Етикет: Зодиакална Академия – Книга 2 – Безмилостни феи

ДАРСИ

Отидох на стадиона за питбол, заедно с Тори, Диего и София. Движехме се заедно с морето от студенти и професори, които се насочваха нагоре по пътя към Земната територия. Всички бяха облечени в тъмносините със сребристо цветове на нашия отбор и в мен се промъкна нетърпение за това, което ни очакваше в извисяващия се купол пред нас. Тори беше превърнала огромната си риза на „Питбол“ в рокля, като я беше завързала на възел и тя висеше до средата на бедрата ѝ, а аз бях облякла якето си на „Питбол“ върху любимия си син анцуг.
Малкият ми страх беше придружен от вълнението ми от мача. Какво щеше да се случи с Макс, когато той получи лилав обрив по цялото тяло? Колко време щеше да му отнеме да се оттегли от играта? Изкривено удовлетворение ме изпълни при тази идея. Да загубИ нещо, което означаваше толкова много за него, беше идеалният начин да му отмъстя, дори и да не беше нищо в сравнение с това, което беше направил с нас. Колкото и да мразех Наследниците обаче, никога не бих удавила някого за отмъщение. Ние не бяхме като тях. Но бях готова да видя как още един от тях пада от пиедестала.
– Хей, Тори, ако имаш нужда от някой, който да ти помогне да се справиш със сексуалната си зависимост, пиши ми във FaeBook!- Извика едно момче, последвано от бурен смях на приятелите му.
– Моята зависимост включва само секс с привлекателни момчета, така че не, благодаря!- Изкрещя Тори в отговор, въпреки че раменете ѝ се напрегнаха и аз се намръщих, знаейки, че това я е засегнало дълбоко в душата, дори и да се държеше като непукист.
– Не му обръщай внимание – каза Диего нежно, като погледна в тила на момчето.
Друг от приятелите му се обърна, вървейки назад и гледайки с тъпа физиономия към мен.
– Виж, тя пак си говори с гарван!- Той посочи към Диего, който му отвърна с поглед.
Стиснах устни, поглеждайки към Тори, като и двете мислено се съгласихме, че няма да се принизим до неговото ниво. От вида им личеше, че са старши, така че нямаше да имаме никакъв шанс, ако започнехме да хвърляме магии наоколо.
Един ден, гадняри.
– Съжалявам, Диего – казах аз, но той само сви рамене, като че ли днес беше в по-светло настроение. Радвах се; всички заслужавахме да се позабавляваме.
Влязохме в огромната арена и гневът ми изчезна, а на негово място бързо се настани благоговението. Сияйният сребърен купол отгоре блестеше като звезди, обсипан с множество светлини, които бяха насочени надолу към терена и трибуните. Учениците се разделяха по наклонените седалки, като се разпръскваха по-навътре в огромното пространство, докато друга тълпа влизаше от другия край на стадиона. Загледах се в обширното игрище, като си помислих, че трябва да са от Академията на Звездната светлина, тъй като бяха облечени в червено и бяло.
Самото игрище не приличаше на никое друго, което някога бях виждала. Имаше формата на футболно игрище, но с това приликите свършваха. Във всеки ъгъл имаше голяма бронзова пирамида с височина около метър и половина, а на върха ѝ – дупка с размерите на футболна топка. В четирите ъгъла на игрището тревата беше боядисана в цветовете на елементите: синьо, зелено, червено и бяло. В самия център на игрището имаше огромна кръгла бронзова плоча, а в средата ѝ – голяма яма с ширина почти десет метра.
– Как се играе тази игра?- Попитах София над шумотевицата.
Тя ми се усмихна развълнувано, което вдигна З и А, които беше изрисувала на бузите си.
– Ще ти обясня, докато играят.
– Мис Вега и мис Вега! Вие двете! Рокса… искам да кажа Тори и Дарси!
Обърнахме се, откривайки директорката Нова в елегантна рокля и шапка „Питбол“, която се провираше през масата ученици, удряйки ги по главите с навита програма, докато си пробиваше път.
– Движете се, движете се.- Тя удряше някого всеки път, когато произнасяше думата, и най-накрая се озова пред нас с развълнувана усмивка.- И двете имате запазени места в „Ложата“ заедно с Небесните съветници и други престижни гости.
– Благодаря, но не – каза бързо Тори.
– Ще останем с нашите приятели.- Направих жест към София и Диего, а Нова ги погледна, сякаш бяха разочарование за нея във всяко отношение.
– О… наистина?- Нова се намръщи.- Добре. Просто ги вземете със себе си, ако трябва.- Тя ни дръпна и София нададе писък на вълнение, докато Нова ни водеше по стъпалата чак до първия ред.
Преминахме покрай игрището и аз забелязах слабо трептене около самия край на тревата.
– Какво е това?- Посочих и София веднага отговори.
– Това е силово поле, което предпазва тълпата от всякаква непозволена магия, която може да полети по пътя ни.
– О, това е успокояващо – каза Тори, загледана в покрива, докато попиваше мястото.
Звукът на тълпата беше постоянно жужене на развълнувани разговори и аз бях напълно заразена от него, докато Нова ни водеше към местата отпред и в абсолютния център на игрището.
– Това е невероятно!- Възкликна Диего, прегръщайки София с ръка, когато се настаниха на две места. Тъкмо се канехме да седнем до тях, когато Нова хвана и двете ни ръце и ни обърна с лице към горния ред; той беше отцепен и покрит с тъмно стъкло. В него бяха седнали Небесните съветници с изискани напитки в ръце. Майката на Сет, Антония, носеше шапка на Зодиакалната академия, а бащата на Макс, Тибериус, носеше сако с щампа на Ригел на гърдите. Лайънъл и Каталина бяха единствените, които не носеха нито една от дрехите на „Питбол“, и аз бях малко изненадана, че изобщо ги виждам там. Това, което ме изненада малко по-малко, беше камериерът на Лайънъл, който стоеше на два метра от тях с поднос с ледена вода и чаши. Изражението му беше официално, но очите му все се стрелкаха към игрището и се зачудих дали не се интересува от играта на Дариус повече, отколкото родителите му.
Нова обяви присъствието ни и всички ни погледнаха, някои с по-голям ентусиазъм от други. Никой от тях обаче не гледаше по-мрачно от Лайънъл. Бях благодарна, когато острите нокти на Нова освободиха ръката ми и аз можех да се спусна на мястото си.
Тя се премести по-нагоре по реда, седна до плешив мъж в червено-белите цветове на „Звездна светлина“, който размахваше знаме; предположих, че е директорът на другата академия.
Драматична музика изпълваше трибуните, а тежък барабан биеше във въздуха в ускорен ритъм. Коленете ми се подкосиха, когато светлините притъмняха над тълпата и се стесниха изцяло върху терена.
Барабанът ставаше все по-силен и по-силен, докато не се чуваше само той, след което прожекторите паднаха върху предната част на игрището и ритъмът спадна до позната танцова песен.
Появи се голяма група мажоретки на академия „Зодиак“ в малки поли и горнища, които размахваха помпони, правеха катерушки и салта. Начело на групата беше не кой да е, а Маргьорит, а сред редиците им с напудрен грим и големи кукленски очи забелязах Кайли и Джилиан.
Може и да не ги харесвах, но, по дяволите, съчетанието им беше впечатляващо. Две момичета се изстреляха във въздуха на почти петдесет метра, задвижвани от въздушна магия, след което паднаха обратно в перфектен синхрон, готови да бъдат уловени от чакащата група долу. Всички се наредиха в редица по терена и Маргьорит премина с колело покрай линията; всеки път, когато минаваше покрай някого, помпоните му избухваха в сини и сребърни пламъци, предизвиквайки огромен рев от тълпата. Наложи се да ръкопляскам и да се радвам заедно с тях, без да мога да се сдържа. Бяха ослепителни, а магията правеше съчетанието им почти невероятно за гледане.
Завършиха с огромна пирамида, на чийто връх Маргьорит балансираше с единия си крак, вдигнат над главата ѝ, а с другата ръка изстрелваше във въздуха разноцветни искри.
Те се отправиха към терена под бурните аплодисменти на феновете на „Зодиак“ и дори учениците от Академията на Звездната светлина ръкопляскаха с ентусиазъм.
След това мажоретките на „Звездна светлина“ се втурнаха на терена в червено-бяло петно. Магията, която използваха, беше по-кротка от тази на отбора на „Зодиак“, но съчетанието им беше също толкова гладко, а момичетата уцелиха всяка точка. В края на мача те хвърлиха във въздуха дъжд от искри, които изписаха „Звездна светлина“, които проблеснаха няколко пъти, преди да се разпръснат от вятъра.
Мажоретките се върнаха на местата си в края на игрището и барабаните отново засвириха, обявявайки началото на мача. Напрежението на стадиона ме накара да седна напред на седалката си, завладявайки всичките ми сетива наведнъж. Ароматът на тревата, развълнуваното шумолене на тълпата, напрежението във въздуха.
От другата страна на терена се появи свирепа на вид жена, която водеше десетте членове на отбора на „Звездна светлина“ нагоре от прохода, който водеше под стадиона. Тя носеше черна тениска с отпечатани в бяло четирите символа на стихиите.
Учениците от академия „Зодиак“ аплодираха, но тези от „Звездна светлина“ полудяха, станаха на крака и удариха с ръце, викайки на своя отбор с чиста енергия.
Стомахът ми се сви, когато Орион се появи в подземния проход и изведе нашия отбор, облечен в същия черен комплект като другия треньор. Веждите му бяха опънати, но изражението му беше изпълнено с очакване, а устата му беше отворена по начин, който ми подсказваше колко много обожава да е на това игрище.
Сърцето ми заби лудо, докато разглеждах бицепсите му, изпъкнали на фона на ръкавите на тениската, и очертаните мускули на краката му.
Не мога да повярвам, че се целунах с учител.
Не мога да повярвам, че не мога да кажа на никого.
Не мога да повярвам, че никога повече няма да мога да го направя.
Най-накрая преместих погледа си към десетте играчи на „Зодиак“ зад него, които се бяха подредили срещу отбора на „Звездна светлина“. Четиримата наследници бяха разположени централно и от двете им страни разпознах приятеля на Дариус, Дамян Евърджил, с тъмна коса и сурови черти, и красивата Ашанти от стадото на Сет с фамилия Ларуе, отпечатана на гърба на ризата ѝ.
Двамата пазители бяха облечени изцяло в сребристо; единият беше светлокосият Джъстин Мастърс от В.С.О., а другият – високо момиче с тънки устни и фамилия Баджървил на гърба. Последните двама членове на отбора бяха Джералдин, която играеше на позицията на Земен бек (каквото и да означаваше това), и някой си Джоунс, който беше на позицията на Воден бек.
– Вече съм объркана – казах аз, като се наведех, за да заговоря София.
– Е – изпищя тя развълнувано.- В един отбор има десет играчи, двамата пазители на ямата пазят ямата от противниковия отбор, за да не вкарват топки. Най-лесният начин да запомните останалите играчи е, че има по двама от всеки елемент, единият играе в защита, за да държи другия отбор далеч от топката, а другият играе в нападение, за да вкара топката в ямата. Например във всеки отбор има по двама играчи от Земята. Нашият земен играч, Джералдин, е защитникът, а Кейлъб е атакуващият земен играч, наречен земен ездач.
– Какво е Дариус?- Попита Тори, като се наведе напред, за да говори със София, докато тя го посочваше в центъра на отбора.
– Той е защитник за огъня, който се нарича Огнен щит. Нападението за огън се нарича Огнеборец.- Тя посочи.- Дамян Евърджил играе, но обикновено това е Милтън Хюбърт.- Тя ни погледна, за да каже, че сигурно е сменен, и аз прехапах устни да не се усмихна.
Една жена съдия изтича на терена, облечена в бяло, с голяма, метална топка под мишница.
Тори се изправи.
– О, това е моята връзка, професор Престос.
Краката ѝ имаха дълбок загар под късите панталони и когато се обърна, за да погледне назад към тълпата, сплитайки пръсти във високата си конска опашка, забелязах колко е красива.
– Ходиш ли изобщо на часовете си за връзка?- Подиграх се.
– Имаме уговорка, която работи основно по електронната поща. Трябва да пробваш с Орион, да видим дали ще те освободи от тях – каза тя ефирно.
Устата ми пресъхна при думите ѝ.
– О, добре…но той никога няма да ми позволи.- А аз не искам да ги спирам.
– Може би трябва да попиташ.
– Не – казах, махайки и с ръка, а тя сви рамене и се обърна обратно към мача.
Може би обаче трябва да се опитам да се измъкна от тях. Колко ли неловко ще бъде, когато следващия път останем сами в една стая заедно? И как ще се спра да мисля за онази разтърсваща целувка?
О, Боже. По-добре да съм готова да се справя с това.
Орион и треньорът на „Звездна светлина“ си стиснаха ръцете и червата ми се свиха лудо, докато и двамата говореха на отборите си, потупваха някои от тях по гърба, след което изтичаха да се присъединят към нас в обособената зона със седалки.
Очите на Орион се спряха върху мен за половин секунда, преди да се стрелнат в обратната посока, оставяйки стомаха ми на парчета. Той седна няколко места по-надолу заедно с Нова и аз се отпуснах малко, поемайки си дълбоко дъх.
Престос се придвижи между двата отбора, застана по средата им и постави топката на земята между тях. Ямата беше на близо двайсет метра отвъд тях и пръстите ми се свиха, докато се чудех кой ще вкара първи. Въпреки че мразех Наследниците, все пак ми се искаше да видя победата на нашия отбор.
Хайде, Зодиак.
Не откъсвах поглед от Макс, забелязвайки как той престъпва от крак на крак, разтривайки задната част на врата си, после корема, бедрото. Сет беше само на няколко крачки от него, косата му беше вързана на кок, а на гърба му над фамилията му беше изписана думата Еърстрийкър в сребристо. Той все вдигаше ръка, за да се почеше по главата, после свиваше пръсти и ги сваляше отстрани, отказвайки да го направи. Кейлъб потъркваше тайно разкрача си, който блестеше под силните прожектори на терена. А Дариус изглеждаше така, сякаш дори малко не беше преодолял гнева си към Милтън Хюбърт, тъй като стискаше челюстта си толкова силно, че сигурно имаше опасност да си счупи зъб.
Изпаднах в хихикане и споделих поглед с Тори, която също се разсмя.
– Капитани на отбори, пристъпете напред!- Нареди Престос, а гласът ѝ се разнесе из целия стадион от микрофона, който сигурно носеше.
В цялата тълпа настъпи напрегната тишина и цялото ми тяло се сви от напрежение, когато Дариус се отдръпна от „Зодиак“, а един висок мъж с разплуто тяло и дълбоки зелени очи пристъпи напред, за да го посрещне.
Престос се върна с тичане до ръба на ямата, като вдигна свирка към устните си. Високо горе се появи огромен таймер, който блестеше с магия, докато се готвеше да отброява от пет минути – това ли беше всичко?
Преди да успея да попитам София за повече информация, свирката на Престос изпищя и Дариус замахна с юмрук право в лицето на капитана на „Звездна светлина“. Когато той се отдръпна встрани, видях името Куентин на гърба на ризата му заедно с длъжността „Земен“.
– О, Боже мой – изпъшках, когато Дариус се хвърли да вземе топката, само за да получи коляно право в брадичката си. Дариус беше готов, отдръпна се назад и хвърли ритник, докато целият стадион ревеше окуражително.
Куентин пое удара в стомаха, препъна се, а Дариус грабна топката, която изглеждаше адски тежка. В мига, в който я взе, двата отбора се втурнаха напред. Джералдин ревеше, сякаш отиваше на бой, и магически разкъсваше земята под краката на отбора на „Звездна светлина“, така че те се препъваха бясно, без да могат да се доберат до Дариус. Той се насочи към Ямата, докато четиримата пазители се групираха около нея.
– Върви!- Изръмжа Орион от дясната ми страна и се изправи на крака, докато все повече хора се изправяха около нас.
Дариус се втурна напред, като поглъщаше земята между него и Ямата. Той щеше да успее. Беше точно пред нея, а останалите от защитата на „Зодиак“ поваляха членовете на отбора на „Звездна светлина“ на земята със свирепи удари, огнени взривове, въздушни пориви…
Една лоза се изви и хвана Дариус за крака и докато падаше, той се обърна, изстрелвайки топката в небето с всичка сила. Изпрати огнен взрив, за да я задвижи напред, и я изпрати като каскада надолу към двата отбора, подобно на метеор, който се сблъскваше с тях.
Сет скочи високо над двата отбора с въздушна тяга, но Въздухоплавателят на Звездната светлина имаше същата идея, като се издигна до него. Двамата се блъснаха един в друг, като се удариха силно в земята и Сет започна да му нанася диви удари, без да се колебае. Той заби коляното си в гърдите му и го задържа на място.
– Аут си, Кубин!- Престос изкрещя и гласът ѝ отекна из целия стадион.
Звездният хукна от терена към пейката, на която седяха редица заместници на членовете на отбора.
Очите ми се върнаха към мача и Земния на Звездна светлина вече държеше топката, тичайки към Ямата в центъра.
Макс се опита да я отблъсне настрани с водна струя, но се спъна, преди да успее да я хвърли достатъчно добре, като се вкопчи във врата си и се затърка като луд.
– Ахххх, гори!
Тори и аз се разпаднахме от смях, когато забелязахме, че кожата му става на жестоки лилави петна.
– Аххххх!
– Ригел! Какво, по дяволите, става?- Изръмжа Орион, точно когато ревящо БУЗЗЗЗЗЗ съобщи, че Звездна е вкарала топката в Ямата.
Над трибуните светна табло, на което се виждаше, че „Звездна светлина“ е отбелязала една точка, но след това до него пробляснаха думи в червено.
Кубин – ти си аут
-1 точка.
Резултатите се върнаха на нула и публиката на „Звездна светлина“ изстена колективно.
Часовникът се върна на пет минути и отборите се разделиха така, че да бъдат разпръснати между четирите елементални ъгъла, а пазителите все още бяха на входа на ямата.
– Какво се случва сега?- Попитах София.
– Сега е вторият рунд. Всеки рунд е с продължителност пет минути. След един час ще бъде полувремето, след което ще играят още един час. Само гледай, ще стане сериозно напрегнато. Тя посочи четирите ъгъла на игрището.- Има само една топка в играта на рунд, тя ще бъде изстреляна на терена на случаен принцип от четирите елементални квадрата. Огнената топка е изгарящо гореща, земната е сериозно тежка, въздушната е лека и ще бъде изстреляна далеч нагоре към покрива, а водната е ледена на допир. Ако никой не вкара топката в ямата преди изтичането на петте минути – бум!- Тя имитира експлозия с ръце и устата ми се отвори.
– Свята майко – въздъхна Тори и аз кимнах в абсолютно съгласие с това.
– Ако топката бъде изпусната в който и да е момент от играта, включително точно преди да се взриви, отборът губи пет точки. Така че всички на това игрище са подготвени за нараняванията, които ще получат, ако тя избухне – обясни София.
– Това е лудост – въздъхнах аз.
– Не.- Диего се наведе напред на стола си с маниакален блясък в очите.- Това е Питбол.

Назад към част 28                                                           Напред към част 30

ТОРИ

Когато се промъкнах обратно в къщата на Огън, а светлината на зората ме преследваше вътре, се отправих право нагоре към последния етаж. Свалих слушалките, за да ги окача на врата, и се ослушах за звуци на събуждащи се хора. Чуваха се няколко стържещи стъпки, странното бръмчене на течащ душ и слабият звук на будилник, който се процеждаше през вратите, които ме заобикаляха, но не изглеждаше някой да е излязъл от стаята си.
Приближих се на пръсти до вратата на Милтън Хюбърт и извадих от джоба си тънкия плик, който съдържаше доста разпознаваем златен пръстен с ред черен оникс през центъра и любовна бележка от тайна обожателка. Бележката го подтикваше да го носи днес за късмет в мача, а като награда обещаваше по-късно да се срещне с много разкрепостената тайнствена жена, която беше написала писмото. Дори бях взела идея от пощата на Дариус и я бях запечатала с целувка от червило.
Истинската гениалност на бележката обаче се криеше в заклинанието, което София беше намерила да направи върху нея; веднъж разгънато, писмото щеше да може да се чете цели две минути, преди да избухне в пламъци и да унищожи всички доказателства за съществуването си. Може и да не притежаваше много власт, но хитрите малки заклинания, които успяваше да овладее, вече ме изумяваха.
Усмихнах се на себе си, докато я пъхнах под вратата му, преди да изтичам обратно до собствената си стая с тихи стъпки.
Когато влязох вътре, бързо свалих екипировката си и скочих под душа. Сърцето ми се разтуптя от адреналин при мисълта за днешния ден. Беше отвъд времето да видим как Макс страда публично, а с малко късмет и Дариус щеше да падне в капана ми.
Докато изляза, подсуша и оформя косата си, нанеса грима си и се облека с топ и скъсани дънки, вече чувах много хора да стават и да се движат.
Нахлузих дебели чорапи, но не си направих труда да обуя обувки, докато излизах от стаята си и слизах в общото помещение. В момента, в който стъпих в широкото, удобно пространство, Дариус се появи пред мен.
– Станала си рано, Рокси – коментира той, а погледът му ме проследи изпитателно.
– Прекалено много се интересуваш от рутината ми, пич – отвърнах лениво, като се опитах да го заобиколя. Не исках да бъда въвлечена в разговор с него, единственото, което исках, беше да гледам от първия ред драмата, която щеше да избухне веднага щом Милтън Хюбърт измъкнеше жалкия си задник от леглото.
– Вече си се преместила към следващото си завоевание? Тази твоя сексуална зависимост трябва да е доста трудна за поддържане – подиграваше се той, явно надявайки се да ме ядоса.
Наведох се по-близо до него, а ароматът на кедър и дим ме завладя за момент.
– Ами истинското предизвикателство е да намеря някой, който да може да се справи с мен – казах аз.
– Ще предам оплакванията ти на Кейлъб – отвърна Дариус, макар че челюстта му се стегна, докато го казваше, което ме накара да повярвам, че задявката ми с Кейлъб го вбесява много повече, отколкото опитът да ме дразни с това.
– О, не – отвърнах сладко.- Не се оплаквам от него.
Дариус сякаш имаше да ми каже още нещо, но аз не чаках да разбера какво, а се насочих към кафемашината в ъгъла на стаята. След ранния ми старт днес щеше да ми трябва много кофеин, за да се заредя с енергия, но бях убедена, че ще си заслужава. Той обаче не се отказа толкова лесно и ме последва през стаята.
Изкушавах се да му кажа да си ходи, но бях в достатъчно добро настроение, за да оставя преследването му настрана.
Поставих една чаша на машината и натиснах бутона за мока, преди да се обърна към Дариус с повдигната вежда.
– Мога ли да ти помогна?- Попитах.
– Просто чакам да си взема кафе.
– Нека предположа, плоско бяло?
– Защо казваш това?- Попита той.
– Защото това е най-скучното кафе, което можеш да получиш. Може би обаче си за еспресо, за да върви с цялото това интензивно нещо, което имаш… но идеята да държиш една от тези мънички чаши в масивните си ръце е някак нелепа, така че не мисля.- Извадих кафето си от машината и добавих към него три големи лъжици захар, докато Дариус натисна бутона за „Плоско бяло“.
– Като гледам имаш предвид, че предпочиташ кафето си с добавена кофа захар, защото просто си толкова дяволски сладка ли? – попита той саркастично, докато ме наблюдаваше.
– Не. Обичам захарта си с добавена капка кафе, защото съм горчива.- Подарих му фалшива усмивка, след което си тръгнах.
Ранният час ми даваше право да избирам място в стаята, така че избрах кресло срещу огромните дивани, на които винаги сядаха Дариус и дружината му, така че да имам място на първия ред за шоуто.
Извадих атласа и си сложих слушалките, докато започнах да скролвам постовете във FaeBook, без да ги разглеждам. Имаше много хора, които цитираха онази нелепа статия и тагваха мен и Дарси в постовете си, но аз се отърсих и вдигнах краката си на стола срещу мен.
Засмях се, когато забелязах обява, че всички върколаци трябва да се явят в лазарета „Уран“ за потапяне във вана срещу бълхи до края на седмицата.
Бавно, но сигурно малкият фенклуб на Дариус излезе от стаите си и се премести при него на дивана. От София нямаше и следа и предположих, че се е възползвала от възможността да си поспи до по късно. От време на време усещах поглед върху себе си и вдигах очи от социалните мрежи, за да открия, че Дариус гледа към мен. Това не ми харесваше. Какво искаше той от мен? Не можеше да е нищо добро.
Маргьорит се появи по пижама, която вероятно можеше да се нарече бельо, и се разположи в полезрението на Дариус заедно с няколко свои приятелки. Той дори не я погледна, докато тя размяташе червената си коса и се смееше твърде гръмко в отговор на всяка шега, която някой от кретените с умствена смърт измисляше.
Изпълнението ѝ ме накара да се усмихна в кафето си, когато Дариус отново погледна към мен и се взираше достатъчно дълго, че тя да скочи на крака от възмущение.
– Наслаждавай се, докато трае, курво – изръмжа ми тя, преди да се отдалечи.
– Пристрастена към секса, а не курва – извиках след нея.- И не е готино да се подиграваш на хората заради медицински недъзи.
Маргьорит се обърна към мен, очите ѝ пламтяха от ярост, докато аз небрежно я пренебрегнах.
– Иди и се облечи, Маргьорит – каза лениво Дариус, преди тя да успее да направи нещо в отговор.- Разваляш предмачовата атмосфера тук с пискливия си глас.
Ако погледът можеше да убива, то Маргьорит вече щеше да ме е набучила на легло от пирони, преди да нахрани с жива плът глутница кръвожадни мравки. Но тъй като не можеше, тя успя само да превърне лицето си в същия цвекловиден нюанс като косата си, преди да избухне в сълзи и да избяга от стаята, а приятелките ѝ да я последват.
Усещах как Дариус отново ме поглежда, но ако чакаше благодарност, то тя щеше да е адски дълга. Спуснах поглед към страницата си във FaeBook и целенасочено го игнорирах, докато продължавах да чакам.
След това, което изглеждаше като часове, една мускулна буца с една вежда връхлетя в стаята с изискан нов пръстен до блестящия му златен часовник.
Повдигнах глава, изправих се на стола си и се опитах да не издам факта, че цялото ми внимание беше насочено към пристигането на Милтън Хюбърт.
На устните ми се появи изпреварваща усмивка и вдигнах ръка, за да мога да сдъвча нокътя на палеца си, за да я скрия.
Милтън прекоси стаята, за да си вземе кафе, а аз чаках… и чаках… и, дявол да го вземе, очакването ме убиваше, но почаках още малко, по дяволите.
Милтън взе кафето си, очите му сканираха стаята, докато държеше чашата в ръката, на която имаше пръстен от съкровището на Дариус. Показваше го, надявайки се, че тайнственото момиче ще го види. Не знаеше, че тайнственото момиче е метър и деведесет висок драконовиден задник с най-краткия фитил, който някога съм срещала, и темперамент, който може да съперничи на ураган. Почти ми стана жал за Милтън Хюбърт. После си спомних за факта, че беше направил мои голи снимки и ги беше разпространил из училището още в първия ми ден в Академията, и съжалението ми отлетя на вятъра.
Милтън се насочи към фенклуба на Дариус, като все още се оглеждаше с надежда, докато спускаше дупето си във фотьойла срещу Дариус седящ на дивана.
Каза „здрасти“, но Дариус остана безмълвен. Трябваше да се държа деликатно, но сега се взирах с пълна сила не можейки да се сдържа.
Дариус се намръщи на Милтън съвсем малко, веждите му се сключиха и очите му се свиха.
– Откъде имаш това?- Попита той и гласът му беше толкова нисък и мрачен, че почти всички в стаята млъкнаха моментално.
– А?- Милтън внимателно остави кафето си, регистрирайки заплахата в гласа на Дариус, без да възприема думите.
Капитанът на къщата продължаваше да се взира в жертвата си, като се наведе бавно напред, опрял лакти на коленете си, докато приковаваше Милтън със смъртоносен поглед.
– Този пръстен – повтори Дариус и трябваше да призная на Милтън, че не се уплаши.
Той прочисти гърлото си и наклони ръка, докато гледаше надолу към обидното бижу.
– Аз… беше оставен в стаята ми…
– От кого?- Изръмжа Дариус. Той не помръдваше. Изобщо не помръдна. Дори не мигаше.
Сърцето ми започна да тупти в неравномерен ритъм в гърдите, тъй като вълнението се смеси с това, което несъмнено беше страх. Започнах да си припомням всяка стъпка, която бях направила, за да положа основите на този капан. Бях взела всичко предвид, нямаше начин да проследят всичко това обратно до мен. Но ако Дариус не вярваше, че Милтън е този, който го е прецакал, тогава щеше да търси алтернативен заподозрян. А реално погледнато, колко хора в тази Академия изобщо можеше да брои за свои врагове? Може би не вярваше, че аз и Дарси сме достатъчно смели, за да направим нещо подобно, но снощи бях погледнала баща му в очите и го обидих. Все по-често му показвах истинското си лице. Той можеше да види, че не ме е победил, когато се опита да ме удави. Така че да му скроя подобен номер вече нямаше да му се струва толкова пресилено.
– Не знам – въздъхна Милтън, постави кафето си на масата и сви пръсти неудобно.- Имаше една бележка, но…
– Покажи ми я.
– Тя… изчезна. Изгоря. Този пръстен означава ли нещо за теб?
– Беше в стаята ми, преди да изгори – изръмжа Дариус.- Което означава, че някой го е откраднал.
Милтън изтръгна пръстена от пръста си, сякаш го беше опарил, и го хвърли на Дариус с едно движение на китката. Дариус не направи опит да го хване и той отскочи от гърдите му, преди да падне на пода.
Останалата част от дружината сякаш усети кръвта във водата и всички започнаха да се изправят на крака, като се отдръпнаха от Милтън и застанаха зад Дариус.
– Слушай, човече, не знаех. Знаеш, че никога не бих… Аз те обичам, аз…
Дариус се изправи на крака с едно бързо движение и Милтън падна на колене на пода пред него, свеждайки глава, докато страхът се раздираше по тялото му.
Нямаше значение, че се взирах в него, всички в общата стая го правеха и можеше да се чуе как пада игла. Измъкнах слушалките от ушите, за да ги окача на врата си, а устните ми се разтвориха от изненада, докато Милтън трепереше пред наследника, на когото беше обещал верността си.
– Откъде имаш този часовник?- Попита бавно Дариус.
Милтън бързо разкопча часовника и хвърли и него в краката на Дариус.
– Някой ми го изпрати, не знам защо…
– Нека предположа, нямаш бележка? Никакво доказателство, че не си го купил, след като си се сдобил с купчина драконово злато?- Попита Дариус.
В стаята ставаше все по-горещо, колкото по-дълго продължаваше този разпит, и ми отне миг да осъзная, че това е топлина, която се излива от Дариус, докато яростта му расте.
– Не съм, кълна се, че не съм…
– Тогава няма да имаш нищо против да проверя стаята ти.- Дариус се обърна и се запъти към стълбите, а тълпата ученици се отдръпна от пътя му, сякаш можеше да ги изяде живи, ако не го направят.
Изправих се на крака, а през устните ми преминаваше плитко дишане, докато се взирах след Дариус заедно с останалите ученици от Дом Огън, макар че никой не се осмели да го последва по стълбите.
Погледът ми се плъзна към Милтън, който все още беше коленичил на пода, а около него беше оставено широко празно пространство, сякаш беше някакъв вид парий и никой не искаше да бъде свързван с него.
От последния етаж се чу силен трясък, последван от рева на дракон. Изтръпнах, както и всички останали. Яростта на Дариус беше осезаема, пулсираше във въздуха и заплашваше да погълне всички в обсега на погледа му.
Той се върна в стаята и всички се изнизаха от пътя му.
Подвижна вълна от нагорещена енергия премина през центъра на общата стая, блъсна се в Милтън Хюбърт и го сурна по колене из пространството, след което го запрати в стената.
Дариус напредна към него с оголени зъби, а очите му се превърнаха в златисти рептилоидни прорези. Силата му изпепели въздуха и не един човек се затича към изхода.
– Какво, по дяволите, е това?!- Изрева той, като изстреля шепа златни монети на пода под краката на Милтън.
Топлината, приковаваща го към стената, отпадна само за да бъде заменена с лед, който пропълзя по тялото на Милтън, сля го със стената и накара очите му да изпъкнат от паника.
– Не знам, кълна се, че никога не съм виждал такива – издъхна той, като поклащаше глава отново и отново.
Дариус изкрещя от ярост, ледът се разпадна и освободи Милтън, който падна размазан в краката му, където получи здрав ритник в корема си.
– Ти си лъжец, крадец и шибан предател!- Изръмжа той.- Не мога да се доверя дори на собствените си хора в собствената си Къща! От този ден нататък ти си нищо.- Дариус се обърна от Милтън, сякаш той дори не заслужаваше гнева му, а погледът му обходи останалите ученици.- Що се отнася до мен, Милтън Хюбърт е отлъчен. Той е незначителен. Той няма значение. Той изобщо не съществува. Ако сте с мен, тогава предлагам всички да го възприемате по същия начин.
Никой не се осмели да говори, но главите около мен кимаха и аз се отдръпнах от начина, по който се държаха тези хора. Бяха толкова склонни да отбягват някого, когото само преди пет минути бяха наричали свой приятел. И всичко това, защото някакъв по-голям, по-лош и по-зъл глупак им е казал да го направят.
Дариус се разхождаше из стаята и отново всички се отдръпваха от пътя му, отчаяни да не станат следващата жертва на яростта му.
Настъпи тишина и Милтън хленчеше, докато лежеше на пода. Всъщност се почувствах малко зле; знаех, че Дариус ще се разсърди, но не бях подготвена за нивото на гнева му. Вината се извиваше във вътрешността ми и аз свих пръстите си неудобно.
На горния етаж се чу огромен трясък и няколко души изкрещяха. Следващият звук беше ехото от рева на Дракон, който възнамеряваше да изгори целия свят.
Погледнах през прозореца и забелязах Дариус, който се носеше в небето, издишайки гигантска огнена топка.
По гърба ми преминаха тръпки от суровата, необуздана сила на звяра пред мен. Ако някога разбереше какво съм направила, бях сигурна, че щеше да ме сполети по-лоша съдба от тази, която току-що бе отредил на Милтън Хюбърт. Но въпреки страха, който предизвикваше, докато го гледах как бяга от мястото, което наричаше свой дом, как вярата му в непоколебимата лоялност на фенклуба му е силно разклатена, не можех да не се къпя в сиянието на удовлетворението, което ми донесе.
Жалко, Дариус Акрукс, наистина трябваше да разбереш с кого си имаш работа, преди да ни обявиш война.

Назад към част 27                                                            Напред към част 29

ДАРСИ

Добро утро, Близнаци.
Звездите проговориха за вашия ден!

Събитието, което събира много хора около вас, скоро ще ви завладее. И с право – след като сте положили толкова много усилия в проект, по който сте работили, най-накрая ще се радвате на ползите.
Ако действате внимателно, нещата ще вървят гладко, но една грешна стъпка може да предизвика гнева на враговете ви.

Въздъхнах сънливо, докато обърнах Атласа, без да възприемам посланието му. Примижах към прозореца, откривайки тъмното небе, което ме гледаше обратно. След партито снощи главата ми се беше замаяла и бях сънувала много сънища за Ланс.
Професор Орион – поправих се рязко в главата си. Трябваше да забравя за тази целувка, но, дявол да го вземе, имах чувството, че е трайно запечатана на устните ми.
Измъкнах се от леглото, като прокарах пръсти през косата си. Бях останала до късно, обсъждайки с Тори последната карта на Аструм. Но единственото, което можехме да заключим, беше, че трябва да внимаваме, приближавайки се към лунното затъмнение, и да се надяваме, че въпросите ни наистина ще получат отговор в деня. Честно казано, картите изглеждаха като начин да ни докарат до лудост. Ако Аструм знаеше нещо, което трябваше да чуем, защо беше организирал тази заплетена игра, за да ни го каже? Защо просто не го изрече ясно?
Когато се опомних, отблъснах негативните си мисли и вълнението започна да надува фанфари в сърцето ми. Имаше причина да съм будна толкова рано. И това беше една от най-добрите причини, за които можех да се сетя, за да си надигна задника в ранни зори.
Изкъпах се и облякох дънки и кремав пуловер, като навлякох отгоре тъмносиньото яке за „Питбол“, което висеше в гардероба ми от първия ден. Беше подплатено със сребърни ивици по ръкавите, а на гърба му беше отпечатана зодиакална академия в същия цвят. Коленичих, отместих настрани палтото, което бях сгънала в дъното на гардероба, и извадих хартиената торбичка, в която бях увила изпражненията от Грифон.
Широка усмивка се разля върху усните ми. Време е да отмъстим на още един наследник.
Пъхнах пакета в чантата, окачих я на рамо и на излизане от вратата грабнах атласа си. Във Въздушната кула всичко беше тихо и адреналина ми нарастваше, докато слизах по стълбите, бързайки през изхода. За щастие не валеше, но над територията висеше гъста мъгла, която затрудняваше видимостта, докато си проправях път към Земната територия на светлината на моя Атлас.
Въпреки че ме плашише малко, избрах маршрута през Плачещата гора и си съкратих пътя до центъра на кампуса. Пробягах покрай Кълбото и се отправих към северозападния ъгъл на кампуса. Не бях се приближавала често до стадиона за питбол, но го бях виждала няколко пъти и бях привлечена от блестящата му външност.
Той се издигаше високо над мен; имаше правоъгълна форма с извити метални стени. На върха му имаше огромен сребърен купол, който покриваше цялото игрище. Затичах се към задния вход и открих, че Джералдин ме чака там с ключ, както се бяхме уговорили.
– Свещени дъждобрани, ваше величество – каза тя, когато забавих ход и спрях пред нея.- Наистина е мъгливо утро.
– Така е – засмях се тихо.- Благодаря ти, че правиш това.
– Не ми благодарете, за мен е абсолютно звездно удоволствие да помагам на теб и Тори. Как мина партито снощи? Баща ми казва, че и двете сте били блестящите раковини на вечерта му.
– Да, беше страхотно да се срещна с него – казах искрено.
– Знам, че в началото може да изглежда малко добродушен. Той не е като мен с моите бунтарски постъпки и мръсна уста. Надявам се, че не е бил прекалено дързък. Знам, че ти и сестра ти предпочитате компанията на по обрани като мен.
– Не, е… той беше много…- Нямах представа как да отговоря на безумната оценка за баща и, ѝ нея.
– О, бегонии!- Джералдин се задъха, поглеждайки през рамо.- Добро утро, изглеждате много величествено в този благословен ден, ваше височество.
Обърнах се, за да открия Тори, която се влачеше с вдигната качулка на новото си палто и намръщена физиономия, сковаваща чертите ѝ. Тя отдръпна качулката си, свали слушалките и се разтрепери.
– Студено е кучешки съм уморена и с махмурлук, но това си заслужава – каза тя през дълго прозяване.
Аз засиях.
– Щом приключим с това, можем да отидем да пием кафе.
– Не, не, не.- Тя поклати глава.- Мачът е чак в един. Така че ще се върна в леглото за още шест часа.
Засмях се, обърнах се към Джералдин, която отключи вратата и се вмъкнахме в тъмния коридор, който водеше под трибуните. Адреналинът премина през мен и се оказа, че подскачам зад Джералдин, докато тя водеше по пътя, включвайки светлините, докато вървеше.
– Носиш ли изпражненията на Грифона?- Попита Тори, тичайки до мен с поредната си прозявка.
– Естествено – казах аз, извадих торбичката от джоба си и я размахах.
Тя смръщи нос, отдръпвайки се от нея.
– Ти можеш да го натрошиш.
– За мен ще бъде голяма чест да направя това – каза Джералдин, преди да успея да възразя.- А и донесох със себе си специален подарък за един от другите наследници.- В очите ѝ се появи тъмен блясък, когато ни погледна назад, и аз изпищях от вълнение.
– Обичам да се ебавам с тези задници – каза Тори с усмивка.
Последвахме Джералдин в огромната съблекалня и тя се насочи право към един ред шкафчета в центъра, където широкото пространство беше разделено от дълга пейка. На една закачалка висяха редица от десет лъскави чанти в същите сини и сребристи цветове като на якето ми „Питбол“, като отстрани на всяка пишеше фамилия.
– Обикновено никога не бих получила достъп до комплектите на другите играчи. Но тези бяха доставени едва вчера. Те са чисто нови за мача срещу Академията на Звездната светлина днес.- Джералдин с видима тръпка прекара пръсти по чантата, отбелязана с Ригел.- Помирисвате ли това?- Издиша тя и аз погледнах към Тори.
– Хм… не?- Каза Тори.
– Мирише на разпадащите се животи на наследниците – каза тя драматично.
– О, супер – изсмях се аз и побързах да се придвижа напред с изпражненията на Грифона.
Джералдин извади от джоба си гумени ръкавици и трябваше да се възхитя колко подготвена беше за това.
– Щастлива съм да го направя сама.
– Всъщност искам да го направя аз – казах ентусиазирано, взех един чифт, а Тори измъкна другия от ръцете ѝ.
– Да, съгласна съм, стига да има ръкавици. Ти ни вкара тук, Джералдин, направи достатъчно.
Очите на Джералдин за миг се напълниха с горди сълзи и тя се поклони ниско, като се отдръпна назад, за да наблюдава как разкопчах чантата и извадих тъмносиния със сребристо комплект на Макс. Той се състоеше от голяма риза с надпис Водна защита над фамилията му, чифт дълги шорти, чорапи и ботуши със стоманени капаци. Първо обърнахме всеки артикул с вътрешната страна навън, след което извадих твърдата буца лайно и я счупих наполовина, като подадох едното парче на Тори.
Започнахме да я разтриваме от вътрешната страна на дрехите му и скоро се смеехме лудо, докато покривахме всеки сантиметър с фин прах от грифонски говна. Този комплект щеше да накара цялото му тяло да стане лилаво и бучкаво от токсичните изпражнения и той щеше да бъде принуден да прекрати мача, за да отиде и да ги измие.
Натъпкахме изпражненията обратно в торбичката и аз ги хвърлих в кошчето, преди внимателно да сгънем комплекта и да го върнем в чантата му.
Когато свършихме, свалихме ръкавиците и си дадохме пет, усмихвайки се лукаво.
– Нямам търпение да видя лицето му – каза Тори, а аз кимнах развълнувано.
Един блясък привлече вниманието ми и аз погледнах през рамото на Тори, забелязвайки Джералдин да втрива брокат в панталона на Кейлъб.
– Джералдин!- Задъхах се.- Това е гениално.
Тя лъчезарно сгъна шортите и закопча ципа на чантата.
– Тези глупаци няма да разберат какво ги е ударило.
– Ураганът Джералдин ги удари – казах аз, а тя изпадна в неистов смях, като хъркаше с прекъсвания.
– Пламтящи балерини, това е най-смешното нещо, което някога съм чувала.- Тя отново хъркаше и аз не можех да не се присъединя към смеха ѝ.
– По-добре да се махаме оттук – каза Тори с усмивка и тръгнахме след нея.
Уверихме се, че не е останала никаква следа от нападението ни, докато бързахме да излезем обратно от стадиона, откривайки, че зората започва да се просмуква в небето.
Насочихме се към „Кълбото“ и изкуших Тори да влезе вътре, преди тя да изчезне обратно в леглото си, докато отвътре се носеше аромат на прясно изпечени сладкиши.
– Добре, пет минути – каза тя сънено, докато вървяхме през празното пространство.
Взех една все още топла канелена кифличка, след което напълних чаша с кафе, докато Джералдин се въртеше около мен, опитвайки се да направи всичко вместо мен.
– Всичко е наред, Джералдин, наистина. Предпочитам да го направя сама – казах и тя се стрелна към Тори, като едва не се опари, докато се опитваше да пъхне чаша под кафемашината, преди сестра ми да успее.
Скоро седнахме на обичайното си място в центъра на стаята и изведнъж атласите ни изпищяха силно. Извадих моя, докато другите направиха същото, и се намръщих, докато четях известието на екрана.

Академията „Зодиак“ е спомената в „Небесни времена“!

Натиснах бутона с нотка на ужас, която ме обзе, откривайки точно това, от което се страхувах. Статия, озаглавена „Завръщането на изгубените наследници“ от Густав Вълпекула, беше на първата страница на сайта, украсена със снимка на Тори и мен на партито, за която не си спомнях да е правена от него. Стояхме отделени от тълпата с напитки в ръце и с общо усещане за неудобство.

Обединени, близнаците Вега влязоха в балната зала на „Акрукс“, сякаш бяха родени съединени и тепърва щяха да се разделят. След като се запознаха с всички в Небесния съвет, Роксания (вляво) и Гвендалина (вдясно) увериха, че имената им всъщност са Тори и Дарси. Макар че много се смяха, изглеждаше, че това всъщност не е шега, а смъртните имена, с които близначките настояват да се наричат сега. Въпреки това за някои е много озадачаващо, че те са приели фамилията Вега, без да се оплакват. Това наистина изглежда като приемане на наследството им и следователно на претенциите им за соларианския трон. Така че трябва ли да се опасяваме от сътресения в Небесния съвет, ако те завършат Зодиакалната академия?
Надяваме се, че отговорът е „не“.
От обширния ми разговор с двете близначки ми станаха ясни няколко тревожни неща. Първо, че Роксания („Тори“) е груба както по тон, така и по маниер. При въпроса ѝ за времето, прекарано в престижната академия, където те любезно са били приети (въпреки очевидната липса на обучение и благоприличие), тя вместо това започна да изброява многобройните си сексуални завоевания в Академията. Докато над мен се носеше остротата на шампанското в дъха ѝ, трябваше да призная, че започвам да се притеснявам за психическото състояние на момичето, докато тя опираше ръка на ръката ми и съблазнително облизваше устни. Ако не бях човек с по-добър вкус, може би щях да стана жертва на откровената ѝ демонстрация. От начина, по който очите ѝ обикаляха стаята, се опасявам, че не един мъж се е хванал на триковете ѝ тази нощ, и се надявам, че скоро ще потърси консултация за сексуалната си зависимост, която явно я мъчи.
С малко по-опънати нерви се обърнах към втората близначка с надеждата да намеря по-подходяща фигура за соларианския трон. По-спокойна, отначало се наслаждавах на учтивата дискусия, която споделях с Гвендалина („Дарси“), но начинът, по който очите ѝ се присвиваха между въпросите, и няколкото секунди, които ѝ бяха необходими, за да измисли кратки и ясни отговори, ме предупредиха, че нещо ѝ пречи психически. Бях търпелив с нея, като извличах отговорите, доколкото можех, но изглежда, че момичето е имало много епизоди на заблуда по време на престоя си в Академията. Говореше за гарвани, които и шепнат през прозореца нощем, и за мистичен планински заек, който живее под леглото и. Скоро беше трудно да повярвам на каквото и да било, излязло от устата на Гвендалина („Дарси“), а когато я попитах за връзката ѝ с Небесните наследници, тя продължи да настъпва обувките ми и да се взира в далечината – несъмнено отнесена към някоя от своите заблуди. Струва си също да се спомене, че през цялото време, докато траеха дивите ѝ истории, сестра ѝ се беше постарала да плъзне ръка по задната част на панталона ми и се наложи да ѝ напомня строго, че съм женен мъж. На това тя се изсмя и продължи с грубите си нападки.
Като си взех кратка почивка от обезпокоителната им компания, разговарях с Небесния наследник Макс Ригел, който имаше да им каже следното: „Молим само близнаците Вега да уважават нашата позиция като наследници на соларианския трон и да оттеглят претенциите си за доброто на кралството.“
Когато поднесох този цитат на близнаците Вега за отговор (доста нервно), Роксания („Тори“) изрече по мой адрес сексуално обиден коментар, препъвайки се под влиянието на многото изпити питиета, а Гвендалина („Дарси“) остана безучастна, мърморейки тихо на един гарван, когото нито виждах, нито чувах.
Като кралство е време да се запитаме кого искаме да видим седнал на нашия трон. Четиримата Небесни наследници, гордите и красиви момчета, родени от нашия свят и природа, или двете странни и малко причудливи близначки, които бяха родени от Дивия крал. Човек, убил хиляди по време на управлението си, за когото се говореше, че самият той е засегнат от много разрушителни психични заболявания и който постави кралството ни на колене преди смъртта си.
Само времето ще покаже коя партия ще претендира за трона. Но аз се надявам близнаците Вега да направят услуга на всички ни и да се оттеглят от надпреварата.

Погледнах нагоре, ужасена, че този задник бе излъгал за нас толкова жестоко.
– Не съм пристрастена към секса – отвърна Тори и затвори атласа си, докато гледаше нагоре.
Джералдин отвори и затвори уста като риба на сухо.
– Огнени топки!- Тя скочи на крака.- Ще говоря с баща ми и ще видя дали мога да поискам оттегляне на тези глупост! Възмутена съм, че моите кралици са били толкова дълбоко оскърбени.- Тя тръгна от Кълбото с ярост в позата си, а аз погледнах към Тори със сърце, потънало в гърдите ми.
– Всички ще си помислят, че сме напълно луди.
– Съжалявам, това на мен ли го каза или на гарвана на рамото ми?- Попита ме Тори.
Избухнах в смях, а тя се усмихна, като погледна надолу към статията и поклати глава.
– Майната им на това, което мислят – изпъшка тя.
Кимнах твърдо.
– Права си. През следващите няколко часа Макс Ригел ще опита какво е да ни прецаква. Така че, ако този тип от Вулпекула иска да ни направи врагове. Тогава по-скоро се е побъркал.

Назад към част 26                                                             Напред към част 28

ТОРИ

Не бях виждала нито Лайънъл, нито Дариус от завръщането си на партито и се надявах, че това ще продължи да бъде така, докато не се измъкнем оттук.
Заобикалях краищата на балната зала, отпивах от чаша шампанско и се опитвах да избегна вниманието. Беше малко по-лесно, докато Дарси не се виждаше никъде; само една близначка Вега можеше да мине като поредното момиче на изискано парти.
– Не изглеждаш така, сякаш се забавляваш – промърмори Кейлъб в ухото ми и аз се стреснах, когато се обърнах и го открих да стои до мен.
Проклет подъл, бърз вампир.
– Оставам с ясното впечатление, че феите просто не знаят как да се забавляват – казах аз, като симулирах прозяване, което се превърна в истинско по средата на пътя.
– Сигурен съм, че мога да оживя нещата за теб – промърмори той.
– Вече имах такова предложение от един от твоите приятели и то завърши с това, че баща му психопат ме обиди. Затова мисля, че ще откажа.- Започнах да си тръгвам, но Кейлъб ме хвана за ръката и ме дръпна към себе си.
– Съжалявам, скъпа, но малката ти отсрочка от нашата уговорка приключи – каза той с усмивка, която разкри нарастващите му зъби.
Отворих уста да протестирам, но той ме завъртя, използвайки вампирската си скорост, за да ни придвижи, докато не ме притисна до стената в един сенчест ъгъл.
Той отметна нежно косата от врата ми и се наведе без повече колебание.
– Чакай – издишах аз, а сърцето ми заби малко по-бързо от близостта му.
Той се поколеба на сантиметър от плътта ми.
– Защо?
– Защото… това е твърде лесно – казах, мислейки бързо.
Калеб се засмя, а дъхът му затанцува по кожата ми.
– Защо да се оплаквам от това?
– Не се ли предполага, че ти си голям, лош хищник? Не предпочиташ ли да се потрудиш за храната си?- В ума ми се въртеше идея, която може би беше малко налудничава, но също така можеше да доведе до това да запазя цялата си кръв и сила в тялото тази вечер.
– Продължавай – предложи той, като се отдръпна назад, за да може да ме погледне надолу, а интерес озари тъмносините му очи.
Поставих длан на гърдите му, за да го задържа.
– Нека превърнем това в игра. Аз ще бягам от теб и ще се крия. Ако не успееш да ме намериш до петнайсет минути, няма да ме ухапеш тази вечер.
На устните му грейна усмивка.
– Но аз мога да те ухапя точно сега – каза той.- Какво друго ще получа от това, ако спечеля играта ти?
– Страхуваш се, че ще загубиш ли?- Подиграх се.
Очите му блеснаха и разбрах, че съм уцелила правилния бутон с този въпрос. Разбира се, той нямаше да може да устои на желанието да докаже, че е способен да ме победи по друг начин.
– Само отлагаш неизбежното – подигра се той.
– Ще видим. Но не можеш да използваш скоростта си на вампир – добавих аз, като го побутнах по гърдите.
– Добре – каза той с усмивка.- Никаква вампирска скорост.
– И ми даваш две минути преднина.
Усмивката на Кейлъб се разшири и аз не можах да се сдържа да не му се усмихна в отговор. Шампанското бръмчеше във вените ми, а магията ми бушуваше от вълнението на тази игра. Вероятно той така или иначе щеше да ме хване, но така поне имах шанс да избягам.
Освен това имах някои собствени трикове в ръкава си, за които той не знаеше. От години се промъквах из сенките и се криех от полицаите; да ме открие нямаше да е лесна задача.
– Какво чакаш тогава?- Попита Кейлъб, като се отдръпна, за да ме освободи от затвора на ръцете си. -Бягай.
Сърцето ми подскочи от вълнение и от устните ми се изтръгна смях, докато се обърнах и спринтирах от стаята, игнорирайки малцината посетители на партито, които ме забелязаха. Високите ми обувки щракнаха шумно върху мраморния под, затова спрях за половин секунда, за да ги събуя и да ги взема в ръка, докато бягах.
Пробягах по няколко дълги коридора и се озовах отново до огромната врата, която водеше към хладния нощен въздух и към терена отвъд. Направих крачка в тази посока и спрях. Там беше мястото, където той очакваше да отида. Погледнах нагоре към широкото стълбище, което се извиваше вдясно от мен. Да се промъквам из частните стаи на къщата на татко Акрукс вероятно беше ужасна идея, но имаше голяма вероятност Кейлъб да си помисли, че съм твърде страхлива, за да го направя.
С прилив на лудост завих надясно и се заизкачвах по стълбите. Ръката ми кацна на златния парапет, докато се изтеглях нагоре все по-бързо. Стиснах дългата си пола в ръка и в горната част на стълбите завих наляво, насочвайки се към коридора, по който бяхме тръгнали по-рано, за да се срещнем с Небесния съвет.
Стигнах до края и погледнах наляво, попадам в задънена улица, завъртях се и завих надясно. Продължих да тичам, криволичейки през произволни коридори, преди да хвана дръжката на една врата и да я дръпна силно.
Очакваше ме огромен офис, в който се носеше аромат на дим и твърд алкохол. Поколебах се и за миг бях сигурна, че чувам стъпки, които идват някъде из коридорите.
Бързо дръпнах вратата след себе си и се вмъкнах в стаята. Друга врата стоеше открехната в далечния ъгъл и аз надникнах вътре, но открих само малък шкаф, натрупан със стари книги с кожена подвързия. Те имаха заглавия като „Побеждаване на прокълнатите“, „Усъвършенствано прогнозиране на картите“ и „Привързване на силна воля“
Отдръпнах се и откъм вратата до мен достигна звук от стъпки.
Дъхът ми секна в гърдите и се запътих назад през широката стая, преди да се скрия под огромното дъбово бюро.
Сърцето ми се разтуптя, докато притисках гърба си към долната страна на бюрото и в стаята влязоха тежки стъпки.
Прехапах устните си, докато адреналинът нахлуваше във вените ми, потънах по-дълбоко в пространството под бюрото и пожелах гръмотевичното ми сърце да се забави.
Стъпките се приближиха и аз останах смъртно неподвижна, когато забелязах чифт крака, облечени в тъмносин костюм. Това не беше Кейлъб, а Лайънъл Акрукс и ако ме откриеше тук, щях да имам много да обяснявам.
Той седна на стола с крилата облегалка зад бюрото и аз се свих настрани, когато той кръстоса глезените си на три сантиметра от скривалището ми. Звукът, който издаде, чупейки кокалчетата на пръстите си, наруши тишината и той раздразнено изпъшка.
– Готово ли е? – попита внезапно и ми трябваше миг, за да осъзная, че говори по телефона.- Не. Не искам оправдания по този въпрос, ако не си способен да изпълниш плана, то има много хора, готови да заемат мястото ти. Вече ми се наложи да се справям с един неуважителен наследник тази вечер и те предупреждавам, че не съм в настроение да търпя нови провали.
В последвалата тишина чух само дрезгавия глас на някой, който му отговаряше, но не успях да разбера нито една от думите, нито дори дали от другата страна беше мъж или жена.
– Вярвам, че ще се погрижите за това приоритетно – изръмжа той.- Свържи се с мен в момента, в който имаш да ми кажеш нещо продуктивно. И не ме карай да чакам дълго, освен ако не искаш да усетиш гнева на драконовия ми огън.
Нещо се блъсна в бюрото над главата ми и аз трепнах, а сърцето ми силно се разтрепери.
Лайънъл изпусна дълга въздишка, примесена с ръмжене, преди отново да се изправи на крака.
Аз не помръднах. Дори не посмях да дишам, докато той обикаляше около бюрото си и се насочваше към вратата.
Той се поколеба на прага, сякаш усещаше, че нещо не е както трябва, и по гръбнака ми пробягаха тръпки на страх.
Лайънъл си тръгна, като дръпна вратата с рязко щракване, и аз най-накрая освободих долната си устна от хватката между зъбите си. Бях прехапала достатъчно силно, за да си пусна кръв, и металическият ѝ вкус изпълни устата ми.
Раздвижих се, като исках да се махна бързо от тук, но вратата отново се отвори, като този път остана отворена, докато някой друг влизаше.
Наведох се напред, за да погледна изпод бюрото, и облекчението ме изпълни, когато разпознах черния смокинг и излъсканите черни обувки на Кейлъб.
– Остава една минута – промърмори той и аз се успокоих.- Почти си се измъкнала.
Сърцето ми се разтуптя в отговор на думите му. Наистина ли знаеше, че ме е намерил? Или просто се надяваше, че е така?
Магията изтръпна по пръстите ми, докато обмислях възможностите си. Ако наистина трябваше да избягам от него само за една минута, тогава вероятно трябваше да бягам. Бях бърза и без вампирската му скорост вероятно щях да мога да го изпреварвам достатъчно дълго, за да спечеля тази игра.
Кейлъб се премести около бюрото в задната част на стаята, а аз се преместих напред на ръце и колене. Вратата се виждаше, но щях да загубя няколко ценни секунди, докато се изправя на крака.
В далечния край на стаята вратата, която водеше към малкото библиотечно пространство, все още стоеше открехната. Призовах въздушната си магия и изпратих порив на вятъра към нея.
Вратата се затвори с рязко щракване и аз скочих на крака, докато Кейлъб се разсейваше. Тръгнах към изхода и се втурнах в коридора.
Кейлъб се смееше, докато ме преследваше, и аз не можех да не се засмея също.
Изстрелях се по дългия коридор, а мраморният под беше студен срещу босите ми крака. Чух го да ме настига и хвърлих поглед през рамо.
– Без да мамиш!- Извиках, когато забелязах удължаващите му се кътници.
Той се засмя, докато тичаше по-бързо, но не използваше вампирската си скорост.
Завих зад ъгъла и сграбчих дръжката на най-близката врата, дръпнах я и отворих, докато се мятах вътре. Озовах се в малка стая с кръгла махагонова маса в центъра. Купчини с карти и хазартни чипове бяха подредени грижливо в центъра ѝ, а до нея бяха сложени четири стола.
Затичах се към далечната страна на масата, като я поставих между мен и вратата, точно когато Кейлъб нахлу.
Той се усмихваше широко, а златистата му коса беше на големи къдрици, които привличаха светлината от външния коридор, докато той се приближаваше към мен в тъмното пространство.
– Имам те, скъпа – обяви той, спирайки се от другата страна на масата.
– Не съвсем – отвърнах аз. Поставих свободната си ръка на облегалката на най-близкия стол, а в другата все още държах токчетата си.- А и времето ти почти свърши.
Кейлъб се усмихна, като направи крачка наляво, а аз го засякох, като държах масата между нас.
Той се засмя мрачно и сърцето ми се разтуптя в отговор.
– Почти нямаше да успея да те намеря – каза той и можех да кажа, че е изненадан от това. Всеки път, когато правеше крачка, за да заобиколи масата, аз я отразявах, за да го държа далеч.
– Следващия път няма да успееш – казах уверено.- Тази къща е глупаво голяма. Направих грешен завой.
Кейлъб отново се премести вляво и аз също. Приближавах се до вратата и не можех да не я погледна. Кейлъб забеляза.
– Няма да бягаш отново – изръмжа той, преди да се нахвърли върху масата.
Изпищях, препъвайки се назад, когато той скочи към мен. Хвърлих обувките си към него и те отскочиха от гърдите му, карайки го да спре изненадано. Той изръмжа от смях и се хвърли към мен по-бързо, отколкото е възможно.
Хвана ме за кръста и аз изпищях, докато той ме избутваше назад към тежката етажерка за книги, която стоеше покрай стената. Ръцете ми кацнаха на раменете му, сякаш исках да го отблъсна от себе си, но не го направих.
– Измамник – издишах, докато сърцето ми се разтуптяваше.
– Само малко – призна той.
Преди да успея да кажа нещо друго, той се наведе напред и ме целуна. Сърцето ми подскочи, кожата ми изтръпна и предателското ми тяло се подчини на искането му. Трябваше да го мразя. Трябваше да го отблъсна от себе си, да го зашлевя и да му кажа да стои далеч от мен.
Определено не трябваше да го придърпвам към себе си, ръцете ми да се свиват в материята на ризата му, устните ми да се разтварят, за да допуснат езика му.
Все още усещах вкуса на кръвта от мястото, където бях прехапала устната си, а той очевидно също – стон на желание, който се изтръгна от него, когато усетих меко дръпване на магията си от раната на устната ми.
Защо винаги съм любителка на лошите момчета? И защо винаги се чувствам толкова добре?
Топлината на целувката му ме възпламени и аз се отказах от всякакви мисли да го отблъсна. Все едно не му давах сърцето си. Само една целувка… или може би две…
Ръцете на Кейлъб се плъзнаха в косата ми и аз извих гръб, притискайки тялото си към неговото.
Хватката му се затегна в косата ми и той дръпна главата ми назад, прекъсвайки целувката ни, докато движеше устата си надолу по шията ми, подигравайки се с идеята да ме ухапе, а кътниците му флиртуваха с плътта ми.
Тялото ми се възпламени от близостта му и аз изстенах, подтиквайки го да продължи. Не исках това да спре, макар че наистина трябваше да го направя.
Кейлъб се отдръпна достатъчно, за да погледне в очите ми, а топлината, която видях в погледа му, накара пръстите ми да се свият.
– Искаш ли да играем още една игра, скъпа?- Попита той с дълбок глас.
– Какво ще получа, ако спечеля?- Въздъхнах.
– Мисля, че тази игра ще има двама победители – обеща той.
Погледът ми обикаляше гладно по лицето му, но после погледнах към отворената врата. Това наистина не беше най-подходящото място да се целуваме… или да правим нещо друго.
– Мога да се погрижа за това – каза той, свали едната си ръка от мен и хвърли магия към вратата. Дълга лиана се изви по килима, след което бутна вратата и се уви около дръжката, за да я заключи. Над главата ни се появи оранжево кълбо, което ни потопи в тъмнина и хвърли сенки върху зашеметяващите му черти. След това той насочи дланта си към тавана и аз усетих как ме залива вълна от магия. – Заглушителен балон, за да не се налага да се сдържаме – обясни той.
Погледнах го в очите, чудейки се дали наистина ще направя това с него. Топлина се изливаше по тялото ми, разпалвайки ме от желание към този звяр пред мен, и реших да действам според нея, преди да съм имала възможност да поставя решението си под съмнение.
Улових устата му с моята и преместих ръцете си, за да започна да разкопчавам копчетата на ризата му.
Усещах как се усмихва, докато ме целуваше по-силно, притискайки ме назад към рафта с книги и прокарвайки коляното си между бедрата ми.
Избутах ризата от широките му рамене и за момент се вгледах в съвършенството на мускулестия му торс, като прокарах ръце по гърдите му.
Той ме притисна още по-силно към рафта и ме целуна отново. Поглъщах вкуса му, а ръцете му се плъзгаха по гърдите ми през тънката материя на роклята и караха зърната ми да се втвърдяват в отговор.
Поставих дланите си върху гърдите му и го избутах назад, като го запратих така, че да бъде притиснат към рафта вместо към мен, напусна го тъмен смях.
– Искаш ли да командваш, скъпа?
– Е, аз съм по-силна от теб – подиграх се аз.
Очите му светнаха от предизвикателството в тона ми, когато направих няколко крачки назад и дръпнах възела зад врата си. Роклята ми падна от тялото като разлято масло и се разпиля в краката ми, оставяйки ме само по черни бикини.
– Боже мой, Тори.- Той ме погледна гладно и аз отново отстъпих назад, като прехапах долната си устна, докато го гледах.
– Сваляй си панталоните – заповядах аз.
Усмивката на Кейлъб се задълбочи и той задържа погледа ми, докато събуваше обувките и разкопчаваше колана си. Прокарах пръсти през косата, докато го гледах, а пулсът ми се покачваше, когато той ми разкриваше все повече от мускулестото си тяло.
Когато се съблече и остана по тъмносини боксерки, той отново се приближи до мен.
Усмихнах се и се отдръпнах, докато той се приближаваше към мен, докато задната част на бедрата ми не се срещна с масата за игри.
Той беше върху мен за един миг, ръцете му хванаха бедрата ми, докато ме вдигаше да седна на масата. Устните му се притиснаха към гърлото ми, а зъбите му задраскаха кожата ми по много възбуждащ начин.
Целувките му се спуснаха по-надолу, минаха през ключицата ми и стигнаха до набъбналите ми гърди. Устните му попаднаха на зърното ми, езикът му се плъзна по него и ме накара да изстена от удоволствие. Ръката му намери другата ми гърда, а другата си длан разтвори по долната част на гърба ми, за да ме задържи на място.
Обгърнах глезените си около него, придърпвайки го по-близо, така че да мога да усетя цялата дължина на възбудата му, която се забиваше в мен през дантелената материя на бикините ми.
Устата му отново намери моята и аз пъхнах пръсти в златистите му къдрици, докато гърдите ми се плъзгаха по твърдите линии на мускулестите му гърди.
Мускулите ми се стягаха, сърцето ми биеше, а тялото ми жадуваше за още от него.
Прокарах върховете на пръстите си надолу по гърдите му, усещайки всеки хребет на корема му, преди да стигна до колана на боксерките му.
Прокарах ръка под меката материя и обгърнах с пръсти твърдата му дължина.
Кейлъб изстена срещу устните ми, когато започнах да движа ръката си нагоре-надолу, а по гръбнака ми преминаха тръпки, когато усетих колко силно му въздейства докосването ми.
Ръцете му стигнаха до страните на бикините ми и ги смъкна, докато тежкото му дишане прекъсна целувката ни. Повдигнах дупето си, за да го оставя да ги свали, а той се отдръпна, изтласквайки ръката ми от себе си, докато хвърляше бельото ми настрани.
Гледах как сваля боксерките си, разкривайки всеки сантиметър от него, и устата ми пресъхна от желание.
Той се стрелна напред с вампирската си скорост, вдигна ме и ме премести назад, като ме сложи под себе си на масата за игри. Покер чиповете и картите се разпръснаха около нас, а от устните ми се отрони изненадан смях.
Той се усмихна, докато ме целуваше отново, достатъчно силно, за да нарани устните ми, но все още недостатъчно, за да укроти желанието ми.
Ръцете ми изследваха извивките на раменете му, а аз извих гръб от масата, така че зърната ми се допряха до плътта му.
Кейлъб се премести между краката ми, целувката ни се прекъсна за един кратък момент, когато той погледна в очите ми и се плъзна в мен.
Изтръгнах стон на удоволствие, когато ме изпълни, и наклоних глава назад, а очите ми се затвориха, докато попивах усещането за сливането на тялото му с моето.
– Майната му – издиша Кейлъб, когато започна да се движи, отначало бавно, но скороста нарастна, докато го подтиквах.
Ноктите ми се впиваха в раменете му и се радвах, че е направил заклинанието за заглушаване, защото вдигах достатъчно шум, за да ме чуят на партито долу.
Кейлъб ме целуна отново, след което се отдръпна, притискайки дланите си към масата от двете страни на главата ми, докато ме гледаше надолу. Протегнах ръка между нас, като за момент изследвах гърдите му с ръце, преди той да ги грабне в хватката си и да ги притисне над главата ми.
Извих се под него, докато той се усмихваше мрачно и увеличаваше темпото си, тласкайки ме към ръба.
Тялото ми се огъна и стегна под него, гърбът ми се изви, докато той ме подтикваше, и аз извиках, когато той изтръгна вълна от удоволствие от плътта ми.
Той забави малко темпото, докато си поемах дъх, освободи китките и целуна врата ми.
Задъхах се под него за момент, преди да се повдигна и да го търкулна под себе си, за да мога да седна върху него.
Калеб изстена от желание, докато ме гледаше, а аз отново промених темпото, като го подкарах към кулминацията му.
Едната му ръка се протегна, за да погали гърдите ми, а другата натисна с палец надолу върху мястото на върха на бедрата ми, точно там, където го исках.
Наклоних глава назад, косата ми се разпиля по гръбнака, докато мускулите ми отново започнаха да се стягат около него.
Усещах как и той губи контрол и прехапах устни, докато се движех малко по-бързо.
Удоволствието премина през тялото ми и извиках точно когато той се разтресе под мен, а името ми се изля от устните му. Паднах напред върху гърдите му и лежах задъхана в силните му ръце няколко дълги секунди, докато той прокарваше пръсти през косата ми.
– Не знаеш колко много исках да го направя – издиша Калеб в ухото ми и аз се усмихнах, като се обърнах, за да притисна кратка целувка към устните му.
– Мисля, че го показа доста ясно – подиграх се аз.
Слязох от него и взех дрехите си от пода, като ги навлякох отново, а Кейлъб ме последва и направи същото.
Той не откъсваше поглед от мен, докато слагаше панталоните си и се придвижваше напред, за да ми върже отново роклята, като върховете на пръстите му се докосваха до шията ми и предизвикваха тръпки по чувствителната ми кожа.
Той закопча колана и намести ризата си, докато аз прокарвах пръсти през косата си в опит да я укротя. Кейлъб махна с ръка във въздуха и усетих как заклинанието за заглушаване се разтваря около нас.
Вкарах краката си обратно в обувките на токчета и ние стояхме, гледайки се един друг, с дрехите си обратно на нас и с тайната лежаща между нас.
– Харесва ми да си играя с теб, Тори – каза Кейлъб, докато се приближаваше към мен.
– Не ми беше съвсем неприятно – признах аз.- Съжалявам, че не съм по-… пегас – добавих с усмивка, без да мога да се сдържа.
– Този шибан слух – изръмжа той, но в тона му всъщност нямаше никакъв гняв след това, което току-що бяхме направили.
– Чувала съм, че ти харесва, когато ти вкарват рога в…
– Замълчи. Току-що ти показах какво точно харесвам.- Засмя се той.
– Ммм… Може би ще ти позволя да ми го покажеш отново някой път.
Очите на Кейлъб заблестяха от забавление и той хвана бузата ми в голямата си ръка, целувайки ме отново. В нея нямаше толкова много топлина, но все пак ме накара да се почувствам малко слаба в коленете. Може би да се сдобря с един от наследниците не беше най-лошият избор, който някога съм правила.
– Кейлъб? – долетя строг глас от вратата до нас и страхът ме прониза, докато се отдръпвах от Кейлъб изненадано.
Дариус стоеше в коридора, а лианата, която беше обезопасила вратата, беше изгоряла на земята от магията му. Беше се намръщил на двама ни и изглеждаше още по-заплашителен от обикновено. Погледът му оглеждаше картите и чиповете за покер по пода, както и не особено доброто състояние на косата ми, и бях безкрайно благодарна, че не се беше появил преди пет минути.
Кейлъб не освободи хватката си върху мен, а се обърна да погледне другия наследник с нотка на раздразнение в погледа си.
– Зает съм – каза той категорично, като ясно поиска Дариус да си тръгне.
– Баща ми и другите съветници искат да говорят с всички наследници, преди да тръгнем. Те ме изпратиха да те потърся – каза Дариус, като пренебрегна раздразнението на приятеля си.- Сестра ти и Ланс вече те чакат отвън – добави той към мен, а тонът му беше пренебрежителен.
Калеб въздъхна и се обърна назад, за да ме погледне, но аз не можех да откъсна очи от Дариус. Той погледна към мен, срещна очите ми и аз почти се стреснах от гнева, който открих там.
– Още не съм свършил – каза Калеб, очите му ме обходиха, но аз все още бях в капана на погледа на Дариус.
– Ами престани да си играеш с храната си и се заеми с нея – поиска Дариус.
Кейлъб изръмжа в отговор на заповедта, но се наведе, за да допре устата си до врата ми. Не си направих труда да се опитам да го отблъсна, но освободих хватката си от ризата му, така че вече не го дърпах към себе си.
– Можем да продължим по-късно, скъпа – промърмори Кейлъб.- Но ми трябват сили, ако трябва да се изправя срещу съветниците.- Зъбите му се плъзнаха в шията ми, а ръката му се впи в косата ми, докато ме държеше на място.
Странно смучещо усещане дърпаше червата ми, докато той се докосваше до кладенеца на силата, който се криеше в мен, черпейки я в себе си.
Погледът на Дариус остана прикован към нас през цялото време и аз не можех да не му отвърна. Очите му приличаха на две горящи ями от ярост и за кратко се зачудих дали Кейлъб не нарушава някакво тяхно правило, като се държи с мен по-малко от ужасно.
Кейлъб отдръпна кътниците си от кожата ми и прокара пръсти по раната, лекувайки я за мен. Погледнах го изненадано, а той се усмихна широко.
– Ще се видим долу, скъпа – промърмори той и се наведе напред, сякаш щеше да ме целуне отново.
Отклоних се встрани с подигравателна усмивка.
– Не и ако те видя първа – предупредих закачливо.
Той се засмя мрачно.
– Тогава с нетърпение очаквам да те хвана отново.
Кейлъб се премести, за да се присъедини към Дариус, и двамата се обърнаха и се отдалечиха по коридора, без да ме погледнат отново.
– Какво, по дяволите, беше това?- Попита го ръмжейки Дариус.
– Отпусни се, Дариус. Просто си играехме на една игра. И трябва да признаеш, че получих дяволски гореща награда за победата си в нея.
Дариус измърмори в отговор и двамата завиха зад ъгъла, оставяйки ме сама.
Обърнах се в другата посока и се отправих обратно към стълбите, за да намеря Дарси и да се махна по дяволите от имението на Акрукс. Задявката с Кейлъб Алтаир не беше в списъка ми с неща, които да направя тази вечер, но не беше и най-лошото нещо, което някога съм правила.
Опитах се да изтрия усмивката от лицето си, докато си спомнях как ръцете му се усещаха върху тялото ми, и си проправих път обратно през обширното имение. Мястото беше наистина огромно и не бях осъзнала колко далеч съм отишла в опита си да избягам от Кейлъб. Направих няколко грешни завоя, преди най-накрая да намеря стълбите и да се спусна към огромната врата, която водеше навън.
Дарси и Орион стояха на чакълената алея и гледаха в противоположни посоки един на друг.
– Здравейте – извиках, докато се придвижвах към тях, обгръщайки се с ръце срещу вечерния хлад.
Дарси погледна Орион, след което забърза към мен с напрегнато изражение. Вдигнах въпросително вежда към нея и бузите ѝ леко се разгорещиха в отговор.
– Къде си била?- Попита тя, оглеждайки косата ми с мистичните си сетива на близнак.
– О, аз…
– С кого?- Поиска да знае тя, а очите ѝ се разшириха.
Погледнах Орион неловко и той извърна очи, преди да се отдалечи от нас надолу по пътя.
– Не е голяма работа – казах аз, докато Дарси очакваше отговора ми с нетърпение.- Сериозно, беше просто малко забавление.
– Ами предполагам, че това забавление си има име – подигра се тя.
Въздъхнах победено, готова да призная поредния си лош избор на мъж на Тори.
– Кейлъб.
Орион се обърна, за да ме погледне с вдигната вежда, и аз проклех проклетите му вампирски уши. Трябваше да се сетя, че той все още ще подслушва. Натрапчив задник.
– Мамка му Тори, той е наследник!- Изпсува Дарси, преди да успее да се спре.
Пуснах виновно очи, а тя бързо се окопити от изненадата.
– Искам да кажа, разбирам го, той е глупаво секси и всичко останало – застрахова се бързо тя.- Просто се притеснявам за теб. Ами ако е замислил нещо?
Избухнах в смях.
– Не се притеснявай за това, Дарси, аз не си падам по него. Това беше просто един взаимноизгоден момент на лудост.
– Добре, добре – каза тя с облекчение. След това очите ѝ блеснаха с пакост, докато понижаваше гласа си. – И как беше?
Орион прочисти гърлото си и аз се намръщих към него.
– Ще ти кажа по-късно, когато около нас има по-малко любопитни вампири, които използват ушите си на прилепи – казах аз.
Дарси се захили в отговор и погледна към Орион, който дори не си направи труда да се престори, че не ни е слушал.
Бяхме прекъснати, когато четиримата наследници се изсипаха от къщата и аз се огледах, за да открия Кейлъб, който ми се усмихваше. Отвърнах на усмивката му за един кратък миг, преди да погледна към сестра си.
– Може ли да си поговорим за малко, Рокси?- Попита Дариус, докато се приближаваше към нас. Другите наследници продължаваха да вървят и се преместиха покрай нас, за да се присъединят към Орион, който започна да върви надолу по пътя.
Дарси погледна несигурно между нас и аз ѝ се усмихнах успокоително, преди да побърза да последва останалите.
– И така?- Попитах, без да съм сигурна дали ми е ядосан, или не. Все пак беше почти полунощ, така че ролята му на мило момче беше на път да свърши.
Той хвана ръката ми и я придърпа около своята, като погледна назад към имението. Започна да върви, увличайки ме след себе си, и аз го оставих, тъй като любопитството ме пронизваше.
– Не трябваше да говориш с баща ми по този начин – каза той бавно и аз се подготвих да премина в отбрана.
– Ами той наистина не ми даде голям избор.
– Как го нарече тогава?- Попита той.
– Не си спомням…
– Мисля, че каза нещо за една прекалено голяма игуана – подкани ме той и аз избухнах в смях.
Дариус се опита да устои на смеха, но всъщност не можеше да скрие усмивката си.
– Имаш късмет, че не те уби за това. Не мисля, че някога съм чувал някой да го обижда през целия си живот – добави той.
– Е, може би не го правят… в лицето му – застраховах се аз и усмивката му се разшири за миг, преди да падне обратно в гримаса.
Дариус ме забави, преди да успеем да се доближим до останалите, които чакаха до огромен фонтан с вода, който се намираше отвъд пътя. Погледнах към него и погледът в очите му ме предърпа настойчиво, докато той стискаше ръката ми по-силно.
– Никога повече не прави подобно нещо – предупреди той.- Този път отвлякох вниманието му, но втори път той няма да приеме подобно отношение от теб.
Исках да направя някакъв хаплив коментар, но той ме гледаше толкова интензивно, че само кимнах. Така или иначе нямах никакво намерение да се срещам отново с Лайънъл Акрукс. Със сигурност нямаше да приемам повече покани от него.
Той ме гледа дълго, сякаш се опитваше да ме разбере, и аз сведех очи, преди да успее. Не исках Дариус Акрукс да е в главата ми.
Вниманието ми се спря на наситено червено петно върху ръкава на девствената му бяла риза и го посочих.
– Кървиш ли?- Попитах.
– Не – отвърна той решително, преди да погледне надолу към оскърбителното петно и да махне с ръка, за да го изчисти с водната си магия.
– Ами това очевидно е кръв, така че…
– Казах не, просто го забрави – изръмжа той.
Отдръпнах се, но той не ме пусна и сърцето ми започна да бие по-бързо.
Той въздъхна тежко и поклати глава, преди да ме пусне.
– Съжалявам, просто… Сега не ми тече кръв. Това не е проблем.
– Добре…- Направих крачка назад, чудейки се защо изобщо говоря с него. Това беше човекът, който ме измъчваше от седмици, и явно след тази вечер щеше да се върне обратно в режим на задник. Но нещо в тази приятна версия на Дариус ме привличаше въпреки резервите ми.
– Хайде, да настигнем останалите и да се върнем в Академията – подкани ме той и отново ми предложи ръката си.
Гневът, който се беше надигнал в него преди малко, изглежда беше изчезнал, така че несигурно приех ръката му и започнахме да вървим по алеята и да се отдалечаваме от семейството му.
– Внимавай – подразних го аз.- Някой може да си помисли, че дори не се мразим, ако скоро не ме освободиш.
Стигнахме до ръба на събиращата се светлина, която осветяваше предната част на къщата му, и той ме привлече в тъмнината отвъд нея.
– Никога не съм казвал, че те мразя – промълви той, гласът му беше дълбок, докато ме дърпаше с лице към себе си.
Вдигнах поглед към поразителното му лице, лунната светлина подчерта силната му челюст и за момент привлече вниманието ми към устата му.
– Е, наистина съжалявам всеки, когото мразиш – промълвих аз, като издърпах ръката си от хватката му. За момент той се съпротивляваше, сякаш искаше да ме задържи, но се предаде, когато дръпнах малко по-силно.
– Нещата, които направих с теб… знаеш, че не е лично, нали?- Попита той.
Погледнах го за няколко дълги секунди, чудейки се дали наистина е повярвал в тези глупости, или просто се опитваше да ми ги пробута. Не бях съвсем сигурна какво виждам там, но определено не вярвах на оправданията му.
– Така ли ги оправдаваш пред себе си? Попитах горчиво, а малкият ни балон на спокойствие се беше спукал, след като вече стояхме в студения въздух на нощта.
Дариус се поколеба, а аз му хвърлих един достатъчно драматичен поглед, за да повали малко дърво. Отвърнах се от него, търсейки Орион и звездния прах, който щеше да ни върне обратно в Академията, но пръстите му се свиха около китката ми, преди да успея да избягам.
– Мразиш ли ме?- Попита той тихо и по някаква странна причина прозвуча така, сякаш идеята за това не му се отразяваше добре.
Принудих се да отговоря със спокоен тон, като задържах погледа му, докато говорех.
– Не – казах и в очите му се разля проблясък на облекчение, който почти ме спря там, но аз не бях чак толкова заслепена от него, че да му дам прошка за всичките му глупости.- За да те мразя, трябва да ме е грижа за теб. А на мен не ми пука за теб – казах студено.
Изтръсках ръката му от себе си за втори път и се запътих към Дарси и Орион. Той не ме последва и аз се зарадвах. Защото имах ужасното усещане, че това можеше да е просто лъжа.

Назад към част 25                                                           Напред към част 27

ОРИОН

Мислите ми бяха объркани, докато тичах нагоре по стълбите, оставяйки Дарси сама и знаейки, че следващия път, когато я видя, нещата ще се нормализират. И под „нормално“ разбирах, че ще задушавам огнената яма от копнеж, която бушуваше в мен всеки път, когато бях около нея, а тя отново щеше да си мисли, че съм задникът учител, който се отнася с нея като с всички останали: Като парцал.
Завъртях се на площадката, съсредоточавайки се върху това, което бях чул, и опитвайки се да прогоня от главата си момичето със синята коса. Тя вече не е синя, идиот. Събуди се и помириши проклетите рози. Това никога не трябваше да се случва.
Забавих ход, напълно мълчалив, докато се приближавах към стаите на Лайънъл. Никой нямаше право да влиза там. Освен ако не ги биеха или чукаха. За щастие на мъжкия пол, вкусовете на Лайънъл бяха твърдо към жени.
Гласовете, които се носеха до превъзходния ми слух, накараха червата ми да се свият. За мен не беше новина, че се чукат помежду си, но все пак това накара кожата ми да настръхне.
Съблазнителното мъркане в гласа на майка ми ме накара да искам да си забия ножове в ушите, само и само да не ми се налага да го чувам, но останах там заради онова, което бях чул да казва Лайънъл, когато стоях с Дарси на стълбите.
– До затъмнението остава само една седмица.
Сърцето ми биеше в несигурен ритъм и знаех какво ще ми струва, ако Лайънъл ме намери тук. Но единственото нещо, което не беше предвидил, когато ме беше обвързал със сина си, беше, че трябва да го предпазя от всичко. Включително и от садистичния му баща-изверг. Така че, ако стоенето тук и слушането на чичо Лайънъл как притиска майка ми можеше да ми помогне да го защитя, тогава трябваше да направя точно това.
– Миналия път избрахме лошо – суровия глас на Лайънъл последва пъшкане от удоволствие, което ме накара да затворя очи, за да се опитам да изтрия този шум от паметта си. Думите му събудиха в гърдите ми бушуващо същество, което искаше да го убие и да го остави окървавен в краката ми. И помни думите ми, ще видя този ден да дойде, Лайънъл.
– Трябваше да използваме Ланс – горчиво каза Стела. Отдавна, много отдавна бях престанал да я наричам майка. Майките се грижеха за децата си, а тя се беше доказала като безполезна в това отношение. Пренебрежителното отношение в гласа ѝ говореше за това колко малко я е грижа за мен в наши дни. Преди да се запиша в „Зодиак“, някога бях нейното изгряващо слънце, а сега бях просто куче, което риташе от време на време. Не че съжалявах, че тя вече не ме харесваше. Ако тя искаше да ме убие, тогава щях да остана жив, за да и се подиграя. Наред с други причини.
– Всъщност нямаш предвид това – изръмжа Лионел. От него има някаква полза и поне изпълнява предназначението си без оплаквания в наши дни. Синът ми се бори с мен на всяка крачка.
И двамата замълчаха и в главата ми се провря предупредителният трясък на таблата.
Стела се захили развълнувано.
– Ти си толкова лош човек. Знаеш как да поставиш една фея на мястото и, нали, Лайънъл?
Архххххх.
Последва още тежко дишане и блъскане в стената и аз се зачудих дали наистина си заслужава да подслушвам сексуалните игри на майка ми за информация, или просто се измъчвам без основателна причина.
Дали наистина планираха това, което подозирах за лунното затъмнение, или просто обсъждаха старите времена? Трябваше да знам. Защото, ако щяха да го направят отново, бяхме в голяма беля.
– Няма да направя същите грешки отново, този път ще изберем правилните феи – изръмжа Лионел. Те изпаднаха в кресчендо от трясъци и стонове, а аз се изнизах от стаята, смятайки, че съм чул достатъчно. Сърцето ми биеше болезнено силно, докато се движех през коридорите на имението на Акрукс обратно към балната зала.
С наближаването на лунното затъмнение се опасявах, че това ще се случи. Но сега, когато това се потвърди, страхът се разпространи като болест и се впи в костите ми.
Това не може да се случи отново.
Спомних си за лицето на Клара, за луничките по носа ѝ, за наклонената ѝ усмивка, за начина, по който раменете ѝ бяха потреперили точно преди да умре…
Жлъчката се надигна в гърлото ми, когато стигнах до вратата на балната зала. Спрях се, опрях ръка на стената и се опитах да се преборя с гнева, раздиращата паника, завладяващата мъка от загубата ѝ. За онази ужасна шибана нощ. Исках да си пробия път назад във времето и да спра всичко това. Щях да вземам по-добри решения. Щях да откъсна главата на Лайънъл, преди той да ми наложи тази обвързаност, която ме принуждаваше да пазя сина му. Щях да спася Клара от страданията ѝ и от сенките, които я бяха погълнали.
Мозъкът ми затрещя от вътрешната страна на черепа, а кътниците ми се изостриха до смъртоносни точки, молейки ме да убия отговорните за това.
Поех си равномерно дъх, след което си проправих път през вратата, издирвайки Дариус в балната зала. Първо намерих Дарси и погледът ми не се откъсна от нея в продължение на няколко секунди. Тя говореше с Грус и неговите надути роялистки приятели и гръбнакът ми настръхна от притеснение.
Ти целуна дъщерята на Дивия крал, глупако.
В слепоочието ми запулсира вена, защото стиснах челюстта си прекалено силно. Бях се поддал на изкушението и макар да се заклех никога повече да не я докосна, все още не можех да върна назад това, което вече бях направил. Инстинктите ми на Везни ми крещяха като на разочарован родител, казвайки ми, че съм постъпил несправедливо, като съм ѝ дал лъч надежда, а после съм го потъпкал също толкова бързо. Везните на вътрешния ми компас се бяха наклонили и единственият начин да ги оправя отново беше да сложа край на това, преди да е започнало. Но нещо се вряза в мен, принуждавайки ме да го призная като острие, което се върти в корема ми. Добре, може би не мога да забравя за нея веднага. Но в крайна сметка, по дяволите, ще я изтласкам навън.
Най-накрая преместих погледа си другаде и открих Дариус в другия край на стаята. Изражението му беше дистанцирано, докато стоеше с останалите наследници, а в очите му блестеше злоба. Сякаш ме усети, погледът му се стрелна към мен и аз дръпнах глава, за да го подканя.
Той не каза нито дума на приятелите си, преди да се отдалечи, за да се присъедини към мен, и ние се придвижихме в напрегнато мълчание далеч от балната зала и по-нататък по коридора. Скоро го заведох в един празен салон и потънах в едно кресло.
Той остана на крака, а устата му беше стисната.
– Какво става?
– Случва се отново – изръмжах аз.- Току-що чух баща ти и майка ми да обсъждат лунното затъмнение. Пропуснах частта за това, че се чукат помежду си. Дариус добре знаеше, че баща му не е лоялен мъж към съпругата си, но не смятах, че си струва да го споменавам. Дариус и без това беше преживял достатъчно тежка нощ.
Челюстта му скърцаше от ярост и той затвори очи за един дълъг момент.
– Кого са избрали?- Попита той накрая и аз поклатих глава.
– Все още звучеше така, сякаш не са избрали.
Дариус започна да се разхожда, а ръцете му се огъваха, докато привличаше огъня в свиващи се топки в дланите си.
– Тази нощ става все по-добра и по-добра – промълви той.- Мислиш ли, че има някакъв шанс този път наистина да успеят?
Помислих върху това.
– Невъзможно е да се каже. След това, което се случи миналия път, бях си помислил, че те никога няма да искат да се опитат отново.- Настъпи напрегната пауза, в която дишането стана малко по-трудно. Майната му, Клара, защо трябваше да се омотаваш в техния свят?
Дариус тръгна да казва нещо, като забеляза изражението ми, но аз се запътих към него, без да искам съчувствието му.
– Ако този път успеят, кой знае какъв ад могат да отприщят.
Дариус въздъхна тежко.
– Ще трябва да се прибирам по-често у дома, да видим дали ще успея да накарам баща си да ми каже нещо или да ми се довери още малко.
Погледнах го с недоверие.
– Наистина ли мислиш, че ще ти се отвори? Досега не е показал никаква склонност да ти довери плановете си, а сега, когато си е втълпил, че преследваш Тори Вега.
– Не я преследвам – изръмжа той.- Аз я спасих от самата нея. Тя го обиди право в лицето му, ако не бях застанал между тях, дявол знае какво щеше да и направи.
Гняв дърпаше вътрешностите ми и не знаех дали му се сърдя, че се е размекнал към Вега, или се сърдя на себе си за точно същото. Изправих се, твърде разярен, за да остана на място.
– Ами може би е трябвао да го оставиш, сега той има само още повече причини да не ти вярва.- Започнах да се разхождам, раменете ми бяха стегнати, докато оставях тези думи да се настанят в стаята. Най-лошото беше, че знаех, че ги нямам в предвид. А това беше сериозен проблем.
– Знам – каза Дариус уморено, а очите му ме следяха, докато крачех.- Не знам какво, по дяволите, ми стана. Това момиче просто знае как да натиска копчетата ми. Колкото по-скоро тя и сестра ѝ си отидат, толкова по-добре.
Гърлото ми се стегна и спрях да вървя, изправен пред шкафа с книги в края на стаята.
– Съгласен съм – казах тихо. Погледнах през рамо и Дариус се премести, обръщайки се настрани, а веждите ми се повдигнаха. По дяволите, нали сме в една и съща лодка тук?- Може би си мислил с пишката си, а не с главата си.
Дариус ритна пода, отвръщайки поглед от мен.
– Не в това е въпросът. Все още трябва да ги махнем.
Кимнах твърдо. Нито едно момиче не ми беше завъртяло главата дотолкова, че да ме направи идиот. Вече бях дал да се разбере, че тази целувка е еднократна с Дарси. Трябваше да не се случва никога, но ето, че сме тук.
Тази вечер беше просто една дълга поредица от грешки, на които звездите определено се смееха. Хороскопът ми беше казал, че днес ще ме управлява Венера. А това беше най-грозната шибана планета в Слънчевата система. Трябваше да съм подготвен да се справя с нея. Бях професор в Зодиакалната академия, по дяволите, а не можех да отблъсна Венера дори когато ме избута пред дъщерята на Дивия Крал.
Меркурий също скоро щеше да премине в ретроградно движение, може би затова решенията ми бяха такива. Но това беше най-лошият възможен момент да загубя концентрация. Залогът беше твърде голям.
Изпуснах ниско ръмжене, а кътниците ми се изостриха, докато гневът ми нарастваше. Трябваше да овладея тази дилема. Сега.
– Ще се отървем от тях. Но се притеснявам къде ще отидат, след като ситуацията с нимфите става все по-нестабилна с всеки изминал ден.
Дариус кимна, а веждите му се смръщиха.
– Ще трябва да се уверим, че ще се върнат в света на смъртните. Нимфите нямат начин да пътуват дотам, така че те ще бъдат в най-голяма безопасност, на каквато можем да се надяваме.
– Не толкова в безопасност, колкото ако останат там, където можем да ги държим под око – промълвих аз и се надявах това да не е коментар, подклаждан от Венера.
Дариус скръсти ръце, като решително стисна челюстта си.
– Колкото по-дълго останат, толкова по-голям контрол ще придобият над магията си и толкова по-голяма заплаха ще представляват за мен и братята ми. Ако не внимаваме, може да се окажем с две наивни диви принцеси на трона и да дадем на нимфите точно такъв вид дисбаланс, от какъвто се нуждаят, за да наклонят везните на тази битка в своя полза.
Подсмръкнах при това.
– Значи смяташ, че могат да те свалят, ако останат така ли?- Подлъгах го.
Очите на Дариус заблестяха в златисто от ярост.
– Не това казах. Но усетих силата на Рокси и почти се изгубих в нея. Тя не се измори за повече от два часа, докато владееше постоянен поток от мощна огнена магия. Имаме четиригодишен опит над тях, но ако се стигне до груба сила, те могат да представляват предизвикателство. Струва ми се, че е глупаво да поемаме риск, ако вместо това можем просто да се отървем от тях сега.
Превих врат, като смътно огледах стаята с надеждата да намеря нещо за пиене. Това беше навик, който си бях създал след смъртта на Клара. Едно питие на ден караше онази позната болка да спре. Понякога се нуждаех от три или четири. Но накрая я заглушавах. Тази нощ ми се стори, че е за шест.
– Не искам да споря с теб – казах аз и тръгнах през стаята, когато забелязах вероятно място за скривалище на Лайънъл. Дръпнах вратичката на шкафа, като разбих ключалката – срам ме е за това – и открих вътре бутилка порто. Това не беше моето предпочитано питие, но когато си в Рим… Измъкнах я с няколко чаши, а Дариус ме погледна с онзи поглед, който казваше, че пиеш прекалено много. Само че той отдавна беше престанал да казва това. И тази вечер той излезе напред и сам взе една чаша.
– Утре можем да се справим с това – казах твърдо, изсипвайки алкохола в гърлото си и пожелах да се отърва от този стрес.- Тази вечер трябва да забравя някои неща.

Назад към част 24                                                                     Напред към част 26

ДАРСИ

Вървях из обширните коридори на къщата, търсейки изход. Имах нужда от свеж въздух. Не можех да открия Тори, а да прекарам още минута в компанията на хора, които ме разпитваха как бих могла да управлявам кралството им и да унищожа всичко, за което Небесният съвет беше работил, беше особен вид ад.
Докато продължавах да търся спасение, имах чувството, че се намирам в хотел „Калифорния“, завивайки наляво и надясно по безкрайни красиви коридори. Можеш да напуснеш по всяко време, но никога не можеш да си тръгнеш.
За бога, къде е изходът???
– Е, ако поне веднъж се научиш да се държиш подобаващо, няма да се налага да продължаваме да минаваме през този цикъл, нали?
Гласът на Лайънъл ме разтърси с нотка на ужас и без съмнение знаех, че не бива да се разхождам из коридорите на къщата му.
Впуснах се в една сенчеста ниша до огромна статуя на дракон – разбира се – и се притиснах по-навътре зад нея. Във вдлъбнатината нямаше и прашинка прах и трябваше да се възхитя на ефективността на почистващия им персонал.
Лайънъл излезе от вратата в другия край на коридора, а аз надникнах през пролуката в кръжащата опашка на дракона със сърце в гърлото.
Той свали ръкавите си, закопча маншетите си и червата ми се свиха, когато забелязах по тях петна от кръв.
– О, по дяволите – изръмжа той, когато забеляза следите.- Сега и аз трябва да отида да се преоблека!- Изръмжа обратно към стаята, след което се втурна по коридора и се отклони към едно стълбище, като на практика плюеше огън.
Сърцето ми се блъскаше в гръдния кош, дишането ми беше тежко, защото останах там за минута, за да се уверя, че Лайънъл наистина си е тръгнал. Когато се уверих, че е така, се извих напред, за да се опитам да избягам. Вратата се отвори отново и аз се свих бързо, а устните ми се разтвориха, когато Орион и Дариус излязоха от стаята.
– Пий – нежно каза Дариус, но Орион поклати глава.
– Добре съм, не съм толкова изцеден тази вечер. Трябва да се върнеш на партито. Ако не го направиш, само ще се озовеш отново тук.
Дариус потупа Орион по рамото:
– Съжалявам…- започна той, но Орион го пресече.
– Недей. Ще заставам до теб всеки път, когато той те докосне с пръст. Не винаги мога да го спра, но ще бъда там.
– Не би трябвало да бъдеш – въздъхна тежко Дариус.
– Това е, което е – каза Орион, след което понижи тона си.- И няма да е завинаги. Скоро сам ще можеш да владееш сенките.
Намръщих се, не бях сигурен какво искаше да каже с това, но това сякаш развесели Дариус, тъй като той кимна.
– Хайде – каза Дариус, но Орион поклати глава.
– Отивам да подишам малко въздух. Знаеш, че не обичам тълпите.
– Аз също не, но за твой късмет никой не те кара да стоиш в средата им.
Орион се намръщи и сложи ръка на рамото на Дариус.
– Един ден цялото това имение ще бъде твое. Надявам се по-скоро рано, отколкото късно?
Дариус прокара ръка по тила си, като се отдръпна от него.
– Ще си спомня за това следващия път, когато баща ми ме пребие.- Той не остави Орион да отговори, тръгна по коридора и погледна предпазливо към стълбището, по което беше минал баща му, докато минаваше покрай тях.
Затаих дъх, докато Орион оставаше да стои там, а стомахът ми се свиваше на възли. Лайънъл е пребил Дариус? Това беше просто ужасно. И защо звучеше така, сякаш Орион често е бил там, когато това се е случило?
Чантичката ми се изплъзна изпод ръката и се чу тихо плясване, като се удари в пода, от което сърцето ми се сви, докато я грабвах обратно. Може би един нормален човек не би го чул, но един вампир? Никакъв шанс.
– Кой е там?- Изръмжа Орион, а тонът му съдържаше смъртоносно предупреждение.- Излез на секундата.
Принудата му доминираше над всеки мускул в тялото ми и аз се измъкнах от скривалището си, сякаш някой беше завързал каишка около врата ми и ме дърпаше. Очите му се разшириха, когато откри кой го е подслушвал, а аз прехапах долната си устна, опитвайки се да измисля някаква причина, поради която през последните пет минути можеше да съм заклещена зад каменен дракон. Не, нямаше буквално никаква причина на света, която да оправдава това.
Очите му бяха изпепеляващо горещи, а челюстта му пулсираше от ярост.
– Здравей, моя сияйна звезда!- Прозвуча женски глас.- Какво, по дяволите, правиш тук долу с една от близнаците Вега?
Погледът ми се стрелна по коридора, за да съзре елегантна жена, която трябваше да е на около петдесет години. Имаше тъмна коса, която се оформяше на по-дълги кичори при брадичката. Кожата ѝ беше влажна, а прилепналата черна рокля, която носеше, беше елегантна, но в същото време секси. Тя вървеше към нас на високи токчета, като използваше рязка скорост, която можеше да означава само едно нещо. Тя също беше вампир.
Сърцето ми се разтуптя, когато тя спря пред мен, с наведена глава и блуждаещи очи. Беше с един сантиметър по-висока от мен дори на токчетата и това ѝ даваше предимството да ме гледа от горе.
– Здравей, красавице, аз съм Стела.
– Дарси – казах аз, като се опитах да не показвам неудобството си, докато тя вдишваше дълбоко пред лицето ми.
– Мммм – измърмори тя.- Цялата тази сила.- Тя оголи кътниците си.- Само малко вкус…
– Хей – почакай!- Вдигнах панически длани, а магията затрептя в ръцете ми, докато се подготвях да се опитам да я отблъсна.
Орион беше до мен след миг, а ръката му се плъзна около кръста ми.
– Тя е моят Източник, Стела – изръмжа той, оголвайки собствените си зъби обратно към нея.
– О, боже, ти си бил зает, откакто те видях за последен път, момченце – закани се тя.
Момченце?
Тя облиза устни, като отново се вгледа във врата ми, и аз направих крачка назад.
– Какво ужасно престъпление би било за една майка да сподели Източника на собствения си син. Колко егоистично от моя страна е да мисля, че мога да поискам такова нещо от собствената си плът и кръв.- Тя играеше с косата си, а от устните ѝ се подаваше нацупена гримаса, докато се опитваше да го манипулира. Но нямах усещането, че и се получава.
– Не започвай – каза той уморено.- Какво изобщо правиш тук долу?
– Мога да попитам същото и теб.- Очите ѝ се насочиха към мен и тя се поколеба малко, докато се приближаваше.
– Ти си пияна – въздъхна Орион.- Върни се на партито.
– Нямаш нищо против да остана още малко, нали, херувимче?- Попита ме тя и аз се измъкнах от ръцете на Орион.
– Всъщност вие двамата останете, аз така или иначе имам къде да бъда.- По-конкретно: навсякъде, но не и тук. Започнах да вървя, но Орион хвана китката ми и ме дръпна обратно към бедрото си.
Погледнах го с тревога, докато той ме държеше здраво на място.
Стела облиза устни и извърна глава, докато се смееше.
– Направи го отново. Но този път я остави да стигне по-далеч. Обичам лова.
– Върни се на партито – каза Орион решително, а гласът му се отрази през тялото му право в моето.
Стела започна да ни обикаля, като въздишаше драматично.
– О, Ланс, ти си толкова разочароващ. Липсва ми детето, което се радваше на компанията ми. Клара…
– Не произнасяй името ѝ – изплю Орион.- Отдавна си загубил това право.
Стела изсумтя, продължавайки да ни обикаля, скубейки роклята ми, опитвайки се да ме хване за ръка, но Орион продължаваше да я отблъсква.
– Липсва ми татко ти. Той беше толкова забавен. Винаги беше готов за преследване, лов, игра. Ти си толкова скучен, откакто стана учител в тази дива академия.- Тя се наведе, за да погали Орион по лицето, и той трябваше да я остави или да ме пусне.
Очите ѝ паднаха върху мен.
– Ябълката обаче никога не пада далеч от дървото, херувимче. Точно както във вените ти тече кръвта на Дивия Крал, така и във вените на моето момченце тече кръвта на хищника. Ако не беше обвързан с толкова много правила и последици, щеше да преследва красивия ти врат из цялата тази къща и да те изцеди докрай, когато те хване.
– Престани – изръмжах аз, а гневът се надигаше в гърдите ми. Презирах начина, по който се държаха с мен. Като мишка в лапите на котките. Исках да се измъкна по дяволите оттук.- Пусни ме – поисках от Орион, но ниският шум в гърдите му ми подсказа, че няма намерение да се подчини.
Стела кимна нетърпеливо.
– Да, пусни я, пусни я да бяга.- Тя скръцна със зъби и аз изведнъж осъзнах, че вероятно е по-добре да съм там, където съм. Хванах се за ризата на Орион с едната си ръка, а с другата насочих дланта си към нея.- Върви си. Махни се. Или ще те накарам.- Алкохолът, който бях изпила, развързваше езика ми и бях горда от себе си, че прегръщам вътрешната си природа на фея.
Тя ме зяпна, отдръпна се и задържа лицето си в шок. Все още се поклащаше, но не можех да усетя никаква миризма на алкохол по нея, въпреки че Орион изглежда смяташе, че е пияна.
– Ще позволиш ли на дъщерята на Дивия крал да ми говори така?- Попита тя.
Орион я погледна.
– Аз не я контролирам, тя може да говори каквото си иска.
– Ех, какво дете съм отгледала. Бих те разменила с Клара веднага.
Орион се вцепени, ръката му започна да трепери там, където беше заключена около мен.
– И аз бих те разменил за татко за един удар на сърцето.
Очите ѝ светнаха като светулки, а след това заблестяха със сълзи. Гъсти, мокри капки се разплискаха по бузите ѝ.
– Как можа да кажеш такова нещо? Как можеш да ме нараниш така, след всичко, което съм направила за теб?- Тонът ѝ се беше променил в мелодраматична молба и трябваше да съжаля Орион, че трябва да се справя с тази глупост.
Орион не каза нищо, а Стела продължи, почти плачейки.
– Ето защо баща ти си отиде, той не можеше да понесе сина, който беше отгледал. Ти беше толкова обещаващ. Но трябваше да преследваш собственото си сърце и в този процес разби неговото. Затова се самоуби.
– Той не се е самоубил. Престани да се държиш като дете – каза Орион студено, а тонът му подсказваше, че това е игра, с която е свикнал. Сякаш той беше родителят в тяхната връзка.
– Можеше и да го направи!- Изкрещя тя и тръгна по коридора в поток от сълзи.
Орион си пое дълго дъх.
– Съжалявам, че трябваше да видиш това. Тя… има някакви проблеми.
– Добре ли е?- Въздъхнах, несигурна как да се чувствам, когато риданията ѝ се върнаха при нас.
– Всичко това е игра. Не вярвай в това. В момента, в който види, че си съпричастна, ще забие нокти и никога няма да се откаже.
Погледнах надолу към ръцете му, които все още бяха заключени плътно около мен. Бях се притиснала в страната му и изгарящата топлина на тялото му се просмукваше в моето.
– Говорейки за това, че не се отпускаш.- Сбърчих вежди и той ме пусна, макар че се задържах половин секунда срещу него, преди да се отдръпна. Погледнах през рамо и посочих. – Това ли е изходът?
Лицето му се изкриви в дяволска усмивка.
– Не си ли забравила нещо, Блу?
– Еми.- Повдигнах рамене.- Не?
– Защо се криеше зад тази статуя?
Скръстих ръце.
– Никога не си ме оставял да се измъкна от нещо. Сега знаеш всичко, обичам да се вмъквам в тъмни ъгли.
От гърлото му се изтръгна смях и аз се усмихнах в отговор.
Една точка за мен.
– Хайде, ще ти покажа пътя навън, а ти можеш да ми разкажеш истинската история, докато вървим.- Той пристъпи към мен, постави ръка на гърба ми, за да ме накара да се раздвижа, и изпрати бели горещи искри, които изхвърчаха от основата на гръбнака ми. Почти спрях да дишам, когато ръката му се плъзна около кръста ми и остана там.
– И така?- Попита той, когато не казах нищо.
– Чух Лайънъл и реших, че не искам да ме открие да се скитам из дома му като вражески шпионин.
– Добро решение – коментира той.- И предполагам, че си разбрала защо всички бяхме в тази стая?- Попита мрачно той.
Спуснах очи към лъскавия дървен под под нас.
– Да – прошепнах аз.
– Значи вече знаеш как Лайънъл се отнася със сина си?
Кимнах, а червата ми се стегнаха неприятно.
– Знам и начина, по който Дариус се отнася към нас – промълвих.
Орион замълча за дълъг миг, като че ли се замисли.
– Дариус просто прави това, което смята за правилно.
– Това не оправдава…
– Знам – каза той твърдо и после въздъхна.- Нека не говорим за Наследниците. От тях ме боли глава през повечето дни от седмицата.
Кимнах и над нас се спусна тишина, която сякаш сгъсти въздуха и затрудни дишането. Усещах само ръката му на кръста си, а единственото, което вдишвах, беше канела и мъжкия му мускус.
За миг ми се стори толкова естествено да вървя така, рамо до рамо с него. Но в мига, в който завихме зад ъгъла и той ме пусна, магията се развали. Той беше моят учител и наистина нямаше нищо повече от това. Половината от момичетата в училище се захласваха по професор Орион в час. Но той беше от онези, които гледаш, но не докосваш. Което го правеше примамлив дори преди да се вземе предвид злодейският му външен вид.
– Така че… майка ти изглежда интересна – казах леко и той ме стрелна с мрачен поглед.
– Това е учтивост. Тя е черногледа жена и те съветвам да стоиш далеч от нея. Всичко, което излиза от устата ѝ, обикновено е лъжа, измислена, за да манипулира.
– Това, което каза за баща ти…
– Както казах, това не е вярно. Баща ми почина при магически инцидент. Би трябвало да знам. Бях там, когато това се случи.
– О – въздъхнах и сърцето ми се разкъса за него. Може и да бях загубила двама родители и никога да не бях познала прегръдката на мама или татко, но никога не бях достатъчно голяма, за да ги оплаквам.- Това е ужасно, много съжалявам.
Орион си пое дълго дъх.
– Това е в миналото. Там съм склонен да го оставя.
Стигнахме до дълга зала, облицована с дълги до пода прозорци, които гледаха към невероятен вътрешен двор. През средата му се простираше блестящ правоъгълен басейн, осветен от сини светлини в основата си. Орион отвори вратата и аз го последвах навън в красивото място. Всяка стена беше окичена със саксийни растения, а по стените се катереше бръшлян, като всичко това беше подчертано от нанизи златни приказни светлини. Няколко шезлонга лежаха в редица вдясно от басейна, а вляво от него имаше бар, снабден с барбекю.
– Това място е нелепо – засмях се наполовина, докато възприемах всичко.
Орион ми отвърна с усмивка и се отправи към бара, като се скри зад него.
– Какво би искала мадам?- Попита той с официален тон, който беше адски добро имитиране на камериера на Акрукс. Аз се захилих, като побързах да заема една табуретка пред бара и поставих чантичката си на него, наслаждавайки се на хладния бриз срещу горящия ми врат.
– Хм… Манхатън?- Подразних го, а той поклати глава.
– Страхувам се, че току-що сме изчерпали глупостите, какво ще кажете за спрейзер от бяло вино с малко чадърче в него?
Засмях се и кимнах нетърпеливо, докато той ми приготвяше питието, след което си наля една мярка бърбън.
Той ми протегна чашата и аз се наведох през бара, за да я взема. Когато я хванах, той не я пусна и аз го погледнах под миглите си, питайки се защо.
– Казах ли ти колко изключително красива изглеждаш тази вечер, Дарси?
Дарси.
Той беше казал името ми. За първи път в живота си. И защо звучеше като нещо повече от име, когато го произнасяше? Сякаш беше изстрелял стрела и тя беше пронизала плътна рана в мен в същия момент.
Ад. Трябваше да преодолея този човек. Защо бях толкова влюбена в него?
Недостъпен, това беше. Винаги искаме това, което не можем да имаме, а професор Орион беше недостъпен. Това е просто. И тези мускули. И брадата. И тъмните очи. И трапчинките. Но това беше всичко.
– За първи път чувам това, професоре – прошепнах аз, без да мога да накарам гласа си да се извиси повече.
– Не го прави – измърмори той и пусна питието.
Погледнах го с любопитство, докато обикаляше бара с бърбъна в ръка. Той зае стола до моя, като ръката му се допря до мен.
– Какво да не правя?- Попитах, като се обърнах с лице към басейна и отпих глътка от коктейла си. Той се разтвори на езика ми и предизвика дълбока топлина в гърдите ми.
– Знаеш какво.
– Много си самонадеян, Орион. Мислиш, че съм много по-наясно с хаотичния ти начин на мислене, отколкото съм в действителност.- Отново отпих от питието си, като го шпионирах с ъгълчето на окото си.
Той отпи от собствената си напитка и познатият полъх на бърбън се понесе над мен, изтръпвайки в сетивата ми. Това се превръщаше в спусък, както в момента, в който влязох в кабинета му и той отвори бутилката, ме караше да искам да я опитам от устните му. А после това ме караше да се чудя дали кътниците му няма да докоснат езика ми, когато се целуваме, а това винаги ме караше мислено да го събличам, после да си представям как изглеждат тези мускули под ризата…
– Имам нещо за теб – каза той и аз се обърнах, мигайки от тъмната си фантазия.
– Така ли?
Той кимна, бръкна във вътрешния си джоб и извади синята ми коса. Сърцето ми се разтуптя и от него се изтръгна задушен звук. Посегнах към него и той я плъзна върху китката ми.
Държеше ръката ми в своята, а очите му бяха присвити и останаха върху лентата с коса.
– Искам да знаеш, че вярвам, че сама щеше да си я върнеш, когато беше готова. Но въпреки това ми достави голямо удоволствие да я възстановя за теб.
Гледах го в пълен шок, не знаех какво да кажа, езикът ми беше вързан на възел.
– Но феите не водят битки за други феи – изригнах, напълно учудена, че действията му през този ден са били да я вземе обратно от Сет. За мен. И нищо друго.
Той допи питието си, постави чашата на бара и се изправи на крака. Не отговори на това, което бях казала, а аз дори едва си спомних какво беше то, когато започна да сваля дрехите си.
– Ей, какво правиш?- Наполовина се засмях, докато той свали сакото и събу обувките, като свали и чорапите си. О, Боже мой.
– Мразя партита, но обичам да плувам.- Той започна да разкопчава копчетата на ризата си и макар че беше с гръб към мен, все още бях пленена, когато я пусна на пода като копринен чаршаф. Очите ми се спуснаха по кожата му до мястото, където мускулите му гравираха обърнато V в долната част на гърба, изчезвайки под колана. Раменете му бяха загорели и страшно широки, което ме накара да пожелая да изследвам всички тези мускули с ръце.
Той свали панталоните си и устата ми стана още по-влажна, когато се приближи до ръба на басейна само по черни боксерки.
В корема ми се появи топлина и аз стиснах бедрата си, докато желанието ме завладяваше. Той се наведе напред и се гмурна във водата като професионалист, изчезвайки под повърхността с абсолютна грация.
Допих питието си, поставих чашата и завъртях малкото чадърче между пръстите си. Когато Орион не се появи на повърхността, в стомаха ми се загнезди неприятно чувство.
Пуснах чадърчето, забързах се към ръба на басейна и го потърсих. Не го виждах никъде и сърцето ми започна да се свива от времето, което сигурно вече беше минало. Една минута, две?
Приклекнах, навеждайки се още повече над ръба.
Чакай малко, той има силата на въздуха, така че може би това означава…
Той проби повърхността точно под мен, хвана ръката ми и ме повлече в басейна. Викът ми беше погълнат от водата, докато той ме дърпаше надолу към най-дълбоката част на басейна.
Гърдите ми вече се бяха раздули и паниката от това, че той ме дръпна под водата толкова бързо, означаваше, че едва съм си поела дъх. Изведнъж той ме бутна отзад и аз се сринах на колене, а въздухът някак си свободно течеше около мен. Загледах се с пълно страхопочитание, когато се озовах в голям правоъгълен въздушен джоб, издълбан с магия до стената на басейна. Изправих се, отмятайки мократа си коса от очите, докато си поемах дъх.
Бях сама в пространството и се взирах във водата, която се вълнуваше над мен, а сините светлини на басейна се отразяваха от повърхността. Бях мокра до кости и бях изгубила токчетата си по пътя надолу, но не ми пукаше, партито така или иначе беше гадно, а този момент беше твърде невероятен, за да бъде съсипан от размазан грим и мокри дрехи.
Загледах се в блестящата вода отдясно, точно когато от нея се появи сянка. Орион премина през водната стена с такава лекота, сякаш вървеше над земята.
– Това е невероятно – засмях се, а гласът ми отекна обратно към мен.
– Значи не се сърдиш, че те завлякох на дъното на басейна?- Подиграваше се той.
– Това го компенсира – казах с наклонена усмивка, като направих жест към красивата магия, която той беше направил.
Надявам се някой ден да мога да правя такива неща.
Сияйната му кожа привлече вниманието ми и аз се борих с нуждата да изследвам всеки сантиметър от плътта му. Тялото му предизвика в мен болка, която не познавах от дълго време. Откакто бившият ми ме беше изоставил, след като му бях дала девствеността си, не бях правила нищо повече от това да се заигравам с момчета. Желанието ми да стигна по-далеч никога не се беше появило отново. Не и до Орион. И никога през целия ми живот не бях искала никого така, както исках него.
Брадата му беше подстригана още по-късо за партито, което разкриваше мощната му челюст и онази божествена трапчинка на бузата му. Беше ме довел тук, сама, като ме беше откъснал от света. А пламтящият интензитет на погледа му ме накара да се надявам, че може би е на път да се откаже от ролята на учител за една вечер и да признае, че също е привлечен от мен.
Той погледна над нас и веждите му силно се смръщиха.
– Има хиляди причини, поради които не можем да бъдем заедно.
Преглътнах слино, а в отговор на думите му по кожата ми запълзяха леки тръпки. Притиснах гърба си към хладните плочки на басейна и тръпки се разпространиха по-дълбоко, предизвиквайки изтръпване на тялото ми.
– Обвързан съм с толкова много правила, че мога да загубя остатъка от вечерта, за да ти ги обяснявам – каза той.
– Тогава ги пропуснете, сър.- Усмивка заигра около устата ми, докато в гърдите ми танцуваше топлина.
Той се приближи и опря ръцете си от двете ми страни на стената.
– Мисля, че времето за господине и професоре е свършило, нали?
От устните ми не излезе никакъв отговор, но тялото ми му го даде, когато се протегнах и направих единственото нещо, за което най-много мечтаех, откакто започна това всепоглъщащо влюбване. Прокарах пръсти по края на челюстта му, опрях палеца си върху трапчинката на бузата му, усещайки малката вдлъбнатинка в кожата му.
Разстоянието, което ни разделяше, изведнъж ми се стори прекалено голямо; въздухът се носеше по откритата ми плът, смразявайки ме до дъното. Нуждаех се от топлината на ръцете му, от горещата преса на стомаха и гърдите му.
– Ланс – издишах аз и зениците му се разшириха, когато срещнах погледа му.
Той погълна пространството между нас и аз изпитах чист грях, когато устата му се притисна към моята. Това беше среща на сухи клони с огъня и резултатът беше всепоглъщащ пламък, който ме изгори отвътре навън.
Избяга ми отчаян звук, който щеше да ме накара да се изчервя, ако ми беше останала и частица самосъзнание. Но това беше всичко, което му беше необходимо, за да се вкопчи в мен с пълна сила, прихващайки краката ми около кръста му толкова бързо, че главата ми се завъртя.
Ръцете ми най-накрая получиха най-съкровеното си желание и се спуснаха по равнините на цялата тази великолепна златиста кожа. Но не ми беше достатъчно само да усетя гъвкавостта на мускулите му, имах нужда от повече и си го взех, като драсках по красивата му обвивка, исках да проникна под плътта и костите и да си пробия път по-надълбоко.
Имах нужда от повече.
Едната му ръка се заплете в косата ми, дръпна я, за да наклони брадичката ми назад и да предизвика още един стон на удоволствие от устните ми. Той го погълна, езикът му потъна в устата ми и накара сърцето ми да намери ритъм, в който никога преди не е биело.
Целуваше ме така, сякаш не му беше позволено да ме целува, но ако не го правеше, щеше да умре. Заплетох се около него със същото желание, кладенецът на магията в тялото ми се разля и заля вените ми. Дълбока и непозната енергия бръмчеше в мен, приливайки към краищата на кожата ми. Орион сякаш също я усети, тъй като косъмчетата по ръцете ми се надигнаха, а статичната енергия пропука навсякъде, където плътта ни се срещаше.
Бях напълно изгубена в най-дълбокото и плътско желание, което някога бях изпитвала.
Ръката му намери процепа на роклята ми и пръстите му се спуснаха по голия ми крак, като ме накараха да изтръпна в отговор. Огънят премина по гръбнака ми, за да се върне обратно, когато той хвана бедрото ми и го стисна.
С толкова малко дрехи, които ни разделяха, усещах всеки сантиметър от възбудата му да се натиска между краката ми и започнах да се чудя колко далеч ще стигне тази целувка. Пръстите ми се плъзнаха в края на косата му, докато се притисках към него, и мислите ми отново се разпръснаха. Той издаде диво ръмжене, изпълнено единствено с нужда, а ръката му се премести между нас, като блуждаеше по-дълбоко под роклята ми, докато не намери горната част на бикините ми. Едва не загубих ума си, когато пръстите му докоснаха чувствителната плът там и се плъзнаха по линията на бельото ми. Гърбът ми се изви, докато се опитвах да приближа ръката му, за да изпълня обещанието за екстаз, което знаех, че може да ми донесе.
Вместо това той освободи ръката си и я постави на бедрото ми с тежък дъх. Отне ми всичко, което имах, но след като пръстите му бяха здраво отдалечени от онази част на тялото ми, която се опитваше да управлява шоуто, можех да мисля малко по-ясно.
Той се отдръпна почти в същия момент, в който го направи, и аз преглътнах трудно, когато усетих навсякъде трайните усещания от тази целувка. Устата ми изтръпна, а бузите ми се протъркаха от брадата му. Мускулите на бедрата ми пулсираха там, където все още бяха плътно заключени около кръста му, а сърцето ми сякаш кървеше от загубата на контакт с устата му.
Останахме бездиханни и мълчаливи, взирайки се един в друг, сякаш реалността, която ни чакаше над нас, нямаше да ни разкъса. Но аз знаех също толкова добре, колкото и той, че това е нещо еднократно. Сега просто трябваше да убедя тялото си в това.
Развързах краката си от него, опрях ръце на раменете му, докато се спусках надолу. Той ме удържа за момент, а после въздухът между нас се промени. Очите му потъмняха и нямаше нужда да говори, за да ми даде да разбера какво мисли. Обетът увисна плътно около нас. Това няма да се случи никога повече.
Той отвори уста, за да говори, но аз заговорих преди него, без да искам да ме кара да замълча. Вече знаех какво ще се случи в момента, в който оставим това вълшебно място зад гърба си, нямаше нужда да ми се казва.
– Хайде да вървим.
– Можем да останем още малко… ако искаш.- Изражението му беше на наранен човек, но знаех, че каквато и болка да се крие в тялото му, никога няма да бъде моя, за да я излекувам.
Поклатих глава, вдигнах брадичката си, за да погледна към повърхността на басейна.
– Не, мисля, че сега трябва да се върнем към реалността.- Колкото по-дълго оставам, толкова по-трудно ще ми е да си тръгна.
– Ядосваш ли ми се, че те доведох тук?- Попита той и аз бях принудена да погледна надолу, попадайки в интензивността на очите му, докато на челото му се образуваше напрегната линия.
– Не.
Той протегна ръка, за да прокара пръсти по линията на челюстта ми, леки като перце.
– Знаеш как трябва да бъде.
Кимнах, като се отдръпнах от докосването му, което ми се стори като да раздалечиш два магнита.
– Знам.
Това, което се случва на дъното на басейна, си остава на дъното на басейна.
– Хайде тогава, Блу.- Той протегна ръка.
Поех си треперещ дъх и поставих ръката си в неговата.
– Мисля, че ще е най-добре, ако не ме наричаш повече така.- Дръпнах кичур мокра коса.- Така или иначе не е синя.
Той ме погледна със сенки в очите си, но все пак кимна. Той влезе в басейна, като ме повлече след себе си, а аз си поех дъх, преди да се промуша през магическата стена. Усетих как тя се привлича зад мен, как водата запълва това лично пространство, което никога повече нямаше да съществува.
Измъкнах ръката си от хватката му, плувах към повърхността и си поех дъх, когато я пробих. Доплувах до ръба на басейна, издърпах се на плочките и затреперих, докато нощният въздух ме обгръщаше.
Орион изплува секунда по-късно, като постави обувките ми до мен, преди да се измъкне и да се изправи на крака. Аз също се изправих, прегърнах ръце около гърдите си и се опитах да насоча затопления въздух към върховете на пръстите си. Беше като да се опитваш да запалиш огън по време на буря, подпалките бяха налице, но пламъкът не се разгаряше.
– Ето – каза сковано Орион, приближи се и отвори дланта си. Горещият въздух ме обгърна и той ме остави в него, докато събираше собствените си дрехи и се изсушаваше за няколко секунди. Обърнах се, когато той започна да се облича, а в корема ми натежа потискащо чувство. Бях излязла от блажен сън в една по-мрачна реалност, а толкова много исках да се върна към съня.
Роклята ми изсъхна и косата ми падна около мен на свободни къдрици. Нахлузих обувките си, които Орион сигурно вече беше изсушил, след което се преместих да взема чантичката си от бара, извадих джобно огледалце и проверих грима си. Изглеждах като по чудо добре. Спиралата ми беше водоустойчива и по дяволите, точно сега доказваше, че си заслужава. Използвах пудрата в чантата си, за да коригирам останалата част, след което я поставих обратно. Погледнах влажната лента с коса на китката си с болка в сърцето, след което я смъкнах от китката и я прибрах в чантата си.
Поех си дъх и се обърнах към Орион, знаейки, че не мога да отлагам повече. Той беше напълно облечен, с гръб към мен и с ръце в джобовете.
– Сестра ми обичаше това място – каза той и ме изненада.
Преместих се до него и се загледах в красивия двор.
– Ами да?
– Идвахме тук като деца. Тогава нещата бяха толкова прости. Не виждахме нищо друго освен доброто в света.
– Какво стана с нея?- Попитах нежно, като го погледнах.
Веждите му бяха смъкнати, а тъмнината в очите му се беше върнала с пълна сила. Той не отговори за дълъг миг.
– Тя попадна сред лоши хора.
– Акруксите?- Отгатнах и Орион ме погледна за първи път, откакто бяхме напуснали басейна.
– Не търсете неприятности, мис Вега.- Тонът му беше официален и аз бях обезпокоена от това колко ме боли, като се има предвид, че вече знаех, че ще бъде така. Не казах нищо и той изпусна слаб дъх.- Искаш ли да я видиш?
– Клара?- Попитах, а той кимна, като ми се усмихна призрачно.- Да, бих искала.
Той се насочи обратно към стъклените врати и аз го последвах вътре, наслаждавайки се на топлия въздух, който обгръщаше мястото. Сякаш зад стените на тази къща постоянно гореше огън, като чили се намирахме дълбоко в недрата на вулкан.
Орион вървеше пред мен, без да се обръща назад, докато криволичехме из огромните зали, като единственият звук между нас беше щракането на токчетата ми и трополенето на стъпките му.
Скоро той спря под стълбището, по което Лионел беше изчезнал по-рано, и ме обзе дълбоко напрежение. По стената, която се издигаше към следващото ниво, бяха разпръснати снимки. Орион се изкачи по стъпалата и откъсна една от тях от куката. Последвах го и той ми подаде снимката в златната ѝ рамка.
Пръстите ми изтръпнаха от очакване, докато гледах официалната снимка. Това беше групов портрет, направен на огромните стъпала на верандата пред тази къща. Четиримата Акрукси стояха в центъра му и от вида му предположих, че Дариус е на около петнайсет години. Вляво от тях бяха останалите съветници и наследници, застанали пред тях. Отвъд тях се бяха скупчили още няколко души, които не разпознавах.
Вдясно от тях беше майката на Орион, Стела, а до нея беше самият Орион, който изглеждаше отегчен; можеше да е само няколко години по-млад от сега. До него имаше момиче с лешникова коса и зашеметяващи черти и беше очевидно коя е тя още преди Орион да се наведе напред и да я посочи. Беше се облегнала на брат си със спокойна усмивка на лицето, която не подсказваше, че нещо в живота ѝ не е наред.
– Това беше нощта, в която тя… изчезна – каза той лаконично, а очите му проблеснаха от някакъв спомен. Погледнах го с ужас, а болката погали сърцето ми при съкрушения поглед в очите му.
– Какво се е случило с нея? Не си ли тръгнахте заедно от партито?
Устата на Орион се стегна в плътна линия и усетих, че няма да ми каже нищо повече. Но това означаваше, че той знае нещо.
– Ланс?- Прошепнах и той се изправи в отговор на това.
– Ако не мога да те наричам Блу, ти няма да ме наричаш така.- Той грабна картината и я постави обратно на стената. Нещо в това се вряза по-дълбоко от всяко друго обещание, което си бяхме дали тази вечер. Но може би това беше начинът, по който той се чувстваше към прякора си за мен.
– Върни се на партито – въздъхна той, а погледът му беше вперен в снимката. Преди да успея да отговоря, главата му трепна и той погледна нагоре по стълбите, а лицето му се преобрази, тъй като явно беше чул нещо.
– Какво става?- попитах, но той поклати глава.
– Върви – изръмжа той, след което се изстреля по стълбите и изчезна зад ъгъла.
Стоях там, малко шокирана от това, че ме напусна толкова внезапно, но бързо се опомних и се изкачих нагоре по стъпалото, като отново взех снимката от стената. Същата изгаряща енергия премина през мен, а ръцете ми сякаш се движеха от само себе си. Обърнах я, като махнах задното стъкло.
Сърцето ми заби от вълнение, когато открих това, което някак си знаех, че ще бъде там. Под нея лежеше една от картите Таро на Аструм с рогат червен звяр, седнал на трон. Дяволът беше отпечатан в основата ѝ и страхът пропълзя в корема ми, когато я обърнах, за да прочета надписа на гърба.

Не подценявай звяра, който те засенчва.
Той е върховната сила, която властва над вашия живот и живота на много други хора.
Пазете се от лъжите му.
Отговорът на въпроса ви ще бъде разкрит по време на лунното затъмнение.
Но когато откривате истината, не позволявайте на сенките да ви завладеят.

Падаща звезда

Гърдите ми се свиха и аз набързо прибрах картата в джоба си, преди да оправя картината и да я поставя обратно на стената.
Обърнах се и се отправих надолу, вървейки обратно към партито със страх, който облизваше гръбнака ми. Трябваше да намеря Тори и да ѝ покажа тази карта. До лунното затъмнение оставаше само седмица и то съвпадаше с „Разплатата“. Така че каквото и да ни очакваше в този ден, трябваше да сме готови за него.

Назад към част 23                                                           Напред към част 25

ТОРИ

Не мисля, че някога съм била на парти, което не е било толкова за забавление, колкото за правила, чест, уважение, поддържане на външния вид… накратко, беше адски скучно. Ако това беше нужно, за да управляваш Солария, то бях двойно по-сигурна, че не искам да имам нищо общо с трона.
Всички съветници бяха притиснати в ъгъла от предполагаемите участници в партито, които по един или друг начин се опитваха да прокарат собствените си планове. Долових откъслечни разговори за неща като данъци, поземлени претенции, права за лов на Цербер и дори за един особено хитро изглеждащ козел, който се оплакваше от желанието си да взема смъртни роби, въпреки че това е забранено. Оставих го настрана, докато се движех из пищно украсената стая.
Не един и двама нетърпеливи мъже и жени се опитаха да се приближат до мен. Някои от тях разказваха за радостта от завръщането на близначките Вега, други искаха да ме огледат. Не позволих на никой от тях да ме въвлече в разговор за повече от няколко мимути. Сега, след като знаехме, че единственият на пръв поглед приятелски настроен човек на това парти всъщност е бил просто репортер, който е на лов за материал, нямаше да рискувам да се хвана в друг капан.
Майката на Кейлъб, Мелинда, ме гледаше от другия край на стаята. Тя беше ангажирана в разговор с красивия си син и от погледите, които той продължаваше да отправя към мен, бях сигурна, че знам каква е темата на разговора.
Струнният квартет свиреше красива класическа музика, а двойките се въртяха по дансинга в перфектно синхронизирани движения. Изглеждаха невероятно, но липсата на приглушено осветление и туптящ бас ме отказаха от идеята да танцувам тази вечер.
Сервитьори обикаляха залата със сребърни подноси, поставени на протегнати ръце, и предлагаха всякакви фантастични хапки, които по никакъв начин не се смятаха за истинско ядене. Бях опитала няколко от тях, но вкусовете бяха толкова богати и силни, че бързо се отказах да ям повече. Стомахът ми беше жалко празен и ми се искаше да бях хапнала нещо преди да тръгнем. Богатите хора може и да имаха правилна идея, когато ставаше дума за някои неща, но не знаеха как да се наслаждават на храната.
Взех четвъртата си чаша с шампанско, когато сервитьорът мина покрай мен, изпих я наведнъж и подсилих газираното парти в корема ми. Единственото нещо, което, изглежда, им се удаваше, беше алкохолът и щеше да е грубо от моя страна да откажа да го пия, когато бяха положили толкова усилия да ми го осигурят.
Усетих, че Дариус се приближава към мен, преди да пристигне, и се обърнах с лице към него, когато сянката му падна върху мен.
– Не съм сигурен, че някога съм виждал някой да изглежда толкова отегчен на парти – промърмори той, като се наведе близо до мен, за да не се разнесат думите му. Ароматът му се завъртя около мен, дим, кедър и опасност, или просто казано, изкушение от моя специфичен вид. Борех се с въздействието му и отклоних поглед от него, за да огледам отново стаята.
– Не съм сигурна, че някога съм била на по-скучно парти – контрирах аз. Макар че това не беше съвсем вярно. Определено беше интересно да видя работата на Небесния съвет и да съпоставя някои лица с имена, но това не изглеждаше като най-добрия начин да науча нещо истинско за елита на феите. Усещаше се като постановка, инсценирана донякъде в наша полза, но по-скоро пригодена за съветниците, отколкото за всички присъстващи.
– Ами вие искахте да видите как живее другата половина. Сега вече знаете, че е страшно скучно.
Усмивка се закачи на устните ми.
– Кой казва страшно?- Подиграх се.- Тук носиш маската си по-строго, отколкото в Академията.
Очите на Дариус потъмняха малко.
– Кой казва, че това е маска?- Попита той.- Роден съм за това. Това е, което съм, което някога ще бъда.
Наведох се малко по-близо до него, като се изправих на пръсти, за да говоря в ухото му.
– Е, това ми се струва страшно скучно – въздъхнах аз.- Не ти ли се е искало някога просто да се разбунтуваш срещу всичко това?
Дариус улови погледа ми и в дълбините на очите му сякаш пламна огън.
– През цялото време – отвърна той, а гласът му бе тихо ръмжене.
Усмихнах му се заговорнически.
– Докажи го – осмелих се да го предизвикам.
Дариус се изправи, оглеждайки стаята, докато погледът му не попадна на татко Акрукс и пакостта в изражението му се разпръсна. Лайънъл наблюдаваше общуването ни с достатъчно усърдие в погледа си, за да накара сърцето ми да трепне от безпокойство. Имаше нещо в главата на семейство Акрукс, което караше всичките ми инстинкти да крещят предупредително.
– Искаш ли да танцуваме?- Попита Дариус, а тонът му се върна към официалната обстановка.
Ръката му прокара пръст по голата кожа в основата на гръбнака ми и пеперудите се разляха в стомаха ми, преди да успея да ги потисна.
– Вече си танцувал с мен, Дариус – казах бавно, напомняйки му за пиянската вечер, която бяхме прекарали, притискайки се един към друг на тъмния дансинг в един бар.- И не изглеждаше така – отбелязах, докато бляскавите двойки се носеха по дансинга в идеален синхрон една с друга.
– Знам движенията – отвърна той.- А ти се учиш бързо.
Примигнах на почти похвалата от негова страна, след което се изсмях.
– Но не искам да танцувам по твоята мелодия – казах, преди да се отвърна от него и отново да се вмъкна в тълпата.
Гърбът ми оплакваше загубата на контакта с пръстите му, докато вървях, и усещах как очите му ме проследяват, но не поглеждах назад. Дариус Акрукс беше марка отрова, която наистина не трябваше да вкусвам.
В далечната част на стаята забелязах маса, отрупана с още напитки, и се насочих към нея.
Взех още една вкусна чаша шампанско и отпих голяма глътка.
– Не мисля, че някога съм виждал момиче, което да скапва Дариус по този начин – чу се забавен глас зад гърба ми и аз се обърнах, за да открия едно момче, което ме гледаше от мястото на една маса в ъгъла.
Имаше тъмна коса, която се къдреше небрежно и изглеждаше така, сякаш се е освободила от опитите му да я укроти. Зелените му очи искряха от сдържан смях и не можех да не се вгледам в силните му черти; изглеждаше ми почти познат, но бях сигурна, че никога не съм го срещала преди.
– Е, дори драконите не могат просто да печелят всичко през цялото време – казах аз, приближавайки се до него.
Очевидно това беше правилното нещо, защото той се усмихна широко в отговор.
– Какво е толкова страхотно в Драконите все пак , нали? – попита той, макар че докато го казваше, позата му беше странно стегната.
– Кой би искал да бъде голям стар гущер, който има проблеми с управлението на гнева?- пошегувах се. -Мисля, че бих предпочела да бъда заек-формуляр – поне зайците са сладки.
– Нямаш много заешка аура около себе си – отвърна той с усмивка, която озари лицето му.
– Не съм сигурна дали това е комплимент, или не.
– Комплимент е. Макар че един заек може да е точно такъв владетел, от какъвто се нуждаем; да се отървем от всички тези хищници.
– Може би затова не мога да се нагърбя с тази фантастична храна. Тя просто не е предназначена за човек от моя орден… макар че наистина ми се иска по-скоро сандвич, отколкото морков – казах припряно.
Той избухна в смях.
– Да, изядох една пица, преди да дойда да се присъединя към празненството. Така или иначе трябваше да остана само за около час… да се покажа, да седна отзад, да избягвам емоционалните дразнители…
Сякаш не искаше да доразвива това странно твърдение, така че не го притисках, но се зачудих защо е дошъл, ако само това е щял да направи.
– Е, аз всъщност изобщо не исках да идвам, така че може би просто мога да се скрия тук с теб?- Допих остатъка от питието си и поставих чашата си на масата, като се приближих до него. Освен Хамиш, той беше първият човек, когото срещнах на това парти и който изглеждаше поне наполовина искрен.
– Разбира се. Ако нямаш нищо против да пропуснеш цялото забавление – каза той.- Съжалявам, но с Роксания ли говоря, или с Гвендалина? Малко е трудно да ви различа.
Извъртях очи на тези глупави имена.
– Мисля, че първоначално съм се казвала Роксаня, но името ми е Тори.
– Не сте си върнали кралското име?- Попита той изненадано.
– Не съм взела обратно моето кралско нещо. Макар че няма да откажа на парите, когато дойде време да ги наследя. Ти също не си ми казал името си – подканих го аз.
– Ти не го ли знаеш?- Попита той изненадано.
– О, съжалявам, пич, ти известен ли си? Тогава сигурно е неприятно да срещнеш някой, който не е твой фен – подиграх се аз.
Той изхърка от смях.
– Аз съм Ксавие – каза той.- По-малкият брат на Дракона.
– О – казах аз. Е, това беше бърз край на това, което изглеждаше като приятен разговор.- Всъщност… Вероятно трябва да отида… да се смеся или нещо подобно.- Започнах да се отдръпвам, търсейки Дарси в тълпата. Забелязах я в далечния край на стаята, ангажирана в разговор с Хамиш и няколко негови приятели. Усмивката на лицето ѝ беше достатъчно искрена, така че поне бях сигурен, че няма нужда да я спасявам.
– Ти наистина не го харесваш, нали?- Попита изненадващо Ксавие.
– Кого?- Попитах невинно.
– Дариус – каза той, а погледът му се премести върху рамото ми.
– Това е частта, в която го обиждам, а той е точно зад мен, нали?
Очите на Ксавие заискриха от забавление и той кимна.
Е, далеч съм от мисълта да го разочаровам.
– В такъв случай ми се струва, че той е отмъстителен, претенциозен чикиджия, който наистина трябва да извади тоягата от задника си и да се отпуска по-често – казах аз.
– Мислех, че тази вечер се държахме мило?- Промърмори зад гърба ми Дариус и аз потиснах тръпките си от това колко близо беше той.
– Ти каза, че ще бъдеш мил. Не съм давала такива обещания – изтъкнах, обръщайки се, за да го погледна, когато той се премести до мен. Макар че сега, като се замислих, може би го бях направила… коктейлът от шампанско и текила, който се разливаше в храносмилателната ми система, беше нанесъл поражения на паметта, както и на маниерите ми.
Сега, когато двамата с Ксавие бяха толкова близо един до друг, беше очевидно, че са братя, макар че Ксавие не изглеждаше толкова мъжествен като Дариус. Но имаха една и съща челюст, една и съща визия, макар че телосложението на Ксавие беше много по-малко набито.
– Е, ти караш Ксавие да се усмихва, така че този път ще ти простя – каза Дариус
– Горката Тори умира от глад – каза Ксавие, макар че усмивката му малко спадна в отговор на думите на брат му.- Може би ще успееш да ѝ намериш нещо вкусно за ядене, докато аз си тръгна от това парти.
Проследих погледа му и забелязах, че Лайънъл гледа към нас. Той не изглеждаше доволен от нещо и Ксавие се изправи бързо на крака.
– Беше ми приятно да се запознаем – казах аз.
– И на мен, Тори. Ще се видим по-късно, Дариус.- Ксавие прибра стола си на мястото му и бързо напусна стаята.
Погледнах Дариус, когато останахме сами. Очевидно опитите ми да избегна този конкретен наследник бяха обречени на неуспех тази вечер.
Дариус погледна през рамото ми и лицето му се намръщи. Проследих погледа му и забелязах годеницата му Милдред да се провира през тълпата към нас с намръщено лице, което сливаше веждите ѝ в една гъста линия.
– Ела тогава – каза Дариус набързо и ме поведе към вратата, през която Ксавие беше излязал от стаята.
– Къде?- Попитах объркано. Партито беше в разгара си и бях почти сигурна, че не трябваше да го напускаме. Не че някога съм се интересувала много от правилата, но ми се стори странно, че той си беше направил толкова много труда да ме доведе тук, само за да ме измъкне отново. Освен това сигурно беше добра идея да се махна от него, преди да пристигне озъбената му булка и да се опита да ме счупи наполовина с яките си ръце.
– Ксавие каза, че искаш истинска храна – каза Дариус решително и тръгна навън, без да си прави труда да се увери, че го следвам.
Колебаех се. Всъщност не исках да ходя никъде с него, но не можех да отрека и привличането, което изпитвах към него.
Шампанското вероятно не помага за това.
Стомахът ми къркореше нетърпеливо и аз въздъхнах, като се поддадох на исканията му. На излизане грабнах още една чаша шампанско и бързо я изпих на един дъх, преди да побързам след него. Ако алкохолът щеше да вземе това решение вместо мен, то най-малкото, което можех да направя, беше да се уверя, че съм употребила много от него. Погледнах назад към Дарси, докато си тръгвах, но тя се смееше на нещо, което Хамиш беше казал, и не ме забеляза. От друга страна, Милдред изглеждаше така, сякаш се готви за убийство, и аз побързах да изляза от стаята, докато тя започна да си пробива път по дансинга, а аз бях втренчена в нея.
Дариус ме поведе по коридори с позлатени декорации на всяка крачка. Драконите наистина обичаха златото си и беше очевидно, че разполагат с много от него.
– Благодаря ти, че развесели Ксавие – каза Дариус, когато отвори вратата към тесен коридор и ме въведе вътре.
За щастие нямаше и следа от настигането на Милдред и трябваше да се надявам, че сме я изгубили. Няколко души от обслужващия персонал се промъкнаха покрай нас, носейки подноси, докато вървяхме, и наведоха глави, щом забелязаха прословутия наследник на Акрукс.
– Защо има нужда да го развеселяваме?- попитах любопитно.
– Няма причина.
Завъртях очи към гърба му.
В края на дългия коридор той отвори друга врата и ние влязохме в огромна кухня, пълна с оживен персонал, който доливаше чаши с шампанско и приготвяше още от причудливите хапки храна.
Дариус заобиколи лудницата и аз го последвах, като внимавах да не преча на никого.
Той се приближи до една жена, която работеше върху поднос с кремообразни пухчета, и се наведе, за да я попита нещо. Тя моментално спря да прави това, което правеше, и се отдалечи с поклон.
Дариус ми направи знак да го последвам и аз стиснах зъби, чудейки се защо изобщо съм слязла тук с него. От питиетата ми се виеше свят, а очевидно това се отразяваше и на разсъдъка ми.
Той ме поведе през една врата към затъмнена стая с няколко меки стола до далечния прозорец и малка масичка в центъра на помещението.
Дариус се насочи към столовете, но аз го пренебрегнах и вместо това се настаних на масата.
– Правиш ли някога това, което ти се казва?- Попита ме той, забелязвайки факта, че бях спряла да го следвам.
– Не. Спираш ли някога да казваш на хората какво да правят?- Попитах.
– Мисля, че може би просто ще ми липсва умната ти уста, когато се провалиш в „Разплата“ – промълви той.
Не удостоих това с отговор.
Той свали черното си сако и аз погледнах оценяващо прилепналата му бяла риза, преди да откъсна поглед. Нямаше нужда да попадам под чара на глупаво секси външния вид на Дариус Акрукс. Дариус захвърли сакото си на най-близкия стол и се премести да застане до мен. Усещах погледа му върху себе си, но аз отделих вниманието си на стаята, изучавайки портрети на старци в задушни дрехи и дракони, които се носят по небето. Изборът им на декор беше скучно повтарящ се.
Вратата се отвори и кухненската прислужница влезе, носейки две чинии със сандвичи за нас.
Усмихнах ѝ се, докато приемах своята.
– Благодаря – казах, а тя ме погледна така, сякаш току-що съм я зашлевила, преди да излезе от стаята.
– За какво беше това?- Попитах, преди да отхапя от сандвича си.
По дяволите, това е вкусно.
-Работата на обслужващия персонал обикновено се поема от феи с незначително количество магия – каза Дариус, докато аз ядях като обладана.- Да им благодариш за работата е нещо като слънцето да благодари на маргаритка, че е разцъфнала. Самото заемане на длъжност в нашия дом е отвъд това, което те очакват в живота.
Направих пауза, а храната ми изведнъж придоби вкус на сажди в устата ми. Разбира се, че така гледаха на хората с по-малко от тях. Те бяха елитът, върхът на йерархията, защо да си губят времето да благодарят на тези под тях?
Ако се бяхме срещнали в света на смъртните, той изобщо нямаше да ме погледне… и аз щях да го ограбя на сляпо, докато той се преструваше, че не забелязва съществуването ми.
Изядох последните няколко хапки от храната си мълчаливо и сложих чинията до себе си, щом приключих.
– Бих искала да се върна на партито сега – казах студено.
Дариус ме погледна над собствения си сандвич, който почти не беше докоснал.
– Защото не благодаря на слугите, че си вършат работата?- Попита той с едва прикрита насмешка.
– Защото си скучно предсказуем, точно като всички останали тук. Всички вие сте по-загрижени за това какво мислят и виждат всички останали, отколкото да се наслаждавате на живота. Какво значение има дали някой е най-могъщата фея в стаята или най-малката? По-скоро бих прекарала времето на живота си с безсилно нищожество, отколкото да стоя в поза с човек, който дори не знае как да се забавлява.- Повдигнах рамене и се изправих на крака, като възнамерявах сама да се върна в балната зала, но Дариус се придвижи с една крачка напред и ме притисна към масата, докато поставяше сандвича си.
– Искам да ти покажа нещо – каза той, като гласът му се сниши малко повече от обикновено и предизвика тръпка по гърба ми.
– Какво?- Попитах.
– Казах да покажа, а не да кажа. Трябва да дойдеш с мен за да видиш.
Любопитството ме притискаше, а шампанското ме подтикваше към безразсъдство. Той все пак беше обещал да бъде мил, така че защо не? И въпреки че бях казала, че искам да се върна на заспалото парти, всъщност не исках. Ако имах избор, просто щях да се върна в Академията.
– По-добре да не се каниш да изкараш отново боклуците си – предупредих аз.- Защото съм видяла твърде много от теб, за да ми хареса.
– О, мисля, че ти е хареса много – контрира той и горещината, която заля бузите ми от тона му, ме спря да повдигна по-нататъшен спор по темата.
Той се приближи малко до мен и аз се преборих с импулса да се наведа.
– Хайде тогава, не ме дръж в напрежение – поисках, макар че едно гласче в задната част на главата ми се чудеше дали нямам предвид нещо друго под това твърдение.
Устата на Дариус се закачи на една страна и той наклони глава към още една врата от другата страна на стаята.
Последвах го, докато той водеше през имението към голям вътрешен двор, преди да отвори вратата към тъмно стълбище, което водеше надолу към нещо, което сигурно беше подземна камера.
Погледнах го предпазливо, но в този момент бях почти сигурна, че вече щеше да ме е нападнал, ако искаше да го направи. Дариус Акрукс можеше да бъде много неща, но изглежда държеше на думата си; беше обещал да бъде мил с мен тази вечер и точно това изпълняваше. Щеше да се наложи обаче да следя времето, в полунощ заклинанието му на Пепеляшка можеше да се развали и той отново да се превърне в тиква с формата на задник.
Светлините се включиха автоматично, когато слязохме, а в подножието на стълбите той отвори друга врата и ме изведе в подземен паркинг.
Погледнах редицата лъскави спортни коли от всички възможни марки и модели, но той не се спря до тях, а ме поведе към далечния край на паркинга.
Усмивка се появи на устните ми, когато забелязах редицата супермотори. Всички те бяха от най-висок клас, свръхизящни, свръхкрасиви машини за скорост. Пръстите ми изтръпнаха от желанието да ги докосна, тъй като изкусителната съблазън на адреналина ме привличаше.
– Каза, че можеш да караш – каза Дариус, като ми се усмихна искрено.- Затова си помислих, че може би ще искаш да видиш колекцията ми.
По дяволите, начинът, по който каза „моята колекция“, ме накара да искам да избия правото от него, но не пропуснах огъня, който гореше в очите му, докато разглеждаше моторите. Това беше страст, която познавах добре. Той също беше почитател на моите изкушения.
– Правил ли си някакви промени по тях?- Попитах, като протегнах ръка, за да прокарам пръсти по седалката на най-близкия червен красавец.
– Те са от най-висок клас – каза той пренебрежително, сякаш не знаех какво гледам.- Не се нуждаят от никакви модификации.
Подсмръкнах подигравателно. Значи му харесваше да кара хубавите скоростни машини, но не знаеше как да работи по тях.
– Феите хубави момчета не биха знаели как да си изцапат ръцете – подразних го аз.
– Може би видовете мотори, които си свикнала да караш, се нуждаят от работа, за да се представят по-добре, но този вид качество не изисква никакви екстри. Освен това, дори и да е така, мога просто да платя на някого да го направи вместо мен.
– Разбира се, че можеш. Но не е в това въпросът.- И той не беше прав за видовете мотори, които бях свикнал да карам. Сред колекцията му забелязах четири модела, които бях карал през последните шест месеца. Останалите лесно можеха да бъдат мои с малко време и един-два инструмента. Не че имах нужда да му го казвам.
– Искаш ли да покараш един?- предложи той.- Можеш да изпробваш предполагаемите си умения срещу моите; има една писта на запад от имението.
Очите ми се разшириха при това предложение. Беше ми липсвало карането, откакто дойдох в Академията, и наистина не мислех, че скоро ще мога да изляза отново. Но не бях сигурна, че искам той да знае колко много означава това за мен. Всяка друга информация, която Наследниците бяха получили за мен досега, беше изкривена по някакъв начин срещу мен и не исках да се опитват да ми отнемат и това.
– Не съм облечена за това – казах бавно, макар че, честно казано, нямах нищо против да вържа роклята си на възел около кръста, ако това беше необходимо, за да изляза на пътя.
– Сигурен съм, че мога да ти дам назаем ризата си, ако искаш да я облечеш – отвърна той.
– Това би изисквало и двамата да свалим доста голяма част от дрехите си.- Във въздуха между нас висеше похот и аз се страхувах, че няма да мога да ѝ устоявам още дълго.
Погледнах редицата мотори, а сърцето ми биеше малко по-бързо, докато се опитвах да реша кой да избера.
Честно казано, бях прекалено пияна, за да карам, макар че сандвичът беше погълнал част от излишния алкохол и се чувствах малко по-малко замаяна… Все пак нямаше да е най-добрата идея.
– Защо имаш същите мотори, които имат и в света на смъртните?- Попитах, докато се разхождах между безупречните машини. Някои от емблемите бяха различни, прочетох имена като „Ямахарпи“, „Сфинксзуки“, „Хондуза“, „Харли Драгънсън“ и не можах да сдържа усмивката от устните си, но самите мотори определено бяха модели на смъртните.
– Има няколко постоянни разклонения между нашия свят и света на смъртните, откъдето внасяме всякакви стоки като тези. Вносителите обичат да променят имената като вид шега, но адски много от нашите продукти идват директно от Тайван или Китай, директно в Солария – обясни Дариус.
– Защо?- Попитах.- Нима фае не могат сами да си измислят мотори и коли?
– Предполагам, че бихме могли… но защо да се притесняваме? Имаме по-добри неща за правене с времето си и е логично да използваме смъртните като наши лични доставчици на стоки. Феите, които се занимават с това, дори успяват да си издействат най-добрите цени за всичко, което внасяме. Никой доставчик фея не би създал толкова евтино някое от нещата, които желаем.- Дариус сгъна ръце и се облегна назад, за да седне на седалката на зашеметяващ зелен мотор, докато наблюдаваше моето проучване.
– Значи на практика злоупотребявате със силата си над смъртните?- Попитах.
– Използваме силата си, за да вземем от тях това, което искаме – съгласи се той.- Точно както правим с другите феи.
Имаше право; феите бяха също толкова задници и към собствения си вид.
Звукът на отваряща се и затваряща се врата привлече вниманието ни към стълбището, което водеше към къщата, и двамата се огледахме, когато Лайънъл Акрукс влезе на паркинга.
Дариус се изправи мигновено, разгъвайки ръце, като погледна виновно към баща си.
– Мисля, че ти казах да останеш на партито, Дариус?- Попита с тих глас Лайънъл, докато се приближаваше.
Дариус наведе малко глава, преди да отговори.
– Аз просто показвах…
– Ако искаш да изчукаш момичето на Вега, поне го направи в собственото си време. Тази вечер отговорностите ти трябва да имат предимство.
Това беше вторият път, в който той намекваше, че искам да спя със сина му, и обидата ми се вдигна в отговор на факта, че смяташе, че има право да ми говори по този начин. Преди това бях твърде развълнувана, за да се защитя, но този втори хаплив коментар не беше толкова шокиращ, а и бях пила достатъчно, за да си развържа езика.
– Първо, пфууу. По-скоро бих имала мравки в панталоните си, отколкото да позволя на Дариус да влезе в тях – изригнах.- И второ, защо, по дяволите, си мислиш, че можеш да говориш за мен по този начин? Аз съм човек, а не някаква играчка, която да бъде използвана и захвърлена веднага щом скъпоценният ти син трябва да се ожени за братовчедка си.
Лайънъл Акрукс ме гледаше така, сякаш току-що съм се изпикала в корнфлейкса му и съм го изсипала вършу главата му, докато е спял. Яростта в очите му беше прекъсвана от това, че те преминаваха в изумруденозелен цвят, допълнен с процеп за зеници.
– Мислиш ли, че заради кралската си кръв можеш да изпълзиш от канавката и просто да ми говориш, както си искаш?- изсъска той.- С кого си мислиш, че говориш?
Огледах го с присвити очи, отпуснах рамене назад, като се борех с желанието да избягам с викове към хълмовете и вместо това отстоявах позицията си.
– Ами мисля, че говоря с една огромна игуана с комплекс за превъзходство, увита в скъп костюм. Но е трудно да бъда сигурна под всички тези глупости – изръмжах аз.
Лайънъл изръмжа тихо в гърлото си, напредвайки неотклонно, докато драконовите му очи се впиват в мен със смъртоносно намерение. Обхвана ме паника, но по някакво чудо, а може би и поради парализиращия ме страх, успях да удържа позицията си.
Дариус направи крачка между нас. – Казах ти, татко, те са напълно нецивилизовани. Дори не мисля, че са имали подходящо обучение в света на смъртните и никога не са се научили да уважават…
– Върни се при нашите гости, Дариус – изсъска Лионел и студената ярост в гласа му накара езика ми да залепне в устата.
Дариус отвори уста, за да каже нещо, но после отново я затвори. Погледна ме, в очите му проблясваше гняв, а може би и нещо друго, макар че не смеех да го назова.
Започна да се отдръпва, да се отдалечава настрани, за да може баща му отново да има добра видимост към мен, но вместо да си тръгне веждите му се смръщиха и той спря на място.
– Просто ги остави, татко. Те така или иначе ще се провалят на Разплатата и няма смисъл да рискуваш да предизвикаш скандал…
– Казах ти да си тръгнеш, момче – изръмжа Лионел.- Роксания и аз трябва да поговорим.
Дариус отново се поколеба, после поклати глава.
– Тя не си заслужава.
От устните на Лайънъл се изтръгна истинско ръмжене и аз наполовина се замислих дали да не избягам.
Двамата мъже от „Акрукс“ стояха на мястото си, а аз затаих дъх, докато се опитвах да разбера какво се случва между тях. Едно нещо обаче бързо осъзнах – трябваше да послушам предупреждението на Дариус за баща му, защото току-що бях размахала адски червен парцал на този голям бик.
– Не, не си – съгласи се най-накрая Лайънъл, а погледът му се стесни върху сина му.- И изглежда, че не е единствената, която иска да получи урок по уважение. Ела с мен.
Той се обърна и тръгна през гаража, като се връщаше към стълбите, които водеха към къщата. Дариус го последва на няколко крачки след него, със стегнати рамене и поглед, вперен в земята. Той не ми отпави поглед и те ме оставиха сама на паркинга.
Когато звукът от затварянето на вратата отново достигна до мен, се отпуснах назад към един от моторите и се опитах да се съсредоточа върху успокояването на бесния ритъм на сърцето ми.
На паркинга беше студено и аз прегърнах ръце около себе си, докато се опитвах да се успокоя и да се върна на партито. Едно нещо беше сигурно – щях да прекарам остатъка от него, избягвайки всеки Дракон, който ми се изпречи пред очите.

Назад към част 22                                                               Напред към част 24

ДАРСИ

Слязохме в залата, следвайки Лионел и другите Небесни съветници по дълги и криволичещи коридори, преди да влезем в огромна бална зала, в която имаше много хора. Невероятен гоблен, който обхващаше цялата стена, изобразяваше четири гигантски дракона в червено, златно, зелено и тъмносиньо, всички седящи върху планини от съкровища. Около тях се вихреше огън, а в центъра му бе изписан огромен герб, в чиято долна част с едър шрифт бе отпечатано Дом Акрукс.
Стаята беше също толкова пищна, колкото и останалата част от къщата, с подова настилка от тъмно дърво и три внушителни кристални полилея, висящи от тавана. В далечния край на залата имаше струнен квартет, който дрънкаше на инструменти, изработени изцяло от злато. Те свиреха в мрачен и зловещ ритъм, който съвпадаше с неравномерния ритъм на сърцето ми.
Изяществото на участниците в партито беше прекалено голямо; скъпоценностите и дрънкулките, които носеха, бяха почти ослепителни. Погледите се насочиха към нас, когато камериерът съобщи за пристигането на Лайънъл и другите съветници, след това на наследниците и накрая на нас.
Всички в залата ръкопляскаха, като напрягаха шии, за да се уверят, че са успели да видят добре двете изгубени близначки Вега. Въпреки че аплодисментите им бяха бурни, израженията им бяха пресметливи, оценяващи. Разменяха си шепот и потта започна да се стича по челото ми. Чувствах се като елен, показан пред ловците, въпреки че никой от тях все още не ни беше казал и дума. Но тези очи казваха всичко. Ние бяхме заплаха.
Някой ръкопляскаше по-силно от всички останали в залата, движейки се през тълпата и разделяйки я с широките си рамене. Устата ми се разтвори, когато мъжът с мускули си проправи път към предната част, и в мен се разля признание. По мустаците му, плешивата му глава и огромните му размери беше ясно, че това е човекът от снимката, която Аструм ни беше подарил. Погледнах към Тори и тя ме погледна с надежда.
– Браво!- Изкрещя той с удоволствие.- Добро представяне! Страхотна форма!
Това беше твърде щедър отговор на това, че просто стояхме там като някакви манекени, но той продължи да ръкопляска, докато останалата част от тълпата спря да ръкопляска и се впусна в оживен разговор помежду си.
Съветниците се разпръснаха заедно с Наследниците, като изпаднаха в нещо, което изглеждаше като добре свикнала рутина – да поздравят всички, да им стиснат ръцете и да прекарат по няколко минути в разговори.
Около ентусиазирания клакьор се събраха още няколко души, които ни се усмихваха жадно, и аз изпитах същото неловко чувство, каквото имах, когато В.С.О. погледне към нас.
Човекът се запъти напред, за да ни поздрави, и не можех да повярвам, че се е появил точно пред нас.
– Простете за езика ми, Ваши величества, но узря гроздето ми и ме наричайте Талула, за мен е абсолютна чест да се запозная с вас двете. Той протегна голяма длан и от мен се изтръгна смях, когато осъзнах с кого просто трябва да е свързан този човек.
– Познавате ли случайно Джералдин Грус?- Попитах и той кимна енергично.
– Дъщеря ми ми е разказвала просто всичко за вас – всичко. Но, дявол да го вземе! Къде са ми маниерите? Сигурно си мислите, че съм абсолютна гнида в устата и че съм ужасно невъзпитан, щом още не съм ви казал дори името си.- Той се поклони ниско, ръцете му се въртяха във въздуха от двете му страни, а краката му бяха кръстосани в глезените. Беше някак впечатляващо колко ниско се беше снишил в такъв неудобен поклон. Хората започнаха да се смеят и да мърморят, а сърцето ми се сви от раздразнение. За да се противопоставя на неприятните подмятания, които чувах да се изричат зад гърбовете ни, произнесох следващите си думи прекалено силно.- Джералдин е един от малкото хора в Академията, които са ни показвали доброта, господин Грус. Много сме благодарни, че я познаваме.
– О, мои солени султанки, какъв мощен комплимент.- Той се изчерви, като прокара ръка под огромната си квадратна брадичка.- Моля, моля, простете ми, Ваши величества. Устата ми отново ми избяга. Доста се срамувам от себе си, че говорих толкова грубо пред вас двете. Казвам се Хамиш Грус, но не се притеснявайте да ме наричате както пожелаете в отговор на непристойното ми поведение.- Приятелите му се засмяха от сърце зад гърба му, но не недоброжелателно. Те се приближиха, всеки от тях се представи и ние бяхме пометени от море от скандални комплименти, които бяха почти толкова неудобни, колкото и погледите, които получавахме от останалата част от тълпата.
– Мръсни краставици, простете ми. Колко съм груб, че ви карам да говорите. Моля, продължете с обиколката си из стаята, твърде дълго ви тормозим.- Хамиш отново се поклони ниско, като отведе останалите роялисти и ни остави на практика да си поемеме въздух.
– Е, поне тук има няколко души на наша страна – каза Тори и аз кимнах, грабвайки няколко чаши шампанско, когато един сервитьор мина с тях, едва спирайки до нас.
– Надявам се, че по-късно ще имаме възможност да го попитаме за знаеш какво – прошепнах, докато подавах на Тори една от чашите.
Тори кимна, отпивайки от питието си.
– Това парти донесе поне едно хубаво нещо.
Забелязах Орион да се промъква с бърза крачка през тълпата, а съпругата на Лайънъл, Каталина, се оглеждаше наоколо, сякаш го търсеше. Той мина покрай нас, като ни кимна, преди да продължи, и очите ми инстинктивно се насочиха към задника му. Може би в това парти има две хубави неща.
– Лайънъл изглежда като чаровник – коментира Тори.
Кимнах, потърсих Лайънъл из стаята и го намерих да се взира право в мен. Сърцето ми подскочи от разгневения му поглед и аз отпих бърза глътка от питието си, като се принудих да поддържам зрителен контакт с него. Беше доста трудно и очите ми сякаш щяха да се разтопят под интензивността на погледа му.
Някой мина пред него и в мига, в който го подмина, той изчезна. Като проклет призрак.
– Да – съгласих се аз.- Сигурна съм, че и той дава страхотни прегръдки.
Тори пусна злобен смях и погледна замислено към сервитьора, който сякаш активно ни избягваше.
– Момичета.- Гореща ръка се плъзна по гърба ми, придружена от вълна от вълнение. Макс обгърна с ръце и двете ни, привличайки ни към себе си, и макар да бях наясно, че силата му ни владее, очакването, което вливаше в кръвта ми, беше прекалено хубаво, за да го пренебрегна.- Да се позабавляваме.
Той ни преведе през балната зала и през една врата, която водеше към слабо осветена стая, която можех да опиша само като пушалня. Наистина ли хората все още имат такива? Явно да, защото на най-близката маса в златен пепелник се мъдреха угарки от пури, а във въздуха се носеше гъст аромат на тютюн. Кървавочервени кресла бяха разположени из пространството, а вдясно от тях до голямо дъбово писалище стоеше Дариус. Редица шотове бяха разположени по него пред бутилка водка и сърцето ми заби по-силно, когато Макс ме освободи, а даровете му се изпариха от организма ми.
Дариус вдигна един шот и го чукна обратно, като издаде доволно ахване, след като го погълна. Той взе още два, като ги протегна към Тори и мен, но никоя от нас не помръдна.
– Мисля, че ще си взема питиета от по-малко сенчеста стая, благодаря – казах аз, като поклатих глава.
– Да, ще откажа изнасилването на душата.- Усмихна се кухо Тори, а Дариус се подигра.
– Сякаш ще трябва да те дрогирам, за да те вкарам в леглото си – усмихна се Дариус.
– Продължавай да мечтаеш, драконово момче.- Тя сложи ръка на бедрото си и аз се усмихнах.
Обърнахме се, за да си тръгнем, и открихме, че Сет и Кейлъб влизат в стаята. Сърцето ми се разтрепери, докато те се промъкваха напред, препречвайки пътя ни навън.
– Добър вечер – каза Кейлъб, заобикаляйки ни, а очите му се спряха на Тори.
Сет се почеса зад ухото си, а аз прехапах устни, за да не се разсмея.
– Дай ми една от тези.- Той се движеше около нас, почесвайки се още по-енергично, докато вземаше по един шот от бюрото. Погълна един, после още един, преди да се захване с ризата си и отново да се почеше по главата.
– Какво става с теб, човече?- Макс се намръщи, когато Сет започна да се драпа под мишницата си.
– Нищо – изплю той, след което изпусна хленч, тъй като се почеса прекалено силно. Едва не изгубих ума си, когато Тори се разсмя с хълцане.
– Почти изглежда, че имаш бълхи – каза Дариус с подигравателна усмивка и Сет изръмжа дълбоко.
– Нямам бълхи – изръмжа той и аз не можах да помогна на смеха, който най-накрая се изтръгна от гърлото ми. Той се обърна, очите му се изостриха до прорези, но не каза нищо.
– Милдред е там – обърна се Кейлъб към Дариус.- Изглежда, че е дошла, облечена като тиквената каляска на Пепеляшка.
Раменете на Дариус се сковаха и той изпи още едно питие.
– Майната му на живота.
– Това ли е скъпоценната ти годеница?- Попита Тори, докато се приближавахме към вратата, подготвяйки се за тръгване.
Устните на Дариус се свиха, но той не отговори.
– Малко е обидчив на тази тема – подигравателно ни прошепна Кейлъб.
– Не съм обидчив – изръмжа Дариус и Кейлъб отстъпи крачка назад, но все още се усмихваше.
– Това беше убедително – промърморих аз, а Тори се захили.
И четирите чифта очи на звяра се втренчиха в нас и аз приех това като знак да си тръгнем. Хванах дръжката на вратата, но тя отново се отвори широко, преди да успеем да избягаме.
– Струваше ми се, че те видях да се шмугваш тук, хубавецо!- В стаята влезе момиче в яркооранжева рокля и трябваше да погледна нагоре към високия ѝ ръст и рамене, които почти съвпадаха с широчината на наследниците. Зъбите ѝ малко стърчаха от долната челюст, а очите ѝ сякаш се лутаха и никога не се спираха на едно място. Косата ѝ беше масивна кафява купчина с розова панделка, пристегната в горната ѝ част, която идеално подхождаше на жестоко яркия нюанс на сенките ѝ за очи.
Тя мина между мен и Тори, сякаш бяхме от хартия, като ни избутваше настрани с лакти, докато проправяше пряк път до Дариус.
– Милдред – каза той рязко, а очите му потъмняха, когато бъдещата му булка протегна ръка към него.
Кейлъб, Сет и Макс се ухилиха, когато Милдред се наведе за целувка, а Дариус успя да я спре само в последната секунда, като постави дланта си на челото ѝ с шумно пляскане.
– Не и преди сватбата – каза той твърдо и аз погледнах към Тори, която изпадаше в пристъп на тих смях и се държеше за страната. Опитах се да задуша кикота, който си пробиваше път от гърдите ми, но той се отприщи и Милдред ни заобиколи като гладно животно.
– Това трябва да са близначките Вега – каза тя студено.- Ами не си губете времето да се шмугвате около моя годеник. Татко казва, че се пази за сватбената ни нощ.
Макс изръмжа от смях и Милдред се обърна към него като към заредено оръжие, като го улучи право в гърдите. Усмивката на Макс изчезна, когато тя го загледа, сякаш беше следващото ѝ ядене.
– На какво се смееш, ти, израснала морска звезда?- Изиска тя, очите ѝ блеснаха в червено, а зениците ѝ се превърнаха в процепи.- Вече съм яла по-големи хапки от теб, така че не ме изкушавай, защото обожавам морските дарове.
Макс се протегна, сложи ръка на голата ѝ ръка и леко я отмести, когато пръстите му докоснаха косматата бенка.
– Успокой се, Мили, ние просто се забавляваме малко. Искахме да се запознаем с годеницата на Дариус. Защо не опиташ и ти?- Той кимна на Кейлъб, който веднага взе една чашка и я протегна на Милдред да я вземе.
– Татко казва, че от пиенето ще ми пораснат косми по гърдите – каза тя и го отказа.
– Твърде късно е за това – каза Сет под носа си и останалите започнаха да се смеят.
Възел от съчувствие се загнезди в корема ми, но Милдред изглежда не се интересуваше от подигравките им. Тя пристъпи към Сет с лукава усмивка и усмивката му се разсея.
– А и какво точно не е наред с това, Сет Капела? Харесваш косматите си момичета, нали?
Сет я зяпна в отговор.
– Какво, по дяволите, означава това?
– Харесваш вълчи муцуни – отвърна тя, изпъна брадичката си и аз забелязах, че от нея стърчат няколко жилави косъма.
Сет изръмжа, почесвайки се по корема, докато пристъпваше напред.
– Аз не чукам момичета във формата им на ордена, идиотко.
– Може би не, но ти го правиш, нали Кейлъб Алтаир?- Тя се нахвърли върху него и сега наистина започнах да харесвам Милдред, докато тя ги режеше всичките. Настроих се за шоуто, сгънах ръце и се усмихнах, докато я чаках да продължи.- Братовчедът на гаджето на сестра ми каза, че харесваш задници на пегаси. Той дори изпрати в Академия „Аврора“ видеоклип, на който се гърчиш с надуваема кукла „Пегас“ и той се разпространи в рамките на един ден.
Устата на Кейлъб се отвори и лицето му пребледня от ужас.
– Не съм я чукал!
– Не съм гледала видеото, но всички ми казаха какво има в него. Защо да искам да видя как чукаш пластмасово конче?- Тя сви рамене, след което се обърна към Тори и мен без абсолютно никаква доброта в очите си.
О, мамка му.
– Винаги ли просто стоите там и зяпате като тъпа и по-тъпо? Мислех, че трябва да отправяте предизвикателство за трона на Солария?
– Всъщност ние просто искаме нашето наследство… – започна Тори, но Милдред я прекъсна силно с баритоновия си глас.
– Нали разбирате, че единствената причина да сте на това парти е, че всички искат да се посмеят над това как ние, драконите, ще използваме костеливите ви тела като клечки за зъби, след като Дариус и аз се възкачим на законното ни място на трона?- Тя се приближи, наведе глава и се ухили.- Защо някой би се поклонил на двойка безпризорни, надути глупачки?
Зъбите ми се сключиха, а в гърдите ми разцъфна гняв.
– Донякъде ми харесва частта с гърдите – измърмори Кейлъб и Сет го удари с юмрук.
– Ние не сме въздухарки… – започнах, като разбрах, че не мога да отрека другите две неща – по дяволите.- И единствената причина да сме на това парти е, че Дариус помага на Тори в замяна. Това е нещото, което се случва.
– Дариус никога не би дал пишчето си заради някоя от твоите цици!- Изкрещя тя, а от ноздрите ѝ се издигаше дим.
Тори избухна в смях, но аз усетих опасността в тона на Милдред и побързах да използвам това, на което ни беше научил професор Персей, като изтласках около нас въздушен щит. Огънят струеше от отворената уста на Милдред и се отклоняваше над щита в мощна демонстрация на червени и златни искри. Сърцето ми заби бясно, докато Милдред хъркаше яростно, след което се втурна покрай нас и излезе от стаята. Тя затръшна вратата с разтърсващ стената трясък и раменете ми се отпуснаха с облекчение.
– Добра мисъл – каза Тори на един дъх.
Дариус потъна в един стол и отпусна глава в ръцете си. Приятелите му се групираха около него, а подигравателните им изражения отпаднаха. Сет се притисна към бузата на Дариус, а Макс протегна ръка, притискайки пръстите си към гърба му, докато Кейлъб започна да се разхожда напред-назад пред него.
Усетих, че това е подходящият момент да си тръгнем и двете се измъкнахме от стаята, без да кажем нито дума. Отдалечихме се, като се задържахме в края на тълпата, докато аз нетърпеливо ловях още една чаша шампанско. Ако имаше един начин да преживея тази нощ, той започваше с алкохол и завършваше с алкохол.
– Това парти е скучно, а?- Обърнах се при звука на гласа, откривайки до нас мъж, за когото предположих, че е в началото на трийсетте. Носеше елегантен костюм, горното му копче беше разкопчано, а блестящата му бронзова коса беше стилно отметната назад. Очите му блестяха с медни петънца, а усмивката, която ни подари, беше най-приятелската, която бях виждала през цялата вечер.
– Познаваме ли ви?- Намръщих се подозрително.
– Все още не – каза той, отпивайки от чашата с шампанско в ръката си.- Искате ли да се запознаеме?- Гласът му беше гладък, не съблазнителен, но все пак приканващ.
– Ще кажа не – каза Тори.
– Звучи почти правилно – промърмори той и аз не можех да не забележа колко е откъснат от тълпата, как сякаш витае без да има къде да бъде. Точно като нас.- Тогава се забавлявайте.
Той направи жест да си тръгнем, но Тори и аз се спогледахме и решихме да останем още малко.
– Как се казваш?- Попита Тори, като този път тонът ѝ беше малко по-топъл.
– Густав Вулпекула.
– Това е доста добро име – казах с подигравателна усмивка, а той ми се усмихна с перфектна усмивка.
– Така е. Предава се от баща на син от поколения наред. Но искаш ли да знаеш една тайна?- Той се наведе по-близо и палавостта в очите му накара Тори и мен също да се наведем.- Мразя го. Затова повечето хора ме наричат Гас.- Той ми намигна и се отдръпна.
– Какво те води в така могъщия дом на Дракона?- попита сухо Тори, а Гас се засмя.
Той се обърна, смъкна нещо от рамото си и открих голям фотоапарат в ръката му.
– Направих няколко нови портрета на лейди и лорд Акрукс преди бала. Всички ще получите по един преди края на нощта.- Очите му се стрелнаха по нас.- Е, може би не и вие? Чувал съм, че има малко напрежение между вас двете и съветниците.
– Кой ти каза това?- Попитах.
Той извърна очи.
– Стаята, госпожице Вега. Достатъчно е да се огледам и да видя начина, по който всички ви гледат.
– Ами точно така. Почти съм сигурна, че ни мразят, но се преструват, че не ни мразят. Аз съм Дарси – протегнах ръка аз.- Това е Тори.
Той кимна и стисна ръцете ни за кратко.
– Поне съм невидим тук, не бих искал да съм на прицел на всички тези остри погледи, както вие двете.- Той хвърли поглед през рамо към вратата, от която бяхме излезли.- Наследниците там ли са?
– Да – Тори извърна очи.- Като обичайно са си копелета.
Погледнах я бързо, несигурна дали трябва да говори за тях в стая, пълна с техни поддръжници.
Гъс погледна между нас със сериозно изражение, приближи се и снижи гласа си.
– Не говориш така с тях, нали? Трябва да внимаваш какво говориш на хора с такава власт.
– Ами обикновено те започват – казах аз, стискайки устни. Не исках точно това да обсъждаме, но нямаше да позволя на този непознат да прави предположения за нас, без да се защитим.
– Като на есенното парти?- Прошепна той със смъртно тих глас и аз изсмуках въздух.
– Знаеш ли за това?- Попита Тори, прибирайки кичур коса зад ухото си.
– Разбира се. В това училище има близо две хиляди деца. Разбира се, заради убийството на Линг Аструм то беше само на трета страница, вместо на първа, но все пак…- Той поклати глава, изражението му беше тъжно.- Вие двете сте минали през мелницата. Наистина ли са ти отрязали косата?- Попита ме той, като невярващо оглеждаше пълните ми кичури.- Или може би тази част беше преувеличена?
– Не – казах мрачно.- Сет го направи. А после носеше косата ми на китката си като трофей.
– Не го е направил – издъхна шокирано Гас.- Как се е доближил толкова близо до теб?
Прегърнах ръцете си, смутена, като прошепнах:
– Ами аз глупаво го целунах.
– Сет се държеше мило през цялата седмица – добави Тори.- Сякаш наистина го е грижа за Дарси. Беше порочен, точно като тях.
– По дяволите звезди – каза Гас под носа си.- Значи наистина са се опитали да те удавят?- Попита той Тори с ужас и тя кимна сковано.
– В „Лунен отдих“; принудиха ме да скоча в басейна, след което замразиха повърхността. Професор Орион трябваше да ме извади.
Гас нададе ниско свистене.
– Звучи, сякаш е било ад. Съжалявам.- Той се намръщи съчувствено. Попаднахме в дискусия за онази нощ и се почувствах някак добре да говоря за нея. Дори Тори и аз не бяхме говорили за нея оттогава. И започвах да чувствам, че тук имаме поне няколко души на наша страна.
Орион се промуши през тълпата като прииждаща буря и сграбчи ръцете и на двете ни с Тори.
– Какво правиш?- Задъхах се, докато се опитвах да освободя ръката си.
Той оголи кътниците си към Гас, а очите му пламнаха от ярост.
– Махай се оттук.
Гас излая като куче, след което се втурна в тълпата и изчезна за миг.
– По дяволите – изсъска Орион, оглеждайки се наоколо, докато хората ни гледаха. Придърпа ни по-близо, очите му се стрелнаха между нас и сърцето ми заби силно в гърдите при изражението му.
– Този човек е тевмесианска лисица и проклет репортер – изсъска той.
– Репортер?- Повторих с тревога.
– Да, и той е използвал дарбите на Ордена си върху теб. Лисиците са хитри, те проникват под защитата ти, сприятеляват се с теб и после извличат истината от устните ти. Защо Лайънъл смяташе, че е добра идея да позволи…- Той се отдръпна, погледна през рамо и ни придърпа още по-навътре в ъгъла на стаята.- По дяволите, Лайънъл те е подгонил. Мамицата му. Какво каза на този човек?
– Разказахме му за нощта на есенното парти – каза Тори с ужас.
Орион кимна твърдо.
– Повечето от това така или иначе е изтекло, така че е по-добре да се броиш за щастливка, че не е получил нещо по-обвинително за теб. Ако някой друг започне да те разпитва за онази нощ или за престоя ти в Академията, бягай по дяволите, ясно?
И двете кимнахме и той запретна ръкави, обръщайки се настрани.
Хванах ръката му.
– Къде отиваш?
Той ми се усмихна мрачно, което ускори пулса ми.
– На лов за лисици.- Изстреля се в тълпата и косата ми беше издърпана напред от неговия импулс.
– По дяволите, мразя тези хора – изсъска Тори и аз кимнах, а на лицето ми се появи мръщене.
– Колкото по-скоро ни научат да се защитаваме от други ордени, толкова по-добре.
– Беззърнеста мюсли, тези мехурчета от шампанско минават право през мен. Кой е пътят към банята?- Хамиш Грус извика с гръмкия си глас, появявайки се по-нататък в балната зала.
– Да тръгнем след него и да направим така, че това парти да си заслужава – прошепнах аз и Тори кимна, като умът ѝ явно беше на същата вълна.
– Ще го притиснем в ъгъла пред тоалетната – каза тя.
Втурнахме се след него, докато някой даваше на Хамиш указания през една врата и по един обширен коридор. Задържахме се, докато чакахме, а Хамиш тръгна напред, като си гукаше, докато вървеше. Скоро той зави през една врата и отвътре се носеше мирис на църква.
Спряхме под картина на дракон, който сякаш изяждаше цял пегас, а жълтите му крака стърчаха от челюстите на звяра.
Хубаво.
Хамиш се появи отново и ние се престорихме, че се възхищаваме на картината, докато той се приближаваше.
– Е, благословени мои гъсоци, самостоятелна аудиенция с кралските наследнички. Как ми светят звездите днес?- Той се поклони ниско и ние се усмихнахме любезно, като търпеливо изчакахме да приключи демонстрацията му.
– Това е доста интересно произведение, а?- Тори дръпна брадичката си към картината и Хамиш я погледна, а очите му потъмняха до смола.
– Това е мръсна обида за соларианските ордени. Драконите не са по-добри от всички останали, те просто обичат да си мислят, че са такива.- Той се приближи, като размаха гневно пръст към картината.- Ако питаш мен, те са банда хлъзгави откачалки.- Той стисна устата си от отвращение от това, което току-що беше казал.- Простете ми, Ваши височества, обикновено нямам толкова гнусен език, но просто съм толкова изнервен, когато става дума за равенство.- Той размаха юмрук.
– Честно казано, не ни обиждаш – казах аз.- И съм напълно съгласна с теб.- Направих гримаса на снимката. – Ако така изглеждат всички дракони, не искам да имам нищо общо с тях.
– Професор Орион изглежда много близък с Дариус – каза Тори ефирно и аз внимателно прецених реакцията на Хамиш.
Той стисна устни и кимна твърдо.
– Този гризлив корнишон и семейството му винаги са работили в тясно сътрудничество с Акруксите.- Веждите му се сключиха рязко.- За съжаление тези отношения невинаги работят в полза на Орионците.- Той въздъхна тъжно и аз усетих, че се доближаваме до това, което искахме да знаем.
– Господин Грус… познавате ли човек на име Клара Орион?- Попитах несигурно.
Гръбнакът му се изправи и той погледна нагоре-надолу по коридора.
– Грейви топчета, къде чухте това име?
– Само от един от учениците в училище – каза Тори бързо и Хамиш кимна бавно.
Той заглади големия си мустак, устните му потрепваха, докато сякаш решаваше какво да каже.
– Това е напълно секретно, но тъй като вие сте истинските владетели на моето кралство, ще ви разкрия каквото знам по въпроса. Виждате ли, след като горките ви майка и баща бяха убити, дарбите ми на кралски констебъл бяха по-добре използвани в FIB. Присъединих се към тях за дълги години, но последният случай, по който работих за тях преди четири години…- Той се премести неудобно, като отново погледна нагоре-надолу по коридора.- Това беше изчезването на една млада жена на име Клара Орион.
– Намерихте ли я?- Въздъхнах.
Той поклати глава, изражението му беше сериозно.
– Не, нещата наистина станаха много съмнителни, докато провеждах търсенето си. Разследването ми ме отведе до вратата на Акруксите. Последният път, когато са я виждали жива, е била тук, виждате ли, точно в тази къща
Сърцето ми гръмна в ушите, а в стомаха ми се образува студена ледена топка.
– Настоях за по-обстойно претърсване на територията му и за това Лайънъл да даде повече информация защо Клара не се е прибрала у дома онази нощ. Но между него и майката на Клара, Стела, не успях да получа нищо от тях. Връзката между семействата им е желязна. Дори Стела не беше отзивчива към информацията за собствената си дъщеря. Всъщност единственият, който изглеждаше съкрушен от загубата на Клара, беше брат ѝ Ланс Орион.
Ужас от съчувствие дръпна сърцето ми за Орион. Каквото и да се беше случило със сестра му, имах чувството, че е било нещо ужасно.
Хамиш погледна по коридора обратно към балната зала.
– Опасявам се, че Акруксите имат уши навсякъде тук – каза той зловещо.- Хайде, да се върнем на партито. Той тръгна по коридора, а ние с Тори тръгнахме след него.
Въпросите се въртяха в главата ми, но в момента, в който се върнахме в балната зала, тълпата се спусна към нас. Обсипаха ни с фалшиви комплименти и ни повлякоха в две различни посоки, докато лешоядите най-сетне си взеха парчетата месо.
Зад усмивките им се криеше пресметлив блясък, който ме разтревожи до дъното на душата ми. И се зачудих дали някой от тях не пази зли тайни за Акруксите, които засягат Клара Орион.

Назад към част 21                                                      Напред към част 23

ТОРИ

Тъй като Дариус беше решил да вземе мен и Дарси в шест часа за адското парти, нямах друг избор, освен да отида от съботния следобед направо в стаята си, за да се приготвя, без да имам никакво време да вечерям в Кълбото. Липсата на храна беше доста болезнена тема за мен, след като се измъчвах в света на смъртните, и вече обмислях да изпратя съобщение на Дариус, за да се уверя, че ще ни нахранят на това събитие. В крайна сметка реших да не го правя. Бях обещала да се държа добре тази вечер и щях да се опитам да удържа на думата си. Богатите хора също трябваше да ядат, така че бях сигурна, че няма да остана гладна.
Едно нещо обаче нямаше да направя – нямаше да облека роклята, която той беше доставил за мен.
На леглото ми лежеше неотворена нелепо черна кутия, завързана с тъмносиня панделка и инкрустирана със сребърни звезди, съдържаща роклите, които той беше решил да облечем aз и Дарси. Бяхме се съгласили с цялото си сърце, че това няма да се случи. Дори не бях погледнала под капака. Макар че трябваше да призная, че любопитството ме гризеше малко всеки път, когато я поглеждах. Но нямаше да отстъпя по този въпрос. Щях да се появя на това парти като себе си и нямаше да бъда облечена и да парадирам като нещо друго.
Освен това разполагах със собствените си пари и с рокля, за която нямах нищо против да призная, че ми стои адски добре. Беше среднощно синя и прилепваше към фигурата ми на всички правилни места, преди да падне на пода. Стигаше до шията ми, но беше напълно без гръб чак до основата на гръбнака ми. Четиринайсет сантиметровите токчета, които бях съчетала с нея, ме доближаваха до метър и осемдесет, което означаваше, че наследниците няма да ме гледат толкова отвисоко тази вечер, макар че ако не носех платформи, никога нямаше да мога да се сравнявам с височината им.
Бях засенчила очите си с черна очна линия и съчетах визията си с тъмночервено червило. Тази вечер Небесният съвет нямаше да срещне двойка невинни момичета, които могат да мачкат. Бях облечена за война и бях готова да се държа достойно.
Продължавай да си го повтаряш и може би ще стане истина.
Грабнах Атласа си и набрах съобщение до Дарси. Тя закъсняваше, а Дариус трябваше да е тук всеки момент. Тя върна съобщението, за да каже, че е на път, и аз хвърлих Атласа в чантата си, докато чаках.
На вратата се почука и аз застинах, като се изправих на крака, за да мога да отворя.
Дариус стоеше отвън, облечен в черен смокинг, който сякаш беше направен специално за него. Пасваше му идеално и устата ми пресъхна, докато погледът ми се рееше по него. Тъмната му коса беше сресана назад, а грубите косми на челюстта му ме караха да прокарам пръсти по нея.
Не, не, не. Лоша Тори.
– Дарси още не е дошла – казах вместо поздрав.
– Виждам това – отвърна той.
Преди да успея да се изгубя в плен на чара на несправедливо добрия му външен вид, се обърнах от него и се върнах към огледалото, което висеше на стената, докато нанасях още един слой червило, което никак не беше необходимо.
Той остана до вратата, облегнат на рамката, докато ме наблюдаваше.
– Не носиш роклята, която ти изпратих.
– Това може би е добър момент да разбереш, че не съм склонна да правя каквото ми кажат – казах пренебрежително.
– Мисля, че тази все пак ми харесва повече.
Обърнах се към него с изненада, когато погледът му се плъзна по мен по начин, който накара топлината да се покачи по кожата ми.
– Хубаво е да знам, че можеш да си признаеш, когато грешиш – казах аз.- Значи наистина ще удържиш на думата си да бъдеш мил?
Дариус ми се усмихна, което преобрази лицето му по начин, който не бях виждала досега.
– Да. Само се опитай да не се влюбиш в мен обаче, това може да направи нещата неловки, когато утре се върнем да се караме помежду си.
Присмях се на това и хвърлих червилото си в чантата, точно когато атласът ми изписука.

Дарси:
Попаднах на Oрион в Кълбото. Той каза, че идва с нас и че трябва да се срещнем тук…

Вдигнах вежда от изненада и написах бърз отговор.

Тори:

Добре, ще бъда там, за да те спася от намръщената му физиономия възможно най-скоро.

– Дарси каза, че ще ни посрещне в Кълбото. Натъкнала се е на най-добрия ти приятел и той ѝ е казал, че не може да понесе да прекара вечерта далеч от теб, затова се присъединява. Само се надявам, че партито няма да е скучно, защото поканата на учителя наистина понижи очакванията ми за разврат – казах, докато се измъквах от стаята си и заключвах зад себе си.
– В интерес на истината Ланс по-скоро ще допринесе за разврата, отколкото да го намали – каза Дариус и ми предложи ръката си.
– Ооо, Ланс има първо име. Ще иска ли да го използвам или това е специално право, дадено само на онези, които си направят татуировка в негова чест?- Попитах, докосвайки с пръсти предмишницата на Дариус, където знаех, че марката Везни се намира върху кожата му под модния костюм. Въпреки това не хванах ръката му и започнах да вървя по коридора без чужда помощ.
– Защо мислиш, че татуировката е за него?- Попита ме Дариус, като лесно влезе в крачка с мен въпреки бързото темпо, което зададох.
– О, тайна ли е това? Мислех, че всички знаят, че той е твоят Пазител и че имате тази малка връзка между душите.
– Кой ти каза това?- Поиска да знае Дариус, а гласът му спадна с една октава.
– Ти току-що го направи.- Усмихнах му се и той ми се озъби.- Свърши да се правиш на мил толкова скоро?
Той си пое дълго дъх, когато стигнахме до общата стая, но не отговори. Много погледи се обърнаха към нас. Предполагах, че гледката на двама ни, които изведнъж се разхождат, е доста странна.
Вляво от нас забелязах, че Милтън Хюбърт носи лъскав нов златен часовник, който му бях доставила анонимно. Стипендията ми беше доста по-ниска, но реших, че ще си струва да се изплати, ако планът ми се осъществи. Освен това имах цяла купчина съкровища, заровени в Плачещата гора, ако някога не ми стигнеха парите.
Когато минахме покрай масата на Милтън, малката банда на Дариус вдигна поглед и поклати глави като група сурикати, когато лидерът им се приближи.
– Ей, човече – каза Милтън и се усмихна широко на Дариус.
Повече от групата се включи с поздрави, пожелавайки му весела вечер и хвърляйки интересен поглед към мен. Не казах много, докато чаках Дариус да приключи с фенклуба си, но се усмихнах на себе си, когато той забеляза часовника. Разчитах, че ще оцени стойността му веднага, и начинът, по който веждите му се сключиха, ме накара да си помисля, че е така. Милтън беше напълно забравил, докато развяваше новата си лъскава дреболия, за да я види целият свят.
Не толкова деликатно симулирах прозяване и Дариус отново насочи вниманието си от фенклуба към мен.
– Извинявай – каза той.- Ще тръгваме ли?
Едва не се задавих с езика си при звука на извинението му и можах само да повдигна вежди в отговор, докато той ме насочваше към вратата, поставяйки ръка върху голата кожа в основата на гръбнака ми.
Точно в този момент Маргьорит влезе в стаята, заобиколена от три свои приятелки, и лицето ѝ се превърна в маска на абсолютен ужас, когато забеляза бившето си гадже и мен да излизаме заедно.
– Какво, по дяволите, е това?- Изиска тя, като метна червената си коса през рамо толкова силно, че тя зашлеви приятелката ѝ в окото.
Дариус хвърли ленив поглед в нейна посока, без да отговори, преди да увеличи натиска на ръката си върху гърба ми, за да ме накара да се раздвижа. Пристъпих напред, така че той вече не ме докосваше, и започнах да се насочвам към вратата, въпреки че разяреното злобно момиче ни препречваше пътя навън.
Маргьорит изглеждаше така, сякаш искаше да ме запали, а ръката ѝ беше наполовина вдигната, сякаш наистина го обмисляше. Дариус забеляза действието и хвърли ръка около раменете ми, която аз моментално отблъснах.
– Аз не съм твоя приятелка, пич – напомних му, без да си правя труда да намаля гласа си.
– Ако хората ни видят заедно да се държим като двойка, ще ти е по-лесно – каза той, оставайки достатъчно близо до мен, за да усетя топлината на тялото му на един удар на сърцето от моето.
– Аз не съм девойка в беда – добавих аз. Не че той беше типът на чаровния принц през всеки друг ден от седмицата, така че наистина не бях сигурна защо стига дотам с тази постъпка.
Маргьорит сякаш смяташе да ме нападне по-добре, докато Наследникът не ме беше маркирал като своя, погледът в очите ѝ ми подсказваше, че следващия път, когато ме види сама, ще си навлека сериозни неприятности от нейна страна. Хвърлих ѝ подигравателна усмивка, докато се разминавахме, защото, какво пък толкова? Тя така или иначе явно ме преследваше, така че защо да не я оставя да си го изкара?
– Освен това утре ще се върнеш към обичайното си поведение и ще насърчаваш всички да ме мразят, така че какъв е смисълът да се преструвам?- Попитах.
Тази забележка не получи отговор и ние се отправихме надолу към изхода в мълчание. За моя изненада Дариус пристъпи напред и ми отвори вратата. Очевидно задникът можеше да включи чара си, когато искаше. Това обаче ме накара да се запитам коя негова версия е действала. Дали правеше всички ужасни неща, които правеше, за да запази позицията си и да поддържа външния си вид, за да докаже властта си? Или можеше просто да се държи сладко, когато му беше изгодно, за да постигне своето? Той беше толкова труден за разбиране, че нямах представа коя версия е истинската. Но предположих, че за една нощ мога да се отдам на фантазията, че в него наистина има някакво парченца благоприличие.
– Не се съмнявам, че няма да приемеш съвета ми – каза той бавно.- Но бих те посъветвал да не говориш с баща ми по начина, по който говориш с мен.
– Пфф, какво ще направи той?- Попитах.- Ще се опита да ме удави? Никой не е толкова извратен, нали?
Дариус внезапно хвана ръката ми и ме дръпна с лице към себе си. Сърцето ми се удари в ребрата и се опитах да издърпам ръката си назад, но той не я пусна. Кълбото беше точно пред нас, но той ме държеше неподвижно, вместо да ме остави да продължа, за да се срещна с Дарси.
– Кой мислиш, че искаше да направя това?- Попита той с опасно нисък глас.- Предупреждавам те, не го натискай. Той е един от най-могъщите феи в цяла Солария и винаги получава това, което иска. Просто кимай, когато е уместно да кимнеш, казвай „моля“ и „благодаря“ и не позволявай на умната си уста да ти избяга. Не ти казвам това за моя полза.
Погледнах го в тъмните му очи за дълъг момент, усещайки, че е искрен в това, но за нищо на света не можех да разбера защо. Какво значение имаше за него, ако баща му беше решил да се втренчи в мен? Сигурно той така или иначе би искал това?
Повдигнах рамене, сякаш не ми пукаше особено и за двете неща.
– Ще се държа прилично, ако трябва.
Раменете на Дариус се отпуснаха с нещо, което можех да се закълна, че е облекчение, и той отново ме поведе напред. Измъкнах ръката си от неговата, когато той не ме пусна веднага. Не ми харесваше този нов, вероятно приятен Дариус. Ако не внимавах, можеше просто да се хвана на въдицата му.
– Това, което току-що каза, обаче не беше правилно – добавих, когато наближихме „Кълбото“ и забелязах Дарси. Тя също ми помаха, като ме видя, и се отдалечи от Орион, за да се присъедини към мен. Кървавочервената ѝ рокля беше придържана с каишка и се спускаше към краката ѝ. Изглеждаше така, сякаш е готова да се изправи или на червения килим, или пред отряд от небесни наследници и техните съмнителни родители.
– Коя част?- Попита Дариус.
– Това, че той е един от най-могъщите феи в Солария. Защото вече не е такъв, нали?- Усмихнах се многозначително и се отдръпнах от него, за да се присъединя към Дарси.
– Всичко наред ли е?- Попита ме тя, като хвърли поглед в посока на Дариус.
– Припомни ми отново защо се съгласихме на това – попитах, когато Сет, Калеб и Макс се приближиха към нас.
Всички те също носеха смокинги и аз изведнъж се почувствах сякаш наистина не съм на себе си. Това не бях аз. Изящните партита и коктейлите с шампанско бяха на милиони мили от форсирането на двигатели и танците в забутани барове. Тези момчета изглеждаха така, сякаш се чувстват също толкова удобно, както и всеки друг ден от седмицата. Те бяха кралете на света и всеки, който ги погледнеше, го знаеше. Но какво прави това с нас? Бяхме на път да навлезем в техния свят и наистина не ми се струваше, че в него има място за нас.
– Все още има време да избягаме – пошегува се Дарси и аз не можех да не се засмея.
– Добър вечер, дами – каза Макс с широка усмивка, сякаш бяхме стари приятели.
– Здравей – отвърнах аз, без да си правя труда да звуча приятелски. Дарси дори не му отвърна и толкова.
Погледнах към Сет, очаквайки той да се пошегува за това, че онзи ден ме беше припикал, но той само предложи приятелска усмивка, преди да се премести и да прокара ръка по ръката на Дариус в знак на поздрав. Последва прегръдка, като за миг се притисна към врата на Дариус, а аз наблюдавах взаимодействието с развеселение. Дариус прие това на драго сърце, потупа Сет по гърба, когато се разделиха, и му се усмихна топло. Не пропуснах да отбележа, че Сет се чешеше доста силно, и размених с Дарси една многозначителна усмивка.
Кейлъб беше единственият, който се приближи до нас. Дарси замълча, когато той притисна целувка към бузата ѝ, и се обърна към мен, за да ми предложи същото. Докато ме целуваше, устата му се допря до ъгълчето на моята и аз прехапах устни, за да скрия изненаданата си усмивка. Преди да се отдръпне, той пусна устата си към шията ми и аз замръзнах, очаквайки да ме ухапе, но той само докосна устните си до кожата ми, предизвиквайки електрическа тръпка по гръбнака ми.
– Изглеждаш възхитително тази вечер, скъпа – промърмори той, докато се отдръпваше, усмихвайки се, сякаш споделяхме някаква голяма тайна.
Усещах как другите наследници ни гледат и преглътнах буцата в гърлото си, без да поглеждам към тях. Погледът ми падна върху Орион, който ми отвърна с равен поглед, който ме накара да се почувствам така, сякаш е чул трептенето на пулса ми, когато Кейлъб ме докосна. Изглеждаше странно облечен в собствения си смокинг, а младостта му беше още по-очевидна покрай наследниците сега, когато всички бяха облечени по един и същи начин. Бях свикнала да го виждам в костюм, докато всички ние носехме униформи, но той дори не изглеждаше не на място в нашата група. Беше странно да мисля за него като за нормален човек. Отклоних вниманието си от него, поглеждайки отново към Кейлъб, който пъхна ръка в къдриците си.
Пристъпих към Дарси, когато той се отдалечи, и тя повдигна обвинително вежда към мен.
По дяволите, тя може да ме чете като книга. Особено когато изпадам в предсказуемо лоши рутинни практики.
Повдигнах невинно рамене и тя извъртя очи към мен.
Помислих си: „Тази вечер няма да се забъркам с красивия задник… Вероятно.“
– Готови ли са всички да тръгваме?- Попита Орион, като извади копринена торбичка от джоба си и загреба шепа звезден прах.
Кимнах, оглеждайки с интерес блестящия звезден прах, докато се групирахме по-близо един до друг.
Наследниците се затвориха около нас и аз бях принуден да се запитам дали не сме луди, че се съгласяваме с това. Щом напуснем кампуса, щяхме да бъдем заобиколени от враговете си и да им поверим съдбите си. Погледът в очите на Дарси ми подсказа, че и тя си мисли същото, но преди да успеем да променим решението си, Орион хвърли звезден прах върху нас.
Червата ми се свиха, светът се завъртя и останах с ясното впечатление, че току-що бях оставила съдържанието на стомаха си на земята пред Кълбото.
Звездите се бяха появили така внезапно, както изчезнали, и хладният нощен въздух докосна кожата ми, когато земята отново се материализира под краката ми.
Залитнах напред на токчетата си и Дариус ме хвана за ръката, за да ме задържи.
Ръката ми попадна на бицепса му, който се огъна под хватката ми, и аз прехапах устна, докато го гледах, благодарейки му, преди да успея да се спра.
– Няма проблем – каза той, като все още ме държеше, въпреки че вече нямах нужда от това.
– Съжалявам!- Въздъхна зад мен Дарси и аз се обърнах, откривайки я да се измъква от скута на Орион седнал върху чакъла в краката ни.
– Предсказуемо тромава, както винаги, Блу – каза Орион, но тонът му беше по-скоро закачлив, отколкото наистина раздразнен. Предполагам, че тази вечер не канализира толкова силно вътрешната си злоба. Той се изправи, хвърляйки магия, за да премахне праха от панталоните си, а аз прехапах устни, за да не се разсмея.
Бузите на Дарси почервеняха и наследниците не успяха да потиснат смеха си в отговор.
Огледах се наоколо, за да видя къде ни е отнесъл звездният прах, и открих огромна готическа сграда, която се простираше пред нас. Приличаше повече на спа хотел или музей, отколкото на дом; сводести прозорци гледаха към обширната територия, а колони стояха от двете страни на най-голямата врата, която някога бях виждала. В двата края на постройката имаше две кули, които се извисяваха над останалата част, а плоските им покриви бяха покрити с каменни балюстради.
По покрива, силуетирани от залязващото слънце, бяха разположени безброй каменни дракони, които ни гледаха с невиждащи очи. Мраморна веранда ограждаше предната част на сградата, а стъпалата бяха полирани до блясък, който отразяваше оранжевото сияние на небето.
– Мислех, че отиваме в твоята къща?- Попитах Дариус с начумерена физиономия.
Той проследи погледа ми, докато аз се взирах в огромната сграда, която се простираше далеч от нас, и сякаш наистина я разглеждах за първи път, откакто бяхме пристигнали.
– Това е моята къща – отвърна той с намръщена физиономия, сякаш не разбираше какво имам предвид.
– Да бе – издишах автоматично. Бях виждала Бъкингамския дворец по телевизията, а това място изглеждаше така, сякаш в него биха могли да се поберат три.
Устните на Дариус потрепнаха, сякаш недоверието ми беше забавно, но той не искаше да го покаже.
– Ако това ти харесва, трябва да дойдеш да видиш къщата ми някой път – предложи Кейлъб, като се премести да застане от другата ми страна.- Имаме подземие и всичко останало.
– Това не е къща, а крепост; там можеш да държиш малка армия и да остане свободно място – отвърнах аз, като пренебрегнах коментара за подземието, защото нямаше как да знам дали той има предвид това.
Дариус и Кейлъб си размениха погледи, които крещяха за правомерното им възпитание, а аз изправих гръбнака си, докато изтривах изражението на страхопочитание от чертите си. Нямаше да вляза на това място, изглеждайки като проклет турист в Колизеума, поразен и с отпусната челюст.
– Технически погледнато, къщата ви така или иначе е по-голяма от тази – каза Кейлъб, когато започнахме да вървим към гигантската врата.
– Какво?- Попитах объркано.
– Ами очевидно дворецът е по-голям от Небесните имения – допълни Кейлъб. Никога не се бях замисляла за това, че в наследството ни чакат не само пари. Идеята да живеем на подобно място обаче беше повече от нелепа.
Макс стрелна Кейлъб с мрачен поглед, сякаш не му харесваше, че ни напомня за наследството ни, но аз се радвах, че го направи. Не можех да вляза на това място с мисълта, че сме две разорени момичета от най-срамната част на града, трябваше да се въплътим в ролята на отдавна изгубени принцеси, дори и да нямахме никакво желание да претендираме за короните си. Ако не го направим, имах ясното усещане, че тези хора ще ни изядат живи.
Отдръпнах се от двамата наследници, за да мога да вървя с Дарси. Бяхме в това заедно и каквото и да ни очакваше в тези стени, щяхме да го посрещнем като единен фронт.
Размених поглед със сестра ми, който въплъщаваше целия шок от типа „свята работа, тези хора са отвратително богати“, преди да тръгнем нагоре по стъпалата.
Огромната врата се отвори навътре, когато се приближихме, и аз погледнах в огромното антре, което, бях сигурна, можеше да побере напълно пораснал дракон. И като погледнах масивната златна врата с глава на дракон, предположих, че това е точният смисъл.
Пространството вътре беше просторно и боядисано в бяло със златни украшения по всичко – от дръжките на вратите, през осветителните тела до парапета на широкото стълбище пред нас. И бях абсолютно сигурна, че и то е от чисто злато.
Слугите, които ни бяха отворили вратата, се поклониха ниско и останаха в това положение, докато влизахме вътре, а високите ми токчета щракнаха по мраморния под.
Един елегантно облечен джентълмен с посивяла коса и спретнати мустаци излезе от сенките и ни се поклони, като заставаше в подножието на стълбите.
Това камериер ли е? Истинските хора имат ли камериери??
– Върховен лорд Лайънъл Акрукс и лейди Каталина Акрукс – обяви той с размах и вниманието ми бе привлечено от двойката, която продължи да слиза по стълбите, сякаш бяха проклети кралски особи. Което, предполагам, в този свят донякъде беше така.
Татко Акрукс се спусна по стълбите със съпругата си под ръка и привлече всеки сантиметър от вниманието ми в безупречен син костюм с медали, закачени на гърдите му. Русата му коса беше прибрана перфектно и привличаше погледа ми към силните линии на лицето му. Приличаше на Дариус, но ъглите му изглеждаха по-остри, по-хищнически. Беше огромен мъж, поне толкова висок, колкото Дариус, а широката му фигура бе наситена с мускули по същия начин. Погледът му се впи в моя, докато ме преценяваше, а аз държах брадичката си вдигната, докато се взирах право в него.
Точно когато си помислих, че коленете ми ще започнат да треперят от интензивността на погледа му, той прехвърли вниманието си върху Дариус и ме освободи.
Изпуснах бавно дъх и вместо това погледнах към майката на Дариус.
Съвършенни изкуствени цици!
Мама Акрукс беше зашеметяващо красива и перфектно облечена, бледорозовата ѝ рокля беше с изрязано сърцевидно деколте, което разкриваше много гърдите. Беше наистина трудно да откъснеш поглед от нея. Мислех си, че имам доста приличен бюст, но пред нейните гърди приличах на палачинка с лице. Отстрани на роклята ѝ цъфтяха истински цветя, които отваряха и затваряха венчелистчетата си в различни нюанси на синьото, за да допълнят облеклото на съпруга ѝ. Предположих, че това означава, че владее елемента Земя, макар че никога досега не бях виждала магията да се използва по такъв красив, безсмислен начин. Лицето ѝ беше изрисувано с точното количество грим, за да подчертае красотата ѝ. Имаше тъмната коса на Дариус, бронзовата кожа и дълбоките му кафяви очи и висеше на ръката на съпруга си като определение за бонбон за ръце. Мъжете в стаята не толкова деликатно я заглеждаха, но не можех да ги виня. По дяволите, дори аз я харесвах.
Камериерът явно имаше още работа и пристъпи напред, за да ни представи на височайшите си господар и госпожа.
– Позволете ми да ви представя Небесните наследници: Макс Ригел, Сет Капела, Калеб Алтаир и майстор Акрукс – каза той.
Всички наследници се придвижиха напред, за да поздравят Акрукс, и аз потиснах изненадата си, когато всеки от тях се поклони пред татко Акрукс. Мама Акрукс предложи въздушни целувки и прегръдки, които придърпаха наследниците към тези гърди за момент. Сет се усмихна, докато се отдалечаваше, а Дариус се приближи последен.
Баща му едва му хвърли поглед, а майка му не му предложи една от прегръдките, но допря ръка до бузата му.
– Колко е приятно да те видя, скъпи Дариус – промърмори тя, тонът ѝ беше парлив и всъщност не изглеждаше особено доволна да види сина си.
– Липсваше ми, майко – отвърна Дариус, а гласът му звучеше така, сякаш дори за мен беше на автопилот.
– Ланс Орион – обяви след това камериерът и останах с впечатлението, че обръщението към нас като последни е умишлено.
Орион се поклони малко по-ниско, отколкото Наследниците, докато се приближаваше към Акруксите.
– Добър вечер, чичо, лельо – каза той официално и аз се намръщих. Доколкото знаех, той не беше свързан със семейството на Дариус.
Беше възнаграден с допълнителни пет секунди срещу пластмасовото съвършенство на гърдите на мама Акрукс и бях почти сигурна, че усмивката му беше много изкуствена, когато тя го пусна.
– Дамите Роксаня и Гуендалина Вега – обяви последно камериерът, като ни побутна напред.
– Всъщност това са Тори и Дарси – казах аз, без да правя крачка напред и със сигурност, няма да се поклоня. Този момент беше изпитание за нашата издръжливост и аз отказвах да бъда сплашена и да се подчиня.
Татко Акрукс вдигна вежди заради тона ми и усетих как Дариус ме поглежда, но аз просто задържах погледа му.
– Това са имената, с които сме израснали – добави Дарси, когато никой друг не се възползва от възможността да говори.- И ние доста си ги харесваме.
– Смъртни имена?- Попита Лайънъл, а устните му се изкривиха, сякаш това му се стори забавно или отвратително, трудно е да се каже кое.- Глупости, изгубените близначки Вега не могат да носят други имена освен тези, които са им дадени от краля.
– Ами аз чух, че кралят бил малко откачен – казах леко аз.- Така че може би е по-добре да не живеем по начина, по който той е правил нещата. Но ако ти харесва идеята да се обръщаш към нас с тези имена, тогава защо просто не те наричам Бари и ще видим как ще ти хареса?
Мълчанието се разтла оглушително и усетих как всяко око в антрето е приковано в мен, но аз просто се усмихнах мило и зачаках да видя какво ще се случи. Дарси стоеше изправена до мен, показвайки единен фронт срещу тази стая с чудовища, а аз бях безкрайно благодарна, че бях благословена да имам в живота си сестра ми.
Мама Акрукс се разсмя тихичко, разчупвайки напрежението, докато стискаше ръката на съпруга си.
Лайънъл ни се усмихна, което по-скоро приличаше на оголване на зъби, но и от него се чуваше ритъм на смях, сякаш всички просто се шегувахме, а не се впускахме в съревнование по пикаене.
Наследниците моментално се присъединиха към смеха, сякаш всички бяха програмирани да се наредят в строя при най-малкия тласък от страна на началника си.
– Тогава Тори и Дарси – каза любезно Лайънъл, макар че нарочно ме гледаше, докато казваше Дарси, и обратното. Аз обаче го оставих да се изплъзне, просто се радвах, че съм се справила с първия тест. Тази нощ щеше да е дълга.
– Може би трябва да ви оставим за срещата ви с останалата част от Съвета – измърка Каталина, хващайки ръката на Орион в перфектно поддържания си маникюр.
– Да, не бива да ги караме да чакат – съгласи се Лайънъл.
– Хайде, Ланс, можеш да ме забавляваш, докато те говорят за бизнес – каза Каталина, затегна хватката си върху Орион и притисна тялото си към неговото.
Орион наведе глава към Лайънъл, преди да я отведе, а аз погледнах към Дарси, за да видя какво мисли за това, че нашият кардинал професор по магия прави реверанс към Акруксите като малък домашен любимец. Очите ѝ се разшириха леко и устните ми потрепнаха в отговор. Да, сега определено бяхме в центъра на лудия град. Нямаше друг изход, освен да минем през него.
– Елате – нареди Лайънъл, обръщайки гръб на всички ни по начин, който знаех, че има за цел да покаже господството му. Бях научила точно колко добре се приема обръщането на гръб на други феи, но този път никой от наследниците не му хвърли око, явно приемайки местата си под него в йерархията. Той тръгна нагоре по голямото стълбище и ни остави да го последваме.
Дариус се приближи до мен и ме хвана за ръката, без да ми дава право на избор.
За нейно отвращение Макс хвана Дарси и я поведе след Лайънъл, а Сет и Кейлъб ни последваха.
Дариус ме задържа за момент, като се наведе да ми говори на ухото, за да не чуят камериерът и другите слуги какво ще каже.
– Внимавай, Рокси – изръмжа той, а дъхът му затанцува по кожата ми.
Обърнах лицето си към него, бузата ми се допря до неговата за миг, докато гледах в тъмните му очи. Не бях сигурна какво открих в тях, но хватката му върху ръката ми се затегна при предизвикателството в погледа ми.
– Глух ли си, Дариус?- Издишах.- Това не е моето име.
Опитах се да го отблъсна, докато се придвижвах към стълбите, но той отказа да ме пусне, като вместо това вървеше до мен.
Стиснах зъби в знак на съгласие. Нямаше да изтръгна ръката си от хватката му и да правя сцени, но и нямаше да се скатая пред баща му или останалите от Небесния съвет.
На върха на широкото стълбище Лайънъл ни поведе наляво и ние го последвахме по огромен коридор, постлан с плюшен червен килим и огромни картини, окачени в златни рамки. Всичко беше много грандиозно и показно, по-скоро като музей, отколкото като дом, и аз се зачудих какво ли би било да израснеш на такова място. Просто не можех да си представя как Дариус се разхожда из коридорите с плюшено мече, стиснато в юмрук.
Камериерът някак си беше стигнал дотук преди нас и ни чакаше пред една двойна врата, когато се приближихме. Отваряйки двете крила с размах.
– Върховен лорд Тиберий Ригел, Върховна лейди Антония Капела и Върховна лейди Мелинда Алтаир – каза той, като се отдръпна, за да влезем.
Стаята, в която пристигнахме, представляваше разкошен салон. Стая, която сякаш нямаше никакво предназначение. Стените бяха облицовани с рафтове с дебели книги, а тъмнозелени завеси висяха до дългите до пода прозорци, които гледаха към обширни поддържани площи, а в далечината блещукаше езеро.
Огромна камина заемаше по-голямата част от стената вдясно от нас, а в центъра ѝ бушуваше огън, макар че в стаята не се усещаше горещина от него. Пред огъня имаше шест плюшени кремави стола, поставени в широк кръг, но никой не седеше на тях.
Другите Небесни съветници стояха вляво от стаята и всеки от тях пиеше питие, макар че ги оставиха, за да поздравят децата си, когато пристигаха.
Дариус ме държеше за ръка, докато другите наследници се придвижваха към родителите си, а аз ги наблюдавах с интерес.
Бащата на Макс, Тиберий, на практика беше негов двойник, макар че косата му беше късо подстригана на мястото на мохаука, който синът му носеше. Те се прегърнаха с ентусиазираното:
– Дай да те разгледам добре момчето ми!- и аз не можех да не си спомня какво бях видял в съзнанието на Макс, когато бях призована с песен. Този мъж го предпазваше от гнева на доведената му майка. Беше се борил да запази тази позиция за Макс въпреки факта, че беше копеле и можеше по-лесно да бъде оставен настрана. Въпреки особените ми чувства към Водния наследник, не можех да не оценя любовта, която той споделяше с баща си.
Майката на Сет, Антония, беше изцяло Върколак, нахвърляше се върху сина си и прокарваше ръце през косата му, докато той се притискаше към нея с широка усмивка. Тя дори прокара език по бузата му в целувка на вълк, а аз почти се разсмях в отговор. Косата ѝ беше ръждивокафява, с медни петна, които привличаха светлината на огъня, а очите ѝ бяха бледосиви и блестяха с интелигентна хитрост.
Майката на Кейлъб, Мелинда, се усмихна широко на сина си. Тя споделяше златистите му къдрици и приличаше на момиче от петдесетте години в бяла рокля, която се развяваше около краката ѝ. Тя натисна целувка по бузата на Кейлъб, оставяйки отпечатък от розово червило върху кожата му, който изтри нежно.
Очевидно пренебрежителното безразличие, което Дариус получаваше от баща си, не беше характерна черта за всички членове на Небесния съвет. Надявах се, че това може да означава, че има шанс тази среща все пак да не се окаже пълна катастрофа.
Лайънъл се насочи право към един стол до огъня, а камериерът постави в ръката му кристална чаша, пълна с кехлибарена течност, в момента, в който задникът му се удари във възглавниците.
След като съветниците поздравиха синовете си, те насочиха погледите си към нас. Дарси се премести да застане до мен и ние застанахме твърдо, докато те се приближаваха.
– Коя е Роксания и коя е Гвендалина?- Изцепи се Мелинда Алтаир.- И двете си приличате напълно.
– Така се случва с близнаците – отговорих аз и се усмихнах мило, за да се противопоставя на плоския тон.
Мелинда се усмихна така, сякаш нямаше нищо против хапливостта в гласа ми, и аз открих, че малко повече я харесвам.
– Те носят смъртните си имена, мамо – допълни Кейлъб, за да не се налага да минаваме отново през цялата тази процедура.- Дарси е в червено, а Тори – в синьо.
– Удоволствие е да се съберем отново с изгубените Вега – изръмжа Тиберий и подаде ръка на Дарси.
Тя се усмихна учтиво, докато се ръкуваше.
– И на мен ми е приятно да се запозная с теб – отвърна тя.
След това той поиска ръката ми и аз за момент бях завладяна от призива на сиренните му дарби. Всъщност той не ги използваше върху мен, но самото му докосване беше достатъчно, за да ме накара да искам да му разкрия всичките си тайни.
Отдръпнах ръката си предпазливо и той ми се усмихна, което говореше за умен избор.
Не е изненадващо, че майката на Сет остана прекалено тактилна, прокарвайки ръце по ръцете ни, докосвайки косата ни, мърморейки комплименти за меката ни кожа и като цяло ме накара да се почувствам като играчка за дъвчене. Макар че докосванията ѝ бяха нежни, в тях имаше нещо, което се усещаше като претенция, сякаш чрез тях тя утвърждаваше своето господство. Предположих, че това е доста точна оценка за Алфа върколака, и учтиво се измъкнах от хватката ѝ.
– Да продължим ли?- Лайънъл се провикна от стола си до огъня.- Вечерта наближава, а ние трябва да присъстваме на едно парти.
Мелинда Алтаир се ухили, сякаш се шегуваше, но строгият му тон не ми направи такова впечатление.
Дариус ни поведе към огъня, като насочи двете ни към столовете вдясно. Останалите съветници заеха останалите три места, а всички техни синове се преместиха да застанат стоически зад тях.
– Питие, дами? – попита камериерът и аз забелязах, че някак си вече е успял да снабди всички останали в стаята с напитки.
– Разбира се. ще взема един шот текила – казах аз, без да си правя труда да избера нещо с повече класа. Това бях аз и нямаше да се променям заради никой.
– Аз ще взема ром с кола – поиска Дарси.
Лайънъл ни преценяваше, сякаш сме нещо, което просто иска да изяде и аз съответно изправих гръбнака си.
Кристалната чаша се появи в ръката ми миг по-късно и аз изпих напитката на екс, защото защо, по дяволите, не? Бях сигурна, че ще ми е от полза да си набавя течен кураж.
Осем много силни погледа се бяха вперили в нас и аз осъзнах, че ако хората в тази стая искат да ни наранят, значи наистина сме прецакани. Повече от мъртви. Отвъд гроба. Мисълта беше странно успокояваща. Бяхме тук, на тяхна милост, пиехме модната им текила, сякаш тя не се различаваше по нищо от версията вода с пикня, с която бях свикнала в бара на Джоуи, и все още дишахме. Те искаха нещо от нас. Още не бях сигурен какво, но беше ясно, че няма да ни наранят… засега.
– За мен е огромно удоволствие да ви приветствам отново в лоното – каза сърдечно Тиберий.- Макс ми каза, че сте се настанили добре в Академията, правейки заедно големи бели.
– Така ли се изрази той?- Попита сковано Дарси, а Макс предложи едва доловим намек за усмивка зад гърба на баща си.
– Предполагам, че всичко тук трябва да ви се струва много странно, след като сте живяли сред смъртните – каза Мелинда любезно.
– Беше голяма адаптация – отвърнах аз.- Но мисля, че вече се справяме.
– Чух, че се нуждаеш от помощта на сина ми, за да контролираш огнената си стихия – добави малко язвително Лайънъл, като погледна между мен и сестра ми, опитвайки се да разбере коя от нас е получавала уроци от Дариус.
– О, да, Дариус ми е много полезен – съгласих се аз, без да си правя труда да скрия сарказма.
– Е, стига да помниш, че той те чука само за да му минава времето и да не ти хрумват идеи за брак, сигурен съм, че няма да е проблем.
– Извинявай, какво?- Адски се радвах, че бях изпразнила питието си на екс, защото ако не го бях направила, щях да го изплюя по целия му луксозен костюм.
– Просто исках да се уверя, че разбираш, че Дариус е сгоден. Би било жалко, ако имаш някакви фантастични представи за него.- Лайънъл ме гледаше, докато отпиваше дълго от чашата си, а аз се замислих какво да кажа, което да не е откровена обида. За щастие Дарси ме подкрепи.
– Не знам откъде ти хрумна тази идея, но Тори не проявява ни най-малък интерес към Дариус. Той може да тръгне към залеза с прекрасната си булка и мога да те уверя, че на нея няма да и пука ни най-малко – каза тя, а гласът ѝ беше захаросано сладък.
Дариус очевидно нямаше какво да добави към този разговор, но челюстта му се стискаше достатъчно силно, за да счупи зъб.
– Извинявам се, ако съм разбрала погрешно знаците.- Лайънъл сви рамене, като разпери ръце.
– Всичко е наред – промълвих аз, макар че наистина не беше така и бях почти сигурна, че го е казал само за да ме раздразни. А може би наистина подозираше, че спя със сина му, и се опитваше да ни подпита за това. Така или иначе, не си направих труда да скрия гримасата си при тази идея, а Дариус също изглеждаше доста ядосан от това.
– Ще имаш удоволствието да се запознаеш с годеницата му на партито – добави Лионел.- Милдред долетя специално, за да могат да прекарат известно време заедно. Тя дори може да се прехвърли в „Зодиак“ през следващия срок, ако нещата вървят по план.
Кейлъб избухна в смях, а майка му махна с ръка и леко го плесна по ръката, за да му се скара, макар че самата тя изглеждаше доста развеселена. Сет изглеждаше така, сякаш на практика си прехапваше езика, за да не се разсмее и той. Размених поглед с Дарси, спомняйки си разговора, който бях подслушала в Плачещата гора, когато наследниците се подиграваха на Дариус, че трябва да се ожени за грозната си братовчедка. Очаквах с нетърпение да разбера колко грозна е тя, след като се измъкнем от тази змийска яма.
От друга страна, Дариус не изглеждаше развеселен и изглеждаше така, сякаш тъкмо щеше да се превърне в гигантско огнедишащо влечуго. Макс посегна към него, прокара ръка по ръката му и той леко се отпусна. Предположих, че Сиренцето току-що е изсмукало от него част от гнева му и бях малко изненадан от жеста.
– И така, момичета кажете ми – попита Антония Капела.- Обмисляли ли сте много претенциите си?
Е, поне някой в тази стая минава направо към въпроса.
– Наистина не сме го обмисляли много – каза Дарси.- Дори не ни се струва реално. Все пак нямаме планове да нахлуваме тук и да се настаняваме на трона.
Всички съветници се засмяха мрачно в отговор на това.
– Предполагам, че ще ви е малко трудно да го направите, дори и да искате – коментира Тиберий и това прозвуча почти любезно, но в него имаше заплаха. Тези мъже и жени пазеха празния трон и нямаха никакво намерение да позволят на две момичета, израснали в света на смъртните, да седнат на него.
– Ами ние не искаме – изръмжах аз, а раздразнението ми малко преливаше.- Искаме просто да изкараме времето си в Академията, да се научим да използваме магията си и да поискаме наследството си – от финансов характер. Ти можеш да запазиш празния си трон.
– Просто така?- Попита Мелинда, като изкриви кафяв поглед.
– Точно така – съгласих се аз и Дарси кимна твърдо.
– Перфектно. Тогава тази среща стигна до естествен завършек. Трябва да отидем и да се присъединим към партито.- Лайънъл се изправи на крака и се изнесе от стаята, преди още да съм осмислила какво прави.
Останалите съветници също си тръгнаха, а наследниците ги последваха.
Ние се изправихме, за да ги последваме, а Кейлъб се приближи до мен за миг, като върховете на пръстите му се прокараха по ръката ми.
– Е, беше забавно, нали?- Подигра се той.- Ще отидем ли да намерим нещо за пиене?“
– Това ми звучи като добра идея.

Назад към част 20                                                                Напред към част 22

СЕТ

Дарси никога нямаше да ми угоди след това, което и бях направил на есенното парти. Не беше предвидено това да се случи. Трябваше да се чувствам на върха на проклетия свят за това, че съм унищожил една от близначките Вега. Но сега по някакъв начин я бях преобщил в глудницата си. Направих я проклета Омега. Така че бях обвързан с нея и инстинктите ми горяха, казвайки ми да я преследвам и да я поставя на мястото ѝ за това, което току-що направи.
Задоволи ме или ме предизвикай, бейби. Хайде. Това ще ме подлуди, докато не го направиш.
Седях на едно от леглата обратно в стаята си и търпението ми се изчерпваше. Отблъснах Латиша, докато тя се опитваше отново да свали боксерките ми.
– Не съм в настроение!- Изръмжах и тя хленчеше, свивайки се до мен.
– Хайде, Алфа, пропускаш цялото забавление – каза Франк и падна до мен, така че голото му бедро се удари в моето. Започна да разтрива ръката ми и опря брадичка на рамото ми.
– Не, Франк…. не – казах полушеговито, когато той се опита да ме целуне. Отблъснах го, но Латиша се появи отново, дърпайки Алис за ръката. Устата ми се изкриви в малка усмивка, когато Алиса протегна ръка, за да подхване брадичката ми. Тя беше една от моите бети и винаги знаеше как да ме задоволи по-добре от повечето.
Тя избута Франк настрани и зае мястото му, като се наведе да целуне врата ми, отмятайки косата ми, за да се приближи. Латиша седна от другата ми страна и глупава усмивка разшири устата ми, докато и двете ме стискаха, облизваха и хапеха врата ми, изпращайки вкусни тръпки по гърба ми.
Може би в момента нямам нужда от Дарси.
Паднах обратно на леглото, навеждайки се да се почеша по главата, когато нещо ме полази. Отблъснах усещането и се съсредоточих върху големите гърди на Алис, която се беше разположила върху мен, навеждайки се, за да прокарам език по върха на зърното ѝ. Тя издаде гладен стон, но аз изгубих концентрацията си, когато вратът започна да ме сърби. Попипах задната част на главата си, но когато отново се придвижих към Алис, нещо по кожата ми започна да пълзи, сякаш малки крачета се движеха нагоре-надолу по мен.
– Арх.- Изблъсках Алиса от себе си и тя се свлече на леглото. Почесах се по ухото, по гърба и отново по главата.- По дяволите.
– Какво става с теб?- Алис се намръщи и през мен премина пламък на смущение.
Аз съм нейната Алфа, тя не може да ме гледа така!
– Нищо – измърморих аз, паднах върху нея и притиснах устата си към нейната, за да я разсея. Докато очите ѝ бяха затворени, посегнах да се почеша по задната част на бедрото си, тъй като и там започна да ме сърби ужасно.
Какво, по дяволите, се случва? Дали проклетата чистачка отново е използвала евтин прах за пране? Колко пъти трябва да ѝ казвам? Първокласно пране, веднъж на ден.
Латиша прокара ръка по гърба ми и аз се опрях в острите ѝ нокти с надеждата, че може да ме избави от това сърбящо зло.
– Ах! Бълха бълха!- Латиша изпищя и аз подскочих от тревога.
– Къде?- Погледнах към Алиса, а тя посочи обратно към мен.- Там!- Тя се претърколи, хвърляйки се от леглото, а останалите от стаичката ми започнаха да се отдръпват от мен.
Поклатих глава, но ужасният сърбеж отново се появи и аз свих юмруци, отказвайки да се почеша. Всички започнаха да обличат дрехите си и от гърлото ми се изтръгна хленчене.
– Ей, почакайте…
– Обичам те, Алфе, но не мога да имам бълхи точно преди междинните изпити!- Обади се Франк, тичайки към вратата.
– Аз нямам бълхи!- Изкрещях, докато повечето от моята глутница се втурнаха след него.
Сърбежът в скалпа ми стана прекалено силен и аз вдигнах ръка, забивайки нокти по главата си със стон на облекчение.
– Виж! Махам се!- Латиша дръпна една риза, вече на половината път през стаята.
– Това не е вярно!- Изръмжах.- Аз съм твоята Алфа!- Не можех да спра да се чеша, тъй като сърбежът се забиваше все по-дълбоко и аз драсках с нокти по себе си, нанасяйки червени ивици по кожата си.
Останалата част от моята глутница напусна стаята, а аз изпуснах ръмжене, разкъсвайки тялото си, тъй като сърбежът стана безумен.
– Върнете се – казах слабо, а от гърлото ми се откъсна хленч, когато ме изоставиха. Кухина изпълни гърдите ми, когато тишината се разнесе и вратата се затвори бавно.
Не мога да бъда сам. Мразя да съм сам.
Хвърлих глава назад и изревах, а траурният звук изпълни стаята ми и достигна до Въздушната кула. Но нито един от моята глутница не отговори.

Назад към част 19                                                        Напред към част 21