Брандън Сандерсън – РеДаун ЧАСТ 8

Глава 8

Никога досега не бях прекарвал толкова много маса през негативната сфера (нищото), но не срещнах повече съпротива. Пресякохме лесно, като нож през разбито сладко от бели ягоди. За миг всички увиснахме вцепенени, а очите ни гледаха надолу. Една сила, масивно голяма и широка, се протегна към нас, сякаш искаше да ни задуши всички. Усетих как Джорген и многото охлюви около мен, всички се взираха в тях. Усещах страха от охлювите и нещо друго от Джорген – може би срам?
А после очите изчезнаха и ние увиснахме в миазмата пред погледа на Дупката. Все още бяхме на дневната страна на планетата, небето беше светло. Веднага проверих близостта ни до Блуждаещия лист, за да се уверя, че не сме се появили в обсега на автотерористите. Платформата беше сянка, която се носеше вдясно от нас, не достатъчно близо, за да стреляме. Трупът на Дупката се протягаше нагоре към небето, мъгляв контур на фона на миазмите.
– Светци и звезди – каза Кималин. – Това нещо яде ли хора?
– Дървото? – Попитах. – Не, то не яде хора. Никога ли не си виждал дърво преди?
– Виждал съм дърво – каза Артуро. – Не беше много по-високо от Никога.
– Те могат да достигнат височина до петдесет километра – казах аз. – Те се носят в миазмите и нашите градове са построени върху тях.
– Мамка му, това е страшно – каза Никога.
– И красиво – добави Кималин.
– Какво е всичко това във въздуха? – Попита Артуро.
– Газове – казах аз. – Повечето от дърветата имат чисти участъци въздух около себе си, но в Дупката има по-малко, защото самото дърво вече не произвежда кислород. Все още има мехурче от годна за дишане атмосфера от растенията, които растат тук, и от атмосферните генератори, инсталирани от дърводобивния корпус, но то е много по-тънко и ще трябва да сме по-внимателни.
Бързо сканирах района със сайтоничните си сетива, но не успях да открия други сайтоници освен нас.
– На сензорите ми за далечен обсег виждам кораб – каза Джорген. – Изглежда като транспортен кораб. Това ли е нашата цел?
– Да – казах аз. Намерих контролите за разширяване на собствените си сензори и погледнах. Бях ни завела в далечната страна на дървото, на около пет минути полет, без да съм сигурна дали задържащият кораб изобщо щеше да е още тук. Бяха минали няколко часа и досега можеха да ги отведат някъде другаде.
Но корабът все още висеше извън базата. Или бяха подчинили хората вътре, или моите хора се страхуваха да се бият.
Щяхме да им покажем как се прави това. Изтребителите на „Единство“ нямаше да ни очакват, така че дори да ни бяха видели да пристигаме, щяхме да имаме няколко минути да се подготвим, докато те подготвят корабите си.
– На дървото все още живеят цивилни – казах аз. – Няколко малки селища, плюс съоръженията за добив на дървен материал. Не искам да стреляме по тях или по транспортния кораб. Моите хора са задържани там, а ние ще имаме нужда от тях, за да се присъединят към битката.
– Разбрах – каза Джорген. – Какво можеш да ни кажеш за кораба?
– Не много – казах аз. – Това е малък транспортьор на Върховенството. Не е изтребител, но има сайтоничен инхибитор(щит), така че не мога да скоча и да измъкна хората. Последният подобен кораб, на който се натъкнах, беше с екипаж от диониси, но пилотиран от сайтоник от УрДейл. Този път тук няма други сайтоници освен нас, освен ако не са в трюма на този кораб.
– Знаеш ли дали имат хипердвигател? – Попита Джорген.
– Съмнявам се – казах аз. – Никога не биха ни дали тази технология, защото се страхуват, че ще разберем тайната.
– Звучи точно така – каза Еф Ем.
– Ако не могат да скачат с хиперскок – каза Джорген – тогава можем да ги притиснем, да се опитаме да ги накараме да се приземят. Знаеш ли колко изтребители ще срещнем тук?
– Не – казах аз. – Колкото кораба са били разположени тук, плюс броя на изтребителите, които „Единство“ взе със себе си, когато превзе базата. Възможно е обаче да нямат достатъчно пилоти, за да запълнят всички кораби на „Независимост“.
– Добре – каза Джорген. – Основната ни цел е да накараме транспортния кораб да се приземи и да освободим затворените в него урдаилите. Втората цел е да превземем базата. „Звездна ескадра“, отделете се и се насочете към… дървото.
– Името му е Дупката – казах аз.
– Мамка му – каза Сейди. – Дори името му е страховито.
Навсякъде около мен светлинните лъчи се прибраха, докато корабите се отпускаха един по един. Все още не виждах изтребители на „Единство“ да се движат към нас.
– Аланик, на радиопанела ти трябва да мига бутон – каза Джорген. – Натисни го?
Направих го и гласът му продължи по радиото.
– Това е частен канал – каза Джорген. – Останалата част от ескадрата не може да ни чуе. Виждаш ли циферблата за превключване от канал на канал? Може би ще искаш да си запишеш моя, за да знаеш как да се свържеш конкретно с мен, ако имаш нужда да ми съобщиш нещо, което не искаш всички да чуят.
– Ако имам нещо, което трябва да съобщя – казах – бих могла да го кажа в ума ти.
– О, точно така – каза Джорген. – Трябва да поработя върху това. Мога да го правя с охлювите и вероятно работи по същия начин? Също така имам нужда да ми покажеш как се прави хиперскок без тайникс.
– Може и да не успееш – казах му. – Не всички сайтоници могат.
– Имаме ли различни способности? – попита той. – Като тайникс?
– Не точно. По-скоро като силни и слаби страни. И някои сайтоници са по-силни от други.
– Цифри – каза Джорген. – Ако е възможно Спенса да ме изложи в нещо, тя винаги ще го направи.
Не звучеше огорчен от това. Не бях майстор на човешката интонация, но на мен той ми прозвуча по-скоро тъжно от всичко друго.
– Къде е Спенса? – Попитах. – Казахте, че отново е изчезнала. Дали е била отвлечена от Върховенството?
– Не – каза Джорген. – Тя се е изгубила, някъде в нищото – към никъде. Мястото, през което минаваш, когато скачаш с хиперскок. Мястото с очите.
– Негативното царство – казах аз. – Какво искаш да кажеш, че се е изгубила там?
– Отишла е там, за да избяга от Върховенството – каза Джорген. – И все още не е успяла да намери начин да излезе.
– Негативното царство не е място, където се ходи – казах аз. – Това е място, през което… се промъкваш. Не можеш да останеш там. – Поне доколкото ми е известно, не можеш.
– Да, добре. Ти не познаваш Спенса. Тя прави много неща, които би трябвало да са невъзможни.
Изглеждаше добър човек, който да е на твоя страна, макар и по-малко, ако изчезне.
– Искаш ли да си избереш позивна? – Попита Джорген. – Обикновено не използваме истинските си имена по радиото, но не знам дали вашите хора имат същия обичай.
– Ние нямаме – казах аз. – И аз не знам как да се наричам.
– Ако попиташ ескадрата, ще получиш много предложения. Но може и да не ти харесат.
– Защо те наричат Досадник? – Попитах. – Заради раните по лицето ти ли?
– Не, за съжаление.
– Непривлекателен ли си според човешките стандарти?
– Какво? Не! – Джорген заекна малко. – Мислиш, че съм грозен? Не става въпрос за лицето ми. Досадник означава нещо като кретен. Груб човек.
– О – казах аз. – Значи не си харесван.
– Не съм недолюбван! Или пък бях. От Спенса. Както и да е, това е дълга история.
Можех да спра да се опитвам да разбера това, но бях твърде развеселена от защитната реакция на Джорген.
– Значи ти и Спенса сте врагове тогава. Защото тя винаги те излага.
– Хм, не – каза Джорген. – Ние не сме врагове. Вече не сме. Всъщност никога не сме били. Това е… сложно. О, виж! Ескадрата се опитва да се свърже с нас по общата линия.
Бутонът за частния канал спря да мига, когато гласът на Джорген замлъкна.
Започнахме да летим към Дупката. Корабът ми се движеше спиращо, докато разбера колко да натискам бустерите, но когато наближихме дерето, започнах да летя по-плавно.
С приближаването ни транспортният кораб се отдалечи от базата. Пилотът ни беше забелязал, защото полетът на корабите на „Единство“ вече се насочваше към нас.
– Звездна ескадра – каза Джорген. – Обхващайте тези кораби. Ти-Сал, Катнип, Еф Ем и Сейди, заемете изтребителите, докато останалите се промъкнат до транспортния кораб.
– Прието – каза Еф Ем. Ускорихме към вражеските кораби. Бяха общо десет, така че бяхме почти изравнени по брой. Докато се приближавахме, „Звездна ескадра“ откри огън, принуждавайки корабите на „Единство“ да разкъсат строя или да рискуват да загубят щитовете си.
Ние използвахме подобни техники, когато тренирахме един срещу друг, но използвахме лазери, а не огън от деструктори. В тази битка нямаше изключване, нямаше предупреждения. Хората не играеха на игра.
Нито пък Върховенството и беше крайно време моите хора да наваксат скоростта.
– Аланик – каза Джорген. – Нямаш съотборник в крилото, така че можеш да се придържаш към мен и Странница.
Когато вражеските кораби разкъсаха строя, две двойки човешки кораби се стрелнаха след тях, преследвайки ги в кръг. Усмихнах се. Изтребителите на „Единство“ сигурно са ужасени.
Артуро и Никога излетяха през пролуката, оставена от разбитата вражеска формация, а Джорген и Кималин ги последваха. Останах близо до тях – никой от тези изтребители на „Единство“ не беше със сайтоник, а тъй като бях в човешки кораб, те не бяха разбрали в кой от тях се намирам. Те нямаше да могат да видят през стъклата, освен ако корабите им не се приближат много, а дори и тогава щеше да е трудно да се различат лицата под шлемовете.
Сканирах за хиперкомуникационни сигнали и не открих такива, макар че може да съм пропуснал повикването на „Единство“ към Куилан, а може и да са го направили по обикновеното радио. Вероятно се чудеха откъде съм успяла да събера цяла ескадра непознати кораби в рамките на няколко часа, а това объркване можеше да бъде само в наша полза.
Ускорихме, провирайки се през миазмите към Дупката. Силуетът стана по-ясен на фона на пурпурното небе. Огънят на деструкторите ме последва отзад.
Наклоних се настрани, като направих въртеливо движение, и открих огън по двата кораба, насочени към мен.
– Амфи, Никога – каза Джорген. – Аланик има няколко опашки. Осигурете й подкрепа, докато аз и Странница пробием.
– Прието – каза Артуро, преди още да успея да им кажа, че нямам нужда от помощ.
Никога се изстреля покрай мен, привличайки вражеския огън, а Артуро направи собствен завой, завъртайки се, за да хване корабите под кръстосан огън. Единият от тях изпълни маневра и избяга по посока на Джорген и Кималин, а другият загуби щита си и получи директен удар в лявото крило. Пилотът катапултира, парашутът се отвори и забави спускането им. Шлемовете и скафандрите щяха да им позволят да оцелеят в миазмите. Пилотът щеше да изпрати сигнал за бедствие, докато се спускаха към ядрото, и вероятно щеше да бъде прихванат, преди да го достигнат, а ако не, скоро след това.
Всички се обърнахме и се насочихме към Джорген и Кималин, макар че Никога и Артуро ме изпревариха и стигнаха до кораба, който ги преследваше, като го прегазиха бързо, преди да успея да стрелям.
Щеше да ми се наложи да подобря играта си, ако исках да ги догоня. Не ми харесваше да ме третират като новак.
„Мога да се справя с два кораба“ – казах на Джорген. – „Това, че нямам боен опит, не означава, че не знам какво правя“.
„Не съм искал да те обидя“ – отвърна Джорген. – „Бих направил същото за всеки един от нас“.
Наистина? Всички те смятаха, че трябва да се сдружават само за да свалят няколко кораба? Да, знаех, че това, което правим, е много по-опасно от игрите, но за уж закоравели воини… изглеждаше толкова… безгръбначно.
Никога и Артуро се изстреляха пред Джорген и Кималин, после забавиха ход и отново заеха позиция. Джорген не каза нито дума за това. Напротив, остави ги да излязат пред него, сякаш ги искаше там.
Другите сигурно се бяха справили добре с прогонването на останалите кораби. Вече наближавахме дървото, минавахме покрай най-дебелия клон на Дупката и навлизахме в тънкия мехур на чистата атмосфера. Няколко малки кули се извиваха около ръба на клона.
Транспортният кораб нямаше да се измъкне. Дори и да нямахме възможност за хиперскок, той не беше проектиран да се движи със скоростта на изтребител в атмосферата. Изглежда беше осъзнал това, защото беше спрял да се отдалечава от дървото и сега се насочваше към него, като бързо изчезваше от погледа.
– Аланик – каза Джорген. – Корабът, който преследваме, изчезна в дерето. Има ли хангар там долу, за който знаеш?
– Не – казах аз. – Базата с хангара е в горните клони. Но не случайно го наричат Дупката.
– Добре – каза Джорген. – Да последваме този кораб. Аланик, тъй като познаваш терена, заеми позиция.
Това беше добър план, макар че ми се искаше заемането на позиция да не ме извеждаше напред, когато се борех с управлението на кораба си. За щастие маневрирането ми беше овладяно, така че не изглеждах като идиот, докато ги водех покрай дебелия ствол на Дупката и надолу към пропастта в извивката на клоните на дърветата.
– Еф Ем – каза Джорген по радиото. – Статут?
– Следим ги в движение – каза Еф Ем. – Все пак са се насочили в твоята посока.
– Отне им достатъчно време, за да се досетят – каза Никога.
– Трябваше да знаят защо сме тук, нали? – Попита Артуро.
– Знаеха – казах аз. Спомних си какво каза Ринакин. Това, че са разбрали тактиката ни, не означаваше, че тя няма да проработи.
Прелетях с кораба си през зейналата уста на Дупката и навлязох в дълбините на нейния ствол. Тук беше тъмно, макар че дневната светлина проникваше на места през дупките в страните на ствола, някои от които бяха широки до километър. От вътрешната страна се простираха вретеновидни постройки, издълбани и построени на фона на вътрешността на дървото. Съоръжения за добив на дървен материал, които изсичат мъртвата дървесина, за да бъде изпратена в други части на планетата. Пропастта се спускаше дълбоко в ствола, частично образувана от естественото гниене на мъртвото дърво и след това ускорена от добива.
Забелязахме транспортния кораб, който се насочваше към съоръженията за добив в дъното на пропастта.
– Имаме ограничено време, преди да пристигнат тези кораби – каза Джорген. – Аланик, план за принуждаване на кораба да се приземи?
– Не можеш да го свалиш – казах аз. – И те няма да се приземят доброволно. Разполагате ли с леки мрежи?
– Имаме светлинни копия – каза Джорген. – Можем да ги използваме, за да хванем кораба, но не бихме могли да повлечем толкова голям кораб, без първо да извадим бустерите му.
– Ще бъде ли притиснат в ъгъла там? – Попита Артуро.
– Не – казах аз. – В близост до склада за дървен материал има изходи за износ.
– Той е по-голям от изтребител, нали? – Попита Кималин. – Бихме ли могли да извадим ускорителите, без да нараним затворниците?
– Съмнявам се – казах аз. – Бустерите са точно под трюма. Моите хора на практика са върху тях.
– Нека се приближим – каза Джорген. – Страннице може да погледнеш и да кажеш какво мислиш.
Приближихме се до транспортния кораб. Транспортните кораби на УрДейл не бяха оборудвани с оръжия, но този кораб на Върховенството имаше щит и някои основни деструктора.
И те казаха, че сме били твърде агресивни.
– Усилвателите не са за изпускане, Досадник – каза Кималин. – Няма как да ги улуча, без да повредя корпуса. Кокпитът обаче е възможен. Предполагам, че пилотите не са ни приятели?
– Не са приятели – казах аз. – Но можеш ли да простреляш пилотската кабина, без да нараниш хората ми в трюма… нали?
– Страннице? – Каза Джорген.
– Мисля, че мога да го направя – каза Кималин.
– Бъди сигурна – каза Джорген.
– Уммм.
Под нас транспортният кораб се движеше по върха на сградите на дърводобивния завод. Беше средно голям кораб, предназначен за трийсет души. Ако бяха вкарали вътре всички от базата, щяха да са натъпкани здраво.
Транспортният кораб се насочи към изходната шахта. Сигурно са се досетили, че сме тук, за да спасим пленниците им, и че не сме готови да свалим кораба.
Отгатнаха правилно, поне от моя страна.
– Първо ще трябва да свалим щита – каза Джорген. – Никога, приближи се, свали го с твоят ОМП. Аланик и Амфи, хванете ги с вашите светлинни копия.
– Къде точно е това? – Попитах. Еф Ем ми беше казала, но аз не можех да си спомня. Не беше на същото място, на което се намираше светлинната ми кука.
– Бутоните от двете страни на контролната ти сфера – каза Джорген.
Намерих ги.
– Разбрах. Не чух Странница да казва, че е сигурна, че може да го направи.
– Еми, Дърдорко? – Намеси се Еф Ем. – Не можем да разберем как да стигнем до теб.
– Ние сме вътре в дървото – каза Джорген. – Входът е там, където клоните се срещат със ствола.
Все още не можех да различа няколко от хората, особено когато всички започнаха да си говорят заедно.
– Как казваш, Досадник? Казахте ли, че сте вътре в дървото?
– Какво става, Сейди? Никога досега не си летял с кораб вътре в дърво?
– Замълчи, Ти-Сал.
– Ние сме на път, Досадник – каза Еф Ем, – но ти имаш входящи.
– Трябва да направим това сега. Страннице?
– Мога да го направя – каза тя. – Искам да ми се наложи да използвам само един изстрел, но мога да го направя.
– Никога каза Джорген – хвани този кораб, преди да е напуснал дървото.
– Досадник? – Артуро каза. – Ако го преследваме навън, ще имаме повече пространство да го хванем при неконтролирано спускане, преди да се е ударил в земята.
– Говориш за преследване на този кораб, пълен с моите хора, надолу към ядрото? – Попитах.
– Е, може би? – Артуро каза.
– Тук е по-добре – каза Джорген. – Имаме входящ сигнал. Никога, свърши това.
– Прието – каза Никога и се гмурна към кораба, който се насочи към устието на шахтата, която щеше да изведе от дерето. Когато се приближи, той включи своя ОМП, като свали щитовете на кораба.
Артуро се хвърли непосредствено зад него, а аз дръпнах кораба си настрани в опит да го догоня. Искаше ми се да имам собствен кораб – изглеждах като идиот в това нещо, което нямаше да им помогне да ме смятат за способен член на екипа.
– Мамка му – каза Джорген. – Вражески кораби, на върха и се приближават. Никога, помогни ми да ги задържа. – Съсредоточих се да следвам Артуро, докато се приближавахме към транспортния кораб.
Корабът на Кималин се стрелна над главите ни. Трябваше да изпревари транспортния кораб, за да получи ясен изстрел. Транспортният кораб насочи разрушителите си към нея и стреля, но тя избегна и обърна кораба си с лице към него.
– Готови – каза тя.
– Добре, Страннице – каза Артуро. – По моя сигнал. – Той се издигна над транспортния кораб и го простреля със светлинното си копие. Аз се прицелих и също стрелях, като хванах кораба от другата страна.
– По дяволите – каза Никога. – Настъпват с голяма скорост.
– Огън! – Каза Артуро.
Деструкторите на Кималин стреляха и кабината на транспортния кораб се взриви в дъжд от искри.

Назад към част 7                                                                 Напред към част 9

Брандън Сандерсън – РеДаун ЧАСТ 7

Глава 7

Втурнахме се по коридора в посока на летателната площадка.
– Корабът ми в хангара ви ли е с другите? – Попитах.
Родж се отдръпна, за да върви енергично до мен, изглеждайки овчедушен.
– Съжалявам – каза той. – Но ние един вид… го разглобихме.
– Вие какво?
– Установявахме разликите между вашата техника и нашата – каза той. – Мога да го сглобя отново, но ще ми отнеме време.
– Нямаме време – изригнах аз. Бях сигурна, че моите хора щяха да направят същото с човешки кораб, но това не променяше факта, че трябваше да се вдигна във въздуха сега.
– Ще те свържем с един от нашите кораби – каза Родж. – Някои от органите за управление са различни, но това е най-доброто, което можем да направим при тези обстоятелства, освен ако не искаш някой от другите да вземе Дуло, а ти да се возиш като втори пилот.
– Не – казах аз. Идеята да бъда на милостта на един от хората, докато се връщаме в РеДаун, беше задушаваща. Разбира се, можех да открадна някой кораб там, но предпочитах да дойда със собствен набор от крила. – Дайте ми един от вашите кораби. Аз ще… разбера.
– Трябва да вземеш със себе си един комуникационен охлюв – каза Родж на Джорген. – В случай, че ти трябва, за да се свържеш с нас.
– Добра идея – каза Джорген. – Снъглас, заведи ме при Файн.
– Файн! – Снъглас каза и Джорген изчезна, а след миг отново се появи до Еф Ем с лилаво-оранжев охлюв, прибран под мишницата му.
– Файн! – Снъглас отново каза.
– Добра работа, Снъглас – каза Еф Ем, извади от джоба си една кутийка и му предложи щипка от някакво лепкаво вещество.
Интересно.
– Идваш ли с нас? – Еф Ем попита Родж през рамо. – Защото ако не, трябва да се върнеш в инженерният отсег. Не искаш да те свързват с това, което ще правим.
Родж се поколеба.
– Мисля, че трябва да остана тук, но…
Той не изглеждаше щастлив от това, може би защото всичките му приятели бяха избягали в опасност и той не знаеше кога ще се върнат.
– Няма страшно – каза Еф Ем. – Ако имаме нужда от теб, знаем къде да те намерим.
– Да – каза Родж. – Аз няма да мога да кажа същото за теб.
Еф Ем изглеждаше така, сякаш се канеше да каже още нещо, но погледна към останалите и замълча. Родж ѝ помаха тъжно с ръка и се обърна да си върви. Тя гледаше след него през рамо, макар че не можах да прочета изражението на лицето ѝ.
Явно имаше някакъв подтекст, който ми обягваше. Щеше да се наложи да я попитам за него по-късно, когато нямаше да крадем кораби на звездни ескадри.
Последвах Джорген през една странична врата и по тясна пътека между сградите стигнах до площадката за кацане. Джорген мина покрай двама души, които работеха по един от контролните панели на частично разглобен кораб.
– Имаме заповед незабавно да вдигнем корабите си – каза той. – Съжалявам за закъснението.
Един от наземния екипаж го последва по петите, като ме гледаше разтревожено.
– Не чухте ли? – каза тя. – Има задължителен сбор – очаква се всички да сте в каютите си за внезапна проверка.
Джорген изглеждаше облекчен. Коб очевидно беше направил това, за да прикрие следите ни, а може би и за да може по-късно да твърди, че сме използвали сборния пункт като прикритие без негово знание.
– Тези заповеди ги отменят – каза Джорген.
– Не сме били уведомени – каза тя. – Можем да започнем работа по предполетните проверки…
– Няма време – каза Джорген. – Ще го направим сами. Можеш да се свържеш по радиото директно с адмирал Коб. Той ще го разреши.
Или да не отговори на радиостанцията му, което е по-вероятно, за да запази отричането.
– Аланик ще вземе един от резервните кораби на „Звездна ескадра“ – каза Еф Ем.
– Няма резервни кораби на „Звездна ескадра“ – каза членът на наземния екипаж. – Едва сега отново имаме корабите на „Звездна ескадра“ и определено нямаме право да поставяме извънземен в…
– Искате ли да сте отговорни за това, че сме се забавили? – Попита Джорген попита.
– Аз съм отговорен за това да ви вдигна във въздуха, а не мога да го направя без…
– Щитът ще се провали – прекъсна го Еф Ем. – Има някакви отломки на траектория, която ще унищожи управлението, и ако не се издигнем там и не ги свалим, небето отново ще се отвори за Върховенството. Искате ли да сте отговорни за това?
Човекът от наземния екипаж се поколеба и Джорген хвърли към Еф Ем благодарен поглед.
– Хайде – обърна се Еф Ем към мен. – Ще те качим в кораба.
По пътя през площадката за кацане минахме покрай собствения ми кораб, паркиран сред няколко с очевидни повреди. Беше с подобен дизайн като човешките кораби, но беше направен от по-тъмен метал. Отвън не изглеждаше разглобен, но когато надникнах през стъклото, установих, че са разглобили всичко. Инструментите ми бяха на парчета, навигационният модул беше разглобен и оставен на седалката.
– Днес няма да летиш с това – каза Еф Ем. – Родж може да ти го поправи по-късно. Хайде.
Не бях сигурна на чий кораб ме заведе, а когато се качих в пилотската кабина, имах още по-малка представа какво гледам. Всички прибори бяха подредени по различен начин.
– Можеш ли да го управляваш? – Попита Еф Ем.
– Мога да скачам с него с хиперскок – казах аз. – Летенето може да е малко по-голямо предизвикателство.
Еф Ем ми посочи някои от най-важните системи и аз започнах да се аклиматизирам. Намерих лоста за катапултиране отстрани на седалката, на същото място като нашия. Не всичко се различаваше от нашите кораби.
– Това е таблото за управление на радиото – каза Еф Ем, като прехвърли един превключвател и завъртя един циферблат. Тя ми подаде шлем. – Ще те настроя на ескадрилният канал. Не забравяй, че това, което казваш по радиото, не е сигурно. Ще се кача във въздуха, но ако имаш някакви въпроси…
Имах много въпроси, но онзи техник от наземния екипаж вероятно се опитваше да се свърже с адмирал Коб в момента. През стъклото видях Кималин да тича през площадката за кацане с трима мъже, които я следваха. След тях вървеше ниско момиче със синя коса.
– Всички сме тук – каза Джорген по радиото. – Звездна ескадра, да се вдигнем във въздуха.
Прегледах управлението на кораба, опитвайки се да си спомня какво ми беше казал Еф Ем. Намерих лоста за задействане на подемния пръстен – това управление не се различаваше много от моето на кораба. Лостът за газта и сферата за управление бяха същите, макар че тази в моя кораб беше по-малка, а тази се усещаше тромава в ръката ми.
Постарах се да запомня местоположението на бутона за деструктори – не исках да ги задействам по погрешка. Включих подемният пръстен за придвижване и се издигнах във въздуха, като успях – почти случайно – да запомня кои са контролите за гмуркане, докато корабът ми се издигаше, с нос, насочен към земята.
– Добре ли си, Аланик? – попита Еф Ем.
– Да – казах аз, като се оправих. Можех да летя. Само изглеждах така, сякаш не мога.
Изкарах кораба от отсека за кацане и след това набрах височина, докато се изравних с Джорген. Един по един корабите от „Звездна ескадра“ ни последваха във въздуха.
„Звездна ескадра“ – каза Джорген по радиото. – Отбележете, когато сте готови. Аланик, за момента ще те наричаме „Звездна ескадра“ осем. В крайна сметка ще ти трябва позивна, ако нямаш такава.
Какво беше позивна?
Тогава Джорген се обади:
– Звездна ескадра едно, позивна Досадник.
Досадник? Моят пин преведе това като нещо подобно на „груба визия“, което не изглеждаше приятно да наричаш някого.
Останалата част от ескадрата се отзова и аз разпознах няколко от гласовете им, макар че много от тях използваха различни имена. Кималин беше „Странница“, помислих си, а Еф Ем си беше все още Еф Ем. Не ми се струваше, че все още съм срещала Никога, и нямах представа кой от мъжете, които бях видяла, беше Катнип, Ти-Сал или Амфибиа, макар че си помислих, че последният може да е Артуро, а момичето със синята коса сигурно е Сейди. Преводача ми дори не предлагаше превод за някои от тях. Не разбирах напълно предназначението на позивните – може би да скрият самоличността им от врага? – но не беше моментът да питам.
– „Звездна ескадра“ – прозвуча гласът на Джешуа Уайт по радиото.
– Всички кораби да се съберат над платформата за кацане – каза Джорген, като я игнорира. – Аланик, не можем да използваме хипердвигателите, за да достигнем до вашата планета. Готова ли си за хиперскок?
– Да – казах аз. – Но не мога да ви заведа всички, освен ако корабите ни не се докоснат.
– Ще се слеем с помощта на светлинни Копия – каза Джорген. – Опитвали сме и други неща, но това е най-бързият начин. Ще се прикрепим към теб, така че няма да ти се налага да се притеснявате за управлението.
Корабът на Кималин се приближи до моя и тогава от нейния кораб се излъчи светлинна линия, подобна на нашите светлинни куки, която го свърза с моя.
– „Звездна ескадра“ – опита отново Джешуа. – Заземени сте. Незабавно приземете корабите си или ще бъдете изправени пред военен съд.
Останалите започнаха да се събират около мен, приближавайки се повече, отколкото ми беше удобно, докато свързваха корабите си с моя. Опитах се да коригирам позицията си, като манипулирах контролната си сфера, но тя беше по-чувствителна, отколкото бях свикнала, и в крайна сметка се затичах неволно встрани.
– Джорген! – Каза Джешуа, като сега крещеше по радиото. – Приземи тези кораби!
– Съжалявам, мамо – каза Джорген. Наистина звучеше съжаляващо, а и повече от малко стресирано.
– Ами, Досадник? – Никога се обади по радиото. – Те подготвят корабите. Не мислиш ли, че ще стрелят по нас, нали?
– Ако тръгнеш да се биеш за УрДейл без разрешение, дезертираш – каза Джешуа. – Приземете незабавно корабите си.
– По дяволите – каза Никога. – Мислиш ли, че ще го направи?
– Не знам – каза Джорген. – Нека се махнем оттук, преди да сме разбрали.
– Готова съм, когато и вие сте готови – казах аз и посегнах към негативната сфера(нищото), усещайки през бездната към РеДаун. Стигнах до Дупката, усещайки познатите ѝ клони, които висяха там, една солидна точка от другата страна на цялото това нищо.
– Досадник – каза Артуро. – Ескадрата на Звездния дракон започва да стартира.
– Тук Робин от ескадра Звездния дракон – каза несигурен глас по радиото. – Очаквам заповеди.
– Къде е адмирал Коб? – Джешуа попита.
– Тя не може да им каже да стрелят – каза Артуро. – Тя няма правомощия.
Зачудих се дали това е единственото, което я спира, дали наистина би дала заповед да свалят собствения ѝ син.
Джорген не отговори. Погледнах покрай кораба на Кималин към този на Джорген. Видях Бумслугър, кацнал на раменете му, макар че не можех да видя лицето му, засенчено от шлема.
– Аланик, ние сме готови за хиперскок – каза Джорген.
– Досадник? – Робин отново каза. – Какво си…
Протегнах ръка през негативното царство (към никъде) към Дупката и я дръпнах.

Назад към част 6                                                                   Напред към част 8

Брандън Сандерсън – РеДаун ЧАСТ 6

Глава 6

Тъй като Куна се представяше за някакъв посланик на „по-малките видове“, хората им позволиха да ме придружат до стая с нисък таван и странни правоъгълни мебели. Вкъщи изрязвахме мебелите си от дърво и дори основните евтини парчета имаха издълбани мотиви. По-скъпите мебели щяха да бъдат впити и огънати, а подлакътниците и таблата на столовете – оформени във вихрени форми. Застанах пред един фотьойл, който се състоеше от текстилна възглавница, опъната върху метална рамка, като всяка част образуваше квадратен ъгъл.
Седнах на него. Беше по-удобно, отколкото изглеждаше, признавам им го.
Куна ме увери, че ще поговорят с хората за предложението ми, след което ме остави сама в стаята. Не беще минало повече от минута, преди на вратата да се чуе тихо почукване. Усетих сбирщина от сайтонични резонанси от другата страна.
Джорген и неговите охлюви.
– Влезте – извиках аз и Джорген отвори вратата. Еф Ем стоеше от другата страна заедно с него, държейки кошница с нещо зелено и люспесто. Двамата влязоха и затвориха вратата след себе си.
– Коб каза, че можем да ти донесем храна – каза Еф Ем. – Но не знаехме какво яде вашият вид. Куна каза, че водораслите не са токсични за вашия народ, затова ти донесохме малко, за да опиташ. – Тя бутна кошницата в ръцете ми. Знаех какво представляват водораслите, но никога не бях мислила да ги ям. Понякога растяха под кората на повърхността и можеха да се образуват в нашите атмосферни генератори на вода, ако не внимавахме да ги поддържаме чисти. – Куна също така ни каза, че сте по-склонни да ядете плодове и дървесни ядки. Ние нямаме никакви ядки, а това беше единственият плод, който успяхме да намерим. – Тя пъхна в ръката ми малък предмет. – Метален Рой не е най-доброто място за отглеждане на плодове. – Плодът беше червен и приблизително кръгъл, а на върха имаше малка кафява дръжка. Беше много по-малък от плодовете, които растяха по дърветата у дома, по-скоро приличаше на такъв, който може да расте на лоза на някой от селскостопанските клони.
– Благодаря – казах аз. Преместих се до една малка масичка – също квадратна, с правоъгълни крака. Конферентната маса беше същата. Тези хора много обичаха правите ъгли.
– Съжалявам за майка ми – каза Джорген.
– За майка ти?
– Джешуа Уест. Понякога с нея е трудно да се справиш. Но има добри намерения.
Еф Ем изглеждаше така, сякаш искаше да спори, но не го направи. Вкъщи би се сметнало за грубо да се коментират недостатъците на някой друг член на семейството, освен ако човек не е изрично поканен. Вероятно и при хората беше така.
На вратата отново се почука и Джорген я отвори. Там стояха още трима души, всеки с жълт тайникс, прибран в чанта на гърдите. Всички хора носеха едни и същи дрехи – летателни костюми, с една и съща лепенка, залепена на раменете им. Единият беше жена с кафява кожа и дълга, къдрава коса, която висеше до половината на гърба ѝ. Все още ме изненадваше фактът, че всички хора имаха коса и кожа в различни нюанси на цветове, сякаш бяха нарисувани в различни тонове с един и същ молив.
Всички с изключение на последния мъж, който влезе. Косата му беше в нюанс на червеното, почти толкова ярък, колкото и райетата на Бумслъгър, и контрастираше с бледата му кожа. Зачудих се дали този цвят е естествен, или хората понякога боядисват косите си, както правеха моите хора.
– Чухме, че Аланик се е върнал – каза момичето с къдравата коса. – Искахме да се убедим сами, а Коб каза, че няма нищо страшно, стига да не й помагаме да избяга.
Надявах се, че е казал това на шега.
– Нямам нужда от ничия помощ за бягство – казах аз. – Тук съм по собствена воля.
– Разбира се, че си – каза Еф Ем. – Това са Кималин, Родж и Артуро.
Този, за когото тя каза, че е Артуро – мъж с кафява коса – стоеше до вратата и ме гледаше. Хората бяха правили това по-малко, отколкото бих си помислил, наистина. Единствената причина, поради която можех да се сдържа да не ги гледам, беше, че бяха толкова много.
Това обаче не ми се струваше грубо. По-скоро сякаш ме преценяваше. Загледах се право в него, за да му дам да разбере, че съм готова за предизвикателството.
Той изглеждаше по-скоро озадачен от това, отколкото от каквото и да било друго, така че може би не бях разбрала правилно ситуацията.
Кималин дойде и седна до мен.
– Хранят те с лентички от водорасли ли? Можеха поне да ти донесат някакъв десерт.
– Куна каза, че урдаилите не подслаждат изкуствено храната си – каза Еф Ем.
Подслаждат ли я? Повечето от подправките, които растяха по лозите, бяха ароматни, но не особено сладки. Което беше добре, защото някои от плодовете, които отглеждахме, бяха твърде сладки за моя вкус, особено когато бяха сурови.
– Това е добре – казах аз. – Благодаря ви. – Повдигнах плода и проверих кората, която беше тънка и хрупкава.
– Можеш просто да го отхапеш – каза Кималин. – Не е нужно да го обелваш или нещо друго. Освен ако вашият вид не обича да обелва. Можем да ти донесем нож…
Отхапах плода, който имаше задоволителна хрупкавост, не по-различна от смокинята у дома. Не беше толкова сладък обаче – имаше по-скоро жив вкус.
– Ужасен ли е? – Попита Кималин.
– Не, добре е – казах аз. – Благодаря ви.
– Не е нужно да го казваш, ако не го харесваш – каза Еф Ем. – Нямаме много плодове, но можем да ти намерим нещо друго.
Бяха любезни, но аз не бях дошъл да обсъждам кулинарни навици. Ако политиците им откажеха да ми помогнат, можех поне да събера повече информация.
– Защо хората се страхуват от вашия тайникс? – Попитах Джорген. – Нарекъл си го Бумслугър?
– Да, така е – каза Еф Ем, а Кималин и Родж се ухилиха.
– За това ли говорим? – Попита Родж. – Тя определено няма разрешение.
– Тя вече е разбрала за хипердвигателите – каза Еф Ем.
– Извинявам се, че обявих това пред началниците ти – казах аз.
– Всичко е наред – каза Джорген. – Благодаря ти, че го направи така, сякаш вече си знаела.
– Но Бумслугър… – казах аз. Изглежда, че Бумслугър разпозна името си, защото се спусна по ръката на Джорген и се плъзна по масата към мен.
– Веднъж се взриви – каза Джорген. – Точно в лицето ми. – Той потърка самосъзнателно една от раните на бузата си.
Отклоних се, когато се приближи.
– Избухна?
– Внимавай с лентите от водорасли – каза Кималин и охлювът започна да ги подсмърча спекулативно.
– Тази експлодира – казах аз. – Била е сайтониката? Енергия, която се изтласкваше от нея и разрязваше лицето ти?
– Да – каза Джорген. – Как се…
Загледах се в охлюва с тревога.
– Този тайникс може да използва остриета на ума?
– Какво е остриета на ума? – Родж попита.
Мисловните остриета бяха усъвършенствана сайтонична способност. Ако това същество можеше да ги произвежда, значи трябва да е мощна сайтонична форма на живот.
Макар че идеята, че то може да създаде острие на ума, а аз не мога, беше малко обидна.
– Виждала съм ги само веднъж – казах аз. Можех да запазя тази информация за себе си, но не виждах как биха могли да я използват срещу мен – а ако им я дам, може би ще се почувстват комфортно да ми дадат повече информация. – Само един от сайтониците на РеДаун може да ги произвежда. Те са… енергия от негативната сфера, привлечена в нашата с фантастична сила. – Наблюдавах внимателно охлюва, докато хващаше с уста ръба на моята лента от водорасли и бавно я изтегляше от кошницата. – Те се правят изключително трудно.
Еф Ем се усмихна.
– Значи Бумслугът е преуспял.
– Бих искала да го видя в действие – казах аз.
Джорген отмести стола си настрани от мен.
– Не и когато седим тук.
Охлювът бавно вкара водораслите в устата си, наблюдавайки ги тихо.
Имаше нещо зловещо в него. Особено сега, когато знаех какво прави.
– Има ли и други видове? – Попитах. – Комуникационни охлюви? Може би инхибиторни охлюви?
– Имаме охлюви, които захранват хиперкомуникации – каза Еф Ем. – Засега не сме намерили добро приложение за тях без пълна хиперкомуникация, така че пилотите не се опитват да се свържат с тях. Не знам обаче за инхибиторните охлюви.
– Инхибиторите се захранват от сайтоника? – Попита Джорген.
– Захранване – каза Бумслуг.
Това също беше обезпокоително.
– Понякога – казах аз. – Необходима е голяма сила и обикновено сътрудничество между няколко сайтоника, за да се осъществи. Но Върховенството има хипердвигатели, които работят и без присъствието на сайтоник. Ако използват тайникс за захранване на хипердвигателите си, може би има и инхибиторни охлюви.
– Ако са необходими няколко сайтоника – каза Родж, – чудя се дали не са необходими няколко тайникса. Едва започнахме да научаваме какво могат да правят, когато работят заедно.
Бумслугът продължи да хрупа спокойно лентата с водорасли. Идеята това нещо да си сътрудничи беше още по-ужасяваща.
– Какво можеш да ни кажеш за хиперскока? – Попита Родж. – Очевидно знаеш как да го правиш.
Поколебах се. Джорген и Еф Ем и техните приятели споделяха информация с мен. Чудех се дали това е играта – да се откажат от това, което знаят, за да споделя с тях това, което знам.
– Тя все още няма да ни каже нищо – каза Джорген. – Това е нейната разменна монета. Тя иска помощ от ЗСД в замяна на тази информация.
– О – каза Родж. – Съжалявам.
Очевидно това не беше играта.
– Всичко е наред – казах аз. – Бих искалА да те науча на това, което знам, ако си готов да работиш с мен.
– С удоволствие – каза Джорген. – Но това не е наше решение.
– За това – казах аз. – По-рано те попитах за мнението ти, но ти така и не ми го даде.
Джорген въздъхна.
– Не знам кой трябва да вземе решението за съюза с вашия народ. Мисля, че асамблеята има право, когато казва, че дипломацията е политически, а не военен въпрос. Но военните са вземали решенията за Асамблеята толкова много години, че ми се струва, че е малко завладяващо да обърнат курса на това сега.
– Мисля, че това е заради Коб – каза Кималин. – Някои от хората в асамблеята казват, че той не е подходящ да взема тези решения.
– Наистина ли го казват? – Попита Родж.
– Да – каза Артуро. – Асамблеята е в конфликт с ЗСД от години, като иска да има повече думата в работата. Прекалено се страхуваха да вземат властта от Железен юмрук, когато войната беше толкова близо до повърхността, но сега, когато боевете са по-далеч, хората не се страхуват толкова – въпреки че положението ни е по-лошо. Асамблеята започва да мисли как да отнеме властта от ЗСД, опитва се да намери други начини да се справи с Върховенството, сега, когато знаем повече за тях.
– Толкова ли са публични всички дела на вашата асамблея? – Попитах.
– Не – отвърна Еф Ем. – Той знае, защото майката на приятелката му е лидер на Националната асамблея.
Артуро изведнъж изглеждаше неудобно, но не отрече. Щипката преведе „приятелка“ като „потенциална половинка“. Зачудих се дали хората се притесняват да обсъждат такива двойки, преди да са финализирани. Някои го правеха в РеДаун. Зависи от кое дърво си.
– Преди няколко дни се прибрах у дома, за да видя баща си – каза той. – Но нито един от родителите ми не искаше да ме изслуша. Смятат, че прекарвам твърде много време с Коб.
– Имат право за Върховенството – каза Еф Ем. – Намирането на други методи за справяне с тях изглежда добра идея. Не е здравословно за нас да мислим за всичко, което се движи, като за мишена, по която да стреляме. – Тя ме погледна, сякаш вече знаеше, че ще споря.
Не грешеше. Сигурно е изкушаващо да мислиш по този начин след години битки, но това беше същото отношение, което доведе народа ми право в капана на Върховенството. Човеците имаха военен опит, за който ние на РеДаун можехме да четем само в книгите. Но той беше безполезен без воля за борба. Ако се поддадат на лъжите на Върховенството, няма да мога да разчитам, че ще помогнат на РеДаун да се измъкне.
– С някои сили не може да се разсъждава – казах аз. – Но на тях може само да се противостои.
– ЗСД ще се съгласи с теб – каза Артуро. – Но Асамблеята започва да мисли друго.
– Друго – каза неговият тайникс.
– Ето защо не знам кой е прав – каза Джорген. – Ти казваш, че не бива да говорим с Върховенството, но аз виждам призива. Ако успеем да сключим споразумение с тях, може да се спасят човешки животи.
– Зависи какво разбираш под спасени – казах аз. – Ако живеете, но се откажете от автономията си, от способността си да вземате решения за себе си, да бъдете третирани като равни…
– Имаме ли автономия, ако единственото, което можем да направим, е да се борим за живота си? – Попита Артуро. – Никой от Върховенството никога не се е отнасял към нас като към равни. Те ни третират като насекоми.
– Те се страхуват от нас – каза Еф Ем. – И Събранието иска да ги убеди, че не е нужно да се страхуват, но ЗСД продължава да прави неща, които изострят ситуацията.
– Като например да включат щита – каза Родж. – И разработването на хипердвигатели. Колкото по-добре се защитаваме, толкова повече ги убеждаваме, че е по-добре да впрегнат всичко, с което разполагат, за да ни унищожат.
– Но ако не направите тези неща, те ще ви поробят – казах аз.
– Така ли е за твоя народ? – Попита Еф Ем. – Вие сте роби на Върховенството?
Поколебах се. На РеДаун имаше толкова много хора, които не го възприемаха по този начин.
– Не – казах аз. – Защото сме запазили своята автономност. Вместо да ни убият, те ни изолираха, като ни отказаха хипердвигатели и най-вече ни оставиха на мира.
Всички хора се взираха в мен.
– Това трябва да е хубаво – каза накрая Кималин.
Погледнах надолу към масата. Тези хора бяха на фронтовата линия, борейки се с хора, които искаха да ги убият. В сравнение с тях нашите разправии в РеДаун трябва да им изглеждат толкова лесни.
– Не се опитвам да сравнявам ситуациите ни – казах внимателно. – Но Върховенството държи всички ни в различни клетки. Те ни контролират и наричат това мир, но това не е мир, когато нямаме избор.
– Това е справедливо – каза Еф Ем, но никой от хората не искаше да срещне очите ми. Всичко това явно им тежеше много.
Осъзнах, че не съм ги преценила правилно. Не че хората не можеха да мислят самостоятелно. Ставаше дума за това, че толкова дълго време са се борили с толкова малко ресурси – но само за оцеляване, а не за някакъв конкретен идеал.
Бяха отчаяни и объркани, затова се лутаха в тъмното и вземаха объркани, отчаяни решения.
Осъзнах, че това е нещо, което мога да им предложа. Надежда. Цел отвъд обикновеното оцеляване.
– Някога и двата ни народа са били самостоятелни – казах аз. – И Джешуа Уайт е права. Загубихме тази война заедно. Но преди това сме работили заедно в продължение на векове. Сайтоници от моята планета са установили контакт с вашата много преди някой от нас да стане космонавт. Вие сте вдъхновили митове, които все още пазим, а вашите хора са писали за моите в собствената си митология. Един от вашите древни писатели дори запази частици от нашия език, така че когато започнахме да пътуваме из Вселената, някои от вашите хора можеха да говорят на моя език. – Никога не бях чела книгата, макар че сега ми се искаше да го бях направила. Все още имаше няколко екземпляра в РеДаун. Нещо за пръстен. – Не е нужно да позволяваме на Върховенството да ни казва, че сме по-нисши видове. Можем да се върнем към борбата на нашите предци. Можем да подберем старите си съюзи. Можем да припомним на Върховенството защо толкова се страхуваше от нас и може би този път ще успеем да победим.
– Или може би ще загубим – каза тихо Кималин.
– Може би – каза Джорген.
– Ако сега губим, ще бъде ли този резултат толкова различен? – Попитах.
Преди някой да успее да ми отговори, вратата се отвори и в коридора се появи адмирал Коб.
– Това социално посещение ли е? – Попита той към присъстващите.
Джорген се стресна.
– Не, сър. Искам да кажа, че донесохме на Аланик малко храна и си поговорихме, но…
– На спокойствие – каза Коб, макар че той беше този, който изглеждаше неспокоен, докато проверяваше зад себе си в коридора и после затваряше вратата. Той се запъти към нас, като се подпираше на бастун.
– Някакви новини от събранието? – Попита Еф Ем.
– Да – каза Коб. – Дадоха разрешение на Аланик да остане на Метален Рой като бежанека.
– Не съм искал това разрешение – казах аз.
– Наясно съм с това – каза Коб. Той се намръщи на Бумслугър, който беше започнал да се занимава с втората от моите ленти с водорасли. Все още не ги бях опитала и се чудех дали хората нямаше да сметнат това за грубо. Взех една от тях с пръсти. Беше суха и трошлива, като някаква вафла. Коб се съсредоточи върху мен, а аз държах вафлата неподвижно.
– Джешуа се съветва с НАЛ Алджърнън Уест и останалите от асамблеята по радиото. Молбата ви за военна помощ е отхвърлена – поне за момента. Асамблеята желае да продължи обсъждането на въпроса и казва, че ще се върне към него по-късно.
– Но аз се нуждая от помощ сега – казах аз. – Моите хора ще бъдат предадени на Върховенството…
– Така каза – каза Коб. – Те са прави, че ангажирането на толкова много ресурси за вашата кауза точно сега би отслабило позициите ни, особено след загубата на звездни кораби за един полет.
Еф Ем и Джорген си размениха виновни погледи. Искаше ми се да попитам как са успели да загубят няколко кораба, но аз самата бях загубил два досега, така че предполагах, че не мога да съдя.
Трябваше да помоля да ми върнат кораба, осъзнах. Това щеше да е следващата ми молба. Пъхнах края на лентичката с водорасли в устата си и я опитах. Имаше вкус на горчив мъх, дълбок и земен, с още по-остър послевкус.
– По-добре е потопено в крем – каза Кималин. Не знаех какво е крем, така че трябваше да повярвам на думите ѝ.
– Мисля, че се притесняват и от това, че изпращането на далечни кораби ще развали сегашните им преговори – каза Коб. „НАЛ Уест“ разговаря с един от министрите на Върховенството, опитвайки се да договори мирно споразумение.
Почти изплюх лентата с водорасли.
– Те са установили контакт с Върховенството?
– Използвайки хиперкомуникацията – каза Коб. – И искат да разполагат с всичките ни ресурси, за да преговарят.
– Ще искат сайтоника ти – казах аз.
Очите на Джорген се разшириха.
– Вярно ли е това, сър?
– Не съм чул точните им искания – каза Коб. – Опитват се да ме държат настрана от срещите, като казват, че това е политическа дискусия, а не военна.
– Но сър – каза Джорген – ако планират да търгуват с военни ресурси, това не засяга ли ЗСД?
Коб продължи, сякаш не го беше чул.
– Не си представям, че на Върховенството ще му хареса да запазим хипердвигателите си.
Ръката на Еф Ем защитно се насочи към Джил в чантата ѝ.
– Нашите хипердвигатели – каза Джил.
– Няма да предадем „Тайникс“ на Върховенството – каза Еф Ем.
Това би било невероятно глупаво, но, разбира се, Върховенството щеше да поиска именно това. Може би хората бяха по-близо до това да се съгласят да ми помогнат, отколкото си мислех. Те наистина имаха ресурси, които искаха да защитят.
– Не мисля, че трябва да предадем и една хипердвигателка на Върховенството – каза Коб. -Но точно сега ръцете ми са вързани. – Той ме погледна. – Кажи ми, ще бъде ли от полза за вашите хора, ако можем да изпратим едина-единствена ескадра от кораби?
Това би било много по-малка помощ от цял военен флот. Но с една ескадра може би ще успея да атакувам корабите, които задържаха брат ми и останалите от съпротивата. Бих могла да спася Ринакин. Той все още се ползваше с уважението на мнозина, въпреки че беше загубил изборите. Той все пак можеше да успее да склони други за нашата кауза, ако успеем да покажем, че имаме човешки съюзници.
– Бих приела всички ресурси, които бихте могли да ми предоставите – казах аз – и бих ги използвала по най-добрия начин, по който мога. Моят народ иска свобода. Толкова дълго се борихме за нея, но народът ми е загубил надежда, че може да я постигне. Ако успеем да започнем да печелим позиции към тази цел, вярвам, че и други ще се присъединят към нас.
– Какво точно бихте направили с тях? – Коб попита.
Това беше много добър въпрос.
– Като начало – казах аз – бих освободила останалия аванпост на армията на моята фракция. Моите хора са държани на кораба на Върховенството, а базата ни беше насилствено отнета. Ако успея да я върна под наш контрол, другите бази на Независимостта може да се почувстват завладени и да започнат да се борят.
Коб кимна.
– Това е добре да се знае. За съжаление, ръцете ми са вързани.
Свих очи. Защо ме попита дали мога да използвам ескадра от кораби, ако той нямаше намерение да ми изпрати такъв?
Коб застана малко по-изправен.
– Изрично ми е забранено да изреащам каквито и да било звездни ескадри в РеДаун, за да помогнат на хората на Аланик. Не мога да заповядам на „Звездна ескадра“ да отиде. Не мога да ти заповядам да дадеш на Аланик помощта, от която се нуждае, в замяна на помощ да се научиш как да използваш сайтоничните си способности. Не мога да ти заповядам да сключиш съюз с хората на Аланик и не мога да ти заповядам да донесеш част от тези ресурси у дома, за да ни помогнеш тук, колкото се може по-скоро.
Еф Ем и Родж си размениха погледи.
– Разбираме, господине – каза Джорген и погледна унило към Бумслугър.
Коб вдигна вежди към него, сякаш изобщо не го разбираше.
Не бях експерт по човешкото общуване, но това ми се стори странно конкретен списък на нещата, които не им се нареждаше да правят. Коб погледна към тавана и въздъхна, явно недоволен от нещо.
– Не можеш да им заповядаш да го направят – повторих аз.
– Правилно – каза Коб. – Абсолютно и изрично ми е забранено да ви нареждам да правите това, което явно и очевидно трябва да се направи за доброто на Метален Рой и нейния народ.
– Това е наистина жалко, сър – каза Джорген. Коб изглеждаше така, сякаш беше готов да го удари с бастуна си.
Еф Ем удари Джорген по ръката с обратната страна на своята.
– Той казва, че не може официално да ни заповяда да отидем – каза тя.
– Чух го – каза Джорген.
– Чух го! – Каза Снъглас.
– Всички отиваме в РеДаун – каза Еф Ем на Джорген. – Това е, което се случва.
Изглежда, че Джорген най-накрая осъзна какво става.
– Както казва Светицата – каза Кималин – когато и да стигнеш дотам, ще си там.
Джорген погледна към Коб за потвърждение, а Коб извърна очи. Той направи жест към вратата.
И тогава всички хора се изправиха на крака. Джорген взе Бумслугър от масата, от чиято уста все още висеше половин лента водорасли.
Спрях пред адмирал Коб.
– Благодаря ви – казах аз. Нямаше да го наричам сър. Той не беше моят командир. Но той беше единствената причина, поради която имах надежда за Ринакин и останалите ми хора, така че му дължах уважението си.
– Не ми благодари – каза Коб. – Аз съм просто носител на лоши новини.
Кимнах му и последвах останалите как излязат от стаята.

Назад към част 5                                                                 Напред към част 7

Брандън Сандерсън – РеДаун ЧАСТ 5

Глава 5

Не след дълго адмиралът на Джорген се съгласи на среща. Еф Ем и нейният странен охлюв ми правеха компания в лазарета, докато чакахме Джорген да изпрати съобщение, че са готови за нас.
– Какво изобщо правиш с тайникса? – Попитах я.
– Свързване – каза Еф Ем. – Не бива да казвам много, но това е нова програма, която пилотите изпробват.
Пилотите се свързваха със същества, които можеха да правят хиперскок. След като една от тях беше проникнала във Върховенството вместо мен, опитвайки се да открие тайната на хипердвигателите.
Хората, както се оказа, я бяха открили.
– Можеш да ги използваш за хиперскок – предположих аз. – Дори и да не си сайтоник?
Еф Ем изсумтя.
– Наистина нямам разрешение да ти кажа това.
– Не си ми казала – казах аз. – Твоите охлюви го разкриха.
– Да, наистина трябва да измислим как да ги накараме да правят това само по команда. Става наистина объркващо, когато те искат да се присъединят всеки път, когато споменем имената им.
Загледах се в тайникса, който беше прибран обратно в чантата на Еф Ем и се гушеше в свивката на лакътя ѝ. Ако тези неща бяха ключът към хипердвигателите на Върховенството, щеше да ми се наложи да взема със себе си поне един, ако ми се наложи да бягам.
Радиостанцията, прикрепена към колана на Еф Ем, издаде пиукащ звук, а след това заговори гласът на Джорген.
– Готови сме – каза той. – Еф Ем, можеш ли да заведеш Аланик в командната зала?
– На път сме – каза Еф Ем и ми се усмихна по начин, който вероятно трябваше да бъде успокояващ.
Еф Ем ме поведе през суровите метални коридори. Тялото ми се чувстваше по-леко, стъпките ми бяха по-едри, отколкото очаквах – гравитационното привличане на Метален Рой трябваше да е малко по-слабо от това на РеДаун.
Всичко на тази платформа беше толкова плоско, таваните толкова ниски, не като сградите у дома – които се виеха по клоните на дърветата, изпълнени с рампи и стълби отвътре и отвън. На някои от широките долни клони, където по-лесно се достигаше до плосък хоризонтален терен, сградата можеше да има широк първи етаж, но след това да се издига нагоре, използвайки пространството над него, или да се върти спираловидно около клоните с по-ниски етажи, построени от долната страна.
Кой би искал да живее в сграда, която е толкова… смачкана? Чувствах се така, сякаш таванът ме притискаше, затваряше ме.
Преди да стигнем до командната им зала, минахме под голям покривен прозорец, през който можех да видя другите платформи, които пътуваха нагоре. Приличаха много на „Блуждаещ лист“, макар че бяха много повече.
– Това ли е било аванпост по време на последната човешка война? – Попитах. – Така ли сте попаднали тук?
– Не – каза Еф Ем. – Технологията тук е много по-стара. Нашите хора са били пътешественици с малък флот от кораби. След края на войната сме катастрофирали тук и бяхме затворени от Върховенството.
Зачудих се дали има още хора, които се крият в джобове из Вселената. Хората тук бяха достатъчно изобретателни, за да оцелеят.
Докато вървяхме, зърнах електриковосинята бариера, която се простираше в небето между платформите горе.
– Какво е това? – Попитах.
– Нашият планетарен щит – каза Еф Ем. – Той ни предпазва от артилерийските кораби на Върховенството. Джорген ми каза, че явно имаме сайтоничен инхибитор? Предполагам, че трябва да се е активирал по същото време, когато поставихме щита. Все още не разбираме как работят всички тези системи.
Ако имах повече информация за това, можех да я използвам като валута, но повечето от тези технологии бяха чужди и за мен. Джорген имаше ключ към инхибитора в ума си, но не знаеше, че той съществува. Чудех се дали това, че се е родил тук, го е настроило по някакъв начин към него. Това би обяснило и защо охлювите могат да използват и техните способности.
Еф Ем ме заведе в стая с малко по-висок куполообразен таван. Около голяма маса седяха няколко човека с различен цвят на кожата, всички в бежови и кафяви нюанси. Зачудих се дали тези тонове разкриват местата им на произход, както при нас, или са показателни за нещо друго.
Жената, от която бях избягала – Джешуа Уест, така я наричаше Еф Ем – ме погледна. Значението на мимиките варираше при различните видове и Финис ме беше накарал да запомня много от тях, преди да замина за Към Звездите. Но бях почти сигурна, че погледът означава едно и също нещо във всяка хуманоидна култура.
В далечния край на масата седеше единственият друг нечовек в стаята – дион със синя кожа. Това трябваше да е министър Куна.
– Аланик от УрДейл – казаха те. – Добре дошла. – Те, както и всички в стаята, имаха щифт преводач, закачен на рамото им. Не бях имала толкова много в моя кораб, така че Куна сигурно беше донесъл голям брой. Джорген ми предложи една и аз я закачих.
– Да, добре дошли – каза един мъж в бяла униформа. Сега вече си го спомнях смътно – беше придружавал Джешуа при първия ни разговор. – Аз съм адмирал Коб, а това е министър Куна. – От пространството под носа на адмирал Коб растеше коса – голям бял храст. Това трябваше да е непрактично, когато ноздрите му се разтвориха. Или може би храстът съществуваше, за да събира съдържанието. Това беше отвратителна мисъл.
Не трябваше да съдя практиките на другите култури – Финис каза, че трябва да сме непредубедени към обичаите на другите видове, ако искаме те да са непредубедени към нашите. На теория разбирах това, но не ми беше лесно.
Адмирал Коб обиколи залата, представяйки Джешуа Уест и няколко души, които изглежда бяха нейни придружители, макар че не разбрах значението на титлите им и не успях да запомня имената им. Финис щеше да бъде разочарован. Добрият шпионин, беше казала тя, винаги обръща внимание на детайлите.
За нещастие бях разсеяна от Снъглас, който се смъкна от раменете на Джорген и на масата, като се запъти към Коб.
– Необходимо ли е тези неща да са тук? – попита един мъж отдясно на Джешуа.
– Да – каза Коб. – Пилотите са инструктирани да носят винаги със себе си тайникс.
– Може ли поне да се отървем от този? – Попита мъжът, сочейки червено-черния охлюв. – Всички чухме какво е направил.
– Бумслугър няма да нарани никого – каза Джорген. – Аз работя с него.
– Може би тогава пилотите могат да излязат навън – каза мъжът. – Тъй като това не е мястото да обсъждаме програмата „Тайникс“.“ Той погледна многозначително към Джешуа. Макар да не знаех достатъчно за човешките изрази, за да изведа пълния смисъл, можех да се досетя.
– Знам, че тайникс са хипердвигатели – казах аз.
Всички в стаята ме погледнаха разтревожено, включително Еф Ем и Джорген, макар че нямах намерение да разкривам, че те са го издали.
– Ние, УрДейл, не сме толкова невежи, колкото предполага Върховенството.
– Вашият вид е многообещаващ – каза Куна. – Ето защо бяхте избрани измежду по-малките видове, за да се пробвате в нашето военно учение.
Опитах се да не се намръщя при термина „по-малки видове“. Не беше моментът да цепя клони.
– Това военно учение се появи на прага ни и се опита да ни убие – каза Джешуа. – Така че нека не звучи като такава чест да бъде поканен някой.
А, значи Върховенството събираше военна сила, за да унищожи хората. Това имаше смисъл. Може би тогава беше добре, че бях избегнала вербуването в Към Звездите. Сега вече знаех тайната, която исках да разбера там, и не си бях създала враг сред хората.
Джешуа продължаваше да ме гледа с нерзагадаем за мен поглед.
Все пак повечето от хората.
– Да преминем към същността – каза Джешуа. – Защо се върна, Аланик? Какво искаш?
Куна се облегна назад и очите им се разшириха – дионен жест на неудобство, помислих си. Еф Ем се отдръпна до вратата, където все още стоеше, докато Джорген безуспешно се опитваше да накара тайникс да се върне при него.
Щях да отпиша директния въпрос на Джешуа като човешка агресия, но изглежда не всички хора го приемаха за нормално.
Интересно.
– Върнах се, защото мисля, че можем да си помогнем взаимно – казах аз. – Върховенството също е враг на моя народ.
– Висшестоящите не са врагове – каза бързо Куна. – Винзик, настоящият лидер на армията на Върховенството, е заел твърда позиция срещу хората, но самото Върховенството не е монолит. То е разрастваща се амалгама от различни народи и гледни точки, никоя от които не може да бъде обобщена с едно единствено верую или…
– Да, както казахте – прекъсна го адмирал Коб. – Но както и да го наричате, неговите военни се опитват да ни изтребят. И това ни прави врагове.
– Мисля, че по-непосредственият въпрос – каза Джешуа – е какво могат да ни предложат урдаилите.
Изправих се още повече. Подобно на Еф Ем, и на мен не ми беше дадено място на масата. Не знаех нищо за човешките обичаи. Финис щеше да иска от мен да запазя преценката си, да допусна, че може би в човешката култура да бъдеш оставен да стоиш е жест на уважение.
Но очевидно не беше така. Всеки идиот би могъл да види това.
– Мога да обуча сайтоника ви – казах аз. – Моите умения са по-развити, защото съм имала знания и обучение, които липсват на вашите сайтоници. Ако бяхме съюзници, щяхме да споделяме информация с вас. Имаме знания и опит с Върховенството, които вие нямате тук, в изолация.
Стрелнах поглед към министър Куна, който със сигурност имаше много повече опит с Върховенството от мен, но те не спореха с мен.
Освен това опитът в сътрудничеството с Върховенството не беше същият като опит в съпротивата.
Джешуа се поколеба. Наистина имаха нужда от помощ със сайтониката и го знаеха.
Адмирал Коб прочисти гърлото си.
– Какво точно искате в замяна? – попита ме той. – Съюз между нашите правителства?
Това не беше нещо, което можех да предложа официално, не и при сегашното положение на нещата.
– Съюз между хората от Метален Рой и фракцията „Независимост“ на РеДаун – казах аз. Може и да нямах тази власт, но Ринакин я имаше и той ме беше изпратил. – Имам нужда от помощ, за да защитя народа си и да вдъхновя другите да се борят. След като подсигурим военната си база, бихме могли да официализираме съюза, да изградим план за съвместна съпротива. Твоят и моят народ се съпротивляваха заедно в последната война…
– И загубихме – каза Джешуа. – Ето как се озовахме в тази ситуация още от самото начало.
Не ми хареса намекът, че УрДейл са виновни за това.
– Ние сме били съюзници от поколения, не само по време на последната човешка война. А сега моят народ е в беда – казах аз. Единство се опитваше да потисне историята, но бях прочела книгите, които Ринакин имаше по темата. – Съперническа фракция събира онези, които искат да запазят независимостта си от Върховенството, и ще ни използват като лост. Ако първо работим заедно, за да спасим моите съюзници, след това можем да изградим коалиция, която заедно да се бори срещу Върховенството.
– Значи искаш помощ – каза Джешуа. – А не ни предлагате помощ.
– Мисля, че Аланик иска да каже, че един съюз между вашите народи би бил от взаимна полза – каза Куна. – И аз съм съгласен. Урдаилите все още са донякъде агресивни, но ако тази агресия може да бъде правилно насочена…
Това беше достатъчно.
– Ние не сме агресивни – казах аз. – Ние се защитаваме, както и вие. А заедно разполагаме с повече ресурси…
– Ние използваме всичките си ресурси, за да си помогнем – каза Джешуа.
– Изглежда като добро предложение – намеси се Коб. – Ако споделяме знания и ресурси, всички ще сме в по-добра позиция да се борим.
– Може би – каза Джешуа. – Но ако се съюзим с бунтовниците, може да изгубим възможността да преговаряме с Върховенството. Те са тези, които разполагат с истинската власт.
Еф Ем и Джорген ме погледнаха. Последния път, когато бяха говорили за преговори с Върховенството, бях реагирал зле. Явно това беше грешна тактика. Финис казваше, че добрият шпионин е уравновесен, като измерва реакциите си.
– Ако се пазариш с тях – казах аз – винаги ще откриеш, че дървата ти се връщат изгнили.
– Независимо от това – каза Джешуа, най-вече на Коб – не можем да изпратим самолетите си. Те са ни нужни, за да защитим Метален Рой.
– Щитът ни пази за сега – каза Коб. – Това може би е най-подходящият момент да изпратим някои от корабите си, за да нанесем удар, вместо да се крием тук и да чакаме Върховенството да измисли нов начин да ни нападне.
– Това не е наше решение – избухна Джешуа. – Междупланетен съюз трябва да бъде гласуван от Националната асамблея.
– Това зависи – каза Коб. – Ако става дума за военна операция, тогава решението трябва да се вземе от ЗСД.
Не знаех достатъчно за човешката политика, за да разбера кой е прав, но знаех достатъчно за политиката като цяло, за да предположа, че всеки ще тълкува закона по най-подходящия за себе си начин.
Протегнах ръка към съзнанието на Джорген, като се надявах, че няма да реагира видимо.
Съгласен ли си с тях“? – Попитах го.
Джорген се взираше в непокорния си тайникс, който лежеше на масата точно извън обсега му и тихо трептеше.
Не знам“ – каза Джорген. – „Това не е моя работа“.
Знам, че не е твоя работа“ – отвърнах аз. – „Питам те какво мислиш“.
Нямаме политика за това. Няма прецедент“.
Това също не беше мнение. На тези хора не им ли беше позволено дори да мислят сами за себе си? Как бяха успели да забранят това?
– Може би бихте могли да предложите на Аланик някаква квартира, докато го обсъдите – каза Куна.
– Да – каза Джешуа. – Мисля, че това е отлична идея.
Аз не го намирах за такава.
– Моите хора са в опасност – казах аз. – Не знам колко време им остава, преди да бъдат предадени на Върховенството.
Освен Еф Ем и Джорген, само Коб изглеждаше съпричастен. Останалите просто ме гледаха, сякаш проблемите ми не ги засягаха.
Все пак единственият ми избор беше да ги изчакам или да се върна у дома с празни ръце, без да имам къде да избягам и без да мога да помогна на брат си, на Ринакин или на останалите от съпротивата.
– Но ще бъда благодарна за това – казах аз, като се опитах да звуча така, сякаш го мисля сериозно. – Благодаря ви за гостоприемството.
Ако им отнемеше твърде много време, щеше да ми се наложи да измисля друг план. Не можех да оставя хората си в ръцете на Единство за дълго.
Но не можех да спася никой от хората си сама.

Назад към част 4                                                                  Напред към част 6

Брандън Сандерсън – РеДаун ЧАСТ 4

Глава 4

Когато излязох от негативното царство(нищото), спасявайки се от гнева на очите, застанах в стаята на лазарета, от която бях избягала, когато напуснах хората. Беше празна, горните лампи бяха изключени.
Първия път, когато направих хиперскок до Метален Рой, бях свалена от автоматичните оръжия, които охраняваха планетата им. Раните ми в повечето случаи бяха зараснали, докато ме държаха в безсъзнание тук – не че бях склонна да им благодаря, че ме държаха в кома. Технически все още трябваше да внимавам и усещах болки в корема, ако прекалявах.
За щастие хиперскокът не беше физически натоварващ.
Притиснах гърба си към стената до прозореца, за да не се виждам от коридора, после протегнах ръка, опитвайки се да намеря Джорген. Сградата около мен бръмчеше с изненадващо количество сайтонична енергия. Отначало се зачудих дали хората нямат сред себе си много повече сайтоници, отколкото предполагах досега, но не, тези съзнания се усещаха различно, енергията им беше по-фина – като разликата между голям плод и мъничко семе.
Може би потенциални сайтоници? Ако хората имаха толкова много, щяха да са наистина страховити съюзници.
Намерих ума на Джорген, като два от по-малките резонанси витаеха близо до него.
Успях“ – казах аз. – „Благодаря ви за помощта“.
О, добре“ – каза той. – „Изгубих следите ти и си помислих, че може би се е случило нещо лошо“.
Всъщност няколко лоши неща. Трябва да поговоря с теб“ – казах аз. – „Можеш ли да дойдеш сам“? – Той искаше да предупреди командирите си за моето присъствие, а може би вече го е направил. Но не исках да говоря отново с тях, докато нямам човек на своя страна, като се има предвид колко зле се развиха нещата последния път.
Къде си“?
Тогава той не можа да ме открие. Това не беше изненада. Той не беше обучен, а от всички сайтоници на РеДаун аз бях най-добрата в откриването на места и отделни сайтоници в негативната сфера(нищото). Изпратих му снимка на стаята на лазарета.
Джорген направи пауза.
Мога ли да дойда с Еф Ем“?
Тази човешка жена. Беше ми харесала.
Да, но само тя“.
На път сме“ – отвърна Джорген.
Искаше ми се да можех да избера място с повече пространство, където да успея да погледна хората, преди да ме намерят. Но сега имах ключа за техния инхибитор, така че те нямаше да могат да ме спрат да си тръгна отново, ако се стигне дотам.
Но ако си тръгнех, нямаше да съм по-добре, без да мога да помогна за възвръщането на базата ни и без съюзници, с които да вдъхновя останалите военни от „Независимост“ да направят същото.
Проследих Джорген, докато се придвижваше през сградата, първо далеч от мен, а после по-близо. Вратата на лазарета се отвори и Джорген и Еф Ем влязоха, като затвориха вратата след себе си. Косата на Еф Ем беше по-светла, подобна на тази на УрДейл, макар че имаше странно златисто качество, докато тази на Джорген беше тъмна и плътно накъдрена. Раните по лицето му бяха почти зараснали, превръзките бяха изчезнали. Еф Ем дръпна завесата на прозореца и оставиха осветлението загасено.
Те не бяха по-нетърпеливи да бъдат заловени от командирите си, отколкото аз.
– Аланик – каза Еф Ем. Тя имаше един от щифтовете за превод, които бяха намерили в кораба ми, макар че тя едва ли променяше звученето на името ми. Говорех свободно мандарин, който беше човешки език, все още използван на РеДаун, но тези хора говореха английски, а аз знаех само няколко думи от него. – Ти се върна! Не мислехме, че ще го направиш. – Еф Ем се усмихна. Лицето ѝ изглеждаше толкова странно, цялото в гола кожа, без никакви изпъкналости, сякаш костните хребети бяха изпилени. – Хубаво е да те видя отново. Как се чувстваш?
Отне ми миг, за да осъзная, че тя споменава нараняванията ми. Последния път, когато ме беше видяла, бях в болнично легло.
– Добре съм – казах аз. – А ти?
– Хм, добре сме – каза Джорген. – Радваме се, че се върна, но какво правиш тук?
Тогава направо към въпроса. Това ми харесваше, но беше точно обратното на това, на което ме беше научил шпионският ми инструктор Финис, преди да замина за Към Звездите. Много видове се отнасяха с подозрение към директните искания. Смятаха ги за твърде агресивни. Аз не бях кой знае какъв шпионин, но бях единственият сайтоник, който можеше да отговори на призива, като направя хиперскок на собствения си кораб, и който можеше да има възможност да направи нов скок отново, ако нещата се объркат. Аз се бях провалила и тези хора бяха успели на мое място.
Ако искаха да бъдат агресивни, това ме устройваше, но не бях забравила всичко, на което Финис ме беше научил.
– Имам нужда от помощ – казах аз. – И бих искала да предложа помощ в замяна. Вашият народ е в лошо положение спрямо Върховенството.
– Това е подценяване – каза Джорген. Той тъкмо се канеше да продължи, когато на раменете му се появиха две ярко оцветени животни – охлювоподобни същества с луковидни глави и шипове, спускащи се по гърбовете им. Едното беше жълто със сини бодли, а другото – червено с черни ивици, и всяко от тях излъчваше един от по-малките сайтонични резонанси, които бях усещала преди.
Дали тези животни току-що бяха направили хиперскок?
– Джорген! – Каза жълтото.
Направих крачка назад в ъгъла.
Те също говореха?
– Здравей, Снъгълс – каза Джорген. Щипката преведе “ Снъгълс “ като действие за гушкане, но охлювът ми се стори твърде бодлив, за да се гушка с него. Джорген хвърли раздразнен поглед към Еф Ем. – Мислех, че работиш върху командата „остани“.
– Работим върху нея – каза Еф Ем. – Джил става доста добър, но…
– Джил! – Каза жълтият охлюв, след което изчезна и отново се появи на пода до краката на Еф Ем с втори жълто-син охлюв на буксир, този със сини знаци, обримчващи главата му.
– Да – каза Джорген. – Виждам, че Джил е страхотен в това.
– Ако трябва да сме честни – каза Еф Ем, – това не беше по негова вина.
– Джил! – каза триумфално.
Джорген въздъхна, а Еф Ем извади от джоба си платнена чанта и я преметна през рамо. Тя вдигна охлюва от пода и го прибра в чантата, като го погали по бодлите.
Загледах се във всички тях.
– Какво е това? – Попитах.
– Това е тайникс – каза Еф Ем. Съществото се наведе към мен от чантата. Тялото му беше дълго и тънко, подобно на дървесните пиявици, които понякога заразяваха кората на дърветата у дома.
Бях запозната с няколко извънземни вида, но не и с такъв, който да изглежда така.
– Интелигентни ли са? – Попитах.
– Да – каза Еф Ем.
– Донякъде – поправи я Джорген.
– Не толкова интелигентни, колкото хората – допусна Еф Ем. – Те всъщност не говорят. Те повтарят нещата, които казваме.
– Нещата, които казваме! – Каза Джил.
– Да, като това – каза Еф Ем. – Благодаря, Джил.
– И правят хиперскокове – казах аз.
Джорген затвори очи.
– Да. – Толкова за това, че не разкрихме всичките си тайни веднага. – Благодаря много, Снъглас.
– Снъгълс! – Джил повтори.
Това официално беше най-странната среща, която някога бях имала, но поне вече бях научила нещо.
– Съществата са сайтонични – казах аз. – Чувствам ги в съзнанието си.
– Да – каза Джорген. Той надникна отстрани на завесата, сякаш се страхуваше, че ще ни чуят. – Но не се опитвай да общуваш с това. – Той посочи онзи, който седеше на рамото му. Този тайникс беше червен, с черни ивици по страните и черни шипове, минаващи по средата на гърба му. – Той е… темпераментен. Не мога да преживея това отново.
– Отново! – каза червеният охлюв. Гласът му беше по-дълбок от този на останалите и някак по-смущаващ.
– Но ти не си тук, за да говориш за охлюви – каза Еф Ем. – Каза, че имате нужда от помощ? Учудвам се, че дойде при нас, след това като миналия път се отнесоха с теб.
– Не искам да съдя целия ви народ по действията на малцина – казах внимателно. – Няма да ми хареса, ако съдите моя народ по действията на някои, които познавам.
Еф Ем се усмихна.
– Радвам се, че се чувстваш така.
И двамата ме гледаха с очакване. Със сигурност бяхме преминали през частта от разговора, която Финис препоръчваше, дори и да говорехме за телепортиране на охлюви, което определено не беше част от шпионския ми буквар.
– Някои от моите хора решиха да се присъединят към общия ни враг – казах аз. – Мисля, че и двата ни народа биха имали полза от един съюз.
Еф Ем и Джорген се спогледаха.
– Съгласен съм – внимателно каза Джорген, – но нямам правомощия да го сключа.
Бях прекалено агресивна. Може би хората приличаха повече на народите, към които Финис ме беше подготвил да се обърна.
– Но ти си сайтоник – казах аз. – Със сигурност имате някакво влияние върху това, което решават вашите лидери.
Джорген и Еф Ем си размениха още един поглед.
– Така ли е на вашата планета? – Попита Джорген. – Сайтоници те са начело?
– Не са начело – казах аз. Лидерите на Единството не бяха сайтоници, нито пък Ринакин, въпреки че беше най-високопоставеният служител на Независимостта. – Но ние сме уважавани заради силите си.
Лидерите на Единството уважаваха сайтониците, които заставаха на тяхна страна, поне.
– Тук нещата са различни – каза Джорген. – Нашите хора се страхуват от сайтоници те. Върховенството ги е използвало срещу нас в миналото.
Разбира се, че биха го направили, ако им се отдаде възможност.
– Така че виждате, че на Върховенството не може да се вярва.
– Да – каза Еф Ем. – Ние се борим с тях от десетилетия. Каза, че се страхуваш, че ще им се доверим, но те дори не са ни предложили мир. Все пак търсим съюзници, а тук пребивава бивш министър на Върховенството, който…
– Те са тук? – Попитах. Разбира се, Върховенството изпрати свои представители в РеДаун под претекст да проверят напредъка ни като народ. Те бяха като гледачи на катерици, които проверяват клетките. Никога не се доближаваха твърде близо, в случай че ние хапем.
– Куна не е в добри отношения с Върховенството – каза бързо Еф Ем. – Висшестоящите се опитаха да ги убият и ние ги спасихме. Не искаме да се присъединяваме към Върховенството, Аланик. А и имаме нужда от съюзници срещу тях.
Това беше добре. Ако тази Куна се беше обърнала срещу Върховенството, можеше да има информация, която моите хора да използват.
– Куна сайтоник ли е?
– Не – каза Джорген. – Освен Спенса имаме само двама сайтоници. Бабата на Спенса и аз.
Това беше важна информация и вероятно не трябваше да се отказва от нея толкова лесно. Трябваше да продължат да говорят, да видя какво още мога да науча. Ако решат да не изпращат помощ, поне ще съм въоръжена с повече информация. Това вървеше много по-добре от последния ни разговор, когато онази ядосана жена заплаши да ме задържи като затворник.
– Спенса все още не се е върнала от Към Звездите? – Попитах.
Джорген си пое дълбоко дъх.
– Тя се върна. Но… отново изчезна.
– Как е отишла от там, без да привлече вниманието към себе си? – Попитах. – Изпрати съобщение до моите хора, в което казваше, че се представя за мен, но уловката ѝ трябваше да бъде разкрита веднага. Как е успяла да се маскира? – Бях в шок и с болки, когато дадох координатите на Спенса. Никога не съм била наясно с подробностите за това как е успяла да ги използва.
– Имахме кораб с усъвършенствана холографска технология – каза Джорген. – Технология, с която не разполага дори „Върховенството“. Спенса е успяла да използва холограма, за да изглежда като теб.
– Това е умно. – Подобен ресурс можеше да се използва, за да се влезе направо в дървото на Съвета и да се измъкне Ринакин, без да се използва сайтоника.
– Така е – каза Джорген. – Но корабът не успя да се върне от Към Звездите. Вече не можем да използваме този трик.
Още един счупен клон.
– Какво се надявате да спечелите от съюза с нас? – Попита Еф Ем.
Аз свих рамене. Това беше откритието, което Финис ме беше научил да търся. Пряко запитване за намеренията ми, покана да обявя от какво имам нужда. Време беше да премина към същността, да ги помоля да изпратят военна сила обратно с мен. Куилан искаше първо да ме залови, но нямаше да чака вечно, преди да транспортира останалата част от съпротивата до Върховенството. Не знаех какво ще направят с нас.
Също така не исках да разбера.
– Вашите хора знаят много малко за сайтониката – казах аз. – Не знам всичко, но бих могла да предложа повече инструкции, отколкото имате сега. Що се отнася до това, от което се нуждая – Върховенството вече вярва, че моите хора работят с вашите, защото Спенса беше разкрита като човек, маскиран като УрДейл. Те поискаха да предадем човешките си съюзници, но ние, разбира се, нямаме такива, така че вместо това нашето правителство иска да предаде мен и другите членове на съпротивата на тях.
– Те ще предадат сайтониците си на Върховенството? – Попита Еф Ем. – Това изглежда неразумно.
– Те вече плениха върховния канцлер на нашата фракция, който се застъпва за независимостта на РеДаун. Предавайки го на Върховенството, онези, които се стремят към обединение, ще се окажат без съпротива.
– Опитват се да използват Върховенството, за да отстранят политическите си врагове – каза Джорген. – Защото това не може да се обърка.
Еф Ем поклати глава.
– Два заека с един куршум, както се казва.
Щипката нямаше директен превод за тази първа част.
– Какво е птица? – Попитах.
– Летящо животно – каза Еф Ем. – Всъщност вече нямаме такива. Те бяха нещо от Земята. Вие нямате ли птици на РеДаун?
– Нямаме същества, които летят – казах аз. – Всичко, което се отдалечи твърде много от дърветата без атмосферен генератор, ще се задуши от миазмата.
И Джорген, и Еф Ем ми намигнаха.
Явно нямаха представа за какво говоря, но това беше без значение.
– Що се отнася до това, което се надявам да спечеля, надявам се, че твоите хора ще са готови да ми помогнат да защитя моите от Върховенството.
– Не можем да ви обещаем нищо – каза Джорген. – Но ако дойдеш с нас, за да поговорим с нашия адмирал…
– Това ли е жената, която се опита да ме разпита? – Попитах. – Надявах се да избегнем участието ѝ.
– Вие сте се срещали с адмирал Коб, но той не успя да каже много – каза Еф Ем. – Той е… много по-разумен от Джешуа Уайт, жената, от която избяга. Но да, тя вероятно ще бъде там, особено ако искаш да се срещнеш с министър Куна.
Съмнявах се, че Джешуа Уайт ще иска да работи с мен. Познавах нейния тип – винаги се домогваше до власт, без да иска да се възползва от нея в замяна.
– А ако вашите лидери откажат съюз? – Попитах.
Джорген и Еф Ем си размениха още един поглед.
– Нищо не можем да направим за вас без тяхното разрешение. Тук не се работи по този начин.
– Тук! – Промълви червеният охлюв на рамото на Джорген.
– Не сега, Бумслугър – каза Джорген.
– Бумслугър! – Запяха и двата жълти охлюва и заедно с червения охлюв хиперскочиха на раменете на Джорген. И трите се смъкнаха и се търкулнаха на земята в краката му.
Щипката преведе „Бумслугър “ като означаващо мекотело, което се взривява.
Това беше зловещо.
Джорген поклати глава.
– Наистина трябва да ги накараме да правят това само когато им се даде кодовата дума.
– Родж и аз работим по въпроса – каза Еф Ем. – Но мисля, че се харесват повече, отколкото харесват хайвера, така че работата върви бавно.
Нямах представа какво означава това, но не мислех, че тези двамата ще ми помогнат, освен ако не говоря с техните лидери. Поне този път бях в по-добра позиция. Те знаеха, че не съм техен пленник, и един съюз щеше да е изгоден за всички ни.
Бях стигнала дотук. Нямаше да се прибера у дома, без да опитам всичко.
– Добре – казах аз. – Ще говоря с вашия адмирал.
– Добре – каза Джорген. – Наистина мисля, че всички можем да извлечем полза от съвместната си работа. Ако не сте забелязали, мога да се възползвам от някои напътствия по сайтоника.
– Забелязах – казах аз. Всички сайтоници имаха малко по-различни възможности, но можех да му покажа поне основите. В някакъв момент всички трябваше сами да разберем нюансите на силите си.
– Значи това е решено – каза Еф Ем. – Мога да почакам тук с теб, докато Джорген организира срещата, ако искаш.
– Моля – казах аз и Джорген върна Джил на Еф Ем, преди да тръгне да говори с лидерите си.
Надявах се този път срещата ми с тях да мине по-добре, защото в противен случай бях изминала много дълъг път напразно.

Назад към част 3                                                                   Напред към част 5

Брандън Сандерсън – РеДаун ЧАСТ 3

Глава 3

Ринакин коленичи и погледна към Куилан, който остана в кораба си. Болтът го беше зашеметил – умственото острие прорязваше физическата материя, но ударният болт минаваше точно през нея и подскачаше в черепа ти. Куилан беше изненадал Ринакин, беше го ударил в земята. Той щеше да бъде зашеметен поне няколко минути и вероятно щеше да има главоболие в продължение на дни.
Двама охранители пристъпиха от двете страни на Ринакин, всеки от тях го хвана за една ръка. Не се държаха грубо с него, но поставиха ръцете си здраво върху него и го запратиха в трюма на кораба.
Помислих си, че това не трябва да става агресивно“ -изпратих на Куилан. – „Той щеше да дойде с теб“.
Радваме се на вашето сътрудничество“ – каза Куилан.
Трябваше да се махна оттук, но ако щяха да наранят Ринакин, щях да го взема със себе си, независимо дали му харесваше или не.
Не можех да им позволя да го вземат, не и да го предадат на Върховенството. Можех да скоча с хиперскок до него – едно докосване и щях да го взема със себе си, докато бягам. Протегнах ръка към кораба, покрай Куилан, който ме гледаше с твърд поглед. Навлязох в задната част, където видях костните хребети на върха на главата на Ринакин, където той седеше притиснат между двамата стражи.
Умът ми попадна в джоб от мъртво пространство.
Не. Имаха сайтоничен инхибитор (щит) на борда, който обхващаше пространство зад Куилан, което не можех да достигна със силите си, въпреки че Куилан очевидно можеше да използва своите.
Сайтоничните инхибитори (щитове) изискваха сътрудничество от множество сайтоници, но ако Куилан беше довел всички, щеше да обгради кораба, за да попречи и на мен да избягам. Отвъд Ринакин и стражите забелязах двама диониси с яркосиня кожа. Това беше технология на Върховенството, управлявана от тези диони, защото Върховенството никога не би поверило нещо толкова мощно на „по-нисш вид“.
Единството вече работеше с врага, разменяйки автономността на РеДаун за възможността да унищожи Независимостта.
Аланик“ – каза Куилан. – „Излез от кораба, ако искаш“. – Той звучеше толкова разумно, което само ме разгневи още повече.
Нямаше да отида с него. Протегнах невидима ръка през негативната сфера (нищото) към съзнанието му, готова да му го кажа, когато долових малко сайтонична комуникация, идваща от кораба му.
Имате ли я вече“? – Попита някой.
Все още не“ – отвърна Куилан. – „Вадя я“.
„…става нетърпелив… иска хора, но ние нямаме… те ще трябва да се справят. Трябва да направим предложението преди…“
Направих пауза, ръцете ми бяха върху контролера на височината. Корабът на Куилан висеше над крилото ми, но ако задействах ускорителите си, можех да се изстрелям изпод крилото му и да се издигна. Бях летяла с Куилан в младежката лига. Знаех, че съм по-добър пилот.
Но какво беше това? Съветът ставаше нетърпелив. Нямаха укрити хора, които да предадат, затова вместо тях щяха да направят предложение.
Какво предлагаха?
Ринакин и мен?
Аз нямаше да бъда следващата им разменна монета. Но Ринакин – те щяха да се откажат от лидера на движение, да го дадът на Върховенството като предложение, за да ги успокоят.
Вие ще ни дадете на Върховенството“? – попитах Куилан.
Оценяваме сътрудничеството ви“ – каза Куилан.
Това не може да се случва.
Не можех да скоча с хиперскок там. Не можех да спася Ринакин.
Единственото, което можех да направя, беше да избягам.
Завъртях копчето, което задействаше ускорителите.
Корабът се оживи, но се предвижи само няколко сантиметра напред. Завъртях се, за да погледна, и установих, че Куилан е използвал лека кука, за да задържи кораба ми на място. Той излезе от кораба си, като вървеше с бърза крачка. Може би искаше да ме убеди, че е дошъл с мир, но също така не искаше да ми даде време да избягам.
Щом не му позволих да ме вкара в задната част на този кораб, той не можеше да ме задържи тук.
– Аланик – обади се Куилан. Той вече не ми говореше сайтонично, вероятно се опитваше да ме разсее от всичко друго, което можех да чуя. – Ела с нас, за да се справим с всичко това. – Той забави ход, докато се приближаваше към вратата на кораба.
Щеше да ми се наложи да оставя този кораб зад гърба си, но може би щях да успея да си намеря нов в Дупката. Докоснах се до негативната сфера(нищото), формирайки в съзнанието си координатите на базата в Дупката. Ако тази база е последният резерват, бих могла да се подслоня там, докато установя контакт с хората. Освен това щях да бъда в по-добра позиция да изведа хората си, ако нещата се объркат.
– Съжалявам, Аланик – каза Куилан. – Мислех, че все още можеш да видиш правилните неща. – Той изпрати ударен болт, който полетя към кораба. Усетих, че идва, и се скрих точно навреме, като пропуснах по-голямата част от него, макар че ушите ми звъняха и зрението ми се размиваше.
Попаднах в негативната сфера, увиснах там за един смразяващ червата момент, взирайки се в хиляди бели очи, които се фокусираха върху мен. Чувствах се изгубена тук, както винаги, отпусната и развързана като поточе, откъснало се от стълба си, което плува за миг, преди да се разлее неизбежно надолу в мрака. Очите ме разглеждаха като нарушител.
И тогава се върнах към себе си. Стоях в преддверието на базата „Независимост“ на Дупката – дърво, по-голямо дори от Индустрията, макар и далеч по-малко населено. Това дърво беше мъртво и сега се използваше предимно за добив на дървен материал.
През огромния прозорец, съставляващ едната стена на преддверието, видях да се носи в миазмите Скитащ лист – изоставена военна платформа, подобна на тази, която ме беше свалила при първото ми посещение на човешката планета. Платформата бавно се придвижваше по-близо до Дупката, макар че ако трябваше да застрашава някое от нашите дървета с автоакумулаторите си, то поне беше слабо населено.
Базата около мен беше тиха, коридорите – празни. Това беше странно – обикновено тук пребиваваха стотина души, които помагаха за транспортирането на дървения материал, следяха за Скитащия лист и наблюдаваха самото дърво за признаци, че става нестабилно.
– Обезопасете района – каза глас в края на коридора и аз се обърнах, за да видя няколко души да се приближават. Бяха облечени в униформи на пилоти на Единство, с жълти листа на раменете.
Вече бяха превзели базата. Така че къде бяха пилотите на „Независимост“? Промъкнах се обратно в ъгъла, скрих се в нишата, докато пилотите на Единство не ме подминаха.
Движение през прозореца привлече вниманието ми. Погледнах надолу, за да видя кораба на „Единство“, който висеше точно под клона, извън площадката за кацане на базата. Щеше да е опасно да скоча отново с хиперскок толкова скоро, особено ако исках да взема брат си или някой от другите пилоти на „Независимост“ със себе си, когато го направя отново. Никога досега не бях правила много скокове толкова близо един до друг – колкото повече пъти хиперскачах в бърза последователност, толкова повече щях да привличам вниманието на околните. Да бъдеш скачач се смяташе за едно от най-опасните сайтонични умения, защото пътувахме физически през негативната сфера.
Не винаги се връщахме обратно. Но рискът щеше да си струва, ако можех да отведа всички ни на безопасно място.
Когато достигнах до негативната сфера, повърхността на този кораб ми се стори гладка и непроницаема – празна, като вътрешността на кораба, който беше отвлякъл Ринакин.
Още един инхибитор (щит) на Върховенството.
Единството нямаше да ни предаде всички, нали?
Аланик“ – каза Куилан в съзнанието ми. Беше ме намерил отново, макар че все още беше близо до Индустрия и не можеше да направи хиперскок след мен. – „Върни се, за да можем да обсъдим това“.
За да могат да ме заловят, беше по-скоро тактиката.
Ринакин беше прав. Нуждаехме се от съюзници, които знаят как да се бият. Ако успея да убедя хората да застанат на наша страна вместо на страната на Върховенството, може би ще успеем да припомним на хората ми нашето наследство на съпротива, да им напомним на какво сме способни.
Протегнах ръка през нищото към човешката планета, като отново намерих Джорген.
Трябва да говоря с теб“ – изпратих до съзнанието му. – „Можеш ли да ми дадеш координати, за да се върна на твоята планета“?
Аланик“? – каза Джорген.
Да“ – отговорих аз. – „Бих искал да се върна, за да поговоря с теб, макар че ми трябва код за вашият инхибитор (щит)“.
Нашият какво“?
Затворих очи. Той дори не знаеше, че разполага с кода. Тези листа бяха със същия цвят като онези, които бях видяла, когато го срещнах.
Ботушите тръгнаха по коридора към мен. Може би ще успея да се скрия тук още малко…
Аланик“ – каза Куилан. – „Днес няма да намериш никакви приятели на Дупката“.
Поех си дълбоко дъх. Куилан знаеше къде се намирам. Той лесно можеше да изпрати хиперкомуникация до служителите на Единството тук. Те щяха да ме търсят. Достигнах до негативната сфера (нищото) и със сигурност чух разговора му.
Долови я“ – казваше Куилан – „убеди Върховенството, че струва повече от всички тях, взети заедно…
Поклатих глава. Куилан и останалите се опитваха да докажат стойността си на Върховенството. Бяха приели помощ, за да ни задържат под формата на тези кораби, но ако не свършеха работата сами, нямаше да спечелят никакво благоволение.
А аз бях бунтовническият сайтоник, най-голямата награда от всички.
Трябваше да се измъкна оттук.
Имаш код в съзнанието си“ – изпратих аз на Джорген. – „Той ти позволява да използваш сайтоничните си сили на твоята планета. Не мога да се върна, освен ако не ми го предадеш“.
Ти и преди си използвал сайтоника тук“ – отвърна той.
Нямам време за това. Сега имате инхибитор“ – казах на Джорген. – „И ти знаеш този код, дори и да не знаеш, че го знаеш“.
Хм, не съм сигурен как да ти го дам. Нека отида да поговоря с командването, да видя дали ще…
Тук съм в определена ситуация“ – казах аз. – „Няма време за това, има впечатление в съзнанието ти. Опитай се да помислиш за това, че ми позволяваш да дойда там. Опитай се да ми го внушиш“.
Искаш да кажеш, че да си мисля, че си добре дошла да се върнеш. Сигурен съм, че Командирът би искал да говори с теб отново“.
Думите не идваха с впечатление. Бяха безполезни за мен.
– Намерете я – каза един глас откъм дъното на коридора.
Импресията е там“ – казах на Джорген. – „Как получаваш достъп до сайтониката си“? Имаш ли упражнения?
Медитирам“ – каза Джорген.
Опитай тогава“ – казах аз. – „Направи го бързо“.
Почакай, опитвам се“. – Усещах как сайтоничния резонанс на Джорген става все по-силен, докато той задълбочаваше връзката си с негативната сфера. Той ме приемаше в съзнанието си, давайки ми достъп до по-дълбоките си мисли.
Още стъпки. Един от пилотите на „Единство“ зави зад ъгъла и се появи в полезрението.
Аланик“? – каза Джорген. – „Работи ли“?
Достигнах до съзнанието му, както той до моето.
Там. Впечатление, като сайтоника. Копирах го, като го вградих в собствените си мисли, и посегнах към човешката планета, която отново придоби форма, чувствайки я солидна. Достъпна. Съсредоточих се върху това място, формирайки координатите.
Светлите очи на пилота на „Единство“ се втренчиха в мен.
– Тя е тук! – каза той.
Гласът на Куилан изпълни съзнанието ми.
Това е грешка, Аланик“ – каза той. – „Не можеш да бягаш от нас завинаги“.
Ние ще разберем“ – казах аз.
И тогава се изтеглих в негативното царство (нищото) и оставих хората си зад себе си.

Назад към част 2                                                                 Напред към част 4

Брандън Сандерсън – РеДаун ЧАСТ 2

Глава 2

– Няма да се срещна с тях при техните условия – казах аз. Можех да скачам с хиперскок от почти всяка точка на РеДун, но дървото на Съвета – столицата на РеДун – беше дом на останалите четири сайтоника. Работейки заедно, те можеха да създадат сайтонично поле, от което нямаше да мога да избягам.
Разбира се, всички те можеха да дойдат при мен, но щеше да им бъде много по-лесно да ме хванат, ако се съглася да вляза право в капана им.
– Предложи им да се срещнем на неутрално място – каза Ринакин.
– Не искам – казах аз. – Твърде голям е риска. Те ще доведат другите сайтоници.
Ринакин стисна устни. Бях права и той го знаеше.
Аланик“ – каза Куилан. – „Моля, отговори.“
Няма да се срещам със Съвета в този момент“ – отговорих аз. – „Ще ви съобщя кога ще е следващия път, когато ще бъда на разположение“.
Съжалявам, Аланик“ – каза Куилан. – „Но присъствието ви е задължително“.
– Той не иска – казах аз. – Той иска да ни накара да повярваме, че нямаме избор. – Макар че, разбира се, имахме. Докато можехме да избягаме от тях, винаги щяхме да имаме избор. Да вярваме в обратното означаваше да предадем собствената си сила, както те искаха да предадат РеДаун на Върховенството.
– Скоро може и да не успеем – каза Ринакин. – Съветът гласува да консолидира армията. Много от базите на Независимост вече се подчиняват на контрола на Съвета.
Вгледах се в него. От края на последната война РеДаун поддържаше две военновъздушни сили. Състезавахме се и тренирахме един срещу друг, с разбирането, че ако РеДаун се изправи пред обща заплаха, ще работим заедно, за да се борим с нея. Разделението ни държеше нащрек, като всяка страна се опитваше да поддържа предимство пред другата.
– Те се готвят да тръгнат срещу нас – казах аз.
– Да – каза Ринакин. – И го правят в името на мира.
На РеДаун не е имало истински бойни действия от почти един век, а и Единство, и Върховенството обещаваха мир и сътрудничество. Няма значение, че през цялото това време Върховенството ни държеше затворени тук, наказвайки ни за бунта. Нямаше значение, че ако приемем техния мир, ще трябва да приемем и техния контрол върху всеки аспект на технологията ни, пътуванията ни, поведението ни, културата ни. Те вече ни бяха превърнали в бедняци, задържайки напредналите технологии от нас, защото отхвърлихме тяхното управление. Сега щяха да ни превърнат и в просяци, лишавайки ни от достойнство и наследство в този процес.
И толкова много от моите хора приеха това. Един затворник може да бъде убеден, че живее в рай, ако затворът е достатъчно красив.
– Остана ли някой, който да се бори с нас?
– Базата на Холоу отказа да се обедини – каза Ринакин. – Изпратих дъщеря си и семейството ѝ там. Но се страхувам, че няма да могат да издържат дълго.
Брат ми Гилаф беше разположен в Холоу. Той и неговите съвипускници помагаха да се надзирава работата по дърводобива там. За разлика от останалите членове на семейството ми, Гилаф нямаше да преглътне лъжите на Единство.
– Ако другите бази на Независимост видят, че има задържани, може би ще обърнат курса – казах аз.
– Това е и моята надежда, но очаквам, че Единство бързо ще мобилизира силите си, за да ги вкара в строя.
Трудно ми беше да си представя, че моите хора стрелят един срещу друг, но „Единство“ винаги изглеждаше по-склонно да нанесе удар по нас, отколкото по „Върхпвенството“.
– Как могат да направят това и да твърдят, че е за мир? – Попитах.
Ринакин не отговори на този въпрос. Аз така или иначе вече знаех отговора.
Беше по-лесно да повярваш на историята, която им разказваха, отколкото да се събудиш в реалността на нашето потисничество.
– Това, от което се нуждаем – каза Ринакин – са съюзници, които не са забравили, че сме във война.
Почуках с острите си нокти по арматурното табло на кораба.
– Знам – казах аз. Когато Ринакин първоначално ми предложи да отговоря на призива да се присъединя към армията на Върховенството, бях развълнувана. Най-накрая нещо, което можех да направя. Изглежда, че всички в РеДаун искаха само да говорят. Дори и да не бях стигнала до изпитанията, откритието, че старите ни човешки съюзници са все още живи и се бият, трябваше да е победа.
Но тогава тези бивши съюзници ме държаха в безсъзнание в продължение на седмици, събуждаха ме само когато имаха нужда от нещо, а след това се отнасяха с мен като със затворник.
И все пак си спомних отчаянието на жената, която ми заговори първа. Те искат моите хора да умрат. Нуждаем се от вашата помощ. Тя поне изглеждаше, че разбира сериозността на ситуацията.
А другият – Джорген, мъжът сайтоник. Той явно не беше обучен, до такава степен, че не знаеше как да общува правилно. Но чрез сайтоничният му резонанс долових малко емоции от него, достатъчно, за да разбера, че не е доволен от посоката, в която се развиват нещата.
Беше уплашен.
Но поне хората знаеха какво е да се бориш.
– Хората са изправени пред същия проблем като нас – казах аз. – Техните лидери търсят начин да сложат край на войната. Ако се обърнем към тях за помощ, те може да застанат на страната на Единство.
– Не мисля, че това ще се случи – каза Ринакин. – Съветът е получил директива от Върховенството. Очевидно има някой нов ръководител и той изисква да предадем хората, които укриваме.
Загледах се в Ринакин.
– Ние не приютяваме хора, нали?
– Не – каза Ринакин. – Но един човек е заел твоето място и е проникнал във Върховенството. Как Висшестоящите да приемат, че това се е случило?
По клоните.
– Те смятат, че съм работила с хората…
– Те мислят, че ние работим с хората – каза Ринакин. – И сега са поставили ултиматум. Предайте бегълците…
– Или много учтиво ще ни унищожат – казах аз. – Което изобщо не е агресивно, сигурна съм.
– Те ще го оправдаят – каза Ринакин.
Те оправдаваха всичко. И повече от половината от моите хора щяха да папагалстват оправданието, сякаш то има смисъл, просто защото Висшестоящият го е казал.
– Смяташ, че трябва да се върна при хората и да поискам помощ. – В ретроспекция трябваше да остана по-дълго, да се опитам повече да разбера истинските им намерения. Но бях дезориентирана, разтревожена от това колко дълго съм била в безсъзнание, колко много неща може да съм пропуснал.
А и наистина не харесвах тази неприятна жена от правителството им.
Мислех, че митът за човешката агресия е пропаганда, разпространявана от Върховенството. Сега не бях толкова сигурна. А ако бяха толкова агресивни, колкото казваше Върховенството, можеше да се окажат добри съюзници точно сега.
Също така можеха да бъдат два пъти по-опасни, ако се обърнат срещу нас.
– Висшестоящите ни контролират, като ни разделят – каза Ринакин. – Ето защо искаха да ни накарат да мислим, че хората са изтребени. Те се страхуват от това, което можем да направим заедно.
Това прозвуча като аргумент на Единство, но аз видях неговата гледна точка. От малкото, което бях видяла, ние имахме повече познания по сайтоника и политика, докато хората имаха реален боен опит, нещо, което никой на РеДаун вече не притежаваше.
– Не знам колко силна е човешката военна сила – казах аз. – Или колко кораба биха били готови да ни изпратят. – Ако изобщо има такива. Последната ми среща с тях беше преминала зле – не бях се харесала на ръководството им, нито пък те на мен.
– Тогава може би ще ни приемат като бежанци – каза Ринакин. – Бихме могли да започнем да изграждаме съпротива от тяхната планета, както някога те са изграждали съпротива от нашата. – Той ме погледна. – Ако хората се присъединят към нас, това може да ни даде най-важният ресурс. Надежда.
Не обичах да се доверявам на лекомислени емоции, но Ринакин беше прав. Хората можеха да са най-добрият ни вариант.
Може би те са единствената ни възможност.
– Или можем да използваме знанията ти за хората, за да ни спечелим време – каза Ринакин. – Ако изглежда, че си сътрудничим, Единството може да ни остави на мира още известно време.
Той не звучеше по-развълнуван от тази перспектива от мен.
– Ако дадем на Върховенството това, което искат, ще им паднем право в ръцете.
– Да. Но Върховенството може да не е най-належащата ни грижа.
– Не искам да казвам на Единството, че съм открила хора – казах аз. – Трябва да използваме тази информация, за да ги дискредитираме.
– Съгласен съм – каза Ринакин. – Ето защо мисля, че трябва да се върнеш и да помолиш хората за помощ, а аз да отида при Съвета и да се опитам да ги вразумя.
– Те няма да видят решението – казах аз.
– Може и да прогледнат – каза Ринакин. – Повечето от поддръжниците на Единство вървят по пътя, защото не виждат друг избор. Ако привлечеш хората на наша страна, ще им дадеш друга възможност, друг път. Напомни на хората за стария ни съюз и за потенциала ни като настоящи съюзници. Ако успееш, някой ще трябва да се застъпи за тази възможност пред Съвета. Ти ли ще бъдеш това?
Въздъхнах. И двамата знаехме, че не съм дипломат. Ринакин вече не беше член на Съвета, но беше върховен канцлер на Независимите. Членовете на Съвета го слушаха – поне тези, които бяха останали на наша страна.
И все пак.
– Не можеш да си сътрудничиш с тях – казах аз. – Това е техният начин.
– Сътрудничеството не е зло, Аланик – каза Ринакин. – Това зависи изцяло от това с кого си сътрудничиш.
– Зло е да си сътрудничиш с тях – настоях аз. – Те искат да работят с нашите потисници.
– Всички ние искаме едно и също нещо – каза Ринакин. – Мир за РеДаун.
– Но начинът, по който го правят, е погрешен.
– Така е. И някой трябва да продължи да им го казва, за да не забравят, че има и друг начин.
Ринакин излезе от въздушното пространство на Индустрия и се насочи към Вретеното – по-малкото дърво, където и двамата бяхме направили своите домове. На панела проблесна предупреждение – цветът показваше, че ни е наредено да спрем на най-близкия кей за кацане за проверка от правителствен автомобил. Обикновено това предупреждение се използваше за нарушения на правилата за движение, макар че ние летяхме с регламентирана скорост през открито въздушно пространство.
Аланик“ – каза Куилан в главата ми. – „Дойдохме да те ескортираме до залите на Съвета. Моля, приземете кораба си“.
Забих нокти в кожения подлакътник.
– Това е Куилан – казах аз. Той не беше телепортьор, но имаше достъп до сайтонични умения, до които аз все още не бях успяла да се добера – включително сътресителни болтове и остриетата на ума. Последното, което знаех, беше, че той не е достатъчно силен, за да използва ефективно остриетата на ума, което го правеше по-опасен за себе си, отколкото и за другите.
– Иска да кацнем, за да може да ме придружи до Съвета.
– Можеш да избягаш в Дупката – каза Ринакин. – Но те ще дойдат за теб там и няма да имаш достатъчно хора, за да се защитиш. Ние просто нямаме достатъчно пилоти, за да им се противопоставим.
Ринакин обърна кораба към най-близката площадка за кацане – товарна рампа на една от дърводобивните фабрики. Прекосихме участък, пълен със стара кора, която беше отстранена. Тя щеше да бъде превърната в преработена дървесина в пресовъчно съоръжение наблизо и използвана за сгради, които не можеха да бъдат издълбани в клоните.
Корабът, който ни следваше, се спря над лявото ни крило, за да ни съпроводи до площадката за кацане. Ринакин изключи ускорителите си и спусна лоста за височина, като ни спусна върху гладката, изгладена дървена повърхност.
Докато го правеше, гласът на Куилан отново достигна до съзнанието ми.
Аз съм тук с мир“ – каза той. – „Това не трябва да става агресивно“.
Вкопчих ноктите си по-силно в подлакътника. Думите му ме караха да искам да крещя. Нямаше нищо толкова разочароващо като меки думи, с които се борави като с тояги. Поне една пряка атака беше честна, всеки можеше да я види такава, каквато е.
По-късно, когато Съветът обсъждаше това, Куилан щеше да свидетелства, че е напълно послушен и разумен, а аз щях да изглеждам като проблем.
Пръстите ми се провряха през подлакътника. Щях да дължа на Ринакин за ремонта, но не съжалявах. Чувствах се добре.
Ако това ме правеше агресивна, така да бъде.
– Не ми харесва да те оставям тук – казах аз. – Можеш да дойдеш с мен.
– Клоните ни се разклоняват тук – каза Ринакин. – Но все още сме свързани в корена.
Хубави думи, които означаваха, че няма как да го убедя в обратното.
Протегнах ръка през негативната сфера (нищото), търсейки онази странна планета, скалата със зловеща, прозрачна атмосфера, заобиколена от орбитални платформи и дебел слой отломки.
Намерих я, но докато се опитвах да оформя координатите в съзнанието си, повърхността на планетата ми се стори хлъзгава. Празна. Празна.
Те имаха сайтоничен инхибитор (щит). Кога се беше случило това? Това не беше там, когато ги бях оставила. Не мислех, че имат достатъчно сайтонични ресурси или достатъчно знания, за да формират такива – това вероятно приличаше повече на тези, използвани от Върховенството, особено защото изглеждаше, че покрива цялата планета.
Прегледах района в търсене на пролука, но не открих такава. Вместо това усетих един ум, който витаеше в атмосферата им – Джорген. Способностите му все още бяха активни, иначе нямаше да успея да го открия.
Превъзходните сайтонични инхибитори (щитове) работеха с ключ – набор от впечатления, които позволяваха на сайтониката да заобиколи щита. Това правеше щитовете особено неприятни, като неутрализираха всички сайтоници с изключение на тези, които Върховенството санкционираше. Не съм си представяла, че Върховенството е подарило на хората такъв инхибитор (щит) – сигурно по някакъв начин са го намерили сами.
Поне можех да говоря с Джорген, дори и да не можех да скоча с хиперскок до местоположението му.
Ринакин освободи вратите на кораба и излезе с ръце, които държеше ясно пред себе си.
– Куилан! – Каза Ринакин. – Благодаря ти, че ме придружи. Щях да се прибера вкъщи, за да се подготвя, но тъй като ти си си направил труда, ще се радвам да дойда с теб сега. Аланик има свои собствени дела, така че се опасявам, че ще трябва да поиска отсрочка…
От Куилан се изстреля изблик на сайтонична енергия – ударна вълна, която изпрати Ринакин на колене.

Назад към част 1                                                                 Напред към част 3

Брандън Сандерсън – РеДаун ЧАСТ 1

За Кентън Олдс,

който ме кара да се смея всеки ден

-ДЖ.П.

 

 

 

 

Глава 1

Стоях на ръба на балкон на един от клоните на дървото на Стадиона и наблюдавах игрите в огромната кухина под него. Това дърво беше избрано заради формата си – клоните му се простираха хоризонтално, а след това се извиваха нагоре и навътре като стените на масивна ваза, достатъчно голяма, за да изглежда, че зрителите от другата страна не са нищо повече от редици от пулсиращи точки. В най-широката част на вдлъбнатината се извисяваха дванадесет кораба, шест от които боядисани в синьо „Независимост“, а останалите – в жълто „Единство“.
Приглушена светлина се процеждаше през червения и пурпурен миазъм в небето над навеса, а огромни прожектори висяха на въжета от клоните горе и осветяваха летящите кораби. Над прожекторите, точно под огромните разперени клони, холограма увеличаваше схватката и аз наблюдавах как един от корабите на „Независимост“ се откъсна от групата, избягвайки от лазерен огън, и се промъкна през обръча, обозначаващ целта.
На стадиона се разнесоха радостни възгласи, а миньорският корпус, който спонсорираше този мач, изстреля кръг от фойерверки в синьото на Независимостта. С три гола досега отборът на Независимост печелеше.
Поне в нещо печелехме.
До мен Ринакин – моят съветник в програмата за сайтонично обучение – полушеговито размахваше вимпела на Независимостта: клонче с прикрепено отгоре синьо листо от плат. Докато повечето хора на стадиона носеха дрехи в жълто или синьо, Ринакин беше облечен изцяло в черно, макар че поне сакото му имаше синкав блясък. Беше по-висок от мен, а кожата му имаше малко по-розов оттенък – и двете черти показваха, че предците му произхождат от дървото Ричинг. В дните преди пътуването с кораби обитателите на всяко дърво се смесваха само когато дърветата се блъскаха едно в друго през миазмата.
Сега, след като Ринакин бе загубил мястото си в Съвета при вълната от назначения на Единството, ние бяхме повече или по-малко равни – той като лидер на Партията на Независимостта, а аз като сайтоничка. Чувствах се странно, той беше с много сезони по-възрастен от мен и много по-мъдър, но ето че сега имахме по същество еднакъв статут, макар и да нямах неговия опит.
– Добре е, че си у дома, Аланик – каза Ринакин. – Притеснявах се за теб.
– Добре е да съм си у дома – казах аз. – Дори ако това означава, че не съм успяла.
– Много от нашите хора са се проваляли между тези клонове – каза Ринакин.
Това беше вярно. Спомних си за времето, когато провалът в игрите се усещаше като трагедия. Залогът тук беше личен – членовете на отборите победители дори в шампионатите на Младежката лига можеха да очакват да си осигурят най-добрите места като транзитни и товарни пилоти или назначения във военновъздушните сили, не че РеДаун е виждал истински бойни действия от поколения насам.
Бях прескочила всичко това, когато се проявиха сайтоничните ми сили – бях скочила от младшите лиги направо във висшите ешелони на бойния корпус. Като една от само петимата живи сайтоници на УрДейл и единствената способна да се телепортира, теоретично бях безценна за оцеляването на моя народ.
Не че им бях направила много добро по време на последната ми мисия.
Въздъхнах и се облегнах на дървената седалка, издълбана в клона на дървото. Дърветата на острова се носеха в миазмите на РеДаун, а корените им бяха засадени в големи парчета естествено срещащ се камък. Дърветата израстваха с дебели слоеве кора, достатъчно дълбоки, за да могат да се изкопаят цели помещения под повърхността им, без да се достигне до живите части на дървото в близост до основата на клоните. Тук, по-високо в клоните, можеше да се достигне до нова дървесина, като се копаеше на около шест фута – достатъчно място за издълбаване на по-малки структури, без да се навреди на дървото. Този балкон и всички места за сядане бяха старателно издълбани в кората, превръщайки го в част от огромния жив стадион. Беше добре да се върна под познатите клони, но…
– Трябваше да донеса тайната на технологията за хипердвигатели – казах аз. – Вместо това дадох тази възможност на хората. Те ще се опитат да се помирят с Върховенството – ще направят същите грешки, които направихме и ние.
– Може би – каза Ринакин. – Повече се притеснявам, че ние ще направим същите грешки, които сме правили.
Като се има предвид броят на жълтите петолъчки, развяващи се на стадиона, страхът беше основателен.
– Освен това сега разполагаме с информация – каза Ринакин. – Не информацията, която трябваше да получиш, но все пак важна информация.
Според мен много по-малко важна, но Ринакин имаше право. Много от моите хора вярваха, че хората са били изтребени заради отказа им да капитулират, заради упоритото им настояване да се борят за свобода, вместо да се съюзят с Върховенството. Хората бяха поучителна история, оправдание за политиките на отстъпки, които даваха на Върховенството все по-голям контрол над РеДаун.
Ако станеше известно, че хората са живи, че по някакъв начин са успели да се съпротивляват през цялото това време – всъщност, че са започнали да се освобождават от принудителния затвор на Върховенството – това щеше да бъде огромен удар за движението за Единство. Слабост, от която се надявах да се възползваме, за да извлечем някакъв успех от моя провал.
Ето защо исках да запазя информацията от Юнити колкото се може по-дълго. Трябваше да разберем как да я използваме, преди те да го направят.
Долу отборите се подредиха за поредната схватка. Според правилата сега отборът на „Единство“ щеше да назначи нов стрелец – кораб, чиято задача беше да прекоси бойното поле и да стигне до обръча на противниковия отбор, без да бъде засечен от лазерите. Всеки пилот трябваше да направи един ход като „стрингер“, докато всички не се опитаха или докато другият отбор не можеше да навакса с точките. Отборът не можеше да разчита на един силен играч – дървото беше толкова здраво, колкото е най-слабият му клон.
Единство избра своя нападател – Хавакал, един от най-силните си играчи в нападение. Независимост започна с най-добрите си играчи с надеждата да набере скорост – по-лесно е да се представиш по най-добрия начин, когато вече имаш чувството, че печелиш. Единство беше запазил най-добрите си играчи за накрая.
– Надяват се да се възползват от прекалената ни самоувереност – казах аз. – Но отборът на „Независимост“ ще разбере, че точно това правят.
– Да – каза Ринакин. – Но все пак може и да проработи.
Огледах облака от синьо-жълти вимпели, размахвани от хилядите зрители, събрали се на балконите си. Цветовете бяха почти еднакви, което би трябвало да е успокоително. Но те не бяха изравнени по време на балотажа в Съвета, когато „Единство“ помете местата в Съвета, унищожавайки мнозинството на „Независимост“. Бях отсъствала в продължение на деветнайсет цикъла на сън и напълно пропуснах балансирането.
Бях напуснала с надеждата да открия тайната, която щеше да освободи народа ми от контрола на Върховенството. Ако бях успяла и се бях върнала преди гласуването, вятърът можеше да се обърне в наша полза, но аз се върнах без нищо, само за да установя, че сме по-близо до робството от всякога.
Погледнах към Ринакин. Отначало ме беше уплашил, но въпреки че очакваше много от мен, никога не беше обезкуражаващ, а само напрегнат. Всъщност в него имаше интензивност дори когато беше отпуснат. Самият Ринакин не беше сайтоник, макар че беше напътствал повечето от сайтониците от УрДейл, когато бяхме разбрали за силата си.
Всички останали сайтоници сега работеха с Единство. И тъй като Върховенството ни определи като „опасни“, те се бяха съгласили да използват сайтоничните си способности само под надзора на Съвета.
Ние бяхме опасни за Върховенството. Щях да им го призная, ако беше вярно.
Ринакин продължаваше да се съсредоточава върху холограмата горе. И преди бях присъствала на игри с него, но когато бях на обучение, винаги имаше някакъв урок, който трябваше да науча, някаква по-голяма цел.
Днес бяхме тук, за да поддържаме имиджа си. За да докажа, че не се крия от Съвета и техните въпроси след завръщането ми преди четири цикъла сън.
Въпреки че се криех.
Частният балкон ни даваше възможност да разговаряме извън обхвата на другите. Това си беше лукс по гъсто населените дървета на РеДаун.
– Поне хората все още развяват нашето знаме – измърморих аз.
– Да – каза Ринакин. – Но повечето от тях са забравили, че това е нещо повече от спорт.
– Спомних си, когато хвърлиха жребий при последното балансиране на Съвета.
– Това също е спорт – каза Ринакин. – Те гласуват за своя отбор, а някои сменят страната си, когато настоящият им отбор губи.
Той беше прав, колкото и да беше потискащо. Дори повечето от моето собствено семейство бяха сменили страната си по време на балансирането, гласувайки за Единство вместо за Независимост.
– Но в това няма никакъв смисъл. Ако достатъчно хора променят вота си, това води до загуба на другия отбор.
Костните хребети на Ринакин се извиха.
– Това е политика – каза той.
Не би трябвало да бъде. Решенията на Съвета определяха всичко и когато балансът на представителите се променяше, се променяше и политиката. Сегашният Съвет беше с мнозинство на Единство, като бяха останали само няколко делегати на Независимост, така че Единство избираше делегатите, които договаряха търговските споразумения с Върховенството.
Разбира се, Върховенството определяше условията, Върховенството винаги определя условията. Но поне когато Независимите контролираха Съвета, те не се кланяха в краката на Върховенството с надеждата да бъдат третирани като привилегировани домашни любимци.
Единство отбеляза и холограмата премина към серия от съобщения от спонсори – транспортна компания, която показваше интериора на новите си луксозни кораби, и лозя на Стърлинг с нов лимитиран вкус на сока, който се надяваха да опитаме. В края на съобщенията за подкрепа едно познато лице доминираше във въздуха в центъра на клоните.
Наналис, новият председател на Съвета и върховен канцлер на Единство. Нейният гръмък глас се обърна към тълпата от високоговорителите, вградени в подовете на балконите.
– Приветствам ви, граждани на РеДаун – каза Наналис, гласът ѝ беше горд и уверен.
– Какво е това? – Промълвих на Ринакин. – „Единство“ сега изнася прокламации? Това не е позволено, нали?
– Те трябва да ни дадат равностойно време – каза Ринакин. – Но Съветът наскоро реши да отмени това изискване, стига посланието да не е откровено политическо.
Не бях сигурна, че Наналис е способна на послание, което не е откровено политическо. Тя продължи да говори – нямаше съмнение, че това съобщение е предварително записано. Много членове на Съвета присъстваха на игрите, за да видят и да бъдат видени, но председателят на Съвета често беше твърде зает.
Наналис благодари на пилотите за усърдната им работа и подготовка.
– Вие представлявате най-доброто от нас и благодарение на вас бъдещето ни ще е светло.
Предполагах, че не е извън реда на нещата председателят на Съвета да поздравява спортистите. Но след това тя продължи.
– Наричаме се Единство и Независимост, но всички ние се радваме на предимствата както на свободата, така и на мира. Истинските врагове са тези, които се стремят да разделят РеДаун, които заплашват нашия мир, които поставят в опасност просперитета на всички обитатели.
Единство винаги ни наричаше разединители заради това, че не сме съгласни, сякаш те не правеха същото, като не бяха съгласни с нас. Но, разбира се, както обичаха да казват, обратното на разделението беше Единството. Сякаш изборът им на име не ни оставяше друга възможност, освен да се съобразяваме с тях.
– Тя ни нарече врагове – казах аз. – Как точно това е не политическо?
– Точно затова се противопоставих на това на последната сесия – каза Ринакин. – Кой трябва да определя кое е „открито“ и кое не?
Докато Наналис правеше последните си изказвания, из целия стадион се развяваха знамена – сини и жълти. Изглежда, че всички бяха съгласни с нея – и Независимост, и Единство.
Всички, освен нас.
– Прогрес за РеДаун! – Наналис обяви. – Нека враговете ѝ бързо да замлъкнат за доброто на всички нас.
Космите по тила ми се изправиха, когато гласовете запяха от целия стадион, присъединявайки се към един страхотен ръмжащ хор. Те ликуваха за хубавите думи, които щяха да ни унищожат.
Напредък за РеДаун. Това беше, което всички искахме, разбира се.
Но някои от нас смятаха, че има значение към какво напредваме.
Знаех кои врагове имаше предвид бързо да заглуши.
– Не знаех, че миазмът е станал толкова гъст – казах аз.
Ринакин се вгледа в холограмата, която се беше откъснала, за да покаже корабите, докато се подреждат за следващия си двубой.
– Вятърът се е променил – каза Ринакин. – Опасявам се, че с всеки изминал момент става все по-токсичен.
Корабите прелетяха през полето за следващия двубой, но единственото, което можех да видя, бяха размахващите се сини вимпели, всеки от които представляваше човек, който би трябвало да е готов да се бори за нашата планета, за нашия дом, но вместо това се е съюзил с Единство, което иска да раздаде всичко.
– Мисля, че трябва да напуснем мача сега – каза Ринакин. – Не знам колко от тях ще повярват, че сме враг, но предпочитам да не попадам в тълпата.
Виковете отново се вдигнаха и жълти фойерверки изпълниха въздуха – сега Единство ни настигаше.
Не исках да гледам как мачът се обръща срещу нас.
– Да – казах аз. – Хайде да вървим.
Излязохме на стълбите, които се извиваха надолу по клона, минавайки покрай още частни балкони и някои по-големи, претъпкани със семейства – деца се разполагаха на раменете на родителите си, размахвайки жълти знамена. Когато стигнахме до една извивка на клона, я последвахме и се спуснахме по стълбите към платформите около ствола, спускащи се под игрището към малкия транспортен кораб на Ринакин, направен от тъмен метал, добит от ядрото на планетата.
Все още бях огорчена от загубата на собствения си кораб, който на практика беше откраднат от хората. Бях подала заявка за друг, но обработката на поръчката отнемаше време. Обикновено щяха да ми дадат такъв веднага поради статута ми на сайтоник. Но служителите на Единство сигурно искаха нещо да задържат над главата ми, докато не им кажа къде съм била и какво съм научила, докато ме е нямало. По закон те не можеха да ме принудят. С удоволствие щях да докладвам на предишния Съвет, но сега щях да се изправя пред стая, пълна с чиновници на Единство, с много малко приятелски лица.
Предполагах, че им е омръзнало да го отлагам.
Качих се на седалката на втория пилот, като предпочетох да седна до Ринакин, а не на по-меките седалки зад нас. Ринакин ни отведе далеч от дървото на Стадиона през лилавите и червени вихри на газа в миазмата. Някъде далеч под нас се намираше ядрото на планетата, отровно и необитаемо, посещавано само от миньорския корпус в тежко защитно облекло. Намирахме се в дневен цикъл – и все още няколко цикъла сън ни деляха от падането на нощта – така че околната светлина беше доста ярка.
Влетяхме в атмосферния мехур на Индустрия, едно от най-големите дървета, в което живееше почти една четвърт от населението на РеДаун. Клоните на Индустрия се простираха хоризонтално от ствола на дървото във всички посоки, а в пространството над тях се простираха кули, докато отдолу бяха окачени по-къси сгради. На няколко километра от ствола клоните стигаха до небето, а постройките, изградени спираловидно, се извиваха по клоните чак до върховете. Въздухът тук беше по-разреден, тъй като дървото преработваше токсините от атмосферата и произвеждаше кислорода, необходим за дишането ни.
Един глас достигна до съзнанието ми, въпреки че ми се искаше да го игнорирам.
Аланик“ – каза той. – „Ти и Ринакин напуснахте мача, преди да успея да ви видя. Бихме искали да се срещнем с теб в залите на Съвета незабавно„.
– Какво е това? – Попита Ринакин.
– Куилан – казах аз. Той беше един от сайтониците на Единството, най-близкият до моята възраст, макар че беше с няколко сезона по-възрастен. – Иска да се срещнем с него при дървото на Съвета.
Ако беше забелязал, че сме напуснали стадиона по-рано, щеше да ни наблюдава. Вероятно е планирал да се придвижи към нас на стадиона, където щеше да ни е по-трудно да откажем ескорт. Там, където, ако се съпротивляваме, можеше да ни обвини, че правим скандали, да обърне общественото мнение срещу нас.
Сякаш вятърът вече духаше в друга посока.

Напред към част 2

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!