Категория: Картър Рид

ГЛАВА 15

* ЕМА *

Днес трябва да бъде един добър ден. Още като се събудих, се сетих, че днес ще прекарам време със сестра си. Когато се прибрах, Картър ми даде нов телефон, за да мога да го използвам за да си пишем и да се свързваме с нея, и ние веднага започнахме да планираме срещата ни. Планирахме да се срещнем за закуска и след това да отскочим до една книжарница, след което щяхме да идем да обядваме. За втората половина от деня се записахме в салон за красота и после мислихме да завършим с вечеря. Като естествено решихме че ще се храним само в заведения на Картър. Той също одобри плана за деня. Всяка стъпка беше планирана и ние трябваше да бъдем дегизирани. Охранителите също ще трябва да се маскират и да бъдат още по невидими от обикновено. Вместо да облекат обичайните си черни костюми, беше им наредено да се облекат като обикновени цивилни.
Когато пристигнахме при Андреа, тя хвърли изпитателен поглед към гардовете и ми изпрати тъжна усмивка.
– Сега поне са по-малко плашещи. – Аз не отговорих. Обичайното им всяване на страх беше умишлено, но сега ситуацията беше друга и трябваше да бъдат незабележими повече от всякога. Попитах Картър дали трябва да ѝ спомена за войната с Бартел, но той ми каза да се преструвам, че не се бе случило нищо.
– Опознай сестра си… – каза той. – Ако започнеш да говориш за войната между мафиите, това може да се превърне в пречка между вас, в опита да се опознаете. Аз последвах съвета му, но така или иначе се стигна дотам. След посещението в книжарницата, седнахме да обядваме и тя повдигна темата сама.
– Ъммм… – Бяхме вече на масата, тя разгъна салфетката си положи я в скута си и погледна настрани. Тогава, се обърна и аз разбрах всичко от погледа ѝ, изглежда се чудеше как да повдигне наболялата тема, явно празното бърборене, което правихме цяла сутрин бе приключило. Приготвих се слагайки ръце на коленете си. – Експлозията… – започна тя. – Аз… не знам как да го кажа… – тя запретна няколко кичура зад ухото си, и продължи. – Кевин ме накара да повдигна тази тема. Аз… о, по дяволите… беше ми приятно да се запознаем снощи. Знам, че е ексцентрично да искам да те видя по такъв начин. Всъщност бях пийнала малко вино преди това. Бях много арогантна, когато се появиха охранителите. Тогава цялата тази „пиянска“ смелост изригна от мен, но… – Постави ръцете си отново на коленете. – Бомбата. Ти… добре ли си след случилото се тогава? – Аз замръзнах за миг.
Колкото по-малко знае, толкова по-добре за нея.
– Да добре съм. Защо? Не съм гледала новините, какво казват за това?
– Че това било направено от бивш служител. Някой, който е бил уволнен и ядосан на собственика. Онзи клуб, не принадлежеше на Картър, нали?
– Ъъъ… не. Но аз лично не вярвам в това.
– Добре.
Явно тя почувства облекчение. Но не знаеше, че той принадлежи на семейство Маурицио. Чудех се как би реагирала, ако разбере тази малка подробност. – Това беше глупаво. Преструвам се, че имам нормален живот и какво, ако можех да я опозная истински, както правят всички останали нормални хора. Тогава ще можем да прекараме много време заедно, да се смеем заедно, може би дори се дразним и да се караме като хлапачки. Щяхме да имаме цялото време на света една за друга. Но за съжаление го нямахме. Седим тук, опитвайки се да наваксаме за няколко дни десетилетията, който сме загубили. Картър така и не каза нищо от това което мисли и чувства, но знам, че това е всичко, на което бих могла да се надявам… няколко дни, в които да обхванем всичко което бяхме изгубили. Защо ли се залъгвам, това е достатъчно и не мога да се преструвам.
– Нещо не е наред ли? – Изведнъж отново се съсредоточих върху нея.
– Хммм?
– Нещо се бе замислила… нещо не е наред ли?
– Ооо… какво мислех!? – Бъди честна. Това е единствения начин… – аз грабнах една салфетка, докато се готвех да говоря.
– Андреа…
– Наричай ме Анди… – прекъсна ме тя с блеснали очи.
– Какво? „– Той те нарече Ели Котенцето.“
– Анди. Така ме наричат приятелите и семейството ми. Андреа е светската персона… – засмя се тя на себе си и завъртя очи. – Трябва да играя тази роля, но сега мисля че не е нужно. С теб мога да бъда само Анди, без роли или нещо подобно.
Де да можех и аз да не играя роли. – Несъзнателно увих салфетката около ръката си. Усетих се когато взе да ме наболява.
– О да… добре. Това е сладко.
– И така… – тя се наведе напред, за да вземе чашата си с вино. – Ее, щеше да ми кажеш какво не е наред.
– Щях да. – Да… не мога да се преструвам повече. – Ти, очевидно знаеш за Картър. – Тя се намести на стола си, а аз продължих. – Не знам какво знаеш или какво мислиш за него. Но по ред причини не мога да говоря за това. Ако искаш да ме опознаеш, това е всичко… само аз. Ще има време, когато няма да можем да се виждаме, или няма да можеш да ми се обадиш. Просто всичко е такова, каквото е и нищо не мога да направя сега за да го променя. – Погледът ѝ се стрелна към Томас, който стоеше близо до мен, после отново се съсредоточи в мен. – След като те срещнах снощи, исках да прекарам цял ден, за да се опознаем. Щеше ми се да се преструвам, че сме само две стари приятелки, които не са се виждали много дълго време. Но не се получи. Истината е, че дори не би трябвало да съм тук.
– Не трябва ли? – Гласът й притихна.
– Не… не е заради теб. Заради други неща е. И сега разбирам колко съм се заблуждавала, че дори не трябваше да започвам всичко това. Съжалявам… трябва да тръгвам. – Започнах да ставам. – Трябва да се обадя на Картър, сега основното беше да направим всичко както трябва.
– Чакай… – докосна тя ръката ми. – Моля те, почакай. – Седни… моля те. – Седнах, бавно. Тя преглътна и отново посегна към чашата си с вино. Ръката ѝ трепереше. – Да, чувал съм слуховете. Не съм живяла в пещера, за да не знам кой и какъв е Картър Рид и както казах преди, всички у дома говорят за теб. Всички също знаят кой е той и бих излъгала, ако ти кажа, че не искам да знам повече за него. Защото няма да е вярно, любопитно ми е, но мисля, че на всеки ще е интересно да узнае подробности. – Тя за момент спря и въздъхна. – Но повече се интересувам, защото той е част от твоя живот. Всъщност първо искам да знам всичко за теб. Не трябва да говориш за него или нещо, което те обърква. Обещавам, дори да не споменавам за Ей-Джей. Снощи Кевин ме накара да разберете, че може би греша и прибързвам със заключенията. Аз също не помня майка си много добре, така че е напълно вероятно с нея да се е случило нещо лошо, което не знаем. Може би Ей-Джей те е спасил, не знам. Просто те търсих цял живот и той бе този, когото обвинявах, че те е отнел от мен.
– Ей-Джей беше добър с мен… – никой не може да ми отнеме това.
– Разбирам това… – прозвуча предпазливо тя. – Аз мога и искам да прекараме деня заедно, също както и ти каза, че го искаш. Аз също искам да те опозная по добре, но снощи имах чувството, че сега не е моментът за това. Може би бихме могли да довършим обяда и да се разберем да се свържем, когато му дойде времето? Какво мислиш за това? – Кимнах, усещайки как напрежението ме напуска.
– Честно казано, звучи ми страхотно. Благодаря ти за разбирането.
– Добре… – тя вдигна чашата си с вино. – Да пием за опознаването ни. И ако отнеме много време, това е съвсем нормално. – Засмях се, и отговорих на тоста, дрънкайки чашата си с нейната.
– Прекрасно е. Да пием за нас.
– Да… да пием за това.
Това ще проработи, чувствам го. Всичко ще бъде наред. Когато всичко беше наред, можех да отида в нейния град или тя да дойде при мен, можем да прекараме повече време заедно. – Аз погледна телефона си. Знаех, че трябваше да пиша на Картър, за да знае, че съм готова да си тръгвам, но Анди започна да ми разказва история за нейните приемни родители и аз плъзнах телефона обратно в дамската си чанта. Писах му по късно, когато тръгнахме.

* КАРТЪР *

Коул беше вече в склада и ме чакаше, когато влязох вътре. Без излишни думи, охранителите останаха отвън. Този разговор беше само между мен и Коул. Когато ме видя да се приближавам, той се обърна и включи близкият вентилатор на пълна мощност. В случай, че някой бе сложил някъде подслушващо устройство, да бъде заглушен.
– Снощи, за какво беше телефонното ти обаждане? – Попитах направо без да губя излишно време. – Решил си да тръгнеш срещу Бартел? – Коул ми изпрати многозначителна усмивка, потривайки челото си.
– Знаеш, че не съм толкова глупава. Не мога да направя това, докато не разбера на кого мога да вярвам и на кого не. Свиках срещата, за да оценя техните реакции към определени неща и имам нужда от твоята помощ.
– Не искам да шпионирам никого от семейството…
– Не… нямах предвид това, естествено. Трябва да започнеш да поставяш капани на Бартел. Искам да знам техните сигурни къщи. Искам да знам за всичките им дела. Познаваме много от тях, но винаги има и допълнителни подробности, които не се изваждат от семейството. Точно те са от което имаме нужда. – Аз кимнах.
– Тази информация вече е подготвена.
– Вече?
– До връщането… – спомняйки си за промяната в плановете, ми се прииска да изругая. – Това беше, което правих до преди да се промени плана ми за връщане в къщи. Мислих да отведе Ема у дома и да я пазя там. Не мисля, че нашата битка ще бъде в Ню Йорк.
– Получил си цялата тази информация за толкова кратко време? – Сега беше мой ред да му изпратя усмивка.
– Все още правя бизнес с Бартел, не забравяй това. Рових много за тях и научих всякаква полезна и интересна информация и смятам да разбера и останалото.
– Ти сам ли направи всичко това?
– С двама от моите хора, разбира се. По-лесно е да се разузнава, когато действаме сами. Нямам подкрепа от семейство Маурицио, вече знаеш това предполагам. Това е което разбрахме, когато направихме няколко телефонни разговора. За тях аз действам сам. За сега не мога да ти кажа какво си мислят след експлозията. Дали Ема беше мишена или не, или просто беше адски близо до нея. Все още не съм се свързал, за да оценим реакцията им.
– Като стана дума за това, защо си още тук? Бях сериозен миналата нощ. Мислех, че отдавна си заминал и си се покрил.
– Ема има отдавна изгубена сестра, която реши точно сега да се появи отново…
– Подозрително…
– … И тя ме моли за няколко дни, за да я опознае. И да, намерих момента за много подходящ.
– Провери ли я, тази така наречен сестра? – Направих тъпа физиономия.
– Не толкова, колкото ми се искаше, не. Но работя по въпроса, сега ще го направя. Ако има връзка с нас, ще разбера. Тя наистина е сестрата на Ема, така че ако я е намерила, това означава, че са я търсили и са планирали това посещение от години.
– Наистина ли. Намирането на отдавна изгубена сестра би отнело известно време.- Той наклони глава настрани. – Освен ако не са имали невероятен късмет.
– Може би… – вдигнах рамене. – За момента я третирам като отдавна изгубената сестра, вместо като алтернативно оръжие срещу Ема. Би било хубаво да има малко повече информация, за да знам дали чрез нея някой върви срещу мен или не.
– Знам, работя върху това в момента. Трябва да проверя старейшините. Трябва да знам на кого мога да се доверя. Ако вляза в битка с армията и някои ме предаде, всички умираме.
– Ако ти отнеме прекалено много време, никой от семейството Маурицио няма да бъде там, за да го оцени. – Предупредих го аз. – Бартел вече доста пъти излизат достатъчно сухи от нещата.
– На мен ли го казваш!? – изтърси той. – Дойдоха за мен, забрави ли… убиха двама от моите приятели и те са причината, поради която се завърнах. Довери ми се, Картър. Повече от наясно съм колко ценно е времето. Ще се изправя срещу тях веднага щом разбера кой реално е вътре с мен, а кой е против мен.
Разбирам го, беше добра бойна стратегия, но аз не съм много добър в този род тактики и не ме бива да играя на политици. Водя сам собствената си армия, и когато се налага , убивах сам дори.
– Това отнема твърде много време, Коул. И това е вярно, независимо кой стои зад него. Ако се нуждаеш да ги изключиш от играта, премахни ги. Не губи ценно време, скоро ще ти се наложи да преминеш в насъпление.
– Ти какво би направил? – Спрях да говоря. Изобщо не очаквах този въпрос.
– Какво имаш предвид?
– Хайде, Картър… – усмихна се той, поклащайки глава. – Спечели свободата си, имаш твой собствен път, имаш мощна позиция, сега си с двете сестри. Знам, че ти си вълк единак и сам вземаш решенията и си най-умният човек, който познавам. Мислиш си, че изпреварваш всички със седем стъпки. Ако си на мое място, какво щеше да направиш на първо място?
– Първата ми стъпка ще бъде да разбера дали бомбата е била предназначена за Ема или не.
– И след това? Ами ако тя не беше за нея, ами ако тази бомба беше изпратена срещу твоето семейство. Каква ще е следващата ти стъпка?
– Трябва да събереш информация. Разберете всички ключови играчи и партньорствата между тях. Запознайте се с тях по-добре, отколкото познаваш себе си.
– И ако това е вече направено? Каква ще е стъпката след това?
– Разберете всичките им дела. Всичко. Дори къщите, където водят своите любовници.
– Това също вече е направено. След това? – Поклатих глава, усмихвайки се.
– Защо ми бъркаш в мозъка? Ти правиш сам всички правилни стъпки.
– Защото имам чувството, че нещо ми липсва и не знам какво е. И ти ще разбереш веднага. Мисля, че има нещо… една малка стъпка… към която аз си затварям очите.
Знам какво целиш, но това беше лесно. Той сам го прави трудно, но не беше така. Това беше просто качество, което аз имах, а Коул не.
Поклатих глава.
Коул, можеш да планираш всичко както искаш. Можеш да установиш всички цели и да се надяваш да ги уцелиш от първия път, когато стреляш, а този етап, който вече не може да планираш. Аз ще ти помогна, давам ти гаранции, да. Така правих вкъщи аз, но в крайна сметка ти просто трябва да запалиш клечката.
– Какво имаш предвид?
– Разликата между теб и мен, че аз ще вляза в това и ги избивам аз сам. И колкото и да те обучавах, това е качество, което ти нямаш. Ти си умен, както аз, ти планираш, както и аз. Но докато ти чакаш, за да се увериш, че целият екип е с теб, аз вече съм там и го правя, без значение кой е с мен и кой не. – Той нямаше намерение да направи първата крачка. Неговият метод за оценка на старейшините ще отнеме твърде много време. Това е война, ако ми бе предадена на мен, щеше да стане моя собствена война. Нямаше да искам и да чакам одобрението от семейство Маурицио. Аз бих направил същото, като след случилото се с Ей-Джей. Ако те дойдеха за моите, аз щях да ида за техните… за всички тях.
— Значи трябва да спра да си губя времето? За това ли става дума? – Чух осъждането в думите на Коул. Той следеше какво говореше и беше много предпазлив за това. Всичко си дойде на мястото и ми се прииска да го ударя.
– Ти си задник…
– Какво имаш предвид? – Попита той, но аз бях сигурен, че той знае. И накрая ми просветна.
– Аз съм твоето оръжие, така ли? Чакаш докато ми омръзне всичко и отида и ти свърша работата. Това ли е твоят генерален план, глупако? – Блестяща усмивка се разтегна по лицето му.
– Беше, докато не се усети.
– Ти си изрод…
Той повдигна вежди, но аз не извиках. Не се закле. Не му се нахвърлих. Бях бесен, но той направи това, което беше правилно семейството. Той използваше най-доброто оръжие в арсенала си и това бях аз.
– Не мисля да направя нещо, докато не разбера какво възнамеряват да направят на Ема. – Той кимна.
– Уважавам това. – Наблюдаваше ме, все още очаквайки да види гнева ми.
– Не можеш да ме контролираш… – казах му аз.
– Знам го…
– Добре… радвам се, че поне нещо си научил.
Тогава го ударих право в челюстта преди още да се е усетил да реагира. Когато се строполи на земята, вече знаех, че е в безсъзнание, и се обърнах да си тръгна. Някога бях инструментът на семейството и ако Коул искаше да мине по същия начин, нямах нищо против. Но ако аз щяха да бъдат използван като инструмент, той трябваше да се справи със причинените ми щетите. И не бях сигурен дали е готов за това. Вече седейки в колата усетих вибрацията на телефона в джоба си. Изваждайки го, намерих съобщение от Ема.
[– Връщам се. Можем да се прибираме вече. Ще се опознавам с Андреа по късно когато е по-безопасно.]
Последва второто съобщение, докато разглеждах първото.
[– Обичам те.]

Назад към част 15                                                                 Напред към част 17

ГЛАВА 14

* ЕМА *

Бяхме само тя и аз, от затворената врата имах чувството, че външният свят беше сякаш изключен. В стаята витаеха въпроси, но един от тях може би беше най-важният.
– Нашата майка… – попитах направо без увъртане. Очите ѝ се разшириха.
– Ооо… – смути се тя, аз преглътнах и настоях.
– Е, как е тя? – Жива ли е? добре ли е? Тя знае ли за мен? – Толкова много въпроси се въртяха на върха на езика ми, чакайки да ги изплюя. Стиснах юмруци силно, сдържайки се да не кажа или направя някоя глупост.
– Аз… – тя спря. Гърдите ѝ се повдигнаха и паднаха поемайки си драматично дъх. – Тя… – сведе поглед за секунда. – Мъртва е… катастрофа. – Аз отстъпих назад, неочаквайки този отговор. – Тя почина, когато бях малка… – продължи Андреа. – Но аз не помня много за това… – гласът ѝ беше унил и тя отново потри ъгълчетата на очите си. – Бях осиновена, когато бях на пет…
– Ти си две години по-малка от мен… тогава аз бях на седем. – Погледнах Картър. –Срещнах го едва когато бях на седем години. Всичко това няма никакъв смисъл.
– Помня те…
– Помниш ли ме? – Ококорих се аз, а тя кимна.
– Спомням си как играехме заедно. Харесваше ми да си играя с кукли, а ти ги мразеше.
– Да? – Ъгълчетата на устните ми несъзнателно се обърнаха нагоре.
– Мисля, че играехме на криеница в къщата. Не помниш ли? – Намръщих се, поклащайки глава неуверено.
– Смътно си спомням миналото. Не помня много.
„– Ще ви хвана, момичета! – Изкрещях и се изкикотих, докато бягах. – Не, не, мамо!“
Поклатих глава. След това пред очите ми се появи лицето на Ей-Джей.
„– Това е опасно, не… не го прави Ема“.
Отново се съсредоточих върху Андреа.
– Мисля, че си спомням как играехме на криеница двете с теб, но тогава изведнъж в спомените ми идва Ей-Джей и ми казва, че е опасно. – При споменаването на името на брат ми, тя се намръщи.
– Ей-Джей… – намръщих се аз също. – Нашият брат.
– Той не ми е брат, а и въобще не е и твой. Той беше твой похитител. – Очите ѝ пламнаха и тя скръсти ръце на гърдите си. – Не искам да те слушам да наричаш така този човек.
Очите ми потъмняха. – Тя не можела да ме слуша?
– Тогава вероятно искаш да си тръгнеш веднага… не знам какво се е случило. Но едно знам и си спомням, че брат ми се грижи за мен, отглеждаше ме, възпитаваше ме, водеше ме на училище всеки ден. Правеше грешки също… но ме обичаше. – Устните ѝ се свиха силно но въпреки това тя се опита да остане спокойна.
– Тогава ти и аз имаме различни спомени за нещата. Това е някаква лудост.
– Ти беше малка, аз също. Не знам какво се е случило… трябва да те помня, но не те помня почти. Явно и двете имаме пропуски в спомените. Но Ей-Джей не е направил нищо такова… освен да ме възпита правилно. – Тя поклати глава недоверчиво, премигвайки бързо.
– Знам, аз… – тя въздъхна дълбоко. – Съжалявам, аз… може би ние отиваме твърде дълбоко и твърде бързо? Може би трябва да забавим темпото. Той е … – от устните ѝ се изплъзна нещастна усмивка и тя посочи към Картър. – Никога нямаше да разбера за теб, ако… ако не беше с него. Картър Рид. Ти си с Картър Рид. Видях те по телевизията и направо паднах от дивана.
Възелът от напрежение вътре в мен сякаш започна да се разхлабва. Тя започна да се усмихва и на мен ми се прииска да се усмихна с нея. Правен ни е ДНК тест, тя определено беше моя сестра, независимо от всичко. Каквото и да се е случило в миналото, за да не изпитва същите чувства към Ей-Джей, тя все още беше моето семейство.
Когато тя продължи да разказва как не можела да повярва, че това бях аз и накарала Кевин, приятел на нейното семейство, да се свърже с частен детектив, изведнъж осъзнах, че наистина искам да я опозная повече. Тя беше различна от мен. Знаех, че има различия между нас, но вече чувствах, че също имаме връзка по между ни. В известен смисъл тя дори беше точно като мен, и аз исках да открия всички прилики. Исках да знам всичко.
– И така… – започна тя отново със закачлива усмивка. – Значи Картър Рид, а? – Аз също се усмихнах и кимнах.
– Ами да…
– Той, хм… – тя махна с ръка в негова посока. – Той е пълен с мистерии, и му се случват изключително привлекателни неща. Кевин намери този клуб, за да се срещне с теб тази вечер. Стояхме там цяла нощ, дори по едно време изпаднах в отчаяние. Но си казах, че или ще е сега, или никога… – засмя се тя. – Аз може би съм малко драматична, но Кевин прочете в едно списание, че това е бил един от най-безопасните клубове от всички… – засмя се тя на себе си. – Когато те ни наобиколиха и казаха, че трябва да отидем с тях, мисля, че той едва не се подмокри. Горкият, все още е някъде там и трепери от страх. – Тя говореше за него нежно, но сякаш нямаше романтични нюанси.
– Кой е този Кевин? За теб… – попитах аз. – Ти спомена, че е семеен приятел? – Приближих се към нея. – Кой я е осиновил? Били ли са добри хора? Била ли е обичана? – Погледнах ръката ѝ. На нея имаше пръстен на пръста ѝ. – Означаваше ли това, че е омъжена?
– Да, той… – тя започна да върти пръстена си. – Той израсна с мен когато ме осиновиха, преместихме се в Хилкрест. Много добре устроено, малко градче, а новото ми семейство беше заможно. Семейството на Кевин също бяха добре финансово. Там въобще не можем да се оплачем от мероприятия. Дори предполагам, че можеш да ме наречеш светска личност. Така де… имайки предвид ти и този с кого си… че също не можете да се оплачете от липса на чуждо внимание. Но когато разбрахме за теб, половината от момичета, които познавам, искаха да дойдат с мен. Тогава нашият детектив ни каза, че си в Ню Йорк в момента и променихме плана. И ето ни тук. Аз май се отвлякох… както и да е. Кевин… попита ме откъде се познаваме. – Главата ѝ се люлееше нагоре-надолу. Тя продължи да си играе с пръстена. – Кевин беше приятел с Джеймс. – Тя отново се засмя, но този път прозвуча нервно. Тя размаха пръсти във въздуха привличайки вниманието ми към пръстена. – Джеймс е моят съпруг… тоест, той беше мой съпруг. Разведохме се преди около година. Той ми изневери… по-точно с тринадесет жени, поради което Кевин избра нашето приятелство пред него.
Тя не ме погледна, гледаше в пода с отнесен поглед. Видях болка в него, чух и сякаш усетих моята собствена болка. Исках да се приближа до нея, да я прегърна силно и да я утеша. Но тя не го направи, стоях назад и си припомних това което ме предупреждаваше Картър. Не познавах тази жена, тя имаше моето лице, но имаше напълно различен живот.
– Съжалявам… – измърморих.
– Да… – отвърна с дрезгав глас. – Както и да е, може би… ще е по добре да оставим тази тема настрана за по-късно? – По бузата ѝ се търкулна сълза и тя я изтри с опакото на ръката си. Движението ѝ беше изящно до върховете на ноктите. Беше изискана и елегантна. След това тя ми се усмихна с топлина в очите и каза. – Очевидно е, че вие двамата сте силно влюбени. Но може би ще има начин, по който бихме могли да се опознаем? Може би дори да се срещнем на чаша вино някоя вечер? Обещавам да оставя нервния Кевин в хотела. – Засмя се тя.

* КАРТЪР *

Ема имаше сестра. Чудесно… направо, прекрасно. – Това беше първата ми мисъл тогава. – Все още ѝ липсва Ей-Джей. Може би, ще говори с тази жена и ще получи повече информация, и евентуално ще се примири със смъртта му веднъж за винаги. – Това бяха първите мисли за започващата нова глава в живота на Ема. Но това беше тогава. Тогава, когато тази жена беше далеч и Ема не я познаваше. Тя не беше в живота ни. Но ето, че сега вече беше.
Ема имаше сестра… мразя това. Ние трябва да се махнем от тук. Ема трябва да се скрие, но вместо това седим в склад. Докато тя небрежно говори за миналото с някаква непозната. А мъжът ѝ изглеждаше готов да избяга всеки момент, или да направи някоя бъркотия. Добре че моите хора им взеха телефоните, но ако не бяха, не се и съмнявам, че този човек щеше се обади в полицията. Само го погледни, уплашен е до смърт. Те не си струват времето ни, точно като и това събиране. То само излага Ема на допълнителен риск. Колкото по-дълго останем в града, толкова по-вероятно е Бартел да я открият и да ѝ навредят. – От гърлото ми се надигна ръмжене. Искаше да излезе, но аз го потиснах. Принудих се да стоя тук, оставвяйки Ема да прекара време със сестра си, докато всъщност исках да разбия вратата, да я измъкна оттам и да я защитя. Но не можах да го направя. Тя имаше нужда от това, а аз имах нужда тя да е в безопасност. Две цели, които явно си противоречат. Да стоя, да бъда нащрек и да чакам. Това бяха моите възможности.
– Сър? – Томас се приближи с телефон в ръка. – Това е… – хвърли поглед той към човека и не довърши изречението. Когато вдигнах телефона, той прошепна. – Това е Коул, сър. – Погледнах към Ема.
– Аз ще се погрижа за нея, сър.
Не мога да отговоря на обаждането с този човек до мен. – Поклатих глава и посочих към Кевин.
– Не, ще остана. Изведете го.
– Какво? – Внезапно попита Кевин. Томас направи знак към двама от охранителите и им нареди:
– Изкарай го навън и останете с него. – Когато те се приближиха, Кевин започна да отстъпва, оглеждаше се, но нямаше къде да се скрие.
– Какво се случва? Всичко това не ми харесва. Аз не съм съгласен с нищо от това… – в този момент гардовете го хванаха за ръцете и започнаха да го водят към вратата. Той накуцваше, така че започнаха да го влачат. Когато го вдигнаха във въздуха, той започна да ги рита и да вика.
– Помогни! Андреа… помощ. – Развика се той.
– Млъкни по дяволите. Затвори си устата… – държейки телефона до гърдите си. – Жена ти ви е в безопасност. Ти дойде при нас, а не обратното. – Челото му беше потно, а под мишниците му се образуваха мокри кръгове. Очите му се стрелкаха между двамата охранители, които го държаха.
– Аз…
Не ме интересуваше и им дадох знак да продължат, посочвайки с ръка към улицата. Мъжете продължиха пътя си и затръшнаха вратата след себе си. Кевин продължи да крещи, а аз едва потиснах желанието си да изляза там и да запуша устата. Но нямаше да е цивилизовано. Разбирах паниката му, приемайки предвид всичко, което трябва да е чул за мен в медиите, но имаше начини за справяне със страха. Той беше като малко уплашено момче. Нямах време да се занимавам с такива като него точно в момента.
– Картър! – Чувайки Коул да крещи в слушалката, я вдигнах до ухото си.
– Точно сега не е най-добрият момент.
– Още ли си в града?
– А ти как разбра това?
– Попитах хората ти, по дяволите. – Чувайки самодоволството в гласа му, стиснах телефона по-здраво.
Явно се налага да припомня на хората си инструкциите да пазят местоположението ми в тайно от всички. – Коул се засмя.
– Ти си като ядосана мечка, чакаща нападение. Каква е този път причината? Не може да е заради онзи полицейски шеф, нали? – Погледнах нагоре, за да се уверя, че Ема е в безопасност.
– Нищо. Сблъскахме се с малко препятствие, това е всичко. Защо ми се обаждаш, Коул?
– За да те предупредя. Свиках среща със старейшините.
За момент замълчах. Той също не каза нищо. – По-рано той каза, че трябва да ги следи, а сега е на среща с тях? Той е замислил нещо друго, явно играе някаква игра с тях.
– Имаш ли нужда от помощта ми? – Попитах го аз.
– Не, не. Само те информирам, в случай на последствия. Мислех, че по това време вече ще бъдете далеч. – Гласът му прозвуча спокойно, дори щастливо. – Значи ще останеш в града заради това малко препятствие?
Ема трябваше да се върне при мен, но по езика на тялото ѝ видях, че изпитва съчувствие. Тя искаше да опознае сестра си и не искаше да го прави от папките с информация за нея. Тя явно искаше да насърчи тази връзка. Дори ако тя си тръгнеше и опиташе да заглуши желанието, знаех, че ще излъже себе си. Тя искаше семейство. Не можех да я лиша от това, но тази война… – Неволно стиснах с все сила телефона и се насилих да разхлабя хватката си, защото бях на път да го счупя.
– Е, считай се за предупреден.
Когато затворих, Ема и сестра ѝ излязоха от офиса. Забелязах сълзите в очите на двете. – За какво ли са говорили там те двете? – Ема хвана ръката ми и сякаш чу моята неизречен въпрос, промърмори.
– Ще ти кажа по-късно. Може ли, една кола да остави Андреа и Кевин до хотела им?
– Разбира се… – махнах с ръка на Томас, който отвори вратата и ги повика. – Ъъъ… той трябваше да излезе за малко… Томас ще ви отведе до автомобила.
– Ооо… добре. – Тя се приближи до Ема и стисна ръката ѝ. – Тогава ще се видим после? Ема…
Ема за момент я сграбчи за ръката.
– Ще очаквам с нетърпение да се срещнем пак. – Тя замлъкна при последните думи. С другата ръка тя посегна към сестра си, но се сдържа и я пусна.
– Добре. Лека нощ или по скоро добро утро… както и да е.
Сестрата на Ема ѝ изпрати още една лъчезарна усмивка преди да излезе през вратата. Не трябваше да чакаме дълго преди вратата на колата да се хлопне и да я чуем да потегля. Ема не губи нито миг, тя се обърна веднага към мен, и с две ръце, стисна моята ръка.
– Знам, че искаш да си тръгнеш. Знам, че се води война, но аз искам да остана. – Тя погледна през рамо в посоката, в която бе тръгнала сестра ѝ. – Искам да знам повече за това което се бе случило, Картър. – Тя се вкопчи в мен, очите ѝ станаха тъжни. – Тя не помни Ей-Джей, тя го мрази. Бил похитител, ето какво ми каза тя. Трябва да знам още… трябва да разбера какво се е случило. Аз… – тя затвори очи и потръпна. – Нямам никакви спомени преди да заживя с Ей-Джей и според нея само майка ми е била с нас. Трябва да знам какво е станало.
– Мога да наема някой да разбере. Техният частен детективът вече ни даде повечето от това, което имаше за тях. Аз бих могъл да разбера още. – Но Ема поклати глава и аз разбрах, че тя ще го направи сама.
– Трябва да си спомня. Коя съм… И четенето няма да има желаният от мен ефект. Спомних си малко, докогато бях с нея. Ако можехме да прекарваме повече време заедно, може би щях да науча всичко за себе си, и какво точно се е случило.
– Не е само заради теб, нали? – Тя поклати глава.
– Ей-Джей не беше моят похитител. Той беше моят спасител.
– Знам.
– Ще останем ли? – Гърдите ѝ се повдигнаха и замръзнаха. Очите ѝ бяха пълни с такава надежда. Когато кимнах, тя въздъхна с облекчение.
– Благодаря… – докосвайки гърдите ми, тя се надигна и целуна ъгълчето на устните ми. – Благодаря ти много… – прошепна тя. – Обичам те толкова много.
– Ема… – тя се отдръпна, но аз я хванах и я задържах. – Добре… ние ще останем, но не трябва да сме тук. Това означава, че нито Тереза, нито Аманда и дори Ноа, никой не трябва да знае за това. Искам да ни скрия доколкото е възможно.
– Знам… разбирам, но бих искал да прекарам няколко вечери с нея.
Не бях във възторг от това, но няма друг начин, за да я защитя тук. Може би, просто трябва да бъда гъвкав. Когато Ема отиде при колата, Майкъл излезе и изчака нструкциите си.
– Ще ни е нужна нова сигурна къща. – Казах му аз. – Къщата ни вече не беше безопасна. Бартел сигурно вече знаеха за нея. Ако ще оставаме тук, всичко трябва да е ново.

Назад към част 14                                                                  Напред към част 16

ГЛАВА 13

* ЕМА *

Беше посред нощ, когато се събудих и видях Картър да се измъква от леглото. Без да се събудя напълно, седнах в леглото и погледнах часовника. Беше три през нощта. Когато чух почукване.
– Кой е?
Картър се обърна и ме погледна, докато обличаше ризата си. Нямаше никакъв отговор. Предполагам, че това бе някой от охраната. След като вдигна панталоните си и посегна към пистолета, разбрах, че нещо се случва. Той сграбчи пистолета и се наведе към мен, притискайки устни към челото ми.
– Предполагам, че няма да заспиш отново. – Когато той се изправи, аз захвърлих одеялото изправих се и потърсих моите дрехи. Изсумтявайки.
– Шегуваш ли се? – Очите му потъмняха в неодобрение.
– Остани тук… говоря сериозно, Ема. – Хвърлих му намръщен поглед, докато подскачах на един крак, опитвайки се да облека дънките си. Сънливост, болки в тялото и дънки бяха смъртоносна комбинация, но въпреки това щях да тръгна.
– Говоря сериозно, Ема. Оставаш тук, независимо кой е. – Когато отново се почука и той пак не излезе, разбрах, че той няма намерение да ме вземе докато не се съглася да остана. Така че аз неохотно измърморих.
– Добре, но ще видя заедно с теб кой е, ще разбера какво по дяволите се случва. И определено няма да остана в леглото. – Почукването се чу отново. Картър погледна назад към вратата.
– Добре… Но се опитай да не вдигаш шум. Аз ще отида пръв.
– Добре… – той отвори и изчезна зад вратата, а аз избързах, и грабнах другият пистолет, за който Картър мислеше, че не знам. Показах се внимателно, за да се уверя, че е безопасно и се канех да тръгна по коридора след него.
Обувките ми… по дяволите. – Спомняйки си едно от неговите правила, винаги бъди готова за бягане. Затова се върнах и бързо обух маратонките си. След това, възможно най-тихо, изтичах по коридора до хола. Когато стигнах там, Картър говореше с Томас, така че забавих хода си, всичко вътре в мен се стегна. Те говореха с тих, приглушен тон и когато се приближих към тях, и двамата ме погледнаха с безизразни лица. Сърцето ми сякаш прескочи в този момент.
– Какво става? – Още една бомба… някой е прострелян… превъртях безброй сценарии за миг в главата си.
– Това е сестра ти… – каза Картър и нейният образ с моето лице, окървавено и разбито, изтласка всички други мисли. Протегнах се към стената, за да не падна.
– Какво се е случило? Тя добре ли е? – Томас си тръгна, затръшна вратата зад себе си, а Картър дойде при мен.
– Тя е в клуба и пита за теб.
– Клуб? Какъв клуб… по дяволите?
– Един от моите клубове тук. Тя е направила сцена и охраната са я отвели, когато някой я е снимал за да ме уведомят, мислейки че си ти. Тя не спирала да крещи, докато не са ѝ обещали да те доведат. – Картър замълча за известно време, съзерцавайки лицето ми. – От теб зависи. Какво искаш да направиш?
– Искам да я видя… – спомних си как я гледах онази вечер, след избухването на бомбата. – Така… значи това е била тя. И не съм си въобразявала…
– Така изглежда. – Каза Картър предугаждайки мислите които се въртяха в главата ми
– Ооо… добре тогава. Това явно наистина се случва. – Аз ще видя сестра си…- Той отново кима, все още втренчен в мен.
– Сигурна ли си, че искаш да го направиш по този начин? Тя изкомандва и ти се подчиняваш и се появяваш? Не искаш ли ти да контролираш ситуацията?
Моята сестра… – Все още не можех да се съсредоточа.
– Какво? – Това наистина ли се случва. – Хм?
– Ема… – Картър ме хвана за раменете и се наведе към мен така, че очите му бяха на едно ниво с моите. Ема… съсредоточи се. Сестра ти избира времето и мястото. Помисли, ами ако е капан? Ами ако Бартел са се добрали до нея? – Ръцете ми все още бяха в хватката му, когато измърморих.
– Трябва да тръгваме сега веднага, преди да са й направили нещо.
– Ема… не, ме слушаш. Ами ако тя работи за тях? Ако това е друга атака? Тя може да те въвлече в това.
Прииска ми се да изкрещя. – Но той беше прав… но тя е моя сестра. При това тя имаше отговори за Ей-Джей и какво се е случило с нас. – Издадох дълбок дъх. – Тогава това е рискът, който съм готов да поема, Картър. – Стиснах още по здраво ръцете му, които все още държаха раменете ми. – А и искам да я видя. Онази нощ тя беше там и изглеждаше уплашена за мен…
– Сигурна ли си, Ема?
Вече знам, че това е тя… И никаква паника не може да ме задържи.
– Да… наистина, сигурна съм… – тогава стомаха ми се сви на кълбо от нерви.
Не обърнах внимание къде отиваме, когато колата спря до клубът, съсредоточих се върху това, което е вътре, без да гледам околната обстановка. Принадлежеше на Картър, друго не ме интересуваше в момента. Дори едва усещах Картър зад себе си докато вървяхме към мястото.
Погледнах надолу за стотен път и прокарах ръка по панталоните си, не знаех какво да облека. Беше посред нощ, така че ми изглеждаше глупаво да се глася прекалено. Преобличах се три пъти и накрая се спрях на тесен черен пуловер и черен панталон. Не бяха дънки, но не бяха и официални панталони, изглеждаха просто и удобно, въпреки че не ми беше все едно. Просто исках да изглеждам представително пред нея.
Моята сестра… все още не мога да повярвам.
Охранител отвори вратата и когато Картър влезе, аз протегнах ръка към него въпреки, че до това внимавахме да не показваме публично привързаност. Няколко пъти медиите ни уловиха да се прегръщаме или държейки се за ръце и тези снимки сякаш никога не изчезваха от публичното пространство. Дори след повече от осем месеца, все още се появяваха в някои новинарски канали. Но не можах да направя нищо със себе си днес, имах нужда от докосването му, той ме утешаваше.
Прекосихме обичайната тълпа от чакащи цяла нощ, за да влязат вътре, но така и никога не влизаха. Не бързаха да си тръгват докато знаменитостите все още бяха вътре. Беше същата сцена, която си припомних денят, когато стоях цяла нощ пред един друг клуб, чакайки да видя същият този Картър до когото сега вървях. А хората в страни от нас започнаха да шушукат.
– Хей! Това е Картър Рид… – извика някой.
– Вижте… това е Ема! Ема! – Обади се друг.
Все повече и повече хора започнаха да се обръщат и да ни гледат, много от тях извадиха телефоните си, светкавиците им озариха нощта. Гардовете зад нас държаха ръцете си вдигнати, опитвайки се да ни прикрият. Картър също вдигна и постави ръката си на рамото ми, а аз се шмугнах под нея, бързайки право към отворената врата. Веднага щом влязохме вътре, Картър даде заповед.
– Разкарайте ги… всички да напуснат. – Сервитьорите тръгнаха по надолу по коридора, а той добави. – Персоналът да напусне също… искам сградата да се изпразни веднага. -Хвана ме през кръста и ме поведе по коридора. Движихме се бързо, преминавайки през цялата сграда до служебният изход. Когато видях това, започнах да забавям ход.
– Картър, какво… къде отиваме? – Ръката му хвана крепко гърба ми, и не ми позволи да забавя темпото.
– Довери ми се…
Той ме поведе през вратата, където ни чакаше друга кола и кога излязохме, видях Майкъл. Той отвори задната врата на колата и аз влезнах вътре. Един от бодигардовете ни последва вътре. Преди да успея да седна на мястото си, колата вече беше потеглила.
– Какво… – въпросът заседна в гърлото ми. На седалката срещу мен беше сестра ми.
– Ооо… – тя вдигна ръка и кимна с глава.
– Здравей… Ема.
Тогава тя ме погледне в очите. – Бях права… тя има моите очи, носа ми, устните ми, дори моята брадичката, но лицето ѝ беше по-кръгло от моето. – Тя бе присвила устните си и също ме изучаваше, забелязах, че огледа внимателно все още незаздравелите ми синини. Дори и да беше малко притеснена, забелязах колко красива беше. Косата ѝ беше с един нюанс по-светла от моята и бе прибрана в стегнат кок отзад. Беше гримирана, но не прекалено много. Тя явно използваше естествената си красота и можех да разбера защо. – Тя е толкова красива…
Осъзнавайки, че се взираме една в друга, бузите ѝ порозовяха и тя погледна надолу към коленете си. Ръцете ѝ леко потреперваха, докато тя не кръстоса краката си и не ги постави между тях. Тогава тя вдигна поглед отново, трепвайки, когато видя, че все още я гледам. Тогава разбрах, че се бях втренчила в нея. Бях груба, карах я да се чувства неудобно. Но не можех да се спра, трябваше да разгледам всички подробности в нея. Забелязах че дрехите ѝ бяха скъпи. Картър имаше пари и въпреки че се опитвах да си купувам дрехите сама, той имаше стилисти, който ги правеха за мен, но въпреки това стилът ми беше недовършен. Защото не исках околните да знаят, че дрехите ми са по поръчка. Докато дрехите на сестра ми не крещяха на пари, но лесно разпознах марките. Носеше черни обувки надничащи изпод прилепналите по перфектните ѝ крака сиви панталони, кашмирен блестящ пуловер, опънат подчертаващ прекрасно всичките ѝ извивки. Шалът около врата ѝ допълваше визията. Изглеждаше прекрасно, стилно и зашеметяващо
Тя прочисти гърлото си и подбутна мъжът до себе си. Моят поглед се обърна към него. Беше същият човек, когото видях до нея, след експлозията в клуба на Коул.
– Мис Нейтанс? – Обърнах се към него. Бузите на сестра ми почервеняха, тя отново погледна надолу към коленете си. Той се намести на мястото си, и опъна леко вратовръзката си.
– Ааа… да.
– Казвам се Ема Мартинс.
– Ъъъ, да… – повтори той, гледайки Картър. – Не знам защо те нарекох така. Знаех… искам да кажа, че медиите постоянно те споменаваха като Ема Мартинс. Надявах се, но… Мислех си… – Той замлъкна, когато сестра ми го докосна с ръка. Тя се наведе напред, брадичката ѝ се повдигна. Изпъна раменете си назад, руменината по бузите ѝ бързо избледня и сега аз вперих поглед в елегантната, изискана жена седяща пред мен.
– Това, което Кевин се опитва да каже е, че се е надявал името Нейтанс да предизвика някакъв забравен спомен у теб. Ти беше толкова малка, когато те отведоха.
Отведоха… малка… забравен спомен. – Нито една от тези думи не ми изглеждаше правилно и аз се напрегнах, но Картър взе нещата в свои ръце. Сигурно е усетил моето объркване и побърза да привлече вниманието върху себе си.
– Нека сведем любезностите до минимум, докато не стигнем до мястото където сме тръгнали.
– Относно това… – мъжът се изкашля покривайки с ръката устата си и след това измрънка неуверено. – Поискахме да се срещнем с Ема във вашия клуб. След като ни задържаха, вашите хора не ни позволиха да изразим нашето отношение относно смяната на първоначалното мястото… – Картър го прекъсна.
– Да… защото това беше мое решение. А не е ваше или на моите хора. – Сестра ми го побутна с лакът по ръката.
– Всичко е наред. Той… искам да кажа… – тя посочи към Картър и мен. – Не ви познаваме… изобщо…
Ние бяхме от мафията. Ето какво се криеше зад думите ѝ. Те се страхуваха от нас. – Щом осмислих това, усетих неистово желание да се разсмея. Но замълчах и го потисках. – Да се разсмея в такъв момент, би било твърде неуместно. Ако започна, не мисля, че бих могла да престана. През последните няколко седмици имаше прекалено много напрежение, за да създавам допълнително. – Вместо това въздъхнах.
– Неловка ситуация… – сестра ми издаде звук, полу смях, полу кашляне. Поне така се опита да го прикрие, като докосна гърдите си.
– О Съжалявам. Аз…
Но ъгълчетата на устните ѝ се обърнаха нагоре, както и моите. Когато тя видя моята усмивка, тя отново погледна надолу, разклащайки рамене и се засмя тихо. Аз не се засмях, но не можах да изтрия усмивката от лицето си.
– Аз… – тя отново вдигна поглед, покривайки устата си с ръка, когато от нея се изтръгна друга усмивка. – Толкова съжалявам. Така е, права си. Това е неловка ситуация, беше просто опит на Кевин да ме защити. – Тя посочи към Картър, обръщайки се към него. –Сигурна съм, че ти би направил същото за Ема… – тя замлъкна и очите ѝ се върнаха върху мен. Имаше приятелско изражение, тя сложи ръка на коляното си и продължи. – Аз… това е, защото си тук. – Гласът й звучеше потиснато. – В една кола сме, никога не съм мислила… – тя примигна и потърка ъгълчетата на очите си. – Никога не съм мислила, че ще те намеря.
Не знаех какво да кажа. Никога не съм мислила за това, какво бих ѝ казала. До преди да разбера за съществуването ти имаше само Ей-Джей и аз. Само ние, но откакто разбрах за теб…
– Благодаря, че ме намери… – казах и сложих ръката си между мен и Картър. Държах я там, притискайки се към него. просто имах нужда в момента да го докосна. – Много неща се случиха, но и аз мислих много за теб.
Тя кимна, явно опитвайки се да не заплаче и продължи да потърква ъгълчетата на очите си. Това не беше нито времето, нито мястото, толкова много трябваше да бъде каза, но не казах нищо друго, докато не пристигнахме на мястото. Когато колата намали и вратата се отвори, ние се озовахме в голям, добре осветен склад. Вътре нямаше нищо, само някакъв офис с прозорец и врата. Когато сестра ми ни последва, а след нея се приближи и нейният приятел, един от охранителите застана до страничната врата. Друг зае позиция до него и още няколко се приближиха до вратата на главния гараж. Преди тя да се затвори зад нас, видях три други коли да паркират отвън. Гардове наизскачаха от тях и заеха позиции прикляквайки до колелата на автомобилите. Бяхме сериозно въоръжени и добре защитени.
– Леле майко… – сестра ми хвана с ръце главата си, фокусирайки се върху дадената сцена преди вратите на гаража да се затворят напълно.
Сега вътре бяхме само ние четиримата и четирима от охранителите. Аз бях привикнала към всичко това, но като видях реакцията ѝ, си спомних първия път, когато осъзнах колко влиятелен е всъщност Картър. Това правиха тези хора, те бяха физическо напомняне за това кой е Картър и на какво той беше способен. Тя ме погледна, веждите ѝ се събраха и инстинктивно се приближи до приятеля си. Не бях сигурен дали осъзнава собствените си действията или не, но я разбирах. Той беше единственият и познат, и беше нейният остров на безопасност.
Прииска ми се да се приближа до нея, да я уверя, че аз не съм опасност за тях, но в следващият момент усетих Картър до себе си, неговата ръка докосна горната част на ръката ми, сякаш за напомняне. Ние не познаваме тези хора. Не знаехме нищо за тях. Погледнах нагоре и видях тревогата във вълчите му очи и само кимнах. Той посочи с ръка към кабинета.
– Мисля, че Ема и Андреа могат да поговорят насаме.
– Да… – въздъхнах аз с облекчение. Сестра ми веднага кимна в знак на съгласие.
– Да…
– Андреа… – погледна я нейният приятел. А тя го потупа по ръката.
– Ще се оправя, Кевин. Ние ги потърсихме, а не обратното.
– Но… – той я хвана за ръката. Тя ловко го избегна.
– Престани, Кевин. Това е тя. Искам да говоря с нея.
– Не мисля, че трябва да си сам. – Той погледна назад, преди да погледне отново към Андреа. Лицето му отново започна да се изчервява и той повдигна ръка и се почеса по врата. – Андреа, аз… добре. Може би…
Картър се приближи до офиса и отвори вратата. Бях на път да последвам зад Андреа вътре, но той ме задържа.
– Само минутка, моля… – каза ѝ той, докато затваряше вратата. Тя се намръщи, но не отговори.
– Какво? – Погледнах през рамото му, бяхме достатъчно близо, така че нейният приятел да ни чуе. – Но… какво?
– Остани в полезрението ми. – Измърмори той.
– Какво?
– Не ѝ вярвам, и не искам да те оставя сама с нея. Вратата не е заключена и аз съм точно отзад. Ако имаш странно усещане, почеши се зад ухото. Аз ще вляза веднага.
– Мислиш, че… ще ме нападне ли, или какво?
– Не знам… – настоя той. – Но не искам да рискувам. Бартел убиха Ей-Джей, нищо не мога да изключа.
– Ооо… – веднага се напрегнах. – Но тя…
– Ема… – каза той тихо, като все още държеше ръката ми, но смекчи хватката си, докато ме погали с палеца си. – Просто бъди внимателна, става ли?
– Добре. Да… – целунах го по бузата. – Ще бъда.
Понечих да се отдръпна, но той ме хвана за тила и отново ме притиснат към себе си. Още една целувка и едно здраво докосване към мен. Това не беше просто страст. Дори почувствах леко неудобство. Усетих нуждата му от мен и за миг вътре в мен се зароди похотта. Не беше сексуално влечение, по скоро беше примитивна. И беше взаимно. Целунах устните му отново, вкусвайки го отново и след това се отдръпнах, гледайки го в очите. Видях страха в тях и автоматично вдигнах ръка, мразех да го виждам така. Никога не трябваше да се чувства така. Докоснах бузата му, за да го успокоя. Той кимна, но безпокойството не си тръгна.
Тогава аз се обърнах и влязох вътре, за да говоря със сестра си.

Назад към част 13                                                                 Напред към част 15

ГЛАВА 12

* КАРТЪР *

Когато влязох в къщата на Маурицио, разговорите замряха. Знаех че Коул премества командния си пункт тук, заемайки библиотеката за офис. Без да обръщам внимание на погледите на мъжете и няколкото жени, се отправих към Коул. Когато говорихме снощи, той ме посъветва да стоя настрани и далеч. Той беше лидерът, но най-важното беше, че щом аз не съм от семейството, тогава той не ми беше шеф. Пред затворените врати ме посрещна Шейвон. Братовчедка на Коул с ведра усмивка, ме изгледа похотливо и в същото време с опасение.
– Картър, Картър, Картър… – примижах.
Идвах в тази същата къща, уреждайки всичко за посвещението на Коул почти всеки ден през последния месец, а днес тя ме посреща все едно съм някакъв блуден странник!?
– Не ме притискай, Шейвон. Иди се занимавай с някой друг, не съм в настроение… – Тя се засмя и леко наклони глава настрани, докато ме изучаваше внимателно с поглед. Но усмивката не слизаше от нейното лице.
– Да те притискам… че за какво? Та ти не си член на нашето семейство, нали вече не си един от нас!?
Тогава осъзнах. – Тя не изпълнява заповедите му. Тя явно върви срещу него. – Поклатих глава. – Каквото и да имаш да ми казваш, не се интересувам. – Когато се опитах да я заобиколя, тя препречи пътя ми.
– Хайде стига, Картър… чуваш ли ме? – тя сложи ръка на кльощавото си бедро. Приближавайки се към мен, прокара пръст по гърдите ми.
– Ти прекарваше много време с мен. Спомняш ли си онези дни?
Беше до преди Ема и никога повече.
– Махай се, Шейвон. Не играя вече задкулисните ти игрички. – Стрелнах я с очи предупредително, като същевременно задържах дистанцията помежду ни. Пренебрегвайки острата й въздишка, влязох вътре, отваряйки двете врати едновременно. И без да изчакам да се затворят, казах. – За твоя информация… – Коул отмести поглед от масата към мен, както и другите трима мъже пред него. – Твоята скъпа братовчедка заговорничи да те убие.
– Картър… негоднико! – Извика Шейвон зад мен. В това време вратите се затръшнаха и не се наложи да поглеждам назад, за да видя колко бързо се е изпарила от къщата. Коул се ухили, докато се изправяше от стола си.
– Току що ми създаде проблем?
– Познавайки Шейвон, ще бъде на самолета за Флорида след по малко от тридесет минути и няма да я видим следващите шест месеца.
– Добре тогава… – очите на Коул се обърнаха към един от мъжете и погледа му се задържа на него. – Надявам се дъщеря ти да не си играе с огъня, Лео. – Коул присви очи, сякаш преглъщайки останалото което мислеше. Затова аз казах.
– Ако дъщеря ти се противопостави на главата на семейството, аз ще я навестя в същия ден. – Оставих думите ми да увиснат във въздуха. Студеният убиец в мен бе заговорил отново.
– Добре… – прочисти гърлото си Коул. Той посочи към един от мъжете в дясно от него. – Картър, това е началникът на полицията Смит. Той ни държи в течение по случая на експлозията в клуба ми.
Полицай? Беше ли на заплата? – Коул кимна, сякаш чувайки неизказаните ми въпроси. Аз се облегнах на стената, скръстих ръце на гърдите си и наведох глава. Чаках с нетърпение да чуя всичко, което имаше да каже този човек.
Той ме стрелна с нервен поглед. Държейки бейзболна шапка на коляното си, нервно си играеше с ремъка ѝ, и адамовата му ябълка потрепваше през цялото време. Тогава Коул каза.
– Не му обръщай внимание, Джак. Приятелката на Картър беше вътре в клубът. Не, не е с нас вече, но иска да знае всичко, за да не се тревожи за нея повече от необходимото.
– Ооо… – продължи да ме гледа той и не изглеждаше спокоен. Но не ми пукаше, кимнах на Коул и му направих знак да продължат разговора си.
– Така Джак, каза, че резултатите са…
– Ъъъ… – той ме погледна отново, преди да погледне към Коул. – Смятаме, че раницата е била оставена там преди отварянето на клуба. Беше в едно шкафче и когато проверихме кой от работниците са го използвали, никой не бе открит. Явно беше празно шкафче.
– Някакви отпечатъци?
Той поклати глава и отново ме погледна. Аз също го прегледах.
Той е мръсно ченге. Не трябваше да го гледам толкова високомерно но го направих. Имах кръв по ръцете си, но аз бях верен на тези които обичам. Ако се закълна да служа и защитавам, тогава щях да бъда верен на тази клетва до смъртта, независимо от всичко. Но този човек, той беше тук, потен и бършещ ръце в коленете си. Той би предал и собственото си семейството за пари. Много хора ни даваха необходимата информация, и работиха за нас, защото ние платихме най-добре, и името Маурицио беше почитано. Но този човек не го заслужаваше. Той получаваше подкупи за работата си. „Ти не си в семейството“, – напомни ми вътрешният ми глас. – „Ако си в него, тогава си в него. Спри да казваш, че си вън, ако действията ти доказват противното.“
– Без записите от охранителните камери във вашия клуб, ние няма да можем да разберем кой е сложил чантата там. Ако ги имахме… – той преглътна нервно отново. – Така бихме могли да елиминираме много от сценариите и заподозрените.
Искаш да имаш очи вътре. Той лъже…
Коул заобиколи масата. Нашите погледи с Коул, за момент се пресякоха и в неговите очи проблясваше собствената му тревога. Той искаше, да не се намесвам. Разбрах го, но ще направя каквото реша. И въпреки факта, че реакцията ми беше незабележима, Коул получи моето съобщение. По лицето му, преди да се обърне към началника на полицията, блесна едва забележима усмивка, а в следващият миг всички емоции бяха изтрити. С хладна маска той се втренчи в него, той стисна шапката си сякаш в смъртна хватка, чак кокалчетата на пръстите му побеляха от усилието.
– Джак… знам, че са събрани доказателства. Знам, че има някои подробности… подробности, които ви казват как е сглобена бомбата, вероятно откъдето са закупени компонентите ѝ. Всяка бомба има свой собствен почерк, почеркът на своя създател. Знам го, и ти също го знаеш. А седиш тук и се опитваш да ме убедиш, че не си намерил нищо друго, освен че е била в някакво шкафче?
– Сър…
Коул го прекъсна, като поклати глава. Той се наведе, поставяйки ръце върху коленете си и сякаш влезе в кожата на началника на полицията.
– Знам, че се опитваш да ме залъгваш с тези глупости. Не знам с какви други членове на семейството ми си работил, но при мен няма да е така… номерът ти няма да мине. Аз не знам дали съм по-умен от тях, но със сигурност съм по-малко търпелив. Затова дай ми до утре името на човекът стоящ зад бомбата или ще разбереш, че не съм чак толкова мил колкото тези, с които си се занимавали преди мен. – Яката на ризата на мъжа беше подгизнала от пот. Той кимна нервно с главата.
– Аз ще го направя. Ще разбера и ще ви осведомя още днес. Аз ще… – Очите на Коул все още бяха присвити, той се изправи, позволявайки на началника на полицията да се изправи също.
– Благодаря ви, шериф Смит. Ще ви чакам довечера тогава.
– Да… да сър. – Коул махна с ръка на Лео.
– Ескортирайте го, моля. – Лео и шерифът излязоха от стаята, Коул остана само с един от членове на семейството, Джийн. Облягайки се на стола си и поставяйки глезена на единия крак върху коляното на другия, поклащайки глава, той ме погледна.
– Мислиш ли, че работи за Бартел? – Аз нищо не казах. Изчаках Коул да говори, а той прокара ръка по лицето си, докато отиваше към стола до бюрото си.
– Работил ли е с нас преди?
– Той беше с Лео… – каза Джийн.
– А Шейвон? – попита ме Коул. – Вярно ли е това, което каза преди малко? – Аз повдигнах рамене.
– Не знам… тя се опита да ми попречи да вляза тук. Само предположението, че Лео следва собствения си плана и той искаше да разбере дали би се вързал на това, което каза ченгето.
– Или работи с Бартел и е искал да вземе последната част от доказателствата, които може да имаме срещу тях, на камерите? – Каза Джийн, а Коул поклати глава и се намръщи.
– Във всеки случай явно не мога да вярвам на някои от собственото ми семейство, а дали въобще мога да вярвам на другите и на това, което всеки от тях има скрито в ръкава.
– Имаме политика, като всяко друго семейство. – Коул погледна към Джийн изпитателно.
– Не съм идиот и знам, че влязох и взех властта. Когато заех това място като лидер, знаех че няма да бъда посрещнат с усмивки и повдигнати палци, но това тук са глупости. Те имат доказателство знам това.
– Почакай да видиш какво ще ти покаже… – промърморих аз. Той поклати глава, разтривайки челюстта си.
– Трябва да поставя под наблюдение старейшините, нали? – Джийн ме погледна, въпросът не беше отправен към мен, а към него. Но реших да му отговоря аз.
– Ще е добре…
Мислех, че всичко е наред с предаването на властта. Мислех че началото беше успешно, но явно грешах. Разбрах, че съм се надявал, че тази промяна ще премине безпрепятствено. Надявах се на това, защото исках всичко да е под контрол и уредено, и че нищо от това няма да засегне Ема.
– Не вярвам на никого освен на вас двамата… – промърмори Коул, с дълбок гърлен глас. Аз поклатих глава и той ме погледна право в очите.
– Имам нужда от помощта ти, Картър.
– Дойдох тук за информация. Трябва да знам дали целта е Ема.
– Знам… знам, че технически си излязъл, но ти казвам имам нужда от теб тук, вътре. Трябва да ми помогнеш, – той погледна към Джийн. – От теб знам, че мога да се доверя на чичо си. – Джийн се напрегна. Знаех, че си спомни собствените си опасения за собственият си племенник, но го прикри веднага и само кимна.
– Можеш да ми се довериш. Аз ще се погрижа да следя за останалите членове на семейството. Ще се справя с това. – Погледът му срещна моя и разбрах, че го прави за да ми помогне. Бях тук, за да защитя Ема, това е всичко. И аз кимна в знак на благодарност. Това беше един от елементите в списъка на Коул, за чието уреждане се нуждаеше от помощ.
– Благодаря ти, Джийн… – каза Коул. Джийн кимна, после ме погледна. Аз също кимнах.
Той се насочи към изхода, позволявайки на мен и Коул да останем сами. Изчакахме, докато вратата се затвори и тогава започнах.
– Довел си тук шефа на полицията? За да види лицето ти? За да види и моето? – Коул се намръщи и напрегна.
– Какво…
– Това е безразсъдство, по дяволите. Излизаш с мръсни ченгета, мръсни политици, които и да са те, извън къщата. Никога вътре в къщата.
– Какво… всемогъщи треньоре! Явно ти имаш набор от правила, как да бъдеш лидер на мафията за манекени?
– Коул…
– Какво? – Очите му блеснаха предупредително. – Ти ме тренира да се бия и да убивам. Останалото трябва да науча сам по себе си.
– Довери се на Джийн тогава. – Коул се засмя.
– Верн, защото чичо ми не съди всяка грешка, която правя, а? Защото той наистина мисли, че аз заслужих това място?
По дяволите. Усетил е съмненията на Джийн.
– Той има добри намерения Коул. – Той ми махна с ръка.
– Баща ми беше главата на семейството. Аз просто… – той сложи ръце на масата, и за секунда я сграбчи. – Това беше негово. Цялата тази къща, този фотьойл, всичко тук. Имам толкова много спомени за него тук, и сега… това е мое и… – лицето му беше потъмняло от сянката на спомените. – Тук има много призраци, Картър. Но явно са много повече отколкото си мислех.
Баща му, майка му, братя, сестри… вече ги няма. И той можеше да бъде следващият. – Смекчих тона си и му казах.
– Ще ти помогна с всичко, което мога.
– О, Господи… – устните му се извиха в саркастична усмивка. – Благодаря ти много за това.
– Не бъди задник, глупако… – изръмжах аз.
Продължавах да се въвличам във всичко това. Разбира се, аз дойдох сам, но трябваше да знам със сигурност.
– Според теб кой беше целта? – Коул въздъхна.
– Нямам идея. Наистина не знам. Как е тя?
Тя спеше, когато тръгнах.
– Натъртена, боли я всичко, как да е? Почива в момента. – Трябваше да се върна при нея.
– Тя в дома ти ли е? – Аз кимнах. – Днес ще тренираме ли? – Повдигнах вежди и измърморих.
– Естествено, винаги.
– Ще дойда…
Въпреки всички трудности в началния етап, усещането ми за това, че той се върна бяха добри. Щяхме да изпаднем в старата си рутина. Когато Ей-Джей почина, Коул го замени, заемайки мястото на моя „брат“. Аз не търсех приятели, но си приличахме и когато го отведох от семейството, за да го скрия и тренираме, още повече си заприличахме. Дори въпреки факта, че нямахме кръвна връзка. Бях в сенките за да се погрижа за Ема, докато той беше в сенките, само за да оцелее. Въпреки всичко се придържам към това, което казах на Джийн в самолета. Коул ще стане добър лидер, но трябваше да намери своя път. Само тогава ще може да стане лидер. Не можех да го направя вместо него. Единственото, което бих могъл да направя, е да го тренирам, превръщайки го в добър боец.
– Картър…
– Хм? – Бях разсеян от собствените си мисли. – Да?
– За мен е различно… – поколеба се той. – Бях зад борда, ти знаеш, и аз се връщам. Просто… различно. По моя начин…
Не отговорих. И не мислех, че го очаква от мен. Когато излязох ръката ми стисна инстинктивно във въздуха и почти усещах тежестта на моят пистолет. Щеше да се върне при мен.

* ЕМА *

Чух приглушени звуци, бях на върха на стълбите. Колкото повече се приближавах до партерния етаж, толкова повече звукът растеше. Картър явно беше вътре във фитнес залата. Още преди да вляза във вратата и да го видя, знаех че е той.
Намерих го с качулка на главата и стара блуза без ръкави, удрящ крушата с все сили. Краката му ритаха със светкавични удари отново и отново. Ръцете му бяха увити в бели бинтове, които вече бяха парцаливи и в черни петна. Сигурно съм издала звук, защото Картър изведнъж спря и погледни назад.
– Здрасти… – Гласът му беше толкова нежен. Сърцето ми се стопи.
– Здравей и на теб. – Той беше потен, мускулите му блестяха. Исках да го заведа в леглото. Но вместо това казах. – Научи и мен…
– Да те уча? – Аз кимнах и посочих крушата.
– Как да се бия. Искам да се науча. – Той се отдръпна назад и разкопча суитчъра си. Гърдите му блестяха от пот. Докато ме гледаше, Картър опря ръката си на крушата.
– Искаш да се биеш?
Убих вече двама. – Няма да ми навреди.
– Не…
Не очаквах този отговор.
– Моля? Защо…
– Казах не… – Той отново започна да се обръща към крушата, но аз хванах ръката му.
– Защо не?
Вместо да ме гледа в очите, погледът му беше насочен през рамото ми.
– Защото не трябва да се биеш. Това е моя работа… – отвърна той, стискайки челюстта си от напрежение.
– Хей… – протегнах се към него и го хванах за брадичката, и го заставих да ме погледне. Борбата е работа за двама. Дънван… Бен… аз убих тези мъже. Ръцете ми вече са в кръв и аз също участвам в тази битка. Каквото и да стане, аз съм тук. Аз съм на твоя страна. Ако момичето която обичаш не знае как да отстоява себе си, тя не трябва да бъде тук.
В очите му се отрази болка, а ъгълчетата на устните му омекнаха.
– Ема… – той посегна към ръката ми. Отстъпих назад и махнах ръката си от него.
– Не… аз съм до теб, Картър. Сега, това е нашият живот. Избухна бомба по дяволите… не можеш да ме защитаваш през цялото време. Познавам те, ти се опитваш. Знам, че имам охрана, но ако нещо се случи, трябва да знам как да се защитавам сама. – Гърлото ми се сви. – И ако не дай си Боже, нещо ще се случи с теб, аз също ще бъда тук и ще се опитам да те защитавам.
– Ема… – гласът му беше толкова тих. Аз преглътнах бучката в гърлото ми. Бях права и той го знаеше.
– Слушай, разбирам те. Обичаш ме. И ти не искаш да правя това през целия си живот, но съм тук и това се случва. Научи ме да се бия и може би ще мога да ти помогна малко. – Той докосна бузата ми.
– Ако нещо ти се случи… – поколеба се той. Аз покрих ръката му с моята.
– Нещо вече се случи… – гласът ми стана твърд. – Време е, Картър. Аз не съм толкова невинна. Спри да се държиш с мен така, сякаш изобщо не е така.
– То е защото те обичам…
– И аз те обичам. Обучи ме да бъда най-добрият боец, така че да бъда момичето до теб. Това е най-умното нещо, което можеш да сториш в създалите се условия.
Той беше мъжът, когото обичах, но в началото дойдох при него, защото беше студен убиец. А и щеше да се върне в онзи свят, без значение, че го бе напуснал, защото все още обича тези хора.
Аз можех да разбера болката му. Той не искаше да ме наранява повече, отколкото вече бях претърпяла. Получените средства за борбата можеха да ме накарат да искам да вляза някъде, където не бих се сетила до преди това. Може би. Но ако бяха в опасност, приятели ми. Ако бяха в опасност, щях да ги защитя независимо от всичко.
– Довери ми се… – уверих го аз.
– Вярвам ти… – погледите ни се кръстосаха и аз видях борбата в него. – Не бива да се притесняваш, че някъде са заложили бомби, или дори да се притесняваш, че трябва да защитиш някого, – каза той. – Това е моят живот и го мразя, че това ти се отразява по същия начин и на теб.
– Знам, но това е положението. Въвлякох те в това преди, а сега ти ме дърпаш вътре. Така че… това е, което се прави за някого когото обичаш. – Хванах го за краищата на блузата без ръкави и го придърпах към себе си. – Ти отиваш там, където отиват те. Вървиш с тях по един път, което се случва с тях, се случва и с теб. Това е бремето да обичаш някого. Ти ми помогна, сега ми позволи аз да помогна на теб. Дай ми възможност да ти помогна.
Той ме хвана за тила и ме дръпна към себе си.
– Без значение от всичко случващо се, аз се гордея, че те имам до мен… – тогава устните му срещнаха моите и той измърмори. – Веднага щом се оправиш, започваме. Обещавам…

Назад към част 12                                                                  Напред към част 14

ГЛАВА 11

* КАРТЪР *

Въпреки че ми се стори, че всички телефони в самолета звъннаха по едно и същото време, Джийн беше този, който ми каза за експлозията. Почувствах че нещо не беше наред, когато посегнах към телефона си, за да отговоря на Томас, но преди да успея да кажа каквото и да било, Джийн протегна ръка, жестикулирайки показвайки ми да изчакам мълчаливо. Затова така и направих. Когато той затвори телефона каза директно без да увърта.
– Имало е покушение срещу Маурицио.
Знаех си… семейният клуб. Тереза и Аманда са в Ню Йорк. Значи са били там… – въпросът дали Ема е добре направо напираше в мен, но се опитах да запазя самообладание за пред своя ментор. Забелязах че лицето му изразяваше спокойствие. Той, се втренчи в мен и в дълбините на очите му нямаше дори сянка от лъжа. – Бих искал да знам дали нещо се е случило с нея, по дяволите. – Но въпреки това аз попитах.
– Тя ранена ли е? – Той не отговори. Телефонът ми звъни отново и този път аз отговорих веднага.
– Тя ранена ли е? – Беше Коул, за миг се поколеба но все пак отговори.
– Доколкото чух, само няколко навяхвания и порезни рани.
Добре… – тя беше добре, слава богу. – Надигаше се буря в мен, чист първичен гняв, всяка клетка в мен закипя. Тогава му зададох втория си въпрос.
– Тя ли беше целта?
– Бог да ни е на помощ… – промърмори седящият до мен Джийн. Аз го игнорирах, чакайки отговора на Коул.
– Ние не знаем за момента. Бомбата беше оставена в чанта в задната част на клуба. Тя беше навън и говореше с приятелката си. Ако тя е била целта, тогава бомбата щеше да е доста по близо, за да я удари. Предполагам. Ако тя не е целта може би това да е предупреждение за всички нас? Може би те дори не са се надявали да убият толкова, колкото убиха. – Гласът му беше напрегнат. – Не можем да знаем със сигурност.
– Тя е била отвън?
– Да, в уличката.
Знаех много добре разположението на клуба. – Моите хора трябва да са били на позиции около нея, което означава, че част от тях са били близо до епицентъра на експлозията. – Не казах нищо на Коул за тях. – Той е член на семейството, но не на моето семейство. Тези хора бяха мои и на Ема. И те ще бъдат отмъстени… – не трябваше да мисля за тази клетва сега, просто си я прошепнах наум. Бурята в мен продължаваше да кипи със страшна сила.
– Къде е тя в момента?
– У приятелите ви, за които ми разказа. Отидох лично и я проверих…
Той се е показал пред тях… Ноа, Тереза и Аманда вече знаеха за поредния играч в живота ми. – Стиснах телефона по-здраво, но продължих със спокоен тон в гласа. Без да издавам никаква реакция.
– Тя беше ли добре?
– Да… приятелите ви се бяха погрижили за нея.
Знам защо Коул е отишъл там. Тя е моят живот, аз я оставих в неговия град. Явно изпитва някакъв вид преданост към мен и е трябвало да се увери, че тя е добре. – Разбрах това, но въпреки това не бях във възторг.
– Коул… – измърморих аз.
– Да?
– Никога повече не се приближавай до тези приятели… – За момент настъпи гробна тишина. Сякаш дори двигателите на самолета заглъхнаха.
– Картър?
– Щом хората ми са с нея, значи тя е добре.
– Да… но аз отидох да я видя със собствените си очи… – прекъснах го, стискайки телефона си адски здраво.
– Знам… но не е било нужно. – Той притихна, след известно мълчание каза.
– Дължа ти живота си… това е моят град… – Аз отново го прекъснах.
– Не ми дължиш нищо. Сега дължиш всичко на семейството си. Аз не съм твой приоритет. Семейството е твоя грижа сега. – Видях, как Джийн обърна глава, за да ме погледне. – Бях прекъснал Коул, но казах истината. Неговият приоритет сега беше семейство Маурицио, а не моето семейство. Беше ми болно до известна степен да го кажа, но Ема не беше и не трябваше да бъде обект на вниманието му. И определено не трябваше да ходи отново да я проверява.
Той мълчеше от другия край на линията и това беше добре. Повече не съм и очаквал.
– Правилно ли си мисля, че бомбата е била заложена от семейството Бартел?
– Картър… – но той не отговори на въпроса ми.
– Трябва да сте сигурни, че е от семейство Бартел…
– Картър…
– Какво?
– Никога няма да се извиня, че посетих приятелката ти… и ще го направя пак ако е необходимо.
Аз затворих очи. – Не искам да го слушам, но честно да си призная съм горд с него.
– Трябва да планираш следващия си ход, глупако… – изсъсках му аз.
– Вече… – замълча той за момент. – Вашето пътуване до дома ти беше ли належащо?
– Да… – погледнах Джийн, който не криеше, че подслушва разговора ни. Тогава той повдигна вежда и аз казах.
– Съвсем наложително… – направи гримаса Джийн. А Коул продължи.
– Добре… и така да е, но сега трябва да се прибереш при жена си, Картър. Тя се нуждае от теб. И не, семейството не е толкова важно. – Все още не.
Сякаш чух колебанието на Коул и почувствах леката му усмивка. – Преди това Коул не беше в редиците на семейството, когато Бартел атакуваха за първи пъти, сега когато той се върна у дома си, те заложиха бомба в клуба му. И няма никакво значение дали Ема е била целта или не, това се бе случило на територията на семейството. И аз знам много добре, че това е съобщение до Коул. Все още съм извън играта, но без значение дали ми се иска или не, нямаше да е за дълго. Знам го, Джийн го знае също. Трябва да се прибера, за да предприема действия. Вече ме забъркаха… и нямам никакъв избор. Тръгвам наобратно, сега трябва да се погрижа Ема.
– Ще говорим по-късно Коул… – от другата страна той се засмя.
– Ще се видим явно. Знаеш ли… ти си късметлия, Картър. – Аз не казах нищо повече, затворих телефона и се обърнах към Джийн.
– Племенникът ти ще бъде добър лидер. – Той се засмя.
– Не знам още, но едно е ясно, той те поставя на мястото. – И двамата се усмихнахме, но не ни беше до се смях. Кога самолетът ни кацна, Джийн отиде при семейството си, а аз отидох при моето.
Когато влязох в къщата на Ноа, светлините бяха изгасени с изключение на няколко лампи в ъглите, чух мърморене и говор в една от спалните. Ноа и Тереза сигурно още не са заспали. Но се отправих право към нашата спалня, която Ноа ни бе отделил, и когато отворих врата, я видях там. Времето сякаш спря в този момент. Тя лежеше по гръб малко неудобно, с обърната настрани глава. Явно трябваше да лежи така, за да не навреди на раните си. Ръце ѝ лежаха на покривалото и пръсти ѝ, бяха преплетени с тези на Аманда, която лежеше до нея. Спрях за миг и я погледнах. Исках да я вдигна и да я отведа от Аманда, и да я защитя от целия свят. – Ето тук трябваше да съм, а не да я оставям. – Стиснах челюст и почувствах как вътре в мен се разрази отново бурята. – Трябваше да съм тук… по дяволите. Аз трябваше да държа ръката й през цялото това време, а не Аманда.
Тогава Аманда отвори очи. Тя не скочи, когато ме видя, само се усмихна и бавно се изправи. Пускайки ръката ѝ, тя ми прошепна.
– Тя ще се оправи, просто много ѝ липсваш. – Аз кимнах. Страхувах се, че няма да се сдържа.
– Не трябва да си тръгвам… благодаря Аманда. – Бе единственото, което успях да кажа. Тя се измъква изпод завивките, приближи се до мен и попита.
– Мога ли да говоря с теб? Навън?
Не… – цялото ми същество се съпротивляваше на идеята да напусна Ема отново, но аз кимнах и я последвах обратно в коридора. Затваряйки вратата, тя попита.
– Трябва ли да се тревожим за нея? – Не попитах какво има предвид. Аманда и Тереза бяха умни. И двете знаеха какво всъщност се случва. Вместо това кимнах.
– Да… – тя си пое въздух и добави.
– Не мислех, че ще го признаеш.
– Би ли предпочела да те излъжа? Мога да го направя, без да ми мигне окото.
– Не, не естествено… – поклати глава тя, скръствайки ръце на гърдите си. – Аз… а ти какво мислиш да предприемеш?
– Никога да не я оставям… – тя потърси погледа ми с очи. – Бяха наранили Ема и грешката за това беше моя. – Благодаря ти, че си била до нея… – Аманда направи гримаса, изглеждаше разстроена.
– Тя разказа ли ти нещо за мен? За връзката ми?
Ооо… значи Ема е знаела. – Поклатих глава аз и измърморих.
– Не, не ми е разказвала нищо, но не знаех, че тя знае. – Очите на Аманда се разшириха и тя пребледня.
– Ти си знаел?
– Браян Камдън е добро ченге… да, Аманда, естествено че аз знаех. Взел съм всякакви мерки за да бъде Ема в безопасност, което включва следенето, на теб и на тези, с които споделяш леглото си. – Тя пое дълбоко въздух, притискайки ръка към бузата си.
– Боже мой. Чуй се само… аз го обичам.
– Знам… – Аманда избърса сълзите си с ръка.
– Щях да скъсам с него днес, но Ема ме спря. Затова дойде с мен в уличката. Тя изтича при мен за да ме спре, защото нямаше да мога да го преживея. Обичам го толкова много. Аз… – тя се извърна, но въпреки това аз усетих страданието й. – Ти…
– Дали възнамерявам да го убия? Това ли се опитваш да попиташ? – Тя кимна, хлипайки и клатейки глава напред-назад. Не можеше да направи нито да каже нещо.
Каква ирония, жената, която утешаваше моята половинка ме пита дали смятам да отнема половината ѝ, за да спася своята половинка… – Казах ѝ истината.
– Не… – раменете ѝ бяха повдигнати, напрегнати, но след отговора ми се отпуснаха. Тогава аз добавих. – Но ще го направя, ако започне да разследва мен или Ема. Няма да се поколебая. – Тя не отговори, не можеше да ме погледне дори. Бях сигурен, че тя не би могла да отговори на това. Не беше дори заплаха, беше факт. – Ще го направя, ако трябва. Понякога бях студено копеле, но не бях безсърдечен, освен ако нямаше нужда да бъда. – Смекчих тона си. – Благодаря ти Аманда, отново ти благодаря.
Тя ме погледна изпитателно. Нямах чанти със себе си и все още бях облечен с палтото си. После погледна назад към главния вход и видя, че Томас чака.
– Ще я взимаш със себе си, нали? Днес ли заминавате?
Всички мои хора бяха долу и чакаха в колите.
– Да… точно сега. – Томас тръгна напред, но аз го задържах с ръка. – Аз ще я взема. Аз ще се погрижа за нея. Това беше моята работа. – Той кимна мълчаливо и отстъпи назад, а аз се върнах обратно в спалнята. Повдигнах я от леглото увивайки я с одеялото и излязох през вратата. По рано вече бях наредил да опаковат и приготвят чантите ѝ. Томас ми писа още преди нашият самолет да кацне, че всичко беше чисто. И те просто чакаха пристигането ми.
Ема не помръдна. Но веднага щом я поех в ръцете си, усети как тялото ѝ се отпусна. Тя продължи да спи по времето на цялото пътуване с колата до като пристигнахме. Тогава аз отново я взех и я занесох в нашата спалня.
Преди да легна до нея, лично проверих цялата къща, всеки прозорец, всяка врата, всеки сантиметър от дома. Моите хора също прегледаха цялата територия. След това отидох в офиса и отворих един от шкафовете и натиснах един бутон. Стената се отвори и пред мен лъсна цял арсенал от оръжия и боеприпаси.
Взех 9 милиметров пистолет и заглушител, сложих два пълнителя с куршуми в джоба си и затворих всичко отново. Върнах се в леглото, сложих пистолета на нощното шкафче и придърпах Ема към себе си. Държах я така цялата нощ.

*ЕМА*

Знаех, че е там още преди да отворя очи. Почувствах ароматът му, усетих тялото му до мен, начинът, по който ме държеше в ръцете си. Усмихнах се, усещайки прилив на вълнение. Той си беше в вкъщи и аз с наслада се обърнах, за да го видя с очите си.
Беше там, точно до мен, очите му бяха затворени. Той дремеше дишайки равномерно. Косата му беше малко разчорлена, сплескана на възглавницата, но въпреки това беше очарователен. Не намирах дори думите, които обикновено бих използвала, за да опиша Картър. Той винаги беше невероятен, зашеметяващ, смъртоносен. Но не и сладък, точно затова се наслаждавах толкова много на този момент. Нямаше никакви стени по между ни, беше само той, истинският той, с неговата уязвимост.
Въздъхнах тихичко. Толкова го обичах, исках да го събудя но в същото време не го направих. Изглеждаше като малко момче, цялата негова предпазливост я няма там. Клепачите му бяха отпуснати, а чертите му леко изкривени от сън. Знаех, че всичко това ще изчезне, когато се събуди, щеше да бъде отново нащрек и готов да се изправи срещу целия свят ако се наложи. Щеше да стане отново неудържимият хищник. Но не още. Сега той беше само мой.
Тогава, миг по-късно, очите му се отвориха, а сърцето ми подскочи. Аз му се усмихнах.
– Хей… – измърмори нежно той, вдигайки ръката си погалвайки ме по косата. После ръката му се спусна и погали бузата ми с палец. Беше толкова любящ жест. Усетих как прилив на топлина изпълва тялото ми до пръстите на краката. Така безумно го обичах. – Как се чувстваш? – Попита той. Аз поклатих глава.
– Не… няма да отговоря на това, за да не се движа. Ако не се раздвижа, няма да изпитвам болка, нали? Просто ще стоя тук и ще те гледам, и всичко ще бъде наред. – Той се разсмя тихо и след това въздъхва, докато отдръпна ръката си от лицето ми.
– Обичам те…
– И аз те обичам. – Опитах се да не се разплача, вече плаках достатъчно. – Къде беше? – Той въздъхва.
– Имах неща за вършене, но се върнах. Толкова съжалявам, че не бях тук.
Няма значение. Няма да го обсъждаме. Да не мърдаме и да не говорим за това. Просто да останем в леглото целия ден. – Изпратих му ослепителна усмивка, знаейки, че не беше никак смешно положението. – Надали щеше да стане, но е добър ден да се скрием от всички точно днес. Най-накрая се върна…
– Наистина съжалявам Ема… – гласът му стана по-дълбок и аз чух емоциите в него. – Всичко вече е подготвено за тази война… – поколеба се той и добави. – Относно сестра ти…
– Моята сестра… – устата ми се отвори. – Как не се сетих за нея по рано? – Видях я…
– Какво?
– Да… снощи, пред клуба. Тя беше там и дори ме видя. Плачеше… мисля, че тя не се чувстваше добре. Беше от другата страна на улицата, в тълпата и наблюдаваше всичко.
– Какво? – Той стана и се втренчи в мен. – Тя е била там? – Аз кимнах положително.
– Да Картър, тя прилича точно на мен. – Дори си помислих, че това съм аз. Бях объркана, но сега знам… беше тя. Сигурна съм в това. – За миг си помислих. – Може да са ме разпознали, още когато влязох. Дали? Не е толкова далеч от дома. Само час със самолет. Може би… – почувствах се неудобно. – Тя се разплака… – не успях да избия това от главата си. – Картър, тя прилича точно на мен.
Тогава забелязах стената – беше сива. Стените в къщата на Ноа имаха други цветове. Продължих да се оглеждам. В стаята имаше вграден гардероб, а срещу леглото ни голяма камина, до нея телевизор на стената, а под него вградена маса. До тях имаше врата, която предположих, че води до баня или гардеробна, или и двете. Не знаех къде сме и затова попитах Картър.
– Къде се намираме?
– В къщата ми.
– Тази къща е твоя? – Трябва да е тази, която пазеше в тайна. – Картър кимна с моментно съмнение.
– Доведох те тук за безопасност.
– Не знаех, че имаш още къщи… – излъгах го. – Той се усмихна.
– Мисля че ти знаеше… Но да, съжалявам, че не ти казах по рано. Всъщност щях да го направя, но го отложих. Докато не подобрим предпазните мерки.
– Да подобрите предпазните мерки? – Учудих се аз, а той кимна. В този момент някой почука на вратата.
– Трябва да отговорите на телефона, г-н Рид. – Картър се намръщи.
– Трябва да тръгвам… – завъртя очи той.
– А аз си мислех, че ще правим луд страстен секс тук. – В този момент игривостта напусна лицето му и то стана мрачно. – Добре ли си Картър? – Опитах се да заглуша надигащите се чувства в мен.
– Ще бъда… искам да знам какво се случи, тогава ще съм добре.
– Добре…
Внимавайки да не ме нарани, той докосна устните си в челото ми. Беше толкова нежен, че за миг почувствах сякаш отново щях да заплача.
– Трябва да тръгвам… – казва той. – Всичко започна снощи и трябва да съм сигурен, че всичко ще бъде наред с нас.
Война.
Той не каза думата, но тя сякаш увисна във въздуха. Знаех какво значеше бомбата в клуба на Коул. Картър се измъкна от леглото и излезе през вратата, докато в мислите ми се въртеше гореща вана. Аз го погледнах, възхищавайки се на стройната му талията и движението на мускулите на гърба му, движейки се безупречно под кожата му. Беше божествен, и беше изцяло мой.
Но въпреки всички тези чувства, бях ужасена.
Войната е започнала…

Назад към част 11                                                                 Напред към част 13

ГЛАВА 10

* ЕМА *

Болката не отшумяваше, имах чувството, че лежах там часове преди Томас да се наведе и да ме вдигне. Когато ме вдигна той започнах да бяга на някъде с мен в ръцете си. – Но къде беше Аманда!? – Огледах се и се опитах да я намеря. Когато не можех да я видя, се опитах да привлека вниманието на Томас, като го ударих по гърдите. Той ме игнорира сякаш не бях там и продължи да бяга нанякъде с мен в ръце. С всяка негова стъпка аз се превивах от болка, продължавах да кашлям кръв, бях уплашена и не знаех какво се случва. Имах нужда от Картър.
– Аманда… – опитах се да извикам, но устните ми не помръднаха. Звук не се чу, но за сметка на това ме заболя адски, дори не знаех къде точно. Болката беше толкова силна, сякаш ме болеше всяка една моя клетка. Тогава Томас зави зад ъгъла и видях от другата страна на улицата образувалата се тълпа. Хората бяха ескортирани до близката сграда. Всички бяха бледи, сълзи имаше в очите им. Видях едно момиче да тича зад нас към тълпата и забелязах облекчението ѝ, когато видя приятеля си. Бяха щастливи, че се намериха.
– Колата… – изкрещя Томас на някого, преминавайки тичешком покрай тълпата с главоломна скорост.
Моите приятели. Трябва да намерите приятелите ми.
Томас изведнъж спря и се наведе. Наоколо се чуха изстрели, гардове наобиколиха колата като скакалци. Атакуваха ни. Опитах се да погледна, но мъжете, които тичешком се приближиха към нашата страна, бяха обърнали гръб към нас, по този начин служеха за нещо като човешки щит. Но все пак успях да видя някой да се приближава към нас. Видях го през човешката стена, беше облечен в черен суитчър с качулка, наметната на главата, и черен панталон. Неговият поглед беше свиреп, а челюстта му беше стисната, изглеждаше яростен и хладнокръвен. За миг се зарадвах припознавайки се, но това не беше Картър, беше Коул.
Томас го изчака, но приятелите ми ги нямаше. – Аманда, Ноа, Тереза… къде бяха те? – Опитах се да стана, за да видя. Може би те вече бяха в колата, но не успях дори да помръдна, от усилието което направих от мен се изтръгна ужасен писък. Дори не успях да разпозная собствения си глас, но знаех че излезе от мен. Звучеше като ранено диво животно.
– Не, госпожице Ема.
Томас се опита да настоява отново да легна, но аз протестирах. Поклатих глава, усещайки как по лицето ми се стича свежа кръв, която се смесваше със сълзите ми. Веднага щом прегърнах врата му, зарових лицето си в него и се опитах да прехапя устни, за да не избухна отново в плач. Но не се получи, не успях да спра гърления вик, който излизаше от устата ми. Отново се опитах да потърся с поглед приятелите ми в тълпата отсреща, но не ги откривах там имаше много хора, суетящи се на всички страни. Тогава изведнъж погледа ми се закова на някого. – О боже… – замръзнах.
До преди това търпях болката, но изведнъж тя беше моментално забравена. – Та това съм аз… бях аз. – Тя стоеше от другата страна на пътя, притисната до стената, с обзети от ужас очи. – Това съм аз… – Вдигнах глава объркано. – Какво става с мен, по дяволите? Беше ли това някаква поличба? – Имах нужда да я видя по-добре. В този момент нейните очи срещнаха моите. Бяха също пълни със сълзи, щом ме видя стисна с ръка устата си и започна да клати глава. Тогава някой я хвана за раменете, тя се обърна към мъжа до себе си, а той с ръка я хвана за тила и я притисна към гърдите си. Тя обърна глава така, че да може да ме вижда през рамото му.
Но тогава Коул, застанал пред мен с вдигнати ръце и блокира гледката ми. Усетих че той също беше уплашен. По нищо не го показваше, но го усетих защото страхът беше завладял и мен. Бях уплашена и имах нужда от Картър. Ръката на Коул докосна тила ми, а Томас се качи вътре в колата. Коул придържаше главата ми за да не се удари докато ме качваха вътре.
– Качваш ли се? – Попита Томас. Коул поклати отрицателно глава.
– Ще се върна по-късно. Сега съм нужен тук.
– Приятелите ми… – въздъхнах тежко, най-накрая успявайки да изрека няколко думи. – Моите приятели… – докато се опитвах да говоря, се взирах напрегнато през пътя. Но нея вече я нямаше, не я виждах вече, а имах нужда. Това бях аз, но и не бях, нямаше никакъв смисъл в това.
– Ще намерим приятелите ти. – Коул отстъпи назад и вратата се затръшна.
– Не… – опитах се да се отскубна от гърдите на Томас, но не можах бях твърде слаба. Вместо това лежах и го гледах умолително.
– Приятелите ми, Томас. Те добре ли са?
– Аманда вече е в другата кола.
Боже мой. – Почувствах облекчение и малко се успокоих.
– А Тереза и Ноа?
– Коул ще ги намери. Той ще се погрижи за тях, не се притеснявай.
След това колата потегли. Малко след това се зачудих защо Коул е бил там. В моменти като тези много неща нямаха смисъл. – Тази жена… – не можех да я избия от главата си. Тя ме смущаваше до дълбините на душата ми, когато ме заведоха в частна клиника Аманда вече беше тук и докторите вече се бяха погрижили за нея. Когато ме видя, тя изтича към мен и се разплака.
– Не, госпожице Аманда. – Томас пресрешна ръцете ѝ, и я задържа встрани, блокирайки пътя ѝ.
– Няма да я нараня… – каза му тя раздразнено.
– Сложете я тук. – Каза лекарят, а след това и всичко се превърна в истинска студена агония. Той ме щипеше и мушкаше, внимателно преглеждаше раните ми, преди да ги почисти. През цялото време Аманда остана с мен, държейки ръката ми. Тя не каза нищо, аз също, никоя от двете не проговори, освен доктора, който ми задаваше въпроси докато ме преглеждаше. Когато накрая заключи, той каза, че вследствие на случилото се, имах няколко навяхвания и значителни порезни рани по бузите ми, поради които съм кашляла кръв. Но вече раните са спрели да кървят, така че нищо друго не е необходимо. Той ме превърза, даде ми болкоуспокояващи и ме увиха в чисто одеяло. Томас ми помогна да стигна до колата. А Аманда все така продължаваше да държи моята ръка. Когато седнахме в колата аз също я хванах за ръката ѝ в смъртоносна хватка, и попитах Томас.
– Къде отиваме?
– Връщаме се в къщата на приятелите ти. – Аманда стисна ръката ми.
– Те добре ли са?
– Те са там. Всичко е наред с тях.
– Слава Богу… – прошепна тя. От очите й потекоха пак сълзи. Исках да се протегна и да ги избърша, но другата ми ръка беше увита в одеялото и лекарството ме правеше толкова сънлива, че не успях. Тогава тя попита.
– А Картър?
– Той идва… – каза Томас след секунда.
– Добре… – каза тя със зачервено от гняв лице. – Добре. Който и да го е направил това, трябва да бъдат намерени. – Тя погледна в очите на Томас и по между им сякаш прескочи тъмно послание. Аз дръпнах ръката ѝ, за да привлека вниманието ѝ. Хрумна ми една мисъл, кгато тя ме погледна, аз ѝ казах.
– Не звъни на гаджето си. Той не трябва да идва. Той не трябва да знае. – Тя кимна.
– Знам… знам, Ема. – Тя отново погледна Томас. – Аз съм съвсем сериозна, разберете кой го е направил.
– Ще го намерим. – Каза студено той. Когато пристигнахме в къщата на Ноа, ме качиха по стълбите. Ноа и Тереза ни чакаха точно на вратата.
– О, боже мой… – извика Тереза. – Тя добре ли е? – Погледна тя към Аманда. – Какво стана, какво се е случило с нея? – Аманда поклати глава.
– Не сега Тереза… да оставим въпросите за по-късно. Томас, помогни ѝ ако обичаш да стигне до спалнята.
Аз успях само да поклатя глава. Болкоуспокояващото явно подейства перфектно, но аз исках отговори, като и всички те. Трябваше да знам какво се е случило.
– Не не… – той ми помогна да си легна, но с неистови усилия се опитах да седна.
– Легни, Ема. – Аманда беше до мен, сложи ръка на рамото ми, но я отдръпна веднага след като ме видя, че стиснах юмрук и потреперих от болка. Тогава тя отстъпи, и спусна ръцете си плахо, сякаш се страхуваше да ме докосне.
– Трябва да се почиваш.
Не бях Малори. Исках да ѝ изкрещя, но от мен се откъсна само ридание. Поклатих глава. Томас ме покри с одеяло, но аз го изхвърлих. Не можех да седя тук като жертва. Аз не бях безпомощна.
– Ема! – Аманда се паникьоса и се изправи. – Спри се. Моля те… – аз продължих да клатя глава, докато се придвижвах бавно до ръба на леглото.
– Това са само няколко навяхвания и порязване. Всичко е наред.
– Не си се видяла, Ема… – каза Тереза от прага, – Изглеждаш сякаш ти си била бомбата. Повярвай ми. Тя не преувеличава.
Добре съм. Лекарят така каза… – и аз се изправих. – Аз не трябва да отида сама, но ще го направя, ако трябва. Чесна дума… имам нужда от отговори не разбирате ли. – Тереза въздъхна.
– Отлично тогава. Всички можем да поговорим в хола. Можеш ли да ѝ помогнеш да стигне до един от диваните? – Том ме погледна неуверено, но го направи. Когато се настаних, Аманда седна точно до мен. А Тереза стоеше зад нея и кършеше ръце.
– Трябва да свърша нещо… – тя погледна Аманда. – А нямам представа какво да правя. Какво трябва да направя? – Аманда се наведе напред и пъхна един кичур коса зад ухото ми.
– Имаш ли нужда от бульон или без кофеинов чай? Мисля, че би могла да стоплиш малко за нея. Би ѝ помогнало.
– Добра идея. Ще го направя.
Изведнъж Томас сложи ръка на ухото си и се заслуша в нещо. Беше така бърз. Ръката му се спусна почти толкова бързо, колкото и се докосна до ухото му и той се обърна към бодигарда до вратата.
– Какво? – Ноа извика, протягайки врат, за да погледне. – Какво се случва? – Аманда скочи от ръба на дивана. Томас с присъщото си хладнокръвие прекоси стаята, протегна ръка и отвори вратата. В същия момент тълпа от охранители влязоха в хола, няколко от тях нахлуха в кухнята, други започнаха да влизат във стаите. Влязоха във всяка една стая от къщата. След няколко минутната им офанзива, някой от тях започнаха да се връщат в хола казвайки, „– Чисто“, от другите стаи се чуваше ехо от гласове на други охранители, викайки същата дума. Те бяха облечени също като моите собствени бодигардове, в черни дрехи, но бяха с извадени пистолетите, готови за стрелба, в случаи на необходимост.
– Какво по дяволите става? – Гласът на Ноа прозвуча грубо. – Какви са тези хора? Какво по дяволите си мислите, че правите тук? – Опита се да се обърне към Томас, който продължи да го игнорира.
Томас изчака, докато последният охранител се върна в хола. След това всички излязоха навън, докато останаха само двама от тях. Единият зае позиция в хола, застанал между нашите стаи и кухнята. Друг отиде до вратата и отвори, след това застана до стената, а в този момент през вратата влезе Коул. Беше облечен в черна риза с дълъг ръкав, но беше някак си странна и обемна, и докато се приближи към мен, разбрах, че под ризата е облечен с бронежилетка. Когато спря пред мен, никой не каза нито дума. Очите на Тереза и Аманда бяха приковани в него, а Ноа гледаше ту към Коул, ту към мен и Томас, а ръката му ту се свиваше в юмрук, ту се отваряше отново. Той определено не осъзнаваше какво прави, но продължаваше да мълчи и аз знаех защо.
Беше ясно, че охраната ми познава този човек и това означаваше, че е някой важен. Поглеждайки обратно към Коул, осъзнах, че чака мен. Студът и намръщеността, с които го гледаше по-рано бяха вече изчезнали. Също бе скрил гнева си някъде под маската. Напомни ми отново на Картър, присъствието му излъчваше смъртоносна аура. Но все пак, не беше Картър.
Къде е Картър? – Затворих очи, когато ме заля огромна вълна от копнеж, забравяйки за всички вътре в стаята. За миг забравих всичко, което се случи, дори жената, която приличаше на мен, в този момент исках само него, толкова отчаяно го исках. Успях дори да го почувствам, спомних си чувството какво е да си в неговите прегръдки, слушайки гласа му, когато шепне, че ме обича. Исках той да е тук, независимо от всичко.
– Добре… – Тереза наруши мълчанието. – Кой по дяволите си ти? И какво търсиш тук?
– Тереза… – каза Ноа, а гласа му имаше тихо предупреждение.
– Какво? – Тя посочи към Коул. – Този нахлу тук, а на туй отгоре не казва нищо. Какво по дяволите става тук?
– Всички го познават. Не виждаш ли връзката? – Тя замълча, готова да протестира, но вместо това огледа стаята.
– Ооо..
– Добре ли си? – попита ме Коул. Томас се приближи към мен.
– Не бива да си тук… – каза той. – Картър не би искал да си тук. – Коул вдигна глава и го погледна.
– Тази нощ жената, която той обича, беше ранена в моят клуб. Нищо не може да ми попречи да се уверя, че с нея всичко е наред. Тя е в моя град, и е под моя отговорност.
– Значи познаваш Картър? – попита Аманда, повече заради себе си. Но явно не издържа на погледа му и сведе очи към коленете си.
– Добре съм… – казах аз. Този път гласът ми беше по-силен и не прозвуча като жалко скрибуцане. – Както и да е, нали Картър се връща, но благодаря аз съм добре.
– Чакай малко. Това твоят клуб ли беше? – Ноа пристъпи напред. Той надвисна над Коул или поне трябваше така да изглежда. Все пак беше по-висок и по-едър, но пълната неподвижност на Коул по някакъв начин сякаш превъзхождаше Ноа.
– Този е клубът на семейството, а сега значи е мой… – присви очи Коул. – Не видяхте ли името?
– Име… – Ноа замълча. – О да, майната му. – Аманда се спогледа с Тереза.
– Не обърнах внимание. Как се казваше? – Раменете на Тереза се отпуснаха, явно когато тя също разбра.
– Маурицио. Това беше името на клуба. Ние не… дори не събразихме.
– Картър каза, че познава собственика, но не взех това предвид. – Поклати глава Ноа. Нямаше да отидем там, ако знаехме. Аз продължавах да ги слушам докато кипнах накрая.
– Не ме интересува чий е клубът. Аз ли бях целта или клубът? – Попитах Коул.
– Бомбата избухна заради клуба. Ако беше по-близо до вратата, щеше да те убие. – Той погледна изпитателно Томас. Аз също го погледнах. Най-малко двама охранители
бяха от другата страна на вратата.
– Томас… – той погледна надолу към пода, като се отдръпна малко от мен. И за мой ужас получих своя безмълвен отговор. Тези мъже ги нямаше вече. Загубихме двама от нашите хора. Вътре в мен всичко се преобърна, изпищях ужасена усещайки нова болка. – Тези мъже умряха заради мен. Заради мен… Толкова съжалявам, Томас… – поглеждайки към Майкъл, отново повторих.
– Толкова много съжалявам.
– Какво? Какво стана? – Главата на Тереза се въртеше на всички страни. – Какво стана?
– Тереза… – измърмори Ноа. – Загубихме няколко от момчета.
– Ооо… – ръката ѝ полетя към устата. – Боже мой… – Аманда отново ме хвана за ръката, а с другата избърса сълзите си.
– Съжалявам, Ема… – прошепна Аманда.
Те бяха хора на Картър и всички бяха като братя. Не знаех всички тънкости на тяхната работа, но едно знаех, когато Картър разбере за това, ще бъде ужасно болезнено за него. Не исках повече да съм тук. Всичко това вече беше прекалено за мен. Потупах Аманда по ръката, докато сълзите се стичаха от очите ми, замъглявайки зрението ми. – Заради мен загинаха хора, по дяволите. Боли ме да съм тук…
– Ема… добре ли си? – Попита ме Аманда.
– Легло… просто искам да си лягам.
Тя кимна, поглеждайки към Томас, който ми помогна да премина през коридор. След като вече бях под завивките, Аманда ми помогна с останалото. Тя махна с ръка на Томас да излезе и каза.
– Ето какво ще направим. Аз ще ѝ помогна, а ти изчакай отвън. – Той кимна и излезе, но преди вратата да се затвори, влезе Тереза, с чаша в ръце. Тя я постави на нощното шкафче и попита Аманда.
– Какво мога да направя? – Аманда се качи на леглото до мен.
– Чуй ги какво говорят там. Разбери цялата информация, която можеш. По-късно Ема ще иска да знае. Остави я сега да скърби.
– Добре. Мога да го направя. – Аз затворих очи, но усещах все още погледът ѝ върху себе си.
– Толкова много съжалявам, Ема… – прошепна Тереза. Една сълза се търкулна по лицето ми.
– Тя се нуждае от Картър… – каза Аманда. Ще остана с нея докато той си дойде.
– Добре… – понечи да си тръгне Тереза и измърмори на вратата.
– Обичам ви момичета. – Вратата се затвори и Аманда попита.
– Да изгася ли светлината или не?
– Остави я…
– Добре… – тя лежеше и държеше ръката ми. А болката продължаваше да ме разтърсва със страшна сила. Това е всичко, което усещах тогава. Може би спях, нямах представа. Просто изпитвах болка, неудържима и всепоглъщаща.

Назад към част 10                                                                      Напред към част 12

ГЛАВА 9

* ЕМА *

Един чаша.
Втора чаша.
Трета чаша.
Четвърта чаша, вече пиеше Аманда. Тереза беше завлякла Ноа на дансинга, а ние им се наслаждавахме от частното сепаре. Аманда извади телефона си и изпрати съобщение на някого, но след това го остави настрана. Когато тя направи знак да ѝ донесат петата чаша, разбрах че сега е времето. Чаках откакто бяхме влезли в клуба, да говоря с нея очи в очи. Тереза продължаваше да се натиска на Ноа и не бях сигурна дали това е причината Аманда да се напие или друга. Облегнах се и поклатих главата отрицателно, когато тя ми предложи питие и на мен.
– Както желаеш.
Аманда повдигна глава назад и отпи на един дъх веднага щом сервитьора си тръгна. След това хвърли чашата си на масата и се обърна, веждите й се сбърчиха, докато отново наблюдаваше Тереза и Ноа.
Прикрих я преди малко, преструвайки се, че ми липсва Картър, но сега когато гледах тези двамата, нещо взе да ме пробожда в гърдите. – Явно беше, липсваше ѝ гаджето ѝ. Тогава пак си спомних… – по дяволите… – и този път вече се престраших.
– Още ли се виждате? – Започнах аз. Тя ме погледна леко стъписана.
– Какво?
– Знаеш за какво говоря… – повдигнах брадичка и изправих рамене. Трябваше да го обсъдим това, без значение дали тя го искаше или не. – Виждате ли се още с него?
– Трябваше да скъсам с него ли? – Игнорирах този отговор.
– Не си казала на Тереза? – Вече знаех, че тя не говорила с Тереза. Очите ѝ се присвиха.
– Какво имаш предвид?
– Виж… не си нахална кучка. – Тя леко наклони глава. – Но в момента се държиш точно така… – категорично добавих аз. Устата ѝ се отвори леко.
– Съжалявам?
– Какъв ти е проблемът? И не ме лъжи. Може и да живееш заедно с Тереза, но аз те познавам по-добре и знам, че не ти харесва. Какво се случва?
– Какво мислиш, че… – прекъснах я, като се наведох рязко напред, наполовина прекосявайки масата и доближавайки се почти до лицето й.
– Твоя приятел. Твоето семейство. Ето това…
– А ти? Какво да кажем за теб? – Възрази тя. Облегнах се отново, намръщена.
– Какво за мен?
– В тази бъркотия сме заради гаджето ти. Той е в мафията…
– Не… той не е в мафията. – Той беше с тях… – Тя завъртя очи.
– Стига, Ема. Той все още е с тях. Само ти се опитваш да се заблуждаваш, опитвайки се да вярваш, че е излязъл от това.
– Дойдох при него… направих го, заради Мелъри. И заради това, което бях направила. Аз… не, той не ме привлече в този живот. Запомни това.
– Но ти все още си забъркана в това, заради него. А къде е той сега!? Вие двамата едва
прекарвахте нощ, без да се видите, а Тереза ми каза, че не сте се виждали, от около преди пет дни. Къде е той, Ема?
Не можах да отговоря. Единствено, което можех да направя, беше да поклатя глава разочаровано.
– Преди това не беше проблем.
– Не… – въздъхна тя. – Това е целият проблем. Ти не го оставяш. Без значение какво направи или в какво се забърка, всички знаем това Ема. Ти си обвързана към този живот, а това означава, че ние също сме свързани по един или друг начин.
– Ноа също е приятел с Картър.
– Но той ще се отдалечи. Заради Тереза, той ще се дистанцира. Това е една от причините, защо тя не иска да се премести при него, заради връзката му с Картър.
Притихнах. Реакцията на Аманда беше толкова бърза. Тя беше толкова уверена в твърдението си и имаше истина в него. Видях го изписано на нейното лице. Тя не отмести поглед нито за момент. – Те го бяха обсъждали вече. – Отдръпнах се леко и премигнах няколко пъти. – Имаше смисъл във всичко това. Тереза ми призна за Ноа. Аманда призна за новото си гадже. Не трябва да се изненадвам, какво са споделяли помежду си за мен.
– Тереза не ми е казвала за това… – прошепнах. Аманда сви рамене.
– Има и други причини, сигурна съм, но знам, че това е една от тях.
– Ноа ли го каза това? – Тя кимна положително.
– Веднъж той ѝ го казал, а тя ми каза на мен. Той е готов да се отдалечи от Картър. Не го ли забелязваш?
Не… Картър беше толкова зает с Коул и семейство Маурицио. – Тяхното приятелство не ни засягаше. Те все още тренират заедно.
– Не и този месец. Ноа спря да идва сутрините. Той каза, че Картър го нямало и откакто всички дойдохме в Ню Йорк, си помислих, че той ще е тук… Къде е той, Ема? – Аз се усмихнах горчиво.
– Какъв е проблема? С какво се занимава Картър ли?
– Вероятно и в това… – отвърна тя, но после раздразнено изсумтя и се обърна. И тогава тя се разплака. Атаките ѝ избледняха и вместо това тя просто изглеждаше тъжна.
– Това ли искаш? Искаш ли да го оставя? – Попитах я аз. Тя не ме погледна, гледаше надолу към коленете си и клатеше глава.
– Не… знам, че това не е честно. Знам, че всичко, което казваш е вярно. Картър не беше част от живота ти, докато не се нуждаеше от него и няма да е честно, сега, когато го обичаш да го напуснеш. Съжалявам Просто понякога го обвинявам.
– Защо?
– Защото… – пророни още една сълза. – Защото ако не беше Картър, можех да бъда с Браян.
Сега ми просветна. – Значи става въпрос за нея и нейния приятел. Нищо от това не беше заради Тереза или Ноа, а заради Картър и мен. И заради нея и Браян. – Пуснах ръце от масата в скута си. Това ме порази с глух трясък и се почувствах сякаш ме е ударил автобус.
– Мислиш ли да го напуснеш? – Обмислях да се отдалеча от нея, но никога не съм се замисляла, че тя ще го напусне.
– Длъжна съм… не е ли така? – Тя вдигна очи към мен. Имаше такава болка и тъга в тях. Не съм я виждал така, откакто чух за смъртта на Мелъри.
– Аманда… – въздъхнах. Тя поклати глава.
– Спри се. Вече го обмислих, превъртайки отново и отново всичко в главата си, това е единственото нещо, което успях да измисля… това е единственият изход. Знаех за връзката ти с Картър преди да се влюбя в Браян. Знаех, че е грешно… опитах да се спра, но въпреки това го оставих да се случи. Това е по моя вина. Трябваше да му забраня да идва в кафето, но… Ема… – гласът ѝ заглъхна и едва я чувах. – Бях толкова самотна и той беше толкова… – Тя си пое въздух и избърса лицето си с две ръце. – Това е единственият изход. Трябва да го напусна. трябва да го направя преди да… – тя не можа да завърши изречението, но не беше и нужно. Тогава тя ме попита. – Не каза ли нищо на Картър, нали? – Поклатих глава отрицателно.
– Не… нямах смелост.
– Добре… – каза тя с облекчение. – Добре. Аз също не съм казвала нищо на Брайън и ще се разделя с него. Ще направя това, когато се прибера.
– Сега… – казах аз, но сякаш това не беше моят глас. Това беше другата Ема, тази, която не разпознах. Беше студена и непреклонна докато аз бях утешаваща и успокояваща, или такава поне трябваше да бъда. Очите на Аманда се разшириха, но аз трябваше да го кажа пак. – Трябва да го направиш сега. Да свършваме с това. Ти си тук с нас сега. Може би ще можеш да си вземеш ваканция и следващата седмица. Ще останем всички тук и ще можем да ти помогнем. – Тя замръзна при думите ми.
– Тереза не знае за това.
– Но аз знам, и съм тук. – Господи, бях безсърдечен приятел. Сгреших… аз бях нахалната кучка, не тя. Но това вече не беше предишният живот, който живеехме. Това беше сега реалността. Не можех да бъда вече нейната приятелка, тази която бях преди случката с Мелъри и преди Франко Дънван. – Ако наистина ще го направиш, направи го сега. – Наведох се над масата и бутнах телефона й към нея. Тя го взе. Не спирайки да ме гледа. – Така ще е по-добре, Аманда… – Но все пак сърцето ми беше разбито. Тръпки полазиха по гърба ми при звука на моя собствен глас. Сега бях толкова жестока.
– Добре… – тя стисна телефона до гърдите си и скочи на крака. Когато мина покрай мен, спря и каза.
– След това, ще имам нужда от теб.
Ще отида в ада, заради това. Хванах ръката ѝ, и я стиснах, преди да я пусна отново. Да отблъсна някого, когото смятам за мое семейство. Беше краят на връзка ѝ… това беше погрешно. Тя го обичаше, знам… а и тя никога не разказа на Тереза. – Аманда мълчаливо скърбеше. – Аз съм лош човек… – след това телефонът ми иззвъня, дойде съобщение от Картър.
[– Обичам те. довечера се връщам. Съжалявам, че аз тръгнах без да те видя и да ти го кажа, но ще ти обясня всичко. Отне малко повече отколкото трябваше, но беше необходимо. Ти как си?]
Отговорих.
[[– Всичко е наред. Ще бъда още по-добре, когато те видя. Обичам те]]
Когато оставих телефона си, една сълза падна в дланта ми. Аз дори не осъзнах, че плача. Две песни по-късно Тереза се върна в сепарето. Усмихната и изпотена, тя прокара ръка през косата си, плъзна се до мен и попита.
– Къде е Аманда?
– Говори по телефона.
– О… – тя се намръщи леко и сви рамене. – Надявах се, че ще го остави за известно време.
– Обикновено не е такава.
– Знам… – Тереза се намръщи, докато поемаше чашата си и отпи през сламката. – Нещо ѝ се случва и аз знам, че не е заради мен. Тя иска да се преместя при Ноа. Може би това е целият смисъл? Мислиш ли, че ревнува? – Аз се напрегнах.
– Завист?
– От мен и Ноа, а тя е сама. Искам да кажа, не знам защо. Тя е красива. Знам, че е имала предложения, но никога не ходи на срещи. В това ли е причината? Тя се тревожи кога аз ще се преместя… – очите ѝ се разшириха, а ръката ѝ се втурна нагоре, покривайки устата си. – О, не… не мога да повярвам, че казах това.
– Кога? – Подразних се. – Кога? Това ще стане ли най накрая?
– Боже мой. Просто го приех, нали? Аз го казах…
– Да. – Тя се облегна на стола си, грабна питието си, отпи и поклати глава.
– Не мога да си взема думите назад. Искам да кажа, че ще направя това. Не мога да повярвам, че ще го направя. О боже мой…
– Между другото. Къде е Ноа? – попитах аз, изпращайки й многозначителен поглед. –Не трябва ли да се срещнете с него някъде в частните стай? – Тя се изкиска.
– Не. Но, по дяволите, това би било страхотно, а? Той говори по телефона и мисля, че търси извинение да не дойде тук. Между другото, Аманда е доста тиха, знаеш ли нещо по въпроса?
– Знам…
– Обичайно тя е дружелюбна, винаги малко на заден план. Аз не мисля, че те не знаят как да се отнасят с нея, когато е такава… – тя се почеса по челото. – Като се замисли човек, и аз не разбирам, ти как се справяш?
– Справям?
– С Аманда. Ти я отпрати, за да придобие нова отношение към живота, преди да се върне отново?
Сърцето ми се разби още повече за моята приятелка. – Тя разбива връзката си в момента и то заради мен? – „Ако не беше Картър, нямаше да има дилема.“ – Спомних си думите на Аманда. Слушайки колко е изтощена, не знаех какво да кажа. – Тя каза, че Ноа ще се отдалечи, а може би това ще съм аз. Може би аз трябва да направя това, което смятах за необходимо преди, да се отдалеча от Аманда. – Хвърлих нов поглед към Тереза. – Дали ще тя по-добре без мен!? Да… – прозвуча отговора безмилостно в главата ми. Всички те ще бъдат по-добре. Това е правилното решение, тя все още можеше да бъде с Браян – Виждайки Аманда толкова разбита, разбрах какво е най-доброто решение. – Но в този момент тя вече му звъни… тя ще…
– Пусни ме да изляза…
– Какво?
– Пусни ме, Тереза! – Не исках да ѝ крещя, но само така успях да я размърдам. Тя се засуети, а аз бях точно зад нея.
– Къде отиваш?
– Спри телефонното обаждане… – извиках през рамото ѝ, и изхвърчах от сепарето.
– Какво? Обаждане… – Чух Тереза зад себе си, но продължих да вървя напре.
В рамките на секунди, бях заобиколена от охранителите. Новият, който се появи този следобед, беше най-големият и той се придвижи пред мен, разчиствайки пътя ни. Не му знаех името. Трябваше да знаят къде отивам, затова се обърнах към Томас и прошепнах.
– Трябва да намеря Аманда.
Той кимна и притисна ръка към ухото си, докато говореше на другия. Новият гард кимна и се отправи към отделен коридор. Когато минахме през изхода, реших, че той знае къде да отиде, затова го последвах, докато стигнахме задната площадка. Музиката затихна и в коридора имаше по-малко хора. Колкото повече вървяхме толкова по-светъл ставаше коридорът, докато накрая музиката затихна въобще. Покрай нас минаха двама души, явно бяха от персонала, момичето носеше риза, вързана на възел под гърдите, а мъжът до нея носеше същата риза с навити над лактите ръкави. Когато ни подминаха погледнах назад и видях надписа „ОХРАНА“ на гърбовете им.
– От тук…
Новият охранител мина през вратата, в това време Томас пристъпи напред и ме задържа. Другите охранители също излязоха, врата хлопна зад тях, изчакахме малко докато на вратата се почука и последваха още три прекъсващи се почуквания.
– Тя е отвън, г-це Ема. – Томас се премести и застана отстрани до вратата.
– Ти няма ли да излизаш? – Той поклати глава и отново сложи ръка на ухото си.
– Тя излиза. Майкъл, върни се вътре. – Чу се тих глас от слушалката.
– Идвам…
Тогава вратата се отвори и Майкъл ме изчака да изляза. Това беше обичайният протокол. Не знам защо се изненадах. Когато излязох навън в една тъмна уличка, намерих Аманда, чиято челюст се отвори. Тя се облегна на стената, все още с телефона в ръка. Погледнах отново към момчетата. Те се разположиха на около десет крачки от двете ни, в края на алеята, и Майкъл зае позиция на вратата. Всички можеха да чуят какво говорим, което можеше да бъде предадено на Картър. – Нещо, което досега трябваше да го направя сама… – напомни ми вътрешният глас.
– Нещо се е случило ли? – попита ме Аманда, отдръпвайки се от стената.
– Излязох да говоря с теб. – А не с тях… – огледах нищо не подозиращите охранители. – Разговорът, който мисля да започна, явно не може да стане. План „Б“.
– Не казвай това, което се канеше да кажеш на човека от другата страна на телефона.
– Какво? Тя погледна недоумяващо телефона си и сбърчи чело.
– Телефонното обаждане, за което излезе, не го прави Аманда. – Тя ми показа телефона си и аз прочетох името на екрана „Шели“.
– Тя?
– Не… това ли е този, с когото си говорила през цялото това време? – Аманда се смути, гледаше в земята и прехапа устните си.
– Изплаших се…
– Ооо…
– Ще го направя. Обещавам…
– Не, не го прави. аз… – какво да кажа тук!? Не го прави.
– Но… — Тя погледна многозначително охранителите.
– Знам. Мога да се справя с това. По един или друг начин ще уредя всичко. – Отдалечавам се от теб… – но не можех да го кажа. – Няма да го правя предмет на обсъждане. Просто ще се случи и докато го осъзнаят, аз ще сложа край. Всичко ще свърши. Ще ми е нужна помощта на Картър, но това ще бъде друг ден. Обещавам. Ще постъпя правилно… – казах ѝ.
– Но, Как? – Не отговорих само поклатих глава.
– А коя е Шели?
– Моя колежка. Попитах дали ще може, следващата седмица тя да поеме част от работата ми.
– Ооо… – почувствах се малко глупаво. – Добре. – Аманда погледна към вратата и попита.
– Ти дойде тук, за да ми кажеш това? – Кимнах, усещайки как гърлото ми се свива и казах дрезгаво.
– Да
– И говореше съвсем сериозно?
– Да… – в гърдите ми се появи празнина и аз усетих как става все по голяма и ме изпълва цялата.
– Благодаря ти, Ема.
Не можех да говоря. Знаех какво означава, това което казах. – Дори и да променя решението си, тя не беше готова да се раздели с Браян. Любовта й беше силна. Бях благословена, Аманда изпитваше миг на слабост и видях облекчението в очите й. Беше толкова силно, тя го обичаше с всяка своя клетка. Аманда никога преди не беше обичала по този начин никой мъж. Преди тя изобщо не е споменавала думата любов. Моята сродната душа не можеше да бъде причината, поради която трябваше тя да се раздели и да напусне своята. И се надявах , че той наистина ще й стане сродна душа. Готвех се да захвърля семейството си заради него. По-добре да е, по дяволите…
– Тереза и Ноа още ли са вътре? – Попита тя. Аз кимнах.
– Трябва да се върнем. – Аманда ме хвана за ръката.
– Говоря сериозно, Ема. Благодаря ти… – тя ме привлече в прегръдките си и прошепна. – Наистина го обичам, много. – Аз също я прегърнах.
– Знам, че го обичаш. Виждам го.
И тогава земята под нас се разтрепери и ние бяхме ударени силно, събаряйки ни на земята. Погледнах нагоре, ушите ми бучаха и видях един от охранителите да стои над мен. Нищо не чувах и нищо не осещах. Първоначално всичко беше онемяло, аз се опитах да намеря Аманда, но ме обхвана силна болка. Кашляйки седнах и все повече и повече болка ме пронизваше. Имах чувството, че хиляди ножове се опитват да си пробият път в мен. Усещах ръката си мокра, вдигнах я и видях кръв. Тогава звъненето в ушите ми почти се удвои. Но успях да чуя как някой изкрещя една дума.
– Бомба.

Назад към част 9                                                                  Напред към част 11

Глава 8

* ЕМА *

Когато се събудих на следващия ден, получих съобщение от Картър. Трябвало е да лети до вкъщи, за да се погрижи за работата. Не ми хареса тази новина. – Той криеше от мен къщата си в Ню Йорк и продължава да не ми казва какво става. Коул беше вече посветен явно, така че предполагам, че част от задълженията му са приключили… но все пак това беше Картър. Със сигурност все още имаше много неща, които не знаех и за да съм честна със себе си, не съм сигурна, че искам да знам за всичко това.
– Отлично! – Тереза влезе в стаята, пляскайки с ръце. – Говорих с Аманда, лети за насам. Ноа е изпратил самолет за нея, така че наистина не е имала избор. – Усмихна се тя.
– Днес е сряда.
– А утре е четвъртък. Тя каза, че може да си довърши работата в самолет по време на полета, а за утре щяла да си вземе почивен ден, – усмивката на Тереза се разшири, беше много доволна от този факт. – Скоро пак ще бъдем заедно. Имам нужда от теб, госпожице. И ти знаеш какво означава това!?
– Ще ходим на стрелбището?
– О, да… – грейна тя. – Не… но трябва да направим и това също… след като отидем да танцуваме. Ноа каза, че Картър има приятел тук, който е собственик на клуб. Познай къде отиваме в петък вечер!? – Тя щракна два пъти с пръсти пред лицето ми. – Така че махни си намръщеното изражение и си постави щастливата физиономия, защото това е, което ние ще направим. Ще се напием… ще танцуваме… и… ще се държим като „диви“. – Засмя се тя.
– Аз си мислех за друго място, но и това е добре. Ще ти подхожда повече… – казах й аз. Тереза се обърна към вратата и махна с ръка през рамото си. – Като се замисля, май наистина в нашата компания сме „примадони“. Наближавахме трисетака, но ходехме редовно на танци, и на по питие. – Когато отново легнах на леглото не можах да спра да се усмихвам.
Когато Аманда пристигна на следващата вечер усмивката ми избледня. Не бях мислила за нея, откакто дойдох в Ню Йорк. Моите мисли бяха насочени към Картър, сестра ми и предстоящата война. И откакто той замина, мислих само за Картър и неговото отсъствие, но сега, когато тя се качваше с асансьора, изведнъж се сетих, че гаджето ѝ беше ченге.
Асансьорът пристигна и Тереза изписка от възторг, докато вървяхме, за да посрещнем асансьора на входа. Аз забавих темпо и се изравних с Ноа, който вървеше няколко крачки зад нас. Тереза махна с ръка във въздуха, после с две ръце. Двамата с Ноа се спогледахме. Само Тереза бе превъзбудена.
Тогава вратите на асансьора се отвориха и Аманда излезе, влачейки част от багажа си. Носеше голяма чанта през рамото, до дамската си чанта. Нейните очи се разшириха, когато всички се приближихме към нея. Тя ахна от смях когато Тереза се втурна напред, притискайки я в силна прегръдка.
– Ти си тук… ти си в Ню Йорк най-после. Триадата отново е заедно. – Тереза продължи да я държи, люлеейки я напред-назад. Аманда отново се засмя и отстъпи леко назад. С лека гримаса, тя протегна ръка да отърси част от снега от главата си.
– Да, а навън вали сняг. Вие сериозно ли искате да ходим на танци? Отвън е истинска лудница…
– По дяволите този сняг, ти слушай мен. – Възкликна Тереза и най-накрая тя пусна Аманда, за да може да прегърне Ноа и мен.
Имаше леко неудобство между нас, въпреки че Аманда направи всичко по силите си, за да изглежда прегръдката истинска. Тя се вгледа в лицето ми и се усмихна насила, преди да отстъпи назад. Тереза я хвана за лакътя и започна да я дърпа към стаята, в която се готвеше да я настани.
– Излизането не е скучна работа. Ти и Ема напоследък сте едни такива… – когато гласът ѝ заглъхна, Ноа поклати глава.
– Въобще не я интересува тази вечер нито танците. Тя просто ме избягва. – Аз замръзнах.
Да не би шефът ми току що да сподели мислите си с мен. Никога не сме обсъждали връзката им, а може би сега бе времето.
– Тя се страхува да не те изгуби… това е цялата работа… – казах аз плахо. А той изруга под носа си, потривайки брадичката си с ръка.
– Уморен съм от това положение вече. Ако не иска да живеем заедно, нейна воля. Не разбирам какво си мисли тя, че ще се случи? Че ще умра ли?
– Да… точно това си мисли и е убедена в това. – Той изглеждаше объркан, веждите му се повдигнаха.
– Ти сериозно ли? – Аз кимнах.
– Тя загуби семейството си. Загубила е годеника си. – Ноа отново изруга.
– Тереза разказвала ли ти е за него? Тя никога не говори за него.
– Да, говорихме за това, но не каза много.
– Той беше задник. Умрял е при сбиване с пияници. Беше голяма трагедия. Глупака не е умрял от злополука. Когато се напил започнал да се заяжда и съвсем естествено се стигнало до бой. – Аз се намръщих.
– Тереза знае ли, че той е започнал кавгата? – Той кимна, обръщайки се в посоката, в която беше тръгнала Тереза. – Да… но все пак я разбирам. Той е умрял. Семейството й е мъртво. Разбирам я… – Ноа ме погледна за секунда. – Знаеш ли, тя е ужасена от мисълта, че ще загуби теб също. Връзката ми с Картър я тревожи. Тереза не каза нищо повече, но тя знае, че Картър ще защити и двама ни, въпреки всичко. – Очите ми се разшириха. Потупах го по ръката и добавих. – Вземи я и я заведи у вас за един ден. Това мисля е единственият начин за нея да се нанесе и да не си тръгне. До тогава ще бъде уплашена, но когато това се случи, след това мисля, че ще се успокои. – Ноа се засмя.
– По скоро мисля, че ще напусне работа и ще се премести на остров Бали, ако направя това. – Засмях се, докато вървях по коридора, където се чуваха Тереза и Аманда.
Може би Ноа беше прав. Няма да ми е трудно да си представя, че Тереза прави това… но тя ще се върне със сигурност. Аз имам усещането, че Тереза винаги ще се връща при Ноа, каквото и да става. Той беше нейната котва в този океан.
Изправих се пред вратата на стаята и почуквайки нежно, отворих вратата. Срещнах в огледалото, погледа на Аманда. Тереза беше до нея и се преобличаше, Аманда държеше косата й, и се опитваше да я повдигне и завърже. Гледайки отражението й в огледалото ме прониза същата мисъл като преди миг. В известен смисъл Аманда също беше за мен котва, особено по време на разправиите, които се случиха заради Малори. А тя прехапа устни и веднага извърна поглед настрани, в този момент Тереза се обърна към мен.
– Какво мислиш? – И прилепи към себе си тъмна рокля до средата на бедрото ѝ.
– Дяволски секси изглеждаш, Аманда. – Бузите ѝ пламнаха и тя пусна косата си.
– Благодаря. Това е, от което имам нужда, дяволска сексуалност и то всеки ден.
Седнах на един стол в ъгъла. Тереза грабна друга рокля от гардероба и я показа на Аманда.
– Това… – беше розова и дантелена. Веждите на Аманда се повдигнаха. Тя пребледня за част от секундата, преди да поклати глава и да сграбчи отново черната рокля.
– Ще нося това. Отива ми мисля.
– Наистина ли? Сигурна ли си? – Тереза погледна неодобрително розовата рокля. – Може би тогава ще я сложа аз? – Тогава тя погледна към мен.
– Ема? – Аз вдигнах рамене и се изправих.
– Ооо, не благодаря. Ще намеря нещо в стаята си – и бързайки изскочих от стаята чувайки тихия смях на Аманда. За миг спрях в коридора и нова болка изпълни гърдите му. Тя ми липсваше. – Ще ми липсваш… не, не, не. – Затворих клепачи. – Стегни се, не трябва да мислиш така… Аз не мога… ти… трябва някак да се справим с приятеля ченге. Тя е другата ми сестра. – Но тази мисъл ме натъжи още повече. – Искам да говоря с Аманда за Андреа, да ѝ споделя, но това означава още въпроси и още отговори, които сега не мога да ѝ дам.
– Добре ли си? – Погледнах нагоре. Ноа ме гледаше намръщено, вече облечен в черен пуловер и дънки. Премигнах няколко пъти. Ноа беше мой шеф и приятел на Картър. Той беше голям и обикновено мърмореше на заден план. Особено на Тереза, но в момента той изглеждаше като от корицата на модно списание. Усмихнах му се.
– Тереза ще полудее, когато те види.
– Защо? – Той наклони глава настрани.
– В добрият смисъл, имам в предвид. Изглеждаш страхотно, Ноа. Тя няма да може да те избягва, особено ако изпие няколко чаши.
– Наистина ли? – замисли се той. – Да, добре. Тя харесва моите парфюми, ще ида да си сложа малко. – Канейки се да се обърне, той отново ми направи знак. – Всичко наред ли е?
Аз погледнах към затворената врата на стаята на Аманда. – Не е наред…
– Картър ще се върне.
– Какво? – Погледнах го изненадана.
– Картър… знам, че замина тази седмица, но той се опитва да оправи някой неща. Познаваш го… ще се върне, скоро. – Увери ме Ноа.
– Каквото и да е, трябва да е било важно, за да замине. – Но Картър не ми се е обаждал, откакто ми изпрати това съобщение в което ми каза къде отива. Полудявам вече от това положение… – премигвайки, и едва прогонвайки внезапните сълзи, аз бързо кимнах с глава и се обърнах.
– Да, знам. – Но ми липсваше. Исках той да е тук. Той беше моята котва…
– Ема? – Обръщайки гръб на Ноа тръгнах към стаята си и добавих приглушено.
– Добре съм… сериозно.
Принуждавайки гласа си да звучи весело, влязох бързо вътре в стаята си. Знаех, че това не беше убедително, но не ме интересуваше. Излях отново сълзите си, притиснала гръб към вратата, стисках юмруци, за да не разбия нещо.
Дори не можех да мисля за Картър и за това какво се случваше. – Ноа си няма и представа… никой от тях няма. – Тогава аз осъзнах нещо. – Днешната нощта може да е последната, която прекарвам с приятелите си… Картър ще изпрати някой за мен. Каквото и да е направил, го е направил, за да обезопаси всичко наоколо и тогава той ще ми се обади. Ще ида при него и всичко пак ще е наред.
Усетих диво главоболие. Започна от задната част на главата, и стисна до слепоочията ми. Започнах да ги разтривам с кръгови движения. – Гаджето на Аманда е ченге… имам непозната сестра… Картър… предстояща война. Може би да се напия тази вечер беше добра идея… все пак ще е моето последно забавление. – При тази мисъл се разсмях. – По дяволите всичко… днес ще забравя, само за една нощ. – Кимнах на себе си, сякаш за да се уверя в правотата на решението ми. – Решено е… ще се забавлявам, ще го направя, или ще опитам да го направя.
Когато ние, малко по-късно, пътувахме към клуба, сякаш всички бяха взели същото решение, като мен. Тереза флиртуваше с Ноа, което не бе изненадващо. Но с Аманда си разменихме изненадани погледи, когато Тереза намести ръка ниско долу върху корема на Ноа. Аманда ми промърмори през зъби.
– И какво означава всичко това сега? Тя не може да свали ръката си от него? Сериозно…
Кимнах в знак на съгласие. Тереза се облегна на Ноа и самодоволно потърка с ръката си корема му. Той наведе глава, за да чуе какво тя му прошепна, и за да ги покрие в някаква по интимна обстановка. Аманда се засмя.
– Имам чувството, че след днес няма да я видим отново. – Аз също се усмихнах.
– Мисля, и това ще е само плюс. – Тя кимна и се се усмихна отново.
– Да, мисля че тя наистина го обича.
– Чувам ви и двете. – Тереза ни погледна с укорителен поглед, като се отлепи леко от Ноа. – Да знаете, че ние не сме глухи. – Аманда ѝ махна закачливо с ръка.
– Върни се в прегръдките на твоя човек. И му шепни приятни глупости. – Тереза се разсмя. Бузите ѝ се изчервиха и устните ѝ се нацупиха, сякаш се сдържаше да целуне Ноа тук и сега. Свободната ѝ ръка легна върху неговата длан, той обърна лицето ѝ към себе си, поставяйки другата си ръка на бедрото ѝ. Аманда се наведе към мен и прошепна.
– Защо ли ми се струва, че ще наблюдаваме тази картинка цялата нощ? – Аз се засмях.
– Влюбени и щастливи.
– Най-накрая. – Възкликна тя.
– Да… най-накрая. – Разменихме си двете усмивки. Чувствах се приятно да сме на една вълна с нея.
– Отново… – изпъшка Тереза. – Млъкнете и двете, веднага. Мога да се справя и без вашите коментари.
– Тогава не се натискайте пред нас… – махна с пръст Аманда към двама. – Само се погледнете. Това си е направо забавление. Как да не гледаме? Като нашите мъже ги няма тук сега… – В същия миг тя млъкна и ме погледна с израз на паника. Нейното лице бе пребледня.
– Я чакай малко. Какво? – Тереза се отскубна от Ноа. – Вашите мъже ли? На двете ви? – Аманда ме изгледа умоляващо, прехапвайки силно устната си.
– Тя имаше предвид Картър. – Наведох се напред, блокирайки погледите им към Аманда и потупвайки я по ръката. – От учтивост, опитвайки се да разсейваш всички ни, като казваш това. И виж, проработи… – посочих аз към Тереза. – Иначе нямаше да спре до края на вечерта… – аз се обърнах отново към Аманда. – Не мисля, че имаше нужда да ме разсейваш. Наблюдаването на влюбената двойка, нямаше да ме накара, Картър да ми липсва повече. – Въпреки че си беше така. – Отново я потупах по ръката. – Всичко е наред, благодаря, че се опита да ме разсееш Аманда.
– Ооо… – намръщи се Тереза и гласът ѝ омекна.
А Аманда затвори очи и изпусна лека въздишка на облекчение. И с половин уста и през зъби ми каза.
– Благодаря… – присви устните си и се облегна назад, поглеждайки към Тереза и Ноа. – Съжалявам… Не исках вие двамата да спрете да се прегръщате. Моля продължавайте… Ема и аз ще продължим да коментираме. – Усмихна се дяволито тя. И отново тихо тя ми прошепна. – Видя ли? Ръката ѝ се движи, сякаш се готви да хвърля.
Ноа замръзна, Тереза се намръщи, а аз се разсмях.
– Две точки, ако играеше баскетбол.
– Ооо! – Аманда щракна с пръсти. – Почти кош. Толкова близо…
– Какво по дяволите? – Ноа завъртя очи. Тереза се отпусна и поклати глава.
– Смеят ни се. Но не се безпокой. Това не са всички подробности относно нашите сексуални занимания.
– Какво? – Попита отново той, недоумяващо. – Какво по дяволите става тук?
– И така, кога е датата на нанасяне? – Попита Аманда. Затаих дъх. Устата на Тереза се отвори, а челото на Ноа се сбръчка.
– По дяволите, Аманда… – Тереза покри устата си, поклащайки глава сякаш се опитваше се да прогони мисълта. А Аманда сви рамене и добави. – Въпросът остава открит. – Погледнах я косо.
– Какво е това изведнъж? – Но улових нейната реакция също и видях че тя си пое едва дъх. Намръщих се, чудейки се дали това беше все още за отвличане на вниманието, както по-рано!? Тереза хвана стръвта като риба на куката. До преди малко всички се смяхме, а сега изведнъж въздуха можеше да се реже с нож от напрежението. Никой не каза нито дума.
Тереза стоеше и гледаше през прозореца на колата. Ноа я погледна и стана все по-мрачен, а след това въздъхна и отново се премести на своето място. Той се обърна и се загледа на другата страна, а Аманда продължаваше да ги гледа и да се чуди какво, по дяволите се случи.
Двамата се отдалечиха, но колата бавно спря и скоро вратата беше отворена за да слезем. Томас и Майкъл стояха отвън. Чакаха да се подаде първо Тереза. Ноа ѝ направи път. Аманда беше следващата и тя се забави, чакайки ме. Веднага след като излязох, я стрелнах с поглед.
– Какво, по дяволите, означаваше всичко това? – Лицето ѝ беше като каменно и тя просто повдигна рамене.
– Нищо не беше.
– Не беше уместно. А ти изглежда нямаше нищо против това, което се случи там. Нали уж се шегувахме.
– Я стига, Ема… – Но тогава маската се отлепи от лицето ѝ и стотици емоции излязоха наяве. Ъгълчетата на устните ѝ леко увиснаха и тя притисна ръка към очите си. А клепачите ѝ започнаха да потрепват. – Съжалявам… аз… съжалявам. – Тя тръгна пред мен.
– Мис Ема. – Томас протегна ръка и аз тръгнах напред. Зад мен се затвори с трясък вратата на колата и бях блокиран от двама пазачи, Томас и Майк вървяха зад мен. Останалите тръгнаха напред към входната врата на клуба. Опашката бе разпънати от двете страни на тротоара, с големи прегради, които държаха хората. Личеше си, че хората не могат да влизат свободно. Когато Ноа влезе и Тереза го последва, вълна от протест премина през тълпата.
– Какви са тези бе? – Извикаха гласове. – Какво, по дяволите става, човече? – Но гардовете не им обърнаха внимание. След това пуснаха Аманда и когато пристигнах аз усетих вълна от внимание към мен. Преглътнах, можеха да ме познаят всеки момент и да разберат, но затаих дъх и се надявах никой да не ме забележи без Картър. Докато вървях напред, не чух никакви възражения. Веднъж щом влязох вътре, аз отпуснах рамене с облекчение. Не ме разпознаха, а аз дори не се сетих да погледна името на клуба.

Назад към част 8                                                                   Напред към част 10

Глава 7

* ЕМА *

– Може ли да обсъдим слона в стаята?
На следващия ден Тереза реши да идем вечерта да пием вино в някой нощен клуб. Ноа естествено се намеси, строго отхвърляйки идеята за клуба, така че вместо това се озовахме в петзвезден ресторант. Охранителите ми ни придружиха до вратата и веднага влязохме вътре и се настанихме в далечният ъгъл. Имахме не само уединение, но и невероятен изглед към вътрешния водопад в средата на ресторанта. Имайки предвид вниманието с което ни обслужваше персонала и факта, че дори не им мигна окото, когато преди нас влезе Томас, за да провери всеки ъгъл за съмнително присъствие, предположих, че този ресторант също принадлежи на Картър. Но не исках да обсъждам това в момента с Тереза. А и отговорът щеше да дойде скоро, когато видим дали ще получим сметка или не в края на вечерта.
– Какъв слон Тереза? – Попитах я, оглеждайки се.
Не знам защо започна да ме притеснява, но исках да знам къде беше охраната ми. Къде са заели позициите си. Уверена бях, че съм в безопасност, не беше това проблема но тяхното невидимо присъствие ме объркваше понякога. Но след като не можах да видя нито един от тях, обърнах вниманието си към Тереза. Която тъкмо казваше нещо което не чух добре.
– … ти и Аманда.
Какво… не те разбрах!?
– Повтори.
– Ти и Аманда. – Тя се наведе напред, очите й блестяха от интерес. Вие двете скарахте ли се? На следващият ден, след като преспа у дома, май нещо духа се промени между вас, тя беше странна, а ти изведнъж реши да заминеш за Ню Йорк. Хайде, Ема, сякаш не забелязах колко си напрегнат в лимузината, притеснена, дали и тя ще дойде. Видях те как гледаш към вратата с очакване. – Тя поклати глава. – И също забелязах как почувства голямо облекчение, когато тя не се появи. – Аз се намръщих.
– Помислих си, че ти и Ноа сте слонът.
– Аз и Ноа… – тя тъкмо се навеждаше напред и изведнъж се отдръпна, все едно някой я удари. – За какво говориш?
– Той те е помолил те да живееш при него. – Тя се стъписа и си пое дълбоко въздух.
– Откъде разбра за това? – В очите й пламна истинска паника.
– Аманда ви е чула. Тя ми каза за това онази вечер. – Челото й се сбърчи.
– Чакай, значи за това ли става дума между теб и Аманда? Вие сте обсъждали мен… така значи… явно затова Аманда беше странна? Тя каза ли нещо лошо по мой адрес? -Поклатих глава отрицателно.
– Каза само, че те е помолил да се преместиш при него. Но ти си се уплашила. – Това което направи току що отново Аманда. Когато споменах за това, лицето ти стана напрегнато и се четеше ужас в очите ти. – Какво се случва, ще кажеш ли? Изглеждаш сякаш си готова да избягаш.
– Боже мой… – издиша тя набързо, наведе се напред и покри с длани лицето си. – Боже мой.
Не е нормална тази твоя реакция. На мен Картър ми предложи да се преместя и аз се възползвах от възможността. Обстоятелствата естествено бяха различни, но аз не разбирам този почти парализиращ ефект, който изпитваш от това предложение Аманда.
– Тереза, той те обича. Какъв ти е проблемът? – Тя не отговори. Когато ръцете й най-накрая се спуснаха, видях очите ѝ преливащи от сълзи. Една сълза се търкулна по бузата ѝ. Тя подсмрчайки се избърса с ръце, но нещо продължаваше да я гложди. – Тереза… – протегнах се към нея и я хванах за ръката. – Кажи ми какво не е наред.
– Аз… не мога да го загубя… – прошепна тя и погледна настрани и се опита да се отскубне, но аз задържах ръката й. Тя хвърли няколко безцелни погледа наоколо, опитвайки се да избегне очите ми, поклати глава напред-назад и накрая ме погледна.
– Загубих всички, Ема… всички. Някога бях сгодена, разказвала ли съм ти за него?
– Какво? – Наострих уши от изненада. Тя кимна със стъклени очи.
– И той умря. Всеки, който ме обича, умира. Всички в моето семейство. Джефри… аз… не мога да обичам Ноа, защото и той ще умре. – Усетих как устата ми се отваря.
Тя наистина го вярва. – Видях страха в очите й, и се приближих прегръщайки я.
– Не, не, не… Ной няма да умре Аманда. – Тя се обърна към мен, продължавайки да клати глава.
– Знам, че е глупаво. Знам, че са суеверия, но аз съм такъв. Усещам го… страхувам се да бъда щастлива с него и да си позволя да го обичам, затова правя така. – Очите ѝ се напълниха още повече със сълзи. – Обичам го толкова много, но не мога да го загубя. Не мога да си позволя да загубя никой. А ако си тръгне, това ще ме унищожи.
Не бях сигурен какво ме шокира повече, нейната вяра в това, че ако обича някого, ще го загуби, или факта, че е имала годеник. Тя никога не е говорила за това, но виждайки сълзите ѝ, само можех да си представя любовта, която изпитваше към него. Тя направо изглеждаше съкрушена, това бе страната на Тереза, която никога не бях виждал преди. Завладяха ме толкова много емоции. Мъка, болка, сълзи потекоха от моите очи също. Аз ги избърсах и отстъпих назад.
– Тереза… няма да го загубиш.
– Уплашена съм.
Ужасяваше се да не загуби мъжа, когото обичаше. А аз не можех да ѝ помогна с нищо, само седях замислена със скръстени ръце. – Картър все още беше част от мафията, въпреки че технически се бе измъкнал. Но не… той е все още беше замесен в това, без значение как той и аз се опитвахме да се заблудим. Той все още беше вътре. Криеше нещо или се криеше от мен. Той все още е с тях… господи трябва да съм в ужас. Картър има по-голям шанс да бъде убит отколкото Ноа. Но странно не бях ужасена.
Как ме характеризира това? Свикнала ли съм с това, вече? Или аз действително не се притеснявах? – Тереза избърса отново сълзите си и се отдръпна, опитвайки се да се успокой. Аз просто седях и мислех за собствената си любов. – Какво не беше наред с мен? Или вече изпитвах удоволствие от постоянният страх? – Погледнах отново наоколо и този път видях къде стоеше Томас. Видях го зад един стълб от другата страна на пътеката. – Не знам защо не го видях преди. Може би този път се остави да го видя, усещайки, че нещо не е наред. – Огледах отново. – Тук бяха Майкъл, Питър. Томас 2, както го наричах. Бодигардовете ми. Даваха ми чувство за сигурност, но сега осъзнах, че сигурността е илюзия. Те ме защитиха преди не просто така, а от реална заплаха.
И аз трябва да съм ужасена, но не бях. Някакво неопределено чувство се настани на раменете ми. – Преглътнах буцата в гърлото си. – Не трябва да се чувствам в безопасност. Но сякаш това вече не беше бремето на живота ми и седейки тук и слушайки, за напълно реалният страхът на Тереза, аз просто явно се бях оставила на течението. Така или иначе не мога да го направя нищо, за да спра всичко това.
Изведнъж лицето на Картър проблесна в съзнанието ми. – Той беше уплашен. Видях го онази вечер, когато дойде да ми разкаже за всичко това. – Трябва да ти кажа какво се случи днес, защото може да ни повлияе… Сега може да се случи… – отново посегнах към ръцете на Тереза. Преглъщайки спомените и ужаса, който трябваше да изпитам, й казах.
– Ако обичаш Ноа, не си губи времето напразно. Не го оставяй Тереза… да си тръгне. Не знаеш колко много имаш. – Очите му бяха изпълнени с такава силна болка, когато каза „Война“. – Тереза… живей с него, обичай го… – казах й аз, пропускайки „толкова дълго колкото можеш.“ – Сякаш нещо задържа устата ми затворена.
Очите ѝ се задържаха върху моите. За нас това не беше обичайно. Тереза беше мой шеф, а понякога и моя приятелка и сестра. Тя беше професионалисти, беше смела и обичаше да се забавлява. Но тя не харесваше да срещаме погледите си. Тя обичаше да заравя главата си в пясъка.
Сега го разбирам. Живеейки живота по този начин, отричайки истината и суровата реалност, я кара да се чувства в безопасност и сигурност. Защото животът й беше само черен или бял, само грешно или правилно. Ето защо тя не харесваше Картър. Той беше в неутралната зона. Тя не можеше да го обяви за лош и да го осъди, или да го одобри и приеме. Затова си заравяше главата отново в пясъка, защото го обичах и Ноа го считаше за свой брат. Ноа беше „правилният“ брат на Картър в света, в които искаше да влезе, а не от света, който искаше да напусне.
Коул беше „грешният“ брат. Самото му съществуване дърпаше Картър обратно в грешната страна на живот.
– Ема?
– Ммм? – Съсредоточих се върху нея, извън собствените си мисли. Усещането за дискомфорт все още не ме бе напуснало и дори когато се фокусирах върху моята приятелка и нашата винена вечер, аз не успях да се отърва от неприятното чувство.
– Добре ли си… Ема?
– Да… – насилих се да се засмя. – Защо да не съм?
– Защото кръвта спря да тече към главата ми… – каза тя. Аз вдигнах поглед и видях, че съм стиснала в смъртоносна хватка врата ѝ. Пуснах веднага и се отдръпнах.
– Толкова ми е мъчно. Аз просто… – осъзнах собствената си реалност. – Просто се замислих.
– Мислиш ли, че трябва да се примиря с това? – Появи се лека усмивка на лицето ѝ. – Живот със страха да не го загубя, толкова дълго, колкото мога да го обичам, докато го имам? – Аз кимнах.
– Да
– Добре… – тя посегна към виното си и изпи останалото. – Но може ли първо да се напия, а?
– Да моля. – Широко се усмихнах и огледах ресторанта, търсейки служители. Чашите и на дете ни бяха празни. Сервитьорът се появи и пак ги напълни, и така продължи да го прави, докато останахме тук за следващите два часа.
Не знаех дали беше от виното или от връзката, която изпитах с Тереза, но сякаш се отървах от нейната предпазливост относно Картър. Това беше като клин между нас, независимо дали тя го осъзнаваше или не, но сега усещах онази предишна близост, която имахме когато започнахме да работим заедно за първи път. Липсваха ми онези времена с нея. Тереза отново беше моята сестра, което ме накара да се замисля за истинската ми сестра.
Тя се казваше Андреа. И тя чакаше да се срещне с мен веднага щом взема решение. – Живей с него и го обичай толкова дълго, колкото можеш. – Аз споделях това чувство с Тереза, може би имах нужда да последвам собствения си съвет.
След като не ни донесоха сметката, потвърждавайки подозренията ми, двете излязохме от ресторанта. Исках да говоря с Картър веднага щом го видя. Исках да му благодаря отново за всеки път, когато той се грижеше за мен в неговите заведения, но също така да поговоря с него за сестра си. До известна степен беше, защото тя ме е намерила.
Докато се прибирах вкъщи с лимузината, не можех да спра да мисля за Андреа. Тя изглеждаше като мен на снимката. Тя имаше спомени за майка ни и може би обяснение на това, което е разделило Ей-Джей и мен от нея. Колкото повече мислех за нея и размишлявах върху нашата първата среща, толкова повече се възбуждах.
Когато стигнахме до къщата на Ноа, се обадих на Картър. Исках, той да се прибере по скоро. Исках да се почувствам в ръцете му и също исках да споделя всичко, което научих тази нощ.
Той не отговори на обаждането ми. И след като му писах, той отново не отговори. Нямаше реакция дори час по-късно, така че аз си легна без него. Не спах добре. Чаках го. Исках да се събудя и да говоря с него, но тази нощ той не се върна.

* КАРТЪР *

По-късно същата вечер се състоя посвещението на Коул. Сега той беше главата на семейство Маурицио. Работата ми беше завършена. Работих с него два пъти на ден, всеки ден, през последните няколко седмици. Не знаех дали е готов, но всичко свърши. Поглеждайки към моя телефон, видях, че Ема се е обаждала и ми е писала, но аз не бях разбрал и не ѝ позвънях. А и не бих могъл, все още не.
– Сър… – погледнах нагоре. Вратата се отвори и аз излязох от колата отправяйки се към частният самолет, който ме чакаше вече. Веднага щом седнах, закопчах коланите си и се огледах, погледнах към мъжът пред мен.
– Беше твоя идея, но нямаше нужда да се съгласяваш да пътуваш с мен… – казах му аз. – Обещах ти, че ще се върна веднага след като всичко се нареди. – Джийн беше този, който ме посъветва да се прибера вкъщи в безопасност и да се подготвя за предстоящата война. Той не се усмихна, само кимна и прокара ръка по белега на лицето си. Правеше го винаги, когато се чувстваше неудобно и беше нервен, може би дори не го осъзнаваше.
– Аз също съм и този, който те съветва да напуснеш жена си… – каза той, приглушено. – Приеми го като елементарна учтивост, ще ида и ще се върна с теб, така ще ти помогна с каквото мога. Освен това, ако се случи нещо лошо, аз искам да съм там, на твоя страна.
Джийн беше мой ментор и по някакъв странен начин ми беше нещо като бодигард. Знаех, че той не одобри, когато Ема за първи път нахлу в живота ми. Но това не ме притесняваше тогава, не ме притеснява и сега, аз постъпвам както реша. Тя беше най-важната за мен и Джийн знаеше това, което чувствах, затова винаги беше около мен до преди да сключим сделка със семейство Бартел, в случай на нужда. И се радвам, че отново е на моя страна. Той ме чувстваше като част от неговото семейство. Усмихвайки се, аз поклатих глава. Джийн не реагира, беше както винаги неприветлив и сдържан. Познавах го добре и въпреки цялата студенина която излъчваше знаех, че беше притеснен. Затова и той беше тук, и точно затова му позволих да бъде тук.
– Искаш да кажеш, че ако се случи нещо лошо, искаш да си близо до човека, който ще ти спаси задника!? – измърморих аз и се усмихнах.
– Не бъди задник… – погледна ме той със стисната челюст. Аз се разсмях и плеснал с длани. А той добави.
– Може би.
– Не се безпокой. Аз ще те спася както винаги.
– Млъкни.
Исках да се смея, но не го направих. Джийн беше с мен, защото бе притеснен за мен. Но никой от не беше глупак и знаеха че ако започне война със семейство Бартел, ще им дам добър урок. Въпреки че бяхме сключили примирие то можеше да се счупи всеки момент. А ако ме убият, войната вече щеше да започне официално. Инстинктите ми подсказаха, че семейство Бартел знае за Коул. Те знаеха, че той е готов да поеме юздите, и просто чакаха. Остава да видим какво Коул ще реши да прави със семейството и дали ще предприеме пръв атаки срещу тях.
– Те убиха двама негови приятели, а той уби четирима от тях. – Джийн отново ме погледна. Явно и той имаше същите мисли. Аз кимнах.
– Единия от тях беше Стефан Бартел.
– Последната атака беше заради Дънван, но беше към двете семейства
– Срещу Бартел и Маурицио… – казах аз. Но го премахнахме от пътя. А сега трябва да чакаме и да наблюдаваме
– Не ми харесва… изобщо не ми се нрави всичко това.
– Както и на мен. Но сега следваме Коул. – Той изсумтя и се изплю в отговор.
– Да сега следвам Коул. Ти си тръгна… помниш ли? – Аз кимнах.
– Знаеш какво имам предвид.
– Плашиш ме, Картър.
Тези думи ме смутиха. Не бях готов за тях и не отговорих. Изчаках, не бях изненадан от това, което каза, просто изненадан от изявлението му.
– Преди година ти стисна с ръка гърлото ми, защото не бях съгласен с теб. – Добави той.
–Това беше заради Ема… – присвих очи. – И това е различно. Не беше семеен въпрос.
– Грешиш… всичко, което правиш е семеен въпрос. – погледът му беше твърд. –Независимо дали го осъзнаваш или не. Ти не излезе от играта, Картър… ти дори си говориш по старому. Току-що каза „Ние сега следваме Коул“ все още си свързан с мафията. Никога не си излизал от нея. – Аз стиснах челюст и изсъсках.
– Карай по същество.
– Луташ се по средата. Намираш се в същия свят, а се опитваш да живееш в друг. Този живот ще те направи небрежен и това ще те превърне в опасност за хората около теб. Ако си излязъл, стой вън. Ако не си, бъди с нас. Избирай… – посочи ме той, с рязко движение на ръката си, докато хаотично продължаваше да жестикулира. – Миналата година беше готов да ме убиеш заради нея, но точно ти ще бъдеш този, който ще причини смъртта ѝ накрая. Вземи решение най накрая. Ако ще влизаме във война, трябва да започнеш да се готвиш за нея.
– Вече се готвя… – изръмжах.
– Не… само така си мислиш. Направих няколко обаждания… твоята жена е ходила да пие вино в един от ресторантите ти. – Обля ме студена пот, но разбрах какво цели. – Била е с приятелките си. Били са пияни и то доста пияни. Изпили са три бутилки. А сега къде сме тръгнали с теб? – Очите ми се присвиха и изсъсках приглушено.
– Спри, Джийн. – Но той не спря.
– Знам за тази новопоявила се сестра. Мога да проведа няколко разговора и ще знам точно къде отиваш в момента. Готвиш се лично да я проверяваш. Искаш да се увериш, че е истинска, преди да позволиш на жена си да се приближи до нея. Ти изпълняваш задачи за момичето си, а си длъжен да спреш с всичко това.
За мое съжаление той беше прав. – Всичко в мен започна да кипи. – Но той беше прав по дяволите. Джийн беше този, който ми отвори очите към всичко това. Наистина трябваше да взема това решение отдавна, когато за първи път чух за нападението срещу Коул. Но не го направих, исках Ема да продължи да се чувства свободна, доколкото можеше, но явно съм сгрешил.
– Отпрати я. За да бъде в безопасност. Спри с тази глупост още сега. Искаш тя да е в безопасност, но сам знаеш, че не е така. Защото си си се отпуснал и размекнал.
По дяволите, той беше прав!
– Спри всичко това още сега.
Затворих очи. Необходимостта да я защити беше точно там, беше точно на повърхността, беше точно зад Студения убиец. Бях най-добрият, когато трябваше да убивам враговете си. И той контролираше всичко, но щом Джийн продължи да говори, усетих го как пропълзя под кожата ми и вече не усещах хладнокръвието а започнах да чувствам страх. Джийн беше прав, Ема трябваше да изчезне. Когато излетяхме от Ню Йорк, реших, че ще дам на Ема още няколко дни докато подредя нещата. Войната предстоеше… всички го усещахме. Когато уредя това за което съм тръгнал, ще ѝ се обадя за да се покрие. След като тя си тръгне, нямам представа колко ще продължи всичко, докато отново мога да бъда с нея. Няколко дни. Ще ѝ дам няколко дни…

Назад към част 7                                                                 Напред към част 9

Глава 6

* ЕМА *

Стори ми се малко иронично, че първия път когато аз напускам жилището на Коул, бе защото Картър не искаше да пусне Тереза вътре. Той все още защитаваше нашето собствено пространство. Аманда беше в нашата къща, където живеехме двамата с Картър, само веднъж. Ноа ни посети за кратко няколко пъти, но Тереза така и не влезе вътре. Знаех, че това я притеснява и дразни, но все пак не беше мое решение. Картър си имаше свои собствени причини и те бяха доста очевидни. Той просто ѝ нямаше доверие. Останалите уважиха решението му, дори Тереза, но когато тя ми се обади на следващия ден докато бях в Ню Йорк, бяхме изправени пред същата дилема.
– Ема, ти никога не ми пишеш! – Инстинктивно се свих и отдалечих телефона от ухото си, когато Тереза закрещя от другия край на линията.
– Съжалявам, Тереза.
– Съжаляваш? Съжалявала била! Ако съжаляваше, щеше да ми пишеш в отговор. Имам проблеми. Имам въпроси, които изискват обсъждане, а ти си част от триадата. Имам нужда да се видим и да се съберем. Нуждая се да идем заедно на стрелбището или наистина дълга нощ в Инфинити, където мисля да се напия. Нуждая се от това, Ема. Трябва да се видим сега, веднага, иначе ще полудея.
– Ами… Аманда? – Озадачена попитах аз.
– Какво за нея… тя е просто част от триото. Ти си също част от него. Така че е решено… ние идваме при теб в Ню Йорк.
Когато съобщих новината на Картър за предстоящото пристигане на Тереза и Аманда, той не бе във възторг. В опит да помогне за разрешаване на дилемата, Коул предложи един от етажите в сградата си, които бяха отворени и напълно обзаведен. Картър разбира се отговори на това с категоричен отказ.
– Не тук… не искам по никакъв начин да ги свързват с теб.
Той говореше на Коул, когато каза тези думи, а мен ме обзе зловещо чувство от чутото. По някаква причина имах чувството, че Картър говори на мен, и не можах да се отърва от буцата, която заседна в стомаха ми.
– Добре. – Смутено отвърна Коул. И двамата ме погледнаха втренчено, след няколко секундно неловко мълчание, Картър кимна в знак на съгласие, и добави.
– Тя иска да те види, но аз не искам да се шляеш насам-на там… Ноа има жилище тук в Ню Йорк, да отседнат в него. Ти можеш да останеш при тях, а аз ще се обадя на моите хора да дойдат още охранители, за да ви пазят.
– Ами ти? – Плахо попитах аз.
– Аз ще идвам през нощта.
По този начин той ще бъде с мен през нощта. – Обзе ме облекчение, понеже в един момент се уплаших, че той ще прекарва цялото си време с Коул, а аз ще бъда сама.
– Мисля че планът ще проработи. Тереза така или иначе ще иска да прекараме цялото време заедно.
– Сигурен съм в това, а и Ноа се надява да свършите работа в клона на Ричмънд тук в Ню Йорк.
– Да се надяваме. – Възкликнах аз въодушевена.
– Но ти, няма да ходиш с тях… – очите му се намръщиха предупредително.
Значи аз официално се укривам отново, така ли? А не беше само тази седмица, както си мислех.
– Картър… – приближих се, понижавайки тона си, понеже този въпрос не беше за ушите на Коул. А Коул се изправи, изпращайки ми любезна усмивка и се каза, преди да се насочи към вратата.
– Беше ми много приятно, че дойде и се запознахме, Ема. Бих искал да устроим една вечеря, преди да се прибереш вкъщи… – погледна той към Картър и се усмихна някак си различно от друг път, после допълни. – Само за нас тримата. – Аз се хванах за ръката на Картър, когато Коул си тръгна от стаята, попитах.
– Войната започна ли вече? Затова ли трябва да се крия? – Сякаш получих дежа-вю. Като случаят с Мелъри, но беше по-лошо. Отново видях страха в очите Картър. Беше изписано на лицето му.
– Аз… – той спря и след това ме дръпна към себе си, и аз седнах в скута му. След това постави ръцете си върху моите бедра и за момент срещнах погледа му, който беше депресиран. Той се наведе напред, облягайки глава на гърдите ми и изпусна дълбоко, разтърсваща въздишка, а аз премигнах за да сдържа сълзите си. И тогава усетих страха му. И той беше обзел също и мен. Затворих очи, и го прегърнах силно задържайки го до мен. Каквото и да кажеше знаех, че тази война беше истинска. Дори и за момента да не беше в пълен мащаб, ще бъде. Картър знаеше това, а аз го чувствах без дори да ми го каже.
– Картър… – прошепнах тихо. Той отдръпна глава назад, поглеждайки ме. А аз хванах лицето му в ръцете си и казах.
– Аз ще оцелея… каквото и да се случи, ще остана жива. – Адамовата му ябълка трепна. Сякаш искаше да ми повярва, но го беше страх.
– Не мога да те загубя, Ема.
– Няма да ме загубиш…
– Те могат да дойдат за теб отново. – Аз поклатих глава.
– Ти не си в семейството вече, нали? Правиш пари за тях. Защо биха поискали да ти навредят? – Ръцете му легнаха върху моите.
– Защото не става дума за пари, Ема. Сега всичко опира до власт. Те не те убиха преди, защото им предложих решение много по изгодно за тях от смъртта ти, но сега Коул се върна. И неговото присъствие промени всичко. Те го мислиха за мъртъв. Въпрос на време е да разберат, че аз съм един от тези, които го спасиха.
Картър се мислеше за виновен. – Аз се намръщих и възкликнах.
– Мислиш си, че тази война ще е заради теб? Че ти си виновен за случващото се, така ли? – Той поклати леко глава. – Не, Картър… ако има война, ще стане, защото семейство Бартел ще искат да завземат територията и собствеността на семейство Маурицио, нищо повече. Просто сега обстоятелствата не са същите като миналия път. Няма какво да губим. – Той докосна устните ми с пръсти и ги задържа там. – Сега той се страхуваше, че може да ме загуби. – Започнах да изпитвам отново страх. – На него сега му трябваше да мисли по-ясно. Трябваше да бъде безмилостен. Той не трябва да се колебае. Знам го със сигурност. Ако иска да оцелее, ще трябва да отвърне на удара. Аз трябва да му помогна. – Ако нещо се случи, ти не трябва да се колебаеш, Картър… – казах му яростно. – Каквато и да се случи, аз ще се боря и ще остана жива. Аз ще бъда, но и ти също ще трябва да си жив. Разбра ли ме? – Той ми се ухили.
– Кога идват Тереза и Ноа?
– След три часа.
– Добре… – той се изправи и ме прегърна силно към гърдите си и тръгна към мен към леглото. – Имаме много време.
Обвих ръце около врата му и го целунах нежно. Той ме сложи да легна на леглото и ме облада нетърпеливо секунди по-късно, въздъхнах от удовлетворение. Обичах този човек. Той се страхуваше от мисълта да ме загуби, но имаше и други причини.
Никои не ще го отнеме от мен. Няма да го позволя.

* * *

Тази мисъл се въртеше в главата ми през целя път до летище Кенеди докато пътувах с една лимузина, за да посрещна Тереза и Ноа. Вратата на лимузината се отвори, а аз се преместих на отсрещната седалка, чакайки с нетърпение гостите. Тереза се втурна първа вътре, изглеждаше изтощена, носеше модерно черно палто, а косата й беше вързана на кок. Тя се отпусна на седалката и си пое дълбоко въздух.
– Мразя да пътувам.
– Мислех, че ще летите с частен самолет!?
– С частния дойдохме и слава богу, но въпреки това съм изтощена. – Притисна тя ръка към корема си и сви устни. – Малко ми се гади.
В това време Ноа се подаде на вратата и влезе вътре, но веднага щом я чу да казва, че й се гади, седна до мен на мястото срещу нея.
– Аз ще седна тук. Благодаря ти. – Измърмори той и ми се засмя. – Хей, Ема. Картър не дойде ли с теб?
– Не… – Картър беше там, където прекарваше времето си откакто бяхме тук… с мафиотското си семейство… – но така и не се осмелих да го изрека на глас. – Не бях сигурна какво той беше споделил с Ноа, но бях сигурна, че Тереза не бива да научава нищо от това. Затова скалъпих набързо едно оправдание. – Трябваше да се погрижи за някой неща, но ще се върне до вечерта.
Вратата на колата все още беше отворена и аз чаках замислена, дали Аманда също бе дошла с тях. И тъкмо се канех да попитам, когато шофьорът затвори вратата и ние потеглихме.
– Аманда не дойде – каза Тереза. – Не можеше да остави работа си, но каза, че може да пристигне следващия уикенд, ако все още сме тук.
– Ще останеш ли тук толкова дълго? – попитах Ноа, А той кимна положително.
– Имам доста работа. Когато Тереза предложи да ви посети, аз и така или иначе мислех да дойда да свърша някои дела свързани с Ричмънд, така че вместо да ги отложа, за по-късно, както мислех да направя, аз поех инициативата. И ето ни тук.
Тереза ми се усмихна лъчезарно.
– А аз ще ти помогна с поръчката.
– Наистина ли?
Тя кимна и се опита да се преобрази за миг в „професионална Тереза“, която за първи път срещнах, и с която работих по новият проект. Тя докосна ръката на Ноа, а очите й се разшириха. Пое дъх и продължи.
– Той каза, че си актуализирала някой неща, така ли?
– Да, успях да поработя с някои от файловете и ги обнових.
– Прекрасно, аз ще ти помогна с останалото. А след като всичко е готово Ноа обеща да ни заведе един цял ден на пазаруване. – Намигна ми тя, и допълни закачливо. – И то за негова сметка.
Той я изгледа като непозната. И ако не беше толкова сдържан и прикриващ емоциите си, бях сигурна, че устата му ще се отвори , и на Тереза хич нямаше да ѝ се хареса това.
Но вместо това той просто я погледна с безизразно лице, без да отмества погледа си. Забелязвайки това, Тереза извъртя очи и измърмори.
– Какво!? Може и да се разпадам заради личния ни живот, но все още съм дяволски добър работник.
– Не… да, аз знам. Аз не… – той замлъкна за миг. – Аз… ти беше не преклонна, за това да си уредиш една седмица ваканция с Ема. Вие двете се готвите да пазарувате всеки ден, така че по дяволите с вашата трудова етика за тази седмица.
Аманда се изчерви, постави ръцете му върху гърдите си и каза тихо.
– Бях ядосана. Казах това, но не го мислех. И все пак знаеш, че съм добър работник. Ние с Ема можем да свършим всичко и тогава да се отдадем на пазаруване. Освен това ще мога да прекарам време с нея. Нали точно за това дойдох тук. – Тя се обърна към мен. – И ще изчакаме, докато Аманда дойде също, независимо дали иска или не. Забавно ще бъде нашето пътуване.
Аманда и тайният ѝ приятел, който може да съсипе живота ми, и този на Картър. Да, това ще бъде страхотно.
– Само дето Аманда…!
Тереза отметна глава настрани.
– Какво искаш да кажеш?
По дяволите, тя все още не знаеше. Трябваше ми бърз отговор, за да не заподозре.
– Само ние трите ли? – Леко сконфузена попитах. – Просто се уверявам, че ние ще ти бъдем достатъчно.
Тереза се усмихна но не отговори.
Докато стигнахме до къщата на Ноа, аз се опитах да държа далеч мислите за Аманда. Последвах Тереза вътре и се отправих към частта, където двамата с Картър се бяхме настанили. Дори си имахме собствен изход, а това щеше да е от полза за Картър и неговата нужда да идва, и да си отива когато пожелае.
По-късно, когато чантите бяха разопаковани, Тереза ни наля вино и
каза:
– Изненадана съм, че Картър няма собствен дом тук.
– Аз също.
– Има, но ми каза, че се строи все още… – каза Ноа и отиде да си налее бърбън. Тереза ме погледна объркано. Явно тя също току що научаваше този факт. А аз вдигнах рамене в недоумение. Държейки чашата с вино пред себе си тя стисна устни, изглеждаше леко зашеметена. Но очите й бяха твърди и бдителни.
– Сериозно!? – Ехидно попита тя. Ноа си наля малко бърбън и сякаш не забелязва скритият умисъл на нейните думи.
– Да… честно казано, мислех, че това е причината Картър да е тук… за да може да следи за работата, нали се сещаш…. – Ноа направи жест с ръка в моята посока, оставяйки бутилката отново на масичката и погледна към Тереза. – Ето защо поиска от мен Ема да бъде тук. Помоли ме, за няколко месеца да отсъства.
Подскочих като попарена. От тази нова информация, заедно с факта, че Картър имаше недвижими имоти тук, стомахът ми се сви. – Няколко месеца? Имал е собствена къща? Защо не иска да сме там вместо тук? Заради Коул ли беше? Знаех, че иска да се грижи за Коул, но нещо не ми се вързваше. Защо тогава аз съм все още тук, ако това беше истинската причина… не, имаше още нещо. Той не ме искаше в къщата си – и тогава ми просветна. – Неговата къща… семейството знаеше, че е негова собственост. И съм готова да заложа пари на факта, че не знаят къде живее Коул, поне не все още. А това означаваше, че семейство Бартел също не знаят. Но Бартел може би знаят къде живееше Картър… и къде бих могла да бъда аз. Това беше къщата на Ноа… – в следващият миг просто чух собствения си въпрос към Ноа.
– Твоето име фигурира ли в документите на тази сграда? – Тереза се обърна рязко към мен, присви очи и погледна изпитателно Ноа. Той също погледна назад, като леко се намръщи.
– Всъщност не. Тази сграда принадлежи на пралеля ми. Аз я наследих от нея. А ти от къде знаеш? – Аз се бях посъвзела от първоначалния шок, повдигнах рамене и подхвърлих.
– Просто късметлииско предположение. – Все още се крия, все пак… щом Картър е склонен да ми позволи да остана тук означава, че е сметнал, че семейство Бартел не знаят за това място. Поне за момента.
– Добре ли си? – Прошепна Тереза и пристъпи към мен, за да не я чуе Ноа. Кимнах леко и отново се замислих.
Ситуацията наистина беше като преди година, с единствената разлика, че този път не беше моя вината. Сега не се криех от това, което съм направила, а заради това което Картър е сторил. Последния път аз го забърках. A този път те забъркаха мен.

* КАРТЪР *

Джийн се обади за среща в един от хамбарите на семейство Маурицио, използван като склад. Коул, очакваше да се върна у дома. Посвещението трябваше да се състой след двадесет и четири часа. Независимо от всичко, Коул ще заеме мястото си начело на семейство Маурицио. Изминаха години, откакто той заемаше този пост, но всичко е свършено. Обсъдено беше с всички старейшини. Притесненията им бяха изслушани и решени. Това трябваше да се случи. Но когато Джийн се обади за тази среща, знаех, че новините няма да са добри.
В момента имаше твърде много недовършени дела. Исках, Коул да се върне, за да мога да се съсредоточа върху другите си дела. Ема имаше сестра и моят човек се опита да се свърже с нея. Изпратих най-добрият, за да намери отговори и си помислих, че това обаждането беше от него, а не от Джийн.
Сега Ноа и Тереза бяха в града. Това беше друга недовършена работа, която исках да държа под контрол. Даже, въпреки че Ема беше спокойна, знаех, че Тереза е притеснена, а това не е добре. Продължих да я следя през цялата изминала година, подслушвайки всички нейни обаждания. Тя никога не се срещна с пресата или с някой от правоприлагащите органи. Само Ноа знаеше, че я наблюдавам. Той разбра притесненията ми и се съгласи, но аз знаех, че е уморен от това. Това беше една от причините, поради която той искаше Тереза да се премести при него. Искаше да я защити и да я държи далеч от мен колкото можеше, но тя не осъзнавайки това се бореше всячески с него.
Когато той за първи път ми разказа за техните спорове, ми се прииска да се смея. Но той изглеждаше не само разстроен, но и онемял. Така че се въздържах. Личеше си, че беше влюбен, веднага го разбрах. И му напомних за своята. Как не дадох възможност на Ема дори да помисли за това. Казах ѝ, че трябва да се премести, но се притеснявах, че все пак рано или късно тя ще поиска да има собствен дом. Тя го нямаше, но пък изглеждаше удовлетворена от престоя си при мен, за което бях непрестанно благодарен. Но сега тази отдавна изгубена сестра беше моето нарастващо безпокойство. Коя беше тя? Каква е истинската история?
Те бяха открили Ема точно заради мен. Не беше пресилено да се помисли, че може би се опитват да я използват, за да стигнат до мен, или че може би работят за някой в правителството…
– Той е тук. – Бях взел Майкъл със себе си и сега гласът му привлече вниманието ми към фарове, които се приближаваха към нас. Когато колата спря и излезе Джийн от нея, аз кимнах. Майкъл отвори вратата и ми направи път да мина. Друг от хората ми вървеше зад мен, но когато Джийн даде знак, че иска уединение, и двамата спряха и аз продължих да вървя сам напред. След около десетина крачки моят наставник спря и предпазливо огледа склада. След това потърка челюстта си и каза.
– Не ми харесва това чувство. – Знаех какво има предвид.
– След като са започнали да действат, трябва да бъдем внимателни… – казах аз. – Бартел могат да ударят отново, отново някой… точно в този момент. Всички сме играли играта на чакане.
– А Коул?
– Какво за него?
– Ти го насърчи да си върне мястото. Ако той направи първа стъпка… – тогава го прекъснах.
– Какво може да направи той. Те убиха двама негови приятели. Той има право. И власт. Точно това, с което никой не искаше да се разделя. Те се наслаждаваха на властта си, но сега по право му принадлежи на него. Сега, неговите решения, ако не бъдат отхвърлени от мнозинството, ще бъдат съдбата на семейство Маурицио.
– Да, знам. Ние разбрахме. И ще го направим, но всички са нервни.
Значи затова се обади…
– Обсъждаме това от седмици и вече му казах. Нямаме повече време, още малко и семейството може да е мъртво. Защото се действа твърде бавно. Трябва да се вземат решенията моментално. Това е правилният ход.
– Да но него го нямаше твърде дълго.
– Не… учеше през всичките тези години.
– Въпреки това, не ми харесва. На никой не му харесва.
Без значение всичко вече беше направено.
– Времето за оплакване отмина. – Джийн поклати глава.
– Изпратиха ме да се обърна към теб за последен път. Спри се с това Картър. Ако някой трябва да ръководи, това трябва да си ти Картър…
– Не… – обърнах се и си тръгнах. – Моята работа е свършена. Утре Коул ще вземе полагащото му се място.
– Ти си посредника Картър. На него никой не му вярва. Те вярват в теб.
– Аз излязох от играта, Джийн – повиших му глас. – И това не е тема за дискусии, всеки го знае отдавна.
– Ами ако те, те нападнат?
– Ами… – гласът ми падна, а очите ми изстинаха. – Тогава обстоятелствата ще се променят. Но докато това не стане, аз не съм в играта. В нейно име. – Той кимна.
– Знам, знам… – стисна той носа си. – Но всички са нервни, притеснени са. Ами ако той е лош лидер? Ами ако той вземе грешни решения и ни убиват? Всички имаме семейства Картър…
– Уверявам те, никой не разбира стойността на семейството повече от Коул. – Трябва ли да му напомням!? – Първата седмица беше баща му. Следващата майка му. После всеки от тримата му братя. После по-голямата му сестра. И двете му по-малки сестри. Един по един, Джийн. Ще бъде ли по-добре за старейшините ако им се напомни, че собственият им брат беше убит.
– Знам Картър… – гласът му беше пълен със съжаление. – Знам… аз обичах Уилям. Той беше и мой брат.
– Да, а Коул е твой племенник.
– Знам… – раменете му се отпуснаха и той продължи да кима на себе си. – Аз знам. Бях забравил… има и други в семейството, които… – той се поколеба. – Те са забравили като мен, че Коул е наша плът и кръв.
Аз бях непознатият, въпреки че се отнасяха с мен така, сякаш аз бях Коул.
– Той е твоя кръв. – А не аз Джийн. – Усещайки неизказаните ми думи, той поклати глава и възрази.
– Аз не мисля така. Ти си от една кръв с него, даже повече Картър. Това семейство ще те последва навсякъде където и да е, но ти даваш на някого толкова много власт, а той е бил извън семейството в продължение на повече от пет години.
– Знам, но аз тренирах Коул и той е готов за това, което му предстой. Сега е момента да се върне в бащиния си дом.
– Да… добре.
– Наистина ли, за това поиска да срещне днес с мен?
– Да. Е, аз говорих с Антъни. Той е загрижен, че в семейството има още един предател. Знам, че хванахме един, но как са намерили Коул?
– Не… аз бях единственият, който знаеше къде е Коул. Това не е работа на техен вътрешен човек при нас. Те са го намерили по друг начин.
– Сигурен ли си?
– Да… и не искам да мисля за още един предател. Заради един почти да загубя Ема. Но ако има такъв в семейство, той ще умре. Аз сам ще го убия. – Джийн мълчеше. Той се огледа отново, бдителност никога не го напускаше.
– Това е животът, Картър, а ти си твърде обсебен.
Знам, може би дори повече, отколкото си мисли. И разбрах…
– Гледах Коул през всичкото това време.
– И как мислиш?
– Коул е готов… – кимнах аз. – А ти ще му имаш доверие също като на мен… – потупах Джийн по рамото. – Ако ли не, не искам да мисля за последствията. Коул трябва да води семейството. И старейшините в крайна сметка ще разберат това.

Назад към част 6                                                                 Напред към част 8