Категория: Картър Рид

ЕПИЛОГ

Пред надгробния камък на Ей-Джей, с букет цветя в ръце стоеше жена. Главата й беше наведена, но дори от прозореца на колата можех да видя, че тя има моята физика. Имаше стройна фигура и тъмна коса, развяваща се от вятъра. Това е всичко, което можах да видя на пръв поглед. С Андреа толкова си приличахме, че сигурно приличаме на нея. Това беше логичното заключение, но исках да знам със сигурност. Част от мен не искаше да прилича на нея. Ей-Джей ме бе отгледал и не можех да си спомня по-голямата част от детството си преди това. Знаех, че е заради нея и някак, съвсем незначително, я обвиних.
Ако беше майката, която трябваше да бъде, нищо от това нямаше се случи. Ей-Джей щеше да е жив. Андреа и аз щяхме да израснем заедно като истински сестри. Но може би нямаше да познавам Картър… – погледнах го през рамо, докато той ме чакаше. – Аз може би нямаше да го познавам… не, господи. Той беше моята душа, моята друга половинка. Аз трябва да вярвам, че пътищата ни щяха да се пресекат, дори ако всичко бе по-различно. – И като го гледах сега, знаех и усещах, че се бе случило, някак си. Без значение, какво ни бе поднесъл живота, в един момент щяхме да се намерим взаимно.
Но животът се бе обърнал, така както е било писано, водейки ме направо до мястото, където съм сега, гледайки една непозната, която никога не би трябвало да бъде.
Картър ме събуди тази сутрин и ми каза, че има нещо, което трябва да видя. Не му задавах въпроси. Станах от легло си, облякох се и го последвах в колата. Момчетата не дойдоха с нас, Майкъл, Питър и Дрейк решиха да прекарат времето си с техните семейства, така че те не бяха с нас от седмица. Картър наистина се сбогува с предишния си живот, така че вече не му бяха необходими толкова често, колкото преди. Няколко дни насаме, само Картър и аз, прекарахме си страхотно.
– Това майка ми ли е? – Попитах го, но вече знаех отговора. Просто почувствах необходимостта да чуя това потвърждение на глас.
– Да… – кимна Картър. – Моите хора ми казаха, че тя щяла да идва тук днес.
– Как е намерила гроба му?
– Аз ѝ казах.
– Какво?
– Тя беше една от причините да се върна в къщи от Ню-Йорк. Моят човек беше направил пълно разследване на сестра ти и също бе намерил майка ви. Исках да ти кажа по-рано, но аз… трябваше да знам каква е тя всъщност. Тя те е малтретирала, Ема. Затова не бих могъл да понеса, ако те нарани отново. Не съм говорил с нея, но я видях. Моят частен детектив е говорил с нея. Той ѝ разказал за Ей-Джей. Тя попитала сама за него, също питала за теб. Но му бях наредил му да не ѝ дава никаква информация относно теб, но му казах, че може да ѝ сподели за брат ви.
Той е знаел… – изпитах радост, че не ми бе казал по рано.
– Защо си ѝ разказал за това? – Той ме погледна право в очите и промълви.
– Защото Ей-Джей ми каза някога, че му се иска да я познава. – Дъха ми секна.
– Искал е?
– Отдавна беше, но да… искаше. Често, когато той беше пиян, ми разказваше спомените си за нея. Аз мислех, че е мъртва, така че никога не съм се замислял за нещата които говореше, но помня добре как един ден ми сподели, че ще му се иска много да се срещне с нея отново. Явно не е губил надежда, че хората се променят…
– Какво още каза? Срещал ли я е някога отново?
– Каза, че той щял да ѝ прости… – сините очи на Картър потъмняха и ъгълчетата на устните му потрепнаха. – Тогава мислех, че са пиянски глупости случващи се само, когато беше пиян… ако знаех, че майка ти е жива, щях да я потърся много отдавна.
– Не… – докоснах ръката му. – Да разбера за Андреа беше достатъчно… стига ми… но това… но тя… вече не искам да я познавам. – Това е страхотно, че е щял да ѝ прости, но аз няма да го направя.
– Ема? – Поклатих глава и я погледнах отново.
– Не… не мога. – Погледнах го отново. – Не искам да я познавам.
– Сигурна ли си? – Аз кимнах.
– Тя е имала своят шанс. Не помня какво ми е правила тя и не мисля, че искам да знам. Ако спомените ми са блокирали тази част, тогава това е причината, но не искам да разбирам какво е направила на Ей-Джей. Тя го е изгонила, и не ме интересува какво би направил Ей-Джей, той не си е тръгнал сам. Той се бори за мен, а тя не. С жена като нея не искам да се срещам. Тя не заслужава да познава дъщерите си. – Пулсът ми се ускори и аз затворих очи. – Тя е изгонила Ей-Джей. Тя е изоставила едно дете на произвола, позволила е на друго да отиде с баща си и се отнасяла с мен като с ненужна вещ, вместо като с човек. Аз не искам да се запознавам с нея. Тази врата няма да отворя. – Не мога, Картър. Не искам… – той скръсти ръце.
– Не е нужно, в такъв случай.
– Ти каза, че не си говорили с нея? Кога дойде преди за да я издириш?
– Не съм разговарял… но моят детектив, да. Той каза, че била приятна жена. Не пиела от няколко години вече и била живяла доста тежко. Той каза, че била учтива, но все още имала демони в себе си.
Облегнах се назад, отпускайки глава на седалката си и обърнах лице към него. Картър издиша тихо и докосна лицето ми с пръсти. Той прибра косата ми зад ухото, пръстите му се задържаха на лицето ми, милвайки бузата ми. Беше така нежен и ласкав, че затворих очи. Черпих сили от него и намирах убежище винаги с него.
Той ме остави да се оттегля в себе си. Срещата с майка ми беше ръждясала врата към стария ми живот. Но тя беше все още отворена, затова в мен се събудиха всички въпроси на Андреа. Но тук сега, когато бях на метри от нея всичко, за което можех да мисля, беше какво тя бе направила на брат ми, какво тя бе направила на мен.
– Тогава Ей-Джей е бил само дете… – казах тихо на Картър. Палецът му потърка бузата ми. Знаех, че ме чака да продължа. Той знаеше, че трябва да говоря. – Каквото и да е направил, той е бил дете… – казах аз. – Той е бил невинно дете, а тя го е изгонила. Тя може да се е променила, но аз нямам никакви задължения към нея. Не съм длъжна да ѝ прощавам. Нямам какво да ѝ прощавам. Не е нужно да я познавам и не е нужно да си спомням, какво тя не бе направила.
– Добре… отлично. – Картър се приближи и ме целуна по челото. – Не трябва да правиш това, което не искаш… – прошепна той, неговите устните все още бяха притиснати към челото ми. – Ако някога поискаш да се срещнеш с майка си, аз ще бъда тук. С теб съм… ако искаш да научиш повече за бащата на Андреа и нейната майка, аз съм с теб. Ти можеш да решите, всичко е в твои ръце. – Отдръпнах се, за да го погледна в очите. От тях струеше любов. Поех си дъх и усетих как гърлото ми се свива.
– Благодаря ти. – Минахме през ада и независимо от всичко, все още сме заедно… само това има значение. – Прошепнах му. – Обичам те.
– И аз те обичам.
Ръката му отново докосна лицето ми и той се наведе и ме целуна. Обичах усещането на устните му върху моите, тяхното меко докосване, докато той задържа върху моите, чакайки отговора ми. Също ми харесваше, че позволява да контролирам целувката. Беше малък жест, но имаше голямо значение за мен. Усетих гласа му да ме разпалва и аз сграбчи раменете му и задълбочих целувката ни.
Той беше мой. Той беше моят дом.
Картър се дръпна назад и ме погледна с лека усмивка на лицето. Не си разменихме нито дума, но бях готов вече да си тръгна и само му кимнах. Това беше всичко, от което се нуждаеше. Той седна отново и запали двигателя. Когато колата се обърна за да се тръгнем, обърнах се, за да я видя. Тя вдигна глава при звука на нашата кола и се вгледа в нашата посока. Приличаше на мен, имаше моята тъмна коса, също и формата на лицето и, дори стоеше като мен. Тя сякаш ме разпозна точно преди колата да направи пълен завой. Нейните очи се разшириха и тя се втурна напред, но ние си тръгнахме.
Това беше първият път, когато виждах майка си. Знаех че съм я виждала като дете, но това бяха само спомени. Повечето от тях все още бяха погребани, докато други бяха далечни и мъгливи.
Не знам дали да кажа на Андреа за това или не. Не… знам. Не бих ѝ казала, поне не веднага. – Сестра ми беше все още твърде непозната за мен човек Ще отнеме известно време, за да се опознаем. Нейните родители вече изразиха желание да ме опознаят повече, но все пак, една непринудена вечеря, веднъж месечно, ми беше напълно достатъчна, за сега. – Аз не съм готова да си намеря ново семейство в момента. Погледнах надолу към ръката си, беше преплетена с тази на Картър. Той бе напуснал семейството си, докато изглежда аз намерих част от старото си семейство. Но след миг разбрах каква всъщност бе истината. – Картър беше моето семейство… той беше единственият, който имаше значение вече за мен. Всичко друго не бе важно… и щеше да си дойде на мястото.

Назад към част 25

ГЛАВА 24

* ЕМА *

Четири месеца по-късно…

Аманда беше притихнала до мен. Гледахме от колата, как Тереза и Ноа отидоха до вратата и почукаха. Преди около половин час бяхме паркирали пред къщата на родителите на Андреа. Накрая Тереза каза, че те ще идат първи, но всъщност аз не можех да изляза от колата. Не знаех защо, но просто не можех.
– Нервна ли си? – попита ме Аманда. Хвърлих бърз поглед към нея.
– Сега ли се досети? От тридесет минути сме тук. – Тя се изчерви и се усмихна.
– Съжалявам. Знам. И аз съм нервна.
– Защо? – Обърнах се към къщата. Въпросът по скоро беше за мен, отколкото за нея. Нямаше от какво да съм нервна. Бях до Андреа всеки ден, докато беше в болницата. Все още не се познаваме една друга, но го преодоляваме вече. Родителите ѝ също идваха, но се засякохме само веднъж. Андреа искаше аз да я посещавам след вечеря, а на родителите ѝ беше позволено да я посещават сутринта.
Тя беше в болницата, в течение на една седмица и аз знаех, че някои от посещенията им не са минали съвсем гладко. Тя се бореше с нейните родители и ми разказа някой неща за това. Обикновено ние говорихме повече за нашето минало, за Ей-Джей и майка ни. Нямах причина да се страхувам да вляза в къщата на родителите ѝ, но по някаква причина бях уплашена.
– Не знам… – Аманда изглади ризата си и след това потри ръцете си върху дънките си. – Това истина ли е, знаеш ли? Тоест баща ѝ, е нейният истински баща… а той може да е и твой?! Или може би той може да ви помогне да намерите своя… кой знае? Той не каза ли нещо за твоя брат? – Аз поклатих глава.
– Само това, че той е питал Ей-Джей дали мога да отида с него и Анди и той му бил отказал. Ей-Джей беше по-възрастен от Картър и аз… може би не е толкова важно… но изглежда майка ни го била изгонила и затова той вече бил вписан в системата. И затова осиновяването му щяло да отнеме твърде много време, за да се направи всичко законно и да може да вземат и Ей-Джей със себе си. А истинският ми баща го нямало още много преди това. Това каза той.
– Ооо… – каза тя по-тихо навеждайки глава.
– Да…
– И все пак. Тя е твоята истинска сестра. Мисля, че е добре да имаш истинско семейство. Което не си имала преди. Когато бяхме ти, аз, Мелъри и Бен, никой от нас го нямаше, точно затова и станахме толкова близки приятели. Мисля че Мелъри щеше да се радва за теб. – Аз въздъхнах с облекчение, но всичко вътре в мен беше все още напрегнато. – Хубава къща… между другото. – Каза Аманда, а аз се усмихнах. – Сладко имение. Голяма четириетажна къща с басейн в задния двор. – Аманда погледна към задния двор и допълни. – Дали има и тенис корт от другата страна на басейна? – Аз се разсмях.
– Може би. Кой знае? Тя каза, че семейството ѝ е богато. Баща ѝ бил собственик на хотел, също като Ноа.
– Дали Ноа го познава? – Аз се намръщих.
– Никаква идея нямам. Дори не се сетих да ги попитам.
– Би било смешно, а? Ако Ноа е познавал истинския баща на сестра ти през цялото това време? – Сложих ръка на корема си и леко го натиснах, сякаш по този начин исках да успокоя нервите си.
– Какво мислят те за Картър? – попита Аманда след няколко секунди мълчание. Аз повдигнах рамене, не отговорих веднага. Все още не можех да откъсна очи от входната врата. Тереза и Ноа още чакаха и тя отново звънна на звънеца.
– Не знам… видях родителите ѝ само два пъти, и то втория път беше мимоходом. Андреа каза, че им е забранила да говорят с мен, докато все още им била толкова ядосана.
– Мисля, че харесвам сестра ти. – Обърнах се, споделяйки усмивката й.
– Да… аз също.
– Ема, мисля, че всичко ще бъде наред… – тя погали ръката ми. – Вие с Картър се върнахте у дома. Нямам представа как се разрешиха всички неща, но ми изглежда, че всичко вече е наред… и даже Картър и Бен са се срещнали. Дори изглежда, че са се харесали.
– Да… стояли са в противоположните краища на стаята цяла нощ. Но да… все пак Картър не е застрелял Браян, а Браян не е арестувал Картър. Това си е направо истинско чудо, моята лична победа. – Аманда прихна да се смее, чувайки забавлението в гласа ѝ, аз я потупах по ръката в отговор. – При Аманда също всичко вървеше добре, въпреки че Браян все още не ѝ е направил предложение. Той ме увери, че вечерта, когато двамата с Картър са били на вечерята у Ноа, го планирал. Само ще изчакал няколко месеца още…
– Всичко е наред… – продължи тя. – Наистина добре. – Аз махнах с ръка.
– Спри да говориш, че ще го урочасаш… – засмях се аз, опитах да намаля нервност, но се напрегнах още повече. – Заявявайки, че всичко е страхотно е най-бързият начин да развалиш всичко.
– Да бе… добре. Нали не вярваш в тези дивотии? – Аз я изгледах злобно.
– Мелъри, Дънван… сестра ми бе отвлечена. Нека просто… престани с изблиците на щастие.
– Добре де… – продължаваше да се хили тя. – Добре.
Тереза и Ноа отстъпиха настрани, когато входната вратата се отвори и се появи бащата на Андреа. Беше облечен като Ноа, в черни панталони и риза. Секунди след това майката на Андреа също се появи, облечена с пищна рокля и с перли на врата. Косата ѝ беше прибрана на тила на кок. Те се ръкуваха с Тереза и Ноа, изглеждаха напрегнати и се движеха като роботи. В този момент Тереза с жест посочи към колата и всички се обърнаха насам. Те не помръднаха и сякаш станаха още по-сковани.
– Сигурна съм, че и те са нервни… – каза Аманда. – Изглеждат сякаш са на път да се изправят пред смъртта.
Майката на Андреа вдигна ръка, махвайки леко. Аз махнах в отговор но не отворих вратата на колата. Не можах да се накарам да изляза от колата. Тогава главата на Андреа изскочи от вратата. Тя каза нещо на родителите си, а майка ѝ отново махна с ръка в посока на колата. Андреа ме погледна и се намръщи. Тя тръгна да излиза но спря за миг и се ръкува с Тереза и Ноа, преди да посочи навътре казвайки им нещо. Всички кимнаха и се обърнаха, за да влязат вътре. Погледа на бащата на Андреа за момент беше прикована към нея, после отново погледна нашата кола, а след това и той влезе в къщата
Андреа застана пред вратата на стълбите на верандата и ни направи знак да отидем при нея. Аз си поех дълбоко въздух.
– Хайде… – стисна ръката ми Аманда. – Ние сме тук с теб, няма да бъдеш сама.
Не се страхувам… не се тревожа от неудобната вечеря, която предстои. Ако случаят беше такъв, тогава Картър щеше да дойде с мен. Аз сама му предложих да не идва и да отложим срещата му със семейството на Андреа. Срещата с мен е едно нещо, но срещата с Картър Рид е съвсем друг въпрос. – Но когато се насочихме с Аманда към къщата, изведнъж осъзнах от какво се страхувам.
– Картър няма ли да дойде? – попита Андреа, когато се приближихме до нея. – Поклатих глава отрицателно.
– Не. Той има някаква работа днес.
– Ооо… – усмихна се Аманда и завъртя очи. – Не можеш да си представиш какво облекчение ще бъде за Кевин, това. Слуховете и историите, които циркулират навсякъде му действат доста зле, както на него, така и на родителите ми. Аз почти съм сигурна, че си мислят и се страхуват, че мафията ще ни нападне по време на вечерята. – Тя направи смешна гримаса. – Също, внезапно Кевин реши да се научи как да стреля тази седмица… – тя заекна и ние замълчахме. Изведнъж тя протегна ръката на Аманда. – Аз съм Андреа. Мисля, че се запознахме в болницата, но май бях малко отнесена тогава. Затова реших, че няма да навреди да се представя отново.
– Приятно ми е… – Андреа я хвана за ръката и я разтърси силно нагоре-надолу. – Тя ми разказа за вас, момичета. Ти и Тереза… явно сте ѝ като сестри. А моят баща познава Ноа… можете ли да повярвате? Малък свят, а? Всъщност той не харесва Ноа много-много, или беше обратното… както и да е. Като разбрал, че той ще ни е гост за вечеря тази вечер се въодушеви доста. Въпреки, че са съперници в бизнеса с хотелите. Но моят баща с неговият хотел съвсем не е толкова популярен като Ноа с Ричмънд. Дори не е и близо. Но не казвайте на баща ми, че съм го казал. – Ухили се тя и направи гримаса. – Той ще се отрече от мен… еее, може би няма, но все пак. – Тя пусна ръката на Аманда и отстъпи крачка назад. – Съжалявам момичета… малко съм нервна. – Аманда я гледаше, после погледна към мен и започна да се смее.
– Значи не съм само аз… ставаме две. – Аманда посочи вратата и побърза да смени темата. – Не знам за вас, но аз мисля да влизам вътре. Вечерята мирише страхотно, усещам го дори от тук. – Андреа се усмихна.
– Ъъъ… да, добре. Ще предам на готвача. Не знам, какво би правила майка ми без Норма. – Аманда ѝ се усмихна в отговор, преди да се вмъкне вътре. Щом останахме сами, Андреа се обърна към мен и въздъхна.
– Останахме само двете, а? – Тя потръпна. – Сигурно звуча като идиот, съжалявам. Нищо чудно, че не си във възторг, че си дошла тук… за да бъдеш с мен. Глупачката. Аз просто… баща ми е задник заради това, което е направил. И съжалявам, че те е изоставил… тогава. – Вдигнах ръка, за да я спра.
– Не, Андреа. Не затова бях толкова дълго в колата.
– Ооо? – Тя се наведе към мен.
– Беше отвлечена… – тя наведе глава.
– Ооо…
– Държаха те толкова дълго и знам, че са те измъчвали. Видях го, когато те отвързах. – Тя стоеше, замръзнала, сякаш искаше да изчезне. А аз усетих, че сълзите ми са на път да потекат и едва успях да ги преодолея, и да продължа. – Много съжалявам, Андреа. И аз не мога… – Как бих могла да взема правилното решение? Лицето ми… ето защо тя беше заловена. Заради мен. – Не мога просто да оставя всичко така. Аз… – Андреа леко наклони глава назад. И промълви.
– Баща ми те е изоставил. Откакто го разбрах, този факт ме разяжда. Не мога, не мога да поправя това. Той ми разказа повече за майка ни и звучеше ужасно. Нищо чудно, че ти не можеш да си спомниш детството си с нея. И слава Богу, че брат ти те е отнел от нея. Аз… баща ми те е оставил там и той е знаел, че ти ще израснеш в приемен дом след смъртта на Ей-Джей? И това не ми дава покой. И не мога да го оставя просто така.
– Беше измъчвана… – Казах с мек глас.
– Не чак толкова.
– Андреа…
– Не ме мъчиха… честно ти казвам. През повечето време бях сама. Да, биеха ме понякога, но казваха, че било за ефект. Правиха ми куп снимки, но после отново ме оставяха сама. – Тя замълча и изпъшка. С всеки изминал ден бяха по-ядосани. Чувах ги да спорят заради мен. Постоянно казваха „това не работи“… каквото и да означаваше това. Някои от тях искаха да ме убият и да се свърши, но други продължаваха да настояват и да казват, че съм била техният “единствен коз“. Веднага се досетих, че те си мислиха, че аз… това си ти. И затова никога не го отричах.
– Не си го отричала!?
– Ако го бях направила, мисля, че щяха да ме убият на момента. Ти им беше нужна жива, независимо какво се опитваха да направят. А полицията продължават да ме разпитват, но всъщност аз дори не знам много и да исках нямам какво да им кажа. Те… – тя пак замлъкна и прехапа долната си устна. Те продължават да си мислят, че аз ги лъжа за онази ден, но не. В крайна сметка се случи точно това, което им казвам, ти дойде и ме развърза, ние двете се опитахме да избягаме, защото иначе те щяха да ни убият. Те или ние. Появи се Картър и хората му от някъде и ни защитиха. Това е истината за мен, по дяволите…
Тя беше отвлечена заради мен… и аз винаги ще нося това бреме. – Много съжалявам, Андреа.
– Анди…
– Какво? – Ъгълчето на устните ѝ се обърна нагоре в плаха усмивка.
– Анди… моля те, спри да ме наричаш Андреа. Моля те…
– Анди… – засмях се аз. – Да Анди… добре.
– И всичко останало ще бъде наред.
– Погледнах я изпитателно. – Беше ли честна? Това ли беше истината? Ще бъде ли всичко наред, наистина? – Исках да ѝ вярвам, наистина. Тя протегна ръка към мен и стисна моята.
– Аз имам сестра… каквото и лошо да се бе случило, си струваше това. Отново си с мен и сме заедно.
Аз кимнах с глава ръката ми премина през нейната нагоре и я прегърнах плахо. – Тя беше права… ние приключихме със случилото се.
– Радвам се, че ми дойде на гости.
– Аз също се радвам. – Сълзи започнаха да се стичат по лицето ми.
– Страхотно начало на вечерята тази вечер. – Андреа се засмя и отметна глава назад. – Хайде, да вървим… – тя преплете лактите ни и отвори входната врата. – Нашата първа семейна вечеря, това се очертава минимум да бъде интересно. – Когато влязохме вътре, тя прошепна в ухото ми. – Имам толкова много приятели, които нямат търпение да се срещнат с теб и Картър. Аз вече съм най-популярната в нашите социални кръгове, заради теб. Нямам търпение да се запознаеш с всички. Между другото следващия път доведи и Картър, и не приемам извинения.
Засмях се, но не отговорих. – Доста дълго време ще мине преди някой от тях да срещне Картър. Аз не съм готова да споделям моето истинското семейство с това новото… все още не.

* КАРТЪР *

Коул и аз стояхме един до друг, докато се приготвяхме да отидем на срещата. Беше в сграда която се намираше на неотрална територия и ние съответно настояхме, да е на последния етаж. Коул и аз бихме могли лесно да избягаме от там, за разлика от старейшините. Повечето от които бяха на възраст и вече не бяха във форма. Правилото бе, да сме без оръжия, това бе тяхното условие и имаше смисъл. Аз бях техният Хладнокръвен убиец, но бях заслужил това си прозвище не само заради моят 9 мм. Когато минахме през вратите и влязохме в сградата, Дрейк, Питър и Майкъл останаха отвън. Исках, те да са възможно най-близо, но не и да бъдат под пряк престрел, ако щеше да се стигне дотук.
Докато вървяхме към сградата, огледахме района. И нищо не забелязахме, нито един техен снайперисти, нито един от хората на Маурицио, криещи се в засада. Ние внимателно огледахме всяка една кола и не открихме никого. Единствените колите в непосредствена близост бяха черните лимузини на старейшините, които всички предпочитаха, за посещения на събрания като това. За някои те бяха плашещи, но за тях имаха за цел да покажат богатството и властта на всеки от старейшините. Всяка лимузина имаше шофьор и знаехме, че вътре бяха също охраната им, поне трима мъже.
Когато минахме през двойните врати и влязохме в стаята, всички вече седяха и ни чакаха. Масите бяха подредени във формата на подкова. Тази среща беше уредена от Коул. След предателството на Джийн той се покри, за известно време. Той имаше хора извън семейството, на които вярваше и докато се укриваше вербува още много бойци, които не бяха свързани със фамилията му по никакъв начин. И когато армията му стана достатъчно голям, той се свърза със семейството си, и тази среща беше резултата. Те не се противопоставиха на нас и явно искаха мир, защото алтернативата беше да бъдат убити. Докато стоях пред тях внимателно изучавах всеки един, нуждаех се да видя и разбера реакциите им. Трябваше да преценим дали са готови да последват Коул или щеше да се наложи да умрат. След кратко мълчание Коул започна.
– Днес всички сме тук, защото всеки от нас иска мир… – каза той и ме погледна. – Уморихме се да убиваме и аз нямам желание повече да убивам собствената си кръв.
Това беше излишно. Но пък неизказаните чувства бяха достатъчно силни… – и аз чаках и ги наблюдавах, за да се уверя, че всеки от тях е уловил контекста от думите на Коул.
Никой от тях не каза нито дума, повечето слушаха внимателно, няколко направиха гримаси и наведоха глава, но те всички разбраха смисъла на посланието. Коул продължи да говори.
– Както знаете, аз имам свои хора.. вече. В съюз съм с Картър и ние имаме достатъчно резерви и активи, за да бъдем страховит враг.
Когато Коул спомена за съществуването на техния враг, те се спогледаха взаимно. В очите им се четеше страх и несигурност. Успях да уловя тези две емоции преди те да успеят да ги скрият. В следващият миг те се опитаха да ги прикрият, но започнаха да проявяват безпокойство. Един не знаеше къде да постави ръцете си, затова ги сложи под масата. Друг започна да потрепва с очите и той се изкашля, покривайки лицето си за да го скрие. Трети се наведе напред, за да се намести, очите му бяха изцъклени и станаха още по-големи, бе фокусиран върху това, което Коул се канеше да каже. И така всички по един или друг начин издадоха своето безпокойство, те имаха нужда от семейство. Не можеха да се противопоставят и на двама ни, не и когато бяхме заедно. Видях го в израженията на лицата им.
Коул спря за миг и огледа стаята с всички тях вътре. Щеше да продължи да им говори за всички хора, които вече имаше, как аз отново съм създал свои собствен екип. Всяка дума, която щеше да изрече беше внимателно подбран, за да накара старейшините да разберат, че не бива да ни приемат лекомислено, че сме истински и опасни противници. И ако решат да тръгнат по този път ще бъде истинска трагедия и проклятие.
Но знаех, че всичко вече бе решено. Те не биха тръгнали срещу нас. Не и след това, което сторих със семейство Бартел, което вече отиде в историята, след като върнахме Андреа. Така че прочистих гърлото си, Коул ме погледна, очите му се присвиха за секунда. После ми кимна и отстъпи място назад. Време бе да говоря аз. Погледнах всеки един от старейшините, преди да започна.
– Много добре знаете какво направих на семейство Бартел. Разбих ги, и ако все още е останал някой от тях, знае че не бива да ме среща отново. Затова ще карам направо… ако докоснете Ема… ако предадете Коул… ако се случи нещо с някой от близките ми, ще отговаряте за това лично пред мен. И повярвайте ми, ще направя повече от просто избиване на семейството ви. Надявам се, че съм бил изключително ясен!? – Те седяха като вкаменени на местата си. Знаеха много добре, че казвам истината, и бих ги убил без въобще да се замисля – Ема, е причината, поради която вече не съм Хладнокръвен Убиец, затова не си изпитвайте късмета и не го “събуждайте“ отново. Ако нещо се случи с нея, ще намеря всеки един от вас… и ще ви отнема това което сте ми отнели на мен. Не само ще направя с вас това, което направих с Бартел, ще ви накарам да страдате както никога не сте си и помисляли. Адът, в който ще попаднете след смъртта ви, ще ви се стори като луксозно курортно селище! Не си мислете, че блъфирам. Ще унищожа всеки един ваш потомък всяка ваша клетка ще бъде изтрита от този свят, всеки спомен за вас ще бъде заличен. – Посочих аз към Коул. – Той е вашият истински лидер сега. Неговата кръв е кръвта на истинският лидер на това семейство. И вие ще спазвате тези традиции. -Един по един те преместиха поглед от мен върху Коул.
Тогава той пристъпи напред. Той беше техен лидер, видях това. Той също го видя. И най важното, те също го видяха. Не исках да убивам собственото си семейство. И се молех, надявах се, че всички тези заплахи са дали резултат, но имах съмнения. Все пак ако предадеш някого веднъж, нищо не може да гарантира, че няма да го направят отново. Коул ме погледна кимна силно и решително, и взе думата отново.
– Ще заема мястото на баща си… и първото ми решение в това семейство е да освободя Картър от нашите редици. – Вълнение обхвана всички в стаята и те реагираха бурно на това. Затова ги накарах да млъкнат, като вдигнах ръце.
– Коул просто изпълни молбата ми. Помолих да бъда освободен. Отсега нататък всичките ми акции ще бъдат продадени на Коул. Той ще заеме моето място в повечето от моите бизнес дела, но ако има нужда от мен… аз ще се отзова и ще бъда на негова страна. – Те трябваше да го приемат и докато обиколих масата разбрах, че са го направили. Подредиха се в редица и всеки един от тях дойде и ме прегърна, преди да се върне на своето място. Коул беше последен. Нито дума не беше казана в против. Това явно бе краят и всички го знаехме. Ще мога да се върна при Ема и да живея свободно, както беше преди убийството на Ей-Джей. Коул винаги щеше да бъде мой брат и той беше единствената причина за тази среща.
– Сред вас има трима мъже, които са предатели на името Маурицио, защото бяха в договорка с Джийн. Подкрепяха него, когато щеше да убие мен и приятелката на Картър. Сега, покажете ми предаността си, нека тези тримата трябва да станат. – Аз застанах пред вратата. Коул вече знаеше кои са тези тримата. Но той ги изпитваше, старейшините трябваше да ги предадат сами също. Когато аз чух да изричат първо име, се обърнах и тръгнах напред. Всичко вече бе направено. Наближавайки стълбите, чух и другите две имена. Слизайки по стълбите почти когато бях на другият етаж, чух изстрелите.
Първият.
Вторият.
Третият.
Делото беше извършено.

Назад към част 24                                                                  Напред към част 26

ГЛАВА 23

* КАРТЪР *

Чух стъпките му. Нямаше по-подходящ момент от този, когато предателят се разкрива сам. Оръжието ми беше вече готово, погледът му беше шокиращ и пълен с ужас, когато видя деветмилиметровият пистолет в ръката ми. Но вече нямаше значение, секунда след като го зърнах вече бе мъртъв.
Застанах над тялото му и стрелях още два пъти, в това време Питър и Майкъл светкавично влязоха в стаята заобикаляйки ме, хората на Джийн нямаха никакъв шанс. Държаха под око Коул и Ема, и дори не успяха да реагират. В следващият момент бяха вече мъртви, кръвта им се разля по пода и се смеси с кръвта на моя ментор.
– Картър! – Ема скочи и се затича към мен.
Хванах я и я вдигнах във въздуха. Това беше четвърти случай в който мислех, че съм я загубил. Бях смразен до мозъка на костите си. Този път опасността беше прекалено близо, той имаше достатъчно време, за да може да я убие и аз да нямам възможност да направя нищо. Трепетът ме прониза до мозъка на костите. – Никога… никога повече няма да я пусна да си иде. – Зарових глава в извивката на врата ѝ и се притиснах към нея прошепвайки в ухото ѝ.
– Омъжи се за мен. – Тя се напрегна, после спря да ридае и прошепна.
– Да…
Слава Богу… – след това се прегърнахме още по-силно.
– Картър.
Майкъл се изправи до нас, докато Питър все още проверяваше труповете в стаята. Знаех какво иска Майкъл, но все пак го направих неохотно. – Мамка му… колко пъти още ще трябва да я спасявам, да я държа в обятията си няколко мига и след това веднага да трябва да я оставя отново? – Но аз му кимнах одобрително и пуснах Ема с неохота.
– Картър?
Тя изглеждаше уплашена и решителна едновременно. Аз не мислех, че мога да обичам тази жена дори повече, отколкото вече я обичах, но усетих как всичко дълбоко в мен се премести на ново, което дори не подозирах, че съществува. Майкъл докосна ръката ѝ. Тя му се намръщи.
– Картър?
– Трябва да тръгнеш с него, Ема… – казах ѝ аз.
В този момент от към задната част на къщата проехтяха още два изстрела. Трябваше да тръгвам. – Сега е време да убивам, не да обичам. – Кимнах на Майкъл.
– Отведи я… бързо. – Тя се изтръгна от хватката му и извика.
– Какво, по дяволите, правиш? – Аз не мисля да ходя никъде.
– Ема… тръгни с Майкъл. Трябва да огледаме къщата и да разберем кой е тук още. Върви с него, отвън чака кола, там ще бъдеш на сигурно място. – Тя отвори уста, а аз знаех, че тя ще продължи спора, затова обгърнах лицето й в ръцете си. Тогава протестите й отшумяха моментално. – Не мога да се разсейвам. Моля те… върви с него. За да знам, че си в безопасност. – Прошепнах аз, притискайки челото си към нейното.
– Страхувам се за теб… – прошепна тя в отговор.
– Знам. Но ще съм в безопасност. – Погледнах Майкъл подканящо. – Отведи я, моментално.
– Кар… – опита се тя да протестира.
Тогава Майкъл вместо да я хване за ръката, той приклекна леко и я преметна през рамо си. В следващият момент той изчезна, като дух без следа. Усетих облекчение, защото знаех, че ще я заведе у дома. – Тя е в безопасност. Ема е в безопасност, на сигурно място. – Трябваше да продължа да си го повтарям, за да се успокоявам сам. Тогава погледнах надолу към лежащият на пода Коул. Все още беше в безсъзнание, когато чух нов изстрел. Побързах да изляза от стаята, отправяйки се в посока на изстрелите. Щяхме да се върнем и да го вземем по късно, когато приключим. Сега имах нужда единствено от Питър и точната си ръка.

* ЕМА *

– Къде ме водиш? Майкъл… по дяволите. Майкъл… – бях бясна. – По дяволите… що за глупост е това… – През цялото време ме криеха и ме караха да си тръгвам. Защо да не мога да се бия и аз, заедно с тях. Писна ми от това отношение, третират ме като безпомощна кукла. Искам да се бия, искам да съм тук, за да защитя моят мъж. – Вече нещата не се заключваха само в това, че Картър защитаваше мен. Сега вече всичко бе двустранно. Ние вече станахме истинска двойка.
Майкъл ме захвърли на седалката в колата, чакаща отстрани на пътя в близост до имението. Веднага щом се качи потегли натискайки газта до краен предел, от което гумите засвириха и ние изчезнахме оставяйки огромен облак прах и пушек, който обгърна постепенно спрялата зад нас камионетка явно приготвена и чакаща Картър и Питър.
Коул… по дяволите. – Аз се сети за него и подскочих на седалката си.
– Трябва да се върнем… Майкъл, спри. Обърни колата… трябва да се върнем.
– Не… – Майкъл продължи да кара.
– Коул… Майкъл… по дяволите. Трябва да се върнем за него. Трябва да го заведем в болница.
– Картър ще се погрижи за него… – тонът му беше груб. – Картър, и Питър ще се оправят и сами. Те могат да се грижат за себе си. По скоро трябва да се тревожиш за нас.
– Не…
– Ема, не само Картър може да се грижи за теб… – кокалчетата на пръстите му побеляха, докато стискаха волана, а челюстта му се напрегна. – Ние също ще се погрижим за теб… още повече сега, когато сме като семейство. Така че… успокой се. Сега най-важното е да идем там където ще бъдеш в безопасност. Разбрано?
Волята ми за борба ме напусна веднага. Знаех, че им пука и се грижат за мен, но чувайки това сега, очите ми се напълниха със сълзи. Толкова много исках да се върна, но когато чух това, не можех да направя нищо повече. Облегнах се на седалката си, скръстих ръце пред гърдите си и му казах.
– Ъъъ… и аз също се притеснявам за вас, момчета. Нали знаете…
– Да… знаем Ема. – Той ме погледна с крайчеца на окото си. – Ние го знаем.
Не можах да отговоря, гърлото ми се сви на буца. Аз също обичах тези момчета. И наистина ги смятах за част от моето семейство. – Той използва тази дума и беше прав. -Погледнах надолу към коленете си, но не можех да спра да мисля за това. – Преди малко повече от година имах Мелъри, Аманда и Бен. Но дори тогава не бяхме с тях истинско семейство, въпреки че си мислех, че сме. Винаги сме били губещи и ощетени. Но от тогава до сега се случиха толкова много неща. Създадохме семейна близост между Аманда, Тереза, Ноа и мен. След това се появи моята истинска сестра, а сега Питър, Дрейк и Майкъл. – От гърдите ми се откъсна тежка дълбока въздишка. – В крайна сметка не бяхме само аз и Картър. Имаме всички тези хора, които ни обичат и се грижат за нас.
– Какво има Ема?
– Нищо… просто, всичко това… – махнах с ръка около колата, посочвайки по този начин всичко в живота ни. – Те се опитват да ни убият, вие момчета… за всичко, което се случи заради Мелъри преди година. Аз имам семейство… все невероятни неща. – Аз съм идиотка. – Заведи ме в дома на Ноа… – казах му аз. Ръката му стисна волана.
– Не.
– Майкъл, моля те. Изоставих ги без да им дам никакво обяснение. Трябва да им кажа, да знаят че съм добре.
– Не си в безопасност там, Ема.
– Кой ще се опълчи на Картър сега? Чух, Джийн да казва, че е избил цялото семейство Бартел. А сега, когато и самият Джийн е мъртъв… никой не е останал. Моля те? Трябва да оправя нещата с Аманда и Тереза. – Трябваше да… трябва да обясня. – Надявах се да ме разберат. Той въздъхна.
– Имаш десет минути. Влизаме и излизаме… това е цялото време, което имаш за обяснения. Десет минути… разбрано?
Десет минути са всичко, което ми е нужно. – На лицето ми се появи широка усмивка.
– Благодаря ти, Майкъл.
Усмивката остана, докато не стигнахме до къщата на Ноа. Вмъкнахме се в къщата през задната врата, но след момент вратата на всекидневната се отвори и Брайън застана пред нас. Когато разбра, че това съм аз, той изчезна за секунда. И като по команда Аманда и Тереза се появиха на вратата. Застанаха една до друга и погледнаха право към мен. Ръцете на Аманда бяха на бедрата ѝ, а Тереза скръсти своите пред гърдите си. Изглеждаха доста ядосани. Ноа застана зад тях, очите му се стрелкаха от мен към Тереза и Аманда, и той се намръщи. Но все пак той изглеждаше по-буден от мен. Майкъл стоеше зад мен и мълчеше.
– Няма да ме улесните, нали? – Попитах ги аз. Лицата им останаха непроменени, сякаш бяха направени от камък. – Грешен старт, явно. – Прочистих гърлото си започнах отново.
– Ъъъ… добре де, добре. Първо, съжалявам… съжалявам, че си тръгнах. И съжалявам, че не се сбогувах и не обясних защо си тръгвам. – Господи… – Майкъл ми каза, че имам десет минути, преди да трябва да ме отведе някъде на по-безопасно място. И ако не го послушам вероятно ще ме изведе отново на рамото си, ако се наложи. Което значи, че трябва да го направим бързо. Но все пак искам да знаете, че аз го накарах да минем оттук. – Издишах. – А не знам как мога да оправя нещата за толкова кратко време. – Сплетох ръце. – Мислех, че постъпвам правилно. Не мога да бъда до вас момичета, животът ми сега е с Картър и поради тази причина е твърде вероятно да ви засегне негативно. Ако не бях със сестра ми, в нощта, когато я отвлякоха, щях да съм с вас момичета. И тогава нещо лошо можеше да ви се случи. – Гърдите ми се свиха на топка. – Аманда… аз не мога да те поставя пред избор. Ти си влюбена и щастлива и аз не мога да… не мога да общувам повече с теб, защото ако случайно нещо се изпусна и ти споделя, тогава ще бъдеш въвлечена в неприятности, макари и неволно не мога да си позволя да пострадаш заради мен. Ще трябва да пазите тайни от гаджетата си момичета… а какво ще се случи кога се обвържете завинаги и имате съпрузи? – Очите на Аманда се разшириха.
– Какви ги говориш? – Брайън изскочи зад гърба на Тереза клатейки глава неодобрително.
По дяволите… – хмм… аз…
– Какво имаш предвид Ема?
– Имах предвид Аманда, ако вие двамата се ожените. Тогава какво? Той ще е твое семейство вече. Няма да съм аз… и…
– Както и да е… – Тереза завъртя очи и разтвори ръце. – Ела тук да те прегърна. И знаем защо си тръгна, не сме глупаци, но не го прави пак.
– Какво?
– Никога… – повтори Аманда също.
Бяха ли сериозни?
– Просто така? Без да се тревожите? – Тереза отново ми кимна.
– Хайде стига. Ние не сме пълни тъпанари, знаем защо си тръгна. Браян е ченге. Ние те разбрахме, но ти си нашето семейство. Каквото и да се случи, ще се справим.
Сълзите ми течаха като реки . Задържах дъха си и се опитах да се сдържа. – Без повече сълзи. Уморих се да плача вече.
– Ема… – измърмори Майкъл зад мен. – Време е да тръгваме. Отново. – Тереза и Аманда не протестираха, явно разбраха намека и пристъпиха напред.
Тримата стояхме прегърнати минута.
– Обичам ви, момичета… – казах им, докато главите ни бяха долепени заедно. Тереза каза подсмърчайки.
– Аз съм хленчещ идиот… дори дойдох в Ню Йорк заради теб. Винаги съм се тревожила за теб, а сега плача пак заради теб. Обичам те Ема. Всички те обичаме.
– Да… – лицето на Аманда беше тъжно и очите ѝ пълни със сълзи. – Без повече такива раздели. Отивайте и правете каквото е нужно, за да свършите с това и след това се приберете у дома. Разбрано?
– Ще наредим нещата… някак си. – Казах аз.
– Някак си ще се уреди всичко… – потвърди Аманда, изтривайки сълзите от лицето ми. – Загубихме вече една сестра. Не искам да загубя друга.
За секунда затворих очи и си спомних за Мелъри. – Време е да тръгвам. Почти усещам настоятелното нетърпение на Майкъл зад себе си. Но не искам да ги пускам… искам да съм с тях.
– Добре… стига с тези сантиментални, момичешки сълзи, които сме заронили. – Изсумтя Тереза и се отдръпна прекъсвайки прегръдката. Но когато Аманда отстъпи също, Тереза отново ме прегърна и ми прошушна в ухото.
– Разбийте им задниците на тези негодници и се прибирайте по-скоро. Ние знаем, че трябва да направите това, което е нужно.
– Ще се върна… – обещах, прегръщайки я отново.
– Пази се… – каза Аманда.
– Ще го направя… – казах ѝ аз.
Когато се отдръпнах и се обърнах, Майкъл вече вървеше по коридора. Той задържа отворена задната врата, а аз се обърнах за последно и махнах на всички преди да изляза. Не се обърнах повече и тръгнах надолу по стълбите, следвайки по петите Майкъл. Мълчаливо и в унисон, се придвижваме към долния етаж. Аз не бях тази същата Ема, която бях преди. Когато стигнахме до задната врата на сградата, отстъпих встрани, а Майкъл протегна ръка подавайки ми пистолет. Аз го взех с готовност, той отвори вратата държейки своя пистолет в готовност, като се увери, че зад вратата всичко е чисто, аз пристъпих напред. Когато се убедихме, че е безопасно, рамо до рамо изтичахме до колата.

* КАРТЪР *

Къщата беше празна. Когато проверихме и последната стая, Питър затвори вратата и измърмори.
– След като убих онзи последния човек, явно останалите хора на Джийн отдавна вече ги няма.
– Отзад ли са били, казваш? – Той кимна с мрачен поглед, когато се върнахме в библиотеката.
– Те явно планираха нова атака. Трима от тях бяха тук, но когато нахлух тук и започнах да стрелям, те избягаха. Със сигурност вече са далеч от тук и са предупредили останалите… старейшини. – Той спря, когато прекрачихме през отворената врата. Коул беше все още вътре, беше се облегнал на дивана. Очите му бяха затворени и той разтриваше челото си. Когато разбра, че сме вътре той изстена, без да отваря очи.
– Ще имам адско главоболие, нали?
– Това се случва, когато позволиш на Джийн да те изненада. – Казах му аз. Той ми хвърли бърз поглед.
– Сериозно? – Аз повдигнах рамене.
– Той беше опитен човек. Ти си момченце в сравнение с него.
– Супер… благодаря ти. Току-що избягах от смъртта, а от теб само бъзици, какво друго да се очаква.
Питър и аз си разменихме бегли усмивки. Коул имаше голям късмет, че остана жив. Знаехме го. – Щяхме да ги застреляме всички, бях сигурен в това но Ема беше в стаята с Джийн. Не трябваше да питам за да разбера, че Джийн е направил нещо, за да изравни шансовете… може би е държал пистолет опрян в главата ѝ, или нещо подобно. Но аз не можех да рискувам. А и чух достатъчно, за да разбера, че е полудял. – Протегнах ръка.
– Дай… да видим главата ти, а след това ще планираме нашата следваща стъпка.
– Следващата ни стъпка? – Коул хвана ръката ми и аз го дръпнах за да стане. Той ми изпрати предпазлив поглед. – Искам да знам всичко?
Приключих с всички… трябваше да го направя.
– Ще изясним всичко.
– Не всички старейшини са били с него. Само малка част от тях.
– Ще разберем кой е бил. И ще се погрижим за тях.
– И след това?
Знаех какво всъщност ме пита той, какво ще се случи с него и семейството. Ще намеря предателите. Ще ги избия и най-накрая ще сложа край на всичко това. – Но казах само.
– Ще говорим за това по-късно.
Не исках да говоря повече за това и той уважи мълчанието ми. Качихме се на камионетката, за да се приберем. Бесен бях, че разпитът ми бе продължи толкова дълго. – Ема беше сама… – тази мисъл се въртеше в главата ми. – Не им оставих никакви разпореждания в случай, че тя бъде освободена от полицейския участък по рано от мен… груба грешка. Ченгетата в участъка нямаха достатъчно доказателства, за да ни арестуват, но това не означаваше, че не се опитваха да намерят нещо. Беше самозащита… и Ема, и Андреа свидетелстваха в подкрепа на тази версия. Адвокатът ми ги зарина с купища правни условия, термини и закони, които ги принудиха да отстъпят. Искаха да ми лепнат нещо, но без доказателства, които да опровергаят казаното от Ема и Андреа, ръцете им бяха вързани. Когато не успях да се свържа с Ема, след като най-накрая ме пуснаха от участъка, се обадих на Дрейк, който каза, че са я отвели в къщата на Ноа, за да не е сама докато детективите са ги разпитвали тях двамата. Тогава се обадих на Ноа, който ми каза какво трябваше да знам. Някой я е взел от неговата къща и не са били моите хора. Направо отидох в къщата на Маурицио и влизайки през вратата, получих отговори и самият предател. – Изминахме няколко пресечки, преди да попитам Коул.
– Той не каза ли кой е с него?
– Каза, че били малка група. Не каза кои са били, но аз останах с впечатлението, че не всички старейшини са го подкрепяли. Аз не съм сигурен, дали те са знаели какво е бил намислил той.
– Но ние не бяхме… и това е целият проблем.
– Слушай, Картър… – продължи Коул.
Поклатих глава. – Твърде много борба… твърде много кръв.
– Уморен съм, Коул. Не искам да продължавам тази война. Ако те не са били част от това, тогава… – всички тези старейшини. Семействата им. Болка като тази, не бях чувствал, откакто убиха Ей-Джей, и беше се загнездила дълбоко вътре в мен. – Те бяха моето семейство, Коул… – след Ей-Джей. Когато Ема беше в приемни семейства. Преди тя да влезе в живота ми. – Подкрепиха ме да ѝ помогна да се измъкне от Дънван. – Само мисълта, че са искали да я отнемат от мен… след като ми помогнаха да я спася. Не я разбирам…
– Джийн беше опрял пистолет в главата ѝ. – Изрече Коул и замлъкна. Аз бях чул изповедта му и знаех за какво говори.
– Трябва да се уверим кой е бил с него и кой не… – заковах неговият поглед. – Ние трябва да ги избием всичките, Коул. – Той направи гримаса, тихо изруга и размаха ръце над главата си. После изстена и положи главата си обратно на облегалката. – Трябва да сме единен отбор. Ти и аз, Коул. Иначе няма да проработи.
– Ние. – Той ме погледна, докато Питър продължаваше да кара. За момент ме огледа изпитателно, но после кимна и видях облекчение в очите му. Раменете му се отпуснаха, главата му падна и всичко изглеждаше така сякаш напрежението го нямаше вече.
– Благодаря ти… – каза той бързо. Секунда по-късно той се засмя.
– Тя го ухапа, Картър.
– Какво? – Опулих се аз в недоумение.
– Ема… затова той тръгна да излиза. Тя го ухапа толкова силно, че имаше негова кръв навсякъде.
Аз се ухилих.
– Разбира се, научила е урока. Тя е боец… моят боец.

Назад към част 23                                                                Напред към част 25

ГЛАВА 22

* ЕМА *

Колата спря и вратата се отвори от моята страна. Излизайки видях, че не бях в къщата на Картър. Огледах се и видях триетажната тухлена сграда. От двете страни на входната врата, се извисяваха бели колони стигащи чак до покрива на сградата. Погледнах на другата страна, до колата стояха три големи момчета, които явно ме чакаха да вляза в къщата. Те стояха с каменни лица и бяха облечени в черни дрехи от главата до петите.
Мъжът, който беше най-близо до мен, все още държеше вратата на колата но не гледаше към мен, а право напред, сякаш бе замръзнал. Никой от тях не поглеждаше към мен. – Все едно са роботи. – При тази мисъл по гърба ми пробягаха тръпки. – Попаднах в капан… по дяволите. – Имението беше оградена с висока тухлена стена, а в края на пътя видях как се затвориха с плътен трясък, огромни ковани порти. – Няма да мога да премина… а да се покатеря през стената, няма смисъл и да се опитвам. – Тогава събрах смелост и попитах трите „статуи“.
– За Коул Маурицио ли работите? – Но останах без отговор. Никой от тях дори не помръдна нито премигна. Нищо. Отново през тялото ми премина ледена тръпка, а в стомаха ми се появи неприятно усещане. – Това не е добре. – Преглътнах и облизах устни, и понечих да се върна обратно в колата. Сега мъжът, които държеше вратата се раздвижи, заобиколи вратата и ме хвана за ръката. Докато друг заобиколи задната част на колата и се приближи, явно за да му помогне. Аз замръзнах, сърцето ми биеше лудо и имах чувството, че ще изскочи от гърдите ми.
– Хм… бих искала да се върна. Искам да знам Картър тук ли е? – Те не отговориха. Охранителят които ме държеше, буквално ме повдигна и ме отнесе до входната врата на имението. Другите двама го последваха, а когато колата потегли в този момент. Аз опитах да се обърна. Исках да видя дали колата ще излезе. – Може би на портата имаше код? Бих могла да избягам и да го използвам за да се измъкна? Ооо… не. – Колата спря пред портата малко по-късно те се отвориха. Тогава видях камерите около вратата. – Явно някой активира портата отвътре. Това значи, че ме наблюдават. – Когато охранителите и аз влязохме в къщата, минавайки между двете големи колони, погледнах нагоре и видях още камери. Преброих пет до момента, всички сочещи в различни посоки. – Това място е като крепост. – И в този момент страхът ми, катастрофално, започна да нараства. Треперенето беше предвестник на пълната паника, устните ми започнаха да изтръпват, а ръцете ми трепереха неконтролируемо.
– Ема?
Коул слезе по стълбите и леко се намръщи, докато гледаше към мъжете, които ме държаха все още. Охранителите, бавно ме свалиха на пода, но краката ми се олюля и не можах да стоя. – Слава Богу. – Устните ми се движеха и си помислих, че казвам нещо, но не издадох нито звук. Не можех да говоря от уплах, но толкова се радвах да видя Коул. Той спря по средата на стълбището и наклони глава на една страна продължавайки да се взира в момчета. Тогава лицето му стана каменно и нечетливо. Вдигна ръка над парапета обърна се и започна бързо да се изкачва по стълбището. Отдалечавайки се от нас.
– Шефе? – Каза мъжът, който ме държеше.
В този момент вратата в коридора се отвори. И от там излезе мъж, придружен от още шестима гардове. Бяха облечени също като охранителите около мен, в черни дрехи и гледаха право напред, изглеждайки като роботи. Човекът им казал да спрат, когато се приближиха до нас. Той ме погледна внимателно и стисна устни, а аз с поглед проследих огромния белег, който минаваше през лицето му. Петимата охранители го оставиха и отидоха до стълбите.
– Джийн? – Коул не помръдна повече.
В главата ми просветна, познавах този човек. – Беше Джийн… – човекът, когото видях с Картър преди. Той никога не ми е харесвали си мислих, че бе убит. След като Картър уби Франко Дънван, този човек никога не се появи отново пред мен след това. Коул се фокусиран върху мъжа пред мен.
– Какво е…? Какво правиш и защо Ема е тук?
– Защото… – въздъхна Джийн. – Това продължава прекалено дълго време. Трябва да сложа край на това, преди да е излязло извън контрол.
– Извън контрол? – петимата мъжете ескортираха Коул надолу по стълбището. – А Ема? Защо е тук? Нищо не можеш да ѝ направиш. Картър ще разбере. Той ще те убие.
Картър се доверяваше на Джийн. – Изведнъж се сетих. – Той беше неговият наставник. Но той не ме харесваше. – Винаги съм го знаела. – Беше подозрителен към мен, но сега чертите му бяха студени, очите му изразяваха нетърпение… сякаш трябваше да се бие с нас, преди да може да продължи вечерта си в вкъщи, сякаш бяхме някаква рутина за него.
Без да каже нищо, Джийн отстъпи настрани и мъжете съпроводиха Коул и мен в задната стая. А той ни последва отзад. Стаята беше огромна, покрай стените имаше рафтове с книги, в единия край имаше дивани, кресла , а в другия край на стаята бюро и два стола. Голям прозорец гледаше към задния двор, които бе покрит със сняг. Огледах се за тухлената стена, която заобикаляше къщата, но не я видях. Редица дървета, растящи близо до къщата, блокираха гледката ми. Докато продължавах да се оглеждам за да открия някакъв начин да се измъкна. Джийн отиде до прозореца и затвори завесите. Сега бяхме в пълно уединение.
Мъжете ме хвърлиха на един от столовете до бюрото, а Коул на другият. Забелязах капка съчувствие, която се плъзна в очите му преди той да изтрие това изражение и да се обърне към Джийн, който стоеше пред бюрото. Всичко в Коул беше напрегнато, докато Джийн стоеше спокоен. Той се наведе напред, подпря ръце на плота и въздъхна дълбоко поемайки въздух, премествайки погледа си от Коул към мен и обратно.
Не мислех, че е точният момент да започна да крещя, но аз точно това исках. Всяка част от тялото ми крещеше да бягам, да опитам да се бия, за да се опитам да избягам. Но беше безполезно, между мен и вратата имаше толкова много хора. И щом имаше толкова камерите пред къщата, тогава тук и в задната част на имението трябваше да има още повече. Бях затворник, независимо дали исках да го приема или не.
Моля те, Коул… направи нещо. – Молех се на себе си. – Всички тези тренировки с Картър трябва да изиграят своето. Със сигурност сега той се подготвяше и скоро щеше да започне да отвръща на удара… той беше този, който считаше Картър за брат… този, който се съпротивляваше. Този, който също щеше да се опита да ме спаси… а аз бих направила всичко, за да му помогна. Оръжие… Имам нужда от оръжие…
– Какво има, Джийн? – Попита Коул на глас.
Огледах стаята за оръжия, но не забелязах и погледнах към Коул. Беше толкова напрегнат. Неговите ръце стояха на краката му и той гледаше право в Джийн. Челюстта му се стисна и след това очите му се присвиха.
Оръжие… оръжие. Имам нужда поне от нещо. – Джийн се засмя. Гласът му звучеше като плавен баритон, но аз не успях да чуя в смехът му особена радост, беше по скоро фалшив смях.
– Ти, Коул… ти си виновен за всичко това. Нищо от това не трябваше да се случи. – Той поклати глава, издавайки нов силен смях. – Проклет кръвен принц. Ето това си ти. Семейството ти трябваше да бъде унищожено до крак, но не. Картър те спаси и след това те скри от всички ни. Картър… шибаното оръжие, което сам създадох. Свърши си работата дяволски добре.
Оръжието, което сам създадох… – прозвъняха тези думи в главата ми. Затаих дъх. – Джийн е създал Картър… свършил е работата си дяволски добре. – Погледнах Коул, който все още не реагираше. – Боже мой. Джийн искаше смъртта на Коул.
– Ти изпрати Бартел при мен… – каза Коул.
– Да… – Джийн се отблъсна от масата и се изправи. Нито един от гардовете не отмести поглед и не реагира. А Коул сега изглеждаше спокоен. Но той не беше. Знаех, че той е далеч от спокойствието.
– Ти трябваше да умреш, но така и не успяхме… – продължи Джийн. – Не казвам, че аз съм организирал нападението срещу семейството ти тогава. Не… всъщност аз дори не знаех. Но да, ти трябваше да умреш тогава, заедно с твоето семейство. Старейшините мислеха да завземат управлението на семейството. И след няколко години бях въвлечен в това, бях просветен. Но те винаги ме обвиняваха, за това че все още си жив. – Изцъклените му очи се стрелнаха към мен, после обратно се спряха на Коул. Усетих сякаш очите му ме изгориха, дори от този мимолетен поглед. Той стисна челюст и продължи. – Картър беше моята задача, казаха ми да го присъединя на всяка цена. Не, скъпа… – погледна отново към мен и ъгълчето на устната му се повдигна, но не беше усмивка, а по скоро злобна гримаса. Която ме накара да настръхна. – Той не дойде сам при нас, просто така… познавахме стареца му. Ние го следяхме от дълго време и смъртта на брат ти бе нашият лотариен билет. Това беше правилната стъпка, в точното време за да подтикне Картър към ръба. Кой мислиш, че му даде оръжията за да разчисти къщата? Говорих с него и го обработвах много преди това да се случи.
– Ти си знаел какво ще направи Картър? – попита Коул.
Когато Джийн отново насочи вниманието си към него, аз усетих, че можех да дишам отново. Той ме смачкваше, сякаш пропълзя вътре в мен и ме отрови. – Този човек… той беше причината за всичко случило се. Той беше виновен за всичко… – усетих нов прилив на страх, но го потиснах. – По дяволите страх… ще убия този негодник. – Джийн отново въздъхна дълбоко.
– Нямахме представа какво ще направи. Старецът му беше голям задник. Мислех, че и Картър ще е такъв, но после и най-добрият му приятел беше убит. Така че работата ми се улесни многократно, само трябваше да превърна това детето в атомна бомба. Когато видяхме на каквото беше способен, веднага го приехме. Той сам дойде при нас, или поне така си мислеше, но ние всъщност го доведохме троха по троха. И да… от тогава насам надмина всички мои очаквания. Надмина всичко, което смятахме, че може да постигне. – Джийн се ухили самодоволно. – В интерес на истината ние просто искахме поредният уличен бияч. Никога не можах дори да си представя това, в което се превърна той. – Иронията му изчезна, очите му станаха безчувствени, той сведе глава, сякаш се канеше да ни нападне. – И от този момент нататък той се превърна в това, от което се нуждаеше семейството.
– За какво говориш… по дяволите? – попита Коул.
– Теб…
– Поясни се… – тонът на Коул беше мек, но властен. Джийн се засмя и отново поклати глава.
– Познай. Ти трябваше да бъдеш мъртъв. Аз им казах къде се намираш. Отне ми три години да те намеря, но накрая го разбрах. Ти не трябваше да си жив.
– Те убиха приятелите ми… по дяволите. – Коул стисна челюст. – Ти си убил приятелите ми.
– Да… и аз също ще убия и теб.
– Ти си уредил всичко това. Да ме намериш и да ме ликвидираш. Защо?
– Току що ти казах! – Джийн размаха ръце във въздуха. – Боже мили… толкова ли си глупав? Трябваше да си мъртъв, но не си. И тогава направихме сделка с Дънван, старейшините разбраха, че трябва да намерят човек зад който да застанат, защото нещата не вървяха… – той се вторачи в мен и измърмори. – Познайте кого избраха.
– Картър… – тихо изруга Коул. – Всичко е заради него. Но той излезе заради нея…
– И тя ще бъде причината той да се върне… – завърши Джийн.
– Ти искаш той да бъде лидер, за да имаш твой човек начело… но ти, първо му каза да стои настрана. – Коул поклати глава. – Картър ми каза, че ти си го убедил да остане.
– Защо мислиш? Ти се завърна… а не трябваше. Трябваше да бъдеш мъртъв. Имах нужда от време, за да почистя бъркотията, но тогава разбрах, че Картър държи на теб като куче на кокала си. Той не би се успокоил, докато не те приемем обратно като лидер. Мразех го за това, нямаш си и идея… отново се натресохме на твоя род, след всичко, което направихме, за да се отървем от семейството ти.
– Ние? – Коул извика гръмко. Очите му полудяха, а гърдите му се повдигаха нагоре-надолу от учестеното дишане. – Ние!? – Джийн притихна, замисляйки се, а очите му се задържаха върху Коул.
– Ние, да… аз и още няколко от старейшините. Загубихме Стефан и Джими миналата година. Глупаците… не знаеха как да си държат устата затворена.
– Значи не всички старейшини са замесени в това? – Изсъска Коул, след това настана тишина. Проточи се цяла минута. Тогава аз го разбрах. Джийн не беше свързан така, както звучеше от думите му. Разбрах го бързо, явно Коул също го разбра, защото той започна да се смее гръмко.
– Мислиш си, че си толкова умен Коул, нали? Но ти никога не би разкрил това… никога. – Джийн размаха пръст пред себе си, очите му сияеха от гордост. – Ако в тази ситуация, в капана на стълбите беше Картър, той веднага щеше да забележи, че Ема я държат срещу нейната воля. Щеше да започне атаката точно там. По дяволите… вероятно сега бихме били всички мъртви, ако там беше той, а не ти. – Той се изпъчи сякаш от гордост. – Но не, за наш късмет, Картър все още е в полицията на разпит. Полицията иска да хвърли цялата вина върху него. При кого мислите, че ще дойде той за помощ? За да се убеди, че нищо не води до него и ще остане чист? Към мен… това е единственото нещо с което го държа… – очите му светнаха като мъниста и се обърнаха към мен. – Неговата жена… поради факта, че Бартел унищожиха повечето от хората му, ние успяхме да те заловим. Знаехме къде си ти и този път не беше защитена. Не можех да оставя да ми се изплъзне такава перфектна възможност.
– Ти си болен, Джийн. – Той сви рамене.
– Колкото и да се опитваше Картър да те тласне към нас, за да те приемем, позицията ти беше изгубена в деня, в който умря твоят баща.
– Значи ти си с Бартел? Работиш за тях, така ли?
– Какво? – Веждите му се повдигнаха, но той се усмихна. Беше му приятно. Сега, го видях. – Дойде времето. – Той се наведе и отвори чекмеджето. – Аз затаих дъх, в очакване. Той бръкна в шкафа.
Не… – Джийн извади пистолет.
– Ти… работиш ли за тях, Джийн? – Гласът на Коул се повиши.
Той се опитва да го забави. – Тогава го разбрах. Цялото ми тяло бе като вледенено, не можех да се движа от страх. – Той не можеше да се бие с тях? Затова се опитва да печели време? Ако той не можеше… аз също няма да мога. – Исках да видя този прозорец отново. Иска ми се да можех да се преструвам, че мога да намеря начин да избягам. – Борбата беше безсмислена… те имат оръжия. Един изстрел и всичко ще свърши. – Пулсът ми се ускори, погледът ми започна да се замъглява. Джийн тръгна да обикаля масата с пистолет в ръка. Той свали предпазител.
– Работиш ли за тях? – попита Коул отново.
Той отново постави пистолета на предпазител и спря, само на няколко крачки от мен. Държеше пистолета в ръката си така, сякаш беше телефон. Сякаш не беше нищо за него. Това беше всичко за мен. Той ми се усмихна и измърмори на Коул.
– Нали не си мислиш, че не знам какво правиш? Мислиш ли, че аз съм толкова глупав? И не мога да се сетя, че печелиш времето. Задавай въпроси, питай за каквото ти скимне, да изискваш отговори. Искаш да ме изкараш от себе си, да ме разтроиш. Той няма да се сети, и ще започне да говори. Той няма да знае какво да прави. Това ли си мислиш, това ли е твоят план? Да ми губиш време, опитвайки се да забавиш неизбежното. За какво… какво си мислиш, че ще спечелите? – Той размаха пистолета си
между нас. – И двамата ще умрете днес… трябва да умрете.
Говори, Ема! – В главата ми крещеше глас. Гърлото ми бе свито от спазъм и не можех да издам ни звук. Тогава пронизителен смях се надигна в гърлото ми и разкъса обстановката. Не бе в главата ми, аз просто стоях и слушах собствения си смях. Беше някак страховито, сякаш не бе истински. – Не може да бъде. – Тогава се отделих от себе си. Видях себе си да седя тук в стаята. Тя трябваше да ми крещи, но тя стоеше и размахваше ръце във въздуха. Подскочих. Тя си тръгваше, аз започнах да си тръгвам. Умът ми напускаше стаята. От разстояние чух гласа на Джийн.
– Това би променило нещата, така ли? Не… не работя за тях, нито с тях. Не съм вербуван от Бартел. Ако са получили някаква информация, тогава… това е друга история. Не Коул… след вашата смърт Бартел ще бъдат изтрити от лицето на земята. Картър вече е елиминирал половината от тях. Те са свършено, ранени. Знаеш ли как действа животно притиснато в ъгъла!? Точно така… ще нанесат удар, но може би не по най-добрия начин. – Той ме погледна и ми намигна. – Може би ще убият някого, когото не трябва?
Мен… той се кани да обвини Бартел за смъртта ни. – Преглътнах. – Картър щеше да му повярва… той нямаше да има причина да не го прави. – Пистолетът беше толкова близо до главата ми. – Той ще го направи. Всяка секунда бе последна. – Сърцето ми биеше лудо, беше почти оглушително. – Затвори очи, Ема.. – опитах да се принудя, да го направя, но клепачите ми не ми се подчиниха. Те останаха широко отворени. Борех се със себе си. Усетих мускулите си да се отпускат, разумът ми се изключваше, но тялото ми искаше да атакува.
– Ако я убиеш… – Коул изглеждаше съкрушен. – Ти казваш, че искаш Картър да се върне обратно и с нашето убийство ще го постигнеш, но това само ще усложни нещата. След нашето убийство, той ще започне търсенето. Картър няма да купи твоята история, че Бартел са я убили. Той ще ги намери всички и ще ги разпита, всеки един по един. Той няма да бъде доволен и няма да се спре, докато не разберете кой точно я е убил. Картър ще разбере и ще те намери. Ще те намери… – той смекчи тона си. – Ако го сториш, ще подпишеш собствената си смъртна присъда.
– Не, Коул. Грешиш. Картър ще се върне при нас. Той ще оглави семейството и ще го направи перфектно, и ако трябва да знае истината, аз все нещо ще измисля. Ще обвиня някой, който и да е, който той може да убие, знаейки, че отмъщава за жена си.
– Грешиш, Джийн… много грешиш. – Усещах гнева на Коул, той беше бесен. Не, той беше смъртоносен. Ето го човекът, който беше обучен от Картър. Когато чух това, разумът ми започна да се възвръща. Все още имаше надежда. Пулсът ми се забави. Все още имаше шанс да се преборим.
– Ако я убия, Картър ще търси кръв. Той няма да има към кого да се обърне, освен към своето семейство. Той е този, който е благодарение на нас. Ние сме неговото семейство и той ще се върне да ни води. Тя, във всеки случай, е единственото нещо, което го държи на далеч от нас. – Тогава той насочи пистолета към главата ми. – Той ще се върне, Коул… защото Бартел ще му вземат всичко. – продължи Джийн. – Ти… – той пристъпи по-близо и дулото на пистолета докосна главата ми. – И неговата жена…
Бори се, Ема!
Изведнъж станах от стола си. В същия момент Джийн се поколеба, за секунда, това и чаках. Претаркулих се в стола, блъскайки своята глава. След това настана хаос. Коул се втурна право към охранителите. Те хукнаха към нас, но той ги забави, вече беше на крака и се би с всички. Понасяше удари, блокираше ги, биеше ги.
Пистолет, пистолет Ема… вземи пистолета, Ема.
Джийн беше опитен и избегна. Едва не падна на пода, но се удържа. Но аз го зашеметих и пистолетът падна от ръката му. Това и чаках. Видях го на масата и се устремих към него. Трябваше да го взема, почти го докоснах, но някой ме дръпна назад.
– Не… – изкрещях аз. Бях толкова близо, почти го взех.
Джийн ме дръпна назад и ме хвана за краката. Той ме притисна към гърдите си, посегна към пистолета си. Опитах се да го ритна, но ръката му ме стисна за гърлото здраво. Въздъхнах, усещайки прилив на болка в гърдите си. Той вдигна пистолета, изправи се обратно и разхлаби малко хватката си, но все още не можех да дишам. Болката не изчезна, стана по-лошо дори. Погледът ми беше замъглен, когато приклекнах пред него. Той отново ме придърпа към себе си, държейки ме права.
Чуха се тъпи удари, звукът беше от удрянето на тяло в стената в другия край на стаята. Двама от мъжете бяха убити, а Коул продължаваше все още да се бие с останалите. Усетих дулото на пистолета, притиснато до ухото ми.
– Ще я застрелям… – предупреди Джийн. Тези три думи ме ужасиха. Те също парализираха Коул. Той спря да се бори и отпусна ръце. Охранителите не изгубиха нито секунда. Хванаха го, а един от тях го зашемети като го удари с пистолета си. Коул падна на пода в безсъзнание. Сега бях само аз. Опитах се да събера цялата си енергия но нищо не се случи. Едва можех да вдигна глава. Джийн продължаваше да ме държи за гърлото, краката ми висяха над пода.
– По дяволите… – изкиска се той в ухото ми. – Не мислех, че ще бъде толкова адски трудно. – Той замълча, затаи дъх. Явно се канеше да приключва. Трябваше да се бия. Наклоних глава и го захапах за ръката, стиснах толкова силно колкото можах, докато усетих вкусът на кръвта му. Изблик на задоволство пламна в мен, когато той ме пусна на пода и започна да вие от болка.
– По дяволите! Мръсница! Кучка! – Той ме ритна отстрани и аз се превих от болка.
– Шефе… – пристъпи един от гардовете. – Ние ще го направим…
– Да?
– Вие вървете да се почистите. Ние ще отнесем телата до колата.
– Да, добре… – Джийн звучеше изтощен. – Благодаря ти, Мичъл.
Аз стоях на пода и просто наблюдавах как той тръгна към вратата. Охранителят, който стоеше над мен, вдига пистолета си и се прицели. Друг от гардовете застана над Коул и също се прицели. А аз просто стоях безучастно и гледах. Тогава Джийн отвори вратата и замръзна.
– Та…
Бам!
Тялото му падна на пода, разкривайки фигурата на Картър, застанал там на вратата с пистолет в ръка.

Назад към част 22                                                                 Напред към част 24

ГЛАВА 21

* ЕМА *

Полицията заподозря нещо, но Андреа потвърди нашата история.
Тя и аз се прибирахме от ресторанта преди около два месеца. И бяхме нападнати. Отведоха я, а животът ми беше в опасност затова се скрих. Картър, след като бе получил следа, отиде да я търси и с техните хора влязоха в сблъсък. След това бяха призовани в сграда ченгетата и лекари. Андреа бе намерена. Не можехме да се крием повече. Когато всички обвинения бяха свалени от мен, след като дадох показанията си, на излизане от полицейския участък, видях Картър в съседната стая за разпити. Очите ни се срещнаха и се задържаха, но нито един от нас не показа никаква реакция. Бях благодарна, че е жив. За всичко останало трябваше да му се доверя. Затова отидох във фоайето на полицейският участък и зачаках пред гишето. Трябваше да разбера в коя болница е била откарана Андреа. Докато стоях там, към мен се приближи мъж.
– Ема?
Не го познах. Беше облечен с черен пуловер и дънки, а на врата му висеше значка на детектив. Изпрати ми вяла усмивка, тъмната му коса беше подстригана късо, почти като на таралеж бодлите, на което отговаряше атлетичното му телосложение. Неговото лице изглеждаше твърде сухо и обгоряло, за да бъде класически красавец, но въпреки това изглеждаше някак грубовидно-миловат.
– Вече съм давала показания.
– Знам. – Той погледна надолу, видя значката си и я скри бързо под ризата.
– Съжалявам за това. През повечето време забравям за нея. Не работя в този участък. Аз… – веднага ми просветна.
Гаджето на Аманда. Браян…
– Ъъъ, ти и аз имаме общ приятел… – той млъкна, когато аз кимнах.
– Аманда… тук ли е тя? – Попитах.
– Не… – посочи той към паркинга зад себе си. – Те разбраха за сестра ти, така че те са при нея. Не мисля, че са я видели още, но Аманда каза, че би искала първо да я посетиш ти. – Аз кимнах. Звучеше ми съвсем нормално.
– Сестра ми добре ли е?
– От това, което чух, така мисля. Аманда ме накара да те закарам там, или просто да съм тук, когато излезеш. – Той се огледа и допълни. – Не знаехме кого са задържали и… досещаш се, предполагах. Останалите още ли се разпитват?
– Да, Картър и другият човек, Майкъл. Човекът, който простреляха е в болницата.
– Дрейк. – Кимнах, главата ми бръмчеше от мисли.
Ами Питър? Той все още…
– Аманда каза, че другият човек също е в болница… – добави Браян. – Не му знам името, но каза, че го разпознава, той е от вашият охранителен екип. – Потърках челото си, усещайки как започва да ме боли главата
– Така ли… – Питър също беше в безопасност. Всички бяха в безопасност. – Бих искала да поговоря с Аманда. – Веждите му се вдигнаха.
– Съжалявам? – Протегнах ръка. – Твоят телефон… – бих искала да се обадя на Аманда. – Той посегна към телефона си, но го извади бавно от джоба си.
– Защото…
– Защото… – усмихнах му се. – Не си мислиш, че съм достатъчно глупав, за да се кача в кола с теб, без да те проверя? Има много хора, които знаят много за мен. Всеки от тях може да чете за мен в интернет… дай ми телефона си. Аз сама ще я набера, тогава може би ще се кача в колата с теб. – Той започна да натиска бутоните на телефона си, а аз го спрях.
– Не, не… – взех го от него и посочих към масата. – Аз ще се обадя от тук. Благодаря.
– Хм… – взимайки телефона му ѝ се обадих, за да се уверя, че това наистина е Аманда. При звука на гласа ѝ коленете ми се подкосиха. Хванах се масата, за да не припадна.
– Ема? – Гърлото ми се сви.
– Той… здравей. – Толкова ми липсваше тя. – Тук има някакъв човек действащ от твое име? – Тя се засмя с облекчение.
– Да, това е Браян. Всички мислихме да те чакаме, но той не искаше да сме там. Той каза, че не иска без нужда да чакаме до полицейското управление, така че когато разбрал в коя болница са откарали сестра ти, всички отидохме там… Тереза и Ноа също. Всички искахме да се обединим и да ви подкрепим. Момчета… как са? Ти? Как е Картър? – Въздъхнах дълбоко, а сълзите ми потекоха. Само като чух гласа на Аманда това ме просълзи. Опитах се да се стегна, бях уморена вече от плач.
– Ъъъ, добре сме, мисля. Вие приятели, успяхте ли да видите сестра ми?
– Не… – тя изглежда вървеше нанякъде и изведнъж гласът ѝ стана по-ясен. – Сега ще вляза в тоалетна. Ето, чувам те по-добре. – Тя въздъхна. – Не… дори не ни позволяват да се качим на нейния етаж. Въпреки че Тереза се промъкна. Тя каза, че на вратата ѝ има ченгета, но те са я хванали и я ескортираха обратно долу. Ноа познава администратора на болницата, но дори той не може да припари там. Единственото което успяхме да чуем бе, че родителите ѝ ще пристигнат скоро. – Тя замълча за миг. – Ема, това родителите ти ли са?
– Не. Андреа е била осиновена.
– Ооо…
– Да… – гърлото ми се сви на топка отново.
– Добре… – тя понижи гласа си до шепот. – Видях един тук от момчетата на Картър. Тръгна по коридора към асансьора. Тереза опита да се шмугне с него в асансьора, но той не ѝ позволил. Не знаем дали той отиде да види сестра ти или…
– Не… Дрейк е там. Лекарите закараха него и сестра ми в болницата. И съм сигурна, че Питър е някъде там също. – Тя замълча за момент. – Те са охранителите, които току-що спомена… – обясних аз.
– О, да. Не знаех имената на всичките. – Кимнах на себе си. Бях толкова радостна да чуя гласът ѝ, да чуя смехът ѝ отново. В гърлото ми се образува отново буца.
– Добре… – казах аз. – Предполагам, че гаджето ти… е безопасен шофьор.
– Той е ченге. Понякога е склонен на глупости, но да, мисля, че е безопасен. – Тя се разсмя. – Толкова се радвам, че всичко е наред. Липсваше ми Ема. – Бучката се увеличи и аз прошепнах в отговор.
– И ти ми липсваше Аманда. – Всички ми липсваха, дори Ноа. – Аз… ще се видим малко по-късно.
– Добре, ще се видим
Беше странно да се кача в колата с гаджето на Аманда и никой друг наоколо. Цяла година бях заобиколена от Картър и хората му. Срещата с непознат, накара в съзнанието ми да изплуват стари спомени, върнах се към дните, когато пътувах сама, още преди Картър да се върне в живота ми и да заживея с Мелъри. Осъзнах, че ако сега тя ме видеше с този човек, щеше да направи всичко възможно, за да се срещне с него. И Аманда би я намразила. Аз се усмихнах.
– Какво има? – Попита Брайън.
– Нищо. Просто „друг път, някъде другаде“ нещо подобно се случи.
– О да?
– Да… – гаджето на Аманда. – Поклатих глава. – Страхотно е, да се срещнем официално най-накрая. – Като си помисля, че щях да я накарам да го напусне. Ако някой принуди мен да напусна Картър… вместо това бих напуснала тях. – Обичаш ли я?
– Да. – Аз кимнах, очаквайки този отговор.
– Добре. Защото тя ми е добра приятелка.
– Тя е добър човек.
– Да, така е. – Той ме погледна, преди да се обърне обратно към пътя.
– Тя ще се грижи за теб. – Аз също се грижех за нея. – Погледът ми се спусна към коленете ми спомня си бомбата онази нощ. – Изтичах след нея, за да я спра, да не скъса с него. – Тя наистина те обича.
– Знам… – каза той. После се поизкашля. – Слушай Ема, хм… аз не съм глупак. Знам колко си близка с Аманда. Знам за теб, нея, Мелъри и човекът, когото тя винаги описва като трън в задника. – Усмихнах се. Аманда мразеше Бен повече от мен. – Знам, че има някаква история тук и знам също, че си влюбена в Картър Рид… – продължи той. – Аз съм ченге както вече си разбрала, но просто се опитвам да ти покажа, че разбирам сложността на тази ситуацията в която се намираш. – Той отново се изкашля и се размърда на седалката си. – И аз смятам да съм с нея за дълго време, дори завинаги… не знам как да го кажа. Мисля… ами, че никога не бих искал Аманда да бъде наранена по някакъв начин от някой… – изжестикулира той с ръка, за да изразите мнението си. – Така че… нали знаеш… аз… ние можем да спрем дотук. Ако ме разбираш какво искам да кажа.
Аз не бях сигурна, но кимнах с глава.
– О Добре…
– Дойдох в Ню Йорк, докато тя беше тук. Тя ми каза, че жената от новините е твоя сестра. Ами добре… видях жената по новините и също знам коя си ти. Вие двете можеше направо да сте близначки. Аманда мълчеше по въпроса… не знам дали щеше да ми каже или не, но аз дойдох, защото исках да я подкрепя по всякакъв възможен начин…
Погледнах го леко стъписано, той не ме погледна. Главата му се движеше нагоре-надолу, сякаш говореше на тълпа. Докато караше, той поправяше с ръка яката на ризата си, от време на време и докато говореше, размахваше ръката си из въздуха. Личеше си, че беше нервен. И по някаква причина това образуваше в стомаха ми сноп от нерви. Той очевидно обичаше Аманда, чух го в гласа му и сега го виждах, от начина по който се опитваше да ме успокои. Докато той продължаваше да говори, аз спрях да го слушам, но се радвах, че не заставих Аманда да се раздели с него.
– Картър ми каза, че си честен човек… – казах му аз изведнъж, докато той продължаваше да бръщолеви. В този момент той спря по средата на изречението и ме погледна учудено.
– Наистина? – Кимнах и отново наведох поглед към коленете си, преплитайки пръстите на ръцете си.
– Да…
– О… така ли! – Преди да каже нещо друго, продължих.
– Отнасяй се добре с нея. Винаги…
– Да, разбира се… – измърмори той тихо. – Обещавам. Това де „винаги“, искам да кажа.
– Да, добре… разбрах те.
– Да… разбрана си виждам… – той отново вдигна ръка във въздух, кимна на себе си и се изправи на стола си.
Ако направиш още едно кимване, мускулите на врата ми ще се схванат тотално от непрестанното движения нагоре и надолу, за да следя ръката ти…
В този момент се появи табелата за болница и аз посочих нервно.
– Ето изхода ни.
– О да…
Той зави в дясната лента и миг по-късно спря пред входа, аз не губих нито момент и веднага излязох. Той вдигна ръка и измрънка.
– Няма да се бавя дълго. Тя ми каза, че сега са в коридора на седмият етаж.
След това отиде и спря на паркинга. Аз тръгнах и се приближих към вратите, те се отвориха и аз влязох вътре. Веднага сякаш по команда чух глас.
– О, Господи, Ема! – Аманда и Тереза се втурнаха към мен. Те ме прегърнаха силно. Ноа отстъпи назад и леко ми помаха.
Те са тук… не мога да повярвам.
– Ема. – Аманда ме хвана за тила, сякаш ме защитаваше. – Толкова се вълнуваме. Та това е сестра ти… ние не можем…
– Дъщеря ни са я довели тук по-рано днес. – Иззад нас се чу пронизителен глас, който разговаряше със сестрата на регистрацията. Аманда и Тереза отново ме прегърнаха, а мен ме обзе мъчително чувство.
Този глас… – обърнах се да погледна жената и човека до нея, и двамата бяха със зимни палта. Ръката на мъжа беше на гърба на жената, докато чакаха отговора на медицинската сестра.
– Името на дъщеря ви?
Знам… преди още да го изрекат, знаех. Това бяха те… осиновителите на Андреа. – Отдръпнах се от Аманда и Тереза, когато мъжът отговори на медицинската сестра.
– Андреа Нейтанс.
При произнасянето на името ѝ разговорите в залата престанаха, всички замлъкнаха и наостриха слух. Те всички знаеха името ѝ, снимка на Андреа беше по всички новините, заедно със съобщението, че я бяха открили жива. Очите на сестрата се разшириха, но тя наведе глава напред и записа информацията. Майката и бащата на Андреа погледна през рамото си, тогава успях да видя бръчките по лицето на бащата на Андреа. Имаше големи торбички под изморените си очи. Беше около петдесет годишен, но изглеждаше като на седемдесет. Четеше се тъга и също отчаяние в погледа му. Впечатли ме начинът по който ръката му се вдигна, за да хване рамото на жена си, начинът, по който се приближи до нея, сякаш той се интересуваше и грижеше повече за нея, отколкото за себе си. Сестрата им подаде лист хартия през гишето и посочи надолу по коридора към асансьора. Когато майката на Андреа взе хартията, медицинската сестра взе дистанционното управление и смени телевизионния канал по който предавах отново информация свързана с Андреа и откриването й.
– Благодаря ви много… – майката на Андреа притисна листа към гърдите си, докато отиваха към асансьорите.
– Аз… – усетих как в душата ми се надига паника, изпитах огромен копнеж да ги последвам, но също исках да остана и с приятелите си. За мое щастие Аманда и Тереза усетиха дилемата ми. Двете леко отстъпиха назад, а Аманда махна с ръка към родителите на Андреа и ме подкани.
– Върви, Ема…
Не изгубих нито секунда повече. Забързах след тях, но бях леко притеснена, какво ли биха ми казали за случилото се с дъщеря им. Те вървяха с приведени глави, изглежда искаха да привлекат вниманието точно толкова колкото и аз. Когато вратите на асансьора се отвориха и те влязоха вътре, аз побързах да вляза след тях и погледнах бутона на кой етаж бяха натиснали. Беше шестият етаж. След това бързо и се обърнах преди да са успели да видят лицето ми. След мен се качиха още няколко човека, така че успях да остана незабележима и не им направих впечатление.
Ще се кача и ще изляза след тях, и ще ги последвам до нейната стая… Надали ще мога да се приближа толкова близо. Как ли ще ме приемат, какво ли мислят за мен, в крайна сметка вината беше моя. Дъщеря им тръгна да търси мен… – усетих ужасно чувство на вина, падащо върху раменете ми, което направо ме смазваше.
Когато вратите се отвориха на шестия етаж, те слязоха и тръгнаха по коридора. В последния момент преди да се затворят вратите, се шмугнах между тях навън. Те вървяха 20тина крачки пред мен, чух как спориха за нещо.
– Спри, Гейл… – каза бащата на Андреа. – Можем да зададем тези въпроси по-късно, първо трябва да се уверим, че е здрава и е добре. – Последвах ги.
Но този глас… Познавам този глас. Неговият тон, неговият акцент. Мекота с нотки на власт. Всичко в него ми е познато… – и аз застинах на място в коридора. Краката ми не се подчиняваха на ума ми. Не можах да продължа, хванах се за корема, за миг бях наводнена с ураган от спомени, връхлитащи ме един след друг. Всички минаваха през ума ми със светкавична скорост. Поклатих глава и се опитах да се съвзема, не можех да осмисля всички наведнъж, повечето дори нямаха никакъв смисъл. В спомените ми той се караше с майка ни.
Той ѝ викаше, заплашвайки, че ще отведе и двете момичета. Майка ми му извика в отговор, че Ели беше нейна, а Анди беше негова. Чакай малко… това нямаше никакъв смисъл.
След това, друг спомен. – Криех се зад вратата и чаках, че Ей-Джей идва да ме вземе. Бях толкова развълнувана, стоях приведена прегръщайки коленете си с опакована раница до мен. А той не идваше, забави се доста и след като изчаках колкото можах станах , и отидох при прозорец, за да видя дали е там. И наистина беше там, беше с човека… водеха напрегнат разговор, по време на който ръкомахаха с ръце. Ей-Джей изглеждаше разстроен, а мъжът изглеждаше доста уморен и той плачеше. Тогава Ей-Джей извърна глава и погледна към прозореца ми, където стоях аз, и видях, че той също плаче.
Трети спомен. – Чух Ей-Джей да говори със същият човек от онази нощ…
– Тя ми е сестра. Не можеш да ми я вземеш. – Човекът отговори.
– Никое от момичетата не е в безопасност с Кора и двамата знаем това. Ще взема Андреа с мен. Кора няма да се съпротивлява, тя много добре знае, че ще загуби, но Ели… Ели е нейната по-голяма сестра.
– Тя е моя сестра…
– Знаеш много добре какво имам предвид. Не трябва да разделяме момичетата, те трябва да живеят заедно.
– Току-що каза… но знаеш че Кора ще се бори с теб за тях.
– Да, но Арън, и двамата знаем, че нямаш права върху сестра си… та ти си непълнолетен. Ти нямаш право на попечителство над Ели.
– Имаме един баща. Това не е ли достатъчно?
– Не и срещу собствената ѝ майка. Ако се бориш срещу Кора, Ели просто ще влезе в системата за осиновяване и ще стане още по зле.
– Кой знае… може би там щеше да ѝ е по-добре, отколкото където и да било другаде.
– Нека се боря аз с нея, имам достатъчно пари. Мога да кандидатствам в съда да взема попечителство и над двете момичета, а не само над дъщеря ми.
– Не… Ели е моя сестра. Тя ми принадлежи.
– Но тя не е с теб по дяволите… тя е с Кора. И двамата знаем че това ще се превърне в катастрофа рано или късно. Ще можеш да посещаваш сестра си. Ще се грижа за нея както ще се грижа за моята собствена дъщеря… – Ей-Джей извика.
– Аз казах не! Знам какво планираш. Ти ще ги изведеш от щата и се надяваш те да не запомнят това място. Мен няма да ме вземеш със себе си и аз не мога да си позволя да дойда сам. Отрязваш ми всички пътища… искаш да вземеш сестра ми от мен. Не съм съгласен с това. Спри да ме уговаряш и да ме убеждаваш да го направя.
– Чакай малко… – извиках , без да осъзнавам. Мъжът замръзна преди да завият зад ъгъла. Обърна се към мен и ме погледна. Жена му се обърна с него, лицето й беше леко намръщено. Но по неговото лице нямаше и капка от объркване. И той ме позна, точно както го познах и аз самата.
Аз протегнах ръка и вътре в мен се зароди торнадо от емоции. – Той… този човек… познаваше Ей-Джей. Той говореше с него. Той беше… – Погледнах го внимателно. Той
изглеждаше по същия начин както в спомените ми, с изключение на това, че вече косата му бе започнала да се посивява, бе сресан на една страна и бе качил няколко килограма. Тогава ми се бе сторило, че е толкова стар, но като го гледах сега, осъзнах че тогава трябва да е бил на около тридесетте. – Тогава той е бил на моята настояща възраст.
– Вие сте бащата на Андреа… – жена му ахна. И притисна ръце към устните си. Те и двамата изглеждаха като хора от средната класа, но аз бях гледала заглавията по новините. Бяха богати собственици на хотел.
– Андреа ми каза, че е била осиновена… – казах тихо. Въпреки че вече знаех, че не може да е вярно.
– О, скъпа… – прозвуча отчаяно жената. Тя го погледна и му каза. – Едуард, тя те помни. А ти мислеше, че тя няма да си спомни. – Той докосна рамото ѝ и го стисна.
– Да… не мислех, че ще си спомни. Явно имаш добра памет. – Каза ми той. Аз все още запълвах празните места в паметта си. Но колкото повече той говореше, толкова повече спомени излизаха наяве. Всичко си идваше на мястото.
– Аз не можах да си спомня Андреа, защото тя не бе израснала с мен, така ли е? – Попитах го аз. – Ти си я взел много рано… когато тя е била малка все още.
– Тя беше на пет… когато се намесих аз. Трябваше… Кората беше жестока, аз се опитах да взема и теб със себе си, но брат ти не ми позволи.
– Ей-Джей… – обзе ме внезапно облекчение, но и същевременно прилив на гняв закипя вътре в мен.
– Вие… тя дойде при мен, казвайки, че Ей-Джей ме бил отвлякъл. Вие сте знаели истината, а сте я оставили да мисли и вярва в тази лъжа. – Той поклати глава, а аз повиших леко тон. – Не ме лъжете. Тя го е изтрила от паметта си. Той се грижеше за мен и ме обичаше. Той правеше всичко за мен, дори по-добре, отколкото можеше. Той трябва да бъде… да бъде похвален, а не опозорен. И вие не можахте да спрете всичко това. Вие не можахте… вие сте предложили да ме вземете. А защо не взехте също и него? Защо не ни взехте всички заедно?
– Аз… – гласът му трепереше. – Не можах, Ели. – Аз изфучах и отстъпих назад при звука на това име. Почувствах това като шамар в лицето. Той сякаш не забеляза и все още клатеше с глава, с длан покри едната страна на лицето си, сякаш изпитваше болка, и промълви.
– Арън беше заведен в системата много отдавна. Той беше много по-възрастен от вас двете. Ако бях поискал попечителство и за него, щяха да минат много години, преди всичко да се бъде одобрено. Неговият баща… твой баща също… него го нямаше от дълго време и Кора бе изгонила Арън. Тя отричаше той да е неин, въпреки че за мен беше ясно като бял ден. Вие тримата… Арън, Анди и ти… всички имахте еднакви тъмни очи. Всички бяхте нейни, но аз не можех да я спра… ако бях оставил Анди твърде дълго, тя щеше да промени решението си. Така че веднага щом намерих начин, я взех и избягах. Арън не можеше да дойде с нас, а и нямаше да ни позволи да тръгнем без него… следователно трябваше да те оставим. Винаги сме се чудили какво бе станало с теб. Върнахме се след година и нещо, но теб вече те нямаше.
– Андреа мисли, че сте я осиновили. – Той повдигна рамене и наведе глава, сякаш признавайки поражението си.
– Така беше по-лесно за всички ни, да я излъжем за всичко това, вместо да признаем истината. Иначе тя би ме осъдила, както го правиш ти сега.
– И каква е лъжата? – Чу се глас зад тях.
Андреа беше станала от леглото. Бе метнала одеяло върху раменете си и го стискаше пред гърдите си. Косата ѝ беше сплъстена все още от кръвта, кожата ѝ беше бледа, но тя гледаше баща си със същите бурни емоции като мен. Гнева, който чувстваше ѝ придаде живот, по бузите ѝ се появи лека руменина, въпреки че тя все още се олюляваше.
Медицинската сестрата зад нея се стрелна, за да я хване, същото опитаха да сторят и родителите ѝ. Но Андреа им махна рязко с ръка и изсъска.
– Не. Не ме докосвайте. – Сестрата я хвана за ръката, а родителите ѝ отстъпиха леко назад. – Ти си ми баща? Сериозно? – Той сведе поглед и промълви.
– Да… – гласът му беше дрезгав. – Много съжалявам, скъпа…
– Спри… – изсъска тя отново. – Повече никакви лъжи, татко. Това е моята сестра, и като се замисля, ти никога не ме подкрепи в търсенето ѝ. Каза ми дори, че вероятно е мъртва. В това ли ти… в това ли се опитваше да ме убедиш? Но аз винаги знаех, че имам сестра. Тя ми подари рисунка и аз я пазих всички тези години, на нея имаше две ръце. Мамо, ти ми каза, че е била моя приятелка, но аз си спомнях и знаех, че това не е така. През цялото това време сте се опитвали да погребете Ели. Значи ето защо не можех да си я спомня, разделили сте ни. Мислех си… – тя затвори очи и поклати глава. – Не… и брат ѝ… Бях убедена, че той я е взел от нас. Ти ми каза, че си знаел, за жестокото отношение. Но то не е идвало от него… а е било от страна на майка ни. А ти ме остави да мисля, че е бил той.
Тя погледна баща си, сякаш беше забил кама в гърбът ѝ. В мен се зароди съчувствие, тя се чувстваше предадена и имаше право да бъде ядосана. – Това все пак е нейният баща, беше нейна плът и кръв. Аз бих дал всичко, за да разбера кой е моят. Не… бих дала всичко, само за да си върна Ей-Джей, поне за пет минути. – Прочиствайки гърлото си и виждайки, че всички очи са вперени в мен, аз попитах.
– Тя жива ли е още?
– О, не… – измърмори съпругата. А той поклати глава с паника в очите.
– Не, не. Няма да ти позволя да я търсиш.
Така значи… беше жива.
– Тя все още ли е там? – Майката на Андреа пребледня още повече. Покри с ръка гърдите си и се обърна рязко към съпруга си.
– Едуард, те не могат… – той хвана ръката ѝ, успокоявайки я, и ме погледна.
– Млада госпожице, не можеш да започнете да я търсиш. Кора, тогава беше злобна и опасна майка за теб. Побиват ме тръпки само при мисълта за това какво ще ти направи сега, ако се докопаше до теб.
– Или до мен, искаш да кажеш… – Андреа се придвижи напред и застана до мен и стисна одеялото още по-здраво. – Искаш да кажеш татко, ако майка ми ме хване в ноктите си ли? Или те е страх за парите ти, татко. Ти имаш пари… аз имам наследство. Как би се почувствал, ако всичко това бъде пропиляно? Всичко, което си спечелили през целия си живот, изведнъж изчезне? Как би те накарало да се почувстваш? – Тя повдигна брадичка, а устните ѝ затрепериха. От думите ѝ звучеше отвращение. – Ще те ядоса ли, ако го направя? Ако дам на майка си парите, които си спечелил. Прилича ли ти на истината, която ти ми открадна на мен? Моята сестра… Би ли могъл… – тя се олюля и започна да пада. Майка ѝ се втурна напред за да я хване.
– Андреа.
– Не…
Тя отмести ръката си от нея, но отново залитна. Беше толкова слаба, сестрата се втурна да я подкрепи от другата ѝ страна, а аз я прегърнах, опитвайки се да да я удържа. Но не успяхме да я задържим. Андреа падна на пода с трясък, а главата ѝ се удари в плочките. Беше силен, мощен удар, от който самата аз се почувствах зле.
– Анди! – възкликна майка ѝ и падна на колене до нея.
Други от медицинският персонал засуетиха около нея, а аз отстъпих назад. Качиха Андреа на количка и я закараха надолу по коридора. Майка й ги последва, притискайки одеялото на Анди до гърдите си. Останахме само баща й и аз. Той се втренчи право в мен, аз се подготвих, но не видях дори и капка зло в очите му. Помислих, че той би ме обвинил, точно както го направи жена му. Видях в очите й да проблясва обвинение, преди да затича след количката с Андреа. Но не и в неговите, те бяха изпълнени с тъга. Гърдите ми в миг изтръпнаха, и усетих буцата в гърлото си.
– Винаги съм знаел, че е грешно да лъжа Анди… – каза той спокойно. – Истината щеше да излезе наяве рано или късно. Знаех го, особено след като усетих, че бе убедена, че има сестра и впусна да те издирва. В този ден тя ни каза, че ще пропусне един семестър в университета, за да те намери… това беше денят, в който дойде краят на лъжите ми. Беше само въпрос на време, тя да те намери. Това беше няколко години назад, тогава си мислех, че имам достатъчно време, за да се приготвя какво щях да ти кажа. Но ето те сега тук… – той въздъхна дълбоко. – И все още нямам представа какво бих могъл да ти кажи, и какво да направя за да поправя всичко случило се. Съжалявам, Ели.
– Ема… – измърморих аз.
– Какво?
– Ема… – прочистих гърлото си и повторих. – Казвам се Ема.
– Ах… ясно. Да, Ема… – той се опита да ми се усмихне. – Това е прекрасно име също.
Да прекрасно. – Нямах думи, с които да опиша всичко случващо се в този момент, най-малко името ми, но това беше името, което ми бе дал Ей-Джей. Това беше име, което ще запазя, независимо от всичко.
– Ема! – Тереза ми махна от асансьора. Тя се намръщи, докато се приближи, изучавайки с поглед бащата на Андреа. Застана до мен и попита.
– Намери ли я?
Насилих се да кимна. – Изглеждайте нормално. Дръж се както обикновено. Може би тогава всичко ще бъде наред? – Но беше лъжа, за мен нищо не беше нормално. Явно трябваше вече да свикна с това. Никога да не се надявам на нормален живот. Може би тогава щеше всичко да е наред. Но не, нямаше начин. Погледнах отново към бащата на Андреа. Той ме потупа по ръката, преди да се обърне.
– Грижи се за теб, за всички… Ема. Пази се. – След това се обърна и тръгна към съпругата си и дъщеря си.
– Хей… – Тереза застана точно пред мен. Тя се усмихна, а в очите й видях въпроси. – Добре ли си? Кой беше този?
– Кой беше това… никой. Добре ли бях… ще се оправя. – Тя се намръщи.
– А?
– Нищо… – хванах я за ръката, тръгвайки към асансьора. – Аз просто искам да си ида у дома. – Когато влязохме в асансьора, тя ме прегърна и ме целуна по бузата.
– Радвам се, че си добре, Ема. Липсваше ми – тя погали лицето ми с ръка и притисна главата ми към рамото си. – Заслужаваш дълга ваканция, след целия ад, през който премина. Само си помисли за всички тренировки по стрелба и винени партита, които пропуснахме заради цялата тази история. Аз изстенах и промълвих.
– Ще ми отнеме цяла година, за да се възстановя от това. – Тя се засмя, и ме погледна.
– О, Емс… и всичко това заради Картър. Той ще трябва да ти помогне с възстановяването, от което ще имаш нужда. А сега да се прибираме. Имаме доста винени вечери, които трябва да компенсираме.
Едва не се разсмях. – Да… да, имаме. Само да приключи всичко това.
Картър все още беше в полицията, след като намерих Питър и Дрейк в болницата, аз се върнах с тях. Питър ми предложи да изчакаме моите приятели, за да не бъда сама. Той и Дрейк трябваше да отидат на разпит в полицията и не искаха да оставам сама. Така че, когато пристигнахме в къщата на Ноа, Аманда хвърли палтото си и отиде в кухнята. Аз спрях в коридора, за да се обадя на Картър, за всеки случай, но Тереза се провикна от кухнята.
– Хайде, Ема! Идвай тук бързо. Искаме да пием за теб… ела.
– Тост… тост.
Ноа мина покрай мен и отиде право до хладилника. Аманда вече държеше бутилка вино и ми направи знак с вежди. Тереза взе от шкафа пет чаши и се приближи към масата. Аз несъзнателно преброих чашите, когато Брайън се появи изневиделица и влезе също в кухнята при останалите. Той се облегна на масата дръпна яката си, и пъхна ръка в джоба си, очите му срещнаха моите, и бързо прескочиха на Аманда. Изглеждаше доволен.
– Не… – каза Ноа, привличайки вниманието ми, докато затваряше вратата на хладилник, с бутилка ром в едната ръка и две бутилки бира в другата. Той бутна една от бутилките с бира по масата към Брайън, който я улови и я вдигна към него за поздрав. Ноа кимна в отговор, след което постави рома пред Аманда и Тереза. Тереза го погледна учудено, повдигайки вежди.
– Ъъъ… какво?
Той взе бутилката вино от Аманда, усмихвайки се многозначително и я прибра обратно в хладилника. С бирата си в ръка той се обърна към мен, вдигна бутилката във въздуха и извика.
– Днес без никакво вино, дами. Ще пиете силно питие, защото днес… – той ме погледна отново и се усмихна. – Празнуваме това че един от нас се върна у дома.
– Какво? – Усетих как сълзите започнаха да се стичат от очите ми. – Какво искаш да кажеш?
Усмивка бавно се разля по лицето на Тереза и тя сграбчи кутия със сок, напълни три чаши. Веднага щом Тереза напълни чашите със сок, Аманда ги допълни с ром. Ноа изчака и трите да вземем по чаша. Той ме посочи с ръката в която държеше бутилката с бира и каза.
– Хайде, вдигни тост. Това е за теб, нали знаеш. – Усетих как лицето ми пламна.
– Какво правите, хора? – Измрънках и погледнах към Аманда.
– Сестра ни е вкъщи. Върна се… – погледнах към Аманда. Тя го каза толкова нежно и изразително, сякаш бе факт. Сякаш тя казваше нещо, което всички знаехме. Поех си дъх.
Не знаех. Аз не… – осмислих това което тя каза и сякаш го почувствах. – Но аз винаги съм го правила със страх да не би да ме изоставят. Заради Картър… заради този кого обичам. Страхувах се, че някой ден ще ми обърнат гръб.
– Напълно съм съгласна с това. – Тереза изглеждаше така, сякаш избухна от радост. Тя започна леко да подскача на място, чакайки да вдигна своята чаша. – Хайде, Емс… ти отново си при нас и си в безопасност. Сестра ти също е в безопасност и хей… имаш сестра, истинска кръвна сестра. Уау… това е невероятно. Не ме разбирай погрешно, не искам да знам как всичко това се случи, защото, нали знаеш… – тя намигна в посока на Браян. – Но ти си у дома вече, жива… и ни липсваше много… по дяволите.
Не можах повече да сдържам сълзите си. Една сълза се търкулна по бузата ми след нея друга, не можах да ги спра. Опитах се да преглътна емоциите си и да се усмихна, но не се получи, усмивката ми бе лишена от емоции.
– Вие, момчета… благодаря ви. – Аз не можах да кажа нищо, думите не искаха да излизат. Наистина се почувствах приета от тях, без значение какво се бе случило или какво се случва. Изтрих няколко сълзи и се опитах да продължа.
– Нямате представа колко много означава това за мен момичета. – Тереза се намръщи.
– Защото пием ром вместо вино?
– Обичаме те, Ема. – Отново усетих нежност от думите на Аманда. Когато се обърнах, за да я видя, тя улови погледа ми и продължи нежно да ми се усмихвам. Погледна към Брайън, после отново към мен и усмивката ѝ стана още по-широка. Знаех какво се опитваше да ми предаде. Не е важното какво се случи, важното е, че бяхме семейство. Кимнах и след това сълзите ми потекоха отново и не можах да спра да плача.
– О, Ема. – Тереза заобиколи ъгъла, приближи се и ме прегърна с чаша в ръка. Аманда се засмя и се присъедини към нас, също с чашата си.
– Чакай… – вдигна чашата си Тереза. – Всички трябва отпием по глътка.
– Какво? – Аманда я изгледа намръщено.
– Сериозна съм… знам, че звучи глупаво. Тук всичко сме объркали, но нека опитаме. Може да е нещо ново, като връзка, сестринско пиене на напитки. Ако не друго, поне заедно ще изглеждаме тъпо.
– О, боже… – завъртя очи Аманда.
– Забрави… – стрелна я с поглед Тереза и се опита да не се усмихне. – Сега, да пием, жено… – тя се надигна на пръсти и протегна чашата си. Аманда и аз направихме същото. Устните ми едва докоснаха чашата но опитах. Аманда се изкикоти и започна да се смее, подскачайки нагоре и надолу. Тя ме подбутна леко и закачливо.
– Хей… – казах аз. Устните ми отново докоснаха чашата и се опитах да отпия. Усетих за секунда вкуса и после пресуших чашата си. – Боже мой… какво е това – Затворих очи и се засмях, с едно око погледнах към Аманда и Тереза, и видях, че са в същото състояние. Ноа и Брайън се изправиха с празни чаши в ръка. Трите момичета се спогледаха и като една тръгнахме към момчетата. Тереза посегна към бирата на Ноа, но той я вдигна високо извън нейния обхват. Вместо да настоява, тя се стрелна към хладилника и извади бутилка шампанско. Очите на Ноа се разшириха, щом видя какво бе грабнала тя и той започна да се отдръпва. Тя размаха бутилката пред себе си като я разклати нагоре-надолу.
– Тереза…
– Ти си го изпроси! – Извика тя. – Сега ще видиш, Ноа.
Аманда и Браян също се боричкаха и аз се отдръпнах леко назад, за да погледна двете двойки. Гледайки как Тереза се опитва да отвори шампанското, Аманда взе бирата на приятеля си и грабна рома.
– Чакай… – извиках аз.
– Добра идея. – Тя остави шишето обратно и грабна кутията със сок. Вместо да го разтърси като Тереза, тя се качи на плота. Браян просто стоеше отстрани, оставяйки я. Той поклати глава и се ухили. Когато видя, че гледам, той вдигна ръце и ги разтърси.
– Какво правиш? – Попитах аз. След това той се обърна, хвана я през кръста и я свали. Придърпа я към себе си. Аманда извика и се разсмя, беше във възторг. Беше щастлива, когато се обърна, аз видях, че бе искрено щастлива.
Добре… – топли емоции потекоха през тялото ми. Всичко, което направих, си струваше. Да ги изоставя, да се скрия при Картър, всичко си заслужаваше. В този момент усетих телефона в джоба си. Измъкнах се тихо, поглеждайки през рамото си видях, как Браян се наведе, гъделичка Аманда и ме погледна. Разменихме си погледи. Не бях сигурна какво бе съобщението му, но той ми кимна и започна отново да гъделичкайки Аманда. Той я разсея, за да мога да си тръгна. Стигнах до входната врата, където можех да прочета съобщението.
[– Хората ми те чакат отдолу.]
Намръщих се. Не разпознах този номер. – Картър? – след секунда телефонът ми отново иззвъня.
[– Аз съм Коул. Картър е на път за тук.]
За момент се взрях в съобщението. Беше странно. – Защо той не…
– Това Картър ли беше? – Брайън стоеше зад мен, главата му беше наведена настрани, а ръцете в джобовете. Погледнах го изненадано, а той наклони глава напред, посочвайки телефона ми. – Знам, че има малко неща, които могат да те откъснат от Аманда и Тереза?
Присвих очи. – Какво има предвид с това? – Той направи крачка назад и вдигна ръце.
– Отново. Леле… – той се почеса зад ухото. – Мога да се разправя със сериен убиец, но ти… ти ме плашиш до смърт.
Аз? – Гледах го недоумяващо а
– Аз просто… – той затвори очи и вдигна глава назад. Тогава той изстена се взря в тавана за секунда. – По дяволите… сега какво? Заради теб ще пропусна всичко.
Чувах как Аманда и Тереза се смеят в кухнята. Каквито и чувства да имах, трябваше да ги оставя настрана. Аз посочи към тях и казах.
– Този звук… – той ме погледна намръщен. В този момент Аманда отново се засмя. – Точно там… – казах аз. – Щастлива е.
– Заради теб… – измърмори той. Аз поклатих глава.
– Не, заради теб е. И да, мразя това, че си ченге. Ти знаеш защо, всички знаем. Но тя те обича, а аз обичам нея и това е най-важното.
– Да… – измърмори той. – Аз не съм като нормалните хора, Ема. Мога да чета между редовете, тя е щастлива ти си щастлива, защото тя е щастлива, но аз съм ченге. Аз съм с нея. Ти си с престъпник. И знам, че ти мислиш да се отдалечиш, трябва да го направиш. Разбирам, наистина. Картър Рид е на първо място, без значение как се опитваме да го кажем, за да звучеше привлекателно, изводът е…
Нямам нужда да казваш това. Казах го и за двама ни. – ти си ченге…
– Да… ченге съм.
– Но тя не изглежда така, когато тя е с мен… – казах му. Той се намръщи.
– Какво имаш предвид?
– Знаеш какво имам предвид. Ти си… аз я обичам като сестра. Но ти ще бъдеш нейното семейство. Не аз. – Вдигнах телефона. – Имам семейство, което ме чака. Трябва да тръгвам.
– Браян! Още ли е в банята? – обади се Тереза от кухнята.
Тръгнах без да се сбогувам, отново. Стори ми се лоша идея, да се сбогувам с тях отново? Те може би нямаше да разберат. А и не знаех как да го обясня, но знаех, че беше правилно. Така трябваше да бъде. Аманда беше щастлива. Поради тази причина това означаваше, че сега аз трябваше да напусне.
– Те няма да разберат защо си тръгвам отново… – прошепнах дрезгаво.
– Ще разберат. – Каза той. Аз издържах на погледа му, но в гърлото ми се заформи буца. – Те просто не искат да си го признаят, но знаят защо. Те също биха го направили.
– Утешавам се от причината, поради която заминавам… – изпратих му тъжна усмивка. – Тук трябваше да има ирония. – Той се засмя.
– Щеше да ги оставиш, независимо дали бях тук или не. Аманда и Тереза говорят много за теб. Бих искал да мисля, че аз имам доста добра представа какъв човек си и ти. И без значение от всичко, ти би си тръгнала заради тях, защото знаеш, че колкото по-малко си с тях, толкова по-малко са въвлечени в този живот.
Той беше прав. Отново усетих как по лицето ми се стичаха сълзи, но трябваше да си тръгна. Нямах думи, а и не мислех, че мога да кажа каквото и да било, затова се обърнах и си тръгнах. Не знам как се насилих да сляза по стълбите и да седна в чакащата ме кола. Качих се вътре и наведох глава. И вече не можех да сдържам сълзите си.

Назад към част 21                                                                   Напред към част 23

ГЛАВА 20

* ЕМА *

– Питър и Дрейк са я намерили. – Тези думи се запечата в главата ми и ми внушиха надежда. – Тя беше жива. Трябваше да бъде. Готов съм да тръгна с тях, да се бия заедно с тях, но Картър не беше доволен от това.
Питър беше ранен, докато са бягали. Те щяха да се прегрупират, а аз трябваше да остана и да се погрижа за раната на Питър. Първоначално отказах, но видях предупреждение в очите на Картър. Той каза, че ако не го направя, ще ме заключи в банята, и ако се опитам да избягам ме заплаши, че последствията няма да са най-много добри. Казах му, че ще остана. И ще лекувам раната на Питър. Той точно това искаше да чуе. Ето защо това и му казах.
И след, като видях, че куршумът бе минал точно през рамото на Питър, и като приключих с лечението на раната му, обмислих следващите си действия.
Бях забелязала по рано парче кабел на пода в кухнята, взех го и се наведох прекарах през държачите на колана, на панталоните на Петър, завързвайки го здраво за стола, на който седеше. Това бе малко вероятно да го спре, но поне щеше да ми даде елемента на изненада и това бе всичко, от което имах нужда. Изчаках още секунда, но той не обърна внимание. – Сега или никога.
– Питър…
Прикрепих края на превръзката на раната му и отстъпих назад. Той постави пистолета си на стойката зад нас. Знаех какво да правя, но не го направих. Все пак не видях друг начин да го заобиколя, и след като взех решение, отстъпих назад. Той прегледа превръзката си, когато аз направих още една крачка назад и протегнах ръка зад себе си, хващайки пистолета с пръсти.
– Хм? – Той вдигна глава да погледне. – Какво каза, Ем? – И ме видя, за миг той застина недоумяващо. Аз затаих дъх, той не знаеше какво се мъти в главата ми, но просто видя напрегнатата ми челюст и решителността в очите ми. И това ме издаде. – Не, Ема… – поклати глава той. – Нека се оправят те с това. Така ще бъде по-добре.
Не. – Тревожността ми се бе увеличила, откакто той се върна. – Питър беше ранен. Дрейк е заловен. Картър и Майкъл тръгнаха да го спасяват, но нещо не е наред. Защо са го пуснали да избяга? Защо сега? Това е капан… Картър също го знае. Разбрах го по погледа му, с който ме погледна преди да излезе. Но той трябваше да иде, длъжен беше, те имаха един от хората му. Дрейк сега бе за нас като семейство. Трябваше да отиде… както и аз трябва. Длъжна съм, заради Картър…
– Не, Питър… – ти не ме разбра. – Къде са те? – Щях да отида там. Той примижа и аз видях изражението му, че няма оръжието му. Той си спомни къде е и знаеше, че съм го взела. Като поставих ръката си зад себе си докато се движех назад, бях вече извън неговият обсег.
– Ема, сериозно говоря. Не можеш да ги следваш. – Погледът му беше прикован в пистолета в ръката ми.
– Добре… – явно ще трябва да се надлъгваме. Нека го направим по този начин. -Оставих пистолета настрана и вдигнах ръка, залъгвайки го за намеренията ми. – Добре… няма да отида, но все пак искам да знам къде са те. Трябва да знам… – а ти дори не подозираш за „изненадата“ зад себе с. – На която разчитах.
Погледът му се съсредоточи върху оръжието. – Той обмисля ситуацията. Надявам се, че мислите му се движат в правилната посока. Дали ще бъде болезнено? Той може да грабне пистолета по-бързо от мен. Оглежда ме от глава до пети и повдигна вежда. О да… бях по-малка от него, а той е по-бърз от мен. Ако направя нещо сега, той ще вземе пистолет и ще ме хване. Лесно… Имам нужда да мисли, че всичко е свършило. – Вдигнах отново ръце.
– Добре… няма да ходя, обещавам. Просто ми кажи къде са? Кажи ми Питър, в случай, че нещо се случи. За да мога да се обадя на някого, може би на Коул. Мога да го изпратя там. – Просто… моля те, господи, кажи ми.
– Къде са те? Ема, ако ти кажа…
– Няма да отида… – измърморих аз и се отдръпнах още малко от пистолета. – Обещавам ти, но трябва да знам къде са отишли. – Притиснах ръка към корема си и продължих. – Нещо не е наред, Питър. Ти беше при тях и те ти позволиха да избягаш. Не си се борил, за да избягаш… те са ти позволили. – Защо просто не ми кажеш, по дяволите!? – Помисли добре за това, Питър.
– Ема, аз… – той замръзна и се замисли.
Той знаеше, че съм права. Можех да го видя в очите му, как навързва всички обстоятелства заедно. Той щеше да ми каже, аз почти можех да видя отговора да се върти на върха на езика му. Пристъпих напред, с вдигнати ръце, сякаш за да мога да издърпам отговорът му. След това, като посочи пистолета си, започна да се изправя.
– Добре, само ми дай… – креснах аз в същият момент.
– Просто ми кажи! По дяволите! – Зашеметен и уплашен, той се облегна назад. Гледайки ме с умоляващ поглед.
– На кръстовището на 16-та и 1-ва Bizzaleen Road. Това е… – това беше достатъчно. Обърнах се, грабнах пистолета му и се обърнах към него. Очите му бяха широко отворени от изненада. Той се опита да стане но нещо го спря, кабелът сработи и го дръпна надолу. Той нервно започна да се върти в недоумение. Само успя да звика.
– Какво…
В следващият момент го ударих в лицето с приклада на пистолета, колкото сила имах. Той се просна по гръб на стола. Трябваше явно да го ударя още веднъж, затова отстъпих и се хвърлих към него нанасяйки му нов удар, отскочих във въздуха насочвайки цялата тежест на тялото ми върху пистолет. И го ударих по главата, тялото му се отпусна, аз го хванах преди да падне от стола. Задържах главата му и се опитах да забавя падането, за да не пострада. Не беше лесно, но малко смекчих ударът в пода. Всичко свърши, Питър беше в безсъзнание, но в безопасност. Бях готова да тръгвам, не изгубих нито секунда. Грабнах друг пистолет и го пъхнах вътре в джоба си, в другия сложих електрошока си. – Оръжия, оръжия, оръжие. – Насилих да мисля ясно, но почти чух спешните инструкции на Картър в главата си. – Била съм в опасност… била съм момиче. В неизгодно положение, което означаваше, че имам нужда да изравня силите, което означава да взема възможно най-много оръжия. По дяволите Картър… – грабнах друго въже и го увих около глезена си, закрепвайки там трети пистолет. Направих същото на кръста си, дърпайки тениската си отгоре, за да покрие издутината.
Имах четири пистолета, електрошоков пистолет и намерих също чифт ножове с кожени калъфи. Тях сложих през главата с презрамките им. Приличаха повече на нестандартни портфейли. Всичко е готово, трябваше да тръгвам.
Взех собствената си кола и когато стигнах до мястото, което Питър спомена, я паркирах и тръгнах бързо по тротоара. Сигурно съм била зрелище отстрани но не ми пукаше. Да отида там възможно най-скоро и да се промъкна незабелязано беше целият ми план.
Промъкни се. Помогни, с каквото можеш. Изведи Картър жив и здрав. Това е всичко, което трябва да сториш Ема…
Когато пристигнах в близост видях, че входната врата беше отворена. Тя явно бе разбита, но наблизо нямаше нито един пазач, така че влязох вътре. И тогава чух изстрелите. Прозвучаха от задната част на къщата. Тръгнах натам, проправяйки си път из къщата между разхвърляните мебели, разбитите врати и прозорци и прекрачвайки множеството телата, и оглеждайки стаята след стая. Не знаех кой или къде ще се появи, нито дали Картър, Майкъл или Дрейк са в задната част на къщата. Вървях бързо през първия етаж, намирах само трупове. Повечето с рани в гърдите, имаше също неколцина с дупки от куршуми в главите си, но на всички лицата им бяха застинали с ужасено, мъртвешко изражение. Борех се с всички сили с нарастващият страх и ужас в мен. Не исках да ги броя, не можех. Знаех, че Картър ги е убил всичките. Качих се на втория етаж и до мен достигнаха едва доловими стенания. Един от мъжете там на пода беше още жив. Придвижвах се от стая в стая, аз отнемах оръжията им или ги захвърлях извън обсега им. За да не можеха да протегнат ръка и да ме застрелят в гърба. Накрая изхвърлих всички пистолети в банята и я заключих, за да не могат да се доберат до тях. Оставаше да проверя още една стая, преди да успея сляза по стълбите и да разгледам задната част на къщата. Върнах се в коридора и спрях пред вратата, първо видях краката ѝ. Тя беше без обувки, пръстите ѝ бяха подути и окървавени, но знаех, че е тя. Усещайки това, аз бутнах полуотворената вратата. Очите ми срещнаха моята сестра, привързана за стол. Тя седеше наведена напред, краката ѝ бяха разтворени, тя би паднала ако не беше вързана за стол и ако столът не беше прикрепен към голямото легло отзад. Дори без да я докосвам разбрах, че е безсъзнание.
Поне не е мъртва. Слава богу…
Задържайки дъха си, се приближих. Буквално се прокрадвах наоколо, сърцето ми биеше лудо, въпреки че нямаше никой наоколо, който можеше да ме сграбчи и бяхме само тя и аз.
Боже мой. Бъди жива… бъди жива. Моля те, бъди жива… – Тихо се молех приближавайки се към нея. Видях косата ѝ, цялата оплетена и в кръв, имаше синкаво-черни синини по цялото ѝ тяло, скъсана риза и панталон. Аз протегнах ръка към нея.
Но какво правя? Как те кара да се чувстваш онази, която беше измъчвана, защото зае мястото ти? Не… – изгоних тези мисли от съзнанието си и докосна главата си с пръсти. Докоснах я и задържах дъха си отново. Тя не реагира. Затворих очи, плачех тихо, притиснах пръсти към врата ѝ, за да проверя пулса. Отначало не почувствах нищо и разтворих уста в мълчаливо ридание. Но тогава усетих слаб пулс. И още веднъж, и още веднъж. Едва не припаднах. – О боже… имаше пулс. Тя е жива.
– Андреа… – прошепнах.
Наведох се към краката ѝ, открих въжето което я държеше в плен. Ръцете ѝ бяха вързани с тиксо. Трябваше да го отрежа. – Ножици… -Огледах стаята, но не видях нищо. На една от стените имаше самотен скрин с отворени чекмеджета, а в тях нямаше нищо. Погледна към леглото. И там нищо, чаршафите бяха смъкнати и се търкаляха на пода. В килера имаше само две празни закачалки. – Нищо… дори не можех да освободя сестра си, по дяволите. – Докато отчаяно се лутах вътре в стаята, коженият калъф удари ръката ми. Чух звука на ножове. Проклинайки глупостта си, аз се втурнах към нея и застанах на колене. Извадих ножа и започнах да режа тиксото.
– Андреа… Андреа… Андреа. Моля те… Андреа… Андреа… Андреа. Събуди се…
С ножа отрязах последното парче лента и тя падна на пода. Аз подскочих назад. – О господи… направих ли ѝ нещо лошо? – Когато изведнъж тя се събуди. Съвземайки се, тя се претърколи на една страна, а аз направих още крачка назад, притискайки към стомаха си ръката стискаща ножа. Можех само да чакам и да гледам нейната реакция. Тя отвори очи и погледна през стаята, след което рязко се изправи. Нейните очи бяха диви, а устата ѝ се разтвори, когато ме видя.
– Ема? – Въздъхна тя. Аз коленичих до нея.
– Добре ли си, Андреа?
– Какво…
Някъде от къщата се разнесе смразяващ вик. И двете подскочихме нагоре от уплаха. Тя каза.
– Кой…
– Хайде… – дадох й знак да стане. – Трябва да тръгваме Андреа. Сега…
– Хъм… – но тя просто протегна ръка. Краката ѝ трепереха, затова хванах ръката ѝ, за да я придържам в равновесие. Викът прозвуча отново.
– Какво… кой беше това?
Не човек. Поне не приличаше на човек. – Пронизителен писък буквално смрази вътрешността ми. Аз само поклатих глава.
– Трябва да тръгваме… сега. – Казах отново аз.
– Добре… – стисна ме тя за ръката. – Добре. Благодаря ти, Ема. Благодаря ти…
Вината беше моя. – Но не можах да ѝ кажа нищо. Аз, стиснах също ръката ѝ, а с другата държейки я здраво за рамото. Заедно, бавно, започнахме да слизаме по стълбите. Тя посочи напред.
– През кухнята. Има заден изход. – Аз кимнах.
Докато отивахме към кухнята, надникнах първо и се уверих, че сме сами и след това влязохме вътре. Трябваше да отида първа, за всеки случай ако има някой там. За разлика от нея, аз мога да отвърна на удара, но за наше щастие там нямаше никой. Вратата до печката беше изтръгната от пантите. Там видях малък проход и извиках Андреа, а тя изтича след мен. С готов пистолет аз се втурна се напред, тя хвана гърба на тениската ми и хукна след мен. Писъците идваха оттам. Те бяха там. Стъпка по стъпка, ние предпазливо вървяхме напред. Проходът беше малък и тесен. Видях проблясъци на светлини. Проходът водеше към скрито от чужди очи място. Повече писъци не чухме.
– Не! Аааааа… – оттам долитаха и други звуци, но изстрелите ги спряха. Каквото и да беше долу или кой, те убиваха крещящи хора.
– Ти д… – чу се още един изстрел. Мъжът млъкна.
– Ема… – прошепна Андреа. – Трябва да се махаме оттук.
Картър е долу. – Поклатих глава.
– Не.
– Ема… – тя ме дръпна отново. – Ти не разбираш. Тези хора…
Бам!
И двете подскочихме. Този изстрел беше толкова близо и оглушителният му звук отекна в главите ни като в тъпан. Държейки ръка до ухото си, пристъпих през отворената врата. Тогава сърцето ми отново се сви. Някакъв мъж беше пред мен и държеше насочен пистолета си към Картър. Дрейк лежеше на пода, кръв шуртеше от раните му. Аз погледнах тялото, ранен бе в рамото. Надявах се куршумът да е излязъл както у Питър. Картър ме видя, но веднага погледна настрани. Беше въпрос на живот и смърт. Отскубнах ръката на Андреа от тениската си и се приведох напред. Осъзнавайки, че я оставям, тя поклати глава. Но трябваше да го направя, нямаше друг начин. Тя трябваше да остане там, затова ѝ направих жест, и след това вдигнах пръст към устните си. Изглеждаше, че разбираше какво щях да направя.
– Не мърдай… – каза човекът на Картър. Той държеше уверено пистолета си, пристъпи по-близо до него. Направи две стъпки, гърбът и раменете му бяха напрегнати, беше нервен и изглеждаше леко неадекватен. По всяко време, той можеше да стреля, а аз не можех да допусна това да се случи. Бавно се прокраднах в стаята и вдигнах пистолета си. Протегнах ръце и се прицелих внимателно. Сега вече Картър ме гледаше, погледът му трепна. Не знам защо, тогава аз казах.
– Хвърли оръжието. – Мъжът веднага се напрегна. Той започна леко да се обръща. А аз продължих напред към него. – Хвърли. Пистолета. Живо… – насочих пистолета право към сърцето му, а моето биеше толкова силно, че едва чувах думите си. – Хвърли го. Сега.
– Ема… – каза Картър. Нищо не чух. Пулсът ми се ускори, оглушавайки ме. Човекът все още не направеше това, което казах и аз посочих с глава към пода.
– Хвърли го. Живо. – Той не го хвърли, обърна се, насочвайки пистолета си право към мен. Тогава последва същински ад. Докато отместваше пистолета от Картър, аз сякаш чух командата на му.
Залегни! – Хвърлих се на пода. Човекът се поколеба, гледайки като онемял на Андреа зад мен. Обърнах се и ѝ извиках.
– Залегни! – Тя ахна и падна на пода.
В същия момент Картър връхлетя върху него. Като изви ръката му, той изби пистолета и го удари с лакът в главата. Мъжът се строполи на пода претъркулвайки се буквално в краката ми, някой друг изтича в стаята. Стрелецът падайки, извади втори пистолет. Разпознах Майкъл, а стрелецът се канеше да го застреля.
Бам!
Стрелецът се строполи. Пистолетът падна от ръката му, а някой полетя през стаята и застана над него, държейки пистолет в двете си ръце, беше Картър. Той го застреля, бяхме в безопасност. Гърлото ми се сви в спазъм. Изпитах облекчение, ужас и радост, едновременно. Паднах на пода, а Картър ме вдигна и ме прегърна, полагайки глава на рамото ми.
– Боже мой… – той трепереше, прегръщайки ме. – Боже мой… – той конвулсивно погали косата ми. – Жива си… слава Богу. – Бях жива, както и Андреа, Питър, Дрейк, Майкъл. И Картър също. Облегнах се назад, обхванах лицето му с ръце.
– Обичам те толкова много.
Лицето му беше мокро от сълзи. Той притисна устни към челото ми и после към устните ми. Не ме интересуваше какво ще стане след това. Картър беше в безопасност. Всички бяхме в безопасност.

Назад към част 20                                                                  Напред към част 22

ГЛАВА 19

* КАРТЪР *

Щом влязох в къщата, чух, че Ема беше във фитнеса. Майкъл беше в кухнята и миеше чинии. Не се поздравихме, освободих се от кобура с пистолета ми поставяйки ги върху масата, минах покрай него и се отправих по коридора към залата. Когато стигнах до вратите на фитнеса, чух леки удари, тя ударяше боксовата круша. Беше леко приведена, с ръце вдигнати до лицето си, изглеждаше страховито. Но щом удареше боксовата круша, цялата ѝ свирепост изчезваше моментално. Крушата не помръдваше и сантиметър.
– Използвай цялото си тяло… – измърморих строго.
– Да… но явно тяло ми е неспособно. – Тя свали ръце разочаровано. – Преживях бомба, и потенциално отвличане, но въпреки всичко което преживях, тялото ми е слабо и го мразя. Направо е ужасно, затова трябва да го укрепя тук… – тя вдигна ръце и хвана главата си. – Разбита съм, Картър… не мога да го преживея отново.
– И си мислиш, че блъскането на крушата ще ти помогне с това?
– Не, но седенето и решаването на судоку също надали ще ми е от голяма полза. Така поне се опитвам и не съм се оставила на божията милост. – Тя отново се обърна и погледна крушата. – Ако не друго, то ще помогне на тялото ми и на умът ми.
– Ема… – влязох вътре и затворих вратата. – Ти имаш нужда от почивка. – Тя ми хвърли бесен поглед.
– Ти не почиваш…
Защото не мога… защото няма време за губене.
– Ема…
– Да се спра… – тя поклати глава и извърна поглед и отново зае позиция. Вдигна ръцете, разкрачи леко крака, раменете й се отпуснаха назад. – Точно сега съм напълно безполезна, така че трябва да го направя. Поне ме кара да се чувствам полезна.
– Ема, трябва да си починеш. Направи го и ще видиш, че това отново ще укрепи ума ти и ще си възвърнеш формата.
– Не… – изкрещя тя и затвори очи, изглеждаше изтощена, беше като бледо копие на самата себе си. – Ти не разбираш. Аз… по дяволите Картър. Те ми я отнеха… и аз не можах… – лицето ѝ се изкриви от болка. Изглеждаше сякаш бе в агония. – Те взеха сестра ми, заради мен… и аз не можах да направя нищо… по дяволите, Картър. Нищичко не направих… – замахна назад и с диво движение удари крушата. – Сестра ми… заради мен. – Тя замахна с ръката си към нея самата, прицелвайки се в лицето си.
Сграбчих я, притиснах я с гръб към себе си и обездвижих ръцете ѝ. Тя поклати глава, погледна надолу към ръката си, косата ѝ бе разрошена, а лицето и се зачерви от удара. В следващия миг тя избухна в отвратителен истеричен смях и същевременно от очите ѝ потекоха сълзи. След като не успя да се освободи тя се наведе, а смехът и взе да затихва отстъпвайки ред на неконтролируем плач, горещите огромни сълзи се стичаха по лицето ѝ, мокрейки тениската с която бе облечена, и стигаха чак до ръцете ми.
– Ема… – тя погледна нагоре.
– Нещастна съм, Картър. Те я измъчват заради мен…
– Не…
– Да… да, заради мен.
– Не, Ема… не. – Стиснах я по силно и я придърпах още по-близо. Те измъчват нея заради мен, защото те обичам и защото знаят, че няма да те дам. Затова… – пулсът ми се ускори. – Обичам я, и полудявам като я гледам така. Тя не трябва да се самообвинява. – Аз съм Ема… всичко това е по моя вина, а не по твоя. Ако искаш да накажеш някого, накажи мен. Трябваше да те пусна да си тръгнеш преди година… – очите ѝ трепнаха разтвориха се широко, тя се изправи на пръсти точно пред мен.
– Не.
– Но не можах, Ема. – Смекчих тона си и промълвих отново . – Аз не можах… съжалявам. Не можах да те пусна.
– Не, Картър… – прошепна тя, поклащайки глава. – Не… Ти не можеш да говориш така.
– Това е истината…
– Не, Картър. Обичам те… но това е по моя вина…
– Спри… по дяволите! – Извиках аз. Тя продължаваше да се самонаранява. Видях болката, която проблесна в очите ѝ, докато хвърляше цялата вина върху самата себе си. – Тя ти е кръвен роднина и ти трябва, длъжна си да се интересуваш от нея. – Казах, опитвайки се да се успокоя. – Ти можеш да поискаш да я опознаеш, това е съвсем нормално. Точно така, човек трябва да бъде способен да го направи. Но не можеш да се обвиняваш заради мен. Всичко това се дължи на мен Господи, само на мен. Ема… позволено ти е да искаш да имаш семейство. Твоето семейство, това е тя. Аз съм… бях. Аз съм цялата причина, поради която сме в тази бъркотия… защото не можех и не исках да бъда сам. Затова убиха Ей-Джей. Ти беше в безопасност когато бе далеч от мен, отколкото сега, когато си с мен. Не можах да те пусна… и се върнах при мафията. Поради този мой избор, сестра ти беше заловена.
– Картър. – Прошепна тя.
– Спри, Ема… – тя беше сломена. – А аз не успях да предотвратя нищо от това. Всеки ден тя бе все по-разбита… всеки път, когато се прибирах без сестра ѝ. Тя не ядеше. Тя не се грижеше за себе си. И всичко това беше заради мен. – Това е по моя вина. Никога не е било по твоя… Ема.
– Картър.
Тя искаше да се бие. Добре, ще я науча как да се бие. – Посочих крушата.
– Покажи ми стойката си, заеми позиция.
– Какво?
– Покажи ми. Ако бях аз, как щеше да стоиш пред мен?
– Аз… – тя се намръщи и наклони глава настрани. – В какъв смисъл? – Заобиколих крушата, застанах зад нея и накарах Ема да ме нападне.
– Аз съм Бартел. Идвам за теб. Как би ме атакувала? – Тя вдига малките си ръце, вече свити в юмруци.
– Не… – казах аз.
– Какво? -Тя отпусна ръце отново.
– Вдигни ръце отново.
Тя ги вдигна, аз хванах ръцете ѝ, дръпнах я към себе си и я повдигнах. Носейки я, аз направих кръг. Тя не успя да ме удари. Притисках ръцете ѝ , и тя бе като хваната в капан. Единственото ѝ оръжие бяха зъбите. Можеше да ме ухапе, но не можеше да ме убие. След като свалих отново на земята, я попитах.
– Разбра ли какво направи погрешно?
– Освен това което ми каза да направя, ли? – Отвърна тя, плачат и истерията бяха спрели. Борбеният ѝ дух започваше да се връща, бузите ѝ отново поруменяха. Тя пое кратко въздух, за да се успокои, подпря ръце на бедрата си и застана в заплашителна поза. Вдигна брадичка. – Добре… сега, покажи ми какво направих грешно.
Тя ме предизвиква… – усмихнах се едва забележимо аз.
– Ти сгреши това, че стоеше пред мен. Ако вървиш на ръкопашен бой с мъж, особено с някой, който знае как да се биете и по-голям от теб, знай че няма да го победиш. Трябва да му влезеш от отзад, откъм тилът. Така ще можеш да го изненадаш.
– Как да го направя?
– Разсейваш го. – Ема погледна надолу към гърдите си и ги повдигна нагоре.
– С тях ли? Та това си ти… освен да се съблека, не знам как бих могла да те разсея.
– Не мен… – отвръщам с усмивка. – Въпреки че, точно сега, момичетата ти изглеждат особено добре. – Пристегнати със спортния ѝ сутиен, очертавайки се изпод прогизналата от потта тениска, те изглеждаха още по-големи и предизвикателни. Като забеляза, че я зяпам тя изруга.
– Спри с глупостите и ме научи как да се бия.
– Познай и предвиди опонента си. – Почуках се по главата с пръст. – Влез вътре в него. Разбери какво иска той. Информация, внимание, поиграй си с егото му… каквото и да иска, ти трябва да му го дадеш. Тогава ще получиш оръжие което да използваш срещу него. Веднага щом отпусне пистолетът си, му нанасяш съкрушителен удар. Използвайки цялата си тежест върху него и срещу оръжието му. Трябва да осъществиш първия контакт възможно най-ефективно. След контраатаката ти, той трябва да е в безсъзнание или минимум да е зашеметен. Защото ако нямаш пистолет, след това той ще те хване, със сигурност. Затова запомни, бистър ум и светкавична реакция. – Ема въздъхна.
– По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. А и не познавам никой от Бартел…
– Да, ти знаеш… какво искат?
– Мен… – ледът сякаш скова вените ми от нейния отговор.
По дяволите, не. Това няма да се случи.
– Така че използвай всичко, което научи току що… – казах ѝ, опитвайки се да не показвам емоциите си. – Използвай мен… хайде, те искат мен. Искат информация, и ти можеш да им я дадеш. Хайде съсредоточи се… – Ема кимна, зае позиция.
– Разбрах… обезвреждане, оръжието, с кракът да го изритам. Аз мога да го направя…
Може би трябва да ѝ покажа някои трикове и хватки, за нападение, как да се обръща и избягва ударите. – Но колкото повече я гледах, толкова по бързо идеята да я обучавам започва да изчезва и се заменя от идеята да я хвърля в леглото. – По дяволите Картър… съсредоточи се. Не мога… искам я, сега, всеки ден, всяка нощ. Тя е моя.
Гърдите ѝ се повдигаха и падаха от учестеното дишане, тениската ѝ беше мокра и прилепнала от потта а кожата ѝ блестеше. Тя дори бе превързала ръцете си, както го правих аз. Тя беше преминала през толкова много и от мисълта, че се обучава, за да премине през това всичко ме влудяваше. Ръцете ми се свиха в юмруци. Тя забеляза тази моя реакция. Погледът ѝ се задържа върху ръцете ми.
– Картър?
– Не е нужно да се учиш да правиш това. – Гласът ми утихна и стана дрезгав. – Моя работа е да те защитавам. Но не върша това задължение достатъчно добре. – Аз съжалявам.
– Спри. – Раменете ѝ се отпуснаха и тя застана пред мен. Постави ръцете си на бедрата ми и ме погледна. Беше топла и мека. Устните ѝ се отвориха и тя преглътна. Видях в очите ѝ загриженост. – Картър, животът, който имам сега, не е по твоя вина. Спри да обвиняваш себе си. Забрави ли? Съквартирантката ми беше изнасилен. Брат ми беше убит. А аз убих Джереми Дънван. Ти ми отвори очите, за да видя манипулациите на Бен, помниш ли? И аз го направих, видях обратната страна на нещата и се подготвих. Всичко това не е заради теб. А аз така го избрах. Също забравяш едно много важно нещо… нямаше да имам сестра, ако ти не беше с мен. Андреа ме намери, заради медиите, които те преследваха навсякъде. Трябва да ти благодаря за сестра си…
Все още имаше синина в ъгълчето на окото си. Беше мъничка и с жълтеникави краища… но беше там. А не трябваше да бъде.
– Ема… – прошепнах аз, навеждайки се към нея и прегръщайки я. – Ще ти я върна. Заклевам ти се…
– Спри. – Ръката ѝ се премести към устните ми. – Спри се.
Очите ѝ потъмняха и нуждата ѝ да бъде с мен ме прониза. Без да се колебая я придърпах към мен и я повдигнах. Тя ме обгърна с крака, а аз свалих тениската и сутиена ѝ. Хващайки я за тила, я придърпах към устните си. Бе нужно само едно докосване до тях и сякаш ние двамата останахме сами на света. Имах нужда от още, още повече от всичко което можеше да ми даде, кръвта ми закипя адски. Когато я притиснах до стената, Ема притисна гърдите си към моите. Протегнах ръка и заключих вратата, след това тя беше само моя. Само тя и само аз. Целувах я навсякъде, галих я. Господи, обичах тази жена. Хващайки гърдите ѝ, прокарах ръка по зърното ѝ. То се втвърди, а тя въздъхна от наслада.
– Картър… – изстена тя, свивайки се в ръцете ми.
Знам… чувствам. Имам… имам нужда да бъда в нея. Тя е прекрасна… така дяволски красива. Искам да се наслаждавам на всеки момент с нея, на всеки сантиметър от нея. – Притиснах я към стената и започнах с целувки да изследвам всяка част от нея. Устните ѝ, брадичката ѝ, врата ѝ, гърдите ѝ една по една. Езикът ми обходи всяко едно от нейните зърна. Дълго ги засмуквах и играх с тях, преди да продължа надолу към перфектния ѝ корема. Застанах на колене, ръцете ми обвиха бедрата ѝ и усетих как започва да трепери, когато устните ми докоснаха кожата ѝ там. Тя ме хвана за косата и ме държеше сякаш ме водеше. Заля ме вълна от удоволствие, смъкнах шортите ѝ, след което я поех в устата си. Тя изви гръб и още един стон се изтръгна от нея. Цялото ѝ тяло се разтрепери, а аз продължих да облизвам и подръпвам нежно срамните ѝ устни. Обичах тази жена. Опитвах се да усетя всяка част от нея.
– Картър… – тя се опита да ме повдигне. – Моля те.
Пъхнах езика си в нея и това беше достатъчно. Тя ме придърпа отново и ме стисна още по здраво за косата. Изправих се и метнах крака ѝ около кръста си, използвайки пръстите си, влязоха в нея дълбоко. Държах я, докато продължавах да се движа. Влизах и излизах. По-дълбоко и по дълбоко, след което го извадих и го вкарах обратно. Погледнах нагоре и видях, че тя ме гледа. Очите ѝ бяха премрежени, замъглени от похот, но видях любовта ѝ такава, каквато бе истинска, и всепоглъщаща. Изстенах, не можех да стоя далеч от нея.
– По дяволите…
Отново започнах да се движа, докато я гледах. Тя ме жадуваше, беше готова. Ема обви ръце около врата ми и тогава влязох в нея, напълно. Тогава започнахме да се движим заедно. Продължих да влизам и излизам, а тя се топеше в ръцете ми. Нашите бедра се удряха едни в други. Тя леко промени позата си разтваряйки широко бедра и слагайки ръцете си върху тях, аз изведнъж навлязох още по-дълбоко вътре в нея. Беше толкова дълбоко, продължавах да се движа, затворих очи от нереалното усещане и просто го почувствах. Тя протегна ръката си към лицето ми, докосвайки устните ми, бе едва забележимо докосване. Толкова нежно, толкова любящо.
След това тя стисна бедрата ми и започна да се наглася по моите движения. Тя се удряше в мен, толкова силно, колкото и аз. Ние се чукахме и правехме любов едновременно, всичко наведнъж.
Почувствах, че скоро ще свърша. Но не исках това, исках да се сдържа и да се забави. Хванах я за бедрата, за да я накарам да забави също темпото. Когато тя забави, все още се държеше за мен, аз посегнах с ръка към клитора ѝ, и Започнах да го масажирам, усилвайки или отслабвайки натиска. Тя въздъхна и се изви силно назад. Тогава усетих, че е започна да се напряга и оргазмът и бе близо. Затова отново започнах да навлизам в нея дълбоко, продължавайки да масажирам клитора ѝ.
Краката ѝ внезапно потрепериха, стиснаха кръста ми в желязна хватка, тогава усетих нейния смазващ оргазъм. Краката ѝ бяха увити около кръста ми като в железен пръстен, тя продължаваше да се движи бавно нагоре надолу, и да трепери, аз също забавих и изчаках докато дойде на себе си. Когато тя се успокои, аз я гледах като омагьосан и все още се движих леко вътре в нея, чаках я. Тя отвори очи, прехапа долната си устна и кимна. Беше мой ред.
Започнах да навлизам в нея отново, силно, все по дълбоко и по дълбоко. – По дяволите… никога няма да мога да се наситя на тази жена. Никога… – опрях ръка на стената, държейки я с другата, тя продължи да се движи. Бях на път да свърша почти. Затворих очи, навлизайки още по-дълбоко в нея вече не издържах и изригнах. Вълни от удоволствие ме заляха, оставяйки ме слаб и заситен. – Не… това беше само Ема. Никоя друга жена не е успявала да ме накара да се чувствам така. Беше тя, само тя. – Когато отворих очи, видях, че тя ме гледа с лека усмивка.
– Обичам те… – прошепна тя.
По дяволите… обожавам те. – Целунах я и прошепнах.
– И аз те обичам.
– Картър. – Гласът ѝ прозвуча тъжно. Отдръпнах се малко назад в очакване. Ръката на студения убиец винаги пронизваше гърдите ми, когато чуваше този неин тон, сякаш е била наранена.
– Страхувам се, че няма да ми я върнеш. – Тази студена ръка все още беше в гърдите ми и продължи напред и по-дълбоко, обзе цялото ми тяло. Поклатих глава.
– Ще я намеря. Обещавам… – подсъзнанието ми казваше да не я лъжа, но аз му казах да замълчи. Направих го, но не можех да обещая, че ще я намеря жива. И се молех Ема също да не изкушава съдбата. Не можех да кажа тези думи. Не можах да я излъжа. Тя кимна и ме прегърна притискайки се към мен. Радвах се, че я задържах и тя е тук с мен сега, в този момент. Усещайки я в ръцете си си казах, че ще я пазя до последният ми дъх, ако се наложи.
– Хм… – напрегнахме се, когато чухме Майкъл да се прокашля от другата страна на вратата.
– Не знам какво прекъсвам, но трябва да го сторя… – каза той. – Съжалявам но се налага, иначе не бих ви прекъсвал…
– Какво? – Изръмжах аз от негодувание.
– Ами… да, Питър и Дрейк се върнаха. – Той млъкна за миг. – Намерили са Андреа.
Ема ахна, отблъсквайки ме от себе си. Тя се строполи на пода и изтича към вратата, но аз хванах ръката ѝ и я дръпнах обратно към себе си.
– Какво? – От устните ѝ се изтръгна ръмжащ гърлен звук. Аз грабнах тениската ѝ от пода и я хвърлих върху гърдите ѝ.
–Ооо… – когато тя я облече, аз вдигнах шортите ѝ. Тя погледна надолу недоумяващо, а аз закопчах ципа си, усмихвайки се широко.
– Ти си моя. Не тяхна… не забравяй това. – Тя се изправи на пръсти и долепи устни до моите.
– И ти си мой… – тогава тя отвори вратата и попита нервно. – Къде е тя?

Назад към част 19                                                                  Напред към част 21

ГЛАВА 18

* ЕМА *

Картър се върна сутринта, но не я беше намерил. На следващия ден резултатът беше същият. И на третия ден също, на четвъртият, Петият. Дните отлитаха, мина седмица, след това втора. Резултата бе все същият, нищо, те не намериха Андреа.
През следващите няколко седмици живеехме като в алтернатива реалност. Нямаше приятели, с които да прекарваме времето си. Без винени вечери, без вечерите ни за стрелба, без клубните ни вечери. Нямаше ги дори папараците дебнещи ни на всеки ъгъл, търсейки сензацията. Никой не знаеше къде сме, дори охранители нямаше, всички които бяхме останали се защитавахме взаимно. Картър продължи да търси Андреа и колкото по-дълго продължаваше всичко това, толкова повече положението ставаше без надеждно.
Питър и Дрейк работеха усилено за да събират информация, следваха като призраци хората на Бартел, където и да отидеха. Разучиха и издириха всички, които работиха за тях. Освен това разбраха всичките им графици за всеки ден от седмицата. Когато се връщаха, те бяха посрещани от Картър и Майкъл. Понякога аз също присъствах на техните срещи, но повечето пъти не участвах, защото не можех да понеса лошите новини. Никога не сме вярвали, че ще стигнат толкова близо. След срещите им, Картър почти винаги излизаше, за да провери следите. Най често ходеше сам, понякога вземаше Майкъл със себе си, но всеки път като се връщаше, беше целият в кръв. Но от нея нямаше ни вест, ни кост.
Прибирайки се у дома, понякога посред нощ или сутринта рано, той разкъсваше дрехите, минаваше покрай мен и влизаше безмълвно в банята. И прекарваше много време под душа. В началото влизах с него, той дълго стоеше със затворени очи под водните струи, докато се отмиеше и последната капка кръвта. През цялото това време тялото ми и най вече ръцете му трепереха, дори като го миех аз опитвайки се по някакъв начин да го освободя поне от част от психическият товар който бе поел.
Но след известно време реших че може би е по добре да го оставям сам със себе си. Може би в този момент искаше да не бъде притесняван от никого, но не можеше да ми го каже. Явно той си спомняше всичко, което беше направил, и когато водата течеше върху него, по някакъв начин сякаш отмиваше и това което бе направил.
Докато той взимаше душ, аз събирах дрехите му и ги перях. Картър така и никога не говореше за това, освен няколко сутрини, когато спомена, че бил изчистил поредната територия, контролирана от семейство Бартел. Това бе всичко, никой не го попита никога и нищо повече, но всички знаехме.
Хладнокръвният убиец се бе завърнал.
Картър ги избиваше и го правеше сам. Само можех да предполагам, че ако е твърде опасно и на някои места му трябваше подкрепление, той вземаше Майкъл със себе си.
В кухнята по телевизорът вървеше новинарски канал, когато снимката на сестра ми се появи на екрана и бе обявена за издирване, всички седнахме в този момент на закуска. По това време Картър тъкмо се беше върнал от среднощният си лов, Дрейк правеше печени филийки на тостера, Майкъл правеше кафе, Питър преглеждаше сутрешната преса, а аз изпържих яйца.
„– Извънредни новини. Андреа Нейтанс, дъщеря на известния предприемач Едуард Нейтанс и съпругата му Черис, я обявиха за изчезнала. Полицията, не отдавна, публикува изявление, че за последно е била видяна в Ню Йорк, където тя отишла във връзка с издирването на отдавна изгубената си сестра. Андреа Нейтанс е на двадесет и шест години, стройно момиче, с кестенява коса и кафяви очи. Тя е известен състезател маратонец. Когато ни предоставят повече информация, ще ви уведомим своевременно.“
Водещият на програмата се обърна към своя събеседник и те започнаха да разговарят за сестра ми.
Дайте повече информация? Дали полицията знаеше нещо повече? И ако имат, дали ще я споделят с публиката? Кога и къде е била видяна за последно? – Те продължиха да обсъждат Андреа, но нямаше за момента повече информация от това, което вече бяха споделили.
Тогава се появиха още нейни снимки. На първата, беше сама, усмихваше се на камерата, а ръката ѝ бе протегната към фотографа. На втората беше с абитуриентска мантия, а на третата бе с група приятели, лицата на които бяха замъглени, приведени един към друг, те държат напитки в ръцете си. На четвъртата снимки, тя беше с партньор, лицето му отново бе замъглено, но тя изглеждаше щастлив.
Това бяха родители й… Те я обичаха. Вижда се в очите им…
Телефонът на Картър изведнъж започна да звъни и ме върна към реалността. Звъня силно и продължително преди Картър да го вдигне, което ме накара да си спомня че не го бях чувала да звъни от доста дълго време. Когато той отговори и се отдалечи, за да се усамоти, аз се намръщих и наострих слух.
Сигурно бе някой от семейството, във връзка с отвличането. – Или поне това се надявах. Когато след малко се върна, фиксира погледа си върху мен за момент. Не си разменихме ни дума, но знаех, че той отново ще трябва да излезе. Картър погледна към Майкъл и направи гримаса.
– Беше Коул. Той иска да се срещнем. – Мигновено Майкъл и Питър провериха своите оръжия. Дрейк направи същото, но Картър го спря.
– Не, Дрейк. Ти, трябва да останеш с Ема.
– Сигурен ли си? – Картър кимна умислен.
– Да… това е просто бизнес. Гледах новините, няма никакво изтичане на информация за загубите на Бартел. Предполагам Коул почиства щателно след нас… – той посочи към телевизора. – По въпроса за другото… полицията знае, че Андреа е била тук с Ема. Разбрали са в кой ресторант сте били за последно, когато се видяхте в деня на случилото се. – Той отново ме погледна. – Имат снимки. – Всички се фокусираха към мен.
– Сега, търсят ли Ема… така ли е? – Попита Дрейк. Картър кимна, сякаш цялата тежест на света беше върху раменете му.
– Да… убеден съм в това.
Така… оказва се, че моето лице скоро също ще бъде на екрана. Аз също ще бъда звезда, отново… – засмях се, въпреки че не го осъзнах, докато не чух собственият ми, нервен смях. Прозвуча ми като нещо извънземно, истерично, гневно, горчиво и паническо. Всички тези чувства бушуваха вътре в мен вече седмици наред и сега намериха отдушник и изплуваха в смеха ми. Аз продължих да се смея, все повече и повече, докато накрая смехът не се превърна в истерия.
Никой не каза нито дума. Явно чакаха да свърша, но това не се случи. Аз не можах да се спра. Превивах се от смях, стомахът започна да ме боли, но все още не можех да престана.
– Всичко.. всичко това… сестра ми беше отвлечен, а сега отново ще „прославят“ мен. Накрая се оказва, че аз съм виновна за нейното отвличане. Аз… вината беше моя. Ако не беше се натресла в живота ми, тя все още щеше да е с хора, който я обичат. Все още щеше да е щастлива, щеше да бъде с родители си. – продължавах да се заливам в истеричен смях.
– Но не… влезе в живота ми и вижте какво ѝ се случи. Това съм аз… аз бях… прокълната съм. Целият ми живота… всички, които обичах… всички, с които съм била и на, които бях позволила да ме доближа страдаха и умираха. Нямаше значение от кои ръце… те загиваха… няма ги вече. Ей-Джей, Мелъри, Андреа, Томас… всички. Само Картър за сега бе единственият, който не си бе тръгнал…
Когато тази мисъл нахлу в главата ми, аз трепнах, смехът ми спря внезапно. Сега той сякаш започна да ме души. – О, Господи, Картър… не мога да го загубя. – Тогава се разплаках, неконтролируемо. Бузите ми се покриха с течащите сълзи, който капеха по ръцете ми. Не можах да се сдържа, можех само да седя и да го гледам.
– Нищо не биваше да му се случи… нищо. Не като с Мелъри и Андреа… не като с брат ми. Нищо, нищо…
– Ема? – Картър се приближи до мен и заговори с мек глас и протегна ръце към мен. Отдръпнах се несъзнателно.
– Грешката е моя… за всичко това. – Каза той и наведе глава.
– Не… – прошепнах.
– Ема, каквото и да си мислиш, спри веднага. Точно сега, се държиш неразумно.
– Не бях разумна… а кой беше тогава? Всички са мъртви, по дяволите. Тези четирима също са на път да умрат. – Посочих към тях и го усетих с цялото си сърце. – Щях да остана сама… самотна и осъдена.
– Ема. – Той докосна лакътя ми. Опитах се да отърся от ръката му, но той ме стисна още по-здраво. Придърпа ме към себе си като ме отдалечи от останалите.
– Няма значение… те знаят това. – И тях ще загубя… – поклатих глава и сложих ръце на гърдите на Картър. – Той се опитва да ме защити, но нима не вижда? Той не трябва да прави това… аз съм този, който трябваше да ги защити. Аз съм, само аз… аз бях причината те да умрат.
– Ема… – гласът му стана тих, едва доловим. Усещах дъха му, който ласкаеше нежно ушите ми. Tой ме прегърна силно притискайки ме към себе си. В следващият момент той ме повдигна с ръцете си, притискайки ме още по-близо до себе си.
Трябва да го спра. Може би трябва да ритна, да се измъкна и да си тръгна. Ако избягах, те щяха да имат шанс… ще остане жив? – всичко прие съвсем друго значение, но в този момент не ми бяха останали повече сили за да се боря. Затова се оставих в ръцете му.
Картър ме отведе в спалнята и ме положи на леглото. Знаех какво се канеше да направи той. Когато ме постави на спалнята, очаквах да се обърне и да тръгне, но той не го стори. Легна зад мен и ме придърпа към себе си. Чувствах се напълно празна, без сълзи, без смях. Бях като замаяна, бях изтощена.

* КАРТЪР *

– Бил си зает изглежда.
Същата сутрин в склада на Коул, когато се приближих към него, той ме поздрави. Наоколо нямаше никой. Когато му се обадих поисках от него да осигури поверителността на срещата ни, като постави хората си на разстояние. Той се поколеба преди да го стори и аз го разбрах неговото безпокойство. Човек би искал нещо подобно, когато не вярва на някого. Но това сега не бе така и трябваше да се уверя, че той го разбира.
– Колкото по-малко хора знаят какво правя, толкова по-добре. – Оправдах се аз. Той наклони глава назад и ме изгледа изпитателно за момент.
– Ясно.
– Това не означава, че ти нямам доверие… нали знаеш. – Посочих празното помещение около нас. – Означава, че нямам доверие на вашите хора.
– На моите хор или на бойците на Маурицио?
– Твоите хора… – ноздрите му леко се разшириха и той се навъси.
– Тоест имаш доверие в бойците на Маурицио?
– Все още ли си във война със старейшините?
– Повечето от тях са готови да ме последват и не е само на думи. Но знам, че все още има хора, които не ме подкрепят. По-близо съм от всякога да ги разкрия.
О да… как не. Глупакът все още си играе на детектив и следи членовете на собственото си семейство. Занимаваш се с глупости, докато аз отнемам животи. Политиката ти вече не ми изглежда правилна. – Нямаше как да не изсумтя от отвращение. Започнах да проявявам все по-малко търпение към него. Коул присви очи.
– Виждам, че не одобряваш методите ми?
– Да… – казах кратко и ясно. – Трябва да се бориш със враговете си глупако… а не със собственото си семейство.
– Предложих да ти помогна…
– Нямам нужда от помощта ти, когато съм в някои от техните складове. Единственото, заради което ти и старейшините се нуждаете от мен, е само да ви пазя задниците, и да се грижа за собствения ви бизнес. Докато аз ги разчиствам сграда след сграда, човек след човека, унищожавайки новите им скривалища. Това е голяма досада и ми отнема прекалено много време, а сестрата на Ема може вече да е мъртва.
– Тя е жива. – Коул погледна надолу, изглеждаше предпазлив. – И независимо дали го осъзнаваш или не, аз ти помагам човече… разчиствам ужасът, който оставяш зад себе си, докато вилнееш като обезумял. Ако ме осведомяваше за плановете си, щях да съм ти безкрайно благодарен, да знаеш. Преди малко, за пореден път изпратих мои хора, за да се опитат да намерят къде и на кои места си се изявил през нощта. Някой път едва успяваме да стигнем и да почистим всичко, преди там да се е появила полиция. Опитваме се да го правим възможно най-тихо и незабележимо, но ти не ни улесняваш, по дяволите. Бартел са толкова много и само ти Картър знаеш къде да ги откриеш. Но когато ги избиваш без да знаем, някой път може да пропуснем мястото, където си ударил. Трябва да ни казваш…
– Не…
– Защо? Защо не ми се доверяваш ли? – Отворих уста за да му обясня, че никой не трябва да знае никой, не можем да поемем риска и да си позволим дори минимална вероятност за изтичане на информация, но той ме прекъсна.
— Разбирам.. – каза той. – Ти си умен. Но все пак… би могъл поне да ми намекнеш. Така ще мога да изпратя мои хора. – Поклатих глава и изсумтях от отвращение. – Боже мой… знам, знам. Ти не се доверяваш на никой. Еее.. бъдете внимателни, надявам се да не си счупите главите. Защото е много вероятно. – Коул въздъхна. – Да знаеш, че моите хора също ги наблюдават и отрядите на Бартел вече са започнали да излизат всяка нощ и те търсят. Не могат да те хванат за сега, но се опитват. Половината от този призрачен град е по петите ви. Те са там и се чудят къде ще удариш следващия път. Знай това…
– Знаеш ли къде държат Андреа? – Той не отговори и това беше достатъчно като отговор.
– Картър, съжа… – понечи да каже той. Но аз го прекъснах, поклащайки глава.
– Спести си съжаленията. Ще продължа да търся.
– Ако това може да е някаква утеха, те не са сигурни дали сте вие или ние. Не бива да оставяте живи… никого. Защото веднага ще се разпространят слухове, че хладнокръвният убиец се е завърнал. Ако разберат, ще те открият, ще открият нея…
– Аз не съм се върнал… – той отново въздъхна.
– Добре, да… както кажеш. От своя страна ще направя няколко неща. Аз не се съмнявам, че старейшините на Бартел организират срещи всяка вечер, заради случващото се. Ако разберем, за някое от тези събирания, ще се опитаме да ти помогнем. Те естествено ще знаят къде е тя и къде я държат, сигурен съм в това…
– Ти каза преди малко, че тя е жив. Как разбра това? – Той се усмихна.
– Защото знам нещо, което не знаеш. Мисля, че скоро ще поискат от нас откуп за нея. Всеки ден по пощата пристига нова нейна снимка. Опитваме се да разберем кой изпраща тези снимки, но винаги идват от различни податели. Всеки път някой от старейшините ни я получава в пощата си. Една дори беше набутана на едно от децата ни, в неговата училищна раница. Учителката му я открила и бе изпаднала в истерия. Трябваше да купим мълчанието ѝ. Все още не са поискали откуп, но мисля че така те се опитват да се свържат с вас чрез нас. И скоро ще кажат исканията си.
– Тя цяла ли е?
– Да… Изглежда зле, като мъртвец е. Предполагам, че е била пребита или са се гаврили с нея. Но от снимките изглежда, че поне всички части на тялото ѝ са все още на мястото си.
Не искам дори да си представя, какво ѝ бяха причинили. Не мога и не трябва да мисля за това сега. Щом са го направили на нея, ще го направят и с Ема. – Кръвта ми в миг замръзна, просто защото си го представих. Принудих ума да се абстрахира.
– Така… значи ти ми помагаш. Както изглежда…
– Да… помагам ти. Или поне се опитвам до колкото мога. И ще продължа да опитвам, също съм и близо до укрепването на семейството. Обещавам… че ще бъдем много по-ефективни, само да се отървем от тези, които не ни подкрепят. Предполагам, че може би те няма да тръгнат срещу теб, но мен ще се опитат да ме отстранят, на всяка цена.
– Знам… – нямаше нужда да продължава да обяснява. – Полицията вече се е свързала с теб, така ли?
– Да… и знаеш защо им се обадих. – Аз кимнах и присвих очи.
– Какво се опитват да разберат и какво мислят да предприемат?
– Издирват те… искат да разпитат Ема. Те знаят, че тя и ти сте заедно, но не знаят защо ти си изчезнал и все още не са разбрали за убийствата. Все още са на тъмно, мисля, че са се свързали с някои от твоите колеги и един, който ти е приятел. За сега всички са те покрили. Но, Картър, много скоро ще разберат, че Бартел губят хора и ще се намесят. И тогава те също ще тръгнат по петите ти.
– Знам… – наведох глава аз.
– Те също ни наблюдават. Всеки ден виждаме някое цивилно ченге отвън. Сега все още навързват нещата. Знаят за бомбата, потулихме всичко с нападението над колата, но все повече откриват сигнали, които накрая ще ги наведат на мисълта, че се води мафиотска война.
– Знам… просто продължавай да правиш това, което правиш. – Казах му аз. – А аз ще продължа да правя това, което трябва. Нищо няма да се реши, докато не намеря Андреа, или… не мога и да си помисля, за другият вариант. След всичко това, което се случва, не знам дали Ема ще може да го понесе.
– Ще продължим… трябва да знам какво искаш да правя с ченгетата. Но ние ще продължим да те покриваме, разчитай на това.
– Благодаря, Коул. Следващият път ще ти се обадя, когато свърша със поредното им „гнездо“.
Протегнах ръка и той я стиска. Задържахме моментът преди да се пуснат ръцете ни. Отдавна не бяхме правили това, откак започнах да го обучавам, когато преди години той трябваше да мине в нелегалност. Толкова отдавна беше това.
– Добре ли си? Шшш… какво правиш? – попита Коул.
– Няма значение… сега главното е, че трябва да намеря сестрата на Ема.
– И когато я направиш, или… – погледнах го предупредително, а той замлъкна. Аз също не казах нито дума за това, за което не исках и да помислям, поне не все още.
Отмъщение и спасение. – Тези две неща се бяха превърнали в мои главни мисии през последните няколко седмици, но той беше прав. – Краят беше близо. Ще намеря ли Андреа или те ще я убият. Трябваше да започна да мисля да изоставя този живот, с постоянни убийства и престъпления. За мен краят винаги е бил с Ема и със семейство Маурицио, но сега всичко се бе променило. Писна ми от този живот. Писна ми да убивам. Искам да спра, трябва да изляза. Ема трябваше да излезе. Но не знаех как да го постигна.

Назад към част 18                                                                  Напред към част 20

ГЛАВА 17

* КАРТЪР *

Моментът настъпи.
Всичко вътре в мен се сви. Жестока ярост ме обзе като стихия, ставайки отново мои най-добър приятел. Тя ме придружаваше винаги и навсякъде, изпълваше ме, но точно в момента започна да изплува на повърхността.
Излизайки от асансьора, я видях на пода. Покрита с одеяло и възглавница под главата си. Коул ми изпрати координатите на изоставена сграда, за съществуването на която никой не знаеше. Чуваха се гласове идващи някъде от задните стаи, но тук бяхме само аз и тя и аз не можах да откъсна очи от нея.
Тя изглеждаше спокойна. Приближих се до нея. Кичур коса беше паднал върху лицето ѝ и за миг помислих да го махна, но се спрях. Имаше нужда от почивка. Тя беше преживяла толкова много.
– Картър? – Коул замръзна на прага. Гласовете зад нас заглъхнаха и аз погледнах нагоре. Очите му се изцъклиха и той сякаш неволно се олюля и отстъпи крачка назад. Коул пъхна ръцете си в джобовете и се замисли. – Моите хора не ме предупредиха, че си на път за насам, иначе бих те посрещнал, ако знаех.
– Не са те предупредили, защото не ме видяха. – Ема лежеше на циментовия под. – Тя не трябва да е тук, трябва да е вкъщи в леглото ни. Но не… не мога да искам от него да направи повече. По дяволите… тук няма мебели дори. Те се крият… – аз разпознах мъжете в стаята зад Коул. – Той се е върнал на улицата и е довел хората, с които бе израснал. Той явно им вярваше.
Ние следихме…
– Кой беше това? – В мен бушуваше буря, готова да връхлети навсякъде и всеки. Но успях да я задържа за сега.
– Следихме хората от Бартел. – Кимнах и се наведох за да вдигна Ема. – Картър… – Коул влезе в асансьора заедно с мен. Хората му се канеха да влязат с нас, но той им направи знак с ръка и те замръзнаха на място. Наблюдаваха ме бдително но в очите им се четеше също и страхопочитание. Те не бяха мои, а негови хора и не ме познаваха. И може би мислеха, че представлявам опасност за него.
Не, не и за Коул. Не бях опасност за него…
– Не знаем кого са следвали. Видяхме атаката отзад и веднага щом охраната ѝ започна да стреля, ние побързахме да им помогнем.
Хората ми бяха мъртви… моето момиче можеше да умре. – Не ме интересуваха останалите подробности.
Вратите на асансьора се отвориха и аз излязох, люлеейки Ема в ръцете си. Хората му охраняващи долния етаж при моята поява вдигнаха веднага оръжията си. Но Коул изкрещя зад гърба ми.
– Стойте! Пуснете оръжията… всичко е наед.
Подминах ги без дори да трепна от създалата се ситуация.
– Чакай, Картър. – Коул изтича, за да бъде в крак с мен. Той ме хвана за ръка и ме дръпна за да спра. Аз погледнах през рамото си. Хората му бяха точно зад нас и можеха да ни чуят, затова им изсъсках.
– Оставете ни… – те отстъпиха назад обратно в сенките. – Слушай… аз не съм от семейство Маурицио… – казах, спирайки го. – Тя е ранена, цялата е в кръв. Но аз няма да им позволя да я сломят. Това е моя работа… само моя. Само аз… – той махна с ръка и изсъска срещу мен.
– Ще млъкнеш ли, глупако? Опитвам се да ти кажа нещо. Опитвам се да ти кажа, че всичко е наред и каквото и да направиш, аз ще застана зад теб. И знам, че старейшините ще направят същото. Ти си… те преследваха приятелката ти. Сега можеш да отидеш и да направиш всичко, което по рано не искаше да правиш. – Аз не отговорих, той завъртя очи и продължи. – Съжалявам, Картър… знам, че преди говорихме, че си моето тайно оръжие срещу тях и да, признавам, част от мен очакваше да се разяриш достатъчно, за да свърши мръсната ми работа. Но… – той погледна настрани, гласът му омекна. – Знам, че повечето от твоите хора ги пазеха. Те също го знаеха, имаха коли с още хора там… по дяволите, Картър. Те имат проклета армия, която е тръгнала срещу теб и хората ти, знам че имаш все още хора, но може да не са достатъчни.
Ема изпъшка в ръцете ми. Прегърнах я по-силно надявайки се да не ми се налага да я оставям отново. Вдигнах поглед към него.
– Ще използваш ли бойците на Маурицио!? – Попитах със студенина в гласа.
– Не мога за сега. Не и докато не разбера на кого мога да се доверя. И това е още едно нещо, което трябваше да ти кажа. Моите хора ще те последват и ще застанат зад теб. Старейшините ще те последват също. Може още да не ми имат доверие, но те вярват на теб. Точно сега, в нашето семейство, ти си свързващото звено. От каквото и да имаш нужда, ние ще те подкрепим.
Кимнах, обърнах се и си тръгнах. Когато Ема и аз стигнахме до колата, там нямаше охрана. Повечето от момчетата ми бяха мъртви. Останаха само няколко оцелели, които трябваше да пусна, за да могат да се приберат вкъщи и да оплачат своите приятели. След като я поставих на седалката, заобиколих колата до мястото на шофьора, почувствах уединението в този момент странно успокояващо. Когато се прибрах, не очаквах да видя никого, вместо това, бях посрещнат от Майкъл, Питър и Дрейк. Бяха облечени с черни суитчъри, якета и дънки.
– Момчета, казах ви, че можете да се приберете… – Дрейк пристъпи напред и ми направи знак, да вземе Ема. Но не му я дадох, тогава Майкъл проговори.
– Ще я занесем в леглото, шефе. – С неохота му позволих да я вземе. Исках да отида с нея, исках да я занеса в леглото, но те бяха прави. Трябваше да остана. Те заслужаваха времето ми, аз им го дължах. Потърках лицето си с ръка.
– Момчета, съжалявам…
– Ти ни плащаш… – прекъсна ме Майкъл. – Ние не сме тук, не защото ти си наш шеф. Тук сме защото сме семейство. Следваме те, защото те уважаваме.
– Днес загубихме много.
– Но не Ема. Или теб. – Питър прочисти гърлото си. Не беше висок като Майкъл, но той беше по-широк в рамене и по-мускулест.
– Наша работа е да защитим и двама ви… – каза той. – Ние знаем какви може да са последствията от работата ни, а рискът е неразделна част от нея. И ние ще умрем за да те защитим. – Върналият се Дрейк кимна.
– Съгласен съм с тях, шефе…
– Те не бяха просто наши колеги, те бяха наши братя, каза Майкъл. – Искаме да ви помогнем. Кажете ни какво трябва да направим.
– Трябва да знам всички подробности. Трябва да разбера, за всеки техен бизнес тук, за всеки техен склад, всяка сделка, която правят, всичко. Искам да имам информация за любовниците им, семействата им, децата им. Искам да знам всяко скривалище, което ще се опитат да използват.
– Разбрано… – кимнаха Дрейк и Питър. Дадох им инструкции как да процедират, ако попаднат в засада, след като ме изслушаха внимателно, те тръгнаха. Зад мен Майкъл зае позиция до вратата.
– Майкъл… – казах аз. Той ме погледна готов за действие. – Вече не си мой бодигард.
– Какво искаш да кажеш с това?
– Сега вече сме екип. Това тук е мястото за бодигарда… имаме сигнализация. Така че ако искаш да спиш, върви.
– Но Ема… – посочи той към вратата. – Мислех, че ще искаш да бъдеш с нея.
– Да, и ще го направя, но вече ще го правим на смени. Сега иди и си почини. Аз ще остана буден докато се сменим.
– Сър? – Той все още изглеждаше объркан.
– Отивай… почивай. Сега е мой ред. Ако някой се появи в сградата, ще се включи алармата.
– А Дрейк и Питър?
– Те знаят кода. Ще се оправят. – Той кимна.
– Разбрано сър.
– Майкъл… – Той се обърна.
– Иди в една от големите спални… – казах му аз. – Сега трябва да е наблизо един до друг, и повече никакво сър. Аз съм Картър. – Той кимна отново.
– Да, да… Картър. – Ъгълчетата на устните му се повдигнаха едва забележимо, преди да грабне нещата си и да се оттегли.
Проверих всички ключалки, кодовете, всеки инч от къщата ни. Всичко беше в ред и подсигурено. Ема още спеше, исках да отида при нея, но охраната беше преди всичко сега. Преодолявайки желанието ми да бъда с нея, грабнах палтото си и обиколих къщата отново, проверих всички аларми, които бях инсталирал. След това преминавайки отново през същата рутина, проверих следващия блок. Бяхме в безопасност. Никой не знаеше за това място. Ноа знаеше, че имам къща в Ню Йорк, но той също не подозираше това място и Ема също никога не е бил тук преди. Това беше моята гаранция за воденето на войната. Дори Коул или Джийн не знаеха за това място. Семейство Бартел ще ни намери, аз знаех това. Знаех че е въпрос само на време, но когато се случеше, техните хора щяха да срещнат истинска съпротива. Дотогава ще продължа да се боря с тях.
Майкъл бе в спалнята най-близо до входната врата. Проверих го, той наистина спеше. Това беше добре, имаше нужда наистина от това. Тогава аз отидох в нашата спалня, Ема лежеше свита в завивките. Тя придърпа одеялото под брадичката и се свити на кълбо.
Спрях за момент и се оставих на реалността, която направо ме затрупа.
Почти я загубих… те почти я хванаха. – Стиснах челюст. – Никога повече няма да го позволя…

* ЕМА *

Когато се събудих, не ми отне много време докато си спомних всичко, което се бе случило. Имах кошмари докато спях. – Те убиха Томас и отвлякоха сестра ми. Всичко бе почти същото като с Мелъри, пак се повтаря историята. Но сега от самото начало знам, че сестра ми е в огромна опасност. Тогава разбрах истинска опасност от Бен едва когато вече беше твърде късно. И Томас… о господи. Бедния Томас… – Затворих очи. – Още някой си отиде заради мен. Този някой, беше мой приятел. – Прехапах леко устни, щом усетих, че сълзите ми започнаха да напират. – Не трябва да мисля за това, не и сега… – затова се обърнах в леглото. Тогава го видях, Картър седеше на ръба на леглото и ме наблюдаваше. Той беше с черен суитчър и черен панталон. Косата му изглеждаше потъмняла и разбрах, че е мокра. Видях тревогата в неговите вълчи очи. Потръпнах като го погледнах, но издържах на погледа му. Той явно знаеше какво ми се случи, какво се бе случило със сестра ми. Но не издаваше никакъв признак на истерия. Беше ледено спокоен както винаги. Погледнах надолу. – Томас беше мъртъв… господи. Сестра ми я няма…- в следващия момент почувствах физическата болка която сякаш бе отстъпила място на шока от случилото се. Тялото ме болеше, все още усещах последствията от експлозията, а сега от снощи бе добавена нова болка в мускулите. Но в следващият момент заговори другата. – Не ми пука. Имам нужда от Картър сега веднага. Трябва да си спомня, че сме живи и двамата. Не мога да го загубя, каквото и да се случва. – Обвих ръце около врата му и го придърпах към себеси.
– Ема?
Поклатих глава. – Без думи, не искам да говоря. Не искам да чувствам болка, все още не. Искам да го усетя в себе си… искам да почувствам любовта му. Искам да го усетя… искам да чувствам, че съм жива отново. – Щом разбра моите неизказани нужди, очите му потъмняха, той ме вдигна, за да мога да обвия крака около кръста му. Прегърнах го страстно, бях луда по него. Допрях челото си до неговото, сложих ръце на раменете му и той хвана бедрата ми. Погали долната част на бедрата ми, а аз настръхнах. Вълна от страст ме заля мигновено и аз се разтреперих като лист. – Така… точно там. Той е най-могъщият мъж, когото съм имала… и беше мой, само мой. Имах нещо, което много жени желаха. Бяха привлечени от него, защото беше силен и смъртоносен. И това не е мираж, но той бе само мой. – Той също потрепери, премина по гръбнака му и си проправи път дълбоко в него, свързвайки го с мен както никога до сега. Трепереше от възхищение, от похот, от желание, от любов.
Облегнах се назад, той ни хвърлих на леглото, а аз го обвих с ръце. Разтворих краката си възможно най-широко като същевременно не спирах да го притискам с тях към слабините си.
Опасен… да Картър беше крайно опасен. – Обвих го с ръце още по-силно, исках да го почувствам, исках да се слея с него. – Той бе моята опасност. Той беше моят защитник. И бе този, когото аз ще защитя ако се наложи.
– Сигурна ли си… – промълви той.
Притиснах устни към неговите. Вълна от трепет премина през мен. Исках да продължа да се чувствам така и нищо друго не ме интересуваше. Тогава Картър проникна в мен страстно и до край, аз изстенах със все глас. Той направи втори тласък, още по дълбок, изпълвайки цялото ми същество, тогава започна да се движи напред назад с неравномерни тласъци, сякаш не успяваше да контролира страстта си. След няколко тласъка аз избухнах във безконечен оргазъм, всичко наоколо сякаш изчезна, чувствах само него вътре в себе си и не затихващите вълни, заливащи ме една след друга. След още няколко тласъка усетих как той започна да пулсира в мен, дълбок стон се изтръгна от гърдите му, и сякаш почувствах взрив и гореща вълна изпълни слабините ми. Аз изпаднах в още по дълбок оргазъм, който разтърси всяка клетка на моето същество. Двамата се отпуснахме немощно и всичко около нас за миг изгуби значение, бяхме само аз и той, нямаше никой друг. За известно време той ме накара да се чувствам само негова. Останахме така свързани с часове, загубих представа за времето. Не исках този миг да свършва никога.

* * *

Тогава, много по-късно, Картър се изплъзна от мен и се премести от своята страна. Оставяйки едната си ръка на корема ми.
– Боли ли те?
– Не… – завъртях се на една страна, с лице към него, и поклатих глава.
– Не, какво?
– Съжалявам. Да, ранена съм, но това е заради експлозията и заради нападението вчера. От тях е болката, не от теб. Те ми причиниха това и не искам повече да им позволявам да вземат връх над мен. – Прокарах ръка нагоре по неговата ръка. Беше толкова силен, вените му изпъкнаха под кожата му. – Аз няма да позволя да ми отнемат това. – Изражението на лицето му омекна, той повдигна брадичката ми.
– Обичам те.
– Завинаги… – казах аз, клепачите ми се спуснаха, когато той се приближи по-близо и устните му докоснаха моите. Беше най-нежната от всички целувки, който бях получавала някога. Той прошепна с тъга в гласа.
– Съжалявам за сестра ти.
– Аз също. – Отдръпвайки се назад, той въздъхна тихо.
– Ще я намеря, Ема. Няма да е същото като със съквартрантката ти. Ще я върнем, тя ще бъде в безопасност. Сега не съм толкова въвлечен във всички тези разправии, както тогава. Нямам нужда да чакам и да губя време. Последният път всичко трябваше да бъде обсъдено и одобрено, но този път аз съм извън семейството. Мога да правя каквото реша и знам, че Коул е зад мен и ме поддържа. Старейшините също.
– Защо са я взели?
– Не е ли очевидно? – Той нежно погали лицето ми с палец.
– Мислят, че тя съм аз.
– Да… предполагам. И се надявам, че когато го разберат истината, ще я използват като разменна монета и ще дойдат отново за теб. Два пъти няма да допусна същата грешка. Този път те ще получат възмездието си.
Възмездие… – Хвърлих поглед към дрехите, които свалих от него. Той беше облечен и готвещ се да излезе в нощта и да отмъсти. – Още хора щяха да умрат… вече умряха много… и ще има много още. – Бях ужасена от това, което още можеше да се случи, но имаше война и нищо не можех да направя. Бях забъркана и този път не мислех да се крия.
– Ами полицията? – Попитах аз.
– Какво за тях?
– Да съобщим ли за изчезването на Анди? Или вече е направено…? – видях как се напрегна преди да отговори.
– Ако има намеса на полицията, това означава прекалено много въпроси, означава часове проведени в разпити. Това също означава, че ще ни поставят под наблюдавайте. Също означава, че няма да можем да направим това, което трябва, за да я спасим.
– Значи никой не знае? А твоите хора, Картър?
– Да, моите хора ще се свържат с мен, но ще отнеме известно време. Никой от тях не е в системата. Не им е позволено да имат нещо, което да ги регистрира и свърже с мен, включително оръжия. Когато ги открият, тогава…
– Ако не могат? Ами ако полицията ги хване първа?
– Тогава и аз ще измисля решение. Но не мога да напусна тази война, не още.
– Знам… – казах му аз. Той плъзна ръката си по лицето ми, а аз се притиснах в нея, докосвайки я с устните и целувайки топлата му кожа.
– Искам да помогна… – казах аз. Той дръпна ръката седна и се втренчи в мен. Бездната, която се образува след тези думи, беше страшна. Аз, успях да издържа на вълчият му поглед и също седнах. Чаршафът се плъзна от мен и аз останах гола, но нямаше значение. – Трябва да съм решителна, трябваше да го погледна със сила. Той не трябва да вижда дори и най-малката сянка на съмнение в моите очи. – Сериозна съм… – казах аз.
– Не…
– Картър… – той се протегна към панталона си.
– Не…
– Картър…
– Не… казах. – Закопча ги и посегна към тениската си. Стоях и го гледах как се облича. Той също си обуваше обувките, когато аз направих нов опит.
– Картър… чуваш ли ме?
– Току-що си те върнах… – хвърли той в лицето ми, а очите му пламнаха. – Бомбата, Ема. Бомбата, после тази кола. Те се опитват да се доберат до теб. И ако сестра ти не беше там, щяха да намерят теб. Щяха да те потърсят и на първото място, където щяха да те потърсят щеше да бъде под охранителя. Съжалявам, че сестра ти е отвлечена. Ще я върна, но какво щеше да стане, ако я нямаше нея там? Щеше да си ти. Щеше да бъдеше ти. – Когато свърши, той стисна челюст и напрегна рамене. – Ако беше ти, в този момент все още щях да броя парчетата от тялото ти, ако това беше ти. В рая и в ада щях да отида заради теб. Така че не, не можеш да помагаш.
Отивайки до скрина, той извади 9 мм. пистолет и го постави в кобура за рамо. После пъхна ръката си обратно вътре и секунда по-късно той извади друг пистолет. Среща ме с поглед, неговият беше нервен и обсебен, той сложи пистолета на ръба на леглото.
– Не съм фен на Тереза, но в момента мога да я прегърна… – каза той бързо. – Знаеш как да го използваш… – не беше въпрос, но все пак кимнах. – Това е новият ти приятел. И трябва да го носиш навсякъде. Така ще свикнеш с него, че без него ще се чувстваш гола. Разбра ли?
– Разбрах. – Той спря и ме погледна, изучавайки ме. Изпитваше ме. Преди година щях да се уплаша до смърт. Сега само бях тревожна.
– Добре съм, Картър. – Той леко присви очи, явно не ми повярва. Дръпнах чаршафа, с който бях покрита, и погледнах надолу към своите ръце върху коленете ми. Не трепериха, бяха спокойни. Повдигнах ги и казах.
– Виж… добре съм. Не ни е за първи път и ми се струва, че сме се подготвяли за тази война цяла вечност. Войната надвисна… това бяха твоите думи, добре, тя е тук вече. Но не съм шокирана. Страх ме е…няма да те лъжа… но аз съм тук и въпреки всичко ще помогна… – в очите му проблесна предупреждение.
– Както и да е, ще ми позволиш и точка… – завърших. – Това означава да водя отбраната тук или ще ми позволиш да се бия рамо до рамо с теб, ще направя както кажеш. – Казвайки това, раменете му се отпуснаха и той каза с отчаян глас.
– Ти сериозно ли?
– Да… съвсем сериозна съм. – И това беше самата истина, докато беше в опасност, всички обещания нямаха никакво значение. Ще го защитавам с цената на живота си. – Трябва да ми обещаеш едно нещо… – добавих. Той изтръпна, и ме погледна със страх в очите.
– Какво?
– Бъди внимателен… – преглътнах буцата в гърлото си. – Знам, че ти… си хладнокръвен убиец, но това е нож с две остриета. Обичаш ме… аз също те обичам. Аз ще съм в безопасност, но ти също трябва да бъдеш в безопасност.
Поех си дълбоко въздух, той също въздъхна облекчен от думите ми. Прекоси стаята приближавайки се към мен. Наведе се, обгърна главата с ръцете си и притисна устните си към моите. При което, аз се протегнах и го прегърнах през врата с ръце. Аз знаех, че ще търси и ще продължи отново и отново, докато не намери моята сестра. Той е изправи, исках да го дръпна назад, исках да спра и да го задържа до мен, още за миг, но не го направих. аз просто останах седнала, когато той се обърна и тръгна. Секунди по-късно чух разговор и след това вратата се хлопна. Не измина твърде много време, преди вратата да стане една от охранителите се прокашля през затворената врата.
– Мис Ема?
– Дрейк?
– Само да ви уведомя, че Питър и аз сме тук. Майк тръгна с господин… ъъъ тръгна с Картър. – Буцата в гърлото ми бе огромна, но аз я преглътнах.
– Благодаря, Дрейк. – Майкъл, Питър, Дрейк, Картър и аз…
Това бяхме всички, другите не оцеляха.

Назад към част 17                                                                Напред към част 18

ГЛАВА 16

* ЕМА *

Колата започва да се върти изведнъж. – Не… това съм аз. – Стон се изтръгна от мен, докато се навеждах напред. Колата продължи да се върти. Чух как над мен някой се смееше. Някой ми се присмя, че съм била слаб алкохолик. Тогава осъзнах, че не е колата, която се върти, а смеещият се бе сестра ми. Тя седеше до мен, галеше гърба ми и се смееше. Когато вдигнах поглед към нея, тя отново се захихика, покривайки устата си с ръка.
– Съжалявам… – казва тя пламенно. – Много съжалявам Ема.
Изобщо не съжалява… и продължаваш да се смееш. – Нейното лице беше ярко червено. Погледнах я злобно или поне се опитах да го направя, ако не беше четвъртата чаша вино, която заплашва да излезе.
– Оох… твърде много вино. Твърде много…
– Знам. – Тя не можеше да спре да се кикоти и поклати глава. – Толкова съжалявам.
– Това ми беше четвъртата чаша. Откак Тереза спря да прави винените ни вечери. Отдавна не бях тренирала, и явно съм загубила тренинг.
— О, Ема… – продължи тя да търка с кръгови движения гърба ми. – Но ние добре се забавлявахме. Коя е Тереза?
Колата минава през ямата и коремът ми буквално е готов да се обърнете отвътре навън.
– О, не. Това не е добре. Стомашното ми съдържание се опитва да избухне. – Опитвайки се да се съсредоточа върху думите на Андреа, правех всичко възможно да сдържа желанието си за повръщане. – Коя е Тереза ли? – Отговорих направо без заобикалки. – Тя ме научи как да пия вино. Днес можех да бъда с теб на равно, ако с нея не бяхме спрели да пием от време на време.
–Защо… какво се случи?
– Амиии… вместо това започнахме да ходим на стрелбище да се учим да стреляме. -Още един коловоз. Колата се отклони встрани, а коремът ми реагира веднага. Усещайки желание за повръщане, покрих устата си длан. – Не мога да го спра. – Не, не, не… Картър потроши твърде много пари за тези дрехи. Да бях сега със собствените си дрехи… когато се върна ще… майната им, каквото и да им направя няма значение. Те евтини и можех да изпия повече от най-доброто вино…
– О да. Кевин ми каза за това. – Андреа започна да ме гали по косата, а в речта ѝ имаше задоволство. – Кой би могъл да повярва? Аз съм на задната седалка на кола, със сестра си и двете сме подпийнали доволно. – Аз вдигнах ръка.
– Не съм подпийнала… може би това ти е смешно. Но се чувствам зле. И въобще не е забавно.
– Стига Ема… знаеш какво имам предвид. Чувствам се като че съм на осемнадесет. И сме се измъкнали от къщи, и сме се напили с изстудено вино. Изпитвала ли си някога това? – Тя въздъхна, облягайки се назад. – Аз… да. С няколко момичета веднъж го направихме. Казахме на родителите ни, че ще нощуваме една при друга, но отидохме в къщата на Бет Ан. Разбира се, това не беше хижа. Беше доста модерно имение и се забавлявахме много. След това чакахме момчетата, които щом се появиха, без малко да развалят партито ни. Какви глупаци бяха… липсват ми тези времена. Тогава всичко беше толкова просто.
Коремът ми спря да се преобръща и се поуспокои. Всичко казано от нея ме наведе на мисълта колко различни бяхме. – Андреа бе избягала от дома си за да отиде на купон в модно имение. Пиела е охладено вино… а мен в това време ме арестуваха. Тя е била при добри и заможни приемни родители. А аз сменях приют след приют. Същото лице… съвсем различни животи. – Усмихнах се насила и измърморих.
– Изтрезнях изведнъж.
– Това е добре… – усмихна ми се тя със замечтан поглед, докато ме потупваше по ръката. Имаше изцъклен поглед и почти можех да видя хубавите й спомени. – Нямам търпение да се срещнеш с родителите ми. Те ме подкрепиха, в издирването ти…
– Андреа… – започнах.
– Не, не, не… казах ти вече. Наричай ме Анди. За теб съм Анди. – Махнах ръка от устата си и се намръщих.
– Андреа… обещахме си да не прибързваме и да споделяме лека-полека нашето минало. – Не исках да чувам нищо повече за любящото ѝ семейство, докато сякаш се опитваше да ме лиши от единственото семейство, което бях имала като дете Ей-Джей.
– Знам… съжалявам Ема. Аз просто… – в очите й нахлу тъга. – Намерих те и все още не мога да повярвам. И Картър… – тя потръпна. – О, Господи, този човек… не можах да повярвам, когато те видях за първи път. Ти беше с него и въпреки че той дори не те погледна, можех да усетя любовта му… той явно наистина те обича. Ти слезе от колата и отиде в хотел или нещо подобно. Беше заобиколен от всички тези телохранители. Ти беше толкова красива, Ема.
За нея аз явно бях някакъв трофей… – така се почувствах след думите ѝ. Не можех да направя нищо, но се зачудих. – Дали щях да бъда толкова привлекателна, ако не бях с Картър Рид? Щях ли да бъда за нея все още толкова привлекателна? Стига, Ема… тя е твоя сестра. Опознай я, обичай я, тя е член на семейството. – Почти можех да чуя гласа на Ей-Джей. „–Няма значение какво е казала срещу мен, искам да я опознаеш Ема“. Аз мисля същото… но защо бяхме разделени? – Измъчваше ме този въпрос и трябваше да намеря отговора.
– Андреа… – вдигнах глава, тя спря да ме потупва по гърба и се изправи на седалката, а устните ѝ се изкривиха.
– Защо не използваш моето „галено“ име? Цялото ми семейство и приятелите ме наричат…
– Защото аз не съм тях… – сопнах ѝ се. – Съжалявам. Аз не исках да кажа това, но наистина не съм ти приятел или семейство. Или поне все още не… трябва да не прибързваме. – Бях сериозно за това, което каза по-рано. Не се доверявам толкова лесно и не мога да се преструвам, че сме близки сестри. Ние дори нямаме близки приятели. В момента всичко в живота ми е твърде сложно, не мога да се справя с натиска, който упражняват върху мен. – Тя прошепна тихо.
– Аз пък си мислих, че всичко е наред. Но вече разбрахме, че това ще отнеме малко време.
– Знам… знам, че и двете го казахме и знам, че си във възторг, че си ме намерила. Но едно нещо не ми дава мира, защо сме били разделени? Да не би майка ни да е била наркоманка, да не е била заплаха за нас? Защо Ей-Джей ме е взел, дали ме е отвлякъл? И не искам повече да чувам да казваш лоши неща за него. Той ме обичаше… той се грижеше за мен. Той направи всичко по силите си, но го убиха. Ти си имала толкова прекрасен живот. Аз израснах в приюти, нямаше на кого да разчитам, а през всички тези години ти си имала маса хора, които са се грижили за теб. – Андреа се обърна и се разплака. – Разбира се… аз просто казах истината, но явно я нараних. – Облегнах се на седалката. – Да я утешавам ли сега? Това ли беше моето място сега? Аз не бих могла… – вместо това просто продължих. – Имам нужда само да намалиш темпото, за да мога да дишам спокойно. Просто по-бавно.
Тя ме погледна отново и очите ѝ омекнаха и се усмихна тъжно. Но точно в този момент колата изведнъж се отклони наляво. Беше толкова рязко и неочаквано, че и двете полетяхме настрани. Видях всичко като на забавен каданс. Усещайки как пада напред, Андреа изцъкли очи. Беше обзета от ужас, когато в следващият миг бе отхвърлена назад. Тя се опита да сграбчи нещо, но главата ѝ се удари в облегалката. Аз почти успях да се добера до нея. Протегнах ръката си, за да я хвана но предпазният ми колан беше твърде стегнат и ми попречи. Чух глухият удар, когато тилът ѝ се удари в облегалката и тя веднага се свлече надолу. Беше в безсъзнание.
След това събитията се развиха с такава бързина, че ми беше ми трудно да разбера какво всъщност се случваше. Чуха се изстрели, вратата ми се отвори внезапно. И отвън точно до нея, се започна жестока борба. Томас се биеше с някого, с черна маска на главата. Той вдигна пистолета и Томас с бързо движение го изби от ръката му. Оръжието падна на земята.
Вземи го! – Опитах се да изляза от колата, за да го взема, но мъжът удари отново Томас. Те се бориха отчаяно, а нападателят продължи опивайки да премахне Томас от пътя си, за да стигне до мен. В разгара на битката Томас успя да ритне с крак пистолета и той се плъзна под колата.
Предпазен колан… предпазният колан. – Паниката в мен нарастваше бързо, но имах нужда да запазя спокойствие, имах нужда от помощ. – Трябва да стигнеш до този пистолет… – тази мисъл започна да се върти отново и отново в главата ми. – Стигни до пистолета… – посегнах към предпазния си колан опитвайки се да го откопчая и накрая с достатъчно усилия успях да натисна бутона, и коланът се разхлаби. Аз почти паднах от седалката.
– Оох, Андреа. – Тя се бе отпуснала напред и останала в тази позиция, задържана от предпазния колан. Ръцете й висяха пред нея. Главата й се клатеше напред-назад в такт с автомобилът, които се олюляваше поради ожесточената борба водеща се до него.
– Картър… имам нужда от Картър. – Не… Ема, стегни се! – Изкрещях сама на себе си мислено. Въздуха отново се разкъса, усетих как страхът се надига във вените ми. Тялото ми се разтрепери неконтролируемо, когато отвън проехтяха нови изстрели. Исках да се свия и да затворя очи, може би всичко щеше изчезне. Но не, нямаше да стане.
„Хайде, малката. Гласът беше висок, с болезнена злоба. Сгуших се още повече в леглото си. Мама тръгна към мен. Аз не можех да се скрия. Тя идваше за мен, не Анди. Анди беше прекалено малка. Завчера беше нейният ред и тя още плачеше в леглото си. Днес беше моят ред. Исках да се покрия с одеялото. Представях си, че това е моята крепост. Веднага щом аз бях вътре, никой не можеше да стигне до мен. Бях на сигурно място.
Но и най-добрите ми фантазии никога не ми помагаха. Светлина зад моята вратата беше заменена от тъмнина и сянка. Тя беше точно там и влезе.
– Знам, че си тук, Ели. Хайде, момиченце, – тя се опита да прошепне, но се изкиска. Сенки се стрелкаха напред-назад. – Скъпа, това е майка ти. Искаш приказка преди лека нощ. Можем да разиграем някоя история. Какво ще кажеш за това, Ели Котенце? Дръжката на вратата започна да се върти. Аз я заключих и зачаках, затаила дъх. Тя ще се ядоса. Тя винаги правеше това. Тогава тя ще трябва да ме научи кое беше правилно и кое е лошо. Да се заключвам в стаята си криейки се от мама беше грешно.
Но не ми пукаше и оставих заключено. – Тя ще ме накаже за това, но… дръжката заседна и чух ядосаното ѝ съскане от другата страна на вратата. Сълзи се търкулнаха по лицето ми, докато гледах ужасено към вратата. Не можех да избягам никъде, миналият път, тя ме намери в килера. От това тя направо обезумя.
– Ели! – Почти изкрещях, но като се обърнах, видях Ей-Джей на прозореца. Той ми подвикна.
– Хайде… отвори прозореца. – Ако го направех, тя щеше да побеснее. Ако не го сторех… станах от леглото и отидох до прозореца. Щом се отвори, прошепнах, все още плачейки.
– Тя не трябва да ме намира, Ей-Джей. Тя не трябва да ме намира… – на лицето му се изписа яростна решителност.
– Тя няма да те намери. Обещавам, Ели Котенце. Хайде да тръгваме. Пропълзях и протегнах ръце към него. Ей-Джей ме вдигна, скочи на дървото после на земята и избяга. Обвих ръце около врата му и се огледах. Лампата в спалнята ми светна и тогава чух нейния писък.
– Ели!
Затворих очи и се сгуших във Ей-Джей. Зарових се в него опитвайки се да бъда възможно най-малка и невидима.“
Точно сега малкото момиченце в мен искаше да се скрие, изблъсках онзи мъж настрани, пропълзях до сестра си, Някак си се добрах до другата врата. Пистолетът трябваше да е там, бях сигурна в това. Но когато посегнах към дръжката, нещо ме дръпна назад. Оказах се на предната седалка и нечие тяло сякаш се сгромоляса върху ми, притискайки ме към пода. Започнах да дера и блъскам мъжа върху мен, докато не разбрах, че това бе Томас.
Беше Томас. – Той ме защитаваше, от стрелеца опитващ се да влезе в колата.
Бам! Бам! Чуха се два изстрела. След това гробна тишина, тялото на Томас се отпусна върху ми. Ръцете му паднаха на седалката до нас.
Ема, изравни се със земята. – Сякаш Картър беше точно там. Буквално го чух да ми казва какво да правя. – Стой неподвижна и се опитай да не мърдаш и да не издаваш никакъв звук, колкото се може по дълго време. Те влизат, Томас лежи върху теб и те може да не те видят. Трябва да си неподвижна.
Започнах да треперя неконтролируемо и затворих очи, исках да крещя, и да се съпротивлявам. Исках да скоча и да избягам, исках да намеря пистолета и да започна да стрелям. Но не го направих. Слушах това, което знаех, че Картър щеше да ми каже. Трябваше да съм спокойна и рационална. Затворих очи и продължих да лежа неподвижно. Тогава аз избягах от там, съзнанието ми сякаш напусна тялото, тази кола и всичко случващо се, за да отиде на по-добро място. Сетих се за Картър и за Ей-Джей, спомних си времето докато бяхме деца.
„– Хайде, Ема, извика ме Ей-Джей от хола. – Филмова вечер и днес е твой ред да направиш пуканките. Един нормален тийнейджър би мрънкал, но не и аз. Кино вечер
означаваше да прекара цялата нощ в къщата с брат си и неговия приятел. Цялата нощ, те нямаше да правят каквото там нормално правеха останалите, а те бяха вътре в къщи на сигурно място. Картър и брат ми, бяха в безопасност. Тялото ми се изпълни с топлина, ще мога в следващите няколко часа да съм до Картър. Приливът на адреналин ме накара да издам приглушен вик. Оставих книгата си и станах от леглото, преминах бързо през коридора, чувах ги да си говорят. Те се смееха на нещо, някой си по име Дънван. Ей-Джей му викаше идиот, а Картър се засмя, но не по начина, по който го направи брат ми.
Коленете ми се размекнаха, винаги съм била такава. Ей-Джей казваше, че било от пубертета. Но аз знаех, че беше заради Картър. Тогава спрях на прага на кухнята, Ей-Джей махна с ръката си във въздуха.
– Няма нужда да се тревожим за него, Човече. Вече съм настроен за печалбата, сериозно. Трябва само да обединим парите си… всички закани на Дънван са празни приказки, той няма да направи нищо. Ти го знаеш, от години той вече ни заплашва с тези глупости. – Докато брат ми говореше, Картър се облегна на плота. Неговите очи се плъзнаха покрай Ей-Джей върху мен и той се навъси.
Обикновено друг път бих се обърнала свенливо. Всички момичета харесвах Картър в училище и говореха за него. И когато гледаше към мен, сякаш беше прекалено неестествено, аз все пак бях никой. Но онази нощ по някаква причина, почувствайки прилив на смелост, аз се втренчих в него.
На челюстта му имаше синина, а ъгълчето на едното му око бе насинено. Аз погледнах към ръцете му, явно бе отвърнал на ударите, защото ставите му бяха подути, а кокалчетата зачервени. Който и да го бе удари, Картър се бе защитил. Не знаех, трябваше ли да се чувствам по-добре или не от това, но ми стана хубаво.
– Добре… – той се усмихна, все още задържайки погледа си върху мен когато моя брат започна да говори за нещо друго. Аз не го чувах, не мислех за нищо друго освен за Картър.“
Чувах какво се случва около мен в момента, но бях заклещена в моите собствените спомени. Там бях щастлива, там бях в безопасност.
Те бяха някъде до колата. Двама мъже викаха името ми и ме ругаеха, защото бях в безопасност. Но всъщност не бях, бях там и се криех, преструвах се.
Изведнъж щракна предпазният колан и чух някакъв тропот.
Тогава те си тръгнаха.
Чух ги да бягат.
Още писъци.
Още изстрели.
Чух някаква кола да си тръгва.
След това още изстрели.
Хора притичваха, бягайки от мястото.
Някой се приближи зад колата и извика.
– Тук! Бързо… насам, насам.
„– Хайде, Картър. – засмя се Ей-Джей, – Не ми казвай, че не се интересуваш от Моли Хобалт. Това момиче е горещо, човече.“
Тялото на Томас беше повдигнато. Поех си въздух. – Разкриха ме…
„Картър се втренчи в мен, докато отговаряше. – Прав си, Ей-Джей. Тя е много красива. – Аз сякаш прочетох мислите му, той не говореше за Моли Хобалт. Изчервих се и наведох глава, но все още усещах тежестта на неговия поглед.“
– Боже мой… – възкликна мъжът над мен.
„През останалата част от вечерта, вместо да гледа филма, Картър не сваляше очи от мен. Никога не съм се усещала това преди, чувствах се красива и желана.“
Отворих очи. Мъжът над мен ме гледаше с отворена уста, а лицето му беше мъртвешки бледно. После излезе от вцепенението си и отново извика.
– Тук, тук! Коул…
Коул… – секунда по-късно приятелят на Картър пъхна глава във вратата, лицето му изразяваше облекчение. Той изруга и се ухили несъзнателно.
– Мамка му… Ема.
Аз повдигнах глава и се огледах за сестра си, но нея я нямаше.

Назад към част 16                                                                  Напред към част 18