Джанин Фрост – Възмездие (Новела 0,5) Част 13

Глава 12

Под гробището въздухът беше хладен и влажен, с тежка миризма на плесен. По земята имаше почти инч вода. Независимо от това колко време работеха помпите, тези тунели никога не бяха напълно сухи. Една единствена свещ разкъсваше тъмнината като осветяваше лицето на жената, която стоеше в единствения стол в стаята.
Джелани беше коленичил пред нея, което, като се има предвид протезите му, беше трудна задача. Но сега огромното му тяло беше в поза на съжаление и разкаяние. Току що беше признал престъпленията си и очакваше присъдата си.
А след това беше ред на Боунс. Гледайки надолу към него, изражението на Мари Лаво беше неутрално, прикривайки каквито и мисли да прелитаха през главата ѝ. След няколко напрегнати минути тя стана.
– Предаде ме.
Гласът ѝ беше гладък като кожата ѝ, което правеше трудно разпознаването на точната ѝ възраст.
– Да, Ваше Величество. – измърмори Джелани.
Сила изригна от тялото ѝ, когато настроението ѝ се понижи. Боунс не реагира, но почувства сякаш въздухът се изпълни с хиляди остриета, които прорязваха кожата му.
– Не съжаляваш.
Въпреки гнева ѝ, който наелектризираше въздуха, когато Джелани вдигна глава се усмихваше.
– Не, кралице. Не съжалявам.
Боже, помисли си Боунс, възнамеряваш да си отидеш с гръм и трясък.
Някаква емоция мина през лицето на Мари, но беше прекалено бързо, за да може Боунс да определи дали беше ярост или съжаление.
– Добре. Ако ще умираш за нещо, не трябва да съжаляваш за това.
Ръката ѝ проблесна, толкова бързо, че усмивката от лицето на Джелани нямаше шанс да слезе. Той още се усмихваше, когато главата му се търкулна от раменете, а тялото му се плъзна напред.
Мари не се помръдна бавно кървящия врат на Джелани се беше опрял в ръба на полата ѝ. Когато срещна погледа на Боунс все още държеше в ръка дългото, извито острие.
– Ами ти? Съжаляваш ли?
Боунс обмисли въпроса ѝ не просто, защото животът му до някаква степен зависеше от отговора му.
– Съжалявам, че не убих семейство ЛаЛори по-рано, – отговори най-накрая като срещна погледа на Мари без да трепне. – Съжалявам, че едно невинно момиче свърши по ужасяващ начин, защото я замесих в това. Съжалявам за човека в краката ти, чието отмъщение му беше по-ценно от живота му. Но ако ме питаш дали бих сторил всичко това отново, за да спра Делфин и Луис… тогава отговорът е да. И не съжалявам за това.
Мари почукваше с ножа по крака си. Погледът на Боунс се спусна към него и след това се върна обратно на тъмния ѝ поглед. Ако искаш главата ми, няма да коленича пред теб, за да я вземеш, помисли си студено. Не си ми господар и не съм те предал, тогава ще трябва да се пребориш.
С разбиращ поглед Мари размърда ножа.
– Мислиш ли, че ми трябва това, за да те убия? Мислиш ли, че ми трябва изобщо някакво оръжие?
Хвърли ножа и заобиколи тялото на Джелани. Въздухът покрай нея се промени. Пращеше от сила, стана леден, обезверен и ядосан. Слаб остър шум сякаш идваше от нищото и от всякъде едновременно.
– Знаеш ли какво се случва, когато вуду кралица се превърне в немъртва. – Мари попита. Гласът ѝ беше като ехо, сякаш много хора едновременно, по някакъв начин, говореха през устата ѝ. – Връзките ми с отвъдния свят се задълбочиха. Предадените в гроба ме изпълват със сила. Чуй ги как реват.
Мари отвори уста и се разнесе рев, изпълнен с ярост и достатъчно зловещ, че да накара Боунс да потръпне. Тъмни завихряния се появиха покрай нея, сякаш тъмнината се умножаваше. Тези завихряния се извиха около Боунс като го галеха със смразяващи, злобни и гладни ръце. Силата му сякаш се стопи от докосването им, докато споменът за смъртта му, преди толкова много време, проблясна в паметта му. Почувства се по същия начин като тогава, беше му студено, беше слаб и се поддаваше на това неизбежно плъзгане към нищото.
И тогава силата около Мари повяхна. Онзи неземен шум спря, вихъра влезе отново в нея, а силата му се завърна грубо.
Мари го гледаше с малка злобна усмивка:
– Искаше ми се да ме излъжиш. Тогава щях да имам основание да те убия.
– Вече знаеше истината. – Боунс се беше възстановил достатъчно, за да свие рамене. – Да излъжа, означава да обидя и двама ни.
Тя се загледа в него, а изражението ѝ не издаваше нищо:
– Забранено ти е да идваш в Ню Орлеанс за следващите пет години. – отсече най-накрая. – Ако нарушиш забраната, ще те убия. Ако говориш за случилото се тук с някого, ще те убия. Това, което всички ще знаят, е че съм те наела да се погрижиш за семейство ЛаЛори, докато съм извън града, а Джелани е бил убит от тях, докато се е опитвал да защити града. В допълнение, ще ми изплатиш сума, равна на цената на живота ти, тъй като ти подарявам твоя.
Боунс не оспори изказването на Мари, че може да го убие. Демонстарцията ѝ на сила от преди минута му показваше, че има неща, които малко хора, и живи и неживи, знаеха за кралицата на Ню Орлеанс. Като се имаше предвид всичко, Боунс получаваше удар през ръцете. Но въпреки всичко, беше в интерес на Мари да остави Боунс жив, за да подкрепи думите ѝ.
Мари поне отдаваше дължимото на Джелани. Имаше по-лоши неща от това да умреш уреждайки дълго чакано отмъщение. Рано или късно всички умират. Просто на смъртта ѝ трябваше повече време да настигне онези, които вече веднъж е навестила, вампири и гули.
– Разбрано. – каза Боунс.
Мари сведе очи, за да погледне мъртвия мъж в краката ѝ.
– Разкарай се.
Гласът ѝ звучеше накъсано. Тя коленичи до изсъхналото тяло на Джелани и го погали по рамото. Макар че го беше убила, скръбта ѝ беше очевидна. Тази непреклонност комбинирана със силата ѝ я правеха ужасяваща. Ако убийството на Джелани не значеше нищо за нея, Боунс нямаше да я сметне за смразяваща. Но това, че щеше да я заболи да убие Джелани, не я спря да го извърши.
Да. Най-добре да си тръгва бързо.
Боунс си тръгна без да се обръща. Вече беше резервирал полета си. До довечера вече щеше да е на път за Охайо, където щеше да търси немъртвия счетоводител, когото преследваше преди да се замеси в тази каша.
Тук всичко свърши, но беше време за нов лов.

Назад към част 12

Джанин Фрост – Възмездие (Новела 0,5) Част 12

Глава 11

Ралмиел го чакаше пред салона, където работеше Бека. От там ясно виждаха старата къща на семейство ЛаЛори и полицията, която я приближаваше. Бяха извикали сапьори. Не искаха да допуснат нещо отново да избухне, не че Боунс ги винеше.
След няколко минути мълчание той се обърна към Ралмиел:
– Защо дойде тук тази вечер?
– Джелани предложи да ми плати двойно на най-високата цена за главата ти, ако те оставя да живееш. – сви рамене. – а и реших да ти помогна да убиеш отрепките, които тероризират града ми. След взрива в къщата, беше ясно къде си, mon ami.
– Приятел, – каза Боунс като не можа да се сдържи и изсумтя, – имам лоши новини за теб. Джелани е разорен, а Мари не е дала съгласието си за нищо от случилото се тези дни, не очаквай тя да се разплаща.
– Няма пари? – възкликна Ралмиел.
– Страхувам се, че не.
– Излъгал ме е. Ще го убия. – възмутено каза Ралмиел като извади торбичка от джоба си и я стисна.
Нищо не се случи. Ралмиел погледна надолу изненадано и пак я стисна. И отново.
По лицето на Боунс се прокрадна усмивка:
– Май имаш малко трудности?
– Намерил си Жоржет , – измърмори той. А по лицето му се беше изписало разбиране.
– Никога не подценявай противника си. – Отговори Боунс. – Знаеш, че не можеш да се занимаваш с магия и ако нещо се случи на Джорджет, за това, че се е опомнила и отказва да участва в престъпленията ти отново, ще бъда принуден да ги оповестя публично.
Доста дълго Ралмиел не продума. Боунс се чудеше, дали сега, когато Ралмиел знаеше, че не може да използва някое бягство, за да “остави” Боунс жив, ще се осмили да го предизвика в честен бой без магически изходи.
Най-накрая устните му се разпънаха в усмивка:
– Не, mon ami. Това време отмина. Парите не са всичко, oui? Един ден, може би, ще ми помогнеш.
– Надявам се да не лъжеш. – каза Боунс, накланяйки глава. – Предпочитам да те харесвам, но ако отново те видя от другата страна на сребърно оръжие, ще те съсухря.
– Разбрано. – каза със свиване на рамене. След това кимна към тълпата хора по улицата: – Жаден ли си?
Боунс въздъхна. Искаше ли да се гмурне в тълпата и да се натъпче от гърлата на безименни безбройни хора, които никога нямаше да разберат, че са били ухапани още преди да приключи с тях? Не. Искаше да отнесе Бека в къщата си, да почисти тялото ѝ и да я погребе в двора си, така че повече никой да не се гаври с нея.
Но не можеше да го направи. Семейството на Бека имаше право да я погребе. Най-доброто нещо, което Боунс можеше да направи е, да я остави там, където беше. Полицията щеше да направи своето разследване, щеше да я свърже с другите убийства и може би ще решат, че е имитатор, който е пристрастен към тъмната история на семейство ЛаЛори. А понеже в смъртта си телата на Делфин и Луис щяха да се върнат към истинската си възраст, полицията можеше да сметне, че са стари жертви открити в тази тайна стая след избухването на бомбата. Никога нямаше да разберат, че гледат самите убийци.
Така че, в действителност, нямаше какво друго да прави освен да се гмурне в тълпата, която нямаше и идея за ужасите, случили се само на пресечка от тях. Освен това, Мари най-вероятно щеше да се опита това да му е последния Марди Гра. Мащабът на нейното възмездие още не беше определен.
Яж и пий, утре може да сме мъртви. Помисли си Боунс с насмешка.
Махна с ръка на Ралмиел:
– Води, приятел.

Назад  към част 11                                                                 Напред към част 13

Джанин Фрост – Възмездие (Новела 0,5) Част 11

Глава 10

Боунс тръгна по коридора към звука на сърдечния ритъм, внимателно следейки за всеки намек за предстояща атака. До сега не беше видял никого, но всичките му аларми звъняха. Капанът можеше да бъде там, където е Бека, да, но не можеше просто да я остави. Все пак вината беше негова, че Делфин я отвлече.
Сърдечният ритъм идваше от стаята в края на коридора. Четири заплашващи отворени врати стояха между него и целта му. Боунс изкара два ножа – един сребърен и един железен – от палтото си. Стисна по един във всяка ръка и се запромъква бавно надолу. Излез, излез, където и да си…
Всичко в него беше напрегнато, докато бавно се промъкваше до първата врата, всичките му нервни окончания бяха в очакване на внезапна болка от нож или от друго оръжие. Той скочи в стаята готов да отвърне на изненадващ удър, но там нямаше никого. Просто още мебели, покрити с прах и онзи балсамираш препарат, който му пречеше да проследи нещо по миризма.
Една е готова, остават три.
Боунс повтори това и със следващата стая. Този път беше ударен в лицето от паяжина, но нищо по-заплашително от това не го очакваше вътре. Третата и четвъртата бяха празни, като в четвъртата стая имаше много кръв.
Боунс клекна до една широка локва и подуши. Дори и с химичните изпарения в стаята знаеше, че кръвта е на Бека. Което значеше, че парчетата кост, хвърлени почти случайно в ъгъла също са нейни.
Изправи се. Вълна от убийствен гняв го заля като вместо да го подлуди, му донесе спокойствие. Боунс се приближи до последната стая, където се чуваше сърцебиенето със същото спокойствие, както и предните стаи. Ако семейство ЛаЛори си бяха помислили, че зловещата демонстрация на остатъците ще го накара да се втурне безразсъдно и ще я изостави, грешаха.
В тази стая нямаше мебели освен един дълъг черен ковчег, от където се чуваше сърдечния ритъм. Боунс изчака преди да влезе, ослушваше се за всеки нюанс на движение или шум. Нищо. Но пък гулите не дишаха и ако е необходимо можеха с стоят мирно като статуя колкото е необходимо. Делфин и Луис можеха да стоят вътре и да го чакат.
Боунс се гмурна в стаята като се претърколи незабавно, очаквайки всеки челен удър, притисна остриетата в ръцете си, търсейки плът, в която да се забият. Нищо. Нямаше дори шепот, освен стабилното сърцебиене. Дрешника в стаята нямаше врати, така че никой не се криеше вътре и освен ако Делфин и Луис не бяха усвоили дематериализиращия трик на Ралмиел, нямаше никого в стаята.
Доближи ковчега като вдиша дълбоко. Усещаше се аромата от балсамиращата течност, кръвта на Бека и още нещо. Метален, макар и твърде слаб да се дешифрира заради химикалите. Приглушени шумове, състоящи се от Ммм, Ммм! , примесени с накъсано дишане идваха от вътрешността му. Някой беше жив вътре. Със запушена уста, ако се съдеше по звуците.
Боунс прокара ръка по капака на ковчега. Дали Делфин не го чакаше вътре с Бека, да го намушка със сребро в сърцето веднага след като Боунс отвори капака?
Ако беше така, то скоро щеше да разбере, че е безсмислено.
Счупи капака, чу леко щракване и след това се хвърли настрани миг преди взрива. Сребърни фрагменти от специализирана бомба се бяха впили по целия му гръб. Както и части от тялото, на горкия човек, който беше вътре в ковчега. Само бронежилетката му го спаси от пронизване в сърцето. За момент той остана да лежи на пода и мислено проверяваше нараняванията си. След това Делфин и Луис влязоха в стаята, размахвайки сребърни ножове.
Боунс се изправи, треперейки от болка в крака, където парчета плът бяха откъснати от бомбата. Главата му хем звънтеше, хем туптеше, трябва да се е впило сребро в черепа му. Той се завъртя като удара на Луис, насочен към сърцето му го улучи в рамото. Това беше грешка, остроето се вряза дълбоко в платта му, тъй като бронежилетката предпазваше само гърдите и гърба му. Боунс разклати главата си, за да я проясни. Мислено си удари шамар. Спри да действаш глупаво, или няма да преживееш това.
По време на експлозията изгуби ножовете, които държеше в ръце. Боунс получи още два дълбоки разреза преди да успее да достигне до някакво острие и да отвърне на удъра. Луис ЛаЛори беше бърз, избягваше острието и риташе Боунс в бедрото, където все още имаше забито доста голямо парче сребро.
Завъртя се отново, за да избегне удъра на Делфин. Ножът ѝ се заби в горната част на ръката му, вместо врата му, където се целеше. Заби го дълбоко, обаче, почти отряза крайника. Делфин беше силна и не се биеше като новобранец. Тя замахна към него, докато Луис го атакуваше отпред. Всичкото сребро в платта му го изтощаваше, докато тялото му автоматично се опитваше да се излекува и да излекува и новите рани, които му бяха нанасяни отново и отново.
Луис и Делфин го накараха да отсъпи назад, почти спъвайки се в купчина развалини. На лявата му ръка, държаща се на няколко сухожилия, ѝ трябваха няколко секунди, за да се излекува, но тези секунди бяха изключително важни. Боунс не можеше да използва ръката си да се бие, а Луис и Делфин използваха преднината си. Посякоха го с още сребро, докато цялото му тяло гореше, а кръвта му опръска пода около тях, което го отслаби още повече.
Усещайки, че победата е близо Делфин скочи на гърба му, разкъсвайки го жестоко и със зъби, и с ножове. Боунс не можеше да я изтласка и да държи под око Луис. Дори не можеше да достигне ножовете си, след като Делфин бе откъснала палтото му при яростната си атака. Не можеше да достигне и онези, закрепени за краката му без Луис да го обезглави в момента, в който Боунс се наведе.
Луис се ухили диво и доволно докато замахваше и заби ножа си в червата на Боунс, който се прегърби инстинктивно от взрива на агонията. Делфин удвои усилията си и се опита да уцели врата му, след като разбра, че не може да пробие бронежилетката.
Мъглявина в ъгъла на стаята накара Боунс да падне на едно коляно. Луис се засмя триумфално, но Боунс не коленичеше в защита. Беше забелязал нещо, което Луис, обърнат с гръб и изцяло фокусиран върху Боунс, не беше.
Делфин също го видя. Започна да крещи дори когато Боунс отскочи назад, блъскайки и двамата в стената отзад, докато дълго извито острие минаваше през врата на Луис ЛаЛори.
Главата на Луис се обърна надясно. Тя се търкулна от раменете му, докато тъмната празна дупка, където до преди малко беше стояла, се наклони напред към Боунс. Ралмиел държеше обагрено в червено острие зад него.
Делфин нададе пронизващ вой на ярост и скръб. Боунс не се поколеба. Бръкна в ботушите си и извади двете сигнални ракети, които бяха там, счупи върховете им и ги заби в гърдите ѝ.
И двете избухнаха, запалвайки дрехите ѝ, докато я изгаряха отвътре навън. Боунс ги задържа, безжалостно бутайки ги по-надълбоко. В тялото на гула няма достатъчно кръв, за да ги изтласка обратно. Делфин пищеше обезумяло, ръцете и краката ѝ се мятаха лудо в опит да избяга. Боунс я прикова за пода, без да обръща особено внимание на пламъците върху него, докато тя продължаваше да гори. Беше се нахранил добре преди срещата им тази вечер, така че нямаше да изгори толкова лесно. Огънят се разпростря по тялото на Делфин обгаряйки я по-бързо, от колкото можеше да се излекува.
Нещо диво в Боунс го караше да иска това да продължи. Да продължава да пъха сигнални ракети в Делфин и да я изгаря пак и пак, докато не остане нищо друго освен пепел, но нямаше време. Виеха сирени и ставаха все по-силни. Полицията щеше да е тук скоро. Онази бомба, макар и малка не беше останала незабелязана.
Боунс изкара дълго острие от ботуша си, позволявайки на Делфин да види блясъка на метала като го задържа над нея. След това той го вряза във врата ѝ, усещайки леко задоволство, когато главата ѝ се търкулна по пода и спря до обезглавеното тяло на Луис. След всичкото зло, което бяха причинили, този край беше бърз и милостив.
Джелани, най-накрая получи отмъщението си.
Ралмиел дойде до него и му подаде ръка. След кратка пауза Боунс я пое и остави другия вампир да го издърпа на крака.
– Не се ли предполага, че трябва да се опиташ да ме убиеш?
Ралмиел не се засмя. Погледна към тавана и каза:
– Влязох през тавана и я видях. Няма много време.
Бека.
Боунс побягна, следвайки другия, по-слабия, сърдечен ритъм. Погледнато от този ъгъл, експлозията беше помогнала. Парчето от стената, което се беше откъснало в коридора разкриваше метално стълбище във вътрешността ѝ, там се чуваше по-силно сърцето на Бека. Боунс дръпна част от гипсокартона, за да се промъкне, след това тръгна нагоре по тясното стълбище. Той блъсна люка в горната част на стълбите, който разкри малка стая с формата на кутия в горната част на покрива на къщата.
Бека лежеше на една пейка. Лицето на Боунс се изкриви, когато с един поглед обхвана цялата гавра с нея. Коленичи до нея и обърна главата ѝ, за да може да го види.
Беше будна, макар че в това ѝ състояние беше по-скоро мъчение, отколкото за щастие. Боунс се взря в нея като позволи на силата си да прикове ума ѝ. Заради състоянието ѝ отне известно време. Изчака като мърмореше:
– Няма нищо, любов. Вече си в безопасност.
Повтаряше го, докато ужаса и терора напуснаха погледа ѝ и тя спря да се опитва да се движи или да говори.
Така или иначе не можеше да направи нищо от двете. Устните ѝ бяха зашити с нещо, което приличаше на корда за риболов, а ръцете и краката ѝ ги нямаше. Единствената причина, поради която все още беше жива, беше, защото Луис, или Делфин, бяха използвали част от собствената си кръв да запечатат зейналите рани на мястото на крайниците ѝ. Това, което преди бяха ръцете и краката ѝ, сега бяха отвратително гладки пънчета.
Боунс затвори очите ѝ. Можеше да ѝ спаси живота…като го отнеме. Нямаше да преживее трансформацията, ако се опиташе да я направи вампир, но можеше да я превърне в гул. Всичко, което се изискваше беше да пие малко от неговата кръв преди да умре. А тя беше близо до смъртта.
Помисли си за Джелани. За признаването за болката му да живее като някой, който винаги ще бъде безпомощен дори и в сравнение с най-слабия от вида си. А Бека дори не знаеше, че съществува друг, паралелен на нейния, свят. Как можеше Боунс да я прокълне да се събуди прикована за това тяло, променена в нещо, което дори не е знаела, че съществува?
Лека въздишка се изстръгна от него, след това се насили да се усмихне. Погледът му засия по-ярко, докато влагаше цялата си енергия да накара Бека да вярва на всичко, което ѝ каже.
– Всичко е наред, – повтори отново докато галеше лицето ѝ. – В безопасност си Бека и вече няма болка. Не си наранена. Дори не си тук. Ти си в едно красиво поле и навсякъде около теб има цветя. Виждаш ли ги, Бека?
Тя кимна, чертите ѝ се отпуснаха, което беше в противоречие с нащърбените шевове около устата ѝ.
– … топло ти е и си легнала на земята, гледайки нагоре към небето… погледни, Бека. Виж колко е синьо.
Ппгледът ѝ стана по-фокусиран. Боунс се наведе напред, а устата му се опря на гърлото ѝ. Пулсът ѝ беше толкова слаб, че едва го усещаше.
– Спи, Бека. – прошепна Боунс и заби зъби дълбоко във врата ѝ.

Назад към част 10                                                                 Напред към част 12

Джанин Фрост – Възмездие (Новела 0,5) Част 10

Глава 9

Боунс пресече улицата към салона на Бека. Беше се опитал да ѝ се обади по-рано, но тя не отговори. Може би му беше бясна след снощното му изчезване. Или беше заета с клиенти и не можеше да вдигне. Така или иначе той сметна, че е необходимо да се извини и напът за насам взе дванадесет рози.
А ако Ралмиел стоеше на покрива и го дебнеше да го застреля с друга стрела си беше облякал бронежилетка под блузата. Нека да се опита да стреля по това. Боунс имаше намерението да обезглави този долен мръсник следващия път, когато реши да си играе на Худини и изскочи пред него. А ако по това време успее да убие и Делфин и Луис щеше да се има за късметлия.
Беше на няколко магазина разстояние от салона, когато го подуши. Вдиша дълбоко, за да се убеди, след това забърза като пробяга последните крачки до салона и блъсна вратата.
Момичето зад тезгяха го погледна изненадано. Боунс не ѝ обърна внимание като дебнеше в салона и отвори всяка затворена врата, за ужас на клиента, на когото правеха масаж в задната стая.
– Бека не е тук – обади се момичетою
Боунс се завъртя като пусна розите на пода докаро я сграбчваше.
– Кога си тръгна? Сама ли беше?
– Хей, не толкова грубо. – Запротестира.
– Къде е Бека? – попита ядно като я пусна.
– Обади се, че е болна. Обаче изпрати новата си съквартирантка да каже, че Бека няма да работи днес, но когато се появиш да ти кажа да минеш за вечеря. Така че предполагам, не е чак толкова болна.
– Как изглеждаше това момиче? – попита, макар вече да знаеше отговора.
– Черна къдрава коса, слаба, на около моята възраст, – сви рамене. – Имаше акцент, мисля, че беше френски…
Боунс тръгна към вратата, а момичето продължу да говори.
-Кажи на Бека, че е загазила. Марди Гра е и не можем да си позволим просто да си вземе почивен ден.
Предната вечер Делфин не беше избягала. Не, тя се е върнала да намери Бека. След като излезе Боунс вдиша дълбоко отново. Макар и с миризмите на безброй хора витаещи във въздуха, можеше да подуши Делфин. Сякаш нарочно се беше отъркала в стената на магазина, за да е сигурна, че ще я усети. Боунс пресече улицата, за да огледа старото имение на семейство ЛаЛори. Отиде до портата и вдиша дълбоко.
Била е тук също. Отново следата беше силна, трябва да е умишлено. Толкова пъти беше минавал от тук, ароматът ѝ преди го нямаше. А сега в обикновено празното имение можеше да чуе сърцебиене.
Бека. Мини за вечеря, беше казала Делфин и се беше убедила, че Боунс ще разбере къде ще е сервирана тя.
Лека усмивка премина през устните му. Не, Делфин. Няма да го направя толкова лесно за теб. Гулите са по-силни през деня, докато вампирите са по-слаби. Ще изчакам вечерта, за да приема поканата ти. Не е като да имаш намерението да пуснеш Бека след като дойда, кучко.
Боунс се завъртя на пети и си тръгна, като се чудеше дали Луис или Делфин го наблюдават.
Минаваше девет, когато се върна. В палтото си носеше няколко сребърни и железни ножа. Можеше да се окаже, че Делфин и Луис имат вампирска подкрепа, така че всички бази трябваше да са покрити. Продължаваше да носи бронежилетката си под дрехите, макар и леко да ограничаваше движенията му. И все пак ползата от нея беше по-важна.
Боунс се загледа към къщата на семейство ЛаЛори. Макар и целия шум на празнуващите последните дни на Марди Гра, ако се концентрираше Боунс все още можеше да чуе сърцебиене в къщата. Вярно, можеше да не е на Бека, но тя все още можеше да е жива.
Сега за последното попълнение в неговия ансамбъл.
Боунс се завъртя и влезе във веселящата се тълпа, като издърпа първите хора, които му се изпречиха на пътя, измъкна ги от веселяците и ги прониза с погледа си. Алкохолът в кръвта им му помогна, тъй като в този момент никой от тях не можеше да приложи допълнителна умствена защита. Боунс не го интересуваше дали някой ще забележи или ще се зачуди защо очите му блестят в зелено. Ако изобщо забележат, нека си мислят, че е специален ефект от маската на Фантома на Операта, която си беше сложил.
След като даде инструкции на трима души под неговия контрол, Боунс се върна в тълпата и го повтори с други трима. А след това още трима и още, докато накрая имаше повече от дузина подчинени зрители. Най-накрая Боунс слезе надолу по улицата и застана на ъгъла точно срещу къщата.
Сега сенките наоколо бяха по-тъмни, пулсиращи от подтиснат гняв от преди векове. Сякаш знаеха, че мъчителите им са се върнали. Боунс свали маската си и завъртя глава.
– Сега. – Каза той на чакащите мъже и жени и скочи във въздуха.
Зад него те започнаха да се придвижват към предната част на къщата и да хвърлят неща по нея. Бутилки от бира, обувките си, маските, всичко, което можеха да сграбчат и да го хвърлят. Прозорците на първия и втория етаж се начупиха, а звукът от това беше заглушен от виковете на тълпата. Обаче така и не приближиха къщата. Не, стояха на достатъчно голямо разстояние, така че ако някой иска да ги спре трябва да излезе навън.
Идеята не беше да изкарва навън Делфин или Луис. Трябваше му шума, който тълпата предизвика. Скрит зад комина на близкия покрив, Боинс чакаше шанса си. Когато два прозореца избухнаха едновременно изпъна тялото си и се гмурна през този на горния етаж.
Боунс се завъртя веднага след като стъпи на пода като стоеше приклекнал и оглеждаше стаята внимателно да не позволи зелени искри да изскачат от очите. Нямаше да ги олесни да го намерят, ако са решили, че шума, който са чули е от него, а не от други предмети летящи по прозорците.
В стаята имаше само мебели. Боунс вдиша, за да се опита да проследи Бека по миризмата ѝ, но веднага прокле. Стаята вонеше на балсамираща течност, която с вредния си аромат прикриваше почти всички останали миризми. Умни копелета. Помисли си. Няма проблем, щеше да използва сърцебиенето за ориентир, макар че, вече вътре, се чуваха две сърца да бият. И двете в противоположни страни.
Той избра онова, което звучеше по-силно. Тъй като Бека беше последната им жертва, имаше смисъл, че другото, по-слабото сърцебиене, принадлежи на някой, когото семейство ЛаЛори са хванали преди нея. Бека беше първата му грижа, нищо че Боунс съжаляваше горкия непознат.
Приклекнал, той се запромъква напред. Нямаше светлина, но на гулите не им беше нужна, за да виждат.
Нямаше никакви звуци, освен тези туптящи сърца, собствените му движение и случайни блъскания на предмети, които тълпата все още хвърляше по прозорците.
И все пак Боунс усещаше енергията в къщата. Делфин и Луис бяха тук. Чакаха. Какъвто и капан да му бяха заложили, беше щракнал веднага щом влезе в къщата. Сега това, което можеше да направи е да действа докрай. Всеки трябва да умре един ден, размишляваше Боунс с мрачна решимост. Хайде, глупаци. Да видим можете ли да направите днешния ден моят последен.

Назад към част 9                                                                 Напред към част 11

Джанин Фрост – Възмездие (Новела 0,5) Част 9

Глава 8

Същия следобед Боунс отвори задната врата на градаката си къща, за да пусне Джелани да влезе. Мина през фоайето докато слушаше шума от пластмасовите и метални крака на Джелани, който го следваше. Боунс спря във вътрешния двор. Беше красиво с големия фонтан в средата и заобикалящите го цветя, засяти специално да цъфтят дори и през зимата.
– Много хубаво, – каза Джелани, докато се оглеждаше наоколо.
Боунс беше мълчалив. Джелани изчака няколко минути и наруши мълчанието.
– Каза, че имаш новини? – изстреля гулът.
– Всъщност имам. – каза Боунс с тънка усмивка. – За теб.
След това Боунс скъси разстоянието и сграбчи Джелани, задържайки по-големия мъж на няколко крачки над пода.
– Това е единствената ти възможност да ми кажеш истината. Ако ме излъжеш ще те убия веднага. Веднага след като пристигнах, Ралмиел ме подгони, без да се притеснява от възмездието на Мари. Странно. След това твоята история не се потвърди. Мислиш ли, че просто ще приема думите ти и няма да направя собстено разследване? Няма данни семейство ЛаЛори някога да са били в къщата на Сейнт Франсисвил, така че не може да са убили там жена ти. Каква игра играеш?
Джелани не се опита да се съпротивлява. Изкуствените му крака и ръце го правеха безсилен срещу Боунс точно толкова, колкото и ако беше човек.
– Аз бях роб на семейство ЛаЛори – изплю той. – Малко след като дойдоха в квартала ни придобиха и двамата с жена ми. Историите за това какво са правели на роботе си не са и наполовина вярни. С жена ми се опитахме да избягаме. Хванаха ни и ме измъчваха. Отрязаха ръцете и краката ми и ги изядоха пред мен, но това не беше най-лошото.
Джелани отмести поглед. Мириз на чисто мъчение се носеше от него, но Боунс не разхлаби хватката си.
– Продължи.
– Делфин ме промени в гул. – Джелани продължи като гласът му трепереше от спомените. – След това ме държа окован с дни в един адски таван, докато не полудях от глад. Най-накрая доведе жена ми горе, окова я, за да не може да бяга. Онази вечер убих жена си. Убих жена си и я изядох.
Боунс го остсви на земята. Джелани залитна за момент, докато балансира на пластмасовите си крака. След това се обърна към Боунс.
– Съжалявам, приятел – каза тихо Боунс. – Но знаеш, че вината не е твоя. Престъплението е тяхно, не твое.
– О, знам, че те са виновни за смъртта ѝ, – подсмъркна Джелани. – Но всеки път като заспя чувам виковете ѝ насън. Мога да я чуя след повече от сто години. – Погледна Боунс открито: – Искам да свърши. Искам всичко това да свърши.
– Мари дори не знае, че семейство ЛаЛори са тук, нали? – Въздъхна Боунс. – Ето защо Ралмиел толкова яростно ме преследва. Не се страхува от възмездието ѝ.
– Когато преди години Делфин и Луис ловуваха в града, Нейно Величество ми каза да не предприемам нищо докато не се върне. Не искаше никой да знае от страх, че новините за това ше отслабят силата ѝ. Но семейство ЛаЛори си тръгнаха преди завръщането на Нейно Величество. Този път не исках да рискувам да го изпусна отново. Затова те излъгах като те доведох тук.
Боунс прокара ръка през косата си раздразнено.
– Мари ще те убие за това, но трябва вече да го знаеш.
– Не знаеш какво значи да си сакат в твоя вид. – Каза големия мъж с прегърбени рамене. – Нейно Величество го направи поносимо, но искам да умра веднага след като семейство ЛаЛори са убити. Единствената ми надежда е Нейно Величесто да направи смъртта ми като наказание за предателството, а не да ме лиши от защитата си.
Погледа на Боунс се плъзна още веднъж по ампутираните ръце и крака на Джелани. Той не можеше да вдигне нож, за да защити себе си или Мари, което се очаква от всеки член на немъртвата линия. Дори нямаше да може да върви, ако някой изблъска протезите от под него, а това щеше да е първото нещо, което всеки враждебен вампир или гул би направил.
Поглеждайки отстрани всичко, което Джелани можеше да предложи на кралицата в замяна на защитата ѝ е лоялността си, която току що беше изгорил като тръгна зад гърба ѝ след семейство ЛаЛори. Дори и Мари да одобряваше това, защо го е направил, пак нямаше да има избор освен да го убие. Не и ако не искаше да я помислят за слаб лидер.
А сега, ако Боунс беше практичен, след като бе разбрал, че нищо от това не е одобрено от Мари, би си тръгнал още същата вечер. И тогава, когато постъпките на Джелани бъдат разкрити, Боунс можеше искрено да твърди, че не знае нищо за предателството.
Но ако не е, всяка по-нататъчна стъпка ще бъде съдена от кралицата на града. Боунс беше нарушител като ловуваше на територията на Мари без нейно разрешение. Знаеше, че няма да ѝ хареса особено. Още повече, докато беше тук самият той беше дяволски добра мишена за Ралмиел, тъй като не можеше едновременно да ловува и да се крие на малка територия.
Но това се отнасяше и за семейство ЛаЛори. Вече не.
Имаше само един избор, нали?
Боунс се взря в Джелани като се опитваше да не показва никакви емоции:
– Не мога да ти обещая, че ще се видим отново, приятел, но ти обещавам, че ще получиш отмъщението си.
– Няма да е просто отмъщение – усмихна се Джелани. – Ще бъде от името на жена ми и на всички други, умрели в техните ръце.
Боунс си тръгна без да отговори. Да, това можеше да даде. В този момент искаше да може да даде и надежда, макар че за Джелани нямаше такава, за него също.

Назад към част 8                                                                 Напред към част 10

Джанин Фрост – Възмездие (Новела 0,5) Част 8

Глава 7

Платформата зави зад първия ъгъл на улицата под грохота на възгласите. Беше макет на оперна сцена с изкуствен балкон на втория етаж и пиано в предната част. Бека, едва разпознаваема с къдрава перука, театрален грим и дълга викторианска рокля сияеше към тълпата. Седнал зад пианото, Боунс прокаврваше ръце по клавишите му докато от говорителите на платформата се лееха познатите звуци на Фантомът на операта.
Още аплодисменти дойдоха от улицата, особено, когато Боунс се изправи и се поклони. Носеше черен смокинг с онази запазена марка – маска, скриваща половината му лице и тъмна перука на главата. Останалите актьори на платформата имитираха музикални повторения, докато Боунс дебнеше към Бека с преувеличената съблазнителност, и заплаха, на Фантома.
Не беше трудно с Бека да заменят оригиналната двойка актьори на платформата. Бяха нужни само няколко искри в очите му и тези хора вече пиеха доволно ром, вместо да играят Кристин и Фантома. Нито пък другите възразиха. Имаше и хубави дни да си вампир.
Кацнала на фалшивия балкон, Бека имаше птичи поглед над тълпатс от хора по улиците. Парадът преминаващ по всички улици на Квартала, а в костюмите им дори и Ралмиел щеше да е затруднен да ги разпознае. Бека беше толкова анонимна, колкото Боунс можеше да я направи и нямаше идея, че подсъзнателно оглежда лицата на хората в тълпата, търсейки Делфин.
След като синхронизира откъс от Music of the Night с Бека, Боунс скочи и обиколи външната част от платформата. Това задържа вниманието ѝ там, където трябваше да бъде – не върху него, а на обърнатите към нея лица. Ако трябваше щеше да отклони платформата от пътя ѝ. Имаше само три дни до Дебелия вторбик * (английскито наименование на Марди Гра). Скоро семейство ЛаЛори щяха да приключат с убийственото си разчистване и щяха да напуснат града. Заложени бяха по-важни неща от сценария на парада.
Беше след единадесет вечерта, което значеше, че тълпата е в пика си. Парадът беше малко след средата на Бърбан стрийт, когато Бека спря да маха с ръка и да хвърля мъниста. Очите ѝ придобиха изцъклен вид, тъй като се задейства внушението на Боунс от преди седмица.
– Ето я. Жената от онази нощ.
Бека явно изобщо не осъзнаваше, че е проговорила. Боунс плъзна погледа си в посоката, в която се беше загледала, проклинайки тълпата хора наоколо. Имаше море от лица и половината от тях бяха женски, а всяка трета беше тъмнокоса. Той скочи към Бека и ѝ измърмори:
– Покажи ми.
Бека игнорира всичко наоколо, вглъбена в задачата, която Боунс ѝ беше внушил: намери жената от онази нощ. Със сигурен жест тя посочи в тълпата. Боунс претърси лицата на хората пред себе си, търсейки онова слабо издайническо сияние на немъртвата плът.
На около десет метра напред една жена се завъртя. Косата ѝ беше черна и къдрава, усмивката ѝ дива, а красивите ѝ черти бяха подчертани от бяла и съвършена кожа.
Делфин.
Тя също го забеляза. Първо погледа ѝ прелетя покрай него незаинтересовано, но после спря. Смръщи се. Обърна се и се отдалечи.
– Стой тук. – заповяда Боунс на Бека, докато бъркаше в палтото си, за да извади голям изкривен нож. Тълпата ахна, мислейки, че това е част от действието. Игнорира ги като скочи долу, грубо избутвайки хора от пътя си.
Тъмната ѝ глава се плъзна под тълпата, когато се наведе и изчезна от погледа му. Боунс увеличи темпото си като почти хвърляше хората, застанали на пътя му. Скоро полицията щеше да забележи бъркотията, но не го интересуваше. Вниманието му беше насочено към целта. Не позволявай на Делфин да избяга.
Забеляза я отново преминавайки бързо с наведена глава покрай хората. Делфин погледна над рамото си и погледите им се срещнаха още веднъж. Тя се усмихна хем красиво, хем дяволски. Тогава удари най-близко стоящия до нея човек и побягна.
Боунс се отказа да се престува на човек. Той тръгна след Делфин с цялата си свръхестествена скорост. В следващия момент беше до младия мъж, когото Делфин беше ударила. Човекът беше на колене, а през обвитите на корема му ръце излизаше кръв. Беше го ударила достатъчно силно, за да му разкъса червата. Беше смъртоносно, освен ако Боунс не спре да го спаси.
Взе решението си за секунда и продължи. Струваше си жертвата на един невинен, за да спаси много други. Делфин беше подценила ловеца си, като мислеше, че това ще ѝ осигури бягството.
Още един прилив на скорост го доближи до нея. Делфин беше бърза, но той беше по-бърз. Диво очакване премина през него. Ръката му стисна здраво ножа. Още малко…
Точно когато Боунс беше почти до нея, една стрела се разби в гърдите му като предизвика експлозия от болка. Изръмжа като я изтръгна, гмурвайки се между хората точно под нивото на очите, за да направи сърцето си по-трудна мишена. Ралмиел. Ще убие глупака за грешното си време на появяване.
Друга стрела се заби в гърба му, отново пропускайки сърцето, но беше достатъчно да покаже, че не се е отказал. Среброто го изгаряше, но Боунс не забави крачки, за да я извади. Не можеше да рискува да изгуби Делфин, майната ѝ на болката.
Обаче всеки човек в когото се блъснеше в тълпата все едно я забиваше отново. Боунс стисна зъби и продължи като проклинаше хората по пътя му, гърмящата музика, дяволските мъниста, безбройните аромати, които правеха Делфин невъзможна за проследяване по миризмата ѝ, и нападателят каджун, решил да го направи част от трофеите по стената си.
Боунс получи нова стрела – прониза го във врата и се завъртя от ярост. Ралмиел скоро щеше да има късмет с един от изстрелите си и щеше да разбие всичко, защото Боунс не можеше да убие Делфин, ако самият той беше мъртъв.
Взе ножа си, отряза върха на стрелата и я издърпа от врата си. Ужасна болка го прониза за момент докато раната оздравее. Боунс продължи като се движеше на зиг заг докато не стигна края на сградата и тогава скочи право нагоре. Като стъпи на покрива захвърли маската си. Погледът му беше изгарящо изумруденозелено, когато забеляза мишената си. Ралмиел беше на покрива на отсрещната страна на улицата, точно над знака КЪЩА БУРБОН. Този път каджунът не се усмихна, нито подхвърли някоя шега. Постави друга стрела в арбалета си и стреля.
Боунс се плъзна наляво, оставяйки стрелата да прелети зад него, след това се плъзна отново и отново докато други стрели бързо бяха изстреляни.
По дяволите, помосли си Боунс. Постави едната си ръка пред гърдите, а след това скочи към Ралмиел като в другата държеше извития нож. Ралмиел изстреля две нови стрели, но те пронизаха ръката на Боунс, не сърцето му. След това Ралмиел отскочи назад, но беше твърде бавен, един силен удър беше достатъчен да счупи арбалета на две. С още един удър гърдите на Ралмиел бяха разтворени. Острието беше от стомана, не от сребро, тъй като Боунс беше имал намерение да обезгавява гул, вместо да убива вампир.
И все пак раната беше дълбока. Ралмиел риташе, опитвайки се неуспешно да се отдръпне. Боунс се надигна над него й отново замахна с ножа. С този удар ще сваля главата ти. Помиси си мрачно Боунс като спускаше ножа. А това убива всички, нали?
Но вместо това ножът премина през въздух. Боунс изръмжа от раздразнение, когато коленете му се удариха в покрива, след като вампирът, върху когото стоеше изчезна. Огледа се наоколо за всеки случай, ако нещастникът се появи отново, готов със сребърно острие, но нямаше никого.
Студена ярост изпълни Боунс. Строши върха на стрелата, която все още беше в гърба му, след това я издърпа без да обръща внимание на парещата болка, която предизвика. Или магическите торбичка на Ралмиел щяха да свършат скоро, или Жоржет беше решила да не сменя съставките в тях. Обаче щеше да се знимава с това по-късно. Първо щеше да се опита отново да намери Делфин и Господ да е на помощ на Ралмиел ако реши да се намесва отново.
Повече от час Боунс обикаля покривите на квартала, използвайки най-високите точки, за да вижда ясно лицата на хората долу. Нямаше и следа от Делфин. Прокле се защо просто не прелетя над главите на тълпата, за да я достигне, но да крие способностите си беше вкоренено в него, така че първият му инстинкт беше просто да я последва. Щеше да е достатъчно, ако Ралмиел не се беше появил. Скапан нещастник.
Но сега Боунс знаеше как изглежда. Най-накрая участието на Бека можеше да приключи. Утре Боунс щеше отново да огледа квартала и да се надява, че Делфин не се е изплашила достатъчно, че да избяга от града.
Напусна квартала като отиде в хотела си в предградията на града като обиколи два пъти, за да е сигурен, че никой не го преследва. С всичкото това обикаляне слънцето беше почти изгряло, когато най-накрая влезе в стаята си. Съблече се и седна на леглото като гледаше лаптопа си. По-добре да провери сега дали няма някое важно съобщение. Сънят можеше да почака още малко.
Боунс влезе в имейла са, като бързо прехвърляше съобщенита си. Мамка му. Изпсува Боунс като стигна до последното. Какво е намислил гулът?

Назад към част 7                                                                  Напред към част 9

Джанин Фрост – Възмездие (Новела 0,5) Част 7

Глава 6

– Тих си тази вечер. – Бека хапеше долната си устна.
– Съжалявам, любов, просто съм малко разтревожен. – Боунс вдигна погледа си.
Тя бутна чинията си настрани. Най-накрая, след три срещи се беше отказала да се преструва, че купа зелена салата е всичко, което иска за вечеря.
– Проблеми с клиента?
Бека мислеше, че е консултант на корпорация, която търсеше начини да спести финанси като съкръщава несъществените си служителски длъжности. По един извратен начин, беше доста вярно.
– Нещо такова.
Истинският проблем беше, че Боунс все още изобщо не беше близо до намирането на семейство ЛаЛори. Не изглеждаше да имат собствено местообитание, просто се местеха от апартамент на апартамент на убитите хора.
И макар, през последните три нощи да беше разхождал Бека надолу нагоре по всички улици на квартала, не беше зърнала дори бегло Делфин ЛаЛори. Боунс се беше натъкнал на няколко пътуващи гули, но те празнуваха почти невинно. Не търсеха да хапят първия човек, който е достатъчно глупав, за да ги последва в сграда.
Бека се протегна и го докосна по ръката.
– Знаеш ли къде ще отидеш след като си свършил работата тук? И, хм веднага ли ще си тръгнеш?
– Веднага след като приключа тръгвам. – Знаеше какво наистина го пита. – Работата ми ме отвежда из целия свят и ми оставя изключително малко време за всичко друго.
Не съм това, което търсиш, Бека.
За момент по лицето ѝ мина сянка на болка, но бързо я скри зад фалшива усмивка.
– Звучи вълнуващо.
Дали? Всъщност може да бъде дяволски самотно.
– Знаеш ли, – каза Бека, когато мълчанието се проточи, – ще те разбера, ако след вечеря просто ме оставиш в къщи…
– Не – изведнъж каза Боунс, като накара гласа си да звучи по-меко, след като я видя да примигва при резкия му глас. – Съжалявам, доста съм мрачен, но искам да прекарам повече време с теб тази вечер. Ако искаш.
Почти се надяваше да каже, че не иска. Ако обстоятелствата не бяха толкова потресаващи, Боунс би завел Бека до къщата ѝ и би я заставил да не припарва до града докато това не приключи.
Но той не можеше да застане над следващото прясно сдъвкано тяло и да знае, че е бил способен да го предотврати. Боунс не можеше да ги подуши, не и с потока от хора, тълпящи се по улиците, но можеше да покаже на Бека всяка жена гул, която намери. Все някой път щеше да е Делфин.
– Наистина искам да прекарам повече време с теб докато съм тук, – каза Боунс с усмивка, пълна с възможности.
– Аз също. – Тя се усмихна в отговор, а ароматът ѝ на безпокойство се разсея.
Ти си болно копеле. Помисли си Боунс. Но не позволи нищо от това да се изпише на лицето му. Вместо това даде знак да донесат сметката.
Сила повдигна косата на врата му. Боунс се обърна и изруга тихо, когато видя позната червенокоса глава да идва в тяхна посока.
– Извинявай – изрече той като се изправи.
– Здравейте – поздрави Ралмиел, заемайки мястото стещу това на Боунс. Усмихна се очарователно на Бека. – Коя трябва да си ти, ma belle chérie* (скъпа моя)?
– Никой, който да те интересува. – Рязко отвърна Боунс.
– Сякаш трябва да предпазваш от мен такова прекрасно цвете. – Устата на Бека се отвори, а Ралмиел изглеждаше обиден. – Работата ми е с теб, mon ami. Не с хора, които се навъртат около теб.
Ралмиел нямаше репутацията да наранява невинни минувачи, но на Боунс не му харесваше, че беше видял Бека. Цялата тази ситуация я излагаше на повече риск, отколкото беше имал намерение. Трябваше да промени плановете си за утре вечер. Но всяко нещо по реда си.
Боунс седна като държеше ръцете си близо до сребърните ножове в палтото му.
– Всичко наред ли е? – попита Бека като поглеждаше ту единия ту другия.
– Почти. – Отговори Боунс като не сваляше очи от тези на Ралмиел. – Моят приятел просто е забравил за маниерите като ни прекъсна вечерята.
– Щях да те изчакам отвън, – каза Ралмиел като се намести в стола си – но когато видях твоята chér amie, реших да оставя бизнеса за утре. След като науча повече за la belle тук.
– Не обичам да говорят за мен сякаш не съм тук. – Каза Бека като погледна остро Ралмиел.
Келнерът дойде с чека. Боунс хвърли няколко банкноти към него без изобщо да ги брои, не сваляше вниманието си от Ралмиел, освен ако не е нужно.
– Ще ни придружиш ли отвън? – попита Боунс като повдигна едната си вежда.
– Разбира се. – кимна Ралмиел.
– Имате ли нужда от минута насаме? – Бека им хвърляше предпазливи погледи докато си вземаше чантата.
Не, помисли си студено Боунс. Но бих искал минута насаме да го убия. Вдигна чашата си с уиски, кимайки одобрително като видя, че е почти пълна и се изправи.
– Добре сме, любов. Ще приключим веднага.
Боунс и Ралмиел не се изпускаха от поглед докато излизаха навън. Напрежението беше толкова гъсто, че можеше да се реже с нож. Почти случайно, Боунс завъртя уискито си. Точно до тях група пушачи чакаха да влязат в ресторанта.
– Какъв е планът ти приятел? – попита Боунс. – Ще се криеш подире ми и ще чакаш най-добрата си възможност?
– Не, mon ami, ще я последвам до дома ѝ, а след това ще се промъкна за теб. – Ухили се Ралмиел.
– Не мисля така. – Бека ахна, а Бунсс просто се усмихна.
След това хвърли уискито си по Ралмиел и използва запалката на най-близкия пушач, за да го подпали.
Ралмиел изкрещя като започна да удря по огъня, който покриваше предната му половина. Някои от зрителите искрещяха също. Боунс не остана да се порадва на работата си. Той дръпна Бека през тълпата, игнорирайки ужасеното ѝ ломотене. Веднага след като намери алея се изтласка нагоре в нощта като покри и двамата с палтото си. Тъй като то беше черно имаше по-малък шанс да ги забележат в нощното небе.
В това състояние Ралмиел нямаше да проследи никого.
Писъкът на Бека беше прекъснат от ръката на Боунс, когато я постави върху устата ѝ. Този път не мина по покривите, а направо прелетя над Квартала и одвъд. Няколко пъти погледна назад, но нямаше летящи форми, които да го преследват. Щеше да е прекалено да се надява, че огънят ще е погълнал Ралмиел и сега той е мъртъв, но поне сега нямаше да знае къде живее Бека.
През цялото време тя риташе и се гърчеше като издаваше ужасяващи грухтящи звуци в ръката му. Когато достигнаха квартала ѝ Боунс се огледа наоколо, видя, че никой не се навърта и се приземи пред входната ѝ врата.
– Шшш, ти си добре, Бека. – каза, пронизвайки я с поглед. – Докарах те до къщи след вечеря и нищо особено не е станало.
– Благодаря за хубавата вечер. – каза тя. Усмихна му се, а страхът ѝ се отцеди от лиццето ѝ.
Той смяташе да е просто лека целувка, но тя отвори устата си и посрещна неговия език с нейния, ароматът на желанието ѝ я обгръщаше.
Боунс я целуна по-интензивно, като спусна ръцете си по талията ѝ. Тя въздъхна, а след това изръмжа, когато бедрата му се отъркаха в нейните.
Парите не са всичко, което мога да ѝ дам. Помисли си Боунс. Тази вечер Бека не искаше да я оставя пред вратата. Сърцебиенето и ароматът ѝ му го крещяха.
Тя се отдръпна от него толкова, колкото да прошепне:
– Влез.
И пак, това беше най-малкото, което можеше да направи.

Назад към част 6                                                                 Напред към част 8

Джанин Фрост – Възмездие (Новела 0,5) Част 6

Глава 5

На следващия ден Боунс излезе извън Квартала до магазин, наречен Блатния плъх, като забеляза със забавление слоя смлени тухли, поръсени по прага на вратата. Това беше вуду защитна бариера, която се предполагаше, че задържа отвън онзи, който иска да причини зло на собственика. Жалко, че не помагаше срещу хора, които не вярваха във вуду. Или срещу вампири.
Веднага след като влезе Боунс заключи и завъртя знака от ОТВОРЕНО на ЗАТВОРЕНО. Сбръчканото малко човече зад тезгяха погледна бегло, примига… и след това, от всички неща, които можеше да направи, хукна да бяга.
Боунс премина през стаята и се качи на тезгяха, още преди възрастният собственик на магазина да стане от мястото си. Той се засмя, когато мъжът започна да нарежда проклятия по произхода на Боунс, Боунс и няколко от предците му.
– Жан Пиер, запомни, че говоря креолски и всичко, което кажеш ще бъде използвано срещу теб и всички тези глупости.
– Дябол, – каза Жан Пиер на английски със съскане. – Надявах се, че съм видял последния от вас преди години.
– Хайде сега, приятел, нараняваш чувствата ми. Не разбирам защо е цялата тази омраза към мен. Дядо ти и аз се разбирахме просто чудесно и се радвам, да те намеря тук.
Жан Пиер бързо огледа магазина, но нямаше никого освен него и Боунс. Не беше изненада. Стоките по рафтовете бяха грозни, калпави тениски и други разни трикове, всички в съмнително състояние и с цени по-високи от тези на някои от конкурентите му.
Но истинския бизнес на Жан Пиер беше вуду. Магазините в Квартала бяха за туристи или непросветени. Жан Пиер доставяше истински съставки за практикуващите, за претенциозните купувачи, а семейството му се занимаваше с бизнеса почти от основаването на града. Той знаеше някои от най-тъмните тайни на града. И тъй като Жан Пиер беше наследил семейната черта, да е имунизиран срещу умствения контрол на вампирите, Боунс не можеше да използва погледа си, за да извлече информация от него, колко жалко.
– Сега…какво исках да те попитам? А да, за червенокосия, когото наричат Ралмиел. Вампир, долу горе висок колкото мен и който има най-удивителната нова способност да се стопява в сруйка дим. Какво знаеш за него?
Съдейки по изражението на Жан Пиер, знаеше нещо, но не искаше да сподели информацията.
Усмивката на Боунс не трепна.
– Искаш да те ударя преди да ми отговориш ли? Нямаш проблем. Само ми кажи коя кост искаш да ти счупя първо и ще го направя веднага.
– Дяболи – изсъска Жан Пиер. – И двамата сте просто вървящи мъртъвци. Дори и земята не ви иска.
– Да, разбрах – махна Боунс с ръка. – Всички ние сме презрени индивиди, изоставени от Бог и самата Майка Природа, разбрах го.
Боунс наистина не желаеше да започва да бие малкия мъж. Щеше да отнеме прекалено много време.
– Червенокосият дябол идва насам доста често. – Изплю Жан Пиер. – Има направен амулет, използва магия.
– На вампирите ни е забранено да използваме магия. Това е един от малкото закони, които Каин е наложил на народа си. Изненадан съм, че Ралмиел я използва толкова явно.
– Каин, – устата на Жан Пиер се сви. – Господ трябваше да го убие за убийството на Абел, а не вместо това да го прави вампир за наказание. Що се отнася до Ралмиел, мисля, че тези, които го видят да използва магия не живеят достатъчно дълго след това, за да разкажат.
Това определено би предотвратило слуховете. Но освен Жан Пиер трябва да има още няколко човека, които знаят.
– Кой прави магията, която Ралмиел използва?
– Не знам.
– Няма да се насладя, – каза Боунс като измери с поглед Жан Пиер, – но или ще те бия докато не ми отговориш, или ще те взема с мен и ще се храня от, сигурен съм, ужасната ти на вкус кръв, докато се измориш да ми бъдеш снакс и не ми кажеш.
– Надявам се да те изпепели. – Изплю Жан Пиер, но даде името на Боунс. И къде може да я намери.
– Обади ми се ако видиш отново Ралмиел. – Инструктира го Боунс, докато пишеше номера си на гърба на една надписана подложка за продаване на тезгяха. На нея беше изписано “Няма да се оближе сама”. Доста вярно. След това допълни като позволи зелени искри да обагрят очите му и като държеше подложката в ръце. – И не ме карай да приключвам моето дълго съвместно сътрудничество със семейството ти като извърша някоя глупост.
– Не пресичам пътя на дяболи. Има прекалено много лоша енергия след това.
Боунс само кимна докато излизаше. Това също беше вярно.
На четвъртия ден от престоя му в града беше открито друго убийство. Както предния път Боунс отиде на мястото да види какво, ако имаше такова нещо, можеше да използва от там, за да проследи семейство ЛаЛори.
Джелани говори с детектива, назначен по случая. От тихият им разговор, Боунс разбра, че детективът мисли, че Джелани е свързан с най-големия дарител на града, а Боунс е частен детектив.
Боунс накара Джелани да изпразни апартамента преди да влезе, без да обръща внимание на глупостите на детектива, че ще замърси сцената на престъпление. Щеше да остави по-малко следи от тези хора.
Останал сам, обходи апартамента като вдишваше дълбоко на всеки няколко секунди. Прекарали са по-малко време тук, обаче в бързината са направили по-голяма бъркотия. Тези кървави пръски са от артериална кръв, достатъчно широки, така че най-вероятно момичето е бягало, когато са разкъсали гърлото ѝ. Въпреки това, това не е същото момиче като в кухнята. Бедното момиче, собственичката на другия апартамент, не са ѝ оставили крака, с които да бяга.
Момчето е било живо. Кръвта му е по-прясна от техните, а и двете стаи са пропити все още със смрадта от страха му. Според плиткотата на раните му, вероятно е бил жив, когато са изяли ръцете му…
Боунс усети промяна във въздуха точни преди Ралмиел да се появи зад него. Той се завъртя, ножът му проблесна като го извади, но този път другият вампир не насочи никакви оръжия срещу него. Не, Ралмиел се взираше почти тъжно в касапницата в стаята.
– Mon Dieu, – въздъхна той, след това погледна критикуващо ножа в ръката на Боунс. – Разкарай го. Достатъчно смърт е имало в тази стая, oui?
При нормални обстоятелства, Боунс не би се съгласил и би продължил с намушкването на Ралмиел. Но смрадта, сцената и аурата на отчаян ужас в апартамента също го отказваше да добави още. Той свали ножа, но не го прибра. Не беше чак толкова афектиран, че да загуби ума си.
– Ако не си тук, за да ме убиваш отново, защо си тук?
Ралмиел обикаляше стаята като вдишваше също толкова дълбоко и често както и Боунс преди това. В юмрука си държеше друга малка черна чантичка. А да, това трябваше да е вуду версията на Ралмиел за телепортьор.
– Това не е извършено от човешки ръце. Едно е да убиеш нещо като теб или мен, – пренебрежителното махване на Ралмиел обхващаше взаимната им липса на стойност, – но това са невинни. Не е правилно.
Боунс почти завъртя очи. Убиец със съвест. Ако Ралмиел не искаше да го убие, би го поканил на питие и можеха да поговорят.
– Не си ли чул за другите убийства? Трябва да внимаваш повече, приятел.
– Чух за последното, но не знаех, че нашият вид е отговорен. Ню Орлеанс е моя град. Има своите мрачности, но не и това. Знаеш ли кой го е извършил?
– Да – Боунс срещна зеления поглед на другия мъж.
Ралмиел изчака. Боунс не добави нищо. Накрая Ралмиел хвърли преценяващ поглед на Боунс.
– Тук си, за да ги убиеш, нали? Не си много умен, след като мислиш, че Мари ще ти благодари след като ѝ откраднеш славата.
– Правя го независимо. – Боунс сви рамене. – Наречи го слаба работна седмица.
Ралмиел се засмя, но имаше остри нотки.
– Кажи ми кой стои зад това, така скед като те убия, можеш да почиваш в мир, знаейки, че ще предотвратя да се случи отново. Имаш думата ми.
– Благодаря, но ще рискувам. – Отговори, като остави зелено да обагри очите му.
Ралмиел не знаеше, но тези негови магически торбички бяха преброени. Вчера Боунс се беше срещнал с Жоржет, тази която правеше бляскавите бягства на Ралмиел и я беше убедил да смени съставките в новото количество на Ралмиел. Само трябваше да я заплаши. Тя знаеше, че е против вампирските закони да се използва магия и като доставчик на продукта косвено беше виновна. Веднага след като истинските амулети на Ралмиел свършат, Боунс ще го получи точно където го иска. Принуден да се бие и да умре.
Ралмиел се поклони.
– Както пожелаеш.
След това стисна торбичката и се изпари от мястото си.
Боунс гледаше в празното място и е усмихна. Още две, прител. Подозирам, че представлението ти на джин скоро ще свърши.

Назад към част 5                                                                    Напред към част 7

Джанин Фрост – Възмездие (Новела 0,5) Част 5

Глава 4

Бека си поръча за първо ястие салата. Боунс, свикнал с объркващите склонности на жените на първи срещи да се преструват, че не ядат, не каза нищо. Той поръча тройна порция ребро и подкани Бека да изяде половината от храната му. Освен, че беше по-слаба, отколкото ги предпочиташе, Бека щеше да се нуждае от допълнително желязо от червеното месо, тъй като Боунс обмисляше да намали кръвта ѝ преди края на вечерта.
След вечеря се разходиха по улиците на Квартала. Боунс даде на Бека палтото си, тъй като късата рокля с тънки презрамки не предпазваше много от студа. Покрай тях тълпите ставаха по-оживени, докато алкохолът се смесваше с воала на мрака, а първичната атмосфера на града караше хората да загърбят нормалните си задръжки.
Бръмченето на енергията и вълнението, идващи от гърчещия се банкет на човеците привлече насила и немъртвите. Под предлог да се смесят с фестивала, Боунс купи маски за него и Бека. Неговата закриваше половината му лице, но нейната беше малко глупаво нещо с перца, което покриваше само зоната около очите ѝ.
Контролирайки внимателно аурата си на сила, новия цвят на косата, маска и преструвайки се, че беше просто още един кръвопиещ, разхождащ се с бъдещата си храна, Боунс беше толкова дегизиран, колкото можеше. Някъде в тази кипяща маса народ семейство ЛаЛори може би ловеше следващата си жертва. Беше време Бека да му помогне.
Боунс я дръпна на няколко крачки в следващата алея. Дори и под грубия шум над тях той можеше да чуе, че ритъма на сърцето ѝ се ускори, когато той се наведе.
Вместо да я целуне, Боунс приближи лицето си до нейното, позволявайки зелено да превземе очите му, като говореше тихо и ясно.
– Помниш ли момичето, Бека? Чернокосата, която си видяла вечерта да си тръгва с убитото момче, можеш ли пак да си я представиш?
Знаеше, че може. Първото нещо, което направи, когато пристигна в къщата ѝ по-рано беше да се убеди, че Бека е видяла Делфин с Ерик. Няколко искри от очите му, малко помощ да се върне към онази вечер и Боунс беше сигурен, че Бека е видяла ясно Делфин, така че да може да я разпознае веднага щом я види отново.
Бека кимна, прикована от погледа му. Боунс помилва бузата ѝ.
– Ако я видиш отново ще ми кажеш незабавно. Ако не съм с теб ще ми се обадиш незабавно, но няма да ходиш никъде с нея. Никога.
– Никога – повтори като ехо Бека.
– Също така няма да помниш този разговор, само ще помниш какво ти казах да направиш, ако я видиш. И при никакви обстоятелства няма да забелязваш, че очите ми са нещо друго освен кафяви, или че зъбите ми са различни от нормалното, нали?
– Да. – Още едно кимване.
– Добре, – усмихна се Боунс. Смарагдовозелената светлина напусна очите му . Веднъж освободена от натрапчивия им блясък, Бека примигна, безпокойството ѝ се беше върнало. Погледът ѝ се спусна към устата му и тя облиза устните си.
Боунс скъси разстоянието помежду им, покривайки с уста нейната в бавна и решителна целувка. Тя имаше вкус на вино и ребро, а освен това там беше и нейния собствен вкус. Сладка, като смачкани цветя.
Скърцащ звук отгоре накара Боунс да се отдръпне към стената, проклинайки. Имаше някой горе.
В следващия момент болка избухна в гърба му, само няколко инча под сърцето му. Когато Боунс се огледа наоколо, забеляза червенокос вампир кацнал на покрива от другата страна на алеята.
– Ралмиел, – измърмори Боунс, като го разпозна. Отдръпна се точно в секундата преди да бъде изстреляна друга стрела. Този път прониза сградата вместо плътта му.
– Хей, mon ami, – извика вампирът мило. – Стой мирно, за да могат га да те убия.
– О, Боже, – ахна Бека.
– Отивай към парада, – заповяда ѝ Боунс, избутвайки я в негова посока.
Друга стрела прелетя към него, забивайки се в ръката му, която беше протегнал, за да избута Бека на безопасно място. Боунс издърпа стрелата, отдръпна се да се предпази от следваща и се изстреля право нагоре във въздуха. Тъй като беше в алеята нямаше да има много свидетели, а онези, които го видеха така или иначе щяха да са прекалено пияни, за да запомнят каквото и да било.
Ралмиел се изхихика по влудяващ начин като избяга прескачайки по покривите с крачки, противопоставящи се на гравитацията. Боунс го преследваше като хвърли няколко ножа от ръкавите си. Целеше се в гърба на вампира, но само няколко уцелиха и то не в сърцето. Човекът беше бърз.
– Не можеш да ме хванеш, mon ami. – Ралмиел се засмя, прелитайки през следващия покрив по посока камбанарията на катедрала Сейнт Луис.
– Разбира се, че мога. – изръмжа Боунс, пресичайки същото разстояние с един въздушен скок. Бръкна в ръкавите си и извади два нови ножа и ги запрати по вампира.
Ножовите попаднаха в гърдите на Ралмиел, но той се отдръпна назад за животоспасяваща микросекунда, което означаваше разликата между това да пронижат сърцето му и да се забият по-малко вредно в гръдната му кост.
– Sacré bleu* (мамка му), – изруга Ралмиел като ги изстръгна и ги вхърли от покрива. След това се усмихна на Боунс. – Беше близко, нали?
Боунс бръкна отново в ръкавите си – бяха празни. Правилно, беше дал палтото си на Бека, а там бяха останалите ножове. Ралмиел насочи арбалета си и изсумтя като видя, че и той е останал без сребро.
– Обикновено не ми отнема повече от четири стрели, mon ami. Не очаквах да си толкова бърз. Ще трябва да продължим това друг път.
Боунс скочи на покрива на църквата.
– Можем да решим въпроса и без оръжия. Хайде, приятел, страх те е да се изправиш в смъртоносен мач само с ръце?
Ралмиел се усмихна странно.
– Мисля да те оставя да живееш тази вечер и да те убия утре. Или на следващия ден. Така или иначе ще ми бъде платена същата сума.
– Решил си да поемеш един от многото договори за главата ми, нали? – засмя се кратко Боунс. – След като те убия, приятел, ще съм любопитен да разбера колко струва тялото ти.
– Не мисля така. – Ралмиел изрисува лък, стискайки нещо в ръката си. След това изчезна пред очите на Боунс.
Боунс се взря в точката, където беше стоял Ралмиел. Какъв трик беше това?
Тъй като бяха в Ню Орлеанс, сърцето на магията и вудуто, може би беше някакъв вид заклинание. Малкото пъти, в които Боунс беше се натъквал на Ралмиел определено нямаше силите да се дематериализира по собствена воля. Също така не предполагаше, че може да скрие такава способност.
Обаче това предизвикваше въпроса, защо Мари би позволила на Ралмиел, познат убиец, да ловува в града ѝ убиеца, който тя беше наела. Ако Боунс умреше, тогава нямаше да може да се оправи с нейния проблем със семейство ЛаЛори, нали? Трябваше да информира Джелани. Може би Мари не беше наясно с присъствието на Ралмиел.
Но сега трябваше да намери Бека и да изтрие всичко, на което беше станала свидетел.

Назад към част 4                                                                 Напред към част 6

Джанин Фрост – Възмездие (Новела 0,5) Част 4

Глава 3

Следобедното слънце се отразяваше по безбройните мъниста, които хората носека около врата си. Все още улиците не бяха съвсем претъпкани. Още хора щяха да излязат, когато се стъмни. Боунс се забавляваше с мисълта, че по това време на деня може да има вампир навън, докато някои хора оставяха ексцесиите си от предната вечер да ги държат в капана на леглото до здрач.
За да бъде на дневна светлина отвън Боунс се нуждаеше единствено от слънчеви очила и слънцезащитни продукти. Нямаше да избухне в пламъци, ако слънцето докосне голата му кожа, както смешно се представяше във филмите. И все пак един час под слънцето за вампир беше равно на цял ден на плажа за албинос. Лекуваше се почти незабавно, но нямаше смисъл да използва тази си сила за нещо толкова тривиално като слънчево изгаряне.
Беше обиколил Кварталът, като си отбелязваше разликите от предния път, когато беше идвал – преди три години? Не, четири, защото отпразнува милениума тук. По дяволите, годините минаваха сякаш са миг. Трябва да е минало повече от десетилетие от както е бил последно в Лондон. Щом убия семейство ЛаЛори и приключва с преследването на Хенеси и другите нещастни боклуци, с които се е замесил, се прибирам в къщи. Обеща си Боунс. Мина твърде много време. Дори последно време звуча повече като янки отколкото като англичанин.
Само няколко пресечки по-надолу беше старата къща на семейство ЛаЛори. Дори на дневна светлина се виждаха сенки, които обикаляха. Остатъчни духове. Всички разумни призраци, умрели там стояха на страна, не че Боунс ги обвиняваше. Определено през нощта къщата се изпълваше със стара отчаяна енергия от ужасното ѝ минало. Не беше случайно, че къщата е сменяла толкова много собствениците през последните сто и седемдесет години. Отново беше празна и обявена за продаване. Човеците може и да не бяха способни да виждат остатъчни проявления, но на някакво подсъзнателно ниво ги усещаха.
А Делфин ЛаЛори поне изглеждаше привлечена от къщата. Иначе защо би отмъкнала една от жертвите си точно пред нея по време на обиколка? Да не би иронията просто да я забавляваше? Тогава защо семейство ЛаЛори продължават да се връщат в Квартала, въпреки опасността от гнева на Мари?
Боунс се приближи до къщата. Усети силна миризма на химикали от магазина в дясно. Фризьорски салон, реши той, след това погледна отражението си. От доста време косата му беше кафява. А след като някой очевидно го преследваше, нямаше да навреди да смени облика си.
Влезе в приемната, без да се изненадва, че има хора, които чакат. Всеки бизнес в квартала процъфтяваше по време на Марди Гра, освен може би църковните служби. Записа името си в списъка, седна и зачака. Четиридесет минути по-късно беше извикан от фризьорката.
– Здравейте, какво ще бъде? – приятелски попита.
– Боядисване, оформяне и подстригване, ако обичате – отговори Боунс.
– Вие англичаните имате сладък акцент – засмя се фризьорката. – Всичко, което кажете звучи толкова свойски.
След като му изми косата, го заведе в кабинката. Боунс прочете името ѝ на сертификата ѝ за фризьор и изсумтя.
– Ребека де Уинтър * (“ Ребека” роман от Дафни дю Морие първо издание 1938г. – след женитбата си главната героиня се казва Ребека де Уинтър). Това умишлено ли е?
– Да. Родителите ми обичаха тази книга. – Усмихна му се тя. – Ти си първият човек, който свързва името ми с нея. Няма много хора, любители на старите класики.
Боунс подтисна следващото си изсумтяване, защото да ѝ каже, че смята “Ребека” за нова художествена проза щеше да предизвика прекалено много обяснения.
– Така или иначе се представям като Бека, – каза тя докато му изтриваше за последен път косата с хавлията. – Е, какъв цвят ще бъде?
Какъв не е бил скоро?
– Нека е русо.
– Наистина? – Тя премига срещу него в огледалото.
– Платинено.
Ръката ѝ бездействащо рошеше къдриците му. Боунс срещна погледа ѝ в огледалото. Тя бързо отмести своя и подхвърли през рамо:
– Нека само да забъркам цвета.
Той се усмихна. Нямаше фалшива скромност за външния си вид. Беше негова отличителна черта през осемнадесети век, когато беше човек и преживяваше като продаваше тялото си на жени. След това, това му осигуряваше да не прекарва много вечери сам, но по негово желание, а не за монети. А понякога използваше външния си вид, когато ловуваше смъртоносна женска плячка. Беше полезен инструмент, но Боунс отдаваше много по-гплямо значение за поддържането на ума и силата си.
Бека се върна и нанесе цвета на косата му. Боунс си говореше с нея, разбирайки, че работи тук от няколко години, а живее точно извън Квартала и, доста интересно, е затваряла вечерта, когато Ерик Грийнвил е бил убит.
– …срамота – продължи Бека. – Не мога да кажа колко пъти съм виждала през прозореца онези групови обиколки, докато екскурзпводът говори за онази стара къща. Не могат да отидат до нея, защото е частна собственост, затова те излизат тук отпред. Колко ужасно е, че човек е ограбен и убит, от някого, когото е срещнал на онези обиколки.
– Това ли се казва по вестниците, че е станало? – попита Боунс, макар вече да знаеше отговора.
– Да, – кимна тя. – Винаги стават странни неща на Марди Гра.
Може и да беше вярно, но Боунс беше по-заинтерисован, от това, че Бека може и да е зърнала Делфин ЛаЛори дори и без да си дава сметка. Опита се да проследи екскурзовода от онази вечер, поради същата причина, но Делфин можеше да разпознае него човек. Бека беше анонимна. Тя можеше да бъде доста полезна, а и по дългите погледи, които му хвърляше, съдеше, че нямаше да възрази да прекара повече време с него.
– По работа съм в града. – Непринудено каза Боунс. – Ще си тръгна малко след края на Марди Гра, но се чудех, дали по някаква причина би искала да вечеряш с мен?
Докато я питаше я гледаше в огледалото. Очите ѝ се разшириха, след това тя се усмихна.
– Ъм, разбира се. Би било хубаво.
Беше доста хубава. Дълга до раменете кафява коса с руси кичури, хубави пълни устни и задник, изглеждаше добре на двадесет и няколко години, така че не беше новак в срещите. Тя отмести погледа си.
Изключително въздейстащо, реши Боунс с умозрителен поглед.
– Свободна ли си тази вечер?
Странно колко иначе самоуверени жени се страхуваха от директен поглед.
– Да. Приключвам след час, но, нали разбираш, искам да се прибера, да се преоблека…
– Чудесно, ще те взема от вас към осем. – Заяви Боунс, като използва чаровната си усмивка. Стана добре. Не се възпротиви, както и трябваше.
Когато напусна салона косата му беше с цвят шампанско, държеше в ръка адреса на Бека и доста по-различен план за вечерта, от този в началото. Можеш да се окажеш моят ориентир към Делфин, помисли си Боунс, докато леко целуна по бузата Бека като ѝ обеща да я вземе по-късно. Или поне и двамата ще вечеряме тази вечер.

Назад към част 3                                                                 Напред към част 5