас. – И аз ще направя каквото поискаш.
– Тя идва с нас, – казвам аз. – Знам твоите трикове, Ветуриус. Те няма да работят. Не можеш да спечелиш това, ако искаш тя да живее. Хвърли оръжията си. Сложи си белезниците. Няма да питам повече.
Елиас отблъсква Декс, прекъсвайки връзките му, и му нанася удар, който го поваля на колене. Декс не отвръща на удара. Глупак!
– Това е за разпита на семейството ми, – казва Елиас. – Не си мисли, че не съм знаел за това.
– Приведете конете – изръмжах аз на Декс. Той се надига, достолепен и с изправен гръб, сякаш кръвта не е обляла доспехите му. След като напуска вилата, Елиас пуска оръжията си.
– Ще пуснеш Лайя, – казва той. – Няма да ми запушиш устата. И ще спазваш кървавата си дистанция, Кървав гарван.
Не би трябвало да го боли, когато ме нарича с титлата ми. В края на краищата, аз вече не съм Хелене Акила.
Но когато го видях за последен път, аз все още бях Хелене. Преди няколко минути, когато ме видя за първи път, той каза името ми.
Пускам Лайя и тя поема въздух на големи глътки, а цвета на лицето ѝ се връща. Ръката ми е мокра – струйка кръв от врата ѝ. Капка, наистина. Нищо в сравнение с потоците, които се изливаха от майка ми, сестра ми, баща ми, когато умираха.
„Ти си всичко, което задържа мрака.“
Изричам думите в ума си. Припомням си защо съм тук. И каквото и малко чувство да е останало в мен, го запазвам.

Назад към част 3                                                            Напред към част 5

III: Елиас

Колкото и често да се измъквам от Мястото за изчакване, никога не става по-лесно. Докато се приближавам към западната линия на дърветата, наблизо се появява бял проблясък, който кара стомаха ми да се свие. Дух. Преглъщам проклятие и оставам неподвижен. Ако ме зърне да се спотайвам толкова далеч от мястото, където трябва да бъда, цялата кървава Гора на здрача ще разбере какво съм замислил. Оказва се, че духовете обичат да клюкарстват.
Закъснението се усеща. Вече съм закъснял – Лайя ме очакваше преди повече от час, а това не е ред, който тя ще пропусне само защото ме няма наоколо.
Почти готово. Промъквам се през прясно натрупания сняг до границата на Мястото за изчакване, което проблясва отпред. За неспециалистите е невидимо. Но за мен и Шаева светещата стена е толкова очевидна, сякаш е направена от камък. Макар че мога да минавам лесно през нея, тя държи духовете вътре, а любопитните хора – навън. Шаева е прекарала месеци, за да ми изнася лекции за значението на тази стена.
Тя ще ми се разсърди. Това не е първия път, в който ѝ изчезвам, когато трябва да се обучавам като Ловец на души. Макар да е джин, Шаева има малко умения да се справя с разсеяни книжници. Аз, от друга страна, прекарах четиринайсет години в измисляне на начини да пропусна стотниците на Блекклиф. Да те хванат в Блекклиф означаваше да получиш камшик от майка ми, командира. Шаева обикновено просто ме поглежда.
– Може би и аз трябва да въведа бичуване. – Гласът на Шаева прорязва въздуха като скимтене, а аз едва не изскачам от кожата си. – Тогава би ли се появил, когато трябва, Елиас, вместо да се отърваваш от задълженията си, за да си играеш на герой?
– Шаева! Аз просто… ах, ти ли си. … пара? – Парите се издигат на гъсти струи от жената джин.
– Някой – поглежда ме – е забравил да окачи прането. Бях без ризи.
И тъй като тя е джин, неестествено високата топлина на тялото ѝ ще изсуши изпраното пране. … след час-два неприятна влага, сигурен съм. Нищо чудно, че изглежда така, сякаш иска да ме изрита в лицето.
Шаева ме дърпа за ръката, а вечната ѝ джинска топлина прогонва студа, който се е просмукал в костите ми. Миг по-късно сме на километри от границата. Главата ми се върти от магията, която тя използва, за да ни придвижи толкова бързо през гората.
При вида на светещата в червено джинска горичка се стъписах. Мразя това място. Джиновете може и да са затворени в дърветата, но все още имат власт в това малко пространство и го използват, за да ми влизат в главата всеки път, когато вляза.
Шаева присвива очи, сякаш се занимава с особено дразнещ по-малък брат или сестра. Душеловката махна с ръка и когато отдръпнах ръката си, установих, че не мога да измина повече от няколко метра. Тя е поставила някаква защита. Сигурно най-накрая губи търпение към мен, щом прибягва до затвор.
Опитвам се да запазя самообладание – и не успявам.
– Това е гаден трик.
– И един, който можеш лесно да обезвредиш, ако останеш неподвижен достатъчно дълго, за да те науча как. – Тя кимва към горичката на джиновете, където духовете се провират между дърветата. – Духът на едно дете се нуждае от успокоение, Елиас. Върви. Нека видя какво си научил през последните седмици.
– Не би трябвало да съм тук. – Бутнах силно, макар и безрезултатно отделението. – Лайя, Дарин и Мами имат нужда от мен.
Шаева се обляга в хралупата на едно дърво и поглежда нагоре към късчетата звезди и небето, които се виждат през голите клони.
– Остава час до полунощ. Набегът трябва да е в ход. Лайя ще бъде в опасност. Дарин и Афия също. Влез в горичката и помогни на този призрак да продължи напред. Ако го направиш, ще сваля пазителя и ще можеш да тръгнеш. Или приятелите ти могат да продължат да чакат.
– По-мрачна си от обикновено, – казвам аз. – Пропусна ли закуската?
– Престани да се бавиш.
Изричам проклятие и мислено се въоръжавам срещу джиновете, като си представям бариера около съзнанието си, през която те не могат да проникнат със злите си шепоти. С всяка стъпка в горичката усещам, че ме наблюдават. Слушам.
Миг по-късно в главата ми отекна смях. Той се наслагва – глас върху глас, подигравка върху подигравка. Джиновете.
„Не можеш да помогнеш на призраците, глупав смъртен. И не можеш да помогнеш на Лайя от Сера. Тя ще умре от бавна, мъчителна смърт.“
Злобата на джиновете пробива внимателно изградената ми защита. Съществата навлизат в най-мрачните ми мисли, представяйки пред мен образите на мъртвата, разбита Лайя, докато не мога да определя къде свършва джинската горичка и къде започват техните извратени видения.
Затварям очи. Не е реално. Отварям ги и виждам Хелене убита в основата на най-близкото дърво. Дарин лежи до нея. Отвъд него е Мами Рила. Шан, моя доведен брат. Напомням си за бойното поле на смъртта от първото изпитание преди толкова много време – и все пак това е по-лошо, защото си мислех, че съм оставил насилието и страданието зад гърба си.
Спомням си уроците на Шаева. В горичката джиновете имат силата да контролират ума ти. Да се възползват от слабостите ти. Опитвам се да отблъсна джиновете, но те се държат здраво, а шепота им се впива в мен. До мен Шаева се сковава.
„Радвай се, предателю.“ – Те преминават към официална реч, когато се обръщат към Душеловката. – „Твоята гибел е над теб. Въздухът мирише на нея.“
Челюстта на Шаева се стяга и аз веднага си пожелавам оръжие, с което да ги накарам да замълчат. Тя си има достатъчно грижи и без да я дразнят.
Но Душеловката просто вдига ръка към най-близкото джиново дърво. Макар да не мога да я видя как разгръща магията на Мястото за изчакване, тя трябва да го е направила, защото джиновете млъкват.
– Трябва да се постараеш повече. – Тя се обръща към мен. – Джиновете искат да се занимаваш с дребни проблеми.
– Съдбите на Лайя, Дарин и Мами не са дребни.
– Техният живот е нищо срещу хода на времето, – казва Шаева. – Няма да бъда тук завинаги, Елиас. Трябва да се научиш да пропускаш духовете по-бързо. Те са твърде много. – При моето изражение тя въздъхва. – Кажи ми, какво правиш, когато някой дух откаже да напусне Мястото за изчакване, докато близките му не умрат?
– А… ами…
Шаева изстена, а изражението на лицето ѝ ми напомни за изражението на Хелене, когато не се появявах навреме в клас.
– Ами когато стотици духове крещят да бъдат чути едновременно? – Казва Шаева. – Какво правиш с дух, който е извършил ужасни неща в живота си, но не се разкайва? Знаеш ли защо има толкова малко духове от племената? Знаеш ли какво ще се случи, ако не преместиш духовете достатъчно бързо?
– Сега, когато споменаваш това – казвам аз, любопитството ми се разпали, – какво ще стане, ако…
– Ако не пропуснеш духовете, това ще означава провал като Ловец на души и край на човешкия свят, както го разбирате. Надявам се, че никога няма да видиш този ден.
Тя седи тежко, потънала в ръцете си, а след миг аз падам до нея, като гърдите ми се свиват неприятно от притеснението ѝ. Това не е като времето, когато центурионите ми бяха ядосани. Не ми пукаше какво мислят. Но искам да се справя добре за Шаева. Прекарахме месеци заедно, тя и аз – изпълнявахме предимно задълженията на Ловец на души, но също така обсъждахме военната история на Бойните изкуства, карахме се добродушно за домашните задължения и си разменяхме бележки за лова и боя. Мисля за нея като за по-мъдра, много по-голяма сестра. Не искам да я разочаровам.
– Откажи се от човешкия свят, Елиас. Докато не го направиш, няма да можеш да се възползваш от магията на Мястото.
– Аз се разхождам по вятъра през цялото време. – Шаева ме е научила на трика да преминавам през дърветата на мига, макар че тя е по-бърза от мен.
– Ветроходството е физическа магия, която е лесна за овладяване. – Въздъхва Шаева. – Когато си дал обета си, магията на Мястото на изчакване е влязла в кръвта ти. Маут влезе в кръвта ти.
Маут. Потискам треперенето си. Името все още е странно на устните ми. Не знаех, че магията изобщо има име, когато преди месеци за пръв път ми проговори чрез Шаева, изисквайки обета ми като Ловец на души.
– Маут е източника на цялата сила на феите по света, Елиас. Джиновете, ефритите, гулите. Дори изцелението на приятелката ти Хелене. Той е източника на твоята сила като Ловец на души.
Той. Сякаш магията е жива.
– Той ще ти помогне да предадеш духовете, ако му позволиш. Истинската сила на Маут е тук – Душеловката нежно докосва сърцето ми, а после и слепоочието ми – и тук. Но докато не създадеш дълбока душевна връзка с магията, не можеш да бъдеш истински Ловец на души.
– Лесно ти е да го кажеш. Ти си джин. Магията е част от теб. На мен не ми е лесно. Вместо това ме дърпа, ако се отдалеча твърде много от дърветата, сякаш съм непокорно куче. А ако докосна Лайя, кървящо по дяволите… – Болката е достатъчно мъчителна, че мисълта за нея ме кара да се гърча.
„Виждаш ли, предателю, колко глупаво е било да повериш на това смъртно парче плът душите на мъртвите?“
При нахлуването на роднините си джинове Шаева нанася ударна вълна от магия в горичката им, която е толкова мощна, че дори аз я усещам.
– Стотици призраци чакат да преминат и всеки ден идват нови. – По слепоочието на Шаева се стича пот, сякаш води битка, която не мога да видя. – Много съм разтревожена. – Тя говори тихо и поглежда към дърветата зад себе си. – Страхувам се, че Черния лорд работи срещу нас, тайно и със злоба. Но не мога да проумея плана му и това ме тревожи.
– Разбира се, той работи срещу нас. Той иска да освободи хванатите в капан джинове.
– Не, усещам тъмно намерение – казва Шаева. – Ако ми се случи нещо лошо, преди обучението ти да приключи… – Тя си поема дълбоко дъх и се съвзема.
– Мога да се справя, Шаева, – казвам ѝ. – Кълна ти се. Но казах на Лайя, че ще ѝ помогна тази вечер. Мами може да е мъртва. Лайя може да е мъртва. Аз не знам, защото не съм там.
Небеса, как да ѝ го обясня? Тя е била далеч от човечеството толкова дълго, че не може да разбере. Разбира ли любовта? В дните, когато ме дразни, че говоря насън, или разказва странни, смешни истории, защото знае, че ме боли за Лайя, изглежда, че разбира. Но сега…
– Мами Рила даде живота си за моя и по някакво чудо все още е жива, – казвам аз. – Не ме карай да я посрещам тук. Не ме карай да посрещам Лайя.
– Любовта към тях само ще те нарани, – казва Шаева. – Накрая те ще изчезнат. Ти ще издържиш. Всеки път, когато се сбогуваш с поредната част от стария си живот, частица от теб ще умира.
– Мислиш, че не го знам? – Всеки откраднат миг с Лайя е яростно доказателство за това. Малкото целувки, които сме имали, прекъснати заради деспотичното неодобрение на Маут. Пропастта, която се отваря между нас, когато истината за моя обет потъва. Всеки път, когато я виждам, тя ми се струва все по-далечна, сякаш я гледам през шпионка.
– Глупаво момче. – Гласът на Шаева е мек и съпричастен. Черните ѝ очи губят фокус и аз усещам как отделението пада. – Ще намеря духа и ще го предам нататък. Върви. И не се отнасяй небрежно към живота си. Пълнолетните джинове са почти невъзможни за убиване, освен от други джинове. Когато се присъединиш към Маут, ти също ще станеш устойчив на атаки и времето ще престане да ти влияе. Но дотогава бъди предпазлив. Ако умреш отново, няма да мога да те върна обратно. А и – тя ритна земята самосъзнателно – вече съм свикнала с теб.
– Няма да умра. – Хващам я за рамото. – И обещавам, че ще мия чиниите през следващия месец.
Тя подсмърча невярващо, но аз вече се движа, препускайки през дърветата толкова бързо, че усещам как клоните режат лицето ми. Половин час по-късно се втурвам покрай вилата ни с Шаева, през границите на Мястото за изчакване и в Империята. В момента, в който се отдалечавам от дърветата, ме връхлитат буреносни ветрове и ходенето ми се забавя, а магията отслабва, когато оставям гората зад гърба си.
Чувствам как ме дърпа назад. Маут, който иска да се върна. Дърпането е почти болезнено, но аз стискам зъби и продължавам напред. Болката е избор. Ако се поддадеш на нея, ще се провалиш. Или да ѝ се противопоставиш и да триумфираш. Обучението на Керис Ветурия, врязано в костите ми.
Когато пристигам пред селото, където трябваше да се срещна с Лайя, полунощ отдавна е отминала и лунната светлина кротко се промъква през снежните облаци. Моля се набега да е минал гладко. Моля се Мами да е добре.
Но още щом влизам в селото, разбирам, че нещо не е наред. Керванът е празен, а вратите на вагоните скърцат от бурята. По телата на войниците, които пазят керваните, вече се е натрупал тънък слой сняг. Сред тях не намирам Маска. Няма племенни жертви. Селото е мълчаливо, а би трябвало да е във възторг.
Капан.
Познавам го веднага, така сигурно, както бих познал лицето на собствената си майка. Това работа на Керис ли е? Тя ли е научила за набезите на Лайя?
Вдигам качулката си, слагам шал и прикляквам, наблюдавайки следите в снега. Те са бледи, отъпкани. Но забелязвам познат отпечатък от обувка: На Лайя.
Тези песни не са тук поради небрежност. Трябваше да знам, че Лайя е отишла в селото. И че не е излязла. Което означава, че капана не е бил заложен за нея.
Беше определен за мен.

Назад към част 2                                                                            Напред към част 4

II: Лайя

Всичко в този ред е погрешно. И двамата с Дарин го знаем, макар никой от нас да не иска да го каже.
Въпреки че брат ми не говори много напоследък.
Призрачните вагони, които проследяваме, най-накрая спират пред едно марсианско село. Излизам от тежките снежни храсти, където се бяхме прикрили, и кимвам на Дарин. Той хваща ръката ми и я стиска. Бъди в безопасност.
Посягам към невидимостта си – сила, която се пробуди в мен наскоро и която все още усвоявам. Дъхът ми се увива в бели облаци, като змия, която се вълнува под някаква непозната песен. Навсякъде другаде в Империята пролетта е разпръснала цветята си. Но тук, близо до столицата Антиум, зимата все още размахва студените си пръсти по лицата ни.
Минава полунощ и няколкото лампи, които горят в селото, се разклащат от надигащия се вятър. Когато преминавам през периметъра на кервана с пленници, надавам тих глас и хуквам като снежна сова, достатъчно разпространена в тази част на Империята.
Докато се промъквам към призрачните вагони, кожата ми настръхва. Въртя се, инстинкта ми се надига предупредително. Близкият хребет е пуст, а охраняващите го помощни войници не помръдват. Нищо не изглежда нередно.
Ти просто си нервна, Лайя. Както винаги. От лагера ни в покрайнините на Мястото на изчакване, на двайсет мили оттук, Дарин и аз планирахме и осъществихме шест набега срещу керваните със затворници на Империята. Брат ми не е изковал нито един къс от серинска стомана. Не съм отговорила на писмата от Арадж, водача на книжниците, който избяга с нас от затвора Кауф. Но заедно с Афия Ара-Нур и нейните хора помогнахме за освобождаването на повече от четиристотин книжника и племенници през последните два месеца.
Все пак това не гарантира успех на този керван. Защото този керван е различен.
Отвъд периметъра познати фигури с черни дрехи се приближават към лагера откъм дърветата. Афия и хората ѝ, които в отговор на моя сигнал се готвят да атакуват. Присъствието им ми дава сърце. Племенницата, която ми помогна да освободя Дарин от Кауф, е единствената причина, поради която знаем за тези призрачни вагони – и за пленника, който превозват.
Ключалките са ледени остриета в ръката ми. Шест вагона са разположени в полукръг, а между тях са приютени две колички със запаси. Повечето от войниците са заети с конете и огньовете. Снегът се сипе на преспи и щипе лицето ми, когато стигам до първия вагон и започвам да работя по ключалката. Щифтовете в нея са загадка за замръзналите ми, несръчни ръце. По-бързо, Лайя.
Вагонът мълчи, сякаш е празен. Но аз знам по-добре. Скоро тишината се нарушава от детско хленчене. Бързо го заглушавам. Затворниците са научили, че мълчанието е единствения начин да се избегне страданието.
– Къде, по дяволите, са всички? – Чувам глас близо до ухото си. Почти изпускам пикелите си. Един легионер минава покрай мен и по гръбнака ми се разгръща паника. Не смея да дишам. Ами ако ме види? Ами ако невидимостта ми се развали? Това се е случвало и преди, когато съм атакувана или съм в голяма тълпа.
– Събудете гостилничаря. – Легионерът се обръща към бързащия към него. – Кажи му да разгърне бурето и да подготви стаите.
– Заведението е празно, сър. Селото изглежда изоставено.
Войниците не изоставят селищата, дори и в разгара на зимата. Освен ако не е дошла чума. Но Афия щеше да чуе, ако случая беше такъв.
Причините за напускането им не са твоя грижа, Лайя. Отвори ключалките.
Аукс и легионера се отправят към гостилницата. В момента, в който се изгубват от погледа ми, забивам инструментите си в ключалката. Но метала стене, скован от ръжда.
Хайде! Без Елиас Ветуриус, който да мине през половината ключалки, трябва да работя два пъти по-бързо. Нямам време да мисля за приятеля си, но въпреки това не мога да потисна тревогата си. Присъствието му по време на набезите ни предпази от залавяне. Той каза, че ще бъде тук.
Какво, за бога, може да се е случило с Елиас? Той никога не ме е разочаровал. Не и когато става дума за набези. Дали Шаева е научила, че той е прекарал Дарин и мен обратно през Мястото на изчакване от вилата в Свободните земи? Тя ли го наказва?
Не знам почти нищо за Душеловката – тя е срамежлива и предположих, че не ме харесва. В някои дни, когато Елиас излиза от Мястото за изчакване, за да посети мен и Дарин, усещам, че джинката жена ни наблюдава и не усещам злоба. Само тъга. Но всеки знае, че не съм съдник на скритата злоба.
Ако това беше друг керван – друг затворник, когото се опитвахме да измъкнем – не бих рискувала нито Дарин, нито племената, нито себе си.
Но ние сме длъжни да се опитаме да освободим Мами Рила и останалите затворници на Саиф. Племенната майка на Елиас пожертва тялото, свободата и племето си, за да мога да спася Дарин. Не мога да я подведа.
Елиас не е тук. Ти си сама. Движи се!
Накрая ключалката се отваря и аз се отправям към следващия вагон. В дърветата на метри от нас Афиа сигурно се проклина за забавянето. Колкото повече време отнемам, толкова по-вероятно е военните да ни хванат.
Когато счупвам последната ключалка, изричам сигнал. Сник. Сник. Сник. Стреличките се стрелкат във въздуха. Военнослужещите в периметъра падат безшумно, останали безчувствени от рядката южна отрова, покриваща стрелите. Половин дузина племенници се приближават до войниците и им прерязват гърлата.
Отвръщам поглед, макар че все още чувам разкъсването на плътта, дрънченето на последния дъх. Знам, че трябва да се направи. Без серинска стомана хората на Афия не могат да се изправят срещу военните, за да не се счупят остриетата им. Но в убийствата има ефективност, която смразява кръвта ми. Чудя се дали някога ще свикна с нея.
От сенките се появява малка фигура с блестящо оръжие. Сложните татуировки, които я отличават като Залдара, главата на нейното племе, са скрити от дълги тъмни ръкави. Съскам на Афия Ара-Нур, за да знае къде съм.
– Отне ти достатъчно време. – Тя се оглежда наоколо, а черно-червените ѝ коси се люлеят. – Къде, по дяволите, е Елиас? Може ли и той да изчезне сега?
Накрая Елиас разказва на Афия за Мястото на изчакване, за смъртта си в затвора Кауф, за възкресението си и за споразумението си с Шаева. В онзи ден племенницата го прокле жестоко за глупоста, преди да ме намери. Забрави го сега, Лайя – беше казала тя. Проклето глупаво е да се влюбваш в някогашен мъртъв говорител на духове, не ме интересува колко е красив.
– Елиас не дойде.
Афия изругава на садесе и се отправя към вагоните. Тя обяснява тихо на затворниците, че трябва да следват мъжете ѝ и да не вдигат шум.
От селото, на петдесетина метра от мястото, където стоя, се чуват викове и висок звук на лък. Оставям Афия зад себе си и спринтирам към къщите, където в една затъмнена алея пред селската кръчма бойците на Афия танцуват далеч от половин дузина войници на Империята, включително командващия легионер. Летят племенни стрели и стрелички, умело противодействащи на смъртоносните остриета на воините. Втурвам се в битката, забивайки дръжката на кинжала си в слепоочието на един от воюващите. Не беше нужно да се притеснявам. Войниците падат бързо.
Твърде бързо.
Наблизо трябва да има още хора – скрита сила. Или Маска, която се крие невидима.
– Лайя. – Скачам при името си. Златната кожа на Дарин е потъмняла от кал, за да скрие присъствието му. Качулка покрива непокорната коса с цвят на мед, която най-сетне е пораснала. Гледайки го, никой не би разбрал, че е преживял шест месеца в затвора Кауф. Но в съзнанието си брат ми все още се бори с демони. Именно тези демони му пречат да направи стомана.
Той вече е тук – казвам си строго. Борба. Помагам. Оръжията ще дойдат, когато той е готов.
– Мами не е тук – казва той и се обръща, когато го потупвам по рамото, а гласът му е измъчен от умора. – Намерих приемния ѝ син, Шан. Той каза, че войниците са я взели от колата, когато кервана е спрял за през нощта.
– Тя трябва да е в селото, – казвам аз. – Изведете затворниците оттук. Аз ще я намеря.
– Селото не бива да е празно, – казва Дарин. – Това не е правилно. Отивай. Аз ще потърся Мами.
– Някой от вас, които кървят, трябва да я намери. – Афия се появява зад нас. – Защото аз няма да го направя, а ние трябва да скрием затворниците.
– Ако нещо се обърка – казвам аз, – мога да използвам невидимостта си, за да се измъкна. Ще се срещнем в лагера веднага щом успея.
Брат ми повдига вежди, обмисляйки думите ми по своя тих начин. Когато реши да бъде такъв, той е непоклатим като планините – точно както беше майка ни.
– Отивам там, където и ти, сестричке. Елиас би се съгласил. Той знае…
– Щом си толкова приятелски настроен към Елиас – изсъсках аз, – кажи му, че следващия път, когато се ангажира да помогне за набег, трябва да го изпълни.
Устата на Дарин се изкривява в кратка, крива усмивка. Усмивката на майка ни.
– Лайя, знам, че си му ядосана, но той…
– Небето да ме спасява от мъжете в живота ми и от всички неща, които те си мислят, че знаят. Излез оттук. Афия има нужда от теб. Затворниците се нуждаят от теб. Върви.
Преди той да протестира, се стрелнах към селото. То не е повече от стотина къщи със сламени покриви, които провисват под снега, и тесни, мрачни улички. Вятърът се провира през грижливо поддържаните градини и едва не се спъвам в една метла, изоставена на една уличка. Усещам, че селяните са напуснали това място наскоро и набързо.
Стъпвам внимателно, предпазвайки се от това, което може да се крие в сенките. Историите, които се шепнат в таверните и около племенните огньове, ме преследват: призраци, които разкъсват гърлата на маринците от Марин. Семейства на книжници, намерени в изгорели лагери в Свободните земи. Малки крилати страшилища, които разрушават каруци и измъчват добитъка.
Сигурна съм, че всичко това е дело на създанието, нарекло себе си Кийнан.
Черният лорд.
Спирам, за да надникна през прозореца на една затъмнена вила. В стигианската нощ не виждам нищо. Докато се придвижвам към следващата къща, вината ми кръжи в океана на съзнанието ми, усещайки аромата на слабостта ми. „Ти си дала на Черния лорд бронята – съска той. – Станала си жертва на неговата манипулация. Той е на крачка от унищожаването на книжниците. Когато намери останалата част от Звездата, ще освободи джиновете. Тогава какво, Лайя?“
Но на Черния лорд може да му трябват години, за да намери следващата част от Звездата – разсъждавам аз. А може да е останало повече от едно парче. Може да има десетки.
Трептене на светлина напред. Откъсвам мислите си от Черния лорд и се насочвам към една вила в северния край на селото. Вратата ѝ е открехната. В нея гори лампа. Вратата е достатъчно широко подпряна, за да мога да се промъкна през нея, без да я нарушавам. Всеки, който планира засада, няма да види нищо.
След като влязох вътре, ми трябваше момент, за да настроя зрението си. Когато това се случва, потискам вика си. Мами Рила седи вързана за един стол, измършавяла сянка на предишното си аз. Тъмната ѝ кожа виси свободно върху тялото ѝ, а гъстата ѝ къдрава коса е обръсната.
Почти отивам при нея. Но някакъв стар инстинкт ме спира, викайки дълбоко в съзнанието ми.
Зад гърба ми се чува тропот на ботуш. Изненадана, аз се завъртам и под краката ми изскърца дъска на пода. Улавям светкавицата на течно сребро – Маска! – точно когато ръка се заключва около устата ми и ръцете ми се извиват зад гърба ми.

Назад към част 1                                                                    Напред към част 3

Сабаа Тахир – Факла срещу нощта
„Въглен в пепелта“ – Книга 2

ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ЧАСТ 5 / ЧАСТ 6 / ЧАСТ 7 / ЧАСТ 8 / ЧАСТ 9 / ЧАСТ 10 / ЧАСТ 11 / ЧАСТ 12 / ЧАСТ 13 / ЧАСТ 14 / ЧАСТ 15 / ЧАСТ 16 / ЧАСТ 17 / ЧАСТ 18 / ЧАСТ 19 / ЧАСТ 20 / ЧАСТ 21 / ЧАСТ 22 / ЧАСТ 23 / ЧАСТ 24 / ЧАСТ 25 / ЧАСТ 26 / ЧАСТ 27 / ЧАСТ 28 / ЧАСТ 29 / ЧАСТ 30 / ЧАСТ 31 / ЧАСТ 32 / ЧАСТ 33 / ЧАСТ 34 / ЧАСТ 35 / ЧАСТ 36 / ЧАСТ 37 / ЧАСТ 38 / ЧАСТ 39 / ЧАСТ 40 / ЧАСТ 41 / ЧАСТ 42 / ЧАСТ 43 / ЧАСТ 44 / ЧАСТ 45 / ЧАСТ 46 / ЧАСТ 47 / ЧАСТ 48 / ЧАСТ 49 / ЧАСТ 50 / ЧАСТ 51 / ЧАСТ 52 / ЧАСТ 53 / ЧАСТ 54 / ЧАСТ 55 / ЧАСТ 56 / ЧАСТ 57

LVII: Лайя

Марин се разпростира отвъд Гората на здрача, като огромен бял килим, покрит със замръзнали езера и петна от гора. Никога не съм виждала толкова ясно и синьо небе, нито съм дишала въздух, който да ме изпълва с живот с всяко вдишване.
Свободните земи. Най-накрая.
Вече обичам всичко в това място. То ми е познато по същия начин, по който ми биха били познати родителите ми, ако можех да ги видя отново след всички тези години. За първи път от месеци не усещам притискането на Империята около гърлото си.
Гледам как Арадж дава последната заповед на книжниците да тръгват. Облекчението им е осезаемо. Въпреки уверенията на Елиас, че никакви духове няма да ни притесняват, Гората на здрача тежеше все повече и повече върху нас, колкото повече време прекарвахме в нея. „Махайте се“, сякаш ни съскаше тя. „Не сте оттук.“
Арадж ме намира до някога изоставената колиба, която съм възстановила за Дарин, себе си и Афия, на няколкостотин метра от границата на Гората.
– Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с нас? Чух, че Адиса има лечители, с които дори Империята не може да се мери.
– Още един месец в студа ще го довърши. – Кимвам към колибата, блестяща от чистота и озарена от топлината на бушуващия огън. – Има нужда от почивка и топлина. Ако след няколко седмици все още не е добре, ще намеря лечител, който да дойде при мен. – Не споделям с Арадж най-дълбокия си страх: че не вярвам, че Дарин ще се събуди. Че мисля, че удара е бил твърде силен след всичко, което вече е преживял.
Че се страхувам, че брат ми е загубен завинаги.
– Длъжник съм ти, Лайя от Сера. – Арадж поглежда книжниците, които се разпръскват по пътя на около четиристотин метра. В крайна сметка са четиристотин и дванадесет. Толкова малко. – Надявам се да те видя скоро в Адиса, с брат ти до теб. Твоят народ се нуждае от човек като теб.
Той се сбогува и вика Тас, който се сбогува с Елиас. Месец с храна, бани и чисти, макар и твърде големи дрехи, е направил чудеса за детето. Но откакто е убил Надзирателя, той е замислен. Чувала съм го да стене и да вика в съня си. Старецът все още преследва Тас.
Гледам как Елиас предлага на Тас едно от серинските остриета, които е откраднал от коуфски страж.
Тас хвърля ръце около врата на Елиас, шепне му нещо, което го кара да се усмихне, и тича да се присъедини към останалите книжници.
Когато последния от групата излиза, Афия излиза от хижата. И тя е облечена за път.
– Вече прекалено дълго съм далеч от племето си – казва Залдара. – Само небето знае какво е правил Гибран в мое отсъствие. Вероятно вече има половин дузина момичета с деца. Ще плащам подкупи, за да заглуша гнева на родителите им, докато не фалирам.
– Нещо ми подсказва, че Гибран е добре. – Усмихвам се към нея. – Сбогува ли се с Елиас?
Тя кимва.
– Крие нещо от мен. – Отвръщам поглед. Много добре знам какво крие Елиас. Само на мен е споделил за сделката си с Душеловката. И ако другите са забелязали, че го няма през по-голямата част от нощта и дълги периоди през деня, не са сметнали за необходимо да споменават нищо.
– По-добре се увери, че не крие нищо от теб, – продължава Афия. – Лош начин да се събереш с някого.
– Небеса, Афия, – измърморвам, поглеждайки зад себе си и надявайки се Елиас да не е чул. За щастие, той е изчезнал обратно в гората. – Няма да се събирам с него, нито имам интерес…
– Не се притеснявай, момиче. – Афия завърта очи. – Срамно е да се слуша. – Тя ме поглежда за секунда и после ме прегръща – бързо и изненадващо топло.
– Благодаря ти, Афия, – казвам в плитките ѝ. – За всичко.
Тя ме пуска с повдигнати вежди.
– Говори за мен с уважение навсякъде, Лайя от Сера, – казва тя. – Дължиш ми го. И се грижи за брат си.
Поглеждам през прозорците на хижата към Дарин. Тъмнорусата му коса е чиста и подстригана късо, лицето му отново е младо и красиво. Грижих се внимателно за всичките му рани и повечето от тях вече са само белези.
Но все още не се е размърдал. Може би никога няма да го направи.
Няколко часа след като Афия и книжниците изчезнаха зад хоризонта, Елиас излезе от гората. Хижата, толкова тиха сега, след като всички са си тръгнали, изведнъж не изглеждаше толкова самотна.
Той почука, преди да влезе, и с него влезе и студ. Без брада, с къса коса и малко по-слаб, той приличаше повече на стария си аз.
Освен очите му. Те са различни. По-замислени, може би. Тежестта на бремето, което е поел, все още ме изумява. Въпреки че ми е обяснявал многократно, че го е приел с цялото си сърце, че дори го е искал, все още се чувствам ядосана на Душеловката. Трябва да има някакъв изход от тази клетва. Някакъв начин, по който Елиас да може да живее нормален живот, да пътува до Южните земи, за които винаги е говорил с такава любов. Някакъв начин, по който да посети племето си и да се събере отново с Мами Рила.
Засега гората го държи здраво. Когато излезе от дърветата, никога не е за дълго. Понякога духовете дори го следват. Неведнъж съм чувала ниския тембър на гласа му да шепне утешителни думи на ранена душа. От време на време напуска гората намръщен, замислен за някой проблем. Знам, че се бори с един конкретен. Мисля, че е момиче, но той не говори за нея.
– Мъртва кокошка за мислите ти?
Той вдига безжизненото животно и аз посочвам леген.
– Само ако я оскубеш.
Качвам се на тезгяха до него, докато той работи.
– Липсват ми Тас, Афия и Арадж, – казвам. – Толкова е тихо без тях.
– Тас те обожава, – казва Елиас с усмивка. – Мисля, че е влюбен.
– Само защото му разказвах истории и го хранех, – казвам аз. – Ако само всички момчета бяха толкова лесни за спечелване. – Не искам коментара ми да звучи толкова остро и веднага след като го казвам, захапвам устната си. Елиас повдига тъмна вежда и ме поглежда любопитно, преди да се върне към полуоскубаното пиле.
– Знаеш, че той и всички други книжници ще говорят за теб в Адиса. Ти си момичето, което разруши Блекклиф и освободи Кауф. Лайя от Сера. Жарта, която чака да изгори Империята.
– Не е като да не съм имала помощ, – казвам аз. – Ще говорят и за теб. – Но Елиас поклаща глава.
– Не по същия начин, – казва той. – Дори и да го направят, аз съм аутсайдерът. Ти си дъщерята на Лъвицата. Мисля, че твоя народ ще очаква много от теб, Лайя. Просто не забравяй, че не си длъжна да правиш всичко, което ти кажат.
Аз смръщвам носа.
– Ако знаеха за Ки – Черният лорд, може би щяха да променят мнението си за мен.
– Той ни измами всички, Лайя. – Елиас разрязва пилешкото с особена жестокост. – И един ден ще си плати.
– Може би вече плаща. – Мисля за океана от тъга в Черният лорд, за лицата на всички, които е обичал и унищожил в стремежа си да възстанови Звездата.
– Доверих му сърцето си, брат си и… тялото си. – Не съм говорила много с Елиас за това, което се случи между Кийнан и мен. Никога не сме имали уединение, за да го направим. Но сега искам да го изкажа. – Частта от него, която не ме манипулираше – която не използваше Съпротивата, не планираше смъртта на императора, не помагаше на командира да саботира Изпитанията – тази част от него ме обичаше, Елиас. И поне част от мен го обичаше в замяна. Предателството му не може да остане без последствия. Той трябва да го усеща.
Елиас гледа през прозореца към бързо потъмняващото небе.
– Вярно е, – казва той. – От това, което ми каза Шаева, гривната нямаше да премине към него, ако не те обичаше истински. Магията не е едностранна.
– Значи един джин е влюбен в мен. Много по-добре ми е с десетгодишния. – Поставям ръка на мястото, където някога беше гривната. Дори сега, седмици по-късно, усещам болка от липсата ѝ. – Какво ще стане сега? Черният лорд има гривната. Колко още парчета от Звездата му трябват? Ами ако ги намери и освободи братята си? Ами ако…
Елиас поставя пръст на устните ми. Оставя ли го там малко по-дълго, отколкото е необходимо?
– Ще измислим нещо, – казва той. – Ще намерим начин да го спрем. Но не днес. Днес ще ядем пилешко рагу и ще разказваме истории за нашите приятели. Ще говорим за това, какво ще правите ти и Дарин, когато се събуди, и за това колко ще се ядоса лудата ми майка, когато разбере, че не ме е убила. Ще се смеем и ще се оплакваме от студа и ще се наслаждаваме на топлината на огъня. Днес ще празнуваме факта, че все още сме живи.

• • •

Някъде посред нощ дървеният под на колибата скърца. Скачам от стола до леглото на Дарин, където съм заспала, увита в стария плащ на Елиас. Брат ми спи дълбоко, лицето му е непроменено. Въздишам, чудейки се за хиляден път дали някога ще се върне при мен.
– Съжалявам, – шепне Елиас зад мен. – Не исках да те събудя. Бях на края на гората. Видях, че огъня е угаснал и реших да донеса още дърва.
Изтривам съня от очите си и се прозявам.
– Колко е часа?
– Няколко часа преди зазоряване.
През прозореца до леглото ми небето е тъмно и ясно. Звезда прелита през небето. После още две.
– Можем да ги гледаме отвън, – казва Елиас. – Ще продължат само около час.
Обличам наметалото си и се присъединявам към него на прага на малката колиба. Той стои малко по-далеч от мен, с ръце в джобовете. Падащи звезди пресичат небето на всеки няколко минути. Всеки път задържам дъха си.
– Това се случва всяка година. – Погледът на Елиас е вперен в небето. – От Сера не се вижда. Има прекалено много прах.
Треперя от студа и той поглежда критично наметалото ми.
– Трябва да ти купим ново, – казва той. – Това не може да е достатъчно топло.
– Ти ми го даде. Това е моето късметлийско наметало. Няма да го дам – никога. – Притягам го по-близо и го поглеждам в очите, докато го казвам.
Мисля за подкачането на Афия, когато си тръгна, и се изчервявам. Но бях искрена, когато ѝ го казах. Елиас е обвързан с Мястото на чакането. Няма време за нищо друго в живота си. Дори и да имаше, не бих рискувала да предизвикам гнева на Гората.
Поне така съм се примирила да мисля до този момент. Елиас накланя глава и за секунда копнежа в лицето му е изписан толкова ясно, сякаш е изписан с букви в звездите.
Трябва да кажа нещо, но какво да кажа, небеса, с топлината, която се надига в лицето ми, и кожата ми, която е толкова жива под погледа му? И той изглежда несигурен, а напрежението между нас е тежко като дъждовно небе.
Тогава несигурността му изчезва, заменена от сурово, необуздано желание, което кара пулса ми да се ускори. Той прави крачка към мен, притискайки ме към гладкото, износено дърво на хижата. Дишането му става толкова неравно, колкото моето, и той докосва с пръсти китката ми, топлата му ръка оставя искри по ръката ми, врата ми и устните ми.
Той обгръща лицето ми с двете си ръце, чакайки да види какво искам, дори когато бледите му очи горят от желание.
Хващам яката на ризата му и го привличам към себе си, наслаждавайки се на допира на устните му до моите, на това, че най-накрая се отдаваме един на друг. За миг си спомням целувката ни отпреди няколко месеца в стаята му – неистова, родена от отчаяние, желание и объркване.
Това е различно – огъня е по-силен, ръцете му са по-уверени, устните му не са толкова прибързани. Прегръщам го с ръце около врата му и се изправям на пръсти, притискайки тялото си към неговото. Ароматът му на дъжд и подправки ме опиянява и той задълбочава целувката. Когато прекарвам зъбите си по долната му устна, наслаждавайки се на нейната сочност, той изръмжава тихо в гърлото си.
Зад нас, дълбоко в гората, нещо се раздвижва. Той вдишва рязко и се отдръпва, вдигайки ръка към главата си.
Поглеждам към гората. Дори в тъмното виждам как се раздвижват върховете на дърветата.
– Духовете – казвам тихо. – Не им харесва ли?
– Ни най-малко. Вероятно са ревниви. – Опитва се да се усмихне, но само гримасничи, очите му са болезнени.
Въздишам и проследявам с пръсти устните му, оставяйки ръцете си да паднат върху гърдите му, а после върху ръката му. Привличам го към хижата.
– Да не ги разстройваме.
Влизаме на пръсти в колибата и се настаняваме до огъня, прегърнати. В началото съм сигурна, че ще си тръгне, призован от задачата си. Но той не го прави и скоро се отпускам в прегръдките му, клепачите ми стават все по-тежки, съня ме примамва. Затварям очи и ми се струва, че сънувам ясно небе и чист въздух, усмивката на Изи, смеха на Елиас.
– Лайя? – Чувам глас зад себе си.
Отварям очи. Това е сън, Лайя. Сънуваш. Сигурно сънувам. Защото от месеци искам да чуя този глас, от деня, в който той ми извика да бягам. Чувала съм този глас в главата си, който ме подтикваше в най-слабите ми моменти и ми даваше сила в най-тъмните.
Елиас се изправя, с радост изписана на лицето му. Краката ми не изглеждат да функционират, затова той ме хваща за ръцете и ме изправя.
Обръщам се, за да погледна в очите на брат си. Дълго време не можем да направим нищо друго, освен да се взираме в лицата си.
– Погледни се, малка сестричке, – най-накрая шепне Дарин. Усмивката му е като слънце, изгряващо след най-дългата и мрачна нощ. – Погледни се.

Назад към част 56