Категория: Татяна Серганова

***

В банята в специална торбичка със закачалка вече висяха дрехи, а на мивката стоеше пластмасова кутия с тоалетни принадлежности.
– Настанявай се, аз ще си тръгна, – заяви той. – Вратата се затваря автоматично.
– Аха – казах аз, малко объркана, все още не вярвайки, че Ертан просто ще си тръгне.
– Скоро ще се видим, – усмихна се той и наистина си тръгна.
Чух ясно как се затвори ключалката на вратата, което прозвуча много силно в тишината.
Дори беше малко странно. Повдигнах рамене и реших да направя подробна обиколка след душа, защото все още не бях видяла дясната страна на апартамента. Но първо трябваше да се приведа в ред.
И едва тогава за първи път се погледнах в огледалото.
Мамо, скъпа! Аз ли бях това чудовище, което ходеше из свещеното светилище на инквизицията? Косата ми беше разрошена и сплетена с някакви кълба около лицето, което беше покрито със странни петна и следи от съмнителен сив цвят с пътеки от сълзи. Дрехите и палтото ми бяха безнадеждно съсипани. Дори химическо чистене нямаше да ги спаси.
Не, трябва спешно да се оправя. Свалих дрехите си, хвърлих ги на пода, а бельото закачих на една от кукичките. Хванах кутията, влязох в банята, оставих продуктите на свободно място и включих душа.
С какво удоволствие се къпах, не мога да опиша с думи. Използвах цялата малка тубичка шампоан, но измих косата си, няколко пъти измих гъбата, изтривайки мръсотията и саждите. Исках колкото се може по-бързо да измия от себе си спомена за случилото се, да не говорим за миризмата.
Все пак е приятно да си чист.
Сушенето на косата с помощта на магия отне още няколко минути. Сега беше време да видя какво ми е предоставила инквизицията.
Разкопчах ципа, първо си облякох медицинската униформа и се погледнах в огледалото. В такъв вид мога да снимам само във филми за възрастни в ролята на игрива медицинска сестра. Бялата рокля със зелени кантове подчертаваше всички извивки на тялото ми, правеше талията ми още по-тънка, а гърдите ми по-големи. Аз бях опънала плата толкова силно, че ципа постоянно се плъзгаше надолу. Освен това беше ужасно къса.
Не, в такъв вид не бих рискувала да изляза. Бързо свалих униформата и я върнах на мястото ѝ.
Оставаше още костюм, състоящ се от топ и широки панталони в същия метален нюанс. Не го пробвах, реших да се огранича с кърпата, с която се увих, и в такъв вид излязох от банята.
Първо се насочих към кухнята. След стреса ми се искаше да хапна нещо. Отворих хладилника, взех ябълка и започнах да разглеждам рафтовете. Е, ясно, купчина замразени продукти. Трябва да потърся магазин за хранителни стоки. Но за начало трябва да разбера с какво да платя. Дебитните и кредитните карти останаха у дома, както и телефона. Да, бедствено положение. Добре, ще се оправя.
Продължавайки да гриза ябълката, отидох в дясната част на апартамента си, която беше огледален образ на лявата. Бих подозирала, че има уловка, но не, аз се запътих да разузнавам.
Отворих вратата на още една спалня и едва не се задавих, като видях полугол мъж, който стоеше с гръб към мен, облечен само с кърпа на тесните си бедра.
Просто събрание на голи хора.
– Какво правиш тук? – Попитах, като с мъка преглътнах ябълката.
– Живея, – отговори Рой, бавно обръщайки се.
Гол, без да се брои кърпата, с капчици вода по мощната гърди и разрошена коса.
– В моя апартамент?!
Някак си за няколко минути този апартамент стана мой, но добре, не за това става дума.
– Всъщност, това е моя апартамент – изненада ме мъжа със следващото си изявление.
– Твоя? – Попитах аз, докато мозъка ми трескаво обмисляше ситуацията и търсеше решение.
Нищо по-добро от това да го замеря с ябълка и да си тръгна, като затръшна вратата, не ми хрумна. Но това беше толкова детско, че веднага отхвърлих този вариант. Ние сме възрастни хора, което означава, че трябва да умеем да се договаряме. Просто сме длъжни, защото тук определено няма да остана.
– Моя, – усмихна се Ертан. – Сега отново сме съседи, Вайълет. Ти от едната страна, аз от другата.
Той още се подиграва! Съседи! Отново съседи! Малко ли ми беше, че ме тормозеше у дома, а сега дойдохме в столицата и пак започна!
Отхапах още едно парче от ябълката и започнах бавно да го дъвча, продължавайки да разглеждам мъжа. Трябваше да удължа времето по някакъв начин.
– Нямаш ли свой имот в столицата, след като си се настанил под крилото на инквизицията? – Попитах го саркастично, като оправих кърпата, която беше решила да се плъзне от гърдите ми.
– Имам. Собствен апартамент. Освен това винаги съм желан гост в дома на родителите си и в резиденцията на краля, където са ми отредени собствени покои.
– Просто завиден жених – не се удържах от остра забележка.
– И с перспектива за кариерно развитие.
– Тогава защо жена ти те е напуснала? – Подкачих го и отново отхапах от ябълката. Скоро вече няма да има какво да хапвам. Но трябваше да се разсея с нещо. Освен това знаех много добре колко дразни това демонстративно безразличие на другите.
– Искаш ли да обсъдим личния ми живот? – Попита Ертан, повдигайки едната си вежда.
– Искам да ми дадат друго жилище.
– А това не ти ли е удобно?
– Съседите.
– За съжаление, ще трябва да се примириш. Инквизицията взе решение да ти предостави по-добра охрана.
– И това си ти?
– Не ме харесваш ли? – Попита той, кръстосал ръце на гърдите си и отново привличайки вниманието към голото си тяло, по което капките влага все още не бяха изсъхнали и блестяха толкова красиво на светлината.
Сега най-важното е кърпата да не се плъзне надолу. Иначе ще стане неудобно.
– Без да се обиждаш, Ертан, но като охранител… Не си много добър.
– Наистина ли?
И направи такава заинтересована физиономия.
– Да – продължих аз с тъга. – Два опита за покушение, и при двата от които не си бил достатъчно внимателен. Първия път, на панаира, разбира се, имаше късмет и успя да ме предпазиш от експлозията, като ме завлече в леглото си, но втория случай беше явен провал. Така че, след третия път може и да не оцелея.
А Рой кимаше и слушаше толкова внимателно, че заподозрях уловка: Мъжът беше прекалено спокоен. Аз го обвинявам в некомпетентност, а той се съгласява. Интуицията ми крещеше, че част от информацията ми е била скрита. Но сега със сигурност ще ми я споделят.
– Приключи ли?
– Имаш ли нещо да възразиш?
– За начало искам да кажа, че си права. Последният опит за покушение и раняването на твоя фамилиар са на моята съвест.
– Добре, че го признаваш – отвърнах, преминавайки от крак на крак.
Все пак би трябвало да сменим мястото, където се намираме, и да се преоблечем. Иначе погледа ми непрекъснато се плъзгаше по тялото на мъжа, съживявайки спомени, които предпочитах да не активирам в този момент. Освен това не беше много приятно да стоиш пред инквизитора, облечена само с кърпа. За разлика от мен, той не криеше емоциите си и желанията си. А погледа на сините му очи явно намекваше за продължение на вчерашния Маратон.
– Има само едно малко „но“, – продължи мъжа.
– И какво е то?
– През това време имаше пет опита за покушение.
– Какво означава пет? – Попитах аз.
Да не си е измислил? Разбира се, че си е измислил, защото това не можеше да е истина. Как пет? Защо пет? И къде съм пропуснала трите неуспешни? Защо не усетих неприятностите и не реагирах?
– Това е дълъг разговор. Много ми харесва външния ти вид, но той ме настройва на мисли, които изобщо не са свързани с работата. Затова нека сега се върнеш в стаята си, облечи се, аз също ще се облека и ще се срещнем на неутрална територия – в хола?
Но не беше толкова лесно да ме изгони. Особено сега.
– Ти подиграваш ли се? – Избухнах аз. – Щом започна, разкажи вече. Аз трябва да знам всичко!
– Ще разбереш – след пет минути в хола. Или предпочиташ да поговорим след час в леглото ми? – Невинно попита той, допълвайки въпроса с красноречив поглед.
– Не се ласкай, Ертан, повече няма да спя с теб. Но няма да успееш да избягаш от разговора. Обещавам ти го.
Върнах се в стаята си, свалих кърпата, хвърлих я на леглото и започнах да се обличам. Първо бельото, после тениската и топа. Униформата я махнах, далеч от греха. Сега беше ясно чии сексуални фантазии олицетворяваше.
По-малко от четири минути по-късно вече седях в хола и нетърпеливо потупвах с нокти по подлакътника. Ертан явно не бързаше. А моето нетърпение и любопитство кипяха в кръвта ми, пречейки ми да се концентрирам и успокоя. Толкова ми се искаше да скоча и да го подканя.
Мъжът дойде след около минута и се насочи направо към кухнята, поглеждайки в хладилника.
– Засега няма много, – съобщи той. – Но вече поръчах доставка, скоро ще донесат продуктите. И още обяд от ресторанта. Искаш да ядеш, нали?
– Три корони? – Попитах аз с насмешка, спомняйки си името на най-скъпия ресторант в столицата.
– Не. Но задължително ще отидем там – отговори Рой, връщайки се в хола и сядайки срещу мен.
– Да мечтаеш не е вредно.
– Изглеждаш чудесно – забеляза инквизитора, оглеждайки ме от главата до босите крака.
– Имам нужда от нормални дрехи, а не от този костюм на медицинска сестра.
– След обяда ще отидем на пазар.
– Нямам портмоне – напомних му.
Трябва да изясня ситуацията. Ами ако той реши, че нося кредитната карта в сутиена си.
– Нямаш нужда от него.
Интересно ми е дали този инквизитор наистина смята, че ще позволя да ме превърне в кукла, с която може лесно да разполага, да командва, да храни и да облича? А тя ще мига само с мигли и ще се съгласява с всичко? Вече веднъж избягах от такъв диктатор и нищо не ми пречи да го направя отново.
– Предпочитам да не вземам назаем. И имам пари.
Както и вещи. Само че всичко остана у дома.
– Всичко се плаща от инквизицията.
– Каква щедрост – изсъсках аз. – На какви ли жертви не би се подложил, за да отвориш хранилището на Дебора и да се сдобиеш с всичките ѝ съкровища.
А този гад дори не се опита да го отрече.
– Нейното наследство е много голямо и никой не знае точно колко е. Не забравяй, че майка ти произхожда от древно и уважавано семейство Мейсън. Твоите предци векове наред са заемали ръководни постове в ковените на столицата и са успели да съберат и скрият много от инквизицията.
– Нямам представа за какво говориш. Формално и номинално нямам никаква връзка с Мейсън. Аз съм Дин. Родена съм и ще умра като такава. Всъщност, бих искала това да стане след петдесет-шестдесет години, а не в близко бъдеще. Знаеш ли, аз оценявам щедростта ти, както и тази на инквизицията, но нека веднага да преминем към работата. За какви пет опита за убийство говориш?
– През последния месец бяха точно пет.
– Месец? Но ти се премести преди по-малко от седмица – намръщих се аз, като мислено се заех с изчисления. – Месец… Каролина загина преди пет седмици, Маргарет – преди около две седмици. Какво се получава?
– Опитите да те хванат са започнали още преди смъртта на сестрите – подсказа Рой.
– И ти знаеше всичко това? – Попитах аз обвинително.
– И не само аз. Наблюдаваха ви. И четирите. Тайно, разбира се.
Очаквах нещо подобно. Наследството на мама дори след двадесет години даваше за себе си знак. Просто не мислех, че всичко е толкова глобално. Ето ти и сивото незабележимо съществуване. А аз наистина вярвах, че всички са ме забравили.
– Именно след втория атентат беше взето решението да ме изпратят по-близо до теб.
– И какви бяха тези покушения? – Попитах с пресипнал глас, опитвайки се да си спомня живота си през последния месец.
В края на краищата, нищо страшно и опасно не се беше случило. Обикновен живот, обикновени проблеми и поръчки. Да не би да бях толкова отпусната, че да пропусна всичко? И каква велика вещица съм аз, ако не съм успяла да разпозная опита да ме убият? Цели три пъти? Изглежда, че самочувствието и гордостта ми току-що бяха прегазени от валяк.
– Не се упреквай, Вайълет – забеляза Рой, разбрал какви мисли се въртят в главата ми. – Не е трябвало нищо да почувстваш и да определиш. Това беше най-важната ни задача.
– Ти подиграваш ли ми се? Пропуснах три опита за унищожението ми! И сега не мога да разбера кога са били извършени.
Искаше ми се да крещя и да се самоубия. Колко глупава трябва да си, за да живееш в неведение толкова дълго време.
– Те бяха пресечени в зародиш. Пратката, която така и не получи.
Замислих се. Наистина имаше такава. Загубила се е в пощата, както ми казаха. Голяма поръчка със съставки за отварите. Всъщност, после ми изпратиха друга.
– Когато я получиш, най-вероятно ще усетиш, че има уловка, и ще можеш да я активираш. Но ние не ти дадохме възможност да го направиш.
Проверявах пратките и кореспонденцията. Винаги, така че да, бих забелязала. Сякаш ми стана по-леко, но все пак остана едно неприятно усещане.
– Продължавай?
– Вторият опит беше направен малко преди смъртта на Маргарет – продължи Рой. – Примерно същия капан, като този, която ти подхвърлиха днес. Успяхме да го обезвредим преди да дойдеш.
– Пристигането ти?
– Да, точно когато излизаше да пазаруваш.
И къде, питам аз, беше Луцифер през цялото това време? Макар че, защо питам, крадеше колбаси. Много ми е познато. Бяхме толкова свикнали да усещаме чуждото внимание, че не обърнахме внимание, когато то се увеличи и стана по-настойчиво.
– Но ако сте намирали проклятие, то е трябвало да проследите и този, който ги е поставял – отбелязах аз.
Мъжът кимна в знак на съгласие.
– Малки вещици, които не можаха да изведат поръчителя. Инструкциите получаваха през мрежата, парите – по сметка в банка, през десетина други сметки, след които се губеха далеч извън пределите на кралството.
– Невероятно, колко съм… Популярна. А третия случай?
– В деня, в който се запознахме. Аз лично неутрализирах проклятието, но съседите ти ме забелязаха и, за да не се издам, трябваше да импровизирам и да дойда при теб, за да се запознаем.
– И пропуснах всичко – казах с раздразнение, спомняйки си как се въртях из кухнята и приготвях по-сложна отвара.
– Това беше целта. Капаните бяха малки, тайни и неактивни, насочени лично към теб. Ви, моята работа беше да не подозираш нищо.
– А жената с маската? – Наведох се напред и бързо го попитах. – Тя дойде лично при мен. Аз я изпратих, а после се сблъсках с теб. Трябваше да я забележиш.
– Забелязах я, – кимна той. – Трябваше да я хванем още у вас. Но заповедта беше да я наблюдаваме. Позволихме ѝ да си тръгне. А когато я настигнахме и се опитахме да я хванем, тя изчезна.
– Как така изчезна? Хората не изчезват просто така.
– Не просто така. А с помощта на една много интересно отвара.
– Телепортация. Силна е – казах с уважение. – А маската скри всички следи, без да остави и намек за самоличността ѝ. Аз дори не подозирах, че е вещица. Толкова усилия, толкова старания – и всичко заради ключ, за чието местонахождение нямам и най-малката представа.
– Казах ти, че наследството на Дебора е огромно. И може да се даде много, за да се сдобиеш с него.
– Дори живота си – промърморих тихо.
– И живота също – съгласи се с мен Рой.
В този момент звънна звънеца на вратата, което ме накара да скоча и да се протегна към врата си, опитвайки се да намеря несъществуващия медальон. Не, така няма да стане, трябва да направя още един, а по-добре два или три различни. Без защита дори да ходя до тоалетната е опасно.
– Ето и обяда ни – каза мъжа, като стана. – Аз ще отворя.

Назад към част 32

Глава 16

Тълпа от инквизитори, виене на сирени, викове, шум, сълзи, мургава вещица с много плитки на тъмната си коса, която внимателно седна до нас, докосвайки Луцифер.
– Всичко е наред, жив е – окуражително кимна тя, срещайки погледа ми. – Но по-добре да го изпратим в столицата, там има повече средства, за да го излекуват и възстановят. Възстановяването, между другото, ще отнеме много време. Но връзката ви е останала, така че ще се справим.
Аз кимнах, усещайки как от облекчение всичко вътре в мен отново започва да трепери.
– Добре, съгласна съм. Само че – безпомощно се огледах, без да виждам нищо пред себе си, едно голямо размазано петно и не много уверено добавих: – Трябва да си събера багаж.
А трябва ли? Какво значение имат някакви вещи, дрехи, документи, когато в момента е заложен живота на моя фамилиар.
– Можеш да дойдеш по-късно – намеси се Рой, като се изправи от коленете си. – Сега все пак ще го превозят спешно с хеликоптер. Ние ще дойдем по-късно.
– Няма да го оставя – отсекох аз.
– Вашето присъствие сега не е необходимо – кимна вещицата. – Връзката я има.
– Но аз ще остана – упорито ѝ възразих, също ставайки.
– Ваше право.
Луцифер беше пренесен внимателно, а аз го следвах.
– Ви.
Ертан се опита да ме хване за ръката, да ме задържи, но аз само поклатих глава.
– Не сега.
В този момент не бях в състояние да разговарям нормално с него, да слушам нещо и да разбирам. В разгара на безсилния гняв можех да кажа нещо излишно, да си спомня куп грешки.
В края на краищата всички неприятности започнаха след появата му. Голям и ужасен инквизитор, ако под носа му се случват такива неща. А аз също съм браво, разлях слюнки, въздишах и ахах. Колко пъти живота ме е учил: Никога не разчитай на мъжете, прави всичко сама и отговаряй за себе си също сама. Отпуснах се, а Луцифер плати.
Жалко, че нямам време, иначе щях да му го кажа в лицето. На него и на Стоун, който стоеше настрана и разговаряше с Артур, който също беше пристигнал. Е, мечтата ти се сбъдна, Кинсли, заминавам за столицата.
Следващите два часа минаха доста бързо. С кола ни закараха до хеликоптерната площадка, където сменихме транспорта с въздушен и тръгнахме за столицата. Час полет и ето я, родната, сто години не съм я виждала.
Кацнахме на покрива на висока сграда, побързахме да влезем вътре, влязохме в огромен монохромен асансьор и слязохме на двадесетия етаж, където вече ни чакаха.
– Останете тук, – заповяда строго инквизитора в бяла престилка и със сиви коси, който излезе да ни посрещне.
– Но…, – Опитах се да възразя, наблюдавайки как вратите от мътно стъкло и пластмаса се затварят зад вещицата и Луцифер.
– Ще останете тук и ще чакате. Там само ще пречите – заяви той и си тръгна, оставяйки ме сама.
Нямаше смисъл да възразявам. С нестабилни крака се приближих до най-близкия диван и седнах, отпускайки глава назад.
Но не успях да остана сама за дълго.
– Дай ми ръката си – рязко каза непозната млада вещица, появила се отнякъде.
Тя изглеждаше много колоритно. Беше облечена в къса бяла престилка с емблемата на инквизицията на гърдите и черни мрежести чорапогащи. При това имаше къса тъмна коса, обръсната от едната страна на слепоочието, а ушната ѝ мида беше пробита на седем места. Пиърсинг под формата на сребърно колелце украсяваше и лявата ѝ ноздра. Очите ѝ бяха очертани с черно, което правеше пронизителния поглед на теменужените ѝ очи да изглежда особено остър. На тънките ѝ устни имаше лилаво червило. За завършек на всичко това, тя още дъвчеше дъвка и издуха балон, който, достигнал внушителни размери, се спука с неприятно щракване.
Ето точно така трябва да изглежда една вещица. Страшно, неразбираемо и дори малко плашещо. А всъщност тя беше симпатично момиче, съвсем младо, и защо ли се беше украсила така.
– Какво? – Попитах аз, изправяйки се.
В ръцете на момичето имаше метална тава с някакви неща.
– Дай ми ръката си – повтори тя, като завъртя очи.
– Защо изведнъж?
– Слушай, и на мен не ми е приятно да стоя тук – възмутено изсумтя непознатата. – Казаха да помогна, дойдох. Така че спри да се правиш на важна и дай ръката си, трябва да обработим раната.
– Рана? – Попитах аз, оглеждайки ръцете си, покрити с кръв и сажди.
А наистина имаше разрез. Напълно бях го забравила.
– Дръж – отговорих, протягайки ѝ дланта си.
– Защо не веднага? – Отвърна момичето, като пукна още един балон, и седна до мен. – Наблизо има душ, там има комплект с резервни дрехи. Нищо особено, болнична престилка, но все пак е по-добре от това, което носиш.
– Благодаря, ще седя тук засега – отговорих аз, наблюдавайки как тя ловко измива раната и вади бутилката с лечебна маз. – Ти тук ли работиш?
– Ами, не личи ли? – Отговори тя грубо и духна върху ръката ми.
Черен дим докосна кожата, която веднага започна да щипе.
Честно казано, очаквах нещо повече. Вещиците не се разбират добре с чужда магия, затова предпочитаме да се лекуваме и обслужваме сами. Но тук всичко мина доста мирно.
– Ти си мару, – проявих чудеса на проницателност.
Не просто вещица. Всички ние умеем да лекуваме, но само мару имат този дар в кръвта си. Те могат да лекуват с едно дихание. Вярно, могат и да убиват. Защото там, където има живот, смъртта е също толкова близо. Мару се смятаха за едни от най-опасните вещици. Опасни и редки.
– Да, – отговори тя, като стана. – Раната е излекувана. Имаш късмет, малцина могат да оцелеят след кръвно проклятие.
Значи знае.
– Късметлия, но само аз. Моят фамилиар беше силно засегнат.
– Но той е жив – разумно възрази тя и отново наду балонче от дъвка.
Интересна и много колоритна личност. В моята пустош съм се отвикнала от такива екземпляри.
– Аз съм Вайълет – отговорих, като разтривах зарасналата си длан.
Тя ме огледа замислено.
– Знам коя си. Дъщерята на Дебора.
Изглежда, че тук целия персонал знае за нашето родство.
– Ева, – представи се тя. – Но помисли за душа.
– Може би по-късно.
– Както искаш. Ако имаш нужда от нещо, аз съм в съседния кабинет – отговори тя, като си тръгна. – Викай. Само по-силно. Музиката ми е много силна.
Ева си тръгна, а аз останах сама със своите мисли. Отново се облегнах на облегалката на дивана и гледах вратата. Кога ще приключат? И как ще приеме всичко Луцифер? Вече не можех да си представя живота си без това нахално, вредно, но толкова близко същество.
До този ден дори не бях мислила да приема предложението на Ертан. И сега не бях особено ентусиазирана. Не вярвах нито на него, нито на баща ми, който се появи. Те се активизираха прекалено бързо.
И не ставаше въпрос за наследството на майка ми и куп земни блага. За заповедта на краля също не ми пукаше. О, не, Роуз сгреши много, когато се докосна до мен лично. До мен и моя фамилиар. И няма да се успокоя, докато не я намеря… Или не нея.
Откъде изобщо ми хрумна, че именно сестра ми стои зад всичко това? От изненада аз замръзнах и замислено захапах устната си, опитвайки се да уловя мисълта, която ми мина през главата.
Добре, трябва да разбера. Защо обвиняват именно Роуз? Тя е единствената, която е оцеляла, другите две сестри са загинали в различно време, опитвайки се да овладеят изкуството на забранените проклятия, но не са успели. Смята се, че Роуз е успяла и е избягала. А ако не е така? А ако просто е избягала, за да не повтори съдбата на Каролина и Маргарет? В края на краищата, не е задължително тя да стои зад проклятието на Ертан.
Второ: Жената с маската. Тази, която идваше при мен и използваше бедния Фил. Няма нито едно доказателство, че това е именно Роуз. Поне на мен не ми предоставиха такова.
Трето, несъвършенството на проклятието, насочено към мен, се дължеше на кръвта. Не моята, но много близка. И аз реших, че това е Роуз, тъй като тя беше единствената ми роднина. А за татко някак си забравих. Той също е мой роднина, а именно неговата кръв се съхраняваше в инквизицията. Тя можеше да бъде открадната и насочена срещу мен.
Тогава към кого насочих отговора си? Не към някой безличен, а към много конкретна вещица, която създаде проклятието. Поне тук не сгреших. И заслуженото ще получи не сестрата, а конкретния виновник за покушението.
– Колко сложно е всичко – промърморих, като наведох глава и погледнах белия таван.
– Говориш сама на себе си – забеляза Ертан, появил се отнякъде.
Мъжът седна до мен и ми подаде чаша с нещо горещо. Една остави за себе си.
– Какво е това?
– Чай. Съжалявам, твоят го нямаше, но изглежда, че няма проблем.
– А твоя какъв е? – Попитах, като го помирисах.
– Кафе – черно, без захар. Искаш ли?
– Не, благодаря, – поклатих глава, отворих капачката и опитах предпазливо глътка. Горещо. – Бърз си.
– Пристигнах със следващия хеликоптер. Ти как си?
– Нормално. Ева излекува раните – отговорих, гледайки пред себе си. – Къде намерихте Мару?
– Сама дойде при нас. Омръзнало ѝ е ковените да се карат и да се опитват да я привлекат на своя страна. Не само ти обичаш самотата – отговори Рой и внимателно попита: – Как е Луцифер?
– Не знам.
Взех още една глътка. Гаден чай, на вкус като слама. Но поне стопля, а иначе вътре в мен сякаш е замръзнал лед.
– Съжалявам, че се получи така.
– Аха.
Какво ми носят извиненията му? Те не могат да върнат времето назад.
– Не разбирам как съм го пропуснал. Преди пристигането на Стоун всичко проверих и обнових защитата.
– Значи някой се е оказал по-хитър. Можеш ли да направиш запитване до инквизицията?
– Мога. Какво да попитам? – Той се съгласи с готовност.
– Да проверите за наличието на кръвта на Стоун.
– Защо ти е това?
Нямаше смисъл да крия истината.
– Кръвното проклятие, която ми оставиха, беше криво и неточно. Не са могли да вземат моята кръв, значи са използвали подобна. А аз нямам много живи кръвни роднини.
– Ще проверя.
– Аха.
Точно в този момент вратата се отвори и в коридора излезе вече познатия ми ядосан мъж. Скочих от мястото си, от което чаят се разля от чашата директно на пода, като по някакво чудо не ме заля с вряла вода, нито мъжете, които стояха до мен.
– По-внимателно – строго каза сивокосия.
– Извинете. Как е моя фамилиар?
– Всичко е наред, състоянието му се стабилизира, енергийните канали са възстановени. Сега го поставихме в лечебен сън, в който ще остане до утре сутринта.
– Почти денонощие, – възкликнах аз.
А Рой, за да не се случи нещо лошо, взе чашата от мен, преди да опаря някого, и я изхвърли в най-близкото кошче. След това изхвърли и неговата.
– Точно така.
– Мога ли да вляза при него?
– Не.
Той се подиграва.
– Защо? – Събирайки остатъците от търпението си, тихо и учтиво го попитах.
А когато вещицата говори с такъв тон, трябва да се напрегнеш. Но този инквизитор явно не беше от плашливите, защото дори не мигна, оглеждайки ме с безразличен поглед.
– Това ще се отрази зле на самочувствието на вашия фамилиар.
– Но ние сме свързани! – Възмутих се аз.
И, доколкото си спомнях от уроците по фамилиарство, тази близост винаги е била лечебна за вещицата и нейния помощник. А той ми доказва обратното.
– Това е точно това, от което той няма нужда в момента. Вашата връзка може да предизвика ненужна реакция. Неговите енергийни канали все още са нестабилни и с появата си вие само ще му навредите.
– И колко време ще продължи това?
– Утре сутринта ще можете да посетите фамилиара. А сега е по-добре да си починете, да се преоблечете и да поспите добре – заяви той, кимна на Ертан зад гърба ми и се върна, затваряйки вратата след себе си.
– А на него наистина ли може да му се вярва? – Попитах аз, опитвайки се да се сдържа, за да не ритна тази врата.
– Абсолютно. Рихтер е един от най-добрите лечители в столицата.
– Аха.
– Хайде, ще те изпратя.
– Къде?
– Центърът на инквизицията се състои от десетина сгради, свързани със специални тунели между етажите. Рихтер е прав: Трябва да си починеш, да вземеш душ, да се преоблечеш, да хапнеш.
– Нямам дрехи.
– Ти не си първата и няма да си последната, която идва тук без багаж. Тук има дрехи за начало, средства за лична хигиена. Всичко, от което може да се нуждаеш.
– Добре – кимнах аз. – Води ме.
Да се измия определено няма да ми навреди. Достатъчно беше един поглед надолу към мръсните дрехи, за да разбера, че не трябва да споря с това и е по-добре да се подчиня.
Слязохме с асансьора на втория етаж, където очевидно имаше повече хора. Навсякъде се суетяха инквизитори, обикновени хора и вещици. Дори леко се разтреперих, твърде много бяха се събрали тук и силата бушуваше наоколо. Вече бях свикнала с такива скокове и резонанси в моята пустош и дори не се затворих веднага.
Опитваха се да не ми обръщат внимание. Кратък любопитен поглед и ме забравяха. За сметка на това придружаващия инквизитор предизвикваше много по-голямо любопитство. Явно Ертан беше познат, уважаван и дори се страхуваха от него.
Минавайки покрай нас, всички без изключение ни поздравяваха с уважение, а той само кимваше в отговор, проправяйки си път напред, докато не стигнахме до стъкления коридор, който свързваше двете сгради.
– Отиваме в третата, – обясни той, хващайки ме за ръка. – Така е по-удобно.
И наистина беше по-удобно. А и тълпата беше такава, че ако се разсееш, можеш да се изгубиш.
Цялата разходка ни отне около десет минути.
Вече в третата сграда, която беше предназначена за апартаменти на работниците и се състоеше от пет входа, отново влязохме в асансьора и се качихме на последния етаж.
– Влизай, – каза Рой, пропускайки ме напред, и ми подаде ключ-карта. – Твоят апартамент е сто и тринадесети.
Каква показателна цифра.
– Добре.
Пристъпих към вратата с нужния номер и приложих картата към специалното квадратче. Чу се лек сигнал и вратата се отвори.
– Влизай.
Озовахме се в просторна уютна всекидневна в сиво-зелени нюанси, която плавно преминаваше в кухня-трапезария. Рой не ми даде възможност да се огледам, като веднага ме поведе в лявата част на апартамента.
– Ето стаята, тук е малък кабинет, това е банята и тоалетната.

Назад към част 31                                                       Напред към част 33

***

Да, вчера малко се подхлъзнах, като се оставих да ме объркат, но това беше вчера. И ефекта от забавеното действие изигра своята роля, плюс отпуснатостта.
Сега не можех да си позволя такова нещо. Честно казано, винаги успявах да отблъсна пряка атака, колкото и сложна да беше тя. Разбира се, в първите секунди беше лек шок. Нашият тих, мирен град и двама инквизитори под ръка. Какъв луд ще се опита да ме убие при такива обстоятелства? Въпреки че, може би, са заложили на това. Ефектът на изненадата, така да се каже.
Пропуснаха. Нямаше да им позволя да ме объркат отново, още повече по такъв нагъл начин.
Отстъпих от портата, затворих очи, опитвайки се да разбера какво точно ме е ударило и как да се боря с това. А защитата продължаваше да скърца, блестеше с разноцветни искри пред очите ми. И това беше подозрително. Тя реагираше прекалено бурно на чуждата магия, прекалено бързо отстъпваше позиции.
Отговорът дойде след три секунди. Кръвна магия. Някой беше решил да използва кръвна магия срещу мен. Само щом помислих за това, страха ме обзе като ледена хватка, пречейки ми да се концентрирам. Това не беше обикновена проклятие, с което бих се справила лесно и просто, а нещо по-страшно. Трябваше да положа усилия, за да се отдръпна. Всяка загуба на контрол в тази ситуация можеше да се окаже фатална.
Да, аз не съм Ертан, не съм давала кръвта си на никого. На никого и никога. Тя със сигурност не се е съхранявала в инквизицията. Никой не я е имал. И изобщо, ако се замислиш, проклятието действаше странно. Едностранно, така да се каже. Като че ли беше силно, много по-мощно от обичайните, но все пак нещо не беше наред. Структурата му сякаш беше изкривена.
– Хайде, Вайълет, събери се. Отговорът е на повърхността.
Не са могли да вземат моята кръв, но може би са взели подобна. Оттук идва и несъвършенството. Роуз. Ние с нея сме само наполовина сестри. И тя е могла да вземе своята кръв.
Защитата затрака още по-силно. На път е да се счупи. Време е да действам. Затворих очи, изтръгнах от гърдите си амулета, който винаги носех под дрехите си, и го стиснах в ръката си, толкова силно, че стъклото се счупи и ми одраска дланта. Кръвта веднага се смеси с праха, който се намираше вътре, и зашумя, образувайки мехурчета.
„Spaceborne ruptor“, – извиках аз, разпръсквайки кървавия прах около себе си.
Той засия с червен блясък, обгръщайки ме с още един пашкул, призван да ме скрие и защити за известно време. Но това беше само началото. Хващайки острия край на стъклото, който все още висеше на въжето, аз го забих в дланта си още по-силно, оставяйки грозна разкъсана рана. Неприятно усещане, разбира се, но кръвната магия може да бъде победена само с кръв.
Глупава постъпка, Роуз, много глупава. Аз мога да отговоря. Майка ти не те ли е учила, че е опасно да използваш собствената си кръв… Може да си заслужиш ответен удар. Не успях да измисля нищо силно, ситуацията не беше подходяща (проклятието вече беше пробило защитата и сега гризеше кървавия пашкул), но да обърна срещу нея нейната собствена магия беше напълно възможно.
„Sanguis, ex sanguine“ – промърморих, затваряйки отново очи, и започнах да шептя думите на заклинанието, простирайки ръка напред. И капките кръв бавно се стичаха надолу, право на земята, откъдето шипящо се изпаряваха и се виеха нагоре като сив дим. Осезаемо се усети миризма на изгоряло и сажди. Трябваше да успея, трябваше. Това отнемаше доста сили. Главата ми се въртеше, пред очите ми танцуваха разноцветни светлини, а в гърлото ми се надигна отвратителна гадене. Само да издържа, само да успея.
От момента на активирането беше минало малко повече от минута, а за мен сякаш беше изминала вечност.
– „Ви!“
Този вик се разнесе някъде на границата на съзнанието. Моят скъп котарак. Усети и долетя.
И не просто така. Луцифер променяше тялото си на ход. Фамилиарите на вещиците не са само животни, с които можеш да общуваш, да получаваш съвети и т.н. Тяхната задача е да помагат, да подкрепят и понякога дори да спасяват своите подопечени. А кръвта на вещицата им помагаше да станат по-силни. През годините, в които сме заедно, нито веднъж не съм виждала как моето пухкаво същество се превръща. А имаше какво да се види.
Той стана три пъти по-голям. Тялото му се удължи, лапите също. Това вече не бяха лапи, а истински ръце и крака, криви, ужасни, покрити с бяла козина, с дълги нокти на пръстите. Муцуната му се удължи напред, показвайки остри зъби, ушите му останаха на мястото си, както и опашката. Бялата козина остана, просто не беше толкова обемна.
Получи се ужасно чудовище. Сякаш котката се опитваше да се превърне в нещо човекоподобно и заседна някъде по средата. Нещо като котка-обръщач.
– „Ви!“ – Изрева съществото и извика, замръзвайки пред мен.
В такъв вид го чух и видях не само аз.
Някъде на заден план, през шума и изблиците на сила, някой извика силно. Да, появата на фамилиара не мина без следа.
Луцифер се озъби и започна да подушва, приближавайки се все по-близо и простирайки ръка, опитвайки се да докосне пашкула и заразата, която продължаваше да го гризе.
– Не пипай! – Успях да издишам, продължавайки с окървавените си пръсти да рисувам във въздуха древни знаци, които пламтяха в огън и веднага се разпадаха на пепел пред краката ми.
– „Кръвна“, – промърмори той с чужд глас.
– Знам – отвърнах аз.
Пот заливаше очите ми, сърцето ми биеше като лудо, но аз с удивителна упоритост продължих да рисувам знаци.
– „Това трябва да проработи, трябва. Имам нужда само от малко време.“
Луцифер отново направи крачка към мен.
– „Не го пипай, не можеш!“
– „Няма да успееш“, – отвърна фамилиара. – „Ще ти помогна.“
– Не!
Но той и преди не ме слушаше, а сега още по-малко. Луцифер заби ноктите си в пашкула и изрева от болка. Магията му се разля по вените ми, давайки ми така необходимата сила. И поемайки част от проклятието върху себе си.
– Проклятие! – Почти плачех аз. – Какво правиш?!
– „По-бързо!“
Сега знаците изглеждаха по-ярки, по-големи и по-силни и не успяваха да се разпаднат на пепел.
Още малко, още малко.
Последният знак блесна със злато, а с него се запалиха и другите, завихряйки се около мен в танц. Луцифер вече не ревеше, но аз усещах болката му, която беше по-силна от проклятието.
Хайде, по-бързо, по-бързо.
– Retrorsum! – Изкрещях аз, събирайки въздуха около себе си в едно голямо искрящо кълбо и отблъсквайки го, без да гледам.
„Дръж, твар, отмъщението. Сега сама се бори с това, което си родила.“
И сякаш камък падна от раменете ми, а с него изчезнаха и силите ми. Краката ми веднага се подкосиха и аз паднах, подпирайки се с длани на влажната земя.
Първо наоколо цареше тишина. Оглушителна, ужасна, после се появиха звуци.
В дворовете си, крещяха и викаха съседите, по улицата тичаха инквизитори, а аз се провлачих към Луцифер.
Моят фамилиар се върна към обичайния си мил облик и сега лежеше неподвижно като бяло топче върху падналите листа, без да дава признаци на живот.
– Лютиче, Лютиче – прошепнах аз, вдигайки го с треперещи ръце и притискайки го към себе си. – Какво си направил? Аз бих се справила… Бих могла… Какво си направил…
– Ви! – С два скока Ертан се озова до мен, падна на колене и ме хвана за раменете, пипайки ме. – Жива ли си?
Не благодарение на неговите усилия. И изобщо, в този момент изражението на лицето му предизвикваше у мен само едно желание – да го разбия на пух и прах. Но нямах нито време, нито сили.
– Трябва вещица… Веднага… Той умира, Рой – прошепнах с пресипнал глас, усещайки как сълзите отново потекоха по лицето ми. – Намеси се в проклятието, опитвайки се да ми спечели време.
– Сега, сега – промърмори той, събличайки якето си. – Помощта вече е на път. Дай ми го.
И протегна ръце, опитвайки се да вземе Лютиче от мен.
– Не! – Отдръпнах се.
– Ви, не се заблуждавай, – строго каза мъжа. – Аз съм инквизитор и мога да помогна, мога да го задържа до пристигането на лекарите… Хайде, имай ми доверие.
Аз хлипнах, опитвайки се да се накарам да му повярвам и да разтворя пръстите си.
– Трябва да съм до него, трябва… Той е моя фамилиар.
– И ще бъдеш – отговори меко Рой, като взе котарака от мен. – Не махай ръката си. Той трябва да усеща връзката. Ще го измъкнем, Ви.
– Добре – кимнах аз, изтривайки сълзите от лицето си със свободната си ръка.
А тази, която все още кървеше, притисках към гърба на Лютиче. И кожата му постепенно се оцветяваше в червено.
Рой недоволно стисна устни, но не каза нищо. От дланите му се излъчваше мека златиста светлина, която постепенно обгърна цялото тяло на фамилиара и ме докосна.
Отнякъде отстрани се чуха едва доловими сигнални светлини. Помощта вече беше близо.

Назад към част 30                                                        Напред към част 32

Глава 15

– Сигурно имаш много въпроси към мен – несигурно започна биологичния ми баща и дори се опита да се усмихне, за да разреди малко обстановката, която трудно можеше да се нарече приятелска.
– Нито един – отговорих аз, леко променяйки позата си.
Краката ми бяха малко изтръпнали. И не би било зле да си съблека палтото. Макар че не го бях закопчала, все пак ми беше горещо. За да го направя, трябваше да стана, а аз не исках. Имаше вариант да стана и веднага да си тръгна, избягвайки ненужния разговор и не особено приятната компания.
Стоун не очакваше да чуе такъв отговор от мен, затова се запъна, замънка и неловко се прокашля.
– Толкова приличаш на майка си.
Отново не уцели, защото не можех да го приема като комплимент. По-скоро като подигравка.
– Огледалото ми го казва всеки ден.
– Да, – смути се той. – Външно приличаш, и само това. След няколко минути става ясно, че си различна. Жестовете, мимиките, маниерите.
– Възпитанието е различно – отново отвърнах саркастично, но Стоун пренебрегна тона ми.
– Дебора обожаваше мъжкото внимание. То я караше да разцъфва, да става по-ярка, по-разкрепостена.
– А аз, значи, не? – Попитах го насмешливо.
Да, разговора ни не вървеше.
– Не, тоест да. – Баща ми се усмихна, като прекара ръка по тила си. – Оказва се, че е много трудно да разговаряш с единственото си дете, което вече е на двайсет.
– Двадесет и седем, – поправих го. За всеки случай. Но тук инквизитора успя да ме изненада.
– Знам, присъствах при раждането ти. И дори те взех на ръце, втори след вещицата-акушерка – каза той с мека усмивка, блестяща в сивите му очи.
А това вече беше откровение.
– Вие сте присъствал при раждането?
Е, не ми се връзваше образа на инквизитор с бебе в ръце. Особено ако това бебе бях аз.
– Ти си моята дъщеря.
Сега дойде моя ред да игнорирам думите, тона и погледа му. Не, този човек наистина мисли, че след тези думи ще се разчувствам и ще се хвърля в прегръдките му с викове: „Татко, скъпи татко, татко, любими татко“? Няма да стане. Никога не съм харесвала инквизиторите, а сега особено. Всички са еднакви.
– И какво да правим сега? – Попитах аз, като отново кръстосах крака. – Какъв е вашия предполагаем план за действие? Трябва да сте измислили нещо.
– Ще дойдеш с нас в столицата.
– Не! – Прекъснах го рязко.
– Това е за твое добро.
– Няма да отида в столицата! – Повторих отново.
– Казах ти, че няма да се съгласи – каза Ертан, връщайки се с дървена табла в ръце, на която имаше три чаши с горещи напитки и чиния с бисквити.
Жалко, че толкова бързо, току-що започнах да се успокоявам. А сега дойде и отново ще започне да ме пробива с погледа си. И сега няма да мога да избягам тихо.
– Защото сама много пъти съм го казвала.
– Тук е опасно – Стоун отново се опита да ме притисне.
– Предупредена – значи, въоръжена. Просто ще бъда нащрек. И аз знам някои неща – отговорих, като ставах. – Благодаря за загрижеността, но не е необходимо. А сега, мисля, че ще си тръгна. Приятно пътуване обратно до столицата. И на двама ви!
Само сляп човек не би забелязал намека ми.
– Ще те изпратя – скочи Рой, като едва не разля кафето, което веднага сложи на масата.
– Не е нужно, – махнах с ръка, без да се обръщам.
– Аз настоявам.
И се закачи след мен.
– Още не сме приключили, Вайълет – извика ми Стоун в гърба.
Излязохме от къщата и застинахме на верандата. Погледнах синьо-сивото небе, с ръце в джобовете на палтото си. Вятърът, който духаше от ъгъла, развяваше косата ми, която се опитваше да ми влезе в очите и устата.
– Е?
Ако е решил да говори, нека го направи по-бързо. Не обичам дълги сбогувания и излишни сълзи.
– Не спах с теб заради цялата тази ситуация – бързо изрече Рой, опитвайки се да привлече вниманието ми. – И не защото ми беше заповядано.
Откровенността е нещо добро. Дори чудесно. Значи можем да говорим спокойно и да не подбираме много думите си.
– Проявил си инициатива?
– Вайълет, говоря сериозно.
– И аз. Успокой се. – Все пак го погледнах, забелязвайки напрегнатия му поглед и бръчките на челото му. – Вече е ясно, че не са ти заповядали да спиш с мен. Виж как се разгневи татко, когато разбра, че си се опитал да оскверниш свещеното и си лишил вещицата от инквизиторската ѝ невинност.
– Вайълет, разбирам, че имаш право да ми се ядосваш – търпеливо започна мъжа.
– И ти си прав, имам пълното право да се ядосвам и дори да те ударя – усмихнах се с усилие и вдъхнах дълбоко прохладния въздух. – Но няма да го направя. Защо? Между нас беше просто секс. Ах, не, не просто. Секс, наложен от магия, защото в обикновения живот не бих скочила в леглото ти.
– Не се лъжи.
Козел!
– Добре – веднага се поправих. – Може би щях да спя с теб, но не толкова бързо. Но това не е важно. Въпросът е друг. Имаше ли секс? Да. Беше ли страхотен? Без съмнение. И това е всичко. Ти не ми дължиш нищо, аз не ти дължа нищо. Страхотно, нали? Възрастни отношения между двама възрастни хора.
Рой ме хвана за лакътя, не позволявайки ми да си тръгна.
– Казах ти, че няма да те пусна, – каза той, блесвайки със сините си очи.
Дори ме обзе малко чувство на сила.
– Махни ръката си – отговорих спокойно. – И нека най-накрая изясним нещо. Аз не съм твоя собственост, Рой Ертан. Аз съм независима, самодостатъчна личност, която може да прави каквото иска и когато иска. Не ти харесва? Аз не се интересувам. И изобщо, трябва да се учиш от чуждите примери.
– От чий, например?
– На кръстника си – отговорих аз, като кимнах към дома му. – За него връзката с вещицата не завърши с нищо добро.
– Ти не си Дебора.
– Ти нищо не знаеш за мен.
– Знам.
Ето го и упорития овен!
– Утешавай се, – усмихнах се и го потупах по рамото. – Може да ти стане по-леко.
Той отново ме хвана. Този път за ръката и леко я стисна. Отново улови погледа ми и не го пусна. Сякаш това можеше да помогне.
– Мислиш ли, че можеш да ме измамиш?
– Дори не се опитах.
Ръката му беше гореща и топлината бавно се разпространи по ръката ми нагоре.
– Мислиш ли, че ще повярвам в безразличието ти? Че снощи не те е засегнало? Помня каква беше в ръцете ми, Ви. Помня, как се държеше, как стенеше и шептеше името ми – каза младия мъж.
Дори обидните думи ми се изчерпаха. Как е възможно? Удря ме по болезненото място, жадно взирайки се в лицето ми и опитвайки се да намери в него отражение на емоциите и чувствата, които сега съм скрила дълбоко в себе си.
– Всичко това е магия.
– Тя освобождава чувствата, усилва ги, но не ги ражда. Ти искаше това. Затова не лъжи.
– А ти се възползва от това! – Напомних му. Все пак издърпах ръката си и я скрих зад гърба си.
– Мислиш ли, че е толкова лесно да спреш? Ти ме побъркваш. И не става въпрос за заклинанието, то не ме е засегнало. Да, може би трябваше да те отблъсна вчера, трябваше първо да проверя всичко, но не го направих. Защото те исках толкова силно, колкото и ти мен.
– И как? По-леко ли ти е? – Попитах го саркастично.
– Не. Все още искам да те хвана в прегръдките си и да те отнеса в стаята си. Само че този път няма да те пусна, докато не спреш да се правиш на хладнокръвна кучка.
Ставаше все по-трудно да се сдържам.
– Остави си буйните фантазии за себе си, Ертан. И си тръгни. Тръгни си от този град, изчезни от живота ми. И един съвет: Не отваряй хранилището с наследството, а просто унищожи всичко, което има там. Това няма да ти донесе щастие.
Казвайки това, аз се обърнах и тръгнах по пътеката.
– Все пак няма да си тръгна, Вайълет! – Каза той накрая. – И няма да се откажа.
Но последната дума беше моя.
– Тогава просто съжалявам за теб и за твоето напразно изгубено време.
Вече бях почти стигнала до дома си, дори докоснах портата, когато изведнъж почувствах странен студ, който сякаш се издигна от земята, покривайки краката ми с ледена мъгла и катерейки се нагоре, опитвайки се да стигне до сърцето ми.
Защитата заскърца и засъска, активирайки се мигновено, обгръщайки ме отдолу до горе и не давайки възможност на проклятието да се доближи и да ме докосне. Не ме мислете за глупачка, господа! Животът ме е научил, че трябва да съм готова за всякаква пряка атака.

Назад към част 29                                                          Напред към част 31

***

Той послушно седна, изглеждайки решително виновен. Къде изчезна прословутата гордост и увереност?
– Чу ли какво ти казах?
Изглежда, че някой очакваше от мен истерични изблици, преследван поглед и уплашени викове. Няма да дочакат!
– Разбира се, чух. И то неведнъж. Имаш ли доказателства?
– Да. Поредният опит беше направен вчера.
Вчера имаше панаир. Не си спомням да е имало огненни вихри, зловещи заклинания и мълнии.
– Имаш предвид нарязаните гуми? Между другото, къде е колата ми? Обеща да я доставиш до сутринта.
– Ще я докарам. А гумите са само началото.
О, колко съм уморена от тези провокативни отговори, които имат за цел да ме уплашат. Защо не кажеш всичко направо? Не, трябва да се изразяваш неясно и да правиш заплашителна физиономия.
– И какъв край ме очакваше тогава? – Търпеливо попитах, разглеждайки ноктите си.
– Заклинанието damnum imperium.
А това вече е сериозно. Изправих се и погледнах внимателно в сините очи. Не изглеждаше да се шегува. Ако е така, тогава наистина има проблем.
– Какво са направили? – Попитах рязко.
И как аз, глупачката, можах да пропусна заклинанието за загуба на контрол?
– Твоята лента на победителката – обясни Рой и веднага добави: – Ти не си виновна и не си длъжна да проверяваш всичко, което ти дават. Заклинанието беше професионално, с отложено действие. То бавно се набираше и се активира едва когато видя колата си.
И аз изгубих ума си.
Да, Вайълет Дин, отпусна се, загуби хватката си, ако успяха да те манипулират толкова лесно. Не те ли е срам? Срамно е. И още по-обидно.
Значи някой е решил да ме отстрани с моите собствени ръце. Вещицата се е разгневила, направила е лоши неща, убила е човек… А за това няма да я погалят по главата. А ако в пристъп на гняв бях убила и двама инквизитори, които ми се изпречиха на пътя, тогава изобщо щеше да ме чака клада. Хитро.
– Разбра ли вече кой е извършителя?
– Фил.
Този къдравокос младеж?
– Не е вярно – издишах рязко, стискайки дръжките на стола.
– Омагьосали са го – вмъкна Стоун.
Нямал късмет. Току-що живота му започна да се оправя. Спечели от лотарията, намери нова работа, покани момиче на среща. А сега вместо това го очаква месечен курс на рехабилитация при инквизиторите. Психологическото въздействие на вещицата никога не минава без следа.
– Коя?
– Някаква дама със златна маска.
Проклятие! Какъв е шанса да са били две различни дами? Захапах зъбите си, за да не изругая. А мозъка ми междувременно трескаво обмисляше всичко, сглобявайки един пъзел след друг. Сега става ясно защо загубата на самоконтрол и… Чакай, стоп!
– Чакай. Кога разбра за лентата и проклятието? – Попитах рязко, гледайки Рой право в очите.
– Вчера.
– Преди да ме замъкнеш в леглото или след това?
– Ти си спал с Вайълет?! – Възмутено извика Стоун.
– Това не те засяга!
– Това не те засяга! – Извикахме в хор, гледайки се в очите.
Трудно е да опиша какво изпитвах в този момент. Вероятно беше нещо като изнасилване. Ако той е знаел и се е възползвал… Трудно е да простиш и да разбереш такова нещо. Въпреки че нещо в това ме радваше. Той не е спал с мен по заповед. Вижте колко се ядоса Стоун.
– Все още чакам отговор на въпроса си – напомних с притиснат глас.
– Не съвсем.
Отново се измъква!
– Прям и честен отговор, Ертан! Това не е трудно. Да или не?
– Подозирах. Но доказателство намерих едва след като си тръгна.
– Козел – мрачно констатирах аз.
– Вайълет, нека обсъдим това по-късно.
Избягай. Няма да обсъждам нищо с него и не искам да говоря. Но не го казах на глас, просто се обърнах, сгънах ръце на гърдите си.
– И така, господа, не мислите ли, че е време да ми разкажете всичко?
– Какво, например? – Сухо попита Рой, който не пропусна да забележи моето не много весело настроение.
– Например, защо си се забутал в този град? Приказката за чистия въздух, добрия микроклимат и приятелските жители можеш да си я… Ъм, разбра ме.
– Аз го помолих – намеси се Стоун. – Неофициално.
– Невероятно. И за какво помолихте бъдещия главен инквизитор?
– Спри, Ви, – изкриви се Ертан, сякаш от зъбобол.
Само че не ми беше жал за него. Ни най-малко.
– И още по-интересно е защо този бъдещ инквизитор се съгласи. Случайно да не сте роднини?
Ами кой знае. Може вчера в същата тази къща е имало инцест, а аз не знам. Не е най-приятната мисъл, между другото.
– Рой е мой кръщелник – обясни Стоун. – И аз го помолих да ти осигури охрана.
– Защо?
– Ти си моя дъщеря.
– Биологична – поправих го раздразнено. – А даването на биологичен материал все още не те прави мой баща, а мен твоя дъщеря.
– Разбирам, че си ядосана – продължи Стоун примирително.
Мразя, когато ми говорят като на психично болна.
– Не разбираш! И да не го правим, не понасям лицемерието.
– Дадох обещание на Дебора, че няма да търся среща с теб, докато не навършиш пълнолетие.
Може би това е вярно, но по същество нищо не се променя. Аз отдавна навърших пълнолетие, но той не реагира по никакъв начин.
– Избрали сте грешния кандидат, който има нужда защитник. С Дебора също имахме много сложни отношения.
– Тя те обичаше.
Аз само свих рамене, без да се впечатля от това откровение.
– Вероятно, ние с вас имаме различни представи за любовта.
– И те защитаваше.
Разбира се.
– Само факта, че Дебора те направи наследница, говори много, – завърши възрастния мъж.
Ето пак.
– Всичко е в това, нали? В наследството? – Измърморих аз. – Аз го нямам. И къде се намира сега, също не знам. И нямам намерение да помагам в търсенето му. Имам други планове за живота си.
– Ние знаем къде е хранилището – намеси се Ертан. – Намерихме го преди два месеца.
Тази информация не ми направи никакво впечатление.
– Поздравявам ви – отговорих безразлично.
Дори исках да аплодирам, но после се размислих.
– Само че не можем да го отворим. Трябва ключ. И той е у теб.
– Грешите. Нямам никакъв ключ. Но сега ми е ясно защо отново започна тази суматоха. Защо двадесет години имаше затишие и изведнъж неочаквано настъпи края на света. Намерихте хранилището и всичко започна отначало. Интересно е само, че дойдохте тук напразно. И тези интриги също са напразни. Можехте веднага да дойдете и да попитате, щях да ви отговоря. Нямам ключ и не знам къде е.
– Роуз мисли друго, – отбеляза Ертан.
Да, точно, последната от сестрите. Тази, която изчезна внезапно след смъртта на по-големите дъщери на Дебора.
– Намерихте ли я?
– Не, но тя намери теб – намеси се Стоун.
– Мислите ли, че е Роуз? Тя ли е омагьосала Фил и лентата?
– Почти сме сигурни в това – кимна Рой.
– Глупости. Последно се видяхме преди повече от двадесет години. Дори не си спомням как изглежда.
Слаб аргумент, но друг засега нямах.
– Но тя знае всичко за теб.
– Чуйте, тя не може да е направила всичко сама. Още повече под носа ви. Нямаше да ѝ стигне ума.
– Тя има покровители – отговори Стоун.
– И знаете ли кои са те?
– Не съвсем. Но това са тези, които мечтаят да махнат краля.
– Е, това не прави списъка по-къс – изсумтях аз, съвсем неуважително.
– Вайълет, – Рой поклати укорително глава, а в дълбините на очите му блестяха искри.
А какво съм направила? Казах истината, а той веднага повиши глас. Къде се е виждало лице, обременено с власт, да няма врагове и да се харесва на всички? Няма такова нещо. Всеки ще намери за какво да се хване. А нашето величество никога не се е отличавало с доброта и щедрост.
– Аз съм вещица, на мен ми е позволено. Да обобщим, нямате заподозрени? Или имате, но само предположения без доказателства.
– Ако хванем Роуз, ще стане по-лесно – отбеляза младия мъж.
– Мислиш ли, че тя ще предаде съучастниците си? – Попитах аз и изразих мисълта, която не ми даваше покой през последните няколко минути: – А Маргарет и Каролина? Роуз ли ги е убила?
Добре, ние никога не сме се разбирали, но защо по-големите ми сестри? Доколкото знам, отношенията им винаги са били прекрасни. А смъртта на Дебора само ги е сближила още повече. Не ми се вярваше, че Роуз може да е направила такова нещо.
– Никой не ги е убивал – отговори Стоун.
– Но как…
– Официалната версия се различава от реалната – обясни Рой.
Младият инквизитор през цялото време ме изучаваше внимателно и някак оценяващо. И този поглед ме нервираше. Явно нещо кроеше. Най-вероятно беше решил да ме хване на излизане и да опита да поговорим.
Вътре всичко се разбунтува. Не искам да говоря с него. И не искам да седя тук. Искам да се прибера у дома, при Лютиче, да го хвана и да го стисна, докато не ме помоли за милост. Но не, продължих да седя, да разговарям и да се нервирам под погледа на сините очи.
– И в какво се състои реалната? – Сухо попитах Ертан, изучавайки картината зад гърба му.
– И двете загинаха в резултат на грешка при използването на забранено заклинание. Просто не можаха да се справят с него.
– Да позная: Проклятието на кобрата? – Проявих чудеса на дедукцията.
– Точно така.
– А Роуз, значи, се е справила?
– Изглежда, че да.
– А с какво не си ѝ харесал? – Попитах Ертан.
– Аз съм ръководител на проекта за откриване на хранилището – отговори младия мъж.
– И как е? Успяваш ли да ръководиш? – Попитах го с насмешка.
– Никой не се оплаква.
– Но все пак не успявате да го отворите.
– Трябва ключ – търпеливо повтори Рой. – Всяко неразрешено проникване ще доведе до унищожаване на всичко, което се намира там.
– Може би това е за добро?
– Негово Величество не мисли така – намеси се Стоун и изведнъж каза: – Рой, можеш ли да ни направиш кафе?
Ертан изненадано вдигна глава и погледна кръстника си. После кимна разбиращо и стана.
– Да, добре. Вайълет, искаш ли чай?
– Благодаря, вече закусих.
– Аз все пак ще го приготвя. Още повече, че има от какво – отговори мъжа, показвайки ми моята торбичка.
– Много мило от твоя страна.
– Не скучайте, – усмихна се той, преди да ни остави насаме с баща ми.

Назад към част 28                                                             Напред към част 30

***

Излизайки на улицата, оправих яката на палтото си, увих шала около врата си и побързах към дома. Поздравления, Ви, току-що спа с инквизитора. И това не ти донесе облекчение! Напротив, всичко се обърка още повече.
– „И?“
Лютиче ме чакаше точно пред вратата. Щом влязох в къщата и включих лампата, той веднага се изправи и ме погледна с гневен поглед. Точно като майка, която посреща небрежната си дъщеря. Кога сме си разменили ролите? Обикновено аз го посрещах с такъв поглед и такъв тон след дълги купони, всеки от които завършваше с неприятности за мен.
– Какво? – Отговорих с въпрос на въпроса, като свалих палтото си и го закачих в гардероба.
– „Какво е това?“
– Какво точно?
Реших да го поизнервя малко и да се правя на глупава.
– „Да спиш с инквизитора“ – търпеливо отговори Лютиче.
– Преди не ме питаше за мъжете ми – забелязах аз, минавайки през хола и уморено сядайки на дивана.
– „Преди твоя мъж не беше инквизитор.“
– А с какво се различава от останалите? – Разсеяно разтривайки брошката, попитах.
Напълно се изпразних, трябва да не забравям да се презаредя.
– „С това, че е инквизитор.“
Логично.
– Формално ние с него не спахме.
Нито минута, нито секунда. Използвахме всяка минута, за да се опознаем, да опознаем всяка клетка, да я запечатаме в съзнанието си.
– „А как са твоите принципи?“ – Поинтересува се Лютиче, скачайки на дивана и лягайки до мен.
– Ти никога не си ги харесвал.
– „Но аз не съм като теб. А ти винаги си се придържала към тях.“
– Правилата съществуват, за да бъдат нарушавани – отговорих философски. – Не е ли така?
– „Да.“
– И ти сам каза, че трябва да спя с него. И ето, стана…
Не довърших, загледана в противоположната стена. Самата аз едва вярвах в това, което се беше случило. Може би това е поредния ми сън? Ще се щипна и ще се събудя. Сякаш не е имало горещината на тежкото тяло, горещите шепоти на границата на съзнанието, болезнените докосвания, всяко от които раждаше пламък вътре в мен.
– „И как? Помогна ли ти да го забравиш? Насити ли се? – Погледна ме проницателно и попита фамилиара. – Успокои ли се или обратното?“
Въпросите му удряха болезненото място и засягаха живата ми същност. И нямаше отговор на тях.
Трябва да кажа, че вярвах в любовта. За някого, но не за себе си. За вещицата по-подходяща беше страстта: Ярка като светкавица и също толкова кратка. Една-две, максимум три срещи и желанието изчезваше, както и чувствата.
Но защо ли тук всичко беше различно.
– „Аз улових отгласите“ – добави Лютиче, хитро присвивайки очи.
– Отново ли си подслушвал? – Възмутих се аз, като се изправих.
– „Не е моя вината, че реагираш толкова бурно.“
– Ще се преструвам, че не съм чула това!
– „Както кажеш…“
– Ти така и не ме попита как мина панаира – отбелязах аз, опитвайки се да сменя темата на разговора и разтривайки схванатото си вратле.
Но никакъв шанс, фамилиара нямаше да ме пусне толкова лесно.
Лютиче изсумтя:
– „Добре, че си прекарала края му в леглото с Ертан.“
Ето го мошеника!
– Аз спечелих – промърморих, хвърляйки убийствен поглед към котарака.
– „Къде е медала? Дипломата? Или какво дават там? Спечели ли добре? Защото разходите бяха ог-ро-мни.“
Ето, най-накрая разпознавам своя меркантилен котарак.
– Отлично, всичко се отплати. В края дори проведох малък аукцион. А наградите останаха при Ертан в колата.
– „И какво правят там?“
И погледа му беше толкова невинно-злобен, че щях да го ударя с възглавницата.
– Лежат. Медалът заедно с купата и парадната лента.
– „А как изобщо се озова в колата му? Къде е твоята?“
– В автосервиза.
Той беше достатъчно умен, за да настръхне веднага.
– „А какво прави тя там? Катастрофа ли имаше?“
– Аз не, колата да. Някой е нарязал гумите. И четирите.
– „Кой?“
– Добър въпрос. Не знам. Но Ертан обеща да разбере.
– „Преди или след?“
Бих го убила!
– Престани! – Отвърнах аз, като се насочих към стълбите. – Отивам да спя и те съветвам да направиш същото. Денят беше труден, утре също обещава да бъде не особено лесен. Трябва да си починем добре.
След като си измих зъбите, се качих в леглото и се опитах да заспя. Завих се с одеялото и прегърнах възглавницата.
Невероятно колко бързо всичко остана на заден план: Съседите, глупавия панаир с безполезни награди, повредената кола. Вместо това си спомнях мъжа със сините очи и близостта ни, като размишлявах, че ако не бях такава принципна глупачка, сега можеше да спя на друго място… И може би дори да не спя.
Нямаше пресищане. С Рой всичко беше съвсем различно, не като с другите. И какво да правя сега?
След като полежах така около двадесет минути, протегнах се към таблета, който лежеше на тоалетката, взех го в ръце и въведох името на майка си в търсачката. Никога не бях го правила, никога не бях търсила информация за нея, опитвайки се да разбера какво се е случило онази вечер преди двадесет години, задоволявайки се само с официалната информация и слуховете.
Ако Дебора реши да ме изтрие от живота си, аз направих същото.
А сега изведнъж се реших. Сама не знам какво точно беше катализатора, но започнах да отварям един прозорец след друг, зачитайки се в статиите. Но не научих нищо ново, само официалната версия, сухи факти и нищо повече.
Силна вещица, ловка, умела, запомняща се. Дебора беше близка с кралското семейство, често се появяваше в светските хроники, няколко пъти дори украсяваше корицата на известно лъскаво списание, което я наричаше една от най-красивите жени на десетилетието. Смятаха я за най-силната вещица, предсказваха ѝ велика кариера, а тя разруши всичко.
А после се случи онова покушение, което едва не струваше живота на краля и семейството му. И само случайност и героичен подвиг на най-добрия приятел на краля, който едновременно е и съпруг на сестра му, помогнаха да се спасят. Дебора беше заловена и екзекутирана, историята приключи. Оставаше само въпроса за наследството, което така и не беше открито.
Но защо сега? Защо след толкова години търсенето е подновено? И какво общо имам аз с това? На следващата сутрин се събудих неприлично рано. Измих се, облякох се и бързо слязох долу.
– „Рано си станала“ – забеляза котарака, прозявайки се широко и затваряйки отново очи.
– Аха.
Набързо закусих, преглеждайки пощата. И така, две нови магически поръчки и още една голяма за чай, придружена с пожелание за добро утро и игрива емотиконка. Детска градина, но приятно. Значи, той вече се е събудил. Отлично.
– „Къде отиваш?“ – Изненада се Луцифер, когато профучах покрай него, грабвайки по пътя пакет с любимия си чай.
– Скоро ще се върна.
– „Полудяла ли си?“
– Вероятно – усмихнах се безразлично. Трябваше да проверя нещо. И то веднага.
Студеният вятър ме удари в разпаленото лице, но аз продължих да тичам по улицата, опитвайки се да си закопчая палтото на крак.
Защо тичам, не е ясно. Какво ще кажа, не се знае. Но това не е важно. Сега просто ми беше жизнено необходимо да го видя, да погледна в очите му и да разбера, че обсебването е приключило. И че аз съм отново аз. И само това. А нощта, макар и вълшебна, остана далеч зад мен.
Замръзнах на вратата, изглаждайки разрошената си коса, и то само за няколко секунди, за да си поема дъх и да сложа на лицето си обичайната усмивка.
Вратата се оказа отворена, затова хванах дръжката и решително я дръпнах към себе си, веднага влизайки вътре. Думите за поздрав се заклещиха в гърлото ми. Не ме чакаха.
– Вайълет? – Извика Рой, скачайки от дивана.
Но аз не го погледнах, а се съсредоточих изцяло върху неговия събеседник. Началникът на личната охрана на Негово Кралско Височество, инквизитор от най-висока категория Кайл Стоун. Моят баща.
Първото, което ми хвана окото, беше приликата между двамата мъже. До този момент дори не бях мислила, че са толкова подобни. Не ставаше въпрос толкова за външния вид. Макар и двамата да бяха високи, стройни и тъмнокоси. Само че Стоун вече беше започнал да посивява, очите му бяха сиви, а носа му извит. Всичко се криеше в маниерите, жестовете и мимиките, в онова нещо, което издаваше силни духом инквизитори.
Винаги съм смятала, че с Дебора имаме много малко общо, различни вкусове, предпочитания и възгледи за живота. Оказа се, че не е точно така, ако и двете сме се влюбили в такива сложни мъже.
– Преча ли? – Попитах аз, като затръшнах вратата с трясък и продължих напред.
– Вайълет – започна Рой, хвърляйки виновен поглед към Стоун.
– Ако кажеш, че съм разбрала погрешно или съм сгрешила, ще те прокълна – отвърнах с мила усмивка и седнах в най-близкия стол, кръстосала крака.
– Ще ти обясня всичко – бързо добави мъжа.
– Няма да ходя никъде. Няма да мръдна от мястото си, докато не чуя обясненията ти. Между другото – хвърлих към него пакетчето с чай, което той ловко хвана – това е за теб. Не ми трябват пари. Подарък е.
– Виж, чуй…
Не, разбира се, приятно е да виждам виновното му изражение и блъскащите се очи, но сега не ми е до това. Трябва да поздравя татко.
– Добро утро, господин Стоун.
– Здравей, Вайълет.
Е, той знае и името ми.
А аз имам отличен самоконтрол. Ако беше обратното, със сигурност нямаше да седя в креслото и да се усмихвам на любовника си и баща си, които са се договорили за нещо зад гърба ми. Най-вероятно щях да се обидя, може би дори да се ядосам. А когато се ядосам, ставам малко буйна, мога и да се държа грубо. Но не, всичко е под контрол, седя, мигам с мигли и дори съм готова да изслушам поредната порция лъжи, които сега ще се опитат да ми наложат под формата на истина и искреност.
Така че, вчерашния взрив е бил свързан с нещо друго. Не е трябвало да си тръгвам толкова бързо от паркинга. Трябваше първо да разбера какво става, а после да спя с инквизитора.
– Колко време не сме се виждали? – Продължи Стоун.
– Пет или шест години – подсказах аз. – Последният път, когато ни преподавахте в училището за вещици. Вие дори ми поставихте оценка автоматично. Единствената в курса.
– За феноменалните знания и умения.
– Ласкаете ме, господин Стоун. И то грубо. Не е нужно.
– Вайълет – Ертан направи поредния опит да привлече вниманието ми.
Този път аз се съгласих да го погледна.
– Това също е случайност, нали? И ти нямаше представа какви са отношенията ми с този господин? – Трудно е да се нарече това връзка, но как иначе да наречем нашето родство? – Дай да позная: Минавал оттук, отскочил за малко – продължих аз. – Невероятно, колко е популярно нашето градче. Сигурно екологията е добра, нали? Иначе защо висшите служители на инквизицията се стичат тук като мухи?
Интересно, а той спал ли е с мен също по заповед или как?
– Вайълет – вече се намеси Стоун.
Защо им харесва толкова много името ми?
– Какво искате? – Попитах направо и повторих: – Какво искате от мен?
– Аз само исках да помогна.
– Не е нужно, господин Стоун. Не се нуждая от помощ. Нито от вашата, нито от нечия друга. Голямо момиче съм и съм свикнала да се справям сама. И знаете ли какво, нека бъдем откровени. Без увъртания и хитрости. Всички знаем истината, така че не си струва да се преструваме.
– Съгласен съм – кимна възрастния мъж. – Отдавна исках да поговоря с теб откровено.
В отговор само хм-хмнах, изкривявайки устните си. Искал, разбира се. За това имаше цели двадесет и седем години. Двадесет и седем прекрасни години и милион възможности, нито
една от които не е използвал, за да поговори с мен. Но аз, така да бъде, ще се преструвам, че съм трогната и изпълнена с чувства.
– Отлично.
– Опитаха се да те убият – решително каза Рой, продължавайки да стиска пакета с чай в ръката си.
– Седни, – отбелязах безразлично. – Не е удобно да гледам нагоре. Вратът ми се схваща.

Назад към част 27                                                                Напред към част 29

Глава 14

Още една луда, гладна целувка, от която сърцето ми подскочи до гърлото и главата ми се замая, изгонвайки остатъците от разум.
По дяволите, никога не съм искала някого толкова много. Лудо, ужасно, болезнено.
– Трябва да спрем… Поне за десет минути – прошепна Рой, стискайки лицето ми в горещите си длани, плъзгайки палеца си по подутата от целувките долна устна. – Иначе… Иначе няма да издържа до вкъщи. И всичко ще започне тук и сега.
– В колата? – Хихикнах аз. – Господин инквизитор, а как ли ще бъде удобно?
– Ти ме побъркваш, Вайълет Дин – призна той с крива усмивка, от която нещо вътре в мен се счупи. Толкова прости думи, а такъв ефект. – От първата ни среща.
– Не си първия, който ми говори за това – опитах се да се измъкна с шега.
Очите му потъмняха още повече, станаха почти черни като нощното небе. И там, в дълбините, в самите зеници, видях изкривеното си отражение: Разчорлена, разпусната, желана.
– Ти специално си игра с мен, нали? Специално ме накара да ревнувам? – Изръмжа той, стискайки пръстите си малко по-силно.
– Успях ли? – Невинно попитах и веднага добавих: – Ти също флиртуваше с Лаутфилд през цялото време.
Бърза целувка, изгаряща устните, и моя отчаян стон. Малко, колко малко.
– Ние си заслужаваме, Ви – каза мъжа, отдръпвайки се и включвайки запалването, и ми намигна.
Косата му беше разрошена, един кичур падна на челото му, придавайки му някакъв луд, безразсъден вид. Сега пред мен не стоеше инквизитор, а просто мъж, изгарящ от желание.
– О, да – прошепнах в отговор, наблюдавайки внимателно всяко негово движение, забелязвайки и най-малката подробност.
Исках го. По дяволите, колко силно го исках. Всичко в него ме възбуждаше: Гласът, жестовете, усмивката и дори дъха му. Да не говорим за аромата му, тялото ми сякаш се беше пропило с него и всеки дъх удряше по напрегнатите ми нерви, карайки ме да треперя и да стискам зъби, опитвайки се да се сдържа.
Някога бях сигурна, че е невъзможно да желаеш толкова силно, че разума винаги ще надделее. О, къде беше сега мозъка ми, къде беше предпазливостта? Изгоряха при първата целувка, оставяйки само шепа пепел.
С писък на гуми колата излетя от паркинга и се втурна по пътя. Газ, спирачки, ловко превключване на скоростите. Безумни маневри по мокрия от дъжда път, кошмарни престроявания под възмутените сигнали на другите шофьори, които нямаха късмета да се окажат на пътя ни.
– По-внимателно. Не искаш да ни спрат, нали – казах аз, смеейки се тихо, и прокарах игриво по ръката му върховете на пръстите си. От китката до лакътя.
Можех да продължа. Да докосна коляното, приближавайки се към бедрото, но не го направих. Твърде рисковано, още повече при тази луда скорост.
– Няма да ни спрат – каза мъжа, хвърляйки ми бърз поглед. – Знакът на инквизитора.
– Бързаш за задача?
Колко силно исках да го докосна. До сърбеж в пръстите.
– О, да!
Спирайки рязко, той спря колата пред гаража си. Веднага изскочих навън и, без да се обръщам, побягнах по пътеката, покрита с разноцветни листа, прескачайки малките локви. Оттам се качих по стъпалата, докато не замръзнах пред вратата, дишайки тежко и смеейки се. Там ме настигна Рой. Хващайки ме в прегръдка, той се впи в тялото ми, притискайки ме към стената. Целувайки ме, почти хапейки ме, плъзгайки горещата си длан по талията ми към бедрото, стискайки ми задника.
– Искам те, – прошепна в устните ми. – Сега.
– Отвори вратата.
Влязохме в къщата буквално, без да можем дори за миг да се разделим, смеейки се и трескаво събличайки се един друг.
Якето на мъжа полетя в ъгъла, закачи се за ваза, която едва не падна, но се задържа. В обратната посока полетяха палтото и шала ми, докато аз, ръмжейки, се опитвах да намеря и разкопчея копчетата на ризата му. Твърде много, твърде малки.
Рой реши всичко много по-бързо. Дърпаше в различни посоки и остатъците от копчетата паднаха на пода, а аз веднага се възползвах от това, смъквайки ризата от раменете му и хвърляйки я. Оставаше още тениската, а аз толкова се вълнувах да докосна кожата му, да почувствам колко е копринена и в същото време твърда.
Но Ертан имаше други планове.
Без да прекъсва целувката, мъжа ме хвана под задните части, занесе ме в хола и ме сложи на най-близката маса, като при това събори нещо на пода. Съдейки по звука, това беше нещо метално.
– Какво правиш? – Възкликнах аз, хващайки се за раменете му и опитвайки се да намеря равновесие. Не след дълго щях да падна.
– Разсъбличам те, – каза Рой с усмивка и ръката му се плъзна от бедрото към прасците, докато не се затвори върху ботуша.
Е, за какво ли си мислех, когато обувах високите ботуши и плътните чорапогащи? Добре, че с бельото всичко е наред. Нямам лошо, но все пак можех да облека онзи червен комплект… Или черния. Или някой друг.
Ципът иззвъня и бавно се плъзна надолу. Сваляйки единия ботуш, Рой се зае с другия, без да забравя да гъделичка леко петата ми.
– Спри – въздъхнах аз, хапейки устните си и наблюдавайки движенията му.
Имаше нещо невероятно секси в това – да наблюдаваш как мъж те съблича. Никога не съм си мислила, че това може да бъде толкова възбуждащо.
Рой вече беше успял да си събуе ботушите и те останаха някъде до вратата.
Мъжът вдигна към мен сияещите сини очи, в които имаше толкова много обещания, и с притиснат глас каза:
– Ако знаеш колко дълго съм мечтал за това.
– Няколко дни?
– Много по-дълго – отговори Рой, изправяйки се и навеждайки се към устните ми.
Ръката му започна обратния път от глезена нагоре към бедрото, оставяйки след себе си огнена следа, която усещах дори през плътните чорапогащи, и се промъкна под полата на роклята.
Масичката под мен жално изскърца, връщайки ни в реалността за миг.
– Не тук, – изхриптя Ертан, отново ме хвана за бедрата и ме отнесе направо в спалнята, разположена на първия етаж.
Паднахме върху меките възглавници, без да спираме да се целуваме и да се събличаме. Най-накрая успях да стигна до тениската му, издърпвайки я нагоре, леко драскайки кожата му с ноктите си, наслаждавайки се на красивия релеф. Проклятие, не може да си толкова идеален.
Под ръцете му се криеше бельото ми, разкриващо издигащите се гърди, облечени в тънка дантела в млечен цвят, която почти напълно се сливаше с кожата.
Рой замръзна за миг, покривайки едно от хълмчетата с дланта си, играейки с палеца си с малкото зърно, което болезнено се напълни от възбуда.
– Ти си още по-добра от фантазиите ми, Ви, – каза мъжа, галещ с устни другата гърда, вкарвайки в устата си върха заедно с дантелата. – Много по-ярка от порочните сънища.
Аз се извивах с стон в силните му ръце, триейки бедрата си в неговите.
– Значи, сънищата са били реални – издишах, затваряйки очи.
– Всяка нощ, – отговори той, отдръпвайки настрани дантеленото бельо, което изскърца от такава сила.
– Ако го скъсаш, ще те убия – казах му, хващайки се отчаяно за покривалото.
– Ще хапеш ли?
– И да хапя също.
– Звучи обещаващо – усмихна се мъжа, разкопчавайки сутиена.
Натискът върху гърдите ми отпадна, освобождавайки и разкривайки пред гладния поглед млечните хълмчета.
Остатъците от дрехите под формата на чорапогащи и бикини изчезнаха за миг, дори не успях да забележа как и кога, напълно отдадена на емоциите и усещанията.
Целувки, докосвания, толкова смели, горещи, луди и жадни. И борба, никой от нас не искаше да отстъпи първенството и да предаде властта в чужди ръце. И двамата бяхме твърде силни личности, които не желаеха да се подчиняват дори в дребните неща.
И да, аз се драсках, хапех, както обещах, отговаряйки на агресивните му ласки, болезнените докосвания, които оставяха сини следи по кожата ми. Нямаше никаква нежност. Може би по-късно, но сега имах нужда от друго.
Дори се зарадвах, че леглото се оказа толкова голямо, че се търкаляхме по него като луди, безумни в страстта си.
Докато телата ни не се съединиха в едно. Бързо, рязко, до самия край. Хвърлихме се един към друг, забравяйки за всичко на света.
Слабият ми стон се удави в неговия прекъснат дъх, давайки старт на древен като света танц на две тела, движения и наслада, едно за двама.
Завършекът не се забави, искри преминаха по цялото тяло, покривайки го с огненна вълна. До болка, до вик, до експлозия на микровселената пред очите.
Но това беше само началото, загрявка преди лудото състезание, което дори не мислехме да прекратяваме, хвърляйки се отново и отново един върху друг. За да вземем всичко, което ни дават, и да дадем, отваряйки се без остатък.
Часовникът удари полунощ, когато излязох от душа, оправяйки роклята си. Рой в кухнята приготвяше кафе. Всичко както трябва, в турска кафеварка, подправено с щипка пипер. Почти като в буйните ми фантазии. Кухня и мъж с гол торс след фееричен еротичен спринт. Вярно, вместо престилка той носеше тъмни домашни панталони, но това не разваляше картината. Напротив, аз все още го желаех безумно.
– Тръгваш ли си?
– Да, време е да тръгвам – отговорих, като погледнах из стаята.
Палтото и шала ми лежаха спретнато на облегалката на дивана. До тях бяха ботушите.
– А кафето? – Попита той, обръщайки се към мен и оглеждайки ме с дълъг поглед.
– Не обичам кафе – усмихнах му се сдържано, неудобно поправяйки косата си.
По дяволите, защо не мога да се отнасям към него като към другите? Откъде идва тази неловкост и необяснимо съмнение?
– Мисля, че някъде имам чай – каза мъжа не много уверено, обръщайки се към едно от чекмеджетата. – Сега ще го намеря.
– Не си струва – веднага се забързах. – Ти все пак нямаш такъв като моя. А аз обичам чая си.
– Трябва спешно да поръчам от теб няколко пакета – каза Рой, наливайки кафе в малка чаша.
– Вече го каза. Поръчай, ще се радвам.
– Разбира се. Щом ми кажеш кой е любимия ти.
– Защо ти е?
– Аз съм неутрален към чая и повече обичам кафе. Затова ще го поръчвам само за теб, Вайълет.
Разрошен, с мокри от душа коси, толкова секси, желан и вкусен. Нашето безумие още не беше изтрито от душата ни и картините от преживяното изплуваха в паметта ми като ярък калейдоскоп. Помнех много добре какъв беше Рой с мен само преди половин час. Помнех вкуса на устните му, тялото му, солеността на кожата му. Как мускулите на гърба му се преобръщаха под дланите ми, как дъха ми се прекъсваше при всяко движение… Как умирахме и възкръсвахме… Заедно, хвърляйки се отново и отново в бездната на насладата.
– Ще останеш ли?
Изкусително предложение.
Знаех много добре, че ако се съглася, всичко ще продължи отново. До сутринта. Но така или иначе ще трябва да си тръгна, и колкото по-скоро го направя, толкова по-добре. Да, всичко беше страхотно, незабравимо, невероятно. Дори прекалено хубаво. Но човек трябва да умее да се спира.
– Не мога.
– Защо?
– Заради Луцифер. Той ще се тревожи.
Рой кимна, приемайки отговора ми. Въпреки че и двамата знаехме много добре, че причината за напускането ми не е котката ми.
– Ще дойда при теб сутринта – съобщи инквизитора.
– Защо?
Честно казано, не бях готова за толкова често общуване. Имах нужда от ден, за да се успокоя и да осмисля стореното. По-добре два дни, но един ден също не е зле.
– Трябва да ти разкажа за резултатите от разследването.
– За това има телефон.
– Вайълет, вероятно не си разбрала, но аз няма да се откажа от теб.
Красиви думи. Само че безсмислени. Не можеш да се откажеш от нещо, което не притежаваш.
– Ти не си разбрал, Ертан – възразих аз. – Това, че съм спала с теб, не ти дава никакви права и със сигурност не ти налага задължения. Да, беше страхотно, много ми хареса и може би някой ден ще го повторим… Но когато аз искам.
Мъжът опасно присви очи, но замълча, като взе още една глътка. Удивителна сдържаност. Очаквах от него друго и бях готова да споря, да крещя, да възразя. Но той отново успя да ме изненада.
– Надявам се, че се разбрахме – добавих раздразнено, опитвайки се да получа от него поне някаква реакция.
– Ще го обсъдим, Вайълет.
– Може би.

Назад към част 26                                                                      Напред към част 28

***

Резултатите обявиха след три часа. Дотогава успях да направя два кръга из панаира, да изпия три чаши чай, да купя няколко дреболии за вкъщи, една играчка за Лютиче, ново плюшено мишле с черни очички-копчета. Но най-важното е, че по време на разходката нито веднъж не се натъкнах на Ертан. Скри ли се от мен, или какво?
В крайна сметка усилията и купа изразходвани съставки не се оказаха напразни. Дадоха ми първото място, а на Сюзан, червена от досада, второто.
Връчиха ми пурпурна лента, медал и малка купа. Кметът дори произнесе кратка реч в моя чест, че е горд с града, който е успял да насочи вещицата към истинския път, необходим за благото на обществото. Невероятна глупост, но аз преглътнах и това, и дори доста оскъдните аплодисменти.
Направих реверанс, изпратих на всички въздушна целувка и се затичах към колата. Само че не успях да тръгна. И четирите гуми на колата ми не бяха просто пробити, а буквално нарязани на парчета.
Удивително е колко бързо може да се промени настроението. С един замах цялото благодушие изчезна, рязко сменено от отчаяние и гняв. През тези години преживях много капани и бях готова за много неща, а и свикнах с такъв живот. Винаги на ръба, винаги като на барутен погреб. Но да развалят колата?! На кой вандал му е хрумнало да направи такова злодеяние?
И най-важното, защо? Какво им направих? Не съм причинявала зло, не съм пречила, живях си и не съм засягала никого.
Да, днес участвах в панаира и дори спечелих. Но всичко беше честно, без измама. С какво съм по-лоша от другите? Защо не мога, като тях, да живея в мир и спокойствие, занимавайки се с най-обикновени неща?
Привлякла съм инквизитора? Той мъж ли е или овца, която може да се води за въжето и да го караш да изпълнява всички желания?
Не очаквах, че след откровенията на Ертан нещо ще се промени, че отношението ще стане друго. Че ще падне пелената от очите им и те ще се хвърлят с разперени обятия. Нямам нужда от това. Честно. Не понасям, когато ме докосват и нарушават личните ми граници. Аз… Проклятие! Очаквах поне малко разбиране и капка симпатия.
А ме чакаше повреждане на имущество и нов поток на омраза.
Защо?!
Обидата като черен воал се издигаше пред очите ми, лишавайки ме от разсъдък. Ще го намеря -ще го убия! Ще го осакатя, ще го унищожа! Ще си отмъстя!
И желанието за отмъщение беше толкова силно, ярко и съблазнително, че не устоях, поддадох се на гласа в главата ми, който толкова настойчиво ме убеждаваше да направя грешка.
Докоснах се до устните си, отпечатвайки на върховете на пръстите си нещо като въздушна целувка. Само че вместо дъх от белите дробове излезе черен дим.
„Invenire“, – прошепнах аз, наблюдавайки как той става все по-гъст и по-тъмен.
Все едно ще се електризира и ще се появят искри от миниатюрни разряди. Струва ми се, че дори усетих миризмата на озон.
Оставаше малко, трябваше само да насоча тази сила към търсенето… Една заповед и всичко щеше да се реши.
– Ви? Вайълет!
Не успях дори да мигна, когато инквизитора изведнъж се озова до мен. Хвана ме за ръката малко над лакътя и ме дръпна към себе си, закачайки погледа си в моя. В дълбините на сините му очи се отразяваха сила и власт, те ме потискаха, опитваха се да поемат контрол.
Не, не! Няма да позволя! Няма да се предам! И без това твърде дълго търпях и мълчах, подлагайки бузите си на удари. Достатъчно! Вещица ли съм, или какво? Време е да им покажа на всички на какво съм способна! За да може, никой повече, никога, да не се осмелява да се закача с мен и моята собственост!
– Пусни ме!
Обидата гореше все по-силно в мен, а гнева изискваше освобождение. Иначе няма да издържа, ще избухна!
– Спри! – Заповяда Рой, а синевата в очите му стана още по-ярка.
– Имам право – измъкнах с усилие.
– Каквото и да се е случило, трябва да се успокоиш.
– Не ти дължа нищо! Нито на теб, нито на някой друг!
– Махни дима, Вайълет.
– Не!
– Казах да го махнеш!
И думите му бяха подплатени със сила. Такова, че коленете ми се подкосиха и едва успях да се задържа на краката си. Но аз се държах, съпротивлявах се, не позволявах на инквизитора да ме покори.
– Те унищожиха колата ми!
Замисли се за миг и затегна хватката си. Сигурно ще останат сининини. Но какво са те в сравнение с белезите, които украсяваха сърцето и душата ми.
– Ще намеря виновния – обеща мъжа, продължавайки да ме държи с погледа си, без да ми позволява да се разсея дори за секунда.
Той знае, че мога да пусна облаче по следите. И тогава виновния нищо няма да го спаси. И мен също.
– Не се нуждая от твоята помощ.
– Всичко ще бъде по закон, Вайълет.
– Не ми трябва твоя закон – изръмжах аз. – Той винаги е на страната на другите!
– Но не и сега. Давам ти думата си, че ще намеря виновния. Думата на инквизитор!
– Не ми трябва! Мога сама – отвърнах с усмивка, а очите ми пламнаха със зелен магически огън.
Бях на ръба и се сдържах само със сила на волята. И облачето зад гърба му отново заискри и засия, подчинявайки се на емоциите ми и очаквайки заповедта, която аз все не давах, попаднала в плен на сините очи.
– Не можеш – каза Рой с ласкав тон. – Ти не си такава, каквато те мислят.
– Наистина ли? А може би е дошло времето да докажа обратното? Всички ме виждат като зла – чудесно, ще стана лоша. Ще намеря… Ще накажа.
– И никога няма да си простиш за това – прекъсна ме мъжа.
– Ти не ме познаваш!
– Знам го. И аз не съм като тях, Ви.
– И с какво се различаваш от останалите? – Попитах аз с насмешка.
– С това, че винаги съм те възприемал по-добре и по-чисто от останалите. Може би дори по-добре от самата теб… Тук има камери, Вайълет. Ще прегледаме записите и ще намерим виновния. Аз лично ще следя за това… Не им позволявай да спечелят, Вайълет. Ти си по-силна от тях, по-силна от магията и омразата – тихо завърши мъжа.
Усещах как силата му ме обгръща нежно и ненатрапчиво, като сини отблясъци, отразяващи се в очите ми, като гъделичкане по кожата ми от ръката му. И тъмния съсирек от омраза вътре бавно започна да се разтваря, неохотно отстъпвайки. Възстановяването не стана веднага, постепенно болката изчезна, а след това и дима се разсея във въздуха.
– Пусни ме, – помолих уморено, издърпвайки ръката си, и се отдръпнах, клатушкайки се на изморените си крака.
Рой не ме спря.
– Ще те закарам до вкъщи.
– Ще извикам такси.
– Аз ще те закарам – повтори мъжа с натиск, вадейки телефона си. – Сега ще извикам помощ. Утре сутринта колата ще бъде пред дома ти.
– Не е нужно – отвърнах без ентусиазъм, без да разчитам, че ще ме чуе.
– Не, трябва. Но по-добре е да те кача в колата. Едва се държиш на краката си.
Ертан ме хвана под лакътя и ме заведе до колата си. Черният джип стоеше малко встрани от останалите. Голям, мощен, с инквизиторски знак в ъгъла на предното стъкло.
– Седни тук, скоро ще дойда.
Послушно седнах на предната седалка, облегнах се на облегалката и затворих очи. Имах за какво да мисля. До този момент бях напълно сигурна, че мога да се контролирам. Че нищо и никой не може да ме извади от равновесие. И така беше. Колко неща са се случвали в живота ми. Имало е и по-страшни ситуации. Но никога, никога в живота си не съм реагирала така.
Да, жалко за колата. Но това не е причина да реагирам толкова бурно. Само една дреболия, а аз избухнах.
Разбира се, не трябва да се подценява. Но не и да се убива. Имах късмет, че инквизитора се оказа наблизо. Както винаги, навреме. Но трябва да поработя върху самоконтрола си. Ертан няма да може да ме спасява всеки път.
Но сега имах нужда от котарака си. Луцифер е едно гадно животно с куп недостатъци, но ми липсваше толкова много. До треперене в пръстите и студ в сърцето. Неприятни усещания и много странни симптоми. Дали призива на облака е подействал така или причината е друга?
Отворих очи и обърнах глава, опитвайки се да разбера какво прави инквизитора. Но зад колите нищо не се виждаше.
Странно усещане, сякаш бях пропуснала нещо. Исках да изляза и да се върна на мястото на престъплението, но не успях. Ертан вече бързаше към колата, отвори вратата и седна до мен. Уверен, съсредоточен, странно замислен.
– Как си?
– Нормално – отговорих честно.
– Сигурна ли си? – Попита мъжа, посочвайки с поглед чашата, която продължавах да стискам силно в ръката си.
Проклятие! Отдавна трябваше да изхвърля тази вещ, а аз я нося като глупачка. Стиснах устни и свалих проклетата лента. Имах чувството, че ме души и изгаря кожата ми.
– Хвърли всичко отзад – посъветва ме той.
Веднага последвах съвета му и бавно се обърнах, попадайки отново в плен на инквизиторските очи.
– Не можеш ли да не ме гледаш така?
– Как така? – Попита Рой, леко накланяйки глава настрани.
– Като дете.
Мъжът се усмихна.
– Повярвай ми, Ви, никога не съм те гледал като дете. Никой не ме е обвинявал в педофилия.
– Тогава не трябва да се отнасяш към мен като към умираща – казах нервно, поправяйки шалчето си с треперещи пръсти. – Да, бях на ръба на срив, но това няма да се повтори. Благодаря ти за помощта.
Разбира се, аз съм вещица, но умея да признавам грешките си и да благодаря за помощта.
– Аз съм виновен.
Можех да го измъчвам малко и да кажа, че е така, но нямах настроение за игри. Затова реших да проявя великодушие.
– Ти определено не си виновен за това. Затова, не си струва да се упрекваш. И аз не съм виновна. Ако хората нямат мозък, това е техен проблем.
Рой кимна.
– Все пак трябва да се извиня. Права си, не трябваше да разказвам за добрите ти дела.
Е, пак започва! А аз почти се бях успокоила.
– Добре, че го разбираш – не се удържах, да не отбележа саркастично.
– Всъщност аз се извинявам.
– Ако това можеше да промени нещо.
– Вайълет.
– Не съм те молила да ме оправдаваш – отново се разгневих. – Нито да се месиш в живота ми.
– Исках да направя най-доброто – възмути се мъжа.
– А мен попитали ме за това?
– Пак започваш.
– За да започнеш, трябва да приключиш с миналото. Нямаше право да се бъркаш в живота ми! Но коя съм аз, че да ти възразя, нали?
– Вайълет!
Сините очи започнаха да потъмняват опасно, но вече нищо не можеше да ме спре. Не можах да прокълна никого, така че поне ще покрещя малко. Ще си излея душата.
– Само една вещица – продължих със същия отвратителен тон. – А ти си великия инквизитор. Които обикновено правят каквото си искат, а после ду…
Не успях да довърша. Тихо ръмжайки, Рой ме хвана за ръката, привлече ме към себе си и устните му жадно покриха моите, изтласквайки ми въздуха от белите дробове.
И вместо да го отблъсна, да го ударя, аз изстенах гърлено и само го прегърнах по-силно. Дланите ми се плъзнаха по мощните му гърди нагоре, после обгърнаха врата му, а пръстите ми се заровиха в косата му, заплитайки се в нея. Езикът му ме накара да отворя устните си към него и да се предам под натиска на страстта, която се изля като опияняващ поток, замъглявайки разума ми. Не, не да се предам, а леко да отстъпя, защото тази игра може да се играе от двама.
Този целувка можеше да се нарече откровение. Пареща, безсрамна, луда. Тя казваше повече от хиляда думи, показвайки цялата сила на взаимното желание, с което се борехме толкова дълго, опитвайки се да го скрием зад учтиви фрази и двусмислени намеци.
Вече нямаше преструвки, нито тайни. Само не сега. Телата ни бяха по-откровени от нас във всичко. И оставаше само да се примирим с това.
Въздухът в колата се нажежи и сякаш гореше заедно с нас, изпълвайки белите ни дробове с пламък, разпалвайки искри от неприкрито желание в кръвта ни.
Откъснахме се един от друг само за миг, луди, безумни, дишащи с мъка и толкова ненормални. Прилепени един за друг, като за спасителна сламка. Без тайни, загадки и игри. Истинска страст, на която толкова се уморихме да се съпротивляваме и в която толкова искахме да се гмурнем с главата.
– При теб или при мен? – Попита мъжа с блестящи очи и дрезгав глас.
Облизах устните си, опитвайки се да намеря поне нещо, което да ми помогне да кажа „не“ и да си тръгна. Рой ми даваше избор. Честно се опитвах, но не намирах нито едно възражение.
Да се изплюя на собствените си забрани и принципи. Те не могат да утолят тази страст. И изведнъж ми се прииска да направя нещо лудо. Защото знаех със сигурност, че ако откажа, после ще съжалявам до края на живота си.
– При теб, – прошепнах в отговор.
И нека всичко се срине в пропастта.

Назад към част 25                                                           Напред към част 27

Глава 13

Половин час по-късно аз седях до въздушното розово съвършенство на Сюзан. Огромен червено-черен банер с намигаща вещица в остра шапка и киселиннозелен надпис: „Изпитай съдбата си – купи късмет и успех!“ А отдолу с по-малки и тъмни букви беше добавено: „Намери едно от двадесетте магически кексчета. Колкото повече покупки, толкова повече шансове да станеш герой на деня!“
На плота и рафтовете, върху специални блестящи подноси, красиво стояха моите творения. Нямаше еднорози и други анимационни герои, които се разхождаха отляво на мен. Ярки цветове на въздушния крем: оранжево, зелено, синьо, жълто. Очарователни фигурки на черна котка, прилепи, паяци, усмихната тиква и така нататък.
В ъгъла лежеше подредена купчина черно-оранжеви кутии с моето лого. Трябваше да ги събера, но това беше работа за две минути.
– Сигурен съм, че ще разбиеш всички – усмихна се Дерек, прегръщайки ме за талията и привличайки ме към себе си.
На улицата вече беше зазоряло и дори се беше затоплило малко. Въпреки че може би причината беше свършената работа и магическата брошка, която бях активирала. Тя помагаше да се стоплиш.
Бях се подготвила добре за излизането: Високи ботуши, плътни черни чорапогащи, къса вълнена рокля в тъмнолилаво и ярка оранжева брошка на яката. Разпуснах косата си, закрепих я с фиба във формата на прилеп на върха на главата, за да не ми пречи.
– Благодаря за подкрепата, – усмихнах се, хващайки ръката му, която се плъзна по тялото ми, премествайки се от талията към петата точка.
– Нямам нищо против да те държа още, – прошепна мъжа, затопляйки с дъха си космите на слепоочието ми.
Но тялото мълчеше. Гъделичкаше, но само това. Нямаше никакъв копнеж, изблик на желание и сладко предвкусване. Той повече не ме докосваше. И това изобщо не беше заради Ертан, който непрекъснато се мяркаше сред пейките, пронизвайки ме със синия си поглед. Постоянно усещах присъствието му, но щом се обърнех и огледах, всичко изчезваше. Но само за малко. Някаква мания.
А ако, все пак се появеше, той напълно ме игнорираше, концентрирайки се върху Сюзан, която се изчерви от удоволствие. Именно на нея той шепнеше ласкави думи и комплименти, усмихваше се и я подкрепяше. Опитваше се да ме накара да ревнувам? Невероятна глупост. Вещиците не ревнуват инквизиторите. Те изобщо не ревнуват никого. А моята злоба… Това е просто раздразнение и вълнение. И точка.
Но щом инквизитора се появи, аз веднага млъкнах, опитвайки се да се вслушам, напрягах цялото си тяло и вътрешно се напрегнах като струна. И с всяка изминала минута ставаше все по-трудно да го игнорирам.
– Мисля, че трябва да се концентрираш върху някой друг, скъпи – измъкнах се от силната мъжка прегръдка на Дерек и поклатих глава.
Разбира се, неприятно е да получиш отказ, когато си толкова красив, и преди никога не съм го правила, но всичко има първи път. И по-добре е да го разбере веднага. Без игри и кокетства.
– Сигурна ли си? – Попита младия мъж, присвивайки медените си очи.
Аз кимнах, връщайки се в лавката, оправих подноса и докоснах магическата шапка.
– Вече изяснихме всичко с теб.
– Мислех, че си играеш.
– Знаеш, че не се занимавам с такива глупости. Или да, или не.
– Както винаги, откровена, чувствена и съблазнителна – каза той, подпирайки се с лакти на масата и навеждайки се към мен.
– Както всички вещици.
– Не, не всички. Ти си специална, Вайълет.
– Опитът да ме съблазниш е отчетен, но резултата е същия – усмихнах се и го плеснах по носа. – Иди, разпилей чара си върху някой друг, Дерек.
– Сигурна ли си?
Красив, секси, очарователен, умен и независим, такъв, който няма да се хвали наляво и надясно за аферата си с вещица… Но не ме привлича. Вече не.
– Да.
– Заради него? – Попита Дерек, понижавайки гласа си и продължавайки да ме гледа право в очите. Нямаше никакъв намек за инквизитора, дори и движение, но и двамата разбирахме за кого говори.
Само че не смятах да признавам слабостта си.
– Заради мен.
Той кимна и отстъпи, оправяйки якето си.
– Обеща ми кексчета – напомни младия мъж, почесвайки брадата си.
– Избери си кои да са.
– Да ми подскажеш? Знаеш къде са тези с изненадата.
Разбира се, знаех. Но не бързах да помогна.
– Това ще е нечестно – засмях се аз, заплашвайки го с пръст. – А при мен всичко е честно.
– А за стар приятел?
– И за стария приятел. Не може да се правят изключения. Но мога да ти помогна да купиш добра партида – отбелязах аз.
Сега дойде неговия ред да се смее и да бръкне в джоба на панталона си.
– Хайде, готов ли си да станеш първия купувач на вълшебните кексчета на Вайълет Дин?
Първият и единствен за следващите няколко часа. Панаирът беше в разгара си, а аз нямах нито един клиент. Да, провал. И какво да правя с това – не е ясно. Да, банера си свърши работата, както и скандала от сутринта. Хората бяха много и минаваха по два-три пъти, почти извивайки вратовете си. Но се страхуваха да се приближат.
Сюзан, която имаше много покупки, се радваше и ме гледаше като незначителен червей, но аз все още не смятах да се предавам. Много скоро план Б трябваше да заработи.
– Мис Дин! Мис Дин! – Извика изцяло през площадката и развълнуван Фил тичаше към мен.
Хората се разбягаха, отстъпиха и го гледаха смаяни.
– Здрасти – усмихнах се аз.
На момчето подарих един от моите особено вълшебни кексчета преди откриването. Да, помнех за честността и всичко останало, но реших да рискувам. Той не беше Дерек, не беше срамно да му помогна.
– Аз… Аз спечелих от лотарията! – Изрече Фил, като едва си поемаше дъх. – Поканиха ме на работа в магазина на г-н Ларс. А Кейти Симънс се съгласи да излезе с мен на среща!
– Поздравявам те.
– Това е твоето кексче! Кексче за късмет, нали?!
– Може би – отговорих уклончиво, наблюдавайки с ъгълчето на окото си как тълпата застана нащрек и започна да се движи в нашата посока.
– Дайте ми още двадесет – каза радостно момчето, подавайки ми банкнота. – Дребните си ги задръжте!
– Много си щедър, Фил. Какви искаш?
Изборът и опаковането ни отнеха около пет минути. Връчвайки му красива оранжево-черна кутийка, аз махнах с ръка и погледнах замръзналите посетители.
Е, те почти са готови. Време е да реализирам плана си.
– Винаги можете да проверите кексчетата за наличие на заплаха при господин Ертан – казах с мила усмивка. – Като един от съдиите на панаира, той е длъжен да следи за безопасността и с удоволствие ще провери всичко много внимателно.
И първите клиенти се запътиха към мен, предпазливо, недоверчиво. А след тях и основната тълпа. Всички искаха да опитат късмета си и да купят вълшебните кексчета, които можеха да променят живота им. Независимо че за кратко, но важното е да се започне.
А след това, с кутийки и кексчета, хората като тълпа се втурнаха да търсят Ертран. Аз се усмихнах отмъстително. Получете си го, господин инквизитор, този панаир ще ви остане в паметта за дълго!
Рой Ертан се появи след около час. Тълпата пред моята сергия до този момент не беше намаляла, а дори се беше увеличила. Хората вече започнаха да се карат и да се бият за място в опашката, изискваха да се дават не повече от 4-5 кексчета на човек. Няколко пъти се чуха викове с предложение да се проведе търг. Аз само се усмихвах на себе си и работех. Работех много, защото купувачите не ми даваха и най-малката възможност да спра, да си поема дъх и да се огледам.
Вероятно това дори е добре. Колкото по-малко мислиш, толкова по-малко се тревожиш. И не усещаш косите и зли погледи на Сюзан, чиито продажби рязко са спаднали, не чуваш обидите, които се изричат тихо, но зловещо. И всяка една от тях пронизва кожата като игла. Вещиците винаги са били чувствителни към негативното, такава е нашата порода. И проклятията, дори и да нямат сила и да са изречени от обикновени хора, даваха знак за себе си. Не причиняваха болка, нито вреда, но дразнеха нервите.
Но сега не чувах нищо, усмихвах се и изпълнявах поръчките. Касичката с пари ставаше все по-пълна, вълнението все по-голямо, а кексчетата все по-малко. Може би трябваше да направя повече. Очаквах търсене, но не мислех, че ще бъде такова.
И изведнъж всичко затихна и сякаш времето спря, забавяйки хода си. Обръщайки се рязко с незавършената кутия в ръка, видях как хората бавно отстъпват, пропускайки инквизитора към тезгяха. Той вървеше бавно, плавно, без да откъсва от мен сините си очи, блестящи от обещание. Преглътнах тежко и гордо вдигнах брадичката, готова да поема всякаква битка и атака, каквато и да е тя. Иска да се кара и да ръмжи -давай. И аз имам какво да му отговоря.
– Отново здравей, Вайълет – каза той меко, продължавайки да ме хипнотизира с погледа си.
Добре, обърна се към мен по име, вече е добре. Не крещи – също не е зле. Само не е ясно какво ще стане по-нататък.
– Здравей.
– Едно кексче за мен – каза той, подавайки ми лъскава едра банкнота.
– Нямам ресто.
– Без ресто. Това е бакшиш.
Е, гад! За кого ме взема?! Опрях се с ръце на плота и се наведох леко към него.
– Не приемам бакшиши. Особено в такива банкноти – казах аз ласково и пъхнах банкнотата в джоба на ризата му.
Той ме погледна и отново потърси в портфейла си, изваждайки банкнота с по-малък номинал.
– Тази ще стане ли?
– Да, ще стане. Остава ви само да изчакате реда си, господин Ертан.
Ето така! Разбра ли? Или очакваше специални овации и привилегии?
– Ред?
Тъмните вежди се повдигнаха от изненада. Мъжът се огледа, сякаш току-що разбра, че не е сам тук. А наоколо имаше хора, които жадно слушаха всяка негова дума. Струва ми се, че сме осигурили на нашия град клюки за цял месец. Или дори за два.
– Кхм. А чий ред е сега?
– Моя – каза господин Рандоу, като се прокашля и леко се смути.
– Няма ли да ме пропуснете? – Усмихна се Ертан. – Само за минутка. Само едно кексче.
Някой би ли посмял да му откаже? Аз, с ръце на гърдите, без да се намесвам, го наблюдавах внимателно и чаках резултата.
– Да, разбира се – кимна мъжа и леко се отдръпна. – Моля.
– Благодаря. Вайълет, едно кексче за мен – каза Рой, като ми подаде отново банкнота.
– Добре – кимнах, като взех най-близкия десерт.
– Не, онзи, – спря ме мъжа и посочи самотно, малко грозно кексче с повалена шапка и отровнозелен крем.
Именно в него аз натъпках голяма доза от отварата на късмета. И, естествено, той го видя. Само защо на инквизитора му е нужен толкова късмет? Още повече от ръцете на вещица.
– Това ли? – Попитах изненадана, като внимателно взех десерта в ръце.
– Да.
– „Защо ти е това?“ – Попитах го с поглед.
– „Трябва.“
Ами трябва, значи трябва. Сложих го в хартиена торбичка с призрачно лице и го подадох на мъжа, като започнах да броя рестото.
– Без ресто, – отговори той и сложи кексчето в устата си. Цялото. – Много е вкусно! Всички видяхте ли? – Рой се обърна към замръзналата тълпа. – Купих десерт от Вайълет Дин и го изядох пред очите ви. Надявам се, че това ще е достатъчно, за да повярвате, че е безвреден, и да спрете да ме тормозите с проверки?
Хм, измъкна се. Е, добре. Но поне успях да го взема.
– Успех, Вайълет, – Рой се обърна и ми намигна.
– Благодаря – промърморих аз, опитвайки се да разбера дали това е обичайния му начин на говорене или наистина е разпознал магията в кексчето, но все пак се обърнах към Рандоу. – Какво избирате?
Останалите сладкиши продадох за половин час. При това последната дузина трябваше да се раздаде чрез търг, като клетвено уверих, че сред тях има един късметлия. В края на краищата залозите бяха просто колосални. Сигурна съм, че на Луцифер би му харесало такова нещо.
– Това е всичко, – казах аз, като си облякох палтото, и се усмихнах на Сюзан, която с мъка се сдържаше да не ме нападне с еднорога. – Имаш много стока, можеш да се разположиш на цялата територия. Благодаря ти за помощта. Много ми помогна.
Малко преувеличих, но няма значение. Ще се разходя из панаира, да видя как се справят останалите участници. Ще пия чай някъде. И трябва да се отбия в комисията, да се отчета. Между другото, ще попитам кога ще бъдат обявени резултатите. Ще получа медала или купата си. Какво обикновено дават там? Не е важно, ще го взема и ще се върна вкъщи. При Лютичето. Ще празнуваме с него дебюта ми като продавачка на сладкиши.

Назад към част 24                                                    Напред към част 26

***

– Бях наблизо – отговори инквизитора и погледна зад гърба ми. – Какво е това?
Тъмните вежди изненадано се повдигнаха.
– Това? Моята сергия за продажби.
– Това ли?
– Какво да се прави. Точно тя.
Рой се намръщи и премести погледа си към мен.
– Остани тук.
– Защо изведнъж заповядваш? – Възмутих се аз.
– Не си и помисляй да влизаш там, Вайълет.
И гласа му беше такъв, че аз си захапах езика и се принудих да се подчиня. Истински мъж, заплашителен, страшен и толкова секси. Бих го изяла. Или поне бих го похапнала малко.
– Това може да е опасно за живота!
Аз също погледнах покрива на лавката. Да, беше се наклонил малко и се клатеше от прекалено силен порив на вятъра. Но аз можех да го укрепя. Вероятно.
– Преувеличаваш – казах аз, не много уверено. – Ох!
Рой ме хвана за лакътя и ме дръпна към себе си, прошепвайки едва доловимо:
– Ако не ме послушаш, ще те вържа за леглото и…
– И? – Попитах аз, преглъщайки, потопена в синевата на очите му.
От обещаващата усмивка сърцето ми се сви от цялата си сила. Ето какво ми причинява той? Аз трябва да съм страшна и ужасна вещица, а отвътре треперя от забранено желание.
– И ще направя с теб всичко, което пожелая.
– Кой ще го иска? – Попитах го и облизах изсъхналите си устни.
– Ние! – Изрева Ертан и отстъпи. – Чакай ме тук, Ви. Ще се върна бързо.
След което избяга. И какво беше това?
– Мис Дин – Фил се приближи нерешително към мен, държейки в ръка още четири кошници. – Какво да правя?
– Засега ги остави на масата – заповядах аз. – И не влизай вътре.
– Добре.
Момчето направи, както казах, и нерешително застина до мен.
– Има още. Да ги донеса ли?
– Да – кимнах в отговор и дори се опитах да се усмихна.
Но той не бързаше да си тръгне.
– Видях господин Ертан.
– Аха.
– Той беше много ядосан.
– Аз не съм виновна за това.
Почти. Разбира се, това е свързано с мен, но не аз съм причината.
– Просто… Исках… Да кажа, че ако… Ще помогна.
Погледнах момчето, което се изчерви още повече.
– Благодаря, Фил. И без това ми помагаш много.
– Радвам се.
– Аз ще платя с кексчета.
– Не е нужно – Фил поклати глава. – Аз не помагам заради кексчетата.
– Не, заслужаваш. Ще ти харесат.
Веднага щом Фил изчезна зад ъгъла, оттам изскочи Рой. Но не сам, а с кмета, който с мъка се опитваше да го настигне, тичайки с късите си крака.
– Само вижте това! – Изрева инквизитора, заставайки до мен.
Около нас вече започна да се събира тълпа. Те не се приближаваха, но се струпваха, жадно слушайки всяка дума. Е, как да не, такъв цирк не се вижда всеки ден. Изглежда, рекламната кампания в моя чест вече е започнала.
– Добро утро, господин кмет – поздравих го учтиво.
Той изтри потта от челото си с кърпичка, хвърляйки ми недоволен поглед.
Всичко е ясно, решил е, че аз съм го накиснала на инквизитора. Нямам нищо друго за правене, освен да ходя и да се оплаквам.
– Добро утро, мис Дин.
И тона му даваше да се разбере, че сутринта му изобщо не е добра, а в момента е направо ужасна.
– Господин кмет, не трябва ли всички места за продажба да преминат през проверка? Не ги ли проверявате за безопасност? – Рой премина в настъпление.
– Аха.
– Тази лавка скоро ще се срути.
– Преувеличавате – каза кмета, повтаряйки думите ми.
Едва не се разсмях. Става все по-интересно и по-интересно.
– Аз преувеличавам! Вие сте длъжни незабавно да предоставите на Вайълет Дин друго място за участие. Такова, което отговаря на изискванията за безопасност!
– Но всички места са заети! Не мога…
– Не ме разбрахте, господин кмете – зловещо каза Рой. – Това не е молба, а съвсем ясна заповед!
– Вие не разбирате, господин Ертан. Няма места. Всичко отдавна е разпределено. Не мога…
– Опитайте се!
Изглежда, че е дошло време да се намеся.
– Рой… Ъъъ, господин Ертан – поправих се, но беше късно, всички, разбира се, забелязаха тази грешка и отново зашептяха. – Наистина няма места.
И това е чудесен начин да се върна у дома. Почти като победителка. Но определено не като загубила. Жалко за парите и работата, но нищо, ще го преживея. И ще издържа на подигравките на Лютиче. Инквизиторът ме погледна, кимна на себе си и грабна кошниците ми. Всички наведнъж!
– Ой, какво правиш?
– След мен, да вървим!
– Къде? Защо?
– Да ти намерим друго място – заяви мъжа и тръгна напред, а аз след него.
– Спри! Защо всичко това? Няма места и няма! Защо упорстваш толкова?
– Защото всичко трябва да е честно. Няма значение дали си вещица или не. През тези години не си направила нищо лошо за този град – каза мъжа, спирайки се и повишавайки гласа си, специално, за да го чуят всички зрители. – Напротив, помагала си.
Проклятие! Какво прави той?
– Спри! – Изсъсках аз, внезапно разбрала какво е решил да направи този инквизитор. Но откъде да го знае. Той реши да ми сложи нимба на главата и да ми закачи бели крила на гърба.
– Не разбирам защо мълчиш, Ви? Не трябва ли да знаят, че ти си превела анонимно огромна сума за строителството на новия корпус на детската болница?
Ето го гада! И как разбра?!
– Какво не разбираш в думата „анонимно”?
– Именно с теб, а не с вещица от столицата, лекарите имат договор за доставка на лечебни отвари, за които ти вземаш мизерно заплащане.
За голямо недоволство на Луцифер.
– Това се случи само няколко пъти – отсякох аз, давайки да се разбере, че този разговор трябва да приключи. А шепота ставаше все по-силен.
– Двадесет и пет за три години сътрудничество. Двадесет и пет спасени живота.
– Не драматизирай!
По дяволите, чувствах се като на сцена. Или в музей. Стоя там, а ме сочат с показалка, изваждайки на показ тайни, които изобщо не исках да разкривам. И ми се искаше да го удуша в този момент или да го прокълна. И да не ми пука за последствията.
– Ще ти намерим място. Фил! – Спря момчето, което носеше следващата партида. – След мен!
И наистина намери. Мястото беше просто идеално. Недалеч от входа, точно в центъра, а самата пейка се оказа красива, поддържана и… Заета.
Погледнах розово-блестящата грозота, погледнах Ертан и тихо попитах:
– Шегуваш ли се?
Сюзан, застинала до тезгяха си и готова да го защити с гърдите си, сигурно мислеше същото. И изражението ѝ беше такова, че дори ми стана малко жал за нея. Устните ѝ трепереха, в очите ѝ имаше сълзи и меланхолия, всеки момент щеше да се разплаче. Е, как да не плаче, героя от еротичните ѝ фантазии се появи в реалността, за да ѝ отнеме част от имуществото и да го предаде на вещицата. На нейно място всеки би се разплакал.
– Госпожа Лаутфилд като победителка от миналата година има право на две съседни сергии. Но тя е готова да отстъпи. Да, госпожо Лаутфилд?
Съседката подуха носа си, въздъхна и кимна с изражение, сякаш ѝ отнемах бъбрека.
– Разбира се, господин Ертан – прошепна младата жена, напълно фокусирана върху Рой.
Бедната все още се надяваше, че това е шега, малка закачка. И че, сега ще си тръгна, оставяйки я насаме с инквизитора. С удоволствие бих го направила, но не можех, трябваше да остана и да догледам този фарс, който някак незабележимо се превърна моята игра, наречена „Хвани инквизитора“. Ако тук някой беше хванат, то със сигурност не беше той.
От всичко, което се случи, се чувствах така, сякаш ме бяха съблекли гола и ме пуснаха на площада. Много неприятно усещане.
– Фил, сложи го тук – заповяда Рой, промъквайки се в дясната част на голямата пейка, в средата на която се издигаше триетажно блюдо с кексчета, поръсени с ядливо злато и украсени със захарни еднорози с дъговидна грива и опашка. Вещицата в мен окончателно се разбунтува. Аз ще умра до тази сладост. – Вайълет, настани се. Сюзан ще се премести.
Определено ще я прокълна! И ще го направя бавно и с удоволствие. Сюзан, почти плачейки, започна да премества красотата си от другата страна.
– Мис Дин, ето ключовете ви за колата – каза момчето, връщайки ги, преди да си тръгне.
– Благодаря. Чакам те след откриването – усмихнах се с усилие, игнорирайки инквизитора, който явно искаше да получи от мен възторг и благодарност за оказаната помощ.
Ще му се отблагодаря! Ще му се отблагодаря така, че после ще ме избягва на километри!
– Да, мис Дин.
Махнах с ръка за сбогом и влязох в магазина, като едва не съборих таблата с кексчета, която съседката с каменното лице преместваше настрани. Беше трудно да игнорирам мъжа, тъй като Рой заемаше много място и нямаше къде да се обърна.
– Ти си ядосана.
Е, каква проницателност. Но аз не просто бях ядосана, а кипях като чайник. Още малко и щеше да ми излезе пара от ушите.
– А аз ти помогнах.
И аз щях да му ударя самодоволната физиономия с подноса!
– Не съм те молила за това – прошепнах едва чуто, притискайки се към стената, когато Сю се промъкна покрай мен с нова партида стока.
Да, ще ни се получи весела продажба. Ангели и демони.
– Разбира се, че не си ме молила – отвърна мъжа, който явно беше разстроен от моята студенина. – Инициативата беше само моя. Не можех да те оставя в този ужас. Това е опасно за живота.
– И ти, като истински герой, реши да спасиш дама в беда? – Отвърнах аз, с остър коментар, вдигайки с два пръста киселинно-розова серпентина.
От толкова количество ванилия скоро ще ми прилошее. Може би, не е лошо да се върна в онази жалка развалина? Тя повече съответства на настроението ми.
– Дамата има ли нещо против?
– Да! Не се нуждая от помощ и със сигурност не съм молила за такава… Откъде изобщо си намерил тази информация?!
– Аз съм инквизитор.
– Но това не ти дава право да се месиш в живота ми! – Изкрещях аз, изгубвайки остатъците от търпението си. – Никой ли не ти е говорил за поверителност?! За защита на личните данни?
Не му хареса. Ертан явно се ядоса. Очите му пламнаха в черно.
– Защо с упорството на овен искаш да изглеждаш по-лоша, отколкото си?! – Изкрещя той в лицето ми.
Като че ли ме уплаши.
– А защо ти, със същата упоритост на овен се опитваш да ме направиш по-добра?!
Замръзнахме един срещу друг. Зачервени, ядосани и не се знаеше как щеше да свърши всичко това, ако не се беше чула една деликатна кашлица.
Недоволно погледнах прекъсналия ни и всички гневни думи заседнаха в гърлото ми.
– Дерек!
Колко се радвах да го видя!
– Здравей, червенокоске! – Той поздрави, като разкрачи крака и сложи ръце на хълбоците. Здрав млад мъж с палав блясък в медените си очи. Кафяво яке с бяла кожа, разкопчано, и в разкопчаването се вижда синя карирана риза.
– От рижав го чувам! – Изкикотих се аз, хвърляйки се на врата му и целувайки го шумно по небръснатата му буза.
И това не беше от злоба, а защото наистина се радвах, че е дошъл. Е, добре, исках и да ядосам Ертан! Само малко! Но имах право на това!
– Аз не съм риж. А меден.
Но, на слънце все пак е рижав. Но, му отива много. И светлокафявите му очи сякаш горят от светлина, привличайки погледа.
– Успя! – Казах аз, отстъпвайки леко назад.
– Обещах ти. Но трябваше да те потърся. Дойдох в онази развалина и ми казаха, че току-що са те преместили някъде.
– Аз, май, ще си тръгвам – прозвуча отзад хладния глас на Ертан, който се промъкна между нас и се приближи до надутата Сюзан.
Дерек го изпрати с замислен поглед и се обърна към мен, като внимателно попита:
– Инквизитор?
– Дълго е да обяснявам. Къде е банера ми?
– Момчетата ще го донесат и монтират. Защо изведнъж се зае с всичко това? Ти и панаира? – Скептично попита Дерек и ми намигна.
– Така се получи. Ще останеш ли или ще си тръгнеш веднага? – Бързо прехвърлих разговора, опитвайки се с всички сили да не се обръщам.
Отстрани Сю и Рой си говореха нещо любезно. Мъжът я утешаваше, шепнеше ѝ нещо, а тя се кикотеше. Беше толкова мило, че ми се искаше да взема едно сладкарско изделие и да го намажа по красивото ѝ личице или да ѝ счупя кристалния еднорог по главата.
А Ертан е такъв глупак! Не успя с едната, премина към другата!
– Още не съм решил. Но със сигурност ще купя няколко от твоите вълшебни кексчета. Успя да ме съблазниш със слогана си. А всичко останало зависи от една очарователна вещица.
Само глух човек не би забелязал прозрачния му намек. И друг път, най-вероятно, бих се хванала за тази възможност да прекарам една чудесна вечер и страстна нощ с добър приятел… Преди, но не сега.
– Съжалявам, но вещицата има други планове – отговорих аз.
Ние сме възрастни хора и не сме длъжни да крием нещо един от друг и да се извиняваме. Няма задължения, няма обиди. Идеални отношения.
– Това е заради инквизитора? – Попита той, присвивайки очи.
– Откъде го взе? – Отговорих, като оправях шалчето си, а сама слушах какво говорят двамата.
Твърде тихо! Не се разбира нито дума. Но отвратителния смях ставаше все по-силен. Развесели съседката.
– Той е готов да ме убие с поглед.
Значи и той наблюдава. Това е добре.
– Успокой се. Инквизиторите не пипат хората.
– Това ме успокоява. Какво става между теб и него?
– Нищо. И всичко е сложно.
– А кога ти е било по-лесно?
Аз се разсмях:
– Напълно си прав.
– Ето и момчетата – каза Дерек, обръщайки се. – Да започваме да разкрасяваме!

Назад към част 23                                                          Напред към част 25