Етикет: Зодиакална академия – Пробуждането

КЕЙЛЪБ

Седнах в класната стая, която ми беше отредена, за да провеждам индивидуалните си занимания с вампира, който беше назначен като моя лична болка в задника първокурсник. Това беше адски досадна традиция, която семейството ми беше започнало преди години и която гласеше, че по-възрастните студенти-вампири в академията трябва да приемат първокурсник, който да учат на нещата за нашия орден. Това се налагаше, тъй като нашият вид се появяваше в момента, в който магията ни се пробуждаше, и трябваше бързо да научим как да се борим с жаждата за кръв.
На теория всичко това звучеше чудесно. Но на практика ми беше адски скучно.
Въпреки това се възползвах от това, че имах това пространство за себе си час преди Теди да се появи, само за да мога да остана насаме и да се отпусна.
Вратата на класната стая внезапно се отвори с трясък, прекъсвайки вътрешните ми размисли какво да правим с нашия проблем с Вега, и ето че се появи самата Вега, както я беше измайсторил умът ми.
Още по-хубавото е, че това беше моята Вега. Макар че тя сякаш още не беше забелязала, че съм тук, докато се навеждаше близо до вратата, която току-що беше затворила, и се ослушваше за звуци отвъд нея.
Надареният ми слух се насочи отвъд вратата и чух гневни крясъци и викове за отмъщение да идват от другата ѝ страна, докато нещо, което звучеше като стълпотворение от момичета, се втурна покрай вратата.
– Криеш ли се от някого?- Попитах развеселено, докато Тори продължаваше да се вслушва във вратата, след като те я подминаха.
Сърцето на Тори подскочи от изненада, но тя го прикри с гримаса, докато се въртеше, за да ме открие там, с крака върху бюрото в задната част на класната стая. Усмихнах ѝ се, за да се преборя със смъртоносния поглед, който ми хвърляше, и тя въздъхна.
– Е, по дяволите, избягах направо от глутница хиени в устата на крокодил – промълви тя.
– А не лъв?- Подиграх се, оставайки точно на мястото си, защото и двамата знаехме, че сега я имам. Тя нямаше да напусне тази стая, докато не реша да ѝ позволя.
– О, не, те ловуват заедно, ти не ми изглеждаш като човек, който има нужда от помощ, за да настигне плячката си.
Усмивката ми се разшири при тази оценка.
– Понякога тя идва направо при мен, без да се налага да правя нищо – съгласих се, погледът ми се насочи към гърлото ѝ, докато жаждата се надигаше в мен. Възнамерявах да се опитам да я проследя след сеанса ми с Теди, но тази малка игра на паяк и муха беше много по-примамлива.
– Да приключим ли с това?- Попита тя, приближавайки се към мен с чувство на примирение, което отнемаше цялото удоволствие от лова.
Отново погледнах към шията ѝ, но после ми хрумна по-добра идея, като оставих погледа си да се спусне по-надолу, впивайки се в тялото ѝ и откривайки, че жадувам да опитам нещо по-сладко преди основното ястие.
Изтласках се на крака, а тя беше все още достатъчно далеч, за да не мога да се протегна и да я хвана, докато тя ме гледаше с достатъчно топлина в изражението си, за да ме накара да се запитам дали и двамата не обмисляме едно и също нещо.
– Знаеш ли, усещам силата ти – издишах аз, оставайки на мястото си и наблюдавайки я как се колебае там, несигурна как да реагира на поведението ми, но вече бях престанал да танцувам около това. Освен това, ако успеем да я изгоним оттук на танците, тогава може би няма да имам друг шанс с нея.
– Имаш ли представа каква съм тогава?- Попита тя, прехапвайки устна и изглеждайки толкова дяволски обнадеждена, че всъщност се почувствах зле, че не мога да хвърля светлина върху това за нея.
– За съжаление не. Мога само да усетя дълбочината на твоята сила. А ти си силна. Щом се научиш да я използваш, имам чувството, че няма да мога да ти отнема и грам от нея без разрешение.- Устните ми се разтеглиха в усмивка, а погледът ѝ се спусна да проследи тялото ми, което накара члена ми да получи всякакви обнадеждаващи идеи.
– Защо, по дяволите, изобщо ще ти давам разрешение?- Попита тя, извивайки вежди към мен, сякаш идеята за това беше толкова абсурдна, но бях почти сигурен, че мога да я убедя да се наслади на ухапването ми, стига само да се поддаде на желанието.
Протегнах ръка и прокарах пръсти по точката на пулса в основата на гърлото ѝ, наслаждавайки се на усещането за сърдечния ѝ ритъм върху кожата ми.
– Ти също си наследник – отбелязах аз.- Ако успееш да преодолееш Разплатата и завършиш обучението си тук, в Зодиак, тогава има вероятност да сме един с друг много дълго време.
– Мислех, че целият смисъл на твоя малък момчешки клуб е да се увери, че аз и сестра ми няма да преминем през Разплатата? Нали искаш да ни няма?- Предизвика ме тя.
Повдигнах едно рамо, защото, разбира се, това беше планът. Но всъщност някак си се надявах, че няма да се получи. Наслаждавах се на идеята за предизвикателството, което това момиче и сестра ѝ можеха да ни отправят. Мисълта, че наистина ще трябва да се боря за правото си да претендирам за трона, беше вълнуваща. Ако не ги прогоним, ако успеят да преминат през Разплатата, тогава се вълнувах да видя в какво ще се превърнат и какво щеше да е необходимо, за да остана над тях в хранителната верига.
– Интересно ми е да видя как ще се развие цялата тази история – признах аз.- Може би ще се провалиш и ще си тръгнеш до края на семестъра. А може би ще се надигнеш и ще заявиш правото си по рождение. Преди родителите ти да бъдат убити, нашите семейства бяха техни съветници. Винаги щяхме да държим властта под теб, ако нещата не се бяха объркали толкова много с Дивия Крал. Така че може би ще се провалите в „Разплатата“ и ще бъдете изпратени обратно към скучния си, смъртен живот, а може би изпитанията, които понасяте сега, само ще ви направят по-силни в крайна сметка и ще преминете.
– Така че с други думи, ти просто ще продължиш да се занимаваш с другите наследници и техните глупави игри и винаги, когато ти се прииска, аз все още съм честна игра – избухна тя и, по дяволите, беше гореща, когато се ядосваше.
– Нещо такова – засмях се, знаейки, че това ще я вбеси още повече и се наслаждавах на това по някаква шибана причина.
– Можеш ли просто да приключиш с това? Имам много да уча.- Тя наклони брадичката си в най-злобното предложение, което някога бях виждал, но това нямаше да помогне днес. Какво изобщо трябваше да направя, за да иска да я ухапя? Със сигурност щях да дам много, за да я чуя да ме моли за това.
– Не искаш ли да чуеш предложението ми, Тори?- Попитах със съблазнителен тон, докато се приближавах към нея, желаейки да усетя топлината на тялото ѝ срещу моето.
– Не мога да си представя нищо, което би могъл да ми предложиш, за да ме направиш доброволен участник в програмата ти за вечеря – измърмори тя.
– Може би има едно нещо – казах аз, дразнейки я, изкушавайки я.
Очите ѝ светнаха гневно и можех да кажа, че е на път да ме прокълне или нещо също толкова агресивно, затова направих последна крачка напред, хванах брадичката ѝ между пръстите си и притиснах устата си към нейната.
Тори въздъхна от изненада, а аз плъзнах езика си между отвора на устните ѝ, целунах я грубо и доминирах над устата ѝ, изисквайки от нея да ми се отдаде.
Тя вдигна ръце към мен и опря длани в гърдите ми, за миг бях сигурен, че ще ме отблъсне или със силата си, или с магията си.
Но после мигът отмина и вместо да се бори, тя се предаде, ръцете ѝ ме галеха, вместо да ме отблъскват, езикът ѝ се движеше с моя, а устните ѝ ме поглъщаха. А вкусът ѝ беше толкова шибано сладък.
Изстенах дълбоко в гърлото си, докато спусках ръце към кръста ѝ и я водех назад, докато дупето ѝ не се удари в бюрото там.
Повдигнах я лесно, като разтворих бедрата ѝ, докато пристъпвах между тях, и пенисът ми пулсираше, докато го забивах в бикините ѝ, крадейки малко триене и обичайки начина, по който тя се извиваше в движението, сякаш боледуваше за още от мен.
Ръцете ѝ се увиха около врата ми и тя ме придърпа по-близо, целувайки ме силно и горещо, докато бедрата ѝ се огъваха и тя се притискаше към твърдия ми член.
Преместих ръката си на коляното ѝ, като проследих с палец линия по горната част на дългите ѝ чорапи, преди да я преместя нагоре по копринената ѝ кожа.
Тори ме целуваше по-силно, пръстите ѝ се провираха през косата ми, докато тя стенеше между триенето на езиците ни, а аз продължавах да движа ръката си нагоре, като наполовина очаквах тя да ме спре, докато сърцето ми туптеше все по-силно с всяка секунда, в която тя не го правеше.
Прокарах пръстите си под полата ѝ и тя отново изстена, а другият ѝ крак се закачи за дупето ми и ме придърпа по-близо, като искаше да се подчиня.
Усмихнах се срещу устните ѝ, обичайки колко бързо се поддаде на желанието ми, но в момента, в който го направих, тя засмука долната ми устна между зъбите си и захапа силно, за да ми напомни точно какво животно е.
Дръпнах се назад, преди да успее да пролее кръвта ми, като се засмях на огъня в нея и спрях с ръка, която почти опипваше бикините ѝ и изкушението на това, което се криеше под тях.
– Защо?- Попита тя задъхано, а подозрението оцвети сините ѝ очи и ме накара да искам да ѝ кажа истината. – Можеш просто да вземеш каквото искаш от мен. Така че защо ме целуваш?
– Мога да взема кръвта и силата ти от теб – съгласих се, докато оставях погледа си да се движи по изкусителното ѝ тяло. Това не беше някаква игра или нещо, свързано с това, че аз съм наследник, а тя е принцеса. Просто я исках. Просто и наистина исках и тя да ме иска.- Но аз желая нещо повече от това. А аз съм Телец; когато се насочим към нещо, не е лесно да ни откажат от него.
Тя се изсмя, като все още ме гледаше подозрително, макар че се надявах да успея да я убедя да ми се довери, поне за достатъчно дълго, за да ми позволи да я накарам да издиша името ми така, както ме болеше да го чуя.
– Не изглеждаше толкова против идеята онази вечер – подканих я, докато тя мълчеше.
– Това беше пиянияната Тори – каза тя твърдо.- Тя е известна с това, че взема лоши решения, така че не бих се вълнувала прекалено от всичко, което си мислиш, че може да е направила с теб. Не бива да предполагаш, че всичко, което се случва, когато съм пияна, ще има някакво отношение с трезвата Тори.
– И ти смяташ, че аз ще бъда лошо решение?- Подиграх се, защото може и да беше права за това, но все още исках да е това, което тя иска.
Устните ми потрепнаха и бях почти сигурен, че съм я убедил.
– Участвала съм в достатъчно лоши решения, за да ги разпозная, когато ги видя – казва тя.
– Колко точно?- Попитах, навеждайки се, за да целуна шията ѝ, а зъбът ми драскаше по кожата ѝ, докато се борех с желанието да я захапя.
– Достатъчно, за да разбера, че това е ужасна идея.- Дъхът ѝ секна, когато с целувките си достигнах ъгълчето на устните ѝ. Направих пауза, за да чуя решението ѝ, макар че ако начинът, по който ме придърпваше отново към себе си, беше нещо, по което можеше да се съди, бях почти сигурен, че скоро ще изпълня желанието си.- Но вероятно не достатъчно, за да ме откажеш напълно.
Засмях се мрачно, навеждайки се назад, за да се вгледам в дълбоките ѝ зелени очи. Исках тя да го каже, да го поиска. Макар че това може би беше малко амбициозно с тази конкретна принцеса.
Думите не избягаха от пълните ѝ устни, но когато погледът ѝ потъмня от желание, тя протегна ръка и разкопча горното копче на ризата ми, давайки ясно да се разбере решението ѝ.
Държах се неподвижно, докато тя си проправяше път надолу по всяко едно копче, докато не пъхна ръце в ризата ми и не прокара длани по твърдите линии на мускулите ми.
По кожата ми преминаха тръпки, а членът ми работеше много усилено, за да пробие шибания ми панталон, така че спрях да обикалям около проклетия въпрос и отново притиснах устата ѝ с моята.
Усещах как напрежението я напуска, докато се отдаваше, а целувките ѝ бяха богати и разяждащи, докато изследвах устата ѝ с моята.
Преместих ръката си и на последния сантиметър, като палецът ми прокара път нагоре по средата на бикините ѝ, докато не намерих клитора ѝ и не го натиснах, карайки я да изтръпне от удоволствие.
Започнах да кръжа с палеца си срещу нея през бикините и тя изви гръб, а бедрата ѝ се разшириха още повече, за да ми осигурят целия достъп, който исках, за да я унищожа.
Целувах я по-силно, докато със свободната си ръка започнах да разкопчавам копчетата на ризата ѝ. Исках да видя тези шибани цици, заради които се дразнех, постоянно.
Ръцете ѝ продължиха да се движат по голата ми кожа, докато аз продължавах да обработвам клитора ѝ. Отказах се да се опитвам да не бързам в нея, когато тя започна да диша от нужда. Преместих ръката си, избутах бикините ѝ настрани и изръмжах от желание, когато открих, че онова местенце в нея е напоена и готова за мен, и веднага забих пръст дълбоко в нея.
Тори стенеше, гласът ѝ беше груб и задъхан и толкова шибано секси, че трябваше да се преборя с желанието да сваля панталоните си и да забия члена си в нея тук и сега, за да мога да чуя как звучи, когато наистина я накарам да крещи.
Но благодарение на шибания Теди знаех, че нямам време да я чукам така, както ми се искаше, и не исках да бързам с нещо, за което мечтаех от толкова дълго време. Така че щях да почувствам как тя идва за мен по този начин, да поема контрола над удоволствието ѝ и да я оставя да иска още, така че да я боли за мен колкото се може повече следващия път, когато се окажем сами по този начин и мога наистина да ѝ покажа от какво съм направен.
С другата си ръка намерих цицата ѝ и я стиснах през сутиена, като изстенах от пълнотата в дланта си и прекъснах целувката ни, докато се спусках надолу по тялото ѝ, за да обслужа по-добре втвърденото ѝ зърно.
Тори се облегна назад, давайки ми перфектна шибана гледка към нея с широко разкопчана риза и пола, пристегната около талията ѝ, докато аз вкарвах и изкарвах пръста си от тясната ѝ путка.
Дръпнах сутиена ѝ надолу, членът ми изтръпна при вида на розовото ѝ зърно, преди устата ми да се спусне върху него и да го засмуче между устните си, като съчетах движението с добавянето на втори пръст, който се заби в нея.
Тя изстена още по-силно, путката ѝ се стегна като в клещи около пръстите ми, докато смучех зърното ѝ и усещах как тялото ѝ се стреми към кулминацията, сякаш свирех на най-изящния инструмент на света.
В момента, в който усетих, че тя идва към края, се надигнах и я целунах силно, като преглъщах виковете ѝ от удоволствие и вкусвах похотта ѝ, докато прокарвах езика си по нейния.
Членът ми шибано ме болеше и изръмжах с отчаяна, нуждаеща се молба на плътта ми, на която знаех, че нямам време да отговоря, тъй като топлината на целувките ни омекна и бавно измъкнах пръстите си обратно от нея, фиксирайки бикините ѝ отново на мястото им.
Прекъснах целувката ни с усилие, мислено планирайки да дам на Теди адския урок за това, че ме принуди да прекъсна тази сладост, след като бях чакал толкова дълго, за да я поискам.
Тори ми примигна изненадано и трябваше да се преборя с желанието да се надуя като паън, тъй като прочетох желанието в тялото ѝ и разбрах, че се е надявала отново да свърши на члена ми след този зашеметяващ първи рунд.
– След минута ще дойде един ученик, който ще се учи на изкуството на вампиризма от експерт – обясних аз, като ми се искаше просто да отменя това проклето нещо, но майка ми вече ме беше викала, че не присъствам на тези сесии, а тъй като фамилията ни беше свързана с тях, беше лошо да пропусна още някоя от тях.
– Така че това е било само в моя полза?- Тори попита изненадано, докато започна да закопчава ризата си.
Челюстта ми се сви от неудовлетвореност, макар че не можех да твърдя, че тя е единствената от нас, която е получила нещо от това.
– О, не, и аз получих много от това – обясних и. Погледът ми обхождаше тялото и с благодарност, докато започнах мислено да планирам всички неща, които исках да направя с всеки сантиметър от нея, ако имах късмета да направя това с нея отново.
С неохота закопчах ризата си, макар че нямаше какво да направя с пулсиращата си ерекция, освен да планирам връщане в стаята си веднага щом успея да се измъкна от тази тренировъчна сесия, за да мога да се изпразня многократно с всичкия нов материали, които тя току-що ми беше подарила.
Тори остана на бюрото пред мен и аз се надявах, че това е защото краката ѝ все още не работеха както трябва.
Жаждата отново ме бодна, докато гледах гърлото ѝ, и тя въздъхна шумно, когато забеляза.
– Все още ще ме ухапеш, нали?- Попита тя, а пръстите ѝ се свиха около ръба на бюрото.
– Можеш да гледаш на това като на награда за усилията ми – подразних я аз, защото нямаше шибан начин да се измъкне оттук, без да пия от нея, и двамата го знаехме.
– Е, това ме кара да се чувствам малко по-добре, че те оставям със сини топки – подиграваше се тя и аз почти изстенах от неудовлетвореност, докато членът ми пулсираше в знак на съгласие.
– Следващия път непременно ще отделя няколко часа, за да ти се посветя – казах и.- И тогава никой от нас няма да остане без да свърши.
– Следващият път?- Попита тя, повдигайки вежда, сякаш това изобщо не беше вероятно да се случи. Но чувах как сърцето ѝ бие и знаех, че се чуди колко силно бих могъл да я накарам да свърши с няколко часа на наше разположение и с моя член, който е много по-ангажиран в акта.
Отново се усмихнах, но след това настроението ми спадна, когато осъзнах, че няма да има следващ път, ако другите наследници успеят с плановете си за танците. Всъщност дори не исках да се съглася с проклетия план и в момент на лудост изведнъж се зачудих дали не мога просто да я спася от него. Те все пак щяха да ударят Дарси и може би това щеше да е достатъчно, за да принудят близначките да напуснат академията. Но ако трябва да бъда честен, аз дори не исках те да си тръгнат така или иначе.
Отново се приближих до нея, като прибрах кичур тъмна коса зад ухото ѝ.
– Ще отидеш ли на танците в петък?- Промърморих и пулсът ѝ се разсея, което накара усмивката ми да се задълбочи със задоволство.
– Еми, да – каза тя и в очите ѝ отново се появи подозрителният поглед.
– Защо не ги пропуснеш?- Предложих, чудейки се дали не бих могъл просто да я убедя да стои настрана от всичко това. В края на краищата тя беше моят Източник, така че останалите дори не можеха да ми се сърдят, че я защитавам – това така или иначе беше в описано в закона. Тя примигна изненадано и аз разбрах, че вероятно е помислила, че ще я поканя да отиде на танци с мен като неин кавалер. Но аз не можех да го направя, ако исках да я спася от другите наследници и техните планове, трябваше да я държа далеч от всичко това.
– Каква възможна причина бих имала да направя това?- попита тя, като се премести достатъчно, за да накара ръката ми да падне от лицето ѝ.
Усетих отхвърлянето ѝ още преди да го е изказала, но нямаше да се откажа толкова лесно.
Вместо това прокарах изтласканата си ръка по ръката ѝ, предизвиквайки тръпки по кожата ѝ и надявайки се да ѝ напомня колко добре съм я накарал да се чувства с тези пръсти.
– Защото тогава бих могъл да се измъкна и да дойда в стаята ти. Можеме да имаме цялата къща и цялата вечер само за себе си.
– Това е доста самонадеяно от твоя страна, земно момче.
– Земно момче?- Попитах развеселено, отказвайки да отстъпя, независимо колко силно се опитваше да ми се противопостави.
Протегнах ръка към нея, като привлякох земна магия към върховете на пръстите си и накарах едно тъмносиньо цвете да разцъфне в дланта ми. Момичетата обичаха този трик.
– Може би сега получих това, което исках от теб – каза тя и се премести напред, за да се изправи, без да посегне към цветето.
Добре, може би това момиче все пак не обичаше този трик.
Оставих цветето отново да се разтвори в нищо и пристъпих напред, за да я спра да се изправи, усмихвайки се мрачно.
– Убеден съм, че ще се върнеш за още – обещах ѝ и можех да кажа, че тя е поне малко изкушена от тази перспектива.
Вратата се отвори зад нас и Тори се огледа, когато шибаният Теди влезе, без дори да почука. Ех, днес щях да му направя живота ад. Очите му се разшириха, когато погледна между мен и момичето, което наполовина бях притиснал към бюрото, и аз се наведох напред, прикривайки това, което наистина правехме, като взех това, което така или иначе чаках.
Ръката ми се оплете в косата на Тори, докато я държах точно там, където исках, впивайки зъби в кожата ѝ, а цялото ѝ тяло се напрегна, когато чистият прилив на адреналин от кръвта ѝ премина през езика ми и се спусна в гърлото ми.
Майната на вкуса и, тя имаше вкус на дъга от кръв върху проклетия сладоледен коктейл.
Отпих дълбоко, наслаждавайки се на вкуса на нейната сила, която ме заливаше, преди да се отдръпна с изгарящо ме удовлетворение, когато принудих погледа си да се откъсне от красотата пред мен и да се насочи към шибания Теди.
– Урок номер едно за днес, Теди – казах аз.- Винаги се възползвай от най-мощното същество, което можеш да надвиеш. Тук Тори все още не е овладяла силите си, така че в момента е честна игра. Макар че за твое нещастие аз вече съм я обявил за свой Източник, така че не си пускай зъбите.
Тори се изправи на крака, като ме побутна една крачка назад, преди да вземе чантата си от земята до нас.
– Урок две – добави тя хладнокръвно, като погледна Теди, който я гледаше гладно.- Не подценявай дълбините на отмъщението. Сестра ми и аз имаме повече сила от всички вас и ще бъдеш глупак, ако си мислиш, че няма да си спомним през какво преминахме, докато се справяхме с нея.
Блъсна рамото на Теди, докато минаваше покрай него, и той се спъна встрани, а аз се засмях за негова сметка.
Дръпна вратата и аз извиках след нея, преди да успее да излезе.
– До следващия път, Тори!- Обещах и докато слушах как пулсът ѝ бие все по-силно, трябваше да се надявам, че съм бил прав, че ще има следващ път, и следващ път, и после още един път, защото исках да правя това колкото се може по-често.
– И така, какъв е планът за днес, г-н Кейлъб?- Попита наперено Теди.
Ами, Теди, аз съм на път да ти направя ден от ада за това, че ми блокираш члена, и ти дори няма да знаеш накъде е дошло, докато приключим.

Назад към част 24                                                         Напред към част 26

ТОРИ

Горенето в дробовете ми намаля, след като усетих натиск от топлите ръце на Орион върху кожата ми. Когато се върнах към себе си, започнах да треперя, зъбите ми тракаха, свих крака до гърдите си.
Дарси ме държеше за ръка, маслинените и очи бяха широко отворени от загриженост, докато ме гледаше, а кичур коса, дори не достатъчно дълъг, за да стигне до брадичката и, падна към мен. Намръщих се, посегнах към назъбените краища на косата й и забелязах следите от сълзи, които бяха размазали грима и.
— Привлечете огнената си магия — измърмори Орион.- Ще ви помогне да се стоплите.
Погледът ми се плъзна към него за момент и аз се отдръпнах малко, но той не ме пусна.
– Просто се уверявам, че цялата вода е извън белите ви дробове и ще излекувам всички щети, които е нанесла – обясни той със странно равен тон.
– Какво ти се е случило? — попитах Дарси, а гласът ми стържеше през сухото ми гърло. Давенето и крещенето очевидно вървяха ръка за ръка.
Устните на Дарси се разтвориха, след което отново се затвориха и погледът и се стрелна отвъд мен. Обърнах се натам и открих, че Сет, Кейлъб и Макс все още стоят до стената, въпреки че се бяха обърнали да ни гледат сега, когато вниманието на Орион беше отклонено от тях. Лицата им изразяваха недоволство от развоя на събитията. Единственият, който ме гледаше различно, беше Кейлъб. Челюстта му беше стегната, а очите му бяха пълни с тайни, които не можех да разбера.
Сърцето ми подскочи отново от страх и бързо отместих поглед, когато Орион ме освободи. Поех дълбоко дъх и най-накрая открих, че няма болка. Знаех, че трябваше да му благодаря, но не можех да се накарам да кажа думите. Привлякох колене по-близо до тялото си, като се стремях да се прикрия и да скрия дантеленото си бельо от поглед, доколкото мога.
Чувствах се малка, жалка, разголена за всички тези задници и лишена от всяка нахална, пламенна част от мен, докато всичко което остана беше момичето, което никога не е имало родители и винаги се чудеше как би се чувствало с тази вид любов.
Все още треперех. Всеки път, когато посягах към огъня си, той отново се изплъзваше от мен. Не можех да се съсредоточа върху него. Това не ме беше спасило, когато имах нужда. Това, че съм могъща, не ми помогна ни най малко. Но това беше причината за тази ситуация. Ето защо Наследниците ми направиха това. Ако нямах магията си, те изобщо нямаше да се интересуват от мен.
— Кейлъб, съблечи ризата си и я дай на госпожица Вега — отсече Орион.
Кейлъб се поколеба миг, преди да започне да откачава копчетата си най-накрая намерих гласа си.
– Не искам нищо от него – казах аз с тих глас, празен, но уверен.
Кейлъб спря и Орион изръмжа тихо, сякаш цялото това нещо беше огромен трън в задника. Може би той би искал следващия път да бъде хванат под водата да видя какво мисли за приемането на благотворителност от хората, отговорни за това.
Орион съблече сакото си и ми го подаде. Дарси прокара ръцете ми през ръкавите, а аз издърпах мократа си коса от яката, когато се изправих и го закопчах. Тъмната материя ме заля, увисна по бедрата ми, докато отново се обгръщах с ръце.
Исках да вдигна брадичката, да хвърля намръщен поглед към Наследниците и техните глупави последователи, но вместо това знаех, че изглеждам като ритнато кученце.
Стиснах устни, но все пак не успях да вдигна поглед от пръстите на краката си.
Искаха да ме счупят. И може би успяха.
Орион погледна към мен и Дарси.
– Ще ви заведа обратно до…
Силен писък, изпълнен с ужас, разкъса въздуха някъде извън сградата и тръпка от страх премина през мен.
– Сега пък какво?- Изръмжа Орион, когато се обърна и започна да бяга към изхода.
Дарси грабна ръката ми и ме повлече след себе си, очевидно не искаше да остава насаме с Наследниците и техния фен клуб.
Принудих вцепенените си крака да се движат, подминавайки Кейлъб и останалите, без да ги погледна.
Дарси се спусна в луд бяг и аз последвах примера и, настигнахме Орион точно преди да стигне до двойните врати, които водеха навън от сградата. Сега имаше повече крясъци, хора крещяха за помощ и пищяха силно. Орион не се забави, отвори вратите и се отправи към нощта.
Огромна тълпа се беше събрала близо до Кълбото и отвъд тях, трептяща оранжева светлина се отразяваше в блестящата златна стена на сградата.
– Дръпнете се настрани!- Заповяда Орион и тълпата се раздели на две, за да го пропусне.
Дарси се движеше точно по петите му, докато вървяхме през пресата от тела. Всички трепереха, хора все още викаха и от време на време писъци раздираха въздуха.
– Кой го е направил? — измърмори едно момче отдясно.
— Мислиш ли, че е била нимфа? — прошепна уплашено едно момиче.
Продължихме, докато стигнахме до центъра на тълпата и топлината на огъня докосна кожата ми заедно с гадна миризма, която се заби в гърлото ми и ме накара да се задуша.
– Какво по дяволите е това? — прошепна Дарси със страх.
Неподвижно спряхме пред тълпата, но Орион продължи напред с проклятие.
Огънят пламна ярко точно пред нас и сърцето ми изпрати предупреждение, което не разбрах.
– Виждал съм само Драконов огън да гори така – гласът на Диего дойде от лявата ми страна и аз се обърнах, за да го открия до мен в тълпата от тела.
Погледът му беше насочен към пламъците пред нас, устните му се разтвориха от шок и той сякаш не беше забелязал състоянието на сестра ми и аз. Преди да успея да го попитам какво става, Орион вдигна ръце и насочи порой вода за да потуши пламъците.
Няколко от околните ученици призоваха кълба от сребриста светлина, да висят над нас, за да разпръснат мрака в който бяхме потопени, придвижих се напред, на земята пред Орион се разкри тъмна форма.
Босите ми крака замръзваха върху студената пътека и предупредителна тръпка пробяга по гръбнака ми, но не спрях. Нещо ме привлече по-близо. Трябваше да знам каква е тази форма.
Дарси остана до мен, докато се преместихме в пръстена от празно пространство, оставено от тълпата, и застанахме до Орион, за да видим по-добре.
– По дяволите – въздъхнах аз и Дарси плесна с ръка към устата си.
На земята пред нас беше извито тяло, плътта му беше изгоряла до почерняване, а крайниците бяха свити в ембрионална поза.
Орион се изправи и започна да крещи на учениците да се разпръснат, като заповяда на всички свидетели да излязат напред и накара някой да доведе директор Нова.
Стоях замръзнала от ужасяващата гледка, крайниците ми бяха приковани на място, а очите широко отворени.
– Трябва да се махаме оттук – въздъхна Дарси, но краката ми бяха вкоренени на място, сякаш имах някаква причина да остана.
– Чакай – въздъхнах аз, без да знам защо, като направих колеблива крачка напред.
Земята около тялото беше почерняла от сажди и мокра от магията на Орион. Босият ми крак се натисна в калта и аз потръпнах.
Усещах странно придърпване на магията ми точно в центъра на гърдите си и докато се фокусирах върху нея, леко изтръпване дойде до пръстите ми.
— Усещаш ли това? — попитах с тих глас.
Дарси кимна предпазливо и това беше единственото потвърждение, от което се нуждаех.
Отдадох се на притеглянето на моята магия и я оставих да се изплъзне в пръстите ми, докато я пусках.
Трупът пред нас потрепна, ръката му се размърда, когато овъглените му пръсти се разтвориха. Почти изкрещях, залитайки назад и се блъснах в Дарси, като ме обзе ужас. Но преди звукът да излезе от устните ми, нещо излетя от юмрука на трупа и се изстреля право към нас.
Тъмната карта се удари в гърдите ми и аз я хванах автоматично, като погледнах изненадано надолу. Беше гладка и твърда в моята хватка, като по чудо невредима от пламъците, които бяха унищожили тялото на собственика и.
Студентите все още се задържаха въпреки опитите на Орион да ги разпръсне и повече от една камера светна.
– СЛЕД ПЕТ СЕКУНДИ ЗАЛИВАМ ВСЕКИ, КОЙТО Е ОЩЕ ТУК, С ДОСТАТЪЧНО ВОДА, ЗА ДА ГО ИЗМИЕМ НАПРАВНО ОТ ЗЕМЯТА! — извика той и изостаналите студенти побързаха да се отдалечат, като няколко изпуснаха писъци от страх.
— Вие двете какво още правите тук?- Излая Орион и аз се обърнах към звука на гласа му, инстинктивно прибирайки картата в джоба на голямото сако, което носех.
– Ние просто бяхме…- започна Дарси, замълчавайки, тъй като не успя да измисли подходящо извинение.
Твърдият поглед на Орион беше прекъснат от скърцащите му зъби.
— Махайте се, по дяволите, оттук! — отсече той, като всяко ехо от състраданието му към нас беше изчезнало.
Дарси трепна, сякаш я беше ударил и ние се отдръпнахме от него, тръгвайки обратно по студената пътека.
Последвахме разпръсналата се тълпа, докато не заобиколихме един ъгъл и аз спрях, за да извадя картата от джоба си.
Дарси ахна, когато очите и попаднаха върху картинката на скелет с наметало яздещ кон, празните му очи се взираха предупредително към нас. В долната част на картата имаше една-единствена дума: СМЪРТ .
Дарси протегна ръка, за да я вземе и докато пръстите и докоснаха картата, топлината, излъчвана от нея, пламна до непоносимост. Почти я изпуснах от изненада, но чифт от бледи очи сякаш мигнаха към мен в ръбовете на съзнанието ми и за секунда сякаш професор Аструм стоеше пред нас. Изображението изчезна веднага след като се появи и аз се намръщих на Дарси объркано, докато обръщах картата.
На гърба и имаше думи, написани с въртящ се сребърен шрифт и докато ги четях, сърцето ми падна в петите.

Направих грешка и сега времето ми изтече. Сянката ме откри и няма надежда да избягам от гнева и.
Отговорите, които търсите, са скрити между Лъв и Везни. Не вярвайте на пламъците. Вземете своя трон.
„Падаща звезда“

Страхът ме обхвана и заби ноктите си дълбоко в мен, докато вече не можех да дишам. Професор Аструм беше убит. Единственият човек, който се беше опитал да ни помогне в тази прецакана Академия, го нямаше. Беше толкова уплашен, сякаш знаеше, че ще се случи нещо ужасно. Сега вече беше твърде късно да се направи нещо по въпроса.
Бяхме сами срещу Наследниците.
И аз започвах да си мисля, че сме предопределени да попаднем под тяхна милост.

КРАЙ НА КНИГА 1

Назад към част 27

ДАРСИ

Орион мина покрай мен в мъгла, използвайки вампирската си скорост, за да ме изпревари. Сърцето ми се разби, когато се втурна към сградата на Луната отпред и аз излях всяка последна унция енергия, която имах, за да го последвам.
Подигравателни възгласи и жесток смях прозвучаха отвътре и в дълбините на душата си знаех, че сестра ми е в сериозна беда. Нахлух през вратата и завих по тъмните коридори, преди на практика да падна по очи, когато пристигнах до басейна.
Тълпа студенти стоеше в далечния край на плувния басейн, който беше превърнат в лед. Орион се гмурна от ръба му, хвърляйки воден поток от ръцете си, който разтопи леда, преди да го удари. Той изчезна под повърхността и гърлото ми се сви от объркване и ужас.
Огромна пукнатина разкъса средата на леда и Орион изскочи изпод нея, а ръката му беше обвита около Тори. Изглеждаше в безсъзнание – или беше нещо повече от това?
Светът ми се забави и в гърдите ми се натрупа страх.
Не, тя не е мъртва. Тя не може да е мъртва.
Най-накрая умът ми отново се включи и аз изтичах към ръба на басейна, посягайки към Тори, когато Орион я приближи. Хванах я за ръката, когато я постави върху плочките на ръба и настъпи тишина. Видът на мълчанието, предшестващо времето на обявяването на смъртта.
– Тори – изхлипах аз, стискайки смразяващата и студена ръка, всяка част от мен трепереше, докато я разтърсвах.
Орион коленичи мокър до нея, докато притискаше ръка към челото и. Той затвори очи и дълбока червена светлина блесна под дланта му.
Поех треперещо дъх. Стаята избледня около мен.
Всичко, което имаше значение, беше сестра ми и магията, изливаща се от тялото на Орион в нейното.
Очите на Тори се отвориха и тя се закашля силно, повръщайки вода, докато Орион се отдръпна точно навреме, за да не го оповръща.
Паднах върху нея, прегърнах я до себе си, а Орион се изправи на крака, преди да успея да му благодаря.
Забелязах Наследниците да вървят по ръба на басейна и да се насочват към изхода.
Омраза раздра вътрешностите ми, докато ги гледах гневно, треперейки от глава до пети, докато държах близначката си.
– АКО ДАЖЕ САМО ЕДИН ЧОВЕК В ТАЗИ СТАЯ СЕ ПРЕМЕСТИ ДОРИ С ИНЧ КЪМ ВРАТАТА, ЩЕ ОЗНАЧАВА НЕЗАБАВНО ИЗГОНИВАНЕ!– Изрева Орион, целият стъклен покрив завибрира от свирепия му тон.
Наследниците спряха да се движат и замълчаха. Дариус прокара ръка по тила си, като за първи път изглеждаше ядосан. Сет се търкаше във всички тях, сякаш се опитваше да ги успокои и гледката на косата ми, стърчаща от джоба му, ме накара да изкрещя.
– Застанете до шибаната стена – заповяда Орион с тон, който напрегна раменете ми.
Наблюдавах с замъглени очи как Наследниците се наредиха в редица срещу Орион. Никога не го бях виждала толкова ядосан и исках той да отприщи всяка капка от гнева си върху тях за това, което бяха направили.
Останалите от тълпата се събраха по-близо един до друг от другата страна на басейна, като изглеждаха неспокойни.
Отметнах влажните кичури коса от лицето на Тори и тя примигна към мен.
– Добре ли си?- попитах задъхано.
Тя кимна слабо и аз паднах напред, за да я прегърна отново, като облекчение се разля в сърцето ми.
Премести се, за да седне до мен и дълбоките и зелени очи се плъзнаха по косата ми. Горната и устна се отлепи назад, когато притисна колене към гърдите си и опря глава на рамото ми.
— Съжалявам, Дарси — каза тя с дрезгав тон и аз я прегърнах, поклащайки глава в знак, че отказвам да приема извинието.
– Няма за какво да се извиняваш – прошепнах аз, а очите ми попаднаха върху четиримата Наследници, които мразех повече, отколкото някога съм мразила нещо в живота си.
Орион се взря в тила им. Изглеждаха като подредени за разстрел и наполовина ми се искаше да е така.
Тълпата от последователите на Наследниците започна да мърмори помежду си и някои направиха смела крачка към изхода.
– Никой няма да напусне тази стая, докато не чуя какво се е случило – изръмжа им Орион и заблудените студенти се върнаха в редиците си.
Орион тръгна към Наследниците, стисна косата на Сет в юмрук и удари главата му в стената със силен трясък.
– Имаш ли нещо да кажеш за случилото се с Вега Близначките тази вечер? — изръмжа той, когато Сет издаде съскане от болка между зъбите си.
— Не, сър — каза Сет с тих глас и аз стиснах зъби, докато мятах с очи кинжали по него.
Орион пристъпи към Макс и притисна лицето му към стената.
– Ами ти. Ригел?
— Не, сър — измърмори Макс.
Орион се приближи към Кейлъб, навеждайки се за да говори в ухото му.
– Гавриш ли се с източника си, Кейлъб? Знаеш, че това противоречи на вампирския код и може би просто съм в настроение да ти изтръгнат зъбите за това.
Широките рамене на Кейлъб се напрегнаха от гняв.
— Запознат съм с кода, сър. Не съм им направил нищо.
— Глупости — отсече Орион, докато се взря в едно от чудовищата, които се бяха опитали да убият сестра ми.
Орион се приближи към Дариус, опря ръка на рамото му. Дариус отдръпна рамене, но Орион обви здраво ръката си около него, придърпвайки го към себе си.
— И ти ли ще ме излъжеш в лицето, Дариус?
Дариус се отърси от него.
– Не мога да ви лъжа в лицето, когато съм изправен срещу стена, нали така, сър?- Тонът му беше подигравателен и студен, стойката му беше толкова твърда, сякаш гръбнакът му беше направен от чисто желязо.
Орион го завъртя, пускайки го в същия момент. Той не беше толкова груб с него като с другите и аз се чудех защо. Дариус беше лош като останалите и кръвта ми настръхна, като погледнах безизразното му лице.
— Последен шанс — каза Орион с тих глас само за него. – Обясни.
Очите на Дариус се плъзнаха от лицето му към Тори, челюстта му се стегна, преди да погледне обратно към професора.
– Искаме да си заминат. Просто се опитваме да ги игоним – знаете под какъв натиск сме. Макс разбра страховете им и добре… ние ги съживихме.- Той сви рамене и гърдите ми се спуснаха. Може ли да са по-жестоки? Ние дори не искахме техния трон и те все още бяха готови да се опитат да ни пречупят, за да си тръгнем.
Орион поклати глава, на лицето му беше изписано разочарование.
— Мислех, че ти от всички наследници си по-добър от родителите си.
Лицето на Дариус се изкриви, когато Орион му обърна гръб, което според мен беше една от най-големите обиди, които можеше да предложи като фея.
– Всички присъстващи в тази стая, гледали гаврата с Вега момичетата, сега са задържани с мен за цяла седмица. Капела, Алтаир, Ригел и Акрукс, ще ви накажа за две седмици и сте на последно предупреждение. Още една подобна каскада и не ме интересува дали сте синове на самите звезди, ще бъдете изгонени от Зодиака.
– Знаеш ли какво, Орион? Върви, на майната си – изръмжа Дариус, мина покрай него и излезе направо през вратата.
Орион го погледна гневно, но не направи движение, за да го спре.
– Задържане?- Тори изхриптя.- Това ли е?
Орион не отговори и ме изпълни ярост.
— Как можеш да ги оставиш да се разминат само с това?- настоях аз.
Забелязах Маргьорит и някои от нейните подли приятели да сочат косата ми и да се кикотят под носа си. Кожата ми се зачерви и аз се обърнах обратно към Тори, искайки просто да изчезнем.
Орион приклекна пред нас и посегна към ръката на Тори.
– Имаш нужда от повече изцеление.
– Не тук – изсъска тя, а очите и се обърнаха към тълпата, която ни гледаше.- Просто искам да се махна.
Той я пренебрегна, притисна ръка към рамото й и онова странно червено сияние се надигна под дланта му отново.
Никога не съм се чувствала толкова смачкана, сякаш вятър е пробил дупки в платната на живота ми и ги е оставил на парчета. Но ще ги поправя. И ще се изправя отново. Само, че не днес.

Назад към част 26                                                                       Напред към част 28

ТОРИ

Дариус ме поведе направо към сградата на луната и зави наляво, след като бяхме вътре отправяйки се към фитнеса.
— Къде ме водиш?- Въздъхнах, не успявайки да сдържа страха в гласа си.
– Ще се видим с приятели – каза той, без да изрече нищо повече.
Минахме покрай уредите за фитнес и продължихме към част от сградата, която никога преди не бях посещавала. Разбрах към какво се насочваме веднага щом топлият въздух и уханието на хлор ме удариха и се намръщих, докато Дариус ме влачеше през двойни врати и през съблекалните. Той не забави крачката си или намали хватката си върху мен и аз бях безсилна да направя опит да се освободя от него, докато неговата Принуда все още ме държеше силно.
Стигнахме до огромния плувен басейн и устните ми се разтвориха, когато забелязах тълпа от хора там. Маргьорит и нейните приятели изпищяха развълнувани, докато Дариус ме влачеше към тях и сърцето ми трепна, докато търсех през морето от лица за някой, който може да ми помогне.
Групата вълци на Сет започнаха да вият от вълнение, докато пиеха от бутилки бира и се блъскаха близо до ръба на басейна.
Дарий ме насочи наляво и заобиколихме дългия плувен басейн, насочвайки се към дълбокия край, където знак, нарисуван върху плочките, съобщаваше, че водата е дълбока шест метра. Ледени тръпки пробягаха по гърба ми при мисълта за цялата тази вода, спомените, че бях хванат в капан в онази автомобилна катастрофа, изплуваха веднага.
Три дъски за гмуркане стояха до водата и трябваше да наклоня главата си назад, за да погледна нагоре към най-високата. Виждала съм скачачи във вода да използват такива неща на олимпиадата по телевизията, но никога не бях виждал такива в реалния живот.
Дариъс ме държеше, водейки ме все по-близо и по-близо до дъските за гмуркане, където Макс и Кейлъб стояха и ни чакаха. Лицето на Макс беше картина на вълнение и той на практика подскачаше на стъпалата. Изражението на Кейлъб беше хванато в внимателна маска и той ме гледаше като човек, когото почти не ме познаваше, камо ли да изпитваше някаква привързаност.
Преглътнах трудно. Беше ясно, че няма да получа никаква помощ от него и не бях видяла дори един човек тук, който изглеждаше склонен да спре каквото и да е планирал Дариус.
Дариус ме завъртя, за да се изправя срещу тълпата зяпачи над водата и ме прегърна с ръка, сякаш сме приятели.
– Много хора говореха за завръщането на наследниците на Вега, сякаш са нещо специално – извика той, а гласът му донесе мълчание на възбудените зяпачи.- Но аз все още не виждам нещо впечатляващо в тях. Тази дори не може да се пребори с основната Принуда.
Дариус ме придърпа към гърдите си, но аз мълчах, несигурна кой е най-добрият ми ход тук. Погледът ми не спираше да се движи към дълбокия басейн пред мен и спомените за буйна вода изпълваха ушите ми. Бях хваната в капан в тази кола, чаках да умра, докато потъваше към коритото на реката и се борих със заседналия си предпазен колан.
Сърцето ми биеше, езикът ми беше тежък в устата, но не можех да им позволя да видят страха ми. Тук бях безсилна, но единственото нещо, което можех да контролирам, беше моята собствена реакция към каквото и да са планирали.
– За да се издигнем на върха, ние се борим срещу страховете си и излизаме триумфално!- Макс се развика и постоянно бдителната тълпа аплодира в знак на съгласие.- Значи не трябва ли едно от момичетата, които твърдят, че са наши кралици, да докаже, че може да направи същото?
Намръщех се. Никога не съм твърдяла подобно нещо и знаех, че Дарси също не го е правила. Макс се приближи по-близо, задържайки очите ми, докато се навеждаше да говори само с мен.
– Благодаря, че сподели страховете си с мен – измърка той.- Това направи планирането много по-лесно.
Дариус погледна между мен и приятеля си, а аз се борех да запазя изражението си празно. Сърцето ми блъскаше в паника и капчици пот се стичаха по гръбнака ми, но не бих им издала ужаса си. Виждах, че са се насочели по този път и не бих ги молил да спрат. Знаех, че така или иначе няма да има разлика.
Макс се наведе по-близо, прекара пръст по ръката ми и се усмихна съзнателно, докато поглъщаше част от силата ми, обвързана със страха.
– Хайде тогава – каза Дариус, като отдръпна ръката си от рамото ми и ме бутна, така че да тръгна отново.
Кейлъб привлече погледа ми, когато минавах покрай него и той ми хвърли усмивка, която беше колкото подигравателна, толкова и жестока. При тази усмивка парченце лед пронизаха гърдите ми. Не си мислех, че се впускаме в някаква епична романтика, но бях започнала да вярвам, че той не е лош. Че просто може би не е искал да се отърве от мен и Дарси. И ако бях наистина честна, бях започнала да мисля за него почти като за приятел. Студенината в погледа му ми подсказа колко съм сгрешила за това. Може да не е бил активен участник в това последно изтезание, но със сигурност няма да го спре.
Дариус ме прекара покрай двете по-ниски дъски за гмуркане и ме спря до стълбата, която водеше до най- високата дъска. Малък знак ме информира, че това е десет метра скок от върха към водата и ръцете ми започнаха да треперят съвсем леко.
— Хайде сега, Рокси — изръмжа Дариус, дъхът му беше топъл до врата ми, когато се наведе към мен.- Качи се горе.
– Почти не мога да плувам – въздъхнах аз, като се уверих, че знае точно какво ще ми направи.- Ще се удавя, ако скоча там.
— Готова ли си да ни се поклониш тогава?- попита той. — И да оставиш това училище зад гърба си?
Погледнах в тъмните му очи, чудейки се дали там не се крие дори намек за човечност. Не го изгледах яростно, нито се намръщих, нито хвърлих омразата си в погледа. Просто го погледнах и оставих да види момичето, което бях. Нека види на кого прави това, като се чудя дали изобщо е способен на съжаление или угризения. Не бях някаква отдавна изгубена наследничка, дошла да открадне трона му. Бях просто момиче, което се опитваше да си върне нещо, което беше откраднато от него, и да разбере мястото си в този прецакан свят.
Устните на Дариус се разтвориха и нещо се размърда в очите му. За половин секунда всъщност си помислих, че той ще се отдръпне, и ще ме остави да си тръгна с подвита опашка от това, трябва да остане доволен като знае, че е спечелил, без да ме принуждава да се справям с това.
– Започни да се качваш! Целият път до върха! — каза Макс зад нас, като неговата Принуда ме обви в хватката си с твърди нокти и принуди крайниците ми да действат.
Обърнах се от Дариус, свалих обувките си и започнах да се изкачвам нагоре по стълбата.
Нагоре и нагоре и нагоре. Дланите ми бяха хлъзгави по металните стъпала и босите ми крака почувстваха рязко студа от тях, докато се изкачваха все по-високо.
Тълпата задници под мен започна да скандира и ми отне няколко мига, за да разбера какво крещят.
– Скочи! Скочи! Скочи!- Това обаче не беше окуражаващ вид песнопение; беше злобно, подигравателно, кръвожадно.
Дългата ми черна рокля се заплиташе около краката ми, докато се катерих, но не забавих, докато принудата на Макс ме подтикваше.
Когато най-накрая стигнах до върха, се изправих на крака и застанах на дългата дъска за скачане, която подскачаше леко под тежестта ми.
Краката ми трепереха и в главата си чувах скърцането на спирачките, писъците, които се изтръгваха от гърлото ми, когато колата премина през парапета, и усещането за преобръщане в стомаха ми, когато превозното средство се спусна към реката.
Отново бях там. Потъвам, надолу, надолу, надолу и този път никой услужлив минувач нямаше да ме спаси.
Главата ми беше пълна с ужаса от спомените ми, но отгоре успях да чуя и друг звук. Сет повиши глас с развълнуван вой, докато хукна в стаята. Вълците му извикаха в отговор, за да го поздравят и аз свих ръцете си в юмруци, за да се опитам да се държа на крака.
– Бях притеснен, че ще пропусна шоуто. Току-що приключих с унищожаването на другата! — извика той, докато тичаше да се присъедини към другите наследници.
Твърд камък падна в корема ми от думите му. Беше ли направил нещо на Дарси? Беше ли я наранил? Исках да изкрещя към него и да поискам да ми каже, но тълпата от зяпачи отново скандираха и аз едва си чувах мислите, камо ли да се опитам да бъда чута отгоре.
Дариус и Макс се придвижиха към ръба на водата и вдигнаха ръце, докато превръщаха гладката повърхност на басейна в кипящ вихър от движение.
Взрях се в дълбоката вода с ужас. Ако преди си мислех, че нямам шанс да плувам в него, сега бях двойно по сигурна, че не съм готова. Уроците по плуване не бяха точно нещо, което на приемните деца се предлагаше редовно и освен няколкото пътувания до местния басейн, никога не бях учила как се плува. Можех да се справя, но никога не бих се опитала да се задържа в дълбока вода, особено след инцидента.
— Готова ли си, малка Вега?- Провикна се Макс и тълпата студенти започна да скандира по-силно, настоявайки за обещаното шоу, когато краката ми се вкамениха на място.
Знаех какво предстои. Хвърлих всяка унция от силата си в умствения си щит, надявайки се, че мога да се преборя с Принудата следващия път, когато дойде. Трябваше да бъде по-трудно да принудят някого да направи нещо, което може да му причини вреда и тъй като знаех, че това може да ме убие, трябваше да се надявам, че няма да могат да ме накарат да скоча.
– Скочи!- Макс извика и аз усетих, че волята му се разбива в моята.
Направих крачка напред, но успях да се преборя с желанието да се подчиня. Изпуснах треперещ дъх, чудейки се какво ще стане, ако не скоча.
Преди да успея да се развълнувам твърде много от идеята, Сет вдигна ръце и ми се ухили, докато призоваваше силата си.
Усетих как вятърът се надига зад мен, когато той го насочи да ме бутне във водата. Паниката ме обхвана и побягнах. Може би изобщо не исках да влизам, но знаех, че да скоча сама ще е много по-добре, отколкото да ме бутнат.
Сърцето ми почти избухна, когато скочих от ръба, а тълпата крещеше за кръвта ми, избухвайки в пронизителен смях.
Скочих с крака към басейна, докато водата се гърчеше под мен. Не исках да крещя, но не можех да се сдържа, ужасът се изтръгна от дробовете ми, докато се хвърлих към водата, а роклята ми се нави около мен.
Ударих водата и потънах под повърхността, докато порой от мехурчета излезе от устните ми. Надолу, надолу, надолу, тежестта на подгизналата ми рокля ме влечеше към дъното, като се заплете около краката ми.
Борех се с нея, като скъсах презрамките и ги махнах от мен, докато се опитвах да се освободя от плата залепнал по тялото ми.
Водата беше студена, твърде студена за закрит басейн и знаех, че трябва да благодаря на наследниците за това.
Успях да смъкна роклята от себе си избутвайки я, оставайки само по бельо. Завъртях се и ритнах към повърхността с всичко, което имах.
Дробовете ми гореха, болеха, изискваха от мен да си поема въздух, който ако поемех щеше да ме удави.
Главата ми проби повърхността и аз си поех голяма глътка въздух, докато водата се завихряше около мен.
Зърнах четиримата Наследници, застанали на ръба на басейна да ме гледат със студени очи, докато Дариус и Макс принуждаваха течността да се движи по тяхна команда.
Огромна струя вода се издигна като кула до мен и аз се опитах да се отдръпна от нея, въпреки да знаех, че е безсмислено.
С едно движение на ръката си Дариус изпрати колоната да се стовари върху мен, като отново ме потопи.
Бях хвърлена под кипящата вода като парцалена кукла, като се опитвах да разбера къде е нагоре, но водата ме блъскаше безмилостно.
Сърцето ми се опитваше да си пробие път направо през гърдите и аз ритах отново към повърхността с отчаяна нужда да избягам.
Докато плувах, водата стоеше неестествено неподвижно и температурата сякаш се понижаваше още повече, обвивайки ме в ледена прегръдка.
Светлината над мен ми показа накъде да тръгна и аз започнах да ритам отново, чудейки се колко пъти ще трябва да изтърпя това, преди да ме пуснат да изляза.
Тръгнах през водата, като се насочих към повърхността, докато паниката и ниската температура забавяха напредъка, а дробовете ми крещяха протестирайки.
Светлината беше точно над мен и въпреки това изглеждаше невероятно далече. Ритнах към нея отново и ръцете ми се срещнаха с твърда повърхност, вместо да се покажат над водата.
Очите ми се разшириха, докато удрях юмрук в ледената плоча, която беше конструирана, за да ме държи хваната в този кошмар.
Пак се давех. Обратно на дъното на реката с колана, който ме притиска и няма начин да се освободя. Освен, че този път бях свободна да плувам, но хваната под леда. Въздухът, за който толкова отчаяно жадувах, беше само на сантиметри, но изглеждаше на мили от мен.
Изкрещях, когато паниката ме погълна цяла и последният ми въздух се изстреля от устните ми в порой от мехурчета. Усещах как сълзите ми се стичат в замразяващата вода, сякаш не са нищо, а сърцето ми туптеше в ритъм, който можеше да доведе само до собствената ми смърт.
Моята магия заблъска под плътта ми, отчаяна да ме спаси и аз се хванах за нея, призовавайки огън в ръцете си.
Силата на магията ми се разби през леда и успях да си поема малката глътка въздух, преди Дариус и Макс да укрепят ледената стена, за да се борят с мен.
Не знаех какво да правя. Едва бях започнала да впрягам силите си и нямах представа как да оформя магията си по начин, който може да ми помогне. Бях тъп инструмент, удрящ стоманена стена.
Магията ми пламна отново и този път паяжина от пукнатини се изстреля над леда, но не се счупи.
Крайниците ми трепереха от студ и паника и усещах желанието да си поема въздух, което набъбва в мен.
Удрях с юмруци по леда, докато продължавах да ритам, потъвах по-дълбоко и после отново се издигнах. Нямаше полза. Всеки момент щях да си поема дъх.
Сърцето ми биеше в ушите и всяко удряне на юмрука ми в леда беше по-слабо от предното. Останах без сълзи. Бях извън времето.
Дробовете ми горяха и се борех колкото можех с неизбежното, но вече бях загубила тази битка.
Тъмнината пронизваше ръбовете на зрението ми.
И аз си поех дъх.

Назад към част 25                                                                      Напред към част 27

ДАРСИ

Сет ме примами в няколко танци, но аз най-накрая избягах, излизайки на въздух извън Кълбото. Цялата бях разгорещена и имах възел в стомаха, който непрекъснато ме предупреждаваше срещу Сет. Трябваше да спра да му позволявам да ме приближава. Започнах да си мисля, че може би не е толкова лош. И това беше опасно положение, в което да се поставя. Той ще ми изреже сърцето и ще го изяде сурово.
Заобиколих сградата далеч от няколкото студенти, които се движеха навън, след което притиснах гръб към хладната метална стена на Кълбото и затворих очи. Имах нужда само от момент насаме и малко свеж въздух, за да си върна разума. Ръцете ми настръхнаха, докато вятърът се блъскаше в мен.
Потопена в тишината след малко се приготвих да се върна вътре и да прекарам остатъка от вечерта с приятелите си. Нещо във вълчата природа на Сет събуди желание в мен, което не ми хареса. Когато бях с него, попадах в капана на докосванията му и замирах, сякаш бях просто поредното куче в глутницата му. Човек, който можеше да води и напътства като Алфа.
Усещане за изтръпване по врата ми показа, че някой се приближава и бързо отворих очи. Сърцето ми се сви в смесица от емоции, докато очаквах да видя Сет, но вместо това там стоеше Орион.
— О — въздъхнах аз с нотка на страх в гласа си. Лампата зад него означаваше, че той е хвърлен в сянка и аз също бях изцяло скрита от него.
Погледнах надолу по пътеката и открих,че сме съвсем сами. Не е добре.
Отблъснах се от стената, възнамерявайки да се опитам да избягам бързо, но той пристъпи на пътя ми.
— Професоре — предупредих аз, макар да знаех, че е безсмислено. Ако беше тук, за да ме ухапе, тогава нямах много избор, освен да му позволя. Не можех да си представя, че е тук по друга причина. Той няма да ме убие на официално събитие в Академията… нали?
Ръката му ме прегърна през кръста за един кратък момент и пръстите му стиснаха материята на роклята ми.
Поех си дъх, докато по кожата ми преминаха тръпки, които вече нямаха нищо общо със студения въздух. Той отмести ръката си и ние споделихме поглед, който казваше, че и двамата знаем, че не е трябвало да го прави.
Дъхът му се завихри около мен. Един бърбън? Може би две. Блясъкът в красивите му тъмни очи подсказваше, че тази вечер ще се отпусне. Но как изглеждаше отпускането на копон за него? Сигурно е било толкова изтощително да си толкова ядосан, колкото беше той през цялото време. И за момент се зачудих какво е причинило такава дълбока, неземна ярост в него. Но определено не беше момент за подобни мисли. Ако Орион беше в лошо настроение – което изглеждаше почти постоянно при него – тогава трябваше да се махна.
— Защо продължаваш да флиртуваш с дявола? — попита той и за секунда си помислих, че има предвид себе си. — Сет Капела — каза той.
Скръстих ръце, повдигнах брадичката си, докато се опитвах да изкажа абсолютното си недоволство, въпреки че инстинктите ми казваха да бягам.
– Вие сте моята връзка, сър, а не моят житейски гуру. Ако искам да се срещам със Сет, ще го направя — казах хладно.
Исках ли да се срещам със Сет? Искам да кажа, не. Това беше правилният отговор. Но сега Орион се опитваше да ме принуди да не го правя, и аз преразглеждам решението си.
Значи ще излезеш на среща със Сет, за да дразниш професор Орион? Наистина зряло. Вътрешно се ругаех. Разбира се, че няма да го направя. Определено не. Не не не. Орион хвърли поглед надолу по пътеката, след което погледна часовника си.
— Аз ли те бавя? — попитах невярващо. Сякаш му създавах неудобство, въпреки че той беше този, който препречваше пътя ми с масивното си горещо тяло. Горещата част не беше толкова актуална, но също така…
— Да, сега ми дай китката си. Той посегна към нея и аз се отдръпнах.
– Наистина ли? Ще ме ухапеш тази вечер от всички нощи? Изсъсках, но той ме пренебрегна, отново хвърли поглед надолу по пътеката, преди да пристъпи напред, за да се опита да вкара проклетите си зъби в мен.
Смях се изтръгна от гърлото ми, когато изведнъж осъзнах защо се държи толкова странно.
На това място има правила. И Орион явно нарушава едно от тях. Което означава, че сега имам оръжие срещу него. Присвих очи, амунициите ми бяха взети и заредени. Той направи своя ход, стрелна напред и ме бутна към стената, оголвайки зъбите си.
Сърцето ми биеше лудо, когато принудих езика ми да се задвижи, преди той да си вземе кръв от мен.
— Това не е позволено, нали, сър?
Той спря, ръката му се заключи около моята, докато погледът му премина от врата към лицето ми.
— И откъде ти хрумна тази идея?
– От начин, по който се държиш. Защо изобщо ме последва тук? Можеше да ме ухапеш вътре.
Той сви рамене.
— Изглеждаше като лесна плячка.
Изпуснах студен смях и стискането на ръката му се отпусна малко.
– Не го вярвам.
– Защо изобщо търпя този разговор?- попита повече себеси отколкото мен.
Оставих го да се замисли за секунда, чудейки се дали щеше да измисли отговор, защото със сигурност нямаше такъв. Близостта на тялото му и топлината, проникваща от кожата му в моята, бяха сладко удоволствие, което тайно исках толкова много.
— Добре — въздъхна той уморено.- Не трябва да съм тук сам с теб. Не е подходящо.
Веждите ми се повдигнаха.
– Прекарваме време сами във вашия офис всеки понеделник.
– Това е различно – изръмжа той, като изглеждаше развълнуван, когато отново хвърли поглед към пътеката.
Трябва да променя мястото си, за да се измъкна от това. Можеше да ме ухапе всяка секунда и бях малко изненадана, че все още не го е направи.
– Какво ще стане, ако кажа на директор Нова за това?
Той ме погледна мрачно.
– Би ли?
Грубият му тон ме накара да потръпна и той премести ръка върху мен, сякаш искаше да усети реакцията ми.
– Пробвай ме – прошепнах тихо знаейки, че не съм доносник, но може би заплахата беше достатъчна, за да го задържи.
Пръстите му се плъзнаха по ръката ми и в очите му се появи гладен поглед.
Поех накъсано дъх, когато ръката му се плъзна към врата ми. Нещо за устата му срещу гърлото ми точно сега изглеждаше като много лоша идея. Такава, която накара сърцето ми да помпа твърде бързо и мислите ми да отлетят на вятъра.
Орион се наведе и самото трептене на дъха му по плътта ми се почувства като най-забранената целувка. Всмуках остро въздух напълвайки бялите си дробове , вдигайки брадичката си нагоре, малка, но своеволна част от мен внезапно бе привлечена от устата му Това. Е. Лудост.
Някой се прокашля и аз потръпнах, забелязвайки Сет в далечния край на пътеката. Той не се приближи, просто застана с нетърпеливо изражение.
– Какво правиш?- Опитах се да бутна Орион назад, не ми харесваше да ме виждат в тази компрометираща позиция.
— Той чака да те ухапя — каза Орион и се отдръпна с един инч назад. — За да може да те върне обратно.
Тръпка обхвана гръбнака ми.
— Е, свършвай с това — изсъсках аз.- Или ще продължиш да си играеш с храната си?
Устата му се изви надолу в ъгъла и той се наведе, говорейки в ухото ми.
– Стой далеч от него. Влез вътре.- Изминаха две секунди, в които топлината на дъха му накара стомаха ми да се свие и сърцето ми да забие като лудо. Чух го как преглъща, усетих устните му на косъм от плътта си, държейки похотлива тайна в това безкрайно малко пространство.
В миг на движение и той изчезна, а аз останах да се люлея от срещата, неспособна да повярвам, че не ме е ухапал.
Сет се приближи до мен, като веднага вплете пръстите си с моите.
– Наред ли е всичко? — попита той весело и аз кимнах, въпреки че бях всичко друго, но не и добре. Бях разтърсена до уснови, но не от уплаха за първи път.
Думите на Орион изплуваха в главата ми и забраненото ми желание отстъпи място на прилив на гняв. Кой, по дяволите, беше той, за да отправя такива искания? Той не беше моят проклет баща. И това беше повече от ясно от начина, по който току-що беше държал ръцете си върху мен.
Сет ме теглеше по пътеката с палава усмивка и се спусна на една пейка под оранжевото сияние на един стълб с фенер.
Той притисна лице в косата ми, придърпвайки ме към себе си.
— Какво има, скъпа? Устата му се плъзна по ухото ми и сърцето ми подскочи от докосването.
– Нищо – излъгах аз и той се облегна назад, накланяйки глава, докато очите му се плъзнаха по лицето ми.
— Лъжеш — подразни ме той. — Орион нарани ли те?
– Не – казах честно.
Някъде в храстите зад нас се чу шумолене и по кожата ми пробяга изтръпване.
Сет прекара пръсти по бузата ми, придърпвайки ме назад, за да го погледна.
– Ако те притеснява, мога да взема мерки, за да го накарам да се отдръпне. Обикновено не притискаме професори, но…- Той се усмихна, наведе се по-близо, пръстите му посегнаха, да хванат брадичката ми и да вдигне устата ми нагоре.- Заслужаваш си.
Той се наведе и стотина мисли се заблъскаха в мозъка ми наведнъж.
Не трябва да съм тук сама с наследник. И със сигурност не трябва да мисля да целуна един от тях.
Но Орион ми беше казал да стоя далеч от Сет и това ме разгневи ужасно. И докато ръката на Сет докосваше коляното ми, почувствах, че се предавам. Вземайки решение, за което вероятно ще съжалявам утре, но точно сега ми се искаше да се опълча на Орион.
Пулсът ми се ускори, когато ръката на Сет се плъзна по-нагоре по крака ми, а палецът му рисуваше деликатни кръгове върху вътрешната част на бедрото ми. Мислите ми се разпръснаха на вятъра, когато тялото ми отговори на неговото, топлината нахлу в основата на стомаха ми.
Наведох се да срещна устата му.
Устните му докоснаха моите, меки като перо, после по-взискателни, когато ръцете му се извиха около кръста ми и ме повлече към твърдото си тяло. Разпаднах се, когато той заби езика си в устата ми, вкусът на бира и похот завладяха сетивата ми. Той ме дръпна в скута си и полата ми се вдигна твърде високо.
Почти се отдръпнах, но той изпусна тих стон в гърлото ми, който ме отпусна и аз заплетох пръсти в ризата му, докато устата му остана заключена с моята.
Момчето Вълк беше невероятно добър в целуването и започнах да вярвам, че може би наистина съжалява за глупостите, които беше направил. Че може би наистина ме харесваше.
Вероятно не би трябвало да целувам лицето му в момента.
Ръката му се качи до шията ми и нещо студено докосна кожата ми. Трепнах и свободната му ръка внезапно се заключи около мен. Силно .
– Сет – изкрещях аз, прекъсвайки целувката ни, когато хващането му стана болезнено.
Той грабна кока ми, след което светът спря да се върти, когато той прекара нещо остро през него.
– Не!- Въздъхнах с пълен ужас, бутайки го назад. Но беше твърде късно. Той ме пусна и аз паднах от скута му на купчина на пътеката, ожулвайки коленете си.
Един единствен кичур синьо се беше освободил от кокчето, което той сега държеше в хватката си, пърхайки на земята пред мен. Вдигнах го в отчаяние, ръцете ми трепереха и сълзите бликнаха, бликаха и бликаха.
Косата ми, той ми взе косата.
Но не беше само косата ми. Това беше стара рана и той я беше разрязал по-дълбоко от преди.
Не вярвай на никого. Това означаваше. И колко по дяволите е поетично, че ме е измамил, накара ме да му се доверя, след което взе единственото нещо, което имаше за цел да ме предупреди за хора като него.
Доволна усмивка привлече чертите му.
– Казах ти, че ще ти взема косата тя е моя – каза той, гласът му е равен и студен и кара сърцето ми да се свие в черупка, за да се опита да се предпази.- И тъй като Макс ми разказа малката ридаеща история зад това, бях още по-решен да се хвана за нея.
Устните ми трепереха, докато сълзи се стичаха по тях, вкусът на сол и предателство се стичаше върху езика ми.
Хихикане изпълни въздуха и Кайли изскочи от храстите заедно с още няколко от бандата си, държейки атласа си в ръка.
– Записах цялото нещо – каза тя триумфално на Сет.
Обхвана ме унижение и аз отворих дланта си в пламък на гняв, като влях в ръката си магия, но Сет се втурна напред, свивайки юмрука ми, докато приклекна пред мен.
— Нищо лично, Вега — прошепна той.- Това е пътят на Фея. Ако не искаш нещата да станат още по-зле за теб, вземи сестра си и се махай от нашата академия.- Той намигна, изправи се и прегърна Кайли, като се отдалечи, докато смехът им ме върна обратно.
– Да отидем в Лунната зала, не искам да пропускам забавлението – каза Сет и те започнаха да се движат бързо надолу по пътеката, а сините ми кичури все още бяха увити в юмрука му.
Настъпи тишина и аз се пресегнах, за да се хвана за главата, твърде ужасена, за да направя нещо друго, освен да остана на земята още минута. Гърлото ми се сви от емоция, когато открих накъсаните остатъци от косата ми, по-къса отзад, отколкото отпред – и гол скалп ли можех да усетя??
Ръцете ми започнаха да треперят, когато болката се настани в гърдите ми. Сълзи се стичаха по бузите ми, докато сърцето ми се превърна в пепел.
Как можах да бъда толкова глупава? Как бих могла да си помисля и за секунда, че на този гад може да се вярва? Защо направих това след всичко, което знаех за хората?
Ставай. Върни се в Дом Въздух.
Но не можех да се накарам да се движа. Просто исках да се свия в себе си и да се скрия завинаги.
Паниката се надигна в мен, докато продължавах да ровя косата си, знаейки, че трябва да стана. Трябваше да изчезна, преди някой да ме види така.
Кайли беше записала всичко.
О, Боже, моля те, не. Скоро всички в училището щяха да станат свидетели как целувах Сет, след което той отряза косата ми и я взе като някакъв боен трофей. И аз плача на земята с остъргани колене и свят разбиващ се върху мен.
Една ръка притисна рамото ми и аз силно се разтреперих, завъртях се и изхвърлих ръката, отчаяно исках да се защитя. Огромна пукнатина разкъса пътя, когато земната магия напусна тялото ми в прилив на енергия и професор Орион се хвърли настрани, преди да го събори.
Сърцето ми се успокои въпреки факта, че моят учител по кардинал магия не беше точно ангел пазител. Но той не беше Сет или неговите ужасни приятели. Сграбчих се за главата, топлина обхвана бузите ми, докато се опитвах да се скрия от него. Дори Орион не можеше да ми направи много повече тази вечер, което да ме счупи още повече. Но можеше да се смее. И чаках да го направи.
Той бавно коленичи пред мен, със стисната челюст, докато погледът му обхвана косата ми. Срамът прогори пътека през тялото ми и аз погледнах надолу към земята, не можех да понеса да ме видят така.
— Дошъл си за да ми кажеш, нали ти казах?- Захапах го, опитвайки се да прикрия болката си с ярост. Но без съмнение можеше да види всяка една сълза, която се стича по лицето ми.
– Ставай – заповяда той, хвана ме за ръката и ме издърпа на крака.
— Защо се върна?- Задавих се, издърпах дланта си и отново обвих ръце около главата си.
– Паякообразните ми сетива изтръпнаха – каза той и се закикоти и аз вдигнах поглед към него, веждите ми се свиха.
— Това шега ли беше? — попитах аз в пълна изненада, с груб глас.
Устата му се повдигна в ъгълчетата и не можех да повярвам, че той действително е усмихнат. Очаквах той да се смее заедно с останалите от училището, а не да се шегува в моя полза.
– Беше – каза той. — Доста добра според мен.- Той ме придърпа по-близо, а изражението му внезапно стана сериозно.- Сега синьото изчезна, как ще разбера коя близначка коя е?
Опитах се да спра изненадан смях да се изплъзне от мен, но той се откъсна от гърдите ми под формата на хълцане.
— Прав беше, доволен ли си признах си?- Изхлипах, избърсвайки влажните си очи с дантеления си ръкав. Спирала се размаза по ръката ми и вътрешно се свих, знаейки, че сега сигурно изглеждам като статист в Живите мъртви.
От всички хора, които можеха да ме накарат да се почувствам по-добре обаче, никога не бих предположила, че това ще бъде той.
Писък раздра въздуха, който накара всеки нерв в тялото ми да се опъне.
Орион отпусна ръката си, внезапно нащрек и аз започнах да бягам, преди той да успее да вземе каквото и да е решение.
Тори!
Страхът изгори дупка в сърцето ми.
Тази вечер Наследниците бяха тръгнали по пътя на войната. И трябваше да се опитам да ги спра да наранят сестра ми.

Назад към част 24                                                            Напред към част 26

ТОРИ

С напредването на нощта започнах да се отпускам все повече и повече. Никой не беше идвал при Дарси или мен със смущаващи опити за принуда или насмешливи обиди. Едва ли изобщо бях зърнала Наследниците. Определено изглеждаше, че ще можем да се насладим на вечерта си спокойно. И с тази мисъл наум си взех друго питие.
Безкрайна каскада от падащи листа във всеки цвят на есента се носеше през мек вятър над главата ми, карайки базираното на огъня осветление да трепти навсякъде около нас. Беше като нещо от филм, твърде невъзможно красиво, за да е истинско и все пак стоях там, под всичко това.
Дансингът беше пълен с двойки, които бяха заключени заедно, докато бавна любовна песен изпълваше стаята и аз се усмихнах, когато забелязах Диего и София сред тях. Тя го гледаше, сякаш той беше причината слънцето да се появява всяка сутрин, но вниманието му леко се раздвояваше. Той редуваше поглед към нея и поглед из стаята. Просто се надявах да е защото е нервен, а не защото губи интерес. Очакваше я разбито сърце, ако той не я целуне тази вечер.
Дарси беше убедена да се присъедини към Сет за един танц и въпреки, че не бях точно сигурна, че има напълно добри намерения, би било доста лицемерно да кажа нещо след случайната ми връзка с Кейлъб. Не че бях споменала на някого за тази конкретна грешка. Бях сигурна, че Дарси ще разбере, но моята история на лош избор с противоположния пол ме накара да искам да скрия последното си прегрешение. Типичното поведение на Тори изглежда включваше горещи момчета със съмнителни намерения или незаконни дейности по-често, отколкото трябва, така че бях сигурна, че тя няма да бъде изненадана от това, че отговарям на тази репутация, но все пак бях решила да го запазя в тайна засега.
Насочих се към бара, където се сервираха напитки в чаши, направени от истински лед с любезното съдействие на водните елементали. С цялото си вълнение досега успях да изпия само едно питие, но беше време да наваксам, ако щях да се изправя пред реалността, че съм сама на училищните танци. Изглеждаше страхотна идея да откажа на всички мои добре възпитани ухажори, но в действителност това ме остави сама, докато приятелите ми и Дарси се забавляваха.
Погледнах Джъстин и другите членове на ВСО през дансинга, докато бърбореха заедно и се отправяха да танцуват. Не беше твърде късно да се присъединя към тях, но просто не бях сигурна, че мога да издържа една вечер на поклони и ласкателства, от хора които ме наричат ​​ваше величество или Роксаня в компанията на загубеняка.
Не. Не бях против да пия сама и точно сега това ми изглеждаше като добър вариант.
Стигнах до бара и си поръчах двоен розов джин с тоник, докато си играех да въртя къдрица от косата си.
– Не е твърде късно – чу се грубият глас на Кейлъб отстрани и аз се обърнах да го видя облегнат на бара, сякаш беше там през цялото време. Без съмнение той беше използвал скоростта си на вампир, за да застане до мен и аз му предложих половин усмивка, докато гледах чистия му тъмносин костюм, който точно съвпадаше с цвета на очите му. Беше глупаво привлекателен със спортни панталони и широка тениска, така че начина, по който изглеждаше сега, беше неописуем. Спомените за ръцете му върху тялото ми, устата му срещу моята се изсипаха и в мен се натрупа малко топлина.
— Не е твърде късно за какво? — попитах аз, отпивайки глътка от напитката си, като оставих следа от червило по ръба на чашата.
– Да се ​​измъкнем оттук и да се позабавляваме истински – отвърна той, като върховете на пръстите му докоснаха ръката ми, на мястото където се облягаше на бара. Контактът накара леко трептене на енергия да премине през мен и аз обмислих предложението му, преди да поклатя леко глава.
– Ще трябва да се потрудиш повече от това, ако ме искаш – отвърнах леко.
Той се наведе малко по-близо, а устата му почти докосна ухото ми.
– Обещавам ти, ще работя наистина усилено.
Желанието се стичаше по крайниците ми и аз погледнах към него изпод миглите си.
– Изкушаващо… но не.- свих рамене.
Не исках да ме виждат да си тръгвам с него. Беше достатъчно лошо, че Маргьорит и отрядът и мислеха, че преследвам Дариус, така че не исках да си тръгвам оттук с друг наследник под ръка. Ако пак щеше да се случи нещо между Кейлъб и мен, то щеше да е при моите условия и тайно. Имах повече от достатъчно всички, да се бъркат в моите работи и да изказват своето мнение за това.
Устните на Кейлъб се свиха от разочарование и той отвори уста, за да каже нещо друго, точно когато Макс и Дариус се появиха в другия край на бара.
Наследниците не изглеждаха особено доволни да ме видят, но и аз не бях развълнувана да ги видя.
Дариус повика Кейлъб и той се изправи, отблъсквайки се малко от мен.
– Бягай – измърморих аз и Кейлъб се поколеба за момент, като изглеждаше разкъсван между това да отиде при приятелите си и да остане при мен. Но и двамата знаехме какво ще направи и той се усмихна тъжно, докато се отдалечаваше.
— Няма да сменям вярността, Тори — каза той с нисък глас, като звучеше примирено.- Без значение колко добре изглеждаш в тази рокля. Все още не можем да ви позволим да заемете нашия трон.
Той се отдалечи, преди да успея да отговоря, и аз го гледах как си тръгва с проблясък на разочарование, което бързо смачках.
– Не искам проклетия ти трон – измърморих, но той не ме чу. Никой от тях не ме чу, когато казах това.
Те теглиха черта в пясъка и настояваха Дарси и аз да останем твърдо от другата и страна, независимо колко малко искахме да участваме в тази битка. Не искахме техния трон, тяхната сила или нещо друго, освен да намерим своето място в този свят, който ни беше отнет толкова много години. Защо беше такова престъпление? Защо самото ни съществуване изискваше да участваме в тази глупава война?
Дарси вече не се виждаше никъде, а Сет също видимо отсъстваше. По гръбнака ми пробягаха тръпки, докато си мислех какво може да правят. Тя беше голямо момиче и напълно в правото си да взема собствени лоши решения, но нещо в Момчето Вълк ме изнервяше. Когато ме държеше над онова дере с Кейлъб, погледът в очите му ме накара да си мисля, че наистина може да ме е пусне…
Допих питието си и оставих празната чаша на бара, като се обърнах с гръб към него.
Дариус привлече погледа ми за миг и лек страх ме удари от студа в погледа му. Устоях на желанието да се извърна, след което се замислих и вдигнах средния си пръст към него, преди да му обърна гръб, за да циментирам обидата. Не се страхувах от Дариус, проклетия Акрукс… или поне това щях да си повтарям, докато не стане истина.
Промъкнах се през тълпата, като държах очите си отворени за знак от сестра ми, докато се чудех къде другаде може да е тя.
Преди да стигна много далеч, писък на вълнение улови ухото ми и се обърнах, за да видя Джералдин, бързаща след мен. Беше облечена в прозрачна розова рокля с балон ръкави и достатъчно волани, за да изглежда така, сякаш газеше през купчина мъртви листа през цялото време.
– Свети джамини на плоча с диаманти! Вашият май….
– Джералдин!- Прекъснах я, преди да успее да наведе глава към мен. Толкова се радвах да я видя, че я грабнах в прегръдка, което вероятно ме изненада повече от нея.
– Леле мале!- тя въздъхна и разбрах, че прегръдката ми означаваше много за нея. Сърцето ми леко омекна. ВСО бяха адски досадни, но всъщност не беше тяхна вина, че наследниците на Вега не искаха трона.
– Толкова се радвам, че си добре – казах аз, докато се измъквах от слоевете тафта и й се ухилих.
– Благодаря ти. Отне известно време, преди да успея да накарам магията си да започна да се зарежда отново, но най-накрая се чувствам като старата си аз.
Още членове на ВСО бяха забелязали завръщането й и се затичаха да я поздравят. Поклони, реверанси и официални поздрави се хвърляха по пътя ми като ракети и аз бързо се измъкнах от ТОРИ

С напредването на нощта започнах да се отпускам все повече и повече. Никой не беше идвал при Дарси или мен със смущаващи опити за принуда или насмешливи обиди. Едва ли изобщо бях зърнала Наследниците. Определено изглеждаше, че ще можем да се насладим на вечерта си спокойно. И с тази мисъл наум потърсих друго питие.
Безкрайна каскада от падащи листа във всеки цвят на есента се носеше през мек вятър над главата ми, карайки базираното на огъня осветление да трепти навсякъде около нас. Беше като нещо от филм, твърде невъзможно красиво, за да е истинско и все пак стоях там, под всичко това.
Дансингът беше пълен с двойки, които бяха заключени заедно, докато бавна любовна песен изпълваше стаята и аз се усмихнах, когато забелязах Диего и София сред тях. Тя го гледаше, сякаш той беше причината слънцето да се появява всяка сутрин, но вниманието му леко се раздвояваше. Той редуваше поглед към нея и поглед из стаята. Просто се надявах да е защото е нервен, а не защото губи интерес. Очакваше я разбито сърце, ако той не я целуне тази вечер.
Дарси беше убедена да се присъедини към Сет за един танц и въпреки, че не бях точно сигурна, че има напълно добри намерения, би било доста лицемерно да кажа нещо след случайната ми връзка с Кейлъб. Не че бях споменала на някого за тази конкретна грешка. Бях сигурна, че Дарси ще разбере, но моята история на лош избор с противоположния пол ме накара да искам да скрия последното си прегрешение. Типичното поведение на Тори изглежда включваше горещи момчета със съмнителни намерения или незаконни дейности по-често, отколкото трябва, така че бях сигурна, че тя няма да бъде изненадана от това, че отговарям на тази репутация, но все пак бях решила да го запазя в тайна засега.
Насочих се към бара, където се сервираха напитки в чаши, направени от истински лед с любезното съдействие на водните елементали. С цялото си вълнение досега успях да изпия само едно питие, но беше време да наваксам, ако щях да се изправя пред реалността, че съм сама на училищните танци. Изглеждаше страхотна идея да откажа на всички мои добре възпитани ухажори, но в действителност това ме остави сама, докато приятелите ми и Дарси се забавляваха.
Погледнах Джъстин и другите членове на ВСО през дансинга, докато бърбореха заедно и се отправяха да танцуват. Не беше твърде късно да се присъединя към тях, но просто не бях сигурна, че мога да издържа една вечер на поклони и ласкави гласове, които ме наричат ​​ваше величество или Роксаня в компанията на загубеняка.
Не. Не бях против да пия сама и точно сега това ми изглеждаше като добър вариант.
Стигнах до бара и си поръчах двоен розов джин с тоник, докато си играех да въртя къдрица от косата си.
– Не е твърде късно – чу се грубият глас на Кейлъб отстрани и аз се обърнах да го видя облегнат на бара, сякаш беше там през цялото време. Без съмнение той беше използвал скоростта си на вампир, за да застане до мен и аз му предложих половин усмивка, докато гледах чистия му тъмносин костюм, който точно съвпадаше с цвета на очите му. Беше глупаво привлекателен със спортни панталони и широка тениска, така че начина, по който изглеждаше сега, беше неописуем. Спомените за ръцете му върху тялото ми, устата му срещу моята се изсипаха и в мен се натрупа малко топлина.
— Не е твърде късно за какво? — попитах аз, отпивайки глътка от напитката си, като оставих следа от червило по ръба на чашата.
– Да се ​​измъкнем оттук и да се позабавляваме истински – отвърна той, като върховете на пръстите му докоснаха ръката ми, на мястото където се облягаше на бара. Контактът накара леко трептене на енергия да премине през мен и аз обмислих предложението му, преди да поклатя леко глава.
– Ще трябва да се потрудиш повече от това, ако ме искаш – отвърнах леко.
Той се наведе малко по-близо, а устата му почти докосна ухото ми.
– Обещавам ти, ще работя наистина усилено.
Желанието се стичаше по крайниците ми и аз погледнах към него изпод миглите си.
– Изкушаващо… но не.- свих рамене.
Не исках да ме виждат да си тръгвам с него. Беше достатъчно лошо, че Маргьорит и отрядът и мислеха, че преследвам Дариус, така че не исках да си тръгвам оттук с друг наследник под ръка. Ако пак щеше да се случи нещо между Кейлъб и мен, то щеше да е при моите условия и тайно. Имах повече от достатъчно всички, да се бъркат моите работи и да изказват своето мнение за това.
Устните на Кейлъб се свиха от разочарование и той отвори уста, за да каже нещо друго, точно когато Макс и Дариус се появиха в другия край на бара.
Наследниците не изглеждаха особено доволни да ме видят, но и аз не бях развълнувана да ги видя.
Дариус повика Кейлъб и той се изправи, отблъсквайки се малко от мен.
– Бягай – измърморих аз и Кейлъб се поколеба за момент, като изглеждаше разкъсван между това да отиде при приятелите си и да остане при мен. Но и двамата знаехме какво ще направи и той се усмихна тъжно, докато се отдалечаваше.
— Няма да сменям вярността, Тори — каза той с нисък глас, като звучеше примирено.- Без значение колко добре изглеждаш в тази рокля. Все още не можем да ви позволим да заемете нашия трон.
Той се отдалечи, преди да успея да отговоря, и аз го гледах как си тръгва с проблясък на разочарование, което бързо смачках.
– Не искам проклетия ти трон – измърморих, но той не ме чу. Никой от тях не ме чу, когато казах това.
Те теглиха черта в пясъка и настояваха Дарси и аз да останем твърдо от другата и страна, независимо колко малко искахме да участваме в тази битка. Не искахме техния трон, тяхната сила или нещо друго, освен да намерим своето място в този свят, който ни беше отнет толкова много години. Защо беше такова престъпление? Защо самото ни съществуване изискваше да участваме в тази глупава война?
Дарси вече не се виждаше никъде, а Сет също видимо отсъстваше. По гръбнака ми пробягаха тръпки, докато си мислех какво може да правят. Тя беше голямо момиче и напълно в правото си да взема собствени лоши решения, но нещо в Момчето Вълк ме изнервяше. Когато ме държеше над онова дере с Кейлъб, погледът в очите му ме накара да си помисля, че наистина може да ме е пусне…
Допих питието си и оставих празната чаша на бара, като се обърнах с гръб към него.
Дариус привлече погледа ми за миг и лек страх ме удари от студа в погледа му. Устоях на желанието да се извърна, след което се замислих и вдигнах средния си пръст към него, преди да му обърна гръб, за да циментирам обидата. Не се страхувах от Дариус, проклетия Акрукс… или поне това щях да си повтарям, докато не стане истина.
Промъкнах се през тълпата, като държах очите си отворени за знак от сестра ми, докато се чудех къде другаде може да е тя.
Преди да стигна много далеч, писък на вълнение улови ухото ми и се обърнах, за да видя Джералдин, бързаща след мен. Беше облечена в прозрачна розова рокля с балон ръкави и достатъчно волани, за да изглежда така, сякаш газеше през купчина мъртви листа през цялото време.
– Свети джамини на плоча с диаманти! Вашият май….
– Джералдин!- Прекъснах я, преди да успее да наведе глава към мен. Толкова се радвах да я видя, че я грабнах в прегръдка, което вероятно ме изненада повече от нея.
– Леле мале!- тя въздъхна и разбрах, че прегръдката ми означаваше много за нея. Сърцето ми леко омекна. ВСО бяха адски досадни, но всъщност не беше тяхна вина, че наследниците на Вега не искаха трона.
– Толкова се радвам, че си добре – казах аз, докато се измъквах от слоевете тафта и й се ухилих.
– Благодаря ти. Отне известно време, преди да успея да накарам магията си да започна да се зарежда отново, но най-накрая се чувствам като старата си аз.
Още членове на ВСО бяха забелязали завръщането й и се затичаха да я поздравят. Поклони, реверанси и официални поздрави се хвърляха по пътя ми като ракети и аз бързо се измъкнах от пищящата група с извинението, че имам нужда да отида до банята.
Когато се отдръпнах от тълпата, се сблъсках с твърд гръден кош и се обърнах, за да намеря Диего с развеселена усмивка на лицето.
– Имате нужда от помощ, с която да избягате от масите? — подразни ме той и аз се засмях, докато хвърлях поглед към клуба на задници, които бяха заети с радостта от завръщането на Джералдин.
– Мисля, че се справих сама, благодаря. Виждал ли си Дарси някъде?
– Тя излизаше навън последния път, когато я видях – отвърна Диего с леко смръщени вежди.- Сет изчезна не след дълго. Напоследък много я преследва. Мислиш ли, че трябва да се притесняваме…?
– Не бъди смешен, сигурна съм, че е добре – казах аз, без да обръщам внимание на малката предупредителна тръпка, която се сускаше по гръбнака ми. — Но мисля, просто да отида и да се уверя.
— Мога да дойда с теб — каза той весело, следвайки ме, когато се отдалечих.
– Къде е София? — попитах, като спрях отново. Не исках той да я напусне заради мен. Тя беше толкова развълнувана да присъства на тези танци с него и нямаше да позволя нещо да го развали.
– Тя взима питиета, сигурен съм, че няма да има нищо против, ако просто…
– Не.- Махнах му да си тръгне, докато се отдръпвах.- Просто се грижи за срещата си. Ще се върна скоро.
Диего изглеждаше склонен да спори повече, но аз му махнах пренебрежително и се отправих към изхода. Той обичаше да се държи предпазливо с нас, но ако се стигнеше до спор със Сет или някой от другите Наследници, знаех, че той така или иначе просто ще се измъкне обратно в сенките. Но това беше наред; Нямах нужда някой да води битките ми вместо мен.
Прохладният въздух смрази кожата ми, когато излязох навън и спрях за момент, опитвайки се да разбера откъде да започна търсенето си. Не исках да прекъсвам Дарси, ако тя се радваше на компанията на Сет, но просто исках да се уверя, че е добре.
Блестящи кълба от светлина бележеха пътеката в ляво от изхода и аз се отправих в тази посока, наблюдавайки начина, по който лунната светлина проблясваше от сребристата сграда пред мен. Това място наистина беше красиво.
Високите ми токчета тракаха по тухлената пътека и дъхът ми се издигаше на малки облачита пред мен, докато обгръщах ръце около себе си, за да се предпазя от студа.
Преместих се в сянката на извитата лунна сграда и внезапно замрях, когато усетих очи на гърба си. Годините на кражба на мотори и криене в сенките ме бяха научили да се доверявам на инстинктите си и аз се завъртях миг преди Дариус да ме настигне.
Ахнах, когато го забелязах, а той се усмихна, сякаш страхът ми го забавляваше.
— На разходка? — попита той и аз отстъпих крачка назад. Беше свалил якето си и застана пред мен в бледосиня риза с навити нагоре ръкави. Мускулестите му гърди се притискаха към тъканта по начин, който привлече погледа ми, но аз отказвах да си позволя да го оглеждам.
— Нещо такова — измърморих аз.
Погледнах зад него, но бяхме сами. Погледът му бавно се плъзна по мен и аз потръпнах под него, когато мълчанието се разтегли твърде дълго.
– Искаше ли нещо? — попитах, като вдигнах брадичката си високо.
— Последен шанс, Рокси. Вземи сестра си и напуснете тази академия. Върнете се към малките си смъртни животи и оставете Солария в ръцете на хора, които са достойни за трона – каза той мрачно.
– Няма да ходя никъде – отвърнах аз. — Така, че ще трябва да го преодолееш.
— Това ли е твоето окончателно решение? — попита той, като направи крачка към мен, която накара сърцето ми да подскочи от страх.
Удържах се, въпреки, че имах чувството как коленете ми всеки момент може да се подкосят.
— Да — изръмжах. Той нямаше да ме тормози повече и свърших да си играя игрички с него.
– Тогава предполагам, че ще трябва да променя решението ти – каза той и почти изглеждаше, че се примирява с факта.
Погледнах го намръщено, като направих движение, за да се отдръпна от него, но ръката му се стрелна и улови моята, а силните му пръсти се заключиха около мен като окови.
– Пусни ме – казах, опитвайки се да измъкна ръката си от хватката му, но той ме дръпна към себе си, вместо да ме освободи.
— Не, не мисля, че ще го направя — изръмжа той.- Ще ти предам малък урок за уважението. Няма да те оставя отново да ми обръщаш гръб.
Мъчех се да се освободя от него, но той хвана и другата ми ръка.
– Не се дърпай от мен. И не крещи — каза той с плътен от Принуда глас.
Хвърлих цялата си сила в умствения щит, но силата на волята му разкъса стената, която построих, сякаш небеше изградена от нищо друго освен хартия и очите ми се разшириха, когато усетих, че командите му завладяват крайниците ми.
Дариус ми се усмихна, но в усмивката му нямаше нищо топло. Челюстта му беше напрегната и решителна, а хватката му върху мен непоклатима.
Той ме насочи към сградата на Луната и предателските ми крака охотно тръгнаха под мен.
Сърцето ми гърмеше в ушите, а крайниците ми трепереха от страх.
Дариус Акрукс ме държеше в лапите си и бях оставена на неговата милост.

Назад към част 23                                                                Напред към част 25

ДАРСИ

Настъпи денят на танците и Тори и аз се отправихме към Кълбото в новите си тоалети. Тори ни беше поръчала рокли в последния момент и аз бях ужасена от начина, по който тя продължаваше да харчи наследството ни, сякаш вече го притежавахме. Все още трябваше да преминем Реконинг, за да спечелим дори място си тук в Зодиак. И ако искахме да видим и стотинка повече от стипендията си, трябваше и да завършим.
Роклята ми беше тъмносиня с дантелени ръкави и падаше до коленете ми във ветрило от коприна; Тори носеше тясна черна рокля, която показваше извивките й, и сутиен с подплънки, който я подчертаваше още повече. Косата ми беше прибрана на свободен кок с шнола, докато тази на Тори беше накъдрена и висеше надолу по гърба.
Небето беше палитра от пастелни тонове на художник, облаците бяха напълно неподвижни, докато седяха в безкрайния басейн на небесата. Отпред се очертаваше Кълбото, което се появяваше като наситен бронз под мъгливата вечерна светлина. Студентите пристигаха от всички посоки, облечени в красиви рокли и костюми, в атмосферата се процеждаше въздух на очакване. И аз бях увлечена от него, увлечена от бръмченето.
Забелязах София напред в бледосиня рокля, която танцуваше около пръсците и. Ръката и беше преметната през тази на Диего, който носеше елегантен костюм и аз се усмихнах при вида как ходят и се смеят заедно.
Тори и аз ускорихме крачката си, за да ги настигнем, но някой хвана ръката ми отзад и ме завъртя. Блъснах се в тялото на Сет. Той докосна с върха на носа си слепоочието ми и уви пръст около хлабав кичур на тила ми, като го дръпна нежно, за да предизвика дълбока тръпка в мен.
– Хей, скъпа.
Дълбок, мускусен аромат се понесе от врата му и аз се преборих с примамливата миризма, като притиснах ръка към твърдия му бицепс и отстъпих назад. Косата му беше вдигната на опашка, което му придаваше някакво елегантно излъчване. Особено в съчетание с вталената бяла риза, която беше опъната върху мускулестата му фигура и тъмни панталони, висящи ниско на бедрата. Изглеждаше достатъчно добре за ядене и усмивката на лицето му каза, че чувства същото към мен.
Прочистих гърлото си.
– Здравей.
Усетих погледа на Тори зад мен, но тя не се намеси и смътно се чудех защо.
— Планирах да те изведа още от стаята ти, но ти не беше там. Той повдигна вежди, сякаш това беше пълна мистерия. — Почти сякаш не си ме очаквала.
Завъртях очи, но закачлива усмивка дръпна устата ми. Вълнението в кампуса тази вечер беше твърде пристрастяващо, за да го пренебрегна и не виждах нищо лошо в това да разменя малко закачки с един от Наследниците за пет секунди.
– Никога не съм приемала предложението ти – казах аз, след което хвърлих поглед през рамото му, преструвайки се, че търся някого.- Мислех, че тази бележка трябва да е била предназначена за приятелката ти и някак си е попаднала в джоба ми.
Той се ухили мрачно, пристъпи напред и аз хвърлих поглед зад себе си, като открих, че Тори се е присъединила към София и Диего и тримата ме чакаха в края на пътеката.
Стомахът ми се сви знаех, че просто трябва да прекратя този разговор и да си тръгна.
Сет се приближи по-близо, пръстите му се увиха около китката ми и изпрати горещина във вените ми. Наведе се напред, доближавайки устата до ухото ми.
– Мисля, че тя вече е получила съобщението. Свърши се.
— Мислех, че си полиаморен. Отдръпнах се отново, близостта му беше прекалено позната, както обикновено.
– Аз определено съм по любовната част.- Той се ухили широко и протегна ръка, за да ме хване.
Засмях се.
– Не, Сет. Отивам със сестра си.
— О, ще бъда и с двете — каза той весело.
Сбръчках нос, но не можах да сдържа смеха си.
– Ти си извратен.
– Наистина съм такъв – изръмжа той. — Искаш ли да разбереш колко в стаята ми?
– Не благодаря.- Обърнах се от него и се опитах да се отдръпна от разговора с него, само че се препънах в краката си и измърморих проклятие, докато се присъединявах към приятелите си. Толкова съм спъната.
Тори повдигна вежда дадох и не сега израз, който тя изненадващо прие без да се оплаква.
Диего се премести в средата на нашата група и прегърна и трите ни. Днес за първи път той не носеше шапката си и бях малко изненадана да открия, че тъмните му къдрици паднаха почти до раменете.
– Можем ли да се преструваме, че всички сте мои партньорки тази вечер? Накарайте всеки човек в Зодиака да си помисли, че съм ъъъъъъъъъъъъъъъъъъъ? – мамка му.
– Не, и така си добре.- Тори се измъкна от хватката му с весела усмивка.
– Хей!- той се засмя и аз също се измъкнах, кикотейки се, докато той обви ръце около София, за да я задържи. Тя стана ярко розова, когато той я притисна по-близо и не направи усилие да си тръгне.
– Няма да ходиш никъде – промърмори той и тя се усмихна по-широко, отколкото някога бях виждала.
– Тогава по-добре се увери, че не пиеш толкова много ако трябва да се измъкнеш по рано отново – подразнех го аз.
— Мога да се справя с питието си!- Запротестира София и се изчерви.- Нещо не беше наред с тези шотове.
— Като факта, че не можа да се справиш с толкова много от тях? — попита Тори със смях.
– Не! Сякаш бяха твърде силни или имаше нещо друго в тях или…
– Хайде, момичета, нека спрем да я дразним и просто да се насладим на вечерта си – каза Диего, прекъсвайки нейното изказване.
Тори и аз си разменихме усмивки, докато оставихме темата да изчезне, но София продължи да изглежда малко раздразнена от това.
Когато се приближихме до Кълбото, моят атлас звънна в чантата. Намръщих се, отворих го и видях известие на екрана.

Падаща звезда:

Нашите звезди най-накрая се изравняват.
Време е да се срещнем.
Чакам ви в библиотеката на Венера.

Внезапно спрях да вървя, гледайки шокирано съобщението. Тори се приближи, като забеляза реакцията ми.
– Какво става?
В отговор пъхнах атласа под носа и.
Тя прочете съобщението и очите и се разшериха. Диего и София се събраха по-близо с въпрос в очите им.
– Падащата звезда иска да се срещнем – казах им и София поклати глава нагоре-надолу от вълнение.
– Трябва да ни кажете всичко, когато се върнете – каза тя.
Кимнах, а сърцето ми биеше, докато хвърлях поглед към библиотеката на Венера на изток от Кълбото. Огромните червени тухлени стени се издигаха на няколко етажа, задълбочаващият се залез ги къпеше в кървавочервена светлина.
Направих движение, но Диего ме хвана за ръката.
– Чакай, това добра идея ли е? Може да не е безопасно.
– Всичко ще е наред – обещах аз.- Падащата звезда ни помага. Защо би ни наранил?
Той изглеждаше загрижен, споделяйки поглед със София.
Тори завъртя очи и се отдалечи.
– Ще отидем, Диего, преодолей го.
Вдигнах му извинително рамене и забързах след сестра си, крайниците ми бяха заредени с адреналин, кагато ускорихме крачка към библиотеката.
— Мислиш ли, че Диего има право?- Попитах я, когато се отдалечихме достатъчно.
Тори поклати глава, чертите и се опънаха.
— Искаме да знаем кой е, нали?
— Разбира се — съгласих се аз.- Просто не знам дали не трябва да внимаваме малко повече за всеки случай…
— Вече е твърде късно — сви рамене Тори, когато отвори вратата на библиотеката и ме сръчка в ребрата, за да ме насърчи да вляза.
Отказах се от протестите, твърде любопитна, за да се върна така или иначе. Не исках падащата звезда да избяга отново, ако се колебаем твърде дълго. И беше време да разберем кой, по дяволите, ни е изпращал съобщенията.
Какво е най-лошото, което може да се случи в библиотеката? Попитайте това човека, който беше убит от полковник Мустард със свещник.
Библиотеката се извиваше в широк кръг, подът беше боядисан така, че да наподобява нощното небе в тонове на сребро и наситено синьо. Над нас на сребърна верига висеше невероятен глобус, направен по образец на Венера. В него грееше светлина, която се променяше от време на време и хвърляше мъгливи сенки в зелено, после синьо, лилаво, червено, розово.
В задната част на стаята имаше висок балкон, над който имаше по-малки сребърни кълба, висящи от тавана, за да осветяват мястото.
Промъкнахме се през първия ред библиотеки, уханието на стар пергамент атакуваше сетивата ми. Библиотеката имаше много сенчести ъгли, в които някой да се скрие и тази мисъл накара кожата ми да настръхне.
– Къде е той? — прошепнах аз, мястото сякаш изискваше тишина.
– Тук – отговори дълбок глас и един мъж пристъпи на пътеката пред нас.
Сърцето ми забърза, докато се взирах в лицето на падащата звезда. Той приглади дългите си сиви мустаци, правейки крачка напред от дебелите сенки.
Професор Аструм, нашият учител по таро, изглеждаше малко блед, като хвърли поглед между нас.
— Момичета — каза той тихо.- Съжалявам, че не се разкрих по-рано.- Усмихна се топло и гърмящото ми сърце започна да се забавя.- Бях добър приятел на майка ви – каза той, като направи пауза, за да позволи на думите му да стигнат до нас.- Мериса ви обичаше много силно.
Тори скръсти ръце.
— Затова ли ни заряза в света на смъртните, да се оправяме сами?
Аструм силно се намръщи.
— Не разбираш, скъпа Роксаня.
— Тори — поправи го тя рязко.- Не използвайте това име. Не е мое.
Притиснах ръка към ръката на Тори, като я погледнах умолително. Ако сега го ядосаме, може и да не ни каже нищо. А аз сериозно исках да чуя какво има да каже.
Тори ми кимна, че ще си спре езика и аз се обърнах обратно към Аструм.
— Продължавайте — подканих аз.
– Тези времена бяха тъмни. Вашият роден баща, крал Вега…Дивият крал, той беше най-жестокият от владетелите, не минаваше ден без публична екзекуция в столицата. Мериса се опитваше да ви защити от него, от начина, по който управляваше света.
– Какво имаш предвид? — попитах аз, а сърцето ми се разтуптя при мисълта да бъда свързана с някого с толкова ужасна репутация.
– Атаките на нимфите се увеличаваха всяка година и крал Вега изпадна в паника, като в отговор се нахвърля върху собствения си народ. Той се страхуваше силно от тях. И в крайна сметка този страх беше оправдан. Те убиха него, както знаете, и останалата част от семейството му.
Гърлото ми се сви, когато си помислих за двете човешки бебета близначки, които бяха поели съдбата, която беше предназначена за нас. И това ме накара да си помисля доста лоши неща за рождената ми майка.
Как можем да сме свързани с такива хора?
— И мислиш, че семейството на Дариус е замесено в това по някакъв начин? — попита Тори, а очите и се присвиха от подозрение.
– Има много доказателства, които го предполагат, да. И звездите… те ми дават улики.- Той извади колода Таро от кафявия си блейзър и потърка пръсти по тях.- Съветвам се с небесата, използвайки тези… те бяха на майка ти. Тя беше умела в четенето на звездите и често се съветвахме с тях заедно. Когато тя почина… този пакет се появи на бюрото ми. Сигурно ги е свързала с мен.- Той въздъхна тежко, а болката от загубата и се четеше ясно в очите му.
— Каква беше тя? — попитах аз и усетих, че Тори замръзна до мен.
Аструм се взираше между нас с тъмна скръб в очите.
– Силна, красива, мощна. Смъртта и все още ме преследва. Дълги години се опитвах да разбера от картите и какво се е случило преди нощта, в която родителите ви бяха убити. Инстинктите ми казват, че отговорите на въпросите ми се крият сред тях, но те ми разкриха само някои от тях.
— И какво са ти казали? — попита Тори.
– Казаха ми, че тъмен заговорник дърпа конците зад убийствата. Че Нимфите бяха просто пионки в много по-голяма игра — каза той, а гласът му се стягаше от страх. Очите му гледаха зад раменете ни и усетих, че става нервен.- Нито една нимфа не би могла да влезе в кралския дворец без помощ. И въпреки че получават силата на фея, когато убиват, рядко се научават да я използват достатъчно добре, за да атакуват нашия вид с умение.- Той започна да прелиства картите в ръката си, правейки го толкова лежерно, че си представих, че е навик, с който е свикнал.- Те бяха обучени от фея – прошепна той и ледената вода сякаш се разля през мен.- И сега, след като се върнахте, вярвам, че този, който е контролирал Нимфите преди, го прави отново. Отдавна подозирах лорд Акрукс и сега мисля, че синът му също е поел щафетата. С помощта на Орион.
— Тъмна магия? Въздъхнах и Аструм кимна.
Той погледна през рамото си, палецът му премина по тестото Таро с повишена скорост.
– Атаките започват отново и Дариус и Орион са свързани с всяка една. И всяка смърт се случва плашещо близо до вас двете. Ако по някакъв начин контролират Нимфите, за да опитат и…
Някъде дълбоко зад рафтовете се чу скърцане и аз се стегнах.
По челото на Аструм изби пот и палецът му изведнъж се спря върху карта. Той я извади от тестето, а очите му пробягаха напред-назад по нея. Когато ни погледна, лицето му беше бяло като чаршаф.
– Някой ни подслушва – каза Аструм толкова смъртно тихо, че почти не го чух.
Сърцето ми се блъсна в гръдния кош и дишането ми спря, когато Аструм се отдръпна.
Той поклати глава, изглеждаше изплашен, докато продължаваше да прелиства тестето си.
– Вървете сега. Ще ви намеря пак друг ден. Има още много какво да се каже.- Той се хвърли в сенките и Тори ме хвана за ръката, дърпайки ме с бърза крачка, после започнахме да подтичваме, а накрая побягнахме.
Избягахме през библиотеката и излязохме на пътеката, а дишането ми беше накъсано, докато бързо се отдалечавахме от сградата.
Не се отпуснахме, докато не се приближихме до Кълбото и гадното усещане от библиотеката най-накрая започна да отшумява.
– Какво мислиш? — попитах Тори, когато спряхме пред огромния златен купол. Отвътре се носеха смях и музика, шумът ни успокояваше след случилото се току-що.
– Мисля, че той е на разтояние един оборот отдалечен от лудостта, но има право.
— Но ако Дариус и Орион ни преследват, защо да го правят по този начин?- попитах аз.- Можеха да ни убият сто пъти досега. Орион каза, че бройката на студенти, загинал при злополуки в кампуса, е достатъчно висока.
Тори поклати глава, намръщена, докато се опитваше да даде отговор.
– Може би не искат да рискуват да бъдат хванати, така че искат Нимфа да го направи вместо тях?
– Може би – казах аз, като си спомних за нощта, когато се изправих срещу Орион. Може да е било глупаво, но му повярвах, когато ми каза, че не иска да нарани Тори и мен. Но какво, ако просто бях наивна? Човекът не беше точно морален мъченик. Той може да бъде професионален лъжец и опитен убиец. Не го познавах достатъчно, за да ну вярвам.
Въздъхнах и вътрешностите ми бяха на възел, докато се опитвах да разбера отговора. Защото имах чувството, че пропускаме нещо жизненоважно.
— Хайде — въздъхна Тори.- Нека поне да се насладим на партито. Предпочитам да не се спирам на факта, че баща ни е бил някакъв психо-крал.
– И майка ни, ни е заменила с две произволни човешки деца, които умират на наше място?- Добавих.
— И това — съгласи се тя с мрачна усмивка.
Някой се промъкна покрай нас и аз се приближих до Тори, като забелязах Маргьорит да се насочва към Кълбото, ръката и беше около тип с размерите на горила, когото познах като младши.
Оправих роклята си, повдигнах брадичка, като се запътих навътре с Тори, раздразнението ми се надигна в червата. Всички мисли за Маргьорит бяха забравени, докато разглеждах невероятните декорации, направени вътре в Кълбото.
Салонът беше превърнат в бална зала, която въплъщаваше сезона на есента. Златни листа се носеха по светлия дървен под на безкраен магически бриз. Те паднаха от много красиви лози, които се простираха по тавана, първо зелени, после оранжеви, червени, златни, накрая падаха, за да се присъединят към танцуващите по пода. И процесът започва отначало, загледах се очарована в лозите, докато навлизахме по-дълбоко в тълпата от ученици.
Забелязах София да разговаря с няколко момичета със сребристи коси и ярки усмивки. Нещо в Ордена Пегас носеше успокояваща аура, която ги караше да се открояват като такива, каквито бяха. Колкото по-дълго живеех в Зодиак, толкова по-лесно ми ставаше да разпознавам разликите във всяка една форма. Но все още имаше толкова много, за които тепърва щях да науча. И не знаех къде се вписваме ние.
Потърсих Диего, но преди да го намеря, някой ме хвана за лакътя, кото пристъпи зад мен. Дишането ми спря, когато ароматът на канела се търкулна в носа ми.
– Добър вечер – промърмори дълбок глас в ухото ми и не трябваше да вдигам очи, за да разбера кой е.
Орион мина покрай мен и изчезна в тълпата, преди да успея да кажа и дума за поздрав. Останах силно впечатлена от тялото му на куотърбек, облечено в хубава риза и абаносови панталони, които се впиваха в дупето му и на практика ме принуждаваха да го гледам.
Чудесно, сега се вглеждам в потенциален сериен убиец. Ако имаше някое дупе, в което трябваше да се взирам обаче…
Тори грабна няколко шота от подноса на сервитьора и постави един в ръката ми с дяволска усмивка. Не бях сигурена, че това е най-добра идея след случилото се миналия петък. Но, кога съм казвал не на безплатна порция текила?

Назад към част 22                                                             Напред към част 24

ДАРСИ

Класът за Подобрение Формата на Сирена се проведе в края на обширното езеро във Водната територия. Слънцето блестеше отвъд облаците, правейки усилия да пробие, докато вървяхме нагоре по пътеката до мястото, където около петдесет ученици се събираха за класа. Къща Вода беше далеч в центъра на езерото, група от красиви куполи, морско зеления му екстериор блестеше в сутрешната светлина.
Бързахме напред, за да не пристигнеме последни и професорът ни погледна с приветлива усмивка.
– Добро утро, момичета, аз съм професор Ундин – каза тя, като ни привлече по-близо. Беше млада с големи сини очи с цвета на океана. Косата и беше наситено пурпурна, сплетена надолу по гръбнака и почти стигаше до дупето и. Тя изглеждаше като кръстоска между Лара Крофт и Малката русалка с потник и шорти. Облекло, за което не беше достатъчно топло.
– Хайде всички, влезте в кръга – извика тя.
Всички седнаха в тревата и ние попаднахме в пространството между две момчета, гледайки към Ундина в сърцето на групата.
Погледът ми се вкопчи в Макс Ригъл от другата страна на кръга и сърцето ми трепна. Ръцете му бяха сключени около коленете и мускулите му се виждаха в тясната тениска, която носеше. Всичко около него крещеше Алфа мъжкар и не можех да не оценя мъжествената му форма за половин секунда.
Един тънък блондин до него измърмори нещо в ухото му и Макс започна да се хили. Някак си изглеждаше още по-малко достъпен, когато се усмихваше.
Ундин извади нещо от джоба си и аз с интерес погледнах странната измишльотина. Сребърна топка висеше в гнездо от тел и когато щракна с пръст, топката вътре започна да се върти.
Тя я хвърли към едно момиче в кръга, което го улови във въздуха.
– Щастие – обяви момичето, като прочете нещо от топката, когато тя спря да се върти.
— Страхотно — каза Ундина.- Кой иска да започне?
Макс изпъшка, като изглеждаше раздразнен и аз се опитах да разбера какво, по дяволите, става.
— Не можем ли отново да се страхуваме, госпожице?
— Страхувахме се миналата седмица — твърдо каза Ундин.- Освен това прекарвате достатъчно от времето си, тероризирайки другите студенти в Зодиак, правейки това, г-н Риджъл. Не е нужно да го получавате и тук всяка седмица.
— За бога — изръмжа Макс.
– Езикът, г-н Ригел. Това са пет точки от Вода – стреля към него Ундин.- Знаеш колко много мразя вкуса на Ужас и Болка.
— Ами Възбуда? — попита Макс с усмивка.
Ундин го игнорира, оглеждайки кръга, докато погледът и не се спря на Тори и мен.
– А, това е добра възможност да ви запозная с нашия Орден, момичета. Елате и се изправете тук с мен.
Изправихме се на крака и кожата ми изтръпна неприятно, когато усетих погледите на всички към нас. Присъединихме се към Ундин и тя ни се усмихна окуражаващо.
– Помислете за щастлив спомен, който сте имали тази седмица – инструктира ме тя и аз споделих поглед с Тори.
Щастлив? Нямахме много време да бъдем щастливи от всичко, което се случи през последните няколко дни.
– Ъъъ…- Тори се намръщи и аз сдъвках устна.
Около нас прозвучаха няколко кикота и руменина се прокрадна по бузите ми.
– Трябва да има нещо, което ви е направило щастливи през последните седем дни? Или може би последните четиринадесет?- Тя вдигна вежди, изглеждаше загрижена, докато хвърли поглед между нас.
С малко повече свобода на действие беше по-лесно. Преди Джералдин да бъде нападната, нашата вечер с Диего и София беше много забавна. Опитах се да се съсредоточа само върху добрите части и кимнах на Ундин.
– Имам един.
Тори също кимна с усмивка.
– Добре.- Ундин посочи десет души в кръга и всички се втурнаха напред като кучета, жадни за ядене.
Стреснах се, когато пет от тях ме заобиколиха, а останалите пет обкръжиха Тори.
– Свалете палтото си – подкани момиче с тъмни къдрици някой го смъкна от раменете ми и го хвърли на тревата.
– Хей!- Тръгнах да го грабна, но петимата се затвориха около мен.
– Дръжте този щастлив спомен в главите си – инструктира Ундин.
Щяхме ли да летим за Невърленд точно сега? Защото бях почти сигурен, че имаме нужда от приказен прах за това.
Опитах се да се отпусна, знаейки, че това е просто начинът на Ордена на сирените. И ако принадлежах към него, трябваше да се опитам да се впиша.
Отново създадох щастливия спомен и групата около мен притисна ръце към моите голи ръце. Един дори обхвана бузата ми.
Сирените се приближиха и започнаха да се усмихват. Разбрах, че един от тях е русокосото момче, което седеше с Макс и стомахът ми се сви.
– Разкажи ни за спомена си – каза едно момиче и вълна от спокойствие заля сърцето ми.
– Бях в града, пиех с приятели – казах аз, като си спомних как София е изпила и четирите шота на Диего, преди някой от нас да е имал възможност да и вземе един. От мен се изтръгна смях и сирените се закискаха заедно с мен.
– Какво друго? — попита приятелят на Макс, като изглеждаше по-малко засегнат от смеха ми. — Усещам нещо друго в теб, разкажи ни за останалата част от вечерта си. Очите му бяха изпълнени с надежда, докато докосна пръстите си по китката ми. Езикът ми се развърза под неговото влияние и усетих, че се отклонявам към по-късните събития същата вечер. — Видях професор Орион.
Едно момиче ахна, след което се ухили остро, докато държеше ръката ми.
Намръщих се, но блондинът стисна плътта ми, вълна от тяхната сила ме призова да продължа и думите ми продължаваха да текат.
– Той беше ядосан… толкова е горещ, когато е ядосан.
Някои от групата изпъшкаха и Ундина изведнъж плесна с ръце.
– Достатъчно. Днес не правим похот.
Всички ме освободиха и реалността на това, което току-що бях казала, се вряза в мен. Бузите ми пламнаха, когато сирените се отдалечиха и аз изпуснах звук на досада към приятеля на Макс.
Обърнах се към Тори, но открих, че тя все още е очарована от групата си и почти можех да ги видя как се хранят с всяка щастлива история, която разказваше.
Ундан раздели останалите сирени на групи и те започнаха да разказват щастливи спомени, докато техните съученици пиеха от силата на емоциите им. Макс легна в тревата, хвана главата си с ръце, очевидно не се интересуваше да участва.
Професорът се приближи до мен и ми отправи извинителна усмивка.
— Трябва да запазиш мислите си, Дарси. Можете да изградите щитове и да контролирате до кои емоции имат достъп Сирените.- Тя потърка ръката ми, навеждайки се по-близо. — Мислиш за Орион, а? Тя ме побутна и аз кимнах, докато си припомних начина, по който доминиращата му аура ме караше да се чувствам понякога. Напълно безсилна и в същото време сякаш исках да протегна ръка и да усетя наболата му брада му под пръстите си, да прокарам длан по задната част на врата му и да притисна устните си към неговите. Той беше адски плашещ, но имаше и нещо в него, което просто… ме привличаше. И може би веднъж или два пъти мечтаех да ме просне на бюрото си под пълната сила на гнева му.
Професор Ундан въздъхна и аз рязко се отдръпнах от нея, осъзнавайки какво е направила.
— Хей — казах аз, ядосана.
Защо всички следят тези емоции?!
И защо изобщо ме възбужда по-горещата, по-млада версия на лорд Волдемор?
– Съжалявам – каза тя, но усмивката, която дърпа устните и, ми подсказа, че всъщност не го е мислила.
Пиявици. Всички те. В известен смисъл тази сила не ми харесваше повече от вампирите. Поне те изсмукваха само магия, Сирените можеха да извадят най-мрачните мисли от устните ми и да се хранят с чувствата ми към тях, докато изцеждаха силата ми.
Макс внезапно се нахвърли върху Ундин отзад и я хвана за раменете. Тя изпищя уплашено и Макс се усмихна широко, докато държеше ръцете си върху нея, за да поеме реакцията и на уплаха.
— Не ме стряскай, Ригъл — изръмжа тя и вдигна ръка, така че един порив на въздуха го отблъсна от нея. Тя се отдалечи, проверявайки другите ученици, а Макс започна да преследва няколко момичета, сякаш не е свършил да играе игри.
Отпуснах се малко, когато забелязах, че Тори идва да се присъедини към мен, чудейки се дали можем по някакъв начин да се отървем от този час, преди повече от мислите ми за Орион да бъдат изядени като бонбони.
– Аз не съм сирена – обяви тя, изглеждайки също толкова ядосана като мен, когато пристигна.
Кимнах в съгласие, след което забелязах, че Макс ни гледа, докато стоеше с русокосия човек и няколко красиви момичета. Той се взря в нас за няколко дълги секунди, след което се обърна към приятелите си и започна да говори тихо.
— Не ми харесва как изглежда — прошепна Тори, докато ги гледаше намръщено.
— Може би Ундин просто ще ни позволи да пропуснем останалата част от това?- предложих с надежда.-Очевидно не сме част от тази форма.
Тори кимна твърдо.
– Едва понасям да прегръщам хората, камо ли да ги пускам в сърцето.
Преди да успеем да засегнем темата с Ундин, тя разби групите и събра всички до ръба на езерото. Съблече потника си и аз я погледнах с недоумение, навеждайки се по-близо до Тори.
– Всички Ордени ли трябва да се разголят, преди да се преобразят?
Тя изсумтя от смях.
– Очевидно.
Тори ми разказа за драконовата форма на Дариус и как той се е разголил пред нея, преди да скочи през прозореца. Всички в Зодиака изглеждаха уверени в телата си готови да се съблекат във всеки един момент. Но просто не можех да се видя как го правя, независимо от кой Орден бях част.
Докато Ундин хвърли дрехите си на земята, веждите ми се повдигнаха при вида на кожата и, която се напука и промени. Тъмночервени люспи блестяха по плътта и, покривайки тялото и блещукащи като огледала на мъгливата слънчева светлина. Те стигнаха само до брадичката и не отидоха по-далеч, така че тя изглеждаше увита в прилепнал костюм, излязъл от приказката за малката русалка. Тя хукна към езерото, гмуркайки се и изчезвайки под вълните с невероятна грация.
– Няма да вляза там – обяви Тори и аз кимнах, докато се отдалечавахме от брега и дълбоката вода.
Останалите ученици я последваха, тяхните люспи бяха в набор от цветове от най-богато розово, до сиво-синьо с камъчета и най-тъмно зелено. Гледах учудено, когато почти всички скочиха и никой не се показа на повърхността.
Сърцето ми спря, когато открих, че Макс остава на брега с приятелите си, свалил ризата от стегнатите му гърди, блещукащи с дълбоки морски люспи. Бях инжектирана с вдъхновена от Аква Мен фантазия и се спрях, преди да излезе извън контрол.
Защо всички тези наследници бяха толкова опустошително красиви? Поне един от тях трябваше да има кльощави ръце и туба за нос. Мога да си представя, че на всички родителите са богове от самите небеса.
Макс ни се ухили, идвайки по-близо, докато тежестта на силата му не падна върху нас.
Той хвана и двете ни за ръце, навивайки пръстите си между нашите. Спокойствието премина през гърдите ми и отведе тревожните ми мисли на бързи криле.
— Здравей — прошепна Тори, а Макс и се усмихна широко.
– Как са любимите ми близначки? — попита той с конспиративна нотка в гласа си. Приятелите му се засмяха, но никой от тях не се приближи, зачитайки границите на Макс, докато той ни държеше до себе си.
– Елате седнете с мен – каза той с тънък и мек глас. Поведе ни към ръба на езерото и ние седнахме от двете му страни. Кожата му никога не се отделяше от моята и аз смътно осъзнавах, че през цялото време, когато ме докосваше, бях под неговата магия. Но не можех да се накарам да се отдръпна.
Той ни обви с ръка през раменете и тежката мъгла над ума ми се сгъсти.
— Кой е най-големият ти страх, Тори?- въздъхна в ухото и тя погледна нагоре, очите и се разшириха от най-лошия спомен в живота и. Гърлото ми се сви, когато си спомних онази нощ преди няколко години, разрязващия ужас от почти загубата на сестра ми.
Макс въздъхна тихо, палецът му погали рамото ми, докато не откъсваше очи от Тори.
Виждах я как се бори със силата му, която имаше над нея, аз за секунда почти успях да се отдръпна от него в опит да и помогна. Влиянието му отново се натисна срещу сърцето ми, успокои ме и аз паднах срещу него, отпуснала глава на рамото му. Ароматът на морска сол плаваше над мен и аз слушах тихо, докато Тори разказваше за онази ужасна вечер.
– Бившето ми гадже ме караше вкъщи късно една вечер. Скарахме се и той продължаваше да ми крещи. Казах му да млъкне и да гледа пътя. Той караше като луд.- Макс потърка ръката и, придърпвайки я към себе си. – Връщахме се от уикенд в Уисконсин. Пътищата бяха толкова тъмни, но той неискаше да намали скоростта. Зави твърде бързо и…- Очите и блеснаха от сълзи аз се протегнах да я хвана за ръката.
– Излетяхме от моста и паднахме в реката отдолу. Колата потъна толкова бързо, а бившият ми… той излезе. Той ме остави. Просто доплува до брега на реката. Не можах да си разкопча колана и се паникьосах. Въздухът свършваше и беше толкова, толкова тъмно.- Сълзи се стичаха по бузите и, а сърцето ми заби съчувствено.- Не можех да усетя пръстите си през студа. И когато водата премина над главата ми, просто си помислих, че това е всичко. Щях да умра, заклещена в тази скапана кола, докато скапаното ми гадже седеше на брега на реката и не се опитваше да ми помогне. Тя преглътна дълбоко и собствените ми сълзи потекоха, когато сърцето ми се стегна силно.- За щастие един фермер ни беше видял да падаме от моста. Гмурна се и преряза колана. Той ме спаси. Но оттогава просто не мога да вляза в дълбока вода. Това по дяволите ме плаши.- Тя потръпна и Макс я успокои.
Той се обърна към мен и аз усетих как силата му потъва дълбоко в костите ми, изсмуквайки всичко, което искаше.
– А ти? Кой е най-големият ти страх, Дарси? Гласът му беше смъртоносно мъркане и най-дълбокият ми страх се надигна в мен в секундата, когато го поиска.
– Всяко приемно семейство, което някога сме имали, се е отървавало от нас. Почти не бяхме в един дом повече от година. Създавахме неприятности. Понякога съжалявам за някои от нещата, които направих ужасно много. Ако се бях държала по-добре с тези семейства, може би щяха да ни искат. Това беше почти поносимо. Знаех, че е трудно да ме обичат, но мислех, че съм напълно необичана, докато…- Борех се срещу силата му, сърцето ми се стискаше от спомените, които бяха свършили със синята ми коса и доверието ми в хората изчезна завинаги. Беше мое и не исках да го споделям. Дори не исках да го изживявам отново в собствената си глава.
— Продължавай — прошепна Макс с глад в гласа си, докато силата му обви езика ми и издърпа думите от стиснатите ми устни.
– Този ​​човек започна да ме преследва в училище миналата година. Никога не съм прекарвала много време да се сприятелявам с хора, но той беше мил и се чувствах добре да говоря с някой, на когото му пука. Излизахме около три месеца и си помислих за една идиотска секунда, че всъщност се влюбвам в него.- Поклатих глава, поемайки дъх, докато продължих.- Загубих девствеността си с него на едно парти, а след това той беше толкова студен с мен. Едва ме гледаше и знаех, че нещо не е наред. Начинът, по който въздухът се променя точно преди буря, това беше усещането. Той беше получил това, което искаше и просто ме остави там, след като ме нахрани с някакво глупаво извинение как не е готов за връзка.
— Дарси — прошепна Тори, сякаш се опитваше да се събуди от силата на Макс, за да ме спре, но беше твърде късно. Той държеше този спомен в ръцете си и щеше да го изтегли като риба на кука.
– Той ме заряза пет секунди след като е получил това, което е искал. Излязох от там възможно най-бързо. И на път за вкъщи плачех и не виждах нищо. Препънах се на тротоара и си ударих дясното коляно като тромав идиот, който съм. Онази нощ седях в леглото, просто се взирах в тази синина, чудейки се как една физическа рана може да изглежда толкова ясно видима, но емоционалните рани оставаха напълно невидими. Исках моята болка да бъде заклеймена върху мен, за да ми напомня никога повече да не вярвам на никого. Така че боядисах косата си в цвета на тази синина. Черно и синьо. Моята лична рана.- Сърцето ми се изви и заплете, докато сълзите се събираха в очите ми. Обърнах се и поток от срам течеше в кръвта ми. Никога не бях разказвала тази част от историята на сестра си, да не говорим за Макс, който се хранеше с всяка лайняна дума. Но езикът ми продължаваше да се движи, давайки му всичко, което искаше.- Най-дълбокият ми страх е отхвърлянето, сърцето ми е съкрушено от ново сляпо доверие. Така че никога повече няма да допусна никого близо до мен.
Настъпи тишина и усетих силата на Макс, която ме изцежда емоционално и магически. Сълзите бяха изсъхнали по бузите ми и контактът между нас изведнъж стана по-студен.
Макс се изправи, оставяйки ни на земята, докато се отдръпна.
– Благодаря за храната, Вегас. Ще се видим.- Той се гмурна в езерото и мислите ми се върнаха в настоящето. Приятелите му се засмяха от сърце, докато скочиха след него с викове от вълнение.
Нито Тори, нито аз се погледнахме дълго време. Загледахме се през езерото. И реших, че Сирените са най-малко любимият ми орден от всички тях.

***

Все още се чувствах магически изтощена, когато с Тори пристигнахме на обяд в Кълбото и се чудех как ще заредя енергията, която сирените взеха. Едва усъзнахме какво ни беше причинил Макс и бях сигурна, че тя не иска да говори за страха си, както аз не исках да говоря за моя.
Забелязах Диего и София в ъгъла на стаята и тръгнахме към тях. Тихо се зарадвах, че Джералдин не беше тук, за да заеме маса в сърцето на салона, макар че веднага се почувствах виновна за това. Атаката на Нимфата очевидно я бе оставила неспособна да се излекува толкова бързо, както обикновено, а силата и едва сега започваше да се възстановява.
Четиримата наследници седяха на обичайния си диван и твърда стена се издигна в гърдите ми, докато ги погледнах. Сет привлече погледа ми и вдигна ръка, за да махне. Обърнах се, без да му вярвам ни най- малко, особено след като един от най-добрите му приятели беше изсмукал вътрешните ми тайни от мен по-рано. Вероятно беше чул всичко за това, което бях казала на Макс досега и от тази мисъл ми стана лошо.
– Майната им – изсъска Тори, когато се отправихме към приятелите си.
Седнахме една до друга и аз се отпуснах малко, доволна, когато София пое разговора и започна да ни разказва за собствения си клас по поръчка. Диего беше прекарал класа си с харпиите и звучеше така, сякаш се беше забавлявал повече от нас, летейки наоколо на гърба им през небето.
— Не ме пренебрегна току-що, нали, скъпа? Сет падна на седалката до моята, обви ръката си около кръста ми и изпрати електричество през мен.
– Махай се – казах аз, надигайки се от дивана, за да се опитам да му избягам.
– Какво става? — попита той, докато Диего и София се взираха в него, сякаш чудовището от Лох Нес току-що се беше присъединило към масата ни.
— Като че ли не знаеш — каза сухо Тори.- И можеш ли да спреш да се преструваш, че харесваш Дарси? Никой не се връзва на това.
Сърцето ми се сгря от думите и, въпреки че знаех, че не го е мислила така, както го приех. Но след като разкрих вътрешния си страх на Макс, тази стара рана я почувствах напълно отворена точно сега.
— Нямах предвид това — каза тя бързо и Сет ме придърпа към бедрото си, навеждайки се пред мен, за да погледне яростно сестра ми.
— И, какво искаше да кажеш, Тор ? попита той.
– Не опитвай тези глупости. Ние сме близначки, нищо не става скрито между нас – озъби му се тя и аз го отблъснах отново, като се преместих по близо до Тори в демонстрация на единство.
Сет се намръщи, играейки с нещо в ръката си. Той се огледа към ледените погледи, които получаваше от всички на масата, след което се изправи и изсумтя с раздразнение.
Преди да си тръгне, той се наведе над рамото ми, а устата му докосна ухото ми.
– Прочети го, когато си сама.- Усетих как пъхна нещо в джоба ми и се обърна, тръгвайки обратно към приятелите си, които ни гледаха нескрито с намръщени очи.
Разместих се неудобно на мястото си, продължавайки да гледам през рамо към Сет, когато той се присъедини към приятелите си.
Диего щракна с пръсти до ухото ми.
– Земята вика Дарси, моля, кажи ми, че не се интересуваш от това перро?
Неотговорих. Отчасти защото не знаех какво означава перро, но и защото не знаех какъв е отговорът. Бележката, която Сет сложи в джоба ми, сякаш прогоря дупка там и ме молеше да избягам някъде и да я прочета.
– Не можеш!- Гласът на Маргьорит изведнъж изпълни цялото кълбо и всички млъкнаха.
Обърнах се и я забелязах да стои над Дариус, докато той я гледаше от позицията си на дивана, като изглеждаше раздразнен, че причинява такава сцена.
— Свърши, разкарай се — каза той хладно, обръщайки глава, за да се опита да я отхвърли.
– Дариус, скъпи, как можеш да изхвърлиш всичко, което имаме?- Тя стисна ръката му той махна пръстите и от него, опитвайки се да продължи да я игнорира.
– Дариус! — изпищя тя, огънят оживя в дланите и.
Наследниците внезапно се изправиха на крака и Дариус на практика изръмжа на Маргьорит, докато я гледаше надолу, почти нос до нос. Пламъците в ръцете и угаснаха и тя се отдръпна, измърмори извинение и наведе глава. Няколко нейни приятели изтичаха да се групират около нея и аз забелязах Кайли сред тях. Езикът ми се удебели, докато напрежението в стаята натежа.
– Това е заради тях.- Маргьорит изведнъж посочи към Тори и мен пред цялата стая и сърцето ми се качи в гърлото.- Откакто пристигнаха, се държиш различно.
– Спри да се излагаш – узъби се към нея Кейлъб и завъртя очи.- Просто не можеш да се справиш с факта, че Дариус се отегчи от теб още преди месеци. Продължи напред, намери някой друг да оправяш. От това, което чух, звучи така, сякаш имаш нужда от практика.
Маргьорит погледна към Дариус с ужас.
— Но ти ме обичаш.
Настъпи тишина и Дариус хвърли поглед към приятелите си с усмивка.
– Обичам те?- той се засмя и се обърна към нея.- В кой момент от нашите креватни упражнения веднъж седмично ти хрумна тази идея?
Тя стана алена и приятелките и се опитаха да я отдръпнат, като една от тях я погали по гърба.
Сет се засмя и Кайли му хвърли смъртоносен поглед.
– Не си по-добър. Видях това видео как ти и Дариус чукате Вега в бара миналия петък.
Сет се държеше за сърцето, симулирайки рана.
– Съжалявам, скъпа, забравих ли да поискам разрешението ти? Знаеш, че съм напълно полиаморен, нали?
Тя му изсумтя, ръцете и се свиха в юмруци.
— Не, Сет, ти никога не си ми казвал това.
– Не? — попита той с въздишка, като се облегна на рамото на Макс. — Е, не можеш да ме обвиняваш сега, нали?
Тя го изгледа студено.
– Ти си лъжец.
Четиримата наследници замръзнаха със смъртоносни изражения и сърцето ми сякаш замръзна с тях. Макс пристъпи напред, изпуквайки врата си.
— Искаш ли да кажеш това отново, Кайли?
Кайли отстъпи назад и в погледа и се появи проблясък на страх.
– Той не е полиаморен, Макс, той просто ми изневерява.
Веждите ми се повдигнаха и стомахът ми се сви. Трябваше да и го призная. Момичето се бореше до край и нямаше да позволи на Сет да се размине с това.
Дариус се опита да обиколи Маргьорит и тя го хвана за ръката, държейки се за него като за живота.
— Моля те — помоли се тя, но тъмни облаци се надигнаха зад очите му.
– Пусни ме – каза той спокойно, но нищо в него не показваше спокойствие.
Тя трепна, сякаш той беше изкрещял и другите наследници се втурнаха през тълпата от момичета след него. Те излязоха от Кълбото и в момента, в който вратата се затвори, из целия салон се разнесе мърморене.
Маргьорит избърса очи с ръкава си и аз осъзнах, че трябва да спра да се взирам момент по късно от необходимото. Тя и Кайли ни стрелнаха с поглед като хиени и сърцето ми трепна силно.
— Пристигат кучките — изсъска Тори, докато ме дърпаше за ръкава, за да привлече вниманието ми.
Сърцето ми биеше в такт с техните яростни стъпки, докато се приближаваха към нас. София пребледня и Диего сложи ръка на ръката и, стиснал челюст, докато погледът му падна върху групата разярени тигрици, дишащи във врата ми.
Юмруците на Тори бяха стиснати и разбрах, че се готви да се защити със силата си. Нямаше и следа от ВСО и повечето от момичетата в отбора за отмъщение на Кайли и Маргьорит бяха второкласници или по-големи. Така че това означаваше да разчитаме на собствените си слабо впрегнати сили.
Обърнах се с надеждата да се опитам да измисля как да се измъкнем от това, преди да избухне битка, когато цялата маса се обърна във въздуха. Бях хвърлена на пода до Тори и София извика, когато тя и Диего също бяха изхвърлени настрани. Масата се изстреля над нас със скорост и избухнаха писъци, когато избухна в пламъци.
Вдигнах ръка, за да се защитя, паниката премина през мен, докато чашите и чинии се изсипаха от огнената топка и се разбиха в твърдия под около нас.
Претърколих се на колене в опит да избягам и Тори хвърли изненадваща огнена топка от ръката си. Но тя полетя твърде високо, пропускайки целта си, когато се извиси над главите на нашите нападатели и се удари в далечната стена.
Масата се строполи обратно на пода зад нас и аз се изправих на крака, за да избягам от взрива. Успокоих се и се загледах в опустошението, проверявайки дали приятелите ми са добре, докато сърцето ми биеше в гръдния кош.
— Какво ти даде? — попита Кайли, стреляйки напред и пъхайки ръка в джоба на сакото ми.
Въздъхнах, когато тя стисна бележката на Сет между пръстите си, преди да я разгърне и да се взре в каквото и да пишеше за болезнено дълга секунда. Със задавено ридание тя я хвърли към мен и избяга в тълпата.
– Махайте се от Зодиака, Вега мръсници – изплю Маргьорит, а очите и бълваха киселина. Тя се отдалечи с антуража си и очите ми попаднаха в бележката, която кацна в краката ми. Думите на Сет бяха написани с крив почерк и това, което казваха, накара сърцето ми да бие като лудо.

„Бъди моя среща за танците.“

Чух как групата момичета се измъкват от Кълбото, затръшвайки вратата след себе си. Сърцето ми потръпна и гадене обърна стомаха ми. Тъй като знаех без съмнение, това далеч не е приключило.

Назад към част 20                                                               Напред към част 22

ТОРИ

Цялата академия беше развълнувана, за танците този уикенд и аз не можех да не съм малко възбудена от идеята за тях. Очевидно професорите винаги са се опитвали да победят предходната година с впечатляваща магия, за да украсят мястото и да изпълнят темата, която щеше да бъде „есен“ този път, за да съответства на сезона.
Бях малко притеснена да присъствам на парти с нашите съученици, които варираха от странно обсебеното ВСО до откровено враждебни подли момичета и доста вероятно убийствени Наследници. Но се опитвах да се убедя, че присъствието на учителите и общото желание да се забавляваме ще означават, че и аз и Дарси можем да му се насладим.
След пристигането на новите ми дрехи най-накрая имах екипировка за бягане и изгарях малко нервна енергия с тренировка, преди да трябва да срещна най-малко любимия си наследник.
Изтичах до Огнената Арена, чудейки се дали Дариус наистина ще се появи за нашия урок днес. Той беше пропуснал този, която беше уреден за миналия четвъртък и професор Пиро се беше съгласила с откровените му лъжи, че се е хванал да помага на други студенти да спасяват котка от кладенец, гледайки го със светещ поглед в очите, който ми подсказваше, че е твърдо Отбор Дариус . От друга страна, бях осъдена, че не съм провела урока, въпреки че всъщност аз се бях появила за него, но не бях чула нито дума от Дариус за да се извини, че не е дошъл.
Бях малко нервна да прекарвам време с него един на един, особено като имах няколко размити спомени за ръцете му, които се влачеха по мен на дансинга последния път, когато се приближих достатъчно, за да говоря с него.
Оттогава всеки път, когато го зърнех в общата стая на Дом Огън или Кълбото, получавах погледи от Маргьорит, които бяха достатъчно токсични, за да причинят физическа вреда. Но не трябва да се притеснява; Имах нулев интерес да се доближа до възможния убиец /постоянен мъчител/ луд-горещ задник, който се беше провъзгласил за крал на Академията. Всъщност, ако питаха мен, дори нямаше да отида на тази сесия с него, но професор Пиро беше дала да се разбере, че ще бъда държана отговорна, ако пропуснем още една и това ще има отрицателен ефект върху моето развитие. И въпреки всички крещящи причини да бягам възможно най-далеч от тази проклета академия, исках да остана. Исках тази магия, която течеше във вените ми, и исках знанието да я владея. И исках проклетото си наследство.
Колко хора биха могли да кажат, че са имали две групи родители и са умрели преди тях? И каква беше нашата награда, че оцеляхме в тези две трагедии? Бяхме загубили правото си по рождение, израснали сред хора, които нямаха представа какви сме и никога не сме имали на кого да кажем мама или татко. Заслужавахме тези пари само заради нашите страдания. Дължиха ни по-добър живот. И щях да преживея няколко години изтезания, ако това беше необходимото, за да го получа. По дяволите, вече бях получила осемнадесет години емоционално пренебрегване и несигурност, какво бяха още няколко години добавени към присъдата ми?
Стигнах до Огнената Арена и се принудих да държа високо вдигната глава, докато влязох вътре. Тъй като бягах, преди да се наложи да се изправя пред тази среща, избрах да остана с чифта прилепнали червени йога панталони и сив спортен сутиен за нашата сесия, вместо да се преоблека в екипировката за урок на Eлементал.
Никога не бих могла да го кажа на професор Пиро, но започнах да мразя това огнеупорно облекло. Чувствах се почти сигурна, че това ме кара да се боря повече с огнената си магия, отколкото да ме предпазва от пламъците. Не се страхувах, че собствената ми сила ще ме нарани, независимо в каква форма беше; беше толкова присъща част от мен, че просто не вярвах, че може. И нещо в материала, предназначен да ме предпази от пламъците, се чувстваше по-задушаващо, отколкото можех да обясня. Бях се възползвала от шанса да извикам огън без него няколко пъти и имах много по-голям успех в овладяването на пламъците в ръцете си.
Дали това беше в главата ми или не, не бях сигурна, но докато тя не беше тук, за да ми каже друго, щях да опитам този клас без екипировката. Съмнявах се, че на Дариус му пука какво съм облякла и предположих, че единственото нещо, за което трябва да се тревожа, е възможността пламъците на някой друг да не ме изгорят. Но тъй като Дариус трябваше само да ми помага да държа собствената си магия и да не използва нито една от неговите, трябваше да се надявам, че това няма да е проблем.
Огледах широката арена, като пристигнах и не е изненадващо, че никъде не видях Дариус.
Примирих се, че ще го чакам и с интерес гледах някои от другите практикуващи студенти.
Колкото повече ги гледах как създават различни форми и насочват пламъците си към различни цели, толкова повече собствената ми магия сякаш се надигаше в мен, стремейки се да се присъединя към тях.
Огледах се малко виновно, надявайки се да не губя контрол отново, преди да вдигна дланта си пред мен. Прехапах устна, докато се фокусирах върху размера на пламъка, който исках да призова и изведнъж се появи.
Гледах изненадано шепата огън, докато държах магията неподвижно. Не расте, не се свива или преоформя, без да го искам. Чувствах как… контролирам. Доволен смях ми избяга, докато прогоних пламъка и се чудех дали теорията ми за екипа на урока на елементалите има някаква заслуга за това. Или може би просто нямах публика, която работи в моя полза. Каквато и да е причината, се чувствах много по-обнадеждена от тази сесия. Ако Дариус някога се появи…
— Извинете, ваше величество?
Погледнах нагоре, когато висок човек с тъмна коса, избутана назад по внимателно оформен начин, тръгна към мен. Той се спря на около метър и се поклони – шибан поклон – за мен.
– Не правете това – огледах се, за ​​да видя дали някой го е забелязал.
— Извинете, ваше величество, нямах предвид…
— И не ме наричай така! — казах аз с раздразнение, докато гледах с отвращение лъскавата сребърна значка на ВСО на гърдите му.
– О, Ъъъ, извинете отново, Роксаня, нямах предвид…
– Не ме наричай, с това име:- Изръмжах. Какво беше с тези момчета? Каква част от това просто да се отнасят към мен като към всеки друг и да не повдигат тези кралски глупости е било толкова трудно за тях да запомнят? Ако наистина смятаха, че аз и Дарси сме техни суверени, тогава това не би ли трябвало да означава, че ще направят това, за което сме ги помолили?
— Добре… Дарси?
– Тори .- Намръщех се към него, като исках да си тръгва по дяволите, но той не ги долови въпреки крясъка, който се въртеше в главата ми. Вероятно не съм никаква порода психически орден тогава…
— Тори — съгласи се той накрая. Бяхме две минути в този разговор и той току-що бе улучил проклетото ми име, колко време ще му отнеме, за да стигне до същността?
– Казвам се Джъстин Мастърс – обяви той и останах с впечатлението, че това трябваше да означава нещо за мен, но празният ми поглед го насърчи да продължи.- Аз съм от свитата. Моето семейство служи на вашето вярно до опустошителното падане на вашата кръвна линия. Просто исках да ви кажа колко дълбоко съжалявам за трагедията, която сполетя вашето семейство.
– О. Е, благодаря. Искам да кажа, били сме бебета, така че това не е най-прясната рана, но оценявам чувството. Това ли беше?- Знаех, че стъпвам по линията на кучката, но последното нещо, от което се нуждаех, беше този човек все още да стои тук, когато Дариус най-накрая пристигне.
– Не, всъщност. Надявах се, че може да помислиш да ми укажеш честта да те придружа на танците този петък? — попита той, като погледът му задържаше моя, докато очакваше отговор.
Бях толкова изненадана, че за момент можех само да го гледам. Беше добре изглеждащ, висок, добре сложен и гладко избръснат. С две думи той изглеждаше като човек, който майка ти би искала да доведеш вкъщи и баща ти нежно би нарекъл син. Хубава, чиста визия – така че изобщо не е моят тип. Той също така очевидно не знаеше абсолютно нещо за мен и носеше тази супер лъскава значка на дупе.
Наведох се конспиративно напред и понижих гласа си.
— Надяваш ли се да влезеш в панталоните ми, Джъстин?- подразних го.
Жегата, която изпълни бузите му при моето предложение, беше повече от достатъчно за потвърждение на оценката ми за него и неговия отговор, изпълнен с думи като „ескорт“, „приличност“ и „задължение да защитавам“, ме подтикна да го прекъсна.
— Просто те дразня, Джъстин — казах успокоително.- Но, честно казано, не мисля, че бихме били много подходяща двойка. Може би трябва да видите дали Джералдин е свободна? Ако се възстанови до петък, знам, че би искала да дойде на танците и имам чувството, че двамата имате много общо.
За негова чест Джъстин не изглеждаше разстроен от отказа ми или дори изненадан. Той просто ми благодари за отделеното време и се извини с още един поклон.
Поклатих глава и върнах вниманието си към моята самостоятелна тренировка, като държах едно око на входа, докато чаках неохотния си учител.
Проверих часовника. Много пъти. Измина половината час. В този момент той не просто закъсняваше; той ме остави да чакам тридесет и седем минути. И колкото и да исках да си мисля, че може би просто е забравил, знаех добре. Той просто нямаше да дойде. И това ме остави с главоблъсканица. Разбира се, можех просто да се благодаря на късмета, да благодаря на всички сили, които работеха в моя полза, за да ме спасят от мъченията на един час в неговата компания и да го оставя така. Но ако го направих, знаех, че ще чуя за това от професор Пиро. Тя искаше да работя върху уменията си за огън и му беше казала да ме обучава и въпреки че аз бях тази, която всъщност се появи, знаех, че ще бъда тази, която ще поема вината за този неурок, ако той не се проведе.
Изпуснах дъх на раздразнение и се изправих на крака, прекосявайки бързо Огнената Арена, докато другите практикуващи ученици проследиха движението ми с постоянно бдителния си поглед. Любопитни шибанячци. Без съмнение всички щяха да говорят, че Дариус ме е зарязал утре, ако го оставя така, но не с това щях да храня мелницата за слухове. Не. Време беше този мързелив, задник да вкуси гнева ми .
Бързо прекосих Огнената територия, без да дам на никого възможност да се насочи към мен по време на моето пътуване. Използвах силата си, докато вървях, засилвайки умствените си щитове доколкото мога, в случай че попадна на някой от отряда на Маргьорит.
Чувството ми леко се сви при идеята да се изправя срещу Дариус. Кой знаеше по какъв начин ще приеме това, но аз нямах намерение просто да приема да ме прецакат. Ако го предизвиках и той категорично откаже, тогава професор Пиро нямаше да има друг избор, освен да ми назначи друг преподавател. Което се надявах и да направи.
Има само един начин да разбера.
Тръгнах нагоре по каменните стъпала, които свършваха по средата на Дом Огън, без да обръщам внимание на коридорите, които водеха към различните жилищни етажи, и се насочих направо към общата стая.
Няколко души вдигнаха очи любопитно, като нахлух, носейки раздразнението като значка на ярост на лицето си. За щастие никой от редовните ми мъчители не присъстваше и аз използвах инерцията си, за да ме пренеса към група от три момичета, които не познавах. Очите им се разшириха, когато спрях пред тях и се чудех дали знаят коя съм. Завръщането на Вега Наследниците със сигурност предизвика достатъчно внимание, за да разпространи нашите имена сред масите, но аз не бях достатъчно високомерна, за да повярвам, че славата ми ме изпреварва. Дариус обаче го знаеха всички.
– Здравейте – казах аз, без да хвърлям захарин в тона си, за да изглеждам сладка и приятелски настроена. — Търся Дариус, идвал ли е тук скоро?
– Тази вечер не – бавно отвърна една от тях и очите и се присвиха, докато се опитваше да разбере защо исках да знам.
Обърнах се от тях с избухване на раздразнение. Той може да бъде навсякъде. Къде трябваше да търся сега?
– Той е в стаята си – каза един човек от дивана до мен. Беше достатъчно голям и зноен, за да бъде
Превключвател, но не бях сигурен какъв вид.
– Искаш ли да уточниш къде е това, приятелю? — попитах с въздишка.- Това е доста голяма сграда.
Той повдигна вежда при тона ми, след което завъртя очи, когато реши да го остави да се размине.
– Последният етаж, чак в края на коридора. Най-добрата стая в къщата.
— Разбира се — измърморих аз.- Благодаря.
Обърнах се от него и се отправих право към стълбите, докато гневът ми все още гореше в кръвта ми и нервите ми оставаха опънати. Това може да е ужасна идея, но нямаше да се откажа сега.
Изкачих се до върха на стълбите изминах целия път по коридора. До вратата на спалнята му прозорец с дължина до пода беше широко отворен и аз устоях на желанието да го затворя, докато гледах главозамайващата гледка отдолу. Изглеждаше като идеалното място да хвърлиш някой, който те е обезпокоил, неканен и просто трябваше да се надявам, че Дариус няма да стигне до същата идея.
Удрянето на тежък бас ме достигна през вратата на стаята на Дариус и стиснах зъби, когато разпознах една от любимите си песни. Благодаря, че я разваляш, задник.
Със спокоен дъх вдигнах ръка и почуках на вратата.
— Отворено е — обади се Дариус с небрежен тон, явно очаквайки някой от приятелите си.- Влез.
Поколебах се, изненадана от приятелския тон и се чудех на какво, по дяволите, се надявах, като дойдох да нахлуя в личното му пространство. Но сега бях тук. Бях почукала на проклетата врата, така че не можех да се отдръпна. Освен това какво беше най-лошото, което можеше да направи?
Стегнах се и бутнах вратата. Посрещна ме огромно пространство, поне четири пъти по-голямо от собствената ми стая, която по никакъв начин не беше малка. Всъщност вероятно щях да отида толкова далеч, че да го нарека по-скоро мезонет, отколкото общежитие.
Имаше проклето легло с кралски размери, което седеше под разпръснатите жълти и оранжеви прозорци с изглед към Огнената територия отвъд. Имаше дори диван вдясно, достатъчно голям, за да се настанят четирима души, седнали пред огромен телевизор, окачен на стената.
Освен екстравагантния размер, най-привличащото вниманието в стаята беше изборът на пищни декорации. Всичко, което имаше, беше направено от злато и изобщо не изглеждаше фалшиво; стълбовете на леглото, масичката за кафе, нощните шкафчета и вратите на гардероба бяха силно позлатени. Имаше будилник, рамки за картини, подложки за чаши, дори малка кофа за боклук, всичко това изглеждаше като чисто злато. В подножието на леглото му стоеше сандък с отворена горната част, за да разкрие факта, че е наполовина пълен със златни монети и скъпоценни камъни, големи като проклети яйца. Още от същото съкровище беше разпръснато в леглото му, където лежеше в момента, заобиколен от нещата и ме гледаше с поглед, сякаш току-що ми е пораснала втора глава.
— Какво, по дяволите, искаш?- Изръмжа Дариус, като се изправи в седнало положение, за да може да хвърли цялата си тежест на мръщеното си върху мен.
— Данямаш пиратски фетиш или нещо подобно? — измърморих аз, гледайки с объркване монетите и златото.
– Какво? — попита той, намръщеният му вид се противопоставяше на законите на физиката и намираше начин да се задълбочи.
– Ами ти си полугол в легло, пълно с злато, така че или правиш нещо с него, или ги криеш някъде… на недостъпо място, докато си напълно облечен, или съм пропуснала бележката за записването ти на новия пиратски коръб на капитан Силвър.
Настъпи мълчание, докато погледът му се плъзгаше по мен.
— Ти наистина не знаеш нищо, нали?- попита той.- Ето как моят вид възстановява силата си; от златото.
– О.- Отново се намръщих на монетите, докато ги оглеждах.- Значи ли това, че си от орденът на пиратите? Превръщаш ли се в еднокрак мъж с превръзка на очите, жадуващ за ром и домашен папагал?
Дариус ме гледаше няколко дълги секунди и аз започнах да се чудя дали той просто ще се усмихне, когато заговори отново.
— Какво, по дяволите, правиш в стаята ми? — попита той.
— Защо мислиш, че съм тук?- Изръмжах на мига. Той знаеше много добре, че е трябвало да се срещне с мен за нашия урок и нямаше начин този път да допусна някакво глупаво извинение за котенце да изскочи от устните му.
– Единствената възможна причина, поради която мога да си представя да си достатъчно глупава, за да нахлуеш тук, е, че най-накрая осъзнаваш кой наистина заслужава да управлява Солария. И тъй като случаят е такъв, предполагам, че ще се поклониш ниско и ще признаеш мен и другите наследници като твои крале – каза той, като небрежният тон на гласа му вероятно подсказваше, че наистина смята, че може би съм тук поради тази причина.
— Продължавай да мечтаеш — измърморих аз.- Тук съм, защото пропусна още един от нашите уроци, което съм сигурна, че знаеш.
— И какво, ако съм аз? — попита той, като се изправи внезапно и изпрати малка каскада от монети на пода. – Какво ще направиш по въпроса? Накарай ме да се причупя на твоята воля?
Вдигнах брадичката си с всяка последна капчица на гнева си.
– Ела да проведем урока, както обеща – поисках твърдо.
Дариус се приближи по-близо и разликата във височината ни беше болезнено ясна, когато той се извиси над мен, а аз бях принуден да погледна нагоре към него.
– Не – въздъхна той, тялото му вибрираше от напрежение, което напълно усещах. – Ако искаш да те обучавам, ще трябва да ме накараш. Ако наистина си една от нашия вид, тогава ще трябва бързо да научиш, че феите вземат това, което искат и единственото нещо, което има значение за нас, е силата. Така че, ако искаш да направя нещо за теб, ще трябва да ме принудиш.
Прехапах езика си срещу желанието да започна да го наричам с гадни имена и да му напомня, че той вече се е съгласил с това и отговорих с леден тон.
– Колко елемента притежаваш, Дариус?- Попитах. — Два, нали?
Оставих инсинуацията да виси между нас и почти усетих омразата му към мен и това, което бях, докато кипеше в него.
– Две са повече от достатъчни – отвърна той направо.
– Да… но да имаш и четирите трябва да е по-добре нали.- Господи, защо, по дяволите, се надянах на стръвта така? Исках само той да ми помогне, никога не съм имала намерение да го подкачам за потенциала си. По дяволите, никога не бях мислила много за потенциала си, но сега звучеше така, сякаш го предизвиквам за трона, от който твърдях, че не се интересувам.
– Аз съм върховен хищник. Моят вид не е създаден да приема заповеди от никого. Записано е в ДНК-то ми да управлявам над теб. Никога не бих могъл да се поклоня, без значение колко сила и потенциал може да имаш – изръмжа той, ясно четейки между редовете, които никога не съм искала да начертая.
– Откъде можеш да знаеш това? Ти дори не знаеш какъв Орден съм. Може би съм по-високо в хранителната верига, отколкото си мислиш — изръмжах. Нямах представа какво ме подтикна да вляза в този спор с него, но сега, когато се впуснах в него, почувствах, че няма как да се предам.
Дариус изсумтя усмихнато, докато се придвижваше, за да мине покрай мен към прага, като спря точно в личното ми пространство, така че аз се озовах лице в лице с пулсиращите мускули на голите му гърди. Ароматът, който излизаше от него, беше достатъчен, за да ме накара да захапя устната си. Беше едновременно метален и животински. Нотка дим и кедър и нещо напълно той.
– Никой не е по-високо в хранителната верига от мен, Рокси – измърка той, поставяйки ръка от двете страни на главата ми притискайки ме към вратата.
Преглътнах буца в гърлото си, когато наклоних глава назад, за да го погледна, а сърцето ми биеше от страх и въодушевление от близостта му. Притиснах длани към вратата зад мен, като ги заключих на място, в случай че имат някаква идея да посегнат към звяра пред мен. Защото въпреки факта, че Дариус Акрукс беше пълен и адсолютен задник, който си беше поставил мисия да превърне живота ми в ад, той все още беше моята марка изкушение.
Толкова близо до него се почувствах като наркоман, седящ пред запалена цигара, просто се надявах димът да не стигне до лицето ми, преди да се отдръпна достатъчно.
Погледът ми се движеше по чертите му, докато разстоянието между нас беше намалено до милиметри. Топлината помежду ни нарастваше, енергийни искри осветяваха кожата ми с плътска нужда, която бях сигурна, че само той може да задоволи, но отказах да призная този факт.
– Какъв орден си?- Въздъхнах, чудейки се защо никога преди не съм питала. Той винаги се държеше като чудовище с мен, така че предположих, че никога не съм имала нужда от доказателство каква е природата му. Но докато стоях пред него, започнах да чувствам, че идването ми тук е била ужасна грешка. Погледът в очите му казваше, че може просто да ме изяде цяла и имах чувството, че това не е напразно обещание.
– Ще ти покажа моя, ако ми покажеш своя – отвърна той подигравателно и за момент можех да се закълна, че очите му се променят. Бяха изглеждали златисти, зениците се изместиха към рептилийски цепки, преди той да примигне и наситеният кафяв цвят се беше върнал. Може би си го представих, но не мисля.
— Но аз все още не знам своята форма — казах аз.- Професор Орион смята, че израстването в света на смъртните е потиснало способностите ни.
Дариъс ме изгледа внимателно, сякаш търсеше лъжа, а аз устоях на желанието да се опитам да се свия до вратата, срещу която ме беше притиснал.
Той внезапно отстъпи назад и разкопча катарамата на колана си, преди да разкопчае дънките си.
– Какво правиш?- Въздъхнах, погледът ми се прикова в движенията му, когато той свали панталоните, боксерките и всичко останало и ми беше дадена глетка, пълна с всеки един сантиметър от него.
– Когато спреш да ме чукаш с очи, ще ти покажа това, което толкова отчаяно искаш да знаеш – отвърна той подигравателно и аз хвърлих поглед обратно към лицето му, като се намръщих.
– Хората не са склонни да показват топките си по средата на разговор – пошегувах се аз.- Така че, ако не искаше да хвърля око на малкия Дариус, тогава не трябваше да го включваш в нашата дискусия.
Дариус се усмихна и за половин секунда се почувствах сякаш не таим вечна омраза един към друг.
Той отново се наведе близо до мен и аз трябваше да работя усилено, за да поддържам зрителен контакт, докато голото му божествено тяло се придвижи толкова близо, че едва можех да дишам.
– Ако отново дойдеш в стаята ми без покана, по-добре да е, защото си готова да ми се поклониш или да ме помоля да те наведа над таблата и да те накарам да крещиш името ми – измърка той и пълната увереност, с която каза това накара моето предателско либидо да се засили. Захапах отговора, не исках той да знае ефекта, който имаше върху тялото ми, докато се притисках към вратата му за защита. За щастие движението беше минимално и успях да запазя безинтересния си намръщен поглед.
Дариус внезапно се извърна от мен, след което скочи с тичане през отворения прозорец до нас. Въздъхнах от изненада, сърцето ми подскочи, докато изтичах напред, за да видя какво се е случило.
За не повече от две секунди Дариус пада свободно от десетия етаж, преди тялото му да се размърда с неочаквана лекота и огромен златен дракон изскочи от затвора на плътта му, сякаш беше там през цялото време.
Устата ми се отвори от шок, докато се взрях в славния звяр от легендите, докато Дариус размаха няколко пъти мощни крила и се издигна нагоре към облаците. Всяка от люспите му блестеше на светлината на залязващото слънце като милион скъпоценни камъни. Тънката мембрана на крилете му пропускаше нежно оранжево сияние през тях, докато той се наклони силно, реейки се през пейзажа на огнената територия с повече изящество, отколкото би било възможно за такъв огромен звяр.
Сякаш това което показа не беше достатъчно, за да разтупти сърцето ми и желанието ми за него да нарасне десетократно, той издаде мощен рев, който накара цялата стъклена конструкция на Огнения Дом да потрепери. След това последва взрив на драконов огън, толкова силен, че стопли кожата на бузите ми въпреки огромното разстояние между нас.
Погледът ми остана прикован към него, докато той се рееше в небето и аз открих, че отчаяно искам да се присъединя към него в облаците. Чудех се дали има някакъв шанс, когато Орденът ми се разкрие, да ми бъде дадена благословията на крилете. Летенето през облаците изглеждаше като свой собствен красив вид свобода и знаех, че ако успея да го изживея дори веднъж, тогава ще мога да умра, изживявайки пълноценен живот.
Стоях и гледах Дариус в драконовата му форма доста по-дълго, отколкото беше необходимо, но не можех да се сдържа. Той беше красив, великолепен, цар сред зверовете. Беше прав, когато каза, че няма да намерим нищо, което да укроти тази омраза между нас. Самото съществуване на мен и Дарси застрашаваше позицията му на монарх на това царство и аз разбрах от един поглед към изместената му форма, че същество като него никога няма да бъде опитомено.
Той беше сила, топлина и мощ, обвити в едно същество. Щеше да се бори до смърт, за да запази това, което беше негово. И докато оставахме в тази Академия, ние бяхме заплаха. Но за първи път, откакто пристигнах тук, гледането му как се извисява в небето предизвика нещо в мен. Беше като първична болка да се изправиш срещу предизвикателството, което той представя. Не исках неговия трон или неговото кралство, но исках нещо друго от него. Исках уважението му. И с това знание знаех, че никога няма да му се поклоня. Така че, ако беше решен да ме види как падам, щеше да се наложи да се опита да ме накара да се пречупя.

Назад към част 19                                                                    напред кън част21

ДАРСИ

Събудих се с биещи барабани в главата и пустиня в устата. Започва махмурлук от ада…
Изстенах, преобрърнах се молейки се да не намеря Наследник в леглото си. Не беше в моя стил, но след ваната с алкохол, която изпих снощи, всичко беше възможно. Там нямаше никой. Въздишка на облекчение предшества вълна от безпокойство.
Преиграх събитията от снощи, опитвайки се да наместя всичко на мястото си като пъзел с липсващи части.
Спомних си страховитата алея, бара, танците – о, Боже, танците – после Джералдин
– По дяволите!- Седнах, а ръката ми полетя към гърлото, където зъбите на Орион се бяха вкопали в мен и поеха почти всяка унция магия, която имах.
Джералдин беше наранена, а Орион… беше целият в кръв и с напълно изцедена от сила.
Станах, пъхнах ръка в заплетената си коса, опитвайки се да я извадя от гнездото, в което се беше превърнала. Сини нишки надвиснаха над лицето ми и знаех, че приличам на немъртва, още преди да зърна себе си в огледалото в банята. Спиралата и очната линия бяха размазани под очите ми, но успях да си сложа горната половина на пижамата, преди да припадна, което броях за победа.
Влязох под душа, оставяйки го да изстине, за да помогна за пренастройване на мислите ми.
Орион говореше за убийство на някого.
Тогава Джералдин се появи наранена и той беше първият на сцената. Беше твърде подозрително.
Трябваше да говоря с нея. Трябваше да знам със сигурност. Но защо да я напада, не можех да разбера.
Оставих косата си да изсъхне на въздух, докато висеше мокра около раменете ми, след което облякох черен пуловер и дънки. Убух си джапанки, краката ме боляха твърде много, за да понеса да бъда прикована към някакви обувки.
Отворих вратата и сърцето ми заби, когато се изправих лице в лице със Сет, вдигнал юмрук, за да почука.
Изглеждаше отвратително добре за някой, който беше легнал толкова късно колкото и аз снощи. Спомените ме удариха на вълна. Аз и той танцуваме. Дупето ми се върти срещу неговото… о, мили боже.
— Добро утро, скъпа. Той се усмихна, очите му блестяха от всички спомени, които ме преследваха в момента.
– Хей – казах лаконично, пъхвайки влажен кичур зад ухото си.
— Позволете ми да ви помогна с това. Вдигна ръка и горещ въздух нахлу в косата ми, увивайки я, докато изсъхне напълно.
Пристъпи напред, притискайки нос в нея с въздишка.
– Чери, моята любима миризма. Говорейки за череши, твоята разпука ли се снощи? Той хвърли подозрителен поглед към стаята ми и аз се притиснах с рамо към вратата, за да предпазя личното си пространство.
– Не е твоя работа.- И особено не беше негова работа, че миналата година беше одкъсната от човек на име Остин, който беше перфектният джентълмен в продължение на три месеца до момента, в който получи това, което искаше. И това беше не толкова смешната точка в историята на връзката ми. Самият спомен за ужасния ден, в който ме беше зарязал, кръжеше в края на съзнанието ми и аз се опитвах да го блокирам възможно най-силно.
– Мога ли да го направя моя работа?- измърка той, обви голямата си ръка около гърба ми и ме издърпа до гърдите си.
– Какво, правиш по дяволите?- Притиснах го назад, когато крехкото ми тяло се разлюля от махмурлука.
– Мислех, че сега сме приятели… нали знаеш, след като засмука долната ми устна, а после ми прошепна мръсни неща в ухото.
— Не си спомням никакво шепнене. Изчервих се, защото аз си спомних други неща. Ярко. И докато гледах устата му, в стомаха ми се навиваше топка.
Той се изсмя мрачно.
— Спомняш ли си това нещо? Той премести устата си до ухото ми и беше на половин секунда от захапването му, както беше снощи, извиках и го избутах да се отдръпне. Той ми позволи да го преместя, отстъпвайки назад със злобна усмивка. Затворих вратата и я заключих здраво, докато излизах в коридора.
Бягайш или се бориш?
— Хайде, ще те заведа на закуска. Прехвърли ръка през раменете ми и аз се опитах да се отдръпна. Но той ме държеше здраво и този познат, примамлив аромат изплува от кожата му и насади изкривени мисли в главата ми.
– Защо се държиш мило с мен? Играли сме тази игра и преди и не си падам по нея, Сет.
– По дяволите, кажи това отново – каза той, захапайки юмрука си.
– Какво?- Гледах го объркано.
– Частта, в която изричаш името ми, сякаш го милваш.
– Това не е вярно.- Поклатих глава, правейки нов опит да избягам и се провалих.
Какво, по дяволите, се случваше в момента?
– Трябва да отида да видя Джералдин – казах аз загрижено, като го погледнах, в случай че има новини за състоянието и.
– Да, изглежда, че горката мацка е пострадала сериозно.
— Добре, че Орион е бил там, за да помогне — казах сухо аз.
– Уау – Сет ме обърна към себе си, очите му бяха остри като бръснач.
– Какво?- ахнах.
— Имаме сериозен проблем, скъпа.
– Какъв? — попитах неистово. Знаеше ли нещо за атаката? Беше ли видял Орион да го прави?
– Ти просто произнесе името на друг мъж по същия еротичен начин – обвини той смъртоносно сериозно.
Устните ми се разтвориха и топлина се втурна нагоре-надолу по гръбнака ми.
— Шегуваш ли се в момента?
– Това не е шега. Знаеш, че не можеш да излизаш с учители, нали? Това са правилата. И ще съм благодарен, ако не изричаш името му пред мен.
– Можеш ли да спреш да поставяш думи устата ми? Не е нищо.
– Това е нещо. — каза той със свиване на рамене.- Току-що го направих нещо.
– Ти си невъзможен – въздъхнах аз, обърнах се и тръгнах да се отдалечавам от него. Трябваше да оставя Момчето Вълк, да намеря Тори и да отида да видя Джералдин. Нямаше да си губя повече въздуха да си говоря глупости с него.
— Чакай — извика той, без шеговития си тон. Той улови ръката ми, навирайки пръстите си между моите. – Виж, знам, че се изложих много и мислиш, че съм голям задник, нали?
Обърнах се към него в пълен шок. Той сериозно ли се канеше да направи това, което подозирах?
Той пое дълбоко дъх.
– Съжалявам, става ли? За първата ти нощ…за това, че се опитах да те накарам да си отрежеш косата и след това, че те покрихме с кал с моите приятели и го публикувахме онлайн… и след това те оставих в гората при езерото със сестрати…“
— Разбрах — срязах го. — Помня всичко доста ясно.
Опитах се да измъкна ръката си, но той не я пусна.
— Просто си помислих… след снощи.- Той се прокашля.
Това да не беше израз на уязвимост в очите му?
– Просто мислех, че нещата са се променили. Но явно съм сгрешил.- Той пусна ръката ми и аз го изгледах, опитвайки се да разбера какво мисли наистина, но не успях да преценя.
– Снощи бяхме пияни – казах аз, а сърцето ми биеше като лудо, докато се готвех да разкарам едно от най-популярните момчета в училище – но със сигурност това все пак е някаква шега?
— Знам, но… — той сви рамене.- И какво от това? Все още знам как се чувствам тази сутрин, нали?
Не отговорих. Защото как бих могла да отговоря? Дори не мислех, че имам отговор. Този човек беше моят заклет враг вчера и няколко прекалено мръсни танца нямаше да променят това.
Поклатих глава и той ми хвърли най-тъжния поглед на кученце, който някога съм виждала. Чувство за вина се разля в стомаха ми.
— Нямам ти доверие — признах аз. Или на когото и да е. Но особено не наследник.
Очите му просветнаха, сякаш току-що му дадох най-малката надежда, от която се нуждаеше.
— Мога ли да се опитам да те накарам да ми се довериш?- попита той.
Стиснах устните си и прокарах пръсти през сините връхчета на косата си.
Най-важното нещо, което научих в живота? Не можеш да вярваш на хората. И особено не можеш да се довериш на момчета със злобни усмивки и също толкова лоши намерения. Той вече беше отишъл твърде далеч. Подигра ме, направи първата ми седмица в Зодиак възможно най-трудна. И така, какви още доказателства ми трябваха, за да стоя по дяволите далеч от него?
– Не – прошепнах аз, болката от миналото ми внезапно беше твърде близо, за да мога да дишам. Продължих да вървя, но той се изпречи на пътя ми и ме накара да срещна отново това негово умоляващо изражение.
Всъщност не мога да се съглася с това, нали? Да оставя Сет да се опита да поправи нещата?
Беше лудост да му вярвам. Но сега той ме гледа като малко котенце, очите му ставаха все по-големи и аз бях напълно запленена от неговото Котаракът в чизми-лице.
– Ъъъ, добре – поддадох се, само за да се отърва от това изражение.
Той се ухили от ухо до ухо.
– Целувка?- попита той.
– Не!- Аз ахнах, когато той се наведе.- Луд ли си?- Избутах го обратно и той започна да се клати на пети.
– Луд по теб.
– Това е най-странното нещо, което съм чувала – засмях се аз.
– Да всъщност, не повтаряй това на никого, скъпа. Давам ти кредит на доверие и всичко останало. – Той намигна, грабна отново ръката ми и ме дръпна.
– Няма да идваш с мен – казах аз, искайки да поставя твърди граници тук.
Преместихме се в стълбището и забелязах Диего да се спуска от своя етаж. Изглеждаше уморен и се надявах, че София не му е създала много проблеми снощи. Погледът му се спря върху ръката на Сет около моята и аз веднага я издърпах.
– Ще се видим – стрелнах към Сет с твърд поглед „стой далеч“.
Той прокара език по долната си устна, след което тръгна надолу по стълбите, оставяйки стомаха ми на възел.
– Диос мио, кажи ми, че не си спала с този мръсник – ахна Диего, когато ме настигна на стълбите.
Бузите ми пламнаха.
– Разбира се, че не.
— Тогава защо той е навсякъде по теб?
– Очевидно той иска да бъдем приятели – казах аз, като недоверието ми в този факт беше очевидно.
– Пффф, късметлийка си – засмя се Диего. — Просто не се връзвай на неговите глупости, става ли?
– Няма – заклех се аз. — И така, как е София?
– Тя все още спи.- Той посочи с жест към стаята си и аз повдигнах вежда.
– О, нищо не се случи! Спах на пода. Но тя не искаше да бъде сама, така че…- Той сви рамене, след което се намръщи.- Чух за Джералдин. Какво точно се случи снощи? Слуховете, които се носят, са различни, не знам на какво да вярвам.
Докато слизахме по стълбите, аз обясних всичко, като пропуснах частта, в която се борих срещу Сет повече от час. Трябва да спра да мисля за това.
Излязохме навън и съжалих, че не си взех палтото, тъй като силен дъжд ме удари право в лицето. Атласът ми избръмча извадих го, намирайки съобщение от Тори.

Тори Вега:
Стана ли?
Ако е така, да се срещнем в Кълбото след десет минути?

Написах бърз отговор и се насочих към Кълбото с прозявка, която ми разтягаше устата. Посегнах към следите от ухапване на шията, но пръстите ми преминаха по гладка кожа. Наскоро научих в Кардинална Maгия, че феите се лекуват по-бързо от простосмъртните, след като силата им е пробудена, но това изглеждаше изключително бързо, след като почти бях изцедена от Орион. Дори сега кладенецът на силата вътре в мен се чувстваше почти празен и тъй като не знаех моята форма, нямах идея как да я попълня.
Стиснах зъби, ядосана от това, което беше направил. Той не просто ме беше унизил пред приятелите ми и ме беше накарал да се чувствам малка като фъстък, той ме беше оставил уязвима за кой знае колко дълго.
Докато галих кожата, която той беше ухапал, ми се върна мъглив спомен от автобуса. Бях полузаспала, облегната на рамото на Сет, когато той излекува раната ми, а магията му се разнесе по кожата ми като шепот. О мамка му!
Пристигнахме в Кълбото и аз с нетърпение зачаках Тори да се появи, радвам се, че има някой, който е в същата лодка като мен. Начинът, по който танцува с Дариус и Кейлъб снощи, на практика беше порнографски и не мисля, че скоро ще го преживее.
Тя се появи, бягайки по пътеката идваща от посоката на Огнената територия, коженото и яке се развяваше зад нея, а лицето и представляваше жалка картина.
– Аааааа – изпъшка тя, когато пристигна, подпряла ръце на коленете си.- Чувствам се като умряла. Но сякаш съм умряла в локва лайна.
Избухнах в смях, опирайки ръка на рамото и за секунда.
– Чувствам болката ти.
– Наследниците – прошепна тя, сякаш беше някаква, ужасна тайна, която споделихме. И честно казано беше.
Диего поклати глава към двете ни, сякаш беше нашият разочарован баща. Вероятно за първи път имахме такъв.
– О, не ме гледай така – каза Тори.- Обвини текилата.
– И ромът… и уискито. Напомни ми никога повече да не смесвам напитки.- Потърках главата си, сигурна, че главоболието скоро ще се появи. Засега бях заседнала в безумните часове, преди наистина да изтрезня. След това…всичко беше ужасно.
– Как е София? — попита Тори Диего.
Докато той и обясняваше, се отправихме към Кълбото, за да попитаме за Джералдин. Въпреки че кого щяхме да питаме, не знаех. Погледнах през кипящото море от студенти и забелязах професор Уошър от другата страна на стаята, ядящ голяма порция закуска.
— Страхотно — изсумтя Тори.
– Или него или мякой ученик – измърморих аз и от гадните погледи, които получавахме от околните второкурсници, предположих, че е най-добре да попитам Уошър. Колкото и да кара кожата ми да трепери.
– Хайде, той не може да е отвратителен, докато яде – казах аз.
– Искаш ли да заложиш?- Тори се засмя и ние се отправихме през стаята, като спряхме пред масата му.
Той ни погледна, явно толкова махмурлия, колкото и нас.
– А, ето и вкусната напитка, която поръчах със закуската си.- Той ни погледна одобрително, докато Диего се намръщи, гледайки язвително в неговата посока.
— Е, неточно — казах аз.- Просто се чудехме къде е Джералдин? В болница ли е?
– Не, тя е в Уран – каза дъвчейки хапка храна.
– Извинете ме? — изтърси Тори.- Наша приятелка беше наранена, а вие смятате, че е подходящ момент да започнем да си правиме шеги?
— Не — каза той невинно.- Тя е в болницата на Уран, до кулата на Нептун.
– О.- Тори почервеня и аз избухнах в смях, когато тя се отдалечи.
Уошър ме привлече по-близо с усмивка и усетих силата на Сирената му да се просмуква над мен. Приближих се, когато поток от топлина изпълни гърдите ми.
– Уран е любимата ми сграда – прошепна той.
Диего грабна ръката ми, отдръпвайки ме, докато похотта изтече в тялото ми.
Докато бях на половината път през Кълбото с Диего, силата на Уошър ме напусна и аз силно потръпнах.
– Боже, този човек е гад. Той прави всичко да звучи мръсно.
Когато се отправихме към изхода, забелязах, че Тори е спряла пред група момичета. Ускорих темпото си, намръщих се, когато се присъединих към нея и открих Кайли да стои там с ръце на бедрата. Приятелките и я заобикаляха и морето от розови гланцови усмивки се нареди на пътя ни.
– Искаш ли да обясниш това ?- Кайли вдигна своя атлас, пускайки видео върху него, за да го видим.
Жега нахлу в тялото ми, докато гледах видиото на Тори и мен, танцуващи с Наследниците. И става е много по-зле виждайки допрените ни тела. Очите ми бяха затворени, докато хващах врата на Сет и той обви крака ми около бедрото си. Тори беше затворена около Дариус почти по същия начин, ръката му се издигаше по задната част на бедрото галейки кожата и.
Тори погледна хладно Кайли с изправени рамене.
— И какво те интерисува…?
По дяволите, сестра ми имаше топки. Опитах се да си предам същата сила, но усилията ми се проваляха. Аз бях тази, накацала върху предполагаемото гадже на Кайли в това видео. Точно когато си го помислих, писък на възмущение удари ушите ми и приятелката на Дариус, Маргьорит, се появи, тичайки покрай нас, за да се присъедини към редиците на Кайли.
Пламъци избухнаха в ръцете на Маргьорит, когато тя погледна яростно Тори.
– Мислиш ли, че той наистина се интересува от теб? Беше пиян и грабна най-близкото нещо с пулс.
– Е, ако това е стандартът на Дариус, сега разбирам защо е с теб – каза Тори весело и аз не можах да не се усмихна.
Около нас се образуваше тълпа и при думите на Тори се издигна хор от оооо.
Диего беше изтласкан от нас от няколко от по-големите ученици и се опитваше да се върне бутайки с лакти.
Вдигнах длани и само малка струйка сила срещна пръстите ми.
Проклет да си, Орион!
– Кучка!- Маргьорит се обърна към Тори и пристъпи напред със заплашителен вид.
Кайли ме изгледа гневно, изглеждайки по-емоционална от Маргьорит.
— Изчука ли го? — прошепна тя, а долната и устна потрепери.
— Не — казах аз сериозно.- Това беше просто танц, това е всичко.- Сърцето ми се сви. Виждах колко е наранена. Исках да обвиня уискито във факта, че безсрамно налазих гаджето и, но предполагах, че трябва да поема и известна отговорност за това.
Ръката на Кайли се размахна настрани и струя въздух се разби в лицето ми в най-тежкия шамар в живота ми. Чиста отрова се изля от очите и, сякаш в нея живееше отровна змия.
– Хей!- Тори излая, когато обхванах болната си буза с трепване.
– Добре е – казах през зъби, поглеждайки назад към Кайли. Предполагам, че го заслужих .
Погледът в очите им казваше, че не са близо до края.
– Извинете ме! Движи се, движи се, движи се!- Гласът на директор Нова извика зад групата, когато тя се опита да влезе в Кълбото.
Тълпата се разпадна Тори и аз направихме път през нея и се стрелнахме през пролуката. Тори грабна няколко енергийни блокчета от ръката на шокиран член на ВСО, който се усмихна, сякаш това е най-доброто нещо, което му се е случвало, докато бягахме по пътеката.
Погледнах обратно към вратите, не можах да видя Диего, да ни следва, но не исках да оставам повече там.
Тори ми подаде барчето с палава усмивка и аз се разсмях, напрежението в гърдите ми се разпадна.
– Хей! Не сме приключили с вас!- Гласът на Кайли ни последва.
– Искаш ли да се бием с тях? — попита Тори с маниакална усмивка и аз почти бях увлечена от тази луда идея, когато си спомних нещо важно.
– Не мога, аз се движа на изпарения.
Тори въздъхна.
– Проклетият Орион. Тогава да бягаме от тук.
Започнахме да бягаме, вятърът дърпаше косите ни назад и тръпката от бягството танцуваше около нас във въздуха. Смехът се освободи от гърлото ми и Тори се присъедини към мен, докато се отдалечавахме от Кълбото и всяка ядосана вещица в него.
Следвахме обикалящата пътека чак до Урановата болница. Огромната сграда приличаше повече на старо имение, отколкото на болнично отделение и докато се насочвахме вътре, забелязах табели, сочещи към различни класове. Мястото беше дом на магията за изцеление и възстановяване и се чудех кога ще започнем да учим такива умения. Сериозно щеше да е полезно в кампус, пълен с животни, половината от които сякаш искаха кръвта ни.
Във фоайето имаше голяма камина с две стълбища, разделящи се към източното и западното крило. Следвахме табели към отделението, бягайки покрай редове портрети в позлатени рамки по каменните стени. Очите на миналите лечители ни наблюдаваха как вървим, всички облечени в сини роби и бял пояс на гърдите си.
Насочихме се по-дълбоко в сградата, по коридор, осветен от пламтящи факли. Кожата ми настръхна от топлина и дълбоко изтръпване обля тялото ми.
– Надявам се, че Джералдин е добре – казах аз, след което сдъвках притеснено устната си.
— Тя е корава — каза твърдо Тори.- Тя ще се оправи.
Стигнахме до дълъг коридор от врати и забелязах жена в сини дрехи да излиза от една от стаите.
– Извинете ме?- Забързах към нея и тя вдигна очи. — Джералдин Грус тук ли е?
– О, да, тя е тук. Премина през лечебния процес за една нощ и току-що се събуди. Все още е малко сънлива, нараняванията и бяха доста лоши – каза тъжно тя.
– Какво се е случило с нея? — прошепнах аз, а сърцето се блъскаше лудо в гърдите ми.
Тя погледна нагоре-надолу по коридора.
– Не мога да говоря за това. Обвързана съм от поверителността на лечителя.
— Можем ли да я видим? — попита Тори и жената се взря между нас несигурно.
— Не трябва да пускам никого, докато Бюрото за разследване на феите не говори с нея. Тя хвърли поглед през раменете ни, след което се наведе по-близо, завъртайки ревера си назад, за да разкрие лъскава значка на ВСО.- Нейната приятелка ми даде една от тях тази сутрин. Знам, че не е моментът, но… толкова съм щастлива да се запозная с вас двете.- Тя наведе глава и аз погледнах Тори неловко.- Само няколко минути – прошепна Лечителката с конспиративна усмивка, бутвайки вратата на стаята.
– Благодаря – казах весело, насочвайки се вътре. Веднъж да си наследник на Вега се беше изплатило.
Стаята беше тъмна и миришеше гадно на сладък тамян. Топлината ме обля от огън зад решетка от едната страна на стаята и сякаш се втурна под кожата ми със своята интензивност. Дебелите завеси бяха дръпнати и стаята изглеждаше по-подходяща за герой от Абатство Даунтън, отколкото за ранен студент.
Джералдин изстена, обръщайки се под пурпурните чаршафи, а ръката и падна, да виси отстрани на леглото.
– Здравей Джералдин – казах нежно, придърпвайки дървен стол до нея.
Тори кацна на леглото и й се усмихна тъжно.
Джералдин се обърна към нас и бледото и лице се разкри между гнездото от чаршафи.
– Гамбол с цариградско грозде! — ахна тя.- Какво правите тук, ваши величества? Сигурно не сте дошъл за да ме видите?
— Разбира се, че за това сме тук — каза твърдо Тори и я потупа по китката.
– Ооооо!- Джералдин изплака.- Чувствам се толкова уморена.
Намръщих се, а гърдите ми се стегнаха, докато я гледах.
– Добре ли си? Помниш ли какво се случи?
Тя кимна, като се изправи и разкри старомодната бяла нощница, която носеше. Чудех се дали е нейна или на лазарета и имах чувството, че е първото.
– Хванах пряк път надолу по една алея към бар Одисей, реших, че натам ще се отправите. Но докато вървях, чух този ужасен шум. Смучещ, стържещ, тракащ шум. И така се уплаших, че изпуснах всичките си значки. Така че коленичих, събирайки ги, когато тази ужасна тъмна сянка падна върху мен.- Тя потръпна, гледайки между нас и чувство за вина обви стомаха ми във възел. Тя си пое премерено въздух и затвори очи за секунда.- Тогава нещо ме проряза точно между лопатките. Като нож или вилица, не съм сигурна. Но болката беше непоносима. Всичко потъмня и някой коленичи над мен, а магията ми се източваше толкова бързо, сякаш беше изсмукана направо от мен. И всичко, което помня, е този аромат… канела.- Тя поклати глава, сякаш полудява, но сърцето ми биеше все по-силно и по-силно. Погледнах към Тори и веждите и се присвиха във въпрос.
— Ще те оставим да си починеш, Джералдин — каза нежно Тори и се изправи.
— Да, може би, когато се оправя, ще закусим отново заедно? — извика тя, когато се придвижихме към вратата.
Погледнах обратно към нея, кимвайки твърдо.
– Това е сигурно.
Тя изпищя и вдигна ръка за сбогом, когато излязохме от стаята. Коридорът беше тих и Тори веднага ме погледна, а веждите и се вдигнаха.
– Какво мислиш?
— Орион е — изсъсках аз. — Той мирише така.- Жега пропълзя по врата ми от факта, че знаех това. Но не си струваше да се крия от срам.- И ако се чувства изтощена, може би той я е ухапал?
– Той каза, че е помогнал на Джералдин – прошепна Тори, но на лицето и беше изписано съмнение.
– Но какво, ако не го е направи? А какво да кажем за Дариус? Двамата напуснаха бара заедно. И който и да беше, трябва да ни е последвал. Чухме същия странен шум.
— Как можем да сме сигурни? — попита Тори, като прокара ръка през косата си.
– Ние ще се изправим срещу тях – казах аз с изненадващо яростен тон. — Следващия път, когато ги видим. Сърцето ми заби луда мелодия при идеята да кажа нещо подобно на Орион. Но в името на Джералдин бих го направила. Бяхме я разочаровали, като я оставихме сама снощи. И бях решена да се опитам да го направя правилно. Дори това да означаваше да се изправя срещу моя кардинал по магия в най-отвратителното му настроение.

***

Магията ми се върна. Не бях сигурна как и кога, но в неделя сутринта бях забелязала остротата на присъствието и бях почти сигурна, че се е попълнила в някакъв момент в събота.
До понеделник станах още по-нетърпелива да се изправя срещу Орион. Същата вечер имах срещата си за връзка с него и ми се стори идеалната възможност да засегна темата.
В момента FIB е на посещение при Джералдин и аз бях нетърпелива да чуя последния им доклад. След петък новините бяха неясни и не разкриваха много подробности. Но днес се очакваше да обявят своите констатации. И се надявах, че това означава арест на извършителя. За предпочитане Орион, преди да трябва да се изправя срещу него един на един.
Не ми беше даден такъв късмет.
Стоях пред офиса му в седем и петнайсет вечерта със стегнато гърло, когато се появи. Късно както винаги. Носеше черен спортен комплект с всичките четири символа на Елементал, отпечатани отпред в бяло. Той беше опръскан в кал и подгизнал от дъжда, който се лееше в кампуса през целия ден. Лицето му беше издълбано със строги линии и сърцето ми биеше предупредителна мелодия в ушите.
О, мамка му, той е пълен задник. Шегувах се, когато казах, че ще се изправя срещу него в най-отвратителното му настроение, вселено. Дай ми почивка!
Той не ме погледна, докато забиваше ключа си в ключалката на кабинета, бутна вратата и влезе вътре без да каже и дума. Стиснах зъби, когато вратата се затвори пред лицето ми, поех премерено дъх.
Аз съм Дарси Вега. Явно наследник на трона на Солария. И няма да бъда потърпевша от настроенията на някакъв учител. Който също може да се окаже психо убиец. Мамка му.
Стегнах се и бутнах вратата. Порив на вятъра напусна дланта ми в същия миг и вратата се блъсна силно в стената. Упс.
Изглежда, че Орион дори не забеляза, когато се отпусна в османския си стол и продължи да чисти калта от себе си с махване на ръка.
Прокашлях се, исках проклето внимание, преди да започна да хвърлям обвинения.
Той вдигна ръка, размахвайки я настрани и вратата се затръшна точно толкова силно, колкото я отворих. Пулсът ми се повиши от нула на милион.
Не трябваше да идвам тук сама. Ужасен план. Прекратяване на мисията.
-Застани пред бюрото – изведнъж заповяда Орион, а от гласът му се стичаше Принуда.
Силата на това се блъсна в мен и аз хвърлих умствен щит в последната секунда, точно както се учех да правя през цялата минала седмица. Командата се опита да си пробие път през стените ми и затворих очи, докато се фокусирах върху това да я спра. Мускулите на краката ми потрепериха, но не помръднах, борех се с принудата с цялата си сила, докато накрая не изчезна.
Изпуснах дъха, който беше задържан в дробовете ми, отворих очи и погледнах триумфално Орион.
Той цъкна с език.
– Добре. Нека да продължим с вечерната сесия.- Погледна часовника си. — Всичките тридесет и пет минути.
Завъртях очи, паднах на мястото си срещу него, опитвайки се да събера смелост да го обвиня в убийство.
Може би трябва да намекна за това.
— Джералдин се справя по-добре — казах аз, като го изгледах внимателно за реакция.
— Да, благодаря на звездите — каза той тихо.- Тя може да се върне към това да дразни всички ни, като проповядва за „Истинските наследници“.- Той всъщност го цитира иронично и аз стиснах устни.
— Някаква идея кой я е нападнал? — попитах възмутено.
— Каквото и да знам или не знам за този инцидент, не е твоя работа.- Той ме погледна остро, но аз отказах да помръдна.
Не съм приключила с този разговор, глупако. Колкото и да си плашещ.
Стиснах пръсти в черната пола, която носех, опитвайки се да реша следващия въпрос на разпита.
– И така, как върви подобряването на формата?- Той се облегна на стола, събра пръстите и сложи ръце на корема си. Тениската му се издигна и разкри линия от тъмна косми, водеща под талията му, и някаква нечестива част от мен се изви от желание.
Принудих погледа си да срещне неговия и не пропуснах проблясъка на забавление в погледа му.
– Ами знам, че не съм върколак – казах аз, като свих рамене.
– Да, чудесен начин да разбереш дали си върколак е да танцуваш с някой от тях, сякаш ти е платено за това.- Той ме изгледа остро с твърд поглед, който издърпа вътрешностите ми и ги заплете като канап. Беше ме видял със Сет. Разбира се, че ме беше видял, беше в бара. И изведнъж ми стана твърде горещо и този стол стана много твърд. Размърдах се нервно, а подигравателният му поглед премина по тялото ми.
Нямах отговор на това, не знам какво точно искаше да кажа. Да го отрека ли? Не можех. Или да го потвърдя? Не беше необходимо.
Той взе писалка и я завъртя между пръстите си. Очите му не изпускаха моите, сякаш се опитваше да пробие път в ума ми и да види цялата информация, която искаше.
— И това, че го изчука, също не извади вълка в теб? — попита той спокойно, разумно, сякаш имаше право да попита това. Сякаш той не беше моят проклет учител и не беше толкова неуместно, че исках да крещя.
Устните ми бяха стиснати толкова здраво, че не знаех дали изобщо ще се отворят за да отговоря.
— Не съм — изсъсках аз. — И не би било твоя работа, ако го направя.
Приближи се напред в стола си и голото му коляно докосна моето. Зарових петите си, като се придвижих назад, докато сърцето ми трепна от контакта.
Той се наведе напред и аз задържах погледа му.
– Моя работа като ваша връзка е да се грижа за вас. Наследниците ще ви сдъвчат и изплюят, мис Вега. Просто приятелско предупреждение.
Нищо в лицето му не казваше приятелско. Всъщност, ако потърся точно обратното на приятелско в речника, щеше да има негова снимка.
Опрях длани на бюрото, навеждайки се, вместо да се отдалеча, както исках. Сърцето ми биеше неистово и ме молеше да бягам към хълмовете. Но аз не бих избягала. Този човек трябваше да знае, че знам за него. И нямаше какво да направи по въпроса в собствения си офис. Не можеше да се уличава така. Поне на това разчитах.
— Колкото и да е смешно, сър, напоследък проявявам интерес към вашата работа. Позволих на енергията на тази предстояща гръмотевична буря да го достигне.
Той наведе глава, а устата му се изви нагоре в ъгъла.
— Е, не ме дръжте в напрежение, госпожице Вега. Умирам да чуя речта, която сте написали по този повод.- Той се усмихна мрачно и в този момент знаех, че знае какво ще кажа. Защото вече реагирах като ритнато кученце, когато той дойде да ме преследва в тоалетната в петък вечер. Знаеше, че се страхувам от него. Знаеше, че го подозирах, че преследва мен и Тори. Така че той вече беше събрал две и две и разбра, че го подозирам, че е атакувал и Джералдин. Но той не знаеше откъде знам.
Скръстих ръце и изоставих речта си, защото, по дяволите, той беше прав за това, репетирах я цял ден. Затова реших да бъда напълно откровена и да изложа всички факти.
Вдигнах ръка, за да ги преброя.
– Ти и Дариус сте против Тори и мен, откакто влязохме през вратата. Срещате се тайно и говорите, че продължавате с плана да убивате, сякаш е напълно нормално. Бъбриш с някакъв глупаво горещ модел в бар, която очевидно е наясно с твоите убийствени планове и после ме притискаш в ъгъла на женската тоалетна като психопат. След това по-късно същата вечер ти и Дариус изчезвате удобно точно преди Джералдин да се окаже почти мъртва при странна атака. О, и кой случайно е първият на сцената? Вие. Покрит с кръв и миришещ на канела.
Веждите на Орион се бяха повдигнали по време на списъка ми и сега се хилеше, трапчинката му излезе с пълна сила.
– Канела?
— Да — казах твърдо.- Джералдин го е помирисала, а ти миришеш така…- Изчаках избухването му. Ожесточен отказ или той да падне на колене и да ме моли да не ходя във FIB. Но той просто седеше и ме гледаше, сякаш съм любимото му телевизионно шоу.
— И на колко хора сте разказали това, госпожице Вега? — попита той спокойно. Твърде дяволски спокойно.
– Достатъчно, че ако ми се случи нещо, цялото училище ще разбере какво правиш още преди полунощ. Триумфът прокара път през тялото ми, но нещо в изражението му ми подсказа, че все още не съм спечелила съвсем.
– Изглежда, че прекарваш много от времето си в шпионирането ми – и очевидно ме душиш. Но все още чакам да поставиш доказателствата на бюрото ми?- Той гледаше ръцете ми, подигравайки се, очаквайки да направя нещо, докато червата ми се свиваха на топка.- Нищо? — попита той подигравателно.- Няма видео, снимка, аудио запис? Нямаш никакви доказателства?
Останах напълно неподвижна, отказвайки да отстъпя. Може и да нямах доказателства, но беше само въпрос на време, докато FIB го хване.
Орион спокойно извади Атласа от чантата си, постави го под носа ми и извади новинарски репортаж, публикуван преди по-малко от половин час.

Раните на студент от Зодиакалната академия вече са потвърдени като атака на нимфа.
Под него с удебелен шрифт бяха думите:

Очаква се професор Орион (ръководителят на неговата област по кардинална магия в Зодиакалната академия) да бъде награден с Благородния герб, след като неговият акт на храброст я спаси миг преди смъртта й.

– О – въздъхнах аз, когато светът се срина около мен.
– Да – о. Сега можем ли да се върнем към вашата сесия или имате още луди обвинения, които искате да хвърлите? Принципал Нова разпространява ли наркотици под трибуните на стадиона на Питбол? Или професор Пиро подпалва огън в Плачещата гора? Той се засмя на собствените си думи и аз се изправих, събаряйки стола си в бързината.
– Знаеш ли какво? Приключих с тези сесии. Знам какво чух, сър. И може би не си нападнал Джералдин, но знам, че замисляш нещо. Тръгнах към вратата, но Орион излетя пред мен, а вампирската му скорост го постави на пътя ми.
Сърцето ми заседна в гърлото, докато той ме гледаше.
– Не ме хапете – изръмжах аз, отстъпвайки назад в ярост.- Взехте почти всичко от мен онзи ден и току-що си върнах пълната сила.
Веждите му се събраха.
– Върнахте ли я? Как?
Поклатих глава.
– Не съм сигурна.
— Обърни внимание следващия път. Той пристъпи напред и аз ударих ръка в гърдите му, а сърцето ми изпищя.
— Недей — заповядах аз.
– Нямаше да те ухапя – каза той и раменете ми увиснаха от облекчение. Той отстъпи назад и посочи стола ми, като щракна с пръст, за да го изправи.- Седни. Да завършим сесията.
Погледнах леко към вратата, несигурна вече на какво да вярвам.
— Първо ще ми отговориш ли на нещо?
— Зависи какво е — каза той с чакълест тон.
— Искаш ли мен и сестра ми мъртви? Приковах го с най-твърдия си и непоколебим поглед. За Тори. За мен. Трябваше да чуя отговора му, дори и да беше лъжа.
Очите му омекнаха, пробягайки по лицето ми с леко намръщени вежди.
– Не, Блу. Неискам.

Назад към част 18                                                           Напред към част 20