БРАНДЪН САНДЕРСЪН – Евършор ЧАСТ 23

Епилог

Оставих Коб с медиците и се запътих по пътя към града. Намерих Куна да стои пред сградата на Сената. Тя изглеждаше пълна с китцени, натъпкани един до друг. Горо висеше до рамото на Куна, все още в церемониалната си броня.
– Как мина евакуацията? – Попитах.
– Много добре – каза Куна. – Отворихме сградите в горната част на града, така че китцен в долните райони да има къде да се подслонят. Смятам, че повечето от тях успяха да се измъкнат.
– Благодаря ви за помощта – казах аз.
– Радвам се, че мога да бъда полезен – каза Куна. – И че успяхме да спасим хората тук. – Те се огледаха в сенатската зала, пълна с толкова много китцените, че трудно можех да различа един от друг.
Осъзнах, че Куна е загрижена за тези хора. Говореха така, сякаш се смятаха за по-висши, но се опитваха да спасят животи. Можех да работя с това.
– Съжалявам за наводнението – казах на Горо.
Горо погледна мрачно към града и аз очаквах да обяви, че отново сме врагове, заради всички разрушения, които сме донесли след себе си.
– Кажи ми, човече – каза той. – Сега, след като сте се сражавали на нашите брегове и сте победили, смятате ли ни за свое завоевание?
– Не – казах аз. – Но се надявам, че ще можем да ви наречем наши съюзници.
Горо сведе очи към мен.
– Куна казва, че си върнал нашите ходещи сенки, които смятахме за изгубени завинаги. Ти владееш самите приливи и отливи, движите небесните тела на небосвода. Но не искаш да ни управляваш?
– Ако аз командвах приливите и отливите – казах аз, сочейки към долния град – нямаше да им кажа да направят това. Ние, хората, имаме достатъчно проблеми да управляваме себе си. Искаме само съюз, кълна ти се. Никой няма да нахлуе.
Горо изхърка.
– Достатъчно справедливо, човече. Това не е мое решение, но ще говоря от твое име, ако имаш нужда от подкрепата ми.
– Благодаря ти – казах аз. Макар че в този момент най-много се нуждаех от това да се махна. Извиних се и тръгнах надолу по пътя, покрай тълпите китцените, които напускаха сградите на горния град, за да огледат щетите.
Намерих Еф Ем в края на пътя, където водата вече заливаше по-ниските нива на града. Корабите се носеха над него, пилотите вдигаха покривалата си и гледаха към платформите, обграждащи планетата. Някои от платформите изчезваха и се появяваха отново на различни позиции – Родж очевидно все още разработваше оптималното им разположение за генериране на щит.
Звезди, нещата, които бяхме постигнали, и все пак имаше още толкова много работа за вършене. Трябваше да се възползваме от това – от начина, по който бяхме работили заедно, от потенциала, който имахме като група. Някой щеше да трябва да поддържа тази инерция… и по дяволите, това бях аз.
Да се справя по-добре от тях.
Бях… развълнуван да започна.
– Как мина? – Попита Еф Ем.
– Коб ме направи вицеадмирал – казах аз. – А после се оттегли и ме постави официално начело.
Устата ѝ се отвори.
– Какво?
– Чу ме.
– Джорген – каза тя – това е чудесно.
– Наистина ли?
– Да! Искам да кажа… – Тя поклати глава. – Ще бъдеш толкова страхотен в това.
Еф Ем познаваше слабостите ми като лидер толкова добре, колкото всеки друг, така че нейната увереност означаваше нещо.
– Мамка му – каза тя – това означава, че вече няма да бъдеш наш щурмови командир. – Тя прозвуча тъжно, което също беше от значение.
– Да – казах аз. – Точно така.
Погледнах нагоре към небето. Облаците се бяха разредили и през чернотата надничаха звезди, толкова ясни, че имах чувството, че се намираме в космоса.
– Можеш да поемеш ескадрата, знаеш ли – казах. – Ще бъдеш добра в това.
– Не искам – каза Еф Ем. – Никога не съм искал да ръководя.
– Знам – казах аз. – Мисля, че ще оставя това на Артуро.
– Трябва да го направиш. Той ще свърши добра работа.
– Ще се справи. – Еф Ем също щеше да го направи, но разбирах защо тя не го иска. Освен това тя ми беше нужна някъде другаде. – Как ще се почувстваш, ако напуснеш ескадрата?
Еф Ем ме погледна.
– Какво?
– Ти беше права – казах аз. – Ние нямаме дипломати, а се нуждаем от тях. Събранието е объркано, но трябва да работим с тях. ЗСД се нуждае от дипломатическа програма, която да работи със собствените ни хора в допълнение към съюзниците ни. Трябва да накараме всички да бъдат на една и съща страница, а не можем да го направим, като им заповядаме там. Ще се нуждая от някой ръководител, който се интересува от нещо повече от командната верига.
– Ти се грижиш за нещо повече от това – каза Еф Ем.
– Загрижен съм – казах аз. – И затова искам да те поставя начело на дипломатическата ни програма. Нуждаем се от твоята съпричастност. Имам нужда да ми помогнеш да разбера как да се справя с всичко това – и с политиката, и с чуждестранните отношения. Ти си толкова добра в това да виждаш през правилата и заповедите, през скъпоструващата бюрокрация и да стигаш до това, което трябва да се направи за съответните хора. Знам, че не искаш да командваш. Но няма никой по-добър, който да отговаря за това.
Поех си дълбоко дъх. Можех да ѝ заповядам да го направи. Сега имах властта, но не исках да правя това на Еф Ем. Тя беше мой приятел. Тя вече беше отишла отвъд и отвъд за нашите хора. Не беше длъжна да поема това, ако не искаше.
– Все пак това е твой избор. Разбирам, ако искаш да останеш с ескадрата.
Еф Ем се взираше в небето, а звездите се отразяваха в очите ѝ.
– Ще го направя.
– Наистина?
Тя кимна.
– Мразя идеята ескадрата да излезе без мен. Мразя това, че няма да съм там, за да ги защитя.
– Ще ги защитаваш по друг начин – казах аз.
– Знам. И затова ще го направя. Никога не съм искала да се бия, знаеш ли. Исках само да направя това, което е най-добро за хората, които нямат право на глас. Хората, които ЗСД пренебрегва.
Кимнах.
– И не искам да се вкопча толкова във военната структура, че да забравя защо правим това. Имам нужда от твоята помощ.
Еф Ем кимна.
– Ще съжаляваш, че си казал това, когато започна да не се съгласявам с теб.
Засмях се.
– Вероятно. Но точно за това имам нужда от теб.
– Непременно ще ти го напомням често.
– Не бих очаквал нищо друго.
Еф Ем продължи да гледа небето с притеснено изражение.
– Сигурен ли си, че това е, което искаш? – Попитах я. – Ако трябва да помислиш за това…
– Сигурна съм – каза Еф Ем. – Чувствам облекчение и се мразя за това.
– Не мисля, че е нужно.
Тя ме погледна отстрани.
– Това спира ли те някога?
– Не. Но ако това те кара да се чувстваш по-добре, летенето вероятно е много по-лесно, отколкото да накараш хората да общуват помежду си.
– Вероятно – каза Еф Ем. – И не е като да не е в опасност животът ни. Но не е същото.
– Не – казах аз. – Не е. – Вече бях направил решения, които поставиха приятелите ми в опасност. Щеше да ми се наложи да го направя отново и отново, и отново. Не бях сигурен как да се чувствам добре от това.
Може би никога нямаше да се почувствам.
Може би защото не трябваше да го правя.
– Ще отида да кажа на Родж – каза Еф Ем.
Зачудих се дали се съгласява да напусне ескадрата заради него, но не попитах. Нямаше да я съдя за това, ако го беше направила.
Еф Ем ме погледна.
– Ако имаш нужда да поговорим повече…
– Ще го направим по-късно – казах аз. – Можеш да тръгваш.
Осъзнах, че наистина имам нужда да поговоря повече. Не можех да се справя сам, така че беше добре, че не ми се налагаше. Но точно сега…
Искаше ми се да мога да говоря със Спенса. Толкова много ми липсваше, че ме болеше. Исках да знам какво мисли тя за всичко това.
Тя щеше да ми повярва. Бях сигурен в това. Тя винаги ми вярваше, дори когато я побърквах. По същия начин, по който вярвах в нея, въпреки че мразех колко далеч е, мразех това, че не знаех дали ще успее да се прибере у дома.
Протегнах ръка, търсейки я, и отново открих това присъствие. Кръвожаден. Той се тревожеше за Спенса. Усещах го. Аз също.
Тази вечер бях направил някои невъзможни неща, неща, които не можех да обясня. Обикновено мислех, че Спенса е тази, която се справя с невъзможните задачи, но очевидно не беше единствената.
Нямаше да се откажа от нея. Щях да продължа да се уча, щях да продължа да опитвам и щях да намеря начин да ѝ помогна, ако можех.
Но ако не, поне щях да се погрижа да има дом, в който да се върне.

Назад към част 22

БРАНДЪН САНДЕРСЪН – Евършор ЧАСТ 22

Глава 21

Когато битката приключи, скочих с Джуно до скалата над Извор на мечтите. Приливната вълна беше ударила долния град, докато ме нямаше, и имаше значително наводнение, макар че горният град беше останал непокътнат и водата не беше достигнала до скалите при библиотеката. Няколко от сградите бяха получили повреди от падащи кораби или огън от деструктори и парчета отломки бяха разпръснати по перките и хребетите на града.
– Съжалявам, че това се случи – казах на Джуно.
– На мен също – каза Джуно. – Но моите хора си тръгват днес по-богати, въпреки неуспехите.
– Върнахте си сайтониците – казах аз.
– Това е повече от това – каза Джуно. – Вече не сме изолирани.
Все още имаше толкова много неща за разбиране, толкова много работа за вършене. Вечно присъстващите политически кавги щяха да продължат.
Но Джуно беше прав. Вече не бяхме сами. Все още се борехме за живота си, но сега поне можехме да се борим рамо до рамо.
Примижах към Метален рой, който висеше в небето като втора луна, ярка сфера от метал и блестящ щит. Звезди, не знаех колко дълго трябва да го оставим тук, но щях да оставя Коб да направи това решение. И всички решения оттук нататък, веднага щом му обясня всичко.
Един транспортен кораб хиперскочи по средата на пътя под скалата, вероятно носен от някой от тайниксите от Платформа Прайм. Примижах, наблюдавайки как светлините в кабината на кораба осветяват мъж в униформа на вицеадмирал.
Стоф излезе от кораба и се придвижи към библиотеката. Медиците тъкмо изтегляха Коб и Бабчето надолу по стълбите, все още на носилката. Оставиха Коб на върха и понесоха Бабчето, който протестираше шумно през целия път надолу към транспортния кораб.
– Трябва да отида да говоря с началниците си – казах на Джуно. – По-добре ще е, ако този път не дойдеш с мен.
– Всичко е наред, скитнико на сенките – каза Джуно и вдигна книгата си. – Имам много неща за записване.
– Усмихни се – казах аз и я подканих да ни прехвърли до кораба. Когато пристигнахме, чух как Бабчето крещи на медиците.
– Мога да ходя! – Каза тя. – Може да съм стара и сляпа, но не съм немощна!
Отстъпих настрана, докато медиците упорито я носеха към транспортния кораб.
– Всичко е наред, бабо – казах аз. – Никой не мисли, че си неспособна.
– По-добре да не е така – каза Бабчето. – Или ще им покажа.
Бях сигурна, че ще го направи.
Стоф вече беше стигнал до страната на Коб. Еф Ем се приближи до мен – видях кораба ѝ, паркиран сега нагоре по пътя, до този на Сейди.
– Сър – каза Стоф. – Толкова сме развълнувани, че се върнахте. Постигнахме големи успехи в осигуряването на съюзи с урдаилите и китцените.
– Това е добре – каза Коб. Той погледна към мен, сякаш чакаше да кажа нещо. Лицето му все още беше в синини, а лявото му око беше частично подуто.
– Вярно е, сър – казах аз. – Имаме напредък. – Знаех, че Стоф щеше да си припише заслугите за всичко сега, когато се беше получило, а аз не исках да започвам война с него. Бях прекалено уморен от тази, която току-що бяхме водили. Бяхме спасили животи и бяхме сключили съюзи. Това беше важното, а не дребнавата политика кой какво е поръчал.
Погледнах към Еф Ем, мислейки си, че тя ще се радва, че не аз съм избрал тази битка.
– Стоф няма нищо общо с това – каза тя.
– Извинете? – Каза Стоф.
Коб погледна към нея.
– Имаме ли разрешение да говорим свободно, сър? – Попита тя.
– Мисля, че вече започнахте да го правите – каза Коб, гласът му беше дрезгав. – Така че продължавайте.
– Стоф няма нищо общо със съюза с китцен – каза Еф Ем. – Той отказа да направи призива за изпращане на ескадри в тяхна помощ. Той хвърли цялата отговорност върху Джорген, така че ако изборът беше погрешен, Джорген да поеме отговорността за него.
Устата на Стоф се отвори.
– Вярно ли е това, синко? – Попита Коб.
– Да – казах аз. – Макар че, в защита на Стоф, аз дойдох със замах.
Еф Ем ме погледна остро, сякаш не разбираше защо говоря в защита на Стоф, но това беше истината.
– Казах му, че вече сме упълномощени от вас да сключваме съюзи – продължих аз – и че няма да чуем нищо повече от събранието за разговори с Върховенството. – Бях почти сигурен, че съм намекнал, че няма да чуем нищо повече от асамблеята никога, но това очевидно не беше дългосрочно решение.
– Преди да знаем къде се намирате – каза Стоф – сметнахме, че е най-добре да изпълним последните ви заповеди.
– Кои сме ние? – Попита Коб. – Последното, което проверих, е, че в отсъствието на адмирала работата на вицеадмирала не се върши от комисия.
Стоф се заинати.
– Ако не ме беше послушал – казах аз – може би никога нямаше да намерим вас и госпожа Нощносянкова. Не знам колко време щяха да издържат телата ви с духовете ви в портала, но не мога да си представя, че щеше да е дълго.
Коб ме погледна с поглед, който казваше, че не си помагам, но това беше вярно. Стоф беше страхливец, но не ми пречеше, когато това имаше значение.
– Въпросът е – каза Еф Ем – че Джорген е този, който намери предаването на Каури, което ни доведе до вас на Евършор. Той направи призива да пътуваме дотук, за да те намерим, и да се опитаме да изпълним последните ти заповеди към нас и да сключим съюзи за Метален рой. А когато всичко се обърка, Джорген е този, който направи призива да привлечем още ескадри, да включим Родж и екипа му в преместването на платформите и в крайна сметка да направим заедно с тях откритието, че можем да преместим планетата.
Коб ме погледна. Не можех да отрека нищо от казаното от нея. Това бяха фактите.
– Това е вярно, сър. Макар че тя пропусна частта, в която проявих остриета на ума на среща, пълна с извънземни политици. Така че не всичко беше наред.
– Да, ама – каза Коб – изглежда, че добре си преодолял тази грешна стъпка.
– Сър – каза Стоф. – Сигурен съм, че разбирате, че се опитвах да направя само това, което е най-добро за хората от Метален рой. Явно се бяхте доверили на Ръководителя на полетия Уест и затова аз…
– Това е достатъчно – каза Коб. – Стоф, разходете се.
Челюстта на Стоф отново падна.
– Господине? – Каза той.
– Разходете се – повтори Коб.
Стоф му намигна, а после се обърна и си тръгна.
– Наистина беше добре, че ме послуша – казах аз. – Ако не ме беше оставил да вземам решенията, можеше да изгубим цялата планета Китцен.
– Може и така да е – каза Коб. – Но командир, който отхвърля трудните решения, не е никакъв командир. – Той ме погледна, сякаш обмисляше нещо. Наведе се за миг и се закашля, а ние с Еф Ем се спогледахме разтревожено.
Нямах представа какво е направило с тялото на Коб полузатвореното зад портала, но той изглеждаше, че го понася зле.
– Сър? – Попитах го.
– Еф Ем, бихте ли ни извинили? – Каза Коб, когато отново можеше да говори.
Сърцето ми падна. Ето го и него. Той щеше да ме сдъвче за това, че съм поел контрола. Решенията, които бях взел, бяха далеч над моят ранг. Не трябваше да правя нещата, които направих, въпреки че те бяха спасили човешки живот.
Стоф щеше да ме обрисува като ренегат, ако нещата се развиеха зле, но това нямаше да е много широка четка.
Еф Ем ми хвърли един притеснен поглед, после кимна и се обърна да си тръгне. Коб седна в леглото, като погледна с раздразнение медицинските устройства, които все още бяха прикрепени към ръката му.
– Съжалявам, че постъпих прибързано, сър – казах аз. – Мога да ви информирам за всичко, да ви въведа в крак.
– Чух доста неща по радиото накрая – каза Коб, гласът му все още беше напрегнат. Той ме погледна, сякаш се опитваше да се съсредоточи. – И онова нещо, което направихте, говорейки директно в съзнанието на всички. Това е сайтонично, нали? Не си ли проявил някаква друга безбожна сила, за която трябва да знам?
– Не, сър – казах аз. – Това е сайтоника. Как… колко време слушахте по радиото? Казах им да се обадят веднага щом се събудите…
– А аз им казах да си държат устата затворена и да ви оставят да работите – каза Коб. – Беше ясно, че държиш нещата под контрол.
Това… изглеждаше преувеличено.
– Може и да не сме направили всичко точно по правилата – казах аз, – но постигнахме напредък по отношение на съюза и имаме много повече познания за функционирането на собствената ни технология. Мисля, че ще останете наистина доволни от това, с което имаме работа. Имаше някои трудни моменти, сър, но се справихме с тях. И сега, когато сте обратно…
– Поехте невероятна отговорност – продължи Коб.
– Съжалявам, сър – казах аз. – Правех най-доброто, което можех, с ресурсите, с които разполагах. И мисля, че преценката ми беше малко нарушена от това, което се случи с родителите ми…
– Съжалявам за това, което им се е случило – каза Коб. – Медицинският екип ме осведоми. Те са загинали при експлозията?
– Да – казах аз.
Коб поклати глава.
– Не бяхме съгласни, но те не заслужаваха да свършат така.
Очите ми започнаха да горят от сълзи, но аз ги отблъснах.
– Нищо от това не променя невероятната работа, която сте свършили тук – каза Коб.- Ако това е, което правите, когато преценката ви е „нарушена“, бих искал да видя какво правите, когато мислите ясно.
– Просто се опитвах да направя това, което си мислех, че бихте направили, ако бяхте тук – казах аз.
Коб ме погледна и аз се заинатих.
– Може и да не съм предвидил това перфектно – добавих аз.
– В този случай това изглежда само за добро. – Той погледна нагоре към облаците и отново поклати глава. – Толкова добре владееш нещата, че ще те повиша във вицеадмирал.
Звезди. Вицеадмирал? Това беше прескачане на много рангове. Макар че ми харесваше идеята, че ще мога да съветвам Коб директно, какво остава за всичко, което бяхме направили и научили, откакто той беше заменен от онзи завод за Върховенството.
– Благодаря ви, сър – казах аз.
– Веднага щом се погрижим за това – каза Коб, като се закашля отново – мисля, че е ясно, че не съм в състояние да ръководя, особено когато сега скачаме с цялата си планета из галактиката. – Той се отпусна обратно на носилката си и се загледа в небето. – Така че ще трябва да се освободя от задълженията си, докато не стана годен за командване.
Примигнах срещу него, опитвайки се да внуша на тези думи нещо различно от това, което мислех, че означават.
– На кой от вицеадмиралите възнамерявате да дадете оперативно командване, сър?
– Знам, че изтънчеността не е силната ти страна – каза Коб, – но ако можеш да разбереш как да преместиш цяла планета, мисля, че сам можеш да си отговориш на този въпрос.
Светци и звезди.
– Не можеш да говориш сериозно. Имаш толкова повече опит…
– С всичко това? – Той махна с ръка, разглеждайки града Китцен, корабите над нас, Метален Рой, който блестеше в небето, сякаш винаги е бил там. Той изсумтя, държейки се за страната, а после отново отпусна ръката си. – Не, адмирале, бих казал, че вие и вашата ескадра сте единствените, които имат някакъв опит в справянето с всичко това. И нашите военни, и коалицията от извънземни раси са готови да ви последват в битката срещу толкова могъщ враг, че вероятно не би трябвало да имат никаква надежда за оцеляване, още по-малко за победа. Но те имат. Те разговарят за това по радиото, всички ние се съпротивляваме заедно.
– Не съм искал да поемам контрола – казах аз. – Само се опитвах да издържа, докато се върнеш. Никога не съм искал…
Единият ъгъл на устата на Коб се повдигна.
– Не – каза той. – Добрите никога не го правят.
Взирах се в него.
– Ти говориш сериозно.
– Сериозно. Не възнамерявам да те изоставя. Има цяла купчина документи, свързани с позицията, и ще е добре за теб да имаш някой, който да ти помогне да не се бъркаш в тях. Но явно ти си най-подходящ за стратегическо командване. Светецът знае, че сте по-подходящ за това от мен. – Коб вдигна вежди към мен и мустаците му потрепнаха. – Освен ако не искаш да откажеш повишението.
Той ме наблюдаваше внимателно, очаквайки отговора ми.
Погледнах нагоре към небето, към блестящата луна на Евършор и Метален Рой, който висеше там заедно с нея. Бях ни довел дотук с надеждата, че Коб ще ме освободи от отговорността да ни измъкне от това – ако не невредими, то поне живи. Мислех, че има край, точка, в която мога да разтоваря всичко, което лежи на плещите ми.
Ако кажа „да“, това може никога да не свърши. Но ако откажех, щях само да го прехвърля на някой друг. Нямаше никой друг освен Коб, на когото да се доверя да ни води, докато се изправяме пред това, което предстои. Бях ни тласнал толкова далеч, за да можем отново да се възползваме от неговата преценка.
И ако той смяташе, че това е най-доброто, така да бъде.
– Не, сър – казах аз. – Ще го приема.
– Добре. – Коб сложи ръка на ръката ми. – Иска ми се родителите ти да могат да видят какво си постигнал. Те биха се гордели с теб.
Нещо в мен се пропука.
По времето, когато бях в Силите за отбрана на Висина, се чувствах изгубен и неадекватен. Чувствах се подценяван и унижаван както пред колегите си, така и пред началниците си. Бях взел решения, които никое човешко същество не би трябвало да прави, бях и прав, и грешен в тях и трябваше да живея и с двете. През цялото това време бях запазил контрол, защото така бях възпитан да правя.
Но в този момент фасетата на моето спокойствие се разпадна като повреден покрив. Пред очите на моя висш офицер, той все още ли е мой висш офицер? – се разплаках.
– Ще се оправиш, синко – каза Коб и стисна ръката ми. – Ако имаш нужда от помощта ми, вече можеш да се свържеш с мен, независимо къде съм. Което е малко обезпокоително, между другото. Ако искаш да си създадеш навик, намери някакъв начин да ме предупреждаваш. Ще трябва да свикна с това.
– Ще се опитам, сър – казах аз.
Коб поклати глава към мен.
– Можеш да правиш каквото си искаш със Стоф – каза той. – Това е твое решение.
– Не мисля, че той трябва да командва повече – казах аз. – Но не искам и да го наказвам. Той наистина можеше да усложни нещата и да убие много повече хора.
– Това изглежда като добро решение – каза Коб. – Не е първото ти.
– Благодаря ви, сър.
– Сега, ако нямате нищо против – каза Коб, – ще затворя очи за минута.
– Разбира се, сър – казах аз.
– А Джорген?
– Да, сър?

Назад към част 21                                                                 Напред към част 23

БРАНДЪН САНДЕРСЪН – Евършор ЧАСТ 21

Глава 20

Парчета от нищото се разкъсаха и се взривиха навън към близките самолетоносачи Върховенството. По дяволите, имаше още такива. Беше някак удовлетворяващо, като виждах колко голяма сила смяташе, че трябва да впрегне Уинзик, за да ни свали.
Но той все още не го беше направил. Хипероръжията, за които не знаех, че имаме, изригнаха от повърхностите на платформите, разкъсвайки вражеските кораби. Корабите се рояха под нас, съсредоточени предимно над остров Извор на мечтите. Те не бяха нищо повече от точки, но през нищото усещах съзнанието на пилотите – УрДейл, китцен и човек – всички се биеха заедно.
Бяхме доста високо, може би дори извън атмосферата, така че много от вражеските кораби бяха извън обсега на действие. Не ми се струваше, че трябва да преместим цялата планета на каприз, макар че мамка му, трябваше ли да я преместим по-далеч? Какво щяха да направят една на друга две толкова големи планети?
Джорген“ – каза Аланик. – „Какво си…“
Доведохме компания“ – казах й аз. – „Всички“.
Очевидно“ – отвърна тя.
Погледът ми към планетата долу започна да се променя и осъзнах, че платформата се отдалечава от Метален рой.
– Родж – казах – движим ли се?
– О, по дяволите – каза Родж. – Това ли прави тази навигационна система?
Родж се обади на останалите инженери и няколко от тях се присъединиха към него на панела.
– Тук – каза той. – Това са навигационни контролни уреди като тези на платформата Прайм, но тъй като няма двигателни системи, така и не можах да разбера за какво служат. Но сега – мисля, че тези входове тук са за координати, а след това системата казва на хиперспусъците къде да отидат.
– Досадник! – Каза Каури по радиото. – Не знам какво става там горе, но нашата власт по приливите и отливите би искала да знаеш, че твоята планета ще дръпне нашите океани, събирайки цялата вода от тази страна, предизвиквайки още по-страшна вълна, която ще погълне нашите острови. Чакайте – о, те казват, че това ще стане, ако една от нашите планети не разкъса първо другата.
– Прави са – каза Родж. – Но би трябвало вече да се е случило. – Той сканира мониторите, търсейки нещо. – Не знам защо не се е случило, но най-доброто ми предположение е, че самата планета има някакъв гравитационен кондензатор – почти като че ли е била предназначена за пътуваща космическа станция, така че има системи за неутрализиране на гравитационните сили за околните тела.
– Планетата – казах аз – има гравитационни капсули?
– Да – каза Родж и поклати глава. – Очевидно има.
– Отрицателно, Каури – казах по радиото. – Метален рой разполага със системи, които предотвратяват повредите на Евършор.
– Ако е така, те не работят перфектно – каза Каури. – Органът за управление на приливите и отливите наблюдава покачване на водата, макар и не толкова силно, колкото биха очаквали.
– Твърде близо сме – каза Родж. – Гравитационните капсули имат граници, а работата им с такава сила трябва бързо да изчерпва източника им на енергия. Трябва да преместим планетата по-далеч.
– Да го направим – казах аз. – Преди това обаче можеш ли да изпратиш платформите до островите Китцен, за да ги защитят?.
– Трябва да намеря координатите – каза Родж и почука по конзолата си, използвайки сензорите на платформите, за да определи координатите на различните острови.
– Каури – казах аз. – Вашият орган по приливите и отливите знае ли колко далече трябва да е Метален Рой, за да ви предпази?
– В момента разработват някои координати – каза Каури.
– Добре – каза Родж. – Започваме.
Платформите около нас започнаха да се движат, тази скачаше към този остров, онази към друг, хипероръжията стреляха по корабите на Върховенството , попаднали във въздуха над островите. Не бяхме изпратили силите си толкова надалеч, за да не попаднат в обсега на взривовете.
– Не можем да преместим всички – казах аз. – Не искаме да оставим Метален рой изложен на опасност. Но нека разтоварим колкото можем и след това ще инструктирам охлювите да преместят планетата отново.
– Тук е командир Улан – каза глас по радиото на платформата. – Какво, по дяволите, се случва там?
О, звезди. Не можех да обясня това, не и сега.
– Защитен протокол за защита на планетата Китцен, сър – казах аз. – Ще ви дам пълен отчет, когато последователността приключи.
– Наричате това протокол? – Каза Улан.
Бях разтеглил определението на думата, това беше сигурно.
Родж посегна и намали звука на радиото.
– Гериг, помогни ми да въведа тези – каза той и един от другите инженери пристъпи до него, като помогна на Родж да въведе още координати в системата.
– Досадник – каза Каури. – Приливната служба казва, че нивото на водата продължава да се покачва. Дори и да преместите планетата, това ще предизвика приливна вълна, която ще удари Извор на мечтите. Изпратили са предупреждение до града всички да се приберат на високо. Същото правят и другите близки острови.
Преместването на всички на високи места щеше да ги превърне в лесна мишена за Върховенството, но ако така или иначе трябваше да се удавят, какъв избор имаха?
– Ще изпратя хората си на земята да помогнат – казах на Каури, а после превключих на канала на медиците. – Куна, Зинг – казах аз. – Идва приливна вълна. Влезте в града и помогнете на китцените да стигнат до високите места.
– Приемам, Досадник – каза Зинг.
Обърнах се към Джуно.
– Ще бъдат ли скалите достатъчно високи, за да защитят библиотеката?
– Тя стои от векове – каза Джуно – а ние и преди сме се сблъсквали с цунами.
Това може да е по-голямо. Това зависеше от сили, които не разбирах напълно.
– Кел и Уинноу – казах по радиото – следете водата. Ако изглежда, че ще бъдете претоварени, ще ви измъкнем всички с хипердвигател.
– Прието – отново каза Зинг.
– Работя по въпроса – казах аз. – Увери се, че хората ти все още са се насочили към високите места. – Обърнах се към Родж. – Трябва да се движим бързо, за да не се влоши тази вълна.
– Имаме платформи, които се движат към островите, които са атакувани. Щитът все още функционира. Готови сме, когато и вие.
Обърнах се към Фейн, изразявайки отново нуждата ни от помощта на охлювите, като му показах изображение на разкъсващите се една друга планети и приблизително колко далеч бих искал да придвижат Метален Рой.
– Върви – изтръби Фейн.
– Върви – съгласих се аз.
И в един миг минахме под разсеяните очи и се загледахме в Евършор, който беше много по-малък, отколкото беше. До мен Родж затвори очи.
– Каури – казах аз – това достатъчно далеч ли е?
– Те наблюдават нивото на прилива – каза Каури. – Казват, че биха искали да бъдат предварително уведомени, преди вашата планета да реши да ни посети отново.
– Кажете им, че следващия път ще се обадим първо – казах аз. – И ме уведомете, ако трябва да се преместим отново. Можем да продължим да опитваме, докато не се справим.
Джорген“ – каза Аланик – „тук долу може да ни е необходима помощ“.
Разширих сетивата си навън, като обхванах цялото бойно поле. Нашите хора се биеха, но бяха уплашени. Появата на Метален Рой и разпръснатите платформи едновременно ги окуражаваха и объркваха. Артуро вършеше добра работа с нашите хора, но голяма част от урдаилите и китцените не можеха да го разберат, а и им липсваше нашата организация и дисциплина. Те се бореха.
Усещах как китцените сайтоници, владеещи умствени остриета, хиперскачат с корабите си на по-добри позиции. Усещах радостта им, че се събират отново със своите роднини, и ужаса им, че този ден може да е последен за техния дом. Долу на планетата усещах как китценските цивилни се сгушват, уплашени. И един ум, който слушаше внимателно, с възторжено внимание и доста объркване.
Това ли беше…
Коб“? – Попитах аз.
Синко“ – каза той – „не знам какво си направил там горе, но в името на Северната звезда не спирай сега“.
Затворих очи. Наоколо имаше хора, които се биеха и умираха заради мен. Бях работил толкова упорито, за да намеря Коб, но сега осъзнах, че се страхувам да го намеря, страхувам се какво ще си помисли за това, което бяхме направили.
Всичко това, всички ресурси, които бяхме изразходвали, преместването на разсичащата се планета, беше за моя сметка…
Ти КАКВО“? – каза Коб.
О. Той ме чу. По дяволите.
Сър, ние…“
Няма значение“ – каза Коб. – „Фокус. Трябва да спечелите битката“.
Чувствах, че трябва да спра и да дам пълен доклад, да разбера какви са заповедите на командира ми. Но бях сигурен, че той ми е дал заповед, така че…
Там, до контролния панел, Родж си играеше с радиостанцията, намирайки канала на ескадра. Разбрахме, че го е намерил, когато Артуро изруга гръмогласно.
– Това ли е Метален рой там горе?
– Да, това е – каза Родж. – Ако не можехме да ви върнем у дома, мислехме да ви върнем у дома.
– Светци и звезди – каза Сейди.
Очаквах мъдростта на Нед, но тя не дойде и сърцето ми падна.
– Амфи – казах аз – защо не чувам Никога? Никога – отговорих аз.
– Защото той е безмълвен за първи път – каза Сейди.
– Както казва Светицата – каза Кималин – ако нямаш какво да кажеш, можеш да изплашиш щурмовия командир, за да си помисли, че си мъртъв.
– Аз съм тук – каза Нед. – Просто… уау.
– Поръчки, Досадник? – Каза Артуро.
– Вражеските кораби се разпръскват от платформите – казах аз. Платформите сега се грижеха за района далеч над Извор на мечтите, но дори с мобилността си не бяха достатъчно гъвкави, за да свършат цялата работа. – Всички ескадри, прехващайте тези изтребители и преследвайте колкото можете повече по посока на платформите. Сега ние имаме предимство. Нека го използваме.
Артуро започна да дава заповеди, но аз вече виждах какъв ще бъде проблемът. Във въздуха имахме три различни вида пилоти, а само някои от тях имаха преводачи в корабите си. Защитата на един град беше по-ограничено усилие. Опитите да хванем и да прогоним вражеските кораби щяха да изискват огромни координирани усилия. Нуждаехме се от прецизност, но имахме различна подготовка, а някои от китценските кораби вероятно изобщо не бяха обучавани за работа с толкова голяма група. Комуникацията с всички тях щеше да е невъзможна.
Освен ако.
Мамка му, имах идея. Посегнах към кутията на Фейн и я отворих, като го издърпах в прегръдките си.
– Благодаря ти за помощта – казах аз. – Имаш ли нещо против да ми помогнеш още малко?
– Фейн! – Изтръби Снъгълс.
– Добре! – Изтръби Фини.
– Фейн – казах аз. И отново се съсредоточих върху битката, върху многото умове, които сега се разпръскваха по планетата. Усещах как Фейн ме следва, как умът му сканира всички пилоти на изтребители, как няколко от тях помръкват, а други ослепяват от ужас какво ще стане с тях. Някои бяха решителни. Борещи се. Съсредоточени най-вече върху това да останат живи.
Видях формата на битката. Можех да видя моделите в хаоса, местата, където трябваше да напреднем, и тези, където трябваше да се отдръпнем, за да манипулираме врага. Да спрем разрушението им и да ги заведем там, където искахме.
– Готови ли сме? – Казах на Фейн.
– Готов – изтръби Фейн.
И аз се изтласках навън към умовете им, изпращайки им цялото видение, помагайки им да видят това, което аз виждах. Не маса от отделни бойци, а армия, толкова смела, силна и мощна, че дори всемогъщото Върховенството се страхуваше от нея.
Това беше то, осъзнах. Нещото, от което Върховенството се страхуваше най-много. Силата на всички нас, които работим заедно.
Усещах как към нас се присъединяват и други комшулуци, които усилваха сигнала до моите съюзници долу. Можех да усетя как умовете им реагират. Не можех да различа отделните гласове, само това усещане. Бяхме заедно в това и в това имаше надежда.
Съсредоточих се върху различните фронтове, насочвайки ескадрите ни, изтласквайки този тук, онзи там. Изтеглях някои от силите ни и призовавах други да се оттеглят към града, за да покрият района на болницата и домовете на цивилните. Всички ме разбираха, защото в съзнанието ни нямаше езици, нямаше бариери. Около мен екипът на Родж продължаваше да насочва платформите на място. Парче по парче платформите разширяваха щита си по целия Евършор, задържайки врага вътре, където моите бойци го преследваха безмилостно, вкарвайки го в огъня на платформите.
Толкова много парчета, но аз виждах по-голямата картина и правех всичко възможно да я изразя. Изтребителите ни започнаха да летят по-добре, по-точно, поемайки все по-голям контрол над небето
И тогава чух шепот от нищото. Една дума, най-сладката от всички.
Отстъпление.
Корабите на Върховенството започнаха да се надбягват към краищата на щита, изтребителите се изсипаха в останалите им кораби носители, които помръкнаха от съществуване. Някои от изтребителите се обърнаха и побягнаха без кораб, към който да се върнат, летейки със сляп ужас, а моите хора ги отсякоха един по един.
В съзнанието ми едно чувство резонираше над всички останали.
Облекчение.
Те си тръгваха.
Бяхме спечелили.
Това беше само една битка, един дъждовен облак от настъпващата буря. Но ние щяхме да издържим. Щяхме да продължим да се борим.
Отсега нататък ще го правим заедно.

Назад към част 20                                                                    Напред към част 22

БРАНДЪН САНДЕРСЪН – Евършор ЧАСТ 20

Глава 19

Артуро нареди ескадрите ни да се съсредоточат над Извор на мечтите, като се фокусират върху корабите, които са останали тук. Но това нямаше да помогне на китцените на околните острови. Някои от китценските сайтоници бяха прехвърлили корабите си с хиперскок след врага – видях как един с остриета на ума се опитваше да свали кораб, а друг използваше нещо, което приличаше на сътресение, за да зашемети ескадра от вражески изтребители. Сражаваха се храбро, но враговете бяха толкова много, а може би тепърва пристигаха още.
Нямаше да успеем да спасим всички.
Погледнах нагоре към небето, към сравнително по-малкия брой кораби. Това не беше добре. Върховенството щеше да унищожи външните острови и след това да се върне за Извор на мечтите, когато приключи. Не можех да го спра.
Думите от мантрата на Джуно отново се появиха в съзнанието ми, въпреки че китценът мълчеше до мен.
За да постигнеш контрол, първо трябва да приемеш, че нямаш такъв.
Аз обаче исках да имам контрол. Исках да сложа край на всичко ужасно, което се случваше, да спася народа си, да спася Спенса, да я извадя от Към Никъде и тя отново да е с мен в безопасност. Исках да се върна и да спася родителите си. Те бяха загинали, защото бяха предприели отчаян ход с надеждата, че ще могат да контролират съдбата ни, да създадат по-добър свят за мен, за всички нас.
Те не успяха. Не са могли да я контролират. И аз също не можех.
Затворих очи. В съзнанието ми корабът на Върховенството се взривяваше отново и отново.
Направи нещо по-добро от нас.
Но ние не бяхме, нали? Опитвахме се, но все пак се проваляхме.
– Бум – изтръби Бумслъгър.
– Бум – отговорих му аз.
Заля ме вълна на безпомощност. Не можех да спра това, което идваше. Беше все едно да се опиташ да спреш вълна в океана. Не можех да я спра, но можех да я оставя да ме залее и да остана на мястото си, след като отмине.
Радиото ми светна. Личният канал на Артуро.
– Амфи? – Казах.
– Досадник. Какво… какво ще правим?
Нуждаехме се от още помощ, но в този момент не бях сигурен какво друго можем да направим. Срещу всеки друг враг имаше смисъл да се оттеглим, да се надяваме, че ще се смилят над китцените. Но аз никога нямаше да разчитам на милостта на Върховенството.
– Защитете града – казах аз. – Изпрати Странница и Никога в Метален рой за още транспортни кораби. Попитай Ангел дали може да докара някакви транспортни кораби от УрДейл, за да евакуират други градове. Трябва да изведем колкото се може повече хора от тази планета, преди Върховенството то да събере още едно от тези планетарни оръжия.
– Прието – каза Артуро. Звучеше толкова празно, колкото и аз се чувствах. И двамата знаехме какво ни предстои да гледаме. Това щеше да е най-страшното злодеяние, което някой от нас някога е виждал.
Общият канал замига.
– Досадник? – Каза Еф Ем. – Китценските се качват на транспортния кораб. Да ги изпратим ли?
– Пълен ли е корабът? – Попитах.
– Скоро ще се напълни. Но… можем да видим най-близкия остров, Встрани от зората. – Беше взела този термин от Аланик и беше полезен, трябваше да призная на УрДейл. – Корабите обстрелват острова. Не трябва ли… да им помогнем?
В гласа ѝ се долавяше болка, не по-различна от тази на Каури. Еф Ем имаше дарба за това – да усеща какво изпитват другите хора.
Днес това можеше да бъде и проклятие, но поне успях да ѝ възложа задачата да спаси хората, които можехме.
– Изведете кораба – казах аз. – Отивам да проверя Родж. Ще се опитаме да ги спасим, но… не знам…
– Всичко е наред – каза Еф Ем. – Знам, че правиш всичко по силите си.
Точно от това се страхувах. Че това е най-доброто от мен.
И никога, никога не беше достатъчно добро.
– Джуно – казах аз, – ще те заведа на безопасно място.
Джуно погледна надолу към платформата си, към купчините книги, подредени в краката му.
– Трябваше да взема повече – каза той. – Книгите са дигитализирани – знанието няма да се загуби, но това са оригиналите. Трагедия е да ги загубим, но това важи с още по-голяма сила за моите роднини.
Гърлото ми се сви. Цялото им знание. То ни беше нужно, а Върховенството щеше да направи всичко възможно да го унищожи.
Звезди.
В съзнанието си посегнах към Метален рой, търсейки Родж. Усетих адреналина му още преди да съм го открил. Той и екипът му бяха изтощени в опитите си да пуснат платформата в действие, но все още бяха там и правеха най-доброто, на което бяха способни.
Докладваш ли?“ – Попитах го аз.
Имаме много охлюви в много кутии“ – каза Родж. – „И смятаме, че тези помещения са свързани с няколко платформи. Това е единствената причина, която виждаме, че ще ви трябват толкова много. Но Джорген, ние дори не знаем какво правят някои от тези системи“.
Думите на Аланик към мен на РеДаун отекнаха в съзнанието ми: Съсредоточи се върху това, което имаш. Ако успеем да докараме тук дори няколко от тези платформи, може би ще успеем да защитим повече градове, докато ги евакуираме. Имаше стотици и стотици китценски градове. Броят на жертвите пак щеше да е ужасен. Но… това щеше да е нещо.
Идвам“ – казах аз. – „Каквото и да имаш, трябва да го опитаме сега“.
Добре“ – каза Родж.
Погледнах към небето. Сега вече виждах това, за което говореше Еф Ем – светкавиците над водата, Върховенството, което стреляше по онзи остров. Еф Ем би трябвало да изтегли транспортния кораб, но това беше една малка група китцени сред толкова много.
Щеше да е нужно чудо, за да се измъкнем от това. Спенса ме учеше никога да не разчитам на чудо и се надявах, че това е вярно, дори ако този път тя не беше тук, за да ни помогне.
– Какво ще правиш? – Попита Джуно. Той стоеше с разтворена книга, подпряна на предмишницата си. В лапата си държеше малка пръчица над страницата.
Писалка, разбрах аз.
– Какво ще правиш? – Попитах.
– Правя запис – каза Джуно. – Оригинален разказ за действията на един ходещ по сенките.
– Никой няма да иска да чете за всичко, което съм направил – казах аз. Веднага осъзнах, че това не е вярно. Той можеше да е хроника на края на цивилизацията на Евършор. Това зависеше не от мен, а от това колко далеч искаше да стигне Върховенството в отмъщението си.
– Цял живот съм чакал да стана свидетел на делата на един ходещ по сенките – каза Джуно. – И ако този ден е последен за моя дом, ще имам честта да запиша, че това не е станало, защото вашите хора са ни оставили да страдаме сами.
По дяволите. Дали пък не бихме го направили ние? Можехме да евакуираме някои китцени, но ако не успеехме да обърнем битката в наша полза, щеше да се наложи да изтегля хората си. Не можех да ги оставя всички да умрат за нищо.
– Направете нещо по-добро от това, което направихме ние – каза майка ми.
Затворих очи. Не знаех дали мога, но щях да продължа да опитвам, докато не науча отговора. Положих ръка на платформата на Джуно.
– Снъгълс – казах аз – заведи ни при Дрейп.
Появихме се в стаята с кутиите и много по-малко блуждаещи охлюви, повечето от които бяха натикани в ъглите от инженерите.
Родж се завъртя от едно от контролните табла по стените.
– Джорген – каза той.
– Еф Ем е наред – казах аз. – Тя работи по евакуацията. Но Върховенството се разпръсква над планетата, бомбардирайки цивилното население. – Не знаех как оправдават това пред себе си. Не знаех как оправдават каквото и да било, но трябваше да го спрем. – Трябва да докараме тези платформи там. Толкова, колкото можем да преместим, колкото можем по-бързо.
Бръмченето на всички охлюви около нас беше непреодолимо и ми беше трудно да ги различавам един от друг. Опитах се да се съсредоточа върху хипердвигателните охлюви, но не успях, защото бяха толкова много. Не исках да давам общи инструкции на всички, тъй като не знаехме какво могат да правят много от тях.
– Къде е Фейн? – Попитах.
– Надявам се, че в кутията на хиперкомуникатора – каза Родж. Той се придвижи надолу по реда на кутиите. – Тук“
Намерих Фейн преди него – един от малкото подписи, които познавах в тази какофония.
– Фейн – казах аз. – Можеш ли да им кажеш да пренесат тези платформи в Евършор? – Показах му изображение на познатите му охлюви – Нага, Хепи, Чубс, Уискърс – всички летящи около планетата, а след това и някои от платформите, които се появяват в пръстен под облаците, откъдето могат да обстрелват вражеските кораби.
– Върви? – Изтръби ми Файн.
– Върви – отвърнах аз.
Той се поколеба за миг – помислих си, че разговаря с другите охлюви. И тогава усетих как се плъзгаме в нищото, а повърхността му се вълнува около нас като пръстени на езеро. Минахме под очите – сврака, това работеше. Щяхме да успеем да поддържаме ескадрите и поне да намалим щетите, които корабите можеха да нанесат на островите на Евършор.
Когато се появихме отново, погледнах през прозореца на контролната зала, очаквайки да видя звездите отгоре.
Вместо това видях самата планета – огромно водно кълбо, прорязано от острови с пясъчен цвят. Мамка му. Платформата беше прекалено високо и бяхме обърнати в посока, обратна на тази, която очаквах. Можех да видя задната част на няколко от корабите носители на Върховенството. Те можеха да са в обсега на хипероръжията ни, но…
Един от инженерите се обади.
– Щурмови командир – каза тя – ще искате да видите това.
Тя посочи мониторите за близост, които показваха планетата Метален Рой и всички платформи, движещи се около нас – целият пояс от тях.
Те все още бяха там.
По дяволите. Контролната зала беше проработила, но не беше преместила само някои платформи. Беше преместила цялата проклета планета.
– Върви – чух Фейн да тръби през нищото.
И навсякъде около мен нищото започна да пулсира, да се разкъсва и да експлодира.

Назад към част 19                                                                 Напред към част 21

БРАНДЪН САНДЕРСЪН – Евършор ЧАСТ 19

Глава 18

В пространството пред портала се струпаха още китцени, които примигваха един на друг и на нас. Няколко от тях бръмчаха със сайтоника, макар че някои от по-младите на вид не бръмчаха. Не сайтоници, които са родени от другата страна на портала и са живели целия си живот там.
Джуно едва не падна от платформата си. Той се блъсна в купчината си книги и трябваше да ги хване, за да не се изхлузят през ръба. Започна да рови в книгата си, сякаш може би имаше нужда от медитация, за да се успокои.
– Човек! – Каза ми онзи с набръчканата кожа. – Ти ли си този, който ни освободи?
– Да – казах аз. – Не мога да повярвам… Не мога да повярвам, че това се получи.
Погледнах надолу към Коб и Бабчето, но те лежаха неподвижно със затворени очи. Мамка му, нима това не беше проработило за тях?
Не. Чакай. Усещах нещо, подпис, който се излъчваше от Бабчето.
Това трябваше да означава…
Коб се размърда, а после се изкашля. Кел се наведе над екрана, който показваше жизнените му показатели.
– Добре ли е? – Попитах го.
– Подобрява се – каза Кел.
– Ще се събуди ли?
– Не знам. Но ако го направи, няма да е в състояние да помогне. Трябва да ги върнем вкъщи, в Метален рой.
Звезди. Разбира се, че няма да е в никакво състояние да води. Беше прекарал последните два дни с откъснато от тялото съзнание.
През стените на библиотеката прозвуча силен трясък, сякаш камъкът над нас беше ударен – вероятно от падащ изтребител.
Зинг включи отново радиото и в ефира се разнесе бъркотия от говорене.
Не исках да отделям време, за да разбера това.
Аланик“ – казах аз – „как върви работата с тези подкрепления“?
Ескадри на УрДейл се включиха в битката“ – каза тя. – „Какво правиш там долу“?
Намерих ни още малко подкрепление“ – казах аз. Куна се беше навел до нивото на някои от китценските сайтоници и тихо разговаряше с тях. Надявах се до всички звезди на небето да не ги нарича „по-малки“.
Това е добре, защото имаме нужда от помощ“.
По дяволите
Още три самолетоносача. Все още няма планетарни оръжия, но Артуро е притеснен. Нещо за бомба“.
О, не. Каква бомба“?
Каза, че е забелязал кораб със странна схема на полета“.
Цялото ми тяло изстина. Съсредоточих се, разширявайки обхвата си/
И отново открих впечатленията, умовете на пилотите, всички летящи наоколо в нещо, което ми се стори объркано.
Не, имаше си метод. Артуро ги беше разделил на флангови групи и ескадрите работеха заедно, макар че не можех да определя стратегията от пръв поглед. Ако Артуро беше видял това, което си мислех, че е видял, нямах време да го обмисля. Открих, че умът му лети близо до Аланик. Докато се приближавах, можех да усетя съсредоточеността му, решителността му.
И ужаса му. Той не знаеше къде съм, не беше сигурен какво трябва да правят. Отново забеляза онзи кораб, който се движеше бавно по познатата схема, която никога не искаше да види отново – можех да я видя в съзнанието му. Бяхме се сражавали с много такива кораби в дните, когато бяхме кадети, макар че не бяхме виждали такъв, откакто бяхме прогонили Креляните от повърхността на Метален рой.
Приличаше на животозаличаваща.
Амфи“? – Казах аз.
Усетих, че Артуро се стресна.
Досадник“ – каза той. – „Ти в главата ми ли си“?
Очевидно“- казах аз. – „Видяхте ли животозаличаваща бомба“?
Да, така е. Движи се бавно, както правят те, но се е насочил към Извор на мечтите. Кималин и Нед го следят“.
Затворих очи. Бомба с такъв размер може да унищожи целия остров, а може би и повече. Подобен удар би бил достатъчно голям, за да затрупа пещерите под повърхността на Метален рой – не исках да видя какво ще направи с китния град, докъде ще стигне разрухата.
Щеше да се наложи да бъдем много внимателни при разрушаването му.
Когато отново отворих очи, няколко от китценските сайтоници бяха изчезнали, а останалите се придвижваха към изхода. Джуно беше приземил платформата си и захранваше някои от плаващите дискове, които щяха да им позволят да достигнат горните рафтове на библиотеката, а китценските сайтоници се качваха на тях.
Те щяха да помогнат, но ако позволим на една бомба да удари града, това няма да е достатъчно, за да го спре.
Обърнах се към медиците и Куна.
– Останете тук – казах аз. – Обадете ми се по радиото в момента, в който Коб се събуди.
– Да, сър – казаха Кел и Уиноу. Те не ми казаха отново, че има нужда от повече почивка. Всички имахме нужда от много неща, които не получавахме тази вечер. Оцеляването имаше приоритет.
Джуно се качи обратно на платформата си и се надвеси до рамото ми.
– Можеш да останеш тук – казах аз. – Така ще е по-безопасно.
– Ти си Възстановителят на изгубени души – каза тържествено Джуно. – Този, който чува тихите гласове, отваря заключените врати. Където отидеш ти, ще отида и аз, скитнико на сенките. – Той все още държеше платформата си, натрупана с книги, и аз исках да му кажа, че не мисля, че те ще са полезни за донасяне, но досега ни бяха вършили работа.
– Добре – казах аз. – Хайде да вървим. – Сложих ръка на платформата на Джуно и помолих Снъгълс да ни отведе до моя кораб на плажа. Исках да получа по-добра представа за това, което се случваше.
Появихме се до останките на моя кораб и аз се опитах да не се съсредоточавам върху тялото, което сигурно все още лежеше на пясъка някъде зад мен. Няколко кораба на Китцен летяха надолу по плажа, бягайки от града. Нито един от тях не приличаше на изтребител, а един не беше нищо повече от резервоар за вода, закрепен с болтове към плаващ пиедестал. Не се движеше толкова бързо, колкото останалите, но пък носеше петима китцен, всички натъпкани заедно вътре. Ако бомбата удари, се надявах, че ще успеят да се отдалечат достатъчно, но не бях сигурен, че има достатъчно далечно място, не и на този остров.
Небето над града беше пълно с кораби – превъзходни, човешки, урдайски и китценски. Усещах как някои от китценските сактоници – тези, които можеха да скачат с хиперскок – вече се движеха в канонерките горе и един от тях изстреля светкавица от остриета на ума, разрязвайки на парчета вражески изтребител. Друг изчезна и се появи отново от другата страна на бойното поле, като застигна вражески кораб със свален щит с огън от деструктори. Отломките паднаха от небето.
Това беше добре. Приносът на китценските сайтоници щеше да даде на ескадрата ми известно време да се справи с „Спасител“, без да губи позиции пред Върховенството. Исках да се върна в Метален рой за кораб, но всяка секунда беше от значение. Облегнах се на повредения фюзелаж, като отново се обърнах към Артуро.
Колко далеч е този кораб“?
Твърде близо“ – каза Артуро. – „Трудно е да се каже, без Командата да пусне числа, но ако го свалим, не мога да гарантирам, че няма да унищожи града“.
Сигурно все още не е достигнал оптимално разположение, защото те все още го приближаваха, преди да го взривят. Нямах представа с колко време разполагаме, но ако не можехме да свалим кораба, без да рискуваме да унищожим Извор на мечтите, по-добре да работим бързо.
Кажи на Никога да задейства своя ОМП“ – казах му. – „Тогава Странница може да свали кораба, а някой да грабне бомбата с леко копие. Най-безопасното място, откъдето да я вземем, ще бъде извън атмосферата“.
Спенса беше успяла да отнесе една веднъж и да оцелее, но беше опасно. Ако бомбата беше с таймер и този човек не се измъкнеше, преди да избухне, той щеше да си отиде.
На Артуро не му харесваше тази идея. Знаеше, че така трябва да се постъпи, просто се страхуваше да го направи.
Аз ще взема бомбата“ – каза той.
Не“ – казах му аз. – „Ти командваш. Трябва да я дадеш на някой друг“.
По дяволите, аз го правя“ – каза Артуро. – „Ако някой трябва да рискува живота си по този начин, аз ще го направя“.
Не“ – казах му аз. – „Няма да го направиш. Това е заповед“.
Артуро ме наруга и аз разбрах. Беше ужасно да кажеш на приятелите си, че те трябва да са тези, които да го направят. Все пак всеки от тях би го направил. На мига.
Нека Аланик да носи бомбата“ – казах аз. – „Не е нужно да използва хипердвигател, за да се измъкне. Може да й спести половин секунда време за комуникация“.
По дяволите“ – Артуро намрази това още повече. Той беше… о, беше привързан към Аланик. Все още нищо не се случваше между тях, но той се надяваше на това.
Съжалявам“ – каза му. – „Спенса не се нуждаеше от мен, за да й заповядвам да се забърква в неприятности, но не беше лесно да летя с нея, знаейки, че може би аз съм този, който ще й даде заповедта, заради която ще я убият. Разбирам“.
Знам, че разбираш“ – каза Артуро. – „Аз ще се погрижа за това“.
Отдръпнах се назад, далеч от страха и болката на Артуро. Настроих портативното си радио на общия ни канал – исках всички да чуят следващата част, а това беше най-бързият начин да говоря с всички наведнъж.
– Каури – казах аз – чуваш ли?
– Приемам, Досадник – каза Каури. – Извикахме толкова кораби, колкото можем. Имаме още, но те не са изтребители.
Ако изпратехме цивилни кораби, щяхме ненужно да изхвърляме животи.
– Поддържате ли връзка с вашия сенат?
– Свързвам се – каза тя. – Те са се укрили, но ни насърчават да защитаваме планетата. Страхуват се, че ако се предадем, Върховенството така или иначе ще ни унищожи.
Лунната светлина в цвят слонова кост проблясваше от парчетата на покривалото на счупения ми кораб.
– Точно това ще се случи – казах аз. – Искам да им отправиш предложение за евакуация. Можем да предоставим на лидерите ви сигурно пристанище. Метален рой има щит. Той е защитен. Можем да изведем сената ви. Семействата им. Вашите семейства. Може би някои цивилни от Извор на мечтите. Ще продължим да се бием тук, но не знам дали ще успеем да спасим града, а така поне правителството ви ще оцелее. Някои от вашите хора ще успеят да се измъкнат.
Бихме могли да поберем много китцен на един човешки транспортен кораб. Разполагахме с този, който бяхме донесли, за да превозим Коб и Бабчето. Можех да отида да взема друг или да изпратя някой друг да вземе такъв. С хипердвигател може би ще успеем да изведем някои от китцените, преди да пристигне животозаличаващата бомба.
– Ще изпратя съобщение до сената за предложението ти – каза Каури. – Благодаря ви за щедростта.
Вярвах, че благодарността ѝ е искрена, но гласът ѝ звучеше уплашено. Не я обвинявах.
– Кажи им да побързат – казах аз. – Ще наредя на транспортния кораб да ги посрещне в заседателната зала на Сената.
– Благодаря – каза Каури.
Отново погледнах към небето. Отломки се разбиваха в скалата на може би половин километър от мен. Помислих си, че е УрДейл, но не можех да бъда сигурен.
– Досадник? – Каза Артуро. – Какво можем да направим, за да подпомогнем евакуацията?
– Искам Еф Ем и Сейди да кацнат и да организират евакуацията – казах аз. – Можеш ли да ги отделиш?
– Да – каза Артуро.
– Добре. Еф Ем, Сейди, качете на борда на медицинския транспортен кораб колкото се може повече китценски лидери. Аланик или аз ще ги изкараме веднага щом корабът се напълни. Ще ни трябва достатъчно прикритие над Извор на мечтите, докато се евакуираме. Всички, които можете да отделите.
– Аз ще им кажа – каза Артуро.
– Планираме ли да се изтеглим? – Попита Еф Ем.
– Не – казах аз. – Но ако тази бомба удари острова, искам да сме спасили колкото се може повече хора.
– Приемам, Досадник – каза Еф Ем. – Занимаваме се с това.
Видях как корабите на Еф Ем и Сейди се издигат от небето над града, за да кацнат близо до сградата на Сената. Ако някой щеше да направи всичко възможно, за да спаси буквално всички, които можеше, това беше Еф Ем.
Протегнах ръка.
Аланик“ – казах аз. – „Статус“?
Приближаваме се към бомбата“ – каза тя. – „Щитът е свален. Кималин – тя удари кораба“!
Аланик отпадна, вероятно нахлувайки с леката си кука, а аз се протегнах към умовете около нея, откривайки Артуро.
По дяволите, целият му ум беше озарен от страх. Гледах през очите му как Аланик улови животозаличаващата със светлинната си кука и изчезна, издигайки го във вакуума.
Тя я хвана“ – каза Артуро. Беше се навил здраво и почти помолих Джуно да му прочете медитация.
Това нямаше да помогне. Не и в ситуация като тази. Можех да усетя останалите, осъзнах. Кималин, Нед, Ти-Сал, Катнип – всички ние затаихме дъх. Те нямаше да се отпуснат, докато…
Усетих как Аланик се появи от другата страна на бойното поле.
Тя се върна“ – казах аз.
Животозаличаващата проблясна в небето с трите си отчетливи експлозии. Почувствах дълбоко облекчение, не само от Артуро, но и от всички нас. Сега вече можехме да го направим. Все пак трябва да натоварим кораба за евакуация за всеки случай, но без тази бомба…
О, По дяволите.
С ужас наблюдавах как корабите на Върховенството започнаха да се разпръскват, разпръсквайки се далеч от острова. Сега в небето имаше повече самолетоносачи, които бълваха още изтребители, но всички те се разпръскваха, отдалечавайки се от Извор на мечтите. Какво, по дяволите, правеха те?
Разпръскват ни“ – каза Артуро. – „Знаят, че не е нужно да ни победят, за да спечелят. Ние защитаваме Извор на мечтите, така че те ще си отмъстят другаде“.
Това също би сработило. Те ни превъзхождат по численост. Ако се разделим, ще загубим позицията си. Ако битката се разпространи навсякъде, те биха могли да заобиколят и да обстрелват Извор на мечтите, докато ние сме навън и се опитваме да защитим другите градове. Не бяхме достатъчно на брой. Щетите щяха да бъдат неизмерими.
На Върховенството не му пукаше кого ще нарани, стига да получи това, което иска. Бяхме им бягали твърде много пъти. Сега щяха да ни дадат урок.
И китцените щяха да платят цената.

Назад към част 18                                                                 Напред към част 20

БРАНДЪН САНДЕРСЪН – Евършор ЧАСТ 18

Глава 17

– Порталът? – Каза Джуно. – Това изглежда странно време.
– Знам – казах аз. – Но мисля, че е важно. – Моите остриета на разума можеха да помогнат в битката, но ни трябваше нещо повече. Нуждаехме се от командния опит на Коб. Трябваше да го върнем начело на тази битка, от войната.
Медиците щяха да бъдат натъпкани в библиотеката заедно с Бабчето и Коб, а аз не исках Снъгълс случайно да ни приземи върху някоя от носилката. Вместо това сложих ръка на платформата на Джуно и накарах Снъгълс да ни пренесе до опорната точка, която виждах в горната част на скалите. От това място виждах стълбището, което водеше към библиотеката, и накарах Снъгълс да направи втори скок, за да ни приземи пред куполните врати.
Посегнах към дръжката под коленете си, но установих, че вратата е заключена.
Почуках и отвътре се чу потракване.
Миг по-късно вратата се отвори. От другата страна Куна се наведе и ни погледна, а после отвори вратата докрай.
– Не мислех, че Уинзик ще почука – казаха те. – Но човек никога не може да бъде сигурен.
– Не и Уинзик – казах аз, като пропълзях в стаята.
Кел и Уиноу коленичиха между дългите маси, които бяха прибрани една до друга, за да могат носилката с Коб и Бабчето да легне върху тях. Няколко от китценските лекари седяха на носилката и помагаха на медиците да наблюдават Коб и Бабчето, докато техният транспортен пилот, с повиквателна: Зинг, слушаше радиото, което се намираше върху стъклена витрина, пълна с много малки книги. Чувах как Артуро дава заповеди на новите ескадри. Надявах се, че допълнителните кораби ще ни помогнат да издържим още известно време, докато Родж разбере платформата.
– Как се справят? – Попитах Уиноу.
– Стабилно – каза тя. – Бяхте прави – този път преместването им не доведе до влошаване на състоянието им. Възможно е сега да ги поставим в кораб.
– Не искам да ги местим, докато ни атакуват – казах аз. – И не мисля, че разликата е във времето. Мисля, че беше посоката. По-далеч от това. – Посочих стената, а медиците само изглеждаха още по-объркани.
– Какво е това? – Попита Куна.
– Портал Към Никъде – казах аз. – Или поне така мисля.
Ставах все по-сигурен, че Бабчето – или нейният дух, нейната душа? – стои зад тази стена. Надявах се, че Коб е там с нея, че на това странно място изобщо могат да съществуват не-сайтоници. От информационните мрежи бяхме научили, че Върховенството има мини в нищото и провежда цели операции за добиване на подемен камък. Вероятно за тези мисии са използвали хора, които не са били сайтоници.
Разбира се, тези хора вероятно са имали тела, така че това не беше перфектно сравнение. И все пак подозирах, че китценските сайтоници също са се изгубили там. Не знаех как биха могли да оцелеят през цялото това време, но ми се струваше вероятно това да са гласовете, които чувах.
Погледнах нагоре към портала, към странната маса от взаимосвързани линии, които се простираха по цялата стена. Усещах вибрациите от Към Никъде, но не и отчетливия подпис на Бабчето.
– Тихо, моля – каза Джуно на останалите. – Ходещият по сенките трябва да се концентрира.
Зинг изключи радиото и всички останали замълчаха. Това беше полезно, макар и малко самонадеяно от страна на Джуно. Обикновено той беше този, който бъбреше и ме разсейваше.
Помислих за портала. Спенса каза, че ако се приближа прекалено много, може да падна вътре. В това имаше нещо привлекателно – идеята, че ако се изгубя в Към Никъде, ще мога да видя отново Спенса. Но нямах представа дали ще успея да я намеря, а и не можех да си тръгна, докато Евършор е в опасност, а и приятелите ми бяха в опасност.
Вместо това се протегнах към стената с ума си, като я огледах.
Ти там ли си“? – Попитах аз.
Отговорът беше незабавен.
Ние сме тук. Искаме да помогнем“.
Китценските сайтоници ги няма от векове – каза Джуно. Сайтоничните сили са генетични, така че ако всички китценски сайтоници са се изгубили по някакъв начин, логично е да не се е родил нито един. Макар че… Спенса беше казала, че според нея животът в близост до портал може да превърне някои хора в сайтоници, защо това не се беше случило с никой от пазителите на историята?
Един образ ме порази. Гласове, които се обаждат от портала години наред, но от другата страна не е останал никой, който да ги чуе. В крайна сметка те спряха да се обаждат.
Звезди, това ли ми се струваше? Или… го прочетох по някакъв начин? Трябваше да стигна до тях, но не исках да се изгубя там. Ако успеех да намеря Спенса, можеше ли тя да ги открие в Към Никъде и да ми помогне по някакъв начин? Заедно може би щяхме да намерим начин да ги измъкнем всички наведнъж.
Протегнах ръка през нищото, търсейки Спенса. Бях я намирал и преди, макар връзката ни да беше странна и далечна.
Нещо се върна назад. Беше друг образ на Спенса, която почистваше парче от кораб, различен от последния път. Преди бях прекалено разсеян, за да се замисля за значението на това. Имахме наземни екипажи за това, но Пумпал нямаше такива в Към Никъде. Дали тя имаше кораб? Мислех, че е изгубила Ем-Бот на Към Звездите и така Върховенството се е сдобило с холографския му проектор.
Образът беше замъглен, но усещането, което го съпътстваше, беше неповторимо. Самота. Загуба. Мъгла на забрава, като вцепенение, когато излизаш от болест и не си сигурен колко дни са минали. Толкова не приличаше на Спенса, че ме зашемети.
Когато говорех със Спенса преди, тя беше точно там, лице в лице с мен. Това беше много по-далечно, почти като спомен.
Сякаш идваше от някой друг, някой, който я наблюдаваше отвън.
Кой е този“? – Попитах аз.
Усетих тръпка на… забавление може би? И тогава в съзнанието ми изникна образът на един хиперсвят, който седеше на контролното табло на моя изтребител.
– Досадник! – Извика ми той.
– Кръвожаден? – попитах аз.
Тръпката на забавлението се засили.
Хм. Явно бях открил Кръвожаден в нищото. Логично беше да е тръгнал със Спенса, но фактът, че можех да се свържа с охлюв, а не със самата Спенса, беше повече от притеснителен.
Добре ли е Спенса“ – попитах аз.
Забавлението избледня, заменено от тъга, самота.
Светци. Какво мога да направя“? – Попитах.
Проблясък на съмнение. Кръвожаден не знаеше.
Изпратих снимка на портала пред себе си.
Знаеш ли как да го отвориш“? – Попитах го.
Не чух нищо в отговор, освен може би мъничко объркване. Или не беше разбрала, или не знаеше.
– Научаваш ли нещо от това, че се взираш в портала? – Попита Джуно. – Не искам да прекъсвам работата на един ходещ по сенките, но…
– О – казах аз, като се поколебах. – Слушах.
– В тишината?
– Не – казах аз. – Един тайникс. Но не мисля, че той ще ни помогне тук. – Макар че ако успея да разбера как да отворя портала, все пак може би ще успея да го използвам, за да върна Спенса и Кръвожаден у дома.
– Искаш ли да опитаме още една медитация? – Попита Джуно.
– Имаш ли някакви медитации за пътуване до Към Никъде? – Попитах.
– Има много медитации за хиперскокове – каза Джуно. – Бих могъл да избера някоя от любимите си.
Да се науча да скачам с хиперскок без тайникс би било полезно, но не това търсех тук.
– Хиперскокът е придвижване през нищото – казах аз. – Аз трябва да мога да се придвижвам в него. И в идеалния случай да се върна обратно. – Това беше важната част, наистина.
Джуно направи пауза.
– „Навътре и обратно навън“ звучи неразличимо от „през“.
Примигнах. Предполагах, че е така.
– Когато правим хиперскок, минаваме под очите, но там няма никой друг. Този път искам да спра, докато съм там, и да помогна на моите хора да излезнат – и на китценските сайтоници също.
Куна и медиците се спогледаха един друг. Поне медиците сякаш си мислеха, че съм си загубил ума. Аз бях щурмови командир на тази битка, а тук се взирах в стените и твърдях, че чувам неща, докато всички останали се биеха. На тяхно място щях да си помисля същото и може би бяха прави. Ако някой пострада там горе, докато аз гонех сенките, вината щеше да е моя. Никога нямаше да си го простя.
– Ти наистина вярваш, че нашите ходещи сенки все още живеят, хванати в капан от другата страна на този портал.
– Да – казах аз.
Помогнете ни“ – призоваха те.
Вдигнах Снъгълс и тя се втренчи в китката ми.
Джуно насочи платформата си към стъклената витрина, пълна с книги, и я отвори, изваждайки един том. Нещото беше дебело колкото три от пръстите ми заедно, но не по-голямо от дланта ми. Все пак в лапите на Джуно изглеждаше огромно.
– Нека намеря една от тези медитации.
Не бях сигурен, че медитацията е това, от което имам нужда, не и за това. Вместо това направих крачка по-близо до портала.
– Ходещ по сенките? – Каза Джуно. – Сигурен ли си, че искаш да се приближиш? Ако наистина вярваш, че това е портал към нищото…
– Спенса каза, че един сайтоник може да падне през него – казах аз. – И може би точно това се е случило с вашия народ преди много време.
Минах между носилката, която държеше Бабчето и Коб, и се придвижих до портала, като внимавах да не стъпя върху някоя от малките масички, столове или колички, покрити с книги. Приближих се на една ръка разстояние от портала и го разгледах.
Усещах ги. Китцен, много от тях. Чувствах мъката и разочарованието им, хванати в капан зад портала. Поколения от тях, някои родени зад портала и неспособни да го напуснат. Някои бяха умрели, а други се бяха научили да удължават живота си. Бяха засмукани и хванати в капан, без да оставят от другата страна никого, който да ги чуе, а планетата им беше лишена от сайтоници в продължение на векове.
Досега“ – прошепна един от тях. Усещах надеждата им и неверието им.
И тогава изведнъж познат глас изпълни съзнанието ми.
Крайно време е да се вслушаш“ – каза бабата на Спенса. – „Твърде стара съм, за да бъда затворена тук за вечни времена, и твърде закостеняла, за да доживея до двеста години, дори и да успея да разбера за какво, по звездите, говорят“.
Мамка му. Бабче“ – казах аз. – „Ти там ли си? Намерихме твоето тяло и това на Коб. Как си…
Опитвах се да следвам гласовете“ – каза Бабчето. – „И ги следвах правилно. Точно в същия капан за скреж. Никога не слушай гризач, който те моли за помощ. Нека това бъде урок“.
Предполагах, че доброволно съм се съгласил да помагам на гризачите, но не съжалявах за това.
Добре ли е Коб“ – попитах аз.
Той е тук“ – каза Бабчето. – „С всеки изминал час става все по-мрачен. Китцените казват, че не са сигурни, че телата ни са могли да оцелеят там. Казват, че може да сме мъртви“.
Вие не сте мъртви“ – казах аз. – „Но защо се е случило това“?
Не можах да разбера как да определя място, до което да скоча с хиперскок – каза Бабчето. Но чувах гласовете, които ме викаха. Затова се опитах да отида при тях“.
О, звезди. Аз също не успях да разбера как да го направя“ – казах аз. „Няма смисъл, когато Аланик го описва. Това беше умно, опитвайки се да се придвижиш към гласовете вместо тях“.
Щеше да е така“ – каза Бабчето. – „Само че когато стигнахме дотук, телата ни бяха изчезнали“.
Те са хванати в капан извън портала“ – казах аз. Ето защо трябваше да скачаме с хиперскок на места, които познавахме, или на места, които можехме да видим. Бабчето се беше опитала да отиде на непознато място, на което не можеше да направи физически хиперскок – и това се беше получило само отчасти. – „Мисля, че опитът за хиперскок през портала е разделил душата ти наполовина“.
Звучи като нещо, което може да убие човек“ – каза Бабчето.
Така е, макар че все още не ги е убило. Но мамка му, колко дълго биха могли да оцелеят така, наполовина вътре и наполовина вън от нищото? Не бих си помислил, че такова нещо е възможно.
Сега вече можех да видя в съзнанието си другата страна на портала. Приличаше на Евършор, пясъчен остров в океан от нищо. Изглеждаше… странно телесен за място, наречено Към Никъде.
Разбрах.
– Случайно са затворили вратата след себе си – казах аз. – Били попаднали в капан, а от тази страна не е бил останал никой, който да ги пропусне. – Бяха останали там, сгушени един в друг, в продължение на толкова много години.
По дяволите. Това беше невероятно. Знанията, които тези китцен трябва да имат.
През портала усещах отчаянието на китцените, докато техните роднини умираха, страха им, че всички ще загинат зад портала, че дългият им живот ще се изчерпи, че нямат достатъчно хора, които да се размножават и да поддържат числеността си. Че линията на китценските сайтоници ще приключи, дълго след като останалите от народа им са предполагали, че това е станало. Толкова дълго бяха търсили помощ и сега бяха уморени. Толкова уморени. Бабчето беше сред тях и те се страхуваха, че краят ѝ ще дойде още по-бързо, отделена от тялото си, каквато беше тя.
Джуно беше натрупала няколко книги на платформата си, толкова много, че той едва се побираше в центъра в костюма си от силова броня. Държеше една от новите книги отворена в лапите си с ръкавици и се носеше към мен.
– Вълните на океана те обливат – каза Джуно.
– Мислех, че нямаш медитация за това – казах аз.
– Нямам – каза той. – Но последната като че ли ти помогна, въпреки че не беше конкретна. Това е медитация за вековете. Такава, която има за цел да изостри ума и фокуса ви, да разкрие най-добрия ви потенциал. Аз нямам отговор за теб, но ти може би ще намериш отговора за себе си.
– Да продължа ли? – Попита Джуно.
Не виждах какво би могло да навреди.
– Да – казах аз.
– Вълните на океана те заливат, но нямат силата да те откъснат. Ти си едно цяло с вълните и си едно цяло със себе си. Вие сте вечни, неумолими като изгряващото слънце. Сърцето ти бие в ритъма на звездите.
Все още не бях отпуснат – кога за последен път се бях отпуснал? – но го чувах, ритъма, за който говореше Джуно. Вибрацията на звездите. Сърцебиенето на Вселената. Можех да го чуя и в тайникса, и в битката горе. Можех да го усетя от портала, преливащ от сила.
Усетих побутване в края на съзнанието си. Отново се появи онзи образ на Спенса, изгубен и самотен. Не, не сам. Кръвожаден беше с нея, както и Ем-Бот, макар че не знаех как става това, ако корабът на Ем-Бот беше разглобен от Върховенството. Не можех да помогна на Спенса, не можех да се свържа с нея. Не знаех как да направя каквото и да било, освен…
Погрижи се за нея“ – казах на Кръвожаден.
И тогава нещо се промени и Кръвожаден изтръгна една нишка от мислите на Спенса и ми я предаде, ясна и силна като всичко друго.
Звезди, това беше нейният спомен за мен. Беше забравила за себе си, за приятелите си, за семейството си, за всичко, но все още си спомняше за мен. Грижеше се за мен, дълбоко и с жестокост, която беше напълно и уникално за Спина.
Това ме правеше невероятен късметлия. Повече, отколкото някога бих могъл да изразя.
Усетих как Кръвожаден се съгласява, той щеше да се погрижи за Спенс. Но то беше придружено от благодарност, че вече съм го направил.
Благодаря ти“ – казах аз. Опитах се да задържа този откъслечен спомен, да се вкопча в малкото, което ми беше останало от Спенса, без да съм сигурен дали някога ще я видя отново. Но тя се изплъзваше заедно с Кръвожаден, обратно в нищото.
Кръвожаден избледня, но порталът остана, пулсирайки със сила, със свой собствен ритъм – ритъм, който ми беше някак познат, като мелодия, която бях чувал и преди.
– Ти се подчиняваш на Вселената – продължи Джуно, макар че бях пропуснал част от думите му – не заради нейната сила, а заради твоята мъдрост. Отстъпваш властта си над всички неща и по този начин ставаш едно цяло със звездите…
Усетих непроницаемостта на портала, ключалката, която ми пречеше да се промуша през него. Не знаех дали можех да падна през него, или той не позволяваше да се влезе и от двете страни.
Не можех да отворя портала, осъзнах, защото ми липсваше ключът. Подобно на впечатлението, което ни позволяваше да използваме силите си вътре в сайтоничен щит, имаше някаква сайтоника, която отваряше портала, позволявайки на китцен да премине.
– Джуно – казах аз. – Вашият народ има ли някакви записи от дните, преди да изчезнат китценските сайтоници? Някакъв вид база данни или цифрови записи?
– Нямаме – каза Джуно. – Загубихме много, когато бяхме колонизирани, и още повече по време на Освободителната война.
Звезди. Дори не знаех дали такъв запис някога е съществувал. В края на краищата китценът се беше заклещил. Може би никога не са били напълно способни да пътуват навътре и навън. Не знаех как да вляза и да изляза от портала, а щом Аланик не го беше разпознала, значи и тя нямаше да знае. Тя дори не беше успяла да чуе китцен.
Чувствах как чувството за провал напира по краищата, чувството, че никога не съм имал достатъчно, за да дам, никога не съм имал правилните части в правилните моменти, за да се справя наистина с хората, за които ме е грижа. Еф Ем обаче беше прав. Понякога го правех. Но неуспехите бяха толкова повече от успехите, че беше лесно да ги забравя.
– Напълно си се отпуснал – каза Джуно.
Опитах се да се отпусна. Не беше нужно да решавам всички проблеми сам. Трябваше да се осланям на хората около мен за помощ и макар че никой от тази страна на портала не разполагаше с информацията, от която се нуждаех…
Искам да ви помогна“ – казах аз. – „Но не знам как да отворя този портал“.
Почувствах отчаяние от другата страна. Умора. Тежестта на вековете, прекарани в наблюдение, чудене, надежда и после загуба на надежда, и борба да я намериш отново и отново. В съзнанието ми се оформи картина – сбръчкан китцен, който гледаше как умират приятелите и близките му, знаеше, че от другата страна на портала умират други, докато времето минаваше, и знаеше, че никога повече няма да ги види. От време на време зърваше сайтоник наблизо – вероятно кораби на Върховенството, които посещаваха планетата. Но те никога не се чуваха и никога не идваха да помогнат.
После се чу глас надалеч. Една жена, която бе прекарала живота си в слушане, най-накрая ги чу.
И сега тя беше хваната в капан, странно отделена от тялото си. Съжаление, усещане, че да се протегнеш е егоистично, защото сега тя и Коб бяха сполетени от същата съдба.
– Звездите блестят над теб, древна светлина в мрака – продължи Джуно. – Мракът се разширява, за да ги погълне, но те светят безкрайно.
Ще те измъкнем“ – казах аз. Това беше обещание, което не знаех дали мога да изпълня, по-скоро послание на решителност, отколкото на сигурност. – „Как си попаднал там“?
Това, което последва, бяха не толкова думи, колкото образи. Среща на върха. Стая, пълна с китцен, всеки от които носи своите уникални таланти, знания и способности. Те медитираха заедно, споделяйки знанията си, а писарите им пишеха яростно, за да поберат всичко това.
Играеха си с нишките на вселената, с бариерата между нашия свят и нищото. Сега усещах спомените, не само от старите китцени, но и вградени в самия портал, сякаш той беше направен от преживявания.
Заедно китценът беше разкъсал границата, разделил нишките. Искали са само да разберат как да посетят това царство за известно време, както според легендите са правили техните хора, когато са срещнали хората за първи път. Но вместо това отворили зейналата паст на нищото и тя погълнала всички тях, заедно с голяма част от техния свят.
Звездите, пропастта, в която е построена тази библиотека. Тя се образувала, когато китцените напуснали някъде, отнасяйки със себе си камъка на скалите.
– Гледаш нагоре към светлините им – каза Джуно – оставяш се вибрациите им да те пронизват. Ти също си вечен като звездите, частица от безкрайното нещо, което прави място на нищото, но никога не му отстъпва.
Не знаех какво означава това, но се опитах да не се съсредоточавам прекалено върху него. Вместо това се съсредоточих върху нишките, които съставляваха границата, пропити със спомен, вибриращи толкова силно, сякаш нищото искаше да изскочи от портала. Не исках да поглъща Извор на мечтите, не исках да отварям цялото нещо.
Само достатъчно, за да могат да преминат онези, които са хванати в капан от другата страна.
Чувствах, че Бабчето ме слуша, забелязвайки какво правя, когато започнах да манипулирам нишките. Начинът, по който Аланик описваше границата – беше като да слушам описание на океана, когато бях малък. Никога не съм го разбирал, докато не го видях сам. Но усещах границата между царствата. Може и да не можех да се пренеса, но тук имах власт.
Опитах се да ти дам историята, от която се нуждаеш“ – каза Бабчето. – „Казах ти да си представиш, че летиш сред звездите“.
Спомних си историята на Бабчето за това как неподчинението на заповеди може да се окаже правилното нещо.
Почакай да чуеш какво съм направил“ – казах аз.
Мога да го видя“ – каза тя. – „Опитах се да ти дам историята, от която се нуждаеш, но може би все пак си открил своята собствена история“.
Дали? Усещах как нишките на границата се сплитат, запечатвайки портала. Не знаех как да ги преместя, но се съсредоточих върху тях така, както бях направила с птиците. Този образ не беше съвсем подходящ за това, затова опитах с лози, които се сплитаха една в друга, създавайки стена между нас и тях. Не исках да режа лианите, а само да преместя няколко настрани, образувайки малка зона, където китценът можеше да се върне, където Бабчето и Коб можеха да се промъкнат.
– Ти сте светлината и тъмнината – каза Джуно. – Ти си мястото, където се срещат двата свята. Пресечната точка на това, което е, и това, което може да бъде.
Спенса лети сред звездите“ – каза Бабчето. – „Но ти изграждаш нещата от земята. Тя е воин, а ти си защитник. Това е различен вид история“.
Не мога да ги защитя всички“ – казах аз.
Не можеш“ – каза Бабчето. – „Всички ние си имаме собствени тежести, дори и да ги носим по различен начин“.
Помислих си за начина, по който го бях загубил на сенатското заседание. Не нося моето добре“ – казах си.
Ах“ – каза Бабчето. – „Е, не си сам в това отношение“.
Аз го мразех. Исках да се оправя, да оправя всичко. Но може би понякога не е имало правилно. Имаше само най-доброто, което можех да направя.
Представих си лозите и докоснах всяка от тях последователно, опитвайки се да видя коя ще се измести и коя ще се задържи. Успях да отместя една настрани, създавайки най-малката част в джунглата от тях, но от другата страна имаше още лози, такива, които не можех да достигна.
Не можех да се справя сам. Трябваше ми помощ.
Протегнах ръка към старата китценка от другата страна на портала, опитвайки се да ѝ покажа това, което видях. Умът ѝ сякаш го възприе, сякаш и тя познаваше добре бариерата, била е преминавала през същите тези лозя хиляди пъти. Показах ѝ тези, които можех да преместя, и усетих, че ги изучава.
И тогава тези от другата страна започнаха да се променят.
Съсредоточих се върху лианите, които можех да контролирам, усещах вибрациите, държах здраво тези, които поддържаха цялата структура, докато манипулирах онези, които поддържаха само малки части от нея.
– Напълно си се отпуснал – каза Джуно.
Дишах в ритъм с вибрациите. Не бях отпуснат, но бях спокоен. Бях спокоен. Аз бях силата.
И тогава изведнъж гладката повърхност на портала се пропука и един китцен хукна през него. Козината ѝ беше посивяла, а кожата ѝ беше толкова набръчкана, че се сгъваше над очите. Тя я отдръпна и погледна към нас.
После я последваха още десетина.

Назад към част 17                                                                  Напред към част 19

БРАНДЪН САНДЕРСЪН – Евършор ЧАСТ 17

Глава 16

Родж и инженерите започнаха да работят по въпроса къде да поставят охлювите. Щяха да ни трябват само няколко, за да преместим платформите си, но нямаше да се оплача, че имам достъп до допълнителни. Междувременно посегнах към Евършор, за да се свържа с Аланик.
Доклад“? – Попитах я.
Справяме се“ – каза Аланик. – „Но в последния самолетоносач имаше много кораби. Не мисля, че можем да се справим с още един без подкрепления. Ще успее ли Родж да премести платформите“?
Извикахме помощ“ – казах аз, като наблюдавах охлювите, които се гърчеха в контролните зали. – „Но това ще отнеме известно време. Мога да изпратя още няколко ескадри, но се притеснявам, че врагът ще продължи да настъпва. Мислиш ли, че Ринакин ще изпрати някои от твоите хора на помощ“?
Мога да се аргументирам“ – каза Аланик. – „Най-добре ще е, ако отида лично“.
Попитай Артуро дали може да те отдели“ – казах аз. – „Ще изпратя подкрепления веднага щом мога“.
Ще го направя“ – каза Аланик.
Помощ“! – Каза един глас. Той идваше откъм Аланик, някъде на Евършор – гласовете, които бях чувал и преди. – „Помощ“!
Нямах време да помагам на гласове, които не познавах. Достатъчно хора бяха в опасност.
Ние знаем“ – казаха гласовете. – „Искаме да помогнем“!
Кои сте вие“? – Попитах, но гласовете отново избледняха.
Нямах време да разбера откъде идват. Бабчето беше чувала гласове, които призоваваха за помощ, преди да претърпи нещо, което изглеждаше като инцидент с хиперскок. Все още не можех да изключа капан на Върховенството, затова трябваше да се съсредоточа върху помощта, на която знаех, че мога да се доверя.
Използвах радиото си, за да се обадя на Командването и да ги помоля да вдигнат във въздуха още три ескадрили. Съгласиха се веднага – явно Стоф не беше преосмислил дължината на въжето, което ми беше дал, за да се обеся. Всички останали ескадрили бяха приведени в бойна готовност, така че нямаше да им отнеме много време да се качат на корабите си, но не можех да се върна в Евършор без тях.
Докато бях още тук…
– Родж – казах аз. – Не искам да те плаша, но ще опитам нещо.
Родж измъкна глава от командната зала.
– Нещо по-страшно от това да изхвърлиш стотици непознати тайникс в краката ни?
– Потенциално – казах аз. – Или може би нищо няма да се случи. Не знам.
– Значи или ще ме уплашиш, или нищо няма да се случи.
– Точно така – казах аз. – Можеш да продължиш да работиш. Просто исках да те предупредя.
– За потенциално нищо.
Звезди, не трябваше да казвам нищо. Това щеше да отнеме по-малко време.
– Точно така. Извинявай, не исках да те прекъсвам.
Родж ме погледна много объркано и се върна към разглеждането на кутиите с тайникс. Аз затворих очи и се съсредоточих върху вече преобладаващия сайтоничен резонанс навсякъде около мен. В моментите, когато бях усещал странните хребети, бях слушал никъде по начина, по който ме беше учила Бабчето.
– Мога ли да ти помогна, скитнико на сенките? – Попита Джуно.
Едва тогава осъзнах, че Джуно не е отбелязал внезапното пристигане на орда охлюви, повечето от които по-големи от него. Той не изглеждаше шокиран от нищо, приемайки всичко спокойно през прореза за очи в бронята си.
– Не знам – казах аз. – Опитвам се това напреднало нещо, което си казал, да не е мъдро.
– Ти си направил много неща, които аз смятах за неразумни – каза Джуно. – Но изглежда, че засега ти върши работа.
Надявах се тенденцията да продължи. Съсредоточих се върху вибрациите. Намерих Бумслъгър и Снъгълс и те сякаш усетиха, че посягам към тях, защото се върнаха на раменете ми. Всеки от тях имаше свой собствен вид бръмчене, което се отличаваше, така както всеки човек има малко по-различен глас. Беше почти като музиката на Еф Ем, хармонична по свой собствен фин начин.
Напрегнах съзнанието си, опитвайки се да пропъдя вибрациите, и отново потърсих онези хребети, онези, които бяха толкова неподвижни и тихи. Хванах се за ръба на пейката в знак на разочарование – бях го направил, когато не исках. Би трябвало да мога да го направя нарочно.
Спомних си какво ми беше казал Аланик още на РеДаун. Опитай, Джорген – беше казала тя. Престани да се фокусираш толкова много върху това, което не си в състояние да направиш, и опитай.
– Ей, Джуно? – Казах. – Можеш ли отново да ми прочетеш една от тези медитации?
– Разбира се – каза Джуно. – Вдишай, издишай…
Правех това през целия ден, всеки ден от живота си, но този път се опитах наистина да се съсредоточа върху него. Опитах се да се откажа от всичко, което ми се искаше да направя, от всички начини, по които можех да реша проблемите ни, ако само бях по-добър, по-силен, по-умен.
– Направи нещо по-добро от това, което направихме ние – каза майка ми.
За момента се опитах да се откажа от това дали мога. Вслушах се в охлювите, в техните вибрации, в тяхното бръмчене.
– Виж се как се разхождаш по плажа – каза Джуно. – С всяко вдишване вълните навлизат и се отмиват.
Опитах се да чуя океана, наистина да бъда там, да присъствам и да се освободя от разочарованието от всичко, което все още не можех да направя.
За да постигнеш контрол, беше казала Джуно, първо трябва да приемеш, че нямаш такъв.
Аз нямам такъв, казах си аз. И за пръв път вместо ужас и разочарование, съпътстващи тази мисъл, почувствах облекчение.
– Усети вятъра по кожата си – каза Джуно. – Почувствай топлината на слънцето, което те изгаря отгоре.
– Отгоре! – Изтръби Снъгълс.
И тогава, изведнъж, хребетите се появиха около мен. Не толкова много, колкото бях усетил долу под повърхността. Само половин дузина, които се движеха по платформата. Умове, толкова тихи, но не по-малко реални. Приближих се до този в най-близката до мен стая и се заслушах. Този ум работеше по сложни изчисления, опитвайки се да разбере кои от жиците от кутиите на тайникс влизат в кой от многото холопроектори, обозначени по стената. Защо някой не е могъл да ги обозначи ефективно – мислеше си той. Може би етикетите са се разпаднали? Сигурно е трябвало…
Родж“? – Попитах аз.
Мисълта се запъна и спря.
Джорген“? – каза Родж. – „Ти ли си в съзнанието ми“?
Очевидно“ – казах аз.
Добре, да“- каза Родж. – „Това е дълбоко ужасяващо“. – Той направи пауза. – „Така ли е за теб и Аланик през цялото време“?
Засмях се и пуснах връзката. Родж се появи на вратата.
– Джорген – каза той. – Какво, по дяволите, си направил?
– Мисля, че направих нещо наистина напредничаво – казах аз. – Нещо, което Джуно не смяташе, че трябва да опитвам.
– Хм – каза Джуно. – Никога не съм казвал, че не трябва да го правиш. Само казах, че според мен има по-добри упражнения, които да опиташ първо.
Това обаче изглеждаше, че може да бъде предимство в момента.
Обадих се по радиото на командването.
– Как вървят тези ескадри?
– Вече са във въздуха – отговори служителят от Командването. – Работят по връзките на леките копия, преди да дадат разрешение за хиперскок.
– Отлично.
Отново затворих очи, опитвайки се да видя дали все още мога да открия хребетите. Бяха слаби, но си бяха там, по-лесно си ги припомних сега, след като ги бях предизвикал веднъж.
„Помощ“! – Слаб шепот, който ме викаше през нищото. – „Помогнете ни“ – повториха гласовете. – „Ние искаме да помогнем“.
Въздъхнах. Нямах представа откъде идват тези гласове, още по-малко дали трябва да отговоря…
Слушай, момче“ – каза друг глас.
Мамка му. Това беше… баб…чето?
Тя не отговори, но в съзнанието ми се оформи образ, ясен като нищо.
Картина на портала в библиотеката, странната стена с линиите, вратата към нищото.
Бабче“ – казах аз. – „Какво се случи, когато се появихте близо до портала? Къде си“?
Тя не отговори – или не можа да отговори.
– Тук ли сте – каза по радиостанцията ми Стедман от командването. – Ескадрите са готови за хиперскок.
– Добре – казах аз. – Родж, колко време мислиш, че ще ти отнеме да разбереш дали можем да преместим платформите?
– Ще ни трябва време – каза Родж. – Не мога да ти кажа колко, но мога да те държа в течение.
– А сега можеше да го направи и без хиперкомуникацията.
– Добре – казах аз. – Ще се регистрирам.
Сложих ръка на платформата на Джуно и наредих на Снъгълс да ни отведе на плажа на Евършор, близо до останките на моя звезден изтребител. Минахме под очите, а след това под краката ми се образува пясъкът на Евършор, а в ушите ми звучеше ревът на океана.
Протегнах ръка към платформата Прайм, като намерих тайникса, принадлежащ на тези ескадри. Корги беше сред тях, помислих си, макар че не можех да си спомня останалите им имена. Еф Ем щеше да знае. Тя ги познаваше всички.
Дадох на тайникса ясен образ на Снъгълс. И миг по-късно три ескадри на кораби – светлинно обединени в три отделни групи – се появиха над пясъка, като някои от тях се простираха над вълните.
– Амфи – казах по радиото – доведох подкрепление.
– Платформи?
– Все още не – казах аз. – Три ескадрили от кораби. Можеш ли да ги вдигнеш на скорост?
– Приемам, Досадник – каза Артуро.
Сензорите ми за близост се бяха счупили, когато сайтоника проряза с мисловните си остриета през кораба ми. Погледнах нагоре към тъмното небе, опитвайки се да разчета какво се случва с битката.
Мамка му, там горе имаше много кораби. Изглежда, че нашата страна се държеше на положение, но имахме голяма нужда от подкрепление.
Аланик“ – казах аз – „състояние“?
Ринакин изпраща кораби да ни подкрепят. Казва, че китценският съюз си заслужава риска. Казах му, че ще докараш платформи от Метален рой. Аз ли го излъгах“?
Родж работи по въпроса“ – казах аз. – „Можеш ли да дойдеш да подкрепиш Артуро“?
На път съм“ – каза Аланик. – „Ще се върна за ескадрилите, след като имат няколко минути да се подготвят“.
Добре“ – казах аз. – „Дръж ме в течение“.
– Трябваше ли да ти донесем нов кораб? – Попита Джуно.
– Ще си намеря по-късно – казах аз. – Точно сега трябва да погледна онзи портал в библиотеката ви.

Назад към част 16                                                                 Напред към част 18

БРАНДЪН САНДЕРСЪН – Евършор ЧАСТ 16

Глава 15

Автоматичната стрелба продължи да удря по оръдието. Нанасяше щети, но нямаше да го обезвреди достатъчно бързо. Щях да бъда разкъсан на парчета върху тази платформа в момента, в който тя приключи зареждането си.
– Амфи – казах по радиото. – Трябва да се измъкна оттук. Всички са разсеяни. Може ли някой от вас да избегне огъня и да долети, за да ме вземе?
– Никога е най-близо – каза Артуро.
– Започвам – каза Никога.
– Следвай ме – казах на Джуно. Измъкнах Снъгълс, Бумслъгър, Боб и инхибиторния тайникс от кутиите им и се запътих с пълен ход към хангара.
Когато пристигнах, гледах през прозорците как Нед прави барелефно преобръщане покрай автоматичната стрелба. Кулите бяха фокусирани върху кораба с оръдията и нанасяха впечатляващи щети на корабите около него. Може би щяха да успеят да го обезвредят преди…
Синята светлина стана още по-ослепителна. Нед използва светлинното си копие, за да се преобърне около една от кулите и се приземи на платформата точно пред хангара.
Плаващата платформа на Джуно се движеше след мен, докато тичахме към кабината на Нед, точно когато той вдигаше стъклото. Шумът от автоматичната стрелба беше оглушителен и аз се гмурнах в кабината зад Нед, като се проснах на облегалката на седалката му и се държах с две ръце. Джуно се надвеси до седалката на Нед, а четиримата охлюви сплескаха телата си с мен.
Нед дръпна стъклото и нямаше време дори за мъдрост, преди да излети отново. Кулите бяха толкова съсредоточени върху планетарното оръжие, че не стреляха по нас, но когато се отдалечихме достатъчно, за да се върнат вибрациите, накарах Снъгълс да ни прехвърли няколко километра по-далеч, за да е по-сигурно.
Светът пламна в синьо, когато оръдието се изстреля, а взривът премина през „Скитащ лист“, разкъсвайки го на части. Автоматичните оръдия бяха унищожили добра половина от кораба на Върховенството, а светлината на оръдието угасна и престана да работи. Бяхме се отървали от оръжието.
Но в този процес бяхме загубили платформата.
– Досадник – каза Еф Ем – всички ли пилоти на „УрДейл“ успяха да се измъкнат?
– Издържаха – казах аз. – Няма жертви. Само катастрофални щети.
– Пич, спасих ти живота – каза Нед. – Най-малкото, което можеш да направиш, е да спреш да ми стискаш гърдите.
Пуснах ръцете си от стола на Нед. Не бях осъзнавал, че се държа толкова здраво или толкова… неловко.
– Извинявай – казах аз. – Почакайте, ще ни транспортирам до моя кораб. – Цялото ми тяло беше притиснато в толкова тясно пространство, че не бях сигурен как успявам да се побера. Бях влязъл тук само с чист адреналин.
Наредих на Снъгълс да пренесе кораба на Нед до съседния на моя плаж, все още защитен под скалата, след което я задържах и я накарах да хиперскочи с мен, Джуно и Бумслъгър от пилотската кабина. Приземихме се на пясъка пред моя кораб.
Пред него стоеше Кималин, а Хепи беше прибрана в чантата на гърдите ѝ.
– Благодаря на звездите, че си добре – казах аз.
– Хепи ме телепортира от другата страна на плажа – каза Кималин. – Мислех да открадна кораба ти, но предполагам, че имаш нужда от него.
– Нуждая се – казах аз. Нито за миг не си помислих, че сайтоник с умствени остриета е бил убит при онзи взрив. Те все още щяха да са навън, а аз нямаше да им позволя да сеят хаос в нашите сили. – Ако отидеш с „Хепи“ вкъщи, можеш да вземеш друг кораб и после да скочиш с хиперскок до Нага – казах аз. – Така ще се върнеш в битката.
– Започвам – каза Кималин. – Само… внимавай.
Мамка му, тя беше изстреляна от небето. Само Хепи я беше спасил.
– Ако си прекалено разтърсена…
– Добре съм – каза Кималин. Ръцете ѝ трепереха, но тя ми се усмихна съвсем принудително. – Бих се чувствала много по-зле, ако знаех, че всички вие все още сте там горе без мен. Хепи, да се приберем у дома.
Кималин изчезна и аз се качих в кабината, а Джуно се понесе зад мен, преди да затворя купола.
Радиото ми се побърка.
– Досадник! – Каза Еф Ем по радиото. – Добре ли си?
– Излязъл е – каза Аланик. – Той е долу на плажа.
– Аз съм тук – казах аз. Повдигнах кораба си на няколко метра, като използвах сензорите си, за да направя преглед на битката. Планетарното оръжие беше достатъчно високо в атмосферата, за да не падне веднага на земята, макар че оръдието очевидно беше унищожено.
Джорген“ – каза Аланик в главата ми. – „Внимавай…“
Със силно хрущене на метал и трошене на стъкло корабът ми се разкъса около мен. Двойка мисловни остриета се врязаха в таблото, заличавайки купола. Натиснах органа за управление на височината и изскочих през разкъсания метал, като извлякох със себе си на пясъка моите охлюви.
Чувствах как врагът сайтоник е на плажа. Бяха скочили с хиперскок след мен. Джуно се измъкна през счупеното стъкло и се скри до мен, корабът беше между нас и вражеския сайтоник.
Това нямаше да продължи дълго. Усетих, че около вражеския сайтоник се образуват още мисловни остриета, че още един залп ще разкъса кораба, за да стигне до мен.
– Сега е добър момент за медитация – казах на Джуно.
– Ти си напълно отпуснат! – Каза Джуно.
Посегнах към нищото, прелиствайки повърхността. Птиците ми отново се оформиха, малки парченца смърт и нищото, и аз ги притеглих с всички сили над кораба към вражеския сайтоник. Към нас полетяха още остриета и аз дръпнах платформата на Джуно надолу, докато се сплесквах на земята. Мисловните остриета на врага се вкопчиха в кораба, а аз завъртях своето, удряйки вражеския сайтоник там, където можех да го видя в съзнанието си.
Мисловните остриета на врага изчезнаха. Ние имахме прикритие, но те – не, и когато надникнах над кораба, открих тялото на дион с яркочервена кожа да лежи окървавен на земята.
Мамка му. Никога досега не бях убивал човек от такова близко разстояние. Никога не ми се беше налагало да гледам кървящото му тяло, знаейки, че съм го причинил аз. Пясъкът под диона се оцвети в странен тъмносин цвят. Тялото не помръдна.
Корабът ми беше разбит, но радиото все още работеше.
– Досадник, добре ли си? – Попита Артуро.
– Добре съм – отговорих. – Но загубих кораба си.
– Имаме още компания. – Погледнах нагоре и видях, че пристига още един транспортен кораб. Висшестоящите трябваше да събират корабите си в движение, иначе бяха подценили какъв размер сили ще са необходими, за да ни победят.
Но те щяха да продължат да идват, докато не го постигнат. Щеше да ни се наложи да използваме много повече огън в тази битка.
– Амфи – казах аз – ти командваш. Защитете града. Аз ще отида да проверя при Родж, дали можем да докараме още платформи.
– Прието, Досадник – каза Артуро.
Отново вдигнах охлювите си, като оставих Бумслъгър да се качи на рамото ми, и поставих ръка върху платформата на Джуно.
– Искаш ли да дойдеш с мен? – Попитах Джуно.
– Където ще отидеш ти, там ще отида и аз – отвърна Джуно.
Бих дал това на китцен – те бяха едни от най-смелите същества, които някога бях срещал.
– Заведи ме при Дрейп – казах на Снъгълс.
– Дрейп – каза Снъгълс.
Евършор и всички кораби над него изчезнаха. Минахме под очите и тогава изведнъж застанах в малка стая, много подобна на тази на Скитащ лист. Прозорецът гледаше към звездите, над половината счупена платформа се носеше до тази, на която се бяхме приземили, а отвъд нея стърчеше голяма неработеща автокула. Стените бяха облицовани с кутии.
Мамка му, имаше толкова много от тях. Кутии за тайникс от пода до тавана, достатъчни да поберат може би стотина тайникса.
– Джорген – каза Родж. – Как е…
– Загубихме Скитащ лист – казах аз. – Планетарно оръжие го унищожи.
Очите на Родж се разшириха.
– Дали…
– Еф Ем е наред – казах аз. Вероятно трябваше да започна с това. Ако беше Спенса, това беше първото нещо, което щях да искам да чуя. – Но Уинзик изпрати още подкрепления и те може би не са последните. Трябва да докараме още платформи там.
– Да, за това – каза Родж. – Имаме малък проблем. – Той направи жест около себе си. – Не знаем какво прави някоя от тези кутии, още по-малко откъде ще вземем достатъчно охлюви, за да ги захраним. Изпратих транспортния кораб обратно да събере тайниксите в базата, но повечето от тях принадлежат на останалите пилоти. Не съм сигурен, че те ще се разделят с тях, не и без директна заповед от Стоф.
Стоф можеше да даде такава заповед, но колкото повече го въвличах, толкова повече щеше да чувства, че трябва да ме разпитва, за което нямахме време. Ескадрилите на Евършор можеха да са мъртви, докато той вземе решение. Освен това щяхме да се нуждаем от тайникс с тези ескадрили, ако се наложи да докараме още подкрепления.
Отново огледах кутиите. Бяхме изпратили експедиции до пещерите, за да търсят още охлюви, но това им отнемаше време и разбирах защо. Охлювите обикновено се крият в по-слабо населените места, а аз бях твърде зает, за да сляза сам.
По дяволите.
– Трябва ли да използвате всички кутии? – Попитах Родж. – Можем ли да разберем коя е хипердвигателят, след което да се качим на платформата и да използваме автоуръжията?
– Може би – каза Родж. – Но дори да разберем кое е хипердвигателят, ще отнеме време. Кутиите не са добре обозначени.
Родж се огледа и скръсти ръце. Бях му оказал голям натиск и изисквах незабавни резултати. Това, че в миналото бяхме успели да се измъкнем от някои трудни ситуации, не означаваше, че той може да прави чудеса при поискване.
– Знам, че правиш всичко възможно – казах аз. – Знам, че не разполагаш с достатъчно време или ресурси. Вършиш невероятна работа за нас и вече няколко пъти си спасявал живота на всички ни. Ако не можеш да разбереш това, не е по твоя вина, но трябва да опиташ.
– Разбира се – каза Родж. – Просто не сме подготвени за това.
– Какво мога да направя?
– Би било хубаво да ми намериш още охлюви.
– Добре, нека видя какво мога да направя. – Излязох в коридора. В стаите по коридора други инженери се обаждаха един на друг за съдържанието на всяка от тях. Надникнах през най-близката врата.
По дяволите. Още кутии с тайникс.
Щеше да ни трябва много помощ. Екипът на Родж беше направил толкова много за нас. Сега беше време и аз да им помогна.
Намерих една пейка в коридора и седнах, а Джуно висеше над рамото ми до Бумслъгър.
– Имаш ли медитация за търсене? – Попитах Джуно.
– Не и в тази книга – каза Джуно – макар че повечето от тях започват по същия начин: – Вдишай, издишай. Сега си напълно отпуснат.
Аз не бях, но все пак опитах. Протегнах ръка над планетата, търсейки онази вибрация, онази, която бях чул в сънищата си. Онази, която в началото бе повикала прабабата на Спенса в Метален рой – причината, поради която бяхме пристигнали тук.
Тя все още беше там, този резонанс. Бяхме намерили няколко тайникса, извадихме ги от пещерите им, пълни с гъби, и ги доведохме да живеят при нас. Но там долу имаше още, може би много повече.
Помогнете“ – извиках им аз. – „Имаме нужда от помощ“. Трудно беше да се определят индивидуалните умове на охлювите – винаги е било така, преди да се запозная с тях и когато бяха толкова много заедно. Все пак усещах, че ме слушат. Бяха заинтересувани, но не се вълнуваха.
– Хей! – Каза Родж. – Върнете се тук!
Погледнах през отвора на вратата и видях Фейн, първоначалния ни комуникационен охлюв, да се измъква от хватката му.
– Хей! Фейн му изкрещя тръбейки. – Върни се тук!
Снъгълс изчезна от подмишницата ми и се появи отново на пода до Фейн, след което го вдигна и го донесе при мен.
– Опитвам се да се концентрирам – казах аз.
– Съжалявам – каза Родж. – Мисля, че разбрах коя е кутията на хиперкомуникатора, но когато се опитах да го тествам, той полудя.
– Луд! – Изтръби Фейн.
Родж го погледна. Обикновено Фейн не беше толкова развълнуван…
– Остави го – казах аз. – Опитай отново след минута, когато се успокои.
– Добре – каза Родж. – Разбира се.
Протегнах ръка надолу и погалих Фейн по гръбнака. Този охлюв – заедно с Джил – ни беше спасил на Сънрийч. Най-малкото, което можех да направя, беше да му дам малко пространство за дишане.
Отново протегнах ръка към планетата, надолу към вибрациите, които всъщност бяха тайникс. Много от тях, под повърхността, в пещери, които все още не бяхме открили. Докато го правех, отново усетих онази текстура, странните неравности в нищото – малките хребети, всички събрани на купчини под повърхността на планетата. Те не бяха тайникс – не вибрираха с енергия. Вместо това се усещаха кухи, като малки съдове, които чакат да бъдат напълнени. Начинът, по който се групираха, хиляди и хиляди от тях, беше някак познат. Формата на събранията. Моделът.
По дяволите. Това бяха пещерите на Поробителя. Бяха пълни с хиляди нещица. Не можеха да са Гробокопачи, нали? Не, те бяха нещо друго. Може би…
Звезди, хора ли бяха?
Съсредоточих се върху един малък издигнат съд, приближих се до него и го разгледах. Той… мислеше. Майка му го беше поставила тук и му беше казала да не мърда, докато не е готово да се извини, че е ударило брат си. Но то никога нямаше да е готово да се извини, защото брат му наистина, наистина го беше заслужил.
Устата ми се отвори. Не се предполагаше, че ще мога да го направя, нали? Да откривам съзнанието на не-сайтоници?
Да ги усещам?
– Джуно – казах аз. – В книгите ти има ли медитации за общуване с други хора? Хора, които нямат сайтонични сили?
– Ти общуваш с тях през цялото време – каза Джуно. – Използваш думи.
– Не е моментът да бъдем педантични! – Казах. – Може ли твоите сайтоници да разговарят с други хора по между им?
Малкото чело на Джуно се набръчка.
– Чел съм, че някои са го постигнали. Но ако има медитации за това, аз не съм ги чел. Тъй като тепърва се учиш, струва ми се, че би било по-разумно да се опиташ да се придържаш към по-общите умения, а не да разчиташ на тези, които само малцина са успели да постигнат.
Това наистина изглеждаше по-разумно. А аз не бях общувал с това малко дете, само бях слушал мислите му. Това също можеше да е полезно – скрупули, възможностите за шпионаж бяха безкрайни.
Сега обаче имахме нападнати градове на Евършор и стая, пълна с празни кутии от тайникс. Потърсих охлювите в районите около пещерите. Усещах вибрациите, концентрирани в пещерите, далеч от хората. Умове, които бяха по-малки, но по-силни, проектиращи се в нищото, вместо да останат самостоятелни.
По-късно можех да измисля какво да правя с останалото. Засега трябваше да се съсредоточа върху тайникса. Не знаех колко от тях ще дойдат при мен – те не бяха скочили още първия път, когато ги попитах, но може би щях да успея да ги убедя.
„Нуждаем се от вашата помощ“ – казах аз. – „Моля“.
Някой друг посегна към мен, толкова близо, че се уплаших. Друг сайтоничен разум се присъедини към молбата ми, а заедно с него се появи и образ.
Гъби. Хайвер. Приятели. Семейство. Опасност. Страхът беше толкова силен, макар че умът, който го изпращаше, беше малък. Видях как всички ние сме се скупчили на Сънрийч, държим се един за друг, докато Джил ни отведе у дома.
Помощ. това не беше толкова дума, колкото чувство.
Фейн ми помагаше. Той се застъпваше за мен, макар и не с толкова много думи. Казваше на другите тайникс, че е щастлив тук. Че ни харесва, че се отнасяме добре с него и сме добри с него, че се грижи за нас.
Ние също се грижим за теб“ – помислих си аз. Еф Ем се грижеше най-много от всички. Знаех, че понякога ме смята за безсърдечен, но не исках да им се случи нищо ужасно, ако можех да го предотвратя.
Не исках на никого да се случи нещо ужасно.
Може би, когато говорех на тайникс, трябваше да се съсредоточа по-малко върху думите. Така или иначе всичко се превръщаше в мисли чрез нищото – така ние с Аланик можехме да се разберем.
Съсредоточих се върху идеята за дома – моя дом и какво означаваше той за мен. Опасността, която Върховенството то представляваше за тази планета, която всички ние споделяхме. Силата, която имахме, за да я спрем, но само с помощ.
Това беше повече надежда, отколкото наистина изпитвах, но това беше посланието, от което се нуждаеха, и не беше лъжа. Беше просто различен начин за разказване на историята.
Направете нещо по-добро от това, което направихме ние.
– По дяволите! – Изкрещя Родж и аз отворих очи, когато в коридора се появиха стотици тайникс наведнъж. Те се изсипаха в различните контролни зали, като се извиваха един върху друг. Бяха се скупчили на групички, разноцветни тайникси, които се търкаляха и плъзгаха около тръбите на които се бяха скупчили.
Тези, които можеха да скачат с хиперскок, ми бяха отговорили и бяха довели приятели.
Бяха толкова много от тях. Комуникационни, охлюви с мисловни остриета и още и още, разбира се. Също и сините и зелените, които бяхме открили на Скитащ лист, тези, които захранваха инхибиторите. Логично беше да има такива и на Метален рой – някъде трябваше да има няколко, които да активират нашия сайтоничен инхибитор.
Но имаше и още. Набръчкани сиви с черни и бели бодли, няколко с бодли, които преливаха между многото цветове на дъгата, и странен набор от предимно чернички, които блестяха в преливащо синьо под светлините на контролната зала. Някои от охлювите бяха значително по-малки от останалите, с цвят на чай и розови бодли. Дали това бяха бебета, или по-малка разновидност?
Аз и другите хора се взирахме в охлювите с тъпо изражение. Докато ние го правехме, Бумслъгър, Фейн и Снъгълс се впуснаха в действие. Снъгълс телепортира Бумслъгър право в средата на тайникса. Снъгълс започна да докосва охлювите и да ги прехвърля в контролните зали, събирайки ги пред кутиите, а Бумслъгър с леко докосване на тъпото си мислено острие събираше групи от тях. Другите охлюви се измъкнаха от пътя му, насочвайки се в посоките, в които ги изпращаше. През нищото усещах как Фейн изпраща на всички тях чувства и образи. Опасност. Помощ. Бързайте.
– Хм – каза Родж. -Знам, че те помолих за още охлюви, но наистина не знам в кои кутии да ги сложа. Нямам представа какво биха направили някои от тези охлюви, дори и да разберем къде да ги сложим.
– Направи всичко възможно – казах аз. – Те дойдоха да помогнат, а ние се нуждаем от всякаква помощ, която можем да получим.

Назад към част 15                                                                 Напред към част 17

БРАНДЪН САНДЕРСЪН – Евършор ЧАСТ 15

Глава 14

Никой не ме подложи на съмнение, когато казах, че искам три ескадри да бъдат подготвени за хиперскок възможно най-скоро и всички пилоти да са в готовност, в случай че имаме нужда от още. Ако бяхме поели ангажимент да защитим Коб, Бабчето и китцен, трябваше да сме готови.
Бяхме оставили един тайникс на „Скитащ лист“ – Боб, комуникационният охлюв, наречен от Нед – така че другите охлюви можеха да ни отведат напред и назад. Джил ни транспортира до контролната зала на тайникс на платформата – стая с широк контролен панел и редици кутии за тайникс в различните системи за защита и оръжия.
Всички на платформата спяха – някои от пилотите на УрДейл Независимост бяха избрали да останат тук, вероятно за да се уверят, че нашите военни не са приели Скитащ лист като свой актив.
Еф Ем прибра Джил в кутията на хипердвигателя. Възнамерявах да насоча хиперскока към Евършор от тази контролна зала. Можех да изпратя инструкциите до охлювите на пилотите оттук, стига всяка ескадра да имаше поне един хипердвигател на борда. След това можех да направя хиперскок на Скитащ лист във въздушното пространство над Извор на мечтите, като координирах действията си с Аланик, за да се уверя, че никой от нашите хора не се е оказал достатъчно близо, за да бъде обстрелван от защитата на Скитащ лист.
Родж се появи пред контролния панел до Еф Ем и тя скочи. Без значение колко пъти сме скачали с хиперскок, все още беше трудно да свикнем с хората, които се появяваха от нищото. Това ми напомняше за моментите, когато като дете изскачах иззад мебелите и плашех майка си. Винаги се получаваше, без значение колко пъти го правех, за голямо съжаление на майка ми.
Понякога не това, което се е случило, те е изненадало.
– Скоро ще излетя на онази платформа, която прилича на Скитащ лист – каза Родж. – Но се притеснявам, че няма да успеем да измислим как да преместим всички платформи достатъчно бързо. Също толкова се притеснявам, че ще го направим и ще оставим Метален Рой отворен за атаки.
– В платформите около планетата вече има дупки – казах аз. – Щитът се простира между тях. Той ще продължи да запълва пролуките, ако вземем само няколко платформи, нали?
– Надявам се да е така – каза Родж.
– Ако не е така, ще ги върнем – казах аз. – Може би дори няма да успеем да измислим как да ги преместим, но мисля, че трябва да проучим всичките си възможности.
– Разбира се – каза Родж. – С мен ще е Дрейп, така че ако се наложи да общуваме, ще можеш да скочиш с хиперскок вътре и да се върнеш обратно. Също така ще видя дали там има хиперкомуникация, която можем да задействаме. – Той погледна нервно от мен към Еф Ем и Еф Ем го прегърна.
– Бъди в безопасност – каза той.
Надявах се, че ще бъдем, но, звезди, никой от нас не можеше да обещае това.
Родж даде на Дрейп командата да го отведе у дома и той помръкна, за да се срещне с инженерите. Еф Ем изглеждаше разтреперанa.
– Добре ли си? – Попитах го.
– Не – отвърна Еф Ем. – Но сега не е моментът да говорим за това.
– Трябва да изчакаме сигнала от другите ескадри, че са готови за хиперскок – казах аз. – Те току-що са се събудили от леглата си, така че имаме няколко минути.
Еф Ем стисна очи.
– Светци и звезди, Джорген. Много по-лесно е да те накарам да говориш, отколкото да го направя аз.
– Бих могъл да се обадя на Родж да дойде обратно – казах аз. – Но мисля, че той трябва да се заеме с другите инженери.
– Така или иначе не искам да говоря с Родж за това – промълви тя.
Това ме изненада.
– Мислех, че каза, че ти харесва, че те кара да говориш.
– Казах, че това е добре за мен. Но го мразя. И осъзнавам, че ако не поговоря с теб точно сега, ще използваш това като извинение да се затвориш в себе си и вероятно ще избухнеш отново.
Надявах се това да не е вярно. Но не го отричах.
Еф Ем въздъхна.
– Така че да, гадно е, добре? Мразя да напускам Родж, знаейки, че може би няма да се върна. Знам какво му причинява това и колко по-лошо ще бъде, ако нещо се случи с мен, и се чувствам ужасно заради това. Чудя се дали изобщо е трябвало да започвам нещата между нас, дали това наистина е било справедливо спрямо него. И се чудя колко дълго още ще иска да търпи това, преди да реши, че не си заслужавам стреса. Добре? Щастлив ли си сега?
– Не – отговорих аз. – Но се радвам, че ми каза.
Еф Ем се заигра с един от бутоните на конзолата, като ме погледна с ъгълчето на окото си.
– Чувстваш ли се някога така, сякаш може би не е трябвало да започваш нещата със Спенса?
– Не съм започнал – казах аз. – Тя го направи. Но… – Изненада ме колко лесно дойде отговорът. – Не. Никога не съм съжалявал за това. Никога не бих могъл да съжаля за нито една минута с нея, независимо как ще се развие всичко. – Силата на убеждението ми ме изненада. Имах предвид всяка дума.
Раменете на Еф Ем се отпуснаха.
– Ти също не съжаляваш за това – казах аз. – Просто се страхуваш.
Еф Ем стисна устни и кимна.
– Не мисля, че е честно спрямо него. Но ако можеш да се справиш със Спенса, която избяга буквално в Към Никъде…
Родж отпадна от летателното училище след първия си път във въздуха, но все пак беше дошъл с нас в битката на РеДаун и не беше мръднал.
– Той знае защо правиш това. Той прави същия избор.
– Да – каза Еф Ем. – И аз също мразя той да е в опасност. Почти се надявам, че не може да накара платформите да се преместят, защото тогава той ще бъде там и ще бъде в по-голяма безопасност.
Ако платформите не се преместят, всички ще разполагаме с много по-малко ресурси, за да се справим с всичко, което Върховенството ще изправи срещу нас. Но аз не съм изтъкнал лошата ѝ логика. Разбрах я.
– Ще отида да събудя пилотите на УрДейл – каза Еф Ем. – За да не се уплашат, когато платформата се раздвижи, и за да могат да решат да останат тук, ако искат това.
– Добра идея – казах аз. Братът на Аланик и останалите се бяха сражавали редом с нас на РеДаун, но това не беше тяхната битка. Те заслужаваха възможността да решат сами.
– Досадник – каза един глас по радиото ми. – Тук е Робин от ескадра Звезден Дракон. Казаха ни да се свържем с теб веднага щом се издигнем във въздуха.
Последния път, когато разговарях с Робин по радиото, нейната ескадра беше извикана, за да попречи на полет „Звездна ескадра“ да избяга в РеДаун. – Прието, Робин – казах аз. – Имате ли хипердвигател?
– Имаме една от тях в нашата ескадра – каза Робин. – Ескадрите „Бръшлян“ и „Победа“ имат по още няколко.
– Добре – казах аз. – Свържете всичките си кораби със светлинни копия. Не оставяйте никого назад. Подайте ми сигнал, когато сте готови, и ще вземем всички със себе си в Евършор.
– Досадник? – Каза Робин. – Какво, по дяволите, правим?
– Защитаваме потенциални нови съюзници – казах аз. – Те са нападнати, защото Върховенството е разбрало за нашето присъствие там. Ще се присъединим към техните военновъздушни сили в защитата на планетата им. Ще ви дам конкретните формации, когато пристигнем.
– Да, сър – каза Робин.
Примигнах. Технически не бях началник на Робин, а все пак ѝ давах заповеди. Стоф ми беше дал разрешение да го направя, но…
Не я поправих. Щеше да ми се наложи всички да ме слушат, така че това беше добър знак, дори и да не беше точно така.
Джорген“? – каза Аланик в ума ми. – „Пристигна още един транспортен кораб“.
„На път сме“ – казах й аз.
Уверих се, че Джил е готова, докато Еф Ем предупреждаваше пилотите на УрДейл.
– Готови сме да тръгнем – каза ми Робин по радиото. – Моята ескадра иска да знае къде точно се движим?
Нима не им бях казал?
– Евършор – казах аз. – Това е планета, населена с малки лисичи извънземни.
Настъпи пауза.
– Добре – каза Робин. – Благодаря, че ни запознахте.
Въздъхнах. Отговарянето на всичките им въпроси щеше да отнеме време, с което не разполагахме.
– Скоро ще видите. Всички ескадри да се подготвят за хиперскок.
Еф Ем се върна до вратата на контролната зала.
– Гилаф и останалите се подготвят. Те са вътре.
– Добре – казах аз. – Ще ни трябват.
Готов съм за хиперскок“ – казах на Аланик. – „Накарай някого да се издигне достатъчно високо във въздуха, за да не може платформата да стреля по планетата, когато пристигнем“.
Настъпи дълга пауза.
Артуро се е издигнал достатъчно високо“ – каза Аланик. – „Пространството около него е чисто. Върви“.
Обърнах се към другите полети, намерих съзнанието на техните тайникс и им дадох инструкции да отидат до охлюва на Аланик, Снайд, долу близо до Извор на мечтите. След това посегнах към Джил в кутията и му дадох указания да отведе платформата до Нага. Исках да се появим във въздуха, а не да пуснем платформата на върха на плажа, където автокулите ще обстрелват града.
Промъкнахме се под невиждащите очи и се появихме под черното небе, изпъстрено със сиво от периодични облаци. Можех да видя самолетоносачите, за които говореше Аланик, горе над облаците, парчета от големите им кутиеобразни форми, които се виждаха зад пухкавите прегради. Артуро се носеше точно над повърхността на платформата, достатъчно близо, за да не бъде улучен от автоканоните.
– По дяволите, Досадник – каза Артуро. – Това нещо, което изскача от нищото, е ужасяващо.
Платформите се разтресоха, когато оръдията стреляха по няколко вражески кораба, които чакаха точно в облаците. Те се разпръснаха и отстъпиха.
– Добре дошли обратно – каза Кималин по радиото.
– Благодаря – казах аз. – Ще направя нещо с тези кораби носители. Всички останали се отдалечавайте от платформата и защитавайте града.
– Сега на наша страна има повече китценски кораби – каза Артуро. – Събират се над Извор на мечтите.
– И ние ще пируваме с душите на всички, които се осмелят да навредят на любимия ни град – каза Горо.
– Силно се надявам това да е метафора – промърмори Еф Ем, след което се обърна към мен. – Гилаф ще се свърже с теб по радиото, когато той и останалите пилоти на УрДейл са готови да изскочат на помощ. Аз ще заведа Джил на моя кораб.
– Направи го – казах аз. – Амфи, искам ти да командваш ескадрата. Твърде трудно ми е да следя всички ви, докато работя на платформата. – Последния път, когато Родж трябваше да се справи с това, и всичко, което трябваше да направя, беше да заповядам на Бумслъгър да изстреля хипероръжието. Това щеше да е по-сложно.
– Приемам, Досадник. Каква е стратегията ни?
Мамка му, имахме нужда от такава. Не само за нашата ескадра, но и за всички.
– Защитавай града – казах аз. – Ескадра „Победа“, уверете се, че самият град не е подложен на огън. Дръжте врага разсеян. – Направих пауза. – Амфи, чух ли се с Куна?
– Работят с медиците, за да преместят Коб и Бабчето в библиотеката. Изглежда, че отиването към скалите не води до спад на жизнените им показатели.
Всичко това имаше нещо общо с този портал, но не разбирах какво.
– Добре – казах аз. – Там ще имат по-добро прикритие. Но все пак трябва да защитим града. Звезден Дракон , прехващайте вражеските кораби, преди да достигнат града. Вашата цел е да се уверите, че „Победа“ няма да види действие.
– Прието, Досадник – каза Робин.
– ескадра „Небесно море“ ще заеме мястото си. Всички ескадри остават поне на пет километра от платформата, за да избегнат автоматичния огън. Целта ни е да ги убедим, че не си заслужаваме, и да изтеглим корабите им обратно. Ако имате хипердвигател и трябва да бъдете изтеглени от горещината, уведомете ме. В противен случай Амфи ще ви даде конкретни инструкции за формиране.
– Добре – каза Артуро. Вероятно не беше подготвен да прави това за няколко полета, но все пак започна да го прави.
Което ме остави свободен да се съсредоточа върху новите кораби носители в небето. Нямах намерение да седя тук и да чакам да изсипят изтребителите си, за да бомбардират града.
Щях да ги унищожа пръв.
– Досадник – каза Аланик, – твоят помощник отново иска да се присъедини към теб. Мисля, че се е отказал от мен.
– Изпрати го при Снайд – казах аз.
Снайд и Джуно се появиха миг по-късно, като и двамата се качиха на платформата на Джуно. След миг Аланик повика Снайд обратно и охлювът отново изчезна.
– Не съм се отказал от нея – каза Джуно. – Просто казах, че тя изглежда има по-малко способности за мисловни остриета от теб. Това не беше качествена преценка.
– На Аланик сигурно ѝ се е сторило като такава – казах аз.
– Има ли някаква конкретна медитация, която би искал да опиташ? – Попита Джуно. – Нямам всичките си книги, но бих могъл…
– Не точно сега – казах аз. Извиках Снъгълс, която се появи в ръцете ми заедно с Бумслъгър. Прибрах Снъгълс в кутията за тайникс, където беше Джил. – Може би по-късно. Сега трябва да се концентрирам.
– Целта на медитацията е да подпомогне концентрацията ти…
Заглуших го и заредих Бумслъгър в хипероръжието на платформата. След това се съсредоточих върху въздушното пространство в близост до кораба носител и изпратих на Снъгълс указание да тръгне.
Промъкнахме се под очите и след това Скитащ лист се появи отново под кораба носител. Нашето инхибиторно поле обгърна вражеския кораб, като му попречи да направи хиперскок, докато автооръдията стреляха, отслабвайки щита, пробивайки го на няколко места, за да пробият дупки в корпуса. Вратите на хангара се отвориха и корабите се изсипаха навън, опитвайки се да избягат. Големите оръдия не можеха да улучат всички тези цели. Сензорите показваха, че моите хора все още летят ниско – все още не трябваше да се притеснявам, че ще ги засека.
– Тръгвай – казах на Бумслъгър, като се съсредоточих върху района точно пред хангара.
Почувствах как ръбът на нищото се разкъсва, когато хипероръжието стреля, а умствените остриета излитат към бягащите кораби, заобикалят щитовете, разцепват корпусите им на две. Отломки се изсипаха от небето. Пилотите дори не получиха възможност да катапултират.
Не можех да си позволя да ги съжалявам. Наведох се към прозореца, забелязвайки следващия самолетоносач на половината път зад близката кула от облаци.
– Тръгвай – казах на Снъгълс и изведнъж се озовахме пред него, а платформата се тресеше от огъня на автомеханичните оръдия.
– Готови сме – каза по радиото братът на Аланик, Гилаф. – Но предпочитаме да не скачаме точно тук, ако за теб това е все едно.
– Съжалявам за краткото предизвестие – казах аз. – Ние самите не получихме много повече. Ще ви оставя по-близо до планетата.
– Адски добър начин да се събудиш – каза Гилаф.
Свързах се с тайникса в кораба на Гилаф и изпратих него и другите пилоти на „УрДейл“ надолу към мястото, където за първи път бяхме докарали платформата.
Този транспортен кораб изглеждаше предимно празен, но аз все пак казах на Бумслъгър да стреля, насочвайки хипероръжието към корпуса на кораба. Той се раздроби на парчета, части от него се издухаха в небето и после паднаха.
– Ти ли го направи? – Джуно попита, гледайки през прозореца.
– Направих го – казах аз. Звезди, това нещо беше мощно. Тази тактика можеше да е по-малко ефективна срещу боен кораб, който можеше да е оборудван с инхибитор, но ние изхвърляхме сериозно количество метал в океана от тези самолетоносачи. Парчетата щяха да се измиват на плажа в продължение на години.
Какво можехме да направим, ако бяхме в състояние да преместим повече от другите платформи от орбитата им около Метален рой?
Третият транспортен кораб избълва още изтребители. Усетих отчетливата вибрация на сайтоник сред тях и протегнах ръка, слушайки за всякакви сайтонични комуникации, за да видя какво можем да научим за плановете им.
Вместо това усетих нещо друго. Пулсиране срещу нищото, ритмично почукване, сякаш някой почукваше с нокти по границата между този свят и нашия.
Вражеският сайтоник прекоси бойното поле и се насочи директно към Аланик. Пулсирането ги следваше и когато се съсредоточих, усетих как около тях се роят малки снаряди, като заострени стъклени парчета, направени от парчета от нищото.
О, по дяволите.
– Ангел, излез оттам – казах аз. – Този пристигащ кораб има…
Соколките от нищото се разлетяха около кораба на вражеския пилот във вихрено меле, подрязвайки крилата и пробивайки корпусите. Два кораба паднаха – един от „Бръшлянова ескадра“ и един от другите, докато корабът се приближаваше към Аланик.
Корабът на Аланик помръкна и отново се появи по-надолу към града, където ескадра на победата прогонваше изтребителите, които бяха пробили другите ни сили. Вражеският кораб профуча точно покрай мястото, където беше, към Кималин и Нед, които се стрелнаха надалеч. Корабът преследваше Кималин. Преди да успея да кажа каквото и да било, Артуро ѝ крещеше по радиото да се гмурне, да се махне оттам.
Тя се гмурна, но вражеският кораб я последва, разрязвайки кораба й на три равни части. Отломките паднаха на земята. Тя не катапултира, но и не ѝ се наложи. Потърсих нейния тайникс в падащите отломки, но не успях да го открия. Надявах се, че той я е изхвърлил с хиперскок.
– Всички ескадри – казах аз, – този пилот има остриета на ума. Свалете го.
– Не можем да се приближим достатъчно, за да използваме ОМП – каза Амфи. – Странница е най-добрият ни удар, а тя е свалена.
– Никога – каза Еф Ем. – Странница успя ли да се измъкне?
– Не знам – каза Нед. Звучеше разтреперан. Сайтоника с остриетата отново се гмурна, като този път излетя след Катнип.
Намерих охлюва на Катнип, Усойницата, и му наредих да скочи по-близо до града, под ескадра Победа. Катнип изчезна. Корабите ни летяха свободно около вражеския сайтоник, като всички се опитваха да приклещят кораба с огън от деструктори, без да се приближат достатъчно, за да бъдат разкъсани от умствени остриета, но вражеският кораб се претърколи и избегна огъня им.
Не можех да позволя това да продължи. Можех да се кача на собствения си кораб и да се опитам да преследвам сайтоника, но си представях, че те имат много повече практика с тези остриета, отколкото аз, и вероятно много по-голям обсег.
– Всички ескадри – казах аз – вдигнете се.
Навсякъде по бойното поле кораби се изстреляха в облаците, сблъсквайки се с корабите на Върховенството, които бяха успели да излязат от носителите си. Не всички китценски ескадри се подчиниха, но тези, които не го направиха, бяха достатъчно далеч от сайтоника, така че би трябвало да са в безопасност от автоматичния огън горе и долу.
– Върви – казах на Снъгълс.
И хиперскочих на платформата точно под сайтоника пилот.
Сайтоничния пилот веднага се издигна, ускорявайки, за да излезе от полето на инхибитора.
– Върви – казах на Бумслъгър.
Бумслъгър изстреля хипероръжието по посока на пилота, но те достигнаха ръба на инхибиторното поле и хиперскочиха надалеч. Потърсих ги в небето…
И ги открих високо над планетата, по-далеч дори от самолетоносачите. По-голямата част от силите ни бяха между мен и тях, но можех да ги последвам за миг, ако само можех да видя къде са отишли. Погледнах нагоре през прозореца към облаците…
И бях заслепен от взрив от синя енергия, който се изсипа от небето и удари щита около „Скитащ лист“, който се разпръсна и затрещя.
Примижах срещу светлината. Когато избледня, се загледах в голям, новопристигнал кораб с огромно оръдие на предната му част.
По дяволите.
По дяволите.
По дяволите;
– Какво е това? – Попита Джуно.
– Това е планетарно оръжие – казах аз.
– Оръжие за планети – каза Джуно. – Струва ми се неправилно да се изобретява такова нещо.
– Тук няма спор – казах аз. Изглеждаше точно като онова, което бяхме унищожили на РеДаун. Имаше смисъл да не е било уникално. Сигурно са го заредили, преди да го вкарат с хиперскок, което имаше някакъв болен, безразсъден смисъл.
Не можехме да позволим на това нещо да стреля по планетата. Не знаех колко китцена може да унищожи този кораб с един взрив, а не исках да разбера.
– Досадник – каза Артуро по радиото.
– Виждам го – казах аз. – Всички ескадри, разчистете пространството около оръдието. – Полетите се разделиха, преминавайки към маневри за избягване и отвеждане на вражеските кораби далеч от оръдието, което беше насочено право към „Скитащ лист“.
Те щяха да извадят от строя платформата, а след това и Извор на мечтите. Трябваше да унищожа оръдието, преди това да се случи.
Въздушното пространство между мен и оръдието беше чисто. Все още не знаех със сигурност дали Кималин е добре, или дали някой от приятелите ми е попаднал в енергийния лъч, но ако не действах бързо, щеше да има много други жертви. Съсредоточих се върху пространството точно под оръдието и хиперскочих с платформата нагоре.
Авторелетата се задействаха веднага, като поразиха оръдието и кораба около него. Мамка му, това нещо беше ужасяващо от толкова близо. Последния път Родж беше този, който трябваше да се взира в едно от тях. Не му бях отдал достатъчно доверие за това. Синята светлина отново се засилваше. Съсредоточих се върху оръдието, готов да кажа на Бумслъгър да стреля…
И изведнъж вибрациите на вселената секнаха. Вече не можех да усещам сайтониката във вражеския кораб, нито умовете на Бумслъгър и Снъгълс, които бяха толкова близо в кутиите. Мамка му, вражеските сайтоници бяха поставили инхибитор, а аз бях вкарал платформата точно в обсега. Беше същото, което бях направил с сайтоника, но те имаха кораб с двигател, а „Скитащ лист“ се придвижваше само с хиперскок.
Бях заклещена тук.
– Това изглежда лошо! – Каза Джуно, а гласът му беше почти писклив.
Синята светлина светеше все по-ярко и по-ярко, а после лъчът отново блъсна щитовете ми. Щитът се пропука, а след това изгасна, оставяйки платформата уязвима за следващата атака. Не можех да изскоча с хиперскок. Не можех да използвам хипероръжието. Нямах изтребител на борда и Аланик не можеше да дойде да ме вземе.
Взирах се в устието на оръдието, което отново започна да свети със странна синя светлина.

Назад към част 14                                                                  Напред към част 16

БРАНДЪН САНДЕРСЪН – Евършор ЧАСТ 14

Глава 13

На Метален рой беше още по-късно, отколкото на Евършор, но когато излязохме от стаята на тайникс на платформата Прайм, намерихме Родж все още на бюрото му в инженерната служба. Родж се усмихна, когато видя Еф Ем, но после усмивката му веднага спадна.
– Ако сте дошли без останалата част от ескадрата, предполагам, че това не е добре – каза той.
– Не е – казах аз. – Трябва да поговорим със Стоф.
– Сигурен съм, че си е легнал – каза Родж. – Почти всички са си легнали.
– С изключение на теб – каза Еф Ем.
– Да – каза Родж. – Прегледах някои от докладите на другите платформи от изследователските екипи. Намериха една на няколкостотин километра оттук, която има някои прилики със „Скитащ лист“. Смятаме, че на нея може да има контролна зала, и аз ни начертавам добър начин да влезем и да разгледаме, без да бъдем поразени от автономния огън.
Това може да е полезно. Зачудих се дали Стоф ще ми позволи да взема няколко от платформите, за да защитавам Евършор. Планетарният ни щит запълваше пролуките между разрушените платформи, така че бях почти сигурен, че можем да вземем няколко, без да се оставим напълно открити, но Стоф не беше много склонен да рискува.
Вероятно можех да доведа Скитащ лист, защото технически принадлежеше на УрДейл, а не на ЗСД, и се надявах, че той ще изпрати няколко допълнителни ескадри. Може би щеше да помогне, ако му напомнях, че Върховенството не е атакувало планетата ни, откакто поставихме щита, и че можем да се върнем с хиперскок набързо в момента, в който нещо се промени. Макар че щеше да се наложи да го изкарам така, че да може да си покрие задника по-късно, ако имах някаква надежда да го убедя, че е необходима допълнителна огнева мощ.
– Как вървят нещата с китцен? – Попита Родж.
– Несигурно – каза Еф Ем. – Хайде. Ще ти обясня по пътя, за да събудиш Стоф.
Да измъкнем човека от леглото вероятно нямаше да ни хареса, но нямахме избор. Съмнявах се, че тези кораби на Върховенството ще чакат до сутринта, а дори и да го направят, по-добре да бяхме с подготвени подкрепления много преди това.
Докато Еф Ем попълваше информацията на Родж, аз се свързах с Аланик.
Състояние“?
„Все още чакам“ – отговори тя. – „Не ми харесва“.
Нито пък на мен. Върховенството разполагаше и с сайтоници, и с хипердвигатели – можеха да задействат огромни ресурси за миг. Ако се колебаеха, то беше, защото призоваваха хората си там, където бяха разположени – а това можеше да е почти навсякъде в галактиката. Бяхме извадили от строя планетарното им оръдие на РеДаун, но се съмнявах, че то е единственото им такова.
А Джуно“? – попитах аз.
Той продължава да ми казва, да съм спокойна. Не съм“.
Да“- казах аз. – „Аз също не бях. Но въпреки това се получи“.
Това е окуражаващо“ – каза Аланик. – „Благодаря ти“.
Дръж ме в течение“ – казах и усетих съгласието й, макар че не отговори с думи.
Когато се настроих отново, Еф Ем беше по средата на разказа на Родж за това, че съм унищожил корабите на Върховенството то с умствени остриета.
– Това звучи опасно – каза Родж.
– Беше невероятно – каза Еф Ем и сякаш говореше сериозно.
– Разбира се. Удивително, но опасно.
– Беше някак сюрреалистично – казах аз. – Но в тази битка се получи добре. В дългосрочен план обаче няма да е достатъчно. Сега, когато Върховенството знае, че работим с китцен, те ще съберат още кораби, които да изправят срещу нас. Имаме нужда от помощ.
Стигнахме до коридора с каютите на Стоф. В края на коридора до вратата му стоеше страж – Келин, който беше назначен да пази Коб, откакто той стана адмирал.
Това изглеждаше като лош знак.
Тя отдаде чест, когато се приближихме.
– Трябва да събудите вицеадмирал Стоф – казах аз. – Имаме спешна информация.
Келин кимна – имах по-висок ранг от нея, така че не ме попита за информацията. Тя влезе вътре, а след няколко минути излезе със Стоф, който носеше халат.
– О, добре – каза Стоф. – Ти се върна. Как са Коб и госпожа Нощносянкова? В лазарета ли са? Какво е състоянието им?
О, мамка му. Разбира се, че трябваше да започнем оттам.
– Медицинският екип не можа да ги премести, без да ги дестабилизира – казах аз. Надявам се, че Куна е успял да ги премести в библиотеката – бях си тръгнал, преди да разбера резултата. Нямаше нужда да навлизам в странни подробности за това. Стоф само щеше да иска отговори, каквито аз нямах. – Екипът иска да ги задържи там, докато разберем повече за състоянието им.
– Добре – каза Стоф. – Едва ли имам нужда от този доклад посред нощ.
– Имаме по-голям проблем – казах аз. – Върховенството ни откри на Евършор. Сигурно са чули предаването на Каури и са отишли да ни търсят. Нападнаха ни и ние защитихме себе си и близкия град, но след това Върховенството оттегли. Чухме по хиперкомуникацията, че чакат подкрепления.
– Добре – каза Стоф. – Това наистина звучи като проблем.
Поне за това се съгласихме. Ако се беше опитал да ме убеди, че това не е наш проблем, щях да се притесня, че отново ще експлодирам с умствени остриета.
– Сър – казах аз. – Трябва да вземем Скитащ лист, за да се защитим от всичко, което планира Върховенството.
– Добре – каза Стоф. – Не беше нужно да ме будиш и за това.
Дали не съм? Изненада ме, че Стоф не се опитваше да претендира за собственост на ЗСД върху това нещо, тъй като ние бяхме тези, които го бяха извлекли от РеДаун и разбраха как работи. Беше добре – както за сегашното ни положение, така и за отношенията ни с УрДейл – ако не го правеше. Но…
– Нуждаем се и от подкрепата на ЗСД – казах на Стоф. – Поне още няколко ескадрили. Колкото повече можеш да отделиш, толкова по-добре.
Сега Стоф изглеждаше скептичен.
– Метален рой не е атакуван – казах аз. – Имаме щит, който да ни защити, дори ако Върховенството се върне, а с хипердвигателите бихме могли да сме тук за един момент. Можем да отделим корабите, не само за да защитим Коб и госпожа Нощносянкова, но и за да покажем солидарност с китцените.
Стоф ме изгледа внимателно, а после погледна към Келин.
– Извинете ни – каза той.
– Да, сър – каза Келин и тръгна по коридора.
Стоф погледна към Родж, сякаш обмисляше дали да не изпрати и него, но изглежда реши, че не е необходимо.
– Добре – каза той.
– Добре, сър?
– Добре, вземете ескадрили. Колко ви трябват?
– Колко ще…
– Няма значение – каза Стоф. – Не ми казвай. Ще предам по радиото на командването, че съм ви упълномощил да извикате ескадрите, които да ви подкрепят на Евършор. Можеш сам да ги извикаш.
Мога?
– Сър? – Казах.
Стоф въздъхна, а аз имах чувството, че пропускам нещо. Погледнах отстрани към Еф Ем, но тя не изглеждаше да е по-наясно със случващото се от мен.
– Заповедта ви дойде директно от адмирала, нали? – Каза Стоф. – Не бих си и помислил да го отменям.
С ъгълчето на окото си видях как Еф Ем и Родж си разменят погледи.
Не знаех какво да отговоря на това. Не исках да споря – притеснявах се, че Стоф щеше да ми отнеме ограничената автономия, която имах сега, когато знаеше, че Коб всъщност е недееспособен. Протоколът на ЗСД ясно показваше, че той има правото – дори отговорността – да направи точно това.
– Аз мога да реша колко ескадрили да взема в Евършор – казах аз. Не исках да се задълбочавам прекалено – това наистина бяха добри новини, а „Звездна ескадра“ се нуждаеше от нас, за да се погрижим бързо за това и да им заведем помощ.
Но това повече приличаше на капан.
– Да – каза Стоф. – Ти много ясно си казал какво ти е наредил Коб. Ако това е вашата мисия, тогава трябва да имате самостоятелността да я изпълните, не мислите ли?
Видях какво прави. На хартия бях ренегат. Бях отвел ескадрата си и корабите ни в РеДаун, официално против заповедта. След това се бях върнал и поисках да прекъснем сглобката от цикъла и да работим с китцените, за да върнем Коб. Имаше много хора, които щяха да свидетелстват за моето неподчинение – всички, освен Коб, щяха да смятат случая за открит и приключен.
Стоф не ме беше арестувал, когато се върнахме, но оттогава ме наблюдаваше. Даваше ми много свобода на действие, в случай че действията ми можеха да бъдат в интерес на Метален Рой, но никога не се ангажираше да свърже името си с всичко, което бях направил, в случай че то се взриви като разбягващия се кораб Върховенството.
Ако Стоф продължаваше така, той все още можеше да си приписва заслуги за всичко, което „Звездна ескадра“ постигне – ако искаше да си приписва заслуги. Ако се провалим, той ще може да си измие ръцете. Да речем, че съм действал на своя глава, да речем, че той не е разбрал какво се случва, докато съм бил извън Метален Рой.
Наистина ли Стоф не се интересуваше от нищо друго, освен да си държи главата надолу и да избягва отговорността за всичко, което следваше?
– Сър – казах аз. – Простете, че разпитвам, но това е много голяма самостоятелност.
– Не е повече от това, което адмиралът е сметнал за нужно да ви даде – каза Стоф. – Не е ли така?
Звезди. Може би само това го интересуваше. Всъщност това беше много повече автономия, отколкото адмиралът беше сметнал за нужно да ми даде. Все пак не исках да притискам Стоф прекалено силно. Исках само да разбера мотивите му, а не да променя мнението му.
– Това е важно – казах му аз. – Засега сме защитени, но това няма да продължи дълго. Ресурсите на Върховенството са огромни колкото галактиката. Те се опитват да убедят Гробокопачите да бъдат на тяхна страна. Ако не намерим начин да им се противопоставим…
Стоф се размърда, раменете му се прегърбиха напред.
– Не е нужно да ми казваш. – Видях истински страх в очите му. Беше ужасен. – Ако смяташ, че можеш да направиш нещо, за да подобриш положението ни, тогава е добре да го направиш.
Той затвори вратата пред лицето ми.
– Наистина ли го направи? – Попита Еф Ем.
– Да хвърли отговорността за всичко върху нас? – Попита Родж. – Да, мисля, че го направи.
Не върху нас. Върху мен. Бях лесна мишена. Родителите ми бяха изчезнали, така че не можех да разчитам на тях да ме прикриват. Бях изолиран. От политическа гледна точка бях излишен.
Стоф изглеждаше искрен в желанието си да успеем. Знаеше колко отчаяно е положението ни. Но нямаше намерение да направи нищо по въпроса. Той беше вицеадмирал, след като Коб не беше в строя, неговата работа беше да се засили и да ръководи.
Но той се криеше като страхливец, защото се страхуваше да се справи с това.
– Джорген? – Каза Еф Ем.
– Чакай – казах аз. – Трябва да проверя какво става с останалите.
Облегнах се на стената до вратата на Стоф и посегнах на нищото.
Аланик“? – Казах.
Все още нищо“ – каза тя. – „Този гризач продължава да ми говори за птици. В съзнанието ми не живеят птици, Джорген, а и не знам какво има предвид за вълните“.
Хах. Това имаше смисъл за мен, но… Приблизително така се чувствам, когато говориш за намиране на места в нищото“ – казах аз. – „Може би остриетата на разума не са твоето нещо“?
Усетих раздразнение от нейна страна. Аланик не обичаше да се смята за неспособна за неща, които други хора могат да правят.
Разбрах я. На мен също не ми харесваше.
Мога да продължа да опитвам“ – каза тя – „но се притеснявам да не оставя тези кораби сами в небето. Ако искаш, можем да отидем там и да се опитаме да ги унищожим. По-малко ще се бием по-късно“.
Ако имаше възможност да чака или да действа, Аланик беше като Спенса – винаги клонеше към действие. Повече от това, че се навеждаше, тя тичаше към него с пълна скорост. Този път имаше право, но все още не ми се струваше, че това е правилният ход.
Не“ – казах ѝ аз. – „Защити града“.
Има много градове, Джорген“ – каза Аланик. – „На цяла планета. Как ще ги защитим всичките“?
Тя беше права. Евършор не разполагаше с щит, нито дори с прикритието на платформи и отломки. Бяха толкова открити. Поне трябваше да защитаваме само Алта. Китцените бяха пръснати по цялата планета.
Как са оцелявали хората по този начин? Как щяхме да ги защитим?
Можехме ли?
Работя по въпроса“ – казах аз, сякаш имах представа какво правя. – „Засега се съсредоточи върху Извор на мечтите“.
– Джорген? – Каза Еф Ем. – Трябва ли да се отправим към командването?
Командният център беше с персонал през цялата нощ. Вицеадмиралът вероятно вече беше подал сигнал и се бе върнал да спи, оставяйки останалото на нас.
Наистина трябваше да отидем в Командването, но ако Стоф наистина щеше да ми позволи да взема каквото си поискам…
– Родж – казах аз. – Колко време ще ви отнеме да заведете хората до контролната зала, която изследователският екип откри на онази платформа?
– Можем да стигнем бързо – каза Родж. – Дали ще успеем да я накараме да работи…
– Струва си да опитаме – казах аз. Ако Стоф ми даваше свобода на действие… мамка му, той очакваше това да избухне в лицето ми и може би беше прав. – Най-малкото закарай един екип там да го разгледа.
– Ще започна да чукам по вратите – каза Родж.
Затворих очи. Бях въвлякъл Родж в това. Отново. Той щеше да поеме отговорността заедно с мен, ако се провалим в това.
– Не мога да ти заповядам да го направиш – казах аз. Нямах правомощия за това.
– Джорген – каза Родж – качих се на влака за издирване заедно с всички вас, когато заминах с вас за РеДаун. Сега е малко късно да преосмислям решението си. – Той стисна ръката на Еф Ем, след което тръгна по коридора към спалните помещения.
Всички ние бяхме в този влак и вината за това беше моя. Стените на коридора сякаш се притискаха към мен и аз затворих очи.
– Джорген – каза Еф Ем.
Не отговорих.
– Кажи нещо, за да знам, че нямаш намерение да прережеш платформата отвътре.
– Няма да го направя – казах аз. Можех да го контролирам. Щях да го контролирам.
– Той ни подготвя – каза тя.
– Да.
– Ще се опита да те накара да изглеждаш като този мошеник, на когото не му пука за заповедите. Това е част от иронията.
Не бях единственият човек, който я видя. Това беше успокояващо.
– Само ако се обърка нещо.
– Разбира се – казва Еф Ем. – Ако успеем, той сигурно ще се опита да си припише заслугите.
Точно това щеше да направи.
– И така – каза Еф Ем – ще извикаме ли ескадри?
Това беше нещото, което трябваше да направя. Другите имаха нужда от нас.
Но аз не можех да се движа. Знаех, че трябва да действам, но наистина ли това правех сега? Да избягам по поредната серия от не-заповеди към какво? Наистина ли си мислех, че можем да унищожим цялата въздушна сила на Върховенството с няколко ескадри и една платформа? Дори ако Родж накара няколко други платформи да се движат, имахме ли шанс? Бяхме спечелили на РеДаун, но това можеше да е случайност. Малко фалшива надежда, която предшестваше пълното унищожение. Можех да водя всички, на които държа, към смъртта им, а това беше моят избор, моята идея, моето решение…
Не можех да гледам как някой друг, когото обичах, умира по този начин.
В съзнанието си наблюдавах как корабът на Върховенството отново се взривява.
Бум.
Еф Ем ме хвана за ръката и аз се стреснах.
– Джорген – каза тя. – Говори с мен. Отново започваш да се побъркваш, а аз наистина не искам да бъда нарязана на кубчета от твоите мисловни остриета.
Звезди, тя ли се страхуваше от мен?
– Съжалявам – казах аз.
– Не съжалявай. Не си сам в това. Знам, че си мислиш, че си, но не е така.
– Той ме кара да се обадя – казах аз. – Но дали това е правилното решение? Мисля, че това е, което Коб би направил. Но всъщност не знам, нали? А ако греша…
– Това не зависи само от теб – настоя Еф Ем.
– Така е.
– Все още вярваш в командната верига, нали?
– Да – казах. – А ние действаме далеч извън нея. – По заповед. В известен смисъл. Двама отделни командири ми бяха заповядали да направя това, а частта „някак си“ сякаш щеше да разбие мозъка ми.
– Това е верига по някаква причина – казва тя. – Това не е един човек на върха, който сам да прави всичко. Да, в крайна сметка ти вземаш решенията. И се справяш ужасно добре с това, нали? Но всички ние сме тук, за да те подкрепяме. Единствената част, която трябва да направите сами, е последната дума.
– Знам – казах аз. – Но в края на краищата моето решение е това, което спасява хора или ги убива. – Може би и двете. Звезди, защо винаги беше и двете?
– Това е вярно – каза Еф Ем. – Но всички ние сме тук и те подкрепяме, защото се доверяваме на преценката ти.
– Вие постоянно се съмнявате в моята преценка! – Казах. – На Сънрийч щях да взема решение да оставя ескадрата зад гърба си. И може би щяхме да се върнем за тях, но може би нямаше да можем, а кой знае колко от тях щяха да загинат междувременно. Ти разбра как да спасим живота им. Не аз.
– Добре – каза Еф Ем. – Но какво да кажем за РеДаун? Ти взе решение да останеш и да унищожиш онзи кораб на Върховенството. Можехме да се оттеглим и да избягаме, след като сайтоничните инхибитори бяха премахнати, но ти рискува живота на всички ни, за да унищожиш този боен кораб и да защитиш хората от РеДаун, а това очевидно беше правилното решение.
– Ами когато те набедих, че си откраднала тайниксите и си ги занесла в Скитащ лист? – Попитах. – Тогава ти не смяташе, че постъпвам правилно?
Еф Ем затвори очи. Бяхме избягвали този разговор, откакто се случи. Не исках да го водим сега – или някога – но също така нямаше да ѝ позволя да се преструва, че винаги е съгласна с мен.
– Бях ти ядосана – каза тя тихо. – И бях страшно уплашена. Казах неща, които не исках. И съжалявам, че казах тези неща, наистина съжалявам, защото те не са верни. Ти си моят щурмови командир и си страшно добър в това, Джорген.
– Не се чувствам така. – Чувствах се така, сякаш ги провалям.
Еф Ем поклати глава.
– Мислиш ли, че всички те следваме заради командната верига? Нещата, които направихме напоследък, са скандално луди. Няма офицер в цялото ЗСД, който да ни осъди за това, че отказваме да се съгласим с него.
Това вероятно беше вярно. Звезди, аз бях оправдал много неща, които не трябваше да правя, поне по книга.
– Всички ние сме тук – продължи Еф Ем – защото вярваме в това, което правим. И всички ти поверяваме живота си, защото знаем, че в края на краищата Джорген Уейт ще постъпи правилно. Понякога човек губи това от поглед. Понякога толкова се вглъбяваш в правилата, че за минута губиш представа за това, което е правилно. Но когато се стигне до решенията, които вземаш за нашия живот, ти всеки път постъпваш правилно.
Не бях толкова сигурен. Ето защо се опитвах да следвам правилата, защото ако щях да направя грешка, исках тя да е такава, която не можеше да бъде избегната. Ако сгреша при спазването на протокола, поне винаги имах протокол, който да обвиня.
– Смяташ, че трябва да се обадя за ескадрите – казах аз.
– Наистина? – Каза Еф Ем. – Не знам. Може би трябва да се отдръпнем, може би Върховенството ще остави китцените на мира. Или по-вероятно е да нанесат някакви щети и да има загубени животи, но може би те ще са по-малко, отколкото ако ги подтикнем към пълномащабно нападение, срещу което не сме сигурни, че можем да се защитим. Това е рискован ход, Джорген, и аз не знам какъв е правилният отговор.
Стиснах зъби, прокарвайки ръце по косата си. Ако можех да виждам бъдещето, да знам кой би бил правилният избор за повечето хора – за нашия народ – щях да го направя.
Защо беше толкова скандално трудно да знам какво е това?
– Но – каза Еф Ем – една от целите ни на Евършор е да сключим съюз. А призивите, които направи на РеДаун, са причината да имаме съюз с УрДейл. Заради теб.
Повдигнах рамене.
– Беше ми заповядано да сключа този съюз.
– Точно така. И всеки винаги успява във всичко, което му е наредено да направи, нали? Наличието на заповед го прави лесно! По принцип всичко е направено вместо теб. Така че едва ли имаш заслуга за това, защото просто си изпълнявал заповеди. Така ли е?
– Хм – казах аз. Това звучеше приблизително правилно, но от тона ѝ разбрах, че не би трябвало.
– Междувременно, ако не успееш, това е изцяло по твоя вина. Никой друг не би могъл да бъде виновен, защото Джорген Уейт е всемогъщ и ако нещо се обърка, то винаги е за негова сметка.
– Мисля, че това е малко хиперболизирано.
– Мислиш ли? – Каза Еф Ем. – Кажи ми, че не се чувстваш така. Давай.
– Хм – казах отново.
– Не можеш да го имаш и в двете посоки. Не можеш да бъдеш безсилен и напълно виновен. Кое е то?
Замислих се върху това.
– Нито едното, нито другото.
– Точно така – каза Еф Ем. – Някои неща са под твой контрол, а други – не. Правиш най-доброто, на което си способен, с това, с което разполагаш. И именно това те отличава – какво правиш с него.
Въздъхнах.
– Добре се изрази.
– И така, какво ще правим? Какви са приоритетите ти тук?
– Животът на Коб. – Това беше ясен приоритет, чист и по правилата. – И не можем да го измъкнем. – Но звезди, дори това да спаси живота на Китцен, не можехме да го оставим там.
– Добре – каза Еф Ем.
– Също така и живота на нашите колеги в ескадрата – добавих аз.
– А животът на всички китцени е в опасност точно сега? Какво става с тях?
– Те не са наши хора. Но Коб ни нареди да…
– Забрави за минута какво ти е наредил Коб – каза Еф Ем. – Какво според теб е правилно да се направи?
Не знаех кое решение щеше да се окаже най-доброто, но за момента се опитах да оставя това настрана. Може би правилното решение беше това, което се надяваше на най-много добро за най-много хора, дори и резултатът да не беше напълно сигурен.
Нещата изглеждаха по-ясни, когато ги разглеждах по този начин.
– Спаси животи – казах аз. – Защити китцен, защити Коб, подсигури съюза. Работете заедно срещу хората, които се опитват да убият всички ни. – Звучеше толкова просто, когато го казах така. Звучеше като истина.
– И на мен ми звучи правилно – каза Еф Ем.
Кимнах.
– Това, което Стоф прави, е капан, но е политически капан. Можем първо да спасим човешки животи, а после да политиканстваме. – Бих предпочел никога да не политиканствам, но ако имаше ред в това, то беше точно този.
Еф Ем ме наблюдаваше, чакайки. Правеше това, което беше казала – разказваше ми, но след това ме чакаше да взема решението.
Можех да отзова ескадрата си и да оставя китцените да се справят с Върховенството. Ако Стоф можеше да се скрие зад командната верига, то и аз можех да го направя, и никой в ЗСД нямаше да ме обвини за това. Можех да припиша цялото нещо точно на Стоф и той нямаше да има ренегат, на когото да прехвърли отговорността.
Но вече знаех, че няма да мога да живея със себе си, ако го направя.
– Стига си стояла наоколо – казах аз. – Да извикаме ескадрите и да вземем платформата.
Еф Ем ми се усмихна.
– Да, сър – каза тя.
И заедно тръгнахме да тичаме по коридора.

Назад към част 13                                                                   Напред към част 15

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!