Категория: Нощни ловци

Глава 5

Рен стоеше в малката баня извън спалнята си и ругаеше, докато Марвин го замеряше с вода.
– Спри, Марвин – изръмжа той на игривата маймуна, която сега му правеше гримаси. – Знаеш, че мразя, когато вода попадне в очите ми.
Не понасяше да бъде заслепен. Никой от неговия вид не понасяше, което беше странно, като се има предвид, че те обичаха да си играят във вода.
Просто мразеха всякакви слабости. Слаб тигър беше мъртъв тигър.
Баща му беше мъртво доказателство за това.
Вратата, която Рен беше оставил леко отворена, се отвори и той видя Ейми в коридора.
– Какво правите вие двамата?
Рен извади гребена от косата си. Погледна наоколо, търсейки място, където да се скрие, но единствения изход беше през мечката. Мразеше, че тя го беше хванала. Не искаше никой да знае какво прави.
Ейми влезе в стаята и затвори вратата зад себе си. Наведе глава на една страна и го изучаваше с пронизващ поглед, който го караше да се чувства изключително неспокоен.
Марвин скачаше на мивката и цвърчеше.
– Опитваш се да разплетеш косата си, нали?
Рен не каза нищо, докато слагаше гребена до Марвин. Това не беше нейна работа.
– Заради онази човешка жена е, нали?
Опита се да мине покрай Ейми, но тя му препречи пътя.
– Няма нищо, Рен – каза Ейми нежно. – Няма да кажа на никого за нея. Повярвай ми, разбирам всичко за невъзможните връзки.
Да, преди седмица я беше хванал с вълка Фанг. Двамата бяха на път да се целунат. Ако някой друг освен Рен я беше открил с Фанг, Фанг щеше да бъде убит или поне сериозно осакатен. Но за тяхно щастие, на Рен не му пукаше с кого Ейми си лягаше. Все пак това не беше негова работа.
Тя взе гребена от плота.
– Искаш ли да ти помогна?
Част от него искаше да ѝ изръмжи и да я прогони, но другата част осъзна, че помощта щеше да е добре дошла.
– Можеш да опиташ – промърмори той. – Но мисля, че е безнадеждно.
Вече повече от час се опитваше да разчеше разрошената си коса, но досега беше постигнал само неуспех и болка.
И всичко това, защото искаше…
Искаше невъзможното. За един миг искаше да почувства ръцете на жена в косата си, и не беше Ейми, която копнееше да почувства там.
Искаше Маги.
Лицето на Ейми се омекоти, докато се опитваше да прокара гребена през малки сплъстени кичури. След няколко минути опити, които доведеха само до счупването на гребена на две, тя изпусна разочарована въздишка.
– Добре, Рен, имаме нужда от специалист. Нека повикам Марджи да ни помогне. Тя е най-добрата в разплитането на сплъстена коса. Ако някой може да го направи, то това е тя.
Когато Ейми тръгна към вратата, Рен я спря.
– Защо си толкова мила с мен? – Никой от другите мечки не е бил наистина мил с него. Повечето от тях едва го търпяха.
Но Ейми винаги беше била мила.
Тя му се усмихна.
– Харесвам те, малкия. Винаги съм те харесвала. Знам, че не си опасен… Искам да кажа, знам, че можеш да ни убиеш, че си опасен, но не представляваш неоснователна опасност за никого освен за себе си.
– Но все пак се страхуваш от мен.
Погледът ѝ омекна, докато го гледаше.
– Не. Страхувам се за теб, Рен. Има голяма разлика.
Той се намръщи объркан от думите ѝ.
Тя издиша уморено.
– Не харесваш никого около себе си, малкия. Знам, че правиш неподходящи неща, само за да накараш хората да те оставят на мира, и се страхувам от това, което един ден може да направиш, което да накара останалите тук да се обърнат срещу теб завинаги.
Тя погледна Марвин, който я наблюдаваше, сякаш я разбираше и беше съгласен с нея.
– Знам колко жестоки са твоите хора. Знам, че Бил те е изпратил тук, за да предпази клана на баща ти да те убие, преди да можеш да се защитиш. Повярвай ми или не, не искам да те видя наранен. Всеки заслужава малко щастие в живота си. Дори тигрите.
Тези думи го трогнаха дълбоко. Не е чудно, че вълка беше толкова привлечен от нея. За мечка, тя имаше добро сърце.
– Благодаря, Ейми.
Тя кимна и си тръгна. Марвин започна да бъбри на Рен, докато той се опитваше да разплете косата си отново. Маймуната не разбираше защо Рен се опитваше да се промени. За Марвин това нямаше смисъл.
– Знам – каза Рен на маймуната. – Но искам тя да може да ме докосва, без да ѝ е гадно. Един ден ще намериш своята Марвина и ще разбереш.

Назад към част 16

* * *

Тя му подаде рестото, а след това и храната. Рен отвори Биг Мак и се постара да го изяде като човек, но беше много трудно. Неговите събратя ядяха само на всеки три-четири дни и той беше изключително гладен. Всъщност, тази храна не беше достатъчна. Беше достатъчна само да го прекара, докато се върне в Санктуари и изяде останалото, от което се нуждаеше.
Взе едно картофче и ѝ го предложи.
Усмихната, тя го взе от ръката му и го изяде.
Рен я наблюдаваше внимателно. Тя нямаше представа какъв подвиг беше това за него. Неговите събратя не споделяха храна с никого и нищо, когато бяха гладни. Те биха се борили до смърт за малка хапка. Но той искаше да се грижи за нея. Беше толкова странно чувство.
Ако не знаеше по-добре, би помислил, че тя е неговата половинка. Но катагария не се чифтосваха с хора. Това беше невъзможно.
Маргерит караше по претъпканите улици, докато наблюдаваше Рен с ъгълчето на окото си. Той не говореше, докато ядеше. Но и без това не говореше много.
Той, беше толкова очарователно противоречие. Тя все още не можеше да преглътне факта, че имаше един от най-елитните адвокати в Ню Орлиънс на разположение.
– Какво мислят родителите ти за това, че работиш като помощник-сервитьор? – Попита тя. Баща ѝ щеше да умре, ако тя някога беше направила нещо подобно. Той винаги внимателно подбираше работата ѝ, така че да е подходяща за кариерата и социалното му положение.
Рен преглътна храната си.
– Те не мислят много напоследък.
Тя изчака да продължи с тази мисъл. Вместо това той се върна към яденето. Маргерит го подкани да обясни, като се намръщи.
– Защо не мислят?
– За тях е малко трудно, тъй като родителите ми са мъртви.
Сърцето ѝ се сви при тези думи.
– И двамата?
Той кимна.
– От колко време?
– От около двадесет години.
Бил е бебе, когато са починали. Колко ужасно е да не познаваш родителите си. – Много съжалявам.
– Не съжалявай. Аз не съжалявам.
Тя наистина остана с отворена уста.
– Бяха пълни гадняри – каза той тихо.
– Нито един от двамата не ме понасяше. Не можеха дори да ме погледнат, без да изкривят устните си от отвращение. Майка ми се отнасяше към мен само като „то“.
– О, Боже, Рен… Това е ужасно.
Той сви рамене.
– Свикваш с това. Аз просто имам късмет, че бях единствено дете. Ако имаха още деца, сигурен съм, че щяха да ме убият.
Небрежността в тона му я шокира.
– Шегуваш се, нали?
Той не отговори, но изражението на лицето му ѝ подсказа, че не е така. И да си помисли, че в пристъпите си на гняв винаги е смятала баща си за безсърдечен мръсник. Изведнъж той ѝ се стори като Баща на годината.
– И ако родителите ти са умрели, когато си бил толкова малък, кой те е отгледал?
– Аз се отгледах сам.
– Да, но кой беше твоя настойник?
– Бил Лоренс. Баща ми и фирмата на Бил се познават отдавна. След като родителите ми умряха, един човек ме доведе при Бил и той нае Николет Пелтие, за да ме остави да живея при нея и да работя в „Санктуари” за прехраната си.
– Нямаш ли други роднини?
– Не, нямам. Тези, които са живи, не ме искат близо до себе си.
– Защо?
– Не съм наред.
Тя изпита тръпка по гърба си. Имаше ли нещо за него, което трябваше да знае?
– Какво имаш предвид, че не си наред?
Той отпи от шейка си, преди да ѝ отговори.
– Аз съм деформиран.
Тя го погледна, докато шофираше. На нея той определено не ѝ изглеждаше деформиран. Изглеждаше напълно добре и здрав.
– Как така?
Той не отговори, а отвори още един Биг Мак и започна да го яде.
– Рен…
– Не ме питай нищо друго, Маги. Много съм уморен, гладен и ме боли. Ако ме познаваше наистина, щеше да разбереш, че е чудо, че седя тук и не ти откъсвам главата, буквално. Искам само да се прибера вкъщи, ясно?
– Добре – каза тя, въпреки че умираше от любопитство да получи отговор.
Останаха мълчаливи до края на пътя до „Санктуари“. Когато тя паркира в малкия паркинг зад къщата, той почти беше доял храната си.
Маргерит дойде да му помогне да носи торбите. Той я заведе до червената задна врата, където ги посрещна същия ядосан блондин, който искаше Ейми да задържи Маргерит в бара.
– Тя няма право да влиза.
– Махни се, Реми – каза Рен през зъби.
– Знаеш правилата.
– Да, знам правилата. В закона на джунглата тигъра изяжда мечката.
Маргерит видя Ейми да се приближава зад Реми.
– Няма нищо, Рем, пусни го да мине.
Реми я погледна презрително.
– Полудяла ли си?
Ейми дръпна Реми назад.
– Влизайте, хора.
Маргерит не каза нищо, докато се качваха по стълбите към стаята на Рен.
– За какво беше това? – Попита тя, веднага щом той затвори вратата на спалнята си.
– Ло не харесва никого в къщата си.
– О. Мисля, че трябва да си тръгвам…
– Остани… Моля те.
Рен знаеше, че не бива да иска това от нея. Имаше нужда от почивка. По дяволите, имаше нужда от грижи. Но, нищо от това нямаше значение. Просто искаше да бъде с нея още малко. Опасността нямаше значение. Нищо нямаше значение, освен да може да я помирише. Да я види.
Да я докосва.
Наведе глава към нея, докато тя не срещна устните му. Притисна я към вратата, докато я целуваше.
Без да мисли, Маргерит зарови ръка в косата му. Рен изсъска и се отдръпна, сякаш го болеше. Ръката ѝ все още беше заклещена в сплетените руси кичури.
– Съжалявам. Съжалявам – каза тя, опитвайки се да измъкне ръката си, без да го нарани още повече.
Той я погледна намръщено, докато си триеше главата.
Тя се протегна да му помогне, но той се отдръпна. Не беше успела да се отдалечи от вратата, когато тя се отвори с трясък. Маргерит се обърна и видя ядосаната жена на средна възраст, която беше в бара.
Рен изпусна странно ръмжене от гърлото си.
– Тя трябва да си тръгне – каза жената с глас, който не допускаше възражения. – Веднага.
– Искам да остане.
– Не ме интересува какво искаш – каза тя с глас, натоварен с френски акцент. – Това е моя дом и…
– Плащам ти достатъчно.
– Не – каза тя с тон, изпълнен с отрова – не ми плащаш. Не за това.
Последното, което Маргерит искаше, беше да го забърка в неприятности.
– Няма проблем, Рен. Аз ще си тръгна.
Гневът на лицето му я уплаши. Рен хвърли остър поглед към жената, след което придружи Маргерит надолу по стълбите към задната врата.
– Съжалявам за това – каза той, докато я извеждаше от къщата и я придружаваше до колата ѝ.
– Няма проблем. Ще се видим по-късно.
Той кимна, след което ѝ отвори вратата на колата. След като я остави вътре, сложи ръка на прозореца ѝ, а изражението на копнеж на лицето му я разкъса.
Тя сложи ръка върху стъклото, за да покрие неговата, и му се усмихна.
Когато тя запали колата, Рен отстъпи назад и я наблюдаваше, докато тя не излезе от паркинга, преди да се върне вътре.
Срещна Николет в салона. Ейми стоеше точно зад майка си, изглеждайки напълно разкаяна.
– Ако някога отново заплашиш някой от синовете ми, ще те убия, тигре.
Той се усмихна горчиво.
– Можеш да опиташ, мечко. Няма да успееш.
Николет се сдържа, докато Рен я напусна и се качи по стълбите.
– Не беше негова вината, маман – каза Ейми. – Аз му казах, че може да дойде…
Николет я удари с обратната страна на ръката си.
– Ако някога отново застрашиш безопасността на този дом, ще те изгоня. Разбра ли ме?
Ейми кимна.
– Папа? – Николет извика за своя партньор.
Той влезе от вратата, която водеше към кухнята.
– Oui?
– Свикай съвета. Мисля, че е време да се погрижим да избавим тигъра от мъките му.

Назад към част 15                                                               Напред към част 17

* * *

– И кой е този младеж, за когото те извикаха по време на вечерята, за да го освободят? – Попита г-н Гиври.
– Рен Тигариан.
Адвокатът ѝ продължи да се мръщи, както и Маргерит.
– Трябва ли да знам това име? – Попита адвоката ѝ.
– Тигариан Текнолоджис – обясни д-р Александър. – Той беше единственото дете на Аристотел Тигариан и единствения наследник на цялата им международна империя.
Маргерит остана с отворена уста. Тигариан Текнолоджис беше втората по големина компания в корпоративния свят след Майкрософт.
– Защо работи като помощник сервитьор?
Джулиан я погледна остро.
– Защо дъщерята на известен сенатор ходи в Тулейн, а не в Принстън, Харвард или Йейл?
– Харесвам Ню Орлиънс.
– И Рен няма интерес да управлява компанията на баща си – каза Бил. – Предпочита да я остави на отговорните мениджъри.
Все пак това не ѝ се струваше логично. Рен не живееше като богат човек. Живееше като скитник.
Бил погледна зад рамото ѝ, после се намръщи.
– Ей! – Извика той. – Свалете му проклетите белезници. Няма нужда да го унижавате. Той не е престъпник.
Полицаите, които бяха с Рен, се усмихнаха зловещо на Бил.
– Да, точно, не видя как размаза онези мотоциклетисти. Този „хлапак“ може да се мери с Майк Тайсън.
Сърцето на Маргерит затупа, когато видя Рен. Имаше синьо око и подута устна. Полицаят завъртя жестоко белезниците, преди да ги отвори. Рен погледна нагоре, сякаш усети присъствието ѝ, и я пронизи с пронизващ поглед.
Тя изпита трепет от топлина. Имаше нещо толкова тревожно в него и в същото време част от нея се чувстваше привлечена от него, дори против здравия си разум.
Бил хвърли убийствен поглед към полицаите.
– Погледнете го. Видял ли го е лекар?
– Не искаше лекар.
Бил поклати глава.
– Добре ли си, Рен?
Рен кимна, докато той си разтриваше китките.
Маргерит пресече разстоянието между тях, благодарна, че той беше извън опасност.
– Сигурен ли си, че си добре? – Попита тя, отмествайки косата от лицето му, за да може да види нараняването на окото му.
Той леко докосна ръката ѝ, преди да кимне.
– Добре съм. Какво правиш тук?
– Опитвах се да те измъкна.
Той изглеждаше изненадан от това.
– Наистина?
Тя кимна.
Той ѝ се усмихна колебливо.
– Искаш ли да се обадя на Карсън? – Попита Бил.
Рен поклати глава.
– Искаш ли да те закарам до вкъщи? – Попита тя Рен.
– Моля те. Благодаря.
По изражението на лицата на мъжете тя разбра, че те бяха толкова изненадани от неговото съгласие, колкото и тя.
Бил се изкашля.
– Сигурен ли си, че не искаш да те закарам?
Рен поклати глава и тогава тя осъзна, че единствения човек, с когото той беше говорил досега, беше тя.
Докато Маргерит вадеше ключовете си от чантата, видя, че външната врата се отвори. Към нейното пълно учудване, Блейн и двама от другите момчета от братството, които бяха нападнали Рен, бяха въведени в сградата с белезници.
– Това е абсурдно! – Изръмжа Блейн.
– Адвокатът ми ще ви отнеме значките за това. Чувате ли ме! – Той замръзна, когато видя г-н Гиври до нея. – Том! Измъкни ме оттук.
С тревожен израз на лицето, адвоката ѝ се приближи до Блейн и му каза да се успокои.
– Какви са обвиненията? – Попита г-н Гиври полицаите.
Бил отговори.
– О, да видим, нападение, побой, обидни думи, клевети, неприлично докосване, публично пиянство, незаконно проникване, престъпление от омраза и всичко друго, което ми хрумне да му пришия.
Г-н Гиври погледна Бил с раздразнение.
– Вие повдигате обвиненията?
Бил му отвърна с усмивка, която можеше да се опише само като „гадна“.
– Да. Подписах заповедта веднага след като приключих разговора с Рен. Трябва да посъветвате клиента си да внимава кого обижда и напада. Той не само нападна Рен в кампуса, но и снощи в местния бар „Санктуари“, където имам много очевидци, които с удоволствие ще свидетелстват за агресивното му и пияно поведение. Чувал ли си израза „никога не дърпай тигъра за опашката“? Е, когато приключа с вашия клиент, той и семейството му ще са щастливи, ако им остане дори една клечка за зъби.
– Сигурно се шегувате – изръмжа Блейн.
Г-н Гиври въздъхна.
– Не, Блейн, не се шегува. Ще се обадя на баща ти и…
– Няма нужда да бързате – каза Бил с безразличен тон. – Мога да ви уверя, че всички те ще прекарат нощта в затвора.
Г-н Гиври го погледна строго.
– Не можеш да направиш това, Бил. Те са добри момчета от добри семейства.
– Също като Рен, а вече е направено. Може би следващия път ще се замислят два пъти, преди да правят предположения за някого. – Бил отвори куфарчето си и извади лист хартия, който подаде на г-н Гиври. – Също така съм издал ограничителна заповед, която ще бъде връчена на вашия клиент, когато напусне тук. Ако се приближи отново до моя клиент, ще съжалява сериозно.
Бил погледна Блейн.
– Докато сме на темата, ако бях на твое място, бих го предупредил, че ако настоява да повдигне обвинение срещу моя клиент, ще замеси г-жа Гудо в престъплението, тъй като тя е била домакин на Рен в Тулейн. Не бихме искали да опетняваме дъщерята на уважавания сенатор, нали?
Блейн се втурна към Рен, но полицията го дръпна назад.
– Ще ти го върна, копеле.
– Млъкни, Блейн! – Изръмжа г-н Гиври. – И без това си в достатъчно неприятности.
Бил добави спекулативен поглед към Блейн, който беше влачен към малък коридор.
– Ще добавим и заплаха за нанасяне на телесни повреди към тези обвинения.
Полицията отведе Блейн и приятелите му.
Г-н Гиври изглеждаше отвратен.
– Няма да ми улесниш нещата, нали, Бил?
– Въобще не. Определено ще си заслужиш хонорара по този случай.
Г-н Гиври изпусна уморена въздишка.
– Добре. Ще ти се обадя сутринта, за да видим какво можем да измислим.
Бил сложи ръка на рамото на Рен, но я отдръпна, когато Рен буквално изръмжа към него.
– Съжалявам – каза той. – Аз ще… Ще ти се обадя по-късно.
Кириан и Джулиан се спряха.
– Сигурен ли си, че не предпочиташ да те закараме до вкъщи? – Попита Кириан Рен.
Рен поклати глава.
– Добре, тогава. Пази се от неприятности.
Маргерит посочи вратата с накланяне на главата.
– Готов ли си да тръгваме?
Той кимна. И докато излизаха, тя забеляза, че той си разтриваше раненото рамо.
– Трябва ли да отидеш в болницата?
– Не, просто трябва да си почина малко.
– Сигурен ли си?
– Напълно. Просто ме закарай до вкъщи, добре?
Тя го заведе до мерцедеса си, който беше паркиран под улично осветление.
– Не знаех, че имаш връзка с Тигариан Текнолоджис.
Той я погледна отгоре над колата.
– Има ли значение?
– Не особено.
– Тогава защо да говоря за това?
Имаше право.
– Защо живееш в Ню Орлиънс, ако компанията е със седалище в Ню Йорк?
Той сви рамене.
– Не харесвам Ню Йорк. Твърде много хора. Твърде шумно. Твърде студено през зимата. Не обичам да ми е студено.
Тя реши, че това имаше смисъл. Усмихна му се, седна в колата и изчака той да се качи. Той бързо седна, затръшна вратата и си сложи колана.
– Дадоха ли ти да ядеш, докато беше там? – Попита тя. – Искаш ли да спрем някъде по пътя и да хапнем нещо?
Той кимна.
– Какво би искал?
– Няма значение. Ще ям всичко, освен Тиленол и шоколад.
– Странен списък.
– Не и за мен.
Добре… Той беше странен човек.
Маргерит излезе от паркинга, докато Рен извади нещата си от плика, който полицията му беше дала.
– Беше ли зле там?
Той се спря, за да я погледне.
– Със сигурност не беше най-хубавия момент в живота ми.
Тя се усмихна на сарказма му.
– Какво се случи, че се стигна до бой в затвора?
Той пъхна портфейла си в джоба.
– Мислеха, че ще е забавно да побият „хлапето“ и да покажат мъжествеността си. Аз реших, че ще е забавно да побия няколко от тях до безсъзнание.
Е, тя можеше да разбере това. Той имаше уникален поглед върху нещата.
– Винаги ли се забъркваш в такива битки?
– Не – отговори той с нисък тон, докато си слагаше часовника Timex на ръката. – Не ми харесва да се бия. Предпочитам да ме оставят на мира. Но ако някой друг започне…
– Ти го довършваш.
Той кимна.
– Баща ми казваше, че не е достатъчно просто да отблъснеш нападателя. Трябва да го нараниш достатъчно, за да разбере, че не трябва да се забърква с теб повече. Или по-добре, да го убиеш.
– Изглежда, че бащите ни имат много общо.
Рен не коментира. Вместо това посочи наляво.
– Макдоналдс ще е добре.
Тя набръчка носа си при тази мисъл.
– Наистина ли ядеш там?
– Храната е добра.
Тя се сгърчи при тази мисъл. Беше виждала храната им само в реклами и никога не беше мислила да я опита.
– Не знам. Не съм сигурна, че ми харесва идеята за бързо хранене. – Но тя спря и се нареди на опашката на мак -драйва.
Рен я погледна подозрително.
– Не ми казвай, че никога не си яла тук.
– Никога.
– Къде ядеш тогава?
– В ресторанти или в столовата на университета. – Тя се приближи до високоговорителя и свали прозореца. – Толкова е странно да си поръчваш храна по този начин.
Той ѝ се усмихна, преди да се наведе над коленете ѝ и да отговори на жената, която ги попита какво искат.
– Ще си взема дванадесет Биг Мака, два Филе-о-Фиш, три Двойни Куотър Паундъра със сирене, четири ябълкови пая, шест големи пържени картофи и голям ванилов шейк. -Той я погледна. – Искаш ли нещо?
Тя повдигна и двете вежди, докато го гледаше и неговата невероятно голяма поръчка.
– Наистина няма да изядеш всичко това сам, нали?
Той изглеждаше потресен от думите ѝ.
– Направил ли съм нещо нередно?
– Не – отговори тя бързо. – Не, ако си гладен. Просто никога не съм виждала някой да яде толкова много.
Той я погледна объркано.
– Аз го правя постоянно.
– И оставаш толкова слаб? Аз бих станала по-голяма от къща.
– Искате ли нещо друго? – Попита гласа от интеркома.
Тя погледна менюто.
– Ще взема чийзбургер с кола.
Очите на Маргерит се разшириха, когато видя сметката, преди сервитьора да им каже да се придвижат. Кой би помислил, че бързото хранене може да е толкова скъпо?
Рен извади портфейла си и даде на Маргерит парите, за да плати. Седна обратно на мястото си и наблюдаваше как светлината играеше в тъмната ѝ коса. За него тя беше толкова красива.
Докато чакаха, той протегна ръка, за да докосне бузата ѝ с гърба на пръстите си. Мекотата на кожата ѝ го удиви. Също така го накара да се възбуди и да копнее за нея.
Тя обърна глава, за да му се усмихне. Изражението ѝ го удари като чук и го остави странно замаян. Тя наклони глава, сякаш го изучаваше на свой ред.
– Как правиш косата си така?
– Не знам. Просто я усукваш и тя остава така.
– Как я миеш?
Той сви рамене.
– Както всички останали. Слагаш шампоан и я изплакваш с вода.
Намръщена, тя протегна ръка, за да докосне едина кичур. Усмихна се и набръчка носа си.
– Чувството е толкова странно. Прилича на вълна. – Тя свали ръката си и се приближи до прозореца.
Рен седеше тихо, докато обмисляше думите ѝ. Започна да носи дредлоки, за да държи другите хора на разстояние от себе си, и това беше проработило.
Повечето хора се мръщеха от отвращение и веднага се отдръпваха от него, което му беше напълно удобно. Никога не беше харесвал да го докосват. Но нямаше да има нищо против, ако Маги погали косата му.
Кожата му…

Назад към част 14                                                         Напред към част 16

* * *

Шест часа по-късно Маргерит се колебаеше в полицейското управление, докато я обземаше вълна от страх. Никога не беше била на такова място. Беше студено и стерилно. Зловещо. Нещо повече, беше плашещо. Тя се надяваше, че никога повече няма да се наложи да посещава такова място.
Колкото и лошо да беше за нея да бъде тук, за да измъкне Рен, тя не можеше да си представи колко по-лошо трябва да е за него да бъде в по-страшната част на сградата с други мъже, които са били арестувани за Бог знае какво.
Трябваше да измъкнат Рен оттук.
– Казах ви, че трябваше да останете у дома, г-жо Гудо – каза адвоката ѝ. Той беше нисък афроамериканец с рядка коса, поръсена със сиво. Много уважаван и успешен, той беше един от най-известните адвокати в Ню Орлиънс. Най-хубавото беше, че беше дискретен, така че никой, дори баща ѝ, нямаше да разбере за това.
И тя, и Рен щяха да бъдат защитени.
Тя се съмняваше, че Рен може да си позволи собствен адвокат, а от това, което знаеше за обществените защитници, те често бяха претоварени с работа. Искаше да се увери, че Рен ще прекара тук възможно най-малко време. За щастие, имаше достатъчно пари, за да покрие лесно хонорара на г-н Гиври, за да измъкне Рен от тази ситуация.
– Мисля, че трябва да се приберете у дома – каза г-н Гиври, като я подкани да излезе.
– Не – отвърна тя бързо. – Искам сама да се уверя, че е добре.
Изглеждайки не особено доволен от настояването ѝ, г-н Гиври я заведе до бюрото, където седеше жена в полицейска униформа. Въпреки че жената беше едра, беше очевидно, че е добре мускулеста и в отлична физическа форма. Лицето ѝ беше мрачно и строго, докато отместваше късата кафява коса от лицето си. Тя погледна с отегчен поглед, когато се приближиха.
– Дошли сме да платим гаранцията за… Ъм… – Той я погледна очаквателно.
– Рен – каза тя.
– Рен кой? – Попита служителката с раздразнен тон.
Маргерит се поколеба, когато осъзна, че нямаше представа каква е фамилията му.
– Ами… Не съм сигурна.
Г-н Гиври я погледна учудено. Вероятно изглеждаше странно, че тя беше готова да похарчи няколко хиляди долара, за да измъкне от затвора човек, когото едва познаваше. Но за нея това имаше смисъл и тя не се осмели да обясни на адвоката или служителя, че Рен ѝ беше спасил живота.
С нейния късмет това щеше да стане местна новина и тя щеше да се забърка в големи неприятности.
– Е, той е на моята възраст, около 190 см, и има руси кичури. Докараха го преди около шест часа за сбиване в Тулейн.
Афроамерикански служител се приближи и поклати глава.
– Знаеш кой е той, Мари. Това е хлапето, което трябваше да изолираме по-рано.
Жената се намръщи от отвращение.
– Лудият?
– Да.
– Лудият? – Попита Маргерит, като се намръщи. – Как така?
Мъжът изсумтя.
– Когато го докараха в началото, го сложихме при нормалните затворници. Той преби трима от тях. Трябваха седем офицери, за да го измъкнат и да го затворят в килия сам. Оттогава се разхожда напред-назад в килията си като някакво диво животно. Гледа злобно и ръмжи на всеки, който се приближи до него. Страшно е като ада. Има нещо определено нередно с това хлапе.
Адвокатът ѝ повдигна вежди.
– Сигурна ли сте, че искате да го освободите под гаранция?
– Да. Абсолютно.
Г-н Гиври изглеждаше изключително скептичен, но се обърна послушно към жената служителка.
– Колко е гаранцията?
– Седемдесет и пет хиляди долара.
И тя, и адвоката ѝ останаха с отворени уста.
Това не можеше да е вярно, нали?
– Сериозно ли говорите? – Попита тя.
– Да, госпожо – отговори Мари без колебание. – Той е нападнал полицай.
Маргерит беше възмутена от името на Рен.
– Не е било умишлено. Той не е знаел, че е полицай, когато го е ударил.
Мъжкият служител се присмя на това.
– Да, всички така казват.
Маргерит се почувства зле и ядосана. Тя нямаше толкова пари. Поне не без да отиде при баща си, който щеше да я удари, ако му кажеше защо ги иска.
„Здрасти, татко, срещнах един мъж, който е помощник-сервитьор в местен мотоциклетен бар и трябва да излезе от затвора… Какво е направил? Нищо особено. Просто е нападнал полицай и Блейн. Помниш Блейн, нали? Баща му е един от основните дарители на кампанията ти. Но това е добре, нали? Рен е добър човек. Дори беше прострелян, когато ме спаси от изнасилване, след като бях в квартала, където ми каза да не ходя. Татко? Припадък ли е? Да ти донеса хапчетата за сърцето?“
О, да, това щеше да мине добре.
Г-н Гиври я погледна със съчувствие.
– Какво искате да направя, г-жо Гудо?
Да ми заемате пари?
Преди да успее да отговори с нещо по-разумно от това, външната врата се отвори и влязоха трима мъже. Тя разпозна единия от тях веднага. Беше д-р Джулиан Александър, който беше бил нейния съветник в университета.
Висок, рус и абсолютно красив, той беше с двама други добре изглеждащи мъже. Единият беше с пет сантиметра по-висок и русокос, а другия имаше къса черна коса. Брюнетът беше със същата височина като д-р Александър.
– Бил – каза адвоката ѝ на мъжа с тъмна коса, като му подаде ръка. – Какво те води тук? Не знаех, че вече правиш лични посещения.
Бил се засмя, докато стискаше ръката на г-н Гиври.
– Не правя.
– Тогава сигурно си въобразявам.
Бил продължи да се усмихва.
– Бих искал, но имам изключително ценен клиент, който трябва да измъкна. Той винаги получава личното ми внимание, ако ме разбираш.
Изражението на лицето на г-н Гиври показваше, че той знаеше точно за какво говори Бил. Маргерит нямаше представа кой е клиента на Бил, но той сигурно е богат, за да заслужава такова лично внимание от адвокат, който обикновено не го оказва.
– Маргерит? – Каза д-р Александър, като се приближи към нея. – Какво те води тук? Надявам се, че не си имала проблеми.
Тя поклати глава.
– Само липсата на медийно отразяване показва, че съм невинна. Дойдох да платя гаранцията на един приятел, но разбрах, че нямам достатъчно пари, за да я покрия. – Тя се намръщи, когато изведнъж разбра кой е тъмнокосия мъж. – Вие сте Уилям Лоренс, най-големия син на сенатор Лоренс, нали?
Бил наклони глава, докато търсеше в ума си улики за самоличността ѝ.
– Познавам ли те?
– Тя е дъщерята на сенатор Гудо – казаха едновременно д-р Александър и адвоката ѝ.
– А – каза Бил, като изражението му се проясни. Той ѝ подаде ръка. – Срещали сме се на предизборни партита.
Тя кимна.
– Обичам жена ти. Тя е много интересна личност. – Селена Лоренс беше повече от това. Изключително ексцентрична, Селена беше медиум, която притежаваше магазин за ню ейдж продукти в квартала. Бащата на Маргерит я толерираше само защото семейството на Бил беше едно от най-богатите в щата Луизиана, а семейството на Селена не беше много по-бедно от неговото.
Ако Селена беше бедна, щеше да бъде луда. Така обаче, бащата на Маргерит наричаше гадателката на карти „ексцентрична“.
Бил се засмя.
– Да, такава е. Затова я обичам. – Той посочи блондина до него. – Това е зет ми Кириан Хънтър, а Джулиан вече познаваш.
– Приятно ми е да се запознаем – каза тя на Кириан, който ѝ стисна ръката и ѝ отвърна.
– Ако ме извините за момент… – Бил отиде при рецепционистката, за да поговори с нея.
Маргерит погледна Кириан.
– Вие сте човека, за когото работеше Ник Готие, нали?
Кириан се намръщи.
– Вие сте приятелка на Ник?
Тя кимна.
– Беше страхотен човек.
– Да, беше – каза Кириан с изключително тъжен израз.
Бил се присъедини към тях.
– Сега го водят, но, по дяволите, това момче трябва да се научи да не се забърква в неприятности.
– Какво се е случило? – Попита Кириан.
Бил въздъхна тежко.
– Ами, той пропусна да ми каже, че е нападнал полицай от Тулейн и сега го държат в изолация.
– Рен? – Попита тя с надежда. – Тук си заради Рен?
Кириан изглеждаше шокиран от думите ѝ.
– Ти също познаваш Рен?
Маргерит кимна.
– Току-що се запознахме, но да, познавам го. – Тя погледна срамежливо наоколо. – Срам ме е да кажа, че аз съм причината да бъде арестуван.
Бил повдигна вежди при тези думи.
– Как така?
– Рен дойде в кампуса, за да ми върне раницата, която бях оставила в Санктуари. Когато започна да си тръгва, група момчета от братството започнаха да го тормозят. След като го обидиха многократно, едно от момчетата го бутна и тогава Рен го удари. Останалите се нахвърлиха върху него и тогава дойде полицията и го арестува за нарушаване на обществения ред.
Тя видя, че Бил обмисля новата информация, като се концентрира върху това как да я използва, за да измъкне Рен от неприятностите.
– Наистина ли е нападнал полицай?
– Да, но беше инцидент. Полицаят се приближи отзад и съм сигурна, че Рен помисли, че е друг студент, който се нахвърля върху него. Рен не видя кой е, докато не удари полицая.
Бил я погледна строго.
– Готова ли си да свидетелстваш за това?
– Абсолютно.
– Добре – каза той с усмивка. Тя разбра, че Бил ще измъкне Рен от неприятностите. Слава Богу.

Назад към част 13                                                                Напред към част 15

Глава 4

Маргерит сложи книгите си в заетата раница. Все още не беше намерила чантата си Прада. Не можеше да си представи какво е станало с нея. Проверила беше загубените вещи в библиотеката десетки пъти. Не беше в нейния стил да губи такива неща.
Въздишайки, тя стана от бюрото си, за да отиде в библиотеката и да се срещне с групата си.
Когато излезе от сградата и пресече тревата, тя не обръщаше внимание, докато не чу мъж да я вика:
– Маги. – Гласът му беше толкова дълбок и дрезгав, че я накара да изтръпне.
Знаеше само един човек, който имаше такъв глас. Само един човек, който я наричаше Маги в наши дни…
Спря се и се обърна, за да види Рен, който идваше към нея от улицата. Той се движеше с грациозна, мъжествена походка, която я накара да изпита вълна от възбуда. Носеше избледнели дънки с дупки на двете колена, черни мотоциклетни ботуши и черна тениска, върху която беше облякъл раздърпана червено-черна фланелена риза, която беше оставил разкопчана. Тя не познаваше никой, който да се обличаше толкова небрежно, а имаше нещо в дрехите му, което го правеше да изглежда като млад тийнейджър.
Но освен това, беше очевидно, че той беше напълно изваян. Факт, който тя знаеше от първа ръка, тъй като го беше виждала без тези дрехи. Имаше и нещо опасно самоуверено в него, което подсказваше, че е много по-възрастен, отколкото изглеждаше на пръв поглед.
Той държеше едната си ръка зад гърба си, докато се приближаваше, за да застане точно пред нея. Тя трепереше от внушителното му присъствие. Той беше много по-висок от нея, а тези очи…
Имаше моменти, в които не изглеждаха съвсем човешки.
– Трябва ли да стоиш прав? – Попита тя.
Той сви рамене с небрежност, която тя не можеше да разбере.
– Казах ти, че не е фатално. – Той извади раницата ѝ отзад. – Но реших, че може да я искаш обратно. Остави я в бара онази вечер.
– О, слава Богу! – Каза тя, радостна, че я е получила обратно.
– Толкова ме изненада, когато дойде в стаята ми вчера, че забравих, че е там.
Тя му се усмихна, благодарна, че е направил толкова усилия, за да я донесе тук.
– Не беше нужно да ми я носиш. Можеше просто да ми се обадиш и аз щях да дойда да я взема.
– Нямах номера ти.
– О – каза тя, когато осъзна, че не му го беше дала. Което повдигна друг въпрос.
– Как ме намери тук?
Той не отговори. Всъщност изглеждаше доста неудобно от въпроса ѝ.
– Трябва да тръгвам.
– Какво, по дяволите, е това?
Маргерит погледна зад рамото на Рен и видя Блейн с група от събратята си от братството. Тя рязко пое въздух. Това не беше добре. Познавайки Блейн, той щеше да разгледа това като пряко нарушение на територията му от страна на Рен, а с подкрепата на приятелите си, не се знаеше какво можеше да направи. Блейн можеше да бъде истински гадняр, когато пожелаеше.
– Това не е твоя работа, Блейн – изръмжа тя в предупреждение. – Остави ни на мира.
Той не разбра очевидния ѝ намек.
Блейн ги изгледа злобно.
– Какво става тук, отмъщението на помощник-сервитьора? В случай, че не си забелязал, приятелю, тук няма маси, които се нуждаят от почистване.
Тя усещаше гнева, който се надигаше в Рен. За щастие, той го задържаше.
Тя погледна строго Блейн.
– Остави го на мира, Блейн. Веднага.
Блейн се усмихна презрително на Рен, докато погледна с отвращение дрехите му.
– Какво? Не можеш ли да си позволиш истински панталони? Или си толкова горещ, че се нуждаеш от естествена вентилация?
– Блейн – изръмжа тя.
– Какъв вид коса е това? – Попита друг от момчетата от братството. – Никога ли не я миеш?
– Това са дреди, човече – отговори друг с фалшив ямайски акцент. – По-добре е за пушене на марихуана, не знаеш ли?
Блейн цъка с език, след което ѝ хвърли фалшив съчувствен поглед.
– Наистина, Маржо, защо се мотаеш с такива нископробни типове? Знам, че не можеш да промениш коя е била майка ти, но, по дяволите, жено, бих си помислил, че гените на баща ти ще вземат превес.
– Съжалявам, Маги – каза Рен с тих глас. – Не исках да те засрамя.
– Ти не ме смущаваш – каза тя със стиснати зъби. – Те ме смущават.
Рен все още не я погледна. Той се отдалечи от нея и се върна към улицата.
– Да, продължавай да вървиш, сервитьорче – каза Блейн с кисел тон – и не се навъртай повече около нея.
Когато Рен мина покрай тях, Блейн го бутна. Реакцията на Рен беше бърза и бурна. Той заби юмрука си право в лицето на Блейн. Блейн падна тежко на земята, докато приятелите му от братството се нахвърлиха върху Рен.
– Спрете! – Извика Маргерит, страхувайки се, че ще наранят Рен. Но, честно казано, той се справяше с тях без особени затруднения. Хвърли единия на земята, а другия го удари силно, докато другите двама се опитваха да го ударят.
Изведнъж се появиха охранителите на кампуса и отдръпнаха Рен. Той се обърна към охранителя с ръмжене и го удари, преди да осъзнае, че не е друг студент.
Другият охранител извади палка и удари Рен по раненото рамо. Той изръмжа силно и отблъсна охранителя. Маргерит осъзна, че Рен щеше да нападна и него.
– Рен, спри! – Извика тя.
– Те ще те наранят.
Той замръзна на място.
– Искам този копелдак да бъде арестуван за нападение – изръмжа Блейн, докато изтриваше кръвта от лицето си. Носът му беше в ужасно състояние.
– Не се притеснявай – каза охранителя, докато слагаше белезници на Рен зад гърба му. – Той отива направо в центъра.
Рен беше безразличен и не каза нищо в своя защита.
Маргерит беше бясна от това.
– Той не е направил нищо лошо. Те го нападнаха първи.
– Глупости – каза друг член на братството, докато избърсваше кръвта от устните си. – Той удари Блейн без причина. Ние просто защитавахме нашия брат от това животно.
– Той дори не принадлежи на това място – добави Блейн. – Той е градски боклук, който е нарушил частна собственост.
Полицаят, който Рен беше ударил, затегна белезниците до такава степен, че тя можеше да види, че се впиват в китките му.
Рен все още не казваше нищо. Нито трепна, нито показа каквато и да е емоция.
– Ученик ли си тук? – Попита го полицая с гневен тон.
Рен поклати глава.
– Тогава защо си в кампуса?
Рен не отговори.
Полицаят ставаше все по-ядосан, докато дърпаше белезниците на Рен.
– Момче, по-добре ми отговори, ако знаеш какво е добре за теб. Кой те покани тук?
Рен продължи да гледа към земята.
– Никой.
– Той беше мой гост – каза Маргерит.
Рен я погледна строго.
– Тя лъже. Аз дори не я познавам.
Сърцето на Маргерит се сви, че той се опитваше да я защити, за да не се забърка и тя в неприятности. Като студентка, тя носеше отговорност за всеки, когото поканеше в кампуса.
Междувременно не се знаеше какво щеше да направи полицията с него.
Тя започна да говори и да казва истината, но изражението на лицето на Рен я накара да млъкне. Разбра, че той не искаше да го опровергава.
Полицейска кола спря до тротоара.
Чувствайки се напълно безпомощна, тя гледаше как вземат Рен и го поставят грубо в колата.
– Чакай, докато адвокатите ми се разправят с него – каза Блейн със смях. – Този гад ще получи доживотна присъда за това.
Тя се обърна към Блейн с убийствен поглед.
– Ти си такъв задник. Можеш да забравиш за стажа при баща ми. По-скоро ще замръзне ада, отколкото да стъпиш в офиса му.
– Маржо…
Тя изтръгна ръката си от хватката му и се запъти към колата си. Трябваше да намери адвокат за Рен. Нямаше как да го остави в затвора, след като той не беше направил нищо друго, освен да се защити.

Назад към част 12                                                              Напред към част 14

* * *

Маргерит въздъхна, когато вкуси дивата развратност на устата на Рен. Езикът му се плъзна по нейния, карайки я да трепери. Той миришеше на пачули и антибиотичен крем.
Освен това, миришеше на суров, земен мъж. На развратни полунощни удоволствия, които тя искаше да прекара целия ден в дегустиране.
Той се отдръпна с дълбоко ръмжене.
– Върви, Маги. Преди да е станало твърде късно.
Думите му я объркаха напълно.
– Твърде късно за какво?
– Ейми – каза той през зъби, като отказваше да погледне Маргерит.
Ейми я дръпна назад.
– Хайде, Маги. Той наистина трябва да си почине.
Рен гледаше как жените си тръгват. Сърцето го болеше от загубата. Дори и сега аромата на Маги се беше залепил за него. Изпълваше ноздрите му, карайки звяра в него да реве от притежателност. Искаше я по начин, който беше трудно да се отрече.
Постави дланта си върху слабините си, които бяха твърди като камък и пулсираха. Никога не беше искал нещо повече от това, което искаше в този момент – да прекара една нощ насаме с нея.
Но това беше невъзможно и той го знаеше.
Тя беше човек, а той беше животно… В повече от един смисъл. Нямаше начин да се довери на себе си с жена. Нямаше начин да се довери на себе си с никого. Можеше да стане жесток в един миг. Това беше проклятието на неговия народ и неговата порода.
Дори собствената му майка се беше обърнала срещу баща му…
Въздишайки, Рен погледна сивата блуза, която Маги му беше донесла. Усети усмивка да се извива на устните му и това беше най-удивителното нещо от всичко. Не можеше да си спомни кога за последен път се беше усмихнал. По дяволите, дори не беше сигурен дали някога в живота си се беше усмихвал.
Чудно чувство го обзе. Не знаеше какво означаваше. Притисна хартиената салфетка към лицето си. Тя носеше слаб спомен от сладкия, женствен аромат на Маги. Стисна я в юмрука си, докато брутална вълна от желание го обзе.
Отмести хартията и задържа подаръка ѝ в юмрука си, докато се отпусна обратно.
Някой почука на вратата му.
Дъхът му спря, надявайки се, че отново е Маги, но не беше. Ейми влезе в стаята.
– Добре ли си, малкия?
Той кимна. Ейми беше единствения човек, на когото позволяваше да го нарича „малкия“. Тя не го използваше като обида, а по-скоро като приятелско галено име. От всички хора и животни в Санктуари, Ейми беше единствената, която някога го беше карала да се чувства поне малко добре дошъл. Но тя, като останалите, се страхуваше от него. Страхуваше се дори и сега, макар че се опитваше да го скрие.
Тя пресече стаята. Когато се протегна към чантата и хартията, той изсъска и изръмжа към нея. Тя веднага се изправи.
– Мислех, че искаш да ги изхвърля.
– Не.
Тя вдигна ръце в знак на капитулация.
– За да знаеш, изпратих я у дома.
Там беше мястото на Маги, но тази мисъл разкъсваше сърцето му от болка. Той не искаше тя да е у дома. Искаше…
Искаше тя да е тук, с него.
Колко глупаво беше това?
– Защо не ѝ даде раницата? – Попита Ейми с невинен тон.
Той погледна към ъгъла, където лежеше черната раница „Прада“ на Маги. Маги я беше оставила в бара, под масата, по време на суматохата снощи. Ейми я беше намерила малко след като Маги си беше тръгнала и му беше казала за нея тази сутрин. Той веднага беше наредил на Ейми да му я донесе. Не искаше никой друг да пипа нещо толкова лично за Маги.
– Забравих.
Ейми кимна.
– Искаш ли да я взема…
– Не!
Мечката го погледна строго.
– Трябва да овладееш гнева си, малчо. Знаеш какво е казала мама.
Той отвърна на погледа на Ейми с поглед.
– Не искам твоята миризма върху нейните вещи. Разбра ли?
Ейми го погледна с недоумение.
– Какво ви е на вас, странни котки? Кълна се, че не знам кои са по-териториални, вие или вълците. Артемида да ни пази от всички вас.
Той гледаше как Ейми напуска стаята и внимателно затваря вратата. Притисна блузата към себе си, затвори очи и си представи лицето на Маги. Ник беше прав, тя беше красива жена. Най-накрая разбра какво е имал предвид Ник, когато я нарече „стока от най-високо качество“. Тя излъчваше това от всяка своя част.
А той не беше нищо друго освен преследвано парче лайно, чийто живот беше толкова безценен, колкото клонче.
Беше вярно. Животът му беше безценен. Той беше безценен. Беше унищожил всичко, до което се беше докоснал.
Болейки го, от истината, той остави човешката си форма да се разтвори в тази на тигър. Погледна голямата си бяла лапа върху блузата. Какво не би дал, за да бъде човешко мъжко същество. Но пък, би убил, за да бъде всичко друго, освен това, което беше в действителност.
Всичко, което някога беше искал, беше да принадлежи някъде. Навсякъде. Но не беше писано да стане така.
Част от него искаше да разкъса блузата, за да я махне от погледа си, но другата част не му позволяваше. Маги му я беше дала. Беше направила всичко възможно, за да я донесе тук. Беше подарък. Истински подарък и той щеше да го цени като такъв.
Затвори очи и все още усещаше вкуса на целувката ѝ. Усещаше аромата ѝ върху кожата си.
И, Боже, помогни му, искаше още.

* * *

Маргерит не можеше да забрави вкуса на Рен. Никой мъж не я беше целувал така. Беше греховно и нечестиво. Декадентско. Притежателно и страстно.
Той съвсем не беше подходящия мъж, за когото да мисли. Той беше помощник-сервитьор. Баща ѝ щеше да получи инсулт, ако разбереше, че е говорила, да не говорим за целувала, с мъж като Рен.
Но това нямаше значение за нея. Рен беше прекрасен.
– И той ми спаси живота – прошепна тя. Нямаше начин Блейн или Тод да направят такова нещо, а дори и да го бяха направили, нямаше да я придружат до дома с огнестрелна рана. Те биха лежали на земята, крещейки за линейка и най-добрия хирург, който може да се купи с пари, да дойде от клиниката „Майо“.
Но Рен, не беше казал и дума за раната си. От друга страна, той не беше особено разговорлив. Тя никога не беше срещала човек, който да говори по-малко. И все пак, тя се чувстваше по-привлечена от него, отколкото някога е била привлечена от някого. Той казваше много повече с мълчанието си, отколкото повечето други с хиляди думи.
Не можеше да не се чуди дали част от привлекателността му не се дължеше на факта, че беше толкова социално неприемлив за баща ѝ. Можеше да си представи как ги представя.
– Здрасти, татко, това е моя приятел. Знам, че му трябва подстригване и че работи в бар за мотоциклетисти, но не е ли страхотен?
Баща ѝ веднага щеше да получи пристъп.
Въпреки това, тя все още усещаше вкуса на устните на Рен. Усети стоманената му ръка, която обгърна главата ѝ, докато я целуваше.
Как можеше някой да я възбуди толкова?
– Изкарай го от главата си.
Да, по-лесно е да го кажеш, отколкото да го направиш. Всичко, което искаше, беше да се върне в бара и да го види отново.
– Не мога.
Колкото и да харесваше Рен, тя обичаше баща си, а той никога, никога нямаше да приеме да излиза с някой като Рен. Не можеше да му причини това, дори и да беше егоистичен копелдак, който се тревожеше повече за избирателите си, отколкото за дъщеря си. Той все пак беше баща ѝ и след самоубийството на майка ѝ, беше единственото семейство, което Маргерит имаше.
Не можеше да вижда Рен повече. Не можеше. Независимо какво мислеха или спореха тези странни чувства в нея, тяхното познанство беше приключило.

Назад към част 11                                                        Напред към част 13

* * *

Веднага щом излезе от последния си час по право, Маргерит се върна във Френския квартал. Тя беше пропуснала следобедната си група за учене, за да отиде да види Рен. Искаше да му благодари лично, че я е спасил.
Това беше най-малкото, което можеше да направи.
Когато стигна до Санктуари, беше малко след шест вечерта и вече беше тъмно навън. Погледна в тъмното вътрешно пространство на бара и видя висок мъж с тъмна коса, който почистваше масите. Не беше особено привлекателен, имаше сплъстена коса и цялото му тяло беше покрито с цветни татуировки.
Докато продължаваше да оглежда малкото хора, не можа да открие и следа от Рен, но забеляза сервитьорката от предната вечер, която се приближаваше към една маса с поднос, натоварен с напитки.
Маргерит се насочи към нея, докато жената подреждаше напитките пред мъжете, които я оглеждаха.
– Здрасти – каза Маргерит, когато жената напусна масата. – Рен работи ли тази вечер?
Сервитьорката я погледна с намръщено чело, сякаш беше най-лошото същество на света.
– Вие сте жената, която беше тук снощи с онези идиоти.
Маргерит се изчерви от думите ѝ.
– Да, и съжалявам за това.
– Трябва да съжалявате. Вкарахте Рен в много големи неприятности.
Стомахът ѝ се сви при думите на сервитьорката.
– Не исках да го направя. Моля те, кажи ми, че не са го уволнили заради това. Не беше негова вината. Нямах как да знам, че ще се държат така.
Сервитьорката все още я гледаше с недоверие.
– Виж, наистина съжалявам за това. – Маргерит вдигна подаръка в ръцете си.
– Просто исках да дам това на Рен като малък знак, ок?
– Знак за какво?
Сърцето на Маргерит се сви, когато разбра, че сервитьорката няма да ѝ помогне. Не е чудно, че е срамежлива. Трудно е да бъдеш друго, когато хората могат да бъдат толкова груби и отблъскващи. Много по-лесно е да си сам.
– Моля те, просто се погрижи Рен да получи това.
Когато се обърна да си тръгне, жената я спря.
– Хей, ти беше ли там, когато Рен беше прострелян снощи?
Маргерит се вцепени от въпроса. Чула ли беше правилно?
– Извинете?
– Няма значение – каза блондинката, докато се обръщаше с чантата в ръка. – Ще се погрижа да получи това.
Сега беше ред на Маргерит да спре сервитьорката, тъй като в нея се надигна тревога. Сигурно Рен не беше ранен. Тя щеше да знае, ако беше прострелян снощи.
– За какво говорите? – Попита тя сервитьорката. – Рен не беше прострелян снощи. Куршумът го е пропуснал… Нали?
Изражението на лицето на блондинката потвърди опасенията на Маргерит. Куршумът не го беше пропуснал.
– Какво му се е случило? – Попита Ейми.
Маргерита преглътна, обзета от чувство за вина.
– Бях ограбена и той се появи от нищото, за да ги прогони. Един от мъжете имаше пистолет, с който стреля, но Рен ми каза, че не е ранен. Не видях рана по него. – Сигурно щеше да види рана от куршум, нали?
Ако беше тежко ранен, щеше да каже нещо. В края на краищата, никой мъж не понася куршум без да се оплаче…
– Рен те е спасил? – Сервитьорката зададе въпроса, сякаш не можеше да повярва, че той би направил такова нещо.
Маргерит кимна.
– Куршумът само го е одраскал, нали?
– Не – отговори твърдо сервитьорката. – Рен почти умря снощи.
Маргерит се почувства зле от новината. Това не можеше да е истина. Сигурно сервитьорката просто си играеше с нея.
– В коя болница е?
Тя можеше да види в изражението на жената, че се колебае дали да ѝ отговори, и не можеше да я вини. Боже, тя беше накарала Рен да бъде обиден, нападнат и прострелян – всичко това за по-малко от час. Този беден човек най-вероятно никога повече не искаше да я види, докато е жив.
Ейми присви очи към Маргерит, преди да направи крачка назад.
– Ти си тази, която му изпрати всички тези цветя днес, нали?
– Да. Ако знаех, че е ранен, щях да изпратя още повече.
Това сякаш я забавляваше.
– Чакай. – Ейми върна чантата на Маргерит, преди да я заведе до вратата зад бара. – Чакай тук, ще се върна след няколко минути.
Маргерит кимна, като забеляза враждебните погледи, които ѝ хвърляха барманите. Бяха облечени в тениски и дънки и макар да бяха красиви, излъчваха смъртоносна аура. Изглеждаше, че не харесват присъствието ѝ в бара, но тя не можеше да си представи защо…
Освен ако не знаеха за Рен и я обвиняваха за това.
Нервна и несигурна, Маргерит се обърна и видя мъжа с дългата черна коса от снощи. Джасин. Така се казваше. Както и останалите, той я гледаше ядосано. Не каза нищо, докато прибираше чистите чаши.
Изглеждаше, че минава вечност, докато Ейми се върна, за да ѝ махне да мине през вратата.
– Следвай ме.
Маргерит издиша облекчено, когато жената я поведе в голямата търговска кухня. Пет готвачи бръмчаха около тенджери и фурни, докато двама мъже миеха чинии в голяма мивка. Никой от работниците не обърна внимание на двете.
Поне не, докато не стигнаха до друга врата в края на дългите стоманени маси. Висок блондин стоеше пред нея и изглеждаше недоволен, че Ейми искаше да преведе Маргерит през нея. Приличаше на мъжа, който ги беше изхвърлил от бара снощи, само че изглеждаше, че изобщо не я помнеше.
– Какво правиш, Ейми? – Попита той с ръмжащ тон.
– Махни се, Реми.
– Глупости.
Ейми сложи ръце на хълбоците си.
– Махни се, братко, или ще куцаш.
Той присви очи.
– Не ме плашиш, грациозна. Мога да ти откъсна главата, без да трепна.
– А аз мога да ти причиня много по-трайна болка. – Погледът ѝ се спусна към слабините му. – Сега се махни или ще загубиш.
Изкривявайки устните си, той неохотно се подчини.
– Не обръщай внимание на намръщеното му изражение – каза Ейми, докато отваряше вратата. – Това е естественото му изражение. Повярвай или не, то му отива много повече от усмивката. Тя просто изглежда зловеща.
Маргерит не знаеше какво да мисли, докато Ейми я водеше в един елегантен, старомоден салон. Къщата беше абсолютно красива. Странно, но изглеждаше сякаш беше в някакъв вид времева дупка или нещо подобно. От тази страна нямаше нищо, което да изглеждаше модерно. Нищо.
Погледът ѝ падна върху вратата, която имаше пет заключващи болтове и алармена система, която можеше да се съревновава с тази на НАСА.
Добре, не беше напълно антична. Но освен тези разкриващи детайли, беше като да влезеш в старомоден филмов декор.
Ейми поведе Маргерит по сложна ръчно издълбана стълба към втория етаж, който беше облицован с махагонови врати. Сервитьорката не спря, докато не стигнаха до средата на коридора. Тя почука на вратата, после я отвори леко.
– Облечен ли си? – Попита тя, като се позиционира така, че Маргерит да не може да погледне в стаята.
Нямаше отговор.
– Да, имаш посетител. Затова трябва да бъдеш човек за малко, ок? – След кратко колебание, Ейми се отдръпна и отвори вратата по-широко. – Ще чакам тук, докато приключите. Просто ме повикайте, ако имате нужда от нещо. – После тихо добави: – Като свещеник, полицай или дресьор на лъвове.
Маргерит се намръщи. Какво странно нещо да се каже, но тогава тя бързо разбра, че всички тук бяха малко странни.
Тя мина покрай Ейми, влезе в стаята и замръзна, когато видя Рен, лежащ на голямо легло под черно одеяло, което пасваше на черните завеси, покриващи прозорците. Кожата му беше призрачно бледа. Цветята, които тя беше изпратила по-рано, бяха подредени на шкафа му и пред него, но освен това в стаята нямаше абсолютно нищо лично, което да я обозначава като негова. Изглеждаше, сякаш той не беше нищо повече от посетител, който просто прекарваше една-две нощи там.
Сърцето ѝ затупа, докато отиваше към него. Дишаше с усилие, а рамото и горната част на гърдите му бяха превързани с голяма еластична превръзка. Черното одеяло покриваше долната част на тялото му, а горната беше гола, разкривайки ѝ забележително мускулести гърди и ръце. Мъжът беше невероятно добре сложен, с изразени коремни мускули. Единствените косми по гърдите му бяха малка тъмноруса ивица, която се простираше от пъпа му надолу и изчезваше под одеялото.
Но това, което най-много привлече вниманието ѝ, беше очевидната болка, която изпитваше.
Маргерит коленичи до леглото, обзета от чувство за вина. Всичко това беше по нейна вина. Всичко…
– Защо не ми каза за това?
Той не отговори. Вместо това протегна ръка и отмести кичур коса от лицето ѝ.
– Не трябваше да се връщаш тук, Маги.
Ръката му беше груба и с мазоли. За разлика от момчетата, които познаваше, ръцете му бяха свикнали с тежка работа, а не с маникюр с масло.
– Исках да ти дам малък подарък, за да ти благодаря за снощи.
Рен погледна цветята в стаята му. Мечките и другите го тормозеха безмилостно за тях. Не че му пукаше. За него тези цветя бяха невероятно ценни.
Никой друг не му беше давал подарък досега. Никой.
Започна да се изправя, но Маги го спря.
– Не трябва да се движиш.
Загрижеността на лицето ѝ го разкъсваше.
– Няма нищо.
– Не. – Тя посочи превръзката, където отново се образуваше червено петно. – Виж, кървиш. Да се обадя ли на някого?
Той поклати глава.
– Ще оздравея.
Красивите ѝ кафяви очи го осъждаха и се съмняваха в него.
– Не мога да повярвам, че не ми каза, че са те простреляли снощи. Ами ако беше умрял?
Той изсумтя.
– Прострелвали са ме достатъчно пъти, за да знам кога не е фатално.
Маргерит го погледна изумено. Говореше ли сериозно? С него никога не беше сигурна. В случайни разговори той ѝ споменаваше неща, които биха били ужасяващи, ако бяха верни, а безразличния начин, по който говореше за тях, я караше да вярва, че може би са верни.
– От кого си прострелван?
Той не отговори на въпроса ѝ, докато се изправяше в леглото. Косите му паднаха обратно в очите, скривайки лицето му от погледа ѝ. Тя започваше да подозира, че го прави умишлено, за да може да наблюдава света, докато никой не може да го наблюдава.
Въпреки това, тя видя малка капка пот да се стича по лицето му от напрежението да бъде буден.
– Няма да остана дълго – каза тя, подавайки му чантата в ръцете си.
Той я погледна, сякаш беше извънземно същество. Всъщност беше доста комично. Човек би си помислил, че този мъж никога не е получавал подарък.
– Какво е това? – Попита той.
– Отвори го.
Тя помисли, че той може би се мръщи, когато вдигна хартиената салфетка отгоре и я доближи до лицето си. Изглеждаше, че я души…
– Какво правиш? – Попита тя, намръщвайки се.
Без да отговори, той остави хартията настрана, после се протегна и извади сивата блуза отвътре. Тя се усмихна на объркването му.
– Знам, че каза, че ходиш на курсове в UNO, но не можах да се престраша да ти купя пиратска блуза. Видях блузата с тигъра на LSU в един магазин и трябваше да я купя. Знам, че е странно, но винаги съм имала слабост към тигри и реших, че ще ти стои добре.
Той наклони глава настрани, сякаш напълно объркан или заинтригуван от думите ѝ.
– Благодаря ти, Маги.
Звукът на този прякор от устата му я накара да се разтрепери. Обичаше начина, по който го изговаряше – уверен, дълбок и защитен. Беше почти като ласкаво обръщение.
– Има ли нещо, с което мога да ти помогна? – Попита тя.Рен се вцепени от въпроса ѝ, в повече от един смисъл. Единственото, което искаше от нея, беше нещо, за което никога не би могъл да я помоли – да я има гола в леглото си. И това добави дълбока, необяснима болка в гърдите му.
– Добре съм.
– Сигурен ли си? Мога да донеса…
– Ейми? – Извика той, прекъсвайки я.
Вратата се отвори веднага и той видя грациозната мечка. Тя хвърли бърз поглед между тях, докато се приближаваше към леглото.
– Тя трябва да си тръгне – каза ѝ Рен.
Ейми кимна, после се протегна към Маги.
Тя се отдръпна от докосването на Ейми.
– Рен…
– Трябва да си почина, Маги. Моля те.
Маргерит се поколеба, като чу напрежението в гласа му. Как можеше да спори с това? Той изпитваше силна болка, защото ѝ беше спасил живота, докато повечето мъже биха се обърнали и не биха се занимавали с нея.
– Добре. – Тя се върна към леглото и се наведе, за да го целуне леко по бузата.
Рен не можеше да диша, докато желанието го обземаше. Единственото, което можеше да направи, беше да не я дръпне в леглото си…
Преди да успее да се опомни, той хвана главата ѝ, когато тя започна да се отдръпва, и привлече устните ѝ към своите. Той изръмжа от сладкия ѝ вкус. От мекотата на устните ѝ под неговите. Беше първия път в живота му, когато вкусваше жена, но въпреки това не можеше да си представи жена, която да има по-добър вкус от тази. Тя беше невероятна.
Устните на Маги бяха меки и разкошни. Те събудиха в него силен глад, който жадуваше само за нея. Беше глад, който го плашеше и вълнуваше по начин, който никога не би помислил за възможен.
Не трябваше да изпитва това. Не към човек. Не към никого.
Боже, спаси ги и двамата от разкъсващите го емоции.

Назад към част 10                                                                    Напред към част 12

Глава 3

– По дяволите, тигре. Какво, по дяволите, си направил? Освен че си бил прострелян, разбира се.
В тигровата си форма Рен отвори очи и видя Дев да влиза в спалнята му. Погледна часовника на нощното си шкафче и видя, че е малко след обяд – прекалено рано за него да е станал и да се разхожда, особено когато го болеше толкова много.
Всъщност беше удивен, че мечката беше будна и в човешка форма, нахлувайки в стаята му. Повечето от Катагари имаха затруднения да поддържат човешка форма до залез слънце. Затова по правило те бяха предимно нощни същества.
Да не говорим, че обитателите на къщата „Пелтие” знаеха, че тигрите не обичат да бъдат обезпокоявани, особено когато спят дълбоко.
Без да променя животинската си форма, Рен вдигна главата си от възглавницата, за да наблюдава как Дев отива към скрина му. Рен изръмжа предупредително към мечока, който не му обърна внимание, докато поставяше върху скрина огромна аранжировка от цветя.
Рен започна да се мърда в леглото, но раната му беше прекалено болезнена. Вместо това, той изрева заплашително.
– Успокой си тигърския задник – каза Дев с раздразнен тон. – Ако някой има право да е ядосан, то това сме ние. Забелязваш ли, че аз съм този в човешка форма, а ти не? Мислиш ли, че искам да съм буден и да изглеждам така в този нечестив час на деня?
Мечката имаше право.
– А знаеш ли защо сме будни?
Сякаш го интересуваше. Ако Рен беше в човешка форма, щеше да гледа с насмешка мечката.
Без да се интересува от настроението на Рен, Дев едва се поколеба, преди да отговори на собствения си въпрос.
– Защото всички мислехме, че са за Ейми. Никога не си виждал мечки да се движат толкова бързо, колкото ние, когато Маман ни каза, че има фургон, натоварен с цветя, които трябва да бъдат доставени тук. Бяхме готови да размажем някой местен, когато куриера каза, че са изпратени за теб.
Дев се приближи до леглото и извади малка картичка от задния джоб на дънките си.
– На нея пише „Благодаря за снощи“. – Дев му се усмихна забавно. – И какво е това? Най-накрая имаше късмет и намери някой, който отчаяно искаше да си легне с теб ли?
Рен изръмжа на Дев, принуждавайки мечката да скочат от леглото.
Дев го погледна строго.
– По-добре спри с тези глупости, иначе ще се сбием. Не ме интересува дали си ранен, аз не си играя.
„И аз също, задник.“ Рен му изпрати думите телепатично.
Дев погледна Рен с изумление.
– Уау. Много срички и цяло изречение от тигъра. Кой би си помислил? Която и да е била тя, трябва да е имала много талант, за да те накара да говориш. Следващото нещо, което ще направи, е да съживи мъртвите. Бързо, повикай Нощния ловец. Сигурен съм, че на някой от тях ще им хареса още едно възкресение.
Рен изръмжа, но преди да успее да се хвърли, четирима от братята на Дев донесоха още цветя. Много повече. За няколко минути цялата стая приличаше на погребална зала.
Веднага щом подредиха цветята около леглото и скрина, всички момчета си тръгнаха, с изключение на Дев и по-малкия му брат Сер.
Сер поклати русата си глава, докато се спря в краката на леглото, за да погледне Рен.
– Човече, Рен. Впечатлен съм. Никоя жена не ми е изпращала цветя, за да ми благодари.
Дев изсумтя.
– Не се впечатлявай толкова. Мисля, че тя не е изпратила цветя, за да му благодари. Едно цвете означава „благодаря“. Толкова много цветя означават, че тя е мислила, че той е мъртъв. Или че тя го е убила. – Дев погледна спекулативно наоколо. – Хм… Мисля, че е сложила тигър в резервоара си, но това не я е развълнувало. Тя има нужда да отиде на лов за мечка.
Рен се хвърли към Дев, но преди да успее да хване мечката, Сер издърпа брат си извън обсега му.
– Спри, Дев. Определено не искаш да застанеш между тигъра и тази жена.
– Защо не?
Рен се изправи в позиция за удар от леглото. Този път нямаше да пропусне.
– Ето защо – отсече Сер. Избута Дев през вратата, после се обърна към Рен. – Отиди да си починеш, тигре. Ние ще те пазим.
Рен седна обратно на леглото, докато Сер затваряше вратата. Въпреки това Рен все още можеше да ги чува в коридора.
– Боже, Дев. Напълно ли си загубил ума си? Не дразни психотичния тигър. Той се ядосва и му тече слюнка от устата. Някой ще си помисли, че е бесен.
Дев се изсмя:
– Да, но да го дразня е като да хвърлям месо на Кайл. Много е забавно.
Сер изпусна отвратен звук.
– Да, и бих искал да спреш да хвърляш месо на бедния Кайл в бара. Той не може да се контролира с това. Преди да се усетиш, той се е превърнал в мечка, мама е в истерия, а ние всички трябва да контролираме тълпата и да не им позволяваме да си спомнят, че току-що са видели едно дете да се превръща в животно. Това е голяма болка за всички нас.
– Да, но не мога да се сдържам.
Рен чу Сер да ръмжи заплашително на по-големия си брат.
– Знаеш, че ако не се научиш, татко един ден ще те убие.
– Но докато дойде този ден, ще се забавлявам много повече с всички вас.
Сер въздъхна.
– Дотогава ни направи услуга и остави тигъра на мира. Знам, че си правил всичко на два крака… А и на четири, но това момиче е различно, що се отнася до Рен. Поне веднъж изключи либидото си и се заеми с някоя от обичайните си забежки.
– Какво си? Луд ли си? Не ме интересува г-ца Препи Уптайт Слоун Рейнджър. Боже. Ще ми остане каки между зъбите. Можеш ли да си представиш? Никога не съм носил каки и никога не искам да виждам жена без него. Плаши ме.
Гласовете им изчезнаха от обсега на слуха. Рен се свлече обратно на леглото, облекчен, че Дев просто си беше обичайния гадняр и всъщност нямаше никакви амбиции към Маги. Само това му беше спасило живота.
От друга страна, Рен също не трябваше да има амбиции към Маги. Какво имаше в нея?
Не че, имаше значение. Той нямаше да я види отново. Можеше да е луд, но не беше самоубиец. Нищо добро не можеше да излезе от това, че прекарваше време с човек. Нищо.

Назад към част 9                                                             Напред към част 11

* * *

Маргерит се принуди да не реагира на горещия, поглъщащ поглед на Рен. Никога не беше проявявала такъв интерес към мъж, особено към такъв, за когото нямаше никаква представа как изглежда.
Беше абсурдно, но не можеше да отрече чувствата, които изпитваше тялото ѝ. Трябваше поне да поиска номера му или имейла му.
Той се качи в таксито и затръшна вратата с категоричност, която отекна в нея.
Маргерит гледаше как таксито се отдалечава, докато изпитваше необяснимо желание да се обади на Рен. Имаше нещо толкова самотно в него, че я докосна дълбоко.
Но вече беше твърде късно. Той си беше тръгнал. И най-вероятно, тя никога повече нямаше да го види.

* * *

Докато Рен плащаше на шофьора, само на една пряка от апартамента на Маги, той започна да се поти от усилието да остане в човешка форма. Трябваше да се махне оттук и да се прибере у дома възможно най-бързо. Ако загубеше съзнание като човек, веднага щеше да се превърне в истинската си същност. А последното, от което се нуждаеше, беше да припадне в образа на голяма котка.
Това щеше да бъде еднопосочен билет за някаква правителствена лаборатория. Беше гледал достатъчно епизоди от „Досиетата Х“ и „Бъфи“, за да знае, че това е последното място, на което би искал да се озове.
Скривайки се в тъмната сянка зад гаража, той се телепортира обратно в къщата на Пелтие и в кабинета на Карсън Уайтъндър.
Карсън, който беше върколак-ястреб, беше ветеринарен лекар и лекар на всички нечовешки обитатели на убежището на Николет Пелтие, които бяха много. Убежището, беше създадено преди малко повече от сто години, за да бъде пристанище за всички видове. Самите Пелтие бяха превръщачи-мечки, а останалите обитатели бяха леопарди, пантери, вълци и дори дракон. Единственият вид, който липсваше от редиците им, беше чакала, но чакалите бяха дори по-странни от нормалните ексцентрици, които съставляваха тяхната раса. И като такива, чакалите обикновено се държаха настрана от другите клонове на върколаците-ловци.
Както обикновено, Карсън беше в офиса си и четеше медицински текст. Като индианец в човешка форма, което се дължеше на човешкия му баща, Карсън имаше дълга черна коса, която винаги носеше прибрана назад с уестърн лента. Черните му вежди, се извиваха над очите, които бяха със странен кестенявозелен цвят. Тази вечер беше облечен в тъмнозелено поло, сако и дънки.
Рен се приближи и почука на стъклото на вратата, преди да я отвори.
Карсън погледна нагоре.
– Чакай малко, Рен.
Рен се опита, но краката му се подкосиха. Миг по-късно той се превърна в истинската си форма на полубял тигър, полуснежен леопард. Това беше нещо, което го отвращаваше. Обикновено той избираше една от двете форми, но ранен…
Това беше всичко, което можеше да направи.
Карсън стана с ругатня и се втурна към Рен.
– Какво се случи?
Рен не можа да отговори. Опитваше се да остане в съзнание, но в момента, в който Карсън докосна раната му и болката го прониза, всичко потъмня.

* * *

Карсън прокле отново, когато видя кръвта, която напълно покриваше долната част на гърдите на Рен. Хвана телефона Nextel от бюрото си и извика асистентката си.
– Марджи, ела в лабораторията. Изглежда, че Рен е прострелян.
Карсън извика и няколко мечки от долния етаж, за да му помогнат да вдигнат Рен и да го преместят на операционната маса. Въпреки че Карсън като животно-човек беше по-силен от повечето хора, Рен беше изключително голям тигър, който тежеше около 360 килограма, когато беше в животинска форма. Нямаше никакъв шанс Карсън да вдигне огромната котка от пода без помощ.
Папа Пелтие беше първия, който се появи. С височина от два метра в човешка форма, той изглеждаше страшно. Дългата му, вълниста руса коса се вееше около лицето му, което изглеждаше на около четиридесет години в човешки години. В действителност мечока беше по-близо до петстотин. Облечен в тъмносиня тениска и дънки, Татко Мечка беше груб и твърд… От типа мъже или мечки, с които само глупак би се забъркал.
Той се намръщи, като видя тигъра на пода.
– Какво, по дяволите, се е случило?
– Не знам – каза Карсън, докато държеше превръзка върху гърдите на Рен. – Определено е рана от куршум. Нямам представа как я е получил. Почука на вратата, а после падна в безсъзнание.
Секунда по-късно трима от четиризнаците Пелтие влязоха и помогнаха на Карсън да вдигнат Рен на хирургическата маса. Марджи се присъедини към тях и бързо започна да подготвя стаята за операция.
Марджи Нийли беше една от малкото хора, които знаеха кои и какви са членовете на „Санктуари“. Тя беше дребна червенокоса, която беше сервитьорка в бара, докато едно нещастно събитие не разкри пред нея тайната на превръщачите. Тя беше толкова спокойна и приемаща, че те я приеха като една от тях и платиха, за да я обучат да бъде асистентка на Карсън.
Дев Пелтие, който като братята си беше по-младо копие на баща си, се отмести, за да позволи на Карсън да се приближи отново до Рен.
– По-рано тази вечер се сби с няколко човека – каза младия мечок. – Разделих ги и ги изпратих у дома. Не мислиш, че някой от тях се е върнал и му е направил това, нали?
– Не – каза идентичния му брат Реми, докато се отдалечаваше от масата, на която бяха сложили Рен. – Те бяха богати гадняри. Нямаше да се осмелят да застрашат доверителните си фондове за нещо такова.
Дев въздъхна.
– Тъй като става дума за Рен, не може да се каже кого е ядосал. Но поне знаем, че е бил човек. Никой ловец върколак не би използвал пистолет. Това е прекалено грубо.
Татко се съгласи.
– Хайде, момчета, оставете Карсън да работи и ще разберем какво се е случило, когато Рен се събуди.
Мечките се оттеглиха, докато Карсън си измиваше ръцете.
Когато Марджи докосна ребрата на Рен, за да го подготви, той се събуди с жестоко ръмжене и се нахвърли върху нея.
Тя скочи назад с ругатня и притисна ръка към гърдите си.
Карсън се намръщи, когато разбра, че Рен ѝ е разкъсал ръката.
– По дяволите, тигре – изръмжа той, преди да упои Рен. Той все пак се опита да се бори с Карсън, докато упойката не подейства. – Внимавай с гнева си.
– Добре съм – каза Марджи, докато увиваше кърпа около разкъсаната си ръка. – Вината е моя. Не осъзнах, че ще се събуди. Трябваше да знам по-добре.
Карсън поклати глава, докато оглеждаше щетите, нанесени от Рен. Определено щеше да се наложи да я шият.
– Трябваше да те предупредя. Тези от неговия вид са изключително свирепи, когато са ранени. И без друго не харесват другите и са известни с това, че разкъсват всеки, който се приближи до тях.
– Да, бях в бара, когато хората му хвърлиха питие в очите. Все още не съм сигурна как Джасин и Колт успяха да го отдръпнат от тях, преди да се нахвърли.
Карсън издиша уморено.
– Рен става все по-нестабилен. Не знам колко още може да остане тук.
Видя загрижеността в очите ѝ, когато тя погледна към него.
– Това каза и Николет, след като изпрати Рен в къщата на Пелтие. Ако пак се нахвърли така, тя ще го накара да си тръгне.
Карсън погледна обратно към безсъзнателния си пациент.
– Тогава Бог да има милост към него. Най-доброто, което можем да направим, е да го лишим от силите му и да го изхвърлим обратно в миналото, някъде в тропическата гора. Вероятно това е, което трябваше да направят, вместо да го доведат тук.
– Николет вече прави тези приготовления. Тъй като баща му е полудял, тя предполага, че Рен ще последва същия път.
Карсън погледна Рен. Сърцето му се сви. Познаваше тигъра, откакто Рен, беше доведен тук преди почти двадесет години. Травматизиран от насилствената и кървава смърт на родителите си, Рен, тогава току-що беше влязъл в пубертета. Силите му бяха нестабилни и колебливи. Но силите му бяха твърде силни, за да могат да му ги отнемат, особено след като момчето беше нащрек. Той не позволяваше на никого да се доближава до него и в резултат на това нямаше начин да го контролират.
Но сега…
Сега Рен беше изключително небрежен в присъствието им. Поне през повечето време. Би било лесно да го хванат неподготвен и да го лишат от силите му.
Такова нещо беше последното средство за тяхната раса. Беше запазено единствено за онези, които не можеха да се приспособят в човешкия свят. Или за онези, които заплашваха да изложат ловците върколаци на публично разглеждане.
Рен никога не беше искал да се приспособи. Гордееше се, че е несъвместим и изгнаник. Никой не се интересуваше от това, тъй като той си вършеше работата в бара и дори не се опитваше да говори с хората.
Тази вечер нещата се промениха. Той се заинтересува от една човешка жена. Не че контакта с жени беше забранен. Повечето от мъжете им от време на време имаха човешки любовници. Но трябваше да бъдат внимателни кого избират.
Ако недискретността на Рен ги застрашеше, тогава нямаше да има избор.
Той щеше да бъде пожертван без колебание.

Назад към част 8                                                          Напред към част 10

***

Маргерит се спря, докато той продължаваше да върви. Беше ли сериозен? Не, просто си играеше с нея. Сигурно беше така. Ничии родители, не биха се опитали да ги продадат на зоопарк. Това беше глупаво. Рен измисляше случайни странности, само за да докаже тезата си.
Тя се втурна да го настигне.
– А твоите родители? – Попита тя, опитвайки се да омаловажи думите му. – Правили ли са някога нещо подобно с теб?
Той не отговори, но нещо в поведението му подсказваше, че това може би не беше толкова невъзможно заключение…
Не, никой родител не би направил такова нещо на детето си. Баща ѝ беше пълен идиот през повечето време, но дори и той не беше толкова лош.
– Рен? – Каза тя, спирайки го. – Бъди честен. Родителите ти някога опитвали ли са се да те продадат на зоопарк? Хайде. Бъди искрен.
Той веднага измъкна ръката си от хватката ѝ.
– Има една песен на Мъртвите Млекари, която Howlers често изпълняват, когато свирят в Санктуари. Нарича се „V.F.W.: Ветерани от един прецакан свят“. Чувала ли си я?
– Не.
– Трябва да я чуеш. Има много истина в нея. – Нещо проблясна в очите му като кошмар, който се опитваше да прогони. Дълбоката тъга в тях я разкъса. – Всеки има белези от живота си, Маги. Просто забрави, че съм казал нещо, и да те закараме до вкъщи, за да се измиеш. – Той се обърна и продължи по пътя си.
Тя го последва, чудейки се какви ли са белезите му. За млад мъж, в очите му се четеше древна мъдрост. Такова, която подсказваше, че е живял много повече от видимите си двайсет и няколко години.
– Знаеш ли, помага да се говори за това. Наистина помага. Много по-лесно е да се откажеш от миналото, когато го споделиш с някой друг.
Рен повдигна вежда към нея.
– Забелязвам, че не споделяш спомени от детството си с мен, Маги. Аз определено не те познавам достатъчно добре, за да споделям спомени от моето.
Той имаше право. Тя криеше много болка в себе си и това я караше да се чуди какво криеше той в себе си. Изглеждаше като улично дете. От онези, които са били изхвърлени, за да се оправят сами, когато са били твърде малки. Имаше онова свирепо изражение, което често ги характеризираше. Омръзналият поглед на човек, който очаква да бъде използван и после изхвърлен.
Това я караше да иска да го прегърне. Но беше видяла достатъчно от гнева му, за да знае, че той няма да го приеме добре. В крайна сметка, тя трябваше да му отдаде дължимото. Той не беше станал напълно злобен. Работеше и ходеше на училище. Тези две неща говореха много за неговата морална същност. Повечето хора, за които беше чувала, че са били изхвърлени, бяха станали престъпници, които се възползваха от другите.
Рен ѝ беше спасил живота и сега се грижеше никой друг да не я безпокои. Той беше достоен човек.
Той я заведе до Декатур Стрийт, пред площада, където бързо спря такси, за да я закара до реновирания ѝ апартамент, който беше само на два блока от зоопарка „Одубон“.
Докато преминаваха през квартала, тя усещаше, че Рен я наблюдава, въпреки че не можеше да види очите му в тъмнината. Усещането беше горещо и тревожно.
Без да каже нито дума, без да мръдне и сантиметър, той остана в сенките като някакъв лениво лежащ хищник, който наблюдава следващия си обяд. Имаше нещо напълно зловещо в начина, по който той беше способен да седи така. Ако не го познаваше добре, тя би помислила, че е спрял да диша. Той наистина беше човешка статуя.
Нервна, тя наблюдаваше с ъгълчето на окото си как уличното осветление пресичаше ъглите на долната част на лицето му. Беше изключително тревожно да бъде с мъж, който излъчваше такава първична аура, а тя все още нямаше представа как изглеждаше в действителност.
Тишината се нарушаваше само от тихото бръмчене на CD-то с Zydeco на таксиметровия шофьор. Тя искаше да измисли нещо, което да каже, но тъй като Рен не полагаше усилия, реши, че е най-добре да последва неговия пример.
Когато най-накрая стигнаха до алеята пред дома ѝ, Рен помоли шофьора да го изчака, докато я придружи до вратата.
Имаше нещо странно мило в поведението му. То беше в пълен контраст с атмосферата на смъртоносна опасност, която го обгръщаше.
– Е, това е – каза тя, докато ровеше в чантата си за ключовете. – Дом, мил дом.
Отвори вратата, влезе вътре и се замисли дали да го покани да влезе. Част от нея искаше да го направи, но се страхуваше да не бъде отхвърлена. По правило мъжете я смятаха за приятелка, никога за гадже. Това винаги я беше дразнело и тази вечер не мислеше, че ще може да се справи с отхвърлянето му след всичко, през което беше преминала. Да не говорим, че искаше да остане сама за малко и просто да се успокои.
Рен усети нерешителността ѝ, докато стоеше на прага ѝ. Това докосна животното в него и го направи нервен. Винаги беше в природата му да атакува, когато усетеше слабост, но с нея беше различно. Искаше да я успокои.
И това го плашеше до смърт.
– Лека нощ – каза той и се отдалечи. Трябваше да постави разстояние между тях.
– Рен?
Той се спря, за да я погледне.
– Много ти благодаря. Дължа ти повече, отколкото някога ще мога да ти се отплатя.
Той наведе глава към нея.
– Няма проблем, Маги. Просто се пази от неприятности. – Той се върна към таксито.
– Колко ти дължа за таксито? – Извика тя след него.
Рен само ѝ махна с ръка над главата си. Беше изкушен да се засмее на предложението ѝ. Защо да мисли, че ще ѝ вземе пари, за да я закара до дома?
Жените… Никога нямаше да ги разбере.
Спря се на вратата на таксито и се осмели да я погледне бързо, за да я види в рамката на вратата. Изглеждаше толкова крехка и красива. Искаше да я целуне толкова силно, че вече усещаше вкуса на тези пълни, изкусителни устни. Но повече от това, искаше да вкуси и останалата част от тялото ѝ. Искаше да познава всеки аромат и извивка на кожата ѝ…
Хормоните му го подвеждаха. Цялото му тяло се чувстваше като в пламъци и живо. Не беше сигурен как да се справи с това. Всъщност, това го плашеше. Ако загубеше контрол, лесно можеше да я нарани или дори да я убие.
В съзнанието си можеше да я види гола. Да я види под себе си, докато я обладаваше не като животно, а като мъж…
Да си тръгне!
Нямаше избор. Не принадлежеше на това място и не принадлежеше на нея.
Нямаше място, където да принадлежи. Колкото и да искаше да е другояче, такова място никога нямаше да има. Животът му трябваше да бъде прекаран в самота.

Назад към част 7                                                               Напред към част 9