Категория: Седемте грешника

Глава 5

Барът се намира встрани от първа линия, сгушен между остаряващи казина и ресторанти. Не беше трудно да го намеря, особено след като знаех къде се намира само по миризмата на въздуха. Може и да съм ръждясал от престоя си извън играта през последните седем месеца, но винаги мога да намеря себеподобните си. А Каспър е един от моите.
Седим в колата и следим всеки звук и движение с усиления си слух. По дяволите, забравих колко по-лесно е да се изнесе боклукът с помощта на нашите сили. Съмнявам се, че дори ще се поизпотим, камо ли да се изцапаме, слава богу за това.
– Намерих го – отбелязва Михаил, тонът му е почти отегчен. – И другите.
– Добре.
– Имаш ли нужда от помощ?
Поклащам глава.
– Не. Ще се видим след малко.
Без да каже и дума повече, той се разсейва, оставяйки след себе си шлейф от бели пера, които се разтварят още преди да се ударят в кожената седалка. Позьор.
Излизам от колата, като прибирам драматизма за главното събитие. Отвън сградата изглежда гадно, но съм достатъчно умен, за да знам, че всичко това е прикритие, за да се скрие истинското ѝ предназначение. Наркотици, оръжия, проституция. Това е щабквартирата на Каспър.
Вратата се охранява от двама мускулести чувала с месо, които скачат на крака, когато се приближавам. Направих най-добрата си хитра усмивка, изгладих реверите на сакото си и протегнах длан.
– Добър вечер, господа. Дошъл съм за Каспър.
– Кой, по дяволите, си ти? – Месомелачка номер едно изръмжава.
Издишвам тежко.
– Тц, тц. Такива груби думи. – Вдигам пръст и главата му прави три-шестдесет, като се откъсва наполовина от врата му. – Никой ли няма маниери в днешно време? А сега, както казах…
– Той е вътре! – изкрещява другият, по-интелигентен кретен, преди да има благоразумието да избяга.
– Ето това е по-добро – казвам на полу разпадналата се купчина лайна на бетона.
Само за кеф притискам устните си в тесен кръг и духвам, сякаш гася свещ. Вратите се отварят с ураганен вятър и почти се изтръгват от пантите. И точно както очаквах, всички широки, яростни очи са вперени в мен, докато влизам в стая, пълна с бандити.
– Аууу, не беше нужно всички да се появявате заради малката стара жена. Чувствам се като красавицата на бала – промърморвам, като небрежно прекрачвам прага. Ръката ми е в джоба, дрехите и косата са старателно оформени, няма съмнение, че не ми е мястото тук.
– Кой, по дяволите, си мислиш, че си? – изревава се някакъв дебел ебач в изкуствена кожа.
Поклащам глава.
– Приятелят ти отвън ми зададе същия въпрос. Това не завърши добре за него. Но тъй като се чувствам милостив, можеш да отидеш да провериш сега или да продължиш да ме обсипваш с неприлични думи. Изборът е твой.
– Ти, кучи задник…
Това е всичко, което му позволявам да измъкне, преди езикът му да бъде издърпан от устата му, отнасяйки със себе си по-голямата част от това гърло. Честно казано, можех да го направя и по-рано, но ми беше любопитно да видя дали ще прояви изобретателност. Не. Просто тъп кучи син. Колко оригинално.
– А сега – започвам аз, като проверявам кожичките си, докато из стаята избухва хаос. – Както казах. Тук съм заради Каспър. Не искам да убивам всички ви, но… Кого заблуждавам, шегувам ли се? Искам да ви убия всички.
Чува се отчетливо щракане на премахване на предпазители на оръжия, потракване на ножове и – о, вижте! Бейзболна бухалка – други оръжия, изработени от човека, звучат около мен. Въздишам.
– Сериозно ли е всичко това? Току-що ме гледахте как изтръгвам езика на приятеля ви, без да помръдна и мускул, и мислите, че куршумите ще ме спрат? Ще ви кажа какво. Ще ви спестя неприятностите.
Пристъпвам напред и вдигам длан, като предизвиквам изстрелване на всички пистолети. Всички куршуми обаче се приземяват в отворената ми ръка с меко изщракване, напомнящо вятърен звън. В стаята настъпва напрегнато затишие, след което се разнасят викове и крясъци за всичко – от призраци до магьосничество.
– Наистина, защо всички останали получават всички заслуги? Каспър? Може ли един дух да направи това? – Ритам най-близкия до мен човек и бедрената му кост се пречупва на две. – Вещер? Приличам ли ти на вещер? – Повалям още един задник, докато си проправям път към центъра на бара. Технически не му трябват две ръце. – Защо не мога да си призная заслугата, когато я имам?
– Господи – извиква някой иззад боя. Тълпата се раздвоява и най-накрая излиза грамадният, неестествено блед мъж, когото наричат Каспър, известен още като демона Асмодей. Той носи скъп, но зле прилепнал костюм върху горило подобната си фигура, а мокасините му са „Том Форд“. По дяволите. Харесвам обувките му.
– Какво! Това ти ли си? Мое, мое… цялото ти време на Земята наистина те изморява. Опитвал ли си да се обгаряш със спрей? Чувал съм, че са като истински.
Асмодей бавно си проправя път към центъра на стаята, където съм разположен аз. Той е уплашен, но не иска да го покаже пред хората си. Не и когато те не са наясно, че са водени от демона на похотта и лукса.
– Защо… – започва той, преди да преоцени тона си. – Това е такава изненада. Какво те води в моя град?
– Твоят град? – Аз се прозявам. – О, скъпи, сладкият Асмодей.
Той се оглежда тревожно, видимо притеснен от шепота, който поставя под въпрос истинската му самоличност.
– О, не се притеснявай, Ас. Няма значение дали знаят кой си. Те така или иначе скоро ще бъдат мъртви.
Подобно на изстрел в стадо от гнусни, дишащи бира антилопи, останалата част от екипажа на Асмодей най-накрая намира здрав разум да се опита да избяга и да се запъти към изхода. Но скоро откриват, че всички опити за бягство са напразни.
– Не си правете труда да бягате. Както открихте, вратите и прозорците са запечатани. Имате обаче късмет! Всички сте поканени на моето малко вечерно парти. И повярвайте ми, моите партита винаги убиват. – Отивам до един треперещ млад мъж, който седи на разнебитена дървена маса. Той не е като останалите. Не му е мястото тук. Наложило му се е да го направи. – С изключение на теб. Ти можеш да си тръгнеш.
Отначало младият мъж е твърде зашеметен, за да реагира, а когато го прави, се оглежда, за да види дали не говоря за някой друг.
– Да, ти. Върви. И вземи жените със себе си. И никога, никога не споменавайте това, което видяхте тук, нито се връщайте.
Момчето започва да плаче с дебели, благодарни сълзи.
– Да, господине. Благодаря ви, господине. Благодаря ви.
Полуоблечените жени в стаята – най-вероятно стриптийзьорки и проститутки от другите залози на Каспър – се затичват към вратата, за да се присъединят към момчето. Тя се отключва и им дава изход. Но както правят егоистичните слабаци, другите мъже се опитват да ги стъпчат, за да се доберат до свободата. И един по един тези мръсници падат смъртоносно в момента, в който прекрачат прага.
– Казах той и жените. Това е всичко. А сега, освен ако не смятате, че съм допуснал някаква сериозна грешка, моля, заемете местата си и изчакайте, докато се обърна към вас. Ясно ли е? – Питам, като звуча повече като Михаил, отколкото ми е удобно. Вътрешно се стряскам.
– Учителю – започва Асмодей. Вече е видимо разтреперан и знае, че е по-добре да не се опитва да се прави на твърд мъж пред приятелите си. – Не разбирам. Мислех, че ще бъдете доволен.
– И обикновено бих бил. Но си забравил едно нещо: аз не злоупотребявам с деца.
Асмодей се намръщва.
– Деца?
– Едно момче се опита да те ограби и ти реши, че продажбата на тялото на сестра му близначка е разумна размяна. А допреди няколко часа и двамата бяха непълнолетни. Сега, ако трябва да гадая, си позволил на това момче да се случат ужасни неща по време на престоя му в затвора. Неща, които със сигурност не бих одобрил. Прав ли съм? Моля, бъди честен. Знаеш как се чувствам, когато ме лъжат.
Асмодей се намръщва.
– Всичко това… е заради онова дете? Ще му опростя дълга още сега. Ще го пусна. Кълна се в това.
Поклащам глава.
– Няма нужда. Той вече си е отишъл.
– Тогава защо си тук? Защо убиваш хората ми?
Приближавам се, провокирайки го да падне на колене като безгръбначен страхливец, какъвто е.
– Защото това не е първият път, в който преминаваш границата. Търгувал си с деца, позволявал си да бъдат изнасилвани, малтретирани и убивани за спорта. А аз бях прекалено разсеян, за да ми пука. Сега… ми пука. И всички в тази стая – всички, които са знаели за това, които са го улеснявали, които са участвали в тези отвратителни действия – ще си платят.
Стените започват да кървят на гъсти, горещи, тъмночервени струи кръв, които заливат пода и повърхностите. След това с едно щракване на пръстите ми кръвта се възпламенява с адски огън, за да изпепели всичко, до което се докосне. Из стаята се разнасят писъци и викове, а мирисът на горяща плът изпълва ноздрите ми, но аз не прекъсвам погледа си. Очите ми – жестоки, аметистови дълбини, в които прозира агонията на милиони души – остават вперени в Асмодей. Той не е в състояние да отвърне поглед, докато аз крада същността на жалкото му съществуване и го хвърлям в небитието, оставяйки след себе си само безжизнена обвивка. Тялото му ще е мъртво, но душата му… душата му ще страда вечно. А за тези, които нараняват деца, имам специално място в Ада.
– Ти… – изохква той, когато това, което е бил в продължение на милиони години, му е отнето. – Няма да спечелиш. Има нов… крал. Нов ред. Няма да победиш. Падналите ще царуват.
Последните четири думи обагрят в червено погледа ми и без дори да се замисля, цялата стая е обхваната от пламъци, които превръщат всичко и всички в пепел.
Излизам от полуразрушения бар, като почиствам от ръкава на сакото си няколко избухливи въглена. Или това беше човек? Ех. На този етап мястото му е в урна.
– Поне вътре беше ли хубаво? – Пита Михаил. Той се връща на пътническата седалка с мобилен телефон между пръстите си. Дори не вдига поглед. Твърде зает е да събира малки слънчеви лъчи, за да може да купи растения за моравата си, които убиват зомбитата.
Поглеждам към сградата, която някога е била централа на най-голямата операция за трафик на деца в щата. Отвън барът все още изглежда невзрачен и изоставен. Никой няма да разбере какво се е случило тук, поне за няколко дни. След това всичко, което не е изгоряло до пепел, ще започне да се разлага и да вони.
– Сметище.
– О! Трябваше да те помоля да ми донесеш една кока-кола, преди да я превърнеш във въглен. Жаден съм. Проклятие.
Усмихвам се, поклащам глава и подкарвам Бентлито.
– Ще спрем на някоя бензиностанция по пътя.
– И накъде тръгваме сега, братко? – пита той, точно преди едно зомби да успее да преодолее защитата му и да изяде мозъка му. Той измърморва разочаровано.
– Колорадо Спрингс.
Това привлече вниманието му и той ми хвърли бърз поглед, преди да рестартира нивото.
– А? Най-накрая ще спреш да се само съжаляваш и ще отидеш да се биеш за момичето си?
– Имам приятел, който ми дължи услуга – отговарям и маневрирам да излезна от паркинга, за да се насоча към I-15N – пътят, който ще ме отведе обратно към живота и любовта, които оставих зад гърба си. – И да… това също.

Назад към част 4

Глава 4

Някъде между Колорадо и Юта най-накрая се отказвам от волана и се предавам на умората след почти цял ден шофиране. Неприятно е да призная, че тялото ми трябва да се поддаде на съня, както прави човек, но за първи път от месеци умът ми се успокоява достатъчно дълго, за да позволи на клепачите ми да си починат. И тогава… сънувам.
Отначало сънувам един и същ сън, който се повтаря непрекъснато, сякаш някаква невидима сила ме наказва за слабостта ми, като ме кара да си представям единствения човек, когото никога няма да мога да имам. И в съня ми тя избира него – Легиона – всеки път, оставяйки ме да се разсея в забрава. След това съм принуден да ги гледам как изживяват дните си в блаженство, винаги отвън, без да могат да установят контакт. Този път обаче, докато удрям по невидимата бариера, която ми пречи да я преодолея, тя се обръща. Обръща се и гледа право към мен, но не ме вижда. Но знае, че някой е там. Тя си спомня. И не само нарцистичния козел, който я е подмамил да отиде в Ада. Не садиста, който я е накарал да гледа на живо изнасилвания и мъчения на фона на хубаво вино и изискани ястия. Тя си спомня мен. Мъжът, който държеше съкрушеното ѝ, треперещо тяло, когато я измъчваха виденията на Легиона. Мъжът, който искаше да ѝ покаже света и да ѝ даде само най-добрите, най-красивите неща, защото за него тя беше най-доброто, най-красивото нещо.
Тя си спомня за мен.
Събуждам се, сякаш току-що съм получил инжекция адреналин в гърдите си. Михаил ме поглежда, забелязвайки дивия ми поглед и отпуснатата ми челюст.
– Спа ли добре? Мислех, че си мъртъв.
Прокарвам ръка по лицето си, докато събирам разсъдъка си и си спомням, че сме в смесена компания.
– Не бъди абсурден – изтърсвам, хвърлям бърз поглед назад към Дарлинг и откривам, че изражението ѝ е очаквано. – Къде сме?
– Почти стигнахме. Спиш от часове.
Поглеждам през прозореца, забелязвайки сухата, равна земя без дори прашинка слана. Трябва да сме спрели, защото Дарлинг се е преоблякла и Михаил е сменил ризата си с копчета за нещо по-ежедневно. Това само ме кара да се чувствам по-мрачен и прокарвам език по зъбите си, разочарован от ужасното си състояние. Това да живееш като човек е силно надценено.
Решаваме да сменим шофьора, тъй като Михаил няма представа къде отиваме. За щастие, той и Дарлинг успяха да се ориентират дотук с GPS, но щом навлезем в града, трафикът ще е съвсем друго животно. Вече е след падането на нощта, когато виждаме първото от многото казина в далечината. Гледката е като мираж в пустинята и въпреки че отвъд ни очаква жестока съдба, Дарлинг не може да бъде по-запленена от ярките блещукащи светлини и осезаемата енергия, която вибрира навсякъде около нас.
– Уау – въздъхва тя, залепила лице за прозореца. – Това е нереално!
Усмихвам се на младежката ѝ буйност през задното стъкло. Дори не се оплаквам от мазните следи по прозореца.
– Предполагам, че за първи път си във Вегас?
Дарлинг кимва, отказвайки да откъсне поглед от неоново осветените хотели и казина, които се извисяват над нас. Тя сочи към екран, на който се показва Бритни Спиърс, а в следващия миг жестикулира към влакче в увеселителен парк.
– Това място е невероятно! Защо някой би си тръгнал?
– Защото са им свършили парите – отговарям аз.
Михаил не е много по-различен, ако не и дори по-развълнуван от Дарлинг, и честно казано, не мога да го виня. Пътували сме двайсет и четири часа подред и нуждата да разтегнем краката си и да подишаме малко свеж въздух кара всички ни да се тревожим.
– Луци, това беше… мъж? – пита той, сочейки към един висок метър и половина травестит, който би могъл да се оприличи на Риана. – И виж! Шведска маса, която можеш да изядеш!
Възхищавам се на ентусиазма му, въпреки че не го споделям. Не мога. Хазарт, чревоугодничество, разпуснатост, пристрастяване… има причина да наричат това град на греха. Защото това е моят град. Той е естествена гореща точка за разврат, а това означава, че гъмжи от демони. Ето защо съм си поставил за цел да стоя далеч от Вегас, заедно с други големи градове. И все пак, ето ни тук, спираме до петзвезден курорт с Бентли, което просто иска да бъде видяно. И не мога да направя нищо, за да прикрия дори самоличността ни, без да излъча свръхестествен сигнал на прилеп, който ще привлече всяко неземно същество в радиус от петдесет мили.
Михаил и Дарлинг продължават да охкат и ахкат дори след като сме разтоварени и ни въвеждат във фоайето, за да се настаним. Ще призная, че Ливед е впечатляващ. Би трябвало да знам. Притежавам го. Тази информация, разбира се, не би била публично достояние, но това е единственият хотел и казино със стриптийз с мистичен воал около него. Никакви демони не са позволени, точно както в хотела в Ню Орлиънс. Така че поне за една нощ ще можем да дишаме.
Жената на рецепцията грейна, когато се приближихме, сякаш усещаше богатството, идващо от мен и Михаил. Когато обаче съзря Дарлинг, тя сви устни и насочи поздрава си само към нас мъжете. Това просто няма да свърши работа.
– Имам нужда от апартамент 999… – Поглеждам табелката с името ѝ: – Тереза.
Тереза се намръщва объркано.
– Съжалявам, господине, но сигурно сте се объркали. Няма апартамент 999.
– Имаш един. Това е таен пентхаус, до който има достъп само един човек извън избрания персонал. – Тереза отваря уста да се намеси, но аз продължавам. – И не, няма да ти поискам документ за самоличност, защото ако познаваше работата си, а предполагам, че не я познаваш, щеше да знаеш, че зад бюрото има биометричен скенер, който ще ми осигури достъп. А знаеш ли защо имам достъп?
Тереза е толкова зашеметена, че ѝ трябва минута, за да осъзнае, че въпросът е към нея.
– О, хм… не, господине. Не знам.
Приближавам се и изричам само за нейните уши:
– Защото всичко, което имаш, е единствено и само защото аз го пожелах така. Виждаш ли, Тереза, аз не просто притежавам този хотел, аз притежавам душата ти. Надявам се, че си се пазила от неприятности, откакто преди шест години прегази с колата си онзи беден бездомник. Онази нощ ти просих. Мога да те накарам да просиш отново, ако искаш.
Тя се изправя, когато се отдръпвам, отнасяйки нервите ѝ със себе си. Една-единствена сълза се отронва от окото ѝ.
– Толкова… толкова съжалявам, сър – заеква тя и гласът ѝ трепери. – Веднага ще приготвя ключовете за вас.
Тя работи яростно, за да приготви стаята ни въпреки треперещите си ръце. Аз обаче още не съм приключил с нея.
– А Тереза? Искам лично да уредиш най-добрите ни масажисти и специалисти по маникюр и прически да дойдат утре сутринта и да обслужат госпожа Дарлинг, заедно с всички останали грижи за нея. И ако тя е нещо различно от абсолютно заслепена, главите ви ще хвърчат. По-конкретно твоята глава. Разбира ли ме?
Тереза кимва, опитвайки се да сдържи ужаса си, но не успявайки.
– Да, господине.
– Чудесно.
– Има ли… има ли нещо друго, с което мога да ви помогна?
Усмихвам се, което е малък балсам върху раната ѝ. Тя трепери. Не знае дали да се страхува, или да се възбуди.
– Засега ще се справим, любов. Но когато те повикам, ти идваш, а аз ще се обадя.
Отвръщам се от нея без повече думи и повеждам Михаил и Дарлинг към отделен асансьорен отсек. Те мълчат зад мен, докато не влезем в кабината и аз не натисна единствения бутон на панела. Няма цифри, само един черен бутон.
– Сигурен ли си, че това е добра идея? – Дарлинг пита кротко. – Знам, че искаш да се скриеш. Ами ако някой ни намери тук?
– Няма да го направят – отговарям с окончателен тон.
Михаил се приближава до мен.
– 999? – прошепва той.
Изваждам специалните ключови карти, предназначени само за моя апартамент – черни с три червени цифри – и ги обръщам с главата надолу.
– Не исках да бъда прекалено нахално.
Вратите се отварят, за да разкрият огромен апартамент, облечен в нюанси на малиново, черно и сребристо. Два етажа, три спални, три бани и половина, дневна зона със 75-инчов телевизор, напълно заредена кухня и бар, игрална зала с билярдна маса и киносалон и балкон със собствен басейн и джакузи. И все пак, дори и при огромния разкош, с който разполага, Михаил няма търпение да вземе душ, да се облече и да слезе долу, за да се наслади на казиното и клубовете.
– Да не мислиш сериозно да отидеш сам?
Облягам се на рамката на вратата на спалнята му, докато Михаил приключва с обличането. Не беше много отдавна, когато Михаил беше смятан за най-яростния ми противник. Той беше този, който ме затвори в Ада по заповед на баща ни, и беше твърде щастлив да го направи. Мразех го не защото беше генерал на Божията армия. Но защото Михаил беше най-големият кафяво носител. Той олицетворяваше всичко, което отблъсква хората от религията. Смяташе, че непоколебимата му вяра го прави по-висш, докато в действителност го правеше слаб. Отвъд тесния обхват на неговите вярвания съществуваше живот и той се лишаваше от неподозирани удоволствия. И сега, когато се беше освободил от оковите на невежеството си, искаше да изпита колкото се може повече живот. И обикновено аз с удоволствие бих бил негов помощник.
Михаил оправя вратовръзката си в огледалото с дължина до пода.
– Сигурен съм. Остани. Почивай. Сигурен съм, че Дарлинг няма да има нищо против компанията ти.
Завъртам очи.
– Забавно е, че на мен ми е предоставена отговорността за нея, докато ти си свободен да гастролираш и да играеш хазарт. Знаеш ли изобщо какво правиш?
– Не – усмихва се той. Той преценява перфектно оформената си коса, за да се увери, че нито един косъм не е не на мястото си. След това прави нещо, което изненадва дори мен: загребва с ръка през нея и я разбърква. – Но съм сигурен, че ще намеря някоя приятна млада дама, която да ме научи.
Той ме стрелва с намигване, а аз не мога да не се засмея и да поклатя глава. Някогашният ми тесногръд, осъдителен, свестен брат се е превърнал в мой приятел. А ние никога не сме имали такъв тип отношения. Дори преди да изпадна в немилост.
Михаил грабва якето си и плясва с ръка по рамото ми, преди да се промъкне покрай мен.
– Не ме чакай, братче.
Стена от смях.
– Сигурен ли си, че си готов да се справиш сам с моя град?
– Твоя град? – той се усмихва с повдигнати вежди. – До края на нощта това може да е моят град.
Точно когато Михаил се качва в асансьора и се впуска в разврат, Дарлинг излиза от спалнята си, облечена само с халат за баня. Изглежда, че тя си пада по хотелските халати, макар че трябва да призная, че тези са с експоненциално по-добро качество. Въпреки това, като знам, че вероятно е гола под турския памук и че вече няма буфера на брат ми, можеше и да се пошегува тук с прозрачно пеньоарче.
– Гладна ли си? – Питам, като правя жест към кухненския бюфет, отрупан с всичко – от къдрави картофки до хайвер, с любезното съдействие на личния ни 24-часов консиерж.
Очите на Дарлинг се уголемяват два пъти и тя рефлексно облизва устни. Когато ме поглежда обратно, забелязвам очевидна руменина по бузите ѝ.
– Какво? – Питам, а устата ми се свива на една страна. Погледът ѝ проследява движението.
– Аз просто… уау. Изненадана съм. Всичко това – казва тя и с жест посочва стаята, – е много повече, отколкото някога съм можела да си представя. Ти и Михаил бяхте толкова добри към мен и не знам как мога да ви се отблагодаря.
Поклащам глава.
– Това не е необходимо. Михаил нямаше търпение да дойде на Запад. Ти ни даде повод.
Тя кимва, но мога да кажа, че не ми вярва.
– Е, благодаря, че ми позволи да се присъединя. Можеше да ме закараш на някоя спирка за камиони и щях да съм ти благодарен. Това е повече, отколкото някой друг би направил.
– Не го споменавай – казвам аз и го казвам сериозно. Последното нещо, от което се нуждая, е някаква дълга, неловка демонстрация на благодарност, когато бях повече от готов да я оставя разтреперана и полугола в снега на паркинг в Западна Вирджиния. Да не говорим, че бях готов да и счупя врата, ако беше признала, че знае истинската ни самоличност.
Не се нуждая от благодарността на Дарлинг, защото не я заслужавам. Преди по-малко от двайсет и четири часа не бях напълно убеден, че дори ще я оставя жива, след като се разделим. Но тогава тя ме докосна. И тя не извика безрадостни спомени за откраднат отрязък от време. Не ме отблъсна, нито ме разгневи. И не се чувствах като с Идън. Усетих я като млада жена, която е видяла твърде много и е наранена твърде дълбоко, но все още намира в сърцето си сили да утеши непостоянен непознат. Беше зърнала грозната истина на този свят, но все пак успя да погледне отвъд чудовището и да види човека.
– Ще седнем ли? – запъти се тя към бюфета. – Никога не съм чувала за повечето от тези ястия, камо ли да съм ги яла. Искаш ли да ми бъдеш гид?
– Но първо… – кимвам – трябва да ти задам един въпрос.
Тя свива скептично зелените си очи.
– Какъв е той?
Прекосявам стаята с пет дълги крачки, за да спра пред нея. След това протягам ръка и изричам думите, които са трайно татуирани на езика ми.
– Искаш ли да сключим сделка?

***

– О, Боже мой, не мога! Не можеш да ме накараш!
– Да, можеш. Спомни си какво си обещала. Ще бъде толкова срамно да се сблъскаш с последствията.
Дарлинг си поема дъх.
– Добре. Добре. Просто го направи много бързо. На три. Едно… две…
Накланям черупката и оставям стридата да се плъзне в устата ѝ по средата на броенето.
– Три.
Дарлинг се задъхва и прави гримаси между мъчителното дъвчене.
– Какво… какво, по дяволите, беше това?
– Нямаш ли предположения?
– Не знам. Смрадлика? Охлюви? – Тя посяга да свали превръзката от очите си, но аз хващам ръката ѝ, преди да я докосне.
– А-а-а-а. Не поглеждай. Това е против правилата.
– Това беше преди да се опиташ да ме отровиш с гигантски кълба слуз!
– О, не е толкова лошо. Помисли за вкуса. Не е ли солено… солено като океана?
Дарлинг свива рамене.
– Да, предполагам, че е така. Хммм… стриди ли са?
– Правилно. Ето. – Вдигам чашата до устните ѝ, за да ѝ дам глътка шампанско, която да прочисти небцето ѝ. – Ще ми благодариш за следващата. Повярвай ми.
Дарлинг изкривява устата си във фалшива гримаса.
– Това, че ти се доверявам, ме вкара в тази каша.
Смея се.
– Какво очакваш, когато сключваш сделка с дявола?
Храня Дарлинг на сляпо с по една хапка от всяко отделно ястие, докато тя не опита всички. И след като тя стесни кръга на любимите си, се настаняваме пред телевизора и довършваме храненето си, гледайки най-ваниловия коледен филм, който съществува. Той е банален и толкова сополив, че ми се иска да се задавя с говеждото си филе, но Дарлинг изглежда го обича, а и аз се съгласих да гледам всичко, което тя пожелае, стига да опита от всичко. Тя се взира в телевизора с надежда, която блести в очите ѝ, а ръцете ѝ са сключени пред гърдите. Не бих могъл да и разваля това, дори и да се опитам. И през ум не би ми минало да открадна последната частица красота, която ѝ е останала на този свят.
– Не беше ли страхотно? – въздъхва тя, след като свършва с това, че героят и героинята заключват устни под имела. Не беше видяла, че това ще се случи.
– О, определено беше нещо.
– Ти го мразиш, нали? – Дори когато не го оспорвам, тя продължава да се усмихва.
– Както и брат ми. Гледането на кичозни коледни филми е някаква моя малка мръсна тайна. Хората гледат – грима, пиърсинга, дрехите – и очакват, че съм мрачен, изнервен човек. И да, може би съм. Може би искам да вярват в най-лошото за мен, защото така се очаква. Но честно казано, обичам празниците. Това е единственото време в годината, когато е приемливо да си щастлив просто защото е така.
Дълъг момент се простира между нас. Не знам какво ме обзема, но преди да успея да анализирам всички причини, поради които си играя с огъня, протягам ръка, за да обгърна лицето ѝ и прокарвам палец по галактиката кожа върху скулите ѝ.
– Не се нуждаеш от извинение, за да бъдеш щастлива. Просто все още не си имала някой, който да ти даде причина.
Устните ѝ се разтварят, дъхът ѝ е повърхностен, очите ѝ са оцветени. Знам, че не бива да и правя това. Тя е млада и впечатлителна. Аз съм стар и коварен. Нямам право да я докосвам, но е почти невъзможно да не го правя, особено когато тя обръща лицето си към докосването ми и се впива в дланта ми.
– Някой казвал ли ти е, че миришеш на цветя? – прошепва тя, а гласът ѝ е лек и ефирен като перце. Тя всмуква още една глътка от аромата ми на смъртоносна беладона и преди да успея да я спра, нежно целува китката ми.
Отдръпвам се, изненадан и впечатлен от смелостта ѝ. Видяла е какво правя, може би дори знае какво съм. Но тя не се страхува. И това я прави опасна.
– Полунощ е – отбелязва тя тихо. – Днес е моят рожден ден.
Кимвам. После, в опит да внеса малко нормалност в момента, се изправям на крака и отивам в кухнята. Когато се връщам, държа малка торта, осветена от осемнадесет свещи.
– Имаш ме… – В очите ѝ се появяват сълзи. – Ти ми подари торта за рождения ми ден?
Не искам това да е по-голям проблем, отколкото вече е.
– Споменах го на портиера. Тя е от мен и Михаил.
– Благодаря ти – казва тя. – Не мога да си спомня кога за последен път някой ми е подарявал нещо за рождения ми ден.
Поставям тортата на масичката за кафе пред телевизора.
– Пожелай си нещо.
И докато тя затваря очи и изрича глупави надежди за годината, която може би няма да преживее, едно неназовано усещане се притиска към слепоочията ми и се спуска към основата на черепа ми. Не е точно болезнено, но има отчетлив натиск. Сякаш тихата ѝ молитва е била чута… от мен.
Когато Дарлинг отваря очи, зеленият оттенък на ирисите ѝ се е затоплил до изумруден. Тя прехапва долната си устна. Аз облизвам своята в отговор. И тогава тя се навежда и ме целува.
Позволявам си да вкуся сладко от върха на езика ѝ, преди нежно да хвана раменете ѝ и да я отблъсна.
– Какво правиш?
– До няколко часа Каспър ще стане собственик на тялото ми. А след това ще бъда принудена да го дам на всеки, който е готов да плати за него. Но аз не искам да се откажа от това, независимо колко струва. Искам първият ми път да бъде при моите условия. Искам да притежавам това, а не някакъв Джон. И искам да го дам на теб. Това е, което си пожелах. Първият ми път да е с теб.
Поклащам глава.
– Не знаеш какво искаш.
– Всъщност… знам. След като си тръгна оттук, ще бъда известна като уличница. И може би никога няма да имам здрава връзка, защото хората винаги ще виждат именно това. Ще виждат проститутка, която е продала тялото си. И поне веднъж искам да ме гледат като нормално момиче. Искам някой да вижда тялото ми, а не да се чуди колко хора са били в него. – Треперещите ѝ пръсти са единственият признак на нерви, когато намира възела на халата си и започва да го развързва. – Знам, че съм млада и неопитна и нямам никакъв сексапил в сравнение с жените, с които си бил. Но ако ме искаш, аз съм твоя.
Халатът пада от раменете и до талията ѝ, като разкрива кремава, гладка кожа, еластични гърди и фини извивки. Дарлинг е млада, но е жена. Протяга се и хваща ръката ми, за да я сложи върху гърдите си, и, дявол да го вземе, кожата ѝ е мека като сатен. Розовото зърно се олюлява в дланта ми при допир, сякаш тялото ѝ е създадено да откликва на докосването ми.
Преглъщам, неспособен да си откажа този контакт, и се отдръпвам. Какъв гадняр ще бъда, ако взема най-ценното и притежание и го оскверня със злокобното си семе? И все пак как бих могъл да позволя на някакъв извратен шибан да я изнасили в такъв важен момент от младия ѝ живот?
– Не мога да те обичам – казвам повече за себе си, отколкото за нея.
– Знам – кимва тя. – Не те моля да го правиш. Но може би само за тази вечер можеш да се преструваш. Да се преструваш, че аз съм тя, която и да е. И да ме обичаш така, както би я обичал, ако беше тук.
Отварям уста, за да ѝ кажа, че никога не бих могъл да направя това. Никога не бих се отнасял към нея като към заместителка на Идън, защото тя заслужава нещо по-добро. Но преди да успея да намеря думите, тя скъсява разстоянието между нас, докато ръката ми не се заклещва между телата ни, а гърдите ѝ не се допират до моите, и ме целува.
И този път не просто си давам да вкуся от зрял, забранен плод.
Вдигам ръката си нагоре, за да я хвана отстрани на шията и челюстта ѝ, а другата обгръща кръста ѝ, за да мога да я издърпам в скута си и да я целуна дълбоко, бавно. Халатът пада напълно, оставяйки само панталоните ми да стоят между мен и красивата ѝ, стегната дупка. Дарлинг обвива ръце около врата ми и макар да усещам как трепери под пръстите ми, тя жадно посреща всеки удар на езика ми срещу нейния.
Устните ни все още са вкопчени, изправям се на крака без особени усилия, като хващам задника на Дарлинг, докато ни отвеждам до спалнята ми. Не съм човек, който отказва да се чука на пода, но тук не става въпрос за мен. Става дума за поклонение на стегнатото тяло на Дарлинг отвътре навън. Така че, когато тя напусне тази стая и се впусне в тъмната неизвестност, да има поне спомена за първия мъж, който я е поискал, осветявайки пътя ѝ.
Отдръпвам се само за да положа Дарлинг на леглото. Тя ме поглежда с нетърпеливи очи, които светят на фона на лунната светлина, проникваща през прозореца.
– Страхуваш ли се? – Прошепвам.
Тя поклаща глава.
– Не. Чакала съм цял живот.
– За какво?
– За теб.
Разгорещеният ми поглед обхожда тялото ѝ, а устата ми се пълни със слюнка. Дарлинг има красиво тяло. Мила гладка, неопетнена кожа, а само малка ивица златисти косми покрива хълбока ѝ. Тя е естествена блондинка. Чудя се дали вкусът ѝ е на слънце и мед.
– Искам да си сигурна. Защото веднъж започна ли, няма да спра.
Тя кимва.
– Сигурна съм. Няма да те помоля да спреш. Аз искам това.
Коляното ми се удря в подножието на леглото, точно между краката ѝ. Хващам стройните ѝ бедра и я плъзгам нагоре по леглото, докато главата ѝ не се опре във възглавницата. След това започвам да разкопчавам ризата си, като я оставям да гледа как се разкривам пред нея сантиметър по сантиметър.
Дарлинг изтръпва, когато освобождавам втвърдения си член от панталона, и се подпира на лакти.
– Мога ли… мога ли да го докосна?
Усмихвам се.
– Ще го направиш, но по-късно.
След като изхвърлих дрехите си на пода, притиснах главата ѝ и завладях устата ѝ, докато я слагах да легне по гръб. Краката ѝ се разтварят рефлексно за мен и аз плъзгам ръка между нас, за да погаля копринените ѝ гънки. Тя потрепва и стене при първото докосване на клитора ѝ с възглавничката на пръста ми, но аз не спирам. Разтривам я отново и отново, раздвижвайки това малко снопче нерви, докато путката ѝ не затрепери с надеждата, че нещо ще я запълни. Едва когато оставям устните ѝ, за да оближа зърната ѝ, тя успява да изстене свободно. Тя мърка като коте, изумена и уплашена от реакцията на тялото си, докато аз пърхам и смуча гърдите ѝ и галя клитора ѝ, довеждайки я до ръба на кулминацията. И тъкмо когато тя е на ръба, аз вкарвам един пръст в тясната ѝ дупка.
Тя се разкъсва около пръста ми и го изцежда, докато тялото ѝ се гърчи от вълни на удоволствие. Тя се хваща за завивката и изпъва гръб от леглото, проклинайки и плачейки, докато стените ѝ стават все по-плавни и горещи. Но точно преди да успее да стигне докрай, вкарвам още един пръст и започвам да ги движа навътре и навън в опустошително темпо. Трябва да е толкова мокра, че да напои чаршафите. Толкова мокра, че да може да ме поеме целия докрай.
Без да прекъсвам ритъма си, потапям главата си още по-надолу, докато бедрата ѝ не се озоват на раменете ми, и покривам клитора ѝ с уста. Пръстите ми чукат путката ѝ, докато езикът ми чука клитора ѝ, докато тя не задиша, викайки, че ще дойде отново. Но преди да и позволя да се освободи, се сменям, потапяйки езика си в нея, така че пръстите ми да могат да галят подутината и.
Бях прав. Тя има вкус на слънце и мед. Тя има вкус на младост, красота и блаженство. Тя има вкус на втори шанс.
Когато се връщам към клитора ѝ, добавям трети пръст, за да разтегна дупката ѝ. Дарлинг се гърчи и се извива, но аз я държа на място. Не искам да я наранявам, но и не искам да я разделям на две.
Поне не тази вечер.
– Моля те – моли Дарлинг, а коленете ѝ треперят върху раменете ми. – Не мога да издържа повече. Моля те… просто го направи.
– Не – изръмжавам срещу чувствителната ѝ плът. – Още не.
Сядам и разтварям широко краката ѝ, така че тя да е напълно открита за мен. Един, два, три пръста влизат в капещата ѝ мокра путка. Другата ми ръка редува стискане и търкане на зърната ѝ и на малкият ѝ треперещ клитор, който е толкова набъбнало, че има собствен сърдечен ритъм. Наблюдавам я, докато я чукам с пръсти, наблюдавам нюансите на различен екстаз, които предизвиквам само с ръцете си. Дори и без дарбите ми, тялото ѝ е напълно подвластно на магията ми.
Тя идва още веднъж, докато крещи и ридае името ми, а влагата се излива от нея като гейзер. По дяволите, тя е истински ненаситна. Тази едва осемнайсетгодишна девойка е шибана спринтьорка. По дяволите, Каспър не я заслужава. Никой не я заслужава. Не и след като свърша с нея.
Не мога повече да се въздържам. Ако не вляза в нея точно сега, може да се изпразня на крака ѝ като проклет тийнейджър. Поглеждам надолу, докато измъквам пръстите си от нея, и забелязвам, че те са оцветени в розово.
– Готова си – казвам аз. След това доближавам пръстите до устата си и ги облизвам един по един, наслаждавайки се на вкуса на леко разкъсаната ѝ плът. Може би, ако имам късмет, ще успея да засмуча остатъците от скъсания и химен върху езика си и да се причистя с нейната невинност.
Толкова съм болен. И Дарлинг събуди чудовището, което дремеше в мен.
Дарлинг ме поглежда и кимва, очите ѝ са премрежени и изкрят. Тя прехапва долната си устна.
– Сега страхуваш ли се?
Тя кимва отново и от гърлото ѝ се изтръгва мъничък звук.
– Добре. Би трябвало да се страхуваш.
Ръцете ми хващат страните на дупето ѝ, а краката ѝ са преметнати през предмишниците ми, изравнявам вагината ѝ с пениса ми. Набъбналата ми главичка опипва входа ѝ и плъзгам члена си през гънките ѝ, докато не го напои и смаже. След това натискам напред, бавно, едва-едва преодолявайки бариерата на девствеността ѝ.
– О… о, Боже мой… о, Боже мой – вика тя, докато я разкъсвам, за да направя място за останалата част от мен.
Не спирам, като оставям болката да отшуми съвсем малко.
– Дишай, домашен любимец. Знам, че боли. Трябва да преминеш през болката, за да стигнеш до удоволствието.
Натискам още малко и съпротивата отстъпва място на покорството, когато деликатната тъкан се разкъсва, за да се приспособи към размера ми. И когато най-накрая я напълних до пръсване, а девствеността ѝ се превърна в пурпурна струя, която се стичаше на леглото, се навеждам и целувам сълзите ѝ. След това се премествам.
През първите няколко тласъка тя прави гримаси, но скоро болезнените ѝ хлипове преминават в стонове. Сега, след като усетих миризмата на кръв, се заемам с убийственото удоволствие. Трябва да я чукам толкова добре, че споменът за мен да се запечата върху утробата ѝ и да служи като проклятие за всеки мъж, който някога ще се озове в нея от този ден нататък. Трябва да я чукам толкова добре, че никога да не може да ме забрави, дори и да и кажа. Дори и никога да не разбере кой съм аз, тялото ѝ несъмнено ще знае на кого служи.
Моята тъмна пикла става все по-смела и се накланя напред върху лактите си. Целуваме се дълбоко и бурно, като скърцаме със зъби и смучем езици. Ръцете ми стискат бедрата ѝ толкова здраво, че съм сигурен, че ще има синини в продължение на седмици. Добре. Нека всеки извратен мъж гледа на тези следи като на доказателство, че съм бил тук. Нека се свият от страх, когато видят, че тя носи белега на звяра.
Треперещите ѝ стени се стягат около мен и тя заключва глезените си над дупето ми, за да засмуче още повече члена ми. Дъхът ѝ излиза на кратки издишвания, а очите ѝ се затварят плътно. Тя е толкова близо и макар да не съм далеч, се издърпвам и заменям члена си с уста. Оргазмът ѝ залива задната част на гърлото ми и аз се наслаждавам на всеки грам от розовото ѝ освобождение, докато не се изчисти докрай.
Когато се изправям на колене, тя поглежда надолу по тялото си към все още пулсиращия ми член, хлъзгав и обсипан с червени ивици.
– Искам и аз да опитам – изрича тя и се изправя.
На устните ми се появява лукава усмивка. Тя се учи толкова бързо.
– И ще го направиш.
Облягам се назад и Дарлинг не губи време да покрие члена ми с уста и да ме засмуче дълбоко. Майната му, ако не бях видял и облизал кръвта, щях да се закълна, че не е девствена. И все пак, ето я тук, вкусвайки доказателството за собствената си изгубена девственост.
Огнени игли бодат гърба ми и се налага да се хвана за чаршафите, когато в кръвта ми се изстрелва неистов горещ хероин. Тя се наслаждава на мен, когато свършвам, преглъщайки и смучейки, докато всяка капка лудост не се изчисти от тялото ми. След това се свлича до мен, преситена, изтощена и блажена до краен предел.
– Честит рожден ден, любов – прошепвам в косата ѝ, след което нежно я целувам по челото.
Дарлинг се усмихва и се впива в голите ми гърди.
– Ти сбъдна желанието ми.
– Това направих.
– Предполагам, че ти наистина си моят ангел-хранител. – Тя се прозява и очите ѝ се затварят, като се свива по-близо като сънено коте.
Оставам неподвижен достатъчно дълго, за да чуя как дишането ѝ се забавя и задълбочава. След това вдигам спящото ѝ тяло в горната част на леглото и я завивам в завивките.
Вече знам какво трябва да направя.
Незабелязано тършувам из вещите си, за да извадя купчина банкноти – достатъчно, за да я измъкна далеч оттук и от всеки друг злонамерен ебач. След това ѝ пиша бележка, в която ѝ казвам да остане в апартамента, колкото време иска. Ще минат часове, преди тя да се събуди и да я прочете, а дотогава аз отдавна ще съм изчезнал без следа, освен изцапаните с кръв чаршафи и болката между бедрата ѝ. И споменът за нейния тъжен, мрачен ангел-хранител.
След като се изкъпах и преоблякох, излязох от спалнята си и намерих Михаил да се излежава на дивана. Не съм изненадан. Усетих го, когато пристигна, както усети, че решимостта ми се разбива на милиони парчета, както и планираше.
Той се изправя на крака, а на устните му се появява многозначителна усмивка.
– Това изобщо не отне много време.
Грабвам палтото си и се обръщам към вратата.
– Тръгваме си. Само че първо трябва да се погрижа за нещо.
– О? – започва той, а тонът му е забавен. Той застава до мен. – И къде отиваш?
Пръстът ми натиска бутона на асансьора и вратите се отварят, приветствайки ни за последното ни спускане.
– Да го направя мой шибан проблем.

Назад към част 3                                                                    Напред към част 5

Глава 3

Притиснах се до седалката от изкуствена кожа, която се е втвърдила във времето, и се опитах да изпъна гърба и врата си за стотен път, откакто сме седнали в тази порутена закусвалня. Наред с първокласното пазаруване и петзвездното настаняване, преди да потеглим на път, се поглезваме и с малко изискана кухня. Поглеждам надолу към пожълтялото пластмасово меню и се опитвам да не се задавя от празничния специалитет за деня: Тюркоаз. Какъв е този тюрлюгювеч?
Точно когато се каня да се отдам на гладуване, сервитьорка с шокираща червена коса като Роналд Макдоналд идва да вземе поръчката ни. На старомодното ѝ облекло е закачена табелка с името Дорис.
– Какво ще ядете днес? – Пита Дорис, без да вдига поглед от молива и блокчето хартия в ръцете си.
Михаил не губи време и започва да поръчва.
– Ще взема омлет за любителите на месо, луксозен чийзбургер с лучени пръстенчета, къс стек с наденичка, пилешки бутчета с пържени картофи, шоколадов шейк и – о, да – днешното специално ястие. Винаги съм искала да опитам пуйка.
Изстрелвам към Михаил изпепеляващ поглед, но той ме игнорира. Има някои аспекти на човечеството, които го вълнуват положително, и яденето е един от тях.
Сервитьорката вдига учуден поглед, изненадана от голямата поръчка и от русокосия Адонис с шокиращи сини очи.
– Хм… нещо друго? – Пита Дорис
Дарлинг се усмихва нервно.
– Ще взема, хм, шунка и сирене на скара с пържени картофи, моля. И кафе.
– А ти, захарче?
Въпреки че лицето ми е обърнато към прозореца, усещам очакващите очи на Дорис върху мен. Дори и заради липсата на сън, която се дължи на това, че трябваше да деля едно легло с брат ми, който цяла нощ беше завзел завивките и възглавниците, отказвам да си го изкарам на тази жена, която най-вероятно ще изкара двойна смяна, за да събере достатъчно пари, за да купи кутия „Марлборо“ и няколко коледни подаръка за внуците си. Затова се обръщам с лице към нея, слагам най-ослепителната от всичките си усмивки и я поглеждам невъзмутимо, а виолетовите ми очи блестят от топлина и скрито желание.
Моливът и подложката за поръчки се изплъзват от пръстите ѝ и се сгромолясват на пода. Отнема ѝ няколко мига, за да събере разсъдъка си и да разбере, че ги е изпуснала. Тя отваря и затваря устата си като риба, неспособна да говори или дори да формулира смислено изречение. Михаил е прав – наистина не бива да правя това на хората. Но как мога да се въздържа да не се гавря със сетивата им, когато това е толкова забавно?
– Здравей, Дорис. Имам желание за нещо сладко и в същото време да е солено. Какво бихте ми предложили?
Дорис се помъчи да събере изпуснатите си вещи, после нервно изглади престилката на полиестерната си рокля.
– Хм, хм… ние… имаме палачинки.
– Нещо друго? – Гласът ми е като топъл, бавно леещ се мед.
– Вафли? Достатъчно сладко ли е за теб?
Облизвам долната си устна, за да и създам илюзията, че мога да усетя колко е сладка.
– Да. Вярвам, че е. – След това затварям менюто си със стряскащо щракване, което разчупва чара, и подавам менюто на стреснатата ни сервитьорка. – И кафе, моля.
Тя трепери, докато събира пластмасовите менюта и се обръща обратно към щанда. Михаил поклаща глава към мен.
– Какво?
– О, нищо. Просто се чудя дали ще има достатъчно място за нас в колата, като се има предвид, че егото ти със сигурност ще заеме цялата задна седалка.
Извръщам очи и се обръщам обратно към прозореца, но не пропускам как Дарлинг се засмее тихо от другата страна на масата.
Храната ни пристига много по-рано, отколкото очаквам, и предполагам, че Дорис е избутала поръчката ни пред тази на останалите посетители. Забавно е, но Михаил сякаш няма нищо против тази проява на неприятното ми его и с нетърпение се впуска в яденето.
– Значи Дарлинг е интересно име – започва той около пълна уста с палачинки и наденица, залети със сироп. – Как го получи?
Дарлинг отхапва една пържена филийка.
– Истинското ми име е Дарлийн. Моят близнак буквално мислеше, че се казвам Дарлинг, докато не станахме на десет години, и това някак си се наложи. Вероятно има нещо общо с приятеля на мама, Рик. Той винаги ме наричаше така.
Забелязвам начина, по който тя поглежда към все още пълната си чиния, докато тих, болезнен срам изписва чертите ѝ. Той я е наранил.
– Къде е Рик сега? – Питам, а тонът ми е леден. Михаил ме поглежда, като безмълвно ми казва да се оттегля.
Дарлинг свива рамене.
– В крайна сметка избяга. Сигурно му е писнало да си играе в къщи с майка ми и двете и чудати деца. Трудно е да се пазят тайни в малък град. Надявам се, че накрая се е напил до смърт.
Искам да ѝ дам нужната утеха и да я успокоя, като потвърдя, че е мъртъв, но няма как да знам това. Поне не сега. Поглеждам към Михаил, който леко поклаща глава. Той също не знае, но все пак силно се съмнявам, че хубавият Рик би си спечелил пътуване до позлатения пентхаус.
Приключваме и Дарлинг се извинява да отиде до дамската тоалетна, преди да излезем. Когато Дорис ни носи сметката, дори не си правя труда да погледна. Откъсвам две банкноти от по сто долара и й ги подавам, като й оставям тлъст бакшиш и лукаво намигване. Коленете ѝ почти се подкосяват, докато тя се връща към касата.
– Днес си в приповдигнато настроение – замисля се Михаил.
Отпивам от кафето си.
– Защо да не съм?
– Ами, ние сме в Индиана, а трябва да сме във Флорида. И се грижим за една ясновидка, създадена от един от нашите братя. Имаш ли предположение кой би имал интерес към двама болни близнаци, достатъчен интерес, за да излекува телата им и да остави частица от себе си след себе си?
– Не знам – свивам рамене. – Може би трябва да попитаме Дарлинг за по-добро описание, когато се върне.
Секунди след като приключвам с мисълта си, Дарлинг се връща на масата, но вместо да се настани до Михаил, тя се плъзга до мен, притискайки страната си до моята.
– Тези момчета – прошепва тя с наведена към мен глава. – Преди не ги видях, защото бях обърната с гръб. Те са лоши – наистина лоши. И не мисля, че са дошли заради пуйката.
Крадешком поглеждам през закусвалнята и наистина, пред тях има четирима грозни шибаняци само с чаши кафе. Човешки, но изпълнени с омраза и злоба. Изненадан съм, че не съм доловил миризмата им.
Михаил се преструва, че изпуска една вилица, и хвурля поглед, докато я вдига. Изражението му не издава нищо.
– Те нарочно седяха до вратата. Нямат намерение да ни оставят да си тръгнем.
– И какво ще правим? – Пита Дарлинг. – Тук има толкова много хора… невинни хора. И на тях не им пука, че ще стрелят през тях, за да стигнат до мен.
Кимвам бавно, като се замислям. Как да убием тихо четирима мъже, без да предупредим или да навредим на закусвалня, пълна с посетители, по време на процеса?
– Примамваме ги навън – казвам, отговаряйки на собствения си въпрос.
Вдигам чашата си с кафе, като мълчаливо давам знак на Дорис да се втурне с каната за кафе. Докато тя допълва чашата, се приближавам до нея и прошепвам:
– Дорис, любов, има четирима господа в едно сепаре до вратата. След като напуснете тази маса, искам да изчакате пет минути и след това да им кажете, че колата им се тегли.
Дорис се намръщва, объркана.
– Да?
– Да, скъпа – кимвам аз. – Можеш ли да го направиш за мен, моля? Наистина ще ти бъда благодарен.
За щастие Дорис с готовност изпълнява молбата ми и дори не се пита защо съм я помолил да изчака. И точно в този момент тя се отправя към тях, за да ги информира за злощастното им измислено обстоятелство. В отговор всички я поглеждат неприятно, с разочарование и раздразнение, но в крайна сметка се измъкват от сепарето си и излизат навън.
Очите ми все още следят пътя им към задния паркинг, а аз подавам ключодържателя на Михаил.
– Заведи я до колата, след като си тръгна.
– Сигурен ли си? Четирима срещу един не изглежда честно.
Обръщам се към брат си и се усмихвам дяволито.
– Не е така. Но ще им дам преднина.
Докато разберат, че няма влекач, аз вече съм зад тях, въоръжен само с шепа откраднати сребърни прибори от закусвалнята и злобен поглед.
– Извинявам се за измамата, господа. Това е последният ми чист костюм и не бих си и помислил да оставям бъркотия, която Дорис да почисти.
Първият от четиримата пристъпва напред. Той не е най-големият, но вероятно е най-интелигентният, което не е твърде голям комплимент, като се има предвид, че на всеки от тези момчета му липсват две пилешки McNuggets, за да получи Happy Meal.
– Трябва да имаш шибано желание да умреш – подсмихва се той. Обръщам внимание на прическата му, на дрехите му, на начина, по който посяга към кобура си. Той е полицай.
Поглеждам небрежно към ноктите си. Отчаяно се нуждая от маникюр и макар че мисълта да хвана в ръка биещите им сърца и да ги изтръгна от гърдите им ме кара да се чувствам топло, днес наистина не ми се иска да си изцапам ръцете.
– Желание за смърт? Не точно. Но очевидно ти имаш. Следиш ни, а?
Полицаят се изплюва. Такъв мръсен жест. Неуважението му само засилва вълнението ми.
– Видях какво направи с брата на Бъч, мамка му. Прецакал си се с грешния екип. Дай ни момичето и може би няма да те оставим неузнаваем, за да може гаджето ти да идентифицира тялото ти.
Усмихвам се, като показвам зъби.
– Изглежда, че Коледа е дошла рано. Моля те, кажи ми какво ще направиш, ако не ти съдействам.
– Ти идиот ли си? – Полицаят насочва оръжието си, подтиквайки останалите трима да направят същото. – Върви по дяволите, задник.
Те дори не виждат как щраквам с китката си, камо ли да изстрелям един патрон, преди металните вилици да засвистят във въздуха, забивайки се в средата на черепите им. И четиримата са мъртви още преди безполезните им тела да паднат на земята. Жалко. Исках да ги боли.
Пресичам мръсния участък, докато не заставам над труповете им, клатейки глава.
– Не днес, момчета. Може би утре. И нямам търпение да ви видя там.
Когато се връщам в колата, Дарлинг изглежда бяла като лист, а на устните на Михаил се появява многозначителна усмивка. Те успяха да наблюдават цялата размяна, която продължи по-малко от пет минути. Колкото и да ми харесва да си играя с плячката си, сигурен съм, че ще има още откъде да дойдат.
Запалвам колата и се отправяме направо към междущатската магистрала. Около двадесет и четири часа ни делят от дестинацията, така че освен за бензин, храна и тоалетна, спирането не изглежда като най-разумната идея. Освен ако не планираме да оставим следа от кръв и тела от Луисвил до Лас Вегас.
Стигаме до Мисури до падането на нощта. Михаил е отпаднал на предната седалка и без неговия коментар за всяко шибано нещо дори музиката по радиото не може да заглуши мислите, които се въртят в главата ми. И всяка от тях се върти около нея. Идън.
По дяволите, жалък съм. Не мога да си я избия от мислит. Не мога да я пропъдя. И колкото и да се опитвам, не мога да я убия.
Когато напуснах гробището в Ню Орлиънс, оставих зад себе си всичко, което бях, всичко, което имах.
С изключение на Идън.
Тя беше и е единственото нещо, което бих носил със себе си до края на света. Дори да е само спомен. Бих изгорял във вечността, ако това означаваше, че споменът за устните ѝ върху кожата ми, за пръстите ѝ в косата ми и за бедрата ѝ около кръста ми може да бие в кухината на гърдите ми.
През километри и километри тъмен асфалт преживявам последните ни мигове заедно. Щастлива ли е тя? Има ли частица от нея, на която й липсвам, дори нещата, които презираше? Дали някога е поглеждала към небето и е зървала ярката утринна звезда и е мислила за мен?
Поклащам глава, отговаряйки на собствените си измъчени въпроси. Разбира се, тя не гледа с умиление на времето ни заедно. Лиших я от тях с целувката си, от докосването си, дори от гласа си. Тя си спомня само това, което съм оставил от себе си: безмилостният владетел на всяко зло, който я открадна от нейния скъпоценен Легион.
После я оставих да ме гледа как вървя към смъртта си, а устните ѝ все още горяха от сбогуването ми. Но аз вече си бях отишъл.
– Хей, мога да шофирам, ако си уморен – прозява се Дарлинг зад гърба ми, изтръгвайки ме от безрадостните ми мисли. Дори не разбрах, че е будна, и ми трябва малко усилие, за да не завия от изненада.
Поклащам глава.
– Добре съм.
– Шофираш от часове. Трябва да спиш – настоява тя.
– Не мога да спя.
Тежка тишина.
– О. Добре… защо да не ти помогна да убиеш времето?
– Как? – Питам, тонът ми е равен.
– Не знам. Можем да си поговорим. Ти не говориш много. Не и като Михаил. – Тя прави пауза, а любопитството ѝ е почти осезаемо. – Знам, че каза, че сте братя и всичко останало, но… искам да кажа… ако не сте, това е напълно нормално. Не е нужно да лъжеш. Знам, че в някои райони на страната…
– Какво искаш да кажеш? Опитваш се да ме попиташ дали с Михаил сме любовници?
В огледалото за обратно виждане зървам бузите на Дарлинг с розов оттенък. Сега, когато си позволявам да я погледна, установявам, че тя е пропуснала тъмните линии и тежкия грим. Дори тъмната ѝ коса е просто оформена на къси, естествени вълни. Смелите ѝ зелени очи и луничките ѝ са на показ и… тя е красива. Не е секси. Не е бляскава. Тя е хубаво момиче и аз осъзнавам, че не искам да спра да я гледам.
– Хм, добре. Просто вие сте наистина, наистина добре изглеждащи. Имам предвид, по-красиви от повечето мъже. И се обличате толкова добре. Освен това не си приличате.
Трябва да прехапя вътрешността на бузите си, за да не се разсмея. О, с удоволствие бих се чукал с нея и просто бих се съгласил, но това бедно момиче е преживяло достатъчно.
– Не, той не ми е любовник. Той е по-големият ми брат.
– По-голям? Странно. Той изглежда по-млад от теб. Не в лошия смисъл, но… не знам. Той се държи така, сякаш всичко е вълнуващо и ново. А ти… ти се държиш така, сякаш си видял и направил всичко и сега просто ти е скучно.
– Баща ни беше малко строг – обяснявам честно. – Аз се разбунтувах и си понесох последствията. Но Михаил винаги беше добрият. Така че досега е бил доста защитен.
Отражението на Дарлинг прави физиономия.
– Не сте ли малко големи, за да бъдете все още контролирани от баща си?
Усмихвам се.
– Не мога да не се съглася.
– И на колко години сте? Двадесет и пет? Двадесет и шест? Странно е как изглеждате толкова млади, но се държите и говорите като на осемдесет.
Полагам усилия да запазя лицето си безизразно. За нея осемдесетте са древни. Чудя се как ли би реагирала, ако знаеше, че сме много по-близо до осем милиарда човешки години.
– Като стана дума за възраст – започвам да сменям темата. – Не каза ли, че имаш рожден ден?
Тя се навежда по-близо, запълвайки пространството между облегалките на седалките на пътника и шофьора. Косата на врата ми се надига. Не че не съм бил толкова близо до жена от месеци, като се има предвид, че съм чукал и галил всяка, която дори отдалеч е приличала на Идън. Но това усещане е по-… интимно. И за пръв път не ми се иска да се откъсна от това усещане или да я отблъсна. Всъщност е приятно.
– Да. Деня след утре. Честно казано, никога не съм мислила, че ще го прекарам на хиляди километри от дома с две момчета, за които не знам нищо. Но предполагам, че това е по-добро от това да го прекараш в автобус. Или да се разхождаш в клуба на Бъч. Или мъртва.
Не разбирам защо, но мисълта, че тя предпочита да прекара осемнайсетия си рожден ден на път с двама непознати, само за да избегне изнасилване или убийство, ме кара да се чувствам неловко. Може би малко тъжен. Стомаха ми се изкривява от неназовано чувство, докато преглъщам нуждата да кажа нещо, да направя нещо.
– Ще бъдем във Вегас до рождения ти ден. Ще можеш да го прекараш под ярките светлини на стриптийза.
– Да – кимва тя, а гласът ѝ става празен. Погледът ѝ се потапя надолу и веднага ми се иска да си върна всичко, което казах, за да върна светлината в очите ѝ.
– Нещо не е наред ли?
Тя поклаща глава, но казва:
– Не мисля, че ще успея да видя много от ивицата. Или нещо друго.
Намръщвам се.
– Съмнявам се, че ще бъдеш принудена да работиш като сервитьорка двадесет и четири часа в денонощието.
Дарлинг вдига присвитите си очи, за да открие моите в огледалото.
– Хм, няма да съм там, за да бъда сервитьорка. Мисля, че споменах това. – Тя се полюшва зад мен и устните ѝ се изкривяват от несигурност.
– Не вярвам да си го направила – казвам категорично, като вече си мисля за най-лошото. – Осведоми ме.
Дарлинг преглъща, преди да си поеме дъх.
– Каспър е собственик на публичен дом. И се съгласи, че ако отработя дълга на брат ми там, ще го пусне. Знам, знам… това е глупаво и неморално. Но какво друго мога да направя? Нямам никакви умения, едва ли имам образование. Брат ми е всичко, което ми е останало. Трябва да направя каквото мога, за да му помогна.
Изисква се всичко в мен, за да не спра тази шибана кола точно тук, на магистралата, и да не се обърна.
– Продаваш тялото си.
– Това е всичко, което мога да предложа. И не е така, сякаш ще го правя вечно. Бъч ми каза, че Каспър се е съгласил за една година. А като се има предвид моето… положение… може би ще успея да спечеля дори повече от очакваното.
– Твоето положение?
Изчервяването на бузите ѝ е неоспоримо, дори в тъмното.
– Аз съм… девствена. Чувала съм, че някои момчета са готови да платят, за да бъдат първите на някое момиче, така че се надявам това да проработи в моя полза. – Тя се опитва да се усмихне в знак на фалшива увереност, но не пропускам сълзите, които обагрят очите ѝ. Тя се страхува. – За рождения си ден ще дам девствеността си на непознат.
– Не, няма да го направиш. – Думите напускат устните ми, преди да успея да ги преглътна. Тя е девствена. И тя говори за това, че ще даде тялото си на някакъв безличен, жалък Джон, наричайки най-ценния си дар ситуация, обикновена мисъл. Смята, че няма какво друго ценно да даде, затова предлага единственото нещо, което никога няма да може да си върне.
Майната му. Не знам как ме кара да се чувствам това, но майната му.
– А?
Ръцете ми са стегнати върху волана.
– Не. Няма да го направиш – повтарям с увереност, която нямам работа да излъчвам. Но знам, че Дарлинг няма да осребри V-картата си, за да плати само на някакъв нисш непознат за няколко мига изкуствена любов и приемане. Първият ѝ път ще бъде прекаран в изнасилване от Каспър или който и да е, който ще отговаря за потапянето ѝ в проституцията. Той ще го нарече нейно прослушване – проба, за да се увери, че путката ѝ е достатъчно добра, за да се продава. И когато страхът и наивността ѝ се окажат разочароващи или дори вълнуващи, той ще я предаде на следващия „съдия“, а след това на следващия, докато целият екип не вкуси от младата нова перспектива. Кръвта на нейната жертва отдавна ще е засъхнала, а първоначалната болка от разкъсващата невинност ще е заменена с болезненост от часовете на злоупотреба. Тя ще се опита да се престори, че сълзите, стичащи се по бузите ѝ и върху възглавницата, са просто сълзи от удоволствие, но те ще са породени от скръб. Защото това, което е трябвало да бъде ценено, ще ѝ бъде откраднато. Щеше да бъде използвано, изхвърлено и забравено, точно както вероятно се е чувствала през целия си живот. А това… това е твърде тъжна мисъл, за да я приема дори аз.
Тя подсмърча, но не дава да се разбере, че плаче, така че не го признавам. Вместо това Дарлинг се усмихва болезнено и сменя темата.
– Ако ти кажа нещо, ще ми обещаеш ли да не се ядосваш? – пита тя със суров глас.
Гледам я със скептично вдигната вежда през огледалото за задното виждане.
– Какво?
– Не е лошо, не съвсем. Но просто ми обещай, че няма да се ядосаш, става ли?
На върха на езика ми се надига хаплив отговор, но го преглъщам. Нямам сили да бъда безчувствен към нея. Не и когато на практика я водя към съдба, по-лоша от смъртта.
– Разбира се.
Дарлинг нервно прехапва устните си, преди да си поеме стоманен дъх.
– Лъжа.
– За какво?
– За това, което видях, когато те погледнах. Казах, че не мога да видя твоята или на Михаил душа. Но видях нещо.
И ето ни тук.
Моментът, в който нейният спасител ще бъде принуден да се превърне в най-големия ѝ кошмар.
Не искам да наранявам Дарлинг. Тя не заслужава гнева ми. Но ако едно човешко момиче, което няма да липсва на никого и няма да го търси, трябва да умре, за да запази тайната ми, като по този начин опази Идън, ще го направя. Ще убия това малко повяхнало цвете, преди още да е имало възможност да разцъфне напълно.
– Ти си може би най-красивият мъж, когото съм виждала – продължава тя, без да знае, че никога няма да навърши осемнайсет години. – Но има една тъмнина, която те забулва. Прилепва към теб, почти като че ли те предпазва. Тъга. Толкова много тъга и болка. Носиш я като броня. – Тя издава звук и поклаща глава. – Нещо като мен с черния грим, предполагам. Защитаваме се по най-добрия начин, който знаем. Защото да се изолираме, като носим тази болка, е адски по-добре, отколкото да дадем на някой друг възможността да ни нарани.
Тогава Дарлинг прави нещо, което едва не ме кара да се отклоня в следващата лента. Тя ме докосва. Това е само малката ѝ ръка върху рамото ми, но е там. Топлината ѝ се просмуква през плата на якето ми и шепне по кожата ми.
Не знам колко време е минало, откакто някой е бил достатъчно смел да го направи. Дори жените, с които съм се чукал… те ми се възхищаваха от безопасно разстояние. С нетърпение предлагаха устата си и гладките си, топли дупки. Но никога не ме докосваха, сякаш знаеха, че ако направят едно грешно движение, ще счупя всяка кост в ръката им с едно движение на пръста си. И това беше начинът, по който го исках. Така трябваше да бъде.
Досега.
До този момент не бях осъзнавал колко много съм жадувал за контакт. И за първи път от много време насам искам да докосна някого в отговор.
– Надявам се, че нямаш нищо против да те попитам, но… някой разби ли сърцето ти?
Не отговарям. Вместо това преглъщам през необяснимото стягане в гърлото. Майната му. Вратовръзката ми сигурно е прекалено стегната.
– Знам, че нямам право да питам – продължава тя да се бори с мълчанието ми. – И не е като да имам какъвто и да е опит във връзките, но си помислих, че…
– Не може – казвам накрая с нисък тон.
– Какво?
– Казах, че не може.
– Какво имаш предвид, че не може? Искаш да кажеш, че сърцето ти не може да бъде разбито?
– Да.
Тя поклаща глава, без да вярва на глупостите ми.
– Това е глупаво. Не знам много за света, но знам, че всеки може да бъде с разбито сърце. Дори момчета, които изглеждат като теб.
– Аз не мога.
– И защо е така? – казва тя на издишване, като върти очи.
И тогава ѝ оставям още едно зрънце истина, от една забравена душа към друга.
– Защото нямам сърце, което да разбивам.

Назад към част 2                                                                   Напред към част 4

Глава 2

Пътуваме през нощта, докато миризмата на засъхнала кръв и вътрешности не става прекалено силна за понасяне. И тъй като стигаме само до някакво трагично градче в Индиана, изборът ни на места за настаняване и провизии е толкова жалък, че се изкушавам просто да си кажа „майната му“ и да дам газ, докато стигнем цивилизацията. Създадох всяко царство на Ада с голи ръце. Нищо в подземния свят обаче не би могло да ме подготви за смазващото душата, вечно мъчение, известно като „Уолмарт“.
– Вземете каквото ви трябва и ще се срещнем тук след пет минути – нареждам аз, буквално се гърча при мисълта да докосна нещо на това място. За щастие двамата с Михаил имаме дрехи в багажника, но ще ни трябват тоалетни принадлежности и други дреболии, особено след като съм сигурен, че в която и дупка да се настаним, предлагането няма да е толкова добро. Все още не съм свикнал, че трябва да вземам душ или да ползвам баня. Преди фалшивата ми смърт това винаги се е смятало за човешки неудобства, от които завидни същества като нас са освободени. Това преживяване само затвърди неприязънта ми към човечеството. Никога няма да разбера защо баща ми е настоявал да създаде такива низши зверове и освен това е очаквал да ни пука за тях.
Михаил изглежда странно жизнерадостен за архангел на милиарди години, който току-що е влязъл в това, което е повече или по-малко склад за пазаруване на пълни глупости.
– Видяхте ли това? – Пита той жизнерадостно, вдигайки някаква пластмасова дрънкулка, която вероятно е била докосвана над хиляда пъти само тази вечер.
– Сложи го на земята. Не знаеш къде е било. – Бележка към себе си: купи си антибактериални кърпички.
Той тръгва към сапуна и измиващото средство за тяло, а керемидените му очи са широко отворени от удоволствие.
– О, уау. Можеш да купиш всичко това на тази цена? – Той люлее в ръцете си шест опаковки сапун като скъпоценно бебе. – И вижте! Луци!
Опитвам се да не показвам раздразнението си, разбирам го – той е бил защитен през цялото си съществуване. Но това не е „Бергдорфс“. Това дори не е „Нордстром Рек“. Не е точно това, което имах предвид, когато казах, че ще му дам да вкуси от човечността.
След като Михаил е напълнил ръцете си с всичко – от шампоан с кокосово масло до маски за лице, въпреки моите протести, успявам да го заведа към касата, която е почти празна по това време на нощта или по-точно казано, рано сутринта. Това също е добре. Макар че по мен кръвта се забелязва по-трудно, на фона на бледата ми коса тя е наистина шокираща гледка. В комбинация с младата ни подопечна, която е облечена така, сякаш току-що е излязла от прослушване за нов рестарт на „Блейд“, и тримата изглеждаме повече от подозрително.
Касиерката обаче дори не мигва с очи. Сякаш двама зашеметяващо красиви мъже, облечени в кървави дизайнерски костюми, укриващи непълнолетна жена, която изглежда направо като клише от края на 90-те години, са просто обичайно явление за нощна смяна. Кара ме да се чудя какви ли други интересни персонажи привлича Уолмарт толкова късно през нощта.
Закупуваме стоките си без инциденти и макар да съм раздразнена от цялата ситуация, не казвам нищо за това, че трябва да купя на Дарлинг нови дрехи и неща от първа необходимост. Не е като да е разорила банката или нещо подобно, аз не мога да си купя дори вратовръзка с това, което струва новият ѝ гардероб. Освен това тя загуби всичко на онази алея – телефона си, парите си, допълнителните си дрехи, личната си карта…
– По дяволите – проклинам, като спирам на паркинга на считания за най-луксозен хотел в града: „Бест Уестърн“. – Да не би да си взела всички тези боклуци, които се изсипаха от чантата ти?
Дарлинг се намръщва, но й е нужна само секунда, за да разбере за какво говоря.
– Глупости – прошепва тя, имитирайки моите чувства. – Не беше много, но те имат всичко. Полицаите сигурно ме търсят.
– Или пък някой друг те търси – подхваща Михаил, а тонът му е непринуден, сякаш просто изказва последна мисъл. На всеки пръст има пръстен Поп и редува всеки от тях между вдишванията си. Такова дете.
– Сигурен съм, че Бъч има мръсни ченгета на заплата. Каквото и да знаят те, той го знае. Няма да се учудя, ако тези ченгета са спирали и колегите си, за да може Бъч да изпрати главорезите си първи. Ще бъде много по-чиста развръзка за него.
Не мога да оспоря това, което казва Михаил, защото е абсолютна истина. Той си знае работата. И няма как тези бандити от задните части на града да са дори и отдалеч по-стратегически изтънчени от генерала на Божията армия.
– Да си вземем стая и да се измием – предлагам аз с уморена въздишка. – Не искам да се задържаме в този град по-дълго, отколкото трябва. Трябва да продължим да се движим.
Ако Михаил е прав – а той обикновено е прав – ще имаме компания.
Не е изненадващо, че луксозният апартамент, който поисках, е нещо повече от депресираща, зле осветена стая в общежитие с легло с кралски размери, легло тип „кралица“, диван и страхотна гледка към безплодно поле. Въпреки това Дарлинг изглежда повече от впечатлена от посредственото жилище, въпреки излишъка от полиестер и изкуствена коприна. Да я видя толкова шокирана в светлината на всичко, което ѝ се е случило в краткия ѝ живот, и на травмата, която е преживяла само преди часове, е доста ново за мен, затова прибирам оплакванията си и успявам да се усмихна само три пъти.
– Вижте! Имат кабелна телевизия! – пищи тя. – И виж този мини бар!
– Първо ще си взема душ – отбелязвам аз, въпреки че никой не ме чува, тъй като дори Михаил изглежда прекалено заинтересован от скъпите кренвирши и евтиното вино. Кълна се, имам чувството, че през последните седем месеца съм се грижила за едно малко дете и сега то си е намерило другарче за игра.
Горещата струя на душа е луксозна в сравнение с останалата част от заобикалящата ни среда, така че оставам в него много по-дълго, отколкото очаквам, оставяйки го да отмие остатъците от мъртва плът и застояла кръв. Поглеждам надолу и наблюдавам как водата с розов оттенък се стича от гърдите ми, по коремните ми мускули и образува малки ручейчета надолу по ствола, за да капне от върха на члена ми. Прокарвам пръсти по тежката си торбичка, преди да ги увия около корена си. Минаха дни, откакто си позволих да се освободя, но ми се струва, че са месеци. Пречистването от недъзите на тялото ми вече се извършва единствено по необходимост. Усещането за топла кожа срещу моята, влажността, стегнатостта… това е достатъчно, за да ме възбуди. Но никога не е достатъчно, за да ме накара да забравя.
Стискам основата на члена си и задушавам прекъснат стон, докато натискът се увеличава, карайки ме да ставам все по-твърд и по-дебел. Поглаждам нагоре-надолу, въртейки китката си в бавен, провлачен ритъм. Майната му, усещането е добро, но не е същото. Дори когато затварям здраво очи и изсвирвам името ѝ през стиснати зъби, пак не мога да извикам духа на Идън. Така че посягам по-бързо, стискам по-силно, като се приближавам до онова пространство между удоволствието и болката. Другата ми ръка масажира долната част на тялото, добавяйки още един слой самопричинени усещания, които намаляват дъха ми до кратки издишвания. Коленете ми отслабват и се огъват под тежестта ми. Гръбнакът ми се напряга, когато огън пронизва гръбнака ми. И с език, притиснат към тези четири букви, две срички, освобождавам чернотата на разбитата си душа в дланта си.
Тя се отмива лесно, сякаш никога не се е случвала. Точно както оставих Идън на онова гробище в нощта на смъртта си. Никакъв спомен за предходните седмици, сякаш никога не са се случвали. Сякаш тя не се беше превърнала в божество в леглото ми, на което се покланях толкова старателно, че то плачеше със златни сълзи на слава.
Струва ми се, че това е било преди цял живот. Изглежда като вчера. Само ако можех да открадна и собствените си спомени с последната ни целувка.
Вратата на банята изтраква с тревожен трясък и вече ми остават две секунди да пробия евтиното дърво и да изтръгна далака на този, който е от другата страна.
– Ей, Луци? Просто се чудя дали ще се задържиш повече. Трябва да пикая като кучка.
По дяволите. Колко време бях тук? Спирам водата, бързо се подсушавам, преди да увия тънка, драскаща кърпа около кръста си, след което дръпвам вратата. Очите на Дарлинг са ярки и диви. Те са в странен нюанс на зеленото. Не са изумрудени. Не са мъхови, маслинови или дори ловджийски. Те са нефритени. Толкова уникален цвят за човешко момиче, още по-шокиращ от черната ѝ коса и тежката, размазана очна линия.
– Всичко е твое – промърморвам аз, само за да я накарам да мигне. Тя не ме разочарова.
– Хм… Благодаря, благодаря.- Опитва се да не погледне все още мокрото ми, полуголо тяло, докато минава покрай банята, но не успява. Те винаги се провалят. Точно това се очаква от тях.
– Не биваше да правиш това на това момиче – отбелязва Михаил без особен интерес. Благото му отношение подлудява повечето хора, но аз съм научил, че дори и неговите задни мисли имат тежест.
– Какво да правя? – Прекосявам стаята, за да взема дрехи от един малък куфар. Отминаха дните, в които щраках с пръст и бях безупречно облечен и поддържан.
– Да я съблазняваш.
Правя физиономия.
– Не я съблазнявам. Тя по принцип е дете.
– О, но тя не е, нито пък изглежда като такава. Даде го съвсем ясно да се разбере, когато се запознахме с нея. Едно дете, което единствено търси убежище, не би почувствало нужда да лъже за възрастта си, особено след като ти си направил удоволствието да разкъсаш тази човешка мърша. Не би ли искала да изглежда по-млада – обикновена невинна смъртна – с надеждата, че ние, нейните тъмни ангели отмъстители, ще съжалим бедното ѝ, жалко положение?
Поглеждам към банята точно когато чувам душа да се включва. Колкото и да ми се иска да споря, знам, че той е прав. Знаех го още преди да е почувствал нуждата да го обясни. Тогава защо Дарлинг, готиното пикси, е излъгала за възрастта си? И освен това защо се чувства толкова добре сред двама убийствени непознати, дори стига дотам да се съблече само на метри от нас, като само сантиметри дърво и мазилка я пазят от нас?
– Каква мислиш, че е? – Промълвявам само за неговите уши.
Михаил разкъсва пакетче „Скитълс“ за тринайсет долара и свива рамене.
– Човек, но… друг. Тя не се страхува от нас, това е дяволски сигурно. Не бих казал и че е нефилим. Щяхме да го усетим по нея.
Намръщих се.
– Вещица?
Михаил поклаща глава.
– Тя не би позволила на тези хулигани да стигнат толкова далеч. Дори една човешка вещица се учи на заклинания за самозащита още като малка. И ако магията ѝ е истинска – ако е родена от Божественото – тя не би се хванала на калъп с такива като нас. Знаеш, че Тъмните и Светлите нямаше да са в добри отношения с нас, ако знаеха, че ти все още ходиш по тази земя.
Кимвам. Макар че успях да дам на Николай, принца на Тъмните магьосници и най-близкото нещо, което някога съм имал като приятел, един последен прощален подарък преди фалшивата ми смърт, той няма да е щастлив да узнае, че съм жив. През живота си съм вършил много прецакани неща. Изприказвах лъжи, които доведоха до падането на цели нации. Подклаждал съм войни, които оставиха повече мъртви, отколкото живи. Измъчвал съм, осакатявал съм и съм убивал, без да изпитвам угризения или съжаление. Но приятелството на Нико всъщност означаваше нещо за мен.
След като се облякох, взех дистанционното управление, за да превъртя телевизионните канали – нещо, което не съм правил от… хотел „Сейнт“ насам. Ню Орлиънс. Апартамент, издържан в червено в чест на собственика на хотела. Апартамент, който делях с Идън. Гледахме романтични комедии и си поръчвахме рум сервиз. Тя заспа на рамото ми, изморена от дните на проучване и издирване на любимия, който се беше изгубил. Аз бях нейният партньор, нейният приятел, нейният довереник. А за известно време, което е останало само в спомените ми, аз бях неин любовник.
Включвам новините. Имам нужда от нещо мрачно, нещо по-депресиращо от собствените ми глупости, за да заглуша шума в главата си. И докато се надявам да не намеря нищо повече от безсмислени глупости, нещо кара и мен, и Михаил да се замислим.
– Какво, по дяволите?
Изражението на Михаил става каменно, а целунатата му от слънцето кожа прелива в алабастър.
– Ти също го виждаш.
– Разбира се, че го виждам. Но… как? И защо?
За нетренираното око изглежда, че гледаме типична сутрешна емисия национални новини. Но в долната част на екрана тикерът показва нещо напълно тревожно. Не просто скролващи се заглавия, а… код. Код на демон. И то не за сплотяване на демони. Той е предназначен за хората.
– Това беше най-хубавият душ, който някога съм вземала – казва Дарлинг зад нас, преди да успеем да разсъждаваме повече. Халат от хавлиена материя прикрива слабата ѝ фигура, а тя подсушава косата си с кърпа. Лицето ѝ е чисто, без военната боя, която някога е била размазана около очите ѝ. Изглежда по-млада, по-сладка. Така, както би изглеждала една млада дама, ако току-що не е станала свидетел на клане, след като едва не е била групово изнасилена. Изглежда… красива.
Дарлинг поглежда към телевизора и изражението ѝ се променя в отвратително.
– Уф, пак тя. Лицето ѝ буквално ми обръща стомаха. Кълна се, че с всеки изминал ден става все по-грозна.
Не съм сигурен дали я чух правилно; водещата по телевизията би била смятана за красива според повечето човешки стандарти. С несигурна гримаса питам:
– Коя?
Дарлинг кимва към екрана.
– Тя. Това е шибано гадно. Гнойните рани, гнойта, изгнилите зъби. Иска ми се да повърна.
Поглеждам към Михаил, чието изражение не може да се разчете, с изключение на лекото потрепване на челюстта му. Дарлинг забелязва недоумяващия ми поглед.
– Какво? – Тя допира ръка до бузата си. – Нещо на лицето ми?
Последната дума едва се освобождава от езика ѝ, преди дъхът ѝ да се изтръгне от гърлото, когато я запращам в стената за врата, оставяйки я зашеметена и беззащитна.
– Имаш секунди, преди ноктите ми да се озоват в хранопровода ти. Кажи ни… коя, по дяволите, си ти? – Гласът ми е спокоен, безстрастен, но от всяка сричка капе отрова. Хватката ми за шията ѝ е достатъчно здрава, за да знае, че лесно мога да я счупя като клонче, но все пак много внимавам да не смачкам случайно ключицата ѝ. Сдържаността отнема повече енергия, отколкото реални усилия, когато се занимаваш с хора, особено с такива слаби като нея.
Отнема ѝ миг да осъзнае какво се случва, преди Дарлинг да има благоразумието да се уплаши. За нейно нещастие не ѝ оставям достатъчно кислород, за да може дори да обясни.
– Език, Луци – увещава Михаил с онзи снизходителен тон, който използва, за да ме вбеси. – И колко пъти трябва да ти казвам? С мед се ловят повече мухи, отколкото с оцет. – Той ме потупва по ръката. – Успокой се.
– Тя не е муха. Но тя е нещо, нали, домашен любимец? – Усмихвам се, въпреки че отпускам хватката си само с една идея. Използването на сила и груба сила е толкова неприлично за мен… толкова под достойнството ми. Въпреки това през по-голямата част от годината единственото нещо, което ме караше да се чувствам жив, беше насилието. Не и сексът. Нито хазартът или пиенето. Беше това – да знам, че държа в ръцете си следващия дъх на някого.
– Сега, скъпа – започва Михаил, облегнат на стената до мястото, където зачервеното лице на разплаканата Дарлинг се опитва да събере прилична глътка въздух. – Както виждаш, брат ми е малко раздразнителен. Така че, ако цениш съществуването си, сега е добър момент да ни кажеш коя и каква си. – Той ме поглежда остро, като безмълвно ми казва да се отпусна, но да бъда готов да и откъсна главата всеки един момент.
Дарлинг плюе и кашля, докато тялото ѝ се свлича на земята, отчаяно събирайки остатъците от силите си.
– Аз съм… аз съм като теб! – изхриптява тя, гласът ѝ е дрезгав.
– Глупости – казвам аз, надвесен над смачканото ѝ тяло. – Никой не е като нас. Опитай отново.
Тя поклаща глава.
– Помислих си, че може би след като не мога да те видя, че… помислих, че може би сме еднакви. Кълна се, не съм се опитвала да те измамя или да те излъжа. Просто никога не съм те виждала. Не и от времето, когато бях дете.
Михаил прикляка до нивото на Дарлинг.
– Какво имаш предвид, че не ни виждаш? Какво виждаш?
Дарлинг с мъка поема въздух.
– Виждам истинските лица на хората. Не външния им вид, а това, което наистина е вътре. Онова, което се опитват да скрият с козметични продукти и пластична хирургия. И колкото по-зъл и гаден е някой, толкова по-грозен е той.
Кръстосвам ръце пред гърдите си и поглеждам към Михаил, преди да погледна към Дарлинг.
– Ти виждаш душите.
Тя кимва.
– Това е истинска гавра, когато просто искаш да си обикновен тийнейджър и да ходиш на срещи като всяко друго момиче от гимназията.
– Как? – Пита Михаил, а гласът му звучи настоятелно.
Дарлинг свива рамене.
– Когато брат ми и аз бяхме на пет години, и двамата се разболяхме от нещо, което майка ни смяташе за грип. Една вечер в спалнята ми влезе мъж. Беше висок, красив и хипнотизиращ. Много приличаше на вас двамата. Каза, че ще подари на мен и на брат ми по един подарък, но трябва да го запазим в тайна. Мислех, че съм изпаднала в някаква халюцинация, предизвикана от треска, но на следващата сутрин и двамата бяхме напълно здрави. Никакви признаци на болест, дори хрема. Видях обаче нещо, което ме изплаши до смърт.
– Какво? – Михаил и аз питаме в един глас.
– Приятелят на майка ми. Той беше зъл пияница, който изневеряваше на майка ми почти всяка седмица. Пребиваваше и нас. Но беше известен като Хубавия Рик. Чукаше всичко, което имаше пола, и не можеше да си намери постоянна работа, за да спаси живота си. Но тази сутрин хубавият Рик вече не беше толкова хубав. Беше отвратителен.
– И брат ти има същата дарба? – Питам, а Дарлинг поклаща глава. Тя се намръщва и вдига пръсти, за да успокои болката във врата си.
– Брат ми не беше толкова внимателен с прикриването на дарбата си. Скоро след това разбрах, че той може да чува нещата, които хората искат да кажат, но се страхуват да го направят. Истинската истина. И когато му беше скучно, той използваше тези истини срещу хората, за да нарани тях или другите. – Тя преглъща трудно. – Мислех, че който и да е или каквото и да е този красив непознат… Мислех, че ни е накарал да го харесаме.
– Този мъж, който ви посети през нощта – започва Михаил, тонът му е нежен, но нетърпелив. – Как изглеждаше той?
– Като теб – казва тя, преди да погледне към мен. Тя се колебае. – И като теб. Но не като всеки от вас. Странно е. По-скоро е чувство на пълно задоволство и еуфория. Това е това дълбоко до костите усещане, че знаеш, че си в безопасност и че няма нужда да се страхуваш. Искам да кажа, че със сигурност той беше хипнотизиращ и толкова красив, че чак ме болеше, но ме караше да се чувствам… в безопасност. Обичана.
Което е точната реакция, която хората изпитват, когато влязат в контакт с ангел. Но това не обяснява защо тя не може да ме види такъв, какъвто съм. Ако дарбите ѝ наистина са дадени от небесно същество, тогава би трябвало да може да види истинското ми лице. Би трябвало да вижда чернотата на душата ми. А може би просто щеше да се взира в безкрайното нищо, тъй като нямам душа, която да погледне.
Отделям малко време, за да избера внимателно следващия си ход. Присъствието на това момиче в наше присъствие може да е опасно за всички нас, особено за нея. Не изглежда да знае какви сме, но очевидно може да разбере, че не сме типични хора. А ако някога се разчуе, младият ѝ живот ще бъде прекъснат без да се замислят. Но засега проявявам проста проява на милост.
Дарлинг изглежда неохотно приема протегнатата ми ръка, но накрая плъзва треперещите си пръсти по дланта ми, за да ми позволи да я вдигна на крака.
– Благодаря – промълвява тя, стискайки дрехата на гърдите си, за да я задържи. Тя не ме поглежда. Дори и да не може да ме види такъв, какъвто съм, тя знае по-добре. С Михаил може да се чувства сигурна и доволна. Но ако остане насаме с мен, ще си помисли два пъти дали да бъде толкова свободна с езика си, за да не го загуби. И докато някога тази мисъл ме вълнуваше, сега тя просто ме кара да се чувствам… неудобно. Почти тъжно.
– Трябва да се наспиш – промърморвам аз, кимвайки към една от спалните. – След няколко часа трябва да тръгнем на път.
– Прав си. Благодаря – кимва Дарлинг. После малка, плаха усмивка нежно извива устните ѝ и честно казано, самата гледка ме плаши. Кой психопат би могъл да намери причина да се усмихва след последните дванайсет часа? И защо, по дяволите, ще ми се усмихва, след като преди минути съм я душил?
Отварям уста, а после бързо я затварям. По дяволите. Нямам думи. Никога не съм безмълвен. Особено не за глупави момичета с лунички по лицето.
Двамата с Михаил гледаме как тя заема стаята с голямото легло и затваря вратата след себе си. И точно както очаквах, Михаил не губи време.
– Уау, Луци – помисли той и потупа ръката ми по рамото. – Възможно ли е това да е състрадание, което току-що видях? Може би малко смирение? Човечността започва да се трие в теб. Или може би това е просто моето положително влияние?
Отърсвам се от хватката на рамото си.
– Не бъди абсурден. Това би означавало, че имам душа. А ако си спомням правилно, ти взе моята, преди да ме прогониш в Ада по заповед на баща ни.
Ъгълчето на устата на Михаил се свива в лукава усмивка.
– Но дали наистина съм го направил?

Назад към част 1                                                                  Напред към част 3

Епилог

Зашеметяващият, ефирен мъж изглеждаше не на място в белия си костюм. Като начало, беше необичайно топло. Освен това се намираше в обрулено гробище, което беше обявено за опасно и нехигиенично за широката публика. Светлият костюм, шокиращата руса коса, особените сини очи – всичко това го караше да се откроява сред руините и отломките. Но никой не му каза нищо, защото не можеше да контролира това, което не можеше да обясни.
Той заобикаляше парчетата бетон и разцепеното дърво, като внимаваше да не изцапа новите си обувки. И когато стигна до поляната, отцепена с полицейска лента, той елегантно седна на стъпалата на гробницата, която се почиташе като най-специалната от всички. Така беше, преди цялата и предна страна да се превърне в прах.
Хората и техните суеверия. В продължение на десетилетия те се покланяха на една каменна плоча, запленени от мистиката на легендата. Разбира се, той знаеше, че гробницата е била празна през цялото време. Е, празна, докато не сложи в нея момиче. Винаги е имал усет към драматичното.
Великолепното русо създание мълча дълги минути, докато седеше на прашното стъпало и се взираше в ясно изразената форма на звезда, която беше изпепелена в земята. Хората я определиха като дело на окултизма, някакъв вид сеанс за възкресяване на мъртви вуйчовци. Както обикновено, те бяха напълно погрешни. Малките им, недоразвити умове дори не можеха да проумеят какво е изгорило тази звезда в земята. И точно неговата работа беше да гарантира, че те никога няма да разберат.
– О, скъпи братко, доста бъркотия си забъркал – изрече той към овъглената земя. – Винаги си бил толкова упорит, дори в твоя вреда. А сега погледни се. Погледни какво е останало от наследството ти. Трябва да призная, че бях скептично настроен. Не мислех, че си способен на такава самоотверженост. Да се откажеш от всичко… да се откажеш от нея… – Той поклаща глава. – Не спираш да ме изненадваш. За човек, който твърдеше, че е непоправим, ти със сигурност доказа обратното.
С движение, което беше твърде елегантно, за да изглежда естествено, той прокара пръсти през косата си, разбърквайки късчета злато и платина, които се разнесоха от хладния облекчаващ бриз.
– Направих каквото поискахте. Адриел се върна у дома и беше възнаградена за приноса си. Магьосникът и човешкото момиче ще се оженят. Това беше любезно от твоя страна. Добро, но глупаво. Тяхното потомство може да рестартира цикъла на Първия. А всички знаем колко добре се получи това за теб първия път.
– Въпреки това се гордея с теб, братко. При всичките си недостатъци си проявил голяма смелост и лоялност и си защитил това кралство и неговия народ. Иска ми се само да не се е налагало да бъде така. Дори след всичко, което си направил, ти все още си мой брат. Прощавам ти. И ти желая мир.
– Може би ще мога да намеря покой, ако престанеш да бълнуваш свястно.
Друг великолепен, ефирен мъж пристъпва около съседната гробница, изглеждайки също толкова не на място в костюма си с цвета на безоблачно среднощно небе и с педантично оформената си от слънцето коса.
– Закъсня – изрече русокосият.
– Ти си от тези, които говорят. Поднасох ти Уриел на сребърен поднос. Всичко, което трябваше да направиш, беше да го убиеш по мой сигнал, но ти със сигурност не бързаше. Трябваше да се бавя, докато нашият звяр брат почти изравни целия град със земята.
Пренебрежително махна с ръка.
– Свърших си работата, нали? Освен това не се преструвай, че не ти е било приятно.
– За какъв болен, извратен мазохист ме смяташ?
Блондинът сви рамене.
– Хм, от най-лошият вид.
Шокиращо красивият непознат отвърна на чувствата.
– Достатъчно справедливо.
– Между другото, представянето ти беше доста впечатляващо. Смъртта ти беше еднакво ужасяваща и обезпокоителна. Браво. Особено ми хареса малката ти прочувствена рутина с момичето нефилим.
– Не говорим за нея, Михаил. – Във виолетовите очи на мъжа започна да се заражда тъмна буря.
– О, хайде, Луси. Не бъди рязък. Никога не съм предполагал, че си толкова талантлив актьор. Дори аз бях убеден за момент.
– Това не беше игра. И както казах, не става дума за Идън.
С това той се обърна, за да си тръгне, насочвайки се към изхода на гробището. Михаил беше по петите му.
– Тогава какво беше това? Не ми казвай… Не ми казвай, че си бил честен. Ти… я обичаш?
Онзи, когото Михаил наричаше Луци, сви устни. Това не беше потвърждение, но не и отказ. Но Михаил знаеше какво казва брат му. Вече повече от хилядолетие той не беше влюбен в нищо повече от това да трупа колкото се може повече нечовешка власт и да се противопоставя на баща им. И все пак това полукръвно момиче бе успяло да го разсее. Тя беше слабостта на брат му. А до този момент Дяволът се смяташе за неуязвим.
Ето защо трябваше да я пусне.
Михаил знаеше всичко това, разбира се. Това беше и неговата работа.
– Така че просто така. Точно така, ти си готов да си тръгнеш. Твоята империя, твоите животи, това момиче. Ти си Луцифер, владетелят на всяко зло и кралят на подземния свят. Наистина ли мислиш, че можеш да оставиш всичко това зад гърба си?
– Засега. Освен това светът се променя. Време е да се променим заедно с него.
– Какво имаш предвид?
Ъгълчето на пълната, почти женствена уста на Луцифер се сви, хвърляйки усмивка, която беше еднакво зловеща и съблазнителна. Красотата му беше дар и проклятие, което беше полезно, като се има предвид какво му предстоеше. Щеше да му се наложи да използва всичките си дарби, особено висцералните.
– Това е нова зора за човечеството. Може би е време да им дадем нова религия.

Назад към част 24

Глава 23

29 март, A.L. (След Луцифер)

Събуждам се в море от гълъбовосиви чаршафи, усукани около кръста ми, и се наслаждавам на сутрешната слънчева светлина, която струи през близкия прозорец. На него вече няма решетки. Не е направен от звукоизолирано стъкло. Това вече не е моята затворническа килия. Това е моят дом. А спящият до мен мъж е любовта на моето свръхестествено съществуване.
Изкушавам се да го дръпна и да го събудя, може би дори да се промъкна под завивките и да направя това истинско добро утро с устата си. Но вместо това се наслаждавам на усещането на знойната му топлина върху бузата си и слушам ненормалното му сърце на колибри. Просто се нуждая от още малко време, за да си припомня, че той е тук, жив е и е свободен от пленничеството на злото. Той все още е демон, но вече не е измъчван от болката и нещастието на другите. И той е мой.
Минаха месеци, но все още ми се налага да се щипя, за да се уверя, че това не е сън. След Ню Орлиънс възстановяването на дома ни в Чикаго изглеждаше като толкова недостижим подвиг. Седемте не знаеха как да продължат след Джин, особено Феникс. Макар че всички бяхме загубили толкова много, придобихме и нова перспектива за бъдещето. Животът е кратък, дори за безсмъртните, и ние бяхме решени да оставим паметта на Джин да живее чрез всички нас.
Целувам голите гърди на Легион и мълчаливо благодаря на Бога за този дар, както правех всеки ден след онази съдбовна нощ в гробището. Усещането, че устните ми галят кожата му, приветства нежно погалване по върха на главата ми и игриво пощипване отстрани на голата ми гръд.
– Опитвах се да не те събудя – кикотя се, извивайки се. Честно казано, малко прекалявам, само за да мога да допра крака си до изразената му ерекция, която в момента е на палатка под чаршафите.
– Защо го правиш? – Легион отговаря, а гласът му все още е дрезгав от съня. – Когато е толкова очевидно, че вече съм станал.
Той движи бедрата си внушително и двамата се смеем на баналния му опит за младежки хумор. Но само след секунди смехът ни отстъпва място на стонове, когато Легион премества тялото ми върху своето. Дебелият му, невероятно твърд член се удря в дупето ми, докато той ме придърпва по-близо, за да привлече зърното ми в устата си. Въздъхвам на глас и притискам главата му. Той жадно смуче и гризе всяка гърда толкова старателно, че за секунди съм мокра и притискам клитора си към тазовата му кост, за да създам хлъзгаво триене.
– Вкарай ме в себе си – заповядва той около осеяния ми с капки връх.
Повдигам бедрата си нагоре достатъчно, за да направя каквото ми казва, нетърпелива да бъда изпълнена с него. След това поставям коленете си от двете страни на бедрата му и се спускам надолу, викайки при усещането за пулсиращия му член, който опустошава стегнатите ми стени.
– О… Боже – стена. – Защо си толкова по-голям сутрин? Имам чувството, че ще ме разкъсаш.
Той изпъва бедрата си нагоре и стене:
– Защото искам да се разхождаш до края на деня и да усещаш как аз отеквам във всяка твоя стъпка.
Отговарям, като го притискам отвътре, карайки го да се дърпа и пулсира диво.
– А когато свърши деня?
– Ще ми става все по-трудно, отброявайки часовете, преди да мога да те докосна, да те вкуся и да те почувствам отново.
Той знае как ме побърква, когато смуче и обработва зърната ми, затова не спира, докато го яздя, докато не се замая. А когато бедрата ми отслабнат от жадувания оргазъм, той ме хваща за дупето и се впива в мен, пронизвайки ме с всеки дълъг пулсиращ сантиметър от себе си. С една ръка, хванала косата му, и друга, притисната към гърдите му, за да поддържа треперещото ми тяло, идвам толкова силно, че всяка кост в тялото ми става еластична. Легион е точно зад мен, оголвайки зъбите си срещу гърдите ми, докато се изпразва в утробата ми.
Свивам се на гърдите му, а комбинираните ни ускорени удари на сърцето се преплитат. Легион ме целува по челото, докато си поемаме дъх.
– Ти ще бъдеш моята смърт.
Притискам устни към врата му.
– Не казвай това.
– Вярно е. Ще живея и ще умра, желаейки теб. Вечността ми се струва като късче време. Никога няма да е достатъчно.
Обмислям собствената си съмнителна смъртност и осъзнавам, че неговото вечно може да е много по-дълго от моето. Но няма да обременявам този момент на блаженство с хипотетични теории за следващите петдесет години. Ако последните месеци са ме научили на нещо, то е, че всички сме податливи на съдбата по един или друг начин.
– Тогава предполагам, че е по-добре да направим така, че всяка секунда да има значение.
Вземаме душ заедно, което води до това Легион да притисне предната ми част към стената на душа и да ме вземе бавно и дълбоко отзад. Когато най-накрая се наситихме един на друг, се присъединихме към останалите в огромната отворена всекидневна. Семейство Седемте са работили неуморно, за да възвърнат предишния блясък на пентхауса си, разбира се, с няколко ремонта.
– Хубаво, че си вдигна задника от леглото – поглежда ме сестра ми от огромната плюшена секция. След това бързо насочва вниманието си към огромния телевизор, където в момента двамата с Тойол се борят на най-новата и най-модерна конзола, която технологичният демон е модифицирал.
– Добро утро, Идън. Сестра ти ми нарита задника, както обикновено.
– Както и да е. Сигурно ме оставяш да спечеля, защото Каин седи тук – пошегува се тя.
– Това също.
Каин хвърля поглед на Легион и на мен и свива рамене. Това, че сестра ми е тук с него, определено е смекчило поведението на белязания демон. Никога не съм го виждала да се усмихва повече, да се смее повече. Дори е бил – смея да кажа – мил с мен.
Поглеждам към кухнята, за да открия Феникс, който тихо рови из хладилника. Изважда няколко яйца, бекон и наденица, а след това грабва тиган за пържене. Но когато започва да чука едно яйце в купата за смесване, той спира, за да си поеме дълбоко, болезнен дъх.
Готвенето беше страстта на Джин и нищо не му носеше по-голяма радост от приготвянето на храна за братята и сестра му. Всички бяхме толкова заети да възстановяваме дома си и да помагаме на Алианса да възстанови града, че нямах време да се замисля дали духът на Джин не е навестявал тези шкафове и чекмеджета. Кухнята беше неговото царство. Готвенето беше неговото бягство от постоянния смут и насилие. И въпреки че нямаше език, за да опита вкусните си ястия, той се гордееше, че може да осигури на семейството си прекрасни ястия.
Погалих Легион по бузата, преди да прекося стаята и да вляза във впечатляващото, отворено кухненско пространство. Без да казвам нищо, вземам още една купа и събирам съставките за палачинките. Не знам какво, по дяволите, правя, но съм готова да опитам, ако това ще донесе на Феникс някакво подобие на комфорт. Той откъсва поглед от яйцето и празната купа и ме поглежда. Аз просто се усмихвам и се връщам към задачата си. Секунди по-късно чувам нежното почукване на яйчената черупка по порцелана.
Работим в мълчание от няколко минути, когато Лилит влиза в кухнята за чаша кафе. После идва да застане до Феникс и се протяга, за да вземе пакета с бекон.
Готвим, сякаш това е най-естественото нещо на света за нас. Феникс бърка яйцата. Лилит приготвя месото за закуска на електрическа скара. А аз си проправям път с достатъчно палачинки, за да нахраня футболен отбор. Някъде през това време Андраш се присъединява към нас, за да препече и намаже с масло купчина хляб, а сестра ми предава джойстика на Каин, за да приготви свежа плодова салата. Дори Легион се включва, като взема чинии и прибори, за да подреди масата.
Това е споменът за Джин. Това е наследството, което той остави след себе си. Любов, топлина и единство, дори когато боли. Дори когато светът се разпада зад прозореца ни, той винаги се е грижил коремите ни да са пълни и доволни.
– Преди да ядем – започва Легион, след като всички сме седнали на масата, покрита с парещи горещи чинии с храна. – Искам само да кажа колко много означава за мен фактът, че всички сме тук в момента и почитаме паметта на Джин. И където и да се намира той, в който и да е отвъден живот, се моля нашият брат да е намерил вечен мир.
Поглеждам към Феникс, който се усмихва тихо, докато се взира в празната си чиния.
– И Бог ще изтрие всички сълзи от очите им; и няма да има вече смърт, нито скръб, нито плач, нито болка, защото предишните неща преминаха.
– Амин – съгласява се Легион.
– Амин – отговаря останалата част от масата.
Впускаме се в работа и скоро тържественото настроение на масата се вдига и се заменя със звуци от стържене на вилици по чиниите и лекомислени шеги. Както обикновено, Лилит и Андраш се карат като близки братя и сестри, докато Тойол и Каин си говорят за спорт и коли, макар че Каин поглежда към Сестра ми на всеки няколко секунди, за да я включи в разговора. Нещата между Феникс и Легион не са толкова лесни, но се надявам, че с времето и изцелението ще се нормализират. Не бях казала на останалите за посещението на Феникс онзи ден, преди да замина за Ню Орлиънс, и щях да отнеса тази тайна със себе си в гроба. Сега той се нуждае от подкрепата на семейството си повече от всякога и не бих рискувал да гледат на него като на предател.
– Е, съжалявам, че ям и бягам – казва Тойол и става от масата с празната си чиния. – Но имам планове.
– Среща с Крисис? – Пита Легионът.
– Не. Той отива при Ирин, за да се види със Саския – подхвърля Каин, преди Тойол да успее да измисли някаква история. Засмуквам устни, за да не се разсмея.
Тойол стрелва Каин със зловещ поглед, след което обяснява:
– Просто искам да се уверя, че тя се справя добре с цялото това нещо с човечеството. Тя се страхува от себе си и от това, което може да направи на публично място, а аз ѝ помагам да контролира способностите си.
– Разбира се, разбира се. Ето защо – подиграва се Каин, с което си спечелва едно размахване на пръст от страна на Сестра ми.
Сега наистина трябва да се сдържа да не се разсмея. Кълна се, че понякога се държат като тийнейджъри, които се опитват да скрият от татко скривалището си с трева. И макар Легион да е естествен лидер, дори не мога да си представя, че се отнасят с мен като с матриархата на домакинството.
– Е, внимавай. И кажи на Ирин, че я поздравявам – отвръща Легион, като още повече затвърждава идеята, че Легион е най-добрият ДИЛФ.
Той се обръща и се намръщва, докато аз се опитвам да не се задавя с пълната си уста с мазна храна.
– Какво?
– Нищо. Просто се чудех дали ще му дадеш пари за обяд.
Той вдига любопитно вежди.
– А?
– Няма значение. Свършихте ли? Искам да обиколя магазините, преди да е станало с прекалено много хора.
Легион дояжда последната си лентичка бекон и кимва.
– Всичко за теб.
– Къде отивате вие двамата? – Пита сестра ми, докато слага още палачинки в чинията на Каин. Тя все още се кефи колко много могат да ядат тези демони.
– Сватбено пазаруване – отговарям аз.
– Ооо, забавно. Кажи ми, ако намериш нещо добро. И ако случайно минаваш покрай магазин за цветя, вземи малко, моля. Осъзнавам, че съм единственият човек тук, но уви! Може ли една сестра да изкара някакви живи неща на това парче?
Довършвам подреждането на чиниите ни в кухнята, след което отивам да я целуна по челото. Лицето ѝ е заздравяло добре, но все още има да извърви малко път по някои части на тялото си. Каин се е грижил невероятно за нея. Трябва да призная, че той е истинска благословия. За нея и за мен.
Макар че са минали само няколко месеца, откакто Чикаго е опустошен от разбойнически демони, никога не бихте разбрали, ако съдите по живота, който все още вибрира в града. С Легион се отправяме към Великолепната миля, което изглежда като най-разумния избор, като се има предвид, че нямам представа какво търся. Сватбите никога не са били моето нещо. И тъй като не съм имала възможност да присъствам на такава, камо ли на такава от такъв калибър, оставям Легион да ме води.
– И така, какво да очаквам? – Питам го, докато влизаме в Neiman Marcus ръка за ръка.
Само миналата година едва можех да си позволя наем. Сега пазарувам дизайнерски стоки в луксозни универсални магазини. Лудост. Опитвам се да не се прехласвам по цените, особено след като Легион даде да се разбере, че парите нямат никакво значение. Все още свиквам с това, макар че определено не възнамерявам да го превърна в нещо постоянно. Колкото и да го обичам, отказвам да стана напълно зависима от него или от някой друг.
– Ами, предполагам, че ще има цветя, бяла рокля, някакви обети, може би група – измъква се Легион.
– Знаеш какво имам предвид – казвам аз и завъртам очи. – Това не е просто кралска сватба, това е тъмнокожа кралска сватба. Важат ли същите правила? Какъв подарък се купува за принц магьосник и неговата новоизлюпена немъртва човешка съпруга? Готварска тенджера?
Легион се ухилва и вдига ръката ми, за да я допре до устните му.
– Притесняваш ли се?
– Да, по дяволите, нервна съм. Отиваме в един дворец в Скотос. Чудовищен дворец. Никога не съм била дори в Калифорния. И нямам какво да облека, което да е дори и малко по-изящно, за да съм сред кралски особи.
– Ето защо сме тук. Освен това ти изглеждаш невероятно във всичко. Особено в нищо.
– Да, сигурна съм, че Нико и Амели ще се зарадват, ако се появя в костюма си за рождения ден. – Отпускам нервна въздишка, без да разбирам защо съм толкова разтревожена.
– Какво става? – Пита Легион с лека бръчка между веждите си.
– Не знам. Просто… искам всичко да мине гладко, а толкова съм свикнала нещата да се объркват, че все чакам да падне другата обувка. И това е Нико. Това е неговият момент, нали знаеш. Той си е заслужил правото да бъде ужасно щастлив. Той най-накрая е младоженец, след като толкова години е бил шаферка.
Легионът започва да кима, но навежда глава настрани.
– Чакай. Какво?
Поклащам глава и се усмихвам.
– Просто една шега между нас.
Първо се насочваме към отдела за бижута, тъй като подозирам, че вероятно е добра идея да пропуснем отдела за бельо за булчински подарък. Някак си се оказва, че хвърляме поглед на диамантени пръстени, които изглеждат прекалено официални, за да служат за моден елемент.
– Замисляла ли си се някога за това? – Пита Легион, а очите му обхождат осветените витрини, пълни с блестящи бижута.
– За какво?
– За целия този стремеж – брак, семейство, бяла ограда.
Повдигам рамене безгрижно, но вътрешно се ужасявам.
– Не особено. Трябва да имаш стабилна, сериозна връзка, за да помислиш за такова ниво на ангажираност. А допреди няколко месеца си мислех, че това означава да се влюбя силно в момчето, което идваше в магазина ми всяка вечер за чай и ментови бонбони.
И двамата се смеем, но моят смях е предимно нервен. Разбира се, мислех да прекарам остатъка от живота си с него. Но бракът изглежда като нещо напълно недостижимо за мен. И за него. Той е демон. Аз съм полу-ангелски хибрид. Не мога да си представя, че съюзът ни би бил нещо друго освен богохулство. А дори и да успеем да направим тази крачка, дали той наистина ще иска? Като се има предвид, че ще се обвърже с някого, който може да остарее и да умре след няколко десетилетия?
Изтръгвам тази мисъл от ума си. Имахме няколко месеца без драми. Изпреварвам себе си, когато трябва да живея в момента.
За щастие отклоняваме вниманието си към пазаруването на дрехи и аз почти изпускам въздишка на облекчение. Никога не съм била извън страната, камо ли на остров край бреговете на Гърция. Не предполагам, че обичайният ми гардероб дънки и суитчъри ще е уместен, затова Легион настоява да взема всичко – от официални дрехи до сандали и обувки. И, разбира се, добавям няколко секси дрешки, които той да откъсне със зъби.
След като приключихме в „Неймънс“, се разходихме по „Мила“, преплели пръсти, усмихнати като идиоти под току-що разцъфналото пролетно слънце. Почти минаваме покрай елитен магазин за цветя, преди да си спомня за молбата на сестрата.
Заглеждам се в екзотичните цветя.
– Не мисля, че някога съм купувала цветя извън магазин за хранителни стоки. Какво да вземем?
Един продавач ни чува и предлага някакви странно изглеждащи стайни растения заедно с орхидеи, тъй като те са доста лесни за поддържане. Поглеждам към Легион, който свива рамене, преди да извади кредитната си карта.
– Хей, какво е това? – Питам, след като забелязвам храст в саксия с бледолилави цветове. В магазина няма други подобни растения и изглежда, че е изложено самостоятелно, далеч от представената флора.
– О, това не ви трябва – настоява продавачът и се опитва да ме насочи към по-цветните цветя. – Това е смъртоносен нощник – Беладона.
Има нещо в този самотен храст, нещо, което ме привлича към него. Виждала съм беладона и преди, но по някаква причина имам чувството, че точно тази е различна. Навеждам се, за да я помириша въпреки предупреждението на продавача.
– Внимавайте, много е отровна.
Почти се смея. Преминах през двайсет и две години юношески ад, само за да отида в истински ад. Сражавала съм се с демони, ангели и обладани хора. Ще бъда проклета, ако умра от цвете.
Ароматът му е деликатен, но в него има нещо толкова неочаквано хипнотично, че трябва да се запитам дали халюциногенните му свойства не могат да се разпространяват по въздуха. Вдишвам го отново и усещам изкривяване в стомаха си и побутване по слепоочието си. Не е от отровата. Това е нещо по-дълбоко, нещо познато, но не мога да го опиша. Едно дежа вю, което разбулва смесица от спомени в тъмните ъгли на съзнанието ми, до които не мога да достигна.
– Ще взема и тоза.
Служителят се мръщи.
– Сигурна ли сте? Не е много за гледане.
– Не ме интересува. Харесва ми.
Отписваме се и с пълни ръце с торби с дрехи и растения се прибираме вкъщи, считайки деня на пазаруване за успешен.
– Съжалявам, че се наложи да изтърпиш това – отбелязвам по пътя ни обратно към щабквартирата на Седемте.
Легион откъсва очи от пътя само за част от секундата, за да попита:
– Какво да изтърпя?
– Пазаруване. Знам, че повечето момчета мразят тази работа.
– Аз нямам нищо против. Всъщност беше приятно. Нормално.
– Искаш нормално? – Питам с нотка на недоверие.
– Без съмнение бих приел петдесет години нормално съществуване с теб вместо вечно скитане сам по тази земя.
– Трудно е да се повярва.
– Как така?
– Защото ти си голям, лош демон убиец. И светът има нужда от теб.
– Ами ако аз се нуждая от теб?
– Тогава ще имаш мен.
– Цялата ли?
– Цялата. Дори ако това означава петдесет години или петстотин. – Приближавам се толкова близо, колкото е възможно, без да се разпъвам върху скоростния лост, и проследявам нежни целувки по челюстта му, докато не достигна до ухото му, за да прошепна: – Мога да обитавам това тяло, да контролирам ума си и да бъда собственик на душата си. Но ти, Легион, си владетел на сърцето ми. И завинаги ще властваш.
– Петдесет години или петстотин – разсъждава Легион.
– И ние ще се обичаме и ще изживяваме всяка секунда така, сякаш утре светът ще изгори на пепел.
Челюстта му се премества срещу устните ми и не ми е нужно да гледам, за да разбера, че се усмихва. Целувам го по вдлъбнатата му буза, преди да се облегна на седалката и да гледам как градът ми минава през прозореца.
Чикаго. Мястото на моето раждане, на моята смърт, на моето възкресение и на моето изкупление. Градът, в който в една тъмна, студена нощ срещнах мъж със сива шапка, който се оказа мой похитител, а после и любовник. И един ден, може би в недалечното бъдеще, той ще бъде дом на моите деца, а също и на техните деца.
Вечността не е обещана. Няма как да се противопоставиш на съдбата, колкото и да се бориш. Но любовта…
Любовта ще ме направи безсмъртна.

Назад към част 23                                                                 Напред към част 25

Глава 22

Луцифер се отдръпва, изглеждайки по-доволен от себе си, отколкото обикновено. Дори в трагедията той е самоуверено копеле. Дори не знам защо е тук, след като от първия ден не е правил нищо друго, освен да ни мами и манипулира. Той е причината Легион да се поддаде на Многото. А сега иска да ни помогне?
– Сбогом, Идън. Моли се за мен – казва той, преди да се обърне.
Намръщената ми физиономия се задълбочава и искам да го попитам какво, по дяволите, има предвид, но после осъзнавам, че той не бяга. Той не изоставя Седемте и Мрака, за да спаси кожата си, както предполагах. Той върви право към Легиона – към Многото. Върви през ураган и престрелка, за да се изправи срещу брата, когото е предал. За да посрещне съдбата си.
Странно чувство на паника обзема гърдите ми и аз го викам. Мразя го за това, което направи с мен, със сестра ми и с Легион. Но не искам това. Не искам той да се жертва, дори да е най-злото същество на земята.
Гледам как Луцифер идва да застане пред Легион, оставяйки само метри между тях. Той му говори – на Многото, – но аз не чувам какво се казва през рева на вятъра и дъжда. Обхваща ме нов страх. Ами ако през цялото време си е играл с нас, точно както подозирахме? Ами ако е организирал всичко това и иска да убие Легион завинаги?
Всяка част от тялото ми крещи от болка, но аз бавно се приближавам. Трябва да спра това – каквото и да е то. Няма да позволя на Луцифер да го нарани. И колкото и да го презирам, не искам и Мнозина да наранят Луцифер. Легион никога няма да си прости. Дори след всичко, което е направил, Луцифер все още е негов брат.
По средата на пътя към поляната до гробницата на Мари Лаво коленете ми поддават и аз падам на земята, твърде слаба, за да остана права. Мога само да гледам с ужас как ръката на Легион се манипулира, за да нанесе удар и да хване Луцифер за врата с достатъчна сила, за да смаже гърлото му като парче смачкана хартия. Крещя, но звукът ми се задушава от собствената ми жлъч. Главата на Луцифер едва се държи на сухожилие, но Многото все още не са доволни. С ръката на Легиона, която все още стиска мястото, където е бил вратът на Луцифер, това, което е останало от трупа на Дявола, се възпламенява в жестоки пламъци. Миризмата на горящата му плът е толкова отвратителна, че аз отново повръщам, изхвърляйки вътрешностите си в пръстта. Земята под оловното ми тяло трепери и се пропуква, образувайки дълбоки пукнатини, които се отварят към Ада, а аз се мъча да се хвана за нещо – за каквото и да било, за да не потъна в огненото забвение. Небето се разцепва, хвърляйки мълнии, които разсичат земята около нас, последвани от гръмотевици, които са толкова силни, че временно оглушавам. Каин прави жест към всички да отстъпят назад и всички тичат на безопасно място, танцувайки около падащите електрически кинжали, които подпалват земята при приземяването си. Принуждавам тялото си да пропълзи към убежището и мъчително се придвижвам към най-близката гробница, колкото се може по-бързо. Отломки и прах обсипват горната част на главата ми.
Дори с ръце, предпазващи лицето ми, съм принудена да наблюдавам как овъглените останки на Луцифер се разпадат на пепел. Но те не падат на отчетлива купчина, както бях виждала да се случва преди. Те се въртят и усукват, носени от мистичен вятър, който ги издига нагоре. Не към небето, не в Ада, в широката, алчна уста на Легиона.
Мнозина имат още една душа за събиране. И тя е най-мрачната, най-смъртоносната от всички.
Отварям уста, за да изкрещя, но не съм сигурна, че от напуканите ми устни се изтръгва звук. Сега Многото ще бъде неудържими. Дяволът е мъртъв. И съдейки по усмивката, изписана на устните на Легиона, всички ние скоро ще срещнем също толкова ужасна смърт.
Легионът на изгубените души прави крачка напред в електрическата буря, насочвайки мъртвешкият си поглед към мястото, където съм се сгушила под една рушаща се гробница.
И тогава те се сгромолясват на земята.
От устните на Легиона бликва мазна, черна кръв, която се разплисква върху пръстта и я нажежава. Отново и отново той изхвърля вътрешностите си, като трепери неконтролируемо от усилието. Кожата му става призрачно бяла с всяка кашлица и глътка мътна слюнка в устата. Миризмата на жлъчката му е толкова разяждаща, че я усещам на метри разстояние. А тя мирише на смърт.
Легион умира.
Той умира.
Луцифер не просто се е жертвал, за да спре Многото. Той взимаше със себе си и брат си.
– Не! – Крещя, използвайки последните си сили, за да се надигна и да куцукам към него. Знам, че е глупаво. Знам, че той може да ме порази, преди да се приближа до него дори на пет метра. Но сърцето ми води краката ми и дори главата ми не може да се намеси.
– Идън! Спри! – Каин изръмжава.
След това ме вдига на краката ми и светкавично се отдалечава, обгърнат от познатия аромат на океанска вода и бели пясъци.
– Не, момиченце – гука Нико. – Не мога да ти позволя да направиш това.
– Пусни ме! – Викам, мятайки се в ръцете му. – Моля те! Пусни ме. Трябва да му помогна.
– Сега не можем да направим нищо за него. Съжалявам. Много съжалявам, Идън, но той си отиде.
Боря се, плача и проклинам толкова силно, че дори не осъзнавам, че бурята е спряла. Земята вече не се тресе, мълниите не прорязват небето и ветровете са спрели.
А Легионът вече не диша.
Вдигам глава от гърдите на Нико и го намирам да лежи в локва подобна на катран кръв, а тялото му е неподвижно и бледо. Погледът ми мигновено се насочва към Каин, който е застинал с невярващ поглед, докато гледа безжизнения труп на своя приятел, на своя лидер, на своя брат. Този път, когато се отдръпвам от Нико, няма съпротива, защото вече няма заплаха. Всичко е свършило. И ние победихме. И загубихме… всичко.
През възпалените мускули и напуканите кости се отправям към него. Няма по-силна болка от тази, която издълбава гърдите ми. Няма по-дълбоко ниво на отчаяние от това, което изпитвам в момента. Не мога да плача. Не мога да чувствам. Не мога да дишам. Все още няма дума за тази емоция, няма начин да опиша безкрайната агония, която се промъква през разбитото ми тяло. Ако можех да предположа, щеше да е сравнима с това да те разпилеят жив наполовина, принуден да гледаш как вътрешностите ти се изсипват в кървава купчина. Но дори и това би отстъпвало на това… на тази мъка. Бих избрала тази смърт отново и отново, ако имах възможност.
Стоя в лепкавата, черна кръв, която все още е топла върху паважа. След това коленича в нея, омърсявайки ръцете и коленете си с мъртвите души. Връхчетата на пръстите ми отмятат косата от челото му, за да мога да видя очите му. Дори със затворени очи си представям, че в тези сребърни, искрящи дълбини има мир. Представям си, че по някакъв начин е намерил рая, който е търсил. Прекарал е векове в борба със злините на този свят, но аз не съм била достатъчно силна, за да се боря за него.
Чувам приближаващи се стъпки, но не се обръщам. Чувствам как останалите го гледат с мъка, как ме гледат със съжаление.
– Трябва да го преместим – казва Тойол, а гласът му е пресипнал от скръб. – Градът се събужда. Чувам сирени в далечината.
– Не.
– Седемте имаме ритуал – намесва се Каин с треперещ тон. – Трябва да… трябва да изгорим тялото.
– Не! Не го докосвайте.
– Идън, моля те.
Каин ме хваща за рамото, за да ме издърпа, но аз отблъсквам ръката му и се хвърлям върху все още топлия труп на Легион.
– Не! Моля те! Просто… просто моля. Имам нужда от повече време. Имаме нужда от повече време.
Не знам дали съм в състояние да произведа истински сълзи през беззвучните си ридания, но всяко вдигане е удар в сърцето ми. Може би ако плача достатъчно силно, ще припадна от изтощение. Може би ще заспя и ще сънувам, а Легион все още ще е жив зад клепачите ми. Държи ме плътно до гърдите си, докато ми разказва всичко за Рая, описвайки великолепието му с такива ярки подробности, че почти мога да го видя сама. Или в колата му, докато се смее на ужасното ми пеене и закачливо ме порицава, че ям нездравословна храна. Или на покрива на старата ми сграда, заобиколен от стотици зашеметяващи черни птици.
Моля те, Боже, моля се тихо, осребрявайки всичките си глупави надежди, мечти и желания. Моля те, не го взимай. Но ако трябва… позволи му да се върне у дома. Нека душата му намери спокойствието на рая, което е търсила цял живот. Вземете го у дома, където му е мястото.
Тялото ми се люлее толкова силно през риданията ми, че си представям, че усещам как сърцето му тупти под бузата ми. И… колибрита. Бързи, замаяни и жизнени. Сигурно вече съм изпаднала в безсъзнание и съм пътувала до онова милостиво състояние на сън. Или може би съзнанието ми ме е дарило с тази илюзия, за да се предпази от жестоката реалност.
– Чуваш ли…?
Каин пада на колене до мен, като ме подтиква да вдигна глава. Лилит, Тойол и Андраш правят същото.
– Дайте му пространство – изисква Каин. С ръце, изцапани с кал и засъхнала кръв, той нежно притиска главата на Легион, сякаш държи новородено.
И тогава най-ценният, най-красивият звук, който ушите ми някога са чували, отеква в мъртвата тишина на гробището.
Легион вдишва.
– Той е жив! – Лилит вика, изтривайки изтичащата черна субстанция от устните на Легион, който се мъчи да вдиша кислород. – Помогни ми да прочистя дихателните му пътища.
Андраш бързо се измъква от якето си, оставяйки оръжията си да тупнат безгрижно на земята. Той сваля ризата си, за да я използва, за да премахне остатъците от мъртви души по брадичката на Легион, докато Лилит притиска устата му. Легион се закашля, но това не е последвано от гнилостна черна кръв. Тя е последвана от глътка свеж, пречистващ въздух, който разширява гърдите му, съживявайки измъчените му, осакатени части.
Седя там, стиснала разкъсаната му, изцапана риза, неспособна да формулирам смислени думи, докато гледам как цветът се връща в бузите на Легион. Чувствам как познатата, задушлива топлина се връща в тялото му под върховете на пръстите ми. И се разплаквам, когато виждам как сребърните звездички оцветяват трептящите му очи. Мислех, че никога повече няма да ги видя. Бях готова да прекарам остатъка от дните си във вечна нощ, заобиколена от смразяваща до кости, потискаща неизвестност. А сега те се върнаха при мен, блестящо осветявайки нощното ми небе с надежди, мечти и желания. Възстановявайки вярата, която вярвах, че никога не е съществувала до този момент.
Навеждам се над него, изравнявайки лицето си с неговото, когато погледът му се фокусира. Страхувам се, че той вече не е такъв, какъвто е бил. Влиянието на Мнозината се е вкоренило толкова дълбоко в него, че няма да се учудя, ако са откраднали частици от душата му. Но в мига, в който примигва от мъглата на обладаването, той се усмихва меко, приспособявайки тези трапчинки обратно там, където им е мястото. Разплаквам се още по-силно, сълзите се стичат по треперещите ми устни.
– Моята нестинарка – казва той, гърлото му е разкъсано. Той бавно вдига ръка и притиска бузата ми. – Моят воин.
– Ти ме изплаши – измъквам се през ридание. – Мислех, че съм те загубила.
– Никога. Не можеш да убиеш това, което никога не може да умре. И както ти казах, любовта ми към теб е безсмъртна.
Навеждам се напред, за да докосна нежно устните си до неговите, като внимавам да не го нараня в уязвимото му състояние. Но единственото, което искам, е да го прегърна, да го стисна и никога, никога да не го пусна. Единственото нещо, което ме откъсва от него, е гласът на Нико, който ни напомня, че хората се приближават, и дори тогава стискам ръката му, която все още докосва лицето ми, отказвайки да прекъсна контакта.
– Трябва да тръгваме – повтаря Нико. – Скоро ще са тук.
– Върви – казва му Каин, като нито веднъж не откъсва стъклените си очи от брат си. – Ние сме точно зад теб.
Нико кимва и се обръща, но силен, стряскащ взрив наблизо го заковава на място. Всички се обръщаме към източника на шума, точно навреме, за да прозвучи отново.
– Идва от гробницата на Лаво – заявява очевидното Тойол.
Още един силен взрив и от рушащата се крипта се изсипват прах и мръсотия. Хващам се по-здраво за Легион, докато той се принуждава да се изправи и обгръща кръста ми със защитна ръка, привличайки ме по-близо до себе си.
Нико е единственият достатъчно смел и безразсъден, за да се приближи до гробницата, а стъпките му са предпазливи и целенасочени. Брат му Дориан поверява на Александър защитата на Габриела, а след това го следва, пазейки гърба на Нико. Когато Тъмният принц стига до предната част на древната гробница, той притиска дланта си към бетонната табела, а ръката му е обгърната от сини, електрически пламъци. След това цялата стена се разпада на прах, издигайки облак от сурови отломки.
Знам коя е тя още преди да излезе от тази разпадаща се гробница. Кафявите спирали, които обгръщат тънките ѝ рамене, гладката ѝ кожа с цвят на бежово, зашеметяващите ѝ кехлибарени очи. Познавам я, сякаш сме се срещали и преди. Сякаш съм я виждала през измъчените спомени на приятел. Или любовник.
– Амели – шепне Нико, гласът му е задушен от разчистващия се прах и неверието. – Амели.
Той пада в краката ѝ, коленете му се сблъскват с бетона със звучно пращене, и обгръща с ръце дребното ѝ тяло, заравяйки лицето си в тънката бяла материя, която покрива горната част на бедрата ѝ.
С толкова много любов, благоговение и преливащ мир в изражението си, Амели прокарва пръсти през черните, разрошени коси на Нико и се усмихва.
– Oui, mon amour – проплаква тя, а гласът ѝ е като сладка, успокояваща музика.
Нико я поглежда, а по лицето му се стичат необезпокоявани сълзи.
– Как… как може да бъде това? Как си…? Ти се върна при мен.
– Аз… не съм сигурна. Архангел Михаил ми се яви и каза, че съм ти подарък от един приятел. Приятел, който вярвал, че ти дължи щастие, което никога не би могъл да пожелае за себе си. Той ми каза, че този приятел иска да получиш втория шанс, който заслужаваш. И че с неговата саможертва ще намериш свободата, за която толкова смело си се борил.
Нико отделя миг, за да погледне към мен и останалите, които все още са твърде зашеметени, за да говорят. Луцифер. Луцифер е направил това. Но защо? След като години наред се подиграваше на Нико в чистилището и заплашваше да измъчва душата му в Ада цяла вечност, защо би върнал тази, която напълно и истински все още притежаваше сърцето му?
– Той беше единственият му приятел – казва един тих глас, отговаряйки на неизказания ми въпрос.
Обръщам се, за да открия Саския, немирното, чернокосо създание, което поразително прилича на майка си, предала единственото си дете на Дявола, за да спаси света.
– Той беше единственият, който не го остави, защото не можеше – добавя тя, а звукът на отпуснатия ѝ глас е все така кротък и мек. – Луцифер се грижеше за него.
Сирените стават все по-силни, приближават се и макар да искаме да се измъкнем по дяволите от гробището, което ще ни преследва завинаги, се страхуваме да не нарушим този единствен рядък момент на истинска и прекрасна магия. Всички загубихме по нещо, но тази вечер спечелихме повече, отколкото бихме могли да си представим през милион живота. Беше ни дадена надежда. Бяхме възнаградени с възможността да мечтаем. И бяхме благословени с още един ден, в който да живеем и да обичаме, и да се борим за онези, които не могат да се борят за себе си.
Каин и Андраш помагат на Легион да се изправи, но аз настоявам да му помогна да излезе от гробището, за да го докосна и да се убедя, че той наистина е тук. Дориан взима жена си на ръце, отказвайки да я остави да ходи. Нико прегръща Амели и почти я изнася навън. Андраш и Лилит преплитат пръстите си и маневрират през отломките ръка за ръка. И за моя изненада Тойол отива до Саския и предлага рамото си за подкрепа, докато останалите събират изхвърлените оръжия и снаряди, като внимават да не оставят след себе си следи от случилото се тук тази вечер. Все още обаче има локва черна утайка, лепкаво петно от безброй мъртви души. А на метри от него – символ, трайно изпепелен в земята. Една-единствена звезда във вихреща се виолетова галактика. Блестящата утринна звезда, която някога е била син на зората, докато не е била изгонена от Небето, за да властва над падналите.
Винаги съм вярвала, че Луцифер е бил зъл тиранин, напълно лишен от душа. Но днес може би той предаде това, което беше останало от ангелското му сърце. Заради брат си. За своя приятел. За света, който едновременно ненавиждаше и на който се възхищаваше. За една любов, която никога нямаше да има възможност да почувства.
Стискам Легион малко по-силно, благодарна за жертвата на Луцифер. Моят красив демон убиец целува върха на главата ми в отговор.
– Погледни нагоре – казва той тихо.
Правя това, което той иска, и се задъхвам от ярките пурпурни, обсидианови цветове, които се разстилат по небето на разсъмване. И докъдето погледът стига, има блестящи, блестящи звезди, които ни гледат отгоре и осветяват пътя ни.
Гледам звездите и се усмихвам към небето. И казвам тиха молитва за Дявола.

Назад към част 22                                                                 Напред към част 24

Глава 21

Гробището не е огромно, но почти прилича на лабиринт с десетки гробове, натъпкани един до друг без никаква логика или причина, което го прави трудно за придвижване, без да се объркате. Като прибавим и факта, че на небето няма нито една звезда, а луната сякаш е затънала в стена от тъмни облаци, почти ослепявам. Но нямам нужда от зрението си, за да знам, че Легион е близо. Мога да го усетя. Мога да го вкуся. Чувам как сърцето му като колибри пулсира в мен, сякаш е моето собствено.
Завиваме зад ъгъла и това трептене в гърдите ми престава. Кръвта ми изстива. И каквато и искра на решителност да съм изпитвала преди секунди, тя е угасена от огромна скръб.
Застанал на поляната пред самата гробница, към която Луцифер е притиснал дланта си, за да призове най-могъщата вуду вещица в Ню Орлиънс, е Легион. Той е точно такъв, какъвто го помня: ъгловата челюст е покрита с брада, косата му е стилна каша от тъмни вълни, а масивното му, изваяно тяло е обвито в черно от главата до петите. Той е и винаги е бил красив звяр в мъжко тяло. И макар да знам, че той не е мъжът, когото обичам – не съвсем, – не мога да се спра с дръпването на познатост и обич, което изкривява вътрешностите ми.
Габриела стои вдясно от него, дрехите ѝ са разкъсани на парчета, а лицето и косата ѝ са изцапани с мръсотия и засъхнала кръв. В момента, в който очите ѝ се взират в тези на Дориан, тя изхлипва, което го кара да се втурне към нея. Но той се доближава само на три метра от любимата си, преди тялото му да се блъсне в невидима стена от преливаща магия, която затрептява и искри, преди да го отблъсне назад. Той се удря в съседната гробница, като я кара да се счупи със звучен трясък и гръм, но мигновено се изправя на крака и се втурва обратно към онази полупрозрачна стена, от другата страна на която са хванати в капан жена му и нероденото му дете. Но преди да успее да я достигне, Нико и Александър го издърпват обратно, изразходвайки цялата си сила, докато Дориан се мята срещу хватката им.
Легион се смее, но това не е онзи топъл, обгръщащ тембър, който едновременно ме беше шокирал и успокоил, когато го чух за първи път. Той не съответства на дълбоките трапчинки, които бях целувала за лека нощ, преди да положа глава на гърдите му. Не отговаря на сребърните очи, осветени от звездите, които виждаха покрай грубите ми ръбове и ме караха да се чувствам като най-желаната жена на света.
Смехът на Легион вече не е онова, което някога смятах, че е мое. Той вече не е мой. Той принадлежи на Многото.
– Толкова е мило от твоя страна да се присъединиш към нас. Очаквахме те – съскат те с онзи многопластов, фрагментиран глас. Ледени тръпки пропълзяват по гръбнака ми като дузина замръзнали паяци.
– Тогава защо не дойдете малко по-близо? – Дориан изкрещява в отговор, все още борейки се срещу хватката на брат си и тъста си. – Освободи жена ми и може би ще се замисля дали да не ти позволя да запазиш главата си, преди да извадя сърцето ти от гърдите, демоне.
Мнозина се усмихват зловещо, а заплахата за насилие ги забавлява и примамва.
– Защо бихме го направили? Тя е точно там, където трябва да бъде. Да се събере отново със сестрите си.
Поглеждам към Лилит в същия момент, в който тя поглежда към мен. Да се събере отново със сестрите си? Значи това не е дело на Легиона. Той не е предизвикал Четиримата конници, за да можем да го спрем. Мнозина го направиха. Но с каква цел?
Луцифер пристъпва напред, вдигнал длани в изкуствена капитулация.
– Какво търсиш, Легионе на изгубените души? Каква работа имате с Ездачите?
Многото гледат Луцифер напрегнато в продължение на дълъг миг, докато обмислят дали да покажат картите си.
– Те са Първите жени – началото. И те ще бъдат краят. Твоят брат глупаво се е борил в живота си с тази съдба и на свой ред ние може да не оцелеем в това тяло. Ние обаче планираме да вземем този свят със себе си.
– Какво имаш предвид, че той се е борил с живота си? – Каин се провикна. – Какво сте му направили?
Многото издават дрезгав кикот, като обръщат черните си мънистени очи към Каин.
– Ние не отговаряме пред теб, демоне на убийството.
Каин изръмжава, но преди да успее да изрече нещо вулгарно, Луцифер му отвръща:
– Тогава отговаряйте пред мен. Какво сте направили на Легиона?
Многото се усмихват.
– Не повече от това, което той е направил на себе си.
– И това означава?
– Мислеше, че като се самоубие, ще спаси всички вас. – Обръщат черния си, безжизнен поглед към мен, което ме кара да настръхна. – Че ще я спаси. Той е грешал.
– Искаш да кажеш… – Започвам, но гласът ми е толкова тих и треперещ, че едва се чува шепот. – Искаш да кажеш, че е мъртъв?
Мнозина ми се усмихват, сякаш са ме чакали да се включа в разговора. Сякаш самата гледка и звукът на моето притеснение са подарък.
– Той ще бъде. Скоро, мило момиче. Много скоро.
Ще ми стане лошо, но преглъщам надигащата се в гърлото ми жлъчка и се опитвам да успокоя треперенето си.
– Какво искате? – Успявам да се задуша.
– Какво искаме? Имаме всичко, което искаме. Имаме Ездачите. Имаме демоните. А скоро ще имаме и този свят.
– Но вие нямате Ездачите – предизвиквам аз. – Искате да унищожите всичко в това царство? Тогава ще ви трябват и четиримата.
Мнозина отново се усмихват, преди да щракнат с пръсти. Иззад гробницата на Мария Лаво се чува движение и звуци от схватка, която завършва със силен шамар. И тогава всички ние изпускаме колективен дъх. Червеноокият демон издърпва дребната фигура за черната ѝ коса. Тя не се е справила толкова добре, колкото Габриела, и изглежда така, сякаш е била измъчвана в продължение на дни. Но Саския не се отказва. Тя се бори срещу хватката на демона и когато той я издърпва на крака, тя изплюва в лицето му пълна с кръв храчка.
Всичко свърши. Вече няма за какво да се бори.
Легионът едва е жив. Ние сме в капан и с числено превъзходство. И всяко парче от пъзела, който ще унищожи всички ни, е подредено.
Многото вече са победили.
Поглеждам към Луцифер за план, за обяснение, за каквото и да било, но той отказва да срещне очите ми. Продължава да гледа напред към Многото. Дори не мига.
– Не разполагате с всичко, от което се нуждаете – извиквам аз с надеждата да ни спечеля малко време. Те може и да имат всички играчи, но двама от нас не са в играта. Особено пък техният MVP.
– За какво говориш, момиче?
– Не се нуждаете от другите конници. Разбира се, те сами ще нанесат доста щети, но ако искаш да унищожиш този свят, единственото, от което наистина се нуждаеш, съм аз. Защо да си губиш времето с чума, война или глад?
– Идън, недей да правиш това.
– Какво правиш?
– Ти луда ли си?
– Какво, по дяволите? Той ще те убие.
Чувам острия шепот, но го игнорирам. Защото се нуждая от всяка унция от фокуса си, за да се протегна към съзнанието на всеки един от Ездачите и да проникна в челните им лобове, без да имам и най-малката представа какво правя. Не мога да помръдна. Трябва да накарам Мнозина да говорят, за да мога да се свържа със съзнанието им и да се опитам да спася живота им.
Да се свържа с Лилит е лесно, тъй като тя е на по-малко от метър от мен. Въпреки това не бях сигурна, че това може да стане, като се има предвид, че първия път, когато се опитах да проникна във съзнанието ѝ, едва не получих аневризма, от което загубих съзнание. Но този път се промъкнах лесно и загребах топла, успокояваща ръка по съзнанието ѝ, за да ѝ дам да разбере, че това съм аз.
Не реагирай – казвам й. Имам план.
Достигането до Габриела и Саския е много по-голям подвиг, особено след като не съм сигурна, че мога да преодолея каквато и да е бариера, която Мнозина са поставили около тях. Но на мястото, където Дориан се е опитал да пробие, откривам малки, тънки като хартия пукнатини. Сгъвам се колкото се може по-малка и тънка, като предизвиквам същността на вятъра и водата. Трябва да бъда прашинка, носена от шепот. Трябва да бъда нищо.
– Продължавай – призовават Многото, а черните им очи се разширяват от любопитство.
– Вземи ме. Аз ще бъда всичко, от което се нуждаеш. Заедно можем да изтрием човечеството от историята, сякаш никога не е съществувало.
Отвън съм хладнокръвна, безстрастна, точно както ме е учил Нико. Но отвътре душевните ми сили се напрягат докрай, докато се опитвам да се промъкна през тези невидими пукнатини и да се сглобя отново. Усещам миризма на кръв в носа си, но бързо я отмахвам, преди една капка да се търкулне по устните ми. Усещам мократа, лепкава субстанция в ушите си и се моля да е скрита от непокорни кичури коса. Трябват ми само още няколко минути, за да ги достигна. Тогава ще мога да кървя.
– И какво искаш в замяна? – Мнозина питат, интересът им очевидно е засилен.
– Да ги пуснем. Те само ще ни забавят. – Пристъпвам напред на треперещи, слаби колене, като се старая да държа съзнанието си на ласо около това на Лилит, като същевременно се стремя към Габриела и Саския. – Те не са ти нужни. Всичко, от което се нуждаеш, съм аз.
Луцифер и Нико се опитват да ме издърпат назад, но аз рязко ги отблъсквам.
– Стойте настрана от мен – избухвам. – Това е, което искам. Това е, което винаги съм искала. Човечеството не е направило нищо за мен, освен да ми даде болка и бедност. Всички вие избрахте хората пред властта. Аз няма да направя същата грешка.
Не мога да се притеснявам от погледите им, изпълнени с предателство и болка. Вместо това съчетавам произведената си ярост с последните капки от силите си и по Божия милост прониквам едновременно в умовете на Габриела и Саския. Твърде слаба съм, за да си губя времето с любезности, както направих с Лилит, но им казвам да не издават звук или движение. И когато сме свързани и четирите, им показвам плана си възможно най-бързо, преди да се срина на земята.
– И така… имаме ли сделка? – Питам, като се преструвам, че треперенето в гласа ми е от раздразнение, а не от изтощение.
Мнозина навеждат глава настрани, обмисляйки предложението ми.
– Възможно е. Готова ли си да оставиш всичките си близки? Готова ли си да гледате как всички те умират?
Въпреки че е мъчително, се принуждавам да погледна назад към групата демони и магьосници, които бях обикнала и на които се възхищавах. Седемте се превърнаха в мое семейство. След като през целия си живот бях скачала насам-натам, винаги се чувствах нежелана и необичана, месеците, които бях прекарала с тях, ми бяха дали усещане за дом. Всеки един от тях беше оставил следа в сърцето ми, дори и Каин. И когато се замисля за момичето, което бях, когато ме намериха, и за жената, която съм сега, виждам, че без тях не бих могла да оцелея толкова, колкото сега.
Когато намерих Нико в Ада – или още по-добре, когато той намери мен – бях готова да се откажа. Бях повече от готова да кажа „майната му“ и да позволя на Луцифер да се разпорежда с мен. Но младият принц-магьосник ми даде надежда. Той беше моят приятел, моят спътник, моята опора, когато светът изглеждаше твърде мрачен, за да продължа напред. Той ми напомняше, че там някъде все още има красота, която ме чака, и най-важното – накара ме да разпозная силата в себе си. Семейството му ме посрещна и прояви съчувствие към мен, дори като към външен за рода им човек, и нито веднъж не ме накара да се почувствам под тях.
И Луцифер.
Луцифер, Луцифер, Луцифер.
Да го мразя беше много по-лесно, когато не го познавах истински. И макар че може да се преструва, че не го е грижа за нищо друго освен за себе си, през последните няколко дни ми показа друго. Не когато се държеше грубо или се опитваше да ме съблазни с красивото си лице и красивите си думи. Това бяха моментите, в които изобщо не казваше нищо. Когато ме гледаше как ентусиазирано си пълня устата с ядене или се смее на глупави романтични комедии. А нощта, която прекарахме заедно… това не беше просто секс. Това не беше оргия в банята или свалка в задната кабина. Това беше огромна страст, благоговение, екстаз. И може би, ако това беше друго време и аз бях друго момиче, а той друг мъж, можеше да бъде дори повече.
Обръщам се обратно към Многото, като превръщам изражението си в камък. И изричам лъжа, която е толкова болезнена, че едва успявам да я изтръгна от гърлото си.
– Нямам никакви близки. Нямам нищо, което да оставя след себе си.
Гадната усмивка на лицето им ми подсказва, че са повярвали на фасадата. Изисква се всичко в мен, за да запазя твърдото си изражение непокътнато, когато единственото, което искам, е да се обърна обратно към приятелите си и да се извиня. Но чрез мисловната ни връзка усещам скръбта на Лилит, Габриела и Саския, както и малките им побутвания за окуражаване. Знам, че да нараня хората, които обичам, е необходимо, и ако планът ми проработи, те скоро ще разберат.
– Както желаеш, дете – промърморват Многото.
Те пристъпват напред, точно до границата на невидимата стена, и притискат плоска длан към нея. Тя започва да вибрира, като прелива въздуха около нея в преливащи се вълни. И точно като стъкло, то се разбива на земята на хиляди невидими парчета.
Имам само част от секундата, за да мисля. И ако искаме да успеем, трябва да откъсна вниманието си от другите три жени и да го насоча цялото към Легион.
– Сега! – Крещя, преди да насоча пистолета си над рамото му.
Пускам изстрел, който преминава плавно през въздуха и пронизва черепа на похитителя на Саския. Тя се стрелва наляво, докато аз отивам надясно, така че да сме една срещу друга. Лилит се премества срещу мен, така че да се разположи точно срещу Габриела. А точно в центъра на нашия правоъгълник на съдбата е Легион, хванат в капана на нашата примка.
Протягаме ръце една към друга, създавайки силово поле, което свързва силите ни от крайчеца на пръста до крайчеца на пръста. Мор, Белият ездач, излъчва ярък, блестящ удар от мистична енергия, който се влива в кървавочервения ток, изтичащ от ръцете на Габриела. Войната се сблъсква с Глада, потокът на магията на Черния ездач е тъмен като косата ѝ. А на другия край на тази блестяща чернота съм аз, Бледият ездач, и моят сребърен поток на Смъртта.
Четирите сме родени в съдба, която не сме поискали, свързани от бруталността и борбата. Но аз отказвам да стоя настрана и да позволя на други да контролират съдбата ни, докато ни манипулират като оръжия във война, която не е наша. Така че, ако това е ръката, която ни е дадена, тогава ще я използваме в наша полза. Време е да си върнем властта.
Ние сме Първите жени, а сега и Четиримата конници на Апокалипсиса. И няма да се превърнем в пешки в една губеща игра. Ние ще властваме.
Със съединяването на всяка от нашите сили ние сме в състояние да я концентрираме и оформим в клетка, която да улови Многото. Те са обезсилени, неспособни да хвърлят каквато и да е сила, за да се противопоставят на нашата атака. Отново и отново те биват поразявани от всяка кондензирана чума – Зараза, Война, Глад, Смърт – отслабвайки властта им над Легиона. Те реват срещу ограниченията ни, а формата на техния носител става все по-податлива с всеки удар. Убива ме да виждам как тялото на Легион се влошава, но това е единственият начин. Смъртната му плът ще се излекува. Но душата му няма да се излекува, освен ако не го спасим.
– Напред! – Извиквам, като подканям всички да пристъпят напред. Мнозина трябва да усетят гнева на нашето отмъщение. Те са взели по нещо от всеки от нас, но няма да вземат волята ни.
Продължаваме да се промъкваме все по-близо и по-близо, докато между тях и нас не застанат само няколко метра. Те са паднали на колене, плюейки кръв и жлъчка. Черни кълба дим се вият на устните им, докато изгубените души се изгонват от тялото на Легиона. Работи. Без носител душите не могат да оцелеят. А без Легион те няма къде другаде да отидат, освен в огнения ад, в който би трябвало да са затворени от самото начало.
Чувствам как колективната ни сила отслабва, но не можем да се откажем сега. Никога повече няма да получим този шанс. Затова изтласквам всичко, което имам, насочвайки всяка частица ярост, разочарование и болка, които някога съм изпитвала през краткия си живот. Изливам навън целия страх, който таях, когато Седемте за първи път ме взе и ми каза какво съм. Удрям ги с цялата болка, нанесена ми, когато научих, че баща ми е ангел-убиец. И предавам всички чувства на объркване и вина, които задържах през последните дни заради Луцифер.
Луцифер. Дяволът, който запали искрата на огъня в мен.
Именно върху него съсредоточавам остатъците от решимостта си. Този, който ме кара да стискам зъби и да отприщвам най-тъмните части на психиката си. Защото в най-слабите ми моменти той ме насърчаваше. Сега, когато съм най-силна, той е този, който ме вдъхновява. След всичко, което е направил, и всичко, което е, именно красивото му лице, тези вихрени виолетови очи и тази елегантна самоувереност ме мотивират да продължа.
Нямам никакво съмнение, че Легион все още притежава сърцето ми, но Луцифер може би е похитителят на душата ми. А за една нощ той беше владетел на тялото ми. Така че ако се наложи да се концентрирам върху него, за да спася брат му, тогава ще бъда егоист. Ще се раздвоя на две с надеждата, че всички ще успеем да преминем през това… заедно. Не разбирам какво означава това, но знам, че ако си тръгна оттук, ще бъда завинаги променена.
Мнозината са се спуснали, кашляйки черния дим, останал от изгубени души. Четирите се приближаваме, така че на практика се надвесваме над тях, наблюдавайки как тези непокорни демони излизат и умират на асфалта. Искам да издишам. Краят е близо… толкова близо, че мога да го усетя. Но знам, че в момента, в който сваля бдителността си, те ще докажат, че всички грешим, и ще ударят с такава жестокост, че може би няма да успеем да ги хванем отново.
Никога не съм мразила да бъда права толкова, колкото сега.
Трябваше да знам, когато ме погледнаха с тези мънистени черни очи и се усмихнаха, разкривайки окървавени зъби. Щях да съм в състояние да предугадя удара. Но в мъглата на изтощението си напълно пропускам онова, което можеше да пощади всички ни.
С оглушителен рев Многото изхвърли ядрен взрив от мощ, който изхвърля и четирите назад. Дори не разбирам, че съм във въздуха, докато не се блъскам в купчина цимент на метри разстояние. Тялото ми се свлича на земята, изпочупено и окървавено. Въздухът е откраднат от дробовете ми и в продължение на няколко дълги секунди не чувам нищо друго освен висок звън и приглушени приближаващи стъпки. През замъглените си очи виждам как Луцифер се появява на бял свят, прикляква пред мен, след което ме вдига, за да ме облегне на съседната гробница. В далечината зървам Дориан, Александър и Ларс, които се втурват на помощ на Габриела, а Нико отива да помогне на Саския. Останалите Седемте се стрелкат към мястото, където се е приземила Лилит.
Мислех, че можем да се справим. Мислех си, че най-накрая има светъл лъч в тази крайно прецакана съдба. Че ще можем да насочим злото, което гниеше в нас, и да го превърнем в нещо добро.
– Идън. Идън, чуваш ли ме? Идън, погледни ме. Кажи ми къде те боли.
С големи усилия бавно обръщам скования си, болезнен врат, за да погледна към Луцифер. Той изглежда бесен, а на лицето му има странно изражение. Притеснение? Страх? Не знам. Никога преди не съм го виждала. Не познавам тази версия на Луцифер.
– Чуваш ли ме? Моля те, бебе. Кажи нещо.
Сънлива съм. Толкова, толкова сънлива. Не си спомням някога да съм била толкова уморена. Искам просто да си легна за малко. Искам да положа глава на гърдите на Легион и да оставя сърцето му да ми пее приспивна песен, докато Луцифер притиска бузата си към корема ми, за да мога да си играя с косата му. Толкова съм ужасна. Не заслужавам нито един от тях. Знам, че вече отивам в Ада, но съм най-големият грешник от всички, че искам и двамата.
– Говори с мен. Моля те, Идън. Не… не ме оставяй. – Той обръща страдалческото си лице към почернялото небе. – Ти спечели. Искаше вниманието ми? Искаше да страдам за прегрешенията си? Ти спечели.
Изкашлям се и метален вкус покрива езика ми, което го подтиква да ме придърпа към гърдите си и небрежно да изцапа якето си с кръвта ми. Мога да заспя точно тук. Можех да затворя очи и болката щеше да изчезне. И може би щях да сънувам… щях да сънувам нощта, в която той ми каза колко дълго ме е искал и как ме накара да се почувствам толкова добре, че едва не се разплаках от удоволствие. И когато ме погледнеше, не обременен от реалността на това какво и кой е, и разкриеше истинския си характер, може би щях да виждам само това зад клепачите си.
– Спомням си – изревах аз, а гърлото ми беше сурово.
Луцифер се отдръпва само дотолкова, че да прецени лицето ми.
– Какво каза?
Отново се закашлям, после избърсвам устните си с обратната страна на ръката си, като я намазвам с кръв.
– Казах, че си спомням. Искаше да те докосвам… да си играя с косата ти. Защото никой никога не може да те докосне по този начин. С изключение на мен.
Тонът му е равен, но погледът му се затопля.
– Помниш.
– Помня.
Луцифер преглъща и устните му се разтварят, но прошепнатите думи са заглушени от звуците на стрелба и писъци.
Многото не само са възстановили силите си, но сякаш са станали още по-силни и кръвожадни. Каин, Тойол и Андраш атакуват с всички сили, но дори не успяват да се превъплътят в демоничните си форми, за да се получи донякъде честна битка, преди да бъдат захвърлени като парцалени кукли с един замах на ръката. Нико напредва с Александър и Ларс, но магията им е безполезна срещу тях и те също политат. Ако не знаех по-добре, Конниците само ги съживиха, подхранвайки злобата им.
Дориан пръв се възстановява и вдига ръце към небето, извиквайки своята Тъмна величествена магия. Облаците започват да се мятат над главите му. Миризмата на дъжд е толкова силна, че усещам вкуса на валежите. А вятърът се усилва до такава степен, че се налага да се хвана за реверите на сакото на Луцифер, за да задържа краката си на земята.
Бурята идва и макар че безсмъртните може и да я преживеят, не мога да кажа, че Ню Орлиънс може да си позволи още едно природно бедствие от такъв мащаб.
– Трябва да го спрем – опитвам се да изкрещя над виещия вятър, пренебрегвайки болката в главата и врата. – Трябва да направим нещо.
Градушката започва да ни обсипва като малки замръзнали куршуми и макар да е подвиг да предпазя очите си от напора, не мога да откъсна широкия си поглед от Легион. Начинът, по който Мнозината манипулират тялото му, е нечестив, една част звяр и една част привидение. Седемте продължават да напредват, удрят го с огнева мощ, достатъчна да изравни със земята цяло село, Мнозина изглеждат неунищожими. Изглежда, че нищо не може да проникне през тях, а те не забавят ход. Ако не друго, те поглъщат енергията и я хвърлят обратно десет пъти по-силно.
– Трябва да им помогна – казвам и се оттласквам от каменната гробница.
– Не – контрира Луцифер и грубо ме хваща за раменете. – Ти си ранена и твърде слаба. Какво си мислиш, Идън? Какво щеше да стане, ако планът ти не проработи? Той щеше да те убие, без да се замисли.
Опитвам се да се изтръгна от хватката му, но той е прав. Едва успявам да вдигна ръцете си.
– Знам. Но трябваше да опитам. Не можех просто да стоя там и да не правя нищо.
– И ти не правиш нищо. Това е, което Многото искат. Те искат твоето насилие, твоята ярост. Искат да загубиш всякакво чувство за човечност. И аз няма да им позволя да те имат.
Разтърсвам трескаво глава, разочарована от неспособността на тялото ми да се излекува достатъчно бързо. Разочарована съм, че дори и да го направи, не съм равностойна на Многото. Никой от нас не е. И колкото по-дълго стоя и гледам как моите приятели са жестоко изтребвани, толкова по-близо съм до това да се предам на обещанието на Смъртта за забрава. Трябва да е по-добре от това. Всичко е по-добро от това да гледам как хората, за които ме е грижа, са разкъсани на парчета.
– Той няма да спре – прошепвам аз. – Той никога няма да спре.
Той докосва възпалената ми буза, накланяйки лицето ми към своето. Обръщам се в докосването му, за да вдъхна екзотичния му аромат на смъртоносни цветове на беладона.
– Знам.
Все още галейки лицето ми, той се обръща, за да стане още веднъж свидетел на касапницата. Тойол размахва меча си, докато Каин изпразва последните си патрони в това, което трябваше да бъдат гърдите на Легион. След това Нико, Ларс и Александър правят най-лошото, като изхвърлят бомби от електрическо синьо и ослепително злато, докато Дориан остава до съпругата си и подхранва това, което се усеща като ураган от пета категория. Но Мнозината защитават своя носител с някакъв вид щит, подобен на този, който използваше преди, макар че този е оформен по тялото на Легион. Дори Изкупителят не може да бъде използван, за да ги спре. Никой не може дори да се доближи достатъчно, за да го впие в сърцето на Легиона.
Не можем да победим. Не и когато те са способни да ни наранят, но ние не можем да ги докоснем. А дори и да можехме, щяхме ли да убием Многото? Или Легиона?
– Знам какво трябва да направя – промърморва Луцифер и ме поглежда.
– Какво е то? – В гласа ми има отчаяние.
– За да ги убием, трябва да умре една велика сила. Такава, която ще разтърси небесата. – Той ме дарява с тъжна усмивка. – Знам какво трябва да направя.
– Какво? – Тогава тежестта на думите му ме връхлита като ковашки чук. – Не. Не, не можеш. Луци, моля те…
Той ме накара да замълча, като прокара палеца си по долната ми устна. Дори когато лицето ми е обгорено и градушката ме атакува с ледени стрели, това е единственото усещане, което мога да почувствам.
– Всичко е наред. Ще се оправиш.
– Не – настоявам, а сълзите щипят очите ми. – Не, няма да стане. И ти също няма да се справиш.
Той се усмихва и в усмивката му не е вградена злоба и измама. Тя не е красива фасада за злото, което гние под нея. Тя е чиста, задушевна и толкова вдъхновяваща, че дори с болката в гърдите си не мога да не се възхитя от великолепието му.
Той е бил Божият любимец. Най-красивият и талантлив от всички ангели. И сега разбирам как светът е могъл да се разцепи на две заради него. Защото и аз направих същото.
– Искам да направиш нещо за мен – започва той. Извивката на устата му говори за задоволство, но виолетовите му очи са потънали в скръб. – Знам, че те помолих да ме запомниш, но сега… сега имам нужда да забравиш. Имам нужда да забравиш онази нощ, която споделихме. Трябва да забравиш докосването ми, целувката ми и усмивката ми. Да забравиш, че ме болеше физически да гледам как оплакваш разбитото си сърце от Легион и да забравиш как отчаяно исках да го поправя, въпреки колко глупаво се чувствах. Затова ще те целуна, защото съм егоистично копеле и щом устните ми изоставят твоите, няма да си спомниш всички неща, които упорито ще пазя дори когато не съм повече от пепел на вятъра. Така че ме целуни и забрави, моя прекрасна Идън. А след като го направиш, лицето ми ще бъде лицето на зловещ непознат, какъвто бях преди. Гласът ми ще бъде далечно ехо в тъмните кътчета на съзнанието ти. Ще бъде така, сякаш това, което имахме, никога не е съществувало, сякаш не е било нищо повече от сън, отдавна забравен, преди още да се събудиш. Няма да се обръщаш назад. Няма да ти липсвам. Ще продължиш да живееш дълъг, щастлив живот без никаква моя намеса. А сърцето ти ще бъде на сигурно място, където му е мястото – при него.
Сега сълзите ми падат свободно, всяка солена следа е дан на думите, които не мога да си позволя да изрека. Луцифер ги избърсва с възглавничките на палците си, след което опира челото си в моето.
– Не плачи заради мен. Аз не го заслужавам. Дори да живея още милиард години, никога няма да заслужа сълзите ти.
– Защо? – Успявам да промълвя. – Защо правиш това?
– Защото той се нуждае от теб повече, отколкото ти от мен. А дори и да бях достоен за изкупление, нямам душа, която да изкупя. И ти знаеш, че това е вярно. Просто си твърде милостива, за да го признаеш на глас. Но ако имах… ако имах душа, ти щеше да си тази, която би могла да я спаси. Ти и твоята умна уста, и твоето въртене на очи, и твоите злобни гримаси. – Той се смее, но звучи като ридание. – Знаеше, че поне един от нас няма да си тръгне оттук. Преди двадесет и две години ти беше моето ново начало, а тази вечер ще се подложа на края си… заради теб.
Преди да успея да прошепна още една дума, преди да успея да го помоля да остане с мен, той притиска устните си към моите, открадвайки дъха ми, спомените ми и сърцето ми. Краде спомена за бузата му върху голия ми корем и за пръстите ми, танцуващи в осветената му от слънцето коса. Изтривайки нощта, в която ме накара да треперя и да се изправя срещу най-тъмните, най-искрени части от мен. Прогонвайки дивото и безразсъдно създание, в което се превърнах с него, и оставяйки след себе си жената, която е толкова глупаво влюбена в един демон, че би рискувала цялото си съществуване само за да го спаси от самия него.
Малко по малко парчетата от това, което бях само преди миг, се откъсват, докато езикът му изгонва всички следи от него. И когато той се отдръпва, аз поглеждам към безумно красивото същество пред мен, очите ми са широко отворени и объркани, а устните ми горят…
И се намръщих.

Назад към част 21                                                                 Напред към част 23