Етикет: Зодиакална академия: Новела 0

Ланс Орион

Коленичих до Дариъс в пълен шок от това, на което бях свидетел. Метеорът беше създал огромна яма пред нас, нагрятата скала светеше от удара. Пеенето на нашите две семейства се носеше по вятъра и се заплиташе с неистовия звук на моето сърце.
Лайънъл вдигна ръце над главата си и се затича към ръба на скалата преднамерено. Гърлото ми се сви, когато той се гмурна към морето и въпреки че знаех какво планира, част от мен се надяваше, че се е ударил в скалите, преди да се преобрази. Това би направило услуга на всички ни.
Настъпи тишина, когато той изчезна отвъд перваза и трясъкът на вълните беше единственият шум, който ни достигна. Тишината ни притискаше и аз споделих нервен поглед с Дариус, докато чакахме баща му да се появи отново.
Искрящ рев разцепи въздуха и сянката на огромен звяр се изстреля към небето. Лайънъл разпери криле и светлината на огньовете блесна от металнозелените му люспи. Той беше по-голям от всяка форма на дракон, която някога бях виждал, с огромен размах на крилете му, опашката му се извиваше зад него във ветрило със смъртоносно изглеждащи шипове. Той се извиси над главите ни и вятърът се втурна към нас. Бяхме притиснати напред и тревата се наведе, за да проследи движенията му през небето.
Той обиколи кратера веднъж, преди светът да се запали в пурпурни пламъци, изливайки порой от самия адски огън. Падналата звезда се стопи под натиска, метеорът се превърна в блестяща купчина сажди. Точно като видението, което костите ми донесоха.
– Дариус – изсъсках аз, страхът прозираше в тона ми.
Той ме погледна отчаяно.
– Трябва да спрем това.- Опита да се противопостави на силата която го задържаше, но нямаше никаква надежда. Бяхме обездвижени, превъзхождани и недостатъчно подготвени. Той изруга през зъби, напрягайки се във връзките си.
Претърсих тълпата от маскирани лица, търсейки сестра ми сред тях. Разпознах тялото и на десет крачки и я извиках, а очите ми я молеха да дойде при мен.
Тя поклати глава и аз проклех самите звезди. Презирах идеята, че сме роби на съдбата си. Видението, което видяхме, завърши с кръв. Толкова много, че не можех да понеса да си представя какво ще се случи. И тогава чухме и тези думи…смъртта идва.
– Клара!- извиках аз, като я погледнах тъжно. Майка ми отговори вместо нея, като се понесе към мен и намести страховитата маска върху лицето си. Тя коленичи пред мен в тревата и докосна бузата ми с пръсти.
Рязко се отдръпнах, оголвайки зъбите си.
– Ще се случи нещо лошо, ако това не спре – казах аз, молейки се да се свържа с нея.
– Помни какво винаги е казвал баща ти. Няма добро и лошо – каза тя нежно.
– Не това имаше предвид!- изкрещях аз, но тя поклати глава, зад маската и се чу чукане. Тя се изправи, вървейки назад, за да се присъедини към кръга на певците и сърцето ми биеше яростно под гръдния ми кош.
Лайънъл се хвърли встрани от кратера и кацна грациозно на тревата. Той сгъна криле, люспите му се пулверизираха, докато се готвеше да се върне в своята форма на фея. Жена му се придвижи напред, протягайки му дрехи и той изръмжа тихо, преди цялата му фигура да се промени. Миг по-късно той облече мантията, която жена му му предложи, и тръгна бос до ръба на кратера, а вятърът издърпа подгъва зад него.
– Звезден прах, създаден при лунно затъмнение, отвежда пътника само на едно място – каза Лайънъл на всички и пулсът ми се ускори.
За какво говори той? Какво място?
Погледнах към Дариус, чието изражение ми каза, че и той няма представа.
– Тази вечер ще бъдем първите феи, които някога влизат в Царството на сенките – обяви Лайънъл и дъхът спря в дробовете ми.
– Луд ли си?- попита Дариус баща си, като веждите му се стиснаха плътно. Лайънъл не му обърна внимание, гледайки напрегнато в ямата с хиляди надежди и мечти, сияещи в очите му.
Царството на сенките беше най-тъмният огледален свят в съществуването. Нищо добро не идва от там. Но имаше един слух, който все още не беше потвърден. Че Царството на сенките е дом на неуловимия пети елемент: Елементът на тъмнината.
Раменете ми се опънаха от напрежение, като се взрях в Лайънъл, неспособен да повярвам, че е достатъчно глупав да опита това. Нямаше ли достатъчно сила, както беше? Той беше един от четиримата небесни владетели. Откакто Дивият крал срещна своя край, той седеше на трона до останалите трима съветници.
– Време е, Клара – извика Лайънел към нея и страхът ми си проби път до гърлото.
– Време е за какво?!- Извиках, но тя ме игнорира, приближавайки се към Лайънъл, движенията и ми подсказваха, че е нервна. Ако тя беше просто нервна, това беше нищо в сравнение с това, което ме караше да чувствам аз.- Клара!- умолявах я аз. — Не прави нищо за него!
Тя ме погледна и сковаността в стойката и ми подсказа, че е решила каквото и да се канише да направи.
– Не е за него, Ланс – извика тя, свали маската от лицето си и я пусна на земята.- Искам това.
– Моля те, спри – въздъхнах аз, а емоцията изряза сърцето ми. Това всъщност не беше тя. Тъмната магия я беше покварила, накарала я беше да жадува за власт в ущърб на себе си. И знаех, че майка ми и Лайънъл са виновни. Бяха я манипулирали. Подкупили я с драконова кръв. И сега беше навлезла толкова дълбоко в тези лайна, че не можеше да види изход от тях.
Лайънъл опря ръка в основата на гръбнака и, след което я тласна, което я накара да се препъне в кратера. Тя се придвижи внимателно надолу по стръмната яма към тлеещото и сърце, като цялото и тяло трепереше. Голямата купчина искрящ абаносов звезден прах беше повече от това, което бях виждал някога.
Сестра ми коленичи до него, пъхна пръсти в тинята и я преся през пръстите си. Остави го да се стича обратно в купчината, преди да вземе нещо от дрехата си. Нож блесна под светлината на огъня и страхът ускори пулса ми.
– Клара!- Обадих се, гласът ми трепереше. Лайънъл ми хвърли яростен поглед, но нямаше да ме накара да замълча.
Тя продължи да ме игнорира, като вдигна острието над ръката си и проряза линия в плътта си.
Магия на кръвта… но защо?
Когато кръвта покапа върху звездния прах, тя премести острието към другата си ръка, правейки още един разрез в кожата си. Звездният прах започна да пулсира, сякаш в него има сърце, после бавно се нави като змия и се издигна, за да обвие раните по ръцете и. В костите си знаех, че това е тъмнината, сенките, които идват да претендират за силата, която тя предлага.
Раменете на Клара трепереха, но тя се наведе към тях, вместо да се отдалечи. Дишането ми стана плитко, когато изпусна тиха въздишка, магията на кръвта и даде тази позната сила. Очите и се завъртяха обратно в главата и, а звездният прах се плъзна по ръцете и.
Другите пееха все по-силно и по-силно, но не можех да откъсна очи от ужасяващата гледка пред мен. Продължавах да викам на сестра си, докато гърлото ми не беше раздрано, но тя изобщо не обърна глава.
Звездният прах пропълзя по раменете и обзе ме паника, която гъделичкаше гърлото ми.
Дариус извика на баща си, но аз не можах да чуя думите, твърде шокиран от това, което виждах. Прахът се уви около врата на Клара, плъзгайки се високо, покривайки устата, влизайки през носа и.
Тя остана в хватката му, накланяйки глава назад, сякаш е постигнала най-големия връх в живота си.
– Лайонел!- гласът на майка ми извъня в ушите ми.
– Спокойно, Стела – изръмжа той към нея.- Дъщеря ти е чиста, ще се справи.
Чиста? Какво изобщо означаваше това?
Прахът обгърна изцяло сестра ми, свивайки я в дълбините на надигащата се могила. Започнах да треперя от ярост, ужас, паника. Дариус се притисна по-близо до мен и усетих, че се опитва да ме утеши.
Какво се случва? Колко време ще отнеме, за да се върне при мен?
Прахът се издигаше все по-високо и по-високо към лунното затъмнение, стълб от извиващ се, гърчещ се мрак. Групата започна да мърмори, скандирането им утихна, но Лайънъл продължи решително.
Докато се извиваше над главите ни и сянката му падна върху мен, в гърдите ми се отвори дълбока пропаст от страх. Нещо не е наред.
Със звук като падащ дъжд кулата се срути, изсипвайки се към центъра на ямата в каскада от блестящи зърна. В момента, в който срещна земята, тъмната субстанция се превърна в кръв. Избухна в основата на кратера, обсипвайки стените му. Толкова много кръв, това беше всичко, което успях да видя. Червен басейн, който се плиска и се върти.
Сърцето ми свободно падна в гърдите, когато осъзна ужасяващата реалност. Майка ми изкрещя. Хората крещяха, псуваха.
Сърцето ми се разкъсваше по шевовете и всичко, което можех да си помисля, беше, че нея вече я няма.
Няма я, няма я, няма я.
Ръцете на мама бяха върху мен, прегръщаха ме, дърпаха ризата ми. Но не можех да помръдна, не можех да откъсна очи от онзи кратер, пълен с останките на сестра ми.
– Това беше нейния избор – изхлипа мама в рамото ми, сякаш се опитваше да ме убеди в това.- Тя искаше това.
– Провалихме се – изплю Лайонел.
– Как може това да е всичко, което те интересува!?- Изрева Дариус към него.
Мама продължи да плаче и сълзите и попиха през ризата ми, докато останах замръзнал в пълен шок. Мъката заби нокти в сърцето ми, разкъсвайки го на парчета, докато се опитвах да обработя тази ужасна истина.
Клара е мъртва. Сестра ми я няма.
Не можех да помръдна, за да отблъсна майка си, но в момента, в който бях освободен от това адско място, никога повече нямаше да и позволя да положи ръка върху мен. Тя и Лайънъл бяха направили това и аз никога нямаше да им го простя.

***

Светът беше пълен с мрак и дъжд, докато гледах през прозореца на моя апартамент с една спалня в град Тукана. Най-тъмните сини цветове се смесват с най-дълбоките сиви цветове. Долу по улицата хората се движеха под прикритието на чадъри, единствените цветни петна в света.
Звукът от отваряща се капандура зад мен привлече вниманието ми и аз се обърнах, виждайки Дариус да се спуска гол в кухнята ми.- Мразя да летя в дъжда.- Той отметна мократа си коса назад и влезе направо в спалнята ми.
Чаках го да се върне, свикнал с тази рутина. Миг по-късно той се върна в кухнята-хол със спортни панталони и тениска, за да си вземе бира от хладилника.
– Не е много като лято – изкоментира той и аз изсумтях утвърдително.
Настъпи мълчание, но не и неудобно. Изминаха два месеца от смъртта на сестра ми. Два месеца, в които се чувствах като в кошмар, в който бях заседнал с постоянно повторение.
– Писал ли си до Лигата?- попита Дариус небрежно и каменен студ изпълни гърдите ми.
– Не.
– Може би ще ти позволят да опиташ, ако просто…
– Не – изръмжах аз и той замлъкна.
Бях пропуснал шанса си със Соларианска питболна лига. Не бях в състояние да пробвам след загубата на сестра ми. Получавате само един шанс с Лигата.
Чукането на дъждовни капки по прозореца беше единственият звук, който изпълваше апартамента ми.
Въздъхнах, обръщайки се към Дариус, който седеше на сивия кухненски плот с кутия бира в ръка.
– Получих това днес.- Отидох при купчината писма до входната ми врата, издърпвайки едно писмо, което беше пристигнало от Академията на Зодиака. В момента училището финансираше апартамента ми. Принципал Нова очевидно беше счела, че съм подходящ да бъда поканен да работя като учител заради рекламата, която бих донесъл на училищния отбор по питбол. Което беше пълна глупост. Това бяха жалки пари. Но преглътнах гордостта си и я приех, защото другата възможност беше да взема пари от Лайънъл или проклетата ми майка. Така че това беше по-добрият от двата глупави избора.
Поставих писмото под носа на Дариус и той го погледна, а веждите му се извиха, докато го четеше.
– Искат да кандидатстваш за учителска работа?- присмя се той.- Ти не си точно от типа; риза с копчета колега.
Вдигнах рамене, вземайки писмото от ръката му.
– Все пак става. По-добре е, отколкото да седя тук и да чакам средствата ми да свършат.
Дариус се намръщи и усетих, че нещо кръжи в ума му.
– Какво?- настоях аз.
Той дъвчеше вътрешната страна на бузата си няколко секунди.
– Е… просто си помислих, ами ако баща ми има нещо общо с това? Ще се запиша в Зодиак след няколко години. И ако си там, можеш да продължиш да ме „пазиш“ точно както той иска.
Кимнах бавно, като се замислих за това. Връзката, която той беше сложил на Дариус и мен, беше толкова силна, колкото винаги. Беше вкоренена дълбока нужда да го защитя, но се опитах това да не ме притеснява. Така или иначе винаги съм се грижел за него. Само където сега нямах избор за това. Освен това мечтите ми отдавна бяха изчезнали, така че това беше всичко което бях, истинската ми същност си беше тръгнала.
– Не че не би станал велик професор.- Той изсумтя и аз се усмихнах. Откакто загубих Клара, стана по-лесно да се отделям от емоциите си. Можех да се усмихвам толкова лесно, колкото да счупя яйце. Но с Дариус усмивките бяха склонни да бъдат истински.
– Аз не съм просто красиво лице – отговорих на шегата му.- Получих А плюс на моите финални изпити.
– О, да, забравих, че си най-умния маниак.- Устата му се сви в единия ъгъл и той отново грабна писмото.- И така, какво ще правиш? Обличаш си хубава риза и танцуваш по свирката на баща ми?
Прокарах палец по долната си устна.
– Не… Мисля, че трябва да играем с него в неговата собствена игра. Той иска да внимавам за теб? Добре. Ще приема тази работа и ще те науча на всичко, което знам. На уроците от училището, но не само…- Усмихнах се и в очите му проблясна пакостливост.
– Тъмна магия? — предположи той с нотка на вълнение в тона му.
– Ти можеш да бъдеш по-силен дори от баща си, Дариус.
– Искаш отмъщение — каза Дариус неспокойно.
– И да, и не – въздъхнах аз.- Клара направи своя избор, но кръвта на Лайънъл сключи сделката. Гърлото ми се стегна при името на сестра ми на устните ми. Не бях сигурен колко време мина, откакто го казах за последно на глас.- Мога да направя нещо, за да му отвърна, Дариус. И ти също можеш. Искам да те видя да се изправяш. Да бъдеш най-могъщият Наследник от всички и да смажеш баща си под петите си.
Очите му блестяха от идеята.
– Наистина ли мислиш, че ще мога?
– Да – казах твърдо.- Ще ти помогна. И нищо никога няма да застане на пътя ни.

КРАЙ.

Назад към част 8

Дариус Акрукс

Баща ми отстъпи назад и аз провесих глава, докато болката и яростта препускаха в тялото ми в еднаква степен. Не се бях съпротивлявал, когато той започна да ме удря. Никога не съм го правил. Винаги съм мислил, че така или иначе ще стане само по-зле. Агонията рязко притисна ребрата ми, които чух да пукат по време на побоя му. Не можех да си поема дълбоко дъх. Вкусът на кръв изпълваше устата ми. В съзнанието ми почти нямаше място за нещо друго освен болка и огън.
Ланс ме гледаше така, сякаш никога преди не ме беше виждал и не можех да изтърпя съжалението, което открих в погледа му.
– Ставай — изръмжа татко.- Тази нощ далеч не е приключила. Вие двамата прекарахте твърде дълго време, да отклонявате очите си от истината за нашата сила. Но сега е време да я приемете. Трябва да видите какво е необходимо, за да задържите цялата сила, за която сте родени.
Ланс се изправи на крака преди мен, като посегна да ме хване за ръката, докато се препъвах. Усещах, че кръвта тече по лицето ми и докато хвърлих поглед към бялата си риза, открих, че е опръскана с червено.
– Махнете тези жалки погледи от лицата си, като се качите горе. Информирах останалите наши гости, че тази вечеря свърши. Те вярват, че детският ти изблик относно годежа е причината за края на празненството и се съгласиха да ти дадат време да се събереш.- Татко се обърна и излезе от стаята заедно със Стела.
Клара се поколеба и се насочи към нас със сълзи, проблясващи в очите и.
– Много съжалявам, Ланс – въздъхна тя.- Мислех, че ако поема ролята, от която мама се нуждае, тя може да те остави да живееш живота си далеч от това. Не исках това да се случи.
Ланс се взря в сестра си с ужас.
– Какво са ти направили?- ахна той.
Тя бутна ръкава на роклята си назад и разкри знак Лъв на собствената си ръка.
– Свързана съм с Лайънъл – въздъхна тя.- Не всичко е лошо, той се грижи за мен, той…
– Той ти позволява да се храниш от него? — изплю Ланс.- Знаем, видяхме.
Клара прехапа устни, погледът и се отклони към мен.
– Ако се храниш от някой с толкова много сила, това е като…“
– Недей да си правиш никакви илюзии – изръмжах аз. Нямах намерение да я оставя да започне да смуче врата ми.
– Не съм. Просто се опитвах да кажа, че в това също има добри неща.- Тя сви рамене и можех да кажа, че е прекарала много време, опитвайки се да се убеди в това.
Ланс ме погледна и аз присвих очи.
– Това важи и за теб. Загубих достатъчно кръв тази вечер, без да съм я дарил – измърморих аз, а куцият ми опит за шега се провали, докато двамата ме гледаха. Сигурно изглеждах като лайно, защото Клара едва не започна да плаче отново, а челюстта на Ланс беше толкова стегната, че се страхувах, че може да счупи зъб.
– Лайънел те манипулира – каза Ланс на Клара с твърдо изражение.- Какво иска той в замяна на кръвта си?
Клара поклати глава и очите и се наведоха надолу.
– И аз го искам, просто… страхувам се.
– Страх от какво?- помоли се Ланс, протегна ръка към нея, но тя се отдръпна.
– Не бива да караме Лайънъл да чака – въздъхна накрая Клара. Тя хвърли един дълъг, тъжен поглед към брат си, преди да се качи нагоре по стълбите и да избяга от погледа ни.
– Позволи ми да ти помогна – каза тихо Ланс, приближавайки се към мен с протегната ръка.
– Не се тревожи за това – измърморих аз, избърсвайки кръв от бузата си и се опитвах да игнорирам ужилването на болката, когато кокалчетата ми докоснаха порязване там.
– Не мога да те оставя да страдаш така – каза той.
– Добре е. Майка ще ме закърпи, когато ме види – казах пренебрежително.- Това е единственият признак, с който показва, че знае, че ми прави това.
Устата на Ланс се изпъна в твърда линия, но той не се отдръпна.
– Трябва да ти помогна, Дариус – каза той твърдо.- Това не е просто избор. Като те виждам така, ме боли в главата, сякаш твоята болка е моя и моя…
Ланс замлъкна, докато се гледахме. Това беше, което магията на баща ми беше направила с нас. Не можеше да понесе да види, че ме боли и трябваше да ми помогне, независимо от всичко.
Кимнах му в знак на приемане, когато той намали разстоянието между нас и притисна дланта си към кожата ми.
Под ръката му се появи червено сияние и затоплящият поток от магията му се процеждаше в мен, докато той работеше, за да излекува многото ми наранявания.
Стояхме в мълчание, докато той работеше и агонията бавно напусна тялото ми. Ребрата ми отново се спукаха, когато бяха изтеглени обратно в правилната си позиция и Ланс трепна в отговор, сякаш също го беше усетил.
Вдишах дълбоко, когато болката ме изостави, а Ланс залитна напред, като ме освободи от лечебната си магия.
Хванах го за ръката, за да го успокоя, забелязах тъмните линии под очите му.
– Изцеден ли си?- попитах, като го погледнах намръщено. Знаех, че иска да ми помогне, но можеше да остави малките рани на мира, ако магията му беше толкова слаба.
– Да. Използвах много магия, опитвайки се да се преборя с Лайънъл – призна той, скърцайки със зъби от дискомфорта, който изпитваше, без силата му да го изпълва.
Гледката на страданието му ме изпълни с тъга, далеч отвъд нормалната грижа, която обикновено бих полагал за някой в неговото положение.
– Ето – казах аз, предлагайки му китката си, без наистина да се замислям.
Ланс ме погледна намръщено от изненада. Мощните феи не просто така даваха кръвта си на вампирите и аз бях по-силен от него, дори ако все още не бях добре обучен.
– Не мога… да те видя така ме кара да се чувствам като лайно – признах аз раздразнено.
Не бях искал тази връзка между нас, нито един от нас не я е искал. Но не виждах начин да направим нещо друго, освен просто да приемем случилото се за момента. И това означаваше, че не мога да се справя с нея, когато изглежда така скапан и лишен от сила.
– Сигурен ли си?- попита той, макар че зъбите му вече растяха в отговор на зова на кръвта ми.
– Просто побързай; Няма нужда да изтърпявам още един побой, защото карам татко да чака — казах мрачно.
Очите на Ланс блеснаха от гняв при мисълта, че отново ще бъда наранен, но той изтласка емоцията настрана, като хвана китката ми в ръцете си и захапа.
Убождането на болката бързо беше последвано от прилив на удоволствие, когато забелязах удовлетворението в очите му. Това се чувстваше правилно, дори добре. Възнаграждавах го за това, че ми помогна и осъзнах, че искам да го направя почти толкова яростно, колкото не исках да се оженя за онова грозно момиче горе.
Установих, че искам да протегна ръка и да го притисна по-близо, но се борих срещу странния импулс, знаейки, че всъщност не е мой.
Ланс се отдръпна, след като взе достатъчно, и пусна ръката ми, като ме погледна.
– По дяволите — въздъхна той.- Вкусен си като…
– Това се чувстваше прекалено хубаво, за да е нормално – признах аз. Споменът за баща ми, хранещ Клара, играеше в ума ми и не можех да не се сетя за начина, по който почти се галеха.
– Да. Кръвта ти е като моя собствена проклета марка хероин – каза Ланс, а тъмните му очи светнаха със силата, която току-що му бях дал.
– Мисля, да избягваме да правим това отново – казах аз, отблъсквайки големия копнеж, който изпитвах. — Последното нещо, от което се нуждая, е да бъда привлечен от теб, докато се хранеш.
– Може да си прав за това – отвърна Ланс с шеговит тон, но очите му светнаха от желание за магията ми.
– Ммммм.- Отдалечих се от него и се отправих към стълбите, като ги вземах по две наведнъж.
Излязох във входното антре точно когато една кола потегли отвъд отворените врати.
– Последните ни гости току-що си тръгнаха – обяви татко, когато погледът му падна върху мен и Ланс.
Той не коментира факта, че съм бил излекуван. Той никога не се е интересувал от това, че майка ме лекува след атаките му. Предполагах, че изхвърлянето на гнева му върху плътта ми беше достатъчно за него, без да чувства нужда да ме излекува след претърпяните травми.
– Да тръгваме – каза нетърпеливо леля Стела, когато излезе от стаята в ляво. Тя се беше увила в среднощно синьо наметало и вдигна качулката на главата си, докато я гледах.
Татко ни подкани, сякаш сме чифт кучета, и се върна през къщата към трапезарията.
Когато пристигнахме, установих, че наследниците и техните семейства са ни напуснали, но повечето ми чичовци и братовчеди са останали. Няколко от тях бяха свалили ризите си и погледът ми падна върху гръдния кош на Оскар покрит с белези, докато той се придвижваше към нас. За щастие, грозната му дъщеря никъде не се виждаше и погледът му беше прикован към баща ми вместо към мен.
Огледах тълпата за брат си, но той не присъстваше.
– Готови сме да тръгнем, когато кажеш, командире – каза Оскар, обръщайки се към баща ми с титлата му на лидер на Драконовите кланове. Това беше термин, който рядко чувах, но това означаваше, че каквото и да са намислили, е важно.
– Време е – каза татко.- Всички да се събират по близо.
Ланс се приближи до мен, когато Драконите, Стела и Клара се втурнаха към него.
Татко извади торбата със звезден прах от джоба си и сърцето ми заби малко по-бързо, когато разбрах, че планира да ни отведе някъде другаде.
С едно движение на китката си той хвърли шепа от безценния звезден прах във въздуха и той падна върху всички ни, извличайки ни от сегашното положение в света и пренасяйки ни в друго.
Замръзнал въздух ме удари, когато пристигнахме на открита скала, звукът от разбиващи се вълни изпълваше въздуха.
Ланс ме хвана за ръката, сочейки нагоре към небето зад мен и аз се обърнах, за да видя как лунното затъмнение започва в небесата.
Устните ми се разтвориха. Небесни събития като това притежаваха огромна сила. Каквото и да е планирал баща ми, това не е случайно.
Огънят оживя навсякъде около нас, издигайки се към небето, когато Драконите свалиха ризите си и започнаха да пеят на някакъв древен език, който не разпознавах.
Погледът ми улови Клара, когато започна да разкопчава дългата си рокля с треперещи ръце. Тя я пусна на скалата и майка и я уви в дълга синя роба като нейната.
Един от драконите започна да раздава дървени маски, издълбани с гротескни лица, докато друг раздаде още роби.
– Трябва да спрем това – въздъхна Ланс с отворени от ужас очи.- Това е отвъд тъмната магия, този вид ритуали бяха забранени отдавна. Това е намеса в сили, които не можем да контролираме. Ако някой тук потъне твърде далеч в него, той ще се изгуби, душата му ще бъде погълната от сенките.
Преди да успея да отговоря, студена ръка кацна на рамото ми.
– Вие, момчета, сте тук, за да гледате тази вечер – тъмният глас на баща ми ме обгърна като заклинание. – Все още няма да имаме нужда от вас.
Погледнах го изненадано, но преди да успея да отговоря, силата му се блъсна в нас и ни повали на колене.
Нишки от силна магия се увиха около тялото ми, обездвижвайки ме в кулоарите на тази лудост, докато пеенето около нас ставаше все по-силно.
– Трябва да спреш това – изръмжа Ланс, борейки се със собствените си ограничения.- Не може да се надяваш да впрегнеш този вид магия! Баща ми ми каза, че…
– Баща ти не беше достатъчно силен, за да впрегне сенките. Той беше пълно разочарование и глупак. Няма да направим една и съща грешка два пъти.- Татко се отдалечи от нас, без да каже нищо повече и ние останахме там, коленичили в пръстта и принудени да гледаме този изкривен ритуал.
– Трябва да направим нещо – настоя Ланс, въпреки факта, че и двамата знаехме, че е безнадеждно.
Погледът му беше прикован към Клара, докато майка й и поставяше маска. За един кратък момент, всичко, което успях да видя, беше мокрото от сълзи лице и страхът в очите и, преди маската да прикрие чертите и, а тя да се вмъкне в движенията на ритуала.
Пеенето ставаше по-силно, по-ожесточено, сега нарастваше до крещендо, докато луната се плъзгаше все по-близо и по-близо до момента на пълното затъмнение.
Магията във вените ми кипеше, за да бъде освободена и по гръбнака ми се стичаше струйка пот.
Нещо идваше. Те призоваваха нещо, което не му е тук мястото.
Сърцето ми заби силно в ребрата и в паника погледнах към небето, докато пръстен от светлина обграждаше луната.
Пеенето внезапно утихна, феите замлъкнаха и всички фигури в наметала вдигнаха ръце към небето в безмълвна молба.
Гореща следа от движение привлече очите ми надясно и аз ахнах, когато забелязах метеорита, който се хвърли към нас правейки следа от горяща пътека.
Беше толкова ярко, че трудно издържах да го гледам, но и не можех да откъсна погледа си.
Тъмнината яхна падащата звезда. И идваше направо към нас.
Той удари Земята с достатъчно сила, за да я накара да трепери, и разкъса пламтяща пътека, докато обгаряше земята.
Уплашен вик се изтръгна от мен и топлината, идваща от него, почти изгори плътта ми, когато огромната скала се спря точно в средата на закритите фигури.
Тишината настъпи толкова гъста и дълбока, че звънна в ушите ми. Не знаех какво са призовали от небето. Но бях изпълнен с най-силното чувство на страх, докато го гледах.

Назад към част 7                                                                      Напред към част 9

Ланс Орион

Поставих приборите си за хранене, надигнах се от мястото си и бащата на Дариус ми кимна окуражаващо. Не му отвърнах.
– Добре Ланс – похвали ме Лайънел като своето домашно куче.
– Не го правя за теб – измърморих аз, докато излизах от стаята след Дариус. Това не беше по негова заповед. Проверявах моя приятел, който току-що беше принуден да сключи уреден брак с проклетата си братовчедка. Която може или не изглеждаше като гъза на носорог.
В трапезарията избухна яростен разговор, но аз не се обърнах назад. Входната врата беше широко отворена и аз стъпих на величествената веранда, която обграждаше къщата. Дариус седеше на стъпалата, с глава в ръце. Спуснах се до него с въздишка, побутвайки го с лакът.
– Това е най-лошото нещо, което някога е правил – каза Дариус с пораженчески тон.
Сърцето ми се сви за него, когато тишината падна между нас и чуруликането на цикадите я изпълни.
Подпрях лакти на коленете си, загледан през девствената морава под пълната луна.
– Не е нужно да правиш това, което той казва.
Дариус се извърна, за да ме погледне, лицето му беше опънато от ярост.
– Не е толкова просто. Той е един от най-влиятелните мъже в Солария.
– И какво тогава?- Изръмжах, като го погледнах твърдо.- Той може да е твой баща, но не те притежава, Дариус. И без това имаш само няколко години за да станеш човек, който управлява собствения си свят.
Очите му се присвиха и омекнаха, когато чу тази идея. Той кимна бавно, потънал в дълбоки мисли.
– Прав си – каза той най-накрая и аз се ухилих.
– Винаги съм прав – казах аз, избухвайки в смях.
Той също се изсмя и аз ударих рамото си в неговото.
– Отиди в Зодиака и си скъсай задника. Стани по-голям и по-силен от този идиот.
Той кимна решително.
– Засега ще се съглася с глупавия му годеж, но няма да се женя за нея.
– Няма – съгласих се аз.- Но само в случай, че го направиш, аз не съм на разположение като кръстник на децата ти гоблини.
Дариус се засмя и за миг лъч светлина сякаш ни освети.
– Ланс?- Гласът на сестра ми ме върна към реалността и аз се обърнах, като я открих да стои на прага.- Мога ли да поговоря с теб за секунда?
Изпълни ме облекчение, че тя ме е потърсила. Цяла вечер тя почти не беше контактувала с мен и това разби сърцето ми.
Изправих се, потупвайки Дариус по рамото, докато тръгнах след нея. Тя ме заведе до кухнята, която изглеждаше подходяща за Хенри VIII с огромната си арка, драматични червени плочки и златни фитинги. Сърцето ми туптеше неравномерно от бурята, която връхлетя къщата тази вечер. И имах ужасно чувство, че далеч не е свършило, когато неистовите очи на Клара срещнаха моите.
– Какво става?- попитах аз, а червата ми се свиха от изражението и.
Тя отвори и затвори уста, като изглеждаше неуверена в думите си.
– Клара – подканих аз и тя вдигна поглед под дългите си мигли. Сълзи проблясваха в лъскавите и очи от обсидиан, които бяха моето огледало. Те останаха там половин секунда, преди тя да ги отпрати.- Какво е?- Помолих се и тя си пое дъх.
– Съжалявам, Ланс – прошепна тя, сякаш се страхуваше, че някой ще я чуе. Тя стисна ризата ми и изведнъж видях, че наистина гледам любимата си сестра, а не някаква непозната, която се отдръпва от мен и ме държи на тъмно.- Напоследък съм толкова лоша с теб. Но не искам да бъда. Това е тъмната магия…
– Трябва да внимаваш с това, знаеш правилата – казах твърдо. Баща ни ги беше повторил хиляди пъти, докато не ги запомнихме. Веднъж седмично и ако тъмнината ви зове, спрете напълно.
– Мама има различни правила – каза тя, хвърляйки поглед през рамо и след това обратно към мен.
Гневна жега се разгоря вътре в мен.
– По дяволите, мамо – изръмжах аз.- Единственото нещо, което някога я е държало под контрол, е татко.
Веждите на Клара се набръчкаха и ме болеше да я видя толкова притеснена.
– Какво иска тя от теб?- настоях аз.- Мога да ти помогна, просто говори с мен, както винаги.
Тя опря ръка на гърдите ми, потупвайки меко.
– Добре съм, Ланс. Наистина. Не е нужно да се тревожиш.- Тя си пое тежко дъх.- И съжалявам за това, което казах онзи ден. Трябва да следваш мечтите си. Бях егоист и аз…- Тя отново погледна през рамо по онзи нервен начин и аз стиснах челюст от разочарование.
От кого се страхуваше толкова? Мама? Тъй като не ме интересуваше дали тя е моята плът и кръв, щях да я притисна да спре да манипулира Клара и да я принудя да спре каквото и да планира.
– Кажи ми какво става – настоях аз, държейки се за раменете и, сигурен, че в момента, в който я пусна, тя отново ще се отдалечи от мен и никога няма да я върна. Едва не издадох, че съм я видял да пие от чичо Лайънъл, но не можах да изплюя думите.
Тя махна бретона от очите си и наклони глава нагоре.
– Ще разбереш тази вечер – прошепна тя точно когато вратата се отвори и удари стената от силата, която извършителят е използвал.
Лайънъл влезе като танк с крака. Беше огромен и внушителен, мускулите му бяха напрегнати в опит да ме заплаши. Но се взрях хладно в него, изправих рамене, докато се опълчвах на предизвикателството в очите му.
Може и да е Огнедишащ Дракон , но трябваше само да му впия зъбите достатъчно дълго, за да го деактивирам.
– Навън – каза той със смъртоносно спокоен тон, думите му бяха явно за сестра ми.
За мой ужас, тя всъщност се подчини, избягавайки през вратата, сякаш той я притежаваше. По дяволите. Не.
Стоях на мястото си, когато той се приближи и налягането във въздуха се просмука в дробовете ми.
– И така – каза той спокойно.- Ти и синът ми изглежда се разбирате добре. Радвам се да видя, че сте се свързали по начина, по който се надявахме.- Той нямаше нужда да уточнява, за да знам, че „ние“, което имаше предвид, са той и майка ми. Плужаци и двамата. Съпругата му не се притесняваше за играта на власт, която съпругът и играеше точно под носа и; стига да и бъде подарена заредена платинена карта, която да похарчи за каквото е била в настроение в този момент нови цици или рокли, тя ще бъде доволна. Но бащата на Дариус беше намерил своя равен манипулатор в майка ми. Жестоки и коварни по свои собствени начини, така че заедно бяха неудържима сила. И единственият начин да победиш неудържима сила беше с неподвижна стена. Така че това трябваше да се опитам и да бъда.
В отговор му кимнах рязко, усещайки, че е дошъл тук, не за да любезничи. Ако можеше да наречете безрадостния му тон приятен.
– Не съм сигурен дали майка ти е успяла да ти е обясни отговорностите ти, но позволете ми да ви ги изложа, Ланс.- Той ме гледаше през златния си кухненски остров, разпервайки ръце върху девствената повърхност.- Ще завършиш следващата седмица, нали?
Отново кимнах, стиснах челюст, докато се опитвах да разбера накъде отива с това.
– Честито.- Нищо в тона му не ми подсказваше, че има предвид това.- От момента, в който завършите, надявам се, че сте наясно, че ще се присъедините напълно към съюза между нашите семейства?
– Ще се грижа за Дариус, докато съм наблизо – казах аз, като свих рамене.
Устата му се изви в унизителна насмешка.
– Ах, да… мечтите за питбол, които майка ти спомена.
Червата ми се вкамениха, когато очите му за миг станаха рептилийски, проблясващи в най-тъмното зелено.
Никога преди не бях отстъпвал от битка и дори този човек да беше най-мощният Огнедишащ Дракон в кралството, нямаше да се предам скоро.
– Аз съм търпелив човек, Ланс…- Лъжец.- Но нямам време за празни мечти и болни амбиции. Както и за моя син, твоята съдба вече е предопределена. Ще поемете официалната роля на пазител на Дариус и аз ще ви компенсирам щедро за това. Не можете да кажете, че има нещо по-справедливо от това.
Сърдечният ми ритъм се повиши и адреналинът се появи, карайки зъбите ми да изтръпнат за кръв.
– Справедливо? Аз съм Везни, сър, мисля, че знам кое е честно и кое не.
Чертите му се изкривиха до ужасен гняв.
– Не ми говори така, момче. Това не е молба. То е заповед. Решение е взето отдавна от майка ти и мен…
– И къде бях, докато се вземаше това решение, а?- озъбих се, а ръцете ми се свиха в юмруци. Не беше като най-лошата работа в целия свят, но означаваше да жертвам мечтите си и да погреба всяка идея да стана нещо повече от просто пешка, бутана от Акруксите.
Няма да стане.
– Напикаваше се в леглото си – изръмжа той.- Ето преди колко време беше направен изборът за теб. И ще се справиш по-добре в живота, ако никога повече не ме разпитваш.- Обърна се, сякаш разговорът приключи. Но по дяволите не беше. И не само това, той току-що ми обърна гръб, което беше най-голямата обида, която можеш да нанесеш на друга фея в Солария. Което доказа колко много уважение изпитваше към мен.
– Майната ти – изръмжах аз и той спря, мускулите на гърба му се напрегнаха в елегантната му риза.- Имам собствен живот, който да водя. Не влизам в никакъв съюз. Дариус е приятел, това е. Моята вярност към вас и вашето семейство свършва дотук.- Устата ми ме беше задържала повече пъти, отколкото можех да преброя в Зодиакалната Академия, но това се чувстваше различно. Сякаш току-що мушнах най-отровната змия в света и и предложих китката си.
Той се хвърли и аз ахнах, изхвърляйки ръката си, за да отклоня магията, която стреля по мен. Огнен камшик улови китката ми, когато пуснах мощен взрив към самия лорд Акрукс и той се разби в стената с яростно ръмжене.
Болката излязла от камшика на пламъците, който уви около ръката ми, а миризмата на изгаряща плът плаваше под носа ми. Извиках, докато хвърлях вода от другата си ръка, потушавайки пламъците. Но те не бяха обикновени пламъци, това беше Драконов огън.
– Освободи ме!- Разголих зъбите си, вдигнах ръка, за да се защитя, когато друг камшик ме хвана отзад.
– Какво по дяволите е това?- изръмжах аз.- Мислиш ли, че това ще ме накара да ти се поклоня?
Огнените камшици обхванаха кожата ми и ме издърпаха към вратата. Лайънъл се обърна, като бутна ръка в тила ми, за да ме тласне напред. Хвърлих се към него, опитвайки се да забия зъбите си в ръката му, но той се измести извън обсега секунда преди да го хвана. Очите му се изостряха върху мен и не мислех, че отново ще ме подцени. Ако го направи, щях да спечеля.
Огнените вериги ме принудиха да вървя по коридора, докато ме влачеха след него и ме водеха към врата под стълбището.
Той я отвори и удари с ръка въздуха, така че веригите ме издърпаха през вратата. Вратата се затръшна пред лицето ми и потънах в полумрак; единственото нещо, което осветяваше пространството, бяха магическите вериги, с които бяха увили ръцете ми зад гърба. Рязко дръпнах раменете си, дърпайки силно връзките, но те не поддадоха.
Яростта изрови яма в червата ми и аз хвърлих силен ритник към вратата с цялата сила, която успях да събера. Дървото се нацепи, но не се разби.
– Лайънел, майната ти!- Изревах, ритнах отново вратата.
Напрегнах се, след което изръмжах свирепо, приготвяйки се да метна рамото си към нея като удар на питбол.
Преди да излетя през вратата като див бик, тя се отвори и Дариус беше хвърлен вътре. Избяга ми шум, когато той се блъсна в мен и ние паднахме надолу по няколкото стъпала.
Потискаща горещина препускаше във въздуха и аз инстинктивно обърнах глава от нея. Лайънъл стоеше на прага, а заплашителната му сянка падаше върху нас. Той изхвърли парещия въздух от дланите си, заобикаляйки ни, така че бяхме принудени да се движим надолу по стълбите далеч от него.
Дариус избърса разцепената си устна с опакото на ръката си.
– Татко спри!- извика той, когато залитнахме надолу по стъпалата в дълбините на огромно мазе. Студените каменни стени се взираха в мен и празнотата на мястото ме изпълни със силен страх.
Горещината се разсея и Лайънел бързо се насочи към Дариус, мъгла от чиста мускулатура. Дръпнах ръцете си уплашено, когато юмрукът му се свърза с челюстта на сина му. Дариус вдигна ръце и огънят цъфна в дланите му, но това беше косъм и баща му скоро го угаси. Втурнах се напред, задвижвайки се с вампирската си скорост и притиснах рамото си до страната на Лайънъл в опит да помогна.
– О, сега искаш да го защитиш, нали?- Лайънъл ме заплю, хвърляйки огромна огнена линия, която направи разделение между нас. Препънах се назад, не можех да я прекося, тъй като продължаваше да пламти и осветява цялата бетонна стая около нас.
Лайънел се насочи към Дариус с бруталността на юмруците си, изоставяйки цялата магия. Паниката и яростта ме изядоха, докато не издържах повече. Всеки удар ме караше да викам, но Дариус остана ледено мълчалив, сякаш това се е случвало и преди. И самата мисъл ме накара да искам да разкъсам баща му от негово име.
По стълбите се чу скърцане и аз се обърнах, като намерих майка си там и сестра ми точно зад нея.
– Освободете ме – ахнах с облекчение, дърпайки връзките, които продължаваха да държат магията ми под контрол.
Мама поклати глава със строго лице.
– Време е, Ланс. Не можем да ви позволим да избегнете това.
Гледах я с ужас. Знаех, че е кучка, но по дяволите, тя трябваше да бъде моята кучка. Удар за моя проклет отбор.
Погледнах сестра си и очите и бяха пълни с извинение. Но все пак тя стоеше там и не правеше нищо.
Трепнах срещу пукащия звук зад мен и Дариус каза нещо неразбираемо през устата, пълна с кръв.
– По дяволите!- Изревах, бягайки към огъня, знаейки, че това означава смърт.
Пламъците се разпръснаха секунда преди да стигна до тях и зрението ми се приспособи твърде късно, Лайънъл ме хвана за гърлото. С прилив на магия, която разтърси основите на тялото ми, той ме постави на колене до Дариус.
Огнените вериги, държащи ръцете ми, друпнаха ръцете ми напред и пръстите ми се заключиха около китките на Дариус. Той мигаше замаяно към мен през подути очи, докато кръвта се плъзгаше от устата му, капеща постоянно на пода.
Сърцето ми биеше като животно в капан, чакащо да умре. Студената хватка на бетона под коленете ми беше всичко, което усещах. Това и страхът от това, което Лайънъл щеше да направи.
– Съжалявам – каза ми Дариус, след което изплю храчка кръв на пода до себе си.
– Копеле – изръмжах на Лайънъл, несправедливостта на това ме накара да искам да крещя, докато сърцето ми се пръсне.
Той се придвижи зад Дариус, опря ръка на рамото му и усетих как някой поставя ръка върху моето. Нямаше нужда да гледам, за да разбера, че това е коварната ми майка и гърлото ми се поду от гняв.
– Трябва да бъдеш вързан завинаги – каза Лайънъл спокойно, а кървавите му кокалчета блестяха под светлината на огъня, който той хвърли над нас.- Ланс Орион, ти ще пазиш сина ми в ущърб на собствения си живот. Никога нищо няма да бъде по-важно за теб от това – обяви той и моите надежди и мечти се разбиха пред очите ми.
– Чакай – ахнах, но не открих и капка милост в погледа му.
– Татко, не – излая го Дариус, което му донесе силен удар.
Лайънел продължи с груб и звучен глас: „Adiuro te usque in sempiternum“.(Заклевам ти се завинаги)
Дариус се хвана за китките ми и издаде яростен звук. Опитах се да се отдръпна, но натискът на магията на Лайънел се увеличи, докато ноктите ми се врязаха в плътта на Дариус и пуснаха кръв.
Паниката сдъвка сърцето ми и го остави на парчета.
Моля не. Не това. Не отнемайте всичко, за което съм работил.
– „Adiuro custodiet te mihi in filium“(Кълна се да те пазя, сине мой), гласът на Лайънел се издигна в тенор и дълбока сила нахлу в тялото ми, поемайки самата ми душа в хватката си.
– Моля не – примолих се аз, отчаян да спра това.
– Твърде късно е за красиви думи, момчето ми – измърка майка ми в ухото, а ръката и стисна рамото ми. -Това е пътят на нашите семейства. Твърде дълго си се отклонил от истинския си път. Време е да се присъединиш към сестра си и мен.
– Никога – казах през зъби, но магията на Лайънъл се втурна в мен още веднъж и аз се изкривих напред. Дариус също се смачка и челата ни се срещнаха по средата, а ръцете ни все още бяха болезнено стиснати едини в други.
– „Adiuro te usque ad mortem!“(Заклевам те дори до смърт!)- Лайънъл се развика и стените трепереха от страховита магия.
Сърцето ми изведнъж пламна с цялата топлина на Драконовия огън и същата тази болка проби път в китките ми, през вените ми, в кръвта ми. Посади семе в мен, от което израснаха бодливи корени и се разпространиха по цялото ми тяло.
Потта се лееше по гръбнака ми, докато топлината пламтеше и продължаваше, никога не ме изпускаше от парещата си хватка. Изсъсках през зъби, заслепен от агонията препускаща под кожата ми, достигайки до всяка клетка в тялото ми.
Когато най-накрая се отдръпна, успях да пусна ръцете на Дариус. Следи от нокти очертаваха и двете ни китки, а в извивката на десните ни лакти имаше следа, сякаш изгорена там. Моята беше символът на звездния знак на Дариус, Лъв, а той имаше моя: Везни.
– Какво направи?- Дариус въздъхна, притискайки пръста си към знака на ръката си.
Прокарах пръст по моя знак, ръбът беше повдигнат и червен, цвърчащ под докосването ми.
– Това, което трябваше да направя преди много време – измърмори Лайънел.- Ланс е твоя пазител оттук нататък, докато някой от вас не поеме последния си дъх. Свиквайте един с друг. Защото животите ви сега са преплетени.- Той ме погледна и горната ми устна се отлепи назад.- Твоят живот е завързан за неговия. Където отива той, отиваш и ти. Край на историята.

Назад към част 6                                                                     Напред към част 8

Дариус Акрукс

Въпреки че другите наследници и аз трябваше да се наслаждаваме на една седмица в кампуса в Зодиакалната академия, баща ми беше решил да организира празник в чест на пробуждането ни в нашето имение.
Седнах отзад на лимузината с шофьор, която беше изпратена да ни прибере, и се усмихнах, когато Сет се изправи и започна да вие от люка на покрива с Макс до него.
Ланс седеше в ъгъла, очите му бяха приковани към гледката през прозореца, докато седеше и размишляваше върху това, което бяхме научили от магията на кръвта.
Потърках с палец плътта на китката си, където беше порязването. Ланс го беше излекувал вместо мен, но изпитах странното желание да го отворя и отново да се отдам на мрака. Ланс ме беше предупредил за това; сега, когато има вкуса ми, щеше да се опита да ме привлече отново. Имах нужда от сила на волята и ума, за да му се противопоставя. За щастие на мен като Лъв не ми липсваха.
И двамата се съгласихме, че идването на празника тази вечер е добра идея, ако искаме да се опитаме да изкопаем повече информация за това, което нашите семейства планират, така че присъствахме със скрит мотив. Не че някой от нас би се осмелил да откаже покана от баща ми независимо от това. Но не можех да отрека факта, че се чувствах добре да дойда тук с цел да подкопаем плановете на баща ми. Добре беше и малко ужасяващо, ако бъда напълно честен. Не че това би ме спряло.
Паркирахме се пред имението и останалите наследници излязоха от колата. Хванах погледа на Ланс, когато той направи движение, за да ги последва, и той ми отправи решителна усмивка.
– Когато всички са разсеяни, ще се опитаме да влезем в кабинета на баща ми – измърморих аз, потвърждавайки неясния план, който бяхме измислили този следобед.
– Да се ​​надяваме, че е оставил хартиена следа за гнусните си планове – отвърна сухо Ланс.
– Е, той винаги е бил педантичен и никога не съм го виждал да оставя подробностите за нещо на случайността. Ако този план е важен за него, той ще е записал по-тънките му точки – уверих го аз.
Освен това Лайънел Акрукс беше един от четирите най-мощни феи на света, той нямаше причина да се страхува, че някой ще намери такава информация; никой никога няма да може да нахлуе в дома му, да не говорим за кабинета му. Разбира се, той никога не би заподозрял, че послушният му син, може да му се противопостави, за да се сети да я пази от мен. Той вярваше, че контролът му над мен е толкова силен и пълен, че никога не бих посмял да му се противопоставя. Така беше до скоро. Но имах решителността на дракон и бързо наближавах времето, когато щях да съм готов да решавам сам, както беше нормално за моя вид.
Следвахме останалите ми приятели от лимузината и се отправихме към входа. Домът ни може би беше достатъчно голям, за да побере малка армия. Огромната готическа сграда се простираше пред нас, каменни драконожи, силуети бяха накацали по покривите на фона на небето.
Входната врата беше достатъчно голяма, за да допусне пораснал дракон, макар че рядко си правехме труда да я отваряме. В основата и имаше друга по-малка врата с чукало във формата на златна драконова глава. Един слуга отвори широко тази врата, когато се приближихме и аз последвах другите Наследници вътре.
Звукът на глухи разговори и тиха музика идваше от извитата врата в дясно и ние се отправихме натам.
Тази част от имението се използваше наистина само когато имахме гости. Имахме бална зала, където родителите ми провеждаха държавни събития и огромна трапезария, в която имаше дълга маса, достатъчно голяма, за да побере петдесет гости. Това беше мястото, където щяхме да присъстваме на празника тази вечер.
Един от слугите на Татко ни взе палтата и ние се отправихме през вратата.
Обичайната каскада от впечатляващи цветя беше оживена от магията на майка ми, за да украси всяка налична повърхност и тя беше избрала микс от червени и сини цветове в чест на двата елемента, за които бях претендирал на пробуждането.
Когато влязохме в трапезарията, очите се насочиха към нас и Ланс се отмести настрани, докато всички ръкопляскаха вежливо на мен и другите наследници.
Усмихнах се с онази усмивка, която знаех, че се очаква от мен, преди да се разделя с приятелите си, докато всички се отправихме да заемем местата си около масата със семействата си.
– Дариус, скъпи, как се забавляваш с престоя си в академията?- Попита майката на Ланс, леля Стела, когато седнах срещу нея. Тя беше слаба жена, но имаше напрежение в среднощните си очи, която караше всеки срещу нея да се напрегне. Гъстата и дъбово-кестенява коса, която имаха всички от семейството и, беше късо подстригана и придаваше суров вид на ъгловите и черти.
Клара седеше отляво, само на две места от баща ми, който естествено заемаше мястото начело на масата. Забелязах, че погледът и се стрелка постоянно към него, но той не показваше никакви признаци да я забелязва.
– Много добре, благодаря – отвърнах официално.- Ланс ми показва всякакви тайни за мястото.
Ланс привлече погледа ми с многозначителна усмивка, когато се спусна на мястото до майка си.
Седалките от двете ми страни бяха празни и аз се намръщих малко, като се оглеждах за брат си.
– И трябваше ли да преодолеете много предизвикателства за силата си?- попита татко, а гласът му изискваше вниманието на всички, докато се обръщаше към мен.
– Още не – казах аз.- Досега всички, които срещнах, изглеждаха развълнувани от перспективата да се срещнат с Небесните Наследници и никой от тях не е почувствал нужда да ме помоли да докажа силата си.
– Значи лесно се справяте с това – измърмори татко пренебрежително.- Винаги съм се страхувал, че ще станеш мързелив на това място. Няма да е добре за вас да станете прекалено самоуверени, без някой да оспори силата ви.
Прехапах езика си срещу отговора, който исках да дам и за щастие бях спасен от отговор с пристигането на Ксавие.
– Дариус!- възкликна той развълнувано, сякаш ме е нямало месеци вместо дни. Той ме потупа по рамото и ми предложи широка усмивка, като се спусна на седалката, която ме разделяше от татко и аз се ухилих в отговор. Двата стола отляво останаха видимо празни.
Татко не си направи труда да скрие насмешката от проявата ни на привързаност един към друг и аз потиснах въздишка, когато видях накъде върви тази нощ. Това така наречено тържество в чест на дарбите ми които бяха пробудени беше по-скоро изпитание, в което вече се провалях само миг след като влязох през вратата.
– И така, как е в Академията?- попита ентусиазирано Ксавие, без да обръща внимание на предупредителните знаци за настроението на баща ни.
– Добре – отвърнах без подробности и разговорът около мен спря.
– Ланс ми каза, че смята, че трябва да се пробваш в училищния отбор по питбол, след като се запишеш официално – изрече Клара с топла усмивка, която подсказваше, че не прекарва вечерите си, сучейки врата на баща ми.
– Разбира се, че ще го направи – каза татко, преди да успея да отговоря.- Отборните спортове са чудесен начин да изградите характер през младостта си. Той има стойност, както и събира подкрепа от вашите връстници. Всички полезни неща за реалния свят, след като завършите.
– Питболът е нещо повече от полезен начин да впечатлите връстниците си и да се научите да работата в екип – измърмори Ланс, привличайки вниманието на масата към себе си.- Някои хора си изкарват прехраната, играейки в Соларианската лига.
Леля Стела се засмя силно, сякаш това беше шега и всички около нас се присъединиха. Предложих на Ланс израз на подкрепа, докато челюстта му скърцаше от раздразнение.
Празните места до мен шепнеха въпроси в ухото ми и най-накрая се поддадох на любопитството си.
– Кого чакаме?- попитах аз, насочвайки вниманието си към майка, която седеше отляво на баща ми като хубава притурка в светло розово червило.
– Имаме изненада за теб – призна тя с лека усмивка.
Намръщих се на нейната неяснота, огледах се за да видя кой липсва от обичайната редица важни членове на семейството и съветниците, но не можах да видя никой очевиден, който тепърва ще пристигне.
Преди да успея да натисна по темата, вратите отново се отвориха и едно момиче влезе, придружено от братовчеда на баща ми, Оскар. Не можех да разбера дали я познавам или не зад огромната кестенява коса, която беше дива и необуздана около раменете и.
Семейството ни беше голямо и винаги имаше чичовци, братовчеди и различни други далечни роднини, които идваха и си отиваха по някаква работа с баща ни, но рядко виждахме Оскар. Семейството му живееше в далечния север на Солария и управляваше ледените шлепове, които имаха голямо значение, дори и да бяха скучни като ада.
– Помниш ли дъщерята на Оскар, Милдред?- попита меко майката, отвличайки вниманието ми от късно пристигналите.
Името ми беше смътно познато, но не можех да кажа, че имам истински спомени от срещата с нея. Когато бях малък, бяхме пътували до семейството на Оскар и имах неясни спомени, че съм играл с дъщерите му, но не можех да кажа, че нещо от тях се е запечатало в съзнанието ми.
– Не я помня – признах аз, обръщайки внимание на първия курс храна, когато пристигна.
Разкъсах филийка хляб и я потопих в богатата зелена супа, която беше поставена пред мен.
Оскар и дъщеря му заеха местата до мен и аз вдигнах поглед, предлагайки учтива усмивка за поздрав.
Задавих се с залъка си хляб, когато погледът ми падна върху лицето на момичето отляво. Тя се усмихна широко, долните и зъби стърчаха много по-напред от горните. Кожата и беше на петна и червена, а калните и кафяви очи не бяха еднакви по размер. Гледането на лицето и почти ме шокира, щях да се задавя до смърт.
Бързо отместих поглед от отвратителното момиче и грабнах чаша вино, за да преглътна заседналия хляб.
Когато най-накрая възвърнах самообладанието си, открих, че татко ме гледа яростно. Строгият поглед в очите му ме изненада; сякаш ме предупреждаваше за нещо, но всичко, което бях направил беше, че едва не се самоубих с парче хляб при вида на грозното момиче.
– Решихме, че трябва да направим това двоен празник – каза татко, усмихвайки се по начин, който би изглеждал топъл за външен човек, но аз знаех, че съм прцакан. Някакъв негов план се осъществяваше и имах чувството, че братовчед му и неговото родово потомство имат някаква роля в това.
– Защо? Какво друго става?- попита Ксавие, без да долови тайното подводно течение, започнало на масата.
Вместо заплашителния поглед, който очаквах татко да му изстреля, той се усмихна.
– Милдред наскоро влезе в нейния орден; тя официално е Дракон като останалата част от нейната линия.
– Поздравления – измърморих аз, без да се обърна да погледна лицето и за втори път.
Чудех се защо възникващият Орден на някаква далечен роднина получава такова признание. Това беше трапеза за празнуване на пробуждането на четиримата наследници на Небесния съвет. Сет, Макс, Кейлъб и аз бяхме бъдещите владетели на нашето кралство, така че защо, по дяволите, това момиче с лице на трол беше дори тук?
– На колко години си?- попита я Ксавие.
Не беше тайна, че той отчаяно искаше неговата форма на Дракон да се разкрие. Беше на тринадесет и повече от малко раздразнен, че все още не се е появила, макар че докато гледах стройната му фигура, се чудех дали има шанс това да не се случи за него. Червата ми се свиха при тази идея и аз прогоних мисълта си. Мъжете дракони са имали тенденция да бъдат едри като танкове дори в тяхната форма на фея, но това не винаги е било така; може би той просто е късно цъфтящ.
Хвърлих поглед покрай масата, лесно познах всеки мъжки дракон сред нас само по техния размер и прехапах езика си в яростно отричане. Ако Ксавие в крайна сметка не се появи като Дракон, не смеех да си помисля какво ще направи татко по въпроса. Според него всеки друг орден беше по-малък. Нашата кръвна линия беше възможно най-чиста с дракони, които се простираха назад от двете страни, но винаги имаше рецесивни гени, странните харпии или циклопи в сместа и никога не бихте могли да сте напълно сигурни каква форма може да приеме някой, докато не се появи неговият Орден. С цялото си сърце се надявах, че Ксавие не е предопределен да живее като нещо друго освен дракон.
– Аз съм на петнадесет – каза Милдред с достатъчно нисък глас, за да бъде сбъркан с мъжкия.- Аз съм късно цъфтяща в повечето неща. И едва започна менструацията ми.
Изпръхтех с пълната си с вино уста и почти го изплюх върху Стела и Клара срещу мен.
Ланс покри устата, за да скрие забавлението си, а баща ми прочисти гърлото си, сякаш не я беше чул.
– От това поколение силно липсват женски дракони – каза татко високо.- И е приятно да намериш момиче от дълга, чиста линия като Милдред.
Вдигнах вежда към него, чудейки се защо изтъква чистотата на кръвта и. Тя споделя с мен прабаба и дядо, знаех колко чиста е кръвта и от тази страна и не беше изненада, че от страна на майка и можеше да се проследи и нейния род. Това прави нашия вид. Феите се стремяха да запазят и предадат власта във всяка форма и мощните Ордени бяха голяма част от това. Никой дракон нямаше да се ожени за сфинкс или грифон, освен ако не са били достатъчно глупави, за да се влюбят един в друг и да рискуват гнева на цялото си семейство за размазване на кръвната линия. Макар че като погледнах Милдред с крайчеца на окото си, не можах да не се запитам дали тя няма малко Минотавър в себе си, защото лицето и широките и рамене със сигурност споделяха качествата на половин бик.
Кейлъб привлече погледа ми от по-надолу по масата и по-малко от фино имитира как повръща в супата си, докато я гледаше. Борех се срещу смеха, прехапвайки устни от забавление.
– Решихме, че би било добра идея ти и Милдред да се опознаете, Дариъс – каза майка и аз я погледнах с леко намръщена вежливост.
– Защо?- попитах аз, осъзнавайки малко късно, че това вероятно е малко грубо.
– Е, защото…- Майка спря, търсейки татко за подкрепа и аз замрях, с лъжица супа наполовина до устата ми.
По гръбнака ми премина тръпка и почувствах, че ще се случи нещо наистина ужасно. Особено когато татко също се поколеба. Той не се колебаеше. Той не се връща и не се отдръпва, той се движи само напред, сякаш знае, че всичко което прави, е абсолютно правилно. Така че, ако той отделяше време да отговори, тогава трябваше наистина да е знаел, че това, което щеше да каже, няма да ми хареса.
– Защото смятаме, че Милдред ще ти бъде подходяща партньорка – каза татко с твърд заповеднически глас, без никакво място за маневри.
– Какво?- Въздъхнах, а сърцето ми биеше като лудо, отказвайки да приема това, което ми предлагаше.
– Във вашето поколение липсват повече от всякога здрави и силни дракони. Някой от семействата не са успели да създадът потомство, има много повече мъже, отколкото жени и, разбира се, има го и инцидента с Медуза в семейство Джонсън.
Гледах го, отказвайки да приема това, което бях почти сигурен, че предлага. Не ми беше убягнало от вниманието, че семействата на Драконовия орден не са направили много женски потомци в моето поколение, но никога не съм го обмислял много. Не беше като да си търсех жена – бях целувал само две момичета.
– Не може сериозно да предполагаш…- започнах аз, но той ме прекъсна.
– Потеклото на Милдред е безспорно – каза високо татко, а тонът му предупреждаваше за по-нататъшни изблици.- Родителите и са…
– Твоите братовчеди. Баща и е твой братовчед. Тя е моя проклета братовчедка — изръмжах.
– Втори братовчед – изръмжа татко. Очите му блеснаха в зелени, рептилийски процепи.
Бутах го и го знаех, но как, по дяволите, очакваше да седя тук, докато ме омъжва за това разхождащо се биче до мен?
– Аз съм на петнадесет – казах високо. Достатъчно силно, за да привлече вниманието на много други хора в стаята. Усещах очите им върху мен, но не ми пукаше. Приех много от глупостите на баща ми, но не и това. Не бих направил това. Той не можеше да ме принуди да живея в мизерия, женен за людоед, само защото тя имаше драконова кръв.
Устните на Ланс се разтвориха, когато улови погледа ми, но той очевидно нямаше представа какво може да каже, за да ми помогне.
Погледнах към майка си. Красива, суетна, перфектно сглобена майка, чийто единствен интерес беше външният вид. Със сигурност не би искала да види красивия си син, привързан към това нещастно създание?
– Може би ще се появи и друг вариант, преди да се ожените – каза тя бавно, със стиснати от отвращение устни, докато гледаше трола, който можеше да е майка на внуците и, ако баща ми надделее.
Погледнах Милдред, надявайки се, че тя може да сподели малко от моето недоволство от това предложение. Разбира се, тя не беше тласкана към грозен задник, но наистина ли искаше да се омъжи за напълно непознат?
Тя ме погледна с изкривените си очи, но аз не намерих ужаса, на който се надявах. Устата и беше затворена, но онези огромни зъби, които изпълваха долната и челюст, все още стърчаха през месестите и устни. Идеята да целуна тази уста беше повече от ужасяваща. Не бих го направил никога.
– Какво мислиш за тази лудост?- Попитах, когато тя не изказа мнение.
– За мен ще е чест да бъда съпруга на Наследника на Небесния съвет – каза тя и сърцето ми се сви като камък. Сила. Разбира се, че ме искаше. Бих могъл да я издигна до позиция, за която повечето жени мечтаеха. Ръката на един от Наследниците щеше да издигне нейното социално положение над повечето феи. Но какво бих получил аз от този съюз? Свинско грозна съпруга и деца на гремлин.
– Не по дяволите, – изплюх аз, като се изправих на крака и изпуснах лъжицата си. Тя падна в купата и зелената супа полетя навсякъде.
Настана тишина и всички в стаята ме гледаха. Очите на баща ми бяха пълни с обещание за насилие, но за пръв път не ми пукаше. Отказах да позволя това да се случи. Години наред търпях нещастието да бъда част от това семейство и не бих се обвързвал с жена, която никога не бих могъл дори да погледна с желание, да не говорим за любов.
– Върни се на мястото си, Дариус – изръмжа татко с ледено нисък глас.
– Няма да се женя за нея – изръмжах аз, сочейки Милдред, без да я поглеждам. Погледът ми беше прикован с този на баща ми и усетих как очите ми се изместиха във влечугоподобни процепи, докато гнявът ме пронизваше.
– Ще направиш това, което се очаква от теб и…
– Не и това!- Извиках аз и пламъците оживиха в дланите ми неканени.
Всички се взираха, но на мен не ми пукаше. Всеки имаше преломна точка и аз намерих своята. Нямаше да се оженя за това момиче и щях да крещя за това, докато не загубя гласа си или не изгоря цялата тази къща отгоре ни, ако това беше необходимото, за да покажа решението си.
– Мисля, че трябва да се успокоиш – каза майка, стиснала от срам челюст.- Защо не отидеш и да поемеш глътка чист въздух.
– Това е решението ми – отсякох аз.
Изритах стола отзад и той падна на пода със силен трясък. Не си направих труда да погледна назад, докато излизах от стаята, успявайки да загася пламъците, преди да стигна до вратата.
Не ме интересуваше какво ще направи баща ми в отмъщение за избухването ми. Не можеше да ме принуди да приема това. И той със сигурност, по дяволите, не можеше да ме накара да се оженя за това момиче.

Назад към част 5                                                                 Напред към част 7

Ланс Орион

Нещо се беше забило в душата на сестра ми и я разяждаше. Всичко, което тя отстояваше, беше премахнато и подозирах, че силата е в основата на това. Не беше необичайно фея да се отдаде на Ханибъл Лектър за власт. Беше в кръвта ни, в гените ни. Създадени сме да се катерим, разкъсваме, късаме, хващаме с нокти и да си пробиваме път към върха на хранителната верига. Дори и най-малко изобретателните от нашия вид държаха това дълбоко вкоренено желание в сърцата си. А сестра ми се беше поддала изцяло на това до степен да изостави морала си. Тъмната магия може да хване някой със силата си. Страхувах се, че ще стане зависима и сега той и предлагаше един от най-привлекателните източници на сила в Солария. Но какво искаше в замяна?
Не можех просто да го оставя да се измъкне с това. Аз бях неин брат. Нейната стабилна скала. И нямаше да и позволя да стане жертва на фалшивата доброта и щедрост на чичо Лайънъл. Бащата на Дариус не е бил филантроп, дарявайки кръв на вампир. Всъщност, от това, което Дариус ми беше казал за него, човекът нямаше да дари и троха на мишка, да не говорим за власт на друга фея.
Станах от леглото си в Дом Въздух, внимателно прекрачих Дариус, който спеше на пода, докато се придвижвах до гардероба си. Вятърът издрънча капаците на големия вертикален прозорец в стаята ми, лятна буря бушуваше срещу него в опит да счупи болтовете.
Отворих килера, извадих дървената кутия в основата му, скрита под купчина блейзъри, и я поставих на бюрото си. Силата бръмчеше в кръвта ми, когато я отворих, за да разкрия куп карти за колекционери на питбол. Пренебрегнах ги, отключих тайното отделение в основата и извадих четирите издълбани кости, които бяха скрити там. Всеки от тях беше гравирана със символа на Елемент и енергията в тях пращеше в очакване. Моите собствени Елементи от въздух и вода се преплитаха един около друг в моите вени, в органите ми, оживявайки с обещанието за правене на заклинание.
Прибрах костите в джоба при едно превключвател острие което бях взел от чекмеджето на бюрото си, след което ритнах Дариус в крака, за да го събудя. Той изсумтя ядосано и аз се усмихнах, докато сядаше изправен с присвити очи.
Никога не съм съжалявал Дариъс Акрукс, но често се ядосвах от негово име. Човекът можеше да поеме повече глупости от родителите си, отколкото повечето деца в тази академия взети заедно. И той го правеше редовно.
Поне баща ми се отнасяше към мен с уважение и доброта, докато не беше убит. Тъмната магия беше непостоянна. Ако сте я направили погрешно само веднъж, това може да ви погълне. Но преди да умре преди шест години, той ми беше дал здрава основа, върху която да базирам своя морален компас. Светът не беше черно-бял. Дори не беше петна от сиво. Това бяха дъги, наслоени върху дъги. Най-милата фея в света може да се обърне и да ви забие нож в гърба. Най-жестокият от време на време предлагаше ръка за помощ на непознат.
Ето защо практикуването на тъмна магия не ме обезпокои. Разбира се, криех го. Знаех, че по закон това е тежко наказуемо престъпление. Но и това ми беше в кръвта. Това беше нещо, на което баща ми ме научи и въпреки че в крайна сметка това доведе до смъртта му, не исках да пусна тази част от себе си. Дори ако това означаваше, че никога няма да избягам напълно от връзките със семейството си.
Майка ми беше тази, която се опитва да реши съдбата ми; откакто се помня, ние, Ориони, бяхме изградили здрава връзка с Акрукс, която разчиташе на споделянето на ресурси. Нашите ресурси дойдоха под формата на нашите тъмни способности, а техните под формата на Драконов огън и чиста сила.
– Трябва да разбера какво прави сестра ми, Дариус. Скръстих ръце, стегнах челюст и изпънах рамене.- Ще направя всичко, за да я защитя. Дори и това.- Извадих костите от джоба си и той ги изгледа с любопитство, последвано от нарастващо разбиране.
– Тъмна магия?- попита той, а очите му блеснаха пакостливо.
Ухилих се конспиративно, зовът на властта звънеше в душата ми при перспективата да направя това отново след толкова време.
През последната година се въздържах от използването на магия на кръвта. Беше пристрастяващо и направо опасно. И ако ме хванат, не само щях да захвърля шансовете си да попадна в Соларианската питболна лига, но и щях да бъда затворен. В най-добрия случай бих получил живот зад решетките. В най-лошия – убит. Въпреки че Акрукс вероятно щяха да го прикрият, преди нещата да са стигнали толкова далеч. Но досега не си струваше риска да опетня името си.
Слуховете вече се носеха около семейството ми, но поради безпогрешната ни връзка с Акруксите, никой не смееше да ни обвини направо. Сега, когато сестра ми несъмнено беше в беда, имах нужда от помощта на магията на кръвта, за да намеря отговори. Незаконно или не.
Перспективата също означаваше да направя немислимото: да накарам не друг, а Дариус Акрукс, син на Драконовия командир на Солария, един от Небесните Наследници на проклетия трон, да го направи с мен. Лорд Лайънъл Акрукс можеше да защити семейството ми, да изчисти името ни повече от един път и да ни предложи предимствата на Небесния съвет, но той също никога нямаше да остави пръстов отпечатък върху тъмната магия сам, освен ако не е абсолютно необходимо. Ако знаеше, че се каня да завлека златното му дете към черната магия, сам щеше да ме предаде на властите. Единственото нещо, което го интересуваше повече от всичко, беше властта. И да се увери, че най-големият му син слага задника си на трона, за него не беше просто желание, а необходимост.
Кимнах бавно и Дариус ме погледна. Наблюдавах как моментното му нежелание отстъпва място на бунтарството, което винаги ни свързваше. Единственото нещо, което ме дразнеше, че се разбирахме толкова добре, беше фактът, че точно това искаха майка ми и баща му от нас. Но нямаше да избягвам компанията му заради злоба. Освен това, те никога не биха заподозрели, че връзката ни ще доведе до това да, заговорничим срещу тях, а аз да обучавам Дариус на тъмните тайни на нашето семейство.
– Как работи това?- попита Дариус, като се надигна от леглото си само в боксерки. Той беше само на петнадесет и не трябваше да има рамене с такъв размер. Направих си умствена бележка, да насоча треньора в неговата посока, когато поиска да ме замени с някой в отбора.
– Не можем да го направим тук. Облечи се.- Кимнах към банята и Дариус извади малко дрехи от багажа си, преди да се отправи към банята.
Беше малко преди осем и ранното ставане за мен беше просто чудо. Единственото нещо, за което никога не закъснях, беше тренировката по питбол. Майка ми винаги казваше, че вътрешният ми часовник работи бавно, но аз го отдавах на това, че искам да се появя на време само за това, което ме интересува. И ако сестра ми падаше в лапите на острите и манипулативни нокти на Акрукс, щях да се появя точно навреме, за да спася задника и.
Петнадесет минути по-късно Дариус и аз излязохме от стаята ми в оживените коридори на Дом Въздух.
– Страхотна игра вчера, Орион!- Поздравяваха ме студентите:- „Ти изведе отбора до победа!“, „Най-добрата игра на всички времена!“, „Обзалагам се, че скоро ще прочетем как ще се присъединиш към лигата, брато!“
Пренебрегвах ги в по-голямата си част, предлагайки твърдо кимане, докато съзнанието ми оставаше фокусирано върху костите в джоба ми и Небесния наследник, който вървеше до мен, когото щях да въведа в цял свят на объркани глупости.
Трябва да мисля за Клара. И освен това той има собствен ум. Той би казал не, ако не иска да направи това.
Тръгнахме през разразилата се буря, грохотен шум от огромната турбина високо на кулата звучеше в ушите ми. Огромната равнина пред нас, която водеше до ръба на източната скала, беше подгизнала от помитащите пориви на дъжда. Въздухът се гърчеше и оживяваше от бурния вятър, докато насочваше пороя в усукани шарки по земята. Нямаше много студенти наоколо, но няколко се изправиха на скалата, направлявайки въздуха с магията си, докато техните възклицания и аплодисменти се присъединиха към крещящата буря.
Изтласках магията от границите на кожата си и най-силният ми елемент, въздухът, се бутнах обратно срещу бушуващата буря, докато не бяхме затворени в един джоб на спокойствие. Дариус се възхищаваше на работата ми с повдигната вежда и ние продължихме напред, следвайки ръба на скалата, докато го водех към моето тайно място, което не бях посещавал от много месеци.
Там, където скалата се извиваше, в варовитата земя бяха изсечени отвесни стъпала, спускащи се чак до пясъчния плаж далеч отдолу. Вълните бяха безмилостни, блъскаха скалите и се взривяваха срещу високите скали, които стояха във бушуващия океан. За мен хаосът беше по-красив от спокойствието. Великолепната сила на морето беше нещо, което никой не можеше да използва. Фея или не.
Стигнахме до основата на стъпалата и аз поведох Дариус по плажа, подпирайки се на стената от скали, докато пътеката ставаше все по-тясна и по-тясна. Увеличих налягането на въздуха, налагайки мехурчето на безопасността около нас и силни вълни се разбиха над него, обгръщайки ни в хватката си, но не можаха да ни вземат със себе си, докато се отегляха.
– Често ли водиш петнадесетгодишни момчета на усамотени места?- Пошегува се Дариус, а аз изсумтях.
– Само най горещите.
– Щастлив съм – подиграва се той.
Влажните скали под нас станаха прекалено хлъзгави и Дариус бързо хвърли огън от дланта си, интензивността му изсушаваше пътеката, докато продължихме да се движим по нея. Той вече имаше добър контрол над сила, която току-що беше събудил. Но той беше син на Небесно семейство. Мощен и умен. Смъртоносна комбинация.
Скоро стигнахме до мястото, където лежеше пещера, скрита от пластове магия и илюзии, към която бях добавял години наред. Като неен създател, аз бях единственият, който можеше да усети присъствието и когато се приближа до нея, натиснах с волята си до границите й и пещерата се разкри.
– По дяволите – въздъхна Дариус, когато стените на скалата сякаш се отдръпнаха пред него и истината беше показана.
Насочихме се дълбоко в пещерата, където неравния под се издигаше достатъчно високо, за да остане сухо от силната буря. Изтласках въздуха от нас, увивайки го до границата на пещерата, за да не ни достигне силният вятър.
Дариус остави пламъка в ръката му да стане по-ярък и го насочи да витае лениво над пода на пещерата.
Седнах на една скала, където от сталактит над нас се чуваше ехо от падащи капки кап, кап, кап. Дариус коленичи до огъня и аз извадих костите и острието от джоба си.
– Сигурен ли си, че искаш да направиш това?- попитах, като го погледнах твърдо в очите.
– Не се съмнявай в мен, Ланс. Вътре съм. Изцяло. Сега да започваме.- Той подпря ръце на коленете си, докато чакаше да действам.
Поех бавно дъх, привличайки силата си към повърхността на кожата си, преди да поставя четирите кости в една линия пред мен. Всички те бяха от могъщи феи, които бяха притежавали един от елементите. Огън, вода, въздух и земя. Силата им все още се вълнуваше в останките от телата им. И тази сила може да бъде използвана по начин, който никога, никой не е преподаван в Зодиакалната академия.
Взех превключвателя насочвайки острието и обърнах ръката си. Дариус хвърли поглед към триъгълната татуировка на лявата ми китка, която представляваше въздух в триъгълник.
Прокарах острието от върха на триъгълника, точно до центъра на дланта си. Потече кръв и хвърлих поглед към Дариус, за да проверя, дали не е на път да отстъпи. Но той не трепна и не се отдръпна, а просто гледаше с търпелив интерес, който ми напомни защо мога да му се доверя за всичко.
Когато кръвта започна да капе върху костите, свих ръката си в юмрук и стиснах за да потече повече върху всяка от тях.
Дъх докосна тила ми, шепнещ глас ме обгърна, докато трепна близо до ухото ми. Чаках най-добрата част от това, насочвайки магията си към кръвта, която се изля от порязването ми върху костите.
Тогава се случи.
Силата разцъфна в гърдите ми като живо същество и аз въздъхнах силно, докато тя се навиваше съблазнително около сърцето ми. Пуснах бавно дъх, докато допаминът наводняваше тялото ми, обгръщайки ме в плътен облак на спокойствие. Само тъмната магия се чувстваше така, Елементарната сила не осигурява този опияняващ прилив.
Отворих очи и посегнах към костите, вземайки ги в ръката си. Когато проговорих, тонът ми беше гърлен и дълбок.
– Покажи ми какво печели сестра ми от Акрукс.
Видение се натисна срещу сетивата ми, нежно, после малко по-силно, когато го извиках. Отначало нямаше нищо освен безкрайно небе от звезди, тъмнина, разчупена от сто хиляди капчици светлина.
– Какво виждаш?- Гласът на Дариус беше едновременно близо и далеч.
Светлина гореше в периферията ми. Огнено кълбо разкъса огромното небе, разкривайки ясен път през зрението ми. Бял призрак остана запечатан върху ретината ми, когато изчезна от полезрението и изображението избледня.
Женски глас гъделичкаше ухото ми.
– Хвърли костите и питай.
– Сестра ми в беда ли е?- попитах на глас, знаейки какво да правя.
Хвърлих костите, очите ми се отвориха наполовина, докато приливът на сила ме държеше като наркотик. Костите паднаха, две обърнати нагоре със символа на елемента към покрива на пещерата, а другите две обърнати надолу.
– Какво означава това? попита Дариус.
– Това означава, че съдбата и е нерешена. Отговорът е и да, и не.- Поех си спокойно дъх, когато силата отново удари в гърдите ми, най-пристрастяващото чувство, което някога съм познавал. Това удави страховете ми и насади екстаз на тяхно място.
– Не виждам нищо друго. Но колкото повече сила предлагаме на костите, толкова повече те ще ни разкриват.- Вдигнах острието на превключвателя, оглеждайки Дариус за реакция.
– Искаш кръвта ми – каза Дариус, премигвайки бързо.
– Няма да искам нищо от теб, Дариус – казах твърдо, държейки се за тази благородна част от себе си, преди привлекателността на силата да я прогони.
Той взе острието от ръката ми, имитирайки разреза, който бях направил на собствената ми длан без думи. Миг на несигурност премина през изражението му, докато придвижваше ръката си към костите. Ако направи това, той наистина ще предаде семейството си. Ако някой някога открие, че е използвал тъмна магия, той може да загуби претенциите си за трона.
Протегнах ръка и обвих ръката си около юмрука му, като го затворих, преди кръвта да потече.
– Чакай – прошепнах, но той бутна ръката ми от своята и изстиска кръвта върху костите. Всмука въздух, когато силата го обви и приливът се вля и в мен, разрушавайки отново страховете ми.
Устата му се надигна в единия ъгъл, раменете му се отпуснаха и клепачите му увиснаха. Спомних си първия път, когато родителите ми ми показаха как да правя магия на кръвта. Няколко месеца бях в екстаз. Бях на неговата възраст, майка ми беше направила разрез, баща ми ми беше прехвърлил костите. Това, което чувстваше сега, беше най-големият връх в живота му, което го прави и най-опасната сила в Солария.
Ако Дариус не можеше да овладее желанието си за повече, той щеше да се развихри бързо. По-силни умове от моя се бяха поддали на призива на магията на кръвта, като се бяха прорязвали толкова дълбоко, че бяха срязали артерии и кръвта им беше изтекла, преди да си възвърнат достатъчно съзнание, за да се излекуват. И ако бяха достатъчно силни, за да устоят на жаждата за кръв, тогава сенките биха могли да ги примамят и никога да не ги пуснат. Това беше една от най-смъртоносните тъмни магии. И когато тази мисъл се надигна в мен, аз взех превключвателя от Дариус и го прибрах обратно в джоба си.
– Сега заедно.- Вдигнах две от костите и ги притиснах в дланта му, като свих пръстите му плътно около тях.
Взех другите две и двамата се дръпнахме, когато видението се спусна върху нас едновременно.
Мракът ме погълна, плътен и непроницаем. В ушите ми се разнесе вой и светът около мен изглеждаше направен от сажди и пепел. Сенчестото царство, в което попаднах, се изкриви и аз се движех с него, като цялото изображение се кривеше, докато вече не бях в тъмнина, а застанах пред пламък, толкова ярък и толкова дълбоко пурпурен, че можеше да бъде само Драконов огън.
Паднала звезда блестеше в сърцето му, блестеше и искреше с проблясъци от сребро, лилаво, синьо и виолетово. Тя се разпадна на прах под силата на огъня и когато зрението ми се промени, огромен зелен дракон се разкри като източник на пламъците. По-скоро усетих, отколкото видях реакцията на Дариус. Това беше баща му. Но нямаше нищо странно в това, че Огнен Дракон създава звезден прах…
Шепот ни обгърна и се заби в костите ми.
– Смъртта идва.
Изведнъж огънят се превърна в кръв, светът стана червен и медният аромат на любимия ми вкус удари сетивата ми. Зъбите ми изтръпнаха и желанието за пиене ме погълна отвътре навън. Бях изцеден, безнадежден, изгубен. Тогава тъмнината ме удари като гръм.
Бях по гръб и гледах Дариус, докато той ме разтърсваше. Остри сталактити блестяха над главата му, покрити със сребристи остатъци от минерали.
– Ланс – изръмжа той и аз го бутнах назад с тежко и трептящо сърце. Устата ми беше прекалено суха от падането и дланта ми пареше от разреза.
– Видя ли го?- настоях аз.
Той кимна със стегната челюст.
– И чух глас… смъртта идва.“
– Това е по-голямо от сестра ми – казах аз, стискайки го за рамото, докато той се вглеждаше в мен.- Нашите семейства планират нещо, Дариус. Нещо ужасно.

Назад към част 4                                                                           Напред към част 6

Дариус Акрукс

Прекарах първия си ден в Зодиакалната Академия, посещавайки уроци с първокурсниците, преди да гледам как училището печели Купата по питбол в мач, който ще остане в историята като едно от най-великите изпълнения, които училищната лига някога е виждала.
Ланс надмина себе си и не се съмнявах, че ще му бъде предложен договор да играе професионално, след като премине пробните тренеровки следващата седмица. Изчаках го да се върне в общата стая на Дом Въздух, въртейки малко питболно знаме между пръстите си, докато минутите се влачаха.
Нямаше много хора; повечето от студентите вече се бяха отправили към Кълбото, за да празнуват на огромното парти, което се провеждаше там долу. Но не можех да се скитам по територията без назначения ми студент ментор, тъй като самият аз не бях официален студент. И колкото и да се изкушавах да тествам границите на директор Нова, когато ставаше дума за другите наследници и за мен, предположих, че това в първата ми нощ тук вероятно не беше най-умният ход.
Освен това беше минало твърде много време, откакто не бях виждал Ланс. Семействата ни бяха свързани и Орионите живееха в съседното на нас имение. Майка му работеше в тясно сътрудничество с баща ми и през годините бяхме прекарали повече вечери и уикенди заедно със семейството му, отколкото можех да преброя.
Винаги сме били близки, повече като братя, отколкото приятели, въпреки шестгодишната разлика във възрастта. Липсваше ми присъствието му, докато беше далеч в Академията на Зодиака и знаех, че разстоянието между нас ще нарасне още след като влезе в голям отбор по питбол. Но ние споделяхме вида връзка, която може да надхвърли времето и разтоянието. Без значение колко дълго сме прекарали живота си далеч един от друг, винаги се връщахме направо в познатата ни връзка, сякаш изобщо не сме се разделяли, след като се съберем отново.
Беше очевидно, че баща ми е участвал в избора му за мой студентски наставник, но за пръв път нямах нищо против намесата му. Семейство Акрукс винаги беше преплетено с Орионите по един или друг начин и въпреки странния слух, който се разпространяваше за нашите връзки, знаех, че това, което споделям с Ланс, не е нищо друго освен солидно приятелство. От онзи вид, който означаваше, че няма да ме забрави, докато седя и го чакам, освен ако няма дяволски основателна причина за това.
Вратата на общата стая се отвори, когато някой изпрати порив на вятъра в нея с много повече сила, отколкото е необходимо, и аз се наведох напред в стола си точно когато Ланс нахълта в салона.
– Не изглеждаш като някой, който току-що е спечелил играта на живота си – коментирах аз, докато се изправях на крака и пусках малкото знаменце на масичката за кафе.
Намръщеното лице на Ланс погледна към мен за миг и аз вдигнах вежда към него в отговор. Той прокара ръка по лицето си, поклащайки глава, докато се опитваше да прогони раздразнената физиономия от чертите си.
– Съжалявам, Дариус. Не трябваше да те оставям да чакаш…
– Няма проблем, човече. Какво не е наред? – попитах, приближавайки се до него и заобикаляйки всички проблеми. Знаех, че нещо го яде и той знаеше, че може да ми каже всичко.
– Клара – каза той със стиснати зъби. – Тя работи с майка ми.
Изпуснах дълъг дъх. Ксавие и аз често седяхме с Ланс и Клара и мечтаехме за животите, които бихме могли да живеем, ако не бяхме обвързани със семейството и дълга да следваме определени пътища. За тях двамата мечтите имаха малко повече шансове да се превърнат в реалност, отколкото за брат ми и мен, но ние винаги сме знаели дълбоко в себе си, че е малко вероятно някой от нас да се отклони от семейната линия наистина. Ако Ланс наистина успее да влезе в Питбол лигата, тогава планирах да изживея мечтите си чрез него. Моят собствен път беше поставен в камък, потопен в стомана и окован в сърцевината на земята. Неподвижно. Неизменно. Неоспоримо. Но за Орионите имаше малък шанс това да не е така.
– Това винаги е било най-вероятният изход за нея. Тя напусна академията преди година и не намери нищо друго – разсъждавах аз. – И знаеш каква е леля Стела, когато иска нещо. – Винаги съм наричал майка му моя леля, въпреки че не бяхме роднини, а той прави същото със семейството ми.
Ланс изръмжа ядосано и се отпусна на стол до огъня, докато зарови глава в ръцете си.
– Знам – изплю той. – Но за момент сам си бях позволил да повярвам, че може да имаме нещо… друго. Поне веднъж нещо наше.
– Все още можеш – посочих аз.
Ланс кимна, но не изглеждаше много ентусиазиран. Клара беше единственият член на семейството, когото той наистина обичаше и знаех, че ще направи всичко, за да я спаси от самата нея.
– Тази вечер тя замисля нещо със семейството ти – измърмори той. – Не знам какво, но знам, че не е добро.
– Тогава да разберем – казах аз ентусиазирано.
Ланс вдигна поглед към мен, а очите му блестяха с искрица надежда.
– Наистина ли?
– Защо, по дяволите, не? – Отвърнах с усмивка. – Знаеш ли къде е тя сега?
– Тя трябваше да остане в града тази вечер. Мога да разбера дали все още е в хотела или не.
– Направи го. Ако все още не е заминала, ще отидем там и ще я последваме, когато тръгне.
Лицето на Ланс се сведе.
– Всичко звучи страхотно. Но Клара е вампир като мен; тя ще ни чуе да идваме от една миля, ако се опитаме да се промъкнем след нея. И ако я оставим да стигне достатъчно напред, за да избегнем откриването, тогава е повече от вероятно да я загубим.
– Пффф – казах пренебрежително, надувайки гърдите си с усмивка. – С кого си мислиш, че говориш, Ланс? Аз съм проклет дракон. Мога да я последвам мълчаливо от небето, а тази вечер има гъста облачна покривка; тя няма да има шанс да ме забележи.
– И аз какво трябва да правя, докато ти наблюдаваш от въздуха? – попита раздразнено Ланс.
Усмивката ми се разшири, когато осъзнах, че мога да имам собствен малък бунт срещу баща си, докато помагам на Ланс да тръгне срещу майка си.
– Яздил ли си дракон? – попитах аз, като вдигнах вежди с усмивка.
– Но… – Ланс прехапа език срещу възраженията, които се канеше да повдигне.
Да, това противоречи на правилата на Златото на дракона: древен набор от насоки, изложени от членове на моя орден преди стотици години. Драконите сме благородни същества, никога да не спускаме да превозваме пътници или стоки. Но правилата на Златните не бяха закони. Никой не можеше да ме спре да пренебрегвам традицията. Единственият човек, който би опитал, би бил баща ми. И вероятно щеше да ме пребие, ако знаеше, че дори предлагам да направя това, да не говорим какво би направил, ако действително кача Ланс на гърба си. Но не ми пукаше. Писна ми да живея по неговите правила и да следвам неговия дневен ред. Силите ми бяха пробудени и исках да избера какъв човек ще стана, а не просто да следвам сляпо пътя, начертан от баща ми. Така че да, може би беше малко детски акт на бунт, но не ме интересуваше. Бях живял по неговите правила твърде дълго.
– Хайде – подканих го с усмивка, докато се насочвах по стълбите, които водеха към покрива на Дом Въздух.
Ланс нямаше нужда да му повтарям два пъти за да се присъедини към мен, докато бягахме нагоре по стъпалата. Той се обади набързо в хотела на Клара, като провери дали все още не е излязла и адреналинът се стичаше през крайниците ми, когато той потвърди, че тя все още е там.
Ние наистина правехме това. И се чувствах адски добре.
Вятърът ни заобиколи, като стигнахме до покрива и аз дръпнах ризата през главата си, като протегнах ръка да погаля частта от душата си, която копнееше да лети и издишва огън. Изритах ботушите си, след което разкопчах дънките си.
– Вземи дрехите ми със себе си – казах аз, като ги хвърлях в ръцете на Ланс. – В противен случай ще трябва да гледаш голото ми дупе, ако трябва да се преобразя в човешка форма, преди да се върнем.
– Не бих искал това – съгласи се той с гримаса и аз завъртях очи.
– И се опитай да не докосваш крилата ми, когато се качваш – добавих аз.
– Чупливи ли са? – попита той изненадано.
– Не. Но ме е гъдел – признах аз.
Ланс изсумтя аз събух боксерките си, докато призовах Дракона в себе си.
Зрението ми потъмня за момент, след което се изостри интензивно, когато трансформацията започна да се случва имах способността да виждам много по-добре в тъмното, отколкото можех в моята форма на фея.
Паднах напред, но преди ръцете ми да успеят да ударят студения камък на покрива, нокти избухнаха от пръстите ми и златни люспи покриха всеки сантиметър от плътта ми.
Борех се срещу желанието да изпусна животински рев, докато се увеличавах повече от четири пъти и огромните ми златни крила се разпростряха по гърба ми.
Ланс беше принуден да отскочи от мен и главата ми се изкриви, докато зверската страна на природата ми се блъсна против волята ми, искайки да го нападне, защото е твърде близо. От устните ми се изтръгна ръмжене и струйка дим се изви от ноздрите ми, докато се борех срещу желанието да го ухапя. Едно ухапване от мен в тази форма би била смъртоносно.
Примигнах няколко пъти, приспособявайки се към формата на дракон, когато светът оживя в аромати и цветове, които обикновено не можех да усетя.
След като се уверих, че имам пълен контрол, наведох глава, накланяйки крилото си, докато приклекнах, за да се качи Ланс.
– Това е лудост – въздъхна той, но можех да чуя тайното вълнение в гласа му, когато се приближи.
Той беше прав. Беше лудост. Правилата на Златото на дракона може да не са действителни закони, но бях сигурен, че нито един дракон, който някога съм срещал, никога не е тръгвал срещу тях. Те бяха свещени. Безспорни. Святи. И щях да наруша основното правило.
Ланс се протегна, ръката му притисна златните люспи на хълбока ми, докато се поколеба за момент, гледайки ме, за да види дали искам да променя решението си.
Когато не се отдръпнах, той се пресегна, за да хване един от гребените, които минаваха по гърба ми.
Рязко дръпнах крилото си и Ланс изруга, когато отскочи от мен, преди да падне по задник.
Ако бях в моята форма на фея, щях да се напикая от смях, като дракон успях да освободя забавлението си само чрез поредица от пръхтене, които почти звучаха като смях. Ланс обаче ясно разбра и ме изруга, докато използваше вампирската си скорост, за да скочи на гърба ми, преди да успея да повторя трика.
Коленете му ме стиснаха силно и усетих как стиска шиповете, които обвиваха врата ми, докато свивах крилата си, изпитвайки вятъра, докато се готвех да излетя. С тежестта на Ланс върху гърба ми щеше да има малко разлика в обичайните ми движения, но се съмнявах, че ще е твърде трудно да се приспособя.
– Замайващо пони – подразни ме Ланс, докато се поколебаех.
Ще съжалява за това.
Скочих напред с прилив на скорост, свих криле здраво и се гмурнах направо от кулата.
Хватката на Ланс се стегна, но аз не отворих крилете си, докато свободно падахме към земята. Вик се изтръгна миг преди да разперя крилете си и да се изправя, ноктите ми докосваха тревата, след което силно ударих с крилата си и отново се издигнах към облаците.
Ланс се усмихна, докато препускахме през небето и аз също не можах да не се насладя на полета. Теглото му беше малко странно, но всъщност нямаше значение за мен. Бях повече от достатъчно силен, за да го нося в тази форма и се чувствах добре да покажа какво мога да направя на външен човек. Особено след като знаех колко много това би ядосало баща ми.
Отне по-малко от десет минути, за да стигнем до града извън територията на Академията. Тукана лежеше на около пет мили на север, а хотелът, в който беше отседнала Клара, беше в края на града. Започнах да обикалям, когато стигнахме до него и не след дълго засиленото ми зрение я забеляза, как напуска хотела.
Ланс също я забеляза и усетих как се навежда, надничайки през рамото ми, докато се извисявах над нея безмълвно.
Клара пое по пътека в гората и аз се изтрелях пред нея, за да видя накъде води. На върха на хълм се издигаше самотна стара плевня, единствената сграда по пътеката и почти сигурно целта на Клара.
Наклоних се силно, прибрах криле, докато кацах на една поляна точно отвъд плевнята. Нямахме много време, Клара използваше вампирските си способности, за да тича нагоре по пътеката и нямаше да и отнеме много време, за да стигне до плевнята с нейната повишена скорост. Трябва да сме в състояние да я шпионираме, от безопасно място, иначе тя е много вероятно да ни усети.
Приземих се възможно най-тихо за влечуго от два тона и Ланс се плъзна от гърба ми, когато отново се оттеглих във формата на фея.
– По дяволите, Дариус, това беше… Нямам думи за това – призна той.
– Знам. – Ухилих се, когато той хвърли дрехите ми обратно към мен и побързах да ги облека.
Тръгнахме към плевнята безшумно и аз оставих Ланс да води по пътя, неговите вампирски сетива са по-остри от моите сега, когато бях в тази форма.
Стигнахме до дърветата, които обграждаха плевнята и Ланс протегна ръка, за да ме спре миг преди Клара да се появи.
– Още една минута и щях да се откажа от теб. – Сърцето ми замря при звука на този глас и ръката ми се затвори върху китката на Ланс, когато той се обърна към мен с широко отворени очи.
– Знаеш, че не бих пропуснала това за нищо на света – въздъхна Клара, докато се приближаваше до разрушената сграда.
Баща ми излезе от сенките и аз се отдръпнах още повече в тях. Ако работата на Клара беше с него, аз не би трябвало да съм близо до това. Ако той не искаше да знам за това, тогава не трябваше. Но защо тогава не си тръгвах?
Татко се усмихна на Клара, когато тя се приближи до него, той се пресегна да разкопчае яката си.
Клара се придвижи напред и облаците се разделиха, позволявайки на лунната светлина да блесне върху тях тя се отрази в зъбите и, които се удължиха.
Устата ми се отвори объркано, когато тя се приближи до него и той наклони глава настрани, позволявайки и достъп до гърлото му.
Умът ми се завъртя. Това беше човекът, който проповядва за важността на поддържането на превъзходство във всичко. Който се противи на идеята сирена да го докосне даже и за миг, да не говорим за вампир, който се приближава до врата му.
Нямаше никакво колебание в напредването на Клара, докато се приближаваше към него. Тя се пресегна, за да обхване бузата му с една ръка, застанала на пръсти, докато устата и стигна до гърлото му.
Ръцете на баща ми паднаха върху кръста и, когато зъбите и пронизаха плътта му и не пропуснах слабата усмивка, която дърпаше устните му, докато тя се хранеше. Ланс се стегна до мен, очевидно също толкова шокиран, колкото и аз.
Какво, по дяволите, ставаше? Тя беше достатъчно млада, за да бъде негова дъщеря и далеч не достатъчно мощна, за да го надвие и да поиска кръвта му.
В крайна сметка Клара се дръпна назад и татко прокара пръсти през косата и по начин, който изглеждаше почти привързаност, ако беше способен на такова нещо. После се пресегна, за да излекува раната на врата си с проблясък на червена лечебна магия.
– По-добре? – попита меко той.
– Да – ентусиазирано отвърна Клара. – Знаеш колко много означава това за мен.
– А ти знаеш колко ми е приятно да задоволявам нуждите ти – отвърна той. – Майка ти ми каза, че си взела решение относно нашето предложение?
Клара кимна, но аз забелязах изражение на безпокойство на лицето и, смесено с обожанието.
Гласът на баща ми се понижи, когато той се наведе по-близо до нея и едва успях да уловя думите, които каза.
– Тогава може би ще си готова да ми направиш услуга?
– Разбира се – въздъхна Клара.
Татко се огледа и аз и Ланс се свихме обратно в дърветата, докато той я привлече в плевнята. Погледнах към Ланс, чудейки се дали може да чуе нещо друго, което казват, но той поклати глава отчаяно.
Слабият звук на скали, които се смилат заедно, достигна до мен, но преди да успея да попитам Ланс дали го е чул, той се отдалечи от мен.
Изпсувах тихо, докато тичах след него запътвайки се предпазливо към плевнята.
– Няма ги – изръмжа Ланс от тъмнината и аз призовах Дракона в мен, колкото да изостря зрението си.
Забелязах го да стои в сенките до каменна врата, която изглеждаше така, сякаш води към стара изба или може би тунел.
– Те там ли слязоха? – попитах, приближавайки се до него.
– Да. И е запечатано с магията на баща ти. Няма начин да пробием това.
Тръпки преминаха по гърба ми от думите му и челюстта ми се стегна. Каквото и да планираше татко с Клара, не изглеждаше, че ще разкрием истината за това тази вечер. Но въпросът остана. За какво, по дяволите, я искаше толкова отчаяно, че да се противопостави на всичко, за което се застъпваше, и да и предложи кръвта си в замяна? Просто нямаше смисъл. Но ако погледът в очите на Ланс беше нещо, което трябваше да направим, то бях почти сигурен, че няма да спрем да тъсим, докато не го разберем.

Назад към част 3                                                              Напред към част 5

Ланс Орион

„Зодиакалната Академия са носителите на Купата по питбол!“

Нито един звук в света не можеше да победи бурните аплодисменти, след като спечелихме последния си мач в Зодиакалната Академия. Стоях в сърцето на игрището за питбол, чувстващ се като крал, докато другите ученици викаха името ми и развяваха знамена в златните и червени цветове на нашето училище.
В полувремето мачът беше наш. Противниците от Академия Омега бяха толкова слаби, че можеха и да не се появяват изобщо. Но ако не бяха дошли, нямаше как да им бием задниците и да им покажем как изглеждат истинските победители.
Извисяващият се куполен покрив над мен усили шума на стадиона десетократно. Ето, аз бях бог. Това беше любимото ми място в цяла Солария.
Пътят на живота ми беше избран за мен отдавна, но бях твърдо решен да се отклоня от него. Независимо по какъв тъмен, пуст път трябваше да вървя сам, за да се измъкна. Но сега не изглеждаше пусто, а божествено.
– Орион, облечи си фланелката и излез от терена! – Треньорът се обади отстрани, а сребристата му коса залепна на челото му от пот.
Той винаги се стресираше по време на мач, а този беше последният мач за годината. Сега бях на път да завърша, той знаеше, че съм златна мина в създаването. Искаше да бъде човекът, който е тренирал Ланс Орион, преди да влезе в Соларианската Питболна Лига. И това вече не беше просто сън. Следващата седмица бях поканен да се пробвам за Лигата. Истинската лига.
– Орион! – Треньорът излая, а аз се ухилих, къпейки се в крясъците на името си за една последна секунда. Тръпка премина през тялото ми, показвайки ми, че принадлежа тук.
Бягах след моя екип, който вече се насочваше към съблекалните и се сблъсках с няколко от съотборниците си. Уотърбекът, Синди, ме погледна, готова да купонясва, след като треньорът ни освободи от разбора си на мача. Той щеше да коментира всяка грешка, всеки начин, по който сме можели да вкараме повече топки в дупката. Но това не ме притесняваше; Вървях по въздуха. Нищо на света не може да ме свали от това място.
След душ и близо тридесет минути разборка треньора ни пуснаха от съблекалнята и аз се върнах към трибуните. Огромният стадион затихваше, теренът все още тлееше от някои от ударите на огнените Елементали. Някои от професорите се заеха да го оправят отново за друг ден. Но това беше краят за мен. Последният ми мач в Зодиак. И въпреки че бях тъжен, че се сбогувам с академията, която беше мой дом в продължение на четири години, бях адски развълнуван да започна новия си живот. Адски по-добър, в който майка ми не можеше да има нито една дума за съдбата ми.
Сърцето ми биеше като барабан и не можех да изтрия усмивката от лицето си, докато търсех момичето, което ми липсваше от седмици.
– Ланс!- гласът и достигна до ушите ми и аз се завъртях. Бях на половината път към празните трибуни, докато групи студенти се опитваха да ме заговорят, засипвайки ме с комплименти. Сирените докосваха ръцете си, за да се хранят с моето щастие, а аз не се интересувах достатъчно, за да ги отърся. Днес имах излишна енергия.
Забелязах сестра ми няколко реда по-надолу, размахвайки хот-дог, докато подскачаше на петите си. Прескочих седалките, които ни разделиха, и грабнах храната от ръката и с усмивка.
– Благодаря, Клара – казах захапвайки хапка хляб, наденица и кетчуп. Бях гладен в два смисъла на тази дума и въпреки че това щеше да засити едната половина от мен, другата имаше нужда от нещо много по-конкретно.
– Хей шампионе. – Клара засия. Сестра ми беше една година по-голяма от мен и една глава по-ниска. Тя беше разумната, тази, която мама хвалеше десет пъти на ден. Бях непокорен човек, когото мама пляскаше по-често, отколкото ме прегръщаше. Бяхме тотални противоположности, но откакто тя завърши Зодиакалната академия миналата година, аз бях загубен без нея. Нямаше човек в света, на когото да се доверявах освен Клара. И откакто я нямаше, разбрах колко много разчитам на нея.
– Ти игра като професионалист там. – Тя размърда вежди, но усмивката не докосна съвсем очите и. И ако не се лъжа, тя изглеждаше по-слаба от последния път, когато я бях виждал.- Въпреки че не мисля, че ще те вземат да играеш за Лигата, докато не решиш този проблем с главата си.
Пъхнах ръка във влажната си коса, пускайки горещ въздух от дланта си, за да я изсуша.
– Какъв проблем? – присмях се аз.
– Размерът и. – Тя ме удари по челото с усмивка.
Засмях се.
– Ще имам това предвид. – Сграбчих жилетката и.- Да не си на някаква диета с ниско съдържание на въглехидрати, без мазнини и сахар?
Тя поклати глава.
– Разбира се, че не.
– Тогава къде е изчезнала една трета от сестра ми? – Закачих я и тя стисна устни. Винаги е била малка, но това граничеше с интервенционно ниво на кльощава.
Тя отхвърли коментара и реших, че трябва да го оставя. Ако това ще я направи щастлива, тогава добре, но не виждах защо момичетата трябва да живеят в ефир, за да се задоволят с фигурите си.
Очите ми се плъзнаха към група първокурснички, събиращи се в основата на стъпалата. Те ме гледаха и периодично се кикотеха помежду си. Изглеждаше като отлична възможност да си възвърна магическите запаси и зъбите ми станаха по-остри в отговор, болейки да потънат в меката им плът.
Клара ме мушна в ребрата и аз върнах погледа си към нея с палава усмивка.
– Все още ли си губиш времето с първокурсници? – дразнеше тя. – Осъзнаваш ли, че има много по-големи и по-сочни риби за пържене от тях?
– Имам два по-големи източника – казах, като свих рамене. – Все пак не означава, че не харесвам вкуса на нещо различно от време на време.
Тя ме бутна, когато довърших последния си хот-дог и тръгнахме към стълбището, очите ми отново се отпуснаха към момичетата.
– Иди да се нахраниш – каза Клара раздразнено.- Искам да говоря с теб, когато главата ти е чиста. Ще се срещнем пред стадиона, когато приключиш. – Тя избяга и аз завъртях раменете си назад, заключвайки плячката с очите си, докато слизах по стълбите към четирите момичета.
– Здравей – каза едната, докато друга изпъчи гърдите си толкова силно, колкото успя.
Но не бях тук, за да поканя някоя от тях в стаята си. Исках едно нещо. И изглеждаше, че блондинката с червените устни го знаеше.
Тя вдигна китка, очите и блестяха, макар че честно казано щях да я взема, дори и тя да не беше предложила.
– Сигурно си гладен след мача.
– Да по дяволите – съгласих се аз, хванах я за ръката и забих зъбите си в китката, без да се колебая.
Гореща метална кръв се затъркаля по езика ми и веднага се свързах с кладенеца на нейната магия. Издърпвах го в собственото си тяло, все повече и повече, вземайки всичко, от което имах нужда, докато светът изчезна и силата в мен се възстанови.
Когато се нахраних от всички тях (защото защо не, по дяволите?), излязох навън, за да намеря Клара. Начупения пейзаж на Земната територия се разстила във всички посоки и летният бриз ме обгърна като прегръдка. Тълпата се беше разпръснала от стадиона и звукът от започващото парти в Кълбото достигна до мен. Бях се отказал от алкохола, за да поддържам форма. Сънят ми беше по-важен от няколко нощи, които не можех да си спомня. И тази вечер не би била изключение. Особено сега
Бях толкова близо до това да постигна всичко, за което се бях борил.
Сестра ми седеше на камък, със скръстени крака под себе си, докато си играеше с магията си, създавайки малък дъждовен облак пред себе си, преди да го изпари.
Изражението и беше напрегнато, абаносовите очи бяха пусти и аз знаех в дълбините на душата си, че нещо не е наред.
Пъхнах ръце в джобовете си, като спрях пред нея.
– Какво става? – Намръщих се.
– Нищо не става. – Тя се усмихна. – Знаеш, че Небесните наследници бяха събудени снощи, нали?
– Да… и? – аз свих рамене.
– Мама каза… добре, тя просто искаше да ти напомня да внимаваш за Дариъс Акрукс, това е всичко.
Притиснах език към бузата си, а под кожата ми затанцува недоволство.
– И тя не би могла да се появи тук, за да ми каже това сама, а? Не че това беше последният ми мач за сезона. Или че това беше върховният момент в живота ми, определящ дали ще имам шанса да се пробвам за Соларианската лига следващата седмица.
Клара се намръщи извинително.
– Тя е заета…
– Не я защитавай – казах остро, раздразнен, че тя дори не се опита. – Прекарваш твърде много време с нея, откакто завърши.
– Не е така – въздъхна тежко Клара. – Не знаеш с какво трябва да се справя мама.
– О, а ти го знаеш? – Захапах я, напрежението нарасна в раменете ми. – Откога си на нейна страна, Клара?
Тя погледна надолу към коленете си, късайки свободен конец на дънките си.
– Просто дръж под око Дариус, това е всичко, което искам да кажа.
– Винаги се грижа за него – изсумтях аз, а ръцете ми се свиха в джобовете. – Но тя иска повече от това. Не съм глупак. Тя иска да се присъединя към нейния малък фен клуб на семейство Aкрус. Но аз не се интересувам.
Клара отмести поглед, а луничавите и бузи се оцветиха в цвят.
– Всички тези неща за питбол са само мечти, Ланс.
Сърцето ми се разпадна. Сестра ми беше единствената на моя страна за това през целия ми живот. Тя никога не е искала да следвам стъпките на семейството си. И тя също нямаше. Което може да означава само едно.
– Ти работиш с мама – изръмжах. – Наистина ли? – Жега се надигна в кръвта ми и силата трепна в дланите ми.
Как беше убедила Клара да промени мнението си за всичко, срещу което се борихме през целия си живот? Мама беше личен консултант на семейство Акрукс. Което по същество беше код за нея да използва тъмни заклинания, за да ги направи щастливи. Напълно нелегално и смърдящо на лайна. Ако правителството някога разбере за това, ще настъпи ад, който ще трябва да заплатим много скъпо. И сега те бяха въвели и сестра ми в тази сенчеста кариера.
Клара не отговори и в гърдите ми се надигна гняв, който никога досега не съм познавал. Погледнах я втренчено, опитвайки се да потърся своеволното момиче, което е имало мечти отвъд тъмния двоен живот, воден от нашето семейство.
– Как са стигнали до теб? – попитах аз, когато тя запази мълчанието си.
– Тя не е лоша. Не е като да не сме възприели някои от нейните учения, Ланс. Винаги сме практикували тъмна магия. – Тя прошепна последната част и аз не можах да не хвърля поглед през рамо. Идеята, че някой я е чул да казва това, беше ужасяваща. Практикуването на тъмна магия беше противозаконно. И ако някой улови, че съм я учил и практикувал, никога няма да получа шанса си в Лигата.
– Внимавай какво говориш – изсъсках аз, а гръбнакът ми настръхна.
– Никой не слуша – настоя тя. Дръпна ръкавите си, като се увери, че са плътно над китките и. Намръщих се, улавяйки движението дръпнах ръкава и назад, преди тя да успее да ме спре. Тънки разрези кървяха напряко на китката и обхвана ме неистов гняв.
– Защо не си излекувала това? – изръмжах аз.
– Изчерпана съм – въздъхна тя, отдръпна ръката си и я притисна към себе си. – Току-що направих няколко кръвни заклинания в колата преди началото на играта. Няма за какво да се разстройваш.
– Луда ли си? – Изсъсках, грабнах отново ръката и пуснах вълна от лечебна магия, за да премахна всяка следа от тези уличаващи порязвания. – Колко време се занимава с това, за да бъдеш напълно изцедена?
Тя сви рамене, стиснала устни.
– Клара – прошепнах аз, безпокойство ме изяждаше. – Не можеш да я използваш толкова често. Татко каза…
– Мога да се справя – настоя тя, завъртайки очи към мен. – Спри да реагираш толкова остро прекаляваш.
– Не прекалявам – казах през зъби. – Как можеш да бъдеш толкова небрежна към нещо толкова опасно?
– Виж, дойдох само да ти кажа, че те чака работа, когато завършиш. Опитай в Питбол лигата, но ако не успееш…
– Няма да се проваля – изръмжах аз, а мускулите ми се стегнаха от съмнението в гласа и. Как можеше да каже това? Тя винаги ме е подкрепяла. Дори да си представя, че няма да успея в Лигата когато съм толкова близо да осъществя мечтата си, предизвика болезнена буца в гърлото ми. – Ние не сме като нея – натиснах аз, опитвайки се да не крещя. Не исках да се карам със сестра ми. И изражението на лицето и ми подсказа, че така или иначе се чувства адски виновна за всичко това.
Клара продължи да избягва погледа ми.
– Аз съм. – Най-накрая тя погледна обратно към мен, очите и изведнъж станаха твърди като камък. – И тази вечер ще докажа това на Акрукс. – Тя се плъзна от камъка, приближавайки се до мен, никога не съм се чувствал така различен от нея. Тя ме обви с ръце и аз останах скован, докато тя се надигаше на пръсти, за да ми прошепне в ухото. – Прегърни кой си, Ланс. Чувства се по-добре, отколкото можеш да си представиш.
Отдалечи се към паркинга и аз се втренчих след нея изпълнен с ярост.
Каквото и да беше направила майка ми, за да я убеди в прецакания си начин на житот, трябва да е било нещо голямо. Защото Клара, която познавах, никога нямаше да се присъедини към нея без битка. И по дяволите щях да разбера какво е това.

Назад към част 2                                                                 Напред към част 4

Дариус Акрукс

Сребристата светлина на луната се отразяваше върху водата, която се събираше в края на нашия имот, карайки хоризонта да блести в сребро, докато чаках баща си. Задържах погледа си върху езерото, лицето ми беше безизразно, с ръце пъхнати в джобовете ми, докато овладявах свирепото вълнение, което си пробиваше път през мен. Най-накрая беше време силите ми да бъдат събудени. Само на петнадесет щях да придобия магията си три години преди моите връстници, но дори и така, този момент не можеше да дойде достатъчно скоро.
Не можех да си представя мъките да чакам официалното ми записване в Зодиакалната академия, за да бъде освободена магията ми и за първи път от много време се зарадвах, че съм Наследник на Небесния съвет. Като най-голям син на едно от четирите управляващи семейства, ми бяха предоставени определени привилегии, за които останалите феи можеха само да мечтаят и това беше една от тях.
Заедно с другите трима Наследници, Кейлъб, Сет и Макс, щях да прегърна своето право по рождение и да усетя целувката на Елементите под кожата си. Щяхме да прекараме една седмица в пробване на това, което се предлага в Зодиакалната Академия като временни студенти, преди да бъдем приети за редовно обучение. След три години щяхме да бъдем официално записани.
По времето, когато завършим, щяхме да сме толкова напред в магическото си образование, че сме сигурни, че ще можем да претендираме за позициите си на върха на социалния ред. Както беше правилно за синовете на четирите най-могъщи семейства в кралството.
Без съмнение някои от другите студенти биха счели това предимство за несправедливо, но, честно казано, не ме интересуваше какво ще си помислят. Просто исках да получа контрол върху собствената си сила. Може би, ако се научих да я владея достатъчно добре, щях да се чувствам, като че ли контролирам повече собствения си живот. Макар че това винаги би било само илюзия. Пътят ми беше начертан от момента, в който родителите ми се оженили.
Всичко в живота ми беше планирано, чак до датата на зачеването ми. И двамата ми родители бяха от Ордена на дракона от дълга линия от чиста кръв от двете страни. Те бяха направили всичко възможно, за да осигурят силен наследник, чак до решението, че трябва да се родя като Лъв. Драконова форма с елемента на огъня винаги щеше да бъде едно от най-мощните същества в кампуса. И навсякъде другаде след това.
Като дете често се питеснявах да не се преобразя като някакъв друг Орден, когато най-накрая се появяха способностите ми за промяна и да трябва да се изправя пред срама и разочарованието на цялото си семейство, ако не и на цялото население на Солария. Семейство Акрукс бяха Дракони. Ако в крайна сметка се бях превърнал във върколак или грифон поради някакъв своенравен рецесивен ген, тогава знаех, че никога нямаше да го преживея.
За щастие, на единадесетия ми рожден ден, моят приятел Сет се беше разгорещил прекалено, докато танцуваше и успя да събори торта ми за рождения ден на земята. Моят гняв и разочарование бяха прекъснати от това, че се превърнах в тринадесет футов златен дракон точно в средата на банкетната зала на моите родители.
Сред спомените ми за хора, които се бореха да се измъкнат от пътя ми, докато унищожавах мебелите и запалвах завесите, един образ винаги изпъкваше за мен от този ден. Очите на баща ми блестяха с повече гордост, отколкото можех да си представя, че някога ще видя, докато гледаше моето трансформирано състояние. Устните му се бяха разтеглили в усмивка прокара ръце по блещукащите ми люспи в докосване, което беше толкова близко до прегръдка, колкото някога съм получавала от него.
Никога преди не ме беше гледал така. Или оттогава. Но за няколко дълги секунди знаех какво е да спечелиш одобрението му вместо гнева му.
И въпреки че моята форма на Дракон вече беше удвоена по размер и бях овладял изкуството да летя и дишам огън по всякакъв начин, който може да си представим, той никога повече не ме беше гледал така. Моето трансформирано тяло беше почти колкото неговата зелена форма на дракон сега и бях почти сигурен, че накрая ще бъда по-голям от него. Вероятно ще бъда и по-едър мъж в моята човешка форма.
Бях почти шест фута и все още растях и след още четири инча, аз щях да го гледам отвисоко. Бях твърдо решен да видя този ден да настъпва. Дори ако единственото нещо, което ми спечели, бяха тихите му промени в настроението. Така или иначе това беше по-добре от яростта му всеки ден от седмицата.
Рязкото почукване на високи токчета се приближи по мраморното стълбище зад мен, но аз не се обърнах от мълчаливото си бдение на прага. Около мен духаше хладен бриз, но не усетих хлад от него. Кръвта ми гореше от огъня във вените ми, дори без магията ми да е била събудена още и студът рядко ме притесняваше.
– Ризата ти е разпасана – каза майка ми, когато застана до мен.
Издадох шум на несъгласие в задната част на гърлото си тя ми изръмжа, когато започна да натиска ризата под талията ми, когато не направих никакъв опит да се оправя. Черната и коса, която бях наследил, беше вдигната в изискан стилен кок на тила, а гримът и беше направен съвършенно. Нито един косъм не беше не на място. Денят, в който я видя разрошена, би бил наистина странен ден. Нещо толкова тривиално като „Пробуждането на най-големия и син“ със сигурност няма да доведе до разваляне на фасадата.
Когато приключи с мен, тя отново се отдалечи. Общите приказки не бяха нейното нещо. Нито веднъж не беше провела дълги разговори с мен, нито ми беше казвала нещо смислено. Тя беше нещо като призрак, който просто се носеше из къщата с дизайнерски дрехи и повдигащ сутиен. Дори не я бях виждал в нейната форма на дракон от години. Трансформацията не се съчетаваше добре с внимателно планираните прически и тя беше решила, че ако трябва да пожертва едно от двете неща, това ще бъде Драконът. Кой искаше да се превърне в едно от най-мощните създания и да полети през облаците, когато все пак можеше да се наслади на усещането за плътно навита коса на тила? Спокойно можех да кажа, освен тъмната ми коса и очи, не бях наследил много от майка си.
– Моля, мога ли да дойда? – Молбата на Ксавие достигна до ушите ми и весела усмивка дръпна ъгълчето на устните ми, докато по-малкият ми брат се опитваше да убеди баща ни да го вземе със себе си на пътуването. – Може би присъствието на толкова много ученици ще насърчи моята Драконова форма най-накрая да се освободи – настоя той, знаейки, че това е единственото нещо, което може да убеди баща ни да промени решението си.
– Ако прекарването на време сред себеподобните ти не е направило нищо, за да изкуши Дракона в плътта ти, тогава защо смесването с харпии и грифони би имало значение? – отвърна татко, насмешката на лицето му се беше стопила разбрах го по тона му, без да имам нужда да го потвърждавам, като го погледна.
Ксавие отстъпи с драматична въздишка, бързо последвана от писък, когато бащани го стисна за ухото заради неуважителния шум.
Обърнах се, за да погледна баща си, като наклоних глава на сантиметър в знак на уважение, за да спася собственото си ухо от вкуса на ръката му. Жълтата му коса и зелените му очи бяха ярък контраст с моите, но имах мускулестата му структура и силната челюст. Харесваше ми да си мисля, че нямам нищо повече от него, но знаех, че нравът му се спотайва в мен. Въпреки че бях по-добър от него в това да го държа под контрол. Разбира се, нямаше кой да го упрекне, когато разгърни лошите си настроения, така че предполагах, че не изпитваше нужда да се извинява. Като един от четирите най-мощни феи в Солария, никой не можеше да се изправи срещу него. Само останалите трима съветници му бяха равни по магия и мощ и единствено те бяха в безопасност от яростта му. Поне през повечето време.
– Ела, Дариус – отсече той. – Не искам да закъсняваме.
Тръгнах към него, когато той извади копринена кърпичка от джоба си, прехапайки езика си, за да не изтъкна факта, че чакам тук от половин час и той беше този, когото чакахме.
Майка се появи отново, потискайки въздишка, когато погледът и падна върху своенравните черни къдрици на Ксавие, които отново стърчаха навсякъде. Предложих на брат си развеселена усмивка, докато той отстъпваше няколко крачки, а в зелените му очи блесна разочарование. Той искаше да дойде и не бих искал нищо повече от това да бъде с нас. Всъщност с удоволствие щях да заменя присъствието му с това на майка и татко и също щях да отида с кола до академията, ако имах избор.
Но, разбира се, това не беше опция. Семейство Акрукс щеше да пристигне със звезден прах, само за да докаже нещо. Нямаше значение, че нещото струваше цяло състояние или че пътуването ще отнеме малко повече от половин час с кола. Въпросът беше, че можем да си го позволим и да напомним на другите семейства, че без Драконов огън нямаше да има звезден прах, който някой да използва, независимо от цената.
Застанах рамо до рамо с майка си, докато татко изсипа блестящия черен звезден прах в ръката си и го вдигна между нас.
Очите ми прихванаха тези на Ксавие и му предложих мълчаливо сбогом точно когато бляскавият звезден прах беше издухан в лицето ми.
Светът се накланя и върти, звезди избухнаха в полезрението около нас и ни уловиха в своята сребриста светлина, преди да ни изплюят отново насред поле в територията на Зодиакалната академия.
– Започвах да си мисля, че няма да дойдеш – каза Сет и усмивка освети чертите му, като се затича напред, за да ме поздрави. Кестеновата му коса ставаше все по-дълга, висеше около брадичката му, докато тичаше. Той беше загубил облог с Кейлъб преди няколко месеца и се беше съгласил да не я постригва една година. По-дългата коса странно но му подхождаше, засилваше дивото, което се движеше в очите му. Можех само да си представя ужаса на майка ми, ако реша да опитам такъв стила и аз.
Сет ме прегърна, пръстите му се протегнаха, за да се докоснат до врата ми за миг, преди да се отдръпне назад. Откакто започна да се превръща във върколак, той ставаше все по-тактилен и аз приемах постоянните му прегръдки с вид на разбиране, което знаех, че той оценява.
Беше му трудно да се въздържа от вроденото си поведение, особено около онези, които смяташе за част от глутницата си, и като негови най-добри приятели, другите наследници и аз бяхме главни мишени за нежните му прегръдки и дори от време на време целувки. Драконите бяха много по-резервирани към привързаноста, но нещо във вълчия начин на Сет винаги ми се струваше странно освобождаващо.
Намръщеното стискане на устните на майка ми ми даде да разбера, че не е съгласна с моето приемане на това, но тя никога не би се обявила срещу член на някоя от другите къщи за нещо толкова тривиално.
Кейлъб продължи напред, също да ме поздрави и аз му се усмихнах широко, докато си разменихме кратка прегръдка. Въпреки че неговият орден все още не се беше появил, всички бяхме доста сигурни, че ще стане тази вечер. В семейството му всички бяха вампири и за да попълнят магията си, те трябваше да се хранят с кръвта и силата на други феи. Те бяха единственият Орден, чието появяване беше предвидимо; веднага щом магията им се събуди, те също ще развият своите вампирски способности. Тъй като неговата семейна кръвна линия беше почти толкова чиста като моята, беше доста сигурно зъбите му ще се появят заедно с магията му.
Макс се присъедини към нас последен с тъмната му кожа, покрита с тъмносини люспи, които го бележеха като сирена.
– Не казвай нито дума – измърмори той, а дълбокият му глас се оцвети с нотка на смущение. Той все още не беше успял да овладее трансформациите си и всеки път, когато изпитваше повишени емоции, той се претоварваше и люспите му се появяваха.
– Не бих и помислил това – отвърнах аз, като го прегърнах, за да може да привлече част от забавлението ми в себе си със силата си на сирена.
Макс ми се усмихна, когато усетих, че радостта ми се прехвърля в него за момент, но аз отдръпнах ръката си от раменете му, когато усетих как погледът на татко се вторачи върху мен. Неведнъж беше изказвал чувствата си относно храненето на паразитните Ордени: вярваше, че ако позволя на сирена или вампир да се хранят с моята магия, ще ме накара да изглеждам слаб. Те трябваше да надделеят над източниците си и предлагането на себе си може да се тълкува като признаване, че Макс или Кейлъб са по-могъщи от мен. Аз обаче не съм съгласен с него; защо да не предложа на приятелите си част от силата си, когато имат нужда от нея? Можех да попълвам собствената си достатъчно лесно и ако това ги прави щастливи, тогава не виждах нищо лошо в това.
Въпреки личните ми чувства по темата, аз се отдръпнах от Макс, както знаех, че баща ми го иска. Не си струваше главоболието, когато се приберях у дома, само за да докажа нещо.
– Можем да започнем, когато сте готови – извика една жена и аз погледнах отвъд другите наследници, за да видя, че ни чака на върха на хълма. – Аз съм професор Зенит и за мен е абсолютно удоволствие да събудя вашите сили тази вечер – изгука тя, а очите и жадно обикаляха по нас, докато се движихме, за да образуваме кръг около нея.
Сърцето ми започна да бие малко по-силно от очакване. Това беше. Момента, в който щях да разбера каква сила притежавам в себе си. Вече знаех, че ще мога да впрегна огъня, тъй като моят звезден знак беше свързан с този елемент, но таях надеждата, че мога да държа и друг елемент в ръцете си. Може би дори два. Беше изключително необичайно, но моят прадядо беше държал огън, земя и въздух и баща ми споменаваше факта достатъчно често, за да знам, че той също се надява на това. Чудех се смътно дали той ще ме погледне по същия начин, както ме погледна, когато разкрих формата си на дракон, ако успея да впрегна три елемента.
Професорът започна да вика на латински и аз обърнах глава към небето, когато тя помоли звездите да разгърнат даровете ни.
Насочих поглед към Полярната звезда, докато сърцето ми туптеше в дива мелодия под ребрата. Дъждовните капки се разляха по бузите ми и аз премигнах, когато водата пръсна през миглите ми. В гърдите ми се натрупа тежест и имах чувството, че водата ме изпълва, плъзга се под кожата ми и създава дом за себе си там.
Не разбрах какво означава това, докато Макс не изпусна дъх на смях отляво. Оставих вниманието си да се изплъзне към него и забелязах водата, която блестеше и по неговото лицето, въпреки факта, че в небето нямаше нито облак. Устата на Кейлъб се беше разтеглила в развеселена усмивка, докато ни оглеждаше двамата и дъждът най-накрая спря.
– Поздравления, Макс и Дариус – каза окуражи професор Зенит. – И двамата притежавате силата на водата.
Преди да успея да проумея тази информация, тя отново започна да вика на латински и аз изчаках да видя дали няма да притежавам и силата на въздуха.
Смехът на Сет привлече вниманието ми към него, докато косата му се развяваше около него на вятъра, който не можех да усетя и аз отместих момента на разочарование в полза на това да бъда доволен за моя приятел.
– Поздравления Сет и Макс, и двамата сте впрегнали силата на въздуха – каза професорът.
Макс се хилише като Чеширски котарак и не можех да го виня. Вече има два елемента в себе си. Баща му не можеше да не ръкопляска от вълнение и аз се загледа с не скрит ентусиазъм към сина си. Професорът отново призоваваше звездите, докато го гледах, неспособен да откъсна погледа си.
– Поздравления, Калеб и Сет, и двамата притежавате силата на земята.
Най-накрая отместих поглед от бащата на Макс, за да открия двамата си приятели, преплетени в прегръдката на лози и трева, които не бяха там преди малко. Осъзнах, че не съм успял да наследя способността на прадядо ми да имам три елемента, когато баща ми въздъхна достатъчно силно, за да ми каже, че е разочарован. Преглътнах недоволството му, без да позволявам на лицето си да покаже, че съм го забелязал, камо ли да ми пука за него.
Жега изведнъж пламна около краката ми и огнен пръстен обгори земята, когато топлината се разпространи направо през крайниците ми чак до душата.
– Е, това е възхитително!- извика професорът.- Всеки от вас държи по два елемента!
Отклоних вниманието си от гърчещата се магия в тялото ми, за да видя, че тревата около краката на Кейлъб също е изгорена.
Той ми се ухили от вълнение, зъбите му се появиха на звездната светлина и потвърдиха неговия орден на вампири. Сет имитира, преструвка, че се страхува да не бъде ухапан и аз не можах да сдържа смяха си.
Майката на Кейлъб избухна в сълзи от радост, като се втурна напред и го прегърна и едно неприятно чувство изкриви вътрешността ми.
Обърнах се към семейството си с усмивка на лицето, която изчезна, когато намерих майка ми да преглежда грима си в козметично огледалце, докато татко изглеждаше определено отегчен.
– О, добре – каза той, като запази гласа си равен заради обкръжението на цялата компания. – Може би твоят брат ще бъде този, който ще има три.
Прехапах езика си срещу всякакъв отговор на това и се обърнах още веднъж от него, докато върнах чертите си към обичайното им отегчено изражение. Всичките ми приятели се наслаждаваха на вълнението и одобрението на семействата си и аз се опитах да не се взирам в явните прояви на обич. Семейството ми не проявяваше привързаност. Явно или лично. Бяхме силни, солидни, непоклатими. Драконът нямаше нужда от друг. Можехме да се грижим сами за себе си.
Сет беше влязъл в средата на семейството си и родителите му и три по-малки сестри го галиха и прегръщаха, докато споделяха вълнението му. Братята и сестрите на всички останали бяха тук и не можех да не поискам и на Ксавие да му беше позволено да се присъедини към нас. Той щеше да сподели вълнението ми, дори когато родителите ми не го правеха.
Майката на Сет забеляза, че гледам, и протегна ръка, за да ме насърчи да се присъединя към тях. Прокашлях се неудобно, като хвърлих поглед към родителите си и се чудех дали баща ми ще се самоизгори, ако се хвърля в прегръдките на върколак, или той просто би победил желанието да го направи някога отново пред очите от всички тук. Вероятно последното. Усмихнах се учтиво на майката на Сет, докато се извърнах и се престорих, че не забелязвам съжалението в очите и.
Направих няколко крачки нагоре по хълма, докато фокусирах вниманието си върху новата сила, която вместо това кипеше под кожата ми и не можах да сдържа усмивката, която разтегна устните ми.
Магията във вените ми се бореше да се освободи и аз усещах нежната ласка на пламъците и течността, които плискаха в плътта ми. Двата елемента бяха противоположни и заплетената им ласка вътре ме накара да се почувствам по-свободен, отколкото някога съм се чувствал преди.
Дланите ми изтръпнаха и сърцето ми заби. Това беше. Най-после притежавах собствената си сила. И копнеех да разбера какво би било да я освободя.

Назад към част 1                                                                       Напред към част 3