Етикет: Зодиакална академия-Принцеса на сенките-книга 4

ДАРСИ

Орион поведе Тори и мен нагоре по дървен коридор и влезе в стая с легло с кралски размери в центъра. Задната стена беше изрисувана със стенопис на морето, а в единия ъгъл имаше воден елемент във формата на две риби, които се въртят една около друга и издават успокояващ шум от вълни. Беше съвсем очевидно на кой наследник принадлежи тази стая.
Тори тръгна през пространството, минавайки направо през вратата, която предполагах, че е баня, и я затръшна зад себе си.
Орион хвана ръката ми, придърпа ме към себе си за половин секунда и притисна устните си към моите. Емоцията се надигна в мен и аз се вкопчих в халата му, а от окото ми се отрони сълза.
– Майната му, Блу. Толкова съжалявам – прошепна той, стискайки ръката ми.
– Всичко е наред.- Въздъхнах, отчаяно желаейки да попадна в уюта на прегръдките му за миг, но звукът от пускането на водата в тоалетната ме накара да се отдръпна.
– Ще ви хвърля балон за заглушаване, за да можете да се уедините – каза Орион с по-силен глас и вдигна ръка, за да го направи.
– Благодаря… довиждане.
Очите му останаха върху моите, докато вратата се затвори между нас и аз се придвижих към леглото точно когато Тори се върна в стаята. Сърцето ми биеше лудо и аз опрях ръка в него, като си пожелах да забави темпото. Бях толкова изморена, но в същото време превъзбудена. Тази нощ беше най-дългата, която някога бях преживявала, и когато погледнах часовника на стената, разбрах, че не е много далеч от разсъмване.
Плъзнах се под завивките и Тори направи същото, като двете се преместихме близо една до друг, както беше в гадния ни апартамент в Чикаго. Онзи диван-легло ни беше принудил да се съберем, а сега го правехме доброволно, като имахме нужда да използваме комфорта на връзката си. Обърнахме се една към друга, подпряхме главите си на възглавниците, а свободните ни ръце се вкопчиха една в друга.
– Орион хвърли балон за заглушаване – казах ѝ аз.- Можем да говорим каквото си искаме.
– Така или иначе бих казала това, което мисля – каза Тори с твърд поглед.
– Наистина ли обвиняваш Дариус за това, което се случи?- Попитах със стягане в корема. Разбирах защо тя му е ядосана, но не можех да го виня за избора, който беше направил заради брат си.
– Не за случилото се, но го обвинявам за това, че твърде много прилича на баща си. И за това, че не се опита достатъчно да ни помогне.
Гърлото ми се сви при спомена за това как бях в онази яма с ръката на Орион, заключена около моята, а извиненията му падаха върху мен като дъжд. Никога не го бях виждала да изглежда толкова безпомощен. Никога не се бях чувствала толкова безпомощна. Двамата с Дариус се бяха опитали да ни помогнат, но просто… не успяха.
– Мисля, че той искаше да помогне – казах нежно аз.
– Не беше достатъчно – изръмжа Тори и за секунда тъмнина сякаш закри очите ѝ.
Намръщих се, в тялото ми се разля прилив на мощна енергия, която сякаш идваше директно от мястото, където ръцете ни се срещнаха. В мен сякаш се отвори дълбок кладенец от мрак и като си представих лицето на Дариус, намразих и него. Мразех го толкова силно, че усещах как си проправя път до душата ми. И исках да потъна в това мрачно чувство, докато не ме погълне.
– Дарси, очите ти – издиша Тори разтревожено, седна и пусна ръката ми.
Тъмнината все още се въртеше в гърдите ми и сякаш ме зовеше. Примигнах силно, поглеждайки към Тори, съсредоточавайки се върху нея и принуждавайки това плашещо чувство да отстъпи.
Преместих се на колене и се вгледах в очите на Тори, като проверих дали няма следа от онази витаеща сянка.
– Какво не е наред с нас?- Прошепнах, гласът ми ме изостави, докато тревогата бодеше сърцето ми.
Тори преглътна и поклати глава.
– Може би това е просто последица от това, което Лайънъл направи. Бяхме в сенките, те минаха през нас.
Кимнах бавно, притискайки ръка към гърдите си, докато онази тъмна яма отново се раздвижи в мен и страхът пропълзя в костите ми.
– Ами ако не са преминали? Ами ако все още са тук? Не го ли усещаш?
Тори притисна ръка към собствените си гърди, а в погледа ѝ се появи тревога. Устните ѝ се разтвориха от ужас.
– О, дявол да го вземе. Мисля, че си права.
– Трябва да кажем на Орион.- Понечих да стана, но Тори ме хвана за китката.
– Не! Не можем да му кажем. Той ще каже на Дариус.
– И?- Поклатих глава към нея и сенките отново се завъртяха в погледа ѝ.
Тя примигна бързо и пусна ръката ми.
– Моля те – тонът ѝ омекна.- Не му се доверявам, а и какво може да направи Орион така или иначе? Ще разберем това сами, както правим всичко останало.
Намръщих се, прехапвайки устните си.
– Орион ще знае какво да прави. Той е учил Дариус на тъмна магия, сигурно знае и за сенките.
– Да, а виж какво се случи последния път, когато се навъртахме около него и неговите глупости за тъмна магия.
Сърцето ми се сви рязко при спомена за Тори с онзи източващ кинжал, който кървеше на земята. После начинът, по който Дариус реагира…
– Добре – прошепнах аз, като се плъзнах обратно под одеялото и се опитах да прогоня студенината в тялото си.- Но ако това излезе извън контрол, ще му кажа. Не знаем какво означава това и не можем точно да го потърсим в някой стар учебник.
– Знам… но само засега, добре?- Тя се плъзна обратно под завивките при мен и сърцето ми започна да се забавя.
– Добре.
– Поне едно хубаво нещо излезе от това. Имаме си форми на ордена – каза Тори с полушеговита усмивка.
Отвърнах и, опитвайки се да извлека положителните неща, макар че след всичко, на което бяхме станали свидетели, беше трудно.
– Да, а сега трябва да го крием.- Извъртях очи и Тори избухна от смях.
– Знам, нали? Кога ли ще си починем тук? Искам да полетя и да сваля Дариус от облаците.
Пуснах лек смях, а очите ме боляха от това колко бях уморена. Чувствах се така, сякаш светът се е преобърнал около оста си от полунощ насам. Сякаш бяхме попаднали в алтернативна реалност, в която бяхме по-силни от наследниците и Лайънъл Акрукс. Все още трябваше да се научим да използваме тази сила и може би междувременно тези сенки щяха да изчезнат от телата ни и нямаше да се налага да живеем с потискащата им тежест, която усещах да расте в гърдите ми. Но имах ужасното усещане, че това няма да е толкова просто.

***

Събудих се рано от миризмата на кафе и изстенах с копнеж, паднах от леглото и се загледах в часовника. Беше малко след осем сутринта, но не изглеждаше, че Тори ще се събуди скоро. Беше се сгушила прекалено силно във възглавницата, а дупето ѝ висеше изпод тениската на Дариус.
Не можах да се сдържа да не се усмихна, докато се отправях към вратата, излизайки на пръсти навън и чудейки се какво ли парти за добре дошла щях да получи от Дариус тази сутрин. Но гневът му никога не изглеждаше така силно насочен към мен, както към Тори. А понякога погледът в очите му изглеждаше много по-страстен, сякаш не изпитваше само ярост към нея.
Промъкнах се надолу, топлината на огъня ме обля, докато се придвижвах към хола/кухня, където Орион правеше кафе. Претърсих стаята, но от Дариус нямаше и следа. И макар да ми се искаше да отида направо при Орион и да обвия ръце около кръста му, не ми се струваше, че си струва да рискувам.
– Бяло, черно, захар или нищо? Току-що ми хрумна, че не знам достатъчно за теб, Блу.- Обърна се към мен Орион с крива усмивка. Беше без риза, което нямаше как да не се забележи, но единственото, което си мислех, беше какво ще стане, ако някой те чуе да казваш това?
– Дариус отиде да лети – отговори той на паническия ми поглед.- И чувам сестра ти да хърка на километър разстояние.
– Тя не хърка – засмях се, а той се усмихна.
– Добре, тогава хриптене.
– Тя ще те убие, ако те чуе да казваш това – подиграх се аз, но сърцето ми тежеше като олово, сякаш не можех да позволя на шегата да ме разсее от всичко, което се беше случило вчера.
– И така? Кафе?- Вдигна вежди Орион.
– Бяло, с една бучка захар – казах аз и той се обърна, за да го направи.- Благодаря.
Приближих се до него, ръката ми се докосна до неговата, когато той ми подаде кафето и аз отпих глътка от живителния нектар. Въздъхнах, когато установих, че Орион ме наблюдава, и се изчервих под напрегнатия му поглед. Побутнах коляното му с моето, смятайки, че това е безопасна територия.
– Какво?- Прошепнах, а изражението му се втвърди.
– Просто не си представях, така първият път, в който се събуждаме заедно в една и съща къща.
Веждите ми се свъсиха, когато той протегна ръка, за да прокара пръсти по челюстта ми.
– Лайънъл никога повече няма да се доближи до теб – закле се той и аз поклатих глава.
– Не можеш да обещаеш това, Ланс. И не искам да го правиш. Аз не съм твоя отговорност.
Той отвори уста, за да спори, после дръпна глава назад, за да погледне към тавана. Секунда по-късно силен трясък сигнализираше за огромен звяр, който се приземи върху къщичката на дървото.
– Това събуди Тори – промърмори Орион и аз кимнах, отдалечих се и седнах на дивана.
Дариус се спусна през люка в покрива по голо дупе и се запъти към сандъка в задната част на стаята, като дръпна някакви дрехи.
– Значи летенето не е изгорило нищо от този гняв?- Попита Орион и Дариус се обърна към него с мрачен поглед. Очите му се плъзнаха към кафето и той се придвижи напред, за да напълни една чаша, но докато стигне дотам, Орион вече го беше направил вместо него с вампирската си бързина.
– Благодаря – промълви Дариус и отпи дълга глътка.- Всъщност това изгори част от него. Сравнено с по-рано съм щастлив.
– Е, поне си осигурих допълнителен час сън, докато те нямаше – каза Орион със свита уста.
– Пич, напълно си изпаднал в звездна смърт в момента, в който станах от леглото – каза Дариус с тих смях.
– Чакай, вие двамата споделихте едно легло ли?- Изсумтях и двамата се обърнаха към мен, сякаш току-що се бяха сетили, че съм там.
– Заспахме, говорейки си – каза Орион с изключително строг глас, сякаш изведнъж отново бях негова ученичка.
Сбърчих вежди; не се вързах на тези глупости нито за миг.
Тори се появи на стълбите с усмивка на лицето.
– Заспахте, говорейки си като малки момиченца по време на преспиване?
– Пф.- Дариус посочи между нас двете.- Вие двете направихте абсолютно същото нещо.
– Ние сме близначки!- Казахме едновременно.
Тори се придвижи надолу по стъпалата, като се насочи към сандъка с дрехи и навлече едни панталони, които ѝ бяха много големи.
– Както и да е. Можете да се върнете към кандърдисването. Ние си тръгваме.
Скръстих ръцете си.
– Мисля, че трябва да поговорим за снощи.
– За какво друго да говорим?- Попита Тори, като хвърли поглед към Дариус.- И със сигурност няма да говоря за нещата с него така или иначе.
Дариус се намръщи към нея, а Орион ме стрелна с уморен поглед.
Тори огледа салона и се намръщи.
– Как да се измъкнем оттук?
Дариус посочи вратата в ствола на дървото, която разделяше тази стая от друга.
– Чудесно. Ще се видим.- Размаха пръст на Дариус Тори, след което се запъти към нея и се измъкна през вратата.
Допих кафето си, погледнах към Орион и въздъхнах.
– Ще разбера повече за фениксите и ще ви съобщя всичко по-късно – каза той.- Днес няма занятия. Предполагам, че повечето от учениците и преподавателите ще са с махмурлук като дявол.
– Особено Уошър.- Намръщи се Дариус.
– Фу – въздъхнах аз, като поставих чашата си от кафе на масата. – Тогава ще се видим по-късно.- Излязох през вратата, усещайки как очите и на двамата се впиват в мен, докато си тръгвам, и си представих, че ще заговорят за нас в момента, в който си тръгна.
Настигнах Тори в долната част на стълбите и тръгнахме към Плачещата гора без обувки – което беше особено гадно, тъй като се случи да е мразовита сутрин. Изтръпнах, докато бързахме по пътеката, изпращайки огнена вълна във вените си, за да ме стопли.
– Какво друго мислиш, че може да прави нашият Орден?- Зачуди се на глас Тори.
Усмивка дръпна устните ми.
– Да се надяваме, че ще се пребори със сенките.
Тя кимна сериозно.
– Сенките и големите дебели игуани.
– Да – засмях се, мислейки за Лайънъл Акрукс, докато веселието ми не изгоря и не умря, защото наистина бяхме прецакани, ако някога разбереше какви сме в действителност. И за това, че сенките изобщо не бяха преминали през нас, а бяха останали тук, при нас.- Наистина се надявам на това, Тор.

Назад към част 2                                                            Напред към част 4

ДАРИУС

Върнах ни обратно в Кралския чертог, яхнал енергията на звездите, когато звездният прах ни отнесе далеч от скалата, от баща ми и от ужасите, които се бяха случили там.
Близначките Вега се появиха пред мен, когато краката ми се удариха в дървения под в централната стая на огромната къща на дървото, която аз и останалите наследници бяхме обявили за свое лично убежище. Никога не бях мислил, че ще доведа Рокси тук, но ми трябваше безопасно място, където да ги заведа, а това беше единственото място на света, където се чувствах напълно извън обсега на баща ми.
Ланс ме погледна, когато се появи до мен, челото му беше набръчкано от загриженост и толкова много въпроси, че изглежда нямаше сили да изкаже нито един от тях.
Рокси се избута на крака, а синята роба, с която я бях завил, се изхлузи от голото ѝ рамо.
– Къде си ни довел сега?- Попита тя, гласът ѝ беше силен, но очите ѝ се стрелкаха нервно наоколо. Мислеше, че съм я отвел някъде, за да я нараня отново, и идеята за това издълбаваше пукнатина точно в сърцето ми.
– Върнахме се в академията – казах бързо.- Ти си в безопасност. И двете сте в безопасност сега…- Замълчах, несигурен какво изобщо си мислеха, че се е случило с тях, след като баща ми им бе наложил тази Тъмна принуда. Беше ги накарал да забравят какво е направил, така че може би просто бяха объркани или…
– Баща ти е проклет психопат – изсъска Гуендалина и ме погледна, като се приближи до сестра си и я хвана за ръка.
– Знам – казах аз, гласът ми беше кух, защото това беше истината, с която бях живяла през целия си живот и която дори нямаше значение.
В Солария властта беше всичко, а баща ми беше един от четиримата най-могъщи живи феи в момента. Поне докато не завършех обучението си и не бях в състояние да го предизвикам. Но този ден ми се струваше все по-далечен с всяка изминала година, а сега, когато беше овладял сенките…
Той ще бъде по-могъщ от останалите съветници. Ще може да поиска короната само за себе си.
– Майната му – изплюх се, обърнах се и се запътих към далечния край на стаята, като прокарах ръце през косата си.
Започнах да се разхождам, а синята роба, която носех, се развяваше около краката ми по адски дразнещ начин, докато не скъсах проклетото нещо от себе си и не се насочих към сандъка в ъгъла на стаята, където държахме резервните дрехи. Ако взимах аура за всяка дреха, която бях унищожил при преминаването си във формата на дракон, сигурно щях да съм два пъти по-богата, отколкото бях сега. Отворих сандъка и грабнах чифт черни панталони.
Изтръпнах от изненада, когато Рокси се появи до мен, но тя дори не ме погледна, свали халата, разкривайки тялото си, сякаш това изобщо не ѝ правеше впечатление, преди да нахлузи червена тениска. Тя беше моя, така че я заля, висяща до средата на бедрото ѝ като рокля. Отворих уста да кажа нещо, но дори не бях сигурен откъде да започна. Преди да успея да кажа каквото и да било, Ланс ме изпревари.
– Спомняш ли си нещо, Блу?- Попита той бавно, а гласът му беше по-нежен, отколкото ми се струваше, че някога съм го чувал.
Обърнах се да погледна в неговата посока с изненада и го открих да протяга ръка към Гуендалина, сякаш не беше сигурен дали да я докосне, или не.
– Като какво?- Попита тя, като гласът ѝ леко потрепери.- Частта, в която ни отвлякоха, или как бяхме принудени да влезем в онази яма? Частта, в която сенките се опитваха да ни повлекат надолу, или как успяхме да се отдръпнем от тях? Може би частта, в която най-накрая се появихме във формите на Ордена? Или имаш предвид начина, по който Лайънъл се опита да ни накара да забравим всичко това?
– Помните ли?- Попитах, очите ми се разшириха, като погледнах към Рокси до мен, чудейки се дали и тя си спомня. Тя рязко кимна, като погледът ѝ не се обърна към мен, а остана вперен в сестра ѝ в другия край на стаята.- Как?
Баща ми беше използвал Тъмна принуда върху мен неведнъж и аз не можех да се преборя с нея. Той използваше тъмна магия, за да подсили силата на думите си. Ето защо не можех да разкажа на другите наследници подробности за това, което ми прави. Беше я използвал, за да ме накара да остана неподвижен, докато ме биеше. Дори болката от това, че костите ми се чупят, не беше достатъчна, за да ме мотивира да я разкъсам. Мислех, че това е невъзможно.
– Това беше нашият орден – каза Рокси мрачно.- Очевидно нашият огън може да изгори всички глупости.
От устните ми се изля смях, преди да успея да го спра. Баща ми току-що я беше нахранил със сенките, Орденът ѝ се беше появил, а тялото ѝ беше превърнато в канал за тъмната сила, която той беше откраднал от Царството на сенките, и въпреки това тя все още ме хапеше.
Хванах я, без да се замислям, и я повлякох в обятията си, притискайки я към гърдите си. Сърцето ми подскочи, когато тя притисна студените си ръце към кожата ми, и аз целунах върха на главата ѝ, докато облекчението се разливаше в мен. Тя трябваше да умре. Това, което баща ми току-що им беше направил, трябваше да е повече, отколкото можеха да понесат, но ето я тук, увита в ръцете ми и…
Удара се вряза в мен със силата на таран и аз бях изхвърлен назад през цялата стая, след което се блъснах в стената толкова силно, че цялата къща на дървото се разтресе.
Болката отекна в гръбначния ми стълб и аз се изправих, а от устните ми се откъсна ръмжене, докато сенките танцуваха за миг през погледа ми. Устните ми се свиха назад и от мен се изтръгна ниско ръмжене, тъй като тъмната сила под плътта ми искаше да се освободи. Сенките си проправиха път между пръстите ми, когато се освободиха от плътта ми, очаквайки желанията ми с гладна жажда, която ме запали отвътре.
– Не им се поддавай, Дариус!- Изкрещя Ланс и гласът му беше достатъчен, за да ме измъкне от мрака.
Отблъснах сенките и усетих как силата им се изплъзва от ръцете ми.
– За какво, по дяволите, беше това?- Попитах Рокси, докато тя ме гледаше, а ръцете ѝ все още бяха вдигнати, около тях се вихреше сила.
– Не ме докосвай, изчадие – изръмжа тя, а очите ѝ бяха пълни с повече яд, отколкото думите ѝ.
– Аз… трябва да знаеш, че не съм те подмамвал – казах, поклащайки глава, когато осъзнах, че тя ме обвинява за това, което баща ми току-що беше направил с тях.- Аз се борих срещу него! Опитах се да те измъкна от него. Аз…
– Да, така беше – съгласи се тя.- Докато не се предаде и не му позволи да ни вземе.
– Той заплашваше Ксавие – отвърнах отчаяно, а сърцето ми биеше неравномерно, докато възприемах гнева в нея. Тя трябваше да знае, че ме беше съкрушило да гледам как баща ми я бута в тази яма. Чувствах се така, сякаш с ръждясал нож бях издълбал собственото си сърце и бях предложил част от душата си за нея. Но алтернативата беше животът на Ксавие. Това не беше избор. Но знаех, че тя е силна, знаех, че може да оцелее във всичко, и въпреки че ме убиваше да гледам как той постъпва така с нея, нямах друга възможност, която да избера.
– Знам – отвърна тя, погледът ѝ се смекчи за миг и можех да кажа, че наистина разбира това. Тя също би направила всичко за сестра си.- Това е единствената причина, поради която не съм те изгорила жив. Червени и сини пламъци проблясваха между пръстите ѝ и Ланс се премести да застане между нас.
Желанието за битка изчезна от Рокси и тя погледна към сестра си, извади от сандъка още една тениска и чифт шорти, като се придвижи през стаята, за да ѝ ги подаде.
Гуендалина се обърна с гръб към нас, преди да пусне синия халат, и аз погледнах настрани, за да може тя да се облече спокойно.
Ланс се премести по-близо до мен и когато погледнах в очите му, по тях се плъзна сянка, преди отново да изчезне.
Преглътнах шумно, усещайки сенките под кожата си. Сега те бяха част от мен и най-ужасяващото нещо в това беше колко лесно се настаниха там. Сякаш винаги съм имал място за такава тъмнина в себе си и те просто идваха да заемат мястото си.
Прехапах вътрешната страна на бузата си и се отдалечих от тях, прекосявайки широкия хол, преди да отворя едно чекмедже в кухнята и да извадя атласа, който държах тук. Изпратих съобщение на Ксавие, питайки го дали е добре, какво се е случило с майка, как се случи всичко това. Не беше достатъчно, но знаех, че сега баща ми няма да го нарани. Може и да беше готов да го убие, за да ме принуди да му съдействам в търсенето на сенките, но да убие собствения си син не беше нещо, което можеше да му се размине лесно. Той не би го направил без причина. Можех само да се надявам, че майка ми е добре и че той ще може да ми се обади скоро.
– Извадихте голям късмет, когато Лайънъл обърка формите ви за поръчка – каза Ланс на момичетата и аз ги погледнах с намръщен поглед.
– Какво имаш предвид, че е сбъркал?- Попитах, преди някоя от тях да успее да отговори. Когато момичетата се измъкнаха от сенките и разпериха криле от пламък, преди да скочат в небето, сърцето едва не искочи от гърдите ми.
Бяха толкова ярки на фона на черното платно от звезди, че беше трудно да се различат детайлите на формите им, но бях видял тези червени и сини пламъци и огромни криле, сякаш бяха два ангела, запалени от силата им. Огнени харпии: редки, но не и нечувани, дори по-мощни от по-обикновените си братовчедки, но не достатъчно силни, за да предизвикат дракон.
Облекчението ми от оцеляването им се допълваше от факта, че те не бяха дракони. Бях сигурен, че баща им щеше да ги убие, ако формите им бяха нещо достатъчно мощно, за да му съперничат.
– Лайънъл каза, че са огнени харпии – бавно каза Ланс, а погледът му беше прикован в Гуендалина, сякаш го очароваше.- Но той греши. Видял е пламъците и крилата и е направил предположение. Майка им, кралицата, беше харпия, така че това винаги е било вероятна опция за тях. Те бяха в орденските си форми само за един много кратък момент, че беше лесно да се допусне грешка.
– И какви са те?- Попитах, докато близначките споделиха поглед, който ми даде да разбера, че вече знаят.
– Феникси – въздъхна Ланс, а страхопочитанието в гласа му придърпа бръчката към челото ми.
– Не е възможно – отвърнах с поклащане на глава.- Не е имало запис на някой, който да притежава Ордена на феникса в…
– Повече от хиляда години – промърмори Ланс, все още загледан в Гуен, сякаш светът започваше и свършваше с нея.
Очите ми паднаха върху Рокси и сърцето ми заби в друга мелодия. Това не беше вярно, не можеше да бъде. Фениксите на практика бяха мит. Никой дори не беше сигурен, че наистина са съществували. Предполагаше се, че са най-могъщият орден от всички, че пламъците им са способни на всякакви безумни неща. Някои хора дори твърдяха, че били безсмъртни, но ако това беше така, къде бяха тогава? Как един вид е изчезвал, ако не е можел да умре?
– Не може да са – казах аз.
– Да но ние сме – отвърнаха двете момичета едновременно, като между тях премина забавен поглед, докато говореха в унисон.
– Трябва да запазим това в тайна – каза Ланс и ме погледна.
– Защо?- Попита Рокси.
– Защото, ако нещата, които съм чел за фениксите, са верни – дори наполовина, – тогава вие двете може да сте по-могъщи от всички феи, които са ходили по земята през последните хилядолетия. Вие сте като старите феи, легендарни… Дори не знам какви биха били границите ви, но знам, че сега представлявате още по-голяма заплаха за Лайънъл. Ако той разбере за това, преди да сте се научили да използвате тези сили…
– Той ще ви убие – довърших вместо него, защото знаех, че това е истина. Бях научил повече от достатъчно за баща си, за да разбера това за него. Той щеше да направи всичко, за да утвърди позицията си на най-могъщата фея в Солария. И ако разбереше, че момичетата са феникси, щеше да ги елиминира, преди да успеят да претендират за тази власт. Едва успях дори да схвана идеята за нещо толкова невъзможно. Не беше чудно, че баща ми не беше разбрал; беше разсеян от сенките, които току-що беше впрегнал, а и кой изобщо би заподозрял нещо толкова налудничаво?
– Значи трябва да крием какво сме?- Попита Гуендалина, споделяйки притеснен поглед със сестра си.
– Докато не овладеете по-добре дарбите си и не можете да се защитавате, мисля, че това трябва да остане между нас четиримата – съгласи се Ланс.
Рокси ме погледна и червата ми се свиха, когато разбрах, че погледът ѝ е пълен с недоверие. Тя не смяташе, че ще запазя тайната им.
– Няма да кажа на никого – изръмжах аз.- Имаш думата ми.
Тя се изсмя под носа си и се запъти към мен. Успокоих се, когато се приближи, но погледът ѝ се плъзна отвъд мен към кухненската мивка. Тя взе чаша от рафта и си наля вода, след което я изпи наведнъж.
Гледах я мълчаливо, чудейки се дали има нещо друго, което да ѝ кажа, но дори не знаех откъде да започна.
Бяхме като магнити, предопределени да гравитираме един към друг или да се отблъскваме, но нищо средно. А аз не знаех как да я обърна обратно към това, което беше точно преди появата на баща ми. Това трябваше да е последното нещо, за което да мисля, но в този момент единственото, което исках, беше да я хвана и да я придърпам в прегръдките си. Сърцето ми все още биеше извън ритъм от шока от това, което едва не ѝ се беше случило, и ми се искаше само да мога да го поправя по някакъв начин. Исках да е близо до мен, въпреки че луната вече я нямаше, затъмнението беше приключило и ефектът му отслабваше. Но изглежда, че тя вече не изпитваше същите чувства.
– И двете ли се чувствате добре?- Попита Ланс, макар че въпросът му сякаш беше насочен към Гуен, която се задържаше близо до него.- Лайънъл използва телата ви като съдове за сенките. Това количество тъмна сила, което преминаваше през вас, може да остави своя белег отпечатък, върху душите ви…
– Чувствам се добре – отвърна бавно Гуен.- Макар че не знам как трябва да проверявам душата си за белези.- Тя го дари с лека усмивка.
Ланс посегна към нея за миг, след което отново пусна ръката си. Предположих, че изпитва свой собствен пристъп на вина заради участието ни в тази бъркотия. Последните четири години бяхме прекарали в тренировки заедно, за да се опитаме да спрем това да се случи, но се бяхме провалили ужасно. Сестра му беше умряла последния път и сега всичките ни страхове се бяха сбъднали. Не само че баща ми беше получил това, което искаше, но и близначките едва не бяха умрели, а и ние бяхме прокълнати от сенките.
– Поне не ти се налага да носиш бремето на овладяването на сенките – нежно каза Ланс.- Те само преминаха през теб, но не се вкорениха.
Погледът му намери моя и разбрах, че се тревожи за това, че трябва да се справяме с тях. Съгласих се с него. Но и ние бяхме подготвени в известен смисъл. Бяхме танцували със сенките от години, когато практикувахме черна магия, и ако те можеха да ни дадат предимство в битка, тогава щях да приема тежестта да ги нося. Така или иначе сега нямах избор. Баща ми не ни беше дал тази дарба по някакви алтруистични причини, като например да иска и ние да имаме повече сила; беше ни превърнал в съучастници. Притежавайки властта на сенките, ние бяхме също толкова виновни, колкото и той. Беше ни обвързал с тях, беше направил така, че да не можем да се обърнем към властите, освен ако не искаме и ние да се окажем в затвора.
Рокси постави чашата си на плота и стисна устни, сякаш искаше да каже нещо, но замълча. Очите ѝ бяха втренчени в тези на сестра ѝ и бях сигурен, че си съобщават нещо, но нямах представа какво. Рокси поклати леко глава, а Гуен въздъхна, но се съгласи с кимване на глава.
– Искаш ли да споделиш тази малка размяна с групата?- Попитах, като прокарах ръка по лицето си.
– Очевидно не, глупако – изръмжа Рокси.- Противно на това, което може би си мислиш, ние никога не сме искали да имаме каквото и да било общо с теб или с твоя глупав трон. Но по един или друг начин продължаваме да бъдем въвличани в тази драма. Така че, ако има нещо, което да избера да не ви кажа, то това зависи от мен.
Подразних се от тона ѝ, в гърдите ми се разнесе ръмжене, докато я гледах надолу, а тя просто се взираше право в шибаните ми очи. Защо винаги ме предизвикваше? И защо на някаква шибана част от мен това толкова много ѝ харесваше?
– Всичко това е много за възприемане – каза Ланс на висок глас.- Може би ще е най-добре, ако всички се наспим и обсъдим това по-късно.
– Аз съм съгласна – каза Рокси, отдалечавайки се от мен, с голи крака под тениската ми и нейното пренебрежително отношение към мен.- Колкото по-далеч съм от Дракони, толкова по-добре.
– Мисля, че може би е добра идея четиримата да останем тук, докато изгрее слънцето. Дотогава влиянието на Луната все още ще е силно, а всички сме преживели много – каза Ланс.
Рокси го изгледа, така, сякаш се канеше да му каже да върви на майната си, но Гуен я хвана за ръката.
– Той вероятно е прав, Тор. Нека просто да си починем тук.
Примигнах изненадано, когато борбата направо излезе от нея и тя се подчини на предложението на сестра си. Бях започнал да си мисля, че това момиче не умее да прави нищо друго, освен да спори. Изглеждаше, че точно така се държи с мен. Поне през по-голямата част от времето. За миг си спомних как се смеех с нея след състезанията с моторите ми и се зачудих дали има някакъв шанс някога отново да ме погледне така.
– Тук има спални, мога да ви покажа две от тях – каза Ланс и се придвижи напред, за да им покаже пътя.
– Ще останем заедно – каза Гуен и той кимна, сякаш беше очаквал това.
Преди да успеят да излязат от стаята, аз пристъпих напред и хванах Рокси за ръката. Трябваше да ѝ кажа нещо, да се извиня, да се опитам да се обясня, но все още не бях съвсем сигурен какво. Но исках да направя нещо, за да се преборя с омразата, която се надигаше в нея, докато ме гледаше.
– Може ли да поговорим насаме, Рокси?- Попитах я, докато тя се дърпаше срещу хващането на ръката ми.
Другите двама тръгнаха по коридора, преди тя да успее да отговори, и аз се преместих малко по-близо до нея.
– Не знам какво искаш от мен – каза тя тихо.- Но и не ме интересува. Мислиш, че щом си решил, че искаш да говориш с мен, това означава, че и аз трябва да искам? Ами не е така. И не знам какво те кара да мислиш, че можеш да продължаваш да полагаш ръце върху мен. Огънят не ме изгаря, Дариус, моят орден е по-силен от дракон. Вече нямам никаква причина да се страхувам от теб и не съм длъжна да правя каквото и да било, което ми кажеш.
Тя изтръгна ръката си от хватката ми и се запъти след сестра си и Ланс. Чувствах се така, сякаш бяхме на въртележка, която не спираше да се върти. Все се връщахме към тази точка и може би трябваше просто да я приема. Защото не можех да продължавам да се опитвам с нея и това да се връща обратно в лицето ми. Така че, ако тя искаше да се мразим взаимно, тогава просто трябваше да изиграя своята роля в това. Защото не можех да се държа далеч от нея, това ставаше пределно ясно. Така че просто трябваше да продължа да бъда нейният злодей.

Назад към част 1                                                          Напред към част 3