Джанин Фрост – И не заживели щастливо ЧАСТ 2

Глава 1

Изабела надникна над преградата, разделяща стаята за подготовка с останалата част от ресторанта ѝ с отворена кухня. Да, тъмнокосият мъж все още беше на масата си, и да, все още се взираше в нея.
Глупак, помисли си, докато се измъкваше от погледа му. Не беше ли чул? Сега беше сгодена за Робърт “Обирджията” Бертини. Ето я и булката, помисли си тя със свеж прилив на гняв. Защо просто не беше излязла с Робърт първия път като я попита? Или пък на десетия? Само многократните ѝ откази я караха да се откроява от останалите жени, увиснали на скъпооблечената му ръка. Беше гледала Добри момчета (*филм от 1990г.), така че трябваше да знае, че да отказва на мафиотски бос, дори и относително незначителен като Робърт, щеше само да го насърчи да я преследва. Във всеки случай, защо беше решил да идва в ресторанта ѝ всеки четвъртък вечер? Ако не беше влязал тук, нищо от това нямаше да е случи!
Всъщност, цялата вина можеше да се хвърли на кюфтетата. Иза хвърли гневен поглед на близката тава с месни вкусотийки. Да, вината беше тяхна. Проклетите вкусни малки копеленца бяха сложили ресторанта на покойните ѝ родители на картата. Кой да предвиди, че ще се окажат любимото хапване на местния мафиотски бос?
– Иза, от девета маса искат да те видят – главният ѝ готвач Франк я повика.
Тя направи гримаса. Това беше масата на Висок, Тъмен и Глупав, новия клиент с проблема с взирането. При други обстоятелства нямаше да има против настоятелното му взиране. Той определено не беше лош за гледане – черна коса, падаща точно над раменете му, слабо телосложение и полуусмивка, която беше едновременно чаровна и непочтено флиртаджийска. Но днес беше четвъртък и годеникът ѝ – само засега, беше си обещала тя – беше тук с обичайния си квартет от главорези. Вече беше забелязала Робърт да поглежда многозначително мъжа, който я зяпаше. Скоро той нямаше да се задоволи само с мръснишки погледи. Ако беше в добро настроение, щеше да отведе непознатия отзад и да му счупи краката. Иза не искаше да си помисля какво можеше да се случи на мъжа, ако Робърт беше раздразнителен тази вечер.
Тръгна към девета маса с мила, но все пак хладна усмивка. В Спагарели, Иза се славеше с това, че се спираше и говореше с клиентите, помнеше имената на редовните от тях, а дори с някои пиеше и по питие. Когато отново отвори ресторанта искаше да е практична с всичко, дори и с клиентите. И сега, естествено, ѝ беше невъзможно да откаже молбата да говори със собственика на Висок, Тъмен и Глупав. Надяваше се Робърт да е решил точно в този момент да отиде да се облекчи, но не беше. Вместо това намръщено я наблюдаваше как се доближава до масата.
– Иза – повика я той, като в гласът му звучеше неодобрение.
– Момент – отвърна тя с фалшива усмивка. – Трябва да обърна внимание на клиент.
Това, което в действителност искаше да каже на Робърт беше да замълчи и да се разкара. Завинаги. Но не можеше да го каже, нито можеше да му каже онова, което постоянно беше на върха на езика ѝ, че би предпочела да се омъжи за мъртвото тяло на Ал Капоне, отколкото за него. Все пак Фрейзър зависеше от нея. Тя не знаеше къде беше той или защо трябваше да продължава да се преструва за сватбата, но последния път като говори с брат си, Фрейзър ѝ беше казал, че е на живот и смърт.
И така, тя играеше бъдещата госпожа Робърт Бертини, което не беше лесно. Робърт се надяваше да стане новият Майкъл Корлеоне, а за да го постигне, смяташе, че има нужда от идеалния мафиотски образ, да бъде женен за традиционна италианка. Фактът, че Иза притежаваше перфектния параван за пране на пари в лицето на нейния ресторант, беше само черешката на тортата, беше убедена в това.
Е, Робърт имаше доста да учи. Всеки, който я познаваше, знаеше, че да се опитваш да изнудваш Иза с брак е лоша идея. Може и да беше чистокръвна италианка, но не беше традиционна послушна съпруга на криминален бос.
Разочарование от цялата тази ситуация кипеше точно под повърхността, когато седна пред мъжа от маса девет, като се увери, че е с гръб към Робърт.
– Мога ли да ви помогна? – Попита доста по-грубо от обикновено.
Усмивка озари лицето му бавно, карайки го да изглежда още по-привлекателен.
– Всъщност, скъпа, тук съм, за да ти помогна аз.
Иза не беше в настроение за закачки. Почти чуваше парата, излизаща от ушите на Робърт. Този мъж щеше да е щастливец, ако излезеше от тук жив. Колкото повече говореше с него, толкова по-малък шанс имаше за това. Не можеше да си позволи да рискува живота му, докато се прави на мил ресторантьор.
– Единственият начин, по който може да ми помогнете е ако сте критик или здравен инспектор. Сега, освен ако нямате да кажете нещо за виното, защото виждам, че не сте хапнал и хапка, трябва да вървя…
– Обирджията те държи изкъсо, нали? – Прекъсна я мъжът. – Блюдолизецът пробива дупки в главата ми през последния час.
Устата на Иза зина отворена. Мнението ѝ за него също падна. Ако знае кой е Робърт и все пак зяпа годеницата му точно пред очите му, значи е най-големия глупак на света.
– Пиян ли сте? – Попита го тихо.
– Нищо такова, Изабела – каза той като се засмя и отметна глава. – Между другото, казвам се Шанс. Удоволствие е да се запознаем.
Той ѝ подаде ръка. Тя я стисна леко, след това стана.
– Насладете се на виното си, господин Шанс.
– Просто Шанс – поправи я той, като я огледа преценяващо. – Знаеш ли, с тази тъмна кожа и очи с цвят на кедър, изглеждаш точно като баба ти, когато беше по-млада.
Иза замръзна… и после седна отново.
– От къде познаваш баба ми? – Или че изглеждам като нея на младини?
Шанс хвърли поглед над рамото ѝ.
– Ще имаме компания скоро, скъпа, но е достатъчно да кажа, че господарят ми е стар приятел на баба ти, а аз съм тук, за да ти помогна.
В следващият момент най-довереният главорез на Робърт, Пол се появи. С огромния си размер и агресивно поведение, Иза мислено го оприличаваше на боулинг топка.
– Иза – изръмжа. – Шефът иска да те види веднага.
Иза се изправи, умът ѝ беше разбъркан. Какво е направила баба ѝ? Не се очакваше дори да знае, че Фрайзър има неприятности. Боже, жената беше на седемдесе и пет, не можеше да поеме целият този стрес!
– Следващият път опитайте Каберне от 1997ма. – каза на Шанс, потупвайки бутилката му. – Всъщност на Дванадесета ушица има един магазин Блу Рич Вайнярдс, където го продават. През седмицата затварят в седем, така че би трябвало да можете да си вземете една утре.
Той наклони глава с усмивка.
– Ще го запомня.
Иза се надяваше Шанс да е разбрал съобщението ѝ да се срещнат там утре вечер. Каквото и да е намислила баба ѝ, то трябваше да бъде спряно. Робърт не беше средностатестически ухажор, който я дебнеше, с когото можеше да се справи с една ограничителна заповед. На практика, той притежаваше полицията и който и да беше Шанс – частен детектив, нает от баба ѝ, може би? – нямаше да може да се справи с яростта на Робърт. С дълбока въздишка Иза отиде да успокои годеника си.

***

Шанс чу мъжете, които го следваха. Тежките им стъпки и възмутено дишане, комбинирани и със забързаното сърцебиене ги правеше толкова шумни, колкото и ако бяха удряли чинели. Той вдиша дълбоко, за да ги разпознае от тазвечершния букет от миризми. Онзи, наречен Пол, наскоро беше смазвал оръжието в якето си, ароматът на смазано оръжие се усещаше дори сред миризмите на чесън, спагети и кюфтета. Другият, Ричи, беше по-немърлив с огнестрелното си оръжие, и с хигиената си. Миришеше така, сякаш не се беше къпал няколко дни.
Шанс не промени походката си от лежерната, с която излезе от ресторанта. Изабела го беше проследила с очи, докато си тръгваше, тайно, разбира се, но той стещна погледа ѝ веднага щом отиде до вратата. А след това ѝ намигна, карайки я да се изчерви.
И в момента мислите му се занимаваха доста повече с онова зачервяване, отколкото с двамата главорези, които го следваха на паркинга. Беше наблюдавал Изабела от както стъпи във Филадалфия преди три дни. Запознавайки се с рутината ѝ, отбелязвайки си местата, които тя посещаваше… а също така наблюдавайки Робърт “Обирджията” Бертини.
Според Шанс, Робърт беше доста по-неинтересен обект и не, защото Изабела беше доста по-привлекателна. Робърт беше типичния училищен хулиган и всички дрехи, пари, къщи или влияние нямаше да променят това. А това настояване да се ожени за жена, която не го желае, беше толкова злобно, колкото дете да иска точно определена играчка, просто защото друго дете я има. Като вампир, Шанс беше срещал този тип на поведение през десетилетията под една форма или друга и мнението му за това не се беше подобрило с времето.
Обикновено вампирите не се намесваха в човешките дела. Хората имаха собствени закони и социална структура, а да се каже, че се различаваше от вампирското общество беше доста меко твърдение. Повечето вампири си имаха свои проблеми сред групите си на съюзници и врагове, че да добавят и човешки несгоди и страдания.
Но в този случай Шанс можеше да се намеси. Бабата на Изабела, Грета, преди време беше част от линията на господаря му, Боунс. Времето беше отминало, но чувството на отговорност на Боунс не беше. Въпреки че сега Шанс беше господар на собствена линия и вече не беше под властта на Боунс, той го беше помолил за услуга. Така Шанс можеше доволно да се намеси в сватбените планове на арогантния мафиот. Изключително се ядосваше на хора, които изнудваха жени да се омъжат за тях. Предполага се, че исползваш силата си, за да защитиш онези, които обичаш, а не за егоистични цели. Очевидно никой не беше казвал това на Робърт Бертини.
Всъщност, някой трябваше да постави този Бъгси-искам-да-бъда на мястото му. Усмивка се появи на устните на Шанс. Защо не? Помисли си. Не беше точно това, което Боунс му беше казал да направи – просто да проникне в ума на Робърт и да му внуши, че вече не иска да се жени за Изабела, но Шанс щеше да се увери, че всичко ще завърши по този начин. Е, с малко дабавено възмездие към това.
А това означаваше допълнително прекарано време с прекрасната Изабела. Може би достатъчно, че да разбере още какво я кара да се изчервява. Шанс вече имаше няколко идеи.
– Хей, приятел – онзи, наречен Пол, изръмжа зад него. – Искаме да си поговорим.
Шанс се обърна, като кимна, защото бяха избрали най-тъмната част на паркинга, за сблъсъка им. Каква липса на оригиналност.
– Ако смятате да ме предупреждавате, че ако не стоя настрани от красивата собственичка на Спагарели ще ме нараните по много начини, спестете си го. – Отговори Шанс спокойно. – Ще я видя, както и вас, идиоти, предполагам, утре вечер точно в девет.
Пол зяпна, като така заприлича на прясно уловена риба балон.
– Знаеш ли с кого говориш? – Попита той най-накрая.
– Разбира се. Спагети ала Нона с допълнително кюфтета отстрани.
Ричи изпука кокалчетата си, докато се приближаваше.
– Предстои ти пребиване, тъпако.
– Сериозно? Забраи за т’ва. – Подигра се Шанс с тежък италиански акцент.
Ричи се нахвърли. На Шанс му изглеждаше сякаш се движи на забавен каданс, тъй като беше човек. Той се наведе елегантно и в същото време завъртя Ричи леко надясно.
И този кръстосан удър попадна в лецето на Пол.
Пол се люшна назад, докато Ричи ахна. Шанс не си направи труда да подтисне смеха си.
– Ауч. Дължиш извинение на приятеля си. – Изхихика се той.
Ричи се завъртя, докато Пол крещеше, че му е счупен носа. От внезапната сладка миризма, разнесла се по улицата, Шанс не можеше да не се съгласи.
С ръмжене, Ричи се спусна отново към него. Този път Шанс не се наведе. Просто се отдръпна и му подложи крак.
Ричи се спъна и полетя, а заради инерцията от засилката му се приземи със силен удър на няколко мятра разстояние. Още богат, пълнещ устата със слюнка аромат се разнесе из въздуха. Ричи беше ожушил коляното и лакътя си достатъчно, че да текне кръв.
– Дълго ли ще танцуваме така – попита Шанс.
Ричи се изправи на крака бавно, поглеждайки ядосано Шанс. Пол все още беше фокусиран върху носа си и голямото червено петно, оформило се на блузата му.
– Имаш ли супер движения, приятел? – Запита Ричи като извади пистолет от вътрешната страна на якето си. – Опитай да избегнеш това!
Стреля бързо два последователни пъти като уцели Шанс в гърдите. Обаче куршумите не бяха сребърни и болката от тях трая само миг. Достатъчно, за да падне на земята като обикновен човек, закривайки гърдите си (за да прикрие бързо заздравяващите рани), изохка няколко пъти… и след това изпусна едно последно драматично дълго издихание.
Заслужаваш Оскар, би си казал.
– Боже! – Чу изсъскването на Пол над него. – Ричи, какво по дяволите направи? Има хора наоколо.
Сърцето на Ричи галопираше, дали от предполагаемото убийство, или от това, че могат да ги хванат. И в двата случая звукът караше кучешките зъби на Шанс да се удължат.
– Вземи му ключовете. – Каза грубо Ричи. – Ще го пъхнем в багажника му, а ти ме последвай с твоята кола и ще заровим тозо боклук преди Летърман да се появи. Бързо.
Шанс усети, че издърпаха ключовете за колата му от ръката, след това го вдигнаха с много ругатни да се движат по-бързо, за да не ги види някой минувач, а след това усети удара, когато го пъхнаха в собствения му багажник. Умствено отброи времето. Много добре – по-малко от две минути от стрелбата до скриването на тялото. Очевидно не им беше за първи път. Беше раздрусан още, когато Пол се изнесе с колата от паркинга. Внимателно, помисли си Шанс при скърцането на колелетата. Одери ми новото Камаро и ще ти завра волана в задника.
Мислите за Изабела му оправиха настроението. Имаше красиво лице и закръглено тяло, което се противопоставяше на днешните ужасяващи тенденции за фигури с форма на солета и железен елемент на лоялност примесен със смелост. Все пак не всеки човек би жертвал себе си заради брат си, който не заслужава. Фрайзиър Спага се беше замесил с Робърт Бертини от лакомоя за лесни пари. Сега беше използван като гарант срещу сестра си, а Изабела смяташе, че няма нищо друго освен себе си с което да го откупи.
Но грешиш, размишляваше с усмивка Шанс. Просто още не го знаеше

.

Назад към част 1                                                                 Напред към част 3

Джанин Фрост – И не заживели щастливо ЧАСТ 1

 

 

 

 

 

Пролог

Възрастната жена погледна часовника си. Единадесет без четвърт. Нямаше да отнеме още дълго.
От другата страна на тъмната уличка, двама млади мъже се навъртаха с лукаво, преувеличено перчене на тийнейджъри не вършещи нищо добро. Хвърли им бегъл поглед докато си потропваше с крак и си тананикаше. Някога, много отдавна, би отишла към тях и съблазнително би им отправяла обещания за удоволствия – срещу заплащане. Но това беше преди цял един живот.
Младежите се приближиха, алчността и опортюнизмът струяха от очите им. Жената знаеше, че изглежда като лесна мишена: възрастна гражданка, стояща в слабо осветена улица, облечена в скъпо палто, със златен часовник и обемиста чанта на кльощавата си ръка. Само ѝ липсваше знака “Ела и ме вземи”.
– К’во праиш тук, бабке? – Изтананика единият от тях. Другият изостана с крачка – две, за да огледа дали няма някого наоколо. Нямаше никого. Хората си гледаха техните работи от тази страна на Саут Фили.
При кимване от страна на наблюдателят, другият грубиян извади ножка.
– Давай парите, бижутата и портмонето. Или ще те намушкам.
Възрастната жена се усмихна:
– Знаете ли какви сте? – Запита с развеселен глас.
Те се спогледаха изненадано, очевидно не очакваха липсата на какъвто и да е страх. След това отново се съвзеха.
– Да, ние сме тези, които те ограбват. – Изплю онзи с ножа.
– Не, – каза глас, с английски акцент, от края на алеята. – Вие сте вечеря.
Преди дори да успеят да мигнат бяха сграбчени за гърлата от две бледи, твърди като скала, ръце. Единият беше притиснат до облечената в черно фигура. Очите на непознатия се промениха от кафеви до искрящо зелени, когато наклони главата му, за да оголи гърлото му. По-младият съучастник, все още вдигнат нависоко, можеше само да сумти ужасено, докато гледаше как дълги зъби пронизват врата на приятеля му.
Тогава непознатият пусна вече отпуснатото тяло и заби зъби в другия свободен врат. След минута другият младеж падна отпуснато на улицата. Непознатият изтри устата си с опакото на ръката и след това придърпа възрастната жена към него.
Вместо да се опита да го отблъсне, тя го прегърна толкова силно, колкото ѝ позволяваше слабото тяло. Той я притисна нежно, като се усмихваше, докато се отдръпваше от нея.
– Грета, какво си мислеше, като ме накара да се срещнем тук? Това не е място за теб.
Тя се засмя с нотка на предишното си неприлично кикотене.
– Мислех, че ще си гладен, Боунс. Знаех, че ще ти намеря нещо за хапване докато дойдеш.
Той също се изхили, като отметна един кичур бяла коса от лицето ѝ.
– Същата стара Грета. Винаги намираш начин да омилостивиш хората.
Тя усети как топлина от много приятни спомени я обгръща. Красивото лице на Боунс не се беше променило с времето, което я успокояваше. Времето беше безжалостно за толкова много неща, включително и нея, но нямаше сила над русия вампир, стоящ пред нея.
Тя плъзна поглед по непомръдващите форми в краката им и попита по-скоро любопитно, отколкото от притеснение:
– Мъртви ли са?
Боунс подритна единия.
– Не, само в безсъзнание. Преди да си тръгнем ще ги изхвърля в най-близката кофа за боклук. Заслужават си го, защото те заплашиха.
Това я подсети защо го бе повикала.
– Нуждая се от услуга – каза Грета.
Той хвана ръката ѝ. Преди кожата му беше осезаемо по-хладна, но вече не е. След хапването от преди малко и слабата циркулация на кръвта ми, помисли си неуместно Грета, температурата на телата ни е почти еднаква.
Ако той си беше помислил същото, не го показа. Целуна пръстите ѝ много нежно.
– Знаеш, че само трябва да кажеш от какво имаш нужда.
Сълзи запареха в очите ѝ. Някога, много отдавна беше напуснала къщата, която Боунс ѝ беше дал, за да се омъжи за мъж, в когото беше лудо влюбена. След петдесет години, тя не съжаляваше за решението си, но понякога се замисляше какво ли щеше да стане ако беше останала вместо това с Боунс.
Грета прогони спомените.
– Става въпрос за внуците ми – започна. – Имат проблеми.
Двадесет минути по-късно Грета привършваше с разказа за затрудненото им положение. Боунс кимна със замислено изражение.
– Не мога да се заема с това, любов, защото съм фокусирал цялата си енергия в намирането на някого. Но ще изпратя човек, който да се погрижи за това. Вярвам му, така че ще сте в добри ръце. Давам ти думата си.
– Това ми е достатъчно – усмихна се Грета.

Напред към част 2

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!