Етикет: Джанин Фрост – Възмездие

Глава 2

Градската къща миришеше на смърт, кръв, урина и случайни полицаи, в този ред. Боунс изсумтя като колиничи до едно червено-кафяво петно на пода.
– С всичката тази воня на различни ченгета, изненадан съм, че си успял да усетиш миризмата на семейство ЛаЛори.
Джелани стоеше на върха на стълбите като не се осмеляваше да слезе на първия етаж.
– Не са били само долу. Спали са в леглото тук горе,- с твърд пръст Джелани посочи стая надолу по коридора, спалня както предположи Боунс – и са стоели на канапето там.
Боунс вдиша дълбоко, за да направи умствен каталог на миризмите. Тогава с един скок се озова в горния край на стълбището, забелязвайки неумишленото трепване на Джелани, докато го наблюдаваше.
Правилно. Не напомняй на съучастника какво вече не може да прави.
– Леглото и канапето, казваш – попита Боунс, забавяйки крачката си до тази, която използваше като е покрай хора. Канапето беше срещу телевизора, а в ляво беше балкона. Боунс отиде до него и вдиша отново, отбелязвайки си приликите и разликите в миризмите от долния етаж.
– Собственика на апартамента. Момичето. Нейното тяло било ли е намерено някъде?
– Какво те кара да мислиш, че това не е момчешка бърлога? – развеселено попита Джелани.
– Из целия апартамент се носи аромат на момиче. – Боунс хвърли отегчен поглед на Джелани. – Момчето не е живяло тук, макар че повечето от кръвта на долния етаж е негова.
– Има снимка на момичето в спалнята ѝ. – Гласът на Джелани беше неутрален, все едно обсъждаха времето. – Красива е. Предполагам, че още е жива. За сега.
Боунс се взря в Джелани. Всичките му инстинкти му подсказваха, че гулът крие нещо от него. Боунс се чудеше дали той е познавал момичето. Джелани се държеше така сякаш нищо от това не го засягаше, но ароматът му говореше за страх и… ненавист. А щеше да има смисъл, ако беше емоционално свързан със собственика на апартамента.
Или просто беше изплашен от това, което можеше да се случи, ако Боунс не може да убие семейство ЛаЛори преди завръщането на Мари. След като го беше оставила на чело, можеше да се приеме за грешка на Джелани.
– Така и не ми каза от къде познаваш мириса на Луис и Делфин, за да можеш да го разпознаеш. – констатира Боунс.
Нещо бързо премина през лицето на Джелани, преди то отново да стане гладко като черно стъкло.
– През 60те години на 19в. бях женен – отговори Джелани. – Беше робиня в къщата на Сейнт Франсисвил, която се оказа мястото, където ЛаЛори избягаха след като напуснаха Квартала. Докато се биех в армията на Съюза, Луис и Делфин я измъчвали и я изяли. Върнах се прекалено късно, за да я спася, но никога не забравих аромата им.
– А ръцете и краката ти? – попита Боунс без да мигне.
– Ампутирани след битката при Ню Маркет Хейтс. Казаха ми, че е цяло чудо, че съм оцелял. По моя молба Нейно Величество ме промени малко след това. Исках да живея достатъчно дълго, за да видя семейство ЛаЛори мъртви.
Сега изражението на Джелани беше предизвикателно, сякаш очакваше Боунс да го упрекне, че се е превърнал в гул за отмъщение.
– Бях превърнат във вампир против волята ми. – изведнъж отговори. – Бях недоволен доста дълго време, след това го преживях. Не можем да променим това, в което сме се превърнали, тогава защо да се измъчваме? Ако очакваш да те съдя, пробвай с някой друг.
– Не съм чувал това за теб – измърмори Джелани. Изглеждаше изненадан.
– И защо би? – лек смях се откъсна от устата на Боунс. – Това не е видът история, който да се разказва, нали?
– Не мразиш ли господаря си за това?
Да.
Години наред Боунс мразеше Иън за това, че го беше превърнал във вампир. Но той не го беше направил, защото беше зъл. Беше го направил от изкривено чувство за благодарност. Ако Боунс не беше споделял оскъдната си храна, Иън щеше да умре на онова дълго пътуване от Лондон до Нов Южен Уелс, където за първи път се срещнаха като затворници.
Но Боунс нямаше да тръгне да споделя тези подробности. Нямаше нужда да споделя точно това с гул, когото едва познаваше.
– Вече не го мразя – беше всичко, което каза.
– Имаш къща в града, – отбеляза Джелани, сменяйки темата. – Там ли ще бъдеш?
– Не и след тази вечер, – сви рамене Боунс. – Можеш да ми се обадиш по мобилния, ако имаш нужда от мен. Ще се обадя когато приключа.
– Не ги подценявай. – Джелани се усмихна студено. – Делфин е отвела момчето по време на нощна обиколка на Квартала. Бил е забелязан да си тръгва с чернокосо момиче веднага след като обиколката е спряла до старата ѝ къща.
Имаше изкривено чувство за хумор, нали? Помисли си язвително Боунс. Старата им къща беше последното възможно място, където Боунс очакваше да намери семейство ЛаЛори на лов, но това му казваше много. Бяха арогантни, което беше добре. Арогантността и чувството за непобедимост бяха двете точки в негова полза, за да ги убие.
– Колко гули и вампири има в града? – попита Боунс.
– Целогодишно няколкостотин. – каза Джелани след кратко размишление. – На Марди Гра бройката се удвоява. Не само хората се забавляват на градския фестивал.
По дяволите! Ето защо беше перфектното време от годината за семейство ЛаЛори да ловуват. Изобилието от хора, живи и немъртви, им позволяваше да се сливат с тълпата.
Но също така и Боунс щеше да се слее. Беше сигурен, че може да ги хване. Това, в което не беше сигурен, обаче, беше колко човека щяха да убият преди това.
– Ще се обадя, когато приключа. – повтори Боунс на Джелани и излезе от окървавената къща.

Назад към част 2                                                                Напред към част 4

Глава 1

Боунс се оглеждаше постоянно, докато крачеше по улиците на Френския квартал. Миризмите го нападнаха: безброй парфюми, телесна миризма с всякакъв вид хигиенна култура, готвена храна или гниене в коша. Векове на упадък бяха придали на квартала уникална, постоянна смрад, която никой вампир не можеше съвсем да пренебрегне.
Близо до какафонията от аромати беше и звукът. Музика, смях, викове и разговори се смесваха в постоянен бял шум.
Докато завиваше зад ъгъла, Боунс продължаваше да се чуди защо Мари го беше призовала. Не беше нужно да идва, не беше под нея, така че не ѝ дължеше лоялност. Но когато кралицата на Ню Орлеанс се обади, Боунс отговаря. Като за начало, той уважаваше Мари. А и смяташе, че главата му няма да се задържи още дълго на раменете му, ако ѝ откажеше.
Въпреки че имаше вероятност това, което Мари искаше от него да включва да убие някого.
Току-що беше завил зад следващия ъгъл, когато инстинктът му подсказа, че някой го наблюдава. Отдръпна се рязко настрани и в следващата секунда усети пронизваща болка да обзема гърба му. Боунс се завъртя към най-близката врата, събаряйки хората около него. Опрял безопасно гръб на стена с един единствен вход с чист изглед, Боунс погледна към гърдите си.
Широката глава на една стрела с три върха стърчеше от гърдите му, където го беше пробола. Дръжката все още стърчеше от гърба му. Докосна окървавения връх и изруга.
Сребро. Два инча по-надолу и щеше да мине през сърцето му, слагайки край на живота му завинаги.
– Хей, приятел – някой го повика. – Добре ли си?
– Прекрасно. – отвърна Боунс. Огледа се и осъзна, че е попаднал в бар. Шефовете се пулеха в гърдите му.
Спря колкото да издърпа стрелата от гърдите си преди да изхвърчи през вратата, движейки се с такава скорост, че хората в бара щяха да видят само размазано петно. Така или иначе не го интересуваха. Вниманието му беше фокусирано върху това да намери кой стреля по него с ръчно изработена стрела. Според ъгъла на пробождане беше стреляно отгоре.
С един вертикален скок се качи на покрива на бара, навеждайки се отново докато изучаваше с поглед околните сгради. Нищо. Боунс пробяга по покривите на сградите от близките две пресечки, докато не беше сигурен, че стои на точното място, където е бил стрелецът. Във въздуха имаше слаба, остатъчна енергия, която потвърди това, в което вече се съмняваше – който и да е изстрелял тази стрела не беше човек.
Отново прегледа покривите, но нямаше никого. Той, или тя, беше бърз, не беше минало повече от минута от изстрела до момента, в който Боунс стоеше на мястото на предполагаемия стрелец. Не беше аматьор. Който и да беше, беше уведомен бързо, че Боунс е в квартала. Беше пристигнал едва предната вечер.
Боунс мислено сви рамене докато скачаше от покрива, вече по-внимателен да стои сред групи хора, но не и да пропусне срещата си. Веднъж вече беше умирал. След това смяташе да премахне страха.
Боунс чакаше пред портата от ковано желязо на гробището Сейнт Луис #1. Гърбът му беше на позиция, и той наглеждаше покривите, готов да бяга и при най-малката следа от движение.
Гробището беше пълно с духове и околните улици бяха оплетени като с призрачни паяжини. Боунс ги игнорира, макар да можеха да бъдат толкова шумни и смущаващи, колкото и туристите. Кварталът в Ню Орлеанс беше последното място, на което някой можеше да почива в мир, бил той жив или мъртъв.
Не бяха минали и пет минути, когато един великан дойде към него. Аурата му говореше, че е гул, макар изобщо да не приличаше на тези, измислени в Холивуд. Не, той имаше гладка кафява кожа, плешива глава и гърди, подобни на бъчва – самата картина за здраве и жизненост. С изключение на походката му, в която се усещаше леко неудобство, което беше в противоречие с нормалната грациозна походка на немъртвите.
– Боунс – човекът го поздрави.
– Джелани – бяха минали години, но Боунс си спомняше името му. Той кимна. – Тук съм да се видя с Нейно Величество, по нейна молба.
Джелани махна с ръка:
– Последвай ме.
Лунната светлина освети черните ръкавици на Джелани. Формата им беше прекалено перфектна и прекалено твърда. Протези. И двата му крака под коленете липсваха също. Боунс не знаеше как Джелани е изгубил и ръцете, и краката си, но знаеше, че е станало преди да стане гул. Единственото нещо, което не порастваше отново след като беше отрязано от вампир или гул беше главата.
Това, което не знаеше е защо излизат извън гробището, вместо да влязат през портата.
– Не си се изгубил, нали, приятел? – попита Боунс с хладна дружелюбност. И преди се беше срещал с Мари, но срещите им се провеждаха само в долната част на гробището, точно под мястото, където беше празният ѝ гроб. Мари Лаво имаше страхотно чувство за ирония.
Джелани се обърна на половина, но не забави крачката си.
– Ако те е страх да ме последваш, махай се.
– Опитваш се да ме засрамиш до глупост? – Боунс изпръхтя и спря. – Не мисля. Преди около половин час някой направи почти успешен опит да ме убие, а сега искаш да се срещна с Нейно Величество на място, различно от обичайното. Кажи ми защо или си тръгвам и тогава можеш да ѝ обясниш защо се провали в това да го предотвратиш.
Джелани спря все още стоейки в профил.
– Нейно Величество не е тук. Изпрати ме да говоря с теб вместо нея.
Веждите на Боунс подскочиха. Мари беше известна с това, че сама се справяше с молби, заплахи или наказания, но беше изпратила лакея си да говори с него? Това го заинтригува дори повече, от това да разбере защо беше повикан тук.
– Добре тогава – каза Боунс. – След теб.
Джелани го поведе към Ковачницата на Лафайет, най-стария бар в Квартала. Боунс си поръча уиски, чисто. Гулът не поръча нищо. Погледът му продължаваше да трепти наоколо или очакваше нещо, или от нерви. Боунс премести ръката си почти небрежно до джоба си. Имаше няколко сребърни ножа в подплатата на панталона си в случай на вампирски неприятности, макар че нищо друго освен обезглавяване не би убило гул.
– Мари – напомни Боунс.
– Нейно Величество – поправи го Джелани.
Боунс се изкуши да завърти очи. Формалностите са преувеличени, така че извади пръчката от задника си. Вместо това каза:
– Какво иска от мен?
Джелани бръкна в якето си. Движенията му бяха бавни заради неговите твърди пластмасови ръце, така че Боунс не почувства предпазливостта, която обикновено би имал при този жест. След това Джелани извади плик.
Боунс го пое, извади дискретно снимките, хвърляйки им само поглед, както и на страниците отдолу. След това ги плъзна обратно в плика им и погледна твърдо мъжът отсреща.
– Какво те кара да мислиш, че са живи? През последния половин век е имало само слухове за двойка от тях.
– Живи са и са в града. – Очите на Джелани бяха в почти същото тъмно кафяво като тези на Боунс и затова погледът му беше точно толкова твърд.
– Заради кръв и части от тяло, намерени в апартамент? – Попита пренебрежително Боунс. – Някой човек също може да бъде отговорен за това.
– Те са. – Тонът на Джелани беше неприятелски. – Повтарят това, което направиха преди четиридесет години. Нейно Величество беше отново отвъд океана и те дойдоха тук точно преди Марди Гра. До Пепелната сряда* (Пепел сряда , в християнската църква, първия ден на Великия пост, настъпващ шест и половина седмици преди Великден (между 4 февруари и 11 март, в зависимост от датата на Великден). Пепелната сряда е тържествено напомняне за човешката смъртност и необходимостта от помирение с Бога и бележи началото на покаятелния сезон на Великия пост.) – липсваха петнайсет души. Сега отново кралицата я няма и те се върнаха.
Боунс го прецени. Или Джелани беше много добър лъжец, или вярваше на думите си. Което, обаче, не ги превръщаше в истина.
– Трябва ми друго доказателство, освен липсващи туристи по време на отсъствието на Мари. Защо не съм чул, че са се върнали в Ню Орлеанс, както казваш? Не е като такива новини да останат тайна, приятел.
– Подуших ги два пъти. – Джелани също внимаваше да не изрече имената им. Не си направи труда да поправи Боунс, за това че отново я нарече Мари. – Нейно Величество иска да се справиш с това бързо. След като бъде свършено, тя ще поеме заслугата за тяхното наказание, за да не изглежда така, че два пъти е позволила на убийци да ловуват в града ѝ докато я е нямало.
Боунс потупа брадичката си. Нямаше да е лесно. Семейство ЛаЛори бяха с лоша слава както в човешката, нака и в нечовешката история. Говореше се, че Луис е силен гул на четиристотин години. Делфин беше на около двеста, но компенсираше възрастта на Луис с порочността си.
– Сто хиляди паунда. – каза Боунс.
Беше достатъчно висока цена, Мари да не смята, че му е длъжница, но и достатъчно ниска, за да я сметне за приятелска услуга. В действителност можеше да свърши работата и без заплащане. Семейство ЛаЛори бяха толкова гадна двойка, колкото и някои от другите гадории, които Боунс беше съсухрял безплатно.
– Ако свършиш работата до Пепелната сряда парите са твои. – каза Джелани без да му мигне окото.
Това му даваше само седмица. Боунс довърши уискито си. Нямаше време за мотаене, тогава.
– Даваш ми пълен контрол над града. – каза оставяйки чашата си. – Ще стоиш настрана, освен ако не ти кажа друго. Имаме ли сделка?
– Да. – Джелани леко се усмихна.

Назад към част 1                                                                 Напред към част 3