Категория: Уила Наш (Девни Пери)

Глава 16
УАЙЛДЪР

Беше юни.
Училището приключва през юни. Айрис си тръгваше през юни.
Шибаният юни.
– Курва.
Главата ми се завъртя към коридора.
Курва? Нямаше как да съм го чул правилно.
– Майната ти, Райън!
Това чух, без да се съмнявам. Вик, който ме изправи на крака.
Достатъчно силен, за да се разнесе над шума на децата, които блъскаха вратичките на шкафчетата и си говореха, докато си събираха нещата за деня. Но повечето от шумовете бяха спрели, когато стигнах до коридора. Децата стояха с широко отворени очи и се взираха в Сейди и Райън.
– Не ме наричай курва. – Тя го бутна в раменете, а в очите ѝ се появиха сълзи.
Значи бях чул правилно.
Райън се наведе, заставайки пред лицето ѝ.
– Ти ми изневери, мръснице.
– Не, не съм изневерила! Просто казах, че харесвам някой друг и затова не искам да се съберем отново с теб.
– Кой е този друг човек, а? – Гласът на Райън беше почти като вик. – Дали е някой от моите приятели?
– Това не е твоя работа – изплю тя.
– Кой?
– Хей – изръмжах аз, достатъчно силно, за да привлека вниманието на всички.
Ларк се втурна от класната стая, без съмнение също чула спора.
– Всички, освен Райън и Сейди, да тръгват. – Скръстих ръце на гърдите си и подръпнах брадичка към вратите. – Всеки, който е тук след тридесет секунди, ще бъде задържан за една седмица.
Децата се втурнаха в действие, натъпквайки книги и якета в раниците, преди да потеглят към изхода.
Когато и последният ученик излезе, Ларк застана до Сейди и я прегърна през раменете.
Сейди присви брадичка, докато русата ѝ коса закри лицето ѝ, но това не беше достатъчно, за да скрие сълзите и тихите ридания.
– Моята класна стая. – Щракнах с пръсти към димящия Райън. – Сега.
Той тръгна по моя път.
Ларк ме гледаше с широко отворени очи, докато насочваше и Сейди в тази посока.
Поех си дълго дъх и хвърлих поглед към тавана. Майната му, но мразех подобна драма. Лятната ваканция не можеше да дойде достатъчно бързо.
Сейди яростно избърсваше бузите си, когато се присъединих към всички в стаята.
Двамата с Ларк споделихме още един поглед, а в него – мълчалив разговор.
Дали тя искаше да посредничи в този случай? Или аз поемах инициативата?
Тя сви рамене. Моето решение.
Добре. Аз щях да бъда лошият.
– Той мисли, че съм му изневерила – изригна Сейди. – Но аз не съм.
Ноздрите на Райън се разшириха, но преди да успее да проговори, вдигнах ръка.
– Не съм питал какво се е случило. Вие двамата трябва да разрешите това в собственото си време. Да се псувате един друг в коридора на училището не е мястото.
Устата на Сейди се сви в ъгълчетата. Още сълзи.
Боже, мразех сълзите.
– Вие двамата се разделихте, нали? – Подпрях ръце на бедрата си.
Айрис се беше срещала със Сейди няколко пъти, за да отговаря на въпроси за това, че е инфлуенсър, и не беше споменавала за помирение между тийнейджърите.
– Да – подсмръкна Сейди.
– Тогава какво значение има това? – Попитах Райън. – Звучи сякаш е продължила напред. Ти също трябва да го направиш. Остави я да си тръгне.
Той свали намръщената си физиономия. Гадината не искаше да слуша.
– И внимавай с езика си в тези коридори – каза Ларк на Сейди. Това не беше толкова хапливо, колкото тирадата ми за Райън, но поне и двамата получиха порицание.
– Всеки от вас ще бъде задържан – казах аз. – Знам, че днес е последният ден за зрелостниците, но очаквам да ви видя в понеделник следобед. Ако пропуснете, можете да забравите дипломите си.
Челюстта на Райън се сви заедно с юмруците му.
– Сейди, вземи си нещата и се прибери вкъщи.
Тя кимна и хвърли смъртоносен поглед на Райън, докато го подминаваше, за да излезе на вратата.
Всички стояхме мълчаливо наоколо и слушахме как тя отваря шкафчето си и събира нещата си. След като вратата на шкафчето се хлопна и външната врата се затвори, въздъхнах.
– Райън, един съвет, който вероятно няма да чуеш, но аз все пак ще ти го дам.
Той не вдигна поглед от пода.
– Някой ден ще съжаляваш за нещата, които казваш на жена в разгара на деня. Бъди предпазлив с думите си. В крайна сметка те ще те наранят повече, отколкото някога ще наранят нея.
Усетих погледа на Ларк, но не откъснах очи от Райън.
Той се замисли за дълъг миг, след което вдигна брадичка.
– Мога ли да си тръгна?
Да, той нямаше да вземе този съвет присърце. В едното ухо влязло, а от другото излязло.
– Върви. – Махнах му с ръка към вратата.
Ларк издиша дълго, след като Райън си тръгна.
– Толкова се радвам, че е петък.
– И аз. – Излязох в коридора точно когато Райън профуча през най-близкия изход.
Ларк се приближи до мен, докато вървяхме към вратата. Надявах се, че Сейди вече се е прибрала вкъщи, но за всеки случай исках да се уверя, че спорът ѝ с Райън няма да се пренесе на паркинга.
Следобедното слънце беше ярко. Смехът и гласовете изпълваха въздуха, докато децата се отправяха към училищните автобуси или автомобилите на родителите си. Средношколците и някои деца от началното училище се затичаха към автобусната линия от своето училище.
– Все още ли ти липсва пети клас? – Попитах Ларк.
– Всеки ден. – Тя се засмя, а ръката ѝ се размърда по бременния ѝ корем. – Макар че гимназията все повече ми харесва.
Един по-малък ученик ѝ махна с ръка, после се втурна да я прегърне. Вероятно някой от бившите ѝ петокласници.
Докато Ларк разпитваше момичето за училището и плановете за уикенда, аз сканирах паркинга за следи от Сейди. Не я видях, но открих, че Райън се втурва към колата си и изтръгва вратата. После се вмъкна на шофьорската седалка и с рев напусна паркинга.
Дали щеше да ми разбие сърцето, ако го спре шерифът? Със сигурност не. Често разполагаха с едина кола в съседния квартал, за да пазят гимназистите от превишена скорост.
Минута по-късно, когато вой на сирена изпълни въздуха, се усмихнах.
– Е, това беше богат на събития край на седмицата – каза Ларк, когато момичето, с което говореше, се отдалечи, за да хване автобуса си. – Толкова съм готова за лятото.
– И аз.
– Имаш някакви планове?
Поклатих глава.
– Не съвсем. Както обикновено. Родителите ми идват на гости от Юта всеки юни. Иначе обикновено имам много работа за вършене по къщата и двора. Ще ходя на риболов и на походи. Може би ще пътувам някъде. Ще видим.
Ларк ме погледна отстрани.
– Какво?
– Мисля, че това може би е най-многото, което си ми казвал досега. Поне за себе си.
Подиграх се, макар че тя беше права. Това може би е най-многото, което някога доброволно съм говорил с Ларк, и то за първи път. Но днес нещо беше различно. Стягането в гърдите ми, когато тя беше наблизо, все още беше налице, но… по-малко. Защо?
Дали защото бях казал на Айрис за приликата между Ларк и Ейми? Дали защото Ларк беше бременна и това леко беше променило чертите ѝ, омекотявайки ги през последните няколко месеца?
Хм. Потърках челюстта си, без да съм сигурен какво да мисля по този въпрос.
– Е, приятен уикенд, Абът.
– И на теб – промълвих, докато тя си тръгваше.
Задържах се навън още известно време, наблюдавайки как децата си тръгват и автобусите се отдалечават. След това влязох вътре, за да приключа. Тъкмо закопчавах раницата си, когато телефонът ми завибрира в джоба.

ИДВАЙ В ЦЕНТЪРА НА ГРАДА

Засмях се. Айрис обичаше да пише с главни букви.

Дори не написа моля?

Отговорът ѝ беше мигновен.

МОЛЯ

Къде?

НАМЕРИ МЕ

Излязох от училището по-бързо от обикновено, а стъпките ми бяха изпълнени с вълнение. Беше оживено в центъра на града, началото на летния туристически поток. По „Първа“ бяха паркирани повече автомобили с регистрация, различна от тази на Монтана.
Единственото свободно място беше в далечния край на улицата, така че с ключовете и телефона, прибрани в джоба на дънките, тръгнах по тротоарите, провирайки се покрай хората, които пазаруваха и разглеждаха.
Само след три пресечки открих Айрис. Беше обърната с гръб към мен, а русата ѝ коса беше покрита със сламена шапка. Шалът, който днес беше вързала около периферията, беше черен с малки бледорозови цветчета. Шалът се съчетаваше с пурпурната ѝ сатенена рокля. Не за да се съчетае, а за да върви.
Плавните презрамки на роклята се кръстосваха над лопатките ѝ, а подгъвът на полата я удряше високо в бедрата и показваше новата татуировка, която си беше направила в Бозман.
Роклята можеше да мине за бельо. По дяволите, може би беше. Не ми пукаше. Изглеждаше невероятно и имаше нещо пристрастяващо в това да знам, че аз ще бъда човекът, който ще я свали по-късно тази вечер, а роклята ще бъде разхвърляна на пода в спалнята ми.
По дяволите, но аз я желаех. Все повече и повече с всеки изминал ден. Какво щях да правя, когато тя си тръгне?
Предполагам, че щях да разбера след месец.
Айрис беше вдигнала телефона си с високо вдигнати ръце, докато се опитваше да направи снимка, насочена към края на улицата.
Аз се приближих зад нея и изтръгнах телефона от ръцете ѝ.
Тя се обърна, а шокът на лицето ѝ моментално се смени с усмивка, когато видя, че съм аз.
– Ти ме намери.
– Намерих те. – Дръпнах брадичката си напред. – Иди и застани там.
– Защо?
Размахах телефона ѝ.
Тя прескочи напред на около двайсет метра, след което ме заслепи с ослепителна усмивка. Беше сложила кръгли слънчеви очила, които скриваха тези блестящи сини очи. Още една част от ансамбъла ѝ, която щях да махна по-късно, също като обувките ѝ на платформа.
След като направих няколко снимки, ѝ върнах телефона, след което двамата започнахме да вървим.
– Къде отиваме? – Попитах.
– Никъде. Никъде. Просто се скитаме.
Кокалчетата на пръстите ми се допряха до ръката ѝ, но тя не се опита да ме хване за ръка. Не бях държал жена за ръка от, ами… от много време. Може би Айрис е усетила, че не ми харесва. Може би и на нея не ѝ харесваше.
Но колкото по-дълго вървяхме, толкова повече се отпусках.
– Кога за последен път просто се разхождаше нагоре-надолу по Първа? – Попита тя.
– Години. – Когато идвах в центъра, това беше с определена цел. Или за да вечерям в „Белият дъб“, или за да пия в „Джейн“. Дори тези случаи бяха редки.
– Ето защо съм си поставила ограничение за това къде да отсядам. За да мога да оценя всяко място. Когато живееш някъде години наред, е твърде лесно да го приемеш за даденост. Преставаш да го цениш.
Разбира се, може би някои хора са приемали родния си град за даденост. Може би тя е виждала това в собственото си семейство в Маунт Плезънт. Но това не трябваше да е единственият резултат, когато избираш място, където да пуснеш корени.
– Не приемам Каламити за даденост.
Тя вдигна поглед към мен.
– Току-що казах, че никога не си идвал тук, за да се разхождаш.
– Това не означава, че не оценявам града си. Но нямам нужда да го изследвам. Това място вече е част от мен. Не приемам това за даденост.
Айрис кимна, но остана безмълвна. Дали ми вярваше? Или дотолкова беше свикнала да прескача от място на място, да се наслаждава на новостта на града, че вече беше отхвърлила идеята да се установи и да стане част от общност?
– Здравейте, г-н Абът. – Лиъм се затича в нашата посока. Беше с още няколко свои приятели, зрелостници, които празнуваха последния си официален ден в гимназията.
– Лиъм.
Той вдигна ръка за „дай пет“.
– Ще ти липсвам ли?
Всъщност, може би.
– Със сигурност не.
Той се ухили и се канеше да се присъедини към приятелите си, които минаваха покрай нас, но после забеляза Айрис. Очите му се стрелнаха по роклята ѝ.
Тя просто се засмя.
– Здравей.
– З-з-здравей. – Той се изчерви в същия нюанс на горещо розово като роклята ѝ.
– Хубав уикенд, Лиъм. Пази се от неприятности. – Сложих ръка на малкия гръб на Айрис, подканяйки я да продължи напред и да се отдалечи от учениците ми.
Изминахме още една пресечка, след което Айрис извади телефона си и направи още снимки, докато кимах на няколкото познати лица, покрай които минахме.
– Къде отиваш след Каламити? – Това беше въпрос, който ме измъчваше цяла седмица.
Може би ако го задавах, ако говорех достатъчно за нейното заминаване, нямаше да ме притеснява толкова много, когато я нямаше. Това щеше да е постоянното ми напомняне, че това е временно. Не можех да свикна с нея в дома си, в живота си.
– Не знам. – Тя прибра телефона си. Трудно беше да се каже как се чувства с притворени очи, но в гласа ѝ имаше промяна в тона. Тъга.
Или може би това бях само аз, надявайки се, че ще ѝ липсва Каламити.
– Напоследък имам едно странно чувство – каза тя.
– Какво имаш предвид?
– Не знам. Трудно е да го опиша. – Тя забави темпото си. – Предполагам, че някои дни се чувствам изгубена и намерена едновременно. Не знам къде е домът ми и това ме притеснява. Но не знам дали имам нужда или искам дом. Просто се чувствам като… Не знам. Има ли смисъл?
– Да. – Допрях кокалчетата си до ръката ѝ.
Тя вдигна поглед и ми се усмихна принудително.
– Бил ли си някога на Хаваите?
– Веднъж. – Меденият ми месец.
– А аз не. Може би това, от което се нуждая, е почивка на плажа, за да си оправя настроението. Последният път, когато бях на плаж, беше преди година в Ибиса.
– Ибиса.
– Ибиса. – Тя въздъхна мечтателно. – Знаеш ли онази зелена тениска, която носех онази вечер, с испанското знаме?
Тениска на друг мъж. Някакъв задник от Ибиса.
Челюстта ми се стисна.
– Шегувам се. – Тя се засмя. – Само се шегувам. Толкова е забавно да те измъчвам.
Засмях се – нещо, което правех повече, откакто тя дойде в Монтана, отколкото бях правил от години насам.
Айрис премести слънчевите си очила, а погледът ѝ се спря на устата ми.
– Какво?
– Усмивката ти. Обичам да я виждам.
Това беше начинът, по който се чувствах към нейната.
– Твоето мъчение може и да ме накара да се усмихна, но мъчението от моите ученици днес? Не чак толкова.
– О-о. Какво стана?
Докато вървяхме, ѝ разказах за кавгата на Сейди и Райън. На веждите ѝ се появи тревожна линия.
Сейди беше поканила Айрис на партито по случай завършването ѝ следващия уикенд и след като се беше уверила, че нямам проблем с това, Айрис беше приела. Надявах се, че дотогава драмата с Райън ще бъде стара новина.
– Вечеря? – Попитах, докато минавахме покрай „Джейн“.
– Да, моля. Обядът беше преди цяла вечност. Умрях от глад. Но ако изпия една бира, ще трябва да ме закараш до вкъщи.
– Ще оставим пикапа ми в центъра тази вечер. Ще дойда да си го взема на сутринта.
Влязохме в бара и намерихме свободно сепаре. Всеки от нас погълна по един бургер с пържени картофи, като наблюдаваше как хората влизат и излизат. А когато най-накрая платихме сметката си и излязохме навън, залезът оцвети хоризонта в златисто.
Може би заради бирата, която бях изпил с вечерята, но докато вървяхме към мястото, където тя беше паркирала Бронко, взех ръката на Айрис в моята, просто за да видя как се вписва.
Перфектно. Твърде перфектно.
Най-доброто, което някога е било.
Това осъзнаване ме накара да пусна ръката ѝ. Но десет секунди без това и дланта ми се почувства твърде празна. Затова я хванах отново.
И я държа през целия път до вкъщи.

Назад към част 16                                                                          Напред към част 18

Глава 15
АЙРИС
татуировка от монтана

– Сядаш ли някога от тази страна на дивана?
Уайлдър не откъсна очи от книгата си.
– Не.
– Ами когато не съм тук?
– Не.
Хъмках и се върнах към телефона си, прелиствайки канала си в Инстаграм. Стъпалата ми бяха прибрани под бедрото на Уайлдър.
Той беше сложил глезена си над коляното, краката му бяха голи, а подгъвът на дънките му беше навит, за да не ходи по тях. След като се беше прибрал от училище, той се беше преоблякъл от джинсите си с копчета и беше облякъл обикновена тениска. Ръкавите ѝ се опъваха около бицепсите му.
Бяхме навлезли в тази рутина през последната седмица. Откакто се бяхме върнали от Бозман, нощите ни бяха едни и същи.
Той се прибираше от училището и правехме секс някъде другаде, освен в спалнята му. Понякога беше тук, на дивана. Друг път – на масата в трапезарията. Тази вечер го правехме на стената точно до вратата.
Почти го бях хванала, когато влезе вътре.
След това Уайлдър приготвяше вечерята, като винаги настояваше да готви, без значение колко пъти се опитвах да се намеся и да помогна. Във вторник го бях подразнила толкова много, че той ме вдигна и ме постави на една табуретка.
Вечеряхме заедно, а когато приключихме, се оттеглихме на дивана му, където аз се занимавах с телефона си, докато той четеше книга.
Всяка вечер беше почти една и съща. Не бях имала такова постоянство, откакто живеех с родителите си в гимназията.
Все чаках да ме връхлети онова неспокойно чувство. Да ме засърби да направя нещо, да отида някъде. Но нямаше място, на което да предпочитам да бъда, от това да седя с Уайлдър на този диван, докато той чете книгата си.
Колкото и да е странно, това се беше превърнало в част от нашата прелюдия, в очакване на това, което щеше да се случи. Това очакване изпълваше всеки момент, всеки удар на сърцето.
Може би затова това не ме отегчаваше до сълзи. Всяка вечер, когато той затваряше книгата си, аз вече вибрирах и отчаяно желаех докосването му.
Така ли се чувстваха другите хора по отношение на секса? Боже, бях пропуснала всичко. Никой друг любовник в миналото ми не беше бил толкова внимателен като Уайлдър. Той се покланяше на тялото ми с доминантност, която ме възбуждаше всеки път.
Сутрин ме събуждаше с ръце между краката ми. Сексът беше бавен и мързелив, продължаваше до последния момент, когато той бързаше да си вземе душ и да отиде на работа. След това имаше трескави, силни чукания, когато бяхме прекарали твърде много часове разделени. А през нощта беше като хвърляне на зарове.
Дали тази вечер щеше да бъде нежен и бавен? Или щеше да ме вземе отзад, твърдо и грубо?
По раменете ми преминаха тръпки и придърпах долната си устна между зъбите, за да скрия усмивката си, докато поглеждах през ръба на телефона си към профила му.
Беше толкова сериозен. Веждите му образуваха твърд хребет. Устните му бяха със също толкова твърда линия. Мостът на носа му беше идеално прав – особеност, която никога не бях забелязвала при друг мъж. Но аз се потапях в чертите на Уайлдър.
Дали брадата му беше моята любима? Или тези тъмни, зашеметяващи очи?
– Айрис.
– Какво? – Престорих се на невинна, докато прикривах брадичката си. Тази вечер той за трети път ме хващаше, че гледам.
Явно не беше готов да премине към следващата част от вечерта ни, затова се върнах към телефона си, прочитайки няколко коментара от днешната публикация.

татуировка от монтана

Снимката беше на мен в студиото за татуировки на стол, подпряна на една страна, докато художникът работеше.
Уайлдър беше направил снимката, достатъчно близо, за да покаже детайлите на дизайна, но беше успял да улови и лицето ми. Бях се усмихнала въпреки болката.
По време на днешния ни телефонен разговор Ким беше коментирала, че напоследък снимките ми са на ново ниво. Признах, че това се дължи на факта, че съм срещнала Уайлдър и той се е превърнал в мой личен фотограф.
Може би тя е разбрала, че той е различен от другите мъже, с които съм се срещала, защото изпищя, когато ѝ разказах за него.
Може би е било глупаво да ѝ кажа. Щеше да е по-лесно, ако той си беше останал в тайна. Така, когато напуснах Монтана, нямаше да ми се налага да отговарям на въпроси за него. Но имах нужда някой да знае за Уайлдър.
Това го направи истински. Направи това, което имахме, истинско.
Той вече ми липсваше. Оставаше ми повече от месец в Каламити, но вече се страхувах от деня, в който ще си тръгна.
Единственият шум беше звукът от прелистването на страница. Размърдах пръсти още повече под крака му, исках да се заровя още по-близо.
– Четеш ли някога електронни книги?
– Понякога – промърмори той.
– Предпочиташ ли хартиени книги?
– Да. – Погледът му не слизаше от страницата.
Извадих камерата на телефона си и направих снимка тайно. Вероятно щеше да ме накара да я изтрия, ако знаеше, но това беше снимка, която щях да гледам отново и отново. Когато бях самотна. Когато той ми липсваше.
Поне щях да имам някакво доказателство за времето, прекарано заедно, освен тениските, които бях отмъкнала от чекмеджето му.
Оставих телефона настрана и се облегнах на облегалката на дивана, без да се интересувам дали той отново ще ме хване да го зяпам. Очите му се присвиха отстрани, докато обръщаше следващата страница, сякаш историята ставаше сериозна.
Толкова ми харесваше, че е учител. Уайлдър можеше да мине за дървар, модел на бельо или професионален спортист. Но ми хареса, че беше избрал науката и гимназията. Харесваше ми, че изглеждаше толкова забравил за сексапила си. Харесваше ми, че гардеробът му е кодиран по цветове, а книгите в кабинета му са подредени по азбучен ред на фамилията на автора.
Дали винаги щеше да живее тук сам? Ще се ожени ли някога отново?
Сърцето ми се късаше по малко всеки път, когато се чудех дали след години в леглото му ще има друга жена. Не за първи път ми се искаше да съм с десет години по-възрастна. Да го бях срещнала първа, преди Дани.
Преди Ейми.
Боже, как сигурно я е обичал. Да се мъчи дори да не погледне Ларк, защото тя приличаше на жена му. Каква любов е била това?
Родителите ми се обичаха. Бях израснала в къща, пълна с любов. Но имах чувството, че това е различно. Че начинът, по който Уайлдър обичаше Ейми, беше сродна любов.
Ревността ми към призрака никога не стана по-лесна за преглъщане.
Каква беше Ейми Абът? Толкова силно исках да знам, че едва издържах. Какво толкова специално имаше в нея, че да погуби Уайлдър за всяка друга жена?
Той обърна още една страница.
– Какво става?
– Нищо – излъгах.
– Напрегната си.
Да, бях. Той можеше да прочете това от своя край на дивана. Но нямаше никакъв шанс да му кажа истинската причина, поради която имах възел в корема си. Просто щеше да е безсмислено.
Без значение колко въпроса задавах, Уайлдър нямаше да отговори на нито един, свързан с Ейми.
– От колко време имаш брада?
– Дванайсет години? Може би тринайсет.
Значи си я е пуснал, след като се е оженил. Ейми харесваше ли я? Как можеше да не я хареса? Едва ли си спомнях как изглеждаше без нея преди толкова години.
– Нямаше да те позная – казах му. – Ако просто се бяхме разминали на улицата, нямаше да те позная.
Тези черни като кафе очи се насочиха към мен. Накрая. Той остави книгата си настрана и протегна ръка през облегалката на дивана.
– Видях те в магазина за хранителни стоки.
– Кога?
– В деня, в който се появи в Каламити.
– Какво? – Изтеглих краката си назад и седнах по-изправена.
– Не те познах. Просто видях тази красива жена и пъстрите ѝ татуировки и си помислих… красавица. Не можех да откъсна очи.
Когато казваше такива неща, толкова сурови и честни, ми беше трудно да дишам.
Уайлдър никога не ме е съдил за стила или татуировките ми. Нито веднъж не ме беше погледнал накриво. И това беше още от времето, когато бяхме двама непознати, които се разминаваха по коридорите на хранителния магазин.
Какво щеше да се случи, ако наистина бяхме непознати? Щеше ли да се приближи до мен? Може би щеше да ме покани на питие? Или щеше да продължи да върви, винаги обвързан с Ейми, независимо дали ме смяташе за красива, или не?
– Защо дължиш услуга на Дани?
Той въздъхна, като хвана единия ми глезен, за да премести крака ми в скута си. След това се зае с арката, като масажираше и размяташе с тези големи, способни ръце.
– Опитваш се да ме разсееш.
– Работи ли?
– Не. – Захилих се. – Но не смей да спреш.
Ъгълчето на устата му се изкриви.
– Услугата.
– Услугата – промълви той. – Дани и аз винаги сме се забавлявали в колежа. Особено през първите години. Много се забавлявахме.
– Не мога да си го представя как се забавлява. – Нито веднъж не бях виждала брат си пиян. От време на време изпиваше по чаша вино по време на семейни празници, но не бях сигурна, че изобщо държи алкохол в къщата си.
– Аз бях инициаторът – каза Уайлдър. – Дани обикновено идваше да се повози. И обикновено той беше този, който ме предпазваше да не направя някоя глупост.
– Като какво?
Той сви рамене.
– Веднъж си помислих, че е добра идея да се прибера пеша от бара при нула градуса, защото бях пиян. Той ме уговори да си взема такси. Такива неща. Никога не е било нещо голямо, той просто беше гласът на разума.
Брат ми беше добър по-голям брат за всеки, който му позволи да поеме тази роля.
– Значи се е грижил за теб.
– Да. Имаше моменти, когато ролите се разменяха. Веднъж му хрумна да изпуши пакет цигари една вечер, докато бяхме навън и пиехме. Знаех, че на следващия ден ще свърши нещастно, затова, когато той не гледаше, смачках кутията и я изхвърлих.
– Не мога да си представя Дани да пуши.
– Той изпуши две. Никога не съм виждал човек да позеленява толкова бързо.
– Пушене. Пиеше. Трябва да е било нещо лошо, щом му дължиш услуга толкова дълго време.
Уайлдър изстена.
– Трябва ли да говорим за това?
– Да. – Използвах свободния си крак, за да притисна бедрото му, подтиквайки го да продължи. – Ти каза, че ще ми кажеш.
– Надявах се, че ще забравиш.
– Нима някога съм забравяла?
Той се засмя и облегна глава на дивана, за да се вгледа в тавана.
– Не. Ти си неумолима.
– Харесва ти.
Той извърна глава, а очите му омекнаха.
Харесваше му.
– Във втори курс отидохме на екскурзия до Вегас за пролетната ваканция.
Не си спомнях това, но Дани не живееше вкъщи, а по онова време подробностите от живота му бяха предимно загадка за мен.
– Отседнахме в евтин хотел. Използвахме фалшиви лични карти, за да пием и да влизаме в клубове. Залагахме. Беше само за няколко нощи. След това се прибирахме у дома. Но през последната вечер аз вързах един. Двамата с Дани се разхождахме из стриптийза и там имаше една жена. Не знаех, че е проститутка.
Задъхах се, очите ми се разшириха. О, Боже.
– Не си знаел.
– Не. – Той поклати глава. – Но никога преди не бях срещал проститутка и ми хрумна тази тъпа идея да говоря с нея. Нищо друго. Само да поговорим. Защо, не съм сигурен. Бях пиян идиот. Така че отидох да говоря с нея, въпреки че Дани ми каза да не го правя.
Това изглеждаше толкова странно, идвайки от човека, който винаги се караше на разговорите. Може би това беше моят проблем. Не бях виждала Уайлдър пиян. Може би ако беше пиян, щеше да ми каже всичко, което исках да знам.
– За какво говорихте с нея?
– По дяволите, ако мога да си спомня. Дори не бях в състояние да разсъждавам. Но каквото и да казах, тя го прие като предложение. В един момент бях на крака, а в следващия тя ме притисна към една паркирана кола и се втурнаха още две ченгета. Тя беше под прикритие.
Челюстта ми падна.
– Не.
– Да. – Той кимна. – Отивах към затвора. Но тогава Дани се намеси. Обясни им, че просто сме се забавлявали. Че не съм имал намерение да я наемам за секс. Тогава бях разстроен, но някак си той ги убеди да ме пуснат. На следващия ден, докато пътувах към вкъщи и междувременно повръщах, му обещах една услуга. Всичко. Дължах му много.
И аз бях тази огромна услуга.
Ако беше втората им година, щях да съм на десет. Те щяха да са на двайсет.
– Чакай. Дължиш услуга на Дани от петнайсет години?
Той кимна.
– Да.
– Хм. – Оставих го да потъне. – Услуга на петнайсет години и Дани я използва, за да остана с теб.
Или наистина го е грижа за мен. Или наистина го е грижа за Уайлдър. Или пък може би не вярваше в способностите ми да действам като възрастен. В този момент ме болеше мозъкът, когато се опитвах да разбера мотивите на брат ми.
– Честно казано, не знам как да се чувствам по този въпрос – казах аз.
– Той се грижи за теб.
– Той се притеснява за мен.
– Това толкова ли е лошо? – Попита Уайлдър. – Да се притесняват за теб?
– Не. – Може би.
Когато ставаше дума за семейството ми, притесненията обикновено идваха с вериги. Не беше очарователен начинът, по който Уайлдър изглеждаше притеснен. Неговото беше истинско, породено от страх. Притеснението от страна на моето семейство се усещаше различно. Сякаш произлизаше от очакване или неодобрение.
Но имах чувството, че Уайлдър ще започне да защитава Дани, затова насочих разговора другаде.
– Вие, ходили ли сте на други пътувания през пролетната ваканция?
– Не. Това беше единственото.
– Как така?
Можеше да се окаже, че лицето му е покрито със сянка, като се има предвид как изражението му се помрачи. Уайлдър не отговори. Нямаше нужда да отговаря.
– Срещна Ейми.
Ето защо не беше предприемал пътувания с Дани. Имаше си приятелка, с която да пътува. Жена, която бе влязла в живота му и бе откраднала сърцето му.
Челюстта на Уайлдър се сви при името ѝ. Ръцете му оставиха крака ми, все още проснат в скута му, сякаш не искаше да ме докосва, докато името ѝ отекваше в стаята.
Оуч.
– Можеш да говориш за нея с мен – казах аз. – Нямам нищо против.
Той се изправи от дивана, кракът ми падна на пода, докато крачеше към прозорците.
– Не искам да говорим за нея.
С никого. Не само с мен.
Имаше поне някаква утеха във факта, че не бях сама. Бях от външната страна на стените му, заедно с всички останали.
– Добре. – Станах от дивана и се преместих зад него, като обвих ръце около кръста му.
Той се напрегна за няколко удара на сърцето, после тялото му се отпусна.
Няколко мига стояхме заедно, а бузата ми беше притисната към гръбнака му. След това той ме хвана за ръка и ме повлече към спалнята си, където започна следващата част от нашата вечер. Там, където не трябваше да се притеснява, че ще му задавам въпроси.
Защото леглото му беше единственото безопасно място в къщата му.
Затова ли правехме секс толкова често? Защото, ако ме чукаше, аз не му задавах неудобни въпроси?
Вероятно. Утре щях да оставя това да ме гложди.
Тази вечер го изтласках настрана и се изгубих под тялото на Уайлдър. Докато той не ме изтощи толкова добре, че единственото, което можех да направя, беше да заспя на гърдите му.
Пулсът на сърцето му се беше превърнал в саундтрак на сънищата ми. Въпреки че никога нямаше да бъде истински мой. Не и когато то винаги щеше да принадлежи на Ейми.

Назад към част 15                                                                   Напред към част 17

Глава 14
УАЙЛДЪР

Звънът от текста на Дани изпълни празната ми класна стая. Пренебрегнах го, както бях пренебрегвал всеки негов текст и обаждане, откакто с Айрис започнахме да спим заедно. Що се отнася до приятелите, аз бях най-лошият от най-лошите. Чувството за вина изгаряше, но аз игнорирах и него и пъхнах в устата си последния сандвич с шунка.
На вратата на класната стая се почука и очаквайки ученик, направих двоен поглед, когато Айрис влезе в стаята.
– Здравей. – Усмихна се тя.
– Здравей. – Излезе приглушено от храната, затова сдъвках по-бързо и преглътнах хапка, като я погълнах с глътка вода. – Здравей.
– Извинявай, че те прекъсвам. – Тя се завъртя в бавен кръг, докато разглеждаше стаята. След това отиде до една от масите, прокара ръка по гладката ѝ повърхност, преди да се качи на една табуретка. – Как минава денят ви, господин Абът?
По дяволите, това не трябваше да е секси. Това беше мястото, където седяха децата. Най-големият ми страх беше някой ученик да се влюби в мен. Когато се намирах в тази сграда, романтиката беше най-далечното нещо, за което мислех. Но присъствието на Айрис там, с перфектното ѝ дупе на седалката, със знойната усмивка и името ми на устните ѝ, накара члена ми да трепне.
– Добре – казах аз, като избърсах ъгълчето на устата си със салфетка. След това опрях лакти на бюрото си, за да разгледам облеклото ѝ.
Тя не спира да ме изненадва с ансамблите си. Всеки ден носеше нещо ново и уникално. Днес беше облякла черен чорапогащник с флорални мотиви и кожени къси панталони, а татуировките ѝ се виждаха през прозрачната материя. Беше съчетала късите панталони с изрязана графична тениска, от която се виждаха няколко сантиметра от средата. Обувките ѝ бяха дъговидни маратонки на платформа, каквито не бях виждал от първия ѝ ден в Каламити.
Двойни гривни се изкачваха по двете ѝ китки. Почти всеки пръст беше украсен с пръстен. А огърлицата с розата-компас галеше пространството над сърцето ѝ. Беше боядисала и устните си в ярко, греховно червено.
Това беше облекло, заради което някой ученик би бил изпратен вкъщи да се преоблече. Нямах търпение да го свалим от нея по-късно. И да размажа това червило.
– Какво става? – Попитах.
– Имах прищявка.
– Добре – изрекох аз, подготвяйки се за нещо, което несъмнено щеше да ме изтласка от зоната ми на комфорт.
– Не изглеждай толкова ужасен. – Тя извъртя очи. – Няма да боли. Е, няма да ти навреди.
– Извинявай? – Какво, по дяволите, правеше тя, че да боли?
– Имах идея за нова татуировка. – Тя потупа бедрото си. – В Каламити няма студия, така че ще пътувам до Бозман. Говорих с един татуист и той работи върху няколко скици, така че можем да започнем още тази вечер.
– Тази вечер? – Нямаше как да чувам правилно.
– Да. Ще си намеря хотел, тъй като сигурно ще е късно, когато той приключи.
Тя ще пътува до Бозман, за да накара един мъж да ѝ намаже бедрото с туш. Тази вечер. Сама. По прищявка.
Отворих уста, за да ѝ кажа „не“, но я затворих, когато ръцете ми се свиха в юмруци.
Айрис не беше моя, за да я контролирам. Нямах право да ѝ кажа, че това ме притеснява. Че ненавиждам идеята ѝ да е на път. Че не ми харесва да спи в хотел или да прекарва нощта далеч от леглото ми. Така че просто си замълчах, оставяйки раздразнението да се разраства в мен.
– Мисля си за планина и дървета. Монтана ме вдъхнови. – Тя извади телефона си и отключи екрана, след което скочи от табуретката си и дойде до бюрото ми, протягайки го.
На екрана имаше снимка на татуировка с черен контур и акварелни нюанси.
– Искам този стил, но да използвам снимката, която направих от Каламити.
– Чудесно. – Не е шибано страхотно.
Усмивката ѝ помръкна при тона ми.
– Какво?
– Нищо. – Махнах ѝ с ръка, свих салфетката си на топка и я хвърлих в кошчето за боклук до бюрото си. След това се изправих и отидох до бялата дъска зад гърба ми, като взех гъбата за да изтрия бележките, които бях написал по време на последния час.
Изтривах с ярост, като исках това стягане в гърдите ми да изчезне. Ето защо беше по-лесно, ако нямаш никого в живота си. Ако бях сам, не ми се налагаше да се притеснявам за женските импулси или татуировките.
– Уайлдър – каза тя.
– Да. – Не погледнах през рамо.
– Какво става?
– Нищо – излъгах отново.
Не беше ли крайно време да свикна с мисълта, че тя си тръгва? Това можеше да е добър тест, нали? Може и да не беше краят на двата ѝ месеца в Монтана, но това щеше да се случи, по-скоро рано, отколкото късно. Така че тя можеше да си направи татуировка.
Защо внезапно бързаше да го направи сега? Оставаха ни ограничен брой нощувки. Не можеше ли татуировката да се направи по-късно?
– Ти си луд – каза тя.
Да.
– Защо?
– Не е ли това, което искаше? Да се отчета при теб, преди да отида някъде?
Да. Беше точно това, което бях поискал.
Прибрах гъбата, като ми се искаше да мога да изразя това разочарование. На Айрис. На себе си. Не би трябвало да ме притеснява толкова много. Но ето че бях на път да избухна.
– Всичко е наред.
– Не изглеждаш добре.
– Всичко е наред – отсякох аз.
– Добре, тогава предполагам…
Друго почукване на вратата прекъсна Айрис.
– Здравей, Абът. Искаш ли… – Ларк Тачър влезе в стаята с чиния бисквити. – О, съжалявам. Мислех, че обядваш сам.
– Всичко е наред – казах аз. Всичко беше шибано добре.
– Един ученик донесе тези бисквити. Искаш ли една?
– Какъв ученик? – Попитах. – Всъщност. Няма значение. Не.
Не исках бисквитка. Исках и двете жени да напуснат стаята, защото присъствието на Ларк тук с Айрис беше прекалено.
Ларк сведе поглед.
– Мрънкаш днес. Това е ново за теб – каза тя.
Аз се намръщих.
Айрис стисна устни, за да скрие усмивката си.
Ларк погледна между нас двамата в очакване да я представя. Тя беше живяла в Каламити през целия си живот и познаваше всички, които посещаваха залите на училището.
– Ларк, това е Айрис – казах аз. – Тя е по-малката сестра на най-добрият ми приятел.
Айрис се напрегна. Беше толкова едва доловимо, че се съмнявах Ларк да го долови. Но аз успях.
– Да. Това съм аз. Сестрата на най-добрия му приятел.
– Приятно ми е да се запознаем. – Ларк протегна свободната си ръка. – Отскоро ли си в Каламити?
– Не, просто съм на гости. Отседнах при Уайлдър за кратко.
– А. – Ларк протегна чинията. – Бисквитки? И не се притеснявай, те са безопасни. Момичето, което ги е направило, планира да учи в кулинарно училище. Знае, че през бременността желанието ми винаги е за сладкиши, затова ми носи лакомства. Тя не е от тези, които плюят в храната на учителя.
Айрис взе една бисквитка.
– Добре е да се знае. Благодаря ти.
– Няма за какво. – Тя взе още една бисквитка и я постави на ръба на бюрото ми. – Изяж една бисквитка, Абът. Може би това ще оправи настроението ти.
– Едва ли – промълвих аз.
– Добре. – Ларк поклати глава, явно раздразнена. Кестенявата ѝ коса, с точния нюанс на тази на Ейми, се развяваше по раменете ѝ.
Свалих бисквитката от бюрото си и се канех да я хвърля в кошчето, но вместо това отхапах.
– Доволна ли си?
Ларк ме отрази с едно движение на китката си, а после се усмихна искрено на Айрис.
– Приятно ми е да се запознаем. Наслаждавай се на Каламити.
– Благодаря. – Айрис кимна и изчака Ларк да отиде в класната си стая. След това усмивката ѝ спадна и тя се изправи пред мен с ръце, поставени на хълбоците. – С всичките си колеги ли си груб? Или просто си изкарваш разочарованието си от мен върху нея?
Челюстта ми се сви, но държах устата си здраво затворена.
Нямаше причина да не харесвам Ларк Тачър. Тя беше приятна жена и добра учителка. Но приликата с Ейми не беше лесна за преодоляване. И беше шибано странна.
В главата си знаех, че те са различни хора. Ларк беше хаплива там, където Ейми беше емоционална. Но когато погледнех Ларк, все още виждах проблясъци на Ейми и вината, която ме връхлиташе с това признание, беше осакатяваща.
Това не беше проблем на Ларк. Всичко беше мое.
И нямах никаква представа как да го поправя. Опитвах се от години.
Най-доброто решение, което бях намерил, беше да избягвам Ларк. Беше много по-лесно да го направя, когато тя преподаваше в началното училище. Но миналата година тя се премести в гимназията, за да преподава английски език. И понеже Вселената обичаше да се гаври с мен, я бяха настанили в класната стая срещу моята.
– Отново мълчаливо отношение, а? – Подигра се Айрис.
Какво друго можеше да се каже?
– Гледай за елени по пътя към Бозман.
Устата ѝ се разтвори, после я затвори и излезе през вратата.
Изчаках, докато стъпките ѝ изчезнаха, и прокарах ръка през косата си.
– Майната му.
Звънецът удари и секунди по-късно децата заляха коридорите, прибирайки се от собствената си обедна почивка.
Вдишах остатъка от бисквитата на Ларк, дъвчейки яростно, преди учениците от следващия ми час да се втурнат в стаята. След това аз и гадното ми настроение преподавахме наука до края на деня.
На децата сякаш не им пукаше, че съм раздразнителен. Или бяха забравили, или бяха свикнали с моите настроения.
Толкова често ли бях толкова сърдит, че го очакваха? Дали всички в гимназията „Каламити“ просто ме отхвърляха като онзи намръщен учител по природни науки?
Не винаги бях раздразнителен, нали?
Напоследък настроенията ми сякаш бяха свързани с един красив свободен дух, който в момента пътуваше към Бозман. Сама. Оставяйки ме сам.
Точно както ми харесваше. Само че докато пътувах към дома, всяка миля ме настървяваше все повече и повече, знаейки, че ще стигна до къщата и Бронко-то на Айрис няма да е на пътя.
Това беше сексът. Това беше проблемът. Трябваше да е сексът.
Толкова дълго бях издържал без него, че сега редовното му практикуване ме беше превърнало в пристрастен. Идеята да се върна към юмрука си под душа накара настроението ми да се срине до ново дъно.
Къщата беше тиха, когато влязох през входната врата. Тиха и спокойна. Моята къща. Моята рутина. Не беше самотна, беше просто… нормална.
Не беше самотно.
– Не съм самотен.
Моята тиха, спокойна къща почти ми се изсмя.
– Майната му на това. – Тръгнах към спалнята си, събличайки ризата си, докато вървях. Дръпнах толкова силно, че едно от копчетата се откъсна. Стиснах зъби, навих я на кълбо и я хвърлих в кошчето за боклук. След това смених дънките си с къси панталони.
Ако не правех секс, щях да изгоря тази енергия във фитнеса.
Нахлузих обувките си за бягане и тръгнах по коридора, като застанах зад ъгъла точно когато входната врата се отвори.
Айрис влетя вътре и пусна на пода и чантата, и раницата си.
Сърцето ми прескочи. Ебати, че прескочи.
Тя не си беше тръгнала и това беше заради мен. Знаех го без съмнение.
Бях шибан задник. Но облекчението беше съкрушително.
– Това фетиш ли е? – Попита тя в същия момент, в който аз казах:
– Мислех, че отиваш в Бозман.
– Да – отвърна тя. – Сега се връщам. Имах среща с човека, който ще ми направи татуировката. Отидох дотам, срещнах се с него за цели две минути, а после се върнах тук, за да ти крещя.
– Чакай. Ти какво? – Успокоението изчезна. На негово място се появи нова огнена ярост. – Това пътуване е два часа в едната посока. С каква скорост кара?
– Не смей. – Тя вдигна пръст. – Аз мога да крещя. Аз. Не ти. И аз ти зададох въпрос. Това фетиш ли е?
– Какво? – Умът ми се въртеше.
– Фетиш. Това ли е? – Тя размаха ръка между нас. – Да чукаш малката сестра на най-добрия си приятел.
– Какво шегуваш ли се, Айрис? – За какво, по дяволите, говореше тя? Не, това не беше фетиш. Начинът, по който го каза, накара кожата ми да настръхне.
– Така ме представи на Ларк.
Въпреки че не исках да мисля за това, тя беше сестра на Дани.
– Значи си мислиш, че съм те представил по този начин, защото имам фетиш. Какво очакваше да ѝ кажа?
– Всичко друго. – Тя вдигна ръце. – Какво ще кажеш за приятелка?
Пропукването в гласа ѝ ме стрелна право в сърцето. Това, че съм я наранил, защото веднага бях скочил, че тя е сестрата на Дани. А не като човек от моя живот.
– Айрис. – Въздъхнах. – Не искам… – Как да ѝ кажа това? Как да обясня, без да говоря за Ейми?
Невъзможно. Или да ѝ кажа истината. Или тя щеше да си тръгне. А в момента, когато нейният гняв беше нахлул в къщата ми, тя нямаше да се върне.
Не бях готов да я загубя. Още не.
– Не разговарям много с Ларк. Не сме приятели.
– И какво?
– И така… – Преглътнах гъстотата в гърлото си. – Трудно ми е с Ларк.
– Но тя изглежда мила. Защо не я харесваш? – Айрис скръсти ръце на гърдите си.
Разбира се, че щеше да попита защо. Въпросите ѝ никога нямаха край.
Макар че, ако стоях в нейните дъговидни маратонки на платформа, също щях да искам да знам защо.
– Тя прилича на Ейми – изригнах аз. – А сега да се върнем към това, че шофираш до Бозман и обратно. Колко бързо, по дяволите…
– Чакай. – Айрис вдигна ръка. – Тя прилича на Ейми?
Кимнах и обърнах поглед към най-близката стена. Нямаше как Айрис да разбере за Ейми. Никога не се бяха срещали. А и нямах никакви снимки в къщата. Всички те бяха в една кутия в гардероба.
– Не разбирам – каза тя. – Те си приличат? Колко си приличат?
– Достатъчно, за да избягвам Ларк. Ейми имаше кафяви очи, като тези на Ларк. Същият цвят коса. И двете се усмихват много.
– Уайлдър. – Гласът ѝ вече беше нежен, всички следи от гнева бяха изчезнали.
– Какво? – Може ли просто да приключим с това?
– Ще ме погледнеш ли?
Срещнах погледа ѝ. Беше мек. Нежен. Разбираща. Не исках да е мек, нежен и разбиращ. Ако Айрис знаеше истината, нямаше да ме съжалява точно сега. Щеше да ме нарече жалък кучи син.
Този поглед беше прекалено силен. Твърде осакатяващ. И исках да го махна. Незабавно.
Сексът беше безопасна тема. Единствената безопасна тема в момента.
– Нямам шибан фетиш, защото си роднина на Дани. Разбираш ли?
– Разбрах. – Тя кимна.
– С теб съм, защото обичам начина, по който крещиш, когато свършваш. Спя с теб, защото си толкова стегната. А ти ми позволяваш да правя каквото си поискам, когато сме заедно.
– Добре. – Тя направи несигурна крачка по-близо, но все още носеше онова меко изражение.
– Ядосан съм, че си решила да отидеш в Бозман по прищявка. Не мога да ти се наситя, а явно нямаш проблем да си тръгнеш. Когато можеше да ми кажеш за това и да изчакаш, за да мога да дойда с теб този уикенд.
Усмивка се закачи в ъгълчето на устата ѝ.
– Не ми се усмихвай. – Посочих носа ѝ.
Тя се усмихна.
– Трябваше да те поканя. Но не мислех, че ще искаш да дойдеш с мен.
– Защо?
– Изглежда, че не си почитател на публичните излизания. – Тя повдигна рамо. – И не става дума за това, че не мисля за теб. Но от дълго време обслужвам капризите си. Идвам и си отивам, когато си поискам. В края на краищата затова съм тук.
Изпъшках.
– Да.
– Не искам да се тревожиш за мен. Точно затова дойдох в училището, за да ти кажа, че отивам в Бозман.
Обикновено тя просто щеше да тръгне.
Е, по дяволите. Тя се опитваше. А аз вместо това и се бях ядосал.
– Искаш ли да дойдеш с мен в Бозман в събота, за да си направя нова татуировка? – Попита тя.
– Да. – Без колебание.
Айрис скъси дистанцията, а ръцете ѝ стигнаха до голите ми гърди.
– Ще влезеш ли в студиото?
– Да.
– Искаш ли да тренираш или…
Притиснах устата си върху червените ѝ устни, размазвайки това червило, точно както исках да направя по-рано.
В момента, в който езикът ми се преплете с нейния, напрежението напусна тялото ми. Стягането в гърдите ми се отпусна и светът се превърна в мъглявина.
Вдигнах Айрис и я занесох в стаята си.
Краката ѝ се увиха около кръста ми, а ръцете ѝ се облегнаха на раменете ми. Тя изля всички емоции от днешния ден в тази целувка, давайки толкова, колкото взема, докато и двамата не останахме без дъх. Докато късите ми панталони не се озоваха на пода заедно с нейните дрехи.
Сложих я на матрака и в момента, в който тя се облегна на леглото, се изправих на входа ѝ и се вмъкнах.
– Ебаси, но се чувстваш добре.
И аз имах нужда от това. От нея.
Не се бях нуждаел от жена от много, много време.
Това ме плашеше до смърт.
– Уайлдър – мъркаше тя.
Страхът беше изтласкан на заден план, докато се фокусирах върху Айрис. Работихме заедно, тласък след тласък, докато тя се гърчеше и молеше за освобождаване.
Достатъчно беше само едно натискане на пръста ми върху клитора ѝ. Когато тя свърши, това беше вик, който отекна в къщата, последван от моя собствен рев, докато се изливах в тялото ѝ.
Паднахме на матрака, преплетени от потни крайници и учестено дишане. Вместо да взема кърпа, за да я почистя, потопих пръст в цепнатината ѝ и разтрих спермата си в нежната плът на бедрата ѝ.
Тя се засмя в свивката на врата ми, като се извиваше срещу мен.
– Това гъделичка.
– Разкажи ми за тази татуировка – казах аз.
– Вече го направих.
– Разкажи ми отново. Не те слушах преди.
– Разбира се, че не слушаше. – Тя извъртя очи и се измъкна от леглото, като взе късите си панталони, за да извади лист хартия от джоба им. След това се присъедини към мен срещу таблата, разгръщайки страницата, за да мога да видя скицата на художника.
Беше красива. Женствена, но смела. Беше Айрис.
А два дни по-късно заминахме за Бозман. Седях с нея в студиото за татуировки и държах ръката ѝ, докато се изписваше творбата с мастило върху кожата ѝ.

Назад към част 14                                                                              Напред към част 16

Глава 13
АЙРИС
някои ме наричат непрактична

Магазинът за кафе очевидно е бил мястото, където да бъдеш в неделя сутрин. Откакто със Сейди пристигнахме и си взехме маса в ъгъла, през входната врата на кафенето сякаш бяха минали почти всички хора в окръга.
Едно от любимите ми занимания беше да наблюдавам хората, а този магазин го предоставяше. Това щеше да бъде новият ми ритуал в неделя сутрин.
През последния час Сейди ми задаваше въпрос след въпрос за това как да стана инфлуенсър. И докато разговаряхме, докато споделях осезаемото ѝ вълнение, се влюбих в това момиче.
Нейното любопитство ми напомни за моето собствено. Тя беше искрена и любезна. Всеки път, когато някой се приближаваше до масата ни, за да я поздрави, тя се изправяше и му подаваше ръка или го прегръщаше. Притежаваше остроумие, което подозирах, че се е изгубило за повечето ѝ съученици от гимназията.
Нищо чудно, че беше любимата ученичка на Уайлдър.
Бях му разказала за срещата с нея в магазина вчера и го попитах дали има притеснения, че ще я наставлявам. Беше си помислил, че няма да има нищо лошо в няколко срещи в кафенето, особено след като не е нужно да знае, че спя с учителя ѝ по природни науки.
Пфу. Щеше да е гадно да отменя срещата със Сейди. Беше дошла въоръжена с тетрадка със спирала и списък с теми за обсъждане.
– Харесва ми снимката, която си публикувала днес – каза тя. – Но това не са същите обувки.
– Не. – Засмях се и погледнах надолу към украсените си с кристали маратонки Golden Goose. Бяха в консервативния край на спектъра в сравнение с обувките, които носех в днешната публикация.
Снимката, която Ким беше публикувала днес, беше на мен по черния път към къщата на Уайлдър. Бях обърната с гръб към камерата, а в центъра на вниманието бяха обувките ми – чифт обувки на платформа Louboutin Mary Jane. Червените подметки бяха в ярък контраст със синьото, златното и зеленото на пейзажа. Бяха напълно непрактични за суровия пейзаж, точно както беше написала Ким.
– Само около една трета от снимките и видеоклиповете, които правя, се публикуват в един и същи ден – казах на Сейди. – По-голямата част от съдържанието ми се планира и координира от мениджъра ми за социални медии. Определено препоръчвам да планираш публикациите, за да можеш да изпреварваш.
– А, това е логично. – Тя кимна. – Ако не се получи да стана инфлуенсър, тогава мениджърът на социални медии звучи като резервната ми работа мечта.
– Има куп възможности за работа с инфлуенсъри. Ще се радвам да те свържа с моя бизнес мениджър, за да можеш да я използваш като референция. Тя винаги има връзка с хора, които наемат служители.
Челюстта на Сейди спадна.
– Наистина?
– Наистина.
– Това би било невероятно. – Тя притисна ръка към сърцето си. – Благодаря ти.
– Винаги заповядай. – Щеше да ѝ се наложи да се мотивира и да се потруди, но имах чувството, че това няма да е проблем. – Какви са плановете ти, след като се дипломираш? Освен нещата, които правиш в социалните мрежи?
Тя изстена.
– Още не знам. Всички са измислили следващата си година, освен мен.
– Няма закон, който да казва, че трябва да решиш веднага.
– Да. – Тя издиша дълго. – Това е голям натиск.
Вратата на кафенето се отвори, преди да успея да отговоря, и вътре влязоха двама тийнейджъри.
Сейди се скова.
И двете момчета се усмихваха. Едното от тях сканира помещението и в момента, в който погледът му попадна върху Сейди, удари другото момче по ръката и посочи нашата маса.
Другото момче спря да върви. Усмивката му се смени с намръщена, когато погледът му попадна на Сейди. Изражението му се втвърди. Ръцете му се свиха от двете страни. Той просто се взираше в нея. После бавно вдигна ръка. И вдигна средния си пръст.
– Какво, по дяволите? – Изумих се. – Кой е този малък козел?
Сейди се премести на стола си, като се завъртя така, че да е с гръб към момчетата и вратата. Тя държеше раменете си изправени, а брадичката вдигната, но бузите ѝ бяха зачервени.
– Това е Райън. Бившето ми гадже. Той се държи като копеле и е много нелюбезен.
– Не му обръщай внимание – казах аз, подготвена за драма.
Но за щастие момчетата се обърнаха и излязоха от кафенето.
– Момчетата са най-лошите. – Тя въздъхна, проверявайки през рамо, когато вратата се затвори. – Той дойде снощи с всичките ми вещи в една кутия. Дори ми върна всички подаръци, които съм му подарила.
Извиках.
– Ауч.
– За какво ми трябват футболни ръкавици? – Тя извъртя очи. – Той просто е дребнав, защото егото му е наранено.
– Съжалявам. – Поставих ръката си върху нейната.
Тя сви рамене и отпи от кафето си.
Повечето от мъжете, с които се бях срещала, не бяха от егоистичния или дребнав тип. Това, а и знаеха по-добре да не очакват нещо по-дълго от два месеца. Имаше няколко момчета, които искаха да опитат нещо от разстояние, но щом разбрах, че са допуснали чувства, ги прекъснах.
Беше твърде лесно да си тръгна от мъжете в миналото ми. Да продължа към следващия град, към следващото приключение и да забравя. Нито един мъж не беше оставил трайно впечатление. Не ми беше липсвал нито един от тях.
Уайлдър щеше да е различен, и то не само защото беше свързан с Дани. Нямаше как да забравиш мъж като Уайлдър Абът. Той щеше да ми липсва ужасно. Може би той щеше да направи нещо, което да ме подразни през следващите шест седмици. Заради сърцето си почти се надявах на това.
– Защо се разделихте с Райън? – Попитах Сейди.
– Той е секси. Очевидно. – Тя протегна ръка към мястото, където той стоеше.
Да, Райън изглеждаше добре. Млад, но красив, с широка фигура, която щеше да запълни с времето. Тъмната му коса и светлите му очи вероятно означаваха, че може да има всяко момиче в гимназията в Каламити.
А Сейди го беше изоставила.
Изгори.
– Той просто не беше мил с мен понякога.
– Чакай. – Седнах малко по-изправена. – Той не те е наранявал, нали?
– О, не. – Тя поклати диво глава и размаха ръце. – Не е толкова злобен. Този вид, в който ме отхвърли в кафене, пълно с хора. Или говори за това колко секси са другите момичета пред мен. Или се хвали пред приятелите си, че правим секс. Като че ли се срещаме. Разбира се, че правим секс. Но трябваше ли да го разгласява?
Да, Райън беше малък гадняр. Точно това ми беше казал Уайлдър вчера. Той харесваше Сейди. Мразеше Райън. Усмихна се, когато му бях казала, че двойката се е разделила.
– Той си мисли, че е по-добър от всички. Че трябва да падам в краката му.
Поздравих я с чашата си за кафе.
– Отлично решение да му захвърлиш задника.
– Благодаря. – Тя ме дари с тъжна усмивка. – Просто е гадно в момента. Мислех да изчакам да свърши училището, но… Не можех. Онзи ден, след училище, отидохме в дома му, за да … знаеш.
Да правим секс.
– Да.
– След това той ме заведе до колата ми в училище, но тя не запали. Обадих му се около петнадесет пъти да се върне и да ми помогне, но той не отговори. По-късно разбрах, че не е искал да отговори, защото е отишъл при един приятел да играе видеоигри. И тъй като вече беше получил това, което искаше от мен, защо да отговаря? Искам човек, който не ме игнорира.
– И това е, което заслужаваш.
– Това каза и майка ми. – Сейди се наведе малко по-близо, като се увери, че никой около нас не може да чуе. – Освен това всъщност харесвам някой друг.
– Ооо, добре за теб.
– Никога преди не съм казвала това на никого. Дори на приятелите си.
Прекръстих се над сърцето си.
– Тайната ти е на сигурно място при мен. Кой е този нов човек?
– Някой от училището. Няма да направя нищо по въпроса, не и докато не завърша училище. Райън ще се изплаши, всички ще се изплашат, а аз нямам сили да се справя. Но аз наистина, наистина го харесвам. И мисля, че той може да ме харесва? Сложно е.
– Трябва просто да го направиш.
– Не. Просто ще изчакам, докато Рай замине за колежа.
– Няма колеж за теб?
Тя сви рамене.
– Родителите ми много настояват да отида в щата Монтана. Казаха ми, че ако до завършването не избера колеж, те ще решат вместо мен.
– Уф. – Това ми беше твърде познато.
– Просто не знам дали колежът е за мен.
Имаше няколко момента днес, като този, в които гледането на Сейди беше като гледане в огледало.
На нейната възраст аз се бях удавила в очакванията на другите. Борех се да намеря собствената си опора. Взирах се в бъдещето, осъзнавайки, че мечтите, които всички други имат за мен, не са моите собствени.
– Когато бях на твоята възраст, родителите ми много ме притискаха да отида в колеж – казах аз. – Мисля, че щеше да ми хареса. Сигурна съм, че щях да си намеря приятели и да си прекарам добре. Но нямаше да ми хареса, разбираш ли? Щях да го правя за тях, а не за себе си.
Сейди кимна.
– Точно така се чувствам и аз. Родителите ми казаха, че ако отида в колеж, ще ми помогнат да си платя колата, наема и други неща. Но ако не отида, ще бъда сама.
Заплаха. Заплаха, която бях получила. Надявах се, че родителите на Сейди, за разлика от моите, ще разберат, че пропускането на колежа няма да направи Сейди неудачничка.
– Ще разбереш.
– Да. – Пръстът ѝ проследи кръг по ръба на чашата с кафе. – Стига толкова за мен. Имаш ли си гадже?
– Нямам гадже. Но има някой. Той е добър човек и приятел на брат ми. Но жена му почина и той не търси нищо сериозно. Така че сме предимно случайни. Връзките са трудни, когато се местиш толкова често, колкото мен.
– Може би би могла да останеш за по-дълго? – Оживи се тя. – Каламити не е толкова вълнуващо като град, но лятото тук е забавно.
– Може би.
Очите ѝ се свиха.
– Това може би означава не?
– Мисля, че да. – Засмях се. – Досега ми харесваше тук, но мисля, че два месеца са всичко, което мога да направя.
Без да рискувам цялото си сърце с Уайлдър.
– Проклятие. – Раменете ѝ увиснаха. – Къде ще отидеш след Монтана? Вкъщи? Между другото, къде е домът?
– Семейството ми живее в малък град в Юта. Но отдавна не мисля за него като за дом. Предполагам, че… Нямам дом.
Това изказване ме накара да се замисля.
Аз нямах дом.
Това не беше нещо, което бях признавала преди. На никого. Пред себе си.
– Мисля, че най-близкото нещо, което имам до дом, е моето Бронко.
Пощата ми отиваше в пощенска кутия в Калифорния, където живееше Ким. Ако имаше нещо важно, тя го препращаше до мястото, където пребивавах по това време. Всичко останало беше дигитално.
Не ми пречеше да прескачам от едно място на друго.
Но беше странно да го осъзная чрез разговора със Сейди, че нямам дом.
През първите години след гимназията Маунт Плезънт беше дом. Но седем години по-късно твърде много неща се бяха променили. Не беше като да не можех да си позволя къща или апартамент. Просто не си бях направила труда, защото животът по два месеца изискваше само ваканционни наеми.
– Между другото, много ми харесва „Бронко“ – каза тя. – Вероятно това е най-якото нещо, което някога съм карала.
– Доста е готино.
– Любимото ми място за посещение е Хаваите. Може би би могла да отидеш там следващия път?
– Може би. Мога да наема апартамент или нещо подобно на плажа.
Хавай. Исках ли да отида на Хаваите?
Изчаках да щракне. За онова чувство, което обикновено изпитвах, когато избирах следващото си място. Сигурността. Вълнението.
Но нищо не дойде. Нито една тръпка на нетърпение. Ако не нещо друго, в корема ми се образува яма от страх.
Защо изобщо се притеснявах за това точно сега? Не бях готова да избера следващото си място. Все още не бях приключила с Каламити.
Затова смених темата с модата, като я оставих да зададе още въпроси за това как съм влязла в дизайнерските марки. Говорихме още известно време, докато кафетата ни свършиха. След това ѝ махнах с ръка за довиждане, като си направих планове да се срещнем в сряда след училище, за да си направим Zoom и да я запозная с моя бизнес мениджър. И докато тя отиваше към колата си, аз се насочих към Бронко-то и потеглих обратно към дома на Уайлдър.
Вътре той беше на дивана и четеше книгата си. Вчера беше в началото. Сега почти беше свършил.
– Какво мислиш за Хаваите? – Попитах го, когато влязох през вратата.
– А? – Той вдигна поглед от страницата, като примигна два пъти, сякаш дори не ме беше чул да влизам.
Е, ако това не беше най-очарователното нещо. Беше напълно погълнат от историята, която четеше.
– Няма значение. – Засмях се и прекосих стаята, навеждайки се да го целуна. После посочих прозорците. – Ще те оставя да продължиш да четеш. Аз ще направя няколко снимки навън.
– Добре. – Вниманието му падна върху страницата.
Защо един четящ мъж беше толкова привлекателен?
Оставих го на дивана и се отправих към стаята си, като взех преносимия си статив. След това се измъкнах навън и се настаних до къщата.
Дървеният екстериор беше идеалният тъмен фон за днешното облекло от кремави панталони и сатенен корсет. Бях завързала бебешко синя лента около периферията на сламената си шапка. Синьото беше в същия нюанс като пуловера, който носех на раменете си, а ръцете ми бяха свободни, за да се виждат татуировките ми.
Подготвих кадъра, като се движех напред-назад, опитвайки се да уцеля правилния ъгъл на камерата. Но с всеки преглед на снимките ги намразвах всичките. Позите ми изглеждаха принудителни и неестествени. Краката на статива се местеха върху тревата.
– Уф. – Прелистих последната сесия, намръщена на екрана, докато изтривах всичко, което бях направила.
– Искаш ли да ти помогна?
Подскочих, като си ударих ръка по сърцето, докато се въртях. Уайлдър се беше облегнал на ъгъла на къщата.
– Предупреди едно момиче, нали?
– Съжалявам. – Той се ухили, като се отдръпна от къщата и се приближи.
– Мислех, че четеш. Колко време си гледал?
– Когато ти влезе, ми бяха останали само пет страници.
Значи известно време. Никой никога не ме е гледал как работя. Е, освен непознати. Внезапна срамежливост накара бузите ми да пламнат. Едно е да се снимам сама, да позирам и да правя физиономии сама. Но съвсем друго – пред публика.
– Дай ми телефона си. – Той протегна ръка.
– Не е нужно да помагаш.
– Защо не?
– Никога досега не съм карала някой да ме снима, който не е Ким. – И дори тогава е било неловко. Не бях сигурна как да се държа, когато някой друг стои зад камерата.
Въпреки че онази вечер при Джейн, когато го помолих да направи снимка, не беше неловко. Всъщност тази вечер беше лесно да се усмихна. А снимката се оказа лично любима.
– Коя е Ким? – Попита той.
– Асистентката ми.
– А. – Той изтръгна телефона от ръката ми, преди да успея да го спра, след което го придвижи нагоре, като го държеше пред лицето ми, за да го отключи. – Мисли за мен като за Ким.
– Уайлдър.
– Хайде. – Той ме плесна по дупето, след което се отдалечи, вдигайки телефона.
Аз изпъшках и се отправих към мястото.
– Усмихни се.
Усмихнах се.
– Истинска усмивка, Айрис.
– Това е странно.
– Тогава престани да бъдеш страна. – Той притисна пръстите си към екрана, сякаш увеличаваше мащаба. – Изплези си езика.
Изплезих езика си.
– Добро момиче.
– О, Боже мой. – Затворих очи и поклатих глава, докато се смеех. – Обещай да ми го кажеш по-късно тази вечер в леглото, добре?
– Обещавам. – Той се усмихна. – Обърни се малко настрани. Не, на другата страна.
Подчиних се и го оставих да ме насочва, докато той снимаше в продължение на десет минути.
– Можем ли да приключим?
– Какво друго щеше да правиш тук?
– Да снимам видео.
Той прокара пръст по екрана.
– Добре, върви.
– Не ме снимай.
– Защо не?
– Защото. Свършихме. – Направих крачка към него.
Той направи крачка назад, а телефонът все още беше вдигнат.
– Върни ми го. – Тръгнах към него и се засмях, докато той държеше телефона високо.
Скочих за него три пъти, но това беше безполезно. Той беше твърде висок.
– Целуни ме и можеш да си го вземеш – каза той.
– Изнудване? Наистина? – Погъделичках го по ребрата на чувствително място, което бях открила една вечер, докато облизвах тялото му. Това принуди ръцете му да паднат и аз взех телефона си обратно.
– Крадец.
Устата му намери страната на врата ми точно когато изключих видеото.
– Нямаше те известно време. – Ръцете му се увиха около мен, докато придърпваше гърба ми към гърдите си.
– Не се преструвай, че съм ти липсвала. Беше напълно погълнат от книгата си.
– Трябваше да чета. Остави ме да нямам нищо друго за правене.
– Ооо. Бедният Уайлдър.
Той ме погъделичка по ухото.
– Как беше кафето?
– Добре. – Извих се и приплетох ръце около врата му. – Сейди е сладурана. Много ученолюбива.
Той измърмори в знак на съгласие, целувайки ме по челюстта.
Разтопих се срещу него, като се промъкнах по-близо. После устата му беше върху моята и светът изчезна. Часове по-късно излязохме от стаята му, и двамата с влажни коси от душа.
– Ще направя вечеря – каза той, докато отиваше към кухнята.
– Аз ще се облека.
– Защо?
Извъртях очи.
– Няма да вечерям в тази кърпа.
– Изглеждаш перфектно в тази кърпа.
Сърцето ми се разтуптя. Боже, този мъж. Това изказване беше подплатено със сексуално обещание, но под думите имаше и нещо друго. Привързаност, която той не можеше да прикрие.
Може би и той го чу, защото сведе поглед и се премести към хладилника, съсредоточавайки се върху задачата да готви.
Измъкнах се в стаята си и замених кърпата си за една огромна тениска на Колумбия, която бях откраднала от един човек в Ню Йорк. После седнах на ръба на леглото и прегледах снимките, които Уайлдър беше направил.
Бяха добри. Всъщност перфектни. Много по-добри от тези, които се бях опитала да направя сама. По някакъв начин той беше уловил най-добрите моменти, когато се смеех или му се усмихвах, без да се притеснявам за снимките.
Любимият ми кадър беше този, на който съм изплезила език към него. Само че после гледах видеото.
Беше колебливо и откровено, предимно с моите опити да го преследвам. Но в самия край, когато си бях върнала телефона и го бях обърнала, за да изключа видеото, имаше бърз поглед към широките му рамене и онези предмишници, които обичах толкова много. На заден план прозвуча грапавият му кикот.
Повторих го три пъти, преди най-накрая да стана от леглото и да се присъединя към него в кухнята.
Уайлдър стоеше до печката и разбъркваше пилешки лентички с лук и чушки в тигана.
– Фахитас? – Попитах.
Той кимна, като ме погледна през рамо. След това направи двоен завой и погледът му се спря на торса ми.
– Какво? Казах ти, че се обличам.
Той намали газта на печката и остави шпатулата настрана, след което преодоля разстоянието между нас с две дълги крачки. В един момент бях облечена с тениска. В следващия момент той я беше изхлузил през главата ми и маршируваше към кофата за боклук.
– Хей. – Изпъшках. – Какво ти е направила моята тениска?
– Откъде имаш тази тениска? – Той я държеше над кошчето за боклук, за да ми даде възможност да я спася. Но единственият начин това да се случи е да излъжа.
– Хм… без коментар.
– Точно това си помислих. – Той стъпи върху лоста за краката на кутията и горната част се отвори. След това в боклука попадна тениската ми.
– Тази ми хареса. – Погледнах надолу към голите си гърди. – Трябваше да запазя кърпата.
– Знаеш къде е гардеробът ми. – Той се върна при печката.
– Даваш ли ми разрешение да нахлуя в чекмеджето с тениските ти?
– Ти си тази, която искаше да захвърли кърпата и да се облече.
Това означаваше „да“. Така че с усмивка отидох до гардероба му и намерих друга тениска.
Тениска, която той също свали от тялото ми, след като вечеряхме.
Тениска, която прибрах в куфара си на следващата сутрин.

Назад към част 13                                                                  Напред към част 15

Глава 12
АЙРИС
каламити

Уайлдър седеше на дивана и четеше книга, когато излязох от стаята си. Той вдигна поглед, когато спрях пред него, държейки две дамски чанти.
– Лайм? Или розова?
Той затвори книгата си.
– Трябва ли да си подхождат?
– И двете съвпадат.
Той примигна.
Погледнах надолу към жълтата си мини пола и черната си дантелена камизолка.
– Добре, значи не си подхождат. Но и двете си отиват. Коя отива повече?
– Това е въпрос с уловка ли?
– Просто избери една.
– Лайм.
– Отлично. – Наведох се, за да го целуна по бузата. След това се оттеглих в стаята си, за да прибера розовата чанта, да си взема обувките и да наметна любимото си кожено яке. – Отивам в града за кафе.
От дивана той хвърли остър поглед към машината върху кухненския плот.
– Нещо не е наред с кафето тук?
– Не. Но днес трябва да свърша някаква работа.
Погледът му се премести към празната маса в трапезарията.
– И не можеш да работиш тук?
– И двамата с теб знаем, че ако остана, няма да свърша никаква работа. – Отвъд работата, която се налагаше по време на секс.
И колкото и да ми се искаше да прекарам деня в леглото с Уайлдър, имах чувството, че той може да има нужда от малко пространство.
Или може би проектирах собствените си чувства.
Бяхме преминали от неловки срещи и сковани разговори към всепоглъщащи нощи и бясно желание. Главата ми се въртеше и няколко часа насаме можеха да се отразят добре и на двама ни. Може би ще ми помогне да осмисля последната нощ.
Уайлдър беше отговорил на всеки от лесните ми въпроси, докато деляхме пицата. Но трудният въпрос, въпросът за Ейми, се беше задържал. Той се въртеше в съзнанието ми и отказваше да бъде отхвърлен, докато вечерята приключи и Уайлдър ме отнесе в стаята си, където всички разговори бяха прекратени.
Но сексът можеше да отвлече вниманието само за толкова дълго време. Тази сутрин трябваше да се сдържа да не надникна в една от кутиите на Ейми в гардероба.
Каква беше тя? Какво толкова обичаше Уайлдър в нея?
Любопитството ми надделяваше, а опитът ми да го успокоя с безсмислени въпроси почти не се получаваше.
Исках да знам всичко за този мъж, който така силно бе привлякъл вниманието ми. И може би ако продължавах да научавам, да настоявам, той щеше да свикне с въпросите ми. Щеше да осъзнае, че да говори с мен е лесно и че тайните му са в безопасност. Че и аз съм в безопасност.
Но не и днес. Тази сутрин и двамата имахме нужда да си починем от въпросите.
– Кога ще… – Той се спря и поклати глава.
Кога ще се върнеш?
– Ще се върна до обяд.
– Благодаря. – Тялото му се отпусна и той взе книгата си, като я отвори на страницата, на която беше спрял.
Не бях свикнала да казва на никого къде отивам или кога се връщам. Животът ми през последните седем години обслужваше моите капризи и настроения.
Идеята, че трябва да се отчитам пред някого, ме измъчваше. Чувствах се твърде много като да живея с родителите си. Баща ми винаги беше държал нащрек моите занимания, а мама се беше навъртала толкова близо, че понякога все още усещах брадичката ѝ на рамото си.
Само че когато Уайлдър ме помоли да се обаждам снощи, аз се съгласих. За него можех да променя навиците си за няколко месеца.
Не си спомнях много за Уайлдър от миналите години. Той беше просто онзи приятел на Дани. Но си спомнях, че Ейми беше починала. Убита от пиян шофьор.
Дани беше дошъл при мама и татко, за да им съобщи новината. За първи път видях големия си брат да плаче.
Не бяхме били малки деца заедно. Той беше тийнейджър, когато аз започнах детската градина, така че никога не го бях виждала да плаче заради одраскано коляно или загубен бейзболен мач. Но в онзи ден болката в гласа на брат ми беше толкова остра, че остави следа. Беше плакал не само за Уайлдър, но и за себе си. Ейми беше приятелка също и на Дани.
Разбира се, можех да попитам Дани за всичко, което знаеше за Ейми. Но не исках неговата гледна точка. Исках тази на Уайлдър.
И въпреки че ми оставаха още шест седмици, вероятно нямаше да я получа.
Не че нямаше да продължа да опитвам. По-късно.
– Искаш ли да ти взема нещо за обяд от „Белия дъб“? – Попитах, докато обувах дебелите си мокасини Prada.
– Разбира се.
Отидох до дивана и се наведох над главата му, като целунах ъгълчето на устата му.
– Чао, бейби.
Тази сутрин ласката се изплъзна толкова лесно, колкото и вчера. Очаквах да се сгърчи, да се намръщи или да стисне челюст. Но той просто се върна към книгата, която четеше.
Вероятно беше опасно да го наричам бейби. Да се преструвам, че това е нещо различно от секс. Но нямаше нужда да се притеснявам, че Уайлдър ще се привърже. Не и когато сърцето му принадлежеше на жена му.
Така че, щом можех да си тръгна в края на двата месеца, какво лошо имаше да потъна в това през цялото време, докато бях тук? Единственото нещо, което рискувах, беше сърцето ми.
С махване на ръка излязох от къщата, качих се в колата си и потеглих към града. Първа улица беше тиха, когато се наместих на празно място за паркиране. Това беше причината да сляза по-рано. Исках да направя няколко снимки, без хората да запълват кадрите.
Без значение в кой град живея, обичах да изживявам колкото се може повече аспекти.
Любимото ми време в Амстердам беше сутрин, когато каналите бяха неподвижни и водата отразяваше ранната светлина на зората. Обичах следобедите в Лондон, когато туристите бяха излезли с пълна сила да разглеждат и да снимат. Вечерите в Барселона бяха прекрасни.
Не бях сигурна по кое време на деня ще обичам Каламити най-много. Досега я обичах сутрин, обед и вечер.
Затова с телефон в ръка тръгнах по тротоарите, като направих няколко снимки, докато се разхождах към кафенето.
Градът е разположен в планинска долина в югозападната част на Монтана. Над покривите на сградите в центъра на града надничаха индигови планини със заснежени върхове.
През изминалата седмица Ким беше направила някои проучвания за Каламити, най-вече за идеи за съдържание, в случай че творческият ми кладенец пресъхне. Според нейното търсене в Google Каламити е дом на около две хиляди жители. Тя обичаше да ми дава предложения за места, които да посетя, или ресторанти, които да опитам – този път списъкът ѝ беше кратък и включваше всички ресторанти в радиус от петдесет мили. И макар да исках да опитам кафенето и още няколко места, ако прекарам следващите шест седмици, хранейки се единствено в дома на Уайлдър, щях да си тръгна щастлива.
Бронкото беше паркирано пред адвокатската кантора на Тачър. Прозорците на офиса бяха тъмни, фирмата беше затворена за уикенда. Магазините все още не бяха отворили, но в повечето от тях някой се готвеше за съботните посетители.
Почти всеки магазин по Първа имаше западен елемент. Сградите се редуваха с квадратни фасади от дървен материал или червени тухли и стени от хоросан.
Първо проверих движението в двете посоки, след което се затичах към средата на улицата и направих снимка на една конкретна стена, която бях забелязала вчера. На фона на грубата повърхност се четеше изключително избледнялата бяла боя на Candy Shoppe.
Преди колко време са били изрисувани тези букви? Преди петдесет години? Сто години? Направих си бележка, че тази седмица ще направя собствено проучване на историята на Каламити. Не за съдържание в социалните мрежи. Само за собственото си знание.
Тъй като нямаше никакво движение, бързо направих още няколко снимки, една от които беше насочена надолу по улицата към уникалния магазин за хранителни стоки с форма на хамбар. След това се върнах на тротоара и продължих разходката си.
Минах покрай Рафинерията, фитнес студио с прозорци от плоско стъкло. В него се провеждаше урок по йога. Изминах още няколко пресечки, като си отбелязах още, преди да заобиколя обратно към кафенето.
Ароматите на еспресо и канела ме посрещнаха на вратата. Магазинът шумеше от празни разговори. Не беше голяма сграда и всички маси, с изключение на една, бяха заети. Отидох до гишето, поръчах лате на бариста, после откраднах последната останала маса, свалих палтото си и се настаних удобно.
Докато оставях кафето си да изстине, проверявах известията и коментарите. Ким управляваше по-голямата част от ежедневната дейност, но аз обичах да проверявам поне веднъж или два пъти, за да държа пръста си на пулса на това, което работи – и което не работи.
След това отворих снимките, които бях направила тази сутрин, редактирах ги и ги изрязах по размер. Публикувах три от любимите си във въртележка с простия надпис каламити.
Изпълних задачата, преместих се на стола си, за да изпия кафето си и да се загледам в прозорците на магазина. Това наистина беше очарователно градче. Нищо чудно, че Уайлдър го беше превърнал в свой дом.
Имаше ли приятели? През двете седмици, откакто бях тук, единствените места, на които беше ходил, доколкото ми е известно, бяха училището, магазинът за хранителни стоки и домът. Беше ходил при Джейн, но това беше моя идея. Какъв социален живот водеше той?
Джейн го познаваше от вечерта, когато отидохме в бара. И той беше кимнал и махнал на няколко други хора, но никой не беше дошъл да си поговорим. Дали това беше така, защото аз бях с него? Или пък Уайлдър се беше изолирал толкова дълбоко, че Монтана на практика беше негов личен, безлюден остров?
Аз не бях по-различна. Нямах възможност да съдя или да критикувам.
Бях пътувала по целия свят в продължение на години и най-добрият ми приятел беше Ким. Но имаше ли значение, когато най-добрият ти приятел беше и твой служител? Когато се виждахте само на случайни видеоконференции?
Ако животът на Уайлдър беше самотен, то и моят беше такъв. Заобиколен от хора, следван от милиони, а аз седях сама в едно кафене.
Странно. Това не ме беше притеснявало до този момент. Бях твърде заета с обикалянето на света, за да осъзная, че съм стигнала толкова далеч, че съм оставила всички останали зад гърба си.
– О, Боже мой. – Изпъшка някой. – Ти си Айрис Монро.
Едно младо момиче стоеше до масата ми, а устата ѝ беше зейнала. Дългата ѝ руса коса беше накъдрена на вълни и носеше яке на Каламити Каубой, чийто дизайн отпред беше същият като на тениската, която бях откраднала от Уайлдър.
Това една от неговите ученички ли беше? Едно от момичетата, за които ми беше казал, че следят профила ми?
– Здравей. – Оставих кафето си и махнах с ръка. – Да, аз съм Айрис.
Откакто бях започнала да влияя, само веднъж ме бяха разпознали в Ню Йорк. В града бях просто една от масите. В Каламити щях да се откроявам като неонова реклама.
– Аз съм Сейди. – Бузите ѝ се зачервиха. – И аз съм ти голям фен.
– Благодаря ти.
– Мога ли да ти купя кафе или нещо друго? Това сигурно е странно, нали? Съжалявам. Аз просто… Наистина съм ти голям фен. – Сейди се заигра с подгъва на потника си, като го подгъваше навътре, а след това навън. Прехвърли тежестта си от крак на крак, сякаш обсъждаше дали да се хвърли към вратата, или не.
Беше очарователна и срамежлива. Точно като мен на тази възраст.
Веднага я харесах.
– Добре съм имам кафе – казах аз, вдигнах полупълната си чаша, преди да направя жест към празния стол срещу моя. – Но ти си добре дошла да седнеш. Ще се радвам на компания.
Очите ѝ се разшириха.
– Сериозно?
– Сериозно. – Нямах търпение да се прибера у дома и да разкажа на Уайлдър за това.
Чакай. Беше ли това нормално? Не бях приятелка на Уайлдър, но спях в леглото му. Беше ли позволено да говоря с учениците му? Може би поканата за разговор беше малко прибързана. Само че вече беше твърде късно да превъртя назад.
Сейди издърпа стола, като се плъзна на седалката. Ръцете ѝ се сплетоха на масата, преди да ги изтегли обратно в скута си. На масата. От масата.
– Предполагам, че си от Каламити – казах аз. Може би ако поговорим малко, нервите ѝ ще се успокоят.
– Да. – Тя кимна, а погледът ѝ се вдигна.
Очите ѝ бяха розови, а под тях се виждаха подпухнали кръгове. По миглите ѝ имаше влага, която първоначално приех за налепена спирала. Беше плакала тази сутрин.
Сърцето ми се сви. Може би можех да я развеселя.
– Ще живея тук няколко месеца – казах аз.
– Два месеца в Монтана.
Тя не се беше шегувала. Наистина беше фенка.
– Да. И досега обичам Каламити. Но искам да отида на местата, за които знаят само местните. Имаш ли някакви препоръки?
Сейди седна малко по-изправена, а кафявите ѝ очи блестяха. След това прекара следващия час в това да ми разказва всичко за родния си град. Беше толкова горда с Каламити. Да я слушам беше като да видя това място с нови очи.
Сейди беше мила и забавна. Имаше сухо чувство за хумор и въпреки че все още беше в гимназията, притежаваше зрялост, която я караше да изглежда много по-възрастна от осемнайсет.
– Яде ли вече в „Белия дъб“? – Попита тя.
– Да, беше невероятно. Планирам да обядвам там днес. Последния път ядох сандвич. Има ли нещо конкретно, което да опитам?
– Всичко е добро. И аз съм яла буквално всичко от менюто. С гаджето ми често ходехме там на срещи. – Усмивката ѝ помръкна. – Ами… бившето гадже. Снощи се разделихме.
Ааа. Източникът на сълзите.
– Съжалявам.
– Това беше моя идея. – Тя вдигна рамо. Само едно, както правеше Уайлдър. – Но все още е гадно.
– Да. Раздялата е най-лошата.
Това ме очакваше, когато напусна Монтана, нали? Тежко сърце и тъжни очи. Не че Уайлдър и аз щяхме да се разделим. Трябваше да сме заедно, за да се разделим. Но след още шест седмици, когато напусна този красив мъж и прекрасната му къща, щеше да ме заболи.
– Не искам да бъда като страшен преследвач или нещо подобно. И напълно можеш да откажеш. – Сейди вдигна ръка. – Но аз сякаш си направих профил в Инстаграм, за да… Не знам. Да пиша за живота си и други неща. Обичам снимките и стила ти. Опитвам се да бъда умна по отношение на това как да организирам всичко, като бизнес или каквото и да било друго. Просто в случай, че се превърне в нещо истинско някой ден. Предполагам, че не се занимаваш с наставничество, нали?
– О. – Седнах малко по-изправена. Всеки път, когато правехме въпроси и отговори в Инстаграм, се появяваха коментари за това как да стана инфлуенсър. Обикновено това бяха въпросите, които пропускахме, най-вече защото отговорите бяха сложни, а „Зависи“ беше такава четка, дори и да беше истина.
Но да бъдеш ментор на някого лично? Интересът ми се разпали. Само че, какво да кажем за Уайлдър? Дали щеше да му пука, ако се срещна с негов ученик? Разумният отговор би бил „може би“.
Само че надеждата в очите на Сейди, уязвимостта в гласа ѝ и онази частица отчаяние ме накараха да не кажа „може би“.
– Разбира се. Ще се радвам да отговоря на въпросите ти.
– Наистина? О, боже мой, много ти благодаря. Може би бихме могли да се срещнем отново, хм, утре?
О, боже. Надявах се, че Уайлдър няма да има нищо против това.
– Ще бъда тук.

Назад към част 12                                                                  Напред към част 14

Глава 11
УАЙЛДЪР

Дани звъни.
Звънът изпълни кабината на пикапа, когато името му се появи на централната конзола.
– По дяволите.
Натиснах бутона за намаляване на звука толкова бързо, че воланът се разтресе. Но не можех да говоря с него, не още. Не и с толкова много вина, която пълзеше под кожата ми.
През последните две седмици, откакто Айрис дойде в Монтана, Дани се беше обаждал повече, отколкото през последната година. Несъмнено искаше да провери какво става с нея и с нашия живот, но не си вярвах, че ще мога да говоря с него точно сега. Не и когато можех да разкрия истината.
Как е Айрис?
Фантастично е. Спах с нея, преди да тръгна за работа тази сутрин, и я оставих да спи в леглото ми, както всеки ден тази седмица.
И веднага щом се прибера вкъщи, щях да я имам отново преди вечеря.
Как щях да се изправя пред Дани? Дори и никога да не научи истината, нямаше как да го погледна отново в очите след това, което бях направил.
След това, което продължавах да правя вечер след вечер.
Айрис и аз бяхме алчни. Ненаситни. Тя беше новото ми занимание и ме беше погълнала изцяло.
Правехме секс в момента, в който влязох през вратата. След това не я изпусках от поглед. Гледаше ме как готвя, винаги предлагаше да ми помогне и всеки път, когато отказвах, почесваше носа си. Тъй като напоследък времето беше много хубаво, след хранене се разхождахме из имота. Миналата вечер я бях чукал до едно дърво.
Когато се прибирахме в къщи, тя се сгушваше на дивана и си играеше с телефона, докато аз четях книга или гледах бейзболен мач.
Или се опитах да чета книга или да гледам бейзболен мач. Обикновено тя осуетяваше плановете ми с безкрайното си любопитство.
Никога през живота си не бях срещал човек, който да задава толкова много въпроси. А аз бях учител в гимназията.
Но аз отговарях на тези въпроси, изчаквайки времето си, докато зад прозорците не паднеше мрак. И тогава я отвеждах в леглото си, където прекарвахме часове в изследване на телата си, докато не припаднехме.
Цяла седмица спах като скала, дори когато Айрис лежеше студена на гърдите ми.
Това трябваше да спре. По дяволите, имах нужда да спре. Но да ме помолиш да стоя далеч от Айрис е все едно да помолиш слънцето да не грее.
Тази мания по Айрис нямаше никакъв смисъл. Ние нямахме нищо общо помежду си. Тя беше твърде млада. Прекалено жизнена и енергична.
Айрис говореше непрекъснато. Докато аз готвех. Докато четях. Докато дишах. Изненада ме, че не говореше в съня си.
Беше ме накарала да ѝ разкажа за моите ученици, кои са любимите и най-малко любимите ми. Искаше да научи нещо за бейзбола, така че една вечер се наложи да ѝ разкажа правилата, докато играта вървеше по телевизията.
Снощи толкова ми беше омръзнало да отговарям на въпроси, че най-накрая реших да задам някои от собствените си. Тя ми разказа за различните места, на които е живяла, и за пътя на пътуванията си.
Айрис беше най-приключенският свободен дух, който някога бях срещал. Тя беше като пеперуда, която прелиташе от място на място по прищявка на вятъра.
Тя не приличаше на никоя друга жена, която бях срещал.
Особено Ейми.
Но не си позволявах да се впускам в сравнението на любовницата и съпругата ми. Това щеше да почака, докато Айрис си отиде от Каламити.
Мисловното отброяване вече беше започнало. Оставаха само шест седмици от двумесечния ѝ престой. Ужасът и очакването се въртяха като масло и вода.
Бронко-то на Айрис го нямаше, когато спрях до къщата. Разочарованието ме връхлетя, но го отхвърлих настрана и влязох вътре, преструвайки се, че това е просто поредният петъчен следобед. Преди Айрис прекарвах петъците си в почивка. Декомпресирах се. Сега на всеки трийсет секунди поглеждах навън с надеждата да видя колата ѝ да се движи по алеята.
Къде, по дяволите, беше тя? Бях избързал със следобедната си рутина, за да стигна бързо дотук. Нима не бяхме установили рутина?
Изплакнах контейнерите за обяд и ги сложих в съдомиялната машина, после бързо се преоблякох и се отправих към фитнеса. Тренировката ми беше неконцентрирана и кратка. Как изобщо щях да тренирам отново, след като единственото, което правех, беше да си представям Айрис на четири крака пред огледалото? И не включих музиката, защото исках да чуя кога ще се върне.
Но когато час по-късно най-накрая приключих, тя все още не беше тук. Затова предпочетох да си взема душ с надеждата, че ще се върне достатъчно скоро, за да се присъедини към мен. Само че аз се миех сам.
Облечен в чисти дънки и тениска, взех бира от хладилника и отново проверих часа. Уверих се, че не съм пропуснал и нейно обаждане. Не.
Дали беше отишла до магазина или нещо подобно? Може би на автомивка? Нейното Бронко винаги беше чисто.
С бира в ръка се отправих към верандата с романа, който бях започнал преди няколко седмици. Само че четенето беше безполезно. Всеки звук привличаше вниманието ми. Някоя птица крякаше и аз поглеждах към пътя, търсейки. Прочетох един и същи абзац пет пъти, преди най-накрая да захвърля книгата настрани.
– По дяволите, Айрис. Къде си? – За стотен път проверих часа на телефона си. Шест часа.
Дали тя отново е отишла при Джейн? Дали беше в центъра? Дали да приготвя вечерята, или да изчакам?
– Майната му – проклех пред никого.
Тя щеше да ми се обади, ако спука гума, нали? Да не би да е попаднала в катастрофа? От тази мисъл кръвта ми се смрази. Преди да се замисля, натиснах името ѝ на телефона си, слушайки как звъни.
– Здравей – отговори тя.
Въздухът се изтръгна от дробовете ми.
– Къде си, по дяволите? – Изригнах.
Айрис отговори, като затвори.
– Какво…
Хрущенето на чакъл и бръмченето на двигателя отекнаха от дърветата. След това през гората се появи бял проблясък, преди нейното Бронко да заобиколи последния завой и да се появи, влачейки се по пътя, докато не паркира до моя пикап.
Сърцето ми се разтуптя, а в ушите ми се чуваше пулс.
Тя излезе от колата и свали слънчевите очила от лицето си, като ме погледна с тези ясни сини очи.
Останах мълчалив, като плъзнах поглед нагоре-надолу по тялото ѝ. Тя беше добре. Два крака. Две ръце. Онази красива глава, която седеше точно над раменете ѝ.
Беше облечена в черна рокля с къси ръкави, която се спускаше до глезените ѝ. От двете страни на полата имаше два разреза, които разкриваха стегнатите ѝ бедра. Отпред имаше дълбока V-образна извивка, която се простираше почти до пъпа ѝ. На двете китки имаше купища гривни, някои от които златни и сребърни. А над сърцето ѝ висеше онази огърлица с розите на компаса.
Красива. Тя беше толкова шибано красива.
И тук. Тя беше тук. Невредима.
Паниката утихна. Най-лошите сценарии, които се бяха промъкнали от тъмните кътчета на съзнанието ми, се оттеглиха в скривалищата си, докато пълнех дробовете си и вдишвах свежия планински въздух.
– Когато аз кажа „Здравей“, ти казваш „Здравей“. А не „Къде си, по дяволите“. – Тя повдигна съвършена вежда. – Да се упражняваме. „Здравей“.
Тази наглост. Осъзнаваше ли, че това само ме кара да я искам още повече?
– Здравей.
– По-добре. – Тя отвори задната врата на колата си и извади кутия с пица. После тръгна към къщата.
Посрещнах я на вратата, като я държах отворена, докато тя нахлуваше вътре.
Тя продължаваше да се мръщи, избягвайки контакт с очи, докато обикаляше кухнята, вадеше чинии, салфетки и сребърни прибори, преди да отвори капака на кутията с пица „Пица Палас“.
– Айрис.
– Не обичам да ме ругаят, когато отговарям на телефона – изсумтя тя.
– Погледни ме. – Застанах от другата страна на острова, опрял ръце на плота, докато тя най-накрая срещна очите ми. – Притеснявах се, когато теб те нямаше тук.
– Току-що бях в града. Не знаех, че отчитате присъствия, г-н Абът. Не обичам да се отчитам пред никого.
Не, не би го направила, нали? Беше си създала живот, в който сама си беше авторитет. Където беше свободна да идва и да си тръгва, когато пожелае.
Айрис се нуждаеше от тази свобода, нали? Толкова, колкото и аз имах нужда от връзка между нас.
– Имам нужда… – Нямах право да я моля за това, но заради собствения си здрав разум щях да го направя все пак. – Ще ми кажеш ли? Моля?
Тя отвори уста, сякаш „не“ беше на върха на езика ѝ. Но преди да го отпусне, тя изучи лицето ми.
Дали осъзнаваше защо я питам? Можеше ли да види обяснението, което не исках да дам?
– Просто… кажи ми къде си. Къде отиваш. В колко часа мислиш, че ще бъдеш някъде. Не ме интересува какво ще правиш, просто ми кажи, за да знам къде си.
Раменете ѝ паднаха, когато изражението ѝ се смекчи.
– Добре, бейби.
Преглътнах тежко и откъснах очи от нея, имах нужда да се прегрупирам. Нуждаех се да върна стените на мястото им.
– Бейби?
– Изплъзна ми се. – Тя сви рамене. – Но не го мразя.
– Никой никога не ме е наричал бейби.
– Наистина? – Тя поклати глава настрани, поднасяйки парче пица с пеперони в чиниите ни. – Какво беше любимото име на жена ти за теб?
Ето го. Темата, която и двамата бяхме избягвали.
Нямаше как да избегнем тази тема завинаги. Нямаше как да продължа да ходя на пръсти около призрака, който се носеше над рамото ми. Но това все още не го правеше по-лесно.
Очите на Айрис се вдигнаха към моите. Бяха пълни със състрадание. Съчувствие.
Трябваше много, за да зададе този въпрос, нали? Тя изглеждаше толкова спокойна. Така непринудено говореше. Но не можеше да се скрие как позата ѝ се втвърди. Изражението ѝ стана предпазливо, сякаш очакваше да я изхвърля през вратата.
– Захарче – отвърнах аз. – Ейми ме наричаше захарче.
Айрис кимна и откъсна парче пеперони от парчето си, като го пъхна в устата си.
– Харесваше ли ти?
– Не особено – признах. Никой, нито една душа на този свят, не знаеше, че не харесвам тази ласка. Така беше по-лесно да държа истината заключена в себе си.
– Каква беше тя?
Пръстите ми започнаха да треперят. В червата ми се завъртя тревожно вълнение. В гърдите ми започна да се усеща познатият, твърде силен удар.
Имаше причина да се преместя в Каламити, на място, където никой от присъстващите не питаше за Ейми. Повечето в града дори не знаеха, че съм бил женен. Защото ако никой не питаше, не трябваше да казвам.
До Айрис.
– Съжалявам. – Тя вдигна ръка. – Аз съм любопитна. Забрави, че те попитах.
В гласа ѝ се долавяше болка. Сигурно беше като да ти подаде ръка приятел, за да ти помогне да се изправиш от земята, но вместо да я приемеш, да го изриташ.
Може би толкова бях свикнал да отблъсквам хората, че не бях сигурен как да спра.
– Продължавай да ядеш. Аз ще се преоблека. – Тя се отдалечи от острова, като се канеше да изчезне в стаята си, но аз се преместих светкавично, хванах я за лакътя, за да ѝ попреча да си тръгне.
– Айрис.
– Всичко е наред, Уайлдър. Разбирам защо не искаш да говориш за нея.
– Това няма нищо общо с теб.
– Знам. – Тя ме дари с тъжна усмивка и посегна да погали бузата ми. Палецът ѝ погали брадата ми, след което пусна ръката си, като отново се опита да избяга. Но аз я държах здраво, дърпайки я назад с достатъчна сила, че трябваше да я хвана за бедрата.
С бързо повдигане и завъртане я вдигнах на върха на острова, като пристъпих близо до нея, така че тя трябваше да разтвори крака, за да побере бедрата ми. После спуснах челото си към нейното.
– Здравей.
Тя затвори очи.
– Здравей.
Ръката ми се изкачи нагоре по ръката ѝ, а върховете на пръстите ми се плъзнаха по кожата ѝ. После зарових и двете си ръце в косата ѝ, като отметнах главата ѝ назад, за да имам свободен достъп до гърлото ѝ.
Спуснах устата си към челюстта ѝ, целувайки я по гладката линия от ухото до брадичката. Езикът ми се стрелна, за да оближе кожата ѝ, преди да се преместя към дългия стълб на шията ѝ, засмуквайки пулса ѝ, докато вкарвах сладкия ѝ ванилов аромат.
– Защо не мога да спра да те докосвам? – Попитах.
Тя измърмори.
– Защо мислиш, че трябва да спреш?
Не исках. Докато тя беше тук, щях да се покланям на тялото ѝ.
С ръка върху сърцето ѝ я отпуснах назад, докато не легна на плота. След това вдигнах полата на роклята ѝ, като я прибрах на кръста ѝ, докато я целувах по вътрешната страна на бедрата ѝ.
Тя изстена, повдигайки коленете си, докато се приближавах към центъра ѝ.
Пръстите ми дръпнаха бикините ѝ, като ги издърпаха, докато тя не се оголи пред мен. И тогава се насладих на сладката ѝ путка, като редувах близане през цепнатината ѝ с плъзгане на езика по това перфектно малко снопче нерви.
– Уайлдър. – Гърбът ѝ се отлепи от плота, а бедрата ѝ започнаха да се люлеят.
Ебаси, но тя беше вкусна. Поглъщах я, притискайки езика си към центъра ѝ, докато поредица от секси звуци изпълваше кухнята.
Тя се разпадна с вик, тялото ѝ пулсираше и се тресеше, докато аз смучех клитора ѝ, изтегляйки оргазма ѝ, докато не се свлече и не въздъхна на острова.
Целунах я по корема, защото знаех, че има гъдел.
Тя се засмя и се претърколи, отблъсквайки ме. После ме хвана за ръка, докато ѝ помагах да седне и оправях полата ѝ.
– Добре?
– Да. – Тя посегна към парче пица и го подаде. После взе своета и го изяде, докато седеше на плота, а аз стоях до нея.
Две хапки. Това беше всичко, което успях да направя, преди да започнат въпросите.
– Кой преподава сексуално образование в гимназията?
– Не аз.
– Правите ли дисекции на животни в часовете си? – Тя изчака, докато кимнах. – Кои?
– Наистина ли искаш да говорим за това, докато се храним?
– Не съм гнуслива. А ти?
Въпросите заваляха бързо, докато изяждах три парчета пица и почиствах кухнята. Обикновено Айрис беше любопитна, но тази вечер любопитството ѝ премина на съвсем ново ниво. Почти като че ли ако зададеше достатъчно безопасни въпроси, щеше да заличи този, на който не бях отговорил по-рано. Щеше да го изтласка толкова далеч, че да забравим, че изобщо е попитала за Ейми.
Или е направила това заради мен. Или заради нея самата.

Назад към част 11                                                                           Напред към част 13

Глава 10
АЙРИС
уикенд вибрации #двамесецавмонтана

Сутринта в къщата на Уайлдър беше нещо като от приказка. Слънчевата светлина беше мека и нежна, докато танцуваше през прозорците. Птичките чуруликаха навън, а песента им беше весел поздрав за новия ден. Нямаше никакво движение. Нямаше клаксони и сирени. Нямаше шумни съседи в съседните апартаменти, които да нарушават тишината.
Това беше олицетворение на спокойствието.
А плюшеното легло на Уайлдър не беше нищо друго освен сън. Сгуших се по-дълбоко във възглавницата си, вдишвайки аромата, който се носеше по чаршафите. Мъжка подправка. Дърво, кожа и нотка анасон. Не беше нужно да разтварям очи, за да разбера, че неговата страна на матрака е празна.
Сигурно беше някъде в къщата и размишляваше за вчерашната нощ. Не че го обвинявах. Имаше за какво да мисли. Както и аз.
Отворих очи и се загледах в изоставената му възглавница.
Снощи той беше обещал да не съжалява. Дали тази сутрин е променил мнението си?
Имаше само един начин да разбера. Отметнах завивките от тялото си и преметнах краката си през ръба на леглото, като се изправих, за да се протегна.
Мускулите ми бяха възпалени, сякаш току-що бях тренирала за първи път от месеци. Като се има предвид колко време беше минало, откакто бях правила секс, нежността между краката ми не беше изненадваща.
Може би Уайлдър съжаляваше за миналата нощ, но аз не съжалявах. Беше невероятно. Имаше толкова много страст, толкова много желание, че задръжките ми бяха изчезнали.
За първи път от много време насам сексът беше просто… забавление. Освобождаващо.
Никога през живота си не бях била толкова смела с мъж. Никога не бях поставяла такива изисквания. Бузите ми се зачервиха само при мисълта за това. Да поискам да ме чука.
Така ли беше постъпила жена му? Дали си я е представял на мое място?
Стомахът ми се сви, затова отблъснах тези мисли и се запътих към банята на клатещи се крака. Тениската, която той беше навлякъл върху главата ми снощи, беше някъде в коридора. Беше я свалил от мен, преди да се върнем в стаята му. Вместо да изляза гола, претърсих гардероба му и извадих от едно чекмедже тениска „Каламити Каубой“.
Точно както очаквах, тя беше огромна. Стигаше до средата на бедрото ми и покриваше дупето ми. Ръкавите се спускаха до лактите ми. Нямаше шанс Уайлдър да си върне тази тениска.
Намерих бикините си до сивото одеяло, което беше паднало на пода снощи. За всеки друг мъж щях да оставя леглото непочистено. Но тези измачкани бели чаршафи вероятно само щяха да увеличат вината на Уайлдър, затова бързо подредих стаята, скривайки всяка следа, че снощи ме е чукал безмилостно тук. След това се запътих към коридора, с присвити рамене и сърце, готово за бърз отказ.
Уайлдър стоеше точно на същото място, на което го бях намерила снощи, пред прозорците, а погледът му беше забит в стъклото. Дали изобщо гледаше към планините? Дали виждаше пухкавите бели облаци в небето или слънчевите лъчи, целуващи вечнозелените корони на дърветата?
Беше облечен с обувки за тенис, къси панталони и тениска. Никъде не се виждаше моята тениска на Nirvana.
Ъгълчето на устата ми се изкриви при тази очевидна ревност. За начина, по който беше изръмжал снощи.
Каква беше думата, която беше използвал? Безумно. Искаше ме повече, отколкото можеше да обясни, и това беше безумно.
Да, това беше точната дума. Безумно.
Прочистих гърлото си по пътя към кафемашината.
– Добро утро.
– Добро утро.
Налях си една чаша и я взех, за да застана до него.
Уайлдър не пиеше кафе. Нямаше чаша на плота или на масите. Дали просто чакаше да си вземе по-късно? Или пък това беше кафето, което беше сварил за мен?
– Искаш ли? – Попитах, като духнах върху парещата течност.
– По-късно. – Той отиде до входната врата и тръгна, без да каже и дума.
Предполагам, че ние ще трябва да поговорим по-късно.
Е, той не ме беше отхвърлил точно. Но и не ми беше дал нищо.
Поклатих глава и се запътих по-близо до прозорците, очаквайки да чуя звука от рева на пикапа му. Но той подмина и двете ни коли, отиде до малката постройка, позиционирана на двайсетина метра от къщата, и изчезна вътре.
Може би работилница? Гараж? Имаше ли Уайлдър някакви хобита? Беше учител по природни науки. Може би това е тайната му лаборатория, в която работи, за да открие лек за рака. А може би е дърводелец. Или, като се има предвид облеклото му тази сутрин, това е фитнес залата му.
След като бях прекарала по-голямата част от нощта в сън върху това силно, мускулесто тяло, нямаше как този човек да не се упражнява редовно.
Отпих от кафето си, като му дадох пространство, което той очевидно желаеше. Макар че смятах за победа това, че не беше избягал в онази постройка преди часове. Че ме е изчакал да се събудя. Че ми беше направил кафе.
Това беше нещо, нали? Или може би четях прекалено много във всичко, което Уайлдър Абът правеше.
Въздъхнах, отвърнах се от прозорците и се отправих към стаята си за телефона. С него в ръка се сгуших в ъгъла на дивана, за да превъртя Инстаграм.
Ким вече беше публикувала тази сутрин. Беше редактирала снимка, която ѝ бях изпратила миналата седмица, и беше добавила надпис „уикенд вибрации“.
Снимката беше на мен на предната веранда на Уайлдър. Бях седнала на земята, с чаша кафе в скута, а краката ми бяха опънати по бетонната плоча. Татуировките по бедрата и подбедриците ми бяха на показ заедно с подгъва на скъсаните ми дънкови шорти. Пръстите на краката ми бяха голи, а ноктите ми – прясно боядисани в синьо.
Фокусът на снимката беше по-скоро върху просторното поле отвъд къщата на Уайлдър, отколкото върху мен. Планините в далечината изглеждаха малки, но гордо се открояваха в синьо, почти същия цвят като ноктите ми.
Публикациите без лицето ми никога не се получаваха толкова добре, но аз предпочитах тяхната артистичност и естетика.
Докато проверявах няколко от последните известия и четях имейлите си, допих две чаши кафе. Уайлдър все още не се беше върнал от постройката, когато си налях третата.
Душът се обаждаше, но не исках да отмивам аромата му от кожата си, още не. Не и когато, ако затворех очи, все още усещах докосването му. Закуската не ме привличаше заради възела в стомаха ми.
Миналата нощ беше невероятна. Потресаваща. Никога досега не бях изпитвала такова усещане от секса. Още от първата брутална целувка той ме беше запалил. Трябваше да пея, да танцувам и да се усмихвам от ухо на ухо. Само че се чувствах като… другата жена.
Не бях достатъчна.
Не бях неговата съпруга.
Ейми.
Беше странно да съжаляваш една жена и едновременно с това да я ревнуваш.
Станах от дивана и се запътих към входната врата, като погледнах през вградения прозорец към постройката. Дали причината, поради която се беше измъкнал от леглото снощи, беше Ейми? Заради вината си, че е спал с мен?
Рядко се случваше да се страхувам да задам въпрос, но този ме ужаси. Едно е да знаеш, че не съм подходящата жена в леглото му. Да чуя как той го потвърждава, беше друго.
И какво сега? Да се скрия ли тук и да се преструвам, че снощи не се е случило? Това щеше да направи Уайлдър, нали? Щеше да изчезне в построката си, за да се скрие от мен. А когато се върнеше, сигурно отново щеше да ме гледа с отвърнат поглед, да стиска челюсти и да свива рамене.
Отново щях да бъда негова гостенка. Нищо повече.
Не. Няма как. Това нямаше да се получи за мен. Твърде много неща се бяха променили.
С чаша кафе в ръка излязох през вратата, преди да съм изгубила нервите си. Вътрешният двор и плочите бяха студени за босите ми крака. Тревата беше суха и бодеше ходилата ми при всяка стъпка, но въпреки това отидох на пръсти до постройката. Оглушителна музика ме посрещна, преди да стигна до вратата.
Завъртях бавно дръжката и надникнах вътре. Постройката беше с размерите на гараж, но вместо да паркира пикапа си вътре, той го беше превърнал във фитнес зала. В носа ми се разнесе аромат на гума и метал. Стереото на Уайлдър беше включено толкова силно, че звуковите вълни вибрираха в гърдите ми. Дрънченето на тежестите едва се носеше над рок музиката.
Уайлдър беше опрял глава до далечната стена, с наведена глава и ръце, подпрени на коленете му. До него на черните постелки на пода имаше гири.
Потта напояваше тениската му, караше я да се лепи по кожата му и подчертаваше мускулите на гърба му.
Уайлдър отново стоеше изправен, без да обръща внимание на това, че го наблюдавам. Той вдигна гиричката с две ръце и се завъртя, за да се изправи пред огледалото на отсрещната стена. След това замахна с тежестта между краката си, като я вдигна в плавна дъга, така че ръцете му да са изправени, а камбаната да е на нивото на сърцето му. След това я спусна отново между коленете си.
Направи петнайсет повторения, всяко от които с дишане, което можех да видя, но не и да чуя през музиката. После пусна тежестта и прокара ръка през влажната си коса.
Знаеше ли изобщо колко е секси? Имаше ли представа колко влюбена съм в него? Не можех да откъсна очи от него, докато отпивах от кафето си.
Направи една последна серия от петнадесет повторения и едва тогава, когато отиде да върне тежестта на стелажа за съхранение, ме забеляза на вратата.
Погледът му се спря на тениската ми. Неговата тениска. Тази сутрин беше толкова настроен да ме игнорира, че не беше обърнал внимание на това, което носех.
Челюстта му се сви. Той насочи поглед към най-близката стена.
– Отново се връщаме към това – промърморих аз.
– Какво?
– Нищо. – Махнах му с ръка и отидох до мястото, където телефонът му седеше на масата до тонколоната. Не го изключих, но го намалих. – Хубав фитнес.
Той се вгледа в мен, а гърдите му се издигаха и спускаха бързо. Или беше задъхан от тренировката, или се ядосваше, че съм прекъснала времето му да ме игнорира. Вероятно и двете.
Направих бавна обиколка на пространството, като огледах тежестите, стълбището и бягащата пътека. Всичко беше чисто и добре разположено. Организирано. Но всичко беше толкова студено. На стената нямаше плакати, които да загатват за личността на Уайлдър. Единственият личен щрих беше неговата музика. И ако отворех телефона му, за да намеря някакъв общ плейлист за тренировки от Spotify, това също нямаше да ме изненада.
Кой беше този човек? Какво харесваше? Какво мразеше?
Бях прекарала една седмица в дома му и нямах представа какво прави в свободното си време. Нямаше рамкирани снимки, на които да лови риба, да ходи на походи или… да живее.
Може би вчера щях да успея да го пренебрегна. Може би ако не го бях допуснала в тялото си, щях да държа любопитството настрана. Но твърде много неща се бяха променили.
Независимо дали му харесва или не, не можех да се върна. Нямаше да забравя.
– Защо стана учител по природни науки? – Попитах, навеждайки се, за да сложа вече празната си чаша с кафе на пода, преди да седна на черна, тапицирана пейка.
Уайлдър не беше помръднал, докато бях обикаляла фитнеса му. Той стоеше неподвижно, с ръце, свити на тесните му бедра, и се взираше в стената.
Но в момента, в който заговорих, той въздъхна и отпусна глава. Потта придаде на лицето му лъскав оттенък и напои косата на слепоочията му.
– Вече с въпросите.
– Дадох ти един час. – Усмихнах се. – Толкова ли си намръщен с всички сутрин? Или само на жените, с които спиш?
Той се напрегна.
– Айрис.
– Няма да се преструвам, че това не се е случило – казах аз. – Така че или можеш да ми разкажеш защо си станал учител по природни науки, или можем да поговорим за секса снощи. Ти решаваш.
Уайлдър преглътна тежко, оставайки мълчалив. Докато мълчанието се разтягаше, бях сигурна, че следващото му движение ще бъде към вратата. Че отново ще избяга от мен. Но той се обърна към мен и най-накрая срещна погледа ми.
– Харесвам науката и математиката. Харесва ми, че в тях има правила. Това е логично. И ми харесва да преподавам.
– Какво ти харесва в него? Децата?
– Да, децата ми харесват. Харесва ми да им помагам да решават проблеми в главите си. Да намерят начин да го решат. Като преподавам в гимназията, винаги има деца, които са досадници. Но в по-голямата си част ми харесва тази възраст, когато казват повече интересни неща, отколкото не.
Възелът в стомаха ми се разхлаби.
– Виждаш ли? Толкова ли беше трудно?
Изражението му се сплеска, но раменете му се отпуснаха и паднаха от ушите му.
– Сега е твой ред – казах аз.
– Моят ред за какво?
– Да ми зададеш един въпрос. Ето как работи това. Нарича се „комуникация“. – Произнасях всяка сричка, докато махах с ръка между нас. – Аз питам. След това ти. Аз отговарям. После ти. Сега е твой ред.
– Винаги ли си толкова нахална? Или това се отнася само за мъжете, с които спиш?
Захилих се.
– Добре изиграно, Уайлдър Абът.
Той отиде до едно свободно място на пода и седна, за да разтегне сухожилията си.
– Кой е любимият ти град?
– Отказвам да избера.
– Най-малко любим?
– Маунт Плезънт. Макар че това всъщност не е град. – Родният ми град, разположен на два часа южно от Солт Лейк Сити, беше най-далеч от голям метрополис. Беше по-близо до размерите на Каламити.
– Не знаех, че мразиш това място – каза той.
– Мразя не е точната дума. Просто нямам никакво желание да живея отново там. Вероятно защото съм живяла там през по-голямата част от живота си. Това е част от причината да скачам насам-натам, да живея на различни места по два месеца. Това е достатъчно дълъг период, за да не се чувствам като турист. Но не толкова дълго, че да не искам да го посетя отново.
Уайлдър кимна и се премести на постелката, докато се протягаше.
– Защо избра Монтана?
– Звучеше правилно. Сигурно няма смисъл, но всеки път, когато се премествах, го правех по усещане. Монтана изглеждаше като следващата стъпка. Исках да избягам от града. Да си почина малко. Нямаше как да се прибера в Юта, но имах нужда от промяна на темпото. А Дани ми разказва за Каламити от години. Реших, че е време да го проверя. Досега е всичко, на което се надявах, и още нещо.
Каламити ми напомни за най-хубавите страни на Маунт Плезънт. Беше причудлив, със старомодно усещане, почти като да се върнеш десет години назад във времето. Беше приятелски настроен. Непринудено. Вчера беше толкова освежаващо да се разхождам из центъра и да не се чувствам забързана.
Имаше какво да се обича в големия град. Имаше нещо красиво в това да си един от многото. Да се изгубиш в тълпата. Но напоследък тези тълпи бяха станали твърде самотни. Твърде шумни. Твърде много.
– Дълбоко в себе си аз съм момиче от малък град. Градовете бяха забавни, но беше време за промяна. – Корените ми започнаха да се проявяват. За първи път от години щях да им позволя да се проявят. – И знам, че звуча като развалена плоча, но обичам къщата ти. Имах нужда от твоята къща. Нещо тихо. Място за презареждане. Освобождаващо е да си тук, без никой наоколо. Няма съсед, който да види, че не нося бикини.
– Айрис. – Въздъхна Уайлдър. – Господи.
Засмях се и станах от пейката, прекосявайки откритото пространство. Краката му бяха широко разтворени, затова спрях между тях.
– Мислех, че „общуваме“. – Погледът му се насочи към подгъва на тениската му.
Изглеждаше адски добре, потен и силен. Преди да свърши това съжителство, преди някой от нас да се опомни, исках да го видя още веднъж.
– Наистина ли искаш да продължим да говорим?
– Не, не искам. – Ръката му посегна към тениската, повдигна я достатъчно, за да види черните ми дантелени бикини. За да види, че съм го излъгала. Погледът на Уайлдър се стесни, после той стисна тениската и я дръпна достатъчно силно, за да падна на колене.
Устата му се притисна към моята и аз се отворих за него незабавно, наслаждавайки се на гладкото плъзгане на езика му. Той погълна устата ми, ближеше и смучеше. Притисна лицето ми към себе си, като ме наклони под точно определен ъгъл, за да може да ме грабне.
По дяволите, но този мъж можеше да целува.
Ръцете ми се вкопчиха в косата му, дръпнаха я и го подканяха да ме целува по-силно. По-бързо. След това изпълзях в скута му, като разтърквах центъра си срещу нарастващата му възбуда.
Той изсъска и откъсна устата си.
– Майната му.
– Да. – Моля. Още не бях готова да се откажа от това.
– Презерватив. – Той вдиша рязко през носа си. Зъбите му се сблъскаха толкова силно, че чух как се скърцат. – Те са вътре.
Отказах да мисля защо снощи в нощното му шкафче имаше презервативи. Не можеше да съм единствената жена след съпругата му. Или може би той ги беше купил за мен. В този момент ми беше все едно. Просто исках той да е в мен.
– Аз съм на противозачатъчни. И това е от много време.
Уайлдър замълча, дъхът му секна и той се наведе назад, за да ме погледне.
– Сигурна ли си?
Кимнах и посегнах между нас към подгъва на тениската му.
Той ме остави да сваля влажния памук от тялото му, но в момента, в който го нямаше, той пое контрола, като притисна устата си към моята. Целуваше ме, докато не изгубих дъх, докато не се свих в скута му, отчаяна от желанието му да задоволи болката в сърцето ми.
– Уайлдър – изстенах, когато той премести устните си върху челюстта ми и намали устата си, за да засмуче пулса ми. Остъргването на брадата му по чувствителната ми кожа само засили пулсацията в центъра ми.
Ръцете му се разпростряха върху бедрата ми, а върховете на пръстите му масажираха леките ми извивки. След това хватката му се затегна и с едно бързо повдигане ме свали от коленете си и коленичих на килима, а той се повдигна и се премести зад мен.
– Какво…
Той хвана челюстта ми с една от големите си ръце и обърна лицето ми напред. Погледът ми се спря на огледалната стена и дъхът ми застина. Той щеше да ме чука точно тук, пред огледалата, за да можем и двамата да гледаме.
Захлипах.
Върховете на пръстите му гъделичкаха бедрата ми отвърте, преди да се потопят под тениската. Но той не я съблече. Само прокара ръце по бедрата ми, докато стигна до колана на бикините ми. Уайлдър ги избута до коленете ми, след което се отдръпна.
Докато ги смъквах от прасците си, той смъкна шортите си и ги изхвърли настрани заедно с обувките си. След като се съблече, той постави ръка в средата на гръбнака ми и ме избута напред, докато не се озовах на четири крака.
– Майната му, Айрис. Почувствай какво правиш с мен. – Той притисна главичката на члена си към цепнатината ми, прокара я през входа и покри вала си с мокротата ми. – По дяволите, искам те.
Не обичаше да го признава, нали? Мразеше, че съм пропълзяла под кожата му.
Е, твърде лошо, дяволски лошо.
Притиснах сърцевината си към възбудата му.
Той нададе стон и ме хвана за бедрата. След това се изравни с входа ми и с един бърз тласък ме прониза с члена си.
– Уайлдър – извиках аз, толкова силно, че се носеше над музиката, която все още звучеше. Очите ми се затвориха, докато се приспособявах към размера му, а тялото ми се разтягаше около него. – Движи се. Още.
Той се отдръпна, за да се вмъкне още по-дълбоко, придържайки ме към себе си, докато не се осмелих да отворя очи. Докато не се осмелих да погледна в огледалото.
Лицето му беше маскирано от удоволствие. Всичко, което бях пропуснала снощи в тъмното, беше на показ. Похот. Успокоение. Подчинение.
Не на мен, а на себе си. Той нямаше сили да се бори с това привличане.
Нито пък аз.
Той се отпусна бавно, преди да ни събере отново. Очаквах бързо чукане, но той се движеше умишлено, сякаш искаше да го проточи.
Тялото ми имаше други идеи. На заден план започна нова песен и преди да свърши, крайниците ми трепереха, тялото ми беше на ръба на освобождението.
– О, Боже. – Прехапах устните си, исках да направя това продължително. Но усещането, че той е гол в мен, беше изящно.
Уайлдър ме обгърна с ръка и ме издърпа от ръцете ми, така че гърбът ми беше притиснат към гърдите му, а дупето ми беше подпряно на обемистите му бедра.
Промяната в ъгъла направи тласъците му плитки, но той не спря да се движи. Тениската на тялото ми се издигна нагоре. Гледах ни заедно в огледалото, докато Уайлдър отпусна уста към врата ми, целуваше и смучеше, а ръката му се промъкна отпред и се настани върху клитора ми.
Няколко кръгчета с един от тези дълги, талантливи пръсти и вече се задъхвах.
– О, Боже.
Той ме издигаше все по-високо и по-високо, като не спираше, докато аз се движех с него, преследвайки собственото си освобождаване.
– Ела, Айрис. Отпусни се.
Дори не бях осъзнала, че се боря с него. Но затворих очи, оставих удоволствието да облее тялото ми и се разтворих. Бели звезди се разпръснаха в погледа ми, когато се разпаднах. Импулс след импулс, тялото ми се тресеше и подръпваше, движейки се от само себе си, докато оргазмът разтърсваше всеки мускул, всяка кост.
Устата на Уайлдър се вкопчи в шията ми и засмука достатъчно силно, за да остави следа, преди устните му да намерят ухото ми.
– Твоята сърцевина е създадена за моя член, Айрис. Почувствай колко дълбоко съм заровен.
– Да – извиках, а думите му изтръгнаха оргазма ми.
Тогава той също се разтвори, изливайки се в мен със стон.
Пръстът му не спираше. Уайлдър продължаваше да си играе с мен, като извличаше моя и своя оргазъм, докато накрая се сринах на гърдите му, тялото ми беше изтощено и отпуснато.
Когато се осмелих да отворя очи, открих, че Уайлдър ме чака в отражението. По бузите ми се беше появила руменина. Разцъфна от интензивността на тъмния му, неразбираем поглед.
Преди да успея да се опитам да осмисля този поглед, той се премести, вдигна ме от скута си, за да прекъсне връзката ни. След това се изправи и нахлузи късите си панталони, като ги издърпа нагоре по краката си.
Аз също се изправих на крака, като нагласих тениската върху дупето си.
Семето му се стичаше по бедрото ми, но не се притеснявах от бикините си. Когато влязохме вътре, щях да си взема душ, така че ги изтърсих от пода и тръгнах към вратата.
Този път щях да си тръгна първа.
– Чакай.
Обърнах се по команда на Уайлдър.
– Къде са ти обувките?
– О, не носех такива.
– Разбира се, че не си – промълви той. Набръчкана физиономия беляза красивото му лице, докато вдигаше пръст.
Уайлдър взе тениската, без да си прави труда да я навлече. След това стъпи в обувките си, преди да прекоси спортната зала, за да вземе телефона си и да изключи високоговорителя.
Липсата на музика беше стряскаща. Тя освободи място в съзнанието ми, за да може съмненията и въпросите да нахлуят напред.
Дали и този път съжаляваше? Щеше ли да ме помоли да си тръгна по-късно? Трябваше ли да си тръгна?
Уайлдър ме посрещна на вратата, а аз се измъкнах от пътя му, предполагайки, че ще ми отвори. Вместо това той ме вдигна с бърз замах под коленете ми. След това ме изнесе навън и ме занесе до къщата, така че краката ми да не бъдат изподрани от тревата или чакъла.
– Не искам да говоря за това – каза той, докато вървяхме.
– Това означава секс.
Той кимна.
– Добре. – Затегнах хватката си около врата му. – Това означава ли, че ще продължим да правим секс?
– Просто казах, че не искам да говорим за това.
Придърпах брадичка, за да скрия усмивката си.
– Мога ли да приема, че това означава „да“?
Той млъкна.
Но все пак отговори на въпроса ми. Защото вместо да ме отведе до душа ми. Той ме отнесе до своя.

Назад към част 10                                                                      Напред към част 12

Глава 9
УАЙЛДЪР

– Мислех, че си в леглото – каза Айрис, а гласът ѝ беше шепот.
– Вода – изсумтях аз, като се държах здраво за острова.
– О, и аз. – Тя се приближи.
Дори и на слабата светлина можех да видя руменината по бузите ѝ, докато тя разтревожено дъвчеше долната си устна между зъбите. Дали беше направила това, когато беше свършила? Или само беше изстенала името ми?
Майната му. Изстенах и стиснах челюстта си.
Нямаше как да сбъркам това, което бях чул. Минавах покрай вратата ѝ, когато чух слаб вик. Ако само бях продължил да вървя. Вместо това се запътих към вратата ѝ и чух хленчене. Задъхан дъх. После моето име.
Точно това, което бях направил под душа.
Майната му, исках я. Да знаех, че тя ме иска, беше като да налееш газ в огъня, който течеше във вените ми. Цялото ми тяло беше напрегнато, всеки мускул се напрягаше, за да не помръдна. Сякаш се бунтувах срещу невидими вериги.
Двамата с Айрис се взирахме един в друг в продължение на дълъг миг, като никой от нас не помръдваше, освен бързото издигане и спускане на гърдите си.
Бях толкова потънал в собствената си глава, че дори не бях забелязал, че и тя е привлечена от мен. Може би просто нямах практика. Може би тя умееше да го прикрива по-добре от мен. Но светлината на прожекторите беше ярка и химията между нас се въртеше във въздуха като дим, който ставаше все по-гъст и по-гъст.
– Уайлдър…
– Недей. – По дяволите, едва се държах. Борех се само като чувах дишането ѝ. Но ако тя кажеше името ми още веднъж… – Легни си, Айрис.
Тя не помръдна. Разбира се, че не помръдна. Дали получаваше някакво удовлетворение от това, че ме измъчваше?
– Айрис. – Това беше предупреждение. И молба. Ако тя направи още една крачка в кухнята, ще се счупя. Щях да съблека тази палатка-тениска от тялото ѝ и да я стоваря на този плот. – Моля те. Легни си.
– Добре. – Тя кимна и се обърна от острова. Но преди да се отдалечи, тя се обърна назад. – Видях те. По-рано. В банята. Оставил си вратата отворена. Чух името си и си помислих, че може да си наранен. Но…
Но аз бях чукал юмрука си с нейното име на устните си.
Сърцето ми спря. Не. Умъртвяване пропълзя по вените ми.
– Съжалявам…
– Искаш ли ме? – В гласа ѝ имаше леко потрепване, сякаш очакваше отказ.
– Да. – Нямаше смисъл да лъжа. През цялата седмица не ми беше помогнало да се преструвам, че не я желая. Че не мисля за нея постоянно. Че не съм изцяло на нейна милост.
– И аз те искам.
Господи.
– Недей. – Вдигнах ръка. – Не казвай това.
– Да не съм честна?
Отворих уста, но какво, по дяволите, трябваше да кажа? Това никога не трябваше да се случи. Това беше разговор, който не трябваше да се случва.
Дори и да искахме да се чукаме един друг до зори.
– Уайлдър.
Въздъхнах.
– По дяволите, Айрис.
Ъгълчето на устата ѝ се повдигна.
– Трябва да си легнеш.
– Не искам.
Почистих лицето си с ръка. Лошо решение. В момента, в който отпуснах едната си ръка от острова, усетих, че решимостта ми започва да се руши.
– Последно предупреждение.
– Не ми трябват предупреждения. Имам нужда от… – Тя преглътна. – Искам те.
Щрак. Връзката на ограничителя ми се скъса като прекалено разтегната гумена лента.
Отблъснах се от плота, докато краката ѝ се отлепиха от пода. Сблъскахме се до острова, в плетеница от трескави ръце и длани.
От устните ѝ се изтръгна хлипане, когато запечатах устата си върху нейната. Тя се отвори за мен незабавно и в момента, в който езикът ми се плъзна по нейния, знаех точно къде ще завърши тази нощ.
В моето легло.
Ръцете ми я обгърнаха и я издърпаха от босите ѝ крака, докато се задълбочавах. Тя имаше вкус на мента и мед. Сладка, свежа и топла.
Айрис обви краката си около бедрата ми, а центърът ѝ се притисна към ерекцията ми.
Откъснах устните си от нейните със съскане, а ръцете ми се спуснаха да обхванат дупето ѝ.
Тя се отдръпна, а ясносините ѝ очи бяха изпълнени с похот.
– Не спирай.
Задъхах се и стиснах челюстта си в опит да възвърна някакво подобие на контрол.
– Намали темпото.
– Не. – Тя се премести и се наведе, за да доближи устата си до гърлото ми. Езикът ѝ се стрелна, мокър и топъл, гъделичкайки пулса ми. – По-бързо.
– По дяволите. – Не биваше да я оставям да си играе, но главата ми се наклони настрани, за да ѝ осигури по-добър достъп.
Може би си въобразявах, но се кълна, че тя се усмихваше срещу кожата ми.
– Ти искаше да си легна. Така че ме вземи. Моля те.
Краката ми се раздвижиха без разрешение от мозъка ми. Тялото ми изпълняваше заповеди, нейните заповеди, и ако искаше легло, тогава щяхме да намерим проклетото легло.
С Айрис в ръце, с уста на гърлото ми, се отправих по коридора към стаята си. Светлините бяха изключени. Живеех тук от толкова дълго време, че нямах нужда от тях, за да дойда в кухнята за чаша вода.
Лунните лъчи се разпръскваха през прозорците, придавайки на пространството сребриста сянка. Тръгнах право към леглото, като паднах върху Айрис, когато се свлякохме върху матрака.
– О, Боже. – Тя се изви под тежестта на тялото ми и разтвори крака, за да мога да се впиша в люлката на бедрата ѝ. Ръцете ѝ се вплетоха в косата ми, дърпайки я за кичурите, докато аз обсипвах шията и челюстта ѝ с целувки.
Ръцете ми обикаляха навсякъде и се плъзгаха под подгъва на тениската ѝ, която се издигаше нагоре по ребрата ѝ. Погалих меката кожа на бедрата ѝ. Сплесках дланите си по корема ѝ, като си проправях път нагоре към гърдите ѝ.
Те паснаха идеално в ръцете ми, малки, но пищни и изпъкващи. Погалих и масажирах плътта ѝ, като прокарах зърната ѝ между пръстите си. Пенисът ми се опъна срещу боксерките, по-твърд от всякога.
– Да – промърмори тя. – Дай ми още.
– Майната му, Айрис. – Разкъсах дрехите ѝ, избутах тениската ѝ нагоре по ребрата, а ръцете ѝ се насочиха към колана на анцука ми, избутвайки го от бедрата ми.
Хванах се за черните ѝ дантелени бикини, свих страните им в юмрук, докато ги влачех надолу по краката ѝ. После посегнах към блузата ѝ и я метнах през главата ѝ.
Гледката на голото ѝ тяло на леглото почти ме погуби.
– Майната му. – Нямаше да издържа. Никакъв шанс.
Розовите ѝ зърна молеха за устата ми. Татуировките трябваше да бъдат проследени с езика ми. Голата ѝ сърцевина беше съвършена, а блестящият розов център беше вълшебен. Стиснах очи, като вкарах въздух в дробовете си.
Наистина ли правехме това? Наистина ли преминавахме тази граница? Ами утре? Айрис и аз не можехме да се преструваме, че това не се е случило. Не можехме да се върнем назад. По дяволите, вече бяхме отишли твърде далеч.
Тя се избута до седнало положение, протягайки ръка към мен. В момента, в който ръката ѝ стигна задната част на врата ми, придърпвайки ме напред към устните си, съмненията, които гърмяха в мозъка ми, утихнаха. Те избледняха на заден план, като притеснения за утрешния ден.
Устните ни останаха слети, езиците ни се преплетоха. Ръцете ми се вкопчиха в дългата ѝ коса, преплитайки я между пръстите си. Беше по-мека, отколкото можех да си представя, като изпредена коприна.
Айрис проследи ръцете си по гърба ми, като не остави нито сантиметър недокоснат, докато си проправяше път все по-надолу и по-надолу. Ноктите ѝ се впиха в кожата ми, докато стискаше дупето ми, принуждавайки ме да се приближа. След това разклати сърцевината си срещу възбудата ми, оставяйки достатъчно пространство, за да достигне една ръка между нас.
Тя бръкна в боксерките ми и в момента, в който обви юмрук около члена ми, откъснах устата си от нея.
– Майната му.
Айрис захапа ушната ми мида, докато ме галеше.
– Моята ръка по-добре ли се чувства от твоята?
– Да – изсъсках.
Тя ме хвана по-силно, като ме галеше, докато не се разтреперих.
– Спри. – Дръпнах се, отскочих от леглото и застанах отстрани.
Очите ѝ се разшириха, сякаш се страхуваше, че ще спра. Но аз избутах анцука докрай от краката си и излязох и от боксерките си.
Погледът на Айрис се спря върху члена ми. Устата ѝ се разтвори.
Боже, исках да усетя тези устни около себе си. Исках да се изсипя в гърлото ѝ. Но не още. Не тази вечер. Ако това беше еднократна грешка, тогава исках да свърша в тялото ѝ.
Отидох до нощното шкафче, взех презерватив от чекмеджето, за да го поставя. След това забих коляно в леглото и се покатерих върху нея. Тя разтвори крака, но не достатъчно широко, затова натиснах коленете ѝ, докато се разтвори широко.
– Виж се. – Можех да прекарам часове с нея под мен. – Ти си толкова шибано съвършена.
– Влез вътре. – Прокара нокти по предмишницата ми. – Искам да ме чукаш.
Тя задържа погледа си заключен в моя, докато аз се нареждах до входа ѝ. Поколебах се, като исках тялото ми да издържи, а после с бавно натискане на бедрата се плъзнах в тясната ѝ, влажна топлина.
– Уайлдър. – Стонът ѝ изпълни стаята, докато се разтягаше около мен.
– Кажи го още веднъж. – Името ми на устните ѝ беше звук, който никога не исках да забравя.
– Уайлдър – повтори тя, извивайки бедрата си, за да вляза още по-дълбоко.
Свих ръцете си в юмруци, призовавайки всяка частица от контрола, който имах над тялото си.
– Ебаси, добре се чувстваш.
– Толкова добре. – Тя вдигна ръцете си, като ги притисна към дървената табла на леглото ми. Подпря се.
По дяволите, тази жена. Отпуснах се и отново нахлух вътре.
Тя въздъхна.
– О, Боже.
– Това ще стане бързо – предупредих аз.
Тя кимна, докато вдигах единия ѝ крак по-високо, като почти притисках коляното ѝ в рамото. Промяната ме изпрати почти до края.
Разтърсих ни заедно, отново и отново, докато крайниците ѝ не започнаха да треперят. Гърдите ѝ подскачаха, докато ускорявах темпото. Звуците от накъсаното ни дишане и сблъсъка на телата ни изпълниха стаята.
Тя изстена. Аз проклинах. Прилягахме си, сякаш беше създадена за мен.
Невъзможно беше да се преборя с прилива на екстаз. Основата на гръбначния ми стълб започна да изтръпва много преди да съм готов, но тя беше твърде стегната. Твърде мокра. А издръжливостта ми беше твърде слаба. Но нямаше шанс да се освободя, докато тя не се разпаднеше, така че посегнах между нас, намирайки клитора ѝ със средния си пръст. Две бързи кръгови движения, това беше всичко, което беше необходимо, за да започнат краката ѝ да треперят.
– Уайлдър – извика Айрис, докато нахлувах силно в нея. Бързо. Без ограничения. Тя избухна, тялото ѝ пулсираше около дължината ми. Това притискане, пулсирането и топлината ме накараха да се преобърна.
Изревах, когато оргазмът ми настъпи, а суровият, накъсан звук се смеси със стоновете на Айрис. Светът изчезна в нищото. Погледът ми беше откраднат от бели звезди. Имаше само Айрис.
Да ѝ се отдам беше възторг и страдание.
Слизането от освобождаването беше като връщане в реалността. Тя идваше на парчета. Шумоленето на тъканта, когато тя се свлече във възглавниците. Въздухът, който охлаждаше потта, облизваща кожата ми. Звукът на собственото ми сърце, което се разтуптяваше.
Тялото ми беше прекалено изкривено, за да остана изправен, затова се сринах върху нея, дишайки тежко, докато пулсът ми продължаваше да се ускорява.
Айрис обви ръцете и краката си около мен, телата ни все още бяха свързани.
С едно бързо завъртане се претърколих по гръб, за да не ѝ се налага да държи тежестта ми. Ръцете ми се изпънаха встрани, крайниците ми бяха обезкостени. Членът ми омекваше в нея и трябваше да се погрижа за презерватива, но по дяволите, ако имах някаква енергия да се движа.
Тя беше заспала, когато най-накрая се измъкнах изпод нея и се отдръпнах. Отпуснах я на възглавницата, оставяйки косата ѝ да се разпръсне по памука, докато аз избягах в банята.
Не включих светлината. Не бях готов да се изправя пред огледалото.
Не, това щеше да почака до сутринта. След като прекарам нощта в спане на дивана.
Само че когато се върнах в спалнята, гледката на косата ѝ, разстлана по възглавницата, и това съвършено, красиво лице, което спеше, беше като магнит. Направих крачка към Айрис, а не към вратата.
И като глупак, вместо да я оставя на мира, се върнах в леглото, като се стараех да не я безпокоя.
Но когато тежестта ми размести матрака, тя се размърда. Очите ѝ се отвориха, когато се настаних по гръб. Без да я каня, тя се плъзна по-близо и се облегна на гърдите ми. Тя отново въздъхна, преди още да съм затворил очи.
Дали я отдалечих? Не. Оставих я да използва гърдите ми като възглавница.
Не бях сигурен къде да сложа ръцете си. Отдавна, много отдавна не бях държал жена. Не и след Ейми.
Вината беше като ковашки чук, който се удряше в гърдите ми.
Преглътнах тежко и се постарах да поддържам дишането си равномерно. Направих всичко по силите си, за да изключа съзнанието си и просто да си почина. Но сънят беше невъзможен. Вината ме измъчваше с часове и когато най-накрая не издържах повече, преместих Айрис настрани и се измъкнах от леглото.
Облечен с анцуг и тениска от гардероба, се запътих към всекидневната, постоях известно време пред прозорците и наблюдавах как дърветата се поклащат от вятъра под лунната светлина.
Нощната гледка от това място беше също толкова спираща дъха, колкото и през деня.
Ейми щеше да намрази и двете. Щеше да е прекалено тихо. Твърде изолирано. Пътуването до града щеше да е твърде далеч.
Ейми нямаше да се наслади и на секс, какъвто току-що бях правил с Айрис. Никога не би ми казала да я чукам. Никога. Предпочиташе термина „правене на любов“. Винаги е било сладко. Нежно. Бавно.
Болката в гърдите ми затрудняваше дишането.
– Майната му. – Прокарах ръка през косата си. Какво, по дяволите, си бях помислил?
Сексът с Айрис беше повече, отколкото някога съм очаквал. И, по дяволите, едва ли беше премахнал напрежението. Неутолимото желание, което изпитвах към нея, все още пронизваше вените ми.
Исках я. Отново и отново. Но не можех. Не повече.
Това трябваше да спре.
Чифт деликатни ръце се плъзнаха по гърба ми и аз помръднах.
– Съжалявам – прошепна Айрис, докато ръцете ѝ се впиваха под тениската ми. Тя ме обгърна с ръце, а дланите ѝ се сплескаха с гърдите ми. – Съжаляваш за това.
– Не – отговорих, обръщайки се с лице към нея и принуждавайки ръцете ѝ да паднат. – Не съжалявам.
Вина, да. Но не съжалявам, въпреки че беше безразсъдно.
Тя беше навлякла огромната си тениска. Погледът ѝ проследи моя и се спря на избледнялата емблема на „Нирвана“.
– Мислех, че се занимаваш с кънтри.
Тя сви рамене.
– Беше на едно старо гадже. Откраднах я, за да я нося в леглото.
Това беше тениска на друг мъж?
Преди тя да успее да каже още една дума, я скъсах от торса ѝ, свих я на топка и я захвърлих в ъгъла. Утре щеше да отиде в кошчето за боклук. След това посегнах зад врата си, дръпнах собствената си тениска, за да я провлача по тялото ѝ.
Тя извъртя очи, докато прекарваше ръцете си през ръкавите.
– Хайде. – Хванах я за китката и я повлякох, докато вървях към стаята ѝ. – Време е за лягане.
– Време е за лягане? – Тя се изсмя, когато спрях пред отворената врата. – Започваш да ме обсебваш, разменяйки любимата ми тениска за твоя. Но след това ме слагаш да си легна като дете, защото това те плаши до смърт.
– Това не е…
– Точно това правиш. – Тя скръсти ръце на бедрата си. – Кажи ми, че греша.
Не грешеше. Дори малко.
– Не мога да направя това. – Вдигнах ръка и както и преди, контролът ми се разпадна. – По дяволите, Айрис. Искам те повече, отколкото мога да обясня. Това е шибано безумие. Но ти си твърде млада. Ти си сестра на Дани. Ти си…
Всичко, което исках. Всичко, което не заслужавах.
Лицето ѝ омекна, докато ръцете ѝ се разстилаха върху голите ми гърди.
– Ти ме искаш.
Наклоних глава към тавана и изстенах.
– Искам те.
Тя хвана ръката ми и я придърпа към тялото си. После я плъзна под тениската ми, притискайки пръстите ми към голия ѝ център.
Мокра.
– По дяволите, Айрис.
Тя се изправи на пръсти, като със свободната си ръка стисна врата ми и ме придърпа по-близо.
– Ти ме искаш. Така че ме вземи. Не премисляй това, не и тази вечер. Можем да се тревожим за всичко утре.
Боже, това звучеше като добра идея. Пръстите ми се плъзнаха през влажността ѝ.
– Моля те – промърмори тя.
За миг я притиснах към стената.
– Какво ми правиш?
– Същото, което ти правиш на мен. – Тя притисна устни към ъгъла на устата ми. – Вземи ме, Уайлдър.
Изпълнението на заповедите ѝ изглеждаше като единствената възможност. Затова я отнесох обратно в спалнята си, като този път изтощих и двама ни, така че когато тя рухна върху мен, аз също го направих.

Назад към част 9                                                                  Напред към част 11

Глава 8
АЙРИС
при джейн каламити #животътнаайрисмонро

Преминавах покрай коридора, който водеше към стаята на Уайлдър, когато чух името си.
– Айрис. – Болезненият му стон ме накара да сменя посоката. Наранен ли беше?
Вратата му беше открехната, затова я бутнах по-широко и надникнах вътре.
– Уайлдър?
Стаята беше празна, но вратата на банята му беше отворена. Парата се стелеше навън, но не беше достатъчно гъста, за да скрие гледката му под душа.
Светци. По дяволите.
Голямото тяло на Уайлдър беше в профил. Едната му ръка беше подпряна на плочките над главата му. А другата беше увита около члена му.
Дъхът ми секна и замръзнах. По бузите ми нахлу топлина, докато се взирах, отказвайки да мигна, докато възприемах великолепието, което представляваше голият, мокър Уайлдър Абът.
Той движеше ръката си бързо, а бедрата му се блъскаха в хватката му. Водата се стичаше по мускулестия му гръб, раменете и гърдите. Очите му бяха притворени, а устата му отворена, като от съвършената уста висеше капка.
Какво правех? Това явно беше лично. Трябваше да се промъкна обратно в стаята си. Да се преструвам, че не виждам това. Но краката ми не помръдваха. Пръстите на краката ми дори не помръднаха. Бях здраво вкоренена на мястото си, очите ми бяха залепени за душа, докато той се надигаше по-бързо.
Беше се изгубил в екстаза и топлината. В сърцевината на тялото ми се появи пулсация, която съвпадна с ускорения ми пулс. Боже, исках го. Сега повече от всякога. Исках да съблека дрехите си, да ги оставя на пода до неговите и да вляза под душа, за да усетя дългия му, дебел член в мен.
Чакай. Той беше казал името ми, нали? Бях сигурна, че съм чула името си. Дали е мислил за мен под душа?
– Майната му, Айрис.
О, Боже мой. О. БОЖЕ. МОЙ.
Той е мислил за мен, докато е бил под душа.
Челюстта ми се удари в пода, когато той свърши със стон, а освобождаването му се смеси с водата. Цялото му тяло трепереше, тези мускули се стягаха. Беше еротично и зашеметяващо. И беше казал името ми.
Беше казал името ми.
Какво означаваше това?
Ръката на Уайлдър се отлепи от плочките на стената, а другата отпусна плътта му. После отвори очи и изтръска водата от лицето си.
Откъснах се от него и се дръпнах толкова бързо, че едва не се спънах и не паднах по задник. След това се завъртях и се затичах на пръсти, докато не излязох навън.
Сърцето ми заби в гръдната кост, докато вървях към Бронко-то. Седалката на шофьора беше още топла, когато се плъзнах зад волана. Косата на слепоочието ми беше залепнала от пот.
– О, Боже мой – прошепнах до предното стъкло.
Ощипах крака си, за да се уверя, че съм будна и това не е сън.
– Ау.
Беше извикал името ми, когато се освободи. Искаше ме. Загледах се в къщата, разтреперана като лист. Всеки момент от изминалата седмица се повтори в съзнанието ми – от деня, в който пристигнах, до последните две минути.
Затова ли беше толкова мрачен? Защото беше толкова привлечен от мен, колкото и аз от него? Затова ли избягваше контакт с очи и спазваше дистанция?
Може би просто беше замислен тип. А може би…
Може би не искаше да ме иска.
Дали се е чувствал виновен заради съпругата си? Бил ли е с друга жена след смъртта ѝ? Ами Дани?
– Уф. – Отпуснах глава на вилана и изпуснах въздух. Защо това трябваше да е толкова сложно? Защо, когато най-накрая намерих мъж, който караше пулса ми да се ускорява, трябваше да е Уайлдър?
Какво сега? Как трябваше да вляза вътре и да функционирам? Как трябваше да се преструвам, че не съм го шпионирала гол?
– О, по дяволите. – Как се бях озовала тук?
Дани. За всичко беше виновен Дани. Не трябваше да го слушам. Трябваше да си намеря собствена квартира под наем в Монтана и да планирам това пътуване като всички останали преди това.
Нямаше как някога да погледна Уайлдър по същия начин. Единственото, което щях да виждам, беше него под душа, с наведена глава, докато обработваше члена си.
По дяволите, той беше секси. Толкова ужасно горещ, че едва дишах.
Пулсирането между краката ми беше жестоко. Кожата ми беше прекалено гореща и галещите ми зърна се триеха в сутиена ми. Извивах се, защото имах нужда от триене, за да облекча болката, но и най-малкото движение я влошаваше.
– Боже! – Ударих ръката си по волана, след което се изтласках от колата. Не можех да се крия тук вечно. Затова се вмъкнах вътре, като чантата с кръста все още беше преметната през торса ми, и влязох през вратата точно когато Уайлдър се появи от коридора.
Косата му беше влажна. Беше облечен с чифт дънки и обикновена черна тениска, а краката му бяха боси. Проклет да е. Защо трябваше да е толкова горещ?
Бузите ми пламнаха, когато си го представих без дрехите. Кучи син. Тази вечер щеше да е жестока.
– Здравей. – Той вдигна брадичката си.
– Здравей. – Махнах с ръка и затворих вратата, като ми отне минута, за да си събера багажа.
Най-добрият приятел на брат ми. Най-добрият приятел на брат ми.
Скърбящ вдовец. Скърбящ вдовец.
Това не помогна. Все още бях възбудена. Исках. Него.
– Отивам при Джейн – изрекох, без да си вярвам, че ще напусна вратата. Ако се приближа твърде много, можех да го докосна. А ако го докосна, можеше и да не спра.
Заминаването за местния бар ми се стори най-добрата идея за целия ден.
– Добре. – Кимна Уайлдър. – Аз ще карам.
Хм… КАКВО?
– Идваш?
– Нямаме храна. В „Джейн“ има добри бургери.
– Помислих си, че ще искаш да прекараш вечерта сам.
Той сви едното си рамо.
– Защо не?
Защо не? Защо не? Защото имах нужда да се махна от Уайлдър, а не да прекараме вечер заедно в бара. Но не смеех да му откажа. Това беше най-спокойният момент, в който го бях виждала през цялата седмица. Вероятно защото току-що беше получил оргазъм. Щастливец.
– Чудесно! – Извиках.
– Дай ми само една минута да си взема обувките – каза той и тръгна към стаята си.
Не, не, не. Това не се случваше. Цяла нощ щях да се гърча и да съм нещастна. А и нямаше време да се измъкна до стаята си и да извадя вибратора си от нощното шкафче.
От устните ми се изтръгна хлипане. Въздъхнах, обърнах се, дръпнах вратата и изхвръкнах навън. Хладният въздух не потуши огъня под кожата ми. Разхождах се по терасата с камъни, разтърсвайки ръцете си с надеждата, че сексуалната енергия ще се излее от върховете на пръстите ми.
Не се получи. Все още се разхождах, когато Уайлдър излезе навън и затвори вратата след себе си.
Беше си сложил бейзболна шапка. Логото на Каламити Каубойс беше бродирано на лицето ѝ.
– Сериозно? – Промълвих под носа си.
Сякаш той вече не беше достатъчно секси. Тази шапка сякаш само подчертаваше широчината на раменете му. Силната извивка на челюстта му под тъмната брада. Дънките му седяха ниско, прилепвайки към тесните му бедра. Тениската му не беше тясна, но ръкавите все още се опъваха на бицепсите му.
Моят собствен стил може да е уникален и безименен, но когато ставаше въпрос за мъже, никога не съм се увличала по модни костюми или дизайнерски тенденции. Избледнели джинси, семпли тениски и бейзболна шапка – това беше моят вкус.
На практика се разтопих в локва на терасата му.
– Какво? – Попита той.
– Нищо. – Поклатих глава. Боже, имах нужда от едно питие. Или две. – Готов ли си?
Той кимна и ме подмина към пикапа си. Ароматът на сапуна му, мъжки и чист, попадна в носа ми и аз преглътнах стон.
Беше ли твърде късно да променя решението си?
Блъскането на вратата на пикапа му ме извади от вцепенението ми и аз побързах да се кача на пътническата седалка.
Вътре миришеше още по-зле – ако по-зле означаваше невероятно и опияняващо. Щеше да се наложи да дишам през устата си, за да не отиде вкусният му аромат направо в главата ми, но ако оставях устата си отворена, щях да започна да слюноотделям. Нямаше как да спечеля.
Спускането от планината беше мъчително. Направих всичко възможно да не се гърча, докато кръстосвах и разкръстосвах краката си, но неравният чакълест път не правеше нищо друго, освен да засилва болката в центъра ми.
– Какво става? – Попита Уайлдър, когато излязохме на магистралата.
Освен факта, че бях излязла от кожата си?
– Нищо. Просто съм много гладна – излъгах.
– Яла ли си при „Джейн“?
– Още не. Но ядох късна закуска в кафенето „Белият дъб“.
– Това е добро място.
Измърморих съгласието си, като направих няколко дълги вдишвания, докато въртенето на гумите по асфалта скриваше звука от накъсаното ми дишане. Това ще е добре. Щях да мога да седя срещу Уайлдър и да не си го представям гол. Няма проблем.
Принудих се да дишам, докато изглаждах с ръцете си плата на сивите си панталони. Бяха прави и свободни, а високата талия стигаше до основата на гръдния ми кош. Бях ги съчетала с изрязан горещо розов топ, който оставяше да се вижда част от средата на тялото.
Не беше точно облекло за бар в Монтана, но аз рядко се обличах, за да се впиша. Макар че обикновено щях да се преоблека в нещо по-ежедневно. Ако не беше спешната нужда да избягам от къщата на Уайлдър, щях да намеря чифт дънки.
Всички места за паркиране по диагонал пред „Каламити Джейн“ бяха заети, но Уайлдър намери празно място пред местната художествена галерия. Рийз Хъксли Арт.
Картините на витрината бяха ярки и жизнени. Художника използваше комбинация от едри щрихи и меки линии, които караха пейзажите да изскачат от страницата. В центъра на витрината беше изобразен бивол. До него – лос.
– Това е галерия на местен художник – каза Уайлдър, като дойде да се присъедини към мен на тротоара. – Дъщеря му беше в класа ми през последната година. Това беше първата година, в която се преместих в Каламити.
– Обичам стила му. – Честно. Ярък. Непринудено смел. Начинът, по който исках хората да мислят за мен.
Откъснах се от витрината на галерията и се отправих по тротоара към бара. Не беше като да имам дом за произведения на изкуството, но може би някой ден.
Уайлдър беше в крачка с мен, докато вървяхме по Първа. От отворената врата на „Джейн“ долиташе кънтри музика и аз го последвах вътре, като оставих очите си да се приспособят към слабата светлина.
Дървените тавани на бара бяха високи. Стените бяха боядисани в горско зелено, макар че едва ли можеше да се различи цветът заради всички ламаринени и алуминиеви табели, които го прикриваха. Центърът на помещението беше претъпкан с маси. Сепарета от черен винил с високи облегалки прегръщаха стените. Зад бара имаше огледални рафтове, отрупани с бутилки с алкохол. А в ъгъла имаше сцена. До нея беше поставен бизонов бюст, изработен от таксидерми.
Не че съм експерт, но ако колибата на Уайлдър олицетворяваше провинциалното жилище в Монтана, то „Каламити Джейн“ беше всичко, което трябва да бъде един бар в Монтана.
– Какво ще кажеш за там? – Уайлдър посочи единствената свободна маса в бара – сепаре до далечната стена. – Или можем да седнем на бара.
– Сепарето е добре. Ще се срещнем там. – Изрових телефона от чантата си, извадих камерата, за да направя няколко снимки и бързо видео.
Хората по масите се взираха. Игнорирах ги. Бях се научила да пренебрегвам много неща в името на това да печеля съдържание в социалните медии.
След като направих още една серия от снимки, се присъединих към Уайлдър в сеарето. В момента, в който се плъзнах на мястото, се появи сервитьорка и постави картонени подложки.
Беше по-възрастна, може би на петдесет години, със загоряла кожа и бяло-руса коса, пристегната на кок.
– Абът.
– Джейн. Как върви?
Джейн. Като при Джейн?
– Заета. – Тя му намигна. – Люси пее тази вечер. Знаеш как става това. Имаш късмет да получиш маса. Един съвет. Ако искаш храна, поръчай бързо. Кухнята вече е претоварена.
– Ще искам един Coors Light. И чийзбургер с пържени картофи.
– Имаш го – каза Джейн и погледна в моята посока. – А за теб?
Погледът ѝ се премести към татуировките ми. С горната част на топа всички те бяха на показ. Днес, докато се разхождах из Каламити, бях погледната доста остро, но в добрите кафяви очи на Джейн нямаше и намек за осъждане.
Този бар вече ми харесваше.
– Ще поръчам същото. И допълнителни картофки.
Тя кимна.
– Връщам се след минута.
В момента, в който тя си тръгна, аз се огледах наоколо и възприех всичко.
– Готино място. Предполагам, че Джейн е Джейн.
– Тя е. Тя е нещо като легенда в Каламити.
– Мислиш ли, че ще има нещо против, ако публикувам за бара ѝ в социалните мрежи?
– Не.
Отключих телефона си и извадих предпочитаните от мен настройки на камерата, преди да го протегна през масата.
– Ще имаш ли нещо против да направиш няколко снимки?
Уайлдър не каза нищо, докато правеше няколко снимки, след което ми върна телефона.
– Не съм фотограф.
Прегледах снимките и избрах любимите си.
– Не съм съгласна. Те са перфектни.
– Това си ти, Айрис. Не съм аз.
Сърцето ми се разтуптя. Държах погледа си прикован в екрана, докато бузите ми се нагорещяваха. Образът на душа изникна в главата ми за стотен път и аз кръстосах краката си под масата, стискайки бедрата си, докато този пулс бумтеше в сърцевината ми.
– Ето. – Джейн ми се притече на помощ, като постави две бири.
– Благодаря. – Докато тя изчезваше в тълпата, взех бутилката и отпих. Половината от бирата беше изчезнала, когато я поставих на подложката си.
Веждите на Уайлдър бяха извити, когато се осмелих да погледна през масата.
– Жадна ли си?
О, бях жадна. Такава проклета жажда.
– Коя е Луси? – Попитах, като не исках да говоря за това защо тази вечер щях да гълтам бира.
– Луси Рос.
– Кънтри певицата? – Челюстта ми падна. – Обичам Луси Рос.
Повечето щяха да ме погледнат и да си помислят, че предпочитам алтернативен рок. Но в сърцето си бях момиче на кънтри музиката и слушах музиката на Луси Рос от векове.
– Тя живее тук. – Кимна Уайлдър. – Казва се Люси Евънс. Съпругът ѝ е шериф. Но от време на време пее при Джейн. Винаги привлича голяма тълпа.
– Предполагам, че не идваш често да я слушаш как пее, нали?
Ъгълчето на устата му трепна.
– Можеше да те разубедя, ако знаех.
– Вече е късно. – Вдигнах бирата до устните си.
Погледът му проследи движението. В очите му проблесна топлина, преди да отвърне поглед. Челюстта му се сви.
Бях такъв идиот. Това свиване на челюстта никога не е било раздразнение, нали? Или може би не съвсем раздразнение. През цялото време той беше привлечен от мен. И той се бореше с това. И двамата се борехме.
И всичко това, защото той беше най-добрият приятел на глупавия ми брат. По дяволите.
Отпих още една дълга глътка бира, след което насочих вниманието си към телефона и избрах една от снимките, които Уайлдър беше направил. Направих няколко корекции на цветовете и бързо промених размера, преди да я кача в Instagram, като добавих надпис с хаштаг #каламитиприджейн.
– Днес дадох на зрелостниците си свободен час. Група момичета се забавляваха с телефоните си. Чух ги да гледат няколко твои видеоклипа. Бяха се захласнали по теб.
– Наистина? – Усмихнах се. – Това е мило.
В по-голямата си част днес избягвах социалните медии. Вместо това прекарах сутринта и следобеда в обикаляне из града.
– Какво прави днес? – Попита ме Уайлдър.
В бара беше шумно, но сепарето предлагаше уединение и буфер от шума. Ако не беше така, може би щях да си помисля, че въпросът идва от друг човек. Той беше толкова бъбрив тази вечер. Е, не бъбрив, а бъбрив в смисъла на Уайлдър.
Явно оргазмът го е накарал да говори.
– Изследвах – казах аз. – Известно време се скитах по Първа, после обикалях безцелно, набелязвайки места, които да посетя отново.
Тази сутрин се бях събудила освежена. През по-голямата част от седмицата бях прекарала допълнително време в леглото, наваксвайки с така необходимия сън и връщайки просрочени имейли. С Ким се бяхме включили в няколко телефонни разговора, за да начертаем предстоящото съдържание и да обсъдим предложенията на марката. Но днес, след като подготвих няколко видеоклипа и изпратих необработените файлове на Ким за редактиране, исках да изляза от къщи за малко.
Затова дойдох в града на кафе. С него в ръка се разхождах нагоре-надолу по улица „Първа“, за да се насладя на всичко.
– Какво мислиш? – Попита ме Уайлдър.
– Каламити е очарователен. Наистина ми харесва тук.
Уайлдър кимна, вниманието му се насочи към останалите, които се разхождаха из стаята, точно когато в гърба ми избухна хор от възгласи.
Завъртях се в сепарето, когато една двойка влезе в бара.
Човекът беше облечен подобно на Уайлдър – избледнели дънки, ботуши и тениска. Ако не беше мъжът, който в момента споделяше сепарето ми, този човек щеше да е най-привлекателният мъж тук.
Ръката му беше здраво стисната с тази на руса жена с ярка усмивка.
УАУ.
Това беше Луси Рос. На живо тя беше дори по-красива, отколкото в социалните мрежи или по телевизията.
– Добре, това е невероятно. – Засмях се, докато Луси и съпругът ѝ си проправяха път към сцената.
Той я целуна, дълго и сладко, след което се премести на стола до бара, мястото, което беше най-близо до сцената. Докато барманът приемаше поръчката му за питие, мъжът не откъсваше очи от Луси, сякаш тя беше целият му свят.
Люси намигна на мъжа си, след което излезе на сцената, когато към нея се присъединиха останалите членове на групата.
Докато те се настаняваха, Джейн донесе бургерите ни. Бях благодарна за храната. И за Луси Рос. И за бирата ми. Всичко това ми даде възможност да се съсредоточа върху нещо друго, освен върху Уайлдър.
Когато кошницата му беше празна, а червено-бялата хартия с карета – смачкана на топка, той се извърна в своята част на сепарето, за да погледне към сцената. След това се отпусна на мястото, като едната му ръка беше небрежно опряна на масата.
Когато групата започна да свири и Луси запя, разговорът в бара изчезна. Боже, тя имаше глас. Обичах този глас още от дете и всяка друга вечер нямаше да искам да мигна от страх да не пропусна и секунда от изпълнението ѝ.
Само че всеки път, когато Уайлдър се преместваше, погледът ми също се променяше.
Как стана така, че той така привличаше вниманието ми? Не беше само заради инцидента под душа. Беше така, откакто бях дошла в Монтана.
Да го игнорирам беше единствената ми възможност. Това щяха да бъдат дълги, дълги два месеца.
Облегнах се на мястото си, позата ми съвпадна с тази на Уайлдър, за да мога да гледам към сцената, без да получа прегъване на врата. И направих всичко възможно да се концентрирам върху Луси по време на първия сет – това вероятно беше единственият ми шанс да я видя на живо.
– Благодаря – изрева тя в микрофона. – Ще направим кратка почивка и след малко ще се върнем.
Барът избухна в аплодисменти и свирки, докато тя махаше с ръка, после скочи от сцената и се плъзна на стола до съпруга си.
– Искаш ли да останеш за следващия сет? Или да се прибираме? – Попита ме Уайлдър.
Вкъщи. Това беше опасна дума. Къщата му вече твърде много приличаше на дом.
Но да остане тук също беше опасно. Още една бира и контролът над езика ми щеше да отслабне. Не си вярвах, че няма да кажа нещо за прекрасните каменни плочки в душа му.
– По-добре да тръгваме.
Уайлдър подръпна брадичката си и минута по-късно Джейн се появи със сметката ни.
– Бих искала да платя вечерята – казах аз и изрових портфейла си от чантата.
Той не спореше, само се измъкна от мястото си, когато хвърлих на масата две двайсетачки. След това вдигна ръка, махна на Джейн, преди да ми даде знак да излезнем навън.
Вечерната светлина обагри Каламити в меки нюанси на сиво, загар и злато. И докато вървяхме към пикапа на Уайлдър, се опитах да се отърся от усещането, че това много прилича на среща.
– Благодаря за вечерята – каза той.
Не е среща. НЕ. Е. СРЕЩА.
– Благодаря за всички ястия тази седмица. Ще се разпиша за покупките.
Той измърмори, без да казва нито „да“, нито „не“, и продължи да гледа напред, а очите му бяха закрити от тази проклета шапка.
Потиснах стон, подготвяйки се за нахлуването на аромата му, когато се качихме в пикапа му. Както се очакваше, той беше също толкова прекрасен, колкото и преди, с изключение на косата ми, в която се усещаше намек за мазен бургер и бира.
Уайлдър шофираше с китка на волана, отпуснат и спокоен. Перфектната му предмишница беше на показ. Пръстите му бяха отпуснати и свободни.
Беше използвал тази голяма ръка, за да се възбуди, и го беше направил с името ми върху меките си устни. Искаше ме. И знаех, без сянка на съмнение, че няма да направи нищо по въпроса.
Разочарованието се смесваше с желанието, а от тази комбинация ме болеше главата. Затова, когато спряхме пред верандата му, излязох от вратата в момента, в който пикапа беше паркиран.
– Аз, хм… Ще си легна по-рано – казах и прекосих терасата. – Лека нощ, Уайлдър Абът.
– Лека нощ, Айрис Монро.
Използвах и двете му имена, защото обичах начина, по който той произнасяше моите две.
Когато се озовах зад сигурността на затворената врата на спалнята си, увиснах срещу вратата и дишах за първи път от часове насам.
– Уф.
Тази неспокойна, бръмчаща енергия се завърна с отмъщение. Намотката в долната част на корема ми се стегна по-силно.
Вибраторът ми крещеше името ми от чекмеджето на нощното шкафче, но аз се заех с грижата за лицето в банята. В този момент, колкото и да беше глупаво, оставах на място. Вчера бях направила още едно търсене на ваканционни жилища под наем и една трета от къщите, които бяха свободни, вече бяха резервирани. Така че вариантите ми бяха да напусна Каламити или да остана в Уайлдър.
Едва тази сутрин бях разопаковала последния си куфар. Но това беше преди инцидента с душа. Ако Уайлдър си фантазираше за мен и аз си фантазирах за Уайлдър, дали това не беше просто ненужно наказание?
Затова довърших лицето си. И преопаковах куфарите си.
Когато приключих и се преоблякох с тениска за лягане, зад прозореца ми вече беше тъмно. Хвърлих се на матрака и покрих лицето си с възглавница.
– Ох.
Пет минути. Ако бях прекарала само пет допълнителни минути в центъра по-рано, никога нямаше да видя Уайлдър гол. Никога нямаше да видя това великолепно, съвършено тяло. Нямаше да имам представа, че и той е привлечен от мен.
И щях да пропусна най-горещия момент в живота си. Да го гледам как се разтоварва беше определението за еротика.
Едно е човек да те целуне. Да те чука. Но да зная, че аз съм тайната му фантазия, беше най-добрата прелюдия.
Сърцевината ми пулсираше, затова избутах възглавницата от лицето си и се протегнах към нощното шкафче, изваждайки малкия си вибратор.
Половината на ризата ми се повдигна, памукът се плъзна по чувствителната ми кожа. Свалих бикините си, когато познатото бръмчене на вибратора изпълни стаята.
Тази вечер не беше за игра. Притиснах играчката към клитора си и преследвах това сладко облекчение. Освободих се с нисък стон на името на Уайлдър, който беше наполовина облекчение и наполовина разочарование. Оргазмът ми беше бърз. Кратък. плитък. Той ме отпусна, но когато седнах и оправих гащите си, болката не беше изчезнала.
Не исках играчка. Имах нужда от мъж, който да ме чука до забрава. Мъж, който да ме остави доволна и безсилна. Беше минало толкова, толкова много време. Просто исках да бъда докосвана. Исках да бъда почитана от меки устни и големи, силни ръце.
Тези желания щяха да почакат.
Изправих се и тръгнах към вратата, като за момент се ослушах дали Уайлдър гледа телевизия или се движи. Но беше тихо, вероятно защото беше изчезнал в собствената си спалня.
Пак ли беше под душа? Или може би, като мен, беше на леглото си. Вагината ми се стегна и след малко вода сигурно отново щях да използвам вибратора.
В къщата беше тъмно, светлините бяха изключени, когато се запътих към коридора. Завих зад ъгъла за кухнята и замръзнах.
Уайлдър стоеше до острова, без риза. Ръцете му бяха на ръба на плота, а мускулите му – набраздени. Сиянието, което проникваше от външното осветление, целуваше контурите на ръцете и раменете му.
Брадичката му беше присвита, скривайки лицето му. Гърдите му бяха покрити с тъмни, груби косми. Коремът му беше стегнат, а коремната преса се огъваше. Под пъпа му имаше следа от тъмни косми, която се губеше под колана на черният анцуг, който висеше ниско на бедрата му.
О, по дяволите. Имаше V. Не беше просто силен, този мъж беше разголен.
Устата ми пресъхна. Чух вибратора си да крещи отново.
Преди да успея да се измъкна, той вдигна глава. Очите му, тези черни, безкрайни басейни, се втренчиха в моите. Бяха пълни с желание и сдържаност.
Напрежението в кухнята се покачи. Той се хвана за плота толкова яростно, че кокалчетата му побеляха. Уайлдър изглеждаше така, сякаш е на път да излезе от кожата си. Изглеждаше точно така, както се чувствах през цялата нощ. Сексуално разочарован и развратен. Защо…
Чакай. Сърцето ми се разтуптя. О, Боже мой.
От колко време е бил тук? И какво точно ме беше чул да правя в спалнята си?

Назад към част 8                                                                         Напред към част 10

Глава 7
УАЙЛДЪР

– Добро утро. – Гласът на Айрис ме стресна от мястото, където стоях до кафеварката.
Никога не бях срещал човек, който може да се движи толкова тихо. Или може би просто бях свикнал с тийнейджъри, които умееха само да се държат шумно.
– Добро утро. – Погледнах през рамо, докато говорех, след което направих двойна проверка.
Косата ѝ беше вдигната на небрежен кок, който беше изкривен на върха на главата ѝ. Лицето ѝ беше чисто и без грим, а по моста на носа ѝ се открояваха поръсените лунички.
Беше облечена с тениска, която загрозяваше слабото ѝ тяло. В нея имаше достатъчно материал, за да направи палатка на мъж със среден ръст, а подгъвът стигаше до средата на бедрото ѝ. След това имаше тези крака. Тази тениска покриваше повече от късите панталони, които бях виждал да носи, но, дявол да го вземе, беше горещо. Беше най-сексапилното нещо, което някога бях виждал да носи.
Дали беше носила това в леглото си снощи? Мисловният образ беше толкова ясен, на нея с тази тениска в спалнята за гости, че членът ми се изду и устата ми пресъхна.
По дяволите. Отново се изправих пред плота, дишайки през носа, докато събирах целия си контрол, за да държа тялото си под контрол.
Айрис беше при мен от една седмица, а не ставаше по-лесно. А трябваше да става по-лесно. Кога щеше да стане по-лесно?
– Кафе? – Попитах през стиснати зъби.
– Ще пия по-късно.
– Рано си станала.
Тя изсумтя.
– Не звучи толкова раздразнено.
– Не съм раздразнен.
Бях раздразнен.
Всеки ден тази седмица Айрис спеше, когато ставах и тръгвах за работа. Това ми даваше отдих и тишината, която предпочитах сутрин.
Извадих от шкафа една чаша за пътуване и когато машината свърши, прелях кафето си от едната в другата чаша. След като капачката беше поставена, кимнах на Айрис и тръгнах към вратата, като не позволих на погледа ми да се спусне отново по тези съвършени крака.
– Приятно изкарване – обади се тя.
Вдигнах чашата си във въздуха и грабнах раницата си, преметнах я през рамо, докато бягах навън. Слава богу, вече бях опаковал обяда си.
Сутрешният въздух беше хладен и свеж, миризмата на роса и мокра трева полепваше във въздуха. Вдишах го, за да успокоя бясното си сърце.
Майната му, това трябваше да спре. Кога щеше да спре? Тя беше сестра на Дани. Изключено. Но колкото и пъти да си напомнях този факт, това не караше тялото ми да я желае по-малко.
Настроението ми беше толкова кисело, колкото и през цялата седмица. Айрис беше решила да остане. Поне така предположих, като се има предвид, че все още не си беше събрала багажа. Всъщност не бяхме разговаряли за това. Но всяка вечер, когато се прибирах вкъщи, тя беше там, за да ме посрещне с усмивка.
Вече не беше толкова неприятно да имам компания, както преди седмица. Само че беше петък. Предстоеше ми уикенд с Айрис и освен ако тя внезапно не намери къщата ми за напълно непривлекателна, щяхме да останем заедно.
Имам ли нужда от нещо в Бозман? Беше на два часа път и в момента бягството в друг окръг ми се струваше наистина шибано добра идея.
Може би щях да направя дълъг поход в събота. А в неделя да отида до магазина. Може би тази вечер ще си взема бургер от „Джейн“ в центъра на града. Храната почти беше свършила, а не ми се искаше да ходя до магазина за хранителни стоки. Само един крак в раздела с продукти и щях да си представя Айрис.
Защо не можех да спра да мисля за нея? Защо от всички жени на света точно тя ме обърна с наобратно?
Телефонът ми иззвъня, а звънът му отекна в кабината на пикапа ми. На конзолата се появи името на Дани.
– Майната му. – Можеше ли да прочете мислите ми от Юта?
Това неистово желание за сестра му крещеше толкова силно в главата ми, че нямаше да се учудя, ако можеше да го чуе от стотици километри. Или може би Айрис му се беше обадила и му беше казала, че съм бил мрънкащ кучи син.
В моя защита, прикриването на това постоянно състояние на възбуда би направило всеки мъж мрънкач.
– Здравей – отговорих аз.
– Здравей. На път за работа?
– Да. – На заден план се чуваше свистене на гуми. – Ти също?
– Да. Тази седмица съм на работа. Учениците ми тестват границите на възможностите ми.
Междувременно Айрис изпитваше моите просто като беше … Айрис.
– Какво става? – Попитах.
– Просто се обаждам. Да видя как върви работата с Айрис. Надявам се, че тя не превръща живота ти в ад.
О, беше. Но беше съвсем невинно. Мъчението, на което бях подложен, си беше моя проклета вина.
– Всичко е наред.
– Радвам се. Още веднъж благодаря, че направи това. Знам, че искам много.
Той беше казал същото, когато се беше обадил за тази услуга. И след една седмица бях сигурен, че или напълно погрешно съм разбрал всичко за работата на Айрис. Или Дани е сбъркал всичко.
– Изглежда се справя добре. Изглежда, че работата ѝ като инфлуенсър е доста успешна.
– Хайде, Уайлдър. Това е хоби.
– Изглежда, че е нещо повече от това.
Той се подигра.
– Не може вечно да публикува свои снимки онлайн и да скача между градове на всеки два месеца.
Защо не? Защо беше толкова негативно настроен към работата ѝ? Може би беше прав. Може би това не беше устойчиво в дългосрочен план. Но не беше така, сякаш Айрис имаше илюзии, че ще прави това, докато се пенсионира. В понеделник ми беше казала, че това е временно. Беше си отворила очите и си беше поставила реалистични очаквания. Нима тя и Дани никога не бяха говорили за това?
Предполагам, че не.
– В крайна сметка тя ще трябва да си намери истинска кариера – каза той. – Да получи образование.
– Колежът не е за всеки.
Като учител той би трябвало да знае това повече от всеки друг. Видяхме децата, които се готвеха да получат по-висока степен. Видяхме и децата, които бяха тръгнали по друг път. Някои щяха да отидат в професионално училище. Някои се насочват направо към работната сила. Един от зрелостниците беше сгоден за приятелката си. Той беше с една година по-голям и веднага след като тя завърши, те щяха да се оженят. Предполагах, че преди да се пенсионирам от гимназията в Каламити, в класа ми ще има техни деца.
Светът се нуждае от хора на всяка позиция, включително влиятелни личности.
– Тя е моя сестра, Уайлдър.
– Наясно съм – промълвих аз. Болезнено, болезнено осъзнато.
– Просто искам най-доброто за нея. Не те моля да се превърнеш в неин психотерапевт, но ако се появи темата за следващата ѝ дестинация, може би просто би могъл да я насърчиш да помисли за град с университет.
Нямах намерение да я насърчавам да прави каквото и да било. Първо, това би било безсмислено. Айрис беше жена, която сама вземаше решения. Второ, тя беше възрастна. Ако искаше да отиде в колеж, щеше да отиде.
Разговорът ни от понеделник удари на нова струна, докато си възпроизвеждах какво питаше Дани. Айрис беше говорила толкова открито онази вечер. Как се е чувствала като аутсайдер в дома си. Как не се е вписвала в същия модел като Дани. Как се е чувствала удобно в собствената си красива кожа.
Начинът, по който беше говорила за семейството си, не беше лош, но не беше и ласкателен. Беше се почувствала в капана на техните очаквания и затова беше заминала за Европа без предупреждение.
Боже, ако бях на мястото на баща ѝ, щях да съм толкова шибано ядосан. Дани също. Но той никога не ми беше казвал за това.
– Каза ми, че е заминала за Европа, но не спомена, че е заминала след гимназията, без да каже на никого – казах аз.
– Не. – Той въздъхна. – Това беше… тя изплаши до смърт родителите ми. Никога не съм виждал мама и татко толкова притеснени. Почти се качих на самолета, за да я откарам у дома, но се страхувах, че тя просто ще тръгне отново.
– Това е логично, но защо не го спомена?
– Имаше си достатъчно проблеми.
Ейми. Това щеше да е две години след смъртта ѝ. Две години след като се преместих в Каламити.
Да, занимавах се с много неща.
– Все пак можеше да ми кажеш.
– Съжалявам. Изглежда, че Айрис ти е казала.
– Каза ми. – Беше нарисувала картина, толкова ярка, колкото и татуировките ѝ, за млада жена, която е изградила живот според собствените си условия.
Ебаси, но тя беше смела. Дани видя ли това? Не. Беше прекалено загрижен за липсата на колежанска диплома.
Стигнах до гимназията, като преминах през почти празния паркинг до частта, запазена за персонала.
– Не мисля, че трябва да се притесняваш за Айрис. Изглежда, че се справя чудесно.
– Тя е майстор в илюзиите. Нали знаеш този свят на социалните медии. Всичко е фалшиво.
Вярно. Но в сълзите ѝ в понеделник вечер нямаше нищо фалшиво.
– Виж, ако това те кара да се чувстваш неудобно, не се притеснявайте за това – каза той. – Опитваме се да я убедим да се прибере у дома за малко след Монтана. Ще се опитам да поговоря с нея тогава. Ако успея да я доведа тук и да я задържа тук.
Съмнявам се. Може би щеше да има повече късмет, ако жена му не беше толкова шибано осъдителна за татуировките на Айрис. Харесвах Мери. Но я харесвах по-малко, след като прекарах седмицата с Айрис.
– Е, само мое мнение, но не мисля, че трябва да се притесняваш.
– Тя е моя сестра. Винаги ще се притеснявам.
Във вените ми се прокрадна вина. Той ми вярваше, че ще ѝ окажа добро влияние. За да бъда приятел. Да застана на негово място. Вместо това бях като разгонен тийнейджър, който не може да спре да мисли за нищо друго освен за секс.
Преглътнах тежко.
– Ще говоря с нея.
– Оценявам го. Повече, отколкото предполагаш.
Тишината в пикапа беше оглушителна, когато той приключи разговора.
Това трябваше да спре. Трябваше да го накарам да спре.
Как? Това желание, което изпитвах към нея, беше толкова естествено. Толкова всепоглъщащо. Толкова… правилно. Да не искаш Айрис би било все едно да искаш от облака да задържи дъжда.
Прекарах ръката си по брадата, след което изключих пикапа и събрах нещата си, за да вляза вътре. Час по-късно коридорите бяха оживени и пълни с развълнувани деца, готови за уикенда.
Обикновено тази енергия беше заразителна. По това време на годината бях повече от готов за лятната ваканция. Но в стомаха ми се образуваше яма на ужас, която с всеки изминал ден ставаше все по-дълбока и по-дълбока.
Айрис щеше да бъде в Монтана само до юни. Ще оцелея ли?
Когато започна последното ми занятие за деня, вече бях изтощен. Развълнувани деца означаваха буйни деца. Никой не искаше да бъде тук, включително и аз. Не че аз исках да се прибера у дома.
– Здравейте, г-н Абът? – Сейди вдигна ръка, когато звънецът за началото на часа удари.
– Здравей, Сейди.
– Избрана съм за говорител на класа.
– О, Господи. – Повдигнах глава към тавана. – Защо имам чувството, че ще намразя това? И как те избраха? Гласувахте в коридора преди часа ли?
– Избрахме я, защото е любимката – намеси се Лиъм.
– Тя е любимка – казах аз. – Искаш ли да познаеш кой е най-нелюбимият ми?
Той изпъчи гърди от гордост.
– Ооо. Благодаря, г-н А.
Противно на общоприетото схващане, аз харесвах Лиъм. Разбира се, той натискаше бутоните ми и изискваше повече внимание от повечето, вероятно защото не го получаваше вкъщи, но не беше най-нелюбимият ми.
Тази чест се падаше на Райън. Гаднярът, който в момента говореше на телефона си, когато бях казала на всички да приберат устройствата си, когато влязоха през вратата.
– Добре. – Издишах дълго и опрях лакти на бюрото си, докато гледах Сейди. – Вашите искания, госпожо говорител?
Ъгълчето на устата ѝ се повдигна, а бузите ѝ се зачервиха.
– Искаме учебен час, за да наваксаме с неизпълнените задачи, за да не се налага да ги вършим през уикенда.
– Но има петима от вас, които нямат неизпълнени задачи – оспорих аз. – Какво ще правите?
Тя сви рамене.
– Да се разхождаме?
Да се разхождаме.
Вероятно щях да съжалявам за това. Всички щяха да свършат диво и шумно. Но кимнах.
– Добре. Тези от вас, които имат неизпълнени задачи, да ги свършат и да ги предадат. Когато приключите, ще можете да се „поразтъпчете“.
– Да! – Ръцете на Лиъм се изстреляха във въздуха, докато останалата част от класа се развесели.
Райън скочи от стола си, отиде при Сейди и обра лицето ѝ в ръцете си, за да я целуне.
Очите ѝ се изцъклиха и тя го удари по ръката.
– Седни, Райън – казах аз. – Преди да съм размислил.
Лицето на Сейди пламна в червено, когато той я пусна. Тя се намръщи в гърба му, докато той отиваше към мястото си. Поредното неприятно момче с издути гърди.
Райън беше най-нахаканият ученик, който някога бях имал по време на работата си. Вече очаквах с нетърпение да го забравя след завършването.
Разговорите затихнаха, докато учениците вадеха книги и бележници. Сейди и момичето до нея бяха две от децата, които нямаха неизпълнени задачи, затова се бяха сгушили над един телефон и си шепнеха каквото гледат.
По средата на часа тишината беше изчезнала. Повечето бяха предали работата си, макар че някои сигурно бяха решили да я оставят като домашна работа. Групички разделяха стаята и в центъра на всяка от тях имаше телефон.
Мислех да си инсталирам „Инстаграм“ тази седмица, за да проверя страницата на Айрис, ако не за друго, то поне за да я видя. Но реших, че това само ще налее масло в огъня. Имах нужда от по-малко време с нея, а не от повече. Тези деца вероятно биха се сбили до смърт в стил „Игра на тронове“, ако ги заплашеше идеята да загубят устройствата си завинаги. Това само засили желанието ми да остана здраво под скалата, в която живеех досега.
На масата на Сейди имаше пет момичета, които бяха притиснати едно до друго, а вниманието им беше приковано.
Извърнах очи и се върнах към оценяването на тестовете на второкурсниците. Червената ми химикалка драскаше по хартията, докато правех Х на грешните отговори, но замръзна във въздуха, когато познат глас долови ухото ми.
– „Облечи се с мен за един петък, когато ще изследваме.“
Айрис. Гласът и смехът ѝ прорязаха шума.
Вниманието ми се насочи към масата на Сейди. Гледаха едно от видеата на Айрис.
– Тя е толкова красива. И ми харесват татуировките ѝ – каза Сейди.
На мен също, дете.
– И на мен. – Кимна друго момиче. – Искам да си направя една след завършването. Родителите ми ще се изплашат, ако разберат.
Трето момиче въздъхна.
– Иска ми се да мога да нося неща като Айрис. Нейният стил е толкова уникален. Просто не мисля, че бих могла да се справя с него. Или да си позволя всички дизайнерски дрехи.
Винтидж Бронко по поръчка. Дизайнерско облекло, според моите ученици. Айрис се справяше добре. По дяволите, тя сигурно печелеше повече от Дани или от мен, защото на учителите не се плащаше почти нищо.
Райън скочи от стола си и се присъедини към групата на Сейди, като погледна през рамо към телефона.
– Кой е тази? Тя е секси. И тяло за чудо.
Шибано мразех това момче.
– Наистина? – Сейди го погледна с отворена уста, после я затвори и заби лакът в ребрата му. – Махай се.
– Уф. – Той изохка. – Господи, бейби. За какво беше това?
– Може би защото си пускаш слюнките по Айрис Монро, докато приятелката ти, аз, седя точно тук. – Сейди извъртя очи. – Хубаво, Рай.
– Това, че аз я смятам за секси, не означава, че ти не си. – Той се намръщи и се върна на своята маса.
Сейди седна по-изправена, като не откъсваше внимание от телефона си.
– Тя ще прекара два месеца в Монтана. Къде мислиш, че е?
Моята къща. Усмихнах се. Ако само знаеха.
– Виждали ли сте тази? – Попита Сейди, като извади друго видео.
Айрис имаше фенклуб в Каламити. Добре за нея.
Дани не осъзнаваше колко популярна е тя, нали? Беше прекалено зает да се вманиачава по изборите, които тя правеше в собствения си живот.
Върнах се към тестовете си, като приключих с купчината няколко минути преди звънеца.
– Хубав уикенд – казах на децата, докато те се втурваха към коридора. – Пазете се от неприятности.
– Довиждане, г-н Абът – каза Сейди, която си тръгна последна. – Благодаря ви още веднъж, че ми помогнахте с колата в понеделник.
– Няма проблем. Приятни почивни дни.
– И на теб. – Тя се усмихна и излезе през вратата.
Не губих време да почиствам класната стая и да я оправям. В гърдите ми се завихриха странни емоции. Част от мен искаше да остана тук, да избегна къщата. Другата искаше да се прибере у дома. Научих новини за Айрис. Да ѝ кажа, че имам няколко деца, които я следват.
Именно желанието да ѝ разкажа за този фенклуб на Каламити ме накара да побързам да се прибера у дома. Само че когато стигнах там, алеята беше празна. Бронко-то на Айрис го нямаше. А когато влязох през вратата, къщата беше неподвижна и тиха.
– Айрис – извиках аз.
Нищо.
Къщата беше само за мен. Това трябваше да е облекчение. Не беше ли това, което исках? Тогава защо не се чувствах… нормално?
Пренебрегнах странното усещане, което ме мъчеше, взех раницата и отидох до мивката, като сложих контейнера за обяд в съдомиялната машина. Плотовете бяха голи и подредени, нямаше бележка от Айрис, която да обяснява, че си е тръгнала.
Тя не се беше изнесла, нали? Нямаше и следа от нея нито в хола, нито в кухнята. Дали куфарите ѝ все още бяха в спалнята за гости?
Прокарах ръка по лицето си, като ми се искаше да не съм толкова притеснен от тази жена. Но само за една седмица тя беше преобърнала света ми с главата надолу.
Желанието да знам беше толкова силно, че ме изпрати в коридора, водещ към спалнята ѝ. Ароматът на нейния ванилов и цитрусов парфюм се носеше във въздуха. Докато минавах покрай пералното помещение, светкавица от неоново зелено привлече вниманието ми. Три сутиена висяха на една закачалка, за да съхнат.
Тя не си беше тръгнала. Все още не. Въздухът се изтръгна от дробовете ми.
– По дяволите. – Прокарах ръка през косата си. Какво ми беше направила?
Един от сутиените ѝ беше от дантела. Черна. Прозрачна. Дали зърната ѝ щяха да надникнат през плата? Малки ли бяха? Розови? Как щяха да паснат в устата ми?
Пенисът ми се съживи и мигновено пулсира.
По дяволите. Завъртях се из пералнята толкова бързо, че ми се зави свят. После тръгнах към спалнята си, събличайки днешните дънки и бялата риза с копчета.
Как беше възможно да я искам в къщата си и едновременно с това да я мразя?
Тази жена току-що беше съсипала пералното ми помещение. Никога нямаше да мога да вляза там и да не си представя този черен сутиен.
Облечен с къси панталони и обувки за тенис, излязох от къщи и се отправих към моята пътека за бягане. Може би, ако изтласкам тялото си до ръба, то ще спре да желае Айрис.
Отъпканият маршрут, който бях износил от годините бягане, се виеше през откритите ливади в имота ми и околните дървета. Обувките ми туптяха по земята, докато натисках тялото си, спринтирайки по наклоните, докато не се обливах в пот. Белите ми дробове горяха, а металическият оттенък на кръвта заседна в гърлото ми.
Пътеката ми за бягане беше дълга една миля. Обиколих я осем пъти, преди най-накрая да почувствам, че е безопасно да се прибера у дома. Че съм възвърнал контрола над тялото си. Когато заобиколих предната част на къщата, Бронко-то на Айрис все още липсваше на алеята.
Добре. Нуждаех се от няколко часа тишина и спокойствие.
След като изпих чаша вода, отидох в спалнята си, събух обувките си и съблякох късите си панталони, преди да се оттегля под душа. Хладката вода се стичаше по кожата ми, а сапунът отмиваше потта.
Когато бях чист, пуснах струята по лицето си. А ръката ми се спусна към члена ми. След този бяг не би трябвало да ми е останала и грам енергия. Но в момента, в който хванах вала си, той оживя. Образът на Айрис, облечена само в дантеления сутиен, ме накара да се втвърдя.
Как звучеше тя, когато свърши? Дали щеше да мяучи? Дали ще изкрещи?
Поглаждах и помпах, като се напрягах все повече. По-бързо. Краката ми започнаха да треперят, мускулите ми се напрягаха. Пръстите на краката ми се свиха в хлъзгавия под, а с другата си ръка се подпрях на облицованата с плочки стена.
По дяволите, имах нужда от още. Освобождаването под душа не беше достатъчно. Исках Айрис да е под мен, да се гърчи, докато аз се блъскам в стегнатото ѝ тяло. Исках червените ѝ устни да се увият около дължината ми. Исках да усетя как ме смуче, докато не се изсипя в гърлото ѝ. След това исках да я чукам безсмилостно, докато това желание не изчезне. Докато не успея да я изхвърля от съзнанието си и да спра да мисля за тези крака, увити около бедрата ми.
– Майната му. – Помпах ерекцията си с брутална скорост, стенейки името ѝ. – Айрис.
По-бързо. По-силно. Повече. Боже, имах нужда от повече.
Имах нужда от нея в ръцете си. Трябваше да усещам кожата ѝ върху моята. Трябваше да погълна тази уста.
Мисловният ѝ образ се промени, докато продължавах да я галя. Черният сутиен. Чернят клин. Огромната тениска тази сутрин. Свежа. Перфектна.
Усещането в основата на гръбначния ми стълб удари първо, а след това оргазмът разкъса тялото ми. Горещи струи сперма изригнаха от члена ми, смесиха се с водата и се завъртяха в канализацията.
– Майната му, Айрис.
Айрис. Айрис. Айрис. Името ѝ беше напев. Молитва.
Сърцето ми се разтуптя, когато най-накрая се отпуснах от възбудата си, а членът ми омекна.
Отворих очи и се оттласнах от стената на душа. Докато тя си тръгне след два месеца, сигурно щях да имам мазоли по ръката и протрит член.
Беше се успокоил, но това не беше достатъчно. Никога не е било достатъчно.
Жалко, че това беше всичко, което щях да получа.

Назад към част 7                                                                  Напред към част 9